Емил Адолф фон Беринг (Emil Adolf von Behring)
15 март 1854 г. – 31 март 1917 г.
Нобелова награда за физиология или медицина, 1901 г.
(За работата му по серумната терапия, основно за лечението на дифтерита.)
Немският бактериолог Емил Адолф фон Беринг, най-голямото дете от дванадесетте деца на учителя Август Георг Беринг и втората му жена Августина Цех, е роден в Хандсдорф (днес в Полша). Бащата на момчето се надява, че то ще избере една от традиционните за семейството професии - теология или учителска професия. Затова през 1985 г. Беринг се записва да учи в гимназията в Хоенщайн (Източна Прусия), където проявява интерес към медицината. Но като знае, че семейството му не може да си позволи да го изпрати да учи във висше медицинско учебно заведение, Беринг се записва във Военно-медицинския колеж в Берлин, където се подготвят безплатно бъдещи военни хирурзи. Той отива там през 1874 г. и завършва колежа през 1878 г. След две години полага държавни изпити по медицина, а през 1881 г. е назначен за асистент-хирург в Позен (днес Познан, Полша).
След като получава медицинско образование, Беринг трябва да служи в пруската армия до 1889 г. По време на службата си в кавалерийския полк в Позен и като лекар на батальона, разквартируван във Волау, Беринг проявява интерес към използването на дезинфекциращи средства в бойни условия за лечение на инфекциозни заболявания, особено към йодоформа (жълто кристално вещество със силна миризма, съдържащо около 95% йод), който се използва за лечение на рани и сифилистични язви. Първоначалните изследвания на йодоформа го довеждат до извода, че съединението е ефективен антисептик, иначе казано - неутрализатор на бактериалните отрови.
През 1883 г. Беринг е преместен във Винциг (Силезия); след четири години постъпва в Бонския фармакологичен институт, където продължава изследванията си в областта на дезинфекциращите средства. По-късно, през 1888 г., той постъпва на полудневна работа в Института по хигиена в Берлин, който се ръководи от Роберт Кох. След демобилизацията си през 1889 г. Беринг работи в института като изследовател с целодневен ангажимент.
По това време изследванията на Беринг са съсредоточени върху изучаването на тетануса и дифтерита, две различни заболявания, обединени от едно характерно свойство: и двете завършват със смъртен изход, въпреки че болните са инфектирани от относително малко количество бактерии. Освен това главните им симптоми (поражение на нервната система при тетануса и поражение на сърдечно-съдовата система при дифтерита) не зависят от мястото на инфектиране. Опасността от тетануса и дифтерита е свързана със способността им да произвеждат токсини, което е установено от Пиер Ру (Франция) и Фридрих Льофлер (Германия). Беринг предполага, че лечението на дифтерита може да бъде успешно, ако се отстрани неутрализира токсина, отделян от дифтеритните бактерии, иначе казано - при проява на естествена защитна реакция на човешкия организъм.
През 1890 г. в Института по хигиена Беринг заедно с японския учен Сибасабуро Китасато установява, че имунитетът на зайците и мишките, които са имунизирани срещу тетанус, зависи, както казва Беринг, "от възможността кръвната течност да остане интактна по отношение на токсичното вещество, произвеждано от бактериите на тетануса". Като използва това откритие за дифтерита, Беринг показва, че неимунизирани животни могат да бъдат защитени от токсина на дифтеритните бактерии с инжекция антитоксин на имунизирани животни. Той заявява, че с появата на предложената от него серумна терапия "възможността да се лекуват тежко протичащите болести не може повече да се отрича". Но Беринг и неговите колеги в института се сблъскват с трудности по производството на дифтеритния антитоксин в количество, необходими за медицинската практика. Работещият в същия институт Паул Ерлих прави няколко важни изобретения, сред които е създаването на широкомащабно производство на антитоксин с използване на конски серум и стандартизацията на различни образци серуми. До 1892 г., когато изследванията на Беринг започват да се финансират от търговска фирма, той плаща за тях със собствени средства. С разширяването на използването на серумите расте известността на Беринг, а също така и неговото благосъстояние.
През 1894 г. Беринг напуска Института по хигиена и се премества отначало в университета в Хале, а на следващата година - в Марбургския университет. Въпреки успешното използване на дефтеритния антитоксин за лечението на деца, смятани предварително за смъртно болни (за което започнали да наричат Беринг "изцелителя на деца"), използването му продължавало да се съпровожда от сериозен проблем, които никак не можел да бъде решен: антитоксинът предизвиквал пасивен имунитет (антителата, съдържащи се в серума, се образували в клетките на животни, а не на самия пациент). Ето защо антитоксинът осигурявал имунитет само за кратко време и трябвало да се вкарва колкото се може по-скоро след инфекцията. Когато се появявали симптомите на дифтерита, често вече било късно да се лекува с антитоксин и това водело до смъртта на пациента. Беринг продължава да изследва дифтерита в продължение на няколко следващи десетилетия, докато не създава през 1913 г. ваксина, която да осигурява продължителен активен имунитет срещу болестта.
По времето, когато получава Нобеловата награда, Беринг преминава от изследването на тетануса и дифтерита към изучаването на туберкулозата. Тогава туберкулозата е една от седемте най-разпространени болести със смъртен изход и затова много бактериолози, включително и Роберт Кох, се опитват да получат ваксина за лечението и. В продължение на няколко години Беринг се опитва да създаде туберкулозен антитоксин, но претърпява неуспех. Значителна част от изследванията му са посветени на изучаването на взаимната връзка между туберкулозата на човека и едрия рогат добитък. Той смята, че двете болести са идентични и тази гледна точка го довежда до конфликт с Кох. Въпреки че днес туберкулозата на човека и на едрия рогат добитък не се смятат за еднакви заболявания, отбелязва се, че причинителят на животинската туберкулоза се предава на човека. Затова препоръките на Беринг за намаляване на заболяванията на животните и за дезинфекциране на млякото остават важни за здравеопазването.
По време на първата световна война създадената от Беринг противотетанусна ваксина помага да се запази живота на много немски войници и затова правителството на Германия го награждава с Железен кръст - рядка награда за човек, който не е участвал в бойни операции. Авторитетен учен, но саможив като човек, Беринг няма много близки приятели и последователи. През целия си живот изпада в продължителни и дълбоки депресии, което налага периодични лечения в санаториум.
През 1896 г. Беринг се жени за Елзе Спинола, дъщеря на един от директорите на Берлинската болница. Съпрузите имат шестима сина. По-късно Беринг счупва бедрото си, което довежда до образуване на лъжлива става и ограничава способността му да се предвижва. На 31 март 1917 г. умира от скоротечна пневмония в Марбург.
Беринг е кавалер на френския Орден на Почетния Легион и член на тайния съвет на Прусия. Избран е за член на много европейски академии.
Превод от руски: Павел Б. Николов
