Херман Емил Фишер (Hermann Emil Fischer)
9 октомври 1852 г. - 15 юли 1919 г.
Нобелова награда за химия, 1902 г.
(Като провел значителни изследвания, свързани със синтеза на веществата със захарни и пуринови групи.)
Немският химик-органик Херман Емил Фишер е роден в Ойскрхен, малко градче близо до Кьолн, в семейството на Лоренц Фишер, преуспяващ търговец, и Юлия Фишер (по баща Пенсген). Преди да постъпи в държавното училище във Вецлар и гимназията в Бон, в продължение на три години учи с частни преподаватели. През пролетта на 1869 г. завършва с отличие бонската гимназия. Макар че се надява на академична кариера, Фишер се съгласява да работи две години в бащината си фирма, но проявява към предприятието толкова малък интерес, че през пролетта на 1871 г. баща му го изпраща в Бонския университет. Там той посещава лекциите на известния химик Фридрих Август Кекуле, физика Август Кунт и минералога Паул Грот. Най-вече под влиянието на Кекуле, който отделя малко внимание на лабораторните занятия, интересът на Фишер към химията започва да отслабва и той се насочва към физиката. През 1872 г. по съвет на братовчед си, химика Ото Фишер, отива в Страсбургския университет, намиращ се в Елзас и Лотарингия, предишна френска провинция, анексирана от Германия след Френско-пруската война. В Страсбург под влиянието на един от професорите, младия химик-органик Адолф фон Байер, у Фишер отново се пробужда интерес към химията. Скоро той потъва в химически изследвания и бива забелязан след откриването на фенилхидразина, вещество, което ще използва по-късно за класификацията и изследването на захарите. След като получава докторска степен през 1874 г., заема длъжността преподавател в Страсбургския университет.
Когато на следващата година Байер получава длъжност в Мюнхенския университет, Фишер дава съгласието си да му стане асистент. Финансово независим и освободен от административни и педагогически задължения, той успява да концентрира цялото си внимание върху лабораторните изследвания. В сътрудничество с братовчед си Ото използва фенилхидразина за изучаването на веществата, използвани в производството на органични оцветители, получавани от въглища. До изследванията на Фишер химическата структура на тези вещества не била известна.
През 1878 г. Фишер става приват-доцент в Мюнхенския университет, а през 1897 г. - адюнкт-професор по аналитична химия. Три години по-късно напуска Мюнхен и става професор по химия в Ерлагенския университет. Там изследва съединения като кофеина, теобромина (алкалоид) и компонентите на екскрементите на животните, по-специално пикочната киселина и гуанина, за който открива, че се получава от безцветно кристално вещество, което нарича пурин. Пикочната киселина е открита значително по-рано (през 1776 г.) от Карл Вилхелм Шееле, а през 1820 г. Фридлиб Фердинанд Рунге изолира кофеина. Но Фишер доказва, че тези съединения имат подобна структура и могат да се синтезират едно от друго. Като продължава да работи над тази тема чак до 1899 г., Фишер синтезира голям брой производни от пуриновия ред, включително и самия пурин (1898 г.).
След като заема през 1885 г. поста на професор по химия във Вюрцбургския университет, Фишер продължава да изследва пуриновите производни. Той се интересува и от проблемите на стереохимията (пространственото разположение на атомите) на молекулите на захарите. Като използва принципа за асиметрията на атомите на въглерода (публикуван през 1874 г. от Якоб ван'т Хоф), Фишер предсказва всичките възможни трансформации на атомните структури за съединенията от вида на захарите; до 1890 г. успява да синтезира лабораторно манозата, фруктозата и глюкозата.
През 1892 г. Фишер става директор на Химическия институт на Берлинския университет и заема този пост до смъртта си. Като разширява областта на изследванията си от захарите до ферментите, той открива, че ферментите реагират само с вещества, с които имат химическо родство. Изследвайки белтъчините, установява броя на аминокиселините, от които се състоят повечето белтъчини, а също и взаимната връзка между различните аминокиселини. Впоследствие синтезира пептиди (комбинации от аминокиселини) и класифицира повече от четиридесет типа белтъчини, основавайки се на количеството и типа аминокиселини, образували се при хидролиза (химически процес на разрушаване, включващ разкъсване на химическите връзки и присъединяване на елементи на водата).
През 1988 г. Фишер се жени за Агнеса Герлах, дъщеря на професор по анатомия от Ерлангенския университет, от която има трима сина. Най-големият от тях, Херман, става професор по биохимия в Калифорнийския университет н Бъркли. Съпругата на Фишер умира седем години след брака им. След дълги контакти в лабораторията с фенилхидразина той получава хронична екзема и стомашно-чревни нарушения, което довежда през 1919 г. до смъртта му. Негова заслуга е създаването на значителна научна школа, имаща не един талантлив последовател.
Превод от руски: Павел Б. Николов
