Любомир Милетич от Щип, Вардарска Македония - "Младотурската политика спрямо българите в Македония през изтеклата 1910 г.", публикувано във в-к "Дебърски глас", год. II, бр. 31-42, София, 1911 година
Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов
Почитаемо събрание,
Само две и половина години ни делят от юлския преврат в Цариград, когато се възвести на цял свят, че турският народ в лицето на най-отличните си синове решително стъпя в кръга на опитомените народи, че е вече способен братски да живее със съотечественици в обширната империя. Тази сякаш доброволна проява на хуманност у турците, толкова време търпеливо очаквана от голяма част на европейското обществено мнение, що бе спазило още малка вяра в културноспособността на турското племе, зарадва всички приятели на мира и на цивилизацията, а особено трогна англичаните, на чиято обществена съвест по известните причини най-тежко се отразяваха всички безчовечия, вършени от Хамидовския режим над нещастните наши македоно-одринци през време от Берлинския договор насам. Дори и формалният представител на тая събудила се съвест на английския народ, Ноел Бъкстон, председател на "Балканския комитет", лично отиде в Цариград, радушно да приветства младотурците за техния благороден подвиг.
И ние, пред това общо радостно зрелище, преклонихме глава, а о който може, увлече се в радостна забрава...
За дълго ли бе всичко туй?
Припомняте си може би, първото публично събрание на нашето Македоно-одринско културно-просветително дружество, когато Л. Димитров изнесе тук сериозни данни, които бяха първи несъмнени обезпокоителни признаци на един печален обрат на младотурската политика спрямо нашите сънародници. То бе на 18 октомври 1909 година.
Не се измина много време и пак се натрупаха събития в Македония, които ни накараха да ни се свива сърцето: призракът на кървавия режим започна да се мярка изново, та на 20 декември 1909 година пак се стекохме да обсъдим мерките, които трябваше да вземем, за да спомогнем с нещо на нови наши мъченици, що бяха осъдени едни на смърт, други на заточение. Данните, които изнесох тогава пред вас, не оставяха никакво съмнение, че сме на прага на напълно разочарование от новата божем конституционна ера в турско.
Знаете, че тогава турците побързаха да предотвратят всеобщото негодувание: дохождането на Хакъ паша за велик везир остави още една врата на малка надежда, че ще се спре новият поход против българщината в Македония.С такава надежда дочакахме 1910 година и всички смятахме за свой дълг да съветваме загрижените свои сънародници оттатък Рила да бъдат търпеливи и лоялни, да имат вяра в турското правителство, докато нови, противни доказателства не се явят.
При тая смекчена политическа атмосфера ми се падна случай да посетя Македония и с ушите си да чуя най-ласкави уверения в искрено доброжелателство на турските управнишки кръгове спрямо българите в държавата им. Бяхме тръгнали професори и студенти от нашия Университет през Солун за Света гора, а се върнахме през Битоля - Прилеп и Скопие. Едва що стигнали в Солун след Великден, болно ни задяна известието, че турското правителство започнало с люти мерки да обезоръжава българското население в Ениджевардарско. Ужасно изтезавани българи, същински осакатени, бяха дошли в Солун да се церят и да се оплачат на турските власти, а наши хора, които с очите си бяха виждали тия нещастници, ни убедиха над всяко съмнение в истинността на новото турско престъпление против човещината.
От друга страна мухаджирският въпрос беше пак излязъл в съвсем сериозен вид на сцената, а успоредно с това имаше и нови сериозни посегателства от страна на турските власти против нашите училищни привилегии. Когато за всичко туй, а най-много за изтезанията в Ениджевардарско ние изказахме съвсем категорично и искрено негодуванието си пред солунския валия, у когото бяхме на визита, той не се посвени да отрича фактите, а от друга страна да ни уверява в своята обич и дори почит към българското население в Македония, което тай считал за племе, най-достойно в царщината поради неговата трезвост, работливост и пр.
Така сладко говореше валията.
Много по-откровен беше Назим бей, председател на Младотурския комитет, с когото тъй също имахме среща. Той не скри, че решението на правителството да разреди неблагонадеждното българско население в Македония с турски преселници, е сериозно, че то се диктувало от политически мотиви, понеже никой не можел да откаже, че само турският елемент в Македония бил елемент на мира, докато българският се поддавал на внушенията на разни авантюристи. И Прусия заселва немци в полските области. Откупената земя щяло турското правителство първом да дава на безимотното българско население, а сетне, що остане - на турски мохаджири. Оръжието трябвало непременно да се събере, а и правото на държавата да се меси в училищното дело никой не можел да оспорва. Обаче всичко щяло да се нареди за общо задоволство, та той бил уверен, че след шест месеци щял да може с открито чело да излезе пред нас и дори смятал да ни направи посещение тук в София. Така си противоречеше и любезничеше Назим. Ясно беше за нас, че сме в затишие пред буря, макар че сетне и битолският валия да повтаряше същите любезни думи, както и солунският, макар че и Ниази бей заедно с него да казваше, че нямало вече да се повтаря "грешката", която станала с осъждането на смърт на най-видните битолски българи, които сетне бидоха амнистирани. Думата беше за д-р Николов, тогава градски лекар в Битоля, Павел Христов и пр., за които и ние тук давахме протест до силите, за които се застъпи дори и нашата студенческа младеж с молба до ректора на цариградския университет за застъпничество. Трябва да спомена, че тия именно наши сънародници, въпреки страданията, що бяха претеглени в затвора, тогава бяха решени да работят легално и считаха за пагубна всяка нелегална дейност.
Те бяха повярвали, че новият политически курс на Хакъ паша, понеже се схождаше напълно с добре разбраните интереси на самите турци, ще продължи, та че ще може и българската интелигенция да се предаде на мирни занятия, като посвети главното си внимание на черковно-училищните работи, за да се парализират действията на чуждите пропаганди. Даже те в своите добри замисли отиваха до там, че вярваха да сполучат да убедят властите да престанат да фаворизират тия пропаганди в ущърб на българите.
Затова с истинско възмущение бяха отхвърлили поканата на някои личности от България, които, може би, познавайки по-добре крайните цели на турската политика, бяха ги съветвали след амнистията да напуснат Битоля, за да не попаднат пак жертва на тая политика.
И аз се съгласявах с лоялните намерения на битолчаните, напълно одобрявах решението им да не напускат страната и сам се възмутих против съвета, който им бе даден.
Това беше през май м. г., а през септември същите тия видни и при това съвсем невинни наши хора - в това съм напълно, над всяко съмнение убеден, бидоха хвърлени в затвора, мъчени и изтезавани и най-сетне осъдени на вечен тъмничен затвор. А знаете ли в какво ги обвиняваха? Че били членове на революционната организация и че искали да съставят нов революционен комитет! Павел Христов и Милан Матов случайно не се намериха там и при все това, без какво-годе вина, със стъкмени, повечето смешни обвинения и тях задочно осъдиха на вечно заточение.
Тази само постъпка на турските власти, която аз мога да оценя най-обективно, понеже в случая зная до потънкости всичката невинност на пострадалите и всичката преднамерена лъжовност на турското военно изключително правосъдие, е достатъчна за мене, за да кажа, че е свършено вече с всички опити за мирен конституционен живот в Турция.
Но и без това младотурците през изтеклата година толкова прегрешиха против законите та страната, против собствената си чест, тай тържествено ангажирана в негласния договор, що свързваха с християнските си поданици, когато поискаха тяхната морална и материална помощ, и най-сетне против човещината, щото всичко сторено от тях през изтеклата година се слива в един общ вик против тяхното управление.
И наистина, какво ли не извършиха младотурците през тая фатална и за тях година, за да ни сплашат, да ни отблъснат от себе си, от държавата си, от името си!
Вие всички заедно с цялото наше общество сте следили ужасите, на които бяха подложени множество наши сънародници ту в цели околии, ту на по-големи или по-малки групи, ту по единично все по повод на обезоръжаването на населението.
Ако биха се изредили всичките печални случаи от тоя род, би се нанизал нескончаем поменик на наши мъченици през изтеклата година. Ще спомена само една малка част от тая наша мартирология, тук в тоя храм на науката, гдето трябва истината само да се казва, гдето се учим само истината да ценим.
* * *
През април се почнаха в Ениджевардарско изтезанията за оръжие и за съчувствие на четничеството.
Ето какво казват в едно писмо няколко селяни от Ениджевардарско, които тогава бяха задържани в солунския затвор: "Подписаните селяни от с. Личараново, Гропино и Свети Георги (Ениджевардарска каза, Солунски вилает), предвид на тежките мъки и побои, що изтеглихме по селата ни от страна на (...две непонятни думи...) и ениджевардарския каймакамин Фуад бей, за да подпишем от по-рано приготвен махзар, в който се обвиняват някои граждани, явяваме публично истината:
Ние днес сме живи, благодарение че се разписахме на обвинителния акт срещу гражданите. Нашето разписване стана по един нечуван варварски начин и то освен гдето ни съсипаха с бой, но и с пушки над главата ни се заканваха. Обаче днес, като затворници, свободни от всякакви изнасилвания, публично заявяваме за знание на всички братя отомани, че ние подписаните не сме имали нищо общо компрометиращо с гражданите, нито пък някаква среща сме имали, даже и не познаваме някои, защото никога не сме ги виждали..." Саморъчно подписали: поп Атанас, Ив. Гилев и Петър Гущер.
От с. Свети Георги е бил бит по краката на 15 май старецът Тане Георгиев; побоят се е повторил на другия ден през нощта.
Ужасно са бити в село Липариново Дине Чурлинов и сина му Тоде, на единия от тях били счупени ребрата. Също тъй са изтезавани Георги Тодоров от Свети Георги и Танас Папаскин от Липариново.
От Ениджевардарско били задигнати 10 души граждани и вързани били докарани в Липариново, за да бъдат изтезавани там (такава е била практиката - арестувани от едно село се завеждали в друго и там били подлагани на мъки), защото уж според споменатото по-горе, насила изтръгнато показание от селяните, те образували под председателството на учителя Бандов "тайна революционна организация". В село Липариново се е намирала комисията по събиране на оръжието. И тук били разпитвани и мъчени, сетне разкарвани и по други села, докато най-сетне някои от тях, премного изтезавани, били оставени свободни, да се церят както знаят.
Ето как е ставало изобщо мъчението: арестуването туряли в някой зимник и първом самите офицери почвали побоя, а продължавали войниците. След това войници с крака тъпчели битите.
Друг вид изтезание: поставят нещастника да седи на стол и го принуждават да си простира ръцете и краката, по които немилостиво удрят. Когато почне да тече кръв из устата или носа, събличат страдалеца, обливат го с вода, завиват го и го държат под стража четири-пет дена, докато се посъвземе малко, и го пускат.
Тия факти бидоха констатирани от една комисия, назначена от солунския валия, и той се принуди да уволни ениджевардарския каймакамин Фуад бей. Но тая мярка не е помогнала твърде; и след това били бити селяни в селото Свети Георги, които на 19 май били представени в най-окаяно състояние, съвсем осакатени, на солунския валия, та по негова заповед били изпратени в болницата на лекуване.
Берско. В Берско особено се отличил с безчовешка жестокост берският юзбашия. След като "авджи табори" прибрали оръжието, бити са до смърт в село Янчища: В. Пирпилещов, учител, и свещеникът Гр. Генев, Алексо Търпчев, Диме Карагьозов, Георги Донев.
В село Цървор са бити: Васил Саранда, синът му Бойче и Миче Саранда. Последните са бити на 1 май в къщата на Г. А. Динов в с. Янчища; в Долно Копаново са бити: Георги Тръпчев и Яне Канела, а арестувани са 17 души.
Подобни изтезания за уж непредадено оръжие са станали и в Дойранско: под командата на забитина жертвите били бити първом по рамената, после по бедрата и най-после по стъпалата.
Поради ениджевардарските изтезания беше се възмутил дори и солунският младотурски вестник "Иени асъръ", който в бр. 185 се изрази, че действията на властите в ениджевардарско "напомнят действията на миналия деспотичен режим".
Нека споменем, че на 21 април селяните Тано Гоцев, Зафир Стоянов, Христо Линков и Георги Христов от село Мързен (Гевгелийско) телеграфически помолили Далчев, български депутат в турския парламент, да се застъпи за тях пред властите заради нанесения им побой от колъагасъ Юсуф Ефенди, който на самия Великден, на 20 април ги хванал и в училището ги подложил на бой, за да предадат някакви си оръжия.
След тия прецеденти населението и в съседните области, изтръпнало от ужас, чакало своя ред. Комисиите и в Гевгелийско така са продължили да събират оръжие и тежко томува, който не е можел да предаде толкова пушки, колкото не искали от него. В гевгелийското село Конско от бившия четник Ильо, след като предал пушката си, искали още една манлихерова пушка и понеже не предал такава, премазали го с бой. Така и Иван Мърванов от с. Зърново (Неврокопско), жестоко изтезаван четири нощи наред, паднал на смъртно легло, повръщал кръв.
На 5 юли в с. Дивля, Скопска каза, били извършени най-жестоки изтезания над двадесет и пет души по инквизиторски начин: вързани били двете им ръце с нарочно донесени от Скопие въжета, които се прекарвали на една тояга откъм гърба на жертвата; около тая тояга двама войници навивали въжето така, щото да могат мишците да се доближат колкото се може повече отзад, а гръдният кош да се издуе; през туй време войници и стражари бият жертвата с каквото завърнат - с дипчици, с тояги, юмруци и ритници.
С каква сила е ставало стягането, може да се съди по това, че на някои селяни се скъсвали въжетата по два-три пъти, а месата, около които са били навити въжетата на ръцете под мишниците, са пресечени като с нож до самата мишечна кост, а останалата част на ръката парализирана - неподвижна. Ето имената на селяни от Дивля, изтезавани по този начин: Диме Спасов, Мане Митрев, Стойчо Недков, Траян Павлев, Моно Милошев (60-годишен), Насе Боцев, Мите Дончев, Лазо Митрев, Петре Гелев, Дане Стефанов, Боце Дойчинов и баща му Сокол, Петре Петров и синът му Антон, мухтарят Косто Станчев, Манасия Богатинов, Петре Динев, Троян Стефанов, Моне Иванов, Трайче Павлов, Милан Вълков.
С тояги са бити много жени, които от състрадание към мъжете, братята и синовете си са притичали на помощ.
Свещеникът Трайко Василев бил изпроводен от офицера на комисията в с. Средньо Койнари до тамошния мюдюрин, който го подложил на същите безчовечни изтезания и свръх това още заповядал на жандармерийския забитин да го бие по нозете.
По същия начин са измъчвани и селяните в скопските села Сушица, Орашец, Пчиня, Винци, Скачковци, Новоселяне, Кокошине, Станевци, Къшани, Сопот, Павлешенци, Градище и Шупли камен.
Българският скопски депутат Павлов спомена в своя проект до великия везир за тия изтезания в изброените села.
В Кумановската каза изтезанията не са били по-малко жестоки, а особено тежко пострадали селяните в селата Колицко и Живине. На 20 юни в с. Свети Никола първенецът Коле П. Пандов бил формено пребит с удари в гърдите, за да посочи къде е скрито оръжието на селяните и да предаде своето. Жена му била мушена с щикове, а на дъщеря му били прорязани ръцете. Жестоко бил бит първенецът Наце, както и неговият зет.
В с. Брезица и с. Катланово седем души полумъртви били заселени в къщите им, а сетне на 13 юли битите били откарани в Скопие да се церят. Поднесли колективно заявление до косовския валия с молба да им се отпусне и медицинска помощ. Никакво внимание не било обърнато на заявлението им.
Същата комисия с въжета е изтезавала в с. Бучинци следните лица: Пано Трайков, Георги Атанасов, Денко Спасов, Милан Стоянов, Само с тояги и с дипчици са били бити: Ване Спасов, Стоян Георгиев, Спасо Стоянов и брат му Петко, Трипун Здравков, Мане Трипунов, Димче Иванов, Величко Аесков, Трипун Панев и Блаже Здравков. Всички отишли в Скопие да се церят и представлявали жална картина: не можели ни да ядат, ни да лежат, ни да се движат от раните по тялото си. Властта не им дала медицинска помощ.
Паланка. На 7 август градският телялин съобщил на паланечките граждани каймакамска разпоредба, според която в двудневен срок всеки да предаде архивата от бившата революционна организация, защото непослушните строго щели да се наказват.
Преди срока неколцина граждани отишли да кажат на каймакамина, че оръжието е вече предадено. На въпроса: "Кои бяха членове (работници) на бившата революционна организация?" Те отговорили: "Преди хуриета всички сме работили и никой не може да каже, че не е работил". Щом излезли от правителствения дом, настанала тревога - цялата жандармерия била турена на крак и веднага били затворени 46 души по най-свиреп начин. Войниците залавяли, когото където сварили, а целият град бил в тревога.
На 9-ти вечерта всички заловени граждани били бити, а най-тежко били мъчени свещеник Стоян П. Иванов, свещеник Димитър Ценев, Авксенти Якимов, Григор Ранев, Георги Цонев, Харалампи Митов, Миле Наков, Авксенти Иванов и Петър Поцев. Свещеникът Стоян и Григор Ранев били оставени в полумъртво състояние, а Авксенти Якимов остава завинаги с осакатени крака.
Офицерите, натоварени да бият гражданите, били пияни, защото при биенето си почивали и пиели ракия. За да се заглушат писъците на битите, военни тръби непрекъснато свирели.
Забитинът Али ефенди, който извърши най-големите безчовечия във всички скопски села, дошъл на 9 август в с. Батово - половин българско, половин арнаутско, и искал от селяните да му предадат 8 пушки, въпреки заявлението им, че те, живеейки размесени с арнаути в селото си, не са приемали ни чети, ни оръжие. Тоя отказ дал повод да бъдат изтезавани селяните Тодор Далчев, Тодор Лазаров и Пенко Иванов, и то по следния начин: поставени дърва под коленете, а нозете извити над гърба, на двата края на дървото стъпил и подскачал по един от стражарите, а върху гърдите други тъпчели и давели жертвата, а трети, и самите офицери, биели отгоре.
Забитинът при това псувал и викал: "Нека дойдат сега консулите, България, българският владика от Скопие, да ви помогнат!" Казал им още най-накрая: "Защо, бре гяури, още стоите тук, а не бягате, да наместим нашите братя, които пъдят пак ваши динкардашларъ?!"
Щип. На 22 юли се получило писмо от скопския депутат Саид ходжа, адресирано до десет щипски първенци, които се предупреждавали, че грози на града голяма опасност, ако не се предаде оръжието.
На другия ден, 23 юли, градът бил вече блокиран от войска и арестите почнали още от тъмни зори. Арестувани били всички видни граждани заедно с архиерейския наместник Владимир Живков. Инквизицията се почнала в училището; пак си служили с бой и с пристягане на ръцете с въже до изпъкване на гръдния кош. Покойният архиерейски наместник Живков и няколко първенци претърпели и двата вида изтезание.
Тепърва след това дали възможност да предаде кой каквото оръжие има. Недоволни от това, архиерейският наместник и други граждани наново били изтезавани; в присъствието на Арсо Лазаров били двата му сина, а сетне пред тях изтезавали и бащата.
На 24-ти са бити всички граждани от махалата Ново село; свещеник Димитър Гюрчичков бил съвършено пребит и не можел да си движи ръцете, а на съветника първенец Ефтим Начев месата от нозете му капели. Същия ден щипският архиерейски наместник пак бил бит и след това развеждан по улиците и най-безчовечно блъскан от войската, а набралата се подире му тълпа от турци и цигани се подигравала с мъченика - ритали калимавката му и го карали да се навежда и да я дига. След всичко туй на 25 юли архиерейският наместник Владимир Живков сам се застрелва в черковната канцелария! Покойният оставил две запечатани писма, които властта конфискувала.
Във Воденско на 11 септември един отряд от 400 войници се пръснал по полските села да издирва оръжие. Тук се повторили същите страшни изтезания, къде повече - къде по-малко, а грабежите по селата били пълни. Изплашеното население не е смеело да отвори уста да се противи. В селото Свети Илия един млад офицер с войниците си изтезавал селяните Гр. Карайкин, М. Караиванов, мухтаря Р. Н. Рупанчев. Първият е бит до смърт. Същото се повторило и в село Въртокоп.
В Прилепско тежко са изтезавани на 15 август в с. Кушеяни овчарите Кузман Нешков.Недялко Павлев и Мице Секулов.
Боят се повторил три пъти, а изтезанието ръководел един онбашия, който обвинявал овчарите, че давали храна на войводата Блаже Христов.
На 27 август се е подвизавал жандармерийският офицер Нури ефенди в с. Дурачка река (Паленечко). Той искал оръжие от селяните и немилостиво бил Павел Тасев, Яким Пешов, Иван Георгиев, Алексо Манев и Китан Митов. След това всички докарал в Паланка и ги хвърлил в затвора.
На 25 август един офицер с 40 души войници пристигнал в с. Новоселци (Щипско). Тук той свикал селяните и им поискал храна, а сетне и пушки, които уж още не били предадени. Понеже селяните нямали какво да дадат, почнали се обикновените изтезания с връзване ръцете отзад, стягане и бой, за което били донесени нарочно дрянови сопи. Изтезанието траяло до полунощ. Най много пострадал дядо Иван (60-годишен), Ефтим Личев и Пано Нанов.
Тази потеря направила същото на 26 август в с. Улярци, а на 27-ми в с. Горно Трогерци. Вечерта същия ден потерята стигнала в с. Трол, гдето боят продължавал до два часа през нощта. Старецът Зафир Георгиев, преди да бъде пренесен в къщата си, по пътя издъхнал.
На 31 август след пладне мюдюринът в с. Долно Чичево, Велешко, по име Сакъ бей заедно с двама офицери и 40-50 войници подложил на изтезания селяните за оръжие. Освен че ги били, на селяните Илия Давчов, Арсо Трайчов, Ст. Димов, Тоде Терзиев и Д. Даскалов вързали с тел палците на ръцете, та ги били с пръчка по пръстите, да кажат къде има оръжие. На другия ден били повикани всичките селяни с покана да предадат пушки, а когато те отговорили, че всичко е вече предадено, един от офицерите така се разярил, че грабнал една сопа и взел да удря върху тълпата наляво и надясно с всичката си сила.
По списък извикали 21 селяни и ги били с камшик и с тояги. До смърт бити са: Илия Янев, Кале Илков, Кольо Несторов, на които стягали с въже и мишците. Първият бил докаран във Велес на кан, а последните повръщали кръв и били в [...неразбираема дума...] килим.
На 11 септември в град Лерин били арестувани видните граждани Георги Бояджиев, Коце х. Стойчев и Христо Маслинчев. Занесли ги в къшлата на изтезание. На другия ден с големи мъчнотии сполучили да отидат да ги видят майката на първия и жената на втория. Намерили ги в отчаяно положение: бити били през цялата нощ и прострени в една мрачна изба, вързани с въжета. Арестуваните в полусъзнание едвам познали жените си. Ето как са изтезавани тия невинни граждани: най-напред поставяли под нозете им дърво и един войник се качвал върху тях, притискал отгоре, та произвеждал силни болки на подколенните жили; след това завързвали на жертвите между две дървета и ги простирали на дъсчен креват, като удряли яростно с тояги по нозете, а за да бъдат болките по-чувствителни, намокряли чорапите на изтезаваните с вода и повторно удряли. След боя жертвите били принуждавани да стоят на крака.
И Битолско не избягна участта на другите области, и то даде доста скъпи жертви.
Най-напред нека споменем двамата обесени - Ив. Чаков и павел Груев, обвинени по убийството на Йово Иванович, въпреки дадените доказателства, че са невинни.
През септември бяха арестувани, а на 4 ноември след тежки изтезания осъдени на доживотен затвор битолските граждани: д-р Николов, Аце Дорев, Георги П. Христов и Алекси Ефтимов. А други 11 души са осъдени на 15 години затвор: Никола Стойнов, Хр. Илиев, Яне Сканов, Стефан Иванов, Евгений п. Симеонов, Теодор Златков и др. Обвинени са, че уж образували някакъв нов революционен комитет.
От Крушевско са осъдени 9 души на 15 и на 9 години като укриватели на войводата Блаже. Трима са осъдени на 5 и на 3 години, защото имали връзка с бившия войвода Илко.
Трима души са осъдени на 6 месеца затвор, защото в съседната им къща бил намерен барут.Христо Цветков от Смилево, живеещ в Битоля, е осъден на 6 години, защото през стария режим направил в къщата си скривалище.
Ванчо Кафтанджиев от Битоля е осъден на 15 години, защото му е намерено скривалище, правено преди хуриета, и стара архива, закопана в нивата.
На 12 ноември са осъдени на доживотен затвор Петър Ацев, учител и бивш войвода, Данко Бърдаров и Фидан Найдов, всички от Прилеп. Други девет души по на 6 години затвор, все защото уж образували нов комитет и пр. и пр.
За да избегне изтезанията, учителят Георги П. Богданов от гр. Крушево, когато била наобиколена вече къщата ме, се самоубил.
На 20 септември убиха свещеник Тр. Калайджиев; във Велес убиха Б. Кушев; на 23 ноември обесиха учителя Лешкинов от Енидже Вардар.
И в Дебърско при събиране на оръжието е имало побои. Слид като българите в град Дебър предали оръжието, повторно били пак събрани всички мъже в черковния двор, в махалата Варош, и въпреки уверенията, че всичкото оръжие е предадено, офицерите прострели на земята кмета Блаже Стоянов и го били безчовечно пред целия народ.
В село Тресанче (Мала река) е бил бит най-зверски председателят на клуба Иван Юруковски. Бити били и някои по-видни мъже в селата Гаре, Осой и пр.
Дотук дадох доказателства за беззаконията и безчовечията, вършени от правителствените комисии по събиране на оръжието. За да се види, че и съдебните органи при извънредните съдилища не са постъпили другояче, ще приведа някои места из две писма, писани от наши нещастни сънароднодници, арестувани в град Щип и подложени на съдебно следствие в града Кочани. Затворниците са до 126 души, от град Щип и от 11 щипски села: от града - 24 души, от село Судик - 31 души, от Серчиово - 8, от Криводол - 22, от Доляни - 8, от Ранчинци - 2, от Долно Трогерци - 5, от Трооло - 1, от Горно Трогерци - 1, от Тонатарци - 4, от Лезово - 9. Всички са обвинени за съчувствие на бившата революционна организация, а за повод е взето убийството на 6-ма турци от град Щип, което бе извършено от една българска чета за отмъщение и в което ни един, буквално ни един, от заловените с нищо не е причастен. Всичките затворници, като са изваждани за изследване, са изпитвани по следните въпроси: 1) "Ходил ли си четник?" (разбира се, преди хуриета); 2) "Бил ли си бежанец?"; 3) "С каква пушка си избягал?"; "Бил ли си стар работник на организацията?"; 5) "От коя партия си: върховист или централист?"
Разпитът става с бой и изтезания. Ето писмо от страна на затворниците в Щип:
"Сичкото биене тук в града ни се извърши от прочутия Али ефенди (през Хамидово време, поради зверствата, извършени от него над българите, добил прякора си "кемик каранъ", сиреч "троши кокали").
Той те бие и ти говори: "Това си бил, онова си бил", а пък други пишат и след като си изгубиш свестта, ти казва: "Ела подпиши!", без да ти прочете и каже защо се подписваш.
Ефрем Кастре, от с. Ранчинци, Наум от село Трооло, Христо Янев от село Долно Трогерци (последните двама бяха бежанци) са ужасно бити и са принудени да признаят, че те, тримата, преди забягване на бежанците уж правили съвет в канцеларията на архиерейското наместничество, заедно с покойния ни архиерейски наместник поп Вл. Живков, Ефрем Чуков, Г. Гочев, Мане Развигоров, и решили да не се предава оръжието, а да избягат всички в България. Грозна измислица!
От всички затворници на 3-ти този месец още в зари избраха ни 41 души, извързаха ни с белекчета, вериги и въжета, без да ни се извести по-рано - мнозина бяха без обуща - и без да ни позволят даже (с извинение) да отидем по нужда, ни закараха за Кочани, дето заседава военният съд. Разстоянието Щип - Кочани е около 30 километра. Из целия път, който взехме за един ден ход пеша, ни валя сняг и дъжд; отгоре на това по целия път непрестанно ни биха най-зверски с дипчици (приклади на пушките), тояги, топузи, юмруци, теглиха ни за мустаци и коси, повтарям, непрестанно до самото българско училище в Кочани, изпразнено и обърнато на затвор за нас. Когато минавахме из града, от побоя писъци и охкания до небесата! Даже двама офицери турци, навярно с човешки сърца, като видяха това грозно зрелище, минавайки из града, забелязаха на войниците, че това, което правят с нас, е срамота и грехота, а те разярени им отговориха: "Бизим емърнаме миз вар, вурун бре!!" ("Ние имаме заповед за това, удрете бре!"); и така зачестиха насилията и побоя, леле мале, цялото Кочани кънтеше от охканията ни!
На другия ден почнаха да ни изследват, като придружаваха изследването, както и в Щип, със същите грозни и ужасни мъки. И в несвяст от бой ни взеха подписите, без да ни прочетат какво са писали. Протестираме и високо заявяваме, че всичко, в което ни обвиняват и лъжат света, е скроено - нищо подобно не е имало и няма.
Селяните от Доляни Ване Арсов, Моне Филов, Тимо Митрев, Трайчо Стоянов, Арсо Георов и Мите Цеков са закарани в селото им, ужасно бити и изтезавани там, карани са да копаят из нивите, за да търсят трупа на свещеник Мане Витлоров, убит някога, неизвестно от кого.
Някои от битите, понеже минаха вече два месеца от тогава, са вече оздравели. Още боледуват и страдат следните: 1) Пане Гочев, цялото тепе на главата му е една голяма рана, от която непрестанно тече гной и ноктите на краката му изпадаха; 2) Ефрем Кастрев, 3) Лазо Петров, 4) Злате Николов, 5) Петре Ефремов, 6) Сане Джамбазов, 7) Доне Миланов, 8) Иван Арсов, 9) Стоян (...не се чете...), 10) Тоде Саздов, 11) Христо Янев и 12) Сане Златев още страдат от раните на краката си; 13) Милан Шияков от с. Серчиово от бой в главата е оглушал; 14) Коце Авукато, 15) Мите Стоянов и 16) Борис Донев от силния бой са протурени в ципите (имат херния).
И сега, след като ни върнаха обратно тук в Щип, се изтезаваме без бой. В каушите (стаите на затвора) сме толкова натясно, щото сме принудени поред едни да стоят, а други да седят. Освен това големи нечистотии. С една дума - третират ни като говеда!
Нека прочетем още следните извадки от писмото на един невинен младеж от същите затворници, писано в затвора в Кочани:
Мила ми Ефче!
Писмото ти получих и разбрах съдържанието му. Още от първото ми залавяне ме отведоха в Кулата, където ме запитаха какво зная от комитетските работи и аз им казах, че не зная нищо от тия въпроси, които задават. Тогава Али ефенди (Кела) ми удари два шамара и няколко удара по главата и ми каза: "Искаш ли да доведа Пане и Борис да кажат пред тебе, че си писан като член на комитета?" (Разбира се, който не съществува.) Аз му казах: "Нека дойдат", защото зная, че няма такова нещо. Но като дойдоха те при мене, пребити от бой и двамата и отечени в сурата, аз мъчно можах да ги позная, а особено Пане беше съвсем пребит и даже главата му е рани още и тече гной от нея, краката му са рани и не зная какво ще стане с него. Те и двамата казаха, че зная, и ми казаха да кажа и аз какво зная. Но аз им казах, че не зная нищо, кажете ми какво да кажа, за да се спася. Но не ги оставиха вече при мене, а на мен ми се захвалиха, че ще ме пребият и щял съм да кажа всичко, и ме туриха вързан с белекчета и синджир под мердевена в един долап, дето измръзнах от студ и когато лежах там, загърмяха камбаните за носенето на останките на милата ни Фетка, която мъчно мога да забравя, както аз, също и всичките ѝ домашни, защото не биде последвана от баща, братя и братовчеди до последното ѝ жилище.
Стоях в долапа целия ден до вечерта до два часа. Когато ме качиха на изследване горе, ме запитаха като какво зная, за да кажа (вечерта около три часа беше).
Тогава ги доведоха Пане и Борис и те казаха да кажа, че са говорили в моя дюкян, че им сакат от четата парите на ония, които са предали пушките във време на събирането им. Аз им казах, че щом вие казвате, що ме карате мене да казвам. И тогава ме биха малко и ме закараха в стаята пак вързан. Утринта ме водиха пред мустентико Омер ефенди. Доведоха Кралев и пред мене, и пред всичките каза, че не съм бил у Трендафиловите; тъй също Пешев и Тасе пъдар, и те казаха, ме не съм бил, и тъй остана. Когато да ме заведат в Кулата, ме биха много, също и вуйко. Още много има, но часовоят се размени и затуй прекратявам".
Твой Мито.
Числото на затворените, бити и изтезавани, още не може да се установи точно, но то е много голямо.
Българският депутат Д. Павлов в бележитата си реч, произнесена от трибуната на турския парламент през ноември миналата година, след като говори за споменатите ужаси, на които е било подложено българското население, ето как заключава (цитирам из речта на Павлов, напечатана в солунския български вестник "Право", брой 51, 1910 год., 25 ноември):
"Искате ли, господа да узнаете баланса на всичко туй!
Ето го:
Бити и изтезавани само през месеците юли, август и септември в
Скопския санджак - 1104 души
Битолски санджак: 285 души
Солунски санджак - 464 души
-----------------
Всичко 1853 души
В тая сметка не влизат масово битите в 11 скопски и 3 битолски села, които бити, ако се пресметнат по 50 души на село, дават цифрата 700 души, която прибавена към горната дава 2553 души.
Бити обаче не са само те.
През горните месеци в санджаците скопски, битолски и солунски, пак по случай обезоръжаването, са арестувани 1436 души, от които повечето са бити. Вън от това има 62 души, бити до смърт и осакатени, и 11 души, умрели от бой; така че общото число на битите възлиза на 4069 души. Освен това, преди 1 юли в казите ениджевардарска, воденска и гевгелийска има бити, арестувани и изтезавани 911 души, които, заедно с горните, дават цифрата 4980. Прибавете при тях около 2050 бежанци в България и 2010 мъже и жени, забягнали в горите, а да се предпазят от преследване, и ще намерите, че общото число на жертвите на обезоръжителната акция възлиза на 8980 души!
Вие виждате, прочее, какви грамадни материални и морални жертви даде тая акция. И всичко туй става заради какво? За да се отнемат няколко хиляди стари, ръждясали и повечето негодни за употребление пушки! Да, господа, правителството прибира пушките на населението, обаче с беззаконните си действия то вложи в сърцето на всекиго по една нематериална, невидима пушка, чието отнемане е трудно и може би невъзможно..."
Като оставим настрана другите способи, които употребиха турските власти към края на изтеклата година, за да отслабят българщината в Македония, например предаването на манастирите в Прилепско на сръбската пропаганда, именно защото от приходите на тия манастири се поддържат главно българските училища, достатъчно е само това, що изброих по-горе, именно насилията, извършени над българите по време на тъй нареченото обезоръжаване, за да разберем паниката, която бе обхванала няколко български села от Щипско, та голямата част от младото мъжко население се втурна да бяга през границата в България.
Ние видяхме с очите си тия нещастни бежанци, не можахме да им помогнем и ги изпратихме назад с уверения, дадени от турските власти, че нищо няма да им сторят, а всъщност ги изпратихме на нови изтезания, понеже не малка част от върналите се бежанци са хвърлени в затвора и сега още са затворени!
Чудно ли е, че в Щипско, гдето толкова грозно пострада българщината, унизявана и морално като никой път досега, дори и през време на стария турски режим, се проявиха признаци на диво отмъщение спрямо всичко турско - избиването на шестимата щипски турски търговци в околността на град Щип!
Ислямът, ядката на който е кодифицирана в Корана - в шериата, изключва политическо равенство и поради това е некултурна религия; тя не може да се съгласи с едно конституционно управление, което тъкмо се гради върху политическо равенство на хората. Ала от друга страна ислямът, доколкото не се налага пряко чрез брутални средства, допуска съществуването и на други вери, ако и да се отнася към тях презрително; но тъкмо затова той е толерантен към националната идея на друговерците. Под тази закрила на ислямизма можа да оцелее българската народност в Турция и дори културно да се издигне над турската!
А "отоманското" единство на младотурците още по-малко се съгласява с конституционализма, понеже сочи да унищожава националностите и затова младотурският режим е антикултурен режим, осъден на гибел, каквито и опити да се направят, за да се спаси. Един от най-новите опити е да се спре културният развой на нетурските народи, докато турският народ се просвети, та да ги застигне!
Турската народна маса не може да разбере тоя нов за нея "отоманизъм" и затова, когато младотурците се видят опрени о стената пред своя ислямски надъхан народ, декларират, че шериатът остава и занапред основа на турската държава, че тя си запазва и занапред и в бъдеше своя ислямски характер. Така на 31 март 1909 год., когато цариградската тълпа викаше "Да живее шериатът", Джавид бей, финансовият министър, хитро ѝ отговаря: "Тая държава е ислямска".
Младотурците, още бидейки в опозиция, когато не се обръщаше голямо внимание на техните декларации по тия въпроси, се изказаха поклонници на държавния национализъм. Веднага след Ревалската среща младотурците бяха издали меморандум, в който се казва:
"В Македония няма нито мюсюлмани, нито християни, там са само отомани, с едни и същи стремежи и още с едни и същи другари и с едни и същи врагове. Македония няма така, както няма македонци, а има три вилаета, които съставляват неразделна част от отоманската империя и които разделят съдбата на останалите 27 вилаета. Туй, що се нарича "македонски въпрос", то е само част от общия отомански въпрос. Причината на всички злини е деспотизмът на съществуващия режим".
По-нататък се казва, че македонският въпрос го създавали България, Сърбия и Гърция, и свършва:
"Оставете ни сами да се сговорим помежду си, да уредим всички трудности и разногласия, създадени от иностранците и, съгласени с другите вилаети, да смъкнем позорния деспотизъм".
Това го декларираха младотурци и без съмнение те дълбоко са вярвали тогаз, че стига само да премахнат слабия, според тях, Хамидов деспотичен режим, неспособен да се справи с "трудностите, създадени от иностранците", и те ще могат, с новата си програма на ръка, сиреч въз основа на новия "всеотомански режим" да отстранят не само международното вмешателство, толкова неприятно на всеки турчин, но и причините му, а именно: ще отрекат съществуването на националностите в империята си и с това ще направят да изчезне сам по себе си и македонският въпрос, понеже според тяхната идеология той не съществува. На възпитаните в германски империалистичен дух турски офицери се е виждала всяка пречка от този род лесно отстранима - със силата на държавната власт. Те са знаели, че ще има големи "трудности", но те тъкмо затова са били убедени, че само една милитаристична безпощадна "отоманска" политика ще може да ги отстрани.
Без съмнение и идеята за насилствено разредяване на българския елемент с турски колонисти е влизала в тоя план. Понеже предвид на всичко туй е можело да се очаква и сериозно съпротивление от страна на българското население, в плана ще е било, щото при пръв удобен случай да се пристъпи и към обезоръжаването му на всяка цена, необходимо и поради едно евентуално стълкновение с България, която е създала, според тях, "македонския въпрос".
Щом с такива възгледи младотурците са дошли на власт, време е да престанем вече да тълкуваме техните резки отклонения от конституционната законност чрез някакви грешки и предизвикателства от наша страна, било в Македония, било тук, защото е ясно, че младотурците по казаните причини не са имали намерение да прилагат принципа на политическо равенство през последните 21/2 години, независимо вече от туй, че те инак бяха дошли в конфликт с турската фанатизирана маса, за която шериатът си остава основен държавен закон. Събитията напълно оправдават казаното. Преди всичко България не направи - искала не искала, това сега не важи - нещо решително, за да попречи сериозно на младотурците, а ги остави досега спокойни, даже им плати една голяма сума, за да си оправят финансите. Когато Турция беше най-слаба, България не я нападна, а без съмнение една решителна атака от страна на България щеше и в най-лош за нас случай да има резултат, че щеше да се осуети господството на младотурците в Цариград. С една дума, не могат се намери докази, за да се оправдае с вънкашни причини отклонението на младотурците от конституционализма. Напротив, младотурците имат много основание да бъдат от своя гледна точка благодарни на България, че тъй миролюбиво се държа.
Самото българско население в Македония и Одринско със своето миролюбие, с необикновеното доверие, що показа към прокламираната турска конституция, изненада и нас, и Европа, па и самите турци. Тези можеха да обвинят македонските българи само в прекалена привързаност към конституционализма, който турците тъй тържествено прокламираха. Младотурският преврат биде най-решително подкрепен тъкмо от българите и те дадоха веднага доказателства, че са решени и в бъдеще да го крепят: основаха си навсякъде конституционни клубове. Но тъкмо това не можеше да бъде приятно на младотурците, защото то отиваше в разрез с плановете им: та нали те ще изкореняват расовия национализъм и ще насаждат отоманизъм! Затова е трябвало, щото тъкмо конституционните клубове да се разтурят. Младотурците направиха опит да се образува вместо тях отоманска българска партия, нещо като клон от младотурската, без националистична боя. Ала и тоя проект, макар и подкрепен от един български депутат, удари о камък - възпротивиха му се всички, дори и серското крило, начело със Сандански. Не са знаели младотурците, че националната идея е така дълбоко заседнала в душата на всички българи и че тя така яко е свързана с всички техни културни и политически стремежи, че никакви политически партийни течения, които могат временно да делят българските дейци в Македония, не могат послужи за оръдия да се унищожава собствената им народност! И серското крило наравно с битолското се обяви и против мухаджирската политика, и против посегателствата върху черковно-училищните привилегии. Неопитните в политическия живот на народите младотурски юнкери видяха, че "трудностите" не тъй лесно се отстраняват, че Хамидовият режим не е бил толкова непатриотичен и податлив към чужденците, както те в своята военна самонадеяност си мислили. Безчовечният младотурски "закон" за четите не даде добри резултати; масовото изселване на цели български села, като наказание, подигна цяла буря и младотурците рискуваха прерано да минат в очите на света за варвари, та се принудиха да поспрат прилагането му. Очевидно беше, че им се открива перспектива на непредвидени "трудности" и борби, а при това упоритото българско население имаше тук-там и оръжие. Инди, трябвало е преди всичко да се обезоръжи населението.
Албанското движение и привидното разоръжаване на албанското население, с което се почна към края на 1909 година, даде сгоден повод да се маскира планираното отнемане на оръжието от ръцете на българите до последната пушка като уж обща мярка. Всичко туй лесно долавяме сега и в отделни, тъмни инак пасажи в декларацията, която на 11 юли 1910 год. младотурският комитет издаде по случай на двегодишнината от юлския преврат. Ето що казва декларацията:
"Комитетът потърси и намери средство за обединението на разните (национални) елементи. Обаче числото на ония, които се отзоваха на неговия апел със същата искреност, е ограничено. Причината е, може би, в готовността и сигурността, с които се проследяваше желаното обединение на расите, или може би в прекаленото усърдие. Все пак ние не сме изгубили надеждата, че мъдрата политика ще упражни благотворно влияние за постигане на желаното обединение. Усилията, които нашият кабинет развива за самосъхранението на държавата, са действително достойни за похвала. Ние виждаме, че главната цел на правителствената политика е да се постави на границата един бляскав щик повече и да се спусне в морето един броненосец повече. Резултатите, които се добиха благодарение на тая система в Йемен, в Месопотамия и в Албания, по отношение на известни агресивни народности, показват, че тази система е най-съобразна с интересите на страната. Ние сме сигурни, че правителството ще използва при външните трудности със същия успех и същата твърдост същите ония сили, които използва при вътрешните събития в империята. Нужно е щото тия затруднения да се премахнат едно по едно".
Всичко ни е сега ясно, толкова повече, че то е писано в юли, когато обезоръжаването на македонското население беше в разгара си. За целите, които гони младотурската политика, необходимо е било, както виждате, през 1910 година да се извършат най-големи жестокости над българското население в Македония. И забележително е, че варварските бруталности и най-язвителните за националното ни честолюбие унижения са били систематически насочени главно против носителите на националистичната идея на българина - против свещенството и интелигенцията му начело с учителите: със свещениците се е постъпвало, както чухте, ужасно, тъй както може да се постъпва само тогава, когато неприятелят те знае вързан, неспособен да защитиш националната си чест. Факт е, че същевременно, когато под разни предлози едни се затварят, изтезават и осъждат на затвор, за други наши интелигентни хора охотно се правели улеснения да емигрират, давали им се паспорти без много формалности, а сетне някои от тях задочно се осъдиха на тежък затвор, сигурно за да не смеят да се върнат вече. Чули са турците, види се, че население без интелигенция по-лесно ще се отоманизира. Забележително е още, че сега изведнъж всички членове на бившата революционна организация са трън в очите на турската власт - понеже и революцията имаше националистична боя и понеже бившите революционери сега, които искат да се предадат на легална дейност, се оказват пак българи националисти, насочили усилия против антибългарските пропаганди, именно за да спазят и засилят българския национален дух. И това, разбира се, не бива да се допусне, понеже тъкмо туй е в разрез със задушевната цел на турците - отоманизирането, та трябва да се поддържа политиката на Хилми паша, както виждате, толкова старотурска, колкото и младотурска, сиреч да се поддържат пропагандите, като важни съюзници за омаломощаване на българския национализъм. Затова младотурците и в тая посока са по-деятелни и по-безогледни отколкото старотурците, които повече имаха предвид политическото отслабване на българите.
И тъй всички модерни и немодерни средства се туриха в услуга на младотурската "политика на държавния национализъм". Между тия средства по-изтънчени са: законът за турската колонизация, подкопаването на училищното дело, косвеното принуждаване на интелигенцията да емигрира и явното поддържане на антибългарските пропаганди. Бруталните средства са: терорът, законът за четите, военните съдилища и явното гонене на интелигенцията под предлог, че съставя нови революционни комитети.
Забележете добре: в една страна, гдето един революционен комитет, наречен "Единство и напредък", диктува на цялата държава, се осъждат хора на смърт и на вечни затвори, се подлагат на безчовечни изтезания и подигравки (както са правили с битолските сега затворници, например с Г. П. Христов и с прилепския бивш войвода П. Ацев), само защото не са престанали след две години, откакто младотурците ощастливиха държавата със своето управление, да се чувстват българи и не са успели съвсем да предадат на забвение славната оная революционна дейност, която и младотурците отначало така лукаво възхваляваха, защото не рачат да се отчуждят от себе си, от миналата си дейност и идейност!
Младотурците направо убиват бившите войводи, четници и революционни дейци сега, а преди две години със същите тях официалните турски власти и офицери се фотографираха при зурли и тъпани! Какво вероломство!
Нямат ли право, питам ви, всички наши и чуждестранни политици и публицисти, които въз основа на гореизложените данни нарекоха младотурския преврат "контрареволюция срещу стремежа на християните към свобода", "военен преврат за изключително надмощие на турското племе", "военна диктатура, която може да се крепи само чрез вътрешен терор", "замяна на ислямизма с турцизъм", "олигархическа диктатура" и прочее?!
Че младотурската политика такава, каквато я изложих, не ще може да успее, това е над всяко съмнение. Ако Хамидовият режим не можа да задуши легитимните стремежи на българската раса в Македония и Одринско към национално културно и духовно развитие, още по-малко ще може да постигне това новият турски режим. Нещо повече, имаме пълно право да смятаме, че фиаското на младотурската политика, ако и досега прикрито отчасти, е свършен факт.
Няма вече никакъв хуриет в Македония и Одринско за българите! Може да има нещо подобно, ала само за турците, които от Мохамед още са привикнали да мислят, че държавата е само за тях. Наистина те са готови да дадат на човека и малко повече лична свобода, ала все пак само дотолкова, доколкото той е склонен да се обезличи в национално отношение! Понеже с 1910 година се завърши и прикритият опит на турците да обезличат народностите, отсега борбата ще се води с по-открити карти. А не може да няма борба, гдето има национално съзнание от една страна и смъртен враг на това съзнание от друга. У младотурците е силата и понеже те са повели безогледна милитаристична политика - "един бляскав щик повече, един броненосец повече", - много е вероятно, когато се видят в безизходица, да направят някоя диверсия навън и да се хвърлят на война. България трябва да има предвид тая евентуалност, защото от такива заслепени военни честолюбци, особено когато са на власт, такъв свършек при подобни условия е нещо много възможно. Че турците и с една такава диверсия, дори и в най-щастлив за тях случай, ще работят не за себе си, а pour le roi de Prusse, това не може да ги отвърне от подобна авантюра.
А ние ще кажем, че искрено поддържахме и бихме още поддържали мнението, какво че имаме причини, в името на нашите най-жизнени интереси дори да защитаваме целостта на турската империя, ала само под едно условие: ако турците си избият из главата лъжливата мисъл, че те могат така да преобразят умовете на нетурските народи в империята си, щото народността им да се проявява само в черквите, а вън да има само "отоманство", ако респектират придобитите права на националистите, ако поведат истински конституционализъм с децентрализация на управлението, именно като дадат областни автономни права и на Македония в духа на Берлинския договор.
Ала въпросът е могат ли стори това младотурците? Могат ли се още вразуми и да дойдат на себе си?
Много, много се съмнявам...
БЕЛЕЖКИ
1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".
2. ЗА АВТОРА: Роденият в град Щип акад. проф. д-р Любомир Георгиев Милетич (1863-1937, София) е един от най-видните български учени и интелектуалци от края на 19 век и първата половина на 20 век, работил в сферата на езикознанието (и особено диалектологията), етнографията и историята. Сред най-изявените деятели и учредител на създадения в София Македонския научен институт. В негова чест е кръстен нос Милетич в Антарктида.
ОРИГИНАЛ
