ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Всички спорове между България и Сърбия до войната от 1913 година изникваха преди всичко поради въпроса, кому в края на краищата да принадлежи по право Македония, — на Сърбия или на България. Първата, считайки себе си онеправдана поради факта, че политическото ѝ обединение с неосвободените ѝ сънародници от Босна и Херцеговина не бе постигнато на 1912. г, помисли, че в неин интерес ще бъде да попречи и на националното обединение на своята съседка и съюзница България. С тая цел и за запазване на един овехтял принцип, а именно равновесието на Балканите, Сърбия влезна в тайно споразумение с Гърция, в сила на което заетата от Турция територия се задържваше и разпределяше между двете контрактуващи страни и в ущърб на България. С това не само се нарушаваше сключеният сръбско-български договор, с който Сърбия признаваше покрай една безспорно българска част от Македония и една спорна зона, но едновременно с това туряше се кръст на идеята за споразумение между балканските народи; а частно между Сърбия и България се отваряше една рана, която не се изцери нито с междусъюзнишката война и нейния резултат, Букурешкия договор от 1913 г. и която не е затворена и днес, след като България подписа Солунското примирие и Сърбия се постави в положение да реализира своето обединение. И взаимните обвинения продължават . . . До сега по-силният се е считал обикновено по-прав. По-силната Сърбия, в съюз с другите балкански държави, се считаше по-права в 1913 год. от усамотена България. В 1918 г. Сърбия пред прага на обединението си е още по-силна, имайки за съюзници великите сили от Съглашението, а България е още по-уединена отколкото в 1913 г. Но за добра чест, человечеството днес се напътва по една нова посока. Ако в 1913 год., въпреки виковете на по-силните, намери се человеколюбецътъ Карнеги, който, водим от безпристрастната истина, пожела да установи отговорностите на взаимнообвиняващите се балканци и резултатът бе еднакво изобличителен, за да не кажем по-тежък именно за по-силните, то сега, след като человечеството чу от устата на представителя на най-великата нация, че правдата е еднакво свята и когато тя е на страната на по-слабите, недопустимо е да се издава присъда макар и от най-висшите съдии на человечеството за сметка на която и да било нация, даже и когато тази последната е победена, преди да се е чул гласът на набедения.
Бях чел книгата за „Сръбския режим и революционната борба в Македония", издадена на 1917. г. Тя обхваща периода от края на 1912. г. до края на 1915. г. и в нейните шест глави се изброяват по околии, градове и села изстъпленията, вършени от органите на сръбските окупационни власти в Македония и борбата на местното население като реакция против сръбския режим. Като приложение към книгата прибавени са десетки ликове и снимки на жертвите на тоя режим и десетина подробни списъка с имената и месторождението на убитите, изтезавани или екстернирани българи, както и редица ограбвания, безчестия и опожарявания.
Сега, когато до откъснатата от целия свят България долитат далечните отгласи от нови и тежки обвинения срещу нея, когато светът е в предвечерието на съдбоносните решения, които великият ареопаг има да взима, няма нищо по-елементарно от защитата на охуленото отечество. България може да признае, че бе победена: правото винаги ли е тържествувало до днес? А какво друго освен своето право - националното си обединение, търсеше и търси тя ? Ако нейните велики победители разбират това, не им остава друго, освен да узнаят още какви са нейните хулители.
А чрез настоящето извлечение за сръбските жестокости в Македония, което правя от споменатата по-горе книга, рисуват се добре какви са хулителите на България.
К. Григоров
София, декември 1918
Още при влизането си в Македония сърбите проявиха неприязнено настроение спрямо местното българско население. Последното при първия си възторг от посрещането на християнски и съюзнишки войски навсякъде изразяваше своята радост непритворно, по своему, възклицавайки някъде „добре дошле", другаде „ура!", а на трето место „Христос възкресе!" Тия български изрази на естественото чувство на радост отстрана на населението не се харесаха на съюзниците сърби. Те навсякъде задаваха на сръбски въпроса : „ща си ти", на който отвсякъде получаваха все същия отговор: „българин", впрос и отговор фатални и съдбоносни за отношенията на новите съюзници, както е схванала това и Карнеджиевата анкетна комисия в своя доклад — Когато към януари т. е. 3-4 месеца след привършването на военните действия, сърбите се настаниха вече в Македония, тяхната неприязън спрямо новите им поданици взима заплашителен характер. Те почват вече явно да негодуват и побесняват при всяко проявление на българска реч, българско име, българско чувство. Отсега нататък в Македония не можеше да съществува нищо българско: градовете добиха сръбски имена; улиците в градовете се наименуваха по сръбски; надписите на магазините задължително трябваше да бъдат сръбски; всеки трябваше непременно да прикачи на името си окончание „ич"; свещеникът в черква да служи на сръбски, владиката да споменава само името на крал Петра, богомолецът да се моли на сръбски, учителят да преподава на сръбски, а ученикът да стане „дјак" и всеки ден при влизане в училището да заявява по задължение: „ја сам прави србин".
За управлението на Македония сърбите въведоха специални наредби. Който гражданин не ги признаваше, считаше се за предател и се наказваше от специалните военни съдилища. Тежко наказание угрозяваше духовника, който не се съобрази с изискванията на сръбското духовенство, изпълнител и проводник на едничката религия в държавата. Такива свещеници веднага намираха затвора; а българските владици се считаха за изгубили своето паство и като такива през една нощ те бяха накарани „доброволно" да заминат зад граница. За да свикнат богомолците на сръбско богослужение, устройваха се често молебствия от официално естество, на които благочестивите българи биваха канени да участвуват с предупреждение и закани. Закриха се българските училища, като се унищожаваха българските учебници и пособия. Които от българските учители в страната под натиск от властите се съгласяваха да останат на местата си под контрола и ръководството на определените за целта патриоти сръбски директори и инспектори, приемаха се; всички останали трябваше да напуснат отечеството си. Децата биваха заставяни чрез родителите си да посещават сръбско училище; в противен случай родителите отговаряха с кесията си.
Такава е в общи черти картината на сръбския режим в Македония до междусъюзнишката война. Когато се обяви последната, положението там става несравнено по-тежко и непоносимо. Ето сега по възможност най-краткото изложение на установените конкретни случаи от сръбски жестокости до и след междусъюзнишката война.
Скопие. Със заплашвания сърбите са заставили българите още в първите дни да свалят българските знамена, с които бил окичен градът. Още с влизането на сръбския престолонаследник тук, той се е обърнал към българския митрополит Неофита със злокобните думи: „Да се помолим, владико, в цар-Душановата църква". Преподобни Методи Димов бе подложен на морални изтезания и телесно малтретиране с побой до синевини. Спасил е живота си благодарение на француско застъпничество. Карнеджиевата анкетна комисия потвърждава изрично тоя случай. (Вж. снимка. № 1) — в Скопие сръбският престолонаследник сам ударил плесник на невинното момиченце Васка Зойчева, само защото на въпроса какво е по народност, то отговорило, че е българче. (Вж. снимка. № 2). Гражданинът Спиро Гайдарджиев, измъчван най-жестоко в затвора от председателя на „Черната ръка" в Скопие, майор Попович, е свидетел на първите жертви на сръбската жестокост спрямо арестувани по подозрение българи и турци от града, които били хвърляни във Вардара още през първите дни след настаняването на сърбите тук, макар че Скопие се предаде без бой. Сам Гайдарджиев, след 40-дневни морални изтезания, жесток побой, връзване и задушване, най-после едва спасил живота си по застъпничеството на руския консул в града. — Димче Асов бил бит от сърбите, само защото е изказал на български своите благопожелания към близки роднини, които изпращал на гарата. Пеце Шивача бил бит до смърт, защото в интимен разговор казал: „аз умирам, но сърбин не ставам". Тома Тополов бил бит, защото закъснял да замени българската фирма на хотела си със сръбска. Стоян Маткалия е изтезаван в едно тъмно мазе, като го заставили да стои с боси крака във вода и го били до смърт, понеже не отдавал нужните почитания на посетителите си сърби в своя дюкян и в хана си. — На 23 юни 1913 год. сръбските власти в Скопие поканват всички градски български свещеници и първенци в двора на черквата „Св. Димитър" и след като ги насилват да подпишат някаква бумага, тикват ги в затвора, дето скоро достигнали числото 300 души, защото докарани били тук и най-видните селяни от околията — всички псувани, ругани и бити за дързостта им да се наричат българи. 99души от арестуваните граждани били интернирани в Митровица; из пътя те били предмет на тежки обиди, лични оскърбления и заплашвания. В Митровица сръбският капитан Гюркович им държал реч, в която ги предупреждавал, че ще отговарят с главите си, ако проявят непокорство, а разни чиновници ги одумвали, окайвали ги и после ги увещавали да преклонят глава и се признаят за сърби, като им натяквали постоянно за дом, семейство, имот и живот.
Куманово. Сръбският окръж. управител Ранко Трифунович, след като отнел от ръцете на местните българи общинското управление, още в първите дни побързал да предупреди гражданството против всека проява на български чувства и самоуверено заявявал, че освобождението на града е дело на сръбската армия. Йордан Йовчев, търговец, съзнателен българин, иска разрешение да замине по работа за Солун, но му отказали. Понеже след повторното искане и отказ, той поискал да узнае причините за отказа, не минава дълго и бил унищожен безследно. — Заловен бил от сърбите софийския вестник „Дневник" и само за това арестувани били и осъдени по на един месец затвор Манас Кършутски, Петруш Андонов, Теодос Димов, Петко Карамфилов и Теодос М. Кралев. — През март обискират къщите на Коце Перков, Ст. Стоянов, Тодор Сопотски, Стоян Дъртков и Сибин Димитров; намерени били по една пушка от турско време и по тая причина те били арестувани и лежали по два месеца. — За опит за съобщение с България сърбите залавят Стоил Божинов, Пръчков и Иван Спасев, хврлят ги в затвора, изтезават ги и след 7 месеца първият умира вследствие изтезанията. През април сърбите събрали градските свещеници, а именно: архиерейския наместник на българската община Владимир Янев, Андон Дамянов, Георги Стаменов и Дионис Георгиев, убеждават ги да се признаят за сърби. След отказа им те били откъснати от домашни и паство и екстернирани в България. По същата причина арестувани били и учителите Милан Петков, Тръпко Дончев, Иван Трайков, Александър Борозанов и Велко Смилев заедно с 52 граждани, както и 7 гражданки (Юлияна, Заркова, Доца Карабска, Павуна Якимова, Иванка Кръстева, Стоя Гюридоска, Гюргя Таскова и Траяна Велкова). Почти едновременно с тях (месец май) тикнати били в градския затвор и 130 души първенци, свещеници и учители от Кумановските села. Пред страха от тия арести мнозина селени се укрили; тогава семействата им изкупували скъпо това отклонение: последните били вдигани от селото и задържани в града, дето без подслон били излагани на лишения и мъки по цели месеци, както е случаят със семейството на Арсений Николов от с. Кокошине и мн. други. Лазар Митков от с. Облавци, повикан в околийското управление, не се връща вече жив. Тасо Четирски от село Младо Нагоричино бил убит от „Черната ръка" в своя хан; Цане Димов от с. Павлешенци бил арестуван и безследно изчезнал; Тево Псалтиров от с. Живине постига същата участ; Саздо Галев от с. Кокошине и Стоянче поп Манасиев и Стоиле от с. Малино били извикани един ден от къщи от сръбски стражари, но още един път никой не ги видял живи. Ицо от с. Павлешенци бил обесен от пратеници на „Черната ръка" в собствената му казаница. Доне от с. Винци, повикан в околийското управление, бил подложен на страшни мъчения чрез стягане, разпъване и най-после изхвърлен от балкона. Милан Арсев Пурчев от с. Живене бил повикан в общинското управление в с. Павлешенци, за да каже имената на ония, които искали да възобновят революционната организация. Отричайки да знае нещо, той трябвало да бъде съблечен и подложен на побой. Тогава Пурчев извадил скрития си револвер, насочил го срещу околийския началник Тодор войвода, когото повалил, стрелял и срещу двамата стражари, които също паднали и с последния патрон се самозастрелял.
Велес. Поради силно развитото си национално чувство велешани са предпочитали да плащат установените от сърбите глоби, но не и да пращат децата си в сръбско училище; когато сърбите забранили българска служба и българска проповед в черквата, велешани със своя владика протестирали пред властта против извършеното посегателство; когато владиката бил арестуван и после екстерниран в България, гражданите бойкотирали сръбската служба в черквата и се лишили от черкуване. Сръбските власти забраняват на велешани отпразнуването на българския национален празник „Св. св. Кирил и Методи" и им заповядват да отворят дюкяните си; а те излизат в чаршията в празнично облекло. Заповядват им да празнуват сръбския свети Сава — те не се обаждат на поканата. За всичко това трябвало да се издирят „подстрекателите" и „съмнителните" граждани. А кои не са били такива за сърбите? И те започват с обезоръжаващи обиски, арести и изтезания. Стотици граждани и селяни от околията, едни „подозрителни", други „подстрекатели", оковани в тежки вериги, са изпратени да гният в скопския затвор в продължение на една година, след което са осъдени на доживотен затвор.
Вечер след 9 часа в никоя къща не бивало да гори лампа и дойката в тъмно трябвало да кърми своето бозайниче или майката да наглежда своя болник. Инак сръбски агент, добрал се крадешком, хлопа на прозореца зловещо и всявал трепет в сърцата на домочадието. Но паниката между населението била ужасна, когато настръхналите велешани почнали тайнствено да се питат за злокобната участ на безследно загиналите, оня незабелязано изчезнал техни съграждани, каквито са случаите с поп Иван Аврамов, поп Лазар Трайчев Андов, поп Петър Андреев и други. Жертвите, след като били зверски изтезавани, после били изклани и труповете им изхвърлени във Вардар. Сръбското училище било инквизиторското место, дето кървавите петна по стените дълго време свидетелствували за чудовищните престъпления вършени от „Черната ръка."
В Тетово Сърбите подложили на тежки изтезания 14 души от по-първите граждани. Убити гражданите Гавро Серафимов, Сельо Ратайски, Йовче Янев и Иван Чварков (Чарков?). В околията има 308 души убити, разпределени по общини както следва: Първенишка община - 17 души ; Лешечка община — 10 души, Селчишка община — 9 души., Долно Папчишка — 9 души., Седларевска — 1 човек, Чифличка — 12 души, Челопечка — 7 души, Жилинска - 73 души, и Сенокоска община — 170 души.
Кичево. При настаняването на сръбската власт в Кичево и околията, арестувани били на първо време всички градски учители и свещеници, както и най-видните граждани поради отказа им да подпишат поднесената им декларация, че те са били отдавна сърби. Едновременно с тях арестувани били от околията 106 души селяни. За отказ да изменят на народността си били убити йеромонах Софроний, игумен на Пречистанския манастир, и йеромонах Теофан, калугер в същия манастир. И двамата били извикани с измама от манастира от сръбски стражари и под предлог, че ги вика властта в Дебър, и били застреляни, а свещ. Георги п. Ангелов умрял като Исус Христос, а именно - разпнат на кръст и от двете му страни разпънати двама негови другари. От арестуваните и тежко изтезавани умрели мъченически Яким Йончев от с. Подвис, Иван Сърбинов от с. Лахчани, Търпо Мойсов от с. Поповец, Мице Найдов от с. Цер и Константин Траянов от същото село. Убити: Киро Василев от с. Яворец, Максим Мицков от с. Осой, Наум Беличов от с. Цер и Петър Силев от същото село. Максим Костов от с. Ръбетино, състоятелен и свестен селянин, бил убит по най-жесток начин: изкаран вън от селото, рязали му последователно ушите, носа, езика, пръстите, краката, докато останал само труп и така издъхнал.
Дебър. Смъртно изтезавани от сърбите или направо убити от тоя град има 64 души, а от в околията 200 души, а именно: с. Борово — 34 души, с. Могорче - 20 души, с. Торбаче — 15 души, с. Требища — 13 души, с. Клене — 3 души, с. Гинозец - двама, с. Модрич — 4 души, с. Дренок и Джепища - по един, с. Нерези — 3 души, с. Мало Папрадник - един, с. Големо Папрадник - двама, село Пискупщина - трима, с. Житинани - един, с. Горенци — двама, с. Новак - един, с. Коджаджик — трима, с. Брещани — един, с. Ябланица — 5 души, с. Брощица и Баланци - по един, с. Гари — 5 души, с. Радоеща - един, с. Тучепе —един, с. Големо Острени - двама, с. Осолница — трима, с. Лесничани - 8 души, с. Окщун — 12 души, с. Жупа-селце — 12 души, и с. Елевци - 39 души — всичко в Дебър и околията 264 души. — А опожарените къщи: в града Дебър са 290, а в околията: с. Кривци - 44, с. Клаци (Село-Куки) — 12, с. Горно Вичища — 11, с. Долно Вичица - 7, с. Бомово - 5, с. Требища - 2, с. Гиновец - една, с. Елевци - 5, с. Папрадник - две, с. Извири - 5, с. Серпетово - 11, с. Горно Косоврасти - 2, с. Долно Косоврасти - 73, с. Голеища - 7, с. Торбаче - 28, с. Окщун - 7, с. Лесничани - 36, с. Коняри - 7, с. Аме - 15, с. Клене - 123, с. Могорче - 60, с. Борово - 100, с. Забзун – 120, и с. Стеблево - 160.
Галичник. Пристигнали на 3. ноември, сърбите веднага пристъпили към унищожение на училищната библиотека в града, като изгорили около 1000 книги, а всичката училищна покъщнина изпочупили. Архиерейският наместник на българската община Павел Теодосиев бил арестуван, мъчен, бит с торби пясък и интерниран в Скопския затвор, дето мрял от изтезанията. Свещеникът Апостол Миронов от с. Тресънче бил насила измъкнат от дома му посред нощ и завлечен до близката гора, дето го обезобразили и му счупили черепа. Бившата революционерка Андревица била убита само пред страха да не започне дейността си от турско време.
Охрид. След екстернирането на митрополит Борис в българската митрополия се настанил сръбският митрополит Варнава. Той псувал гражданите и сред улицата биел ония, които не му отдавали почест. Всички учители и по-събудени граждани били арестувани в един зимник, дето били изтезавани безчеловечно. В едно тъмно и тясно пространство били поставени много души, като че с цел да ги удушат. Освен заплашвания и насилнически средства, тук сърбите прилагали и тежки берии (данъци - бел. П. Н) и безпричинни глоби. Органи на властта заявявали, че докато населението не тръгне с цървули — правела е на сърбите впечатление обстановката на охридчани — последното няма да се признае за сръбско. Някакъв майор който минавал между сърбите за образован, говорил пред едно събрание за сръбска народност в Македония, а за старините, намиращи се в града, казвал, че били останки от някогашната „велика Србија". — Гражданинът Лев Огнянов, възпитаник на „Роберт колеж“, щял да бъде убит в двора на черквата „Св. Климент", ако не е бил предупреден. Иван Групчев, преследван с цел да бъде убит, бил принуден да се затвори дълго време вкъщи. Тодор Джамбазов, повикан един ден в клуба на „Черната ръка", бил подложен на жесток побой и спасил живота си с бягство. Осъден от „Черната ръка“ и изпратен на екзекутиране бил гражданинът Иван Алчев, но намушкан, успял с бягство да се изтръгне из ръцете на своите джелати. Гражданинът Мишев, в дома на когото при обиск била намерена една ловджийска пушка, бил вързан и бит по немилостив начин в присъствието на жена му и децата му. Освен това застреляни били в града без никаква присъда учителят Димитър Ивано, родом от града, свещеникът Георги поп Ангелов от с. Слатино, Иван Дойчинов и Христо Байрамов от Охрид, Стоян Гълъбов от с. Велмей, Лазар Глигоров, бивш учител, от с. Велгощи, Коста Лятков от същото село и мнозина турко-албанци. Десетки младежи от града били арестувани и обречени да бъдат осъдени на смърт; но откарани в Битоля, могли да изкупят живота си срещу една сума от 500 турски лири Убити младежи са Никола Силянов от Охрид и Анастас Христов от село Дърмени, Ресенско. Градските свещеници Георги Икономов, Георги Бъндев, Иван Савев, Петър Рибаров, Хараламби Донев, Анастас Автов, Ахил Карадимчев и дякон Герги Снегаров били подложени на силни морални изтезания в продължение на двумесечния им арест. Изтезаван бил също и Васил Маленков. А къщите на войводата Петър Чаулев и на неговите роднини Яким Чаулев, Григор Чаулев и Ленка Чаулева били ограбени и от основи разрушени. Село Велгощи, предградие на Охрид, значително пострадало и даже опожарено в турско време и после пак възстановено, сега трябвало да изпита и сръбската жестокост. Сърбите събрали всички мъже от селото, наредили ги в редици и от всеки пет души бил изкарван по един и пред очите на всички други застрелван. По тоя начин застреляни били 12 души.
В 4 села от Слатинска община, Охридско, има 86 души убити от сърбите. В Пещанската община — 48 души; във Велгошка община — 27 души извън споменатите 12 души, в с. Велгощи. В Мешеишка община — един; в Белчишка — трима; в Опеничка община - трима; във Велмейска община — 9 души, и в Сливовска община — 10 души.
В Ресен сърбите закриха класните и основни, както и неделните училища в града и голямото с. Янковец, унищожиха училищните библиотеки в града и всички околни села и заличиха всички български надписи на паметни плочи в църквите и училищата; изгориха всички намерени в частните домове ликове на българския цар Екзарха и видни македонски революционери; биха немилостиво учениците Владимир Мильовски, Борис Чукалев, Асен Ляпчев, Крум Попов, Никола Татарчев и Кирил Милошов, защото пеели български песни и носили пансионската си униформа; обезоръжиха местните четници, макар те да бяха принесли ценни услуги на сръбските войски при настъплението им; повърнаха обратно всички български революционери, които бяха тръгнали за Малгара в помощ на българските войски в борбата против Турция; устроиха засада на войводата Кръсто Трайчев; тероризираха гражданите да се декларират за сърби, а поради отказа им да сторят това екстернираха първенците Михаил Татарче, Коста Стрезов, А. Милошев, Ефтим Ляпчев, Лазар Стрезов, Георги Татарчев, Ст. Мильовски, поп Георгиев, Кр. Дулянов, Кр. Стрезов, Г. Буруджиев, Христо Ников, архиерейския наместник свещеник Търпо Поповски и учителите Георги Трайчев, Климент Хаджов, Димитър поп Андреев, Сп. Монавчев, Лазаръ Кипрев и Петър поп Андреев. От града и околията арестувани българи първенци всичко 496 души.
Битоля. На 17 юни 1913 г. сръбските власти в града арестуваха 9 души български основни учители от градските училища, 10 души от класните училища в града, окръжния училищен инспектор Александър Развигоров от Щип, околийския училищен инспектор Ахил Минджов от Охрид, секретаря при Битолската българска митрополия Спиро Мирчев от Прилеп, архиваря при същата Иван Петров от Битоля и енорийския свещеник поп Иван поп Анастасов от Охрид, както и 7 души основни учители в околията. Всички бяха поканени от властта да станат сръбски учители и чиновници; за тая цел им е била поднасяна за подписване една готова декларация; понеже всички с възмущение отказали това, заплашили ги със застрелване. Когато и това не помогнало, на 13 юли същата година те били всички екстернирани за България, подложени из целия път на страшни мъки и поругания. На 20 юни 1913 г. в града с били арестувани още 87 души първи граждани, свещеници, търговци, един доктор (Чкатров) един аптекар (Кръсто Франгов) и задържани там цял месец — до 20 юли с. г., с изключение на Владо Иосифов, задържан до 18 август 1914 г,, Васил Мазарът, освободен чак на 15 септември 1915 г. в гр. Поградец, сиреч след сръбското отстъпление. А цялото българско семейство Стамболджиеви бе изклано една вечер всред Битоля от сърбите за пример и назидание на упоритите българи от Битоля. След това убити са в Битоля още Никола Кузев, Вангел Църнамаров, Илия Иосифов и Петър Стойков от града; Веле Мицев от с. Беранци, Нове Ангелов и Кръсто Христов от с. Ивановци, Сърбин Стрезов от с. Кръстофор, Митре Църклев и Китан Кръстев от с. Путурус; Наум Колев, Гуле Колев и Павле Христов от с. Кукуречани; Секула Георгиев, Марко Петров и Стоян Талев от с. Могила; Стоян Талев и Христо Кузев от с. Беранци; Цветко Иванов от с. Облаково; Коте Степанов от с. Стругово, Начо Дамчевски от с. Кръклино; йеромонах Козма, игумен на манастира „Св. Петър", с. Смилево; свещеник Илия поп Наумов и Петър Найдов от с. Лопатица; Спиро Танев и Гоше Иванов от с. Лера; Стоян Марков от с. Рамна; Лазар Пурдов, Илия Четелев и Блаже Рашайков от с. Гявато. Всичките тези жертви от Битолско са били предварително арестувани в Битолския затвор; там са били грозно изтезавани, а след това изкарвани на групи от по 5-6 души всяка вечер и убивани, след което са ги заравяли при Девеани и други места близко до града. Само Илия Иосифов от Охрид, бившъ четник, е бил убит по пътя между Прилеп и Велес, на Бабуна планина (Вж. снимка. № 7).
От Битолската околия селата Цапари, Гявато и Сръбци бяха отселно засегнати от сръбската напаст. На 29 април 1913 год. битолският сръбски околийски началник Яне Константинович заедно с поручик Михайло Михайлович, член от „Черната ръка", придружен от още двама сръбски войводи с 60 души стражари и една рота войници обсаждат село Цапари, събират всички мъже и от страх пред бъдеща революция им предлагат да представят всичкото оръжие, което уж било скрито в селото. Като не могли да намерят такова, селските свещеници и първенци, както и голяма част от селяните биват подложени на такива инквизиторски мъки и изтезания, каквито Цапари никога по-рано (в турско време) не е запомняло. Христо К. Вельов (Вж. сншмка. № 8), Трайче Ташков, Лазе Василев, Христо Колев, Насе Гечев, Иванче п. Трайков, Петре К. Пъркев, Апостол Щатев и Наум Василев са най-тежко пострадалите, след което заедно с още мнозина други селяни били тикнати в никому неизвестни тъмнични килии. От големите изтезания Насе Гечев, бивши селски войвода през време на голямото македонско Илинденско въстание мъченически умрял в Битолския затвор на 14 май същата година. На 1 май същите инквизитори дошли в селото да приберат чак до ножовете, с които селяните си служели на трапезата. А на 2 същия месец мъчителите търсили от свещеник Спиро Димитров и презвитерата му стара революционна архива, а от селяните Нашо Наумов, Иван Тръпчев, Спиро Танчев и др. са взели по няколко наполеона за да се спасят от затвора; на Георги Димитров нанесли 40 удара с тояга и 25 с телен камшик по гол гръб и корем. Преди да напуснат селото, един сръбски офицер се изразил, че сърбите мразили на първо место българите, после австрийците, а най-после турците. Освен това заявили, че един скорошен ден ще донесе войната между Сърбия и България. За да видят как са подействували подвизите им върху духовете на цапарчани и селяните от околните села, сръбските власти изпратили чрез Гяватското селско общинско управление апел за записване доброволци в сръбската армия, който бил посрещнат от селяните с неприкрито негодувание. Тогава властта започнала да записва „доброволци" без добра воля. Една цапарска депутация се явява пред битолския руски консул да протестира, но представителят на Николай II ги предал на сръбската власт и ония, които не успели да се изскубнат, а именно Марко Колев, Митре Чорбев и Гоше Ангелев, били арестувани и грозно изтезавани в битолския затвор, дето престояли от 9. юни до 15. юли 1913. година. А другите членове от тази депутация се изпокрили из битолските улици. На 16. юни същата година сърбите арестуват още свещеник Спиро Димитров, свещеник Никола Петров и бившия учител Наум Василев.
В Тиквешко сръбските власти мъченически изтезавали 91 души, от които трима умрели вследствие изтезанията; забелязани убийства са извършили над 186 души; двама души са обесени; 15 жени са обезчестени, от които 4 умрели от изнасилването. По-обстойни указания има в приложението към книгата „Сръбският режим и революционната борба в Македония", в списъка за жертвите от Тиквешко.
В Прилеп от рано сръбските власти бяха се запретнали да стреснат българщината: на 4 декември 1912. година, по случай рождения ден на сръбския престолонаследник бил устроен в града банкет, на който между другите бил поканен и българския учител Атанас Лютфиев. При наздравиците той дигнал чаша в чест на царя на българите. Не изминали още 10 минути след това, сърбинът Стефо измамнически го повиква навън. При запушени уста, Лютфиев бил измъкнат от къщата и подир това той изчезва от града. Всички издирвания, молби и плачове на нещастната му майка останали напразни: и до днешен ден не се знае де е неговия гроб. Сръбският министър на вътрешните дела счита това убийство „лесно обяснимо". В своята брошура „Сърби и българи в балканската война" той казва, че Лютфиев „по всички признаци, ще да бил „линчуван" от сръбски комитаджии заради неговия „предизвикателен тост".
Още под впечатлението на това мистериозно убийство, архиерейският наместник на българската община свещеник Иван Антонов и главният учител на българските училища в града Илия Иванов биват повикани на 8 декември същата година от сръбския комендант на града майор Ненадович, който им казал: „Вие сте ръководителите на българщината в Прилеп и като такива ще съобщите на населението да се откаже от мшсэлто си за присъединение към България." Скоро след това впрочем, туй предупреждение било и официално отправено към населението с облепени афиши. А още преди Коледа завзета бе от сърбите и централната българска черква „Св. Благовещение", а след нея и другите черкви както в града, тъй и в околията. Плочите с български надписи в манастирите „Св. Архангел" в с. Варош, „Св. Богородица" (Трескавец) и „Св. Никола" в с. Прилепец били изпочупени и разхвърлени на всички страни, за да не могат никога да се намерят и сглобят. Във време на обезоръжаването команди от сръбски нередовни войници разпределили града и околията на участъци и почнали публично да бият населението, предимно по-будните хора. На такъв публичен побой са били подложени 48 души от града и 146 от селата. Арестите започнаха с архиерейския наместник Иван Антонов, а подир него затвориха и 32 души между по-видните граждани и учители. Гражданинът Григор Кондов бил задигнат една вечер от къщи и оттогава насетне той е изчезнал без никаква следа. 16 души български учители и 7 учителки били заставени да напуснат домашно огнище и роден град задето отказали да приемат сръбска служба.
В Крушово още от началото на сръбското владичество обезоръжена бе от властта местната революционна чета на Методи Стойчев, както и оная на Иван Джонев, макар че те им помагаха във войната против Турция. Повечето от четниците бяха малтретирани, а четникът К. Георгиев — арестуван. Семействата на четниците Велко Стефанов, К. Георгиев и Хр. Тахчиев бяха подложени на побой под предлог на скрито оръжие. В с. Острилци сърбите убили още в първите дни Стоян Велев, а в с. Журче умрял от побой селянинът Христо Талев. През същото време в с. Растовина е убит Андрея Богоев, а селяните Кръсто Златанов, Степан Андрев, Петър Георгиев и други от същото село били интернирани в Битоля под предлог, че давали хляб на забегнали български четници. В с. Кочище бил убит Златан Найдов, а интернирани в Битоля Андре Христов, Никола Найдов и други от същото село задето с давали прибежище и храна на забегнали четници. В с. Мренога бил убит четника Нечо Грозданов, в с. Горно-Дивяци убит Стойко Блажев, а Иван Найдов осакатен от силен побой. Всички убийства в Крушовско се извършвали от сръбските войводи Долгач, Блаже и Боге.
В Крушово бити са през това време гражданите: Кръсто Житошанов, Стерйо Велев и жена му, Иван Такев, Стоян Йосифов, Донка Иванова и мнозина други, а Атанас Янкулов е убитъ. Арестуваха свещеник Наум Мешков, учителите Михаил Станоев, Ташко поп Христов, Стерю Блажев, Димитър Атанасов и гражданите: Павле Пантов, 75 годишен старец, деец от църковно-училищната борба, Георги Карев, брат на войводата Никола Карев, и всички по-събудени българи. Димитър Кръстев е бил бит, защото не е искал да свали българския надпис на магазина си.
В с. Журче и с. Острилци пропъдени били учителките; от с. Мренога интерниран учителят Стефан Попов; от с. Кривогащани бити и интернирани учителят Петър Мирчев и свещеник Йордан поп Николов; от същото село убит бившия четник Георги Стойчев; от с. Бучин прогонен учителят; от с. Пуста-Река бит и интерниран свещеник Никола Георгиев.
Училищата в града и селата бяха затворени още преди Междусъюзнишката война, а от черквите изхвърлиха и унищожиха всички български книги и надписи. Училищната библиотека, както и архивата бидоха спасени благодарение усърдието на предания стар служител Димитър Неделков. Арестуваните до сега учители Михаил Станоев, Княгиня Станоева и Флора поп Христова бяха през туй време екстернирани в България. В с. Кривогащани сърбите бяха изгорили училищната архива, черковните книги и частните библиотеки на учителя Мирчев и първенеца Никола Спасев, бивши четник, както и всички учебници на децата. В с. Св. Митрани изгорени бяха училищната и черковна архива, а също и свидетелствата и учебниците на учениците. — За по-силен ефект и с цел да сломят българския дух, сръбските власти бяха хвърлили пред очите на арестуваните в Крушово граждани отрязаната глава на убития български четник Иван Котев, случай констатиран и от Карнеджиевата анкетна комисия. Вж. снимка № 9.
Гостивар. 40 души граждани и учители са били арестувани. от тях най-жестоко е бил изтезаван свещеник Неофит поп Владимиров от с. Еловци, Гостиварско. Една вечер след полунощ той е бил изкаран от затвора и подложен на такъв побой, че когато се върнал пак между затворниците той приличал на мъртвец. Не малки изтезания е изпитал и игумена на Лешочкия манастир йеремонах Маргирий, който бил поставен под надзор в продължение на три месеца, после арестуван, на два пъти воден да го колят, само да го заставят да се обяви за сърбин. Селото Сдуне е било бомбардирано, после опожарено. Ония, които са бягали от огъня, са били причаквани и застрелвани. На няколко места така паднали убити хора на купчини, между които и майки с бозайничета и малолетни деца. Село Равен било също бомбардирано и мнозина от жителите му били избити; само в един кладенец в селото били хвърлени 15 души. Джамията, ханищата, къщите — всичко в селото било разрушено и опожарено. Останалите живи от турците след бомбардировката били кръщавани от сръбския владика Викенти, който дошъл от Скопие заедно с други свещеници нарочно за покръстването на турците. От с. Вруток имало 20 души избити. Село Речани, състоящо се от около 400 къщи,било цялото унищожено, а мъжете, събрани от сърбите вън от селото, били повечето избити от поставената картечница. Ония селяни, които могли да избягат из околните села, отпосле били пак събрани и в местността „Дутлък" били убивани масово.
В една кореспонденция до сръбския в. „Радничке Новине", социалистически орган, един участник в жестокостите пише: „...Ужасно е. Има села от по 100, 150, 200 къщи, в които не е останал жив човек. Събират на едно място 50-60 души и ги избиват един по един с щикове." — По повод на същите жестокости Miss Edith Durham, гореща приятелка на южните славяни, е писала във в. „Times“ от 27 ноември 1913 г., че сърбите с изгорили шест села в Гостиварско, 13 в Река и много жени и деца с станали жертва. Сръбски войници, които не с желаели да стрелят върху жени и деца, са били принуждавани от офицерите към тези жестокости. (Вж. „Les Serbes en Macédoine", Dr. J. Gheorgoff, въ француското списание „La Vie" от 1914 год.).
В Радовиш и околията сърбите прибрали от българските черкви всичките книги под предлог да ги заменят с нови. Черковното пеене на български се забранило абсолютно; а по липса на сръбски псалтове, сръбските офицери и чиновници пели на сръбски. Населението трябвало насила да посещава богослужението, за да слуша проповедите, държани против България. Бележитите надписи по черквите били заличени като български. Манастирът „Св. св Константин и Елена" в с. Конче, дето на патронния празник се е струпвало масово населението от цялата околия, бил изгорен; опожарена е и българската махала в това село заедно с училището; опожарени са в същото време (още през 1913 г.) и селата Лубница — само българските къщи —, Скоруша заедно с черквата, Загорци и Гарван. Жителите на тези опожарени села забегнали към Струмица, но при бягството им били масово избити. Скъпите луксозни полилеи от градската черква били задигнати и пратени в Сърбия. Всичките приходи от черквите и училищата били веднага прибрани от сръбския архиерей, а покъщнината им унищожена. Свещениците Евтим Христов и Гаврил Христов, стари хора, въпреки запрещението един неделен ден по навик споменали в черква цар Фердинанд вместо крал Петър. Още в същия момент те са били изведени от черквата и съсипани от бой. Същата участ и по същата причина е сполетяла и протестантския проповедник Коце Налънджиев, комуто счупили и три предни зъба. — Вместо затворените български училища в града и селата сърбите отворили изпърво в града едно вечерно и едно неделно училище, които населението е било карано насила да посещава. Преподаването на сръбски език, сказките и проповедите се изпълнявали от чиновниците. „Само србин мора живити у Србию" (Само сърбин трябва да живее в Сърбия – бел. П. Н.) е бил лозунгът на агитаторите. През 1914 г. в града се отворило и основно училище и за да не остане то без ученици бащите били глобявани с по 20 динара и бой за всяко отсъствие. Учителите, доведени от Сърбия, посещавали често гражданите, за да ги предразположат. За всеки случай обаче, те с били винаги въоръжени с револвер и кама.
В Радовиш около два месеца след дохождането си сърбите бяха убили само в града местните граждани: Евтим Янев Карамфилов (Вж. снимка № 10), Ангел Томев, Илия Къчов, Велика Илиева Къчова, неговата съпруга, Коце Мугов, Георги Степанов и Тодор Георгиев; а в същото време в тоя град бяха убити и 62 души българи, бежанци от разни места. В Радовишка околия са били убити: от с. Долни Липовик 9 души, от с Горни Липовик 4 души, от с. Папавница двама, от с. Габревци 7 души, от с. Негреновци трима, от с. Конче 12 души, от с. Лубница 16 души., от с. Подереш 9 души, от с. Смилянци 6 души. Вж. подробности в списъка за радовишките жертви към приложението на „Сръбския режим и революционната борба в Македония" от 1917 г.
И Гевгели в 1913 година остана в сръбски ръце. Тук сърбите тържествено са подложили на унищожение чрез изгаряне на училищната библиотека, училищната и общинска архива, след което са затрили всички български надписи в училището, черквата и на магазините. Поради жестокото преследване на всички по-събудени българи, населението бе прокудено от града, както и селата. По-късно военната повинност разреди още повече българския елемент. Струмица тогава бе препълнена от българи бежанци от Гевгели и околията.
В Кочанско изтезавани 107 души, а убити 201 души; убитите, разпределени по общини, падат се: на Зърновска община 29 души, на Винишка — 38; на Оризарска — 23; на Облешевска — 12; на Белска — 2; на Блатешка — 72; на Кочанска — 1; на Соколарска — 13; и на Полашка — 11. Подробно вж. в приложения към книгата „Сръбския режим и революционната борба в Македония" - списък на жертвите от околията
В Неготинската на Вардар околия сърбите са смъртно изтезавали 19 души, а 331 души убили от 19 селски и една градска община. Списъкът е приложен приложен към книгата „Сръбският режим и революционната борба в Македония" от 1917 г. съдържа имената, месторождението и др. подробности за сръбските жестокости в тая околия.
В Свети-Никодска околия тежко бити 93 души, умрели в затвора в гр. Кавадарци от изтезания Милан Петрушов, Тиме Костев, Божин Гичев и Иван Гичев от с. Неманици и Строиман Атанасов от с. Макреш в Св. Николския затвор. Убити: Серафим Богданов от с. Неманици, Лазар Андов от с. Судик, Гаврил Арсов от гр. Св. Никола, Шериф Мустафа от с. Амза-бегово, Гиче Иванов от с. Барбарево, Игнат Божинов от същото село и Лазо Митев от с. Строиманци. Иван Георгиев от с Ранчанци е обесен при местността „Корията". Трайчо Коцев и Гюргя Трайчева, негова жена, родом от с. Сарамзалино с живи закопани в околносьта на селото. Дафинка Георгиева от Горно-Църнилище и Цука Георгиева от същото село са обезчестени
В Криворечна Паланка сърбите веднага с дохождането си изхвърлили българския надпис над общинското управление, запретили да се споменава името на Царя на българите, затворили за търговците българската граница, обрали и сринали всички турски къщи в града, като изпратили всички взети ценности в Сърбия. На всички стоки донесени от България или останали от турско време наложили контрибуция в злато сто на сто. Задължили всички граждани и по-видни селяни да получават сръбски вестници, а българските конфискували, обложили населението с тежки данъци и накарали търговците да водят книжата си на сръбски. На Георги Ширински от с. Кръкля били взети от сръбския полицейски пристав Стево 25 наполеона злато; заплашен със смърт, Ширински забегнал въ България. На 4 месец след идването на сръбските войски в Крива Паланка започна се посърбяването на българите под терора на „Черната ръка", ръководена тук от майор Вулович. Градските свещеници (на брой 6 души), училищният инспектор и петима души учители, с които трябвало да започне посърбяването, били принудени да избягат в България. На 11 април 1913 г. сърбите оскубали брадата на свещ. Владимир Попов, който отказал да се признае с паството си за „прави србин". Двамата бивши войводи от турско време — Яким Беляков от с. Конопница и Трайко Павлов от с. Псача били арестувани. Четниците Теодос Трайков, Йосиф Давидков и Янко Иванов били също арестувани и бити и понеже не се признавали за „прави сърби", към което били принуждавани, закарали ги в Скопския затвор. С тях заедно бил закаран и Кирил Якимов отъ с. Псача — и тримата обвинявани като членове на българска революционна организация.
Семействата на всички избягали граждани и селяни, повече от 700 души, били събрани в правителствения дом и тикнати в затвор, зданието на III-класното и основно българско училище е било обърнато на казарма, дето са квартирували 75 души сръбски войници.
При подкачване на Междусъюзнишката война по-видните граждани на брой 56 души са били изпратени на заточение в Прешово. От селяните заточени са били по-вече от 200 души.
През сръбския режим в Паланешкия край са били извършени следните политически убийства над българи от страна на органите на сръбската власт: Стефан Гогов от града, след като му са взети 300 наполеона в злато, Деян Пешев, Яким Иванов и Стоян Митев от с. Кръкля; Янчо Павлов и Яким Трайчев от с. Муждивяк; Апостол Бакалски от с. Петралица; Йосиф Спасов от с. Дълбочица; Петре Атанасов от с. Бащево; Стефан Меджир, Мито Стоянов, Мито Якимов, Станойко Стефанов, Доде Якимов и Николай Спасев от с. Подържикон и др.
След настаняването на сърбите в Малеш първата им работа била да приберат оръжието. За тази цел заловени били всички незабягнали по-видни дейци от турско време и ги подложили на изтезания. След това турнали ръка на черквите и училищата, като унищожили всичко, което говори за българския характер на този край. През 1914 г. „Черната ръка" започнала с изтреблението на бившите членове на революционната организация. Първи жертви били бившите войводи Павле Дудуков от Берово и Странджата отъ Ратово. Следъ най-безчовечни изтезания и двамата били живи хвърлени в един бунар в Пехчево. (Вж. снимка № 11). Подплашени от тази варварска постъпка, всички бивши дейци забегнали в България. Озлобени от това, сърбите излели яда си върху семействата на забегналите, като ги подложили на хули, преследвания и интенирания. Терорът се усилва когато сръбските власти организирали специална терористическа чета, с цел да унищожава всеки събуден българин от околията, първа жертва на която станал Димитър Георгиев. Но скоро се видяло, че четата не е била достатъчна да се справи с предизвикания и принуден към самозащита българин от Малешевско, който почнал да реагира срещу силата със сила (Вж. Сражения на четите в книгата „Сръбският режим и революционната борба в Македония".) Тогава „Черната ръка" издействувала за този край и редовни сръбски войски под началството на двама майори. Войската блокирала селата (март 1915 г.), събрала всичкото мъжко население от 12 до 80 годишна възраст в общинските управления и след двудневно държане без хляб и вода, отделени били по особен списък всички бивши организационни ръководители, четници и куриери, а останалите освободили. От арестуваните унищожени били следните:
От Пехчево — Георги Кьосев, Иван Кьосев, Гаврил Ингилизов и Коле Куюмджията, Тасо Михалов се самоубил вследствие непоносимите изтезания.
От Берово — Нико Тренов, Ефрем Чиплаков и една попадия.
От Негрово — Иван Китанов, Иван Попов и Иван Рендето.
От Мачово — Арсо Железаров, свещеник Ефтим и Атанас Пехливана.
От Будинарци — Ефтим Кантуров.
От Митрашинци — свещеник Петър Георгиев.
От Владимирово — Михаил Кържов, Михаил Шуманов, Алекси Соколов, Иван Зърлев и Гаврил Ников.
Свещеник Григор Павлев от с. Умлено, изплашен от съдбата на своите събратя свещ. Анастас Петров от с. Панчарево, Иван Стойков и Манаси Петров от с. Разловца, които били арестувани от капитан Вуко Цветкович Костич и за да спасят живота си, трябвало да броят 1500 лева, както и от участа на другите пострадали в Малешевско, бил принуден да напусне дом и семейство и да избяга в България. Но за това пък попадията и неговата снаха били арестувани и мъчени тъй, че след три дена попадията умряла, а снаха му се пръснала от силно стягане с въжето, с което била свързана. — Спиро Димитриев от Разловца бил убит посред ден от хората на сръбския капитан, същия Костич. — Свещеник Атанас от с. Панчарево бил взет от селото и заедно с други селяни бил заведен към с. Истевник. Вън от това село той е бил измушен с ножове от сръбските войници и полумъртъв заровен при местността „Белогарки ниви" през втората половина на март 1915 г. — Няколко дена след това, Георги Димов, бакалин в с. Панчарево, се спасил като по чудо от явна смърт: един сръбски войник стрелял срещу него осим пъти, но не го улучил. След това Г. Димов избягал в България. — Все през втората половина на март 1915 г. сръбски войници извикват свещеник Евтим Димитриев в с. Истевник, извели го вън от селото в местността „Шамак“ край Брегалница и го убили.
Освен тези жертви, пребити били от бой Ефтим Ингилизов от Пехчево, Тимо Ников от Берово и Иван Брашнара от Владимирово. Последните двама били отвлечени от сърбите; от тях Иван Брашнара починал в Призрен.
След Валандовския бунт (вж. Динамитните атентати в книгата „Сръбският режим и революционната борба в Македония" от 1917 г.,) в Малеш се прибрали някои от четите. Това дало нов повод на побеснелите сърби да продължат инквизицията и унищожението в Малешевско. Новопристигналата сръбска войска се настанила на 26 март два километра вън от с. Владимирово в местността „Манговица". На другия ден от пристигането си войската блокира селото и залавя всичкото мъжко население без разлика на възраст. Три дена не са допуснали нищо живо да излезе из селото. И добитъкът е бил оставен без храна и вода. Започнали изтезанията. На мъчениците са били връзвани ръцете и краката заедно, а след това били стягани с нарочно приспособени дървета като менгемета. От силните стягания мъчениците не са могли да издават никакъв глас, а само един вид подземно стенание. На мнозина от стяганите се пукнали търбусите и текла вряла пот от главите им. Мъчението продължило до 31 март. От изтезанията умрели: свещеник Иван Мицов Зърлев, на когото едното око изпръснало вследствие на мъките (Вж. снимка № 12.), свещеник Иван Мирчов, Лазар Бакалов, Наце Кръстов, Мите Кърлан, Мите Кушов и Иван Чаушов. Част от останалите живи били освободени, а другите закарани в Берово, дето лежали още една седмица в затвор. От последните задържан бил Коле Еринин, отвлечен при отстъплението на сърбите и загинал. При отстъплението на сърбите от Малеш убит бил и Атанас Фичоров. Гробовете на загиналите били открити едва след дохождането на българските войски. — Повече подробности съдържа списъкът за жертвите в Царевоселската и Пехчевската околия, приложен към цитираната книга.
Щип. Веднага след настаняването си в тоя град сърбите поставили постове на десния бряг на Брегалница и не допускали никакви съобщения с левия бряг. След това бърже пристъпили към обезоръжаване на населението. Според една наредба на комендантството, след захождане на слънцето никой нямал право да излиза от къщи под страх на застрелване. Една от първите вечери след тая заповед градската чаршия била ограбена, след това и опожарена. На следващия ден обискирали къщата на бившия градски кмет Арсо Лазаров, комуто взели пари и два часовника. Веднага издига се в града и бесилка. Подканят Лазарова да предаде общинските пари, останали от българско време, иначе ще бъде обесен след 24 часа. Лазаров представя документ, че сумата е внесена в Българската Народна Банка, обаче сръбският командант настоява. Провидението спасява Лазарова: през нощта командантът умира. Отпосле той е изплатил на срокове тая сума от 9600 лева. На издигнатата бесилка увисва един селянин, обвинен като бунтовник. Мите Сарафов е застрелян, само заради няколко случайно останали в къщата му от по-рано патрони. Угнетението над щипянш е причинявало неописуема болка в душата им, когато са били лишени и от своето родно училище и църква. Все пак малките щипянчета, заставени на сила да посещават сръбско училище, позволявали са си понякога да се подиграят с чуждия тям език на своите преподаватели сърби. Тъй например учителят каже на ученика „скини капу" („свали си шапката“ – бел. П. Н.), а ученикът почва да къса шапката си („скини“ на тамошен български диалект означава „скъсай“ – бел. П. Н.) ; или: „долази вамо" („ела тук“ – бел. П. Н.), а ученикът започва да лази по пода. За да не остане неизпитано средство за въздействие върху духа на българина от Щип, сърбите си довеждат от Сърбия търговец на манифактурни стоки, повикват свои кръчмари, гостилничари касапи, хотелджии. От друга страна сърбите турили в ход и увеселения, вечеринки и балове, на които било канено гражданството. Но разочаровани от безуспешността на всички опити, с цел да подвият каления в борби дух на щипския българин, сърбите махват ръка и се отдават на своето ожесточение. Сръбският агент Бабунски, на чело на редовна войска и жандармерия, става проводник и носител на сръбския терор в цяло Щипско. Така:
В с. Горни Балван някой си сръбски капитан Димко бил до смърт Коце Стоянов и Ефрем Арсов. Бабунски с около 50 души квартирувал често в селото, дето яли, пили и безчинстввали. Овчарчето Петър Янев станало жертва на техните животински чувства. Тасе Наков, изпратен от Бабунски до Св.-Николското общинско управление, по пътя бил безследно погубен. Христо Постолов Везенков, няколко пъти арестуван и изтезаван, най-после погубен безследно от Бабунски. Постол Манов, Петруш Мицов, Салтир Манов, Тимо Андов, Дане Трайчев, Девко Постолов, Серафим Андов, Иван Арсов и Ильо Ефремов — всички задигнати; на последния е намерен трупа на баира до селото. През 1914 г. някой си Джаджо начело на 20 души сърби дошъл в селото, изкарали всред село всичкото население и пред очите на всички бити са най-жестоко : Коце Везенков, Йорде Манов, Петре Мицов, Тимо Андов и Зафир Стоянов. Жените и децата избягали да не гледат мъките на своите, но палачите с бой ги заставили да бъдат зрители на ужасната гледка.
В с. Долно Трогерци презъ 1913 г. бити са за оръжие Серафим Костадинов, Герасим Кузев, Лазо Ников, Сандо Мрсов, Гиго Ефремов, Арсо Малечков и Мите Тошев; последният починал от побоя. — В с. Сърчиево били убити през 1913 г. Салтир Митрев и Стоян Димов, след като са дигнати от къщи нощно време и след две седмици намерен трупът на първия вън от селото, а на втория — около с. Варсаково. Същата участ имали и Моне Тасев, Миле Янев, Петруш Саздов, Тодос Домазетов и Миле Домазетов.
В с. Таринци Бабунски бил до смърт Яне Димитров защото синовете му избягали в България.
В с. Люботин сръбски войници търсят селянина Гьоро Арсов; разярени, че не го намерили, опожаряват къщата му, както и ония на роднините му и на някои други селяни всичко 17 къщи, няколко плевни и училищното помещение. Освен това отделили измежду всички селяни 15 души — 13 мъже и 2 жени, а именно: Георче, Тоде и Христо Иванови, братя; Камче Пецов, Пане Стефанов, Гина Стефанова, негова майка; Моне Донев, Стоян Атанасов, Мите Николов, Ленка Николова, негова съпруга; Василко Анчов, Даме Василков, негов син; Коце Велков, Георе Христов и Моне Коцев. Всички извързани и закарани неизвестно къде. (вж „Сръбското отстъпление" в цитираната вече книга).
В с. Богословец са бити 40 души, мнозина от които осакатели и месата им изпаднали. Вследствие от побоя умрели Пано Трайчов и Коце Георгиев, а Доне Лазов и Спиро Христов няколко пъти са затваряни и жестоко мъчени.
В с. Лесковица сърбите опожаряват 80 български къщи. В пламъците хвърлили Ката Коцева, която изгоряла. Две моми — Петра Стоянова и Тана Коцева — били обезчестени. Избити са Георги Георев и синът му Коле Георгиев, 16 годишен; Христо Димчев, Петре Ильов, Петре Атанасов, брат му Тодор Атанасов, Георги Янев, Петре Спасов, Коце Спасов, негов брат на 16 години; Петре Паунов, 16 годишен, Васил Мицов, Яне Богатин Димов, Камче Стоянов, Диме Костов, Миле Столев, Диме Коцев, Митре Йовев, Петре Стоянов, Томе Янев, Мите Ильов, Траян Лазов, Петре Тодев, Иван Николов, Гълъб Коцев, брат му Саздо Коцев, дядо Димо, внук му Коце Янев, Доне Димов, 16 годишен, Христо Васков, Доне Здравев, Иван Янев, Иван Дончев, Постол Дончев, Спасо Янев, Доне Славев, синът му Христо Донев, 16 годишен, Мите Донев, Димо Костев, Пано Арсов, Камче Шапков, Стойче Паунов, Петре Салункин, Пано Ташкин, Стефко Анастасов, Кръсто Колев. Изклани в същото село от Бабунски са Коце Янев, Евтим Иванов, Миладин Манов, Гиго Василев, 20 годишен, Тоде Янев и Петра Арсова.
В с. Пиперово са ограбени много къщи и изгорени две, а по-голямата част от дребния и едър добитък била задигната още през 1913 г. През 1914 г. Бабунски изклал Христо Йовев, Тасо Лазаров, Богатин Георев, Коце Йовев, Петре Димев, Стоян Андов и Петруш Ильов от същото село.
От с. Селце са избити през 1914 Траян Паноъ и Моне Зафиров; а всичкият добитък от селото задигнат, понеже голяма част от младежите избягали в България.
Село Калопетровци е било подложено на ужасен терор от четата на Бабунски, вследствие на което всички мъже забегнали в България.
Село Карбинци било тероризирано и опленено още през 1913 г.. А през 1914 г. четата на Бабунски и сръбска жандармерия извикват една вечер от къщи и извързват Коце Петрев, Мите Наков и Стоян Кицов от същото село, свещеник Панче Парнаджиев и Анастас Манолев от Щипъ; петимтаа са бити, мушкани с ножове и зверски убити. Труповете им са намерени едва след една година при дохождането на българските войски, заровени в местността „Под чифлика" в една ливада в селската мера. Същият Бабунски е бил и безмилостно изтезавал жените Маца Йордева и Цика Ефремова, а завлякъл 18 годишния младеж Доне Ефремов.
В с. Крупище били бити до смърт през 1914 г. Мише Арсов, Йован Магдин и Коце Трайков, два месеца държани в св. Николския затвор, отдето първият избягал в България, поради което пък жена му Маца
Бити и арестувани в същия затвор са още Мирчо Панев, Коце Трайчев, Стоян Миов, Сотир Тасев, Ильо Илиев, които били тук безмилостно изтезавани, а последният от тях умрял от изтезания. Наум Димитров също умрял от бой, а другите лежали в затвора по три месеца.
В с. Криводол пръз 1913 г. сръбски жандари извикват нощно време селяните Моне Филипов, Гьошо Христов, Гаврил Саздов, Гьошо Янев и Петре Ефремов, които и не се връщат вече у дома: след няколко месеца труповете им са намерени в мерата на с. Бърсаково. През 1914 г. жандармерия и четата на Бабунски подложили на бой всички мъже и жени от Криводол, изнасилили Сава Петрова и отвлекли Лазо Петрушев.
От с. Долни Балван избягали за България всички младежи, за да се отърват от неизбежен терор. Вследствие на това сърбите конфискували покъщнината им, добитъка и всичкото жито.
От с. Шопур сърбите завлекли през 1913 г. Христо Митрев, Траян Лазаров и Стойче Иванов, които изчезнали безследно.
От с. Ново село е задигнат през същата 1913 г. селянинът Симеон Манолев, намерен отпосле заклан в „Дамянско поле".
От с. Брест Бабунски завлякъл през 1914 г. Данаил Карамфилов, който след зверски мъчения бил заклан, а трупът му намерен в манастирската черква при с. Гарван; в същият гроб бил намерен заклан със следи от зверски мъчения и селянинът Стоян Гълъбов.
От с. Тонатарци избягали в България почти всички селяни, за да не изпитат сръбския терор; по тая причина немилостиво били бити всички жени и роднини на избягалите.
Село Патрик е разорено от сърбите през 1913 г., които заграбили 3500 глави дребен добитък и 200 глави пашитни говеда, събрали по-видните хора от селото и немилостиво ги измъчвали, а в къщата на Доне Домазетов изклали 16 души, някои от които недоклани, и след това подпалват къщата, както и няколко околни къщи и вътре изгарят Пане Постолов, Тоде Постолов, братя, Ефрем Митрев и синовете му Георги и Митре Ефремови, Симе Постолов, Филе Йовчев, Коце Панев, Мане Гелев, Йорде Манев, Христо Янев, Гуга Камева, Ильо Стоянов, брат му Коце Стоянов, Мите Коцев и Стоянъ Милев. Спасилият се от сред пламъците Филип Митрев разправя, че всички гореупоменати клани-недоклани били натрупани в къщата, около която сърбите поставили часовой, подпалват къщата и когато пламъците обхващат и съседните къщи, часовоят, застрашен да бъде и той обхванат от пламъците, избятал. В туй време ранен в лявата си ръка, рамото и левия крак, Филип с мъка успял да се спаси от изгаряне. (Вж. снимка № 13). Тежко раненият гърдите си Мите Коцев също можал да излезе от пламъците на горящата къща, но едва стигнал в двора и издъхнал. Не след много сърбите опожаряват и останалите къщи от селото, като останала само черквата, в която обаче всички светии били изподупчени с нож. Останалите живи селяни се пръснали по разни посоки.
В с. Уланци сърбите почнали с арести и терор върху цялото население. Камче Попов, революционер от турско време, е бит и затварян няколко пъти: спасил се като дал 30 лири подкуп. През 1914 г., след като не успели да разбият четата на Владимир Сланков, сърбите нанесли побой на по-видните селяни. Убили и хвърлили във Вардара Ильо Трайчев, кмет в селото; овчарите Даме Димов и Коле Петков, убити в селото, били пренесени през реката и заровени около гарата Градско. На същото това место били заровени труповете на мнозина българи. Петре Лазов, 60 годишен старец, бит до смърт, занесен бил в къщи на носилка, и след два дни издъхнал. Бити до смърт са и Бошко Петров, Коце Кузманов, Димо Давчев, Трайко Минов, Илия Лазов, Камен Гьошов и Паунко Йордев.
От с. Чардаклия били бити от Бабунски Киро Рибарски и Манаско Рибарски, първият от които е донесен на кола в града на лечение и едва се спасил от смърт. Вследствие този терор повечето чардаклийци избягали в България. Извикани нощно време от къщи и безследно погубени от Бабунски са Иван Милев, Христо Петрев и Орде Тиквешански. Убит е също и Мите Наковски, чийто труп е намерен в местността „Маслинка", чардаклийска мера. Ето и жени бити до смърт: Вида Смилева, Яна Наунова и Гена Йованова.
***
Такава е картината, която представлявала Македония по сръбския режим.
Прибавете при това и повикването на цялото мъжко население да служи в редовете на сръбската армия. И като се има предвидъ нежеланието на това население да се отзове на поканата и ужаса му да се яви под диплите на инородни знамена, а като последица от това му съпротивление и в силата на сръбските военни наредби — обезлюдяването на цели градове и особено на селата, опустошението на Македония, — картината ще се доближи до суровата и печална действителност. Грозотата на тая картина се допълва с жестокостите, извършени от сърбите при тяхното отстъпление от тая измъчена и чужда тям страна. А тия жестокости са неописуеми и безбройни и ние ще се спрем пак само върху положително установените.
Знае се, че в последен момент до сръбското отстъпление сръбските власти имаха грижата да приберат в затворите колкото можеха повече българи от градове и села. Сега при отстъплението те не бяха в положение да водят със себе си такъв голям товар, та трябваше да се отървават от него; а това се постигаше просто като избиваха по-голямата част от тези затворници. Градове бяха опленявани, селата опленявани и след това опожарявани след задигане на добитъка; стопанствата опустошавани, семейства обезчестявани. . . Но нека говорят сами фактите!
При отстъплението си от Скопие сърбите завлекли между мнозината неизвестни още и гражданите Недялко Стойков, Иван Зафиров и Санде Хаджи Митков. Но недалече от града те били убити и заровени, а при дохождането на българските войски труповете им били намерени. Убити са също така и всички български милиционери и четници от с. Псача и други села от Кумановско, заловени след сраженията на Кумановската чета със сръбската войска при местността „Бислим" в края на м. Август 1915. г. Вж. снимка № 14.
В Скопския затвор се намерили по това време и десетки затворници от Велес, които заедно с други големи групи затворници, между които и жени с деца, сърбите закарали чак до гр. Ресен при нечувани мъки, лишения и изтезания. В тоя град заварва свободата тези нещастници голи, боси, гладни и изнемощели. Само братското състрадание и помощ на ресенчани турнали край на тяхната мизерия. Друга част от Скопските затворници, повече от 200 души българи и някои турци, оковани във вериги, придружили сърбите към Феризово и Качаник. На малки групи те били избивани по пътя. Труповете на избитите около града били фотографирани от влезлите тук български войски и после погребани в присъствието на българските власти. Свидетели на сръбските злодейства били руският консул в тоя град, както и чуждите санитарни мисии, останали в Скопие след опразването му от сърбите.
По време на отстъплението от Гостиварско сърбите обстрелваха непрекъснато с оръдия всички околни села в продължение на няколко дена и в резултат: от с. Добридол 50 къщи са изгорели и 10 души селяни убити; от с. Врабчица изгорена една къща и два дюкяна, задигнат и едрият добитък; с. Чеграни е неколкократно обстрелвано и разрушено, 20 души убити ; от с. Чайле 7 души убити и хвърлени във Вардар; с. Калища е цялото опожарено (около сто къщи) и мнозина избити
В Тетовско, с. Пирог — 8 души убити, но селото се е спасило срещу 300 лири турски откуп; в с. Неготин изгорени 30 къщи и убити 12 души; от с. Лерци дигнати селяните (около 80 души мъже) и убити между Групчин и с. Желино, в местността „Здравев зобел“; в с. Градец 50 къщи с опожарени и 150 души избити
В Кичево около една седмица преди отстъплението си сърбите избили през една нощ 18 души затворници българи. Убийството било извършено близко до града и в присъствието на свещеник Иван поп Кръстев, който трябвало да ги погребе в един трап. От с. Иванчища сърбите убили, преди да напуснат това село, именуемия Арсо Христов, а жена му е била изнасилена и, вързана за прозореца, изгоряла жива заедно с подпалената къща.
От Битоля малко време преди отстъплението си сърбите изпратили 165 души затворници българи към Охрид. По пътя при с. Братин дол двама от затворниците — синове на свещеник Васил от с. Кукуречани, — били убити от стражата, която ги конвоирала. На шосето при прохода „Буково", западно от изгореното и унищожено отъ; сърбите едноименно село (Буково), бил убит друг от битолските затворници, родом от Прилеп, на име Димко. По-нататък, при с. Опейнца, били убити още 10 души затворници от Мориховските села, на трима от които се знаят имената: Цвятко, Христо и Павле. Още по-нататък при с. Косе са убити двама затворници от с. Книжо поле. Преди пристигането на останалите живи затворници в Охрид, сърбите отлъчили трима родом от Велес, съдбата на които не е известна. От Охридския затвор отделили още 16 души старци и жени, които били изпратени към Струга - Дебър. Други 35 души от затворниците, между които и четникът Стоян Илиев от Ресенската чета (отделението на Тале Андонов), в деня на отстъплението на сърбите от Охрид били изпратени в Поградец. Какво се е случило с останалите затворници, не се знае точно. Но и до сега в Охрид се знае, че при отстъплението си от тоя град сърбите върлили трима нещастника в бунара при старата черква „Св. Климент" в махалата „Имарет". Когато първите разезди от българската кавалерия били вече в Охридското поле, до самия град, сръбски войници още били заети с разбиване на дюкяните и магазините в Охридската чаршия и с оплячкосването им. Последна жертва от тоя град на сръбската алчност за българска кръв станал гражданинът Васил Дуков, който е бил изведен от сръбски войници до градината на Абдула ага и след като му били взети всичките пари, там бил заклан.
Между битолските затворници, които заедно с отстъпващите сърби извършили одисеята Битоля Ресен—Охрид—Струга—Дебър, били и отвлечените селяни от с. Цапари, а именно: Христо К. Вельов, Петре Мукев, Спиро Христов, Петре Симеонов, Христо Михайлов, Апостол Трайков, Илия Стойчев и Лазо К. Траянов, които, изнемощели и отпаднали, сполучили след всички премеждия да се върнат по домовете си. При отстъплението от Битоля сръбска жандармерия се отбила и в Цапари и потърсила селските свещеници и селянина Насе Димов, но като не намерила тях, задоволила се с ограбване и побой над домашните им.
Кратово малко останало да се обърне на развалини от оръдията, които сърбите при отстъплението си отправили от височината „Черни връх" към града. Но едвам бомбардировката започнала и местната революционна чета заедно с милицията се отправили към въпросната височина, ударили сърбите и ги пропъдили от там, та спасили града.
В Кочанска околия освен убитите в разни времена от сърбите 201 човека, били отвлечени при отстъплението като арестанти, за ангария, или като войници 122 души. Опожарени къщи в околията - 261, 6 дюкяна, 2 магазина и 2 хотела, а ограбени 4 дюкяна, 1 хан, почти всичкия едър и дребен добитък и маса покъщнина.
В гр. Свети Никола сърбите разбили дюкяните в цялата чаршия и ги ограбили, както и много частни къщи. Жената на Наце Арсов била в последния момент поставена на тясно от сърбите, които ѝ искали пари. Заплашена със смърт, тя едва се е отървала, след като е била принудена да намери такива от другаде. Наце Богев билъ потърсен от сърбите в момента на отстъплението, но той успял да се укрие от тях. Тогава зарад него сърбите били немилостиво дъщеря му Стана. На отстъпване подкарани били с войските 150 души граждани към Велес, но благодарение на тъмната нощ, повечето от тях успели да избягат и да се изпокрият из пътя; само Гаврил Арсов, 55-годишен, бил заклан; а Йове Димитриев, Петре Стефанов, Стойче Илиев, Иван Янев, Христо Капетанов, Борис Траянов и Янко Арсов били отвлечени от сърбите. И в последния момент сърбите подпалили три къщи и три дюкяни в града. — От селата в Свети-Николска околия сърбите отвлекли 30 души селяни, които минали през града. Освен това задигнали голямо количество едър и дребен добитък, както и цели хамбари жито. Само от село Неманици били откарани 50 коня, 100 вола и 150,000 оки жито.
Малко време преди отстъплението от Щипска околия, в с. Горни Балван бил пратен да квартирува един сръбски капитан с 50 души войника. Те изнасилили Яна Петрова на 35 години, Вана Ладева на същата възраст, Севда Тасева на 50 години, Гюргя Ильова на 40 години, Васа Иванова на 25 години, Ванга Митева на 30 години и Петра Ладева на 25 години. А при самото отстъпление жителят Коце Везенков от същото село е грозно изтезаван и мушкан от войници с нож в гръкляна, за да си каже парите. От с. Долно Трогерци, същата околия, са отвлечени при отстъплението Яне Шаклев, 70-годишен старец, Яне Стойчев, на същата възраст, Санде Кузин и Саздо Иванчов по на 55 години и Лазо Янков и Йордан Иванчев по на 35 години, като заедно с отвлечените е закарана и по голямата част от едрия добитък, а взети пари в брой от селото - 3600 лева — От с. Сърчиево са отвлечени Тимо Петров на 45-годишна възраст, Тоде Панев на 50, Симе Митев на 60, Коле Тасев и Митко Донев на 25-годишна възраст. — От с. Таринци, същата околия, са отвлечени Тасе Стоилов на 45 години, Трайчо Ильов на 53 години и Петър Манов, който се е спасил с бягство. — От отвлечените през 1913. година 15 души от с. Люботен, след отстъплението на сърбите през 1915. г. били намерени от Мито Пъдарина труповете на 8 души около Новоселската мера, а труповете на другите 7 души намерили дядо Киро и синът му Лазо от с. Доляни в мерата на това село. Освен това тук били немилостиво бити от сърбите, с цел да изнудят парите им, всички мъже и жени от селото. Селският писар (родом от Сърбия) с трима жандари извикал в общинското управление селяните, които били заставени да внесат 1500 лево и 250 лири турски. А Зоя Манева с дъщеря си Руса били бесени на гредата в къщи и мушкани с щик, задето мъжът на първата избягал. И при отстъплението селото било подпалено от сърбите. (Вж. снимка № 15). — В с. Сарамзалино са изклани всред самото село Димко Спиров, Симо Стоянчев, Сане Панов и Мишко Колев от с. Богословец. А завлечени към Велес и после заклани и хвърлени във Вардара: Ване Димев, Коле Димев и Траянъ Димев — и тримата братя от същото село. Отвлечени от същото село са още Гьошо Трайков и братовия му син Санде. — Отъ с. Крупище, същата околия, са отвлечени при сръбското отстъпление Санде Коцев, Коце Донев и Величко Зафиров и задигнат повечето от едрия и дребен добитък от селото. — От с. Шопур сърбите задигнали при отстъплението си всичкия едър добитък — От с. Брест е отвлечен при отстъплението Иван Тодев, а от с. Тонатарци — Данаил Стоянов. Свещеник Наум от с. Мечкуевци бил дирен в къщи от сърбите. Като не го намерили, подложени били на грозни изтезания домашните му и най-подир била изгорена къщата му, в пламъците на която били хвърлени и живи изгорели четирима души от селото (Вж. снимка № 16). — Село Патрик било подпалено от сърбите преди отстъплението (Вж. снимка № 17). Една част от с. Лесковица също била изгорена (Вж. снимка № 18).
От гр. Радовиш били убити при отстъплението на сърбите: Наджи ефенди на 15 октомври 1915 година в гр. Кочани; Илия Зафиров 60-годишен първенец и деец по църковния въпрос, е убит на 6 ноември 1915 г. по пътя за гр. Призрен; Мите Михайлов — на 7 ноември по пътя за гр. Призрен; Григор Стоянов — на 14 ноември по пътя за гр. Шкодра; Ташо Андонов на 17 ноември по пътя за гр. Шкодра; Илия Карабашев — на 17 ноември по пътя за гр. Шкодра; Василъ Тазиров — на 18 ноември по пътя за Шкодра; Бошнак Ахмед ага — на 18 ноември по пътя за Шкодра; Стоян Мицев на 19 ноември по пътя за Шкодра; свещеник Георги Икономов — убит на 24 ноември, вече в гр. Шкодра. В същия ден и в същия град са убити и Мехмед Расимов, Аниф Ходжа и Наке Тошов. На 6 ноември и по пътя за гр. Призрен е убитъ Коце Зафиров; на 10 същия месец е убит в гр. Призрен Иван Тарабулов, в същия ден и в същия град са убити и Туше Ташков и Иванъ Христов. Йосе Наков е убит в гр. Дебър, Илия Бачков умрял въ гр. Охридъ, Георги Пецев умрял в Сан-Джовани. От същия гр. Радовиш избягали след като били отвлечени от сърбите: Туше Христов, Григор Лозналиевъ, Георги Христов, Туше Кочкаров и Хафъз Исмаил — всички от призренския затвор; Георги Лозналиев, Туше Теохаров, Дончо Андев, Тодор Цветков, Георги Андреев, Траян Бойков, Христо Витанов, Туше Григоров и Григор Михаилов — от Шкодренския затвор; Никола Зафиров, Абдураман Кадриов, Васил Джарта, Туше Шапков, Сали бей и Васил Брендов избягали от Албания. (Вж. снимка № 19.) Безследно изчезнали по пътя за Албания Костаки поп Гаврилов, Илия Тренчов и Коце Пецев от същия гр. Радовиш. Тези жертви на сръбския терор са част от арестуваните на 3 март 1915 г. и изтезавани граждани с цел да кажели какво се готвело против сръбската държава. Най-точни подробности и указания за сръбските жестокости при отстъплението в тая, както и в други околии се намират в приложението към цитираната и до сега книга „Сръбският режам и революционната борба в Македония", 1917 г.
Призрен. Каква гробница представлява тоя град личи и от един рапорт на началника на 3-а Балканска дивизия под № 1609. от 31. XII. 1915. г. Българските войски намерили във влажните подземия на „Калето" в тоя град 70 души българи, които представлявали плачевна гледка. Всички били изтощени от глад, осакатели от мъчения и болни от измръзване на ръцете и краката. Между мъчениците лежали и разлагащите се трупове на четирима българи; върху мъртвешките им лица били отпечатани следите на мъчителни конвулсии, които свидетелствували за преждевременната им мъченическа смърт. Те били погребани от свещеника на 29 Ямболски полк. Между тях се борил със смъртта и един турчин. Преди да издъхне, той успял да каже, че в затвора имало около 800 души, почти всички българи, между които и деца по на 12—16-годишна възраст. Те били разкарвани ту в Гиляни, ту в Скопие, ту в Прищина. На 5 ноември 1915 г. пристигнали в Призрен, дето и били затворени в „Калето." На 16 същия месец сърбите извадили из затвора всички способни да се държат на краката си и ги отправили за Дяково, като оставили да гният в подземията на Призренското кале само съвършено болните.
(Следва)
