Алфред Вернер (Alfred Werner)
12 декември 1866 г. – 15 ноември 1919 г.
Нобелова награда за химия, 1913 г.
(За изследванията му, свързани с природата на атомните връзки в молекулите, които позволяват да се погледне по нов начин върху по-рано проведени изследвания и разкриват нови възможности за научно-изследователска работа, особено в областта на неорганичната химия.)
Швейцарският химик Алфред Вернер е роден в гр. Мюлхаузен, намиращ се във френската провинция Елзас. Той е последното от четирите деца на стругаря Жан Адам Вернер и Саломе Жан (Теш) Вернер. Семейството остава да живее в Мюлхаузен, когато през 1871 г., след Френско-пруската война, Елзас става част от Германската империя, но Вернерови продължават да се смятат за французи. Момчето е дадено да учи в католическо училище, където привлича вниманието с необикновената си самоувереност и стремежа си към независимост. От 1878 г. до 1885 г. Вернер учи химия в техническо училище. Като служи една година в немската армия, посещава лекции по органична химия в Техническия университет в Карлсруе.
След края на военната си служба Вернер постъпва във Федералния технологичен университет в Цюрих, където през 1889 г. получава диплома на химик-технолог, а през следващата година - докторска степен. Макар че в училище няма много добри успехи по математика, по химия е необикновено талантлив. Докторската му дисертация е свързана с пространственото разположение на атомите в азотосъдържащите съединения.
През 1874 г. Жозеф Ашил Льо Бел и Якоб ван`т Хоф доказват, че когато атомът на въглерода е свързан с други атоми, около него се образува тетраедър (геометрично тяло с четири стени). Известно било, че азотът по принцип образува три връзки. Например в молекулата на амоняка азотният атом е разположен на върха на тристенна пирамида, а в ъглите на основата й се намират три атома водород. Вернер и научният му ръководител Артур Ганч доказват, че азотният атом може да се свързва и тетраедърно.
След една година в Париж, където изучава термохимия под ръководството на Марселен Бертло, през 1892 г. Вернер се връща в Цюрих и започва да чете лекции по органична химия във Федералния технологичен институт. През следващата година става там адюнкт-професор и ръководител на химическата лаборатория. През 1895 г. е избран за професор по органична химия. Лекции по този предмет започва да чете през 1902 г.
По това време се смята, че атомите се състоят от положително заредени ядра, заобиколени с отрицателно заредени електрони, разположени в орбитални обвивки. Във всяка обвивка се съдържат определен брой електрони. Атомът е най-стабилен, когато най-външната орбита е изцяло запълнена. За да постигнат такава стабилност, атомите се задържат в молекулите с помощта на химически връзки. Броят на връзките, които атомът образува, съответства на неговата валентност, която е равна на броя на електроните във външната орбита. Съществуват различни видове химически връзки. В йонната връзка атомите дават или приемат електрони. При ковалентна връзка електроните са общи за два атома. В случай на водородна връзка водородният атом е нещо като мост, свързващ два електроотрицателни атома. Още един вид връзка възниква в металните кристали, където валентните електрони се споделят общо от всички атоми на кристала, а не от двойка атоми, както е при ковалентната връзка. Традиционната теория за валентността обяснява как се свързват атомите, но не дава яснота по въпроса кое и как става свързващо при големия клас съединения, състоящи се от неорганични молекули. А било необходимо да се обяснят тези структури и природата на химическата им връзка.
В статията си "Принос към теорията за афинитета и валентността" ("Contribution to the Theory of Affinity and Valance"), публикувана през 1891 г. е едно малко известно списание, Вернер определя афинитета като "сила, идваща от центъра на атома и разпространяваща се равномерно във всички посоки, чийто геометричен израз при това положение не е определен брой основни направления, а сферична повърхност". Две години по-късно в статията си "За строежа на неорганичните съединения" ("A Contribution to the Construction of Inorganic Compounds") той предлага координационната теория, според която в неорганичните молекулярни съединения централното ядро се състои от комплексообразуващи атоми. Броят на атомите, групирани около централното ядро, Вернер нарича координационно число. Той смята, че при координационната връзка съществува обща двойка електрони, която една молекула или атом дават на други. Тъй като Вернер предполага съединения, които никой никога не е наблюдавал и не е синтезирал, теорията му предизвиква недоверие от страна на много известни химици, смятащи, че тя усложнява без всякаква необходимост представата за химическата структура и връзките. Затова в продължение на следващите две десетилетия Вернер и неговите сътрудници създават нови молекулярни съединения, чието съществуване се предполага от теорията му. За получените резултати те съобщават в повече от 150 публикации. Сред създадените от тях съединения има молекули, които проявяват оптическа активност, способност да отклоняват поляризираната светлина, но не съдържат въглеродни атоми, за които се предполага, че са необходими за оптическата активност на молекулите. През 1911 г. синтезирането от Вернер на над 40 оптически активни молекули, които не съдържат атоми въглерод, убеждава химическата общност във верността на неговата теория.
През 1894 г., когато става гражданин на Швейцария, Вернер се жени в Цюрих за Ема Вилхелмина Гискер. На семейството се раждат син и дъщеря. Вернер има повече от 200 докторанти, сред които се прочува като взискателен наставник. Общителен човек, той с удоволствие играе билярд, шах, карти, прекарва есенните си ваканции в Алпите. Скоро след като му е присъдена Нобеловата награда, се разбира, че е болен от мозъчна атеросклероза. Вернер излиза в оставка и един месец по-късно умира.
Освен Нобеловата награда Вернер е награден с медала Льоблан на Френското химическо дружество.
Почетен професор е на Женевския университет, член на Британското химическо дружество, на Гьотингенската академия на науките и
на много други научни дружества.
Превод от руски: Павел Б. Николов
