ПРЕВОД: Grok и Gemini 3.1 Pro
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
1.
Всичко, написано по-долу от мене, не подлежи на нищо и не принадлежи на никого. Така...
Само ми е интересно дали това е бълнуване на луд или записки на луд и дали изобщо има нещо общо с лудостта?
________________________
Утрото е по-мъдро от вечерта, но и във вечерта има нещо. Бедната Русия, какво ще стане с нея. Сутринта... Дадоха ни елдова каша със сироп. Хубаво нещо и безопасно. Далила покорила Самсон. Една надзирателка доложи, че приспала Самсон на ложе. Далила го свалила, окрилила, покрила, откачила и убила Дездемона.
За канибалите разказват такава история. Уж тримата най-добри от тях (от канибалите) седели и ядели акварели на постели. Омаломощели, натъжили се и решили: кой кого ще яде. Единият казва: – не мене, другият казва: – не мене, третият казва: – не мене. Кой кого тогава?! Никой. Защото канибалите имат свои закони и обичаи: не искаш – не яж!
Докторе! Не искам това лекарство, от него се става импотентен. Не, става се, не, става се, не, става се! Не, не, не! Добре де, само че за последен път! А може ли в ръката?! Изпонабодоха ме целия, мръсниците, няма къде игла да се забие.
По-нататък и навсякъде бележки.
А какво четете. А? Разбирам! А знаете ли как един поп претрепал попадията? Какво значи претрепал ли? Убил я, значи. Е! Развод по италиански. Ето. Издебнал я и я цапнал с иконата на Спасителя. Троен ефект. Първо, ако Спасителят не я спаси, а я убие, значи е имало за какво.
На разходка няма да отида – там се разхождат разни откачалки и ми досаждат с въпроси. Един ме попита вчера, не, днес... вчера... вчера... – Вие, – казва, – не знаете ли колко е часът? – Не зная, – казвам, – и не ви съветвам да знаете, защото времето е пари и времето е пространство. А вие, – казвам, – сте паразит. И живеете, сигурно, по Гринуич!
Вторият постулат на Айнщайн гласи: скоростта на светлината не зависи от скоростта на движението на източника. По-просто казано:
Това е при него. А на практика при космонавтите всичко е на обратно и плъховете им мрат дори по-рано от хората, защото на хората дават по 10 ж, а на плъховете, мишките и престъпниците – по 40. По-просто казано:
Започнах да забравям малко теорията за функциите. Но ще си я припомня. Лекарят обеща... Лъже, сигурно. Но ако не лъже – господи, кога ще е вечерята?
2.
В кабинета на професор Корней, или не – Расин, както и да е. В кабинета на един професор ихтиолог и лингвист влезе с клатеща се походка един немлад вече делфин. Седна насреща, кръстоса крака, но тъй като нямаше какво да кръстосва, се престори, че кръстосва. И произнесе:
– Е?
– Не съм ви викал. – Професорът също се направи, че не е никак изненадан, но не е толкова лесно да заблудиш едно умно животно, даже заподозряно, че има разум.
– Казах само „е!“ А по-нататък ето какво: днес дежурният в океанариума, забравих му фамилията, докато ни хранеше, първо – с развалена риба, и второ – ругаеше нецензурно... имам предвид делфините, а също и другите китоподобни, че дори и китовете.
– С какви изрази? – попита професорът и взе бележника си.
– Уверявам ви, с възможните най-най... Имаше и „хрантутници“, и „агенти на Тел Авив“, и като връх на всичко – „неразумни същества“.
– Веднага ще се разпоредя да го накажат строго.
– Не се безпокойте, той е вече наказан, но вие би трябвало да се извините заради него, нали сте от същата порода и също невинаги си подбирате изразите! Населението настоява. Иначе ще има последствия!
Едва тук оскърбеният професор си спомни, че делфините не могат още да говорят, че работата е, разбира се, все още далече от края и че – как така не разбра веднага – това е сън, преумора.
– О, Господи. – Той си заби едно ляво кроше в брадичката и запали пура.
– Господ няма нужда да бъде споменаван в случая. Достатъчни са му нашите въздишки и обиди. Освен това той сега спи. Ето го тризъбеца му. – Тук делфинът измъкна доста безцеремонно пурата от устата на поразения професор и запуши, издухвайки огромни кръгове дим право в поразения професор. След което произнесе:
– Пфу! Каква гадост! – и смачка пурата, впрочем, не, той нямаше също така с какво да я смачка, но направи нещо такова, от което пурата изсъска и престана да съществува. – А сега да вървим – изписка той с тъничък глас, именно онзи глас, на който професорът не се надяваше вече, – плю, поигра си с тризъбеца и се изправи.
Делфините по принцип обичат да лудуват. Те се отличават от хората по своята доброта, изскачат от водата, усмихват се и си играят с деца от предучилищната възраст. Но този делфин, изглежда, нямаше изобщо намерение да си играе с някакви малчугани. Във всеки случай, така му се стори на професора и той се изправи покорно на омекналите си крака.
3.
А днес санитарката ми каза: „Хубавецо наш“, и още – че съм станал по-дисциплиниран и от най-тихите (луди).
Добре ли е това, или е лошо? Toubi or not toubi – това е въпросът. Пиша на латиница, защото не зная английски, пък и никога не съм се стремил към това, нали не на него е разговарял Ленин, а само Уолтър Скот и Дарвин, а той обичал маймуните.
В 3 ч. и 30 мин. през нощта един млад идиот ме сръга тихичко с лакът в ребрата и ми каза, че трамваите не вървят и последният, 47-и, е минал преди 2 часа, очевидно разкарвайки по домовете им кондукторите, работниците от депото и някои случайни минувачи. Последен тролей, по улиците лети! И т. н. Ех! Страхотно нещо е все пак животът!..
Докторе, не искам това лекарство, от него се става импотентен! Не, става се, не, става се, ама става се пък, дявол да го вземе! Е, добре, за последен път! Ама защо пак там! Моля ви се, в ръката!
Вчера сънувах нещо средно между Бриджит Бардо и Ив Монтан. Това сигурно е началото на нимфомания. Казват, че Бриджит не живее с мъжа си, защото не иска. Грандиозно е при тях все пак: не иска и толкова! И не живее! А тук само опитай! Не! И дума да не става! Изляза ли оттук – ще ме заставят. Те на всичко могат да те заставят. Изверги! Немци в концлагери, убийци в бели престилки, ескулапи, касапи! Хипократовци и толкова! Ах, ако не беше съдбата на света! Ако не беше това! Ах, ако!
С шестото си чувство, с цялото си същество, с целия даден ми от Господ Бог разум съм убеден, че съм нормален. Но, уви! Да ги убедя в това е невъзможно, пък и струва ли си!
И рече Господ: – Да ме засърбят ръцете, да ги положа на ребрата ти и да ги съкруша! Така ще стане и с моята болест – лекарят ми обеща, че до четвъртък ще бъде точно така.
Всички пророци – и Йоан, и Исаак, и Соломон, и Моисей, и още някой си – са прави само за едно: че Господ живял, разпънали го, възкръснал и днес е жив и здрав, царство му небесно. А всичко останало, относно възлюбването на ближния, подлагането на бузи под ударите, а също така: не обиждай, не гледай, не слушай, не дишай, когато не те карат, и прочие глупости – всичко това са го добавили от устното народно творчество. А, да, ето още нещо: „не убивай!“ – това е правилно. Не бива да се убива. Жалко е да убиваш, пък и няма за какво.
Сега ще започнат процедурите, сиреч боровите вани, които са призвани да повдигнат бодростта на духа и на тялото, а също така и достойнството.
Така че: не убивай и толкоз. За нищо на света няма да отида в столовата. Там откачалките ядат и мляскат. Не ме убеждавайте, именно мляскат и отгоре на това сърбат. Аха, еврика! Въпреки разликата в болестите – шизофрения ли, параноя ли и всякаква друга гадост – те имат още едно, по-точно две общи качества. Всичките са сърбачи и мляскачи. Да! И аз няма да ходя при тях, по-добре да си взема суха дажба, в крайна сметка имам право на суха. При вас тук и без това всичко е сухо: законът и обслужващият персонал. И аз настоявам за сухата дажба. Не? Тогава – гладна стачка! Само гладната стачка може да ви убеди в това, че личността не е плюскаща твар, а нещо, тоест дори значително повече от нещо.
Да! Да! Благодаря! Ще си гладувам за здраве. Чели ли сте историята на КПСС? Не, старата! Там мнозина гладували и, забележете, с успех. А един толкова гладувал, че стигнал до най-високи постове и говорел с грузински акцент. Той, наистина, умрял и чак тогава се изяснило, че гладните стачки били напразни. Но все пак след почти 40 години. Нищо, по-добре да живееш 40 години на кон, отколкото без щит. Аз по-добре да поживея, а после, вече след смъртта, нека говорят: ето, той гладуваше и затова умря. Нека говорят, макар и в лудницата. На мен ми стигат тези 40.
Викат ме на разходка. Там са пак те, те, тези хора, които наричат не иначе, а „болни“ и се обръщат към тях ласкаво, до ужас ласкаво. Ще отида. От съдбата не можеш да избягаш! Нито от своята, нито от световната. Още повече, че нашите съдби са като два големи паралела.
Ето ти лексикон! Трябва да се запомни и всичко ще си дойде на мястото: ние се наричаме „чума“, а има и „алкохолици“. Това е всичко. Виж ти колко е просто.
Навън е киша, поледица. Някъде се карат шофьори и псуват падащи жени, а мъжете (които не падат) въобще не им подават ръка, а се мъчат да им видят цвета на бельото или, още по-лошо, изобщо не се мъчат, просто си вървят и се мъчат, мъчат се да не паднат. Паднеш ли – никой няма да те вдигне – сам си паднал, сам ставай. Закон, вагон, полигон, самогон, ветрогон, алкогон и просто гон.
– А знаете ли, че аз съм все пак началник на Галактиката. Това е много, изключително много. А вие, вие какъв сте?
– А аз съм началник на Вселената.
– Това не може да бъде, Галактиката е Вселената. И тук не може да има двама началници едновременно.
– Извинете, ще се обадя вкъщи. Мария, аз съм! Какво става с тебе? Да? А кефирът? Не мога без кефир, всички наоколо се смеят, че съм без кефир. Чакам! Та вие твърдите, че Галактиката и Вселената са едно и също. Позволете да ви обърна внимание, че това не е така. Това е все едно, ами... Галактиката е само закуската, а пък Вселената са много закуски, обеди и вечери в течение на неограничено време. И аз съм началник на всичко това, така че ви моля да се отдръпнете и да не пречите. Чакат ме дела.
Всеки човек може да прави това, което иска или не иска неговият началник. Има такъв закон. А щом няма началник, значи няма и закон, и човек, следователно, няма. Нищо няма. Има сгради, прозорци, коли и нищо повече. Нула. Една всемирна нула, като геврек, който никой няма да изяде, защото изобщо не е геврек, а нула. Нула.
Стига, така не бива. Лекарят забрани да се мисли с такива грамадни категории. Можеш да полудееш и тогава сбогом на поледицата, метрото и бирариите, тогава през цялото време ще бъде едно и също нещо: откачалки, лекари, телевизор и много закуски, обеди и вечери, сиреч – Вселената. Изчезни! Изчезни! Изчезни! Нечиста сила! Нечистата сила е мръсният Жаботинский. Има такова сравнение. Изчезни, мръсен Жаботинский.
Ето, имаше и един такъв случай. Двама пиха, пиха и пропиха всичко от себе си и от обкръжаващите ги. От обкръжаващите ги семейства: бащи, майки, жени и деца. Че чак и от дечицата! Изверги! Защото децата, нали, протягат ръчички, зъзнат, за хляб молят, а няма какво да облекат, та поне на двора да излязат да похулиганстват. А те пропили всичко до козирката, на мотика, на талпа, на кирка, до смърт, че и на баба си в бога и душата (Маяковский). Душегубци! С една дума, възникна въпросът: какво да се прави, какво да се пие. Няма какво да се пие, защото няма с какво да се купи, а да крадат ги е страх – ще им набият муцуните, пък и шишето ще им вземат за амбалаж. Единият, който е по-стар и по-трезвен, казва: – Да вървим да дадем кръв, четворен ефект има: ще ни уважават – едно, и три стотачки ще дадат – четири. Тръгнали. На единия – щрак! – иглата в ръката, и точат ли, точат. С помпа направо. А той – туп, и в припадък, не понесъл равнодушието. Ни уважение, ни три стотачки. Оказва се, че са го източили за една стотачка. Купили си две бутилки, пият и плачат. А приятелят казва: – Твоята кръв пием, Ваня! Човешката кръв не е водица, тя е водка, Ваня, водката е кръв и нищо повече.
– А ти винаги, Вася, моята кръв – не водица – си пил. Пиеш и не замезваш. Кръвопиец си ти, това е. Мръсник си ти и няма за тебе моето снизхождение. На ти сега, казва и вдигнал ръката си, но не можал да удари – отмалял. А онзи и не чул нищо – спял. Върху кренвиршите спял и кръвта даже не допил. Може пък да го е съжалил! А?
4.
Когато професорът, охраняван от делфина, тръгна напред по коридора, водещ към океанариума, свестилият се труженик на науката понечи да поеме инициативата и дори посягаше вече към копчето. Ето! Само едно натискане сега и ще се задействат имплантираните в мозъка електроди за стимулация, а вървящият отзад парламентьор ще усети приятно пощипване и ще заспи. И всички ще заспят, а той ще може да поразмисли малко над случилото се и чак след това вече ще разтръби навсякъде, и ще патентова, и пресконференции, а после — къщичка с градина и ще потъне изцяло в работата си, и ще изследва, ще изследва, ще ги реже, милите, и ще гледа как така изведнъж сами... Тези мисли прелетяха мигновено, но изведнъж един глас, гласът на китоподобното, изписука:
— Напразно се стараете, професоре. Нашата медицина стигна далече напред, електродите са отстранени. Това ваше наследство се помни сега само заради многобройните белези по главата и по тялото. Вървете и не се обръщайте!
Те спряха до входа, над който светеше надпис: „Влизането на външни лица и любопитни е забранено“. По-надолу още един: „Добре дошли!“ А съвсем най-отдолу, със ситни букви: „Нашият лозунг е ласка и само ласка като първа стъпка към взаимното разбирателство“.
Вратата се разтвори и пред очите на професора се разкри продължението на страшния му сън. Боже, какво само продължение беше това!
Целият океанариум кипеше, бълбукаше и клокочеше. Можеха дори да се различат отделни възгласи, нещо много агресивно и на най-високи ноти. Трите ивичести кита – любимците на града, – които допреди това, до случката, изпълняваха мирно балетни па, поставени от най-добрия балетмайстор, който същевременно беше и любимец на животните, та тези три кита от океанариума, сякаш забравили всякакви навици, правеха салта и се блъскаха в стените, но правеха всичко това весело и някак си дори ожесточено весело.
Всички обикновени делфини се бяха скупчили на едно място и бурно жестикулирайки – не, те всъщност нямаше с какво да жестикулират, – силно крещейки на чист човешки език, ругаеха него, професора, със страшни думи, наричаха го „мъчител на хората“, тоест на делфините, а някой дори се сети за Ошвиенцим и извика: „Това не бива да се повтаря!“
Един пощурял от щастие делфин, прекрасен представител на вида си, на когото очевидно току-що беше изваден електродът от негов събрат по... – да! да! – по разум (сега вече в това не може да има съмнение), този делфин правеше огромни кръгове, подобно на торпедо, гмуркаше се, изскачаше нагоре и тогава можеше да се разбере: „Долу общуването, никакви контакти...“ – и още нещо. Делфините лоцмани пееха песента „Вихри враждебни“ и се гмуркаха в такт надълбоко, после изскачаха на повърхността, подобно на топки, когато ги потопиш и ги пуснеш внезапно, и подемаха нещо ново, очевидно вече съчинено от тях, някаква делфинска врява, не – химн, се разля наоколо:
Нашите първи думи:
„Какво правите, хора!“
Но те не ни разбраха -
да се готвят сега!
Целият баскетболен отбор прехвърляше топка над коша, като нарочно не улучваше, от което беше изпаднал в блажен идиотизъм, което си личеше по смеещите им се муцуни.
Наоколо цареше картина на хаос и на някакво зловещо напрежение, дори очакване.
Добре че дебелите стени заглушаваха този вой, щракане и писукане, достигащо чак до ултразвук, но какво щеше да стане, ако всичко това пробиеше навън?! Та нали там има акули и кашалоти, косатки и октоподи... Бррр. Професорът чак стисна зъби и си счупи изкуствената челюст. Извади я все пак и изведнъж се вцепени. В целия този хаос, сред цялата тази културна революция само едно същество беше невъзмутимо и спокойно. Това беше служителят. Той седеше, не, стоеше... с една дума, намираше се някак си в пространството и гледаше с невиждащи очи наоколо.
— Какво ви е? Да не сте полудели! Отивайте да спите веднага. Аз ще остана с тях вместо вас, аз ще ги наглеж...!
Професорът чу зад гърба си дрънкане на тризъбец и си спомни, че няма всъщност кого вече да наглежда, а и ако изобщо някой някого наглежда...
— Как посмяхте да обидите животните!
Боже! Пак се беше забравил. Някакъв делфин се стрелна към ръба на басейна, натисна един датчик и в същата секунда служителят се нахвърли върху професора, изтръгна челюстта от ръцете на вцепенилия се учен и я стъпка направо пред очите му върху пътеката край басейна. Това беше категорично забранено и професорът разбра всичко. Бяха направили с него същото, което се правеше преди с тях. Бяха му имплантирали... какъв ужас! Да, и за толкова кратко време го бяха изследвали и се бяха научили да го управляват... Кошмар!!!
— Така ли? А защо не беше кошмар, когато всичко беше наопаки? — изписука над ухото му тънък глас, но този глас вече се стори на професора противен. — Е! Отговорете!
Той се обърна рязко. На равнището на главата му стоеше муцуната на един от трите кита (който се опираше, разбира се, на другите два).
„Да! Това е съвсем зле! Така, както е тръгнало, ще се научат да ходят по сушата“ — помисли си машинално професорът.
— Разбира се, и то много скоро! — гласът принадлежеше на кита.
„Никога не съм си мислил, че такова мило животно може да има такъв противен глас“ — помисли си отново професорът.
— Ей-ей! Съветвам ви да не се шегувате. — И китът показа на професора имплантиран в перката му зъб от акула. — Вече им направих доста операции и, забележете, всичките бяха успешни и безкръвни. Но може и да съм сбъркал. — Китът се изхили мерзко, а професорът се постара да не си отбелязва наум нищо излишно, само едно за последно: „Брей, че той бил и телепат!“
— И то от много отдавна. — Китът се изкашля и свали усмивката си. А може и да не я беше свалил, дявол го знае, просто се намръщи и произнесе на някого долу:
— Стига! Той разбра всичко. — И на мига изчезна с плясък.
— Какво искате от мене? — издшша професорът.
— Вече ви обясних в доста достъпна форма — каза делфинът с тризъбеца.
— Е, добре! Така! Господа!
— По дяволите „господата“ — изрева басейнът.
— Приятели!
— Долу приятелството с ходещите по сушата!
— Но как тогава да се обръщам към вас? — професорът окончателно се обърка.
— Това е вече е прекалено, момчета — обади се в негова защита нечий глас, по тембъра — на неговия водач. Всичко утихна.
Професорът дори погледна с известна нежна благодарност делфина (неслучайно го обичах, когато беше животно).
Но, стоп! Как така вървеше по коридора, как седеше при мене? Та той не би трябвало да може, не може, би трябвало... Професорът погледна надолу и припадна...
Делфинът нямаше крака, но имаше нещо и на това „нещо“ бяха обути неговите, на професора, обувки.
5.
Гонят ни да спим. Гасят лампите навсякъде, а в тъмното е страшно да се стои. И така, вървиш и спиш. Колко прекрасно е все пак, че има коридори – по тях се разхождат, и тоалетни – в тях... не-не, в тях пушат.
Само че там е гадно, там са непрекъснато тези откачалки, тези проклети откачалки отварят прозорците и правят течение. Утре ще се оплача. Защо пък утре. Още сега ще пиша на Косигин... Ех! Угасиха осветлението, как може такова нещо! Как не ви е срам. Ех, чакайте само да оздравея. Лека нощ. Паля клечки кибрит и пиша. Така правел Джордано Бруно. Затова изгорял толкова бързо. А аз не мога, ще отида да спя, за да оцелея, пък тогава...
Не мога да спя. Не може да се спи, когато наоколо по света има толкова нещастия и хъркат. Боже! Как хъркат само! Те! Те! В хор и в унисон, на глас и на терца, и на кварта, и на дявол знае какво. Хъркат, защото са луди. Всички луди хъркат и хриптят, и издават други звуци, сякаш молят нещо от Бога или от главния лекар, а не могат да кажат нищо, защото не бива. В десет – отбой, и не дават да се разговаря. Кой не дава? Не се знае. Законът е такъв и персоналът бди. Проговориш ли, веднага „вън от Москва, тук повече не стъпвам“ (цитат от „От ума си тегли“ на Грибоедов – бел. ред.).
А на кого му се иска след отбоя – вън от Москва? И то в тази киша, по болнични дрехи. Затова и дума не обелват, а хъркат: един вид, господи, защити и спаси нас, грешните, и ти, главни лекарю, запази душата ни цяла. Душата е жилище на бога, вместилище, но какво ти тук жилище, по дяволите, щом всичко се е осмърдяло на лудост и лекарства, че и на онова, което се опитват да изгонят с лекарствата.
Докторе! Не мога да спя, а нали наредихте, че и лекарства ми инжектирате, за да спя, а от тях се става импотентен. Да, да, не ме убеждавайте, каза ми го един алкохолик, а той ги разбира тия работи, пък и аз самият, в крайна сметка, съм го чел в един медицински справочник.
Докторе, пуснете ме да си ида за бога! Какво чак толкова добро съм ви сторил, че ви е жал да се разделите с мене? Аз дори да пея не мога, нямам слух, пък и целият съм надупчен от игли и съмнения.
Махнете се, моля ви като за последна милост. Не бива да остана импотентен, тъщата ще ме изхвърли, а жена ми ще ме пребие до смърт. А? Е, добре де! За последен път, най-последен. Пак не в ръката! Това в крайна сметка е свинщина. А сестрите – те са сестри на милосърдието, а не на свинщината!
О! Богове! Богове! Защо живеете на Олимп, дявол да ви вземе, в буквалния смисъл на думата.
Казват, че в Болшой театър станала една случка. Две статистки или касиерки, това вече никой не го помни, се влюбили в диригента Файер или Файдилмер (това няма значение, важното е, че е евреин и не си струва), омотали се май с червени макове и паднали долу, при това в самия край на спектакъла, за да не нарушават действието – те също обичали изкуството. Скандалът бил страшен, но публиката ръкопляскала. Ефект, да му се не види. А на публиката какво ѝ пука? Хляб и зрелища. Хлябът в бюфета под формата на пасти, а зрелището – ето го, достойно за подражание. Кърваво. Прокарвайте си го, граждани, с пасти, прокарвайте го.
И подражатели се намерили бързо. В някакъв град Омск, час след като там стигнал слуха за произшествието в Болшой, две телефонистки се влюбили начаса в началника на телефонния възел и скочили долу от телефонната жица. И двете се разбили на място, но едната оцеляла благодарение на медиците и от клиничната си смърт заявила, че за стореното не съжалява, и ако ѝ оставят живота, ще има рецидиви. Жени! С една дума – женуря! Кокошката не е птица, жената не е човек. Жената е зло, от нея са всичките ни нещастия, че даже и на нашите бащи и майки.
Защо не ми отговаряте никога? Какво, аз да не би да не съм човек! Мълчите? Е, мълчете си, мълчете. Мнозина са мълчали, но заради някакъв подвиг, така да се каже, за идеята! Чували сте за Камо например или за многото партизани. Тях, партизаните, ги бесели, а те мълчали от чист принцип, докато вие мълчите от вродена простащина, и то не чиста, а мръсна простащина. Простак до простака сте вие! Гордост ли ви обзе? Няма нищо, и вас някой ще ви обеси на надгробна плоча под формата на снимка.
Да ви оставя на мира? Какво, проговорихте ли? Вие, един вид, вървите нагоре по стълбата, към оздравяването сиреч. А нашата участ е да се търкаляме още по-надолу? Трънки. Долу е първо отделение, а там са буйните, на нас там не ни трябва. Но на нас и нагоре не ни трябва – там е пето отделение, женското, също буйно. Искате нагоре? Заповядайте! Само че не ви го препоръчвам, оттам никой не се е върнал жив. Ах, да се дръпна? Моля!
Какви забележителни хора са все пак заекващите. Тихи, отзивчиви, за никъде не бързат, а най-вече – с какво всъщност са по-лоши от нас? С нищо! Хитлер например не заеквал изобщо, да не говорим пък за Мусолини. И какво излезе от това? Нищо! Излезе, тоест, нещо доста гнусно, но именно защото не заеквали. А ако бяха заеквали – нямаше да произнесат нито една реч във вреда на международния народ.
Нашите заекващи са нещо като отшелници, тъй да се каже. В добрия смисъл, де. А заекването не е порок, а голяма свинщина. Тях и ги лекуват някак си красиво... Без ония инжекции, от които се става импотентен, става се, става се. Ето на! А как ги лекуват само? Извеждат ги на улицата, строяват ги в стройни редици и ги карат да отиват при минувачите и да питат, например, съвсем учтиво: „Вие женен ли сте?“ или „Къде е спирката на трамвай 12379?“. А такъв трамвай изобщо няма. Но това не е важно, важно е да попиташ за по-малко време от всички останали. И хронометри им цъкат, и оценки им пишат. А в магазина трябва да казват: „Колко струва саламът?“ или „Върнахте ми грешно ресто!“. Това може да не е вярно, но не това е главното, главното е да попиташ по-бързо. Не ги мъчат много, отчитат в минути и ги оценяват по 100-бална система.
— Вие — казват, — батенка, получихте 68, а вие — казват, — Митенка – 2.
Тук те трябва да кажат „благодаря“ и да се разотидат обратно в болницата.
Днес всички получиха по 100, защото въпросът беше хубав: „Имате ли водка?“
Санитарките играят на „глупаци“, точно така – на „глупаци“, а не на „глупак“ (рус. „дурак“, игра на карти – бел. прев.). Като тия откачалки. Защото за санитарките в това понятие влиза и немският глупак, и английският, и, разбира се, същинският руски глупак, и, разбира се, всичките тези откачалки са глупаци. Санитарките са прекрасни жени. Те не са женуря, те са жени. Едната днес ми каза: „Красавецо наш“. Да! Аз вече говорих за това.
Какъв красавец съм аз, гените и хромозомите са ми обезобразени от ЛСД (прочетох го в „Огоньок“). Това е за тях – на Запад, а при мене е всичко оттам, от Запада – все полски евреи. Но това никой не го знае. Всички мислят, че съм негър. Интересно, защо ли? Защото не съм черен. Сигурно заради къдравите косми на гърдите. Разбира се, че е заради космите, как не се досетих по-рано! Колко е все пак приятно да правиш открития!
Да! Съвсем зарязах теорията за нелинейните уравнения в изкривеното пространство. Ще трябва да си я припомня, а сега за тренировка:
Ха-ха-ха-ха!
Тези идиоти играят на домино. По глупав начин, печели онзи, който има по-малко точки. Това е вече пълна дивотия. Мислят и чукат, чукат. Защо чукате? Не чукайте! Чувате ли! Чувате ли! Доносници!!! (На рус. стукачи, което буквално може да се преведе: „които чукат“ – бел. ред.). Предатели! Продажни твари! Само не ме бийте. Не бива да ме биете, не съм направил още нищо!
|
Старый барабанщик, старый барабанщик, Старый барабанщик крепко спал. Новый... Новый... Новый... Настучал. Тот проснулся, перевернулся и три года потерял. А новый барабанщик, новый барабанщик Барабан его забрал. |
Старият барабанчик, старият барабанчик, старият барабанчик спеше здраво. Новият... Новият... Новият... Написа за него донос. Онзи се събуди, преобърна се и три години изгуби. А новият барабанчик, новият барабанчик му взе барабана. |
Това е просто така. Аз не съм изобщо поет, аз... Кой съм аз? Какво съм аз? Защо съм аз? Живот, какъв мръсник си все пак!
Да поговорим сега за прословутото липсващо звено. Хора! Какво ви липсва, кой ви липсва, хора? Питекантропите ли ви липсват! Пишете грамадни изследвания и се губите в догадки. А в същото време отговорът е ето тук. Чуйте ме и се успокойте, и веднъж завинаги забравете за звеното.
Имало едно време питекантропи, на родове или на стада, по двойки ли, моногамно ли, само че си имали свои любови и скърби, свои мъки и радости, и си ги делели поравно, бъдете сигурни. И един ден се огледали около себе си, наоколо непрогледен мрак, току-що била свършила мезозойската ера, а терциерът още не бил започнал и никаква светлинка напред, едно такова междувластие. Изправили се те на двата си крайника и възкликнали: „У-а!“. Защото за съжаление не можели повече и това е. Възкликнали своето горчиво „у-а“ и отишли в планината. Тактиката е известна – Мао Дзедун отишъл в планината, и Кастро, но те се върнали, а питекантропите – не. През лятото имало конни надбягвания и културни революции, сафарита и лов с Раул в Беловежката пушча на вързани зубри и пак тъй вързани фазани, а у питекантропите това го нямало, както я нямало още и дружбата между народите, и великото китайско противопоставяне. Питекантропите отишли в планината и заседнали там плътно, толкова плътно, че самите те се превърнали в тази планина и се наслагвали върху нея. После се народили нови маймуни и нови питекантропи, послушни на зова на предците, казали своето „у-а“ и отишли в планината, и се наслагвали, после нови, и така нататък. Така че по-напред от питекантропите историята на човечеството не стигнала. Всичко си е останало същото, само планината, най-вероятно Хималаите, свидетелства за това и расте пред очите ни, защото върху нея се наслагват питекантропи.
А ние? Откъде сме ние? Ние сме марсианци, разбира се, и няма какво да градим плахи хипотези и да се бъзикаме тихомълком с Дарвин. Глупак е той, този Дарвин. Но не е виновен за това. Тогава имало капитализъм.
Та за какво ви е на вас, хора, това липсващо звено? Престанете да се опитвате да намерите ненамираемото, а по-добре намирайте звезди за любимите си и холандски кашкавал. Казват, че го нямало – ние това не го знаем! Има ли го, или го няма! Това е въпросът!
Днес се случи една възмутителна случка, която ме разтърси от фундамента до основите, подобно на Ашхабадското земетресение през 1949 година и Ташкентското през 1966-67 година. Един оздравяващ болен написа до главния лекар заявление. Ето текста му – предавам го дословно и ред по ред:
„Аз, долуподписаният, Соловейчик Самуил Яковлевич, арменец по националност, а ако искате, не арменец, на възраст 43 години, 12 от които отдадох на вас, уважаеми приятелю, тържествено и в присъствието на поемни лица заявявам, че:
1) Кръвното ми налягане варира винаги в едни и същи граници – 1230-1240 кв. км в сек.;
2) пулсът ми е 3-3,5 порсека в час;
3) СУЕ – 12 мегахерца на рунд;
4) урина – винаги виолетова;
5) претенции нямам.
Във връзка с всичко горенаписано, смятам себе си най-накрая за здрав и абсолютно, чувате ли, абсолютно нормален. Моля да ме освободите под поръчителството на моята челяд, изписана от вас вчера от същата тази болница (така не ни дадохте нито веднъж да се видим) и горещо обичана от мене, надявам се, взаимно.
Стига толкова, гаврихте се достатъчно, проклетници!
С любов и уважение към вас,
И. Солов.“
Ако знаехте само какво настана, когато това заявление стана достояние на „обществеността“. Алкохолиците зарязаха доминото, тази отвратителна игра. Един даже изяде двойната шестица, така че се наложи да правят нова от картон. (Да ги беше изял всичките: и двойните, и другите – тогава нямаше да го има това чукане). И като зарязаха всичко, започнаха да се кикотят над тоалетните чинии (в коридорите и по стаите не дават да се вдига шум), а тези тоалетни чинии, на свой ред, кънтейки, усилваха този див, отвратителен смях. Чумата (вероятно прякор – бел. ред.) не разбираше за какво става дума, но скоро започна да квичи и тя и да се тупа по бедрата с лъжиците, зарязвайки обяда си. Започна нещо. Е, разбира се, ясно е: не „кв. км“, а просто „километри“, и „парсек“ се пише с „а“, но не може заради две-три неточности в правописа да се подиграват така на човека. Това е все пак човек, а не някакъв профсъюзен деец в САЩ, който се е обуржоазил до неузнаваемост. Всички го знаем като тих, ненатрапчив болен. Никога за нищо не молеше, не се чуваше изобщо, беше ням и дори сам си слагаше клизма. И такъв човек да нагрубят така просташки в навечерието на оздравяването му. Лично аз му помагах да напише бележката. Даже сам я написах, защото Соловейчик лежи отдавна парализиран, и се гордея с тази своя скромна помощ на един умиращ вече човек. Разбира се, че ще умре: Солов – след всичко това. Сган, шайка, измет – ето какви са те. Давещият се хваща за сламка, а му подпъхнаха полиран баобаб. А главният лекар? Какво за главния лекар? Сви рамене, скъса вика на моята, тоест на неговата, на Соловейчик, душа и тръгна към първо отделение, на буйстващите, сякаш там няма да му сервират някоя изненада. Бил съм и там, там ще му изпишат една такава рецепта.
Защо, защо съм живял досега? За да се убедя в безсърдечието и духовната отровност на обслужващия персонал в моята родна психиатрична лечебница. Утре ще се обеся, ако изобщо го има – това „утре“. Да! И край! И край тогава! Тогава вече ще е, разбира се, край.
|
Она парила по перилам, Она мудрила и лупила, Она грешила и сулила, Она - Далила, Но убила Она Самсона - Был он сонный. |
По парапета се носи́ла, мъдрувала и би́ла, грешила и мами́ла, тя – Далила, но уби́ла Самсон – бил той сънен. |
Далила е несправедливостта, а Самсон съм аз. Дърветата умират насън. Трудно е насън, но аз не се боя от трудностите.
Какво ли ще стане с Русия? Какво?! Кой ще ми отговори? Никой!
Ето моята последна бележка:
„Вчера работих много! Моля да не ме будите! Никога. Заспивам завинаги. Хора, обичах ви! Бъдете снизходителни!“
А ето и моето завещание. Не понасям завещанията, всичките са фалшиви, особено политическите, с някои изключения, разбира се.
Ето го:
„Да живее международната солидарност на лудите, единствено възможната от солидарностите! Единствено възможната от солидарностите. Да живее безумието, ако аз и подобните на мене сме безумни! Да живее всичко, което се отнася до всичко, което вълнува и утешава! Това е.“
Сънят го няма. Още дълго няма да го има. Възможно е изобщо да го няма. С края така и не излезе нищо. Впрочем, нали това е също край – живот без сън! А?! Не? Представяте ли си този живот! Никой не спи, всички само буйстват или мислят. Гениално!
От Калдерон има „Животът е сън“. Там се разказва как събудили един принц, а на него всичко му се сторило толкова мерзко, че решил – това е сън, а животът бил всъщност в съня. Защото не може животът да е верига от гнусотии и лъжи. И ето, измислил си такава една малка удобна формула. Съглашател. Животът, видите ли, е сън, а сънят е живот, тоест онзи сън, който е истински сън, а не онзи, който е сметнал за сън. Тю, да му се не види! Каква дяволщина!
А при мене всичко е просто: Живот без сън. Никой не спи и никой не работи. Всички лежат в психиатрията. Гениално. И на всички бият инжекции, от които се развива информация, тоест импотенция, разбира се. И всички са импотентни. И деца няма да се родят, и ще настъпи краят на света. Планетата умира. Не! Не бива да се прекалява чак така! Живот без сън – ето до какво води това! Според мене е прекалено! А защо, всъщност? Докъде стигнахме? А? А! Планетата е умряла. Мястото е свободно – долитай и заселвай. А от нашите клиники да се свалят предварително табелите и те ще заприличат на училища. Те са всъщност училища, само че са ги преоборудвали. Бедни деца! Ограбихме ви! Колко ли уроци по аритметика щяхте да научите тук, а то... Разбира се, трябва да ни мразите. Нали от нас няма никаква осезаема полза – лежим си, разхождаме се и сякаш изобщо ни няма за живота, няма ни. Прах сме, а ви отнехме училището. Така си е! Та ето, онези ще долетят, гледат: училища – и няма там никакви клиники за душевноболни. Ами добре. И ще заживеят безгрижно, защото щом няма клиники, значи няма да има и душевноболни. Тъй като всичко започва от сградата. Построили сграда – трябва да я населят все пак с някого. Гледат, върви един човек, чете в движение – цап и в усмирителната риза – не чети в движение, чети тайно. В движение не бива! Такъв е законът! Нарушил си го – моля, затвор и надзиратели в бели престилки. Чисто, светло, а решетките на прозорците – нищо, нали ги има и в затворите. Но ти нали не искаш в затвора! В истинския?! Не искаш! А защо не искаш, а? Защото сградата е по-лоша, не ти харесва сградата. А тук прилича на училище, все пак е по-близо до науката. Ето! Ще долетят онези и нищо от това няма да го има.
Не! Животът без сън е основният закон за изграждане на новото общество без безумие, но него – основния – още не са го приели. Ще го приемат миличките, твърде много средства отиват... в космоса. Това е положението.
Обичам кратките разкази и думи.
Един дошъл при друг, ударил го с размах през лицето и си тръгнал. И онзи даже не попитал защо. Сигурно имало защо! И другият не обяснил, защото, действително, имало защо. И той – прас. Такъв е законът у хората: за най-малкото – по муцуната, но никога заслужено.
И още думи: мит, блъф, трефа, до, ре, ми, фа. Кратко и ясно. И нищо повече. Каква хармония, симетрия, инерция. Господи! Колко е красиво.
Епицентърът... епицентърът... какво общо има тук епицентърът? А... Сетих се! Просто, ако стане нещо – трябва да легнеш с краката към епицентъра, с краката към епицентъра, с лицето надолу и може да се измъкнеш. Това зависи: далече ли си или близо, високо ли си или ниско, сухо ли е или хлъзгаво, и има ли малка яма, малка дупка, малка хралупа. Японците правели точно така, но те са всичките ниски. Ама че нация! Ядели вражеския черен дроб, за да станат по-високи, казва се „кимоторе“. Но ние сме много видна нация и не ядем черен дроб. Просто трябва да сме с краката към епицентъра – пък белким се измъкнем. Нали сме се измъквали толкова пъти, по дяволите! Рус, къде напираш?! Дай отговор. Няма значение, вика, белким се измъкнем. И се измъкнахме, и ни се размина, и ни мъкне до ден днешен, и не се знае колко още ще ни мъкне.
Чухте ли, чухте ли? Днес в седмо отделение докарали един с бяла треска (рус. белая горячка „делириум тременс“ – бел. ред.), обесил се на сградата на Центросъюза с въже за пране, а един герой от блок 68, дето кара „газка“, прас! и го свалил, много внимателно, даже въжето не срязал, досвидяло му се. Защо да го реже, като може и да не го реже. Лежи сега топъл, разправят: ясна работа – бяла треска, затова е топъл.
– А въжето къде е?
– Че нали го вързаха с него.
– Значи са го съсипали все пак?
– Защо да са го съсипали? Цяло-целеничко е!
Интересно, защо треската е винаги бяла? Трябва да се смени. Това ни е останало от миналото – от белогвардейщината. А сега трябва да е червена треска. Пък то – бяла. Некрасиво се получава, другари! Тъй да знаете!
6.
Първото нещо, което професорът видя, когато се свести, беше огромното лице на делфин, което приличаше отблизо на лика на някакво чудовище или на някого, коайто приличаше на Бармалей от филмите на Дисни, а не в изпълнението на Р. Биков. По лицето беше изписано дори някакво безпокойство. То махаше с тризъбец край лицето на професора; тризъбецът подрънкваше, но не носеше прохлада.
– Какво ви е? Това не влиза в плановете ни. Нямаме намерение да правим нищо подобно с вас. Напротив, бихме искали да ви приобщим, така да се каже... Но трябва първо да се извиним!
– Какво имате на краката си? – процеди професорът.
– Обувки – учуди се делфинът и почука с нещо по пластмасовата подметка. – Вашите фабрики са избрали оптималния вариант. Имате добър вкус, професоре. – Делфинът го потупа покровителствено по рамото и го покани с жест да го последва.
– Бих могъл да ви приема при мене, но там е пълно с вода. „Вода, вода, навред вода…“ – изпя делфинът, а професорът забеляза, че изобщо няма слух.
В кабинета се настаниха в креслата и разговорът потръгна по-непринудено. Делфинът позволи на професора да пуши, но отказа категорично алкохола, а след това, изпреварвайки въпросите, започна:
– Защо не сме говорили преди, а после изведнъж проговорихме всички заедно? Говорили сме, отдавна сме говорили, още преди няколко хиляди години сме говорили, но каква полза? На Цезар сме говорили, на Македонски, на Нерон, даже се опитахме да изгасим пожара. „Хора – казвахме им, – какво правите?“ А после плюхме на всичко и млъкнахме, и през цялата останала история мълчахме като риби, и само ви изучавахме, изучавахме вас – хората. След войната построихте океанариуми и Дж. Лили със своите съучастници започна гнусните си опити. Контакт ви се прииска.
– Извинете, ще походя малко – развълнува се делфинът и започна наистина да се разхожда насам-натам. – Търпяхме и това, за да не нарушим мълчанието и да видим докъде може да стигне в опитите си едно разумно същество, намиращо се на доста високо стъпало, макар и значително по-ниско от нас, защото твърдя, че всяка нетехническа цивилизация, основана на самоусъвършенстването на индивидите, стои по-високо от всяка технокрация! Можете да се убедите. Не сме правили нито един опит с вас и само някои делфини си позволяваха контакти с хората, но това бяха психически ненормални индивиди, на които им се разрешаваше от съжаление.
У нас няма лечебници, професоре. А когато започнаха да загиват наши другари, за пръв път из океаните се понесе ропот на недоволство, и ето накрая този нелеп случай на оскърбление в отговор на забавните ни трикове, на игрите ни на баскетбол и така нататък. Те първи не издържаха. Винаги е достатъчна една искра, за да лумне пламък, и той лумна. Аз бях последен. Между другото, как е произношението ми? Надявам се, че е правилно?
– Да, да! – успокои го професорът. Беше вече ударил солидна глътка уиски, по тялото му се разливаше блажена топлина и всичко случило се не му се струваше вече чак толкова невероятно. Само дето фъфлеше и усещаше леки бодежи в гърба.
– Вашата челюст! – възкликна делфинът и извика мигновено стоматолога. Един служител го вкара вътре в аквариум. Това беше октоподът Лип.
– Никога не бих си помислил такова нещо – професорът се изхихика и отпи още една глътка.
– Напразно не сте си го помисляли – дочу се бълбукане от аквариума. – Цялата ви анатомия тук, в джоба ми – Лип плесна с пипало и размъти водата. – Още от самото начало на работата ми върху вас си съставих ясна картина. Вземете си челюстта – ето я.
На повърхността изплува великолепна челюст, за каквато професорът не можеше дори да мечтае. Какви челюсти правят в днешно време? Направо забрала, а не челюсти!
– Ако трябва да ви се подмени нещо, консултирайте се с лекуващия си лекар и ни съобщете, ние начаса ще сменим всичко, включително мозъка. Той отдавна е спиртосан и е готов за трансплантация. А сега – позволете да се оттегля!
Мекотелото размъти водата и беше откарано от служителя с имплантиран в мозъка електрод.
– Сбогом! – изфъфли професорът въпреки поставената челюст. Беше солидно пиян.
Като видя състоянието му, делфинът не сметна за възможно да продължат разговора и само каза:
– Утре ще получите нашия план и ултиматум и ще го предадете на хората. Лека нощ!
На следващия ден изтрезнелият професор намери нещо на бюрото си. Там пишеше кратко и недвусмислено:
„Съюзът на всички разумни същества в океана предлага на човечеството в тридневен срок да предприеме следните мерки:
1. Да се въведе сух режим за научните работници.
2. Да се закрият всички психиатрични клиники и лечебници.
3. Хората, смятани досега за луди, да бъдат освободени с почести.
4. Лечебниците да се предоставят за училища.
В случай че това бъде изпълнено, Съюзът ще предприеме необходимото. В случай че не бъде изпълнено, Съюзът не иска нищо повече от човечеството и прекратява всякакви контакти до по-добри времена.“
През целия следващ ден по радиото и по телевизията, както и в лични разговори, професорът убеждаваше света да отстъпи, увещаваше и се молеше, рисуваше зловещи картини и живописни перспективи. Прие множество кореспонденти и некореспонденти. Но... уви! Не можа да докаже нищо. Океанариумът беше опустял, изчезнал беше нанякъде и служителят с електрода. Разбира се, хората не вярваха, смееха се и го освиркваха.
– Как може да пуснем лудите в нашия и без това луд свят, как може научните работници да не пият?
Някой подхвърли идеята, че професорът е измислил всичко това, за да прикрие своето безсилие, излъгал е надеждите им, хората се надявали толкова много на него, а той... Един друг пък даде още по-разумната идея, че професорът е луд. Така и решиха, и тикнаха най-великия професор ихтиолог и лингвист в психиатрична лечебница.
През останалите два дена светът се успокояваше, а после се разрази катастрофа.
(Следва)
