БЪЛГАРСКИ ПРИТЧИ (ИСТОРИЯ НА СЪБИРАНЕТО ИМ)
На 1843, като излязох от Свищовското училище, през лятото станах изпърво частен учител в къщата на Цончо Казанджията, а три месеца след това услових се даскал в Долна махала. Тогава бях на 16 години. Борбата между гърците владици и българите патриоти беше във възраждането си. В онова време аз бях извадил една песен за гръцките владици в Търново, именно за Панарета, бивший търновский митрополит, и за наследника му Неофита. Песента беше проста, в бели стихове, по духа и размера на народните ни песни [1], но като новост, тя се преписваше и ходеше от ръка на ръка между поборниците на българщината, които състояха в онова време от няколко души из най-долната класа граждани, повечето пришелци от селата, и няколко по-възрастни ученици, които бяха новообръщени от отца Неофита Хилендареца (Бозвелията); от тези ученици аз бях най-малкият. Един мой връстник и съученик от гръцкото училище, син на един доктор гъркоманин, сполучи да открадне собствения ми ръкопис и да го предаде на Неофита или по-право на неговия млад секретар Костакя, за когото се нещо и припяваше в тази песен. Ядосани и двамата, особено последният, виква ме една вечер късно и след едно остро скарване накара митрополийския ясакчия да ме запре в една одая, там, дето били си запирали кокошките, които им носеха тогава от селата доста много. Тая стая стои и днес откъде изток, срещу герана, в който изпосле се удави гъркът владика Атанасий.
До моята тъмница, под същата сая, но в друга, живееше клисарят на черквата и слуга на митрополията, стар един човек, на име дядо Колю. Нещо подир час и половина от запирането ми дядо Колю дойде да ме попита вечерял ли съм и на отговора ми „не съм“ донесе ми малко хлебец и маслинки, защото беше през коледни пости, сложи хляба и маслините и мълчишката излезе. Подир малко той пак влезе, та ми донесе и вода в един оклоцан пръстен съд и една угорешка от вощеница, която запали, залепи я на прозорците и тогаз продума, та ми каза: „Вечеряй скоро, дорде не е догоряла свещта.“ Аз исках да му говоря и казах му нещо, но какво му казах, не помня сега. Помня само, че той излезе из вратата, после се обърна, та през прага отвърна ми сериозно някак и като троснато ми рече: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“, и си отиде.
Какво си потеглих аз през онази дълга нощ в онзи затвор там от глад, от бълхи и кокошинци, „един господ знае“, ако знае господ за теглилата на слабите от силните и за ония пакости, що могат да им направят още бълхите и кокошите гадинки. То беше несносно и нетърпимо, но още по-мъчително беше за мене унижението ми от Костакя и лошите му думи, които беше ми надумал против народността ми. Много пътя изпосле, като съм се усещал за този случай и за претърпяното унижение, плакал съм от яд и досада, и сега даже като се усетя за това, не мога да си го спомня без потръпване. Но и Неофит, вярвам, и любимецът му Костаки много пътя изпосле са имали случай да си припомнят, че са ме обидили и запирали.
Това беше първото ми влязване в затвор. Цяла нощ стоях прав или бях принуден да ходя от стена до стена в тясната стая. Пепелта и студът не ми даваха да седна, а бълхите и кокошите гадове кръстосваха ме на вси четири страни, та ме измъчваха до душа, като че нарочно искаха да направят услуга с това на тираните ми Костакя и Неофита. Идеше ми на полуда, но и в това си стеснение често пак се сещах за думите на дяда Коля: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло.“ Тези думи за пръв път ги чувах, та ми и направиха наистина дълбоко впечатление. Аз усещах, че те бяха за мене едно погълчаване или едно поучаване; но да са думи книжовни, не бяха, а пък и прости не ми се виждаха, тъй щото при всичкото ми несгодно положение този нечакан урок ме занимаваше. Аз преговарях тия думи, за да ги запомня и да отблъсна някак другите безобразни мисли, които наваляха на мене.
Оставям да не разправям тука какво стана по-нататък, как ме пуснаха сутринта и как ме изпъдиха от учителствуването в Долна махала. Пряком ще помена само, и то за свидетелство на това събитие, че дядо Иларйон, сегашният кюстендилски митрополит, по онова време беше архидякон при Неофита и изпълняваше временно службата и на протосингел. На сутринта той ме повика, както казваше, по заповед на владиката, та ме нагълча по-напред доста строго и грубо, а после уж по-благо някак, посъветва ме да бъда занапред по-умен и „мирен“, па извади, та ми даде два бешлнка и заръча ми да се не връщам вече никакъв в училището, а да ида, „където ми видят очите“. Аз бях учителствувал в Долна махала всичко около два месеца и други пари не видях освен двата бешлика на дяда Илариона. Ценен бях за 400 гр. за седем месеца, платиха ми по бешлик на месец. Такава беше цената на учителите тогава, начесто така им и заплащаха, както на мене, или и два бешлика не виждаха, като ги изпъждаха. Прибавям тук да кажа, че това ставаше само с българските учители, защото гърците учители ги покровителствуваха гръцките владици, от които зависеше тогава всичко относително училищата.
Но аз нямам намерение да пиша автобиографията си. Разказах само това събитие, като исках да спомена как съм се запознал най-напред с таквиз едни думи като онези на дяда Коля, какво впечатление ми направиха те и как привлякоха вниманието ми. Аз бях запомнил дядовите Колеви думи, па си ги често преговарях, често ги и подмятах в разговора си, дето прилягаха, даже и дето не прилягаха. Те ми бяха станали като един вид любими думи и употребявах ги до пресищане.
По онова време имаше някой си дядо Начо, габровчанин, билерин, който идеше всяка събота в Търново да продава билките си на сергия пред Дряновския хан, тогаз наричан Габровский. Дядо Начо беше чокчалан, т. е. обичаше много да дрънка, да приказва, да разпитва и да разправя на мющериите си. А кога нямаше мющерии, той задяваше децата, които се беряха около него, привличани от любопитната му стока, па и децата бяха се обиграли с него, та на свой ред и те не му даваха спокойствие. Два-три месеца подир гореразказаното събитие аз минавах край Габровския хан. Дядо Начо беше отворил сергията си и аз се спрях там, та разгледвах разните му билки, бурени и корени.
- Какво искаш, момче? — ме попита дядо Начо.
- Нищо, гледам — му рекох аз.
- Какво гледаш? — попита пак той.
Аз се намерих в затруднение какво да му отговоря и безцелно някак, даже и безсъзнателно, от нямай какво да кажа, продумах почти по детски: „Гледам те хубавец ли си.“ „А че не съм ли я? — каза дядо Начо. — Я виж!“ — и взе да глади с две ръце промесилата си голяма и прилична брада и да указва на главата си, като казваше: „Брада царска, глава воденичарска“, а комшията му на сергията, хаджи Тумтум някой си прекоросван, прибави на подбив: „Хубавец като стамбулец.“
Дядо Начо се обърна към други едни селянки, що се явиха като мющерии, хаджи Тумтум взе да тегли на едното солена риба, пък аз се замислих в новата си находка и повтарях в себе си „Брада царска, глава воденичарска“ и „Хубавец като стамбулец“, особено първата, която ми повече хареса и която преговарях из пътя; после се сетих за любимите ми онези дядови Колени думи и чудех се тогава отде вземат тези стари хора такзпз избрани приказки и как умеят да ги казват навре:.:-:-. кога де приляга и както прилича.
Тези два случая бяха първата ми среща и съзнателно запознаване с народната мъдрост; те възродиха в мене първото желание да записвам, кога чуя такива думи, за да ги имам; но аз не знаех в това време имат ли те особено някакво название и как се наричат у нас. Сам аз си ги нарекох и з б р а н и д у м и или просто и з р е ч е н и я, така и следвах да си ги записвам ту под едното, ту под другото наименование. Тогава, още в началото на 1844 година, аз се услових за учител в ближното на Търново село Килифарево и до пролетта бях вече записал около 40—50 таквиз изречения. Година още подир туй, що поживях като учител в Килифарево, бях събрал около 200 други все таквизи избрани думи.
През пролетта на 1845 Неофит и секретарят му Костаки, кимни още на мене за пустата онази песен, вземаха случай да се вмесят в селските работи и да ме изместят из Килифарево. Като излязох оттам, аз ходих по селата около Търново да търся да се заловя някъде за учител и през лятото на пет места се залавях и заседявах де по две, де по три недели или месец най-много, додето ме разберяха Неофит и Костаки накъде съм и чрез влиянието си върху чорбаджиите и поповете да ме изгонят. Така прибавих аз три или четири недели в Дебелец, две недели в Кованлъка, в Церова кория месец, неделя в една махала в Лясковец и най-после и оттам ме изпъдиха, ударих пешком през селата надолу и срещах нейде учител си имат вече, нейде училище нямат, и тъй от село на село, та се запрях чак на Бяла. Току-що бяха си направили нова черква, която беше разградена и на едина ѝ кът имаше настрана една сламенопокрита стаица за черковни потребици. Отпърво тая стаица направихме за училище.
В Бяла аз се застоях и учителствувах на 13 деца спокойно нещо около три месеца, додето да ме разберат Неофит и Костаки, е съм там. Като ме разбраха, те заинтригуваха от първия час против мене; но село Бяла като по-далеч от Търново и не ходеха в тоя град тъй често ни поповете, ни чорбаджиите на селото, не можаха тъй лесно и тъй за скоро да си изиграят играта, акто другаде. Те подкачиха да пишат писма, за да ме изпъдят, но положението ми беше таквози, щото писмата им не действуваха тъй прямо за изгонването ми. На поповете, които бяха двама и не знаеха нищо от черковен ред, трябвах им за в черква и те си струваха оглушки на владиковите писма. Чорбаджиите не се толкоз месеха, защото от селото нищо не плащаха, тъй като бях някак частен учител на 13—15 деца, които ме хранеха поред. Сегиз-тогиз от черковните дискоси ми даваха по някоя пара за харч, а изпосле кой и как щеше да ми се доплаща за това, малко и мислех. Аз гледах само да се задържа и застоя на едно място, но не така мислел Неофит, а особено писарят му Костаки.
В разстояние на един месец, като видяха, че не може с писма и поръки да ме изгнездят из Бяла, една вечер ето ти че ясакчията Ибриям, същият, който беше ме запирал преди две години, се озова в Бяла с писмо до чорбаджиите и поповете от владиката за мене да ме пратят в Търново със същия ясакчия, защото владиката иска да види тая работа: защо съм се намесил аз да давам вули. Аз се разправях и доказвах, че вули не съм давал, че всичко, дето съм се намесил в работата за вулите е, че съм писал по искането на едното от поповете да разправя на митрополията по гръцки: какъв е родът на някой момък и някоя мома, за които искали вула от попа да ги венчеят. Попът бил забравил да подпише писмото, та и аз не бях го подписал, това и сам попът потвърждаваше; но кой питаше попа или мене!.. Ибриям настояваше, че владиката ме иска, и толкоз. Кон не можах да намеря; намерих най-после един нищо и никакъв, и той самар няма. Оттук-оттам намерих едно седло, и то голямо. Ибриям не чака да търся друго или това някак да направя, като да не утрепва коня. Понагласих го, както можах, възседнах го и тръгнах. Яздихме до Трембеш, дето съгледах, че седлото утрепало коня на предницата и стара някоя рана, що имал, беше се отворила наново. Оставям седлото там, мятам кожухчето от гърба си на гърба на коня и така на разседлица качвам се да вървим, т. е. да яхаме, но едвам със зор можах да стигна до Поликраище, разкиркетен от яздене на разседлица, убъхтан и утрошен от падане като ненаучен да яздя гол кон и да се крепя; оставих коня на Поликраище и оттам, кожухчето на рамо, та пешки до Търново. Това, читателю, не е измислица, но събитие преистинно, и тука аз разказвам едва ли едно на сто от патимите си в тоз поход.
Като се представих на владиката в Търново и като му разправих за работата, за която се виках, той ми каза: „Иди си сега, че ела подир два-три дена, па ще видим да намерим Костаки и писмото.“ Два-три дена деркен [2], че неделя, че две и най-после три недели. Кога владиката спи, кога Костакя няма, кога писмото не е наръки, та чак на трите недели Неофит благоволи да ме повярва, че не съм нито давал, нито писал за вула, и да ми позволи да си ида; но и тоя път нито Костакя, ннто писмото, с което искаха да ме обвиняват, се удостоих да видя. Работата беше очевидна — те искаха да ме отстранят от Бяла, доде си намерят там друг учител.
Щом се отървах от тази беля, още до вечерта тръгнах и през нощта стигнах в Бяла. Доде да събера учениците си и да започнем пак изново, минаха се почти две недели; но не бях още сключил тия две недели, когато Ферат бей, заповедникът на Бяла, по наущение, както нямам съмнение, от Костакя, праща една вечер при мрак, та ме хващат в смирената ми сламена стая и с букаги на краката — мене и едното арбанасчанина, жител в Бяла, с когото седяхме, та приказвахме – по един крак в букагите, отведоха ни, та ни запряха в тъмницата. На сутринта един от селяните, приятел на Ферат бея и баща на едного от учениците ми, с приканването и на други още селяни, дойде да ни моли и измоли ни наистина, та ни пуснаха, и от затвора като излязохме, той ме заведе на къщата си, нагости ме и тогава чак ми каза, че заповедта на бея била да не замръкнувам вечерта в Бяла.
Ти да си, читателю, покоряваш ли се, или не? Аз, хеле, се покорих. Още през деня, без пара, без пул, с една платнена торбичка на рамо, в която нямаше освен малко селски хляб и сол, две глави червен лук, две гръцки книжки за прочитане и един тетрад със записки на избраните ми думи, потеглих за Пиперково и Караманово.
С мрака стигнах Пиперково и попитах за даскал, ако има там, или поп. Някои добри хорица ме заведоха до къщата на попа, синът на когото бил даскал в селото, но сега, лете, не събирал момчетата. Като влязох в двора, кучетата скочиха върху ми и показваха гостоприемството, което ме очакваше. Мина се време, доде се отбраня сам от кучетата и през двора да дода до къщните врата. Застаряла една жена, в кирливи и опърпани дрехи, се подаде на вратата да ми каже, че даскалът бил из село, а дядо поп си бил легнал и позаспал. Да не продължавам — отказаха ми гостоприемство и аз бях принуден през настаналата вече нощ да ходя по опустелите от хора улици в селото, преследван на всяка стъпка от враждебно настроените против окъснели пътници селски псета. Повече от час се скитах, доде намеря де да пренощувам. Най-после установих се накрай селото в един бордей, който беше нещо като дюген или кръчма, но вътре нямаше освен две-три бъчевки и возилници; ни стол, ни възглавница някаква, нито пък лавица някоя за сядане.
Пиперково е паметно за мене не толкова по тая неприятна случка на поповото спотайване, поради което аз се изложих на дълги разправии с неприветливите пиперковски кучета, мито по неудобството за пренощуване в калния и влажен бордей, а по едно друго обстояние, може би за читателите не толкоз важно, но за мене не лесно забравимо. Пренощуването ми в Пиперково ми е дало пръв път повод да се помъча да стана нещо като писател български. За зло ли, за добро ли и аз не мога да си обясня още, но странно е това, че първата писателска идея ме посети в това, тъй да кажа, нестраннолюбиво за мене село и аз прося снизхождението на читателите, ако се отстранявам малко от предмета си, да спомена нещо за това, както и какъв край възима първият период на моя даскаллък.
Както казах, в знаменития пиперковски бордей нямаше де да си послужи и да поседне пътник човек, тъй уморен като мене и раздосадуван от непрекъснатото лаене и преследване на селските псета. Пред бордея имаше само един пюшкюнец от една чепорлива дъска и невещо прикован у стряхата на бордея и подпрян на три-четири забити в земята клечки. На този пюшкюнец сложих аз торбичката си, па и сам се посложих. Освен кръчмарина, човек около 60-годишен, но здрав още наглед и лек, нямаше никой друг по това време в кръчмата. Като пиперковски кръчмар, той ме прие доста вежливо. Наскоро аз имах случай да узная от него, че той бил от Бяла, че бил войник, ходил по Стамбул, пасъл царските атове и косил сено по Кеатханата. В същото време той се домогваше да узнае от мене кой съм аз, отде съм, отде ида, къде отивам и защо ходя сам. Не трябва казване, че кръчмарят старец беше колкото любопитен, толкоз и приказлив; обичаше да разказва и умееше доста хубаво и сладко да приказва, тъй що можеше да се слуша без отегчение. Моите отговори на разпитването му дадоха повод да се заприказва за гърците и за патрика им в Цариград и той се впусна надълго да разправя за вероломството на гърците, за издайството на духовния им глава и как направили те, за да изтребят всичките книжовни българи и да се затрие българската книга. Това предание съм слушал аз изпосле и от други някои безкнижни българи, чел бях го и в историята на отца Паисия, но трябва да кажа, че далеко не тъй, както ми го разказваше пиперковският кръчмар дядо Драган. Той разказваше чудеса, хитрини и лукавщини на гръцките калугери за премахването на българската книжовност; представяше за силно трагически безчеловечия, направени от турците при избиването на българските учени. Легендарните му проповедки за гоненията на българските калугери по манастирите, за личбите и чудесиите, станали за спазването на българските слова, бяха тъй занимливи, щото ако и доволно начитан като за онова време, още и уморен както бях, аз стоях, та го слушах „зяпнал в устата му“, както казват нашите.
Беше настанало петляно време. Дядо Драган не беше още свършил приказките си, когато излаяха псетата наблизо до кръчмата и пред нас след малко се яви едни момък с рунтав, но крехнат калпак, с червена шапка и дълъг перчем, с пъстър аладжан елек и с дивит, затъкнат на пояс, тъй като да не остава невиждан, по което аз заключих, че ще е селски някой граматик. Дядо Драган го посрещна с „Добре дошел, даскале“ и седна пак на голата земя до дивния ми пюшкюн, който тоже се обади, като изпращя, кога рекох да се поотместя, за да сторя място на госта. Но той, даскалът, приклекна на прага у входа на кръчмата, а старецът подкачи пак прекъснатия за малко разказ.
Когато вече свърши дядо Драган, даскалът, който беше не друг освен попския син, се вмеси в разговора. Ние се здрависахме, поразпитахме се за живо-здраво, опознахме се като еснафдаши и се разприказвахме за това, за онова по занаята си. Аз имах случай да блесна с моята начитаност в черковните книги и не се свенях да показвам доколко съм вещ в даскаллъка, като не забравях тук-там в разговора си да втиквам по някоя от „избраните си думи“ ... Не помня сега как дойде реч и моят събеседник, пиперковският даскал, отвори дума нещо за вълците. Той искаше да разкаже за една случка, станала миналата година, за която и аз бях чувал, в Бяла като бях. Но… „аз вам да ви го прикажа същински, както беше то — каза дядо Драган, — че да видите чудо и помен“. Ний на драго сърце му дадохме ред да прикаже той за тази случка.
Работата беше твърде проста. Един момък от Пиперково задирял някоя мома от Бяла. На момата баща ѝ я не давал на този момък, защото ме можел да му даде за обуща (баба хакъ) толкоз, колкото искал той. Момата сторила да пристане на момъка и да иде подпре му без волята на баща си. Една нощ през зимата момъкът отива в Бяла, извежда момата из бащини ѝ и я повежда към Пиперково. В пътя ги сполетява вълчешка глутница. Момъкът сколасал да възкачи момата на една круша, но не пристигнал да се възкачи и той. Вълците го нападнали и той, възблегнат на крушата, с един габровски нож, що носел, бранил се вече, доколкото можал, съсякъл три вълка, другите най-подир побягнали и той завел момата дома си в Пиперково. Но дядо Драган тъй подробно и тъй увлекателно разказваше за всичко това: как се задиряли младите, как се нагласили да бягат, как ги сполетяла на пътя вълчешката глутница, как се спуснали вълците и с какво остървенение нападали момъка, как той неустрашимо се борил и ги съсякъл, как те наваляли, та дърпали съсечените си другари и ги разкъсвали — щото простата случка със селския момък се представяше от дядо Драгана като някакъв важен геройски подвиг. Аз се дотолкоз увлякох от разказа му, щото тогаз още турнах на ума си непременно да опиша както историята на този маловажен случай, тъй и чудесното онова предание за навета на гърците връз българската книжнина. Още сутринта, в пътуванието си от Пиперково за Свищов, на две места сядах да си почивам и да се опитвам в писателския занаят, ако е занаят това, дето драще човек каквото му скимне и записва каквото му се ревне и което му нему харесва, ама било то нещо като „н и в р я л о, н и к и п я л о“.
В Свищов ми се представяше случай да остана за взаимен учител в горномахаленското училище вместо Петра Ангелова, който се стягаше тогаз да иде да се учи в Русия. Учителят ми, Е. Васкидов, желаеше това и ми пристояваше; оставаше да се отблъснат малки някои интрижки на някои свищовски чорбаджии, които искаха да вредят на това място някои изпаднали свои роднини. Но моята черна орисница ли да кажа тъй докара, лукавата умишленост на моите непримирими врагове ли тъй пресметна, Неофит и Костаки се озоваха в Свищов и осуетиха надеждите ми. Твърде интересна по затейливостта си е интригата, която тия двама мои врагове ми изиграха в Свищов. Тя заслужава да се разкаже, но тук аз и сега не ща да разказвам за нея: ще кажа толкоз само, че те ме така издънтиха и тъй устроиха, щото вместо учител в свищовското училище аз се намерих в свищовската тъмница.
Щом излязох из тъмницата, след два-три дена, хванах пак пътя за Търново. Аз се отбих нарочно в село Михалци, дето имах майчини роднини, с намерение да опитам не ще ли би възможно някак да се установя за учител. Но и тук някой си русец, известен под името поп Костадин Московецо, дошъл и останал тук не знам кога и как, оженен и опопен, добил беше влияние и въртеше селото, та противодействуваше на роднините ми с намерение да настани сина си, момче малко по-малко от мене и много по-неучено. Роднините ми, хора честни, но сиромаси, направиха, щото можаха: събраха селяните, представиха им сгодния случай да ме задържат за учител, но по-влиятелните бяха откъм Московецо. Чорбаджията, не му помня сега името, от очи за роднините ми стори да ме попита колко бих им взел да остана за тази зима (идущата) да им уча децата. „Хиляда гроша — рекох аз — за една година и да ме хранят...“ „Че много искаш ти“ — каза той. „Ний за цяло лято - прибави друг един от чорбаджийските мекерета - плащаме на гуйдарю да ни пасе гуедта и па ни му даваме повек от двестя грошое, ем дяй то да си гуйдар, а дяй да си даскал: гуйдарю цял ден оди да се пиче пу слънциту, тича подир гуедта, дъждо гу иди поняуга, а ти жа седиш у килията на сянка, няма дъж. няма вятър ...“ „Колко жа ни земиш ти нам за зимъс, а то лятос куго жа учиш?“ — повтори чорбаджията. Аз бях готов да пристана колкото ми дадат; но хитрият Московец се намеси и каза: „Трябва да се скаже на .владиката, да се спраши, да видим как он жа каже.“ Тези думи пресякоха у мене всяка надежда за оставане в Михалци. На втория ден аз се опростих с роднините си и се завърнах в Търново нещо подир шест месеца скитане.
Това достопаметно за мене лято по случките и патимите ми от Неофитовото и Костакевото преследвание беше още повече паметно по събирането и записването на „избраните ми думи“, които аз бях прекръстил вече на „достопаметни изречения“. В скитането си по селата и в сношението си със селяните аз не само бях обогатил сбирката си, но бях вече доволно привикнал и на уместното им употребение в разговора, от което съгледвах, че селяните с по-голямо благодарение ме слушаха, като им ги привождах в пример: освен това те по-лесно ме разбираха и по-лесно проумяваха онова, което исках да им кажа. Това ми даваше някак преимущество както над самите селяни, тъй и над другите мои съхудожници и еснафчии, селски учители, и още повече над скитниците онези калугери, които ходеха тогаз да просят по селата и драгастяха селяните за едно, за друго, като ги проглушаваха с пословишките си цитати от псалтира и житиетата на светиите. С тези калугери често ми се случваше да имам разправии по селата. Споменувам тука за тях, защото и от тях имах друг вид смущение. По внушение на Костакя ли, по свое недоразумение ли някои от тях тоже ми пакостяха или поне искаха да ми пакостят за установението ми като учител по селата; затова и аз безпощадно ги преследвах и громолях ги, дето ги сполетях, за тяхното невежество и ханжество. Те отбягваха от лично състезание с мене, но зад .гърба ми не пропущаха случай да пръскат най-възмутителните за мене мълви: че съм бил еретик, безверник, безбожник, а тогаз аз бях и набожен, и ревностен черковен проповедник. Имаше наистина и някои добри калугери, даже и много по-добри и от мнозина сегашни, които разбираха положението ми, утешаваха ме и насърчаваха ме в подвига ми против гръцкото духовенство; но и добрите калугери, и лошите калугери, бог с ними. Не е сега работата за калугерите, да се върна на предмета си.
Даскалът в Пиперково, син на попа, който се престори на заспал, за да ме не приеме на дома си, в нощното си онова посещение, което, както разправих по-горе, ми направи в избата на дяда Драгана (дето бях останал да пренощувам), когато се разговаряхме с него и аз по обичаю употребявах често някои от достопаметните си изречения, попита ме де съм чул и как съм запомнил аз толкоз „с т а р и д у м и“. Това беше първото название, което чух от други уста за достопаметните от мене наричани изречения, но и то не ми се виждаше чисто народно, приличаше ми някак на селско, полудаскалско наименование. Както и да е, това ми даде повод да се ослушам в народа дали той ги не нарича с друго някое особено име. Колкото и да се вслушвах, не чувах нищо друго освен: и м а д у м а, к а к т о и м а е д н а д у м а, к а к т о р е к ъ л о н з и, и нищо повече. Колчем пък се вземах да разпитвам уж как се казват таквиз едни думи, които привеждах за пример, до нищо не можех да се добия и даже работата се позаплиташе и по-неразбрана ставаше и от селяните все пак на „рекъл онзи“ се спираше, а от селските даскали на „стари думи“.
По-главното обогатяване на сбирката ми беше станало в Бяла, дето се бях застоял и повече. В това село по него време преди 38 години, по дюгените и по кафенетата мъжете говореха повече по турски и употребяваха доста таквиз стари думи на тоя език. Това ме и накара да хвана да записвам и турски стари думи. Трябва да призная, че турските стари думи аз намирах много по-замисловати, по-често употребявани и по-приложими на практическия живот; само че някои от тях са много по-галатни, тъй що онова, което по турски можеше беззазорно да се изговаря в галатни думи, още и да се прави, на български никак не идеше да се изкаже или ако и да се изказваше, вместо да се харесва, докарваше отвращение. Забележих обаче много пъти, че тези, които си служеха с такива стари думи на турски, като говореха по тоя език, кога говореха по български, мъчеха се понякога да ги изговорят и по български или да придават поне смисъла им, което и сполучваха. Особено жените, които тоже знаеха турски, но си говореха по български, често привождаха такива думи, преведени на български, но преведени тъй, както не би ги превел сега даже и най-вещият от нашите книжовници. Работата стоеше в това, че онези думи, които на турски се вземаха из турския живот и от турските нрави и обичаи, оставаха без смисъл, ако се преведяха буквално на български; затова те ги осмисляха, като превождаха не думите, а смисъла и действието с онова, което е свойствено на българина. Тъй напр. изреченията, които на турски привождаха за пример от морския или военния живот, тях ги приспособяваха: гемията на кола, оръжията на рало или копраля, както ще укажа на това в реда на преведени някои пословици. Тук за образец само ще приведа, които ми случайно дойдоха на ум:
„Хер гюн байрам олмас.“
Сски ден Коладня не бива.
„Делие хер гюн байрам.“
На лудия всеки свет ден - Великден.
„Байрамдан сора байрам бумбареки.“
Подир деня Коладе ле.
Но тогава аз от тия работи не разбирах, а поставил си бях за правило, като чуя и турска стара дума, да я записвам, и кога я чуех на български, заличавах турската и оставях само българската. Забележително, че и от турците, доколкото се вслушвах отпосле, не можах да чуя особено название на тоя вид думи. И у тях се слушаше все същото: б и р л а ф в а р (има една дума), б и р и с и д е м и ш (някой си казал), но някак с повече указание, че тези думи не принадлежат на едного, а на мнозина от народа.
И тъй, когато се завърнах в Търново, сбирката ми състоеше от 500 и няколко български стари думи и около 100 турски. sp;
Аз се прибрах при баща си, но нямаше какво да правя и много се утеснявах, когато един ден случайно дойде у нас някой си хаджи. Иванчо, инак „Тревненската света Богородица“ прекоросван. Той беше човек практичен, но и крайно лицемерен. Беше познайница на баща ми като съселянин негов, но искрен приятел и приближен на Неофита. Той беше ме и друг път уговарял, когато отварях частно училище в Търново, да ида да искам воля от Неофита. Сега, като ме запита де съм и какво правя, баща ми му разправи за несполуката ми да се заловя нейде за даскал и особено му разказа за случката ми с Неофита в Свищов, според както му я бях разказвал аз. Той се долови до думите, с които Неофит ме отлъгваше в Свищов, че като се върне в Търново, да ида при него и той ще предстои да ми намери място. „Ами ходи ли?“ — попита той. „Не“. „Ами тъй бива ли? Защо да не идеш? Иди ти, той е владика, юч тувлия (с три опашки) паша е, и място може да ти намери, и добро може да ти направи, и зло.“ По неговите думи воден, и баща ми и той ми заповяда да ида да се явя на Неофита. „Да видим - каза той - и туй чудо“, а хаджи Иванчо прибави: „Н я м а д а х в ъ р л и ш к а м ъ к, ч е д а т е з а б о л и р ъ к а т а я? Иди там, поклони му се, кажи му „свети владико“, знаш я, как рекъл онзи: „П о к л о н и с е з л о м у к а т о н а с в е т о м у.“
Не бях чувал такваз хубава по езика, но и толкоз калпава по науката си стара дума. „И аз му казвам - рече баща ми, - п о к л о н е н а г л а в а с а б я н е я с е ч е, ама то вироглаво.“ „Тъй са те младите - прибави хаджи Иванчо, - те им се чини, че в с и ч к о, щ о х в ъ р к а, с е я д е; ама ме е тъй то. Умното е както има една гръцка приказка Ὃπως ὁ κόσμος καί ὁ Κοσμᾶς“ [3] и хвана да разправя на баща ми какво ще каже то по български.
На другия ден, колкото и да не ми беше по волята, ща не ща, упътих се при Неофкта и напомних му обещанията в Свищов, като се преструвах, че вярвам в тях. Неофит се и той преструваше и казваше ми, че той бил намерил уж място, но като не съм се явил навреме, там, дето мислил да ме прати, в Лясковец, те си намерили учител. Но пак ще видя - каза той - за някое друго място и ако се намери, ще побърза да ми яви. Аз познах, че ме лъже, но как и да е, измяташе се поне с лъжа, когато Костаки просто ми каза: „Не съм ти бащин измикерин я, да ти търся място, търси и намери си...“ Той ми се присмя още на очите, че ме изиграл в Свищов, това, за което много ми докривя. Ядосах се аз на себе си защо сам да му дам случай да се издява над мене, но „м и н а л о т о с е н е в р ъ щ а, а с е п р е г л ъ щ а“.
Тогаз излязох из митрополията присрамен и нажален, но нямаше накъде да се обърна. Да се отпъна нейде надалеч да ида да търся място, не смеех да се излагам на неизвестност през зимата. Оближните места, дете бях познат, едни просто не смееха от владиката да ме условят, други се бояха да не би, както беше се пръснало за мене, да съм заразен от някоя ерес, а от това най-много се плашеха поповете, които тогаз още играеха по-главната рол в избирането и приставянето на учителите. Трети пък, като чуваха къде съм се скитал миналото лято и на колко места съм се залавял и съм напущал, заключаваха за мене и явно говореха, че аз не „държа дикиш“, т. е. не стоя на едно място. А дали аз не стоях, или не ме оставяха да стоя, то беше нещо, за което никой не искаше да види и да изпита. Тъй аз отвсякъде си отбих омута и най-подир сторих „да закача даскаллъка на клечката“ и да стана казанджия. [4]
Рззумява се, че не ми беше тъй лесно да се заловя на бащиния си замаят но от немай къде принудих се на това. Баща ми беше беден човек. С всичката си сиромашия той беше направил онова, което можеше, за да ме изкара и мене нещо човек и да ме издигне по-високо от средата и кръга, в който съдбата беше ме поставила. Мене ми беше тежко, млад и способен за работа човек, какъвто бях, да стоя празен и най-вече - вместо да бъда нещо помощ на родителите си, да им бъда в тежест. Но веднъж решен, рано една сутрин чуковете и шумът в казанджийската махала, в която живеехме, ме разбудиха; аз станах, прекръстих се, казах „м е ч к а с т р а х, м е н е н е“ и се озовах в дюгена на баща си. Помня и сега с какви чувства и вълнения се явих пред него и му съобщих за решението си. Той ме поизгледа тъй малко подозрително, повъздъхна и ми каза: „Добре, синко, като искаш, работа ще се намери и за тебе“, и аз се успокоих, макар и да се унижих. Сега поне не щеше брат ми да ме гледа накриво и да мисли, че се храня на неговия гръб, а това бе доволно за мене тогаз.
Аз мислех и вярвах, че даскаллъкът се отърва от мене, и със сърце следвах казанджилъка, както ме бе съветвал от Долна махала дядо Григор Табака, но се не оставях от мисълта, кога ми при легне, да отворя работа на Неофита и Костакя. Наистина, че връстниците ми се смееха, като ме гледаха казанджия. Така също ми се присмиваше и даскал Пеньо Давидов, който си позволи даже един ден, когато ме срещна с бъкела за вода, да ме пита защо не съм си окачил и сахата на гърди. Ний се понаядахме с даскал Пеня и аз се му казвах да напусне училището, че да се сподоби Търновото с по-добър учител, а той ми подгатваше някои слободии от миналия ми даскалски живот. Само даскал Никола Златарски се отнасяше по-човешки с мене, не вярваше, че ще остана вечно казанджия, и даваше ми каквито книги имаше за прочит. Той най-напред ми обади, че през Търново щял да мине султан Абдул Меджид. При тая новина населението, което беше писнало от Неофита, поиска да се възползува от това рядко събитие, за да се отърве от него. Стана цяло движение по Търновско да пишат и подписват прошения против него и само чрез моя ръка се подписаха и подадоха двадесет жалби, които и подействуваха за отстранението му, но аз никак не мислех, че ще изляза от Търново преди Неофита и тъй скоро ще напусна казанджилъка и ще се върна пак на даскаллъка. Ето това как стана.
Като имах намерение да не напущам бащиния си занаят, аз прилежно бях се заловил за него, изпълнявах всичко, което се искаше от мене, духах изпърво малките мехове, ходех с менчето за вино, носех с бъкела вода, наскоро взех да духам и големите мехове, взел бях да удрям и мазилото, а кога нямаше баща ми, удрях и от аралъка, с една дума, в разстояние нещо на 6 месеца бях дотолкоз успял в занаята, щото на догодината тъкмях да земам 500 гр. хак. Но аз съм имал един неприятел от същите ми бащини работници, по име Туманооглу Чапразлията, който мислел да се скара с мене и да стане причина да ме изпъдят. Един ден извардва, кога нямаше баща ми, идва гръста пиян и след избръсването на галя, повиква: „Духайте, момчета.“ Момчето, което духаше, го нямаше и аз заех мястото му. Като видя, че аз духам, той се разпопържа, наведе се, та взе бащиния ми голям копан, с който изчукват пеливрата, и го запокити върху ми. Добре, че беше пиян, та не можа да ме улучи, а то там щеше и богът да ме помилва. Без да покажа, че съм уплашен, аз толкоз само му казах: „Като ще биеш хората, недей пи толкова.“ Подлютен от тия думи, той се завтече към мене да ме улови да ме бие. Там зад меховете ний се наздраво сборичкахме с него и благодарение пак на пияното му състояние аз го търтих на земята, ударих му три-четири казанджийски мущри; той залелеца, взе да охка и аз го оставих. Като стана от земята, той си взе късото кожухче, обърна се към мене и ми каза: „Ще видим сега ти казанджия ли ще ставаш, или джумхур ще събираш в казанджийските дюгени да... Ей сега ще видим мога ли те турна в дупката да ти посветят очите.“ Аз не се уплаших от заканванията на Туманооглу, но присъетвующите като настояха да се махна от дюгена да не стане по-голям скандал, аз си отидох у дома и що се бях преоблякъл, додоха да ми известят, че Туманооглу идел с Мандаджооглу къде дюгена. Туманооглу как, как; но от Мандаджооглу, за когото съм уже разправял нещо на друго място, коджамити [5] ме сгря, толкоз повече защото той ми беше кимен нещо от преди. Аз излязох бързо от дома през комшулука и взех пътя надолу къде турската махала. Като минах моста, нагазих тая махала, дето никога не бях ходил, и оттам как и през де излязох на края и додох на Малки чифлик. Оттам поех пътя към запад, спах вечерта на Шемшево у роднини, на другия ден минах през Ново село, прекарах втората нощ в случайните там две цигански колиби и чак на третия ден стигнах в Севлиево.
Това беше през 1846 лято. В Севлиево тогава се правеше ново здание за училище, което беше на изкарване, а даскал Никола някой си учеше децата още в една от килиите. Надве-натри аз се цених учител и влязох, та отворих най-напред новото хаджи Стояново наричано училище и почнах пръв да предавам по новата метода за взаимно учене. В Севлиево прекарах 10 месеца и през това време се занимавах изключително с уроците си и с прочитане твърде жадно каквито книги ми попаднеха в ръка, повечето от които си доставях от Габрово.
През 1847 год. минах за учител в Ловеч и там се застоях нещо година и половина. Когато станах казанджия, аз бях почти зарязал книжовните си занятия, та всичките си любими стари думи, които дотогава бях успял да запиша, бях затурял нейде, дето втори път не ги видях. В Ловеч у мене наново се породи желанието, което бях почувствувал след разказа на дяда Драгана в Пиперково, да стана списател и да се занимая с книжнината, и в Ловеч почева същински моята литературна деятелност. Наистина аз бях се позанимавал нещо с книжнината още откогато станах пръв път учител. В Търново бях се опитал да съчиня за българските училища учебник по славянската граматика. В Килифарево написах статия по кощунствуването на гълъбите и за празното прекарване на времето от гръцките владици, писах нещо и по акатиста на св. Ивана Златоустаго и св. Ивана Рилскаго. В Севлиево бях описал една случка, на която сам бях свидетел, именно как един ден един турчин всред едно кафене би за нищо и никакво едного българина и ни един от присъствующите не се осмели да каже нещо на турчина, това, което тогава ми направи силно впечатление и ме подбуди да опиша това събитие. Но всичките тия мои опити в списателството бяха написани на славянски език, не на български. Първите мои съчинения на простонародния наш език аз подкачих в Ловеч. Тук аз не само че се залових пак да събирам любимите си стари думи, да записвам песни, приказки, предания и други подобни материали, но възбуди се у мене и страст да съчинявам стихове и да кроя поеми. До това време аз бях се занимавал и със стихотворството, но не твърде сполучливо. Повечето от стиховете, които бях съчинил, бяха училищни - за поощрение младите към учение; любовни, за да отърва младежите от турските песни, които по онова време бяха на мода да се пеят, или пък такива, с които подгаврях гръцките владици и техните мекерета. Почти всички тия стихотворения, както и много други от същия характер, които и отпосле в учителствуването си съм съчинявал, са изгубени и аз не мога да възстановя нищо от тях. При все това намират се и сега възрастни хора, мои бивши от онова време ученици или връстници, които и до ден днешен помнят откъслеци от тия стихотворения, както и гласовете, на които съм ги учил да ги пеят; толкова жадно се разпространяваха и изучаваха тия стихотворения като новост тогава. В Ловеч аз не се задоволих само със стихотворения от тоя род, но предприех съчинението на цели поеми и сатири в стихове. Тук, между разните други творения, едни почнати, други преполовени, трети на изкарване, аз успях да свърша и приготвя за печат три: 1) Крумиада, в която пламенно възпявах в стихове победите на Крума върху Никифора; 2) Огледалото, сатира в стихове, в която ядовито подигравах и осмивах изобщо гръцките владици в България, най-вече търновския, ловчанския, врачанския, софийския и видинския; 3) Цветосъбрание, което съдържаше около 100 любовни и други с общ характер стихотворения. Между недоизкараните творения беше едно, с което възпявах подвизите на Самуила. Крумиадата, Огледалото и Цветосъбранието аз изпратих от Ловеч чрез Апостола Конкова в Свищов да ги препраи да се печатат в Букурещ, дето се изгубили.
През 1848 г. се появи холерата, от която се помина и баща ми в Присовския манастир „Св. Архангел“, дето е и погребан, час и половина нещо от Търново към Килифарево. Понеже тя заплашваше да се разпространи и къде нас, мнозина избягаха от града и околността, а аз побягнах в Троянския манастир, игуменът на който беше Партений някой си, родом от Сопот. Като живях няколко време в манастира, у мене се възбуди пак желанието, което още от малък имах, да стана калугер, за която цел даже бягах от бащината си къща в Присовския манастир още момче като бях. Първия път у мене беше се проявило това желание от голяма богобоязливост, внушена в душата ми от постоянното четене изключително почти на черковни книги и житиета на светци. Този път обаче подбужденията ми бяха да се оттегля от света, за да мога да се предам изключително на умствени занятия. С тая цел пред вид аз напуснах Ловеч и отидох втори път в Троянския манастир. Но преди да хвърля калпака и да наложа капата, аз предложих едно условие на дяда Партения, с когото бях уже говорил по тоя предмет, именно да не ме праща по селата на просия като другите калугери, нещо, което ми беше противно. Игуменът склони, но не тъй калугерите, които въстанаха против подобно условие, като заявиха, че ако и аз не ходя на просия, то и те нямало да ходят. Спорът по този въпрос още се протакаше, когато една сутрин аз взех книгата в ръка и излязох да се поразходя нагоре покрай реката. На една хубава полянка с кичести наоколо дървета аз се изтегнах на тревата да си почина и да си почета. По едно време чувам като издалеч тъжовен един глас, които глухо достигаше до ушите ми. Аз не обърнах на него внимание изначало, но като го чух да се повтори няколко пъти и като познах, че е човечески глас, станах да видя отде иде и що има. Като стигнах на брега на реката и погледнах долу, що да видя! Стар един калугер се мъчеше да си пере дрехите и в това време дъртешки охкаше и пъшкаше. Аз се запрях да погледам на тая любопитна сцена и калугерът, без да знае, че имаше кой да го наблюдава, следваше да се пере и да пъхти и охка. Уловил с две ръце тояжката си, той тъпчеше дрехите си и мърмореше: „Хъ на тебе! Пери се де! Не биваше да се оженя, кога бях млад, че да имам бабичка да ме пере, ами сега, на стари години, да се мъча сам да се пера. Хъ на тебе!.." - и ох, ах, извикваше старецът и се позапираше, облегнат на тояжката си, да си поотпочине. Аз стоях, гледах, слушах и печалната тая картина ми направи тъжно впечатление. „Туй, калугерството - рекох - и то не си е работа“, и като си турнах книжката в джоб, реших да се върна в манастира, да си прибера партакешите и да [се] очистя оттам още на същия ден. Речено и сторено и е напущането на манастира напуснах завинаги и мисълта даже да се калугеря.
В Ловеч, както казах, аз се застоях нещо година и половина. За да не помислят читателите, че съвсем без вълнения съм прекарал това време, аз ще прося позволение да им разкажа една иеторийка, която е характерна за гръцките владици в България. Ловеч в духовно отношение беше епископия, подчинена на търновския митрополит. По онова време, когато аз бях учител, ловчанският епископ беше един млад, левент и хубавец владика, по име Мелетий. Той имаше и хубав глас, което го караше често да пее в черква. Като имах пред вид жестоките гонения, които бях си навлякъл поради явната ми враждебност спрямо Неофита и Костакя, аз бях предпазлив в Ловеч и явно гледах да бъда добре с Мелетия, но тайничко все си го преследвах. Мелетий тоже гледаше да бъде в добри отношения с мене, за да му бъде мирна главата. Той дотам искаше да ми се покаже добър, щото ме употребяваше за свой секретар да му пиша обикновената кореспонденция. В Цариград той се сношаваше най-вече с капукехаята си, никомидийския митрополит, с когото държеше и интимна кореспонденция, която криеше от мене. Тая кореспонденция привлече любопитството ми, понеже се сещах, че в нея трябва да има нещо по отношенията на гръцките владици изобщо спрямо българите, и аз вардех сгодния случай, който ми се и представи, за да туря ръка на нея. Частният живот на Мелетия не беше твърде от непорочните. В Ловеч живееше сахатчия един, по име Костаки, който водеше жена из Битоля, нарицаема Мариола. Мелетий беше се влюбил в Мариола и често ходеше да я посещава. Костаки, като се догажда каква е работата, нагласява няколко турци и с тях извардва владиката у дома си и го заключва в стаята на жена си. Стана голям скандал. Из Търново дохожда нарочно митрополитският протосингел, по име Каракехая, да разгледва работата. Тоя последният, щом пристигна, изпрати Мелетия в Търново, отдето го проводиха в Цариград, и за да покрие донейде скандала, улови се да съди гражданите защо са допуснали да запират по такъв начин Мелетия.
Докогато Мелетий стоеше тъй затворен, аз се възползувах от случая, отидох в митрополията и скритом намерих тайната му кореспонденция, от която взех само десетина писма, които ми се виждаха най-любопитни. Повечето от тези писма бяха любовни, разменени между Мелетия и Mapиола, но имаше и едно от никомидийския в Цариград митрополит, което съдържаше тайните наставления на Фенер към гръцките владици в България, как въобще да се отнасят към възраждающия се тогава българизъм и какви средства да употребяват в борбата си против неговото разпространение. Тези инструкции бяха олицетворение на гръцка лукавщина и образец на византийщина. Аз не помня всичките точки на тия наставления, но същността им беше тая, че гръцките владици трябва всякак и всякъде да препятсчвуват на разпространението на българските книги и да не допушат отварянето на български училища. Ако нейде поискат да си отворят училище, да им се предложи да направят черква по-напред; ако се види, че не е възможно да се възпрепятствува за отваряне на училище, тогава владиката трябва да се погрижи той да се тури начело на работата, за да вземе училището в ръце и под негов надзор. В училищата гръцкият език трябваше да първенствува, а на българския твърде малко внимание да се обръща. Това писмо, като характерно за отношенията на гърците спрямо българите, аз го предадох (заедно с шест медни български пари, намерени на Трапезица в Търново, от които една носеше името на цар Тодор) на хаджи Захария, който тогава наскоро мина през Ловеч, когато втория път отиваше за Русия. Любовните писма на Мелетия и те сториха пари. Протосингелът, Каракехаята, осредоточи обвинението си по случката с Мелетия върху Николаки Терзиоглу, първия тогава човек в Ловеч, който бе повикан на духовен съд в Цариград пред патриарха. Аз дадох на Николакя тия писма да си послужи с тях и той чрез тях можа да се оправдае и да увини Мелетия, но на втория ден след оправдаването му той се помина в Цариград от холерата.
Когато се върнах от манастира в Ловеч, намерих, че ловчани си условили нов учител, и без да се спра, заминах за Плевен (1848 г.), дето пристигнах срещу Петдесетница. Още на вечерта ходих в черква, пях, четох парамиите, но вместо да ги чета по славянски, аз, както имах обичай, четох ги в превод на простобългарски. Това се твърде хареса на плевненци и ми спомогна лесно да се споразумея с тях да им бъда учител. Но тук връхлетях на друга беля, т. е. на друг гръцки владика. Агапий - тъй се наричаше той - трябва да е знаел за мене и за моите боричкания е Неофита в Търново и от страх, види се, да не му размътя водата, решил още от първия час да не ме допусне да остана в Плевен. Той свиква чорбаджиите, изсипва сума хули върху ми и им поръчва да не ме ценяват. Като видя, че с това няма да се свърши работа, той прибягна за помощ до властите и поиска от мюдюрина сеймени да ме уловят и затворят. По какви причини не зная, но мюдюрииът по приятелски начин прати известие и на мене, и на по-влиятелните граждани за лошите намерения на владиката. Мене ме стигна яд и след като се посъветвах и поразмислих малко и видях, че в Плевен няма още почва за борба с Агапия, а според както се известих, такава по-благоприятна почва съществувало във Враца, седалището на Агапия, реших се и скритом се отправих за този град.
Във Враца стигнах не помня срещу кой празник беше. На сутринта отидох в черквата „Възнесение“ и заварих, че даскалица една, близка приятелка на Агапия, четеше слово от Софрония. Неволно ми дойде на ум и аз да изляза пред врачани със слово в черква и даскалицата щом изкара, аз се обадих и извиках: „Отче, благослови.“ Настана дълбоко мълчание. Свещеникът подаде глава зад дверите, погледна и се дръпна. Втори път извиках: „Отче, благослови“ - по-голямо мълчание. Попът пак си подаде главата и пак се дръпна. Чак на третия път като попросих благословия, той благоволи да ми я даде и аз почнах. Словото, което сказах, бе върху същия текст, както и словото, четено от даскалицата, но сказано живо, то направи силно впечатление и обърна вниманието на всички. След като го свърших, аз си отидох на близкия Кунов хан, без да чакам да пусне черква. Но когато пусна черква, едва ли не всичките мъже се отбиха на хана да ме посетят. Аз се запознах с по-първите хора и те сами ми предложиха да ме условят, като се научиха, че съм бил даскал. На другия ден аз бях вече в училището.
Щом Агапий се научава, че аз вместо за Търново, както умишлено бях разпръснал слух, съм заминал за Враца и там съм се условил за учител, той се разписва писма до чорбаджиите да ме изгонят. Но като се извести, че писмата му малко действуват, той побърза сам да дойде, за да свърши лично тая работа. Тогава се отвори жива борба между мене и него. В тая борба гражданите, които ненавиждаха Агапия, явно и открито взеха моя страна. Два пъти Агапий ме запира и двата пъти гражданите успяха да ме пуснат. По едно време Агапий, като не виждаше друго що, взе един кофар и дойде сам в училището и го заключи, та си отиде.
- Е, сега каква ще я вършим, даскале? - ме питаха врачаните.
- Няма нищо - им рекох аз. - Ами питахте ли барем владиката защо е заключил училището?
- Питахме го, зер.
- А той що ви каза?
- Каза, че училището той го е правил и той ще му съди.
- Ами митрополията кой я прави?
- Кой ще я прави, ний сме я правили, населението я прави, беки владиката ще я прави.
- Кога е тъй, идете пък вий, вземете по-голям катинар, та го ударете на вратата на митрополията.
Това, тъй казано уж на шега, се понрави на врачаните и те действително го извършиха. Агапий нямаше що да прави и позволи пак да се отвори училището, но реши как-как да ме изгони. За тази цел той взе да употребява такива низки и непростителни средства, щото просто да избавя живота си, аз се принудих да напусна Враца. Врачаните, като бяха доволни от мене, наградиха ме за всичкото време, за което бяха ме условили, и ми обещаха, че като се отърват от Агапия, пак ще ме викат да им бъда учител.
Следующият град, в който се установих, бе Берковец. Тук, благодарение на препоръки от Враца, аз лесно и скоро се услових за учител. Но тук се изпречи, та дойде софийският владика Паисий. Той ме привика и се опита да ме раздума с добро да напусна Берковец. „Сега — каза той — аз правя ново здание за училище в София и като го изкарам, ще те викам там за учител; за тебе тука не е.“ Той дотам искаше мирно да ме отстрани, щото даже предложи да ми заплати в брой 300 гр., за колкото съм се пазарил, като обезщетение. Аз виждах, че Паисий беше решен да ме премахне от Берковец, затова възползувах се от предложението му, взех му парите и след 7-8 дни учителствуване напуснах Берковец.
Като се видях с малко нари в джоба си, нещо твърде необикновено с мене, дойде ми на ум, че ще мога с тях поне една година в странство да се уча; затова упътих се към Видин с цел да мина в Сърбия или в Австрия да се уча. В пътя между Видин и Берковец, като минувахме рано една сутрин реката Цибра по дървен един разкиркетен мост, излезе насреща ни един бик, който подплаши конете, и ний, с конете и талигата барабар, цопнахме в реката. Доде станем, доде се видим кой жив, кой здрав, реката, доста силна, беше подкарала моите дисаги с всичките ми ръкописи. Дисагите ги стигнахме, но единият дисаг беше вече се изсипал и половин от ръкописите ми се изгубиха. Едва-що пристигнах във Видин, който град тогава беше пълен с емигранти маджари, които бяха избягали из отечеството си поради войната с Русия, получавам писмо от майка си, която идвала чак до Плевен да ме дири, с умоления да се завърна по-скоро в Търново, дето големият ни брат искал да разпродава едно-друго и да остави и нея, и сестрите ми без нищо. Аз потеглих за Търново по сухо и като стигнах в Лом, качих се на каик да изляза на Никопол, за да отида по-скоро през Плевен. Тук друго, по-голямо нещастие ме постигна. Като излязвах на сухо от каика, дъската, която съединяваше каика със скелята, се гаврътна и аз с дисагите си на рамо потънах в дълбините на Дунав. Аз знаех да плувам изкусно и в един миг изскочих отгоре на водата и излязох на сухо. Не същата участ имаха дисагите ми, в които носех всичко, що имах ценно. Още с падането ми те се изкачиха от рамото ми и бяха понесени и отнесени невъзвратно от реката. Тогава аз бях благодарен, че отървах живота си. „Нали останах жив - казвах на себе си, — ръкописите си лесно ще възстановя.“ И наистина аз останах жив, но по-голямата част от тия ръкописи, именно ония, които най-много ценях, аз никога не можах да възстановя, И тъй песни, приказки, стихотворения, Самуилка, в това число и втори път записваните и събрани няколко хиляди пословици, погинаха във водите на Дунав.
Това е второто нещастие, което се случи с тях, но не и последното. Аз ще продължа още нататък историята им, която е тясно свързана с историята на живота и деятелността ми. [6]
II
От Никопол до Плевен е пет часа. Аз пазарих едно турско магаре за пет гроша и понеже бях си изтървал едина калевър в Дунава, качих се на магарето и стигнах в Плевен с едина крак бос. В Плевен имах мнозина познати, с които дълго време отпосле, в течение на черковния въпрос, съм бил постоянно в сношение. От тия познати най-видните бяха Маринчо, Златан, Хицов и други. Щом приятелите ми се научиха за моето пристигане, един по един дойдоха да ме видят в частната къща, в която бях слязъл, и един от тях - Маринчо - побърза да ме калеса на сватба. Същевременно се научава за пристигането ми и владишкият наместник поп Танас. Като човек на владиката, в борбата си с последния не бях пощадил и него през първото ми пребивание в Плевен и бях го подиграл веднъж с думите:
Поп Танасе,
кое прасе
ума ти опасе...
Щом поп Танас се научил, че съм пристигнал, и казал: „Сега ще го науча аз него, това даскалче, „кое прасе моя ум опасе“ — и посредством конака пратил сеймени да ме уловят и затворят. Сеймени наистина ме подирват в къщата, на която бях слязъл, и като се научили, че ме нямало там и че съм бил отишъл на сватба, тръгват по дирите ми. В това време и приятелите ми не дремали и като се научили за лошите намерения на поп Танаса и че сеймените се упътили да ме вземат от сватбата, едва превариха да ни предизвестят, когато вече сеймените бяха потропали на вратите. Време за много мислене не оставаше, нито можех да избягам из вратите. Приятелите, за да избавят и сватбарите от смущение, и мене от беля, бързом взеха една рогозка, увиха ме в нея и ме затуряха настрана в един кът. Сеймените дойдоха, търсиха навред, не можаха да ме намерят и си отидоха. Тогава приятелите ме отведоха в друга къща, през нощта ми намериха кон, който ми докараха сутринта още в мрак на определено място накрай града, дето дойде да ме изпрати сам лично Златан, който ми донесе и един чифт нови обувки да се обуя. По тоя начин аз избягах из Плевен и се упътих за Търново.
В Търново в скоро време наредих домашните си работи и като се не ми излизаше из ум мисълта да ида да се уча, реших да ида в Елена, дето беше се настанил нов един учител, Н. Михайловски, свършил университет в Москва, който беше се разчул из Търново и беше привлякъл при себе си доста ученици. В Елена занесох с мене си едничкия ръкописен труд - „Огледалото“, - случайно избавен от водите на Дунав, понеже съм го бил турнал в джоба си. Тая сатира против гръцките владици един ден прочетох на някои от другарите си и скоро всички се изредиха да я чуят. Един от тия мои другари, на име Павел, който отпосле се нарече Грамадов, заедно с покойния Др. Бонев ми откраднаха ръкописа. Това беше около виноберма и понеже по това време разпущаха учениците, Павел и Бонев заминаха за Търново и отнесоха ръкописа ми, който чели на много свои другари и приятели. В пътя си към Търново, като минали през Капинския манастир, те го чели и на игумена Паисий, из Церова кория, което обстоятелство отпосле узнах. За това мое стихотворение, новост в него време, с което осмивах и духовито подигравах гръцките въобще владици, се разчу не само в Търново, а и в околността. Неофит, с когото имах толкова спречквания и разправии в началото на учителското си поприще, пак беше се завърнал като митрополит в Търново и чува за славата на „Огледалото“. Това го накарва изново да почне да ме преследва. В него време ставаше въпрос за овладичването на Илариона Макариополски. Неофит се възползува от това обстоятелство да убеди братята на Илариона, които бяха влиятелни хора в Елена, да ме прогонят из тоя градец. Н. Михайловски, който се отнасяше много съчувствено към мене, привика ме един ден и със сълзи на очи ми съобщи за постъпката на Неофита, като ме помоли да не ставам причина да дохожда в стълкновение с братята си и да не им навлече гонения от страна на гръцкия владика. Прочее на мене не оставаше друго, освен да си задигна чуковете от Елена и да отида в Трявна, дето се услових за учител. Това беше през 1849 г. по Димитровден. Скоро след това от Враца дойдоха в Трявна Васил Кръстеняка и Димитър Бошнака да ме дирят и отведат във Враца за учител. Първият отдавна се е поминал, а вторият е още жив. [7] Врачани бяха се заклели как-как да се отърват от Агапия и ми бяха дали дума, че щом това стане, ще ме повикат да им бъда пак учител. И наистина недълго след моето принудено разпрощавание с тях те се отървали от тоя проклет грък, но не другояче освен чрез куршума на един турчин, който за оправдание на своето дело казал, че като срещнал владиката, сторило му се, че било бясно куче, та да се отърве, гръмнал отгоре му. Колкото да ми се искаше да удовлетворя желанието на моите стари приятели, които не бяха забравили обещанието си, понеже бях се настанил вече в Трявна и бях прибрал майка си и двете си сестри, които нямах кому да ги оставя, принудих се да им откажа и те си заминаха нажалени. В Трявна аз учителствувах три години наред, напук на Неофита, който не можа нищо да ми направи, ако и да се помъчи, защото бях под защитата на поп Йовча и на Никифора Даскалова, които бяха най-влиятелните и най-уважаваните лица по него време.
През 1852 год. дойде из Габрово известният даскал Цвятко, който имаше сношение с одески някои българи. Понеже бил чувал, че съм събирал песни и пословици, той ме помоли да му дам сбирката си да я проводи да бъде печатана в Русия. Казах му, че всичко записано съм изгубил, но че като е за такава работа, ще почна пак изново. И наистина аз сполучих в кратко време да запиша 600 пословици и около 100 песни, конто изпроводих на даскала Цвятка, който ги проводи от своя страна в Одеса. Там пословиците били печатани от Императорската академия на науките в отделна книжка, но за това нещо аз доскоро сам не знаех. Случайно тая година в Народната библиотека намерих един екземпляр от тип пословици, напечатани на 24 страници на осмини, под заглавие „Български пословици“, без никакъв предговор и без означение кой е събирал тия пословици и как са печатани. Какво е станало със 100-тях ми песни, които едновременно бях проводил, не зная и сега. Предполагам, че непременно са били показвани поне на Раковски, защото в съчиненията му „О Асене Первому“ и „Български старини“ срещнах буквално някои от тия мои проводени песни. Една част от същите песни се срещат и у сбирката на Dozon’а. Сам Dozon казва в предисловието си, че нему са били доставени 128 мои песни, от които печатал само 34, без да обажда нещо как и от кого ги е доставил.
Три месеца след като предадох поменатите материали на даскала Цвятка, аз влязох сам в сношение с кръга на дружеството, съставено от българи в Одеса, и му изпратих чрез Николая Палаузова и Василя Рашеева още 100 песни и 1000 пословици, а подир няколко време, пак чрез същите, още 12 песни, се за Крали Марка, някои от които бяха дълги до 400-500 стиха. Тия 12 Кралимарковски песни, според както ме уверява В. Стоянов, тоже били печатани от Императорската академия на науките. Като се опитах иапоследне да се уверя в това, от изпитванията, които направих, се оказа, че отпечатаните екземпляри били изчерпани, но че един екземпляр се намирал, според уверенията на В. Стоянова, в Прага. Какво стана с тия втори песни и пословици, аз нищо не зная. Спомням си само, че като имах случай напоследне да видя книгата „Памятники народното быта болгар“, печатана от Л. Каравелов в Москва (1861 г.), забелязах голямо сходство между много от пословиците, които се намират в това съчинение, и ония, които бях изпроводил в Русия, тъй щото дохождам до заключение, че при съставянето на своето съчинение Л. Каравелов е имал пред очи и моите пословици. Туй ми предположение се потвърдява донейде от обстоятелството, че Каравелов изрично поменува, че са взети от мене, ако и нищо да не съм пращал лично нему.
През 1853 г. по Коледа аз напуснах Трявна и отидох да стана секретар на плевненския владика, известния Доротей, при когото седях само няколко месеца. Доротей беше ми обещал, че ще ме държи и запази от гоненията на Неофита, и той действително доста се бори с търновския митрополит. Но като видях, че ще стана причина да пострада сам той, върнах се в Трявна и оттам тръгнах през Одрин за Цариград, дето се запознах с Александра Екзарха, който него време издаваше „Цариградски вестник“. Една част от пословиците си дадох да се печатат в този български лист, но спрях къде буква Г, защото новите пословици, записвани в Трявна, бяха повече по източното наречие, което [се] различава от западното, а аз исках да събера и от последното, за да се изкара наяве съществующото различие. Него време аз не знаех нищо за рупаланското наречие, което изобщо доскоро е било твърде малко известно. Това наречие изучавах и писах по него приблизително след тридесет години, когато подир преврата (1881 г.) бях принуден да диря прибежище в Пловдив (1882 -1884).
Целта на ходенето ми в Цариград беше да действувам против Неофита, нещо, което беше известно и на Доротея, който обаче, ако и да имаше познати в Цариград, не посмея да ми даде никакви препоръчителни писма, даже до своя капукехая. Но с кого и как да се действува в тия времена и против такива противници? Видях, че нищо не може да стане, затова, без да се бавя дълго време, върнах се пак по сухо в Трявна през август месец 1854 г. Като минувах Сливенския балкан с няколко души другари, бяхме слегли да вървим през гъстата гора и тъй както водех коня си и безгрижно пеех, внезапно пред мене изскочиха двама турци, които почти опряха пушките си на гърдите ми и извикаха: „Дур, давранма!“ [8] Други двама на известно разстояние стояха тоже на пусия с насочени пушки. У нас нямаше нищо, с което да се браним, та разбойниците лесно ни навързаха И отведоха далеч настрана. Като ни доведоха близо до една стръмна урва, която се спущаше далеч надоле в един бездънен дол, разтовариха конете ни, обраха всичко, което имахме, и ни оставиха почти голи. Мислехме, че с туй ще се отървем, но имало по-лошо. Един от разбойниците иай-напред у мене се улови и като ме подкара над самата урва, улови ме за буйната ми коса и ме завали на земята, като издигна ножа си над главата ми. Моята долна устна се пукна и черна кръв потече из нея. Отчаяните молби, които отправих към едного от по-старите разбойници да пощади живота ми за едва едногодишния ми пръв син, подействуваха; той скимна на другаря си да ме остави и като ни поръчаха да не смеем да мръднем от мястото си до известно време, и чезнаха, а ний след определеното време поехме късно пътя си към Елена, дето стигнахме голи и боси през нощта.
През 1856 г. аз изново ходих в Цириград, пак против Неофита, но тоя път не като частно лице, но като упълномощен представител на търновската епархия, и то не сам, но с няколко души другари, еднакво упълномощени като мене. Тия другари бяха: дядо Пеню от Дряново, Ефтимов от Габрово, Аврам чорбаджи от Беброво и Георги Кабакчиев от Търново. Нагласата за нашето отиване стана след предварително тайно споразумение. При все това Неофит подушва, че сме заминали, узнава за целта ни и за да ни противодействува, сполучва да убеди някои свои хора от епархията (в Търново тъй го мразеха всички, щото никой не се намери да отиде да го защищава) да идат в Цариград да ни противодействуват. Членовете на тая контрадепутация бяха Цаню Райков от Трявна, хаджи Теодор от Лясковец, Никола Живков от Елена и Бакърджиоглу Стефан от Беброво. Имаше още един, но името му не помня. В Цариград един ден и двете депутации случайно се срещнахме у никомидийския гръцки владика и там се спречкахме. Едната депутация защищаваше Неофита; Кабакчиев и аз го нападахме от страна на другата. Най-горещ защитник на Неофита излезе Цаню Райков от Трявна, който почна и най-върло да напада лично мене. Това ми направи много тъжно впечатление и аз пороних сълзи, като видях, че туй върши един от моите съселяни, при това и роднина. Но същевременно аз възнегодувах от дълбочината на сърцето си и като подех дума, изброих всичките противонародни дела и постъпки на Неофита и разказах всичките лични страдания, на които бях предмет от негова страна. Противниците млъкнаха и нищо не можаха да отговорят.
В борбата на българите против Неофита съдействуваха до една степен и някои влиятелни търновски аги, разбира се, по някои свои лични съображения, между които и Мастън ага, както и тогавашният управител на Търново, името на когото не помня. Благодарение само на това обстоятелство ний можахме да излезем тоя път открито обявени против нашия върл противник с мисия пред правителството да го пропъдим. В Цариград ний се оплакахме формално против него пред ахкями адлие, дето викаха и двете депутации поотделно - нас по-напред, а другите после. Нас изгълчаха, дето сме дигали гюрултия, и ни заповядаха да си идем и да мируваме, без да обещаят да изпълнят молбата ни. На другата депутация беше тоже заповядано да си иде и тя не закъсня да направи това още на следующия ден, което направиха подир нея и моите другари. Аз останах за повече време по настояване на Христа Тъпчилещова, който обещаваше да ме цени за учител при българската черква на Фенер. При всичко че турското правителство нищо не обеща, за да тури край на партизанствата в Търново, в които бяха намесени и турците, то реши и дигна търновския паша, но дигна и Неофита, който трети път не видя вече ни столицата на епархията си, ни България. Като се научих за това, аз крайно се обрадвах, защото се избавяше и Търново, избавях се и аз от един гонител, който на всяка крачка ме преследваше. Спомних си тогаз, че когато Неофит най-напред ме запря в курника, дето пръв път обърнах внимание на народните пословици, след като ме пуснаха и аз отидох в училището да си прибера едно-друго, на излизане оттам случайно срещнах Неофита, който, като ме видя, с едно видимо удоволствие на лице и с една злобна усмивка на уста обърна се към мене и иронически ми каза: „Хе, даскале, урала!“ Аз го изгледах и без да му кажа нещо, отидох си по пътя, но дълго време с яд си спомнях за тая негова злобна подигравка. Щом се известих, че Неофит вече тръгнал от Търново, постарах се да науча приблизително кой ден ще стигне в Цариград, ходих няколко дни наред да го чакам на Едирне капия, причаках го най-после при самите врата на Цариград и като му се поклоних, казах му: „Хош гелдин, деспот ефенди.“ [9] Той ме позна, изгледа ме криво и начумерено отмина.
Като се върнах от второто си ходене в Цариград, аз пак останах учител в Трявна, учителствувах в Търново, после в Джумая и най-после за твърде кратко време и във Варна. През това време аз ходих още няколко пъти в Цариград по народните работи и в качество на представител, и като частно лице и там се запознах е д-р Чомакова. Най-после през 1864 г. от Варна отидох в Цариград и от тая минута почнува продължителната ми деятелност в столицата на турската империя. Когато бях учител в Търново заедно с Михайловски, Златарски, даскал Илия от Трявна и Кънча Кесарова из Габрово, запознах се с едного от американските мисионери, д-р Лонг [10], който наскоро беше се установил в тоя град. Д-р Лонг ме услови да преведа на български от славянски Новият завет за Библейското общество в Цариград. Това общество беше натоварило Фотинова да преведе Стария завет. Двата тия превода трябваше окончателно да се прегледат и поправят, преди да се печатат, от една комисия, състояща от д-р Ригс, д-р Лонг, даскал Христодул от Самоков. Аз тоже трябваше да бъда член в тая комисия и това собствено ме докара в Цариград. Но освен тая трудна и деликатна работа аз продължавах да издавам и „Гайда“, която редактирах дотогава от Ески Джумая и същевременно следях хода на народните работи. В началото „Гайда“ беше сатирически вестник, насочен най-вече за свестяване на българщината в борбата ѝ против гърцизма. Но на мене се запрети да издавам тоя вестник с това направление и аз го обърнах отпосле на чисто литературен лист. В 1866 г. аз прекратих „Гайда“ и почнах да издавам „Македония“, която продължих до 1872 г. Митхад паша прекрати едва ли не с „Македония“ и моето съществувание. А останах жив, но ударът, който ми нанесе, беше тъй силен, щото от него не можах вече да се дигна и се принудих пак да се уловя за старото си занятие - учителството - за прехрана.
През 1874 г. януари м. екзархията, подплашена от католическата пропаганда в Македония, която беше сполучила да привлече и да употреби за оръдие отца Нила, ми предложи да отида да обиколя по-главните градове на тая страна, да помиря партиите и да съдействувам да се закрепят колебающите в православието. Македония беше единственият кът на нашето общо отечество, с който не бях запознат, тъй що ако и мисията, която ми се възлагаше, да беше не само трудна, деликатна, но и свързана с риск и опасност за мене, като имах голямо желание да видя родната страна на Кирила и Методия - люлката на нашата книжовност, - разбуждането на която беше една от главните задачи на политическата ми деятелност, на драго сърце приех това предложение. Вън от горещото ми желание да се тури край на католическата интрига, която заплашваше да прибере в лоното на католицизма почти една трета от Македония, идеята да се запозная лично с нея и с хората ѝ, да изуча бита, обичаите и езика на македонските българи, да събера материали по езика и наречията на тая страна ме накара още по-охотно да се съглася на желанието на н. блаженство. Отидох най-напред в Солун и оттам във Велес, дето раздорът между българите беше най-голям и най-опасен. В качеството на редактор на „Македония“ аз бях известен по име вред в Македония, от която страна много частни лица и общини се отнасяха до мене по народните работи и по училищата. Най-много търсеха учители и аз ги улеснявах, доколкото можех. По моя препоръка във Велес бяха условили Н. Поповича, против когото но-после една част от населението беше се повдигнало в полза на Йосифа Ковачева. Аз имах крайното удоволствие да помиря велесчани, след което ходих да обиходя и няколко от околните села. За да мога да обиколя повече градове и места в Македония, отнесох се до екзархията за средства, които ми се отказаха. Това ме принуди да се върна по-скоро в Цариград.
В Македония аз се бавих всичко около един месец, но в късото това време бях успял да събера много нови материали, между които голямо количество пословици и доста записки за богомилството, които представляваха значителен интерес. След като се завърнах в Цариград, опитах се изново да се задържа там, но при всички мои усилия, обстоятелствата не ми помагаха и аз се принудих да приема предложението на старозагорци да им бъда главен учител.
В Цариград, ако и по-голямата част на времето ми да беше занято с вестникарската и политическата ми деятелност, аз никога не пропуснах случай да събирам и записвам всякакви материали, които трупах настрана, за да ги обработвам в по-охолно време. Такива материали, събрани с течение на тридесет години въпреки разни нещастия, аз имах натрупани цели сандъци и ги прибрах със себе си в Стара Загора, дето, освободен от всякакви други главоболия освен уроците си, аз посвещавах всичкото си свободно време изключително за нареждането и разработването им. Тия материали се състояха от народни песни, приказки, пословици, гатанки, обреди, богати записки за географичеекия и историческия словар на Балканския полуостров, материали за български речник, предания, разкази за събития след падането на българското царство, за въстанията, за еничарите, за даалиите и други подобни. В по-леките работи аз карах да ми помагат моите ученици, особено няколкото македончета, които от Цариград ме последваха в Стара Загора. Аз се занимавах лично най-вече с пословиците, с географичеекия словар, но същевременно събирах за печат и стихотворенията си, които бях умножил с много нови, в Стара Загора писани, и бях съчинил и приготвил за печат учебник по българската история. Географичеекия словар бях почти изкарал; оставаше само да се нареди в по-строг алфабетически ред. Пословиците ми тоже бяха преписани и нагласени за печат; тяхното число тогава възлизаше на около 15 000. Те, както и други мои материали, ходеха от ръце в ръце между моите по-млади другари учители, с които тъй приятно и дружелюбно съучителствувах, да бъдат разглеждани и прочитани. Времето, което прекарах в Стара Загора, беше третият период на моята чисто литературна деятелност: първият беше в Ловеч, вторият в Трявна и Търново.
Но и стоенето ми в Стара Загора не мина без злощастия, които са ме следили от детинство дори до старост. По време на въстанието в Перущица и Батак пострадаха мнозина и от Стара Загора В това число бях и аз. Един ден властите ме арестуваха, туриха в синджири, качиха на талига и откараха в Одрин, дето бях тикнат в затвора с толкова други съотечественици Помислих си, че тоя път поне, 30-ти или 40-ти не помня, не ще изляза жив из затвора и че ще свърша с бесилката. Но благодарение на опитността, която имах в сношенията си с турците и благодарение, че не изгубих присъствието на ума си, аз се избавих по-скоро отколкото можеше да се предполага. Когато скоро след пристигането ми в Одрин ме изкараха пръв път пред истинтакчията, името на когото сега не помня, аз му разказах цялата си история. Турците (разумявам по-разумните от тях, какъвто се оказа и този истинтакчия) по навик, добит от вековно властвуване, имаха известен такт и известна система в действията си и в упражнение на властта си. Груби, жестоки, варвари в много случаи, у тях често се срещаше и известно почитание към по-видни и влиятелни хора, към които се отнасяха вежливо даже и когато вината им се докажеше, а тоя обичай би можал да се препоръча и на българските касти и власти... Като се намерих в присъствието на нстинтакчията, след обикновените разменяния на думи в подобни случаи, дойдохме до предмета и аз почнах тъй: „Ефендим, не съм от ония хора, които да не разбират и проумяват от народни и държавни работи, и ако обичаш да ме вярваш, това, което ще ти разкажа, е цялата истина. Българин съм и като такъв да ти кажа, че не обичам отечеството си и не желая доброто на народа си, ти лесно ще познаеш, че те лъжа. Но аз съм желал доброто и успеха на отечеството си и работил съм за това в кръга и границите на законите в държавата. Ако ти кажа пък, че съм от ония, които мислят и вярват, че една или две, или три чети от по стотина души ще могат да съборят едно царство и една империя такава, каквато е турската, ти пак можеш да помислиш, че те лъжа; годините ми и опитността ми не ми позволяват да помисля подобно нещо. Но животът ми е в ръцете ви и от вас зависи. Ако сте разумен човек, за какъвто ви сматрям, сами ще дойдете до заключение, че не съм бунтовник; защото ако бих бил такъв, мене щяха да ме уловят в гората с пушка на рамо, а не да ме отделят от учениците ми и да ме намерят и грабнат от дома ми с перото в ръка. Ако ме пуснеш да си ида и да си гледам работата, аз даже не съм в състояние с нищо друго да те възнаградя, освен да ти проводя армаган едни конски товар хубави загорски ябълки.“ Тия мои думи видимо направиха впечатление на истинтакчията. Той ми каза: “Виждам че ти не си от ония хора, за какъвто са те пратили тука, и че си разбран човек, та ще видя какво мога да направя за тебе.“ Втори път не помня дали виждах тоя човек или не, но на третия или четвъртия ден бях освободен и незабавно се върнах в Стара Загора за голямо удивление на приятелите, които не се надяваха да ме видят жив. Аз изпълних обещанието си на истинтакчията, комуто наистина проводих един товар ябълки но нарочен человек.
Никое нещастие в живота ми не е бивало тъй пагубно и не е падало тъй тежко на мене, каквото това, което ми се случи в Стара Загора през 1877 г. Освободителната война, която трябваше да тури край на петвековно робство, ме завари в тоя град. Неописана беше моята радост, когато целият град посрещна с тържество, каквото русите нийде другаде не видяха, победоносните войски на Гурка и неописана беше скръбта и горестта, с която се принудих да изляза из тоя град при настъплението на Сюлейман паша, като оставих всичко мило, всичко свидно, което имах на тоя свят - книжовните ми трудове, материалите, събирани с толкова труд през толкоз дълги години. Бях взел най-живо участие в приготовленията за посрещане на русите, които се почнаха още додето не бяха минали Балкана, и още тогава бях съчинил песните за тоя случай, които по-после обнародвах. Туй обстоятелство и уважението, на което се наслаждавах между гражданите, както и известността на името ми като народен деец ме призоваха начело на първото българско управление в Стара Загора, задача трудна и тежка при тогавашните обстоятелства. Трябваше, от една страна, да пазя реда и тишината в града, а, от друга страна, да посветя времето си, опитността си и всичките си сили, за да улесня задачата на руската войска. Още докато първата радост и първото възхищение бяха в силата си, настъпиха тъмни и мрачни дни за Стара Загора. Към нея се бяха упътили дивите пълчища на Сюлейман паша, които приближаваха града. Руските сили бяха незначителни, но надеждите бяха да се удържи поне Загора, доде додат на помощ други войски. Не е място тук да възпроизвеждам мъжеството на руските войски и геройството на българското опълчение, което пръв път се кръсти в кръвта на вековния враг. Като не дойдоха подкрепления, участта на града беше решена и тая участ беше ужасна. През целия си живот съм си спомнял за нея с тъга на сърце и сълзи на очи. Аз направих всичко, което можех, да спомогна за удържането на града и в старанията си бях забравил и домашни, и всички книжовни съкровища, които стояха натрупани в къщи. Благодарение на някои свои, които в мое отсъствие се сетили, домашните се избавиха на последния час, без да могат да вземат със себе си друго освен онова, що са имали на гърба си. Син ми, най-малкият, си спомнил за големите тефтери, на които постоянно ме гледаше, че пишех, и които съдържаха материалите по географическия словар и пословиците, и за да не би да се загубят, прибрал ги и уж ги скътал нейде на по-скришно място, разумява се напразно.
Когато всичко около мене беше гръм и дим, врясък и писък, плач и рев, когато войските се дръпнаха от позициите си и почти всичко живо беше излязло из града, аз, един от последните, възседнал на кон, обърнах гръб и се отправих към дома си. По мене вече летяха турските куршуми и краищата на града, отдето настъпваше неприятелят, издигаха големи пламъци във въздуха. Всяка минута бавене беше смърт. Като видях, че домашните и без мене излезли из къщи, без да се спра ни на миг, излязох из града, който остана в ръцете на турците да го горят, пленят и изколят. Къщата, в която живеех, стана жертва на пламъците, а заедно с нея погинаха и покъщнината ми, и богатата ми библиотека, и скъпоценните ми литературни сбирки и трудове, в това число и 15-тях хиляди пословици, които бях събрал от всички краища на общото отечество.
София, 1892
Към първата част от своите „Български притчи или пословици и характерни думи", издадени в град Пловдив през 1889 год., Славейков написва този предговор, които е една от най-пълните му и популярни автобиографии. Същевременно този предговор твърде ясно рисува характера на огромния дял от творческото дело на Славейков - неговите фолклорни и исторически проучвания, така тясно преплетени с неспокойния му скитнически живот.
МАЙКА МИ
Баща ми твърде не обичаше да говори за нея и особено пред мащеха ми. Тя от своя страна тоже нищо не говореше за нея пред нас, разумява се, и двамата от деликатец уважителен, макар че нямаха никакви познания от книжевните христоитии. При всичко това аз, като порастох, можах да подслушам от тях някои разговори за майки си и да ги впечатам в ума си. Тя била от селото Вишовград. Останала рано сираче от баща. Майка ѝ се оженила изпосле в Михалци, та завела и нея, но пастрок ѝ я не рачил при него си, затуй тя дошла в Търново, та пристанала ратайкиня. Седяла ли е на друго място и де е седяла, аз нищо не помня, но на последно време седяла у Танаса, Лавдата прекоросван (за когото по-подир ще кажа нещо), който на онова време държал ратайкини като храненици и ги женел. У него като седяла тя, вече мома, и баща ми по онова време ерген казанджия, свободен и природно жив и зачеклица, обичал да се закача с момите. Де е бил ходил веднъж и като се връщал, срещнал майка ми с кръга на рамо; носела пити на фурната да се пекат. Научен да се закача с момите, той не се стърпял да не закачи и нея и какво да ѝ направи - отлага си калпака, та го удря пред краката ѝ на улицата да тупне и повиква: ,Куку, Доне!“ Това го направил той нарочно да я уплаши и, разумява се, и да чуй от нея обикновените сръдни, глъчки, клетви, като от други момичета, в което се е заключавало по онова време задирянето. Но колко останал смаян, казваше той, като наместо това чува от нея леко едно и деликатно погаждание с тези думи: - Рачо, Рачо, господ добър ум да ти даде. А че засрами се, бре, яли свършен ерген си станал, пък още като дете ходиш, та лудуваш.
Това деяние подействувало на него като на Савла видението, като отивал в Дамаск. Той отведнъж се образумил.
Отишъл си на дюгена н цяла нощ, според казването му, не заспал от мисъл. „Какво тербехлия момиче! Толкоз моми съм видял и съм се закачал и ни от една не съм чул таквиз разумни думи, ами една ще хване да се сърди, да вика, да кълне, друга ще се присмива или ще се завзеклендисва, ще се уяда или ще се спре пък тя да се закача с други някои думи.“
- Таз нощ - казваше той - мойта съдба се реши. Ако ще търся жена, такваз жена да взема, да ме научи на ум и не да ми се кара за нищо и за никакво.
Така съгледал той, харесал и пратил да иска майка ми. Види се, баща ми не мислел отрано да се жени тъй скоро и нищо нямал приготвено - ни къща, ни дикис, ни сирмия, ни пари за сватба. Той се срамувал от най-напред даже да я поиска, но осмелил се най-напред ней да предложи и да я попита взе ли ще го, ако би проводил да я иска. Нейните забележки умни, свестни и промисливи думи и наедно с тях неотказването ѝ да го вземе още повече обвражили баща ми и той направил всичко, както го тя поучила: пратил да я иска и дали му я. Оженил се на 1821.
От подробностите за по-нататъшния им живот нищо не зная, но пак от негово разказване съм запомнил, че те работели и двамата и полека-лека си сбирали покъщнина каквото можели и гледали да се сдобият с една къщица. Но настават усилни години. Пред наступающата война намежду Турция и Русия на 1828 казанджилъкът дошел в застой; търговците не можели да ходят по къра, не идели да купуват стока, масторята казанджии не работели да изкарват стока, че нямало кому да я продават. Войната се започнала, времената били размирни, казанджилъкът съвсем запрял. Масторите разпуснали калфи и чираци. Баща ми останал без работа. Какво да нрави той с жена и три деца и четвърто на път, като нямал от днес за утре! Той се чудел какво да прави, ходел, обикалял и не се доумявал какво да захване. Ходел при девера си Мочеолу и там надувал закланите овци и той му давал кога дроб, кога крака, кога глава, та си облажавал къщата, а майка ми предяла, тъкала на комшийките си за ока брашно, та внасяла в къщи да нахранят себе си и гладните си деца. Една вечер той си дошел без нищо отвън и тя оттук да заеме, оттам да заеме, върнала се тоже празна. Замръкнали гладни децата, захленцали за хляб. Баща ми се захлупил на една страна и взел да плаче, какво ще си прави той, като занаятът не върви, а децата искат хляб. Майка ми се усетила за малко леща, що имало от някога си останала в една кратунка, склала огъня да я тури да ври, прибрала децата около си, та ги залъгала да уври лещата, че ще ядат, доде заспали те. Турнала ги на местата им. Тогаз се обръща към баща ми, като го мислела, че и той заспал, но колко останала зачудена, като го раздигнала и видяла, че той плакал и плаче:
- Боже, боже, а бе, Рачо, ти си чуден, бре, а че защо си седнал, та плачеш като жена!
- А бе, Донке, мога ли да не плача, друго и друго, ами хляб де ще им вземем! Що се изпомолих на мастора барем едни юзлюк да ми даде за хляб да им взема за тоз вечер! Не ми прие молбата, хем не ми е и доплатил . . . Какво ще правим ний, ами тез дечица... друго и друго, ами хляб де ще им вземем? Те ще умрат гладни . . .
- Няма да умрат, доде сме живи ний. Ний сме здрави, ръце имаме, а хорската работа не се е свършила и няма да се свърши. Да търсим, да намерим работа.
- А че де ще я търсим и как ще я намерим, а то аз ще работя, за двама ще работя и за трима ще работя, сал да не останат децата ми гладни, ами де я работата!
- Утре ще намерим работа. Сега да се помъчим да заспим, че жив е господ за утре.
На сутринта аз още спях, тя станала в тъмни зори и излязла. Събудих се - казваше баща ми, - прозорците що взели да побеляват. Чух, пътната врата се хлопна, влезе някой. Станах, децата спят още, жената я няма. Доде си поотрия очите да видя добре, бутна се къщната врата и жената влезе. Сложи до собата едни дисаги и две топоришки.
- Стани, Рачо, та се умий и се прекръсти. Аз ще ида оттатък да заръчам на тянка Миховица да нагледва днес децата; ще оставя хлебец да им подава днес, кое водица, пък ний ще идем да копайме.
- Какво ще копайме?
- Имане — каза усмихнато и излезе пак.
Аз станах, умих се и доде се прекръстя, жената се върна с комшийката Миховица. Бръкна в дисагите, извади два самуна, пречупи един през полвин, та върна полвината в дисагите, а другия самун и полвина тури на едно по-затулно място в къщи, дето да го знае комшийката, показа и де е гърнето с лещата.
- Ще заключиш вратата подпре ни, тянка Миховице, и днес няма да пущаш децата навън. - Наведе се, взе дисагите. - Вземи ти топоришките - каза на мене - и върви подире ми.
Аз взех топоришките и мълком излязох подире ѝ. Изток беше се зачервил, като тръгнахме, и слънцето беше се вече подало, когато ний влязохме в лозята на Пишмана. Май с жена - нито се обърна назад да погледне барем или да се запре нейде! Спряхме се чак на лозето на Танаса Лавдата. И аз мълчешката вървях подире, като усещах надмощието, което имаше жена ми над мене в този час със своята решителност. През това време аз не мислех за нищо друго освен за децата си как да не останат гладни и като видях, че тя намери хляб и за тях, и за нази, готов бях да работя с нея и за нея, та ако ще би и душата си да изработя. Тя се не запря да си почива, ами сложи дисагите, извади железата на мотиките, подаде едното на мене с едната топоришка, а другото взе тя с другата топоришка, провря желязото в топоришката я взе да набива мотиката. Същото направих и аз. Но съгледах, че тя бе дала на мене по-малката мотика, а за себе си бе задържала по-голямата.
- Дай мене - рекох — оназ мотика, пък ти вземи тази - защото ми идеше срамота някак аз, мъж, да копая с по-малката, сиреч с по-леката, мотика.
- Утре ще ти я дам - каза, - а днес аз ще копая с нея; ти не си копал може би от малък и по-тежката мотика ще ти се види много тежка. Днес копай ти с леката, а че от утре ще се разменяме с мотиките. Ако не си копал лозе, гледай мене; то не е някоя мъка, като разкопаем някои и други чукани, и ги ще се научиш.
Захванахме да копаем. Тя напред да ме води, аз да не остана подпре и да я настигна уж, не виждахме как отивахме на онзи край. Слънцето беше отскочило колкото две копрали, като изкарахме по десетина-двадесет реда.
- Да похапнем – каза - сега малко - и отиде в лозето, та намери нейде стомна заровена. Отиде на герана, наля вода. Върна се, взе дисагите, извади от тях два самуна, 4-5 глави червен лук. Посла дисагите, присла една бяла кърпа, развърза едно парцалче със сол и червен пипер - заядохме и ядохме почти мълчешката. Не помня друг път да съм ял тъй сладко. Станахме пак да закопаем.
- Рачо - каза, - ти си песнопоец, сега ще ми попееш, аз ще ти пригласям излечка. Кат се поумориш, аз ще ти прикажа някоя приказка.
Копахме, пяхме, приказвахме и не усетихме как мръкна и кога сме прекопали комахай полвината лозе.
Вечерта си отидохме, децата ни се радваха, ний ги милвахме.
НА БЯЛ СВЯТ
Едни съботен ден през ноемврия майка ми с една от комшийките си ходила на черква чак на „Свети Костадин“ долу, защото тя била тогаз най-близката черква и по-нагоре от нея други нямало. Когато се връщали в улицата тамо, дето сега е „Св. Никола“, щом излезеш по-горе от стръмното и излезеш на по-разложната улица, срещат ги двама делибашии. Две¬те жени били и двете навременни и да раждат на¬скоро, но другарката на майка ми белким по-навре¬менна била и по-корместа, за което и вървяла някак по-изпъчено. Това се зловидяло на едногого от делибашиите.
- Виж - рекъл той с ругание, - аз отивам на смърт в Шумен, а тя се изпъчила насреща ми като арнаутска тъпапджа! - и с тези думи изважда ята¬гана си и я мухнува в корема, от което жената паднала и там си останала. Майка ми търтила да бяга и едвам се привлякла до дома, отдето не е твърде далеч. Но щом си влязла у дома, усетила безвременни болезни на раждане. Пращала за баща ми долу, дето са казанджиите. У дома имало петима делибашии. Те седели в едничката соба на къщата, в хашевото готвели и си шетали, а за спане прибирали се вечер във влажната и тъмна мазичка под ниската соба. И тамо между праза и лука, армеята, пипереницата в поплесневелите от влага стени спели с четирите си деца. Тя се скрила и тамо, между една празна бъчва и пълна каца, всред няколко щърби гърнета, делви, качета - всичката покъщнина на баща ми, - съм видял аз тъмния и влажен свят.
Като си дошел баща ми, майка ми едва могла да му разправи какво станало и как се усетила, но при¬бавила, че не се надее да оживее ни тя, ни аз, ново¬роденият ...
Проводили за баба. Дошла, че взела да ме къпе и позива, а майка ми легнала от уплашване на дрехи. Баща ми разправил за случката на гостите си войни¬ци. Двамина от тях скочили да идат да видят убитата и да намерят убийците, а тримата се не помръдна¬ли, а искали от баща ми согуч, че му се родило чедо.
Кога се завърнали двамата онези, баща ми им се изкаял, че родилката е болна, и ги помолил да ми¬нат в друга някоя къща от ямаците, дето той ще бъде ямак, само да се прибере родилката на сухо и по на топло в собата. Четиримата, които били и женени, склонили и отишли да гледат от другите къщи коя ще им хареса да се преместят, но петият, който бил най-млад и неженен, не искал да се мести. „Що ми е мене, че на гяурина кравата се отелила. Той да си търси яхър. Аз сега оттук се не местя!“ И легнал в собата, та се завил в дрехите и запъшкал, като че ражда, па викал на бабата да му намери друга баба, ама по-млада да дойде да го избаби.
Като се върнали онези, с дълъг кандърмалък и с два бешлика согуч от баща ми преместили се на дру¬га къща. И тъй могла майка ми да излезе от влажната и мрачна маза в по-малко влажната и едва ли по-малко мрачната соба, да изведе и мене от онзи вертеп.
До десетина дена майка ми все страдала от преждевременното раждание, после била взела уж да се съвзема, но все пак креяла. За Рождество само силом станала да поразтреби, да позамаже, но на Нова година пак я втресло; тя вече не станала до самата си смърт - 17 януария 1829, според както свидетелствуваше до няколко години насетне гробният камък на "Св. Костадин".
СПОМЕН НА ЧЕТИРДЕСЕТГОДИШНАТА МИ ПИСАТЕЛСКА ДЕЯТЕЛНОСТ
Роден [съм] в Търново на 1827 през ноемврия. На 19 съм кръстен, а на 17 январ. 1828 съм останал без майка.
На 1832, малък още, са ме дали на даскала, за да не преча на мащеха си у дома, най-напред на куция даскал (Димитрий Попов Дряновчанин), първия български учител в Търново; но защото той имаше много ученици, а място нямаше, то след месец нещо съм минал при новия български даскал, Стойка абаджията. В три години и половина аз бях свършил вече курса на тогавашното черковно учение, като захванах от панакидата с ръкописни букви и срички, от аз, земля, ер - на буквар, после наустница, псалтир, светче и апостол. Но защото четях свободно каквато черковна книга ми паднеше, караха ме да уча наизуст от наустницата двете павечерки и сапсалото (ексапсалмо) или шестте молитви утренни, от светчето двата акатиста, молитвите към св. причащение и на сон грядущи, от псалтира първа и 17 катизма и аз ги учих и изучих и тъй бях стигнал на книгата на дъното според тогавашното у нас понятие за учението.
Към края на 1835 баща ми купи чрез Велча Болтаджията или Джамджията (Завераджията изпосле) от един поп из с. Тъмниско, на сев.-изток при Търново, една вета славянска граматика при даскал Петка Габровчето на Пецовото училище в Габровский тогава хан (днес Дряновский). При всичките трудни и несгодни обстоятелства за баща ми през тая година на въстанието в Търново, в което се оказа да е бил намесен и той, аз следувах да уча славянската си граматика и да давам ухо, като се говореше в училището, че ще колим турците, а после да тичам и да заничам как бесят българите. Баща ми бега тогава, на къде ходи, та се кри по Тревненско, но като го не потърсиха, и той се завърна. Подир малко хвана да върлува и чумата в Търново.
С няколко други челяди от Търново ние побягнахме от чумата на с. Фидабей, или Фидов чифлик. Тук при селския поп и даскал йеромонах Серафим аз се запознах донейде с черковната литература. Освен всичките служебни черковни книги, които имах на разположение, аз намерих при поп Серафима една славянска библия и един тримесечен пролог. Тия последните книги бяха най-любимото ми занимание през зимата и не само че четях и канерхах всичко в церква, ами сказвах и сказания в черква всеки празник и всяка неделя от „Софрония“ и „Амартолон сотирия“, като се качах за по-високо по троновете, от които един път паднах и си сцепих многоучената глава и я носих доста време вързана.
Напролет на 1837 ме заведе баща ми в Трявна и ме остави да се уча и три месеца учих там при даскал Димитра Самоводчанина (сега поп Димитър, протонотарий при Търновската митрополия).
През лятото, като се завърнах в Търново, почнах да уча при Петка Еленчанина (изпосле поп Петко) пак славянска граматика и черковно пение; а наскоро изпосле отидох при даскала Ивана Мерданчанина на самоводский пазар, белградски ученик, който освен славянска граматика предаваше ни и някакво человекословие (антропология), после от него пък едно друго - при хаджи Захария Старозагорчанина (изпосле Княжеский), който беше дошел от Габрово и учеше в училището на Габровския хан, и най-после при даскал Пеня Давидов, Лесковчанина, в Преображенский метох. Около пет години наред при тия високоучени господа аз продължавах да уча и учих все славянска граматика и все склонение именителний и родителний и по нещо превод от славянски на славянобългарски. Но по-главната ми учебна храна беше, дето четях постоянно и прочел бях в това временно разстояние всичките библиотеки на манастирите около Търново, а най-вече на манастира „Св. Преображене“, която се считаше за най-богата и пълна уж. Тия книги ми доставяше баща ми и те бяха повечето с черковно съдържание: пролози, жития на светиите през годината, сочиненията на св. Ефрем Сирин, св. Йоан Лествичник, св. Димитрия Ростовски и други книги някои книги, като „Добротолюбие“, „Бароний“, „Кормчий“ и някои ръкописни дамаскини от миналото столетие, все пак черковно съдържание, сказания за второ пришествие, житието на св. Мария Египтянка и други такива. Не считам излишно да спомена тука, че в това време аз много дирех и исках да прочета пак славянската библия, но св. отци от „Св. Преображене“, дето имаше тая книга, не ми я даваха и казваха на баща ми, че не било добро да чета библията в такава млада възраст, защото имало в ней съблазнителни истории; а пък аз грешний бях я чел, както по-горе казах, още в по-млада възраст.
Подробните разкази за това мое калугерско възпитание и славянобългарско учение са доста любопитни за състоянието на нашите училища и изобщо за учението по онова време; но за това аз разправям по-обстойно в автобиографията си, а тука ще спомена само за един случай от ученичеството ми при даскал Пеня, случай, който съдействува да вземе учението ми една друга посока.
Брат Пеню, или даскал Пеню, беше роднина на някои от калугерите в „Св. Преображене“ и сам бе калугерски чирак. Учил се беше в Свищов при Христаки Дупничанина, беше малко като болничав, затова и зиме, и лете ходеше с един голям, дълъг кожух и не излизаше твърде повън, а стоеше повече в одаята си затворен, да го не хване вятърът, ушите му бяха всякога запушени с памук. Природно беше остроумен, хитър и скритен, а нравствено — такъв, дето казва Петър Станчов, шарлатанджа и голям лакомник за пари. Баща ми му плащаше по 20 гр. в месец да ме учи на славянска граматика, но той всеки месец почти все се делякаше с него да му плаща по 25 гроша като другите и правеше разни шмекерии, за да изкара пари: постоянно се оплакваше, че много пари похарчил за наука в Свищов, като плащал по 50 гр. в месеца, което обаче не се оказа да е истина. Ние бяхме при него от по-горний край 8 ученика и всички други освен мене бяха големи и възрастни, те се приготвяха за учители. По Димитровден на 1840 от съучениците ми четиримата отидоха даскали по селата, двамата отидоха до Свищов да се учат, а при даскал Пеня, останах само аз и Христо Драганов, един от по-големите ми другари и по-слабите съученици.
Даскал Пеню искаше да ни слее с по-долний клас, да учим пак склонение, когато сам той от понапред, като искаше да задържи и другите ни другари, казваше, че от Димитровден насетне щял да вземе да ни предава съгласе, или съгласуване на думите, което тогава се считаше като особна наука от словосъчененето, синтаксис и някаква си нова антропология, затова и останалий ми другар искаше да напусне, а че подструваше и мене да напусна или да постоянствуваме да принудим учителя да ни предава каквото ни се вричаше от по-напред. Аз се изплаках на баща си, че даскалът иска да ме повърне в по-долний клас, да уча пак склонение, а пък аз склонение уча пет години и мисля, че го знам вече. Баща ми не ми каза нищо, но на сутринта ме поведе, че при даскал Пеня.
Беше рано още и брат Пеню стоеше в душната си стаичка и до него на възглавницата имаше турен един топъл симид.
- А бе, даскале - започна баща ми, - нашият хлапак казва, че искаш да го снемеш в по-долния клас да учи пак и занапред склонение ли казвате, какво го казвате; той казва, че шест години все склонение учил и го знаел вече.
- Може... ама да го знае, както трябва и както се пада, сумнявам се - каза даскал Пеню.
Баща ми ме погледна и каза:
- Ти какво ще речеш?
- Колкото за склонение по граматиката, аз се не сумнявам, че го зная - рекох аз самоуверено.
- Пеца, ама не се хвали, ти нали знаеш, че „господ похвалника не го търпи“ - ми каза даскал Пеню.
- Не се хваля аз, ама казвам, че склонение уча стана от пет години повече, и мисля, че съм го научил; защото не срещам в книгите някоя дума, която да не зная каква част слова е, как се скланя или спряга — отговорих аз малко по-свенливо.
- Добре я, можем да видим, „тука баба, тука трап“ — и се позамисли, после ме попита: - Думата аз коя част на слова е?
- Местоимение — отговорих.
- Ама не аз и ти, ами аз, буки, веди коя част слова са? Как ще ги склониш или спрегнеш?
Аз попремеслих на ума си и видях, че нито буки, нито веди не прилягат да се склонят или спрегнат, дойде ми на ум, че те може да са несклоняеми, и в същото време премислих пък да не бъдат и неправилни; ама нали в граматиката не помнех да съм срещал за тях нещо, не смеях да кажа какво са и за да не сбъркам, къснеех да отговоря.
- Кажи де, нали знаеш? — продума даскал Пеню.
Тая ирония съвсем ме смути и раздразни.
- Види ми се - рекох аз насилено, - че те не ще се скланят, нито спрягат, ама не съм домислил още да не бъдат от неправилните. В граматиката нищо не се поменува за това и вие нищо не сте ни казвали, та затова се двоя и не мога да кажа наздраво каква част са.
- А че туйто я, не можеш да определиш каква част са, а да не можеш нещо, ще каже да не го знаеш.
На тези думи аз кипнах още повече и казах сърдито вече:
- Питай ме от която книга щеш за нещо и виж не зная ли? Що ме питаш отвън?
- Как отвън - обади се брат Пеню, - в коя книга знаеш да няма буки, веди. Всичките книги не са ли с тия букви писани? Кажи да видим.
- Писани са, ама граматиката не разгледва отделните букви, тя разгледва думите; ти що ме питаш за буквите?
- Как, ами названието на буквите не е ли част слова? Ти искаш да те питам, което знаеш, а че не съм аз глупав като тебе да се хвалиш, че всичко знаеш; ето на, че не знаеш. Много симид ще ядеш ти още, доде научиш всичко в граматиката по склонението - прибави безпощадний учител и с тия думи той посегна, та взе отпреде си симида, отчупи половината и ми го подаваше.
Топъл симид, макар и половина, не беше нещо за презиране по онова време и то бе от редките облаги за мене в делничен ден, но аз се не поддадох на изкушението, не взех симида, изскочих присрамен и ядосан и това беше, не отидох вече при даскал Пеня.
Какво са приказвали те по-нататък с баща ми, то ми е неизвестно. Но аз знаех, че баща ми не обичаше тогоз човека за лицемерието му и за лакомството му за пари, и от думите, които чух да казваше на мащеха ми, като ѝ разправяше за случката, можех да узная толкоз само: „М... то, той само за айлъка си се грижи!“
*
Неделя не сключи подир това, баща ми ме заведе на гръцкото училище, в алилодидактикото. Тука аз, при поп Марина от Арбанаси, започенах правилно да уча по гръцки: четене, писане, смятане, което в българските училища не виждах. В тях, в българските училища, на четмо се учехме ние по книга и изуст до омръзване, писмо самоуко си пописвахме сегиз-тогиз, а пък аритметика, тая вяра, не виждах в училището и аз не знаех освен значението на църковните цифри. Учениците, които идеха отвън, от селата, знаеха по нещо си ръкам, четиритях действия и един други се учеха в училището, ама аз не кабулях да ида да ме учат тия, които са дошли от село, и считах го като ненужно учение, защото си мислех, че ако да е нужно и потребно, учителите ми щяха да ме учат, а те може и поради малката ми възраст да ми не давали да уча това, което учеха момчетата, когато щяха да напущат училището.
Нещо в шест месеца аз минах в елиникото при Панайта Рашеоглу (изпосле Панарет Погонианский, бивший български владика в Букурещ), при когото учих около три месеца. Трудно ми беше май да следувам с другарите си, които настигнах, защото не знаех да говоря още добре гръцки, но не оставах назад и доста добре съм отивал, както ми казуваха. Не можех лесно да привикна със съучениците си в гръцкото училище, особно в елинското, дето бяха повече от болярската махала, особено с тия, които се гърчееха, затова гледах кога да изляза от гръцкото училище и да ида на българското, дето бяха повечето мои от малък другари. С някои от тях ние бяхме съставили чета или шайка, с която от ревност по развиваната тогава българщина ходехме по черквите, та крадяхме и криехме гръцките черковни книги, за да не могат да четат по гръцки, както още четяха дотогава. Някой от тези мои другари белким се сумясва, та ми открадва и скрива учебниците ми, на които учех гръцки, вързани, както ги носех с поша, за да се не уча по гръцки и да се не погърча. И тъй аз нямаше на какво да уча, баща ми не можеше да ми достави отведнъж други учебници, а за да не ходя да се губя, той ме даде да се уча турски при един ходжа.
*
Този ходжа беше смирен един и много добър човечец, училището му беше в бабукцийската стара чаршия над голямата джамия; той имаше до 15 други ученици, малки, но проклети турчета. Какво си не теглех от тях, кога излезеше ходжата навън, а особено пуканката ми или шубарата ми, която тогава носех; тя ходеше от кьоше на кьоше, та метеше училищната стая. Едно ако я оставяше, друго я подземаше. Както и да е, при този ходжа аз изучих началната супара, после елхамсупарисъ и трябваше да започна мусаф, а мусаф нямах. Мусафите бяха ръкописни и даваха се от 150 до 300 гроша, а баща ми си нямаше леснината тая година да брои толкова пари наведнъж и аз преговарях елхама неделя-две, доде да ми намери баща ми мусаф. Най-после баща ми намери един мусаф от един свой познаница турчин и го взе на двойно условие - или да го заплати 200 гр. в четири месеца, или да дава кирия по пет гроша в месец, докогато уча на него, като се предполагаше, че година и половина най-много може да го свърша, т.е. да го изуча. Това последното условие беше по-изгодно за баща ми, но то имаше друго неудобство. Турчинът заяви, че мусафът бил на майка му и че скланяла да го отстъпи под условие да ходя веднъж и дваж в неделята да ми показва и тя сама, защото искала да има и тя своята част в себапа на изучаването ми по турски. Баща ми склони, като мислеше, че това ще да е предлог, за да може да си нагледва книгата - пазя ли я, или я злоупотребявам - и като знаеше турската наклонност изобщо върху себапа по такива работи, даде ми воля и ми поръча да ходя при старата кадъна веднъж-дваж в неделята, инак строго ми заръча да вардя мусафа и аз, като ходех при ходжата, на отиване и повече на връщане отбивах се по някога при старата тая кадъна. Тя ми показваше, което учех на мусафа, а освен това вадеше, та ми показваше и други книги с някакви арабски молитви, даваше ми още кога блажна халвица, кога кадаиф, кога овощие някакво, та ме задобряваше и примамваше да ходя по-често при нея, което аз наченах и да правя, т.е. да ходя при нея 3-4 пътя и повече в неделята. А тя, проклетата вещица, ето какъв скандал смятала да направи с мене. Между арабските книжлета, на които ми показваше, имало и такива, които според турското суеверие не подобавало да ги чете гяурин или ако ги четял, то трябвало непременно да приеме турската вяра, а тя ме учеше, а че ме и караше да ги казвам и да ги чета пред ходжата. Аз, без да зная или да се усъмня в нещо за това, един ден, като давах урок на ходжата, извадих едно от тия книжлета и за да му се похваля, че мога и по други книги да чета и каквото не съм учил уж.
Горкият ходжа ме поизгледа зачуден и после ми каза малко троснато: „Кой ти е показвал това? Това не се чете и който ти показвал, не е знаил и криво ти показвал.“ И ми взе тия книжлета. Тоя добър мюсюлманин и почтен човек ходил още през този ден при баща ми да го пита при кого другиго ходя аз да ми показва и разправил му белким за случая. От този час баща ми не ме пусна вече да стъпя при старата кадъна, а след два или три дена ме спря да не ходя вече и при ходжата.
*
Това беше на 1842 през пролетта. До тогава аз бях учил турски, гръцки и твърде много славянски, а български не знаех и особено не можех да пиша, защото твърде малко бях писал, за да не кажа, че никак не бях писал. Български книги нямаше тогава много и колкото имаше, ние ги нямахме всите. Едничките български книги , що имахме домашни, те бяха „Софрония“ и „Амартолон сотирия“. А както се знае, най-старото създание „Софрония“ не е по чист български говор, а пък „Амартолон сотирия“ беше на едно шопско (кратовско) наречие, такова, каквото само арнаутите халваджии приказваха по нас и ние едва ли не го наричахме арнаутско; то ми се виждаше странно някак и по славянобългарските ми тогава предубеждения аз го намирах твърде просташко и нехубаво. Други български книги бях виждал тогава у чужди — буквара на П. Берон, или „Рибний буквар“, както го тогава наричахме, „Цветосъбранието“ на Кипиловский от вехтий и новий завет и „Кратката св. История“ на В. Ненов, но като мене такъв дълбок славист, както се считах на онова време, и просвещял в черковната литература, можеше ли да ме задоволят такива отривки? „Рибний буквар“ само прочетох веднъж и дваж от любопитното му за мене тогава съдържание, а „Софрония“ и „Амартолон сотирия“ не ми се четяха вече, но принуден бях всяка вечер да чета от тях по нещо на баща си, за да го приспивам.
От преставането ми да уча турски аз седях две-три недели празен и нямах занятие. Тогава под влиянието на книгите, които бях прочел, а най-много на Ефрема Сирина и на Алфавит Духовний аз бях взел да мисля да ставам калугер. В това време баща ми ми беше купил житието на св. Алексия човека божий от Огняновича. Тая книжка толкова бях обикнал, щото я носех все в джоба си, та я четях и по нейното настроение сторих да бягам от баща си в Св. Гора и скрих се от него най-напред в един манастир - Присовский - да се приготвя за по-далечното бягане; ала баща ми ме подири, намери и повърна в Търново.
*
За да не стоя празен, като се завърнах в Търново, баща ми ми донесе една ръкописна българска история да я чета и да я препиша. Прочитането на тая история, която беше препис от отец Паисиевата, развея донейде калугерската мъгла от мислите ми и възроди в мене друг мерак. Досега аз мислех едностранчиво как да спася душата си, а след прочитането на тая история аз взех да мисля как да можа да спася народа си, т.е. как да му вдъхна чувства родолюбиви и патриотически. Занимаването с преписването на тая история даде друго направление на моите желания и на дейността ми. От най-напред тя стана причина да се сближа с последния от съучениците си при даскал Пеня - Христо Драганова; той беше 4-5 години по-голям от мене, по-малко начитан, но умееше да пише много хубави черковни слова, като печатани; седял бе вече и шест месеща учител в Търново на Долна махала, та беше се повечко практикувал. Нему аз обадих за тая история и го поканих да я препише и той, като беше празен в това време, на драго сърце прие и тъй заловихме се да я преписуваме.
Нещо около три месеци [11] под ръководството на Драганова аз се упражних да пиша по черковний шрифт; преписахме историята. Наставаше вече есен, когато К. Фотинов посети Търново; поради историята ний се запознахме с него. Той носеше от Стара Загора друг един ръкопис българска история, не същата като отец Паисиевата, а по-кратка; но имаше някои работи повече, отколкото в отец Паисиевата история, особено в началото и в края. В няколко дена ние преписахме това, що имаше повече в старозагорския ръкопис, и под мое ръководство, като по-начитан, ние сглобихме и съставихме от двата ръкописа една история и с нея ний двамата с Драганова станахме първите проповедници на българщината, т.е. на българската история, в Търново, ходехме един на една страна, а друг на друга страна да я четем и проповядваме, обикновено же аз между казанджийския еснаф и бакалите около казанджиите, а той — на Долна махала по табаците. Първото и прямо следствие от тая наша проповед беше споразумяването между казанджиите и табаците в Търново да оградят порутената в долна махала църква „Св. Димитрия“, а второ, дето ний с него се добихме да ни изпратят в Свищов да се учим. За мене вече баща ми се обеща да плаща, а също издействува и за Драганова да му се плаща от казанджийския еснаф по 40 гр. в месец, които получаваше чрез баща си [12].
*
В дълбока есен на 1843 ние двама с Драганова се упътихме пешком - че на Свищов, установихме се в гръцкото тогава наричано училище в Горната махала по желанието на баща ми, който искаше при славянски да продължавам да уча и гръцки. На онова време обикновено ходеха в Свищов да учат славянски при уч. Хр. Павлович, който като бивш калугер в Рилски манастир беше опитен и практичен славист. Но той вземаше от външните ученици особена заплата, която ние не бяхме в състояние да плащаме. Освен това он, Хр. Павлович, беше сам главен учител и не пристигаше да бъде изправен към учениците си. Училището в Горната махала беше много по-наредено от това време. Ем. Васкидов (даскал Манолаки) управляваше училището и предаваше гръцки. Костанда някой си, одески грък, преподаваше елински и френски и сефте тогава бяха въвели и славянски език, който се предаваше от уч. Кост. Теодорова, свищовец, когото това училище беше възпитавало и учило нарочно за тази цел в Будапеща. Аз считах тая мисъл на баща си едно честито вдъхновение, за моето минало, защото както бях подготвен, ако бяхме отишли в Долната махала при уч. Хр. Павлович, твърде бе възможно да изляза и аз такъв някакъв кешиш-бозмасъ софта като брат Пеня, без да имам колко-годе по-нови и по-широки възгледи върху човечеството от ония плесенясали калугерски душеспасителни теории.
Със средствата, които ни се доставяха, ние се поминувахме в училището твърде скудно и бедно; само 90 гроша за двама души в месец бяха и за онова време твърде недостатъчни. С 18 лева на месец и с нищо повече ние се поддържахме за храна, като бяхме принудени от тях пак да си купуваме бели книги и мастило за преписване на уроците си. Живеехме в училището и за да не плащаме кирия и за дърва, задължили се бяхме да палим собите в училището и при светенето на собите учехме уроците си, защото не ни оставаха пари за свещи, а видело или газ тогава нямаше. За ядене разпоредили се бяхме и купувахме си симид само, за да го ядем без гозба, и него купувахме на три дни баят за по-евтин и като престояваше, че по спореше. Неделен и празничен ден си купувахме само по за 20 пари маслинки или пестилец, та се посблажвахме с гозбица от най-напред, а по-изпосле бяхме взели да показваме на свищовските съученици, да ги приготвяме в уроците им или да им преписваме нещо, за което ни доносваха учениците кога червен лук, кога праз лук, понякога армея или мъстовина (маджун), та си похапвахме, а варена гозбица твърде рядко виждахме, и то само в редки случаи. Имаше един шоп от врачанските села, в планината, крупен един и едър момък, слуга в училището, да сече дърва и да носи вода, но той рядко се прибираше вечер и твърде късно в училището: ходеше повече да задиря ратайкините по махалата и сегиз-тогиз принасяше ни и той разни ястия, които му доставяха неговите приятелки скришом от господарите си.
Учението си в Свищов ние започнахме пак от славянска граматика при учителя К. Теодорова, който беше донесъл от Будапеща ръкописна една действително хубава и по-систематична граматика, която ни казваше учителят, та преписвахме и учехме наизуст, и това бе то учението ни по славянски. Мене беше ми вече омръзнала тази пуста славянска граматика и аз бях се предал повече на гръцки език, превод на български при даскал Манолакя. Славянския си уч. К. Теодорова аз скоро понагрозих, защото го видях и познах, че иска да шарлатанствува с преподаването на славянски език и ни измайваше, а, напротив, уч. Манолакя за неговата разговорчивост и откритост обичах и почитах като баща и като препоръчан до него от най-напред аз се не забавих да му се оплача за обидата, която ни стана чрез това, като успях да му се похваля с голямата си начетеност на славянски.
Учител Манолаки не ми даде лице от най-напред и каза, че уч. Костаки е учил при много добри славенисти и знае, ама не [е] още практикувал, а за да ме изобличи уж и обезусти, той ме накара, като съм тъй провещял на славянски, да напиша едно похвално слово за три светители на славянски и да го кажа науст.
В 1842, тогава, когато преписувахме с Драганова този ръкопис и го съставихме в едно с отец Паисиевата история, аз тогава не отбирах и не забележвах тези работи, но когато втория път го видях и ми го поклони Ал. Екзарх, аз тогава си припомних, че и първият от Стара Загора ръкопис у Фотинова беше същият, писан някак по-грамотно и по-художествено от отец Паисиевата история, която при всичкия си славяноболгарски, калугерски стил не се отдалечаваше от простия и разбирания от народа език, а езикът на Старозагорския ръкопис се възвишаваше на много места до чисто славянски стил и в много приличаше на стила на Неофита Хилендарца, сравняван с неговата „Мати Болгария“ и други някои негови книги, особено же с дългото негово предисловие на пространния му катехизис, печатан в Белград, мисля по-рано от 1835. Тъй що аз си позволявам да мисля, че този ръкопис на българската история ще да е от отца Неофита Бозвели или от него съставен, или от него преписан, особено же краткото предисловие и прибавокът, второто разорение на България. Отец Неофит е живял в Стара Загора и може би той да е оставил в този град тая ръкописна история. За това може би да знае нещо повече Ал. Екзарх, отде е взел той този ръкопис, що ми поклони в Цариград, отде е донесен в Стара Загора, кой я е най-напред пренесъл и кой го е преписвал. Аз от Фотинова толкоз помня само, че той, като минал през Стара Загора да събира спомоществователи за географията си, намерил този ръкопис и 16 дена се бавил, доде му я препишат, а от него я преписвахме ние, та допълнихме отец Паисиевата история.
Когато на 42 ние проповядвахме в Търново, обадиха се два още ръкописа от българската история. Един в Дряново, у брат Георгия, учител на 1836 в Габровския хан наедно с даскал Петка Габровчето за по-малките момчета, а после поп и иконом в Дряново. Тя като че беше, доколкото помня, препис на отец Паисиевата, но имаше прибавление и продължение за турските царе до Селима III.
Аз сега не помня какво беше това прибавление, както и съдържанието, а като му го искахме да го препишем, то той отказа да ни го даде. Другият ръкопис бе съвсем отделен и много по-кратка българска история се обади у Гавриила Зографски, таксидиотин по онова време в Търново. Тая история произвеждаше българите от страната на кимврите и кимерияните, по-нататък съдържанието не помня. На 1842 отец Гавриил щеше да ми я даде, ама беше я дал някому другиму по селата да я чете, после аз заминах за Свищов. На 1843, като се завърнах в Търново, аз я подирих, но отец Гавриил беше го убил кашярят в с. Килифарево, а историята какво е станала, не се знае, аз поне не зная.
Сглобената от нас с Драганова история, преписана в два екземпляра, моя ръкопис тогава още аз бях дал на поп Кирияка гърбавия на брата му, който живееше в Букурещ, тоя мой ръкопис изгоря уж, но в 1880 аз съвършено ненадейно видях това мое също ръкописание в Софийската библиотека, между книгите на Браилското дружество. Как е попаднало у дружеството, аз никак не знам как да си обясня. Ръкописа на Драганова ние взехме със себе си в Свищов, дадохме го на учителя Христаки Дупничанина и го молехме да я поправи и печата. И от тая сглобена наша история е съкратеният печатан Царственик.
ГАЙДУНИЧКА
Как съм станал гайдар
Едно време аз бях даскал, сиреч учител. В него благословено време даскалите бяха на голям почит. Гърците владици на такваз чест ги имаха, щото вардеха им хатъра в очи да ги не погледват, да не би някак да урочасат. Чудна и дивна даскалетинка като бях аз из най-напред, аярът ми беше по-долен пред владиците, твърде за челяк не ме считаха и толкоз на почит не ме имаха. Но затуй голямо уважение (читателите да не разбират уважение от въже) имах пред икономите, протосингерите, архидяконите, пред писарите владишки и пред тези от българските чорбаджии, които обичаха да облизват владишките чинии. От тях хора на него време аз големи добрини видях.
На три месеца още даскалче бях, когато един протосингер, който е сега нещо по-голямо, изпълнен от доброжелателство към мен, дойде да ме советува и да ме придумва да се раздаскалча. Като млад, неопитен и глупав, що бях, не умеех да оценя мудрите совети на този добър и умен советник и чувал бях пък, че туй брадатите советници бивали по май наветници, стори ми се мене, че той ме советува нещо за свой си интерес, и затуй не рачих да го послушам. Добродетелният и доброжелателен този мъж, за да ме не остави да стана жертва на неразумството си, препоръча ме на милостта на владишки един таен советник и писар, който за доброто ми намери благословно и против волята ми да ме принуди да последувам советите на негова клиент и протосингер на стареца му. И тъй с една леснина, една вечер, направи ме да се преселя от даскалската си катедра в палата, наричан Курте-Курник. Човеколюбието на тогози господина не бе за изказване. Беше студ и мраз, дърво и камък се пукаше, тъй що на всяко друго място аз можеше да замръзна, но в пуха и перушината на предишните жители на този палат студа не можа да ме посвети. И как аз преминах нощта, ако не спокойно и приятно, а то безрахатно; содружеството на някакви си гръцки буболечки накара ме да стоя цяла нощ на стража; безочливи като самите гърци и буболечките им, нападаха ме от всяка страна, попълниха снагата ми с геометрически фигури, направиха кожата ми на решето, като ме мушкаха и дупчиха без милост, като гръцките дякони, кога водят нов поп да го запопва владиката. Но аз не само не се раздаскалчих, ами още се и калих в даскаллъка и напреднах в него дотолкоз, щото привлякох вече вниманието и на самите владици, които ме почетоха с много и разни свои милости; милости таквизи, които ме сториха да забравя онези, които техните хора ми бяха сторили. Но да ги казвам една по една, то ще бъде дълга и широка работа, ще кажа само толкоз, че с техните грижи за мене аз повече и повече се заякчих в учителското звание.
Цели шестнадесет години аз шетах на този занаят и берекет версин: риза нямах, ама гол не останах; гладен ходих, ама от глад не умрях. Зер как мога да лъжа, що да си кривя душата и да кажа зло за даскаллъка, гечендисвах се с него твърде добре тука допреди някоя година; но от скоро време насам даскаллъкът досущ подмаза.
Нашите българи под ръководството на своите духовни пастири, гърци владици, отидоха много напред. С техните грижи и старания те се изучиха и надминаха всичките изтъщени народи и като чираци на гърците, като гърците взеха и да хвъркат по облаците. И далеко-далеко те залетяха по краищата на вселенския патрик. От най-напред аз се радвах на тоз бръз български полет, но изпосле, не знам що, хвана да ме не топли, взех да усещам, че краката ми оставаха на хава да се кандилкат.
Тоз занаят предпочетох с туй намерение, че мога с него да бъда на нещо полезен за независимата йерархия. Блазнеше ме, че по звездите може да се изброи нещо, с което да ѝ помогнем, но скоро познах колко съм бил излъган. Сякаш че кукувица бе изпила ума ми, и никак се не договедих из най-напред, че ний искахме йерархията независима, ами лапах мухите по небето, дано съзра нейде някой чеп да я провиснем. Събедих се някога-никога, ама иш-иштен гечмиш; от зяпане нагоре изкривил ми се вратът. Туй би за мен най-голямата злочестина, отколкото ми са се случвали в живота ми; защото, като станах кривоврат, не ставам вече за представител (ако би да притрябват пак представители за по-друга йерархия зависима). Гърците, с които нашите тъкмят да се съортачват, те са челебии, деликати хора и не търпят кривошия за содружник. Представителството вече си отиде от мене; астрономството да го не видя, направи ме ни на един хал; посегнах пак дано се доловя о даскаллъка, но не ме слетя. Даскалъка досущ свършил. На тез години кярове нямало, казват, и затуй на всичките даскали подбили цената, а пък мене ме не щат никакъв, защото ми бил крив вратът. Есенес, в един град край Росита, за един кьорав, с едно око даскал гражданите помежду си щяха да си извадят здравите очи, а пък мене, защото съм гледал малко накриво, ни единът не се обърна да ме погледне. Види се, че кьоравите даскали са ищихар, а кривошиевите нямат никаква цена. С тази пуста астрономия два хляба изтървах из ръка. Къде да ида сега и на какво да се заловя?
Някои приятели ме советуваха да стъпя по дипломатическа част. Кривошиевите, казваха ми те, биле ставали за добри дипломати, защото интересно било за в дипломатиката на челяка очите му и учите му да бъдат разметешени. Може и да е истина, ама аз, като нямам твърде доверие на приятели советници, че не обичам и советите им да слушам, премислих пък и друго: да стана дипломат — на коя работа да се заловя, че да си изкарвам хляба? Българската работа не могат я изкара на глава, ако щат би с по четири очи и с по четири глави дипломати, а то не като мене един такъв с една глава, и тя крива. В таквиз работи аз не обичам да се изтирям и смея да кажа, че ако има някои си да ги блазни, че дипломатически ще могат да извадят някакви симиди за българите, таквизито вятър ги вее. Но всеки знай за него си и аз за мене си. Мене ми стига умът, че в дипломатиката за българи няма прокопция, както и за мене няма хляб. Доде хване дипломатиката да струва пари, аз ще умра гладен; че не съм и самичък, ами и жена, и деца — и брашно няма.
Дипломат аз не ставам, няма и да стана, ами какво да правя? Към дома вече не ми види кобилата да иде, не смея да се покажа пред очите на жената, че като ме току види, ще хване да пращи: „Ти си такъв... твойта глава тя не взема... не се видиш на кой хал си станал, и врата ти изкривиха, тебе пак няма да ти доде ума... се с големи работи се бориш, пък децата ти гладни мрат... света ще разправяш — разправи си къщата, ама ти за дома си не мислиш... яли, голи тръгнахме...“ Тези и други още по-безсолни знам, че ще ми ги надума и ще ме навика, ами каква да я въртя, биех се с ума си. Най-подир реших веке да се оставя от тези големите и хубавите, но гладните занаяти, че да се уловя у други прости, дето дават хляб, занаяти; и тъй отпъвам се от голямото село и ударих по малките селца, дано би да се настаня нейде я пъдар, я говедар.
В Самоводене най-напред ми предложиха да стана магарещар, да им паса магаретата; аз се отказах. Като ще паса магаретата, по-добре пасвам на патрика магарето, че може донякога и на хляб да мина. Знам аз много таквиз, които са пасли на патрика магарето и сега са, хе, бая хора, с пръст ги показват. От самоводските магарета каква облага? Те не са благословени, тях който ги пасе, никакъв не става.
Гайдарската история твърде дълга стана, ама читателите да не забравят, че този, дето я приказва, е и той гайдар и в тях има таквизи, дето за пара засвирят — пък за пет не млъкват, от тази пасмина е невям и негова милост, дето драще тези редове. Но слушайте гайдаря.
От Самоводене отидох аз на друго едно село чутовно, дето чух, че търсели пъдар, и представих се. Селяните се събраха да ме пазарят, ама поискаха най-напред да ме изпитат на глас: ще ли мога да викам, да пъдя тези, които се отбиват по лозята. Мер, то и глас трябвало, а пък мен гласът ми не работи никак. И друга злочестина. Аз взех да се изкайвам и да се изплаквам, че съм изпаднал челяк и много съм теглил, да сторят милост с мене и да ме приберат да се гечендисвам помежду им. „Глас ако да нямам — думах аз, — давам ви най-почтената си пъдарска реч, че ще ходя, ще обикалям, ще тичам, ще гоня, ще пъдя, едним словом, ще вардя лозята.“ Хаир, те гласовит пъдар искат, че нека пъргав да не е: да не ходи, да се излежава под сенките, ама да може да вика. Слушам ги, като хортуват наопаки, и набурило ми се чак на плач. Умилени от положението ми, някои от селяните приеха да подумат нещо за доброто ми. „Да остане — думаха те, — да пошета някой ден, чи да видим, ако върши работа, фащами го, ако ли не, давами му пътя...“ Но другите скочиха и не им дадоха да издумат. „Какви ще сми хубави такъв пъдар да фаним — извърнаха те; — той глас дето няма, остави, ами и вратът му крив; очите му не гледат направо. Той на една страна ще върви, пък на друга ще гледа, де ще види кой гази из лозята. То не става!“ — рекоха и отсякоха и аз си отзех веке; не, няма да го бъде пъдар да стана, ами накъде да вървя сега и какъв занаят да заловя?
Един от моите в това село доброжелатели, бащин ми приятел, покани ме, та ме нахрани и настави ме да ида в Арбанаси. Там, казваше той, може да се настаниш какъв-годе.
— Как — рекох аз, — в Арбанаси, на гръцко село да ща, че какво да правя? То в българските не боже помози, че в гръцките ли? Хем аз не знам гръцки ни кукуригу.
— Ти недей се негри за туй, може да намериш някоя служба, дето на сичките езици се разбира — отговори моят доброжелател усмихнато.
— Ами че съм кривошиев?
— Нищо и от туй, те са дребни работи тез за тях и те не им се вгледват. Те владици правят сакати, попове слепи и гърбави, че като тебе ли такъв, малко нещо кривоврат, не ша го настанят на работа.
— Се не ша го бъде, като не знам гръцки — рекох аз недоверчиво.
— Ама си шашкън българин — отвърна ми той строснато, — баща ти не беше такъв, ти на кого си се метнал тъй будала, че не можеш да си извадиш хляба? Ма те, гърците, блех не знаят по български и на българите владици стават, че ти, като не знаеш гръцки, толкоз барем пъдар не ще ли можеш да им станеш? Кали мера барем не знаеш ли?
— Кали мера, кали спера, Христос анести, псоми, краси, сирто-ферто [13], дотолкоз аз знам.
— Е, търновският владика и толкоз не знай бе, пък на български слово сказва в черква. Варненският владика и добрутро не е чувал, пък българин се показва, че ти за толкоз не ще ли можеш да я закъвръчиш? Коли ги там, пали ги, смали ги, лъжи ги, кога видиш дип зле, грък се показвай. Майка ми, кажи, от Цариград, парамана била на’м на кой владика, ама като умряла, аз съм забравил гръцките, ама съм грък. Уйдурдисвай там, както ти приляга. Хляб гледай да излязва.
— Туй май усилно иде за мене и аз като че не ще можа да го охархоря, ама като казваш, да те послушам, досега чужди совети не съм слушал, сега и туй чудо да видя. Дано пък честта ми да поработи и пъдар да ме турят, я...
С тези думи простих се с бащина си приятел, като му благодарих за гощаването повече, отколкото за советите, и управих се към Арбанаси.
Пътят ми на’как през арбанашките лозя. Първи май беше херал и арбанасчанките бяха наизлезли по лозята да се маисват. Аз си наумих известната по нас поговорка за тукашните през този ден разходки и нещо ми чогол стана. Ако да съм калугер, щях да кажа: „Изкушение, изкушение“, и щях да стоваря всичкия кабахат на дявола, но тази чест като нямам, още и като не умея твърде да се преструвам и да лъжа като прави гайдар, правото ще си кажа, не изкушение, ами челящина, не дявол, а поход. Видях гръкините, разбърка ми се сърцето: дюсчес, поревнаха ми се клетите гъркини. Аз забравих какъв огън гори на главата ми, забравих на кой хал оставих къщата си, как плачат децата ми за хляб и как се чумери, подсмърча и въздиша жената, че и вратът ми, дето е крив, биля забравих, ами взех да си възсусвам мустаките и да се облизвам за гъркиня.
Слабост, братко, народна слабост. Нали съм и аз българин, мога ли да бъда по-други? И аз, каквото и всички катомене българи, като видим гръцко женско, щръкват ни ушите. Ако ли не сме били таквиз да валим на гръцко ний, сега можеше и по-други хора ди сме, ама е тъй, улита ни колесникът и за туй ни се пръска просеникът. Но да додем на приказката си.
Забравих аз всичко и друго не мислех, ами как да станеше работата да останех пъдар в Арбанаси, да пазя лозята и да паса гъркините. Но честта ми скоро ми дойде на помощ да ме отърве от туй заблуждение.
Стигнах до една чешма там на пътя. Един челяк средна пора със самочерни дрехи, задянат с дърва, опрял товара си о камъните на чешмата, седеше да си почива и да се припекува на ранното слънце. Да се отбия, рекох, да пия една вода и да се сприкажа с него челяк да видя мога ли взе някаква аслия за туй, дето си мислех.
Разговорът, който с тогоз челяка направих тогаз, толкоз впечатление ми направи, щото никога не ми излязва от ума. Колкото и да се простря този нашият гайдарски разказ, струва ми се, че заслужава да потаят слушателите да послушат и него. Приказката се отвори с обикновеното поздравление:
— Добър ден, чичо.
— Дал ти господ добро, чичовата.
— Каква й работата, живо-здраво?
— А бе живо и здраво, ама работата, както я видиш... магарешка.
— Как магарешка? — попитах аз зачуден на такъв един нечакан отговор.
— Ей тъй! Не си ли чувал таз приказка, дето тръгнала някоя си жена да си купи магаренце да ѝ носи вода, че я срещнала друга и като разбрала къде се е наканила, советувала я, дето ще си дава парите за таквоз на четири крака магаре, да си вземе едно на два крака, че не току вода, ами и дърва, и брашно да ѝ носи, че и нашата работа сега такваз — дърва носим.
— Че защо ги носиш?
— Ам какво да сторя, като няма, пък трябват; жената ище, та ище.
— Като няма, че то моя работа ли е? Аз, като ѝ внеса ней брашно и вода, и сапун, ударям си калпака о земята и си виря краката нагоре, пък ней, ако ѝ трябват дърва, сляпа не е, е гората, да иде да си донесе. На жената гърбът защо ѝ — дърва да носи. Защо се казва ортак на къщата, като не ще внесе и тя нещо.
— Уж тъй сме видели и запомнили от баща и майка, ама тъй ни изкара честта ни — и вода носим, и дърва носим, и сечем ги, и огън кладем, и вода топлим, и пелените събираме, че и детето люлеем ноще, да спи коконата.
— Да кокне, че да пукне такваз кокона, дето ще ѝ нося дърва аз ней, че пък и детето ѝ да люлея. Тогаз ще ѝ видя люляно дете.
— Ам чи какво ще сториш, като ти се напяло на главата таквоз зло...
— Какво ще сторя ли?... Струвам ѝ аз ней, че и тя ме аресва.
— Празна й тя! С жена на глава не се излязва... тебе няма да питам аз.
— Отде си, ваша милост?
— От Мердана.
— Че там чак таквиз ли са жените?
— Там чак таквиз не са. Ама аз съм оженен на гръцко село — в Арбанаси.
— Че в Арбанаси таквиз ли са?
— Таквиз, ами какви, нали са се кокони, геркини, герак да ги търти.
— Ами ти сега грък ли си?
— Че кажи; като живея в гръцко село и като съм женен за геркиня, и да не съм грък, грък гиби би шей олмушин. Децата ми, ама се са гърчета.
— Че в Арбанаси българи няма ли?
— Сичките мъже са се българи, от селата придошле, ама като се оженили за геркини, огърчили се и те...
— Ами сега геркините жени не са ли?
— Не са зер! Те са кокони.
— Кокони?! Ами че коконите не шетат ли, не работят ли, не помагат ли на мъжете си?
— Каква ти шетня, каква работа, каква помощ те е патило тебе. Кокона хич работи ли?
— Аз пък сяках, че геркините чалъшкани, че твърде обичат мъжето си и ги почитат, и хайле биля беше зело нещо да ме блазни.
— Не им си ял попарата, че тъй ти се струва. Я питай мене.
— Какво да те питам?
— Питай ме как се поменувам.
— Е, че как се поменуваш?
— Как. Е тъй, както видиш: нося дърва на гръб... пък тя й станала озарана в тъмни зори, та се е зареяла из лозята да се май... Я да ѝ зема мотиката и тя, че да... ами аз ша ида сега да стоваря дървата, да поошетам в къщи, че тогаз ша зема да прекопая градината.
— Че що се оставяш тъй на кефа ѝ? Що я не караш да работи?
— Тука й, братко, гръцко село, тука жените съдят и не мож да ги накараш на работа.
— Ам чи не мож ли да я поотупаш?
— Че бута ли се тя бе? То, ти казвам, зъмя ехидница е жена геркиня... Туй не ти е тебе наша българка, да станеш да се набиеш на нея и да ти стане по-мила, че да доди баща ѝ и майка ѝ, че и те да я бият защо не слуша мъжа си. Туй геркинята да речеш да я бутниш, ще станат сичките ѝ роднини като усорлици навръх тебе.
— Ам чи сичките ли геркини са таквиз? — попитах пак аз моя приятел.
— Знам ли аз... по-многото като са таквиз, то и сичкитеще бъдат тази пасмина.
— Чи защо си ся оженил пък за геркиня, като били геркините таквиз?
— Чи защо я... Защото да ме питаш и аз да не зная какво да ти кажа.
— Ам чи как стана то сега най-напред да се ожени ти за геркиня?
— Как стана... е тъй! По копан беше, търсех работа на града и там ме намери туй, тъща ми оладжак. Фана ме да ѝ прекопая лозето. Два дни, три дни копах, аресала ме тя бе, че работя хубаво, току фане тя: „Хади, Петраки, да те оженим ний тебе, ти хранваш жена. Да ти земим ний тебе едно момиче оттука, арбанашка коконка, да видиш жена.“ Туй било, онуй било, н’ам какво си, н’ам що си... Заведе ме у тях. Излезе едно пукниче гъркинче, та се изпревъртя там пред очите ми. „Аресва ли ти туй момиче?“ — питаше ме тя. Аз, като го видях таквози тунко в кръста, позаучудих се. „Е-ще — тя зафана пак, — то й от сой, баба му била н’ам на кой владика парамана; е-ще, то има къщя, има лози, знай да ший на гергьоф.“ И то излезе пак там около мене, шири-мири, н’ам какво зафане гръцката — „Целеби му кир Петраки...“, долу-горе, оманголиха ме най-подир и в неделята ни венчаха. Майка ми, като чува, да виж клетви, ама кой слуша. Геркиня ша води челяко...арбанашка кокона — затуй ми тегли сега главата...
— Зарежи я пък, вещицата, като й такваз, махни се, иди нанякъде да ти миряса главата.
— Е, побратиме, не ти й пащала главата толкоз и нищо не знаеш. То да ти кажа аз тебе, българин, оженен за геркиня, то веке челяк не е, той става като говедо, дето го водят, там отива, дето го вържат, там стои.
— Как може да бъде туй, не мога да ти разбера. Санким сега не можеш ли да я напуснеш? Аз сякам, туй нещо гърците владици сега вече го узакониха, 100 гроша му е глобата, дай ги, отърви се от нея, вземи си друга, българка, да те слуша барем и диванчапраз да ти стои.
— Их, каркадаш... да ти не дава господ с гърци разправа да имаш, нито с женските му, нито с мъжките му. Мъжките са като репей, дето се улови, не се откъсва, а женските като кошрява или като онзи бурен, дето го казват бабини зъби, оттук ако го отмахаш, оттатък се закача. Имай ти с гърци разправа и грък владика да те съди, че да прокопцаш.
БЕЛЕЖКИ
1. Доколкото помия, тя захващаше тъй:
Прославило се Търново
със славни гърци владици
най си се много прослави
със Панарета делия,
делия, делибашия,
лудия гръцки владика.
Като гидия ходеше,
врана си коня яздеше,
окачен топуз носеше,
селата обикаляше,
всякак народа дереше
и грешни пари береше.
Поповете си яздеше,
груби им думи думаше:
де гиди, старци, магарци!
А кметовете псуваше,
псуваше и ги биеше,
калпаците им хвърляше
и тулуми им думаше.
А йощ се повеч прослави
наше велико Търново
със Неофита мъдрия,
мъдрия и лукавия и пр. (бел. П. Р. Сл.)
2. Като каза. (бел. П. Р. Сл.)
3. "Както цял свят, така и Косма" - гръцка игра на думи. (бел. ред.)
4. Дотук разказът по историята за събирането на притчите е взет цял и препечатан без изменение от книжка I и II, 1882 г., на Периодическото списание. Оттука надолу почва продължението на разказа. (бел. П. Р. Сл.)
5. Твърде, много, доста (бел. П. Р. Сл.).
6. Продължението и свършекът ще се отпечатат във II част (бел. П. Р. Сл.).
7. Д. Бошнака се помина и той преди няколко години, но беше жив, когато се пишеха тия редове (бел. П. Р. Сл.).
8. Стой, горе ръцете! (бел. П. Р. Сл.)
9. Добре дошъл, господин владико! (бел. П. Р. Сл.)
10. Интересно е писмото на д-р Алберт Лонг (1832-1901) до Иван Славейков, в което той характеризира баща му така: "Запознах се с баща Ви в 1860 година. Тогава и двамата бяхме млади хора. Неговата сърдечна доброта, пъргавост, поетическият му темперамент и верен усет за истинското, хубавото и доброто ме привлякоха към него. Завърза се веднага приятелство между нас, което никога не се наруши, както и доверието, което имахме един към друг през всичките тези години, пълни със събития. Аз открих гения в употребата на матерния му език, сладостта, грацията и чистотата във всичко, що излизаше от неговото перо..." (бел. ред.)
11. Като става дума за българска история, не виждам за излишно да поразправя по-подробно каквото зная за тая част. Ръкописа, който ми донесе баща ми най-напред, беше го взел от приятеля си Стоенча В. Ахртар, а нему бе донесен той от Елена. Той бе преписан от друг ръкопис в Котел с предисловие от отца Паисия, дето се разправя защо и как съставил той тая българска история. Еленският препис беше подвързан заедно с друга една книга, печатана в Будин, в която имаше печатани всички гербове на някогашните славянски и други държави. Имаше още в края и няколко ликове от славянски светии, особено сръбски и български, а на гербовете опред имаше по 4 стиха на славянски език и тя захващаше, както и другите ръкописи на отец Паисиевата история от краля Батоя, като произвеждаше името на българите от р. Волга. Другият ръкопис, който К. Фотинов донесе от Стара Загора, захващаше много по-отнапред, от славянски някои кралеве в Илирик, и произвеждаше името на българите от краля им Болга. Този същия ръкопис нещо подир 25 години и повече видях у Александра Екзарха, добре преписан и хубаво подвързан с алтън варак по листовете и по корите. В това време Ал. Екзарх ми я поклони и тоя ръкопис изгоря с другите ми книги при разорението на Стара Загора във войната на 1877.
12. Христо Драганов от Търново, последният от съучениците ми при даскал Пеня. Като напуснах аз славянската граматика, напуснал и той и тогава по настояването на отца Неофит Хилендарца, който бе тогаз протосингер при гръцкия владика Неофита, станал учител български на Долна махала, но когато владиката Неофит прогони отца Неофита, то погрижил се да отстрани и Драганова от българското учителство на Долна махала и така той ходил празен дотогава, когато го аз поканих да преписваме историята и после отидохме на Свищов. Той беше едно превъзходно момче; лично бе, хубавец и много скромен, самовъзпитан, но високо нравствен; аз бях по-малък и по-дяволит, и по зачеклица от него. Той беше мирен и мълчалив, с първо виждане изглеждаше като глупав, защото не обичаше много и напразно да говори и да се препира; но когато беше убеден в нещо, за убежденията си не само се препираше, но готов беше и да се бие, и да се жертвува. Докле бяхме при даскал Пеня, той го наричаше Йосиф и прекрасний Йосиф, а мене, защото бях малък такъв и завързляк, титуливаше ме с прозвището Закхей. Баща ми, като се зазнаи с него, когато преписувахме историята, обикнал бе и много му благоволеше, затова и много се постара да му издействува от еснафа помощ, за да се учи. На 1843 през лятото той отиде в Русе за учител, тамо се оженил, после се помина доста млад.
13. Добър ден, добър вечер, Христос възкресе, хляб, вода, иди-ела.
