Анатол Франс (Anatole France)
16 април 1844 г. – 13 октомври 1924 г.
Нобелова награда за литература, 1921 г.
(За блестящите му литературни достижения, белязани с изключителност на стила, дълбоко изстрадан хуманизъм и истински галски темперамент.)
Френският романист и критик Анатол Франс (псевдоним на Жак Анатол Франсоа Тибо) е роден в Париж в семейството на букиниста Франсоа Ноел Тибо и Антоанет (Гала) Тибо. В детството си Анатол, единствено дете в семейството, прекарва много време край брега на Сена, ровейки се в купчини книги ("Това беше библиотека с дължина три квартала", както пише по-късно) и слушайки разговорите на любителите на книги, често наминаващи в магазина на баща му.
Франс (умалено от Франсоа - името на баща му) постъпва в Колеж Станисла, училище на йезуитите в Париж. Момчето се занимава с гръцки и римски автори, но не обича училището. У него за цял живот остава отвращение към училищното преподаване на религията. Като ученик е посредствен, отлични оценки получава само за съчиненията си и майка му го съветва да стане писател. Като се проваля няколко пъти на зрелостните изпити, той най-сетне ги взема на 20 години.
Когато през 1866 г. баща му се оттегля от бизнеса си, Франс, принуден да се изхранва сам, започва работа в едно списание. Работейки като библиограф у издателя Алфонс Лемер, се запознава с неотдавна създадената литературна група "Парнас". Когато излиза първото му произведение, очерк за творчеството на поета Алфред дьо Вини, Франс става една от централните фигури в "Парнас".
По време на Френско-пруската война Франс служи известно време в армията, а като се демобилизира, продължава да пише и да изпълнява различна редакторска работа. През 1875 г. получава първата истинска възможност да се прояви като журналист, парижкият вестник "Време" ("Le Temps") му поръчва поредица от критически статии за съвременни писатели, а през следващата година Франс става водещ литературен критик във вестника. Той води своя рубрика под заглавие "Литературен живот" ("La Vie litteraire"). Статиите, които се появяват в рубриката в продължение на няколко години, излизат в отделно четиритомно издание през 1889-1892 г., озаглавено "Литературен живот". В предисловието към изданието Франс изразява отношението си към субективността на литературната критика. "Добрият критик, пише той, разказва не толкова за прочетеното, колкото за приключенията на собствената си душа". През 1876 г. Франс е назначен за заместник-директор на Сенатската библиотека и в продължение на 14 години заема този пост, което му дава възможност и средства да се занимава с литература. През 1877 г. се жени за Валери Герен дьо Совил.
По това време писателят постепенно се отдръпва от "Парнас" и се сближава с Калман Леви, който издава следващите му две книги. В първата (1879 г.) влизат повестите "Йокаста" ("Jocaste") и "Мършавата котка" ("Le Chat maigre"), а във втората (1881 г.) - романът "Престъплението на Силвестър Бонар" ("Le Crime de Sylvestre Bonnard"), който донася на Франс известност и наградата на Френската академия. "Престъплението на Силвестър Бонар" остава до ден днешен най-четената книга на Франс. Героят на романа, старият учен Силвестър Бонар, скептик по природа, обаятелен и снизходителен към хората, става първият от литературните герои на Франс, в които е въплътена личността на писателя и духът на епохата. Както отбелязва литературният критик Жул Льометр, литературни герои в предишните епохи са били гражданинът, художникът, рицарят, свещеникът, светският човек, а "краят на ХІХ в. е представен от самотен възрастен учен, умен, мислещ, ироничен и много мек".
Благодарение на успеха, който има "Силвестър Бонар", и на популярната ежедневната рубрика в "Време" Франс влиза във висшето парижко общество. През 1883 г. се запознава с Леонтин Арман дьо Кайаве, собственичка на един от най-блестящите литературни, политически и художествени салони. Пет години по-късно тя става негова любовница, а след като Франс се развежда със съпругата си през 1893 г., двамата живеят в неофициален брак до смъртта на Леонтин (1910 г.). Леонтин проявява трогателна грижа за писателя (в бита Франс е напълно безпомощен), учи го на светски маниери и подпомага литературната му кариера.
Към другите значителни произведения на Франс от този период се отнасят романът за християнския фанатик и аскет, религиозния отшелник Пафнутий "Таис" ("Thaïs", 1890 г.) и "Кебапчийницата на кралица Педок" ("La Rôtisserie de la Reine Pédauque", 1893 г.) – роман, в който е въведен още един знаменит литературен герой на Франс - абат Жером Коаняр, мъдрец, бродяга и жизнелюбец от ХVІІІ в. Като престава да води литературната рубрика във вестник "Време" (1893 г.), Франс решава да използва образа на Коаняр за социална критика на съвременния френски живот и пише "Съжденията на Жером Коаняр" ("Les Opinions de Jérôme Coignard", 1893 г). "Червената лилия" ("Ze Lys rouge", 1894 г.) е роман, вдъхновен от любовта към Леонтин дьо Кайаве и първото им пътуване до Италия. В сборника "Седефеното сандъче" ("L'Etui de nacre", 1892 г.) влиза един от най-знаменитите разкази на Франс "Прокураторът на Юдея" ("Le Procurateur de Judée"). През 1896 г. Франс е избран за член на Френската академия. По това време писателят започва да се интересува от социални и политически въпроси и през 1897 г. започва работа над трилогията с общо заглавие "Съвременна история" ("L'Histoire contemporaine"), където се появява господин Бержере, третият значителен герой на Франс, провинциален учител.
През 1898 г. Франс взема участие в делото Драйфус. Под влияние на Марсел Пруст писателят подписва първи знаменитото писмо-манифест на Емил Зола "Аз обвинявам" (1898 г.). В писмото се осъжда опита да се обвини в държавна измяна офицера от френската армия евреина Алфред Драйфус и се доказва, че обвинението е скалъпено, за да се спаси от скандал висшето армейско командване, уличено в корупция. Франс описва делото Драйфус в четвъртия том на "Съвременна история", озаглавен "Господин Бержере в Париж" ("Monsieur Bergeret à Paris", 1910 г.). Благодарение на активната си политическа дейност Франс става близък приятел на социалистическия лидер Жан Жорес и литературен наставник на Френската социалистическа партия.
Следващото произведение на писателя в два това "Животът на Жана д'Арк" ("Vie de Jeanne d'Arc", 1908 г.), написано под влияние на Ернест Ренан, приятел на Франс, е посрещнато с неодобрение. Католиците възразяват срещу демистификацията на Жана, а на историците книгата на Франс се струва недостатъчно правдива. Но в замяна на това пародията на френската история "Островът на пингвините" ("L'Ile de pingouins"), публикувана също през 1908 г., е приета с голям ентусиазъм. В "Островът на пингвините" късогледият абат Маел взема по грешка пингвините за хора и ги кръщава, с което предизвиква множество усложнения на небето и земята. В книгата "Боговете са жадни" ("Les Dieux ont soif", 1912 г.), исторически роман за Френската революция, Франс се основава на знанията, получени от книгите, които е прочел през детството си в бащината книжарница.
През 1913 г. Франс се връща към автобиографичните теми на ранните си произведения, пише очерци за детството и юношеството си, които по-късно влизат в романите "Малкият Пиер" ("Le Petit Pierre", 1918 г.) и "Животът като цвете" ("La Vie en fleur", 1922 г.).
Франс умира в Тур, където се преселва десет години преди
смъртта си. На погребението му присъстват членове на френското правителство.
След смъртта на писателя популярността му рязко спада. Представителите на
следвоенното поколение споделят гледната точка на английския романист Арнолд
Бенет, който на времето упреква Франс в "духовна анемия". Оттогава с
творчеството на Франс се занимават в основни линии учените, текстолозите и
литературоведите. Например Уейн Бут изследва иронията в произведенията на Франс,
Мюрей Сакс - приноса на писателя за развитието на френската новела. Според Пол
Валери Франс е доказал нагледно, че на френски език все още могат да се
създават безценни съкровища, продължаващи великата културна традиция. Душан
Брески, разсъждавайки за писателя, когото Джозеф Конрад веднъж нарича "принц на
прозата", достига до заключението: "Въпреки всичките превратности на
модата в критиката, Франс винаги ще стои до Шоу като велик сатирик на нашата епоха и до такива писатели като Рабле, Молиер и Волтер като един от най-великите френски майстори на острото слово".
Превод от руски: Павел Б. Николов
