Фредерик Бантинг (Frederick Grant Banting)
14 ноември 1891 г. – 21 февруари 1941 г.
Нобелова награда за физиология или медицина, 1923 г. (заедно с Джон Маклауд)
(За откриването на инсулина)
Канадският физиолог Фредерик Грант Бантинг, най-малкото от петте деца на Уйлям Томпсън Бантинг и Маргарет (Грант) Бантинг, е роден във ферма близо до Алистън (Онтарио). Докато учи в местните безплатни училища, се занимава със спорт и се увлича от рисуване и живопис. Стремейки се да оправдае надеждите на своите родители, мечтаещи да видят сина си свещеник, през 1912 г. той постъпва в богословския факултет на университета в Торонто, но в края на същата година, като разбира, че в действителност се интересува от медицина, се прехвърля в университетското медицинско училище.
Когато започва Първата световна война, Бантинг се записва през 1915 г. като доброволец в редовете на медицинския корпус на Кралската канадска армия. Но е изпратен обратно в медицинското училище и след година го завършва със степен бакалавър по медицина. През следващите две години служи като военен хирург в Англия, а след това във Франция, където в битката при Камбре е ранен тежко от шрапнел в дясната ръка. Разбирайки, че ампутацията ще сложи край на кариерата му като хирург, той уговаря лекуващия го лекар да не бърза с операцията и така ръката му е спасена.
След войната Бантинг се връща в Торонто и две години работи като хирург в детска болница. През лятото на 1920 г. се премества в Лондон (Онтарио) и се заема с частна хирургична практика. Но когато става ясно, че този замисъл не е оправдан от финансова гледна точка, той приема предложението да заеме длъжността на асистент в университета на Западно Онтарио, намиращ се в същия град. Едновременно с това се занимава с научни изследвания под ръководството на неврофизиолога Ф.Р. Милър.
Негов приятел от детството умира от заболяване, което днес се нарича захарен диабет. Този трагичен случай става повод Бантинг да се заеме с търсене на средства за лечение на болестта. Захарният диабет бил описан през І в. от римските лекари Целс и Арет, които наблюдавали при някои болни обилно уриниране, прекомерна жажда и загуба на тегло. През ХVІІ в. английският лекар Томас Уилс забелязал, че при пациентите с такива симптоми урината има сладникав вкус. По-късно, през ХІХ в., било установено, че в тънкото черво става преобразуване на скорбялата в гликоза, която след това се пренася от кръвта в черния дроб, където се натрупва под формата на гликоген (подобно на скорбялата вещество, състоящо се от остатъчни гликозни молекули, свързани във вериги).
Предполагало се, че захарният диабет е свързан с панкреаса, защото образци от тъканите на този орган, взети от починали от захарен диабет хора, изглеждали поразени от болестта. През 1889 г. немските физиолози Йозеф фон Меринг и Оскар Минковски премахвали по хирургичен път панкреаса на кучета и наблюдавали след това при тези животни рязко повишаване на концентрацията на гликозата в кръвта и урината, а също и наличие на симптоми, сходни с клиничните прояви на захарния диабет.
Панкреасът е орган с два основни типа секретиращи клетки. Ацинозните клетки синтезират и отделят в каналите на панкреаса храносмилателни ферменти; след това ферментите отиват в тънкото черво, където участват в процеса на храносмилането. Островните клетки (открити в островчетата на Лангерханс - структури с неправилна форма, разположени в панкреаса) синтезират инсулин и го отделят непосредствено в кръвта. Инсулинът помага за приемането на гликозата от клетките, където се използва като източник на енергия. Ако не могат да получат гликоза, клетките започват да оползотворяват мазнини (във вид на мастни киселини). В резултат от биохимичното разграждане на мазнините в условията на дефицит на инсулин възниква диабетична кетоацидоза, при което съдържанието на кетонови тела нараства в кръвта и тъканите и настъпва нарушаване на киселинно-алкалното равновесие на организма. До използването на инсулина това състояние обикновено водело до летален изход.
Първите опити да се изолира инсулин, изработван от островните клетки, се усложнявали от това, че хормонът се разрушавал от трипсина, фермент на ацинозните клетки. Една вечер през октомври 1920 г. Бантинг прочита статия на Мозес Барон, в която се описва блокада на панкреасния канал от жлъчни камъни и развиваща в резултат от това атрофия на ацинозните клетки. Същата нощ, като се събудил, Бантинг си записал, за да не забрави: "Да се лигират панкреасните канали на кучета. Да се изчака шест-осем седмици. Опитай да изолираш екстракта". Той се надявал, че "като се лигират каналите и се почака известно време, необходимо за разрушаване на ацинозните клетки, ще се намери начин за получаване на екстракт от островните клетки, неподложени на разрушителното въздействие на трипсина и на другите панкреатични ферменти".
По предложение на Милър Бантинг разказва за своята идея на Джон Дж. Маклеод, професор от Торонтския университет, който поради заеманата от него длъжност можел да му предостави нужното за изследвания оборудване. По думите на Бантинг отначало Маклеод се присмял на предложения проект; едва след няколко повторни посещения в кабинета му Бантинг получил най-сетне необходимата подкрепа. Като резултат Маклеод предоставил за изследването лабораторно помещение и десет кучета, а също осигурил и помощта на лаборанта Чарлз Бест, студент-медик, умеещ добре да определя съдържанието на захар в кръвта и урината. Бантинг напуска университета на Западно Онтарио и се връща в Торонто.
През май 1921 г. Бантинг и Бест започват в Торонтския университет серия от опити, докато Маклеод заминава на почивка в Шотландия. До завръщането му през август Бантинг и Бест успяват да екстрахират инсулин от островната тъкан на кучешки панкреас. Експериментаторите извадили също така панкреаса на едно куче, а след това инжектирали екстракт от островната тъкан на умиращото от кетоацидоза животно. Кучето оздравяло: равнището на гликозата в кръвта му се понижило до нормалните предели, а в урината гликозата изобщо изчезнала.
Малко по-късно през същата година Бантинг и Бест съобщават за резултатите от своите изследвания пред клуба на "Списание по физиология" в Торонтския университет, а през декември 1921 г. изнасят доклад пред членовете на Американското физиологическо дружество в Ню Хейвън (щат Кънектикът). Този път по време на доклада присъства и Маклеод, който по-нататък използва всички възможности на своята катедра, за да се постигне получаване и пречистване на големи количества инсулин. За това се оказва необходима помощта на биохимика Дж.Б.Колип и Маклеод го включва в проекта. През януари 1922 г. в детската болница в Торонто за първи път е проведено успешно лечение с инсулин: пациентът е 14-годишно момче, страдащо от тежка ювенилна форма на захарен диабет. Последвала серия от клинични изпитания за определяне на биологичното въздействие на инсулина и за разработване на основните препоръки за клиничното му използване. По-нататъшното определяне на дозировката на препарата при лечение се осъществява от Бантинг, който предписва различни количества инсулин, получен от панкреаса на едър рогат добитък, на доктор Джо Джилкрайст, негов бивш съученик, болен от диабет и съгласил се доброволно за провеждане на експеримента.
По-късно през същата година Маклеод съобщава за откриването на инсулина на заседание на Асоциацията на американските лекари, като прави и изявление за пресата. Според един от биографите на Бантинг, присъствал на това събитие, изявлението на Маклеод прозвучало така, сякаш откриването на инсулина е негова заслуга, а неговите колеги само са му помагали. Този инцидент дотолкова вбесил Бантинг, че по-късно, работейки с Колип, когото смятал за съюзник на Маклеод, "не се сдържал и внезапно го ударил". Този епизод бил съвсем нехарактерен за Бантинг, известен със своята доброта и благородство, и със стремежа си да избави дори лабораторните животни от излишна болка.
Вместо да получи патент за инсулина и да забогатее след това приказно, Бантинг предоставя всичките права на Торонтския университет. По-късно правата за производство на инсулин преминават към Канадския съвет по медицински изследвания и в края на 1922 г. новият препарат се появява на фармацевтичния пазар.
През същата година Бантинг завършва докторската си дисертация, свързана с резултатите от изследванията му, и получава в Торонтския университет докторска степен по медицина. Той си спечелва международна известност. През 1923 г. властите на провинция Онтарио учредяват в Торонтския университет отделение за медицински изследвания на името на Бантинг и Бест; с декрет на канадския парламент Бантинг получава пожизнена рента. В негова чест в Торонто са учредени също Изследователски фонд "Бантинг", институт "Бантинг" и Бантигови мемориални четения.
През 1923 г. Бантинг и Маклеод си разделят Нобеловата награда по физиология и медицина "за откриване на инсулина". Вбесен, че Бест не е сред лауреатите, Бантинг заплашва, че ще се откаже от наградата, но като се вслушва в съветите, не прави това. Дава обаче половината от парите, които е получил, на Бест и заявява на всеослушание за приноса му в откриването на инсулина. (Членовете на Нобеловия комитет достигат по-късно до конфиденциалното мнение, че Бест е трябвало да бъде включен сред наградените.)
През 1924 г. Бантинг се жени за Марион Робъртсън; двамата имат един син. През 1932 г. първият му брак завършва с развод и през 1939 г. той се жени за Хенриет Бел.
Малко преди Втората световна война Бантинг се увлича от авиационна медицина, по-специално от това какви биологически въздействия оказват върху човека полетите на големи височини. През 1940 г. Бантинг постъпва доброволно на служба в канадските военновъздушни сили като свързочен офицер. Той доставя важни съобщения от Канада за Англия. През 1941 г. военният самолет, с който лети Бантинг, катастрофира в отдалечен район на Нюфаундленд. Бантинг умира, преди спасителният отряд да пристигне.
Крал Джордж V присъжда на Бантинг дворянско звание, той е член на Лондонското кралско дружество, почетен член на Кралския колеж на хирурзите и на Кралския колеж на лекарите. Бантинг получава наградата Рива на Торонтския университет (1922 г.), наградата Камерън и почетното право да чете лекции в Единбургския университет (1927 г.), медала Флайвъл на Кралското дружество на Канада, а също така почетни степени в Куинс колидж (Ню Йорк) и Торонтския университет.
Превод от руски: Павел Б. Николов
