Христо Ампов от Дойран, Вардарска Македония - "Кратка автобиография на Христо Динев Ампов (ръкопис)", София, 1978 година
Извел в текстов вариант и редактирал: Павел Николов
Роден съм в гр. Дойран на 30 март 1896 г..
След свършването на прогимназията в гр. Дойран, постъпих в Солунската българска реална гимназия.
Свърших курса на гимназията през юни 1913 година. Прибрах се при родителите си в Дойран. Почна Междусъюзническата война, гарнизона от Дойран замина на фронта. Младежите до 30 години бяха свикани в серските и драмски дружини. По-възрастните от 30 години бяха свикани в така наречената "местна милиция". Завърналите се от гимназията ученици постъпихме доброволци в милицията. Там бе възможно да обучаваме мобилизираните граждани в милицията и да изпълняваме гарнизонската служба.
Още на първия ден от войната нашите войски заеха Гевгели. Оттам докараха пленници, между които и един сръбски капитан. Беше арестуван гръцкия владика на града. Възложиха на мен и моя съкласник Борис Лимонов да откараме владиката и пленения сръбски капитан в губернаторството в гр. Сер. Изпълнихме заповедта. Когато се върнахме в Дойран, родителите ми бяха напуснали града по посока на гр. Сер, с надежда да ме срещнат. Разминахме се. С Борис Лимонов изпратиха ни на пост над града до полунощ, когато требваше да дойде смяната. Такава не дойде. Призори се прибрахме. Баба ми каза, че градът е опразнен от войска и администрация. Отидох в Околийското управление - наистина нямаше никой. Тръгнах по шосето за Струмица. Из пътя срещнах много семейства, които бягаха на север. В Струмица заварих пристигнали преди мене другарите Борис Лимонов, Георги Проданов и Христо Кречов. Нашата армия вече се оттегляше. Четиримата тръгнахме за Горна Джумая.
В Дупница намерих родителите си. Там се появи холера. Прехвърлихме се в София, където ни свари Букурещкия мир, съгласно който Дойран оставаше в Сърбия, а Струмица в България. Върнахме се в Струмица, където се заселихме. През 1913/1914 учебна година не можах да се запиша студент - станах чиновник в Окръжното управление. Следующата учебна година бях вече студент. Записах се в Македонското студентско дружество, в което ме избраха касиер. През 1915 година почна Първата световна война. Свикан бе 40 набор, аз бях отложен за 41 набор. През 1916 година свикаха и моя набор. Постъпих войник в 14 дружина в Горна Джумая. След 4 месеца изпратиха ме в Школата за запасни офицери в Княжеството. През 1917 година свърших школата с отличие, което ми даваше право да остана като инструктор в школата. Пожелах на фронта, в 60 македонски полк. Участвах в боевете при Яребична (Хума). Върнахме се пак при Дойран. Участвах в боевете при Дойранското езеро при голямата офанзива на англофренците. След пробива на Добро поле, отстъпихме с полка при Ново село - Струмишко. Участвах в боевете при Ново село. Там ни свари и примирието.
Демобилизирах се в Горна Джумая и заминах за София да продължа образуванието си. В университета сварихме мамини синчета, които през целата война останали на служба в Министерство на външните работи. Те бяха всички от Цариградския лицей, но владееха отлично френски език. Те, в наше отсъствие, беха овладели ръководството на Македонското студентско дружество. Ние, фронтоваците, ги разкарахме. Съгласно Солунското примирие България се задължаваше да предаде около 150 души "военнопрестъпници", между които Т. Александров и Протогеров за съдене в Сърбия. Стамболийски лавираше, молеше Сърбия да не настоява за изпълнение на тази точка от примирието. Сърбите бяха непреклонни. Стамболийски обещаваше тук да бъдат съдени тези "военнопрестъпници" и да омилостиви победителите, той наистина предприе арести. Между арестуваните бяха Александров и Протогеров. На отказа на Министър-председателя да предаде тези двама, командующият окупационните войски, ако се не лъжа генерал Кретиен, решил да нападне Централния затвор, за да извлече водачите на ВМРО, пък и някои други.
По това време има Съглашенска контролна комисия, която да следи изпълнението на договора за примирието. В тази комисия участваше и японски полковник. Узнал за намерението на генерал Кретиен за нападение на Централния затвор, японския полковник, съвсем дискретно, уведомил Министър-председателя. Последният свикал министерския съвет на тайно заседание, за да вземат решение по въпроса. Единодушно решили да не се предават затворниците. Възложили на министър Ал. Димитров да иде в затвора и да уведоми Александров и Протогеров за опасността, която ги грози и им предложил сами да изработят план за бягство, с пълно съдействие на властта. Двама четници, преоблечени в стражарски дрехи, с файтон закарали двамата в Александровата болница на лечение. По пътя доверени хора на ВМРО нападнали файтона и отвлекли арестантите. След неколко дена министър А. Димитров срещнал двамата бегълци и им предал решението на правителството: ще имат пълната подкрепа на властта, но с горещата молба, около границата да не стават пукотевици. България е окупирана страна, целият ни внос и износ зависи от Сърбия. Ако решат сърбите да затворят границата, ще изпукаме от глад, рекъл им Ал. Димитров.
Горната история ми е предадена лично от Александър Оббов - един от лидерите на БЗНС.
Вече на свобода, двамата водачи на ВМРО дадоха тласък на македонското движение. Легалната организация - Съюза на македонските братства, ръководството на който бе в ръцете на доверени хора на ВМРО - респективно Ив. Каранджулов, Баждаров, Пърличев, Никола Стоянов и др., осланяйки се на Уилсоновите 14 точки, застанаха на почвата за цяла, неделима Македония да се присъедини към България. Левицата излезе с лозунга: "Назад към автономията". Левицата се организира във "Временно задгранично представителство на бившата ВМРО". В тази организация влизаха корифеите на Македонското освободително движение: Гьорче Петров, Д-р Татарчев, Д-р Хр. Далкалъчев, Туше Делииванов и много други. От Македонското студентско дружество аз бях делегиран за връзка с това представителство. Димо х. Димов редактираше органа на представителството - "Бюлетин".
Хаджидимов изпрати ме да обиколя Джумайска, Мелнишка, Петричка и Струмишка околия с организационна цел. Във връзка с предстоящите избори, населението и бежанците в Струмишки окръг и населението и бежанците в Гюмурджински окръг взеха решение да не се вземе участие в изборите, щом като заставаме на базата за Автономия. Временното представителство прие това решение от народните маси, издаде и манифест във връзка с това. Хаджидимов, обаче, тайно от другарите, изпратил в Мелнишко писма да се гласува за тесняците. Тези писма попаднаха в Таската Серски и той кацна в София. Последва караница между двамата. Временното представителство се разтури, защото издръжката му беше отдолу.
Хаджидимов организира "Емигрантски комунистически съюз" от македонци, добруджанци, тракийци и западнокрайнски комунисти, с орган "Освобождение". Казах му, че това е погрешен път. И наистина, около него събраха се числом и словом около 400 души. Другите основаха Македонска федеративна организация, начело с д-р Далкалъчев, Павел Шатев, д-р Филип Атанасов и др. Последната разрасна, обхвана цяла България. Само в Плевен имаше 600 души редовно отчетни членове - нещо което дори известните политически парти не бяха успели да достигнат.
Борбата между двете македонски организации се разгоря. Федералистите образуваха албанска, влашка, турска и еврейска секция. В едно общо събрание митинг в цирка на ул. Пиротска до днешния Македонски дом стана обединението на всички секции.
Пред 1922 година, най-неочаквано, от Съюза на братствата се получи предложение за общ, обединителен конгрес на двете организации. Аз бях против това обединение, макар че бях избран от Макед. студентско дружество и от Струмишкото братство, аз не отидох. Стоях на становището, че требва да има две отделни организации: едната да представлява емигрантските печалбари, а другата - бежанците.
Дойде 9 юни 1923 година. Избити бяха много наши другари: Таралямов, Климе Размов... други избягаха.
Дойде и убийството на Т. Александров, последвано от масови кланета. Знаехме това, което става във Виена. Попадна ми първия брой от в. "Македонско дело". Взех от него адреси на администрацията на вестника и изпратих дописка с псевдоним. Аз, Йосиф Кондов и Георги п. Христов - учител в Горна Джумая, турихме основите на ВМРО (обединена). Разменях кореспонденцията с Виена, със статии и дописки с най-различни псевдоними, без да знаят горе нашите имена. ВМРО (обединена) тук разрасна много. Проникнахме и всред редовете на двете крила на ВМРО. Бяхме напълно осведомени за това, което ставаше у тях. Очаквахме всеки момент и убийството на Протогеров. За да можем да използваме за нашите цели такава една развръзка, писахме един от центъра да дойде в България под пълна гаранция за сигурност. Отказаха. По-безопасно е комитаджилък из виенските кафенета. Съгласи се Георги Занков, но на румънска територия - в Силистра. Отидохме двамата с Кондов без паспорт - нелегално. По-късно устроихме среща в Гюргево, друга в Букурещ. Отидох във Виена, но големците - Влаховци бяха избягали в Берлин. Отидох и в Берлин. Там се поскарахме. Не се разбрахме по много въпроси. Те свикали в Берлин конференция без наше участие. Аз свиках в Цариград друга конференция.
София 1978 г.
Хр. Д. Ампов
1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".
2. ЗА АВТОРА: Христо Ампов е български революционер, деец на Македонското студентско дружество "Вардар" и ВМРО (обединена).
ОРИГИНАЛ
