ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО

ОТ АВТОРА

След шестдесет и пет години пиша това, което изплува от паметта, не винаги и не непременно последователно, не всичко мога да разбера, нищо не мога да оправдая, пиша за това, което е попаднало пред погледа ми, отделни страници от живота, от фронта и от тила на 31-ва армия, сражавала се на Централния, 3-ти Белоруски и 1-ви Украински фронт, калейдоскоп от няколко аспекта на живота: изповед, щастие, позор, покаяние, мемоари, дневници, документи, писма, понякога догадки, понякога прозрения. Страната, миналото, бъдещето и всичко, което поглъща мисълта, че всичко е пред нас!

Обаче не всичко е толкова просто. Напред – назад. Поезия, проза, живопис, книжна графика, дизайн. Преминавам от един жанр към друг и усещам, че не изменям на себе си, че всичко това е мое. Случайно ли е, че на последната граница на своя живот оформям старозаветни и евангелски книги? Случайно ли е, че, стремейки се да пиша най-прости стихове, най-искрено прозряна проза, се сблъсквам с най-сложните текстове на книгите за битието и с капризите на променящото се време? Искам да кажа всичко просто, не елементарно просто, а мъдро просто, универсално просто, така че да е неповторимо. Осемдесет и шест години. Всяка секунда е скъпа. Откриват се нови хоризонти, животът се разширява с всеки ден, всичко е пред мене! И ако е писано да спра, то няма да изчезне вече появилото се чувство на удовлетворение. Нито ден без ред, нито ден без рисуване. Четири години война. Живях, обичах, работих, помагах на когото можех. Петнадесет книги със стихове, спомени за детството, за войната, биографии на художници, композитори, поети, приятели. Война и мир. Размисли за изкуството, любовта, живота и смъртта, за стремително течащото време и непреходната увереност, че всичко е пред мене! Всичко е пред мене!

Дните и годините от живота се разтварят като ветрило и само едно остава непроменено – всичко е пред нас!

Ще продължавам напред – и отново и отново ще се връщам назад. Иначе не става за момента, да не забравя засега новите стихове на осемдесет и шестгодишна възраст, първо стиховете, а след това – всичко е пред нас!

Глава 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

В началото на юни 1941 година положих последните изпити и преминах във втори курс на Юридическия институт. Оценките ми по предметите, с изключение на теория на държавата и правото и латинския език, не бяха добри. Вече разбирах ясно, че няма да се занимавам с юриспруденция, и ме привличаха в института само най-неочакваната романтична връзка с едно момиче, чието име забравих, и заседанията на литературния кръжок, ръководен от Осип Максимович Брик. Очевидно вече не се съмнявах, че ще пиша до края на живота си. Но на практика всичко се оказа много по-сложно.

На 22-ри сутринта, докато минавах с велосипед покрай една от съседните вили, чух фрагмент от речта на Молотов и след пет минути вече бях у дома. Родителите ми, брат ми и гостите се опитваха да разберат какво ще се случи. Всички бяха уверени, че войната няма да продължи повече от три седмици и че капитулацията на фашистка Германия е неизбежна.

От сутрин до вечер слушахме докладите на Информбюро и все повече се удивлявахме на неочакваното и плашещо развитие на събитията. През юли германците започнаха да бомбардират Москва.

През деня седяхме до радиоприемниците. Вечерта, след първата бомбардировка, пред входа на Казанската гара се образува задръстване. Задните напираха, предните нямаха къде да отидат, някой крещеше, че една жена била прегазена.

Пероните на крайградските гари бяха претъпкани от хора с вързопи и куфари. Московчани излизаха на площадите пред гарите, разпръсваха се кой накъдето може. Един от тях спря до нашата ограда.

– Може ли да пренощуваме във вашия двор? Имам жена и две деца.

– Влизайте. Какво става в Москва?

– Красная Пресня е напълно унищожена, казват, че бомбардират Арбат. Немците вече са превзели Смоленск.

А на гарата едни момчета обградиха старица със синя карирана кърпа и чуждестранно палто. Старицата казваше, че е дошла от Киев при дъщеря си, но момчетата не ѝ вярваха.

– Заведете я в участъка, там ще разберат всичко – убеждаваше приятелите си разумно дванадесетгодишно момче.

Но друго момче с къси панталони размахваше голяма брезова пръчка и се вълнуваше много:

– На външен вид е жена, но всъщност е мъж! Ах ти, – заплаши то, – маскирал си се!

След полунощ над нас започнаха да кръжат немски бомбардировачи. Някъде около Люберци или може би по протежение на целия околовръстен път нашите зенитчици организираха защита. Трасиращи картечни откоси образуваха непрекъснати светлинни рисунки, във въздуха се взривяваха снаряди. Самолетите завиваха и отново се озоваваха над нас.

Тази ситуация продължи около два часа и изведнъж във въздуха с се появи отгоре ни светещ кълбо.

Никой не знаеше какво е това, с всяка минута кълбото се увеличаваше и си спускаше право към нас.

На улица „Октомврийска“ московчани спяха на килимчета и одеяла. Всички се събудиха и, като омагьосани, гледаха с ужас към небето. Мислеха, че това е голяма бомба със закъснител или някакво още по-коварно немско оръжие, и всеки беше убеден, че пада точно върху него.

И щом един човек побягна, всички, цялата улица, скочиха от местата си и се затичаха. Но кълбото също не стоеше на място. Тичаха обратно, а то също се движеше обратно и ставаше все по-голямо и по-страшно.

Аз тичах към киното.

Непознато момиче ми подаде ръка.

От умора и ужас паднахме в канавката до киното. Момичето се притисна до мене, и аз го целунах, то плачеше и ме целуваше, и сърцето ми вече не биеше от страх, а от неговата близост. А кълбото ставаше все по-голямо и вече беше точно над нас, като прожектор, който ни осветяваше и заслепяваше. И изведнъж изчезна.

Изправихме се — мокри, мръсни, потресени.

Изпратих момичето до нейното училище. То ме целуна за последен път. Повече не го срещнах никога. А кълбото? Оказа се, че не е нищо особено. Беше осветителна ракета, фенер. Но разбрахме това едва на следващия ден.

През август немските самолети бомбардираха всяка нощ Биково. Изкопахме квадратна яма два на два метра и дълбока около метър и половина. На дъното постлахме килим. Върху килима сложихме шест стола. Седяхме на столовете, притиснати един до друг, и гледахме напрегнато към небето.

Един след друг немските самолети прелитаха над нас. Приблизително след четири минути в района на Люберци се образуваше непрекъсната огнена стена — хиляди трасиращи зелени и оранжеви картечни откоси, стотици осветителни ракети, стотици прожектори. Техните лъчи, пресичащи цялото видимо пространство, се движеха във всички посоки, и ако немски самолет попаднеше в лъча на един от прожекторите, той вече нямаше шанс да оцелее, защото още двайсетина прожектора го заслепяваха и осветяваха. В яркото светлинно пространство се взривяваха стотици зенитни снаряди. Самолетът се запалваше и падаше, а в обсега на прожекторите се озоваваше пилотът с парашут. Всичко това го виждахме не само ние, но и немските пилоти. Те рязко завиваха, отново се появяваха над нас и отново летяха към Москва. И отново огнената стена ги плашеше.

Десетки кръгове, небето над нас бучеше, а ние седяхме на столовете, и ни беше страшно, и вече ни боляха вратовете, но все пак гледахме към небето.

Междувременно наближаваше утрото, небето започваше да просветлява, и цялата армада, която не бе успяла да пробие към Москва, изхвърляше бомбите и запалителните устройства, предназначени за московчани, върху Биково и отлиташе обратно към Германия.

Изскачаме от ямата. На улица „Октомврийска“ горят две къщи. Пет запалителни бомби са паднали близо до нас, в малинова градина между навеса и нашата вила.

Малините горят.

Татко засипва запалителните устройства с пясък.

Аз пълня кофи с вода и гася огъня, който се приближава към верандата на вилата. Чичо ми беше тежко болен: инфекциозен полиартрит беше изкривил и обездвижил краката и ръцете му за много години и едва ходеше из стаята. Но се случи чудо.

Обзет от ужас, той прескочи оградата, озова се на улицата и изобщо не можеше да разбере къде се намира, къде е нашата врата и къде е нашата вила.

Москва. Септември-октомври 1941 година

На 1 септември 1941 година се преместихме от Биково в Москва. Немците продължаваха да бомбардират града. Вместо ямата в Биково, сега всяка нощ дежурех на покрива на нашата къща.

На Покровския булевард, точно срещу нас, между дърветата и пейките, беше разположена зенитна батарея, а на ъгъла на покрива на къщата зенитчиците бяха инсталирали две четворни картечни установки. На булеварда, на известно разстояние от зенитчиците, а след това на всеки 100–150 метра, стояха лебедки, с които през деня с помощта на стоманени въжета се издърпваха на земята, а през нощта се пускаха и се издигаха високо в небето заградителни аеростати, подобни на китове или хипопотами.

В бившата стая на техника-надзорник, на първия етаж, до телефона дежуреха на смени моите връстници – студенти и студентки – и чакаха указания от щаба на районната отбрана. Когато през пръстена на зенитната защита на града успяваха да се промъкнат немски бомбардировачи, при сигнал „Тревога!“, под звуците на сирени, фабрични клаксони и пожарни коли, ние, следвайки указанията на дежурните, тичахме по всички етажи, звъняхме на вратите на всички жилища, будехме жителите и следяхме да се спуснат навреме в дълбокото мазе на къщата, оборудвано като бомбоубежище. След това се качвахме на тавана, където всеки от нас имаше свое място пред таванското прозорче, през което лесно се изкачвахме на покрива на къщата.

Това е един от най-страшните спомени в живота ми. На хоризонта явно се появява вражески самолет. Стотици прожектори, стотици разноцветни трасиращи картечни откоси и взривяващи се снаряди се съсредоточаваха в пространството, където се предполагаше, че се намира.

Цялата тази маса от огнено небе бавно, с все по-нарастващ тътен, се приближава към нас.

И всичко това щеше да е поносимо, ако не започваха да стрелят зенитните батареи, разположени под нас на булеварда, и едновременно с тях четворните картечни установки на ъгъла на нашата къща.

Очите не можеха да се откъснат от заслепяващото небе, ушите глъхнат, обхваща ги някаква пронизваща болка. Железният покрив на нашата седеметажна къща се разтърсва и аз започвам да се плъзгам бавно надолу по него. Лягам по гръб и се вкопчвам конвулсивно с ръце в ръбовете между ламаринените листове на покрива, а тътенът става все по-силен. Целият покрив е осеян с падащи от небето куршуми и малки осколки от снаряди. И следва кулминация.

Няколко запалителни бомби падат на покрива.

Тук чувството за дълг надделява. Скачам на крака и с подготвена лопата засипвам огнените кълба с пясък от сандъка. Не съм сам, на покрива сме около дванадесет души и за няколко минути успяваме да угасим всички запалителни бомби. Страхът завинаги се забравя.

Мръсни и издраскани, се събираме на тавана и се смеем. И всеки иска да разкаже как, без да се страхува, точно той е загасил най-опасната запалителна бомба — онази, която се е запалила на самия край на покрива или първоначално не е била забелязана и вече е нагорещила пространството около себе си.

В шест сутринта, след отбоя, слизах от тавана, влизах в жилището си, навивах будилника и мигновено заспивах. След три часа започваха лекциите в Юридическия институт.

Така продължи десет дни.

Бях изтощен, спях по време на лекциите в Московския юридически институт и разбрах, че обучението и ежедневните дежурства на покрива са несъвместими.

Вечерта в диспечерската дежуреше едно мило момиче, което познавах като дете – дъщеря на колега и приятел на майка ми, Нина Репина. На 7 септември седяхме заедно на тавана до един прозорец, после излязохме на покрива и загасихме няколко запалителни бомби. Изморени, се върнахме на тавана, погледнахме се в очите. Тя се усмихваше. Прегърнах я, тя се притисна към мен и до отбоя се целувахме.

Обясних на Нина ситуацията с института и дежурствата на покрива. Написах заявление. Разрешиха ми да дежуря през ден. След това, до 16 октомври, една нощ дежурех на тавана, а следващата се наспивах в жилището си. Някой звънеше и предлагаше да сляза в бомбоубежището, но аз не отговарях. При срещите ни, Нина се обръщаше настрани.

От 1 до 15 септември студентите от всички курсове на Юридическия институт бяха изпратени на работа в Северното товарно пристанище на Москва река, а от членовете на литературния кръжок създадоха бригада за издаване на бойни листовки и плакати от типа на „Прозорци на РОСТА“. Работехме денонощно на две смени. Аз пишех стихове за плакатите и текстове за бойните листовки, интервюирах студентите и за първи път в живота си оформях бойни листовки като художник. Не помня моите агитационни стихове, но помня, че се харесваха на моите другари, както и общото усещане за възторг – бяхме нужни на колектива. Изглежда, това, което правехме, не беше формално, а предизвикваше всеобщ интерес.

На 16 септември, съвсем неочаквано за нас, първата лекция се проведе в залата на Малкия салон на консерваторията. Не знаех, че сградата на института е свързана с консерваторията чрез коридор.

Изненадата се увеличи неимоверно, когато на сцената, придружен от двама въоръжени с автомати агенти на НКВД, се появи Вишински, бившият главен прокурор и първи заместник на министъра на външните работи Молотов.

Директорът на института ни представи Великия прокурор и обясни, че два пъти седмично, по два часа, ще ни чете лекции по история на дипломацията. Стотици ръце се вдигнаха във въздуха.

– Какво се случва на фронта? Защо нашите отстъпват толкова бързо? Какво ще стане?

– Наистина ли сте попаднали в плен на вражеската пропаганда? – усмихвайки се, каза заместникът на наркома. – Наистина ли не ви е ясно, че нашите маршали примамват армията на Райха в капан? Да, вярно е, позволихме им да стигнат до Минск, но не ще минат и два дена и те ще побягнат и няма да има спиране. Считайте, че вече сме победили!

Цялата зала стана, горящи очи, бурни аплодисменти.

А след седмица:

– Наистина ли…

Но вече ставаше дума за Смоленск и вече на всички беше ясно, че Великият прокурор лъже.

Последното занятие се проведе на 15 октомври.

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ

16 октомври 1941 година

Сутринта отивам в моя институт.

Първите два часа според графика са лекции на прокурора Вишински. Но се оказва, че всички лекции са отменени.

Някой обявява, че вечерта институтът в пълен състав ще бъде евакуиран от Москва в Алма-Ата и затова трябва да получим документи за смяна на местожителството от военкомата. Че всички сега не подлежат на мобилизация, но след ускорено завършване на института ще бъдат изпратени на фронта. (В състава на някой трибунал? В СМЕРШ?)

Озадачен съм, но заставам на опашка във военкомата. Гледам – в коридора стои В.С., прегръщаме се. Внезапно той ми казва, че е решил да остане на всяка цена в Москва и за да постъпи някъде на работа, трябва да получи от военкомата справка. Ще постъпи или в институт, или ще започне такава работа, която да му осигури защита от мобилизация. А ако германците превземат Москва? Казва, че това не го плаши, уверен е, че по-зле няма да бъде. Опашката е дълга и едва в четири следобед получавам нужния документ.

Значи евакуация в Алма-Ата? Звъня от военкомата вкъщи и изведнъж мама не издържа и започва да плаче. Къде се изгуби? Вече трети час се опитвам да те намеря. Баща ти се тревожи, неговото министерство на нефтената промишленост ще се евакуира вечерта в Уфа.

– Витя – казва тя (Витя е моят по-голям брат) – е в бронетанковото училище в Магнитогорск. След няколко дни и ти ще заминеш в армията, а ние без твоята помощ няма как да стигнем до Уфа.

Мисля три минути.

Не искам да бъда военен юрист, още по-малко заради освобождаването от мобилизация.

Като пристигнем в Уфа, ще подам заявление за доброволно постъпване в армията.

Вкъщи мама събира в куфари всичко, което може да ни потрябва за живот приблизително половин година. Да, тогава всички бяхме уверени, че войната няма да продължи повече от половин година. Но Уфа? Това север ли е? Нито Урал, нито Сибир? Предстои студена зима? Значи, всичко вълнено и кожено: палта, шапки, дрехи, ботуши, галоши, валенки. А на какво ще спим?

Пълним куфарите с необходимите неща, завързваме вързопи и чували: три матрака, три памучни одеяла, три възглавници, чаршафи, калъфки, отделно – съдове, тенджери, тигани, легени. А книги? Куфар с книги. Мислехме, че живеем бедно, но се оказа, че имаме толкова много неща. А храна? Захар, брашно, зърнени храни, хляб. Нещата са два пъти повече от тези, които взимахме за вилата. Там винаги наемахме камион, а тук – как да пренесем всичко на ръце?

Опитвам се да вдигна ту един, ту друг вързоп и виждам, че не е по силите ми. Започвам да развързвам чувалите, да вадя половината неща от куфарите. Спорим, караме се, но колкото и да изхвърляме, пак е непосилно за носене.

В осем вечерта пристигна татко, опита се да вдигне два-три куфара и каза, че е прекалено тежко. Пак разопаковахме всичко.

Безпощадно се разделихме с това, което не беше абсолютно необходимо, завързахме отново багажа и най-накрая, в девет вечерта, решихме, че повече няма и минута за губене. Татко предаде ключовете от апартамента на дежурния и се подписа в специалната книга на заминаващите. Апартаментът ни беше запазен за нас, за което имахме документи, а в книгата бяха записани номерата и датите на тези документи.

Мама стоеше до багажа. Пренасяхме куфарите един по един на разстояние около двадесет метра и се връщахме за следващия. Трябваше да стигнем до трамвайната спирка при Покровските врата. Оттам един от трамваите отиваше по „Покровка“ до „Разгуляй“ и Елоховскаята църква, завиваше и стигаше до моста на околовръстната железопътна линия, точно срещу Казанската гара. Но вече срещу Милютинската градинка, изтощени и облени в пот, разбрахме, че няма да можем да отнесем тази огромна купчина вързопи и куфари до Покровските врата. Решихме да намалим багажа наполовина.

Мама остана до Милютинската градинка с багажа, а ние започнахме да връщаме един по един куфарите и вързопите обратно към дома.

Тази вечер Москва беше обезлюдена. Евакуираха се няколко десетки хиляди души, а четири и половина милиона останаха вкъщи.

Москва през 1941 година. Две трамвайни линии, мрежа от улици и тесни улички с причудливи имена. Гордостта на града е наскоро построеният хотел „Москва“. От Соколники до Парка на културата „Максим Горки“ е първата линия на метрото. За откриването на тази линия на татко дадоха служебни пропуски и цялото семейство за първи път се спуснахме по ескалатора, с възхищение разглеждайки мраморните дворци станции. А после улица „Тверская“ от днешния Манежен площад до площад „Пушкин“. Последната нова сграда със скулптура на купола на покрива е точно срещу паметника на Пушкин.

Това беше Великото строителство на века.

Повечето от старите сгради, включително малките къщи, бивши дворци и магазини, бяха разрушени и съборени. Три сгради, които според Сталин представляваха историческа ценност, бяха преместени с около петдесет метра и се озоваха във вътрешните дворове. Придвижваха ги по релси, върху големи трупи, горе-долу както всяка година в Биково премествахме тежката си маса за тенис от терасата в двора.

Цяла Москва ходеше да гледа това чудо, когато кранове повдигаха и подлагаха трупи под основите на сградите в движение, а работниците, с помощта на няколко стотици лебедки и стоманени въжета, денонощно теглеха тези сгради до новото им местоположение.

Накрая, критичната маса на нашите вещи се намали до възможното. Вече можехме с татко да вдигнем и пренесем на тридесет метра всяка вещ, и работата най-после потръгна.

Със скорост на костенурка, но вече без да спираме, се запътихме към Покровските врата и тогава се случи чудо.

По пустия булевард „Покровски“ покрай нас мина весела компания студенти и едно от момичетата каза:

– Хайде, безделници, да помогнем на тези изморени интелигенти – кой ще вземе куфарите?

Те и ние вдигнахме всички вещи във въздуха и след десет минути се озовахме на трамвайната спирка. И късметът ни се усмихна отново: на спирката дойде празен трамвай и младежите за една минута натовариха всичките ни вещи в него. Не знаехме как да им благодарим, а те се смееха и ни махаха за довиждане.

Пътуваме по „Покровка“ и през прозорците на трамвая виждаме как групи обезумели московчани чупят витрините на магазините и влачат каквото намерят по своите апартаменти.

На „Разгуляй“ един пиян мъж се качва в трамвая, поглежда ни презрително:

– Бягате – казва, – като плъхове от потъващ кораб, – и започва да псува, отново и отново, но трамваят вече е на площада пред Казанската гара.

Ватманът и кондукторът чакат търпеливо да разтоварим. Разтоварихме всичко! Оставам с мама край багажа, а татко тича към Казанската гара, за да търси на уговореното място своето министерство на нефтената промишленост.

Но на уговореното място няма никой.

Площадът пред гарата и самата гара са препълнени с евакуиращи се московчани. Всички са разединени, не могат да се намерят, бутат се с лакти, глави, крака и викат:

– Коля! Нина! Къде са децата? Отдел по планиране! Поликлиниката! Къде е министерството на тежката промишленост? Иванов! Сидоров! Татко! Петенка! Тук съм! Откраднаха ми куфара!

Отделните викове се сливат в едно непрекъснато гъргорене.

Мирише на пот, урина, изпражнения и кръв. Всеки метър от пътя се пробива с бой, а накъде да се върви – никой не знае.

През тази зловеща тълпа татко се промъква на перона на гарата, където на всеки коловоз стоят по няколко съвсем еднакви крайградски електрички. Край коловозите – обезумели хора, натоварени с вещи, но на всяка врата стоят въоръжени войници. Татко се лута между влаковете и пътниците и изведнъж забелязва свой колега, който му показва влака на министерството на нефтената промишленост – два вагона.

Часът е 23:00, в 23:30 нашият влак трябва да тръгне.

Татко си проправя път през същата тълпа в обратна посока, намира ни с големи усилия и мама остава при багажа, докато ние с него, по една вещ, по един куфар или вързоп, отново и отново преодоляваме целия този път, вървейки напред и назад няколко пъти.

Времето е 24:00.

Вече сме във вагона, предоставено ни е едно купе в електричката – две триместни седалки и празнина между тях. Първо натикваме куфарите под седалките, храната слагаме отгоре, на мрежата, а меките вързопи натрупваме в пространството между седалките.

Почиваме си около десет минути. После мама решава да преброи вещите, за да види дали не сме загубили нещо, и изведнъж установява, че липсва най-важният куфар с всичките ни вълнени и кожени зимни дрехи и зимните обувки. Това е катастрофа.

Татко се опитва да разбере кога ще потегли нашата електричка. Казват му, че пътят е натоварен и няма да тръгнем по-рано от час. И той ни оставя и потегля обратно, към дома, за да вземе този куфар, който случайно сме оставили заедно с излишните вещи, когато бяхме при Милютинската градинка.

Часът е 0:30. Седим в купето и се притесняваме. Два часа през нощта, а татко го няма.

Два и половина!

Три часа.

Татко се появява към три и половина с куфара в ръце.

Някой казва, че стоим, защото немските самолети са бомбардирали няколко влакови композиции и железопътни линии в района на Раменское. Седим във вагона и чакаме кога бомбите ще започнат да падат и върху нас. Всички места във вагона са заети, вратите са заключени, тоалетната също, всички се тревожат, търпят и мълчат. Внезапно се разнася слух, че германците са прекъснали линията, а от другата страна вече са заели Москва. Под лъжичката неприятно смущение, иска ни се да ядем, да спим, да отидем до тоалетната.

В шест сутринта към вашата електричката се прикача локомотив и потегляме. След около десет минути отварят тоалетната, след половин час ядем и, без да се преобличаме, лягаме не по дължина, а напречно на купето върху неразопакованите вързопи и заспиваме.

Събуждаме се през деня.

Влакът се движи бавно на изток. Минаваме Бронници. Предстоят ни много дни път. Развързваме вързопите, изваждаме постелките, измиваме от себе си потта и мръсотията в тоалетната. През купето са разстлани три матрака, три чаршафа, три одеяла. Полиците потропват и поскърцват.

Ден след ден пътуваме, лежейки, седейки, гледаме през прозорците. Постепенно и у всички нас, и у съседите ни – служители на Наркомата и членове на Коминтерна, лидери на комунистически партии от всички страни и народи – се заражда мисълта: колко голяма е тази страна! Градове, села, гори и поля, простори и реки, хълмове, дни, нощи – без край! Фашистите няма да ни победят! Всичко тепърва предстои!

Коминтерновците имат приемници. Немците не са влезли в Москва, не са я обкръжили, войските им са спрени. Фашистите няма да ни победят.

И гледаме как без край и без спиране се движат на запад композиции с военна техника, танкове, самоходки, оръдия, дивизия след дивизия. Корпуси и армии се прехвърлят от Далечния изток, за да спрат и отблъснат войските на Хитлер, а пред нас се простират градове, реки, гори, поля – хиляди километри от нашата земя.

На осмия ден от пътуването лидерът на унгарските комунисти Ракоши спира композицията с внезапната спирачка. Оказва се, че сме минали покрай Уфа, а машинистът по някаква причина не спрял. Преговорите продължават шест часа. Накрая, на най-близката железопътна гара, нашият локомотив, маневрирайки, се премества в края на влака и ни тегли обратно към Уфа. Най-сетне сме на място.

Слизаме. Татковите колеги ни посрещат и ни помагат да изнесем вещите си на перона. Уфимската гара. На площада има два камиона и един автобус. Вещите ни са на камионите, ние – в автобуса. Пред нас се издига сградата на бившия Уфимски оперен театър.

УФА

Сега това е нашият дом, на всяко семейство за временно пребиваване са разпределени по четири квадратни метра. Това са точно четирите метра за нашите вързопи и куфари, а ние спим върху тях. Извадили сме одеяла, възглавници и шуби, лежим върху одеялата, покриваме се с шубите, а половин метър паркет наоколо е за пътека.

До нас са все така семействата на бащините ми колеги и коминтерновците. Вляво от нас е немският писател и комунист Юлиус Гай, а вдясно – председателят на Унгарската комунистическа партия Ракоши, другите не ги помня.

Сутринта наркомът на нефтената промишленост вика спешно баща ми в Москва и ние оставаме сами, аз и мама – в Уфа, моят по-голям брат Виктор – в Магнитогорск, в бронетанковото училище, а баща ми след седмица работа в Москва заминава на дълга командировка из страната. Целта на командировката е да се реши съдбата на нефтените находища.

И така, Уфа.

Излизам на улицата и веднага познато лице – на момичето Валя. Бях в една група с нея и Виталий Рубин през 1940 г., когато като екстерн полагах изпити за десети клас. Още сто крачки – и момче от моята група, от юридическия институт. Не заминал с института за Алма-Ата, а се евакуира по-рано със семейството си в Уфа. С възторг ми разказва за своите спекулативни операции.

От селата край Уфа изкупува евтино и разменя за вещи картофи и ги продава на евакуираните московчани и киевчани на десетократно по-висока цена. Покани ме да му сътруднича. Едва се отървах от него.

Вървя по улицата. Библиотеката работи. О, господи! Значи, животът не е спрял. Влизам в залата и виждам Льова Сиротенко, приведен над купчина списания и книги.

Той беше приятел на Юра Бессмертний, заедно ходехме на кръжок по антична история в Дома на пионерите. Седи и чете или Херодот, или Аристофан. Видя ме, скочи, и аз също, защото това беше една от най-хубавите страници от моя московски живот. Льова ме води у тях. Семейството му живее в една стая на близка улица. Приближаваме вратата – пред нея лежи огромен умрял сив плъх.

Вратата отваря Сикстинската мадона – това е Наташа, родната сестра на Льова. Боже, колко е красива, току-що се е омъжила за артиста Петрейков – рецитатор, като Яхонтов.

Опитват се да ме настанят на масата, но аз още не съм разгледал града. Сбогувам се, вървя по улицата и изведнъж – моята съученичка Галя Грибанова, милата, скъпата Галя!

Никога преди не бях влюбен в нея, но винаги я харесвах: широко лице, леко дръпнати усмихнати очи. Целуваме се и от този ден се срещаме почти всяка вечер. Отивам в претрупаното ѝ жилище – там живее нейното голямо семейство. Скитаме, притиснати един до друг по тъмните улици, спомняме си за Москва, понякога се целуваме и ми е невероятно хубаво.

Вечерта намираме с мама моята родна леля Вера от Киев, братовчед ми Миша и братовчедка ми Рая. Те са „стари жители“ – вече са в Уфа от месец. Миша е на моята възраст, завършил е десети клас.

Евакуирани са от Киев. Седим на масата. Говорим, говорим.

Връщаме се в оперния театър към дванадесет през нощта, а там вече половината клетки, като на шахматна дъска, са се освободили. Оказва се, че върви разселване по жилища в града и за мене и мама, заедно с непознато за нас семейство татков колега, е определена една стая – осемнадесет метра.

Слагаме шпертплатова преграда и имаме своя деветметрова стая.

Нашият адрес: улица „Ленин“, дом 7, вход 5, стая 183.

Това е някаква бивша административна сграда с коридорна система, стаи, кабинети, почти без мебели. На нас се падна едно бюро, спим на пода, а за всички жилища в края на коридора има една замърсена тоалетна. И все пак, когато се оглеждаме наоколо и назад, това е чудесно – настанени сме, животът продължава.

През деня се срещнах с Льова Сиротенко в библиотеката и взех книга на античния историк Светоний. Диктатурата на Сула.

Чета и постепенно у мен се заражда усещането за пълно сходство със събитията отпреди четири години. Арести, изтезания, проскрипции, доносникът получава част от имуществото на умиращия и никой не знае защо умират древноримските интелигенти по доноси на бивши приятели, а понякога и на децата си (едни такива римски Павлик Морозовци).

А вечерта братовчед ми Миша ме запознава с момчетата и момичетата от бившия му клас в Киев.

Под краката ни се топи сняг, кал. Три преки улици. В антрето е тъмно, събличаме се и влизаме. Три момичета и едно момче. Гори свещ. Момичетата: Еда, Стела, Алла. Момчето е с година по-малко от мене – Володя Палийчук.

Той рецитира стихове и сякаш имитира Маяковский, но използва термини и числа. Решил е да пресъздаде първия том на „Капиталът“ на Маркс под формата на поема.

Владее професионално формата, рецитира наизуст, с увлечение, очите му горят, артикулацията е ясна. Завършва рецитирането. Алла – това е неговата съпруга, те са съученици, оженили се на седемнадесет години (предизвикателство, реакция на родителите, на учителите в училището). Алла започва да импровизира – нещо като психологически роман или детектив, и то не отначало, а продължение. Тя спира, продължава Еда. Стела зацикля, всички заедно намират изход: остър сюжет с безкрайни варианти за продължение. Миша се включва в играта-произведение, след него и Володя.

Така, вечер след вечер, със смях и сълзи – една свещ изгаря, поставят следващата. Всички се разотиват.

Володя ме моли да остана. Миша му говорил за моите стихове. Чета му мои глупави, миналогодишни стихотворения, още от времето на кръжока на Осип Максимович Брик, стихотворения, които дори на мене самия не са съвсем ясни. Това е звуково и словесно творчество.

Неочаквано ставаме приятели.

Той вече има биография.

В град Станислав учил във втори курс на филологическия факултет, написал на шестнадесет години дисертация, представена за кандидатска степен.

Бил избран за секретар на комсомолската организация в института. Оглавил студентски отряд доброволци. Дали им оръжие и те, водейки боеве и пробивайки се през обкръжението, стигнали до своите, но той бил контузен и от болницата в Киев се евакуирал заедно със съпругата си Алла в Уфа.

Предлага ми да напишем заедно книга за поетиката. В библиотеката заемаме теоретичните трудове на Андрей Белий. Нещо започва да се получава: две-три собствени мисли. Но аз съм записан вече във военкомата и съм подал заявление, че желая да отида на война. Той е направил това преди мене. Бързаме, разполагаме само с двадесет дни.

Първо вземат Володя. Изпращат го в специално парашутно-десантно училище, което подготвя разузнавачи.

Той, като че ли завещавайки, ми възлага на раздяла да завърша заедно с Алла нашия литературоведски труд. С Алла седим ту в библиотеката, ту у тях. Всеки ден отделям по час и половина, за да отида при Галя Грибанова.

Неочаквано за два дена при нас идва студентският приятел на баща ми Александр Абрамович Закошанский. По време на Гражданската война е командвал дивизия. Призован е в армията и му е присъдено доста високо офицерско звание, но се разболял и му правят операция в болницата в Уфа.

Един ден дойде приятелят на брат ми Сергей Захаров. Той, както и Виктор, е с шест години по-възрастен от мене, но сега животът сякаш ни приравнява. Кани ме на някаква среща, където имало много жени, но не достигали мъже. Вървяхме пеша, по калните преки улици, докато стигнем до покрайнините на града.

В къщата има танци, момичета. Той има позната, с която изчезва. Аз оставам с едно момиче, танцувам с него, прегръщам го, а то започва да плаче. И двамата не ставаме за нищо, не знаем какво да правим по-нататък. Излизаме навън, притискаме се един до друг, сякаш имаме цяла вечност пред нас, не усещаме как минава времето.

Тогава се появява Сергей. Той вече е постигнал всичко желано, дванадесет часа е, прощаваме се и се прибираме вкъщи. Той ме подпитва доста цинично и ми се присмива, забавно му е, че не съм проявил инициатива. А мене ме е срам и за себе си, и за момичето, и пред Галя Грибанова, която ме е чакала.

На следващия ден получавам повиквателна от военкомата.

П И С М А

14 декември 1941 година

„Скъпи Витя! Току-що изпратих в армията моя приятел Володя Палийчук. Замина като доброволец в десантните войски. Той е изключително умен човек, забележителен учен и много красив. Напоследък се занимавам много усилено. Заедно с Володя разработвахме нова теория за поезията. Искам непременно да завърша тази работа преди да замина в армията, тоест да напиша статия. Докато тази работа не е завършена, не се занимавам с писане на стихотворения и затова не мога да ти изпратя нито едно свое произведение.

В Уфа имам много познати. Срещнах две момичета от моя клас, едно момиче екстернат, трима студенти от моя курс. Моят институт се намира в Алма-Ата и мисли да възобнови занятията си в Москва през май.

Аз бях записан в летателно училище, защото всички призовани ги приемат в авиацията. Но не мисля, че ще премина медицинската комисия... Възможно е да попадна в авиационно-техническо училище. Мама купува картофи за зимата. Щом започнат да приемат, ще ти изпратя колет: махорка, игли, конци, витамин С – сладка, гъста и полезна маса, която се разпространява в Уфа. Поздрави, Льоня“.

15 декември 1941 година, понеделник (от татко)

„Драги Витенка! От 28 ноември съм в командировка. Сега пътувам към Ташкент, а след това към Красноводск, Баку. Ще се върна до 1 февруари.“

Моята почивка свърши.

Мама събира вещите, аз тичам при Галя, тя се облича бързо и тръгва с мен и мама към военкомата.

На прощаване се целуваме, обещаваме си нещо, мама се отдръпва настрани, Галя вади от чантата си и ми дава четири дебели наши тетрадки на линии и квадрати от много хубава хромирана хартия, плаче. Мама също плаче. Изобщо прекалено много сълзи.

Нас, около четиридесет наборници, ни водят в казармата под строй и ни вземат паспортите. В двора на казармата има няколко каруци и талиги с коне и кочияши. Това не са войници, а мобилизирани селяни. Слагаме раниците си на талигите и по команда излизаме през вратите. Минаваме няколко улици, градът свършва и започва покрита със сняг селска пътека.

Лек студ. Запознавам се с момчетата. Виктор Волпин – московчанин, завършил десети класа. Сиротински, Гудзински и Запол – студенти. Плахият Саша Захаров, нахалният одесит Ховайло, татарчето Яхин, московчанинът Гурянов, бъдещият ми приятел Олег Корнев.

Забравих, забравих имена и фамилии, но нищо, може би докато пиша, ще си спомня.

Пред нас е град Бирск, до който трябва да изминем пеша 115 километра. Спираме в някои села, пием гореща вода, хапваме каквото сме взели от вкъщи. Родителите на всеки бяха дали много вкусна храна.

Момчетата се черпят помежду си, но пътят е безкраен. Нощуваме в някое село, после пак вървим. Вятър, смесен с прах. Пак село. На следващата сутрин силен порив на вятър. В окото ми попадна прашинка. Опитвам се да я извадя, момчетата ми помагат, но нищо не се получава, окото сълзи и боли. На третия ден вечерта стигаме град Бирск. Червени казарми, река Бяла. Изпращат ни на карантина.

Ще пофилософствам.

За двадесет дни преживях като че ли няколко живота, намерих приятел до края на дните си – Льова Сиротенко, и за целия им живот – Володя и Алла Палийчук. Когато Володя отиде на фронта като разузнавач, Алла преодоля милион препятствия, за да получи направление в неговата част като медицинска сестра, и беше убита в първото си сражение, а Володя завърши войната, беше награден с няколко ордена и загина нелепо на шосето, блъснат от насрещна кола, докато се опитваше да спре нещо на автостоп. Володя и Алла загинаха. А защо Галя Грибанова премина като сянка през целия ми живот? Каква беше усърдната работа в библиотеката? Написах все пак някаква малка част от това, което беше планирано. Пет години си пишехме с Еда. А какво ставаше през това време с моите близки?

Татко.

Групата, в която участваше, можеше да решава съдбата на севернокавказките нефтени полета. Да ги взривят или да не ги взривят? Къде да сондират нови кладенци? После командировка на Урал. От ноември 1942 година работеше в Москва, беше награден с ордена „Почетен знак“ и медал „За трудова доблест“.

Майка.

През 1942 година работеше в Уфа като директор на парка за впрегатен транспорт.

Виктор.

Четвърти месец курсант в бронетанковото училище в Магнитогорск.

Защо? Как попадна там?

Витя е на двадесет и три години. В института се провали три пъти на изпитите по политикономия и диамат, в първ курс в „Станкин“ не можа да вземе изпитите по немски език, не запомняше датите на партийните конгреси. Но по висша математика имаше шестица, по чертане – шестица, по физика и съпромат – шестица, а по всички специални предмети, свързани с техническо мислене, постигаше блестящи резултати.

Три практически стажа в завода, три изобретения, три патента – моментално откриваше недостатъци и пътища за усъвършенстване на измервателни прибори, преработваше битови уреди, поправяше часовници, измисляше нови схеми на радиоприемници, усъвършенстваше велосипеда си и беше най-добрият велосипедист в Биково.

На площада пред киното в Биково той правеше циркови номера с велосипеда си.

Забравих да спомена, че само той имаше велосипед в Биково. Беше на четиринадесет години, когато татко му купи един от първите образци на първата серия съветски велосипеди. Тогава милицията изискваше велосипедите, както сега автомобилите, да имат номера отпред и отзад и той имаше московски № 0003.

Всички момичета бяха влюбени в него. Той пееше всички арии от всички опери, целия репертоар на Лешченко, Козин, Вертинский, и беше страстен почитател на джаза на Цфасман. Имахме един от първите съветски патефони. Той усъвършенства мембраната му и харчеше почти всичките си спечелени пари за плочи на Карузо и наши оперни певци: Лемешев, Рейзен, Козловский, Обухова. С една дума, беше много музикален. В института го избраха за председател на студентския клуб за свободните дни и организираше едни от най-интересните концерти в Москва.

Вадим Козин и неговият акомпаниращ музикант Ашкенази няколко пъти идваха при нас на булевард „Покровский“. Той ме водеше почти на всички концерти в своя „Станкин“.

В началото на юли 1941 година трябваше да защитава дипломата си. В института имаше военно обучение.

След месец, както всички момчета от курса му, трябваше да стане военен инженер. При евакуацията на заводите на изток всички те щяха да бъдат търсени.

Но в края на юли 1941 година, на тридесетия ден от войната, се проведе комсомолско събрание на студентите от института. И какво да се прави – тогава всички гласувахме само единодушно...

Външен инструктор от районния комитет на комсомола изразил по време на общото събрание мнение, че всички истински патриоти – комсомолци от института – трябва да откликнат на призива на районния комитет на ВЛКСМ и, доброволно напускайки стените на учебното заведение, да отидат на фронта. При явното гласуване всички дипломанти вдигнали ръце и единодушно станали „доброволци“.

Изпратиха ги в Магнитогорското бронетанково училище. Малко след това в училището пристигнало обяснение, че дипломантите машиностроители са били мобилизирани по грешка.

В Магнитогорск с правителствено обяснение замина група родители.

В Москва се върнаха всички дипломанти, с изключение на Виктор и един негов приятел. Не им харесало нещо в конструкцията на машините.

Виктор започнал вече да предлага усъвършенствания на някои възли. Беше му много трудно да свикне с армейската дисциплина, но бързото усвояване на целия комплекс – от управлението на машините до сглобяването, ремонта и т. н. – го отличаваше и облекчаваше трудното му съществуване на курсант в бронетанковото училище.

Невъзможно е да определя колко много му дължа. Всичко за нас беше общо.

Парите, които ни даваха родителите, и спечелените от него стипендии.

Канеше ме на всички свои вечеринки.

Всички момичета, влюбени в него, танцуваха с мене. Седях с тях на масата като равен, но и Витя канех на всички мои студентски вечери, когато на шестнадесет години станах студент в юридическия институт и когато ние, членовете на литературния кръжок, ръководен от Осип Брик, ходехме да четем свои стихове в студентските общежития, а после пиехме и се забавлявахме цяла нощ.

Аз също майсторях и режех и благодарение на него се увлякох по авиомоделизма. На неговия велосипед се научихме да караме и аз, и всички мои връстници. Той не жалеше времето и велосипеда си и, когато нещо се чупеше, всички стояхме около него, а той ни показваше.

Но най-много ми помогна, когато се сблъсках с непоносимите трудности във военното училище.

Той ми пишеше писма всеки ден и животът ми ставаше по-лек.

Двадесет и три годишен младши лейтенант, той изчезна безследно в Сталинград през август 1942 година.

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА

На 18 ноември 1942 г. получих оценка „добър“ на изпитите по строева подготовка и бой със щик и, понеже имах шестици по теоретичните предмети, ми присвоиха звание лейтенант, а не младши лейтенант. Година по-рано строевата подготовка беше истинско мъчение за мене.

За разлика от повечето курсанти, с нищо, освен по теоретичните предмети, не успявах да се справя добре.

В строя не вървях в крак, а движенията на ръцете ми не бяха синхронизирани с тези на краката. Но нека започна по ред.

Не ми провървя от самото начало.

По частично заснежената, частично прашната пътека от Уфа до град Бирск, в края на втория ден от нашето пътуване пеша, задуха вятър и в окото ми попадна прашинка.

Тръгнахме от военкомата в Уфа с цивилното си облекло. Шуби, ушанки, костюми, пуловери, шалове, обувки, галоши и раници с резервни дрехи.

Нашата колона се състоеше от момчета, завършили десети клас или един-два курса в института.

По документи всички бяхме равни, но в действителност московчани, ленинградчани, киевчани и одесити превъзхождаха значително по своето развитие момчетата от башкирските и татарските села. Те говореха зле на руски, държаха се отделно и вечер пееха под акомпанимента на хармоника своите тъжни, монотонни песни. Мисловният им процес също не беше особено бърз.

Едно от момчетата ми извади прашинката от окото, но сълзите продължаваха да текат и окото ме болеше. Така, със сълзящо и болно око, стигнах до град Бирск, разположен на брега на река Бяла.

Военното училище се намираше в червена тухлена сграда на високия бряг на реката и заедно с две пристройки и огромна площадка беше заградено с тухлена стена с две порти, охранявани от часови в будки. Но нас не ни заведоха на територията на училището, а в центъра на града, в тухлена, неотоплявана къща – карантинния пункт. Умора. Неизвестност. Налягахме по пода, кой с демисезонно палто, кой с ватенка, кой с кожух, а шапките под главите. Неочаквано заспах.

В стаята, натъпкана с новобранци, гореше слаба лампичка. Събудих се през нощта. Цялото тяло ме сърбеше. Окото ме болеше, по лицето ми течаха сълзи, а шапката ми я нямаше – бяха я откраднали. Половината от бъдещите курсанти се събудиха заедно с мене. Никога не бях виждал толкова много бълхи. Те бяха по пода, по дрехите, във въздуха. Чесахме се до сутринта. На сутринта медицинска комисия от трима лекари и две медицински сестри ни прегледа в съседната стая на карантинния пункт.

Прегледът беше формален: събличахме се, обличахме се и се отправяхме под строй към банята. Дрехите и обувките ни бяха сложени за изпарване. Направо от банята, голи и щастливи, бъдещите курсанти попадаха в ръцете на интендантите. Бельо, гимнастьорки, панталони, шинели, шапки-будьоновки, нови ботуши от кирза – всичко се подбираше според размера.

Когато аз, гол, се приближих до масата на медицинската комисия, всички обърнаха внимание на окото ми. Лекарят отоларинголог заяви, че имам трахома и че не мога да бъда приет.

Председателят на медицинската комисия ми обясни, че окончателно решение за съдбата ми ще бъде взето от началника на училището в рамките на три дена и че дотогава трябва да се върна в карантинното помещение. Трахома. Инфекциозно заболяване. Как можеше една прашинка само за един ден да ме превърне от здрав, изпълнен със сили човек в негоден инвалид?

Чувствах се смутен и обезсърчен.

От очите ми непрекъснато текат сълзи. Връщам се в карантинното помещение, където има нови попълнения. Стаята е претъпкана. Едва намирам място до стената на пода, използвам раницата вместо възглавница, затварям очи и неочаквано заспивам. След час се събуждам. Цялото тяло ме сърби. Бълхи. Очите ми продължават да сълзят. Още не е дошла вечерта.

Дежурният офицер ми разрешава да се разходя из града.

Без шапка, с раница на гърба, излизам на студа и си връзвам шал около главата. Влизам в градската столова, разхождам се по улиците, но започвам да замръзвам. Купувам си билет за кино. Топло ми е, но очите ми сълзят и е мъчително да гледам екрана, затова се връщам в карантинното помещение, където не мога да заспя до сутринта.

На сутринта буквално нахлувам в кабинета на началника на училището, обяснявам му мъчителността и безсмислието на ситуацията, моля го или веднага да ме зачислят като курсант към моята уфимска група, или да ми дадат паспорта и документите, за да се върна вкъщи, може би в болница.

Началникът на училището, генерал, се свързва с медицинската комисия и се взема компромисно решение. Отправят ме в банята за санитарна обработка, а оттам към склада за обмундировка.

Интендантът в склада е смутен. Бельото е ново и чисто, но униформи няма – всичко било разпределено предния ден. Той ми носи стар, мръсен шинела с кафяви петна, скъсан и дълъг почти до петите, без задно коланче, както и валенки с откъснати подметки и будьоновка, която ми пада на очите. Единствено коланът е нов. Обличам се с каквото има. Офицерът ми обяснява как да стигна до казармата и да намеря взвода си.

Излизам навън. Насреща, предвождана от старшина, върви рота курсанти. Изведнъж всички се обръщат към мен, спират се и избухват в гърлен смях. Някой вика:

– Ура! Инвалид от войната през 1812 година, инвалид от 1812 година!

От очите ми текат сълзи, ускорявам крачка и стигам до казармата, при моя взвод. Свалям будьоновката, всички ме разпознават и отново гърлен смях, но този път не зъл, а доброжелателен. Наобиколят ме приятели.

Някой вади ножица, колективно ми скъсяват шинела до нормална дължина, зашиват дупките, опитват се да изчистят петната, макар и безуспешно. Зашиват будьоновката така, че вече не ми пада на очите. И на мене ми става смешно, както на всички останали.

Три дни не ни закачат, само през деня ни пращат за два часа да разчистваме снега. За мое и на всички учудване, на третия ден се събуждам, отварям очи и виждам всичко, и нито една сълза.

Трахомата все едно не е била. Отивам на медицински преглед.

Лекарите са учудени.

– Късметлия сте, – казват, – явно е имало силно замърсяване, възпаление.

Целият взвод празнува, отбелязваме моето оздравяване. Това е щастие – аз съм пълноценен курсант. През предишните три дни се опознахме, разказахме си къде сме живели, учили и от какво сме се увличали. Някои са завършили десети клас, други, като мене, са успели да изкарат една или две години в институт.

Някои са запалени по спорта, други по театъра, трети по математиката, а аз – юрист втори курс – разказвам за литературния си клуб, за Лила и Осип Брикови, за Борис Слуцкий, за поета Александър Блок и чета новите си стихове.

На четвъртия ден командирът на ротата ни представя командира на нашия взвод лейтенант Мишченко – пунктуален и малко груб селски момък, който преди войната завършил военно училище.

Лейтенантът ни извежда на плаца пред казармата, командва:

– Строй се в една редица! Мирно!

Той върви покрай строя, спира изведнъж пред мене и звънко:

– Ей ти, с лайняния шинел – два крачки напред! Пет непоряда!

Червя се и тъпея, стоя пред строя, а той назначава курсант Гурянов за свой заместник, старши сержант, а Олег Корнев – за началник на моето отделение и младши сержант. Курсант Запол вдига ръка и иска разрешение да излезе за няколко минути от строя. Ходи му се до тоалетната.

– Не може – командва лейтенантът и около двадесет минути ни обяснява какви ще станем и къде са разположени различните учебни стаи. Под курсант Запол се образува локва.

Не я виждам, но строят не може да се сдържи смеха си. Обръщам се, гледам с учудване бледия Запол и с ужас - локвата. А лейтенантът командва:

– Мирно! – пресича плаца, влиза за три минути в казармата и се връща в компанията на висок, с леко изпъкнали очи, огромна садистична брадичка и остра адамова ябълка човек на неопределена възраст. – Това е вашият старшина, – казва той, – по всички въпроси се обръщайте към него, препоръчвам да изпълнявате безпрекословно всички негови нареждания. Свободно! Временно отивате в друго помещение.

Много висока полутъмна стая, до стената има двуетажни легла. Никакви прегради. Матрак до матрак. Няма спално бельо.

На всеки матрак има: възглавница без калъфка, сапьорна лопата, по две паласки, противогаз.

– Ще спите с шинелите, – заповядва старшината, – не сваляйте нито сапьорната лопата, нито паласките, пълни са вместо с патрони с тухли. Коланите преди сън може да разхлабите, презрамката на противогаза да е на рамото, само обувките могат да се свалят и поставят на пода пред леглата.

На матрака вляво от мене е курсант Денисов – умен, но плах, нисък на ръст селски момък. Черпя го с донесени от дома шоколадови бонбони. Той е изумен.

– Аз, – казва, – не мога да ти дам нищо в замяна, и пари нямам. – И не може да разбере, че го черпя, че не ми трябва нищо от него.

В седем сутринта – ставане, оправяне. Скачаме както сме спали, с шинелите, закопчаваме гимнастьорките, затягаме коланите. Отляво на рамото – противогаза, на колана – натъпканите с тухлени отломки паласки, на краката всички имат ботуши, аз – валенки с откъснати подметки. Сняг, кал – всичко отива вътре. Отдясно, на колана в калъф – сапьорна лопата, десет минути за привеждане в ред: бръснене, миене, тоалетна.

В нашите тухлени казарми няма парно отопление, водопровод и тоалетни. Помещението се отоплява с дърва. Водата я носят сутрин с кофи от намиращия се на около петдесет метра от казармата неограден кладенец и я изливат в умивалниците наказаните курсанти.

До кладенеца в бараката тоалетна има около четиридесет осрани овални дупки. Поради бързането никой не улучва дупката. За да разкопчая колана и копчетата на панталоните, трябва да разкопчея и колана на шинела, противогазът и лопатата пречат да повдигна полите му.

Повдигам противогаза и в този момент лопатата пада от колана и, влизайки в дупката, се забива в съдържанието на ямата.

Отпускам противогаза.

Изваждам лопатата, покрита с изпражнения, търкам я в снега, опитвам се да я почистя, но времето тече, закъснявам за строя и получавам три допълнителни непоряда.

И се започва. Ставане в шест сутринта, час преди общото ставане, миене на подовете, почистване на тоалетните, складиране на дърва. Миене на подовете след вечерната проверка.

Писмо до Виктор от 2 януари 1942 година

„Занятията при нас вървят с пълна сила. Свободно време не остава… В едно отношение тук много не ми върви.

Откраднаха ми новите кожени ръкавици, а вчера се опитаха да откраднат шинела ми. Тук това е често явление. За съжаление, крадецът не беше заловен, иначе можеше да отиде в ареста…“

Писмо до Виктор от 28 януари 1942 година

„Напоследък получих бойно кръщение по линия на нарядите. Понеже съм бавен, два пъти ме караха да пълзя на двора по корем. Не винаги успявам да се измия сутрин… По всичко останало се чувствам сравнително добре. Ученето тук не е трудно… но сънят и сънливостта ми пречат да получавам добри оценки. Заспивам почти на всички уроци и спя по време на самоподготовката…

Хранят ни добре, но порциите са малки и, освен това, имам проблем със скоростта, с която ни заставят да поглъщаме храната.

Занимавам се с обществена работа: като юрист съм член на другарския съд, а като литератор – член на редакционната колегия… Ти се оплакваше, че не излизаш на чист въздух. Ние тичаме по улиците принудително. Класните стаи и учебните сгради се намират в различни краища на града… Всяко зло за добро.“

След два дена по време на строя командирът на взвода откри, че нямам заден ремък на шинела. Точно такъв, без ремък, го получих от склада, но това беше подробност – пет непоряда.

Заедно с непохватния като мене Денисов носим, опитвайки се да не се подхлъзнем, вода от незаградената дупка и я изливаме в мивките, цепим дърва, мием подовете след отбоя.

А ремъкът?

Ремъкът е специална история. В училището за няколко стотин курсанти не достигат три задни ремъка на шинелите. А междувременно, за липсата им, командирите на взводове даваха на курсантите по пет–десет непоряда.

Започнах да заспивам на теоретичните занятия. Беше десетия ден от престоя ми в училището, а списъкът на нарядите ми не намаляваше, а се увеличаваше и достигна до двадесет. Намирах се в състояние на безпросветна катастрофа: краката ми са мокри, носът ми тече, очите ми се затварят сами. Преди отбоя се обърнах за помощ към курсантите от моя взвод.

Безнадежност, умора в речта ми. Досега моите курсанти ми се присмиваха, но тук имаше нещо пронизващо – не просто умората, а крайната абсурдност на моето положение порази всички. Решиха заедно да намерят ремък в столовата.

Столовата беше на километър и половина от казармата и учебните корпуси.

Всички се строяваха вече с винтовки дореволюционен модел. На тях бяха прикрепени щикове и така ставаха много тежки.

Междувременно старшината на ротата три минути след началото на поредния марш командваше:

– Запей!

Курсант Василевский започваше да пее:

Школа красных командиров Комсостав стране родной кует, В смертный бой вести готовы За трудящийся народ!..	Училището за червени командири командния състав на родината кове, в смъртен бой да ни водят са готови за трудещия се народ!..

В края на ноември калта по улицата, водеща към столовата, замръзна и се образува повърхност от ями, хлъзгави участъци и неравности.

Марширувайки, всички се спъваха, а аз вместо с левия крак вървях напред с десния.

Но това все още беше възможно. След думата „народ!..“ старшината обикновено командваше: „Бегом марш!“ И тогава започваха чудеса: сапьорните лопати по време на бягането се мотаеха между краката, противогазите се плъзгаха и се озоваваха между паласката и ръката с винтовката (поради тежестта ѝ трябваше да я прехвърляме от дясната в лявата ръка и обратно), заради неравностите и хлъзгавите участъци строят се разпадаше. Спъвайки се, при опасността да падна, изтичах напред и, за да не пробода съседа си с щика при падането, задъхвайки се, без да помня себе си, изскочих от строя. И тогава команда:

– Взвод! На място марш!

Взводът в този момент е вече задъхана тълпа, но аз, изскочил извън нея, отново се оказвах в центъра на вниманието, и старшината с ядосан, дрезгав глас крещеше:

– Курсант Рабичев! Десет непоряда! – А след това: – Запей!

На дванадесетия ден по време на сутрешната проверка заспах в строя, паднах с поставен щик и вече не помня какво наказание получих.

25 декември 1941 година

„Скъпа мамо! Изобщо не мога да свикна с положението си, главно защото не умея нито да вървя в строя, нито да бягам. Първите месеци на това гледаха през пръсти, но сега буквално не ми дават покой. Всеки се опитва да ме уязви някак си. Струва ми се, че никога няма да науча да вървя в строя и че ще ме държат в училището, ако изобщо ме държат, до края на войната. Така че рискувам да стана вечен курсант. Омръзна ми да ходя с мокри валенки. Хремата и кашлицата не ми минават. Закъснявам за строя и получавам наряд след наряд. Мия подовете, нося от дупката кофи с вода, цепя дърва, чистя тоалетните и така нататък.

На 23 февруари, в деня на Червената армия, получих отпуск, обиколих всички столове в града и накрая се наядох добре. Целувам те! Льоня...“

Вечер в часовете по самоподготовка (два часа) наваксвах по учебниците това, което проспивах в клас: електро- и радиотехника, телефония, устави – и на занятията получавах шестици.

Това ме спасяваше. Но аз пак се отклоних от темата.

26 декември 1941 година

В съблекалнята пред столовата бяха разположени закачалки за шинелите на всички роти и взводове от училището, за всеки взвод - около четиридесет кукички, около всеки четиридесет шинела на пост, за да не бъдат откраднати - по двама курсанти. Планът беше следният: пред закачалките на съседния взвод да имитираме спор, готов да прерастне в бой.

Някой от курсантите трябваше да потърси помощ от дежурните на въпросния взвод и на всяка цена да отвлече вниманието им от охраняваните шинели, докато двама наши курсанти трябва да отрежат с ножици ремъка от първия шинел, попаднал им пред очите.

Операцията успя. След завръщането от столовата заших новия ремък на своя жълто-сив, съвсем не с цвят хаки, шинел.

За съжаление, на третия ден след закуската ремъкът на шинела на курсант Сиротинский липсваше. На следващия ден операцията под формата на „бойна задача“ беше повторена.

В тази „огромна битка“ за два ремъка участваха всички курсанти от училището, а може би и няколко випуска от училището през цялата война.

Офицерите от всички рангове в училището многократно повтаряха известната крилата фраза на Суворов: „Тежко в учението – лесно в боя!“ Закуската явно влизаше в понятието учение.

Старшината заделяше за закуска пет минути.

Двама курсанти разрязваха няколко самуна черен хляб на филии.

Те бързаха и филиите се получаваха за едни дебели, за други тънки. Това беше лотария, нямаше време за спорове и възражения. На масата вече имаше супа от полуизгнила цаца, която трябваше да се гълтат с костите. За второ ястие всички получаваха просена каша.

През първия ден не можех да ям нито супата, нито кашата и ги смених за четири компота.

Оказа се, че съществува разработена практика за размени. За супа – два компота, за второ – четири, за хляб и захар – второ или обратното.

Полугладното съществуване, с което все още не се бях сблъскал, разработваше типични пазарни стокови отношения, които изобщо не съответстваха на представите на „цивилните“.

Тичането от столовата към учебните корпуси не се различаваше от тичането от казармата към столовата.

Веднъж направих сериозно провинение. Прескочих чугунената ограда, отделяща училището от града. Умирайки от глад, се скитах в търсене на пирожки с цвекло – други в Бирск не се продаваха, – намерих такива в някакъв служебен бюфет, нахраних се до насита и при излизане на улицата попаднах в ръцете на комендантските, чиято цел беше да хваща курсантите, ходещи из града без разрешение за отпуск. Командирът на ротата и командирите на трите взвода ме разпитваха дълго и решиха да предадат делото на военен съд. Помня как ме поставиха временно под стража и душата ми падна в петите.

Зачеркваше се целият ми предишен живот. Вечерта ме затвориха в ареста. Жестокото наказание беше предизвикано от случайно съвпадение. Подобно на мене и едновременно с мене през оградата прескочил курсант от друг взвод и, за разлика от мене, не се върна в казармите, а дезертирал.

Очевидно, опитвайки се да се докарат пред началството и да се оправдаят, ни бяха събрали заедно. В началото мислех, че всичко е сериозно, а после разбрах, че това е някаква игра, но каква точно, не знаех. Вечерта при мен в килията дойде заместик-командирът на взвода Гурянов и каза:

– Не се паникьосвай! Всички разбират, че не си възнамерявал да дезертираш от училището, но офицерите нямат тютюн. Пиши на майка си в Уфа да ти донесе веднага два пакета лек тютюн, донесе ли ги – всичко ще е наред. Пиши писмото, утре ще бъде в Уфа.

Написах писмото, а на следващия ден майка разменила на пазара в Уфа сакото ми за три пакета „Златно руно“ и си взела три дни отпуска. В Москва тя беше заместник-директор на Експерименталния завод за режещи инструменти, и като човек от партийната номенклатура, я назначиха в Уфа за началник на конния транспорт в града. За десет часа чифт коне я докараха по утъпкания зимен път до Бирск. След като разбра за какво става дума, отиде на среща с началника на училището и му подари пакет тютюн. Той ѝ разреши свиждане с мене.

Тя влезе в килията, сложи на масата един самун черен хляб и ми даде два пакета тютюн, които предадох веднага на Гурянов. След един час, при смяната на караула, ме освободиха от килията и сержантът ми предложи след тричасова среща с майка ми да се върна във взвода.

Инцидентът с трибунала, за общо удовлетворение, беше приключен, само че, разговаряйки с майка ми в килията, незабелязано, отчупвайки по малко, изядох уфимския самун хляб.

Състоянието на краката ми доведе майка до ужас. Връзките, с които бяха зашити подметките на моите валенки, отдавна бяха изгнили. Гвоздеите, с които склададжията се опитваше да закове подметките, изскочиха и от двете отворени дупки, като от раззинати уста, стърчаха прогизнали, полуизгнили, лошо миришещи партенки, където в застарялата мръсотия плуваха моите мокри замръзващи крака.

Надничах от време на време в склада, но не можах да намеря никаква подходяща замяна. А сега, изведнъж, разбирайки, че майка ми е дошла от Уфа, склададжията притича с чифт нови американски военни ботуши, нови партенки и нови навуща.

Никога не съм се чувствал толкова комфортно, но отново се появи огромна разлика: целият училищен състав с черни кирзови ботуши, а аз - с високи жълти ботуши и нови кафяви навуща, така че отново цялото внимание беше насочено към моята неспособност да вървя в крак – всички напред с левия крак, а аз с десния. Пет непоряда.

Нима някога ще започна да ходя като всички останали?

Мама замина за Уфа, а на следващия ден, след ставане от сън, командирът на взвода нареди на всички курсанти да сложат противогази. Настъпи денят за химическа подготовка.

Писмо на Виктор, Магнитогорск, 21 януари 1941 г.

„Скъпа мамо! Пишеш, че при Льоня всичко е зле. Очаквах, че така ще бъде. В началото всичко е тежко, а в настоящия момент особено за Льоня, но имай предвид, че има много по-лоши места...“

Писмо, 8 февруари 1942 г.

„Поради недостатъци на шинела ме караха да пълзя по корем. Това се практикува при нас след обяд. Но шинела днес го смениха. Освен това ни разоръжиха. Досега ни караха да носим денонощно противогази и сапьорни лопати (приятна комбинация).“

Писмо на Виктор, Магнитогорск, 24 февруари 1942 г.

„Скъпи Льоня! Изпитите приключиха, свършиха на 14 февруари, и започна безспирна строева подготовка по десет часа на ден, чакаме всеки момент заповед производство, а кога ще стане това? Казват, след 5...10...15 дена. Питаш ме как ще завършим? Основно като лейтенанти и младши лейтенанти в зависимост от това кой какви отношения има с командирите на взводове.

В минали писма хвалех безразсъдно нашите хора. Но усетили близкото заминаване, те започнаха да се държат зле. Досега ми се размина само с това, че ми откраднаха задния колан на шинела...

Между другото, видях английски танкове. Направени са изпипано, но нашите са много по-мощни, по-добри и вероятно дори по-удобни. А засега бъди здрав! Витя.“

20 февруари 1942 г., мое писмо до Уфа

„Скъпа мамо! Поръчах за утре телефонен разговор, но не зная какво ще стане. Имам една молба: откраднаха ми кърпата за лице, ако имаш, изпрати ми по пощата най-старата и най-дупчената за отчет. Тук е важно само името кърпа. Целувам те, Леня.“

Как винаги, в ръката ми пушка с поставен щик.

– При нозе! – командва старшината.

Отдясно на колана сапьорна лопата, отляво – паласка с натрошени тухли и сумката на противогаза.

– На рамо! Ходом марш!

Минават три минути и стъклата на противогаза се запотяват. Нищо не се вижда.

– Бегом марш!

Взводът тича от портала на училището на улицата, която води към столовата.

Хлъзгави места, неравности, дупки, щикове. Опитвам се да открия с десния лакът къде е десният ми съсед, а с левия – къде е левият, краката ми треперят, мисълта ми е само една – как да не падна и да не пробода с щика съседа си. Вероятно можех да избърша стъклата на противогаза с лявата си ръка , но с нея се държа за ръкава на левия съсед, краката ми треперят и се разминават, дишането ми прекъсва от липсата на въздух, а старшината:

– Бегом марш!

Някой в строя пада. Команда:

– Стой! На място марш! Изтрий противогазите! Бегом марш!

След три минути стъклата отново се запотяват. Съседът отляво, хриптейки, ме съветва да отвинтя маркуча на противогаза от филтъра в сумката. Отвинтвам с лявата си ръка маркуча. Дишам с пълни гърди, но измамата не убягва от вниманието на старшината.

– Стой! Курсант Рабичев, излез от строя!

Идва при мене и изважда маркуча от чантата:

– Десет непоряда!

Зачервени, мокри, потни, стигаме до столовата. Наказват ни. Имаме три минути за ядене. Две лъжици супа, две глътки каша, хляба и захарта в джоба.

Строяваме се.

– Сложи противогазите!

Това е ад и няма изход от него. Падаме, ставаме, добираме се до учебните корпуси. Там са просторните класни стаи, всеки има място зад своя масичка, но противогазите не трябва да се свалят. Лекция по електротехника, монотонният глас на лектора не достига до съзнанието. Взводът спи.

Команда:

– Стани! Изтрий противогазите!

По стъклата текат струйки пот, но за десет минути всичко се вижда. Записваме в тетрадките и един по един заспиваме.

Сваляме противогазите вечерта преди двучасовите занятия по самоподготовка. А по време самоподготовката чистене на оръжието, което не може да се почисти.

Лейтенантът гледа в мръсната цев от 1910 година и дава три непоряда.

Писмо от 21 май 1942 г.

„Пролетта донесе със себе си слънце и мръсотия и въпреки че обувките ми се мокрят отдолу, съхнат отгоре – това е добре!.. Случи се чудо! Получих „добър“ по строева подготовка и така се превърнах от „среден“ и посредствен курсант в добър...“

Свършва месец май. Стотиците наряди не минаха напразно. Научих се да марширувам в крак, но сега се появи нова трудност. Взводът се разделя на групи по осем души и всеки по ред става „командир на взвод“.

Уставите са научени наизуст, всички възможни команди са научени наизуст, а сега – практика.

Командвам:

– Мирно!

А лейтенантът крещи:

– Остави! Повтори пак.

„Свободно“ се получава, но „Мирно!“ – никак. Вслушвам се как командват другите. Те разделят кратката дума на части: „Миррр!... но!“ Аз също я разделям, но се получава пълна глупост. „Мир... но“. („Но“ какво? Но не е мирно?)

Изглежда, че всичко е в грубостта на командата, в хрипливостта, в рязкостта, в плашещата изненада, а при мене пак има нещо интелигентно. Моите курсанти се смеят, а аз се ядосвам и командвам: „Миррр...“ – дълго „ррр“, като ръмжене и никакво „н“, а на висок глас: „ООО!“, „Миррр...О!“ И по някаква причина никой не забелязва, че съм глътнал буквата „н“, а лейтенантът:

– Е, научи се, браво, и давай нататък с по-малко интелигентни трикове.

А аз съм ужасно радостен. „Миррр-о!“

„Ходом марш“ е също интелигентен трик. Чудесно е, когато е „Хо-дм арррш!“ Това е вече по армейски.

По теоретичните дисциплини имам шестици, по строева подготовка имах по милост „три минус“, а сега „четири“.

До лятото ще стана пълноценен курсант, но „тежко в учението – леко в боя!“. Два непоносими дни в седмицата – химическа подготовка и тактика.

Струва ми се, че е още април 1942 г. Пушката с щика тежи около един пуд, сапьорната лопата, паласката с тухли, противогаза… „Бегом… аррш!“ – километър, километър и половина, два... Някой пада и губи съзнание, но бягането продължава, падат още трима курсанти. В края на третия километър команда:

– Легни!

Всички се хвърлят на замръзналата, покрита с тънък слой сняг поляна.

– Пълзешком напред марш!

Майорът, който провежда занятията по тактика, е малък на ръст, но гласът му е удивително гръмовен бас. Той бяга лесно, на хълбока си има само наган, обут е в лачени ботуши.

Задъхвам се, пълзя, накрая всичките ми сили свършват. Спирам. Половината взвод лежи зад мене, половината е напред, но никой не изпълнява командите.

Извън себе си майорът командва:

– Стани! Ходом марш!

Няма никакъв строй, всички стават там, където ги заварва командата, и тръгват напред, но на петдесет метра пред тях има река, и вървящите преди мене курсанти, като стигат до замръзналата наполовина вода, спират в недоумение, а майорът, пресипнал, зъл, безпощаден, командва:

– Легни! Стани! Свободно! Мирно! Напред марш!..

И първите влизат във водата. Те още не знаят, че това е брод, водата е до кръста, малко по-висока и започва да намалява. Мокри, излизаме на отсрещния бряг.

– Пълзешком напред!

Пълзим още петдесет метра. Взводът се накъсва. На другия бряг лежат загубилите съзнание войници. В ботушите и обувките е влязла вода, но майорът не е пълен идиот.

Пресичаме реката през брода назад, помагаме на едва идващите в съзнание курсанти да се изправят на крака. Майорът се смее. „Тежко в учението – леко в боя“

С маршировка и песни се връщаме в казармата.

По заповед отгоре Ленинградското свързочно училище е преквалифицирано в Бирско училище ВНОС КА.

Един от основните предмети сега е авиацията.

Устройство, въоръжение, технически данни, пределни височини и скорости на летене, маневреност на всички видове наши и немски самолети, ежедневно слушане на шумовете от техни мотори.

Мненията са различни. Всички знаят, че постовете на службата ВНОС, част от противовъздушната отбрана на страната, са разположени около големите градове и са съставени основно от жени. Повечето курсанти искат да отидат на фронта. Броят колко дни остават до завършването и изведнъж – какъв е този ВНОС?

– Това – казва курсантът Болшинский, – е просто абревиатура, която означава: „Войната ни заобиколи“ (на руски: „Война Нас Обошла Стороной“ – бел. П. Н.)

Но няма време за недоумения. През юли занятията се ожесточават.

Физическа подготовка. Учим се да плуваме и да скачаме от кула в река Бяла.

В резултат от първите скокове си натъртвам десния, а после и левия хълбок. Но изпълнявам всички нормативи по плуване.

През нощта по команда „Тревога!“ изскачаме на плаца. Строяваме се. Скатаваме шинелите, получаваме плащ-палатки. „Преброй се! Ходом марш!“ Бърз марш от петнадесет километра. Почивка. Някой си е протрил краката, пренавиваме партенките, разстиламе плащ-палатките, взводът заспива. „Стани!“ – още петнадесет километра.

Цветя, треви, звезди, птици, скакалци. Копаем окопи, правим комуникационни проходи, строим блиндажи. От тухления ад, от субординационната каша, от дневната пот (гимнастьорките се покриват със слой бяла сол) и нощното пълзене по корем попадаме не в башкирски дълбини, а в райски оазис.

На хълма село. Към нашата поляна край пътя слизат жени с кофи мляко, сметана, плодове. Отначало уплаха: „Нима войната дойде и до тук?“ После състрадание. Защото техните съпрузи, мъже, братя, деца са също на война и ние скоро ще отидем на фронта. И носят кошници с яйца и банички със зеле.

А нашите сержанти вече прегръщат момичетата и вдовиците.

Но на нас не ни е до любов.

Спим, спим две денонощия. На третия ден пристигат камиони с три стълба, ролки проводници, метални „котки“, куки, изолатори, чашки.

Трябва да изградим пет километра постоянна телефонна линия.

Копаем дупки покрай пътя, монтираме трите стълба по зададеното направление. Всеки е с „котки“ на краката, катерим се един след друг по стълбовете, завинтваме металните куки (не гарантирам за терминологията), закрепваме чашките. Всички видове връзки, закрепвания, усуквания, споявания, изолиране на проводниците – всеки по няколко пъти реже и свързва. Накрая прекъсваме първия отрязък, изкопаваме първия стълб, преместваме го сто метра напред, заравяме го. Ден след ден, три стълба, а зад нас дупки, дупки. Всяка свободна минута спим, спим и не можем да се наспим, и този сън, и баничките, и млякото, и сметаната, които постоянно носят жените от селото, и техните съчувствени погледи – това е неочаквано блаженство.

Пиша за дреболии и никак не мога да стигна до главното – абсолютно всички мечтаят за деня, когато на всяка цена ще попаднат на фронта, мислят за фронта като за щастлив край на занятията. Не е важно с какво звание – войник, ефрейтор, сержант, лейтенант – страната е в опасност. През юли ни четат пред строя заповедта на Сталин за Сталинград.

Там нашите братя и родители трябва да изкупят с кръвта си безумното отстъпление. Нито крачка назад. Нуждаят се от помощ.

Населението наоколо страда, постоянно питат – скоро ли ще заминем на фронта? Защо съюзниците не отварят втори фронт? Половината курсанти пишат рапорти за предсрочно изпращане на предната линия. А ние ядем сметана, спим между тревите и цветята.

В края на юли се строихме и последва тридесет километра марш до казармата и учебните корпуси.

Разглобяваме и сглобяваме, чупим и поправяме телефонни апарати, полеви радиостанции, комутатори, овладяваме уреди, режем, спояваме, зубрим устави, стараем се да овладеем на плаца техниките на щиковия бой, разглобяваме и сглобяваме нагани, пистолети, бойни винтовки, автомати, ръчни картечници и минохвъргачки.

Не носим вече сапьорни лопати, стари пушки с щикове, противогази и паласки, пълни с тухли.

На полигона стреляме по мишени с истински винтовки и нагани, от укрития хвърляме гранати – наши, немски, лимонки. Безкрайно изучаваме тяхното устройство. И безкрайно, отново и отново, учим уставите.

Преместват ни във високи и светли стаи с отделни пружинени легла, матраци, вълнени одеяла, възглавници с калъфки, но вече е средата на септември, времето се разваля, в казармите е около осем градуса, студено е и под едно вълнено одеяло не може да се стоплиш.

Отбой, три минути за събличане. През лятото най-накрая ми дадоха нови кирзови ботуши, нов шинел по ръст, вместо будьоновката – пилотка.

Повече по време на маршовете и строя не се различавам по нищо от другите, станах като всички.

Но лятото е зад нас, гладът, студът и появилите се от авитаминозата гнойни язви по краката ме измъчват.

Мия се, лягам в определеното време в своето индивидуално легло, но след десет минути започвам да треперя и зъбите ми тракат. Още три минути и курсант Денисов скача от своето легло с одеялото си и възглавницата и се устремява към мене. За да се стоплим, се притискаме един към друг, покриваме се с две одеяла и два шинела и след пет минути заспиваме.

А след петнадесет минути влиза старшината:

– Стани! Преброй се, на плаца бегом марш!

Надолу по стълбите към плаца.

– Легни, пълзешком напред марш!

След месец или два завършваме, почти всички изпити са взети.

Вече не сме същите, каквито бяхме преди десет месеца.

Старшината, както винаги, не слуша обяснения, жестокостта и твърдостта му са явно неоправдани. На плаца е кално, вали ситен дъжд.

Никой не мърда от мястото си.

Очите на старшината излизат от орбитите, такова нещо не е виждал.

- Стани!

Взводът се изправя.

– Легни!

Взводът ляга.

– Стани!..

Вече е полунощ, всички, включително и старшината, искат да спят.

– Свободно! – командва старшината и всички се устремяват към леглата си.

След десет минути зъбите ми тракат. Денисов с одеялото, възглавницата и шинела тича към мене, стопляме се и заспиваме.

След петнадесет минути:

– Стани!

Очите на старшината, както и нашите очи, са пълни с омраза. На всички е ясно, че старшината трябва да бъде наказан. Но как? И тогава идва решението, което знаем от думите на по-старото поколение курсанти. Това е легенда в училището. Опитваме се да не заспим, чакаме, докато нашият мъчител заспи, и когато това се стане, един по един се промъкваме към ботушите му и един по един пикаем в тях. Двадесет курсанти, в ботушите е зловонно море.

На сутринта старшината се събужда и потъва в нашата колективна урина.

– Стани!

Строяваме се.

– Старши сержант Гурянов, при мен! Кой се изпика в ботушите ми?

– Не зная.

– Сержант Корнев, при мен! Кой...

– Не зная.

Старшината вика командира на ротата. Той не издържа и се смее. После вика по ред курсантите, но никой нищо не знае. Процедурата се повтаря всеки ден. Старшината повече не влиза в помещението на взвода, но на плаца е свиреп. Въпреки това, изпитите са зад нас. Всички мои оценки, освен по строева подготовка, са отлични, по строева – четворка. Аз съм редактор на стенвестника, ротен поет. Във всеки брой на бойния лист има мои стихове. Началото не помня, а краят:

...С тържествен марш ще мине през Берлин,

от слава обгърнат руският войник!

Командирът на училището ми обявява благодарност и ми връчва награда – двадесет и пет рубли.

В продължение на десет месеца всяка неделя ни водеха в един клуб. Патефон. Лейтенантите и сержантите танцуваха, а аз се скривах в ъгъла, слагах глава на ръцете си и заспивах. Навън намерих книга без начало и край. Когато след седмица започнах да я чета, разбрах, че това е „Очарована душа“ от Ромен Ролан.

Час и половина спях в клуба, а после започвах да чета и текстът беше невероятно съзвучен с душата ми. А веднъж, докато четях, до мене се приближи непозната девойка и попита каква е книгата, после ме покани на следващия танц, но аз толкова се развълнувах от изненадата, та казах, че кракът ме боли и не мога днес.

– А на кино ще дойдеш ли с мене? – попита тя.

Това беше като сън.

– Ще дойда, – казах аз и излязохме от клуба, а тя каза, че след два квартала е нейният дом и трябва да поседя в голямата стая, докато тя в малката ще си свали обувките с високи токчета, след което затвори вратата зад себе си.

Седнах на един стол, погледнах масата и сърцето ми се разтуптя. Родителите и братята ѝ преди нашето пристигане бяха яли каша и във всяка чиния бяха останали по една-две неизядени лъжици. И няма нищо за обясняване.

Хвърлих се към масата и започнах да дояждам бързо техните остатъци. Поглъщах храната, без да я дъвча.

Таня купи билети за киното, поиска на последния ред, вероятно мислеше, че ще се целуваме, но щом седнах на мястото си и угасиха лампите, съзнанието ме напусна и заспах дълбоко. Тя милваше ръцете ми и ме целуваше, но аз не се събуждах. Когато филмът свърши, тя не можа да ме събуди и ме бодна с безопасна игла по ръката. Подскочих, събудих се, но нищо не можех да осъзная.

Излязохме от киното, тя говореше нещо, аз кимах, после видях портала на училището и се сбогувах вяло с нея.

И тя си тръгна завинаги.

Любов не се получи.

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ

Това бяха дни на възторг и ентусиазъм.

Още преди половин година спряха да ни подстригват до голо, всички се сдобиха с прически. Получихме офицерски шапки и полушубки, даваха ни пари. Отидох на бръснар.

На 20 ноември пристигна приемна комисия от Москва.

На 21 ноември окончателно издържах всички изпити и получих само отлични оценки.

На 22 ноември вечерта бихме старшината.

Метнахме на главата му една плащ-палатка, удряхме го не твърде силно, но достатъчно и безшумно. Когато след половин час старшината се появи, всички лежаха по леглата си. Синина под окото, от носа му капеше кръв. Обикаляше стаята, надникваше в очите на всички. Агресивността му беше изчезнала като с магическа пръчка. Жал ми беше да го гледам, особено защото, за разлика от всички курсанти във взвода, получи звание не лейтенант, а младши лейтенант — познаваше слабо теоретичните предмети, не ходеше на занятия.

Трудно е да се опише какво щастие изпитвахме всички. Утре, през Уфа, влакът щеше да ни отведе в Москва, а оттам — на фронта. Една от най-тежките страници в живота ни оставаше зад нас.

Полугладното съществуване, изпълнено с физически натоварвания, беше оставило у повечето курсанти, както и у мене, дълбоки гнойни рани по краката. Но болката и неудобството от тях не можеха да се сравнят с дните на химическа подготовка и тактика, с трудното ставане сутрин, с непоносимата тежест на физическата работа, свързана с безкрайните наряди през първите месеци.

Предстояха опасности, рани, а може би и смърт в името на Родината, но подобно нещо повече никога нямаше да преживеем. Щастие е, че всичко това бе вече зад гърба ни.

Скърцаха спирачките на вагоните, а зад прозорците се разстилаше безкрайната Русия.

В Москва ни посрещнаха офицери от резерва на щаба. Закараха ни с автобуси в спаските казарми на улица „Садовая“, близо до болницата „Склифосовски“.

На около километър и половина от казармите беше моят дом, където живееха баща ми и майка ми. Но не ми позволиха да се обадя у дома, затова се реших на поредната отчаяна постъпка. Уговорих се с часовия на портала, че ще се върна след час и половина, прекосих улица „Садовая“ и, без документи, през свързани дворове и криви улички, избягвайки военните патрули на всеки ъгъл, стигнах до жилището ни на булевард „Покровски“.

Майка ми беше у дома и примря от радост.

Баща ми беше на работа.

В жилището беше студено. Обясних къде съм настанен и уговорих среща с родителите си пред портала на казармите в осем часа вечерта.

След четиридесет минути бях вече в казармата. На сутринта получих документи и направление за Централния фронт, адресирано до началника на свързочниците в щаба на 31-ва армия.

От цялото ни училище такива документи получи само още един курсант от моя взвод – Олег Корнев.

На касата на Киевската гара, ако не се лъжа, ни дадоха безплатни билети – първо до Наро-Фоминск, а след това през Москва до Вязма.

Успях да уведомя баща си за часа на заминаване.

Вагонът беше червен, товарен, с двуетажни нарове вътре и беше претъпкан с войници и офицери, заминаващи за фронта.

Олег се настани на един долен нар, а аз успях да се покатеря на горния и се оказах лице в лице притиснат до една миловидна девойка – санитарен инструктор.

Имаше нещо мъчително.

Баща ми стоеше на перона, но така и не го видях, а девойката дишаше срещу мене и дишането ѝ ме вълнуваше.

Отначало несъзнателно, а после страстно започнахме да се целуваме безкрайно. Едната ми ръка беше притисната, не можех да се обърна или да се отдръпна. Шепнешком, задъхани, си говорехме, че може би това е пръст на съдбата. Но при слизането, на около 15 километра от фронтовата линия, се загубихме завинаги в тълпата. Дори и с Олег не успях да се видя отново.

Всеки от нас стигна до щаба на 31-ва армия в село Чунегово, близо до град Зубцов, поотделно.

Преди около двадесет години събрах в моята творческа работилница осем от бившите си свързочници, които живееха в Москва. Пихме водка и си спомняхме миналото.

– Жалко, Жуков не дойде – каза Марков.

– Какво говориш? – възрази Денисов. – Аз Жуков го погребах край Орша.

– Така ли? – отвърна Марков. – Аз пък го изпратих от Унгария за Москва след войната.

– Спомняш ли си форсирането на Неман?

– Не.

– А Голдап?

– Не.

– А Ирка Михеева?

– Че как, аз с нея...

– А Вера Семьонова?

– Че как, аз с нея...

– А аз с Танка Петрова...

– Къде?

Мълчание.

– В Любавичи? В Сувалки? В Левенберг?

Помнеха имената на жените, които са любили, и на приятелите, които са погребали, но всичко останало се беше объркало в паметта им – с кого, кога, къде. Разказите на всеки се разминаваха с преживяванията на другия, а за всяко събитие имаше различни версии, които взаимно се изключваха.

Аз вече мислех за мемоари, но не намирах потвърждение на това, в което се съмнявах, нито разбиране. Това, което ги разсмиваше, мене ме потапяше в униние.

Вязма. Руини. Два часа се лутах из бившия град, докато най-накрая с помощта на случайна кола стигнах до щаба на армията.

Завършил училище, лейтенант. Зная устава на караулната служба наизуст. Между другото, преди половин година за грубото му нарушение получих три дена арест.

Ето какво се случи. През нощта стоях с винтовката на пост при входа на складовото помещение на училището. До смяната на караула оставаше около час и половина. Изведнъж чух стъпки, а после на двадесетина метра забелязах силует на човек. Извиках според устава:

– Стой! Кой идва?

Но силуетът не отговаряше и се приближаваше. Оставаха десетина метра. Извиках:

– Стой! Ще стрелям! Легни!

Вдигнах винтовката, щракнах затвора, но той продължи да идва към мене, без да отговори. Оставаха три крачки. Пръстът ми беше на спусъка. Реших да стрелям във въздуха, но не го направих. Изведнъж разпознах командира на взвода.

Докладвах:

– Другарю лейтенант! На пост номер три курсант Рабичев.

Той ми изтръгна винтовката от ръцете и каза:

– Защо не стреля? Три дни арест.

– Другарю лейтенант, познах ви!

– Трябваше да стреляш. Три дни.

И вдигна тревога. Извика командира на караула. Смени ме на поста Олег Корнев, свалих колана си и тръгнах към ареста.

Това беше преди половин година.

А сега – блиндаж. На входа на пост е един младши сержант, но вместо да стои според устава, седи върху празен сандък от гранати. Винтовката е на коленете му, а той насипва махорка върху парче вестник и си свива цигара. Аз съм потресен, случващото се не ми се побира в ума и викам:

– Стани!

Той обаче се усмихва с цигарата в устата и започва да секне огън. В края на 1942 г. на фронта все още нямаше кибрит. Вместо това използваха примитивно устройство от времето на каменната ера – два кремъка и тлеещо въже. (Изскача искра, въжето започва да тлее, цигарата се запалва, от носа излиза струя дим.)

Аз червенея и бледнея от яд и отново викам с хриплив глас:

– Стани!

А младши сержантът през зъби отговаря:

– Я върви на майната си!

Не зная как да постъпя по-нататък. Навеждам се и по стълбичката се спускам в блиндажа. Няма никого, маси с телефони, документи, две сплескани гилзи от снаряди с горящи фитили. Сядам на пейката.

Вдигам слушалката на един от телефоните. Дрезгав глас:

– На майка ти да го туря и т. н., и т.н

Затварям. Телефонът звъни. Вдигам пак – същият глас, но вече напълно побеснял. Затварям отново. Звъни пак – вдигам:

– Кой се обажда? – същият глас, но още по-обогатен с псувни.

Отговарям:

– Лейтенант Рабичев, пристигнал от резерва на разпореждане на свързочния началник в армията.

– Лейтенант Рабичев? Десет денонощия арест, докладвай на свързочния началник! – И затваря телефона.

Влиза един майор. Докладвам:

– Лейтенант Рабичев… и след това разказвам за псувните в телефонната слушалка и за десетте денонощия арест.

Майорът се смее:

– Не ви е провървяло. Звънял е генералът, началникът на щаба на армията, а вие сте затваряли телефона. Добре, няма проблеми, капитан Молдаванов ще бъде тук след два часа, а междувременно има една задача. Трябва да донесете едни карти от топографския отдел на армията. Ето, вземете пълномощното.

Той попълва готовия формуляр на пълномощното с моето име и обяснява, че до третия блиндаж вляво има кон, с който трябва да стигна до село Семьоново. Пътят е прав, минава през незамръзваща рекичка и отива до селото. До там и назад, точно преди идването на Молдаванов.

– Ясно!

Пъхам пълномощното в планшета. Вървя наляво, първи, втори, трети блиндаж. Гледам – за един стълб без жици е вързан кон. Вместо седло на гърба му има възглавница, пристегната с въже. Изумление и недоумение.

Аз съм московчанин и никога не съм яздил, дори в училището не ме учиха. Кон, а нито седло, нито шпори. Опитах се, хващайки се за възглавницата, да се издърпам с ръце, но тя се плъзна надолу, безуспешно. Тогава видях на поляната един пън. Развързах юздите от стълба, стъпих с единия крак на пъна, хванах се с двете ръце за гривата и се озовах върху възглавницата. Дърпах юздите – конят тръгна. Ударих го леко с токовете в ребрата – потегли в тръс. Всеки миг ме подхвърляше нагоре, не можех да се нагодя към ритъма. За да не падна, постоянно се вкопчвах в гривата, прегръщах шията на коня и несъзнателно дърпах юздите ту надясно, ту наляво. Конят върти глава, спира и ме гледа тъжно.

След около двадесет минути започва да ме боли всичко между краката и аз сменям положението, свесвайки краката на една страна, ту надясно, ту наляво, въртя се и не мога да намеря оптималното положение.

Пътят опира в река. Брод. За да не ми влезе вода в ботушите, трябва да вдигна краката си. По чудо запазвам равновесие и се озовавам на другия бряг. Покрай огради и порти преминавам през село, заето от някакво военно подразделение. Последния километър вървя пеша, водейки коня след себе си.

Картографският отдел е в тила, в запазена къща. Завързвам юздата за оградата. Получавам картите. Това е доста тежка ролка, около пет килограма. Не се сетих да поискам да ми я завържат и я държа под мишницата.

С единия крак стъпвам на оградата, а другия прехвърлям. На коня съм. Търпя болка и неудобства. Яздя. Внезапно небето се покрива с облаци, гръм, мълния и ураганният порив на вятъра едва не ме събаря. Хващам се с две ръце за гривата, и ролката пада на земята. От удара обвивната хартия се разкъсва, вятърът грабва картите, и някои от тях вече, като птици, се въртят във въздуха.

Скачам от коня, едва успявам да притисна с усилие към покритата със сняг земя повече от половината карти. За щастие, наблизо има камък, слагам го отгоре, след това тичам по вятъра, ловя и в крайна сметка събирам всички разлетели се карти. Оглеждам се. Конят го няма. Докато гонех своите птици, беше избягал.

Свалям гимнастьорката, завивам картите с нея и с подтиснато настроение се влача пеша по посока на щаба.

Селото. До последната къща за оградата е завързан моят кон с възглавницата. Някой от войниците или офицерите от частта, разположена там, е успял да го спре.

Щастлив съм. Изглежда, че успях да изпълня първата си армейска задача.

Опирам се на оградата, качвам се на възглавницата, преминавам през речния брод, завързвам коня за стълба, обличам гимнастьорката, слагам колана и портупея.

Докладвам за изпълнението на задачата.

Два часа командващият артилерията на армията, неговият заместник по противовъздушната отбрана подполковник Степанцов и заместник-началникът на свръзките на армията капитан Молдаванов мислеха какво да правят с нас. Те вече бяха получили заповед от командващия фронта за формирането на отделна 100-на рота ВНОС (Въздушно наблюдение, оповестяване и връзка – П. Н.) към щаба на армията, но не знаеха каква ще бъде нейната задача и как ще бъде организирана в условията на първия ешелон на армията. Решението беше прието условно. На мене и на Олег бяха предадени около сто и петдесет резервисти: пехотинци, свързочници, артилеристи, някогашни лагерници. Половината от тях постъпили от болници след раняване, а половината доброволци и бивши излежаващи наказание от резерва на фронта.

В рамките на един месец трябваше да ги обучим на всичко, което научихме в нашето Бирско военно училище.

Вечерта, от болницата след раняване, дойдоха командирът на ротата Рожицкий и интендантът – старши лейтенант Шчербаков.

За задачите на службата ВНОС в армейски условия те нямаха никаква представа и изцяло разчитаха на мене и на Олег Корнев.

Щабът на ротата, състоящ се от командира, неговия ординарец, взвода за управление, интенданта, писаря, радиостанцията РСБ в джип с трима радисти, двата коня за яздене, конният транспорт, състоящ се от няколко каруци с коне и войници към тях, бръснаря, шивача, както три или четири камиона с шофьори и готвача, се настани временно в празното тилово село Сергиевское.

Още на следващия ден започнаха да пристигат групи войници. След три дена ротата беше оформена и започнахме да провеждаме учебни занятия.

След месец цялата рота трябваше да бъде приведена в бойно състояние и да започне бойни действия.

Дойдоха трима офицери: кандидатът на техническите науки старши лейтенант Алексей Тарасов, артилеристът старши лейтенант Грязютин и свързочникът лейтенант Кайдриков. Те присъстваха на всички наши занятия и усвояваха новата професия наред с войниците. Всеки взвод сега се състоеше от шест поста за връзка и наблюдение, които трябваше да бъдат разположени край бродове и на големите височини.

Армията по фронта обхващаше осемнадесет – двадесет километра и в дълбочина се простираше на площ от един до двадесет километра. По този начин под наше наблюдение трябваше да попадне цялата територия на армията с всичките прикрепени към нея части. Трябваше да създадем наша паралелна система за връзка с щабовете на корпусите, дивизиите, летищата, отделните артилерийски бригади, зенитните подразделения и всички армейски свързочни възли.

На 26 декември в 16:00 капитан Молдаванов ми нареди да положа в рамките на четиридесет и осем часа четиридесет километра телефонен кабел и да организирам на височините в района на селата Калганово, Касково и Чунегово шест поста за наблюдение и връзка.

Междувременно, както вече писах, само месец по-рано получих на разположение от резерва на армията четиридесет и осем пехотинци.

Двадесет и двама от тях бяха в резерв след поредно раняване, около осем души от кадровите части бяха преживели и финландската война, и отстъплението през 1941 г., имаха в миналото по две-три ранявания и бяха наградени с медали, трима бяха повишени в звание сержант, а на двама – Корнилов и Полянски – беше присвоено званието старши сержант.

А двадесет и шест от тях все още не бяха помирисвали барут, попаднали в резерв от затворите и лагерите – едни за хулиганство и намушкване с нож, други за дребни кражби. Бяха осъдени на кратки срокове затвор, по време на които подаваха рапорти, че искат да изкупят вината си с кръв и подвизи.

Всички те бяха още много млади, на възраст от осемнадесет до двадесет години, и наистина, във войната, докато тя се водеше на територията на страната, докато не започнаха трофейните кампании през 1945 г., докато в Източна Прусия не се сблъскаха с вражеското гражданско население, те се оказаха най-храбрите бойци, способни на необичайни решения. Сред тях имаше и любители на хвалбите, и хора безчестни и страхливи, но онова истинско чувство за сътрудничество и взаимопомощ между войниците, увереността в крайната победа, онова чувство на патриотизъм, което през 1943 г. цареше в армията, ги караше да крият своите недостатъци, не искаха, а вероятно и не можеха да бъдат различни от всички свои другари.

Тоталитарна държава, хора ватници, „совки“ (ватници, совки – подигравателни наименования на хората със съветско съзнание – бел. П. Н.) - осъзнаването на всичко това дойде при мене значително по-късно.

Тогава – и това е много важно за разбирането на тези отделни колизии на войната, които написах под формата на изповед шестдесет години по-късно – тогава, въпреки различията в образованието, семейното възпитание и духовния опит, ги възприемах като свои приятели и донякъде, бидейки офицер – като свои деца. В процеса на обучение се стараех да им предам всичко, което знаех, четях им вечер стихове на Пушкин, Пастернак, Блок, Библията и драмите на Шекспир и никога в живота си не съм имал по-добри и по-възприемчиви слушатели.

Двадесет и четири дни по осем часа в денонощието ги обучавах на всичко, което бях научил във военното училище: телефония, прокарване на линии за връзка, начини за отстраняване на прекъснат кабел, устройство на телефонните апарати и полевите радиостанции, авиация. Но и строева подготовка, и овладяване на оръжието, винтовки и автомати, и стрелба с тях по цели. И с гранати ме снабдиха, и ги хвърляхме от укритие – обикновени, с дръжки, и лимонки, и трофейни немски гранати. И трофейни немски автомати имахме, учех ги да пълзят по корем, занимавахме се с устави, запознавахме се с немските самолети, да ги разпознаваме по звука на моторите им, работехме на полевите радиостанции. За обучението на новаците, без съмнение, ми помагаха опитните мои сержанти. С една дума, за двадесет и четири дни, с по-голям или по-малък успех, превърнах бившите пехотинци, минометчици и лагерници в свързочници. Научиха се на почти всичко и дойде денят, когато получихме винтовки, автомати, патрони, гранати и шест коня с каруци. Но в армейските складове по някаква причина нямаше нито необходимите ни петдесет километра кабел, нито зумери, нито индукционни телефонни апарати. (Мисля, че в края на 1942 и началото на 1943 година дефицитът на кабел в ротите, батальоните, полковете и дивизиите се обясняваше, както и много други неща, с все още невъзстановените загуби от кошмарното отстъпление на нашите армии през 1941 година. Вече към средата на 1943 година с такива неща, по правило, не се сблъсквах.) Трябваше да ни изпратят и кабел, и апарати, и радиостанции. Обещаха, но кога ще се случи това, никой не знаеше.

Именно затова заповедта на капитан Молдаванов от 26 декември 1942 г. ме изненада изключително.

– Другарю капитан, – казах му, – не мога в рамките на четиридесет и осем часа да положа четиридесет километра телефонен кабел. Нямам нито един метър и нито един телефонен апарат.

– Лейтенант Рабичев, получихте заповед, изпълнете я и докладвайте за изпълнението след четиридесет и осем часа.

– Но, другарю капитан…

– Лейтенант Рабичев, кръгом марш!

И аз излязох от блиндажа на началника на свързочниците, и стигнах на кон до селото, където временно беше настанен в тила моят взвод…

В състояние на пълна обърканост разказах на сержантите и войниците си за неизпълнимата заповед. За мое учудване, вълнението и тъгата, които ме бяха обхванали, не само не им направиха никакво впечатление, но, напротив, невероятно ги развеселиха.

– Лейтенанте, намерете телефонни апарати, кабелът ще бъде тук след два часа!

– Откъде? Откъде ще го вземете?

– Лейтенанте, мамка му, всички така правят, това е обичайна история, на сто метра от нас минава дивизионната линия, покрай шосето са прокарани линиите на няколко десетки армейски съединения. Ще отрежем по един и половина – два километра от всяка, изпратете петима души в тила, там е цяла мрежа от линии на втория ешелон и можем да отрежем по три-четири километра. До сутринта никой няма да забележи, а ние през това време ще изпълним задачата си.

– Това какво означава, предлагате да разрушим цялата система за армейска връзка? Няма да извърша престъпление, какви други варианти има?

Сержантите ми псуват и се вкисват.

– Има още един вариант, – казва радистът Хабибулин, – но е опасен: напречно и надлъжно по неутралната зона има наши и немски неактивни линии. Но зоната е тясна, германците стрелят, забележат ли ни, ще заработят и картечници и миномети, можем да не се върнем назад.

– В шест сутринта ще отидем в неутралната зона, аз отивам, кой е с мене?

Мрачни лица. Никой не иска да попада под минометен, автоматен или картечен обстрел. Гледам най-интелигентния си старши сержант Чистяков.

– Ще дойдеш ли?

– Ако заповядате, ще дойда, но ако немците ни забележат и започнат да стрелят, ще се върна.

– Аз също ще дойда, – казва Кабир Талибович Хабибулин.

И така, аз, Чистяков, Хабибулин и моят ординарец Гришечкин. Това сме всичките.

В шест сутринта, съгласувано с пехотинците на фронтовата линия, излизаме в неутралната зона. Пълзим по корем, прилепени към земята, потни, навиваме на катушки около триста метра кабел.

Отдалечихме се на около сто метра от нашите пехотинци, когато немците ни забелязаха.

Заработиха немските миномети. Чистяков ме хвана за ръкава.

– Назад! – вика той с пресипнал от вълнение глас.

– А кабелът?

– Ти си луд, лейтенанте, веднага назад.

Гледам изплашените очи на Гришечкин и самият мене ме хваща страх.

За щастие пехотинците от наблюдателния пункт се свързаха с нашите артилеристи и те започнаха яростен обстрел на немските окопи.

Мръсни, с триста метра кабел, допълзяваме до нашата фронтова линия, задъхани, прехвърляме се през бруствера и падаме на дъното на окопа. Слава Богу – живи сме. Всички псуват и са разстроени. Чистяков ме гледа с омраза. След час и половина заповядвам на Корнилов да изреже линиите на съседите, а сам отивам в дивизионния възел за връзка и се запознавам с неговия началник старши лейтенант Покрас, брат на известния композитор,.

Обясняваме си кой къде живее в Москва. Разказвам му за Осип Брик, а той рецитира нещо наизуст от „Възмездие“ на Блок. Говорим, говорим. След един час той ми заема пет телефонни апарата. През нощта полагаме с престъпно откраднатия кабел всички планирани линии и сутринта докладвам на капитан Молдаванов за изпълнението на задачата.

– Браво, лейтенанте, – казва той.

– Служа на Съветския съюз, – отговарям аз.

Молдаванов прекрасно знае механиката на полагането на нови линии в неговото владение. Общата дължина на километража не е намаляла. Утре съседите, за да възстановят нарушената връзка, ще ме отрежат от щаба на армията. Вдругиден без връзка ще остане зенитно-артилерийската бригада. Аз вече не се притеснявам. Игра „без загуба“: слава Богу, моите свързочници набират опит. Декември 1942 година.

Писмо от 11 февруари 1943 година

„Командвам взвод. Бойците ми са два, че и и три пъти по-възрастни от мене. Те са забележителни, безкрайно трудолюбиви, усърдни, съвестни и много весели хора. Всяка трудност и опасност превръщат в шега.

След година във военното училище се включих напълно в бойната работа, всеки нов ден възприемам като голям празник, най-радостното е, че фрицовете бягат.

Няма хартия, няма книги и аз не чета и не пиша. Но това не е съвсем така.

Намерих в една празна къща Евангелието и вечер, при светлината на горящата гилза, чета на моите бойци. Слушат внимателно.“

През декември 1942 година на една височина близо до селото Касково, на около четири километра като че ли от предната линия, едновременно с изпълнението на заповедта на капитан Молдаванов, моите свързочници строяха три блиндажа. Единият – голям, за отделението на сержант Демиденко, другият – команден, с два телефонни апарата за мене и за моя ординарец Гришечкин. Третият – за моя кон.

Ръководеха тази не проста и удивителна за мене работа двама мои сержанти и двама войници, които в цивилния живот са били професионални дърводелци. Всъщност, около половината от моите войници, бивши колхозници, работеха с брадви и триони не по-зле от градските професионалисти. Забравих да напиша, че едновременно с получаването на липсващото обмундирование, автомати, патрони, гранати, сапьорни лопати, противогази, каски, шест преносими радиостанции, осветителни гилзи от снаряди, бензин и сухи дажби за седмица, дадоха на взвода ми няколко двуръчни триона и пили, лостове, чукове, клещи и длета, огромни ножици и други инструменти, няколко килограма гвоздеи, както и няколко празни железни варела и ламаринени тръби.

Студът беше около петнадесет градуса, дебелината на снежната покривка – около метър. Почвата под снега беше замръзнала на половин метър. Изчистихме снега, пробихме слоя замръзнала почва, изкопахме квадратни, дълбоки два метра, стаи с пръстени нарове и маси, с пръстени стълби.

Отсякохме в гората няколко бора, обелихме им кората, нарязахме ги на трупи. Понякога около нас падаха случайни снаряди. Покрихме блиндажите с три реда трупи, с оргалит и хвърлихме отгоре клони от отсечените дървета. Пръстените нарове и маси покрихме с плащ-палатки. Железните варели, като направихме в тях квадратни отвори, превърнахме в печки, наровете покрихме с борови и елхови клони.

Дълбоките гнойни рани на краката ми не ми позволяваха да ходя. Гришечкин ме внесе на ръце в моя блиндаж и ме сложи на един нар. Валеше сняг.

След приключване на всичките работи вкараха коня в предназначения за него блиндаж.

В селото Касково нямаше жители, вероятно немците ги бяха откарали в Германия, но имаше няколко празни къщи.

От намерените дъски, маси и пейки направиха за трите блиндажа и окачиха три врати с остъклени прозорци. Запалихме печките, започнаха да приготвят вечерята. Беше вече тъмно.

Гришечкин свари котле грис каша с яйчен прах, който ни дадоха за една седмица вместо масло, и котле със супа от свинска консерва и сухи картофи.

Беше вероятно около девет вечерта, когато някой почука на прозореца на моя блиндаж.

2 февруари 1943 година

„...Колкото по-нататък напредват нашите войски, толкова повече фрицове се предават в плен. Работя много, а в свободното си време чета, но единствената книга, която успях да намеря, е Евангелието. Какво пък, скоро мога да стана богослов.

Виждам рядко Олег. Сега ни разделят няколко десетки километри. Как се храня? Получавам така наречената суха дажба: хляб (ръжени сухари), зърнени храни, захар, концентрати (мазнини и месо), пипер и горчица.“

1 март 1943 година

„През последните дни имаше много работа. Спях в седнало положение по време на път, но това е дори по-приятно. Времето се затопли – идва пролетта... Сега се намирам в едно от селата, унищожени от немците. От селото са останали само ями...“

13 март 1943 година

„Скъпи мои! Вероятно моето писмо няма да достигне скоро до вас. А и времето за писане на писма сега не е много. Фрицът бяга и бяга толкова бързо, че нашите части не могат да го настигнат... Бях в десетки села, освободени от окупация, разговарях със стотици хора, които са загубили човешкия си облик. На ден напредваме с около 30 километра... През последните шест дни видях доста неща. При оттеглянето си немците минират пътищата и селата. Трябва да се движим внимателно.

Вчера минавах през район, където се бяха водили големи танкови битки. Безкрайно поле.

Купища танкове – изгорели, улучени, сблъскали се. Купища тела. По край пътищата лежат взривени фрицове: глави, крака, ръце. Не бяха успели да ги махнат.

На десетки километри се простират скелети на села. Някои къщи още пушат.

Мирното население се връща в селата си (от околните гори). Изпод отломките на сградите изваждат неща, които са скрили от немците. Тук немците лъжели хората, казвайки, че руснаците няма да дойдат.

Някои им вярвали.

По паспортите на руските момичета бележели: ръст среден, коси руси, тегло средно, очи черни. Всеки руснак имал свой номер. Номерът се носел на гърдите...

При оттеглянето си немците рушели печките в къщите. Те събирали маси, сандъци, плугове, вази, взривявали ги, чупели ги и ги изгаряли. Трошели котлите и минирали сградите.

Те искали да отведат населението със себе си. Хората се изпокрили в горите. Няколко дни живели в окопи, а сега се върнаха... Мнозина не намериха своите жилища.

Червената армия я посрещат добре. Всяка домакиня се старае да разкаже първа за своите неволи. Всичко, което е останало цяло, се слага на масата: хляб, картофи, конско месо. Половин година се хранели с конско месо. Кокошките и прасетата ги изяли немците, а кравите отвлекли.

Немците се страхуват от студа. За своите офицери са измислили ерзац валенки – цели сламени бъчви. Ерзац валенки се търкалят с десетки по пътищата. Може да са смешни, но не стават за носене.

Сега немците бягат така, че не успяват да палят селата. Бягат така, че интендантите ни не успяват да доставят продоволствия за нашите части. Ние се движим напред денем и нощем. За да не изоставаме, трябва да спим по три-четири часа на ден. Но и спането не ни привлича...“

16 март 1943 година (писмо до родителите)

„Искам да напиша няколко думи за това, което видях със собствените си очи и какво чух от очевидци. Вървя по следите на немците. Следите им още не са изстинали. Те са господствали тук година и половина. Не настъпваха и не отстъпваха. Налагаха ред в селата, грабеха населението в градчетата, бесеха хора. Казваха: „През зимата ръцете замръзват, а през лятото комарите хапят, затова „никс“ настъпление“. Казваха, че висшата раса се нуждае от повече храна.

Измислили си развлечение - кой ариец по време на хранене ще пръдне най-силно.

Момчетата дразнеха немците:

„Немците зимата пропърдяха

и изпуснаха Москва.

Още една зима ако пропърдят,

ще изпуснат и Берлин“

Когато неразумното дете се удари в нещо, започва да удря всички неща наоколо, когато на колбасарите им загари салама, събарят пещите. В Калининска област не беше останала нито една цяла руска пещ. При отстъплението си фрицовете озверяха. Най-напред палеха къщите и отвеждаха добитъка. В последните дни започнаха да горят населението. На момче, което искало да избяга от тях, отрязали носа и ушите.

Днес нашите войски завзеха село, където немците изгорили цялото цивилно население. Нашите напредват. Те изтръгват от ръцете на палачите обезкървените живи хора.“

28 март 1943 година

„...Вече шест дена живея уседнал живот, тоест сутрин се измивам и изтърквам, а вечер ходя на смоленски „вечеринки“. Тук момичетата танцуват „страдателно“ и пеят „увлекателни“ частушки.“

29 март 1943 година

„...Когато немците отстъпвали, казвали на руските момичета: „Всяка от вас трябва да има дете, ако нямате дете, руснаците ще ви вземат хляба и картофите“.

Момичетата бягали в горите, криели се в изоставени блиндажи, а когато дойдоха руснаците, започнаха постепенно да изправят криле. Само че в селата липсват хармоники и има малко хармонисти. Всеки немец имал устна хармоника и запалка. Много им харесвали руските триредни хармоники. Те ги отнасяли на запад заедно с „номерираните цивилни“ (така немците наричали руското население). Младежите и момичетата избягали от тях, но хармоники по селата вече не останали...

Между другото, сега рисувам много. Рисувам момичета и момчета, старци и деца. Това веднага предразполага местните жители към мене.

Бъдете здрави, Льоня.“

31 март 1943 г.

„Преходите все пак не ми се отдават лесно. Въпреки това, от моята болест – циреите – съм се избавил напълно и смятам, че е по-добре да ходиш по четиридесет километра на ден, отколкото да лежиш от тази пакост. Трябва да кажа, че войната я водим не само срещу фрицовете, но и срещу въшките. Тези паразити се промъкват във всички ъгли и при походни условия на живот спасение от тях буквално няма…“

Вратата се отвори и в блиндажа влезе непознат капитан. Обясни, че карал ски към своята част, но изгубил пътя, засипан със сняг, заблудил се и помоли да остане да нощува. Аз, след като се запознахме, го поканих да вечеря с нас, а той извади от раницата си манерка със спирт.

Пихме за победата. Оказа се, че и двамата сме московчани. Разказах му за моя правителствен дом на булевард „Покровски“, той ми разказа за своя на „Палиха“, аз за своя забележителен кръжок в Дома на пионерите, за увлечението си по историята и поезията, за майка си, член на КПСС от 1925 г., за баща си, току-що награден с ордена "Почетен знак" за участието си при откриването на нови нефтени находища и спасяването на старите, за брат си, танкистът, загинал преди половин година край Сталинград. Той напълни празните чаши и предложи да пием за моите и неговите родители.

После говорихме за книги, за Пушкин, Шекспир и Маяковски, и незабелязано преминахме на "ти". После умората надделя и заспахме.

А на сутринта капитан Павлов извади от джоба си своето червено удостоверение и каза, че не ме е посетил случайно, а по заповед на ръководството на СМЕРШ, че от вчерашния ни разговор разбрал, че съм съветски човек, комсомолец, но че съм допуснал грешка, четейки на бойците си Евангелието, и под секрет ми препоръча да се пазя от сержант Чистяков, който написал донос до СМЕРШ, че водя в своя взвод религиозна пропаганда. След това предложи да хвърля веднага в огъня намерената от мене в празната къща книга, а той на свой ред хвърлил там доноса на Чистяков. Имал съм късмет, каза, че тази хартия е попаднала в неговите ръце, а не в ръцете на някои от неговите колеги. Наложи ми се по-нататък да чета на бойците списанието „Знаме“, стиховете на Пастернак и Блок и „Ромео и Жулиета“ на Шекспир. Благодаря ти, капитан Павлов!

През февруари 1943 година избрах по топографската карта най-краткия път от своя западен полутилов пост до щаба на армията. Рожицкий ме извика на консултация за предислокацията на един от постовете във връзка с подготвящото се начало на пролетното настъпление.

Горският междуселищен път беше утъпкан, изведнъж гората свърши и пред нас се озова едно изгоряло село, а от комина на една землянка се вдигаше дим.

Ние с Гришечкин бяхме премръзнали, решихме да се стоплим в землянката, а ако обстоятелствата позволят, и да закусим. Пет стъпала надолу, врата, остъклено прозорче. В землянката е топло. Буре, маса, пейка, нарове. Една жена, девойка и момиченце се сместиха радостно.

Гришечкин извади консерва с комбижир (смес от различни мазнини – бел. П. Н.), грах, хляб и се зае да готви супа за всички, а аз заговорих с девойката. Оказа се, че е московчанка. Работила преди войната на телефонна станция.

Казвам ѝ, че съм армейски свързочник, а тя отвръща, че е завършила свързочен техникум, знае всички телефонни апарати и е работила на комутатор, вземете ме с вас, казва, искам да воювам с фрицовете…

– През май 1941 година дойдох на село при баба, после шест месеца се криех в гората, изрових си землянка. Толкова много неща се случиха. На два километра от нас се водеха танкови боеве, бойците донесоха при мене един ранен лейтенант, но не успях да го спася и той умря в ръцете ми… Вземете ме, лейтенанте, с вас!

Красива, смела, силна, професионална телефонистка.

– Сядай, – казвам, – на каруцата, след два часа ще те закарам при свързочния началник на армията.

Гората свърши и пред мене се откри ужасяваща картина. Огромното пространство до хоризонта беше запълнено с наши и немски танкове, а между танковете хиляди стоящи, седящи и пълзящи живи замръзнали наши и немски войници. Някои, облегнали се един на друг, други – прегърнали се, опиращи се на винтовките, с автомати в ръцете.

Много от тях бяха с отрязани крака. Нашите пехотинци, като не можели да свалят новите ботуши на фрицовете от замръзналите им крака, режели краката, за да ги затоплят в блиндажите и да ги извадят, та вместо своите обувки с навивки да обуят новите трофейни ботуши.

Гришечкин започна да бърка в джобовете на замръзналите фрицове и намери две запалки и няколко пакета цигари, девойката гледаше равнодушно това, което беше виждала вече десетки пъти, а мене ме обзе ужас. Танковете са се блъскали помежду си, вдигали са се право нагоре, хората, вероятно и наши, и врагове, загинали до един в тях, а ранените замръзнали.

И по някаква причина никой не ги беше погребал, никой не се беше приближил до тях. Явно фронтът беше напреднал и за тях – седящите и стоящите до хоризонта и зад хоризонта – бяха забравили.

След два часа бяхме в щаба на армията. Заведох девойката при свързочниците, а сам се заех с разрешаването на своите проблеми. Вечерта я мярнах в блиндажа на един от старшите офицери, подполковник, който беше свалил панталоните си.

На сутринта видях девойката в блиндажа на началника на политическия отдел.

И повече не я видях.

Нощувах в блиндажа за гости. Интендантът Шчербаков се подиграваше с мене. Моята наивност му се струваше смешна.

– Може би ще попадне на фронта, – каза той, – ако има смелостта да преспи с капитаните и полковниците от СМЕРШ. Била е една година на окупирана територия.

Без проверка от СМЕРШ не можеше да попадне в армията, а проверката едва беше започнала. И на мене ми беше страшна моята наивност.

Изгаряше ме чувство за срам и след шестдесет години все още ме изгаря.

В моя взвод имаше един небрежен боец на име Чебушев. Всички имаха ботуши – той носеше обувки с намотки. Шнуровете на обувките му бяха все развързани, а от намотките стърчаха крачолите от долните му дълги гащи, които по някаква причина сами изскачаха, докато вървеше. Коланът му беше без каишки, шинелът без задно коланче. Нито една заповед не изпълняваше веднага, задължително задаваше въпроси. Защо? За какво? Всички бяха нащрек, а той – за какво? Къде? Как така?

След около двадесет години разбрах, че бил всъщност интелигент, а тогава ми се струваше симулант. Нито заповеди, нито уговорки му действаха. В един от вечерите през март 1943 година изведнъж заяви, че не вижда нищо около себе си, ослепял е. Всички решиха, че, както винаги, симулира. Но на следващата вечер зрение загубиха дванадесет от четиридесетте ми бойци. Това беше военна, пролетна, вечерна болест – кокоша слепота.

На другия ден се случи катастрофа. Ослепя около една трета от армията. За да се възстанови зрението, беше достатъчно да се изяде парче черен дроб от врана, заек или убит и разлагаща се кон.

В началото на март имаше няколко топли дни и изведнъж – десет градуса студ. До моя южен преден пост трябваше да вървя по широкия път, прокаран приблизително на километър от предния край и от брега на все още замръзналата река Вазуза, и да измина дванадесет километра.

Мислех да се кача на някой празен камион, стоях, вдигах ръка, а камионите минаваха един след друг край мене и нито един не спираше. Аз, с ботуши, за да не замръзна, ту вървях, ту бягах, а после попаднах под минометен обстрел и легнах.

Около петнадесет минути мините експлодираха около мене в шахматен ред.

Обстрелът не беше целенасочен, а планиран, и не се вълнувах особено.

После, след около три часа, се добрах до своя пост, уверих се, че всичко е наред, само блиндажът беше много малък, на наровете всички спят натясно.

А старши сержант Полянский каза:

– Върви, лейтенанте, в армейския свързочен възел, на около петстотин метра е, разположен в единствената неизгоряла огромна къща, място колкото искаш.

Беше около седем вечерта. Армейските телефонистки ме приветстваха. Седнах на пейката, видях изведнъж на прозореца томче стихове на Александър Блок и едва започнах да чета, когато при мен дойде млада, ужасно красива телефонистка и сложи ръка на рамото ми.

– Какво, харесва ли ти, – казва, – моят Блок?

А аз тогава знаех наизуст почти всичките стихотворения на Блок и започнах да декламирам наизуст „Възмездие“, после разказах за моя предвоенен кръжок и за Осип, и за Лиля Брик, а тя за своя филологически факултет, и вече не мислех, а знаех, че това е любов от пръв поглед. Не помня как стана. Аз я прегръщах, тя мене. Струваше ми се, че я познавам от хиляда години.

Целувахме се, а от ъгъла ни гледаха и се смееха двама телефонисти.

– Тук не е удобно, – каза тя, – облечи шинела, ще излезем навън.

Ето че всичко и е толкова просто, помислих си аз.

Без да пускаме ръцете си, вървяхме по двора на бивш хлебозавод. Отляво имаше полузатоплен немски блиндаж, а наровете бяха сухи, покрити с елови клонки.

– Да влезем? – попита тя шепнешком и устните ѝ трепереха, а на мене кръвта ми се стичаше към слепоочията и краката ми трепереха, и неизвестно защо посочих с пръст към другия блиндаж срещу нас, и изведнъж видях моя блиндаж, Полянский, и се оживих, и казвам:

– Никъде няма да избягат тези блиндажи, виж моите войници.

Полянский извади манерка със спирт и всички ние пихме за нея, Олга, а тя казва:

– Лейтенанте! Вече ми е време за дежурство, да вървим.

А моят ефрейтор Агафонов казва:

– Другарю лейтенант, не се притеснявай, аз ще я изпратя.

Сърцето ми се вкамени и самият аз се вкамених, а тя стана и не ме погледна.

След десет минути излязох от блиндажа, отидох до свързочната станция, но там я нямаше. Дойде след един час, не ме погледна и легна на нара.

Сутринта не отговори на моето приветствие.

Излязох и, без да се сбогувам, и по главния път, без да реагирам на минометния обстрел, вървях към щаба на армията. Защо за всички е толкова просто, а за мене е трагедия? Довоенната Люба Ларионова, бирската девойка Таня, студентката Олга, а какво ли още предстои?

Забравено писмо от 17 декември 1942 година

„Намирам се недалеч от фронта, в моя взвод имам засега тридесет войници. От тях двадесет и девет са съдени за кражби, дребно хулиганство, нападение с нож. Момчета огън!

Наскоро заговорих с един от тях:

– Ти, Мусатов, бил ли си някога на театър?

– А ти, бил ли си?

– Разбира се.

– Ама там не пускат обикновени…

– Как така не пускат, защо?

– Ами, там е царят, благородниците…

– А ти откъде – казвам, – от небето ли си паднал?“

Из писмо от 2 февруари 1943 година

„…Получавам сух пакет: сухари, грах, захар, концентрати, месни консерви, пипер и горчица, и допълнителен офицерски пакет: масло, консерви, цигари. Варя си за закуска каша, за обяд супа и за вечеря супа. За коня – овес, сено, сол.“

Из писмо от 28 февруари 1943 година

„Имам валенки, кожена куртка и кожени ръкавици, ватени панталони, а фрицовете мръзнат и гладуват в мокрите блиндажи. Още малко и ще хукнат назад“

Из писмо от 14 март 1943 година

„Най-сетне и на нашия фронт немците побегнаха. Трябва да ги настигнем, а да ги настигнеш е много трудно. През нощта около хоризонта се вижда светлина, палят селата. В района, където се намирам, не са останали села, само на някогашните им граници стоят табели с имената им, а всички полета са разкопани: снарядни ями, окопи, блиндажи…“

Село Новое Дугино

Сутринта, точно срещу бившия хлебозавод, срещу двата полузатоплени немски блиндажа и онази удивителна Олга, и моята трагична, но по-скоро истерично-патологична нерешителност, след внезапна артилерийска подготовка и планирана и безкрайна въздушна бомбардировка, нашите войски пробиха няколко линии на немската отбрана.

И започна пролетното настъпление.

Вдигнах взвода по тревога преминах по разминираното шосе около двадесет километра. Зад шосето, срещу стълба с означени на него километри, стърчаха комините на изгорено от немците село. В селото открих няколко празни землянки. Оставих в тях моите уморени войници, а аз на попътна, за щастие спряла ми кола, тръгнах да догонвам щаба на армията.

След около четиридесет километра спрях един камион, научих, че щабът на армията е разположен зад селото Новое Дугино и че може да се стигне до него по междуселски път, пресичащия един овраг.

Беше вече около три часа следобед. Поех по пътя, започнах да слизам в обраслия с храсти овраг и след десетина крачки край ухото ми писна куршум.

Наведох се се и побягнах. Нов куршум едва не ми засегна ръката.

Хвърлих се стремително в пълната с кал крайпътна канавка, куршумите свиреха над главата ми, а аз пълзях по корем. След петдесет метра пътят зави и тръгна нагоре.

Пропълзях още десет метра и станах на крака.

Вече не бях в полезрението на стрелящите, завоят на пътя и храстите ме скриваха.

Извадих нагана от кобура и побягнах с всички сили.

Нямаше повече изстрели.

Край пътя лежеше мъртво момче с отрязани нос и уши, а в разположеното на около триста метра село край три коли се бяха събрали наши генерали и офицери. Отдясно на пътя догаряше колхозен обор. Ставащото ме потресе.

Генералите и офицерите бяха дошли от щаба на фронта и съставяха протокол за престъпленията на немските окупатори.

Отстъпвайки, немците събрали всички старци, старици, девойки и деца, заключили ги в обора, залели го с бензин и го запалили.

Изгоряло цялото население на селото.

Стоях на пътя, гледайки как войниците изнасят от димящата купчината почернели греди и пепел обгорелите тела на деца, девойки, старци и в главата ми се въртеше фразата: „Смърт на немските окупатори!“

Как можаха? Те не са хора! Ще победим, непременно ще ги намерим. Те не трябва да живеят.

А около нас, по целия ни път, на фона на черните герани на кладенците, се мяркаха белите комини на изгорели села и градове. И всяка вечер моите свързочници обсъждаха как ще отмъщават на фрицовете след победата. И аз го приемах за даденост. Съд, разстрел, бесило – всичко, което угодно, освен това, което всъщност се случи в Източна Прусия след година и половина.

Нито в съзнанието, нито в подсъзнанието на тези хора, с които воювах, които обичах през 1943 година, не присъстваше това, което щеше да стане през 1945 година.

Така че защо и откъде се появи?

Стоях срещу димящото пепелище, гледах ужасяващата картина, а по пътя излизаха жени и девойки, които бяха успели да избягат и да се скрият в околните гори, и ето мисълта, която се заби завинаги в мене: колко са красиви!

Вървяхме по Минското шосе на запад, а по краищата му вървяха на изток, към дома си, освободените наши хора, и сърцето ми трептеше от радост, от нова мисъл – в каква красива страна живея, и моят оптимистичен, книжен, лозунгов патриотизъм все повече и повече ставаше основно вещество на живота ми. За съжаление, не разбирах тогава, че войни без зверства не съществуват, забравил бях за мъченията на невинни хора в затворите на „Лубянка“ и в ГУЛАГ.

Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ

През Сичевка, а след това по междуселските пътища, трябваше да изведа моя взвод на Минското шосе. Наоколо имаше още много сняг, въпреки че бързо се топеше.

На единствената ни каруца натоварих радиостанцията, телефонните апарати, на макарите – около четиридесет километра кабел. Скатахме шинелите, слънцето печеше, три пъти спирах взвода на изсъхналите хълмчета за почивка.

Лежахме на още прохладната, но оживяваща земя, само че след десетина минути скачахме, сваляхме бързо гимнастьорките, ризите, дългите долни гащи и започвахме да мачкаме насекомите. Всички бяхме въшлясали. Някой броеше – 100, 150. Във всички гънки на дрехите, в косите ни бяха тези гадове и множество бели мехурчета – гниди. Започна да се мръква, изминахме около четиридесет километра, пътят през гората се изкачваше нагоре. Изведнъж гората свърши. Пред нас имаше някаква стремителна рекичка, мост – две дъски с перила, зад моста на хълма село. Разпрегнахме коня, пренесохме на ръце каруцата и товара, преведохме внимателно животното по дъските.

Селото беше живо, във всяка къща старици и деца. Моят ординарец Гришечкин вкара коня в плевнята, насипа му доволно количество овес, посоли го, донесе купчина сено, а аз бързо разпределих хората по къщите, поставих бойна охрана, легнах на пейката, завих се с шинела и заспах, и всички, освен дежурните, заспаха. В седем часа сутринта излязох от къщата и онемях.

Рекичката се беше разляла, превърнала се беше в море, от мостчето не беше останало нищо. Оказахме се на остров, обграден с вода от всички страни, почти до хоризонта. Да продължим пътя си, не можеше и дума да става. Заповядах на всички да почиват. Имах томче стихове на Александър Блок.

В къщата на полицата лежеше Библията. Неграмотната старица не беше стопанка на дома, нейното село било изгорено от германците.

Книгата беше ничия. И стана така, с една дума, че четях на моите войници за Каин и Авел и „Славеевата градина“ (поема от Александр Блок – бел. П. Н.), и „Песен на песните“.

Водата се оттегли на третия ден. Реката вече не беше море, а малък поток. До Минското шосе оставаха още около четиридесет километра, а до понтонния мост през Днепър, до мястото за сбор на ротата – още около дванадесет километра. И всичко това трябваше да извървим за един ден. Но още в средата на деня сержант Шчербаков започна да изостава. Беше завил лошо партенките краката си. Водните мехури се бяха спукали. На краката му се бяха образували рани. В три часа следобед той седна на земята и заплака.

Беше огромен, прекалено пълен мъж.

Не можеше да продължи напред. Наоколо нямаше нито една болница. Оставих го в една празна селска къща и му заповядах след два дена да бъде на понтонния мост през Днепър. Не мина и половин час и излязохме на шосето Москва – Минск.

До понтонния мост през Днепър оставаха дванадесет километра.

Осем бойци си бяха протрили краката. По шосето минаваха празни камиони. Спрях един, настаних бойците в каросерията и заповядах на сержант Демиденко да ги закара до понтонния мост през Днепър и да чака, докато не дойда с взвода. След два часа бях при моста, но нито Демиденко, нито инвалидите бяха там.

На високия бряг на Днепър имаше много празни немски блиндажи.

Оставих взвода при понтонния мост, заповядах на войниците да чакат, докато се върна, и с ординареца Гришечкин минах по моста през Днепър.

Към средата на деня всички пътища се разкаляха, вървяхме по размекната глина, всяка крачка беше трудна, понякога ботушът ми не можеше да излезе и се налагаше да вадя крака си от него, после ботуша от глината, но в това време другият ботуш потъваше толкова дълбоко, че вече трябваше да вадя крака си и от него.

На всеки сто метра лягахме. Струваше ни се, че доста леките раници на гърба ни вече тежат по два пуда. Разпалихме огън, изсушихме парцалите, доядохме сухарите – остатък от сухата дажба, дадена ни за една седмица, а това беше вече деветият ден от момента на получаването ѝ…

През пролетта на 1943 година армията затъна в кал и глина. На всяка крачка около потъналите до колелата оръдия, заседналите край пътя товарни автомобили и буксуващите самоходки пъплеха въшливи и гладни артилеристи и свързочници. Вторият ешелон със складовете за храна и боеприпасите беше изостанал на около сто километра.

На третия ден от гладното съществуване всички обърнаха внимание на труповете на хора и коне, убити през есента и зимата на 1942 година. Докато лежаха покрити със сняг, те бяха като консервирани, но под горещите лъчи на слънцето започнаха да се разлагат бързо. От човешките трупове сваляха ботушите, търсеха в джобовете запалки и тютюн, някои се опитваха да варят в канчетата си парчета от кожа на ботуш. А конете изяждаха почти изцяло. Истина е, че първо орязваха покрития с червеи горен слой месо, но после спряха да обръщат внимание и на това.

Сол нямаше. Варяха конското месо много дълго, то беше жилаво, с миризма на развалено и сладникаво, явно отвратително, но тогава изглеждаше прекрасно, неизразимо вкусно, стомасите къркореха сито.

Скоро обаче не останаха коне.

Пътищата станаха още по-непроходими, немските самолети стреляха в упор по затъналите камиони.

Нашите самолети хвърляха от въздуха чували със сухари, но те достигаха до някого, а до някого не.

И по краищата на пътищата стояха бойци и офицери, протягаха кой часовник, кой табакера, кой трофеен нож или пистолет, готови да ги дадат за два, три или четири сухара. Вече се мръкваше, когато пристигнахме в селото Вадино, където временно беше спрял щабът на нашата рота.

Капитан Рожицкий не можеше да разбере защо и как съм загубил половината взвод.

Аргументът, че ми беше жал за хората, които си бяха протрили краката, му се струваше чудовищен, а обяснението ми за причината за забавянето – три дни в селото, обградено от бурни води – смехотворно. Най-краткият маршрут, който сам избрах на картата, го възмути и той го оцени като злонамерено самоуправство.

Сега и аз самият разбирах, че като сума всичките ми действия са били престъпни и че не мога да избегна съда на военния трибунал, понижаването в звание и наказателната рота.

Рожицкий подписа веднага заповед за моето отстраняване от длъжността командир на взвода, за десетдневен арест и за предаване на остатъците от взвода ми под командването на моя приятел, лейтенант Олег Корнев.

Щастието от съзнанието за изпълнен дълг, за любовта и уважението на поверените ми и обучените от мене войници, увереността, която ми даваше до съвсем скоро усмихващата ми се фортуна, радостта от това, че, въпреки непохватността и интелигентността си, бях станал боен офицер – всичко това отлетя на дяволите.

Артилеристът лейтенант Бондаренко ме нарисува. Нямаше къде и защо да ходя, седях и позирах. Бях потиснат, а той ме беше поукрасил, направил беше от мен един весел поручик.

Не помня какво беше по-нататък, ходех като в мъгла, изпълнявах някакви дребни поръчения, чаках решението на съдбата си.

Изобщо не помня как изведнъж станах командир на взвода на Олег Корнев, а Олег стана командир на остатъка от бившия ми взвод и взвода на лейтенант Кайдриков, когото изпратиха някъде.

В общи линии, въпросът с трибунала беше заметен, но нещо вече си отиде завинаги.

Хората на Олег Корнев не ме познаваха добре, помощник-командирът на взвода старшина Курмилцев не изпълняваше моите заповеди. Междувременно пролетното настъпление продължаваше, пътищата с всеки изминал ден ставаха все по-достъпни…

По някаква причина се озовах отново на Минското шосе в Ярцево. Блиндажът беше на десет метра от шосето. Излизам от блиндажа и виждам цивилна девойка, студентка от юридическия институт, от моя курс, от моята група. Разпозна ме трудно в лицето на намръщения лейтенант. О, Боже! Що за превратности на съдбата!

Дошла сутринта с лек автомобил и група репортери от Москва. За срещата си с мене ще разкаже после в института, а ужасната жена – деканът на факултета по марксизъм-ленинизъм Мошчинска, която ме беше намразила, защото се опитвах на семинарите да излагам със свои думи някакви стереотипни фрази от учебника по история на партията, именно тази Мощинска, която студентите наричаха не иначе, а Моща („Реликвата“ – бел. П. Н.) и която ме презираше за интелектуалната ми неувереност, – ще бъде крайно изненадана и след шест месеца, когато по време на десетдневната си отпуска в Москва отида в института, ще ме види и ще започне да тресе ръката ми, и ще се разплаче, виждайки на гърдите ми ордена „Отечествената война“.

Март-април 1943 година

Нашето настъпление е спряно. Рожицкий ме вика и ме назначава за командир на взвода за управление към щаба на армията. Няколко телефонисти в щаба на ротата са сменени с пристигнали от запасния полк телефонистки.

Моят нов ординарец Корольов ми копае три дена блиндаж на склона на оврага. Нарът е земна изпъкналост, покрита с дебел слой елови клонки, отгоре им плащ-палатка, прозорецът – парче стъкло, масата - издадена от земята пръст с гилза от артилерийски снаряд, пълна с бензин, с фитил вместо лампичка, врата – от плащ-палатка.

Телефонистките една след друга се влюбват в мене, а аз, глупакът, смятам, че нямам право да влизам в неформални отношения с подчинените.

Никой не знае, че съм също така срамежлив, защото никога не съм имал жена.

Олег Корнев вече има приятелка.

Рожицкий ме вика и пита защо не обръщам внимание на момичетата? Той има цял харем. Използва служебното си положение, а момичетата се плашат и стават негови любовници.

– Искаш ли да ти пратя днес Маша Захарова? – пита той. – А Надя Петрова?

Срам ме е да си призная, че никога не съм имал никого, и отново лъжа, измислям някаква московска годеница. Всяка нощ ми звънят непознати генерали от напълно развратения щаб на армията с нареждане да им пратя Вера, Маша, Ира, Лена. Аз им отказвам категорично, отказвам на началника на щаба на армията, на командващия артилерията и на командирите на корпуси и дивизии.

Псуват ме на майка, заплашват ме с разжалване, с наказателен батальон.

Поведението ми предизвиква учудване у моите непосредствени началници, в крайна сметка преминаващо в уважение. Аз и моите телефонистки сме оставени на спокойствие.

Момичетата се обръщат често към мене за помощ и обикновено успявам да ги защитя от омразните им развратни възрастни пагонаджии. Особено трудна история се случи с Маша Захарова.

Тя беше една от първите, които пристигнаха от резерва. Завършила десети клас, дошла на фронта да защитава Родината. Деветнадесетгодишна, стройна, красива.

В 11 часа вечерта дежурният, старши сержант Корнилов, ми предаде заповедта на началника на политическия отдел на армията генерал П.

Генералът изискваше до 24 часа ефрейтор Захарова да се яви в блиндажа му за изпълнение на бойна задача.

Каква е тази бойна задача, разбрах веднага. Маша побледня и затрепери.

Изпратих я на линията, обадих се в политическия отдел и докладвах, че не мога да изпълня заповедта поради нейното отсъствие. След това последва серия от обаждания, груби многоетажни псувни на майка, заповед да се намери Захарова, където и да се намира. По моя молба командирът на ротата ме командирова в щаба на една от дивизиите.

Изчезвам. Генералът ляга да спи. А Маша неочаквано се влюбва в мене.

Генералът не се успокоява, звъни всеки ден, заплашва, че за неизпълнение на заповедта ще ме даде на военен трибунал. Командирът на рота влиза в моето и Машиното положение, предлага ми временно да я отведа в полка на предната линия. Аз, Маша и моят ординарец Корольов се отправяме към определения район, но по пътя в градчето Любавичи ни застига нощта. Намирам армейския свързочен възел. В къщата има двуетажни нарове, маса с комутатор, телефони и горяща гилза, зад масата е оперативният дежурен, лейтенант, а до комутатора – сержант. Свободно място на наровете има само едно, и на него изпращам своя ординарец Корольов, а аз с Машa лягам на пода, но на пода е неудобно и студено. Казвам на Маша да стане, свалям шинела си, разстилам го, лягам и предлагам на Маша да легне до мене на моя шинел и да се покрие с нейния шинел, но да лежи спокойно, да не говори, да затвори очи и да спи. Тя обаче се притиска неочаквано към мене и разкопчава бързо яката на гимнастерката ми, а устните ѝ са отворени, а очите умоляващи. Започвам да треперя, но не я обичам, в Любавичи се влюбих от пръв поглед в телефонистката от съседното подразделение, московчанка, студентка по филология, и тя се влюби в мене от пръв поглед.

Изобщо не желая Маша. Измъквам се изпод шинела, излизам навън и гледам звездите.

Моята любов беше истинска, но невероятно странна. Прекарахме една нощ заедно, а после до края на войната се търсехме един друг и не можехме да се намерим.

Тя вземаше пет пъти отпуск от своята част, намираше моите войници, предаваше по тях писма, но аз винаги се оказвах на около четиридесет километра разстояние, а когато намирах нейната част, все беше командирована някъде. Но се отклоних, този път сериозно.

След месец моят приятел младши лейтенант Саша Котлов започва да ухажва Маша Захарова и двамата стават мъж и жена, само че не са се подписали, а аз бях приятел и с двамата.

Но Саша не предвиди, че генералът, началникът на политическия отдел на армията, не изпускаше Маша от погледа си, ревнуваше и предприемаше всички мерки, за да разруши техния забележителен съюз. Първо командироваше където можеше Котлов, после опитваше отново и отново да примами Маша при себе си.

Да се крие от генерала ѝ помагаше цялата моя рота, а и не само. И на генерала не му остана нищо друго, освен да отмъщава за любовните си неуспехи на Котлов.

Два пъти нашето началство изпращаше документи за присвояване на нови звания, два пъти отправяше в щаба на армията документи за награди.

Генералът беше нащрек: следваше отказ след отказ, на протестите на заместника на командващия артилерията не идваха отговори, а на телефонните запитвания отговорите бяха устни, под формата на многоетажни псувни и цинични предложения: първо Захарова, чак след това – звания и ордени.

– Ха-ха-ха-ха! – смее се новият командир на ротата капитан Тарасов. – Какво дете е този Котлов, как да го защитавам. Вие сте негов приятел, обяснете му, че няма да постигне нищо.

Затварям очи. Спомням си.

Котлов клати упорито глава, не му е ясно защо го наричат дете. А Тарасов се върти на стола и ме гледа в очите.

– Смятам, че Котлов е прав, време е да сложим край на гнусните изцепки на този безнравствен генерал, – казвам аз.

– Е, Рабичев, той е дете, а генералът е с протекции от командващия, Котлов е сам срещу всички.

Войната свърши. Изпратих в Унгария до Шиофок бременната демобилизирана Маша по молба на командированния Саша.

Тя замина радостна, уверена, че Саша ще дойде при нея след месец, а го задържаха за четири години в окупационните войски и от мъка той започна да пие и по пиянски се събираше и разделяше със случайни компаньонки.

Маша го чака три години, а после се омъжи за еднокрак инвалид от войната, който се влюби в нея. Роди.

Дете. Мъж, който жертва кариерата и общественото си положение заради любимата жена.

Началник на политическия отдел на армията, генерал, който съсипа живота на двама, а може би и на десетки и стотици други военнослужещи.

Какво беше това?

Аз бях на 21 години, Саша – на 22. Воювахме трета година. Не знаехме дали ще доживеем до края на войната, изобщо не мислехме за това. Да дадеш живота си за Родината, за Сталин, за своя взвод, за изпълнение на дълга, за приятел, за любимата жена – как естествено и органично беше това за творческия човек по време на войната. И какво глупаво детинство изглеждаше всичко това за пиянстващите, подливащите си вода един на друг, рядко мяркащи се на предната линия, потънали в ордени и награди развратни щабни бюрократи, слепи изпълнители на заповедите, идващи отгоре.

Но всички ли бяха такива?!

През април започна ново настъпление. До това време се намират всичките мои изгубени на фронта бойци и Рожицкий ми връща взвода, а след няколко дни в селото Бодуни загина Олег Корнев…

Когато се появиха немските бомбардировачи, моят приятел, командирът на втори взвод от моята рота Олег Корнев, легна на дъното на една полузасипана пехотна яма, а аз легнах на земята до него. Бомбите падаха върху село Бодуни. Една от тях падна в ямата на Олег.

На едно дърво висяха ръката му, един ръкав и джоб с документи. Но в селото се намираше щабът на дивизията и прикрепеният към него взвод. Започнах да събирам хората му. Тогава се появи втора вълна бомбардировачи.

Горяха къщи, изскачаха щабни офицери. Пред пламтящия обор лежеше крава с разпран корем, плачеше като човек и аз я застрелях. След третата вълна бомбардировачи почти всички къщи горяха. Някои от хората лежаха, други бягаха. Тези, които бягаха към реката, загинаха почти до един. Генералът ми заповяда да възстановим връзката с корпуса с моите телефонисти и оцелелите хора на Олег Корнев. Под бомбите на четвъртата вълна „хейнкели“ свързвахме скъсаните проводници.

После получих орден „Отечествена война 2-ра степен“ и десет дни отпуск в Москва.

Пиша на компютъра, неочаквано, след шестдесет години, си спомням за пропуснатите от мене подробности преди три години.

След пролетния пробив на немската отбрана Централният фронт премина в стремително настъпление.

Почти всеки ден получавах заповеди за преместване, за ново разположение на моите постове на бреговете на нови реки и на нови стратегически височини. Едва моите бойци се окопаваха в земята и прокарваха нови линии за връзка, когато, оказвайки се в тила, сваляха линиите и получаваха нови заповеди за заемане на нови позиции. Настъплението вървеше покрай Минското шосе. На около сто метра от шосето, на бомбардираните от нашата авиация железопътни линии, бяха заседнали десетки немски влакове. Стотици платформи с военна техника, танкове, оръдия, военно облекло. Какво ли нямаше във вагоните и на платформите на тези влакове, но не можехме да се приближим до тях. Нямахме нито една свободна минута, отново започнахме да изоставаме от предните части, а да ги настигнем ставаше все по-трудно: по време на бомбардировките на понтонните мостове загубихме три коня.

Но не само ние изпитвахме трудности. Минохвъргачите също губеха коне и, задъхвайки се, мъкнеха своите минохвъргачки на ръце, а изтощените пехотинци хвърляха в канавките покрай шосето своите тежки каски и противогази, множество такива лежаха с хиляди вдясно и вляво от нас покрай претъпканото с хора и техника шосе. Движението се забавяше заради образувалите се на шосето дълбоки и широки кратери, образували се от взривовете на немските тежки авиационни бомби.

За пореден път получих заповед да прехвърля моя взвод на 12 километра. Събрахме на катушки всичките свързочни линии и тръгнахме по Минското шосе. Още преди да стигнем до селото Бодуни, видях във въздуха на височина два километра осем немски бомбардировача „Хейнкел-111“. Във въздуха се появиха множество черни пръчици, и колкото повече се снижаваха, толкова повече ни се струваше, че летят към нас, и вече беше ясно какви са тези пръчици. – Легни! – изкомандвах аз.

Всичките мои бойци се залепиха мигновено за земята, кой където беше, вляво от шосето. Основната маса бомби падна на края на селото, но няколко – недалече от нас. Самолетите завиха и изчезнаха зад хоризонта, а във въздуха на недостижима височина се появи ужасно маневрения немски самолет „Фоке-Вулф“ – разузнавач и коректор на огъня.

Трябваше да напуснем незабавно зоната на бомбардировката и ние подгонихме конете си напред по Минското шосе. Но едва преминахме няколкостотин метра, когато видях встрани от пътя моя приятел лейтенант Олег Корнев.

Той стоеше на едно хълмче и гледаше встрани на запад, където над хоризонта се появи нова група немски бомбардировачи. Олег ми обясни, че на него и на неговия взвод било заповядано да свържат разположения в селото щаб на дивизията с намиращата се на пет километра зенитна бригада, че щабът на дивизията се разположил в Бодуни през нощта, настъплението било в ход и никой не мислел за маскировка. Десетки щабни коли, танкове, самоходки и камиони запушили всички селски улици, но на сутринта неочаквано във въздуха се появил немски разузнавач и очевидно разбрал що за хора са се разположили в селото.

Свързочниците на Олег вече бяха установили телефонните апарати в кабинета на командира на дивизията и в следващите минути трябваше да изведат линията за връзка на шосето.

Видяхме, че над нас кръжеше „Фоке-Вулф“, а нови осем немски бомбардировачи се приближаваха стремително. Олег съгледа зад себе си една пехотна яма и се засмя.

– Провървя ми, – каза той, – ще легна с ординареца в ямата, а ти легни до мене, трябва да се договорим за по-нататъшните действия.

– Не мога да се бавя, Олег, след един час трябва да поставя постове около понтонния мост. Ще свърши бомбардировката и ще продължим.

Но самолетите вече бяха над нас и от тях се отделиха десетки пръчици. Рухнах на тревата, а всички мои бойци легнаха там, където стояха.

Този път основната маса бомби падна в центъра на селото и само три летяха към нас. Видях, че една от бомбите се носи право към мене, сърцето ми биеше учестено. Това е краят, реших, жалко, че е толкова неуместно… И в този миг се разнесоха взривове и свистенето на стотици осколки, преминаващи над мене.

– Слава богу, минаха край нас! – извиках на Олег, погледнах в неговата посока, но не видях нищо – равно поле, дим.

Къде се дяна? Всички мои войници се изправиха на крака, всички бяха живи и тогава ми стана ясно, че бомбата, предназначена за мене, е паднала в ямата на Олег, че нито от него, нито от неговия ординарец е останало нещо.

Някой от моите бойци забеляза, че на дървото на около десет метра от нас на един от клоните виси разкъсана гимнастерка, а от ръкава ѝ стърчи ръка. Ефрейтор Кузьмин се качи на дървото и свали гимнастерката.

В джоба ѝ лежаха документите на Олег. Ръка, половин гимнастерка, военна книжка. Нищо повече не беше останало от него. Полубезумен, при мен дотича сержантът от взвода на Олег.

– Апаратите изгоряха заедно с къщите, катушките с кабела са разкъсани на части, линията е прекъсната, бойците, увлечени от щабните офицери, се втурнаха към реката, но там паднаха половината бомби, колите по улиците избухнаха и само командирът на дивизията, генералът, не загуби самообладание и иска да го свържем незабавно с щаба на армията, но нямаме нищо, помогнете, лейтенанте!

И аз се втурнах в горящото село. Видях почернелия генерала и обърканите щабни офицери и му казах, че имаме и кабел, и телефонни апарати, че лейтенант Корнев е загинал, но че ще направим всичко възможно, за да изпълним това, което той вече не може да направи.

– Трябва незабавно да ме свържете с щабовете на корпуса и армията, а чрез тях и с моите полкове, – каза той, – помогнете, лейтенанте.

С мене бяха десетина от моите свързочници.

На част от тях заповядах да търсят оцелелите бойци от взвода на Олег, а друга част изпратих на шосето за кабел, апарати и хора. След около петнадесет минути започнахме работа, а след двадесет и пет минути над нас се появи нова вълна немски бомбардировачи. Но селото гореше и през дима вече беше трудно да се определи какво какво е и къде кой е, а под прикритието на димната завеса ние свързвахме кабела вече с армейската свързочна линия. Падаха бомби, късаха нашата линия. Аз, както и всичките мои войници, намирах и свързвах разкъсаните места. Димът, който разяждаше очите и ни обгръщаше, помагаше да оцелеем. Изведнъж телефоните заработиха и генералът докладва в щаба на армията за трагичната ситуация. Намери ме негов пратеник и ме помоли да отида в щабната къща. Генералът ми благодари и записа фамилията ми. Над селото се появиха наши изтребители. Немски самолети вече нямаше.

Погребахме Олег. Изкопахме яма до тухлената водна помпа, поставихме стълб, заковахме дъска, написахме името, презимето, фамилията и званието, дадохме прощален салют, стреляхме от всички налични автоматични оръжия във въздуха и пихме от една манерка със спирт. Има ли го още неговият гроб – гимнастьорката, ръкава, ръката?

Глава 6. МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ

На 30 април 1943 г. ме наградиха за Бодуни с орден „Отечествена война“, а на 22 ноември получих десетдневна отпуска в Москва. Но първо писма.

16 април 1943 г.

„... Работата изведнъж стана много: прокарвам линии, „организирам“ свързочното имущество и меря смоленските версти. Смоленската верста е особена, всяка има своя „извивка“ и добре е, ако този извивка се окаже по-малка от самата верста [1] .

Слънцето затопля калта. Седя на брега на мръсна река, на един хълм. Под хълма – опожарено село и изсечена гора. На хълма – ръждясали каски от празни немски глави. Това е всичко. Поздрави на всички! Льоня.“

25 април 1943 г.

„Скъпи мои! Поздравявам ви с празника. Извинявам се за дългото мълчание. Нямах възможност да пиша, защото бях на път. Постоянното скитане ме измори доста. По пътищата изгубих двама свои адютанти (и двамата се разболяха от тиф). Започнах да пиша стихове.“

„Скъпа мамо! Сега ми е много трудно да пиша. Постоянно съм в движение. Напред, наистина, се движим много бавно. Някой ден ще прочета всичко, което съм написал по време на войната. Получавам доста много писма, но не успявам да отговоря на всичките. За сметка на това животът ми сега е по-интересен, отколкото преди.

Виждам много хора, разговарям много, и имам усещането, че в близките дни ще ударим фрицовете и ще стигнем чак до Минск (до Смоленск във всеки случай). Бъди здрава. Целувам те, Льоня.“

25 август 1943 г.

„…Все още съм на старото място… Както винаги, ходя доста… В Смоленска област има много рекички, но всички те са доста тесни и всяка от тях може да се премине като се седи в каруца. Така че се налага постоянно да пресичаме плитчини…“

4 септември 1943 г.

„…Най-сетне и ние мръднахме от постоянното място. Фрицовете отново отстъпват. Седя в немски блиндаж на една височина, сред някогашно село. Стените са облепени с немски вестници. На масата има неразчистени още немски списания. А наоколо са разхвърляни купчини консервени кутии, изядени от немците. Фрицовете обичат руските самовари. Но не бяха успели да ги отнесат със себе си. Сред консервените кутии се търкалят три самовара. Немците им откъртили кранчетата и г подредили прилежно на една масичка. „Ред във всичко.“

На поста си имам радиостанция. Всеки ден слушам последните новини.

Днес известията са особено добри. Англичаните най-накрая са се размърдали. Сега ще натискаме от всички страни…“

12 септември 1943 г. (от Ерна Ларионова) „Скъпи Льоня! Получих писмото ти. Много ти благодаря за стихотворението – малко ми напомня Симоновото: „Нека ни простят откровеността / в думите за нашите жени, / за нашата страст, за нашата ревност, / за недоверието ни към техните писма…“ Съвсем ме измъчи Тая със смъртта на В. Шемякин (с Вова Шемякин от петгодишна възраст бяхме заедно в детската градина, после в един клас в училище, приятели бяхме, често ходех у тях на улица „Подколоколна“ – Л. Р.). Стиска ръце и идва да ридае при мене и Ана Осиповна… Но защо ти пиша това? Пиша, защото нямам нищо друго. И на мене не ми е особено весело. Ерна.“

5 октомври 1943 г.

„…Този месец имах възможността да бъда в Смоленск, където попаднах само няколко часа след освобождението му. Пред очите ми се взривяваха къщи, останали цели след немците. Бяха заложили мини със забавено действие. Сега градът е вече далече назад, а пред нас е Минск…“

10 октомври 1943 г.

„…Сега се намирам по пътя към Орша. Живея редом с „цивилните“. Недалеч е Днепър. Вчера напуснах пределите на Смоленската област и влязох в БССР. Времето, дори за войник, е забележително. В този край на блатата почти няма кал. Войниците сега ходят сити. Картофи, зеле, цвекло, ряпа – колкото щеш… Въпреки есента, мухите започват да хапят сериозно. Налага се по неволя да ядем прясно конска месо. Наоколо има много от него…“

20 октомври 1943 г.

„…Сега съм с единия крак в Смоленска област, а с другия в Беларус, иначе казано - част от мене е в РСФСР, а част в БССР. Тук вече не казват „картофи“ или, както казват в Смоленск, „картоха“. Тук казват „булба“. А на разходка излизат с бели лапти от липови кори…“

26 октомври 1943 година

„…Само една неприятност – няма тютюн… Наблюдавам как се променя езикът на населението. Тук вече не ядат просто картофи, ядат „картофи с булба“. Подът се нарича мост, а под наричат наровете. И акцентът на езика се променя.

Тези дни срещнах двама лейтенанти, с които завърших военното училище в Бирск. Поднових напоследък литературните си занимания“.

Веднага започнах да звъня на приятели и познати, но не успях да намеря никого. Звънях на Лена Зонина, звънях на Дима Бомас, звънях на Бунин – само дълги сигнали. За всеки случай реших да звънна на Осип Максимович Брик: той и Лиля Юревна са радостни, удивени и ме канят у тях. И ето ме отново на „Старопесковская“.

Жилището на Брикови не се е променило, само, както навсякъде в Москва, е малко хладно. Слагам на масата бутилка водка – огромен дефицит и прозорец към довоенния свят – и американска консерва със задушено свинско, черпя литераторите с фронтови ръжени сухари. Лиля Юревна изважда от шкафчето бял хляб, пълни кристален поднос със сандвичи, вади кристални чаши, сервиз за кафе, сметана.

Разказвам за последното наше настъпление, за неизгодната отбрана край Орша. Започнаха студовете – стана по-добре, но когато настъплението ни секна, през цялата есен нашата пехота беше принудена да седи до кръста във вода, а немците от височините, които така и не превзехме, обстрелваха нашите подразделения. И макар че нямаше активни военни действия, имаше много убити и ранени.

Въпреки това, настроението на всички беше добро, защото освен при нашия 3-ти Белоруски фронт, навсякъде имаше настъпление и ние също очаквахме заповед да настъпим.

Осип Максимович, от своя страна, четеше писма от фронтови поети, стихове от Борис Слуцки и Александър Межиров. Не помня какво говореше Катанян.

Изведнъж Лиля Юревна се стресна, прекъсна Брик и каза:

– Льоня! Защо си губим времето! Вчера Вертинский се върна от емиграция, а утре е първият му концерт и не трябва да губим нито секунда. Веднага ще му напиша писмо, ще го помоля да ви даде билет или пропуск, трябва да сте непременно на концерта му. Обичате ли Вертинский?

Отговорих, че брат ми преди войната го обичаше много, а на мен ми харесваше Блок... А Лиля:

– Глупости! Ето номера на стаята му в хотел „Метропол“. Трябва да му кажете, че сте поет, фронтовак, че сте дошли от фронта и утре заминавате отново, че сте негов почитател!

Опитвам се да възразя, но Лиля стремително пише писмо. Часът е два следобед.

– Бегом! Иначе няма да успеете! – и ме изтласква скоростно от жилището.

В „Метропол“ входът изобщо не е от същата страна като ресторанта. Чукам на вратата. Отваря секретарят му.

Аз съм във военна униформа, с орден, каквито в Москва все още са рядкост, показвам му отпускното си удостоверение. Лейтенант от фронта, почитател. Той казва, че не може да ме пусне при Вертинский, който си почива и се подготвя за концерта, но ми дава пропуск.

И така, вечерта съм на концерт.

Първо впечатление – полилеите са като преди войната. В залата ентусиазъм, в очите напират сълзи, аура на възторг. И още нещо… Свобода! Свобода! Цензурата вече не забранява!

А аз седя в залата и се срамувам. На фронта глезотиите и стилизациите са неуместни.

Имам нужда от нещо просто, ясно, честно, категорично. Преди три месеца погребах ръка и джоб на гимнастьорка – всичко, което остана от моя приятел Олег Корнев, и не в „далечния Лисабон“ с бяла маска на мим, с люлеещи се и мистични движения на бледите ръце…

Душата ми е сто пъти по-съзвучна с думите на Симонов: „Чакай ме и ще се върна...“. Знаех, но като че ли отбягвах да мисля, че става въпрос за изкуство на тъгуващата по Родината, носталгираща в емиграция руска интелигенция и не харесвах тази, може би съзвучна със замрялото време, маниерност. Филмите. Мекушави интелигенти с брадички. Така изобразяваха меншевиките.

Между другото, три месеца по-късно сега вече покойната Ерна Ларионова, ми изпрати на фронта стихове на Борис Пастернак от романа. Те вече се разпространяваха от ръка на ръка. „На масата гореше свещ, гореше свещ...“. Четях ги в блиндажа на един от хълмовете, които се намираха на мястото на село Старая Тухиня. Наоколо падаха немски мини, от време на време прелитаха с вой „андрюши“ [2], а моите войници си разливаха вечерните сто грама по манерките и мене ме беше срам – и за любимата Ерна, и за любимия ми поет, който в такъв отговорен, съдбоносен момент пише за някакъв славянофил Самарин. Не знаех, че по това време Пастернак живее в Переделкино, а в дома на славянофила се намира болница, където умират от раните си мои връстници – с откъснати ръце и простреляни дробове.

Тогава не разбирах, че пред мене не се разиграва фарс, а една от версиите на продължаващата трагедия на тоталитаризма, и ме беше срам.

Всичките ми съученици бяха на война. Много телефони не работеха. В апартамента на Воля Бунин нямаше никого. Лена Зонина беше на фронта.

През целия ден обикалях улиците на полугладната Москва. В шест вечерта, минавайки по „Солянка“, си спомних, че в ъгловата сграда номер 1 преди войната живееше моята съученичка Тая Смирнова. Качих се на втория етаж и почуках.

Вратата отвори Тая.

Тя беше изненадана от моето превръщане от срамежливо, разсеяно момче в строеви фронтови лейтенант. Смееше се и плачеше. Плачеше, защото на фронта беше загинало момчето, което обикнала, а после на друг фронт беше загинал неин приятел, нашият съученик Вова Шемякин.

Тая вече учеше във втори курс в МГУ.

Разказвах ѝ за моя успешния, нелеп, страшен, а понякога труден и героичен фронтови живот, а тя ми разказваше за себе си и за Москва. Около шест вечерта реши да ме запознае със своята приятелка Ерна Ларионова.

В довоенната си младост преживях своята първа истинска романтична връзка, без взаимност, с Люба Ларионова. „Отново Ларионова“, помислих си аз. Ерна живееше съвсем наблизо, в комунална квартира в сграда на „Хохловский переулок“.

Топла, уютна стая. Ерна, майка ѝ, аз и Тая. Майка ѝ е от поволжските немци, баща ѝ е електротехник. Майка ѝ чете сантиментални немски романи и гледа скептично на хуманитарните науки. В десети клас, точно преди войната, Ерна преживяла голяма любов. Но трагедията вече нахлула в почти всеки московски дом – годеникът ѝ загинал по време на отстъплението през 1941 година.

Ерна преживяваше тежко трагедията. Единственото желание на родителите ѝ беше да я омъжат възможно най-скоро, затова я запознаваха ту с един, ту с друг потенциален жених – монтьори, продавачи в магазини, хора, които в повечето случаи не бяха вече млади, а тя беше момиче, обхванато от романтични мечти. Отначало мечтаела да стане художничка, увличаше се по поезията на Блок, Пастернак, а в оригинал – по Рилке.

Родителите ѝ не я разбирали и я осъждали, но тя постъпила в катедрата по изкуствознание към филологическия факултет на Московския университет и се увличала по френските импресионисти.

Красива девойка с дълги-предълги коси, с очи на русалка. В нея винаги имаше нещо немско – мечтателността ѝ се съчетаваше със стремежа да подрежда всичко. Рационален ум, способност ясно и точно да формулира мислите си, но тогава, на двадесет години, и мистични прозрения, женственост, и удивително желание да споделя всичко, което научаваше от книгите, със своите приятели.

Това беше първата ми вечер след една година в офицерското училище и седемте месеца, прекарани в блиндажи, под обстрели и бомбардировки, и ми се струваше, че никога досега не ми е било толкова хубаво.

Нито аз се влюбих в Ерна, нито тя в мене – дори не зная защо. През останалите девет дни от моя отпуск, след нейните лекции в университета, тя прекарваше времето си с мене, или по-скоро ме водеше, а аз ѝ се възхищавах, изпитвах благодарност и с удоволствие я следвах навсякъде, слушах я. Ходехме из московските улички и се спирахме при църквите – или пълни с мръсотии, или превърнати в складови помещения. Тя ми разказваше (откъде ли знаеше?) кой и кога ги е построил, с какво се отличават една от друга, какво представляват наришкинският барок и московският ампир, колко много самобитност и величие, неподвластно на времето, има в тази архитектура.

Все още не беше построен хотел „Русия“ и вечер се скитахме из тесните улички между старите двуетажни бивши търговски къщи, сега пълни догоре с най-различни хора от Замоскворечието, влизахме в тесни, мрачни дворове и дворчета.

Помня тесния двор на една четириетажна сграда, покрай чиито стени от първия до четвъртия етаж се издигаше тротоар, който се виеше нагоре и нагоре. Дворът беше покрит с калдъръм, а по протежението на тротоара бяха вратите на жилищата. Противоположните стени на нивото на всеки етаж бяха свързани с проходи, висящи във въздуха, по перилата на които сушаха пране. Някои дворове напомняха или за търговския бит от пиесите на Островский, или за петербургските бедняшки квартали от романите на Достоевский. Това беше Москва със своя уникален облик и дъхът спираше от усещането за съприкосновение с историята. А Ерна всеки път ме водеше на ново място.

Тези мои скитания по уличките и дворчетата на Замоскворечието се запечатаха завинаги в паметта ми и станаха важна част от моето фронтово усещане за Родината.

В един от последните дни на моята отпуска видях табелата на списание „Знамя“. В планшета си носех стихове, а в главата ми беше лудата идея вместо командир на взвод за свръзка да стана военен кореспондент.

Отворих вратата на редакцията.

Идеята се хареса на някого, написаха на една бланка препоръка за редакция на армейски вестник, подписана от Михайлова.

А стиховете, по съвет на Осип Максимович и Лиля Брик, занесох в списание „Смена“. Там ги напечатаха в четвъртия брой от 1944 година.

БЕЛЕЖКИ

1. Рабичев има предвид, че телефонните свързочни кабели не се полагат винаги по права линия, а понякога трябва да се заобикаля.

2. Жаргонно название на снарядите на реактивните установки „Катюша“.

Глава 7. ЖЕНА НА ФРОНТА

„Скъпи мои! След двудневно автомобилно лутане пристигнах в частта. По пътя ми се наложи да сменя десетина автомобила. За щастие, всичко мина благополучно. Отпочинах си, наядох се, наспах се.

От Москва останах с много добри впечатления. По време на война намерих истински, ценни и обичащи ме приятели. Утре ще стегна шейната и ще потегля по пътищата на Смоленска област...“

13 декември 1943 година (писмо от Ерна Ларионова)

„...Е, сивoок войнико, искаш ли да знаеш какво правя?

Получих писмо от тебе и още повече те заобичах за онези дни в Москва. Имаше в тебе някакво спокойствие, завършеност, нежност. Може би точно това ми липсваше тогава. Спомням си очите на майка ти вечерта, когато бях у вас... Малко си страдам наум, но не ми се иска да се оплаквам. Защото съм доволна от „парченцето вечер“, когато беше с мене...“

4 декември 1943 година

„Скъпи мои! Откакто се върнах, непрекъснато съм в движение и сега нощта ме завари на път. Наближава годишнината на нашата рота. За своя празника трябва някак си да се подготвим. Сега Москва ми изглежда далече назад, сякаш не съм бил там или сякаш съм сънувал някакъв неспокоен сън. Времето е влажно, есенно. Блатата не замръзват. С каруца да се пътува е хлъзгаво, а с шейна – тежко. Налага се да ходя основно пеша.“

7 януари 1944 година (писмо от Тая Смирнова)

„Благодаря ти за поздравленията за Новата година, която за мене започна тъжно – не мога да се измъкна от грипа и от всякакви усложнения... Сега съм вече на 21 години (от 1 януари), но това ме натъжава. Университетската обстановка също ми действа потискащо. Никой там не обръща внимание на студентите, дори не организираха новогодишна вечер. Скоро ще стане месец, откакто не получавам писма от моя годеник Валя, след като доскоро получавах ежедневно.

Неведението ме измъчва.“

20 януари 1944 година (от Ерна)

„Льонечка!

Вчера получих писмото ти, но то дойде в мрачен момент – при мен беше Тая, променена и остаряла за няколко часа. Не е нужно да знаем повече нищо за Валентин. Баща му вече е получил известие. Ето това е всичко.

Напиши ѝ, скъпи, а аз ще приключа за днес.“

Преди началото на настъплението към Смоленск в топографския отдел на армейския щаб ми дадоха дълги карти, едва ли не до границите на Източна Прусия.

Прокарвах свързочна линия по протежение на Минското шосе. От сутринта валеше дъжд.

Всичките ми войничета бяха прогизнали до кости.

Аз яздех на кон и също бях толкова измокрен и премръзнал, че зъбите ми тракаха неконтролируемо и треперех.

До отклонението за Смоленск оставаха още около двадесет километра. Трябваше да нахраня и да изсуша хората, но от двете страни на шосето се простираха гори и блата. Тогава видях черен път и зад дърветата – къща.

Знаех, че, отстъпвайки, немците бяха минирали всички села и изоставени от жителите им стопанства.

Цялата земя наоколо беше оплетена с тънки нишки и телчета. Закачиш ли с крак – мината се взривява.

Ако гледаш внимателно, всичко това можеше да се види ясно, просто не трябва да стъпваш отгоре.

Предложих на сержант Корнилов да се приближи внимателно до къщата, да види дали вратите не са минирани, да влезе вътре и да провери дали не е минирана печката. Обикновено, когато се оттегляха, немците поставяха мини в руските печки и комини. Ако запалиш огнището – избухва цялата къща.

Корнилов обаче отказа.

– Под съд отивам, но такава глупост няма да направя.

Тогава попитах дали сред войниците има доброволци и всички мълчаха.

Тогава – да става, каквото ще става, за срам на моя взвод и на взвода на Корнилов (с мене имаше около петдесет души), слязох от изтощения си кон, отидох внимателно от шосето до къщата, после върнах спокойно и вече съвсем уверено тръгнах отново към къщата.

Огледах внимателно вратата, открехнах я леко, затворих я, после я отворих изцяло. Вътре беше студено, отдавна не беше палено, но дърва имаше. Сърцето ми биеше. Страшно беше все пак, но влязох в печката, проверих комина, поотворих клапите. Не намерих мини.

Развеселени, моите войници се натъпкаха в къщата, запалиха печката и едва започнаха да се стоплят, когато пристигна с автомобил ротният командир Рожицкий – и триетажни псувни на майка!

– Какви са тези спирки? Пет денонощия арест! Незабавно продължавайте напред и прокарвайте линията!

Така без да се напием с топла вода или да се сгреем, изминахме още двадесет километра до указателния знак към все още неосвободения от нашите войски Смоленск, до една селската къща срещу знака.

Този път къщата огледаха моите сержанти. Нямаше мини. Запалихме печката, съблякохме мокрите си дрехи и кой на печката, кой на масите и пейките, кой на пода - заспахме.

А после изведнъж вратата се отваря и вътре влиза млада красива жена, след нея – момиченце и старица. Пред къщата мучат две крави.

Жената бързо ме прегръща, благодари и ме целува. Аз съм първият руски офицер.

– Нашите дойдоха, окупацията свърши!

Аз съм смутен, не знам как да се освободя, а войниците се смеят:

– Отивай на сеновала, лейтенанте, тя те вика!

А жената не ме пуска и също се смее, плаче, разказва как, докато траели боевете, се криела с майка си, с дъщеря си и с кравите в гората, а вчера разбрала, че своите са дошли, и се върнала у дома. На масата – ведро с мляко, сметана, картофи, сланина – истинско пиршество, а жената не се отделя от мене – много е красива, но цялата с белези от шарка, – и ми шепне:

– Лейтенантче! Никой не ми трябва, ще дойда с тебе – и слага стълба, и ме кани на тавана.

Готов съм да дам живота си за нея, но какво е това мое московско възпитание, тази интелигентност, която сякаш е влязла в гените ми – проклета да бъде!

Не мога да се съблека и да легна с жена пред очите на моя взвод и отново измислям някаква спешна уж военна заповед, че трябва да отида някъде и излизам бързо от къщата, а ординарецът ми Гришечкин отвежда моето щастие на сеновала. Войниците ми се смеят, а аз измислям, че в Москва ме чака годеница, и всички се чудят на моята преданост. Всеки иска някой да го чака, всеки разбира какво е временно и какво е истинско и моята наивност и вярност вече предизвикват всеобщо уважение.

Но те не знаят, че отново излъгах, че на душата ми лежи камък и мисълта, че ето – проблесна нещо истинско и може би нямаше никога да си тръгна от нея и никъде, но проявих малодушие и отново изпуснах своето щастие, съдбата си.

А съдбата слиза от сеновала, хвърля се на врата ми и шепне:

– Лейтенантче мое, защо не дойде с мене, пожелай ме!

Но тя току-що ми изневери! Какво е това?

Вече трети ден сме на квартира. Всяка сутрин Гришечкин иска от мене коня, пренася сено, оре и бранува полето. Той е селски човек, разбира всичко по своему: жена, земя, оран – неочакван къс от истинския му живот преди войната.

А аз се чувствам зле.

А стопанката все ме гледа и ме гледа.

На четвъртия ден напускаме завинаги къщата и влизаме в горящия Смоленск. Движим се по централната улица, а от двете страни избухват мини със закъснител и падат многоетажни сгради.

Блиндажът на сержант Спиридонов се намираше на една височина, на хълм зад селцето Сутоки. Не харесвах много този мой сержант.

Бивш затворник – или крадец, или е осакатил някого в побой, – очите му все бягат, а устата му се усмихва странно. Хитрец, сквернословец и страхливец. Как е станал сержант, не е ясно. Може в резервния полк да е дал подкуп на началството, а може пиян или от страх да е извършил някой боен подвиг. Имаше медал „За храброст“.

Отидох при Спиридонов. Слязох от коня. Гледам – една девойка, на около седемнадесет години. Нещо не ѝ вървеше с каруцата. Помогнах ѝ. Тя свали кърпата си и ме целуна. От изненада се изчервих и сърцето ми затуптя, а тя разкопча едно копче на гимнастьорката ми, сложи ръка на сърцето ми и каза:

– Така, мамка ти! Какво се развълнува? Защо ти треперят ръцете? – после се обърна, скочи на каруцата и шибна коня с юздите.

Аз казвам:

– Къде отиваш?

Но нея вече я нямаше. Моите войници и Спиридонов обаче видяха всичко и чуха.

Вечерях в блиндажа и излязох на поляната. Луна. Звезди. Зад хълма стадо крави, силует на пастирка.

А Спиридонов казва:

– Другарю лейтенант! Това е същата Маша, дето си замина с каруцата. Всичките наши ги отрязва, но може с тебе ще се получи нещо.

И аз отидох. Сърцето ми биеше, краката ми като от памук, но отидох и седнах до нея. Тя седеше с гръб към луната, виждаше лицето ми, а аз не виждах нейното.

После тя легна. Оттогава са минали седемдесет и пет години, но нищо приблизително сравнимо по степен на силно вълнение не се е случи никога повече. Може би бяхме полудели?

Това беше безкрайно и взаимно, нейният трепет ме зашемети, тя бърбореше нещо, а аз сякаш бях в безтегловност. Това приличаше на космос, може би на море, аз се давех в неизвестността, нещо се надигаше, по-високо и по-високо, после се случи чудо, което също продължи безкрайно.

Секс? Любов? Нищо не зная. Имаше нощ. Няколко пъти тя ми отдаваше живота си, после аз ѝ отдавах своето минало и бъдеще, после летяхме някъде, а над нас имаше небе, звезди, луна, вечност. Първи заговорих аз. Исках да направя нещо голямо за нея, да ѝ помогна да живее, да ѝ подаря за спомен нещо необходимо за живота. Но нямах нищо, освен униформата си и нагана. „Господи – мислех си, – наистина ли няма как да измисля нещо?“

И изведнъж бях осенен, и вече не исках да измислям нищо, а ѝ предложих да стане моя жена.

Тя започна да се смее.

– Лейтенанте – каза тя, – аз още сутринта разбрах. Не си имал никоя преди мене, утре може да загинеш във войната, а на мен никога не ми е било толкова хубаво, но почакай! Ако наистина искаш да те запомня, подари ми обувки, лачени пантофки с тънки токчета, такива, каквито видях преди войната в киното.

– Лачени пантофки? Колко странно. Това е като у Гогол – подари ми черевички! Откъде да ги взема? Но почакай. Колко струват? В книжката си имам три хиляди рубли. Фронтът ще се измести напред, до Москва има дванадесет часа. Ще ти дам парите. Кога? Днес. Тази вечер. Ще отидеш в Москва, ще си купиш пантофките.

И аз оседлах коня си и след час и половина бях в щаба на ротата.

Но там нямаше нито писаря, нито началника, а радистът ми предаде заповедта на командира на частта за началото на настъпление.

Седях до телефона и давах нареждания, а после дните и нощите се смесиха. По пътищата, успоредни на шосето Москва–Минск, ту прокарвахме, ту събирахме свързочни линии, вървяхме и вървяхме по петдесет километра на денонощие.

При Орша немците ни спряха.

Маша! Постоянно мислех за нея. Защо не я попитах за фамилията, защо не ѝ научих адреса? И край Орша мислех, и край Прага мислех, и когато се демобилизирах и постъпих в института. Коя беше тя? Как се е стекъл животът ѝ? А може би е имала дете, което сега е на шестдесет и пет години? А бащиното му име? Това, че излъгах пастирката, го знаеше цялата 31-ва армия – за това се беше погрижил Спиридонов. И за предложението за женитба, и за парите, и за лакираните пантофки на тънки токчета. И по този повод имаше много смях.

ееееееее

"„Шутя, мы делили свои сухари на черствые равные части. Мы изо дня в день от зари до зари шутили, мечтая о счастье. Под нами журчала гнилая вода, от взрывов фонтаны вставали, а счастье – оно приходило всегда, когда мы о нем забывали. Нежданная встреча. Награда. Кино. Посылка. Письмо фронтовое. У каждого, каждого было оно, военное счастье скупое.

ееееееее

„Шегувайки се, деляхме своите сухари на твърди равни части. Ден след ден, от зори до зори, шегувахме се, мечтаейки за щастие. Под нас шуртеше гнилата вода, експлозиите вдигаха фонтани, а щастието идваше точно тогава, когато забравяхме за него. Нечакана среща. Награда. Кино. Колет. Писмо до фронта. Всеки от нас, всеки го имаше, това оскъдно войнишко щастие“.

5 август 1943 година (писмо до Вадим Бомас)

„…Скъпи Дима! Джек Лондон има една повест – „Алената чума“. Там той описва света след двадесет години запустение. Днес минаха две години. Смоленска област.

Остатъците от селата с изключителна бързина, дали заради времето, дали от човешка ръка, се изравняват със земята. На мястото на старите селища растат бурени и репеи (може би пиреи). Така, вероятно, са изчезвали от лицето на земята градовете на древните.

Горите са изгорени или изсечени – степ. Само по бреговете на реките има гъсталаци от малини. А реките са толкова, колкото разрушените села…“

Глава 8. БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА

След тридесет години. Град Борисов, 9 май 1974 година

Отивам на телефона. Григорий Левин. Пита ме дали мога да отида като част от делегацията на съвета на ветераните от 31-ва армия в град Борисов, за да участвам в тържествените мероприятия, посветени на тридесетата годишнина от освобождението на Беларус.

- А кога?

- Утре. Днес трябва да получиш командировъчните, хотелът е резервиран, пътуват единадесет ветерани, ти ще бъдеш дванадесетият.

Гара, влак. Тържествено посрещане. В хотела стая за четирима. Бивш началник на политически отдел на дивизия - полковник в оставка, бивш капитан артилерист, бивш командир на партизански отряди - грузинецът Йоселиани, и аз. В съседната стая има пет 48-годишни жени, на гърдите на всяка - един или два ордена "Слава", а в сметката им - от шестдесет до сто убити немци. По време на войната били снайперистки, училището им се намирало в помещение на оранжерията в имението Кусково.

Вечерта мъжете ветерани канят жените снайперистки в своята стая. На масата до мене седи милата весела Маша. Запознаваме се. Аз съм художник, тя е специалист по перуките в Болшой театър. Перуката на Ленски, перуката на Херман, перуката на Наташа Ростова. Питам я с какво се занимава съпругът ѝ, а тя казва, че няма нито съпруг, нито деца и на шега предлага да пием за нашето запознанство брудершафт.

- С чай ли?

- Ами разбира се!

Междувременно в стаята вече тече оживена беседа.

Комисарят си спомня за една височина на три километра от града, където немците имали по-изгодна позиция, но ние сме нямали избор и три пъти сме се опитвали да я превземем с щурм. Оказва се, че капитанът артилеристът също е участвал в щурма, изгубил двама от най-добрите си приятели, а след като височината станала наша, погребал ги със собствените си ръце, поставил колчета и написал на дъсчиците имената им.

Той твърдеше, че само поради подкрепата на неговата батарея немската част отстъпила. Обаче аз и Маша слушаме какво разказва Йоселиани.

Разказва как той, бившият шампион на СССР по бягане, бил поканен от Сталин през 1939 година на гости за две седмици и как две седмици живял на вилата на вожда на народите, как през декември 1941 година Йосиф Висарионович го извикал от Тбилиси повторно и го назначил за командир на десант, как него с петстотин автоматчици ги спуснали през нощта в околностите на Борисов за подкрепа и организиране на партизанското движение в Беларус, как обаче не намерили никакво движение, никакви партизани, а населението ги посрещнало враждебно. Селяните през 1942 година очаквали от немците закон за разпускане на колхозите и раздаване на земята за частно ползване.

Йоселиани и автоматчиците се опитват да се укрият в горите, но предатели и доносници - от всички страни. Десантът е почти напълно унищожен, а той е ранен и го спасяват лекарите от градската болница. Там те лекуват ранени немски офицери, но в тайна стая - и него, и няколко от неговите автоматчици.

Аз съм потресен.

През 1942 година попадам в действащата армия на Централния фронт. В ранната пролет на 1943 година преминавам отбранителната линия.

На десетки километри всички села и селца са изгорени, стърчат само комините, а всички полета и пътища между тях са минирани. На Централния фронт в Калининска област немците бяха изгорили селата близо до фронта заради връзката им с партизаните, обаче се оказва, че партизанското движение в Беларус се е появило едва в средата на 1943 година, след масовите реквизиции, проведени в селата, след като започнали да откарват жени и деца на принудителна селскостопанска работа в Германия.

Едва тогава населението на градовете и селата в Беларус си спомнило за патриотизма.

Слушам този трагичен, неочакван за мене разказ, а наградената с два ордена "Слава" Маша ми казва на ухото:

- Помогни ми, настаниха ме в обща хотелска стая и съм в паника. Не искам всички да знаят, че нямам два крака, не обичам да свалям протезите, когато ме гледат.

- Маша! Какви ги измисляш? Аз те забелязах веднага. Горда жена с решителна походка, шегуваш ли се?

А Маша повдига леко полата си, хваща ръцете ми и насила ги притиска към крака си под коляното и над коляното. Единият крак и другият крак - дървени части и метални конструкции.

- Господи! - казвам. - Та ти си герой и защо и какво има да криеш. - И казвам на полковника и капитана, и всички отиваме при администратора, и въпросът със стаята е решен мигновено.

Много ходим през тези четири дни, ходим из града, по заводите, около паметниците и Маша не показва, че е уморена, усмихва се, шегува се. И ето че помръкна в очите ми подвигът на Маресев [1].

Към десет часа вечерта пристига служител от градския комитет. На наше разположение за денонощие се предоставя автомобил ГАЗ-69, за да можем да разгледаме местата на боевете от 1944 година - онези оврази, височини, поляни и блата, където в резултат от сраженията беше пробита немската отбрана...

- Ето тук беше щабът на дивизията - казва неуверено полковникът, - блиндажите и окопите, а на около петстотин метра вляво погребвахме нашите полкови другари, а тук някъде пропълзяхме по дъното на оврага и изтласквахме немците от блиндажите.

Но нито онези блиндажи и окопи, нито онази височина, нито онзи овраг намираме, нищо не можем да намерим. За тридесет години са се променили не само границите на селищата, но и границите на горите, поляните, полетата, блатата и брезовите горички и всеки от пътищата ни отвежда не там, където трябва, и спомените по никакъв начин не съвпадат с това, което се мярка пред очите ни. Всички разпознават само разрушения мост на Березина, който през 1944 година немците бяха взривили при своето отстъпление.

ееееееее

"О Березина, земли граница, Мост на дне, а новый не готов, Танков и повозок вереница, «Юнкерсов» пикирующих рев. Мост на дне, воронки у причала, два десятка взорванных машин. Кто за кем и чей черед сначала – Не разнять майоров и старшин. Время, словно пробка, сердце бьется, Люди тонут, глохнут, говорят, А в кювете, несмотря, что топко, Кое-где уже костры горят, Смех и страх, а под ногами глина, Горький дым и сладкая конина."

ееееееее

„О, Березина, земна граница, мостът на дъното, новият неготов, танкове и каруци във верига, "Юнкерси" пикират с рев. Мостът на дъното, кратери край брега, двайсетина взривени машини. Кой след кого, чий ред е сега - няма разлика - майор, старшина. Времето е като тапа, сърцето бие, хора потъват, глъхнат, говорят, а в канавката, макар че тиня крие, тук-там вече огньове горят, смях и страх, а под нозете кал, горчив дим и сладко конско месо.“

Старият мост го няма.

Минското шосе завива и стига до новия.

Но аз си спомням за стария, взривения, над който във въздуха кръжаха "Месершмити", зад който във водата сапьорите се опитваха да построят понтонен мост и пред който на шосето се беше образувало трикилометрово задръстване: танкове, самоходни оръдия, тежка артилерия, моторизирана пехота, "Доджове", "Студебейкъри", "катюши".

Един поглед тогава беше достатъчен - няма да успеем да минем по него.

Прекрасно помня как ние, вдясно от взривения мост, заедно с десетки и стотици немеханизирани подразделения, преминавахме Березина по водата.

Гледам надясно - някакви корпуси на дореволюционен завод, по брега бодлива тел - покрита с вековен слой от ръжда. Значи това е било по-нататък.

Уморени и разочаровани пристигаме в хотела. А там вече ни чакат представители на градското началство.

В осем часа вечерта в наша чест в градския клуб ще бъде организиран "Голубой огонек" [2].

"Голубой огонек". А имаше ли брод през реката?

През онази 1974 година по радиото от сутрин до вечер, за първи път след края на войната, гърмяха думите на нова песен: "Фронтоваци, сложете си ордените!" (рус. „Фронтовики, наденьте ордена!“ бел. П. Н.) и всички ние сложихме не на униформите вече, а на саката си своите ордени и медали.

"Голубой огонек" беше тогава синята мечта на всеки студентски или заводски клуб през почивните дни, на всеки републикански, градски, районен център. Те имитираха празничните предавания "Голубой огонек" на московската телевизия.

Но в град Борисов за деня на освобождението не се подготвиха формално. Към московските ветерани присъединиха и борисовските ветерани.

В сватбени рокли, от бяла коприна, облякоха двадесет от най-красивите момичета в града. Всички градски оркестри събраха в един. Действието протичаше в огромната клубна зала, покрай стените на която бяха наредени масички с мезета и вина, всяка масичка за четирима души, на всяка настаниха по двама ветерани и две момичета.

Сборният оркестър беше приготвил за празника репертоар от фокстроти, танга и валсове от времето преди и след войната. И започна представлението.

Последователно към всяка от масичките се поднасяше микрофон и млад красив конферансие даваше думата на всеки от ветераните, и всеки разказваше какво е запомнил. Но те не бяха актьори, не бяха литератори. Имаше няколко интересни изказвания, но повечето говореха с вестникарски език и за ролята на генералисимуса. Всяко изказване завършваше с тост, ветераните чукаха чашите си с момичетата, а момичетата - поклон, реверанс, и канеха всеки на поредния танц: "Риорита", "Чичо Ваня", "Пеперуди под дъжда". Аз пък седях, чаках своя ред и много се вълнувах, бях решил да разкажа на борисовци за неописуемия брод през Березина на хиляди голи артилеристи, минохвъргачи, пехотинци и свързочници...

Спрях и не мога да пиша по-нататък. Очевидно трябваше да се започне с нещо друго.

От пролетта на 1943 година? От пролетта и лятото на 1944 година? От село Стара Тухиня?

В края на април изсъхнаха глинестите, преди това почти непроходими черни пътища. Структурата на армейските подразделения рязко се промени в резултат от доставките по ленд лийза. Опитвам се да си спомня как беше и вероятно в нещо греша.

На 25 юни 1944 година спряхме с шест каруци на Минското шосе пред трикилометровото задръстване, за което вече писах, състоящо се от тежка артилерия, танкове, "Студебейкъри", самоходни оръдия, щабни камиони. Над задръстването кръжаха няколко "Месершмита" и "Юнкерса".

Мостът през Березина беше взривен, а понтонният, докато го изграждаха, биваше разрушаван от пикиращите немски самолети, а междувременно на километър и половина от реката, вдясно от шосето, на стълб пред отиващ към полето черен път, видяхме указател: "Брод през Березина".

Помня как се зарадвахме, отбихме встрани от шосето, излязохме на черния път след минохвъргачите, спряхме, поехме си дъх. Работата беше в това, че над шосето по цялото му протежение стоеше гъст прашен облак. Жегата, прахът грохотът, ругатните на екипажите на заседналите машини, смесени с гъстите командни псувни на майорите и полковниците, изгубили контрол над своите подразделения - всичко остана зад нас. "Месершмитите" - зад нас, "Юнкерсите" - зад нас, отпред хълм, а зад хълма спускане, полегат бряг на реката, но що за картина?

Верешчагин – "Шипка", или другата картина - с черепите?

Но тук има нещо различно - от никого никога невиждано и непобиращо се в никакви рамки на разума.

Хиляди голи черни мъже и жени, размесени с черни съпротивляващи се коне, с черни минохвъргачки, автомати, оръдия, каруци от бряг до бряг, носени на ръце талиги с товари, плуващи във въздуха униформи. Черни, защото черната кал, водораслите, глината и тинята бяха превърнали водата в каша, подобна на сметана. Викове, свиркане, цвилене и голи, приличащи на зверове, орангутани. Ругаещи, пързалящи се, губещи нещо, гмуркащи се, а горе, на отсрещния бряг, търкалящи се по тревата – няма как да облекат върху калта своите долни гащи, поли и гимнастьорки.

И имах още впечатлението, че това са дяволи в адски котел или вакханалия, впрочем, кои са дяволи, кои грешници и кои праведници, не можеше да се разбере.

А пръхтящите коне ми приличаха на дракони.

Помня как свалихме от себе си всичките дрехи, как разпрягахме конете и ги превеждахме един по един на отсрещния бряг, как пренасяхме голи на ръце разтоварените каруци, радиостанциите, катушките с кабел, автоматите, сандъците с гранати и патрони, телефонните апарати, краката се пързаляха, препъвахме се задъхани, давехме се от влизащата в устата, носа и ушите черна кал и никак не можехме да се изкашляме.

Натам и обратно, натам и обратно.

Как и къде съм измивал от себе си калта, не помня.

Помня как вече съм на брега, моите хора са облечени, шест каруци с катушки, телефонни апарати, радиостанции, гранати, патрони, автомати.

Приближаваме града и на пътя щастливи мъже, жени, баби, и всички в ръцете си държат бутилки с вино, чаши и парчета сланина, и никак не е възможно да откажеш почерпката. Целуваме се, пием и постепенно се напиваме.

Откъде са италианските вина и немските цигари? Затрупват ни с тях. Населението се е нахвърлило на складовете, разположени край железопътните линии. А у нас фуражът е на привършване, няма овес и сено, няма с какво да храним конете.

Заповядвам да освободят една каруца, завеждам взвода в двора, по-точно в градината на една от двуетажните къщи на улица „Петровская“. На празната каруца съм аз, моят ординарец Гришечкин и двама мои сержанти.

Склад. Четири чувала овес, сено, но главата леко ми се върти и изпращам сержанта да разбере как да стигнем до улица „Петровская“. Сержантът влиза в една къща, после в друга, после изчезва. Не мога да чакам, не зная накъде да вървим, изпращам другия сержант, влиза в една къща, в друга. Чакаме. Притичва един старец с бутилка вино и чаша, да откажеш е невъзможно. В къщата отсреща крещи жена. Скачам от каруцата, добирам се до къщата, виждам непознат войник, който дърпа полата на жената, вадя нагана от кобура. Войникът ме вижда, пуска жената и напуска озлобен къщата. А мене алкохолът ме хваща съвсем. За да се задържа на крака, се държа за стената, за оградата, излизам на улицата.

Каруцата ми с коня е тук, а Гришечкин го няма. Качвам се с мъка на чувалите с овес и все повече и повече усещам влиянието на алкохола.

Сержантите ги няма, Гришечкин го няма, не зная накъде да вървя и изведнъж ме обзема такава обида, че започвам да ридая. Пиян съм, моите войници ме изоставиха. За първи и последен път през войната плача. Какво е станало после с мене, не помня.

Някой ме разтърсва за рамото. Събуждам се. Командирът на ротата капитан Рожицкий ме гледа с презрение. А аз гледам наоколо. В двора съм, в градината, на улица „Петровская“, около мене са моите войници. Не разбирам нищо. Но и Рожицкий не разбира нищо.

Аз, командирът на взвода, съм се напил и съм заспал, заобиколен от своите войници. Вината не е голяма. И той самият не е устоял на почерпките.

Но как съм попаднал при своите? Кой ме е намерил в безумния хаос на освободения град?

Рожицкий си заминава, питам Пеганов.

- Лейтенанте, - казва той, - имаш добър кон, той сам те доведе.

- А къде е Гришечкин?

- Гришечкин го няма.

Конферансието ме моли да разкажа нещо на публиката. Аз разказвам:

- На километър и половина преди... Задръстване... "Месершмити"... Указател за брод. Хиляди голи, черни, приличащи на дяволи хора, приличащи на дракони коне, минохвъргачки, оръдия, плуващи във въздуха каруци, търкалящи се по тревата голи войници...

И изведнъж от залата въпрос:

- За какво ни разказвате? Нямаше никакъв брод!

- Как нямаше, - казвам аз, - на километър и половина преди...

Цялата зала в хор:

- Нямаше такъв брод! - и се задъхват от смях.

- На километър и половина...

Момичето ме прегръща и танцуваме предвоенното танго "Пеперуди под дъжда".

Аз му казвам:

- Валя! Всичко, което разказвах, е истина!

А то:

- Леонид Николаевич! Няма нищо страшно, малко сте препили - целува ме и ме отвежда до моето място на масата, и вече друг ветеран говори нещо за Великия генералисимус, а за мене забравиха. Пълна нелепица.

На следващия ден станах в шест часа сутринта, отидох до моста, извървях около три километра по шосето, опитах се да сляза до реката по селския път, но се оказа невъзможно: покрай реката на няколко километра се простираха тухлени стени на предвоенни заводски цехове. Наистина нямаше никакъв брод. Но нали не съм луд?

И бродът го имаше, и черните коне дракони. Нима е била друга река, друг град? Не съм ли сънувал всичко това?

Спомням си.

У дома в Москва в чекмеджето на писалищната маса има подшити писмата, които изпращах през годините на войната на моите родители, писма от 1942-1944 година. В едно от тях описвах преминаването на реката.

Дали се е запазило?

Аз съм в Москва.

Мисълта за несъществуващия брод не ми дава покой. И ето, най-накрая, се добирам до папката, намирам онова мое писмо и всичко ми става ясно. Времето ми беше изиграло лоша шега. Имало е указател, но не на километър и половина от взривения мост, а на осем километра. Имало голям обход и преминаването станало не в покрайнините на града, а вероятно на десетина километра от него. Дошли сме до моста вечерта, цяла нощ сме пътували първо по Минското шосе, после по черни пътища, до брода сме стигнали на следващата сутрин, а до града сме вървели още около три часа.

А как е стигнал до града със своя "Уилис" Рожицкий? Вероятно с цялата техника по възстановения през нощта понтонен мост. Да, бродът е съществувал, да, не съм измислил нищо.

БЕЛЕЖКИ

1. Алексей Маресев (рус. Алексей Маресьев) е легендарен съветски военен пилот и герой, чиято невероятна история на преодоляване и кураж вдъхновява поколения.

Роден е на 20 май 1916 г. в град Камишин. По време на Втората световна война, на 4 април 1942 г., неговият самолет е свален от немски изтребители над окупирана територия. Въпреки тежките рани, Маресев успява да приземи самолета си в гора. След това, със счупени крака, той пълзи 18 дни през замръзналата гора, хранейки се с каквото намери, докато е открит от местни селяни и транспортиран до болница.

Поради гангрена, лекарите са принудени да ампутират и двата му крака. Въпреки това, Маресев не се предава. Той преминава през изключително тежка рехабилитация, учи се да ходи с протези и настоява да се върне като пилот. След упорита тренировка и демонстрация на способностите си, той получава разрешение да лети отново.

Маресев се връща на фронта през юни 1943 г. и продължава да воюва с протези. По време на войната сваля 7 вражески самолета след ампутацията, а общият му боен резултат е 11 свалени немски самолета. Неговият подвиг вдъхновява писателя Борис Полевой да напише книгата "Повест за истинския човек", която става един от най-известните съветски романи за войната.

След войната Маресев завършва висше образование, защитава докторска дисертация и работи активно в Съветския комитет на ветераните от войната. Той става символ на човешката воля, смелост и способността да се преодолеят най-тежките изпитания. (Информация: Claude 3.5 Sonnet)

2. "Голубой огонек" (в превод "Синя светлинка" или "Синьо пламъче") е емблематично съветско и по-късно руско телевизионно предаване, което е част от културната история на СССР и съвременна Русия. Ето по-подробна информация:

1. История и формат:

- Стартира през 1962 година в съветската телевизия

- Форматът представлява музикално-развлекателно шоу с елементи на вариете

- Участниците седят на малки масички като в кафене или ресторант

- Съчетава музикални изпълнения, танци, хумористични скечове и неформални разговори

2. Новогодишна традиция:

- Най-известните издания са новогодишните

- Превръща се в задължителен елемент от празничната програма

- За милиони съветски/руски семейства гледането на новогодишния "Голубой огонек" става традиция, подобно на филма "Ирония на съдбата"

3. Участници:

- Известни певци, музиканти и артисти

- Популярни актьори и комици

- Културни дейци

- Герои на труда и други изтъкнати личности от обществения живот

4. Културно значение:

- Предаването се превръща в модел за подражание

- Много местни клубове, културни домове и организации създават свои версии на "Голубой огонек"

- Форматът става синоним на празнично настроение и културна изява

- Представлява уникално съчетание между официална култура и неформално общуване

4. Съвременно развитие:

- Продължава да се излъчва и днес, макар и в осъвременен вариант

- Запазва основната си концепция за празнично музикално-развлекателно шоу

- Остава особено популярно по време на новогодишните празници

"Голубой огонек" е повече от телевизионно предаване - той е културен феномен, който отразява цяла епоха в развитието на съветската и руската телевизия и естрада, превръщайки се в символ на празничното настроение и колективното забавление. (Информация: Claude 3.5 Sonnet)

Глава 9. ОТНОВО В МОСКВА

Лирическо отстъпление

Паметта ме отвежда назад. Юридическият институт, Осип Максимович Брик, Лиля Брик, Катанян, Вертинский, Револ Бунин.

През лятото на 1940 година подадох документи в редакционния факултет на Института за повишаване квалификацията на редакционно-издателските работници и едновременно с това взех изпитите и бях приет в Московския юридически институт.

И така десет дни поред сутрин тичах към юридическия институт, а оттам се носех към полиграфическия и душата ми се разкъсваше на части, защото в юридическия се запознах с една девойка. След първия изпит тя ме помоли да видя как ѝ стои новата рокля, аз се притеснявах, а тя ме завлече в пробната на ателието, в кабинката, където се преобличаше, разкопча сутиена си, помоли ме да го закопчая.

Аз разкопчавах и закопчавах копчетата на новата ѝ рокля, после тя ме покани у тях, но там имаше някой, с някого ме запозна. Много ми се искаше да уча в редакционния факултет, но никак не можех да се разделя с нея, а на десетия ден на стената в съблекалнята на юридическия институт видях обява за записване в литературния кръжок, чийто ръководител беше Осип Максимович Брик.

Семейство Брик

На първото занятие прочете летните си стихове студентът от четвърти курс Борис Слуцкий, след това четоха свои стихове Борис Цин, Игор Лашков, после дойде и моят ред. Развълнуван и почти шепнешком, прочетох три от последните си неразбираеми стихотворения. Ето фрагменти от едно от тях:

ееееееее

"…Были – были. Видите ли, вылетели, Лишь спросили: – Водители вы ли те ли?.."

ееееееее

„…Бяха - бяха. Видите ли, излетяха, попитаха само: - Водачи ли сте там?..

Като цяло - пълна безсмислица [1] .

Но Осип Максимович се оживи, нещо там му хареса, покани ме на гости.

И ето ме вечерта у семейство Брик в техния апартамент на уличката „ Старопесковская“. Там са Борис Слуцки, Семьон Кирсанов, непознати за мене млади поети.

Осип Максимович ме представя на Лиля Юревна и Катанян и по негова молба отново, развълнуван, чета моите "Бяха - бяха...". Някакви думи казваше Осип Максимович, някакви междуметия - Лиля Юревна. После дълго и възторжено всички говореха за Володя. Мислех си, че става дума за някой от присъстващите, но се оказа, че говорят за Володя Маяковский.

На бюрото или бюфета имаше бяла гипсова глава на Володя. Някой ми обясни, че е изваяна от Лиля. Обичах гениалния поет, но ме смущаваше някаква ритуалност във вид на въздишки и въртене на очи. Хората около мене бяха свързани с него, гордеех се, че съм се озовал сред тях, и в същото време се чувствах излишен.

Странно ми беше също така, че никой не осъди моите лоши стихове. Осип Максимович, когото вече боготворях не по-малко от Володя, каза нещо сложно. Лиля Юревна кимна и каза нещо от рода на: "Ах! Да!" Катанян каза просто: "Да". С една дума, всички май ме приеха за свой.

Вечерта свърши и съдбата ми беше определена.

Девойката, чието име не помня, плюс стиховете в кръжока, плюс жилището на семейство Брик разсяха моите съмнения. Взех си документите от отдел "Кадри" на РИФ и ги отнесох в отдел "Кадри" на юридическия институт.

Юридическият институт беше за мене нещо като временна почивка. На лекциите бъбрех, запознавах се ту с едно, ту с друго момиче. С мъка, от третия път, си взех изпита по устройство на съдебната система. Сприятелих се с Шурочка Цеткин, която беше с около две години по-голяма от мене.

Заедно ходехме вечер в Историческата библиотека. Тя четеше "Форсайтови" на Голсуърти, а пишех моите и нейните домашни - съчинения по една от темите от теория и история на държавата и правото. Помогна ми опитът от докладите в кръжока по антична история на Московския дом на пионерите. Появиха се приятели. Юра Ерлих, от волжките немци, чичо му бил милионер в Аржентина и той мечтаеше да напусне Русия. Игор Лашков, Борис Цин, Дориан Белкинд. А ето я и онази, първата девойка.

- Защо не ме поздравяваш, Льоня! - каза тя веднъж в Биково, на улица „Октомврийская“.

- А коя си ти? - учудих се аз и колкото и да се взирах, не можех да я позная, а тя се смееше и ме разиграваше. - Покажи ми снимката си от онези години – молех аз, а тя така и не ми я показа.

Запознах се още с един младеж, който искаше да ме свърже с група студенти, четящи вечер съчиненията на Фридрих Ницше. Той не знаеше, че всички били арестувани по анонимен донос още седмица преди това. Изчезнал самодейният кръжок и на комсомолско събрание осъдили единодушно"враговете на народа".

И аз се докосвах до това.

С цялата група ходехме многократно на изслушвания на наказателни дела в републиканския съд на улица „Воровской“. Пускаха ни на закрити заседания по сложни наказателни дела, включително и на заседания, свързани с престъпления на сексуални маниаци. Знаменити адвокати защитаваха престъпниците.

През зимата на 1940 година по покана на Осип Максимович няколко пъти ходих у семейство Брик да четем стихове. Освен това кръжокът ни се изявяваше пълносъставно в съвместното общежитие на студентите от МГУ и юридическия институт в задънената улица зад магазин "Елисеевский".

Купувахме няколко бутилки водка и някакво елементарно мезе. Първо четяхме стихове, а после пиехме и танцувахме до сутринта.

Юридическият институт, с неговата твърда и догматична система на преподаване, с бъдещата съдебна кариера, все повече и повече не ми харесваше, това не беше моето призвание. Не можех да лъжа, не умеех да бъда гъвкав и изобщо не владеех дарбата на красноречието. Бях на седемнадесет години, влюбвах се в разни момичета, бъбрех с тях по време на лекциите. След като прекарвах по две-три денонощия над учебниците преди изпитите, ги вземах някак си.

Истински мои приятели оставаха следващият в консерваторията Револ Бунин, приетите в историческия факултет на МГУ Виталий Рубин и Лена Огородникова, студентката от втори курс в ИФЛИ Лена Зонина. Воля Бунин се увличаше по полифонистите, за най-велик композитор смяташе вече Стравинский. С Виталий и двете Лени ходех ту в музея на западната живопис, ту на лекции по история на изкуството в комунистическата аудитория на МГУ, ту на концерти в Голямата зала на консерваторията. През тази година се сближих много с Дима Бомас, заедно се разхождахме из Москва и си четяхме един на друг новите си стихове. Като взех някак си изпитите, преминах във втори курс.

В края на май 1941 година се преместихме в Биково.

С цялата биковска компания ходехме вечер по просеките, пеехме песни, играехме волейбол. Всички бяха влюбени в момичето Тамара и поред се целувахме с нея. Паметта ми изневерява. Минали са шестдесет и пет години. Прочетох книгата на Аркадий Ваксберг за Лиля Брик. Прочетох за семейство Брик много разни неща. И за конформизма, и за гебистите [2]. Но Лиля Брик? Жива поезия! А Осип Максимович? Колко много хора до края на живота си го обичаха, как ме вълнуваше това, което говореше за стиховете, как забравяше за всичко и като дете се радваше на всеки сполучлив стих или метафора, умен, жив, добър човек.

Веднъж ми каза, че съм поет, и аз му повярвах.

На 22 юни започна войната.

През септември почти нямаше занятия. Институтът пое шефство над Московското речно пристанище. Студентите пренасяха стоки от пристигащите шлепове. Нашият кръжок получи задача да издава по няколко пъти на ден бойни листовки и да съчинява плакати от типа на "Прозорците на РОСТА" [3].

Аз измислях стихотворни текстове към плакатите. Не мога да си спомня нито един от тях, но на моите юристи им харесваха.

На 16 октомври 1941 година институтът се евакуира в Алма Ата, а аз с моите родители се евакуирах в Уфа и подадох заявление във военното окръжие, че искам да бъда летец. Романтичната идея възникна заради това, че брат ми Виктор учеше в бронетанковото училище.

- Ще бием врага - ти на земята, а аз от въздуха!

Във военното окръжие ме въртяха около петнадесет минути в едно кресло на шарнири. Явно нещо с вестибуларния ми апарат не беше наред и на 20 ноември 1941 година ме изпратиха в бившото Ленинградско свързочно училище, което след евакуацията се намираше на сто и двадесет километра от Уфа, в град Бирск. Там не ми беше до стихове, учих една година и за това вече писах. Присвоиха ми звание лейтенант. В края на ноември 1942 година пристигнах в щаба на 31-ва армия, разположен близо до град Зубцов, Калининска област, в село Чунегово, където наблизо или река Вазуза се вливаше във Волга, или Волга във Вазуза. В края на пролетта написах пет стихотворения и ги изпратих на Осип Максимович. Неочаквано за мене ми отговори Лиля Юревна. Пишеше, че стиховете и на Осип Максимович, и на нея, и на Катанян са им харесали, та да им изпращам всичко, което напиша, но повече не ми се пишеше.

Вместо стихове изпратих на семейство Брик подробно писмо за това как протича пролетното настъпление, някакви общи думи за фашистите и конкретни за бойците от моя взвод. За да отбелязвам върху топографските карти разположението на отбранителната линия и на дислокацията на моите постове, ми дадоха трофеен червено-син молив.

С този молив нарисувах портрет на една от щабните телефонистки. Моята рисунка ми хареса много, реших да я подаря на Лиля и я сложих в плика.

След около три седмици получих второ писмо от Лиля Брик. Тя пишеше как Осип Максимович чел на глас моето писмо, да продължавам да пиша писма и да изпращам стихове, но в никакъв случай никога повече да не рисувам никого, защото за рисуване съм нямал никакви способности, рисунката била ужасна и Осип Максимович, и Катанян, и тя я унищожили, за да не ме излагат.

Междувременно започна ново настъпление.

Беше освободен град Смоленск. Но в края на лятото, след като загуби множество хора и изразходва боеприпасите си, 3-ти Беларуски фронт премина за девет месеца в отбрана. Аз внесох две рационализаторски предложения, благодарение на които моята рота излезе първа на фронта и лично от фронтовото командване ми беше обявена благодарност.

На 8 февруари командването на моята част ми даде трета отпуска в Москва за единадесет денонощия. Изпратиха ме тържествено, командирът на частта заповяда да ми дадат две бутилки водка, а нашият интендант Щербаков ми насипа чувал с картофи и ми даде двоен пакет суха храна, и още офицерски допълнителен пакет, и в раницата ми насипа още картофи. Беше февруари, студ около 10-15 градуса.

Бях облечен доста топло: бяла пухена ушанка, бял кожен офицерски кожух, но на краката си имах кирзови ботуши, макар и с партенки. Краката ми мръзнеха.

От частта до контролно-пропускателния пункт на Минското шосе ме закараха с ротната кола. Нямаше никакви проблеми.

По шосето в посока на Москва се движеха много празни камиони.

След десетина минути един камион спря и сержантът шофьор ми помогна да метна чувала. Качих се в каросерията и, спасявайки се от насрещния вятър, легнах на дъното. На мене ми беше топло, но краката ми започнаха стремително да замръзват и разбрах, че няма да издържа повече от час.

Камионът се движеше с пределна скорост, приближавахме към отбивката за Смоленск и аз видях онзи същия указател и онази къща, и сърцето ми затуптя.

Маша!

Тази, която преди пет месеца плачеше и ме целуваше и упорито ме преследваше с търсещ поглед, която глупаво и безсмислено изгубих.

Почуках по кабината. Сержантът спря.

И ето вратата, и отваря Маша, и се хвърля към мен, и ме целува, и аз я целувам. Светът се преобръща, но се отваря втората врата. В къщата има някаква наша военна част.

И старата история се повтаря.

Седя на пейката, топля се, гледам Маша. Тя седи до мене и се усмихва, краката ми се съвзеха, изпих чаша гореща вода и с ужас разбирам, че времето ми е изтекло. Маша ме изпраща.

Махаме да спрем нещо. Спира една полуторка [4], в каросерията шестима войници казахи, аз съм седмият. Студът се засилва. Скоро краката ми отново започват да замръзват.

А казахите се държат странно: стоят на четири крака, опрели са главите си една в друга и вият монотонно.

Но и шофьорът е замръзнал и след около сто километра спира камиона срещу голяма къща до едно КПП. Влизаме, топлим се, пием вряла вода и отново - вятър и студ. Така, с няколко спирания и прекачвания, най-накрая стигаме до Москва. Вече е утро.

На входа на Москва момичета с автомати проверяват нашите документи. Казахите слизат. Договарям се с шофьора.

Срещу два килограма картофи той ме закарва в двора на моята къща на булевард "Покровский" и ми помага да вкарам чувала в асансьора.

Бутон 4, апартамент 87, едно денонощие - и аз попадам от войната в детството. Мама отваря вратата, не вярва на очите си. Събличам се, а мама като омагьосана гледа чувала с картофи.

В жилището е студено, парното отопление е изключено, в кухнята е като в хладилник, а в стаята с балкона е топло, около дванадесет градуса, там има кюмбе с комина навън. На татко в наркомата му дават дърва.

Вадя консерви с месо.

Мама готви обяд, а аз се обаждам на Осип Максимович Брик. Той и Лиля Юревна ме канят на гости. И ето ме на „Старопесковская“.

Жилището на семейство Брик не се е променило, само че, както навсякъде в Москва, е хладничко. Слагам на масата бутилка водка - това е страшен дефицит и прозорец към предвоенния свят, - консерва с американско свинско месо, черпя литераторите с ръжени фронтови сухари.

В седем сутринта отидох във военното окръжие да заверя документа си за отпуск и комисарят, едва запознал се с текста му: "За проявени мъжество и храброст...", сложи печат: "Отпускът е анулиран", в рамките на четиридесет и осем часа трябва да се явя в моята част. Потресен, питам: защо? Капитанът ми съчувства и ми показва заповед на началника на Московския гарнизон.

Едва успявам да се върна вкъщи. Обаждам се на семейство Брик. Дава заето. Сбогувам се с родителите се, тичам към Белоруската гара. След час тръгва влакът за Вязма, после пътувам с попътен камион, виждам указателя за Смоленск, но не спирам и подминавам Маша.

Скоро обаче ми беше съдено да посетя още веднъж Москва. Историята беше свързана с нашата военна фелдшерка Тамара.

Тамара имаше не на живот, а на смърт роман с един от моите началници, подполковник Степанцов. За този роман се носеха легенди. Край Орша Степанцов заповядал да построят за него и за Тамара огромен блиндаж.

Той тичаше гол из своя блиндаж, чакаше идването на Тамара, сваляше дрехите ѝ и какви игри играеше там, знаеха всички в армията. В блиндажа, малко над равнището на земята, имаше няколко прозорчета от счупени стъкла и денем, и нощем обикновено някой от войниците и офицерите пълзеше по корем към едно от прозорчетата и гледаше въпросното кино. Неизвестно защо нито Степанцов, нито Тамара имаше нещо против това. После изглежда Тамара забременяла и заминала за Москва. А Степанцов започнал да тъгува и да пие много. И ето че през април 1944 година ме вика, налива ми канче водка, разпитва ме как съм прекарал времето си в Москва. Аз му разказах как след два дена градският комисар ме изгони от града. А той:

- А не би ли отишъл, докато сме в отбрана, още веднъж в Москва? - Вика началника на щаба и заповядва: - Пиши командировка за седем дни.

Замаян съм от водката и изненадата, а той казва:

- Ще ми доведеш Тамара, документи няма да има, но има униформа, а ти се постарай. Ще те чакам на гарата във Вязма. Важното е да я докараш до Вязма. - И ми налива второ канче водка.

Изпивам го до дъно и едва се добирам до ротата. А в шест сутринта ме буди неговият ординарец, връчва ми раница с всякакви щабни мазнини и консерви и няколко бутилки водка - половината за Тамара, половината за мене, - дава ми командировъчното удостоверение и полупиян, полусънен ме натиква в кабината на "Уилиса".

- Степанцов заповяда да те закарам, лейтенанте, до КПП-то преди отбивката за Смоленск, а нататък ще вървиш сам.

И ето ме пак до указателя, а отсреща е къщата на Маша, и отново Маша се хвърля на врата ми, а в къщата е пълно с военни - настанили са се войниците от КПП-то. И ми се иска да остана, и времето е малко, и пия мляко, а на Маша в очите има сълзи и в моите също, но няма как, Маша ме изпраща до КПП-то.

След дванадесет часа съм в Москва.

От работата си дотичват мама и татко, намирам Тамара. Тя вече е студентка в институт, трябва да ѝ оформят отпуск. Имам на разположение четири дена. Обаждам се по телефона на Воля Бунин. Срещам се с Ерна Ларионова и Таечка Смирнова, вечерта се обаждам на семейство Брик. И отново с бутилка водка пред белия Володя пием за победата с Осип Максимович, Лиля и Катанян. Чета стихове, слушам стихове, уговаряме се, че утре няма да отида при тях сам, а с моите приятели - композитора Револ Бунин и младия поет Вадим Бомас.

Осип Максимович предлага на Револ Бунин да напише опера по негово либрето.

4 март 1944 година

"Скъпи мои! Простете за дългото мълчание. Вече десетина дни живея на необитаем остров. Във всеки случай, от пощата ме делят цели четиридесет километра път и то със смоленска "извивка"...

...А при нас зимата свършва - най-трудният период за войника. Вече няма опасност да си измразиш носа при преходите. Вече пътищата са покрити с кал до коляно, а по реките ледът пука под краката. Подземното съществуване свършва. Скоро водата ще изгони хората от всички блиндажи и дупки на повърхността.

Бъдете здрави! Льоня".

13 март 1944 година

"...При нас борбата е на два фронта: с немците и с пролетните води. Немците побеждаваме, а водата щурмува всичките ни землянки и накрая ни изгонва навън. Но все пак до пролетта е още далече".

11 юни 1944 година

"...Достатъчно е да се огледаш наоколо и става ясно, че вторият фронт е отворен. Вие вероятно престанахте вече да вярвате и го превърнахте в шега, а той изведнъж се отвори..."

18 юни 1944 година

"...Седя на една от белоруските височини и чакам кога ще се открие пътят към Орша. Какво още? Немците са разрушили варварски железопътната линия Москва - Минск, дори траверсите са отнесли със себе си, а релсите са взривили на всеки участък".

ееееееее

"Она заводит патефон, и крутит, крутит грампластинки, а он танцует вальс-бостон и слезы льет на вечеринке. Любовь врасплох застала их между воронок и ухабов, где красный вермут на двоих и белая коробка крабов. Гниет «Победа» в гараже, стоят на пьедесталах танки, в осыпавшемся блиндаже на бочке сушатся портянки."

ееееееее

„Тя навива патефона, и върти, върти плочите, а той танцува валс-бостон и лее сълзи на вечеринката. Любовта ги свари неочаквано между снарядни ями и дупки, където има червен вермут за двама и бяла кутия с раци. Гние "Победа"-та в гаража, стоят на постаменти танкове, а в рушащия се блиндаж на бъчвата съхнат партенки"".

БЕЛЕЖКИ

1. В духа на времето, когато много поети предпочитат формата (в случая – звукописа, който в превод не може да бъде представен) пред съдържанието.

2. Гебисти – сътрудници на органите за държавна сигурност.

5. "Окна сатиры РОСТА" (Прозорци на сатирата на РОСТА) са специфична форма на агитационно изкуство, създадено по време на Гражданската война в Русия (1919-1921). РОСТА е съкращение от "Российское телеграфное агентство" (Руска телеграфна агенция).

Основните характеристики на "Окна РОСТА" са:

1. Формат: Големи плакати, комбиниращи ярки изображения с кратки, запомнящи се текстове, често в стихотворна форма.

2. Производство: Създавани са ръчно или чрез прости форми на печат (като шаблони) и са поставяни на витрини на празни магазини или специални табла.

3. Съдържание:

- Политическа пропаганда

- Новини от фронта

- Социални послания

- Сатирични карикатури на врагове

- Призиви за действие

Творци: Сред най-известните автори са:

-Владимир Маяковский (поет и художник)

- Михаил Черемних (художник)

- Иван Малютин (художник)

Особености:

- Използване на прости, ясни изображения

- Ярки цветове (обикновено черно и червено)

- Кратки, римувани текстове

- Бързо производство в отговор на текущи събития

- Лесни за разбиране от неграмотното население

"Окна РОСТА" са важен инструмент за масова комуникация в ранния съветски период, комбиниращ визуална пропаганда с информационна функция във време, когато масмедиите са били ограничени. (Claude 3.5 Sonnet)

5. Камион ГАЗ-АА.

Глава 10. ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША

Девет месеца продължи отбраната край Орша. От самото начало немците заеха изгодни позиции на възвишенията по целия преден край, а нашата пехота се окопа в блатистите низини. През зимата няма нищо, но през есента и пролетта - до кръста във вода. И в блиндажите имаше вода, и в съобщителните ходове, а наоколо - хилави брези и блата. Но няколко изгодни позиции и господстващи височини бяха и в наши ръце.

Шест месеца на височината близо до Минското шосе и село Старая Тухиня се намираше възелът за връзка и наблюдателният пост на старши сержант Корнилов. Ходех при него от чувството за дълг, денем проверявах състоянието на въоръжението и апаратурата, разказвах за положението по фронтовете и в тила.

Вечер четях "Ромео и Жулиета" и "Крал Лир" и по този повод възникваха много асоциации. А наоколо падаха мини, избухваха снаряди. Моите бойци не им обръщаха внимание, а аз неволно потръпвах и, тъй като това ги веселеше, оставах на поста по два-три дена.

Но в края на май получих заповед да отида на самия гребен на височината, където на петстотин метра от немската отбранителна линия се намираше построеният за няколко нощи непробиваем железобетонен наблюдателен пункт на командващия артилерията на армията, гвардейския генерал-майор Сьомин. През 1812 година на тази височина преди една от битките е седял, струва ми се, в креслото си и е гледал с далекоглед Наполеон Бонапарт.

За две нощи до дота беше изкопана квадратна яма с дълбочина около четири метра, в която влезе една полуторка [1] с шперплатова каросерия без прозорци, но с врата и стъпала до земята, а в ъгъла имаше кюмбе. Отгоре камионът беше затрупан за маскировка до нивото на земята с елови клони, вътре имаше доста голяма маса с комутатор и телефонни апарати, купчини топографски карти, документи и радиостанция РСБ.

На мое разположение имах един радист и един телефонист. Към моя комутатор бяха свързани всички армейски линии за връзка, линиите на командващите корпуси, дивизии, полкове и отделни артилерийски бригади.

Но главната ми задача се състоеше в обслужването на наблюдателния пункт на командващия артилерията на армията. Във всеки момент можех да го свържа с командващия армията, с политотдела, с което и да е армейско подразделение.

От вратата на моя камион към наблюдателния пункт водеше съобщителен ход с дълбочина четири метра. Оттам немците в окопите се виждаха с просто око, а през далекоглед с мощно увеличение можеха да се различат лицата им и дори, при познаване на езика, да се четат писмата им. Наблюдателният пункт, а и цялата височина непрекъснато се обстрелваха от немската артилерия и немските минохвъргачки, но дотът беше неуязвим за тях, а в нашата маскирана яма просто нямаше попадения

Ту отдясно, ту отляво от нас се взривяваха снаряди, падаха изстреляните мини.

Вдясно от камиона беше изкопана тоалетна яма. Да се излиза от него беше страшно. Всъщност каросерията с шперплатов таван не беше никаква преграда за мините и снарядите. Но такава е психологията – в стаичката, осветена от две гилзи, се чувствахме в пълна безопасност. Приемахме и изпращахме донесения и заповеди. Бях в течение на всички разговори и изобщо на всичко, което ставаше на територията на армията. Но не съм написал за главното.

Наблюдателният пункт беше изграден за корекция и непосредствено управление на военните части, подготвени за пробив на дълбоко ешелонираната мощна отбранителна линия на немците по направлението Борисов-Орша-Минск, тоест по пътя за настъпление на 3-ти Белоруски фронт.

През май всичките северни Прибалтийски и всичките южни Украински фронтове настъпваха. Украинските фронтове вече се приближаваха към границите на Полша, Унгария, Румъния.

Настроението беше възторжено, увереността в победата пълна. През нощта бронетанковите и артилерийските подразделения се придвижваха към отбранителната линия. Всички свързочни линии бяха натоварени до последно. Предавах в шифрован вид заповеди на номер първи, втори и т. н., получавах отговори. Нямаше време дори за ядене. А денем, явно за да не се досетят немците за нищо, линиите бяха пълни с лирични обяснения, фантазии и добродушни ругатни.

Всички телефонистки от армията познаваха гласа ми и аз полушеговито-полусериозно им се обяснявах в любов. Тези разговори често носеха общ характер. Към тях се включваха всички, които искаха. След телефонните целувки идваха телефонните прегръдки и телефонните съвкупления с всичките подробности и всеобщи коментари.

На 19 май от сутринта започна артилерийска подготовка, снарядите се взривяваха в окопите и блиндажите на немците и ги изравняваха със земята. От въздуха нашите бомбардировачи бомбардираха вражеските укрепления.

По шестици, едни след друг, прелитаха нашите щурмови самолети Ил-2. Но с тях ставаше нещо странно: когато достигаха до третата линия на немската отбрана и, изпълнили задачата си, се опитваха да завият, нищо не се получаваше и един след друг се взривяваха и падаха.

Назад се връщаше един от шест. Още по време на артилерийската подготовка ние излязохме от нашия подземен камион, стояхме в цял ръст на височината и с недоумение наблюдавахме катастрофалните въздушни атаки.

След два часа нашата пехота тръгна в атака. Пробягаха първите две линии, но при третата залегнаха и вече не можаха да се изправят на крака напред. Заработиха, и то съвсем не от онези позиции, които бомбардираше нашата авиация, немските оръдия и картечници. Ужасяващ кръстосан огън от напълно незасегнати немски картечни и минохвъргачни позиции. Появиха се немски бомбардировачи, гибел за хиляди наши пехотинци, опитващи се да се върнат на изходните позиции. А по линиите за връзка, на земята, в окопите, в щабните блиндажи и във въздуха, от загиващите наши самолети - отчаяни ругатни и объркващи всички указания, които се смесваха с нервните викове на щабните телефонисти.

Настъплението се провали напълно. Множество хиляди убити. Ранени бойци се връщаха пълзешком на изходните позиции. Немците не тръгнаха в контранастъпление. Пред очите ми догаряха нашите улучени танкове и самоходни оръдия.

Осем нощи след това се движеха бавно по Минското шосе и селските пътища нашите нови танкови и моторизирани пехотни дивизии.

На 29 май настъплението на нашите войски се провали отново. Не преминаха по-далеч от третата линия на немските укрепления и понесоха огромни загуби.

А след ден пред строя ни четоха страшното писмо на Главния щаб на Върховното командване, адресирано до командващия 3-ти Белоруски фронт маршал Черняховский, за това, че 3-ти Белоруски фронт не е оправдал доверието на партията и народа и е длъжен да изкупи с кръв своята вина пред Родината.

Аз не съм военен теоретик, седях на наблюдателния пункт и виждах със собствените си очи колко смели и очевидно умели бяха нашите офицери и войници, колко безрезервно храбра беше пехотата, как, без да обръщат внимание на гибелта на своите другари, отново и отново летяха срещу немските обекти и безнадеждно загиваха нашите щурмоваци, и ми беше ясна подлостта на формулировките на Главния щаб. Ясно ми беше, че нашето разузнаване се беше оказало напълно несъстоятелно, че нашата авиация, загивайки, е унищожавала фалшиви цели, че и количествено, и качествено немската армия в това направление ни превъзхожда многократно, че при всичко това и първата, и втората заповед за настъпление бяха престъпни и че беше престъпен опитът на Главния щаб на Сталин да стовари неуспехите на генералитета и на разузнаването върху нашите прекрасни пехотинци, артилеристи, танкисти, свързочници, върху мъртвите и оцелелите герои.

Всичко това със сигурност са разбирали и Сталин, и Жуков, и Черняховский, погубили няколко десетки хиляди души. Но при общото настъпление през 1944 година нашият фронт, останал на най-важното направление, беше длъжен да настъпва и грешката трябваше да бъде поправена не със смъртта и кръвта на отслабените подразделения, а със стратегията и тактиката на щаба на Главнокомандващия.

И ето, че се започна.

Всяка нощ по Минското шосе и по всички паралелни големи и малки пътища и селски друмища се движеха от резерва на Главното командване свежи корпуси, дивизии и бригади, хиляди танкове и самоходни оръдия.

"Доджове" и "Студебекери", получени по ленд лийза, десетки хиляди части, въоръжени с автомати, картечници и минохвъргачки, колони "катюши", безкрайни върволици от камиони с боеприпаси и продоволствия, хляб, зърнени храни, маргарин и американски консерви. Непрекъснатият нощен тътен през деня затихваше и колкото и да гледах, наоколо не се виждаше нищо.

На 24 юни започна ново настъпление.

Седях в закопания в земята камион пред топографските карти от Смоленск до Кьонигсберг. Приемайки и предавайки лаконични, неразбираеми за мен телефонограми, този път чувствах, че повторение на това, което беше, няма да има, че напред са Берлин и Кьонигсберг.

Всичко беше грандиозно.

Немските армии бяха обкръжени, а ние тръгнахме напред и влязохме в Източна Прусия. Ние вървяхме напред, а няколко десетки хиляди обкръжени от нас и предали се немски войници и офицери преминаха в Москва по Червения площад.

ееееееее

Сняв сапоги и скатки, Время играет в прятки. Ноги его болят, Плечи его немеют, Боги его стареют, То тот, то этот умрет. Правое плечо вперед! Левое плечо вперед!

ееееееее

Свалило ботушите и шинела, времето играе на криеница. Краката го болят, раменете му изтръпват, боговете му стареят, ту този, ту онзи умира. Дясното рамо напред! Лявото рамо напред!.

През 1939 година след подписването на пакта Молотов-Рибентроп по протежение на новата граница на СССР за броени месеци беше построена мощна отбранителна линия от дотове крепости, нещо като линията Манерхайм във Финландия. При отстъплението през 1941 година тази линия се оказа веднага в дълбокия немски тил.

На 8 юли 1944 година аз, на кон, моят нов ординарец Кузмин, радистът Хабибулин и шестима бойци от моя взвод с две каруци, натоварени с катушки с кабел, запаси от патрони, гранати, продоволствие, телефонни апарати и радиостанция, пристигнахме вечерта до един забравен бетонен дот.

Вход, изход, вътре лабиринт с бойници, а вътре в лабиринта - спускаща се под нивото на земята почти цяла зала от бетон.

Нагласихме радиостанцията, свързахме се с щаба, съобщихме за местонахождението си, натрупахме сено, внесохме цялото имущество, постлахме вътре в дота платнища, вкарахме там и конете.

На входа и изхода поставих двама автоматчици и заспах. Към три през нощта ме събуди ефрейтор Осипов и прошепна:

- Лейтенанте! Нито дума, ставай и ела бързо с мене.

Отивам скоростно до една от бойниците, гледам - в дота всички вече са на крака, с автомати и гранати, Хабибулин е при радиостанцията. Звезди, луна и на петдесетина метра няколко десетки фигури с фенерчета. Десант? Разузнаване?

Спряха и разглеждат дота. Немски език. Очевидно спорят - трябва ли или не трябва да влязат вътре. Разговарят помежду си и постепенно се приближават към нас, а на нас вече ни е ясно, че са проникнали в нашия тил с цел да заловят "език".

Разбирам, че ние, свързочниците, необучени истински на ръкопашен бой, можем да хвърлим пет-шест гранати, да извадим от строя, да речем, максимум десетина души. Дванадесет... Но те са много и имат повече гранати от нас, и владеят оръжието и бойната тактика много пъти по-добре от нас, свързочниците.

Нервите са опънати до краен предел.

Най-близките наши военни подразделения са на около два километра вдясно и на километър и половина вляво. Това е десетият ден от нашето настъпление. Немците отстъпват стремително без бой и в процеса на настъплението нашите части изгубиха връзка помежду си. Някъде артилеристите и танкистите са изпреварили пехотата и минохвъргачките. Далеч не всички са поставили бойна охрана, спят там, където ги е заварила нощта, мъртвешки сън. Практически няма никаква предна линия и всички са уверени, че немците отново са отстъпили без боеве на петдесетина километра.

И ето ние, затаили дъх, чакаме, а Хабибулин вече се е свързал по радиото с нашия щаб и задава въпрос:

- Какво да правим?

Междувременно спорът между немските разузнавачи приключва.

Напълно сигурни, че в дота няма никой, те тръгват във верига по един на запад, към разположението на нашите разпръснати армейски части.

Хабибулин се свързва по радиото със съседите. Съседите приемат съобщението му, но по някаква причина не излизат да търсят немския десант, а ние стоим на входа на нашия дот със своите гранати. Зад нас, вдясно и вляво от нас и пред нас - нито един изстрел, но ние разбираме колко не е просто всичко това. Два часа, три часа, четири часа. Немците се появяват внезапно в пет сутринта, спират на петдесетина метра от нашия дот, спорят помежду си - да влязат ли или да го отминат? Разбирам, че този път няма да успеем да избегнем боя. Нима това е краят?

Ето ти безопасна война. Колко ще издържим? Половин час, час?

И никой нищо няма да научи.

Четиридесет години по-късно се давех в Черно море. Внезапно появил се вятър ме отнасяше от брега, водата около мене кипеше, вълните ме прескачаха, силите ми свършиха, а по брега тичаше жена ми, и ми беше жал, че вижда как се давя, и когато не ми остана надежда, ме обзе някакво странно безразличие.

Да, не безстрашие, не страх, а безразличие - нека бъде така.

Дали времето до сутринта им оставаше малко, дали също не им се искаше да умират, но немците млъкнаха и тихо във верига по един минаха покрай нас, на тридесетина метра от нашия дот. Колко е хубаво! Всичко е пред нас!

ееееееее

Не могу я про войну. С каждым годом шире фронт, полк ушел за горизонт, и все меньше, меньше встреч, и язык команд неловок, и теряет глубину захлебнувшаяся речь в поисках формулировок. Я шел по просеке лесной, а женщина, что шла со мной, была из пыли водяной, из музыки поры военной. Она была обыкновенной девчонкой с улицы Басманной, училась в школе на Покровке, в трофейных сапогах, в шинели, две ленточки на рукаве. Над спящим лесом пули пели. Мы говорили о Москве… Трясущиеся губы, сердце бьется, заноют зубы. Что такое страх? Мне выразить его не удается…

ееееееее

Не мога да говоря за войната. С всяка година фронтът е по-широк, полкът отиде зад хоризонта, и все по-малко, по-малко срещи, и езикът на командите е тромав, и губи дълбочина задавената реч в търсене на формулировки. Вървях по горската просека, а жената, която вървеше с мене, бе от воден прах, от музиката на военното време. Тя беше обикновено момиче от улица "Басманна", учеше в училище на "Покровка", в трофейни ботуши, в шинел, две лентички на ръкава. Над заспалата гора пееха куршуми. Говорехме за Москва... Треперещи устни, сърцето бие, зъбите заболяват. Какво е страхът? Не успявам да го изразя...

БЕЛЕЖКИ

1. Камион ГАЗ-АА.

Глава 11. ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

Септември 1944 година – февруари 1945 година

На 19 януари 1945 година получих по радиото заповед да сваля постовете, да предислоцирам взвода в селището Т и да чакам по-нататъшни указания.

Преди три месеца бяхме преминали вече границата на Източна Прусия.

Една от дивизиите на нашата армия проби пролука в отбранителните укрепления на границата.

Сапьорите засипаха един ров, събориха пет реда заграждения от бодлива тел и премахнаха още един ров или вал. Така в загражденията се беше образувал отвор с широчина около петнадесет метра, през който минаваше селски път от Полша за Източна Прусия...

На около сто метра започваше шосе, отдясно и отляво - гора, няколко километра - и път до фолварк [1] Голюбиен. Двуетажна къща, покрита с червени керемиди, заобиколена от всевъзможни стопански постройки.

Вътре стените бяха украсени с килими и гоблени от XVII век.

В един от кабинетите на стената висеше картина на Рокотов, а наоколо и из цялата къща - множество семейни фотографии, дагеротипи от началото на века, генерали, офицери, заобиколени от елегантни дами и деца, после - офицери с каски и кивери [2], завърнали се от войната през 1914 година, и съвсем скорошни снимки: момчета с ленти на ръкавите със свастики и техните сестри, вероятно студентки, и накрая - фотографии на млади оберлейтенанти от СС, изгубили се по фронтовете на Русия - последното поколение от това традиционно военно аристократично семейство.

Между фотографиите висяха фамилните портрети на пруски барони и изведнъж отново две картини – едната на Рокотов, а другата на Боровиковски, трофейни портрети на руски генерали, техните деца и съпруги.

Нашите пехотинци и танкисти, които бяха посетили този "музей" преди нас, не бяха останали равнодушни към ловната хижа на пруските крале: бяха счупили всички огледала в позлатени рамки, всичките пухени завивки и възглавници бяха разпорени, всичката мебел и подовете бяха покрити със слой от пух и пера. В коридора висеше гоблен, възпроизвеждащ известната картина на Рубенс "Раждането на Афродита от морската пяна". Някой, осъществявайки своето отмъщение към завоевателите, беше написал напреки с черна блажна боя популярната дума от три букви.

Гобленът, метър и половина, с трите букви, ми напомни за моето московско, довоенно увлечение по изкуството. Навих го на руло и го сложих в моя трофеен немски куфар, който вече три месеца ми служеше за възглавница.

Погледнах през прозореца.

Фолваркът, състоящ се от крайпътен дворец и тухлени служебни постройки, беше заобиколен с чугунена ограда, а зад оградата, по зелените ливади, докъдето поглед стигаше, се луташе, стенеше и мучеше невероятно количество огромни черно-бели породисти крави. Беше минала вече седмица, откакто немците – и войските, и населението – си бяха тръгнали без бой. Никой не доеше кравите.

Подуто виме, болка, стенания. Двете ми телефонистки, някогашни селски момичета, издоиха няколко кофи мляко, но то беше горчиво и не го пихме. Тогава видях адска суматоха в двора. Някой от свързочниците беше открил сред тухлените постройки кокошарник, отворил чугунената порта и стотици гладни породисти кокошки изтичаха на двора. Моите войничета сякаш полудяха. Като обезумели тичаха и скачаха, ловяха кокошките и им късаха главите. После намериха казан. Изкормиха ги и ги оскубаха.

В казана имаше вече от сто кокошки, а във взвода ми бяха четиридесет и пет души. И така, свариха бульон и ядоха, докато не се строполиха от умора кой където свари и не заспаха. Това беше вечерта на нашия първи ден в Източна Прусия.

След около два часа целият ми взвод се разболя. Събуждаха се, скачаха стремглаво и тичаха зад кокошарника.

Сутринта пристигна с камион свързочник от щаба на ротата и разгъна топографска карта.

На няколко километра от границата, а следователно и от нас, се намираше богатият източнопруски град Голдап.

Предния ден нашите дивизии го бяха обкръжили, но в града нямаше нито жители, нито немски войници, а когато полковете и дивизиите влязоха в града, генералите и офицерите изгубиха напълно контрол над тях. Пехотинците и танкистите се разбягаха по жилищата и магазините.

През разбитите витрини цялото съдържание на магазините се изсипваше на тротоарите.

Хиляди чифта обувки, съдове, радиоприемници, сервизи за хранене, всевъзможни домакински и аптекарски стоки и продукти – всичко разбъркано в едно.

А от прозорците на къщите изхвърляха дрехи, бельо, възглавници, пухени завивки, одеяла, картини, грамофони и музикални инструменти. По улиците се образуваха барикади. И точно в този момент заработи немската артилерия и минохвъргачките. Няколко резервни немски дивизии изхвърлиха почти светкавично нашите деморализирани части от града. Но по искане на щаба на фронта вече беше докладвано на Върховния главнокомандващ за превземането на първия немски град. Наложи се градът се да се превзема отново. Обаче немците пак изгониха нашите, само че не влязоха в него. И градът стана неутрален.

А ние тичаме зад хамбара.

На двора двама войници от отделната [3] зенитно-артилерийска бригада разказват, че вече три пъти градът преминава от ръце в ръце, а днес сутринта е станал отново неутрален, но пътят се обстрелва. Боже мой!

Да видя с очите си старинен немски град! Качвам се в един камион с ефрейтор Стариков, който в цивилния си живот е бил шофьор. По-бързо, по-бързо! Препускаме по шосето, отдясно и отляво от нас падат мини. Навеждам се за всеки случай, но зоната на обстрел остава отзад. А отпред, като на трофейните немски картички, покрити с червени керемиди, между някакви мраморни фонтанчета и паметници по кръстовищата, островърхи къщички с ветропоказатели.

Спираме в центъра на почти празния град.

Европа! Всичко е интересно!

Но това е самоотклонение, трябва да се връщаме незабавно в частта.

Всички врати на жилищата са отворени, а на леглата – истински възглавници с калъфки, одеяла с покривки, а в кухнята, в разноцветни тубички, ароматни подправки. В килерите – буркани с домашно приготвени консерви, супи и разнообразни основни ястия, и това, за което дори насън не сме мечтали – в запечатани половинлитрови буркани (каква ли е тази технология без загряване?) най-прясно краве масло. Домашно приготвени вина и ликьори, и настойки, и италиански вермути, и коняци.

А в гардеробите на закачалки нови, с различни размери, цивилни костюми, триредни. Още десет минути. Не можем да се въздържим, преобличаме се и се въртим като момичета пред огледалата. Боже, колко сме красиви!

Но е време!

Влизаме бързо в старото облекло, изхвърляме от прозорците възглавници, одеяла, пухени завивки, часовничета, запалки. Пробождат ме мисли. Спомних си в този момент как преди няколко месеца бях отишъл за пет дена в Москва.

Рафтовете в магазините празни, всичко е с купони. Как се зарадва мама на моята допълнителна офицерска дажба – консерва маргарин и две американски свински консерви, а също и на всеки обяд, който получавах по десетдневното си командировъчно удостоверение някъде в офицерската столова в Сиромятники и го носех вкъщи.

А съседите в блока - полугладни.

За какво се сетих? А, да. Ние, полугладните и измъчените, побеждаваме, а немците губят войната, но от нищо не се нуждаят, сити са.

За това си мислех, докато пълнехме със Стариков каросерията на камиона с възглавници, пухени завивки и одеяла, възнамерявайки да ги раздадем на войниците, за да поспят поне три нощи по човешки. Възглавници не бяха виждали кой три, кой и всичките шест години.

В града не сме сами. Подобно на нас, събират трофеи няколко десетки войници и офицери от други военни части на нашата армия, и камиони от различни системи от полуторки до "Студебейкъри" и "Уилиси" – може би тридесет, а може би вече четиридесет. И изведнъж над града се появява немски "Фоке Вулф" – този въртелив и ужасно маневрен немски разузнавач, – и само след десетина минути немските батареи започват обстрел на града. Потегляме стремително. Пред нас и зад нас се взривяват снаряди, а ние се объркахме в непознатите пресечки и улици. Но аз имам компас, държим курс на изток и накрая, профучавайки покрай нашите горящи изоставени камиони, попадаме на шосето, по което бяхме дошли, отново попадаме под обстрел, но имаме късмет и привечер пристигаме при щаба на ротата.

Командир на нашата отделна рота, вместо капитан Рожицкий, повишен в звание и длъжност и изпратен в състава на няколко подразделения на 31-ва армия на изток, стана моят приятел капитан Алексей Тарасов. Цяла година един ординарец на двамата, един блиндаж на двамата, кандидат на техническите науки, артист. Помня как се подиграваше с кретените началници.

Говори с полковник или генерал, стои мирно.

– Слушам, другарю генерал!

И изведнъж някак незабележимо се превива. Това става само за миг и – сякаш е друг човек. Фигурата и лицето се променят, той прилича абсолютно на този, с когото говори, но все едно е пълен идиот: езикът му се изплезва от устата и се клати, урод, абсолютно обаче в характера. Така той пародира армейското високомерие, а понякога и тъпата упорита праволинейност. А аз виждам всичко, отвътре коленете ми се тресат от смях и от страх за него, защото целият спектакъл е устроен за мене. Секунда – и той отново стои мирно, гледа в очите, докладва, и началството не подозира нищо.

Помнеше обаче почти целия Блок, Баратинский, Тютчев, аз му четях моите стихове и колко и за какво ли не си говорехме: все за себе си, все за страната, все за изкуството, не можехме да живеем един без друг.

Нашият интендант, старши лейтенант Шчербаков, крадеше продукти, униформи, разменяше ги с местното население за самогон и вино и снабдяваше за сметка на войниците от ротата висшестоящите командири. Ние с Тарасов го мразехме ужасно. Когато Тарасов стана командир на ротата, извика Шчербаков на кратък разговор. И той престана да краде, обаче реши при случай да ни отмъсти и да възстанови всичко както си беше. Между другото, така беше не само при нас.

Без да подозираме нищо, ние се бяхме насочили срещу системата. Тарасов беше командир, аз по негова молба вече две седмици бях командир на взвода за управление...

Връщам се обаче назад.

Попадаме под обстрел, но имаме късмет, привечер пристигаме при щаба на ротата - голяма едноетажна къща.

Притичват офицери, телефонисти и телефонистки. Раздавам възглавници и одеяла. Възторг! Одеяла с покривки! Възглавници! Три години са спали с раница под главата, завивали са се с шинели, през зимата са ги увивали около себе си. Ако вечерта ги завари на път – палят огън, лягат в снега около огъня, плътно един до друг. Зима. Единият хълбок замръзва, а хълбокът откъм огъня изгаря. Дежурният те буди. Обръщаш се на другия хълбок и всичко започва отначало.

Каня Тарасов и Шчербаков, слагам на масата пет бутилки вино с чуждестранни етикети. Пием за победата. Разотиваме се, заспиваме.

В три часа през нощта ме буди моят ординарец.

Спешно при Тарасов. Влизам при Тарасов, а при него са Шчербаков, шофьорът Лебедев, шофьорът Петров, две момичета свързочнички. Оказва се, че след като се разотидохме вечерта, Шчербаков, със съгласието на Тарасов, изпратил в неутралния Голдап за трофеи моя Стариков, а с него трима войници и две телефонистки. И щом стигнали в центъра на града, случайна немска мина се взривила до нашата полуторка.

Шрапнелите пробили три гуми, а една от осколките ранила Стариков.

Тъмна беззвездна нощ.

Неутрален град, из който предпазливо се движат както наши, така и немски разузнавачи.

На светлината на фенерче момичетата превързали, както могли, бълнуващия Стариков, пренесли ранения в една празна двуетажна къща срещу повредения камион.

Двама останали с него, а останалите – един войник и двете телефонистки – пеша, след час лутане се добрали до една от нашите предни части, оттам по телефона се свързали с щаба на ротата. Дежурният събудил капитан Тарасов и старши лейтенант Шчербаков, които взели решение да изпратят незабавно два камиона в Голдап за спасяване и превозване в болница на Стариков, за ремонт и докарване на нашата повредена полуторка.

Тарасов ме извикал, защото само аз знаех единствения път до разминирания преход през границата, където на десетина метра беше засипан от сапьорите на нашата армия рова и разчистен прохода в шестте линии заграждения от бодлива тел, до граничния знак, обозначаващ влизането в Източна Прусия.

Сядам в камиона до шофьора Лебедев. Всички имаме по два автомата и по няколко гранати. Наистина помня пътя. Преди града преминаваме с пълна скорост единия километър обстрелвано шосе. В града е тъмно и страшно, тук-там се срещат разбити камиони и трупове на наши трофейни събирачи, на които им е провървяло по-малко, отколкото на мене. Трудно, по номера, намираме нашия камион. Викаме. От къщата излизат войникът и телефонистката.

Докато Лебедев и Петров сменят колелата на повредения камион, ние заемаме за всеки случай отбрана в къщата. Стариков стене тихо. Освен колелата, камионът на Стариков е в пълен ред. След час може да тръгваме.

Излизам на улицата, на десетина метра силуети на няколко камиони. Приближавам се: хората са убити, кабините и двигателите повредени, а каросериите са натоварени догоре с трофеи. Заповядвам да приближат нашите празни камиони до разбитите и да прехвърлят трофеите от каросериите.

Времето лети стремително, започва да се развиделява. По-бързо, по-бързо! И ето ни - потегляме с трите камиона и по вече познатите улици излизаме на шосето. Отдясно и отляво от нас се взривяват снаряди и мини, но ние влизаме с пълна скорост благополучно в гората, после по указателите намираме полевата болница, а около шест сутринта влизаме в двора на нашия щабен взвод. Всички искат да спят. Лягам на възглавницата, а в десет часа се събуждам.

Около камионите двама на пост. Искам да видя какво сме докарали, но не ме пускат до тях. Намирам Тарасов, питам какво става? А той се извръща, после изведнъж със зло лице и леден глас:

– Лейтенант Рабичев! Кръгом марш!

– Ти да не си полудял? – казвам на най-добрия си приятел. Но приятелят вече няма. Има трофеи и Шчербаков. Потресен, не мога да си намеря място. Такова нещо през цялата война не е имало.

Пиша рапорт – заявление с молба да ме преместят на друга длъжност, вместо командир на взвода за управление да съм командир на линеен взвод, за да вървя с дивизиите и полковете, по-далеч от щаба на ротата и армията.

Няма приятелство – има трофеи. Назад в Полша.

И ето ме отново с моите телефонисти и телефонистки, с ординареца Корольов, на кон, пеша, с попътни камиони. Три месеца. С Тарасов отношенията ни са строго официални, аз го гледам с презрение, той извръща поглед. Някогашният ми непорочен приятел, сега задушевен сътрапезник на предизвикващия у мене отвращение крадец Шчербаков. Междувременно нашите войски напускат Източна Прусия, отстъпват на територията на бившия Полски коридор и за три месеца преминават в отбрана. Поляците са приветливи, но съществуването им е полупросешко. Влизам в кухнята. Стените са неизвестно защо черни. Искам да се облегна на една от тях и във въздуха се вдига рой мухи. В къщата – бълхи. Затова пък имам огромно двойно легло и отделна стая. А старият стопанин е запазил спомен за предреволюционна Русия и предреволюционната руска рубла. Корольов купува от него прасенце за една рубла.

– Какво правиш, – казвам му аз, – това е нагла измама. Той си мисли, че е предреволюционна златна рубла.

Обяснявам на стопанина, а той не ми вярва, така си остава с убеждението, че се шегувам. О, пан лейтенанте, о, рубла! Цялата армия се възползва от ситуацията, а поляците ще разберат след няколко месеца, че руснаците са ги измамили, ще запомнят това и няма да простят.

Междувременно някъде в края на третия месец отбрана Тарасов ме извиква и, сякаш нищо не се е случило между нас, ме убеждава да се върна в щаба на ротата. Работата е там, че той ме цени изключително като специалист, моите оригинални предложения за усъвършенстване на цялата система за вътрешноармейска връзка бяха високо оценени и лично ми беше обявена благодарност в заповед пред фронта, а вече е получено нареждане за началото на настъпление. Напред е отново Източна Прусия. Видях предишния Тарасов, той се обръщаше към мен за помощ, работата беше важна, пък и дългът изискваше. И аз се съгласих да се върна в щаба, отново станах командир на взвода за управление.

Две денонощия, лишавайки се от сън и почивка, разработвахме с Тарасов осемнадесет маршрута за всяка група от нашите свързочници за седмица напред. За да не сгрешим, съгласувахме плановете за предислокация с генералите, началниците на щабове на корпусите и дивизиите, а също и с командващия артилерията на армията, с отделната зенитно-артилерийска бригада, последователно въвеждахме в работата командирите на взводовете, старшината на ротата. Това беше за нас нова работа, на равнището дори на отделна армейска рота, никога и от никого непрактикувана и толкова красиво беше всичко на топографските карти и на измислените от нас, с любов попълнени графики, и в предварително формулираните, напечатани и предварително разпратени заповеди, че се чувствахме ту като Бенигсон, ту като Багратион.

В навечерието на настъплението поканихме Шчербаков и няколко часа го запознавахме с нашите планове. Той имаше на разположение шест покрити камиона и трябваше, според разписанието, да прехвърля стремително, навреме в набелязаните пунктове хора, апаратура, кабел, радиостанции, въоръжение, продоволствие.

И през ум не можеше да ни мине, че с цел да ни компрометира в очите на повярвалото в нас командване на армията, а и във вреда на цялото настъпление, ще преиначи всичко.

Че камионите с въоръжение и техника ще насочи съвсем не към онези пунктове, където са хората.

Не помня всички подробности, но ротата ни за два дни беше извадена от строя, трудно приведена в работно състояние и изостана от настъпващите дивизии и полкове на около сто километра.

Тази работа в крайна сметка беше поправима.

По великолепните, вече напълно разминирани пътища, в камиони, натъпкани със свързочници, имущество, боеприпаси и продоволствие, в една колона, без да спираме, профучавахме през горящи градове и чифлици, през пламтящия отдясно и отляво от нас град Инстербург. Поглъщайки нажежения въздух, смесен с дим, с опърлени мигли и в средата на второто денонощие напълно изтощен и започващ да губя ориентация, реших да спра в намиращата се на петдесетина метра от шосето оцеляла немска къща.

Всичките шест камиона и радиостанцията РСБ за връзка с щабовете на армията и фронта бяха на мое разположение. Тарасов и Шчербаков изостанаха с ротния "Уилис" и не случайно.

Шчербаков с ординареца и с приятелката си Аня взел още двадесетгодишната телефонистка от щаба на дивизията Рита и десетлитрова бутилка водка и спрели с Тарасов в някаква оцеляла къща още предишната сутрин. Вечерта пили за настъплението, а през нощта Шчербаков пробутал на полупияния Тарасов разкошната и многоопитна девойка Рита, която с кого ли вече не била спала. Непорочният, горд и талантлив Тарасов още на втория ден не можеше да живее без нея, а на петия ден заварил Рита на тавана с легналия върху нея войник Сицуков.

Но това е отделна история. По каприз на природата членът на дребния дегенерат Сицуков бил до коленете. Никоя от свързочничките, снайперистките и медицинските сестри не беше чела Фройд, но всички усещаха нещо. Любопитство, разюзданост или нещо наистина нереално, някакво несравнимо с нищо в живота усещане, но стигаше този дългонос, клепоух, с малка брадичка и увиснала устна човек да даде знак на която и да е в обсега на моето наблюдение жена, тя веднага тръгваше след него и завинаги оставаше поразена от мечтата за Сицуков.

Бившият ми приятел и сегашен началник капитан Тарасов, заварвайки през декември 1944 година Сицуков върху Рита, се качва на тавана на немската къща, в която се беше разположил нашият щаб, и си прерязва вените на двете ръце. Спасил го ординарецът, когато вече бил на границата между живота и смъртта. Превързал ръцете му и го закарал в болницата. А вечерта извадили Рита от примката, на която вече висяла, и едва-едва я съживили.

Ето такива Ромео и Жулиета се появиха в нашата част. Връщайки се от болницата, Тарасов ме извика и заповяда да зачисля Рита в моя взвод. Знаеше, че съзнателно не се сближавам със своите телефонистки. На тази тема имахме много разговори.

Отдавна му бях обяснил моята позиция. Да, харесваха ми много от тях и ми се присънваха нощем. Влюбвах се тайно ту в Катя, ту в Надя, ту в Аня, които се хвърляха насреща ми, притискаха се, целуваха ме, а понякога и ме викаха, преструвайки се, че е на шега. Но аз знаех, че е сериозно, и себе си познавах, че ако отговоря, вече няма да мога да се спра, всички уставни отношения ще отидат по дяволите. На ръце ще я нося и няма да мога вече да бъда уважаващ себе си командир. Щом отстъпя на нея, то тогава, по справедливост, трябва да отстъпя на всичките, а тогава как да се работи и воюва?

Необходимо е да кажа, че онзи, предишният Тарасов и мислеше, и постъпваше като мене. Но имаше още една причина.

Разбирах колко трудно беше съществуването на тези осемнадесетгодишни момичета на фронта в условията на пълна липса на хигиена, в облекло, непригодно за бойни действия, с чорапи, които ту се късаха, ту се смъкваха, с кирзови ботуши, които ту прогизваха, ту протриваха краката, с поли, които пречеха да се тича и при едни бяха твърде дълги, а при други твърде къси, когато никой не се съобразява с това, че съществува менструация, когато никой от войниците и офицерите не им дава мира, а сред тях имаше не само влюбени момчета, но и изтънчени садисти.

Как упорито те отстояваха през първите месеци своето женско достойнство, а после се влюбваха ту в някое войниче, ту в някое лейтенантче, а по-старшият по чин подлец офицер започваше да тормози това войниче и накрая се налагаше момичето да ляга под този подлец, който в най-добрия случай я зарязваше, а в най-лошия ѝ се подиграваше публично, а понякога и я биеше. Как после минаваше тя от ръка на ръка и не можеше вече да спре, и се научаваше да залива със своите сто грама водка своята принудително осакатена младост...

Така е устроен човекът, че всичко лошо първо се забравя, а после се романтизира, и кой ще си спомни, че след половин година те отиваха поради бременност в тила, някои раждаха деца и оставаха в цивилния живот, а други, и те бяха много повече, правеха аборти и се връщаха в своите части до следващия аборт.

Имаше изключения. Имаше изходи.

Най-добрият – да станеш ППЖ [4], полева жена на генерал, по-лошо – на полковник (генералът ще я отнеме)...

През февруари 1944 година до генералите от армейския щаб достигнал слух за един лейтенант свързочник, който, казано на съвременен език, не чука жените.

А няколко полеви спътници упорито изневеряваха на своите любовници генерали със зелените войничета. И така по заповед на командващия армията към моя взвод се прикрепи нов телефонен възел – шест провинили се в любовта телефонистки, шест полеви спътнички, изневерили на своите генерали: началника на политическия отдел на армията, началника на щаба, командващите на два корпуса, главния интендант и още някакви военачалници, които не помня.

Всичките разглезени, разхайтени от съдбата и първоначално безпомощни в условията на походния блиндажен живот.

Назначавам за техен началник абсолютно положителен човек с богатирско телосложение, майстор на всичко, старши сержант Полянский. Зная колко тъгува по своята съпруга и четирите си дъщери. За негов помощник – възрастния семеен мъж Добрицин. Двамата копаят блиндаж. Секат дървета. Нарове на два етажа, три пласта таван, желязна бъчва за печка, маса за телефонните апарати, стойка за автоматите, гилзи от снаряди, патрони, гранати. Всички села наоколо са изгорени, всичко трябва да се прави със собствени ръце.

Момичетата имат много нецензурен език, но многоетажните дрезгави псувни на Полянски ги покоряват и умиротворяват. Минава седмица, изглежда изпълняват мисията си, но при какви условия? Как са се развили отношенията? И аз отивам да се запозная и да проверя професионалната им годност, пък и любопитно ми е да ги видя, казват, че били красавици.

Яздя на коня около дванадесет километра по фашинен път [5], прокаран от армейските сапьори през непроходимата и непрекъсната мрежа от блата. Отдясно и отляво – хилави брези, вода.

На всеки сто метра има място за разминаване – малка платформа от трупи, напомняща донякъде сал. Всяко дърво е с дължина два метра и половина, свързано със стоманени въжета със съседното предно и задно, а отстрани – вертикални фиксиращи трупи, които навлизат дълбоко в твърдите пластове земя, лежащи под слоя вода и тиня. И местата за разминаване, и пътят са прокарани през дълбоки блата, през тресавища. Да се отклониш от пътя е невъзможно – подхлъзнеш ли се, няма измъкване. А в нагретия въздух – комари, мушици, водни кончета. Доста неприятно е да чакаш на мястото за разминаване, докато премине поредната насрещна кола. Конят се плаши, не стои мирно.

Опънеш ли юздата – започва да отстъпва назад, налага се непрекъснато да слизаш. Все пак веригата от блата свършва. По черния път, нагоре и нагоре, изваждам компаса, поглеждам. Според картата четиристотин метра на запад от някогашно село.

Наистина, на хълма – момиче с автомат.

За пристигането си съобщих по телефона и ме очакват.

От блиндажа излиза Полянски, докладва, показват се пет момичета.

Слизам от коня. Ирка Михеева, която за две години вече два пъти е била в моя взвод, се хвърля насреща ми, целува ме и увисва на врата ми. Това е и малко хулиганство и желание да покаже на другарките си, че сме приятели. Тя отдавна не е безразлична към мене, но аз крия удоволствието си от тази публична среща с нея. Още край Ярцево, преди година, ме канеше в близката горичка:

– Хайде, лейтенанте! Защо, мамка му, не ме искаш?

– Не мога, Ирина, и не искам да изневерявам на годеницата си – казвам аз, а самият мене почти ме тресе и тя поклаща глава със съмнение:

– Какъв си чудак.

Слизам по стълбичката в блиндажа.

Момичетата са донесли отнякъде пухени завивки, възглавници, одеяла. Проверявам автоматите, всички са смазани, в ред, вече се оправят и с телефонните апарати. Полянский ги е научил и как да опъват линия, и как да отстраняват прекъсвания, и как да сменят батериите или акумулаторите.

Стреляхме по празни консервни кутии. Браво на Полянский – и на това ги е научил.

Вечерта разказвам какво става по фронтовете и по света, а те без притеснение – коя, как и с кого е имала връзка, за някого – със съжаление и любов, за някого с отвращение.

Горе празни нарове, борови трупи, покрити със слой елхови клони, разстилам плащ палатката, искам да се кача, а на долните нарове под мен е Ирка, съблякла гимнастьорката и полата, и бельото, и чорапите си сваля.

– Лейтенанте, – казва, – на трупите няма да заспиш, ела, мамка му, да спиш при мене!

Аз съм на двадесет и една години, не съм от желязо и от камък, а Полянский добавя масло в огъня:

– Какво ще се мъчиш на трупите, иди при Ирка.

В очите ми притъмнява от вълнение. Минава ми мисълта: "Пред очите на всички?"

И тогава Аня Гуреева, която в цивилния си живот е учила за балерина и беше изневерила на началника на армейския щаб с моя радист Болот, се промъква отзад, прегръща ме и на ухото:

– Не отивай при Ирка, ела при мене!

– Момичета, да ви вземат дяволите, престанете, мамка му, да се задявате! – И се изтръгвам от горещите обятия, набирам се на ръце и лягам на моята плащ палатка, върху клоните. А сърцето ми бие и в мислите ми е пълна бъркотия. Какво се правя на евнух, да върви всичко по дяволите, ще броя до двадесет – ако Ирка ме повика пак, нека целият свят да се преобърне, ще легна и ще свържа живота си с нея.

Но светът не се преобръща. Броих до двадесет, а тя вече спи, изморила се е от дежурството и е заспала мигновено.

До сутринта се измъчвам върху трупите. Какво са пред моите изкушения изкушенията на свети Антоний?

В шест сутринта е вече светло. Излизам от блиндажа. Полянский се събужда и ми помага да оседлая коня. Разяжда ме тъга, препускам по фашинния път, след три часа излизам на Минското шосе и попадам под минометен обстрел, но обстрелът не е прицелен, мините падат на около четиридесет метра далече, две осколки прелитат покрай мен. Отсреща е постът на Корнилов, там, в блиндажа, са само мъже и нито един страхливец. До немците има около осемстотин метра. Трети месец работят в този блиндаж.

Тук се взривяват и мини, и снаряди, връзката непрекъснато се къса и се налага да излизат по линията, но засега всички са живи, Бог ги е помилвал. Посрещат ме радостно, но аз, като подкосен, се стоварвам на наровете и заспивам.

Минаха шестдесет и пет години.

Безкрайно съжалявам, че не преспах нито с Ирина, нито с Анна, нито с Надя, нито с Полина, нито с Вера Петерсон, нито с Маша Захарова.

Полина превързваше краката ми, когато през декември 1942 година дойдох от училището в моята част с дълбоки гнойни дистрофични рани, болеше ме, обаче се усмихвах, и тя ме превързваше и се усмихваше, и аз я целунах, а тя заключи вратичката на блиндажа с кукичката, но аз сякаш се парализирах. Така си поседяхме, притиснати един до друг на нейния шинел, около три часа.

С Маша Захарова вървяхме пеша по някаква неотложна работа, не забелязахме как денят свърши и влязохме в една къща при артилеристите, помолихме за разрешение да пренощуваме, настанихме се на пода, аз постлах моя шинел, а с шинела на Маша се завихме. Милата тъжна девойка Маша се притисна внезапно към мене и започна да ме целува. На масата до телефонния апарат седеше дежурният сержант и ме досрамя да се отдам на поглъщащото ме чувство пред очите му.

Какво беше това?

16 октомври 1944 година

"Преди няколко дена влязохме в Литва. В Полша населението говори доста сносно руски. В Литва всичко е по-черно. И подовете немити, и мухите на купчини, и бълхите на групи. Но ми се струва, че след няколко дена всичко това ще се окаже далече назад... Вярно, сега се налага да спим много малко... Наближава нова годишнина. Къде ли ще се наложи да я празнуваме? Напред е Аленщайн. По съседство с мен е разположена част, пристигнала малко по-рано. Има заповед да се установи в Кьонигсберг. Пожелавам ѝ щастлив път!

Днес получих заплатата си в полски пари при съотношение една рубла – една злота..."

20 декември 1944 година (писмо от мама)

"Скъпи Льонечка! Наближава четвъртата годишнина, а войната все продължава. И двамата мечтаем Новата четиридесет и пета година да празнуваме заедно с тебе, но ще трябва да чакаме търпеливо. Мили мой! Бъди бдителен и внимателен.

Освирепелият звяр е бесен, злодеянията си не прекратява, а ние и занапред ще се надяваме, че скоро ще дойде краят на всички бедствия, че непременно ще се срещнем. Засега продължаваме да пишем писма.

Това е единственото удоволствие. Нищо ново при нас, писма, освен твоите, също не получаваме. Ти пишеш, че при вас е кално, а при нас от ноември стои здрава зима. През декември беше минус 23 градуса, но времето е хубаво, много слънце.

В жилището при нас е значително по-добре, отколкото през предишните зими – 10-12 градуса и това е вече поносимо, а ако затворим кухнята – съвсем е топло. На 31 декември ще пия за твое здраве (на мен не ми е позволено да пия, но за твое здраве ще пийна). Прегръщам те и те целувам силно, майката ти".

БЕЛЕЖКИ

1. Селско имение.

2. Висока цилиндрична военна шапка с козирка.

3. Която има самостоятелно управление и не влиза в състава на по-голяма войскова част.

4. Абревиатура на „походно полева жена“ – фронтова любовница на високопоставен офицер.

5. Път, направен от свързани помежду си трупи, обикновено през блатиста или друга труднопроходима местност.

Глава 12. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

Февруари 1945 година

Източна Прусия. Именно тогава се появи нещо странно, сведения за което не съм срещал нито в художествената, нито в мемоарната литература.

В резултат от кървави, безкомпромисни и непрекъснати боеве както нашите, така и немските подразделения загубиха повече от половината си личен състав и от крайната, несравнима с нищо умора започнаха да губят боеспособност.

Черняховский заповядваше да се настъпва, генералите, командващи армиите, корпусите и дивизиите заповядваха, Главната квартира лудееше, но всички полкове, отделни бригади, батальони и роти тъпчеха на място. И ето, за да се накарат изтощените от боевете части да се движат напред, щабът на фронта се приближи до предната линия на небивало близко разстояние, щабовете на армиите се разполагаха почти до щабовете на корпусите, а щабовете на дивизиите се приближиха плътно до полковете. Генералите се опитваха да вдигнат батальоните и ротите, но не се получаваше нищо. И ето че настъпиха дни, когато както нашите, така и немските войници бяха обхванати от непреодолима депресия. Немците се отдръпнаха на около три километра, а ние спряхме.

Слънчеви пролетни дни, никой не стреляше и се създаваше впечатление, че войната е свършила, а командването сякаш беше обезумяло. Вероятно опитвайки се да се изяви, моят командир Тарасов ми заповяда с част от взвода, с новата американска радиостанция SCR (номера забравих), с радиус на действие до сто километра, да се установя по-близо до предната линия. Сглобяемата мачта осигуряваше отлична работа.

На този етап от настъплението никой не използваше нито шифри, нито морзовата азбука. Всички заповеди вървяха с открит текст и ефирът беше изпълнен с многоетажни дрезгави псувни, невиждано напрегнати. А войниците спяха и беше невъзможно да ги събудиш. Събуждаха се и бъбреха за своите довоенни похождения, за немкините, които не са успели да се евакуират.

Котлов се чудеше. Влизаш в някоя къща и още дума не си казал, а немкинята си сваля гащите, вдига роклята, ляга на леглото и разтваря крака. И отново радистът носи заповед за настъпление. Трябва да се осигури връзка със зенитно-артилерийската бригада.

Шест километра.

Траутенау.

Вече е вечер. Приближаваме се към крайната къща. Там са наши артилеристи, но изобщо не от нашата бригада и дори не от нашата 31-ва армия.

Селището – около двадесет къщи. Един сержантът артилерист казва, че можем да се настаним или в първата къща вляво, или срещу нея. В останалите има фрицове, някаква немска част.

Пресичаме улицата. Къщата е едноетажна, но с няколко жилищни и служебни пристройки, а на входа стои тачанка – трофейна немска двуколка, колелата автомобилни, с лагери. Конят ни гледа с печални очи. На седалката лежи мъртъв съвсем млад червеноармеец, а между краката му – черна кожена чанта със закопчалки.

Отварям чантата.

Наблъскана е догоре с писма от всички краища на страната, но адресът е един и същ – военна част п. к. № 36781. И така, убитият момък е пощальон, в чантата е дивизионната полева поща.

Сваляме от двуколката мъртвия войник, вадим от джоба му военната книжка, отличителния му знак. Трябва да го погребем. Но първо влизаме в къщата. Три големи стаи, две мъртви жени и три мъртви момичета. Полите на всички са вдигнати, а между краката им, с дъната навън, стърчат празни винени бутилки. Вървя покрай стената на къщата, втора врата, коридор, врата и още две съседни стаи. На всяко от леглата, а те са три, лежат мъртви жени с разтворени крака и напъхани бутилки.

Е, да предположим, че всички са били изнасилени и застреляни. Възглавниците са залети с кръв. Но откъде е това садистично желание – да им пъхат бутилки? Нашата пехота, нашите танкисти, селски и градски момчета, всичките със семейства, с майки и сестри в родината.

Разбирам – убил си в бой. Ако не убиеш, ще убият тебе. След първото убийство - шок, един го втриса, друг повръща. Но тук има някаква ужасна садистична игра, нещо като състезание: кой повече бутилки ще напъха, и това във всяка къща. Не, не сме ние, не са армейските свързочници. Това са пехотинците, танкистите, минохвъргачите. Те влизат първи в къщите.

Заповядвам да се пренесат петте трупа от първите стаи в далечните, слагаме ги на пода един върху друг. Настаняваме се в първите стаи и тогава сержант Лебедев предлага да извадим от чантата, за късмет, по едно писмо – на когото каквото се падне. Изваждам моя триъгълник [1] . Чета и разбирам, че на мене, изглежда, ми провървя.

Осемнадесетгодишно момиче от град Куйбишев, Саша, пише на непознатия Иван Грешнов, братовчед на приятелката ѝ, че иска да се запознае с него и да започне кореспонденция.

Сядам на масата и пиша писмо, също триъгълник, на Саша. За двуколката, за убития пощальон, как извадихме по едно писмо – на когото каквото му се падне, и точно нейното писмо се падна на мене – не на Иван, а на Леонид. Разказвам за превратностите на войната, за труповете в къщата, за себе си.

След две седмици получавам отговор, на осемнадесет години, завършила в Ленинград два курса в техникум, започнала работа в завод, който бил евакуиран в град Куйбишев и произвежда снаряди за фронта, чете, ходи в клуба на танци, но почти няма нито момчета, нито мъже, момичетата танцуват с момичета и т. н.

Но това по-късно, след две седмици. А сега е осем вечерта, на масата две гилзи, полумрак, кой на легло, кой на стол, кой на пода. Бърборим. Внезапно Осипов открива патефон и плочи. Фокстрот. Ние сме шестима мъже и три момичета телефонистки. Умората сякаш се изпарява и всички започваме да танцуваме...

– Хайде, лейтенанте – казва ми Надя Петрова и слага ръце на раменете ми.

Преди месец я изпратиха от запасния полк в моя взвод. В голямата стая на полската къща – маси с телефонни апарати, на пода радиостанция, стойка за автоматите, кутии за патрони и гранати, легла, на които мъжете спят по двама. Ъгъла на стаята отделиха за себе си трите момичета, сложиха напреки шкаф и закриха входа с покривка, а за мен моят ординарец Корольов оборудва кабинет, два на два метра, маса, легло, книжна лавица. Подредих книгите, свалих ботушите и портупея, разкопчах яката, покрих се с шинела и вече заспивах, когато моите войничета решиха да се пошегуват с мене, а по-точно, да свалят тежащия ми вече втора година целомъдрен ореол и със съгласието на Надя, на която явно се харесвах, я бутнаха в моята стаичка. Някой ѝ подложи крак и тя падна върху мене.

Погледнахме се в очите, прегърнах я и тя започна да ме целува. Много ми харесваше: нещо като любов от пръв поглед. Естественост в поведението, невисока красива селска девойка с широки скули, завършила десети клас и заминала за фронта от патриотични съображения, преминала през всичките кръгове на армейския ад, вече била близка или с някой от войниците, или с някой офицер, но запазила чувството за собствено достойнство, можеше да се защити прекрасно от натрапчивите ухажвания и така заразително се смееше, че никой наоколо не беше в състояние да се въздържи.

Да, аз мечтаех за нея и тя дойде при мене, и вече бях готов да се съединя с нея безразсъдно, но се спрях, вдигнах глава – шест ухилени чифта очи ни гледаха през открехнатата врата. Помолих Надя да лежи и да не мърда и поисках да затворят вратата, но те се кикотеха и не мога да повторя думите им.

Така и заспахме на едно легло, без да се докоснем един друг, а на разсъмване ме събуди радистът.

Започваше настъпление.

И отново назад, към пощенската чанта.

Танцувам с Надя, а тя се притиска към мене, после казва:

– Хайде да излезем навън.

Излизаме и, без да се уговаряме, се насочваме към втората врата, в стаята, пълна с трупове. Сваляме от леглото две мъртви жени, събличаме се бързо.

Но вратата се отваря с трясък, ключалката – на две и в стаята нахлуват танкисти от наш танк, който е пристигнал току-що. На трупове са свикнали, за нас не ги е грижа, уморени са и са решили да нощуват точно в тази стая.

Нали съседните къщи бяха заети от немци, а да стрелят вече нямаха сили.

Уговарям Надя да остане с мене, но тя изобщо не е загубила чувството си за срам и се облича бързо. Аз също.

Още не зная какво да очаквам от танкистите и за всеки случай стискам дръжката на нагана. Отново не се получи нищо между нас.

Като не върви в любовта в любовта – ще върви в стиховете.

На сутринта сержант Лебедев се качва по стълба на тавана и се срива като ужилен надолу.

– Лейтенанте, – казва ми той неизвестно защо шепнешком, – на двора има фрицове.

Вече съм на тавана, приближавам се до прозореца, а на двора на съседната къща, точно под мене, около четиридесет немци се пекат по бельо на слънце. До всеки от тях – униформа, автомат, някой седи, пуши, някой свири на устна хармоника, някой чете книга...

– Дали да не им хвърлим няколко гранати? – пита ме Лебедев.

Пресмятам: ние сме деветима, артилеристите петима. А колко немци има в съседните къщи, каква част е, с какво са въоръжени?

Съобщавам по радиостанцията за обстановката, чакам указания, но никакви указания не идват.

Немците вече са ни забелязали, но нямат намерение нито да стрелят, нито да се обличат. Слънце и някаква ужасна леност. А ние седим в нашата къща с автомати и гранати и чакаме указания.

15 март 1945 година

"Леонид Николаевич! Днес получих Вашето писмо, за което благодаря от цялото си сърце. Колко странно! Писах на непознатия Грешнов, а получих отговор от Рабичев. Радвам се много, че писмото ми не остана без отговор.

Леонид Николаевич! Не знаех как се разнасят писмата на фронта, а сега получих представа за изгубените писма, за това, че с изгубеното писмо изчезва и пощальонът, наистина, нямам представа за канонадите, за избухващите мини, през цялата война живея далеч в тила.

На 1 юли 1941 година започнах да работя в Ленинград в завода, а на 1 август вече бях заедно с него в Казан.

Не исках много да напускам Ленинград в такива дни, но знаех, че не трябва да нарушавам дисциплината. Така, седемнадесетгодишно момиче, се оказах далече от своите родители.

Отначало беше много трудно.

В Ленинград учех в механо-конструкторския техникум, успях да завърша само два курса, попречи войната. Не мислех, че ще се наложи да изоставя за толкова дълго време ученето. В завода работех отначало по специалността си като сглобчик на авиационни прибори. После започнаха да строят хладилни камери. Бях записана като бъдещ оператор на хладилник. Строихме пет месеца. При зареждането вече бях запозната с със сложната работа. Сега трудности няма. Ето цялата ми биография.

Войната промени всички хора към по-добро. Много чакам момента, когато ще отида в Ленинград, когато отново ще се срещна с мама, с роднини, познати и приятели.

Защото не всички са загинали.

Ето накратко моето минало и настояще.

Всичко не може да се опише, което е било и което е. При Вас, мисля, и е било, и е всичко по-интересно отколкото при мене. Споделете с мене. Скоро Волга ще се разлее, ще ходя да я гледам. Леонид Николаевич! Пишете за себе си, ще се радвам много.

Като прочетох писмото си, се учудих неволно на неговата несвързаност, но не обичам да преписвам, ще стане още по-зле. С горещ поздрав, Саша.

P.S. Най-важното не написах – година на раждане 1924-та".

Край на писмото на Саша от 18 април 1945 година:

„Льоня! Вчера вечерта получих твоето писмо, а през нощта те сънувах. Малко повярвах в съня. Льоничка! Ти пишеш, „наоколо зашумя, запя вода... Сега никъде не можеш да избягаш от любовта..." и т. н. Ежедневно вали силен сняг, мокър. В такова време не ти се ходи никъде и радост е полученото писмо, за което ти благодаря, романтично „момче".

Льоничка! Пиши, много чакам вест от тебе. Бъди здрав, мили! С поздрав, Саша.

Пиша на „ти", така ще бъде по-близко".

Кореспонденцията с момичето Саша от Казан съвпадна с последните най-жестоки боеве в Източна Прусия, с прехвърлянето на 31-ва армия от 1-ви Украински фронт към Данциг, в Силезия, и с първите седмици на мира. Може би драматичността на събитията и подсъзнателното усещане за възможността от внезапен край на живота ме доведоха до мисълта, че това е последната ми любов. И Саша го почувства. Нашата кореспонденция, нашата, както сега биха казали, виртуална любов продължи около два месеца, и краят ѝ, както и внезапният край, или по-скоро прекъсването на възникналото между нас чувство, желанието да се срещнем след войната, настъпи внезапно и немотивирано, половин месец след края на войната. Разменихме си снимки, уговорихме се, че след демобилизацията ще отида в Казан. Пишехме си два пъти седмично, мечтаехме и правехме планове за бъдещ живот. И изведнъж в отговор на последното си писмо получих грубо, изпълнено със заплахи и фрагменти от невъзпроизводима лексика писмо от някакъв нов познат на Саша. Помислих, че това е ако не шега, то грешка, написах второ писмо и след седмица получих ново писмо. Това беше вече заплаха, че ако отида там, ще бъда убит. А Саша мълчеше.

Войната свърши след двадесет дни.

След демобилизацията написах последно писмо, но то се върна в Москва с бележка, че получателят не живее вече в Казан...

БЕЛЕЖКИ

1. Руските фронтови писма по време на Втората световна война се сгъват във формата на триъгълник.

Глава 13. ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА

През февруари 1945 година по разпореждане на заместник-командира на артилерията два дни осигурявах връзка на зенитно-артилерийска бригада, която стреляше с право мерене по немските танкове.

Когато излязохме на брега на залива Фриш хаф, пред нас беше морето, на хоризонта – косата Данциг–Пилау. Целият бряг беше осеян с немски каски, автомати, невзривени гранати, консервни кутии, пакети цигари и запалки.

По брега на разстояние около двеста метра една от друга стояха двуетажни къщи, в които на леглата, а понякога и на пода лежаха ранени, недоубити фрицове. Гледаха ни мълчаливо, едни отчуждено, други безразлично. Нито страх, нито омраза, а тъпо безразличие се четеше по лицата им, всеки от нас можеше да вдигне автомата и да ги изпозастреля. Но от доскоро загнездената у нас болезнена омраза не беше останало нищо. Съзнателно или несъзнателно те демонстрираха своята беззащитност и опустошеност.

В този момент не само до моето съзнание, но и до съзнанието на много хиляди офицери и войници от моята армия стигна мисълта, че войната по посока на нас е приключила и по някакво невероятно съвпадение всички, които можеха и които имаха някакво оръжие, започнаха да стрелят във въздуха. Автомати, пистолети, минохвъргачки, танкове, самоходни оръдия. Хиляди ракети, трасиращи куршуми, смях, грохот около петнадесет минути. Това беше първият в живота ни свободен, щастлив салют на победата. После се появиха манерките и бутилките със спирт.

Смеехме се, плачехме, пиехме и си спомняхме.

Никой никъде не ни караше вече да бързаме. У мене се появи желание да отида с попътна кола до Кьонигсберг, поне с едно око, поне за десет минути да погледна един от най-красивите градове в Европа, още повече че едно отделение от моя взвод беше прикрепено към една от дивизиите, които щурмуваха Кьонигсберг. Но за съжаление, от това не излезе нищо.

Въпреки че боевете се водеха в центъра на града, обкръжени единични германци можеха да бъдат зад всеки ъгъл, димът заслепяваше, летяха куршуми. Слязох от попътната кола, която веднага изчезна в дима, и изминах около двадесет метра.

Изскочил иззад ъгъла на една къща сержант изкрещя диво към мене:

– Защо не се навеждаш, наведи се и бегом зад ъгъла – там няма германци!

Над главата ми прелетя куршум и аз се затичах. Зад ъгъла на къщата имаше нашите артилеристи. Почти нищо не се виждаше. Сградите бяха повредени, но не напълно.

Не видях нито европейския град, нито моите свързочници, само стени с избити прозорци и горящи тавани. И аз хукнах назад с една попътна кола, жив, върнах се в моята част, която все още празнуваше победата.

След няколко дена получих по радиостанцията заповед да събера взвода и на собствен ход, иначе казано - с нашия впрегатен транспорт, с осемте каруци и конете, да се върна по наскоро извървените пътища към разположения на железопътната линия град Цинтен.

Гледахме с учудване селата и градовете, които само преди две седмици бяха пълни с жени, старци и деца, а сега бяха абсолютно опустели. Мъртва земя.

На 6 май 1945 година получих по радиостанцията заповед да сваля всички съобщителни линии и да събера взвода в селището Неерланд, разположено на шест километра южно от град Левенберг, където временно бяха разположени щабът на 31-ва армия и щабът на моята армейска рота. На три километра от този Неерланд, покрай разминиранота шосе, минаваше постоянна високоволтова линия с прекъснато напрежение.

За да спестя сили и време, се покатерих на един от стълбовете и свързах телефонен проводник към единия от проводниците на високоволтовата линия, а другия заземих.

За моя изненада открих, че не само аз съм толкова умен. И отделната артилерийска бригада, и няколко други наши подразделения бяха направили вече същото и бяха излезли в Левенберг на армейския щабен комутатор. От друга страна, към същата постоянна линия се оказаха свързани и противостоящите ни вражески подразделения. Руска реч, заповеди и бърборене се смесваха с немски и, както винаги, по линията препускаха многоетажни родни наши псувни.

Псуваха се помежду си първите номера с вторите, някаква телефонистка „Тук Заря" с телефонистката „Тук Неман", полковите телефонистки с дивизионните, корпусните и армейските. Момичетата правеха това не по-зле от генералите и майорите.

Привечер целият ми взвод беше вече събран. Недалече от нас, на хълмовете, се мержелееха развалините на два средновековни замъка.

Рано сутринта на 6 май получих точно по интернационалната линия заповед да прекратя до вечерта всичко започнато и да преместя взвода на двадесетина километра на юг. Разгънах картата.

Няколко шосета, пресичани от цяла мрежа перпендикулярни пътища, водеха към посочената точка. Избрах най-късия маршрут.

След два часа стигнахме до трасето, по-което се движеше на юг непрекъснатият поток на нашата армия: танкове, самоходни оръдия, артилерия, моторизирана пехота, кавалерия, конски впрягове. Вдясно, до избраното от мене шосе, стоеше на пиедестал дървена, изрисувана Мадона.

Изглежда спечелихме около шест часа, но на стотина метра по трасето германците бяха поставили в шахматен ред противотанкови мини, не само на нашето шосе, но и вдясно, и вляво от него, и по цялото протежение на пътя, по който настъпваше армията.

Горните краища на мините не бяха маскирани. Разстоянието от една до друга беше около метър и половина.

Имахме седем натоварени каруци и четиринадесет коня. Минах напред и назад по минирания участък на шосето, противопехотни мини нямаше, противотанковите се виждаха.

Да се излезе пеша на пътя не представляваше никаква трудност и не криеше никаква опасност.

Трябва да разтоварим каруците, да ги пренесем на ръце, да пренесем на ръце товарите, техниката и накрая да преведем един по един конете. Половин час – и ще сме на пътя.

Заповядах да разтоварят каруците и да разпрегнат конете.

Но четиридесет и петимата души, целият ми взвод, стояха с наведени очи и не помръдваха, сякаш не ме чуваха. Помолих поименно да дойдат при мене най-честните, най-смелите, най-дръзките, най-обичаните ми сержанти, радиста Талиб Хабибулин, бившите ми ординарци Гришечкин и Корольов, храбрия, широкодушен и безразсъден старши сержант Михаил Корнилов.

– Лейтенанте – каза Корнилов, – всички те обичаме и преди шест месеца, без съмнение, бихме направили всичко това, но след месец войната ще свърши и всички ще се върнем живи у дома, а ако понесем каруците и някой се спъне или кон се изправи на задните си крака, хукне настрани или ритне някого и той загуби равновесие, и ако дори една мина избухне, тогава не е изключено да има ранени или убити, някой от нас ще изпусне каруцата, радиостанцията върху друга мина... Лейтенанте! Всички искаме да живеем и никой от нас няма да рискува.

Извадих нагана от кобура и го насочих към Корнилов, но той беше свалил вече предпазителя на автомата си, насочи го към мен и каза:

– Лейтенанте! Прибери нагана, ако стреляш в мене, преди да умра, ще те убия, не прави глупости!

Обичах Корнилов, Корнилов ме обичаше, стояхме минута един срещу друг. Беше ми горчиво, за първи път през цялата война взводът отказа да изпълни заповед.

Бях уверен в правотата си и не очаквах, че нещата ще вземат такъв драматичен обрат. И аз се предадох, прибрах нагана в кобура, а Корнилов сложи автомата на рамото си.

Хабибулин се засмя. Всички, включително и аз, бяхме обхванати от пристъп на истеричен смях. Смеехме се от радост, че беше намерен изход от абсурдността на ситуацията, от това, че беше невъзможно да се разбере кой е прав и кой не, смеехме се докато от очите ни не потекоха сълзи.

Извадих картата от планшета – десет километра назад, пет встрани до другото шосе, по което се движеха артилеристите от 256-та дивизия. Сутринта на 7 май 1945 година излязохме на трасето.

На кръстопътя стоеше дървена изрисувана Богородица с младенеца Христос.

Заповядах да включат радиостанцията, да се свържат с командира на ротата, да получат необходимата информация. Двадесет и четири часа в движение, без топла храна, конете са уморени, хората се нуждаят от почивка.

– «Волга», «Волга», как ме чувате, аз съм «Неман», приемам.

– «Неман», аз съм «Волга», чувам ви добре, разрешавам три часа почивка, в девет нула-нула продължете да се движите по шосето, на което се намирате. Предвижете се до прохода през Карпатите и се свържете след десет часа.

Разпрягаме и храним конете, хората се разполагат където намерят. Дежурните се сменят на всеки половин час, аз заспивам, седнал в трофейната си двуколка.

Слънцето започва да припича. Сержант Корнилов ме разтърсва за рамото:

– Лейтенанте! Приближават се някакви хора, май са цивилни германци.

Събуждам се, гледам – двама високи и дебели господа с фракове, с шапки и един нисичък с краги и каскет. Нисичкият е поляк, преводач.

– Господин лейтенант, – превежда нисичкият, – новият кмет на града ви моли да го посетите, да се срещнете с революционния комитет на града. Кметът очаква от вас указания как да действаме по-нататък, бите!

Не разбирам нищо. Преводачът обяснява:

– Вчера в града се извърши социалистическа революция. Искахме да докладваме на командването на вашата армия, преди час представители на кмета напуснаха града с автомобил, но някаква ваша военна част реквизирала автомобила и едва пуснала нашите представители. Кметът моли вас, господин лейтенант!

Разтривам очите си.

Наистина, или е имало мъгла, или от умора не бяхме забелязали покрайнините на едно градче, разположено на километър и половина от шосето.

Но всичко е толкова невероятно. А да откажа е някак си неудобно. И така, взимам със себе си Корнилов и Кузмин, за всеки случай с автомати и гранати, и отивам в този непонятен град, в тази непонятна ситуация.

Мадона, улица, кирха, срещу нея – кметството.

На входа свалят шапки и ни се кланят дълбоко няколко много дебели, много възрастни, много важни германци. Преводачът ни кани вътре.

Картината, която се разкрива пред мене, прилича на немия финал от „Ревизор" на Гогол.

Около двадесет тлъсти, червендалести, развълнувани чиновници с фракове и вратовръзки, подредени в редица по височина, а пред тях мъничък, кожа и кости, прегърбен, едва жив, но също в черен фрак човечец и преводачът казва, че това е новият кмет, че е известен професор, евреин, когото въстаналият народ освободил вчера от концентрационния лагер.

Кметът започва да говори, ръцете му треперят, но очите му внезапно светват, приема всичко, което се случва, сериозно, по лицето му текат сълзи.

– Свобода! Революция! Не мога ли да одобря манифеста, написан от него?

Срам ме е, смешно ми е и ме е страх. Обяснявам им с усилие, че не съм упълномощен, че никъде не трябва да ходят, че вероятно в града им ще бъде назначен военен комендант.

Не мога да им кажа нищо, не зная какво ги застрашава, кои са те. Революцията обаче приветствам. В душата си изобщо не съм сигурен, че войната е приключила за тях, но те се усмихват и аз се усмихвам.

Времето изтече. Ние сме в движение.

Градовете, градчетата, фолварките и селищата се различават помежду си само по размери.

Погледнеш – сякаш не си тръгвал оттук, изминеш още десет километра – погледнеш...

Ето отново град, улиците равни като по линия, островърхи къщи, покрити с керемиди, готически шпил с въртящ се петел.

Хората се движат по улиците като сенки...

Шосе. Вляво и вдясно по хълмовете средновековни замъци на немски барони.

Отпред се вижда планинска верига, върховете на планините са покрити със сняг, пътят започва, криволичейки, да набира височина.

Вдясно, на дъното на пропаст, планинска рекичка, вляво – камъни и борове. Изкачването продължава вече два часа, а краят не се вижда. Още час и конете ще се изтощят.

Претоварени до краен предел каруци.

– Внимателно! Дай по-вдясно! По-вдясно, по дяволите!

Покрай нас прелита с трясък и пада в пропастта една двуколка, натоварена с щайги. А над нас необикновено синьо, без нито едно облаче небе.

Тътенът от подковите се слива с тътена на гласовете, потъва в пропастта и се връща оттам отново. Хората напразно се опитват да надвикат природата.

Все по-стегнато се завива спиралата на пътя, все по-често спират конете. Жално ти е да ги гледаш. От крайното напрежение са криви и остри по хълбоците, ребрата изпъкват, големи жално-тъжни очи, краката им треперят като в треска, а по ушите им – капчици пот.

Каруците ни са натоварени до краен предел и изглежда, че конете не са в състояние не само да ги теглят нагоре, но и просто да ги удържат.

Отсичаме няколко млади дървета, окастряме клоните, почистените стволовете и постоянно ги пъхаме в колелетата, заклинваме ги, но това не е достатъчно, налага се да помагаме на конете. Бутаме всяка каруца по четирима, обливаме се с пот, постоянно спираме. Колкото по-високо се качваме, толкова по-прохладно става, но войниците от моя взвод се изтощават окончателно.

А аз със сержант Богомолов седя в моята трофейна двуколка. Яката разкопчана, фуражката накривена, удивително щастие: планини, пропасти, моят взвод, моите любими мъже и момичета.

До превала има пет километра, а после надолу, и отново ще слагаме пръти в колелетата на каруците, за да не се засилят и да не хвърлят по инерция конете в пропастта. Моят кон се справя лесно с трофейната ми двуколка.

Спомням си как преди три седмици със същия Богомолов получихме заповед да установим връзка със зенитчиците, които ще стрелят с право мерене по германските танкове. Трябваше да ги намерим и да прокараме линия за връзка до наблюдателния пункт на командира на дивизията.

Мястото, на което се намираха зенитните батареи, беше отбелязано на моята топографска карта с червено кръгче и до него оставаха само около четири километра, но неочаквано пътят опря в триметров насип. Не знаехме, че от другата му страна, на десет метра от нас, се бяха окопали германски минохвъргачи.

Появата ни върху насипа беше неочаквана за германците, стотици очи се впериха в нас, стотици автомати се вдигнаха във въздуха.

Ние не просто паднахме, ние, хванали се един за друг, се претърколихме по насипа, скочихме в двуколката и препуснахме назад, но в същия миг около нас се взривиха десетки германски мини. И на мене, и на коня му провървя, но на Богомолов не особено – едно една осколка го улучи в лицето, в костта между окото и веждата. След минута бяхме вече извън зоната на обстрела. Издърпах юздите от Богомолов, а той закри лицето си с ръце, но през пръстите му се процеждаха струйки кръв.

Препусках по шосето, видях указател с червен кръст – триста метра до полевата болница, предадох го на санитарите. От най-близкия полкови щаб се обадих по телефона на командира на ротата.

И всичко се изясни.

По план още вчера зенитчиците трябвало да заемат позиции на мястото, което ми посочиха, но германците преминали неочаквано в контранастъпление и нашият полк, и зенитната артилерийска бригада отстъпили. Така хем не ни провървя, хем ни провървя три седмици преди края на войната. И двамата останахме живи.

Богомолов се върна от болницата след десет дена, извадиха осколката, запазиха окото му, но остана с дълбок белег завинаги.

Това беше преди две седмици, а сега изведнъж стана студено. Задуха леден вятър, отдясно и отляво на пътя лежеше сняг. До табелата "Проход" имаше дървена къщичка, от къщичката изтичаха около десетина германци, държаха в ръцете си бели парцали и в хор, бледи и усмихнати, викаха:

– Криг капут!

Вдигнах автомата.

Обкръжихме германците с автомати и гранати. Те разбраха, че не всичко е толкова просто и започнаха хорово на немски език, размахвайки ръце, да ни обясняват нещо, а сержант Чистяков, който в училище имал отличен по немски език, ми каза:

– Твърдят, че тази сутрин войната е свършила, настъпил е мир, "криг капут!".

Германците се разстъпиха, пуснаха ни да минем. След няколко минути започваше спускане, вятърът спря, мъглата се разсея, засия слънце.

Наистина ли войната е свършила?

9 май 1945 година

Слизахме все по-надолу и по-надолу. Недоумение, объркване, възторг. Внезапно шосето беше преградено от покрита каруца, и мъж с цивилни дрехи и момчета с грейнали лица, с някакъв украински акцент, с ударение на "о" викаха:

– Война капут! Фриц капут! – и раздаваха топли питки, и разливаха от кани вино в чаши.

Не помня какви думи и как ги казваха, но помня радостните им очи и ту "Другарю!", ту "Братко!". Това бяха чехи, изкачили се до прохода, за да ни посрещнат първи.

А после цели семейства, с храна и вино. Всеки искаше да чукне чаша с някого, да пие за победата и ние започнахме да се опиваме бързо, а краят на приветствията, целувките и прегръдките не се виждаше и да откажеш почерпката беше невъзможно, и затова всичко приличаше на приказка. Около петдесет души ни спускаха буквално на ръце, слагаха вместо нас пръти в колелетата на каруците, смееха се, плачеха, разказваха за живота си и всичко това пъстрееше пред очите ни, и сякаш кипеше и се топеше в общата мъгла на щастието.

Не помня по какъв начин изминахме още няколко десетки километра, заобиколени от тълпи хора, слезли от планинските селца и дошли от съседните села, не помня как се появи огромна двуетажна или триетажна къща, как или ключарят, или управителят на много богатия стопанин на тази къща разтвори парадните врати и ни покани да си починем от пътя.

Паркет, килими, полилеи, лавици с книги, дивани.

Конете и каруците - на двора.

Както вече писах, за края на войната научих на прохода през Карпатите. След това прекарах петнадесет дена в състояние на полупияна еуфория в чешкия град Яблонец.

От сутрин до вечер ни заобикаляха щастливи, благодарни граждани и слезли от планинските села мъже, жени, деца с храна, вино, прегръдки и целувки.

След петнадесет дена получих по радиостанцията заповед да се върна обратно през Карпатите в изходния силезийски град Льовенберг, където вече се беше върнал щабът на армията, докато отделни поделения на 31-ва армия продължаваха да се сражават отвъд Прага с обкръжената последна немска войскова групировка от милион и половина души.

19 май 1945 година

„Скъпи мои! Първата седмица на мира изтича.

Странно е да мисля, че нищо повече не заплашва живота ми, че главата ми е на раменете... Не намирам никакво оправдание за това, че седя в затънтената силезийска провинция и карам от сутрин до вечер старци, които копнеят за дома си, да маршируват...»

4 юни 1945 година

„На мястото на трудностите на фронтовия живот дойдоха дребнавостите на армейския бит. Оглеждам се назад...

Искам да опиша това, което ми се наложи да преживея и видя по време на войната. Да го опиша така, че да изплуват всички пороци на войната. Това е необходимо. Има много неосветени и глухи страни на фронтовия живот. Опитвах се да разбера всичко и ми се струва, че в общи линии съм разбрал. За много неща сега е рано да се говори...“

С пълната увереност, че моята война е приключила, подавам рапорт за демобилизация.

Обаче майор Андрианов ми предлага да стана командир на рота, пише рапорт да ми бъде присвоено звание старши лейтенант.

Отказвам категорично.

На 25 май началството решава да удовлетвори желанието ми, но още на следващия ден идва заповед от маршал Конев – демобилизацията да се преустанови, незабавно да се пристъпи към бойни занятия.

Глава 14. СЪДБАТА НА БРАТ МИ

Въпреки че баща ми е завършил само четири класа, почеркът му беше калиграфски, а подписът му имаше, освен буквата "Н" и "Рабичев", четири калиграфски извивки и завъртулки, опасващи цялата група от букви.

Рисунка? Хералдика? Белег на човека, на неповторимата му личност? Знак?

От една страна подписът му имаше наистина несъмнена неповторимост, от друга, сякаш бидейки документ на епохата, напомняше донякъде и подписите на началниците на отдели, и подписите на писателите, и подписите на царските министри и великите князе.

Забравих да напиша, че след училище баща ми се занимавал около десет години със самообразование в библиотеките, че дядо ми, горски пазач, викал всяко лято от Киев в Чернобил студенти, които преподавали на единадесетте му деца не само алгебра и география, но и краснопис.

Може би тук имаше традиция и някакъв елемент на честолюбие – макар че не сме от благородно потекло, не сме по-лоши от най-известните адвокати, дворяни и князе.

Може би е било така.

Огромно количество прочетени и конспектирани книги. Достоевский, Лев Толстой, Куприн, Пушкин, Тургенев; великолепна памет, организационни способности.

Може би с такъв подпис е било по-лесно да се намери работа? Да се спечели уважението на съвременниците?

Подписът на човека от XVIII и XIX век е неговата визитна картичка.

Мечтата за такъв подпис живееше и в мене, и в душата на брат ми Виктор. Той беше май само на шестнадесет години, когато взе няколко листа хартия и ги покри всичките със своите упражнения. Искаше подписът му да не е по-лош от този на баща ни.

Но трябваше да измисли нещо свое.

Баща ни беше Николай и в началото имаше отворената буква "Н", а при него кръглата буква "В" и всичко беше вече различно.

Той се учеше да се подписва, а аз седях до него.

Остана доволен от себе си, прекрати опитите и през всичките предвоенни години се подписваше така в книгите си, в тетрадките си, във всички необходими случаи от живота, а когато започна войната - в края на всичките си забележителни писма.

По този начин подписът на брат ми Виктор остана завинаги в съкровищницата на моята памет.

Но работата не е в това.

На 15 август 1942 година майка ми получила писмо от Виктор, че е излязъл от болницата, получил е новите машини и скоро ще бъде отново в Сталинград.

В края на писмото бил посочен новият адрес на полевата му поща.

Повече писма от него нямало.

Всички писма на родителите ми след две седмици се връщали обратно. На последния въпрос до канцеларията на Върховния главнокомандващ маршал Сталин последвал отговор, че военната част п. к. 218768 не е в състава на фронта и че, вероятно, брат ми е изчезнал безследно. Там не било казано, че изчезнала безследно и цялата му танкова бригада.

Град Льовенберг, юли 1946 година

Два месеца след победата аз все още бях в състава на моята рота в силезийския град Льовенберг и, както вече писах по-горе, през деня се занимавах с моя взвод със строева подготовка и телефония, а през нощта пиех с офицерите от ротата трофейни вина и мечтаех напразно за демобилизация.

Запознах се с един капитан от съседната част. Дойде при мене, протегна ръка и казва:

– Андрей Тупицин.

– Леонид Рабичев – отговарям на капитана.

– Значи стопанството, разположено от другата страна на пътя, е твое? – пита Тупицин.

– Ами не – казвам, – нямам никакво стопанство, имам взвод, свързочници.

А той:

– Зад пътя има табела: „Триста метра до стопанството на Рабичев".

Нещо трепна в сърцето ми. Рядка фамилия. Дали не е брат ми? Чувал съм за такива истории. В резултат от изгаряния хората се преобразявали до неузнаваемост. Лицата, набраздени с грапави белези, наподобявали лицата на прокажени или сифилитици, непознатите хора се дърпали настрани, познатите също не се държали особено понятно. Някои изчезвали и започвали нов живот – щастлив или нещастен.

„А какво ако – помислих си, – и той е направил същото?"

Излязох тичешком от къщата, пресякох пътя, приближих се до табелата и се вцепених.

На табелата под думите „Стопанство на Рабичев" стоеше подписът на брат ми – същият онзи, предвоенният, измислен преди дванадесет години, малко приличащ на подписа на татко, но не неговият, а на Витя, особеният и неповторим негов подпис.

Сърцето ми биеше силно. Втурнах се обратно, намерих командира на ротата, помолих го да ме освободи за един ден от занятията, взех със себе си моя ординарец Корольов, той впрегна коня, качихме се на трофейната ми двуколка и стигнахме до табелата. Под подписа на брат ми една стрелка сочеше посоката, в която се е придвижила войсковата част. Минахме по шосето около три километра – завой надясно и табела: „Стопанство на Рабичев", подписът на брат ми, стрелка – два и половина километра. След двадесет минути фолварк, артилеристи. Питаме:

– Това ли е стопанството на Рабичев?

Един лейтенантът от артилеристите отговаря:

– Закъснял си, лейтенанте, с едно денонощие. Вчера стопанството се премести, а указателят накъде е на успоредното шосе, на около четиристотин метра от нас.

Пресичаме едно поле, гора, излизаме на успоредното шосе – подписът на Виктор и стрелка.

– Лейтенанте, – казва Корольов, – какво е това стопанство, защо е постоянно в движение? Да не би да са сапьори?

Свивам горчиво рамене. Вече е обяд, изминахме около петнадесет километра и ето отново стрелка и подпис, този път до една дървена боядисана Мадона, и завой наляво, на изток. Стрелка – подпис, стрелка – подпис. Изминахме още дванадесет километра, кръстопът, стрелка на юг.

Конят е уморен и разбирам, че се въртим в някакъв омагьосан кръг.

Разпрегнахме коня, пуснахме го на ливадата, запалихме огън, варим супа, разстиламе плащ-палатките и почиваме. Спомням си как брат ми преди войната доведе у дома на булевард „Покровский“ Козин и Ашкенази. Те свириха и пяха цяла вечер, а мене ме порази изобилието от бръчки по лицето на младия Ашкенази.

Или го бъркам с някого?

Брат ми беше председател на клуба за отдих към Машиностроителния институт. Ето, обявява поредния номер от програмата.

Най-модният в навечерието на войната джаз от Цфасман.

До неотдавна джазовата музика беше забранена. А най-модна беше чуждестранната плоча "Хау ду ю ду ду, мистър Браун!".

Ол райт! Впрягаме коня. Десет километра до следващото кръстовище и следващия подпис и стрелка.

Започва да се стъмва.

- Може би стига? - казва Корольов.

Този път стрелката сочи на юг, бързаме, движим се по поредното шосе един час и изведнъж откриваме позната врата, познатия фолварк и същия първи указател, който ме хвърли в неописуемо вълнение...

Наистина бяхме направили пълен кръг, не намерихме стопанството на Рабичев, глупаво беше да повтаряме маршрута втори път. Да опитаме да разберем в щаба на армията? Но това стопанство можеше да е от друга армия или дори от друг фронт.

То се движеше, но накъде? Защо?

След края на войната почти всички бойци и офицери от армията имаха по два-три чифта трофейни ръчни часовници и имаше едно такова развлечение. Приближава се по пътя непознат лейтенант и казва:

– Махнем не глядя!

Махнем – означаваше да разменим [1]. Аз имах германски часовник, а той? Усмихнато добро лице.

– Махнем, махнем – казвам и получавам великолепен швейцарски часовник, циферблатът прозрачен, корпусът прозрачен и се вижда как се въртят колелцата.

– Е, имаш късмет – казва непознатият лейтенант.

Всичко това се случи пред очите на старшината на моята рота Чумиков.

Тогава той се приближи до мене и казва:

– Махнем не глядя!

Исках да му направя подарък, бяхме стигнали заедно от Москва до Кьонигсберг и освен добро, нищо друго не бях видял от него.

– Махнем, махнем – казвам. И ето, той има моя швейцарски часовник, а аз – обикновен германски, но и двамата сме доволни. Точно с този часовник, на Чумиков, се демобилизирах през 1946 година, а след дванадесет години той спря и аз отидох в часовникарското ателие на ъгъла на улица „Херцен“ и булевард „Суворов“.

Подавам часовника на гишето. Часовникарят попълва разписката и пита:

– Фамилия?

– Рабичев – казвам аз.

– Ама не – казва той – каква е вашата фамилия?

– Рабичев, Рабичев! – казвам аз, а той:

– Какво, не виждате ли фамилията ми над прозорчето? Аз съм – казва той – Рабичев, а вие?

– Да, и аз съм Рабичев. Какво щастие – казвам, – такава рядка фамилия и изведнъж се срещаме.

А той:

– Как рядка? Имам двадесет роднини и всички са Рабичеви.

– А къде живеете?

– Наблизо, на булевард „Суворов“, а те са в Киев.

– Някой от тях воювал ли е? – питам аз.

– Ама почти всичките – отговаря той, – имаше даже един генерал.

– Вижте – казвам, – аз съм художник, имам наблизо ателие, може би след работа ще наминете към мене?

– Не мога – казва той – и не искам. Омръзнали са ми моите роднини, а сега и вие. Часовника ще поправя, но няма да идвам.

След една седмица получих часовника, а майстор Рабичев не ме позна, дори не ме погледна.

Десет години по-късно една вечер в жилището ми на булевард „Покровский“ иззвъня звънецът. На отвън стояха двама възрастни подполковници.

– Вие ли сте Рабичев? – попита единият от тях.

– Да.

– А какъв сте на Виктор Рабичев, който през 1942 година командваше танков взвод край Сталинград?

– Брат съм му.

– А баща му и майка му живи ли са?

– Майка – казвам – е в кухнята, а баща ми почина през 1952 година.

Сърцето ми биеше силно.

– Жив ли е? – питам. – Откъде сте и защо не дойдохте по-рано?

– Не казвайте нищо на майка си, нека отидем на булеварда.

Излязохме на булевард "Покровский", седнахме на една пейка.

– Минаваме пътьом от Ленинград, бяхме с вашия брат и видяхме всичко.

– Ние го погребахме – каза вторият.

– Кога загина, как, къде? – попитах аз.

– След като го погребахме, макар и да не знаехме как, искахме да съобщим на родителите му. Но на следващия ден цялата ни бригада беше унищожена, оказахме се в различни болници, после и в различни армии. Водеха се тежки боеве, а по-късно не можехме да намерим подходящите думи, толкова противоестествено беше всичко.

– В онази августовска нощ бяхме много уморени и беше такава жега...

– Брат ви заспа и насън, като не успя да се задържи на бронята, беше смазан от веригите на своя танк.

Сбогувахме се. Разхождах се ужасен по булеварда. Не знаех, че някой можеше да умре така на война.

Научих също, че Виктор имал само три боя.

На 23 юли 1942 година, по време на втория бой немците запалили танка на Виктор. Получавайки тежки изгаряния, попаднал направо от бойното поле в болница. След петнадесет дена излязъл от болницата и след още пет дена получи нов взвод. По време на третия бой унищожил батарея на противника. За щастие, никой от танкистите не пострадал.

Не можех да разкажа нищо на мама и тя почина след десет години, без изобщо да научи как си е отишъл от живота нейният безследно изчезнал син.

Писмата му от фронта, до последната телеграма, пазя при мене. Името му е изсечено на мраморната плоча във фоайето на Машиностроителния институт на улица „Валдковский“. На 13-та улица „Паркова“ има стела, поставена в чест на загиналите във войната ученици от неговото училище.

БЕЛЕЖКИ

1. Целият израз „махнем не глядя“ (фонет. „махньом не глядя“) означава да разменим, без са гледаме предварително кой какво ще даде и получи.

Глава 15. ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН

Два часа телефония, два – изучаване на устави и шест часа на ден строева подготовка. От осем сутринта до шест вечерта строева подготовка, тактика, устави за бойна и караулната служба, поправяне на повреди в телефонните апарати, прокарване на учебни свързочни линии. Обаче какви устави по време на война?

Четири години никой не е вървял в крак. Аз съм на двадесет и три години, някои на повече, някои на по-малко, а абсолютното мнозинство според мене, а и според тях самите, са старци. Те са от тридесет до петдесет години, отегчени са, вкъщи ги чакат съпруги, деца, семействата им се нуждаят от помощ. Смеем се, плачем – бой с щик, а щикове няма, пък и пушките са само седем, останалите имат автомати. Как да изпълним "При нозе!"?

На всеки петнадесет минути от строя:

– Лейтенанте, да изпушим по цигара!

Аз:

– Два непоряда! Надясно!

А той – наляво. Но нали точно с него двамата преди два месеца преминавахме през Неман! И именно той, Кузмин, ме спаси.

О, това преминаване!

Ние с нашите каруци изостанахме отново от щаба на армията. Връзка – само по радиостанцията.

Четиридесет километра кабел на катушките, в каруците. Началството отдавна е напред.

– "Волга", "Волга", аз съм "Нева", как ме чувате? Приемам.

Великолепни асфалтови пътища, по кръстопътищата на пиедестали дървени боядисани Мадони.

Безкрайни горски имения. Гледам компаса, гледам немската карта.

Отпред има мост през Неман, настроението е отлично, немците бягат. С напредването настроението се мени. Мостът е взривен, а всички пътища към понтонния мост са задръстени с техника.

Обикаляме, обикаляме, приближаваме се някак си до целта, но с приближаването се засилва грохотът от експлодиращи авиационни бомби. Изглежда, че ни върви, промъкваме се отстрани към понтонния мост. И веднага се озоваваме в димна кървава бъркотия, в епицентъра на ужасна бомбардировка.

– Лягай!

Конете треперят, не успяхме да ги спънем, един от тях къса ремъците, бяга и пада веднага, повален от няколко шрапнела.

Да лежим, само да лежим.

Различни характери. Едни лежат по корем, заравят глава в пясъка, в тревата, в калта и треперят. Други, те са по-малко, лежат по гръб и гледат нагоре. Искам да се обърна, но не мога, лежа по гръб и гледам небето. Този път над понтонния мост има "хайнкели".

От фюзелажа на всеки се отделят няколко черни пръчици. Това са бомби. С всяка минута те нарастват по размер. Тези, които лежат по корем и треперят, не ги виждат. Аз ги виждам и сърцето ми бие като лудо. Докато са във висините, все едно всяка от тях лети точно към мене, но се принуждавам да гледам наоколо, за да видя в какво състояние е моят взвод – не онези, които лежат с лицето надолу, а тези, които като мене гледат към небето. Както на мене, и на тях им се струва, че всяка от бомбите лети точно към тях, и ето тук се случва саморазобличиният фокус.

Най-интелигентните или скромните, не много уверени в себе си, треперят, но си лежат, а най-големите самохвалковци, циничните, нахалните, пробивните и уж смелите не издържат, скачат, бягат и не могат да спрат, защото наистина им се струва, че бомбите летят точно към тях, и се опитват да избягат встрани. Гледат нагоре и разбират, че тичат точно под бомбите, и задъхвайки се, бягат обратно.

Викам:

- Агафонов, легни!

А той гледа небето – бомбите са над главата му и вече не може нито да бяга, нито да легне. Скачам на крака, хвърлям се върху него, падаме заедно в кървавата кал. И това в последните секунди, вече е ясно, че бомбата ще се взриви на двадесетина метра от нас.

Притискаме се до земята, свирят осколките, които прелитат над нас. Още няколко минути – и шестте вражески самолета, след като са хвърлили бомбите, се отправят на запад. Но нали след няколко минути ще се появят нови. Понтонният мост е разрушен. Нямаме никакви шансове да се окажем на другия бряг. Да останем и да чакаме поредната бомбардировка е безсмислено.

Вдигам моите зашеметени, полуконтузени хора. Това е всичко. Освобождаваме бързо треперещите, с бяла пяна на устата коне, скачаме в каруците.

На шосето танкове, самоходни оръдия, артилерия, моторизирана пехота, а във въздуха този път "месершмити" и пикиращи "юнкерси". Цялата земя гори, горят коли, гори за десети път възстановявания понтонен мост, пълнят се с вода, пламват и потъват понтоните, падат във водата и загиват сапьори.

Някакъв генерал се опитва да доближи с "Уилис" понтонния мост, но офицери танкисти не му позволяват. А от небето падат бомби и неизвестно защо няма наша авиация и мълчат нашите зенитчици.

Ефрейтор Агафонов е ранен. Кръв, огън.

Междувременно един лейтенант от сапьорното подразделение ми обяснява, че на шест километра вдясно е имало доскоро паром [1]. Немците го потопили, но над водата останало стоманеното въже.

- Опитайте, - казва той, - да направите сал и, като се държите за въжето, да минете на другия бряг.

Няколкостотин метра по брега, стръмно изкачване, гора и колкото се може по-бързо, по-далече от мястото на понтонния мост. Какво щастие, всички са живи, оттеглихме се, а "студебейкърите" и танковете, и самоходните оръдия не могат да се измъкнат от непрогледния ад. Назад, наляво, надясно - всички пътища са затворени. Екипажите са напуснали машините, залегнали са в канавките, използвайки затишията, копаят набързо окопчета и чакат нова атака.

Не помня по какви пътища, но стигаме с картата и компаса към вечерта до брега на Неман. Наистина, от единия бряг до другия е опънато въже, метър и нещо над водата. Неман е около сто и петдесет метра широк.

Шест каруци. Въже.

О, този велик разум на опитния войник! Сред снаряжението си имаме винаги брадви и лостове, а на брега стои двуетажна дървена къща. Вила? Дом? Хотел?

Не можем да губим нито минута. Четиридесет души се нахвърлят на тази вила или къща сред имение, разглобяват я, събарят я. Имаме на разположение няколко десетки великолепни трупи и няколко километра телефонен кабел. Връзваме трупа за трупа и ето че работата приключва. Шест на четири метра – великолепен сал.

Решаваме четирима да направим първото контролно пътуване. Кутия с патрони и гранати, автомати, няколко войнишки мешки, катушки с кабел. Не трябва да се претоварваме, пред нас е неизвестността. Оттласкваме се от брега с весла и прътове, държим се за въжето. Преодоляваме без особени усилия течението. Реката е спокойна и сме вече по средата ѝ.

Но тук започва това, което поради неопитност не можехме да предвидим: бързей май се казва – салът се натъкна на стремително водно течение.

Нито прътовете, нито веслата помагат.

Опитваме се да задържим сала с крака, а въжето се изплъзва от ръцете.

Ръцете ни са изподрани, силите привършват.

Ако пуснем въжето, след половин час нашият сал заедно с нас ще се блъсне в понтонния мост.

Не, не бива да пускаме въжето, трябва да го дърпаме. Хвърляме във водата всичкия товар.

Хвърляме патроните, гранатите и кабела.

Хвърлям мешката и се сбогувам завинаги с писмата и дневниците си. И точно в момента, когато ни напускат последните сили, се измъкваме от бързото течение. Салът, като се полюшва леко, се връща в първоначалното си положение и става управляем. Стигаме до отсрещния бряг, но колко загуби!

Сега знаем с какво ще се сблъскаме при преминаването, но трябва да се върнем обратно.

Там е моят взвод.

Да се премине е възможно, но на въжето трябва да се поставят две примки, да се закрепят здраво, а въжето вероятно трябва държат не четирима, а осем души и е абсолютно необходимо да се направи опора за краката.

Но как да се върнем обратно?

Уморени сме, едва ли ще издържим втори път борбата с адското течение.

И тогава моят бивш ординарец Кузмин заявява, че водата не е толкова студена, че може да преплува до другия бряг, че още трима души ще преплуват с него обратно, а с осмина и въжето ще се върнем лесно.

Още не беше настъпило утрото, когато след пет курса напред-назад превозихме и конете, и цялото имущество.

За да не попаднем под нови бомбардировки, трябваше да се отдалечим спешно от реката, затова минахме през едно село по първия перпендикулярен на Неман път и пътувахме два часа, докато не се зазори. Разпрегнахме конете и заспахме.

Събудихме се в седем сутринта от взривове на авиобомби.

Скочих на крака и разбрах, че изобщо не сме се отдалечили от вчерашния понтонен мост, че в нощта сме завили и пътят, перпендикулярен на въжения брод, ни е довел до понтонния брод. Проклинах се, че вечерта не погледнах картата и се доверих на интуицията. За щастие ни провървя отново, никой не пострада и успяхме да се измъкнем благополучно от зоната на бомбардировката.

Та, по време на занятията по строева подготовка след края на войната в силезийския град Льовенберг наляво, вместо надясно, се обърна моят бивши ординарец и спасител, преплувалият през река Неман ефрейтор Кузмин.

БЕЛЕЖКИ

1. Голям сал за превозване на хора и товари през река чрез дърпане на опънатото между двата бряга въже.

Глава 16. НАЙ-СТРАШНОТО

Връщам се обаче към Льовенберг. От началото на нашите строеви занятия животът ми загуби всякакъв смисъл. Докато продължаваше войната, чувството за изпълнен дълг, истинското фронтово братство, доверието на моя взвод, преминаващо в любов, а последната година и мечтата за Литературния институт след войната - всичко това ме вдъхновяваше и радваше. Още през април написах писмо до директора на Литературния институт с молба да ме запознае с някого от студентите поети. През май получих писмо от Виктор Урин. Не без ирония той описваше своя живот и този в студентското общежитие и ми изпрати няколко свои стихотворения. Разменихме си няколко писма, уговорихме се за бъдеща среща в Москва. Но вместо да съм в Литературния институт, мъчех и дресирах своите войници. Приятелите ми изпращаха книги, но не можех нито да чета, нито да пиша, защото през деня имаше строева подготовка, вечер нямаше електричество, а гилзите ги бяхме изхвърлили.

И ето че в тъмнината, докато още не ми се спеше, пиехме някакви трофейни вина. А аз прекратих кореспонденцията със Саша, девойката от Казан. Очевидно при нея се беше появил някой. В отговор на последното ми послание до нея получих грубо, отвратително писмо със заплахи и обиди не от нея, а от някакъв полудял от ревност момък. Написах още едно писмо, отговорът беше още по-отвратителен, а Саша мълчеше.

Нещо в мене прегоря и сега мечтаех, тъгувайки, за непозната, но прекрасна московчанка. Имаше много момичета около нас, и наши, и немкини, но аз не исках да се похабявам и чаках нова истинска любов. И все пак се похабих.

Съблазни ме командирът на трети взвод от моята рота лейтенант Кайдриков.

– Ела с мене – каза той една вечер. – Вземи американска консерва, пакет цигари, ще поседим с едни момичета.

Аз прекарвах всичките си вечери като се напивах с приятели офицери, а той в една от съседните къщи беше организирал... какво? Тръгвам след него. Отваря се вратата на къщата, а там анфилада от стаи и половината от неговия взвод, от които половината – бивши мои войници, седят на дивани и легла, в кресла, просто на пода, а на коленете им – немски момичета, а на первазите още пет скучаещи. И ето че моят Кузмин се вдигна със своята приятелка от креслото, и... щом седнах, от перваза скача още една с дивна красавица, целува ме по устните и буквално ме пронизва с оценяващ поглед. Какво е това?

Дори не ми минаваше през ума, че е възможно подобно нещо. Бардак? Публичен дом на лейтенант Кайдриков?

А Кузмин:

– Тичам, лейтенанте, ще ти донеса възглавница, дюшек, одеяло.

А на мене ми се върти главата и съвсем изгубих ума и дума с тази немкиня. Прегръщам я, не зная нито една немска дума освен "Их либе зи", а руските думи също съм ги забравил всичките, че дори и това "Их либе зи" не мога да произнеса, защото да я желая – желая я, безумно я желая, но дали я обичам? Не, разбира се, не умея да лъжа.

А Кайдриков:

– Какво чакаш? Защо не я събличаш?

И всички войници ме гледат и се усмихват.

– А не може ли да отидем с нея в някоя друга стая?

А Кайдриков:

– Тук никой не се притеснява, но все пак – ето този килер.

И Кузмин носи спалните принадлежности.

Вдигнах я на ръце, тя се притиска към мене и ето ни вече на леглото, и тук вероятно допуснах голяма грешка.

Работата е там, че тези момичета не бяха проститутки. Очевидно са преживели ужасни трагедии, смъртта на родители, братя, сестри, годеници, крушение на илюзиите, изнасилени, без средства за препитание, доскорошни гимназистки, студентки с все още не напълно изгубени романтични представи за живота, с ужасяваща нужда да забравят за момент всичко в изкуствената бездна на ласките и нежността. А аз се втурнах като изтърван от верига, дърпайки дрехите ѝ, скъсах единия ѝ чорап, нахвърлих се върху нея, без дори да я съблека докрай, като явно ѝ причинявах болка с бързането си, дълго не свършвх, а тя не отвръща, на лицето ѝ горчива гримаса, която не забелязвам. Най-сетне свършвам и виждам с ужас сълзи от страдание в очите ѝ.

По някаква причина, както и преди, не изпитвам удовлетворение от тази близост. Трябват някакви думи, но аз не зная езика и казвам, задъхвайки се:

– Нихт гут, нихт гут?

Как разбира това "нихт гут", не зная.

Тя се облича стремително, изскача от килера, слиза по стълбите във вестибюла на къщата, притиска се към стената и изведнъж - ужасяващо трагично ридание, страшен истеричен пристъп. И мъка, мъка. Аз съм до нея, унизен съм и смазан и повтарям упорито това мое "нихт гут".

Цялата къща е разтревожена.

Притичва Кайдриков, и тя, ридаейки, се хвърля на гърдите му.

– Но какво правиш, защо? – казва ми Кайдриков, а аз съм объркан и ми се повдига от всичко това, от моята непохватност, от пошлостта и мерзостта на положението.

Защо? Вероятно войнишката весела грубост би ѝ била по-мила от моето интелектуално, изразено по идиотски начин съчувствие. Не зная. Това е втората германка в живота ми. Първата ме потресе със своята чистота, както у Пушкин – "на най-чистата прелест най-чист образец".

Беше преди пет месеца.

Назад в Източна Прусия, февруари 1945 година

Да, това беше преди пет месеца, когато нашите войски в Източна Прусия настигнаха цивилно население, евакуиращото се от Голдап, Инстербург и други градове, изоставяни от германската армия. На каруци и коли, пеша - старци, жени, деца, големи патриархални семейства бавно, по всички пътища и магистрали на страната отиваха на запад.

Нашите танкисти, пехотинци, артилеристи и свързочници ги натиснаха и, за да освободят пътя, изтласкваха в канавките край шосето техните каруци с мебели, пътни чанти, куфари, коне, изблъскваха настрани старците и децата и, забравяйки за дълг и чест и за отстъпващите без бой германски подразделения, се нахвърлиха с хиляди върху жените и младите момичета.

Жени, майки и техните дъщери лежат вдясно и вляво от шосето и пред всяка от тях стои кикотеща се армада от мъже със свалени панталони.

Обливащите се с кръв и губещите съзнание дърпат настрани, децата, които се хвърлят да им помогнат, разстрелват. Кикот, ръмжене, смях, викове и стонове. А техните командири, техните майори и полковници стоят на шосето, някои се подсмиват, а други дирижират, не, по-скоро регулират. За да могат всичките им войници без изключение да участват в случващото се.

Не, това не е обща солидарност и изобщо не е отмъщение на проклетите окупатори, този адски смъртоносен групов секс.

А всепозволеност, безнаказаност, обезличаване и жестока логика на обезумяла тълпа.

Потресен, седях в кабината на камиона, моят шофьор Демидов чакаше на опашката, а аз си представях Картаген на Флобер и разбирах, че войната съвсем няма да оправдае всичко. Полковникът, този, който току-що дирижираше, не се сдържа и застава сам на опашката, а майорът стреля по свидетелите, изпадналите в истерия деца и старци.

– Свършвайте! По колите!

А отзад е вече следващото подразделение.

И отново спираме, и аз не мога да удържа моите свързочници, които също се нареждат вече на нови опашки. В гърлото ми се надига гадене.

До хоризонта се движим между планини от дрипи, преобърнати каруци, трупове на жени, старци и деца. Шосето се освобождава за движение. Мръква.

Отляво и отдясно немски фолварки. Получаваме заповед да се настаним за нощувка.

Това е част от щаба на нашата армия: командващият артилерията, противовъздушната отбрана, политотделът.

На мене и моят взвод за управление се пада фолварк на два километра от шосето.

Във всички стаи трупове на деца, старци, изнасилени и застреляни жени.

Толкова сме уморени, че без да им обръщаме внимание, лягаме на пода между тях и заспиваме.

Сутринта включваме радиостанцията, свързваме се с фронта. Получаваме указание да прокараме свързочни линии. Предните части се бяха сблъскали най-накрая с германските корпуси и дивизии, заели отбрана.

Германците вече не отстъпват, умират, но не се предават. Във въздуха се появява тяхна авиация. Страхувам се да не сгреша, но ми се струва, че по жестокост, по безкомпромисност и по количество на загубите и от двете страни, тези боеве могат да се сравнят с боевете при Сталинград. Около нас и пред нас.

Не се отделям от телефоните. Получавам заповеди, издавам заповеди. Едва през деня се отваря време, за да изнесем навън труповете.

Не помня къде ги изнасяхме.

На двора?

В служебните пристройки? Не мога да си спомня къде, зная, че нито веднъж не сме погребвали.

Погребални команди като че ли имаше, но далече в тила.

И така, помагам да изнасяме труповете. Замирам до стената на къщата.

Пролет е, по земята се е показала първата зелена трева, ярко горещо слънце. Нашата къща е островърха, с ветропоказатели, в готически стил, покрита с червени керемиди, вероятно е на двеста години, дворът е павиран с каменни плочи, които са на петстотин години.

В Европа сме, в Европа!

Размечтах се и изведнъж през разтворените порти влизат две шестнадесетгодишни германски момичета. В очите им няма никакъв страх, а ужасно безпокойство.

Видяха ме, дотичаха и прекъсвайки се едно друго, се опитват да ми обяснят нещо на немски език. Макар че не знам езика, улавям думите "мутер", "фатер", "брудер".

Разбирам, че в обстановката на паническо бягство са изгубили някъде семейството си.

Ужасно ми е жал за тях, разбирам, че трябва да бягат от нашия щабен двор накъдето им видят очите, при това по-бързо и им казвам:

– Муттер, фатер, брудер – нихт! – и показвам с пръст към втората далечна порта – натам, значи. И ги побутвам.

Тук те ме разбират, тръгват си бързо, изчезват от полезрението ми, аз въздъхвам с облекчение – поне две момичета спасих, и тръгвам към втория етаж при моите телефони, но не минават и двадесет минути, когато от двора до мене достигат някакви викове, крясъци, смях, псувни.

Хвърлям се към прозореца.

На стъпалата на къщата стои майор А., двама сержанти са извили ръцете на същите две момичета и са ги навели ниско към земята, а отсреща – цялата щабна прислуга – шофьори, ординарци, писари, куриери.

– Николаев, Сидоров, Харитонов, Пименов... – командва майор А. – Вземете момичетата за ръцете и краката, полите и блузите долу! В две редици строй се! Коланите разкопчайте, панталоните и долните гащи свалете! Отдясно и отляво, по един, започвай!

А. командва, а по стълбите от къщата тичат и се нареждат в редици моите свързочници, моят взвод. И двете "спасени" от мене момичета лежат на древните каменни плочи, ръцете им са в клещи, устата им са запушени с кърпи, краката им са разтворени – те вече не се опитват да се измъкнат от ръцете на четиримата сержанти, а петият къса и разкъсва на парчета техните блузки, сутиени, поли и гащички.

Изтичаха от къщата моите телефонистки – смях и псувни.

А редиците не намаляват, едни се изкачват, други слизат, около мъченичките вече има локви кръв, а редиците, кикотът и псувните нямат край.

Момичетата вече са в безсъзнание, но оргията продължава.

Гордо опрял ръцете си на кръста, командва майор А. Но ето, изправя се последният и върху двата полутрупа се нахвърлят палачите сержанти.

Майор А. изважда от кобура си нагана и стреля в окървавените уста на мъченичките, а сержантите влачат обезобразените им тела в свинарника и гладните свине започват да им късат ушите, носовете, гърдите, и след няколко минути от тях остават само два черепа, кости и гръбначни прешлени.

Страшно ми е, отвратително.

Внезапно ми се повдига и започвам да повръщам.

Майор А. – боже, какъв подлец!

Не съм в състояние да работя, тичам от къщата навън, без да гледам пътя, вървя нанякъде, връщам се, не мога, трябва да надникна в свинарника.

Пред мене са налетите с кръв свински очи, а сред сламата и свинските изпражнения - два черепа, челюст, няколко прешлена, кости и две златни кръстчета – двете момичета, които "спасих".

(Следва)