СТИХОТВОРЕНИЯ

АВТОР: ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

***    Аз тъмните нощи в дни светли ще обърна,  отрова в свойта кръв безмилостно ще влея,  със сълзи на очи развратът ще прегърна,  дано забравя мисълта за нея.    Крилатите мечти ще злъчно да осмея,  с натегнала глава в немирен сън унесен,  ще пия жадно аз, ще пия и ще пея  на рухналий живот безрадостната песен.    В вертепи сам паднал сред паднали девици,  аз спомените зли в пиянство ще удавя,  играйте си със мен - о хидри и змеици,  и влейте в моя дух очаквана забрава.     ***   Безплодний шумен ден замлъкна.  Самин аз чаках в тъмнината -  че ти далеч от мен замръкна,  сестрице моя непозната.    Че толкоз пролети умреха -  едничък цвят ли не остана?  Донес ми вяра и утеха,  сестрице моя възжелана!    Че в страх безумно леденея  пред първий студ на люта зима -  о, пламък дай ми да се сгрея,  сестрице моя най-любима!       1910   С душа от смътен страх обзета стоим пред твоите врати - о, деветстотин и десета, кажи, какво ни носиш ти?   На наште родни небосклони какъв ти блясък ще дадеш? - На царя нови ли корони от кръв и пот ще изплетеш?   На Такев - фокуси ли нови, а на Малинов - сън блажен? И ти ли в златен съд отрови ще ни поднасяш всеки ден!   През теб Иванчо ли ще сключи в далечно Немско заем нов, а Ляпчев ритник ще получи за свойта пламенна любов?   През тебе пак ли ще се сбират витии смели цял рояк да мислят средства, да прибират на Пижа сетния петак?   О виж, три сорта либерали и народняци чакат ред - към тях, печални, изгладняли, не ще ли он да свърне глед?   На "Дневник" носиш ли машини - ил машинации - на "Час", на "Реч", на "Ден" - богати мини, на "Поща" - вятър от Парнас?   А "Сбирка" с брани-неотбрани все жълт байрак ли ще държи? А Вазов пак ли ще ни храни с патриотически лъжи?   Не ще ли Пенчо крак да метне върху Пегаса, в пот облян, и да зацвърка "неприветно" за някой "сън" и "виден блян"?   Стоянчо тъй ли ще се носи все горд, от труд несъкрушен, и ще изпълня с людокоси колоните на вестник "Ден"?   И ние тъй ли ще живеем кат сянка в есенна мъгла и в суха жажда ще копнеем за нови родни светила?   Пред тебе в таз земя проклета жив огън ще ли затрепти, о, деветстотин и десета, кажи, не носиш ли го ти?!     ЦИКЪЛ СПОМЕНИ II   В тъги родени, тъжни мрат и упования и вяра - о, дни, де свършва наший път, де тъй в безумна изпревара?    В душа ми пламък не оста, над бездна пак стоя надвесен, а как бе дивна пролетта, как светла - пролетната песен!    В душа ми споменът ридай о, плач на ангелите пленни, а как бе дивен китний май с потока негов бистропенни!    В тъги родени, тъжно мрат и упования, и вяра - о, дни, де свършва ваший път, де тъй в безумна изпревара?   (Сп."Съвременник", I, кн.12, 1909 г.)     ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА...   Да се завърнеш в бащината къща,  когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща  да приласкае скръбни и нещастни.  Кат бреме хвърлил черната умора,  ти с плахи стъпки да съ6удиш в двора  пред гостенин очакван радост плаха.   Да те пресрещне старата на прага  и сложил чело на безсилно рамо,  да чезнеш в нейната усмивка блага  и дълго да повтаряш мамо, мамо...  Смирено влязъл в стаята позната,  последна твоя пристан и заслона,  да шъпнеш тихи думи в тишината,  впил морен поглед в старата икона: аз дойдох да дочакам мирен заник,  че мойто слънце своя път измина...   О, скрити вопли на печален странник,  напразно спомнил майка и родина!     ДА СЕ ЗАВЪРТЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА... (TO COME BACK TO YOU DADY'S PLACE...) (английски превод)   To come back to your daddy's place  When quiet day is slowly dying  And silent night's unfolding to embrace  And take the poor and the crying.  To set aside the sorrow's yoke  That you inherited from bitter days,  And waking in the garden with your walk  The precious spark of hopes and prays.    And on the porch to meet an elder lady,  Her shoulder weak-a refuge for your bother,  And in her charming smile-you slowly fading  ind whispering forever "Mother, mother..."  A room to enter, where you've been,  Not long ago for rest and peace,  You whisper words - unheard, unseen -  And in the icon on the wall you seeking ease  I came to see my last sundown  Because my journey's reached the end...    Oh, hidden moans of a traveller not found  The way back to his mother and his land.      ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА... (руски превод)   Вернуться в отчий дом, что был покинут, как только вечер стихнет и погаснет, и ночь раскроет тихие глубины и приласкает скорбных и несчастных. Преодолеть усталость дней недужных и безутешных, за ограду гостем шагнув несмело, тишину нарушить и ожиданья радостную робость.   И, встретив там старуху возле дома, к плечу ее склонить свой лоб упрямый, в ее улыбке раствориться доброй, забывшись, повторяя: мама, мама... Смиренно преступить порог знакомый последнего пристанища и ночи, шепнуть, устало глядя на икону: путь солнца моего теперь закончен, закат я встречу здесь. И звёзды лягут за краем неба, и во тьме утонут...   О, тайный крик печального бродяги, тоскующего по родному дому!     ***    Ела и дай ми свойта радост ясна,  Лъчи обилно в мрачна нощ пръсни,  Ела, в нерадост аз самотен гасна,  Неволен губя свойте златни дни.    Аз ще открия тъмните си тайни,  През звездни нощи ще те чакам сам,  Една ще си в Вселената безкрайна  Ти кат весталка в светъл, хубав храм.    Разсей скръбта на тъмна орисия,  Усмихната и в радост, и в беда,  Най-скъп венец от песни ще ти свия.    О, хубаво дете, дете безгрешно,  Виж, май си веч отива навсегда,  А розата увяхва безутешно.     ***    И все с надежда бяха дървесата  лъчи над тях ден слънчев да пророни,  но в тъмна нощ бе празник в небесата  и сняг обсипа голите им клони.    Замлъкнаха те, в горка скръб замрели,  под бремето на новите одежди -  на бляновете в сетний час съзрели  безплодьето на своите надежди.     ГРИЖА   Пробуждам се - денят в прозорците ми гледа,  на сладосънна нощ прогонил сетний знак.  Днес що ме чака вън - разгром или победа? -  Не знам, но ти, нали, но ти ме чакаш пак?    С оборено чело стоиш на моя праг,  прошарени коси разпуснала в безреда,  проблясва в твоя взор тревожен полузрак.  Излизам - и по мен ти тръгваш смъртно-бледа.    Покрусен в ранина аз сещам твоя дих  при всеки смел подем, при всякое падение;  кажи, след кой възторг горчилки аз не пих,    и колко божества измряха неродени  на страдното сърце в най-пазения кът,  о, Грижа, спътнице в нерад и стръмен път!     ***    Когато нощ се спусне над земята  и морний ден в незнаен край замине,  самин кат плаха сянка в тъмнината  заскитвам аз сред тъмните градини.    И дълго вслушан с трепет непонятен  в словата на кристалното мълчанье,  аз спомням за деня си невъзвратен  и пролетното слънчево сиянье.    Предчувствье смътно болен дух обзима,  избликва кръв из цъфналите рани  и пламва мъката неугасима  зарад искрите, рано разпиляни.    Тогава морен спирам край фонтана  и плача с тях - те мойта скръб дозели, -  оголени върби през есен ранна  и кипариси в сън чела навели.     КРЪСТОПЪТ    Аз помня кръстопът в поля безбрежни,  там с гордо пълновластие Нощта  от всички зли покраища в света  на пир извика вихрите метежни.    От юг потръгна неброима рат,  от север друга с тътен се зададе  и пламнаха сред облачни грамади  усмивките на ужаса злорад.    Аз помня вик, ту сдавен, ту издигнат  безсилно сред тържествения рев,  там пътник на смъртта пред черний зев  ридаеше, от бурята настигнат.    И може би (през рани спомням аз!)  то беше бурята на мойта мъка,  нависнала стоглава и сторъка  над моя свят в един безумен час.    Аз помня как утихна нейний пламък,  като заря на угасен пожар,  и помня, че от моя скъп олтар  не бе остало камък върху камък.    ---------------------------------    Сега понел надежи-мъртвеци,  спасен, аз бродя из пустини снежни  и свойта мощ и пролетни венци  сънувам в полунощи безнадеждни.     КРЪСТОПЪТ (РАСПУТЬЕ) (руски превод)    Распутье помню я в полях безбрежных, там гордо полновластвует лишь Тьма, от всех невзгод укрытая, она на пир сзывает слуг своих мятежных.   На юге рать бесчисленна, встаёт, на севере грохочет громом ада, усмешкою из облачной громады злорадный ужас пышет и ревёт.   Я помню крик. То сдавлен, то ужасен - из торжествующего рёва слышен он - то путник смерти перед чёрным ртом рыдает, обессиленный ненастьем.   И может быть (я вспомню, и не раз) - ненастье то - моих страданий мука, нависло, и стоглаво, и сторуко над всей землёй в один безумный час.   Я помню, как его утихло пламя, - как будто в небе гаснущий пожар, и помню свой разрушенный алтарь, где не осталось и на камне камня.   ---------------------------------   Уносятся надежды-мертвецы. Спасён, брожу я по пустыне снежной, и снятся мне лишь сил моих венцы и слава в полуночи безнадежной.     ЛЕГЕНДА ЗА РАЗБЛУДНАТА ЦАРКИНЯ   Mon ame est une Infante... Albert Samain   I    ... И там, на тоя бряг пустинен,  от вечните води и милван, и терзан,  на вярна стража спрян, един чертог старинен,  един чертог зловещ виши безгласен стан.    В градините, мечта несмела замечтани,  трепти на страх и скръб отровната роса  и в мъртвата вода на мъртвите фонтани  оглеждат своя сън безсънни дървеса.    Стени и сводове спокойна тлен прояжда,  мъх, ситни нокти впил, колоните гнети,  и никой ведър час там радост не обажда,  че никой сребрен рог там празник не вести.    Понявга само в сън безсилен лъх повява,  и в трепета болнав на мигом сепнат стон  проеква тъмна жал по девствената слава  на някой овдовял и обезславен трон...    II    Кой изхлипа в пустошта  на замлъкналите зали?  Тишината ли пожали  свойта пръвна яснота?  Кой на кулата възлезна  и с копнеж ръце простре  към притихналата бездна  на неверното море?  Кой в градината стаи  дъх под черните заслони?  - Своя бряг луната гони  и безмълвие струи...    III   С болката на прималняло цвете  в пазвите на ранна хладина,  ден и нощ аз питам ветровете  и неверната луна:  странници, от път неуморени,  зрящи неизгледни далнини,  не узнахте ли дали над мене  нявга пак ще прозвъни  светлий глас на оня цар далечен,  който след притихнала тъга  в сън ми се яви и ми обрече  неизведени блага,  неизведени блага в страните,  дето ек пресреща всеки зов  и с венци нетленна пролет кити  всяка радост и любов.  Той склони над мен усмивка тиха,  но едва десница ми простря,  зли тъми ревниво го прикриха  в свойте ледени недра.  И дочух аз ласкав глас: бъди ми  вярна - и при теб в уречен час,  минал през моря неизбродими,  пак ще се завърна аз!  Де е той? - Аз чакам оттогава,  аз горя в пожар неугасим -  ту искра сърце ми озарява,  ту мрачи го мътен дим -  и кога в очи ми той възлезне,  мойта скръб безпаметно се рве  в бездните на сладости възмездни,  дето я Грехът зове.    IV    - "Витае трета нощ над водната пустиня  и мрачните скали отекват странен тътен,  за прилив иде час, а ти все бдиш, царкиньо,  и твоят взор гори, от сластен дим помътен.    Дойди и разстели коса дълбокорунна  на мойте колена - привел чело над тебе,  аз кротко ще пристъпя със лютна среброструнна  великата ти скръб пред незаслужен жребий.    Загледано към нас през сплетените клони,  небето ще разкрий предвечната си слава  и твоята звезда несетно ще отрони  то в тихото море на тихата забрава.    Чуй горката молба на своя паж, царкиньо,  отпада дивен взор, от сластен дим помътен -  витае трета нощ над водната пустиня,  а мрачните скали отекват странен тътен."    V    И когато завърши тринощното бдение,  и умора прекърши лилейна снага,  час безумен настава за черни падения,  че потърсва забрава надвластна тъга.    Снела скъпия пояс на румена девственост,  тя пристъпя несвоя, с безтрепетен взор  из чертога заспал и нелепо тържествена  слиза в мрачните зали на мрачен позор.    Тя жаднее - и в мрака, под сводове каменни,  дето властно я чака препълнен потир,  гръд обнажила, броди и в пориви пламенни  рой презрени нероди привиква на пир.    Като мухи зловонни над блатните пясъци  из притулни притони стълпяват се те,  кръвно вино подклажда нестройните крясъци  и греховната жажда неспирно расте.    Утолено догаря тринощно страдание,  че прегръдки разтваря тя с огнена лъст -  през очите й греят тревожни сияния,  но ликува над нея наситена Мъст.    VI    Бурята стръвно изхвръкна  из свойте подводни гнезда,  едва затрептяла звезда  в облаци черни помръкна -  пламък и гръм небеса разлюляха...  - Аз пих сладостта на упойни треви...  "Плаха царкиньо, заспи, забрави -  заспи, забрави!"    Бурята огнено жали  над тебе и твоя позор,  не чуваш ли в хиляден хор  мощни вълни заридали -  ридаят те с твоята мъка несдържна...  - Аз пих сладостта на упойни треви  и мракът чрез мен светлините надви...  "Тъжна царкиньо, заспи, забрави -  заспи, забрави!"    Бяла вълна ще отмие  следите на черната сласт -  и нова, неведома власт -  и нова, неведома власт  утринна шир ще открие  пред взора на твоята бодрост победна...  - Не чакам ни мир, ни утеха, уви!  "Бедна царкиньо, аз плача - заспи, забрави, -  заспи, забрави!"    VII    В предели потайни, в чертог запустял -  сянка на смъртна печал.  Там плаха царкиня от здрач до зори  в плахи надежди гори.  Оглежда се трепетно в нейния взор  морски безбрежен простор  и в него проблясват през тънка мъгла  мачти и стройни весла.    VIII    Денят издига златен щит  над умирените води.  Тъмите слънце победи  и с много сълзи е отмит  позорний спомен в морна памят...    Как властно погледа примамят  безбрежни морски ширини  и в безметежна яснота  потръпват волните вълни -  о, как е светло след скръбта,  която в буря се изплака!    С невинен смях сърцето чака  дори и смътния мираж  на бели корабни платна,  които в синя далнина  ще зърне влюбения паж  и вест желана ще прошъпне...  Царкинята в надежди тръпне!...    IX    И ето - отново три деня в растяща тревога  безцелно изнизваха своите болни лъчи,  и ето - отново над нея, печална и строга,  последната нощ се надвеси...  - Морето мълчи.  О, радост жадувана, радост сънувана, де си?  - Морето бездушно мълчи.    Умора надмогва безсилните свилни ресници,  дим мътен пребулва изгрели за радост очи  и смъртно встревожени вечерни птици  пищят пред незрими завеси...  - Морето мълчи.  О, смърт усмирителна, смърт утешителна, де си?  - Морето бездушно мълчи.    Х    Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня.  Назрели за греха, кънтят греховни бездни,  витае трета нощ над водната пустиня  и блудна мрачина гаси венците звездни.     ЛЮБОВ   Любовта ми се болно усмихна и подире подсмръкна и кихна...   Аз й рекох: послушай ме ти, няма веч да те бъде - прости!   Тъй напразно ще пръскам пари, само гробът сакати цери.   Вместо топли компреси, хинин, да ти дам ли аз хапче стрихнин?   Хайде, миличка, то не боли... Ще го глътнеш без мъка, нали?   Любовта ми се кротко усмихна, а подире подсмръкна и кихна...     ЛЮБОВ ОТДАЛЕЧЕ    Вчера гледаш омърлушен, свесил вежди - сякаш тегнат на душа му Господ знай какви премежди. Днес го срещаш цял сияе - радост жива, и задрънква ти за пролет и за бъднина щастлива. Мислиш, мислиш - недомисляш: - що за чудо?! А път то е толкоз просто - той е влюбен до полуда! Вчера - друг че я обичал - бе научил, днес от нея сто целувки в пликче розово получил...     ЛУНЕН БЛЯСЪК (вариант)   На лунния блясък вълните заливат безлюдния път - край него под бреме превити върбите стърчат.   Лъх ведър нивята заспали облъхва след огнений зной - то сякаш рой ангели бяли разливат покой.   Звезда към звездата полита от свода пустинно-дълбок - далеко ридае и глъхне планински поток.   И в блянове смътни увлечен, аз плувам с безсилни лъчи - и милват ме в спомен далечен две тихи очи.     МАРТЕНСКА СЕРЕНАДА   Сладичко усмихват се звездите в тая тиха полунощ. Вредом са изгасени свещите, сал при тебе свети ощ.   Сам-самичък чакам тук край вази - мрачината ме прикри, тя от майка ти ще ме пази - сладко либе, отвори!...   Аз те чакам, дружке, в тъмнината в буен огън във гърди, с трепет сладък във душата, о, по-скоричко дойди!...   Нек на буйно-чувствена наслада страстна жертва принесем: в мен докато сила има, ти докат си млада - утре може да умрем...   Сладичко усмихват се звездите в тая тиха полунощ - рибче, да използваме нощите, докато в гърдите има мощ...     МИР    По-драг от пролетното слънце,  по-тих от нежния зефир  над нашата земя страдална  дойди - очакван Мир!   Разгрей в сърцата ни утеха,  от бури стрескани безспир  и злат олтар ще ще ти издигнем  дойди! - очакван Мир!    Дойди, след мрачните тревоги  да бъдеш светъл наш кумир  и в нов живот да ни напътваш  дойди! - очакван Мир!     МИСЛИ В МЪГЛАТА   І   На пет-шест разкрача едвам се дървета, здания съзират - мъгла бездънна - силуети край мен изпъкват и замират.   Вървя и мисля: колко лесно в мъглата тежка непрогледна бих могъл - срещнал нещо женско - тъй както ща да го погледна!   И мисля още: колко лесно бих могъл някъде да влезна, набързо нещо да закача и пак набързо да изчезна!   Дочувам шум: деца в мъглата въртят се, крият се, играят... Вървя и мисля: колко лесно ще смаже някое трамваят!   ІІ   Икс-Игрек казваше разпален: - Да, пресата у нас е сила - веднъж в борба излязла люта, кого ли тя не би надвила!   - Да, тъй, но точен за да бъдеш - един набързо го прекъсна, - пред "сила" трябваше да туриш и друга малка дума "мръсна"!   ІІІ   Чел съм нявга, слушал съм да казват славни и прочути мъдрословци на уста с презрителна насмешка, че народът - туй е стадо овци.   Помами ги хитро и след тебе в огъня дори без страх ще дойдат. - Може би! Стада съм виждал често, ала все магарета ги водат!     ***   Насън се с тебе срещнахме, девойко,  кат птичка ти бе лека, бързолетна,  погледнах те и сви ми се сърцето,  че ти любовен взор към мен не метна.    Тръгнахме двама. Де? - Сами не знаем,  граници нямаше за нас. В гората  ний сляхме се, но ти изчезна в нея  и скръб безкрайна ми смути душата.    И тръгнах да те диря, слънце мое,  на тъмний лес из тмата непрогледна.  - Събудих се - с усмивка на устата  се вглеждаше във мен луната бледна.     НА ЗЛОТО...   На злото в безумния бързей, пронизван от ледна мъгла, удавих аз свойте възтързи и морно отпуснах весла.   Напред ли, назад ли се вгледам, не виждам, не помня, не знам и в немощ пред смисъл неведом взор склопвам покрусен и ням.   В тревожна мечта се унасям и виждам през горестен сплин, че в някаква светла страна съм . на бога най-светлия син.     НА ЗЛОТО (СО ЗЛА) (руски превод)   Когда я вдали от причала замёрз и остался без сил - предался тоске и печали, и вёсла со зла отпустил.   Не вижу, не помню, не знаю, плыву я вперёд ли, назад, пред этой неведомой тайной бессильно склоняю свой взгляд.   Теряюсь в мечтах и тревогах, и вижу сквозь горестный сплин, что где-то в чужбине далёкой я - Бога любимейший сын.     НЕПОЗНАТА    Нощ ледена властно се стеле над мен,  и в жажда за радост и ден,  аз чезна по нейните тъмни крила.  - Ела, възжелана, ела!    Рой вихри бездомници глухо тънтят -  пред мене ни завет, ни път, -  на щастие минало призрака блед  покриват забрава и лед.    Ела, възмечтана, и вожд ми бъди,  към светли дни ме поведи -  и песен за вяра и бодрост запей,  страха ми, скръбта ми развей!    Аз с тебе ще тръгна - и бодър, и смел -  към онзи незнаен предел,  да търся всевечни мощни зари -  далеч зад моря и гори.    Ще бъдем ний там възвисени орли  над стръмни гранитни скали -  с огрени от златното слънце чела...  Ела, непозната, ела!     NEVERMORE    Пропасти вечни делят те от мене,  зная, че ти си безкрайно далеч,  но пак като лъч след вековно затмение,  чакам да дойдеш... Ще дойдеш ли?  - Никога веч!   Рано пробуден, с тъги непросветни,  впивам аз погледи в мрака далеч  и с клетви, и жал, безутешно преплетени,  чакам да съмне... Ще съмне ли?  - Никога веч!    Мойте градини Неволята черна  с преспи засипа. Те дремят далеч,  а химни и смях в полунощ обезверена  чакам да трепнат!... Ще трепнат ли? - Никога веч!     НОЩ КЪМ СОЛУН   Пак тъй жадувана нощта се върна и с майчин шепот и милувки свежи съзва на отдих морните войници и жалбите им с кротък здрач замрежи.   Заглъхна Удово, където много стоманни сили през деня кънтеха, снегът на север почерня безмълвно и сънищата звезден път поеха.   И в схлупената, обгорена хижа - чер знак на лихата стихия бранна - ний двама с него пак укрихме свойта умора, в служба на дълга набрана.   Но край огнището у нас отново припламна жаждата неутолима - да си възвърнем с виното и мрака това, що властно ни денят отнима.   И загрубелите ръце не спряха да пълнят чашите - налей! наздраве! - додето яснолик възторг в сърца ни последен тъмен вопъл не сподави.   Поде се сплетен разговор, когато отекват скъпи тайни гласовете и в всеки девствен въздъх на душата сълза от светла скръб проляна свети.   Той спомни нявгашна любов в Женева, аз - своя бурен и отвъргнат полет, а после писахме... "мисли за мене" ..."не спомняй нашата далечна пролет!"   Когато той задряма, аз възлязох на хълма над стаените землянки и дълго слушах Вардар да нашепва на милосърдните среднощни сянки   за тъмнините на нощта вековна, за бликналия ден в тоз край неволен и за настръхналата бъдна среща на двата вражи вихъра пред Солун...     НОЩ КЪМ СОЛУН (НОЧЬ ПОД СОЛОНИКАМИ) (руски превод)   И снова ночь, на землю возвращаясь, шепча в тиши над сонными телами, дает покой усталому солдату, и в сумерках печали застилает.   Заглохло Удово, где днем гремели железным грохотом стальные силы, и только снег во тьме чернел безмолвно, и сновиденья к звездам уносились.   И в тишине землянки обгоревшей, во тьме стихии бранной и жестокой, мы с ним вдвоём остались и укрыли усталость от призвания и долга.   Но, возле очага лишь оказавшись, мы жаждою горим неутолимой - достать вино, и безотрадно скрасить все то, что утром день у нас отнимет.   И руки грубые уже не перестанут стаканы полнить - наливай! да ну же! - пока в сердцах светлеющая радость последние стенанья не заглушит.   Сбивалась речь, когда мы говорили о сокровенном, что хранят в молчанье, и в каждом чистом вздохе, в каждом звуке лилась слеза светлеющей печали.   Он вспоминал свою любовь в Женеве, я - свой полёт, отвергнутый и страшный, ещё - написанное... "помни, верь мне..." ..."не вспоминай весну былую нашу".   Когда он задремал, я вновь поднялся наружу из землянки, и на волны смотрел и слушал я, как тихий Вардар полуночным теням шептал спокойно   о ночи вековой, о дне грядущем в краю невольном, где сгустился вечер, о том, что жаждут два враждебных вихря здесь, под Салониками, скорой встречи.     НОЩЕМ    На лунния трепет вълните  заливат скръбта на безлюдния път.  След ден на позор и на сълзи прикрити  как тихо, как сладостно жалбите спят.    Низ ширните плодни простори  не трепва ни сърп, ни звънтяща коса -  то сякаш сонм ангели с бели амфори  прелитат над тях и разръсват роса.    Далечна звезда се отронва;  пустинно мълчи небосводът дълбок  и чут е вълна как вълната догонва  в прикрития в тревните пазви поток.    Аз тръпна, аз тая, аз плувам  в море от покой и безсилни лъчи  и тъй съм смирен - сякаш повтор целувам  през сълзи целунати нявга очи.     ОТ ФРОНТА   И тук, на новия бивак, пак стария живот захвана - ще се придвижваме ли пак, или ще готвиме отбрана?   Не сме виждали сума дни ни "Българан", нито "Военни известия", а с тях сме ний се не дотам осиротени.   А пръскат разни слухове - агенция "Обоз" не дреме - ту близък мир ще изкове, ту вест за боеве големи.   Французите били се уж с бетон на "Круша" укрепили, а нейде вдясно от Кукуш дошли им н`ам какви си "сили".   В Швейцария се сбрали пак мнозина тежки дипломати и мислили кога и как да кажат: "Стигате гранати,   да почнем с думи да гърмим, та ако ни остане време, ще поразмислим и решим какво решенье да се вземе!"   О-хо-хо-хооо! Ще има край на края - стари хора викат... Стоиле, матарата дай, че ми засъхна пак езикът.   А после тичай и речи  на подпоручик Българанов да дойде тук да излечи и той сърцето си продрано.   Със тоя балсам от Петрич, т.е. черничева ракия, че и без тоя "теферич" нас няма да ни има хич в таз кървава неуправия...     ОТГЛАСИ    Морна и слаба, скърби ме горят.  - Радостен и ясен вий се моят път.  Росните градини скреж и сняг покри ...  - Аз ти обещавам пролетни зари!    Буйните потоци зимен студ скова.  - Аз ще ги разбудя с царствени слова.  Де глави на завет - там ще подслоним?  - Горд и недостъпен храм ще изградим!    Чуй - над нас злокобно вихър пролетя.  - Страж над теб ще бъда денем и нощя.  лъч един не трепва в нощний син покров.  - Слънце ще запалим - нашата любов!     ОТМИНАТА   На младостта й белите цветя не бяха вечерна тъга познали и с тях окитена вървеше тя да буди радост в чуждите печали; в очите й на пламенни възторзи разискряха се пламен рой звезди и жаждаха милувки двете рози напъпили връх нейните гърди.   Тя в златолунна нощ ме позова на празник, на безименни наслади, но неразбрала грешните слова, душата девствена се не обади, че спяха в нея, първи сън заспали, на младостта ми белите цветя -   а днес по нея всеки поглед жали, че те цъфтят, ала повехна тя...     ***    Отново вплетен в страшната ви мъка  о, вечно будни улици в града,  аз пак се губя капка сред кипежа -  на скърби, радост, обич и вражда!     ***   Пак насън видях те аз,  теменужке ароматна,  но защо бе този сън,  о, зорнице моя златна!  Сутринта се сепнах аз  със тъга в сърцето ледна,  че със други беше ти,  а пък ме и не погледна.     ПОЕТ    Оттам, де целий свят отива, той, рано стигнал, се завръща; - пред туй, що другите опива, лице с презрение отвръща.   Уж търси радост, пък - къде е? Да го попиташ, сам не знае, пред хорските очи се смее, а сам пред себе си ридае.   На час по триж се вдъхновява; разправя се със сенки бегли; наместо хляб му дават слава и за това той славно тегли!     ПОЛЕТ   Par-dela le soleil, par-dela les ethers. Ch. Baudelaire   От мръсния лик на суетност вседневна  блажен е тоз, чийто се дух отврати,  разкъсва веригите свои той гневно  и с вихрен полет в небесата лети.    Там жаден за смърт под нетленния блясък  на вечния мир и на вечния ден,  той среща на мълнийте гордия трясък  и пада от царствено щастье огрен.     ***   Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни? - Ах, не проблясвайте в моя затвор, жалби далечни и спомени лишни - аз съм заключеник в мрачен затвор, жалби далечни и спомени лишни, моята стража е моят позор, моята казън са дните предишни!   Помниш ли, помниш ли в тихия двор шъпот и смях в белоцветните вишни? – Ах, не пробуждайте светлия хор, хорът на ангели в-дните предишни - аз съм заключеник в мрачен затвор, жалби далечни и спомени лишни, сън е бил, сън е бил тихия двор, сън са били белоцветните вишни!     ПОСВЕЩЕНИЕ   I    На таз, кoято в нощи мълчаливи  кат призрак свят дохожда в моя кът  и нов живот ми в жилите разлива  и с райска сладост пълни ми духът!    На таз, коя вирее ми в сърцето  и кат звездица в тъмний мрак сияй,  и мойта лодка води сред морето  на щастьето към светлий хубав край!    На таз, коя зарита в скръб безкрайна,  кога в борбата падна аз сломен,  на моят гроб ще дойде в нощ потайна  сълзици да пролее зарад мен!...    ІІ    Когато вишните цъфтяха,  от нежний мирис упоен,  под тях почивах и ветрецът  прах цветен сипеше над мен.    Днес пак отидох, но крила си  над тях простряла бе смъртта  и не с прах вятрът ме поръси,  а с жълти сгърчени листа.    ІІІ    Малинен дъх разпръскват твойте устни,  о, сладък дъх на майските цветя!  И преблажен е, който пръв откъсне  от тях малината на любовта!    Кокичета страните ти покриват,  посипани с брилянтена роса...  Ах! Кой щастливец нощем ще обвиват  къдриците на твоята коса!...    ІV    Скри се златно слънце зад горите,  вредом легна мъртва тишина;  месец бледен мълком в мрачините  си светлика сребърен пръсна!    И ей, тих вечерник се зададе  отдалеко, жаден за покой -  тихо шепнат вейчиците млади  и се свеждат върху гробът мой.    V    Аз ще го запазя - първото писмо,  що за тебе писах - китка от лъчи,  преди ощ сърце ми есен да смрази!  Аз ще го запазя - всеки ден и час  ще го препрочитам с горестни сълзи.    Аз ще ги напиша - първите слова,  що ми ти продума, с огнено перо  връз сърцето страдно - пуст безмълвен храм -  и в живота мрачен - непрогледна нощ -  само те щат дивно да сияят там.    Аз ще я погреба - първата мечта,  зарад теб родена в мълчалива нощ!  Аз ще я погреба в сладка самота  във незнайно кътче и връз нейни гроб  ще посея тъжни есенни цветя!...     ***   Потокът стене в долината,  отеква спомен в всеки звук -  тук нявга двамата със нея  пристъпвахме един до друг.    Валеше тихо, едностайно,  но нас опил бе дивен чар  пред радост първа - щастие незнайно,  пред първа пролет - първи жар.    Ала на устни не изгрея  с години чаканата реч,  че бяхме близко двама с нея  и пак безкрайно надалеч.   На бурни виелици зимни последният отглас замря и в края на робската мъка свобода и радост изгря.     ПРЕДЧУВСТВИЕ    Изнизват се години след години,  аз все напред и все напред летя,  и в адский зной на тъжните пустини  преследвам призрака на любовта.    Венец челото ми не украсява -  от там на струйки кървав пот се лей,  ужасна мъка взорът замъглява,  че за почивка моят дух копней.    О иде час на ужас и тревога,  възпрян на бездните край тъмни бряг -  ръце ще да отпусна в изнемога  и с грозен вик ще литна в черний мрак.     ПРОЛЕТ   Разнасят се облаци черни, топи се последният лед и светлата пролетна радост прониква, пробужда навред.   Грей над нас, вълшебна пролет с прояснени небеса! Мир от теб сърцата молят, както розите - роса.   Тя иде, с венец ароматен окичила свойто чело, и в наште поля и долини лъхти с благодатно крило.   Дай след сълзите забрава, нови дни за мирна слава, нови дни за мирна слава, възвести на родний край!   На бурни виелици зимни последният отглас замря и в края на робската мъка свобода и радост изгря.     ПРОЛЕТНИ ДНИ   В зори зефири светли прилетяват на тънки пеперудени крила и с жизнен сок и сили напояват заглъхнали долини и поля.   В предчувствия за радост непозната пред златна рожба в светла бъднина бдят в сочните прегръдки на земята покълналите вече семена.   А минзухари край потоци чисти във сладострастна дрямка се топят и в чашите им янтарно-златисти предутренни моления кипят.   И щом издъхне пламенна зорница, от изток, празнично заруменен, на лучезарна росна колесница пониса се на път чаровний ден.   Нетленна младост в погледа му свети, от устните му блика аромат, а ранни утринни мъгли, обзети от страх пред възхода му се топят.   И тръгват в упоение лъчите да търсят нецелунати листа, и пълни бездните и висините потокът свеж на жизнерадостта.     ПРОЛЕТНО УТРО    В незнайности прокудила  о, пролет - лед и мраз,  в смъртта живот разбудила -  усмихвай се над нас!    Обливай ти душите ни  с безбрежна светлина,  тъй дълго запокитени  сред нощ и тишина!    Денят ни ден всевечен е,  без бури и мъгли -  един на друг обречени,  кой нас ще раздели?    Вървим и любовта ни е  далеко над света,  безкраен път - сияние  към мир и красота!     РАЗГОВОР В КРЪЧМАТА    - От хорски думи хас не струвай, на свой път, с своите крака! Живей и много не мъдрувай! Сега светът върви така! - Така...   - Жена защо ти й - толкоз много жени всеобщи има днес, ще найдеш място, слава Богу - знай, вятърът е туй свест и чест! - Хм...чест...   - А щом сполучиш да достигнеш на служба в висшата среда, глей нещо едро да задигнеш за запас в напаст и беда!... - Е, да...   - Когато старост пък настане, спокойно почини си - зер тоз свят на теб не ще остане! Какво ще пийш: вермут, амер? - Амер.     ***    Разяжда гърдите ми кървава рана,  отпущат се в немощ ръце...  А в целия свят ти едничка остана  най-скъпа за мойто сърце...    Дойди, успокой ме, дойди - утеши ме,  нерадостен път ме сломи;  сияние дневно е твоето име,  а моето - нощни тъми...    Живота бездушен ме люто измами,  крилата ми светли скова  и с клетви и вопли сред пропастни ями  наведох аз горда глава.    А някога слънчевий блясък обичах,  сънувах победни борби  и в страстно безумье се страстно увличах  сред екнали бойни тръби.    Но рано сподвиха ме скърби без име,  нерадостен път ме сломи;  дойди - успокой ме, дойди - утеши ме,  ден дай ми в среднощни тъми.    Че зее в гърдите ми кървава рана,  отпущат се в немощ ръце,  а в целия свят ти едничка остана  най-скъпа за мойто сърце.     РОЗИ    Злокобни сенки в пътища неради,  отминати, далеч остават те -  и ден из ден, с по-светли изненади  на щастието приливът расте.    Кристалното небе на любовта ни,  знам, няма бурята да помрачи  и кът един дори не ще остане  в сърце ми, непрепълнен със лъчи.    В градини пролет радостна полъхна -  слана и преспи ли ще ги смутят? -  Възкръсна моя ден, нощта издъхна  и розите цъфтят, цъфтят, цъфтят.     САМОТНИЦИ   Самотен бор на върха - страж забравен, терзан от буря и горен от жажда, аз чух възрадван твоя стон сподавен в часа, когато бурята се ражда - и върна ли се нявга в праховете на силний град и в гмежа сам остана, утешно твоят спомен ще ми свети и ще успива всяка нова рана.   Че в свойта горда мъка аз ще зная и друга мъка, други стон сподавен, пронесен и затихнал сам в безкрая, самотен бор на върха - страж забравен!     СПОМЕНИ   І    Не бе отдавна: в златен миг  от тежък сън се сепнах аз -  а сякаш бездни-векове  изминали са оттогаз.    С огрян от радост ведър лик  чух зов към светли бъднини  и край незнайни брегове  съзрях притихнали вълни.    Пред мен животът млад разкри  нетленната си красота,  поръсен с бисерни зари  от слънцето на пролетта.  Аз знаех - радост ме зове  и пак и слаб, и ням стоях,  с вковани мисъл и език  от тъмен смут, неволен страх.  Не бе оттдавна: в златен миг  от тежък сън се сепнах аз -  и сякаш бездни-векове  изминали са оттогаз.  ІІ  В тъги родени, тъжни мрат  и упования, и вяра -  о, дни, де свършва наший път,  де тъй в безумна изпревара?  В душа ми пламък не оста,  над бездна пак стоя надвесен,  а как бе дивна пролетта,  как светла - пролетната песен!  В душа ми споменът ридай  о, плач на ангелите пленни,  а как бе дивен китний май  с потока негов бистропенни!  В тъги родени, тъжно мрат  и упования, и вяра -  о, дни, де свършва ваший път,  де тъй в безумна изпревара?     СТАНСИ I   С нечути стъпки в тъмен край отмина денят, донесъл зной и знойна жад, и свела небесата, нощ пустинна лей сълзи над притихналия град.  И в тая нощ, на тебе посветена, под ромона приспивен на дъжда, заспива печалта ми, озарена от спомена за твойто първо Да.   (Сп. "Българска сбирка", год. XVII, кн.3, 1910 г.)     СТАНСИ II   Долетял из презморски страни, страстен дъх ме унася, упива... О, не бе ли тъй сладък дъхът и на първата пролет щастлива?  Спомен тъмен тревожно сени радостта ми, о, вихрено време! Тез цветя, окол мен що цъфтят, пак ли есенник лих ще отнеме?   (Сп. "Българска сбирка", год. XVII, кн.3, 1910 г.)     СТАРИЯТ БИВАК   на Д. Т. Калфов   Някога ний бяхме там отвъд - в оня тих и слънчев край, отдето Струма морна от далечен път, праща първи поздрав на морето. Там сред плодната зеленина на лъки, от златен зной горени, спомняха разгромната война само хижите обезлюдени. И от призори до първи сън  стъпките на рой сурови войни, като тежък непрестанен звън, тръпнеха сурови и нестройни. Всеки завой там ни бе познат, всеки кът - тъй горестно възлюбен, сякаш всеки - в този малък свят бе намерил своя свят изгубен... Но един и в сън нечакан час нашия притихнал сън разсече - тръгнахме... нощта бе пак пред нас, ясний ден - тъй блед и тъй далече. (Помня, че през тази нощ на юг странна скръб вещаеше луната и при всеки стон и всеки звук звънка бе и плаха тишината.) Ето ни сега на други бряг... Друг - брегът, съдбата - все еднаква... Близката долина лъха мрак и дъждът, скърбящ и тих, потраква по палатките... Аз пак съм сам и мечта тъжовна ме увлича в стария бивак, пустинно ням, който в тази тежка нощ прилича на едно сърце... Къде са те - смелите ръце, гърди железни?... Бурен в знойните лъки расте и в безименна забрава чезне споменът за оня слънчев кът, дето жадните за радост тиха в дни на много кръв и много смърт мирен сън и мирни скърби пиха...     СВЕТЪЛ СПОМЕН    Светлий спомен за теб е кат книга любима -  денонощно пред мен е разтворена тя...  Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя,  сляп за тъмната нощ и злокобната зима.  Всеки ред буди в мен непознати мечти,  на безбройни слънца грей ме трепетът златен,  ти се носиш над мен като лъх ароматен  и сърцето ти в блян до сърце ми трепти.  И живеем в страни, чийто мир не смущава  ни суетна мълва, ни гнетяща печал;  любовта ни е чист, непомътен кристал  и със звездни венци вечността ни венчава.  Там летим и цъфтим сред цветята - цветя;  окрилени души нивга страх не обзима...  Светлий спомен за теб е кат книга любима,  - денонощно пред мен е разтворена тя...     СВЕТЪЛ СПОМЕН (СВЕТЛАЯ ПАМЯТЬ)  (руски превод) В светлой памяти ты - будто в книге любимой, день и ночь предо мною раскрыта она... Я в цветущих лугах, я в сиянии дня, но со мною лишь ночь и зловещие зимы. В каждой строчке - мечтания свет уловим, жар бесчисленных солнц согревает ладони, надо мной ты витаешь как дух благовонный, будто к сердцу мне тянешься сердцем своим. И живем в стороне, где покой не калечат Ни людская молва, ни земная печаль, Здесь любовь так чиста, как прозрачен кристалл, И с плеядой созвездий повенчана вечность. Там летим и цветём мы в цветении дня, окрыленные души, бесстрашно летим мы... В светлой памяти ты - будто в книге любимой, день и ночь предо мною раскрыта она...     ***   Ти смътно се мяркаш из морната памет, кат бродница сънна в бездънна гора - аз тръпна след тебе и тръпно ме мамят в мъглите вечерни две черни пера. След сетната среща да срещна забрава, подемах се, падах и страдах навред. Нощта ме разлюби, денят отминава, ни радост донесъл, ни весел привет. И ето, погребал в тъга непобедна надежди и младост в безрадостен склеп - аз гасна, аз гасна с утеха последна - на спомена в здрача и плача за теб.     ТРАГЕДИЯ   Тя беше родена във Варна, той беше роден в Кюстендил, тя беше момичка коварна, той - дядо наивен и мил. Венчаха се в Стара Загора, роди им се в Русе дете, но в Ловеч ги срещна Раздора и там се разведоха те. Дълбоко и страшно обиден, че Маят му малко цъфтя, замина той нейде към Видин, а нейде към Хасково - тя!     УСМИХНАТИ ВЪЛНИ   Усмихнати вълни край цветни брегове - с протяжно-сладък звън настъпя златний ден - из тайни далнини глас нежен ме зове... - Що значи този сън, тъй странно замъглен? Не си ли това, море на мойте дни, утихнало в нощта след бурний свой кипеж, и с пламенни слова към светли бъднини, възлюбена мечта, не ти ли ме зовеш? Нима ще бликне пак в гърди предишна мощ, ще вдигнат ли чела цветя на пролетта, отхранени сред мрак, повехнали сред нощ, под ледните крила на скръб и самота? Да вярвам ли?...Вълни край цветни брегове, с протяжно-сладък звън настъпя златний ден. Из тайни далнини глас нежен ме зове... - Що значи този сън, тъй странно замъглен?     УСМИХНАТИ ВЪЛНИ (УВОЛНЫ УСМЕХАЛИСЬ) (руски превод)   Волны усмехались в зелени прибрежной, золотилось лето, и звенели птицы, слышался из тайной дали голос нежный, но с чего мне этот странный сон приснился? Не с того ль приснился, что морская гуща в бурю откипела в сумрачном обличье, жаркою десницей светлых дней грядущих, зов мечтаний смелых, ты ли меня кличешь? Может быть, вернётся в грудь былая сила, и лесные травы сил весной накопят - сохнут ли без солнца, вянут ли в трясине, спят ли под крылами одинокой скорби. Волны усмехались в зелени прибрежной, золотилось лето, и звенели птицы, слышался из тайной дали голос нежный, но с чего мне этот странный сон приснился?     УСТРЕМ    Химн от арфа златострунна,  прозвучала под ръцете  на пробудената пролет,  пълни с радост целий свят;  и сред звуците кристални,  в росни, светнали долини,  минзухари подранили  и кокичета цъфтят.  В светлий празник на живота  чезнат скърби и съмнения,  бликват сили спотаени  в жадно чакащи гърди;  златни сънища душата  на крилата си понасят  в лучезарните предели,  дето бързат устремени  размразените води.     В ТЪМНИЦА   О, неволя - да крееш на неволите раб, да възпламеняваш и тлееш - ту всесилен, ту слаб. Тук обжегнат от зноя, там помръзнал в студа, надломяван от своя и от чужда вражда. Да тъгуваш по скрити, неизгрели слънца, сам понесъл тъгите на мильони сърца. Като воин в тъмница да не можеш - пленен, да развържеш десница в гняв безумно-свещен.     ВИДЕНИЯ   В градината аз чух риданья и проклятья, в градината видях крилата на смъртта - на горест безотрадна в студените обятья там плачеше брезата за своите листа. В гърдите си аз чух проклятья и риданья, в гърдите си сетих безкрайна пустота - сред гробища пустиня, от бледний лъч огряна, там плачеше душата над сетната мечта.     ЗИТО Четирибуквено, двусложно, резливо, тънко като шиш, мълвяно, кряскано тревожно ти вред в ушите ми звучиш. Как гордо въздуха разтресе ти, щом напуснахме Бургас, и "Нилос" плавно ни понесе към въжделената Елас! Когато бунта на червата смути тревожно моя дух, пак теб - спасително в бедата, над морските вълни аз чух. На Дарданелите заспали смутихме с теб покоя лек, и пак от теб скалите бяли стозвучен пратиха ни ек. Край Лесбос, с чаша във ръката, сред рой ухилени глави, аз видех Дафнис в далнината на Хлоя "Зито" да мълви. В Пирея слисахме тълпите, но не със своя бесен вик - а с туй, че викахме те, Зито, на чисто елински език. ... И ако ти със нас не беше в Атина, Зито, Господ знай, какъв ли неочакван щеше приемът ни да вземе край. Защото кой ли с жарки чувства без теб би нейде реч държал за древногръцките изкуства и всебалкански идеал? И кой без тебе, Зито свято, би видел славния Партенон, би смукал в "Сплендид" рацинато и спал безплатно в "Аполон"? Нима без теб не бих се вглеждал в две черни хубави очи, в ума си стихове нареждал, пиян от винните лучи? Та кой би спомнил за Сократа, та кой би губил своя глас, ако в скръбта на веселбата не беше ти навред при нас? Ех, Зито, Зито, дума сладка, ех, Зито, пълно с благодат, отде-наде ти в толкоз кратко вековний враг превърна в брат? Коя бе таз вълшебна сила, що вля в теб светлий елексир, та триста Ганьовци опила, им даде толкоз келепир? Че ето на, и тук, в София, пак ти душите осени, да спомнят чудната магия на чудните атински дни! И може би таз нощ честито мнозина морни, като спят, в съня си тих дочуват "Зито!" и чаши шумно да звънтят. А утре не един ще дири пак някой "Сплендид" - земен рай, че Ганьо харно туй намира - на чужда сметка да гуляй. Уви, напразно! Ще догаря той, за "гуляйчец" настървен, и безутешно ще повтаря: "Не е Великден всеки ден!" Четирибуквено, двусложно - символ на десет златни дни, ту миловидно, ту тревожно о, Зито, Зито, престани!     ЖЪРТВОПРИНОШЕНИЕ В зори разискрен, брачний пир угасна на морна вечер в тихите вълни, и над сърца ни бог на жажда властна крила широки властно наклони. И мълком влезли в сънните покои, де други пир ни готвеше нощта, сами свалихме ний венците свои и смутно спряхме - жад и нагота! Той, властен и весталка да прелъсти, пристъпи - и не сетих аз кога вля сладък пламък в самите ми пръсти, впил в огнен обръч моята снага. Аз чух възтожни устни да се впиват по мойте бели свежи колена, и вопли пламенни да ме заливат като вълната - пламенна вълна. И в буйно пожеланье взор извила, в кръвта си чула химна да звучи, аз паднах нежна - и със сетна сила протегнах устни и закрих очи.   ----------------------------------------   Когато сепнах клепки уморени, по устните ми лепнеше нектар, и бледен дим се виеше над мене, като над новоосветен олтар.     ЗЛАТНА ПЕПЕЛ Поведох те низ пътища потайни  на своя храм към скривания вход -  убих девствеността на свойте тайни  и поверих ти целий си живот.  И казах: - Похищавай плод след плод,  за тебе брани, никому незнайни -  на скръбна нощ под глъхналия свод,  на утрото в усмивките безкрайни.  Ела, презри мъждения и дим -  на първий жар отдай се до забрава,  и нека тъмен страх не те смути,  защото ние няма да скърбим!  - Знай, златна пепел винаги остава,  кога сред огън младост отлети.

***    Аз знам, че когато се нявга пробуди  душата ми, пътница морна заспала,  часът на великата горест ще бъде  по радост завинаги вече умряла.    Аз знам, че в очите й ужас предсмъртен  ще пламне и горко тогаз ще трепери -  ще види кристалния извор размътен,  в руини чертога свой тя ще намери.    Цветята увехнали прах ще покрива  и бурен навред вместо рози ще никне.  Напразно тогава сълзи ще пролива -  безмълвие, мрак ще се неи откликне.    Аз знам и самин във самотност живея,  че страх от шума в тишината ме куди -  душата си в сладостна дрямка люлея;  дано се тя никога веч не пробуди!     ***   Кристална нощ. Стоя под гранките,  заспали на ароматни дървеса,  и вслушвам се в нощта,  о, моя хубава мечта!    На твойта стая в светналий прозор  аз впил съм огнен взор,  дано те зърна там,  о, дивен плам,  блестящ в душа ми, теб посветен храм!    И ти се мярна - призрак, изтъкан  от лек ефир;  и сладка радост в мен цъфна,  ала изгуби се за миг и пак  обзе душа ми страшен мрак...    Кристална нощ. Стоя под гранките,  заспали на ароматни дървеса,  и вслушвам се в скръбта,  запяла в моите гърди!  И чезна аз без теб, о, моя хубава мечта.     ЛЪЧ    Обичам те кат първи лъч - росата,  роса на мойте злачни широти! -  Кат ястреб смел, изгубен в небесата,  душата ми към твоя свят лети.    Желая те кат ручей лих - покоя,  покой да влееш в бурите ми ти.  И търся те и в тъмний мраз, и в зноя,  и в бездни, и в призвездни висоти.     ЛЪСТ   При всяка извивка неволна на моя стремителен път, пресрещаш ме хищно-разголена с цветята на своята плът.   Почивка за пътници морни, за бодри - коварна вълна, в скрижалите твои разтворени аз гибел прочитам, жена!   Властта ти на демони власт е, в гласа ти заплаха трепти, че в сока на светло причастие отрова си капнала ти.   Венците на пролети китни ще свехнат, насипани с прах, а с тях и мечтите, покитени в раздола на смъртния грях.   И в глухия мрак ще въстане - над сипеи страшна луна - скръбта пред велико познание, ала и пред гибел, жена!   При всяка извивка неволна на моя стремителен път, не спирай ме хищно-разголена, рабиньо на жадната плът!     КОПНЕЖИ    І    В утрен час из прашний полски път  вихрен кон размята буйна грива -  млад юнак си в родний край отива.  Ах, къде е моят роден кът?    В полский шир хей там далеч в мракът  трепна огън - пътници нощуват, -  с глъч и смях за родний кът пътуват.  Ах, къде е моят роден кът?    Три дни веч не спира ощ дъждът,  мрачна есен висне над земята -  мрак и мъка стягат ми душата.  Ах, къде е моят роден кът?    ІІ    Брезите сладостно заспали,  облъхва трепетно нощта,  и от клоне им погрозняли  се ронят златните листа.    Самин загледан в небесата,  звездите огнени следя,  и в техний рой, с копнеж в душата,  аз търся своята звезда.    И блян ме сладостен люлее  за оня лучезарен край,  де вечно щастие владее,  де вечна красота сияй.    И де животът свиден ден е  и цветна пролет - младостта...  От тъмните брези над мене  се ронят златните листа...     ГОРА   Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли, меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра, виши колони непреклонни успокоената Гора.   Там дремят приказки старинни, там тае звънка тишина и в безответните й скути, като вълна подир вълна, заглъхват хоровете страстни на многогласното поле и подслон верен в час вечерен намират морните криле.   И знае пътникът отруден, че в презнощ тръпните листа с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта,   в зори низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим, пред него повтор ще въстава животът ласкав и любим, а денем, лик когато свежда над примирената вода - ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.   Че дълги дни към хубост вярна в набег безцелен устремен той вред в полето е настигнал следите на предвечна тлен и сам е свърнал - на Гората в съкровищните самоти, последна радост да изведа, последна скръб да приюти...   Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли, меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра - виши клони непреклонни успокоената Гора.     ЕЛЕГИЯ ЗА ЛИТЕРАТОРА   Душа, душа, осъждана на честа карантина, на пирове посрещана със присмех и трохи. Ти чиста бе кат росния и светъл дъх на крина, но щедро те попръскаха рой псета и мухи. И днес с една бакалница стоиш ти смъртно плаха - откъснат лист от книгата на гордата печал - и чакаш ред до мазните теглилки на тезгяха да свият в теб... вмирисан кашкавал!     ДИШАМ СИ   (Пиянска трагедия)   Действие І   Седя у "Кирчо" сам-сами и пия си на вересия. Неделна вечер е - шуми по улиците и площади вън столичната голотия... Седя у "Кирчо" сам-сами. Уви! Неделните наслади не са ярем за мойта шия, която друг ярем сломи... Седя си, дишам си - и пия.   Действие ІІ   Без път, без цел в Курубаглар дошъл съм негли да изстрадам докрай скръбта си. Мраз и жар избиват ме... и - вик в стомаха: полей я таз тревица млада! - О, нов вулкан в Курубаглар! Въртя се като птица плаха - их! Невидяло се макар! Въртя се, дишам си - и падам...   Действие ІІІ   До дома някой непознат по късна презнощ ме довлача - напипвам празния креват и лягам морен, несъблечен - ще спя! Недейте ме закача! Иди си, братко непознат! Но ето образа далечен на мойто минало - във здрача! Уви! И аз бях горд и млад! Уви! Пропих се толкоз млад! Лежа си, дишам си - и плача...     БОХЕМСКИ НОЩИ   І   За утре щедро ми обричаш нектар във сребърни потири... О, зная - много ме обичаш и не обричаш на шега, не не е лошо и сега да хвърлим още две-три бири... А?   За утре пури ми обричаш, цената на които пари... О, зная - много ме обичаш и не обричаш на шега, но не е лошо и сега  да свием още две цигари... А?   За утре щедро ми обричаш палати - блясък и омая... О, зная - много ме обичаш и не обричаш на шега, но не е лошо и сега да пренощувам в твойта стая... А?   ІІ   Понеже Случаят благоволи и тази нощ да бъда без квартира, пък аз съм уж поет и мойта лира настинала би в нощните мъгли -   ще ида аз в участъка и там ще кажа на любезните стражари: здравейте, мои братци и другари, на Аполона за кашмер и срам!   Дойдох, обезквартирен във нощта, да спя под ваште хъркания мъжки и да получа наниз гнойни въшки, кат жрец на истинската красота!   И те ще ме приемат с усмех благ, до дън-душа честито-умилени - и ще напишат критика за мене под формата на полицейски акт.   ІІІ   Всички сме дошли на свят точно по еднакъв начин, ала не за всеки врат същ хомот е бил назначен. Трябвало би например аз да имам тлъста рента, а пък оня тлъст банкер да живее хента-пента.   Но над нас ръка прострял някой много зъл присъди: нему - глуп, но мазен дял, мене - умните оскъди. Мене - пържени ребра, нему - шницели изрядни. Мене - гладната зора, нему - хубавото пладне.   ІV   "Послушай ме - две думи само!" - Отдавна няма дъжд ни капка. "Зле правиш с туй "насам-натамо"! - Виж оня там с каква е шапка!   "Жесток и страшен е живота!" - У, тук вони на гнили круши! "Пък ти я караш "през просото"! - Пък там се сбиха двама души!   "Смисли се, нявга ще се каеш!" - Тцъ, тцъ - иди ги разтървавай. "Но слушаш ли, или нехаеш?! - А, слушам, слушам - разправлявай!     ***   Аз горд напусках твойта мирна стряха  и тръгнах в нови пътища световни,  че нови сили в моя дух изгряха -  за теб размирни, смели и греховни.    Теб блазнеха те къшеи оскъдни  на жалка корист жалките услади,  мен - светлината на победи бъдни  и трепета на сили вечно млади.    Без дом - аз срещам бурята с тревога,  но свято пазя своите скрижали.  И да се върна пак при теб не мога,  че ний едва ли бихме се разбрали.    Спи, тихо спи в забрава безметежна  и опрости ми, вест дочул за мене,  тъй както сънната скала прибрежна  на свойте чайки светло окрилени.     АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА...   Аз искам да те помня все така: бездомна, безнадеждна и унила, в ръка ми вплела пламнала ръка и до сърце ми скръбен лик склонила. Градът далече тръпне в мътен дим, край нас, на хълма, тръпнат дървесата и любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим.   "В зори ще тръгна, ти в зори дойди и донеси ми своя взор прощален - да го припомня верен и печален в часа, когато Тя ще победи!" - О, Морна, Морна, в буря скършен злак, укрий молбите, вярвай - пролетта ни недосънуван сън не ще остане и ти при мене ще се върнеш пак!   А все по-страшно пада нощ над нас, чертаят мрежа прилепите в мрака, утеха сетна твойта немощ чака, а в свойта вяра сам не вярвам аз. И ти отпущаш пламнала ръка и тръгваш, поглед в тъмнината впила, изгубила дори за сълзи сила. - Аз искам да те помня все така..     АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА... (руски превод)   Храню тебя такой, как ты была: бездомной, безнадежной и унылой, - огонь ладони в руку мне вплела и скорбный лик свой к сердцу мне склонила. Дрожит в тумане город далеко, а здесь дрожат стволы цветущих вишен, и будто вся земля любовью дышит, где наше расставанье пролегло.   "Я рано пробужусь, и ты приди, и принеси ко мне свой взор прощальный - его припомнить, верный и печальный, в тот час, когда Она здесь победит!" - О, Морна, Морна, бурей смят ковыль, оставь мольбы, и верь - весна случится, ушедший сон уже не возвратится, и вновь тогда ко мне вернешься ты!   Над нами ночь сгустила небеса, и тянет сети мрака, лишь осталось мне в утешенье ждать седую старость, а этой вере я не верю сам. Огонь твоей ладони отпылал, уходишь, в темноту свой взор вонзила, и даже слёзы потеряли силу. Храню тебя такой, как ты была.     ЧЕРНА ПЕСЕН   Аз умирам и светло се раждам - разнолика, нестройна душа, през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша.   Призова ли дни светло-смирени, гръмват бури над тъмно море, а подиря ли буря - край мене всеки вопъл и ропот замре.   За зора огнеструйна копнея, а слепи ме с очите си тя, в пролетта като в есен аз крея, в есента като в пролет цъфтя.   На безстрастното време в неспира гасне мълком живот неживян, и плачът ми за пристан умира низ велика пустиня развян.     ЧЕРНА ПЕСЕН (ЧЕРНАЯ ПЕСНЬ) (руски превод)    Как только я умру - я вновь рожден, Душа нестройна и столика. Что непрестанно созидаю днем - то ночью разрушаю мигом.   Мечтаю о смиренно-светлых днях - грохочет буря в тёмном море. Зову ненастье - а вокруг меня стихают шум и разговоры.   Встречаю на заре рассвет лесной -  а он и ослепляет вовсе. Я чахну, будто осенью - весной, и как весну встречаю осень.   И время беспристрастно, и летит, и неживая жизнь в нём меркнет,  а плач мой о пристанище в пути развеян по пустыне смерти.     ДАЛЕЧ...    Далеч над мъртвите гори погледна мъртвата луна  и пред очите ми разкри скръбта на тиха равнина.    Напразно дирят път очи, напразно чака жаден слух -  просторът царствено мълчи - навеки сляп, навеки глух.    Понявга само тръпен хлад разбужда сънните треви  и някой страшен и злорад слова загадъчни мълви.    Аз дигам сепнато глава, сърце ми свиват страх и мраз.  Потръпвам, спирам се, зова и мре без ехо моят глас.    Като лампада в мъртъв храм погледна мъртвата луна -  и аз бях слаб, и аз бях сам, сред пълна с бури тишина.     ***    Долетял из презморски страни,  страстен дъх ме унася, упива...  О, не бе ли тъй сладък дъхът  и на първата пролет щастлива?    Спомен тъмен тревожно сени  радостта ми, о, вихрено време!  Тез цветя, окол мен що цъфтят,  пак ли есенник лих ще отнеме?     ЕДИН УБИТ   Той не ни е вече враг - живите от враговете бурна ги вълна помете нейде към отсрещний бряг.   Ето, в хлътналия слог легнал е спокойно бледен с примирена скръб загледан в свода ясен и дълбок.   И по сивата земя, топлена от ласки южни, трепкат плахи и ненужни с кръв напръскани писма.   Кой е той и де е бил? Чий го зов при нас доведе, в ден на вихрени победи да умре непобедил?   Клета майчина ръка, ти ли го в неволя черна с думи на любов безмерна утеши и приласка?   Смешна жал, нелепа жал, в грохотно, жестоко време! Не живот ли да отнеме той живота свой е дал?   И нима под вражи стяг готвил е за нас пощада? - Не, той взе що му се пада, мъртвият не ни е враг!     ИЗПОВЕД   Аз имах кръчма на широки друми, там уж на отдих, уж на сладки думи отбиваха се "гости" шумен рой.   И кат кръвта ми буйно и червено - аз щедро леех вино, подсладено ту с песни и шеги, ту с рев и бой.   Но нижеха се дните и в забрава, не сетих аз, че вино не остава, и неповолно стигнах до фалит.   Тогава мойте "гости" се събраха и дълго безпощадно ми се смяха, защото бяха пили на кредит.     КИХАВИЦА   Пър-пър, Хасане, изгоря ти чалмата!   МЕЧТИ   Из пустинната алея, дето нявга двама с нея в полунощен час дълбок, вгледани в една звезда, дадохме си свят оброк да се любим навсегда - скитах сам.   Ненадейно там до мен някой кихна в тъмнината...   И замаян, и смутен, взрян в очите на луната, аз попитах ужасен: в тая нощ печално-тиха, в тоя късен, злобен час кой посмя да киха?   В миг отгадка лучезарна мойта мисъл освети и се сетих аз тогаз, че, настинали отзарна, в тоя кобен, злобен час кихат моите мечти.     КРЪСТОПЪТ НА БЪДЕЩЕТО    Сред вековни, неспирни борби,  на уречен, свещен кръстопът  ще се срещнат две вражи съдби.    Неспокойни на стан ще се спрат  там два свята. - Далечни тръби  в притаения мрак ще зоват.    И ще кажат едните тогаз:  "Ний вещаем безбрежен простор -  волността, светлината са с нас!"    Ще откликнат: "Прогнилий затвор  нам е драг, с своя ужас и мраз -  на отчаян ний идем отпор!"    И ще бъде тържествен часът,  дългочакан след глухи борби,  час на светла победа и смърт.    Под напевът на бойни тръби  в царствен блясък ще пламне светът.  О, бой сетен на вражи съдби,    O, далечен, свещен кръстопът!     КРИЗА    Шум се дига, шум до Бога, шум и крясък, шум и бяс, цяла София в тревога - ето кризата у нас.   Шефове дебели, мазни край палата се въртят, с новини разнообразни вестникарите крещят.   Тоз погалил, тоз зарязал, тез ще дойдат! Не! Онез. Входът някому показал, другите поканил днес.   Всички ощ неуморими три нощи веч как не спят. Мигат ли и пред очите им все се кокали въртят.   Ходят, питат като в съне, не усещат глад, ни мраз. Всички днес са кат на тръне - ето кризата у нас.   Само ние хич нехаем със оръфаний балтон, само ний не щем да знаем, че в червения салон   разни планове се сплитат зарад нов за нас ярем... Хатовете там се ритат, ний "магаретата" мрем!     МИГ   Дали се е случило нявга - не помна, не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен, аз плувах самин из тълпата огромна на някакъв град огрешен и позорен. Над мене, замръзнало в мисъл безумна, небето немееше странно далече, а долу се носеше музика шумна от стъпки, от смях и преплетени речи. Но горди и сластни очи не зовяха на уличен пир мойте жажди смирени - мъжете там хилави воини бяха, жените - отвъргнати, неми сирени... В миг глуха вълна над града се пронесе, в миг всичко в заглъхналост странна потъна, аз сетих и страх, и молитви в сърце си и видех света като пропаст бездънна. Незрими води, с глух и таинствен ромон, заляха съня на безбрежия неми и нямаше там ни надежда, ни спомен - и нямаше там ни пространство, ни време... И с поглед стъмен от предсмъртна замая аз плахо превих колена прималняли, помислих, че някакъв глас ще вещае незнаен завет из незнайни скрижали, че някакъв бог умилен ще разкрие, след толкова дни на безумства метежни: защо е тъй горд и надвластен, а ние - тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни! Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна великият миг на великото чудо, нов суетен стрем из тълпата ме тласна, мечтата смени безпощадна пробуда - и ропот, и смях в тишината нахлуха... "Пиян е, безумен е!" - някой прошушна... Аз станах. - Небето бе празно и глухо... Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.     МИГ (руски превод)   Случилось ли, случится ли когда - не ведаю. Печальный и бессонный, я снова покидаю города, погрязшие в бесчестье и позоре. И надо мной немеют небеса, задумавшись о чём-то неизвестном, а снизу раздаются голоса и громкий смех, и пьяный шум оркестра. Не утолят ни жажды, ни забот пиры на площадях, народа полных - мужчины там не воины, а сброд, а женщины порочны и безмолвны. Но всё глухой волной накроет вдруг, и смолкнут города в тиши безвестной. И в сердце - страх и трепет, а вокруг - лишь света распахнувшаяся бездна. Потоки вод стремятся к тишине, в бескрайних снах молчания светлея, где нет надежд и нет прошедших дней, где нет пространства и застыло время. Предсмертному забвенью - свой черёд, и, может быть, тогда с иной скрижали далекий голос заповедь прочтёт, неведомую память воскрешая. И, может быть, тогда печальный Бог раскроет после стольких дней мятежных, за что так горд и властен он, и строг, а мы - бессильны, слабы, безнадежны. Увы, напрасно - не случился он, великий миг чудесного забвенья, и снова шум толпы вокруг, а сон сменился беспощадным пробужденьем. И кто-то, вторя шумным голосам, - "Дурак, напился!", - мой покой нарушил. Я встал. Глухи и праздны небеса. Я зарыдал. Толпа, как лёд, бездушна.     МОЛИТВА    Сложи ръка на мойте устни,  когато, морна да блуждае,  крила душата ми отпусне  и безутешна възроптае;  сложи ръка и запази ме!  Да не надвие скръб безмерна,  и в гняв, и в горест твойто име  с похулни думи да зачерна!     НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ    На робска нощ под свода черен,  за участ царствена роден,  кат слънце тръгна ти - уверен,  към подвига на своя ден.    И хвърли зрак в предел безплоден,  де гаснат болно лъч по лъч,  де всеки трепет благороден  замира в кипналата злъч.    Там тма слепци обезумели  към теб похулен рев изви -  презрений хищно те прицели  и нищият те уязви.    Но, жрец и воин на живота,  ту благ, ту огненожесток,  ти горд възлезе на Голгота  и не отрече своя Бог.    Сам си съдбата изпревари  и там, де нявга на скръбта  димяха черните пожари,  днес светят мощ и красота.    Че ден за химни ти дочака,  дочака жътва в своя ден -  и като слънце слезе в мрака,  от блясък царствен озарен.     НА "БАЩАТА"   От теб научих, татко наш, че трябва от всяка земна скръб да се оставя, да се тревожа "колкото за хляба" - и пред виното сметки да не правя.   От теб научих, татко, че загазя до шия, който дири вред кредити, и че най-после в брачна примка влазя и най-изпечения пред жените.   Но научи ме, татко наш, що тряба - за да се срещаме с глада по-рядко, да не намирам силна всяка баба и лъчезарно умна всяка патка!     НА СЕБЕ СИ   Родих се аз по Връбница, през Марта (не помня: в тъмна нощ или през ден), и близо четвърт век откак живея, а се не знам защо съм аз роден.   Детинството кат сън премина: ту в радост, ту в преглъщани сълзи; в училището тройки получавах и даскалите считах за врази.   Щом свърших, тежка служба си намерих, по два-три гроша на продряман час, но скоро видех сам, че служби царски съвсем не са за хора като нас.   И впуснах се във жизнената битва да търся слава чрез книжовен труд, но тъй като май славата не храни, аз неведнъж обръщах се на шут...   Опитах се да любя и не случих: финалът беше: "Дървен философ", и оттогаз, наплашен и напарен, аз вече не играя на любов.   Това е мойто житие греховно, о, братие, четете "Шантеклер" и смисляйте, познати и незнайни, святий великомученик Амер.     НЕ!    Аз любих те, както във пустиня  скитник морен люби хладний кът,  дето може тихо да почине  и да сбере сили зарад път.    Но към мен ти хладна бе - не блясна  в теб вълшебний жар на любовта  и без време мойта страст угасна,  както гаснат есенни цветя.    Веч прощавай - миналото срито  на забрава вечна ще предам  и дълбоко теб ще да заровя  в туй сърце - без бог останал храм.     ***   Не с бисер и злато съдбата ниже,  смирени, наниза на ваште дни! -  В безсилни радости и дребни грижи,  вам няма вечност да се присъни.    И вашата мечта се мудно движи  далеч от пропасти и висини.  Чертози ви са схлупените хижи,  отдето дар страни.    Но пак когато крепък дух отпадне  и умори се погледът да зре  и да прозира в сенките прохладни  понирям в глъхналото ви море.     ***   Небесни неща от земята  защо да искаме, дете!  Каквато жертва да дадеме,  тя земно щастие ще даде.    Любов неземна да не търсим  сред тази кал и суета,  дай устата си да впия  в твойте пламенни уста.    О, дай сърцето си до мойто,  легни в прегръдките ми ти  и неща нашто дивно щастие  ни шум, ни вик да не смути.     НОЩЕН ЧАС    Дали налегна буря тъмни клони,  в горите безнадежден сън заспали  след ужасите на размирен ден?    Дали под притаени небосклони  светкавица-сретница се запали  и гине пътник, с огън ограден?   Дали скала се в бездна не отрони,  зъл бродник за безкръстен гроб пожали  и тръгна да го дири ужасен?    О, нощ на поруганите корони,  о, нощ на поруганите скрижали,  самотна, безнадеждна, бди над мен!     ***    О, болен трепет на ръцете,  протегнати за милосърдие.  О, болен дъх на болно цвете -   елмаз, покитен в блатна тиня.  Няма вий нивга да се спрете  сълзи на бледна монахиня.     ***   Обичам да гледам през тъмните гранки  на кротко склонени под мен дървеса  как мълком разстилат се нощните сянки  по плувнали в жар небеса...    И трепетно вслушан в мълвата потайна  на рано-ранилите плахи звезди  да чакам ответ на великата тайна,  която душата ми в мрак обгради.    И дълго да роня във нощните скути  сълзи за отминали в път красоти,  сълзи за молитвите свои нечути  и рано умрели мечти.     ОРДЕН   Когато някой мъдър цар след тежкък труд потърси мир и умори се да мъдрува, събира той разкошен пир и в най-големия му жар решава да се пошегува.   Корона кривнал настрана, с усмивка хитра на уста, на своя златен трон се качва, и сред гробовна тишина - той, горд от тая висота - великолепно се изхрачва.   И всички храчката следят - (те виждали са неведнъж историята вечно съща), - че щом се лепне въз ликът на някой тлъст държавен мъж, тя в златен орден се превръща.     ***   Отдавна е слънцето чуждо за мене,  аз тлея на мъките в тъмен вертеп.  Живот-красота, о, живот-наслажденье,  докрай ли ще бъда разлъчен от теб!    Докрай ли молитвите в мрак ще замират,  докрай ли в гърдите ми скръб ще цъфти  и моите погледи прах ще намират  там, дето са търсили златни мечти.     ОТДИХ    Ти ела, разбуди ме тогава -  на великата радост в часът,  кога царствений ден ще изгрява  над изгубений в бездните път;  ти ела и болезнено нежно  аромат над душата разлей  и за радост и щастье безбрежно  чародейната песен запей.    Аз от нея пробуден, ще стана  и мощ светла ще бликне у мен,  и със теб, о зора възмечтана,  от лазурни мечти упоен -  ще летя към пределите звездни,  поглед в слънцето златно опрял -  ще летя над долини и бездни,  преизпълнени с мрак и печал.    О, ела ти при мене тогава  и тогава ме сал разбуди,  посред нощ, ах, недей ме смущава  и среднощний ми сън не куди.  И додето се раждат лъчите,  нека сладостен сън осени  мен - изгубений пътник в мъглите  на безплодни пустинни страни.     ПЕСЕН    Над мойте копнежи умората ранна  крила безотрадни простря.  Скърбя за зората, тъй дълго желанна,  която тъй скоро умря.    Скърбя за росата, която изсъхна  над болни и бледи листа,  за първата песен, която издъхна  на глухо мъртвило в пастта.     ПЕСЕН (ПЕСНЯ) (руски превод)   Крыла безнадёжно простёрла усталось над светлой моею мечтой. Скорблю о заре - ей недолго осталось гореть и пылать надо мной.   Скорблю о росе, что так рано иссохла на бледных и чахлых листах, о песне, что слышалась раньше, и смолкла, и стихла на мёртвых устах.     ПИСМО    С нечути стъпки в тъмен край отмина  денят, донесъл зной и знойна жад,  и свела небесата, нощ пустинна  лей сълзи над притихналия град.    И в тази нощ, на тебе посветена,  под ромона приспивен на дъжда,  заспива печалта ми, озарена  от спомена за твойто първо Да.     ПЛОВДИВ    Как бяха скръбни мойте детски дни!  О, колко много сълзи спотаени!  Тук първи път се моя взор стъмни  и безпощадна буря сви над мене.    Тук първи път чух гласа възглас: - Престани  да вярваш и да дириш - забранен е  на любовта плодът - и в зли страни  мечтите ти навек ще бъдат пленни.    И днес аз бродя в тоя скърбен град -  едничък дом на мойта скръб бездомна -  аз бродя за утехата нерад -    и кат загубен в пустошта огромна.  И толкоз черни мисли ми тежат,  че аз не искам нищо да си спомна.     ПЛОВДИВ (сръбски превод)    Како беху тужни моји дечји дани! Колико је било суза у потаји!  Ту су моји рани снови развејани  и велика бура нада мном се сави.   Ту сам чуо узвик - престани  да идеш и дираш - то су забрањени  плодови љубави - на злој страни  и твоји ће снови бити заробљени.   И данас одлазим у тај сетни град,  у једини дом моје судбине бездомне,  одлазим а утехи сам нерад -   заогрнут велом пустоши огромне.  Црне су ми мисли и тамна је срећа,  па не желим више ничег да се сећам.     ПОБЕДЕН    Аз пак съм сам и пак ридай  в сърце нестихналата жал  по радости невкусени,  по недостигнат роден край,  в калта захвърлен идеал  и блянове покрусени.    Подирил ясни висини,  в блата разтленни паднах аз  след горско поражение,  и ето кретат слаби дни -  и в секи техен лъх и час  звучи себепрезрение.     ПОД СУРДИНКА   ...И стало беспощадно ясно  жизнь прошумела и ушла. А. Блок   Като безумната закана  на Бог злопаметен, злорад,  крила отпуща вечер ранна  над моя скръбен виноград.    Пристъпят мълком сенки строги  и с тях пристъпя странно сам  часът на черните итоги -  на разкаяние и срам...    Де мойта свежа, росна зелен,  де грозда, в късен зной налян? -  Ах, моят труд бе труд безцелен  и блян безплоден - моят блян!    И де сега сърце да скрия,  де сетен плам да приютя?  - Далече тътне лиха сприя  и дебне в мрака, дебне - Тя!...    *    Изминал пътя през лъките  на Любовта и Радостта,  незнайна власт ме в мрак покити,  аз бродя в гибелни места.    Аз тръпна в огнена замая  като прокудена лъча,  къде съм - диря и не зная,  къде съм - гасна и мълча.    А през запречените стволи  из безприютни глъбини  залутан стон за милост моли  и в неповолен грях вини.    То сякаш горко запленена,  далече в глъхналия лес,  звъни душата на Verlain'a:  "dis qu'as-tu fais de ta jeunesse!"    *    Назад, през сънища стъмени,  аз впивам взор неутолен -  неутолен и блед пред мене  въстава моя минал ден.    И нечий глас през сълзи пита:  защо меда е неизпит,  защо е скръбна Афродита,  а в прах покитен твоя щит?    Нима затуй над теб звучаха  тръби на свят и светъл грях  и ти бе ту невинност плаха,  ту лих борец, ту строг монах,    та днес пред самата провала,  да разумееш с горка жал,  че аз в Живота съм те звала,  а ти си сам Смъртта избрал...    *    - Живях в заключени простори,  в неумолима пустота,  и в мойта повест се повтори  на някой Люне повестта.    Скверниха нищи мойто знаме,  враг - мойта девствена земя,  а над мощта и гордостта ми  измамна слава се надсмя.    И ето, свел очи, в които  безумна пропаст се вдълба,  с последен жар в сърце разбито  аз шъпна пламенна молба:    Царице, спях до твойте кули -  прати ми в презнощ вихрен стон,  кат бледен лист да ме отбрули  от моя обезлистен клон.     ***   Преливат се мълком денят и нощта...  Де спира той морен? - де буди се тя?...  Мъгли подранили притискат духът.  Отдавна е слънцето чуждо за мен,  аз вечно ще бродя из път затъмнен.  Ех, как е нерад и пустинен тоз път!    Едничките гарвани с морни крила  долитат и чезнат из сива мъгла...  О, кой ще ми чуе за помощ викът?  Отдавна са хората чужди за мен,  аз толкоз съм млад и съм в скръб потопен.  О, как е нерад и пустинен тоз път!     ПРЕПИНАТЕЛНИ ЗНАКОВЕ   1   Съдбата в блуднишко безочие отдавна наште пътища замрежи, ела, мой брате, своите ламтежи да свършим с дълго многоточие. И както в повест недовършена, от другите да скрие то сълзите, излени по надеждата прекършена и в някой малък "Братски труд" изпити.   2   Жена, лукава запетая, сред най-възторжений псалом аз спирах често в твоя дом и днес измамата ти зная. Преспивах в пъклена замая безсилен, за да тръгна пак, жена, лукава запетая, за скръб велика дребен знак!   3   О, всесилна, неизбежна, тъмна скръб след всяка точка, безнадеждна, безметежна, като погледа на Дочка! Дай ми сила и подкрепа моя зов да не угасне сам сред врявата нелепа на тълпите многогласни!     ПРЕЗ АПРИЛ    І    Пристъпяш сред бисерно-златни лучи;  властително взорът ти девствен сияе;  в гласа ти надеждата свята звучи  и люляк в дъха ти ухае.    Мъглите път правят на твоя възход,  смирено потайват се вихрени бури,  и пълни със радости, смях и живот,  усмихват се ведри лазури.    О, пролет-вълшебница, пролет-мечта,  едничък аз срещам те пак безучастно,  през есени плачущи, зими, лета,  притискан от скърби всевластно.    Съмнения тъмни в душа ми горят,   топя се от спомени горки сподавен  и чезна, самотен сред празника свят  от твойта усмивка забравен!...    ІІ    Над долини и гори  лей се мир и благодат,  нежно-меден аромат  и бленувани зари.    Там, край злачни брегове,  бързат къдрави вълни,  към сребристи далнини  пролет ги зове.    Само в твоите гърди  подслони се горестта,  черна тя, като нощта,  там несменно бди.    О, засмей се, затрепти,  химн на слънцето запей,  че веднъж се свят живей  и веднъж април цъфти!     ПРЕЗ ВЕКОВЕ    "От вас навеки взор отвръща Бог,  идете в безнадеждните юдоли  и в мрачни окаянства и неволи  узнайте неговия гняв жесток.    Там нека се разтлеят в лют порок  и в горест вашите мечти и воли,  но милост стонът ви да не измоли -  от вас навеки взор отвръща Бог!"    Така прорече той и те поеха  през мрака своя път окървавен -  да не намерят в никой час утеха  от оня безпросветно страшен ден    до днес, когато взрян на вековете  в пастта бездънна, тръпна съкрушен -  и като факел полунощен свети  проклятието тяхно и над мен.     ПРИИЖДАТ, ВРЪЩАТ СЕ...   Dis-moi, dis-moi guerrirai-je De ce qui est dans mon coeur... Francis Jammes   Прииждат, връщат се, шумят като разлените вълни на взбунено море, пияно от несдържната си мощ - под тежките им стъпки сякаш морната земя звъни, тук всеки ден е ден без отдих, безсънна - всяка нощ.   Кои са те? - Безименни - и ти безимен между тях потъваш в жалбите им глъхнали и в грубите им веселби - и чакаш примирено празника на кървавия смях, когато и над твоя свят съдбата мрак ще протръби.   И как е странно в грохота на тоя вихър лих, където всички са един и всеки все пак - сам, да си припомниш, да пришъпнеш някой плачещ стих из кротките елегии на Francis Jammes.   22 февруари 1916 г. Към Солун     ПРОБУЖДАНЕ    Събуждам се и гледам - стръмен път  далеч пред мен извива в мрачините,  зад мен мъгли - печално там стърчат  на моя срутен храм развалините -  душата ми облъхва леден страх,  - защо живея, и защо живях.    Събуждам се и слушам - звук след звук  от химни погребални се раздават,  далеч се нейде слага тежък чук,  мечтите ми погинали сковават,  изникнали в душевни дълбини  в безсънни нощи и през сънни дни.    Събуждам се и плача аз от жал  зарад несрети минали и бъдни,  че туй кое съм страстно бленувал,  не се сбъдна и няма да се сбъдне -  че в тъмен облак слънцето се скри,  преди душа ми с лъч да озари.     СЪНЯТ НА ГЕРОЯ    Врагът отстъпи, млъкнаха гърмежи,  димът вечерний ветрец разпиле,  очите морни сладък сън замрежи  и пак утихна бойното поле.    И той задряма в миг и засънува,  на свойта пушка наклонил глава,  и стори му се, майка си че чува,  че му нашепва сладостни слова:    - Не бой се, сине мой, от враговете,  макар и в боя ти да паднеш пръв -  за отмъщенье роден край зове те  пет века ръсен със невинна кръв.    Ако загинеш - загини достоен,  ако се върнеш, знай, че цял народ  ще слави вечно своя верен воин,  за него сложил своя млад живот!    Тя пак замлъкна. Той простря десница  да я прегърне - но за миг откри  очи - в небето грееше денница  и сипвахасе румени зари.    Тръбите пак тревога затръбиха...  И стана бодър, и в ужасний бой  падна на устни със усмивка тиха,  тъй както пада всеки смел герой.     СИРОТНА ПЕСЕН   Ако загина на война, жал никого не ще попари - изгубих майка, а жена не найдох, нямам и другари.   Ала сърце ми не скърби - приневолен живя сирака и за утеха, може би, смъртта в победа ще дочака.   Познавам своя път нерад, богатствата ми са у мене, че аз съм с горести богат и с радости несподелени.   Ще си отида от света - тъй както съм дошъл бездомен, спокоен като песента, навяваща ненужен спомен.     СИРОТА ПЕСЕН (СИРОТСКАЯ ПЕСНЬ) (руски превод)   Когда я не вернусь с войны, меня никто не вспомнит даже - утратил мать я, а жены не встретил, и друзей не нажил.   Но сердце скорби не хранит - как сирота живет в неволе, и в утешенье, может быть, я встречу смерть на бранном поле.   В моём безрадостном пути богатства все мои со мною - богат я лишь печалью и неразделенною мечтою.   Домой вернусь - но я что здесь, что там бездомен - всё едино, спокоен, будто эта песнь, что память мне разбередила.     СЛЪНЧОГЛЕДИ   Ах, ето де ме ти изведе, ти, който нивга властно обеща на мойта гордост - вихрени победи и жар всерадостна на любовта.   Скърби в градини глъхнали и бледи, обител на покрусена мечта. Аз чувам тиха жал по утринта на слънце невидели слънчогледи.   Кому бе нужна моята съблазън? Защо съм обнищен, защо наказан - не знам. Неведа черна заслони   бездънното небе на мойто Време и то ми праща днес нощи и дни, които само Тя ще ми отнеме.     СМЪРТ    Под нежний лъх на вечер ароматна,  пребулени със мек янтарен прах,  заглъхват в мир простори необятни,  че светъл ангел ръси сън над тях.    Последний стон на морний ден издъхва  на здрача във безшумните вълни...  Невидимо крило над мен полъхва  и сладък глас зове ме в далнини.    Безчет звезди се стичат в небесата,  на светъл пир призвани от нощта,  и в кротко упоение душата  заспива в златний скут на вечността.     СОНЕТ   Ела и дай ми свойта радост ясна, лъчи обилни в мрачна нощ пръсни, ела, в нерадост аз самотен гасна, в неволя губя свойте златни дни.    Аз ще открия тъмните си тайни, през звездни нощи ще те чакам сам. Една ще си в вселената безкрайна, като весталка в светъл, хубав храм.    Разсей скръбта на тъмна орисия, усмихната и в радост и в беда, най-скъп венец от песни ще ти свия.    О, хубаво дете, дете безгрешно, виж, вече май отлита навсегда, а розата увяхва безутешно.     СПИ ГРАДЪТ    Спи градът в безшумните тъми.  На нощта неверна верен син,  бродя аз - бездомен и самин -  а дъждът ръми, ръми, ръми...    Трепнали край черните стени,  стъпките размерено кънтят  и след мен невидими вървят  жалби за преминалите дни.    Образът на милото дете,  нявга озарило моя праг,  в спомена възкръсва - чист и драг -  и скръбта расте, расте, расте...    Тя дойде - дете - с пробуден жар,  с пламенна усмивка на уста,  но възжаждал вечна красота,  аз отвъргнах тленния й дар.    Миналото - ах, остана то  тъмен край от скърби заледен  и оттам отпраща тя към мен  своя скръбен вик: защо, защо?    Спи градът в безшумните тъми.  На нощта неверна верен син,  бродя аз - бездомен и самин,  а дъждът ръми, ръми, ръми...     СВЕТЛА ВЯРА   За старий свят настават сетни дни;  разкъсват се верига след верига -  и над самите му развалини  на правдата олтарът се въздига.  Отлита непрогледна тъмнина,  огрява слънце сънни небосклони.  И гордо вее свойте знамена  безбройна рат, безбройни легиони.  В очите утренни лъчи горят,  не ги смущава страх от тъмни срещи,  че пред сдружената им сила мрат  нагнет и мъка сенките зловещи.  Намериха те търсения брод  и виждат бряг във пурпурна позлата...  О, светла вяра в новия живот,  как сгряваш и повдигаш ти сърцата!     ТЪЙ, КАКТО И МОЯТА МЛАДОСТ   Kак силно те любя, самичка ти виждаш,  ти чувстваш моята слабост. -  Обичам те ази, защото приличаш  тъй много на моята младост.  Прибулена с нежна и тиха тъга,  таяща и скърби, и радост  и пълна с мечтателна нега и свян  тъй, както и моята младост.  Кат древна весталка в антична Елада -  величествена в своята старост,  ти си тъй горда и с чиста душа  тъй, както и моята младост.   И днес пак ти шепна с надежди огрен,  че любя те, моя единствена радост,  а ти отминаваш безшумно край мен  тъй, както и моята младост.     ***    Тъмна, мрачна нощ неприветна  сякаш навеки е мъртъв светът,  стъпки в мъртвило мрат безответно,  свършва се тъмен самотния път.    Ти си пред мене и вечно те следя,  вечно след тебе аз мир не узнах -  ден ли ми носиш на славна победа,  край ли безбрежен на ужас и страх?    Нови ли светове мен ще откриеш -  друг жребий ли - светли зари...  В тъмен пустош ли мене ще зариеш,  с тръне окичила мойта глава?  Сенки безмълвни по друма - в тъмата  гаснат искрите - гробно студени.  Дух на съмнение пълни душата,  сянка безмълвна - бездна пред мене.  Тъмна, мрачна нощ неприветна,  сякаш навеки е мъртъв светът.  Стъпки в мъртвило мрат безответно  свършва се в мрака самотния път.     ТИХА ПОБЕДА   Денят за труд е отреден, за сласт и мирен сън - нощта, а що е нощ и що е ден за нас, изгнани из света? Сурова вярност на дълга смени живота пъстролик и сля се радост и тъга, сроди се малък и велик. Вървим под тежките крила на буреносна, мощна бран и върху хиледи чела чер жъртвен кръст е начертан. Но няма мраз да заледи топлик жадуващия кълн, нито ще трепне пред беди обуреваемият чълн. Че светли тайни дух прозря и аз обикнах тоя път, по който земните недра тъй властно мамят и зоват. - Ти наш си, твоят дълг е дълг на хрупкавия злак - в земята майка опознал, при нея да се върне пак. Венци от слънчеви цветя в долини слънчеви плете и в кротък унес чака тя да дойде нейното дете. - Дойди, но с подвиг увенчай ти свойта бренна суета и нека бъде твоят край една усмихната мечта! Ноще, тъй светло примирен, аз гледам звездния покров и тихом се струи над мен и крепне земната любов. Разстлала се е ясна шир и в нея странникът недраг след много бури най-подир намира своя роден бряг. Там родни сенки с родна реч посрещат брата и сина, а нейде гордо и далеч плющят победни знамена!..     ВОЙНА Той беше войнствен и смел и без да мисли надълбоко, на всяка низка земна цел отвори сам война жестока. Ала преди да встъпи в бой, не пожела и не сполучи, макар и с низки средства той против Глада съюз да сключи. Той тръгна - трепна Низостта, раззина паст и се изправи със смрад от хиляди блата врага си храбър да задави. Развяла сиви знамена, като крила на гробни птици, тя почна огнена война по всички негови граници. Тогава в слабост взор извил подкрепа братска той поиска и видя - немощен и хил - Гладът зад него да се киска. И в оня час на страх и скръб, когато сам безсилен падна, Гладът пристъпи с присмех тъп и впи в сърце му челюст жадна. До свойте схълмени гърди той воина безумен смачка и Низостта освободи от непотребната й плячка. Хулете, братя, Низостта, ала преди да ви връхлети, чрез всички низости в света съюзника й победете!     *** В предсмъртно блаженство небето се къпе, син здрач над земята се кротко люлей, от изток нощ тайнствена властно настъпя, умора над сънните клепки тегней. И сън ароматен упива душата, дух тъмен и приказки тъмни шепти, и тя на вълшебний си блян към страната кат птичка изпусната волно лети. Там в бистри лазури се носи псалома на вечната младост и вечния мир, и скланят се вейките в нежни притома, целувани сладко от девствен зефир. Там вредом на щастьето зракът прониква и вредом усмихнати трели трептят, потокът на първата радост пребликва, цветята на първата пролет цъфтят. Но ощ да въздъхнат гърдите не сварят, с плач горък пробуждам се, о, самота! В огнище забравено искри догарят и гледа в прозорците мои нощта...     ЗАМИРАЩИ ЗВУЦИ  І  Изглеждам аз годините преминали:  рой призраци с разплакани очи -  мечти без път, мечти без цел погинали  в томление за слънчеви лъчи.  Изрядко - миг - упивания сладостни  от майски лъх и бисерна роса -  и пак сълзи, пак пътища нерадостни,  ридания и тъмни небеса.  ІІ  И ето скръб крила над мен привежда -  ти мойто сетно щастье разруши,  и в този път на мрак и безнадежда  какво ще може да ме утеши?  А как мечтаех с тебе да достигна  аз в търсений предел на радостта,  в призвездна висота да се издигна  над пропасти от смрад и суета!...  ІІІ  Внезапно кипнала, замря  на радост светлата вълна  и между нас се разпростря  ненарушима тишина.  Заглъхва в ледната тъма  към теб понесения зов  и непригледана, сама,  догаря пламенна любов.  ІV  Как жадно гледах в твоите очи,  о, дивно хубав цвят на пролетта.  Неугасимий жар на любовта  как жадно чаках в тях да поличи.  И как безумна бе ми радостта,  кога дочух гласът ти да звучи:  - Ела, изгряха твоите лучи -  на щастието златний ден наста.     ЗАЩО?  Защо треперя като лист,  край теб когато мина,  о, тих и хладен оазис  в световната пустиня?  Защо ти образът живей  в душата ми ранена,  о, слънце, винаги що грей  със светлина свещена?  Защо нощем във моя кът  кога луна впери  замислен поглед и сънът  над мен крила разпери,  при мен тогаз дохождаш ти  кат сянка мила, свята  и с рой най-сладостни мечти  изпълняш ми душата?  Защо, когато славей драг  тъжовно заизвива  любовни песни в нощний мрак,  сърце ми той опива?  Защо се в миг възраждам аз,  в наслада райска плувам,  затуй ли в неговия глас  че твоя глас дочувам?  Кажи, със що ме ти плени,  о, песен на песните,  бисер из морски глъбини,  звездица над звездите!     ЗАВЕЩАНИЕ  Кога се смръзне жарка кръв в гърди ми,  кога от смърт аз бъда покосен,  то чуй, о друже мой незабравими,  какво да сториш от моя труп студен.  Недей го ти край шумний град заравя,  де хиляди нищожества лежат,  че може би суетен шум и врява  и там мирът ми сладък да смутят.  В планински някой край го заровете  връз цветний бряг на мил поток сребрист,  край него теменуга посадете,  столетен дъб и явор къдролист...  Кога млад славей песен заизвива  сред перести и къдрави листа,  и дъхне ми игличината дива,  ще сетя сладкий дъхна пролетта.  Когато в мрачна и бурлива есен  проникне влага в гроба мой студен  и горд балкан запее гробна песен,  в сълзи ще бъда ази потопен.  А в зимна нощ, кога фъртуна злобна  се щура и ридае с грозен глас,  под моята покривка там надгробна  в сън честит унесен ще съм аз.  И в златен сън, и в блянове кристални  унесен, златен мир ще сетя аз.  Другарю, запази тез думи жални  и тъй стори във моя смъртен час.     ***  Зная аз страна далечна,  дето няма скръб горчива,  де не раснат из полята  остри тръне и коприва.  Дето стонове, въздишки  не смущават ти душата,  дето никога не стига  адски шум на суетата.  Дето вечен мир царува,  дето няма нощи бурни,  дето къпе се сърцето  в мили блянове лазурни.  В този свят на скръб и мъка  само този край обичам.  Името ли? Ще попиташ.  "Самота" се той нарича.