АВТОР: БАРТ ЪРМАН
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена като надеждно свидетелство.
Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.
УВОД
Исус умира около 30 година, но най-старият отчет за неговия живот („Евангелието от Марк“) е написан след четиридесет години. В промеждутъчния период – и дори години след написването на евангелията – спомените за Исус се предават от уста на уста. Първи разказвачи били хората, които са видели неговите дела и са чули неговите думи. Но как до появата на евангелията се е предавал „споменът“ за Исус (понякога изкривен) от тези, които са познавали реално Исус, и от тези, които след години и десетилетия са преразказали историята за него?
Тази книга е посветена на историческия Исус, на спомена и на изкривения спомен. От историческия Исус започнах да се интересувам в началото на 70-те години на миналия век, когато започнах да изучавам Новия завет от историческа гледна точка. По това време чувах от някои преподаватели възгледа, с които и днес не можеш да учудиш никого: евангелията се градят на свидетелства на очевидци, а това означава, че са исторически достоверни; в устните култури (например в древноримския свят) хората имали по-развита памет от нас и по-добре запазвали преданията за миналото, защото били неграмотни и не можели да научат за това минало от писмените паметници
Но така ли е това?
Преди няколко години разбрах колко ценни и сериозни данни могат да се получат от изследвания на паметта, осъществени от учени, които не са специалисти по Новия завет, а по други представителни дисциплини: психология, социология и антропология. Техните изследвания са особено важни за разбирането на това как ранните християни са разказвали и преразказвали историята за Исус до написването на евангелията. Това бил тайнствен период на устно предаване, когато разказите се разпространявали съвсем не само от очевидци. Да допуснем, че вярващият научавал за Исус от познат, той – от братовчед си, братовчедът – от съседа си, съседът – от деловия си партньор, а деловият партньор – от майка си, която преди петнадесет години чула разказ на очевидец. Подобни ситуации възниквали все повече.
Как такива хора – в края на дълъг период от предаване – са разказвали за Исус? Доколко добре помнели това, което са чули от своите събеседници (които също са получили информация от трета-четвърта ръка)? Колко точно са възпроизвеждали чутото? И доколко това отразявало реалните думи и дела на Исус? Или историите са се оформяли, преправяли, а понякога измисляли в процеса на разказването, запомнянето и преразказването? Силно ли са се променили те през тези 40-65 години, които отделят смъртта на Исус от първите евангелия? Много ли точни спомени има в тях? Може би съвременните изследвания в областта на паметта ще хвърлят светлина върху тези наболели въпроси.
Вече две години отделям почти всичкото си свободно време за четене на книги, посветени на паметта: какво пишат когнитивните психолози за индивидуалните спомени; какво пишат социолозите за колективната памет; какво пишат антрополозите за устните култури и запазването в тях на устните традиции.
И колкото повече чета, толкова повече се учудвам, че мнозина специалисти по Новия завет – вероятно основната маса – не са се занимавали никога сериозно с този въпрос. Даже тези изследователи на Новия завет, които вниквали в подобна насока, често са следвали един тесен ракурс. Но трябва да се копае по-надълбоко. По-нататък аз ще се опитам да докажа какво значение има целият този спектър от изследвания на паметта и на историческия Исус.
СПОМЕНЪТ И ИСУС
За Исус са останали само спомени. Нито един живописец не е нарисувал портрета му, нито един стенограф не е записал думите му. А и изобщо няма нито един разказ за него, който де е записан по време на живота му. Ние имаме само спомени за личността, думите и делата му. Спомени, записани по-късно. И много по-късно. И записани от хора, които не са познавали лично Исус.
Изследователите критици отдавна доказват, че известните ни текстове за Исус – евангелията – не са спомени на очевидци. Това са спомени на много по-късни автори, които са чували за Исус от други хора. А те съвсем не са научавали от очевидци. Следователно пред себе си имаме само далечни отзвуци от спомени. За да разберем евангелията и да научим нещо за човека Исус, няма как да минем без знанията за паметта.
Като цяло спомените са доста надеждно нещо. Ако нещата стояха иначе, нямаше да можем да съществуваме и даже да оцеляваме в доста сложния свят. Ние се опираме на спомените при хиляди постъпки, които правим всеки ден: от пробуждането сутринта до заспиването вечерта. Но и забравяме много неща: не само ключовете от колата и имената на стари познати, но и ценни факти, и даже събития, понякога важни и случили се с нас. Нещо по-лошо, понякога си спомняме неправилно. И колкото по-възрастни ставаме, толкова по-осъзнаваме: понякога ни се струва, че помним точно какво и как е ставало. А после се оказва, че всичко е било иначе.
Това се случва с всеки от нас. Това се е случвало с всеки човек, живял на Земята. И това се е случило с учениците на Исус. И с хората, които са слушали разказите за него. И с хората, които са чули тези разкази и са ги предали на други хора. И с хората, които са чули тези разкази, вече взети от трета ръка, и са ги преразказали. И с всички, които предавали тези разкази, докато те не попаднали при евангелистите. Всеки човек в тази верига от Исус до евангелистите си спомнял чутото. Или се опитвал да си го спомни.
Когато правим опит да научим нещо за евангелията и за историческия Исус, всичко опира до паметта. И не до безупречната памет. И не до съвършената памет. А понякога и до грешащата памет.
Спомени – за околния свят, за получената информация, за станалите събития и за познатите хора – имат не само индивидите. Спомени имат и групите хора за това какво е станало с тях в колективното минало. Обществото не може да се развива без спомени за хора и събития, които са го сплотявали и продължават да го сплотяват. Ние трябва да помним нашите корени, нашата история, нашите войни, нашите икономически кризи, нашите грешки и нашите успехи. Без спомени за миналото ние не сме в състояние да живеем в настоящето и да се стремим към бъдещето.
Но е поразително колко различни спомени – и на индивидуално, и на историческо равнище – имаме за събития и хора от миналото и колко често нашите спомени за важни събития и личности са далече от историческата реалност.
Ще посоча като доказателство пример за „социална памет“. Това ще ни отведе до разговора, засягащ спомените за Исус.
Споменът за Линкълн
През 2014 година е проведена анкета сред 162 членове на Американската асоциация за политически науки. Те били помолени да подредят всичките предишни президенти на Съединените щати, от най-добрия до най-лошия. Резултатът не удивил никого: най-добър се оказал Ейбрахам Линкълн. Повечето от нас го помнят – макар и не всички – като велик и благороден човек, който е направил маса полезни неща за страната. Но той не винаги е имал тази репутация. Докато бил жив, Линкълн не бил смятан за велик президент. И не само в южните щати, където поголовно презирали и него, и неговото дело. Той не бил много популярен даже и сред своите привърженици. Социалният историк Бари Шварц отбелязва във важното си изследване „Ейбрахам Линкълн и фалшификатите на националната памет“: „Когато Ейбрахам Линкълн се събудил през последния ден от живота си, почти всеки не обичал нещо в него“.
Шварц се опитва да докаже, че Линкълн е бил признат за „велик“ едва след смъртта му и дори тогава неговата слава изгрявали или помръквала в зависимост от общия събитиен фон в страната. Всеки повратен момент в американската история карал да се погледне иначе и на Линкълн, и на това към което се стремял (и което постигнал).
Мисля, че повечето от нас помнят Линкълн като един от първите герои в борбата за граждански права: човек, който защитавал усилено идеята, че „всички хора са създадени равни“, че белите и черните трябва да бъдат равни пред закона, че чернокожите роби трябва да бъдат освободени и да им се дадат еднакви права с бившите им собственици.
Ние обикновено не помним другата страна на Линкълн. До гражданската война той не се бори за граждански права. Възгледите му се променят с времето. Какво пък, възгледите на хората се променят. Но защо помним само едната страна от живота му, при това тази, която е съзвучна със собствените ни възгледи? Ние не помним как Линкълн заявява публично, че чернокожите трябва да бъдат освободени, а след това депортирани в колония. И че чернокожите не трябва да имат право да гласуват, да бъдат съдебни заседатели и да имат еднакви права и задължения с белите. И че той се изказва открито срещу идеята за расово равенство: в много отношения защото смята това за невъзможно поради „физически разлики“ между чернокожите и белите (това са негови думи).
Малцина са, които помнят Линкълн такъв. Това изглежда невероятно. А между другото всичко може да се докаже лесно с речи и писмени материали на Линкълн. По време на четвъртите дебати със Стивън Дъглас през 1858 година той казва недвусмислени и поразителни думи:
Аз не съм привърженик на социалното и политическото равенство между бялата и черната раса и никога не съм бил… А още ще кажа, че съществува физическа разлика между бялата и черната раса, която, според мене, никога няма да позволи на двете раси да съществуват в условия на социално и политическо равенство“.
Според нашите мерки това е чиста проба расизъм. Но ако Линкълн изказва публично такива идеи, защо го смятат навсякъде за защитник на гражданските права? Може би, както твърдят някои историци, Линкълн е променил своята гледна точка и се е изказвал за отмяна на робството и за пълно равенство? Няма обаче такъв факт. Шварц предполага, че сме възприели този образ на Линкълн, защото в началото на 60-те години на миналия век лидерите на движението за граждански права са го издигат като знаме в своите опити да осигурят на афроамериканците пълно равенство с белите пред закона. Линкълн е за тях морален образец и оправдание. И почти всички разбираме, че тази борба би трябвало да започне много години по-рано…
Независимо от това дали възгледите на Линкълн са се променили кардинално, примерът с избирателната памет е показателен. Когато ние – индивидите или обществото – си спомняме своето минало, своята история, винаги и неизбежно правим това в светлината на днешната ситуация. Миналото не е застинало неизменимо във времето. То винаги се трансформира в съзнанието в зависимост от това с какво това съзнание е заето тук и сега. Според Шварц парадоксалният образ на Линкълн като пророк на гражданските права „показва флуидността на миналото и оправдава думите на Морис Халбвакс, че „колективната памет е по същество реконструкция на миналото, която адаптира образа на историческите факти към вярванията и духовните нужди на настоящето“.
Морис Халбвакс, споменат тук заедно с Шварц, е един от най-великите пионери в изучаването на паметта, особено на паметта на социалните групи, на „колективната памет“. Ще поговорим още за него в 6-та глава. Халбвакс се придържа към доста крайна гледна точка. Той смята, че абсолютно всички спомени имат социален характер: не съществуват никакви лични и частни спомени, защото всеки спомен неизбежно е украсен, формиран и поднесен от социалните контексти. Не всички са съгласни с него, но по един въпрос има широк консенсус. Ние – и като индивиди, и като членове на колектива – „помним“ миналото заради неговата ценност в настоящето. В противен случай не бихме имали основания да помним миналото: нашето лично минало или живота и опита на обществото. И ето един ключов момент: понякога/често/винаги нашите спомени за миналото се изкривяват именно заради изискванията на настоящето.
За Шварц е важна следната мисъл: всичко това не означава, че нашите спомени за миналото – спомените на индивидите и на социалните групи – са просто скалъпени и ненадеждни. Напротив, много от нашите спомени е точни и надеждни. Но паметта е извънредно избирателна и понякога се изкривява от причините, поради които ние изобщо сме решили да запомним дадените събития. Както казва Шварц, нашите спомени за Линкълн „оценяват историята, възвисявайки морално значимите елементи от живота му над всекидневните“. С други думи, ние не просто помним миналото: ние го помним в светлината на това, което е особено важно за нашия личен живот.
Споменът за Колумб
Това може да се каже за повечето почитани от нас исторически личности, от император Август до Жана д’Арк и Христофор Колумб. Днес на Колумб гледат доста по-малко идеалистично отколкото по времето на моето детство през 50-те и 60-те години на миналия век. Тогава Колумб минаваше за един от най-великите герои на миналото, за човек, който „е открил Америка“ и позволил на цивилизованите хора да се заселят в новия свят, да донесат християнските идеали в изостаналата и езическа пустош, разположена от едно крайбрежие до друго. Именно Колумб направил възможни благата, които стигнали до нас в нашето демократично, богато и благородно общество. И изобщо той бил добряк: оказвал на туземците почести и уважение.
Сега този образ на Колумб се споделя съвсем не от всички. Даже „откриването“ на Америка се смята за доста относително. И е разпространена друга трактовка: Америка нямало как да бъде „открита“. Защото тя вече съществувала и вече била населена с цивилизовани народи, макар че техните форми на цивилизация се различавали кардинално от европейската. И Колумб даже не бил първият европеец, който стъпил на нейните брегове. Той имал много предшественици.
Нещо повече, днес Колумб често се помни не като добър благодетел, а като жесток и безмилостен човек, на чиято съвест лежат смъртта и страданията на колосален брой хора. Историкът Джеймс Лоуен, който преосмисля прецизно приноса на Колумб, казва: Христофор Колумб допринася за два феномена, които по коренен начин променят расовите отношения и преобразяват съвременния свят: използването на земята, богатствата и труда на жителите на западното полукълбо, което довежда до почти пълното им изчезване, а също така трансатлантическата търговия с роби, която създава расовата ъндъркласа.
В опита си да изобрази Колумб в друга светлина Лоуен посочва как европейските болести са покосили цели племена американски индианци и какво безжалостно отношение очаквало хората, намерени от Колумб на американските брегове: завоевателят не наказвал изнасилванията, грабежите и телесните изтезания.
Но как се е получило така, че хората от моето поколение бяха учени да се отнасят към него с почит? Мнението на Лоуен:
Розовите истории за Колумб, с които са осеяни нашите учебници, внушават на учениците безразсъдно одобрение на колониализма, съвсем неуместно в съвременната следколониална епоха.
За яснота: не искам в момента нито да се съгласявам, нито да споря с това ново разбиране за Колумб, което предлага Лоуен. Аз говоря за друго. Образът на Колумб, който ни е втълпен, се оспорва от съвременните историци, които го гледат под друг ъгъл. И често Колумб се помни по друг начин от времето на моето детство.
Но моята основна мисъл не е свързана пряко с Ейбрахам Линкълн и Христофор Колумб. Ситуацията с тях не е уникална: така е с всяка историческа личност. Нашите спомени за историческите личности се формират от нашите днешни интереси и грижи. Затова - отчасти затова – тези спомени понякога не са напълно надеждни, съдържат аберации, а понякога и са грешни. А нали за историците е важно да различават точните спомени от неточните.
Но е важно да разберем с какво са свързани тези особености и изкривявания на паметта. Това ще хвърли светлина върху всичко, което ценим и лелеем в живота си. Изучавайки спомените за миналото, ние научаваме за важността на настоящето.
Споменът за Исус
Както ще видим нееднократно по-нататък, казаното се отнася и за спомените за Исус. Хората – и вярващи, и невярващи – го помнят съвсем различно. И така е било винаги. Така е било още с първите хора, които са си спомнили за него. И с неговите ученици. И с авторите на нашите евангелия. Несъмнено е, че някои от тези спомени са точни. Но някои биха могли да бъдат изкривени. Всички те помагат да се възстанови миналото, а също така да се разберат личните и социалните сили, които карат хората да помнят миналото именно така, а не иначе.
Една от историческите сложности, свързани с евангелията, се състои в това, че те не са написани, докато Исус е бил жив. Те са отделени от Исус не с няколко седмици, месеци или години: още преди няколко века изследователите критици разбират, че промеждутъкът заема десетилетия. А в началото на ХХ век, ако не и по-рано, учените стигат до извода, че най-старите писмени съобщения за думите и делата на Исус се основават на разкази, които са се предавали устно в продължение на 40-65 години след неговата смърт.
Това поставя сериозни въпроси, за които мнозина даже и не са се замисляли. Кой е разказвал тези истории? Само дванадесетте ученици и други очевидци ли? Или в това са участвали и други хора? На разкази на очевидци ли се основават тези истории? А ако имаме пред себе си разкази на хора, които са познавали хора, твърдящи, че са слушали разказите от хора, познаващи очевидци? И какво става, когато до своето писмено фиксиране разказите се разпространяват устно, от човек на човек, и не ден след ден, а година след година, десетилетие след десетилетие?
Мнозина не са виждали никога проблем в това. Но проблем има и то сериозен. Защото знаем от собствения си опит колко много се променят новините (да оставим настрани разказите за нас самите) - за броени часове, камо ли за дни, месеци, години и десетилетия. Имали ли са разказите за Исус имунитет срещу процеса на изкривяване и измислиците, с които се сблъскваме постоянно?
Някои хора, и даже някои учени, отговарят на този въпрос утвърдително. С Исус, човека от Палестина през I век, всичко е било по-иначе. Сред учените е имало опити да се докаже, че евангелистите не са получавали информация от втора, трета, четвърта и десета ръка: те са били очевидци на описаните от тях събития. Но така ли е това? Струва си да се спрем на този въпрос.
Има и такъв подход: макар че в нашата епоха разказите се модифицират в хода на предаването им, в миналото (особено в устните култури) те са били стабилни. И по-специално, апостолите на Исус биха се погрижили непременно никой да не направи съществени промени в техните разкази. Но наистина ли е така?
Други са се опитвали да докажат, че в устните култури хората са имали по-развита памет и са се старали по всякакъв начин да не изкривяват преданията при разказването им. Защото комуникацията е била в основата си устна, а не писмена. Което означава, че са били необходими гаранции в разказите и преразказите да не се променя нищо важно. Имаме ли начин да установим дали това е така?
Предлагана е и следната теория: учениците на Исус са наизустявали неговото учение още докато е бил жив. Като равин от I век Исус настоявал да се запомнят точно думите му, за да могат при по-нататъшното им предаване да бъдат представени акуратно и точно. По аналогичен начин разказите за делата на Исус придобили фиксирана форма още преди появата на евангелията. Те се научавали наизуст и се предавали на хора, които на свой ред ги научавали. Но да попитаме отново: има ли начин да проверим така ли е това?
Разбира се, тази книга не е първата, която е посветена на тези въпроси. Те са привлекли сериозното внимание на учените – дори са станали идея фикс – още преди сто години. Пионери били немските специалисти по Новия завет, представители на „критиката на формите“. (За критиката на формите ще говорим по-нататък.) Един от тях бил Рудолф Бултман, професор в Марбургския университет и изглежда най-влиятелният специалист по Новия завет през ХХ век. Бултман и неговите колеги се интересуват как са се разпространявали преданията за Исус. Въпреки мнението на мнозина, те доказвали: думите на Исус и разказите за неговия живот сериозно са се променяли, трансформирали, „подобрявали“ и даже са се измисляли от разказвачите в онези години, когато още не било създадено нито едно от известните ни евангелия.
Хиляди книги и статии са написани по дадената тема от времето, когато я повдигат Бултман и неговите колеги. Още по-удивително е, че няма нито една научнопопулярна книга, която да обяснява „критиката на формите“ и да представя нейната проблематика с прост и достъпен език (и интересно!).
Книгата, която читателят държи в ръцете си, е призвана да запълни тази празнина. Тя е посветена на това как Исус е бил запомнен от християните, които година след година са разказвали историите за него – до написването на евангелията – и как с течение на времето тези истории са се променяли, а даже и се измисляли.
Нещо повече: ще зададем въпроса: винаги ли е лошо, когато историите се променят в процеса на разказа и преразказа? Нима самите ние не модифицираме повествованията си в зависимост от обстановката, в която ги предаваме? И в зависимост от това кой ни слуша? И в зависимост от това, което смятаме за най-важно, за най-интересно, за най-увлекателно в нашата история? Внасяйки подобни модификации, ние не винаги хитруваме. Често това е ситуационно оправдано: ние отчитаме обстановката и възгледите на аудиторията. Но нима нещата са били по-различни при тези ранни разказвачи, които са предавали спомените за Исус?
Така изучаването на паметта не е само посочване на промените, които се появяват с времето. Това е и въпрос за хората, които са запомнили събитията именно така, както са ги запомнили. Като изследваме как по-късните спомени за Исус са се поднасяли на аудиторията, ще можем да разберем по-добре какво разказвачите са смятали за особено важно. И по този начин ще разберем по-добре какви събития са протичали с тях и с техните слушатели.
Според мене тези въпроси се отнасят към най-актуалните и важни въпроси, засягащи Исус и неговите първи последователи. Както не един път ще видим, ние нямаме пряк достъп до думите, делата и живота на Исус, а само до по-късни разкази за него. Първоначално разказите идвали от очевидци. И ще зададем въпроса: били ли са очевидци евангелистите? И дори да са били, доколко са надеждни техните описания? Винаги ли са достоверни показанията на очевидците? Юристите и психолозите са проучили отдавна този въпрос и са натрупали много материал. Техните разработки са интересни и непосредствено актуални за всяко проучване на живота и смъртта на Исус. По-нататък ще разгледаме какво казват тези учени.
Хората, които са чували разкази на очевидци за Исус, повтаряли тези разкази (със свои думи). Техните слушатели предавали историите по-нататък (и отново със свои думи). Така те се разпространявали година след година. И преди евангелистите да хванат перото, съществувала обширна, устна традиция. Но какво ни е известно за устните варианти в неписмените и полуписмените култури? Имат ли устните култури тенденция да пазят точно своите традиции, след като са лишени от възможността да ги фиксират писмено? Оказва се, че антрополозите се занимават с този въпрос, изучавайки подобни култури. Както ще видим, техните отговори са доста полезни за всеки човек, който се интересува от устните предания за Исус.
Всичките тези разказвачи – очевидци, слушатели и слушатели на слушателите – са си спомняли видяното и чутото. В своите разкази те са се основавали на паметта. Но какво знаем за паметта? Психолозите са изучавали активно този въпрос от края на XIX век. Техните изводи са интересни, често неочаквани и извънредно важни за темата, засягаща ранните християнски спомени за Исус. Ако ни интересуват разказите, използвани в евангелията, има смисъл да разберем какво са изяснили изследователите на паметта.
Нещо повече, както разбрахме от ситуациите с Ейбрахам Линкълн и Христофор Колумб, паметта е не само лични спомени за индивидуално минало. В случая има и социална съставка. Върху „спомените“ на социалните групи – семейства, организации, нации – слагат отпечатък социалните условия и тенденции. Социолозите изучават този феномен от 20-те години на миналия век. За всеки, който желае да види как са помнили Исус групи хора (различните ранни църкви), е полезно да се запознае с тези социологични изследвания.
С една дума, тази книга се различава от другите научнопопулярни книги за Исус. Тя е посветена на някои от най-важните и фундаментални въпроси, засягащи личността на хората при изворите на християнската традиция. Както мисля аз и както мислят повечето от изследователите критици, тези въпроси не са безпочвени исторически. Защото най-старите евангелия наистина са били написани едва 40-65 години след смъртта на Исус. Какво е станало със спомените за Исус през този времеви промеждутък? Аз подхождам към подобни въпроси от гледна точка на науките, с каквито не съм се занимавал по-рано и с каквито не са се занимавали много други специалисти по Новия завет: когнитивната психология, културната антропология и социологията. Любопитните разработки в областта на тези дисциплини ще помогнат да се намери отговор на редица важни въпроси, стоящи и пред учените изследователи на Новия завет, и пред обикновените читатели: какво знаем за човека Исус и за това как (и защо) спомените за него са се променяли през годините до написването на евангелията.
Проблематиката на тази книга има колосално значение за всички, които вярват в Исус. Но не само за тях. Независимо от това какво лично мислите за Исус и опитвате ли се да го следвате, или само наблюдавате отстрани, вие не може да отречете: Исус е бил и остава много важен за нашия свят и нашия начин на живот. Над два милиарда души го смятат за Бог. Църквата, основана върху неговото име, вече малко или много е значителен религиозен, културен, социален, политически и икономически институт в западния свят. А между другото и вярата в Исус, и този църковен институт лежат върху разказите, които са представени в новозаветните евангелия. Как да използваме по-късните спомени за Исус като източник на сведения за неговия живот, за неговите думи и за неговите дела? Дали са се променяли понякога детайлите на повествованията, когато са ги предавали от уста на уста? А може би и не само детайлите? Може би е имало и измислици? Не е ли подвеждала понякога паметта християните, когато са предавали историите за Исус? Би ли могла да ги е подвела много? Или изобщо да ги мами? И ако промените са на лице, може ли да се изясни защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с течение на времето? А може ли заедно с всичко да разберем нещо за живота, ценностите, убежденията, конфликтите и безпокойствата на Исусовите ученици, които са предавали спомена за него? Към тези въпроси ще се обърнем в следващите глави.
1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ
Обсъждайки с различни хора проблема за паметта през последните няколко години, аз открих, че думата се използва с различни значения. За някои е странно да чува, че можем да имаме „спомени“ за Исус, Ейбрахам Линкълн и Христофор Колумб. Защото никой не се е срещал с тези хора! Откъде да имаме спомени? Въпросът не е маловажен. Струва си да му обърнем внимание, когато проучваме как Исус е „бил помнен“ в годините и десетилетията между неговата смърт и първите евангелисти.
За да се ориентираме в този въпрос, ще се спрем накратко върху терминологията. Тя засяга личната памет, индивидуалната, която имаме всички ние (и са имали всички мислещи хора, включително учениците на Исус) и колективната памет, характерна за социалните групи, към които ние – както и другите хора - принадлежим.
Психолозите отдавна са изяснили, че мие, индивидите, имаме различни видове лични спомени. Едно нещо е да помниш как се кара велосипед; друго е да помниш как се казва столицата на Франция; и трето – да помниш какво си ял вчера на обяд.
Да се помни как се извършват телесни действия – да дишаш дълбоко, да плуваш, изпълниш бекхенд – е „процедурна“ памет. Тя е много важна. Но тъй като няма отношение към темата на дадената книга, няма да я засягаме. Но има две други памети, които имат към тази тема най-пряко отношение и които не трябва да бъдат бъркани.
През 1972 година експерименталният психолог Ендел Тулвинг публикува новаторска статия, в която прокарва граница между „епизодната“ и „семантичната“ памет. Именно епизодна памет имат предвид повечето от нас, когато говорят за „спомени“ от миналото. Тя включва събития, които са станали с нас лично: какво сме правили на първата среща, отпреди колко време сме се скарали с някого от близките си или къде сме били по време на отпуската миналото лято. Тук грешките са неизбежни и обикновено ние нямаме начин да проверим точността на спомените. Може би си спомняме точно къде сме чули за терористичните актове на 11 септември 2001 година (с разрушаването на кулите на Световния търговски център в Ню Йорк), но както доказват психолозите, очевидните спомени за подобни неща са в много случаи грешни.
Психолозите намират тънки разлики между различните видове епизодна памет, но като цяло това е памет за епизодите от нашия живот. А има още и семантична памет. Тя включва фактическата информация за света, при това не само факти от нашия жизнен опит. Всички знаем, че Нил е най-голямата река в Египет (дори и ако не сме плавали там с лодка) или че Дюк е спечелил шампионата на NCAA по баскетбол през 2015 година (дори и да не сме гледали играта). Голяма част от нашите знания за света включва информация, която не ни засяга лично: от математическите уравнения (коолко е квадратният корен на 81?) до геологията (какво е тектонична плоча?) и историята (какъв е бил Карл Велики?). Тук се отнасят повечето знания, усвоени от нас в училището и извън него.
Епизодвата и семантичната памет са тясно преплетени помежду си. Квадратният корен на 81 ни е известен и е станал част от нашата семантична памет, защото в миналото сме го научили от учителя или от учебника. Ние сме го зубрили и сме писали контролни работи. Следователно тук са задействани епизоди от нашия живот. Но ние по-скоро нямаме епизодна памет кога и как се е случило това. Има само семантична памет за факта. Едновременно с това ние не можем да възприемаме околния свят без семантичните знания, които помним: какво е число? Какво е учител? Какво е контролна работа? Така двата вида памет се преплитат тясно помежду си, но и ясно се разграничават.
Една от удивителните особености на епизодните и семантичните спомени е, че понякога те са много точни, а понякога – не. Много неща помним добре, но за съжаление паметта е изпълнена с аберации. „Лъжлива“ или „изкривена“ памет – в този смисъл, който следваме в тази книга – е памет, включваща грешки. Понякога (и с годините все по-често!) откриваме със съжаление, че паметта ни е подвела или ни е измамила. Да допуснем, че мислим Барселона за столица на Испания. Това е лъжлив спомен. (Някои хора предпочитат думата „грешка“. Така е, но пред нас имаме и случай на неправилен спомен.) И ако вие „помните“, че вашият меден месец е бил в Сан Франциско, докато той е бил във Филаделфия, това е също лъжлив спомен.
Освен индивидуалните спомени има и съвместни спомени за миналото. Те са характерни за социалните групи. Социолозите даже имат термин „колективна памет“. Той описва как различните социални групи констатират, осмислят и „си спомнят“ миналото. Ние вече видяхме този феномен при „спомена“ за Ейбрахам Линкълн. Разбира се, ако наричаме „памет“ само епизодните спомени, никой от нас не помни Линкълн: не сме се срещали с него. Но паметта е нещо повече. Можем да кажем и така: това, което знаем (или си мислим, че знаем) за Линкълн, е обикновена семантична памет. И това е вярно. Но според социолозите паметта за Линкълн не е просто лична памет за миналото. Тя е социална конструкция. С други думи, формирали са я различни социални групи. Обществата, в които живеем – а все пак живеем в широк спектър от общества и социални групи, - определят как да помним миналото. Значи имаме спомени не само за миналото, но и за обстоятелствата и хората, които са донесли до нас тези спомени.
Ето защо, да речем, протестантските фундаменталисти и католическите ортодокси помнят Реформацията по различен начин. И защо различните социални групи в Америка помнят по различен начин Малкълм Екс или живота по времето на Роналд Рейгън. И защо „студената война“ се помни различно в Грузия и Джорджия.
Общо казано, има различни видове памет. И хората помнят нещата по различен начин. Понякога техните спомени – за личното минало, фактическата информация и колективното минало – са неточни. Отново ще направим една уговорка: обикновено те са съвсем надеждни. В противен случай ние не бихме могли да функционираме като индивиди и като общество. Но Има случаи, когато паметта ни лъже. И си струва да видим защо помним някои неща лошо и неправилно; и ще ни помогнат ли такива колебливи/грешни спомени да разберем контекста, в който се проявява нашата памет, и причините, поради които запомняме нещо.
СПОМЕНИ ЗА ИСУС
Какъв е случаят с Исус? Как го помнят?
Може би няма нито една историческа личност, която различни хора (и различни групи от хора) да помнят по толкова различни начини днес.
През 2013 година книжният пазар се попълни с нова ярка книга. Тази книга, посветена на Исус, дори оглави списъка на бестселърите на „Ню Йорк таймс“. Тя беше написана не от специалист по Новия завет, а от социолога на религиите Реза Аслан, професор по писателско майсторство в Калифорнийския университет в Ривърсайд. В това любопитно произведение под заглавие „Зилот“ (издадено ва български език от издателство „Сиела“ – бел. П. Н.) Исус е представен не като добрия и миролюбиво-кротък пастир от църковните витражи, а като еврейски учител, който ревнувал горещо за своя народ и желаел Израил да получи отново земята, която му се полага по право. Между другото Обетованата земя се намирала в ръцете на презрените римляни. Исус смятал, че е нужно да се вземе в ръцете оръжие и да се прогонят римските окупатори. И не само смятал: в това била главната му вест. А по-късно учениците му представили неговото учение иначе: уж учел „да се обича врага“ и „да се обръща другата буза“. Но истинският Исус бил зилот и привърженик на революцията.
Аслан не е първият, който „помни“ Исус по този начин. Както ще видим в следващата глава, подобни теории са се изказвали още през 70-години на XVIII век (макар че Аслан не споменава своите предшественици). Но, между другото, от всичките произведения за Исус, написани в тази насока, книгата на Аслан е най-популярната. Разбира се, той засегна религиозните чувства на много читатели. Други обаче сметнаха хипотезата му за убедителна. Те ще запомнят Исус така.
Няколко месеца преди опусът на Аслан да попадне в списъка на бестселърите, излезе друга книга за Исус. Тя беше написана от звездата на Fox News Бил О’Рейли (заедно с Мартин Дюгард). О’Рейли е още по-малко специалист по Новия завет от Аслан. Но неговият възглед за основателя на християнството получи даже по-голяма – наистина страхотна – популярност. През 2013 година книгата стана първи бестселър в жанра нон фикшън и от нея се разпродадоха милиони екземпляри. Там Исус прилича отчасти на Исус у Аслан: той е човек, който не търпи окупацията на Обетованата земя от римляните. Защото чуждоземците нямат право да властват над Израил. Исус, според О’Рейли, бил особено огорчен, че народът на Израил трябва да плаща данъци на римляните. Исус смятал за безобразие политическия диктат от страна на далечната държава и прекомерните фискални изисквания. Той искал да се намалят данъците и контрола от страна на властите.
Не е удивително, че този образ на Исус допадна на мнозина. Защото споменът за него няма само историческо значение. Тук всичко е актуално. Миналото не идва при нас в спомените: нашите спомени за миналото винаги се определят от възгледите за настоящето.
Има и противоположна гледна точка за Исус. Някои видни библеисти – като представителите на либералната политическа традиция – виждат в Исус привърженик на либерални политически ценности. И това не е удивително. Някои от най-добрите съвременни специалисти по въпроса за Исус са израснали през 60-те години на миналия век. И ето че техният Исус е съзвучен с тенденциите, които са били популярни тогава (а и сега намират отзвуци в средата на либералните учени). Някои изследователи смятат, че Исус е призовавал за отричане от материалните блага, а за грижа за духовните, за отричане от лично имущество. Учениците не трябвало да имат лична собственост, трябвало да споделят всичко и да живеят обикновено. При такава трактовка Исус изглежда противник на трупането на богатства и едва ли не протомарксист: като минимум – рязък опонент на капиталистическата система, на стремежа към обогатяване и на събирането на собственост.
Други говорят за важната роля на жените в живота на Исус: и не само за значимите евангелски персонажи (Мария, майката на Исус, или Мария Магдалина), но и на други, често непосочени като имена. Тези жени се появяват на сцената в знакови моменти. Исус общува спокойно с тях, открива им себе си, докосва ги пред другите хора, допуска ги без полова дискриминация сред своите ученици. Те му били верни до края: дори когато мъжете, негови ученици, го предали и го напуснали, отричайки се от него. Тези жени го разбрали истински, защото Исус се застъпвал за освобождаването им от тежките вериги на патриархалното общество. При тази конструкция Исус „е помнен“ като протофеминист и предтеча на съвременните възгледи за еманципирането на жените.
Много изследователи „помнят“ Исус и като апокалиптичен пророк: Исус предсказвал близкия край на света и скорошната намеса на Бога в човешката история, която трябва да сложи край на разврата на злите сили на земята, на бездната от болка и на нещастията и страданията. Исус смятал, че този решаващ момент ще настъпи съвсем скоро, още по време на неговото поколение. Бог ще изпрати на земята космически съдия, който ще унищожи всичко, което противостои на него и на неговите замисли, а също така ще установи земно царство: царство без войни и омраза, без природни катастрофи и насилие, без грехове и смърт. Към тази гледна точка се придържах и аз, когато работех над докторската си дисертация в началото на 80-те години на миналия век. Но случайно ли е това съвпадение, че дадената хипотеза получи особена популярност сред учените през ядрената епоха, когато над света надвисна опасността от унищожение?
Всички тези хипотези – и останалите, които не разглеждаме тук – имат едни или други преимущества. В полза на всяка от тях могат да се посочат научни, исторически доводи. Но сега за нас е важно друго: всичките тези различни „спомени“ на компетентните съвременни автори за Исус. Всеки от тях има свои привърженици, които помнят Исус по различен начин, а понякога и по кардинално различен.
Аз не говоря сега как в нашето общество помнят Исус неспециалистите, които понякога не четат специалистите. Мнозина от тях смятат, че основната цел на Исус е била да даде ключ към вечния живот. Други помнят Исус като целител на душите, който можел (и може) да утешава в бедите, властен да изцелява немощните, принизените и недъгавите. За някои Исус се е запомнил като човек, стремящ се да доведе своите ученици до успех и да гарантира значителни парични средства на тези, които последват неговото евангелско благополучие. Има и такъв спомен: със своето етично учение и с личния си пример Исус посочва, че трябва да жертваме себе си и личния си комфорт в името на това да помагаме на нуждаещите се.
Аз не искам да кажа, че тези различни спомени за личността, думите и делата на Исус се изключват задължително помежду си. Често хората се придържат едновременно към няколко от тях. Но защо спомените за Исус са толкова много? Могат ли всичките те да бъдат верни? Или има множество изкривени спомени, тълкуващи превратно личността и учението на Исус? Може ли да има и измислици? Мисля, че можем да твърдим смело: да, има достатъчно измислици. Всички тези конструкции не могат да бъдат истински едновременно. Не може Исус да е учил, че целта на живота е обогатяването (чрез богодуховните институции) и че трябва да се откажем от светските богатства и да ги раздаваме на ближните.
Тук се приближаваме към главния тезис и на главата, и на книгата: интерпретациите, свързани със спомените за Исус, не са само съвременен феномен. Те са съществували винаги. От най-ранния период. Дори ако вземем най-древните спомени за думите и делата на Исус, те ще бъдат много различни. А също така спомените за събитията от живота му. И спомените за събитията в живота на хората, които са го познавали.
Преди да говорим за интерпретациите на живота на Исус, ще засегнем спомените за хората, свързани с него. Както се вижда от достигналите до нас предания, първите християни са възприемали Исусовото обкръжение – членовете на семейството му, неговите познати и врагове – доста любопитно. Като разгледаме широкия спектър от такива истории, ще разберем по-добре християнските спомени и техните (многобройни) изкривявания. Това ще ни позволи да осмислим и раннохристиянските спомени за Исус: какви са били у неговите по-късни последователи.
СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС
В ранното християнство има не малко спомени за хора, свързани с Исус. Много от тях били „изкривени“, иначе казано – вкоренени не в историята, а в човешкото бурно въображение.
Да вземем Петър, дясната ръка на Исус. Той се споменава нееднократно в Новия завет. Но сега, за да илюстрирам моята теза за раннохристиянските спомени, ще разгледаме няколко извънбиблейски разкази за него. Някои от най-популярните легенди за Петър се намират в текста, наречен „Деяния на Петър“ (II век). Там Петър е представен като велик чудотворец, способен да изцелява болни, да гони бесове и да възкресява мъртъвци. Точни ли са тези спомени?
Има една такава сцена. След като Петър изцелява у дома си множество болни, го питат защо не изцели своята дъщеря, млада и красива девица, която лежи парализирана в ъгъла. Като доказателство, че може да излекува дъщеря си, той се обръща към нея и ѝ казва да оздравее в името на Исус. Параличът изчезва, тя става и се приближава към него.
След това той заповядва на дъщеря си да се върне в ъгъла и да стане отново инвалид. Тя се подчинява. Тълпата е крайно огорчена. Петър обяснява: известно му било от Господ, че ако девицата е здрава, би отклонила мнозина от пътя им (явно с провокирането на похот). Пък и не се парализирала случайно, а когато се поддала на съблазните на един по-възрастен човек. Но той не можал да се възползва от нея: Бог я парализирал. А сега на Господ е угодно тя да остане инвалид (макар че Петър може да ѝ върне здравето). Авторът на разказа не казва пряко, но вероятно смята, че параличът е благо за девицата.
Но не винаги целителната сила на Петър създава раздиращи душата ситуации. Да речем, той проповядва на тълпата за силата на Исус и го молят да направи чудо, за да повярват. А той стои до един водоем, близо до който има рибен магазин, на витрината на който виси пушена риба. Петър пита тълпата: „Ако видите как тази риба плува отново, ще повярвате ли в този, когото ви проповядвам?“ (Деяния на Петър, 13). Тълпата отвръща: да, ако направиш такова чудо. Петър взема рибата, хвърля я във водата и ѝ нарежда в името на Исус Христос да оживее и да плува. Тя изпълнява нареждането и тълпата се покръства.
По-голямата част от „Деянията на Петър“ е посветена на схватката между Петър и лъжеучителя на име Сивон Влъхвата. (Този персонаж срещаме в Новия завет в „Деянията“, 8:14–24.). Симон Влъхвата бил също велик чудотворец. Със своите чудеса той отклонявал хората от пътя им. „Деянията на Петър“ описват неговите двубои с Петър, от които Петър винаги излиза победител. От финалното противоборство на човек просто му спира дъха.
Симон обявил на жителите на Рим, че е изпратен от Бога и на следващия ден ще докаже това пред всички, възнасяйки се на небето. Събрала се тълпа зяпачи. След кратка реч за своето величие Симон наистина се откъснал от земята и полетял над храмовете и хълмовете на Рим. Но Петър, истинският Божи човек, не бил измамен от шарлатанина. Той се обърнал към Бога с молба да лиши Симон от способността да лети. Симон паднал на земята и счупил крака си на три места. Тълпата се нахвърлила върху него и го убила с камъни. Всички разбрали, че именно Петър е вестител на истинския Бог.
Сега на земното кълбо няма нито един човек, който би повярвал в това. Но много древни християни не смятали така. Те помнели Петър като велик чудотворец, който доказал със знамения, че е изпратен от небесния Исус, Владетеля на света. Но тази „памет“ е, меко казано, лъжлива. Вероятно някои от легендите авторът е измислил лично, а не ги е получил от широко известно предание. Така че това може да бъде наречено „памет“ доста условно – пред нас имаме измислица. Но необичайно важен е следният факт: ако се съди по всичко, много читатели и слушатели са вярвали на този разказ. А след като са му вярвали, техните спомени за Петър са се формирали въз основа на него. Само че това е изкривена памет, следствие от творческа измислица.
А сега да преминем от един герой на евангелските истории към един антигерой: Юда Искариот. Християните винаги са го помнили като нечестив ученик, който предал учителя си на смърт и бил наказан свише. В Новия завет има два разказа за смъртта на Юда.
= Според Матей (27:3-10) Юда се обесил.
= Според Деянията (1:18–19) Юда паднал и се пукнал, а червата му изтекли навън.
Да се съгласуват тези истории е много трудно, а може би и невъзможно. (Прочетете ги самостоятелно и се попитайте: кой е купил Кървавата нива, където умрял Юда? И защо се нарича Кървава нива?) Любопитно е, че по-късните християни имали други спомени за обстоятелствата, свързани със смъртта на Юда.
Една от любимите ми легенди се намира в ръкописа на неканоничното евангелие, известно като „Евангелие от Никодим“: разказ за съда над Исус, неговата смърт и възкресението му, уж написан от Никодим. (Този тайнствен персонаж е споменат в „Новия завет“ единствено в „Евангелието от Йоан“: виж Йоан, 3). Според този ръкопис Юда не могъл да си прости за предателството и посегнал на себе си. А това станало така. Като се върнал у дома, той заварил жена си в кухнята: тя печала пиле на шиш. Юда ѝ разказал, че е извършил голям грях и иска да приключи с всичко, защото скоро Исус ще възкръсне и той – Юда - няма да види добро. Жена му била настроена скептично: вероятността Исус да възкръсне не е повече от това да оживее печащото се пиле. Но не успяла да изрече тези думи, когато пилето оживяло на шиша и започнало да пищи. Юда надал вик и отишъл да се обеси.
Съвсем друга история разказва раннохристиянският автор Папий. (За него ще поговорим в глава 3.) През II век той написал петтомното „Тълкуване на думите на Господ“. Колкото печално и да е, християнските преписвачи не се погрижили да запазят тази книга за потомството. Тя не е достигнала до нас. Но някои откъси от нея са известни от цитати на други автори. Тя включвала между другото и разказ за смъртта на Юда (явно легендарна разработка на версията, която знаем от новозаветните „Деяния“).
Според Папий Бог наказал Юда за предателството. Тялото му се подуло. Заради неимоверната си дебелина той не можел да мине и там, където минавала каруца. Подула се и главата му. Лицето му подпухнало дотолкова, че лекарят не успявал да прегледа очите му с помощта на медицинско огледало. В резултат от това Юда починал на своята нива. Нивата останала зловонна и даже по времето на Папий можело да се мине край нея само със запушен нос.
Доколко тези спомени са точни? Вероятно Юда е бил наистина негодник и си получил заслуженото (както искрено вярвали ранните християнски разказвачи). Но конкретната информация най-вероятно не е вярна.
Погледнете на това от друга страна. Колкото и лош да е бил Юда Искариот, римският наместник Понтий Пилат е бил по-лош. Юда предал Исус, но именно Пилат заповядал да го бичуват и да го разпънат. Но Юда в по-нататъшната християнска памет се демонизирал все повече, а Пилат започнал да изглежда удивително прилично. За каква добра памет може да се говори тук?
Има цяла редица неканонични текстове, които се означават условно като „Евангелия от Пилат“. Към тях се причислява и споменатото по-горе „Евангелие от Никодим“ (понякога го наричат „Деяния на Пилат“, защото в първата му част Пилат играе важна роля). И апокрифи като „Послания на Пилат до Ирод“, „Донесения на Пилат“ и „Предания на Пилат“. Любопитно е, че с течение на времето от Пилат все повече се сваля отговорността за екзекуцията на Исус.
В християнската традиция много рано – още в средата на II век – възникнала идеята, че Пилат е изпратил писмо на римския император Тиберий, за да обясни каква голяма грешка е направил, като позволил да разпънат Божия син. Това предание цитира Тертулиан в своята „Апология“ (21–24). По-късно един християнски автор съчинил текста на писмото („Донесение на Пилат“, IV или V век). Уж Пилат разказва, че няма вина за екзекуцията на Исус: накарало го да постъпи така „голямото множество от евреи“, макар че не можел „да обвини Христос в каквото и да е определено престъпление“. Между другото, съобщава Пилат, Исус извършил множество чудеса: изцелявал слепи, очиствал прокажени и възкресявал мъртви; нещо повече, той показал, че е по-могъщ от боговете на римляните. Но евреите заплашвали с въстание и Пилат трябвало да разпъне Божия син. Исус обаче си го върнал на евреите: всички синагоги на невярващите в него евреи в Ерусалим били разрушени, а евреите хвърлени в огнени ями вътре в земята.
Каквото и да говорим, текстът е любопитен. Евреите се запомнили от автора като много неприятни хора, а Пилат – като много по-достоен персонаж. Но доколко е достоверно това?
По-късно друг християнски автор започнал да разказва как Тиберий реагирал на доклада на Пилат. Възмутен, че Пилат се съгласил да разпънат Божия син, Тиберий изпратил войници, за да го доведат в Рим, където да бъде съден. Съдебния процес императорът започнал с думите:
Как си посмял да постъпиш така, най-нечестиви сред хората, когато си видял великите знамения, сътворени от този човек? Осмелявайки се на такава злодейска постъпка, ти донесе разруха на целия свят.
Пилат отговаря, че за всичко са виновни евреите. Той не е виновен: накарали го. Но Тиберий не иска и да чеу, защото Исус е доказал със своите знамения, че е „Христос, юдейския цар“. Щом Тиберий произнася името на Исус, всичките статуи на езически богове в съдебната зала падат и се разсипват на прах.
Императорът заповядва да екзекутират Пилат. Между другото е очевидно, че Пилат съжалява горчиво за извършеното, макар че до самия край настоява: принудили го жестоките евреи. Нещо повече, той повярвал в Христос. Преди палачът да издигне своя меч, Пилат се моли на Исус за прошка. И глас от небето му известява:
Всички народи и племена на земята ще те благословят, защото по време на твоето управление се сбъдна всичко, казано за мене от пророците“ .
Нещо повече, Пилат ще се изправи до Исус, когато той се яви в славата си да съди Израилевите колена. И когато палачът отсича главата на Пилат, слиза ангел Господен и я отнася на небето.
Ето чудесата на паметта! Пилат се е превърнал във вярващ християнин, удостоил се с особен благослов от Христос. Но нима той не е бил жесток и безжалостен римски чиновник, равнодушен и към чувствата на еврейския народ, и към Исус, когото наредил да унижават, бият и подложат на люта смърт?
Да, доста възможно е реалната историческа картина да е именно такава. Но паметта на ранните християни говорела друго. Те си спомняли за Пилат в светлината на своето време. И Пилат не се оказал виновен за смъртта на Исус. Защо? Защото виновни били нечестивите евреи. Върху спомените сложил отпечатък светът на разказвачите и техните слушатели. А този свят бил изпълнен с дълбока, остра и растяща омраза между християните и евреите. Паметта била прекалено силно оцветена от събитията на настоящето. (Страхувам се, че за всеки от нас това е характерно в по-голяма или в по-малка степен.)
Не се ли случвало ранните християни да бъдат подведени, а изобщо и лъгани от спомена за Исус? Да, случвало се.
СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС
Може би най-популярното неканонично евангелие в продължение на векове бил един текст, за който нашите съвременници даже не подозират. Учените го нарекли „Протоевангелие от Яков“, защото описва събития преди раждането на Исус, основно отнасящи се до Дева Мария. Книгата разказва за нейното чудновато раждане от жена на име Анна, която дълго била безплодна, и за нейното възпитание – преимуществено в еврейския Храм, където се намирала под грижите на свещениците и всекидневно получавала храна от небесните ангели. Съобщава се, че тя била сгодена за богат дърводелец на име Йосиф, човек с много години по-възрастен от нея. И уж едно от неговите деца от първия му брак, Яков, написал този разказ. Макар че в действителност по времето на написването на книгата (II век?) Яков отдавна би трябвало да лежи в гроба.
През Средновековието този текст оказал колосално влияние върху християнското изкуство, литературата и преданията. Забелязали ли сте, че на средновековните картини Йосиф е винаги възрастен, а Мария млада? Това е взето от „Протоевангелието от Яков“. А може би сте чували католическата идея, че Новият завет нарича „братя“ на Исус не родните му братя, а братовчедите му или пък синовете на Йосиф от първия му брак? Втората гледна точка е също от „Протоевангелието от Яков“. Или помните легендата за това, че когато Йосиф и бременната Мария тръгнали за Витлеем, Мария яздела магаре? Отново е от „Протоевангелието от Яков“. В много отношения въпросното евангелие влияело цели векове върху това как християните помнят обстоятелствата около раждането на Исус, при това даже по-силно отколкото влияел Новият завет.
Много от тези истории са наистина интересни. Съвременният читател ще бъде вероятно увлечен от легендата за раждането на Христос. Когато Йосиф и Мария приближават Витлеем, Мария започва да чувства родилни болки. Йосиф търси набързо тихо място и намира една пещера. Като оставя там Мария, той тръгва да търси жена, която да помага при раждането. И ето че става чудо. Той върви, а наоколо всичко застива като в стоп кадър. Птиците замират в полета си; работниците в полето, които се хранят, също застиват, кой с ръка около съдината, кой с ръка към устата си; пастирът е прострял ръка с тоягата, за да подгони овцете, но така и не я отпуска. А след това светът възобновява своя ход, спрял само за миг, за да почете Божия син, който появи всеки трябва да стане човек.
Йосиф намира една еврейка и я завежда в пещерата. Но пещерата е обгърната от сияещ облак. Когато облакът изчезва, се вижда ослепителна светлина, сияеща отвътре. След това светлината помръква. Пред взора на Йосиф и жената се явява младенец, който намира гръдта на майка си. Жената, която трябвало да помага при раждането, поразена от чудото, отива да каже на друга жена със същия занаят на име Саломея, че девата е родила син. Но Саломея се съмнява и отговаря, че няма да повярва, докато не протегне пръст и не провери девствеността на Мария. Така да бъде! Двете отиват в пещерата и първата жена казва на Мария: „Бъди смела!“ Саломея прави своя преглед и се уверява. Мария не само е заченала девствена, но освен това е родила девствена: ципата не е покътната. Но понеже Саломея се усъмнила в Божията сила, ръката ѝ гори като в огън. Тя моли Всевишния за милост и получава повеля за вземе младенеца на ръце, за да се изцели. Тя прави това и слави Бога… Така имаме доста своеобразен, но незабравим – и незабравен – разказ за чудесата при човешкото въплъщение на Христос, Божия син.
Както можете да си представите, в продължение на векове християните си разказвали истории за чудесата в детството на Исус. Някои от най-любопитните легенди, са събрани в така нареченото „Евангелие от Псевдоматей“, написано в зората на Средновековието. Подобно на своя предшественик и източник, „Протоевангелието от Яков“, то се радва на колосална популярност. Един от неговите най-знаменити сюжети е свързан с бягството на светото семейство в Египет от гнева на цар Ирод. Новият завет разказва за това съвсем накратко (Матей, 2:13–15). По-късният текст, написан уж също от Матей, е допълнен с някои подробности.
В тази версия на разказа Исус няма още две години. И се отправя на път не само със своите родители: с тях има и слуги, и необичайни животни. В един момент те се спират да отдъхнат и от една пещера излизат много дракони, за ужас и страх на родителите на Исус. Но за Исус те не са страшни. Той застава пред тях и те му се покланят (за да се изпълнят думите от писанието: „Хвалете Господа вие, съществуващи на земята дракони“). Исус моли родителите си да не се страхуват и да не гледат на него само като на младенец. Той казва: „Аз винаги съм бил зрял мъж и сега съм такъв; и трябва да укротя всеки див звяр“. Скоро семейството е съпроводено от цяла група зверове: лъвове и леопарди, волове и магарета, а също така товарни животни.
След три дена път Мария се уморила от силното слънце. Пътниците спират да починат и тя се настанява под сянката на една палма. Вдига очи нагоре и вижда, че дървото е осеяно със сочни плодове. Но до тях, уви, не може да се стигне. Йосиф е изумен, че Мария мисли за храна, когато има по-зла беда: нямат вода и не се знае откъде ще вземат. Тогава младенецът Исус, седящ спокойно в ръцете на майка си, решава и двата проблема. Той казва на палмата: „Наклони се, о дърво, и нахрани майка ми със своите плодове“. Палмата изпълнява нареждането. Всички ядат от плодовете и се насищат. Тогава Исус заповядва на палмата да отвори извора, скрит в нейните корени. И между корените бликва извор със свежа, прозрачна, студена и сладка вода.
На другия ден Исус, желаейки да награди палмата за послушанието, ѝ казва, че един от нейните клони ще бъде занесен и поставен в рая. Появява се Господен ангел, отрязва едни клон и отлита с него в небесата. Исус казва, че отсега нататък палмата, която е утолила глада на семейството му, ще храни в рая праведниците. Така, според тези „спомени“, Исус още в младенческите си години е бил велик чудотворец и Божи син.
Ранните години на Исус описва и евангелието „Детство“ („Сказание на Тома за детството на Христос“). В древността то не било толкова популярно, колкото „Протоевангелието от Яков“, но днес в него се заглеждат мнозина, особено любителите на апокрифи за живота на Исус. То описва събития, които станали уж с Исус, когато бил между пет и дванадесет години. Авторът се опира на въпроса, който и сега си задават някои хора, даже и да не са чували за ранните християнски апокрифи: ако Исус е вършел удивителни чудеса по време на своята проповед, какво е правел по-рано? По-специално, какъв е бил като дете?
Разказът е призван да удовлетвори това любопитство. Мненията на съвременните учени се разминават относно целите на автора: може би е искал да покаже, че Исус е притежавал свръхестествени способности, но палавостта му пречела да ги контролира. А може би е имал предвид, че чудесата от детството са първообраз на чудесата по време на проповедта. Или и едното, и другото. Както и да е, трябва да се признае, че сюжетът е доста увлекателен.
Отначало Исус е на пет години. Той играе до един ручей и решава да събере малко мътна вода в една локвичка. И заповядва на водата да стане чиста, което се случва веднага след думите му. После прави от глина дванадесет врабчета. Някакъв еврейски минувач вижда тази сцена и се възмущава: събота е и Исус нарушава закона на Мойсей, който забранява да се работи в този ден. Минувачът бърза да се оплаче на Йосиф. Йосиф отива при ручея и вижда Исус с глинените врабчета. Той също е недоволен и го мъмри. Исус поглежда баща си, след това врабчетата, после плясва с ръце и извиква на глинените птици: „Летете!“ Врабчетата оживяват и отлитат чуруликайки.
Отличен разказ! Исус не само е показан като Владетел на съботата и Владетел на живота: той освен това унищожава всичките следи от своята лоша постъпка. Врабчета ли? Какви врабчета?
Но следващият разказ показва защо не всички читатели са във възторг от малкия Исус. Едно момче, син на еврейски книжник, играе с Исус при ручея. То взема върбово клонче и разплисква водата, която е събрал и очистил Исус. Исус е възмутен. Той се обръща към момчето и му казва, че ще изсъхне като дърво и няма да има нито корени, нито плодове. Момчето изсъхва веднага. Идват неговите родители и го отнасят, оплаквайки юношеството му.
С всеки епизод репутацията на Исус не става по-добра. В следващата сцена той върви по селото и случайно го блъска бягащо покрай него момче. Раздразнен, Исус казва: „По-нататък няма да отидеш.“ Момчето пада мъртво.
Йосиф решава да образова Исус. Може би това ще му бъде от полза? И три пъти се опитва да му намери учител. Но всеки път не се получава нищо. Първия учител Исус унижава с дълга и мъглява лекция за смисъла на първата буква в гръцката азбука, лекция, която никой не може да разбере. Какво ти учене! Но на следващия педагог не му провървява повече. Като вижда, че Исус отказва да чете с него азбуката, той плясва момчето зад врата. Голяма грешка! Исус веднага го проклева и той пада безчувствен. А по-нататък в същия дух.
Но след това Исус започва да използва своите способности за добро. Той играе с децата на един покрив. Едно от тях, момче на име Зенон, стъпва случайно накриво, пада и умира. Другите деца се разбягват уплашени. Исус отива на края на покрива и гледа надолу. В този момент идват родителите на Зенон и намират сина си мъртъв. Като поглеждат нагоре, те виждат Исус и решават, че отново се е заел със своите номера. Даже го обвиняват, че е убил сина им. Но този път Исус няма вина! Той скача от покрива, приземява се до тялото и нарежда на Зенон да възкръсне и да каже той ли го е убил. Зенон оживява и обявява: „Не, Господи, ти не ме хвърли от покрива, а ме възкреси!“
Исус използва и по-нататък своите способности за добро: възкресява убитите от него и изцелява пострадалите от него. Нещо повече, чудодейните му навици се оказват много полезни у дома и в дърводелската работилница. Книгата завършва с това, че той, дванадесетгодишен, грабва ума на еврейските учители, познавачи на Закона, в ерусалимския Храм. Тази история е взета от новозаветното „Евангелие от Лука“.
В наши дни хората не помнят такъв Исус. А и изобщо не помнят нищо за живота му до кръщенето. Но в миналото нещата били други. Макар че тези повествования са легендарни и отразената в тях „памет“ е грешна: Исус не е убивал своите другари по игри и не е събарял в несвяст своите учители. Но паметта за неговото детство изглеждала именно така…
СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС
Както разбирате, от гореказаното е логично да се предположи, че апокрифи, подхранващи християнското въображение и християнската „памет“ за Исус, са се съчинявали не само за неговото раждане и детство. Има много легенди, които разказват за неговия живот и учение, за смъртта му и за възкресението.
Често ме питат защо Исус не е писал нищо. Макар че в някои предания той пише. Да си спомним знаменитата история за жената, хваната в прелюбодеяние. Тя е включена в различни ръкописи на „Евангелието от Йоан“ (Йоан, 8) и е позната от читателите на Библията. Според това предание Исус пише нещо на земята, а след това казва на еврейските вождове, които искат да екзекутират жената: „Който от вас няма грях, нека хвърли първи по нея камък“. И отново пише. Какво именно? За съжаление не е известно, макар че изобщо не липсват предположения. Може би е написал библейски стих за несправедливия съд? Или списъка на греховете, извършени от обвинителите на жената? Или предупреждение на Бога към неговите опоненти? Възможностите са множество.
Много по-малко е известен на съвременния читател сюжетът на легендата под заглавие „Кореспонденция на Авгар и Христос“. Този текст е получил вероятно разпространение в Сирия в началото на III век. Исус уж си пишел с Авгар, цар на град Едеса. Отначало Авгар изпраща на Исус писмо: слушал значи за великите чудеса – слепи виждат, сакати ходят, прокажени се очистват, мъртви възкръсват – и моли Исус да дойде и да го изцели Още повече, че като дойде в Сирия, Исус ще се спаси от евреите, които се опитват да му навредят.
На молбата Исус отговаря с писмо. В това писмо той хвали Авгар, че не е видял, но е повярвал (сравни Йоан, 20:29). Но за съжаление не може да дойде в Едеса: той трябва да завърши своята мисия. След това ще се въздигне на небесата. Но Исус дава да се разбере, че след своето възнесение ще изпрати един от своите ученици да изцели Авгар.
Според една по-късна легенда, след възкресението на Исус, брат му Юда Тома изпратил при Авгар християнския мисионер Адай (в някои варианти – Фадей). Адай изцелил царя и направил християнски град Едеса. Тази легенда и кореспонденцията с Авгар се разпространявали дълго време. Там, където били известни, се смятали за надеждни спомени за Исус и неговите писания.
На съвременните любители на раннохристиянските апокрифи са им малко повече познати неканоничните евангелия, представящи учението на Исус. Тези текстове също се четели в редица църкви на империята. Особено известно било коптското „Евангелие от Тома“ (да не се бърка с евангелието „Детство“, за което говорихме по-преди!). В глава 7 ще поговорим по-подробно за „Евангелието от Тома“ и за това как неговият автор и неговите читатели са разбирали Исус. А засега ще отбележим, че тези спомени за ученията на Исус често се различават съществено от това как помнели Исус другите християни от древността (да не говорим изобщо за повечето християни днес).
„Евангелието от Тома“ е намерено през 1945 година с още други раннохристиянски книги с кожени обложки край египетския град Наг Хамади. Повечето текстове от тази библиотека отразяват възгледите на ранните християнски гностици. Съвременните учени наричат тези християни гностици, защото акцентирали върху ролята на „знанието“ (на гръцки „гносис“) за спасението. За тях най-важно било тайното учение на Исус, а не неговата смърт и неговото възкресение: учението за това как са възникнали небесният и материалният свят. Те вярвали: ако се постигне това тайно знание, то може да освободи човека от веригите на този свят, за да получи спасение във висшия свят.
В действителност гностицизмът е цял комплекс от религии и секти с различни митологии, различни свещени текстове, различни обреди и различни организационни форми. За щастие ние няма защо да се задълбочаваме във всичко това. През последните години двадесет учени спореха много може ли да се смята „Евангелието от Тома“ за гностично (като другите книги от библиотеката в Наг Хамади). Повечето съвременни специалисти смятат, че не може. Н все пак въпросът не приключил и е по-добре да го поставим извън скоби. Засега ще се ограничим с една по-обща мисъл: авторът (както и неговата аудитория?) помнил учението на Исус съвсем различно от другите християни.
„Евангелието от Тома“ съдържа само слова на Исус (114 на брой). Някои (и даже много) от тях ще се сторят познати на всеки, който е чел евангелията от Матей, Марк и Лука. Също като в тези евангелия Исус учи на следното:
Трескàта в окото на брата си виждаш, а гредата в окото си не виждаш. Когато извадиш гредата от окото си, тогава ще видиш как да извадиш трескàта от окото на брата си. (26 слово)
Ако слепец води слепеца, и двамата падат в яма. (34 слово)
Блажени сте бедните, защото е ваше Небесното царство. (54 слово)
Но тук той казва също така неща, които ще се сторят на повечето от читателите доста неочаквани (меко казано). Да вземем само тези откъси.
Учениците му казаха: „В какъв ден ще ни се явиш и в какъв ден ще те видим?“ Исус каза: „Когато се съблечете, без да се срамувате, и вземете своите дрехи, и го сложите под нозете си подобно на малки деца и ги стъпчете, тогава ще видите Сина на Този, които е жив, и няма да се страхувате“. (37 слово)
Исус каза: „Ако ви казват: «Откъде сте произлезли?» кажете им: «Ние дойдохме от светлината, от мястото, където светлината е произлязла от самата себе си, установила се е и се е разкрила в образ». Ако ви казват: «Кои сте вие?» – кажете: «Ние сме негови деца и сме избрани от живия Баща». Ако ви питат: «Какъв е знакът на вашия Баща, който е във вас?» – кажете им: «Това е движение и покой“. (50 слово)
Когато видите ваше подобие, вие се радвате. Но когато видите вашите образи, които са се появили преди вас – те не умират и не се явяват, - какво величие ще почувствате! (84 слово)
Блажен е този лъв, който бъде изяден от човек, и лъвът стане човек. И проклет е този човек, който бъде изяден от лъв, и лъвът стане човек. (7 слово)
Най-загадъчното, най-знаменитото и като че ли най-оскърбителното за съвременния слух изказване е оставено за края:
Симон Петър им каза: „Нека Мария да ни напусне, защото жените не са достойни за живот“. Исус каза: „Вижте, аз я насочвам, за да я направя мъж, та да стане и тя жив дух, подобен на вас, мъжете. Защото всяка жена, която стане мъж, ще влезе в Царството небесно“. (114 слово)
За щастие (във всеки случай за мене) тук не е необходимо да разглеждаме подробно тези изказвания. Както вече казах, за образа на Исус в „Евангелието от Тома“ ще поговорим в 7-ма глава. А сега ще подчертаем само, че дадените изказвания, както и да се интерпретират, се отличават много от тези, които намираме в устата на Исус в каноничните евангелия. Хората, които помнели Исус, изрекъл тези слова, го помнели различно от Матей, Марк, Лука и Йоан.
Освен спомени за писма и учения на Исус имало многобройни и многообразни спомени за смъртта и възкресението му. Най-любопитното от тях откриваме във фрагментарен текст, получил известност като „Евангелие от Петър“. То е достигнало до нас в книга, намерена на гробище в Горен Египет през 1886 година, в гроба на един монах. По същество книгата представлява малка антология, защото включва четири различни текста. Първият от тях, от десет страници, е евангелие, написано уж от Петър, най-близкият ученик на Исус. Вероятно даденото (и единственото, с което разполагаме) копие на текста е създадено в края на VI век и преписвачът е възпроизвел само фрагмент от по-голямо произведение. А останалата част се е изгубила. Запазеният откъс разказва за съда над Исус, за неговата смърт и за възкресението му. Учените единодушно и обосновано смятат, че „Евангелието от Петър“ е било написано в началото на II век. Въпросът дали авторът на текста е използвал каноничните евангелия, се дебатира оживено.
Не се дебатира своеобразният спомен за страданията на Исус. Разказвачът по всякакъв начин се опитва за стовари отговорността за екзекуцията върху евреите: еврейските водачи и еврейския народ. Както и в по-късните евангелия от Пилат, основната вина лежи не върху римския наместник, а върху настойчивите евреи, които със своето неверие и със своята дързост навлекли върху себе си Божието наказание. Още по-удивителни са отклоненията от каноничните разкази за смъртта и възкресението. Например един от разпънатите разбойници не ругае Исус, а римските войници, които убиват невинен човек. В отговор войниците решават да не му пробиват пищялите, за да може да умре в мъчения. Има се предвид това, че разпънатият умира от асфиксия: той диша дотогава, докато може да се надига, за да освободи налягането върху белите дробове. Когато пищялите са пробити, това е невъзможно. Като не пробиват пищялите на престъпника, войниците удължават мъченията му.
Още един пример – Исус на кръста. Казано е, че той „мълчал, все едно не усещал болка“. Това предизвикало маса въпроси сред учените. Какво означава „все едно“? Исус е търпял стоически страшната болка, за да даде пример на следващите християнски мъченици? Или наистина не е усещал болка? Ако се съди по всичко, някои християни от древността подкрепяли втората гледна точка: плътта и кръвта на Исус не са били напълно човешки, защото бил божество, което само изглеждало като човек. Той бил фантом: нематериално тяло без нервни окончания… Ако е така, пред нас имаме образ на Исус, приемлив за някои направления на гностицизма и ранното християнство, подчертаващи пълната божественост на Исус, без да се отчита човешката му природа.
Но най-удивителната разлика от каноничните евангелия се съдържа в края на текста: описано е възкресението на Исус. В Новия завет подобно описание няма. Във всичките четири канонични евангелия Исус е разпънат, убит, погребан и на третия ден, след съботата, една или няколко негови ученички идват при гробницата, за да извършат необходимите погребални обреди, но намират гробницата празна, а Господ е възкръснал. Самото събитие на възкресението – излизането на Исус от гробницата като Владика на живота - не е описано в Новия завет. Това става известно време преди идването на жените.
В „Евангелието от Петър“ обаче нещата са по-други. Отначало, както е у Матей, Пилат изпраща римски войници да пазят гробницата, за да не откраднат учениците тялото. Изпълнявайки своя дълг, те видели чудо: небесата се отварят и от тях слизат двама ангели; камъкът се премества от входа на гробницата и ангелите влизат в нея. След това излизат трима. Двамата от тях (явно ангелите) са толкова високи, че достигат с главата си небето. Но с тях има по-висока фигура: над небето! Нещо повече, след тях от гробницата излиза кръст. Глас от небето пита: „Възвести ли на спящите?“ Кръстът отговаря: „Да“.
Разказът е наистина удивителен. Искал ли е авторът читателите да го разбират буквално? Тук можем само да градим предположения. За съжаление, нямаме повече сведения. Но независимо от това, след като е призван да опише реално историческо събитие, разказът е пълен със символика. Ангелите са гигантски на ръст, защото по статут се намират над хората (а след като са по статут, значи и в действителност!). Небесният глас се обръща към кръста, за да изясни възвестено ли е разпятието пред мъртвите обитатели на Шеол/Аид. (Или с цел да се съобщи на хората за проповед на мъртвите.) Кръстът отговаря: да, благата вест за спасението е стигнала да подземния свят.
Подобен спомен бил доста приемлив за ранните християни. Исус не е вече разпънат престъпник, унизен и убит от враговете си, които са по-силни от него. Напротив, той е велик Спасител, който е преодолял всички сили, противящи се на Бога: мощта на Рим, мощта на дявола, мощта на греха и смъртта. Неговата победа е запечатана върху страниците на текста, прокламиращ Възкресението, и в сърцата на читателите и слушателите. Христос е Владетел не само на живите, но и на мъртвите. Сериозна претенция!
ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС
В наши дни никой няма да се заеме да твърди сериозно, че тези спомени за Исус и за неговите ученици са исторически достоверни. Описаните събития не са ставали. Но важно ли е това?
Има хора, които се вълнуват само от едно: доколко текстът е достоверен. Но защо да мислим толкова тясно? Защо да се ограничаваме? Нима от всички книги ни интересуват само историческите произведения и исторически достоверните биографии? Нима нашите интереси се свеждат само до реалните събития от миналото? А романите? А разказите? А стиховете? Нима великите писатели, способни да създават сложен сюжет с многопланови (макар и измислени) персонажи не ни говорят нищо? Нима „истинско“ е само това, което се е случило наистина?
Както ще отбележим в глава 8, истината достига до нас чрез различни форми на изкуството. Когато стоим благоговейно пред картина на Джото, Караваджо или Рембранд, ние не започваме (или не трябва да започваме) с въпроса доколко това е исторически достоверно. Или с въпроса така ли са изглеждали Богородица, апостол Павел и Исус. Естетиката не може да се свежда до историческата точност и не зависи от нея. Това са абсолютно различни понятия. Защо да мислим само за достоверността, при условие че не се занимаваме с историческа реконструкция?
По въпроса как са изобразявали, как са си въобразявали, как са осмисляли, как са разбирали и как са си спомняли Исус през първите векове на християнството, като започнем от Новия завет, няма основание да ограничаваме интересите си само с историята. Въпросът за достоверността може да ни вълнува. И някои хора ги вълнува особено. Но той не трябва да бъде единствен. По-горе говорихме какви са били спомените за Исус след неговата смърт. Не трябва да забравяме: за да бъдат спомените важни, ценни и (макар и субективно) истински, не е нужно да са точни. „Изкривените“ (тоест неточните в строг исторически смисъл) спомени не са по-малко реални за тези, които ги имат и ги споделят, от „истинските“ (тоест исторически точните) спомени.
Нещо повече, струва си да си зададем въпроса: достъпни ли са ни „истинските“ (в строгия смисъл на думата) спомени за Исус? Има ли начин да бъдем сигурни? Разбира се, историците се опитват да разберат какво например е ставало по време на земното служене на Исус с неговите ученици. Те могат с по-голяма или по-малка увереност да предположат кои предания са достоверни, а кои – не. Но историята е винаги въпрос на по-голяма или по-малка вероятност. Когато се занимаваме с личност като Исус, вероятностите се установяват с критичен анализ на спомените, фиксирани от късни автори. Така ли е ставало всичко? Или спомените са измислени, съзнателно или несъзнателно, от по-късни разказвачи? Можем да погледнем и под друг ъгъл: да ги изследваме без оглед на въпроса за достоверността.
В тази книга ме интересуват две задачи. Интересува ме какви спомени за Исус имат основание да се смятат за достоверни. Укротявал ли е дракони? Убивал ли е другарите си по игра, когато го ядосвали? Благославял ли е лъвове, които се хранят с хора, за да станат хора? Убит ли е от евреите? Изцелявал ли е болни, гонел ли е бесове, възкресявал ли е мъртви? Дал ли е заповед за екзекуцията му римският наместник Понтий Пилат? Или някои от тези разкази отразяват колебливи, неточни, че и грешни спомени? За да отговорим на тези въпроси, е необходимо да разберем повече как хората помнят на индивидуално (виж главите 3, 4 и 5) и на колективно (виж главите 6 и 7) равнище.
Плюс това, какво можем да кажем за самите спомени? И какво ни говорят те за хората, които ги имали и ги споделяли? Как тези хора помнели Исус? Каква роля играел той в техния живот и за тяхното спасение? Какво представлявали общините им? Как тези спомени са се създавали, оформяли и предавали от автори, представители на своите самобитни направления в ранното християнство? С тези въпроси за християнската колективна памет ще се заемем също (в глава 6).
Но отначало ще поговорим за проучванията, посветени на раннохристиянската памет за Исус. Тези разработки в по-голямата им част правели историците на новозаветния период, които обикновено не се вълнували от това какво са научили за индивидуалните спомени когнитивните психолози и за колективните спомени антрополозите и социолозите. Често историците не знаели изобщо за подобни изследвания. Но ако искаме да погледнем древната памет за Исус в светлината на знанията за паметта – индивидуалната и колективната, - е важно да вникнем в изследванията, посветени на това как християните са помнили Исус през годините, десетилетията и вековете след неговата смърт. На това е посветена следващата глава.
2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА
Когато изследователите на паметта говорят за „изкривена памет“, те обикновено влагат в това понятие принизяващ смисъл. Те само имат предвид, че „помненото“ събитие не е станало в действителност. Повечето спомени за Исус, разгледани в предишната глава - а може би и всичките, - се отнасят към тази категория. Хората са си спомняли и думи, и дела на Исус, които историческият Исус не е говорил и не е вършил.
Дори най-малко образованият и здравомислещ човек ще схване лесно, че Исус не е усмирявал дракони, не е убивал неприятните му другари от детството и не е благославял лъвове, които ще станат хора. Явно е, че тези спомени са „измислени“. Това обаче не означава непременно, че някой е решил да излъже читателите със съчинени истории за Исус. Навсякъде около нас „помним“ събития, които не са ставали и то съвсем не от зла умисъл. Нещо повече, истории, които уж са се случили с известни хора, се съчиняват всеки ден. И макар че те не са „истински“ в историческия смисъл на думата, могат да бъдат истински в някаква друга плоскост, както е характерно за художествената литература. Изобщо казано, истории се измислят винаги и навсякъде, когато хората говорят за това, което са видели или чули. Когато тези истории се възприемат и се предават, след като се вярва в тях, те се превръщат в изкривена памет, даже и ако разказвачите са убедени в тяхната истинност.
Случвало ли се е същото с повествованията за думите и делата на Исус, при това не само в по-късни времена, когато са се създавали апокрифните евангелия, но и по-рано, през годините и десетилетията до нашите канонични евангелия?
Нещо любопитно: много хора приемат лесно изкривените спомени за Исус извън Новия завет, но изобщо не ги виждат в него. Защо? Явно по същата причина, по която читателите на Библията обикновено не забелязват противоречията между новозаветните евангелия, докато не им ги посочат. Всеки изследовател на Новия завет, който си служи с критичния метод и чете лекции за историческия Исус, се сблъсква постоянно със следната ситуация. През цяло занятие той обяснява как една и съща история е разказана в различните евангелия: показва разликите, сред които и откровени несъответствия. След занятието един от студентите идва с думите: „Чета евангелията много години, но никога не съм забелязал тези противоречия. Защо не съм ги забелязал?“
Добър въпрос! Защо не забелязваме това, което става под носа ни? Психолозите констатират: често не виждаме това, което не очакваме да видим.
Има един знаменит експеримент, осъществен от психолозите Даниел Саймънс и Кристофър Шамбри, творчески личности и нелишени от остроумие. Те го нарекли „Горилите сред нас“. Експериментът е посветен на своеобразна слепота: ситуация, когато хората не виждат това, което не очакват да видят.
Саймънс и Шамбри осъществили опита си няколко пъти, със сходни резултати. Същността е в това, че на участниците показват едноминутно филмче. Там има две групи хора – с бели и черни тениски – които си подхвърлят топка. Зрителите са помолени да следят играчите и да броят подаванията, които правят играчите с бели тениски.
Тези указания – да се обърне внимание на определена част от филмчето – трябвало да концентрират погледа на зрителите. В един момент в кадър се появява жена, облечена в костюм на горила. Тя гледа към камерата, бие се в гърдите и след това си отива. В кадър е само девет секунди.
След края участниците били попитани дали са видели нещо необичайно. И ето го удивителният резултат: около половината от тях не са забелязали човека с костюм на горила.
Това изглежда невероятно: как може да не се забележи толкова странно и неочаквано нещо? След експеримента Саймънс и Шамбри разказали на по-малко наблюдателните зрители за горилата. И обикновено се сблъсквали с велико недоверие. Тогава им показвали филмчето отново. След повторното гледане мнозина се учудвали: нима това е същата лента? Не може да не са видели това! Защото горилата е в средата на кадъра. Ще я види всеки. Или не?
Не. Ако не очаквате да видите нещо, можете изобщо да не го забележите.
Саймънс и Шамбри достигат до извода: „Ние възприемаме и запомняме само тези обекти и детайли, които получават фокусирано внимание“. Ако се съсредоточите върху това как хората с бели тениски подхвърлят топката, може и да не забележите как горилата се тупа по гърдите.
А сега да се върнем към моя въпрос: възможно ли е някои хора – много хора! – да виждат „измислени“ легенди за Исус и „изкривени“ спомени за неговия живот извън Новия завет, но изобщо да не ги виждат в Новия завет? В първия случай те очакват да видят такива легенди, във втория случай – не…
Оказва се, че изследователите от критичното направление на Новия завет са давали винаги утвърдителен отговор на този въпрос. Дал го и първият библеист, който написал изследване за живота на Исус не от религиозна и богословска гледна точка, а от критична: той разглеждал евангелията като исторически източници, които, като всички исторически източници, могат да съдържат противоречия и измислици. Ученият се казва Херман Самуел Реймарус (1694–1768).
ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС
В много отношения Херман Самуел Реймарус бил човек на XVIII век. Подобно на другите мислители, въвлечени в интелектуалното движение на Просвещението, той се опитвал да се води по новите научни открития и се стремял да разбере как изглежда в тяхната светлина старата църковна норма, че Бог е творил (през библейските времена) и твори чудеса. Но той не бил естествоизпитател, а философ, филолог и библеист. Приживе публикувал някои важни произведения, но изследването, което смятал за основно, написал – по очевидни причини – „за чекмеджето“. Да се каже, че тази книга би предизвикала възражения, би било подценяване. В онези времена тя щяла да бъде подложена на унищожителна критика и почти сигурно би струвала на Реймарус преподавателската му длъжност (както станало по-късно с библеистите, които се осмелили да изкажат своите идеи в зенита на кариерата си). Реймарус проявил разум и затова приживе никой (даже членовете на семейството му!) не научил какви са неговите хипотези за Исус и евангелията.
Но книгата попаднала в ръцете на великия немски философ Готхолд Ефраим Лесинг, който я публикувал след смъртта на Реймарус в серия от статии, известни днес като „Волфенбютелски фрагменти“ или просто „Фрагменти“ (1774–1778 г.). (Названието е свързано с това, че текстовете излизали на малки откъси и обхващали редица взаимосвързани въпроси.) „Фрагментите“ са посветени на несъответствията, противоречията и историческите неточности в Библията (Стария и Новия завет). Когато ги чете човек, веднага забелязва ясния, жив и необикновен ум на автора. Нетовата остра като бръснач критика прави дисекция на откъс след откъс, разкривайки вътрешните противоречия и историческата неправдоподобност с ентусиазъм и почти нескрито удоволствие, каквито и днес се срещат рядко.
Най-важният от фрагментите е „За целите на Исус и неговите ученици“. В него Реймарус развива своята хипотеза, че историческият Исус е бил еврейски проповедник, който не е бил (и нямал намерение да бъде) духовен месия, дал живота си за греховете на света, а след това възкръснал. Според Реймарус тази идея е измислена от учениците на Исус след разпятието. Реалният Исус бил съвсем друг. Изразявайки се с термините, които използвам в тази книга, спомените за Исус, запазени от църквата, са били изкривени. Те не съответствали на действителната ситуация.
Реймарус започва с много силното твърдение, което би било радикално за неговото време, но изглежда абсолютно разумно за всеки, който иска да изучава Исус от позицията на историческата гледна точка. А именно: когато Исус проповядвал, използвал думи, понятия и концепции, разбираеми за еврейските му слушатели и естествени за неговата историческа обстановка. Той не би влагал в понятията този смисъл, който влагала в тях по-късната християнска теология. Думите означавали това, което означавали в онази епоха. И не означавали нищо друго.
Следователно, когато Исус говорел за бъдещото Божие царство, той имал предвид именно „царство“. Той имал предвид това, което обикновено евреите имали предвид, когато говорели за царство: политическо формирование начело с цар. То не е „небеса след смъртта“ и не е „църква след Възкресението“. Защото Исус не уточнявал, че влага в това понятие необичаен смисъл. Което означава, че той наистина е очаквал земно царство, висш властелин в което трябва да бъде Бог: физическо и политическо образувание, където едни хора ще влязат, а други няма да влязат.
И когато говорел за „Месия“, имал предвид „Месия“. А евреите през I век наричали така не някакво духовно същество, обитаващо с Бога в небесата, и разбира се - не разпъната, а след това възкръснала фигура. Месианските очаквания не предполагали това. Когато евреите използвали думата „Месия“, те разбирали „Помазаник“ (както и се превежда буквално тази дума). А кой е помазаник? Помазаник е царят на Израил, както се вижда пределно ясно от Стария завет. Извод: бъдещ Месия Исус наричал царя на Израил, чрез когото Бог ще започне да управлява своя народ в бъдещо царство.
Според Реймарус тази роля Исус определял за себе си. Исус не мислел, че ще управлява, седейки на небесен трон отдясно на Бога. Той предполагал, че ще стане реален и земен управник в реално и земно царство.
Но как ще се случи това? Исус мислел, че евреите, като чуят за скорошно възцаряване на цар вместо римляните, ще приемат с ентусиазъм и вестта, и вестителя. Около него ще се струпат тълпи. Ще започне народно въстание срещу омразните езически владетели. Обетованата земя ще бъде освободена от чуждия гнет, а Израил ще получи суверенна държава, каквато е съществувала в дните на великия цар Давид. А Исус, вождът на евреите, ще стане цар.
Учениците на Исус повярвали в това и ходели по негова заръка в градове и села на Израил да събират привърженици (виж Лука, 9:1–10; 10:1–12). Той казал на учениците си, че евреите ще се въодушевят от „благата вест“ и ще ги приемат с възторг. Исус даже ги съветвал да не вземат със себе си нито пари, нито храна: всичко ще дадат тези, които очакват пламенно бъдещото царство.
В последната седмица от живота си той взел със себе си своите ученици и отишъл в Ерусалим. Исус смятал, че всеки момент ще настъпи дългоочакваният час. Жителите на Ерусалим се стекли да го приветстват и той съвсем логично видял в това началото на края на римското владичество. Но мечтите не се сбъднали. Въпреки своята първоначална подкрепа за Исус, евреите не бързали да вдигат въстание. Плюс това се случило нещо непредвидено: Исус не само не седнал на Израилевия трон, но бил арестуван, осъден и разпънат като политически смутител, хвърлил предизвикателство срещу могъществото на Рим. Исус не станал велик цар в Божието царство на земята. Съблекли го без всякакви церемонии, бичували го и го разпънали заради царските му претенции.
Учениците били напълно смазани. Можем да ги разберем! Защото те очаквали, че всеки момент ще настъпи новото царство на Израил, техният учител ще стане цар, а те ще получат видни длъжности. Но учителят бил заловен, унизен и убит. Надеждата изчезнала.
Какво да правят? Те напуснали своите домове, семействата си и работата си, за да тръгнат след лъжливия разпънат Месия. И се озовали с празни ръце. А съвсем неотдавна, преди някакви седмици и месеци, били топло посрещани в градове и села на Израил, хората слушали с възторг техните разкази. Нима всичко е свършило? И те измислили план.
Според Реймарус веднага след смъртта на Исус учениците му осъзнали, че могат да продължат своята проповед – с всичките изгоди, които я съпътствали по-рано. Трябва само да се коригира учението… Докато Исус бил с тях, те говорели, че Месията ще установи съвсем скоро Божието царство. Като запазили тази базова идея, те заменили политическия Месия с духовен. Уж Исус не само не бил, но и не искал да бъде буквален цар на Израилевия трон. Той от самото начало имал намерение да умре на кръста за хората. А Бог поставил печат на одобрение върху жертвената смърт на Исус, като го възкресил от мъртвите. Така идеята за духовния Месия, чиято смърт и чието възкресение са спасяващи, била измислена от учениците му веднага след разпъването на Исус.
Но как да бъде убедена публиката, че Исус е духовен Спасител, възкръснал от мъртвите? Как да се направи така, че вестта да звучи правдоподобно? За целта гробницата трябвало да бъде празна. Затова учениците откраднали и препогребали тялото на Исус. От гледна точка на Реймарус Исус не е възкръснал. Учениците измислили възкресението, за да поставят началото на нова религия: религия, които ще ръководят.
Така се появило християнството: религия, каквато Исус нямал намерение да създава. Той бил благочестив евреин и неговата проповед се кореняла дълбоко в историческите надежди на Израил. А учениците му създали нова (християнска) вяра, основаваща се на идеята за умиращия и възкръсващия духовен Спасител.
Не е удивително, че когато Лесинг публикувал статията „За целите на Исус и неговите ученици“, избухнал скандал. Едни читатели били възмутени. Други били объркани. Нима подобна трактовка на живота и учението на Исус е правилна? Нима християнството е опровергано? Един тогавашен библеист, Йохан Землер, описва въздействието на това произведение:
Много мислещи и сериозни млади хора, посветили се на християнското служене, бяха силно смутени: убежденията им бяха подложени на сериозно изпитание. Мнозина предпочетоха да сменят своята професия и да насочат усилията си в друга сфера, отколкото да се терзаят от все по-голямата неопределеност“.
Днес, около 230 години след публикуваните нападки на Реймарус срещу евангелията и техния образ на Исус, почти никой не споделя неговата реконструкция на Исусовия живот, макар че отделни аспекти от нея се появяват от време на време (понякога в популярните книги, които не помнят своето интелектуално родство и повтарят стари теории).
Заедно с това, като се започне от XIX век, учените осъзнали, че в първите десетилетия на християнството вярващите не само променяли получените предания за живота и учението на Исус, но и ги измисляли. „Изкривената“ памет за Исус се появила по-рано от такива неканонични евангелия като „Детство“, „Евангелието от Петър“ и „Евангелието от Никодим“. (Да не забравяме: „изкривена“ памет наричам такива спомени, които не отразяват реални исторически събития.) Указания за това, че изкривените спомени са започнали да се оформят скоро след смъртта на Исус (или още преди това), може да се намери в писмените текстове, които се появили четиридесет години след разпятието, иначе казано - в каноничните евангелия. Често тези текстове не могат да се съгласуват помежду си. А ако свидетелствата не могат да се съгласуват, някое от тях не е достоверно. Излиза, че някой нещо е измислил.
Но кой? Един от важните пробиви в нашето разбиране за евангелията се случил приблизително преди едно столетие. Някои немски учени разбрали, че тези разкази са се променяли и измисляли не само от евангелистите. Това ставало още по-рано, когато писмените евангелия не били написани, а сведенията за Исус се предавали от уста на уста. По време на този устен стадий паметта понякога се изкривявала.
КРИТИКА НА ФОРМИТЕ
За да разберете критиката на формите, е необходимо да се обясни накратко как се е развивала новозаветнага библеистика.
Научен контекст
В началото на XIX век учените критици, особено в Германия, започнали все повече да достигат до извода, че минимум някои от евангелията не са написани от очевидци на живота на Исус и че между евангелията има сериозни противоречия. Но как тогава да се разбере какво е ставало във времената на проповедта на Исус, по време на неговата смърт и неговото възкресение? Налагащият се извод се състоял в това да се определи най-ранното от евангелията с надеждата, че най-старият източник ще се окаже най-достоверен в исторически план.
Написано ли е от очевидец „Евангелието от Йоан“? Учените спорели за това през целия XIX век. Мнозина от тях продължавали да виждат в него свидетелство на очевидец: разказ на апостол Йоан Зеведей, който е наречен „най-любим ученик“. Имало и не малко съмнения в авторството на Йоан. Но дори и текстът да е написан от Йоан, той се отличава толкова от другите три евангелия, че изглежда (както отбелязва още ранната църква) да е повече „духовен“ и богословски ракурс, отколкото исторически.
Трите други евангелия се наричат „синоптични“. Обединяват ги в една група, защото са сходни по съдържание и включват много еднакви разкази, които често са представени в една и съща последователност, а понякога и с едни и същи думи. Те могат да бъдат поставени в паралелни колони и да се „огледат заедно“ (от гръцката дума с това значение идва терминът „синоптичен“). В науката възникнало широкото мнение, че тези три разказа са по-малко идеологизирани, по-стари и по-достоверни от четвъртото евангелие. Но кое от синоптичните евангелия е най-ранното?
Цяла редица учени от онова време се занимава със „синоптичния проблем“. Така наричат опитът да се разбере защо между евангелията от Матей, Марк и Лука има много сходства, включително в детайлите (даже дословни съвпадения), и много разлики. Учените приели, че първо е написано „Евангелието от Марк“. То е най-краткото и има всички причини да се предположи, че Матей и Лука са го използвали като литературен източник.
Но у Матей и Лука има редица материали, които отсъстват у Марк. Сред тях са Господнята молитва и заповедите за блаженствата („блажени са бедните…). След като ги няма у Марк, значи са били взети от някое друго място. Учените разсъждавали така: не изглежда Матей да ги е взел от Лука или Лука от Матей. Значи е имало изгубен за нас източник. Означили го с буквата Q (първата буква на немската дума Quelle, „източник“). Матей използвал също така други източници за предания, които липсват у Марк и Лука; а Лука – други източници за преданията, които ги няма у Марк и Матей.
За нас е важно, че „Евангелието от Марк“ било признато за най-старо. Тъй като то изглеждало също така най-малко идеологизирано и най-лаконично, смятали го и за най-достоверно. След като бил направен този извод, като гъби след дъжд започнали да се появяват описания на живота на Исус, основаващи се в по-голямата си част на разказаното в „Евангелието от Марк“.
Но ето ти беда: Марк пише прекалено лаконично. За много неща не съобщава. Дори не се разбира какво е движело Исус и какви са били крайните му цели. За да решат този проблем, учените запълвали празнините с измислици, с плодове на фантазията си, с доморасли психологични анализи и с опити да се разберат мотивите на Исус в едни или други жизнени ситуации.
Всичката тази дейност се основавала на предпоставката, че „Евангелието от Марк“ е не само най-старото, но и най-достоверното, най-чисто от богословски наслоения (или, както ние казваме – от „изкривени спомени“). Тази предпоставка била опровергана от немския учен Вилям Вреде в книгата му „Месианската тайна в евангелията“ (1901 г.). Той анализирал задълбочено и обмислено „Евангелието от Марк“ и посочил: там доста много неща са свързани с богословието, а не са продиктувани от грижа за историческата точност. Представено е всъщност богословско разбиране за Исус. По-специално богословски характер има идеята, че Исус пази в тайна своето месианство.
Марк отново и отново представя следната картина: някой разпознава, че Исус е Месията, но Исус му нарежда да мълчи за това. Като изцелява един болен, Исус заповядва да се пази изцелението в тайна (Марк, 1:44). Когато изгонените от него бесове го наричат Син божи, той им забранява строго да му казват така (Марк, 3:11–12). Учениците му виждат в него Месията, но той ги моли да не разказват на никого за това (Марк, 8:29–30). Трите му най-близки апостоли виждат как пред очите им се преобразява в сияеща божествена същност, но той им нарежда да не съобщават за видяното до неговото възкресение (Марк, 9:1–9).
Според Вреде се получава някаква безсмислица: ако Исус се е смятал за Месия, би трябвало да иска хората да научат това! И не би заповядвал да се мълчи за неговото месианство. Следователно мотивът за „месианската тайна“ в „Евангелието от Марк“ е опит на Марк и на неговата община да обяснят един неразбираем за тях факт. Християните се чудели: ако Исус е бил Месията, как така никой не говорел за това, докато бил жив? Марк дал отговора: Исус пазел своето месианство в тайна.
Месианската тайна не е исторически факт, а богословие. Тя позволявала да се съгласува месианството на Исус с факта, че той не говорел публично за това. Но ако е така, историческата ценност на „Евангелието от Марк“ е съмнителна. Подобно на другите евангелия то е наситено с богословски инвенции.
И ако най-старото евангелие е в много отношения богословски текст, а не исторически, какво може да се каже за доевангелските предания за Исус? С този въпрос се заела „критиката (анализът) на формите“, особено през 20-те години на миналия век. Нейните представители се интересували не толкова от писмените евангелия, колкото от стоящите зад тях традиции. Опит да направи превключване към устните предания започнал Карл Лудвиг Шмит, който след това бил затъмнен от Мартин Дибелиус и Рудолф Бултман, истински суперзвезди на библеистиката от ХХ век.
Начало на критиката на формите
“Евангелието от Марк“, отбелязва Шмид, може да се раздели на смислови части: разкази за изцеляване, разкази за екзорцизъм, сборник с поучения и така нататък. В единно цяло ги свързва повествователната основа на събитията: Исус отива от някъде до някъде и когато идва в някакъв град се случва нещо. Но основата на събитията, както доказва Шмид в своята книга, е създадена от евангелистите.
Ако Марк обаче е създал повествователната основа на разказите, откъде са се взели те? Критиката на формите доказва: те не са записани от думите на апостолите или на слушателите на апостолите, а са заимствани от доевангелските устни предания. Евангелистите – всичките, а не само Марк – са фиксирали писмено материали, които се предавали преди тях с години от уста на уста. Следователно те не представяли напълно свои измислици, но и не възпроизвеждали разкази на очевидци. Те сплели в едно историите, известни отдавна в християнските общини. Мартин Дибелиус виждал в това основната заслуга на евангелистите. Евангелските истории са „перли, нанизани на нишка“. Авторите изтъкали нишката, но перлите вече имали в наличност.
Учените като Дибелиус и Бултман се интересували повече от перлите, отколкото от нишката. Те искали да научат за устните предания на християнските църкви. Сега тези предания са достъпни само в писмен вид, чрез евангелията. Но ако се анализират евангелските разкази, може да се разбере откъде са се взели и защо са получили тази форма, която са получили.
Дибелиус и Бултман осъществявали своя анализ различно, но в крайна сметка си поставяли еднакви задачи. Движейки се от текста на евангелията към по-ранни предания, те изучавали най-вече две страни на тези предания: формите (оттук и терминът „критика на формите“) и „мястото в живота“ (нем. Sitz im Leben), иначе казано – жизнените ситуации, които ги оформили.
Що се отнася до формите, става ясно, че евангелските материали са многообразни. Има различни видове разкази и всеки има своя форма. Макар че всеки разказ има своя уникална специфика, разказите от един вид следват една и съща форма. Да речем, разказите за изцеляване са построени така:
♦ съобщава се за болестта на някакъв човек;
♦ той отива при Исус;
♦ моли за изцеление;
♦ Исус казва нещо в отговор, а след това изцелява с думи или докосване;
♦ очевидците се изумяват.
Тази базова основа на събитията срещаме отново и отново. Варират само детайлите: кой е болен, от какво е болен, какво казва Исус и така нататък.
Има и разкази за спорове:
♦ Исус или някой от апостолите прави нещо (да речем, в събота);
♦ еврейските вождове са недоволни;
♦ в отговор Исус им посочва, че грешат;
♦ Исус прокарва точно основната си мисъл, поставяйки своите опоненти на място.
Тази основа на събитията се повтаря отново и отново.
Мартин Дибелиус и Рудолф Бултман класифицират различно разказите, но се съгласяват, че формата е определена от устните разкази преразкази в хода на устното предаване.
Разсъждавайки за „мястото в живота“, тези учени мислели повече не за конкретните разкази, а за жанровете/формите. Какви събития са подтикнали християнските общини да предават притчи, разкази за изцеления и спорове? Защо са характеризирали твърдо преданията с едни или други особености? Като намерят отговорите на тези въпроси, изследователите разчитали да пресъздадат историята на тези значими години на християнството, които предшествали написването на евангелията и от които почти не са останали писмени източници (с изключение на посланията на Павел, които не описват историята на християнството, а решават проблемите на конкретни общини).
Да вземем един пример. При какви ситуации вярващите са създали разказите за конфликтите на Исус с фарисеите, завършващи с точно премерени фрази? Очевидно при такива ситуации, когато евреите нехристияни ги упреквали в нарушаване на еврейските съботни устави и така нататък. Разказите показвали как Исус отговарял на подобни обвинения и легитимирали това, което християните правели десетилетия по-късно.
А в какъв контекст са възникнали преданията за изцеляването от Исус на болни и за възкресяването на мъртви? Очевидно в ситуации, когато християните доказвали, че Исус е Божи син, явил се да изпълни пророчеството за Месията целител. С други думи, тези разкази говорят повече за християнските общини, отколкото за Исус.
Ако помните, в глава 1 отбелязахме, че нашите спомени не ни говорят по-малко за настоящето, отколкото за миналото. Защото какво ни подтиква да се връщаме към миналото? Неговата актуалност. И макар че критиката на формите не поставя въпроса по такъв начин, това се отнася и за ранните християни, които предавали от уста на уста разказите за Исус. Те разказвали за миналото – за делата и думите на Исус – в светлината на своето настояще. И доста е възможно по време на това да са се появявали „изкривявания“ на спомените: както предполагала критиката на формите, не всички тези събития са се случили с историческия Исус. Но те били по свой начин ценни. А за хората, които ги споделяли, били не по-малко реални от спомените, вкоренени в живота на историческия Исус.
Както разбирате, и по време на разцвета на критиката на формите (20-те години на миналия век), и по-късно далеч не всички учени били съгласни с това. Как така! Често възразявали (и възразяват), че фактът колко е полезно едно или друго предание за християнската община, не означава неговата недостоверност. Много учени смятали, че критиката на формите е прекалено скептична по отношение на възможността да намерим зад устните предания за Исус реални исторически факти. И все пак със задна дата разбираме: критиката на формите е била права в това, че е приемала сериозно някой важен факт. Авторите на евангелията са писали 40-65 години след смъртта на Исус. И не са били негови спътници. И не са били даже негови съотечественици.
Никой в критичната библеистика не мислел, че евангелистите са измислили всичко. Но откъде са взели своите разкази? В по-голямата си част – от устната традиция. Защото още докато бил жив Исус, разказите за него се разпространявали и преразказвали от неговите ученици. И още повече след смъртта му. Така продължавало година след година и десетилетие след десетилетие, преди евангелистите да хванат перото. И трябва да признаем: представителите на критиката на формите осъзнали този факт, макар и техният път към устните традиции да се сблъскал с упреци.
Сега, почти столетие след изследванията на Шмид, Дибелиус и Бултман, ние се намираме в същата лодка (сам моторът ѝ е по-съвременен). Всеки, който се е интересувал сериозно от източниците за Исус или от раннохристиянските предания за него, трябва да се съобрази безусловно с един факт: достигналите до нас разкази за живота на Исус отразяват спомени, които са се предавали устно години наред.
Не са ли учели наизуст преданията?
Много хора, осъзнавайки за първи път, че преданията за Исус са се разпространявали устно десетилетия наред, преди да бъдат записани, намират като че ли непоклатим отговор. Думите на Исус и разказите за него са се учели наизуст от неговите ученици – заради по-точното им запазване. Не се ли славят устните култури с умението да се запазват безпогрешно преданията? След като хората не са записвали спомени, те вероятно са се стараели да запомнят всичко по-добре, за да осигурят предаването на информацията от поколение на поколение без изкривяване. Не е ли така?
За съжаление десетилетия интензивни изследвания показват: по-скоро не е така. По-подробно ще говорим за това в глава 5, където ще видим какво са научили антрополозите за устните култури и за запазването на преданията в тях. А засега ще зададем един частен въпрос: учели ли са наизуст учениците на Исус неговите поучения, за да не се променят съответните предания в процеса на разказа и преразказа?
Най-известният привърженик на тази хипотеза е Биргер Герардшон, шведски изследовател на Новия завет и на ранния юдаизъм. Най-значимата му книга излиза през 1961 година и се нарича „Памет и ръкопис“. Тя е отговор на критиката на формите, която запазва влияние и след повече от четиридесет години след своето възникване. Ценността на пространното произведение на Герардшон е в това, че в него е приет сериозно един важен факт: Исус е евреин от I век, а за да бъде разбран еврейският учител от онова време, трябва да се вникне в релевантните исторически източници.
Герардшон се интересува особено от равинския юдаизъм, иначе казано – от юдаизма, основаващ се на ученията на равините, известни в по-късни еврейски източници като Мишна и Талмуд. От тези обширни и сложни свещени текстове се вижда, че равините са разработили задълбочено учение за еврейския закон, а фактически – цяла правна система, в основата на която е положена писмената Тора, Закона на Мойсей. Тези допълнителни закони понякога се наричат устен закон.
Според Герардшон древните равини не само четели лекции на учениците си, но и ги заставяли да учат наизуст получената информация. Заучаването било първата крачка в обучението и протичало чрез постоянно повтаряне. С други думи, преди да се вдълбочиш в тълкуване на думите на учителя, трябва да ги назубриш. И едва след това назубряне на ученика се разрешавало да премине към тълкуване. Герардшон резюмира:
Ученикът трябва да помни думите на учителя точно. Но и учителят отговаря за това да се спазва точността на формулировките… Той е длъжен да повтаря всичко отново и отново, докато не го предаде на ученика или на учениците си: докато не научат необходимия откъс наизуст.
Герардшон доказвал: Исус е бил еврейски учител, а значи е наставлявал учениците си именно по този начин. Това означавало да бъде равин.
Наистина, съблазнителна хипотеза. Тя се съобразява с еврейския исторически контекст на Исус, който ни е познат от други източници. И като че ли е логично, че учениците трябвало да наизустяват учението. Но за съжаление само много малко изследователи намират изводите на Герардшон за убедителни. Защо? Отчасти защото тази хипотеза се основава на много слаб фактически материал.
Критиците отбелязват няколко основни проблеми.
♦ Първо, да се прилагат към Исус педагогическите методи на равините, е анахронизъм. Герардшон проектира върху Исус сведения, отнасящи се към по-късно време. Защото той се основава на Мишна и Талмуда. Но Мишна, най-древният от запазилите се сборници с равински материали, учените обикновено свързват с 20-те години на 3 век. А Вавилонският Талмуд е написан още по-късно, през VI век. А Исус е проповядвал доста по-ранно, през 20-те години на 1 век. И даже от Мишна го разделят без малко двеста години. Да, Мишна и Талмудът включват и по-древни материали, но специалистите по равинска литература не смятат, че могат да се вземат обичаи от 200 година и автоматично да се смята, че нещата са били същите и през 29 година. Това е все едно да вземем американските правови процедури от 2000 година и да ги приложим към 20-те години на 19 век.
♦ Второ, от нищо не се вижда, че Исус е бил равин в късния технически смисъл на думата, а и изобщо – че такива равини са съществували по негово време. Равинският юдаизъм започнал да се формира след разрушаването на Ерусалим (70 година). Именно тогава равините, чиито предшественици явно са били фарисеите, започнали да играят видна роля сред еврейските учители. Но Исус живял много по-рано. Което означава, че бъдещите събития имат ограничена ценност за разбирането на ситуацията по негово време.
♦ Трето, както лесно ще забележи всеки читател, никъде не е казано, че Исус е молел да се учат наизуст неговите поучения. Той никъде не предава на последователите си „устния закон“. И не иска от учениците си да запомнят учението му дума по дума.
♦ Четвърто, дори това е незначително в сравнение с ясния и несъмнен факт: учениците на Исус не предавали неговите поучения и разказите за него, учейки ги наизуст. Както отбелязват мнозина учени, Герардшон не е изследвал задълбочено преданията, отразени в евангелията, за да разбере доколко е правилна неговата теория. А между другото - имаме ли данни, че поученията на Исус са се запазвали дума по дума? Точно обратното! Поразителните разлики между това как думите и делата на Исус са описани в различните евангелия, доказват убедително: тези материали не са били учени наизуст, за да се осигури точното им предаване.
За първи път осъзнах това, когато бях аспирант в Принстънската богословска семинария. Веднъж при нас дойде като лектор Харалд Ризенфелд, учителя на Герардшон. Той доказваше теория, подобна на тази, която по-късно представи неговияг знаменит студент. (Ризенфелд явно е подхвърлил идеята на Герардшон). А именно, че преданията за думите и делата на Исус са се учели специално наизуст. На сутринта след лекцията признах на Ризенфелд, че нещо не разбирам: в Новия завет има цяла редица места, където думите и делата на Исус са описани по различен начин – как в такъв случай биха могли да са наизустени?
Дадох му пример.
♦ В „Евангелието от Марк“ (Марк, 5:21–43) към Исус се приближава човек на име Яир и казва, че дъщеря му е тежко болна. Той иска Исус да отиде и да я спаси. Тръгват към дома на Яир, но по пътя им се случва да бъдат забавени. В това време момичето умира. Идват домашните на Яир и съобщават, че е отпаднала необходимостта да ангажират учителя. Исус обаче казва на Яир да не се тревожи. Отиват в къщата и Исус възкресява детето… Всичкият този разказ на Марк прави огромно впечатление. Написан е трогателно и силно.
♦ В „Евангелието от Матей“ са описани същите събития, но с една съществена разлика (Матей, 9:18–26). Според Матей Яир идва при Исус и му казва, че момичето вече е умряло. Той иска Исус да го възкреси.
Попитах Ризенфелд: може ли Матей да е прав, ако е прав Марк? Момичето или е живо, когато баща му идва при Исус, или не е! Отговорът на Ризенфелд ме потресе и си го спомням и до сега. Убеден, че разказите за Исус са се учели наизуст от неговите ученици, той предложи версията, че Матей и Марк описват различни събития – Исус е разговарял два пъти с Яир и два пъти е върнал живота на дъщеря му. Първия път Яир дошъл при Исус, когато дъщеря му била още жива. Втория път – когато вече е умряла. Следователно е имало две възкресения.
Тогава веднага разбрах, че теорията за точното заучаване на думите и делата на Исус, ми изглежда безсмислена.
И последният минус на хипотезата на Герардшон: тя се съобразява малко с това, че преданията за Исус са се разпространявали в ранната Църква. Евангелистите не са записали това, което е казал лично Исус. Както ще видим в глава 3, нито едно от евангелията няма апостолски произход. Апостолите били бедни и неграмотни селяни и разговаряли на арамейски език, родния език на Исус. А евангелията принадлежат на перата на много образовани християни, за които родният език е бил гръцкият и които са писали 40-65 години след Исус. Следователно преданията са се разказвали десетилетия наред и не само сред учениците, които уж заучавали думите и делата на Исус, но и сред най-различни хора, в по-голямата си част непознаващи нито очевидците на събитията, нито познати на очевидците. И какво получаваме в крайна сметка?
♦ Указания, че апостолите са учели наизуст поученията на Исус, изобщо нямаме.
♦ Съвсем невероятно е с такова учене наизуст да са се занимавали всички в християнския свят.
Следователно тази теория за възникването на евангелските предания не издържа на критиката.
Как се разпространявали преданията
От Исус до най-старите от запазилите се евангелия има промеждутък от 40-65 години. Ако по това време думите и делата на Исус не са се заучавали дословно и ако строг контрол в неформална обстановка не е имало, как тези материали са се разказвали и преразказвали?
Неизвестно защо мнозина забравят очевидното: разказите за Исус са се разпространявали още докато е бил жив и даже тогава не само от очевидци. Да допуснем, че един човек е чул поучението на Исус или е видял някакво негово действие. Ако тай е разказал за него на някой познат, нима той не имал правото да сподели новината с околните? В живота се случва така. Да си представим каквато и да било личност: президента на Съединените щати, кинозвезда, знаменит писател, та даже и популярен университетски професор. Какво ли не разказват за тях. Разказват и повтарят, предават по-нататък. И разбира се, с различни думи. Но с това разказите се променят. А понякога и се измислят. Ако не ми вярвате – попитайте която и да е знаменитост. Да, един човек може да опровергае всякакъв причудлив слух за себе си. Но далече не е факт, че всички ще научат за това опровержение и ще се поправят. Слуховете, основаващи се на чужди думи, ще продължават да се плодят. И опроверганите слухове, и много други.
Това става даже и тогава, когато обсъжданият човек е жив и има маса очевидци, които могат да поправят грешката. Да допуснем, че президентът е провел заседание. За това какво се е говорело на заседанието, изтича информация в средствата за масово осведомяване. След това някой жител на Канзас е гледал телевизия и съобщава новината на съседката си. Съседката споделя с мъжа си. Има ли в хола им очевидец, който е бил на заседанието и може да посочи някаква грешка?
За Исус се носели слухове още приживе и още повече след смъртта му (след смъртта си той придобил много повече последователи, отколкото имал, докато бил жив!) Те били разпространявани не само от учениците му, защото далече не всички хора, които го виждали, смятали, че е техен учител. Да вземем например новозаветните разкази за Страстите. И да оставим настрани въпроса за достоверността (вижте глава 4), а просто да ги разгледаме такива, каквито са. При произнасянето на присъдата присъствала цяла тълпа. Много ли ученици на Исус имало сред нея? Всичките мъже апостоли избягали. Следователно, и да е имало десетки (стотици?) очевидци, от близките и скъпи на Исус хора в най-добрия случай са останали само няколко жени.
Сигурно след смъртта на Исус за него са говорили и са си спомняли в основни линии тези, на които не им е било безразлично. Както отбелязахме в предходната глава, ние си спомняме миналото, защото до голяма степен то е значимо за настоящето. Повечето хора, живеещи в Ерусалим след смъртта на Исус (30 г.), не се интересували от Исус. Откъде накъде? Друго нещо са хората, които се интересували от него преди това. Поне някои от тях са повярвали, че той е възкръснал. Те разказвали на останалите и те също достигали до мисълта, че Бог е извършил велико чудо, възнасяйки Исус на небесата. Те пък на свой ред разказвали на още някого. Така и се разпространявало преданието.
Вероятно е новозаветните евангелия да не са били първите писмени разкази за живота на Исус. Както беше казано по-горе, повечето от учените предполагат, че много думи на Исус в евангелията от Матей и Лука са заимствани от недостигнал до нас източник Q. Напълно биха могли да съществуват и други писмени документи. Но като общо и цяло разказите за Исус не са се записвали и не са се четели. Защо? Преди всичко защото повечето от хората по това време не умеели даже да четат, а какво остава за повече.
Много трудно е да се установи равнището на грамотност през античността. Най-достойна е хипотезата на Катрин Хетцер, изследователка на древния юдаизъм, която написа монументално произведение под заглавие „Еврейската грамотност в римската Палестина“. Според нейната експертна оценка, основана на широк фактологичен материал, по времето на Исус около 97% от жителите на Палестина не можели да четат и пишат. При това способността да четат се срещала повече, отколкото способността да лишат.
Излиза така, че разказите за Исус са се разпространявали в по-голямата си част не в писмена, а в устна форма. Колко бързо би могло да стане това?
Преди десет години се появи любопитно изследване, хвърлящо светлина върху дадения въпрос. Двама психолози, Кент Харбър и Дов Коен, решават да изяснят колко бързо се разпространяват разказите с голям емоционален заряд. В рамката на един експеримент те завеждат тридесет и трима студенти от колеж в местната морга. Там те им разказвали за телата, предоставени за нуждата на науката, показвали им човешки мозък. Някои отвели в стая, където лежал труп.
Студентите не знаели, че се провежда експеримент за социална комуникация. След няколко дена професорите ги попитали на колко хора са разказали за случилото се. След това намерили тези хора и попитали на колко души те са успели да разкажат това. После намерили и тези хора: на колко хора са успели да разкажат? Оказало се, че 97% от студентите, които отишли в моргата, са разказали за това на най-малко един човек; 82% от тези, на които било разказано, също споделили новината; 48% от последните също не премълчали. Резултатът е много интересен: за три дена приключенията си 33-та студенти били разказани на 881 души. Вестта за социалния опит може да се разпространява удивително бързо. Изследователите направили извод:
Социалното общуване е много подходящо за разпространяване на информация в малък колектив, включително и население, което няма писмен език или други начини за масова комуникация.
С други думи, за да се разпространи един разказ широко и бързо, не е необходимо да бъде напечатан във вестника или да бъде показан във вечерните новини. Нещо повече, по-голямата част от разказвачите – от първите три дена – не били очевидци и не били получили информацията от очевидци. Какво според вас се случва с историите, когато ги разказват, преразказват и си ги спомнят отново през първите три дена? А през първите три години? Или, както е случаят с Исус, за 40-65 години? Колко много изменения настъпват в тях?
Разбира се, много неща зависят от личността на разказвачите. Кой е разказвал за Исус? За да се реши този въпрос, е важно да се разбере контекстът, в който са се разпространявали преданията. Вече повдигнахме тази тема, когато споменахме за Коринтската църква, основана не от очевидец, а от Павел. Колко църкви са основани от очевидци? Била ли е такава църквата във Филипи? В Солун? В Ефес? В Листра? В Дербе? На Крит? В Антиохия? В Тарс? Ако се съди по всичко, нито една от споменатите по-горе църкви не е била основана от очевидци на службата на Христос (във всеки случай, ако вярваме на „Новия завет“). Но как са възникнали те? В някои случаи можем да бъдем относително уверени: редица църкви са основани от Павел (например във Филипи и в Солун). Останалите били основани от други мисионери, които не са ни известни по име и не са били очевидци (например в Антиохия; вижте Деяния, 11:19–21). За останалите църкви нямаме информация. Да речем, църквата в Рим явно не е била основана от Павел: в писмото си до римските християни той пише, че не е бил в техния град (Римляни, 1:13). Нещо повече, като изпраща приветствия на много голям брой хора в римската община, той не споменава за присъствието там на Павел или на някакъв друг очевидец. Наистина, Павел говори за двама апостоли в Рим: някои си Андроник и Юний (Римляни, 16:7). Може би те са поставили началото на Римската църква? Не е изключено, но Павел не казва нищо за това. И от нищо не се вижда някой от тях да е бил очевидец на живота на Исус или спътник на очевидец.
Това се отнася и за други ни известни мисионери, по-специално за Аполос (1 Коринтяни, 1:12; 3:6). Той бил апостол и посещавал различни църкви (включително и Коринтската), макар че не се знае дали е основал някоя от тях. Но той отново не е сред учениците на Исус. Това може да се каже и за Епафрас (Колосяни, 1:7), вероятно основател на църквата в Колос, и за неизвестни ни по имена опоненти на Павел в Галатия, чието благовестие се отличавало съществено от това на Павел (Галатяни, 1). Практически единственият известен ни мисионер, който съпровождал някога Исус, е апостол Петър. Павел пише, че Петър бил мисионер за евреите, докато той, Павел, бил мисионер за езичниците (Галатяни, 2:7–8). Още повече е странно, че няма никакви свидетелства Петър да е основавал църкви, особено извън пределите на Палестина.
Основно църкви се основавали в пределите на езичниците. В църквите на Павел болшинството от християните били преди това езичници, почитащи някога много богове: боговете на Рим, местните богове, семейните богове и т. н. (това е известно за църквите в Солун и Коринт; вижте 1 Солуняни, 1:9–10; 1 Коринтяни, 12:2).
Как мисионерите са покръствали езичниците, извеждайки ги от религиозните традиции, сред които са израснали и са били възпитани? И как са покръствали евреите, спазващи еврейския закон като част от „завета“, сключен между Бог и неговия народ? Как мисионерът е можел да накара слушателя да се откаже от предишните религиозни убеждения и да изповядва Исус като единствен Син на единия Бог?
Очевидно е, че да се каже „повярвайте в Исус“, е било недостатъчно. Кой е Исус? Нито един човек няма да повярва в това, което не знае. Значи християнският мисионер е трябвало да разкаже за Исус. Иначе призивът за вярване няма смисъл. Всеки потенциален новопокръстен трябвало да знае кой е Исус. Какво особено е направил Исус? Какво убедително е имало в неговото учение? Как е умрял? Защо е умрял? Какво е станало, след като е умрял? Един разказ следвал друг разказ. Иначе никой не би приел християнската вяра. Но практически във всичките ни известни случаи разказите са се предавали не от хора, които са съпровождали Исус по време на неговата проповед.
А с проповед се занимавали не само мисионерите. Хората, които са покръстили, също покръствали други хора. Да вземем една хипотетична, но напълно правдоподобна ситуация: да допуснем, че живея в Колос през 50-те години. В града идва мисионерът Епафрас и аз се срещам с него. Аз съм дълбоко религиозен човек, но съм винаги отворен за нови идеи. Епафрас започва да разказва за Божия син, който вършел чудеса Галилея: изцелявал болни, гонел бесове и възкресявал мъртви. Накрая на живота си бил предаден от своя народ и разпънат от наместника Понтий Пилат. Но Бог го възкресил от мъртвите.
Отначало си мисля, че Епафас си е измислил всичко това. След това си мисля, че не е наред с главата. Но срещам хора, които е покръстил. Те също знаят маса разкази: и за чудесата на Исус, и за това, че са видели Исус след смъртта му. И даже днес, казват, се вършат чудеса с неговото велико име на уста
И малко по малко ме убеждават. Аз се отказвам от езическите богове: боговете на Рим, боговете на Колос и боговете на моето семейство. Аз изповядвам вярата в единния еврейски Бог, Творец на всичко съществуващо, който е изпратил своя Син на този свят, за да умре за моите грехове, а след това е възкръснал. Аз решавам да приема кръщенето, за да стана част от Христовото тяло. А след това се вливам в малката група от съмишленици християни. Ние се срещаме всяка седмица и разговаряме за вярата и за Господ, на когото се покланяме.
Отказвам ли се да свидетелствам за Исус въз основа на това, че не съм очевидец? Разбира се, че не. Аз разказвам за него на жена си, на децата си и на съседите си. Защото покръстването е най-важното нещо, което е станало с мене. Това не е просто промяна на мнение. Това е радикален и революционно нов възглед върху целия свят: кой съм аз, откъде съм дошъл, какво е светът и как се е появил, в какво трябва да се вярва, какво трябва да се прави. Вярата в Христос е преобърнала всичко. Разбира се, аз свидетелствам за нея на околните. Аз моля и понякога много настоятелно жена ми и децата ми, домашните ми и робите ми да ходят с мене на ежеседмичните събрания и да се запознаят с другите християни. Някои от тях се покръстват. Приема вярата и моята жена, става моя съучастничка. След това ще разкаже на своите познати: на майка си, на сестра си на съседката си.
Съседката също се покръства. Тя започва да посещава нашите ежеседмични събрания. Нещо повече, убеждава мъжа си да идва и да гледа. След половин година той също става християнин. А когато заминава по делови работи в Смирна, разказва за Исус на своите делови партньори. Те разбират, че в техния град също има християнска община и решават да я посетят. Те възприемат вярата. Те разказват на своите семейства. И някои от тях се покръстват.
Така вървят нещата. Кой разказва историите за Исус? Разказват ги благовестниците: може да са официалните мисионери, а може да са съпругата или съседът. Историите постоянно, отново и отново, се преразказват, за да бъдат убедени хората: Исус е бил наистина чудотворец и Божи син, който умрял за греховете на света и възкръснал. Историите се разказват и от новопокръстените, както в случайна обстановка – на работа, по време на почивка, на вечеря, - така и в по-официална обстановка, по време на ежеседмичните събрания. Те се разказват, когато лидерите на общината съобщават на новопокръстените нова информация за Исус, за неговия живот и за смъртта му, а също така и за смисъла на вярата. Те се разказват по време на богослуженията, когато хората се покланят на Исус и на Бога баща, молят им се и ги почитат. Те се разказват, когато хората се готвят за кръщаване, повярвали в свидетелството за Христос. Те се разказват не само от лидерите, но и от другите членове на общината, когато се насърчават да бъдат крепки във вярата и да помнят – даже сред насмешки и гонения – за живота и учението на Исус. Те се разказват, когато хората се опитват да разберат как да живеят, как да постъпват и как да се отнасят към околните. Те се разказват, когато хората се събират да се молят за насъщния хляб, който е много важен, когато хлябът е малко. А също така ще молят да се извърши ново чудо на изцеление или изгонване на бяс, или даже на възкресяване на мъртвец.
Историите за Исус се разказвали по време на проповедите и поученията, на богослуженията и при подготовката за кръщаване. Те звучали по време на църковните събрания и по време на богословските спорове със съседите, по време на взаимната подкрепа и увещания. И можели да бъдат чути не само от очевидци на службата на Исус, даже не само от палестинските евреи, негови съвременници. В по-голямата си част ги разказвали хора, които никога в живота си не са били в Палестина, не знаели нейния език и нито един неин жител (и още повече нито един жител, който е видял Исус).
Такива са реалиите, свързани с устните предания за Исус. Такава е обстановката, в която се разпространявали. Такива са хората, които са ги разпространявали.
Какво става с историите, когато ги разказват такива хора в такава ситуация? Всеки, който смята, че историите не се променят (при това радикално) и не се измислят по време на разказването и преразказването, просто не разбира или не си прави труда да разбере какво е устното предаване на информацията – ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година, десетилетие след десетилетие.
Но така ли е било в предимно устните култури, каквато е била културата през I век? Нима техните представители не са се отличавали с по-здрава памет? Нима не са се грижили за запазване на преданията, които са разказвали? За това ще поговорим в глава 5. А засега ни занимава един по-актуален и по-животрептящ въпрос. (Във всеки случай така го възприемам аз. А може би и вие също.) Какво да правим с очевидците? Нека допуснем, че в Колос по времето на Епафрас и неговите новопокръстени не е имало очевидци. Но какво общо има с това евангелията? Нима при тях нещата не стоят по друг начин? Нима не са написани от апостолите и не са думи на апостолите? Много неща биха могли да се говорят за Исус в Коринт, Филипи и Ефес. Нима каноничните евангелия не са „оригинални“ и не са точни спомени за Исус?
За това ще стане въпрос в следващата глава.
3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ
Едно от ключовите събития в историята на проучването на паметта се случило през 1902 година. В Берлин по време на лекция на известния криминалист Франц фон Лист се разгорял спор. Един студен скочил и започнал да вика, че ще покаже как обсъжданата тема съответства на християнската етика. След него скочил друг: нямало, значи, да търпи това. Първият отвърнал, че са го оскърбили. Започнал бой. Някой извадил пистолет. Професор фон Лист се опитал да разтърве побойниците, но пистолетът гръмнал.
Студентите ахнали. И тогава професор фон Лист им съобщил, че инцидентът е инсцениран.
Той поръчал на няколко студенти да напишат точен отчет за видяното. На следващия ден помолил за това едни студенти, а след една седмица – още няколко. Резултатите от опита се оказали удивителни и даже шокиращи. Това било едно от първите изследвания на свидетелствата на очевидци.
Защото цялата сцена била старателно разработена предварително. Разделяйки я на части, професор фон Лист пресметнал колко точно студентите представят последователността на събитията стъпка по стъпка. При най-точните пресмятания били сгрешени 26% от детайлите, при останалите – до 80% от детайлите.
Както разбирате, от времето на този първи и доста задълбочен опит да се установи доколко може да се вярва на очевидците, учените са научили много нови неща. А последните десетилетия са белязани от особено активни изследвания. Но в едно много важно отношение изводите остават като предишните: ако историята е разказана от очевидец, това не гарантира нейната достоверност. Нещо повече, очевидците често грешат.
Има маса книги за това написани ли са евангелията от очевидци, или се основават на очевидци. Някои от тях принадлежат на перото на много ерудирани специалисти. Още повече удивително е, че много от тези книги не предизвикват особен интерес към мнението на науката за свидетелството на очевидците.
В тази глава ще отделим особено внимание на два проблема.
♦ Основани ли са евангелията на разкази за Исус, които са се предавали, променяли, а може би и са се измисляли от християнските разказвачи? Или са написани от очевидци?
♦ Ако са написани от очевидци, означава ли това, че са напълно достоверни?
Ще започнем от последния въпрос.
КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ
През 80-те години на миналия век интересът на психолозите към свидетелствата на очевидците се засилил. За това имало две важни причини, свързани с криминалистиката.
Първо, много хора започнали да си спомнят тежки и болезнени случаи от своето детство – истински криминални случаи, при които ставали жертви на сексуално насилие. Обикновено тези спомени изплували по време на психотерапия, особено под хипноза. И психотерапевтите, и пациентите често били убедени: потискането на спомените обяснява последвалите психологични проблеми. В едни случаи ставало въпрос за инцест от страна на роднини, особено родители; в други – за насилие от страна на странични хора (например в детски градини). Когато съобщенията за подобни факти станали много, някои психолози се усъмнили: достоверно ли е всичко това? Наистина, там имало и реални спомени за реални събития. Но други случаи предизвиквали въпроси. Какво би било, ако там има и лъжливи спомени, въведени случайно в хода на психотерапията? Това съмнение се потвърдило решително. И подобно положение създало цяла редица от значими проблеми за всички страни: жертвите (или предполагаемите жертви), психотерапевта, обвинените възрастни, съдиите и съдебните заседатели по време на процеса.
Второ, появила се практиката за разглеждане на криминалните дела в светлината на ДНК профилирането. След като стнало ясно колко ефективно позволява то да се установи вината или невинността на човека при такива тежки престъпления като убийство или изнасилване, цяла редица дела били разгледани отново. Много обвинителни присъди били отменени. Както отбеляза неотдавна харвардския психолог Даниел Шактър, около 75% от отменените присъди са произнесени само въз основа на показания на очевидци. Как така? В една авторитетна статия по въпроса се твърди:
“Свидетелствата на очевидците са сред най-важните доказателства в криминалното и гражданското право… Затова е тревожно, че такива показания са често неточни, а и понякога напълно неверни“.
Тези думи са взети от отчета за дело, което не е свързано с ДНК профилирането. Това дело е интересно, но трагично. На 4 октомври 1992 година на товарния самолет „Боинг-707“ от авиокомпанията „El Al“, който току-що излетял от летището „Схипхол“, отказали два двигателя. Пилотът се опитал да се върне на летището, но безуспешно. Самолетът се врязал в единадесететажно здание в амстердамското предградие „Беилмер“. Четиримата членове на екипажа и 39 души в сградата загинали. Разбираемо е, че авиокатастрофата останала новина номер едно в Нидерландия в продължение на редица дни.
След няколко месеца, през август 1993 година, нидерландският професор по психология Ханс Кромбаг и двама негови колеги направили анкета сред 193 университетски професори, сътрудници и студенти от страната. Сред въпросите имало и такъв: „Гледахте ли по телевизията филма за момента, когато самолетът се врязва в жилищния комплекс?“ 107 души от анкетираните (55%) отговорили утвърдително. Известно време по-късно изследователите провели аналогична анкета сред 93 студенти по право. В този случай 62 анкетирани (66%) отговорили, че са гледали филма. Добре, но ето в какво се състояла работата: не е имало никакъв филм.
Резултатът, разбира се, бил удивителен: защото елементарният здрав смисъл подсказал, че „не би могло да има“ никакъв филм. Да не забравяме: била 1992 година и видеозаписи на мобилни телефони не се правели. Такъв филм би могъл да се появи само ако телевизионен екип е насочил предварително камерите си към жилищния комплекс в амстердамското предградие в необходимото време, очаквайки близката катастрофа. Но това не попречило на 55% и 66% от анкетираните – основно студенти и професори – да кажат, че са гледали несъществуващия филм. Как на хората им дошло на ум, че са видели това, което в природата не съществувало?
Нещо повече, някои анкетирани разказвали детайли от филма, например, отговаряйки на въпроса дали самолетът се е ударил в зданието хоризонтално или вертикално и дали е избухнал пожар, предизвикан от катастрофата, веднага или по-късно. Всичката тази информация не би могла да бъде взета от филма, защото филм нямало. Защо тогава хората „си спомняли“ не само това, че са видели катастрофата, но и даже детайли от нея и последвали събития?
Спомените били, разбира се фантазия, основаваща се на логични изводи (пожарът явно е започнал веднага) и на информация от други хора (самолетът се е ударил в зданието, пикирайки). Психолозите направили извод: въображението на хората е работило толкова силно и те са мислели за това толкова често, че са престанали да различават фантазията от реалност. Те мислели искрено, че си спомнят. И в известен смисъл си спомняли. Но това била лъжлива памет. И лъжлива памет не на един анкетиран, а на мнозинството от тях.
Учените заключили:
Ние се затрудняваме да различаваме това, на което сме били действително свидетели, от това, което би трябвало да е според здравия смисъл.
Но доводите на здравия смисъл, в съчетание с информацията по слухове, „изкривява паметта на очевидеца“. И това е особено лесно, когато – като в нашия случай – става въпрос за много ярко събитие, практически неизбежно пораждащо силни и детайлни визуални образи“.
Няма съмнение, че очевидците на живота на Исус са си спомняли „много ярки“ събития: Исус ходел по водата, усмирил буря с едно изречение, изгонил бяс и възкресил момиче. Нещо повече, тези истории предизвиквали „силни и детайлни визуални образи“. Но дори да са разказани от очевидци, кой би гарантирал тяхната точност?
Както вече казахме, психологични изследвания по въпроса не е осъществил само един германски психолог през 1902 година, но и трима нидерландски психолози 91 години по-късно. Изследванията са много и всички те сочат в една посока. Хората помнят какво ли не, и понякога детайлно, макар че реално подобни събития не е имало.
Доста любопитни факти намираме в такава неочаквана област като историите за отвличане на хора от НЛО. Оказва се, че в Съединените щати мнозина твърдят, че са отвличани от извънземни. Колко са тези хора е трудно да се каже: няма как да се обхванат статистически. Един от най-видните изследователи в тази област е Джон Мек, психиатър и професор в медицинския факултет на Харвардския университет. Той е проучил над стотина разкази за похищения. А най-подробното и най-убедителното изследване е на Сюзън Кленси, авторка на дисертация по психология. Книгата се казва „Отвличане: как хората вярват, че са ги отвлекли извънземни?“
Кленси не вярва, че извънземните съществуват и че зад разказите за отвличания има някаква обективна реалност (иначе казано – че е имало някакво отвличане). Но тези хора “знаят“, че това се е случило с тях! Един от най-важните изводи на Кленси в хода на психологичния анализ се състои в това, че „паметта“ за отвличания е социален конструкт. С други думи, културата, в която живеем и действаме, прави възможна вярата във временно отвличане от извънземни. Кленси отбелязва: разказите за отвличане не са съществували практически до 1962 година, иначе казано – до филмите за инвазия на извънземни.
Така значителна част от изследванията на Кленси е посветена на силата на сугестията и на това как „възможността“, въведена в съзнанието, се превръща в „памет“, която създава собствена реалност. Ако човек допуска съществуването на извънземни и достига до мисълта, че извънземните отвличат хора, в даден момент той достига до фантазията дали не са го отвлекли и него. Ако фантазията е достатъчно ярка и достатъчно честа, тя може да се утвърди в съзнанието. Кленси отбелязва:
В ситуации, когато перцептивната яснота на въображаемото събитие е висока – когато сме осигурили конкретните детайли, въобразявайки си живо събитието, - ние трудно можем да различим реалността от плодовете на своята фантазия“..
Съгласявайки се с други специалисти, изследващи паметта, Кленси пише: когато ярките фантазии за едно събитие се обсъждат или се описват „в присъствието на авторитетни фигури, които поощряват вярата в истинността на възникващите спомени и потвърждават тяхната автентичност“, спомените се циментират още по-силно в съзнанието.
Към лъжливи спомени водят не само необичайните фантазии. Има и прозаични случаи. Даже хора, които не смятат, че са ги отвличали извънземни на НЛО, могат да генерират спомени за неслучили се събития , когато фантазират за тях (или когато им внушават, че тези събития са станали). Това е още едно откритие на съвременната психология, направено в резултат на интересни експерименти.
Неотдавна например беше направен следният опит. На анкетираните показали 18-минутен филм за приключенията на две момчета в местен лагер. След това им задали въпроси за филма и ги помолили да отговорят. Една част от въпросите засягала сцени, които не присъстват във филма. Когато анкетираните посочили това, им казали да дадат някакъв отговор, само не „не зная“ и „не видях“. След осем седмици на анкетираните задали отново въпроси за филма. Този път 50% от тях „си спомнили“ епизода, който според тях предния път не били виждали.
Според учените, когато анкетираните били накарани „да си спомнят сцена“, която не присъства във филма, те направили това в светлината „на своите знания и убеждения“. Те отговорили на въпроса, основавайки се на своите представи за достоверност. А тъй като достоверната фантазия за невидяното се съчетавала органично с техните възгледи и понятия за нещата, по-късно те я смятали за спомен от реални събития. С времето тези изкуствено фабрикувани събития се превръщали в неотменима част от постоянната памет на хората за събития, на които не са били очевидци.
Този извод е подкрепен от един от най-любопитните съвременни експерименти, осъществени извън лабораторните стени. Трима психолози от Уеслианския университет – Джон Саймън, Морган Филбин и Лиз Харисън – решават да проверят дали фантазията за странно събитие може да доведе по-късно до спомени за него. Те нарекли своя опит: „Помните ли как предлагахте ръката и сърцето си на търговския автомат за Pepsi ?“
В експеримента участвали четиридесет студенти, които били водени на различни места из кампуса. На всяко от тези места ги молели или да извършат определено действие, или да си представят за десет секунди как го вършат, или да наблюдават как го върши експериментаторът, или да си представят как го върши експериментаторът. Действията били както обичайни, така и странни. В библиотеката, да речем, ги молели да намерят някоя дума в речника или да потупат речника по обложката и да го попитат как се справя с живота. На друго място ги молели да проверят в автомата за Pepsi рестото или да му предложат ръката и сърцето си, заставайки на едното си коляно.
След две седмици попитали участниците в експеримента дали действията им са били въображаеми или реално съществуващи. Резултатът вече не бил удивителен. Независимо от това дали действието е било обичайно или странно, хората, които само си го представяли, по-късно често си спомняли, че са го извършили.
„Изяснихме си, че фантазията за познати и странни действия по време на разходката из кампуса може да доведе по-късно до лъжливи спомени за извършване на дадени действия“ - пишат експериментаторите.
В този случай станало ясно, че човек, който живо (и даже един път) си въобразява едно събитие, може да предизвика лъжлив спомен. Нещо повече, като си въобразявали, че някой друг върши някакво действие, подложените на експеримента породили не по-малко лъжливи спомени отколкото при въобразяването, че го вършат самите те.
Резюмирайки нещата, си струва да си спомним думите на Даниел Шактър, един от водещите световни специалисти по лъжлива памет: „Многобройните експерименти са показали как фантазията за различни събития може да породи лъжливи спомени за тези събития“.
Имат ли значение тези изводи за спомените за Исус, великия учител и чудотворец, които се споделяли от очевидци и хора, разказващи по-късно разказите на очевидци (и не само на очевидци)? Ако хората си въобразят, че известен религиозен лидер е казал или е направил нещо, може ли това да ги подтикне към „спомен“, че наистина го е казал или го е направил? За сравнение е любопитно да погледнем някой друг знаменит еврейски учител. За пример избрах човек, който живял в по-ново време, през XVIII век. Той носел прозвището Баал Шем Тов и бил основател на хасидския юдаизъм.
СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ
На еврейски Баал Шем Тов означава „притежаващ Благо име“. Така наричали различни еврейски светци, на които приписвали особения мистичен дар да общуват с Бога. „Благото име“ е името на Бога. Смятало се, че такъв човек може да го използва, за да върши чудеса. Но макар че такова прозвище имали различни хора, Баал Шем Тов наричат преди всичко еврейския учител с истинското име Исраел бен Елиезер (около 1700-1760), известен със своите убедителни учения и мистични способности. Често вместо Баал Шем Тов използват акроним: Бещ.
Той не приличал на Исус: бил напълно различен човек. Но в това как си спомняли за тях, има любопитни сходства. Бешт бил харизматичен и велик авторитет за своите ученици, които учел на своето особено разбиране за еврейската вяра. Казвали, че общува непосредствено с Бога. И уж можел да изцелява болни, да гони бесове, да променя природното време, да предсказва бъдещето и даже да възкресява мъртви. Присвоявали му и чудеса, обикновено несвързани с Исус: можел да става невидим, да лети във въздуха и да защитава от магьоснически уроки. Както в случая с Исус, чудесата и удивителните учения на Бещ били записани поколение след смъртта му. Смятало се, че тези записи се основават на точни свидетелства на очевидци.
Учението на Бещ не приличало много на учениците на Исус. Певец на мистичния екстаз, той вярвал във всестранното присъствие на Бога. Целта на живота му и целта, към която насочвал своите ученици, се състояла в придобиване на единство с Бога чрез усилена концентрация и отказ от всяка мисъл за себе си. Очевидно е бил човек на дълбоката, даже възторжената вяра. Но особеностите на неговото учение са много трудни за разбиране. Проблемът се състои в това, че най-близките му ученици представяли съвсем различно неговите думи. Както отбелязва еврейският историк Моше Росман в едно от най-новите и пълни изследвания на живота на Бещ:
Ако разберем, че всеки е смятал учението на Бещ за суровина, която се подбира, формира и използва в интересите на собствена концепция, разликата между версиите престава да ни учудва. Тогава обаче трябва да признаем: тези хора не предават пряко казаното от Бещ.
И заключва:
Изглежда невъзможно да се разбере точно и нюансирано учението на Бещ, а трябва само да се опише това как го е осмислила традицията.
Да. Мнозина учени са казвали същото и за християнските предания за Исус.
Основен източник на информация за Бещ са серията от истории за живота му, написани 54 години след смъртта му под заглавие „Прослава на Баал Шем Тов“ (евр. „Шивхéй ха Бéшт“). Книгата е публикувана през 1814 година в Полша и е дело на раби Дов Бер. Освен всичко останало, Дов Бер бил зет на личния писар и секретар на Бещ, раби Александър Шохет. Изданието съдържа 251 кратки разказа за Бещ. Петнадесет от тях са вероятно написани от Александър, а останалите са от други източници, включително и на раби от общината на автора, който ги е слушал от своя учител.
В тези разкази Бещ изцелява болни, прогонва дибуци (безприютни души на умрели, които се вселяват в тела на живи хора) и помага на безплодни жени да заченат. Той може да се възнася на небето и по чудноват начин да съкращава пътя за вървене. Често превъзхожда околните: равински учени, лекари, магьосници. И макар че тези, които не са хасиди, могат да сметнат историите за благочестиви измислици и празни слухове, които са дошли от лековерни почитатели на Бещ, Дов Бер е убеден: те се коренят в надеждни източници и са исторически достоверни. Той казва: Записах старателно всички неща, които чух от праведни хора. Всеки един случай съм записал от човек, слушал историята. Благодарение на Бог, който ми е дал памет, не съм добавял нищо и не съм пропускал нищо“.
Съдете сами. Ще преразкажем накратко седем истории.
♦ История 31. (Дов Бер уверява, че е чул историята от тъста си, личния писар на Бещ.) В дома на Бещ отседнал раби Давид. Като се събудил посред нощ, той видял за свой ужас ярка светлина, която идвала откъм огнището. Нима е пожар? Той се спуснал в другата стая, за да потуши пожара с нощното гърне, но видял: не е пожар, а сияние над главата на Бещ, намиращ се в някакъв особен екстаз. Раби Давид изгубил съзнание. На следващия ден започнал да разпитва Бещ. И тогава Бещ „се разкрил“ (иначе казано – открил истинската си природа).
♦ История 98. (От същия източник.) Бещ се настанява в селски хан. А в селото има суша, защото е прокълнато от една магьосница. След молитва на Бещ започва да вали дъжд. Демонът, който е обзел магьосницата, ѝ казал какво се е случило и тя го изпратила срущу Бещ. Но демонът не успял да се приближи до него на повече от четири крачки. И тогава Бещ го накарал да нападне езическата жена от съседната къща, след което го запрял в гората. По-късно Бещ се разхождал из тази гора и решил да види как е демонът. После се разсмял и разказал на спътниците си въпросната история.
♦ История 106. (Разказана от трима раби.) Веднъж през зимата Бещ пътешествал заедно с други раби и техните слуги. Изведнъж разбрали, че няма да успеят да се доберат до най-близкия подслон, преди да замръзнат до смърт. Тогава Бещ казал да спрат. След това докоснал едно дърво с пръста си и дървото пламнало. Като се стоплили, пътниците продължили по-нататък.
♦ История 220. Като обядвал със своите ученици, Бещ внезапно започнал да маха с ръце все едно плувал и при това нареждал: „Глупако! Прави така и ще се спасиш“. А след един час на прага на дома им се появил непознат човек. Той казал, че паднал в реката. И понеже не можел да плува, помислил, че му е дошъл краят. Но тогава в съзнанието му изплувала мисъл: трябва да движи ръцете си по определен начин. Така доплувал до брега.
♦ История 223. При раждането на едно момче Бещ заплакал. И обяснил на бащата на младенеца: след бар мицва синът му ще бъде отвлечен в реката. След церемонията бар мицва всички отишли на реката да се разхладят: лятното слънце греело жарко. Момчето оставили вкъщи. Но му станало скучно и то излязло навън. Като видял това, баща му го хванал, отнесъл го вкъщи и го затворил в стаята му. И тогава от реката изпълзяло създание с глава и две лапи, плесвало с лапите си по водата и разочаровано възкликнало: „Този, който е мой, не е тук!“
♦ История 237. Един от учителите на Дов Бер желаел силно „да научи езика на животните, птиците и палмите“. Бещ „му открил дълбоките тайни на знанието“ и той можел с едното си ухо да слуша Бещ, а с другото да разбира разговорите на птиците и различните животни.
♦ История 244. Бещ обещал на един човек, че ще има деца, но деца все нямал. Той се състарил, обаче все молел Бещ. И станало чудо: жена му забременяла. Но – уви – момчето умряло след няколко дена. Мъжът хукнал при Бещ: къде са обещаните деца? Чудотворецът го успокоил: момчето ще оживее. Но това не ставало. След положените дни Бещ наредил да се подготвят за ритуала на обрязване. Той даже се обърнал към специалисти по обрязването и занесал мъртвото дете в синагогата. Обрязали му крайната плът. Не станало нищо. Но тогава Бещ произнесъл благословение над момчето и дишането му се върнало, и от раната потекла кръв.
Такива разкази в книгата са безкрайно много. Защо казвам това? Смятам ли, че Бещ наистина е притежавал чудотворна сила, придобивайки наистина божествен и сияещ облик, че е умеел да гони и запира демони, да възпламенява дървета с пръста си, да възкресява мъртви и т. н.? Не, лично аз не вярвам в това. Но основават ли се тези разкази на очевидци? Петдесет и четири години след описаните събития авторът твърдял, че в основата им лежат думи на очевидци. Прави ли ги обаче това достоверни? Дори ако преданите почитатели на Бещ казват, че това е така, на практика всички останали разбират: пред нас няма исторически факти.
Но какво да правим с новозаветните евангелия? Ако те се основават на думи на очевидци, гарантирана ли е тяхната достоверност? Стоят ли зад всеки епизод точни спомени? Като имаме предвид това, което говорехме в тази глава, мисля, че отговорът е еднозначен: те не са задължително достоверни. Впрочем, те не са и задължително недостоверни. Трябва да се анализират техните исторически гледни точки и да се разбере: запазват ли те (и ако да, до каква степен) точните спомени за Исус. Но преди това трябва да се занимаем с това какво може да се каже за връзката на тези канонични текстове със спомените на очевидците.
ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ
Най-новата обстоятелствена монография по дадения въпрос е написана от консервативния британски учен Ричард Бокъм. Тя се казва „Исус с очите на очевидците“. В нея Бокъм се опитва да докаже, че разказите за Исус, които намираме в каноничните евангелия, са основани на свидетелства на очевидци, поради което са надеждни и точни. Своят тезис Рицард Бокъм представя още в началото на книгата:
[Евангелията] съдържат свидетелства на очевидци: разбира се, не без интерпретации и редакторска работа, но по същността си във форма, много близка до разказите на очевидците, защото авторите на евангелията са общували с тях пряко, по-малко или по-много: между тях не е имало дълъг процес на анонимно устно разказване на преданията.
По-нататък той посочва, че очевидците „са били активни и авторитетни гаранти за достоверността на тези предания“. Бокъм смята, че евангелските повествования за Исус – даже „Евангелието от Йоан“ (написано според него от спътник на Исус) – са надеждни отчети за думите и делата на Исус.
Освен консервативните християни едва ли някой намира доводите на Бокъм за убедителни. Тези доводи имат множество недостатъци, по-специално – отказът на автора да се съобрази сериозно с това как са се изследвали свидетелствата на очевидците столетия наред. В резултат от това се получава, че най-забележимата особеност на книгата на Бокъм – изцяло посветена на темата за очевидците – е оптимистичният възглед за очевидците: навсякъде има дълбоко и здраво предположение, че ако нещо е разказано от очевидец, на разказа може да се разчита изцяло.
Не е убедителна и другата теза в книгата: че евангелията са написани или от очевидци (например „Евангелието от Йоан“), или по думите на очевидци. Ние вече отбелязахме някои проблеми на тази гледна точка, за някои ще кажем по-нататък. Да не забравяме: непосредствените ученици на Исус са били евреи от палестинските села, говорещи арамейски език, хора от нисшите класи, бедни, неграмотни и необразовани. Те не са имали нито време, нито пари, нито ресурси, нито желание да обхождат света. А и Исус не е напускал никога Палестина. Той прекарал почти целия си живот в Галилея до отиването в Ерусалим една седмица преди смъртта му. Така почти със сигурност стояли нещата на практика и с всичките му ученици. И с хората, които са виждали и слушали неговата проповед.
Евангелистите живеели в други части на света: най-вероятно в големите градове на Римската империя. Техният език бил гръцки, а не арамейски. Те никъде не споменават, че са разпитвали очевидци (по-подробно за това вижте по-долу). Малко вероятно е да са ходели в Палестина, за да разпитват – с преводач ли? - хора, които познавали лично Исус. Те използвали разказите, които са чули на гръцки език. А до времето, когато ги чули, тези истории се разпространявали с години и десетилетия. Защото, както вече разбрахме, още докато Исус бил жив, се разказвали спомени за неговите действия и думи, а по-късно – и за неговата смърт. Те били разказвани на арамейски език и в Палестина. Някои от тях били преведени на гръцки език и звучали в християнските общини вече на гръцки. Други разкази почти със сигурност са били създадени първоначално на гръцки език (вижте следващата глава). Напълно възможно е неизвестните евангелисти да са знаели малко тези истории. А може би са се обърнали към възрастните хора и са чули преданията, след като били новопокръстени. Когато са писали своите евангелия, личността им е поставяла печата си върху историите. Но по-голямата част от разказите са се предавали устно четиридесет, петдесет или повече години, преди евангелистите да направят от тях разгърнато повествование.
Тези спомени звучали – може би всеки ден – на такива места като Рим, Коринт, Солун, Филипи, Ефес, Галатея и Александрия. Както вече видяхме в Глава 2, в нито едно от тези места нямало нито един очевидец на живота на Исус, който да следи за достоверността на разказите. (Макар че „да гарантира“ точността им очевидецът не би могъл.) Най-близко до думите на очевидци се доближаваме в посланията на апостол Павел: до началото на мисионерската си дейност той се запознал с двама апостоли (Галатяни, 1:18–20), а по-късно общувал и с апостол Йоан (Галатяни, 2:9).
За съжаление не знаем за какво са разговаряли. Ако се съди по контекста, в който Павел пише за срещата, за него въпрос номер едно е било желанието да възвестява на езичниците за смъртта и възкресението на Исус. Вероятно е искал ръководството на Ерусалимската църква да подкрепи неговата мисия. Тъй като приел вярата преди срещата, той имал някакви общи сведения за Исус, поне за разпятието и християнската вяра във Възкресението. Между другото, това винаги е било сърцевината и душата на Благовестието на Павел: смъртта и възкресението на Месията Исус (1 Коринтяни, 15:3–5). Но съвсем немислимо е Павел, общувайки с основния ученик на Исус и с член на неговото семейство, да не е обсъждал изобщо живота на Исус: какъв е бил, какво е правил, на какво е учел, какво се е случило в съдбоносната последна седмица, през последните дни и часове.
И все пак е странно колко рядко Павел споменава в своите послания за живота на Исус до разпятието. В „Новия завет“ му се приписват тринадесет послания. Според мнението на повечето учени минимум седем от тях са автентични. За авторството на останалите шест се водят спорове. Но да допуснем, че вземем всичките тринадесет и видим какво ни казват те за думите и делата на Исус и за събитията от живота му до разпятието. Много ли сведения ще открием?
Понякога задавам този въпрос като задача на моите студенти. А те често се учудват, откривайки, че за подробен списък не им е необходима дебела тетрадка. Ето какво ни казва Павел.
♦ Исус е роден от жена (Галатяни, 4:4). (Много удивително: какви варианти има още? Но Павел смята Христос за въплъщение на божествена същност (Флпяни 2:6–8) и е разбираемо неговото уточнение, че Христос не се е родил като всички хора.)
♦ Роден е като евреин (Галатяни, 4:4).
♦ Потомък е на цар Давид (Римляни, 1:3).
♦ Имал е братя (1 Коринтяни, 9:5), един от които се казвал Яков (Галатяни, 1:19).
♦ Имал е дванадесет ученици (1 Коринтяни, 15:5).
♦ Проповядвал е сред евреи (Римляни, 15:8).
♦ Бил е на последна трапеза с учениците си в нощта, когато е предаден на властите (1 Коринтяни, 11:23).
♦ Павел знае за две изказвания на Исус по време на последната трапеза (1 Коринтяни, 11:23–25).
♦ Павел знае още две наставления на Исус: християните не трябва да се развеждат (1 Коринтяни, 7:10) и трябва да плащат на своя проповедник (1 Коринтяни, 9:14).
♦ Исус се явил пред Понтий Пилат (1 Тимотей, 6:13). (Но тази информация се съдържа само в послание, което едва ли е написано от Павел.)
♦ Исус е умрял на кръста (1 Коринтяни, 2:2).
Съгласете се, че не е много. Но тава е единственият автор, за когото знаем, че е общувал с очевидци. Разбира се, благодарим и за това. Но помислете си колко неща Павел не споменава: че Исус се е родил във Витлеем от девственица; че е приел кръщенето от Йоан Кръстител; че е бил изкушаван в пустинята; че е възвестявал бъдещото Божие царство; че е говорил с притчи; че е гонил бесове; че е вършил някакви чудеса; че е учил на нещо друго освен гореспоменатото; че е спорил с други еврейски учители; че се е преобразил на хълма; че е отишъл в Ерусалим по време на Страстната седмица и е влязъл тържествено в града; че е изгонил търговците от Храма... Списъкът може още да се продължи и продължи. В него ще влезе всъщност почти всеки евангелски епизод. Всичко това Павел не ни го казва.
Интересно е защо Павел не дава повече информация за Исус. Може би е смятал, че земният живот на Исус не е важен? (Но как така?) Или е предполагал, че читателите вече имат нужните сведения? (Но защо да не се споменават отново? Нали Павел редовно напомнял за много неща, които лично проповядвал?) Или Павел не е имал случай да спомене за събитията в живота на Исус? (Но такива случаи имало много: към проблемите, които Павел обсъждал в посланията, много слова и деяния на Исус имали съвсем пряко отношение. Биха могли да се споменат и чудесата на Исус, и неговото разрешение да се плащат данъци, и етичното му учение, и предсказанието за смъртта и възкресението.) Защо тогава Павел не се обръща към авторитета на Исус по подобни въпроси? Или е знаел малко неща? (Но защо е имал оскъдна информация?) Учените имат над какво да си поблъскат главата.
А едно е ясно: Павел - единствената ни пряка връзка със съобщения на очевидци - дава малко сведения за Исус. Наличието на тази връзка не ни помага с нищо.
А евангелията? Написани ли са от очевидци или по думите на очевидци?
ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ
Като начало ще подчертаем: всичките четири канонични евангелия са напълно анонимни. Авторите не казват кои са. И даже не се наричат по име. А и изобщо не дават никакво пряко указание за своята личност.
В случая с евангелията от Матей и Марк това може да се докаже съвсем лесно. Те са написани изцяло от трето лице: Исус и други хора са казали и направили това и това, с тях се е случило това и това. Дори откъсът в „Евангелието от Матей“, в който Исус предлага на Матей да го последва, е разказан от трето лице (Матей, 9:9–13): по нищо не се вижда, че евангелистът има предвид себе си. Нещо повече, както ще видим, съмнително е, че три века след своето написване това евангелие се е приписвало на Матей (а „Евангелието от Марк“ – на Марк, и така нататък).
Малко по-сложно стоят нещата с евангелията от Лука и Йоан. Гласът на авторите им звучи в началото (а у Йоан и в края). За съжаление обаче не е казано чий е този глас: няма изобщо никакъв намек за авторство (с едно изключение, за което вижте по-долу). Но от формулировките е разбираемо: които и да са били авторите, те не са били очевидци на описваните събития.
Макар че при повърхностно четене е лесно да се създаде грешно впечатление. Да вземем „Евангелието от Лука“. Отначало авторът споменава за някакви автори, а след това преминава към формулировки от първо лице. Ще посочим превода на този откъс:
Понеже мнозина предприеха да съчинят повествование за съвършено известните между нас събития, както ни ги предадоха онези, които отначало са били очевидци и служители на словото, видя се добре и на мен, който изследвах подробно всичко от началото, да ти опиша наред, почтени Теофиле... (Лука, 1:1-5).
Тук Лука (ще оставим това име на автора, след като не знаем истинското) посвещава своя разказ на някой си Теофил. Първото лице множествено число („между нас“, „ни“) посочва християнската община като цяло. Разказите за Исус, които авторът възнамерява да представи, са се предавали от очевидци и предишни възвестители на словото. Ще отбележим: Лука не казва, че е разпитвал лично очевидците и е поставил в основата на книгата си техните думи. Той само казва, че разказите за Исус са се предавали отначало от очевидци, а след това от служителите на християнското богословие. И тук няма спор: ясно е, че първи за Исус са говорели тези, които го познават. Но ако Лука е искал да каже, че като източник е използвал основно интервюта с апостолите, защо не го е казал? Толкова по-убедително би изглеждала претенцията му, че той – като предшествениците си – е написал подреден и точен разказ.
„Евангелието от Йоан“ също използва във встъпителния си откъс първо лице множествено число. Това е знаменитият „Пролог“ (Иоан, 1:1–18), в който Исус е описан като предсъществуващ Логос, който отначало сътворил света, а след това дошъл на този свят като човек от плът и кръв:
И Словото стана плът и живя сред нас, изпълнено с благодат и истина; и ние видяхме славата му... И ние всички приехме от Неговата пълнота и благодат върху благодат, защото законът беше даден чрез Мойсей, а благодатта и истината дойдоха чрез Иисус Христос. (Йоан, 1: 14, 16-18).
На пръв поглед авторът говори, че е виждал лично славата на Исус (като негов спътник). Но ако се задълбочим в четенето, смисълът е съвсем друг. „Ние“ е все тази късна християнска община, която е придобила по-голяма благодат от благодатта на Мойсеевия закон. „Всички ние“ сме видели славата на Христос, осъзнавайки неговата истинска същност и получавайки благодатта, която носи само той.
В края на „Евангелието от Йоан“ авторът се връща отново към първо лице множествено число. Този откъс също се приема от мнозина превратно. Като описва явяването на възкръсналия Исус на Петър, по време на което Исус обещава, че неговият „любим ученик“ ще бъде още жив, когато Исус се върне в славата си, авторът пише за този любим ученик:
Този е ученикът, който свидетелства за тези неща и написа тези неща; и знаем, че неговото свидетелство е истинно. (Йоан, 21:24).
По неизвестна причина, абсолютно неразбираема за мене, читателите често мислят, че тук любимият ученик съобщава за своето авторство на „Евангелието от Йоан“. Но това не е така! Авторът не може да бъде този ученик, защото разделя себе си („ние“) от любимия ученик („неговото“ свидетелство), от човека, който свидетелства за тези неща и ги е записал.
Но може би авторът ни уверява, че неговото евангелие се основава на писмен разказ на любимия ученик? Добре. По негови думи един от източниците му на информация е бил разказ, написан от ученик, когото Исус особено обичал. Но не го посочва по име. Както виждаме, християнското предание го е отъждествило с Йоан Зеведей. Можел ли е историческият Йоан, беден и неграмотен рибар от галилейската провинция, да напише книга за живота на Исус? Това е вече съвсем друг въпрос. Според Деяния 4:13 Йоан е бил agrammatos, което ще рече, че даже не знаел азбуката.
С една дума, всичките канонични евангелия са анонимни. Нито едно от тях не дава конкретна информация за личността на своя автор. Но откъде са се взели названията: „Евангелие от Матей“, „Евангелие от Марк“, „Евангелие от Лука“, „Евангелие от Йоан“? Както ще посоча по-нататък, те са се появили едва в края на II век, сто години след написването на тези книги. Това е доста съществено, ако искаме да разберем доколко в тях са отразени спомени на очевидци.
ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА
Ще започнем с най-ранните препратки към тези книги. Те се съдържат в текстовете на „апостолските мъже“ (по-голямата част – веднага след новозаветния период). „Апостолски мъже“ не са апостолите: преди няколко столетия учените смятали, че тези автори са били спътници на апостолите. (Но вече не смятат.) Писанията на апостолските мъже принадлежат към най-старите неканонични текстове.
У апостолските мъже има много цитати от новозаветните евангелия, особено от Матей и Лука. Но се набива в очи това, че никой от тях не посочва имена на евангелисти. Защо така? Защо да не се посочи на кого е цитатът, за да се подчертае неговата авторитетност?
Вероятно най-ранният от тези групи текстове е ”Първото послание на Климент“, писмо от Римската църква до Коринтската църква. То било написано приблизително през 95 година (още преди някои текстове от Новия завет). Според преданието негов автор бил третият епископ на Рим. Повечето учени не приемат тази атрибуция, но сега за нас това не е принципен въпрос. Като пример за това как евангелията се цитират от апостолските мъже, ще посочим откъс от „Първото послание на Климент“.
Особено ще помним думите на Господ Исус, които той изрече, учейки на кротост и великодушие. Той каза така: „Смилете се, за да се смилят над вас, прощавайте, за да бъдете простени; каквото правите, такова ще ви направят; както давате, така ще ви се даде; както съдите, така ще бъдете съдени; бъдете снизходителни, за да бъдат снизходителни към вас; с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. (1 Климент, 13:1-2)
Откъсът е интересен и доста типичен в това, че свързва изречения от различни евангелски места (Матей, 5:7; 6:14–15; 7:1–2 и 12; Лука, 6:31 и 36–38). Но авторът не назовава тези евангелия и не ги приписва на очевидци. Той просто съобщава, че това са думи на Исус.
По същия начин стоят нещата с другите апостолски мъже. В първа глава на любопитния текст, наречен ”Дидахе“ - компендиум от етични и практически наставления за християнската църква, - анонимният автор цитира Марк 12, Матей 5 и 7, а също така Лука 8. Но този автор не назовава никъде тези евангелия. По-нататък той цитира Господнята молитва практически във вида, в който се съдържа у Матей 6, но не посочва източника.
А ето и трети пример. Игнатий Антиохийски явно знае разказа на Матей за витлеемската звезда (Послание до ефесяните, 19) и разказа за кръщаването на Исус според версията на Матей (то е нужно, „за да се изпълни всякаква правда“; (Послание до смирняните, 1). Но и той не споменава, че всичко това е взето от „Евангелието от Матей“.
По аналогичен начин Поликарп от Смирна цитира евангелието от Матей (Матей, 5, 7 и 26) и от Лука (Лука, 6),, но не назовава нито едно от тях.
И така стоят нещата с всички препратки към евангелията до края на II век. Тези евангелия са известни. Те се четат и се цитират като авторитетни текстове. Но никой не ги нарича по име. И никой не ги свързва с очевидци на живота на Исус. Има само едно възможно изключение: фрагментарните препратки съм евангелията от Матей и Марк у раннохристиянския автор Папий.
СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ
Да ме прости читателят, ако отчасти ще повторя казаното в моята книга „Прекъснатият Исус“. Не е възможно ни най-малко да се обясни ситуацията с названията на каноничните евангелия, ако се подминат сложните въпроси, свързани със свидетелството на Папий. Папий често се смята за довод в полза на това, че минимум две евангелия – от Матей и Марк – са получили тези названия няколко десетилетия след своето написване.
Обикновено се смята, че Папий е писал около 120 или 130 година. Както вече видяхме, основно негово произведение било повествованието от пет тома за ученията на Исус под заглавие „Тълкуване на Господните слова“. Уви, това произведение не е стигнало до наши дни. Защо по-късните преписвачи не са го запазили за потомството, не е ясно. Най-вече се смята, че им се е струвало невдъхновяващо, наивно или богословски съмнително. Църковните автори говорят за Папий и неговата книга без особен възторг. Евгений Кесарийски (IV век), „баща на църковната история“, даже го нарича човек „с малко ум“ (Църковна история, 3.39.12).
За Папий и за неговите възгледи можем да съдим само от цитати на църковните писатели, като започнем с Ириней Лионски (около 185 година) и включим също така Евсевий. Някои цитати са доста любопитни и са станали отдавна предмет на задълбочено проучване от изследователите. Сега за нас е важно, че Папий говори за евангелията и за връзка с очевидци на живота на Исус.
В един от най-знаменитите откъси, цитирани от Евсевий, Папий пише, че предпочитал да не чете за Исус и за неговите ученици от книгите, а да слуша „живия глас“. Според неговите думи, когато в църквата му идвали знаещи хора, той ги разпитвал за това, което знаят. По-специално беседвал с хора, които са общували с „презвитерите“, познаващи преди време учениците на Исус. Така че Папий не е очевидец на живота на Исус и не познава очевидци. В своята книга, написана едно столетие след разпятието, той съобщава, че е познавал хора, които са познавали хора, общували с Исус. Следователно информацията съвсем не е получена от първа ръка. Но тя е извънредно интересна и ученият няма право да я игнорира.
Ричард Бокам придава колосално значение на свидетелството на Папий. Според него Папий е разговарял с тези хора, дълго преди да вземе перото: може би още през 80-те години, долу-горе по времето, когато са написани евангелията. Бокам не си задава въпроса доколко точна е паметта на Папий за среща, станала преди няколко десетки години. Но като имаме предвид нашата тема, този въпрос трябва да бъде поставен.
У Папий са особено значими два фрагмента. Бокам и редица други учени виждат в тях надеждно доказателство, че евангелията са получили названията си още през I век. И на пръв поглед всичко е логично: Папий наистина пише за евангелия от Марк и Матей. Уместно е да цитираме думите му изцяло. Ще започнем с откъса, посветен на евангелието от Марк:
Ето какво казва презвитерът: „Марк бил преводач на Петър; той записвал точно всичко, което запомнял за казаното и направеното от Господ, но не поред, защото самият той не е чувал Господа и не е ходил с него. По-късно той съпровождал Петър, който учел, както изисквали обстоятелствата, и не се опитвал да разполага Христовите думи по ред. Марк изобщо не сгрешил, като записвал всичко така, както го запомнил; той се грижел само да не пропусне нищо и да не го предаде невярно“. (Евсевий, Църковна история, 3.39.15)
И така, според Папий, някой си Марк бил преводач на Петър (от арамейски ли?) и записал това, което Петър разказвал за думите и делата на Исус. Не записвал по ред. И все пак успял да запише всичко, което чул от Петър, и го направил много точно. Както виждаме, тези твърдения са доста проблематични, но преди това ще цитираме мнението на Папий за евангелието от Матей:
Матей записал думите на Исус на еврейски, а ги превеждал всеки така, както можел. (Евсевий, Църковна история, 3.39.16)
Има много причини да се съмняваме, че тези откъси – във вида, в който ги цитира Евсевий – доказват, че новозаветните евангелия са получили своите названия в края на I или в началото на II век.
Като начало е любопитно и донякъде странно, че Евсевий не привежда цитати от Папий, отнасящи се за евангелията от Лука и Йоан. Защо така? Може би Папий не е написал за тях нищо съществено? Или е написал нещо необичайно? Даже нещо, което е противоречало на възгледите на Евсевий? Кой знае.
По-нататък. Важно е, че в нито един от фрагментите на Папий не се цитират евангелията от Матей и Марк. Той не представя учението на Исус или разказите за него, посочвайки, че това е взето от Матей или Марк. А е жалко, защото в резултат от това ние нямаме начин да се убедим, че под евангелие, написано от Марк, той разбира нашето евангелие от Марк. Между другото, както сега ще видим, основания за съмнение има.
Но отначало ще подчертаем, че дори Папий да е имал предвид нашите евангелия от Матей и Марк, едва ли е виждал в тях много авторитетни източници. Първо, в пряк текст той подчертава, че смята писмените разкази за по-малко ценни от „живия глас“, иначе казано – от разпитването на хора, които са познавали спътниците на апостолите. Второ, имаме разказ на Папий за събитие, описано в евангелието от Матей. От версията на Папий е очевидно, че той не смята версията на Матей за евангелска истина!
Ако си спомняте, в глава 1 ние споменахме как Папий описва смъртта на Юда. Според Папий след своето подло предателство Юда бил жестоко наказан. Тялото му се раздуло така, че той не можел да ходи по улицата: гениталиите му набъбнали и станали отвратителни; той се спукал („взривил се“?), в резултат от което червата му излезли навън, причинявайки зловоние, което не се разнесло сто години след това. Новозаветното „Евангелие от Матей“ също описва смъртта на Юда. Но го прави по съвсем различен начин. Според Матей Юда се обесил (Матей, 27:5). Ако Папий е виждал в евангелието от Матей свидетелство на очевидец, който е познавал Исус и апостолите, защо не е приел неговата версия за смъртта на Юда?
Това ни довежда до още по-сериозен и фундаментален въпрос. Когато Папий говори за евангелията, написани от Марк и Матей, има ли предвид нашите евангелия от Марк и Матей? На пръв поглед въпросът е странен. Но ако се задълбочим, евангелията от Марк и Матей, които познаваме, не съответстват на неговото описание.
Това се вижда добре в случая с Матей. За евангелието от Матей, което познава, Папий твърди следното: то се състои от думи на Исус и е написано на иврит. Но нашето евангелие от Матей не се състои толкова от думи на Исус, колкото от разкази за него. И почти всички изследователи са съгласни с това, че не е превод от иврит. Разбира се, Папий, както и по-късните християнски автори, би могъл просто да греши за еврейския оригинал. Но е възможен и друг вариант: по късните автори да са прочели за еврейския текст на Матей от Папий и да са го отнесли към нашето евангелие“. Но напразно, защото нашето евангелие от Матей не е сборник от думи на Исус.
Може би текстът на Марк, споменат от Папий, е нашето евангелие от Марк? Но и тук има странности. Както мнозина са отбелязали, Папий е смутен, че Марк е записвал проповедта на Петър не по ред. Но защо не го смущава същото за евангелието от Матей? Защото композицията на Матей е аналогична на композицията на Марк (само има допълнителни материали)! Също така от свидетелствата на Папий може да се направи извод, че евангелието то Марк напълно и без изменения предава чутото от Петър. Между другото, никой не би твърдял, че евангелието от Марк, влязло в нашата Библия, съдържа всичко, което Петър е знаел за Исус. То може да бъде прочетено за два часа. Нима за месеци (години?) от общуване с Исус Петър е събрал спомени само за разказ от два часа?
Разбира се, Папий би могъл да преувеличава заради по-силен ефект. Но все пак, ако неговият Матей, не е нашият Матей, от какво се вижда, че неговият Марк е нашият Марк? А имало толкова опити да се докаже в продължение на векове, че евангелието от Марк отразява „гледната точка на Петър“. Ако го четем обаче без предубеждение, в него няма нищо, което би ни заставило да си помислим: „Да, Петър е виждал така нещата“. Напротив, не е достатъчно, че Петър е представен като глуповат, непохватен и малко вярващ (Марк, 8:27–32; 9:5–6; 14:27–31); има редица разкази, които или нямат отношение към Петър, или не съдържат намек за неговия глас. Тези разкази са, между другото, мнозинство.
Но има още една, даже по-убедителна причина, да не се доверяваме на думите на Папий за авторството на евангелията. Въпросът е в това, че трудно можем да му имаме доверие. Това съждение може да изглежда рязко, но да не забравяме: дори ранните християни не са ценели неговото произведение. А единствената ремарка персонално за него – от образован християнски писател – е, че Папий не е блестял с много ум.
Неразбираемо е, че някои съвременни учени като Бокам виждат в думите на Папий ценно доказателство, че първите две евангелия са написани от Матей и Марк. Неизвестно защо те смятат, че на неговото свидетелство може да се разчита. И направо изпускат от погледа си другите думи на Папий, в надеждността на които сами не вярват. Но ако Папий не е надежден в останалото, откъде смятат, че е надежден по отношение на текстовете, написани от Матей и Марк? Уви, отговорът е очевиден. Тези учени искат свидетелството на Папий за Матей и Марк да е достоверно, макар да разбират, че за достоверността на другите му думи няма да дадат и пукната пара.
Нима някой мисли, че Юда се е раздул до размерите на една къща, че гениталиите му гъмжели от червеи, а след това се е пукнал на поземления си участък, издавайки зловоние, което не се разсеело един век след това? Едва ли. Можем да си спомним и друг откъс: единственото изказване на Исус, което ни донасят запазилите се фрагменти от Папий, което според Папий, е взето от хора, които са познавали презвитерите, знаещи на какво е учил Исус според думите на Йоан Зеведеев:
Така и презвитерите, които са виждали Йоан, Господния ученик, казваха какво са чували от него как Господ е учил за онези времена и е казвал: „Ще дойдат дни, когато ще растат лозови дървета и на всяко ще има по десет хиляди лози, на всяка лоза по десет хиляди клонки, на всяка клонка по десет хиляди израстъка, на всеки израстък по десет хиляди грозда и на всеки грозд по десет хиляди зърна и всяко изстискано зърно ще дава по двадесет и пет мери вино. И когато някой от светците посегне към някой грозд, другият (грозд) ще извика: „Аз съм по-добър грозд, вземи мене; чрез мене благослови Господа“. (Ириней Лионски, Срещу ересите, 5.33.3)
Наистина ли? Исус е учил на това? Някой вярва ли на тези думи? Доколкото зная, никой. Но мисли ли Папий, че Исус е учил на това? Да, той е напълно уверен. Ето какво казва самият той за преданията за Исус, които представя в своето произведение от пет тома. Ще последваме превода на Бокам:
Няма да се забавя да представя за тебе заедно със своите интерпретации всичко, което старателно научих от старците и запомних добре, гарантирайки тяхната истина“. (Евсевий, Църковна история, 3.39.3)
Можем ли да разчитаме на думата на Папий, след като той има поръчители и добра памет? Не мисля. Единственитге думи на Исус, които той цитира, са недостоверни. Откъде накъде да вярваме на неговите думи за Матей и Марк? Ще повторя: единствената причина, поради която днес учените му вярват, се състои като че ли в това, че представят желаното за действително. На тях им харесва да мислят, че той е точен в преданията, в които самият той вярва, макар да знаят много добре: той не е точен в преданията, в които те не вярват.
Но както и да стои въпросът с общата достоверност на Папий, неговите откъси не доказват, че книгите, станали новозаветни евангелия, през негово време са се наричали евангелия от Матей и Марк.
ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК
Положението с наименованията на евангелията не се променя веднага след апостолските мъже. Най-значимият автор от средата на II век е Юстин Мъченик, философ, който станал християнин и оглавил философска школа в Рим. Ние разполагаме с три негови произведения: две „Апологии“ (рационална защита на християнството от образованите критици) и „Диалог“, който уж авторът провел с някой си раби Трифон за истинността на християнската вяра в сравнение с юдейската.
В тези книги Юстин цитира на много места евангелията от Матей, Марк и Лука (и вероятно два пъти – евангелието от Йоан), но никъде не споменава техните наименования. Той вижда в тях „спомени на апостолите“. Какво означава това, не се знае. Книги, написани от апостолите? Или книги с предания, дошли от апостолите? Или нещо друго? Объркването се задълбочава от факта, че, цитирайки синоптиците, Юстин обединява цитати от различни евангелия. Много трудно е да се разбере къде кое евангелие има предвид. Получава се такава смесица от цитати, че много учени предлагат следната хипотеза: Юстин цитира не нашите евангелия, а някаква „хармония“ (сборник – бел. П. Н.), сведения на синоптиците, събрани в едно мегаевангелие (може би с добавка на още едно или няколко евангелия). Ако е така, то даже в Римската църква, по това време вече най-влиятелната, евангелията – като сборник от четири и само четири книги – все още не са придобили авторитетен статут.
Аналогично било и в християнските общини по другите земи. Татиан, ученик на Юстин, създал знаменития „Диатесерион“, хармония от четирите наши евангелия (и възможно от някои неканонични традиции). Този текст не се е запазил до наши дни, но в Сирийската църква именно той се използвал векове наред, а не четирите „отделни“ евангелия. И пак от нищо не се вижда, че Титиан е познавал тези евангелия под отделните наименования, които носят сега.
Едва в края на II век авторите, цитиращи евангелията, започват да ги наричат евангелия от Матей, Марк, Лука и Йоан. Първият от тях е Ириней Лионски. В своя петтомник „Срещу ересите“ (около 185 година) той прави опит да опише и изобличи тогавашните църковни ереси. Трябва да кажем, че неговото разбиране за вярата се е формирало до голяма степен в Рим, този велик църковен и интелектуален център. В Рим той бил свързан със същите кръгове, с които бил свързан и Юстин. А своята знаменита (и четена и днес) книга написал след като отишъл в Галия (днешна Франция) и станал епископ на Лион. В книгата си той цитира навсякъде нашите четири евангелия. И което е особено важно за нас, споменава названията на тези евангелия.
В края на II век имало вече много евангелия. Но Ириней настоявал: авторитетни сред тях са само четири, не повече (и не по-малко, макар че някои групи признават само едно-две евангелия, като се лишават по този начин от пълното разбиране на Исус и се склоняват към ерес). За цялостното и ортодоксално разбиране е необходимо да се четат и почитат всичките четири евангелия. Наистина, съвременният читател няма да сметне за много убедителна причината, която Ириней посочва. Тя се състои в следното: както Църквата е разположена по четирите страни на света, така трябва да има и четири евангелия – от Матей, Марк, Лука и Йоан (Срещу ересите, 3.11.8). Тук няма двусмисленост: Ириней цитира тези книги на различни места и посочва техните названия.
Любопитно е, че около същото време още един източник говори за четири авторитетни евангелия. Това е знаменитият Фрагмент на Муратори: документ, открит през XVII век от италианския учен Лудовико Муратори (оттам и названието). Това е именно фрагмент: за голямо съжаление, началото е изгубено. Запазил се е списък на книги, които анонимният и неизвестен автор смята за Свещено писание на християнството. Фрагментът започва от края на изречение, където се споменава една от книгите на Писанието. След това се казва, че „на трето място е евангелието от Лука“. При което от описанието се разбира, че става дума именно за нашето евангелие от Лука. След това авторът преминава към четвъртото евангелие, като го нарича „от Йоан“. И пак няма съмнения: става въпрос за нашето евангелие от Йоан.
Тъй като това са третото и четвъртото евангелие, а други евангелия в списъка няма (по-нататък текстът преминава към „Деянията“ и „Посланията“), очевидно е, че първите две книги са били също евангелия (и никой не се съмнява кои). Така, както за Ириней, така и за автора на Фрагмента на Муратори евангелията са четири. Сред тях несъмнено са евангелията от Лука и Йоан и вероятно евангелията от Матей и Марк. За датата и написването на този текст учените спорят, но някои детайли от Фрагмента сочат – според повечето учени – Рим и времето на Ириней (края на II век).
Извънредно любопитно! До това време никъде не се казва, че евангелията са само четири. Не се споменават и техните имена (от Матей, Марк, Лука, Йоан). Само тридесет години по-рано Юстин, който живее в Рим, не говори за брой и названия на евангелията. И ето че към края на II век, в източници, свързани с Рим, се появява и брой, появяват се и названия. Как да си обясним това?
Ще вземем предвид още един момент. В запазилите се ръкописи евангелията имат винаги едни и също названия: „от Матей“, „от Марк“, „от Лука“ и „от Йоан“. По-точно, формулировките могат да се различават незначително, имената са винаги еднакви. Някои учени правят от това извод, че евангелията винаги, от самото начало, са били написани с тези имена. Но това съвсем не е факт. Да не забравяме: най-древните ръкописи с названия евангелия се отнасят приблизително към 200 година. Единични фрагменти на по-ранни ръкописи не съдържат началото на евангелията (например първите стихове на Матей и Марк), затова не знаем дали тези фрагменти са включвали наименования на евангелията. Нещо повече, ако евангелията първоначално (или поне от началото на II век) са имали познатите ни названия, много трудно можем да си обясним защо ранните християнски автори, когато ги цитират, не споменават тези имена. От цитатите може да се направи извод, че текстовете не са имали автори.
И още една причина да се смята, че наименования като „от Матей“ и „от Марк“ са отсъствали. Има само един повод да се нарече книгата „От [еди-кого си]”: за да не се сбърка с други евангелия. Иначе казано - ето ви версията на Матей, ето ви версията на Йоан. Но възможност за объркване и необходимост да се поставят „етикети“ възникват едва тогава, когато вече има различни евангелия. А преди това няма защо да се прави така. Ясно е, че самите автори не са давали тези названия. Никой не нарича така своите книги („От мене“). Който и да е дал названия на евангелията, вече е имал цяла колекция от евангелия и е искал да обозначи всяко от тях.
Но как са се появили познатите имена? За да решим тази загадка, ще отбележим още два момента. За първия вече говорихме: всичките текстове са анонимни. Най-вероятно всеки е бил написан за тясно сплотена християнска община от един неин член. Разбира се, първите читатели са познавали автора. Но по-нататък... Да допуснем, че евангелията са написани в Рим. В Рим имало много общини и не всички техни членове се познавали помежду си. Над двеста години общините се срещали в частни къщи, а не в специално определени за това здания. Затова общините били малки: мисля, 25-30 души, това е максимумът. А кой знае колко такива общини са били разхвърлени по Рим. Градът е голям...
Да допуснем, че човек на име Силуан е написал евангелие за своята малка община. От текста са се заинтересували хора от друга община. За тях – за тяхната домашна църква – е направено копие. Някои хора (или повечето от хората?) не познават автора. След това текстът попада в трета община. После в града идва християнка от Ефес. Тя научава, че има писмен разказ за живота на Исус. И пожелава да вземе копие за своята община. В Ефес, където се озовава новото копие, със сигурност вече не познават автора. След това едно от копията попада в Антиохия. Още едно – в Коринт. И в Листра. На много други места. Отначало върху книгата не било означено никаква име. За какво е било нужно? Авторът пишел история за живота на Исус, основавайки се на разкази, които е чувал. Той не съчинявал роман, за да се прослави. В резултат от това след няколко месеца вече повечето от читателите не познавали автора. И доколкото може да се съди, на никого не му било до автора. Авторството вероятно не се обсъждало много десетилетия. Хората се интересували от съдържанието на книгата: писменото представяне на делата и думите на Исус.
Към средата на II век такива книги – такива евангелия – били вече много. И някои имали имена. Едно евангелие се представяло за текст, написан от Петър. (Ние го споменахме в глава 1: в него се описва как от гробницата излязъл гигантски Исус, а след него – говорещ текст.) Друго евангелие съобщавало, че е написано от Тома. (Този сборник с изречения също обсъждахме.) Още едно посочвало за автор Яков. Още едно – Филип. И така нататък. А четворката текстове, най-почитана в някои църкви, особено в Рим, не споменавала имена на автори.
Но това поставяло сериозен въпрос: откъде накъде да се сочат за авторитетни именно тези разкази за живота и учението на Исус, а не някои други, които носят имена на апостоли?
Мнозина читатели смятали тези анонимни книги за авторитетни, защото техният образ на Исус получил широко разпространение. Тези книги се четели най-много (а по-точно, се слушали, защото повечето хора били неграмотни). По тези книги учели учителите. По тях проповядвали проповедниците. Но след това се появила необходимостта да се избегне объркването помежду им и да им се припише особен авторитет: те, за разлика от останалите истории, са написани от хора, познаващи лично Исус и способни да разкажат достоверно за него.
Ако се съди по всичко, това се случило през 185 година. По това време два източника – Ириней и фрагментът на Муратори – независимо един от друг говорят за четири авторитетни евангелия. Единият от тях назовава пряко Лука и Йоан (споменаването на Матей и Марк е загубено), а другият – Матей, Марк, Лука и Йоан. Любопитно е, че двата източника са тясно свързани с Римската църква. След това всички автори в ортодоксалните християнски общини се съгласяват, че това са авторите на четирите евангелия. Как да се обяснят тези факти?
Бих искал да предложа една хипотеза. И така:
♦ По времето на Юстин, един от водещите учители в Рим, евангелията не са имали имена нито в най-важната църква на християнския свят, Римската, нито където и да е на друго място. Ако те са имали названия, Юстин или неговите предшественици непременно биха ги споменали.
♦ Тридесет години по-късно Ириней и фрагментът на Муратори вече ги асоциират с определени имена.
Според мене през този период от време, между Юстиниан и Ириней, в Рим се е появил и е получил разпространение някакъв авторитетен и влиятелен вариант на Четвероевангелието. Този сборник съдържал нашите четири евангелия и ги съпровождал с надписи: „От Матей“, „От Марк“, „От Лука“ и „От Йоан“. Това обяснява защо ранните евангелия не били известни под такива наименования, а след това започнали да се наричат така под път и над път.
По причини, които сега ще обясня, наименованията били разбираеми за читателите на новата версия. Започнали да я преписват, да я разпространяват и скоро я имали едва ли не всички общини. Тъй като Рим бил богословски и практичен център на християнския свят и тъй като в града идвали (и от него си отивали) множество хора, включително християни, новият извод се разлетял бързо по света. Преписвачите на тези книги им давали съответните названия. И след няколко десетки години всеки човек, запознат с нашите евангелия, бил сигурен, че са написани от Матей, Марк, Лука и Йоан.
С тези апостолски имена евангелията започнали да се асоциират в цялата християнска ойкумена. Заглавията били признати навсякъде. Така евангелията се наричат оттогава и до ден днешен.
ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН?
И последният сериозен въпрос: защо са избрали точно тези четири имена. Тук имаме имената на двама апостоли и на двама спътници на апостоли.
♦ Евангелие от Матей. Матей наричат в първото евангелие митаря, който станал ученик на Исус (Матей, 9:9–13).
♦ Евангелие от Йоан. Има се предвид апостол Йоан Заведей. Предполага се, че именно той е наречен в това евангелие „любим ученик“ (Йоан, 21:20, 24).
♦ Евангелие от Марк. Има се предвид Марк, когото преданието свързва с Петър (1 Петър, 5:13).
♦ Евангелие от Лука. Лука наричали човека, който бил спътник на Павел (Колосяни, 4:14).
Но защо тези четирима?
За това имало сериозни причини. С Матей всичко е разбираемо. Още от времето на Папий се смятало, че апостол Матей е написал евангелие на иврит. И ето, решили: това е този текст, който ние знаем като „Евангелие от Матей“. (Макар че описанието не съответства: „нашият“ Матей не е превод от иврит. Но Църквата не знаела това обстоятелство.) Защо? Първо, фигурата на Матей изглеждала в това евангелие заемаща особено място: описано е призоваването на митаря Матей (Матей, 9:9–14). Второ, това евангелие се смятало за най-“еврейско“. А нима не би трябвало да изглежда така едно евангелие, написано на иврит за евреите? И ако се смята, че авторът е бил апостол, Матей става очевидната възможност.
С Йоан е по-сложно, но много интересно. От всички апостоли в това евангелие най-близо до Исус не е Петър, а загадъчен ученик, „когото Исус обичал“ (Йоан, 13:23; 20:2). Но кой е този ученик? Той не е назован по име. А между другото авторът съобщава, че е записал това, което знаел за Исус (Йоан, 21:24–25). Някои читатели плюс това забелязали (погрешно) намек за него в 19:35, където е споменат човек, които „видял“, че от хълбока на Исус изтекли кръв и вода. Започнали да мислят, че в случая авторът говори за себе си в трето лице. А значи този автор е бил човек, особено близък до Исус. Но кой е той?
В другите евангелия най-близки ученици на Исус – негов тесен кръг – са трима: Петър, Яков и Йоан (например Марк, 5:37; 9:2–13). Но Петър не подхожда за ролята на „любим ученик“: това са две различни личности (Йоан, 20:1–10). Яков Зеведей умира рано – още преди написването на евангелията – от мъченическа смърт (Деяния, 12:2). Остава Йоан Зеведей, който никъде в четвъртото евангелие не е наречен по име. И макар че в друг текст се споменава неговата неграмотност (Деяния, 4:13), той бил сметнат за „любимия ученик“, автор на „Евангелието от Йоан“.
Авторството на третото евангелие не предизвиква особени проблеми поради съвсем други причини. То принадлежи на човека, който е написал „Деянията на апостолите“. (Прочетете първите стихове на двете книги и ще видите защо това е било винаги очевидно за по-голямата част от читателите.) „Деянията“ не са посветени на живота, смъртта и възкръсването на Исус, а на разпространението на християнството в годините след Исусовото възнесение. Главен персонаж в по-голямата част от книгата е апостол Павел. Много глави са посветени на неговата мисионерска дейност.
Разказът в „Деянията“ се води обикновено от трето лице. Изключение правят четири откъса, в които авторът, разказвайки за пътешествията на Павел, започва да казва изведнъж „ние“ (Деяния, 16:10–17; 20:5–15; 21:1–18; 27:1–28:16). Оттам бил направен изводът, че авторът на „Деянията“ (а следователно и на третото евангелие) е съпровождал Павел при неговите странствания. Освен това, той е повече от всичко загрижен за проповядването на християнството сред езичниците. Значи, разсъдили читателите, и той е бил езичник. А кой е езичникът, приел християнството, от спътниците на Павел? Това е Лука, „възлюбеният лекар“ (Колосяни, 4:14). Излиза, че Лука е написал третото евангелие.
Остава евангелието от Марк. Вече разбрахме защо третото евангелие не е наречено с името на един от апостолите на Исус. Но как стоят нещата при Марк? В случая също имало убедителна логика. От една страна, още от времето на Папий, се смятало, че разказите на Петър за Исус е записвал Марк, един от неговите спътници. От друга страна, имало евангелие без име на автор. Защо да не бъде свързано то с авторитета на Петър? Да си спомним, че изданието на четирите евангелия, в което те получили своите имена, се появило – според моята хипотеза – в Рим. А преданието смятало, че Римската църква е основана от Петър и Павел. Версията на Павел е отразена в третото евангелие. Значи второто евангелие е разказ на Петър. Получава се стройна картина: евангелията, свързани с авторитета на Петър и Павел, са написани от близки техни спътници – Марк и Лука.
Но защо книгата не била приписана непосредствено на Петър? Защо не я нарекли „Евангелие от Петър“? За това може да е имало сериозна причина. Текст с това название вече съществувал и често се разглеждал като еретичен. Той бил известен на автори като Юстин Мъченик в Рим. Ние споменахме това евангелие в глава 1: Исус не страда физически, а от гробницата излиза нечовешки гигант. Затова предпочели да припишат „реалния“ Петров разказ на Марк: човек, когото преданието отдавна свързвало със записване на думи и дела на Исус.
Това, че евангелията от Марк и Лука се смятали за евангелия от Петър и Павел, се вижда и от други стари текстове. Двадесет години след Ириней християнският писател Тертулиан подчертава:
… даже и за това [евангелие], което издал Марк, казват уверено, че принадлежи на Петър, чийто преводач бил Марк. Та нали и евангелието от Лука обикновено се приписва на Павел. (Тертулиан, „Срещу Маркион“, 4.5.3)
Между другото Тертулиан не е разполагал с начин да установи реалното авторство на тези две евангелия. Той само повтарял това, на което са го научили, когато дошъл в Църквата. Научили са го, че евангелието от Марк е запис на думите на Петър, а зад евангелието от Лука стои авторитетът на Павел. Към времето на Тертулиан това предание станало общоприето. И останало общоприето до Новото време.
ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА
В действителност тези хора най-вероятно не са били автори на нашите (анонимни в началото си) евангелия.. Представата за апостолското авторство се появила сто години след написването на евангелията.
За съжаление ние не знаем истинските автори. Макар че нещо може да се разбере. За разлика от апостолите на Исус – бедни и неграмотни селяни, които говорели само на арамейски – четиримата евангелисти били грамотни и даже много образовани християни от следващото поколение, говорещи на гръцки език. Те живеели извън пределите на Палестина. Къде именно? Във връзка с това в науката се водят безкрайни спорове без възможност да се докаже каквото и да е. Живял ли е Марк в Рим? Живял ли е Матей в Антиохия? Йоан – в Ефес? Живял ли е Лука... Къде именно? В общи линии никой не знае. Нито за Лука, нито за останалите.
С относителна увереност може да се каже, че в своите разкази за живота, смъртта и възкръсването на Исус всеки от тях се опира на някакви източници. Явно някои източници са били писмени. Както вече казахме, Матей и Лука очевидно са заимствали много материали от Марк. Също така вероятно са използвали сборник с изречения на Исус, който в науката се означава с буквата Q. Дали са имали други писмени източници? Не е изключено. Устни източници? Почти сигурно.
Но как стои въпросът с Марк и Йоан? Вероятно някои от техните разкази също се опират на писмени източници. Най-обосновано е подобно предположение по отношение на Йоан. Но някакви писмени източници би могъл да има и Марк.
Някои истории са вероятно измислени и от самите евангелисти. Но, съдейки по всичко, повечето разкази не са такива. Защото много от тях ги има минимум в две евангелия. Може би много разкази са взети непосредствено от устни източници. И в крайна сметка почти всички евангелски разкази произлизат от устната традиция. Това е така, дори ако каноничните евангелисти са се опирали на по-ранни писмени текстове. Защото и по-ранните текстове фиксирали истории, които се разпространявали вече години наред (а вероятно и десетилетия).
Всичките разкази за Исус, които се съдържат в евангелията – канонични и неканонични – отразяван „спомените“ на ранните християнски разказвачи. И дари авторите да измисляли някои истории, по-късно тези измислени истории започнали да се разказват и да се преразказват и влезли в християнската памет.
Вероятно част от християнските спомени за Исус идват от разкази на очевидци. Но това не означава задължително, че са достоверни и предават реални факти. Може да е така. А може и да не е. А някои спомени са били създадени от християните. Това са „измислени“ традиции и изкривена памет.
Паметта е една от ключовите категории, когато се занимаваме не само с разкази на очевидци, но изобщо с каквито и да е разкази, както идващи от очевидци, така и не такива. Затова, ако искаме да разберем извършил ли е Исус определени постъпки, произнесъл ли е определени думи и доколко с него са станали дадени събития, е важно да знаем за паметта. С това ще се заемем в следващите четири глави. В тези глави ще ни интересува не само историческият въпрос за достоверността (кои спомени предават точно думите и делата на Исус?). Ще поставим и един друг немаловажен въпрос: какво говорят спомените за Исус за спомнящите го хора и за техните жизнени ситуации, които са направили тези спомени актуални?
4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС
Някои хора имат феноменална памет. В своя бестселър „Лунна разходка с Айнщайн“ (2011 година) писателят фрийлансър Джошуа Фор описва как от обикновен човек се превърнал в интелектуален киборг, желаейки да спечели шампионата на САЩ по запомняне (което успял да направи през 2006 година). В основни линии книгата разказва как майсторите на паметта вършат своите чудеса и какви похвати могат да помогнат на всеки от нас да извърши ментални подвизи. Изглежда, че само тези (повечето от нас!), които никога не са опитвали това, го намират за невероятно.
Хората, които използват особени мнемонически похвати (идващи от древните гърци), имат безусловно колосален диапазон от възможности. Тридесет и двама „гросмайстори на паметта“ могат за по-малко от час да запомнят последователността от хиляди случайни цифри. Също така за час те научават последователността от 520 размесени карти (иначе казано – десет колоди). А една колода изисква десет минути. Опитайте вие някога. Без мнемонически похвати няма да успеете.
Повечето от нас не се упражняват денонощно да запомнят числа и карти. И у повечето паметта е добра, но не е феноменална. В своето всекидневие постоянно бъркаме нещо. Защо? Този важен въпрос може да се зададе на всеки, който иска да разбере как е функционирала паметта в ранната Църква: в годините, когато разказите за Исус са се предавали от уста на уста, а нито едно от евангелията още не е било написано.
ПРОУЧВАНЕ НА ПАМЕТТА: В НАЧАЛОТО
Учените изучават паметта повече от 130 години. Те искат да разберат какво представлява паметта. Какви разновидности памет има? Как помним миналото? В наши дни с това се занимават различни отрасли на науката: невробиологията изследва дейността на мозъка, социологията – паметта на групите за общото си минало, културната антропология – запазването на традициите в устните култури, литературознанието – паметта в литературните произведения (дори да вземем само Пруст!). А историята в известен смисъл е посветена на паметта за миналото и на взаимните връзки с него. Но най-интересни изследвания се провеждат в психологията.
Първи да изучава сериозно паметта се заел Херман Ебингхаус (1850–1909). Той провел редица експерименти, свързани с ученето наизуст. За да изследва паметта в нейната чиста форма, Ебингхаус специално постъпил така, че експериментите да не са свързани с всекидневния живот. Затова той създал 2300 безсмислени трибуквени съчетания (например DAX, GUF, NOX), а след това се опитал да ги запомни.
Като усвоил редица буквени съчетания, Ебингхаус се подложил на проверка. След това почакал малко и отново направил проверка. Най-много го интересувало колко дълго информацията може да се запазва в паметта. Иначе казано: колко бързо забравяме.
От своите експерименти Ебингхаус направил важния извод, издържал, колкото и да е странно, изпитанията на времето. В основни линии забравянето настъпва много бързо. Във всеки случай забравянето на безсмислени буквени съчетания. Един час по-късно се забравят повече от половината съчетания. През следващия час останалата половина не се губи. Нещо повече, след едно денонощие се забравят още 10%. А след месец – още 14%. Така процесът на забравяне може да се изобрази като крива, която постепенно става почти хоризонтална. В резултат от това ние помним част от това, което сме запомнили дори половин година по-рано.
Своите съображения Ебингхаус публикувал в новаторската монография „За паметта“ (1885 г.). Много от тях били потвърдени от по-късни експерименти. Но в един момент изследователите си задали въпроса какво значение има наизустяването на безсмислици към реалния живот. Нима така запомняме фактическата информация („къде се намира мостът Голдън гейт?), личния опит („какво правих вечерта, когато завърших училище?“) и даже физическите навици („как да плувам брус?“)? С една дума, въпросът може да се изследва по-нашироко. Може би различните видове знания съответстват на различни видове памет?
Здравият смисъл подсказва, че правилният отговор на последния въпрос е „да“. Вече споменахме в глава 1 и ще споменем отново същото, ако сте забравили. Да се помнят факти и да се помнят навици са две различни неща. Двете се различават от паметта за личното минало. Всеки вид памет е интересен и извънредно важен за нашия живот. Но мене тук ме интересува този вид памет, който включва запомнянето на информация и минал опит както от непосредствените участници в дадени събития, така и от тези, на които тези събития са били разказани.
„ЗАПОМНЯНЕ“, 1932 г.
Повечето от нас смятат, че да запомняш е все едно да снимаш с айфон: съзнанието фиксира един факт и информацията се пази на определено място, докато не бъде потърсена. Но през последните осемдесет години учените са разбрали, че паметта действа по друг начин. Основен пробив прави знаменитата книга „Запомняне“ на британския психолог Чарлз Бартлет.
Бартлет се заел с паметта не в „чиста“ форма, абстрактна от житейските реалии (как запомняме безсмислени съчетания от букви), а именно от гледна точка на това каквж се случва в живота. И въз основа на редица изследвания доказал: спомените не са снимки, които се пазят в складово помещение на мозъка, докато не бъдат потърсени. Мозъкът е устроен по различен начин. Когато с нас се случва нещо, късчета от спомените се складират в различни части на мозъка. По-късно, когато се опитваме да си спомняме, късчетата се събират заедно. Но ето ти беда: при събирането се изяснява, че някои (често много) късчета са се изгубили. За да бъде картината пълна, ние запълваме несъзнателно липсите (например основавайки се на аналогични случаи).
Да допуснем, че се опитвате да си спомните как изглежда приемната на клиниката, където сте били за последен път. Там сте видели, чули, усетили с обонянието си и преживели много неща. Опитвайки се да си спомните, вие събирате късчетата заедно, но някои от тях ви липсват. И тогава мозъкът запълва липсващите късчета за сметка на спомените за това, което обичайно може да се види (и което сте виждали) на подобни места: рецепция, столчета, ъгъл за детски игри, списания, телевизор със здравни филми. Вероятно последния път, когато сте били в клиниката, телевизорът е бил изключен, но паметта ще ви посочи грешно, че е работел. Защо? Паметта се опитва да запълни празнините за сметка на това, което сте свикнали да виждате. И, уви, няма начин да се разбере за какво става дума: за реална памет или за реконструкция по аналогия.
Объркване може да стане на всеки етап. Като начало може да възприемете неточно информацията: да речем, просто не сте забелязали нещо. След това информацията може да бъде съхранена неправилно, ако мозъкът запази само част от нея. И накрая може да има грешки при извличането на информацията: когато мозъкът започне да пресъздава картината по късчета и открие липсващи части, той запълва липсите за сметка на паметта за други събития.
Експериментите на Бартлет доказват: когато си спомняме нещо, не извличаме спомен за него от определена част на мозъка. Ние конструираме паметта от разпръснати късчета. В процеса на конструирането, който е непрекъснат, възникват грешки. Те могат да бъдат масивни пропуски и изменения. Не рядко спомените се измислят.
Бартлет казва:
Споменът не е буквално възпроизвеждане на миналото... Ако гледаме непосредствено, спомнянето прилича повече на конструиране отколкото на възпроизвеждане. Споменът не е повторно възбуждане на неизменни, фиксирани, безжизнени и фрагментарни следи. Той е творческа реконструкция или конструиране, основано на отношението към цялостната активна маса от организирани реакции или преживявания от миналото и към някакъв ярък детайл, който обикновено се появява като образ или езикова форма. Затова практически е винаги неточен даже при повечето елементарни случаи на наизустяване.
В светлината на нашата тема особено интересни са някои експерименти на Бартлет. А именно експериментите за „повторно възпроизвеждане“. На човека дават рисунка или напечатан част от текст (състоящ се, да речем, от няколко абзаца), в който се обосновава някаква мисъл. Карат го да да го проучи, а след това (например след 15 минути) да го възпроизведе колкото се може по-точно. След известно време го карат да го възпроизведе отново. А по-късно – още един път.
Барлет отново и отново открива: ако човекът е накаран да възпроизведе обекта скоро след като го е видял и с чести интервали, той обикновено го възпроизвежда така, както го е запомнил и възприел първия път (дори ако първият спомен е грешен). Но ако човекът възпроизвежда обекта не веднага, а след много време и не през чести интервали, спомените постоянно се променят, при това значително: „почти безкрайно“ се появяват пропуски, опростявания и видоизменения. Но и в двата случая – дали се спомня обектът веднага и често или по-късно и не много често – „точността на възпроизвеждането в буквален смисъл е рядко изключение, а не правило“.
Това откритие помага да се разбере как историческите личности са били запомнени от хората, които са ги познавали. Споменът на очевидеца не е пълен (не е възможно да се види всичко), а и грешен (нещо се възприема невярно). В паметта се помни частична информация и понякога недостоверна. Опитът да се извлече и да се възстанови картината по късчета довежда до нови грешки. Ако човек разказва за някакво събитие скоро след него, а след това преразказва историята отново и отново, повторните разкази обикновено се определят от първия разказ. А ако човек разказва за първи път за събитието много по-късно и не го разказва често, разказите могат да варират.
За да разберем разказа на преданията в първото християнство – от уста на уста, когато евангелията не са съществували, - са още по-важни други експерименти на Бартлет. Те са посветени на „серийното възпроизвеждане“. В експеримента, описан по-горе, един и същ човек наблюдава обект и се опитва нееднократно да го възпроизведе. А какво става, когато един човек разказва на друг, той – на трети, третият на четвърт и т. н. Отново обектът може да бъде и разказ, и откъс от проза, и изображение. Бартлет изгражда експеримента така: участващият в експеримента А, например, чете два пъти много кратък откъс. След това му дават за 15-30 минути да прави нещо друго, после го карат да възпроизведе разказа писмено. Тогава на участващия в експеримента В показват текста, написан от А, и го карат да го прочете два пъти. След 15-30 минути други занимания той записва запомненото. И така нататък по верига, да речем, от десет души.
В дадения случай промените в хода на предаването на информация били много сериозни. С всеки нов човек тя се изкривявала още повече. И когато сравнили оригинала на разказа/описанието с версията на десетия човек, се създало впечатлението, че става въпрос за съвсем различни истории! При това промените обикновено вървели в едно направление. Материалната част се пропускала и сюжетите ставали все по-гладки (защото се появявали свързващи звена между мислите). Постоянно се променяли детайлите.
Бартлет резюмира:
Съвсем ясно е, че при серийно възпроизвеждане материалът се подлага на поразителна и кардинална промяна. Епитетите се заменят с противоположни; променят се местата на събитията, епизодите; числата рядко остават предишните след няколко възпроизвеждания; кардинално се бъркат мненията и изводите – изобщо изглежда, че след няколко звена от веригата може да се появи едва ли не всякаква възможна вариация.
След това Бартлет отбелязва, че тези конролирани експерименти са проведени с умни и образовани студенти от Кеймбриджкия университет, едно от най-доброто висше учебно заведение в англоезичния свят; резултатите сигурно биха се оказали много по-лоши, ако в опита не участвали елитни студенти, а най-обикновени хора. Можем да си представим какво е ставало със „серийното възпроизвеждане“ на проповедите на Исус и на разказите за неговия живот. Не трябва да си мислим, че ако е имало очевидци, достоверността е гарантирана (виж глава 3). И не трябва да си мислим, че устната преимуществено култура – като тази в ранната Римска империя – би предпазила преданията от изкривяване. Причините за това ще посочим в глава 5, а засега ще подчертаем само мисълта, която е изказал още Барллет преди над осемдесет години:
От този по-“реалистичен“ опит с паметта (иначе казано, който не отделен от житейските условия като заучаването на безсмислени буквени съчетания – бел. Б. Е.) се създава пълното впечатление, че човешката памет е подложена по правило на грешки.
ПО-НАТАТЪШНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ
Ние вече казахме, че от времето на Бартлет с паметта са се занимавали специалисти от различни области. Някои резултати имат пряко отношение към въпроса как е бил помнен Исус през десетилетията между неговата смърт и написването на евангелията. Сега психолозите знаят толкова за паметта и нейните механизми, колкото Барртлет не е и сънувал. Но някои от неговите глобални открития издържали изпитанието на времето, макар и да били подложени на уточнения. Резюмира видният психолог Ендел Тулвинг, когото вече споменахме в глава 1:
Действието на паметта до голяма степен не се състои в репродукция и даже не в реконструкция, а в чисто конструиране. И конструираните спомени не винаги съответстват на реалността.
Още по-интересно е нещо друго. Ние не само забравяме и бъркаме фактите, но и помним факти, които не са се случвали в реалността. Относително неотдавна учените изясниха, че на човек могат да се внушат изкривени спомени, като му се съобщи например лъжлива информация за миналото („а помниш ли как...). Това може да засяга даже личната биография, по-специално детството. У възрастния човек мъже да бъде създадена мисълта, че като дете се е изгубил в магазина или случайно е преобърнал чашата с пунш на нечия сватба. Сега става ясно, че същото се отнася и за възрастния живот. Както убедително доказва например Даниел Шактър, във възрастния човек може да възникне по невнимание изкривена памет. Както казва известната изследователка Елизабет Лотфус, „измислените спомени, ако бъдат активирани, не се различават от фактическите“.
Много хора няма да отрекат, че понякога се случват подобни неща. Но по правило няма да искаме да си признаем, че това се случва често, а още повече – с нас. Ние искаме да мислим, че най-ярките ни спомени – след като са толкова ярки! - са особено надеждни. Но се оказва, че и това не е така.
Преди четиридесет години това не се разбирало от всички психолози. Психолозите Роджър Браун и Джеймс Кулик публикували през 1977 година знаменитата статия за това, че когато с нас се случват крайно неочаквани, емоционални и значими събития, някакъв особен механизъм го фиксира здраво в нашето съзнание. Все едно мозъкът командва: „Фотографирай това“. И остава снимка. Браун и Кулик наричат дадения феномен „фотографски спомени“ (англ. flashbulb memories). И като че ли когато се обръщаме към подобни спомени, мозъкът нарежда: „А сега принтирай“. И миналото изплува ясно в съзнанието.
На пръв поглед всичко е така. Вероятно всеки от нас помни къде е чул да терористичния акт на 11 септември 2001 година, когато бяха атакувани кулите на Световния търговски център. Ние помним къде и с кого сме били в този момент, как сме научили за събитието и какво сме почувствали. Това е „фотографски спомен“. Какво пък, ако такива спомени съществуват, като при това са и точни, трябва да ги имаме предвид, когато изследваме спомените за Исус. Нима не трябва да се вреже в паметта как един човек ходи по водата, насища множество гладуващи с няколко парчета хляб, изцелява сляп по рождение и възкръсва от мъртвите?
Но от времето на статията на Браун и Кулик феноменът „фотографски спомени“ се изследва интензивно. И ако се съди по всичко, авторите са били в грешка. Да, такива спомени са много ярки. Но фактът, че един спомен е много ярък, не означава че е много точен. Мнозина от нас ще повярват трудно, че нашите ярки спомени могат да бъдат неточни. Но уви, това е така. И е доказвано нееднократно.
При изучаването на подобни неща психолозите могат да бъдат доста хитри. Класическо изследване, което дава тема за много по-нататъшни разработки, било проведено десет години след статията на Браун и Кулик. То принадлежи на Улрик Найсер и Никол Харш. Те разбрали, че действието на паметта може да се изучи във връзка с някаква национална катастрофа. На следващия ден след взрива на космическата совалка „Чалънджър“ (20 януари 1986 година) по време на занимание по психология двамата помолили 106 студенти от университета „Емори“ да попълнят анкета с въпроси при какви обстоятелства са чули новината. След половин година, през есента на 1988 година, те намерили 44 от тези студенти и им дали същата анкета. А още след половин година, през есента на 1989 година, анкетирали 40 от тази група студенти.
Резултатите били поразителни и много важни. Ще започнем с това, че 75% от хората, участващи във второто допитване, били сигурни, че попълват анкетата за първи път. Това явно противоречало на фактите. Що се отнася до съдържанието на питанията, там имало следните въпроси: къде човекът се е намирал, когато е чул новината, и с какво се е занимавал; по кое време на деня, откъде е чул новината и така нататък. Всичко седем въпроса. 25% от участниците дали различен отговор на всеки въпрос от втората анкета (макар че паметта била ярка и отговорите се представяли уверено). Още 50% отговорили еднакво само на два въпроса. От 44 души само трима отговорили о същия начин на всички въпроси от втората анкета, като обаче бъркали детайлите. Когато съпоставили увереността на анкетираните с точността на отговорите, станало ясно, че при 42 случая от 44 „изобщо няма връзка между увереност и точност“.
Вероятно си мислите – както и аз си помислих, - че когато след втората анкета показали на участниците първите им отговори, дадени няколко дена след взрива, те са осъзнали своята грешка и са си спомнили как е било всичко в действителност. Нищо подобно! Сблъсквайки се с фактите, те отричали всичко: сега, значи, паметта им не ги лъже. Учените казват:
Никой от хората, сбъркали в анкетата, дори не се опитваше да си спомни своя първи отговор. Доколкото може да се съди, първите спомени просто бяха изчезнали.
Еха! Всички ние имаме ярки спомени от миналото. На тези спомени се доверяваме най-много. Ние сме абсолютно сигурни, че всичко е било така: защо иначе спомените ще са ярки? Ами защото ние отново и отново сме превъртали събитието в паметта си. И то е станало ярко.
Струва си да подчертаем последният извод, който правят Найсер и Харш:
Нашите данни не оставят съмнения, че ярките и уверени фотографски спомени могат да бъдат грешни. Създава се впечатление, че когато това се случва, първоначалните спомени изчезват напълно.
А скорошните изследвания на психолозите Дженифър Таларико и Дейвид Рубин доказват, че фотографските спомени...
...се различават от обикновените спомени по своята яркост, а също така по увереността, с която хората се придържат към тях. Но от нищо не се вижда, че те се различават в действителност от обикновените автобиографични спомени по отношение на точността, последователността и продължителността.
Това може да има значение, когато осмисляме спомените на очевидци за Исус. Ако Исус е правел нещо впечатляващо и някои негови ученици са имали по-късно (да речем, след двадесет години) ярки спомени за неговите дела, гарантирана ли е точността на спомените?
ПОМНИМ ЛИ СЪЩНОСТТА?
Да подчертаем една важна мисъл. Вероятният факт, че спомените са винаги конструирани, поради което дори най-ярките от тях могат да бъдат грешни, не означава, че всичките спомени не стават за нищо. В по-голяма степен ние помним съвсем добре, във всеки случай в общи черти. Трябва да предположим, че така е било и с очевидците на живота на Исус. Даже човек, който е чул дадена история от очевидец, би могъл да запомни общата схема. Както и този човек, който е чул историята от своя съсед, чиято братовчедка е омъжена за човек, чийто баща е разказал чутото от колега по бизнес, чиято позната жена е била омъжена за очевидец. Последният случай изглежда много необичаен, но повечето от хората вероятно са научавала за Исус така. Разбира се, тук изкривяванията са повече, отколкото в случая, когато очевидецът разказва историята на сутринта преди събитието. Но все пак, при всичките недостатъци на паметта, ние помним много неща, а базовите спомени най-често са правилни.
Това е стандартен възглед на психолозите, които изследват паметта. Ние обикновено запомняме добре основната същност, макар че бъркаме детайлите. Вероятно сте позабравили малко (въпреки вашите усещания) къде, кога, с кого и как сте чули за катастрофата на „Чалънджър“, за делото на Симпсън и (на това може да се повярва трудно, но сигурно е така) за терористичния акт на 11 септември. Но помните факта, че сте научили за тези събития. И помните, че са се случили.
Както ще видим, това е важно, защото в новозаветните евангелия има събития, съобщенията за които съдържат историческо ядро. Но има много детайли, че и цели епизоди, които не съответстват на историческите факти. Това са „спомените“ за неща, които нямат място в реалността. Това е изкривена памет.
И все пак много неща в евангелията са описани в общи линии правилно. Историческото зърно често присъства. Но възниква въпросът: колко широко можем да тълкуваме понятието „обща същност“, за да смятаме, че е отразена вярно? В науката по този въпрос няма единно мнение.
Случаят с Джон Дийн. Едно авторитетно изследване е посветено на спомените – в детайли и същности – на човек, който заявявал (според широкото мнение, небезоснователно) за своята отлична памет: Джон Дийн, съветник на президента Ричард Никсън в периода между юли 1970 и април 1973 г.
По времена изслушванията, свързани със скандала „Уотъргейт“, Дийн описва десетки разговори, които имал в Белия дом. Питат го как е могъл да запомни толкова неща. Той отговаря, че има добра памет, макар че използвал и изрезки от вестници за събитията в Белия дом, за да освежи паметта си и да възстанови контекста на събитията. Но след като описал публично своите разговори с Никсан, били открити магнетофонни записи. Тези записи доказали какво се е говорило в действителност. И се появила възможност да се сравнят реалните разговори със спомените на Дийн: колко точно са възпроизведени същността и детайлите?
Това осъществил вече познатият ни Улрик Найсер в любопитната си статия, наречена „Паметта на Джон Дийн: показателен пример“. Найсер проучва два конкретни разговора, проведени в Овалния кабинет: единият на 15 септември 1972 година, другият – на 21 март 1973 година. Той ги сравнил с преписа от показанията на Дийн.
Резултатите били поразителни. Даже когато Дийн не преувеличавал своята роля и положение (което при него се случвало), той се обърквал в показанията си. Изкривявал много факти. При това важни.
Да вземем например показанията за разговора от 15 септември, дадени девет месеца по-късно. Разликата между описанието на Дийн и реалния разговор била доста съществена и внушителна. Според думите на Найсер:
Съпоставката с преписа доказва, че практически всичко в разказа на Дийн не е вярно. Никсън не е казал нищо от това, което му се приписва... И самият Дийн не е казал нищо от това, което – според неговите спомени – е казал... Неговата версия е правдоподобна, но е напълно невярна... Не може даже да се каже, че Дийн е възпроизвел „същността“ на разговора: както и да се приемат изказаните мисли и да се сравнява структурата на разговора, няма да се получи нищо повече от нула.
Следва да се подчертае: Найсер не смята, че Дийн е лъгал и съзнателно е изкривявал смисъла на разговора, за де се представи в положителна светлина. Разговорът, който той описал, го компрометирал не по-малко от реалния. Откъде тогава се е взела разликата между реалния разговор и описания? Според Найсер е станало „запълване на празните места“. (За това говорихме по-горе във връзка с Бартлет). Дийн извлякъл от различни части на мозъка си следи от случилото се, а съзнанието му незабелязано е запълнило празните места. Той „си спомнил“ разговора на основата на това какви били обичайните разговори в Овалния кабинет. Но каквото и да се е говорило в други случаи, той описал този случай погрешно. А може би си е спомнил как обикновено са започвали неговите разговори и ги е проектирал върху дадения случай. Нещо повече, съзнателно или несъзнателно, той е правил това, което често е характерно за нас: да преувеличаваме ролята си и статута си в разговора:
Неговите показания описват не самата среща през 15 септември, а фантазията му за нея: така да се каже - какво би трябвало да бъде... През юни тази фантазия станала спомен на Дийн.
Найсер резюмира своите открития:
Очевидно е, че разказът на Дийн за началото на разговора през 15 септември предава невярно и думите, и същността. Нещо повече, кръстосаният разпит не открил неговите грешки така ясно, както би могло да се очаква... В Дийн видели човек, който помни добре същността, а понякога и дословната формулировка. Но той не бил такъв човек.
И така, имал ли е Дийн добра памет за „същността“? Зависи от това колко широко разбираме „същността“. Той помнел, че разговарял с Никсън. Помнел какви теми са обсъждали. Но явно забравил какво е говорил Никсън и какво е говорил самият той.
А става въпрос за много умен и образован човек с добра памет, който си е спомнил разговор, проведен само преди девет месеца. Какво ще се случи, ако обикновени хора с обикновена памет се опитат да си спомнят нечии думи, казани преди две години? Или преди двадесет години? Или преди четиридесет? Опитайте сами: вземете разговор, който сте имали преди няколко години с някой човек – учител, свещеник, началник. Помните ли си точно думите? Ако мислите (а това се случва), че е така, можете ли да го потвърдите? Не трябва да се забравят изводите на специалистите за паметта и изкривената памет. Елизабет Лофтус, виден авторитет в тази област, и нейната колежка Катрин Кетчъм отбелязват:
Осъзнаваме ли как нашите спомени за миналото се изкривяват от съзнанието. В повечето случаи не. С течение на времето спомените се променят и ние достигаме до убеждението, че сме виждали, говорили и правили това, което помним.
Тези ремарки се отнасят за личните ни спомени. А как стоят нещата с писмените разкази на друг човек за това, което са казвали трети лица? Голяма ли е вероятността за дословна точност? А какво да кажем за разказ, написан – няколко десетки години след събитията – от човек, който е имал лично познанство с човек, чиято зълва е била позната на някогашен очевидец? Доколко точни ще бъдат формулировките? И какви формулировки: ще се запази ли същността (или поне тематиката)?
Проповедта на хълма (Матей, 5-7) е записана половин век след като е била произнесена от Исус. А и произнесена ли е била? А и ако е била произнесена, доколко текстът на нашите три глави отразява реалната реч пред хората? Наистина ли Исус е казал: „Блажени са нищите духом, защото е тяхно Царството небесно“ и „пазете се от лъжливите пророци, които идват при вас в овча кога, а отвътре са хищни вълци“, и „всеки, който слуша тези мои думи и ги изпълнява, ще уподобя на благоразумен мж, който е построил дома си върху камък“? Говорил ли е тогава нещо подобно? И говорил ли е някога нещо подобно? Къде е тук „същността“ и къде са детайлите?
А какво да кажем за случаите от живота на Христос, записани преди четиридесет години? Наистина ли са го разпънали между двама разбойници, които го хулели, преди да умре след шест часа? Верни ли са тези детайли? Вярна ли е същността? И коя е същността: това, че Исус е бил разпънат между двама разбойници? Или че са го разпънали? Или че е умрял?
СЪЩНОСТТА НА СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС
Една от задачите на тази книга е да анализира късните/евангелските предания за Исус, записани 40-65 години след смъртта му, и да изясни има ли сред тях изкривени спомени. Сега ще проучим преданията за смъртта на Исус, а в следващата глава ще разгледаме най-напред помнят ли устните култури по-добре миналото от писмените, а след това ще преминем към преданията за служенето на Христос. Искам да започна от разказите за последните дни и часове на Исус, защото те били най-често спомняни. Което се вижда дори от това колко много място им е предоставено в евангелията. „Евангелието от Марк“ отделя десет глави за проповедта на Исус в Галилея и шест – за последните седмици, дни и часове в Ерусалим. „Евангелието от Йоан“ описва 2,5-годишната проповед на Исус в единадесет глави, а последната му седмица – в шест.
Почти всички изследователи са съгласни, че базовата същност на евангелската информация за Страстната седмица е по-скоро вярна. Тези спомени са фиксирани в няколко независими един от друг източници и не носят в себе си отпечатъка на християнското пристрастие: отразяват например такива епизоди от живота на Исус, които християните нямало защо да си измислят за свои цели. А и изобщо са правдоподобни. Към тези спомени могат да се отнесат следните:
• В последната седмица от живота си Исус с група свои ученици отишъл от Галилея в Ерусалим за ежегодното празнуване на Пасхата.
• В Ерусалимския храм Исус осъществил рязък акт на протест срещу това, което правели там сарафите и продавачите на жертвени животни.
• Исус прекарал една седмица в Ерусалим, възвестявайки бъдещото Божие царство. Вероятно тази вест започнала да събира привърженици.
• Управляващите власти – еврейските или римските (или и едните, и другите) се уплашили, че проповедта на Исус ще повлече след себе си размирици (вероятно бунт по време на нажежената обстановка през празника) и решили да го арестуват.
• Юда Искариот, един от учениците на Исус, помогнал на властите да го заловят.
• Исус бил арестуван през нощта в Гетсиманската градина в присъствието на учениците му. Това станало след последната му трапеза с учениците (вероятно пасхална).
• Останалата нощ той прекарал под стража.
• На сутринта го завели при наместника Понтий Пилат и го обвинили, че се нарича юдейски цар.
• Пилат го счел за виновен и заповядал да го екзекутират.
• Исус бил веднага отведен и разпънат заедно с други двама престъпници.
В известен смисъл това е много информативно. Приятно е да знаем, че знаем толкова много неща. Но за повечето от нас тези общи сведения са малко. Ние искаме да знаем повече. Например: за какво Исус е бил осъден на смърт? Наистина ли се е нарекъл юдейски цар? И ако е така, какво означава това? Готвил ли е въоръжено въстание срещу Рим, желаейки да се провъзгласи за цар? Бил ли е заплаха за социалния ред, възвестявайки равенство вместо социална йерархия (разбирайки царството в някакъв образен смисъл)? Проповядвал ли е апокалиптичната вест за бъдещ крах на властимащите и настъпването на ново царство, в което той ще бъде владетел? Или нещо друго?
И дали играе тази роля?
Повечето от нас ще кажат: да, играе. Но ние искаме да знаем колкото се може повече детайли за събитията от Страстната седмица. Кога Исус е влязъл в Ерусалим? Дошъл ли е на ослица, да речем, по време на Цветница? И дали са го посрещали по улиците евреите, славейки го като Месия? Нарушил ли е работата на Храма, когато изгонил търговците? Когато стражите дошли за него, дали са хванали апостолите мечовете и дали са се опитали да го защитят? Наистина ли Понтий Пилат, след като го изслушал, го признал за невинен, а заповедта за екзекуция е дал под натиска на еврейските власти? Предлагал ли е Пилат на еврейската тълпа да пусне Исус? И настояла ли тълпата е настояла да бъде освободен Варава, осъден на смърт за метеж? Дали се е разкъсала на две храмовата завеса по време на смъртта на Исус?
И това съвсем не са всичките въпроси. Техният брой може да се увеличи: когато се занимаваме със спомените, фиксирани в евангелията, горим от желание да знаем всичко до последната подробност. Но доколко надеждни са тези повествования? Ние нямаме възможност да обсъждаме детайли: за това биха били необходими няколко солидни монографии. Затова ще вземем част от важните епизоди, споменати по-горе, които или съдържат напълно изкривена памет, или памет, в която е вярна само основната същност.
Илюстрация на метода: съдът на Пилат. Ще започнем с най-важния и очевиден въпрос. Има ли начин да се разкрият неточните, недостоверните спомени за Исус в евангелията? Моят анализ в тази и в следващата глава ще бъде основан на предпоставката, че изкривените спомени за Исус могат да бъдат разкрити. Тук има два ключови признака.
Първо, понякога спомените за живота на Исус си противоречат. Например в евангелията едни и същи епизод се описва по различен начин. Разбира се, в живота се случва различните разкази да са само различни гледни точки, различни ракурси. Но понякога версиите се отличават толкова – даже си противоречат, - че не могат да бъдат едновременно истина. Значи минимум едната от тях е исторически недостоверна и отразява изкривена памет.
Второ, някои спомени са неправдоподобни, невероятни. Разбира се, всеки случай трябва да се разглежда отделно. И все пак такива места в разказите за живота и смъртта на Исус съществуват. Когато сцената е неправдоподобна, може да се констатира изкривена памет.
Както ще видим, да се разкрият изкривените спомени е важно не само за реконструирането на живота на Исус. Това хвърля светлина и върху ранните християни. Гледайки на техните представи за Исус, ние разбираме при какви обстоятелства са живели. Защото тези обстоятелства са сложили отпечатък върху паметта им за Исус.
За да посоча как се разкриват изкривените спомени, ще взема един малък пример. Той съдържа и противоречия (евангелските отчети не съвпадат), и неправдоподобни детайли. И се отнася за съда на Пилат: сцени, описани във всичките четири евангелия.
...И така, повечето изследователи са съгласни, че базовата същност на събитията, станали през Страстната седмица, е описана в евангелията вярно. По време на пасхалните празници Исус бил заведен при Понтий Пилат, наместника на Юдея. Обвинявали го, че се е нарекъл юдейски цар, и го осъдили на разпятие. В историчността на тези събития ни убеждават следните факти: Исус сигурно е бил разпънат; разпятието било римска форма на екзекуция; римляните имали право да произнасят смъртни присъди; заповедта за екзекуцията е дадена от римски наместник; наместникът бил Понтий Пилат; наместникът обикновено идвал в Ерусалим по време на Пасхата. Ако всичко това се събере, общото русло на събитията, описани в евангелията, изглежда абсолютно правдоподобно.
Но е интересно колко различно евангелията описват съда над Исус. Няма да се задълбочаваме сега във всичките детайли, а ще съсредоточим вниманието си върху два главни момента: образа на Пилат/еврейските вождове и образа на тълпата.
В „Евангелието от Марк“ (Марк, 15:2–15), най-древното от известните ни евангелия, еврейските вождове довеждат Исус при Пилат. Пилат пита Исус: „Ти ли си юдейският цар?“ Исус отвръща кратко: „Ти го казваш“ (гръц. su legeis). Еврейските вождове представят много обвинения срещу Исус, но – за учудване на Пилат, Исус не им отговаря. Между другото Пилат имал обичай да освобождава по време на празника един затворник, за когото тълпата помоли. Пилат предлага на тълпата да освободи Исус. Но народът, подстрекаван от еврейските свещеници, моли за освобождаването на убиеца и метежника Варава. Пилат пита какво да прави с Исус. Тълпата иска екзекуция. Пилат се учудва: какво зло е направил Исус? Но тълпата настоява на своето. Тогава Пилат освобождава Варава, а Исус изпраща да бъде разпънат.
Разказът е лаконичен и прост. Любопитно е как го променят следващите евангелисти. Ние видяхме вече на какви колосални промени се подлагала историята за Страстите в късните неканонични текстове като „Евангелието от Петър“ (виж глава 1). Но сериозни промени се виждат още в Новия завет. Да вземем „Евангелието от Матей“, един от източниците на което е било почти със сигурност „Евангелието от Марк“. От модификациите, които Матей внася (Матей, 27:11–26), ще отбележим само две.
• Докато Пилат седи на съдийското място, жена му го моли да не прави на Исус нищо лошо, защото Исус е невинен.
• Пилат осъзнава, че ще започнат безредици, ако не отстъпи пред исканото от тълпата. Тогава заповядва да донесат вода и си измива ръцете, обявявайки, че е невинен за кръвта на Исус. Тълпата възкликва: „Да падне кръвта му върху нас и върху нашите деца“ (Матей, 27:25).
Несъмнено Матей подчертава още повече от Марк, че Пилат не е искал смъртта на Исус: искали я еврейските лидери и тълпата (сравнете пак с неканоничните текстове!).
Тези акценти са още по-забележими в „Евангелието от Лука“ (Лк 23:1–25), което също използва Марк като един от своите източници. Там Пилат веднага обявява, че не намира никаква вина у Исус. Но първосвещениците и еврейската тълпа продължават да обвиняват Исус. Като разбира, че в града е дошъл за Пасхата Ирод, управителя на Галилея, родната земя на Исус, Пилат изпраща затворника при него. Ирод задава въпроси на Исус, но в крайна сметка го връща обратно при Пилат, защото не намира у него нищо престъпно. По-нататък Пилат отново обявява Исус за невинен (и още два пъти!). Но еврейската тълпа настоява на своето и Пилат дава Исус „на тяхната воля“ (Лука 23:25). Тук е пределно ясно кой носи главната отговорност за смъртта на Исус: не римскияг наместник и даже не империята, която той олицетворява (те намерили, че Исус е невинен!), а еврейските власти и еврейския народ.
В „Евангелието от Йоан“, най-късното от каноничните евангелия, тази линия е означена още по-ясно (Йоан, 18:28–19:16). Ако се съди по всичко, Йоан не е познавал синоптичните повествования. Но в широк смисъл неговата версия прилича на синоптичната: еврейските власти довеждат Исус при Пилат; Исус е разпитван и разпънат на кръст. Но като изключим тези общи места, разказът на Йоан стои изолиран.
У Йоан еврейските вождове водят Исус в преторията (двореца на Пилат), но отказват да влязат вътре: те не искат да се осквернят ритуално, което би им попречило до участват вечерта в пасхалната трапеза. Йоан не обяснява защо преторията би осквернила евреите, но техният отказ подразбира две необичайни разлики от синоптиците.
• У Маетй, Марк и Лука пасхалната трапеза се е състояла предната вечер. В тези по-древни евангелия Исус е доведен при Пилат на сутринта след пасхалната трапеза, а у Йоан – сутринта преди трапезата. Следователно, ако синоптиците са прави, в случая Йоан не отразява точна памет.
• Тъй като еврейските вождове не влизат при Пилат, а само изпращат при него Исус, наместникът се оказва в особено положение: принуден е да ходи между тях и обвинявания. Отначало той общува с Исус насаме, след това излиза от преторията при еврейските вождове; след това влиза, после отново излиза и т. н. Цели шест пъти..
Ще отбележим още една особеност на Йоан: Исус и Пилат водят пространни разговори. Исус съвсем не мълчи за разлика от мълчанието му в някои други повествования. Той използва отправените обвинения, за да разкаже на Пилат за себе си и за своята личност, за своето царство и за истината. Като у Лука Пилат се опитва да пусне Исус (три пъти), но „юдеите“ не искат да чуят за това; те настояват за екзекуция. Накрая Пилат извежда Исус навън и го показва с думите: „Ето вашия цар“. Но евреите искат разпятие. Пилат пита: „Вашия цар ли да разпъна?“ Първосвещеникът отговаря: „Ние нямаме друг цар освен кесаря“. Тогава Пилат „им го предал за разпъване“ (Йоан, 19:16).
Поразителна фраза! На кого именно, кои са тези „им“? Ако се съди от най-близкия контекст – това са първосвещениците. В този разказ Пилат не само предоставя съдбата на Исус на волята на еврейските вождове и на еврейския народ като при Лука 23:35. Той „им“ го дава и да го разпънат. За екзекуцията на Исус носят отговорност еврейските вождове.
Както вече разбрахме, един от индикаторите за изкривена памет е невъзможността да се съгласуват различни версии на събитията. И както отбелязахме в глава 1, ние си спомняме миналото заради настоящето. Събитията от настоящето влияят не само върху това, което си спомняме, но и върху това как си го спомняме. По какъв начин тогава стоят нещата с „настоящето“ на евангелистите, които разказали за съда над Исус 40-60 години след този съд? Би ли могло настоящето да изкриви – съзнателно или несъзнателно – паметта за съда над Исус? Въпросът не е маловажен, защото тук нас ни интересува не само историческата достоверност на спомените за миналото, но и това каква светлина са поставяли тези спомени своите притежатели. Какво християните са смятали за важно в миналото, когато си то представяли?
Едно може да се каже със сигурност: по времето на евангелистите, 40-60 години след разпятието, отношението между християните (от езичниците и евреите) и евреите нехристияни било доста напрегнато. Както е известно, повечето от евреите не вярвали в месианството на Исус. Тези малко евреи, които вярвали в месианството на Исус, настоявали, че са абсолютно прави. С времето разликите в мненията довели до значителна враждебност и омраза. Християните не можели да разберат защо евреите нехристияни са слепи за истината и отхвърлят своя Месия. Възникнала версия, че тази позиция евреите са заели от самото начало. Следваща стъпка станала мисълта, че – когато го отхвърлили, евреите предали Исус на римските власти. А оттам има само една ръка разстояние до идеята, че Исус е умрял по вина на упорстващите евреи. Следователно вече се говорело, че Исус е убит от евреите.
Това е изкривена памет. Исус не е убит от евреите: убит е от римляните. Соето не означава, разбира се, че може да се винят всички римляни. (Куриоз: в продължение на векове християните обвинявали за убийството на Исус „евреите“ и никога „италианците“.) А заповедта за разпъването на Исус била дадена от римския наместник Понтий Пилат.
Освен това много детайли изглеждат като изкривяване на паметта. Да речем, ако хронологията на Йоан се различава от синоптичната, това означава, че едната от тях е неправилна. Още по-любопитен е този въпрос: защо с годините Пилат е бил изобразяван като все по-малко виновен за смъртта на Исус? Различните евангелисти го защитават различно, но ако имаме предвид кои евангелия са написани по-рано, а кои по-късно, ще се получи, че Пилат е бил все повече оневиняван. А нали той взел решението, смятайки Исус за смутител (вероятно след много кратък разпит)! Но след това някои християни заявили, че си е измил ръцете и обявил Исус за невинен. Още след някое време се появила версия, че е обявил Исус за невинен не един, а цели три пъти. Още по-късно казали, че е предал Исус на първосвещениците за екзекутиране. Едва ли тези събития са ставали в действителност. Спомените за съда над Христос се изказвали в ситуация, когато християните спорели с евреите за месианството на Исус. Но те все пак са важни за нас, защото показват крайно конфликтния контекст, в който си спомняли за Исус неговите по-късни последователи. Хората не си спомняли просто исторически факти: те ги предавали по начин, който бил актуален в тяхното настояще.
Още един начин да се разкрият изкривените спомени е свързан с вътрешното правдоподобие. По-нататък ще видим, че има всякакви основания да се смята целия епизод с Варава за изкривена памет. А засега ще се спрем на още три аспекта на тези разкази, които изглеждат доста неправдоподобни.
Първо. Когато довеждат Исус при Пилат, Пилат пита тълпата кой затворник да пусне и какво да прави с Исус. Достоверността на това е съмнителна. Ще пита ли уважаващият себе си съдия хората в съдебната зала кого трябва да помилва и каква да бъде присъдата? Едва ли. Имаме ли свидетелства, че някой римски чиновник е съдел по този начин? Не. (Макар че отчети за съдебните процеси са се запазили.) Бил ли е Пилат човек, който би играл под свирката на своите подчинени? Абсурд. Колко е голяма вероятността, че това се е случило? Много е малка.
Второ. (Това засяга само „Евангелието от Йоан“). Правдоподобно ли е, че могъщият римски наместник ще тича между обвиняемия и обвинителите, за да не засегне религиозните чувства на тези обвинители? Не много. Можем ли да си представим причината, поради която четвъртият евангелист е пожелал да опише ситуацията по такъв начин, макар че това е веправдоподобно? Да, разбира се. В „Евангелието от Йоан“ еврейските вождове не искат да влязат в преторията, за да могат да седнат вечерта на пасхалната трапеза. Те искат да ядат от пасхалното агне. И също така искат да убият Исус. Но кой е Исус в „Евангелието от Йоан“? В „Евангелието от Йоан“ (и само в него) гой е наречен пасхално агне: „Ето го Божието агне, което поема греха на света“ (Йоан, 1:29). Така възниква груба ирония: еврейските вождове отхвърлят това, което най-много искат. Те не само отхвърлят своя Месия: те отхвърлят и пасхалното агне (при цялото си желание да ядат от него вечерта). Пред себе си имаме не спомен за събитие, което е станало реално в живота на Исус. Пред нас стои отражение на антагонизма, който изпитвали християнските разказвачи по отношение на своите еврейски опоненти. Тези опоненти спазвали еврейските обичаи, но не смятали, че Исус е изпратен от Бога за спасение на света.
Трето. (Отново засягащо само „Евангелието от Йоан“). Ако Пилат наистина се е разхождал до еврейските обвинители, за да се ориентира в обвиненията, а Исус е използвал тази възможност за разкриване на своята личност и идентичност, откъде Йоан знае думите на Исус? Защото Исус и Пилат разговаряли насаме. А веднага след това Исус бил отведен за екзекутиране. Той не говорил с никого за този разговор. Крайно малка е вероятността, че години по-късно Пилат е споделял спомени с любопитни християнски разказвачи. Откъде тогава са се взели думите, уж произнесени от Исус? Някой ги е измислил! Това е изкривена памет, макар и по свой начин ценна. Тя е разбираема в светлината на по-късните християнски представи за Исус: именно той, а не Пилат (и даже не кесарят) е висш владетел; именно той е цар, макар че царството му „не е от този свят“.
...И така, ние показахме как трябва да се различават спомените, имащи историческо ядро, от изкривената памет. А сега ще преминем към следващите пет епизода от евангелските разкази за Страстите и ще обясним накратко защо паметта за реалната история в тях е изкривена, но те дават полезна информация за хората, които помнели именно така Исус и разказвали именно такива предания.
ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ
Няма основания да се съмняваме, че последната седмица от живота си Исус е прекарал в Ерусалим, очаквайки пасхалната трапеза. Месец нисан бил най-оживеното годишно време в Ерусалим: столицата ставала много пъти по-многолюдна, защото в нея се стичали еврейски поклонници от цял свят, за да празнуват именно там Пасхата. Обикновено поклонниците идвали за една седмица, за да се подготвят за великия ден.
Пасхата е празник в памет за излизането на Израилевите деца от египетско робство по времето на Мойсей, повече от едно хилядолетие преди Исус. Историческата ѝ основа е описана в книга „Битие“. В нея се разказва как народът на Израил живял няколко века в Египет, където в края на краищата бил поробен. Но Бог чул отчаяния вопъл на израилтяните и им изпратил велик вожд на име Мойсей, който със своята чудотворна сила ги извел – над милион души! - от робството, а след това ги отвел в Обетованата земя. Това фактически бил момент на възникването на народа. Паметта за изхода евреите празнували по цял свят, всяка година през Пасхата. Тъй като по времето на Исус пасхалната трапеза включвала жертвено агне, истински можела+ да бъде осъществена само в Ерусалим: защото животни се принасяли в жертва единствено в Ерусалимския храм. Затова хората, които имали за това време и пари, отивали за празника в Ерусалим.
Но би било грешно да мислим, че за повечето евреи от Палестина Пасхата е имала тясно исторически смисъл и се е асоциирала единствено с чудото, което Бог е извършил много векове преди това, спасявайки своя народ от чуждоземния угнетител. През I век Израил се намирал под властта на друга държава: не Египетската, а Римската. Много евреи се надявали, че древното чудо ще се повтори: Бог ще освободи своя угнетен народ от тиранията на завоевателите.
Римските владетели на Палестина разбирали отлично, че това време е особено неспокойно. Не стигало само това, че Ерусалим се изпълвал с огромни еврейски тълпи: много поклонници горели от желание да изгонят римляните от Обетованата земя или поне да видят как това ще бъде направено от техния Бог. Римският наместник (в дадения случай Понтий Пилат) обикновено живеел в своята дворцова резиденция в Кесария на средиземноморското крайбрежие, а по време на Пасхата – един път в годината – се установявал в Ерусалим заедно с войските си. Войските се разполагали по града в случай, че възникнат някакви потенциални проблеми. Те били готови да смажат всеки метеж, преди да стане неуправляем.
Такава била историческата реалност около 30 година, когато Исус дошъл със своите ученици за Пасхата сред хиляди други поклонници. И само тази реалност поставя под съмнение спомена за това как Исус е влязъл в града – епизод, известен в християнската история като „вход Господен в Ерусалим“.
Най-старата версия намираме у Марк. Според Марк 11, когато Исус и неговите ученици били вече близо до стените на Ерусалим, той изпратил двама от тях в селото: да намерят магаре, на което може да влезе в града. Те изпълнили поръчението и той влязъл в Ерусалим под приветствията на събралите се тълпи. Те разстрали на пътя му дрехите си, за да мине по тях; други хвърляли по пътя клони от дърветата. Хората навсякъде около него славели Исус като нов цар, който е дошъл да върне на своя народ царството на Давид:
Осанна! Благословен, който иде в Господното Име! Благословено царството на баща ни Давид, което иде в Господното Име! Осанна във висините! (Марк, 11:9–10).
Малко по-иначе (и доста любопитно) изглежда споменът за влизането в Ерусалим в „Евангелието от Матей“. Там се казва, че влизането е изпълнение на Писанието:
"Кажете на Сионовата дъщеря: ето, твоят Цар идва при теб, кротък и възседнал на магарица и на магаренце, рожба на впрегатно." (Матей, 21:5).
Пред нас е цитат от еврейските писания (Исая, 62:11; Захария, 9:9). Но у Матей Исус изпълнява пророчеството до странност буквално. В древноеврейската поезия стиховете се групирали не с помощта на рими (както в привичните за нас стихотворения), а с помощта на концептуален паралелизъм. Да допуснем, че има последователност от два стиха: в първия стих се изказва някаква мисъл, а във втория тя се представя с други думи (или се повтаря част от първия стих с допълнителна мисъл; или има опит да се представи друга страна на монетата). В поетичен план това би могло да изглежда различно, но било именно поезия, но не описателна проза.
Пророчеството на Захария за царя, „яздещ на магаре, и на магаренце, рожба на магарица“, е именно такъв паралелизъм. „Магаре“ и „магаренце, рожба на магарица“ е едно и също животно. Ако се съди по всичко, Матей не е разбирал как работи паралелизма и го възприел буквално: решил, че става въпрос за две магарета. Съответно в неговата версия Исус нарежда на учениците си да му доведат две животни. Те изпълняват това и Исус сяда и на двете. Няма какво да кажем, своеобразна картина!
Но лежи ли в основата на спомена реално събитие? Било ли е влизането на Исус в Ерусалим?
В най-широк смисъл споменът е безусловно истински. Защото Исус така или иначе попаднал в Ерусалим. Но евангелските описания на събитието са крайно неправдоподобни поради причините, които вече споменах. Римските власти били особено нащрек и били готови веднага да предотвратят всяко вълнение именно в деня преди Пасхата, най-тревожното време от календарната година. Според евангелията еврейските тълпи викали, че Исус всеки момент ще донесе на своя народ Давидовото царство. Но как би могло да се установи в Ерусалим царството на Давид? Само като се прогонят тогавашните властители. А кой трябва да бъде управник в царството на Давид? Разбира се, Давидовият цар! Така в тези евангелски разкази тълпите обявяват Исус за бъдещия Месия, който ще изгони римските окупатори от Обетованата земя.
В града били разположени римски войници. Доколко може да се вярва, че стихийните възторзи по адрес на бъдещия им завоевател не са ги накарали да настръхнат, да се разтревожат и да предприемат необходимите мерки? Ако тълпата наистина е посрещала Исус като бъдещ Месия и ако влизането на Исус в Ерусалим е било толкова тържествено и славно, как се е получило така, че Исус не е бил веднага арестуван и отстранен, за да се избегне метеж и бунт? Според мене това е напълно неправдоподобно. Пред нас е случай на изкривена памет.
Но защо едно талкова важно събитие се е изкривило при предаването от християнските разказвачи? Отговорът не е далечен. През десетилетията след смъртта на Исус (и преди написването на евангелията) християните се намирали често в антагонистични отношения с нехристиянските евреи. Те често обвинявали евреите в невярност: отхвърлили са своя Бог и не са разбрали замисъла му за спасението на света. Разказът за влизането на Исус в Ерусалим отразява тази гледна точка. Там еврейските тълпи славят в екстаз своя бъдещ цар/Месия и го обявяват за благословен при появата му в свещения град. Те очакват, че ще установи Божието царство на Земята с престол в Ерусалим.
Именно те след няколко дена ще отхвърлят Исус и ще поискат неговото разпятие. Но защо? От гледна точка на разказвачите, защото еврейският народ винаги се е опълчвал срещу Бога и неговите пророци. Това е неверен народ: народ-богоборец, а не изпълнител на волята на Всевишния. А и много променлив народ: днес е изпълнен с ентусиазъм, а утре е студен; днес се радва на Месията от Бога, а утре иска да се разправи с него. Между другото Исус не бил царят, на който се надявали евреите. Влизайки в Ерусалим, той не вдигнал въстание, за да стане цар. Той изобличил грешния народ, призовал го към покаяние, казал сурови думи за неговите водачи, предизвиквайки техния гняв. В тази интерпретация на събитията йерусалимските евреи не разбрали Божия замисъл за спасението и бързо отхвърлили Исус за това, че не е този Месия, който са чакали, след което поискали неговото разпятие. Според мнението на християнските разказвачи евреите са постъпвали винаги така с Бога и неговите пророци.
Така че тези спомени говорят не само и не толкова за реални събития от живота на Исус, колкото за конфликтите между по-късните християни и техните еврейски опоненти.
ОЧИСТВАНЕТО НА ХРАМА
Евангелията от Матей, Марк и Лука са съгласни, че с идването си в Ерусалим Исус е отишъл в Храма и е предизвикал там вълнение.
Според „Евангелието от Марк“, най-старото от евангелията, Исус изгонил продаващите и купуващите в Храма, обърнал масите на сарафите и скамейките на търговците с гълъби, а освен това „не позволявал да се пренесе през Храма каквато и да е вещ“. Той цитирал откъс от Писанието: храмът трябва да бъде наречен „молитвен дом за всички народи“, а са го превърнали във „вертеп на разбойници“. Акцията разгневила еврейските книжници и първосвещениците. Те започнали да търсят начин да се разправят с Исус, макар че множеството от хора се удивило на неговото учение (Марк, 11:15–19).
За да разберем този откъс, трябва да знаем контекста. Кой продавал животни? Кой разменял пари? И защо?
Еврейските поклонници от далечни места не можели да карат със себе си жертвени животни. За да принесат жертва в Храма по Закона на Мойсей, трябвало да се продават животни на място, в самия Храм. Но да се използват за покупка римски пари било немислимо: на римските монети стоял образът на императора. А императорът в редица страни се смятал за божествен. Изображения в свещения град не се позволявали и монетите, посветени на чуждоземно божество, били строго забранени. Оттам идвала необходимостта за валутен обмен. Хората обменяли римските монети за монети, които Храмът приемал. Тези монети нямали върху себе си изображение на човек.
Всичко това изглежда дотолкова логично, че възниква въпросът: какво не се е харесало на Исус? Разбира се, не е култът към жертвоприношенията! Този култ е установен от Божието слово в Закона на Мойсей. А животни трябвало да се намерят. Също така е разбираемо, че римските монети не са приемливи. В какво тогава е бил проблемът?
В текста като че ли има подсказки. Ако се съди по всичко, Исус е смятал, че търговията е направила Храма „вертеп на разбойници“. Но дали това означавало, че да се печелят пари от храмовия култ е изобщо неприемливо? Или че системата е прогнила и се нуждае от подмяна? Някои евреи по времето на Исус учели, че Храмът е порочен и Бог ще го разруши. Сред еврейските апокалиптици се срещали хора, изказващи се срещу свещениците и техните приближени. Не е изключено и Исус да е мислил така.
Учените често твърдят, че атаката срещу Храма – ако тази дума тук е уместна – трябва да се разбира в общия контекст на Исусовата вест: вестта за скорошната поява на страшен космически съдия, Човешкия син, и гибелта както на враговете на Израил (римляните), така и на много хора в Израил (свещениците и техните съюзници). Ако е така, акцията на Исус може да се възприеме като „инсценирана притча“: Исус демонстрирал визуално, че идва голямо разрушение.
Ако епизодът се разбира така, напълно е възможно, че главната същност е отразена в евангелието вярно: Исус предизвикал вълнение в Храма, което предизвикало недоволство у еврейските власти и довело до гибелта на Исус. Но би ли могло това да стане в този вид, в който е описано? Разказ за очистването на Храма има и в „Евангелието от Йоан“ (Йоан, 2). Но там той изглежда малко по-иначе.
- Според Йоан Исус направил бич и изгонил с него от Храма сарафите и продавачите на животни. (Звучи доста решително и неочаквано за тези, които смятат Исус за пацифист!)
- Според Йоан очистването на Храма станало в началото на службата на Исус (а не по време на Страстната седмица, както е при синоптиците). Това е едно от най-първите неща, които Исус направил по време на своята почти двегодишна проповед.
Може ли Йоан да е прав, ако са прави синоптиците? Нима Исус е провел акция в Храма два пъти? Нещо повече, ако е постъпил така в началото на своята служба, защо още тогава не са го арестували и не са го осъдили? И впрочем, как да се обясни разказът на синоптиците? Според тяхната версия Исус не е бил задържан на място: той прекарал още няколко дена в Ерусалим, преди да бъде заловен. Но защо? Ако Исус е предизвикал такъв голям смут в толкова опасно време, а още повече там, където е пълно с войници, той би трябвало веднага да бъде заловен и арестуван.
А Марк описва едно много значително събитие. Даже прекалено значително. Казано е, че Исус не позволявал на никого да пренася нищо през Храма (Марк, 11:16). Но нали храмовата система не би могла да функционира, ако се пречело на свещениците и техните помощници да носят някои неща: ножове за жертвоприношението, чаши за събиране на животинската кръв, убити животни и така нататък. Получава се, че Исус е прекратил еднолично храмовия култ. Правдоподобно ли е това?
Нагледали се на холивудски филми, мнозина от нас си мислят, че Храмът е бил с размерите на голяма къща. В действителност той бил колосален по размери. В пространството между вътрешните храмови стени можело да се поместят двадесет и пет футболни стадиона. Как Исус е спрял функционирането на този комплекс? Даже да си го представим е невъзможно. А ако е успял да направи това, невероятно е, че не е бил арестуван веднага и хвърлен в затвора. Следователно, дори и евангелският разказ да съдържа в случая историческо зърно, в днешния си вид той отразява изкривена памет.
Но от това не следва, че тези спомени са безполезни, че трябва да ги вземем и да ги изхвърлим на бунището на историята. Те ни разказват за хората, които са ги харесвали и са ги споделяли с околните. Християнските устни повествователи, разказващи преданията за акцията в Храма, подчертавали нещо важно за себе си: истинската религия не се свежда до външните форми и спазването на оформилите се ритуали, а се намира в сърцето.
За християните, които си спомняли за тези събития, очистването на Храма било знак за нова епоха. Еврейската религия е отживелица: Бог вече не се намира в еврейския Храм. С явяването на Исус Бог установява нов ред, основан на делата и думите на Исус, а не на еврейския култ към жертвоприношенията.
Този спомен също така подчертавал, че Исус е извел богопочитанието на по-задълбочено и истинско равнище. Защото истинското поклонение към Бога се извършва не чрез външни форми, официални ритуали и оформили се култови практики. Бог се намира не в култовите здания, институции и ритуали, а в акта на молитвата, който е достъпен за всички народи, както за евреите, така и за езичниците. Нещо повече, Бог може да бъде намерен сред всички хора, които следват Исус, търсейки Бога с чисто сърце и странящи от външните, показните форми и церемонии.
МЕЧОВЕ В ГРАДИНАТА
Във всичките четири евангелия минимум един от апостолите е въоръжен, когато арестуват Исус. При синоптиците неизвестен по име ученик вади меч и удря роба на първосвещеника, като му отрязва ухото (Марк, 14:47). От „Евангелието от Йоан“ научаваме, че ученикът с меча е Петър (Йоан, 18:10). Но Исус спира опита да бъде защитен с оръжие и позволява смирено да бъде арестуван. В „Евангелието от Лука“ той прави това, след като изцелява ухото на роба (Лука, 22:51).
Като се започне от XVIII век и до днес (виж нашето обсъждане на Раймарус в глава 1 и на Аслан в глава 2) редица специалисти, а и неспециалисти, предполагат, че сцената в градината е абсолютно правдоподобна и говори много за учението и мисията на Исус. От тяхна гледна точка инцидентът трябва да се признае за исторически по една проста причина: откъде накъде по-късните християни ще го измислят? Разказвайки и преразказвайки историите за Исус в годините след неговата смърт, християните се стараели да направят Исус колкото се може по-приемлив за аудиторията. И нищо не би направило Исус по-приемлив в очите на римляните от теорията, че е бил миролюбив привърженик на ненасилието, а не антиримски бунтовник и метежник. Но ако Исус е позволявал на апостолите да носят оръжие, значи е допускал от тяхна страна насилие! Измислянето на въоръжени апостоли не би било полезна за християните. А значи, сцената с меча в градината трябва да се признае не за измислица, а за исторически факт: апостолите са били въоръжени. Оттам се прави и този извод: след като са били въоръжени, значи Исус не е изключвал въоръжено въстание, а вероятно и го е подготвял.
Тази теория има своя обосновка и е лесно да се разбере нейната привлекателност. Но в края на краищата аз не я приемам за правилна. За това има две причини. Една от тях лежи на повърхността, но има някои недостатъци. Другата е по-малко очевидна, но според мене е абсолютно убедителна.
На повърхността лежи тази причина: във всичките наши предания Исус постоянно и твърдо учи на ненасилие.
Обикни ближния си като себе си...
Обичайте враговете си... молете се за тези, които ви обиждат и ви гонят.
Блажени са миротворците.
Дайте кесаревото кесарю.
Който вади меч, от меч ще загине.
Нима това не зачерква възможността, че Исус е бил привърженик на въоръжено въстание и че апостолите са били въоръжени?
Всичко обаче не е толкова просто. Нали християните искали да изобразят Исус като привърженик на ненасилието. И имали причини да го помнят като привърженик на ненасилието. Отново и отново гонени от властите, те твърдели, че не са заплаха и опасност. Защитавайки се, те доказвали, че обичат мира. Но може ли да се нарекат привърженици на мира хора, които почитат човек, разпънат за бунт срещу държавата, и се опитват да следват неговото учение? В отговор християните обявили, че екзекуцията на Исус е крещяща несправедливост. А самият Исус, от тази гледна точка, е бил миролюбив равин и пацифистки проповедник на ненасилието. Като не може да се изключи и това, че християните биха могли да вложат със задна дата тези идеи в устата на Исус.
Наистина, в евангелията има много пацифистки изказвания. По-естествено е да се мисли, че зад тях стои точен спомен за учението на Исус. Освен това има още една причина да се съмняваме, че учениците са се опитали да защитят с оръжие Исус.
И според мене тази причина е напълно убедителна: ако апостолите са се опитали да защитят Исус с меч (а още повече – с мечове), защо не са били арестувани? Ако в Исус са виждали потенциален главатар на въоръжено въстание, неговите ученици също биха били сметнати за не по-малка заплаха, особено в ситуация, когато режат ушите на представителите на властта!
Според мене апостолите не са били въоръжени в момента, когато Исус е арестуван. Но защо епизодът с мечовете е влязъл в евангелските повествования? Мисля, че е бил създаден от някои от ранните християни (съзнателно или случайно в процеса на добавяне на детайли), желаещи да илюстрират учението на Исус за това, че „който меч вади, от меч ще загине“.
Тук няма да минем без кратки пояснения. Много от най-добрите евангелски изречения могат напълно да идват от Исус. Например:
Съботата е за човека, а не човекът за съботата.
Не здравите имат нужда от лекар, а болните.
Никой пророк не е без почит, освен в своята родина.
Много от тези забележителни лаконични изречения са поместени в контекста на сюжетни сцени, с които си подхождат напълно. Сред учените отдавна е възникнала догадка, че понякога тези разкази са се създавали изкуствено, за да се осигури сцена за важните кулминационни изречения.
Мисля, че така е било и със сцената в градината. Първоначално е съществувало изречение (може би автентично), че не трябва да се посяга към меч: „Който меч вади, от меч ще загине“. След като то се преразказвало години наред, възникнал илюстриращ разказ за това, че учениците на Исус не трябва да се въоръжават с мечове. С времето разказът станал евангелска история за опита на един от учениците да защити Исус с меч. Но веднага следвало противопоставянето: Исус се подчинява покорно и позволява да бъде арестуван. Ако е така, сцената с меча в градината е изкривена памет. Ще повторим: ако е било така, не е ясно защо апостолите не са били арестувани.
Има една съществена причина, поради която тази история се е запазила в християнската памет. По-късните християнски разказвачи подчертавали: макар да почитат човек, разпънат за престъпления срещу Рим, той не е призовавал към политическо въстание. Нещо повече: самите те не са против управляващите власти и не смятат за правилно насилието срещу имащите власт. Те не вървят с оръжие срещу държавата. И макар че, докато Исус бил жив, на някои от апостолите им минавало през ума мисълта за подобни действия, Исус точно и ясно я опровергава: от своите ученици той иска друго нещо. Да го следват, което означава да живеят в мир помежду си и с управляващите власти. Въоръженото въстание (и даже желанието за него) ще доведе единствено до смърт. За Исус и неговите ученици такъв път е изключен.
СЦЕНАТА С ВАРАВА
Както вече казахме, според „Евангелието от Марк“ Пилат имал обичай да пуска – по молба на еврейската тълпа – един от затворниците, осъдени на смърт, в чест на празника Пасха. Пилат пита иска ли тълпата освобождаването на Исус, но тя шско да бъде освободен Варава, осъден за убийство по време на метеж. Няма какво да се прави, Пилат пуска Варава, а Исус отправя на разпятие (Марк, 16:6–15).
Епизодът с Варава се е вкоренил здраво в ранната християнска памет за съда над Исус. С малки вариации той присъства във всичките четири евангелия (Матей, 27:15–23; Лука, 23:17–23; Йоан, 18:39–40). Но неговата достоверност предизвиква много големи съмнения. Най-вероятно имаме поредния случай с изкривена памет.
Преди всичко, имаме ли потвърждения, че Пилат е пускал затворници по искане на еврейската тълпа или от добро сърце в деня на еврейския празник? Извън пределите на евангелията такива указания не намираме. Наистина, източниците, отнасящи се за управлението на Пилат в Юдея, са много малко: има само крайно негативни отзиви в текстовете на еврейския мислител Филон Александрийски и няколко места у еврейския историк Йосиф Флавий. Но от тях е ясен и характера на Пилат, и неговото отношение към евреите, и неговото отношение към еврейските религиозни чувства.
Ако трябва да бъдем кратки, той бил жесток и безжалостен управник. Не се интересувал от това какво мислят неговите поданици за него и за неговата политика. Лош и злонамерен човек, той управлявал Юдея с желязна ръка, а войниците си използвал като главорези, принуждаващи народа към подчинение.
Би ли отстъпил Пилат на молбите на еврейските си поданици от доброта и внимание към религиозните им чувства? Ни най-малко. И от нищо не се вижда, че един път в годината (а и изобщо някога) е пускал затворници по молба на тълпата. Ако се основаваме на наличната информация, това е съвсем неправдоподобно. Нещо повече, ние нямаме данни, че така е постъпвал поне един римски наместник, поне в една римска провинция.
А тук и обстоятелствата изглеждат неправдоподобни. Според описанието Варава не е само убиец, но и метежник, тоест участник във въоръжен опит да се свали владичеството на Рим. И кого е можел да убие по време на метеж? Най вероятно римски войник или човек, сътрудничел с римляните! Нима ще повярваме, че безжалостният и авторитарен Пилат ще пусне опасен враг на римската държава на основание, че това е поискала еврейската тълпа? И как римляните постъпвали с метежниците? Нима са ги пускали, за да продължат партизанските си действия? Каква власт изобщо би направила това? Мисля, че никаква. И съвсем не римляните. Нали знаем точно какво са правили с метежниците. Разпъвали ги на кръст.
Затова не мисля, че сцената с Варнава е исторически спомен за реални събития. Това е изкривена памет. Но откъде се и взела тази толкова неправдоподобна история?
Ще повторим казаното по-горе: разказите за съда на Исус отново и отново подчертават, че Пилат е бил невинен. Отговорността за смъртта на Исус носят ужасните евреи. От гледна точка на християнските разказвачи евреите са убили своя Месия. Ето до каква степен са били нечестиви и глупави! Убили са Божия посланик, а не са го почели. Това е един от ключовете за разбирането на епизода с Варнава. Евреите предпочели жестокия убиец и метежник пред Божия син.
Но с това нещата не свършват. Изобщо не се знае, че Варава е съществувал! Извън пределите на евангелията той не се споменава, а името му е доста своеобразно. Защото на арамейски, тоест на езика на Палестина, името Бар-Абба означава „Син на бащата“. Получава се ирония: имаме разказ за това, че някакъв „син на бащата“ е бил предпочетен от еврейския народ. Добър ли е бил за евреите политическият метежник, търсещ решение за проблемите на Израил чрез сваляне на управляващите власти? Или те избират любещия „Син на бащата“, готов да даде живота си за другите? Според християнските спомени еврейският народ избрал пред жертващия се Спасител един убиец и метежник.
Любопитно е, че в някои ръкописи на „Евангелието от Матей“ се съдържа важна добавка. И не е изключено, че тези ръкописи отразяват четене на оригинала. В тях Варава се нарича „Исус Варава“ Тогава контрастът е изобщо поразителен: какъв Исус са искали евреите? Какъв Исус, син на бащата, са предпочели? Евангелията недвусмислено дават да се разбере, че евреите са избрали неверния вариант. Защо? От гледна точка на евангелистите, защото евреите винаги са правили всичко не така, както трябва, и винаги са се противили на Бога.
РАЗКЪСВАНЕТО НА ЗАВЕСАТА В ХРАМА
В края на главата ще посочим още един пример за изкривена памет от разказите за Страстите. Отново няма да разглеждаме всичко подробно, а ще се спрем на най-интересните моменти.
В синоптичните евангелия (но не и в „Евангелието от Йоан“) смъртта на Исус е съпроводена с разкъсване на храмовата завеса, отгоре до долу. Между трите спомена за това събитие има някои разлики.
- Според Марк, най-старото от евангелията, завесата се разкъсала след смъртта на Исус (Марк, 15:38).
- Според Лука завесата се разкъсала малко преди смъртта на Исус (Лука, 23:45).
Двете версии не могат да бъдат верни едновременно.
Крайно неправдоподобно, поне по една причина, изглежда версията на Матей. У него не само се разкъсва храмовата завеса: става земетресение, скалите се напукват (всичките ли?). Нещо повече:
”Гробовете се разтвориха и много тела на починали светии бяха възкресени, които, като излязоха от гробовете след Неговото възкресение, влязоха в светия град и се явиха на мнозина“. (Матей, 27:52-53).
Наистина ли? Множество мъртъвци са оживели и са се разхождали по Ерусалим? Освен фундаменталистите и строгите буквалисти, почти никой от читателите не е толкова лековерен, за да смята този спомен за точен.
Но как стои въпросът с разкъсването на завесата? Много е съмнително, че това е станало наистина. Иначе защо не се споменава извън пределите на Новия завет? Например Йоисф Флавий пише за храмовата завеса, при това пише като човек, който познава добре Храма и неговата подредба преди антиримското въстание. (То избухнало тридесет и пет години след разпятието.) Как не е забелязал, че храмовата завеса вече не съществува? Или трябва да мислим, че еврейските свещеници са я зашили след нейното разкъсване? Но ако е така, странно е, че Йосиф Флавий не съобщава за нейната катастрофа.
Ако разказът е исторически недостоверен и е изкривена памет, за какво е той? Тук всичко е достатъчно ясно. Както ще видим в глава 7, „Евангелието от Марк“ в определен смисъл е посветено изцяло на смъртта на Исус. В науката отдавна се е появило и се е затвърдило мнението, че това е „разказ за Страстите с дълъг предговор“. Както вече отбелязахме, у Марк има непропорционално дълго място за последните дни и часове на Исус. Но даже до описанието на Страстната седмица Исус отново и отново говори за съдбата, която го очаква: ще го отхвърлят и ще го разпънат, но ще възкръсне от мъртвите. Той предсказва три пъти, че това ще се случи (Марк, 8:31; 9:31; 10:32–33). Неговите действия и учения съдържат и други намеци за предстояща смърт.
Но защо, от гледна точка на Марк, Исус трябва да умре? Защото Исус трябва да даде живота си за „откуп за мнозина“ (Марк, 10:45). Смъртта на Исус слага началото на ново отношение между Бог и неговия народ. Тя сваля греховете от хората.
А какво общо има с това храмовата завеса? Въпросът е там, че Марк най-вероятно има предвид дебелата завеса, отделяща Светая светих от останалите части на Храма. Светая светих е особена стая в духовния храмов център. Смятало се, че вътре обитава Бог. В нея нямало нищо и в нея – в Божието присъствие – нямал право да влиза никой. Единствено изключение бил Денят на изкуплението (Йом кипур): ден, когато първосвещеникът принасял жертва за своите грехове и за греховете на народа. В Деня на изкуплението той влизал в Светая светих. И повече никой не можел да влиза в Божието присъствие.
Според Марк със смъртта на Исус се променило всичко. Когато Исус умрял, храмовата завеса се разкъсала на две. Оттам нататък статутът на свещеното място се променил и хората - всички хора - могат да отидат при Бог, при това не чрез еврейските жертвоприношения, еврейските свещеници и храмовия култ, а само чрез Исус. Оттам нататък, благодарение на изкупителната жертва на Исус, всеки човек може да се озове в Божието присъствие.
Сцената с разкъсаната завеса е исторически недостоверна. Това събитие не е било реално. Но то било „истинско“ за общината на Марк, която вярвала, че чрез смъртта на Исус и извършеното от него изкупление е получила нови отношения с Бог.
СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС
Посочих само няколко примера за спомени, които изглеждат исторически неточни. Това са случаи на „изкривена“ памет. Те са могли да възникнат по различни пътища в годините между смъртта на Исус и написването на евангелията. Понякога християнските разказвачи са можели да измислят съзнателно истории, които след това разказвали на други хора. Някои измислици може да са принадлежали и на самите евангелисти. Ако това е така (а сигурност няма) и ако един човек съзнателно е създавал някаква измислица, давайки си сметка за недостоверността на разказа, това е вече чиста фантазия. Но е възможно хората, които измисляли истории, да са вярвали искрено в тях. Както вече казахме, ако вярваме, че нещо (дори и да е неправдоподобно) е станало, фантазията лесно може да се превърне в спомен, при което споменът ще бъде не по-малко ярък от спомена за реален факт.
Не е изключено много изкривени спомени да са се създавали и привеждали в употреба случайно. Лично аз смятам, че това е ставало често. А защо не? Това се случва на всяка крачка в живота ни. Разказите се появяват едва ли не на празно място. Нима преди две хиляди години е било иначе?
Но дали са се появявали измислиците съзнателно, с пълно разбиране на недостоверността, или случайно, с искрена вяра в достоверността, по-нататък те ставали част от паметта. За хората, които ги разказвали и преразказвали, тези истории били част от образа на Исус.
Споменът може да се изучава с цел да се разбере дали е станало определено събитие, и ако е станало, истинско ли е описанието в детайлите или само в общите черти. Но както вече казах, възможен е и друг ракурс: независимо от достоверността, да видим какво говори споменът за неговия притежател и за неговата жизнена ситуация? В глава 7 и глава 8 ще засегнем последния подход по-подробно. При това ще обсъдим не отделни инциденти от живота на Исус, а по-широки спомени за Исус, отразени в ранните християнски текстове. Но преди това ще ни остане още един въпрос: за устните култури и за това запазват ли своите предания по-точно от писмените култури. С това ще се заемем в следващата глава, където също така ще разгледаме изкривяването на паметта за живота и службата на Исус.
5. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И ЖИВОТЪТ НА ИСУС
В предишната глава споменахме за майстори на паметта, които вършат чудеса, използвайки методи, наследени още от гръцката античност. Също като в сериозните култури, те тренирали ума си да запомня такова количество информация, каквото е немислимо за нас, простите смъртни. При което хората, достигнали до тези върхове, твърдят, че паметта им не е задължително по-добра от паметта на останалите хора. Цялата работа е в тренировката.
А има още и хора, които не са се упражнявали паметта си за уникални постижения. Те просто са се родили такива. Сред тях се срещат истински чудеса на природата.
Особено поразителен бил някой си „Ш.“ (наречен с инициал за анонимност). Той бил изследван от Александр Лурия (1902–1977), професор по психология в Московския държавен университет и един от най-големите невропсихолози от средата на ХХ век. Резултатите от своите дълги изследвания той описал в изключително интересната си книга „Животът на мнемоника“.
Лурия започнал да се занимава с Ш. през 20-те години на миналия век, когато открил необичайните способности на неговия мозък. По време на първоначалните тестове Лурия давал на Ш. дълги последователни числа и дълги списъци от думи, които понякога имали смисъл, а понякога нямали – до 60-70 на брой. Като чуел един път списъка, Ш. го повтарял точно и без грешки. Нещо повече, той можел да го каже и в обратен ред. Паметта на Ш. все едно нямала предел. Той веднага запомнял и без грешка възпроизвеждал – и в обикновен, и в обратен ред – даже много дълги списъци.
За невропсихологията такъв феномен бил истинско съкровище. Лурия проучвал Ш. с десетилетия. А той без видими усилия правел съвсем удивителни неща. Една от способностите му открили съвсем не веднага. Шестнадесет години след запознанството им Лурия попитал Ш. помни ли някои списъци, които е получил в началото на съвместната им работа (Лурия пазел записките). След секунда размисъл Ш. си спомнил кога е получил един или друг списък, къде са седели с Лурия и каква е била обстановката на стаята – след което възпроизвеждал точно списъка.
Поразителните способности на Ш. били тояга с два края. Славно нещо: помнел всичко. Но в действителност имало проблеми. Защото ние почти винаги сме склонни да забравяме второстепенното. Ако помнехме абсолютно всичко, щяхме да имаме големи неприятности. Така станало и с Ш. Той не успял да се задържи на нито една работа, а станал професионален мнемоник: изнасял представления, запомняйки какво ли не за забавление на публиката.
Но както и да е, Ш. бил истински уникум.
СИЛНА ЛИ Е ПАМЕТТА НА УСТНИТЕ КУЛТУРИ?
Често съм чувал – не от специалисти по паметта, а от обикновено от студенти, които са чували това от други хора, - че нашата памет е по-лоша, отколкото паметта на древните хора, защото живеем в писмена култура. Защото устните култури не са имали възможност да предават информацията с помощта на писмени текстове.
Този въпрос е извънредно важен за разбирането на преданията за Исус, които са се разпространявали от уста на уста в продължение на 40-65 години между неговата смърт и евангелията. Ако хората, живеещи в устните традиции, поради естествен ред на нещата или поради особени усилия, не са изкривявали историите при предаването от човек на човек и от поколение на поколение, то датирането на евангелията – десетилетия след Исус – не дава допълнителна причина да се смята, че евангелията могат да включват видоизменени, доработени и измислени предания. Според дадената теория те са се съхранявали точно и от неграмотни хора. Следователно можем да разчитаме на евангелските разкази.
Да, обширната грамотност наистина прави някои видове памети по-малко важни. Защото когато можем да записваме и да проверяваме записките, няма необходимост да ги учим наизуст. (А сега няма нужда и да се записва: много неща се намират в Интернет). В резултат от това нашият мозък се освобождава за много по-сложни и задълбочени дейности. Не случайно прогресът в науката и технологиите, инженерните дейности и математиката винаги се е случвал в култури в високо равнище на грамотност.
Означава ли това, че в неписмените култури хората са се характеризирали с по-добра памет (след като по-често им се е налагало да заучават)? Привържениците на тази хипотеза предполагат, че в устните култури много неща са се запомняли едва ли не автоматично, поради което преданията са могли да се предават от уста на уста в непроменен вид години след години, десетилетия след десетилетия, векове след векове. И значи учениците на Исус са пазели преданията в неприкосновен вид, защото това е характерно за устните култури.
Но така ли е това?
Преди всичко то би противоречало на биологията. Невронните структури на мозъците на галилееца от I век се различават малко от тази на днешния жител на Ню Джърси. Както отбелязва Ян Вансина, специалист по културна антропология:
„До днес не е намерено доказателство, че между различните раси има вродена разлика в интелектуалните способности“
Консенсусът на антрополозите и историците на културите се отличава от общоприетото мнение за устните култури. Както посочва Дейвид Хенеги, специалист по устна словесност, представителите на устните култури „обикновено забравят не по-малко от другите хора“. И това ги поставя в неизгодно положение. Забравяйки информацията, те „я изгубват завинаги“. За нас забравянето обикновено не носи някакви последствия: нужните сведения са записани някъде.
Нещо повече, в писмените култури може да се провери точността на спомените. Да речем, може да се свери едно устно съобщение с писмено или едно писмено – с друго. Могат да се съпоставят и следващи писмени източници (например различни издания на едни учебник) с цел да се открият промените. Хнеги отбелязва: „Устната традиция унищожава минимум част от по-ранните версии, като ги заменя с други“.
Тезисът на тази глава се състои в следното: в устните култури преданията не остават неизменни, а отново и отново се подлагат на обширни промени. И това трябва да се има предвид, когато се изследват ранните християнски предания за Исус. Защото през първите 40-65 години на църквата, до написването на евангелията, те се разпространявали от хора, които в голямата си част са били неграмотни.
За да подготвим почвата за анализ на устните предания на ранните християни, е необходимо най-напред да изясним какво е известно за устните култури и как те запазват своите предания. Ще започнем с интересни изследвания от началото на ХХ век, засягащи темата за грамотността и устната словесност.
НАЧАЛО НА ИЗУЧАВАНЕ НА УСТНАТА СЛОВЕСНОСТ: ЮГОСЛАВСКИТЕ РАЗКАЗВАЧИ
Съвременните изследвания върху устните култури водят началото си от основополагащите проучвания на Милман Пари (1902–1935), специалист по класическа поезия и епос от Харвард, и на неговия ученик Албърт Лорд (1912–1991). Като филолог класик, Пари се интересува особено от „омировия въпрос“ (по същество серия от въпроси за Омир, предполагаемия автор на великите епоси „Илиада“ и „Одисея“). Съществувал ли е Омир? Той ли е създал тези книги? А „Илиада“ и „Одисея“ от един и същи автор ли са? И доколко всяка от тези книги може да се счита за цялостно произведение? Дали са антологии на по-ранни сказания, които някой е събрал? Може ли един човек да състави толкова обширни текстове в епоха, когато не е имало масова грамотност? И колко реалистично е да се запомни толкова много поезия?
Тези въпроси вълнуват отдавна учените, особено германските, британските и американските. Обикновено към тях се подхожда чрез подробен анализ на несъответствията и противоречията в самите текстове. Но Пари смята, че има по-добър начин: какво ще стане, ако устните култури в съвременния свят хвърлят светлина върху това колко дълго епосът е конструиран, изпълняван и запазен? Той взема за пример Югославия (по това време все още съществуваща – бел. П. Н.).
В Югославия от стари имена имало разказвачи: създатели и певци на устната епическа поезия - произведения, не по-малко обемни от „Илиада“ и „Одисея“. В началото на ХХ век тази традиция е все още жива. Пари иска да вникне в нея, като извършва обширна теренна работа с югославски певци. Той се надява да разбере по-добре какво се е случило хиляди години по-рано в близката Гърция, в епохата, в която се смята, че е творил Омир.
Пари дава блестящо начало на тези изследвания. Той успява да идентифицира техниките, чрез които разказвачите съставят и преразказват своите истории, и доказва, че има намеци за много подобни техники в писмените текстове на „Илиада“ и „Одисея“. За съжаление Пари загива трагично при инцидент, преди да успее да завърши своето проучване: докато разопакова куфара си, натиска случайно спусъка на зареден револвер. В този момент той е само на тридесет и три години.
Изследванията му са продължени от неговия ученик Албърт Лорд, по-късно професор по славянска литература и сравнително литературознание в Харвард (длъжност, която заема дълги години). Известното му произведение върху устната епическа поезия се нарича „Певецът на приказки“ (англ. „The Singer of Tales“ – бел. П. Н.). Това е изключително важна книга. Тя не може да бъде пренебрегната от онези, които се интересуват от Омир и запазването на преданията в устните култури.
Лорд доказа убедително тезата, която е потвърдена многократно от следващите изследователи: в устните култури традицията се разбира по различен начин, отколкото в писмените. В грамотните култури като нашата да запазиш една традиция означава да я запазиш непокътната и да гарантираш, че се възпроизвежда дословно при преразказване. За повечето от нас „точният“ преразказ на една история, стихотворение или поговорка е преразказ, който дублира дословно това, което чуваме. Тук е важно, че ние имаме начини да се уверим, че възпроизвеждането е точно.
В устните култури такива начини няма. Човек може само да се опита да си спомни доколко чутото следва предишната версия. При това не се изисква абсолютна идентичност - с дословно възпроизвеждане. Това се взема предвид само при писмените култури, когато се появява възможността за проверка. А в устните култури такава задача дори не е поставяна. Освен това е важно да се актуализира преданието в нов контекст. А това неминуемо означава модификация. Всеки път. (Така във варианти на нашата известна песен „Откога се, мила моя майно льо“ войниците на цар Иван Шишман са въоръжени с пушки – бел. П. Н.). Съответно, когато в устната култура човек твърди, че текущата версия на преданието - история, стихотворение, поговорка - следва предишната, той няма предвид такава "еднаквост", каквато разбираме ние. Той има предвид запазването на общата нишка. Не става въпрос за пълна идентичност. Това е абсолютно ясно от изследванията на Лорд и следващите учени.
Пари и Лорд слушат югославските разказвачи и ги записват. Те разговарят както със самите тях, така и с техните слушатели. За резултатите не може да има две мнения. В устен контекст историята се променя всеки път, когато се разказва. „Същността“ остава до голяма степен същата (вижте предишната глава), но подробностите се променят. Често много детайли се променят.
Тъй като разказвачът прави корекции всеки път, той по същество създава всеки път нова песен. Следователно в устната литература няма неща като „първоначална“ версия на история, стихотворение или поговорка. Защото всяко изпълнение е различно. Представата, че има „оригинал“, модифициран впоследствие, е взета от устните култури, където по-късните форми на текста могат да бъдат сравнени с по-ранни и където оригиналът така или иначе е съществувал. Но според Лорд:
В съвсем истински смисъл всяко изпълнение е отделна песен, тъй като всяко изпълнение е уникално, носещо печата на поета разказвач.
Тази мисъл е много важна. Разказвачът променя традицията, като се съобразява със своите интереси, представи за нуждите на публиката, времето на изпълнение и много други фактори. В резултат от това той е и изпълнител, и автор едновременно.
Междувременно Пари и Лорд чуват отново и отново от певците на народните сказания, че те „не се променят“! Как така? Работата е там, че хората не са имали предвид буквална идентичност. За певеца точността „не включва нито дословна формулировка – тя не се възприема като фиксирана, – нито второстепенните части от разказа.“
До каква степен различните версии на една и съща песен могат да се различават една от друга? Социалният антрополог Джак Гуди отбелязва, че когато Милман Пари срещнал певец на име Авдо, записал дълга песен под диктовка, наречена „Сватбата на Смилагия“. Тя е от 12 323 стиха. Няколко години по-късно Албърт Лорд, срещайки Авдо, записва „същата“ песен. Този път тя съдържа 8488 стиха. Самият Пари обръща внимание на този феномен. Един ден Авдо пее в негово присъствие песента на друг певец, някой си Мумин. И не просто я пее: той настоява, че песента е същата. Но версията на Авдо е почти три пъти по-дълга.
Разбира се, разказвачите на югославски епоси, изучавани от Пари и Лорд, са едно, а евангелските истории за живота и учението на Исус са друго. На първо място, евангелията не са стихове за пеене, а прозаични разкази и сборници с изречени думи. Освен това, както самият Пари отбелязва, епическата традиция, която той изучава, се различава от ситуацията, „когато А разказва какво се е случило на В, а В го предава на С и т.н. с всичките естествени пропуски в паметта, преувеличения и изкривявания.“ А ние, когато се занимаваме с историите за Исус и с думите на Исус, се интересуваме именно от традицията от този вид. Изобщо не искам да кажа, че епическата поезия на Югославия е точен аналог на евангелията. Става въпрос за друго: ако искаме да разберем как устните култури предават своите истории, не трябва да се основаваме на предпоставки, определени от контекста на писмените култури („със сигурност са помнели нещата по-добре от нас!“). А трябва да разберем какво показват изследванията на устните предания и как това може да допринесе за разбирането на устните предания на ранното християнство.
ПО-НАТАТЪШНИ ПОТВЪРЖДЕНИЯ
Констатациите на Пари и Лорд са потвърдени като цяло от изследванията на други устни култури. Никой не е направил повече в тази област от гореспоменатия Джак Гуди, който в продължение на тридесет плодовити години е професор по социална антропология в университета в Кеймбридж. В своите публикации Гуди подчертава, че без писмен текст е невъзможно да се установи дали са еднакви (в нашия смисъл) две версии на една и съща традиция. Когато няма писменост (или магнетофони, видеомагнетофони и други форми за електронен запис), е наистина невъзможно да се сравнят различните версии. Остава само да слушате първо едната версия, след това другата и да се опитате да разберете дали са еднакви.
В известната си книга „Опитомяване на дивия разум“ Гуди описва антропологичните си изследвания в Северна Гана (Западна Африка). Там той проучва народа лодагаа. Това племенно общество е изцяло устно до появата на съвременните училища,. Според Гуди лодагаа имат един голям мит - митът за Багре - който се е запазил в две форми: Белия Багре (свързан с редица ритуали) и Черния Багре (по-повествователен по характер космологичен мит за това как са се появили хората и как са започнали да се занимават със земеделие, лов, коване на метали и производство на бира).
Самите лодагаа понякога казвали, че има само една правилна версия на мита. Но това не е така! Освен това самата поема поощрявала да се включват елементи, възприети при други рецитации. В резултат на това, когато се рецитира митът, в него постоянно се въвеждат нови елементи, докато други пасажи се променят или премахват. Както резюмира Гуди: „Имаме процес на съчиняване, който... поражда редица – дори безброй поредици – от варианти.“
Гуди демонстрирал това явление при различни версии за Багре. Оказва се, че някои от елементите, важни за този мит през 1951 г., липсват напълно през 1970 г. Промените засягат и тези раздели, които като че ли би трябвало да останат непроменени. Да вземем Заклинанието към мита. То има само дузина редове и, по думите на Гуди, „е известно на всички“ (точно както всички християни знаят Господнята молитва). Но "аудиозаписите показват, че формулировките на Заклинанието могат да варира значително от четене до четене – даже при един човек и даже при хора, които ще ви коригират, ако вашата версия не съвпада с тяхната (настояща) версия."
През 1970 г. Гуди записал две версии на "Черния Багре", разказани от един и същ човек с разлика от няколко дена. Едната съдържала 1646 реда, а другата - 2781. При друг случай той записал две версии на „Белия Багре“: едната от 6133 реда, а другата - от 1204. Но въпреки че „разликите са колосални“, местните жители ги смятат за „един и същи ритуал и една и същата рецитация.” Гуди отбелязва, че ние никога не бихме нарекли тези рецитации “едни и същи”: разликите са много големи, дори ако основната същност на мита (в много широк смисъл ) се запазва във всички преразкази.
Така изглежда реалността, както я описват множеството антропологични изследвания. Защо представителите на писмените култури толкова често твърдят, че в устните култури хората са имали феноменална памет и са се опитвали по всякакъв начин да представят детайлите от миналото възможно най-точно и най-последователно? Уолтър Онг, специалист по устна словесност и виден културен историк, отговаря:
На грамотните хора им било приятно да мислят, че отличната устна памет функционира като техния дословен текстови модел.
Отново могат да ни възразят: епическата поезия на Югославия и космологичните митове на Гана са тема „от друга опера“ за разлика от прозаичните повествователни предания за събития от миналото, предания като тези, които се разпространявали в годините след смъртта на Исус и са били отразени в евангелията. Учените обаче са изследвали и традициите от този вид. Резултатите сочат все същото нещо.
ПОВЕСТВОВАТЕЛНИТЕ ПРЕДАНИЯ В УСТНИТЕ КУЛТУРИ
Най-известната книга по този въпрос е на антрополога Ян Вансина. Тя се основава на изследванията на автора в Африка, особено в Руанда и Бурунди, през 1955-1960 г. Вансина нарича „устни традиции“ „всичките словесни свидетелства, които са послание за миналото“. Тоест преданието е съобщение за нещо случило се, което се разказва устно от човек на човек. За Вансина е много важно преданието да включва верига на предаване. Тя изглежда така:
Наблюдател - протосвидетелство - верига на предаване - последен информатор - летописец - най-ранен писмен разказ.
Нека дешифрираме схемата. Първо има наблюдател на събитие (или слушател на устно слово). Той създава „протосвидетелство“: първи разказ за това, което е видял. След това историята се предава от уста на уста от един човек на друг (верига на предаване). И накрая, последният човек от веригата („последният информатор“) предава устно традицията на човека („летописеца“), който пръв я записва („най-ранен писмен разказ“).
Лесно се вижда, че този модел на предаване на традицията е много полезен за нашия анализ. В края на краищата, това е начинът, по който преданията за Исус са били пренесени от очевидците до авторите на първите писмени сведения (евангелистите или авторите на сега изгубени документи, използвани от евангелистите).
Проблемът с веригата на предаване е, че грешка (в смисъл на изкривена информация) може да възникне във всяко звено. Тук е уместно да цитирам заключението на Вансина, базирано на дългогодишните му изследвания:
Свидетелството (отчетът за миналото – Б. Ерм.) не е нищо повече от мираж на реалността, която описва. Първият информатор в устната традиция дава, съзнателно или несъзнателно, изкривено описание на случилото се, защото вижда само някои аспекти от него и дори снабдява видяното със собствена интерпретация. Неговото свидетелство носи отпечатъка на неговата личност. То е оцветено от личните му интереси и е формулирано в категории, които се определят от културните ценности на неговото общество. След това оригиналното свидетелство претърпява модификации и изкривявания в ръцете на всички останали информатори във веригата на предаване, включително до най-последния - всички те са повлияни от същите фактори като първия.
Тези констатации се подкрепят и от по-нови изследвания върху устната традиция, дори в писмените култури. Заключението на Дейвид Рубин в неговото важно изследване „Паметта в устните традиции“ е показателно:
Когато споменът на един човек стане стимул за спомен на друг човек, споменът на първия човек е всичко, което остава от оригинала. В новия контекст вече няма шанс да се възстанови информация, която първият човек не е представил. Спомените на втория човек са продукт на спомена на първия човек, на вкусовете и стила на втория човек и на условията, при които вторият човек си спомня.
Според Вансина, когато преданията се повтарят редовно, поради превратностите, присъщи на устния метод на предаване, те се променят по-често, отколкото при рядко разказване. Струва си да си припомним това, когато анализираме ранните християнски предания за живота и смъртта на Исус: в края на краищата те се преразказват постоянно в почти всички ранни християнски общности. Както пише Вансина - и думите му напомнят наблюденията на Албърт Лорд - "винаги, когато се разказва устно една традиция, може да се появи нова версия."
Традициите се променят много, не само защото паметта на хората им изневерява. Разбира се, и това е вярно. Но по-важното е, както установява Вансина, че когато хората предават „свидетелства“ за миналото, те разказват истории по конкретна причина и пред конкретна публика. „Степента на интерес, който възникна сред публиката, зависи главно от представянето на материала и от личните нотки.“ В резултат от това „традицията неизбежно се изкривява.“ Нещо повече, тъй като историята се предава от човек на човек, „всеки информатор, който образува връзка в тази верига на предаване, създава нови варианти и промени настъпват всеки път, когато историята се разказва. Не е удивително, че много често първоначалните свидетелства изчезват напълно“.
Това е мястото, където всеки, който иска да разбере Исус въз основа на преданията за него, трябва да седне и да се замисли.
Опитът довежда Вансина до почти същите заключения за запазване на преданията като на Пари, Лорда и Гуди: „Случва се едни и същи хора да разказват две различни, дори противоречиви истории за едни и същи събития.“ Вярно е, че въпреки огромните различия и дори противоречия, „същността” често остава. (И тук заключенията на Вансина са подобни на заключенията на други учени.) Но дори това не винаги е така.
Нека да обобщим. В устните култури хората не запазват преданията с дословна точност при преразказването. И не само не ги запазват, но и не се опитват да го направят. В устните култури разказвачите се опират на конкретна ситуация: каква е публика? Какви са обстоятелствата? Според това разказът бива кратък или дълъг. Някои разкази ще бъдат удължени, други съкратени. Някои детайли ще бъдат променени, други добавени или изключени. След това слушателят на тази версия на историята ще представи своята версия. На свой ред неговият слушател ще предложи своето. И така, докато някой не направи запис. Напълно възможно е малко или много есенцията да се запази. Това обаче не е задължително. Някои елементи ще се появят, други ще изчезнат. И е изключително трудно да се различат елементите, които са добавени или променени в „първоначалните свидетелства“ (терминът е на Вансина), от „точния спомен“ за миналото“.
Въпреки това, както казахме в предишната глава, има начини това да се направи. Да предположим, че писмените разкази за едно и също събитие от живота на Исус не съвпадат или дори си противоречат. Значи има изкривяване. Може да е станало, докато разказите са се предавали от уста на уста след смъртта на Исус. (Макар че някои изкривявания биха могли да бъдат въведени от авторите на писмените съобщения.) Или виждаме, че историята е неправдоподобна. Отново е ясно, че разказвачите са упражнявали фантазията си.
В същото време има редица правдоподобни спомени, които са представени в няколко източника едновременно и не съдържат предразсъдъците на християнските разказвачи. Това историческо зърно ни позволява да очертаем общата схема на живота на Исус. Вече видяхме това при последните дни и часове на Исус, а сега нека преминем към писмените разкази за неговия живот и за неговото учение: има ли в тях изкривени и измислени предания?
ДОСТОВЕРНИ ПРЕДАНИЯ ЗА ЖИВОТА НА ИСУС
Всички евангелски повествования се фокусират върху делата и думите на Исус, както и върху събитията от живота му до Страстната седмица. Кои от тези материали са исторически достоверни? Повечето учени приемат за достоверни минимум следните факти:
- Исус е роден евреин и е възпитан като евреин.
- Той произлиза от галилейското село Назарет.
- Като възрастен е кръстен с вода от апокалиптичния пророк Йоан Кръстител. Йоан възвестявал предстоящия Божи съд и кръщавал с вода хората за опрощаване на греховете им, така че да бъдат подготвени за кулминационния исторически момент.
- След това и Исус става странстващ учител и проповедник.
- Подобно на Йоан, той носи апокалиптичната вест за идващото Божие царство.
- Исус проповядва с много притчи, а също така с изтънчени и ярки афоризми, които обясняват Божието царство и как да се подготвят хората за Царството.
- Тъй като Исус проповядва еврейската вяра, неговата етика се основава до голяма степен на тълкуването на Тората (Закона на Мойсей).
- Разбирането на Исус за Тората предизвиква възражения от страна на други еврейски учители, особено от страна на фарисеите.
- Исус има редица ученици. Измежду тях той избира дванадесет, които да го придружават по време на проповедите му.
- Понякога Исус среща недоволство от страна на членове на семейството си и от страна на съселяните си от Назарет.
- Въпреки това, учениците вярват, че той говори истината. Може би те също така са смятали, че думите му се потвърждават от чудесата, които върши.
Ако това е така, може да се добие обща представа за Исус по време на обществената му дейност, като започнем с кръщенето от Йоан. Но възникват редица въпроси. Те дори са твърде много за нашата книга. По-конкретно, възможно ли е да научим подробности за учението на Исус? Достоверни ли са евангелските притчи? Или някои от тях са видоизменени или дори измислени от по-късни разказвачи? Наистина ли Исус е произнесъл прочутата Проповед на хълма, или това е измислица на евангелист Матей? (Проповедта се намира само у Матей, 5–7.23) Произнасял ли е Исус онези известни думи, които му се приписват в „Евангелието от Йоан“, по-специално, когато поучава Никодим за необходимостта да бъде „роден отново“ (или това е означавало „да се роди втори път”?). Разказвал ли е Исус за своята природа? Претендирал ли е за божественост? А какво да кажем за събитията от живота му? Какви са обстоятелствата на неговото кръщаване от Йоан? И как призовавал учениците си? Правил ли е чудеса – ходил ли е по водата, усмирявал ли е бури, умножавал ли е хлябове, лекувал ли е болни, изгонвал ли е демони, възкресявал ли е мъртви? Тези събития са описани в евангелията. Но отразяват ли те точни спомени?
Да започнем с учението на Исус. В крайна сметка няма по-надежден и по-добре засвидетелстван спомен за него от това, че е бил еврейски проповедник.
Илюстрация на метода: Проповедта на хълма
Както посочихме в глава 4, изследвайки съда на Пилат, описанието на едно и също събитие може да съдържа елементи с различна степен на сигурност. Възможно е да има абсолютно правдоподобни, добре засвидетелствани събития (като екзекуцията на Исус по заповед на Пилат Понтийски, управителя на Юдея.) И противоречия между евангелията, показващи отклонение от историческата памет (вижте ролята на евреите в съдебния процес). И абсолютно неправдоподобни, недостоверни елементи. (По-специално, „Евангелието от Йоан“ описва личен разговор между Исус и Пилат. Но нали никой не е чул този разговор...) Това се отнася и за разказите за учението на Исус, както ще се убедим от примера с Проповедта на хълма (Матей, 5-7).
Дори сега, две хиляди години по-късно, Проповедта на хълма е едно от най-запомнящите се учения на Исус. Именно в нея звучат известните „блаженства“, започващи с думите: „Блажени са бедните духом, защото е тяхно царството небесно“. Именно в нея откриваме такива ярки метафори като „сол на земята“ и „светлина на света“. Ето и добре познатите „антитези“: „Чували сте какво са казали древните: не прелюбодействай. Но аз ви казвам, че всеки, който погледне жена с похот, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“. И Господната молитва: „Татко наш, който си на небесата...“ И някои от знаменитите етични учения на Исус: „Не събирайте съкровища на земята, където молец и ръжда ги унищожават и където крадци подкопават и крадат. " Може да се твърди, че този скъпоценен камък от тези три глави е най-известният религиозен откъс за всички времена.
Няма съмнение, че някои от тези учения са на Исус. Въпреки това Проповедта на хълма, както е описана, не е напълно правдоподобна. Да речем, че Исус вижда „множество хора“, които са дошли при него от Галилея, Йерусалим, Юдея и Зайордания. Огромни тълпи. След това се изкачва на хълма, сяда и започва да поучава своите ученици. Изглежда естествено: кой друг може да го чуе? Но ако той поучава само учениците си, защо Матей въвежда Проповедта на хълма веднага след споменаването на тълпите, събрали се при Исус? Може би това означава, че проповедта е тайна? Но ако, както обикновено се разбира текстът, Исус е поучавал хората, какво означава всичко това? Как голяма тълпа би могла да чуе Исус, ако се е изкачил на хълма?
И как проповедта е станала известна на Матей, който хваща перото 50-60 години по-късно? Нима е била записана? Но учениците на Исус, неграмотни селяни от галилейските села, не са имали възможност да направят това. И ако не е била записана, може ли споменът за нея да остане неизкривен половин век? Помислете: да допуснем, че ви помолят да повторите дума по дума разговор, който сте водили с някого преди година. Ще успеете ли? А ако се заемете да опишете разговор, който е станал преди двадесет години? А преди петдесет години? Ще запомните ли точните думи? А и Матей не би могъл да ги чуе. Този християнин, говорещ гръцки език, е живял извън Палестина и пише половин век след Исус. Колко големи са шансовете да е предал точно думите на проповедта?
А имало ли е такава проповед? Проповедта на хълма не се среща у Марк, Лука или Йоан, или в което и да е друго древно евангелие, въпреки че е толкова ярка и проникновена. Защо другите евангелисти не са я включили, ако са знаели за нея?
Но какво, ако това е творение на евангелист Матей или на хора от неговата община? Ще отбележим, че у Лука има редица паралели с думите от Проповедта на хълма, докато у Марк ги няма. Следователно те са взети от източника Q, който споменахме в глава 4. Тези материали включват Блаженствата, Господната молитва, множество афоризми, метафори и етични съвети. Но у Лука те са разпръснати из евангелието му: в различни пасажи и контексти. Разбира се, Исус би могъл да казва едни и същи (или подобни) неща по различно време и в различни ситуации. Най-вероятно е било така. Но защо думите от Q, които у Матей са включени в Проповедта на хълма, у Лука са разпръснати на различни места? Много учени дават следния отговор: цитирайки думите на Исус, Лука следва последователността на Q, докато Матей използва много от тях, за да изгради Проповедта на хълма.
Поради тези причини учените отдавна смятат, че Проповедта на хълма не е запис на истинска проповед, а дело на Матей, който е изтъкал една дълга и запомняща се реч от различни изказвания. Тя крие много загадки. Може би най-увлекателната от тях е, че някои от думите на Исус, съдържащи се в нея, приемат различна форма на други места в евангелията. Понякога разликите са доста сериозни, дори до несъответствия.
Което прави много трудно разбирането на това, което Исус учи (и не само в тази проповед, но и като цяло). Част от проблема е свързан с фактор, който вече знаем: в устните култури, когато се разказва едно предание - да речем за нечии думи или дела, - разказът се променя всеки път, като се вземат предвид слушателите и ситуацията. Несъмнено това е било така и в ранното християнство. Исус е проповядвал много свои мисли. Правел го е много пъти, в различни ситуации и пред различна публика. Слушателите непрекъснато са променяли тези мисли, когато ги преразказвали. Както отбелязва Вернер Келбер, специалист по „Новия завет“:
„Опитвайки се да си представим разказването на преданията, ние твърде често си представяме предаване на фиксирани форми. Но това го има само в писмената словесност. Устното предание е почти винаги композиция в процеса на разказване”.
Да вземем две илюстрации от Проповедта на хълма. Някои блаженства у Матей и Лука са заимствали от Q, но разликите между техните версии са доста значителни. Различават се не само по нюансите, но и по идеите.
- „Блажени са бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Матей, 5:3).
- „Блажени сте бедните, защото ваше е Божието царство” (Лука, 6:20).
На пръв поглед разликата е незначителна. Но не е. В края на краищата смирението и скромността („бедни духом“) е едно, а липсата на пари („бедни“) е съвсем друго. Разбира се, човек може да бъде и беден, и скромен едновременно. Но за повечето хора се вижда или едното, или другото. Кое от състоянията е блаженство? И кое е заповядано от Исус (или и двете едновременно?)?
Да вземем друго блаженство.
- „Блажени са гладните и жадните за правдата, защото ще се наситят” (Матей, 5:6).
- “Блажени сте гладните, защото ще се наситите” (Лука, 6:21).
Да искаш праведност и да искаш храна не е едно и също нещо. Всеки, който не е ял дълго време, ще потвърди това. Но за какво призовава Исус? И кого нарича блажен?
Отново е възможно да нарича хората и в двата случая блажени. Но е възможен и друг вариант: тъй като Матей и Лука вземат тези заповеди от Q, един от тях е променил текста, за да отговаря на неговите интереси. Но кой? Матей (за да подчертае скромността и праведността) или Лука (за да подчертае загрижеността на Исус за бедните и гладните)? Или и двамата са променили нещо? И откъде авторът на Q има тези материали? Внесъл ли е свои промени? Авторът на източника, откъдето авторът на Q е взел тези заповеди, направил ли е промени? И дали думите не са се променили толкова много в процеса на предаване, че действителните думи на Исус вече не могат да бъдат открити? Може би единственото нещо, което се знае със сигурност е, че Исус е нарекъл някои хора блажени, защото ще им се случи нещо добро?
Подобни проблеми възникват и когато изследваме учението за развода. В края на краищата то съществува в цели четири (или дори пет) версии, които в никакъв случай не са идентични.
- Според Матей, 5:32, ако мъжът предизвика развод, различен от причината за сексуална разпуснатост (на жената?), той насърчава жена си да извърши прелюбодейство; и ако човек се ожени за разведена жена, той прелюбодейства. Но защо? Това не е съвсем ясно. Вероятно при сключването на брак се създава някакво единство; и ако една жена сключи нов брак, тя изневерява на първия си съпруг, въпреки че той е настоял за развод. И остават въпроси: защо мъжът я тласка към прелюбодейство? Да не би той да ѝ налага втори брак? И правилото не важи за ситуация, в която съпругата е извършила сексуален грях (очевидно с друг мъж). Освен това се казва, че мъжът е виновен за изневяра, ако се ожени за разведена жена (дори ако причината за развода е сексуален грях на нейния съпруг?).
- Според Марк, 10:11-12, ако мъж предизвика развод и се ожени повторно, той прелюбодейства, както и жената, която направи същото. Но Марк не посочва изключение. Иначе казано - прелюбодействието е на лице в случай на развод по каквато и да е причина, а не само поради сексуална разпуснатост. Това е съвсем различна формулировка на въпроса от тази на Матей.
- Според Лука, 16:18 мъж, който предизвиква развод (явно по каквато и да е причина?), прелюбодейства. Той също така прелюбодейства, ако се ожени за разведена жена (независимо дали е била разведена поради сексуален разпуснатост). Но защо той е виновен, а не новата му съпруга?
- Според 1 Коринтяни, 7:10-11 Исус заповядва на съпругата да не се развежда със съпруга си и ако се разведе, тогава или да остане безбрачна, или да се събере отново със съпруга си. И съпругът не трябва да предизвиква развод. Как да разбираме първото от тези правила? Изглежда то допуска с нежелание развода, като изисква необходимостта жената да се въздържа от нов брак. И така, изневерява ли тя със самия факт на развода си? Явно не, освен ако не се ожени повторно. Малко по-нататък Павел представя собственото си учение. Очевидно той смята, че следва общия подход на Исус, въпреки че няма пряка заповед в това отношение: вярващият може да се съгласи на развод с невярващ, ако вторият настоява. Но ще бъде ли виновен за прелюбодеяние, ако се ожени повторно? Нищо не е казано по този въпрос. Освен това, както виждаме, разводът е разрешен тук и по причини, различни от сексуалната разпуснатост.
Заплетено кълбо! Допускал ли е Исус развода? Според Марк, не, не го е допускал. Според Матей го е позволявал в случай на разпуснато поведение на съпруга. Според Павел разводът е допустим, ако невярващият съпруг настоява. Нещо повече, не е ясно къде Исус е виждал основния проблем: в развода или в повторния брак? Допустим ли е повторен брак след развод поради сексуална разпуснатост? А след развод с невярващ? Или е напълно изключен?
Ще повторим: възможно е всяка от тези версии да има за източник Исус. Но все пак възниква въпросът: какво е мислил Исус за развода? Може би неговата гледна точка се е променяла? Или уверено може да се каже, че Исус не е одобрявал развода... в определени случаи?
Едно нещо е (на практика) сигурно: в християнската памет Исус учи (малко или съществено) различни неща за развода. И е лесно да се види, че разказвачите, които са ни донесли своите версии, са били повлияни от възгледите за развода в своите общини (или от възгледите, които са искали да формират в своите общини). В някои християнски общини правилата били по-меки, в други по-строги: някои забранявали развода по принцип, докато някои прикачали към забраната уговорки. Едни общини се стараели повече да уточнят какво се смята за прелюбодеяние след развода; други се безпокоели повече за нравствеността на мъжете, а трети – за нравствеността на жените. Създава се впечатлението, че при всичките тези случаи „настоящето“ на общините е влияело върху спомените за „миналото“ (върху думите на Исус).
ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА УЧЕНИЕТО НА ИСУС
До тук разгледахме думите, които под някаква форма принадлежат на Исус (въпреки че са се променили по време на предаването им). Но в новозаветните евангелия има и думи, които Исус изобщо не е казвал: те били вложени в устата му от християните. Във всеки случай е важно да се разбере не само автентичността на едни думи, но и защо са влезли в християнската памет. Ще се ограничим с няколко примера.
Матей 22:1-14 съдържа известната притча за сватбеното пиршество. Един цар организирал сватбено тържество на сина си. Той изпратил своите слуги да повикат гостите, но гостите започнали да отказват. След това изпратил други слуги. Този път поканените не само отказали, но хванали слугите, изтезавали ги и ги убили. Така че „царят се разгневил, изпратил войниците си и те убили онези, които се разправили със слугите, и опожарили града им.“ (Матей, 22:7). След това той отново изпратил слугите си и заповядал да поканят всеки, когото срещнат. Така че сватбената зала се напълнила с гости.
После следва един от най-неразбираемите епизоди в евангелията: като влиза в сватбената зала, царят вижда, че един гост не е облечен със сватбено облекло. Тогава той нарежда да вържат този човек и да го хвърлят във външната тъмница, където е „плач и скърцане на заби“. И защо? Защото „мнозина са призвани, а малко избрани“ (Матей, 22:14). Следователно дори поканените на угощението могат да пируват само тогава, когато са „избрани“ и облечени по съответния начин. Много странен завършек!
Но мене тук ме интересува основният смисъл на притчата. Той е доста разбираем. Царят в притчата символизира Царя на Царете (Бог), синът му – Исус, а призваните – еврейския народ. Слугите, измъчвани, оскърбявани и убивани, са пророците. Бог се гневи на безобразното отношение към неговите пратеници. Той изпраща войска, за да унищожи града на евреите, Ерусалим. След това на Божия пир са призовани други хора. Това са неевреите/езичниците. Те се отзовават на призива свише.
В притчата може да се види лесно поуката, която е актуална в по-късен християнски контекст, след смъртта на Исус. Мисията при евреите продължила няколко десетилетия. Нямала голям успех и в резултат от това Църквата започнала да се изпълва с езичници, хора, които не принадлежали на Израил. Реалиите в притчата съответстват особено добре на ситуацията след 70-та година, в която Йерусалим е разрушен от римляните. (Сравнете: „...изпратил войниците си и те убили онези, които се разправили със слугите, и опожарили града им.“) Християните видели в катастрофата възмездие на Бог срещу евреите заради отхвърлянето на сина му. Иначе казано - за християните гибелта на Йерусалим не била само политически и военен кошмар. Тя била наказание свише за онези, които не почели Божия Син. Ето защо много учени смятат, че тази притча е създадена след масовото навлизане на езичници в Църквата и след Юдейската война през 66-70 година. Тя едва ли принадлежи на Исус (поне в сегашния си вид).
Същото може да се каже и за друг известен откъс (макар и по други причини): притчата за разумните и неразумните девици (Матей, 25:1-13). Десет девици излезли със светилници, за да посрещнат младоженеца, който трябвало да доведе булката след сватбата. Но младоженецът се забавил и девиците заспали. В полунощ се разнесъл вик, че младоженецът идва, и девиците се втурнали да го посрещнат. Междувременно пет от тях имали достатъчно масло за светилниците си, а пет (неразумните) нямали достатъчно. Светилниците на неразумните девици започнали да гаснат и те отишли да купят още масло. Докато ги няма, се появил младоженецът. Когато неразумните девици дошли, той не ги пуснал да прекрачат прага: казал, че не знае кои са. Притчата завършва с призива: „И така, бдете! Защото не знаете нито деня, нито часа“.
Учените отдавна са забелязали, че притчата съответства добре на ситуацията, възникнала в Църквата няколко десетилетия след смъртта на Исус. Под младоженеца тук, както и в предишната притча, се подразбира Исус. Той трябва да се върне на земята. Девиците са вярващите християни. Някои от тях правят това, което трябва да правят, за да приветстват Исус при второто му пришествие. Други са лекомислени и са заварени неподготвени.
Ключът за разбирането на притчата е забавянето на младоженеца. Веднага става ясно в каква ситуация са я разказвали: в ситуация, в която всяка минута са чакали завръщането на Исус, но то не се случвало. Исус се бавел. Притчата призовава християните да бъдат нащрек: в крайна сметка Исус може да се върне от небето във всеки „ден“ или „час“, като ги изненада. Отзвукът от християнския контекст е в този случай очевиден. Следователно е много съмнително, че Исус е разказвал наистина тази притча (поне в дадената ѝ форма). Създали са я ранните християнски разказвачи, предаващи учението на Исус.
Като трети пример за изкривена памет за учението на Исус ще вземем известния откъс от „Евангелието от Йоан“ за разговора на Исус с Никодим (Йоан, 3:1-15). Никодим е „един от водачите на евреите“. Той идва при Исус и го нарича учител, дошъл от Бога: защото никой не може да прави толкова велики чудеса, ако не е изпратен от Бога. Исус казва на Никодим: „Ако някой не се роди ανωθεν, не може да види Божието царство“ (Йоан, 3:3).
Оставих гръцката дума без превод, защото тук тя е ключова. В зависимост от контекста може да има два смисъла: „отново“ и „свише“. Ако вземем първия случай, на Никодим би трябвало да е казано „да се роди отново“, а ако вземем втория – „да се роди от Бога“ (за да види Божието царство).
Играта на думи не е случайна. Защото Никодим разбира Исус в смисъла „да се роди отново“ и се учудва: нали на никого не му е по силите да влезе в майчината утроба, за да се роди повторно! Но Исус обяснява, че не е имал предвид буквалното физическо раждане: става дума за рождение от небето, което е възможно благодарение на Божия дух, слизащ отгоре. Всеки, който е преживял небесното раждане, може да се възнесе на небесата и да получи вечен живот.
В новозаветните евангелия като че ли няма откъс, който да е по-сложен за читателите, които не знаят гръцки език. Защото логиката на разказа може да бъде проследена само на гръцки език: в английски език няма дума, която подобно на гръцката ανωθεν, да има двойното значение „отново“ и „свише“. Съответно преводачите на Йоан 3:3 трябва да избират кое от значенията да предпочетат. Което е от трън на глог, защото за разбирането на откъса е важна играта на думи: Никодим не разбира ανωθεν в този смисъл, в който го разбира Исус.
Но въпросът е в това, че ключовата дума трябва да има двойно значение. И веднага се вижда, че разговорът не е исторически (във всеки случай в описания си вид). Двойният смисъл не може да се представи не само на английски език, но и на арамейски. А нали в случая Исус, арамейскоезичен евреин, разговаря с еврейски учител от Ерусалим, където основен език е също арамейският. Естествено е да се очаква, че двамата ще разговарят на арамейски. Въпросната игра на думи обаче не е възможна на арамейски език. Арамейската дума, означаваща „свише“, не означава „отново“ (и обратното). А след като важният обрат на разговора на Исус с Никодим е свързан с двойното значение на гръцката дума, разговорът няма как да се е състоял (в този вид, в който е описан).
Между другото, той не е описан в нито един от другите раннохристиянски текстове. И е крайно малко вероятно, че Исус наистина е водил такъв разговор с Никодим (или с някаква друга личност). Пред нас е измислица на евангелиста или на много по-ранен гръцки разказвач, преминала постепенно от устната традиция на страниците на Евангелието. Това не е спомен за реални думи на Исус. Това е спомен за измислица, която е значела нещо важно за общината, осмисляща учението на Исус в нов контекст.
За неавтентичните думи на Исус може да се говори още много. В моите планове не влиза да предлагам изчерпателен и даже обширен списък. Приведох само няколко примера за илюстрация на тезата. Християнската памет приписва на Исус много неща, които едва ли е казал реално. И всяко от стотиците изказвания, които му приписват древните евангелия, трябва да се анализира внимателно: да се съпоставят версиите с оглед на несъответствията, да се разгледа правдоподобието и т. н. Едва тогава ще стане ясно какво стои пред нас – изкривена памет или учение, което идва непосредствено от Исус.
Защото не трябва да се съмняваме, че Исус е бил учител. И е достатъчно разбираемо какво е учил хората за бъдещото Божие царство. И е доста вероятно да е съветвал своите ученици да се готвят за Царството с покаяние и изпълняване на заповедите на Тората (както той ги обяснявал). Но с конкретиката всичко е по-сложно. Всяко учение трябва да се разглежда отделно: само така може да се разбере дали то е достоверно, или не е. Нещо повече, ако пред нас стои изкривена памет, винаги има смисъл да се изследва какво говори тя в контекста, в който се е появила. Иначе казано – винаги трябва да гледаме как на разказвачите са повлияли околните условия и какъв обрат са дали на спомените за Исус.
УЧЕНИЕТО НА ИСУС: ПРОМЯНА НА СЪЩНОСТТА
С течение на времето се променяли не само детайлите от учението, и то значително, но понякога се променяла и „същността“. Ето един типичен пример. Както вече казахме, Исус възвестил скорошното настъпване на Царството божие. Според най-старите евангелия това била сърцевината на неговата проповед. В „Евангелието от Марк“ това е главната и пронизващата целия текст тема, започваща от първите думи на Исус:
Времето се изпълни и Божието царство наближи: покайте се и повярвайте в благовестието! (Марк, 1:15)
Пред нас стои апокалиптичен образ: сегашното време е под властта на зли сили, но то е към края си. Царството божие е на път да дойде. За идването му хората трябва да се подготвят чрез покаяние и вяра в Благата вест. Тази идея минава като червена нишка през цялото „Евангелие от Марк“, до известното кулминационно апокалиптично изявление (Марк, 13), където събитията от края на историята са описани подробно и колоритно: след глобални катаклизми ще се яви Човешкият син от небесата и ще възнаградете избраните.
Апокалиптични изказвания за идващото Царство могат да бъдат намерени както в Q, така и в самостоятелни материали от Матей и Лука. Във всички най-древни източници Исус възвестява скорошния - още докато са живи апостолите (Марк, 9:1; 13:30) - край на настоящето време:
След смъртта на Исус ранните християни също очаквали с нетърпение скорошния край на своето време. Павел предполага, че ще бъде жив по време на Второто пришествие (1 Солуняни, 4:14-18; 1 Коринтяни, 15:5-53). Почти сигурно е, че и другите апостоли, включително учениците на Исус, са били настроени така. Но малко по малко апокалиптичната жар утихнала. Исус не се връщал, Човешкият син не идвал, краят не настъпвал. Тогава някои християни измислили и вложили в устата на Исус призивите да бъдат нащрек за идването му, въпреки неговото забавяне. (По-специално това е притчата за разумните и неразумните девици, която споменахме.) У други християни се зародила мисълта, че Исус изобщо не е обещал бърз Край (защото Краят не дошъл!) Разказвайки преданията за ученията на Исус, те внесли съответните корекции.
Да вземем например последното от новозаветните евангелия: „Евангелието от Йоан“. В него Исус вече не проповядва за близкия край на света, за идването на Човешкия син и за настъпването на Божието царство. Той не говори за бъдещето на Земята. Вместо това учи какво очаква човека след смъртта. Никакво скорошно Царство! Но хората могат да получат вечен живот във висините, в небесните жилища заедно с Бог (Йоан, 14:2). И никакъв скорошен апокалипсис. Пред нас е вестта за вечния живот, за живота, слязъл от небето в образа на Богочовека Исус. Исус е дошъл сред хората, за да ги заведе в жилищата, от които се е спуснал (Йоан, 3:13-16). Тези, които вярват в него, ще получат вечен живот (Йоан, 3:16, 36). Никакъв апокалиптичен край на земната история! Исус учи за вечното пребиваване с Бог в един по-висш свят. И това е възможно само чрез вярата в него (Йоан, 3:15-16; 14:6).
Ето защо в „Евангелието от Йоан“ Исус говори за себе си по съвсем различен начин, отколкото в по-старите евангелия. У Марк, Матей и Лука (и техните източници като Q) Исус не казва почти нищо за себе си. Да, той нарича себе си Син човешки и предсказва своя мъченически край и възкресението си (Марк, 8:31; 9:31; 10:32-33; Матей, 11:27). Има намеци и за неговата самоличност. Но учението му в никакъв случай не е съсредоточено върху самия него. Напротив, в центъра на синоптичните евангелия е Бог, неговото бъдещо Царство и необходимостта от покаяние пред прага на новата епоха. А у Йоан всичко е иначе: няма скорошно идване на Царството божие, а Исус учи главно за себе си; той е Този, който е слязъл от небето, за да даде на хората вечен живот.
Затова у Йоан, и само у Йоан, Исус говори смели и поразителни думи за своята божественост:
Аз съм хлябът на живота. (Йоан, 6:35)
Преди да е бил Авраам, Аз съм. (Йоан, 8:58)
Аз съм светлината на света. (Йоан, 9:5)
Аз и моят Баща сме едно. (Йоан, 10:30)
Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мен, ако и да умре, ще живее. (Йоан, 11:25)
Аз съм пътят и истината, и животът. (Йоан, 14:6)
И така нататък. В четвъртото евангелие Исус учи най-вече кой е той, откъде е дошъл и какви дарове дава. Нищо подобно не откриваме у синоптиците. Така самата същност на учението се оказва променена.
В неканоничното „Евангелие от Тома“, написано след „Евангелието от Йоан“ (според много учени около 120 г.), това учение се променя още повече. (Споменахме го в глава 1 и ще го обсъдим по-подробно в глава 6.) Там вестта за бъдещото Царство – централна в най-ранните евангелия и очевидно в проповедите на самия Исус – не е просто трансформирана (както при Йоан). Самият Исус се обявява срещу нея! Исус учи, че спасението изобщо не идва на този свят. Но е възможно спасение от този свят: ако човек разбере и изтълкува правилно тайните учения на Исус, той има възможност да се освободи от материалните окови на нашето битие. Тъй като вечният живот е възможен само горе в небесните сфери, а не на Земята, то да се приписва на Исус вест за бъдещо Царство божие означава да не се разбира нищо нито за Царството, нито за проповедта на Исус. Нещо повече, „Евангелието от Тома“, за разлика от по-старите евангелия, не свързва спасението с вярата в Исус, неговата смърт и възкресение - достатъчно е да се разбере неговото учение.
Нека обобщим. Да, същността на преданията често се запазва чрез устния разказ, но не винаги е така. Както можем да видим, ключовите моменти също могат да се променят. В дадения случай същността се е променила по напълно конкретна причина: вестта на Исус за предстоящ апокалипсис не издържа изпитанието на историята. Така че спомените за нея избледнели и изчезнали, заменени от образа на неапокалиптичния (и дори антиапокалиптичния) Исус. Както многократно видяхме, паметта засяга не само миналото: тя е тясно свързана с настоящето на онези хора, които помнят миналото.
ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА ДЕЛАТА НА ИСУС
Да преминем към спомените за делата на Исус. Ще разгледаме как са се променили детайлите при преразказването на преданията и ще си зададем въпроса: има ли случаи, при които същността не отразява точната памет за Исус, а е измислена от следващите християнски разказвачи? Списъкът отново не претендира, че е пълен. Ще се съсредоточим върху три ключови момента: кръщението на Исус, отношението му с учениците и славата му на чудотворец.
Кръщението на Исус и връзката му с Йоан. Най-старият разказ за кръщението на Исус се намира у Марк. Евангелието започва с него. Йоан проповядва „кръщение за покаяние и опрощаване на греховете“.
Заедно с „цялата юдейска страна“ (несъмнено преувеличение) Исус дошъл да бъде кръстен. Когато излиза от водата, небесата се отварят, Духът слиза като гълъб и от небето се чува глас: „Ти си Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (Марк, 1:9-11).
Ако се съди по всичко, този прост разказ смущавал християните. И причината е ясна: смятало се, че кръщаващият превъзхожда духовно кръщавания. Как би могъл Исус да бъде кръстен? Това не означава ли, че е духовно недостоен? Още „Евангелието от Марк“ опровергава идеята, че Йоан е духовен водач и учител на Исус. Затова превръща Йоан в предтеча: Йоан обещава, че ще дойде Този, който е по-силен от него.
Има обаче по-сериозен проблем, който Марк дори не се опитва да разреши. Ако Йоан кръщавал „за покаяние и опрощаване на греховете“, защо Исус е бил кръстен? Нима е имал нужда от покаяние? Нима е търсел опрощение на грехове? Ранните християни не са мислили така. (Какви грехове?)
Но ако Исус е бил безгрешен, защо е бил кръстен? „Евангелието от Матей“ предлага отговор, който очевидно не се е появил в традицията веднага. Исус идва при Йоан да се кръсти и той го задържа: казва, че Исус трябва да кръсти него, а не обратното! Но Исус настоява на своето: „Така ни подобава да изпълним всяка правда“ (Матей, 3:13–17). Както виждаме, Матей се отървава от проблема много успешно: като цяло Исус не трябва да бъде кръстен, но го прави само защото така е правилно. Любопитно е, че във версията на Матей гласът от небето казва нещо различно от това у Марк. Тук той не се обръща към Исус („Ти си Моят Син…”), а към Йоан или към хората („това е Моят Син…”). Казал ли е гласът и двете неща едновременно?
Гласът се изказва съвсем различно и в някои ръкописи на „Евангелието от Лука“. И е много вероятно този вариант да принадлежи на оригинала. Там гласът казва: „Ти си Мой Син, днес Те родих“. Излиза, че Исус е станал Божи син при кръщението! Така че кръщението е необходимо не за опрощаване на греховете, а защото е ритуален акт на осиновяване.
Но дали гласът е използвал и трите версии? В древното неканонично „Евангелие на ебионитите“ се случва точно това. Първо гласът говори на Исус (думите от Mарк), след това идват думите от версията на Лука. Тогава Йоан Кръстител пита кой е Исус и гласът отговаря с думите от „Евангелието от Матей“. Доста изобретателно! И дори днес много буквалисти ще кажат: защо не.
Но проблемът не изчезва: защо е бил кръстен Исус? Да, Матей има отговор. Но Лука и Йоан явно дават други отговори. Прочетете внимателно Лука: от текста дори не става ясно, че Йоан е кръстил Исус!
„И когато се кръсти целият народ, и когато и Иисус се кръсти и се молеше...“ (Лука, 3:21)
Дали Лука не внушава на читателя, че Исус не е бил кръстен от Йоан? Това впечатление е още по-силно в случая с четвъртото евангелие. Йоан проповядва и казва, че е видял Духа да слиза върху Исус. Но за кръщение на Исус не се споменава (Йоан, 1:29-34).
Тези по-късни евангелия правят всичко възможно, за да покажат, че Исус превъзхожда Йоан, който е, виждате ли, само Предтеча.
-- Евангелието от Йоан. Тук, за разлика от другите евангелия, Кръстителят подчертава, че той не е Месията, нито пророк Илия, нито какъвто и да е пророк (Йоан, 1:24-27). Той само подготвя пътя за Изкупителя, който го следва. Йоан казва на учениците си, че Исус е „Божият Агнец, който взема греха на света!“ (Йоан, 1:29).
-- Евангелието от Лука. Тук Йоан признава превъзходството на Исус още преди двамата да са родени! Между другото, само Лука казва, че Йоан и Исус са роднини: в другите източници те нямат нищо общо помежду си, докато Йоан не излиза да проповядва. Според Лука, майката на Исус, Мария, е роднина на Елисавета, майката на Йоан. От ангел Гавриил Мария научава не само това, че ще зачене от Светия Дух, но и че Елисавета е забременяла. Мария отива при Елисавета и при нейното появяване Йоан подскача от радост в утробата на майка си (по думите на Елисавета, „дойде при мен майката на моя Господ“) (Лука, 1:39-45). Няма съмнение: въпреки че Йоан е излязъл да проповядва преди Исус, той във всяко отношение стои по-ниско от него.
Както виждаме, разказите се променят с времето. Повечето учени са съгласни, че тук има и историческо зърно:
-- Йоан Кръстител е бил апокалиптичен пророк. Той проповядвал измиване за покаяние, което пречиства от грехове.
-- Исус от Назарет е приел подобно измиване от Йоан.
За християните кръщението на Исус имало смисъл: то означавало, че всеки, който иска да влезе в Църквата, трябва да бъде кръстен. Затова те запазили спомена за него. Но върху спомена сложило печат тяхното разбиране за Исус. Затова преданието се променило. Получило се така, че Исус нямал нужда да се кае и да иска прошка за някакви грехове и че Исус бил духовно по-висш от Йоан, но въпреки това бил кръстен от него. Исус и неговите ученици. Изобщо няма съмнение, че Исус е имал ученици и че най-близките му от тях били дванадесет. Някои жени също били в обкръжението му.
За да анализирам спомените за учениците, избрах два разказа. Единият се отнася за мъжете, другият - за жените. Според моята теза основната същност е представена правилно: Исус е имал такива ученици. Но спецификата на разказите се променяла, докато се предавали от човек на човек. Тези промени показват какво е било важно за разказвачите и как са искали да актуализират миналото в разказите за Исус.
Една от известните разлики между синоптиците и Йоан е как описват избора на най-близките апостоли на Исус, по-специално Симон Петър и брат му Андрей. Събитията у Марк се развиват с бързи темпове. След като е кръстен, Исус отива в пустинята. Там той прекарва четиридесет дни, изкушен от сатаната. След като Йоан Кръстител е арестуван, Исус отива в Галилея и започва своята апокалиптична проповед. Като веднага си избира ученици.
Той минава покрай Галилейското езеро и вижда двама братя, Симон и Андрей, да хвърлят мрежите си във водата. Вика ги да го последват. Те оставят мрежите и му се подчиняват. Вървейки малко по-нататък, Исус вижда Яков и Йоан Зеведей да кърпят мрежи. Той вика и тях да го последват и те се отзовават, оставяйки баща си - вероятно за негово голямо неудоволствие (Марк, 1:16-20). Тази история е типична за Марк, лаконична, ярка и по същество. Пред нас са хора, които никога не са виждали Исус очи в очи. Но той е надарен с толкова мощна харизма, че те не само го слушат, но и моментално му се подчиняват. Без колебание. Без да задават въпроси.
Призоваването на ученици в „Евангелието от Йоан“ изглежда съвсем различно. То също става в началото на делото на Исус. Йоан Кръстител, който все още не е арестуван (противоречие с Марк!), вижда Исус и го нарича Божи агнец (Йоан, 1:29). На следващия ден той стои с двама от своите ученици и отново нарича Исус Божи агнец. Двамата тръгват след Исус и започват разговор с него. Единият от тях е Андрей. След това той намира брат си Симон и казва: „Намерихме Месията“. Симон идва при Исус и чува от него: „Ти си Симон… ще се наричаш Кифа, което означава камък“ (Йоан, 1:42). Кифа е арамейският еквивалент на гръцкото име Петър.
Разликите между традициите се набиват в очи.
-- Евангелието от Йоан. Исус призовава учениците не след арестуването на Йоан, но дори по време на неговата активна дейност. Андрей и Петър идват при него последователно, а не по едно и също време. И не Исус ги намира, а те намират него. Тук няма усещането, че е достатъчно Исус да каже една дума и хората да го последват без колебание. Нещо повече, Андрей и Петър стават ученици на Исус именно защото го смятат за Месия (въпреки че той все още не е направил нищо публично).
-- Евангелието от Марк. Учениците са с Исус седмици и месеци, без да разберат кой е той (Марк 6:51-52; 8:21). Едва в средата на евангелието – в края на осма глава (а има общо шестнадесет глави) – Петър най-накрая разбира, че Исус е Месията. И дори тогава той не разбира значението на месианството (виж глава 6). Когато Петър разкрива неспособността си да разбере личността и мисията на Исус, Исус го нарича „сатана“ (Марк, 8:27-33). (У Йоан изобщо няма по-нататъшна сцена: Петър разбира кой е Исус още в Йоан 1, преди Исус да е извършил някакви чудеса.)
Едното не се връзва с другото. Разбира се, може да се търсят някакви обяснения. Може да се каже, че събитията в Йоан 1 са подготвили почвата за събитията в Марк 1. Но да се представят такива теории означава да не се разбира същността. Разказът на Марк ще загуби своята сила, ако смятаме, че учениците са срещнали Исус преди езерната сцена. И бързината на разказа не е случайна, както ще видим в глава 7. Марк подчертава нещо важно: Исус има власт. Когато Исус говори, хората го слушат. Дори и да не са го виждали преди.
Едновременно с това разказът на Йоан не е „възможен“, ако Марк е прав. У Марк Исус се запознава с учениците едва след арестуването на Йоан. Но в четвъртото евангелие Исус среща учениците и започва незабавно своето служене (Йоан 2: сватбата в Кана и очистването на храма). Няма празнина, по която учениците да се върнат при лодките си и да започнат да ловят риба, докато не бъдат призовани от Исус (както е в Mарк 1). В четвъртото евангелие акцентите са поставени по друг начин: първите ученици на Исус сами го търсят и се убеждават от думите му, че той е изпратен от Бога. Тези верни евреи (сред гъстотата на неверния свят) се опитват да намерят Месията и когато го намерят, веднага го разпознават. Имаме и символичен смисъл: всеки трябва да търси Исус и да види, че Исус е Божия спасител, който поема върху себе си греховете на света.
... Историческият Исус е имал не само ученици мъже: следвали са го и жени. Да разгледаме сега един интересен разказ, посочващ важната роля на жените в неговия живот и в неговото проповядване. Във всичките четири евангелия една жена помазва тялото на Исус с миро, а присъстващите мъже са недоволни. Исус се застъпва за нея и упреква хората, че не разбират нищо.
-- Евангелието от Марк (Марк, 14:3–9). (Най-старото свидетелство.) В навечерието на ареста си Исус отива във Витания (село близо до Йерусалим), в дома на прокажения Симон. Една жена също идва там с алабастрен съд, пълен със скъпоценно миро, и излива благовонието върху главата на Исус. Присъстващите (очевидно учениците) са недоволни: за мирото може да се получи добра сума и да се раздаде на бедните. Но Исус се застъпва за жената: тя е направила добро дело, като е помазала тялото му предварително за погребение. (У Марк това е поредното предсказание за Страстите. Остава неясно дали жената е знаела, че Исус ще умре, или просто го е почитала, а той е видял символичен смисъл в действията ѝ. Във всеки случай цялата тази линия с подготовката на тялото за погребение прилича на инвенция от късен разказвач, създадена след Страстите.) В края на епизода звучи несъмнена истина: според Исус постъпката на жената - добра и пророческа - ще бъде разказана навсякъде, където ще бъде възвестено Евангелието. Така и станало!
-- Евангелието от Йоан (Йоан, 12:1–8). Тук разликите с Марк са доста съществени. Случаят се развива във Витания, но не в къщата на прокажения Симон, а в къщата на приятелите на Исус – Мария, Марта и Лазар. Исус е помазан не от безименна жена, а от самата Мария, стопанката. От учениците недоволен е само Юда Искариотски, който би искал да прибере в джоба си приходите от продажбата на благовонието. (С разпространението на преданията понякога се променят детайлите, появяват се нови имена и теми. Очевидно случаят е такъв и тук: епизодът свързва различни герои.)
-- Евангелието от Лука (Лука, 7:36–50). Тук откриваме много различна версия, в която учените са разпознали отдавна радикална трансформация на версията на Марк. Случаят не става в навечерието на ареста, а много по-рано. Исус е поканен в дома на един фарисей на име Симон (не у Симон прокажения и не в дома на Мария и Марта!). По време на вечерята една жена идва с алабастрен съд, пълен с миро, плаче в нозете на Исус и ги помазва. Симон (а не един от учениците) е недоволен, но не от разхищението, а от факта, че нито един пророк не би позволил на грешница да го докосне. Тогава Исус разказва на Симон притчата за един човек, който имал двама длъжници; единият дължал малка сума, другият - голяма. Ако кредиторът прости и на двамата, попитал Исус, кой ще бъде по-благодарен? Разбира се, този, чийто дълг е голям. За разлика от фарисея, външно праведен, тази жена била голям длъжник на Бога, защото греховете ѝ са големи. Затова нейната любов е по-силна от любовта на лицемера фарисей: защото ѝ е простено много. (От разказа за помазването на тялото за погребение Лука или по-ранен разказвач е направил разказ за простената презирана жена. В известен смисъл същността остава същата: една жена помазва Исус със скъпи благовония, докато той е в нечия къща. Но детайлите са се променили толкова много, че все едно става въпрос за различна история.)
Марк (като Матей) и Йоан „си спомнят“ това събитие, защото за тях е важно, че Исус е предвидил своето разпятие. Разпятието било част от Божия план. Съответно жената направила едно много важно нещо; интуиция свише ѝ подсказала, че Исус е на път да умре. Тя разбрала положението – за разлика от мъжете ученици, които не разбирали мисията на Исус.
Лука „помнел“ това събитие по различен начин, до голяма степен защото искал да го използва за други цели. Смисълът му му не е, че Исус е на път да умре, а че Исус (и прошката, която предлага) е за всички хора, не само за свети угодници, богаташи и късметлии, на които им е провървяло с Божията благословия. Исус и неговото спасение се отнасят за всички хора, дори за онези, които са на дъното на социалната стълбица, отхвърлените. Те ще бъдат благодарни на Бог именно защото има какво да им се прощава.
Чудесата на Исус. Когато се обсъждат делата на Исус, е трудно да се пренебрегнат неговите чудеса. Евангелските истории са пълни с чудеса. Исус е роден от жена, която никога не е имала сексуални контакти. От началото на своята проповед към Голгота той върши чудо след чудо: нарушава законите на природата, лекува болни, прогонва демони и възкресява мъртви. Чудодейните способности на Исус са толкова добре засвидетелствани, че дори скептиците, които не вярват много в евангелските разкази за свръхестественото, са склонни да смятат Исус за лечител и екзорсист.
Отдавна ме занимава въпросът как такива умерени скептици вярват, че Исус може да изцелява болни и да гони демони, но се съмняват, че Исус е правил чудеса с природата: ходил е по вода, усмирил е буря с думи, умножил е хляба и е превърнал водата във вино. Може би защото изцеленията и екзорсизмите са по-добре засвидетелствани от чудесата с природата? Не е изключено. Или е нещо друго: чудесата с природата са много по-трудни за вярване? И това не е изключено.
Няма да се задълбочавам в причините, поради които категорията чудо е проблематична за историците. За тях съм говорил в други книги и няма да се повтарям. Но ето моето твърдо убеждение: ако човек, дори и вярващ, се занимава с историческа реконструкция, той не трябва да настоява за историчност на чудесата. (Така мислех, дори когато самият аз бях дълбоко религиозен човек.) И не защото светската догма пречи, както смятат някои апологети. Просто в хода на реконструкцията ние се опитваме да установим кое събитие е по-вероятно. А свръхестественото не може да попадне в категорията "вероятно", защото по дефиниция е невероятно.
Нека не навлизаме сега в това, а да помислим за нещо друго: сигурни ли сме, че Исус е бил смятан за чудотворец, поне в своето време, докато е бил жив? Аз съм в малцинството по този въпрос. Според мен - не, не е бил смятан. Не искам да кажа, че съм абсолютно сигурен в това: само че има основания за съмнение.
Нека обясня защо мисля така. Ще отбележа отначало два факта, с които изглежда всички са съгласни.
-- Колкото повече легенди за Исус са се разказвали, толкова повече чудеса, понякога невъобразими, са му се приписвали. Това трябва да е очевидно за читателя на неканоничните евангелия. В глава 1 споменахме някои сюжети: веднага щом се ражда, Исус може да ходи и да лекува; като младенец заповядва на една палмата да се наведе, за да може майка му да яде от плодовете ѝ; на петгодишна възраст съживява глинени врабчета и изсушава тези другари в игрите, които не харесва; убива с една дума учителите, които го дразнят; при възкресението излиза от гроба, висок като планина и т. н. И това са само текстове, които вече споменахме, капка в морето.
-- Разказите за чудеса винаги носят богословски акцент. Разказите за чудотвореца вундеркинд показват, че Исус от раждането си е Божи син, надарен със свръхестествени сили; че още на петгодишна възраст той е Господар на живота и смъртта; че като възкръснал Спасител е свръхестествено същество с гигантски размери. Наистина, отново и отново разказите за чудеса показват, че Исус е велик Божи Син. Той превъзхожда всичките си врагове (включително уличните кавгаджии). Той е по-силен от самата природа.
Богословски поуки обаче се съдържат и в каноничните повествования. Евангелистите, подобно на своите предшественици, устните разказвачи, били вярващи християни. Те виждали в Исус могъщ Божи син, който превъзхожда всичко земно, стои по-високо от своите земни врагове, от болката и страданията, от всякакви болести, от дявола и от демоните, от природата и от самата смърт. Евангелските разкази за чудеса не са безпристрастни отчети, написани от обективен интерес към събитията в задния двор на Римската империя. И тогава, и по-късно, подобни неща се разказвали, за да се убедят хората, че Исус е Божи син.
Важно е да помним, че чудесата в евангелията – не само неканоничните, но и каноничните – в много отношения са предназначени да потвърдят посланието на Исус. Това се вижда по-лесно, ако ги разгледаме в обратен хронологичен ред.
„Евангелието от Йоан“ казва това в прав текст. Както многократно отбелязва самият автор, чудесата са „знамения“, които сочат към личността на Исус. (Синоптиците не наричат чудесата „знамения“.) Без такива знамения никой няма да повярва (Йоан, 4:48). В това и само в това евангелие Исус многократно свидетелства за себе си с фразата „АЗ СЪМ“ и чудесата доказват истинността на тези думи.
Исус нарича себе си „хлябът на живота“ (иначе казано - Този, който дава необходимото за вечен живот) и доказва това, като умножава хлябовете за тълпата (Йоан, 6). Той нарича себе си „светлината на света“ (Йоан, 8) и изцелява слепия по рождение (Йоан, 9). Нарича себе си „възкресение и живот” и възкресява човек (Йоан, 11). В това евангелие думите и делата на Исус са тясно преплетени и взаимно свързани. Разказвачите (или дори самият евангелист) са взели преданията за думите и делата на Исус и са ги оформили в едно последователно цяло.
Тази тенденция се появила много преди четвъртият евангелист да хване перото. Според „Евангелието от Лука“ Божието царство вече се проявява в живота и служението на Исус. Тук виждаме важен нюанс, който отличава Лука от по-ранното „Евангелие от Марк“, един от източниците на Лука. У Марк Исус предсказва, че краят на тези времена ще дойде тогава, когато учениците му са още живи. Съвременниците на Исус ще видят Човешкия Син да идва в силата си и да установява Божието царство (Марк 8:38–9:1; 14:62). Но Лука пише евангелието си, след като тези хора са вече покойници. И той представя учението на Исус по различен начин: да, краят ще дойде, но в известен смисъл Царството вече е явено в служението на Исус. Затова у Лука, за разлика от неговите предшественици, Марк и Q, Исус казва: „Божието царство не идва така, че да се забелязва... Божието царство е сред вас” (Лука, 17:20-21).
Именно „сред“, а не „вътре“ (противно на общоприетото тълкуване). У Лука Исус казва тези думи в разговор със своите врагове, фарисеите. Той със сигурност не иска да каже, че те (само си помислете – те!) имат Царството в сърцата си! Но Царството божие е „сред“ тях в лицето на Исус. Знаменията за Царството сочат не само предстоящия край на това време, но и настоящото присъствие на Царството в живота и дейността на Исус.
При другите синоптици нещата стоят иначе. Това се вижда най-добре от примера с думите, запазени у Матей 11:2-6. Йоан Кръстител, седейки в затвора, научава за „делата на Христос“ и изпраща двама ученици при Исус с въпроса: той ли е този, който трябва да дойде, или да се чака друг? Исус отговаря:
Идете и съобщете на Йоан това, което чувате и виждате: слепи проглеждат, куци прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви биват възкресявани... И блажен онзи, който не се отвръща от Мене. (Матей, 11:4–8).
И така, Йоан иска да знае: близък ли е краят? Да, близък е. Това доказват чудесата на Исус. А малко по-нататък следват думите: „Ако Аз изгонвам демоните чрез Божия Дух, то Божието царство е дошло до вас.“ (Матей, 12:28).
Такова било най-старото разбиране за чудесата на Исус: като знаци за предстоящото Царство. Чудесата се съчетавали логично и органично с апокалиптичната проповед, възприемайки се като част от вестта за Царството, като реални и осезаеми декларации за идващото господство на Бог. В Царството божие няма да има природни катастрофи – Исус вече контролира природата. В Царството няма да има демони – Исус вече ги прогонва. В Царството няма да има болести, недъзи или наранявания – Исус изцелява болните. В Царството няма да има смърт – Исус възкресява мъртвите.
Когато разказвачите описвали живота на Исус в дни, години и десетилетия след смъртта му, те не само представяли неговото учение (със свои думи), но и се опитвали да покажат истинността на това учение. Опитвали се да го докажат. Доказателство били делата на Исус: Исус не само проповядвал близостта на Царството, но я демонстрира и със своите чудеса. Така християните укрепвали вярата на новопокръстените и убеждавали скептиците.
Но кога тези традиции се появяват в християнството? По време на живота на Исус ли? Съобщавали ли са очевидци за чудеса? Или чудесата са били измислени след разпятието, в хода на християнска мисия, за да се убеди света, че Исус е велик чудотворец и Божи Син, който не само е победил силите на злото по време на възкресението си, но и е триумфирал над тях винаги, по време на цялата си проповед, която доказвала, че апокалипсисът е близък и Царството божие е на път да се появи?
Като цяло няма начин да научим това със сигурност. Може би по време на живота на Исус са говорили подобни неща за него. Но самият факт, че чудеса се приписват на Исус от евангелистите, пишещи десетилетия след смъртта му, не доказва, че тези разкази имат достоверна основа или дори са свързани с живота на Исус. Да не забравяме: същността на преданието също може да бъде изкривена. Разказвачите не само преформулират наследените предания, измислят и променят детайли, украсяват повествованията и добавят цели епизоди. Понякога тяхната изобретателност отива много по-далече. И това, което впоследствие се възприема като „същност“ на преданието, не е точен спомен, а измислица, възникнала, когато историите са разказвани и преразказвани стотици пъти, от стотици хора, при стотици обстоятелства. С течение на времето Исус ставал все по-могъщ.
Наистина ли е правил чудеса през живота си? На този въпрос историкът не може да даде пряк отговор. Не е невероятно обаче, че чудесата на Исус са по-късни „спомени” на хора, които вярвали, че той е възкръснал и се е възнесъл на небесата. Християните мислели: след като сега Исус е Господар на света, значи дори по времето на своята проповед е показал тази своя власт, доказвайки с чудеса, че Краят е близо.
СПОМЕНИ, КОИТО СЕ ПРОМЕНЯТ ПРИ ПРЕРАЗКАЗА
Нека обобщим казаното. Устните предания се променят, докато се разказват и преразказват, докато се разпространяват от човек на човек. Променят се при всеки преразказ. Ако евангелията не са разкази на очевидци (вижте Глава 3), а по-скоро устни предания, които са били разпространявани не седмици и месеци, а години и десетилетия, в тях трябва да има изкривявания. Тези изкривявания могат да бъдат проследени като сравним как изглеждат едни и същи думи и описания у различните евангелисти: съществуват противоречия. А плюс това има исторически неправдоподобни послания, очевидно създадени след смъртта на Исус, когато хората си разказвали един на друг за Спасителя.
Но изследването на паметта не е задължително да е с негативен фокус и да се занимава само с аберациите на паметта. То може да бъде обърнато в положителна посока: не само да идентифицира достоверните спомени, но и да разбере какво говорят спомените за хората, които са ги предавали. Различните хора и различните групи от хора помнят нещата по различен начин, защото спомените се влияят от тяхното настояще. Ние вече видяхме как спомените за Исус са се променяли и дори са се измисляли в годините и десетилетията след смъртта му. Но сега, в следващите две глави, ще се опитаме да разберем това по-последователно, като се позоваваме на работата на съвременните социолози, които са изследвали как и защо социалните групи помнят по даден начин, а не по друг. Това често се смята за един от най-интересните феномени в изследването на паметта и има особено значение за разбирането на ранните християнски спомени за Исус.
6. КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ И НАЙ-СТАРОТО ЕВАНГЕЛИЕ: „ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК“
За първи път започнах да разбирам как социалните условия влияят на паметта, когато се преместих на Юг през 1988 г. Бях прекарал целия си зрял живот преди това по различни географски ширини: пет години в Чикаго и десет години на различни места в Ню Джърси. И през тези петнадесет години не мислех много за Гражданската война в САЩ. Разбира се, аз, като всички хора, имах общи представи за нея: война срещу робството, спечелена от силите на доброто, справедливостта и истината. Нещастните войници на Конфедерацията се биели смело, но за грешна кауза и заслужили участта си. Всички мислят така. Наистина ли? Никога не ми е хрумвало, че тази история може да бъде погледната по друг начин. И не само може: такъв възглед съществува и се защитава ентусиазирано повече от 120 години след края на войната.
На Юг за първи път „научих“, че Гражданската война не е била заради робството, а заради правата на щатите. Понякога говореха за нея като за "северна агресия". Това беше за мене съвсем неочаквано.
Отначало го приех за своеобразен южняшки хумор, шега на местен остроумец. Но за „северна агресия“ се говореше редовно (много хора помнят тази война така) и скоро ми стана ясно, че много южняци са били възпитавани с тези представи. Бях не по-малко изненадан от това какво именно мислят за Гражданската война. Много южняци я възприемат като актуална реалност. И все още я водят.
Споменът не е само интелектуално усилие, което всеки от нас полага, припомняйки си събития от личното минало. Ако използваме термина, който споменахме в глава 1, паметта не е само „епизодична“. Има и други видове памет, включително паметта за миналото на обществото. Затова паметта се изучава не само от психолози, но и от представители на социалните науки: антрополози (с техния интерес към устните култури) и социолози. Вторите изследват как паметта за миналото се конструира и се обсъжда от социалните групи.
Това, че различните социални групи "помнят" миналото на обществото по различни начини, се подсказва и от житейския опит. Да вземем отново военната тема: ключови събития от Втората световна война се помнят по различен начин от германците и руснаците, от японците и американците. Споменът за индианските войни в Америка е един за потомъка на европейски колонисти от Филаделфия, докато за индианеца от Ню Мексико е съвсем различен.
Семействата, в които сме израснали; социалните, етническите и религиозните групи, към които принадлежим; познатите, с които общуваме; новинарските медии, които гледаме, са фактори, които влияят върху нашите спомени за миналото. Ето защо има толкова различни спомени за Новия курс на Рузвелт, за движението за граждански права на чернокожите и за събитията, довели до втората война в Ирак. Някои спомени може да са лични. (Повечето от нас имат твърдо мнение за войните, последвали след терористичния акт на 11 септември.) Но други спомени са за събития, които не сме преживели лично. Социолозите наричат тези „групови“ спомени за миналото, не непременно лично преживяно, „колективни спомени“.
Подобно на личните спомени, колективните спомени могат да бъдат нестабилни, ненадеждни и дори погрешни. Вярно е, че опитът да ги проверим е изпълнен със субективизъм: как да разберем дали Гражданската война е била „северна агресия“? Затова е по-добре колективните спомени да се оценяват по различен начин: да се изследва какво говорят те за групата хора, която ги съхранява.
Историята работи с източници, за да реконструира миналото. Изследването на това как групи хора помнят миналото е предмет на „мнемоисторията“ (историкът Ян Асман използва този термин) или по-просто - на „историята на паметта“. Разликата между историята и историята на паметта е доста проста. Войната във Виетнам може да се изучава като история: да се разкриват причините, да се описва политическата ситуация, довела до нея, и нарастващото участие на американски войски, ескалацията, стратегиите, грешни преценки и т.н. Но може да се изучава и като мнемонична история: да се вземат различни групи американци - да речем, укриващите се от мобилизация през 60-те години и ветераните от войната – и да се чуе как си спомнят войната. Не всички от тези разкази ще бъдат достоверни. Но от друга страна ще стане ясно как нашите съвременници си спомнят миналото и какви са те самите – с техните съдби и убеждения, вярвания и възгледи, трудности и принципи.
В предишните две глави говорихме за това как в годините и десетилетията преди първите евангелия християните модифицирали и измисляли спомените за Исус, когато разказвали за него. Опитахме се не само да идентифицираме и оценим изкривените спомени, но и да разберем какво казват те за живота и тревогите, интересите и проблемите на хората, които ги споделяли. Това ще излезе на преден план в тази и следващите глави. Ще се занимаваме с „мнемоистория“: положителен опит да видим как миналото – в този случай животът и смъртта на Исус – е запомнено от конкретни ранни християнски общини и каква е била тяхната „колективна памет“.
ЗА КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ: МОРИС ХАЛБВАКС
Понятието „колективна памет“ е въведено от френския философ и социолог Морис Халбвакс (1877-1945). През 1925 година той пише най значителното си произведение под заглавие „Социалните рамки на паметта“. Там той признава очевидния факт, че миналото се помни от индивидите, а не от социалните групи: обществото няма хипокамп! Според Халбвакс индивидуалните спомени винаги се реконструират въз основа на нашите отношения с околното общество, особено с различните социални групи (по-специално – семействата, приятелите, местните общини и нациите). Халбвакс смята, че за нас паметта е нереална, ако е невъзможно да се вмести в някакъв социален контекст. В неговата радикална интерпретация извън социалния контекст изобщо не съществува памет. Ако вие помните едно събитие, което е станало с вас, то винаги е свързано с някакви хора или с отношенията, които сте научили и изпитали от страна на други хора. Паметта не е изолирана от социалната среда.
Халбвакс се отнася с недоверие към психолозите, които проучват паметта като индивидуален феномен. Според него:
При това положение няма спомени, които бихме могли да сметнем за чисто вътрешни, иначе казано – способни да се запазят само в индивидуалната памет.
Защото нашите спомени се намират под дълбокото и неизбежното влияние на социалната среда. Ние не можем да съществуваме нито физически, нито умствено извън тази среда. Ако се опитате да излезете от своята социална среда, неизбежно ще се окажете в друга социална среда. Но все едно ще останете в някаква социална среда. Дори да станете отшелник, вие знаете, че това отшелничество го има, защото сте се сблъскали с въпросната идея в някаква социална среда. Според Халбвакс „ние се измъкваме от едно общество само за да му противопоставим някакво друго общество“.
Обществото, в което живеем, създава не само фон, но и рамки на спомените за миналото. Ще цитирам знаменитите думи на Халбвакс:
Има колективна памет и социални рамки на паметта и нашето индивидуално мислене е способно да си спомня, доколкото е заключено в тези рамки и участва в тази памет.
С една дума, без социалните рамки е невъзможно да организираме своите мисли и да създадем цялостна картина на миналото.
Халбвакс е съгласен с тези психолози, които виждат в паметта „конструиране“ на миналото и смятат, че при такова конструиране празните места, появили се в резултат от загуба на част от спомените, се запълват за сметка на паметта за аналогична информация. Да допуснем, че си спомняте събиране, което се е случило веднъж в дома ви. Разбира се, вие сте забравили вече много детайли. Затова върху паметта за него неволно ще се налага паметта за други подобни събития. И тук е лесно да се сбърка едно събиране с друго. Когато става въпрос за памет от подобен вид, „ние я изграждаме наново и въвеждаме в нея елементи, заимствани от различни периоди от време, преди и след съответния ден“.
Нещо повече, Халбвакс е съгласен, че имаме спомен за минало събитие само защото той е актуален за настоящето. Един от неговите последователи пояснява:
За Холбвакс миналото е социален конструкт, сформиран основно, ако не и изцяло, от грижите за настоящето... Той се опитва да докаже, че вярванията, интересите и желанията на настоящето формулират различни представи за миналото, както те са се проявявали съответно във всяка историческа епоха.
Ще отбележим ключовия момент: миналото е „социален конструкт“, а не само личен спомен.
Това се отнася и за миналото, което не сме преживели лично. Освен това Халбвакс се интересува и от колективната памет при религииге. Той твърди, че религиозната памет има същия механизъм като колективната:
Тя не пази, а реконструира миналото с помощта на останалите в него материални следи, обреди, текстове, традиции, а също така и на социално-психологическите данни с недалечен произход – иначе казано, с помощта на настоящето.
С други думи, както в случая с колективната памет, когато хората си спомнят миналото на своята религия – велики персонажи, движения и събития, - те го реконструират, адаптирайки „образа на древните факти към вярванията и духовните нужди на настоящето“. Като резултат от това „реалността на миналото не е вече в миналото“.
Книгата на Халбвакс била абсолютно новаторска и запазва влиянието си дори в наши дни, деветдесет и повече години след нейното публикуване. Разбира се, не минало без критики, особено по адрес на радикалните тези. Социологът Бари Шварц, един от водещите специалисти по въпросите на социалната памет, смята, че Халбвакс е пресилил нещата, виждайки в настоящето ключ към миналото. Според Шварц съществува двустранен процес: да, хората помнят миналото заради актуалността му в настоящето и събитията от настоящето влияят върху спомените за миналото, но и събитията от миналото влияят върху осмислянето на настоящето! Освен това Шварц смята, че Халбвакс прекарва прекалено твърда линия между „памет“ и „история“. Те са тясно преплетени. Паметта влияе на това как конструираме миналото, но и миналото влияе на това как си спомняме в настоящето! И винаги се появява интересният въпрос: как и защо си спомняме миналото именно така, а не иначе? Особено интересно е да се съпоставя реалното минало с паметта за него в различни социални групи.
Като пример Шварц анализира блестящо колективния спомен за Ейбрахам Линкълн (вижте глава 1). Разбира се, нещо подобно може да стане с всяка личност от миналото, даже с историческия Исус. За това как трябва да се подхожда към изучаването на паметта за такива личности, спорят социолози и историци на културата. А основно влияние имали изследванията на германския египтолог Ян Асман.
КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ ЗА МАСАДА
Много американци от моето поколение научиха най-напред за Масада от популярния телевизионен сериал „Масада“ (1981 г.) с Питър О'Тул в главната роля. Израелците знаят тази история от първа ръка: Масада се е превърнала в част от „мита за основаването“ на съвременната държава Израел.
Масада е и място, и събитие.
Място. Първоначално тя била планинска крепост, построена през I век пр. н. е. на върха на плоско плато с надморска височина от 450 метра, на разстояние три километра от западния бряг на Мъртво море и на стотици километри югоизточно от Ерусалим. Малко преди раждането на Исус цар Ирод Велики построил и укрепил там голям комплекс. Останките от крепостта са оцелели до днес и са една от основните туристически атракции в Израел, въпреки че Масада не се споменава нито в Стария, нито в Новия завет.
Събитие. Става въпрос за случилото се на това място по време на Юдейската война срещу Рим (66-73 г.). Основен източник на информация е Йосиф Флавий, еврейски историк от I век. Отначало той участвал също във въстанието, дори ръководел няколко еврейски отряда, но след това се предал в плен. Римляните го използвали като парламентьор по време на обсадата на Ерусалим, която завършила през 70 г. с превземането на града, разрушаването на стените, опожаряването на Храма и избиването на хиляди евреи.
Но падането на Ерусалим не белязало края на бунта. Някои бунтовници избягали от Ерусалим. Последна тяхна крепост станала Масада.
Трябва да кажем, че непосредствено преди началото на войната през 66 г. еврейски бойци атакували римския гарнизон, намиращ се в Масада, и го превзели. С оръжията, взети от римляните, бунтовниците стигнали до Ерусалим и отприщили там граждански бунт, убивайки много римски войници. Това довело до голямо въстание: народът се вдигнал срещу римляните, които някога превзели земята им. Тогава от Сирия дошли римски легиони и започнала война, която продължила три години и половина и завършила с разрушаването на Ерусалим.
Но бунтовниците, които започнали въстанието, се оттеглили в Масада преди това, където изчакали края на войната. Ако броим жените и децата, там имало над 950 души. Три години и половина след падането на Ерусалим, когато римляните прочиствали района и ликвидирали останките от съпротивата, техните войски се появили край Масада. Било невъзможно да се превземе крепостта с пряка атака: тя била много надеждно укрепена. До върха водел само един тесен път, който бил лесен за защита.
Тогава римляните започнали да строят огромен обсаден вал откъм западната страна, откъдето можели да атакуват с военни машини. Евреите на върха нямали друг избор, освен да седят и да гледат какво става. Според Йосиф Флавий, когато валът бил почти завършен, те взели решение. Нямало къде да бягат и не било възможно да се защитят. За предаване в плен също не можело и дума да става: за мъжете това би означавало екзекуция, а за жените и децата - робство. Затова лидерът им на име Елеазар произнесъл две вдъхновени речи, наричайки масовото самоубийство единствен достоен изход. Така и направили. Войниците убили жените и децата си и след се умъртвили един друг. Последният останал войник се самоубил. Когато римляните пробили най-накрая стените, били посрещнати от тишина. Две жени и пет деца оцелели, укривайки се от клането. От някого от тях Йосиф научил тази история.
Масада продължава да живее в израелската памет. Но миналото се помни заради настоящето. И през ХХ век „последната крепост“ на евреите срещу римляните често се помнела като случай, когато Израел (като сега!) бил в обкръжението на враговете си, но евреите предпочели „да се бият до последния човек“ , „до последна капка кръв“. Именно така разказват и преразказват днес историята за Масада в Израел. Всеки турист, който попадне в Масада (може да се стигне до върха с фуникулер), чува разказа, вижда останките от крепостта и размишлява за смелата непоколебимост на воините, които не се подчинили на завоевателя. За евреите в Израел, особено след 1948 г. (годината на създаването на държавата), разказът е не е само за събитието отпреди две хиляди години. Всичко е изключително актуално: старата история оживяла като съпротива на хората, борещи се за независимост срещу множество врагове.
Споменът за Масада обаче не винаги е бил такъв. Това установяват изследователи на колективната памет. Важна статия, написана от гореспоменатия Бари Шварц, както и от специалистите по паметта Яел Зерубавел и Бърнис Барнет, посочва, че от древността до началото на ХХ век Масада не играла никаква роля в колективното съзнание на евреите. Не се споменава в Талмуда, нито в друг свещен текст. Няма празник, свързан с нея. До неотдавна евреите не пишат нищо за нея. Почти две хилядолетия тя тъне в забрава.
Масада започва да навлиза в еврейското съзнание от първата половина на ХХ век. Всичко тръгва от поемата "Масада" (1927 г.), написана от Ицхак Ламдан, който напуска Украйна и заминава за Израел. Разбира се, през 20-те години на миналия век държавата Израел все още не съществувала и следователно била под военна обсада. И в поемата на Ламдан не се оприличава положението на масаданците с положенито на израелтяните по негово време. Тя говори само за съпоставимост на социалната ситуация. Защото по това време на евреите от Източна Европа е отказан достъп до Запада. Както се произнесъл някой „За един евреин има само две места – място, където не може да отиде, и място, където не може да живее“. Палестина оставала единствената надежда и възможност.
Ламдан не знае дали тази надежда нямало да подведе евреите. Както било в случая с Масада, можело да се окаже, че ще попаднат в капан. Но други варианти нямало.
Така през 1927 г. Масада била припомняна във връзка с актуалната ситуация. След като Израел станал суверенна държава (1948 г.), обстоятелствата се променили. А с това се променило и значението на Масада. Оттогава и през следващите десетилетия, „подобно на обсадените и малобройни защитници на Масада, съвременните израелци се оказали заобиколени от враждебни сили, далеч превъзхождащи ги числено.“ И Масада се превърнала в „символ на воинската доблест, на верността към своя народ“. Повечето израелци осмислили масовото самоубийство „като героично утвърждаване на националното достойнство и воля“.
Впоследствие хебраистът Яел Зерубавел, написал интересно изследване за колективната памет за Масада: „Преоткрити корени: колективната памет и възникването на израелска национална традиция.“ В това произведение той посочва как ръководителите на съвременния Израел използват историята за Масада в интерес на своята национална програма, превръщайки я в „един от основните национални митове на израелското общество.” Три особености на Масада допринесли за колективната памет, свързана с нея: разказът за Масада е ярък и вълнуващ; крепостта е внушителна; запазени са внушителни останки от обсадния вал и римските лагери. Има от какво да се впечатли всеки, който посети Масада и чуе нейната история. За израелските евреи Масада се превърнала в символ на принадлежността към Израел.
Ръководителите на Израел разбирали това почти от самото начало. През 1963-1965 г. разкопките на Масада били ръководени от археолога Игаел Ядин, който някога заемал длъжността началник на израелския генерален щаб. Както отбеляза той в едно радиопредаване: „Чрез посещаване на Масада можем да научим [нашите братя от диаспората] на това, което наричаме „ционизъм“, по-добре от хиляди високопарни речи“ (27 април 1966 г.). Израелците отдавна са усвоявали този урок чрез разкази за Масада, туристически екскурзии и дори училищни учебници. Както казва Шмаряху Гутман в предговора си към една детска книга за Масада (на иврит): „Масада е символ на еврейския и човешки героизъм в целия му блясък. С Масада е израснало цяло поколение млади хора. Това е поколението, което създаде държавата, поколението на отбраната в различните ѝ проявления. Масада остава източник на силата и смелостта да се освободи страната, да се пуснат корени в нея и да се защитава цялата ѝ територия“.
Но изследователите на колективната памет се чудят: доколко всичко това се се случва за сметка на реалната история (както е описана в древни източници). Зерубавел отбелязва, че типичният разказ за Масада, както звучи в израелската култура от ХХ век, е постигнат чрез „крайно избирателна подборка от историческите свидетелства на Йосиф. Подчертавайки едни аспекти от неговия разказ и пренебрегвайки други, мемориалното повествование е прекроило разказа и е трансформирало неговия смисъл“.
Никой не се е занимавал с този въпрос повече от израелеца Нахман Бен Йехуда. Самият той израснал с мита за Масада, но колкото повече изучавал историческите факти, толкова повече те го обърквали. В книгата си „Митът за Масада: колективната памет и митотворчеството в Израел“ Бен Йехуда отбелязва, че съвременният мит описва хората от Масада като „борци за свобода“. Но според Йосиф Флавий те са били „сикарии“ (sicarii). Както посочва Йосиф, сикарите (иначе казано – „хората с кинжали“, от латинската дума sicarius, „кинжал“) са били убийци: убивали са онези свои събратя евреи, които са били заподозирани в сътрудничество с римляните. И докато се вихрела Юдейската война, не дочакали тихо своя край на върха на планината. Те вършели ужасни актове на насилие срещу други евреи. По-специално организирали нападение на селото Ейн Геди, където убили много евреи, а запасите им отнесли в Масада. Съвременен мит гласи, че хората от Масада държали обсадата в продължение на три и половина години постоянни битки. Всъщност най-вероятно обсадата е отнела не повече от няколко месеца. Според съвременния мит въстаниците се биели храбро "до трагичния си край", "до последен дъх", "до последна капка кръв". Но от разказа на Йосиф Флавий дори не се вижда, че те изобщо са се биели! Не е имало нито битки, нито въоръжени сблъсъци - това се потвърждава и от археологическите разкопки. Вместо да устоят докрай, водачите на сикариите убедили (със сила?) стотици хора да се самоубият. Вместо да се сблъскат в бой с римляните, те предпочели да се умъртвят. Според Яел Зоровабел, за да създаде мита за Масада, разказвачът „говори за това, за което Йосиф мълчи, и мълчи за това, за което Йосиф пише в подробности“.
Изследването на колективната памет понякога дава повече информация за помнещите, отколкото за помнените. Разбира се, събитието от миналото и паметта за него са взаимосвързани. Съвременната легенда за Масада не е измислена от нулата. Имало е римска обсада на мястото, което станало толкова почитано, и стотици евреи загинали в резултат от това. Но общоприетата версия на тази легенда не отразява (и не се опитва да отразява твърде много) реалните исторически събития. Тя интерпретира събитието в светлината на настоящата ситуация.
Социолозите, които изучават колективната памет, ще кажат, че това е почти винаги така, когато си спомняме миналото. Винаги нашите обстоятелства влияят върху начина, по който помним. Следователно спомените осигуряват материал не само за историците, за да се опитат да изградят някаква историческа реконструкция, но и за историците мнемоници: да открият как и по какви причини се помни миналото.
Малко по-долу и в следващата глава ще приложа тези изводи към ранните християнски спомени за Исус. Тук не е възможно да се изследва всеки спомен във всяка християнска община: това изисква отделна книга, че и повече от една. Вместо това първо ще обсъдим подробно спецификата на образа на Исус, разкрит в три важни текста: „Евангелието от Марк“, „Евангелието от Йоан“ и „Евангелието от Тома“. След това ще се докоснем много по-накратко до колективните спомени в редица други раннохристиянски текстове, за да добием по-добра представа за пълната палитра от възможности. Тези книги са писани по различно време и в различни общини. Всяка от тях има своя история и свои обстоятелства. Съответно и образът на Исус в тях е малко по-различен.
ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ МАРК“
“Евангелието от Марк“ е най-краткото от каноничните евангелия и най-старото (около 70 г.). Това е най-ранният от известните разкази за живота, смъртта и възкресението на Исус. В продължение на години (и дори векове) този разказ бил в сянка: читатели и учени виждали в него съкратена версия на „Евангелието от Матей“. В наши дни повечето учени са стигнали до извода, че такъв подход е грешен и несправедлив. Грешен е, защото „Евангелието от Марк“ се е появило преди „Евангелието от Матей“ и служи като един от неговите източници. Несправедлив е, защото „Евангелието от Марк“ не само не е съкратена версия на пълното Евангелие, но е и истинско литературно бижу с ярко послание и изтънчен начини за изразяването му. Ако пристъпим към него от гледна точка на историята на паметта, ще видим богат и структуриран спомен за живота и смъртта на християнския Спасител. Пред нас е спиращ дъха ни образ на Исус като неразбран Месия.
Началото на Евангелието
Темата на Eвангелието е формулирана в първия стих, който според някои учени играе ролята и на заглавие: „Начало на благовестието на Иисус Христос.“ Както често е у Марк, това е казано точно и по същество. И е казано тайнствено. Съвременният читател може да не забележи това и дори да сметне фразата за банална. Но всеки читател от древността, който знаел значението на ключовите думи у Марк 1:1, би наострил уши. Без да навлизам в подробности, ще се огранича с две понятия: „благовестие” и „Христос”. Защото именно те създават максимално напрежение.
Думата „благовестие“ (на гръцки: „евангéлион“) се използвала, за да се опишат велики и славни събития, като военни победи и благодеяния, с които императорът дарявал или смятал да дари своя народ. Но каква блага вест имал намерение да разкаже Марк? Вестта, че главният му герой е неразбран, отхвърлен, предаден, унижаван, измъчван и разпънат? Няма що. Ако това е блага (добра – бел. П. Н.) вест, коя е лошата?
Думата "Христос" е още по-объркваща. Тя е гръцки превод на еврейската дума „Машиах“. Християнските читатели са свикнали да мислят, че Машиах (Месията) е мъченик, предсказан от Стария завет, който трябва да пострада и да умре за греховете на другите. Но в еврейския свят по времето на Исус никой не мислел така. И преди това никой не мислел така. Месията не трябвало да умре от ръцете на враговете. Точно обратното!
Древните евреи са имали различни представи за бъдещия Месия. Сама по себе си думата „Месия“ означава „Помазаник“. Първоначално така наричали царете на Израил (по-специално Давид и Соломон), които по време на церемонията по коронясването били помазвани с масло в знак на изливащата се върху тях Божия милост. Смятало се, че помазаният цар има специална връзка с Бога: той е син на Бога (2 Царе, 7:11-14). В дните на Исус, когато дълго време нямало помазани владетели на трона на Израил, някои евреи очаквали, че ще се появи потомък на Давид, който ще победи враговете на Израил и ще установи свое благо царство в Израил, както е било в златните дни на античността. И той ще стане Месия.
Други евреи имали по-големи стремежи: ще дойде небесен Съдия, който ще победи потисниците на Израил и ще установи могъщото Божие царство със столица Ерусалим.
Или такава версия: Месията ще бъде велик свещеник, който ще управлява над Божия народ чрез праведното тълкуване на Закона на Мойсей.
С една дума, месианските надежди били многообразни. Но въпреки цялото си многообразие, имали нещо общо: Месията ще бъде велика и силна личност, която ще победи враговете на Бога и ще управлява със слава Божия народ.
А Исус? Всеки читател на първите редове от Марк знае кой е Исус: скитащ проповедник от бедна галилейска провинция, отхвърлен от еврейските водачи и разпънат на кръст от римляните за престъпления срещу държавата. И това ли е Месията? Разпнат престъпник? Исус изобщо не приличал на очаквания Месия. Бил точно обратното на очакванията.
Но Марк обявява, че Исус е Месията и неговото публично унижение и екзекуцията му носят нещо добро („баговестие“). Названието Месия обяснява същността на това, което следва (разпнатият престъпник е бил Божи помазаник). Най-вероятно нямаме пред себе си личен спомен: Марк не е бил нито ученик на Исус, нито очевидец на дейността му, а само е предал - четиридесет години след разпъването на кръста - паметта на християнската общност, в която е бил възпитан.
Исус – могъщият Божи син
Разказът на Марк за Исус започва с поредица от епизоди, предназначени да покажат, че противно външния си изглед, Исус е имал всичките качества на Месия. Отначало четем за апокалиптичния пророк Йоан Кръстител, който пламенно призовавал хората за покаяние преди явяването на Господа (Марк, 1:2-9). За Марк Йоан не е учител или наставник на Исус, а само предтеча. Исус е кръстен с вода от Йоан и веднага е обявен за избран. Самият Всевишен говори за това. Когато Исус излиза от водата, небето се отваря, Божият Дух слиза върху него като гълъб и се чува глас: „Ти си Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (Марк, 1:9-11).
След четиридесет дена изкушение от Сатана в пустинята (подготовка за служене?), Исус се завръща в Галилея и проповядва учение, силно напомнящо учението на Йоан: времето, определено за този век, изтича и новият век е на път да започне . Царството Божие е почти дошло. Хората трябва да се покаят и да повярват в благовестието (Марк, 1:14-15). Предстоящото идване на могъщото Божие царство е една от ключовите теми у Марк. Светът ще се обърне с главата надолу и всичко, което не е било правилно, ще бъде поправено. Първо обаче ще се случат важни събития: бъдещият цар трябва да бъде отхвърлен и убит, преди да се върне, за да се отплати на враговете си.
Но защо хората трябва да смятат Исус за бъдещ цар? Марк дава отговора в първите глави. За Исус като Божи син е казано в първия стих и самият Бог говори за това в сцената с кръщението. Нещо повече, Исус започва своята проповед с дела, чрез които може да бъде разпознат като велик предводител, когото Бог е избрал за своя народ.
Както казахме, в началото на своето служене Исус среща на брега на Галилейското езеро двама рибари, Симон и Андрей. Вика ги да го последват. Те зарязват всичко и го следват. По-нататък вижда други двама рибари, Яков и Йоан Зеведей, които кърпят своите мрежи. Вика и тях. Те също се съгласяват, оставяйки всичко зад гърба си, включително и разтревожения си баща. Пред нас е споменът за Исус като водач с властно слово. Когато той призовава, хората се подчиняват веднага, без колебание или съмнение (Марк, 1:16-20).
Исус отива в град Капернаум, влиза в синагогата в съботния ден и поучава. Еврейската конгрегация е удивена, „защото ги поучаваше като Един, който има власт, а не като книжниците.“ Тук Исус се проявява като авторитетен учител. Когато той поучава, хората са удивени (Марк, 1:21-22).
В синагогата има човек, обладан от нечист дух. Демонът разпознава Исус и възкликва: “Нима си дошъл да ни погубиш? (всичките зли духове – бел. авт.)! Познавам Те кой си - Светият Божи!“ Исус му заповядва да мълчи и го изгонва от човека. Хората отново са учудени: „С власт заповядва дори на нечистите духове и те Му се покоряват!” (Марк, 1:21-27). Това е споменът за Исус като лечител и екзорсист, имащ власт. Когато той говори, дори силите на злото са принудени да го слушат.
Славата на Исус се разпространява из цяла Галилея. Той върши велики дела: лекува болни, изгонва демони и възкресява мъртви. Събира огромни тълпи около себе си. И проповядва за скорошното идване на Царството Божие.
ИСУС – НЕРАЗБРАНИЯТ БОЖИ СИН
От първата половина на „Евангелието от Марк“ става ясно, че удивителните учения и чудеса привличат тълпи от хора към Исус. На пръв поглед целият еврейски народ би трябвало да се сплоти около него: да го признае за идващия Месия и да го издигне на трона. Но каквото не е, не е. Напротив, въпреки удивителните думи и дела на Исус, никой не разбира кой е той.
Неспособността да бъде разбран Исус минава като червена нишка през целия разказ на Марк. Близките му искат да го отведат от хората, защото смятат, че е полудял (Марк, 3:20-21). Съселяните му не вярват, че той говори и прави такива неща: нали е местен жител, дърводелец от познато семейство? Те отхвърлят както него, така и неговото учение (Марк, 6:1-6). Еврейските водачи представят своя версия за неговите чудеса: той е богохулник и е получил власт от дявола (Марк, 2:7; 3:22).
И това дори не е най-удивителното. За всеки, който е свикнал със спомените за Исус, отразени в другите евангелия, е странно да прочете, че дори учениците на Исус не го разбират. Той избира Дванадесетте доста рано (Марк, 3:13-19) и им дава специални лични наставления (Марк, 4:10-20). Но напразно. Когато Исус укротява бурята с една дума, те недоумяват: "Кой е този?" (Марк, 4:41). Докато върви по водата, „те много се изумиха и се учудиха в себе си... защото сърцата им бяха закоравели“ (Марк, 6:51-52). Когато нахранва огромната тълпа с няколко парчета хляб и риба - два пъти при това, - той самият се чуди на липсата на разбиране (Марк, 8:21).
Любопитно е кой осъзнава самоличността на Исус в първата половина на “Евангелието от Марк“. Разбира се, Бог е наясно с месианството на Исус, защото нарича Исус свой син при кръщението (Марк, 1:9-11). Това е известно и на самия Исус (от Бога). Демоните също знаят, но Исус им заповядва да мълчат (Марк, 3:11). А по-нататък знаят само още двама души: евангелист Марк и ти, читателю. Останалите нямат никакво понятие.
Но и това не е всичко. Исус иска да запази своето месианство в тайна. Той затваря устата демоните (Марк, 3:11; срв. 1:34); моли хората, които е излекувал, да не казват на никого (Марк, 1:44); дори понякога извършва чудеса насаме (Марк, 5:40). Когато учениците виждат откровението на неговата слава, той забранява да го разгласят (Марк, 9:9). Когато някой започва да разбира неговата мисия, той отново заповядва да се мълчи (Марк 8:30).
Но малко по малко на учениците им просветва, макар и много трудно, че Исус е Месията. Тяхното растящо, но колебливо осъзнаване е отразено символично от евангелиста в едно от ключовите чудеса, съдържащо се в средата на евангелието (Марк, 8:22-26). Довеждат при Исус един слепец. Исус плюе на очите му, слага ръце върху него и го пита дали вижда нещо. Той отговаря: "Виждам хора като дървета, които ходят наоколо." Исус отново слага ръце на очите му и след това му казва да погледне. Болният е излекуван и вече вижда ясно.
От контекста става разбираемо, че историята има символично значение, описвайки хора, които в началото са слепи, но постепенно започват да виждат. В следващия епизод Исус пита учениците за кого го мислят хората. Учениците отговарят, че има различни версии: възкръсналият Йоан Кръстител, великият пророк Илия или някой от другите пророци. След това пита какво мислят те. Петър отговаря: „Ти си Христос“ (Марк, 8:27–30).
Изглежда, че отговорът е точен. И отчасти е така. Но не в смисъла, който има предвид Петър. Той постепенно започва да вижда Исус, но сякаш през мъгла: както слепецът отначало виждал само смътни очертания. Отговаряйки на изповедта на Петър, Исус казва, че ще страда, ще бъде отхвърлен и убит и след това ще възкръсне от мъртвите. Петър започва да възразява: това не може да бъде (след като Исус е Месията)! Исус реагира остро: нарича Петър „Сатана“ и заявява, че Петър не разбира божествените теми (Марк, 8:31-33). След това извиква хората и обяснява, че ученичеството означава път към страданието, а не път към славата: всеки, който не вземе кръста си и не го последва, не може да бъде негов ученик (Марк, 8:34-37).
От този момент нататък разказът на Марк се устремява към своята кулминация: пътуване до Йерусалим, отхвърляне от еврейските водачи и еврейския народ, арест, съд и разпятие. Исус предсказва своето страдание още два пъти (Марк, 9:31; 10:33-34). И всеки път учениците не го разбират. Те предполагат, че в Йерусалим Исус ще получи царска слава и те ще заемат почетни места (Марк, 9:32; 10:35-36). Но за Марк смисълът на месианството не е в това. Като Месия Исус трябва да страда и да умре. Той е дошъл „не да Му служат, а да служи и да даде живота Си като откуп за мнозина“ (Марк, 10:45).
У Марк Исус е изобразен като Месия, какъвто никой не е очаквал: Месия, който трябва да умре за другите. Нищо чудно, че учениците му не го разбират! Това е напълно нова и необичайна концепция за месианството. Но според Марк пътят през болката, страданието и смъртта е пътят не само на Месията, но и на неговите ученици. Животът и смъртта им трябва да бъдат жертвени.
Но това не е краят на историята, както предсказа и Исус. Той ще възкръсне от мъртвите. И в бъдеще ще има световни катастрофи. Човечеството ще претърпи страдания, каквото не е виждало никога. Ще има войни, глад и природни бедствия. Учениците на Исус ще бъдат мразени и преследвани. Изпитанията ще бъдат тежки и лъжливите надежди ще рухнат. Едва след големите катаклизми Христос ще се яви в славата си и ще донесе Божието царство на своите избраници (Марк, 13:1-36).
У Марк се появява вестта за страданието и крайното оправдание. На Исус му предстои мъчителна смърт, но след нея идва възкресението. Неговите ученици ще бъдат изправени пред големи изпитания, но накрая ги чака славното Божие господство.
Последните глави на „Евангелието от Марк“ (Мк, 14-16) са посветени на последните дни от живота на Исус. Той отива в Ерусалим с учениците си, очиства Храма и предрича скорошното му разрушаване. С думите и делата си предизвиква гнева на еврейските водачи. Исус провъзгласява апокалиптичната вест за близък Съд и окончателна победа на Бога. Той урежда последна трапеза с учениците си. След предателството на Юда Искариотски е арестуван, съден, осъден на смърт, бичуван и разпънат.
Това ли е съдбата на Месията? Исус бил разпнат като престъпник. Това не доказва ли, че не може да бъде Месията? Марк не мисли така. За Марк Исус е страдащ Месия, който е оправдан от Бога. Но защо е трябвало да пострада? Както казва Марк, смъртта на Исус е откуп за „мнозина“. Това е жертва, която възстановява правилните отношения между хората и Бога.
Което виждаме от самата сцена на разпятието. Исус е осъден на смърт, отведен и разпънат. Минувачите го ругаят. Еврейските свещеници му се подиграват. И двамата разбойници, които са разпънати с него, го хулят. В резултат от това изглежда, че дори Бог го е изоставил: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?" (Марк, 15:34). След това Исус умира. Но тук веднага се случват две събития, които показват, че този трагичен край е по волята на Бога. Веднага щом Исус издъхва, завесата в храма се разкъсва на две и стотникът, който наблюдава екзекуцията, възкликва: „Този човек наистина беше Божий Син“ (Марк, 15:38-39).
Както вече видяхме, разкъсването на завесата означава, че оттук нататък Бог – който обитава Светая Светих – е достъпен за всички хора, а не само за първосвещеника на евреите веднъж годишно. Смъртта на Исус прави възможно общуването с Бога.
И най-после някой осъзнава истината: не роднина или съселянин, не някой от еврейските религиозни водачи и дори не някой от учениците на Исус, а езическият стотник, който го разпъва. Едва тук за първи път в Евангелието се появява човек, който разбира, че Исус е Божи Син, не въпреки, а благодарение на неговата смърт. Исус е Месия-Страдалец, който е донесъл спасение на света.
Накрая „Евангелието от Марк“ показва, че самият Бог е поставил печат на одобрение върху живота и смъртта на Исус. На третия ден след разпъването няколко жени, които ходели с Исус, отиват в гробницата и я намират празна. Някакъв юноша им казва, че Исус е възкръснал; те трябва да отидат и да кажат на учениците му, че Исус ще ги срещне в Галилея. Жените обаче не казват на учениците. Те бягат със страх от гробницата и не съобщават нищо (Марк, 16:1-8). В това Евангелие учениците никога не достигат до истината.
ПАМЕТТА НА МАРК ЗА ИСУС
Ето така Марк разбирал Исус. И така го разбирала общината на Марк: Исус е Месия-Страдалец и Син Божи, чиито страшни мъки и смърт от ръцете на враговете не опровергават, а потвърждават неговото месианство. Смъртта и възкресението на Исус донесли спасение на хората. Исус не е установил Царство божие на земята по време на своя живот, но и не е възнамерявал да прави това. Той станал пример за учениците си, които също трябвало да пожертват своя живот за другите в очакване на окончателното оправдание. Исус бил оправдан от Бога, който го възкресил от мъртвите. И последвалите го негови ученици също ще страдат. Това не е лесно за разбиране, точно както не е лесно да се разбере защо месианството на Исус се съгласува с неговото страдание. Но гоненията на общината ще ѝ донесат голяма награда, когато в края на дните Исус се завърне като могъщ космически Съдия в славата си, за да установи Божието царство със своята сила.
Защо една от християнските групи имала такава памет за Исус? Както вече казах, ние си спомняме миналото, защото е свързано с настоящето, а опитът от настоящето влияе сериозно върху естеството на спомените. За съжаление нямаме друга информация за общината на Марк и за условията на нейното съществуване, която би ни позволила да разберем какво я подтикнало към подобни спомени за живота и смъртта на Исус. Остава да правим изводи от Евангелието. Въз основа на на него обаче е напълно невъзможно да се представи правдоподобна хипотеза за общината и нейната съдба.
Очевидно общината е преживявала трудности. Марк изразходва много време, обяснявайки защо това се случва. Хората, които следват Исус, ще се изправят пред всякакви изпитания, точно като Исус и както се очаквало от Исус. Гладът и войните, бедствията и особено преследванията могат да станат участ на общината (Марк 13:7-13). Но това отново е предсказано от Исус! Най-вероятно общината е трябвало да се справи с евреите и еврейските общини, които отхвърляли категорично месианството на Исус: как може един разпънат престъпник да бъде Месията! Но общината подготвила отговор: да, Исус бил разпънат (под предлог за престъпления срещу държавата), но основната причина за смъртта му бил тазиа, че той дал живота си за хората. Доказателството е неговото възкресение. Тези, които го следват, са изправени пред подобна съдба. И всичко това става по Божията воля.
Замисълът на Всевишния обаче не се изчерпва с това. Да, според древните надежди Месията трябвало да бъде владетел на велико Божие царство, а Исус не установил това Царство приживе. Но той не бил длъжен да го установява. Божият план бил различен: първо, Исус трябвало да бъде отхвърлен и убит. И месианството на Исус е потвърдено отгоре не само по време на живота му (когато той върши велики чудеса, изцелява болни, изгонва демони, възкресява мъртви, заповядва на природата), но и след смъртта му, когато в изпълнение на Писанията Бог го възкресява от мъртвите.
Но и това не е краят на историята: Исус ще стане владетел на Божието царство. Той ще се върне скоро. И когато се върне, ще съди Земята. Там ще бъде установено неговото царство, неговото владичество. И учениците му ще управляват заедно с него. Да, сега ще им бъде трудно. Но пред тях ги чака оправдание. Подобно на апостолите, които дори след смъртта на Исус не разбрали неговата мисия, вярващите също може да я разберат трудно. Но те трябва да бъдат малко търпеливи: краят е близо. И тогава Исус, който е запомнен като велик, могъщ и неразбран Божи син, който страдал и бил оправдан, ще оправдае онези, които му се доверяват и вярват в неговата изкупителна смърт и във възкресението. Тогава вярващите ще наследят великото Божие царство. Такава е паметта на Марк за миналото (Исус) и надеждата му за бъдещето на общината.
7. КАЛЕЙДОСКОП ОТ СПОМЕНИ ЗА ИСУС: ЙОАН, ТОМА И ДРУГИ
Обсъдихме надълго и нашироко как спомените за Исус са били формирани, подлагани на влияния и промени, измисляли са се в устните предания, които са били разказвани 40-65 години след смъртта на Исус. Но в предишната глава се интересувахме от феномена „колективна памет“. И като пример взехме най-старото от нашите евангелия: това, което се приписва на Марк.
В тази глава ще преминем към други колективни спомени. Може би най-интересната особеност на най-старите евангелия – канонични и неканонични – е колко различно помнят Исус. Това богато разнообразие става очевидно веднага щом ги разгледаме не като източници на информация за Исус, а като отражение на спомените на християнските общини. Тук преминаваме от история към мнемонична история.
Разбира се, има много прилики между спомените на различните християнски църкви за Исус. В края на краищата всички те принадлежали на вярващите в Исус като реална историческа личност: човек, който е живял и поучавал в Галилея и е бил разпънат по времето на Понтий Пилат в Юдея. Затова много спомени за него си съответстват. Друго обаче е удивително: колко много разлики има между тези спомени. Как това богато разнообразие помага да бъдат разбрани общините, които са пазили и записвали своите спомени за този, който стои в основата на тяхната Църква: човека Исус?
Като начало ще разгледаме подробно два текста: каноничното „Евангелие от Йоан“ и неканоничното „Евангелие от Тома“. Спомените за Исус, отразени в тези книги, са коренно различни не само от спомените на Марк, но и помежду им. След това ще засегнем накратко колективните спомени, които се съдържат в още шест текста (включително три новозаветни). Надявам се, че накрая ще стане ясно: в ранното християнство не е имало единен образ на Исус. Пред нас се разкрива пъстър калейдоскоп от образи.
ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“
Обикновено се смята, че „Евангелието от Йоан“ е най-късното от каноничните евангелия. Учените обикновено го датират към края на I век (да речем 90–95 г.). Още в древността хората забелязали колко много се различава това евангелие от трите синоптични евангелия. През II век се появява версията, че синоптиците са дали основен исторически разказ за думите и делата на Исус, а Йоан е създал по-„духовно“ евангелие, разкриващо мистичната истина за учението и личността на Исус. Тук Исус е вече не само човек, избран от Бога за месианство, който ще даде живота си за другите и след това ще възкръсне – той е нещо по-велико. За Йоан Христос е Богочовек. Той е слязъл от небето и е бил равен на Бога. Чрез него бил създаден светът. Той разделял с Бога цялата негова слава във вечността, но станал човек, за да разкрие истината на хората и да даде вечен живот на всеки, който вярва в него.
Христос – въплъщение на Словото божие
Както „Евангелието от Марк“, така и „Евангелието от Йоан“ обяснява веднага кой е Исус. Но това обяснение се различава поразително от обяснението на Марк. Докато Марк започва с титлата на Исус и историята на неговия апокалиптичен предшественик, Йоан започва с поема. Той слави Христос като предсъществуваща божествена същност, която е създаля света и след това се е въплътила.
Този знаменит Пролог на Йоан (Йоан, 1:1-18), е ярък поетичен текст. Той не нарича първоначално Исус по име и дори не дава да се разбере, че говори за Исус. Вместо това той слави „Словото“ божие:
В начало бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. То в начало беше у Бога. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало. В Него беше живот и животът беше светлина за хората. И светлината свети в тъмнината; а тъмнината не я обхвана. (Йоан, 1:1-5)
Векове учените спорели за това как трябва да се разбират тези знаменити встъпителни стихове. Едно нещо обаче изглежда достатъчно ясно. Както виждаме от това, което следва (стихове 14-17), "Слово" е наречен Христос преди неговото въплъщение. Опитвайки се да обясни кой е Христос, авторът явно се позовава на първа глава от „Битие“, първата книга на „Библията“, която също започва с думите: „В началото…“ Според книга „Битие“ Бог „е сътворил небето и земята” (Битие 1:1). А у Йоан пише, че сътворението на света – небето и земята – е станало чрез „Словото“. И това е добра идея! Защото как твори Бог в книга „Битие“? „И каза Бог: Да бъде светлина“ (Битие 1:3). В библейската история за сътворението Бог създава светлината и след това всичко останало със слово. Това е имало предвид „Евангелието от Йоан“: Словото божие.
Но у Йоан Словото е не само реч на Бога, но и някаква същност. Самото то е Бог, но едновременно съществува самостоятелно. Как може да бъде това?
По времето на Йоан във философските традиции на юдаизма се появява понятие, което е известна в науката като „божествени ипостаси“. „Ипостас“ е своеобразен персонализиран атрибут на Бога. Бог има редица качества: по-специално той е мъдър. Ако е мъдър, значи притежава мъдрост. Но тъй като притежава мъдрост, тогава мъдростта му е нещо отделно от него (и принадлежащо на него). След като мъдростта е негова, тя в известен смисъл е идентична с него. В същото време обаче тя е различна от него, след като той я притежава. Затова някои еврейски философи започнали да разглеждат „Премъдростта“ едновременно като божествен атрибут и като нещо различно от Бога. Тази идея се среща още в Стария Завет, в книга „Притчи“ (8:22-36): Бог създава целия свят чрез „Премъдростта“ и тя го съпровожда.
Така гледали и на „Словото” божие: като същност, която е отделна от Бога и в същото време е Бог. Словото винаги е съществувало с Бога. Затова Йоан пише: „В начало бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог“.
От книга „Притчи“ и други текстове, които споменават божествените ипостаси, Йоан се отличава с учението за Боговъплъщението. Според Пролога Словото, чрез което започнало всичко и което дало на света светлина и живот, „при Своите Си дойде, но Своите Му не Го приеха.“ (Йоан, 1:11). Нещо повече:
И Словото стана плът и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородо с Бащата, изпълнено с благодат и истина.. (Йоан, 1:14)
Кой е Словото, което станало плът и донесло благодат и истина? Това е Исус Христос (Йоан, 1:17). Никой никога не е виждал Бога, но Христос, като единороден Син, го явил на хората (Йоан 1:18).
Разбирането за Исус като Богочовек и въплъщение на предсъществуващото Слово божие, което създало света и му дало живот и просветление, е много по-възвишено от концепцията на Марк и другите синоптици. Поемата възхвалява Христос като Бог (разбира се, Син, а не Баща)! Той създал света и след това влязъл в него, донесъл му истината и явил Бога Баща. „Евангелието от Йоан“ разкрива този образ на Исус, включително и чрез повествованието за неговия живот и неговата смърт.
Свидетелстващи за Исус
В много отношения очертанията на живота на Исус, описани в четвъртото евангелие (от Йоан 1:19), са съпоставими с тези на Марк: също четем за Йоан Кръстител и за първите ученици на Исус. Но, както видяхме в глава 5, концепцията е съвсем друга. За разлика от „Евангелието от Марк“ Йоан Кръстител обявява открито Исус за Син божи и „Агнец божи, който поема греха на света“ (Йоан 1:29). В резултат от това тук, за разлика от Марк, няма тайна, че Исус е Син божи, който трябва да даде живота си за изкупление на хората. Това е казано от самото начало.
Нещо повече, месианството на Исус не се разкрива в средата на евангелието (още една разлика по отношение на Марк!). Когато някои от учениците на Йоан Кръстител идват при Исус, те веднага - още в първата глава - разбират кой е той и предават информацията за това (Йоан 1:38-51). Един от първите ученици на Исус е Андрей. Той отива, намира брат си Симон и му казва: „Намерихме Месията“. Друг ученик, Филип, твърди, че Исус е „този, за когото е писал Мойсей в закона и пророците“ (Йоан, 1:45). Неговият приятел Натанаил много бързо стига до извода, че Исус е Син божи и „цар на Израил“ (Йоан, 1:49). А Исус дори още не е започнал да проповядва!
Но все пак, както се е казало вече в Пролога, Исус в този случай е някой много, много по-голям от Месията, царя и Сина божи, който ще даде живота си за другите. Той е въплътен Бог. Разбира се, не е самият Баща, а онази божествена същност, която е била в славата на Бога Баща, а след това е станала човек. Освен това, за разлика от Марк, тук Исус не крие кой е. Той не нарежда да мълчат за него. Напротив, изключително открито заявява своята личност както публично, така и насаме: заявява с почти всичките си думи и дела.
Откровение на Исус за самия себе си
У синоптиците Исус върши чудеса от състрадание към хората и за да потвърди близостта на Царството (виж глава 5). Те не доказват кой е Исус. Показателен е епизодът, в който скептиците искат от Исус „знамение”. Исус отказва: това поколение няма да получи знамение (Матей, 12:38-42). Какъв рязък контраст с „Евангелието от Йоан“! В него чудесата изобщо не говорят за скорошното идване на Царството. Те играят ролята на все повече и повече "знамения" за божествеността на Исус: че той е слязъл от небето, за да яви Бащата. Например:
- Първо знамение. (Няма паралел в другите евангелия.) На сватбено пиршество запасите от вино свършват и Исус превръща водата в превъзходно вино (Йоан, 2:1-11). (Каква полезна способност! Нищо чудно, че тази сцена е обичана от студентите.)
- Второ знамение. Това е изцеляването на сина на чиновника в Капернаум (Йоан, 4:46-53). Тук Исус казва в прав текст, че никой няма да повярва, докато не види знамения (Йоан, 4:48).
Особена роля играят седемте знамения (Йоан, 1-11), извършени преди Страстната седмица. Но авторът казва, че Исус е извършил и множество други знамения, които не са споменати в неговата книга (Йоан, 20:30; срв. 2:23). Споменатите са посочени, „за да повярвате, че Иисус е Христос, Божият син, и като вярвате, да имате живот в Неговото Име.“ (Йоан, 20:30-31).
Като върши знамения, Исус открито и нееднократно говори за своята божественост. Отново имаме рязък контраст със синоптиците, където Исус не казва почти нищо за себе си, освен че ще бъде отхвърлен и убит, а след това ще възкръсне. В по-ранните евангелия Исус непрекъснато проповядва Божието царство и призовава хората да се покаят, преди неговото идване. Йоан е различен: Исус говори не за идващо царство, а за себе си.
Както вече казахме, между неговата проповед и неговите чудеса има ясна връзка.
- „Аз съм хлябът на живота“ (Йоан, 6:35). Преди да изрече тези думи, Исус насища много хора, не от състрадание (както е у Марк), а за да докаже истинността на своите думи. Той е слязъл от небето, за да даде на хората духовна храна. И всеки, който вкуси от тази храна, ще живее вечно (Йоан, 6:1-59).
- „Аз съм светлината на света“ (Йоан, 8:12). Доказателство е изцелението на слепородения (Йоан, 9:1-41). Това показва, че Исус е дошъл да отвори очите на духовно слепите.
- „Аз съм възкресението и животът“ (Йоан, 11:25). Казвайки това, Исус изцелява човек, който е бил мъртъв от четири дни (Йоан, 11:38-44). Исус добавя: „Всеки, който вярва в Мене, никога няма да умре“ (Йоан, 11:26).
Исус отново и отново заявява за своята божественост със знамения и също така казва, че е слязъл от небето, за да даде вечен живот на всички, които вярват в него. И говори не само на своите ученици и не само на тълпата, но и на враговете си. Такива в четвъртото евангелие често са сочени „юдеите“. Исус е в постоянен конфликт с еврейските власти, които непрекъснато възприемат речта му като богохулство и се опитват да се разправят с него.
В Йоан 8 Исус казва на „юдеите“, че техният прародител Авраам „ е ликувал, че ще види“ неговия ден. Те са скептични: как може той на неговата възраст (и петдесет години няма) да познава Авраам? В отговор той произнася: „Истина, истина ви казвам: преди да е бил Авраам, Аз съм.“ (Йоан 8:58). По времето на Авраам (18 век пр. н. е.) Исус вече е съществувал! Нещо повече, удивително е, че Исус казва за себе си: „Аз съм“. Това са думите, с които Бог се е разкрил на Мойсей (Изход, 3:14). Опонентите на Исус разбират много добре намека и вземат камъни, за да го убият (Йоан, 8:48-59).
Само след две глави Исус обявява на евреите в Ерусалим, „Аз и моят Баща сме едно” (Йоан, 10:30). Отново опонентите вземат камъни (Йоан, 10:31).
Нека повторим: у Йоан проповедта на Исус е вест за самия него, подкрепена със знамения. Той е слязъл от небето. Той и неговия Баща са едно. Той е с Бога от самото начало и споделя славата с Него. Той е слязъл в света, за да яви своя Баща, така че всеки, който вярва в Него, да има вечен живот.
Нека повторим още веднъж: у Йоан проповедта на Исус е послание за самия него, подкрепено със знамения. Той е слязъл от небето. Той и неговият Баща са едно. Бил е с Бога от самото начало и е споделял славата с Него. Слязъл е в света, за да яви своя Баща, така че всеки, който вярва в Него, да има вечен живот.
Йоановата алтернативна памет за Исус
В най-общи линии картината на живота и смъртта на Исус, както е изобразена в „Евангелието от Йоан“, прилича на синоптичната. Исус започва с общуване с Йоан Кръстител и призоваване апостолите; той извършва велики чудеса и излага поразително учение; сблъсква се с отхвърлянето от страна на еврейските религиозни водачи и предателството на близък ученик; даден е на съд пред римския наместник Понтий Пилат, осъден е за престъпление срещу държавата и е разпънат; той възкръсва. Най-общите контури са сходни.
Но ако погледнете конкретните неща, има много разлики. Учението на Исус е описано съвсем различно от това у синоптиците. Исус вече не носи апокалиптичната вест за голямото страдание, идващо на Земята в последните дни преди катастрофалния край и появата на космическия Съдия, който ще установи Божието царство и в което ще управляват Исус и неговите ученици. Тази идея е чужда на „Евангелието от Йоан“. Вместо това Исус проповядва за себе си.
За разлика от синоптиците, Исус е изобразен като Бог, който е станал човек. Той е съществувал преди началото на света в славата на Бога Баща, а по-късно е станал човек, за да разкрие истината и да донесе вечен живот. Всеки, който вярва в него, ще живее вечно с Бога на небето; а всеки, който го отхвърли, е обречен на вечния Божи гняв (Йоан, 3:36).
Любопитно е кой в това евангелие отхвърля вестта на Исус, навличайки си гняв свише. Това са "юдеите". Има се предвид, разбира се, еврейските водачи. Но не само те. Всъщност това понятие включва всички евреи (във всеки случай тези евреи, които не вярват, че Исус е Месията и Божи син, слязъл от небето, за да разкрие истината, която освобождава хората).
Каква ситуация е подтикнала общината на Йоан да помни Исус съвсем различно от Марк? Отново учените трябва да търсят подсказки в самото евангелие: дали то не съдържа намеци за положението на Йоановата община, което е повлияло на паметта за миналото? Според широката хипотеза някои важни намеци се съдържат в историята за Исус, който изцелява сляпородения (Йоан, 9), където Исус предизвиква възмущението на еврейските си опоненти: те казват, че е против Божията заповед да се лекува в събота.
Както вече казахме, отчасти разказът е призван да покаже, че Исус е този, за когото се представя. Малко по-рано Исус е нарекъл себе си „светлината на света“ (Йоан, 8:5) и тук изцелява сляп по рождение човек. Освен това е показан контрастът между добрия, милостивия, изцеляващия Спасител и неговите дребнава, низки и лицемерни еврейски опоненти. Те не само са против изцеленията в събота, но и се съмняват, че той е способен да прави това. Според тях нарушителят на съботата не може да бъде от Бога, което означава, че не е станало чудо (Йоан, 9:16-18).
Но изцеленият продължава да настоява: Исус е извършил чудо. Затова еврейските водачи викат родителите му: какво ще кажат за слепотата и изцелението на сина си? И родителите, според евангелиста, не искали да признаят открито, че Исус е върнал зрението на сина им,
защото се бояха от юдеите; понеже юдеите се бяха споразумели вече помежду си да отлъчат от синагогата онзи, който би Го изповядал като Христос. (Йоан, 9:22)
На практика всички учени критици са съгласни, че това не може да е било така по времето на Исус. През 20-те години от н. е. синагогите не издавали присъди спрямо тези, които вярват, че Исус е Месията. Ясно е, че сме изправени пред реалности, възникнали след смъртта на Исус, когато някои евреи повярвали в него и в това, че той е бъдещият владетел на Земята (независимо от смъртта му).
Ние не знаем как точно са се развили събитията. Въпреки това, въз основа на най-авторитетните съвременни изследвания, общата картина е следната. Някъде (не знаем къде) някои евреи признали Исус за Месия. Те се опитали да убедят други евреи. Повечето останали евреи намерили идеята за абсурдна и я отхвърлили. Но евреите християни не се отрекли от вярата си и не я отхвърлили. Всяка събота се опитвали да я докажат. И накрая омръзнали на всички. Как реагирала еврейската общност? Тя помолила вярващите в Исус да си тръгнат. Вратите били затворени за християните. Изгонили ги от синагогата.
Какво направили изгонените евреи? Те нямали избор. И създали своя община извън синагогата. Тази ситуация намираме предположително в „Евангелието от Йоан“. То е написано от човек, чиято община е била отлъчена от синагогата. (А може би е било отлъчено още предишното поколение вярващи.)
Но как това трагично събитие в живота на общината се е отразило на нейните спомени от миналото? (Да не забравяме: ние си спомняме миналото в светлината на настоящето, а настоящето влияе върху паметта.) Социалните учени отдавна са изяснили, че в отцепилите се групи често се появява защитен манталитет „ние“ срещу „тях“. Това изглежда се е случило и с общината на Йоан, което направило паметта за Исус много специфична. По-специално, за тези хора бил актуален въпросът: защо техните приятели, семейства и събратя по вяра отхвърлили Месията, изпратен от Бога? При тях се появила версия: тези хора не са разбрали Исус, защото не са били избраници; те не били способни да видят истината, защото били чужди за истината. Истината дошла от Бога свише, а те били от този свят. Христос се явил свише, от Бога. Но невярващите били чисто земни същества и разбирали само земните неща (Йоан, 3:5-21).
Докато Йоановата община размишлявала и обсъждала този въпрос и разказвала предания за Исус в светлината на своята ситуация, разбирането за божествената истина, слязла от небето в лицето на Исус, придобило по-конкретна форма. Исус вече не бил просто човек, когото Бог призовал към месианизъм и мъченичество (както е у Марк). Той притежавал божественост и явявал Бога; той бил начин за общуване на Бога с хората, Божие слово към света. Той бил самото „Слово божие“, което е слязло свише. За да имаме вечен живот с Бога, е необходимо да приемем това откровение, появило се, когато Словото станало плът. Тези, които не приемат Словото божие, ще бъдат наказани завинаги от Бога (Йоан, 3:16, 36).
По-ранните общини, включително тази на Марк – явно след Исус - смятали, че спасението ще дойде на този свят в бъдеще, след апокалиптична катастрофа и идването на Божието царство. Те мислели в рамките на хоризонталната скала, на която тази век (който е под властта на нечестивите сили) ще бъде сменен от благ век (с владичеството на Бога над света). Това е темпорален дуализъм, който разделя историята на две коренно различни епохи.
Защитният манталитет на Йоановата община запазила дуалистичното разбиране на Божия замисъл, но дуализмът в този случай не е темпорален и хоризонтален, а пространствен и вертикален. Това е дуализъм между долния и горния свят. Това не е „тогава“ и „сега“, а „горе“ и „долу“. Спасението няма да дойде в бъдеще време с началото на апокалипсис. И изобщо Царството няма да дойде в бъдещето. Царството вече съществува: на небето. За да влезете в него, трябва „да се родите свише“. Тези, които вярват, че Христос е бил изпратен от Бога и се е разкрил на хората, ще получат вечен живот с Бащата и Сина на небето (Йоан, 3:3, 16, 31-36; 14:1). Това са хората от Йоановата община. Хората извън нея, включително „юдеите, които са отхвърлили вестта“, са загубили възможността за вечен живот.
Исус е слязъл от небето, за да вземе своите ученици със себе си във вечния си дом. Това спасение е приготвено за всеки, който види неговите велики знамения и осъзнае, че Исус е Богочовек и Спасител на света (Йоан, 20:30-31).
ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“
От всички неканонични евангелия, открити през последните векове, най-значимо е „Евангелието от Тома“ (по-нататък - ЕТ). Споменахме го и го цитирахме в глава 1. Напомням, че то е открито през 1945 г. сред ръкописи предимно от гностичен характер (въпреки че учените обикновено не смятат самия ЕТ за гностично). Най-ярките му особености са очевидни. За разлика от каноничните евангелия, то не е повествование за живота, служението, смъртта и възкресението на Исус, а и въобще не е за нещо. Състои се изцяло от слова на Исус. В първоначалния текст словата не са номерирани, но в съвременната наука те се разграничават.
Словата не са разпръснати в хаотичен ред: усеща се система, а някои слова могат да бъдат обединени в групи. Но като цяло, това, което имаме пред себе си, е просто последователност от учения, най-вече въведени с думите „Исус каза“. Въпреки липсата на разказ за живота и възкресението на Исус, текстът е наречен "Евангелие". В крайна сметка, от гледна точка на автора, то провъзгласява добрата вест за Исус. Същността на Добрата вест не е в изкупителната смърт на Исус за греховете на света, а във възможността да се придобие вечен живот чрез разкритото от него тайно учение. Това е много различно от Йоан и синоптиците!
Уводни спомени за Исус
Както в случая с Марк и Йоан, уводът на EТ дава ключ към разбирането на неговата вест и образа на Исус. Преди да премине към първото слово, то съобщава кратко и информативно:
„Ето тайните слова, които Живият Иисус изрече, а Дидим Юда Тома записа“.
Да отбележим ключовите думи.
• „Тайни слова“ (не просто „слова“). ЕТ иска да разкрие тайно знание. Става дума за учение, което не всеки ще разбере, а само тези, които имат ум и внимават. Това е учение за вътрешни хора. (Дали книгата е била предназначена да бъде четена само от избран елит, от групата на Тома? Не се знае.)
• "Живият Исус." Тук той не е наречен Месия, или Син божи, или въплътено Божие слово. Смисълът не е съвсем ясен. Означава ли това, че имаме пред себе си слова, изречени след възкресението? Или Исус е осмислен като някой, който живее вечно и може да даде живот на своите ученици? Или и едното, и другото? Уви, авторът не казва кога Исус е казал всичките тези неща: по време на своята проповед или по-късно.
• „Дидим Юда Тома“. Името е красноречиво, за разлика от имената на каноничните евангелисти. (Учените обаче не смятат, че той наистина е бил познат под това име: само е представен така.) Думата „Дидим“ означава „близнак“ на гръцки, а „Тома“ означава „близнак“ на арамейски. Името му е Юда. Но чий близнак е той? Според „Евангелието от Марк“ Исус имал четирима братя, единият от които се казвал Юда (Марк 6:1-6). Според по-късните предания Юда ръководел Църквата след смъртта на Исус и написал новозаветното „Послание от Юда“. Някои християни от древна Сирия го смятали за брат близнак на Исус. Това предание е отразено например в известните „Деяния на Тома“, където Тома и Исус си приличат като две капки вода. (Чудя се как е възможно Исус да е имал брат близнак и при това да е роден от девица? Преданията не се опитват да отговорят на този въпрос.)
Логиката на атрибуцията е ясна: думите са записани от брат близнак на Исус и кой по-добре от него може да знае тайните учения на Исус!
А без да ги познавате, няма да спасите душата си. Да вземем например първото слово: „Който разкрие тълкуването на тези слова, не ще вкуси смърт“. През цялата история милиони (милиарди!) хора са смятали за важно да разберат на какво е учил Исус. Но никой не придавал на това по-голямо значение от автора на ЕТ. За него разбирането на ученията на Исус е пътят (и може би единственият път) към вечния живот. Спасението се придобива не чрез вяра в непорочното зачатие, смъртта и възкресението на Исус и дори не чрез вяра в неговото Богочовечество. Необходимо е да се тълкува правилно това, на което той е учил.
Според синоптичните евангелия някои от апостолите вярвали, че ще бъдат владетели в Божието царство. Но за ЕТ бъдещото господство не е отсъдено само за дванадесетте ученици. И то ни тжвжрш само за длъжности, а за господство, което е достъпно за всеки, който търси тълкуване на думите на Исус, намира го, поразява се от него се и след това му се възхищава. Такива хора ще царуват над всичко. Второто слово е:
Нека онзи, който търси, не спира, докато не открие. А когато открие, ще се смути. Смути
ли се, ще се почуди и ще добие власт над всичко.
Тълкуване на тайните учения
Както вече казахме, редица слова от ЕТ (около половината?) имат паралели у синоптиците. Но има и много такива, които изобщо не приличат на слова от каноничните евангелия. И в много отношения именно те създават концептуалната схема на ЕТ. Те са особено важни за разбирането на това какво – според ЕТ – Исус е учил за света, хората и пътя за спасението.
Често се среща мотивът, че материалният свят не е добър, а мъртъв и безжизнен. Който разбира какво е този свят, има възможността да излезе от него към живота. Казано е:
Който е познал света, открил е труп и който е открил труп, за него светът не е
достоен. (Слово 56)
Кратко и ясно. В EТ този свят не е творение на добрия Бог (като в „Битие“). Това е дълбоко погрешно място и истински капан за човешките духове, които са нямали щастието и са попаднали в него.
Исус каза: „Ако плътта е дошла заради духа, това е чудо. Но ако духът е дошъл заради тялото, това е чудо на чудесата. Как такова богатство, чудя се, е направило своя дом в такава бедност?“ (Слово 29)
На пръв поглед авторът предлага да се учудим, че духът е възникнал заради тялото. Но всъщност е точно обратното. От негова гледна точка е удивително, ако плътта е възникнала заради духа. А вариантът, че духът е започнал да съществува заради плътта, вече не е чудо, а пълна глупост. Но голямото богатство на духа се е оказало заключено в нищетата на материалния свят.
Как обаче е станало това? От гледна точка на автора, човешкият дух е слязъл в материалния свят от по-висока и по-просветлена сфера:
„Ако ви питат: „Откъде сте дошли?", отвърнете им: „От светлината, от мястото, където
светлината се е самосътворила, установила [се] е и по техен образ се е явила." Ако ви питат: „Кои сте вие?",
отвърнете: „Ние сме нейни синове, и сме избрани от живия Баща." Ако ли ви питат:
„Какъв е знакът на вашия Баща във вас самите?", то кажете им: „Това е движението и покоят“. (Слово 50)
Ние сме Божии деца, които идват от светлината. И сме се озовали в капана на една оскъдна сфера („трупа” на света). А първоначално сме били цели същества, чист дух. Едва след като сме слезли в дефектните си тела, у нас се е появило раздвоение: станали сме плът и дух.
В деня, когато сте били едно, две сте станали. Когато обаче станете две, какво ще сторите? (Слово 11)
Добър въпрос! И наистина, какво да се прави? Човек може само да се надява на връщане към единството, към състоянието на просветления дух, избавен от оскъдния материален свят.
В този свят човешкият дух е дезориентиран и объркан, неспособен да вижда ясно, дори е сляп. Той прилича на заклет пияница.
Исус каза: „Аз се изправих насред света и им се явих в плът. Намерих ги всичките пияни, но никого от тях не открих жаден. Душата ми более за децата человечески, защото са слепи в сърцата си и не виждат, защото празни идват на света и празни искат да си отидат. Но сега те са пияни. Когато оставят виното, тогава ще се покаят." (Слово 28)
Човек трябва да осъзнае истината и да излезе от летаргията, която пребиваването в материалната сфера създава.
Това е възможно само чрез тайното знание, което Исус дава. Но той говори за самопознание: знанието, че идваме на света от просветлената сфера на божественото. Без да разберем това, не е възможно да се измъкнем от пленничеството в обиталището на нищетата.
Когато сами познаете себе си, ще бъдете познати, и ще узнаете, че сте деца на живия Баща. Но ако не се познаете, в нищета ще пребивавате и сами нищета ще бъдете (Слово 3)
И така, духовете са заключени в материалните окови на тялото. Този, който осъзнае това, ще отхвърли плътта, ще пренебрегне тялото и ще получи спасение. Освобождаването от омразната материална обвивка на тялото се оприличава на това как децата събличат дрехите си и ги тъпчат:
Учениците му го запитаха: „Кога ще ни се явиш и кога ще те видим?" Иисус каза: „Когато без свян се съблечете, вземете си дрехите и си ги сложите под краката като малки деца и ги стъпчете, тогава ще видите Сина на Живия и не ще се побоите. (Слово 37)
Но ако плътта е капан, от който човек трябва да се измъкне, как трябва да се държат хората на този свят? В ЕТ прозира позицията, характерна за античния антиматериализъм: тъй като проблемът е в тялото, а желанието за удоволствие налага угаждане на тялото, необходимо е себеотрицание. Така човек може да се освободи от привързаността към тялото и към материалната сфера. Много учени смятат ЕТ за дълбоко аскетичен текст: текст, който призовава читателите да пожертват телесните удоволствия, за да освободят духа си от материалния плен.
Очевидно е така. Според ЕТ е важно да се види истинското състояние на нещата и пътят за изход от него. Затова не е изненадващо, че ЕТ отново и отново учи на правилно знание и разбиране (например - 1, 3, 5, 16, 18, 39, 46, 56, 67 и така нататък). Трябва да знаеш кой си и какъв е светът. Необходимата информация се съдържа в ученията на Исус. И който ги разбере, „няма да вкуси смърт“.
Общината на Тома
Много учени са се опитвали да разберат каква е била историята на общината на Тома. Но пък, освен на самия текст, тук почти няма на какво да се разчита. Нека отбележим няколко момента.
Подобно на евангелистите Марк и Йоан, авторът на ЕТ има негативно отношение към юдаизма и еврейския народ. От нищо не става ясно, че Тома или общината му са активно преследвани - няма пряка конфронтация. Антагонизмът обаче е ясен: авторът осмива еврейските обичаи и призовава да не се спазват. Например учениците на Исус питат дали трябва да постят, да се молят, да дават милостиня и да спазват хранителните забрани (слово 6). Отговорът на Исус звучи едва в слово 14, поради което някои учени смятат, че тези слова са образували някога едно цяло. Но както и да е, отговорът е ясен:
Ако постите, ще си навлечете грях, ако се молите, ще бъдете осъдени, ако давате милостиня, духа си ще увредите. Като отидете в друга земя и тръгнете из селата, то, ако ви приемат хората, яжте онова, с което ви гостят. (Слово 14)
Има версия, че слово 27 съдържа завоалирана нападка срещу институцията на съботата: казва се, че е необходимо да се направи „съботата събота“ (да се даде покой на съботата, като се откаже да се спазва?). Слово 53 критикува обрязването: ако обрязването е полезно, Бог би наредил момчетата да се раждат обрязани!
Има и нападки срещу еврейските водачи. Според слово 39, книжниците и фарисеите са взели ключовете на знанието, но самите те не са влезли там и не са позволили на другите да влязат. Евреите като цяло също се осъждат: „Те обичат дървото, но мразят плода му, обичат плода, но мразят дървото“ (слово 43). С други думи, евреите не знаят какво да мислят: не могат да решат какво да обичат и какво да мразят. И нямат знание. Но ако истинското знание е единственият път към вечния живот, тогава няма за какво да им се завижда.
Общината на Тома е настроена против юдаизма и евреите. И това се отразява на паметта ѝ за учението на Исус. Но също така е в опозиция и спрямо други християни и християнски общини: по-специално тези, които вярват, че Божието царство ще бъде реално място в този свят (гледна точка, която срещнахме в „Евангелието от Марк“). Още от самото начало ЕТ осмива това разбиране за Царството като дълбока заблуда на буквалистите (слово 3). Ако християнските учители вярват, че Божието царство ще дойде във физическия смисъл на думата, къде точно ще бъде то? На небето? Тогава птиците ще стигнат там преди хората. В морето? Тогава хората ще бъдат заобиколени от риби. Всъщност Царството е вътрешна реалност. То живее в онези, които са се осъзнали като „деца на Живия баща“. Царството вече се е разпростряло по цялата земя.
Нещо подобно откриваме в края на ЕТ, в предпоследното слово. Учениците питат Исус: „В кой ден ще дойде Царството?“ Исус отново подчертава, че Царството няма да бъде физическа реалност на земята. То вече е тук, скрито от онези, които нямат знание. Тези, които учат по друг начин, са лъжеучители. Но кои са тези лъжеучители? Учителите от другите християнски общини.
И така, какво може да се каже за общината на Тома? Изглежда, че тези християни не са имали съприкосновение с истински евреи, които са смятани за заблудени и духовно неразвити невежи. Нищо не показва, че евреите са били физическа заплаха за общината. Но тази община може напълно да е била в конфликт с другите християни. Това обяснява защо ЕТ отново и отново подчертава необходимостта от познаване на истините, които се съдържат в него. Привържениците на други гледни точки или нямат „тайните слова“ на Исус за необходимостта да се избяга от пленничеството на материалния свят, или не ги разбират. А членовете на общината на Тома, за разлика от общината на Марк, не очакват, че спасението ще дойде на този свят. Това е по-силно изразено, отколкото в „Евангелието от Йоан“: казва се, че човекът трябва да се спаси от този свят.
Но как да се спаси? Не чрез вярата, че Исус е слязъл от небето, за да разкрие истината за своя Баща. Според ЕТ спасителни са тайните слова на Исус, разкрил истината за света и за нашия произход. Дошли сме отвън и сме били хванати в материалното съществуване, този „труп“, който не може да оживее. Материалният свят няма да бъде избавен. И никога не е било предназначено да бъде избавен. Трябва да се отречем от плътта и да избягаме от света, когато познаем истината и се откажем да угаждаме на телесните капризи. Само по пътя на жертвата можем да получим Царството. Но това не е жертва в името на другите, а жертва на своя комфорт. Тези, които живеят по този начин, ще познаят изцяло тайните думи на Исус и ще се върнат в духовната сфера, от която са дошли.
ДРУГИ СПОМЕНИ ЗА ИСУС
Разгледахме три вида спомени за Исус, възникнали в три различни общини и при три различни ситуации. Всички тези общини са помнели миналото заради настоящето и в светлината на настоящето. Няма съмнение, че много от техните спомени са исторически ненадеждни и погрешни: Исус, който е живял, учел и умрял в римската Палестина, реално не е правил това и не е казал тези думи. Да, хората в общините са смятали спомените си за Исус за исторически верни. (Това не може да се докаже, но е повече от вероятно.) Реалността обаче била различна. И както виждаме, спомените са много различни един от друг, дори понякога се изключват взаимно.
Но общините не се опитвали да изградят точна реконструкция. Те не включвали историци, имащи намерение да разработят строги научни критерии и да ги използват, за да установят какво е казал и направил Исус. В по-голямата си част те били обикновени вярващи, които чували разказите, съществували отдавна в устната традиция: разкази за това кой е бил Исус, на какво е учел и каква мисия е дошъл да изпълни. Тези истории от миналото винаги са били разказвани в светлината на това как разказвачите са разбирали актуалността и значимостта на Исус за настоящето. Хората пазели и разказвали преданията за Исус, защото той означавал нещо важно за тях и за тяхната житейска ситуация. И именно тази памет – пазена, помнена и предавана от християните при техните перипетии – им помагала да осмислят света и своята съдба.
Но не трябва да мислим, че знаем само три вида спомени за Исус: тези, които са отразени в евангелията от Марк, Йоан и Тома и тези, които разгледахме по-горе. Всеки известен ни раннохристиянски писател имал свой спомен за Исус, който се различавал по някакъв начин от спомените на другите ранни християни. Древните християнски текстове ни разкриват цял калейдоскоп от образи на Исус.
Ние нямаме възможност да опишем детайлно всички тези стари спомени за Исус. Въпреки това си струва да се спрем на няколко от тях, за да покажете богатството на палитрата. Избрах шестима учители и шест важни християнски текста: три от „Новия завет“ и три от други източници. Като цяло всеки от тях заслужава глава и дори книга. За някои от тях са написани много, много произведения. Но тук ние само накратко ще резюмираме спецификата на тези спомени.
Паметта на Павел за Исус
Когато се опитваме да се ориентираме в спомените на Павел за Исус, фактът, че имаме само седем негови писма с пастирски съвети към християните, е сериозна пречка. И няма пълно описание на това, което Павел си е спомнял и е мислел за Исус. Но все пак може да се окаже пълна изненада за много читатели (както казахме в глава 5), че Павел не казва почти нищо за земния живот на Исус. Въпреки че думите и делата на Исус са в центъра на новозаветните евангелия, тяхната роля в посланията на Павел е незначителна.
По отношение на земния Исус Павел се интересува най-вече само от две събития: смъртта и възкресението. Както самият той напомня на новопокръстените в Коринт: „Бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исус Христос, и то разпънатия.” (1 Коринтяни, 2:2). По-нататък в същото писмо той обобщава това, което винаги е смятал за изключително важно. „Христос умря за нашите грехове според Писанията... и възкръсна на третия ден според Писанията“ (1 Коринтяни, 15:3-5).
Така в текстовете, достигнали до нас, Павел не си спомня Исус като лечител, екзорсист, проповедник с притчи или вестител на идващото Царство. Исус като умиращ и възкръсващ Месия е това, за което Павел говори и богословства; ето на кого се радва и кого проповядва. Бог ще оправдае тези, които се доверяват в смъртта и възкресението на Исус. Какво друго може да има значение?
От това следва, че не е имало нужда новопокръстените от Павел християни да спазват еврейския Закон. И не трябва да го спазват (Римляни, 3:19-26; Галатяни, 2:15-21). Много е трудно да се каже дали Павел е смятал Закона за незадължителен и за тези, които са родени евреи: нямаме негови изявления по този въпрос. Но по отношение на езичниците позицията му е ясна. Езичникът, който смята за важно да спазва Закона, е в опасност да загуби своето спасение. Не е важен еврейският Закон (Галатяни, 2:11-21; 3:1-4; 10-14; 5:1), а само Христос (Филпяни, 3:2-11), Месията, който е умрял и е възкръснал, за да донесе спасение на света.
Паметта на Q за Исус
Още по-трудно е да се установи как си е представял Исус авторът на изгубения източник Q. Ако си спомняте, Матей и Лука са заимствали редица думи на Исус от Q, по-специално Блаженствата, Господната молитва, някои притчи и много етически поучения. Още през XIX век, когато само се предполага съществуването на хипотетичния източник Q, той се разглежда като сборник от изказвания на Исус без историята за неговата смърт и за възкресението. Може да се изненадате от самото съществуване на такъв текст: как един раннохристиянски автор би могъл да напише Евангелие, без да спомене Страстите? Не е ли това най-важното? Може ли едно Евангелие да заобиколи страданията и оправдаването на Исус?
Оказва се, че може. Да си спомним за „Евангелието от Тома“. Между другото, веднага щом е открито през 1945 г., учените веднага забелязват приликата му с хипотетичния източник Q: то не съдържа разказ за Страстите. Разбира се, това не означава, че „Евангелието от Тома“ е Q: има редица думи на Исус в Q, които не намираме в „Евангелието от Тома“ и обратно. Но те принадлежат към един и същи вид текстове.
Всеки автор, който смятал, че учението на Исус е по-важно от неговата смърт и възкресение, противоречи в крайна сметка на Павел. А в Q Исус се разбира главно като учител на велика мъдрост и на високи морални изисквания, като апокалиптичен пророк и вестител на близкия край на настоящето време, а също така и като чудотворец, чиито чудесата вещаят скорошното настъпване на деня на Съда. Авторът на Q вижда целта на християнския живот в следването на учението на Исус. Учениците на Исус са хора, които спазват неговите заповеди в очакване на идващото Божие царство.
Паметта на Матей за Исус
В известен смисъл анонимният автор на „Евангелието от Матей“ е бил солидарен и с Павел, и с Q. От техните концепции той е направил една самобитна смес. Както за Павел, така и за Матей Исус е особено важен с това, че умира за греховете на хората и възкръсва. Но за разлика от Павел, Матей смята живота на Исус преди разпъването на кръста за много важен. В много отношения Матей е хванал перото заради това: хората трябва да знаят какво е направил Исус и особено какво е казал. У Матей Исус излага обширни учения, сред които се откроява Проповедта на хълма с продължителност от три глави (вижте глава 5). Голяма част от тази проповед е взета от Q.
Спомените на Матей за Исус се различава значително от спомените на Павел в още едно отношение. Павел не иска християните (във всеки случай езичниците християни) да спазват еврейския Закон. В „Евангелието от Матей“ Исус се изявява като евреин, който сам спазва напълно Закона и заповядва на учениците си да го спазват. За Матей Исус е еврейският Месия, изпратен от еврейския Бог на еврейския народ като изпълнение на еврейския Закон. Да следваш Исус означава да вземеш за образец живота на евреина Исус, включително със спазването на Закона и то дори по-добре от повечето вождове на юдаизма (Матей 5:17-20). За да направите това, трябва не само да изпълнявате заповедите в буквалния смисъл (например „око за око, зъб за зъб“), но и да вникнете в тяхното дълбоко значение („обърнете другата си буза“; Матей 5:21–48), като по този начин ставате „съвършени“ пред Бога (Матей 5:48).
И ако според Павел Христос е донесъл "края на Закона" (Римляни, 10:4), Матей вижда ситуацията по различен начин: Христос е заповядал Законът да бъде спазван стриктно.
ОБОБЩЕНИЕ: ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „НОВИЯ ЗАВЕТ“
Разгледахме няколко много различни спомена за живота и значението на Исус в „Новия завет“ (Марк, Йоан, Павел, Q и Матей). Всеки от тях има своята специфика. Някои читатели на „Новия завет“ обръщат повече внимание на разликите между тези спомени за Исус. Други смятат, че приликите са по-дълбоки и по-значими. Този спор едва ли е разрешим. Хората виждат нещата по различен начин: тези, които са по-склонни да анализират, по-често виждат разлики, а тези, които са по-склонни към синтез, виждат прилики. Лично на мене ми се струва, че има достатъчно и прилики, и разлики.
Причината за приликите е лесна за установяване. Когато решават кои текстове да включат в новозаветния канон, църковните бащи са се ръководели от ясни и точни съображения. Никога не би им хрумнало да включат документ, в който образът на Исус да е много различен от това, с което са свикнали и което е типично за други „общоприети“ книги. Следователно текстовете, включени в „Новия завет“ и наследени от нас, са текстове, в които бащите на Църквата са виждали една богословска гледна точка.
Освен това е изключително важно, че всички текстове от християнското писание се съдържат в една книга: „Новия завет“. Те са достигнали до нас не в 27 отделни книги и не в различни сборници, съставени от различни автори. Имаме само един том с твърда или мека корица. И тъй като книгата е само една, четем включените в нея текстове като една книга.
Всеки път, когато четете книга от някой автор — дори да е сборник от статии — вие предполагате, че той няма да си противоречи. Ако на едно място казва едно, а на друго друго, вие се опитвате да съгласувате тези откъси, да намерите гледната точка, която ги обединява. Така е и с Библията. Хората я четат като една книга - особено хора, които смятат, че тя няма много различни автори, а само един автор, Бог. Такива хора виждат навсякъде единството и почти не виждат разнообразието.
Съвсем иначе подхождат към въпроса хората, които са по-склонни да признаят многообразието на „Новия завет“. Те четат тази книга (или по-скоро тези книги) по различен начин. Нали не очаквате петнадесет или шестнадесет от най-известните американски политици да са съгласни по всички въпроси? Така и не се очаква аналогичен брой ранни християни да са съгласни за всичко. Разбира се, между политиците ще има много прилики по основни въпроси: всички те ще прокламират твърдо лоялност към Конституцията и демокрацията; всички те ще се застъпват за свободното предприемачество, за "четирите свободи" и така нататък. Но това са най-общи понятия. А ако говорим за конкретност, сравнете Барак Обама и Тед Круз!
Да допуснем, че някой реши да състави сборник от произведения на политици, които харесва, за да се вдъхновява от тях. Едва ли в този сборник Обама ще съседства с Круз. Най-вероятно сборникът ще включва само текстове на демократи или само текстове на републиканци, така че приликата ще бъде очевидна. Но ще има и разлики.
„Новият завет“ е официален сборник от 27 книги, съставен от бащите на Църквата. Не е изненадващо, че между книгите има прилики. Но както вече видяхме, зад приликите понякога се крият много дълбоки и принципни различия.
Щом излезем отвъд рамките на новозаветния канон, разликите стават по-съществени и по-видими за всеки. По-нататък ще разгледаме накратко три спомена за Исус, които са много по-малко познати на обикновения читател: евангелията от Юда, Маркион и Теодот.
ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЮДА“
“Евангелието от Юда“ е едно от последните намерени евангелия. Открито е в Египет през 1970 година, но не е публикувано до 2006 година. Това е най-важният християнски ръкопис, открит след намирането на известната библиотека в Наг Хамади през 1945 г. В „Евангелието от Юда“, както и в повечето текстове от Наг Хаммади, учените веднага разпознават гностическо евангелие. И подобно на много текстове от Наг Хамади, то е написано от неизвестен автор в средата на II век.
Както вече казахме, гностицизмът е пъстра колекция от религии, които имат сходни особености. По-специално, привържениците на тези религии твърдят, че избавлението от нашия паднал материален свят е възможно чрез истинско „знание“ (гръц. „гносис“). Източник на знанието е Исус. Той идва от божествена сфера, населена с божествени същества, произлизащи от незапомнено минало. Чрез тайното знание, получено от него, „знаещите“ могат да се спасят от материалните окови на света и да се върнат в своя дивен небесен дом.
„Евангелието от Юда“ споделя този възглед за Исус. Но в него Исус разкрива тайните главно на Юда Искариотски, а не на другите ученици. Той се присмива на тяхното невежество: те смятат, че създателят на света е истинският Бог, а това е далече от правдата, която само Юда разбра. Исус не идва, изпратен от нисш създател, а от по-висока небесна сфера. И не случайно Исус разкрива най-висшите тайни на Юда. Това откровение е сърцевината на въпросното евангелие – разказ как е възникнала божествената сфера, а след това и материалният свят.
Но даже Юда не може да влезе във висшия свят. Той е запазен за други: тези, които разбират напълно мистичните (и още по-трудни) учения на Исус. Смъртта и възкресението на Исус в „Евангелието от Юда“ са без значение. Даже Страстите не са описани: текстът завършва с предателството на Юда. И то не се смята за нещо негативно: защото Исус се връща на небето след смъртта си, а тези, които разбират донесеното от него тайно знание, ще отидат също във вечните обители, ще напуснат материалния свят и Бога, който го е сътворил.
Паметта на Маркион за Исус
Ние нямаме текстове, написани от богослова, учителя и проповедника на име Маркион, въпреки че той бил един от най-важните християнски автори през II век. Тъй като обаче бил пространно обвинен в ерес, произведенията му не са се запазили. До нас са достигнали само фрагменти в цитати от бащите на Църквата, според които написаното от Маркион е гибелно безобразие. За съжаление, в резултат от това трябва да формираме представата си за Маркион от думите на тези автори, неговите врагове.
От цитатите става ясно, че Маркион е бил съгласен с „Евангелието от Юда“, че Исус не е изпратен от твореца на този свят и не е син на еврейския Бог. Маркион обаче не се съгласил категорично с гностичната теория, че Исус идва от божествена сфера, населена с много други божества, и че само тайното знание за света и за себе си е спасително.
От гледна точка на Маркион има само двама Богове. Но разликата между тях е колосална.
• Старозаветен Бог. Именно той създал този нещастен свят, избрал евреите и им дал Закона. Но тъй като всички не спазвали Закона, той ги осъдил на проклятие – справедливо, но много жестоко.
• Висш Бог. Именно той - Бог, стоящ над Създателя - изпрати Исус да избави хората от гнева на Бога на евреите.
Исус, смятал Маркион, не е част от сътворената структура и следователно не е имал истинско човешко тяло (в противен случай би бил, като нас, същество от материя). На хората само им се струвало, че Исус е от плът и кръв. Това било илюзия. И на кръста Исус не пролял кръв, не страдал и не умрял. Явно Маркион е виждал в случая измамен трик, предназначен да накара Създателя Бог да се откаже от претенциите си към хората. И всичко си идва на мястото. Оттам нататък спасението е възможно: чрез вярата в това, което Исус направил.
Бащите на Църквата отхвърлили категорично този спомен за Исус. Той бил широко разпространен, но възникващата ортодоксална система виждала нещата по различен начин: ако Исус не е бил човек, той не би могъл да спаси хората. В резултат от това споменът на Маркион за Исус като нечовек се озовал на бунището на ересите.
Паметта на Теодот за Исус
В Рим в края на II век и началото на III век имало група християни, които се придържали към съвсем различно разбиране за Исус. То се основавало на спомени, противоположни на спомените, които имали църквите на Маркион. Тези християни следвали ученията на човек на име Теодот, който бил обущар по професия и любител богослов по увлечение. Теодот настоявал пламенно за монотеизма: има един Бог. Няма много богове (въпреки твърденията на гностиците) и дори няма двама богове (въпреки твърденията на привържениците на Маркион). Има един и само един Бог, както самият той казваа в Писанието: „Няма друг Бог освен Мене... Аз съм Бог и няма друг” (Исая, 45:21-22).
За Теодот и неговите ученици било очевидно следното христологично следствие: ако Създателят Бог е единствен Бог, тогава Христос не може да бъде Бог. В противен случай се утвърждава двубожие. А Бог е само един. Това означава, че Христос не е притежавал божественост: той е бил изцяло и напълно човек.
Какви били спомените на последователите на Теодот за Исус? Те вярвали, че той - човек и само човек - се е родил от сексуална връзка на Мария с Йосиф. По време на неговото кръщение Бог изпратил своя Дух върху него под формата на гълъб, за да му даде сила да служи. В този момент Бог „осиновил“ Исус. И отново, ако Бог е осинови Исус, Исус не би могъл да бъде Бог, точно както Давид и Соломон, царете на Израел, не са били богове. Подобно на тях Исус е бил човек, удостоен с Божията милост.
Чрез Исус действал Духът, позволявайки му да твори велики чудеса и да разпространява задълбочено учение. Помазването свише означавало също така, че Исус ще трябва да умре за греховете на другите. Той изпълнил тази Божия воля и Бог го възкресил от мъртвите. Но той бил и си останал човек.
Ортодоксалните бащи на Църквата се противопоставили остро на този подход. За тях Исус бил не само човек, но и Бог: ако не е бил Бог, как би могъл да следва напълно Божията воля? Ако е бил само човек, как би могъл да умре за греховете на света? Което означава, че Исус е бил едновременно и човек, и Бог.
ПО-КЪСНИ СПОМЕНИ ЗА ИСУС
Приблизително един век след краткия възход на Маркион и Теодот голяма в голяма част от християнския свят се оформило мнението, че всеки от тях е бил напълно прав в някои отношения и напълно грешал в други. Привържениците на Маркион били прави, като казвали, че Исус е Бог, но грешели, като отричали човешката му природа. Привържениците на Теодот учели правилно, че Исус е човек, но грешели, като не го смятали за Бог. Сформирал се консенсус: Исус е бил едновременно и човек, и Бог. А с течение на времето започнали да смятат, че Исус не е бил наполовина Бог и наполовина човек, а изцяло Бог и изцяло човек.
Първото официално църковно събрание, свикано за обсъждане на богословските въпроси относно природата на Христос, бил известният Никейски събор (325 г.). Там се събрали епископи от цялата християнска икумена. Противно на това, което понякога може да се прочете – в безценната класика като „Кодът на Да Винчи“ например, – всички участници вече вярвали, че Христос е едновременно Бог и човек. Но възникнал въпросът: как би могъл той да бъде Бог, ако има само един Бог? Може би той е някакво второстепенно божество, подчинено на Бога Баща и създадено от него в незапомненото минало? Или Христос е във всички отношения еднакъв и вечен с Бог Баща? Такива били двете основни предположения. В крайна сметка на Събора победило второто предположение, което се превърнало в господстваща/ортодоксална гледна точка на Църквата.
Ясно е, че всеки, който смятал Исус за Богочовек от плът и кръв, равен на Бога Баща, „помнел” живота му по различен начин от този, който смятал Исус само за човек (макар и надарен със сила свише) или само за Бог (макар и имащ вид на човек). За епископите от Никейския събор Исус наистина бил Бог в плът. Той е живял и преподавал, умрял и възкръснал като човек, но не простосмъртен човек, а Богочовек. Въпросните епископите и техните последователи вече не помнели онези аспекти от живота на Исус, в които той изглеждал подобен на всички нас, човешки несъвършен – аспекти, известни на неговите роднини, приятели и дори ученици. Хората, които познавали Исус, или не са предали тази информация, или впоследствие тя е била изгубена.
Споменът за Исус като вечен Бог, който ходил по земята като човек, бил повлиян от по-късните теологични идеи. Той е много различен от спомена на авторите от първите два века, които разгледахме в предишните две глави. Ранните спомени обаче също се различават един от друг. Вече знаем причината: многото разлики се дължат на природата на паметта. Паметта не е само информация и опит от преживяното. До голяма степен тя е свързана с настоящето. С това как си спомняме миналото, тясно свързано с нашия настоящ опит. Затова ние нямаме пряк и непосредствен достъп до миналото. Нашето съзнание достига до него само чрез несъвършените и еластични процеси на паметта.
8. В ЗАКЛЮЧЕНИЕ: ВЪЗХВАЛА НА ПАМЕТТА
Подобно на повечето автори и аз получавам много писма от читатели. Редица от тях изразяват гледна точка, която ме потиска. Тя е свързана с въпроса за важността на паметта. За да я обясня, ще направя малко отклонение.
Основна част от моята професионална дейност - като преподавател, изследовател, лектор и писател - е съсредоточена около исторически теми. Винаги, когато подхождам към „Новия завет“ от историческа гледна точка (а това е често), споменавам проблема с източниците.
• Евангелията са написани десетилетия след смъртта на Исус.
• Евангелистите не са познавали лично Исус.
• Евангелистите дори не са срещали хора, които са познавали Исус.
• Евангелията са пълни с несъответствия и противоречия. Те предават думите и описват делата на Исус по различен начин.
Затова за реконструирането на живота на Исус е необходимо да се разработят строги критерии за достоверност и да се приложат към източниците. Само по този начин ще отделим историята от по-късните изкривените спомени.
Аз съм историк. Интересува ме миналото. Някои свои виждания за него очертах в тази книга. И този път акцентът беше върху паметта: както изкривената памет за Исус, така и точната (историческото зърно, което се съдържа в редица евангелски повествования). Защото не всички наши спомени са измамни. Такива са и спомените за Исус: от източниците знаем много за неговия живот.
Освен това подчертах, че изследователите на паметта не се занимават само с нейните аберации. По-специално, има такава интересна област като „история на паметта“ („мнемоистория“, според Асман). В дадения случай това ни помага да видим светлината, която спомените за Исус хвърлят върху хората, които са го помнели: защо Марк, Йоан, Тома и други са имали именно такъв спомен за Исус? Как техните исторически условия могат да обяснят характера на техните спомени?
Но в много читателски писма въпросът е поставен по следния начин: ако евангелията съдържат нещо недостоверно, тогава те не са напълно истински. А тъй като не са напълно истински, не си струва да се четат.
Това за мене е огорчаващо. И вероятно моето огорчение ще ви учуди. Но го има.
Наистина, работата на историка изисква строго критично отношение към източниците на информация, дошли до нас от миналото. Очевидно някои читатели смятат, че този подход към източниците е характерен само за атеистичните, безчувствените и либералните историци, които не вярват в чудеса и искат да унищожат религията. Всъщност всички историци си служат с материалите по този начин. Причината някои читатели да възразяват срещу подобен подход към евангелията е, че не са свикнали с историческия анализ на Библията.
Освен това, въпреки че подхождам към Библията като историк, изобщо не смятам, че този подход е единственият възможен. Не ми е приятно, когато хората си мислят, че тъй като евангелията съдържат несъответствия, неправдоподобни факти и исторически грешки, те трябва да бъдат изхвърлени на бунището на историята.
Да, християнството често се разглежда като „историческа“ религия и ако възникват проблеми с историческата достоверност, се появяват проблеми и със самото него. Разбирам това много добре. Според мене обаче в християнството има нещо повече от история. И изобщо животът, смисълът и истината не се свеждат до въпроса колко достоверно е описано дадено събитие в някакъв древен текст.
От моя гледна точка ранните християнски евангелия са много повече от исторически източници. Това са спомените на ранните християни за личността, която са смятали за най-важна личност в историята. Да, ако погледнете тези спомени от исторически ъгъл, те напълно могат да бъдат изкривени. Но това не ги обезценява (поне за мене). В крайна сметка така е устроен животът. Няма неизкривени спомени.
Наистина, всички новозаветни спомени се различават един от друг и следователно не са напълно надеждни. Но това не означава, че трябва да ги изхвърлим като боклук. Защото спомените на един човек винаги са различни от спомените на друг човек, дори когато говорим за едно и също събитие. Така работи паметта.
И действително спомените на евангелистите са повлияни от техния живот, съдба и грижи. „Настоящето“ оставя своя отпечатък върху това какво и как са помнили за миналото. Което обаче не означава, че евангелията са остатък от древността. Защото всички спомени за миналото се задействат и формират от настоящето.
Неприятно ми е, че за много хора светът се е вбил като клин в историята. Например, ако нещо не се е случило, то не е вярно (във всеки един смисъл). Наистина ли? Нима така възприемаме живота? Нима намираме смисъл само в здравите и надеждно установените факти от миналото? Защо би трябвало?
Нима всичко е безсмислено, освен надеждните факти от миналото? Помислете колко прекрасни неща има наоколо: любими хора и приятели, работа и хобита, религия и философия, разходки и романи, поезия и музика, добра храна и добро питие.
Нека дам само един пример, далечен от „Новия завет“. Ще се откажем ли от литературата на основание, че голяма част от нея е измислена? Главният герой на прекрасния роман на Дикенс "Дейвид Копърфийлд" не е съществувал. Това обезценява ли книгата? Ще кажете: „Но това е друга работа, защото става дума за художествена литература.“ Да, художествена литература е. И може да преобърне целия ни живот, защото е изпълнена със смисъл, въпреки че нейните герои не са съществували.
Ще подкопаят ли историческите открития силата на литературните шедьоври? Да речем – докажат ни, че „Крал Лир“ не е написан от Шекспир. Ще намалее ли съкрушителната му сила? „Доувър бийч“ ни кара да настръхнем – ще бъдем ли разочаровани ако научим, че Арнолд е имал съвсем други неща в ума си, когато е гледал за последен път Ламанша?
Литературата ни привлича независимо от историческата достоверност. Да, и музиката. И скулптурата. И изобщо цялото изкуство. А евангелията са не само исторически свидетелства за миналото, но и произведения на изкуството.
Освен това те са писмени форми на паметта. Повечето от нас пазят много спомени: за детството, за родителите си, за приятелите си, за романтичните си връзки, за постиженията си, за пътуванията си, за удоволствията си и милиони други неща. Други спомени са мъчителни: за болката, за страданието, за неразбирането, за разрушените отношения, зафинансовите сътресения, за насилието, за изгубените близки и милиони други неща.
Когато осмисляме и си спомняме миналото – хора, места, събития, – ние нямаме априорна нагласа да проверяваме всеки спомен, за да гарантираме неговата историчност. Ние не проверяваме достоверността дни наред. Достатъчна ни е паметта.
Да, паметта може да бъде крехка, ненадеждна и погрешна. Но каквото го има, това е. Ние живеем с тази памет. Ако някой каже, че сме разбрали всичко погрешно, може да се съгласим и да поправим своите спомени. Или, както често се случва, може да не не се съгласим, настоявайки на своето.
Ние живеем не само със своите спомени, но и със спомените на другите хора. Споделяме живота си с хората около нас. А хората около нас споделят живота си с нас. Но има само един начин да споделим живота си отвъд дори една несъществуваща наносекунда от настоящето: да споделим живота си посредством паметта. Нашето настояще е повлияно от миналото: както личното, така и на другите. И нашето настояще дава форма на миналото. А двете дават форма на мисълта за бъдещето. Животът ни никога не протича изолирано от нашето минало или от миналото на другите хора. Да живеем и да споделяме спомени – това е нашият живот.
Евангелистите споделят спомени от миналото. Да, те могат да бъдат анализирани от историците, за да разберат какво се е случило в живота на Исус. С това аз си изкарвам хляба. Но ако евангелията не бяха нищо друго, те биха били сухи, банални и безинтересни за всеки, освен за любителите на музейни рядкости. Евангелията са повече от исторически извори. И неслучайно техните спомени за човека, когото описват, променили света.
Нека отбележим: светът съвсем не бил преобразен – и не се преобразява – от историческия Исус. Ще кажете: как така, нали християнството е станало религия на Запада? Да станало е. Но може да се погледне на нещата по различен начин. Два милиарда души на Земята са верни на паметта за Исус. Много ли от тях имат това, което аз, историкът, бих сметнал за исторически точен спомен за основните факти от реалния живот и службата на Исус? Няколко хиляди? Това е малък процент. Така че не историческият Исус е преобърнал историята. Преобърнал я спомненият Исус.
За мене като историк е очевидно, че трябва да приемем сериозно това, което се знае за историческия Исус. Но спомненият Исус не може да бъде пренебрегнат.
Важно ли е до каква степен Проповедта на хълма е достоверна, както е отразена от Матей (Матей, 5-7)? За историка е важно. Но ако Исус не е казвал това, ще загуби ли тази проповед своята сила? Съвсем не. Тя се смята заслужено за едно от най-великите етични учения в историята на нашата планета.
Важно ли е до каква степен са достоверни разказите за чудесата: Исус изцелява болни, изгонва бесове или възкресява мъртви? И възкръснал ли е? За историка е важно. Но ако тези разкази не са исторически достоверни, лишава ли ги това от тяхната литературна сила? Мисля, че не. Те са невероятно привлекателни. Проникването в техния смисъл означава разбиране на текстовете, които нямат равни по отношение на вътрешната си радост и влияние върху света.
Важно ли е до каква степен е достоверно, че Исус се е смятал за Бог? За историка е важно. Но ако не се е смятал - а аз мисля, че не се е смятал, - този по-късен спомен за него е все пак изключително ценен. Без него вярата, основана на ученията на Исус, нямаше да разпери своите криле, Римската империя нямаше да изостави езичеството и историята на нашия свят щеше да поеме по невъобразимо различни пътища. Историята не е била променена от грубите факти – променила я паметта.
Да, паметта може да се изследва, за да се установи къде подвежда и лъже. И трябва да се изследва по този начин. Необходимо е да се изследва по този начин. През по-голямата си част от своя живот аз я изследвам по този начин. Но тя трябва да се изследва и от различен ъгъл, като се отдаде дължимото на вътрешната ѝ значимост и сила. Паметта е това, което осмисля живота, и не само личния, но и живота на всеки човек, живял някога на тази планета. Без нея не можем да съществуваме като социални групи и да действаме като индивиди. Паметта заслужава да бъде изучавана като такава: не само за да извлечем от нея исторически достоверни късчета, но и за да разберем какво казва за тези, които я притежават.
Християнската памет има особено, уникално значение. Християнската памет е преобразила нашия свят. Християнската памет предизвикала революция в историята на западната цивилизация. Християнската памет продължава да влияе на милиарди хора днес. Разбира се, християнската памет произлиза в крайна сметка от най-древните спомени за Исус. Те трябва да бъдат изследвани в търсене на информация за историческата личност, която стои в основата на тази памет. Но те също така трябва да бъдат изследвани от гледна точка на това, което казват за хората, които са живели след Исус, помнели са го и са пренесли преданията за него до нас, живеещите днес.
КРАЙ
