Превод: ChatGPT
Редактор: Павел Николов
Глава 1
КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ?
Въпреки че Библията е най-продаваната, четена и почитана книга в историята на европейската цивилизация, хората често не я разбират правилно, тълкуват я погрешно или дори злоупотребяват с нея. Именно затова Писанието си заслужава времето, отделено за неговото изучаване. Можем да започнем с това, че ще определим изключителната важност на Библията.
ЗАЩО ТРЯБВА ДА АНАЛИЗИРАМЕ ПИСАНИЕТО?
Хората изучават и трябва да изучават Библията по много причини: религиозни, исторически и литературни.
Религиозни причини
Разбира се, повечето хора четат Писанието въз основа на своите религиозни убеждения. Мнозина почитат Библията като Божие слово и търсят в нея знание за това в какво да вярват и как да живеят. В тази книга нашето изследване няма да подкрепя конкретно религиозно учение, било то баптизъм, католицизъм, юдаизъм, лутеранство, агностицизъм или друго. Вместо това ще се приближим към Писанието от историческа и литературна гледна точка. Но дори и в такъв подход има множество религиозни причини за анализ на Библията от нерелигиозни хора. Това се обяснява с факта, че за да разберем света около нас, е необходимо да притежаваме дълбоко разбиране за книгата, която заема централно място в юдаизма и християнството.
Исторически причини
Ключовата роля на Библията в историята на европейската цивилизация е вероятно най-важната причина за нейния анализ. В продължение на много векове християнството е доминираща религия в Европа и Новия свят, което, както ще видим по-нататък, произлиза от юдаизма и се развива в непосредствена близост до него. Библията е неразделна част и за двете религии, които продължават да оказват огромно влияние върху западната култура. Те са духовен водач не само за отделния индивид, за неговите мисли, чувства и действия, но също така оставят отпечатък върху цялата въобразима човешка история. Без значение как гледаме на европейската цивилизация: от културна, социална, политическа или икономическа гледна точка, християнството е оказало и продължава да оказва значително влияние върху нейната религия, идеология и светоглед. Нито една друга институция не може да се похвали с толкова обширна организация на Запад, колкото християнската църква. Без разбиране на Библията не можем да осъзнаем напълно нейното историческо влияние върху околния свят.
Освен това Писанието продължава да вдъхновява живота на много хора. Широко известно е, че Библията е най-продаваната книга на всички времена, без да има сериозен конкурент. Не винаги се осъзнава, че тя се продава всяка година и то постоянно. Невъзможно е да се преброят всичките екземпляри на Библията, които напускат ежегодно книжарниците. Според оценките за 2005 г., само в САЩ са продадени около 25 милиона копия. Но най-впечатляващото е, че мнозинството от екземплярите са купени от хора, които вече притежават Библия вкъщи. Над девет от десет американски семейства имат поне едно копие, а средностатистическото семейство притежава четири. Според едно издание от Ню Йорк това „означава, че издателите успяват да продадат 25 милиона бройки от книга, която практически всеки вече има“.
Американците не само обичат да купуват Библията, но обичат и да я четат. Проучване на „Галъп“ от 2000 г. показва, че 16% от американците четат Библията всеки ден, 21% – поне веднъж седмично, и 12% – поне веднъж месечно. Това означава, че около половината население на САЩ чете Библията всеки месец. Може ли това да се каже за някоя друга книга?
Друг интересен факт е броят на хората, които вярват в Библията. Трима от десет американци вярват, че тя е абсолютното откровение и трябва да се възприема буквално. Пет от десет не смятат, че трябва да се възприема буквално, но все пак я считат за Божие слово. Така че 80% от американците вярват, че Библията е дадена от самия Господ.
Това впечатляващо влияние на Свещеното Писание върху съзнанието на хората е първата причина за неговото изучаване от невярващите. Истински вярващите през цялата история са смятали, че следват учението на Библията и често са вършили добри дела с цената на големи жертви. Книгата ни учи да обичаме ближния като себе си, да се отнасяме с другите така, както бихме искали те да се отнасят с нас, и на други самоотвержени принципи. Всеки, който следва тези правила, наистина би послужил на човечеството и би извършвал добри дела за обществото.
Въпреки това през годините Свещеното Писание е било използвано и за вредни и зли цели, за оправдаване на войните, убийствата, Кръстоносните походи и Инквизицията. В американския Юг Библията била използвана за оправдание на робството и превъзходството на белите. Дори и днес книгата се използва да легитимира войни, масови убийства, потискане на жени, хомосексуалисти и тези, които не отговарят на нечии предпочитания. Това се дължи отчасти на факта, че самата Библия понякога съдържа жестокост, както в Стария, така и в Новия завет. Неправилното тълкуване на Свещеното Писание е още една причина за неговото изучаване.
Литературни причини
Всеки, който се интересува от световната литература, трябва просто да се запознае със Стария и Новия Завет. Ето няколко примера:
• В Битие се съдържат едни от най-известните литературни сюжети: Сътворението на света, първите хора, началото на цивилизацията и житията на великите праотци на еврейския народ.
• Псалмите са перла на античната литература.
• В Книгата на Йов се разкриват причините за страданието.
• Великият пророк Исая ни предупреждава за непокорството към Бога и носи утеха на тези, които са страдали заради своите грехове.
• Най-обичаното Евангелие от Йоан описва Исус като божество, което слязло на земята и страдало за всички, които вярват в Него.
• В своите Послания до римляните апостол Павел описва преобразяването на човека чрез смъртта и възкресението на Исус.
• Последната книга на Новия Завет, Откровениета на Йоан, показва кулминационния край на света.
Освен това значителен брой европейски писатели отразяват в своите произведения сюжети от Свещеното Писание: Чосър, Милтън, Шекспир, Елиът.
КАКВО Е БИБЛИЯТА?
Как можем да охарактеризираме книгата, която има огромно културно, религиозно, историческо и литературно влияние върху нашата цивилизация? Накратко казано, Библията представлява еврейски и християнски писания, съставени от няколко отделни книги, които разказват за Древния Израел и за ранното християнство. Те са разделени на две части: Еврейска Библия, която християните наричат Стар Завет, и Нов Завет. Някои християнски деноминации разграничават канонични и неканонични книги на Стария Завет.
Структура на Еврейската Библия (Стария завет)
В своето изследване вземам за основа Английската Библия, където еврейските писания са разделени на три части: исторически книги, поетични книги и пророчески книги.
Историческите книги включват първите 17 книги на Библията, които също се разделят на две части. Към първата група отнасяме Петокнижието, което разказва за Сътворението на света, началото на народа на Израел, изхода му от Египет и получаването на Закона от Моисей. Понякога го наричаме Закон на Моисей, което на иврит се превежда като Тора.
Следващите 12 книги разказват историята на Израел след завладяването на Обетованата земя (днешния Израел): за двете царства — Израел на север и Юдея на юг, за завладяването първо на северното царство от Асирия, а след това на южното от Вавилон. Събитията на историческите книги завършват, когато на народа на Израел е разрешено да напусне Вавилон и да възстанови Храма и стените на Йерусалим.
Поетичните книги не съдържат конкретни исторически сюжети, а са по-скоро литературни шедьоври.
Пророческите книги са произведения на тези, които са призовани да предадат Божието слово на народа. В повечето случаи Израел е нарушил Божията воля и ще бъде наказан, ако не се покае. Книгите се разделят на две групи: Големи пророци и Малки пророци, като разликата е в дължината им, а не в тяхното значение.
Лесно е да запомним структурата на Английската Библия: 5 книги Тора, 12 исторически книги, 5 поетични книги, 5 Големи пророци, 12 Малки пророци.
Еврейската Библия
Както споменахме, Тората е Законът на Моисей и е най-важният раздел в Библията.
Еврейската дума „Невиим“ означава „Пророци“. Това обаче не са само тези, които предсказват бъдещето, но и тези, които предават Божието слово на народа. В Еврейската Библия намираме Ранни пророци и Късни пророци. От една страна, можем да направим паралел между Ранните пророци в Еврейската Библия и „историческите книги“ в Английската Библия. От друга страна, Късните пророци могат да бъдат сравнени с пророческите книги. В следващите глави ще разгледаме всички книги на Библията подробно.
Еврейската дума „Ктувим“ може да се преведе като „Писания“, които съставляват последните 11 книги на Еврейската Библия.
Понякога целият корпус на Еврейската Библия се нарича Танах.
Структура на Новия завет
Няма никакви трудности при номерирането на книгите от Новия Завет. Във всички езици и култури тяхната последователност се спазва еднакво. За разлика от Еврейската Библия, Новият Завет първоначално е написан на гръцки език. Можем да го разделим на четири части.
Евангелия
Новият Завет започва с четири Евангелия, които разказват за живота, смъртта и възкресението на Исус Христос. Следователно те могат да се характеризират като книги, описващи началото на християнството.
Деяния
Втората част на Новия Завет се състои само от една книга — Деяния на апостолите, която разказва за живота и делата на последователите на Исус след Неговата смърт и възкресение, както и за приемането на християнството от жителите на Римската империя. Следователно там се описва разпространението на християнството.
Послания
Двадесет и две писма от християнски лидери, адресирани до различни църкви или личности, съдържащи указания за вярата и живота. Смята се, че апостол Павел е автор на тринадесет от тях. В тях се описва християнската вяра и християнската етика.
Откровение
Последната част на Новия Завет съдържа отново само една книга: Откровението, или Апокалипсиса. Книгата разказва за края на света и Страшния съд. Така че там четем за залеза на християнството.
БИБЛИЯТА И КАРТАТА
Светът на авторите на Библията се различава значително от нашия. Затова, за да разберем авторите и читателите, трябва да разглеждаме библейските събития в духа на тяхното време. Сега ще започнем да разглеждаме Библията в най-широкия ѝ смисъл: географски, исторически и културен.
География
Повечето библейски събития се случват на територията на съвременните държави Израел и Палестина, в източната част на Средиземно море. Понякога се споменава и за народите на древния Близък Изток, иначе казано – за териториите на Египет, Месопотамия (реките Тигър и Ефрат, Асирия и Вавилония), а също така на Гърция и на Рим.
Израел по времето на царете Давид и Соломон (около 1000 г. пр. н. е.)
Древният Близък Изток по времето на ранните пророци (VIII в. пр. н. е.)
Палестина по времето на Исус Христос
История
По-долу са изложени основните събития от Стария и Новия Завет. Разбира се, ще отделим много време за обсъждане на ключовите моменти от библейските разкази. Сега обаче трябва да се запознаем с общия поток на събитията, преди да разгледаме неговите детайли.
Първи исторически сюжети
Библията започва с книга Битие, чиито първи единадесет глави разказват за четири събития, случили се дълго преди документираната история.
• Сътворението на света и всичко живо от Бога.
• Градината Едем, където първите хора Адам и Ева не се подчиняват на Господа и са изгонени от рая. Последствията виждаме в отношенията между техните синове — Каин и Авел.
• Потопът, когато Бог унищожава разрастващата се в геометрична прогресия човешка раса. Спасяват се само праведникът Ной, неговите най-близки роднини и животните в ковчега му.
• Гигантската Вавилонска кула, която хората се опитват да построят, но Господ прекъсва техните планове и ги заставя да говорят на различни езици, което води до възникването на различни култури и цивилизации.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Цитирайки Библията
Древните автори на Библията, било то на Стария или на Новия Завет, не са използвали параграфи, пунктуация или дори интервали между думите. Не е изненадващо, че тези деления, които срещаме в съвременните текстове, не са оригинални. Изглежда малко вероятно Исая или Павел да са мислили за номериране на своите изречения и да са ги наричали стихове.
Разделянето на глави се появило в късното Средновековие, а на стихове — два века по-късно с изобретяването на книгопечатането. Строго погледнато, това деление било измислено, за да се обозначат дългите (глави) или късите (стихове) смислови единици. Някои хора обаче са съгласни, че това разделяне е понякога частично неоправдано.
Днес позоваването на даден библейски текст изглежда по следния начин: името на книгата, номерът на главата, а след това стихът, разделени с двоеточие. Например, Иисус Навин, 1:8 означава Книга на Иисус Навин, първа глава, осми стих.
Нашата ера и преди нашата ера
Необходимо е да се свикне с датирането на събитията от древната история като "преди нашата ера" или "преди Рождество Христово". Тази терминология има значение за християните, за които 2012 г. означава 2012 години след Рождество Христово. Но за мюсюлманите, евреите и другите конфесии тази формулировка няма никакво значение. Историците са измислили други обозначения, които не се отнасят само до християнската традиция, а обхващат и други култури. Тук ще използвам общото обозначение, прието от всички, които използват западния календар: "нашата ера" и "преди нашата ера".
Четиримата главни патриарси
Останалата част от Битие е свързана с историите на четирима праотци на народа Израел, техните жени и деца. Исторически тези събития са се случили вероятно през XVIII век пр. н. е.
Авраам. Господ избраледин човек измежду всички и му обещал, че ще го направи родоначалник на велик народ и ще му даде Обетованата земя (т.е. Израел).
Исаак, син на Авраам от съпругата му Сара, е доказателство за изпълнението на Божиите обещания за наследник. Но Авраам почти го принесъл в жертва на на Бог, като преминал проверка на вярата. Исаак останал жив, за да продължи рода на Авраам с жена си Ревека, изпълнявайки Божиите слова.
Яков, един от близнаците, наследява завета с Бога и получава второто си име Израел. С няколкото си жени той става баща на 12 синове, които впоследствие оглавяват 12-те колена на народа Израел.
Йосиф, любимият син, бил продаден от ревнивите си братя в египетско робство. Въпреки това Бог проявява благодатта Си и Йосиф получава власт. Благодарение на него семейството му е спасено от глад и се преселва в Ханаан.
Поробването и Изходът
След смъртта на Йосиф и братята му потомците на Яков се умножили и се разселили по целия Египет. Много години по-късно египтяните, уплашени от числеността им, поробили израелтяните. Чувайки стенанията на своя народ, Господ им изпрати избавител — Мойсей. С помощта на Бога той извършил чудеса и накрая принудил фараона да освободи израелтяните. Въпреки това фараонът променил решението си и ги преследвал чак до бреговете на Червено море. Там Бог показал най-впечатляващото Си чудо, като позволил на Своя народ да премине по сухото дъно на морето, а след това събрал вълните и удавил египетската армия. Изходът се превърнал в основополагащо събитие в еврейската история, а споменът за него се приема като времева точка на избранничеството от Бога. Това събитие обикновено се датира през XIII век пр. н. е., иначе казано - около 400 години след смъртта на Йосиф.
Даряването на Закона
След това Мойсей повел народа на Израел в пустинята към планината Синай, където Бог му дал Десетте заповеди и целия Закон. По-голямата част от Петокнижието изброява различни предписания, в които се казва как да се покланят на Господа и как да живеят в мир и съгласие.
Скитанията в пустинята
Но израелтяните не послушали Бога и трябвало да скитат из пустинята в продължение на 40 години, докато поколението, преживяло Изхода, не умре. Тогава техните деца можело да влязат в Обетованата земя и да я наследят от Господа. Животът на израелтяните в пустинята е описан в книгата Числа, а във Второзаконие, преди смъртта си, Мойсей наставлява народа как да влезе в Обетованата земя и как да спазва Закона, получен преди 40 години.
Завоюването на земята
Но земята била вече населена от хора, живеещи в укрепени градове. Следователно, за да я наследи, на народа на Израел му предстояло да я завоюва. Под ръководството на наследника на Мойсей, Исус, биват разрушени градове и села. Опустошението и повторното заселване са описани в Книгата на Исус Навин.
Съдиите
Около два века израелтяните нямали централизирано управление и били ръководени от вдъхновени от Бога лидери, или иначе казано, съдии. Тези войнствени хора помагали на различните племена на Израел да отблъскват многобройните атаки на враждебни народи, които ги нападали, независимо дали израелтяните спазвали Закона, или не.
Царете
В крайна сметка народът на Израел осъзнал, че ще постигне повече спокойствие и ред, ако се обедини под властта на едно правителство начело с цар. Саул, Давид и Соломон с право се считат за велики израелски царе, за чието управление може да се прочете в Книгите Царства. Те царували общо през целия X век пр. н. е. Гражданската война, настъпила след смъртта на Соломон, довела до отделянето на 10 северни племена, които образували свое царство – Израел. Двете южни племена станали известни като царство Юдея. В Третата и Четвъртата книга Царства се разказва за политическите процеси и историята на двете нови царства. Израел бил управляван от множество династии, докато в Юдея властта преминавала от потомък на потомък на Давид. Северното царство Израел било унищожено през 772 г. пр. н. е. от асирийските армии. Южното царство Юдея продължило да съществува още около век и половина, но паднало през 586 г. пр. н. е. под натиска на вавилонците. Вражеските армии не само унищожили столицата Йерусалим, но и главното светилище – Храма. Лидерите и аристокрацията били заточени във Вавилон.
Изгнанието и завръщането
По-малко от 50 години след това, Вавилон бил завладян от персите, които позволили на юдеите да се завърнат у дома, да възстановят Йерусалим и Храма. Двама лидери по онова време били Ездра и Неемия, за чиито дела може да рлочетем в съответните книги на Библията. Историята на Еврейското Писание завършва с възраждането на Йерусалим и Храма, макар и не в предишната им слава и величие, както и на правителството, макар и слабо и зависимо от Персийската империя.
Животът смъртта и възкресението на Месишята
Събитията в Новия Завет се разгръщат около четири века по-късно и започват с раждането на Христос, когото евангелистите наричат потомък на Давид и този, който е дошъл да изпълни обещаното на народа на Израел. Въпреки това, според Писанията, ролята на Исус не включвала политически или военни функции. Той носел духовно спасение. Неговото учение представлявало ново и истинско разбиране за това какво иска Бог от хората, тоест нова интерпретация на Закона на Мойсей. Много чудотворни дела на Христос показвали Неговия божествен произход: Той е Син Божий. Смъртта и възкресението на Исус трябвало да върнат народа на Израел на правилния път към Бога. Смъртта на Христос се датира около 30 г. от н. е.
Разпространение на християнската църква
Добрата вест за спасението чрез Исус се разпространила из Римската империя главно благодарение на Неговите последователи (апостолите). Павел например преследвал първоначално християните, докато не прогледнал. Деянията на апостолите разказват за разпространението на християнството първо сред евреите в Йерусалим, а след това и сред езичниците (хората, които не били юдеи и се покланяли на други богове). Един от главните спорни моменти пред ранната християнска църква бил: дали езичниците трябва да спазват Закона на Мойсей, тоест фактически да станат юдеи, за да приемат идеята за спасението чрез смъртта на Христос. Лидерите на ранното християнство, под силното влияние на апостол Павел, решили, че спасението е адресирано към всички хор: и юдеи, и езичници. Така Законът престанал да бъде задължително звено между тях. Книгата Деяния на апостолите завършва с арестуването на Павел около 60 г. от н. е. заради проповядване на Евангелието.
Апокалипсисът
Последната книга на Новия Завет – Откровението на Йоан, разказва как Бог ще унищожи грешния свят чрез поредица от разрушителни катастрофи и ще прати онези, които Му се противопоставят, на вечни мъки. След това ще създаде утопично царство за избраните – рай на земята, където няма да има болка, скръб, зло или страдание.
Критическата оценка
По-късно в тази глава ще разгледаме как археологическите находки са повлияли на интерпретацията на събитията от Стария и Новия Завет. Не е напълно ясно дали историята, която описва Библията, се е случила наистина. Очевидно е, че това е много сериозен въпрос. На вас самите ще се наложи да решите на чия страна сте, защото дори сред историците няма единодушие. Някои консервативни еврейски и християнски тълкуватели смятат, че цялото Писание е вярно, докато други изследователи поддържат противоположната гледна точка. В своята книга аз няма да се спирам само на критически оценки от типа „Това не може да се е случило“ или „Това трябва да е мит“, но ще бъде важно да разберем как и откъде идват тези мнения и защо са повлияли толкова силно на съзнанието на много историци. Ще подчертаем, че Библията не е просто разказ за миналото, а е безценно съкровище в световната литература, което трябва да бъде оценено в неговата пълнота. Независимо от личното отношение на всеки човек към Писанието, не може да се отрече, че то съдържа поразителни и великолепни литературни сюжети, които са ни завещали нашите предци. Именно затова няма просто да критикуваме библейските твърдения, а ще се стремим да разпознаем и разберем поуките, които се опитват да ни предадат авторите на библейските разкази.
Очевидно е, че за да разберем уроците на Писанието, трябва да поставим събитията в техния исторически контекст. Вече обсъдихме географията и историята, сега ще се обърнем към културата.
КУЛТУРНИЯТ КОНТЕКСТ
Да разгледаме преди всичко политическите и религиозните процеси в Древния свят.
Политика
Голяма част от Стария и Новия Завет описват политическите реалности на древните държави. В сравнение с другите национални държави Израил бил много слаб и лесно можел да бъде завладян от доминиращите сили на древния Близък Изток. Някои могъщи държави изиграли значима роля в историята на Израил.
Египет. В Изход, както ще видим по-късно, съдбата на юдеите е свързана с многовековното могъщество на Египет. Историците и днес спорят дали то е било формиращо за народа на Израил.
Асирия. През VIII в. пр. н. е. Асирия укрепила своето могъщество на противоположния край на Плодородния полумесец, което довело до конфликт със Северната държава Израил. Смята се, че през 772 г. пр. н. е. асирийците разрушили столицата на Самария (Шомрон) и опустошили страната. Мнозина израилтяни били прогонени в различни части на Асирийската империя, някои се смесили с местното население, което довело до края на 10-те северни племена на народа на Израил.
Вавилония. Асирия била завладяна половин век по-късно от една нова държава в Месопотамия. Като своите предшественици Вавилония установила своето владичество над народите на Плодородния полумесец и продължила още на запад. В крайна сметка цар Навуходоносор нападнал Южното царство Юдея, обсади столицата Ерусалим и я разруши заедно с Храма през 586 г. пр. н. е. Мнозина знатни юдеи били изпратени като изгнаници в град Вавилон.
Персия. Скоро след това Вавилония била завладяна от младата държава Персия, чиито владетели позволили на юдеите да се завърнат у дома си (538 г. пр. н. е.), да възстановят Ерусалим и Храма. Оттогава Юдея била подчинена на Персия, като начело на държавата не стояли царе, а местни управници.
Гърция и еленистичните държави. Скоро и Персия била сломена от гръцките армии под ръководството на знаменития вожд Александър Велики. Империята на Александър Македонски се разпаднала след неговата ранна смърт през 323 г. пр. н. е., а Юдея попадна първо под влиянието на египтяните, а след това - на сирийците.
Рим. Независимостта на Юдея, постигната чрез въстание, не продължила дълго. След 80 години Рим завладял и поробил еврейската държава (63 г. пр. н. е.). По времето на Новия Завет провинция Юдея, както се наричала вече, била отново под чуждо влияние, както и северната провинция Галилея. Исус Христос се родил по времето на първия римски император Октавиан Август. След 30 години бил убит от ръка на Понтий Пилат, римски префект на Юдея.
Религия
Трудно е да се осветят в няколко параграфа онези политически процеси и явления, които се случвали в древния Близък Изток. Но още по-трудно е да се опише религиозният свят, в който били разпръснати стотици мирогледи: на Египет, Палестина, Асирия, Вавилония, Персия, Гърция и Рим. Но всички те имали някои общи черти. Преди да разгледаме тези черти, си струва да обясним защо многобройните вероизповедания са толкова важни за разбирането на историята на Древния Израил и ранното християнство. Съществуват две причини – на пръв поглед дори противоречиви. Най-напред нека определим понятието „евреи“. Първоначално то означавало хората, живеещи в Юдея, след това започнало да се разпростира върху всички потомци на Израил, които запазили своята вярност към Закона. И така, от една страна, евреите, а след това и християните, отхвърляли бързо другите вярвания и изпълнявали напълно различни обреди и ритуали. От друга страна, ирония е, че именно разнообразието от мирогледи оказало влияние върху формирането на библейските религии. И двете на пръв поглед противоположни течения – на отказ и заимстване – са важни за пълното разбиране на Библията, нейните автори и историческия контекст.
Ако трябваше да обобщим основните черти на древните религии извън юдаизма и християнството, бихме изброили следните съставни елементи, традиционни за всички древни народи.
1. Политеизъм. Означава, че хората се покланяли не на един бог, а на няколко божества. Повечето древни религии разграничавали множество богове с определени функции. Така съществували божества на войната, времето, горите, реките, домашното огнище. Дори ако религията предполагала наличие на един или няколко главни богове, хората не били ограничени само с тяхното почитане. Нито един древен бог не настоявал за индивидуално и изключително поклонение. Народите, в чиито култури преобладавал политеизмът, понякога се наричат от съвременните учени езичници. В този исторически контекст терминът „езичник“ не е негативен, той просто означава човек, който се покланя на няколко богове.
2. Внимание към настоящия ден. Повечето древни религии оправдавали вярата в множество божества с трудностите и опасностите на живота. Боговете могат да дадат на хората това, което те самите не са в състояние да постигнат. Обикновените смъртни не могат да бъдат сигурни, че ще вали дъжд, че реколтата ще порасне, че детето ще оздравее, че майката ще преживее раждането или че враговете няма да нападнат селото. Но боговете — могат.
3. Божествената сила била по същество основната причина за поклонението. Боговете се считали за могъщи и достойни за почит, защото можели да направят живота поносим и дори щастлив. Само правилните обреди давали достъп до тази сила, толкова необходима за оцеляването и достойния живот.
4. За почитането на божествата съществували определени специализирани религиозни култове. В такъв контекст понятието „култ“ изобщо няма предвид мистична сектантска група, която се занимава с тайни и странни практики. То е свързано с „грижата“ за боговете и произлиза от латинската дума cultus `почитание`. Хората показват своята грижа към божествата чрез жертвоприношения (хвърляли животни или парчета храна в огъня) и молитви. Именно тези два начина за почитане на боговете били най-разпространени в Древния свят и точно такова внимание боговете искали, а понякога и изисквали.
5. Свещени места. Атрибут на почти всички древни вярвания са така наречените „свещени“ или „отдалечени места“, които се свързвали с бог или богове. Така съществували светилища и храмове за жертвоприношения и молитви.
Очертахме накратко основните линии на древните вярвания. Може да кажем, че съвременните европейци, особено през XXI век, си ги представят малко по-иначе. Наистина, в тях не се отразяват много аспекти на днешните религии.
1. Догми. Днес много хора свързват вярата с определени постановки относно Бог, Христос, спасението и т. н. Древните вярвания не акцентирали върху догми и върху това в какво трябва да се вярва. Важно е само това, което правиш, участвайки в церемониите, посветени на боговете.
2. Учение за морала. Съвременните религии в значителна степен се фокусират върху това как живеете, дали грешите, дали вършите добри дела. Древните вярвания не се интересували какъв живот водите: освен при основополагащи моменти (например, не трябва да убивате родителите си). Разбира се, моралът в древността може да се сравни със съвременния. Но етиката не била част от религиозния, а от обществения живот и по-късно и от философията.
3. Задгробен живот. Днес много хора стават религиозни заради страха от живота след смъртта. Те биха искали да изпитват радост на небесата, а не вечни мъки. Разбира се, след като им е предоставен избор. Може да изглежда странно, но повечето древни народи не свързвали вярата с живота след смъртта. Изглежда, че те изобщо не вярвали в задгробния живот. Тези, които вярвали, не свързвали религиозността с качеството на живота след смъртта.
4. Свещени книги. В повечето от днешните религии свещените текстове играят много важна роля: Тората, Новият Завет, Коранът. Но не било така в древните религии. Книгите почти никога не носели особено значение: хората не вярвали в тяхната боговдъхновеност, която да им показва в какво да вярват и как да се държат. Причината отчасти е в това, че догмите и моралът, както вече беше казано, не били част от религията.
5. Разделяне на църквата от държавата. В САЩ се счита за необходимо църквата да бъде отделена от държавата, за да не посочва правителството в какво да вярваме. В Древния свят нещата били различни (и всъщност така било в целия свят до Американската революция). Народите в древността се покланяли на боговете от чувство за дълг, за да ги привлекат на своя страна и да си осигурят доволно съществуване. В древността не съществувало разделение между политика и религия. Боговете покровителствали държавата, която от своя страна имала нужда и дори зависела от благосклонността им.
6. Затвореност. Повечето съвременни религии могат да се нарекат затворени, т. е. ако човек изповядва една религия, не може да стане член на друга. Ако сте юдей, не можете да бъдете индус. Баптистите не са шинтоисти, а мюсюлманите не са мормони. Трябва да изберете: едното или другото. В Древния свят нещата били малко по-различни. Политеистичните религии давали възможност за придържане към няколко от тях и се стремели да бъдат толерантни, както и боговете, на които хората се покланяли. Нямало смисъл да забравяте старите богове, докато се покланяте на новите. Така че религиите в древността били политеистични и търпими.
Религията на Древния Израил и на ранното християнство, както споменах по-рано, може да се нарече, от една страна, устойчива към другите вярвания от своето обкръжение. От друга страна, светогледът на съседните народи неизбежно оказал влияние върху формирането на юдаизма и християнството. И двата аспекта са еднакво важни за разбирането на Библията: вярата на Древния Израил, включително тази, която следвали Исус и Неговите ученици, се различавала значително от другите религии.
1. Един Бог. По времето на Новия Завет повечето израилтяни и юдеи се покланяли на един истински и единствен Бог, а не на множество богове. Но не винаги било така. Възможно е в много далечно минало много израилтяни да са вярвали понякога в много богове. Именно затова Законът на Моисей настоявал те да се молят само на един бог, защото някои били склонни да се покланят на няколко. Дори в Еврейската Библия можем да намерим намеци, че израилтяните признавали съществуването на други богове, макар да не настоявали да им се покланят. Ето защо една от заповедите гласи:
„Аз съм Господ, твоят Бог, Който те изведе от земята на Египет, от дома на робството;
Да нямаш други богове освен Мене“. (Второзаконие, 5:6, 7)
Библията признава наличието на други божества, към които обаче не трябва да се отправят молитви. Само Богът на Израил е достоен за молитва. В по-късните глави на Библията ще прочетем за пророци, които настояват за Неговата единственост. Други богове няма. Тази гледна точка се споделяла очевидно от Исус и Неговите първи последователи. Именно вярата в един Бог отличавала юдаизма от другите религии на Древния свят.
2. Завет. Древните израилтяни, а след това и евреите, твърдели, че именно този единствен Бог е сключил с тях, народа на Израил, Завет. Заветът може да се нарече политически пакт или мирен договор. Идеята била, че Господ е призовал израилтяните да бъдат Негов избран народ. Сериозните последствия от тази постъпка стават очевидни в сюжета на Изход, когато Бог спасява юдеите и ги извежда от египетското робство. За разлика от съседните народи, които се покланяли на други богове, израилтяните принадлежали на един истински Бог, създател на света.
3. Закон. Законът на Моисей е важна особеност на древната израилска религия, както за юдеите, така и по-късно за Исус Христос. Днес много християни тълкуват неправилно значението на Закона в еврейската култура. Той никога не е представлявал списък с неизпълними предписания, които Господ е заповядал на Своя народ. Освен това евреите никога не възприемали Закона за непосилно религиозно бреме. Напротив, те го виждали като Божествени указания, които ги учат как да се молят и как да живеят. Какво може да е по-добро от това? Господ на всичко съществуващо е научил Своя народ как най-добре да се отнася един към друг и към Него. Така Законът се възприема като най-велик дар от Господа за израилтяните и повечето религиозни евреи го следвали с радост. Доколкото знаем, никой от тях не смятал, че спазването на заповедите трябва да се върши в замяна на Божието благоволение. Напротив: Господ е избрал вече израилтяните за Свой народ, който просто изпълнява това, което Той е поискал като за богоизбран народ. Заветът предвиждал „избраност“ (призвание) на народа на Израил и негово послушание към Господа (чрез спазване на Закона).
4. Свещени места. Другите вярвания разполагали с множество светилища и храмове. В ранната история на израилтяните също се смятало, че жертвоприношения могат да се извършват на различни свещени места. В крайна сметка юдеите започнали да смятат само едно място на земята за достойно за поклонение на Господа: Храмът в божествения град Йерусалим. Всъщност те вярвали, че Бог пребивава в Храма, в най-свещената му част: Светая Светих – мястото, където Той присъства физически на земята. След разрушаването на Храма от вавилонците през 586 г. пр. н. е., евреите се разселили около Средиземно море (в Египет, Вавилон). Тогава те започнали да се събират на групи, възраждайки молитвите и древните традиции на своя народ. Такива събирания се наричали синагоги. По времето на Христос, синагогите вече били сгради, в които евреите се събирали за молитва. В синагогите не се извършвали жертвоприношения, тъй като юдеите твърдо вярвали, че Йерусалимският храм е единственото място за подобна практика. Храмът бил възстановен 50 години след разрушението му. Вторият храм просъществувал повече от 500 години, докато не бил разрушен от римляните през 70 г., около 30 години след смъртта на Исус Христос.
И така, древните израилтяни отхвърлили другите политеистични религии на своето обкръжение в полза на своята религия, която подчертавала необходимостта от поклонение на единствения Бог на Израил, Който е създал небето и земята и е призовал Израил да бъде Негов народ.
Тората обяснила на израилтяните как трябва да се покланят на Господа и как трябва да съжителстват помежду си. По-късно ще видим, че Исус и Неговите последователи се придържали към същата вяра. Тя станала основа на християнството, което трансформирало значително старата религия, макар че била запазена идеята за един Бог и за бъдещото спасение на избрания от Него народ.
Както бе споменато по-горе, израилтяните, а по-късно и ранните християни, отхвърляли повечето религии на своите съседи, но същевременно асимилирали значителен брой техни черти. Макар това твърдение да звучи доста парадоксално, то се основава на съвременни находки. Които се опират в значителна степен на открити древни езически текстове, създадени преди известните ни библейски сказания. Въз основа на сходствата в сюжетите им може да се предположи, че библейските автори просто са преразказвали широко известни истории.
В хода на нашето изследване ще срещнем още примери за подобни културни „заимствания“. В следващата глава ще разгледам древния ръкопис „Енума Елиш“ — описание от жителите на Месопотамия за Сътворението на света. Неговите сюжети също се припокриват значително с тези, които можем да срещнем в книга Битие, макар че „Енума Елиш“ е написан векове по-рано. Ще разгледаме и една от най-великите епически поеми на древността, известна като „Епос за Гилгамеш“ (наречена по името на главния герой). Въпреки че тя също е датирана векове преди Битие, в нея се среща описание на Всемирния потоп, което удивително съвпада с разказа за Ной и ковчега. Когато стигнем до Новия Завет, ще видим, че Исус не е бил единственият човек по онова време, признат за син на Бога. Гръцки и римски истории също разказват за мъже, чудодейно родени, които уж можели да лекуват болни, да гонят бесове и да възкресяват мъртви, а в края на живота си се възнасяли на небето, за да живеят в божественото царство.
Разбира се, израилтяните, евреите и християните имали своеобразни религиозни традиции, които ги отличавали от езическите им съседи. В същото време те не били напълно уникални. Защото взели разкази, традиции, вярвания и практики от своето обкръжение; по много неща те били твърде подобни на своите съседи.
ПРОБЛЕМИ НА ИЗУЧАВАНЕТО НА БИБЛИЯТА
Писанието има огромен принос в световната литература. През цялата история то е оказвало силно въздействие върху религиозния живот на буквално милиарди хора. Въпреки това Библията не е толкова лесна за разбиране, колкото може да изглежда на пръв поглед. Ако всеки читател можеше да разбере Писанието, нямаше да съществуват съмнения относно неговото значение. В действителност обаче има стотици различни мнения, всяко от които принадлежи на хора, убедени в своята правота.
Разбирането на Библията се влияе от множество фактори. Ето някои от най-очевидните.
Съдържанието на Библията
Библията е обемна книга, като Старият завет е значително по-голям от Новия завет. Всичките ѝ 66 книги обхващат различни исторически периоди, създадени са от различни автори, на различни места и за различни цели. Създаването на ръкописите на Стария и Новия завет е ставало в различно време и за различни народи, което понякога прави разбирането на библейските разкази предизвикателно.
Макар Библията да съдържа 66 книги според някои християнски деноминации, католическата и православната църква приемат допълнителни книги, наречени второканонични (апокрифи от протестантите). В еврейската Библия те не са включени. Нашето внимание ще бъде насочено основно към 39-те книги от Стария завет и 27-те книги от Новия завет, макар че ще разгледаме и някои второканонични книги.
Езиците
Оригиналът на Библията е написан на древни езици, които днес се владеят от малцина. Старият завет е на древноеврейски (с някои части на арамейски), а Новият завет – на гръцки. Това означава, че всеки читател чете Библията в превод и, както е известно на хората, работещи с чужди езици, преводите неизбежно губят част от значението на оригинала. Именно затова има толкова много различни преводи на Библията.
Съществуват различни подходи за превод на древни текстове, но идеален превод, който да предаде точно оригиналния текст, е практически невъзможен. Това е причината различните хора да стигат до различни тълкувания на един и същи откъс в зависимост от превода, на който се основават. Дори сред специалистите, които четат текстовете на оригиналните езици, съществуват разнообразни мнения относно значението на тези текстове, което прави Библията предизвикателство за своите читатели и тълкуватели.
Датировка
Книгите, които са част от Библията, не са написани едновременно и на едно място. Те са създавани в продължение на дълъг период от време в различни места, а езикът им се е променял с хода на историята. Четенето на древноеврейски и гръцки може да бъде сериозно затруднение заради езиковата еволюция, подобно на трудностите, които съвременнияг човек би изпитал, ако се опита да чете текстове на така наречения елизабетински английски на Шекспир, средноанглийския на Чосър или староанглийския на „Беоулф“.
Дори да оставим езиковия проблем настрана, разбирането на литература, писана в такъв широк времеви обхват, е трудно. Според традицията за Еврейската Библия се смята, че Моисей е написал Тората през XIII в. пр. н. е., а последните книги на Еврейското Писание вероятно са създадени около IV в. пр. н. е., което обхваща период от около 900 години.
Много изследователи стигат до извода, че и двете дати вероятно са неточни. В светлината на това е малко вероятно (по причини, които ще обсъдим в следващата глава) Моисей да е автор на Тората. Най-древните книги в Библията — някои пророчески, като книгите на пророците Амос и Исая, са от VIII в. пр. н. е. Последната книга на Еврейското Писание се датира от II в. пр. н. е., въпреки че дълго време е смятана за по-късна. Въпреки това съществува значителен период от около 600 години между първата и последната книги. Нещо повече, има цял корпус древноеврейска литература от същия период, достигнала до нас. Представете си опит да усвоите цялата английска литература, създадена между 1400 г. и нашето време.
Новият завет обхваща значително по-кратък период: най-старата книга са съчиненията на Павел, създадени през 50-те години от н. е., а най-късната е вероятно Второто послание на Петър, написано около 120 г. от н. е. Но и тук времевият промеждутък е около 70 години. Освен това разполагаме също с почти всички раннохристиянски съчинения, повечето от които са написани в рамките на едно столетие след смъртта на Исус (30 г. от н. е.).
Автори
Книгите, които формират в крайна сметка корпуса на Библията, са създадени от много автори, чиито самоличности и произход са доста трудени за установяване.
Според традиционния възглед за Юдейското Писание, Тората е написана от Моисей; Исус Навин е автор на Книгата на Исус Навин; цар Давид е създал Псалмите. Неговият син, цар Соломон, е автор на поетичната Книга на Притчите, Еклисиаст и Песен на песните, а различни пророци (като Амос или Исая) са писали от свое име. Съвременните изследователи имат причини да оспорват много от тези твърдения. Някои книги (включително Тората) са анонимни, тъй като никой не претендира за авторство. Подобна ситуация се наблюдава и при историческите книги. В някои от тях е посочено, че са написани от автори, които, както се установява, почти сигурно не биха могли да ги напишат. Причините за това ще бъдат разгледани в следващите глави.
Виждаме подобна ситуация и с книгите на Новия завет: някои автори са известни (например на някои от писмата на апостол Павел). Други обаче са анонимни, включително и Евангелията. Те са само наречени „от Матей“, „от Марк“, „от Лука“ и „от Йоан“, но истинските им автори никога не са разкривали имената си. Едва около 100 години по-късно християните започват да твърдят, че именно тези хора са написали Евангелията. По-нататък ще видим защо учените се съмняват в това твърдение. Някои изследователи също смятат, че редица автори на Новия завет може да са били различни хора. Например, някои послания на Павел вероятно са написани от други лица, представящи се за него. Ще разгледаме доказателствата за тази теория, за да може сами да решите коя гледна точка да приемете.
На практика е почти невъзможно да се каже колко автори са участвали в създаването на Еврейското Писание (над двадесет, но колко точно?). В случая с Новия завет, се предполага, че има около 16 автори: такива, които наистина са съществували, такива, които са писали анонимно, и такива, които погрешно са считани за известни апостоли. В такава ситуация тълкуването на книгите става значително по-сложно. Естествено е, че различните автори имат различни гледни точки, теории, идеи и убеждения. В Библията се срещат няколко различни мнения, а не едно единствено. При изучаването на Писанието е важно да сте отворени към всички гледни точки.
Жанрове
Библията съдържа не само 66 книги, написани от десетки автори, но и безкрайно множество примери за различни литературни жанрове. Жанрът е вид художествено произведение. Например съществуват жанрове като роман, разказ, лирично стихотворение и водеща статия. Всеки от тях притежава определени характеристики, които читателите разбират и приемат, защото тези характеристики помагат на автора да изрази мислите и чувствата си по подходящ начин. В поезията определени стихотворни форми имат свои специфични правила, които ръководят както авторите при писането, така и читателите при разбирането на творбата. Например сонетите, епическите поеми и хумористичните лимерики имат уникални стилове. За да разберем едно стихотворение, трябва да разпознаем неговата форма и жанр. Различни емоции се очакват от фантастичен разказ или статия в научно списание, от роман или биография, от лирично стихотворение или от водеща статия. Четейки литературни произведения, обикновено не обръщаме внимание на жанровете, защото сме свикнали с тях. Библията обаче съдържа многобройни жанрове, някои от които може да не са ни познати. Те включват исторически разкази, биографии, новели, митове, легенди, хроники, поезия, притчи, мъдри изказвания, пророчества, откровения, Евангелия, послания, проповеди и трактати.
За да възприемем мислите на автора, е необходимо да разберем кой жанр използва. Много съвременни тълкуватели на Писанието не винаги могат точно да определят жанра на библейското повествование, поради което интерпретират неправилно библейските сюжети. Например, когато митът се възприема като научна статия, легендата — като истина, а откровенията — като буквално описание на бъдещи събития. В хода на нашето изследване ще разглеждаме различните жанрове на повествованието, за да може да тълкуваме правилно мислите на авторите на Писанието.
Вътрешни противоречия
Както вече споменах по-рано, друг сериозен проблем при интерпретацията на текста са противоречията, различията в тълкуванията и несъответствията, на които много библеисти често се позовават. Както многократно съм подчертавал, вие сами трябва да решите коя гледна точка да приемете, след като разгледаме всички факти. Независимо дали ще се съгласите с изследователите или не, не може да се игнорира фактът, че измислените (или реални) несъответствия представляват многобройни главоболия за тези, които се опитват да се ориентират в Писанието. В същото време всички несъответствия имат и положителен аспект, защото демонстрират уникалността на всички книги на Библията. Причините за това ще разгледам по-късно. Сравнявайки книгите на Писанието, ще се опитаме да разберем какво всеки автор се е опитал да разкаже и покаже на своите читатели.
Достижения на археологията и външни потвърждения
И така, в Библията откриваме много противоречия. Освен това част от важните факти, споменати в Писанието, са опровергани от археолозите и изследователите на древни източници. Основните примери ще разгледаме в глави 3 и 4. Затова е необходимо да се замислим как да тълкуваме библейските истории: като описание на реалното минало или не.
Исторически контекст
Едно от основните неща, които трябва да осмислим по време на нашето изследване, е, че за по-доброто разбиране на дадено събитие е необходимо да възстановим историческия му контекст. В противен случай рискуваме да интерпретираме неправилно един или друг исторически факт. Лесно може да се покаже колко важно е това при работа с Библията.
В Книгата на Исая, написана през VIII в. пр. н. е., се съдържа пророчество, което има историческо значение за християните, разсъждаващи за раждането на Исус. В някои английски преводи четем: „Затова сам Господ ще ви даде знамение: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще нарекат името Му Емануил“ (Ис. 7:14). Подобен стих се повтаря в Евангелието от Матей: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще нарекат името Му Емануил, което означава: Бог с нас“ (Мат. 1:23) - и много християни разбират като пророчество за идването на Месията: неговата майка е девственица. Според това тълкуване Исая предвещава идването на Месията чрез непорочно зачатие. Месия означава буквално „помазаник“ – обичан от Господа, изпратен за спасение на своя народ.
Така авторът на Евангелието от Матей е прочел стиховете на Исая. Но онези, които четат пророка през призмата на евангелиста, могат да разберат погрешно посланието на Исая, защото разглеждат творбата му през християнската перспектива, т. е. 800 години по-късно. За да бъде разбран Исая, трябва да се основаваме на неговия исторически контекст. Това означава поне да се прочетат минимум главите 7 и 8. Ако се вгледате в горепосочения откъс (направете го сега), ще видите, че пророкът не предсказва идването на Месията, въпреки че така смятат по-късните тълкуватели.
Поне в Английската Библия е очевидно, че авторът не говори за дете, което трябва да се роди от девственица. Важно уточнение! Повечето съвременни преводачи на Книгата на Исая признават, че тук еврейската дума е преведена погрешно като „девственица“. Еврейският език не акцентира върху физиологията на жената: „девственица“ просто означава „млада жена“. Затова в съвременния превод изразът е преведен по-предпазливо. Авторът на Евангелието от Матей, 800 години по-късно, цитира стих от преведената на гръцки език Библия (Септуагинта), където е използвана гръцката дума, означаваща „девственица“. Така апостолът цитира откъс, в който уж се говори за девственица, но всъщност оригиналната еврейска дума има друго значение.
Освен това разказът в 7-а глава на Книгата на Исая е напълно разбираем и съответства на цялостния контекст на книгата. Юдейският цар Ахаз е обезпокоен от назряваща война. Две съседни държави — Израил и Сирия — са се обединили и се готвят да нападнат Юдея, а Ахаз не знае какво да предприеме. Исая пророкува, че млада жена ще роди скоро дете. Какво е важното в това събитие? Какъв знак от Господа? Исая продължава: преди детето да порасне и да започне да различава добро от зло, владетелите на двете държави ще се смирят и ще се върнат по домовете си, а Юдея ще бъде спасена (Ис., 15–16). С други думи, след няколко години кризата ще се разреши благополучно.
Ако прочетете Исая в неговия исторически контекст, ще разберете какво има предвид пророкът. Матей обаче интерпретира думите на Исая по друг начин, като мисли за бъдещото пришествие на Исус. Тези, които искат да разберат какво всъщност е казал пророкът, трябва да възприемат думите му в контекста на неговото време. Същевременно, ако някой иска да разбере как Матей е възприел този стих, следва да го прочете в неговия контекст. Матей се опитва да докаже, че Христос изпълнява пророчество: бъдещият Спасител ще се роди от Девица (въпреки че Исая не е имал предвид това).
Познаването на историческия контекст е от първостепенно значение, ако искате да интерпретирате правилно даден текст. Също така е важно да разбирате как се превеждат отделни думи и фрази в техните буквални значения, защото те могат да се разбират по различен начин в различни контексти. Ако промените един откъс, може да промените напълно смисълът на една дума или фраза. Нека дадем пример. Какъв смисъл бихте вложили, ако наречете някого „Син Божий“? В днешно време, ако кажете, че Исус е „Син Божий“, ще имате предвид, че Той е Бог, част от Светата Троица, тясно свързан с Бог Отец от незапомнени времена. Но, както се оказва, първоначалният израз е имал съвсем различно значение в Древния свят.
Например, в древния юдаизъм „син Божий“ може да бъде всеки — човек или ангел, чрез когото Бог предава волята Си на хората. В откъс от Втора книга на Царете (гл. 7), който споменах по-рано в тази глава, се разказва, че цар Давид ще има наследник, който ще царува над народа на Юдея. По-специално, се казва, че ще има син (това е препратка към детето му Соломон, следващият цар след Давид). Господ казва на Давид: „Аз ще му бъда баща, и той ще Ми бъде син“ (2 Цар. 7: 14). Така че Соломон е син Господен. Както и другите царе на Израил, според казаното в Псалтира: „Аз… ще възвестя определението: Господ Ми каза: Ти Си Син Мой; Аз днес Те родих“ (Пс. 2: 6–7). Тук виждаме указание към церемонията по коронация: в деня, в който става цар, той става син на Господа. Той е син Господен, защото, макар по природа да е човек, служи за свързващо звено между Господа и Неговия народ на земята.
В езическите текстове (припомнете си: езичници са тези, които не са юдеи и християни и са многобожници, почитащи множество богове) изразът „син на Бога“ имал различно значение, поне по времето на Новия завет. В гръцката и римската митология син на бог бил този, който е действително роден от връзка между божествено и човешко същество. С други думи, бог като гръцкия Зевс можел да влезе в във връзка с жена, която пожелаел (обикновено тя била прекрасна), и роденото дете било наполовина човек, наполовина божество — полубог. Съвсем различно казвали по-късно християните за Иисус — и поради това, че Неговата майка нямала връзка с никого, да не говорим за Господ, и поради това, че Той не бил наполовина човек и наполовина божество (както казват по-късните теолози), а напълно човек и напълно Бог. Въпреки това, ако тогава сте говорили с римски езичници и сте казали, че някой е „син на бог“, те биха го помислили за полубог, а не за едно от Лицата на Троицата (те, разбира се, не вярвали в Троицата). Повтарям: ако промените контекста на дума или фраза (или на изречение, параграф или книга), вие променяте тяхното значение.
Именно това прави разбирането на Библията изключително трудно. Тя не е написана в нашия контекст, в англоезичния свят на XXI век. Написана е в Древността. По-точно казано, нещата са още по-сложни, защото Библията е написана в няколко различни древни контекста. Спомнете си, че Библията съдържа книги, създадени по различни поводи в течение на осем века, написани от различни автори и насочени към различни аудитории. Трябва да проучим тези различни контексти за всяко от древните произведения, ако се надяваме да ги разберем.
Текстът на Библията
Последната трудност в интерпретацията на Библията е свързана с факта, че нямаме оригиналите на нито едно от произведенията, които по-късно са включени в Свещеното Писание. Искам да кажа следното: който и да е написал Битие (или Книгата на притчите, или Светото Евангелие от Марк, или Първото послание на Йоан), след като произведението е било създадено, то е било преписано на ръка (във времената преди компютърното набиране, текстовите редактори, копирните машини или дори копирната хартия не е имало друг начин да се направи копие). След това някой също е преписал на ръка. А по-късно някой е направил копие от копието. Следващ човек е направил копие от копието на копието. Нямаме оригинала на произведението, нито първите копия, нито копия на първите копия. Разполагаме само с по-късни копия. И повечето от тези по-късни копия са създадени много по-късно от оригиналите; всъщност, те са създадени столетия след оригиналите.
Всеки, който копира текст, прави грешки. И всеки, който прави копие на копие (вече с грешки), също може да сбърка. А който и да е преписвал копие с грешки, преписвал е вече направените грешки и е добавял свои собствени. И така нататък, това продължава през вековете. Повечето грешки се крият в малки, незначителни детайли. Но понякога, в относително редки случаи, те водят до значителни промени в текста.
Ние ще разгледаме по-подробно този проблем в глава 15 - както относно Еврейската Библия, така и относно Новия Завет. Сега само ще осветим някои основни моменти.
Еврейската библия
Еврейската Библия, с която разполагаме в момента и на която се основават всичките английски преводи, в по-голямата си част произхожда от един манускрипт (текст, написан на ръка), датиран около 1000 г. пр. н. е. Ако части от Еврейската Библия са били записани за първи път в VIII в. пр. н. е. (например, книгите на пророците Амос и Исаия), тогава копията са направени приблизително 1700 години след оригиналите. По щастлива случайност през XX в. са открити много по-древни манускрипти сред Кумранските ръкописи — съвкупност от различни текстове, датирани от времето преди Исус, случайно намерени от бедуинско момче в пещера в пустинята на запад от Мъртво море, на територията на съвременен Израел. Сред Кумранските ръкописи се намират копия на почти всички библейски книги; някои от тях са практически завършени (например, Книгата на пророк Исая), докато други са представени фрагментарно. Въпреки това, всички те са датирани хиляда години по-рано от най-старите наши ръкописи. Тази находка се оказва изключително важна за библеистите, защото позволява да се определи колко точно е била копирана Еврейската Библия през хилядата години след началото на християнството.
В някои случаи текстът е бил копиран доста точно, в други — не толкова успешно. Но сложността остава, защото няма как да разберем колко добре са копирани манускриптите преди Кумранските ръкописи. Следователно оригиналните думи на еврейските автори остават все така неизвестни. Така че размислите ни са доста повърхностни, защото е много трудно да разберем какво е имал предвид авторът, ако не сме сигурни кои думи е използвал.
Новият завет
Работейки над Новия Завет, нямаме недостиг на ръкописи. За разлика от малкото наследство на средновековни манускрипти на Еврейската Библия, разполагаме със стотици – хиляди - ръкописи на Новия Завет. Общо имаме над 5600 екземпляра от пълни или фрагментарни копия на Новия Завет на древногръцки език. Това е добра новина. Лошата е, че много от тези ръкописи се различават значително помежду си: един или друг преписвач е променили тук или там дума, фраза или цяла история. Думи се добавят и премахват от текста. Следователно учените трябва да направят всичко възможно, за да възстановят това, което е било написано първоначално, въпреки че нямаме оригиналните произведения или първите копия, копията на копията и копията на копията на копията. Това е дълга и трудна работа, която е изключително важна, особено за тези, които смятат, че думите имат значение: за тези, които възприемат Библията сериозно, независимо дали са вярващи или не. Най-важната книга на западната цивилизация може да променя своето значение в зависимост от думата, която намерите в текста.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Библията и вярващият
Повечето съвременни хора, които се интересуват от Библията, са предани на вярата евреи или християни, които са били научени, че Библията е книга със свещени текстове, различна от другите. За много от тях, особено християните, Библията е вдъхновено Слово Божие. В общностите с подобни разбирания книгите на Писанието и Преданието не се изучават от литературна гледна точка, която разглежда внимателно жанровете, литературните особености, възможните текстови противоречия и несъответствия. Още по-малко те се разглеждат от историческа гледна точка, интересуваща се от историческите спорове/разногласия и грешки. Вероятно и вие ще откриете, че тези литературни и исторически подходи не съответстват на онова, на което сте били учени за Библията. Ако е така, именно за вас бих искал да представя тези кратки размисли в настоящото изследване.
Литературен подход
Съществуват няколко подхода за изучаване на всеки текст, включително и на библейския, от литературна гледна точка. В нашето изследване ще разглеждаме Библията като литературно наследство от Древния свят. Ще обсъдим въпроси като структурата на текстовете и свързаните с тях литературни теми, ще се опитаме да определим как внимателното четене, което отчита общия ход на повествованието, повторението на важни мотиви и възможността авторът да е използвал по-ранни източници, може да помогне за разбирането на всеки разказ. По-специално ще се фокусираме върху определянето на съответните литературни жанрове за различните части на Библията. Ще се опираме на предположението, че без познания за това как "работи" определен жанр, не е възможно да разберем как може да бъде интерпретирано едно произведение, написано в този жанр. Ще трябва например да се запознаем с особеностите на древноеврейската поезия, пословиците, легендите, митовете, Евангелията и апокалипсисите.
Читателите могат да бъдат впечатлени от такива литературни похвати като новелата, например в случая с разглеждането на Битие като „легенда“ или при опитите да се интерпретира Откровението на Йоан Богослов като чист образец на древен апокалипсис. Въпреки това, ще видим, че такива подходи могат значително да хвърлят светлина върху спорни произведения.
Разглеждайки литературната страна на въпроса, ние ще акцентираме на факта, че във всяка книга (или част от книга) трябва да се чете точно това, което е написано. Един от ключовите моменти, които ще отбележим, е, че съществуват значителни разлики между различните части на Библията — и наистина, понякога тези ключови разлики съжителстват в един и същ раздел. Понякога разликите представляват натегнатости, несъответствия и дори противоречия. Същността на разкриването на подобни противоречия между различните автори, книги или дори отделни откъси не е просто да може студентът, след като премине курса, да каже: „Аха! Библията е пълна с противоречия!“ Напротив, несъответствията и противоречията в така голяма книга като Библията трябва да ни накарат да се замислим и да осъзнаем, че Библията не е единна книга, а съвкупност от много и много книги, написани от различни автори, в различно време, на различни места, с различни цели, насочени към различни аудитории, създадени в различни контексти, дори на различни езици.
Такъв литературен подход показва, че всяко съчинение трябва да се чете, като се опираме на собствените му условия, за да можем да твърдим какво точно се съдържа в него. Не трябва да предполагаме, че един автор, една книга или една част от книга ни предават съвсем (или дори приблизително) същото, което се казва в други книги. Както ще видим, вместо да затрудняват нашето изучаване на разнообразните съчинения, които в крайна сметка формират Библията, такива литературни подходи ни отварят възможности за нови и необичайни интерпретации, които иначе не бихме могли да открием, ако приемем, че всеки автор и всяка книга в Библията предават основно едни и същи неща.
Исторически подход
В допълнение към литературния, ще бъде разгледан и историческият подход. Ще се опитаме да възстановим историческия контекст на библейските писания в рамките на нашите възможности, датирйки времето на тяхното появяване, а също така социалната, културната и политическата обстановка. Разбирането на текста зависи от контекста му, без който може да се промени целият смисъл на написаното. Това може да се случи и в устната реч. Например, не можем да възприемаме Книгата на Еремия или Евангелието от Йоан като исторически хроники: книгата е написана през VI век пр. н. е. по време на криза, а Евангелието — през последното десетилетие на I век от н. е., приблизително 60 години след описаните събития.
Историческият подход позволява също така да определим дали можем да използваме литературното повествование на Библията като описание на реални събития: история на Древния Изриел, биография на Христос, история на ранната християнска църква. Необходимо е да поставяме подобни въпроси, защото в библейското повествование намираме доста разминавания. Историческата достоверност може да бъде доказана с друг материал, който потвърждава или, обратно, опровергава описаните събития. Например, изходът на народа Израил или живота и смъртта на Христос. Несъмнено ще вземем предвид и археологическите данни.
Такъв подход към изучаването на Библията се различава значително от религиозния (конфесионалния), който възприема всички описани библейски събития като неоспорими факти. Сега ще обсъдим как историците работят и как използват източниците (в този случай библейските писания), за да разберат различията в описаните подходи.
Историците се занимават със събития от миналото, които съставляват същността на социалната памет. Социалната памет включва човешките действия и събитията на света, т. е. това, което всеки може да види или преживее. Историците се опитват да възстановят възможни събития от миналото на базата на данни, които могат да бъдат разгледани и оценени от всеки заинтересован наблюдател, независимо от религиозните му убеждения. Достъпът до тези данни не зависи от вярата и убежденията за Бога. Това означава, че историците, като такива, нямат особен достъп до това, което се случва в областта на свръхестественото; те имат достъп само до това, което се случва в нашия, земния свят. Теоретично изводите на историците трябва да бъдат достъпни и приемливи за всеки, независимо дали е индуист, будист, мюсюлманин, юдей, християнин, атеист, езичник и т. н. За разлика от конфесионалния подход, който просто приема съобщенията на Библията за описание на ролята на Бога сред израилтяните или в живота на ранните християни, историческият подход поставя въпроса за възстановяване на предполагаемо настъпили събития, без да се обръща внимание на личните религиозни убеждения.
Мога да демонстрирам това, разглеждайки няколко конкретни примера, преди всичко несвързани с Библията. Историците могат да ви разкажат за сходствата и различията в светогледа на Мохандас Ганди и Мартин Лутер Кинг, но не могат да използват знанията си по история, за да ви убедят в неправилността на вярата на Ганди или в правилността на религиозните убеждения на Мартин Лутер Кинг. Тази преценка не е част от социалната памет и зависи от теологични разсъждения и лични религиозни убеждения, които различни изследователи могат да не споделят. Историците могат да ви обяснят какво е станало по време на конфликтите между католици и протестанти през XVI век в Германия, но не могат да използват историческите си познания, за да определят на чия страна е бил Бог. Ако разгледаме пример с Библията, историците могат да разкажат какво предполагаемо се е случило, когато народът Израил е влязъл в Обетованата земя, но не могат да ви кажат, че Бог им е дал сила да победят враговете си. Също така, историците могат вероятно да разкажат за разпятието на Христос, но не могат да използват историческите си знания, за да твърдят, че Той е бил разпнат за греховете на всички хора.
Значи ли това, че историкът не може да бъде вярващ? Не, но ако историците ви кажат, че теологията на Мартин Лутер Кинг е по-добра от тази на Ганди, или че Бог е бил на страната на протестантите, а не на католиците, или че Бог е унищожил стената на Ерихон, или че Исус е бил разпнат за греховете на всички хора, те го казват не като историци, а като вярващи. Вярващите се интересуват от познанието за Бога, от това как да постъпват, в какво да вярват, интересува ги смисълът на живота. Историческите дисциплини не могат да им предоставят такъв род информация. Историците, работещи в рамките на своята дисциплина, са ограничени, според своите възможности, да описват това, което се е случило в миналото.
Мнозина историци считат, че съчетаването на историческото изследване с традиционното богословско убеждение е допустимо и дори необходимо; други пък смятат, че е несъвместимо. Вие сами можете да се справите с този проблем в процеса на разбирането на влиянието на историческия подход в изучаването на Библията върху вашите религиозни убеждения — положително, отрицателно или липса на такова влияние. Трябва да се изразя абсолютно ясно от самото начало: тази книга не решава посочения проблем и не налага определени религиозни убеждения. Напротив, нашият подход ще бъде литературен и исторически в опит да разберем Библията като сборник от литературни текстове, които могат да се изучават, както всяко велико литературно произведение, и също така да се разгледат от историческа перспектива, като се използват всички запазени свидетелства за възстановяване на събитията от миналото.
Трябва да кажем, че тази книга няма да ви убеждава или разубеждава относно религиозните постулати на Библията; тя ще опише тяхната същност и произход. Книгата няма да ви убеждава, че Исая е видял образа на Бога или че Исус е Син Божий; няма да убеждава и в обратното. Тя ще се опита да възстанови, въз основа на наличните данни, какво са казали и двамата. В книгата няма да се обсъжда дали Библията е Божие Слово. Тя ще обясни как е формиран този сборник от книги, ще представи накратко съдържанието и научното тълкуване на тези текстове. Някои информации може да се окажат полезни за вярващия читател, но те със сигурност ще бъдат полезни и за тези, които се интересуват от история и литература, особено от историята и литературата на Древния Израил и ранното християнство, независимо от личното отношение към религията.
Глава 2
“БИТИЕ“
“Битие“ е най-четената и най-влиятелната от всички книги в историята. В нея откриваме някои от най-известните разкази в нашата културна традиция: разказите за Сътворението на света, за Адам и Ева, за Каин и Авел, за Ной и Потопа, за великите праотци Авраам и Сара, Исаак и Ревека, Яков и Рахил, Йосиф и неговите братя. Дълго време читателите са се наслаждавали на тези легенди и безрезервно са ги приемали на сериозно. На някои места в Америка и до днес Библията се възприема като научно пособие, обясняващо произхода на нашия свят и живота. Четат я и като историческо описание на живота на предците на вярата. В тази глава ще обсъдим дали това наистина е най-добрият начин да разберем това велико произведение на древната еврейска литература.
Вече изяснихме, че „Битие“ е първата книга от Тората, която също е известна като Петокнижие, тоест „пет свитъка“, отнасящи се за книгите „Битие“, „Изход“, „Левит“, „Числа“ и „Второзаконие“. Терминът „тора“ понякога се превежда като „закон“. С увереност може да се каже, че тези пет книги съответстват на това определение, защото в много от тях се съдържа Законът, даден на Моисей на планината Синай, който станал основа на юдейската вяра и на съвместния живот в общините. Думата „тора“ е близка до понятия като „ръководство“ или „указание“. Указанията, намиращи се в тези книги, се отразяват не само в Десетте заповеди и други закони на Моисей, но и в сюжетите и уроците, на които тези сюжети учат. „Битие“ почти изцяло се състои от разкази, които наистина са забележителни.
Английското наименование на Библията е много подходящо. Терминът „генезис“ означава „зараждане“ или „възникване“ на нещо. Той е идейно сходен с еврейското название на книгата – „в началото“ („берешит“ – бел. П. Н.). Това са първите думи на книгата на иврит и всъщност цялата книга разказва за началата и източниците на материалния свят, хората, цивилизацията и народа Израил.
Библията е оказала огромно влияние върху европейската култура. Нейните литературни сюжети и исторически проблеми ни дават представа за цялото Петокнижие: неговата достоверност, историческо значение, източници и авторство. Традиционно се смята, че „Битие“, както и цялото Петокнижие, е било написано от Моисей през XIII в. пр. н. е. Тази гледна точка е отдавна остаряла: така са мислели повечето, ако не и всички, юдеи по времето на Исус, за което свидетелстват различни писмени източници от онова време. Както ще видим, съвременните изследователи са променили своето мнение. Повечето от тях смятат, че „Битие“, както и цялото Петокнижие, е съставено от няколко по-ранни източника, всеки от които е бил написан в различни периоди от историята на Древния Израил, за да бъдат събрани в едно повествование около VI в. пр. н. е., приблизително 700 години след смъртта на Моисей.
СЪДЪРЖАНИЕ НА „БИТИЕ“
ВЪПРОСИ, КОИТО КНИГАТА ПОСТАВЯ ПРЕД ЧИТАТЕЛИТЕ
Вече обсъдихме, че Битие може да се раздели грубо на две части: 1.
Глави 1—11 съдържат това, което се нарича първобитна история, събития, които са се случили в началото на времето. 2.
Глави 12–50 са праотеческата история — сюжети за великите праотци и прамайки на Древния Израил.
Когато говорим за първобитна история, използваме термина „история“ в много широк смисъл, просто за да кажем за събитията, които, според автора, са се случили в миналото. В този случай това е далечно минало, начало на времената. След това възниква въпросът дали има смисъл да се опитваме да разберем сюжетите на „Битие“ като исторически в прекия смисъл на думата, тоест като събития, които наистина са се случили, както е описано, или има някакъв друг начин да ги разберем.
Първобитна история
Не смятам да правя пълен и изчерпателен преглед на всички събития, които са се случили в първобитната история, както и на всички други сюжети, които ще разглеждаме. Така ще ще се опирам на предположението, че сте прочели текста сами, внимателно и няколко пъти, за да се запознаете с него. Аз само ще очертая основните събития с цел да освежа паметта ви и за да съм сигурен, че всички се намираме на една и съща страница.
Кратко съдържание на ключовите аспекти
• Сътворението на света. В глава 1 на „Битие“ срещаме известния разказ за Сътворението на света от Бог и на всичко, което съществува в него. В действителност се описват 10 степени на съзидание, започващи с думите: „И рече Бог: да бъде светлина. И стана светлина“ (1: 3). Десетте етапа на творението са следните: 1) светлина, 2) небосвод, 3) земя, 4) растения, 5) слънце, луна и звезди, 6) влечуги, 7) птици, 8) бозайници, 9) хора и 10) ден за почивка. Забележително е, че всички тези фази на творението отнемат седем дни. В по-голямата част от времето Бог създавал едно нещо за един ден, само в два дена създал по две явления, и нищо не е сътворил единствено в последния ден, когато почивал.
• Адам и Ева (гл. 2 и 3). Първият човек (на иврит „адам“) е сътворен от Господ Бог „от прахта на земята“ (2: 7) (на иврит земя — „адама“). След това създал животните, за да бъдат негови помощници, но никое не подхождало на човека. Тогава Господ Бог взел ребро от Адам и създал от него жената. Двамата живеели в градината Едем, докато не вкусили забранения плод (изкушени от змията) и не били изгонени оттам.
• Каин и Авел (гл. 4). Родени били първите двама синове на Адам и Ева, Каин и Авел. Когато Каин пораснал, убил брат си Авел от ревност и бил изгонен от страната.
• Всемирният потоп и Ноевият ковчег (гл. 6–9). Светът се заселил с хора и станал безнравствен, затова Бог решава да го унищожи, изпращайки Всемирен потоп на земята. Той избрал Ной като добродетелен човек и му наредил да построи огромен ковчег, в който трябвало да събере двойки от всички живи същества, както и цялото си семейство. Всичко живо било унищожено и след Потопа историята на човечеството започнала отново.
• Вавилонската кула (гл. 11). Хората решават да построят огромен град с висока кула, за да достигнат небесата (където пребивавал Господ), но Бог осуетява техните планове, смесвайки езиците им. Те вече не могат да разговарят просто така помежду си, защото всички езици звучали като „бърборене“. Което поставя началото на различните езици и формите на човешката цивилизация на земята.
Ако изучаваме Библията от литературна и историческа гледна точка, трябва да определим към какъв вид литература се отнася тази първобитна история. Например, на пръв поглед изглежда, че главите 1 и 2 на „Битие“ се опитват да обяснят как светът и човечеството са се появили на белия свят. С други думи, те претендират за ролята на научен трактат. Но можем ли да ги разглеждаме от научна гледна точка? Други части от първобитната история сякаш разказват по исторически маниер за много древни събития и хора. Може би най-добрият начин да разберем „Битие“ е от историческа гледна точка? В продължение на много години библеистите спорили за невъзможността да се интерпретират първите глави на Писанието от историческа или научна гледна точка — поне в съвременното разбиране за история и наука.
Първобитната история: научни съмнения
Първобитната история на „Битие“ се възприема понякога буквално, като фактическо описание на това, което се е случило по време на Сътворението на света и възникването на живота и човечеството на Земята. Някога такъв възглед дори прониквал в научната учебна програма в училищата. Така учениците научават, че светът и целият живот на Земята са били, в прекия смисъл на думата, сътворени в рамките на шест дена, че Адам и Ева са били реалните първи двама човеци на Земята. Следователно в учебната програма не се споменавало за Големия взрив, за милиардите години на формиране на планетите и за еволюцията. По-подкованите читатели на „Битие“ се опитват понякога да съгласуват сюжетите на първобитната история с научните твърдения. Те казват, че шестте дена на творението са били всъщност геоложки периоди с продължителност милиони години или че Адам и Ева са били първите хомо сапиенси, а не първите хуманоиди.
Но за повечето библеисти „Битие“ не е научна книга и нейният автор не е разполагал с никакво знание за съвременните научни представи за възникването на Вселената и на човешкия живот, за ядрената и квантовата физика или за най-новите технологии. Библията е древна книга с първобитен поглед върху света, а не съвременна книга, пълна с новаторски идеи. Вие сами можете да видите дали сюжетите на първобитната история отговарят на научните теории, като размислите над следните въпроси.
• В „Битие“ цялата Вселена е създадена за шест дни, които не приличат на геоложки периоди. Обърнете внимание как са охарактеризирани: „И беше вечер, и беше утро: ден първи“ (1: 5). Изглежда, че това са денонощия, които имат вечери и утрини. Те започват през нощта (според традиционното еврейско изчисление) и завършват през деня.
• Тези вечери и утрини са се случвали преди появата на Слънцето, Луната или звездите. Трудно е да си представим откъде е идвала светлината, ако не е имало нито един от тези небесни феномени (тя не би могла да идва от Големия взрив, както твърдят тези, които искат да съгласуват сюжета с науката, Големият взрив не е създавал вечери и сутрини). Смисълът е в това, че авторът на „Битие“ не оставя впечатление, че е искал да опише научното произхода на света.
• В този сюжет растенията на Земята са създадени преди да се появи Слънцето. Но според съвременната наука растителният живот се нуждае от слънчева светлина.
• Разнообразните видове животни са създадени напълно оформени, те не са се развивали и еволюирали в противовес на възгледите на съвременните учени.
• Също така всяко същество е отделно творение, а не част от сродни видове.
• Хората („адам“ в гл. 2) са създадени от кал, а не са се развивали от по-ранни форми на живот; „жената“ е отделен акт на творението, от реброто на Адам.
• Сюжетът за потопа предполага наводнение по цялата Земя, което е физически невъзможно (независимо колко дълго вали дъжд) и противоречи на геоложките факти.
Остава жизнено важен въпросът дали първите две глави на „Битие“ са древен научен трактат. За повечето читатели е очевидно, че те се подразбират като научен трактат, но това е преди всичко древна, а не съвременна наука, която, позовавайки се на теориите за Големия взрив и за еволюцията, има доста различен (особен) поглед върху това как Вселената и човечеството са се появили на белия свят.
Първобитната история: предизвикателство към „историята“
Някои читатели на „Битие“ възприемат неговите сюжети буквално не само от научна гледна точка, но и от историческа. Те смятат Адам, Ева, Каин и Авел за реални исторически личности и че Ноевият ковчег и Вавилонската кула са съществували наистина. Както вече беше казано, библеистите разбират първите единадесет глави на „Битие“ като първобитна „история“ само в най-опростен смисъл. Главите описват събития от доисторически времена. Но много съвременни читатели трудно могат да приемат сюжетите като реална история или наука. Необходимо е да кажем няколко думи за природата на историческото изследване и за това как историците реконструират събитията от миналото, за да бъдат обяснени подобни настроения.
„Историята“ е реконструкция на миналото, основана на достигнали до нас свидетелства. Следователно, за да възстановят събития от ранен период на историята, учените се нуждаят от източници. Такива доказателства включват преживявания на свидетели на събитията или материални източници, които дават добра представа за случилото се. Но ние не разполагаме с такива данни, които да подкрепят сюжетите, описани в „Битие“. Ако разгледаме библейските събития от определена историческа гледна точка, можем да се сблъскаме със загадки от друг характер. Помислете върху следните въпроси.
• За много части от „Битие“ (например, при Сътворението на света) не е имало, а и не е могло да има каквито и да е било свидетели.
• Не разполагаме с никакви писмени източници за други събития (ако книгите са написани от Моисей, те са създадени много хилядолетия след случилото се или дори след милиони години, според науката).
• Не разполагаме с никакви писмени източници за подобно предполагаемо явление като Едемската градина (с горящия меч на вратата, пазещ градината от нежелани гости). Също така няма никакви геоложки доказателства за Всемирния потоп.
• Много читатели смятат някои твърдения, които намират в библейските сюжети, за неправдоподобни. Даваме един пример: предците на човечеството са живели изключително дълъг живот, много по-дълъг от човешките възможности. Адам живял 930 години, Сит — 913 години, Каинан — 910 години, а най-възрастният човек на света, Матусал, — 969 години. Библейските сюжети включват също така епизод с говореща змия (в Едемската градина). Изглежда, че змиите са можели да ходят (защото Бог лишил впоследствие змията от нейните крака).
• Много читатели също така са убедени, че на библейските сюжети им липсва известно правдоподобие. Отначало единствените хора на Земята били Адам, Ева, Каин и Авел. Каин убива Авел и Бог изгонва Каин. Каин се страхува, че всеки, когото срещне по време на своите скитания, ще го убие (4: 14). Но кой ще го срещне? Защото тогава на Земята освен него имало само трима души. Каин си тръгва и се жени (4: 17). Но откъде е дошла тази жена? Първородният син на Каин строи град (4: 17). Град ли? Но на планетата имало само петима души (Адам, Ева, Каин, жената на Каин и синът им).
• Сред библейските сюжети, както вече отбелязахме, съществуват немалко вътрешни противоречия, които подтикват читателите да размишляват за достоверността на описаните събития. Главното сред тях е противоречието между двата сюжета на творението в глава 1 и 2 на „Битие“ и неточностите в историята за Потопа.
• Повечето разкази съдържат действия на божество или божества. Обърнете внимание на стих 26 в глава 1 от „Битие“: „Да сътворим човека“. Ние ли? Изглежда, че става дума за повече от едно божество. Обърнете внимание на определението „синове Божии“ (6: 2), които се представят на читателя като божествени същества. Проблемът е в това, че историците не могат да възприемат събитията в свръхестествена или божествена реалност, а само в човешка.
Първобитната история като литературен мит
От литературна гледна точка трябва да е ясно, че наистина е трудно да се разглежда първобитната история през призмата на науката или на историята в прекия смисъл на думата. Но не бива да се умалява изобщо значението на библейското повествование, защото сюжетите са наистина великолепни, трогателни и впечатляващи. Те трябва вероятно да се възприемат като литературно повествование, а не като научни или исторически изследвания. Строго казано, библейските сюжети ще получат повече признание, ако читателят ги възприема като митове.
Не трябва да се отнасяме към термина „мит“ отрицателно, защото той може да има и положително значение. Лаконичното и задоволителното определение на термина „мит“ може да звучи така: „разказ за Бог или богове и техните постъпки, описващ света и нашето място в него“. Митовете съществуват практически във всички религии и народни традиции. В противовес на научните или историческите твърдения митовете по природа не допускат потвърждения или доказателства. Невъзможно е да се докаже дали описаните събития са се случили, или не. За митовете значение имат само онези правдиви твърдения, които читателят намира в тях. Тези твърдения не изискват проверка или доказателства, те лежат във вярванията за състоянието на света, опитвайки се да предадат тези вярвания чрез образни художествени произведения. И първобитната история на „Битие“ не е нищо друго освен разкази, богати на поетични образи, които са се предавали от уста на уста в продължение на много години, което можем да наречем „устна традиция“. Докато историите се предавали през вековете от един разказвач на друг, те се променяли, приемали са различни форми, усъвършенствали са се, удължавали са се, за да подчертаят важните сюжетни линии, които разказвачът искал да изтъкне. Никой не трябвало да счита, че тези разкази са „само“ мит. Те трябвало да се почитат като митове, защото митовете можели да предадат поучителни уроци.
Прочетени като митове, а не като научни или исторически бележки, библейските сюжети могат да дадат някои уроци като (и дори много по-важни, ако желаете нещо по-задълбочено):
• Шабатът лежи в самото сърце на сюжета за Сътворението на света. Древните и съвременните евреи спазват този ден. За тях седмият ден от седмицата е ден за почивка, когато не трябва да се работи. Това е празник, който се отбелязва всяка седмица. Ако изключите всички детайли, сюжетът за сътворението в глава 1 на „Битие“ показва, че идеята за шабата е възникнала в началото на началата и е била записана в тъканта на Мирозданието. Вече не веднъж съм подчертавал, че в „Битие“ са описани десет акта на творението. Може да се учудите защо не са заели десет дена, защото много от тях се случват през един и същи ден. Изглежда, че авторът на този библейски разказ е използвал по-древно повествование за творението и го е описал накратко, така че да отнеме не десет дена, а седем. Но защо девет резултата от творението са се случили за шест дена, а не за девет? Причината се крие в това, че Създателят използвал седмия ден като ден за почивка. Следователно идеята за шабата вече е вложена в Сътворението на света, това не е просто някакво човешко правило, измислено, за да имаме почивен ден всяка седмица. Самият Господ е почивал на седмия ден от сътворението през първата седмица от историята на Вселената и оттогава всеки седми ден е трябвало да бъде ден за почивка.
• Хората превъзхождат всички форми на живот на Земята. Независимо дали сте съгласни с това или не, Битие (1:26) ясно показва, че хората, и мъжете, и жените, са създадени като венец на творението и господстват над животните и растенията. Никаква друга форма на живот не е толкова важна за Бога, колкото хората, които са създадени по Негов "образ". Това означава, че те, за разлика от другите същества, са създадени по-подобни на Бога. Така че, ако Господ властва над целия сътворен свят, то хората властват над всички други форми на живот.
• За разлика от другите създания, хората започват да разбират разликата между доброто и злото, когато изяждат забранения плод. Но те не са като Бога, защото са склонни по-често да постъпват неправилно, отколкото правилно. Такъв очевиден извод може да направим от сюжета за градината Едем, където хитрата змия (която не е дявола) убеждава слабоволната Ева да яде от забранения плод (който не е ябълка). Историята за Каин и Авел също дава ясна представа за порочността на човека, защото ревността подтиква Каин да убие своя брат. По това време на Земята имало само четирима души: двама от тях направо не послушали Бога, а единият извършил братоубийство. Действията на хората са показани в неблагоприятна светлина.
• Непослушанието се наказва строго от Бога. Заради непокорството им, Адам и Ева са изгонени от рая. Заради убийството на своя брат Каин е принуден да стане скитник. След това, поради разпространената безнравственост на човешкия род, Бог решава да унищожи почти всички хора, предизвиквайки потоп. Единствените, пощадени от Бога, са тези, които Ной успял да спаси в своя ковчег. За автора на описаните събития грехът е въпрос на живот и смърт.
Можем да кажем много повече за уроците от праисторията. Би било по-лесно да се напише цяла книга само за първите единадесет глави на „Битие“. Въпреки това, когато се запознаете по-отблизо с библейските сюжети, като ги четете и препрочитате от литературна гледна точка, а не от научна или историческа, вие сами ще видите крайните уроци от тези сюжети. Това са великолепни предания за зараждането на живота, които имат за цел да преподадат на читателите сериозни теологични уроци за това какво представлява самият живот.
Историята на праотците
Преминавайки към историята на праотците в „Битие“ (гл. 12-50), сменяме темата на разговора, обсъждайки не разказите за зараждането на човешкия живот и цивилизацията, а съчиненията за праотците на Израил. Това са истории, които предполагаемо могат да се вградят в тъканта на историята на Близкия Изток наред с неговите миграции на народите, заселването на земята на бъдещия Израил, императорите и фараоните, взаимодействията с племената в борбата за недостатъчни ресурси за прехрана. Преди да обсъждаме историческия характер на тези сюжети — действително ли са се случили, — ще изброя отново някои ключови моменти. Допускам, че отново сте чели и препрочитали тези забележителни глави и това, което ще бъде представено по-долу, е само напомняне за някои от ключовите моменти, без да се представя всеки епизод поотделно.
Кратко съдържание на ключовите аспекти
• Призоваването на Авраам, глава 12. Бог казва на Авраам, който по онова време се нарича Аврам, да напусне своята страна (той е роден в град Ур, в страната, която по-късно ще стане Вавилон) и да се отправи в земята Ханаан, където Господ ще създаде от него велик народ. Безбройно количество негови потомци ще бъдат благословени от Бога. В книгата не се казва, защо Господ е избрал Аврам, но в крайна сметка именно той става баща на народа на Израил.
• Завет с Бога, глава 15. Аврам, вече намирайки се в страната Ханаан, вижда, че въпреки предишно обещание на Бога, е все още бездетен. Господ говори с Аврам и го убеждава, че потомците му ще бъдат многобройни колкото звездите. Господ сключва с него завет, че ще им бъде дадена земята Ханаан.
• Раждането на Исмаил, глава 16. Аврам и неговата жена Сарра (която се наричала по това време Сара) се безпокоят, че няма да имат дете, затова Сарра дава на Аврам своята слугиня Агар, за да му роди син. Така се ражда Исмаил. Въпреки това, след неговото раждане, Бог казва на Аврам, че обещанието за потомство ще бъде изпълнено и че Сарра ще роди дете.
• Аврам става по-възрастен, глава 17. Той наистина остарява. Аврам е на 99 години, Сарра – на 90, и все още нямат дете. Бог отново обещава на Аврам, че ще има безбройно потомство, преименува го на Авраам, което в широк смисъл означава „баща на много хора“, и му заповядва да обреже всички потомци от мъжки пол, за да покаже по този начин своята принадлежност към богоизбрания народ.
• Содом и Гомора, глава 19. Сюжетът за тези два града, които Бог унищожил заради техните грехове, също заема място сред интересните разкази, включени в главите на „Битие“. Господ спасява само племенника на Авраам – Лот, съпругата на Лот и техните две дъщери. Въпреки това, съпругата на Лот не се подчинила на указанията на ангелите, обръща се назад към градовете по време на бягството и се превръща в стълб от сол.
• Раждането на Исаак, глава 21. Най-накрая Бог изпълнява обещанието си и Сарра ражда син – Исаак.
• Принасянето в жертва на Исаак, глава 22. В един от най-впечатляващите сюжети в цялата Библия . На Авраам е наредено да принесе в жертва на Бога своя син Исаак, този същия, когото Господ толкова дълго обещавал като първи сред безбройните потомци. Авраам се подчинява на Бога и се подготвя да заколи своя син, но в последния момент е спрян от ангел, който му казва, че Бог е доволен от това, че Авраам му се покорява, независимо от възможните последствия.
• Исаак и Ревека, глава 24. Авраам съдейства за това синът му Исаак да се ожени за жена от родния му град Ур, а не за някоя от местните ханаански жени. Така Исаак се жени за Ревека.
• Яков и Исав, глави 25–27. Ревека ражда на Исаак близнаци: Исав (първородният, който ще наследи баща си) и Яков. На Яков се удава да лиши с измама Исав от правото на първородство и да получи от баща си благословията за него. Името му по-късно ще бъде променено на „Израил“, което означава „този, който се бори с Бога“.
• Яков и неговото семейство, глави 29–35. Много години по-късно Яков се жени за две сестри: невзрачната Лия и красивата Рахил. Те и двете им слугини раждат на Яков дванадесет сина. Тези дванадесет сина (в една или в друга степен) ще станат предводители на дванадесетте рода (племена) на Израил.
• Повествованието за Йосиф, глави 37–50. Един от по-младите синове, Йосиф, бил любимец на Яков и поради ревност братята му го продовот в робство в Египет. Но Бог не изоставя Йосиф и в резултат на интересни и чудотворни събития, той става дясна ръка на фараона, царя на Египет. Междувременно, в Ханаан цялото семейство страда от продължителна суша и глад и отива в Египет да търси хляб. Йосиф осигурява хляб на просителите, но не се разкрива пред братята си, които не разбират, че общуват със своя еднокръвен брат, с когото са се отнесли толкова подло. В крайна сметка Йосиф разкрива кой е, семейството се събира отново и целият род се заселва в Египет под покровителството на Йосиф.
Историята на праотците: призив към „историята“
През вековете юдейските и християнските читатели на глави 12–50 от „Битие“ възприемат тези разкази като исторически описания на случилото се с праотците и прамайките на Древен Израил. Но много съвременни изследователи посочват проблеми, възникващи при разглеждането на библейските сюжети като реални събития. По-долу са представени някои от трудностите, които най-често се споменават.
Анахронизъм Означава събитие, институция, феномен, предмет или нещо друго, споменато в повествованието, което не съответства на описаните в историята реалии. Ще дадем злободневен пример: ако в писмо, на американски колонист от XVII в., се споменават „Съединените щати“, ще разберете, че нещо не е наред. Позовавайки се на разумните времеви рамки на сюжетите от историята на праотците, можем да кажем, че Авраам е живял вероятно, ако изобщо е живял, някъде през XVIII в. пр. н. е. Учените се съгласяват с тази дата, отчитайки сравнително установените времеви точки (например: ако Давид е бил цар приблизително през 1000 г. пр. н. е., завладяването на Ханаан е станало около 250 години преди това, а Изходът — 40 години преди това, тогава...). Но в повествованието намираме черти, които не съответстват нито на установения времеви промеждутък, нито дори на XVII в. пр. н. е., когато Моисей е написал предполагаемо своите хроники. Например:
• Филистимците, споменати в глави 21 и 26, не се появяват на историческата сцена до XII в. пр. н. е.
• Град Беер-Шева (библейско название Вирсавия), който намираме в повествованието за Исаак, не е основан до XII в. пр. н. е.
• Няма запазени никакви свидетелства преди XII в. пр. н. е. и за арамеите, за които се говори в историите за Яков.
• Камилите, споменати неведнъж в тези сюжети, всъщност не са били опитомени в тази част на света до XI в. пр. н. е.
Тук са представени само няколко примера. Ако историците са убедени в споменатите по-горе факти, тогава е трудно да се възприемат библейските разкази като напълно исторически достоверни.
Вътрешна несъвместимост Сюжетите от историята на праотците наистина съдържат многобройни вътрешни противоречия, които е трудно да се съгласуват помежду си. Можете сами да се убедите в това, като разгледате посочените по-долу откъси. Изследователите са склонни да виждат причината за такива несъвместимости във факта, че когато историите, предавани устно в продължение на дълъг период от време, са били записвани, хронистът не винаги е могъл да разграничи разликата между детайлите на една и друга част. Ето няколко примера (разгледайте ги в контекста на повествованието).
• Името на патриарха Яков е променено на Израил (32:28) завинаги. Но по-късно (33:1) той отново е наречен Яков. Интересно е, че сюжетът за преименуването на Яков в Израил се появява и по-късно (35:10).
• На едно място се казва, че синът на Яков, Вениамин, е роден в град Витлеем (35:16), а на друго — в град Падан-Арам (35:26).
• В стих 3 от глава 36 се казва, че Йосиф е "синът на старостта" на Яков, въпреки че от повествованието е видно, че последният му син е Вениамин.
• Когато на Йосиф му се присънил сън за неговото величие, в който слънцето, луната и единадесет звезди се поклонили пред него, Яков го попитал скептично дали наистина смята, че баща му, майка му и братята му ще се поклонят пред него (37:10). Но според разказа, майка му не е била вече жива.
• Когато братята на Йосиф го продават на керван търговци, пътуващи към Египет, той се състои от мадиански търговци (потомци на сина на Авраам, Мадиан (25:2, виж: 37:28, 36) или от измаилтяни (потомци на другия син на Авраам, Исмаил (26, 37:25–27)?
• Кой тогава е продал Йосиф в египетско робство — мадианските (37:36) или измаилтянските (39:1) търговци?
Повторения Те възникват, когато един и същи сюжет се повтаря с незначителни промени на две различни места в повествованието. Това обикновено се случва, когато устните традиции се записват като няколко версии на едно и също събитие, разказано в течение на много години. Ще дадем само два примера.
Заветът с Авраам. В глава 17 (стих 2) Бог му обещава завет и множество потомци. Внимателният читател би трябвало да се учуди на такъв развой на събитията, защото в глава 15 (стих 18) Господ вече е сключил завет с Авраам и вече му е обещал множество потомци.
Жената, която е само сестра. В глава 12, когато Авраам и Сара тръгват към Египет, той я моли да се представя за негова сестра, а не за жена, поради страха си да не бъде убит от чиновниците. Сара е взета в харема на фараона, но Бог разкрива на фараона коя е всъщност Сара. Фараонът изобличава Авраам и го пуска да си отиде. Историята се повтаря в глава 20, но този път в Герар, когато там управлява Авимелех. Подобни събития се случват и в глава 26: отново в Герар, но главните герои са Исак, Ревека и вече познатият ни цар Авимелех. Тук един и същ сюжет се случва не два, а три пъти, така че може да се говори не за дублет, а за триплет.
Всички тези три проблема — анахронизми, вътрешни несъответствия и повторения — ясно показват, че сюжетите на патриархалната история нямат нищо общо с реалностите от XVIII в. пр. н. е. Но възможно е повествованието да не трябва да се разглежда като точни исторически хроники. Всъщност, библейските сюжети звучат много по-убедително, когато ги възприемаме като легенди.
Историята на праотците като легенда
Докато митовете разказват за делата на Бога или боговете, легендите разказват за хора, които теоретично могат да бъдат исторически личности. В общи линии понятието „легенда“ може да се определи така: „измислено повествование за реални или възможни исторически личности, разказано с цел да ангажира, да преподава урок и/или да обяснява настоящото положение на нещата“.
Никой не се съмнява, че библейските сюжети ангажират читателя. Авраам (почти) принася в жертва Исаак, Яков чрез измама отнема правото на първородство на Исав, приключенията на Йосиф в Египет. Това са най-известните истории на европейската цивилизация. Те са създадени също така, за да се научи нещо отново и отново (много скоро ще дам няколко примера). Много от тях са предназначени също така да обяснят настоящото развитие на нещата: защо ние, израилтяните, практикуваме обрязване? (Това е част от завета, сключен между Бога и нашия праотец Авраам.) Откъде произлизат мадианите? (Те са наши далечни роднини, потомци на син на Авраам.) Откъде в пустинята се е появила колона от сол? (Това е жена на Лот, която била наказана за това, че погледнала към разрушаването на Содом и Гомор.) Какво е това светилище? (То е изградено от нашия праотец Яков, след като се борил с ангела.) И така нататък.
От литературна гледна точка легендите за патриархалната история функционират на две равнища. От една страна, те са част от необятната история на Израил, а от друга — това са малки разкази с индивидуална поука. В контекста на цялата история на народа тези легенди, предавани от уста на уста много векове, изпълнили няколко основни функции. Тук ще посоча само две от тях.
До известна степен цялото повествование е изградено така, че да обясни откъде произлиза народът на Израил. Когато тези сюжети са били записани в по-късно време, както ще стане ясно по-късно, в страната, която тогава се наричала Израил, съществувала група хора, които се приемали за родственици по кръв и за част от една история. Тези сюжети илюстрират каква е била тази обща история и откъде произлиза тази група от хора. В литературен план повествованието за произхода на народа на Израил е излишно. За разказвача обаче има (и е имало) значение правдоподобното обяснение откъде произлиза народът на Израил.
Съществено в светлината на подобно пояснение е самото начало на повествованието:
1. „И каза Господ на Аврам: иди от земята си, от рода си и от дома на баща си в земята, която ще ти покажа;
2. и ще направя от тебе велик народ, ще те благословя, ще възвелича името ти и ще бъдеш благословение;
3. ще благословя благославящите теб, и ще прокълна злословящите те; и в теб ще се благословят всички племена на земята. (Битие, 12: 1-3)
Според тази легенда началото на рода Израил нямало нищо общо с историческата случайност или някакъв друг случай. Това било част от Божия план. От всички народи на света Господ избрал един човек и обещал на неговите потомци величие, многобройност и благословение. Те ще бъдат избраният народ на Бога. Всеки, който ще им се противопостави, ще се противопостави на Господа. И чрез тази група потомци, този клан, произлязъл от чреслата на Авраам, целият свят ще бъде благословен. Те ще бъдат богоизбран народ. Тези, които разказвали тези истории, свидетелствали, че народът на Израил по това време е бил божествено определен като избран от Господа за посредници на Неговата воля на земята.
От тази гледна точка всички сюжети на „Битие“, в един или друг смисъл, разказват за изпълнението на предназначението на Авраам и за изпълнението на обещаното му от Бога. Бездетният Авраам се нуждаел от наследник. Напрежението расте, докато историята се развива, а Авраам остарява. Как ще изпълни Господ обещанието Си за безброй потомци, ако Авраам няма наследник? Как потомците на Авраам ще станат велика нация, ако той не може да има свои деца? В отчаянието си Авраам и Сара вземат безсмислено решение: Сара дава на Авраам своята прислужничка Агар, за да зачене от него, мислейки, че по този начин ще се изпълни предсказанието. Но действията на Сара били човешко разрешение на Божествения замисъл и били обречени на провал. Господ имал съвсем различен план.
В крайна сметка, бидейки изключително възрастна двойка, Сара и Авраам заченали дете. И така, обещанието се изпълнява: ражда се наследник (глава 21). Обаче още в следващата глава (22) Бог заповядва на Авраам да убие своя наследник! Той трябва да пожертва сина си в името на Господа, да пожертва всичко, за което е живял, за Този, Който изисква прекалено много, дори ако това означава, очевидно, да отмени Своето обещание. Но това искане се превръща в изпитание за вярността на Авраам дали ще бъде верен на Бога, дори ако няма смисъл в Неговите заповеди, дори ако трябва да убие собствения си син. Авраам доказва, че неговата преданост надминава всичко и изпълнява неоправданото искане на Господ. Но Господ е доволен от готовността на Авраам да му бъде верен до края и спира ножа, преди бащата да успее да пререже гърлото момчето. И така, напрежението се разсейва: Авраам получава наследник и остава верен на Бога, Който го е призовал, заветът между тях се изпълнява.
Исаак става голям и има двама сина. Чрез един от тях, Яков (преименуван в Израил), ще се изпълни обещанието на Господа. Израил има дванадесет сина, но цялото семейство е под заплаха от гладна смърт. Те трябва да бъдат спасени по чудотворен начин, но засега Бог работи тайнствено зад кулисите на човешките лишения, за да изпълни Своите цели. Братята на Йосиф го продават в робство в Египет, докато Бог превръща техния неправеден акт в акт на милосърдие. Редица чудодейни събития в Египет предоставят на Йосиф възможността да спаси цялото си семейство от смърт. Така той изпълнява обещанието, което Господ дава на техния праотец Авраам. Цялото семейство се премества в Египет, установява се там и започва да живее и да се размножава. Започва историята на народа на Израил, поне така, както е описана в тези ярки и трогателни легенди.
Друга, по-важна функция на всичките библейски сюжети няма да бъде очевидна от просто четене. Историята продължава в следващата книга от Петокнижието. Древните израилтяни, които разказвали и преповтаряли историите за праотците, знаели, че следващата голяма фигура в историята на народа ще бъде Мойсей и че най-голямото събитие, което обединило хората в могъща нация, било освобождаването от египетското робство. Бог извършил велики чудеса, особено по време на изхода, които потвърждавали Неговото окончателно и неоспоримо могъщество, чиито действия не можели да бъдат предотвратени дори от най-могъщата страна на земята (Египет) и от нейния най-влиятелен лидер (фараона). В мислите на разказвачите и слушателите на легендите на „Битие“ винаги се намирало наистина една значимо събитие: спасението от Египет, което свързва хората заедно в могъща нация.
Но ако Божият народ е дошъл от земята на Израил, какво са правили в Египет? Гледаме ли от литературна гледна точка, библейските сюжети (особено повествованието за Йосиф в глави 37–50) са създадени, за да преселят потомците на Авраам в Египет, където те могат да израснат в могъща нация, да се окажат в робство и по този начин да се нуждаят от мощен акт на спасение. Господ ще ги изведе от робство и ще унищожи техните врагове, преди да ги върне в земята, която е обещал на техния праотец Авраам. В много отношения последната трета от „Битие“ представлява план на събитията, които ще настъпят в „Изход“.
Целта на библейските легенди е не само да описват цялата история на Петокнижието, но и всеки сюжет да се опитва да предаде заключения като урок на своите читатели и слушатели. Някои от тези уроци имат важно значение за по-късната история на Израил и неговия народ. Главният от тези уроци е този, който продължава да играе основна роля в политиката на Близкия изток и днес. Кой има право на земята на Израил? Проблемът има огромни последици не само в наши дни и за нашето поколение, но също така е бил актуален за древния свят. Въпросът в библейските времена може в много отношения да се съпостави със съвременността. Тогава са живеели други хора на земята. Имали ли са те право да живеят там? И какво да кажем за народа на Израил? Имал ли е същото право да живее там? Трябвало ли е да живее на тази земя? Или земята трябва да принадлежи само на Израил, така че тези, които не са (или не са били) потомци на Авраам чрез Исаак и Яков, не могат да бъдат там и трябва да бъдат или унищожени, или изгонени от своите домове?
Ще видим, че библейските автори са имали ясен отговор на поставения въпрос. Земята принадлежи на потомците на Израил. И тя им принадлежи не защото са били там първи, защото всъщност не са били такива. Земята принадлежи на народа на Израил, защото Бог обещал тази зевя. Това е Обетованата земя. В самото начало, от Авраам — още преди да бъде обещан наследник, да не говорим за семейството потомци, да не говорим за цял народ, връщайки се в самото начало, — Бог, Творецът на небето и земята, обещал тази земя на Авраам в рамките на завета, който сключил с него. Тази земя принадлежи на Израил и на никой друг. Може да кажем, че тази ярка легенда за принадлежността на земята има огромни последици, които ще видим за жителите на Ханаан в Книгите на Исус Навин и Съдиите. Очевидно е, че те не са се преживели и до днес.
Уроците, предавани от книга „Битие“, са актуални не само за целия народ на Израил като нация, но и за индивидите в нея, защото история след историята на „Битие“ показва какво означава за потомците да живеят с вярата в Бога, който ги е призовал. Историите за Йосиф служат като най-ярък пример.
В различни времена в историята на Израил, както забелязахме в предишната глава, отделни лица са били гонени от страната и са били принудени (или са избирали) да живеят на други места по цялото Средиземноморие. Почти във всеки такъв случай, за който ни е известно, преселниците обикновено бивали склонявани да приемат религиозните обреди, обичаи и вярвания на своето ново обкръжение. В противовес на тази практика, евреите отдавна се славели с това, че спазвали религията на своите предци, независимо от новото си място на обитаване. Историите за Йосиф показват не само как е възможно това, но и как вярността към Бога на Израил ще бъде възнаградена, дори ако тази вярност се проявява сред чужд народ и сред чужди религии и обичаи. Такъв урок трябвало да има силен отзвук у евреите от по-късни времена, живеещи извън страната, но все още изповядващи религията, възникнала в тяхната земя.
Йосиф бил продаден в робство в Египет и историите за неговите приключения подчертават: Бог го благославя, въпреки че вече е извън Израил. Първоначално Йосиф става роб на богат аристократ, Потифар. Господ не изоставя младия човек и Йосиф се издига по служебната стълба на слугите, докато не става управител на цяло стопанство. Но както повечето истории на „Битие“, тази също съдържа описание на критичен момент, когато трябва да се случи някакво чудо, позволяващо на героя на легендата да преуспее въпреки трудностите. В този случай жената на Потифар се опитва да съблазни красивия Йосиф, а когато той я отблъсква, тя се разплаква и обвинява младия човек в изнасилване. Йосиф е вкаран в затвора.
Но Господ отново не изоставя юношата: постепенно той спечелва доверието на надзорниците и заема определено положение. Освен това, тъй като Бог го надарява със свръхестествената сила да тълкува сънища, той се озовава в такова положение, че по искане на фараона успява да разтълкува страшния смисъл на неговите кошмари. В резултат от това фараонът освобождава Йосиф от робството, за да го вземе на служба и да го направи своя дясна ръка. Йосиф би могъл да се окаже в бедствено положение в чуждата страна с чужди обичаи, но като остава верен на своя Бог, той не само оцелява, но и забогатява. Ето урокът за всички онези, които са принудени да напуснат домовете си и да отидат в изгнание. Те трябва да останат верни на своя Бог и Той ще им се отблагодари.
Другият урок, съдържащ се в тази история, става също толкова очевиден, особено когато стигнем до края на книгата. След като братята на Йосиф идват в Египет да молят за храна и след дълга поредица от загадъчни епизоди, той се разкрива пред тях и всички заедно се радват на невероятното си щастие. Целият клан, включително прародитерят Яков, се преселва в Египет под закрилата на Йосиф. После Яков умира и братята му започват да се страхуват: дали Йосиф се е отнасял добре към тях само заради баща им? Няма ли да се отнесе по-зле с тях сега, когато Яков е покойник? Те молят Йосиф да им прости за извършеното злодеяние (продажбата в робство), и Йосиф им отговаря с една от най-впечатляващите фрази в цялото Петокнижие:
19 „…не се страхувайте, защото аз се страхувам от Бога;
20 ето, вие замисляхте зло против мене; но Бог го обърна в добро, за да се случи това, което сега има: да се запази животът на голям брой хора;
21 така че не се страхувайте: аз ще храня вас и вашите деца. (Битие, 50: 19–21)
„Вие замисляхте зло против мене; но Бог го обърна в добро“ — това е именно поучителният урок, който откриваме в повествованието за синовете на Яков. Деянията на Господа са скрити от очите, но са насочени към постигане на най-доброто за Неговия народ. Той може да надделява не само слещу всички несгоди и трудности, суша и глад, робството и затворничество. Той може да превърне жестоките, агресивни и пагубни действия на злите хора в добро, осъществи Своето спасение именно през злите и греховни постъпки, способни да унищожат другите. Нищо не може да попречи на Бога да постигне Своите цели. Това, което някои интерпретират като ужасна катастрофа, може да бъде използвано в дългосрочен план от Господ за постигането на мир, хармония, избавление и дори благополучие.
АВТОРСТВО: КОЙ Е НАПИСАЛ ПЕТОКНИЖИЕТО?
И така, в процеса на нашето изследване научихме две ключови черти на книга „Битие“, които могат напълно да обяснят как изобщо се е появила на света. Първо, тази книга е част от много по-голяма колекция от разкази (и закони), съставляваща петте книги на Петокнижието. Второ, митовете и легендите първоначално са се предавали в устната традиция, от уста на уста, от едно поколение на друго. Като имаме предвид произхода на историите сред разказвачите на древен Израил, какво можем да кажем за автора на „Битие“, по-точно на целия корпус от книги? Кой е написал Петокнижието?”
Традиционната гледна точка
Дълго преди времето на Исус, хората вярвали, че автор на Петокнижието не е никой друг освен главният герой на разказа Мойсей. В следващата глава ще видим как Мойсей се появява в началото на „Изход“ като юноша, по чудо защитен от гибел. Той става представител на Бога на земята, велик пророк, чрез когото Господ върши чудеса, които правят възможен изхода на израилтяните от египетско робство. Мойсей става водач на своите хора, докато те вървят към планината Синай на Синайския полуостров, където Господ му дава Десетте заповеди и Закона. След това Мойсей води народа си през пустинята в продължение на 40 години, преди да им даде Закона за втори път („Второзаконие“), когато стоят на границата на Обетованата земя, готови да завладеят това, което Бог е обещал на потомците на Авраам.
В Древния свят, чак до сравнително съвременните времена, се смятало, че Моисей не само е получил законите на планината Синай (и ги е записал), но и сам е написал цялата Тора – всичките пет книги. Разбира се, това включва и „Битие“. Кой би могъл да знае по-добре всичките събития от „Изход“, случили се на планината Синай и в пустинята, и това, което е станало преди, от момента на Сътворението на света? Това конкретно бил Моисей, за когото било известно, че е говорил с Бога. Господ му открил Тората.
Проблеми на традиционната гледна точка
Периодично с течение на времето, през Средновековието, се появявали читатели, студенти и познавачи на Тората, които се питали дали Моисей наистина е написал или би могъл да напише Петокнижието. Интересът нараствал сред учените през XVII век, съмнения се появявали систематично през XVIII-то столетие. През XIX век те достигнали критичната си точка, когато можем да говорим за съвсем различно разбиране за авторството на текста, което доминира и днес. Становището било, че никой конкретен човек не носи отговорност за Петокнижието, и, разбира се, не и Моисей. Всичките книги са събрани от по-стари писмени източници (базирани на устни традиции), които са редактирани в един сборник (състоящ се от пет книги) няколко века след описваните в тях събития.
Първи критичен анализ
В самото начало на историята на критиката на Петокнижието, онези, които поставяли под съмнение авторството на Моисей, посочвали неоспоримия факт, че той не е наречен никъде техен автор. С други думи, всички книги са анонимни. Освен това, самите те не дават повод на читателя да смята, че главният герой е автор на цялото повествование. Във всичките сюжети от „Изход“ до „Второзаконие“, където Моисей е без съмнение главно действащо лице, той говори за себе си в трето лице. Авторът никога не посочва, че „аз“ направих или че „ние“ направихме нещо. Изглежда, че тези истории са написани за Моисей, а не от Моисей.
Освен това, в книгите присъстват такива откъси, които наистина е много трудно да се припишат на Моисей, най-известният от които е: „Моисей беше най-кроткият човек на земята“ („Числа“, 12:3). Едва ли авторът ще говори така за себе си, дори ако е вярно това и особено ако е бил наистина най-кроткият човек на земята!
Практически с пълна увереност може да се каже, че и други откъси не биха могли да бъдат написани от Моисей. Например втора глава от „Второзаконие“ (стихове 5-12) описва подробно смъртта на Моисей. Как той, авторът на Петокнижието, би могъл да опише собствената си смърт като събитие в миналото? Да разгледаме друг широко известен пример: „Това са царете, които царуваха в земята Едом, преди да царуват царете на синовете Израилеви“ („Битие“, 36:31). Този стих предполага, че авторът е запознат с времето, когато Израил е бил управляван от царе. Това обаче става едва два века след смъртта на Моисей (след като израилтяните завладяват Обетованата земя според книгата „Исус Навин“ и се управляват от племенни вождове най-малко 200 години, както е описано в книгата „Съдии“). Следователно „Битие“ трябва да е било написано по време на монархията или дори по-късно.
Изследвания от XIX и XX в.
Както отбелязахме, критиката на традиционния възглед за авторството на Петокнижието се задълбочила и се утвърдила сред учените в хода на по-нататъшни изследвания. В допълнение към току-що споменатите спорни въпроси се появили и други тревожни черти на повествованието. Вече бяха споменати многобройни анахронизми: камилите не са били опитомени в Ханаан по времето на Авраам или, да речем, Моисей; филистимците все още не са съществували като нация, не е бил построен градът Беер Шева (Вирсавея). Сюжети, съдържащи подобни бележки, не биха могли да бъдат написани по времето на Моисей през XIII век пр. н. е. Те трябва да бъдат датирани не по-рано от XI век пр. н. е. и, вероятно, много по-късно.
Съществуват също така ясни доказателства, че тези книги не са написани от един автор, особено ако се обърне внимание на вътрешните противоречия в повествованието и различните повторения.
Парадоксите на повествованието изглеждат най-значителни. Никъде те не са толкова очевидни, колкото в първите сюжети на „Битие“: историята за Сътворението на света (глави 1–2). Учените са стигнали до заключението, че описаните събития в глава 1 не могат да се съгласуват със сюжетите от глава 2. Те не приличат на два напълно различни разкази за сътворението, а сякаш съществено и удивително се допълват един друг. Прочетете ги внимателно самостоятелно. Съставете списък на това, което се случва в глава 1, а после списък на това, което се случва в глава 2, и ги сравнете. Сред другото може да забележите следното:
• В съответствие с глава 1 от „Битие“ растенията са създадени на третия ден, а на шестия - хората. Обаче, според глава 2: „И създаде Господ Бог човека от прахта на земята“ преди да се появят растенията и тревите (2:4, 7).
• В глава 1 от „Битие“ се говори за създаването на всички животни преди човека, на петия и шестия ден. Обаче, според думите на следващата глава, първо се появява „човекът“ (2:7), а после животните като негови помощници (2:19). Обърнете внимание: едва след човека „Господ Бог създаде от земята всички полски животни и всички небесни птици“. Преди създаването на човека не е имало никакво живо същество.
• Според глава 1 от „Битие“ хората, мъже и жени, са създадени едновременно, като кулминация на цялото творение (1:26–27). Обаче в следващата глава е очевидно, че първо Бог създава мъжа (Адам), след това всичките животни за мъжа. Когато никое от тях не се оказва подходящо, чак тогава Господ създава жената от ребро, взето от мъжа.
• Педантичните учени отбелязали също така две различни имена на божеството в разглежданите сюжети. В глава 1 от „Битие“ то се нарича на иврит Елохим, което обикновено се превежда като „Бог“ (въпреки че е в множествено число). В глава 2 то внезапно става „Яхве Елохим“, което може да се интерпретира като „Господ Бог“. В древния Израил думата „Яхве“ се считала за лично име на Бога и в крайна сметка се възприемала за толкова свещена, че правоверните евреи нямали право дори да я произнасят, за да избегнат богохулството. В Тората Бог се нарича така хиляди пъти, както Господ, Вседържител и Бог Цар. Удивително е, че само един от тези термини се използва в глава 1, а друг – само в глава 2. Подобно положение на нещата би имало смисъл, ако двата разказа се основават на различни източници, всеки от които има свой собствен поглед върху събитията и свое любимо име на Бога.
• Във връзка с това може да отбележим, че двата сюжета представят различни концепции за божеството (не само за имената му). В глава 1 Бог е представен като Силния, Всемогъщия, Твореца на всичко съществуващо, Той е далечен, недостъпен и се възвишава над всичко. Въпреки това, в глава 2 и в историята за Адам и Ева в Едемската градина в глава 3, Той е съвсем различен. Тук Бог е изобразен антропоморфно, тоест почти с човешки облик. Той стои на земята, докосва се до земния прах, прави операция на Адам, разхожда се по градината във вечерната прохлада (3:8), не знае къде се крият Адам и Ева (3:9). Господ говори с тях и иска да знае, сякаш Сам не знае, дали са го послушали (3:11).
• Накрая, двата сюжета се различават по ключови въпроси. Вече отбелязахме: първият разказ за сътворението иска да подчертае, че спазването на шабата е вкоренено в тъканта на битието. Във втория няма нищо подобно. Тук може да се види желание за отговор на някои от най-великите въпроси, които хората са задават през вековете. Защо жените изпитват болка по време на раждане? Защо е толкова трудно да се осигури достатъчно храна? Защо мъжете доминират над жените? В този сюжет се намира също така обяснение и на по-малко съществени куриози. Например, защо змиите пълзят по корем, а не ходят като другите същества.
Подобни различия накарали учените през XVIII и XIX век да мислят, че първите глави на Битие не са единен разказ, а два различни сюжета, съчинени от двама автори по различно време, с различни интереси, разбирания за божеството и възгледи за Сътворението на света.
Не по-маловажен е фактът, че литературните противоречия се срещат не само в споменатите по-горе глави. Те са разпръснати из цялата книга. Можете да се убедите в това сами, просто като прочетете текста много внимателно. Например, в разказа за потопа („Битие“, 6–9) ще намерите съпоставими различия. Едно от най-ярките е следното: според „Битие“ (6:19), Бог казва на Ной да вземе със себе си в ковчега по двойка „от всички животни“, но в глава 7 (стих 2) четем: „От всеки чист добитък вземи по седем, мъжки и женски, а от нечистия добитък по два, мъжки и женски“. Как е възможно това?
Можете да намерите подобни различия и в други части на Петокнижието. Например, в следващата глава ще се спрем на десетте египетски язви, които Моисей чудодейно изпратил, за да убеди колебаещия се фараон да освободи израилевите синове. Потресаващите истории за освобождението са също много добри, както и разказите за праотците, но учените и тук са открили подобни несъответствия. Ще дадем пример: по време на петата язва Господ унищожил „всичкия египетски добитък“ („Изход“, 9:6). Така можем да си помислим, че целият добитък наистина е загинал. Въпреки това, когато Моисей наложил седмата язва, ужасна градушка убила „по цялата египетска земя всичко, което беше на полето, от човека до добитъка“ („Изход“, 9:19–20, 25). Следователно този разказ се състои от поне два различни сюжета, при съединението на които се появило въпросното несъответствие.
Разногласията, които обсъдихме по-горе, се появяват в една или в друга книга от Петокнижието, както и в цялото повествование. Създава се впечатлението, че един и същи човек не може да бъде автор на всичките сюжети. Например, в „Изход“, в една от първите срещи на Моисей с божеството, Бог му казва: „Аз съм Господ (Яхве). Явих се на Авраам, Исаак и Яков с името „Бог Всемогъщ“ (Ел Шадай), а с моето име Господ (Яхве) не се открих на тях“ (6:2-3). Тук Бог казва, че праотците в „Битие“ не са знаели личното име на Бога, Яхве, те Го знаели само като Бог Всемогъщ, Ел Шадай. На внимателния читател подобно твърдение може да се стори странно, защото е съвсем ясно, че в „Битие“ Бог се явявал на праотците като Господ (Яхве) и те Го наричали с това име. Да разгледаме стих 26 (гл. 4): „Тогава започнаха да призовават името на Господа“. Или по-красноречивия откъс: „Аврам повярва на Господа (Яхве), и Той му го зачете за праведност. И му каза: Аз съм Господ (Яхве), който те изведе от Ур Халдейски, за да ти дам тази земя във владение. Той каза: Владико Господи! (Адонай Яхве) как да разбера, че ще я владея?“ („Битие“, 15:6-8).
Според „Изход“, Бог никога не се е явявал на Авраам като Яхве, но според „Битие“, Той се е явявал пред него именно като Яхве. Библейското повествование очевидно се опира на различни източници, което лесно се потвърждава и от повторенията, които наблюдавахме в историята на праотците.
Документалната хипотеза
Известна е като най-разпространеното решение на проблема за авторството на Петокнижието. Тя гласи, че Петокнижието се състои от четири различни източника, основани на устната традиция, но написани от различни автори с различни светогледи, в различни периоди от историята на Древен Израил.
Името на Юлиус Велхаузен (1844–1918), германски библеист, се асоциира най-често с документалната хипотеза. Той не бил първият, който издигнал хипотезата, но разработи детайлите ѝ по-убедително от всеки от неговите предшественици. Ю. Велхаузен успял също така да убеди по-голямата част от научния свят в достоверността на документалната хипотеза. Първата стъпка била неговата публикация на немски език „Историята на Израил“ (1878 г.). Между другото, Ю. Велхаузен твърди, че четирите източника на Петокнижието са написани столетия след събитията, за които разказват, и от автори, чиито жизнени пътища са разделени от векове. В резултат от това библейските сюжети не са свидетелства на очевидци (например, на Мойсей) и не могат да бъдат исторически достоверни. Ние не знаем действителните автори на източниците, но Ю. Велхаузен ги обозначил с четири инициала: Я (Яхвист), Е (Елохист), В (Второзаконие) и Ж (Жречески кодекс). Според него, източниците са написани в този ред.
Разбирането на идеята на Ю. Велхаузен ще помогне да се обхване широк пласт от историята на Древен Израил, който вече засегнах в глава 1, защото различните източници са написани в различни периоди от тази история. В най-разпространената си форма хипотезата е следната:
• Най-вероятно Яхвист е първият записан източник. Именно от него водят началото си разказите в „Битие“ и „Изход“, включително, например, и вторият сюжет за Сътворението на света и историите за Адам и Ева (гл. 2–3 от „Битие)“. Източникът е наречен така, защото в неговото повествование най-често се среща терминът „Яхве“ като име на божеството, което на немски се пише като Jahweh. Смята се се, че Яхвист е записан и се основава на устни традиции от южната част на страната, тоест от Юдея. Много от събитията от историята на патриарсите в глави 12–50 в „Битие“ са локализирани именно в Юдея. Освен всичко друго, Яхвист се отличава с антропоморфното си възприятие за Бога (както в историите за Едемската градина и потопа). Много учени смятат, че източникът е написан в периода на монархията, вероятно през X век пр. н. е., по времето на цар Соломон.
• Елохист е вторият записан източник. Той също съдържа редица сюжети от Петокнижието, но не засяга така наречената първобитна история: повествованието започва от глава 15 на „Битие“. Елохист предпочита да нарича Господа с името Елохим (= „Бог“). За разлика от Яхвис, Елохист най-вероятно е записан и се основава на традиции от северната част на земята – Израил, който понякога се нарича Ефраим (Ефрем) по името на едно от най-влиятелните племена. В този източник Бог общува с хората чрез пророци и сънища. Елохист е написан възможно един век след Яхвист, в средата на IX век пр. н. е. Или може би след падането на Северното царство под властта на Асирия. Изглежда, че редакторът на повествованието, съединявайки двата източника заедно, е отхвърлил много детайли от Елохист, защото той е представен по-фрагментарно в Петокнижието, отколкото който и да е друг източник.
• Второзаконие се различава от всички, тъй като е единственият (или почти единственият) източник, който лежи в основата на цялата книга „Второзаконие“. Освен това, датирането му се смята за най-определено. В Четвърта книга „Царе“ четем историята за това как „книгата на закона“ била открита в Храма по време на управлението на славния цар Йосия (4 „Царе“, 22:8). Събитието станало около 621 година пр. н. е. Много изследователи са склонни да вярват, че намерената книга е била „Второзаконие“ или поне голяма част от нея (гл. 12–26). Следователно книгата може да бъде датирана към средата на VII век пр. н. е. „Второзаконие“ разказва за получаването на Закона от Моисей, но тази версия на сюжета се различава значително от повествованието в другите книги на Петокнижието („Изход“, „Левит“ и „Числа“). Онези, които са се опитвали да обединят Яхвист, Елохист, Второзаконие и Жреческия кодекс, решили проблема, като превърнали Второзаконие в отделна книга, която представяла второто получаване на Закона. Счита се, че традицията на Второзаконието, подобно на Елохист, е възникнала в северната част на Израил. Второзаконието разказва за жертвоприношения, извършвани в Храма на Йерусалим, иначе казано - не там, където ги извършвали израилтяните, следователно източникът може да е бил редактиран и разширен от автор от юга.
• Сега нека обърнем внимание на Жреческия кодекс, наречен така, защото засяга въпроси, представляващи интерес за свещениците: например, законите, дадени от Моисей за жертвоприношенията, ритуалите, спазването на празниците, кошерните продукти, обрязването, семейството (например, гл. 5 и 10 от „Битие“) и др. Жреческият кодекс, както и Елохим, предпочита името Елохим, но използва и редица други имена (като Ел Шадай, както виждаме в „Изход“, 6:2–3). Жреческият кодекс вижда божеството като далечно и недостижимо, то не общува с хората непосредствено, чрез ангели или сънища. Традициите на Жреческия кодекс са разпръснати из цялото Петокнижие, но основно са съсредоточени в законите на книгите „Изход“, „Левит“ и „Числа“, които ще разгледаме в следващата глава. Източникът разглежда не само законите, към него се отнасят също най-първата (за Сътворението на света) и най-последната (Второзаконие, 34) глава на Петокнижието. Така Петокнижието започва и завършва със събития, взети от Жреческия кодекс. Възможната причина е, че авторът на повествованието, живял вероятно през VI в. пр. н. е., когато започнал Вавилонският плен, е този, който е събрал и е редактирал всичките източници в един дълъг трактат, познат сега като Петокнижие.
Крайният вариант на документалната хипотеза представлява, по този начин, обединение на четири източника. На някои места в Петокнижието може сравнително лесно да се забележи работата на редактора. Например, вече обърнахме внимание на двете истории за сътворението. В „Битие“ част от Жреческия кодекс (1:1–2:4) предшества Яхвис (2:5–3:24). На други места редакторът е преплел сюжетите на двата различни източника така, че няколко стиха принадлежат, да речем, на Яхвис, а други – на Жреческия кодекс и прочее. Така например е в разказа за потопа в „Битие“: Яхвист – 6:5–8, Жречески кодекс – 6:9–22, Яхвист – 7:1–5, Жречески кодекс – 7:6–16, Яхвист – 7:16–23, Жречески кодекс – 7:24–8:5.
На други места, особено където се срещат Яхвист и Елохист, преплитането става толкова сложно, че е почти невъзможно да се различи къде завършва единият източник и къде започва другият. Някои учени дори предпочитат да говорят за единен източник Яхвист-Елохист.
Съвременни научни възгледи
Невъзможно е да се говори за единна гледна точка относно документалната хипотеза. Някои учени отхвърлят идеята за разграничаване между Яхвист и Елохист, други смятат, че източниците са били повече от четири, а някои предлагат съвсем различно датиране на различните източници. Например, най-често най-ранният източник се датира през VII век пр. н. е., докато други твърдят, че нито един от източниците не е създаден преди Вавилонския плен през VI век пр. н. е. Редица учени са измислили изключително сложни схеми, които се опитват да предвидят всички нюанси на материала.
Все пак съществува единно мнение относно някои наистина спорни моменти, като например:
• Имаме крайна редакция на Петокнижието. То не е написано изцяло, а само частично от Моисей или от който и да е друг човек, живял не по-рано от XIII век пр. н. е.
• Петокнижието, с което разполагаме, се състои от събрани заедно различни писмени източници. Всички те се основават на по-ранни устни традиции и са съществували за дълъг период от време като истории, разказвани и преразказвани безброй пъти.
• Различните източници са създавани в различни периоди от историята на Древния Израил.
• Всеки от тези източници съдържа характерен ред от съображения и широка гама от възгледи: за Бога, за Израил, за религиозно значимите неща.
• Източниците може да не са и всъщност не са достоверни за сюжетите, които предават, иначе казано - не могат да дават и вероятно не дават исторически точна информация за древната история и историята на предците или за изхода и живота на Моисей. Така че е наистина трудно да се опознаят събитията, описани в Писанието, от началото на времената до момента, когато народът на Израил бил (възможно) готов да стъпи на Обетованата земя веднага след смъртта на Моисей.
• Всеки източник обаче може да даде полезна информация за периода, в който е бил съчинен.
• За съжаление, тъй като не знаем със сигурност (с изключение на „Второзаконие“) кога е станало всичко, малко вероятно е да разполагаме с достатъчно данни, за да напишем истинската история на Израил.
Устни традиции и културни паралели
Какво можем да кажем за устните традиции, положени в основата на писмените източници, на които се основава цялото Петокнижие? Не много, с изключение на някои моменти, на които вече обръщах внимание: историите за първобитните времена, за предците, за Моисей, за изхода и за получаването на Закона са съществували в различни части на страната, която е трябвало да стане Израил след доста дълго време. В различните региони повествованието е придобивало своите особености: различно разбиране за Бога, за религиозните практики, за героите на историята. Някои сюжети (например, включени в Яхвист) принадлежат на южната част на Израил, други (например, от „Второзаконие“) – на северните.
Съществува удивителен факт относно ранните сюжети или поне изглеждал удивителен за изследователите от XIX век, които го открили (а по принцип няма нищо забележително в него). Учените забелязали, че устните разкази често били под влияние на преданията на други народи от Близкия изток. Европейските и американските библеисти (честно казано, единствените по онова време) предполагали, че повествованието на Петокнижието е било уникално, за разлика от Библията. Археологическите находки обаче доказвали красноречиво обратното. Древният Израил не бил толкова отдалечен от своето обкръжение, както се смятало някога.
Енума елиш
Между 1848 и 1876 г. при разкопките на древния град Ниневия били открити седем таблички, които публикувал сътрудникът на Британския музей Джордж Смит. Около 1100 стихове са написани с клинопис и имат значителни сходства с мита за сътворението от глава 1 на „Битие“. Разбира се, те съдържат и много съществени разлики. Авторите (или авторът) на стихотворението били вавилонци, а не израилтяни, те не се покланяли на един Бог, а признавали множество богове. Основният текст разказва за Мардук, който станал върховно божество след сакрална битка със своите небесни врагове. Разказът имал за цел да покаже, че именно този вавилонски бог е най-достоен за поклонение. Текстът завършва със сюжет, в който се разказва как всички други богове дошли да признаят и да се прекланят пред Мардук като цар и бог – покровител на Вавилон.
В повествованието намираме разказ за Сътворението на света с удивителни паралели със Свещеното писание. Стихотворението започва с думите: „Когато горе не е назовано небе, долу земята не е спомената с име...“ Думите „когато горе“ в оригиналния текст звучат като „енума елиш“, което служи за название на цялата поема. Понякога я смятат за вавилонски епос за сътворението на света, което е малко погрешно, защото сюжетът за сътворението на света заема само малка част от цялото повествование. Въпреки това е удивително колко много редовете на епоса напомнят първите стихове на „Битие“. Въпреки че те често се превеждат като „В началото Бог сътвори небето и земята. Земята беше безформена и пуста“, алтернативният превод звучи така: „Когато Бог започна да създава небето и земята, земята беше безформена и пуста“, което много прилича на началните редове на „Енума елиш“. Удивителни са сходствата между двете концепции и лексиката между двата сюжета за сътворението. Един учен, Александър Хайдел (Alexander Heidel), дори нарича своята версия на текста „Вавилонско Битие“.
Сходството между повествованията обикновено се смята за твърде значително, за да бъде случайно. Вавилонската версия не би могла да заеме своите образи, метафори и лексика от „Битие“. Съществува мнение, че „Енума елиш“ е създаден и публикуван във Вавилон през XII в. пр. н. е. От своя страна, Жреческият кодекс възниква няколко века по-късно: малко след като Юдея е превзета и вождовете и благородниците са пленени от вавилонците. Може да се заключи, че авторът на източника се основава на повествованието „Енума елиш“, приспособявайки го към своя светоглед: Бог е създал света, а не вавилонският Мардук.
Епосът за Гилгамеш
През 1853 г. в разрушен дворец на Ниневия били открити фрагменти от друг древен текст. Те, също написани с клинопис, били намерени от Джордж Смит. Текстовете съдържат един от най-великите епоси на античната литература, наречен така в чест на неговия главен герой Гилгамеш, цар на град Урук в Южна Месопотамия. Оттогава са открити множество фрагменти от епоса и са събрани заедно. Те разказват историята на великия герой Гилгамеш, особено за неговите отношения с дивия и нецивилизован, но вече покорен Енкиду.
Сюжетът на епоса е доста разпокъсан, прескача от едно описание на друго, но въпреки това съдържа удивителни паралели с древната история на „Битие“. Например, намираме такива в повествованието за Райската градина. Историята за потопа има безпогрешни сходства с подобния сюжет в „Битие“. В един момент от повествованието Гилгамеш среща безсмъртния човек на име Утнапищим. Той разказва на нашия герой как се спасил от наводнението, изпратено от боговете да унищожи всичко живо на земята. Боговете казали на Утнапищим „да вземе на борда на лодка, която трябва да построи, семена от всичко живо“. Те го научили как да направи лодката и му обяснили какви трябва да бъдат нейните размери. Боговете казали също така на Утнапищим да прибере своите роднини. Завалели дъждове, започнал потопът, загинали всички народи. Лодката се спряла на една планина. Когато водите се оттеглили, Утнапищим пуснал гълъб, който се върнал, без да намери място за кацане. След това пуснал лястовица, която също се върнала обратно. Гарванът не се върнал. Излизайки от лодката, Утнапищим принесъл жертви на боговете.
Описаните събития имат явни паралели със сюжетите на „Битие“ и те определено не са случайни. Въпреки това, библейското повествование не би могло да повлияе на месопотамския мит. Най-ранните разкази за Гилгамеш са датирани преди 2000 г. пр. н. е., иначе казано - много векове преди историята за Ной.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Жреческият кодекс, разказващ за Сътворението на света, Яхвист, разказващ за Едемската градина, а също така и сюжетът за потопа имат неоспорими сходства с месопотамските митове, съществували много преди появата на източниците, на които се основава повествованието в „Битие“. Публикуваните открития от XIX век предизват истинска сензация сред учените и образованата публика. Те продължават да вълнуват читателите и днес, особено онези, които не разбират, че библейските сюжети не са уникални или първи по рода си в Древния свят. Създава се впечатлението, че библейското повествование е било повлияно от подобни истории, разказвани от представителите на други религии. Учените стигат до извода, че библейските сюжети трябва да се разглеждат не като историческо описание на реални събития, а като митове за Бога и легенди за предците, които помагали на израилтяните да разберат по-добре кои са те, откъде са дошли и как е възникнал светът.
ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“
В предишните глави обсъдихме „Битие“, първата глава от Петокнижието. В тази глава ще разгледаме останалите книги: „Изход“, „Левит“, „Числа“ и „Второзаконие“. От литературна гледна точка историята на праотците се обуславя от Божиите обещания на Авраам. Той ще има безброй потомци и Бог ще му даде Обетованата земя. До края на повествованието в „Битие“ нито едно от тези обещания не е изпълнено. Потомците на Авраам са само малък клан, който се озовава в Египет, спасявайки се от глад в Ханаан. Но, както вече отбелязахме, повествованието е построено така, че да подготви читателя за събитията, които ще бъдат разказани в „Изход“. В Египет кланът на Яков ще се умножи с геометрична прогресия и ще стане велик народ. Господ ще сътвори чудо за тяхното спасение и ще ги освободи от египетското робство, доказвайки, че Той е Бог на Израил, а израилтяните са Негов народ. След това Господ ще им даде Закона, за да са готови да влязат в Обетованата земя.
"ИЗХОД"
Името на книгата „Изход“ идва от важното събитие, което тя описва, вероятно най-значимото събитие в историята на Израил. Става дума за чудесното спасение от Египет под ръководството на Мойсей. Както в „Битие“, повествованието и в „Изход“ е изтъкано от по-ранни източници: Яхвист, Елохист и Жреческия кодекс. В редица откъси е трудно да се каже кой източник се използва. По-голямата част от повествованието след глава 20 съдържа в основата си Жреческия кодекс, защото е почти изцяло свързана със законите, които Мойсей получава на планината Синай. Но, преди той и народът му да получат Закона и да стъпят в Обетованата земя, трябва да се случат много важни събития, чиито сюжети са отразени главно в Яхвист и Елохист.
Литературен преглед
И сега няма да давам изчерпателен преглед на книгата, смятайки, че сте я прочели внимателно. Тук ще посоча само някои факти от повествованието, за да освежите паметта си за най-значителните епизоди:
Поробване на децата на Израил (гл. 1). Кланът на Яков, който идва в Египет по времето на Йосиф, наброява 70 души. Въпреки това, след известно време те се умножават до такава степен, че египтяните започват да се боят от тяхната численост и, за да ги контролират, ги поробват.
Раждането и младостта на Моисей (гл. 2). Въпреки че фараонът заповядал да се убият всички еврейски момчета, Моисей се спасява по чудо. По стечение на обстоятелствата той е възпитан като син на дъщерята на фараона. Но като юноша убива някакъв египтянин заради жестокостта му към един евреин и бяга, спасявайки се от гнева на фараона.
Горящият храст (гл. 3). Докато Моисей пасе овце в земята на мадианците (на изток от залива Акаба), му се явява Господ и говори с него от горящ, но неизгарящ храст. Тук Бог разкрива на Моисей Своето име („Този, който съм“, 3: 11–15) и му заповядва да се върне в Египет и да освободи израилтяните.
Връщане на Моисей и противопоставяне на фараона. Моисей моли фараона да пусне израилтяните в пустинята за три дена, за да възхваляват своя Господ (Яхве, гл. 3). Но Бог ожесточава сърцето на фараона: той не пуска народа на Израил, а, напротив, решава да направи живота им още по-нещастен (гл. 3–6).
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Истинското име на Бога
Тетраграматонът се е разбирал вероятно от древните израилтяни като лично име на Бога. Но откъде е дошло това име? Подобен въпрос интересува не само съвременните читатели, но е бил предмет на спорове и сред древните юдеи. Интересно е, че има три възможни отговора.
Когато Бог се явява за първи път на Моисей в горящия храст (гл. 3), Той му поръчва да отиде при израилтяните в Египет и от името на Бога да поиска от фараона тяхното освобождаване. Моисей не може да се реши, защото мисли, че израилтяните няма да му повярват. Пророкът моли Бога да му каже Своето име. Следват три отговора:
14. „Бог каза на Моисей: Аз съм Този, който съм. И каза: така кажи на синовете Израилеви: Този, който съм (Яхве) ме изпрати при вас“.
15. И още каза Бог на Моисей: така кажи на синовете Израилеви: Господ, Бог на вашите бащи, Бог на Авраам, Бог на Исаак и Бог на Яков ме изпрати при вас. Това е Моето име навеки и помненето за Мене от род в род“. (3: 14, 15)
Първият отговор може да се преведе буквално и по-точно като: „Аз ще бъда този, който ще бъда“. Очевидно е, че подобно заявление породило многобройни спорове и коментари през вековете. Можем ли да използваме термина „самосъществувание“ по отношение на Бога? Че той е единствен, който съществува в Себе си и извън Себе си? По-късно евреите философски осмисляли отговора на Бога именно по този начин. Но може би Господ казва, че Той ще стане явен с бъдещите си деяния? Или Бог казва на Моисей, че ще бъде това, което поиска да бъде.
След това Господ посочва на пророка Своето истинско име — Съществуващият, което на иврит е лингвистично подобно на името Яхве. Опит ли е това на древния еврейски писател да обясни произхода на свещеното име?
Трети път името на Бога приема формата на Тетраграматон (нечетимо съчетание от четири букви YHWH – бел. П. Н.).
Очевидно е, че авторът на „Изход“ свързва свещеното име на Господа с глагола „съм“. Въпреки това, каква е връзката — остава загадка за нас, а и за автора на книгата.
Десетте наказания срещу Египет (гл. 7-12). Господ надарява Моисей със силата да извърши 10 чудеса срещу египтяните в опит да убеди фараона да пусне народа (той превръща цялата вода на Египет в кръв, насъсква полкове жаби, комари, мухи и скакалци, вследствие на което загива целият добитък и т. н.). Фараонът остава непреклонен.
Смъртта на първородните (гл. 11–13). Най-страшна от напастите била десетата, когато загинали всички първородни в Египет: както хора, така и домашни животни. Народът на Израил обаче се спасил, защото ангелите преминали покрай техните домове в търсене на египтяни. Евреите трябвало да отпразнуват своето освобождение с пасхална трапеза.
Изход (гл. 14). Напастта направила силно впечатление на фараона, който изгонил израилтяните от Египет. Но той променил решението си и наредил на армията си да ги преследва. Намиращи се между египетската армия и Червеното море, израилтяните ставали свидетели на най-голямо чудо, когато Бог разделил вълните и евреите преминали по суха земя. Когато армията на фараона се устремила след тях, водата я погълнала. (Важно уточнение: еврейският текст не казва директно, че описаните събития са се случили на брега на Червено море — огромно водно пространство на юг. Водоемът се нарича „Море на тръстиката“, което може да бъде всяко водно място между Египет и планината Синай, на север от бреговата линия на Суецкия канал. „Червено море“ е резултат от неправилен превод от иврит.)
В пустинята (гл. 15–19). Народът на Израил (повече от 600 хиляди мъже, без да се броят жените и децата) пътувал през пустинята, чудотворно нахранен с особен хляб, изпращан ежедневно от Бог („манна“), и защитаван и воден от Него, докато не стигнал до планината Синай. Там, където Господ говорил за първи път с Моисей от горящия храст.
Даряване на Закона (гл. 20–31). Моисей се изкачва на планината Синай и получава от Бога Десетте заповеди и други предписания.
Златният телец (гл. 32). Израилтяните се тревожат заради дългото отсъствие на Моисей и призовават Аарон да направи идол от злато във формата на теле. Те му се покланят като на бог, който ги е извел от робството. Бог казва на Моисей да слезе при своя народ и, когато той вижда какво са направили (създали са идол, забранен от Бога), счупва двете каменни плочи, на които са написани Десетте заповеди, а след това унищожава телеца.
Даряване на Закона, част 2 (гл. 33–40). Господ за втори път дава на Моисей плочи с Десетте заповеди и други закони. Освен това наставлява евреите да построят скиния: вид преносима палатка, която ще се използва като място за поклонение на Бога.
Библейските историци намират за много трудно да датират описаните събития. Според най-разпространената версия, те могат да се отнесат към 1250 г. пр. н. е., защото текстът сочи, че израилтяните са били в Египет 430 години (което приблизително съвпада с повествованието на „Битие“, когато Йосиф се озовава в Египет в началото на XVII в. пр. н. е., според приетата хронология). Заслужава да се обърне внимание на две други съображения.
Първо, в „Изход“ (1: 11) еврейските роби строят градовете Пер Рамзес (в Библията — Рамзес) и Питом; и двата града фактически били възстановени или отново заселени в средата на XIII в. пр. н. е. Второ, археолозите открили стела (каменен стълб), издигната в края на XIII в. от египетския фараон Мернептах (управлявал през 1213–1203 г. пр. н. е.). На стелата намираме надпис, в който фараонът се хвали, че е победил различни други народи, включително и земята Израил: „Израил е опустошен, потомството му не съществува“. Това е първото споменаване на израилтяните извън Библията, което го прави много ценно. Похвалата на фараона доказва, че Израил е съществувал вече като държава със свои жители, за които знаели в Египет, в края на XIII в. Ако събитията, описани в книгата „Изход“, са се случили малко преди завладяването, вероятно могат да се датират в средата на XIII в. Щом е така, именно дядото на Мернептах, фараонът Сети I (1294–1279), е поробил първи израилтяните, а неговият син, Рамзес II (1279–1213), е управлявал по време на изхода.
Удивително е, че според „Изход“ (вж.: 14: 6, 9, 23), фараонът и цялата му армия потънали в Червено море. Как тогава Египет е притежавал военна мощ, способна да завладее множество народи, както е написано на стелата на Мернептах?
Тук се крие основното противоречие в повествованието, и то не е единственото. Библейските учени отдавна са установили тези несъответствия, които предизвикват размисъл за истинността на сюжетите от „Изход“. Както в случая с повествованието на „Битие“, ние се сблъскваме с необективни исторически факти. Помислете:
Недостоверност
Според „Изход“ (12: 37), израилтяните, които избягали от Египет, наброявали около 600 хиляди „мъже“. „Числа“ (1: 46–47) дава по-точен брой: 603 550 мъже на 20 и повече години, способни да носят оръжие, без да се броят 23 хиляди левити. Как е възможно това? Голяма армия в древността можела да набере 20 хиляди войници. Трябва ли да вярваме, че Израил е имал повече от 600 хиляди души?
Как можем да обясним подобен растеж на населението? Ако преброим всички жени (които точно трябва да са толкова, колкото и мъжете) и всички деца (предполагаемо, сумирайки броя на мъжете и жените), тогава общо ще бъде около 2,5 или 3 милиона израилтяни. Според „Изход“ (1: 5), кланът на Яков в Египет наброявал 70 души, а според „Изход“ (6: 16–20) Моисей принадлежал към четвъртото поколение на народа на Израил. Негов баща е Амрам, дядо му е Каат, прадядо му е Леви, един от синовете на Яков. Как може прапраправнуците на дванадесетте синове на Яков да наброяват над 2 милиона души? Освен това е трудно да се състави демографска картина на който и да е народ от древността. Дори най-оптимистичните оценки на населението на Египет се колебаят между 2 и 4 милиона души. Очевидно, всички те не биха могли да бъдат израилтяни, които напускат Египет.
Несъответствие на известните исторически факти
Ако 2 или 3 милиона роби са избягали от Египет и цялата египетска армия е била унищожена по време на преследването, това очевидно би било значително събитие, за което бихме намерили някакви бележки, поне една или две записки. Може би самите египтяни не са искали да отразяват такъв факт от своята история. Но някои съседни народи биха били радостни да узнаят, че Египет вече не може да възстанови армията си; те, разбира се, биха огласили отслабването на толкова мощната държава и след това биха предприели опити да завладеят нейните плодородни земи. Ние обаче не разполагаме с нито една подобна записка и нито една друга държава не е използвала ситуацията. Причината е очевидна. Фараонът и цялата му армия не са били унищожени в Червено море.
Освен това, мумията на Рамзес II е запазена досега и е известно много за неговото управление от други източници. Той никога не е губил 2 милиона от своите роби и цялата си армия. Неговият тринадесети син и наследник, Мернептах управлявал успешно и, както видяхме, е разполагал с огромна армия, способна да подчинява други народи. Египет все още е доминираща световна сила в средата на XIII век пр. н. е.
Мога да добавя, че няма никакви археологически доказателства за изхода като такъв. Не са намерени стотици колесници, почиващи на дъното на който и да е водоем, подоен на Червено море; няма египетски свидетелства за масово изселване на 2 или повече милиона души; няма археологически следи в пустинята за който и да е от възможните маршрути към или от планината Синай.
Както в случая с разказите в „Битие“, тук също се сблъскваме с легенда. Традицията на изхода е изключително важна, защото по същество е „изходна легенда“ за народа на Израил. Тя прилича на нереалистична история. Но все пак, дали всички събития са чиста измислица?
Възможна историческа реконструкция
Учените обсъждат отдавна какво всъщност може да се е случило и какво е довело до изхода и чудесното избавление на народа на Израил от египетското робство. Някои учени (често наричани минималисти) отричат правдоподобността на сюжета за изхода. Други, по-консервативни (максималисти), смятат, че библейските събития са възможни, въпреки че не разполагаме с никакви други доказателства, освен със самото повествование. Каква гледна точка трябва да приемем, ако искаме да интерпретираме библейските сюжети от историческа гледна точка, независимо от нашите религиозни убеждения?
Някои факти позволяват да се допусне наличието на някакво историческо зрънце в прекалено украсените истории. Например, името Моисей е всъщност египетско, а не еврейско. Също така е известно, че народът на Израил е разказвал много-много истории за своя произход от Египет. В същото време нито едно събитие, описано в „Изход“, не изглежда правдоподобно. Но е напълно допустимо някои израилтяни, заселили се в Ханаан, да са избягали наистина от египетско робство. Ако могат да се намерят някакви исторически следи в подкрепа на която и да е теория, тя ще изглежда напълно правдоподобна. Ако хората от една група помнят, че сред тях е имало две акушерки, тяхната вероятна численост може да се оцени на няколко стотици души. Така че е напълно възможно бягството на малка група роби — водени от някого на име Моисей? , — да е преминала през пустинята и след това да се е заселила в Ханаан. По-късно, когато се оглеждали назад към преживените приключения, те ги възприемали като чудо. Когато разказват за своя изход, чудото става все по-голямо и по-голямо, както и броят на хората. Много векове по-късно ние четем за 600 хиляди мъже, без да броим жените и децата, спасяващи се пеша, водени от великия пророк Моисей, наказал египтяните и разделил Червено море на две части, което довело до унищожаване на египетската армия.
Това велико чудо, формирано и повторено в историите на разказвачите в продължение на много поколения, започнало да се разглежда като определящ момент във формирането на народа на Израил и в утвърждаване на неговата богоизбраност.
Литературна функция на легендите
Нашите размисли ни навеждат на мисълта за литературната функция на библейските легенди. Те са били разказвани и преразказвани многократно, докато не били записани като части от Яхвис, Елохист и Жреческия кодекс, а след това обединени в едно повествование, съставящо „Изход“. В своя окончателен вид библейските сюжети не просто се опитват да опишат исторически събития, а като повечето легенди, се стараят да научат своите читатели и слушатели на важни уроци. В този случай това са уроците за това какво означава да бъдеш част от народа на Израил и как Израил взаимодейства с Бога, сътворил всичко съществуващо.
Избиране на народа на Израил. В контекста на Петокнижието историите са, разбира се, тясно свързани с повествованието на „Битие“, където четем за обещанието, дадено на Авраам, че ще стане прародител на велика нация. В „Изход“ обещанието е изпълнено: числеността на Израил наистина се увеличава. И народът вярва в Бога на Авраам, Този, Който е създал Вселената, смята Го за свой спасител и защитник. Това не е просто някаква група хора, това е народът на Бога, който е под Негова защита. За много израилтяни събитията от „Изход“ са станали пряко и ясно обяснение за тяхната богоизбраност, когато Бог действа в името на Своя народ, извеждайки го от робството и давайки му Завета и законите за това как да живеят и да се молят. По-късно израилтяните усвоили простите теологични истини от събитията в „Изход“: те могат да бъдат слаби, но техният Бог, Който вече им е показал Своята благосклонност, е всемогъщ. Той може да ги защити, а те в замяна на това трябва да Му се подчиняват.
Превъзходството на Бога. Бог, Който избрал Израил, не е просто какъв да е бог: Той е Богът, сътворил Вселената и всички народи на земята. От всички хора Господ избрал народа на Израил. Той не бил техен местен бог, Той властва над цялата вселена. Богът на Израил е много по-силен от всяка нация, дори от най-великата сила по онова време: народа на Египет и неговия могъщ фараон. Египет и фараонът били обикновени пешки във всемогъщия план на Господа, решаващ съдбата на Своя народ. Нещо повече, Той владеел над всички сили на земята. Като създател на всичко, Той е Господар на всичко съществуващо и може да накара всички стихии да се подчинят на Неговите заповеди (както в историите с болестите и Червено море).
Бог, Който спасява, е Бог, Който поучава. Божият закон бил предаден не на някакъв неизвестен народ, а на израилтяните – спасената от бога нация. Последователността на повествованието е изключително важна: първо Господ спасява Своя народ, а след това му дава закони. Ще разгледаме как са свързани актът на избора и Законът в следващия раздел на тази глава.
Пасхата има корени в историята. Правилата на ежегодния пасхален празник се разработват на фона на значителна част от повествованието за чумата (виж гл. 12–13). За някои древни израилтяни седмичното спазване на Шабата има корени в Божествения акт на Сътворението на света („Битие“, 1), както празнуването на Пасхата - в Божествения акт на спасяването на Своя народ, Израил (виж по-долу отстъплението „Пасхална трапеза“). Сюжетите за сътворението и изхода са толкова подобни, че някои израелски мислители са стигнали до следното заключение: изходът е нов акт на сътворението, този път на народа на Израил.
Бог и убийството. Но не всички уроци, които могат да се извлекат от „Изход“, ще се сторят еднакво добри на съвременните читатели. След изхода Бог дава на Моисей Десетте заповеди, които включват предписание: „не убивай“. Въпреки това, от целия контекст на Библията е очевидно, че тази заповед означава: „не убивай своя събрат израилтянин“. Сам Бог е убил първородните на всяко египетско семейство (трудно е да си въобразим такъв мащаб на убийство: представете си всички първородни от всички семейства в родния ви град, умиращи в една нощ), да не говорим за всички войници от армията на фараона. По-късно, когато израилтяните започнат да завладяват Обетованата земя, Той ще им даде напълно ясни инструкции да убиват всички мъже, жени и деца. Много читатели днес изпитват триумфално чувство на удовлетворение, четейки как враговете на Господа са били наказани. Но е важно да разберем, че Бог в Библията (както в Стария, така и в Новия Завет) не е свързан със съвременните възгледи за това, което е правилно, истинско и справедливо за всички хора.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Пасхалната трапеза
Тората предписва на всички възрастни мъже да участват в трите годишни празника: Пасха, Петдесетница и празника Сукот. Всичките три произхождат вероятно от земеделския цикъл: Пасха - за да се възхвалява уголеменото стадо, Петдесетница - пролетната реколта и Сукот - есенната реколта. В крайна сметка те придобиват особено значение. Пасхата, например, говори вече за изхода от Египет.
Първоначално може би израилтяните са посещавали своите най-близки храмове, за да извършват богослужение. Но когато бил построен храмът в Йерусалим, на мъжете било предписано и са били насърчавани да извършват там поклонения по време на големите празници.
В крайна сметка Пасхата се обединява с празника на безквасните хлябове, който продължава седем дни и става основно тържество в еврейския календар. Хаг а мацот (празникът на безквасните хлябове) до ден днешен е част от Пасхалното празненство. В древния юдаизъм празникът се отбелязвал с участие в специална символична трапеза. Израилтяните избегнали по чудо смъртта от чумата и гибелта на своите първородни като намазали своите врати с кръвта на убити агнета. Не е изненадващо, че основно ястие станало агнето, принесено в жертва. Кръвта се асоциира с виното, което пият по време на трапезата. Безквасният хляб олицетворява готовността на израилтяните да напуснат Египет по всяко време с разрешение от фараона. Той трябвало да бъде безквасен, защото израилтяните нямали време да сложат мая и да оставят тестото да втасва. Горчивата „трева“ по време на трапезата символизира горчивината на египетското робство.
В Новия Завет се описва как се празнува Пасхата в Йерусалим. Този факт наистина е от голямо значение за нашето изследване. Именно по време на Пасхалния празник е арестуван, съден и разпънат Исус: в християнската традиция събитието се отбелязва с Евхаристията. Сред съвременните евреи пасхалният седер (вечерята) е най-любим празник.
ЗАКОНЪТ НА МОЙСЕЙ („ИЗХОД“, „ЛЕВИТ“, „ЧИСЛА“)
Законът, даден от Бога на Моисей на планината Синай, заема във всички отношения централно място в Петокнижието. Различните негови положения са изложени в реда, по който са получени от Моисей, в „Изход“ (гл. 20) и „Числа“ (гл. 10), включително и в цялата книга „Левит“. Това наименование не е много подходящо, защото левитите — потомците на Леви, които играят ключова роля в израилските богослужения, се споменават само в глава 25 (32–33). Законът играе изключително важна роля в израилското общество, затова всичките пет свитъка били обединени в една книга, традиционно известна като Тора. Може също така да се заключи, че Законът е централна тема в Петокнижието: Бог избира Своя народ, спасява го, а след това — в кулминацията на повествованието — дава Свои „наставления“, от които израилтяните научават как да живеят и да извършват богослужения. Трябва да помним, че практически цялото „Второзаконие“ разказва за Закона (самият термин „Второзаконие“ буквално означава „втори закон“ и в Петокнижието четем сюжета за това как Моисей предал Закона на израилтяните за втори път). Въпреки това Законът, съсредоточен в „Битие“, „Изход“, „Левит“, е изцяло и напълно взет от Жреческия кодекс. От своя страна той се опира на по-ранни правни кодекси, събрани заедно в едно единствено повествование.
Обща концепция за Закона (и срещащи се заблуждения)
Сред съвременните читатели съществуват разпространени недоразумения относно природата и функциите на Закона на Моисей. Особено често те могат да се наблюдават в рамките на някои аспекти на християнската традиция. Въпреки че юдеите трябва да се придържат към буквата на Закона, за да оцелеят, много консервативни християни смятат, че той е твърде детайлен и е трудно, а понякога и невъзможно, да се спазва. От тази гледна точка само християнското Евангелие може да спаси от наказанието, което ще последва при нарушаване на Закона (а тъй като е трудно да се спазва, той трябва да бъде нарушен). Независимо от това дали това мнение е правилно от теологична гледна точка, то определено не отразява възприятието за Закона, което намираме у древните евреи. Те традиционно разглеждали Закона като най-великия дар, който някога е могъл да бъде получен от Господа. Законът ясно и точно посочва как трябва да се покланяме на Твореца и как трябва да съжителстваме със своите съплеменници. Нищо не може да бъде по-добро.
За страничните читатели Законът на Моисей може да изглежда изключително подробен и на места преднамерено съчинен и безсмислен. Но на тях ще им се стори такъв всеки юридически откъс. Просто помислете за законите на Америка: те са много по-сложни от което и да е в Еврейската Библия. Правилата за движение по пътищата и семейният кодекс биха могли да заемат цели томове, но така и да си останат неясни и странни за човек от друга среда. Или помислете си за всички предписания за приемане на, да речем, лекарствени смеси, таблетки и за правене на инхалации. Помислете колко детайлни и в същото време произволни са те!
Законът на древната израилска религия, а след това и на юдаизма никога не е бил призван да бъде „път към спасение“. Евреинът не трябва да следва Закона с надеждата, че милостта на Господа ще слезе върху него. Законът не предсказва на евреина адски мъки, ако го наруши, както винаги се случвало. В това отношение еврейската традиция поставя в известен смисъл каруцата пред коня: спасението на народа на Израил вече е настъпило, когато Бог е избрал именно него. Следването на Закона се превърнало в своеобразен благоговеен отговор на случилото се чудно спасение. Израилтяните слушали Господа, показвайки по този начин своята благодарност и ответни чувства заради Неговата доброта и помощ.
По същество подобна всеобхватна концепция за Закона е представена в „Изход“, след като народът на Израил стигнал до планината Синай и Господ започнал да говори с Моисей. Тя се изразява в следните значими думи:
„3 И като се възкачи Моисей при Бога, Господ го повика от планината и рече: Така да кажеш на Якововия дом и да известиш на потомците на Израиля:
4 Вие видяхте що сторих на египтяните, как носих вас на орлови крила и доведох ви при Себе Си.
5 Сега, прочее, ако наистина ще слушате гласа Ми и ще пазите завета Ми, то повече от всичките племена вие ще бъдете Мое собствено притежание, защото Мой е целият свят;
6 и вие още Ми бъдете царство на свещеници и свят народ. Тия са думите, които трябва да кажеш на израилтяните“. (Изход., 19: 3–6)
Обърнете внимание на последователността: в началото Господ извежда народа Израилев от египетското робство и „го носи на орлови крила при Себе Си“. В отговор израилтяните трябва да Му се подчиняват и да следват Завета. Ако изпълняват поставените условия, те ще станат за Бога особен народ, „свят народ“. Ако обаче израилтяните не успеят да направят това, което Господ изисква, то, разбира се, тяхното непокорство ще има сериозни последствия. Но в Закона няма нищо, което да е особено трудно за изпълнение: поне не повече от това, което изискват американските закони. Наистина, няма нищо сложно в това да не се покланяш на идоли, да не убиваш, да не практикуваш магьосничество или да убиеш вола си, ако той стъпче до смърт ближния ти.
Разбиране на Закона в исторически контекст: договор за сюзеренитет
Преди да разгледаме конкретните аспекти на Закона, е добре да изучим историческата обстановка, в която е създаден. Учените смятат, че Заветът, сключен между Бога и израилтяните, прилича много на други подобни „договори“, срещащи се в историята на древния Близък изток. Такива политически споразумения, често наричани „договор на сюзерена и васала“, се отъждествяват с хетите — доминираща сила в Мала Азия (съвременна Турция) по времето на изхода на израилтяните (да речем, около 1500–1200 г. пр. н. е.). Разшифроването на названието на договора е сравнително просто: има господстващи хети (сюзерен) и подчинен народ, покорен от хетите (васал). Такива договори никога не били сключвани между равноправни партньори: единият доминирал над другия.
Археолозите са открили няколко такива договора. Обикновено те включват следните шест компонента:
• имена на страните, сключващи договора;
• кратко описание на историята на техните взаимоотношения;
• условия за спазване на договора от васала;
• условия за пазене на договора на безопасно или свещено място;
• молба, отправена към божеството, да бъде свидетел на сключването и изпълнението на договора;
• изброяване на всички блага, от които ще се ползва васалът в случай на изпълнение на договора, и нещастия — в случай на неговото нарушаване.
Може да се види, че Тора е построена по подобен начин. Например в „Изход“, 19: 3–6 (виж по-горе). Най-първите закони, които Бог дава на Моисей на планината Синай, са Десетте заповеди, известни също като Декалог (което означава „десет изречения“). Обърнете внимание как се започва: „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведе от египетската земя, от дома на робството“ (20: 2). Стихът съответства на първите две съставки от договора между сюзерена и васала: посочват се страните по договора и се описва кратка история на техните взаимоотношения. След това Господ описва условията на договора — Десетте заповеди. В Декалога няма указание за определено съхранение на двата скрижала, но след това четем, че те трябва да бъдат поставени в свещения ковчег на завета (виж отстъплението „Скиния и ковчег на завета“). Той представлявал свещена кутия или сандък, служещ за хранилище. Израилтяните го носели със себе си през пустинята и, когато разпъвали лагер, го поставяли в шатра, приписвайки ѝ специално присъствие на Бога.
Не намираме препратки към „божествено свидетелство“ (петата съставка на договора), защото Господ е единствено божество в израилската религия. Въпреки това в целия текст на Тората се срещат безброй препратки към благословенията, които ще паднат върху народа на Израел при спазване на Закона, и към нещастията, ако бъде нарушен. Например, в Декалога, когато Бог забранява създаването на идоли, казва: „…да не им се кланяш нито да им служиш, защото Аз Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят, а показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят и пазят Моите заповеди.“ (Изход, 20: 5, 6).
И така, Декалогът и цялата Тора се възприемат в своя исторически контекст. Десетте заповеди са структурирано подобни на договорите, сключвани между сюзерена и неговия васал, при което Бог, най-висшият сюзерен, сключва договор със Своя васал, народа на Израил. Господ има право да изисква изпълнението на условията на договора, позовавайки се на миналите Си добри дела към израилтяните. Спазването на договора гарантира милостта на господаря, а нарушаването му — неговия гняв.
Бегъл обзор на Закона
Има два основни типа предписания, които намираме в Тората. Някои от законите могат да бъдат характеризирани като „аподиктични“ (неопровержими, несъмнени, необходими) и представляват прости и абсолютни команди:
„13. Не убивай.
14. Не прелюбодействай.
15. Не кради“. (20: 13–15)
Аподиктичните предписания обикновено съдържат забрани, иначе казано - неща, които не трябва да се правят, но не винаги. В Декалога срещаме:
„8. Помни съботния ден, за да го освещаваш…“ (20: 8)
и:
„12. Почитай баща си и майка си, за да се продължат дните ти на земята, която Господ, Бог твой, ти дава“. (20: 12)
Други закони се наричат „казуистични“: когато е изложено условие („ако се случи така“), а след това следствие („трябва да бъде направено така“). Примери могат да бъдат следните стихове от „Изход“: „Ако някой удари роба си или робинята си с тояга, та умре под ръката му, непременно да се накаже“ (21: 20); „Ако се бият някои и ударят трудна жена, така щото да пометне, а не последва друга повреда, тогава оня, който я е ударил непременно да бъде глобен, според както мъжът ѝ би му наложил, и да плати както определят съдиите“ (21: 22); „Ако волът на някого убоде вола на другиго, така щото умре, тогава да продадат живия вол и да си разделят стойността му, и мършата също да си разделят“ (21: 35).
Почти всички закони, намерени в Тора, изпълняват една от следните три функции.
• Едни закони са инструкции, свързани с религиозни практики: как трябва и не трябва да се покланяме на Господа. Така например не трябва да се прави изображение на Бога и да се служи на други божества, трябва да се спазва Съботата и определени свещени празници като Пасхата.
• Други закони съдържат правила за общинния живот. Това са именно казуистичните закони за робовладелците и техните роби, за абортите и за воловете.
• Но други закони са изглежда насочени главно към „очистването“ на народа на Израил. С други думи, те са комплект от битови предписания, които отделят израилтяните от другите народи. Тук намираме обяснение за практиката на обрязването и на различните хранителни забрани, които по-късно ще бъдат наречени кашрут. Те подробно обясняват какви видове храни могат да се консумират (овце и крави) и какви — не (свинско и скариди). През много годините някои учени твърдели, че забранените храни са изключени от хранителния режим, защото могат да навредят на здравето. Но ако се прочетат внимателно списъците на кашрута, може да се види, че и някои разрешени храни могат да навредят на човека. Яденето на сурово пиле е толкова вредно, колкото и яденето на сурово свинско.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Законите на Хамурапи
Различните закони, които намираме в Еврейската Библия, не били уникални юридически документи на Древния свят. Много народи са създавали свои правни системи, които в някои отношения били удивително сходни с тези на древните израилтяни. Най-известният сборник със закони е Кодексът на Хамурапи, който предшествал еврейската законодателна система с няколко века. Хамурапи бил цар на Вавилония през първата половина на XVIII в. пр. н. е. Неговият кодекс бил изсечен на базалтова стела с дължина 8 фута, която била открита през 1901 г. Той съдържа 282 закона, някои от които ще се сторят доста познати на тези, които са чели еврейския им вариант (но можем да открием в тях и доста ярки разлики). Нека разгледаме няколко примера:
(§ 130) Ако човек овладее насилствено жена, която все още не е познала мъж и която все още живее в дома на баща си, и легне на нейния лоно, и бъде хванат, този човек трябва да бъде убит, а жената трябва да бъде оправдана.
(§ 131) Ако мъж обвинява жена си, но тя не е била хваната да лежи с друг мъж, тя може да произнесе клетва пред Бога и да се върне в дома си.
(§ 195) Ако син удари баща си, трябва да му отрежат ръката.
(§ 196) Ако човек извади окото на сина на друг човек, трябва да му извадят едното око.
(§ 197) Ако е счупил кост на човек, трябва да му счупят кост.
(§ 198) Ако е извадил окото на мушкенум (човек от средната класа – бел. П. Н.) или е счупил кост на мушкенум, трябва да плати 1 мина сребро.
(§ 199) Ако е извадил окото на нечий роб или е счупил кост на нечий роб, трябва да плати половината от покупателната му стойност.
(§ 209) Ако човек удари дъщерята на друг човек и предизвика нейния аборт, трябва да плати 10 сикла сребро за плода ѝ.
(§ 210) Ако тази жена умре, трябва да убият дъщеря му.
Различните сборници със закони на Тората
По-голямата част от книгите „Изход (от глава 20) и „Числа“ (до глава 10), както и „Левит“, са основани на Жреческия кодекс. Но, както вече споменах по-горе, неговият автор е използвал по-ранни сборници със закони. Освен Декалога, учените са извели още три подобни корпуса, които са станали част от един юридически документ.
Книга на Завета
Книгата на Завета се намира в „Изход“: от глава 20 (стих 22) до глава 23 (стих 33). Дълго време повечето библеисти смятали, че неин източник е Елохист, а не Жреческият кодекс. Името на книгата е свързано със стих 7 от глава 24 на Изход: „После взе книгата на завета и я прочете, като слушаха людете; и те рекоха: Всичко, каквото е казал Господ, ще вършим и ще бъдем послушни“. Законите, приведени тук, веднага след Декалога, са почти изцяло казуистични. Те илюстрират времето, когато народът на Израил се е заселил вече завинаги в Обетованата земя, а израилтяните са живеели в общини със своите семейства, роби и животни. Законите очертават основно бита на селскостопанските общини. Така че, Книгата на Завета се отнася традиционно не към времето на Моисей, а към по-късен период от израилтянската история. Ето основните теми на този сборник със закони:
Робите. Предполага се, че свободните хора ще притежават роби, които от своя страна ще бъдат разглеждани като собственост (гл. 21). Въпреки това, намираме указания за отношението към тях. Например, всеки мъж евреин трябва да бъде освободен след шестгодишно робство (21:2); човек може да продаде дъщеря си като наложница, но ако тя не удовлетворява господаря си, може да бъде освободена срещу откуп (21:7–8).
Насилието (гл. 21). Намираме многобройни закони, засягащи насилствените действия. Например, всеки, който удари един от родителите си, трябва да бъде убит, както и този, който прокълне баща си или майка си. Подобна участ очаква и похитителя на деца.
Правата на собственост (гл. 21). Ако нечий бик се държи неподобаващо, с него трябва да се направи нещо. Например, ако бик убоде някого до смърт, трябва да бъде убит с камъни и не трябва да се яде. Ако обаче бик, който преди това е нападал хора, намушка човек, не само бикът ще бъде убит, но и неговият господар.
Компенсиране на щетите (гл. 22). Ако някой умишлено или неумишлено навреди на друг, същият трябва да възстанови щетите на пострадалия. Например, ако някой открадне овца и я заколи или продаде, трябва да плати сума, пет пъти по-голяма от първоначалната ѝ стойност. Ако по нечия вина се случи пожар и пострадат нечии посеви, виновникът трябва да компенсира загубата им.
Жените. Очевидно е, че посочените примери за закони се отнасят само за възрастни мъже. Жените и децата се разглеждали като тяхно имущество. В Декалога последната заповед забранява да се желае (иначе казано - да се иска толкова силно, че да идва мисъл за кражба) нечий дом, нечия жена, нечий роб, вол или магаре. Така виждаме, че жената се цени наравно с магарето.
Свещенически кодекс
В книгата „Левит“ (гл. 1 — 16) намираме така наречения Свещенически кодекс. Той е сборник от закони, които, както подсказва името, са задължителни главно за свещениците и се отнасят до техните занимания (например, реда на жертвоприношенията) и до тяхната сфера на дейност (като поддържане на ритуалната чистота). Разбира се, източник на Свещеническия кодекс е Жреческият кодекс. Нека разгледаме някои основни въпроси.
Жертвоприношенията (гл. 1–7)
Ако говорим накратко, жертвата е вид подарък или дар за божеството. Всички древни религии, включително в Древния Израил, считали, че на Бога или на боговете трябва да бъдат принасяни жертви. Историците и антрополозите отдавна се питат как е възникнала идеята за жертвоприношението и каква функция е призвано да изпълнява. Възможно е да съществуват множество отговори. Обикновено в жертва се принасят хранителни продукти (животни или растения), затова много учени смятат, че те са насочени към задоволяване на боговете, което ще ги направи щастливи, защото никой не иска да има гладен бог. Жертви могат да символизират също така и обикновените приноси на боговете. Обикновено се използва това, което е най-необходимо или има особена стойност за човека: аз ти предлагам този дар, за да можеш да ми отвърнеш със същото. В някои случаи, вероятно, се е считало, че жертвеното животно може да замести по някакъв начин човека, който дължи живота си на бога: вземи това животно, а не мене. В други случаи жертвоприношението изпълнявало съпоставима функция с „изкуплението“, когато било необходимо да се възстановят предишните добри отношения с бога, ако човек е извършил някакво престъпление и по този начин е предизвикал гнева на своя бог. Понякога жертвоприношенията, описани в Тората, били извършвани, за да върнат човека в състояние на ритуална чистота пред Бога — тема, която ще разгледаме с подробности по-късно. Можем да открием някои явни странични ползи от цялата система на жертвоприношенията: в някои случаи, както ще видим, тялото на животното бивало изяждано, давайки на вярващите рядката възможност да опитат месо, което така или иначе било рядко угощение. Освен това, свещениците, извършващи жертвоприношения, също можели да се присъединят към трапезата и по този начин да получат награда за своя труд.
В книгата „Левит“ (гл. 1–7) намираме цял ред различни видове жертвоприношения. Опитите да се разберат и систематизират се превърнали в главоболие за библеистите в продължение на години. Особено като се има предвид символиката на всеки акт на жертвоприношение. По-долу са представени най-важните от тях.
Акт на изгаряне. По време на такъв ритуал животното се убива, кръвта му оросява олтара (свещената маса, на която се извършва цялото действие). След това всичко се изгаря без остатък. Текстът на книгата „Левит“ не уточнява целта на такова жертвоприношение.
Зърнени жертвоприношения. По време на подобен акт се полива брашно с масло и тамян и се изгаря. Считало се е, че ароматът, който се издига към небето, е угоден на Бога. И в този случай не знаем целта на тези жертви.
Молба за благополучие. Тук имаме друг вид жертвоприношение, по време на което животното е заклано, а кръвта му оросява жертвеникa. Вече не се изгаря цялото тяло, а само мазнините. Останалото месо се изяжда от този, който принася жертвата, и от свещениците, извършващи ритуала.
Грях и жертва за изкупление на вина. В този случай животното се коли, кръвта му оросява жертвеникa, а мазнините се изгарят. Останалата част от тялото се изнася извън светилището (свещеното място) и се изгаря или просто се изхвърля. Целите на тези ритуали са ни известни: предполагало се е, че трябва да "очистят" човека, който е съгрешил пред Господа, и да възстановят правата му.
Чиста и нечиста храна (гл. 2)
В Свещеническия кодекс намираме първото споменаване на диетични правила: какво може да се яде и какво не. Не бива да мислим, че древните израилтяни са били единствените в стремежа си да изключат от диетата си определени храни (като свинско и миди, например). Някои древни вярвания също са спазвали подобни забрани. Защо обаче някои видове храни са били забранени в едни култури, а разрешени в други? Различните хранителни правила биха могли да се основават на древни спорове, за които никога няма да разберем. Въпреки това, в повечето случаи — вероятно и в израилските закони — подобни предписания произлизат от желанието да се отдели определен народ от съседните, а не от размисли за здравословно хранене. Свине били принасяни в жертва в религиозни култове на съседни на Израил народи: поне от филистимците. А израилтяните отказвали да ядат свинско месо. Може би не е случайно.
Но става въпрос не само за свинско месо. В глава 11 на книгата „Левит“ е забранено да се яде всеки бозайник, който няма раздвоени копита и не преживя. Така че подобна забрана важи и за бобрите, и зайците. Рибата трябва да има перки и люспи. Забранено е да се ядат хищни птици: грифове и други.
Ритуална нечистота (гл. 12–15)
На повечето съвременни хора им е трудно да осмислят понятието „ритуална нечистота“, защото в нашата култура, по същество, не може да се намери нещо повече или по-малко аналогично. За Свещеническия кодекс е напълно естествено, че човек може да стане ритуално нечист и трябва да извърши някакъв акт на „очистване“, за да възстанови своите ритуални права. Но ритуалната нечистота няма нищо общо с „греха“ или с какъвто и да е непослушание. Тук намираме някои случаи, когато човек може да бъде поставен в състояние на нечистота, при което му е забранено да влиза в храма и да се покланя на Бога, докато не се очисти и не стане отново пълноправен член на общността. Например: при допир до труп, раждане и дори менструация. Проказа и различни кожни заболявания правят човека нечист, както и многобройните телесни отделяния (сперма например). Свещеническият кодекс описва различни видове ритуални нечистоти и предписва стъпките, които трябва да се предприемат, за да се превърне нечистият в чист.
Съдният ден (гл. 16)
Особено значение за книгата „Левит“ има денят (веднъж в годината), когато всички грехове могат да бъдат изкупени, иначе казано - тържествено простени. Отначало първосвещеникът принася в жертва биче за изкупление на своя грях. След това жертва козел за очистване на светилището от греховете на народа за цялата предходна година. После върху друг козел първосвещеникът трябва да положи ръце, да признае всичките грехове на Израил и да пусне козела свободен в пустинята. Идеята е, че козелът („козел на отпущението“) ще отнесе греховете толкова далече, че те повече няма да бъдат в народа.
Кодекс на святостта
Кодекса на святостта намираме в главите 17–26 на книгата „Левит“. Той може също да произлиза от Жреческия кодекс, но в такъв случай наблюдаваме някои разминавания сред библеистите: дали Кодексът на святостта е чисто изобретение на Жреческия кодекс, или е съществувал преди него и е бил просто вмъкнат в източника. Други учени смятат, че Кодексът на святостта е написан след Жреческия кодекс и е прибавен към него, за да обясни законите му. Постоянното повторение на думата „свят“ при всичките закони, които срещаме тук, определя името Кодекс на святостта. Можем красиво да обобщим всички постановки с един цитата от книгата „Левит“: „Святи бъдете, защото Аз Господ, вашият Бог, съм свят.“ (19:2).
Святостта в настоящия контекст не означава натрапчиво благочестие („по-свят от тебе“); основната идея е, че народът на Израил трябва да се отличава от другите народи. Както Господ е напълно отделен от Своето творение и пребивава на небесата, така и Неговият народ трябва да се отдели от всички останали като избран сред тези, които не са били избрани от Бога. Израилтяните се различават от другите народи не само със своето поведение — макар че то не е по-маловажно, — но и с това, че техните действия са подчинени на волята на Господа. От етична гледна точка такова поведение може да бъде илюстрирано със следния цитат: „Обичай ближния си, както себе си“ (19:18). В този контекст вашият „ближния“ е, разбира се, човек, който живее в една и съща общност с вас. Естествено, не е необходимо да обичате тези, които са извън Израил. Още повече, че скоро на израилтяните ще бъде заповядано да изтребят хананейците. Въпреки това, в рамките на общността, трябва да се отнасяте към другите така, както бихте искали те да се отнасят към вас.
Кодексът на святостта съдържа както аподиктични, така и казуалистични закони: някои от тях включват указания за религиозни практики и праведно поведение в общността. По своята характер те са повече изисквания към жертвоприношенията. Тук срещаме закони, засягащи храната: израилтяните не трябва да ядат месо с кръвта на животните (19: 26). Предписанията забраняват практики като врачуване или гадаене. Законите посочват определена форма на външния вид: израилтянските мъже не трябва да режат краищата на косите или брадите си (19: 27). Те също така включват много етични въпроси, някои от които засягат личния живот: човек не може да продаде дъщеря си в сексуално робство (19: 29), израилтяните трябва да уважават възрастните (19: 32). Някои интересни закони имат отношение към интимната сфера: израилтянин не може да има сексуални отношения с баща си, майка си, мащехата си, сестра си, единокръвна сестра или доведена сестра, леля си, снаха си и с жена по време на менструация. Осъжда се мъжката хомосексуалност. Не намираме подобна забрана, засягаща отношенията между жени. Срещат се указания за празници и пости. Така Кодексът на святостта засяга почти всичките аспекти на живота.
Разбира се, целият закон на Моисей е насочен към всички израилтяни. Предписанията на Древния Израил далеч не са толкова сложни за разбиране, колкото съвременните правни кодекси на западните страни. Функцията на Закона не се ограничава само до регулирането на живота в обществото и до превръщането му в по-добро, по-щастливо и по-благоприятно място за обитаване. Законът е също така посредник между народа и Бога. Именно затова, в допълнение към наказателните и гражданските права, се появяват предписания за чистотата и нечистотата, за жертвоприношенията, закони, които забраняват или позволяват определени религиозни практики. Така или иначе, подобни закони трябвало да насочат израилтяните по праведния път за съжителство в общността и по пътя за помирение с Бога: с Този, Който ги извел от египетското робство и ги избрал за Свой народ. Господ им дал Закона и сключил с тях Завет, а народът от своя страна трябвало да следва заповедите на Тората.
„ЧИСЛА“
Четвъртата книга от Пятикнижието получава своето название от това, че в самото начало на глава 1 и в 26-та (приблизително след 40 години) на Моисей е наредено да преброи народа на Израил:
„2. Пребройте цялото общество израилтяни по семействата им, по бащините им домове, като броите по име всички от мъжки пол един по един.
3. Всички в Израил от двадесет години нагоре, които могат да излизат на бой, ти и Аарон пребройте ги според установените им войнства.
4. И заедно с вас да има по един човек от всяко племе, от които всеки да бъде глава на бащиния си дом“. (1: 2–4)
Причина за подобно преброяване е било очевидно желанието да се определи броят на израилтяните, способни да съставят армия. В книгата, след събитията на планината Синай, описани в десет глави, синовете на Израил тръгват към Обетованата земя, която трябва да завладеят, унищожавайки другите народи, заселили се там. Но по пътя израилтяните се усъмняват в своя Бог и Той ги наказва за неверието им. Те трябва да чакат 40 години в пустинята, докато не умре поколението израилтяни, преживяло изхода (в книгата то е на 40 години), и тогава неговите деца ще могат да стъпят на Обетованата земя. Така първото преброяване е извършено в очакване на вероятна битка, а второто — 40 години по-късно — било необходимо преди самото начало на сражението. От първото преброяване разбираме, че възрастните мъже израилтяни на 20 години и повече били 603 550 души, без да се броят 23 хиляди потомци на Леви, които поради своите свещенически задължения не можели да участват във войната (1: 46–47). След като второто поколение сменило първото (с изключение на няколко души), отново било извършено преброяване. Цифрите остават относително стабилни: 602 730 мъже, „годни за война“ (26: 2). След второто преброяване започва завладяването на Обетованата земя. Грубо погледнато, книгата „Числа“ е структурирана по следния начин:
Народът на Израил на планината Синай (гл. 1 — 10). Тук в значителна степен се използва Жреческият кодекс. В допълнение към броя на войниците и различните кланове на левитите намираме и редица допълнителни закони, предадени на Моисей, редица жертвоприношения, извършени в името на Господа, и празнуването на първата Пасха на планината Синай — в знак на първата годишнина от изхода.
Странстванията по пустинята и различните грешки на народа на Израел (гл. 10–20). Децата на Израил напускат планината Синай, водени в пустинята от божествен облак: „Облакът се издигна от скинията за плочите на свидетелството. И израилтяните се дигнаха от Синайската пустиня според реда на пътуването си; и облакът застана във Фаранската пустиня.“ (10: 11, 12). В следващия параграф ще разгледаме събитията, случили се в пустинята. Ако трябва да кажем накратко, древните израилтяни са представени като недоволни и мърморещи. В един момент те показват своето пълно неверие в Бога, и Той ги наказва, принуждавайки ги да останат в пустинята, докато не дойде време да претендират отново за Обетованата земя.
Начало на завоеванието. След 40 години в пустинята намираме народа на Израил все още начело с Моисей, който се отправя на изток към Мъртво море, в района, известен като Трансйордания. Там те се сблъскват с местните жители и започват военни действия, за да завладеят земята, убивайки и унищожавайки противниците си. Земята се разпределя между две и половина от дванадесетте колена на народа на Израил. В края на книгата израилтяните (всичките 2 или 3 млн.) се оказват на източния бряг на река Йордан, готови за битка с народите на Ханаан.
И така, от гледна точка на хронологията наблюдаваме несъответствие в сюжетите на последните четири книги от Петокнижието. От момента, в който израилтяните пристигат на планината Синай в глава 19 от „Изход“, до момента, в който я напускат в глава 10 от „Числа“ (общо 54 глави, включително цялата книга „Левит“), минават общо 11 месеца. Но между главите 10 и 20 от „Числа“ времевият раздел е 40 години. Въпреки че е отделено малко място на събитията, случили се през тези години, повечето от тях, от гледна точка на Моисей и Самия Бог, са недостойни.
Литературни мотиви на повествованието
Някои от основните теми на повествованието могат да бъдат обобщени под следните заглавия.
Отношения с Бога
В сюжета за скитането на народа по пустинята срещаме често описание на човешките жалби и божественото наказание. Израилтяните се чувстват нещастни и онеправдани, намирайки се в пустинята, далече от сигурността и комфорта на цивилизацията, и не се съмняват в правото си да се оплакват от това. Когато жалбите на народа дразнят Господа, Той отново и отново наказва израилтяните за тяхното безверие. Ще разгледаме редица случаи.
Недостиг на храна
Не е изненадващо, че 2 или 3 милиона израилтяни изпитвали недостиг на храна. Скоро след като напуснали планината Синай, чуваме подобни жалби:
„4. И разноплеменното множество, което беше между тях, показа голямо лакомство; също и израилтяните пак плакаха и рекоха: Кой ще ни даде месо да ядем?
5. Ние помним рибата, която ядохме даром в Египет, краставиците, дините, праза и червения и чесновия лук;
6. а сега душата ни е изсъхнала; нищо няма; няма на какво да гледаме освен тая манна.“ (11:4–6)
Манната станала ежедневен Божи дар от момента, в който напуснали Египет. През нощта на земята се спускала роса, а сутрин израилтяните намирали бяло и слоесто вещество, което събирали и правели от него хляб или питки. В по-голямата си част манната била обичайната им хранителна дажба ден след ден. И хората на Израил се уморили от такава храна. Техните жалби могат да изглеждат разумни, но Бог мислел иначе: „Господният гняв пламна силно; стана мъчно и на Моисея.“ (11: 10). Бог решава да даде на неблагодарните израилтяни това, което толкова желаят, и да им изпрати месо. И дори в изобилие:
19. Няма да ядете един ден, ни два дена, ни пет дена, ни десет дена, ни двадесет дена,,
20. но цял месец, догде ви излезе из ноздрите и ви омръзне; защото отхвърлихте Господа, Който е между вас, и плакахте пред Него, думайки: Защо излязохме из Египет?“ (11: 19, 20)
След това Бог изпраща огромно количество яребици, които кацат и падат изтощени около големия стан на израилтяните. Птиците заемат голямо пространство около поселището. Хората ги събират и ги ядат, но Господ ги отравя чрез месото с „много голяма язва“ (11: 33).
Авторитетът на Моисей
Народът на Израел се оплаква не само от недостиг на храна, но и от едноличното управление на Моисей. Най-непримирими са брат му Аарон (водач на всички свещеници) и сестра му Мириам, които намерили причина да оспорват неговия деспотизъм: „Само чрез Моисея ли говори Господ? не говори ли и чрез нас?“ (12: 2).
И отново Господ е недоволен от своя народ. Той изпраща облак над станa на израилтяните, и когато облакът се разсейва, тялото на Мириам се покрива с проказа. Моисей се моли за сестра си, но Бог я оставя прокажена още една седмица преди да бъде изцелена.
По-късно трима други лидери, Корах (Корей), Датан и Авирон, се оплакват от прекалено самоувереното ръководство на Моисей. Заедно със свои 250 привърженици те настояват и за своето повишение (гл. 16). Този път Господ не е толкова милостив към тримата лидери, колкото към Мириам: „Земята отвори устата си и погълна тях, домочадията им, всичките Корееви човеци и всичкия им имот. Те и всичко тяхно слязоха живи в ада, земята ги покри и те погинаха отсред обществото.“ (16: 32, 33). След това от небето идва огън и унищожава техните 250 души.
След това четем отново за жалби на израилтяните:
„5. И людете говориха против Бога и против Моисея, казвайки: Защо ни изведохте из Египет да измрем в пустинята? защото няма ни хляб ни вода, и душата ни се отвращава от тоя никакъв хляб“. (21:5)
Този път Бог отговаря, като изпраща отровни змии, от ухапванията на които хората умират. Моисей се моли и иска от Господа съвет как да спре напастта. Бог му казва да направи бронзова змия и да я постави на върха на стълб. Който погледне към змията, ще бъде изцелен веднага.
Нарушаване на Закона
В други случаи членовете на общността нарушават Закона, който Моисей е получил току-що на планината Синай. Един човек събирал дърва по време на шабат — деня за почивка (15: 32–36). За нарушението научава Моисей, на когото Господ заповядва да не пощадява грешника. Цялата общност извежда човека извън лагера и го убива с камъни.
Предателство като ултиматум: отказ от подчинение на Бога
Най-сериозното нарушение е описано в самото начало на разказа. Именно то е причината за четиридесетгодишното скитане в пустинята. След като се отдалечили от планината Синай, израилтяните се насочили на север. Така те се оказали на юг от Обетованата земя, Ханаан. Моисей изпраща дванадесет разузнавачи, които трябва да огледат земята и, очевидно, да му помогнат да разработи стратегия за атака (13: 1). Мъжете преминават през страната и са абсолютно поразени от видяното. Земята е толкова богата и плодородна, че съвсем не прилича на това, което изпитват всеки ден в пустинята, хранещи се само с манна. Те отсичат грозд от една лоза, толкова огромен, че са принудени да го носят на прът.
Богатството на земята е добра новина. Лошата е, че страната е гъсто населена и защитена. Градовете са големи и са надеждно укрепени с градски стени. Броят на жителите е огромен. За сравнение: „ И пред тях нам се виждаше, че сме като скакалци; такива се виждахме и на тях.“ (13: 33). От дванадесетте разузнавачи само двама, Исус Навин и човек на име Халев, се изказват за военно нападение. Останалите са категорично против и организират бунт сред израилтяните, които решават да изберат друг лидер и да се върнат в Египет (14: 4). Те искат да убият Моисей и Аарон с камъни. Разбира се, подобни действия предизвикват гнева на Бога и стават причина за падението на цяло едно поколение. Моисей моли Господа да прости неверието на израилтяните, и Той показва, че ще прости народа, но:
„22. ...тия мъже, които са виждали славата Ми и знаменията, които извърших в Египет и в пустинята, и са Ме изкушавали до сега десет пъти, и не послушаха гласа Ми,,
23. ни един от тях няма да види земята, за която се клех на бащите им, нито ще я види един от ония, които Ме презряха“. (14: 22, 23)
Единственото изключение ще бъдат Исус Навин и Халев. Всички останали ще умират постепенно в пустинята и само техните деца ще могат да стъпят на земята, където тече мляко и мед.
Непослушанието на Моисей
Дори на Моисей не е отредено да влезе в Обетованата земя. В глава 20 четем отново за жалбите на израилтяните. Този път им липсва вода. Господ обяснява на Моисей как да добие вода: трябва да отиде при една скала и да ѝ заповяда да даде вода. Вместо да говори с камъка, Моисей го удря два пъти с жезъла си. Бликва вода, но Бог е недоволен. Поведението на Моисей може да изглежда като дребно нарушение, но то е много важно за Господа, защото Мойсей не постъпил така, както му било наредено: „И Господ каза на Моисея и Аарона: Понеже не Ме вярвахте, за да Ме осветите пред израилтяните, за това вие няма да въведете този народ в земята, която му давам.“ (20:12).
Завоюването на Трансйордания
След 40 години народът на Израил бил готов да завоюва Обетованата земя. Този път, вместо да се приближат от юг (както било преди, когато били изпратени 12 разузнавачи), израилтяните се приближават от изток, от другата страна на река Йордан. Тук те се сражават с армията на двама местни царе: Сион Аморейски и Ог Васански. Те се сражават с мечове, въпреки че не е съвсем ясно откъде имат оръжие, и побеждават (гл. 21). След редица други епизоди, сред които и дългия сюжет за неволния пророк Валаам и неговата говореща ослица (22–24), става второ преброяване, записват се други ритуални закони и народът, все още начело с Моисей, продължава да завоюва Трансйордания.
Следващата им жертва става мадианският народ. Сюжетът илюстрира политиката на водене на война, която, според Господа, народът на Израил трябва да следва. Враговете трябва да бъдат унищожени напълно. Бог заповядва на израилската войска да убие всички мъже. Те така и постъпват (31: 7). След това изгарят градовете. Моисей е възмутен, когато научава, че израилтяните са пощадили жените и децата. Той заповядва да бъдат убити всички момчета и жените, а девствениците израилтяните могат да оставят за себе си (31: 15–18). За такова, очевидно жестоко, завоюване на Трансйордания ще бъде разказано в книгата „Исус Навин“.
Поглед от историческа и литературна гледна точка
Вече обсъдихме историческите проблеми на библейското повествование в Петокнижието като цяло, затова няма смисъл да се спираме подробно на сюжетите в „Числа“. Тук също наблюдаваме вътрешни противоречия, несъответствия и други спорни моменти. На библейските учени им е трудно да си представят как 2 и половина или 3 милиона души могат да живеят в пустинята, независимо от това колко манна пада на земята през нощта. Армиите на Израил унищожават враговете си, но с какво оръжие? Нещо повече, как е възможно обширните лагери, да не говорим за масовите сражения, да не оставят след себе си никакви археологически следи? Освен това, противоречиво е и количеството израилтяни. След първото преброяване в лагера се оказват 600 хиляди мъже над 20 години. Въпреки това, при преброяването на първородните момчета от месец и нагоре, се получават 22 273 души (3:43). Можете да преброите сами. Получава се, че всяко израилтянско семейство трябва да се състои от 27 мъже, без да се броят първородните.
С други думи, отново се сблъскваме не с историческо повествование, а с легендарни разкази, които, както всички сюжети на Петокнижието, са предназначени да бъдат урок за потомците на народа на Израил. Тук моралът е абсолютно ясен и разбираем. Бог е всемогъщ и може да защити Своя народ и не само да го спаси, но и да го доведе до просперитет. Но непослушанието ще има сериозни последствия. Бог чака от народа Си единствено доверие и вярност към това, което изисква. И най-малкото отклонение ще бъде строго наказано.
Въпреки това, Господ ще действа от името на Своя народ, защото израилтяните са Негов и само Негов народ. Другите народности, населяващи обещаната на потомците на Авраам земя, не само нямат право да живеят там, но и нямат право просто да съществуват. Израилтяните трябва не само да ги изгонят от домовете им, но и да ги убият всички, до последния човек (с изключение на някои девственици, които мъжете могат да вземат за себе си). Именно такива послания ще се повтарят безкрайно през всичките исторически книги на Еврейската Библия.
„ВТОРОЗАКОНИЕ“
Заключителната книга на Петокнижието е получила своето название заради събитията, които разказват за повторно даване на Закона. Думата „второзаконие“ означава буквално„втори закон“, въпреки че всъщност става въпрос за същия Закон, само че получен по друг повод. „Второзаконие“ е единствената книга от Петокнижието, която се позовава на едноименен източник, с изключение на последната глава. Тук източникът е Жреческият кодекс, защото редактор от редиците на жреците е събрал на едно място всички интересуващи го текстове.
Като имал друг сюжет за даването на Закона (това, което е сега в „Изход“, „Левит“ и „Числа“), той се сблъскал с проблем. Другият източник също разказвал за даване на Закона, но използвайки различни и непознати термини. Как да реши този проблем? Той го решил, като разказал за второ даване на Закона на Мойсей. Сега той бил получен от децата на тези, които го получили първия път. Първото поколение израилтяни загинало в пустинята. Техните скитания станали тяхно наказание за неверието им в обещаното от Господа. Канейки се да преминат река Йордан и да нападнат градовете на Ханаан, та по този начин да „наследят“ земята, децата на Израил отново се обръщат към Закона и се готвят за завоевание.
Така че „Второзаконие“ е изградено като последно и окончателно слово на Мойсей към своя народ. Самият той няма да може да стъпи на Обетованата земя заради своето (незначително) провинение. „Второзаконие“ завършва със смъртта и погребението му. Въпреки това останалата част от повествованието така или иначе предава думите на Мойсей. В своето прощално слово той ще посочи повече от всякога благословиите, които ще донесе на народа Израил неговото подчинение, и ще акцентира още повече върху бедите, които ще паднат върху него в случай на непокорство. Бедите са толкова ужасни, че заемат четири пъти повече място, отколкото благословиите.
Нека разгледаме едно кратко литературно описание на основната част на книгата.
Първите думи на Мойсей (гл. 1 — 11). От първите думи става ясно, за какво ще се говори в повествованието: „Ето думите, които Моисей говори на целия Израил оттатък Иордан... почна Моисей да изяснява тоя закон, като казваше...“ (1:1,5). След като наставлява народа си да си избира вождове, Мойсей преразказва кратката история на скитанията в пустинята и завоюването на Трансиордания. После започва да преразказва Закона, като тръгва от Декалога (гл. 5). Известно време Мойсей призовава израилтяните да се подчиняват на Закона и да не гневят Бога, и завършва речта си със забележителни фрази:
25. Ето, днес поставям пред вас благословения и проклятия:
26. благословения, ако слушате заповедите на Господа вашия Бог, които днес ви заповядвам,
27. и проклятия, ако не слушате заповедите на Господа вашия Бог, но се отклонявате от пътя, който днес ви заповядвам и следвате други богове, които не сте познавали. (11:26–28)
„Второзаконие“ не само описва благословенията и проклятията, но и необходимостта от поклонение на Бога: на единствения Бог и на никакъв друг.
Даряване на Закона за втори път (гл. 12–26). Както много други глави, които разгледахме по-рано, настоящият кодекс със закони може да се разглежда като отделно произведение. Също така е напълно възможно авторът на „Второзаконие“ да е свързал просто редица по-ранни закони в по-пространно произведение.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Скинията и ковчега на Завета
Свети места са характерни за почти всички религии. Обикновено те се намират встрани и са място за поклонение на божествата. Но как е възможно да има такова място, ако народът е постоянно в движение? То може да е само палатка, която хората могат да носят със себе си.
Според Петокнижието народът на Израил бил в постоянно движение след бягството от Египет до завладяването на Светата земя. От Свещеническия кодекс разбираме, че тяхно свято място било в действителност една палатка (скиния). Някои учени смятали, че тя е отражение на мястото, където Бог се намира на небесата. С други думи, Бог живее в палатка. Въпреки всичко Неговата шатра на земята била специална (разбира се, тази на небето била много и много специална). В нея се намирал ковчегът на Завета, в който, както се вярвало, присъствал Господ на земята.
Изтъкани завеси върху дървена рамка оформяли скинията. Тя можела да бъде разглобена и сглобена отново, защото израилтяните били постоянно в движение. Скинията покривала доста голяма площ (приблизително 23 на 46 метра), което е около половината на футболно игрище. Вътре била разделена на две части: в първата половина можели да влизат всички израилтяни, а втората била запазена само за свещениците. В нея се намирали масата за жертвоприношения, олтарът и менората. Там имало специално помещение, наречено светая светих, което ще рече най-святото място. То представлявало пространство, затворено със завеса, където не можел да влиза никой, освен свещеника и то само в Деня на изкуплението (Йом Кипур), когато изчиства греховете на народа. Вътре в светая светих се намирал ковчегът.
Ковчегът представлявал дървен сандък, около 1,2 на 0,76 метра — размери на съвременен кедров шкаф. Той бил позлатен, а украсени със злато пръти преминавали през четири пръстена, прикрепени по два от всяка страна на страничните стени. Те се използвали за пренасяне на ковчега по време на преходите. Но най-забележителна било украсата на капака на ковчега във вид на два крилати ангела, наричани „херувими“. В Древния Израил вярвали, че самият Господ седи между тях, така че ковчегът служел за Негов трон/престол. Именно затова помещението, в което се пазел ковчегът, се считало за много свещено и никой нямал право дори да погледне към него.
Вътре в ковчега се пазели двата скрижала с Десетте заповеди, които Бог дал на Моисей на планината Синай. Именно там се пазел и най-свещеният текст: Заветът, сключен между Господ и Неговия народ Израил.
Не може да се каже, че законите са ясно структуриран в определени сборници, но тук също намираме подобни предписания, които вече обсъждахме.
♦ Срещат се закони за религиозните церемонии и правила, като особено се отличава утвърждаването във „Второзаконие“ на единственото допустимо място за поклонение на Господа: в централното светилище на народа. Вече знаем, че източникът на „Второзаконие“ е създаден в периода на израелската монархия (около 600 години след самия Моисей). По това време за централно светилище вече служел Храмът на Соломон в Йерусалим, а не някаква скиния — палатка, която израилтяните носят със себе си през пустинята. За автора на настоящия източник Храмът е единственото място, където трябва да се извършват жертвоприношения на Бога. Това е основната мисъл на този източник.
♦ Намираме също така закони, свързани с чисти и нечисти продукти, закони от гражданското и наказателното право — значително повече, отколкото в други правни сборници. Но понякога (както в Декалога) законите са всъщност същите като тези в Жреческия кодекс. Въпреки това се срещат и други предписания, предназначени за специални случаи, които не са предвидени от по-ранни закони.
Да ги разгледаме. Към такива правила, различаващи се от второзаконието, се отнасят предписанията, засягащи царете, пророците и левитите.
1. Царете на Израил не трябва да имат много коне и жени или прекалено много злато и сребро (17: 14–18). Подобни изисквания почти със сигурност са насочени срещу някои злоупотреби на късните царе на Израил. Веднага си спомняме за известния цар Соломон (управлявал повече от 200 години по-късно), прославил се не само с невероятно богатство, но и с огромен брой жени и наложници: 700 принцеси и 300 любовници, според третата книга „Царе“ (11: 3). Както ще видим по-късно, някои библейски автори критикували това поведение на царя и смятали, че именно жените развратили сърцето на Соломон и го отвърнали от Бога. Малко от неговите потомци се показват в по-добра светлина: в действителност те стоят още по-лошо в очите на библейските историци. Така или иначе, за много учени е очевидно, че Моисей не би могъл да бъде автор на „Второзаконие“, съставено много по-късно под светлината на проблемите, които възникнали в съвсем различен контекст.
2. Пророците. В третата книга „Царе“ намираме да се споменава два пъти за лъжепророци (гл. 13 и 18): религиозни лица, които твърдят, че са преки посредници между Бога и хората. Както ще видим в глава 5, лъжепророците се разпространили като явление по време на израилската монархия. Трудността се състои в това, че не било винаги лесно да се определи дали техните думи са наистина откровения от Господа или са продукт на фантазията, отговарящ на техните интереси. Тук „Второзаконие“ съдържа някои указания за разобличаване на лъжепророците. И отново подобна редица от закони предполага много по-късни исторически предпоставки, които не се отнасят за времето на Моисей.
3. Левитите. Левитите са потомци на сина на Яков Леви; от техните редици произлизал и Аарон, чиито потомци станали свещеници, председателстващи религиозните церемонии в централното светилище (по време на монархията и жертвоприношенията в Йерусалимския храм). Във „Второзаконие“ левитите са надарени с по-широки правомощия, отколкото в други правни кодекси: в някои абзаци дори се приравняват със свещениците (всички свещеници били левити, но не всички левити били свещеници), което също отразява интересите на по-късно време. Преди Храмът да стане единственото място за молитви, левитите явно са служили в други култови светилища, предимно на север от Израил. След като тези практики били забранени, левитите малко или много били отстранени от изпълнението на култа. Изтъкването на тяхната значимост е може би опит да им се придаде по-голяма тежест в обществото заради техния загубен статут. Авторът подчертава: „Ни левитските свещеници, ни цялото Левиево племе да нямат дял или наследство с Израиля: нека се хранят с жертвите, принасяни чрез огън на Господа, и с Неговото наследство.“ (18: 1). Те също се разглеждали като свещеници.
♦ Обновяване на Завета (гл. 27–28). След като Моисей предава Закона за втори път, той и старейшините на общността настойчиво призовават израилтяните да го следват. Особено внимание заслужават благословиите и проклятията в глава 28. Ако народът се придържа към Закона, той ще бъде благословен от Господа:
„3. Благословен ще бъдеш в града, и благословен ще бъдеш на полето.
4. Благословен ще бъде плодът на утробата ти, плодът на земята ти и плодът от добитъка ти, рожбите от говедата ти и малките от овцете ти.
5. Благословени ще бъдат житниците и складовете ти.
6. Благословен ще бъдеш при влизането си и благословен ще бъдеш при излизането си“. (28: 3–6)
Техните врагове ще се разтапят пред тях; те ще отглеждат изобилна реколта; ще имат предостатъчно. Но ако не се подчиняват, могат да очакват напълно противоположни действия: проклятия ще ги преследват на всяка крачка (8: 20–37).
♦ Последните думи на Моисей и смъртта му (гл. 29–34). Моисей произнася последното си обръщение към народа, назначава за свой приемник Исус Навин и благославя народа за последен път. Той напуска равнините на Моав и се изкачва на планината Нево, където Господ му показва цялата Обетована земя. Мойсей умира и е погребан. Въпреки това в книгата се казва, че никой не знае къде се намира гробът му. И тя завършва с възхвала на великия пророк (34: 10–12).
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Шма
Исторически се установило така, че един от най-важните откъси в цялата Тора за еврейското богослужение, а в крайна сметка и за християнските представи за Стария завет, се намира в глава 6 на Второзаконието:
„4. Слушай, Израил; Господ, нашият Бог, е един Господ;
5. и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила“. (6: 4, 5)
В еврейската традиция тези думи са известни като „Шма“, защото първата дума от цитата на иврит означава „слушай“. През много години имало различни интерпретации на тези стихове. Някои от тях акцентират върху факта, че юдаизмът е монотеистична религия: „Слушай, Израил; Господ, нашият Бог, е един Господ“. Но тази фраза илюстрира на читателя и какво означава на практика да вярваш в Бога на Израил. Признаването на съществуването на други богове изобщо не означава възможност за поклонение пред тях. Само Яхве е единственият Господ. И свещен дълг на всеки израилтянин е да го обича и почита с цялото си сърце и душа.
Исус от Назарет скоро ще каже, че това е първата и най-голямата заповед. Разбира се, в Писанията има и други заповеди, но за Исус и неговите последователи тази е най-значимата. Много евреи и до днес виждат в нея основния стълб на своята вяра.
Исторически контекст на източника на „Второзаконие“
Не веднъж вече сме отбелязвали, че някои от предписанията на „Второзаконие“ предполагат по-късни исторически ситуации, които са възможни само през периода на монархията. В предишната глава очертах бегло възможните дати, които сочат съвременните учени: средата на VII в. пр. н. е., тоест приблизително 600 години след времената на Моисей. Редица признаци показват, че законите са може би записани от свещеници или левити, живеещи на север в Израил. Ако сте чели Петокнижието внимателно, може би сте забелязали вече, че понякога планината Синай се нарича Хорив. Тази вариация на името на Светата планина е традиционна за източниците Елохист и Второзаконие (Девтерономист), които, както се смята, са възникнали на север. Други северни „особености“, както видяхме, включват споменаване на левитите и акцента върху проповедите. В същото време, както отбелязах по-рано, може да ни се стори, че източникът е бил редактиран по-късно и разширен от някакъв автор от юга, за което сочи акцентът върху молитвите само в Йерусалимския храм.
Предписанията на „Второзаконие“ са разположени в някаква концептуална рамка, която вероятно е била създадена по модела на съществуващите по това време мирни договори. Още от средата на XX в. Учените били впечатлени от сходствата на „Второзаконие“ с намерените през 1956 г. подобни мирни договори. Те се свързват с асирийския цар Есархадон, управлявал през 681–669 г. пр. н. е., тоест няколко години преди появата на „Второзаконие“. Подобни хетски източници вече разгледахме. Структурата на такива документи е винаги приблизително една и съща: споменава се сюзерена, боговете се призовават като свидетели на договора, васалите се заклеват във вярност на владетеля, изброяват се проклятията, които ще го сполетят в случай на нарушаване на договора. Посочените точки напомнят доста общия характер на „Второзаконие“. Тук сюзерен е Господ, народът на Израил е Неговият васал, който трябва да му бъде лоялен и верен, иначе най-страшно наказание ще сполети него и неговите потомци. Източникът прилича на своеобразен политически съюз с Господа, формулиран от левитите от севера.
Но този източник станал много популярен не само на север, но и на юг в Израил. Около 612 г. пр. н. е. се споменава за реставрация на Йерусалимския храм. Ето какво ни съобщава четвърта книга „Царе“ за хода на работите: „Тогава първосвещеникът Хелкия каза на секретаря Сафан: Намерих книгата на Закона в Господния дом. И Хелкия даде книгата на Сафана, който я прочете“ (22:8). Царуващият по това време Йосия бил ужасен от наказанията, на които трябва да бъдат подложени израилтяните в случай на нарушаване на Закона. Книгата била прочетена на народа, а идолите, посветени на други богове, особено на Ваал и Ашера, били изнесени от Храма. Йосия изгонил също така от страната свещениците, които принасяли жертви на други богове. Можем да съдим колко силно се е променила религията, ако други богове са били почитани в Храма. Йосия изнесъл образа на Астарта, който бил в Храма, и го унищожил. Той разрушил домовете на проститутките, които се намирали до храма, светилищата и светите места и където се покланяли на други богове. По този начин цар Йосия очистил в религиозен план Божия дом.
Реформата на Йосия подчертала не само необходимостта от поклонение на единствения Бог, но и това, че единственото място може да бъде само Йерусалимския храм. С други думи, цар Йосия реализирал строгите изисквания, които сега четем във „Второзаконие“. Именно по тази причина учените отдавна са признали намерената от Хелкия книга на Закона за източник, който след това легнал в основата на книгата.
И така, книгата била съчинена в северните земи на Израил, но по някакви причини била редактирана и разширена на юг и останала на съхранение в Йерусалимския храм. Тя станала много важна за цар Йосия, който се смята за автор на четвъртата книга „Царе“. Именно благодарение на своята реформа той придобил статут на най-велик от царете на Юдея. Век по-късно книгата попаднала в ръцете на редактор, който я включил в първите пет книги, които след това се предавали от поколение на поколение под името Тора.
ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“
Оставяйки зад себе си Петокнижието, ще разгледаме още един сборник с исторически разкази в Еврейската Библия. Такива книги като „Исус Навин“, „Съдии“ и „Царе“ обикновено се разглеждат и изучават като съвкупност от книги, написани може би от един автор (или една група автори). В тези книги се разказва за периода от историята на народа на Израил, когато идва в Обетованата земя: как завладя народите, които вече живеят там, как разделя земята, как живее на тази земя като съвкупност от племена, как преминава към царско управление и как е победен в крайна сметка от други чуждестранни сили и е прогонен земята. В Танах тези книги, както е прието, влизат в цикъла на ранните пророци; съвременните специалисти предпочитат да ги наричат исторически книги, защото в тях е записана историята на Древния Израил между пристигането в Обетованата земя и изгнанието, с език, който много напомня (а може би е оформен под влиянието на) религиозните възгледи, изложени в по-древен източник – Второзаконие (източникът D според документалната хипотеза, да не се бърка с библейската книга „Второзаконие“ – бел. П. Н.).
ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ
Шестте книги на девтерономичната история (в Еврейската Библия - само четири книги, защото първа и втора книга „Самуил“ се смятат за една, също както и първа и втора книга „Царе“) обхващат голям период от време, приблизително 600 години. Тези шест столетия могат да бъдат разделени на четири повече или по-малко отделни етапа.
Етап на Завоеванието. Книгата „Исус Навин“ описва завладяването на Обетованата земя от нахлуващата армия на израилтяните, последвано от разпределяне на завладяната земя между дванадесетте колена на Израил, когато всяко племе получава своя територия.
Време на Съдиите. Книгата „Съдии“ разказва за политическите и военните събития в продължение на около два века или приблизително два века между периода на завоеванието и монархията, когато Израил започва да се управлява от царе. Повествованието е фокусирано върху определени съдии – военни лидери, които оглавявали различните племена и ги воделили в битка срещу враговете на земята.
Единното царство. Първите три книги „Царе“ разказват за златния век на Древния Израил, за неговото развитие от разпокъсана конфедерация от племена в единен народ, начело на който стои цар — първоначално неспокойният Саул, след това великолепният Давид, а по-късно неговият мъдър и богат, но донякъде непредпазлив син Соломон.
Разделеното царство. Втората част на третата книга „Царе“ и цялата четвърта книга „Царе“ обхващат периода, когато народът се разделя на две части: северна, Израил, управлявано от редица царе от различни династии, и южна, Юдея, управлявана от царе, потомци на Давид. Историята продължава до момента, когато Израил е унищожен от асирийците през 722 г. пр. н. е., а след това и Юдея — от вавилонците през 586 г. пр. н. е.
Изследователи от средата на XX век установяват, че тези книги са били първоначално едно единно цяло, написано от автор или от група автори (или от редактори), които са били вдъхновени от Второзаконие (или източника D) поради неговите основни теми и възгледи:
♦ Яхве определя цялата история.
♦ Яхве иска изключително почитание; не трябва да се почитат други богове наред с него.
♦ Жертвеният култ трябва да се локализира в Йерусалимския храм; други култови градове са строго забранени.
♦ Следването на тези изисквания ще донесе блага и награди; непокорството ще донесе проклятия и наказания.
♦ Следователно причина за най-големите бедствия, които са се случвали в историята на Израил, не са политическите или военните реалности (например агресивната външна политика спрямо много по-могъщи народи), а непокорството на Израил спрямо указанията на техния Господ Яхве.
Авторът на историческите книги (за удобство ще говоря за него като за един автор) разбира се, се е опирал на устната традиция (и на някои писмени източници, които не са достигнали до нас). Тези източници са предавали сведения за миналата история на народа, започвайки от времето на завоеванието до събитията от съвременността на автора, които вероятно се отнасят към края на VII век, малко след реформата на Йосия, за която вече говорихме. Авторът е наследил истории, които са били разказвани отново и отново през значителния времеви период, отделящ го от предишните събития, за които разказва – 600 години устна традиция за ранния етап от историята на народа на тази земя. Следователно, можем да предположим, че в неговия разказ ще има както някаква точна информация от историческа гледна точка, така и значителни легендарни елементи.
Изглежда, че авторът е живял на територията на южното царство – Юдея, която смята за по-малко засегната от трудности в сравнение със северната земя, Израил, където постоянно се нарушавали заповедите на Господа. За разлика от севера, в периода на разделеното царство на юг се появили няколко „добри“ царе (особено цар Йосия). Добрият цар, според автора, не е онзи, който е успешен във военни дела или умел в политиката, а този, който следва предписанията на Тората, особено според Второзаконие (източника D). Последната редакция на многотомната книга вероятно е направена и публикувана известно време след Вавилонския плен и в последната си форма тя е особено сурова към царете на Израил (на севера), които многократно са порицавани за неспазването на заповедите, оставени от Яхве на неговия народ.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Хронология на историческите книги
♦ Исус Навин и завладяването на Обетованата земя: около 1210 г. пр. н. е.
♦ Периодът на Съдиите: около 1210–1025 г. пр. н. е.
♦ Начало на Единното царство (Саул, Давид, Соломон): около 1025 г. пр. н. е.
♦ Разделеното царство (Израел и Юдея): 922 г. пр. н. е.
♦ Асирийското завладяване на Израил (север): 722 г. пр. н. е.
♦ Вавилонското завладяване на Юдея (юг) и изгнание: 586 г. пр. н. е.
“ИСУС НАВИН“
Книгата „Исус Навин“ е посветена на завладяването на Обетованата земя, което е ръководено от приемника на Мойсей, Исус, и на разпределението на завоюваните земи между дванадесетте колена на Израил. Ако „Изход“, както се смята, се отнася приблизително към 1250 г. пр. н. е., то трябва да се подразбира, че събитията в тази книга са се случили 40 години по-късно, иначе казано - в края на XIII в. пр. н. е.
Литературен обзор
Тази книга съдържа редица интересни, задълбочени и дори вълнуващи истории, които си заслужава да бъдат прочетени и препрочетени. Отново няма да представям подробно съдържание на всичко, което се е случило, а ще отбележа само някои важни събития, за да освежа вашата памет.
♦ На Исус Навин, като наследник на Мойсей, са му дадени наставления от Бога — не за това как да завладее земята, а за това как е необходимо да остане верен на Тората, която Мойсей получил. Именно тази вярност, а не военната стратегия или мощ ще донесе победа: "Моисей, Моят раб, умря; затова стани, мини през този Йордан, ти и целият този народ, в земята, която Аз давам тям, на синовете Израилеви..... само бъди твърд и много храбър, и грижливо пази и изпълнявай целия закон, който ти завеща Моят раб Моисей; не се отклонявай от него ни надясно, ни наляво, та да постъпваш благоразумно във всичките си предприятия. Да се не отделя от устата ти тая книга на закона; но се поучавай от нея дене и ноще, за да изпълняваш точно всичко, написано в нея: тогава ти ще имаш сполука в пътищата си и ще постъпваш благоразумно“. (Исус Навин, 1: 2, 7–8).
♦ Подготовка за атака (гл. 1–5):
1. Исус изпраща двама съгледвачи, за да съберат сведения за земята; те се укриват при блудницата Раав в град Ерихон (гл. 2).
2. Народът на Израил преминава Йордан, като носи отпред ковчега на завета, пред който водите се разделят, за да преминат хората по суша (сравни с „Изход“) (гл. 3).
3. Народът се подготвя за битка с различните народи на Ханаан: ханаанци, хетейци, ферезейци, гергесейци, аморейци и евусейци. Посочва се, че народът на Израил разполагал с 40 хиляди въоръжени за война мъже (Исус Навин, 4:13), което се различава от 600-те хиляди, споменати в „Числа“.
4. Всички мъже били обрязани, защото по неизвестни причини не били обрязани в детска възраст (гл. 5).
♦ Завладяване на Ханаанската земя (гл. 6–12). Израилтяните атакуват градове и градчета в Ханаанската земя, започвайки със знаменитата битка за Ерихон, когато стените на града, разтърсвайки се, падат.
1. Централен Ханаан. Изглежда, че Исус Навин използва стратегията „разделяй и владей“; най-напред завзема градовете в централната част на земята и след това, когато северът и югът нямат връзка помежду си, напада всяка част от земята поотделно.
2. Южен Ханаан (гл. 10).
3. Северен Ханаан (гл. 11).
♦ Разпределянена земята (гл. 13–22). Всяко от 12-те колена на Израил получило своя дял от земята. Две колена – на Рувим и на Гад, както и половината от коляното на Манасия, вече били получили свои земи в Трансйордания. Останалите колена (включително втората половина от коляното на Манасия) получили териториите, които, грубо казано, обхващат земите на днешните Израел и Палестина. Тези 12 колена носели имената на 12-те синове на Яков, с две изключения. Потомците на Левий изпълнявали свещенически функции и затова не получили своя земя. Така остават само 11 колена. Но две колена, наречени не на Йосиф, а на неговите синове – Ефрем и Манасия, получили свои дялове, което възстановява броя на колената до дванадесет.
♦ Възраждане на Завета (гл. 23–24). Исус Навин събира народа и го увещава да се обвърже с обещание да следва Завета, сключен между Бога и Мойсей, за да могат на тази земя да го очакват успехи: „И тъй, бойте се от Господа и Му служете с чистота и искреност; отхвърлете боговете, на които са служили бащите ви отвъд реката и в Египет, а служете Господу.Ако пък не ви е угодно да служите Господу, изберете си сега, кому да служите: на боговете ли, на които са служили бащите ви, когато бяха отвъд реката, или на боговете на аморейци, в чиято земя живеете; пък аз и домът ми ще служим Господу… И народът казаха на Иисус: На Господа, нашия Бог, ще служим и Неговия глас ще слушаме!“ (Исус Навин, 24:14–15, 24).
Ключови литературни аспекти на книгата
Трябва да уточним, че макар тази книга да е посветена изцяло на военни нападения и сражения, авторът се интересува далеч по-малко от военната страна на Завладяването, отколкото от религиозната.
Пътят на Исус Навин и неговата армия
Авторът не се занимава изобщо и с това, че по пътя към триумфа на народа на Израил са били погубени невинни народи. Той ги разглежда като зло, защото почитат други богове, и като елемент, който потенциално може да донесе осквернение сред народа на Израил. Неговото повествование за триумфа не оставя съмнение в това, че народът на Израил ще получи земята, независимо колко по-многобройни или по-силни са враговете, стига да остане верен на Яхве, без да почита други богове. Ако се вземе предвид, че победата идва толкова незабавно и дори неочаквано за тези, които следват този прост принцип, е удивително, ако някой би имал причина да постъпва различно. В цялото протежение на историческите книги отново и отново ще чуваме този мотив: „А Иисус каза на народа: Няма да можете да служите на Господа, защото Той е свят Бог, Той е ревнив Бог; няма да прости престъпленията ви и греховете ви. Ако оставите Господа и служите на чужди богове, тогава Той ще се обърне и ще ви стори зло, и ще ви изтреби след доброто, което ви е сторил.“ (Исус Навин, 24:19–20).
В продължение на много години значителен интерес за повечето читатели на книгата „Исус Навин“ представляват увлекателните истории за битки и завоевания (от друга страна, на описанието на разпределянето на земята в гл. 13–21 му липсва драматично напрежение). Вместо да обсъждам подробно всички битки, ще обърна тук внимание само на две, за да дам представа за някои от главните идеи на автора. След това ще се върнем на въпроса за историческата достоверност: можем ли да се доверим на повествованието като запис на действително случили се събития, или е по-правилно да го разглеждаме като много по-късно, легендарно и доста белетризирано описание на придобиването на Обетованата земя от народа на Израил?
Превземането на Ерихон
Няма друга история в книгата „Исус Навин“, която да е по-известна, по-убедителна и по-вълнуваща от знаменитото превземане на Ерихон в глава 6. Ерихон е първият град, който е атакуван от нахлуващата армия на израилтяните. Съобщава се, че той бил добре укрепен град с дебели стени, които служат за първа линия на отбраната. За да атакува града, на Исус Навин му било нужно да измисли как да се справи със стените. Но не му се наложило да се занимава много със стратегията, защото Бог му подсказал как да постъпи.
Израилевите войници трябвало да маршируват от външната страна на стените веднъж на ден в продължение на шест дни. Трябвало да ги водят седем свещенослужители, пред които носят овнешки рогове и ковчега на Завета (смятало се, че ковчегът притежава свръхестествени сили, които могат да осигурят победа). На седмия ден армията трябвало да обиколи града седем пъти, докато свещенослужителите свирят с роговете; след седмата обиколка хората трябвало да започнат да викат, а стените, разтърсвайки се, щели да паднат, оставяйки града без защита. След това войниците трябвало да влязат в града и да започнат изтреблението.
Това били инструкциите на Господа и тъй като те идвали от Всевишния, вие, като читател, може да сте уверен, че планът ще сработи. Така и станало. Войниците маршируват около града според указанията. На седмия ден започнали да викат, както им било наредено, и стените рухнали. Исус Навин заповядал на своите хора да убият всички в града, но да не взимат плячка за трофеи. Всички съдове от злато, сребро, бронз и желязо трябвало да бъдат предадени в Храма на Яхве. Единствените пощадени хора по време на яростния щурм били Раав — блудницата, която помогнала на съгледвачите, дошли в тази земя в глава 2 — и нейните домашни, като награда за това, което направила. Всичко и всички останали трябвало и били унищожени: „И изпълниха проклятието над всичко в града - от мъж до жена, от млад до стар, и до говедо, и овца, и магаре - с острието на меча.“ (Исус Навин, 6:21).
Тази политика на пълно унищожение на всичко живо е известна като "херем" — от древноеврейската дума, която просто означава "посветен", тоест посветен на Бога за унищожение. Логиката зад това е, че единствено Господ е причина за победата и затова Нему принадлежат трофеите. Всички вещи трябва да бъдат унищожени в Негово име и нищо не трябва да бъде използвано от друг някого. Библейските автори обясняват тази политика, като посочват, че ако някой от враговете в Обетованата земя бъде оставен жив, по-късно би могъл да подтикне израилтяните към поклонение на други богове. Било необходимо всички да бъдат убити. Това е недвусмислено формулирано в ранното изказване за политиката на херем във „Второзаконие“, в устата на Мойсей: "Но в градовете на тези народи, които Господ, твоят Бог, ти дава като наследство, да не оставиш живо нищо, което диша, а непременно да изпълниш над тях проклятието: хетейците и аморейците, и ханаанците, и ферезейците, и евейците, и евусейците, така както Господ, твоят Бог, ти заповяда; за да не ви научат да правите според всичките техни гнусотии, които те са правили за боговете си, така че да съгрешите против Господа, своя Бог." (Второзаконие, 20:16-18).
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Стените на Ерихон
В историята на Завладяването няма по-впечатляващ разказ от битката на нахлуващите израилтяни с мощно укрепения град Ерихон, с неговото многобройно население и масивни защитни стени. И няма по-голямо разочарование за убедените привърженици на безупречната точност на библейските описания от находките на археолозите, които разкопават местоположението на Ерихон и откриват, че описанието на великата битка не може да се впише хармонично в реалната история.
Според разказа град Ерихон бил толкова огромен и могъщ, че 40 хиляди израилски войници не могат да го атакуват фронтално. Господ им дава удивителна победа, като измисля как да бъдат съборени стените, така че мощните фортификации да рухнат, предоставяйки на завоевателите пряк достъп до вътрешния града и до неговите многобройни обитатели.
Съвременните разкопки показват, че тази история е почти сигурно легенда без историческо основание. Първите наистина научни археологически разкопки на мястото са извършени от Кетлин Кениън през 50-те години на XX век и оттогава насам нейните открития се потвърждават. Днес археолозите знаят, че Ерихон наистина е бил населен град от праисторически времена (още от неолитния период). На това място живеели хора през цялата история до наши дни. Но през XIII век пр. н. е., когато според легендата се е случило така нареченото превземане на Ерихон, на това място не са съществували градове, опасани със стени (да не говорим за добре укрепен голям град). По това време Ерихон бил слабо населено градче и около него изобщо вямало стени.
Съдейки по археологическите бележки, библейските разкази за блудницата Раав, за съгледвачите, които разузнавали по тази земя, за атаката на израилтяните, за чудесното падане на стените, за изтребването на всички жители — всичко това са части от легенда, а не запис на истинска история за това какво се е случило.
Битката за Гай
Пълната насоченост на Господа и Исус Навин към политиката на херем обяснява следващата интригуваща история — битката за Гай. Съгледвачите на Исус Навин му съобщават, че следващият град няма да бъде проблем за завладяване и че не цялата армия е необходима за атака срещу него — ще бъдат достатъчни 2 или 3 хиляди войници. Исус Навин изпраща тези войници на, както изглежда, рутинна мисия, но вместо да завладеят града, те били отблъснати и претърпели поражение. Исус Навин не може да разбере причината за това. А причината за поражение или победа в боя отново не е във военната стратегия или силата; в това повествование причината е във вярността към заветите на Господа.
Както се оказало, херемът в Ерихон не бил изпълнен докрай. Без знанието на никого, включително и на читателя, един войник на име Ахан не успял да устои на изкушението да вземе някои трофеи от Ерихон — шинарско облекло и малко сребро и злато. Вместо да ги предаде в Храма на Господа, той ги скрил в своя шатър, а Бог бил недоволен. Затова град Гай успял да се защити успешно — Господ позволил това да се случи, защото заветите Му не били спазени точно и до най-малка подробност.
И какво се случило с Ахан, когато прегрешението му било разкрито? Самият той бил обречен на херем. Израилтяните изнесли него, синовете му, дъщерите му, воловете му, ослите и овцете му, шатъра му и цялото му имущество извън лагера; убили го с камъни, унищожили всичко останало с огън и затрупали останките с камъни. Господ възприема херема много сериозно и ако народът на Израил иска да бъде успешен във военните си подвизи, трябва да прави същото.
След това е описана една от най-любопитните бойни сцени в книгата. Исус Навин води своята армия към Гай, оставяйки част от нея скрита зад града като засада. Останалата част от армията атакувала града фронтално. Жителите на Гай излизат, за да влязат в битка, а израилтяните, преструвайки се на победени, бягат, преследвани от нях. Тогава се появяват войниците от засадата, разположени зад града, нахлуват в него, подпалват го, и жителите на Гай се оказват в капан между две армии, които ги превъзхождат по сила. Те били избити поголовно: мъже, жени и деца.
Исус Навин продължава да унищожава последователно градове и селища (само жителите на Гаваон успели да се спасят с помощта на хитрост, както е написано в глава 10). След като установил контрол над централната част на земята, той обърнал поглед на юг, където постигнал невероятен успех: „Така Иисус порази цялата земя - хълмистата земя и юга, и низината, и склоновете, и всичките им царе. Не остави никой оцелял, а изпълни проклятието над всичко, което дишаше, така както беше заповядал Господ, Израилевият Бог.“ (10:40). После се отправил на север, където окончателно разбил съюза на силите, обединили се срещу него, така че накрая „Иисус изпълни проклятието над тях и градовете им“ и „Така Иисус превзе цялата земя, според всичко, което Господ беше говорил на Мойсей“ (11:21, 23).
Това са впечатляващи и трогателни разкази с теологичен смисъл, който внимателният читател едва ли може да пропусне. В Петокнижието на Моисей бил даден Завет. На Исус Навин било заповядано да го спазва; това важи особено за указанията на Господа относно войната: всичко трябва да бъде унищожено, така че народът на Израил да може да завладее земята и да живее там без чуждо влияние, което би го изкушавало да се кланя на други богове. Ако Исус Навин и народът му, децата на Израил, изпълняват волята на Господа, всичко ще бъде наред и ще ги съпътстват баснословни успехи. Ако не, ги чака възмездие.
Въпреки това съвременните читатели се интересуват не само от уроците, които тези истории преподават, но и от тяхната историческа ценност. Съдържа ли книгата „Исус Навин“ заслужаващо доверието описание на това, което се е случило действително с децата на Израил, когато влезли в Обетованата земя? Точни ли са тези разкази от историческа гледна точка?
Историческа ценност на повествованието
Ако вземем предвид историчността на повествованието на Исус Навин, на първо място трябва да подчертаем отново, че тези съобщения не са направени от очевидци, нито от хора, които са познавали очевидци. Тези истории са били написани приблизително 600 години по-късно и са основани на устните предания, които били разпространени сред хората, живели в Израил векове наред. Нещо повече, те несъмнено са създадени по модела на теологични предпоставки и гледни точки. Библейските изследователи отдавна са забелязали, че почти нищо в повествованието не предполага, че авторът се е опитвал едиствено да илюстрира това, което се е случило в действителност. Той създава разказите, както изглежда, ръководейки се от своите религиозни намерения, а не от чисто исторически интереси. Ето защо, ако четем внимателно, можем да открием в повествованието толкова много проблеми.
Вътрешни противоречия. Както видяхме, разделите за Исус Навин поставят ударение върху това, че той бил баснословно успешен в завладяването на земята: "Така Иисус порази цялата земя" (10:40), "Така Иисус превзе цялата онази хълмиста земя" (11:16), "Така Иисус превзе цялата земя" (11:23). Ако е вярно, че Исус Навин е завладял цялата земя, защо има толкова много територии, които, както се признава в текста, не са все още завладени? По-късно авторът на девторономичните книги е принуден да признае: "А Исус беше стар, в напреднала възраст, и Господ му каза: Ти си стар, в напреднала възраст, а е останала още много земя за завладяване" (13:1). И така, съобщава ни се, че Ерусалим все още не е превзет (15:63), както и делът на Ефрем (16:10), и делът на Манасия (17:12-13). В края на книгата Исус Навин трябва да убеждава народа да изтласка местните жители, живеещи в земята (23:5-13).
Несъответствия с други свидетелства. Подобен проблем възниква между книгата „Исус Навин“ и други девтерономични книги. В глава 11 например силите на израилтяните напълно унищожават града Асор: "И те поразиха с острието на меча всички, които бяха в него, и изпълниха над тях проклятието. Не остана никой, който дишаше. А Асор изгори с огън". (11:11). Ако това е вярно, защо в следващата книга, „Съдии“, ханаанците все още живеят в Асор и го контролират под управлението на техния цар Явин, чиято мощна армия разбива и смазва израилтяните (Съдии, 4)?
Неправдоподобност. Някои от историите в книгата „Исус Навин“ са толкова препълнени с чудеса, че историците просто не могат да се отнасят към тях като към исторически свидетелства (виж подробното обсъждане на този предмет в глава 1). Нито едно чудо не поразява така като съобщението в глава 10, което описва как армията на израилтяните има такъв огромен успех, разбивайки напълно съюза на царете, създаден срещу тях, че Исус Навин се обърнал към слънцето да спре движението си в небето. И слънцето не напуснало своя зенит в продължение на 24 часа, преди да започне да се движи отново, давайки на израилтяните достатъчно време да завършат клането. Както читателите отдавна са отбелязали, това наистина би било чудо, ако Земята спре внезапно въртенето си около своята ос за един ден и после го поднови, без да предизвика вълнения в океаните, разместване на земните плочи и влияние върху живота като цяло!
Външни потвърждения. За библейските изследователи са също толкова важни и запазилите се физически свидетелства (или по-скоро тяхната липса) за Завладяването. Археолозите отдавна са забелязали, че не разполагаме с достатъчна доказателствена база за насилствено унищожаване на градове в земята Ханаан, особено споменатите в книгата „Исус Навин“. Помислете: ако някой търси археологически или други външни свидетелства като потвърждение за историчността на разказа на Исус Навин, какво би търсил?
1. Споменаване за нашествието и завладяването в други писмени източници, освен в Библията.
2. Свидетелства, че наистина са съществували градове и селища, опасани със стени в Ханаанската земя по това време.
3. Археологически свидетелства, че споменатите градове и селища са били наистина унищожени тогава (Ерихон, Гай, Гаваон и др.).
4. Промяна в структурата на културното развитие, иначе казано - свидетелства, че нов народ е завладял други народи с различаваща се култура (каквито например могат да се открият в Америка, защото е била завладяна от европейци, привнесли своята култура, различна от културата на местните жители на Америка).
И какви потвърждения получаваме за разказа на Исус Навин? Отговор: нито едно от изброените по-горе. Няма никакво споменаване в който и да е друг древен източник за масово унищожаване на градове в Ханаанската земя. Археолозите са посочили, че само малка част от споменатите градове са имали стени по това време. Много от градовете, отбелязани като завладени, изглежда не са съществували изобщо като градове по това време. Това важи особено за Ерихон, който бил необитаем в края на XIII век пр. н. е., както археолозите окончателно са установили. Същото се отнася за градовете Гай и Гаваон. Тези градове не са били нито обсаждани, нито завладявани, нито отново заселвани по времето на Исус Навин. Нещо повече, няма свидетелства за промяна в структурата на културното развитие, настъпила в края на XIII век пр. н. е. в Ханаан. Наистина, има данни, че някои градове в Ханаан са били унищожени приблизително по това време (два от двадесетте, споменати като подложени на разорение от Исус Навин, са били съсипани точно в подходящия период: Асор и Ветил). Но такава вероятност съществува за практически всеки времеви отрязък в древността: случва се градове да бъдат унищожавани от други градове, изгаряни или опустошавани по друг начин.
Така пред нас се изправя голям проблем. Изглежда, че повествованието на Исус Навин не е историческо в много отношения. Това създава дилема за историците, защото два момента са напълно очевидни: а) в крайна сметка е съществувал народът на Израил, живеещ в земята Ханаан, но б) няма свидетелства, че той се е появил там, идвайки от изток и унищожавайки главните градове чрез поредица от насилствени военни кампании. Откъде тогава е дошъл народът на Израил?
Обяснения за произхода на народа на Израил, заселил се в Ханаан
Съвременните изследователи са стигнали до няколко теории, обясняващи как народът на Израил се е появил в земята, известна като Ханаан. Следващите четири са най-популярните:
1. Теория за завладяването. Особено популяризирана от американския археолог Уилям Олбрайт в средата на XX век. Тази гледна точка приема повече или по-малко описанията на Исус Навин като точни във фактологичен аспект. Завладяването на земята от израилтяните се е случило наистина. Поради скорошните археологически открития малко учени, освен най-теологично консервативните, приемат днес тази гледна точка.
2. Теория за имиграцията. Тази гледна точка била най-аргументирано представена от немския учен Албрехт Алт. Според нея група хора влязла в Ханаан от външни предели и се заселила в рядко населените планински райони, като едва по-късно се асимилирала в градовете, над които в крайна сметка получила контрол. После, когато преразказвали историята за това какво се е случило, израилтяните описвали военно завладяване, каквото никога не е имало. В тази теория има едно слабо място. Сред археологическите паметници няма нищо, позволяващо да се предположи, че народът, известен по-късно като израилтяни, дължи своето съществуване изцяло на случайни хора, дошли по тази земя. Друг проблем е този, че няма свидетелства, че повечето градове са били превзети по какъвто и да е начин.
3. Селско въстание. Теория, популяризирана от американския учен Джордж Менденхол. Според тази гледна точка група израилтяни, избягала от Египет, се присъединила впоследствие към народите, които в Ханаан били потискани икономически и политически, и накрая потиснатите народи свалили господстващата власт по време на избухнало народно въстание. Днес тази гледна точка се разглежда главно като основаваща се повече на съвременни социални, политически и икономически модели, отколкото на археологически или на писмени свидетелства.
4. Постепенна поява. Йейлският професор Джон Колинс е един от многото изследователи, които клонят към гледната точка за постепенната поява на народа на Израил сред коренното население на Ханаан. Възможно е някои групи, които по-късно били идентифицирани като народ Израил, да са дошли отвън – може би група роби, избягали от Египет. В Ханаанската земя се е появил култ към Яхве, след това се разпространил и накрая значително количество хора последвали този култ. По-сетне те разказвали истории за това как са станали народ, различен от техните съседи.
“СЪДИИ“
Следващата от историческите книги - „Съдии“, разказва за живота в Обетованата земя през периода от Завладяването до Единното царство. В известен смисъл идеята на „Съдии“ може да бъде изразена кратко в нейния последен стих: "В онези дни нямаше цар в Израил; всеки правеше, каквото му се виждаше добро." (21:25). Проблемът се състоял в това, че "доброто" в очите на човека не било добро в очите на Господа и това довело до съществени затруднения, които, както предполагал авторът, ще бъдат отстранени, когато цялата земя попадне под управлението на цар. При липсата на цар различните племена се управлявали от личности, известни като "съдии" (оттам и името на книгата). Тези предимно военни водачи на отделни колена отблъснали обединените сили срещу колената - ханаанци, моавци, мадиамци, филистимци, и след това управлявали народа в този регион с помощта на харизматичен авторитет.
Очевидно е, че един от главните проблеми пред тези водачи, за който авторът горчиво се оплаква, се състоял в това, че за разлика от явното впечатление, оставено от книгата „Исус Навин“, Обетованата земя не била вероятно очистена от нейните коренни жители. Те били живи и нанасяли щети и опустошения на израилтяните, които се разселили след Завладяването. Други народи съжителствали с тях, народи, които почитали други богове и изкушаващи народа на Израил да се присъедини към техния култ. Нещо повече, през бурната история на израилтяните от този период те не само изпадали в ерес, почитайки Ваал и Ашера (местни божества), но и претърпели военен регрес. Те понасяли многократни поражения от същите тези народи, които Исус Навин, според преданието, унищожил.
Повествованието на книгата се състои от отделни части. Една военна катастрофа след друга подтиква някой военен водач да спасява народа. Тези истории не могат да се разглеждат като хронологично последователен разказ. Дават ни се сведения за това колко дълго е управлявал всеки съдия и ако тези срокове на управление се сумират, се получават повече от 400 години. Но периодът между Завладяването и Единното царство можел да бъде само половината от този срок. Така че е най-добре да си представим, че тези епизоди се застъпват по време в различните части на племенните територии. Съдията Аод например насочил силите си срещу моавците в Трансйордания. Девора (жената съдия) и Варак (неин съуправител - мъж) разрешават кризата около планината Тавор, в северен Ханаан. Гедеон се справил с мадиамците на юг, а Самсон - с филистимците по средиземноморското крайбрежие.
Така че книгата се състои от множество истории - до ужас интересни и често затрогващи - за местни водачи от различните израилеви колена, като обхваща периода от време до централизираното правителство и царя, който управлява целия народ. Всеобхватната авторова тема на повествованието е, че народът на Израил, разпръснат по цялата земя, е заплашен както от външни, така и от вътрешни опасности. Що се отнася до външните заплахи, народът на Израил бил подчинен на други народи, които всъщност не били изтласкани от нахлулите армии под командването на Исус Навин, а продължавали да живеят в Ханаан и нерядко побеждавали израилтяните, живеещи в техния регион, принуждавайки ги да се подчинят на чуждоземно управление. Вътрешните проблеми се състояли в това, че често се случвали въстания срещу волята на Господа, особено когато народът изпадал в ерес. Няма да е изненадващо за читателя да види, че авторът на историческите книги разбира това като истински проблем. За него неспособността да се спазва завета е това, което води до военно поражение от другите народи, живеещи в страната. Но когато народът се разкайва и се обръща към Господа, Той издига за него фигура на спасител, съдия, който го освобождава от потисничеството и след това го управлява като вдъхновен от Бога да върши добри дела.
Авторски съображения: механизъм на гнет и възраждане
Тези мотиви започват да се повтарят отново и отново в повече или по-малко устойчива система, каквато е описана в глава 2 (2:11-19), която може да бъде представена схематично по следния начин.
Ерес. Народът на Израил се отклонява от своето ревностно служене на Яхве. Според думите на автора на историческите книги, "И израилевите синове вършиха зло пред Господа и служиха на ваалимите; и оставиха Господа, Бога на бащите си, който ги беше извел от египетската земя, и последваха други богове, от боговете на народите, които бяха около тях, и им се поклониха, и разгневиха Господа... оставиха Господа и служиха на Ваал и на астартите [боговете на Ханаан]" (2:11-13).
Гнет. В резултат от това Господ ги предава на други военни сили: "И гневът на Господа пламна против Израил и Той ги предаде в ръцете на грабители, които ги грабеха; и ги продаде в ръцете на враговете им наоколо, и те вече не можеха да устоят пред враговете си" (2:14).
Зов за помощ. Децата на Израил отправят разкаян глас към Господа, молейки Го за освобождение.
Издигане на спасител. Господ им изпраща помощ в лицето на съдиите: "И Господ издигаше съдии, които ги избавяха от ръцете на техните грабители." (2:16).
Период на спокойствие. След това страната пребивава в мир и благоденствие, докато съдията управлява народа в съответствие с волята на Господа.
Връщане към ереста. Въпреки това след известно време механизмът отново се задейства: "А когато съдията умираше, те се връщаха и се покваряваха още повече от бащите си, като следваха други богове, за да им служат и да им се покланят; не оставяха делата си, нито упоритите си пътища" (2:19).
Образцов случай: Готониил
Ако прочетем внимателно повествованието за първия съдия, Готониил, в оскъдния и идейно прост разказ от глава 3 (3:7-11) можем да видим как този механизъм работи. Той ще се повтаря от случай на случай в много по-дълги истории за съдии герои като Аод, Девора, Гедеон и атлета Самсон.
♦ Израилтяните се отричат от Яхве и се покланят на други богове (стих 7).
♦ Яхве е разгневен и ги предава в ръцете на царя на Арам Нахараим (месопотамския цар). Те му служат осем години (стих 8).
♦ След това идва вик към Господа за помощ (стих 9).
♦ Господ издига за тях племенника на Халев (когото срещнахме в книгата „Исус Навин“), човек на име Готониил. Той побеждава врага в битка (стихове 9-11).
♦ Земята е спокойна в продължение на 40 години (стих 11). След това Готониил умира.
♦ И израилтяните отново изпадат в ерес (стих 12).
Някои от най-известните съдии
Историите, разказани за много съдии, са занимателни и наистина си заслужава да бъдат прочетени и препрочетени. В някои случаи срещаме по-познати примери от библейската история, например дъщерята на Ефтай или силния Самсон. Няма да обобщавам всички истории, нито ще давам пълни очерци, а просто ще посоча някои от най-увлекателните епизоди в книгата.
Аод
Аод е източник на малки късчета информация за библейското ежедневие: той бил единственият Съдия, за когото знаем, че е левичар (от коляното на Вениамин и съществувало предание, че всички представители на това коляно били левичари, нещо повече, в самата история има указания, че Аод предпочита да използва лявата си ръка). Когато народът на Израил бил под гнета на Еглон, царя на Моав, Господ издигнал Аод, за да го освободи.
Този епизод е много живописен. Еглон е изключително дебел. Аод успява да получи лична аудиенция при него. Той прикрепва с помощта на ремък къс меч към дясното си бедро (за да го извади с лявата ръка), говори с него на четири очи, изважда меча си и го забива в корема на Еглон: "Дори и дръжката влезе след острието и тлъстината се затвори над острието, понеже той не извади меча от корема му и той излезе отзад." (3:22). Това бил краят за Еглон. Аод го оставил в хладната тоалетна и се спасил с бягство от двореца. Никой не искал да безпокои Еглон, докато ходи по нужда; едва когато вече било твърде късно, осъзнали какво се е случило. Израилтяните атакуват под предводителството на Аод и народът бил освободен.
Девора
Девора била първата жена водач на народа на Израил, за която научаваме от Библията (гл. 4-5). Образите на други жени са писани в историята на Петокнижието, включително Ева, Сара, Ревека, Рахил, Мириам (сестрата на Мойсей). Но Девора била съдия. И пророчица. По нейно време народът на Израил бил под гнета на ханаанците, чиито армии били командвани от пълководеца Сисара. Девора дава инструкции на водачите на израилтяните как да се подготвят за битка с ханаанските войски и съобщава на своя съуправител Варак за Сисара: "Господ ще предаде Сисара в ръката на жена" (4:9). Имало голяма битка, ханаанците били разбити и Сисара избягал пеш. Той отишъл в шатрата на една жена, която се казвала Яил, тя го убедила да не се страхува, скрила го под чергата и му дала да пие мляко. След това, докато той си почивал, взела кол от шатрата и чук и забила кола през слепоочието му в земята. Разказвачът отбелязва сдържано: "Така той умря" (4:21).
Снимка 11
Ключови места, споменати в книгата „Съдии“
Следователно, това е разказ за две жени, които Господ използва, за да освободи Своя народ. После следва песен, изпята от Девора и Варак и завършваща със славословие на Яил и с напрегнато и удивително отмъстително описание на това как майката на Сисара го очаква след битката с победа.
Гедеон
Историите за Гедеон (гл. 6-7) трябва да покажат, че Господ може да донесе победа на израилтяните, а не човешките сили или намерения. Бог следи как Гедеон се сражава с могъщите мадиамци, с тяхната силна армия от 120 хиляди души, след като има само 300 войници. И Той изпраща блестяща победа. Тук наистина е задействана стратегия - много разумна стратегия (виж 7:15-25). Но Господ управлява цялата ситуация, за да покаже какви чудеса може да твори на бойното поле за всеки, който е абсолютно послушен на Неговата воля.
Ефтай
Историята на съдията Ефтай е една от най-затрогващите в книгата (гл. 11). Той бил издигнат да се сражава с амонците и на бойното поле дава обет на Господа, че ако спечели победа, ще принесе в жертва на Господа този, който го посрещне пръв, когато се върне у дома. Господ дава амонците в ръцете му и израилтяните им нанасят сериозно поражение. След това историята става напрегната и ужасно тъжна. Когато Ефтай се връща у дома, дъщеря му, излязла от къщата, се оказва тази, която той вижда първа - единственото му и най-обичано дете. Но той трябва да изпълни обета и да я принесе в жертва. Тя моли за срок от два месеца, казвайки: "Да оплача девството си с моите приятелки" (11:37) - с други думи, да скърби за това, че трябва да умре девица. Тя се връща и той прави каквото е обещал, принасяйки дъщеря си в жертва в изпълнение на клетвата, с която се е заклел пред Бога.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Дъщерята на Ефтай и човешкото жертвоприношение
Историята на Ефтай и жертвоприношението на неговата неназована дъщеря е отглас от други библейски истории и разкази, известни от гръцката митология. Повечето читатели ще си спомнят за "жертвоприношението на Исаак" в „Битие“ (гл. 22), когато Господ заповядва на Авраам да убие своя син. Тук ключовата разлика е, разбира се, в това, че ръката на Авраам била спряна в последната минута, така че той не довършил това деяние. Не така било с Ефтай. Но има причина за тази разлика: Авраам не предложил сам детето си на Господа, а му било заповядано да го убие; Ефтай трябвало да принесе в жертва дъщеря си заради дадената от него клетва. Според библейските автори никой не трябва да дава радикални обещания на Бога.
Има и други случаи на човешки жертвоприношения в Еврейската Библия, но те винаги са осъждани, пряко или косвено. „Второзаконие“ (18:9-10) убеждава израилтяните да не следват практиките на ханаанците, след като са влезли в земята им, и да не прекарват синовете или дъщерите си през огън. Това е препратка към детските жертвоприношения, при които детето се отдава на бога на огъня (в религията на ханаанците - бог на име Молох). Някой може да си помисли, че единствената причина да се забрани тази практика е, че хората са злоупотребявали с нея: няма основание за закон, който забранява нещо, с което никой не се занимава. Така че детски жертвоприношения вероятно са се практикували в някакъв период и в Древния Израил. Всъщност има няколко случая, когато, както се съобщава, царете на Юдея - Ахаз и Манасия - накарали синовете си да преминат през огъня като част от тяхното посвещаване на Молох (4 Царе, 16:3, 21:6).
Тази практика не е била ограничена само до Древен Израил и до другите народи на Ханаан. Тя се съотнася също така с митологията на Древна Гърция, най-показателно - с историята за Ифигения, дъщерята на гръцкия цар Агамемнон. Гърците са на път да започнат Троянската война, но боговете пречат на тяхното отпътуване. Агамемнон научава, че за да успеят, трябва да принесе първо в жертва дъщеря си на богинята Артемида. Както своите еврейски събратя, Агамемнон се вслушва внимателно в заповедите, които идват отгоре, и изпълнява изискването, принасяйки в жертва своята любима Ифигения. Тази война не започва много добре за гърците.
Във всички тези случаи жестокото убийство на собственото дете изглежда като висша степен на жертвоготовност и знак за пълна отдаденост на божеството. Колко хубаво е, че времената са се променили.
Самсон
Може би най-прославеният от съдиите бил Самсон, неуморният враг на омразните филистимци, див и невероятно силен човек с буйни страсти и любовник, който не успял да запази своята тайна. Ключът към разбирането на историите за Самсон (гл. 13-16) е да осъзнаем, че от рождение той бил назорей. Според Тората, назорей е този, който е дал клетва да бъде специално посветен на Господа (Числа, 6:1-21). Клетвата включва забрана за докосване до мъртво тяло, за пиене на вино или силни напитки или каквито и да било продукти от грозде, и за подстригване на косата. Обикновено клетвата на назорея била временна. Обаче Самсон бил назорей през целия си живот (въпреки че понякога нарушавал правилата, когато фактически се докоснал до мъртвото тяло на лъва например, след като го разкъсал на парчета с голи ръце). В разказа именно дългата му коса, която никога не била подстригвана заради клетвата, му давала възможност да бъде изключително силен и могъщ враг на филистимците, с които се намирал в постоянен конфликт и на които непрекъснато причинявал жестоки злини. Веднъж той наистина се разгневил и убил хиляда филистимци наведнъж само с една магарешка челюст.
В стремежа си да открият източника на неговата сила, враговете му филистимци накарали накрая неговата възлюбена, Далила, да разкрие тайната му. Тя направила точно това. Тайната била свързана с неговата клетва. Ако косата му бъде отрязана, той отново ще стане обикновен смъртен. Тя го предава, косата му е отрязана, докато спи на коленете ѝ, което води до неговата смърт.
Жестоко насилие над невинна жена
Книгата „Съдии“ завършва с едно от най-страшните описания в цялото Еврейско Писание, описание на жестоко групово изнасилване през цялата нощ на неназована жена, която била наложница на неназован левит. Това се случило по време на пътуване през чужди земи на територията на коляното на Вениамин (гл. 19). Жената умира от насилието и в предизвикващо суеверие действие лвитът разрязва тялото ѝ на части и изпраща дванадесет парчета от него по цялата територия на Израил като призив за война. Останалите колена отговорили на призива и атакували племето на Вениамин, като практически го унищожили. Авторът твърди с увереност, че такъв вид жестока безнаказаност може да бъде резултат от това, че народът не е организиран в единно политическо цяло, управлявано от център. По това време нямало цар, така че нямало начин за контрол над опустошителното насилие, което се разпространило безумно из страната (19:1, 21:25).
Исторически характер на повествованието
Книгата „Съдии“ е, естествено, изпълнена със силни, трогателни и запомнящи се истории. В същото време изглежда, че тя е, както и другите книги, които разгледахме досега, исторически разказ. Но така ли е това? Дава ли тя списък на хора и събития от реалната история или, като други книги от Еврейската Библия, е съставена основно от легендарни разкази?
Вътрешни противоречия
Както и в други части на историческите книги, в книгата „Съдии“ има известен брой вътрешни противоречия, поради които може да се предположи, че авторът е използвал по-ранни източници, които не се съотнасят помежду си в ключови моменти, така че явно авторът или последният редактор не се е занимавал прекалено с установяването на чисто исторически факти при записването. Като пример: в книгата „Съдии“ е казано, че хората от коляното на Юда воювали „срещу Ерусалим и го превзеха, и го поразиха с острието на меча, и запалиха града" (1:8). Това е проста мисъл: Ерусалим бил разрушен и местното население убито. Но после четем, само няколко стиха по-нататък, че Ерусалим все още си стои и местното население всъщност е живее в него. Така че коляното на Вениамин се сблъскало с него: "Но синовете на Вениамин не изгониха евусейците, които живееха в Ерусалим, и евусейците живеят в Ерусалим заедно със синовете на Вениамин и до днес" (1:21). Някой може да спори, че тук няма разминаване, защото в стих 8 се говори за коляното на Юда, а в стих 21 - за коляното на Вениамин; но ако стих 8 е верен и никой не е останал в Ерусалим, и самият Ерусалим е загинал в огън, то тогава е трудно да разберем как стих 21 също може да бъде верен.
Външни противоречия
Вече посочих, че съобщенията в книгата „Съдии“ не се съгласуват особено с тези в книгата „Исус Навин“. Според книгата „Исус Навин“ войските на Исус Навин срещнали Орам, цар на града Гезер, и "Иисус разби него и народа му, докато не му остана нито един оцелял." (10:33). Ако това е истина и не е имало оцелели в града Гезер, тогава е трудно да се обясни следният откъс: "И Ефрем също не изгони ханаанците, които живееха в Гезер; и ханаанците живееха в Гезер между тях." (Съдии, 1:29).
Или ето още един по-ярък пример, този път с описание в „Числа“, епизод, който вероятно се е случил едно поколение или най-много две преди описаното в книгата „Съдии“. Съдейки по сведенията в „Числа“, Мойсей заповядал да бъдат унищожени всички мадиамци (31). Първоначално неговата армия убила всички, но оставила жените и децата. Мойсей не смята, че това е достатъчно, и заповядва на своите да убият всички момчета (включително бебетата) и всички жени, които са имали полов контакт. Девойките девственици били трофеи за израилските войници (31:10-18). Но ако всичко това се е случило в действителност, то е трудно да се обяснят епизодите в книгата „Съдии“, според които израилтяните се намират под властта именно на мадиамците, чиято армия (състояща се от възрастни мъже, несъмнено) наброявала 135 хиляди души.
Исторически контекст
Трябва да е очевидно, че разглеждайки изключително образните и увлекателни истории от книгата „Съдии“, имаме работа не с исторически точни съобщения за това, което се е случило действително, а с художествени разкази за велики герои от миналото на израилтяните. Тук вероятно е нужно да виждаме легенди, а не безпристрастни истории. Какво можем да кажем за историческата ситуация в периода между това, когато народът на Израил се появява на тази земя като група хора, които изповядват вярност към Яхве, живеейки в различни колена, разпръснати по цялата територия, и когато тези колена стават единен народ начело с цар?
Една възможност е представена по-долу. Както вече видяхме, това, което по-късно станало Израил, може да е включвало някои групи, които дошли в тази земя отвън - възможно е някоя група да е била от бивши роби в Египет, а също така може би в основата е стоял местен народ. Тези хора започнали да вярват в Яхве като единствения Бог, на когото трябва да се покланят. Те започнали да се виждат като отделни от другите и се обединили в родови племена. Към края на XIII в. пр. н. е. тези обединения живеели на различни територии, но се възприемали като някакво цяло, отделно от другите групи в Ханаан, които почитали други богове. Това "ново течение" в ханаанската земя се състояло от групи, покланящи се на Яхве, които нараствали, а сред тях се разказвали все повече и повече истории за лидерите на племената (по-късно известни като съдии), за това как са дошли на тази земя (разкази за Завоеванието), откъде са дошли (тяхното робство в Египет) и как изобщо са дошли на този свят (разказите за предците в „Битие“).
Такива истории циркулирали в устна форма година след година, столетие след столетие, докато не започнали да се записват. Възможно е това да не се е случило до момента, когато много по-късно различните колена, които се заклели във вярност на Яхве (въпреки че все пак много от техните членове също може да са почитали и други богове или от време на време, подхлъзвайки се, да са предпочитали например Ваал пред Яхве), се обединили и решили да образуват едно цяло начело с цар. Движейки се към държавност, тези племена придобили възможност да преодолеят някои от тежките политически, икономически и военни проблеми, които стояли пред тях, когато са били само разединена и слабо свързана група от колена. Легендите за създаването на народа на Израил под егидата на царя ще бъдат разказани в следващите книги на девтерономичната история, в първа и втора книга „Царе“.
ПЪРВА И ВТОРА КНИГА “ЦАРЕ“
Вече отбелязахме, че Първа и Втора книга „Царе“ се разглеждат в Танах като една книга сред Ранните пророци. Разделянето на две книги в Английската Библия е разумно: Първа книга „Царе“ започва с последния велик (може би най-великия) съдия в историята на Израил, Самуил, и с прехода към Единното царство по времето на харизматичния, но неспокоен първи цар на Израил, Саул; тя включва също така няколко истории за напрегнатите отношения между Саул и неговия бъдещ наследник Давид. Книгата завършва със смъртта на Саул, и втората част, следователно, е почти изцяло посветена на живота и управлението на Давид. Заедно двете книги съдържат забележителни сведения за тези три ключови фигури. Сведенията идват от редица писмени източници и устната традиция, което понякога води до противоречия между тях в гледните точки и перспективата. Между другото, поне един от писмените източници разглежда създаването на Единното царство като благо и нещо необходимо, дадено от Яхве, за да помогне на Своя народ (спомнете си последния стих от книга „Съдии“ за това, че когато в Израил нямало цар, "всеки правеше, каквото му се виждаше добро" (21:25). В друг източник, който определя до голяма степен основната гледна точка, е изразено противоположно мнение: желанието да има цар сред колената на Израил не било друго, а мащабен отказ от самия Бог, защото именно Той трябвало да управлява народа на Израил, а не човешки цар. Това второ мнение може да се е проявило ясно по-късно в историята на традицията, когато разказвачите се огледали и видели колко ужасни са всъщност събитията, случили се по времето на царете на Израил и Юдея, и когато се обърнали назад, донякъде наивно, към времето, когато нямало цар.
Ярки литературни моменти в повествованието
Няма да давам пълен преглед на всичко, което става в книгата. Развитието на действието в историите се следи лесно и те са също художествено четиво. Излагайки своите мисли, предполагам, че вече сте успели да се запознаете с тези истории от първа ръка, като сте ги прочели няколко пъти.
За разлика от книга „Съдии“, първите две книги „Царе“ следват повече или по-малко ясна хронологична структура. Сред многото повествования особено заслужават да се отбележат следните:
• раждането на Самуил, последния велик съдия, и неговото призоваване от Господа (1 Царе, 1-3);
• искането на израилтяните да им бъде поставен цар (Пак там, 8);
• избирането на Саул (Пак там, 10);
• ранните успехи на Саул като цар (например: Пак там, 12);
• несъстоятелността на Саул като цар (например: Пак там, 13, 15, 28);
• избирането на Давид за цар (Пак там, 16);
• отношенията между Саул и Давид и първите приключения на Давид (Пак там, 16-30);
• смъртта на Саул (Пак там, 31);
• Давид като цар на Юдея, на юга (2 Царе, 2-4);
• Давид като цар на целия Израил, на севера и юга (Пак там, 5);
• Давид и постъпките му като цар (Пак там, 6-24).
Някои от най-важните литературни аспекти на тези сведения могат да бъдат очертани заради тримата главни герои на действието.
Самуил
Както вече посочих, Самуил е ключова преходна фигура в историческите книги. Преди Самуил нямало народ Израил. Съществували са потомците на Яков, които били слабо организирани в дванадесет колена, живеещи на територията на Обетованата земя, всяко под управлението на харизматичен племенен водач. Според историческите книги, именно тази хаотична подредба на силите довела до повтарящи се военни и политически катастрофи. Самуил бил последният от великите харизматични водачи и е изобразен като превъзхождащ всички останали (синовете му също били съдии известно време, но те са изобразени като неудачници). Той е могъща фигура, добродетелен човек и посветен на Яхве от младостта си. Като съдия убеждава израилтяните, казвайки: "Махнете отсред себе си чуждите богове и астартите [женските божества на ханаанците] и насочете сърцата си към Господа, и служете само на Него; и Той ще ви избави от ръката на филистимците" (1 Цар., 7:3). Израилтяните правят така и Господ отговаря, като ги спасява от филистимците.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Филистимците
Когато народът на Израил се установил в Обетованата земя, наоколо имало множество чужди народи, например ханаанци, хетейци, евейци, ферезейци, аморейци, евусейци, с които той воювал. Но нито един от противостоящите народи не създал толкова проблеми на народа на Израил, колкото филистимците, което се вижда например в разказите за Самсон, Саул и Давид. Кои били филистимците?
Съществували няколко организирани групи, които различни египетски източници наричат "морски народи". Тези народи са се появили вероятно в региона на Егейско море. Те атакували Египет в началото на XII в. пр. н. е., но били спрени, когато се опитали да свалят управляващите фараони. В крайна сметка някои от морските народи се заселили на територията край западната граница на Израил, по средиземноморското крайбрежие, западно от Мъртво море. Това били филистимците.
Те живеели в пет главни града на или близо до крайбрежието: Гет, Газа, Ашкелон, Ашдод и Хеврон. Понякога им трябвала повече земя. В това се състояла трудността, която те представлявали за народа на Израил, който смятал себе си за имащ правото да даде име на тази част от Източното Средиземноморие, след като Господ дал на Своя народ земята в първоначалното си обещание към Авраам.
В културно отношение филистимците били много далечни от израилтяните (и ханаанците). Те не практикували обрязване; имали (преди израилтяните) превъзходно ковашко занаятчийство (1 Царе, 13:19-22); предпочитали свинското месо. Както пише авторът на историческите книги, филистимците понякога господствали над народа на Израил (Съдии, 14), но най-вероятно това означава, че просто са контролирали един или няколко племенни региона. С идването на монархията "заплахата от филистимците" била ограничена, така че след управлението на Давид те повече или по-малко слизат от историческата сцена.
Когато била еднозначно призната от всички възможността за съществуване на представител на волята на Яхве на земята, народът на Израил се обърнал към Самуил: хората искали да имат цар, поставен над тях, за да ги управлява като народ. Такова искане не било приятно нито на Самуил, нито на Господа. Господ казва на Самуил следното: "Послушай гласа на народа за всичко, което ти казват, защото не тебе отхвърлиха, а Мене отхвърлиха, да не царувам над тях." (1 Царе, 8:7). Самуил се опитва да разубеди хората: царят всъщност ще пороби своя народ; ще открадне земята му и зърното, и имуществото имму и "в онзи ден ще извикате заради царя си, когото сте си избрали, но Господ няма да ви чуе в онзи ден" (Пак там, 8:18).
Народът отказва да слуша и настоява за цар. И Господ му дава Саул. Има два разказа за това как Самуил срещнал и после назначил Саул за цар (Пак там, 9:1-10:16, а също и 10:17-27). В първия разказ, което е особено важно, той "помазал" Саул с елей от съд (като го излял над главата му), обявявайки, че "ето, Господ те помазва за управник на Своето наследство" (Пак там, 10:1). Оттогава царят на Израил ще се нарича "помазаник" на Господа, и несъмнено оттогава започнала практиката да се излива масло на главата на новия цар по време на неговата инаугурация (виж отстъплението "Обетът към Давид и Месията по линия на Давид"). По особен начин царят бил избраник на Бога. Някои от историите показват царството като нещо добро, което Бога дарил на Своя народ.
Саул
Авторът на историческите книги изобразява Саул като силен във военно отношение човек, но неспокоен, изпитващ трудности да постъпва правилно. Накрая бил отхвърлен от Бога, въпреки че Господ бил Този, Който го избрал. Въпреки това Саул започва своето управление с висок тон, като разбива напълно амонитците, които потискали израилтяните на териториите на коляното на Гад и на коляното на Рувим в Трансйордания (Пак там, 11). Но голямата част от повествованието в първа книга „Царе“ е за неговите неуспехи, които, изглежда, се коренят в сериозни личностни разстройства. Повечето от проблемите му, както скоро ще видим, са свързани с неговите изключително сложни отношения с човека, чийто наследник бил, и с най-величествения цар в историята на Древния Израил, Давид. Но друга част възникнала от собствените му грешки, сред които по-специално са следните.
Необмисленото жертвоприношение
Саул излиза на битка с филистимците (Пак там, 13), които ще бъдат негови заклети врагове през по-голямата част от управлението му; Самуил му казал да не започва сражението веднага, а да изчака, докато дойде и извърши жертвоприношение на Господа, за да заслужи божествено покровителство за войната. Саул чака толкова дълго, колкото му е казано, но Самуил не идва. Затова Саул извършва сам всеизгарянето. И едва тогава, разбира се, пристига Самуил. И е разгневен. Защото Саул отказал да чака: "Но сега царството ти няма да се утвърди. Господ ще си потърси човек по сърцето Си и Господ ще определи него за княз над народа Си, понеже ти не спази онова, което Господ ти заповяда" (Пак там, 13:14). Този нов човек ще бъде Давид, тайно избран, още като дете, от Самуил три глави по-късно.
Нарушаване на практиката на херем
Саул се сражава в битка с амаликитците. Бог му заповядал да ги унищожи всички до един: мъже, жени, деца, бебета и животни (Пак там, 15:3). Такава била практиката херем, която вече разгледахме. Саул наистина убива всички мъже, жени, деца и бебета, но пощадява цар Агаг и най-добрите животни (защо да се пилее хубавото месо?). Самуил и Бог са недоволни. Господ казва: "Разкаях се, че поставих Саул за цар" (Пак там, 15:11). Самуил казва на Саул, че "днес Господ откъсна израилевото царство от тебе и го даде на ближния ти, който е по-добър от тебе" (Пак там, 15:28). После сам довежда до край това, което трябвало да свърши Саул, като съсича "Агаг пред Господа" (Пак там, 15:33).
Ендорската вълшебница
Към края на живота си, след като Самуил умира, Саул отново се сражава с филистимците и е уплашен от превъзходството на силите им. Без да знае как да се справи с тях, той се съветва с една жена медиум, която може да извика за съвет някой мъртвец. Саул иска да види Самуил; тя го извиква от царството на мъртвите и Самуил не е изненадан, че покоят му е обезпокоен. Саул му разяснява ситуацията, но духът на Самуил е коравосърдечен. Саул ще загуби битката и ще бъде убит (Пак там, 28). Така и става. Три глави по-късно Саул загива в битката и книгата завършва.
Давид
Давид е може би най-важната фигура в Еврейската Библия след Авраам и Мойсей. Той се разглежда главно като велик цар в историята на Израил, но личността му е повече от това. Авторът на историческите книги го изобразява като герой, убиец на великан, главатар на разбойници, наемник, хитър политик, човек със силни страсти, въжделения и желания, прелюбодеец, основател на единствената велика династия в историята на Израил. Между другото Давид, в по-голяма степен отколкото Саул преди него, превърнал рехавата конфедерация на израилските колена в единен народ. Ако не бил той, това, което разбираме като народ на Израил, можело никога да не възникне.
Най-напред Давид се появява на сцената, когато Саул започнал да прави множество грешки, заради които Господ го отхвърлил като легитимен управник. Като Саул, Давид, както е казано, е назначен от Самуил. Тази история е създадена, за да покаже, че Бог го избрал не защото е най-силният или най-добрият от цялата земя, а защото е човек по сърцето на Бога (Пак там, 16). От момента, в който бил избран (когато това станало, Саул все още бил официално цар), както е казано, "Господният Дух дойде върху Давид от този ден и нататък" (Пак там, 16:13).
Давид и Саул
За първи път Давид срещнал цар Саул, когато бил млад. "Зъл дух" слязъл върху Саул и го довел до отчаяние. Може би това бил древен начин да се каже, че човек се намира в клинична депресия. За да облекчи душата си, той пожелал някой да му свири и младият Давид бил доведен да свири на арфа. Получило се нещо прекрасно: "Давид дойде при Саул и застана пред него; и той го обикна много и Давид му стана оръженосец" (Пак там, 16:21).
След това следва известната история (може би най-известната история за Давид в Библията) за неговата битка с великана филистимец Голиат, когото той, младеж с не много страшна външност, победил в двубой, използвайки майсторски своята прашка (Пак там, 17). Това води до разгром на филистимците, и когато израилтяните се връщат от битката, тълпите честват като триумфиращ герой Давид повече от Саул. Създава се лошо впечатление и нещата след това тръгват по-зле. Саул е разтревожен отново от неспокойния си дух и започва да прави опити да убие Давид. Двамата ту се помирявали, ту се карали отново (обикновено били в караница) през остатъка от съвместния им живот. Давид е принуден да бяга от лицето на Саул и два пъти имал възможност да го убие (защото Саул явно се опитвал да го убие), но се въздържал от уважение към това, че Саул е помазаник Божий.
Децата на Саул спасяват Давид от гнева на баща им. Мелхола, дъщерята на Саул, се омъжила за Давид и действала в негов интерес; Йонатан, синът на Саул, бил през целия си живот в много нежни отношения с Давид и също го защитавал. Някои читатели били особено поразени от любовта между Давид и Йонатан. Казва ни се: "Йонатан накара Давид да се закълне отново заради любовта си към него, защото го обичаше, както обичаше душата си" (Пак там, 20:17). Те са изобразени плачещи и целуващи се един друг (Пак там, 20:41). После Давид признава, че любовта му към Йонатан превъзхождала дори любовта му към жените (2 Царе, 1:26).
Трудно е за разбиране как да се коментират от историческа гледна точка отношенията между Давид и Саул (ако оставим настрана отношенията между Давид и Йонатан). Както ще видим, има исторически трудности, свързани с разлики в съобщенията. Въпреки това Саул и Давид са били вероятно реални исторически фигури, дори ако историите, разказани за тях, са пълни с легендарни излишества. Но защо историите ги показват в такива близки отношения и в същото време в такива караници? Може само да кажем, че тези съобщения не дават представа за исторически реалности, а са създадени, за да се разбере абсолютно друг комплекс от проблеми.
Царският трон в Древния Израил се предавал, като правило, по наследство. Саул бил известен като първи цар на Израил, а Давид като втори, но те не били свързани с кръвни връзки. Как разказвачите са обяснили този факт? Възможно е да е имало два отделни комплекса от истории за двама различни първи царе: за Саул, цар над региона в Северен Израил, и за Давид, цар над юга. Тези истории се разказвали отново и отново, докато не започнали да се припокриват една с друга, и идеята за това, че Давид наследил Саул, който в крайна сметка бил отхвърлен от Бога, би могла да възникне, за да обясни защо тронът наследил Давид, а не син на Саул.
Давид като цар
Въпреки че Давид бил помазан от Самуил още в първа книга „Царе“ (16), той не бил признат за цар до по-късен момент, след смъртта на Саул. Във втора книга „Царе“ (2:11) той става признат цар на Юдея, южната част на царството, докато синът на Саул, Исвостей, управлявал севера. Но след седем и половина години Исвостей бил убит и Давид става цар на целия Израил, едновременно на севера и юга (Пак там, 5:3-4). Той ще управлява народа на Израил следващите тридесет и три години, така че общо управлявал 40 години. Втора книга „Царе“ е пълна със съобщения от това време. Като най-важни следва да се посочат следните.
Давид и Витсавее
Една от най-трогателните и тревожещи душата истории в тези две книги е за Давид и неговата най-близка съседка, Витсавее, жена на Урия, войник от армията на Давид (Пак там, 11-12). Давид я видял да се къпе (очевидно гола). Нейната красота му внушила безразсъдна страст. Той я завежда в двореца си, прави секс с нея и тя забременява. Но за да скрие тази простъпка, Давид призовава Урия обратно от фронтовата линия, очаквайки, че той ще легне със съпругата си (и ще изглежда, че е забременяла именно от него). Но Урия отказва удоволствията на съпружеската любов, докато неговите братя по оръжие все още изпитват несгоди, сражавайки се в битката на царя. Чувствайки, че няма друг изход, Давид прави така, че Урия да бъде убит по време на боя. След това взема Витсавее за жена. Господ наказва Давид, като погубва детето след неговото раждане (въпреки че все пак, ако се погледне от друг ъгъл, това не била грешка на детето). Но накрая всичко свършило добре. Витсавее имала още едно дете, Соломон. В крайна сметка той ще стане следващият цар.
Давид и Авесалом
Давид имал няколко синове. Един от тях се оказал в особена степен основен кошмар в личен и политически план. След поредица от интриги в царския дворец, включващи насилие и убийство заради отмъщение, синът на Давид Авесалом се обърнал срещу баща си и извършил преврат. Давид е принуден да бяга от Йерусалим, за да спаси живота си. В края на краищата армиите им се срещат и Авесалом намира смъртта си по жесток начин. Някой може да очаква от Давид изключително смесени емоции, но мислите му са чисти като навят сняг, когато оплаква своя любим син, обаче предател: "О, сине мой Авесаломе, сине мой, сине мой Авесаломе! Да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине мой!" (Пак там, 18:33).
Давид и Господ
Давид, очевидно, има свои проблеми и не е идеален. Той е всичко друго, но не и образец. В дълбините на душата си обаче е предан на Яхве и за автора на историческите книги е важно именно това. В самото начало на управлението му над единния Израил Давид иска да построи постоянна обител за ковчега на Завета. Централният храм, през всичките тези години след скитанията в пустошта, все още е шатър (виж отстъплението "Скинията и ковчегът на Завета"). Давид иска да построи подобаващо жилище за Господа. Но във вълнуваща и трогателна сцена Бог предава Своето послание на Давид (Пак там, 7). На Давид не се разрешава да построи дом за Господа. Но Бог ще изведе потомък от чреслата му, и именно той "ще построи дом за Името Ми и Аз ще утвърдя престола на царството му до века" (Пак там, 7:13). Нещо повече, този син на Давид ще бъде в уникални отношения с Господа: "Аз ще му бъда Баща и той ще Ми бъде син" (Пак там, 7:14). Дори ако съгреши, той може да бъде наказан, но Бог няма да го разлюби. В резултат от това Господ ще построи в известен смисъл дом за Давид (а не обратното), дом, който ще стои през вековете: "И домът ти, и царството ти ще се утвърдят пред тебе до века; престолът ти ще бъде утвърден до века" (Пак там, 7:16).
Царството на Израил по време на Давид, както е описано във втора книга „Царе“
Такова било началото на идеята, че потомък на Давид ще седи винаги на трона на Израил. Такова било обещанието, което не можело да се изпълни, като се имат предвид историческите факти. Но колкото и странно да изглежда, именно тази идея повлияла на бъдещия курс на западната цивилизация повече от която и да е друга (виж отстъплението "Обетът към Давид и Месията по линия на Давид").
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Обетът към Давид и Месията по линия на Давид
Посочих, че обещанието на Бог към Давид във втора книга „Царе“ (7) може да се разглежда като съдържащо една от най-важните идеи в историята на западната цивилизация. Това е смело твърдение, но мисля, че може да бъде обосновано.
Идеята, че "помазаник Божий" (тоест цар) ще седи винаги на трона на Юдея (такова е обещанието на Господа), се възприемала сериозно от много поколения в Юдея, дори когато на царството бил сложен безцеремонен край от вавилонците. Но как може да бъде така? Ако Господ е обещал, че потомците на Давид ще бъдат винаги на трона, и сега няма негови потомци на трона, тогава или Бог е сгрешил, или ще има някакво изпълнение на Неговото обещание в бъдещето.
Терминът "помазаник Божий", на еврейски mashiah, е термин, от който се появил в английски език терминът "Месия". Така в Израил се развивала идеята, че в бъдещето ще се появи помазаник Божий — бъдещ Месия, "син на Давид", цар, управляващ народа на Господа като Давид. Както ще видим, стотици години след Вавилонското изгнание все още имало евреи, очакващи идването на Месията.
Терминът "Месия" в превод на гръцки език е „Христос“. Ето откъде получихме името на Христос. Ранните християни заявявали, че Исус от Назарет бил този, когото очакват. Христос бил Месията.
Няма съмнение, че това твърдение за Иисус било едно от най-големите сътресения в историята на нашата цивилизация, което променило много силно света. И корените му са точно в това старо обещание, което, според легендата, Господ дал на Давид. Без това обещание, както може да се докаже, нямало да я има религията, известна като християнство.
Исторически съображения
Тук и там в хода на обсъждането споменах за историческите сложности с повествованието на първа и втора книга „Царе“. Тези сложности са съпоставими с онези, които ще намерим на всяко друго място в историческите книги. Да започнем с това, че съществуват многобройни вътрешни противоречия в устните разкази, и в дребните детайли, и в принципните неща. Запознайте се с това сами: кой е убиецът на Голиат? (Прочетете първа книга „Царе“, 17, но след това — втора книга „Царе“, 21:19.) Били ли са филистимците заплаха в дните на Самуил? (Вижте първа книга „Царе“, 7:13, а след това 9:16.) Били ли са амаликитците унищожени? (Прочетете първа книга „Царе“, 15:8, а след това 30:1.) Кога за първи път Саул научава за Давид и го среща? (Вижте първа книга „Царе“, 16:19-21 и след това 17:15-56.) Вече правихме забележки по този повод: мислел ли е авторът за царството като за нещо добро (1 Царе, 9:15-17; 2 Цар., 7:14-16) или като за нещо лошо (1 Царе, 8:5-18, 10:19, 12:12, 17)?
Общо взето може да се каже с определеност, че са съществували двама местни царе, реални исторически фигури, Саул и Давид. Терминът "дом Давидов" е намерен например в надпис на арамейски, който датират от IX в. пр. н. е. Но преданията, които имаме за двамата, са възникнали от историческите книги, написани около 400 години след тяхната смърт и основани и на устна традиция, и на писмени източници, които не са достигнали до наши дни. В повествованията може да има някаква историческа информация, но много от тези истории трябва да се разглеждат (и високо да се ценят) само като това, което са: истории. Те не са равнодушни съобщения за това, което се е случило в ранните времена на царството. Много от тях са изглежда легендарни повествования за някои от великите личности, почитани от разказвачите в Древния Израил, които са разказвали своите предания столетия преди да бъдат записани и окончателно събрани в първите две книги „Царе“.
ТРЕТА И ЧЕТВЪРТА КНИГА “ЦАРЕ“
Както Първа и Втора книга „Царе“, така Трета и Четвърта книга „Царе“ са били написани първоначално като една единна книга и все още са номерирани по същия начин в Танах. В този случай няма очевиден и ясен разрив между двете книги. Едната от тях завършва, а втората просто продължава линията, оставена от първата. Заедно книгите обхващат повече от 400 години от историята на Израил — грубо казано, от 970 г. пр. н. е., когато умира цар Давид, до около 560 г. пр. н. е. - първите години на Вавилонския плен. Встъпителните глави на книгата са посветени на управлението на цар Соломон, когато Израил продължава да бъде силно и процъфтяващо единство. Но след това настъпва прелом и народът се разцепва на две – Израил на север и Юдея на юг. Главните събития в книгата могат да бъдат представени по следния начин:
• смъртта на Давид (3 Царе, 1);
• управлението на Соломон (Пак там, 2—11);
• разделянето на царството на северно и южно (Пак там, 12);
• взаимосвързаната история на двете царства, която се разказва успоредно (Пак там, 12 — 4 Царе, 17);
• унищожаването на Израил (севера) от асирийците през 722 г. пр. Хр. (4 Царе, 17);
• продължава историята на Юдея (юга) (Пак там, 18–25);
• разгромът на Юдея от вавилонците през 586 г. пр. н. е., последван от изгнание (Пак там, 24–25).
Управлението на Соломон
Както вече видяхме, Соломон е запомнен като един от тримата велики царе на Единното царство. Но той не бил наследник на своя баща Давид по естествено право, защото неговият доведен брат Адония бил всъщност най-големият от оцелелите синове на Давид. Но когато Давид бил на смъртно легло, неговата съпруга Витсавее, майката на Соломон, убеждава царя да избере нейния син вместо Адония. По указание на Давид Соломон е помазан от свещеника Садок (3 Царе, 1). Давид дава на Соломон своите последни наставления (например, кои хора да убие като политически врагове, когато се възкачи на трона), а после умира (Пак там, 2).
Положителни страни на управлението на Соломон
Положителните страни на управлението на Соломон се помнели дълго. Трета книга „Царе“ изобразява Соломон като най-мъдрия човек от всички живели някога — такова било първоначално утвърдилото се мнение за него. Скоро след като Соломон се възкачва на трона, Яхве му се явява насън и го пита какво желае най-много на света. Вместо да поиска дълъг живот (това не винаги било достъпно за царете в неспокойни времена), или богатство, или победа над своите врагове, Соломон се моли така: "Дай на твоя раб разумно сърце, за да съди твоя народ и да различава доброто от злото" (Пак там, 3: 9). Изглежда Господ бил наистина доволен от тази несебична молба и му обещава "разумно сърце". Яхве казва така: "Подобен на тебе не е имало преди тебе, и след тебе няма да се издигне подобен на тебе" (Пак там, 3: 12). В добавка, защото Соломон не поискал това, Господ му дарява и други блага: огромно богатство, слава и дълголетие на трона.
След това научаваме, че Соломон имал "обширен ум, като пясъка на морския бряг" и "мъдростта на Соломон била по-висока от мъдростта на всички синове на Изтока и от цялата мъдрост на египтяните" (Пак там, 4: 29, 30). Мъдростта на Соломон станала пословична. Както ще видим, често смятат, че книгата „Притчи Соломонови“ е написана от него (което е невярно). Една от причините за това мнение е станало следното указание: "И изрече той три хиляди притчи" (Пак там, 4: 32).
Някои истории са разказани, за да покажат мъдростта на Соломон. В началото на неговото управление две жени идват при него, като всяка от тях твърди, че едно бебе е нейно. Коя трябва да го получи? Соломон разрешава трудния въпрос, като заповядва детето да бъде разсечено на две – така всяка жена ще получи своята част от него. Когато истинската майка извикала ужасена, Соломон разбрал чие е детето. Научаваме следното: "И чу целият Израил за съда, как отсъди царят; и започнаха да се боят от царя, защото видяха, че Божията мъдрост е в него, за да върши правосъдие" (Пак там, 3: 28).
В същата степен е известна и историята за Савската царица (местоположението на царството Сава не е установено: вероятно е било на територията на съвременния Йемен?). Тя идва в Йерусалим, за да види дали историите за Соломон отговарят на истината. Задава му хитри гатанки, които той, за нейно голямо удивление, разгадава лесно. В отговор царицата възхвалява неговата проницателност и му дарява безбройно количество злато, подправки и скъпоценни камъни. Научаваме също, че на свой ред Соломон "даде на Савската царица всичко, което тя желаеше и за което молеше" (Пак там, 10: 13). Несъмнено! Едно по-късно етиопско предание съобщава, че когато се върнала у дома, царицата родила дете от Соломон.
Според тази история Соломон бил известен със своите невероятни съкровища. Авторът на историческите книги посочва, че бил най-богатият цар на земята (Пак там, 10: 13). Има много живописни разкази за неговите разходи (Пак там, 10: 16–22); богата трапеза всеки ден с екзотични ястия (Пак там, 4: 22–23); голямо количество жертвени приношения, направени от него на Бога (Пак там, 8: 63–22 – няколко хиляди бика и 120 хиляди овце за една церемония). Отчасти неговото богатство се обяснява с внушителния размах на неговото управление, далеч надхвърлящо владичеството на първия цар Саул: "Соломон владееше над всички царства от реката Ефрат до земята на филистимците и до пределите на Египет. Те принасяха дарове и служеха на Соломон през всичките дни на живота му" (Пак там, 4: 21). Не е чудно, че се хранел толкова обилно.
Най-забележителното постижение на Соломоновото управление е построяването на Храма на Яхве. Храмът на Соломон трябвало да стане един от великите паметници на древния Близък Изток. Както видяхме по-рано, авторът на историческите книги казва, че неговият баща, Давид, искал да построи постоянно обиталище за ковчега на Завета, но Бог не му позволил (това предание вероятно е възникнало като по-късен опит да се обясни защо най-великият цар на народа на Израил не е построил най-великия паметник в Израил: Господ имал други планове). Имаме описание на Храма, както го построил първоначално Соломон: 90 фута (27,4 м) дължина, 30 фута (9 м) широчина и 45 фута (14 м) височина. Той бил построен изкусно от най-добрите строителни материали, отвътре покрит с чисто злато, а след това и отвън (Пак там, 6: 21–22). Както шатрата преди това (виж отстъплението "Скинията и ковчегът на Завета"), той е бил разделен на части, включвал вътрешен жертвеник (светая светих) с размери приблизително 9 метра дължина, широчина и височина. Той станал място за постоянно пребиваване на ковчега на Завета. Храмът бил украсен майсторски: с два херувима във вътрешния жертвеник, които далеч превъзхождали тези, които били на ковчега. Новите херувими били приблизително 5 метра дълги и покрити със злато.
Такова било главното съоръжение в своя замисъл и изпълнение. Научаваме, че бил построен за седем години (Пак там, 6: 38). А в следващия стих се съобщава, че дворецът на Соломон бил построен за 13 години, което у някои читатели повдига въпроса за абсолютната преданост на Соломон.
Негативни страни на управлението на Соломон
Въпреки това управлението на Соломон имало своите затруднения. Всъщност това били много сериозни трудности. От една страна, замислите за различни постройки, които Соломон осъществил (особено Храма и двореца му, но също така и други), изисквали очевидно голямо напрежение. И като истински близкоизточен деспот (може би просветен, но все пак деспот), той решил да не използва наемен труд. Постройките били създадени с помощта на принудителна трудова повинност. С други думи, Соломон поставил в зависимо положение своя народ. В масови мащаби: "Тогава цар Соломон събра задължителни работници от целия Израил и задължителните работници бяха тридесет хиляди мъже" (Пак там, 5:13). И това не било всичко: " Соломон имаше седемдесет хиляди носачи и осемдесет хиляди каменоделци в планините" (Пак там, 5: 15). Научаваме, че Соломон мобилизирал за работа аморейците, хетейците, ферезейците, евейците и иевусейците, които не били унищожени по време на завоеванието и след него, но не и израилтяните (Пак там, 9: 20–22). Тук се проявява изходното положение, че е в реда на нещата да поробваш други народи, стига да не поробваш своя народ. Но тези стихове явно идват от отделно предание, защото в Трета книга „Царе“ (5: 13) е посочено, че в действителност принудителните работници са били израилтяни, което се утвърждава също така съвсем ясно на друго място в Трета книга „Царе“ (12: 4).
В крайна сметка авторът на историческите книги изразява все пак неодобрение спрямо Соломон не заради съмнителната му практика на поставяне в зависимост, а заради страстта му към жените: "И обикна цар Соломон много чуждестранни жени, освен дъщерята на фараона, моавитянки, амонитянки, идумейки, сидонки, хетейки" (Пак там, 11: 1), въпреки че Господ забарнява бракове с жени от други националности, освен с израилтянки (виж Второзаконие, 7: 1–6). Очевидно Соломон имал голямо сърце, бил готов да дари любовта си на много: казват, че е имал 700 жени и 300 наложници (Пак там, 11: 3). Проблемът за автора на този текст не е полигамията като такава: ще забележите, че полигамията е била обичайна практика до това време в Древния Израил. Същността била в това, че тези жени "склонили сърцето му към други богове" (Пак там, 11: 4). В източника D се изказват опасения, че женитбата с езичничка е стъпка към това да накара човека да почита езическите богове. И Соломон постъпва така. Той строи олтари на други богове от уважение към своите жени и Господ е недоволен. Заради този сериозен грях Бог дава обет да отнеме царството от Своя избраник (Пак там, 11: 1—13).
Разединеното царство
Ето защо след смъртта на Соломон царството било разделено, съобщава съчинителят на историческите книги. Истинските причини от историческа гледна точка може би са били малко по-различни от тези, които предлага авторът историк. След смъртта на Соломон (Пак там, 11:41–43) цар станал неговият син Ровоам. Но в северните територии избухнал метеж, оглавяван от човек на име Йеровоам. Йеровоам изразява недоволство от това, че бащата на Ровоам направил труден живота на тези, които били на север, и той (и жителите на севера) искал да знае дали Ровоам възнамерява да следва деспотичната политика на своя баща. В своя знаменит отговор Ровоам посочва, че ще бъде всъщност по-суров надзирател дори от Соломон (Пак там, 12: 10–15). В резултат от това Йеровоам вдига северния регион (състоящ се първоначално от териториите на десет колена — всички, освен коляното на Юда и Вениамин) на въстание. И оттогава царството е разделено. Вече съществуват две различни държави — Юдея и Израил, с две различни столици (Йерусалим на юг, Самария на север) и с двама различни царе (започвайки с Ровоам в Юдея и Йеровоам в Израил).
Останалата част от историческите книги в Трета книга „Царе“ (12) до края на Четвърта книга „Царе“ (25) очертава политическата история на двете царства, редувайки съобщения за царете (с разнообразни епизоди) на севера и юга. В тези глави авторът описва приблизително еднакво това, което се случва:
• посочва името на управника (на Юдея или на Израил);
• специално уточнява времето на качване на престола, съотнасяйки го с другото царство, например: "Във втората година на израилевия цар Йоас, сина на Йоахаз, се възцари Амасия, синът на юдовия цар Йоас" (4 Царе, 14: 1);
• съобщава колко дълго е управлението;
• дава оценка на управлението, посочвайки дали е било добро или лошо (повечето се оказват неуспешни). Критериите за подобна критика не са политически, икономически или военни, те също така са слабо свързани с това дали царят е бил добър в обичайния смисъл. Авторът се безпокои изключително за религиозния аспект. Добрите царе почитат само Яхве и следват заповедите на Второзаконието, практикувайки култа към Яхве само в главното светилище. Лошите царе не постъпват така;
• съобщава за смъртта на царя;
• посочва името на неговия наследник;
• след това схемата се повтаря.
В някои случаи в описанието на управлението на царя се срещат разпръснати епизоди, особено свързани с дейността на пророците, както ще видим в следващата глава.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Царете на Израил и Юдея
В тази таблица има сведения за двадесет царе на Юдея и осемнадесет царе на Израил (след Соломон) и датите на тяхното управление.
Северното царство: Израил
Като цяло в историческите книги се намират сведения за управлението на Израил от деветнадесет царе, започвайки с Йеровоам. Нито един от тях не е свързан с Давид. Някои имат династична връзка (син наследява баща), но повечето заемат трона с помощта на преврат или убийство, така че нито една династия не се задържала дълго. Всички царе са осъждани за това, че са вършили зло пред лицето на Господа, защото са покровителствали почитането на други богове и/или са разрешавали да се почита Господ извън централното светилище в Йерусалим. От политическа гледна точка имало смисъл в съществуването на алтернативни места за поклонение, защото Йерусалим бил в Юдея и двете държави често воювали помежду си. Жителите на севера едва ли са били посрещани дружелюбно в южните територии, ако са ходели там да практикуват своя култ (виж 3 Царе, 12: 27).
Царствата Юдея и Израил след тяхното разделяне според Трета книга „Царе“
Общият тон на авторовата оценка на всички царе на севера е зададен от неговото описание на управлението на Йеровоам. След като заел трона, той създал "два златни телеца" (спомнете си случая със златния телец в „Изход“), поставяйки единия в южната част на своята територия във Ветил (на север от Йерусалим, отвъд границата), а втория далече на север, на територията, която се наричала Дан. По този начин жителите на двете части на страната можели да практикуват своя култ. Очевидно е, че авторът на историческите книги разглежда тази практика като фалшива религия (нали е извън Храма) и идолопоклонничество. Поради това, че Йеровоам постъпил така, Божи пророк му говори от името на Господа: "Заради това ще навлека беди върху дома Йеровоамов" (3 Царе, 14: 10). И Господ възнамерява да направи това по твърде живописен начин: "Който умре от Йеровоамовия дом в града, ще го изядат кучетата, а който умре в полето, ще го изкълват небесните птици; така каза Господ" (Пак там, 14: 11).
Списъкът на царете на Израил вижте по-горе в отстъплението "Царете на Израил и Юдея". Един наследява друг и всичките били обречени да провалят организацията на култа към Яхве, както е предписан във Второзаконието. Северното царство съществувало 200 години, от разкола на царството през 922 г. до неговия разгром от асирийците в 722 г. пр. н. е. Описанието на упадъка на севера се намира в Четвърта книга „Царе“ (17). Съобщението започва така, както и повечето други, според схемата, която споменах по-горе: "В дванадесетата година на юдовия цар Ахаз Осия, синът на Ила, се възцари над Израил в Самария и царува девет години" (17: 1). Именно по време на управлението на Осия Асирия, намираща се в отдалечената част на Плодородния полумесец, показвайки мускули, провеждала военна експанзия на запад. Първоначално, при асирийския цар Салманасар, Осия бил принуден да плаща данък. След това Салманасар нападнал Израил, обсадил за три години столицата Самария и накрая, в деветата година от управлението на Осия, унищожил града. Мнозина били взети в плен и отведени. И Северното царство престанало да съществува.
Авторът на историческите книги не се съмнява защо е станало така: "А това се случи, защото израилевите синове съгрешиха против Господа, своя Бог" (Пак там, 17: 7). По специално, те създали олтари на други богове, принасяли им жертви, а следователно почитали идоли, отхвърляйки заповедите Господни. В крайна сметка Бог постъпил по своему и унищожил царството.
Южното царство: Юдея
Южното царство Юдея се задържало още век и половина. Трета и Четвърта книга „Царе“ описват общо двадесет царе на юга (представени в отстъплението "Царете на Израил и Юдея", с. 155). Всички тези царе били потомци на Давид (с изключение на Готолия, единствената управлявала царица), в изпълнение на обещанието на Господа, че на трона винаги ще бъдат потомци на Давид. Повечето царе са осъждани също от автора на историческите книги заради това, че те, както техните северни владетели съвременници, позволявали или дори организирали почитането на други богове освен Яхве.
Въпреки това имало изключения. Забележителен е добрият цар Езекия, който започнал да управлява именно тогава, когато Израил имал проблеми с Асирия. Както пише авторът на историческите книги, намерил се най-после добър цар: "Той вършеше това, което беше право пред Господа, точно както беше правил баща му Давид. Събори високите места [тоест олтарите на други богове, разположени на високи хълмове и в планините — по-близо до боговете], изпотроши кумирите, изсече ашерите [тоест дъбравите за поклонение]" (Пак там, 18: 3, 4). За своята преданост към Яхве Езекия бил възнаграден: "И Господ беше с него - където и да отидеше, имаше успех" (Пак там, 18: 7).
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Моавитянският камък
Според „Битие“ народът, известен като моавитянци, бил далечен роднина на израилтяните. "Баща" на моавитянците бил Моав, който бил роден от кръвосмесителната връзка на племенника на Авраам Лот със своята дъщеря, по нейна инициатива, когато го напоила една нощ (Битие, 19: 37). Моавитянците се появяват в по-късната история на Израил като врагове (например, по времето на съдията Аод и моавитянския цар Еглон (Съдии, 3: 12–30). Съществуват и други здрави връзки между двата народа: Рут, прабабата на цар Давид по бащина линия, била моавитянка (виж книга „Рут“, особено Рут, 4: 17).
Моав се намирал на изток от южната част на Мъртво море, грубо казано, там, където сега се намира Йордания. За моавитянците научаваме и от други исторически източници. През 1868 г. християнски мисионер в Йордания открил случайно впечатляваща стела, която е общоизвестна днес като Моавитянски камък, и била издигната първоначално от царя на Моав на име Меша. Паметникът понякога се нарича и Стела на цар Меша. В тридесет и петте реда текст върху камъка Меша описва своята победа над израилтяните през IX в. пр. н. е. Той съобщава, че неговият бог Хамос бил недоволен от народа на Моав заради това, че не му бил предан, но после застава на тяхна страна, позволявайки му да унищожи своите потисници. Един от градовете, който завладели, бил подложен на херем и затова жителите му били унищожени ритуално. Израилтяните не били единствените, които имали подобна застрашителна практика. И не били единствените, които смятали, че ще имат успех във военните си подвизи, докато са верни на божеството на своя народ.
Както ще видим в следващата глава, след падането на Самария Езекия също имал трудности с Асирия. Но накрая трудносите се уталожили и неговият син Манасия започнал своето управление. Според мнението обаче на автора на историческите книги той бил нечестив наследник на своя баща. Отменил всичките негови реформи, възстановил оброчищата, построил олтари на Ваал, засадил дъбрава (Ашера) и организирал поклонение на други богове в Йерусалимския Храм (Пак там, 21: 2–6). Заради това Бог дал обет да разруши Йерусалим (Пак там, 21: 11–13).
Но на хоризонта имало и позитивен момент. Повече от 20 години по-късно, когато Йосия, внукът на Манасия, се възкачил на престола, нещата се променили към по-добро, както вече обсъждахме по-рано. Йосия предприел мащабни реформи, очистил Храма, създал отново специален жертвеник на Яхве, унищожил всичките олтари на други богове и се опитал да принуди жителите на Юдея да станат отново монотеистични и да се покланят само на Яхве като на свой Господ. Това се случило през 622 г. пр. н. е. Но на държавата ѝ оставало да съществува още само 35 години.
В това същото време вавилонците завладели Асирия на изток. Като своите предшественици те били обзети от идеални планове за експанзия и преминали с марш през Плодородния полумесец до Юдея. Според Четвърта книга „Царе“ (24: 10–16) при цар Йехония се случило така, че царят на Вавилон Навуходоносор стигнал до Йерусалим и обсадил града. Йехония се предал. Навуходоносор разграбил Храма в търсене на съкровищата му и взел 10 хиляди юдеи като пленници със себе си във Вавилон заедно с царя. Навуходоносор назначил Седекия за цар вместо Йехония. Седекия станал последният цар на Юдея, последният потомък на Давид, седял на трона.
Седекия въстанал срещу Вавилон и на деветата година от неговото управление Навуходоносор се върнал (не в добродушно настроение). Йерусалим отново бил обсаден. След година и половина населението било изтощено от глад. После вавилонците пробили укрепленията. Седекия се спасил с бягство, но бил заловен. Навуходоносор заповядал да убият синовете му пред него, след това го ослепил и го отвел окован във Вавилон. Армията на вавилонците изгорила Храма, двореца и всички къщи в Йерусалим и разрушила градските стени.
Четвърта книга „Царе“, а с нея и историческите книги, завършва с човек на име Годолия, който бил назначен за управител на Юдея. Той бил местен аристократ, но бил изцяло под влиянието на вавилонците. Във Вавилон цар Йехония бил освободен от затвора, отпуснали му ежедневна издръжка и с такъв тон на много-много призрачна надежда завършила историята на Юдея.
ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ
В нашия преглед на историята на Израил от Петокнижието до историческите книги наблюдавахме ситуации, в чийто център отново и отново са водачите на народа на Израил: Моисей, Исус Навин, многобройните съдии и царе. Разбира се, според този принцип са написани немалко истории: с акцент върху силните на деня, върху техните действия и лични качества. Но по времето на царете в Израил се появил герой от друг тип – не политически водач на народа, а критик, който наблюдава управлението на народа и неговите ръководители отвън. Този герой носел наименованието пророк.
ПОЯВА НА ПРОРОЦИТЕ
Вече видяхме някои препратки към „пророците“ в Петокнижието. Моисей бил пророк. Във „Второзаконие“ (13, 18) се изразява опасение, че ще се появят лъжепророци. Но разказите за пророци не се срещат често, докато не навлезем по-дълбоко в историческите книги (започвайки от Първа и Втора книга „Царе“). Пророците излизат на преден план особено по времето на разделеното царство, както е описано в Трета и Четвърта книга „Царе“.
Английският термин „пророк“ означава нещо като „представител“. Пророк е този, който „предава“ послание от Господа на отделен човек, на група хора, на целия народ или на други народи. Древноеврейският термин, който се превежда като пророк – „нави“, – означава вероятно „този, който е призован“ от Господа. Пророците смятали себе си за специално призовани или избрани от Бога, за да говорят от Негово име. В Еврейската Библия такива хора са наричани често „прорицатели“, защото им се откривало божествено видение, което можели да предадат след това подробно на хората.
Причината, поради която пророците започнали да се появяват по време на Царството, била тази, че те действали като божествени критици на курса на политическите дела. Видяхме как авторът на историческите книги оценява лично царете: не въз основа на тяхната външна и вътрешна политика, на успехите на военните им кампании, на компетентността на икономическата им политика, а въз основа на техните религиозни предпочитания. Ако царят, следвайки Давид, почитал и поддържал само култа към Яхве, той бил добър цар. Ако обаче царят, следвайки например Йеровоам, позволявал или организирал култ към други богове, той бил лош цар. Пророците поели подобни задължения: те оценяват царете (а също и народа като цяло), основавайки се на техните религиозни предпочитания. За пророците, както и за автора на историческите книги, тези предпочитания са неразделни от политическите реалности. В Четвъртата книга „Царе“ и Израил, и Юдея са унищожени не поради некомпетентна външна политика или поради слабост на армията, а защото царете не се подчиняват на Яхве. Пророците от Еврейската Библия споделят същото мнение: престъпните религиозни предпочитания водят до катастрофални политически (и личностни) резултати.
След Мойсей, първият значителен пророк, на сцената се появява (на останалите преди него се падат епизодични роли) не друг, а Самуил. Самуил е не само съдия и избраник на царете. Особено се подчертава, че той е пророк. Как бил избран за пророк още като юноша, се разказва в Първа книга „Царе“ (3), където в общи линии се дава представа за това какво означава да бъдеш пророк в Израел.
По това време първосвещеник бил Илий, а младият Самуил служел в храма като негов помощник. Господ повикал Самуил през нощта и след известен размисъл (защото не успял да разбере първоначално кой го вика по име) Самуил осъзнал, че с него говори самият Господ. След това показал на Бога, че е готов и желае да го слуша. Господ му съобщава лоши новини. Тъй като синът на Илий се държи безнравствено, Бог ще накаже цялото му семейство. Самуил съобщава тази новина на Илий, която, разбира се, впоследствие се оказва вярна. Филистимляните нападат Израил и отвличат ковчега на Завета (вече знаем, че ковчегът, както се смятало, е проводник на необикновена, божествена сила; сега обаче той не е в състояние да защити израилтяните). Синовете на Илий са убити, а след това умира и той. Самуил е предупреден предварително, той предава новината, която се оказва вярна. Така се случва с пророците. В повествованието това става общоизвестно: "И цял Израил узна... че Самуил е удостоен да бъде пророк Господен" (1 Царе, 3: 20).
Акцентът тук се поставя върху това, че той бил пророк, заслужаващ доверие. Проблемът с пророчествата се състои в това, че практически всеки може да обяви себе си за "представител" на Бога. Но само някои са такива в действителност.
Тук трябва да отбележа едно важно нещо относно древните пророци на Израил. Вярно е, че отчасти това, което те възвестяват, е предвиждане. Обикновено, както ще видим, те обявяват, че Израил или водачите на Израил са съгрешили спрямо Яхве и затова Той ще ги накаже, както в случая със семейството на Илий. Но предсказанията на пророците са тясно и непосредствено свързани с текущи събития, на които са съвременници. Пророците на Древния Израел не гледали в кристална топка в очакване на видения за това, което ще се случи след стотици и хиляди години, както понякога погрешно го представят религиозните автори днес. Пророците били хора, избрани от Господ, за да възвестяват Неговото слово в особените обстоятелства, при които живеели. Затова, за да разберем пророците в Еврейската Библия, трябва да разберем какъв е бил контекстът във всеки един случай, каква е била ситуацията, към която се обръщали.
Пророците разказвачи: Илия и Елисей
Има няколко пророци, появили се в повествованията на историческите книги, които не са оставили никакви записи (за разлика от класическите пророци в Еврейската Библия – така наречените "късни Пророци", които скоро ще започнем да обсъждаме). Тези хора били избрани от Бог, за да осъдят народа, неговите управници и/или неговите религиозни водачи, включително "лъжепророците". На тези "пророци разказвачи" било дадено правото да предават посланието на Господ и като доказателство за своята сила те можели да правят чудеса. Най-известни са Илия и неговият наследник Елисей. (Техните истории могат да се намерят в Трета книга „Царе“, 17 и в Четвърта книга „Царе“, 13.)
Илия се появява за първи път по време на управлението на лошия цар на Израил Ахав, който поддържал и участвал в култа към ханаанския бог Ваал. Според автора на историческите книги, "Така Ахав направи повече, за да разгневи Господа, Израилевия Бог, от всичките израилеви царе, които бяха преди него" (3 Цар., 16: 33). Илия се появява на сцената неочаквано и обявява, че скоро ще настъпи суша. И настъпила суша. Скоро става ясно защо се е случило това. Както Илия казва по-късно на Ахав: "Вие презряхте заповедите на Господа и вървите след Ваал" (Пак там, 18: 18). Тук виждаме пророк, който се конфронтира с водача на народа заради религиозните му предпочитания. Подобна история ще се повтаря отново и отново в Еврейската Библия.
Както Яхве има свои пророци, така има и Ваал, ханаанският бог, когото отстъпниците от народа на Израил често избирали за поклонение. Илия предизвикал пророците на Ваал на своеобразен дуел между пророци, за да докаже кой е истинският или поне по-могъщият бог. Като събрал всички израилтяни заедно, Илия ги укорява: " Докога ще куцате на две страни? Ако Гопжд е Богът, следвайте Него; а ако е Ваал, следвайте него!" (Пак там, 18: 21). За да помогне на народа с избора, Илия предизвикал 450 пророци на състезание: за истински пророк ще бъде обявен този, който успее да запали дървата на олтара за пренасяне в жертва на бик, без да им поднася огън. 450-те пророци на Ваал опитали силите си, но не успели да изпълнят изискването. След това Илия направил свой олтар, подготвил дървата и бика, полял цялата конструкция с четири ведра вода (за да бъде изумлението още по-голямо, когато всичко това се запали), призовал Господа, от небето паднал огън и унищожил изцяло всичкото приношение – бика, дървата, олтара, водата и т. н. Народът хванал пророците на Ваал и Илия ги убил до един.
Това задава тона за приключенията на пророците разказвачи, за които е разказано много добре в тези книги. Елисей става ученик на Илия (Пак там, 19: 19–21) и в хода на тези истории и двамата вършат впечатляващи чудеса – по чуден начин умножават храна, карат железни брадви да плуват по водата, лекуват болести, възкресяват мъртви (вижте отстъплението „Пророците чудотворци"). И всичко това може да се разглежда в контекста на политическата критика: водачите на Израил са довели народа до религиозно отстъпничество и Господ е недоволен. Народът трябва да се откаже от почитането на Ваал и да почита само Яхве. В противен случай ще се случат ужасни неща. Тези, които са застанали на страната на Яхве, напротив, могат да очакват чудеса. В края на живота си Илия, както ни се казва, е взет на небето в огнена колесница, така че той не е умрял и никога няма да умре (4 Царе, 2). Елисей поема щафетата от своя учител, продължавайки критиката и вършейки чудеса.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Пророците чудотворци
Днес много читатели на Евангелието от Новия Завет вярват, че ако Исус е извършил всички онези чудеса, които му се приписват, то той със сигурност е бог. Кой друг притежава силата да накара природата да му се подчинява или да лекува само с дума или докосване, или да възкресява мъртви? Този, който извършва всички тези неща, трябва да е Господ в плът. Нали така?
Тези, които са прочели внимателно Стария Завет, знаят отговора на този въпрос. В Еврейската Библия пророците на Господа – като Мойсей, Илия и Елисей – могат да правят удивителни чудеса, които всъщност много приличат на приписваните на Исус. Не защото всеки от тях е бил Бог, слязъл на земята, а защото силата на Господа се проявявала чрез тях. Така, в повествованието на Трета и Четвърта книга „Царе“ виждаме как Илия и Елисей вършат умножаване на хлябовете, за да нахранят нуждаещите се (3 Царе, 17: 8–16; 4 Царе, 4: 42–44; сравнете с умножаването на хлябовете от Исус); карат природата да се подчинява на техните заповеди (3 Царе, 17: 1–6; 18: 41–45; 4 Цар, 6: 1–7; сравнете с това как Исус усмирява бурята); лекуват болни (4 Царе, 5: 1–4; така прави и Исус) и дори възкресяват мъртви (3 Царе, 17: 17–24; 4 Царе, 4: 8–37; както и Исус). В края на живота си Илия се възнася на небето жив (4 Царе, 2: 1–12).
Исус прави чудеса, както е описано у Матей, Марк и Лука, не защото е Господ Всемогъщ. А защото е пророк на Господа. Така го разбират дори тези, на които е помогнал, както е казано в Евангелието от Лука (7: 11–17), когато Исус възкресява от мъртвите едно момче и тълпата в отговор не Го нарича Господ, а възкликва: "Велик пророк се издигна между нас".
Класическите пророци
По-известни от пророците-разказвачи Илия и Елисей са групата пророци, чиито съчинения са станали част от Писанието, такива пророци като Амос, Исая, Йеремия и Езекиил. В много отношения е невъзможно да се определи дали пророците са писали в действителност своите думи, или техните последователи са записвали това, което са чули от пророка. Във всеки случай ние ги наричаме класически пророци.
Както вече видяхме, пророческите книги в Английската Библия се делят на книги на петимата големи пророци („Исая“, „Йеремия“, „Плачът на Йеремия“, „Езекиил“ и „Даниил“) и на дванадесетте малки пророци („Осия“, „Йоил“, „Амос“, „Авдий“, „Йона“, „Михей“, „Наум“, „Авакум“, „Софония“, „Агей“, „Захария“ и „Малахия“). Разликата между тези две групи се състои в големината, а не в значимостта: книгите на големите пророци са по-големи. В Еврейската Библия същата група е известна като Късни пророци и се състои от четири книги: „Плачът на Йеремия“ и „Даниил“ не са включени в тази група, а дванадесетте Малки пророци се смятат за една Книга на Дванадесетте.
Класическите пророци се появяват на сцената в средата на VIII век пр. н. е. (като например Исая и Амос). Последните пророци се отнасят към времето след Вавилонския плен, когато на поробения народ на Израил е разрешено да се върне на своята земя в Юдея в средата на V в. пр. н. е. (например Малахия). Така че класическите пророци са съществували през приблизително тристагодишен период, който бил изключително напрегнат.
Пророците започват да се появяват непосредствено преди идването на асирийците, за да унищожат земята на Израил, и предсказват бъдещите разрушения; други пророци предсказват идването на вавилонците и унищожаването на Юдея на юг; а останалите пророци правят пророчества след тези катастрофи, съобщавайки на народа на Юдея какво трябва да прави при създалото се положение.
Така или иначе, пророците говорят за реални политически или религиозни обстоятелства по тяхно време. Техните предсказания са тясно свързани със съвременния им контекст. Те не се занимават с предсказване на това, което ще се случи през XXI-то столетие. Те съобщават словото Господне, адресирано към техния век. И в по-голямата си част не съобщават добри новини. Избраният от Господа народ се е отклонил от истинския път и сега трябва да се покае или ще бъде съден. А ако това се случи, положението няма да е от приятните.
В хода на нашето обсъждане на класическите пророци не можем да разгледаме всички тях еднакво подробно. В тази глава ще видим пророците преди пленничеството (чиито писания се отнасят за периода преди Вавилонския плен), като се съсредоточим върху откъси от най-интересните и нагледни съчинения на двама пророци от VIII в. пр. н. е., Амос и Исая, и един от най-известните пророци от VI в. пр. н. е. – Йеремия. По-нататък ще разгледаме петимата Малки пророци, които са правили предсказания приблизително по същото време, когато народите на Асирия и Вавилония са били реална надвиснала заплаха за сравнително малките народи на Израил и Юдея. А други пророци, от времето на изгнанието и след него, ще обсъдим в глава 6.
АМОС ОТ ТЕКОА
Едно от най-завладяващите и интересни пророчески съчинения в цялата Библия е включено в книга, която вероятно е и най-ранната от всички, написани от класическите пророци, в Книгата на пророк Амос.
Амос и историческият контекст
Както обикновено се случва в пророческите книги, в началото на Книгата на пророк Амос неговите пророчества се свързват с ясен исторически контекст (смята се, че подобни уводни бележки в пророческите книги са били добавени по-късно от редакторите): „Думите на Амос, който беше от говедарите на Текое, които чу във видение за Израил в дните на юдовия цар Озия и в дните на израилевия цар Еровоам, сина на Йоас, две години преди земетресението." (1:1).
Дейността на Амос като пророк се датира чрез времето на управлението на двама царе в Израил и Юдея (това се случило преди използването на календари, така че в крайна сметка не може да се каже за коя точно година става дума). Озия е управлявал на юг през периода 785–733 г. пр. н. е., а Йеровоам II – на север през периода 785–745 г. пр. н. е. По този начин пророчествата на Амос се отнасят ясно към средата на VIII век пр. н. е. Ние не знаем какво земетресение е видял. Но със сигурност знаем от историческите книги, че за двата народа онези времена са били пълни със сътресения – не само в отношенията помежду им, но и поради надвисналата от североизток асирийска заплаха.
Амос посочва, че е родом от Текое, град в Юдея. Въпреки това неговите пророчества не са свързани с Южното царство, а със Северното. Както ще видим, някои от тези, които слушали неговите пророчества, не били доволни от това, че са изказани от чужденец, намесващ се в делата на друга държава.
Повече факти от биографията на Амос се разкриват в книгата малко по-късно, когато стигаме до глава 7, в която Амос предрича фаталната съдба на Северната държава Израил заради многото ѝ прегрешения. Неговият глас не е възприет доброжелателно както от управляващия цар, така и от религиозните кръгове. Един от свещениците към религиозното светилище във Ветил, човек на име Амасия, се оплакал на Йеровоам от проповедите на Амос: "Амос заговорничи против тебе сред израилевия дом; земята не може да търпи всичките му думи!" (7:10). И какво казал Амос? Той предсказал (стих 11), че Йеровоам ще бъде скоро убит и народът на Израил ще живее в изгнание далече от своите земи.
Амасия откликва на това пророчество така: казва на Амос да се върне обратно в юдейските земи и да остави Израил и неговото светилище във Ветил на мира. Амос дава своя най-известен отговор: "Аз не съм пророк нито син на пророк, а съм пастир и берях черници. Но Господ ме взе отсред стадото и Господ ми каза: Иди, пророкувай на народа Ми Израил!" (7:14–15).
Когато Амос обявява, че не е пророк, той има предвид, че не принадлежи към "гилдията" на пророците – към професионална организация от хора, които имали право да предават Словото Господне и на които се плащало за това. Напротив, той е пророк, защото Господ го избрал. По занятие бил селянин или пастир, или може би е притежавал земя на юг. Но е трябвало да проповядва на Израил, защото Бог го е призовал за това. Амос отива да проповядва на своя враг, свещеника Амасия, казвайки му, че заради неговото противопоставяне жена му ще бъде обезчестена, синовете и дъщерите му ще бъдат убити, земята му ще бъде отнета и той ще умре заедно с народа на Израил в изгнание. Пророци като Амос говорели винаги сериозно и техните послания рядко бивали радостни.
Посланието на Амос
Книгата на пророк Амос започва (1-2) с послание към народите извън Израил, в което се казва, че поради техните многобройни грехове Бог ще стовари наказание върху тях. Това е величествено начало: то показва, че Бог не е просто Господ на Юдея и Израил, Той е Господ на всички народи, които са отговорни пред Него за своите действия. И показва, че причината за народните страдания е не само когато един народ потиска друг, но също така и когато Господ се намесва и стоварва Своето наказание върху него. И ето че Амос започва с упреци към столицата на Сирия, Дамаск: "Заради три престъпления на Дамаск, да, заради четири няма да върна наказанието му - защото вършаха Галаад с железни вършачки. И ще пратя огън в дома на Азаил... И ще строша резето на Дамаск и ще изтребя жителите на низината Авен и държащия скиптър - от Ветеден, и народът на Арам ще бъде откаран в плен в Кир, казва Господ." (1: 3-5).
С други думи, за три или четири гряха (което ще рече - достатъчно на брой), извършени от хората в Дамаск, в Сирия, Господ ще ги съди. Те са унищожили град Галаад и Господ ще им отвърне с унищожителен огън и военно нашествие.
Амос произнася подобна проповед още шест пъти в първите две глави, укорявайки Газа, Тир, Идумея, Амон, Моав и дори Юдея. След като прочетат суровите наказания спрямо другите народи, някои може да си помислят, че израилтяните, чувайки подобно нещо, би трябвало да одобрят Амос, защото всичките тези народи – така или иначе – са били трън в очите им. Но след това пророкът насочва вниманието си към тези, които би трябвало да го приветстват: те не са в по-добро състояние от останалите; напротив, тяхното положение е много по-лошо. Ето проповедта срещу Израил: „Така казва Господ: Заради три престъпления на Израил, да, заради четири няма да върна наказанието му - защото продадоха праведния за пари и бедния - за чифт сандали. Те желаят земния прах на главата на сиромасите и отклоняват пътя на кротките..." (2:6-7).
В много отношения Израил е дори по-виновен от останалите народи. Израил бил избран от Господа при Изхода, Господ го водел през пустинните земи. Въпреки че Господ му помогнал и го нарекъл Свой народ, израилтяните се отвърнали от Него. Това положение е най-очевидно в неспособността им да помагат на бедните и угнетените, които те продавали в робство и потискали. И сега Господ отговаря със същото и се отвръща от народа: „Ето, Аз ще ви натисна, както е натисната кола, пълна със снопи. И бързината ще се изгуби от бързия, и силният няма да укрепи силата си, и силният мъж няма да избави живота си... И най-смелият между храбрите мъже ще побегне гол в онзи ден, казва Господ" (2:13-16).
Тази проповед в упрек на Израил е произнесена по риторично ярък и жив начин: „Само вас познах от всички родове на земята, затова ще ви накажа за всичките ви беззакония" (3: 2). Амос подчертава дебело, че именно защото народът на Израил е избран народ, неговите прегрешения изглеждат толкова отвратителни в очите на Господа. Сключването на Завета носи със себе си не само привилегии, но и морална отговорност пред бедните, гладните и угнетените. Ако пък не се изпълняват задълженията, наложени от Завета, ще последва наказание и народът на Израил трябва да вини за това само себе си.
Амос подчертава, че предстоящите страдания на народа няма да възникнат поради исторически обстоятелства, нито поради неблагоприятното разположение до една могъща световна империя (сравнително слаб и малък народ, на когото не е провървяло и се е оказал на пътя на агресивна чужда сила). Причината за страданията е, че Господ наказва народа за греховете му. Такава е Неговата воля. Най-ярко това се описва в реторичните въпроси в глава 3 (3: 3–6). Предполага се, че на всеки от въпросите отговорът е „не", и по аналогия дори на последния въпрос трябва да се отговори с „не". Ще ходят ли двама заедно, ако не се съгласят? (Отговор: не.) Ще реве ли лъвът в гората, ако няма лов? (Не.) Ще падне ли птица в примка на земята, ако няма клопка за нея? Ще се вдигне ли примката от земята, когато нищо не е попаднало в нея? Ако засвири тръба в града, ще бъде ли спокоен народът? И накрая, кулминацията: „Има ли в града бедствие, което Господ да не е допуснал?" (3: 6). Отговорът отново трябва да е „не". Катастрофата, която скоро ще се случи, не е дело на чуждоземна, враждебна сила. Това е деяние на Господа.
А защо Господ е толкова съсредоточен върху наказването на Израил? Според Амос причината се крие главно в потъпкването на моралните ценности, включително и в социалната несправедливост. Защото "потискате бедните и насилвате сиромасите" (4: 1); "затова, понеже тъпчете сиромаха и взимате от него данък жито... вие сте врагове на праведния, вземате подкупи и извращавате в съда делата на бедните" (5: 11-12). Амос изобразява Израил като напълно прогнил: "И не знаят да вършат правилното, казва Господ, те, които трупат насилие и опустошение в дворците си" (3: 10).
Какво възнамерява да направи Господ в отговор на това? Ще има военна инвазия и държавата ще падне. "Затова, така казва Господ Бог: Неприятел ще обкръжи земята и ще свали от теб силата ти, и дворците ти ще бъдат разграбени" (3: 11); "Затова сега ще отидат в плен с първите пленени и шумните празненства на изтягащите се ще се прекратят" (6: 7). И накрая, както съобщава Амос в своя знаменит плач: "Падна, няма повече да стане девицата израилева, захвърлена е на земята си, няма кой да я вдигне!" (5: 2).
Народът на Израил не може да се оплаче, че не е бил честно предупреден. За да върне народа в правия път, Господ използва не само помощта на проповедите на пророците, но и Сам стоварва страдания върху народа. Това е показано в поредица от божествени жалби в глава 4 (4: 6-12). Господ посочва, че е изпробвал глад, за да накара хората да се покаят, "но вие не се обърнахте към Мене"; Той изпратил голяма суша, "но вие не се обърнахте към Мене"; Той унищожил реколтата им с болести и скакалци, "но вие не се обърнахте към Мене"; Той изпратил епидемия и военни поражения, "но вие не се обърнахте към Мене". И след като не са се обърнали към Него, въпреки всичко, което Той опитал, за да спрат и да чуят, изходът ще бъде ужасен: "Затова, така ще ти направя, Израил. И понеже ще ти направя това, приготви се да посрещнеш своя Бог, Израил!" (4: 12). В този контекст да застанеш пред лицето на Господа не означава радостна среща.
Амос продължава да подчертава, че Господ иска социална справедливост и морално поведение. Това, което Той не иска, е да търпи опити за изопачаване на Неговите цели, когато се изпълняват привидно изключително благочестиви церемонии, вместо да се полагат грижи за гладните и бедните. На някои израилтяни (както може би и на много други в различни времена и в различни страни) им се струвало, че Господ иска правилен култ: принасяне на жертви на Бога според правилата, да не пропускат и да празнуват религиозните празници, правилно да провеждат церемониалните служби. Но според Амос, Господ не желае това. Той желае праведно общество. И така, Яхве говори достатъчно ясно: "Мразя, отвращавам се от празниците ви и няма да благоволя в тържествените ви събрания. Ако ми принесете всеизгарянията и приносите си, няма да ги приема, и примирителните ви жертви от угоен добитък няма да погледна. Махни от мен шума на песните си и свиренето на арфите ти няма да слушам. А нека правосъдието тече като вода и правдата - като непресъхващ поток!" (5: 21-24).
Както и други пророци, Амос използва често в речта си метафори и притчи. В глави 7-9 той казва, че имал пет видения, всяко от които било прозрение за наказание. Например, нашествие на скакалци, страшен огън и "оловен отвес", който се използва за проверка дали стената е права; ако не е, ще трябва да се събори и да се започне отначало. Това е неокуражаваща метафора за избрания народ, ако той не „се поправи".
Реакцията на юдеите по отношение на Амос
Не е възможно да се разбере в крайна сметка дали Амос е записвал сам пророчествата, които му се приписват, или са били записани от някого другиго вместо него. Ясно е, че той не само проповядвал устно, вероятно в продължение на няколко години, но също така, че някой (или самият той, или друг писател) е записал и е пуснал в обръщение писмен текст. Понеже предсказанията на Амос са за сурови наказания, неговото съчинение не е предназначено за лесно четене.
Но след като тези предсказания са съществували достатъчно дълго време като писмен текст, по-късен автор е направил някои допълнения към тях, така че да завършват с по-радостна нота. В библеистиката такъв автор се обозначава като „редактор", а неговата авторска работа се нарича „редакция". Учените отдавна са установили, че Книгата на пророк Амос, както я познаваме, е редактирана.
Към края на книгата намираме предсказания за предстоящото разрушаване на Северното царство Израел, описано в същите мрачни краски: „От меч ще умрат всички грешници от народа Ми, които казват: Злото няма да ни стигне и няма да ни срещне!" (9: 10). Но след това пророкът започва внезапно да говори за това, че нещата ще се подобрят. Домът на Давид (т. е. Южната династия) ще се възроди, стените на града ще бъдат възстановени, градът ще бъде построен отново, ще има богати реколти и производството на вино ще порази въображението (9: 11–13).
Тази част от книгата предполага, че царете от дома на Давид са лишени вече от трона и Ерусалим е унищожен. В този контекст пророкът предсказва, че това, което Господ е унищожил, за да накаже Своя народ, ще бъде възстановено и отново всичко ще бъде добре. С други думи, този епизод в края е създаден, както изглежда, след унищожаването на Ерусалим през 586 г. пр. н. е. и е написан от южна, юдейска гледна точка. Как да обясним факта, че Амос е живял 150 години преди това, проповядвайки на север?
Традиционно се смята, че когато книгата се е разпространила в писмен вид, писател от Юдея, живял един век и половина по-късно, е добавил този край на книгата (и други позитивни послания за Юдея в целия неин текст). Сега книгата не завършва с жестоки пророчески думи за неизбежно наказание, както вероятно е завършвала книгата на самия Амос, малко преди асирийското унищожаване на Северното царство през 722 г. пр. н. е. Сега тя завършва с обещание: царството на Давид ще бъде възстановено и Господ ще създаде нова утопия за Своя народ, в която той няма да страда повече: „И ще върна от плен народа Си Израил; и те ще съградят запустелите градове и ще ги населят, и ще насадят лозя, и ще пият виното им, и ще направят градини, и ще ядат плода им.. И няма вече да бъдат изтръгнати от земята, която Аз им дадох, казва Господ, твоят Бог." (9: 14–15).
Амос като представителен пророк
В известен смисъл Амос може да се възприема като типичен пророк в Еврейската Библия. Трябва да отбележим следните особености, откроени при четенето на Книгата на пророк Амос.
• Пророците говорят от името на Господа и се намесват в делата на народа на Израел (или Юдея), когато нещата не вървят много добре.
• Пророците се съсредоточават върху социалните и религиозните прегрешения на народа (Амос поставя по-голям акцент върху социалните проблеми; други пророци обръщат внимание предимно на религиозните проблеми, на правилното поклонение на Яхве).
• Пророците наистина правят предсказания, но те не предсказват събития, които ще се случат стотици или хиляди години след смъртта им. Те говорят за съвременни на тях събития и предсказанията им произтичат от историческите обстоятелства по онова време. Техните предсказания се отнасят до това каква ще бъде волята на Господа относно Неговия народ, ако той се отвърне от Него и не се държи така, както Той изисква.
• Страданията на народа зависят от волята на Господа. Да, народът може наистина да причинява вреда на другите (това е голяма част от проблема). Но падението на народа ще бъде дело на Господа. Именно Той изпраща суша, глад, епидемии, икономически трудности и военни катастрофи. Ако народът е верен на Господа, тази вярност ще бъде възнаградена. Но ако не е, народът ще бъде сурово наказан.
• Бог не е просто Господ на Своя народ. Той е върховният Владетел на цялата Земя и всички народи изпълняват Неговата воля. Той е Създателят на всичко и всички народи изпълняват Неговата воля по Негова заповед.
ИСАЯ ОТ ЕРУСАЛИМ
Пророческата дейност на Амос на север се пресича с дейността на пророк Исая на юг. Книгата на пророк Исая започва по типичен за пророческите книги начин: дава се приблизителна датировка на пророческата дейност на Исая. "Видението на Исая, сина на Амос, което видя за Юда и Ерусалим в дните на юдовите царе Озия, Йотам, Ахаз и Езекия" (1: 1). Ако, както смята мнозинството от изследователите, в глава 6 (която ще разгледаме скоро) разказът за това как Исая е избран за пророк, отбелязва началото на неговото служение, то тогава то започва "в годината на смъртта на цар Озия" (6: 1). Това било през 738 г. пр. н. е. Последният споменат цар Езекия управлявал през 727-698 г. пр. н. е. Исая пророкувал най-малко до 701 г. пр. н. е., когато асирийският цар Сенахериб нахлул в Юдея; това означава, че служенето на Исая било дълго, приблизително около 40 години.
В действителност това бил период на множество събития в живота на Южното царство Юдея. Да започнем с това, че населението на царството трябва да е гледало с ужас разгръщащите се на север събития в Израил и неговите пълни с антагонизъм и в крайна сметка довели до катастрофа отношения с могъщата Асирия. През първата част от служенето на Исая Тиглатпаласар - асирийски цар (управлявал през 745-727 г. пр. н. е.), чието име е изключително известно, решил да разшири своята империя и повел войските си срещу държавите и градовете държави в Левант. Терминът "Левант" се използва за означаване на всички държави, чиято естествена граница била източната част на Средиземно море. Пред лицето на опасността някои държави се обединили, за да създадат единен фронт срещу асирийския натиск. Но Юдея, начело с цар Ахаз, отказала да участва в това, както на него вероятно му се е струвало, рисковано начинание, обречено на провал. Сирия и Израил обединили своите сили, за да нападнат Юдея и да я принудят да се присъедини към коалицията, и преминали с марш до Йерусалим в пълния си състав. Но се случило така, че Юдея останала невредима. Сирийската и израилската армия се оттеглили и народът на юга можел да си поеме свободно дъх - засега. Израил станал васал на Асирия, но въстанал през 727 г. Идеята се оказала неуспешна, защото в крайна сметка това довело Израил до униощжение. Асирийският цар Салманасар нападнал от север и през 722 г. (когато Исая все проповядвал на юг) победил народа на Израил.
Около 20 години по-късно, когато Езекия управлявал Юдея, Асирия била обхваната отново от мисли за експанзия. И така, Асирия се заела със завладяването на Юдея по време на управлението на асирийския цар Сеинахериб. За този военен поход знаем от няколко източника. Сведения за него намираме в четвъртата книга „Царе“ (18: 13–19: 37), където са съчетани две различни предания за нашествието; а също така има запис за похода от самия Сенахериб върху паметника, наречен Призма на Сенахериб (днес се намира в Британския музей в Лондон). Според този паметник, Сенахериб опустошил цялата територия на Юдея и обсадил Йерусалим, където се укрепил Езекия. Езекия бил принуден да се предаде и да плати данък. Така че Исая от Йерусалим бил призован да изпълнява задълженията си на пророк в невероятно напрегнато и опасно време.
Деление на книгата на пророк Исая
В края на обсъждането на книгата на пророк Амос отбелязахме, че авторът, в известен смисъл, е добавил няколко стиха в заключението, съобразявайки се с променената ситуация, при която е живял. Което е необичайно за пророческите книги. Въпреки това, в случая с книгата на пророк Исая се сблъскваме с още по-радикален случай. Преди повече от век изследователите стигнали до заключението, че всъщност Исая от Йерусалим не е написал големи части от книгата. Доказателството за което е подобно на това, което намерихме при Амос: някои пасажи не се вписват в историческия контекст, съвременен на Исая. Но в книгата на пророк Исая случаят е още по-впечатляващ.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Говори Сеинахериб
Рядък случай, когато имаме външни потвърждения на библейската история. Нападението на Йерусалим от асирийския цар Сенахериб е описано в надпис върху паметник, който е известен като Призмата на Сенахериб, собственост днес на Британския музей в Лондон. Там Сенахериб се хвали, злорадствайки, с триумфа си над цар Езекия. Ако Сенахериб се е старал да се придържа поне малко към истината, то неговият поход би трябвало да е бил съвършен и пълен разгром на юдейския цар и да е унищожил населението на Йерусалим (за разлика от това, което се казва в книгата на пророк Исая и в четвъртата книга „Царе“):
"А що се отнася до Езекия-Юдея, който не наведе глава под моето иго, аз обкръжих 46 негови укрепени със стени градове и малки селища в околностите, които са безброй. С помощта на утъпкани насипи и приближаването на тарани, с атаки на пехотата, с помощта на обсадни машини, аз ги завладях. Взех 200150 души, от малки до големи, мъже и жени, коне, мулета, магарета, камили, рогат добитък и овце без брой и ги причислих към плячката. А него затворих в Йерусалим, неговия царски град, като птица в клетка. Обградих го с укрепления и направих така, че беше невъзможно дори да се помисли за излизане от градските порти... Наложих му данък в допълнение към предишния, който да се плаща ежегодно като съюзнически дар с налози и подаръци.
Той, Езекия, беше повален от невероятния блясък на моето владичество и ми изпрати след моето заминаване за Ниневия, в моя царски град, негови елитни войски, които той събра в Йерусалим за подсилване на войската ми, заедно с 340 таланта злато, 800 таланта сребро... ложета, инкрустирани със слонова кост, столове, инкрустирани със слонова кост, слонски кожи, слонова кост, абаносово дърво, чимшир, дрехи с пъстра украса, дрехи от платно, червено-виолетова и синьо-виолетова боядисана вълна, съдове от мед, желязо, бронз и калай, колесници, обсадни щитове, копия, брони, ками за пояса, лъкове и стрели, капани безброй и военно снаряжение, плюс неговите дъщери и наложници от двореца му, певци и певици. Той изпрати също така своя личен пратеник, за да ми поднесе данък и да ми окаже почит“. [1]
Свидетелства на повече автори
Голяма част от първите 39 глави на книгата на пророк Исая съответства ясно на служенето на Исая от Йерусалим през VIII в. пр. н. е. Повествованието съответства на това време чак до самия край на раздела, написан, когато Езекия бил цар на Юдея и се уплашил от посланиците, които били изпратени при него от пращящия от сила Вавилон. Исая казва на Езекия, че вавилонците наистина ще опустошат след време Юдея, но това няма да бъде по времето на Езекия (39: 5-8). Веднага след този пасаж, вместо да продължи с пророчество за крайната съдба, текстът сменя рязко своята посока, за да успокои жителите на Юдея, които вече са пострадали заради извършените от тях прегрешения. Тази част от книгата е написана вероятно век и половина по-късно: „Утешавайте, утешавайте народа Ми, казва вашият Бог. Говорете по сърцето на Ерусалим и извикайте към него, че времето на робуването му се изпълни, че беззаконието му се прости, защото взе от ръката на Господа двойно за всичките си грехове." (40: 1-2).
Сега, както е написано в тези по-нататъшни откъси от книгата, Господ е излял вече Своя гняв върху Своя народ в Юдея и ще помага за неговото възстановяване. Освен това, Той ще се отвърне от вавилонците, които по-рано е използвал, за да съкруши народа на Юдея („дъщерята на халдеите" в този откъс откъс е Вавилон): „Седи в мълчание и влез в мрака, дъще халдейска, защото няма вече да те наричат господарка на царствата. Разгневих се на народа Си, оскверних наследството Си и ги предадох в ръката ти. Ти не им оказа милост... И ще дойде върху теб зло и няма да можеш да го отвърнеш с магии; и ще те връхлети беда и няма да можеш да я покриеш; и ще дойде внезапно върху теб опустошение и няма да го знаеш" (47: 5-6, 11).
Народът на Юдея, напротив, ще се завърне от изгнание през пустинните места, както някога народът на Израил е преминал през пустинята по пътя към Обетованата земя след изгнанието от Египет. Само че сега няма да има страдания по време на пътуването, напротив, Господ ще направи пътя за юдеите лесен и радостен: "Глас на един, който вика: Пригответе в пустинята пътя на Господа! Права направете в степта пътеката за нашия Бог. Всяка долина ще се издигне и всяка планина и хълм ще се сниши; кривото ще стане право и неравните места - равнина. И славата на Господа ще се яви и всяка плът заедно ще я види; защото устата на Господа изговори това." (40: 3–5).
Нещо повече, казва ни се, че Йерусалим ще бъде изграден отново (което означава, разбира се, че е бил разрушен), както и Храмът (така че и той е бил изгубен) и това ще бъде направено не от който да е, а от Кир (44: 28). Кир бил владетел на Персия, победил вавилонците през 539 г. пр. н.е. и разрешил на изгнаниците от Юдея да се върнат у дома си, за да възстановят стените на Йерусалим.
Ясно е, че тази част от книгата на пророк Исая не съответства на VIII в. пр. н. е., а на VI в., времето, когато вавилонците са унищожили Юдея и нейния Храм и са хвърлили отново народа в изгнание.
Освен това последните глави от книгата на пророк Исая се отнасят изглежда дори за по-късно време – вече след времето, когато изгнаниците са се завърнали от пленничеството и живеят отново, при малко по-ограничени условия, на своята земя.
Как да обясним тези аномалии в книгата на пророк Исая?
Тримата Исая
Изследователите отдавна са достигнали до мнението, че съществуват три части на книгата на пророк Исая, всяка от които може да бъде приписана на отделен пророк. Всеки пророк живеел в свое време и се сблъсквал със ситуации, съвременни за него. Грубо казано, книгата може да бъде разделена по следния начин.
Исая Първи. Глави 1-39 (с някои изключения) са свързани с Исая от Йерусалим, който осъществявал пророческа дейност през VIII в. пр. н. е. Той предсказва скорошно наказание за народа на Юдея.
Исая Втори. Глави 40-55 били написани от следващ пророк, който споделя много от възгледите на Исая от Йерусалим, но който живял приблизително 150 години по-късно, в средата на VI в. пр. н. е., след като започнало Вавилонското пленничество. Той изнася проповеди, носещи утеха на онези юдеи, които са пострадали от военната катастрофа.
Исая Трети. Глави 56-66 били съчинени от още по-късно от пророк, който вероятно е писал вече след завръщането от Вавилон. Той заклева завърналите се у дома да живеят така, че Яхве да бъде доволен.
По-късно редактор взел трите текста с пророчества и ги е обединил в единен ръкопис, така че да изглежда, че са от Исая от Йерусалим, но всъщност на него принадлежи само част от текста (макар и значителна). Тук ще говоря само за Исая Първи, а в следващата глава ще разгледам другите части на книгата.
Мисията на Исая Първи
Проповедта на Исая не се различава по същество от тази на неговия съвременник Амос, който проповядвал на север. Исая твърдял, че народът се е отклонил от пътя на Господа. Това е особено видимо в социалната несправедливост, която обхванала обществото, но главно за това са виновни управниците на народа. Тези проблеми не могат да бъдат разрешени с просто следване на правилните религиозни ритуали. Народът ще бъде наказан от Господа, който изпраща срещу него асирийците.
Най-първо Исая се оплаква, че народът на Израил (в този случай се има предвид народът на Юдея) е изоставил Господа. Господ е възпитал тези хора като Свои деца, но те въстанали. Това за Исая (и Господа) изглежда поразително: "Волът познава стопанина си и магарето - яслите на господаря си. Израил не знае, народът Ми не разсъждава. Уви, грешен народ, народ натоварен с беззаконие, род на злодеи, синове, постъпващи покварено! Оставиха Господа, презряха Светия Израилев, върнаха се назад" (1: 3-4).
Прегрешенията на народа имат в основата си социална и политическа природа. Хората вършат зли постъпки; техните ръце „са пълни с кръв" (1: 15); някога били добродетелни, а сега станали убийци (1: 21); техните водачи са "отстъпници и съучастници на крадци", които обичат подкупите и отказват да защитават слабите и безпомощните (1: 21-23). Както в книгата на пророк Амос, Господ е наказал вече народа, за да го накара да се покае, чрез военно нашествие, което оставило "земята опустошена", а градовете "изгорени с огън" (1: 7). Но те не обърнали внимание. Пророкът призовава народа да се поправи: "Измийте се, очистете се, отмахнете от очите Ми злото на делата си, престанете да вършите зло! Научете се да вършите добро, търсете правосъдие, отдайте право на угнетения, отсъждайте право на сирачето, защитете делото на вдовицата". (1: 16-17).
Исая подчертава особено, че следването на предписаните религиозни практики е безсмислено в очите на Бога. Вместо това Той иска народът да живее праведно: "Когато идвате да се явявате пред Мен, кой е поискал това от ръката ви, да тъпчете дворовете Ми? Не принасяйте вече лъжливи приноси! Тамянът е гнусота за Мене, новолунията и съботите, и свикването на събрания; беззаконие заедно с тържествено събрание не мога да търпя!" (1: 12-13).
В трогателен и въздействащо написан пасаж Исая оприличава земята на Юдея на лозе, което Господ е отгледал в Своето любимо имение. Той го оградил, насадил най-добрите лозови пръчки (хората), построил наблюдателна кула и вада за напояване и чакал лозето да даде реколта. Но вместо грозде се родили диви плодове. Господ направил всичко по силите Си за Своето лозе, народа на Израил, но не получил добра реколта. Така че какво ще направи Господ със Своето лозе? "Ще махна оградата му и то ще се похаби; ще съборя стената му и то ще бъде потъпкано. И ще го запустя - няма да бъде подрязано, нито прекопано и ще обрасне с тръни и бодили.... Защото лозето на Господа на Войнствата е израилевият дом и юдовите мъже са насаждението, което Го радва. И Той очакваше правосъдие (на древноеврейски mishpat), но ето кръвопролитие (на древноеврейски mispah); очакваше правда (на еврейски sedaqa), и ето - писък (на еврейски se'aqa)" (5: 5-7).
Ключови моменти
Сред многото на брой интригуващи и важни моменти в тази пророческа книга си струва да се спрем на следните.
Призоваването на Исая (гл. 6)
В годината на смъртта на цар Озия (738 г. пр. н. е.) Исая чул призив за пророческа служба. Това е великолепен откъс: Исая разказва, че имал видение как сам Господ седял на престол над Храма (тук Исая се основава на образа на Бога, седящ на ковчега в светая светих). Господ е толкова велик, че само полата на одеждата Му изпълва целия Храм. Редом има ангелски същества – серафими ("пламтящи"), които служат на Господа и възхваляват Неговата святост. Исая е смутен, защото не е достоен да види това заради своите нечисти уста. Но един серафим взема горящ въглен от жертвеника и докосва с него устните на Исая, очиствайки го от вина и грехове. Като пречиства по този начин своите думи, той е вече готов да говори от името на Господа. След това Исая чува как Господ пита кого може да изпрати с мисия. И Исая отговаря: "Ето ме, изпрати мене" (6: 8).
Господ изпраща Исая да проповядва и, колкото и странно да изглежда, той трябва да притъпи разума, да запуши ушите и да затвори очите на тези, към които се обръща (6: 10). Исая пита в недоумение колко време ще мине, преди някой да чуе думите му, и Господ му отговаря: "Докато опустеят градовете, да няма жител, и къщите, да няма човек, и земята да запустее съвсем" (6: 11). Исая трябва да предаде словото на Господа, но никой няма да слуша и в крайна сметка земята ще бъде унищожена, а народът ще отиде в изгнание. Служенето на Исая не започва с позитивна нота.
Сирийско-ефремската война (гл. 7–9)
Вече споменах за коалицията между Сирия и Израил (също наричан Ефрем, защото това име принадлежи на най-голямото от първоначалните племена на севера), в хода на чиито действия е нападнат Йерусалим по време на царуването на Ахаз, за да го принудят да се присъедини към тях за противопоставяне на Асирия. В глава 1 вече разгледах този откъс, за да покажа колко е важно да се отчита контекстът при четене на предсказанието, че "Млада жена [2] ще зачене и ще роди Син, и ще Го нарекат Емануил" (7: 14). Целият смисъл е показан от самия автор. Преди това дете, на което тепърва предстои да се роди, да разбере разликата между добро и зло, двата народа, които са във война с Юдея, ще се върнат в земите си и ще я оставят непокътната (стих 16). Въпреки че в крайна сметка ще се появи истинска заплаха: Асирия.
План на град Ерусалим, както е бил построен по времето на пророците, живели преди Вавилонския плен, разширен след Вавилонския плен и след това през Средновековието
Емануил не е единственото дете символ, чието раждане е свързано с тази история. Отначало Исая трябва да отиде при Ахаз със съвет от Господа с един от синовете си на име Сеар-ясув, което означава "остатъкът ще се върне" – в знак, че народът няма да бъде напълно унищожен и някои ще преживеят предстоящия натиск. След това в глава 8 Исая се свързва с една пророчица и тя му ражда син, удостоен с най-дългото име в Библията: Махер-Шалал-Хаш-Баз (8: 1). Името му означава "бърз грабеж, ускорена плячка". Казва ни се, че преди детето да се научи да говори, Асирия ще опустоши и Сирия, и Израил.
Късни прорицания
Има няколко увлекателни откъса, разпръснати из цялата книга на Исая Първи. Много от тях са пророчества за предстоящо правосъдие, особено в главите 1-4. Някои сочат, че след наказанието оцелелите ще бъдат спасени, например в откъса от глава 10 (10: 20-27; този откъс е труден за интерпретиране). Тук Господ казва, че се нуждае решително от съд за Своя народ, за да извърши изтреблението, което е "определено", но "остатъкът ще се върне" и тогава Господ ще накаже онези, които е използвал, за да накаже Своя народ.
Идеята за надежда за по-добро след наказанието е по-силно изразена при Исая, отколкото при Амос. По-специално, при Исая има няколко предсказания за месии, иначе казано - предсказания за бъдещи "помазаници", които ще управляват хората благочестиво, както изисква Бог. Например, в глава 11 (11: 1-9) се предсказва, че от корена, останал след като "дървото на Давид" е било отсечено, ще излезе издънка. Това ще бъде цар от дома на Давид, който ще служи на Господа с радост и който ще съди с благочестие и мощ. Ще се появи утопично царство, в което "вълкът ще живее с агнето, рисът ще си почива с ярето, телето, лъвчето и големите ще бъдат заедно и малко дете ще ги води." (11: 6).
Накрая, голям откъс, написан от Исая Първи (гл. 13-23, вероятно са били добавени от друг автор), е насочен срещу други народи, освен юдеите, като вавилонци, асирийци, моавци и сирийци, които също ще бъдат осъдени от Господа за техните беззакония. Господ за Исая не е просто Бог на народа на Израил. Той е Господ над целия свят и всички народи трябва да правят това, което е правилно в Неговите очи, иначе ги очаква много сурово наказание. Но накрая Юдея ще бъде възстановена и ще ѝ бъде позволено да започне всичко отначало, когато "остатъкът се обърне в правилната посока".
БЕЛЕЖКИ
1. Взето от Coogan М. and Tadmor Н. II Kings. New York: Doubleday, 1988. P. 338–339, с малки промени от Coogan M. The Old Testament: A Historical and Literary Introduction to the Hebrew Scriptures. New York: Oxford, 2006. P. 338–339 (Бел. Авт.) \ Внешняя политика Ассирии в конце VIII – начале VII в. до н. э. // Хрестоматия по истории Древнего Востока. М., 1980.
2. Авторът обръща внимание, че в случая се има предвид „млада жена, а не девственица“. Макар че в българския синодален превод е казано „девица“.
(Следва)
