ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ
(1918-1991)
Из "Живот с Димчо"
Ако може да има щастлив гроб, това е Димчовият: високо, до боровете, Копривщица лежи цялата под него - жена, коленичила долу при реката и опряла глава тук, в болка и благодарност, а нагоре - само венецът от балкани. И тая Димчова майка - скулптирана поезия. Имах чувството, че ще привстане, ще ни подаде ръка, но беше премълняла - да го чака, или от радост, че дойдохме да го видим (…)
Ние отидохме на Димчовия гроб, водени от повелята на партизанските сърца. (Не говоря за своето, то може да малко пристрастно.) Дебелянов вървеше в партизанските колони, а в звездните вечери, под хайдушките буки, озарен от високите огньове, излизаше пред нас заедно с Ботев, Вазов, Яворов, Смирненски, Вапцаров. И го посрещахме с тиха обич. И ако мъртвите можеха да чувстват, той бил безкрайно щастлив от това душевно признание (...)
Той всякога ме връща в младостта - хубавата, неспокойната, търсещата младост.
Когато съм с Димчо, не искам да говоря за нищо друго, искам да съм с него, само с него. След такова общуване винаги се чувствам по-добър, по-силен.
Какво повече можеш да искаш от един поет, щом той е бил с тебе в труда, в боя и в любовта?
1976
БОЖИДАР БОЖИЛОВ
(1923-2006)
Тъга
Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Д. Дебелянов
Днес е по-ненужна отпреди
всяка жал и всяка тиха дума.
Вятърът разнесе като дим
стиховете, пълни с блясък лунен.
Ала аз тъжа сега за тях
и за теб си мисля с болка тиха.
Носят ли върху челата грях
хората, които те убиха?
Пази ли безумната война
жал за тебе в знамената свои?
Мрак покри ония времена,
прах покри поети и герои.
И малцина мислят днес, уви,
за поета с дрехите изтрити.
И с малцина ти сега вървиш
в полунощ, когато мрат звездите...
Нека в тая кръчма да поспрем.
Чашите ни с тишина са пълни
и шуми в листата стар рефрен,
мракът скита в улиците сънни.
Ти, беднякът, днес си тъй богат
с песните, които ние знаем -
затова на брата си по-млад
песни можеш да дадеш назаем.
1946
ГЕОРГИ БОНЕВ
(1922-2013)
На Димчо Дебелянов
1
Дойдох в дома ти и се поклоних,
но не поднесох никакви букети.
От царски неувяхващи сонети
ти сплитам аз един венец - триптих.
Поете с нежния любовен стих,
познал горчилки, сълзи и несрети,
от любовта самият малко взе ти.
Не беше ни любовник, ни жених.
Душата ти не срещна туй, което
възпяваше нещастна и сама.
Веднъж ли подло ти заби в сърцето
жена изменническата кама?
С Иванка беше тъй и със „Звънчето",
объркала любовните писма. *
2
Объркала любовните писма,
на теб изпраща чуждото погрешно.
И истината ти ще разбереш,
но ще страдаш по невярната мома.
Ще страдаш под лъжата и срама...
И всичко туй - и вчерашно, и днешно
ще ти се стори страшно безутешно
и ще събуди спомени за дома.
Ще се надигне в тебе плач несдържан,
в „Сиротна песен" ще се въплъти...
И в оня край враждебен, чужд и тъжен,
в неравен бой ще паднеш скоро ти...
Светът във всичко ти остана длъжен,
а него с песни ти обогати.
3
А него с песни ти обогати.
С мелодии, нечути дотогава.
Един ли почитател твой минава
вседневно тук през старите врати?
И тук, далеч от шум и суети,
за теб четат и слушат те в забрава.
Несетно някой се и просълзява,
вживял се в твоите скърби и мечтаги.
И тръгне ли си, трогнат и смълчан,
той поглед за последен път обръща
към „каменната" майка с дребен стан.
Вглъбена в скръб - на майките присъща –
все чака тя, глава подпряла с длан,
„да се завърнеш в бащината къща".
1992
* Става дума за две Димчови приятелки: Иванка Дерменджийска и Мара Василева с прякор „Звънчето".
ЕВСТАТИ БУРНАСКИ
(1922-215)
Забравен окоп
"Ако загина на война,
жал никого не ще попари..."
Д. Дебелянов
Затварям в клепачи студеното злато
на двете тополи пред моя балкон
и бавно потъвам в мъглата, която
пълзи по миражния Витошки склон.
Сънувам дълбоките преспи на Рила
и детския плач на ранена сърна,
защото шинелните дни са родили
у мене една романтична вина.
Очите си мия с росата напролет,
запалила огън в сребристия бор,
и думите търся - живот да измолят
за вишнева вечер в Копривщенски двор.
Отпъждам от себе си черната мисъл
за черната роза на моя ревер
и виждам в съня си какво е написал
с кръвта на поета един офицер.
Зове ме гласът на чимширната младост,
полегнала възнак в забравен окоп.
Над каменна майка словата опадат
и с песен заспиват в самотния гроб.
Но някъде чезне музейната сабя,
разсякла позора с команда: Напред!
Не бягай, мой унес! Синовната слабост
е сила за всеки безсмъртен поет.
1982
НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ
(1927)
Есенна балада
Както тръгва след сърната
вечер малкото сърненце,
тъй Срумешница след Струма
тръгва в есенния заник,
а тя грабва шепа листи
от беласишките хълми
поемана
надолу.
Към Демир Хисар...
Да види
де е паднал сред полето
връз разровената твърд
подпоручик Дебелянов
във войнишката си смърт.
Глухи са полята нощни.
Звездно е небето южно.
Струма спира в тишината,
слага златните си листи
сред изсъхналата пустош
и дочува късен вятър
как тръби
екът далечен
на войнишката тръба:
рам-там-там...
Няма никого. И мен ме няма там.
А пак съм там.
1997
ПАУН ГЕНОВ
(1915-1999)
Пловдив
На Димчо Дебелянов
По твоите стъпки в тоя град
вървя бездомен и несретен.
И с трепет устните мълвят
на подвиг странен стиховете.
Тук сякаш всеки камен зид
и сякаш всяка ниска стреха
напомнят твоите детски дни,
в които расна без утеха...
Великото сърце куршум
отколе някъде прониза.
И днес едни са по корниза,
но други следват твоя друм.
Тук пак е забранен плодът
на красотата във живота,
и все по-черен е трудът,
и все по-стръмна е Голгота.
И младостта ни е покрусена,
и идеалът - осквернен...
Но от лъчата ний сме вкусили
на новия градивен ден!
1939 г.!
ВЕЛИН ГЕОРГИЕВ
(1933-2019)
Хъс
Аз умирам и светло се раждам...
Тази мисъл е чужда, Мадоно...
Аз съм нещо по-малко от гражданин,
чер чергарин от Македония.
Позволявам си да ти призная,
че ме гони амок подир тебе,
и в куплети подире ти лая,
че дълбоко у теб съм погребан.
Представи си, че съм безсмъртен.
И наистина - сам си го зная.
Ще пристигна при твоето смътно
утре, а дотам ще изтрая.
Ще премина през твоята мръсна
деликатност, че уж съм ти нужен.
И накрая от срам ще се пръсна
под съдбата - своя и чужда.
1995
АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ
(1919 - 1997)
На Димчо Дебелянов
Ти не си вече сам и бездомен –
ти не си чужденец в наште дни.
Твоят дом е сърцето ни огнено,
твойто скъпо богатство сме ний.
Днес вълшебни са нощите лунни,
ала никой не страда по тях.
Днес се раждат поети на бунта
и се борят за радост и хляб.
Този свят, който подло попречи
да живееш щастлив и могъщ,
ще изтръпне пред страшния глетчер
на великата жажда за мъст.
Ний за теб и за всички родени
с много устрем и много любов,
а убити от хитрото време,
разрушени от този живот –
ще отвърнем. Съдбата ни дебне.
Тъмни сенки отвред ни следят,
но към светли, големи победи
води нашият път.
1941
Викът и неговият отговор
"О, смърт умирителна, смърт утешителна де си?
- Морето бездушно мълчи".
Д. Дебелянов
Морето не мълчи бездушно.
Морето е самата смърт,
която своя пулс преслушва
в дълбочините на светът.
Там спят - (сред адски ледни хали
и сред тайфун, що лес руши) -
като кристали засияли
успокоените души.
Коментар
"На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян".
Д. Дебелянов
Смъртта за теб ще бъде пристан
за още дълги векове,
додето със брада, усмихнат,
духът ми ще те позове.
Човекът още ще умира,
преди смъртта да победим.
А пък пустинята - всемира
ний все пак ще очовечим.
1967
Знаме
"Скверниха нищи мойто знаме,
враг мойта девствена земя".
Д. Дебелянов
Защо е тази болка жива
и този твой сподавен вик?
Човечеството се развива
по своя път голям, велик.
Ти беше изпреварил времето,
но хората държат юзди.
И който стъпи пръв на стремето,
го срещат с хули и вражди.
Но нищите ще намаляват,
а враговете ще измрат.
И ти във свойта пълна слава
ще се изправиш през светът.
1970
ВЛАДИМИР ГОЛЕВ
(1922-2011)
Улица „Димчо Дебелянов" в София
На Т. Жечев
Самотна като песента му,
навяваща ненужен спомен,
безлюдна, с две-три къщи само,
с мъгли и ветрове бездомни –
по-малка уличка от тая
едва ли има под небето.
Мълчи от края и до края.
Това ни се откъсна от сърцето.
Той шумна участ не дочака.
Но може би това добре е.
Приневолен живя сирака
и музата му тъжна пее в
разблудно-сънните обятия
на тия дворове заспали.
На друга улица едва ли
живял би с горести богатия.
1982
БЛАГОЙ ДИМИТРОВ
(1931)
Миленков венец
Една невъзможна, романтична мечта
на геолог,
който познава реалността,
но не вярва на нейния антибог.
Ще бъде, ще разцъфти някой ден
на мястото на бодливата тел.
Венецът благословен,
отсам и отвъд багрилата си взел.
Земята еднаква. И коренът ни един.
Душата - на длан.
Звезда
и светулка са лампа на Аладин
между Цариброд и Драгоман.
Тук нашите мисли най-често кръжат
като птици след гръм отшумял
и тихо се спускат на древния път
да кълват за гнездата си кал...
Трета радост от смесен брак,
недосънувал родния край,„
Миленко Андраевич, болен от рак,
чете
на прощаване Дебелянов и Змай.*
Колко човечни, колко свои са те
един до друг, певец до певец!
И тяхното слово плете
все тоя бленуван Миленков венец.
2001
* Йован Змай (1833-1904) - голям сръбски поет-романтик.
ИВАН ДИНКОВ
(1931-2005)
Лирика
Ти ли си, Иване? Откъсни ги
тия твои пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.
Митингът ще бъде малко тъжен
и за женските очи голям.
Но защо по шопски да се лъжем:
и на литър, и на килограм?
С нови песни за добра родина
младостта нехайно прошумя:
рано сутринта като коприна,
късно вечерта като басма.
Страшно ли е? Няма нищо страшно.
Всяка ода става реквием.
Спомените носят патрондаши,
за да можем лесно да умрем.
Пък и всичко е до знак набрано...
Пък и всичко прави равен сбор...
След смъртта на Димчо Дебелянов
ангелите вече нямат хор.
Ти ли си, Иване? Откъсни ги
тия твои пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.
Мъжка слабост е да търсиш предлог
за голям и шумен рецитал.
Нашият живот е само превод
на един познат оригинал.
1977
ЛЮБОМИР ДОЙЧЕВ
(1909-1991)
Димчо Дебелянов
Денят
безнадеждно угасва
и
третий октомври е днес,*
а Струма
стихийно нараства
със своя човешки протест.
Поете,
Поете,
Поете,
угасват и твоите очи.
Залязлото слънце
не свети,
нощта пък -
от мъка мълчи.
Разблудна царкиня
-Душата -
напуща
трупа ти студен
и литва
нататък, нататък,
към острова,
в блян построен.
Годините
шеметно тлеят,
но
твоите песни и днес,
живеят,
живеят,
живеят
с негаснеща
слава и чест.
1937
*Авторът, както и други писали спомени, статии и пр. за Дебелянов, погрешно посочва датата на смъртта му - 3 вместо 2 октомври.
АТАНАС ДУШКОВ
(1908-2000)
На Димчо Дебелянов
Тишина, тишина, тишина
и мълчание тягостно дреме
над града и над твоето Време -
тишина... тишина... тишина.
Как боли във такова мълчание,
как разкъсва ранената гръд -
и протяжният звън на камбаните,
и скръбта, и ранилата смърт.
И така ми се ще да извикам!
Не от радост - от мъка и плач!
И във топлия есенен здрач
твоите горестни песни да сричам.
Ти не си ли тук, в тая мансарда,
не живееш ли в нас и чрез нас
със сърцето на гладната гвардия
и душата на светла жена?
Ти си все оня лишен бохема,
призован от невярна съдба -
да отвръщаш всечасно глава
от горчивия хап на измената.
Не скърби! Ний живеем със тебе,
ти си в наште сърца и души -
но, повярвай, така ни тъжи
твоят спомен и твоите Елегии.
1930
ГЕОРГИ ИВЧЕВ
(1929-2004)
Награди и чинове
Награди Дебелянов не получи –
над ордените сам се бе надсмял;
във армията - подпоручик,
във лириката - генерал.
1987
Лирична парола
С „корнет Оболенски",
с „поручик Галицин"
в кварталната кръчма
пак вино се ля.
Допадат ни песни
на сродни езици:
„Зачем нам, поручик,
чужая земля?"
От лудото вино
и аз си поръчах.
Но не за поручик
- сред шумния хор -
налях си за оня
поет - подпоручик:
„Помниш ли, помниш ли тихия двор?"
Не за двор царски
с трапези пищни -
тъгувал поетът
за белоцветните вишни.
Копнеел и друг,
все тъй - през годините:
„Ти помниш ли морето
и машините?"
Поет – подпоручик
на поет – моряк
през времето сякаш
пращал е знак.
Прострелян бе Димчо,
разстрелян - Никола.
Тяхното „Помниш ли?"
стана парола.
1999
НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ
(1885-1960)
Към Димчо Дебелянов
"В тълпата равнодушна и студена
аз диря твоя трепет вдъхновен,
кому да кажа страшната изменана
своя безначален тъмен ден?"
Кому да поверя с душа ранена
възторзите на оня миг свещен,
когато се разкриваше пред мене
надеждата, че ти си отреден
на чистота и блянове честити
да бъдеш сам светиня и покров?
... До твоя дом не стига моят зов,
о, слънце, непронизало мъглите,
о, птица, прострелила далнините!
- Ти песен, и надежда, и любов!
1919
ПАВЕЛ МАТЕВ
(1924-2006)
На Димчо Дебелянов
Тя, каменната майка, чака
да се завърнеш. Но уви!
Мълчи обезлюден бивака
и съхнат меките треви.
Без коловоз остана пътя.
Високи бурени шумят.
А Струма, стихнала и мътна,
оплаква вечно тоя кът,
където ти живя смирено,
пя тихи песни за дългът...
Сърцата с хиляди антени
ги взеха - вечно да звъня.
И те звънят до днес безсмъртни...
Зарит с войнишката земя,
единствено то всички мъртви
поета тих не онемя.
1965
ГЕО МИЛЕВ
(1895 - 1925)
Из „In memoriam Димчо Дебелянов"
1
Далеч на юг - в онази тиха есенна вечер, сред пустинното бранно поле от безлюдие и безчувствени скали - когато в душата ми проникна мрачния трепет на вестта, че Димчо Дебелянов е мъртъв - пред мене се разтвори едно кърваво и ужасено око с хладното безумие на един голям въпрос. Там| долу, из помръкващите, вечерни долини, дойде до мене траурният спомен за покойния поет, по една стръмна пътека, от камък и червени тръне, която отвеждаше – бавно и страшно - към едно мъртво минало.
2
Димчо Дебелянов бе посечен в жертва на една голяма и страшна Химера. Безсмислената Химера Отечество.
З
Димчо Дебелянов беше пленник на голямата проблема Изкуство. И остана недовършен. Той не достигна онова, което дири. И все пак: неговите скръбни строфи са ярки петна сред пространното безцветие на българската поезия. Димчо Дебелянов беше достатъчно силен, за да отрече традицията и да подири един свой път; свой път (той беше най-самобитният между младите български поети). Но този път остана недовършен.
4
Димчо Дебелянов беше пленник на страшната проблема Живот. Неговата невероятна съвест разбиваше живота на хиляди въпроси, които се сплитаха около душата му в нажежени и безизходни пръстени. Животът беше за него страдание, а страданието - неговата поезия.
Димчо живееше един страшен живот на съвестта - в онази хлъзгава пътека, дето кракът се бои да стъпи - между волята и безумието.
1919
ГЕОРГИ МИХАЙЛОВ
(1893-1950)
Смут
В памет на Д. Дебелянов
Скръбта на черни дни, развяла плащ огромен, пак
ужаси тръби над тоя страшен град -
и в техний болен страх аз гасна обездомен,
все тъй пред всеки грях неудържим и млад.
Единствен, още скъп, грей само твоят спомен и
миналата скръб ме води пак назад -
аз виждам своя храм порутен и разгромен
и странни мисли там устройват моя ад.
Аз тръпна - ужасен до смъртна изнемога;
и вредом пак над мен витае сянка строга;
и болката расте...
Аз искам да тъжа,
пак чист като дете, в скръбта постигнал Бога, но в
своя смътен страх сам да прозра не мога: тук радостта
е грях, скръбта - самолъжа.
1919
ИВАН МИРЧЕВ
(1897-1982)
На Димчо Дебелянов
Къде ще спреш, когато се отрониш
и полетиш напред като звезда,
и твоята разкъсана следа
премине по незнайни небосклони?
Утехата, че земната утробате
е погълнала - и твоето сърце,
притиснато от хиляди ръце,
мълчи във каменната власт на гроба -
за дълго ли ще те облъхва още?
Ще минат времена. И ветрове.
И твоят глас отново ще зове:
той ще изпълни есенните нощи.
Ще бъдеш пак поет - ще бъдеш беден,
ще бъдеш гладен и неканен гост
на хората - и върху всеки мост
ти ще посрещаш мрака с тръпки ледни.
И никой няма тебе да нахрани,
а слънцето ще те подгони с плам
в гората, гдето ще умираш сам.
И там ще спиш върху листа и грани.
1926
НИНО НИКОЛОВ
(1933-2002)
Нежността има свои поети
Между толкова думи излишни
и сред толкоз излишни неща,
като древно славянско огнище,
не угасва у нас нежността.
Нежността има свои поети,
те се раждат с по-щедри ръце.
Дъжд и вятър. А в погледа свети
отзивчиво човешко сърце.
На случайния хляб то подава,
на ненужния дава легло
и споделя без мисъл за слава
чужди грижи и чуждо тегло.
То умее да слуша и хора,
а и хладни, отвън, ветрове.
Всичко слива, когато говори.
И се раждат така стихове.
То не пита дали са наивни
доверчивите детски очи.
Проговори ли, иска да живне
туй, което дълбоко мълчи.
Бук на хълма. Брезичка в полето.
Под коравия лед спи вода.
А в душата човешка, в сърцето –
нежността, нежността, нежността.
Тя е плаха, но ти ще откриеш
от Копривщица чак до Рязан –
дебеляновска нежност в Русия
и есенинска в моя Балкан.
1979
Мрак. И огънче над окопа
Мрак. И огънче над окопа.
Диша цигарата, свети.
Зами, вземи я на мерник, циклопе?
Какво знаеш ти за поета?
Спусък. И няма ги белите вишни.
Спусък. И няма завръщане, няма.
Спусък. И няма ги дните предишни.
Цигара. Циклоп. И уви - Дебелянов.
1983
ОРЛИН ОРЛИНОВ
(1931-2013)
Нощ над Копривщица
Покой настана над света...
Нощта се спусна към Копривщица,
дълбока, нежна и замислена –
като на Димчо песента.
И вечното небе мълчи,
звездите светят замечтано,
като тъжовните очи
на подпоручик Дебелянов.
1973
ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ
(1881 - 1937)
В кръчмата
Пресищат глъчът, суетата.
Дохожда час пред буря - тегне
гръмовен облак във душата.
Кой, Димчо, може да убегне
в такива часове кръчмата?
Така печални и самички,
далеч от улиците шумни,
ний с теб в самотен кът отидем.
Тоз път ще бъдеме разумни:
едно, до две, най-много трички!
Но - Боже! - ето го, невидим,
той сяда с нас, коварно смига
и никога не казва: стига!
- Да си вървим? - Да, късна нощ е!
Налей последните стакани!
Но той се хили дяволито,
за нова чаша хитро кани
и шепне: "Малко е изпито,
ще поседите, братя, още;
вий вече сте подвластни мене!"
И ний седим, приневолени...
* Понеже не можа да се намери първата публикация, вземам стихотворението от изданието: Д. Подвързачов. Стихотворения. С. 1938. Във всеки случай, сигурно е, че е писано приживе на Димчо Дебелянов -по всяка вероятност преди войните (бел на съст. - П. В.)
На падналия другар
Димчо Дебелянову
- Далеч от мен, край буйно-мътна Струма,
там отзвуча и твоят скръбен ден
с отровната целувка на куршума.
Каква ли бе последната ти дума?
Дали си спомни в оня миг за мен?
- То бе сред глухий реквием на Струма,
в един молитвено-тържествен ден.
Аз срещнах горд и отрешен куршума
и паднах възнак без похулна дума.
Бял ангел вееше криле над мен.
- Тежи ми непрежалата раздяла.
Душата ми като дете ридай
за твойта младост, странен сън живяла,
за родината, свидни жертви дала,
за твойта ранна смърт в далечен край.
- Аз не тъжа за никоя раздяла.
Душата ми - смирена - не ридай,
че в дните бранни светло заживяла,
тя възсия - простила - и отдала
съкровищата си на родний край.
- Самичък бродя мъртвите пустини
и слушам жадно твоя спомен тих,
и чакам твоя дух над мен да мине -
лъх от поломените ти градини
и ехо от печалния ти стих.
- Минах тревожен земните пустини -
витая светло-примирен и тих
и моят дух в безкрая ще премине -
невинен цвят от вечните градини,
от вечната поема нежен стих...
ХРИСТО РАДЕВСКИ
(1903 - 1996)
Пред паметникана Димчо Дебелянов
Пред твоя паметник аз често спирам.
Влече ме тайна някаква към тебе.
И мисля си за твойта тъжна лира,
за твоя тъжен и трагичен жребий.
Снегът вали. И зимата обвива
с башлъка бял плещите и главата.
Дали над страдащия се надсмива,
или бездомника да стопли смята?
И углъбен в нерадата си мисъл,
ти взрян си сякаш в вековете.
И аз стоя и шепна стиховете,
които си за себе си написал:
„И все с надежда бяха дървесата
лъчи над тях ден слънчев да пророни,
но в тъмна нощ бе празник в небесата
и сняг обсипа голите им клони."
1926
ГЕОРГИ РАЙЧЕВ
(1882 - 1947)
ДИМЧОВИ СТРАНИЦИ
Спомен
"... Аз пак съм сам и пак ридай
в сърце нестихнала жал..."
- Седни... аз плача, виждаш, съжали ме..."
Той мина, седна и подпря глава
върху ръката си; седим, мълчим,
а във душите ни горят слова
недоизречени; край нас, във мрака,
момчето само пред тезгяха чака
и ни поглежда скритом отстрана
всред глъхналата мъртва тишина.
"- Налей." Наливам; пием и мълчиме,
а между нас е призрак седнал ням:
гори сърцата ни печално име -
слепец, във слепотата си едвам
прозря, че е ненужен бил и сам
сред божи свят - при хората и нея:
тоз ден, уви, погребахме ний Пея...
Вървеше катафалката пред нас,
отрупана с цветя, венци и ленти;
наоколо шуми, от час на час
расте тълпа - приятели, студенти,
зяпачи и безлична сива сган...
Безсмислената пяна на живота
тоз ден изпращаше един призван,
току-що снет от кръста на Голгота...
Припада мрак, вечерен час звъни,
а ние все така седим, мълчим;
навън огряват ярки светлини,
гърмят трамваи, мяркат се жени
във хищна голота, неутолими;
ечи градът от викове и звън,
готов за делничен, покоен сън,
забравил и светец и свято име...
"- Налей... аз плача, виждаш, пожали ме..."
Път
"...На лунния блясък вълните
заливат безлюдния път..."
Събрахме се всички шестмина -
настъпи уречен часът:
шуми бързолетна машина,
готова за път.
Завъртат се бързо площади,
изпъкват и чезнат във дим
шосета и сините сгради,
а ние - летим.
Летим и нощта ни покрива
отгоре, а долу в прахът
блести, лъкатуши, извива
безкрайния път.
Отвред ни души и притиска
потънала в сън планина;
вълнува се сякаш и плиска
без бряг тъмнина.
Мълчиме ний плахи, стаени;
в душите е мъка и смут;
пронизва тела уморени
до костите студ.
- По-бързо! По-скоро нататък,
през тези гори, долове!
В сърцата грей образ благатък,
и грей и зове:
"- Елате, аз бдя веч години..."
- Ний идем, при тебе сме днес;
вдигни се от гроба, срещни ни -
стани и излез!
Образ
"...Аз умирам и светло се раждам
разнолика, нестройна душа..."
Той иде, ето го - висок, изправен,
широкоплещ и радостен младеж;
върви със полюляващ се вървеж -
ту буйно устремен, ту тих и бавен;
косите сякаш, че не са коси,
а червеникава, корава грива
младежката глава отвред покрива
и тежък кичур над чело виси.
Очите - сини са като небето,
като небето бързо се менят:
ту блика в тих смях весел на детето,
ту мятат мълнии и смъртен яд.
На устните трепти усмивка блага,
сърдечен смях и кротка доброта;
минава миг и в същите уста,
като че някой демон страшен влага
на пепелянка злъчния език.
Гърдите му продира яден вик,
изригват грозни думи на умраза
и сякаш сам молепсан от проказа,
като библейския окаян Йов
наместо скъпи думи на любов -
проклятия жестоки се изливат
против съдбата, хората, света;
не думи - мечове ранят, убиват
кого где срещнат в тежка слепота.
Пробужда се със свойта дива мощ
потайната, прокобна, люта нощ -
през мрака викат ядни гласове,
извиват бури, падат гръмове
и мълнии продират небесата;
тресе се, люшка се, ридай земята
и кървави я плискат ветрове...
На утрото смирен те пак посреща,
речта му е сръчна и гореща,
а в погледа - разкаяние, вина:
отвяла бурята - грей бодра ведрина.
Какъв е, кой е ти не разгадаваш -
клет мъченик, светец или герой -
а радостен го само отминаваш
и шепнеш запленен: - "Такъв е той!"
Воин
"...Когато той задряма, аз възлязох
на хълма над стаените земянки..."
Вървим между настръхнали грамади,
бучи и носи се напред колата;
тъмнеят люто зиналите бездни
и все по-страшна става планината.
Зловеща тишина отвред обгражда
смълчаните гори и доловете
и ако викнеш в тази пустош няма
ще се откликнат само ековете.
А някога и тук и там далече,
зад хоризонтите и зад горите,
на хората мравунякът гъмжеше,
ечаха в люти боеве нощите.
В такава нощ, веднаж, един незнаен,
на хълма над стаените земянки
излязъл е да чуе тихий Вардар,
да види тъмните среднощни сенки.
Загърнат в сивия шинел войнишки,
полупиян, с очаквани погони -
какво е мислил в тази нощ тъжовна
какво са чули сини небосклони?
Дали е спомнил близки и другари,
отвъргнатото име на любима,
или е търсил жребия да види
на участта си зла, неотвратима?
Прозрял ли е, смирен и безметежен,
че в тази есен сетни дни живее,
че накъде, далеч край синя Струма,
един гроб зинал вече се чернее?
Уви и тази вечер е заспала
във ледения мрак на времената...
Бучи машината, гърми, отлита
и все по-страшна става планината.
Гибел
"...И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма..."
В ранно утро почва бой -
офицери и войници
тичат в сивите редици,
а пред тях е първи той...
Слънцето и тоз ден грей,
както други ден е гряло,
но в полето почерняло
зла, картечницата пей.
В огън пламнали горят
и земята и небето,
а фугасите в полето
черни угари орат.
Вместо дъжд да ороси
жадната за влага нива,
топли кърви я поливат,
смърт жестоко я коси.
Пламналият бой зове
тази и оназ оттатък:
тръгват хора в пътя кратък,
а умират врагове.
Той се дига в сетен щурм,
сочи: - Ето ги, умрете!..."
и в минутата не сети
как го среща лих куршум.
"-Ах, убиха ме..." - едвам
смогва той да проговори
и към сините простори
пада възнак - мъртъв, ням.
Падна и закри очи -
кървав, леден, изоставен -
а нататък боят славен
все така ечи, ечи...
До черковния олтар,
под вековните чинари,
късно двама санитари
снеха скърбен, скъп товар.
И земята го прибра,
както майката приема
рожба галена, любима -
кротка, нежна и добра.
Тлен
"...Стени и сводове спокойна тлен прояжда,
мъж ситни нокти впил колоните гнети..."
Пламтяща мараня и зноен пек заливат
заспалия градец и сухата земя,
в кошмарен тежък сън пред погледа се сливат
страхотните скали и жълтите поля.
Задуха, мараня - под сини небосклони
вековният чинар едничък тук е жив:
над църквата света прострял могъщи клони
невнятни словеса той шепне незлобив.
Живее векове - години са минали
пред немия му взор - той помни в свойта мощ
зловещите слова на кървави скрижали
и страшния обряд в една злокобна нощ.
В таз нощ на кръвнини, под този свод лазурен
очите на мъртвец покри студена пръст;
минаха времена; над гроба врастна бурен,
кощунствена ръка отне поломен кръст.
И ето ни сега - ний гледаме земята:
зарасла целина, като от векове.
Нима наистина вкован под целината
години той лежи и чака и зове!
- Копай, копай безспир, гробарю безсърдечен,
и събуди го ти от страшния му сън:
дойдохме, тука сме, зове го зов далечен,
зове го родна реч и свят камбанен звън.
Работникът копай, не гледа и не слуша -
и ето най-подир: ковчегът поломен,
прогнила дрипа плат, войнишки два ботуша,
озъбен лоб, кости и... шепа сива тлен...
Прижуря слънцето, гори земята жежка
под нас; стоим, мълчим че Димча няма веч.
А жълтите листа като въздишка тежка
потрепват и шептят невнятната си реч.
Назад на родна земя
"...Там родни сенки с родна реч
посрещат брата и сина,
а нейде гордо и далеч
плющят победни знамена..."
Тъй както всички на война,
и той е чакал светъл час,
с победни горди знамена
да се завърне жив при нас.
Когато в онзи сетен ден,
поел е пътя надалеч,
говорят, казал нажален,
че няма да се върне веч.
Уви, не знам тогаз дали
е вярвал думите си той.
ала съдбата повели,
сам жребия да тегли свой.
Петнадесет години там
лежа под ледената пръст,
лежа забравен, клет и сам -
без гробна плоча и без кръст.
И ето - граничният знак,
ръката, моста разделен
и върху моста цветен флаг,
високо вдигнат и развян.
Два взвода чакаха отвъд
да мине пътника пред тях -
последна дан да отдадат
на тленния му земен прах.
Понесохме го; чу се вик
от млади, бодри гласове
и вятърът във оня миг
високо знамето разве...
Така ли беше мислил той
да стигне нявга роден бряг -
не победител, не герой
а в дървен обкован ковчег...
- Дигни се, брате, погледни! -
Уви, но ти си вече прах...
За първи път след толкоз дни
извърнах се и заридах...
Бащин дом
"...Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне..."
Завърнахме те в бащината къща...
Уви, не ти, а твойта тлен се връща
и няма никога да сложиш крак
на врасналия в бурен бащин праг.
на клепките ти тегне сън, умора
и ако спреш пред срутената стряха
не ще събудиш с плахи стъпки в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Нито ще срещнеш старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...-
че спи и тя сън вечен, непробуден
на чужди небеса под небосклона...
А няма вече ти да спреш отруден
във ъгъла пред старата икона -
къде е тя? де стаята позната
където в твоите ранни детски дни
сиротна майка с песен на устата
оплаквала е тъжни младини...
Стани, дигни се ти и погледни!
порутената порта тъжно зее,
зловеща глухота и пустош вее
от буренът, обрасъл двора цял:
той в слепите прозорци се е вплел,
покрил е пода, лази по стените
и гният във забрава съдините.
А нощем от студеното небе
през свода мъртвата луна наднича
там, гдето се е учило да срича
едно дете неопитно, а бе...
Такава е жестоката отплата
от хората, уви, и от съдбата
на онзи, който бе избрал самин,
сив делничен покой да не познае
и вдъхновен, през своя горък сплин
прозря, че в светла някаква страна е
роден на Господа най-светъл син.
Во веки веков
"...Че ден за химни ти дочака,
дочака жътва в своя ден
и като слънце сведе в мрака,
от блясък царствен озарен..."
През цял живот в борба открита
със себе си и със света живя,
догдето под гранита
покой намери ти в смъртта.
Такъв бе жребият понесен
от люлката до сетен миг:
да срещащ скърбите със песен,
а радостта - с болезнен вик.
На битви кървави обречен
живя със всички в люта бран,
сам между своите - отречен,
неоценен и неразбран.
Но ето - чудото настана:
днес химн от бодри гласове
възторжено ти пей "осанна!"
и свята сянката зове.
Тръбят тръби, ечи небето
и над праха ти гордо спря
развяно знамето, което
за да прославиш ти умря.
Не, твойто име не погина,
а възкресено във любов
ще грей над род и на родина
от днес во веки и веков.
"Че ден за химни ти дочака,
дочака жътва в своя ден
и като слънце слезе в мрака
от блясък царствен озарен."
1934
ВЪТЬО РАКОВСКИ
(1925-2008)
Всичко е било сън
"Сън е бил сън е бил тихият двор
сън са били белоцветните вишни".
Д. Дебелянов
Сън е било, сън е било моето идване първо тук,
в една нощ между осми и девети ноември.
Тази нощ всички часовници са били неверни.
Сън, сън е бил хълмът с пирамида дървена,
кацнала като космическа птица красива,
през която прозира небе с обагрени облаци.
Сън са били белите камъни, зелените облаци,
Вит, който иде от оня град, в който отиваме,
и сапунените балончета, хвърчилото във небето,
Тетевен с дъх на симит и всичко, което...
Сън са били сън са били моите детски години.
Сън е била онази огромна планинска верига.
Жидювски кладенец. Сини вир. Тракийското минало.
Всичко, което през моя вихрен живот е минало:
първа любов. Стихотворение първо. Първа книга.
Мама, която чете със счупени очила на прага.
Сън са били, сън може би най-хубав за мен:
Прага с нейните сто кули, оня часовник със свойте
дванайсет апостола, Карлови Вари със свойте
дванайсет лечебни извора... Стара Рибарица
със своя песен Вит и снежния Вежен, който...
Има ли нещо, което да не е било сън в моя
бегъл живот, който самият бе толкова дълъг
толкова кратък сън. Всичко било е сън. Воят
на вятъра нощен. Поройният дъжд. Сивият гълъб.
Всичко. Всичко. Аз самият съм бил странен някакъв
сън на природата, сън на живота, сън на мрака,
сън на нощните сови, сън на нощта, сън на света,
който ще си отиде от него като птица нощна без писък,
като дошъл изневиделица и отминал Витски плисък,
или като излязъл от къщи навън, като излязъл навън,
довиждане, сън! Довиждане, земен живот, довиждане
до другия земен живот, до другия сън, до другия сън!
1993
РАДОЙ РАЛИН
(1923-2004)
Балада за Дебелянов
Да се завърнеш в бащината къща?
Кога? Въпросът мигар е пейзажен?
Пред онова, което те поглъща,
въпросът „Как?" единствено е важен.
Мълчат и пият тъжните бохеми,
разменят нечетливи ръкописи.
Пари за влака кой да ти заеме?
Тук всеки най-съзнателно пропи се...
Жените обожавани, възпети,
умеещи да бъдат само верни,
кога ще станат силни и модерни
да изведат безпътните поети?
Тръгни! С подарък старата зарадвай
пари не си й пращал от години...
не се завръщай, не я изненадвай,
при трепета тя може да почине...
И в нищо щом не виждаш резултата –
на фронта! - там билетът е безплатен,
не иска колебание войната и главното:
там няма път обратен.
Да се завърнеш... Как да се завърнеш?
Ти всичко забрави - воювай само.
В гръдта ранен земята ще прегърнеш
и дълго ще повтаряш: „Мамо... Мамо..."
Добре че си написа стиховете,
все пак от тебе нещо да остане,
през мъртви периоди да ни свети,
да причестява чувствителността ни.
1986
ИВАН РУДНИКОВ
(1921-2008)
Из цикъла "В кротък унес"
Майката на поета
Откакто бащин дом в несрета
остави тъжният й син,
в Копривщица на хълм един
една го мисли - майка клета.
Приседнала, глава подпряла
на старческата морна длан,
тя чака с поглед замечтан
и в тъмна нощ, и в утрин бяла.
Пред прага на самотна къща
минават часове и дни
в очаквания все едни,
но той все още се не връща.
Дали за миг не се досеща,
че жребий друг е отреден
за нея в паметния ден
на дългочаканата среща?
Не жда ли, че в самотата
за него вишните скърбят
и в утрото за кой ли път
сълзите им трептят в тревата?
Не чувства ли как мрак се сцежда,
как в своята душа събра –
по Дебеляновски добра –
цял свят на болка и надежда.
И в своята любов голяма –
с очи към оня там завой,
ще чака тя, макар че той,
той няма да се върне, няма.
И все така си е унила –
откак той тръгна на война,
и с мисъл и мечта една
от мъка се е вкаменила.
Унес
Навън, в остарели
дървета - спи мракът.
Пред къщата спрели,
кого ли те чакат?
Потръпва сърцето,
тъй както пред клетва.
И вглеждам се - ето
прозорецът светва.
В нощта силуета
дали ще позная?
По-тихо... поетът
е в своята стая.
Косата му руса
в безреда златее
и плаче в покруса
той - сякаш дете е.
По листа какво ли
ръката му движи,
на скитник - неволи
и спътници-грижи?
Невярна любима
сърце ли му трови
ии още ли има
да носи окови?
И с изповед чиста
си слива душата –
проклел върху листа
света на лъжата.
И сянка се мярка,
и поглед блуждае.
Едничка другарка
за него нощта е.
Той в нея, сиротен,
позна ли си края?...
И гасне самотен
в студената стая.
Без ответ
Кой в оня черен миг по него стреля
и в скръб осироти една страна –
дошъл по безразсъдната повеля,
наречна война?
Кой дръзко скъса трепетната нишка
от песни тихи на един живот,
душа - пресекнала като въздишка
под смръщен небосвод?
Каква бе тая злост, каква бе тази
съдба, която стигна в миг суров
поета, цял отдал се - не да мрази,
а да гори в любов?
Защо любима го не срещна с рози
и краят беше безпощадно друг?
Защо мълчите, тъжни коловози –
отвели го на юг?
Защо в живота ни така се случва,
че най-добрите по сърце и ум,
с очи към слънцето - смъртта улучва
и свършват своя друм?
Нима човек не може да е вечен
със златен наниз от добри дела,
ако не бъде в своя път обречен
на скръб и на тегла?...
На път
С мечтите тръгна ли на път далечен –
оставил дом зад сини върхове,
като с приятел и със брат сърдечен
не се разделям с твоите стихове.
Как скъпа ми е всяка твоя песен –
благословена, като поглед благ.
Със нея пътят ми е все по-лесен,
макар да срещам стръмнини и мрак.
И всеки звук със нежност ме опива
и с аромат на бухнал вишнев цвят,
пленителните тайни ми открива
на вечно нов и вечно търсен свят.
Там всеки твой божествен стих ме връща
по онзи път - от всичко най-желан –
през двора тих на бащината къща
до ласката - на майчината длан.
1962
ДИМИТЪР СВЕТЛИН
(1925 - 1998)
Стаите на мъртвите поети
Стаите на мъртвите поети
чакат ги, отколе изоставени.
Слънцето при спуснати пердета
освещава дългото прощаване.
Двама - Яворов и Дебелянов,
над креватчето застлано меко,
са решили вечно да останат
в тишината, спряла да отеква.
Рафтовете с малки библиотечки,
книгите редовно недочитани,
черновите, но поизбелели вече,
дето ни са още пред очите –
в тях е запечатан стих изваян,
смела мисъл или образ точен. ...
Всяка нощ поетите мечтаят
свойта нова песен да започнат.
Стаите на мъртвите поети
тихо им дописват стиховете.
1981
ЦВЕТАН СПАСОВ
(1919-1944)
Димчо Дебелянов
Роди те старата Копривщица
и твоят поглед замечтан
следеше облаците сиви,
обвили стария Балкан.
Във Пловдив пи горчиво вино,
поднесено от жребий строг.
Живота там видя пустиня
и в нея Верлен и Рембо.
А София до днеска все разказва
с усмивка иронична на уста,
че бил си син на тези булеварди
и брат добър на всеки мъж пиян.
Но всичките легенди не събраха
едно петно за твойто име чисто
и ето днеска: Димчо Дебелянов -
звучи тъй гордо и лъчисто!
Ти пя без всякаква преструвка,
ти бе открит като небе.
Заключен в замъци и кули,
за земни радости копне.
И в теб се срещнаха за битка грозна
денят с нощта, омраза и любов,
пълчищата на всекидневна сива проза
с мечтите ти за приказен живот.
И никога по-трескаво разпятие,
и никога по-сложен кръстопът.
Мечтите ти ту бяха разпиляни,
ту тръгваха по някой звезден път.
Ти слезе млад от облачните кули,
избрал си път, намерил земна цел,
и най-величествено твоите струни
за „Светла вяра" пяха стихове.
И нищо няма да угаси вече
таз светла вяра в новия живот,
защото всеки глас човечен
е глас на нашия човешки бог!
Британският куршум прониза лесно
челото ти, но не можа
да секне твоите звучни песни
и твоя многострунен глас.
Защото цял един народ разтвори
за тебе много хиляди души
и тоз народ завсякога ще помни
бедняците с богатите души!
1939
ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА
(1929)
Поет
Все ще се намерят
за поета
стари обувки, на босо.
И хляб.
Било е:
Димчо
„нахлузвал" с черна вакса
крака си -
вместо с чорапи.
Било е -
щом е поет - ще навакса
обиди, зловидство,
глад.
На версия? Едва ли.
Той винаги плаща
в брой
за своя ад.
Било е. Ще бъде.
Презрян от велможи.
Просяк и бог.
Поет.
Свято безумие.
Стихът му, Боже, новородено –
в кофа за смет.
1998
ЛЮДМИЛ СТОЯНОВ
(1888-1978)
Слънцепоклонник
На † Димчо Дебелянов
Аз съм низвергнат, рече той веднъж,
в страни на бледен здрач загадъчно печален;
там не звучи кимвал, ни ек на хор венчален, -
простира черна нощ крило нашир и длъж.
И там съм аз пленен от образ идеален! -
от изток чакам аз потоци златен дъжд,
и като полски бог между класила ръж,
горя на слънцето в възторга безначален!
Но в тъмни небеса замират скрити вопли,
блуждаеща луна изстинал дух не топли,
на траурния свод бди знака на нощта.
Блажен - повелия към вечността кормило,
неумолимостта на вечното светило
сам който е узнал, при прага на смъртта!
1921
ЙОРДАН СТУБЕЛ
(1897-1952)
Писмо до Димчо Дебелянов
Аз, който нивга не съм чел Сенека,
ни Омир, ни Талмуд в оригинал,
отвъд дано пръстта ми бъде лека -
отмина ли оттук, от тази кал.
Живея със химерата велика
със кризи и любов, поете скъп -
гори ми от тютюн и от мастика,
от безполезност, глупости и скръб...
И ето днеска един твой читател
във „Цар Освободител" дреме сам -
не съм нито артист, нито писател,
а в мебел се обърнах вече там.
Навън оранж и непрестанен вятър
и сгушен с моя анемичен блян,
аз мисля за списанье и театър,
как бих могъл да стана Дерижан.*
Че питаш ти, вината не е моя,
зер „Българан" Божинов го пое, - **
ти поздрави нарочно и Толстоя
от Константин Сагаев и Сие... ***
1922
*Хр. Цанков - Дерижан (1888 - 1950) - поет, белетрист, преводач, Директор на Народния театър (1920-1923).
** Ал. Божинов (1878-1968) - бълг. карикатурист, илюстратор, живописец. През 1917-1918 г. е редактор на списание „Българан".
*** Конст. Сагаев (1889-1963) - театрален деец, писател, редактор на в. "Ученическа трибуна". (Бел. на съст.)
ТЕОДОР ТРАЯНОВ
(1882-1945)
Погребение
О, мрак полунощен,
всред пъкъл изригнал
небето изгасва,
земята мълчи, -
и с писък безумен,
до Бога достигнал,
безследно се скъсват
последни лъчи.
Дълбоко отмерва
подземна камбана,
и удар след удар
разтърсва тъма -
о, стон безконечен
на пламък и рана,
о, звън от сърцето
на майка земя!
Из облачни хълми
се влачат пълчища
към черни дъбрави,
потънали в сняг.
Без сълзи те плачат,
окаяно нищи,
понесли безкраен
покрит саркофаг.
И глухо отсичат
отек барабани,
тръби занемяват
дълбоко в нощта,
а удар след удар
отмерва камбана,
сърцето ридае
на майка света.
О, рожби, о, жертви
на мъка свещена,
що крие ковчегът
единствена знам!
Не знаете вие,
плачете! Нетленно
ще спуснете в гроба
най-скъпото вам!
Но спрете, безумци,
без Бог, без надежда!
Нетленен над гроба,
дух властен витай!
О, майко, сурово
заклинай, нареждай!
О, знак на дедите
на кръст възсияй!
Разсветвай, знамение,
сред мрака отвесен,
звезда чудотворна
разсипван се в кръст!
Надежда, възгаряй
над край омагесан -
тук кости ридаят
под българска пръст!
О, сенки безсмъртни
на жертвена доблест,
тринадесет века
меч огнен спои!
О, слезте, витязи,
от звездната област!
От цяла България
кръвта ви струи!
На своите потомци
вдъхнете отново
божествена вяра
в народа избран,
сърце слънцелико
да бъде готово,
низ път героичен,
за път и за бран!
1921
* Баладата "Погребение" свързвам със спомена за убития от англичаните през 1916 година Димчо Дебелянов. Приживе малко познат, той след смъртта си остана почти неизвестен за своите сънародници. А Дебелянов е един от малцината майстори на българската реч, един от най-добрите наши поети. Преизпълнен с патос и тревога, певецът на "Разблудната царкиня" едва успя да извади първите бисери из бездната на своята измъчена душа. (Бел. на автора).
Прокълнатият
В памет на Димчо Дебелянов
Проклинай миража на водни пустини,
на черните песни неверния вожд,
бълнувай за свойта разблудна царкиня,
далечната роза на брачната нощ!
Бълнувай за тая, която напусна
лазура и слезе в света непознат,
и в нощ на безумство сърцето си спусна
в гърдите на своя поет прокълнат!
Проклинай нектара на всяка измама,
чиято отрова бе радостно пил,
когато предсети, че никога няма
да видиш небето, що сам бе сградил.
Ти с песен разкъса най-скъпите струни
и в шемет прегърна живота могъщ,
а глухо ръмеше низ майския унес
надгробната жалба на есенен дъжд.
Проклинай дървото на бранни надежди,
що скритом в съня ти завързваше плод,
когато към пътя на нови премеждия
божествена младост отправяше ход!
След всяка пробуда по-страшно тежеше
безликата грижа над пътя ти сив,
а ехо неземно в сърцето мълвеше:
не може избраник да бъде щастлив!
Проклинай ти всичко, в което си вервал,
че клетва тежеше над светло чело,
че с камъни теб е животът замервал,
че вредом си срещал - не обич, а зло!
От сънища гонен, от горест обземан,
ти бога потърси в планинския здрач,
но себе си зърна, и ангел и демон,
ту агнец пасхален, ту мрачен палач!
Проклинай съдбата, която ти даде
сърце, що прощава - на нея дори,
безсмъртно, що търси и в гроба пощада,
и в песен нечута синовно гори,
в таз песен въздишка се тихо откъртва,
по майка родина, най-хладна в света,
към бога простенва белязана жъртва,
под бранни хоругви познала смъртта.
Проклинай миража на водни пустини,
в тях сълзи откапват от двойно сърце,
бълнувай за свойта разблудна царкиня,
простирай към нея из гроба ръце!
И твоята сянка, когато заскита
низ хладния ужас на бранно псле,
посмъртните сили сбери и попитай:
О, майко велика, защо ме прокле?
1934
МИХАИЛ ТОШКОВ
(1931)
Дописване с обратен знак
На Димчо Дебелянов
* * *
След поета никой не пое –
пушките стърчаха из окопите.
Само олово го срещна в бойното поле
и остава той в земята вкопчен.
Подпоручик, поведи ме днес
към барутния отвъден праг,
откъдето няма нито кост, ни вест,
и където „Мъртвият не ни е враг!"
* * *
„Велик е нашият войник!..."
Един неистов вик „Ура-а!" се носи из бърдата,
и като капка от върха на ножа
попива във пропуканата земна кожа
и мъти тишината.
Един неистов вик се удря като щик
в огнената каска на небето.
И пред помръкналите цеви на очите
един огромен паяк мрежи е изплел
от ръждясала бодлива тел.
Проскърцват бавно тежките обози,
изпразнени се люлят катраниците,
и черни биволи огромна мъка возят
и вълнените песни на войниците.
Големи,
страшни,
едри,
черни,
биволи,
със бяла нощ във кротките очи.
Край тях един поет в цървули и навои
крачи и мълчи.
Мълчат и те и той, като сред нива.
След тях просветва калната бразда.
Къде ще спрат и накъде отиват
сред туй поле потънало в ръжда.
На Булаир
шинелът му прогни.
В Чаталджа
бос закрачи из окопите.
В Люлебургас
гърдите си откри,
задра ги с пръсти, като с търнокопи.
На Одрин нямаше корица хляб,
химически молив в торбето му остана,
върху на който плюнчеше със кръв
и песните му бяха живи рани.
Велик и страшен офицер-войник!...
* * *
А ти, поете-подпоручик?
В торбата - стихове за любовта.
Тя - любовта най-лесно се улучва,
най-често е сравнима със смъртта.
Като сън се ниже песента
и се плъзга по калта на тесния окоп,
като сън във още пресен гроб,
като пламък откъснат от свещта.
„Оттатък - казваш ти –
е вражеският бряг".
И още: „Мъртвият не ни е враг!"
А след теб, поете, никой не пое...
Очите посивяха над пръстта.
Остана сред студените блата,
сгоден за ледената им прегръдка.
И няма връщане - прихванат си на мушка -
следят ти стиховете,
куртката,
и ордена,
и пушката.
И оня - казваш, - който те уби, не ти е враг.
Затуй вървя към него с безразличие,
да пресека мъртвилото до тамошния бряг
и да намеря недописаните твои листи,
в които да допиша мислите ти,
но - с обратен знак!
1998
ИВАН ТРЕНЕВ
(1931)
Поручик Димчо Дебелянов
Прегракнали, картечниците замряха.
В окопите легна страх.
Очите на убитите са отворени към небето.
Само дружините на облаците настъпват.
Ти си сам, ти си сам сред войниците.
И те гледат жените, обичани някога,
сякаш през стъкло, по което се стича дъжд.
Защо се усмихна?
Каква цена има блянът сега?
Ръка защо си сложил така на очите си?
Ръми, а върху устните съхне спомен.
И ето, отново пищят снаряди,
огромни къртици изхвърлят осквернена земя.
Вражда и гибел навсякъде, Господи.
Как да вдигнеш войниците?
Сам на сърцето си как защита да бъдеш?
Човек стреля в тебе, човек.
Ти се откъсваш като последен стих от душата,
която остава да вика „защо?",
излитайки към звездите слепи.
1981
НИКОЛАЙ ХРИСТОЗОВ
(1931-1915)
След войната
"Ако загина на война,
жал никого не ще попари..."
Д. Дебелянов
За някого след гибелта
нима ще има кой да жали?
Човекът - луд, самозапален –
ще бъде прах и пустота.
Над своя гроб от огън жълт
смъртта едничка ще ридае –
защото без живота тя е
сама обречена на смърт.
Над хоризонта онемял,
над безутешната пустиня
небето пак ще бъде синьо,
но черна - цялата Земя.
1988
НИКОЛАЙ ЦОНЕВ
(1926-2015)
Пасторално за къщата
"Да се завърнеш в бащината къща…"
Д. Дебелянов
Рухна чардаклията ми къща - до темелите,
не от труд, от миши бяс,
с медните тави, с котлите бели,
с дядовата сабя, сърпа и ръкойките,с древния,
от Божи гроб, иконостас.
Писнаха от болка сойките.
Заиграха плъхове и мишки в избата,
грозно цвъркащи и ядовити,
гризаха кирпичите, мертеците пригризаха,
на точилото си остреха зъбите.
Жено, плъховете твои.
Рухна къщата ми, изпищяха сойките,
за комина ми заплакаха, за пеещата стряха,
хукнали на двора в маргаритите,
плъховете с радост изцвърчаха,
размножиха си зверилото, котилото –
любени от женския ти бяс.
Ах, угасна ми на вярата кандилото –
маминия свят иконостас.
...И сега, крило ми вее панахидно
пеперудена мазилка от небесния таван,
от небето ангелът на мама иде-
сине,сине, пак ли си пиян!
2000
ПЛАМЕН ЦОНЕВ
(1930-1912)
Попитаха ме: „Какво е това Абракадабра?"
Отвърнах: „Магическа формула АБРАК АД ДАБРА,
което значи: „Мятай мълнията си дори в смъртта".
Абракадабра – лабиринт
Години - всепобедни,
а стават
ВСЕ ПО
БЕДНИ.
И пак не са по джоба
на моята
ОСОБА.
И пак персони бивши
са
НОВОПЕЧЕЛИВШИ.
И пак да викна: „Боже",
не ще ми се
ПОМОЖЕ.
И пак - последен си във спринта.
И пак те тикат
в ЛАБИРИНТА.
И пак, и пак - за похлупак –
другар те прави на
ГЛУПАК.
Във своя роден край си пак изгнаник
и свириш с глинената окарина...
„О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!..."
януари 1999
ХРИСТО ЧЕРНЯЕВ
(1930)
На подпоручик Димчо Дебелянов
За кой ли път аз идвам в твоя двор,
където разцъфтяват бели вишни...
Кръжи соколът в синия простор,
забравени са всички дни предишни.
А ти загина тихо на война,
за да те тачат жрици и поети.
В скрижалите на родната страна
смъртта ти като вечен огън свети.
Копривщица е святото гнездо
на горди българи и на предчети.
И имат смисъл младото листо
и слънцето, което ти предрече.
И имат смисъл всичките писма,
окървавени, пръснати в траншея.
В тях лъха топлината на дома
и твоят дух лети, лети към нея.
Отново в мене вопълът ти зрей
към бедната рождена къща стара.
И твоят стих - божествен чародей –
ме сгрява с вездесъщата ти вяра.
1971
ПЕЙО ЯВОРОВ
(1878 - 1914)
[Из спомените на съвременници]
Аз носех книжка от списание, дето Димчо бе печатал свои
стихове. Яворов поиска да му ги прочета. Зачетох, щом седнахме на една
отделена пейка. Четях ги бавно, отмерено и хвърлях поглед към него: той
слушаше и явно се радваше, когато свърших четенето, помълча малко и
каза:
- Да, Димчо е поет и истински поет: завършено и безукорно е това, което
ми прочете.
(Ас. Златаров. Трагедията на П. К. Яворов.
Спомени и бележки. С, 1925)
През тези дни той започна да дружи с Яворов. Големият поет, вече сляп, всяка вечер е отивал в кафене "България". Понесъл една голяма трагедия в душата си, изоставен от приятели и оклеветен, той е разказвал анекдоти и остроумия. Димчо Дебелянов с дълбоко внимание е слушал и през болка се е смеел. (...)
И така през една вечер Димчо Дебелянов му прочита "Разблудната царкиня".
Големият поет с дълбоко внимание изслушал поемата и след това с нескривана радост стиснал и двете ръце на автора.
- Прекрасна, дълбока, чудна поема - казал Яворов - Най-хубавото нещо в нашата поезия.
А на другия ден, при една среща със Стилиян Чилингиров, Яворов казва:
- Този младеж ще надмине всички ни. Снощи ми чете една много хубава работа.
(Вл. Русалиев. Животът, любовта и смъртта на Д. Дебелянов, 1936)
