Рихард Мартин Вилщетер (Richard Martin Willstatter)
13 август 1872 г. – 3 август 1942 г.
Нобелова награда за химия, 1915 г.
(За изследването на оцветителите в растителния свят, особено на хлорофила.)
Немският химик Рихард Мартин Вилщетер е роден в Карлсруе, в семейството на търговеца на платове Макс Вилщетер и Софи (Улман) Вилщетер. Завършва училище в Карлсруе и реална гимназия в Нюрнберг, където се проявява като толкова способен ученик, че ректорът го препоръчва за постъпване в престижния Кралски колеж в Мюнхен. На момчето обаче е отказано да бъде записано, защото е от еврейски произход. През 1890 г., след завършването на реалната гимназия, Вилщетер постъпва в Мюнхенския технически университет, за да учи химия. Но степента на обучение там го разочарова и той се премества в Мюнхенския университет в лабораторията на Адолф фон Байер.
Байер препоръчва Вилщетер на своя колега Алфред Айнхорн. Така, работейки при Айнхорн над структурата на кокаина и на свързаните с него съединения, Вилщетер започва своята кариера на изследовател. През 1894 г. получава докторска степен по химия, две години по-късно става приват-доцент (външен преподавател), а през 1902 г. е назначен за екстраординарен професор (адюнкт-професор) в лабораторията на Байер. През 1905 г. заема длъжността на професор по химия във Федералния технологичен институт в Цюрих.
Именно в Цюрих Вилщетер започва да се занимава с изследване на хлорофила, зелено на цвят вещество, което се съдържа почти във всички цъфтящи растения, в мъховете, в папратите и във водораслите. Хлорофилът играе важна роля при фотосинтезата - процес на превръщане при зелените растения на въгледвуокиса и водата в захар, скорбяла и кислород. По времето, когато Вилщетер пристъпва към своите изследвания, структурата на хлорофила не е напълно известна. През 1906 г. е изказано предположението, че при всяко отделно взето растение има множество различни форми на хлорофил и че царството на растенията представлява склад от неограничени по брой хлорофили. Ако тази теория беше вярна, би било много трудно да се определи химическата природа на фотосинтезата, защото данните, получени от опитите с един вид растения, биха могли да нямат никакво значение за изследователите, разглеждащи други растителни видове.
Значителният принос на Вилщетер (особено в сътрудничество с ученика му Артур Щол) за решаването на този проблем се отличава с технологично съвършенство. С листа от коприва, евтин източник на хлорофил, намиращ се в голямо количество, Вилщетер доказва, че хлорофилът съдържа една основна структура (тетрапирол - съединение на четири пиролови пръстена, свързани от централен магниев атом). Освен това той обосновава, че макар за хлорофила да е характерна една структура, съществуват две негови почти идентични форми а и b. Продължавайки своите изследвания, Вилщетер установява универсалността на хлорофил а и b, като анализира повече от двеста растения. Така той демонстрира повсеместното наличие на една фундаментална хлорофилна структура. А от това се налага изводът, че при фотонсинтезата навсякъде се извършват едни и същи химически реакции. Като стигат до това откритие, Вилщетер и Щол дават следната оценка на някои противоречиви резултати, получени преди от изследователите на хлорофила.Те заявяват, че изследванията са се провеждали "с непречистен хлорофил. С една дума, това изобщо не е бил хлорофил".
През 1912 г., като отстъпва пред настоятелната молба на приятеля си Ханс Фишер, Вилщетер се мести в току-що създадения институт Кайзер Вилхелм в Берлин, където продължава с изследване на антоцианините. Голяма част от червените, сините и виолетовите пигменти на растенията се състоят от антоцианини - съединения, които могат да бъдат извлечени с помощта на спирт, етер или вода. Например антицианините правят водата, в която се вари цвекло, червена. Вилщетер открива, че при еднаква структура на разтворимите във вода пигменти могат да се получат различни цветове. Открива също, че голяма част от цветчетата на растенията дължи цвета си само на три антоцианина, които се различават само по броя на хидроксилните групи при един пръстен на разтворимите си във вода структури. Цветът на цветчетата зависи от смесването на няколко антоцианина и (за жълтия цвят) каротиноида. Провежданите от Вилщетер изследвания на антоцианините са прекъснати от разразилата се през 1914 г. Първа световна война. Заради травмите, които получава няколко години по-рано в планината по време на катерене, ученият е освободен от военна служба.
През 1916 г. Вилщетер е избран за професор в Мюнхенския университет на мястото на Байер. Но след края на Първата световна война научния живот в Германия се сблъсква с много трудности заради галопиращата инфлация и политическата нестабилност. Въпреки това Вилщетер избира ново направление в изследванията си, "за да навлезе в неизвестното", и започва да изучава ензимите (органични съединения, способни да предизвикат изменения, действайки като катализатори), за които и той, и неговите колеги не знаят почти нищо. Но към 1924 г. антисемитизмът се засилва значително и мнозина евреи, кандидати за университетски длъжности, не са приети на работа. Отговорен за отказа да се приемат кандидати от еврейски произход е назначен от Вилщетер университетски чиновник. Във връзка с това на 24 юли 1924 г. ученият си подава в знак на протест оставката. Негов приемник в университета става Хенрих Виланд, който му осигурява в продължение на няколко години възможността да прави опити с левкоцити.
Когато нацистите идват на власт (1933 г.), животът на Вилщетер се усложнява. Скоро след като Адолф Хитлер става канцлер на Германия, Вилщетер посещава САЩ и Великобритания. Там му предлагат нееднократно длъжности, свързани с научна дейност и преподаване, но ученият отхвърля тези предложения, желаейки да остане в родината си. През ноември 1938 г. в дома му идва полиция, за да го арестува и да го изпрати в Дахау, но негова позната успява да отклони полицаите от градината, където Вилщетер се крие. В началото на следващата година той се опитва да избяга в Швейцария (където му предлага подслон неговият бивш ученик Артур Щол), но когато пресича с лодка Боденското езеро, е заловен от гестаповците. По-късно, след намеса на швейцарския посланик, му е разрешено да напусне Германия. В Швейцария Щол му предоставя възможност да се настани във вила „Ермитаж”, разположена близо до Локарно, където Виланд остава до края на дните си. Там ученият написва своята автобиография, която под заглавие „За моя живот” ("From My Life") е публикувана през 1965 г. в Англия.
През 1903 г. Виланд взема за съпруга София Лезен, от която има син и дъщеря. През 1909 г. тя напуска белия свят и той не се жени повече. Ученият умира от сърдечна болест в навечерието на седемдесетия си рожден ден. Както пише английският химик Робърт Робинзон, Виланд „е велик експериментатор и велик изобретател на експерименти. Но най-големият му дар на изследовател се състои в неговото умение да организира своята работа”. Вилщетер обича и дълбоко почита еврейската национална култура, като едновременно с това поддържа здрави връзки с музикалния, литературния и интелектуалния живот в Германия.
Освен с Нобелова награда Виланд е награден с
медала Дейви на Лондонското кралско дружество (1932 г.), с медала Уилърд
Гибс на Американското химическо дружество (1933 г.) и е удостоен с почетни
степени на Оксфордския, Манчестърския и Парижкия университет. Член е на
Лондонското кралско дружество и почетен член на Британското химическо
дружество.
Превод от руски: Павел Б. Николов
