Вилхелм Оствалд (Wilhelm Ostwald)
2 септември 1853 г. – 4 април 1932 г.
Нобелова награда за химия, 1909 г.
(За работата му върху катализата, както и за изследването на основните принципи за управление на химическото равновесие и скоростите на реакциите.)
Немският химик Фридрих Вилхелм Оствалд е роден в Рига (Латвия). Той е втори син на Готфрид Оствалд, майстор-бъчвар, и Елизабет (Лойкел) Оствалд. В Рижката гимназия Оствалд се проявява като добър ученик с необикновено широк диапазон на интересите. Той се увлича от физика, химия, литература и рисуване, а също така свири на алт и фортепиано. Въпреки че баща му го съветва да учи инженерно дело, през 1872 г. Оствалд се записва за студент в химическия факултет на Дорпатския (днес Тартуския) университет. Четири години по-късно получава степента бакалавър и остава в Дорпат да следва аспирантура, заемайки едновременно с това длъжността приват-доцент (нещатен преподавател).
През 70-те години на ХІХ в. немските химици изследват активно структурите, свойствата и синтеза на молекулите на органичните вещества. Интересите на Оствалд са в областта на забравената по това време физическа химия. В тази област химическата активност се анализира чрез определяне на измененията, които настъпват с такива физически свойства на реагиращите вещества като обем, коефициент на пречупване, вискозитет, цвят и електропроводимост. Становищата в магистърската дисертация на Оствалд в Дорпатския университет засягат промените на обема, произлизащи по време на неутрализация на киселини с основи в разредени разтвори.
През 1878 г. на Оствалд е присъдена докторска степен за дисертацията му за оптичния коефициент на пречупване при киселинно-основните реакции. Като асистент на физика Артур фон Етинген и преподавател по физика и химия в местното училище той продължава да изучава приложението на физическите характеристики към анализа на химическите реакции. През 1881 г. е избран за професор по химия в Рижкия политехнически институт. През следващите няколко години написва няколко учебника, които изиграват важна роля за утвърждаването на физическата химия като самостоятелна дисциплина.
През 1884 г. Оствалд получава текста на предизвикалата разгорещени спорове дисертация на Сванте Арениус, представена за защита в Упсалския университет. В дисертацията си Арениус предлага теория, обясняваща дисоциацията на киселините и основите във водни разтвори на електрически заредени йони. Тъй като по това време преобладават убежденията, че в разтвора не могат да съществуват противоположно заредени частици, дисертацията на Арениус е оценена ниско в Упсалския университет. Оствалд обаче смята, че идеите му са достойни за внимание, и незабавно ги използва, за да провери резултатите от собствените си наблюдения за сродството на киселините.
Оствалд не само подкрепя идеите на Арениус, но и съдейства за разпространението им сред химиците. Нещо повече, той постига на Арениус да бъде издействана следдокторска стипендия (която се получава в продължение на една година след защита на докторска дисертация - бел. рус. ред.) и така Арениус може да продължи изследванията си. Но според много химици идеята, че молекулите се дисоциират на устойчиви електрически заредени частици при разтварянето им в полярни разтвори като водата, е излишно сложна. Те отхвърлят гледната точка, че разтворите съдържат йони, предполагайки, че йоните с противоположни заряди трябва непременно да се съединят в молекула. Съмненията им се усилват след като опитът да се предскаже точно "поведението" на много силните киселини и основи претърпява фиаско. В началото на ХХ в. Петер Дебай и Ларе Онсагер развиват теорията за дисоциацията на основата на концепцията за електронното обяснение на атомната структура. Много по-късно демонстрирания с помощта на рентгеноструктурен анализ факта, че кристалите на силните електролити са йонна решетка и се йонизират изцяло при каквато и да е концентрация, убеждава химическата общност в правилността на теорията за йонизацията.
През 1887 г. Оствалд е назначен за първи професор по физическа химия в Лайпцигския университет, където сред асистентите и колегите му са Якоб ван`т Хоф, Арениус и Валтер Нернст. През същата година той основава "Списание за физическа химия" ("Zeitschrift fur physikalische Chemie"), чийто редактор остава дълги години. Създава също Немското електрохимическо дружество, което скоро е преобразувано в Немско физико-химическо дружество на Бунзен.
Интересът към теорията за йонната дисоциация позволява на Оствалд да види в нея прекрасно обяснение на много химически реакции, при които за катализатори служат слаби киселини и основи. (Както в случая с дисоциацията на силните електролити, каталитичната активност на силните киселини и основи не е предсказана в достатъчна степен от тази теория.) Когато има химическо равновесие, скоростта на протичане на правата и обратната реакция е еднаква. Оствалд доказва, че присъствието на катализатор ускорява еднакво реакцията и в двете направления. Той също демонстрира, че системата преминава от по-малко устойчиво към по-устойчиво състояние постепенно и не винаги достига най-устойчивото си състояние. Тази зависимост получава названието закон на Оствалд за разреждането. Влагайки знанията си за каталитичните процеси в промишленото развитие, ученият изследва възможността да се синтезира амоняк от водород, като се използва за катализатор желязна тел.
През 1890 г. Оствалд проявява интерес към възгледите за енергията като първооснова на целия физически свят. Отнасяйки се скептично към всички материалистически концепции, и особено към атомно-молекулната теория, той предполага, че природните явления могат да бъдат обяснение с преобразуването на енергията. В съответствие с този подход Оствалд извежда термодинамичните закони на равнището на философските обобщения.
След като в рамките на осъществения за първи път обмен на учени чете в продължение на една година лекции в Харвардския университет (по това време научава есперанто и разработва свой изкуствен език), излизайки в оставка през 1906 г., Оствалд се посвещава на изучаването на енергията на цвета, а също и на организаторска и писателска дейност. Той създава количествена теория за цветовете със скала за поредно определяне на цвета, която публикува в атлас на цветовете, и разработва система на цветовата хармония.
През последните години от живота си Оствалд се включва в различни просветни, културни и реформистки движения, сред които интернационални, пацифистки и движението за запазване на природните ресурси. Участва активно в работата на много международни научни дружества. Занимава се също с въпросите на държавното образование и подготовката на учените.
През 1880 г. Оствалд се жени да Нели фон Райер, дъщеря на хирург от Рига. Семейството има две дъщери и
трима сина, един от които, Вилхелм Волфганг Оствалд, стана известен учен в областта на колоиднаат химия.
Оствалд умира на седемдесет и осем години в дома си близо до Лайпциг. Един от някогашните му студенти Вилдер
Банкрофт пише: "Оствалд беше велик борец и вдъхновен учител. Той притежаваше дарбата да говори това, което
е необходимо, и така, както е необходимо. Когато разглеждаме развитието на химията като цяло, името на
Оствалд стои на първо място. Оствалд съумя да намери своето място в живота.
Превод
от руски: Павел Б. Николов
