Карл Адолф Гелеруп (Karl Adolph Gjellerup)
2 юни 1857 г. – 13 октомври 1919 г.
Нобелова награда за литература, 1917 г. (заедно с Хенрик Понтопидан)
(За многообразното му поетическо творчество и за възвишените му идеали.)
Датският романист и драматург Карл Адолф Гелеруп е роден в Рохолт в семейството на Ана (Фибигер) Гелеруп и Карл Адолф Гелеруп, лютерански свещеник, който умира, когато момчето е на три години. Карл е отведен в Копенхаген от братовчеда на майка му Йоханес Фибигер, свещеник, теолог и поет, оказал значително влияние върху младия Гелеруп. Още като ученик Карл започва да пише и скоро след завършването на Херслевското училище (1874 г.) съчинява трагедията „Сципион Африкански” ("Scipio Africanus") и драмата „Арминий” ("Arminius"). И двете пиеси не са публикувани.
През същата година Гелеруп постъпва в богословския факултет на Копенхагенския университет. В университета юношата се запознава с книгите на Дарвин и се увлича от радикалните литературни теории на големия датски критик и литературовед Георг Брандес. Време е на критично осмисляне на Библията, когато оригиналността на четвъртото Евангелие започва да предизвиква съмнения. Гелеруп престава да вярва в Бога и въпреки богословската си диплома излиза от университета (1878 г.) като атеист. През студентските години най-силно влияние му оказват такива гиганти на немската литература като Гьоте, Кант и особено Шилер, чиито стихове са за него образец.
„Идеалистът” ("En idealist", 1878 г.), малък по обем роман, написан веднага след завършването на университета, е първото публикувано произведение на Гелеруп. В романа, излязъл под псевдонима Епигон, е изобразен своеволен млад интелектуалец, който отхвърля богословието и църквата. Във втория роман, „Ученик на немците” ("Germanernes laeriing", 1882 г.) се разказва за млад човек, преживяващ, подобно на автора, криза на вярата.
В новелите, написани от Гелеруп през следващите години, като „Сол мажор” ("G-Dur", 1883 г.) и „Ромул” ("Romulus", 1883 г.), се чувства силното влияние на Тургенев. През това време писателят пътешества по Италия, Гърция, Германия, Русия, Швейцария и Швеция, което намира отражение в „Класически месец” ("En klassisk maaned", 1884 г.) и „Година на странстване” ("Vandreaaret", 1885 г.), отбелязващи разрива на Гелеруп с радикалното движение и с Брандес, пред чийто натурализъм писателят предпочита немския класицизъм и античната литература. Най-значителното ранно произведение на Гелеруп е драмата в стихове „Бронхилда” ("Brynhild", 1884 г.), вдъхновена от „Пръстена на нибелунгите” на Рихард Вагнер. Върху „Бронхилда” също оказват влияние гръцката драма, шекспировият бял стих и алитеративният стих на древните исландски „Еди”.
Между 1885 и 1887 г. Гелеруп живее в Дрезден, където завършва драматичната поема „Тамир” ("Thamyris"), а през 1887 г. се жени за Ана Каролина Хойзингер, бивша съпруга на музиканта Феликс Бендикс и братовчедка на Георг Брандес. За „Бронхилда” и „Тамир” получава пожизнена пенсия. Следващите му произведения са „Хагбард и Сигне” ("Hagbard og Signe", 1888 г.), трагедия в проза и стихове, в основата на която ляга датска народна легенда, и любовният роман „Мина” ("Minna", 1889 г.), чието действие се развива в Дрезден. През тези години писателят издава поетичния сборник „Книгата на моята любов” ("Min kaerligheds bog", 1889 г.).
Отдръпвайки се от героичната трагедия, Гелеруп започва да пише съвременни драми в духа на Ибсен: „Херман Вандел” ("Herman Vandel", 1891 г.) – за нещастната любов и самоубийството на един млад учител, „Вуторн” ("Wuthorn", 1893 г.) – за трагедията на влюбени от планинско село, и „Негово превъзходителство” ("Hans Excellence", 1895 г.) – за продажен правителствен чиновник. Драмата „Вуторн” се играе повече от сто пъти в копенхагенския театър Дагмар.
През 1892 г. Гелеруп се установява със семейството си в Дрезден и започва да пише на немски език, който нарича свое „истинско средство за изразяване”. През тези години са написани романите „Пастор Морс” ("Pastor Mors", 1894 г.) – пасквил за един протестантски свещеник, и „Мелница” ("Mollen", 1896 г.), разказващ за разкаял се убиец от датско село. Следващите произведения на Гелеруп, по собствените му думи, „принадлежат на немската литература… и намират истинското си разбиране преди всичко в Германия”.
В средата на 90-те години под влияние на Шопенхауер и будисткото учение Гелеруп се увлича от идеята за разтварянето на личностното начало в нирваната. Под въздействието на будизма са написани „Жертвени огньове” ("Die Opferfeuer", 1903 г.) – пиеса за религиозния път на Гаутама Буда, и романи като „Пилигримът Каманита” ("Der Pilger Kamanita", 1906 г.), разказващ за младите хора, живеещи по времето на Буда, и „Вечните странници” ("Die Weltwanderer", 1910 г.) – история за двама влюбени, които осъзнават, че това не е първият им живот.
Значителна роля, за да бъде присъдена Нобелова награда на Гелеруп, изиграват политическите съображения. Макар че Швеция запазва по време на Първата световна война неутралитет, близостта й до Германия не се възприема еднозначно. Проведените срещи между кралете на Дания, Норвегия и Швеция са призвани да заздравят единството между скандинавските народи. За да демонстрира още един път неутралитета на Швеция и дружеските й връзки с Дания, Шведската академия награждава едновременно двама датски писатели – Гелеруп и Хенрик Понтопидан. Известието за това, че Гелеруп е награден с Нобелова награда, е посрещнато в Дания без ентусиазъм – в родината си той е смятан предимно за немски писател.
Гелеруп умира през 1919 г. в Клоцше, близо до Дрезден.
Приживе критиката го хвали за използването на литературни форми, съответстващи
на възвишени философски идеи, но след смъртта му неговият авторски стил
постепенно загубва привлекателността си, а репутацията му избледнява силно в
сравнение с тази, която е имал някога.
Превод от руски: Павел Б. Николов
