АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИСЛОВИЕ

Историята на тази книга започна с това, че един старец от килия № 1 изял половин ролка тоалетна хартия.

Нищо необикновено!

Тоалетната хартия отвън е любима храна на затворниците, особено в петзвездните затвори. Грижовните роднини я напояват с „бут“ [1], кокаин или друг някакъв наркотичен боклук.

Затворническото началство знае за тези дребни хитрости.

Има обаче норма за употреба. Десет метра са предел. Те са достатъчни за най-продължително щастие.

Но затворникът от „единичката“ [2] не се спрял на половин ролка, а продължил да пъха под мустаците си материала за изтриване.

Едва това разтревожило надзирателя. Работата е там, че с такава маса хартия почтеният стомах може да не се справи.

И също нищо страшно. Нека мре.

Смъртта на един затворник не е проблем. По-скоро обратното. Отдавна някой не е ритал камбаната. Малкият затвор жадува за сакрална суета.

Измиването на тялото, вземането на размерите за ковчега и кудкудякането на вдовицата с черен воал ще дойдат точно навреме.

Погребалната атракция учи да се цени човешкия живот. Тя внушава свещен трепет.

Така че заради едно красиво погребение винаги си струва да пречукаш някого. А още повече да го оставиш да умре.

Но!

Затворникът от „единичката“ не бил обикновен старец, а местен „дон“. Нещо повече – „капо бастоне“ [3].

С други думи, глава на много богато, много известно и много добре въоръжено „семейство“.

А един дон не трябва да увре, след като е преял с тоалетна хартия. Неговите уважаеми колеги няма да възприемат това.

Резултатът от аутопсията ще излезе наяве. Ще кипнат интернет, телевизията и пресата. Конкурентите непременно ще подложат на насмешки и покойника, и неговото почтено Семейство.

В резултат от скандала ще де появят още тридесет на брой ковчега. И в един от тях ще легне началникът на затвора, в който е станало безобразието.

И само поради тази причина било взето решение: ролката да бъде конфискувана, но хигиеничното средство да се компенсира.

Имало обаче едно „но“. Старият дон не обичал, когато го безпокоят в килията. Затова се наложило да вдигнат затворническия спецназ [4].

Всичко минало отлично. Газ. Щурм. Светлинни гранати. Взели ролката.

Но!

Вместо нова ролка донът получил от затворническата библиотека детска книжка с картинки.

Нещо за мозъка, фашизма и гениалността. Което бил съвсем случаен избор.

Правото да завърши своите дни в тоалетната книгата заслужила само заради нежността на своите страници.

Уви! Нейното заглавие останало завинаги неизвестно.

Свикнал да яде всякаква хартия, старият мафиозо изял веднага титулния лист, предисловието и заглавието. Като се убедил, че страниците не съдържат познатия вкус на натриев оксибутират, той предизвикал погром в килията, строшил сервиза, плазмения телевизор и всичките вази от муранско стъкло.

Книгата, разбира се, била накъсана на парчета.

А след това се случило нещо невероятно – гневливият старец се зачел в нейните останки и изпаднал в прострация.

Донът забравил и за наркотиците, и за делата на Семейството. Но парчета от книгата държал винаги при себе си. И постоянно ги четял.

И именно четенето го убило, което потвърдил консилиум от затворнически патоанатоми. Да-да. Голяма част от полукълбата на главния мозък на въпросния мафиозо се изпарили.

При четенето на книги това е, уви, неизбежно.

В ковчега донът лежал с израз на най-дълбоко изумление. Веждите повдигнати, очите изпъкнали, устата отворена. Всички гримьори на континента се опитвали да оправят неговата физиономия, но не успели. В скръстените си ръце покойникът стискал парчета от детската книжка. С тях и бил погребан.

Когато ми предложиха астрономически договор за цикъл лекции за „произхода на гениалността, фашизма и тайните на мозъка“, не знаех нищо за тази история.

Казаха ми само, че трябва да чета лекциите пред темпераментно семейство – от около сто души.

Старецът тиранин завещал на роднините си да се запознаят с темата, към която проявил интерес. Едва след това сметките в банката щели да бъдат достъпни за наследство.

Така че моят курс от лекции не беше просто изпълнение на последна воля, а и ключ към милиарди.

Да!

Тъй като старецът беше забранил да се спи по време на лекциите, от тях трябваше да се изключат всякакви научни термини, латински език, цитати и прочее приспиваща утайка.

Агентът ме предупреди внимателно, че в Семейството има няколко огнени души. Когато им стане скучно, момчетата, за да се ободрят, започват да стрелят в лектора.

А им е скучно всичко. Когато чуят думата „трансцендентен“, те справедливо решават, че се подиграват с тях.

И тогава се изясни, че аз съм третият опит на наследниците на побъркалия се мафиозо да се запознаят с въпросите на мозъка.

Даа.

Първият бил професор от Болонския университет. Той получил заслужен куршум от аудиторията заради „дивергенция и конвергенция“.

Втори заради „трансназосфеноидален достъп“ паднал един специалист от Астердам.

Всичко било честно. Професорите били предупредени за недопустимостта на подобни изрази.

Семейството, разбира се, им организирало пищни погребения и връчило на вдовиците утешителни награди.

Въпреки това замисълът с лекциите си спечелил лоша слава. Сред академичните кръгове вече нямало желаещи да поставят челата си под златните куршуми на Семейството.

А волята на удивителния маразматик трябвало да бъде изпълнена бързо. В банката киснели пари.

Това обясняваше астрономичността на хонорара, който ми предложиха. Не беше възможно да се устои.

Агентът ми препоръча за първата лекция да си облека бронирана жилетка.

Вместо бронежилетка купих в един малък сутерен два огромни капсулни револвера „Колт“ образец 1851 година.

Куршумите 36-ти калибър пробиват от край до край Библията, но местният закон не смята такива вещи за оръжие. Поради абсолютната им старомодност те влизат в графата антикварни.

Да, имаше сто души. Мноиго пури, белези и прически „на път“.

Всички лица бяха бандитски, особено на стариците. Безспорно, при такава аудитория една огнехвъргачка би била по-уместна от „колтовете“.

Но време беше да започвам.

- Господа и дами! Разбирам: за да можем да се заемем днес с еволюционната история на мозъка, на вас ви се е наложило да отмените поръчкови убийства, контрабандни операции, а също така други полезни и увлекателни дела. Чувал съм много за вашето Семейство и се радвам, че имаме еднакви навици и възгледи за живота.

И ето че допотопните револвери бяха извадени от чантичката и легнаха многозначително върху лекторската масичка. Разбира се, с дулата към аудиторията.

Не вдигнах ударниците, но все пак настъпи пауза.

Под прическите „на път“ произтичаха вълшебни процеси. Потрепваха и димяха мустачките.

Минаха двадесет секунди, преди смуглото семейство за започне да свири, да се кикоти и да аплодира. След това аудиторията скочи от местата си. Святкайки със зъби и брилянти, тя се втурна да си прави селфи с мене и моите раволверчета.

Това вадене на оръжието (вече без възбуда и селфи) се превърна във важна традиция, в неизменен ритуал по време на лекциите.

Да. Не ми се наложи да стрелям нито един път. Даже в стариците.

До този момент вече много години се бях занимавал с мозъка, без да имам нито научни амбиции, нито уважение към науката. Въпросът е в това, че моят занаят се основава на истински цинизъм. А той е невъзможен без точни и обемни познания за човешкия мозък.

Проучвах мозъка не като учен, а като диверсант, който проучва до съвършенство разположението на прозорците, навиците на охраната, сигнализацията и прочие свойства на обекта, който трябва да атакува.

Това е „делови подход“. Той изключва смученето на хипотези, които нямат пряка обяснителна сила.

Но ако се придържаме именно към него, откриването на всички „тайни“ е неизбежно.

Пълното знание за мозъка е достъпно за всеки.

Но!

Чисто теоретичното проучване на въпроса е невъзможно. Уви. Трябва да се отварят черепи, да се изваждат полукълба и да се тормозят лабораторните плъхове.

Пет години ще ви се наложи да святкате в моргите със скалпела, а на сутринта да дишате чаша формалин с малкия мозък на някоя мумия.

Но скалпелът не отменя нито тежката меланхолия от латинския, нито нито хълмовете от тематична макулатура.

Впрочем, постижението на известното не е сложна работа. То е по силите даже на идиотите с бели престилки.

Работата на механизмите на мозъка и неговия произход е пределно прост въпрос. Да не говорим за „разума“, „мисленето“ и „гениалността“. Абсолютно всички „загадки“ на мозъка имат вулгарно обяснение.

Тук науката, за съжаление, се оплита в показанията си и и не може да обясни нищо. Разумът и мисленето не са нейна работа.

Но!

От съюз с науката няма никаква необходимост. Както и от принадлежността към нея. Особено сега, когато ролята на учения е станала толкова жалка.

Да, фактите са необходими. Но науката може да бъде ограбвана безнаказано, защото няма къде да се оплаче. И няма на кого.

Какво са „учените“?

Тези мили нещастници дават живота си, за да добавят своите стотинки в касичката на научното знание. Учените самоотвержено избират тежка съдба, лишения и бедност. Те се жертват.

Ами нека се жертват. Нека се трудят. Но да се споделя с тях този тежък труд няма никаква необходимост.

Нека учените се ровят в архивите, да се облъчват в реакторите, да падат във вулканите и да замръзват сред арктическите ледове.

Адресът на касичката, в която нещастниците влачат резултатите от своята работа, е много добре познат. Тя винаги може да бъде строшена и от нея да се вземе всичко, което трябва.

Знанията, както и парите, „не миришат“.

Тук е уместно сравнението с „диамантената тема“.

Там има много фигуранти.

Защото диамантите са резултат от труда на геолози, макшайдери, пиротехници, сондьори, шлифовчици, ювелири и т. н. Диамантената епопея е дълга и драматична. Всеки си избира в нея място по свой вкус.

Но най-добрата роля в „диамантената история“ все пак е на този, който носи диамантите.

Същото е и със знанията.

Трябва да се разбере простата истина: учените не са „господари на мисълта“, не са тълкуватели на света, а са просто джуджета миньори.

Тяхното мнение не означава нищо.

Да, в своите научни рудници те добиват много полезни факти, без които не може да минем.

Но техният занаят е да ги разкъртят и да ги извадят на повърхността. И това е всичко. Тяхната роля свършва. Както и ролята на науката.

Разбира се, всяко късче от добитата „руда“ джуджетата съпровождат с ревниви ридания. И вечно се пъхат със съвети за използването на техните находки.

Но! Като вземем техните находки, за тях трябва да забравим. И за техните съвети също.

По-нататъшната съдба на откритията и фактите, тоест на разтапянето на научната руда в идеи и обобщения изобщо не е работа на джуджетата.

Особено при такъв забавен въпрос като историята и работата на механизмите на мозъка.

Всичко, което може при тази проста тема да се обърка и оплеска, учените вече са го оплескали. Нищо чудно. Занаятчиите, които изготвят знанията, са се заели не със своя работа.

Те са създали стотици неразумни теории, изстреляли са фойерверки от неясни абсурди.

Това не е удивително.

Ако в цирка е умрял слон, трябва да се повишат десет пъти усилията на клоуните и жонгльорите.

Трябва да се отвлече вниманието на публиката от липсата на обещания гвоздей на програмата.

На афиша – слон! В рекламата – слон!

Но слонът е умрял.

И на нещастните джуджета им се налага да жонглират с утроена сила с термини и празни хипотези.

Някога науката се заклела да разбере и обясни появата на разсъдъка. Сега нещастницата е принудена някак си да отвлича вниманието от факта, че никакво разбиране както не е имало, така и не го има.

„Слонът“ отдавна е умрял.

Своят последен дъх той е изпуснал през косматите ноздри на милия Иван Петрович Павлов през 1936 година.

(Оттогава, разбира се, са се натрупали още някакви полезни факти като изследванията на Пенфийлд и други няколко подобни дребосъци).

По принцип всичко, което е нужно за едно окончателно резюме за мисленето и гениалността, вече го има в наличие.

Семейството притихна в очакване. То се беше подготвило отлично да чуе лекцията за тайните на мозъка: кутиите с пури са отворени, кристалните шишенца с Macallan in Lalique са отпушени.

Моето встъпително слово беше академично, но кратко.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Бут (рус. жаргон) - натриев оксибутират – излязъл вече от употреба анестетик, който се се използва и като наркотично средство.

2. Единичка – самостоятелна затворническа килия.

3. Капо бастоне (итал. capo bastone) – вторият след ръководителя на италианска мафиотска фамилия.

4. Спецназ (рус.) – подразделение за специални операции.

Глава I

МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

На Исус Христос му провървяло. По негово време не проучвали мозъка след смъртта. Не отваряли и не изследвали дори най-скандалните трупове.

А напразно.

Трябвало само три минути да се поработи със скалпел и пет минути с флекс, за да се получи пълна представа за свойствата и произхода на загадъчния мъртвец.

Защото в онази епоха всеки мошеник можел да наговори за себе си каквото си поиска. Много модно било да се представяш за месия, за пророк или за божи роднина.

Месианският бизнес бил чудесен, но опасен. Претенциите за родство с бога най-често завършвали с голям древноеврейски скандал.

Но понякога умелите успявали да се превърнат в голяма култова фигура. А след това да се наредят в местния или даже в световния пантеон.

Винаги в резултат от появата на всяко ново божество за всички започвали и нови неприятности. Но обикновено те бивали локални и бързотечни.

А Исус надскочил всичките си колеги по „небесно занаятчийство“, като се превърнал завинаги в истинско бедствие.

Лъвове по арените се давели с фанатици с изтекъл срок на годност. В огъня пращели астрономи. Умножавали се праведниците, проповедите и въшките. Почти двадесет века нещастният homo бил принуден да търпи, да вони и да вярва.

Лъвовете и астрономите можели да бъдат спасени с една грамотна патоанатомична експертиза. Тя лесно би установила какъв в действителност е бил Исус.

За съжаление, не я направили.

Но днес можем да поправим грешката, допусната преди 2000 години.

До ДНК на християнския бог нямаме достъп. (Неизбежно би я запазила туринската плащеница, ако не беше нарисувана през XIV век.)

Но ние разполагаме напълно с неговия мозък. А той е способен да ни разкаже абсолютно всичко за своя носител.

В гънките, ядрата и вентрикулите са регистрирани всичките способности и възможности на подчинения му организъм.

Всички свръхестествени или аномални свойства на личността ще бъдат представени и с аномалии на нервната система.

Ще напомня, че нито едно животно не може да има никакви качества освен тези, които се определят от структурата на неговия мозък и неговия геном.

Да, трябват умения за „прочитане“ на мозъка.

Но 125 упорити личности, от Алкмеон до Павлов, направили това „четене“ лесно и приятно занимание.

Технически всичко става много просто.

Като се има предвид, че най-чистите експертизи са именно експертизите след смъртта, на фигуранта най-напред трябва да му се създадат условия за бърза кончина.

След това трябва да се вземе скалпела, после да се отдели кожата от костите на челото и слепоочията и по линията малко над веждите да се направи кръгово разрязване на черепа.

Ако всичко е извършено правилно, главата ще се отвори лесно, като табакера.

Ще се покаже главният мозък. Той трябва да бъде изваден, фиксиран и изследван.

Разбира се, да се разреже горната част на черепа на Исус и да се изучи съдържанието би било доста любопитно.

Но и мозъкът на неговия конкурент, тоест на Сатаната, представлява не по-малък интерес.

Прословутите рога на дявола също не са проблем за опитния анатом. Кръговото разрязване на главата може да започне именно под тях.

Разбира се, двамата герои са измислени и са фантазии. Но некротичните петна, оставени от пръстите на тези фантазии по гърлото на човечеството, са напълно реални.

Впрочем, всичко това няма никакво значение. Фантазията се обработва толкова успешно, колкото и истинския мъртвец.

Възниква един въпрос.

А защо, впрочем, да навираме скалпели в измислените глави на магове и богове от древността?

Обяснявам.

Те сами са се натиснали.

Не може да олицетворяваш безнаказано някаква тайна.

Освен това ние говорим за главните и най-влиятелните възпитатели на човечеството.

Като измислили Христос и Сатаната, хората получили абсолютно неограничена възможност да концентрират своите представи за невероятни и изключителни личности.

Ако трябва да търсим някъде най-сочните примери за гениалност, то на първо място е в техните черепи.

Категорично важно е и това, че именно тази двойка се смятала за дистрибутор на уникални свойства и способности.

Ще отбележим, че и двамата предлагат т. н. гениалност в замяна на т. н. „душа“.

Това, че и двамата фигуранти са измислица – не играе никаква роля.

И Исус, и Сатаната са станали неволно шишове, на които нанизват всичко загадъчно и ирационално.

До голяма степен благодарение на библейската двойка и до ден днешен съществува увереността в това,че разумът има свръхестествен или поне необясним произход.

Тази загадъчност създала и отгледала много производни: душа, интуиция, спиритизъм, окултизъм, личност, ясновидство, екстрасенсорика, пророчество, езотерика, когнитивизъм, синестезия, психотерапия, духовност и пр., пр., пр.

Това са все родствени явления, имащи общ произход и огромно влияние. Би ми се искало да разгледаме едновременно и тях.

Тук е логично да пуснем науката от веригата. По идея тя сама отдавна би трябвало да я скъса и да умъртви тези произведения на вярата.

Но не бива да се самозалъгваме.

Науката отдавна вече не е боец.

В най-добрия случай е страхлив оръженосец, готов на предателство във всяка една минута. Да разчитаме на нея не си струва дори при най-дребни разработки. А когато срещне изпечената, добре костюмирана духовност, тя веднага подвива опашка.

Да си припомним, че през XVIII век първото публично изнасилване на църквата изобщо не било извършено от науката, а от издевателската публицистика на Ламетри и Холбах. А науката в това време се потяла страхливо над „мелкоскопите“ („мелкоскоп“, рус. шеговито, точен превод „дребноскоп“, тоест „микроскоп“ - бел. П. Н.), правейки се, че няма никакво отношение към хулиганството на Жулиен Офре и Пол Анри.

Впрочем, страхливостта и лицемерието на науката трябва да бъдат разбрани и простени. Тя има тежко детство и драматична биография. Фараоните тъпчели с нея мумиите, а римските папи я горели на клади.

Когато фараоните измрели, а папите се уморили, с науката се заели генералите. Те заставили нещастницата да пакости с много големи бомби.

Разбира се, от всичко това можеш да се побъркаш. Което между другото тя и направила.

Впрочем! (за да не забравим)

Т. н. „светци“ в католичеството и православието са около 25 000 на брой. Техните останки се пазят грижливо от църквата.

В мощохранителници, ковчези и реликварии откриваме кръв, пот, сълзи, мляко, крака, ръце, глави, ребра, пръсти, коси, нокти, зъби, сърца и стомаси на апостоли, мъченици и преподобни.

Но ако искате да погледнете техния мозък, сред 12 милиона такива артефакти няма да намерите нищо.

Нито един реликварий не съдържа поне половин изсушена мозъчна гънка на светец.

Впрочем, отвлякохме се от нашата тема.

Да се върнем към нея и да продължим.

Възможността да се поровим в мозъчните полукълба на Исус или Луцифер изглежда нещо съблазнително, но нереално.

Не е така обаче.

Днес можем да направим детайлен анализ на мозъка на всяко същество. Дори ако това същество е чиста измислица и никога не е съществувало в реалността.

Няма никакъв проблем да наредим една до друга „стъклениците с мозъка“ на всички приказни персонажи – от Йов до Снежанка.

(Да бродим по ръба на делириума е отделно удоволствие. Но тук, уви, не можем да го изпитаме. Всичко е много ежедневно и скучно. Всичко е в рамките на академичната физиология на централната нервна система и на щатната сравнителна анатомия.)

По какъв начин можем да изучим мозъка на едно измислено същество?

Сега ще обясня.

За по-разбрано да вземем отначало баналния вариант с отварянето след смъртта на един напълно материален череп.

За тази цел еднакво е пригодна главата на китайски гимнастик или на руски цар.

Личността не играе никаква роля. Главното е формалинът да е пресен.

Разрязваме, изваждаме мозъка, фиксираме го и го нарязваме.

След като го разровим и изучим, можем безпогрешно да опишем както поведението на неговия носител, така и всичките му особености до възрастта, здравето и навиците.

Размерите на полукълбата, ядрата, и другите структури ще ни доложат всичко за неговия притежател. Възможни са грешки, но малко вероятни.

Работата е в това, че връзките между нюансите на поведение и мозъчните субстрати са много добре известни.

Мозъкът, особено мозъкът на млекопитаещите, е конструкция до най-голяма степен логична и примитивна.

В нея няма никакви загадки.

125 упорити учени са се потрудили отлично, като не оставили по темата нещо тайнствено или спорно.

Като проучим вентрикулите, гънките и мозъчния ствол, с голяма степен на достоверност можем да нахвърлим биологичния портрет на този, който е носил това стопанство в черепа си.

Със социалния портрет ще бъде малко по-сложно, но като цяло всичко също се получава. (С изключение на незначителни нюанси, като формата на мустаците на субекта или неговите политически възгледи.)

Надявам се, че това е разбираемо?

Прекрасно.

И така, ние разгледахме „прекия“, обичайния вариант. По анатомията и физиологията на мозъка ще реконструираме лесно поведението на неговия носител.

Но може да се извърши и обратното действие.

Като знаем поведението на даден персонаж, можем лесно да изградим неговия главен мозък. А след това да го изследваме и да направим окончателното съждение за природата на неговия носител.

Начинът на хранене и на живот, половите потребности, терморегулацията, реакцията на дразнители, etc, etc, позволяват да се направи реконструкция на съдържанието на всеки череп.

Разбира се, подобен трик е възможен само в такъв случай, ако за даденото същество се знае много.

Нашият случай е именно такъв.

Благодарение на произведенията на теолози, „евангелисти“, демонолози, философи, литератори, библеисти, живописци, иконописци и инквизитори имаме предостатъчно факти. И за рогатия, и за разпънатия.

Несъмнено те трябва да бъдат очистени от приказната позлата като „възкресения“, „непорочни зачатия“ и явяване сред пламъци от сяра.

Тези приказки се разхождат по всички религии и не са специфични свойства именно на нашите герои.

„Изцеленията“ и „възнесенията“ са стандартен сос, с който се поднася практически всеки нов бог. За древноримските клошари (първите християни) сосът бил важен, но той отдавна е изгубил своя смисъл и се е вкиснал.

И това олбаче, което остава след премахването на позлатата, е достатъчно за детайлна реконструкция.

Ще напомня, че я създаваме на основата на общоизвестни същности, на индивидуалните качества както на падналия ангел, така и на неговия сладникав опонент.

Известно е как двамата са плакали, как са се хранели, предвижвали, размишлявали, облекчавали и са показвали фокуси.

Ние знаем какво ги е натъжавало и какво ги е радвало.

Всичките тези факти лесно се преизчисляват в архитектурата на мозъчните полукълба.

Те са напълно достатъчни, за да се събере безупречно точна мозъчна конструкция.

А тази визуализация ни дава правото на окончателни изводи за природата и произхода на нашите герои. Всичко се се завърта в кръг. Изводите започват да се проверяват помежду си.

Уви!

Като отворим рогатата повърхност на черепа на Сатаната, откриваме най-обикновени полукълба.

А също така най-обикновен мозъчен ствол и и скучен малък мозък. С други думи – това е мозъкът на homo в неговия стандартен комплект.

Нищо извънредно. Както впрочем и у Исус.

Хм.

А репутацията на тази двойка предполага нещо съвсем друго.

В съответствие с нея мозъкът и на Исус, и на Сатаната би трябвало да имат радикални аномалии. Например „трето полукълбо“. Друга електрохимия.

Гънките на сатанинския мозък би трябвало да образуват числото 666. Нещо повече, те би трябвало да хвърлят искри и да димят.

А мозъкът на Исус да е оформен като великденски козунак. И посипан с пудра захар, марципани и ядки.

Изобщо, иска ни се техните мозъци да ни дадат поне някакъв анатомичен „знак“.

Но такъв няма. И това е странно.

Защото всички свръхестествени свойства трябва да са осигурени физиологично. И регулирани.

Птицечовките например притежават електрорецепция. А прилепите – ехолокация.

Даже тези съвсем обикновени дарования имат своите анатомични субстрати. При прилепите това са особените размери на коликулите, а при птицечовките – конфигурацията на темпоралните зони.

А в основата на наистина свръхестествените възможности трябва да има и свръхестествен мозък.

Ние нямаме никакво основание да рисуваме на нашата двойка особено съдържание на черепите. Аномален мозък изобщо не можем да получим.

Няма основание да се говори нито за електрорецепция на Исус, нито за инфрачервено зрение на Сатаната.

Да не говорим за нещо повече.

Техните мотиви, подбуди и реакции веднага издават в тях притежатели на типичния мозък на млекопитаещите животни от разред примати, подразред тесноноси.

Да, със съвсем прилична шестслойна мозъчна кора, в която са се зародили и вкоренили комплекти от условни рефлекси. Но всеки от тези рефлекси е ясно обвързан с конкретна култура и има разбираем, чисто човешки произход.

Като у всеки друг homo, мозъкът от подобен вид свидетелства за пълна зависимост на „умствената работа“ и „безсмъртието на душата“ от състоянието на чревния тракт, от ритъма на кръвообращението, от работата на мускулите и т. н.

Нашите любимци са също толкова физиологични, колкото и техните поклонници. Съответно тяхното съзнание може да бъде лесно променено от който и да е халюциногенен боклук. А също така от алкохол, мухоморки и марихуана.

Техният мозък е беззащитен пред хлорпромазина, скоростните атракциони, болката и ритмичната музика.

А диацетилморфинът изобщо може да вие въжета от нашите герои, променяйки тяхното поведение по най-скандален начин.

Наркотичното буйство в изпълнение на Исус или Сатаната би изглеждало, разбира се, ефектно.

Но! Това е вече лирика. Ние пак се отвлякохме.

И така.

Няма никакви съмнения – пълнежът на двата черепа имат еволюционен животински произход.

С други думи, в главата на Исус откриваме... мозъка на този, който го е измислил.

Както и в главата на Сатаната.

Уви и ах.

Какво може да ни убеди в друго?

Какви качества биха ни заставили да внесем корективи в мозъчните полукълба на тези момчета?

Нищо особено. Достатъчно би било едно малко чудо.

Но не от „комплекта“ на митологията, а несъмнено чудо, което не може да бъде оспорено.

За промяната на конфигурация на техния мозък се изисква поне нещо, което е абсолютно неуязвимо за скепсиса. Еднакво убедително както за мистика, така и за циника.

Например демонстрация на способността да се разхождаш през времето и в I век да имаш тези знания, които са се появили едва през ХХ век.

Не е задължително Исус да рецитира наизуст вълновото уравнение на Шрьодингер.

Достатъчна е каквато и да е дреболия.

Например газова запалка. Или етикет от химическо чистене, забравен върху хитона.

Дори намек за някое от тези неща би позволил да се разглеждат рогатия и разпънатия като носители на свръхестествени свойства.

Но и това го няма.

От рамките на знанията през тяхното време никой от тях не е излязъл.

Върху всички приключения на Исус стои скучен печат: измислени от човек, живял през II-III век.

Но да оставим Исус с неговата равинска досада. Дори любознателният мошеник Сатаната, както „се родил“ в карцера на архаичните понятия, така и живял в него до угасването на своя образ.

Квантовата механика през XIII век не открил, обратната страна на Луната не описал, антибиотик от джоба си не извадил. Даже джобове нямал.

Тъжно зрелище.

Но няма нищо сензационно.

Всичко е обяснимо.

Измисляйки поредния бог или демон, човекът е можел да извая неговия образ само от своите собствени представи. А те в онова време били доста бедни.

Така че е безсмислено да търсим в Исус или Сатаната не само свръхестествена съставка, но и каквото да е нещо универсално, еднакво пригодно за всички епохи.

Да. Печално.

Но ние не бързаме да захлопваме капаците на техните черепи и да връщаме на място кожените ивици.

Тези момчета може да ни потрябват пак. Нека да полежат и да си проветряват главите.

Баналността на мозъчните гънки на нашата двойка погребва безвъзвратно надеждите за тайната и „душата“.

Но за това богатство не съжалявам.

Дяволът и неговият опонент бяха последна възможност да избягам от написването на този трактат.

Защо обаче е нужен той, ако има стабилна, уважавана доктрина, която обяснява всичко?

Според нея гениалността има свръхестествен произход. И не може да бъде разчовъркана със скалпел.

Няма защо да се доближаваме до нея с детерминизма и физиологията.

Както и до самия мозък.

Според тази доктрина безжичният Исус просто приема небесен уайфай.

За приемник по принцип може да служи всяка част на тялото. Не непременно мозъкът.

Съща е и историята със Сатаната.

Двамата могат да раздадат този уайфай по свое усмотрение.

Като награда за много лошо или за много добро поведение.

Благодарение на тази практика функционирали такива устройства като „Л. Д. ВИНЧИ“, „И. Кант“, „Й. Бах“, etc.

Върху гениалността можем да поставим печат „ignoramus et ignorabimus“ (не знаем и няма да узнаем) и да се успокоим.

Но не!

Обикновеното отваряне на черепите на най-отявлени „гении“ погребало надеждата да се напусне тази тема.

Всичко се оказало много даже „разчовъркано“. И еволюционният път на „гениалността“ ще се наложи да бъде установен. Както и истинската ѝ природа.

Това е досадно, но не е сложно.

Удивително е защо още никой не го е направил.

Ами защото няма кой да се заеме с този въпрос. На науката, разбира се, той не е по силите.

Естествено, тя би могла да подхвърли нови входни данни. Но даже обикновеното търсене на факти по темата е преустановено. „Рудниците“ са изчерпани. Основните факти са извлечени и пуснати в употреба. А научните джуджета са се изродили и са станали съвсем дребни.

Три дисциплини, подхранващи нашата тема, тоест антропологията, палеоантропологията и физиологията на мозъка са излезли от мода още през 70-те години на ХХ столетие. Както се полага, бяха предадени за академичен скрап.

Разбира се, някой все още се рови в тях, но без „пламъче“ и всякакъв резултат. Което не е удивително. Защото годините на труд в тези области се награждават само с аноректални хемороиди.

Глава II

ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

И така.

Гениалността, както е била ненаучно понятие, така и си остава такова.

Именно по тази причина няма коректно определение за нея. Както и строги критерии.

Гениалността е скандална и хлъзгава категория. Истински туърк на мозъка.

Използвайки широтата на този термин, пантеонът на човешките гении се е изпълнил с пееща и кривяща се тълпа. От генерали до композитори. Те се смятат за гении и образуват каста от същества, успешността на които няма рационално обяснение.

Ролята на тази тълпа в културата на човечеството е извънредно важна.

Първо, гениите със своите симфонии и формули повишават общия престиж на рода homo. Точна така пуделите медалисти издигат авторитета на цялата своя порода.

И най-краставото куче може винаги да кимне към блестящите пуделски ордени. И да даде да се разбере, че по правото на своето раждане има към тях пряко отношение.

Подобно е положението и с хората.

Благодарение на наличността на гении и най-безпросветните тъпаци се утешават с това, че принадлежат към най-умните същества.

Освен всичко останало, в думата „гениалност“ е зашифрована и една дръзка мечта: някога ще бъде извит врата на дарвинизма и ще се анулират присъдата, която е произнесена срещу човека от еволюционната теория.

(Да бъдем откровени: няма теория, която човечеството да мрази по-силно от творението на Ч. Р. Дарвин.)

Със скърцане и безкрайни уговорки homo се е съгласил да признае своето животинско потекло. Но при това изобщо не може да се смири с факта, че и неговият мозък има същата неапетитна история като целия му останал организъм.

А гениите, със самия факт на своето съществуване, позволяват да се живее с мечти за още неоткритите „тайни на разума“, за това, че всичко „не е толкова просто“, колкото са го очертали Чарлз Робърт Дарвин и Иван Петрович Павлов.

В културата „гениите“ играят същата роля, която изпълняват в религията светците. Те са прешлените на гръбнака, който позволява на мита за човека да запази величава осанка.

За множеството хора гениалността е много важна и болезнена тема, позволяваща да се запази вярата в човека и в неговото височайшо предназначение. А също така в „личността“ и „индивидуалността“.

По-добре е гениалността да не се докосва със студен скалпел.

Но! Наличието на „неведоми свойства“ поставя под съмнение представата за произхода и развитието на човешкия мозък.

А това обстоятелство, уви, отменя всяка деликатност по отношение на дадения въпрос.

Как да бъде разбрана природата на едно явление?

За това трябва, на първо място, да се установи неговият произход.

Това е елементарно.

От крайния резултат трябва просто да се спуснем надолу по веригата на еволюционните събития до самото „анцестрално“ зърно, от което явлението е израсло. То винаги съществува.

Ще дам най-прост пример.

Когато изясняваме произхода на „Боинг“ 737, просто включваме обратното броене на тези открития и изобретения, които са довели до днешното състояние на самолета.

Започваме да се спускаме. Разбира се, пропускаме всички стандартни модели до трипланите от началото на ХХ век и паролетите на Уилкинс от ХIX-ти.

Ще се доберем до орнитоптерите на Буратини от XVII-то столетие.

От тях закономерно слизаме още по-ниско, към ноголетите от епохата на Възраждането, а след това и към махолетите на крал Бладуд.

Още по-надолу ще открием Архит Тарентски с неговите ръчни летателни машинки.

А като се задълбаем съвсем надълбоко във вековете, най-сетне ще стигнем до комплекта разкъсани кожи и пръчки върху трупа на първия безумец, решил да помаха с криле над някоя пропаст.

Строго казано, този неизвестен мъртвец няма да е въпросната антицестрална точка.

Той е само долната граница на човешките опити. Само прадядо на Боинга. Но не първопричина за самолета.

Истинската начална точка на потеклото на лайнера се намира значително по-ниско по скалата на времето.

Така че по-нататъшното спускане ще премине по пернатите и кожените крила на птиците, птерозаврите и прилепите.

След това по ципите на летящите жаби и прозрачния хитин на меганеврите.

После по плавниковите разширения на рибите. След рибите спускането ще навлезе в дълбините на първичния океан, докато не опре в истинския, доста неочакван първообраз.

За щастие, своя еволюция има всичко без изключение. Както на планетата, така и във вселената.

И всичко има възможна за определяне анцестрална точка.

Същото е и с гениалността.

Нейна щабквартира е несъмнено главният мозък.

В това е лесно да се убедим като просто си поиграем с обикновен миксер в мозъчните гънки например на сър Исак Нютон.

Миксерът може за пет минути да го превърне в най-обикновен идиот.

Уважаемият Исак повече никога няма да се вълнува нито от гравитацията, нито от аберацията.

Но!

Това ще бъде ефектен, обаче безсмислен експеримент.

Разбира се, ще получим известно количество мозъчен мус.

Но този деликатес няма да отговори на нашия главен въпрос: била ли е гениалността продукт на тези мозъчни гънки или тяхна случайна гостенка?

Има ли особен мозък, чийто потенциал е съществено по-силен от мозъците на останалите особи homo?

За да разрешим тази загадка, като начало трябва да си изясним какво е мозък.

След това може да започнем спускането по жалоните на неговата еволюционна биография.

Глава III

ЗАДНИК-2

Първите анатоми изобщо не наричали мозъчните полусфери „хемисфери“, както е прието от XVII век до днешно време, тоест полукълба.

Гален, Херофил и Еразистрат ги наричали „клунибуси“.

Иначе казано, задни полукълба.

Отвореният мозък приличал на античните живорези на стар сбръчкан задник.

Асоциацията вероятно се появила заради правия разрез, който дели този почтен орган на две половини.

Така или иначе, но най-първото впечатление се оказало най-вярно.

Само ако имаш в главата си задник–2 можеш да си спечелиш такава неапетитна история и да получиш толкова жалки (в дадения момент) резултати от развитието на вида.

Марсоходът и безпилотните авиационни комплекси са, разбира се, мили неща. Но дали те са лице на човешката цивилизация?

Безусловно, не. Това са само вишнички върху голямата торта на Освиенцимите и сериалите.

Нашите марсоходни вишнички могат да бъдат сложени върху нейната глупава глазура, а може и да бъдат махнати. Тортата няма дори да забележи това.

Да, човекът е в пълен възторг от своите достижения. (Той ги вижда като грандиозни).

Homo се възхищава от своя мозък, гордее се с мумиите, ракетите и газираната вода. Той е уверен в наличието на „вътрешен космос“, „душа“ и уникалност на всеки човек.

Разбира се, той лъже майсторски. И това не е удивително.

Около преди 5200 години в Междуречието стартирала хронологията на цивилизацията. Едновременно с нея се включил и генераторът на мита за „тайната“ на човека.

Генераторът боботи до ден днешен, обновявайки непрекъснато безсмислиците на шумерските графомани.

В сказанието за Гилгамеш, в най-първия опус на човечеството, разбира се, управлявали демони и господари, но и висшето предназначение на homo също прозира.

Откъде изобщо се взела тази първична, шумеро-акадска глупост.

Ще поясня.

Изумлението се появило дълго преди клинописа на Междуречието. В горите, саваните и пещерите. Навсякъде, където щъкали първичните човешки стада.

Земетресенията, калните потоци, ехото, свлачищата, гейзерите, обикновените и кълбовидните мълнии, внезапните успехи и трагичните случайности били трудни за напълно игнориране. Те озадачавали даже homo.

Той все още не можел да се удивлява силно, но се появили някои недоумения. Те трябвало да бъдат някак си обяснени.

Да предложи правилните им обяснения мозъкът, естествено, не можел и по свой навик плодял грубовати химери. Те се трупали и жужали в първобитните черепи.

Въпроси и отговори от същия вид вероятно възникват даже при хипопотамите. Но те нямат възможност да ги обсъдят и да предат своите разбирания на децата си.

А хомо вече можел. Защото щом речта се закрепила в ежедневието, веднага било намерено най-извратеното ѝ приложение.

Естественото слабоумие на хората по това време не можело да не създаде боговете.

А също така съвкупността от тези безсмислени представи, които винаги вървят в комплект с боговете.

В което не би имало нищо страшно. Но, уви, съществува законът за „заетото място“, при което този, който дойде първи, остава вечен стопанин.

Така и станало. И с боговете, и с робите, и с храмовете.

Затова не е никак удивително, че 99,9% от отпуснатото му време родът homo изхарчил не за развитие, а за безконечно скитане от един бог към друг, за масови убийства и култови практики.

Това се случило точно защото шумерите получили наследство във вид на чисто пещерни представи за реалността.

Именно от тях те изваяли първия образ на света. А драскайки с пръчици по глината, за съжаление, намерили начин да го опишат.

Ще припомня, че това било преди всякаква наука. Затова като образ се получил концентрат от удивителна идиотщина. Но, като нямал конкуренти, той пуснал корени и станал основа на общочовешките ценности.

През следващите 5000 години пълчища хуманитаристи с тоги, жабо и бейзболки довели клинописните глупости до съвършенство.

Появили се хиляди романи, поеми и сериали. Изсечени били саркофази, нарисувани били картини, изваяни били статуи, разпънати били богове.

Майсторството в позлатяването на първобитната глупост достигнало съвършенство.

Като се украсила с рими и скъпоценни камъни, глупостта започнала да се нарича култура и придобила статут на необикновено важно явление.

Културата запазила в общи линии чертите на шумерските безсмислици, но повишила тяхната наркотичност.

И я повишава редовно, защото това, което замъглявало сладостно мозъците през XII век, не работи добре през XXI-ви.

Какво представлява културата?

Несъмнено, поради силата на своя произход, тя е лъжа както за човека, така и за света.

Тя е отличен начин да се постигне лесно, но пронизващо ПСС, иначе казано – променено състояние на съзнанието.

Принципът на действието на културата е неизменен, но опаковките и и концентрациите могат да варират.

Даже еднократната доза от този халюциноген, съставен от история, религия и изкуства, позволява на всеки homo да усети своята значимост.

Както и този факт, че в неговия мозък квартируват „вътрешен космос“, „душа“ и други загадъчни аксесоари.

Културата ласкае. Тя рисува човека като сложно същество, имащо ирационален и малко свръхестествен произход, притежаващо някаква „личност“ и абсолютна индивидуалност.

За съжаление, нищо от това не е истина.

Да.

За щастие, има и изтрезвител. Защото усилията на 125-те упорити хора не пропаднал даром.

Там, където започват знанията за мозъка, завършва властта на изкуството, религията и историята.

От боговете и героите се олющва позлатата. Руши се натрапеното от културата самодоволство.

Оголват се истинските корени на човешкия род. А също и фактът, че няма нито „тайна“, нито „изключителност“.

Да, проучването на човека задължава да се проучи и неговата култура. Но това трябва да се прави толкова хладнокръвно и безстрастно, както лекарят анализира човешките изпражнения. Смисъл несъмнено има. Защото отделеното е винаги по-правдиво от отделящия. Тук най-важното е да не се увлечем от миризмата на проучвания субстрат и „да не се насадим“ върху него.

Глава IV

ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

Да си представим един вивариум, където в лабиринт от клетки, терариуми и аквариуми са поместени всички видове животни на Земята. От кафявозъбките до сините китове.

Всичките са нещастни и всичките са обречени на смърт. Всичките хълцат, вият и пухтят жалостиво. Всичките молят „да ги приласкаете“.

А вие имате право да спасите само едно същество, като станете завинаги негов настойник.

Необходимо е да направите избор. И той не е лесен.

Разбира се, кобрата, крокодилът или тигърът няма да са най-удобните питомци. Това е безспорно.

Всички твари на Земята са в една или друга степен опасни.

Но все пак най-лошият избор ще бъде homo.

Така че преминете смело покрай клетката с човека. Без даже да обръщате главата си в тази посока. И да реагирате на жалните викове.

Да, кобрата и крокодилът могат да убият и да изядат своя благодетел.

Но същото може да направи и човекът.

Кобрата обаче няма да напише донос за своя благодетел. А крокодилът няма да добави името си в някое завещание.

Трябва да помним, че 99,8 % от реалната история на човека се пада на така наречения плеистоцен, започнал преди 2,5 милиона години и завършил съвсем неотдавна (преди 11,5 хиляди години – бел. П. Н.).

Именно плеистоценът е възпитател на homo. Той го надарил с основни качества: лъжливост, конфликтност, истеричност и крадливост.

За няколко милиона години този комплект от свойства бил доведен до пълно съвършенство.

На планетата няма животно, което да превъзхожда човека поне по едно от тези споменати качества.

Но нищо друго не можело да осигури оцеляването на човека.

В сравнение с другите твари през тази епоха той бил драматично слаб. А най-добрият компенсатор на слабостта е подлостта.

Еволюцията въздъхнала тъжно и го снабдила с нея. Като за всеки случай измерила пет пъти по-голямо количество от необходимото.

Ако homo се беше формирал в „розово“ пространство, където живите същества свирят на арфа и си пращат взаимно въздушни целувки, той, разбира се, щеше да бъде съвсем друг.

Но той бил създаден от озъбен и подъл свят. Непрекъснато изяждащ се и унижаващ се по всичките етажи на биоценезана.

Шумерските времена получили вече напълно готов продукт. Било късно да се променя каквото и да е в него.

Възможно ли е да бъде открит образът на истинския човек, който станал творец на цивилизацията?

Лесно е!

За тази цел обаче е необходимо да се премахне културологичния патос, да се пратят по дяволите всичките митове на антрополозите и да се разгледа спокойно нашият стаден трупояд единствено като обикновено животно.

Но!

Да пристъпим към въпроса по малко неочакван начин. Така всичко ще бъде много по-разбираемо.

За начало ще ни бъде необходимо парче от пустинята Калахари, стадо петнисти хиени и умеещ да свири с уста наблюдател.

(Нашият наблюдател е, разбира се, абсолютно абстрактна фигура).

В делтата на река Окаванго обикалят множество банди от хиени, наброяващи 20-50 животни. Там са разположени и техните леговища.

На това място ще се наложи да отбележим с две думи главните свойства на тези коткоподобни.

Ще започнем с главното.

Петнистите хиени са по правило петнисти.

Това е всъщност всичко, което трябва да знаем за тях.

Но има някои нюанси, които също могат да послужат за по-добро разбиране на природата не само на хиените, но и на хората.

Хиените общуват със звуци, които наподобяват смеха на шизофреник. А също така със зъбене и пози.

Впрочем, „смехът“ и мимиките транслират само най-груби значения.

Нюансите се предават с аромати. В района на ануса на хиената са съсредоточени жлези, които създават силно информативна воня.

Просто като си вдигне опашката и се напъне малко, тя декламира с комплект от миризми „поема“ за своите страсти и печали.

Вонята е впрочем добър комуникатор. В това може да се убедите по време на фестивал на френски сирена. Производителите на сирене си разменят миризмите на своите изделия също както хиените продуктите на своите анални жлези. И без думи се докарват до сълзи или до смях.

Всичките хиени са адски конфликтни.

Петнистите не са изключение. Те избухват и се ръфат по всеки един повод, но стадното чувство е вплетена в техните гени. Когато се лишат от обществото, те тъгуват и умират.

Кое свързва така тези твари?

Хиените не са оригинални.

„Лепилото“ на тяхната социалност е направено основно от похот, злоба и страх.

Но важен фактор е и взаимната омраза.

В това няма нищо удивително: колкото по-конфликтни са животните, толкова по-висока е потребността им да живеят заедно.

Защото скандалността се нуждае от постоянна реализация. В това отношение колективът е незаменим. Само той дава възможност пълноценно и редовно да мразиш себеподобните си.

Сближава и гладът.

В тежки времена наличието на „ближни“ е особено важно, защото „ближният“ е най-лесната плячка. А групата е жив запас от храна.

Разбира се, собствените малки са последна точка от менюто на хиените, но понякога нещата опират и до тях.

Ще поясним и свързващата роля на похотта. По ефективност тя би трябвало да бъде поставена на първо място.

Сочните вулви, намиращи се „в наличност“, са най-добрият социализатор. Именно тяхната пулсация създава групите, а поредността на „използването им“ твори обществените отношения.

Както и да е, но глупавата необходимост да се мотаеш по саваната в търсене на „половинка“ е изключена по принцип при наличието на фактора група.

Доволни са и дамите. Към тях винаги са насочени десетина здрави пениса и това да овдовееш се превръща в мимолетна формалност.

Разбира се, че възможността „да се възползваш“ е прекрасна „ценност“.

Но! Не по-зле от разврата свързва и страхът.

Самостоятелно хиените са страхливи, но като съберат двадесетте си страхливости, изяждат лесно и лъв.

Разбира се, мършата е нещо по-добро. Тя не удря с копита и не се опитва да хапе. Да ровиш с муцуна във вмирисани черва е по-приятно, отколкото да се носиш по пустошта след някоя глупава зебра.

Но хубава мърша не се намира лесно. Особено в Калахари. Групи грифове и марабу, а също така полкове термити често я усвояват преди хиените.

И на петнистите им се налага да атакуват антилопи, жирафи, лъвове, etc.

Като съборят плячката, хиените веднага започват да се хранят с нея, без да чакат нито смъртта на жертвата, нито нейната „последна дума“.

А и своите ранени ранени роднини не изоставят никога, а ги дояждат на място.

Нашият наблюдател свирва с уста и към него се обръщат (около) двадесет хиенски муцуни.

В жълтите пронизващи очи няма дори намек за най-обикновена „мисъл“.

Въпреки че хиените имат на какво да се научат, в тях не се забелязва никакъв „разсъдък“. Емоциите им са прости. Всичките мисли се управляват от глада и раздразнението.

Всичко е обяснимо.

Петнистите са затворени в „хранително-размножителния“ механизъм на саваната.

Приспособеността им към средата е абсолютна. Затова няма никаква необходимост да се добавя нещо ново в техния комплект от рефлекси. И е невъзможно да предположим, че техните хиенски внуци ще се вълнуват от гравитационото линзиране или от красотата на залезите над Окаванго.

А сега да върнем времето с няколко милиона години назад.

Намираме се на същото място. Но сега пред нас не са хиените, а ранните homo. Нашите предци.

В този момент – дъно на животинския свят.

Homo са също мършояди. Също са свирепи, лакоми и похотливи.

Всичко, което беше казано за хиените, до най-голяма степен важи и за тях.

Впрочем, за разлика от хиените, на тях им се паднала епоха на огромни трупове.

Знаем, че плеистоценът е бил весело и сито време.

Кървавият механизъм на отбора работел много по-интензивно, отколкото работи днес.

Стотици пещерни лъвове и хомотерии ежечасно разкъсвали нещо. Копитните се разпаряли взаимно с рогата си, а хоботните се газели помежду си. Умирали с въодушевление. Да се вкопчваш в живота не било на мода. „Еволюционният дълг“ още не бил празна дума, защото мутациите и разбъркването на гените изисквали енергична смяна на поколенията.

Конкуренция за мършата, разбира се, имало.

Но! Тревоядните персонажи през плеистоцена били в основни линии толкова големи, че били разделяни без излишни скандали между всички мършояди в саваната.

Да вземем например трупа на динотерия.

С този архаичен слон можели да се нагостят едновременно хиляди мъртвояди.

Разбира се, хоботът, езикът и гениталиите се падали на хищниците убийци. Но останалите десет тона слонско месо дояждали некрофагите.

Спазвала се естествено някаква поредност на достъп до тялото. Ще отбележим, че тя била взаимно полезна.

И ще поясним.

Кожата на динотерия не можела да бъде прогризана от homo. Още повече на динотерия, подут от трупните газове. Хилавите нокти на човека и неговите назъбени камъчета били в случая безсилни.

За да получи достъп до вкусните дълбини на мършата, homo пускал напред зъбатите и кълвящите си колеги. Те изгризвали или изкълвавали в кожата отвори, откривайки за хората път към вътрешностите.

Това не било умишлено разделение на ролите. Или взаимна галантност. Ни най-малко. Само проста субординация, основаваща се на силата на челюстите.

Прадедите ни умеели да дочакват прогризването на кожата и насищането на особено опасните прогризващи. Да изясняват отношенията си с мегаланиите и марабу те, разбира се, не се решавали.

Разбира се, първият етап на процеса не бил бърз. Да, всичко можело да се вмирише и даже да изгние.

Но такива дреболии като червеите в месото не разваляли апетита на хората.

Homo знаели добре своето място и благородно впивали зъби във всякаква мърша. Като изчаквали своя ред, те пускали в употреба камъни и зъби, задълбавали се постепенно в плътта, като се промъквали в коремната плоскост и подребрените пространства. (Които се образували за сметка на свилите се белите дробове след смъртта.)

Глава V

МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО

Трябва да помним, че ранният човек никога не е бил ловец.

Какво е „ловец“?

Това е най-напред хищник, който има всичките биологични свойства и белези на хищник (карнивор).

Еволюцията отбелязва ясно кастата на главорезите с особена конструкция на зъбите, ноктите, мускулите, специфика на зрението, стомаха и червата.

Човекът няма (и никога не е имал) нито един морфологичен белег на хищник. Достатъчно е да кажем, че мускулният апарат на челюстите, който трябва да осигури захапването, задържането и разкъсването на жертвата, при човека е осем пъти по-скромен от този на макака. (Простото отхапване даже на своя пръст е почти неразрешима задача за homo).

Убиец? Да.

Истерик? Несъмнено.

Но съвсем не хищник.

Не може да станеш хищник „с течение на времето“. И не може да се издигнеш до равнището на хищник с разрастване на скандалността.

Подлият нрав на хипопотама не е пропуск към характеристиката на хищник. Да, той може при случай да довърши в своето блато някоя антилопа. Но това няма да го премести от разред чифтокопитни в друга биологична каста. Нещо повече, най-агресивните животни на земята не са всъщност хищници. Злодейският списък започва с африканските биволи, продължават го глиганите, слоновете, хипопотамите, малайските мечки и носорозите, а го завършват пчелите.

Както виждаме, „агресия“ и „хищничество“ изобщо не са синоними.

Откъде се е появил митът за homo като „ловец“?

Ще поясним.

През XIX век Чарлз Робърт Дарвин потопил гордия лик на човека в неговото древно еволюционно лайно.

Ако то принадлежеше на някой ефективен динозавър, хората, като поскърцат малко със зъби, щяха да се примирят със своя животински произход И винаги щяха да се ласкаят от принадлежността си към всевластните мерзавци от миналото.

Но лайното се оказало маймунско. Разбира се, подобна еволюционна теория не била нужна на никого.

Човекът започнал да вие обидено.

Пет хиляди години се заблуждавал, рисувайки своя произход от богове и герои, а реалната му баба се оказала маймуна, която гризе своите въшки. Нещо повече, същата баба била хранителна основа за ленивите хищници.

Разбира се, това било болезнено. Дарвиновият куршум попаднал точно в центъра на нарцистичния мит за човека.

Положението трябвало да бъде някак си спасено. Затова културата се понапънала и нарисувала на позорната баба каменна „берданка“.

Науката се изсмяла плахо в шепа, но се побояла да се противопостави на всевластната култура. Така глупавият мит станал популярен.

Случила се лукава подмяна.

Да убива систематично други животни homo се научил едва в най-последния период на своето развитие, през късния неолит (не повече отпреди 30 хиляди години).

Първичните технологии му дали тази възможност, но... не го направили карнивор.

Ще поясним.

Револверът в лапата на маймуната не я прави хищник. Той я прави просто опасна маймуна.

Така е и в нашия случай.

Технологиите не повишили биологичния статут на човека. Всичко си останало на предишни позиции.

Просто нашият стаден трупоядец получил възможността да убива и започнал да я използва.

По принцип homo изобщо не бил нито „ловец“, нито „доставчик на храна“. Той бил мършояд.

Даже неговото pH няма нищо общо с индексите на киселинността на хищниците. Той е идентичен с индекса на черноглавата чайка, опосума и други любители на мършата.

Еволюционно този вид се оформил като „купувач“, готов да плати правото за достъп до добитата от някого храна.

С какво да плати?

С каквото плащат всички останали мършояди – с риск от отравяне, време за чакане, тежка смъртност и корозия на организма. А като следствие – дупки в популацията.

Впрочем, това и така е разбираемо.

Във всеки едър труп винаги се настанявало човешко стадо.

Предполагам, че не било лесно да се види, защото трупът се покривал с многослойни облаци грифове, рогати врани, чакали, сцинкове, плъхове и къртици.

Цялата тази плеистоценова сбирщина оглушително пищяла, виела, мляскала, грачела и биела с криле.

Ще отбележим, че в тази адска опера хората не били солисти.

В йерархията на мършоядите от саваната над човека се намирали не само мегаланиите, но дори и птиците марабу.

Да се вгледаме в поведението на homo.

За позиране нямат време.

Хората бързат да късат и да дъвчат. Затова ходят по голяма и малка нужда вътре, без да излизат от тресящия се труп.

Бързането е оправдано: от всички страни напират клюнове и уста, обичащи слонското месо. (Сега, когато вътрешностите са разтворени, а мускулните пластове са открити, трупът се разграбва с космическа скорост.)

Ще отбележим, че наблюдаваме животни, които имат вече почти всичките окончателни родови признаци на човека. Това не са първичните парантропи. Това са пълноценни homo.

Техният мозък се е разраснал и е преминал така нареченият „рубикон на Валоа“. Челюстта се е оформила в параболична дъга, а бедрената кост се е ориентирала навътре, а не встрани като при маймуните. При тези мършояди всичко е в комплект, от ходенето на задните крайници до назъбените камъни в лапите.

Както отбелязахме по-горе, през плеистоцена човекът бил готов еволюционен продукт.

Анатомично и физиологично той бил завършен. Мозъкът, геномът, наборът от органи, рецепторите – всичко било представено в окончателен комплект.

Разбира се, би ни се искало да намалим месестите надвеждия на тази твар, да повдигнем плоската горна част на носа и да облагородим кожата.

От корекция имала нужда и прекалено маймунската мимика.

У човека през тази епоха почти всички чувства се изобразявали с промяна на формата на огромната уста, с показване на зъбите и езика.

На хората още те им било хрумнало да изгорят някого, но очите започнали да стават съвсем „човешки“: очертало се бялото.

Наистина, погледът им бил също толкова безсмислен, колкото на днешните хиени.

Наистина, хората били по-истерични от петнистите, а лицевите им мускули били по-богати, затова и мимиката им била по-сочна. Но до голяма степен разликата от хиените се състояла само в дивата миризма на фекалиите и в голите лица.

Като своите петнисти колеги, homo можели да образуват малък колектив. Но съвсем не заради стремеж към родово единство.

Причините за социализация били същите като при хиените. Магнитът, който събирал хората на групи, бил гладът, страхът и пулсирането на вагините.

Като при хиените общуването на хората протичало чрез ръмжене, смях, мимика и пози.

Засега не им трябвала реч. Тя ще се появи по-късно заедно с потребността от по-изтънчено мамене.

А в този момент всичко, за което хората можели да се лъжат помежду си, се събирало лесно в сумтенето, писъците, хиленето и гримасите.

Но да наречем човека от плеистоцена лъжец би било некоректно.

Той бил способен и да съобщава истината.

Тя се предавала чрез пикочните белези и белезите от повръщано, а също така чрез потните и вагиналните секрети.

Този език е примерно равен на езика на хиените, иначе казано – пригоден е напълно за предаване на най-актуална информация.

Балетът (например) използва още по-малък набор от комуникатори. При него е забранено даже да пищиш и да миришеш силно.

(Ако помните, правилата на балета разрешават на артистите само да подскачат и да се въртят. Въпреки това участниците в „Лебедово езеро“ различават някак си принца от лебеда.)

Тези особи, които мляскат във вътрешността на динотерия, разбира се, няма да видим.

Но за щастие около трупа се е изпикала някаква самка.

Локвичката е събрала естествено няколко възбудените юноши.

Те душат жадно урината, блъскат се, пищят и мастурбират. Забележително е, че при пищенето устата им се разтваря толкова широко, че се вижда даже небцето.

Да! И, разбира се, очарователна е подвижността на техните черни месести уши.

Като че ли всичко е готово за първата рап композиция. Или за сериал за юношеската любов.

Но!

Нашият абстрактен съзерцател едва ли ще се съгласи с едни толкова оптимистичен извод.

Ще напомним, че наблюдателят е безнадеждно обективен.

Неговата оценка не е замъглена от дружеско разположение, антипатия или знание за крайния резултат.

И така.

Резюмето му за потенциала на човека би прозвучало примерно така:

„Тези същества нямат никаква перспектива за усложняване на своето поведение. И няма никаква надежда да излязат от своята жалка „ниша“. Разговорът за някакво интелектуално развитие на дадените същества най-малко е неуместен и няма никакви основания“.

За този момент това резюме ще бъде абсолютно справедливо.

Homo през плеистоцена наистина не се различава по нищо от останалите тогавашни мършояди. (Или от съвременните хиени.)

Същите навици като при тях. Същата животинска липса на мисъл.

По същността си homo е най-обикновено животно, групов трупояд от плеистоцена с ограничена способност за оживяване. Да, неговата форма е своеобразна, но саваната е виждала и по-ефектни твари.

Разбира се, той има способности, включително и забавни.

Но има ли надежда да смени възбуждащата локва урина с порно сайт?

Има ли шанс да мастурбира някога при по-голям комфорт?

Такъв шанс вероятно има. Но вероятността, че бобрите ще изобретят бензинова резачка, е малко по-голяма.

Колкото и внимателно да се вглежда наблюдателят в гримасите и мръсната козина на човека от плеистоцина, няма да види в тези животни шанса някога да си бършат задника.

Да не говорим за такива радости като сушито и Айнщайн.

Нещо повече. В този момент нямало никакви основания да се предполага, че потомците на тези твари ще могат да конкурират в борбата за мърша дори птиците марабу.

Но се случило невъзможното.

Този, който бил нищо, пие „Клико“. А бедното марабу няма с какво да плати в супермаркета даже за своите яйца.

За какво говори това просто наблюдение?

За това, че много животни имат някакво уникално свойство, чието развитие може да изведе вида им до изобретяването на тоалетната хартия. Или до откриването на квантовата механика.

Но! Да се види това свойство, докато животното е вписано в своята среда и живее по нейните закони, е практически невъзможно.

Нещо повече.

Символичното стадо е изходна точка в историята и културата на човека. Някаква сингуларност на homo. В нея е заложено и концентрирано цялото бъдеще на това същество. От червените асирийски бради до газовите камери на Освиенцим. В присвитите очи на човешкото стадо се е притаила ядрената гъба на Хирошима, а в леките усмивки – „Мулен руж“.

Както подобава на всяка сингуларност, в този момент стадото е неразличимо малко по земното пространство.

Но ще мине време.

Сингуларният цирей ще узрее. Мимолетна глупост на еволюцията ще осигури „голям биологичен взрив“ и ще наводни планетата с човешка материя.

Да! Тази смес от Исусовци, кроасани, Хитлеровци, томографи и Галилеевци ще започне да изглежда пъстро и богато.

Създава се илюзия за нова реалност с нови свойства.

Но в нея няма да има нищо ново. Смисловият субстрат на човешката цивилизация ще бъде съставен от същите елементи, от които са съставени и първичните човешки групи.

Процесът на създаването на Вселената ще се повтори в карикатурен вариант.

Ако помните, при този процес също се отворили само потенциалите, заложени в сингуларността. И не се прибавило нищо повече. За което с благородна тъга съобщава периодичната система на елементите.

Да.

Ще минат милиони години, но в спектакъла с ефектно име „ homo sapiens“ ще се промени само реквизитът.

Ще измрат глиптодонтите и пещерните лъвове. Като геологична епоха плеистоценът ще завърши, но в човека и в неговите навици ще остане завинаги.

Можем да надникнем във всеки ден на всяко столетие от човешката история. Ако искате в V век, ако искате в XXI-ви.

Не е важно.

Навсякъде ще видим родните муцуни на първичното стадо, ще познаем неговата мимика и смях.

Например Рим, 1660 година. Площадът на цветята (Кампо дей Фиори).

Февруари, 17-ти. Утро.

Всичко е много живописно.

Раса, вятър, хоругви. Облечени в алено кардинали с големи носове. Малките кастрати от църковния хор правят клада.

Всички предвкусват велико развлечение.

Доминиканците се готвят да изгорят Джордано Ноланца (Бруно), автор на „За безкрайността, вселената и световете“.

Еретикът виси с главата надолу над дървата. Той е завързан здраво и съблечен. Още няма огън. Монаси разтварят с ножове челюстите на Джордано. Пъхат пръсти в разрязаната уста, хващат езика. Преди изгарянето езикът трябва да бъде пробит с игла за плетене.

Философът хапе свирепо.

Монасите реват от болка и духат на плъстите си, щастливата тълпа реве и се смее. Хор мърмори някаква песен. Премръзналите кардинали се молят.

Схватката с езика завършва с това, че строшават зъбите на Бруно с цепеница и все пак изваждат езика му и го пробождат.

След това огън. Ноланеца бързо се покрива с мехури от изгарянето, кардиналите се греят и сплетничат.

Както виждаме, нашето стадо е станало по-красиво и се е преоблякло.

Има смисъл да се преодолее срамежливостта и да се признае един прост факт. За когото от хората да говорим – за Архимед, Чикатило, Хайзенберг или Сталин, – винаги говорим за изкъпан и костюмиран питекантроп.

Думата „човек“ се възприема като сияеща титла.

Културата е натъпкала в това понятие всичките достойнства, които възнасят „ homo“ над другите животни.

Трудно е да се измисли нещо по-глупаво.

Защото ако извикаме през всичките векове и континенти, ако вдигнем от гробовете всичките палачи, убийци, инквизитори, садисти, престъпници, опричници, маниаци, вандали, генерали, отровители, насилници, диктатори, гангстери, гладиатори, разстрелващи, садисти, бретьори, терористи, бандити, кръстоносци, революционери, изкормвачи, организатори на концлагери, хайдути, пирати, мафиози, диктатори, асасини, бомбаджии, педофили, сикарии, людоеди, медици престъпници, берсерки, чекисти, маори, хускерли, гестаповци, диваци живодери и така нататък – ще съберем огромна тълпа миниум от пет милиарда души.

Всички те по задължение или по „зов на сърцето“ убивали професионално, насилвали, колели, изгаряли, удушавали, давели, измъчвали и така нататък.

Това ще бъде истинска безкрайност от опръскани с кръв, хилещи се муцуни.

Но всички те ще са „хора“. В самия пълен смисъл на тази дума. И никой няма право да им отнема това звание. Числеността и влиятелността гарантира на „убийците“ важно място в историята на рода homo и правото да представляват „човека“ като еволюционно явление.

Впрочем, войните не били по-малко популярни от престъпленията.

Всички армии, като започнем от Междуречието до нацистите на Хитлер и ордите на Путин, са също милиарди „хора“, за които палежите, изнасилванията и масовите убийства са смисъл на живота и задължение. Впрочем, именно те са основните двигатели на зъбчатите колелета на историята.

(Тук следва да добавим и цялата „рицарстваща“ публика: самураи, викинги, кондотиери, гънфайтери, яничари, катафракти, конквистадори, ландскнехти и прочее романтични мерзавци. Не всички от тях били престъпници, но техният занаят се състоял изключително в производство на трупове.)

Също толкова представително е сборището от крадци, крадли и проститутки. При нашия вик и тук ще се обадят не по-малко от пет милиарда особи хомо. Ще видим лъжци, мошенички, грабители, аферистки, джебчии, шантажистки, клеветници, кокотки, бандити, путани, измамници, пройдохи, похитители на гробници, наркомани, хетери, аферисти, крадци, гейши, шарлатанки, курви, машинаторки, изнудвачи, конкубинки, лихвари и така нататък.

Но крадлите и проститутките не са най-страшното нещо.

Не по-малко от пет милиона сред всичките фигуранти в човешката история са поповете от всички видове: жреци, лами, абати, монаси, ахуни, кюрета, имами, капелани, ксендзи, игумени, молли, спирити, ранити, кардинали, шамани, шамаши, пробсти, патриарси, схимници, исихасти, друиди, водачи на секти, etc, etc.

Тези също понякога убивали, но основните сили на „поповете“ се използвали за задушаване на развитието на човека, за блокиране на науката и знанията за света.

(Те също трябва да бъдат разбрани. Само пълната липса на мисъл у масите осигурявала успех на религиозния бизнес.)

Всичката останала „историческа маса на човечеството“ обслужвала покорно и хранела убийците, крадците и поповете.

С общи усилия тази публика създала културата, историята и изобщо цялата архитектура на човешкото общество.

Разбира се, това не трябвало да ѝ се доверява. Но сега да се измени нещо в тази „архитектура“ е практически невъзможно. Тя е бетонирана здраво в разсъдъка на хомо. И може да бъде извадена само заедно с разсъдъка.

Лошите новини не свършват с това.

„Крайъгълен камък“ на човечеството били не само злобата, похотта и крадливостта. Всичките му глобални „правила“ се основават изключително на донаучни, иначе казано – на напълно лъжливи представи за всичко. Защото постъпките и мислите на „строителите“ на света се управлявали изцяло от „ейдоси“ с халюцинаторен и фантазиен произход. Те нямали никакво отношение към реалността.

Както и да погледнем, подобно състояние се маркира с известна диагноза и се определя като „тежко“.

Тук сме обречени да направим извод: всичко, с което се гордее човечеството, е резултат от усилията на същества, които по мерките на клиничната психиатрия изобщо не могат да бъдат признати за здрави.

Уви и ах. Историята на човечеството се градяла от неадекватни персонажи, което определило стила и съдържанието на изображенията, поемите, катедралите и прочее „пирамиди“.

Земната цивилизация се основава на патология, пази грижливо нейните основни черти и няма нито сили, нито желание да преодолее тази малка неприятност.

Имало ли е друг път? Не, не е имало. Физиологията на човешкия мозък определила един-единствен възможен вектор на развитието.

Разбира се, въпросът се отнася не само до мозъка.

Не трябва да се маха от сметката и фашизмът. Той станал „вечен спътник“ и главен наставник на човечеството. Той издигнал всичките здания на човешката история.

От времето на неолита до първата трета на ХХ век фашизмът управлявал света, оставайки безименен. Своето име той получил благодарение на романтика Мусолини.

Бенито само възродил традиционната, класическата форма на управление на хората. И получилият се кошмар нарекъл с ефектната дума „фашизъм“.

Малко по-късно фюрерите и концлагерите направили тази дума символ на абсолютното зло. Понятието „фашизъм“ станало синоним на глобалното, изтънченото престъпление. А също така на мрака, подлостта и скотството.

Но!

С нищожни изключения цялата хронология на човечеството е тържествуващ и сочен „фашизъм“.

Фашизъм било всичко. Но до определен момент той не се смятал за зло, а за норма.

Никой не предполагал, че може да бъде „иначе“.

Никой не поставял на скамейката на „юрнбергски трибунал“ Аменхотеп III, Робеспиер, Тимур, Мойсей, папа Григорий IX, Атила, Наполеон и стотици други „творци на световната история“. А всеки от тях, окървавявайки континентите, изграждал свой „райх“, отличаващ се малко от хитлеристкия.

На Хитлер просто не му провървяло с епохата.

Пет века по-рано за своите машинации Адолф би получил почетно място в учебниците и барелеф в храма на „вождовете на човечеството“. Редом със садистите Цин Шъхуанди и Карл Велики.

Фашизмът бил не само обичайно, но и задължително явление. На никого не му идвало на ум, че това е „зло“.

Геноцидът бил работен инструмент на всяка власт, а масовите убийства – норма.

Но!

Над 5000 години фашизмът бил абсолютно изгоден за всички.

Международни трибунали не плашели организаторите на Вартоломеевата нощ или на кръстоносните походи.

„Чукът на вещиците“ в продължение на столетия бил бестселър и основа на правото.

Християнството почти 2000 години демонстрирало диктат, който „не бил сънуван“ нито от германския нацизъм, нито от руския комунизъм.

Като надникнем във всяка епоха, ще видим навсякъде това, което днес се маркира с ужасното понятие „фашизъм“.

Нищо удивително. Иначе не можело да бъде.

Маршът на легионите и прахът на концлагерите са естествено продължение на историята на питекантропите.

Но въпросът не е само в „мръсната“ генеалогия на homo.

Всичко е още по-забавно.

Трябва да помним, че „фашизмът“ не е човешко изобретение.

Цялото вещество във Вселената се подчинява на безжалостния закон за организация на материята. На този закон са му чужди всякакви сантименталности. Диктатурата започва от субатомното равнище и прониква във всичко.

Каквото и да си въобразявали homo, тяхната популация не е изключение.

Милиардите тонове плът на човешкото общество са също част от материята. И тази маса е подчинена на същите безмилостни правила като останалата „плът“ на мирозданието, от мицела до галактиките.

Така че „фашизъм“ е просто домашното, „човешката име“ на закона за организация на материята. Именно поради това той е безсмъртен.

Около пет хиляди години фашизмът бил неосезаем като „зло“, докато не се очертала алтернатива.

Уместна е аналогията с миризмата на тялото. До възцаряването на хигиената никой не обръщал внимание на вонята.

А още по-точна ще бъде аналогията с религиозната вяра.

Мистичното бълнуване било норма на разсъдъка, докато не се появил атеизмът.

Глава VI

ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА

Именно в първоначалното стадо виждаме истинското лице на човека, непокрито още от грима на легендите.

Там, в стадото от епохата на плеистоцена се намира и отговорът на въпроса за различието в човешките характери и за наличието на “индивидуални” особи.

Уви.

Няма никакви “характери”. Индивидуалности, основани на разлики в характера, също няма.

Истерични и агресивни са абсолютно всички хора в еднаква степен. Това е видова черта. Просто едни индивиди могат да си позволят да демонстрират истерия и агресия, а други - не могат.

Няма характери, има само обстоятелства. Една и същи индивид, в зависимост от ситуацията, или ще унижава, или ще се унижава.

Това, което наричаме “характер”, е просто градиент на статута, актуален в даден момент. Не случайно така и не е открит ген на характера.

По този повод генетиците дълго се оплаквали и се самобичували. Те търсели ту ген, ту комбинация от гени, но така и не намерили нищо.

Това търсене нямало смисъл.

Никакви “характери” не са предвидени от логиката на еволюцията.

Разбира се, има комплект от личностни качества.

Но! Те са абсолютно идентични за всички особи, съставящи вида или рода.

В този смисъл хората не се различават по нищо от пасаж сайри или от стадо антилопи гну.

Това, което им прилича на съществени различия, не са нито съществени, нито различия. Това са миражи, родени от социалните игри и културата.

(Антилопата гну, ако получи диплома на психолог, също ще повярва в неповторимостта на всяка особа от своето стадо.)

Генетични колебания, разбира се, има.

Те дават на homo някои външни разлики и наследствени болести. Но също толкова геномни отенъци ще открием и в пасажа сайра. И също толкова “индивидуалности” при отделните особи.

Въпросът е в това, че еволюцията никога не се занимава с работа на парче. И не осигурява всяко животно с някаква “неповторимост”.

Тя работи само с видове, родове и популации. Иначе казано - с много големи маси от животни.

Уви. Индивидуалност в смисъла, който е вложен в тази дума от културата, няма откъде да се вземе.

От “неповторимост” във всяка единица от рода няма нито смисъл, нито най-малко преимущество. Нейното наличие би “разпръснало” стадото и би го обрекло на на бърза гибел.

Нещо повече. Никога не би могъл да възникне език, общ поне за три индивида.

Индивидуалността е поредният културен мираж. Хората са абсолютно убедени, че всички са различни. Неповторими и уникални.

Нищо удивително. Вероятно и сайрата вижда разлика в блясъка на люспите у съседката си по пасаж.

О, да! Случва се, разбира се, осемнадесетата сайра отляво да има три люспи повече от тази, която е от дясно. А и корените на гръдните плавници са по-тъмни.

Но разликите в блясъка са предизвикани само от игра на светлината или от нейното пречупване във водата. А броят на люспите изобщо не играе никаква роля.

Биологична “индувалност” както у сайрата, така и у човека е невъзможна.

Всичките единици, съставящи рода, са винаги клонинги и човекът не прави изключение.

Индивидуалност са само “пръстовите отпечатъци”, които средата и опитът са оставили върху особите.

Друга среда и друга съдба би моделирала от същия биологичен материал съвсем друга “индивидуалност.

Защо е така?

Ще обясня. Нomo е много уязвима твар.

Съответно йерархията в човешките групи е нестабилна и подвижна.

Работата е в това, че всеки пробив отвсякъде задвижва цялата йерархична стълба.

Ако пробивът не е върху индивида, той се се предвижва нагоре. Ако е върху него - надолу.

Социалната роля на всеки екземпляр се променя многократно. Задачата е да съответства на абсолютно всеки статут.

Наличието на закрепен към съществото уникален “характер” би направило това невъзможно.

И би обрекло такъв индивид на остракизъм, безпомощност или смърт, а групата - на разпадане.

Всеки “природен” индивидуализъм в групата на homo е толкова немислим, колкото в стадото на павианите или в глутницата на хиените.

Ще поясня.

Само плътната, синхронната общност давала на homo шанс да оцелее. А индивидуалността обрича неизбежно своя носител на нетипично поведение. Което е смъртоносно за индивида и разрушително за групата.

Никакъв индивидуализъм не съответства изобщо на природата на истинския човек.

Защото нормално състояние на групата е абсолютното единство, а по възможност и мурмурацията.

Ще напомня.

Мурмурацията е способност на животните жертви да се сливат в подвижни фигури, които плашат хищниците с размери и сила.

Хиляди европейски скорци например могат да образуват страшна птица с размерите на цяло небе.

Колкото и сладко това чудовище да мирише на месо на скорец, на никого няма да му хрумне да го атакува.

Сомчетата plotosidae знаят, че са вкусни. Затова хиляди от тези боязливи рибки се сливат в порещо водата чудовище. При среща с тях дори акулите правят дълбок реверанс.

Умеят да се правят на огромни и страшни организми гамбузиите, кашмирските луциани, раците паяци, etc, etc.

Няма съмнение, че и хората от плеистоцена в момент на опасност или агресия са постъпвали по подобен начин.

Следите от този стил са се запазили отлично и в съвременното поведение на човека.

И до ден днешен homo са склонни да лъжат колко са велики и страшни.

Те имат непобедима необходимост да се събират в синхронно движещи се огромни фигури, водещи неприятелите до ужас.

Погледнете.

По време на своите военни паради хората мурмурират още по-убедително от скорците в небесата.

И при гръцките фаланги, кръстните ходове, манифестациите, наполеоновите карета, олимпийските церемони и бразилските карнавали корените са в същия древен инстинкт, който прави чудовище от хилядите плахи сомчета.

Мурмурацията, впрочем, намира незабавен отклик и в мозъка.

Въвличането във всяка “тълпа” променя радикално поведението и състоянието на човека.

А структурираната тълпа като фактор за изменение на състоянието на съзнанието действа още по-силно от хаотичната.

В нея се разтваря изцяло всяка “индивидуалност”.

Персоналните възгледи и емоции изчезват бързо, сменяйки се с колективни. И това е също отзвук от плеистоценовия опит.

Мурмурирайки по време на парад, митинг или на танцовата площадка, човекът се връща сладостно в стадото. Иначе казано - “у дома”.

Ако и това е малко, спомнете си “ефекта на Уелси”. При дамите, които общуват тясно, се синхронизира менструалният им цикъл, а мантията на Маркиони (отделяният от кожата слой мазнини и киселини) получава пълна химична идентичност.

Това е отзвук от времената, когато човешкото стадо е било споено в единно цяло. Същата “опера” са болезнената зависимост от чуждото мнение, вечното търсене на единство и патологичното пристрастие към “общуване”. Оттам идват модата, конфесиите, партийността, национализма и злобната нетърпимост към “извънстадните” представи.

Освен това някаква вродена “индивидуалност” би осигурила уникалност не на илюзорния “вътрешен свят”, а преди всичко на организма. И трансплантацията на органи нямаше да бъде възможна.

Впрочем, липсата на биологична основа на индивидуалността не означава много.

Разликите ще дойдат, но по-късно. Индивидуалността ще бъде оформена от социалните роли, дрехите, религията, парите, знанията, преживените болести, etc.

Да-да. Това е много изкуствено нещо. И изцяло и изключително се създава само от външни условия.

Още не притежаващият индивидуалност, истинският, стадният хомо, присвивайки очи, се вглеждал в бъдещето, без даже да предполага, че то съществува.

Ще мине време и това същество ще се утвърди и ще започне да бърбори за “доброта-красота-и-чест”. То ще престане да яде гнило слонско месо и ще започне да се разтапя от симфониите.

То ще измисли “съвестта” и ще се научи да пудри с нея своите и чуждите мозъчни полукълба.

Но като знаем, че всяко развитие е просто сублимация на първичните свойства, винаги имаме право да намигнем както на поклонниците на “съвестта”, така и на изповедниците на “честта”.

Впрочем, това и така е разбираемо.

Нас ни интересува друго.

Ако гениалността е все пак природно свойство на някои homo, то и нейните зачатъци също се намират някъде тук.

В главата на сингуларното стадо.

Преди два милиона години под мръсната козина на човешкия череп вече се налели и се набраздили полукълбата на мощен мозък. Кората му станала шестслойна. А невроните се сплели в трилиони връзки и оформили всички зони, от “зрителните” до “речевите”.

Да, този мозък ръководел грамотно организма.

Той извеждал навреме първичната урина, отварял и затварял порите, свивал мускулите, ръководел още хиляди функции, позволяващи на организма да се движи и размножава.

Но на никакво рационално действие, по-високо от равнището на хиената, не бил способен. В този смисъл на думата невронното устройство в черепа не работело и не произвеждало даже най-примитивен продукт.

Виждаме, че всички мотивации на тези твари са примитивни, а поведението им е типично за всички животни. Нищо, освен храната и размножаването, не ги безпокои.

Сега, влезли в изгнилите вътрешности на слона, homo ръмжат и се оригват.

Но има и други обстоятелства. Тогава тези животни демонстрират всичко, което е било вложено в тях през милионите свирепи години.

Разбира се, те убиват всеки, когото могат да убият. Но възможностите им са ограничени от слабостта на зъбите и ноктите. Дребният лов не може да ги нахрани, а и мършата не се среща винаги.

Затова хората ядат всичко, включително и себе си.

Те не само дояждат ранените, но и лишават от живот своите “ближни” в съня им. А също така удушават или убиват с остри камъни болните, слабите и малките.

Вероятно са станали хора, защото са били най-лошите маймуни.

Съдбоносна мутация на китката на ръката нарушила способността на този вид примати да се движат нормално по дърветата и подобно на макаците да живеят в ситост и веселие.

Тези животни са ненаситни.

Ако няма мърша и плячка, homo слагат в устата си всичко, до което могат да достигнат.

За храна им служат както паяците, така и отделеното от своя или чуждия нос.

Те чоплят съсиреците от раните, за да ги изядат.

От останалата покриващата ги козина вадят кърлежи и смучат от тях кръвта, които кърлежите са изсмукали от тях.

С кафяви зъби хрускат бръмбари и трошат коренчета.

Техните самки, като родят детето, изяждат плацентата.

Намерените в гнездата яйца поглъщат с черупките, а пиленцата - с перата.

Да, и навсякъде, където могат да достигнат, homo олизват ту себе си, ту своите колеги.

И това е най-доброто, на което са способни.

Впрочем, олизването все още не е свързано с хигиената или със субординацията. Това е просто връщане на отделените с потта соли.

Да.

И най-главното.

В нашия въпрос се появява първата яснота.

Както индивидуалността, така и гениалността няма биологични корени.

Не може и да ги има.

Мозъкът все още не изпълнява никаква рационална работа. Той е зает само със своя физиологичен занаят.

Неговото предназначение е просто и прагматично. Качествата са измерени и определени.

Никаква уникалност не е необходима. Типичните, серийните мозъчни полукълба се справят отлично със задачите, които средата поставя.

Нищо не сочи, че в стадата има индивиди, достигнали гениалност в дъвченето на бръмбари и мърша.

Да се култивира някакъв “извънреден” мозък е също толкова абсурдно, колкото за един индивид от милион други да се създаде особена кръв с тримерно количество, например, базофили.

Даже и да настъпи случайна мутация, която да ги утрои, тя няма да има никакво приложение. Няма да осигури преимущества, а да съсипе нещо напълно може.

С други думи - някакви високи преимущества на един мозък пред друг не биха могли да се приложат никъде.

Една диамантена тухла е приятно и рядко явление, но в зидарията на някоя барака изобщо не е нужна.

Глава VII

ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА

Липсата на видими древни корени на гениалността не е причина да се прекрати нейното търсене. Тя, както и индивидуалността, може да е възникнала след плеистоцена.

Освен това, хитрата гениалност е способна да заличи следите, които водят от точката на нейното възникване до Нобеловата зала.

Такива неща също се случват.

Вижте.

От простата потребност да се вкара пениса в съответното отверстие на самката се родило грандиозното (според човешките мерки) и много влиятелното явление, наречено „любов“.

Да, то се покрило с митове и се накичило с ритуали. Любовта била напръскана с мастилото на романистите и с кръвта на мъжете в дантели и брони.

Явлението станало култ и се оцветило със стотици високи значения. Век след век тези значения се обновявали и усложнявали.

Но въпреки всичко това, то си останало същата потребност „да се вкара“. Ако тази проста подробност се извади от грандиозната романтична конструкция на „любовта“, самата конструкция ще се срине веднага. Ще остане само купчина безсмислен реквизит. И трилиони думи, загубили всякакво значение.

Това е ясно. Но пикантността на ситуацията не се състои в това.

А в това, че у простата и разбираема „любов“ се появили подозрителни близнаци: „християнската любов“, „любов към гробовете на предците“ и други подобни извращения.

Въпреки че какво ли може да се вкара в „гробовете на предците“? Обектът не е сексуално апетитен.

А и дупките с подходящ калибър в гробовете са голяма рядкост. Все едни и същи трески, червеи, воня и т.н.

Още по-мътна е историята с християнската любов.

Няма съмнение, че корените ѝ се намират в бурните сексуални отношения от епохата на плеистоцена.

Целуването на икони и оралният секс имат един и същи еволюционен произход.

Поведението тук се управлява от нуждата за физическо сливане с възбуждащия обект, а кормилото държат два братски рефлекса: добрите стари смукателен и сукателен рефлекс.

Въпреки че християнската любов е маскирала много добре своите извори, дори и най-повърхностният анализ може да ги разкрие и да ги извади наяве. Защото всички видове любов имат един общ произход.

Въпросът е в това, че всички аспекти на човешкото общество са произлезли от много примитивните инстинкти на homo.

За да разберем цялата история на явлението, трябва просто да го дръпнем по-силно за косматите уши, които със сигурност стърчат някъде.

Дърпаме.

Преди около два милиона години хомо имал много по-прост сексуален живот дори от хиените.

Нямало флирт, постоянни партньори или правила кой с кого може да се чифтосва. Всеки самец бил готов винаги да напълни със сперма всяка достъпна самка. А достъпни били всички.

Чифтосването било възможно по всяко време, освен в тези случаи, когато вагината била заета с друг самец или съдържала други странични вложения.

Този ред на нещата се нарича промискуитет и е рядко явление в животинския свят.

Еволюцията дарява неохотно с него своите творения.

Защо?

Защото при такава достъпност на връзките половият отбор почти не работи. Видът загубва бързо своята представителност.

(Което всъщност и станало.)

Ясно е, че в случая с човека нямало какво да се губи. По онова време изглеждало, че това същество е достигнало вече до пределите на деградацията.

Като хищник homo бил несъстоятелен, а като плячка – жалък. Той не притежавал най-важното: ясно място в хранителната верига на саваната.

В този смисъл homo бил почти нищожен. А друг смисъл по това време, както помним, нямало.

Естетически той не представлявал нищо.

Неговият маниер постоянно да мляска, да си чеше мръсните гениталии и да осира всичко наоколо само компрометирал красивия процес на житейското развитие. А неговите гастрономически достойнства не компенсирали уродството му.

Ако смилодоните пишеха книги за „вкусна и здравословна храна“, човекът би бил отбелязан като „най-неапетитното животно“. Можело да се „утоли глада“ и с него, но за „украса на празничната трапеза“ homo категорично не бил подходящ.

Строго казано, това бил излишен вид. Дните му били преброени.

Но еволюцията е щедра. Нейно правило е на всички и винаги да дава шанс. Дори на твари, разжалвани от маймуна.

Освен това, човекът все пак имал някаква функция. Служейки в саваната за ядлив мършояд, той не живеел напразно.

Но да му се помогне да оцелее не било толкова лесно.

Особени свойства, като електрорецепция, инфрачервено зрение, възприемане на инфразвук, не му били дадени. Да, те биха могли да дадат на рода homo изключителни предимства. Той би чувал, виждал и усещал повече от всичките си конкуренти. Но тези бонуси му били отказани.

Останали тихите радости като нормални зъби и нокти… или неограничената свобода на размножаване.

И така. Зачеркваме веднага бойните зъби.

Сами по себе си те нямат никакъв смисъл.

Може да се удължат кучешките зъби до метър дължина, но без обслужващи челюстни мускули те ще бъдат просто декорация.

Може да се дадат на човека добри нокти.

Това е технически по-лесно от зъбите.

Но и тук има проблем.

Модни прибиращи се нокти не можели вече да се добавят. (Оформилата се конструкция на ръката не го позволявала).

Можело да бъде предложен само остарял неприбиращ се комплект. Примерно такъв, какъвто имал мегатерият.

На такива нокти могат да се набодат десетина охлюва. С дългите нокти може да се трака и да се всява ужас в слепите кучета или рогатите врани.

Освен това, силните остри нокти биха позволили на homo да се издигне в йерархията на мършоядите.

Как?

Елементарно. Ще има възможност да разкъсва сам труповете и да яде, без да чака разрешение от марабуто.

Поставянето на нокти е възможно само за 30-40 поколения. Това е същинска дреболия.

Разбира се, напредналите бозайници вече нямали такива. Но на човека не му било до модата. На еволюционния подиум не го канели. (Вероятно, заради маниерите и изключително неприятната физиономия).

В общи линии, обсъжданият комплект би бил много полезна придобивка.

Но! Такива нокти са несъвместими с навика на homo да се чеше непрекъснато. Ако ги получи, просто ще се разкъса на парчета.

Отказвайки се от идеята за ноктите, еволюцията бързо активирала в човека един стар ген, който дреме в много животни и осигурява несъзнателното, но ефективно използване на различни предмети.

Например, на остри камъни.

Това също е добър вариант, вече изпробван върху морската видра и някои птици.

Генът се активирал, съществото взело камък, но не получило особени предимства.

Да, разкъсването на мършата станало малко по-лесно. Но камъкът не можел да реши въпроса с оцеляването (малко по-късно ще разгледаме този любопитен въпрос по-подробно).

Оставал само промискуитетът, т.е. постоянната възможност за чифтосване, пренебрегвайки брачните игри и сложността на половите ритуали в животинския свят.

Промискуитетът бил реален шанс.

А как работи той?

Много просто.

Дива, непобедима похот принуждава животните да се размножават при всякакви условия, въпреки страха, глада, студа, трудностите на раждането и отглеждането на потомството.

Изригвания на вулкани, земетресения, заледявания, метеорити – нищо не може да ги отклони от постоянното чифтосване.

Съвкупленията се извършват както целенасочено, така и случайно.

Като резултатът от всеки контакт между индивидите неизбежно следва полов акт. По този начин се поддържа принудително числеността на популацията.

Разбира се, това не е първият случай, когато гениталиите служат за двигател на вида. Простичък, но надежден.

Има и по-впечатляващи примери за всевластието на „половия въпрос“.

Да си спомним за листната въшка. Нейните женски се раждат вече бременни. Освен това, тези, които ще родят, също са бременни с малки въшки.

Но такъв трик еволюцията не може да повтори повече. Периодът на нейните дръзки експерименти приключил преди появата на homo.

В резултат от това на човека се паднал най-баналният вариант на промискуитет.

Как станало това?

Много просто.

Преди около пет милиона години, още в плиоцена, спасявайки рода homo, еволюцията, пъшкайки, се заела за работа.

Да напомня, че като изходен материал бил използван стандартният урогенитален модел, общ за всички примати.

Но нека бъдем честни: моделът е доста скучен и предполага периоди на въздържание при самките, скука при самците и глупави ритуали с цветя, ядки и зачервяване на задните части. Моделът е стабилен, но изобщо не е подходящ за промискуитет.

В резултат от корекции на маймунското полово наследство били направени анатомични и физиологични промени.

Нищо изключително. Само няколко пикантни щриха, като например допълнителна чувствителност и система от гънки на влагалището.

Но резултатът бил впечатляващ.

Като, разбира се, не последвал веднага.

Първо била редактирана самката.

На неудържимото сексуално желание на самеца се изисквал симетричен отговор от нейна страна.

Но стремейки се към постоянното сладострастие на самката, еволюцията прекалила малко с размера и чувствителността на външните и вътрешните ѝ полови органи.

Получило се нещо наистина впечатляващо. Ако ставаше въпрос само за място, където може винаги да се погребе енот, проблемът щял да бъде решен. Но еволюцията имала съвсем други цели. Напълването на вагината трябвало да стане иначе.

Тук обаче възникнал нов проблем. „Напълнителят“ се оказал трагично малък. Наложило се да се увеличи бързо скромният пенис на самеца и да се уголеми целият му полов апарат, започвайки от калибъра на кръвоносните съдове. Приспособяването на „отговорната част“ отнело известно време, но в крайна сметка била постигната пълна съразмерност.

В резултат от това самецът и самката получили уникални полови органи, намиращи се в постоянно търсене помежду им и определящи поведението на своите господари.

Прекрасна подкрепа станал видовият истеризъм на човека, който добавял пикантност във всички процеси и осигурявал промискуитет с нажежаване на страстите.

Попътно промискуитетът закрепил изправеното ходене на въпросните животни. Той също така премахнал покриващата ги козина.

Да поясним.

Глупавите гноми-антрополози вече 200 години се чудят за природата на мутацията, която поставила homo на „задните лапи“.

Има много версии. Но не става ясно за какъв всъщност дявол еволюцията се подиграла така с човека?

Работата е в това, че изправеното ходене, без да предлага на животното никакви незабавни предимства, осигурявало веднага артрози, мъчителни раждания, компресия на гръбначния стълб и червата, аневризми и още десетина патологии.

Нещо повече. Ако изправите всяко „хоризонтално животно“, то неизбежно ще получи частична анемия на мозъка. Тя може и да не го убие. Но!

Анемията ще донесе радости като задушаване, замайване, гадене, припадъци, атаксия, нарушаване на зрението и загуба на ориентация.

Така че за първите поколения хора, които ходели изправени, двуногостта несъмнено била адска мъка. Нито едно живо същество не би се съгласило никога да участва доброволно в тази екзекуция.

И за какво, всъщност, е било нужно да се подлагат хората на такива мъчения?

Антрополозите мънкат, но не предлагат нищо разумно. Не се „очертава“ никакъв ясен стимул.

Разбира се, всичко би могло да се смекчи с постепенност. Адаптацията би се развивала толкова последователно, колкото и вертикализацията.

Това не е сложно. Освен това, еволюцията вече имала опит, което се доказва с примери като кенгуруто, жирафите, кокошките и други същества, свикнали да носят мозъка си високо и гордо.

Какво трябвало да се направи?

Ако вдигате мозъка толкова високо над сърцето, трябва да удвоите общото артериално налягане, да увеличите плътността на кръвните клетки и да създадете запиращи клапани в голямата шийната вена.

Работата, както виждаме, не е голяма.

Това не би решило всички проблеми на двуногостта, но би избавило човека от гадене, а пейзажите на плиоцена от повръщане.

Но!

Дори това не било направено.

Всичко сочи, че вертикализацията на човека е станала с необяснима бързина, без разработване на каквито и да било защитни анатомо-физиологични джаджи.

Тя несъмнено причинявала болка и страдания.

И въпреки това се случила.

Но кой дал на бедния homo заповедта да се изправи бързо?

Кой би могъл да изисква това от човека?

Очевидно не някой архангел. Нещастникът веднага би бил убит и изяден заедно с позлатените си пера.

Това можеше да бъде само промискуитетът. Само на него не смеела да възрази физиологията на човека.

Ще поясним.

Работата е там, че новият начин на живот изисквал постоянна демонстрация на гениталиите.

Но!

Това е възможно само при изправено тяло. При всички останали животни половите органи са „скрити“ под тялото и се показват само в решаващия момент.

А самецът на човека станал единственото същество в природата, което се движи с гениталиите напред. Нещо повече, те винаги били малко пред самия homo.

Получило се много ефектно, но пострадало равновесието между половете.

Плоските отзад и космати дами се натъжили. В сравнение със самците вулвата им се оказала скрита дявол знае къде. Демонстрацията ѝ изисквала специални пози, а упражненията йога все още не били измислени.

Но, уви, нямало вече никаква възможност да се премести вулвата на най-видно място: там твърдо се установил носът.

Разбира се, можело да се разменят местата на носа и вулвата.

През едиакарския период, във времето на първите организми, подобни трикове били обичайна практика.

Но плиоценът е по-консервативен от едиакария. Еволюционният влак вече бил потеглил. Радикалната промяна на органите станала невъзможна.

Освен това, нос, преместен в слабините, би бил обречен на страдания от шегите на ануса (а и да се пудри би било по-сложно).

Но се намерило решение. Носът останал на мястото си. А филиал на вулвата станала устата, на която били делегирани всички нейни представителни функции, както и част от механичните.

След това настъпило радикално уголемяване на седалищните части и на млечните жлези. Да ги крият в козината станало глупаво и така се случило „разголването“: покриващата козина била пратена по дяволите secula seculorum.

В резултат от това се получил впечатляващ биологичен обект за чифтосване, в който всичко без изключение настойчиво и постоянно напомняло за основното му предназначение.

(Между другото, за оплешивяването на homo имало и още една важна причина: триенето на кожите станало важна част от тяхната полова игра.)

Основните работи по промискуитета завършили още през плиоцена, а окончателно „обектът беше предаден“ приблизително по времето, когато наблюдаваме стадото homo в слона.

Любовта обаче била изобретена значително по-късно.

Без великия мит за „любовта“ нямало никаква възможност да се легализира дивата похот на homo и да се вгради в системата на културата и отношенията.

Процесът на преобразуване на пещерния промискуитет във възвишена европейска „любов“ не беше лесен. В Античността не съществувала никаква „любов“.

Ерос, Афродита, Хатор, Приап, Рати и прочее профилни „богове и богини на любовта“ нямали никакво отношение към любовта. Те били диригенти на оргии, командири на фалосите и повелители на вагините.

Да, те разпалвали смъртните с похот, подбирали най-екзотични комбинации от сексуални партньори, но нищо друго освен фрикции, коитуси и изнасилвания не занимавало техните божествени глави.

Работата е в това, че „любов“ в днешния смисъл на думата тогава изобщо не съществувала. Тя още не била изобретена, защото не била нужна на никого. Половата разпуснатост на човека не се нуждаела от оправдания. Тя се почитала като достойнство, а не като порок.

Въпреки това с времето плеистоценовата обсебеност от секса преминала през първата обработка от културата. Дафнис скачал около Хлоя, звънтяла тетивата на Ерос, а Хатор пърхала със своите кравешки ушички. Древната похот се украсила с венчета и придобила статут на божествено обсебване.

Средновековието се опитало да закрие половия въпрос, обличайки секса в усмирителната риза на брака.

Но не се получило!

В черната църковна мъгла звездата на похотта заблестяла особено ярко. Силата на нейното сияние била по-мощна от скромното светене на Витлеемската звезда. Грехът тържествувал нагло и весело.

Тогава станало ясно, че скандалното напомняне за животинската природа на човека изисква най-високи оправдания.

Културата трябвало да се напрегне. Ситуацията се усложнявала от милиардите примери за това, че полови актове се осъществявали лесно и без всякаква „любов“. Задачата не била лесна.

Затова „продуктът“ придобил своите първи очертания едва през XVIII век.

Зрялата цивилизация през XIX век засилила търсенето на „особеното, възвишеното чувство“. Перата на поетите и романистите заскърцали още по-усърдно. Към началото на ХХ век всичко било готово, а кинематографът нанесъл окончателната полировка на този възвишен и влиятелен мит.

Както винаги става в такива случаи, митът започнал да живее свой собствен живот и да влияе мощно на поведението на милиони homo.

Любовта не е единственото изкуствено явление. Срамът, съвестта, разкаянието, емпатията, любознателността и честността също може да запишем смело в категорията „изобретения“.

Глава VIII

КАМЪК В ЛАПАТА

Предполагам, че цялата верига от забавни заблуждения за човека започва именно с мита за „разумния инструментализъм“.

Благодарение на къс гранит в мръсната лапа човечеството си присвоило званието колективен гений сред животинския свят.

От този камък започва увереността, че родът homo има някаква тайна отличителност от останалата фауна.

От него започва също пътят, който води от стадния мършояд до колайдера, Освиенцим и други върхове на цивилизацията.

Нека отбележим, че за 250 години съществуване на антропологията никой не е успял да определи: защо това животно започва да носи със себе си парче скала?

А именно това трябва да разберем най-напред. Защото произходът на свойството винаги определя неговите потенциали и природа. Нито едно явление не може да бъде отделено от причината за неговата поява.

(Напомням, че всяко развитие е просто възход и усъвършенстване на първоначалните особености.)

Някога откриването на тези „инструменти“ превъзбудило антрополозите до такава степен, че късовете скала станали символ на уникалността на ранния човек и основа на теорията за „изключителността на хоминидите“.

Да, в един даден момент в лапите на нашето животно наистина се появил камък. Това се случило в гладния плиоцен, няколко милиона години преди нашата „сцена в слона“.

Моментът, в който въпросното съществото взело за първи път някакъв камък, се смята за исторически и съдбоносен.

Но тук се появява един проблем.

Работата е в това, че цялата история с примитивните инструменти е доказателство не за съобразителността, а за поразителната тъпота на homo.

Наоколо имало множество предмети, които се превръщат много по-лесно в инструменти от камъка или обсидиана.

Малко ни тревожи и това, че животното не можело да прави, разбира се, нищо извънредно с този камък.

И не се опитвало. То си останало същото животно, само че с камък в лапите.

Въпреки целия патос за "откриването на камъка", промени в живота на животното не настъпили. Никакво развитие не се случило и дори не се набелязало.

И с камък в лапата нашето животно бродело още двадесет хиляди столетия, търсейки паяци и мърша.

То серяло, биело се и се чифтосвало, без да се затруднява да търси нови забавления и полезни предмети.

Първоначалната функция на камъка била да се раздробяват и натрошават оглозганите от някого кости.

В костите винаги има нещо ядливо или поне смучещо се. Това, което е недостъпно за дребните мършояди и не е интересно на големите. (Червеният и жълтият костен мозък не са най-завидната храна, но все пак са храна.)

Трошенето на кости било крайно актуално в гладния плиоцен.

За детритофага, който не винаги успявал да стигне пръв до филето, това умение станало спасително.

Дошлият след плиоцена плеистоцен променил менюто: месната мърша станала повече.

Започнала да стига и за човека. Появила се необходимост не само да се трошат кости, но и да се разкъсва плът. Това принудило животното да очуква обичайните камъни, за да станат по-остри.

Но!

Никакви опити да се търсят нови инструменти или да се изобретяват приспособления отново не настъпили.

Предполагам, че тук се сблъскваме с основния въпрос на хилядолетията.

Без неговото разрешаване разбирането за качеството на човешкия мозък ще бъде винаги погрешно.

Бил ли е „камъкът в лапата“ съзнателен акт?

Какво е това? Разумен избор или вродено сляпо свойство, присъщо на множество животни? (Например раци, октоподи и бобри.)

Мисля, че „началната точка“ ще бъде много лесна за определяне.

Да започнем.

Няма никаква възможност да предполагаме някаква „смисленост“ в първите манипулации на homo със скални отломки.

Защо?

Защото говорим за обикновено животно, което (по това време) не е способно да установи нито една причинно-следствена връзка, нито пък съвкупност от такива връзки.

Нека не забравяме, че съществото, за което говорим, имало ниво на представи за света, подобно на това на видрата, а начинът му на живот не се отличава от този на хиената. Нивото на развитие изключвало напълно възможността за организиране на производство и предаване на опит.

Първите камъни в лапите се появили във време, когато homo бил, безспорно, в абсолютно животинско състояние.

Дори ако такова животно придобие случайно някакво отделно умение да използва остър камък, то не е в състояние нито да го запази, нито да го предаде на останалата част от своята популация.

Нека напомним: езикът все още не съществувал.

Да, имало мърморене, ръмжене и миризми.

С урина, разбира се, можело да се маркират територии, самки и храна. С което и се занимавали прадедите на Хегел и Кант.

Но в миризмите, дори на най-силната урина, е трудно да се закодира чертеж на инструмент.

Освен от разстоянията, стадата били изолирани едно от друго от своите канибалски наклонности, агресивност и взаимния страх.

С други думи, никакво предаване на опит не е било възможно.

Въпреки това всички homo без изключение използвали камъни.

При което всичките хиляди (или стотици) стада започнали да правят това „едновременно и независимо“.

Дори напълно изолирани (географски) стада трошели кости с камъни, въпреки че нямало от кого да се научат.

Как би могла да бъде постигната тази синхронност?

За този факт има само две обяснения.

Първото: преди три и половина милиона години бил свикан световен конгрес на парантропите. Някой сръчен занаятчия, дошъл от звездите, провел майсторски клас по използване на каменни късове, а делегатите конспектирали ноу-хауто и го внедрили в своите стада.

Да изключим напълно такава възможност, разбира се, не можем.

Но! Възникват съмнения относно възможността за снабдяване на всички делегати с баджове и газирана вода. А какъв конгрес може да има без тези аксесоари?

Между другото, нямаме нужда да измисляме висши причини за първия опит с каменни късове.

Работата е в това, че много видове животни са надарени с несъзнателната способност да оперират с различни предмети и да ги използват за своите нужди.

Няма съмнение, че при плиоценовия стаден мършояд homo тази способност е имала същата "несъзнателна" природа, както при морските видри, беседковите птици, бобрите, чинките, раците, лястовиците, термитите и други животни и насекоми.

Тя е била също толкова "безпросветна", колкото и при тях. Никакъв "разум" не е участвал в първите приложения на камъка. Това не бил съзнателен акт.

А и разум не трябвал. Както и голям мозък.

За да се застави homo да удря с парче камък, била нужна само активация на ген, който принуждава на клетъчно ниво животното да си служи с дадени предмети.

Никаква връзка между подобна дейност и т.н. "разум" изобщо не съществува. Много животни имат фин геномен механизъм, който или управлява централната нервна система, или е директно вграден в нея.

Нека го обясним с най-прост пример. Гнездото на червенокръстата лястовица има сложна архитектурна форма.

Това гнездо се прикрепя към вертикална повърхност и се състои от около 1000 различни по размер блокчета, които лястовицата изработва сама от каолинити или алуминосиликати.

Калибърът и формата на блокчетата стават по-малки, когато стените на гнездото се приближават към входната шийка.

В конструкцията се използва принципът на арката и съответно на ключовия камък.

Задължително се прилага армировка на страничните сводове с косми и стъбла. При което армировката не е хаотична, а с ясно изчислен интервал: през 2 и 3 реда полагане.

Освен това, от строителя се изисква точно оценяване на влажността на материала. Всеки следващ ред се полага само след като предишният ред се подсуши.

Това задължава лястовиците да правят паузи, чиято продължителност зависи както от влажността на въздуха, така и от първоначалната влажност на материала.

Целият този инженерно-строителен процес се извършва от същество, което има само 0,6 грама мозъчна маса.

Скалната зидарка, която има мозък от 0,9 грама, също създава не по-малко впечатляващи конструкции. Тук за цимент се използва слуз от гъсеници.

Номерът е в това, че не трябва да се убие и да се донесе такава гъсеница мъртва. Нейната слуз ферментира моментално.

Нещастницата трябва да се достави на строителната площадка жива, да се разкъса на място и веднага да се използва.

Както виждаме, за извършването на дори по-сложни действия, отколкото подбора и остренето на камъни, не са нужни нито мозъчни извивки, нито солидни черепни обеми.

Между другото ще отбележим факта, че морските видри, с техните само 40 грама мозъчна маса, са отишли значително по-далече от нашите прадеди.

Те не само са приспособили остри камъни за отваряне на раковини, но са си направили и "джобове" за тяхното носене.

И от този пример също виждаме, че между качеството на мозъка и инструменталната дейност няма никаква връзка.

Така че не "разумът" е принудил homo да вземе в ръцете си парче камък.

О да!

За разлика от морските видри, той се научил, разбира се, да заточва каменните парчета.

Но разумът няма нищо общо с това. Промяната на формата на използвания предмет също не е белег за „разумна дейност“, а обикновена способност на много животни.

Обикновено тя върви в „комплект“ със способността да се използват инструменти.

Това е същият геномен механизъм, който управлява централната нервна система.

Тук можем да се върнем към примера с лястовицата, а можем да обърнем внимание и на уважаваните бобри (с мозък 45 грама).

Проблемът е в това, че не всички клони се вплитат еднакво добре в сложната конструкция на тяхната малка къщичка. Ето защо бобрите могат да скъсяват клоните до необходимата дължина. Иначе казано, дори те могат да променят размерите и свойствата на предметите.

Раците цигулари изработват капаци, които пасват точно на входа на тяхната дупка.

Ракът боклукчия създава върху черупката си „активна броня“, прикрепвайки към нея отпадъци и умиращи организми. Той може да носи и мъртва медуза. Ако пипалата ѝ са прекалено големи и пречат на движението, ракът ги отрязва на нивото на земята.

Кълвачите изработват клинове за отваряне на шишарки.

Не по-малко впечатляващи трикове правят новокаледонските врани, които създават куки с различни размери, както и други животни, та дори и стършелите с техните милиграми мозъчни ганглии.

Да.

И между другото, именно стършелите забиват последния гвоздей в ковчега на илюзията за връзката между мозъка и уникалните свойства.

Когато говорим за стършела, говорим за един изключителен геометър. Той оперира лесно с конгруентността, паралелограмите и изчислява безпогрешно вътрешния и външния обем на призма. Това е математика на професорско ниво. Стършелите (всички до един) владеят до съвършенство изкуството за създаване на многомерна геометрична система от хексагонални изогонални призми. Ясно е, че без идеално изчислени страни на всяка призма, системата от призми никога няма да се сглоби в здрава цялост.

А всеки стършел при построяването на гнездото си сглобява успешно всеки път тази система.

Освен това, стършелът не е само теоретик-геометър. Той е и строител, педантично пренасящ пространственото виждане за конгруентите в своята конструкция. Гнездото ще се сглоби в здрава окръгленост само при условие, че призмите са идеално различни по височина.

Да се строи с такава адска точност е възможно, само ако държиш в главата си поне уравнението V=S·h (да не говорим за всичките останали изчисления).

Но стършелът няма по принцип главен мозък.

Той има само малко неврони в надглътъчните нервни ганглии и гъбовидно тяло. Невроните са му отпуснати с точно определена цел: да вижда, да подушва и да си мърда мустаците (антенулите).

V=S·h няма по принцип къде да се "побере" в ганглиите. И все пак, стършелът се справя успешно с геометрията.

Нищо удивително. Тук окончателно разбираме, че геномът умее да управлява поведението на животното, без да се тревожи за съдържанието на главата му.

Ясно е, че в сравнение със стършела нашият прародител с неговия груб инструмент за ровене в мършата изглежда доста примитивен.

Но да продължим.

И бобърът, и лястовицата, и стършелът са извън всякакво съмнение по отношение на "мисленето". Те нямат никакъв механизъм за елементарно разсъждение.

Те не обобщават знания и не създават език. За тях няма минало и бъдеще, асоциации или причинно-следствени връзки. Те имат само инструмент, който еволюцията им е дала за оцеляване.

Да, всички те са виртуози.

Но! Само в една задача. Решението на тази задача не е известно на тях самите, а на техните клетки.

Да, всяко поколение на тези животни ще демонстрира сложни и ефективни, но стереотипни двигателни действия. А техните красиви умения ще останат затворени в инстинкта, който няма нищо общо с мозъка.

Умението да проектират, манипулират и използват инструменти е концентрирано при тях само в един набор от действия. И този набор не е резултат от учене. Във всичко останало стършелът, бобърът, лястовицата и т.н. ще останат при нормативната несъзнателност на животните.

Съзнание, разбира се, имат, но в строго определени дози. Точно толкова, колкото да реагират вярно и навреме на опасности и други промени в средата. Памет, разбира се, съществува. Но всички обръщания към нейните натрупвания са кратки и директни. Някога и човекът е бил такъв.

Точно тогава, когато за първи път бил забелязан камък в ръцете му.

Да обобщим.

С много голяма вероятност нашият мършояд homo, вземайки парче камък в ръка, се е подчинил просто на една безпросветна заповед на гена. И нищо повече.

Неговите действия не са били, нито са могли да бъдат осъзнати, основани на мислене, опит, „разбиране“ и т.н. Те са били диктувани единствено от генетичната програма.

Организмът е изпълнявал несъзнателно програмата чрез поредица стереотипни двигателни актове, предписани от генома. Всичко се е случвало точно както при видрите, раците, стършелите или червенокръстит лястовици. Без съществени промени това се е повтаряло при всяка нова особа, във всяко поколение.

Глава IХ

ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА

Както виждате, ако се поровим в произхода на основните човешки поведенчески модели, ГУЛАГ, терористичните актове и възкресенията на богове ще спрат да бъдат загадка. Би било странно да очакваме нещо различно от внуците на стадни мършояди от плейстоцена.

Разбира се, на човека му се иска да забрави своето истинско минало.

Точно за това съществуват културата и историята. Но ако културата понякога се държи безобразно и дори "къса завесите", историята никога не прави това.

Историята е идеално дресирана дисциплина. Тя гарантира забравянето на онова, което не бива да се помни. За което, всъщност, е била създадена.

Но!

Знанието за мозъка осигурява трезвост. А трезвостта позволява дори от такава фалшификация, каквато е летописът на човечеството, да се извлече полезна същност.

Кой кого е победил при Гавгамела, Грюнвалд или Сталинград няма никакво значение. Дори ако тези битки не са се случили в действителност, е имало други, подобни.

Цялата история на homo е феноменално еднообразна.

Строго погледнато, в нея не се е случва нищо друго, освен убийства и съвкупления. Като че ли един вечен цирк на ужасите, сменяйки своите костюми, пътува през вековете. И никога не сменя репертоара си.

Но подробностите за масовите убийства не са съществени. Както и техните имена. Дори и точните дати не са важни.

Епохите само сменят костюмите на човека и пренареждат декорите.

Важното е друго.

Именно военните събития, разпръснати през различните столетия, демонстрират нагледно неизменността на основните човешки рефлекси от времето на плейстоцена.

А също така и безсилието на прогреса.

Както се оказва, прогресът не внася корекции нито в емоциите, нито в поведението.

Съществуват ли неизкривени от културата образи на ранния човек?

Да, има ги. Това са първите „наказателни кодекси“: на Хамурапи, Уракагина, Ур-Наму, Ешнуна и други. Всички тези сборници с най-древните закони трябва да се четат правилно, без да се разсейваме с всякакво „рязане на гърди“ и други пикантни детайли на ранното правосъдие.

Кодексите на Месопотамия трябва да се възприемат само като регистри на постъпките, на които е способен човекът по онова време. Именно този списък с пороци е реалния портрет на човека.

Трябва да помним, че единствената книга, която разказва всичко за човека, е наказателният кодекс. С времето, разбира се, кодексите са станали значително по-дебели. Нищо чудно. Престъпленията също еволюират.

Да, днес пещерната злоба се е преоблякла. Тя се е украсила с разни „вероизповедания“, „родини“ и се е сдобила с технически джаджи. Тя е запалила „вечни огньове“. Но никакви принципни промени в нея не са настъпили.

Официалното откриване на панаира, наречен човешка история, се случило преди 5200 години.

Децата на хранещите се с дейнотерии се облекли в шумерски роби, боядисали брадите си и започнали да усложняват всичко.

Те не са имали нищо друго освен опита от плейстоценовата война на „всички срещу всички“.

И не са имали никаква друга опорна точка за поведение. Единственото, което могли да усложнят и развият, били онези навици и свойства, които човекът придобил в епохата на своето формиране.

Ще напомня, че в продължение на два милиона години homo се учил прилежно и дори станал отличник.

Разбира се, директор на неговото житейско училище бил пещерният мечок, а учители – гладът, похотта и страхът.

Всичко, на което учели тези трима магистри, било запаметено и се превърнало в основа на поведението.

Оттогава това същество не придобило нито едно ново качество. И не анулирало нито едно старо. То е обречено завинаги да носи в себе си мършояда и канибала. И това никога няма да изчезне.

През последните 6000 години не са настъпили качествени промени в централната нервна система. И откъде, всъщност, биха могли да дойдат?

Физиологията на мозъка завършила отдавна своето формиране.

Да, нещо трябвало да се коригира от религията и културата.

Те са влиятелни, но все пак абсолютно декоративни явления. Понякога могат да се конкурират с агресията или ерекцията, но да внесат коренни промени в човешките свойства – това, разбира се, не им е по силите.

Както знаем, любовта към ближния никога не е пречила да бъде построен за него концлагер.

Да бъдем честни: от homo не излязло нищо уникално. Строго погледнато, трудът на еволюцията трябва да се признае за напразен.

Явно не си струвало да се хабят сили за метаморфози от "австралопитеци" в "ергастери". Да не говорим за всички по-нататъшни машинации.

И със сигурност не е трябвало да се изтъняват веждите и тези същества да се обезкосмяват.

Човекът можел да бъде оставен в своята родна плейстоценова кожа.

В крайна сметка, за да могат тълпи мъже да се осакатят един друг по време на "бородинсконо" (или всяко друго) меле, не се изисква никаква еволюция на вида. Всъщност, както и за организирането на Холокоста.

Не си е струвало да се харчат средства за декорации и костюми. Почти цялата човешка история можела да се създаде и с козина по тялото.

Глава Х

ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА

Най-ранните подозрения, че homo има фатален недостатък в мозъка, би трябвало да възникнат при вида на първата древноегипетска пирамида.

Още тогава можело да се предположи, че положението е лошо. А от бъдещата история на човечеството не трябва да се очаква нищо добро.

Ще припомня.

Еволюцията надарила homo с реч, великолепна ръка, обемисти мозъчна полукълба и го изправила на авансцената на мирозданието.

Съвсем ранната шумерска епоха била комплект от тревожни грешки. От наклонностите на първите царе и от подвизите на митичния Гилгамеш миришело на идиотщина.

Но все още имало надежда, че това са просто дебютни прегрешения, а после всичко ще се оправи.

Египет обаче, който сменил Шумер, сложил край на илюзиите. Той потвърдил, че шумерската тревога не била напразна.

Под рева на египетските храмовите тръби човечеството започнало да марширува уверено към сексшопа и пещите на Бухенвалд.

При което бил изпуснат завинаги призрачният шанс за "друга история" на рода homo.

Вижте сами.

Всичките тези „Нубхетериси“ били световни лидери почти 3000 години. Възможностите им не били ограничени. Цялото злато на света и всичката работна сила били на тяхно пълно разпореждане.

Нещо повече, те периодично демонстрирали малки успехи в строително-битовото инженерство.

Полагайки малко усилия, за няколко столетия египтяните са можели лесно да пуснат парен локомотив.

Парният локомотив е невероятно проста конструкция. Толкова проста, че сама се предлага да бъде незабавно изобретена.

Винаги са налични всичките необходими компоненти: пара, метал, въглища. И нуждата да се отиде от едно място на друго.

Следващ етап - пеницилинът. За да се създаде първият антибиотик, е нужно просто да се съчетаят рана и плесен.

А след още сто години, с един подхвърлен камък може да се предположи наличието на гравитация.

Влиянието на точните знания и напредващите умения е огромно.

Дори тези простички неща биха могли да дадат старт на истинска цивилизация на знанието. И на създаването на интелект, чиито следи не се наблюдават в „епохата на сфинксовете“.

Но! Вместо да се занимават с парни локомотиви, хората насочили всичките си сили към сушенето и боядисването на покойници.

А вместо с пеницилин – към лицеви опори пред Озирисите.

Основно лекарство станали изпражненията на свещения крокодил. С молби трябвало да се обръщат към торните бръмбари (скарабеите). А от краката на покойника било нужно да се изреже кожата на стъпалата, за да не се замърсят небесата със земна мръсотия.

Апогей на безсмислието станали военните паради и строежите на идиотски пирамиди.

За какво свидетелстват пирамидите?

Само за това, че в името на покойниците хората били винаги готови да убиват живите.

Тази епидемия от параноя, наричана обикновено „Древен Египет“, продължила 2700 години.

Разбира се, маниакалното сушене на трупове, пирамидите, поклонението на изпражненията на влечуги и разговорите с бръмбарите създават пълното впечатление, че бреговете на Нил са били населени от опасно луди хора.

Трудно е да се каже кой е по-глупав – строителите на пирамидите или египтолозите, които търсят смисъл в техния абсурден труд.

Но!

Ако такова държава бъде открита днес, ООН би приела специална програма, според която всички поданици на „Рамзесите“, самите „Рамзеси“ и децата на „Рамзесите“ биха били незабавно разселени в психиатричните болници по света. А шизофреничните пирамиди биха били продадени на строителните концерни и демонтирани.

Няма нищо смешно.

Да бъдеш потомък и наследник на слабоумни хора, е съмнителна чест.

Още по-тъжно е да разбереш, че си, макар и неволно, продължител на тяхното дело.

Защото „Египет“ не си отива безследно. Ако пещерите на плейстоцена били училище за слабоумни, времето на мумиите станало техен университет.

Не е удивително, че цялата по-нататъшна история на homo ще бъде пропита с бог, смърт и власт.

Позлатената отрова на Древния Египет проникнала бързо в кръвта на цивилизацията. И циркулира в нея до сега, диктувайки не само извращения, но и норми.

Вслушайте се.

Като дръпнем мустаците на поредния Сталин, чуваме съскането на всички фараони заедно.

Сакралното родство на тези персонажи е безспорно. Както и връзката между златната усмивка на Тутанкамон с мощите на християнските светци.

Съвсем ясно е, че всичките „нотр дами“ са смислови внуци на пирамидите.

Впрочем!

Технологията на изгарянето на живи хора също е изобретение от ерата на фараоните.

Несъмнено хората мечтаели за възможността да изпепелят ближния си още от времето на „опитомяването на огъня“.

Именно Египет обаче материализирал древната мечта. Египтяните успели не само да хвърлят хора в пламъците, но и да ги държат там, докато станат в напълно готово състояние.

Но очевидно новото удоволствие било помрачено от безумно високата цена на дървата. И тогава египетската мисъл намерила решение: дървата били заменени със сушени питки от камилски изпражнения.

Нечестивецът, проявил неуважение към бога Ра или фараона, бил здраво привързван и обграден със сушени изпражнения от подметките до брадичката. Разпалването на наказателната конструкция не било бърз процес, но древните египтяни не бързали за никъде.

Изпражненията, разбира се, не давали ефективни пламъци, но осигурявали нужната температура. Така че първите еретици на света не били изгаряни, а по-скоро запичани в собствен сос.

Именно от тези фурни от изпражнения огънят се прехвърлил по-късно към дървата на Инквизицията.

Трябва да отбележим, че понятията „граници“ и „родина“, както и обелиските на военната слава, са също изобретения на садистите с маски на чакал.

Те поставили също така знак за равенство между понятията „покорност“ и „щастие“.

В представите на поклонниците на скарабеите робството било норма, а свободата – рядка и безсмислена грозота, която няма никакво оправдание.

Защото животът, извън волята на фараона и боговете, просто нямал смисъл. И следователно трябвало да бъде прекратен.

По-късно тази древноегипетска представа ще стане фундаментална. Тя ще заблести в златото на иконостасите, в короните на кралете и в свастиките.

Тя ще се превърне в онова яйце, от което ще се излюпят змиите на комунизма, патриотизма и монархизма.

Любителите на крокодилски изпражнения успяват да осакатят много старателно разума на младото човечество.

Върху „мистиката“, „магията“ и „вярата“, върху „задгробните светове“ и „небесните приюти“, върху „тайнствата“, „молитвите“, „покаянията“, върху „възкресението“ и „причастието“ – навсякъде стои етикетът „Мade in Древния Египет“.

Да-да. Всичко това е изобретено точно тогава.

На религиите, които последвали култа към Озирис и Амон, почти не им се наложило да измислят нещо ново. Достатъчно било да вземат разработките на плешивите жреци и леко да ги адаптират към своя култ.

Както виждаме, цивилизацията на homo действително се изградила върху египетска основа.

Но не трябва да обвиняваме Египет.

Той не е автор на идиотизма, а първото му пълноценно творение.

Автор е човешкият мозък.

Египет просто създал механизмите за неговата практическа реализация.

Техническите „постижения“ на поданиците на Горния и Долния Египет са просто„ефект на бързо превъртане на вековете“, измислен от египтофилите. Подходът е прост, но действа безотказно на лековерните.

Какво представлява той?

Обяснявам.

Взема се всяка впечатляваща дреболия и се представя като знак за развитието на епохата. А цената, платена за тази дреболия, се премълчава. Никой не уточнява, че примитивното по същество изобретение е резултат от хиляди години проби и грешки, зряло е векове наред, надграждано е и е усъвършенствано, докато стане ефективно.

Разбира се, това е измамен подход.

Ако умението да направиш и да покажеш кукиш се придобива за пет секунди, това е напълно достойна история. Но ако оформянето на кукиша изисква месеци размисъл и упражнения с пръсти, положението намирисва на бедствено.

Да, в крайна сметка кукишът е показан. Показалият кукиша ликува, размахвайки отлично оформения жест. Но ние знаем колко време и усилия са отишли за неговото оформяне. „Ефектът на превъртане“ се състои в това да изрежем с вълшебни ножици и да премахнем позорните месеци на експерименти. Щом това бъде направено, показалият кукиша се превръща веднага от слабоумен в много напреднал човек.

Всичките египетски „пробивания на дупки“, бижутерски умения и астрономически познания са именно от този тип.

Реалната картина на способността на homo да „изобретява“ е печална.

Уви, за да се открият и свържат няколко от най-простите закономерности, на човечеството са нужни десетки поколения.

Нека видим.

Вземете нещо абсолютно елементарно: пипетата (примитивен дозатор за течности).

Необходимостта от капкова доза е връстник на цивилизацията.

„Капката“ била необходима за създаване на лекарства, отрови, парфюми и козметика, за гадаене, окултни практики, изтезания, балсамиране, позлата, бои, алхимични експерименти, смазване на механизми, отключване на ключалки, etc.

Въпреки че нуждата от „капка“ била остра, изобретяването на елементарната пипета отнело около 5000 години. Нейната година на „раждане“ е едва 1660-та.

Подвижен и надежден източник на огън също бил жизненоважен.

Но!

Измислянето и създаването на запалката отнело точно 5300 години.

Древен Египет е доказал и това, че успехите в изкуството и интелектът са напълно несвързани помежду си неща.

Нищо удивително.

Изкуството, както логиката, фашизмът, разумът и други подобни, също не са „човешко изобретение“. Става въпрос за елементарно природно явление, възникнало едновременно с материята като едно от нейните свойства.

„Закон на всемирната украса“ управлява пауновите багри, формата на кристалите и дизайна на галактиките. На него се основават половият отбор и незримата красота на неутронните потоци. Това е всесилна и вездесъща сила.

Чрез разбираемата еквилибристика на генома това свойство „е дошло“ и в природата на плейстоценовия мършояд.

И тук започва циркът.

Homo, в съответствие със своята основна професия, бил същество с доста „опростен дизайн“.

По отношение на външната естетика той отстъпвал дори на рака карфиол, да не говорим за шедьоври като дървесните жаби или гепардите.

Всичко е обяснимо.

Външният вид на човека е пряко следствие от първичната му роля; като мършояд той нямал нужда от ефектни окраски и ярка перушина на главата.

Ранните хомо не обръщали внимание на своята непретенциозна външност. Но с времето, след като се издигнал до „цар, фараон и бог“, мършоядът решил да се съревновава по красота поне с щраусите.

И тук се проявило онова свойство на материята, здраво закрепено в генома.

То позволило на homo да се заеме с подобрение както на своята личност, така и на своя бит.

(Законът за световната украса може да се реализира не само чрез естествени метаморфози на веществото, но и чрез външни усилия, както е при рака декоратор.)

Човекът, разбира се, тръгнал по „пътя на рака“.

Всичко започнало с пера, бои и мидени черупки. А продължило с „да винчита, нотр дами“ и маратонки „Dolce & Gabbana“.

Накратко. Била компенсирана в основни линии липсата на ярка перушина на главата. Свойството проникнало в поведението на вида. Създало се „изкуството“.

Разбира се, в сравнение със завладяващата естетика на огледалните паяци или вулканите, резултатът бил по-скромен. Но напълно достатъчен, за да се създават картини, музика и други забавления.

Глава XI

ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ

Малко по-горе написах „фатален порок на мозъка“. Това е некоректна, дълбоко погрешна формулировка.

Няма никакъв „порок“. Има естествени свойства на човешкия мозък.

Уви.

Сами по себе си неговите рационални потенциали не могат да осигурят нищо друго освен идиотщини. А всеки самостоятелен техен продукт ще бъде, като минимум, абсурден.

Работата е в това, че мозъкът изобщо не е способен да установява причинно-следствени връзки. Да различава „добро“ и „зло“, „лъжа“ и „истина“.

Не защото е „сляп“ или „лош“. Не. Просто еволюцията го е създала съвсем не за това.

За пример нека вземем стерилни от всякакви точни знания, здрави, пълноценни мозъчни човешки полукълба.

И да да ги подложим на изпит: да им предложим да решат няколко дребни проблеми.

Например, проблеми на плодовитостта, контрацепцията и болестите.

Какви отговори ще получим?

Започваме с плодородието.

Да попитаме „чистия“ човешки мозък: как да се осигури отглеждането на тикви.

Той ще поскърца с извивките си и ще отговори, че оптималният начин за отглеждане на тикви е кожата на момиче на 23 години. Одрана от него изцяло, в момент на агония. А момичето трябва да бъде заклано и одрано не къде да е, а в храма на богинята Чикомекохуатл, в специален ден. Разбира се, с песни и танци.

Ако процедурата по дрането бъде проведена правилно, никаква суша няма да погуби тиквите.

Връзката между кожата на момичето и зреенето на тиквите не изглежда разумна. Но следвайки съответните препоръки на своя мозък милиони ацтеки и маи се опитвали именно така да повишат реколтата. Не година или две, а много столетия наред. И съвсем не в пещерната епоха, а през XIII-XVI от нашата ера. По времето на Коперник, Бруно и Галилей.

Да.

Да преминем към контрацепцията.

Задаваме въпроса: какво може да предпази жената от нежелана бременност?

„Трябва да пие своята менструация“ – уверено отговаря човешкият мозък.

И след малко размисъл добавя: „Може да я разреди с вода от седем потока“.

Така постъпвали руските крепостни момичета. Пиели, миличките. Понякога разреждали, понякога не.

Не било особено вкусно и не било много ефективно. Но селянките не смеели да оспорват мъдростта, която пълнела черепите на техните баби и майки. Затова веселият кръговрат на дамските течности продължавал осем века подред (приблизително до 20-те години на XX век).

Да завършим нашия диалог с мозъка с въпрос за лечението на епилепсия.

Как да се избавим от това заболяване?

О, мозъкът няма да се затрудни и ще ни предложи следната методика: за да се излекуваме от епилепсия, трябва да се заколи новородено момче албиносче, да се смели и се използва кашата за намазване. В Танзания до ден днешен следват тези указания на своите мозъци.

Както виждаме, изпитът е провален. Няма нито един верен отговор.

Ацтекските, руските и танзанийските примери можем да припишем на крайното варварство на тези народи.

Добре, да го припишем.

И да погледнем към Европа, която има репутацията на напълно просветена старица.

Да разгледаме не нейния див десети век, нито дори лудия шестнадесети, а самия XIX век.

Да, това е векът на Максуел, Клод Бернар и Пастьор. Векът на научните прозрения.

Но всички индивиди, които не са пряко свързани с точните науки, демонстрират умствени акробатики, равни на руските или танзанийските.

Например.

Незадържането на урина в Нормандия се лекувало с пепел от къртица. Къртицата, разбира се, трябвало да бъде изгорена жива.

В Ардените се опитвали да се отърват от псориазис, като удушавали къртица с дясната ръка.

Във Вогезите използването на дясната ръка се смятало за глупаво суеверие. Смачкването на жива къртица ставало само с лявата.

И в селска Бретаня също не обичали къртиците.

Там селяните се покривали толкова бързо и гъсто с брадавици, че жените преставали да познават мъжете си, а децата – майките си. Единственият начин да се избавят от брадавиците се смятал за отрязването на лапичките на жива къртица. С тях трябвало, като постепенно ускоряват темпото, да „ходят“ по лицето на пациента, напявайки 37-ми псалм (козметичен).

В Париж нещата били малко по-различни. Не случайно го смятали за прогресивен град.

Париж не вярвал в лечебната сила на къртиците и се подигравал на народните глупости.

За сметка на това вярвал, че удавник може да бъде възкресен, като му се вдухва тютюнев дим в ануса.

Дивни сцени на надуване на покойници можели да се наблюдават почти всяка сутрин по бреговете на Сена.

Вдуханият дим, като правило, излизал обратно. А ако нямало вятър, се издигал на равни кръгчета над мокрия задник на трупа. Ако имало ветрец, тютюневите кръгчета се смесвали с тамяна от парижките църкви. Там християните, напявайки, се хранели с месото на своя отдавна починал бог.

Заключението е тъжно.

Виждаме, че независимо от времето и мястото на раждане, ако човек не е Пастьор или Клод Бернар, то той, като правило, е пълен идиот.

(А ако е Бернар, е частичен.)

Летописите на човечеството са претъпкани с милиони примери за карикатурни грешки на „чистия“ мозък.

Достатъчно е да лишим този „тайнствен и велик орган“ от достъп до систематизираното научно знание – и той започва да измисля пълни глупости.

Запознавайки се с всички перли на мозъка за 5200 години, можем да простим на човешката история нейното изключително уродство. Всичко би могло да бъде и още по-лошо.

Мозъкът не е виновен.

Той никога не е претендирал, че е „космическо явление“ или „обладател на тайни“.

Тази легенда е измислена от културата, която слабо разбира какво представлява човешкият мозък.

От културата не може да се иска много.

Надявам се да помним, че ако науката е истината за човека, то културата е лъжата за него. И културата може да съществува само в напълно лъжливи представи. Колкото по-абсурдни са те, толкова по-ярки са нейните цветове.

Изобразявайки човека, културата и науката рисуват две напълно различни същества, които нямат нищо общо помежду си.

Така културата залепила върху древния черепен къс от мазнини етикетите „любопитство“, „стремеж към знания“ и „безкрайна любознателност“.

Нищо подобно няма в действителност.

Това е художествена измислица.

Или, ако предпочитате, детайл от културната легенда, която вече три века възхищава човечеството.

Всички „тайни“ на мозъка започват с погрешна оценка на този беден орган.

С опит да изследваме не самия мозък, а легендата за него, създадена от културата. Тогава наистина започват загадките.

Уви.

Мозъкът има само една тайна.

Той е непроходимо глупав.

Просто поради своето физиологично предназначение и еволюционна история.

Нека не забравяме, че всички поеми, формули и симфонии са случайни резултати от работата на орган, предназначен за съвсем други цели.

Разумът дори не е второстепенна функция. И изобщо не е свойство на мозъка. А само страничен ефект от неговите възможности.

Това са отпадъците от невронната активност на някои области на кората.

При определени обстоятелства този страничен ефект се създава и homo може да го използва.

Обяснявам.

Да, мозъкът на homo е (приблизително) 85 милиарда неврона.

Несъмнено, това е много сериозно число.

Има с какво да се похвалим дори пред свинята с нейните два милиарда и дори пред горилата с тридесет и три.

И това е прекрасно.

Но! Изобилието от неврони и връзките между тях нямат, за съжаление, почти никаква връзка с разума и мисленето.

Глава XII

ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА

Еволюцията на човешкия мозък е много смешна история.

Запознаването с нея гарантира лудост.

Разбира се, тежестта на диагнозата зависи от степента на задълбоченост по този въпрос.

Повърхностното запознаване може да приключи относително благополучно.

Дозите хлорпромазин ще бъдат щадящи, а стените – меки.

По-сериозното проучване на въпроса води и до влошаване на психиатричните последици.

Разбира се, степента на лудост се различава. Но! От тези, които са имали плътен допир до темата, да запази психиката си неповредена, не е успял никой.

Нобеловите лауреати по физиология или медицина един по един полудявали от неразрешимото противоречие на тази история.

Те могат да бъдат разбрани.

Всичките, от Шеррингтън до Екълс, са наели, че всяка функция на мозъка е възможна само тогава, когато е осигурени със съответна структура и невронна маса.

Но в човешкия мозък няма нито структура, нито маса за осигуряване на разума.

Има всичко. От формации, управляващи образуването на кръвта, до центрове, регулиращи мимиката.

Но структури за разум и мислене няма.

Нещо повече, логиката на еволюционното развитие на мозъчните полукълба изключва категорично възможността за тяхното съществуване.

Еволюционната история на мозъка не може да бъде скрита. А тя е строго стъпка по стъпка. Нов мозъчен субстрат възниква само за обезпечаване на нова функция и работи само за нея.

Потребността от разум възниква твърде късно.

Интересите на това явление не са могли да бъдат взети под внимание в процесите на формиране на мозъка.

Това е неприятен факт. Но съществува стара спасителна версия за разума като епифеномен.

Тя гласи, че всички умствени изкривявания са някакво случайно, съпътстващо обстоятелство. При такова огромно количество неврони и поведенчески функции напълно можгат да възникват и изчезват.

Разумът е нещо като самодеен кръжок в металургичен комбинат. Към топенето, коването и формоването той има малко отношение. Но понякога металурзите свалят опэрлените престилки и танцуват туърк.

Строго погледнато, физиологията на мозъка не е предлагала, не предлага и не може да предложи други версии за разума.

Такива просто няма.

Но причина за психозите на светилата на мозъчната наука не е единствено самият епифеномен.

Има още по-неприятен въпрос от „регистрацията“ на разума.

На пръв поглед, той изобщо няма отговор.

Ще го поясним с много прост пример. Имаме огромна и в същото време изключително фина и ефектна бродерия с гладък шев.

Шевовете ѝ са безупречни. Орнаментите са виртуозни.

Това е шедьовър.

Авторът на това ръкоделие се усмихва гордо.

Няма никакво съмнение, че именно той е неговият създател.

Но този майстор няма нито ръце, нито крака. Няма нищо, с което да държи иглата и да направлява нейните изключително тънки движения.

Никой не ги е отрязал. Уродството на нашия красавец е типичен случай на фокомелия, т. е. на вродена липса на крайници.

Освен това майсторът е сляп.

И това също не е дело на завистници, а естествена криптофталмия – порок на утробното развитие, лишаващ не само от зрение, но и от очи изобщо.

(Там, където трябва да бъдат клепачите, склерата, миглите, зеницата и пр. – няма нищо.

Има гладка кожа, която покрива очните ябълки, с бръчки на мястото на разтварянето на клепачите.)

Ясно е, че този бродировач няма ни най-малка възможност да създаде толкова поразителна бродерия.

Но шедьовърът е пред нас и, без съмнение, е създаден от това същество без очи и без ръце.

Аналогията на бродерията с науката, техниката и цивилизацията е напълно коректна.

Както и аналогията на уродливия ръкоделец с човешкия мозък.

Да обобщим.

Това нещо в черепа не би могло да създаде толкова възхитителен (както е прието да се мисли) продукт, обаче продуктът съществува и той е създаден именно от него.

Накратко, нобеловите лауреати, които добре си представяли истинските възможности на човешкия мозък, имало от какво да се побъркат и да се откажат от науката.

Най-простото обяснение на този парадокс по някаква причина не им дошло на ум. Въпреки че се натрапвало от само себе си.

И така. Кратко, но последователно.

Нашата черна комедия започнала в палеогена.

След поредица от измирания в животинския свят се отворили вакантни позиции.

Сред тях имало място за един младши мършояд с перспектива за кариерно развитие.

От кандидата не се изисквали никакви специални умения.

Критерият за професионална пригодност бил бързината на размножаване и силният стомашно-чревен тракт. Защото длъжността изисквала бърза преработка на голямо количество мърша в различна степен на разлагане.

Тази ниша успял да заеме homo.

Разбира се, не веднага.

Първо човекът трябвало да бъде отгледан.

Което не било проблем.

По отношение на мерзките експерименти еволюцията превъзхождала и все още превъзхожда дори колектива на отряд „№ 731“.

Тя често създавала еталони на уродливост и нелепост.

На гробището на нейните грешки се трупат брони на халюциногении и кости на стиракозаври. А също и още 900 000 000 отхвърлени фантазии.

Еволюцията е майсторка на нелепостите и уродливостите.

Изглежда, че било невъзможно да се измисли нещо по-лудо от нейните творби от девонския период.

Но!

В операцията „човек“ еволюцията успя да надмине себе си. Макар че, разбира се, не е имала пряко намерение да създаде Достоевский.

Просто била необходима безсрамна и агресивна маймуна мършояд. Не много вкусна, но все пак годна за ядене. И достатъчно масивна.

Способна при необходимост да послужи за обяд на саблезъбите от семейство динофелиси или други красавци на епохата.

Първият акт на тази комедия започнал преди около 65 милиона години.

За поредния експеримент беше избран плъхоподобен индивид от разреда на приматите, семейство пургаториди.

Разбира се, индивидът беше потомък на онези зверогущери, които някога дали живот на целия клас бозайници. Разбира се, той наследил от люспестите си дядовци маниерите и възгледите за живота.

Да се избяга от това наследство било невъзможно.

Но зверчето не било съвсем изключителна гадинка. Просто заради малкия си размер и едва забележимите си нокти.

Това същество имало остра муцунка и свое родово име – пургаториус.

Едва ли изборът на първооснова бил съзнателен. По-вероятно нещастният пургаториус просто нямал късмет.

Така или иначе, но именно той станал суровина за създаването на homo (между другото, от него се получили и много мили маймунки).

За да се превърне пургаториусът в човек, обектът трябвало да се увеличи значително, да се научи да марширува на задни лапи и да загуби всякаква гнусливост.

Процесът започнал. Както винаги – с паузи и грешки. Но започнал.

В началото трябвало да се отстрани голата му опашка. Това не беше особено трудно. Но всичко останало се разтеглило на десетки милиони години.

Работата е в това, че създаването на нов зоологически род е рестайлинг не само на външността, но и на мозъка.

Разбира се, в главичката на „оригинала“ вече имало нещо. Но това „нещо“ било много жалко. Разбира се, не жълъд или копче.

Това било мозъче.

Иначе казано, невронната слуз отдавна се сгъстила и сплотила в ядра. Те се обвили с потоци излъчване и проводящи пътища.

Създаден бил миниатюрен субстрат и дори била извършена формовка на мозъчни структури. А тях се настанили кухини с хранителен ликвор.

Но!

Всички тези съкровища не превишавали три грама. И мозъчето било съвършено гладко.

Когато пургаториусът тръгнал към повишение, мозъкът му започнал да набъбва, а черепът му да се увеличава нашироко и нависоко.

Скулите отишли встрани, челото се придвижило назад, а кръговите мускули на устата се издали напред.

Мишата физиономия се сменила с муцуна. Но затова път мозъкът станал много по-елегантен.

Там се издули извивки на кората и се начертали бразди.

Особено ефектно се получил правият „път“ между полукълбата. Раираният малък мозък също бил разочароващ.

Получило се нещо като двойна набъбнала смръчкула. Или, разбира се, като задник.

Главната коренна част на мозъка е стволът. Нещо несъмнено почтено, антикварно, изготвено още през камбрийската епоха.

Стволът бил толкова добре представен при остракодермите и други подобни, че станал сериен и до днес не е снет от производство. Еволюцията по навик го влага в мозъка на всеки, където може да се побере.

И изобщо стволът е класическо нещо, което стартира храносмилането, кръвообразуването, сърцето, дишането и пр. Той е удобен, защото сам се настройва отлично, създавайки необходимия си комплект от всякакви таламуси-хипокампи. Конфигурацията на комплекта зависи от това какъв точно организъм предстои да бъде движен и размножаван.

В ствола обитава древната владетелка на съзнанието, на поведението и на съня – ретикуларната формация.

Тази формация е майка на секса и изтезанията, вдъхновителка на кунилингусите и терористичните актове.

Работата на ретикулярната формация е описана най-добре в Наказателния кодекс, а е показана и в Порнхаб.

За homo не се налагало да се изобретява нищо специално.

От пургаториуса бил получен отличен ствол, преминал всичките кръгове на палеозойския ад.

Разбира се, мишкоопашатият имал дълга, отиваща в протерозория, верига от предци.

Портретната галерия на неговите предци е вернисаж от брадавични и сегментирани уроди с изпъкнали очи. Те са екипирани с кожести гребени и ципи; техните муцуни сияят с усмивки на стозъби уста.

Ще отблежим, че всяка от тези гадини обогатила мозъчния ствол със свой личен принос. Това наследство е неотстранимо.

Защото и стволът, и неговите структури са просто невронна материализация на жизнения опит на веригата от предци.

Да, този опит е ужасяващ и дълбоко неморален.

Но нищо не може да се направи.

Уви и ах. Нищо друго не би могло да бъде предложено на човека.

Еволюцията е скъпернически процес. Тя не изобретява нищо ново, а просто усъвършенства това, което вече съществува.

Попадайки в човешката глава, стволът не загубил бандитските си наклонности. Той просто пораснал. И се снабдил с всички инструменти за управление на капризното тяло на примата.

Ще отбележим, че мозъкът, изготвен за човека, бил издържан в строга стилистика.

Без излишества.

Без инфрачервено зрение, без електрорецепция или други редки опции.

Уви! Подобни "тузове" се давали само на любимците на еволюцията, в чийто състав хората явно не влезли. Още повече, тези бонуси се вграждат в генома изначално, а не "по пътя".

Макар че не, имало един подарък, който на човека му се е паднал.

Да не забравяме, че нашето създание било снабдено със значителен генетичен бонус – камък в лапата, който му позволил да се причисли към животните инструменталисти.

Да, този подарък позволявал на homo да се чувства почти равен на видрата и бобъра. (Но пък с осите конкуренцията по талант била вече по-трудна.)

Тук всичко е ясно.

Homo е обикновен, краткоживеещ организъм с важна, но не изключителна функция.

Не бива да забравяме и хранителната роля на човека. Би било странно да се ювелира и да се снабдява тази хранителна база на саблезъбците с уникални свойства.

Ще припомня, че тогава са били на мода ленивите хищници като динофелис и махайрод. Не им трябвало да гонят зли и пъргави животни. Необходима им била, макар и неприятна, но лесна плячка. В този смисъл човекът бил незаменим.

Така че, изграждайки мозъка в черепа на мършояда, еволюцията даже не се изпотила. И все пак се получило добре.

Гъбообразният мозък осигурявал способността да залавя, да се зъби, да се размножава и да поглъща всичко, което му попадне пред очите.

Това, което всъщност било необходимо за постъпване в длъжност.

Никаква "мисловна" функция за този мозък не била предвидена. Нито такава функция, нито такава нужда в миоцена просто не съществували.

Казано накратко, от 85 милиарда неврони в човешкия мозък 72 милиарда са именно този ствол и неговата голяма "обвивка". Те управляват физиологията, моториката и базовите рефлекси. А също и болката и съня.

Тези слоеве, разбира се, не участват в никакви разсъдъчни или мисловни процеси.

Те са над тези дреболии.

О, да, разбира се, в тях са разположени механизмите на реакциите, ориентацията, вземането на решения, паметта, рефлексите на общуване и агресията. Но в този набор няма нищо извънредно. Или "умствено".

Това е "минималният набор" на всеки организъм, започвайки от метаспригините и другите героини на войните от палеозоя.

Така че 72 милиардата неврони се изключват от темата за "разсъдък" без никакви разговори.

Остава кората на главния мозък с нейните 13 милиарда. Разбира се, тя е по-млада от подкоровите слоеве, но и нея трудно може да наречем новост.

Човешкият мозък решава да се облече в кора много преди появата на езика, разсъдъка или други "умствени" забавления.

Защо била необходима кората?

Обяснявам.

Организмът, който бил потомък на пургаториуса изглеждал абсурден и болезнен. И много сложен за управление.

А длъжността на ядлив мършояд, която трябвало да се заеме, била крайно отговорна.

Затова в добавка към базовите функции трябвало и много допълнителни. Но в дълбочините на словеете всичко вече било претъпкано. Дори например малкият регулатор на отделянето на слюнка вече нямал къде са де вмести.

А освен него трябвало да се осигурят още около 300 умения на новото животно.

Поради което трябвало допълнителна невронна маса.

За съжаление, бездействаща маса неврони, готова да служи за някаква внезапна потребност или за развлечение, просто не съществувала. Както и неврони "с двойно действие".

Всичко трябвало да се формира и развива. Специално за всяка функция.

Постепенно и само при необходимост. Така нареченият цереброгенезис е пазар, който съществува по прост принцип: искаш нова функция – дай неврони.

Искаш сложна функция – дай много неврони.

Няма неврони – няма функция.

Така че във второто действие на комедията възникнал проблемът с разпределението на новите свойства. Започнало последното нарастване на мозъчния субстрат.

Не можел да се увеличи обемът на черепа. Той и без това бил пределен за преминаване през родовите пътища на женския индивид.

Затова хитрата еволюция оформила повърхността на полукълбата. Това бил ловък ход. Благодарение на издигащите се извивки и дълбоки бразди между тях площта на кората се утроила.

При това положение тези (около) 300 нови физиологични и моторни потребности също били осигурени с невронна маса. В резултат от това всичко се поместило. Разбира се, плътно, но черепът не се спукал.

Ще отбележим, че тези нововъведения също нямали ни най-малко отношение към разсъдъчната дейност.

От нея нямало ни най-малка необходимост. Родът и така бил осигурен с всичко необходимо за оцеляване.

Накрая изграждането на мозъка на младия мършояд било напълно завършено. Обектът бил предаден и приет за експлоатация.

Човекът можел да пристъпи към преработка на натрупаната мърша. А цялото свободно време от работа си той посвещавал на промискуитета.

Вероятно този период от милион и половина години били най-щастливият в цялата история на човечеството. Възможно е това да е бил именно онзи Едем, първичният рай, който има предвид религията.

Разбира се, homo периодично попадал на нечии зъби. Но такива събития били обичайни и не се възприемали трагично. Още повече, че от господарската трапеза на саблезъбите винаги се падало нещо и на роднините и близките на починалия.

В крайна сметка човекът не се опитвал да смени своята работа. Както и не се стрелял към повишение.

Всичко му било добре

И нищо не го интересувало.

Което, на пръв поглед, е малко странно.

Да предположим, че някои дялове на тогавашния мозък са били малко по-бедни от мозъка на съвременния човек. Това е напълно възможно.

Но дори и в обеднения си вариант, те биха били достатъчни да забележат силата на киселините, запалимостта на петрола или ковкостта на златото.

Забелязването би довело неизбежно до използване. Възможно е в началото да е непохватно, но неотвратимо прогресиращо.

Това обаче се случило през необяснимо дълго време.

Нека припомня, че светът на плиоцена и плейстоцена предлагал на всяка крачка суровини за всякакви изделия и технологии.

Наблизо, точно под краката, се намирали ковки железни метеорити, златни жили, бисмут, живак и алуминосиликати.

Геоложките пукнатини били пълни с въглища, белемнити и огромни зъби на мегалодони.

Пещерите се пръскали от сталактити, кристали и руди, а кратерите разливали мед, желязо, олово, стъкло, асфалт и сяра.

От разломите извирали газове, петрол, киселини и горещи води.

Горите предлагали смоли, восък, масла, различни лепила и каучук, а труповете на животните – нервни и сухожилни влакна, кожа и козина.

Същество, способно да изгради най-простата причинно-следствена връзка, неизбежно би се „закачило“ за поне една от тези радости.

Едната щяла да води след себе си друга и нашето същество щяло да премине от орбитата на зверските представи на малко по-сложни.

Следващата стъпка – занаятите, а след това откриването на артелите.

А след няколко хилядолетия homo щял да пътува до най-близката мърша с „Порше“.

Възможностите на веществата и течностите били очевидни. За да се възползва човек от тях, било необходима само способността да се изгради най-проста логическа връзка.

И любопитство, което, като двигател, може да тласне мисълта по веригата на заключенията.

Но!

В продължение на милиони години, по минералите и металите се плъзгал безразличният поглед на стаден мършояд. Той не забелязвал нищо.

Той мърморел, стискайки камъка, който геномът сложил в лапата му. Не го интересуваха нито стъклото, нито петрола. Върху изходите на златните жили трупал екскременти, а върху метеоритите раздирал мършата.

Тази невероятно дълга слепота, на пръв поглед, няма никакво обяснение.

Може да се създаде илюзията, че „този мозък“ няма нищо общо с мозъка на съвременния човек. Но това не е така.

Два милиона години не внесли никакви конструктивни промени в мозъчните полукълба.

Настъпили само малки увеличения на размерите в някои области.

Но! Принципът на работа на невроните, техните връзки, реакции и рефлекси през плейстоцена беше същият, каквито са и днес.

Еволюционната история на homo не оставя никакво съмнение, че полукълбата на E. Шрьодингер са пряко продължение на полукълбата на стадния плиоценов мършояд.

Повтарям, възможно е кората от онази епоха да не е притежавала всички размерни характеристики на днешната кора.

Но от нея никой не изисква разбиране на вълновата функция.

Става въпрос за поне една лопата.

Уви. Напълно формираният мозък не бил способен да реши нито една разсъдъчна или интелектуална задача.

Даже и не се опитвал да го направи.

Не защото бил лош или дефектен. Просто предназначението на този орган било съвсем различно.

Третото действие на комедията започнало доста идилично.

Милион години човекът вършел отлично своята работа, но в края на плейстоцена се случила конфузия.

В сплесканото чело на homo почукал разсъдъкът. Той не бил желан гост.

Разсъдъкът изисквал пет милиарда неврони, чаша ликвор и топъл ъгъл, по възможност в най-престижната част на мозъка.

Разбира се, настаняването му било. Нито излишни неврони, нито място в черепа вече нямало. Всичко било формирано, а да се разширява нямало накъде, защото „черепът не е гумен“.

Разсъдъкът, който дошъл най-последен, закъснял банално за разпределението на жилищната площ и ресурсите.

Не му се паднало нищо.

М-да.

Да жертва зрението или работата на бъбреците за развитието на причинно-следствени връзки, мозъкът, разбира се, не пожелал.

Но разсъдъкът продължавал да чука.

Работата е в това, че светът се променял трагично.

Времето се влошавало. Поредното заледяване сложило край на изобилието както на трупове, така и на ядливи насекоми.

Останал без работа, homo започнал да измира.

Възможността за примитивно изобретателство била последната му надежда за оцеляване.

А такава възможност можел да осигури само разумът.

Изразходвайки всички правилни спасителни ресурси, еволюцията му дала този рискован шанс.

Разбира се, не трябвало да постъпва така. Но никой не предполагал, че възможността да се свържат две пръчки ще доведе до Бухенвалд.

Използвайки „отпадъците от мозъчната продукция“, еволюцията все пак приспособила в кората на мозъчните полукълба разширената способност да се забелязват взаимовръзките между нещата и явленията.

Тоест, възможността да се добавят звена в асоциативните вериги.

Не трябваше особено да се изобретява нищо. Достатъчно било да се изтрие прахът от още един забравен ген и да се включи в действие.

Глава XIII

НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА

И така. Как станало това?

Съвсем наскоро, приблизително преди 50 000 години, се случило събитие, което променило радикално поведението и начина на живот на едно от животните на планетата.

Стадният мършояд homo преживял нашествие на разум в черепа си.

Този ужасен гост лишил животното от всякакъв комфорт и спокойствие.

Най-първите усещания били, разбира се, строго физиологически. И изключително болезнени.

Дебютът на разума бил подобен на появата на тлееща тънка нишка в „абсолютната чернота на главата“. Нишката горяла и безпокояла животното. То скимтяло и клатело глава, опитвайки се да изтръска неочакваната неприятност.

Но тлеещите нишки ставали все повече, и горели все по-ярко, увеличавайки изгарящото усещане.

Стъпка по стъпка разумът превръщал обикновеното животинско съзнание в набор от тлеещи и проблясващи парченца от тревоги, наблюдения и загадки. Те се свързвали лошо помежду си, но техният брой нараствал.

Наистина, животното нямало представа, че това, което се случваше в главата му, са „тревоги“, „наблюдения“ и „загадки“.

То чувствало само отвратителната пулсация на картини и звуци, които по някаква причина се появявали в главата му.

Светът се разширил необяснимо и се напълнил с откъслеци от заплахи, които преди това бяха непознати за животното.

Чувството на тревога станало постоянно.

Както и напиращата похот на homo. Тя получила специални права и възможности.

Сега похотта вече не се нуждаела от миризмата и вида на реалната вагина. Това космато нещо се преместило в черепа и дразнело отвътре човека с видения.

Гладът, който винаги бил безлик сърбеж, подтикващ сляпо към „намери“ или „убий“, също придобил черти и образ. Парчето месо в главата се оказало способно да цвърчи и да изпуска мазнина още по-добре от истинското.

Първоначално разумът бил възприет не като дар, а като мъка.

Животното се опитвало да се отърве от обемистия сърбеж, изпълнил черепа му.

Бедните homo бродели като чумави, опитвайки се да изчегъртат с мръсните си нокти тази напаст изпод козината на главата си.

Но всичко било напразно. Човекът бил принуден да приеме разума. Печатът на принудата щял да остане завинаги.

Както завинаги щяло да остане и желанието да се освободи от това иго.

На мозъка му били, разбира се, безразлични страданията на животното. (Точно както са му безразлични родилните или други болки.)

Той можел да изтрие от себе си това паразитно явление толкова лесно, колкото здравата кожа се освобождава от пъпките и дерматозите.

А можел и да не го изтрие.

Защо не го изтрил?

Защото разумът намерил начин да угоди на древните мрачни структури.

Той станал тяхна любима забава, шут и аниматор, очила на смесената допълнителна реалност.

Умножавайки впечатленията и преживяванията, той, като никой друг, умеел да възбужда невроните, задоволявайки тяхната вечна жажда за възбуждане.

Сладката епоха на чистото съзнание приключила.

Обяснявам.

Съзнанието и разумът са напълно различни явления. Между тях няма нищо общо.

Съзнанието, което се крие в дълбоките подземия на мозъка, е надеждно, древно явление. То е банална физиологична функция, която неизбежно съществува у всяко животно, което е малко по-сложно от гъба.

Съзнанието е просто обемна, звучна, ароматна проекция на реалността. Всеки мозък, всяка нервна система „чете“ реалността, защото не може да се оцелее, ако се действа на сляпо.

Да, съзнанието може да бъде с различно качество. Всичко зависи от рецепторите. Много слаби рецептори създават приблизителна и мътна картина на света.

Не е рядкост да има няколко съзнания в един мозък като например при хамелеона, чиито очи са напълно независими едно от друго и са способни едновременно да фиксират събития, които нямат никаква връзка помежду си. (Това е равносилно на способността да четеш и разбираш два сложни текста едновременно.)

Само по себе си съзнанието е безмълвно.

То не "разговаря" със своя организъм.

То не задава въпроси, не подсказва отговори.

То се осъществява автоматично и незабележимо за индивида.

Получавайки проекция на реалността и нейните промени, то сигнализира на необходимите отдели на мозъка и те без колебание вземат всички мускулни и химически решения.

Животното живее живота си, без да подозира за тази дейност. Всички решения се вземат вместо него.

Разумът обаче се държи нахално и безпощадно. Той дразни и терзае, дава съвети и провокира към грешки.

Разбира се, той получил правото на съществуване не заради "красивите си очи", а благодарение на способността си да създава повече дразнители отколкото реалността.

Самият homo се мъчи, разбира се, но бледите ядра и лъчистостта на неговото подкорие се наслаждават на адски дози възбуди.

Стоп.

Милион извинения. Но!

За да обясним как разумът е бил настанен в черепа, трябва да използваме хитрия „ефект на превъртането“.

Разбира се, процесът на нашествие се осъществявал стъпка по стъпка и бил разхвърлен по десетки поколения.

А ние сме принудени да опаковаме този процес в десетина фрази.

Може да се създаде лъжливо впечатление за почти моменталното събитие. Напомням, че такова впечатление би било лъжливо.

Да продължим.

Надаряването с разум не било, разбира се, индивидуална работа с всяко отделно същество.

Ни най-малко.

И това не се случило чрез добавяне на нови извивки на кората или чрез увеличаване на челните или другите дялове.

Не било необходимо да се прибягва до оперативна неврохирургия.

Homo не се наредили на космати опашки за трепанация и корекция на извивките.

Такова нещо нямало.

Както нямало и хиляди развълнувани ангели с бели престилки и микроскопи, които пълнят човешките неврони със знания за цялата пъстрота на света.

Не.

В мозъчните полукълба всичко си останало същото и обичайното.

На мястото си и "в действие", почти никак незасегнато от промените, останало и съзнанието. То все още запазвало по-голямата част от своите пълномощия. Но неговата борба с разума за власт над поведението на човека вече започнала.

Появата на разума в човешкия череп е история не по-малко забавна от еволюцията на мозъка.

Тя също е много проста, без загадки и тайни.

Бил ли е човешкият разум ново и изключително явление в природата, без аналогии и произход от по-низша форма?

Разбира се, че не. Разумът не е гост от друго измерение.

Тук отново е време да си припомним основния принцип на мирозданието: няма нищо "ново" и "уникално".

Това, което няма еволюционна история, просто не съществува и без колебание може да бъде предадено за религиозен скрап.

Абсолютно всичко, от галактиките до лимонадата, има етапи на развитие и своя анцестрална, начална точка.

Еволюционна история имат не само телата, но и явленията.

Включително и разумът.

Мозъкът, независимо от размера и структурата си, не генерира разум. Той няма такава функция или потенциал.

Нещо повече, разумът е много по-стар и от мозъка, и от съзнанието. Неговата първична, примитивна форма лесно можем да открием в протерозоя.

Тогава милиарди мънички първични организми се сливат в колонии.

Мозъкът все още не съществува, съзнанието също.

Но нуждата от хранене, флирт и борба вече съществува. И всички тези проблеми трябвало да бъдат решавани по някакъв начин.

Съвременните мъховки, сифонофори, медузи платноходи и други колонии микроорганизми са значително по-малки от своите протерозойски предшественици, но са организирани по същия принцип.

Съставляващите ги зооиди нямат мозък и са напълно лишени от съзнание. Въпреки това, след като се слеят в колония, те вземат правилни житейски решения. Колониите демонстрират напълно разумно поведение. И се чувстват отлично в най-свирепите океани.

По подобен начин се държали и техните древни предци, демонстрирайки първичен разум.

За да се ориентират, да търсят, да ловуват и т. н., организмите не се нуждаят от мозък.

Достатъчно е единството на множество взаимозависими клетки, свързани с общи интереси като хранене и размножаване.

На разума не са необходими дори разпръснати неврони.

Това доказват жълтите плесенни гъби, способни на удивителни умствени трикове. В това ни убеждават също така красивите плазмодии, скитащи се по горите.

А венерините мухоловки, които дори не са гъби, демонстрират наличие на отлична памет. Което, всъщност правят и някои метални сплави като нитинола.

И освен гореспоменатите, има много успешни видове, които нямат нервна система, но все пак отлично мислят и помнят.

Паметта, разбира се, не се нуждае от мозък. Смешно е, но на мозъка му е нужна памет на материята, за да се създава като орган всеки път от мастни киселини.

Паметта е малко по-древна от разума. Без нея самоорганизацията на материята и всички химически и физически събития са невъзможни.

Тя е много просто нещо, надеждно направена от набор известни връзки: електронни, ковалентни, водородни и др.

Тухла, която не "помни", че е тухла, е обречена.

В елементарните и твърдите форми паметта е почти безупречна. Но в биологичните може да има недостатъци. ДНК била направена набързо и се получила много уязвима. Поради този недостатък биотата е далеч от съвършенството.

(Но пък редовно се попълват формалиновите стъкленици в кунсткамерите, а анатомите се радват на нови екземпляри от уроди.)

Нищо не може да се направи.

Така се случило, че на биологичните форми от "майката материя" се паднал икономичният вариант на най-древното свойство.

Но за нуждите на биотата това е достатъчно.

А там, където има памет, при необходимост лесно се появява и разум.

Та така.

Колониите от безмозъчни микроорганизми от протерозоя са началната точка на биологичния разум.

От онези стари времена почти всичко живо носи в себе си гена на това полезно свойство.

Най-често той дреме в тъмния ъгъл на генома или се използва много умерено.

Но при необходимост генът лесно се активира и „поема управлението“.

Разумът е строго колективно явление. Той не може да бъде притежание на една единствена особа. На него му е нужна силна общност от зооиди, обсебени от желанието за оцеляване. Тоест, от колония.

И колкото по-многобройна е тя, толкова по-богат е разумът.

А размерът на участниците в такава колония може да бъде всякакъв.

Понятията „голямо“ и „малко“ са литература. За еволюцията това са празни думи. Тя с еднакъв успех жонглира както с галактики, така и с кванти.

Ще припомня, че сифонофорите и мъховките са наречени „микроорганизми“ от същества, които от височината на гарванов полет изглеждат като хайвер на уклейка.

А за височайшото око на еволюцията „човешкият род“ е също една обикновена колония от микроорганизми.

Ще напомним, че за еволюцията думата „човек“ означава не индивид, а цяла популация.

И над нея властват същите закони, които позволили някога на протерозойската биота да се обедини и да устои на околната среда.

Сам по себе си биологичният разум е изключително прост феномен.

Да, той позволява на колонията да дъвче планктон, да избира правилните места по дънните камъни, да бълбука отровни мехури, зашеметявайки рибите и т. н.

Всичко това са важни умения, но могат да се приложат само при гмуркане.

Ако обаче има нужда да се измисли нещо като примус или избори, този древен дар трябва да се смеси добре с възможностите на невроните, както и с рефлексите, агресиите и „ловкостта на ръцете“.

Този коктейл трябва да се разбърква дълго, докато стане напълно хомогенен. Най-добрият миксер са страданията на вида. Гладът, смъртността и вечната депресия работят отлично.

Времето за „разбъркване“ е около 20 000 години. Но! Без всякакви гаранции.

Зависи от късмета.

Ако липсва дори един компонент от тази смес, нищо няма да се получи, колкото и да бъркаш.

Мадагаскарският ай-ай (например) има удивителни по чувствителност пръсти на предните крайници. Той би могъл да създава несравнима бижутерия или да стане звезда в неврохирургията, по-ярка дори от самия Пенфилд.

Но с невроните при ай-ай нещата откровено не вървят. Ето защо не той заключва в клетка homo, използвайки своите уникални пръсти, а homo го заключва в нея.

А морската крава с нейния богат мозък изобщо няма никакъв потенциал на пръстите и затова не е способна на джебчийство дори в претъпкан трамвай.

Но ако целият набор е налице и нужната консистенция на коктейла е достигната, примусът е неизбежен. Както марсоходът, Паскал и памперсите.

Човекът станал, разбира се, господар на планетата благодарение на първата си и основна професия.

Въпросът е в това, че занаятът на мършояда е по-сложен от изкуството на хищника и работата на тревопасните. Това е най-изтънченото и многостранно умение и затова изисква огромно количество както индивидуални, така и комбинирани рефлекси.

Нека спрем за миг и да си припомним: цялата история на човека, неговите науки и култури са просто търсене от нервната система на нови, все по-силни дразнители, измисляне на причудливи комбинации от звуци, цветове и образи.

Това, което homo приема за трептения на своите „душевни струни“, за вибрации на „вътрешния свят“ и на „мисълта“ е всъщност обикновен сърбеж на невроните, жадуващи за нова и по-силна „доза“.

Цялата цивилизация е производна на свойствата на нервните клетки. И култът към Озирис, и Третият райх са просто триковете на невроните.

Разбира се, първичните колонии микроорганизми не са измислили разума сами и не са го записали от нищото.

Те просто усвоили старинната способност на материята към самоорганизация.

Тази същата самоорганизация, която създава разумно планети и ги подрежда в изключително разумни гравитационни системи подобни на Млечния път.

Тези системи, строго казано, са също колонии, където всички съставни части са взаимозависими. Всъщност, в мащабите на вселената те също могат да бъдат наречени микроорганизми.

(Да, те и външно приличат на светещи мъховки).

Впрочем! И самият мозък е устроен по принципа на колониите от микроорганизми. Просто мудните зооиди са заменени от бързи по действие неврони.

При желание можем да отидем и по-надълбоко. Можем да проследим целия път на това свойство, започвайки от квантовата пяна преди Големия взрив и нюансите на нейното поведение.

Това е лесно, но няма пряка връзка с нашата тема.

Затова да не се натоварваме с пълната история на разума като природно явление.

Няма смисъл да затрупваме текста с нея.

Глава XIV

ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА

О да, докато адаптира разума в черепите на човечеството, еволюцията трябвало да се извърта и да хитрува.

За да освободи определени неврони за създаването на съдбоносния коктейл, еволюцията лишила човека от способността да движи ушите си. Също така от способността да чува ултразвук и да усеща сложни миризми. Тези способности били отстранени.

Размяната на движението на ушите за Библията и за института на брака било, без съмнение, грешно решение.

Но това станало ясно по-късно, когато експериментът вече излязъл извън контрол.

Нещо от коктейла успяло да се събере и в структурите под мозъчната кора. Вярно, съвсем малко.

Но и разумът ограничил апетитите си. Той се съгласил да се задоволи с остатъчните импулси и някои връзки в мозъчната кора.

Строго погледнато, разумът станал по-скоро ефект, отколкото фиксирано свойство.

Домът на мозъка се изграждал от еволюцията не за да направи корекции в таблиците на Птолемей или да си сложи презерватив. Той не бил създаден за разсъдък, мислене, интелект и т. н. И, разбира се, без никакво съобразяване с техните интереси.

Точно поради тази причина човешкият разум е толкова крехък и зависим от всякакви колебания на физиологията.

Болката, емоциите, сънят, алкохолът го подчиняват веднага. И могат да го увредят или просто да го изключат.

Поради тази причина разумът не се наследява и всеки нов човек трябва да бъде приучен да ходи на тоалетна.

Тоалетната, както и друга "памет на поколенията", може да се утвърди само в стабилна мозъчна структура. А при ефект такава възможност е изключена.

Свой адрес на разума в мозъчните извивки така и не се появил. Всяка секреция на панкреатичен сок има постоянен адрес, а той – не.

Въпреки това, мозъкът се оказал достатъчно голям, за да осигури разума с откъслечни връзки и разпръснати неврони. Разбира се, по принципа на "остатъчното финансиране".

Ще отбележим и още един важен момент.

Загубата на всякакви глобални функции превръща винаги мозъчните полукълба в каша.

Особено тежко увреждат мозъка такива популярни беди като "алцхаймер" и "паркинсон".

Тези болести разрушават бързо многобройни функции: от фината моторика до задържането на урината. Мозъчните гънки изтъняват и се разпадат. Оголва се дъното на браздите.

Всичко е логично.

Ако изчезне функцията – свива се и частта от мозъка, която я обслужва. Това се нарича – атрофия. Тя е неизбежна.

Ако животното загуби обонянието си – тогава и булбусите (обонятелните луковици) на мозъка – се свиват и смаляват.

Ако е свършено с очите, зрителният нерв става тънък, а хиазмата – жалка и толкова неясна, че е трудно да се открие.

И само липсата на "умствена дейност" по никакъв начин не влияе нито на архитектурата, нито на физиологията, нито на цвета на мозъка.

Няма дори намек не само за атрофия, но дори и за лека дистрофия. В мозъка не се случват никакви промени.

Мозъкът остава плътен, подреден и сияе, сякаш нищо не се е случило.

Именно такива сияещи мозъчни полукълба носели ергастерите, еректусите и други чудо богатири от плейстоцена, които нямали понятие нито за интеграли, нито за долни гащи.

Същата тази бравурна кондиция на мозъка радва анатомите и съвременните "мауглеоиди", израснали без контакт с хората и способни само да мастурбират и да хапят.

Така че да се предявяват претенции към мозъка за неговата "умствена" слабост е поредната глупост.

Той не е поемал никакви задължения. Мозъкът просто прави услуга, предоставяйки остатъците от своите потенциали за интелектуални забавления.

И започнал последният акт на мозъчната комедия.

С течение на времето мозъкът се превърнал в хранилка за всякакви научни дребосъци.

Но в един прекрасен момент дребосъците забравили да заключат вратата. И там веднага се промъкнала културата.

И тогава тя се заела да анализира да и възхвалява съдържанието на човешкия череп. В своя обичаен стил. Тоест шумно, неграмотно и без никаква връзка с реалността.

С течение на времето културата изтласкала плахите учени вън и обявила себе си за най-добрия приятел на мозъка. И за негов единствен познавач.

Всичко можела да се оправи, но, за съжаление, самият мозък разбрал за кривенето на културата.

И тогава започнало най-забавното. Настъпил цирк.

Един липиден работяга цял живот регулира уринирането и повръщането си. Събужда ерекцията си. Честно работе за произвеждането на пот. Труди се за черните физиологични веща, знае своето място и дори не помисля за друга роля.

И изведнъж мозъкът разбрал, че всъщност той не е скромен работник, а "принц, мислител и непостижима тайна". А когато е малко глуповат, веднага ще повярва на това.

Да, наистина, по волята на културата, която умее да лъже за всичко, мозъкът получил лаври, които нямат нищо общо с него.

От него се получил отличен пореден идол.

В упоението никой не обърнал внимание на това, че този мозък може да бъде измамен дори от индийски филм, карайки човека да плаче или да ликува.

С други думи, мозъкът, който трябвало да се срамува – бил въздигнат в ранг на непостижимо съкровище и в "главната тайна на вселената". Отровените от културата представи въздигнали случайния нефиксиран ефект в главната като основна задача на мозъка.

О да. Ние се увлякохме.

Но е време да се върнем към загадката на слепия урод и неговия шедьовър.

Сенките на великите физиолози вият като сирени за въздушна тревога. Те предупреждават за приближаването към границата на страшната тема.

Наистина. Ситуацията, на пръв поглед, е конфузна.

Напомням, че парадоксът се състои в поразителното несъответствие между възможностите на твореца и резултата от творението.

И така.

Има немощен мозък.

И има негов продукт. Тоест създадената от него цивилизация. Тя се счита за велика.

Кой я счита за такава? Кой е този експерт, дал толкова висока оценка?

Да, все същият мозък, чиито възможности са крайно ограничени.

Но други експерти просто няма. Академичната наука е плът от плътта на този орган. Тя нервно мълчи, притисната до крачетата (педункулусите) на родителя.

Кръгът бавно се затваря.

Ситуацията би била безизходна, но, за щастие, съществуват пияни копачи на земята и техните методи за познание на света.

Въпросът е, че копачът на земята не винаги може да си спомни какво точно е изкопал в алкохолното си помрачение.

Той знае със сигурност, че е "копал нещо". Но не помни – какво точно и къде точно.

А сметката трябва да изглежда правдоподобна. И тогава влиза в действие първият закон на пияния копач на земята.

Той гласи:

"Най-добрият начин за определяне на мащаба на изкопа е оглед на инструмента, с който е извършен. Ако е направен със градинска лопатка, изкопът със сигурност не е Марианската падина или Суецкия канал."

Тази методика се вписва отлично за решението на нашия въпрос. Законът поставя всичко на мястото си.

Като опознаем и огледаме основния инструмент за създаване на цивилизацията, сме обречени да заключим:

Тази великолепна цивилизация, създадена от слаб мозък, най-вероятно не е нито великолепна, нито цивилизация.

А всички възторзи са породени от това, че никой никога не е виждал истинска цивилизация.

Но!

От това не трябва да се прави трагедия.

Фактът трябва да бъде приет спокойно, с достойнство. Така или иначе, на човечеството явно не му е писано да разбере как изглежда една наистина развита цивилизация.

Така че няма нужда да се притеснявате. Човекът завинаги ще остане в самодоволно неведение.

Жалкият мозък ще осигури и тази жалка радост.

Глава XV

ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА

Разбира се, случайният ефект на мозъчната кора не бил запознат не само с „жаждата за знания“, но и с най-простото любопитство.

Уви.

Нямало от кого да го наследи.

Вселената е малко приятно място. В нея има глупави закони.

В нея, за да имаш нещо, това „нещо“ трябва да се наследи от предходни форми.

Това правило се прилага в равна степен за цялата материя.

Включително и за така наречената „жива“.

Обидно и глупаво е, че свойството не може да се купи или открадне. Всичко е само „по завещание“.

Да, наследството може да се развие и умножи, разбира се. Може и да се изгуби, но не и безследно. То просто ще се прикрие.

Какво е любопитството?

Това е непобедимата потребност да се премине по веригата от явления към тяхната първопричина.

Но животните нямат такава потребност. Те нямат нужда да разшифроват тънкостите на мирозданието. От знанията за изходната точка на събитието не зависи нито оцеляването, нито размножаването.

Поради тази причина не съществува и такава структура в мозъка, която би могла да стартира механизма за познание на причините.

Безразличието на животните е абсолютно и непобедимо.

Гравитацията не интригува хипопотама. А цинодонтът не се вълнува от аеродинамиката на бръмбара.

При друго стечение на обстоятелствата палеозоят би станал конгрес на натуралисти, което в онова тежко време не би било съвсем уместно.

Да, животните могат да изпитват така наречения „интерес“.

Но това, което се маскира с тази красива дума, е просто концентрация на вниманието върху промени или движения на известното.

„Интересът“ е само пипало на рефлекса.

А непознатите дразнители не задействат рефлекса. Те или се игнорират, или преминават през „отдела на страха“. А това мощно чувство изравнява всичко, просто отхвърляйки и отдалечавайки.

Идеална илюстрация за това е тълпата къдрокоси малоумни, качили се на борда на „Индевър“ (кораба на Джеймс Кук) през април 1770 година.

Всички те принадлежали към племето куугу.

Никога не били виждали и не са подозирали за съществуването на кораби, укрепителни обтяжки, поддържащи греди и оръдия.

Кук искал да впечатли дивите жители на австралийския бряг с морската естетика, която в онзи момент въплъщавала неговата 22-оръдейна барка.

Но!

Куугу игнорирали котвите, квартердеците и такелажа. Останали безразлични към румпелите и кормилата. Дори образцовият галюн на "Индевър" не предизвикал ни най-малък интерес у къдрокосите.

За тях корабът, по чиято палуба се разхождали, не съществувал.

Силни чувства предизвикали у тях само костенурките, уловени за супа на моряците. Ето тогава куугу започнали да танцуват, да вият и да врещят. Костенурките били подложени на внимателен оглед и потупване.

Да, чорап, намазан със слуз от разгонена кучка, със сигурност ще бъде изровен от някое куче сред купчина други чорапи.

Но същото това куче, усетило непозната миризма, никога няма да започне да рови. Каквато и да е силата на тази непозната миризма, ни най-малко желание да се достигне до нея няма да се появи.

Човекът наследил своя мозък от предшестващата верига животни. Заедно с другите радости му се паднало и пълното безразличие към света и неговите загадки.

Милиони години това безразличие се предаваше от череп в череп. По меките мозъчни извивки на homo безразличието се настанило толкова уютно, колкото и под челната кост на алигатора или тюлена.

Именно поради тази причина човекът пропуснал милион и половина години, без да вижда и да чува изключително съблазнителните предложения на природата.

Разбира се, той имал уважителна причина. При цялото желание „природното любопитство“ на човека просто нямало откъде да се вземе. Предшестващата верига не можела да го предаде, защото сама не го притежавала.

Появата на разума би трябвало да промени всичко. Но това не се случило.

Пирът, сервиран в плейстоцена, продължил в Шумер. А след това и в Египет.

Вижте сами.

Приблизително 30-50 милиона души населявали Египет от първата до последната, 31-ата, династия.

От тях минимум десет милиона се превърнали в добре изсушени и боядисани мумии.

Какво означава това?

На първо място, това означава, че екипите на „парасхистите“, „тарихевтите“ и жреците на Анубис са направили приблизително 10 милиона аутопсии на женски, мъжки и детски тела.

На бронзовите маси за разфасоване са лежали дами в различни стадии на бременност, старци, новородени, както и носители на редки патологии и аномалии.

Истината е, че египетската мумификация изобщо не била цялостно осоляване и сушене на човешки трупове.

Тя била старателно разчленяване на тялото с изваждане на всички вътрешни органи. Всеки извлечен орган бил измиван и балсамиран. Концентрираният разтвор от натр, в който мъртвецът кисне 40 дни, непременно отлепвал кожата, косата и ноктите.

Ако разтворът от натр се окажел прекалено силен, падали и зърната на гърдите, фалангите на пръстите, скротумът, пенисът, ушните миди и устните. Дори горните слоеве на мускулите омеквали.

В края на процеса на киснене и осоляване тялото представлявало просто набор от органи.

Този анатомичен набор трябвало да бъде събран отново, без да се загуби нито един детайл.

(Причината е, че непълните покойници не се допускали пред съда на Озирис. Дори кожата, свалена от стъпалата, мъртвецът трябвало да носи със себе си в торбичка, както първокласникът трябва да носи обувки за смяна.)

Тези действия се вършели повсеместно и ежедневно в продължение на почти 3000 години.

И тук започва най-голямото от всичките египетски чудеса.

Иначе казано, нещо което на пръв поглед изглежда напълно необяснимо.

Да определим загадката по-конкретно.

Египетската ритуална процедура с един труп продължавала приблизително 50 (средно) дни. Това са 1200 часа, както на действия, така и на наблюдения.

Умножавайки 1200 часа по общия брой древноегипетски мумификации (тоест 10 милиона), получаваме 12 милиарда часа, които древните египтяни са прекарали в разчленяване и повторно събиране на своите мъртъвци.

Стоп. Момент!

Та това са 12 милиарда часа пълноценна клинична секционна практика.

Това са 12 милиарда часа наблюдения на вътрешната структура на организма, както и на връзките между уврежданията на органите и здравословните проблеми.

Като резултат от тези 12 милиарда часа неизбежно би трябвало да се появят точни анатомични атласи, регистри на болестите, патологиите и травмите.

При наличието на писменост, език и специална каста, занимаваща се само с това и нищо друго, неизбежно трябвало да възникнат обширни и точни знания в областта на анатомията, физиологията и медицината.

Но! Никакви наблюдения. Никакви анатомични атласи. Никакви разбирания. И никакво любопитство по отношение на най-важния механизъм на човешкия живот, на неговия организъм.

При това нищо човешко не беше чуждо на древните препаратори.

Тяхното служене на Анубис дори не миришело на аскетизъм или на религиозна прострация.

Не случайно мъртвите дами се предавали в ръцете на парасхистите само когато започвали да се разлагат.

Причината е в това, че тази компания имала браншова традиция – да изнасилва всяко женско тяло, което попаднело при тях.

За да се развали до известна степен удоволствието на жреците, хората държали покойните жени у дома си до появата на явни признаци на разложение.

Но! Ако вярваме на лъжеца Херодот – червеите във вулвата не разваляли сексуалния апетит на служителите на Анубис.

Нуждата от медицински и санитарни познания била огромна. Това не е като локомотив, без който може да се мине. Това е избавление от мъки, ненужни смъртни случаи, болести и рани.

Освен всичко друго, ефективната медицина е власт.

И стока. В страдащия свят тя е по-доходоносна дори от кожата на хипопотама.

Древните египтяни били изключително болен народ.

90% от населението, включително фараоните, страдали от урогенитален шистосомоз, тоест - уринирали кръв. В арсенала влизали всички видове рахит, екземи, малария и костни патологии.

Състоянието на хигиената не било по-добро.

Бабата на Тутанкамон, чиито коси са се запазили, ни е донесла през вековете вест за древноегипетската въшливост. Дори след 40-дневната натрова баня, балсамирането, осмоляването и повиването нейните срамни косми сияят със стотици древни гниди.

Несъмнено, лечителството като такова съществувало.

Лекари бродели и в Горния, и в Долния Египет.

Те мърморели заклинания и чертаели безсмислени папируси.

Най-известният от тях, „папирусът на Еберс“, бил открит в ануса на мумията на древноегипетски лекар.

Какво представлява „папирусът на Еберс“?

Това са двадесет метра абракадабра, навита на свитък. Този, който го е поставил в задника на лекаря и го е погребал заедно с него, е постъпил абсолютно правилно.

Във всички египетски медицински трактати всичко без изключение е смешно, но особено внимание заслужават тестовете за бременност, както и представите за сърцето, зрението и менструацията.

И така, египетското сърце е главна част от храносмилателната система. Със своите удари то вкарва фурмите и бирата в червата. Същото това сърце създава сълзите. А също и урината.

Лекарите от онази епоха нямали ни най-малко съмнение, че менструацията се случва по-често при мъжете, отколкото при жените, а слепотата се лекува с ядене на свински очи или промиване с кръв от прилепи.

Прекрасен е и тестът за бременност. Под калазириса (роклята) на пациентката се поставяла димящ мангал.

Ако дамата е „в положение“, целият дим, без да има изход или проход, оставал под полата.

Ако не е, димът, проникнал във вагината ѝ, можел свободно да се издигне до гърлото и да излезе навън през устата и ушите.

Всяко най-малко наблюдение би доказало обратното.

Но димът от ушите станал догмат в египетската медицина. И визитна картичка на нейната немислима глупост.

С други думи, в продължение на три хиляди години Древният Египет демонстрира слепота, която няма никакво рационално обяснение.

Разчленявайки милиони трупове, той не забелязва нищо, не прави никакви наблюдения и изводи. Организмът на човека не го интересува.

Тялото е само обект на култова практика. Предмет за представяне пред боговете. И нищо повече.

Основната грижа на египетските препаратори е да сложат маските на чакали и да спазят последователността на разрезите и химните.

Нещо повече.

Плешивите разчленители на трупове в Египет балсамирали не само хора. Милиони ибиси, котки, крокодили, соколи, овни, бикове и павиани също били превърнати в мумии.

Техните аутопсии, в съотношение с човешките, неизбежно водят до разбирането за роднинството на всички организми и за техния общ произход.

Телата на номарсите и жриците се разчленявали редом с труповете на павиани и крокодили. В един и същи натрова марината се потапяли сърцето на фараона и сърцето на камилата.

А червата на щраусите се сплитали с червата на велможите.

Това е чисто уникална практика по сравнителна анатомия!

И тя не може да не привлече вниманието. Родството на организмите не може да остане незабелязано.

Парасхистите имали всичко необходимо, за да поставят началото на истинската биология и сравнителната анатомия.

Но и тук Древния Египет успява да запази безразличие. Той напълно игнорира очевидното.

Той се вълнува само от последователността на заклинанията от Книгата на мъртвите. А от хипопотамите и фараоните глуповато произвежда кадри за страшния съд на Озирис.

12 милиарда часа клинични наблюдения не оставят никаква следа нито в папирусите, нито в лечебните практики.

Това „чудо на пълното безразличие“ ясно доказва, че „любознателността“ и „любопитството“ са напълно чужди на „чистия“ мозък на homo и са по-късно, изкуствено изобретение, а не свойство на мозъчните полукълба.

Древноегипетската ситуация поразително напомня безразличието на стадния homo към предложенията на околната среда.

И неговата неспособност да забелязва и свързва явленията.

Както виждаме, в Египет все още властва коренното свойство, наследено от хиляди поколения предци. Неговото преодоляване дори още не е започнало.

Любопитството не се е зародило.

Да, върви вяло натрупване на занаятчийски и битови дреболии. Те бавно, век след век, пропиват ежедневието. Но! Никаква нужда да се знае нещо, което лежи извън пределите на добре известното, не се появява.

Но какъв ти там Египет!

И в XXI век хората тотално демонстрират същото това пещерно безразличие. И сега мозъкът на homo не знае вкуса на истината. И не изпитва ни най-малка нужда от нея.

Любопитството не води homo по веригата от факти към първопричината на явлението. То не се превръща в двигател на мисленето.

В противен случай цялото население на планетата във всички нюанси би се интересувало от квантовата механика, космологията, еволюционната биология и други основи на живота. Да не се знае това би било невъзможно.

Защото, ако любопитството е непобедимата нужда да знаеш, то може да свърши само там, където свършват фактите.

И съвсем не по-рано. Проникването в същността на нещата и събитията не може да се прекъсне по средата на пътя или да се ограничи до небивалици за боговете.

Ако любопитството е природно свойство, още една „потребност“, то тя трябва да бъде толкова всевластна, колкото гладът, страхът и жаждата. И трябва автоматично да води всяка личност към създаването на максимално пълна и точна картина на света.

Ясно е едно.

Ако любопитството беше свойство на мозъка, то неизбежно би довело всеки човек до разбирането за конструкцията на живота. Дори против желанието му. Процесът на познание не би могъл да се спре.

Акулата не може да изключи своите „ампули на Лоренцини“, а светулката – да загаси задната си част. Това са глобални свойства на нервната им система. Акулата винаги и навсякъде ще различава най-фините електроимпулси, а светулката е обречена да свети отзад, дори когато няма ни най-малко желание да го прави.

По същия начин homo би трябвало да е принуден непрекъснато да опознава. И знанието би изгорило напълно религията и изкуството.

Смешно би било да се култивира откровена глупост или просто да се запазва като мил артефакт. Знанието за реалната механика на света, уви, безмилостно показва истинската стойност на красивите измислици на културата и отключва всякакъв интерес към тях.

Следователно – никакъв Данте с неговите глупави кръгове. Никакви „троици“ и Буди.

Мозък, надарен с елементарно любопитство, не би плакал на сериали и не би тичал с кибрит към г-н Джордано Бруно.

Наличието на любопитство като вродено свойство би променило радикално цялата картина на цивилизацията. Тя изобщо не би напомняла това, което съществува днес.

Днешната цивилизация е именно това, което би трябвало да създаде едно животно, което получило възможността да осигури своите нужди от храна, размножение, убийства, игри и други дразнители на нервната система.

Но!

Виждаме как строго действа плейстоценовият принцип, според който животното е готово да узнае само това, което вече знае. Само това, което влиза в обичайния набор дразнители и в орбитата на утвърдените представи.

И не повече, отколкото е определено от социалната роля.

Всичко останало за човека е също толкова безразлично, колкото за жреца на Анубис структурата на черния дроб.

Виждаме и най-лошото: незнанието не му пречи да живее, не прави живота му непоносим. Това не се усеща нито като трагедия, нито дори като дискомфорт.

Всяка лъжа хората приемат с благодарност от всякакви ръце. И също толкова безмислено, колкото древните египтяни се задоволявали с онези сурогати, които им подхвърляла религията, културата и традициите.

Да, думата „любопитство“ съществува. Тя е закрепена здраво в речника.

Нещо повече, любопитството се счита за двигател на „развитието“.

Но „развитието“ на човека е поредната добре охранена химера.

Позволете, а къде са резултатите от това „развитие“?

За какво развитие можем да говорим, когато става въпрос за същества, 99% от популацията на които все още вярват в богове, духове, душа, както и са послушни на диктатори?

Работата е там, че под „любопитство“ се разбира не желание да се стигне до същността на нещата и явленията, а простото да се търсят обичайни дразнители.

Да, homo е разработил набор от известни интереси. Кръгът им не е голям и отдавна е очертан.

Читателят на романи не се различава особено от кучето, което рови в стари чорапи.

Както всяко друго животно, homo е готов да се рови в „купчината от чорапи“ на реалността, само подчинявайки се на зова на добре познатите, съблазнителни миризми: секс, пари, имущество, власт и развлечения.

Всичко това няма никакво отношение към любопитството и жаждата за познание. Провокатор на търсенето е простата физиология и набор от стари рефлекси, разработени още от синапсидите.

Истината е, че цялата предходна верига на човека е изостряла тези рефлекси върху естествения продукт.

За да се изпита сладост от убийството, е необходимо да се убие. А любовта се познавала чрез рева и треперенето на намиращата се в оргазъм самка.

А културата позволява да обичаш, дори без да разкопчаеш панталоните си. Кръв, страх и възторг тя се е научила да кодира в думи и пиксели.

А мозъкът се оказал толкова глупав, че ѝ повярвал.

Уви и ах.

Като цяло, трябва да се сбогуваме с митовете за любопитството и „жаждата за познание“.

Новината не е най-приятна, но не трябва да се прави трагедия от нея.

Това е неизбежно.

Трябва храбро да признаем, че – да, естествен мотиватор за знание, уви, напълно отсъства.

Това е ясно.

Въпреки това, любопитството съществува.

То е много рядко свойство. В масата homo процентът му е неизчислимо малък.

Защото Галилей, Борн и други учени „кучета“ ровели именно към непозната миризма. Тяхното търсене не може да се обясни с физиологията.

Но!

Ако любопитството не е вродено свойство – откъде се е взело у тях, както и у Волта, Сваммердам и други „гении“?

Обяснявам.

От същото място, откъдето у търсещото куче се появява желание да търси предмети, които лично за него не представляват никакъв интерес.

Шеллакът и саждите не са привлекателни за кучето. Те не обещават нито храна, нито полови радости.

Въпреки това, ситуацията, при която кучето ще търси с ентусиазъм ваксата, направена от тези компоненти, не е нещо необичайно. То просто трябва да премине специален курс на обучение.

Човешкото любопитство има точно същата природа.

Да, дресировъчна. Просто дресировката на учените е много по-дълбока и по-дълга, отколкото това, което получават овчарката или гамбийският плъх, които търси мини.

И човешката популация има своите мопсове, своите кучета пазачи, а има и обучени търсачи.

С други думи, любопитството е професия. Нищо повече.

Но няма нищо страшно. Дори и по този жалък начин във веселата картина на живота успяваме да открием нещо.

Глава XVI

ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ

Струва си да се поровим в произхода на основите на човешкото поведение, за да може ГУЛАГ, балетът и терористичните актове да престанат да бъдат загадка.

От внуците на стадните мършояди през плеистоцена би било странно да се иска нещо различно.

А би ли могло всичко да бъде иначе?

Имало ли е шанс да доведем историята на цивилизацията не до вратите на газовите камери? И да не направим главен символ на света две кръстосани дъски с прикован към тях труп?

Имало ли е надежда да се откъснем от проклетите корени на плеистоцена?

Да скъсаме с първобитните представи, които виждат навсякъде ту духове, ту господари?

А като скъсаме – да имаме друга история, друга наука и друга „човечност“?

Без богове, роби и войни.

По всяка вероятност, не. Такъв шанс не съществувал.

Реално ли е било да внесем корекции в едно напълно формирано същество?

Легиони наивни подобрители на човека се опитвали да направят това чрез просвещение.

Хм.

Със същия успех може да се прави масаж на бронзова статуя. Дори ако над нея се изпотят хиляда масажисти, статуята няма да промени нито позата си, нито структурата си.

Напомням, че и през XXI век девойките в Бирма удължават шиите си с намотки от тел, християните ядат своя бог, руснаците палят вечни огньове, феновете на богинята Парвати се окачат на куки за кожата на гърба си, агхорите ловят трупове в Ганг и ги ядат, а на Мадагаскар изкопават мъртвите и се забавляват със стриптийз.

Участниците в тези обреди не се считат за умопомрачени.

Тези, които се осмелят да се усъмнят в адекватността на въпросните забавления, биват затваряни, бити или убивани.

Човекът е по принцип безнадежден. И, съответно, обречен. Неговият вектор е бездната.

И това е справедливо.

Същество с такъв мозък не може да очаква нищо друго.

Без комплект от точни знания за света, то е обречено да си шушука със скарабеите. А точните знания се отхвърлят от абсолютното мнозинство, защото противоречат на културата. И на приятния мит за „гениалността“ и тайните на мозъка.

Тук трябва да съберем кураж и да признаем, че сумата от относително точни представи за света, т. е. интелектът, съществува не благодарение на мозъка, а въпреки него. И отделно от него.

А собственият интелектуален потенциал на човешкия мозък е равен на нула.

Ако се опитаме да разгадаем природата на вълновата функция или на аспирина само със „силите на мозъка“, ще видим как неговите извивки оживяват и се събират в един голям весел кукиш.

Природните „умствени“ потенциали на мозъчните полукълба щяха да оставят завинаги homo в средния плеистоцен. Той и до днес щеше да кълца мърша с камък.

Нахлулият разум променил съществено картината. Той несъмнено осигурил оцеляването на човешкия род.

Но! Няма за какво много да се хвалим. Масовият разум позволил на homo да се размножи и закрепи, но неговите възможности са малки.

Ръководейки се само от него, човечеството би достигнало до нивото на X-XI век и би спряло там завинаги.

Европа щеше да вони вечно на изпражнения и изгорени вещици.

На всяка крачка щяха да се извисяват катедрали "Нотр Дам", а астрономията щеше да се ръководи от Леон Алатиус, който твърдял, че пръстените на Сатурн са възнеслият се препуций на Исус Христос.

Диариите и отравянията щяха да се лекуват с поглъщане на изумруди, а мигрената – с пробиване на дупки в черепа.

Всичко останало би било в същия дух.

Разумът е отлично нещо, но трябва да помним, че той е попил в себе си всичките заблуди от времето на неолита. И е смъртно отровен от тях. Така че нито научни открития, нито развитие не трябва да се очакват от масовия разум.

Изобретявайки своите сакрални глупости, той се въртял в кръг 5000 години. Всички негови усилия са еднообразни, той не е в състояние да създаде изтънчени дразнители за централната нервна система.

А необходимостта от тях съществува. Търсенето не е голямо, но го има. Не всички са съгласни векове наред да дъвчат "тялото на бога", да вдишват "дима на отечеството" или да маршируват.

Затова се заражда мисленето, което с времето става враг и конкурент на масовия разум.

Само то прави картината на живота на човешкия род не толкова уродлива.

Мисленето е стерилно от религии, табута и всякакви убеждения. При попадането на този боклук в неговия механизъм, то просто го елиминира.

В мисленето няма нито тайна, нито загадка. Това е бърза, свободна комбинация и рекомбинация от всички точни знания по даден въпрос. В един момент елементите на знанието влизат в реакция един с друг и тогава се образува абсолютно нов елемент или ново разбиране.

Това е много увлекателно нещо.

Механизмът му е изключително прост. Трябва само да се съберат всички факти и от предложената съвкупност да се направи единственият възможен извод. Ако изводът е верен, той ще се впише веднага в съществуващия масив от представи за обекта. Всички зъбчати колелца и извивки на новия извод ще съвпаднат идеално с очертанията на "дупката" в масива от вече известното.

Дата на раждане на мисленето не може да се установи, но първите му пулсации се усещат по времето на Аристарх и Демокрит.

Мисленето е безсилно пред житейските проблеми. Да, то въоръжава с истински цинизъм, но не предлага верни отговори на битовите въпроси.

Винаги представяно от метежни самотници, мисленето по правило бивало преследвано. Но именно то променило света, частично изваждайки го от неолитните и средновековните клозетни дупки.

Благодарение на него са извършени всичките научни открития, колекциите от наблюдения са се превърнали в интелект и се е формирал пантеонът на гениите.

Разбира се, масовото мислене би могло да осигури на човечеството съвсем различна съдба.

Но, за съжаление, то не е характерно за рода homo.

У тези същества случаите на мислене се наблюдават, но само като изключително рядка аномалия.

Уви, не се шегувам.

Вижте това.

Според Татерсор общият брой на всички хора, които някога са живели на земята, е приблизително сто милиарда души.

(Нека се съгласим с тази цифра. Тя не е безспорна, но изглежда не по-зле от всяка друга.)

Ако беше възможно едновременно да извлечем цялото мозъчно вещество от тези 100 милиарда души, бихме получили около 85 милиона кубически метра мозъчни извивки, гънки, обвивки, окончания на черепни нерви и т. н.

Това е впечатляващ куп, равен по обем на 33 пирамиди на Хеопс.

А ако разположим този куп в един слой, бихме могли да покрием около 600 кв. километра с „мозъчните полукълба“ на човечеството.

Пред нас ще се образува пространство, простиращо се отвъд хоризонта, напълно покрито с мозъчни полукълба, малки мозъци и стволови структури.

От край до край през тази мозъчна пустиня ще трябва да вървим около две седмици.

Някога тези мозъци са се намирали под панами и митри, под женски шапчици и фуражки. А също под корони, барети, шлемове и цилиндри. Тук са всичките епохи. Всичките страни и континенти.

А сега да разделим тези мозъци на две части.

На "празни" мозъци, които не са изиграли никаква роля за развитието на рода homo.

И на тези, които са създали интелект.

Създателите на интелект могат да бъдат преброени – около 3 хиляди.

Съответно, "празните" мозъци са 99 милиарда 999 милиона 997 хиляди на брой.

От общата мозъчна маса на човечеството, мозъците на гениите-интелектуалци са три милиардни от един процент.

Те лесно могат да се поберат в каросерията на един камион.

А камиончето, за да бъде нагледно, може да бъде поставено сред безкрайната мозъчна пустиня.

И да ахнем, като видим на живо това скандално съотношение.

Грешно е да се предполага, че в по-голямата част ще се намират само мозъците на "работния добитък" на човечеството.

О, не.

Тук, смесени с мозъчните полукълба на "народа" от всички епохи, са натрупани мозъците на крале, академици, олимпийски шампиони, писатели, учени, министри и композитори.

Но всички те са също толкова "празни", колкото мозъците на войниците или шлосерите.

Важно е да се разбере, че никаква титла и никакво звание не осигуряват достъп до интелекта.

Да вървят по дяволите добрите намерения на царете и просветителите. Както и научните степени.

Значение има само един резултат. Нов елемент на знанието.

А той съществува само при три милиардни от процента.

3000 интелектуалци е доста широк и щедър брой.

Тук са включени и най-незабележимите персонажи. Тези, за които дори историците на науката рядко си спомнят.

Тук не са само част от лауреатите на Нобелова награда за физика, химия и физиология, но и фигуранти от "донобелова епоха". Тук са лекари, драскачи, изобретатели, авантюристи и един портиер. Тук са дори тези, които са грешили, но грешките им са послужили като отправна точка за открития.

В нашия регистър има и не по-малко от триста напълно безименни герои. Надупчената памет на човечеството не е запазила техните имена. Но те несъмнено са съществували.

В края на краищата, някой е положил началата на науките. Не е трудно да видим, че и Стагирит, и Демокрит оперират вече не просто с готови, но и от някого шлифовани понятия.

Да, нашият списък не е чист и е доста условен. В него има много глупци.

Тук става въпрос за това, че 98% от фигуриращите в него са учени.

Обикновено способността им да мислят е била затворена в една тема и не е излизала извън нея. Да, те са правили блестящи изводи за (например) нелокалността и фотосинтезата.

Но във всичко останало са останали деца на своите епохи и култури; писали са, говорили са и са вършили доста обичайни глупости. Но ако приложим строгост и започнем да припомняме на Хюйгенс или на Кахал цялата глупост, която понякога са казвали, то в списъка няма да остане никой.

Разбира се, в споменатия камион няма мозъчните полукълба нито на Сатаната, нито на Исус, нито на Буда. Няма и мозъци на други творци на религиозни или метафизически фантазии.

Тяхното място е сред онези 99 милиарда 999 милиона 997 хиляди празни мозъци.

Те не са водили към мислене, а са отклонявали от него. Обратно – към духовете и господарите. Към първобитната лъжа за конструкцията на света.

Както, между другото, и художниците. А също така романистите, музикантите, танцьорите и други майстори на културата.

Тази компания се заела с гримирането. Нищо повече.

Да, те са се потрудили славно, слагайки романтични маски на муцуната на плеистоценовия мършояд.

Но художниците работели не за интелекта, а срещу него, правейки лъжата за човека по-сочна и по-привлекателна.

Без никаква вреда за развитието на човечеството можем да извадим от неговата история която и да е от „културните ценности“. Нищо няма да се промени. Имало ли е „барок“ или не, родил ли се е Рембранд или не – няма никакво значение. Всичко това са декоративни финтифлюшки, които не влияят на нищо.

Разбира се, в нашия списък няма също „кантовци платоновци и хегелевци“.

Това изглежда не напълно справедливо.

Философията е, разбира се, пълен боклук. Но именно поради това тя е отлична тор за публицистиката и атеизма.

Но дори най-високото качество на торта не е причина да се сервира заедно с ряпата, която е отгледана в него.

Що се отнася до войните, балетите и спорта, това са чисто зоологически забавления. И няма смисъл да ги обсъждаме.

Въпреки това фактът, че гениалността съществува, не позволява на културата да спи спокойно. Тя вечно се опитва да прокара в пантеона на гениите своите креатури, натрапвайки разнообразни „наполеоновци и пушкиновци“.

Сред тази компания има доста симпатични персонажи, но нивото на тяхното развитие съвсем не им позволява да заемат място до Планк или Кеплер.

Тук трябва да разберем, че писането на романи и симфонии, както изрязването на костени китайски топки, като всяко друго ръкоделие, не изисква дори минимален интелект и изобщо не е свързано с мисленето. Това е съвсем друг занаят.

Всичко това се доказва лесно с примери на откровено слабоумни, но много успешни генерали, щангисти и писатели.

С мита за „личността“ на владетелите и генералите XXI век приключи завинаги. Благодарение на руския диктатор Путин, който внесе окончателна яснота по този въпрос. Путин доказа: за да разтърсиш човечеството и да натрупаш купища трупове, изобщо не са нужни никакви „мозъци“ и интелект.

За да разрушаваш империи и да разоряваш страни, няма никаква нужда дори от онази условна „личност“, която поповете, романистите и психолозите са измислили. Ако Хитлер, Сталин, Николай II, Бисмарк, Наполеон и Батий са забулени от слоеве време, то Путин даде възможност да се изучи подробно този въпрос и да се приключи с него завинаги.

За останалата цяла маса няма смисъл са се говори.

Мозъците (например) на римски легионер и на руска певица са обединени от тяхната пълна незначителност.

Те не са оставили никаква следа, не са изиграли никаква роля за развитието на рода.

Да, те са обслужвали успешно своя организъм-носител, своевременно са имали менструация, пот, чревен сок и са осигурявали изправеното тяло.

Тези мозъци са позволявали на индивида да използва набори от научени думи. Да ги свързва в молитви и статии. Да комбинира звуци, създавайки музика. Да пише романи. Да воюва и да изучава историята на войните. Да се бие с шпага и да шие, да прави салта и да управлява колесници, ракети и страни.

Уви и ах.

Не трябва да надценяваме всичките тези умения. Това са просто комбинации от придобити един от друг и заучени навици. Плодове на взаимното социално-трудово дресиране.

Те несъмнено влияят на ситостта, размножаването и статута, но нямат нищо общо с мисленето.

Кое ни дава правото толкова категорично да разделяме мозъците на човечеството и да отказваме способността за мислене на 99 милиарда 999 милиона 997 хиляди души?

Работата е в това, че наличието на трудовете (например) на Павлов и Айнщайн установява строго параметрите на това какво е мислене и какво не е.

Ако не бяха тези умни хора с техните трудове, гледането на сериали или броенето на моркови спокойно би могло да се приеме за „мислене“.

Уви, Нютон и Дарвин ни лишиха от тази приятна възможност.

Разликата в резултатите от работата на мозъците на трите хиляди интелектуалци и на останалата част от човечеството е поразителна.

Различието е толкова радикално, сякаш става дума за същества от различни светове.

Тук с досаден глас трябва да припомним един прост закон на биологията.

Той гласи, че всяко извънредно свойство е „родово–характерно“ само в случай, че е присъщо на поне 95% от цялата популация.

При homo със сигурност не са 95%. И дори не е 1%.

А три милиардни от този „един процент“.

С други думи – способността за мислене не може да се счита за обща черта на рода.

Нека отбележим:

Ако полярните крачки имат извънредни бионавигационни възможности, всяка от тях ще намери пътя от Арктика до Антарктика.

Всички, без изключение, подковоноси притежават ехолокация, а всяка пръстеновидна боа има инфрачервено зрение.

Ако мисленето беше редовна функция на рода homo, тогава мозъкът на папуаса и мозъкът на Галилей биха работили с приблизително еднакви резултати. Както го прави (например) черният дроб, независимо от това в чие тяло се намира.

Ако има свойство, то се разпространява в пълна степен върху всички индивиди от рода.

Например, при светулките луцеферинът и луциферазата се произвеждат еднакво. Следователно, при всички задните им части светят еднакво ярко.

Но при рода homo, при пълна идентичност на електрохимичните процеси в мозъка, „задните части светят“ не при всички.

А само при три милиардни от един процент.

Но!

В нашия мозъчен вернисаж (с площ 600 кв. км) съотношението на мислещи и неспособните да мислят, не е все още най-пикантният факт.

Много по-интересно е, че физиологичните потенциали на мозъчните полукълба са абсолютно идентични при всичките 100 милиарда индивиди от човешкия род.

Да.

Гениалността няма никаква биологична основа.

Мозъкът на Сеченов или на Ламетри няма принципни разлики от мозъка на таксиметров шофьор или на вакханка.

Повтарям: невронната работа при всички homo има абсолютно еднаква химия и механика.

А анатомичните параметри на мозъчните извивки и вентрикулите варират малко от индивид до индивид, но това няма никакво значение.

Разбира се, размерите на мозъчните полукълба се различават. Но и това не влияе върху качеството на продукта.

Нищо удивително.

Дългите долни гащи, идентични по фасон и материал, също могат да се различават по размери. При което 46-ти размер не е по-топъл от 50-ти размер.

Мозъкът е стандартен продукт на еволюцията. Той винаги се изгражда по единни анатомични и хистологични модели.

Иначе не може да бъде.

Защото всяко отклонение от стандарта носи риск от уродство и гибел на организма. Тук няма място за шеги. Няма място за експерименти и модулации.

Стотици хиляди години не случайно са изваяли идеалната стандартност на човешкия мозък. Всякакви грешки тук могат да доведат до внезапно връщане на опашката. Или на циклопията.

Молекулярно-клетъчното сглобяване на мозъка се извършва винаги шаблонно. За невронната маса, както за глията и други малки детайли, се използва строго типична, изпробвана суровина.

Да, в генома постоянно тиктакат малки мутации. Разбира се, те могат да изведат мозъка извън стандартите. Но само в посока на патологията. И неговият притежател ще живее само няколко дни след раждането. Няма да успее сключи брак. Аномалията няма да се закрепи.

Ще отбележим, че ролята на генетичните мутации е прекомерно раздута от ентусиастите на тази тема.

В действителност еволюцията пренебрегва откровено най-насъщните нужди на човека и не внася никакви поправки в неговата конструкция.

Ще напомня, че когато е необходимо, тя лесно отглежда немислими гребени и двойни пениси. Осигурява всякакво количество очи, ехолокация и геомагнетизъм.

Еволюцията обича и умее да бъде артистична. Трябва да оценим и нейната услужливост, нейната готовност да поправи всяка своя грешка.

Например.

Наблюдава се замърсяване на задните части с фекалии? Дразнене и сърбеж? Облаци от мухи?

Никакви проблеми.

Тук веднага се извършва модулация на генома и опашката на животното придобива качествата на пропелер, който разпръсква фекалните маси право в лицата на „жирафите и щраусите“.

А склонният към диария хипопотам се избавя завинаги от мръсотията на своята задница.

Тази новост се извърши лесно и непринудено.

Ще припомня, че когато китът реши да се гмурка по-надълбоко и да стои под водата по-дълго, веднага започна пълна модернизация на неговото кръвообращение. Тя е проведена качествено и в срок. При това по първа заявка на кита.

А нуждите на човека от промени в организма еволюцията упорито игнорира. Макар че, за да се намали уязвимостта на вида, са необходими само няколко прости мутации.

Но!

Въпреки цялата суматоха в своите гени, homo изобщо не дочаква нито безболезнени раждания, нито регенерация на зъбите, нито преместване на уретера по-далече от простатата.

А за такива подаръци като биосинтез на витамин С, човекът не трябва дори да мечтае. Както и за опашка пропелер.

Малките подаяния като „поносимост към млякото“, „адаптация към високите планини“ или изсветляване на кожата не могат да се вземат предвид.

Тези бонуси са нищожни в сравнение с откровените дефекти, допуснати при създаването на човека. Хитрите мутации се правят, че не забелязват брака.

През цялото време на съществуването на homo от конвейера на цереброгенезата са слезли 100 милиарда комплекта мозъчни полукълба.

Този продукт се доставя винаги на потребителя само в стандартна костна опаковка, без която неговото функциониране е невъзможно.

Самата опаковка е преминала през серия симпатични, но не принципни обновления на своя дизайн: хлътнали скули и дъги над веждите, но и изпъкнала брадичката.

Всеки ден се щамповат още около 350 хиляди нови мозъци, а 150 хиляди отработени прекратяват своята електрохимична активност.

След като изслушат погребалния марш на Шопен, те, чрез разлагане, отиват за молекулярно разглобяване. Оттам се връщат в общата база на елементите, където трябва да бъдат освежени и насочени за продължаване на службата си в състава на други форми на живот.

Технологията, както виждаме, е усъвършенствана за взаимно удоволствие както на мимолетната биоценоза, така и на фундаменталната материя.

Да се направи от 100 милиона мозъка един някак си „особен“ мозък няма смисъл и никой не го прави. Към конвейера на цереброгенезата „чужденци с крилца“ не се допускат.

А най-вече никой не го и иска.

Случайно възникване на уникални свойства е невъзможно. Външно влияние – също.

Гениалността не е все пак трипер, за да се хване случайно по време на пещерното блудство. А и нямало от кого да се хване.

Така че еволюционната история на мозъка напълно убива вероятността за наличие на каквато и да е „гениалност“ като вродено свойство.

Ще припомня, че основната и фундаментална роля на мозъка е да осигурява физиологичните и рефлексивните нужди на организма.

Разсъдъкът и мисленето са дълбоко вторични, случайни неща, без които мозъкът на човека прекрасно се е справял милиони години, а в случай на ново подивяване на вида, лесно ще се справи и в бъдеще.

Отделянето на пот или образуването на кръв са били, са и ще бъдат неизмеримо по-важни за организма от възможността да се коригират таблиците на Коперник.

Ако съществуваше някакъв особен, „висш сорт“ мозък, то на първо място това би се отразявало не в красиви рими и в дръзки открития, а в невероятно физиологично благополучие на неговия притежател.

Такъв мозък би управлявал процесите на организма много по-успешно, отколкото стандартният. Неговият носител нямаше да знае за повечето от болестите и проблемите.

Вероятно и „ехото“ на невронната работа, т. н. „умствена игра“, би била по-интересна от обичайната.

Но такива прецеденти няма.

И не се очакват.

Нещо повече.

Повечето знаменити създатели на интелект са предпочитали ранния гроб. А тези, които живели дълго – имали тежки здравословни разстройства.

Достатъчно е да си спомним само Дарвин, когото трипаносомозата не пускала от гърнето на повече от 10 метра.

Ако Дарвин не е достатъчен, имаме Фейнман с неговата онкология, Хокинг с количката и т. н.

Върху всички гении е поставено клеймото на носители на скромен типичен мозък, създаден някога за нуждите на древния мършояд, чийто живот нямал никаква стойност.

Ще напомня, че този мозък не е способен да реши самостоятелно дори простия проблем с хемороидите.

Накратко.

Биологичните шансове да станеш Декарт, Галей или Мария Кюри са абсолютно равни за всички homo.

Съответно, съотношението на празните мозъци и на гениите би могло да бъде съвсем различно.

Нашето камионче би трябвало да бъде натоварено с мозъчните полукълба на единичните глупаци, а цялото останало пространство да бъде запълнено с мозъците на тези, които яростно и успешно са създавали интелект.

Да, несъмнено, това щеше да бъде различен свят.

В него щеше да бъде любопитно да се живее.

Но не се получило.

Земята, каквато си била, така и си останала планета на глупците.

Глава XVII

ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА

Хм. По дяволите гениалността.

Но, ако с мозъка всичко е толкова просто, защо тогава мисленето не е станало общо свойство на всички хора?

За това има няколко причини. И всички те са главни. Нищо не може да се поправи.

Обяснявам. И да започнем от най-простото.

В самата конструкция на мозъка на бозайниците било заложено първоначално едно малко свойство, което станало фатално за homo.

Свойството се появило под завесата на плеистоцена, когато разумът едва започнал да се захваща за мозъчната кора и да управлява поведението.

Всичко е в това, че фундаменталните, древни структури на мозъка се оказали безкрайно наивни.

Те могат да бъдат разбрани и простени.

Всичките тези лимбични системи се формирали в епоха, когато лъжата все още не съществувала. В отговор на постъпилото дразнене те послушно разпалвали организма с емоции и променяли поведението на индивида.

Древните аференти навлизали винаги в мозъчните дълбини без да почукат и активирали всякакви области.

Но!

Преди сътворяването на разума с тези дълбини работели само истинските дразнители. Поведението запазвало адекватност.

Ерекция настъпвала при миризмата на истинска самка, а страхът пронизвал при среща с жив смилодон.

А ето че разумът, нахлувайки в живота на нещастното животно, разбъркало всичките карти. Той създал фалшиви, символични дразнители. Той ги щамповал с хиляди, те се вплитали в системи и завладявали глупавия мозък, както конкистадорите ацтекското царство.

Тези химери се закрепили в ритуали, думи, звуци и изображения.

Фикциите бързо се настанили и спечелили битката с реалността за извивките на мозъка.

Това не било трудно.

Работата е там, че невронът бил изключително жаден за дразнения. И той ги търсел страстно, използвайки всеки повод да се възбуди.

Както се изяснило, техният произход му бил абсолютно безразличен.

В древните структури на мозъка, там, където се създават "чувствата", нямало как да се оценява достоверността на дразнителите.

Глупавите хипоталамуси и амигдали възприемали всичко за чиста монета.

В отговор на всяка глупост, те обичайно включвали фойерверки от емоции и рефлекси.

Невроните се наслаждавали. Фикциите побеждавали.

Всяка, дори най-страшната реалност, е мимолетна. А илюзиите са възвратни, разтегливи и управляеми. Те се включват по желание на носителя на разума, а също така и на жреца или кинооператора.

Те плашат и омагьосват много повече, отколкото мрачният битовизъм на миналото или настоящето.

Поради това възникват боговете, романите, страшният съд, сериалите, симфониите, задгробният свят, душата, личността, свещеността на властта и всякакви други глупости.

Всяко "творчество" е просто конструктор от дразнители с различна сила, с помощта на които може да се свири на намиращите се под кората или в кората структури на мозъка като на хармониум.

Ако октоподът бъде удрян с различни токове, той ще отговори на тях с промени на цвета си и с треперене. Приблизително това се случва и с мозъка при въздействието на симфония или кинофилм.

По същество, това е управляем епилептичен припадък.

Въздействието върху мозъчните дълбини се оказало удивително лесно. Те могат да бъдат заблуждавани безкрайно.

Още в Египет станало ясно, че с помощта на малки хитрости един изсушен труп може да командва милиони homo.

Трупът ще заповяда и те ще умират, убиват, гладуват, ще дават парите си и ще пренасят огромни камъни.

Тук започнало всичко.

Появили се цели съсловия, които започнали да печелят от маменето на нещастния мозък.

Жреците, поетите и пророците шлифовали умението да терзаят с фикции наивните дълбини на мозъчните полукълба. А те отговаряли с чувства.

Всичко се решило окончателно, когато се нащамповало достатъчно количество фалшиви дразнители (т. е. възникнала културата).

Лъжата получила приказна власт в черепа и превърнала мозъка на човека в своя любима играчка.

Човекът станал първото и единствено животно на планетата, управлявано от лъжата.

Сега вече на пътя към тържествуващата идиотщина не останали никакви препятствия.

На мисленето с неговия навик "да разваля празника" тук нямало място. То можело да си осигури местенце само в огъня.

Към тази беда се присъединила бързо и втората.

Комплектите от фалшиви, но завладяващи представи легнали в основата на системата, която свърза помежду си милиони разуми и съзнания.

Такава система била неизбежна, защото само тя позволявала да се трупат знания и да се обменят, а също така служела за резервоар на умения и обичаи.

В нея се настанили и всесилни образи, традиции, правила и т. н. Тази система трябвало да бъде научена от всеки новороден човек, приета и изпълнявана, както тевтонецът изпълнява устава на своя орден.

(Строго казано, тя е именно разумът.)

Това е полезно неща, а с оглед на опасното минало на homo, още и спасителна. Защото човекът винаги ще извърши всичките мерзости, които има възможност да извърши безнаказано.

Разбира се, тази система е порочна просто поради факта, че 99,9% от съставящите я разуми са избрали примитивността като най-комфортна форма. Но именно те с превъзхождащото си мнозинство определят правилата и реда.

Системата е крайно агресивна и умее да се защитава. Тя е създадена от вроден фашизъм и владее всичките му инструменти.

У глупавия самотник все още могат да възникнат съмнения, но глупавата маса, свързана с "идеалите", вече не изпитва никакви колебания.

Всеки, който се нарича човек, е обречен да живее и умре по нейните правила.

Тя също така установява и границите на разума, извън които не може да се излиза.

Така че, намирайки се във властта на системата, не може и да се мечтае за каквото и да било мислене.

И тук без конфликт не може да се мине.

Защото мисленето е преди всичко свобода. От всичко. И на първо място от "общочовешките ценности", от всякакви граници, табута, родини, традиции, религии и други древноегипетски изобретения.

За да започнеш да мислиш, трябва да се освободиш от тяхната власт.

Това е задължително условие. А еликсирът на тази свобода се основава само на точните научни знания, които също са част от дяволската система.

Накратко.

За противооотрова трябва да се гмурнем в океана на кипящата отрова. До самото му дъно.

Да се стигне до него не е лесно. И не на всеки се отдава.

Но, както се оказва, почти никой не се опитва да стигне до там.

Работата е в това, че създаването на интелектуални ценности е занимание, което не е особено изгодно. Да си гений е нископлатена професия.

Търговията със сутиени или щамповането на романи носи стотици пъти повече доходи. А такива забавления като войни, банки или религии са по-печеливши от всяка гениалност дори хиляда пъти повече.

25-те основни книги, създали човешкия интелект, са донесли на своите автори около петдесет хиляди долара. На всичките.

Тази сума се дели неравномерно. Например, Декарт е спечелил около 2500 долара от своите трудове, Ламетри – 400, а Коперник – 0.

Малко по-добре били нещата при Дарвин и Лаплас.

Но във всеки случай общата стойност на променилите света „велики прозрения“ е приблизително пет пъти по-малка от цената на дамската чанта Hermes Birkin, продадена на Кристи през 2016 година.

Разбира се, в борбата с мисленето вложила много средства и религията.

Тя управлявала поведението на homo повече от петдесет века и въртяла това нещастно животно, както си поискала.

Няма смисъл да разделяме религията на християнство, ислям, будизъм или култ към Ваал. Названието, имената на боговете и нюансите на ритуалите нямат никакво значение.

Религията е единно явление. Това е първобитната идея за „бог“, породена от естественото слабоумие на онези времена и жаждата на древните структури на мозъка за силни, редовни възбудители. Тя се утвърдила прекрасно и като провокатор на ИСС (измененото състояние на съзнанието).

Идеята за „бог“ (богове) променяла просто лицата, имената, прическите и костюмите, след като старите вече се износвали.

Но религията дължи своя триумф не само на това, че е универсален и надежден възбудител на централната нервна система.

Успехът ѝ се състоял и в това, че не само освобождавала човека от необходимостта да мисли, но и правела всеки мисловен процес престъпен.

А homo само това искал. Защото мисленето е главният враг на човека. То е мъчително нещо. То разрушава всички митове. То разголва истинската муцуна на homo. А никой не иска да я вижда.

Затова всеки опит да се разкаже на човека кой е той в действителност, винаги бил възприеман много злобно.

А религията умеела да заостря тази злоба така, че дори лекото ѝ докосване да пронизва от край до край.

И когато науката отрязала главата на вярата, се оказало, че без нея тя се чувства дори по-добре.

Още една преса за гениите бил институтът на брака.

Накратко.

За пет хиляди години религията, културата, властта и семейството направили мисленето абсолютно безсмислено занимание.

В историята дори имало няколко щастливи момента, когато изглеждало, че с него е свършено завинаги.

Така че удивителната рядкост на мислене се обяснява не с неговата сложност, а с неговата ненужност.

Глава XVIII

МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА

От нашия списък с гении само 27 фигуранти не са създали проблеми на любителите на духовността и реда.

Те доброволно и самостоятелно напуснали този свят. Църквите и властите не трябвало да харчат пари за дърва и доносници.

Но такива скромни личности били малцинство.

Повечето гении опознали подземията, отровите, а понякога и пърженето на своите метежни личности.

Някои си отишли от тежки болести. Обикновено в бедност и с рани от залежаване.

Днес цивилизацията утешава обидените гении на миналото. С имената им наричат вдлъбнатини на Луната, а децата в учебниците им рисуват синини.

Това е несъмнено голяма чест.

Но синините и вдлъбнатините са радости след смъртта, а огньовете и раните от залежаване са приживе.

Освен това, мисленето е нещо ядовито и не особено удобно в ежедневието.

То има способността да отрови всички "простички човешки" радости. То изпарява без следа авторитетите и идеалите. Изкуството, културата и общественото мнение губят всякаква власт над човека.

Да, мисленето дава свобода, но нейният притежател се убеждава бързо, че в света няма нищо, към което си струва да се отнасяш сериозно.

Съществува така нареченото „проклятие на анатома“.

„Проклятието“ е живо и до днес, а започнало с Везалиус, който анатомирал човешки тела с фанатична прецизност.

Обяснявам какво е това.

Пълната препарация на човешкото тяло предполага задължително сваляне на кожата от лицето.

Изцяло. С носа, клепачите, устните, миглите и брадавиците.

Кожената маска се сваля от лицето и се закача на гвоздей.

У субекта се разкриват изцъклени очни ябълки, оголва се усмивката, откриват се онези мускулни пластове, които някога са движели лицето.

С времето анатомът придобива умението да вижда без кожа всяка жива физиономия.

И гневът, и смехът в изпълнение на опулената мускулна конструкция изглеждат еднакво забавно. Да, това позволява да се отнасяш доста иронично към всяка среща лице в лице.

Но да се избавиш от тази натрапчивост никога вече не е възможно. Вместо очарователно лице, анатомът вижда винаги багрена мускулна маска, жълтеникави отлагания на мазнини и бучките на слюнчените жлези.

Приблизително същото прави и мисленето. Но то сваля „кожата“ не само от лицето. Черепът и мозъкът на опонента стават прозрачни, разкривайки простите процеси, които се случват в тях.

А вярата, историята и изкуството са като стари будилници. Стъклата са развинтени, капаците са свалени. Всичко е проницаемо и видимо. Нищо не крие онези мизерни механизми, които карат вярата, историята и изкуството да „звънят“ и да „тиктакат“.

Това „ясновидство на действителността“ е крайно неприятно нещо. То превръща в глупост практически всичко, което е скъпо на сърцето на homo. Не позволява да „уважаваме“ основите на човешкото съществуване, прави смешна всяка власт и идеали.

Губи се щастието от „единодушието“ с човешката тълпа.

Свещената галерия на предците се превръща в набор от маскирани дементори, за които е по-добре да забравим възможно най-скоро.

Да криеш дълго отношението си към устоите е невъзможно. Пробивът е неизбежен.

А презрението към основите на планетата на глупаците гарантира големи проблеми.

По тази причина повечето гении са се стремили или изобщо да се избавят от мисленето, или значително да отслабят неговото влияние.

При много от тях това е ставало прекрасно с помощта на религията и изкуството.

Накратко. От всички аспекти се налага изводът, че изборът на професията гений е грешен и глупав. И този извод е верен.

Отнемайки много, мисленето не предлага в замяна нищо. Разгадаването на тайните на материята и на живота е съмнително удоволствие. Те не интересуват почти никого. И са слабо платени.

Разбира се, може да се забавляваме с разрушаването на изстраданите идеали на homo.

Този абсурд, който включва 99% от убежденията на човечеството, впечатлява с размера и величието си. Той изглежда вечен и непобедим.

Но! При попадане върху него дори и на най-малка капка мислене, грамадната структура започва да съска, да дими и да отива по дявалите.

Това е развлекателно, но омръзва бързо.

Така или иначе, тук най-сетне имаме пълното право да поставим знак за равенство между понятията "мислене" и "гениалност". Ясно е, че едното не може без другото.

Също така е ясно, че гениалността е просто изключително рядка, екзотична професия.

Тя се избира предимно от индивиди, които не се надяват да направят кариера като нотариуси или да достигнат до чин полковник.

Често в гениите се втъкава и т. н. „нисък произход“, което не позволява дори да се започне изкачване по социалната стълбица.

Напълно сортови гении се получават от анатомични уроди, а също и от лица с дисфункции на половите органи. В такива случаи освен фанатични занимания с наука не остава нищо друго.

Ще отбележим, че мисленето има приложение само в тази странна професия. Във всички останали случаи то не е приложимо и е просто ненужно. Така се е получило.

Ще обясня с най-прост пример.

Урофлоуметърът (приборът за измерване на скоростта на урина) е красив, сложен и скъп уред. Но никъде, освен в урогинекологията, не може да се използва, колкото и да имаме желание.

На война е неприложим. В банката е неуместен. В тоалетната е безполезен. В парламентите неговото инсталиране е нецелесъобразно. В казината или библиотеките, както и в дърводелските работилници, той също ще заема напразно място.

Да, може да се извади на цирковата арена и да се използва в уморителна сцена с "пикаещи клоуни".

При това всички показания на уреда ще бъдат изкривени и абсурдни.

Но точността на урофлоуграмата вълнува малко клоуните. Те просто трябва „да пускат вода“ в красивия научен съд с лампички и датчици

Примерно така и мисленето може да бъде използвано, например, в културата. Без всякакъв смисъл. Само като забавна декорация.

На мястото си то тежи само в науката. И никъде другаде.

Да, имало няколко изключения.

Ламетри, Хольбах и още петима разбойници атеисти не били учени, но владеели скандалното майсторство на мисленето. При това значително по-добре от самите учени.

Те първи разбрали ядрена сила, която възниква при преработката на точните знания в прости понятия.

И първи съобразили, че науката е особено добра, когато е напълно очистена от всякаква научност. Тези пирати на медийното море създали скелета и нервната система на съвременния интелектуализъм. А науката покрила този скелет с мускули и акнета.

Между другото, именно Ламетри и компанията му подгонили с тяхната дръзка пръчка учеността в много правилна посока.

Тя все още се влачи натам, където тези хулигани ѝ посочили.

Както всички останали професии, гениалността има и своя анцестрална (начална) точка.

Те може да бъде намерена лесно.

Но!

Първо, мързи ни да се занимаваме с това.

Второ, в момента на своето възникване занаятът на гениалността изглеждал толкова жалък, колкото и всички останали „първи стъпки“ на човека.

Ще обясня с най-прост пример.

В ембриологията съществува понятието „морула“. Това са 16 архималки топчета, слепени в крива ягодка. Тя може да се види само под микроскоп.

Морулата се образува в матката на четвъртия ден след зачатието.

Такава ягодка е било всяко плацентно животно, включително и пишещият тези редове.

Но! (след като вече заговорихме за микроскопи).

Да разпознаеш в морулата, прикрепила се към стената на матката на Маргарет Ван Ден Берх, кошничарката от Делфт, нейния бъдещ син, господин Льовенхук, би било изключително трудно.

Този фанатик на микроскопите, с перука, яки ръце и буен нрав, не приличал по никакъв начин на онази ягодка в матката, но бил всъщност нейно пряко продължение.

Приблизително така изглежда изходната точка на гениалността спрямо нейното днешно състояние.

Може да се обясни и по-просто.

Хлябът например започнал с това, че един неизвестен глупак от древността повърнал зърното, което дъвчел.

Вероятно от алчност прекалил с дозата. Безмилостният повръщателен рефлекс веднага изкарал всичко навън.

Глупакът си отишъл, на повърнатата маса останала. След ден-два тя изсъхнала и била намерена и изядена от друг персонаж от неолита.

Това бил рожденият ден на хляба.

Такава сценка трябвало да се повтори десетки пъти, докато някой от хранещите се не осъзнал, че може сам да дъвче, повръща и суши зърнената каша.

Няколко хиляди години потребителят на този продукт дъвчел и си го приготвял сам.

С времето му омръзнало и за дъвченето привлекли млади робини със здрави зъби.

Малко по-късно било направено усъвършенстване. Устата на робините били заменени с камъни, които също могат да надробяват зърното.

После се оказало, че камъните могат не само да счукват, но и да стриват. Счуканото се сменило с брашно.

Всички тези чудни открития се разпрострели през хиляди години, докато не завършили с кроасана.

Гениалността – в своята начална точка – изглеждала толкова неапетитно, колкото и онази повърната локва. И била толкова невидима, колкото морулата в неспокойната утроба на госпожа Маргарет Ван Ден Берх.

Накратко. Понякога е по-добре да не се вглеждаш в раждането и да не си пъхаш носа нито в матката, нито в люлката. Особено по такъв болезнен за човека въпрос като възникването на гениалността. Рискът да видиш угнетяващо дребна гадост е твърде голям.

Както всяка професия, гениалността еволюира строго последователно. Стъпка по стъпка.

И никому не било дадено да прескочи поне една от тях.

Геният от всякакъв калибър винаги оставал в плен на представите на своето време.

Ще поясня.

Ако сложите айфон в ръцете на сър Исак Нютон, ще видите един объркан идиот.

Исак несъмнено знаел много за тайните пружини, които отварят реликвариите и кутийките с отрова.

Не е изключено, че пръстите му ще намерят бутона за включване и екранът ще оживее.

И тук започва най-интересното.

Объркването ще се смени с мъдра усмивка.

Работата е в това, че Нютон бил алхимик с тридесетгодишен стаж, обсебен от "философските камъни" и "изумрудените скрижали", автор на 57 произведения по алхимия.

Щом светне дисплеят, за миг всичко ще му стане ясно.

Той ще осъзнае, че в плоската кутия е затворен алкахест – студеният пламък от великата сватба на елементите.

Разбира се, не може да се изключи, че Нютон ще увие веднага айфона в парцал и ще го занесе в районния отдел на инквизицията.

Това е възможно, но малко.

Все пак сър Исак е олицетворение на науката по това време. Най-вероятно той ще реши да изследва сам природата на светенето и смисъла на загадъчните символи.

И ще го направи в пълно съответствие с научните методики на своята епоха.

От айфона с помощта на длето и чук ще бъде отделена една трета и ще бъде стрита в хаванче.

Разбира се, Нютон няма да забрави да добави към този прах червена тинктура и лист от къпина.

Хвърляйки стрития айфон в огъня на анатора (алхимическата горелка), нашият гений по изменението на поведението на пламъка ще направи първите си изводи за природата на странната вещ.

Още не е ясно какво ще бъде по-ужасно: вонята на горящата пластмаса или умозаключенията на най-великия интелектуалец от XVII век.

След това ще последва пробиване на айфона с нагорещена игла, поставянето му в светена вода, киселина и купорос.

По-нататък ще дойде ред на антимония (антимонивия сулфид), а после и на парите от живак.

След като обезобрази окончателно устройството, Нютон ще извади „яйцето на яснотата“. (То е снесено от черен петел и съдържа зародиш на василиск.) Три пъти приложено към всяка вещ, това яйце стартира цикъл на трансмутации в нея. Те завършват с появяването на писмена върху предмета, съдържащи истинското му име.

Шест века алхимиците разгадавали именно така тайните на мирозданието. И винаги били доволни от резултата. А сър Исак бил един от тях.

Не. Нютон не е идиот. Той е несъмнен научен гений извършил най-важното глобално откритие.

Но толкова по-смешно изглеждат манипулациите му с айфона.

Работата е там, че никаква гениалност не може да отмени последователността на познавателните процеси.

А по онова време не е имало дори намек за природата на онова нещо, което нашият Исак изтезава в лабораторията си.

Да.

Прославилата го теория за гравитацията е красива. И е отлично изработена.

Но! За откритие на гравитационния механизъм на света всичко било готово.

Всички детайли за теорията на Нютон били шлифовани от голяма бригада гении.

Кеплер вече е разбрал взаимовръзките между планетите, Гилберт е извел идеята за магнитните свойства на Земята, ритъмът на орбиталното движение е бил решен от Булиалд, а неговата стабилност е разгадана от Рен. Мощни догадки за закона на обратните квадратни пропорции е направил Хук. Да не говорим за работата на Галилей, Коперник, Галей, Борели, Хюйгенс, Епикур, Аристарх, Демокрит и т. н.

На сър Исак му било нужно само да събере правилно този блестящ конструктор.

И той го направил.

Но във всичко останалото Нютон трупал една нелепост върху друга. Той сгрешил в определянето на възрастта на Земята, в хронологията на човешката история, в класификацията на химическите елементи. А неговата „теория за материята“ е толкова абсурдна, че биографите му дори се срамуват да я споменават.

Но тези нелепости не са свидетелство за глупостта на нашия велик Исак.

Напротив.

Нютон, без никакво съмнение, бил най-великият интелектуалец на своята епоха.

Неговите заблуждения са просто доказателство, че гениалността не дава на никого криле и не позволява да се пърха над епохите.

В своя XVII век сър Исак не е могъл по никакъв начин да се запознае с периодичната система на елементите, с разкопките в пещерата Джоукоудиен или със стратиграфията. Затова генерирал чисти глупости за възрастта на планетата, химията, човека и т. н.

Уви.

Гениите нямат възможност да надникват в дисертациите, които ще се появят след няколко века.

Всички, без изключение, научни открития са направени по същия принцип, по който и нютоновата гравитация. Няма никакви други начини. Работи само принципът на натрупване на разбирания. Няма натрупвания – няма и гений.

ПРИЛОЖЕНИЕ

АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ

Занаятът на публициста е да шлифова смислите и образите, така че те да се вграждат безпрепятствено в дървените мозъчни извивки на читателя. Разбира се, различните епохи изискват различни стилове на шлифоване. Трябва да помним, че от времето на Ламетри и Писарев мозъчните полукълба на публиката са станали малко по-груби.

Разбира се, не трябва да се заострят прекалено и смислите.

Мисълта не трябва да се вбива лесно и безшумно. Задължително трябва да се чува „ударът на чука“. Читателят обича да чувства, че работят с мозъка му.

Има и още една тайна на публицистиката.

Тя се състои в това, че най-сочните антрекоти се режат от най-свещените крави.

Разбира се, „кравата“ може да се подбере и специално. Но е по-добре да се използва старата самурайска методика: да се изпробва остротата на меча на случаен минувач. За щастие в пространствата на културата бродят множество сакрални персонажи. За антрекот подхожда всеки.

Да се прави подобно нарязване е необходимо. Това е пряк път към освобождението от игото на всякакви „светини“ и забрани. При наличието на нещо сакрално свободомислието е невъзможно.

Да започнем.

Най-накрая беше изказано намерението да се причисли Фьодор Достоевский към лика на светиите в чин пророк. Няма съмнение, че канонизацията скоро ще се осъществи. Защото Достоевский е точно това, от което църквата има нужда сега. Като го заприходят, поповете ще станат единствени собственици както на „руската месианска идея“, така и на марката „народ богоносец“.

Иконописният образ на новия светец ще стане хит. Пророк Фьодор може да бъде изобразен гол, в банята, с разсъблечено селско момиченце на 10 години, доведено там за неговите „бански забавления“.

(Подробности могат да се намерят в известното писмо на Н. Страхов, в което той разказва за педофилията на Достоевский.)

Разбира се, има мнение, че „всичко не е било така“ и че „Страхов е объркал нещо“.

Възможно е. Не може да изключим, че момиченцето се е поръчало само за банята на автора на „Карамазови“. (Но като променим местата на съставните части, мизансценът не се променя.)

Фонът на тази икона несъмнено трябва да бъде също толкова бездънно-златен, колкото е и самата руска духовност. А всичко останало, включително позите, може да бъде оставено на усмотрението на иконописеца. Най-важното е, че трябва да има ореол.

Впрочем, съществуват опасения, че празникът ще бъде развален от православните лицемери. Те са склонни да премълчават най-живописните подробности от биографиите на своите кумири.

Напразна свенливост!

В продължение на две хиляди години църквата така е свикнала да представи всяка гадост за постижение, че вече не би трябвало да се срамува от нищо.

Извратени насилници, садисти и организатори на масови убийства отдавна са обявени за светци. Княз Владимир, Николай II и Йосиф Волоцкий се почитат като образци на добродетелта. До тях уютно ще се настани и мрачният педофил Фьодор.

Нека го разгледаме in vitro.

Ще отбележим, че не ни интересува изящната словесност на Достоевский. В същата степен не ни вълнуват неговата педофилия, картите и припадъците. На нашето предметно стъкло Достоевский е само като публицист фанатик, обсебен от богоизбраността на „светата Рус“.

В какво се състои месианската идея, която той проповядвал?

Преди всичко в това, че гнойната пъпка на православната духовност трябва да се спука така, че да опръска целия свят. Защо изобщо светът трябва да бъде опръскан, Достоевский не е уточнил, защото вероятно и самият той не е знаел.

Тук трябва да се застъпим за писателя. Той не е могъл да бъде посветен във всичко.

Ще припомним, че Достоевски е сурогатна майка.

„Народът богоносец“ не е негово лично изобретение. Той само е износил в писателската си утроба идеите на Филофей, Мисюр и други църковни служители патриоти от XVI век.

Впрочем, екзотичната мисъл, че съществува народ, намиращ се в близки отношения с бога, се родила, разбира се, на Синай.

Идеята за богоизбраност поскитала по света, преживяла редица забавни трансформации, а през XV век попаднала при българите. Там я открили руските църковни служители и, разбира се, незабавно я откраднали. Освежили я, „омосковили“ я и я представили на началството като тяхна собствена.

Идеята се харесала на венценосното ръководство. Което не е удивително. Защото месианството оправдава всяка разруха, а наличието на „висша цел“ позволява да се издевателства над населението по всякакъв начин.

Доктрината на църковните служители получила името „Москва – Трети Рим“. Според нея Русия има особена роля. Нейното предназначение е да спаси света от „злото на развитието“.

Патриотите малко се престарали. Стара еврейска приказка се превърнала в издаден от бога патент за деградация. Личният подпис на божеството не бил поставен под патента, но, както се заклел Мисюр, само поради причината, че в нужния момент мастилото свършило.

Защо идеята за „народ богоносец“ се оказала толкова успешна в тогавашната Русия?

Защото именно в епохата на Василий III и Иван IV уродството на руския живот изисквало радикално оправдание. Работата е там, че заедно с германските оръжейници и италианските архитекти в херметически затворената Русия проникнали първите подробности за заобикалящия я свят. Стана известно, че има телескопи, университети и долни гащи.

Това били крайно неприятни новини. „Руският свят“ се смутил и поискал обяснения.

И тогава много на място дошли откровенията на Мисюр и Филофей. Всякакви Коперниковци били ритнати с лапти по научните муцуни. Цивилизацията, правото и свободата били обявени за „дяволско зло“, а светата Рус – за победител над това зло. Изостаналостта се оказала не беда, а „висш замисъл“, а свинщината – главно оръжие срещу Антихриста.

Самата Москва пък била обявена за онзи „Трети Рим“, който ще научи целия свят как се вари ряпа, как правилно трябва да се набива на кол и да се правят поклони. Както било известно на всички, изпълнението на тези действия щяло да доведе неизбежно до настъпването на „небесното царство“ на цялата Земя, а разплаканият Антихрист щял да се заключи в най-далечната стаичка на ада.

Държавата осъзнала, че се е сдобила с национална идея и започнала да ликува. Всенародно изпълнение на „Вставай, страна огромная!“ в този момент не се получило. Песента още не била написана. Впрочем, дори това не успяло да помрачи празника.

Но да се скалъпи доктрина „за векове“ не се получило. Филотей беше изяден от дървеници, а Мисюр се пропил така, че „забрави грамотността“. Заради тези нещастия великата идеология останала малко недописана и недоизносена.

За известно време тя не била необходима, но втората половина на XIX век отново изискала руското месианство.

Какво пак се случило?

Загубена била важна война, задълбочила се разрухата. Право пред носа на „народа богоносец“ Европа размахала съблазнително своите революции. Изкривявайки мозъците на впечатлителните руснаци, гръмнал Дарвин. Всичко това било несъмнено нова атака на Антихриста срещу Русия.

На козните на ада държавата можела да отговори само с Мисюр. Разбира се, откровенията на стария църковен служител се нуждаели от модернизация и доузряване. Точно тогава се появил отличен инкубатор в лицето на Фьодор Достоевский.

Ще напомня, че младият писател Достоевски бил замесен в „делото на петрашевците“ като злостен детронатор на царя и атеист.

Бил арестуван, дълго мъчен и заплашван, а после инсценират негов „разстрел“, което го направило завинаги страхлив и епилептик. Каторгата и войниклъкът го довършили. След освобождаването си, Достоевский бил лишен от „всички граждански права“. Големите градове и столиците били затворени за него, а можел да разчита единствено на място като учител по трудово обучение в сибирска гимназия (със заплата от 7 рубли на месец).

Писателят бил смъртно уплашен и готов на всичко, само и само кошмарът на следствието и затвора да не се повтори. Нещо повече, той искал да ходи в казиното, желаел пари и нова писателска слава. А виза за всяка публикация можело да даде само Главното управление по печата към Министерството на вътрешните работи (тогавашният Главлит). Но това ведомство нямало никакви причини да глези свободомислещия каторжник.

И тогава Фьодор Михайлович започнал да се пука по шевовете от любов към царя и отечеството. Имал късмет – пукането било чуто.

Написаните от него подлизурски стихове попаднали на правилната маса. В тях царят бил оприличен на зора, „ярко изгряваща пред очите“, а всички надежди на света били възложени единствено на „трона, кръста и вярата“.

Станало ясно, че Достоевский притежава редкия дар да целува ботуши до скъсване. Главлит оценил това и намигнал на съобразителния съчинител.

След няколко дребни, но приятни бонуси от Управлението, Фьодор реши занапред да служи само на „скрепите“

1.. Достоевский трябва да бъде разбран и простен. Защото принципите са единствената стока на интелигентния човек.

А по-нататък всичко тръгнало като по вода. Писателската кариера се рестартирала. Филофей и Мисюр се сдобили с достоен наследник. Старият патент за деградация не бил само продължен, но и украсен с какви ли не „сонечки и велики инквизитори“. Фьодор не подвел нещата. В Русия отново заблестели поповете и еполетите.

Освен всичко друго, размитото с белетристика мракобесие се оказало отлична стока. То лекувало раните, нанесени от гадните открития на Дарвин. То изцелявало болката, която свободата причинявала на руските умове.

Разбира се, битката на Фьодор Михайлович с нихилизма и атеизма била умело направлявана от Управлението по печата.

Трудно е да не се забележат фаталните съвпадения: всяко от съчиненията на Достоевский почти винаги било „отговор“ на публикуването на нова работа на Дарвин или на други успехи на естествознанието.

Периодично, чрез верни издания, се правело поредното внушение за „гениалността“, „пророческата сила“ и „необикновената дълбочина“ на Фьодор. Но понякога с него се провеждали и строги беседи в Управлението. Достоевски обичал потупването по рамо, но и миризмата на камшика помнел добре.

Изобщо коригирането на плашливия писател било лесно. Той дълго време оставал под наблюдението на полицията, където от време на време го мъмрели за педофилските му прояви. Но не го тормозели особено. Разбирали, че специалист по „детска сълза“ не се става така просто; необходими били и някакви експерименти.

Някои нюанси от житието на пророка Фьодор пропуснахме. Но те не съдържат нищо принципно. Причинно-следствената връзка между основните факти от биографията и убежденията му е достатъчно очевидна.

Разбира се, в мозъчните полукълба не са заложени никакви идеи „първоначално“ и не се транслират от космоса. Дълбоките „механизми на психиката“ съществуват само във въображението на поетите. Всички идеи и възгледи се определят от страха, модата и изгодата, както и от свойствата на средата, в която обитава индивидът.

Да обобщим: часовникът на православните „откровения“ на Достоевский се навивал с пръстите на градската полиция и с пет копейки. Разбира се, не директно, а чрез „възгледите“ на писателя, които се регулирали от прости външни фактори. Включително и от Управлението по печата.

От това не следва, че Фьодор Михайлович трябва да бъде обявен за мошеник. Нищо подобно. Той е просто романист, тоест майстор на лъжата и на белетристичните фокуси. А читателят на романи отваря книгата, за да бъде измамен. Той съзнателно търси прост и сладък дразнител за мозъка. И колкото по-ярка е лъжата, толкова по-силна е хипнозата на възторга.

С времето литературните химери окончателно заместват реалността. Вкоренява се вярата, че зайците живеят в шапки, а дамите се режат на две. Носител на истината става илюзионистът.

Управлението се възползвало от възможностите на популярния жанр. А едновременно с това сътворило за Фьодор имиджа на руски пророк.

През XIX век медийно-полицейският проект „Достоевский“ се оказал успешен. Тогава Фьодор Михайлович се потрудил доста за деградацията на Русия. Но и до ден днешен този фокусник вади от цилиндъра си ту зайците Карамазови, ту Третия Рим. Неговият атракцион работи. Вече от гроба старият педофил вдъхновява да се влачи страната към черното никъде на миналото. Под крилото на Мисюр.

Впрочем, и за това не може да се вини Фьодор Михайлович. Възможно е там, под крило то на църковния деец, на Русия да ѝ бъде много по-уютно.

БЕЛЕЖКИ

1.“Скрепи“ (рус. „скрепы“, множествено число на „скрепа“) е руска дума, която буквално означава „скоби“, „крепежни елементи“ или „свързващи вещества“. В преносен смисъл, думата се използва за обозначаване на основните ценности, идеи, традиции и вярвания, които обединяват едно общество и му придават стабилност и идентичност.

В съвременния руски политически дискурс „скрепы“ често се използва за обозначаване на консервативните ценности, които се смятат за основа на руската национална идентичност. Тези ценности включват патриотизма, православието, силната държава, традиционното семейство и уважението към историята.

Терминът придоби популярност след анексирането на Крим през 2014 г., когато руските власти започват да го използват активно в пропагандата си, за да обединят обществото около идеята за възраждане на руската велика сила.

Важно е да се отбележи, че значението на думата „скрепы“ може да бъде различно в зависимост от контекста и от това кой я използва. В някои случаи тя може да се употребява иронично или критично, за да се опише консервативната идеология на руските власти. (Gemini 1.5 Pro)

ДЕНЯТ НА ЗВЕЗДОНОСЕЦА ИЛИ ИДЕАЛНАТА РЕЛИГИЯ

Заемайки се да правим дисекция на понятието „родина“, веднага се убеждаваме, че имаме работа с поредната религия. В момента тя е всесилна и неизкоренима. Освобождаването от нея е почти невъзможно. Това е същият случай, когато премахването на тумора води до изчезването на пациента. Можем само да констатираме дадения факт, както и да видим произхода и спецификата на въпросната вяра.

Циркът през XVIII век не бил обременен с етични ограничения и сантименталности. Допускало се всичко, което можело да развесели или шокира публиката.

В репертоара на шапитото на Балдучи имало популярен номер – „Майката“.

Той се състоял в това, че една сурова старица жонглирала с главите на шестте си починали деца.

Защо децата са починали, не е известно. Защо след смъртта им се е стигнало до обезглавяването им, не е ясно.

Впрочем, тук няма особена мистерия. Децата в онази епоха умирали при първия удобен случай. А обезглавяването би могло да бъде извършено поради липсата на по-ефектен реквизит.

Как изглеждал номерът?

Доста елегантно.

Под звуците на цигулка „Майката“ въртяла ловко във въздуха шестте малки сбръчкани глави. След това ги улавяла в полата си, покланяла се и получавала бурни аплодисменти.

Желаещите можели да разгледат подробно малките лица и да научат имената на покойните деца. „Майката“ се появявала по афишите, споменавали я в песнички, но на никого не му хрумнало да извае алегорична скулптура на „родината-майка“ по неин образ и подобие.

Жалко.

Ако това се беше случило, механизмът на служенето на родината щеше да получи прекрасен символ. И на патриота, който открие главата си насред полет, нямаше да му се налага да се чуди на забавната ѝ траектория.

Но „Майката“ умряла. Номерът бил забравен. Шансът бил пропуснат.

Тази разсеяност е разбираема. По онова време нямало нужда от култ към „родината“. Римското понятие за „отечество“ било отдавна забравено, а европейското още не било оформено. Патриотизмът на Европа бил в състояние на затишие. Както, впрочем, и границите.

РОДИНАТА КАТО УСЛОВЕН РЕФЛЕКС

Двата следващи века променили всичко. Започнали мащабни войни. Нomo винаги е обичал да убива. С това нямало проблеми. Но новият боен стил се нуждаел от грандиозни масовки, готови не само да убиват, но и да умират. Трупът се превърнал в единица за измерване на историческата значимост на събитията.

Каква била причината за тези промени?

Щом този въпрос бъде зададен, историците започват веднага да говорят за династии и капитали. Но, най-вероятно, всичко се свеждало до копчетата: те вече не били толкова големи и лъскави. Войната загубила своя блясък. Генералите потънали в униние и се подготвили да прокълнат човечеството.

Решението не било мигновено, но все пак се намерило. Оказало се, че загубата на копчетата може да се компенсира с броя на мъртвите. Покойниците са напълно способни да върнат на генералската дейност достойния ѝ величествен облик. Щом това разбиране се утвърдило, основно доказателство за важността на военните събития станала статистиката на жертвите.

Съответно, били необходими все повече и повече убити. И чужди, и свои. Жалките две-три хиляди компрометирали всяка победа. Били нужни десетки, а още по-добре стотици хиляди. Но тук възникнали затруднения. Масите не пожелали да застилат полетата толкова гъсто, колкото изисквала новата военна естетика.

Нищо удивително. На хората им липсвала мотивация.

Работата е там, че единствено религията може да направи мъчителната смърт дори по-привлекателна от убийството. Само тя е способна да придаде смисъл на напълно идиотски постъпки. Но до XVIII век християнството се изчерпало и загубило своите магически свойства. То не можело вече да вдъхновява тълпите за колективна смърт. Необходима било нова, свежа вяра. И тя се появила.

Божеството на име „родина“ се справило отлично с тази роля. То изисквало човешка плът ежечасно и никога не се засищало.

Точно тогава всичко си дошло на мястото. Гръмнали химни и се очертали граници. Културата бързо оформила „смъртта за отечеството“ като висше щастие. Homo се съгласил да се превръща в труп при първото щракване с пръсти на генералите. Това решило проблема със „застилането на полетата“.

Картините от театъра на военните действия най-накрая придобили необходимата солидност.

Впрочем, освен апетита за трупове, новото божество имало и други достойнства.

Манипулирането на масите се превърнало в чисто наслаждение и станало достъпно за хората със средни способности. Деспотите не клатели вече пера в битките, а просто раздували бузи „от името и по поръчение“ на отечеството. И това им осигурявало поклонение, за което кралете от миналото не можеха дори да мечтаят.

Защото „родината“, като всяко друго понятие, е безплътна. Това е илюзия за общо ползване. Красива абстракция. Съответно няма свой собствен глас.

Като във всеки друг култ, от името на божеството говорeли жреци и пророци. В този случай това били генералите, царете и чиновниците. Те определяли размера на човешките и другите жертвоприношения, събирали пари, както и съобщавали различните капризи на абстракцията.

Изключителното удобство на „родината“ се състои в това, че от нейно име може да се изговори практически всякаква глупост. Ако това се прави умело, масите безпрекословно дават парите си, маршируват радостно, умират охотно и се управляват лесно. Ако това се прави виртуозно, те дълго търпят бедност, изтезания и всякакви унижения.

За да се разберат причините за това явление, трябва да се обърнем към класическата механика на религиозната вяра.

МЕХАНИКА НА ВЯРАТА

Ще припомним, че всички религии са конкуренти. Побеждава тази, която умее да се приспособи най-добре към особеностите на мозъка на homo.

Това не е трудно. Създавайки мозъка на бозайниците, еволюцията не се е напрягала особено. Затова крайният продукт има един интересен дефект. Без специална подготовка той не може да различи истината от лъжата.

Но! Лъжата е по правило по-проста и съответно се усвоява по-лесно. Нещо повече, тя е дошла първа и чрез митовете и изкуството е установила всички правила на играта.

Ще припомним, че първоначалните представи за света и човека са били редки безсмислици. Други просто нямало, защото науката все още не съществувала.

Това първородство се оказало мощен фактор. В резултат от това лъжата станала съдържание на културата и главен диригент на условните рефлекси.

Малко по-късно многообразието от първобитни глупости било обобщено ефектно в "бог".

Дефектът имал множество последствия. Но днес ни интересува само едно от тях. А именно тази лекота, с която религията завладява човешкия мозък.

Технологията на завладяването е отработена. Във всички култове тя е сходна. На човека трябва да му се внуши, че натрапените му усещания и представи са негови собствени. Нещо повече - че те са част от неговата "личност" и "душа".

Разбира се, отначало клиентът трябва да бъде убеден, че има "душа". Никакъв проблем. Това е постигнато още в палеолита. Оттогава от поколение на поколение homo предава грижливо тази химера на първобитното мислене. А в допълнение "душата" се оказала и добър бизнес.

Развъдили се множество специалисти по нейното спасение, изучаване и запълване.

Към "душата" хората се отнасят също толкова трепетно, колкото собствениците на "йоркшири" към своите кученца. Те имат неудържимо желание да разкрасяват своята забава, както и да я разнасят по изложби и чифтосвания. Но ако на кученцето му е достатъчен само сресване и панделка, то "душата" изисква малко повече.

Разбира се, еднократни "чифтосвания" ѝ осигурява културата.

"Душата" винаги може да "вдигне опашка" и да се подложи на роман, филм или шоу програми. Проникването е дълбоко, но фрикциите са крайни и изваждането е неизбежно. А мимолетният оргазъм не решава проблема.

На "душата" ѝ е необходим постоянен, активен пълнител от разширяващ се тип. Най-евтино такава услуга оказва религията.

Методиката е проста. Използва се условно-рефлекторната схема, обозначена още от Иван Петрович.

Нека поясним.

В паметта на клиента се зарежда набор от драматични истории. Те са маркирани като нещо "най-важно". Това е реактивна маса. Тя влиза лесно и се разполага, но до определен момент остава пасивна.

За да бъде активирана, е нужен набор от специални дразнители.

За такива служат иконите, тотемите, кръстовете, тюрингите, мощите, символите, както и специални миризми, думи и пеене. Които могат да се прилагат поотделно или в комбинация. Само те умеят да възбуждат масите от заредените асоциации. Точността на действие на подобни възбудители върху реактивната маса е отработена от поколения попове и шамани.

При контакт между дразнителя и масата се осъществява рефлекторна реакция. В мозъка "проблясват" няколко милиарда неврони. Историите и прилежащите към тях емоции оживяват чувствително.

Как?

Елементарно.

Еднократната активация на подобно количество клетки на паметта осигурява силно неврологично усещане. Това е банална физиология. Тя има същата природа като всеки друг сърбеж. Но привидната липса на външна причина ѝ придава невероятен драматизъм.

С други думи: "душата се преизпълва".

В момента на реакцията у клиента се отделя "слюнка на вярата". Това са различни външни прояви: поклони, сълзи, ритуални жестове и звуци.

"Слюнката" има важна функция. За наблюдателя тя свидетелства за пълнота на рефлекторния изблик. А за клиента работи като вторичен възбудител, удължавайки и повтаряйки реакцията.

Целта е постигната: магическото проникване е дълбоко, а фрикциите са безкрайни. Духовният живот е успешен. Homo е развълнуван. Той дори не подозира, че неговият "вътрешен живот" е организиран отвън.

Всички детайли на този "живот" са откровено импортирани в неговия мозък. Върху всички стоят отпечатъците от познати пръсти. Връзката на детайлите с външните дразнители е несъмнена. Множеството електрохимични събития в кората на мозъчните полукълба имат най-обикновено "павловско" обяснение. Но очевидността на всички тези факти не безпокои homo.

Той упорито смята религиозните преживявания за продукт на своята "личност" и на начин за връзка с "духове", "бог", родина или други илюзии. Религията придобива статут на стопанин, който разполага с ключовете за пускане на "най-важните" преживявания.

Това качество на човека е безценно. Именно то позволява да се прави с него каквото и да е. "Включете" в него вярата и homo ще строи пирамиди, ще гори вещици и ще умира за родината.

Изисква се съвсем малко: да се създаде мираж за участие във важен, но непостижим процес. Което и прави религията, използвайки известния дефект на мозъка. Ако това се получи – работата е в кърпа вързана: тогава човек е способен да предаде истинските си интереси.

ДЯДОВЦИТЕ НИ СА ВОЮВАЛИ [1]

За какви интереси говорим?

Трябва да помним, че в лицето на homo имаме работа с опасно и трудно управляемо животно.

Защо?

Защото всичките командни структури на неговия мозък са са се формирали в мрака на дълбокия палеолит. А тогава шанс за оцеляване давали само агресията, похотта и крадливостта. Милиони години еволюцията се трудила над култивирането на тези качества и постигнала впечатляващи успехи.

Трябва да помним, че когато говорим за истинска, природна човечност, имаме предвид именно тези три качества.

Както за останалите животни, безспорен приоритет за homo е неговото собствено биологично благополучие.

Но! Съдба на същества от този вид са малките стада и романтиката на канибализма. Милиони години било така. Но вечно не можело да продължава.

Уви, материята е непреклонна. Нейна страст е самоорганизацията и усложняването на формите. В това тя е маниакална и неудържима.

Създавайки фойерверк от простичка квантова пяна, материята дебютирала с Големия взрив. После продължила представлението с първичните атоми. След това – с молекулите, клетките и организмите, отклонявайки се периодично за създаването на галактики.

Дошъл ред и на нашите "дядовци". Питекантропите се съпротивлявали, отстоявайки идеалите на промискуитета и човекоядството, но безуспешно. С материята не можеш да се спори.

Защото популацията homo е просто неин фрагмент, въвлечен в общия водовъртеж. И той е подвластен на същите закони, които формират елементите, планетите и колониите микроорганизми. Затова се случило неизбежното. Човешките стада започнали да се сливат, а техните конструкции да се усложняват.

Всичко станало със същата неумолимост, с която ядрата на скромния хелий се трансформирали във въглерод, а рибите в бозайници.

В проекта "човек" включването на адски температури или на преустройство на средата за обитаване било безсмислено. (Да припомним, че задачата не се свеждала само до пържоли).

Но "обсебената" от самоорганизирането материя е дяволски изобретателна. Тя има множество инструменти. Затова се задействал цивилизационният механизъм.

Цивилизацията се оказала кадърен масовик организатор и лесно "доусложнила" дядовците канибали до дамските превръзки и Хирошима.

Да отбележим, че никой не е планирал цивилизацията. Не я искал. Не я "промотирал". Нито Аристотел, нито Евклид е разработил нейния стратегически план. Хокинг в инвалидната количка не бил нечия осмислена цел, както и цялата цивилизация като цяло. Тя се случвала без съгласието на участниците.

Нещо повече. Тази игра се е водела на тъмно.

Десетки хиляди години homo дори не се е досещал, че участва в подобно разкошно шоу. Никакви представи нито за протичащата еволюция, нито за движението на цивилизацията не му хрумвали. Първите подозрения се появили едва през XVIII век.

Разбира се, усложняването на стадата не е било лесно. Свирепите и съобразителни твари спъвали процеса, опитвайки се да се върнат към пещерната простота. Но еволюцията не е гнуслива и използва всичко, което ѝ попадне под ръка. Дори някой фатален дефект.

Тя не е естет. Морфологичните и физиологичните недостатъци на вида често стават залог за неговото оцеляване. Достатъчно е да погледнем мадагаскарското ай-ай или брадавичестите свине. А още по-добре звездоносата къртица (Сondylura cristata).

Някога играта на мутации залепила на тази къртица глупави израстъци на муцунката. Те се огъвали и пречели при копаенето. Но находчивата еволюция не ги изгладила, а напротив – разраснала ги и ги заздравила, превръщайки цялата физиономия на звездоносата къртица в 22 осезателни пипала.

Полза от тях е малка. Но обикновените къртици при вида на такава красота побледняват и припадат. Всички бръмбари и ларви остават за звездоносата къртица.

Приблизително така се отнесла еволюцията и с човека. Главният му недостатък станал негово главно достойнство.

За пречупване на съпротивата на homo помогнала вълшебната слепота на неговия главен мозък. Знаем, че като усети някоя сочна лъжа, мозъкът скимти от удоволствие и се нарежда на опашката. Разбира се, да не се възползва от това било невъзможно.

Разработвайки този дефект, еволюцията стигнала до нов инструмент за развитие на вида. А именно до религията, която била неизбежно следствие от това свойство и негов пряк потомък. Мозъкът получил всемогъщ господар и човекът предал своите биологични интереси.

Забавен е резултатът от прилагането на този инструмент.

Да се вгледаме във фиксираната история на човека. Тя е поразително уродлива. Нейните летописи са натъпкани с наполеоновци-фараони-чикатилровци, както и с освенцими от всякакъв вид. Тя е пропита с аномална злоба и безсмислено пилеене на сили, каквито са пирамидите или "нотрдамовете".

Забележително е, че 99,9% от отпуснатото му време родът homo е харчил не за развитие, а за безкрайно скитане от един бог към друг, за масови убийства, за култови практики и за създаване на задънени социални схеми.

Но тук няма особена загадка.

По всяка вероятност, тази уродливост е следа от крайно грубия инструмент, с който на еволюцията се е наложило да поработи.

Нека бъдем докрай откровени. Ако очистим наслоената от културата шлака, ще видим, че ликът на човека е е мутра на пещерняк, издялана с тъпите длета на религиите. Съгласете се, че историята на такова същество не би могла да бъде друга. ГУЛАГ и хиалуроновите устни били неизбежни.

Разбира се, процесът на усложняване на популацията homo се нуждаела от месо. Но по еволюционни мерки той не излязъл чак толкова скъп. Само някакви си тридесет-четиридесет милиарда особи, загинали от мъчителна смърт.

Това са истински дреболии в сравнение със стридите или осите. За своето развитие те са дали квадрилиони глави.

БЕЛЕЖКИ

1. Клише от руската пропаганда (на руски: „деды воевали“), което отпраща към участието на руснаците във Великата отечествена война (както те наричат своята Втора световна война) и изисква пламенен патриотизъм, фанатична национална гордост и съпътстващата ги омраза към всички останали народи. В по-общ план, както и тук, изразът е отправка към миналото изобщо.

ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА

Всеки бог, както и всяка друга илюзия, има срок на годност.

След изтичането му той губи своите свойства и бива бракуван.

На бунището на използваните богове има стотици персонажи от различен ранг и произход.

Там прашасват отломките на Ваал и Хитлер, на Озирис и валкириите. От всички е опадала гримировката на величието, а тръните на Исус са се смесили с перата на Вакан-Танка.

Някога всички те изглеждали всемогъщи и били "спасители". За тях са убивали и са умирали. В техните образи се концентрирали главните смисли. Но настъпило разочарование.

Какво е формирало това грандиозно бунище?

Причината е проста. Работата е там, че с времето реактивната маса, заредена в мозъците, се разваля.

Драматичните приказки се окисляват. Дразнителите се деформират. Реакцията протича или твърде вяло, или изобщо не се случва. Съответно спира и магическият сърбеж в кората на полукълбата. "Вярата" изчезва и мозъкът си търси нов господар.

Такъв, който да го "задвижва".

И по правило го намира.

Но помним, че homo е преминал университета на палеолита, където отлично е усвоил науката на злобата и подозрителността. Затова новият бог веднага бива "поставен под наблюдение".

Да, "към него ридаят". На на неговите жреци ближат ръцете. За него тръгват на кръстоносни походи или изтребват враговете му "до девето коляно". Но докато обожава и се уповава, човекът отбелязва и всички гафове на божеството. Той трупа съмнения във всемогъществото на своя мистичен господар и колекционира обиди.

Защото освен магическия сърбеж, човекът очаква и подаръчета. А тях, разбира се, ги няма. С времето настъпва неизбежното разочарование и бунището се попълва с останките на още един бог.

По най-скромни изчисления там вече са струпани около петстотин бивши водачи на човечеството.

ОПУШЕНИ НА ДИМ ПРЕДЦИ

Разбира се, обект на култ може да стане както чистата илюзия, така и реалност, преминала през специална обработка. Виждаме това с примера на Ленин, фараоните или духовете покровители на племената в Гвинея. Да припомним, че последните се изготвят от починали роднини. Както от сушени, така и от опушени "на дим".

Реалностите понякога действат по-силно от чистите илюзии, но се обезценяват бързо. Магическата им сила не се отличава с устойчивост.

Глобалните "вери" имат съвсем други проблеми. Най-важният от тях е невъзможността да се представи божеството. Защото големите повелители на съзнанието съществуват само в думи и картинки. Трагично им липсва веществена форма.

Рано или късно публиката изисква сесия с автографи и "общо селфи". Разбира се, може да ѝ пробутат мощи на "отличници по вяра" или да я развличат с погроми.

До известна степен вярата се освежава чрез кладите с еретици или чрез величествеността на култовата архитектура. До време това работи, но не решава проблема с "реалното присъствие" на божеството. Съмненията се прокрадват и укрепват.

Култовете знаят слабото си място и имитират ефекта на "присъствие" на бога чрез производство на неговата "плът". Ацтеките го правят с цвекло, християните с хляб, папуасите – с орехи и т. н. "Плътта" се изяжда колективно с песни и танци. Има още няколко забавни похвата, но е невъзможно да се заблуждава безкрайно публиката. Часовникът цъка. Богът става негоден.

Предимството на родината се състои в това, че тя е идеален религиозен обект. Почти не подлежи на обичайната корозия.

Защо?

Защото нейното съществуване не буди съмнение у никого. Родината може да се пипне с ръце. Брезички, каньони и други декори създават илюзията за абсолютна материалност и представеност на божеството. Преди това нито една "голяма" религия не може да се похвали с нещо подобно.

Разбира се, това е подмяна. Защото хълмовете и брезичките не се разпореждат с животи и съдби. Те не водят войни и не събират данъци. Но тази подмяна е блестящо успешна. Тук трябва да свалим шапка.

Да, "родината" е направена от същия материал като останалите религиозни култове. И работи по същия рефлекторен принцип. Нищо принципно ново.

Наборът от възбудители на "високия сърбеж" е добре известен. Това са химни, клетви, знамена, паради, коронации, паспорти, гранични печати, военни ритуали, продукти на културата, дни на победата и т. н., и т. н.

На пръв поглед всичко това няма отношение към никаква "вяра". Но само на пръв поглед. Всъщност това са банални дразнители, които активират заредената реактивна маса от вълнуващи патриотични приказки.

Религията, наречена родина, е пропила напълно мозъчните полукълба и е в момента неизкоренима. Като имаме предвид известния дефект на мозъка, разобличаване засега не я грози. Тя е прекрасна и с това, че в нея е концентрирана цялата способност на човека да не забелязва очевидното и без съжаление да се разделя с крайниците си, с живота си и със свободата си.

В този култ има място за всички. За военщина, поети и рецепти за супа. Дори разпнатия са приспособили към делото. Сега той придава небесен блясък на ботушите на родината. Да отбележим, че в този занаят бившият бог е достигнал съвършенство и си е осигурил тиха, но сита старост.

Зле стоят нещата само със символа. Той трябва да бъде здрав и ясен като Ваал.

Финикийците се досетили първи, че е глупаво да пържиш жертвени дечица просто на тиган. Затова бил издигнат бронзов ококорин исполин с разтворена паст. Нажежавали ококорения. Жрецът грабвал бебето и го запращал със засилване в пастта. Вероятно това да е било рождената дата на баскетбола и на различните религиозни шоута. Така или иначе, Ваал-Цафон се превърнал за векове в уважавана марка.

Религията, наречена родина, също се сдобила с времето със символ. Но той станал не "Майката" от цирка на Балдучи, а една гърдеста лелка с меч, неясно кого и накъде зовяща [1].

Уви, този образ не е особено сполучлив. И не е съвсем правдив. По специално, скрит е фактът, че в разкошната гръд на родината млякото е по правило отровно.

БЕЛЕЖКИ

1. Авторът има предвид статуята „Родината майка зове“, издигната на Мамаев курган (рус. курган – хълм) във Волгоград, Русия.

МНОГОЛИКАТА ЗОЯ

Днес либералите и патриотите сплетоха отново своите рога. Първите обявяват Зоя Анатолиевна Космодемянская за шизофреничка, вторите – за светица.

Какво става?

Обясняваме. Режимът изпитва дефицит на национални герои. И решава да компенсира това, като пусне за втори път персонажи от съветския пантеон.

Работата е там, че "родината" е още една религия. Както всяка вяра, тя се нуждае от пророци и мъченици. А техният комплект трябва да се обновява постоянно. Ако обновяването е невъзможно, трябва да се ровичка в килера на миналото.

Наскоро извадиха Зоя. Старият съветски култ се нуждаеше от лека модернизация. Затова на комсомолката примериха ореола на светица и отбелязаха, че "ѝ отива много". Разбира се, веднага се появиха желаещи да развалят празника. Те обявиха Космодемянская за "умопобъркана".

Време е на този случай да се сложи помирителна точка. Тя се състои в това, че истината за диверсантката няма да стане никога известна.

Какво е "истина"? Това е нещо, което може да се провери експериментално. Това е абсолютната точност на константата на Болцман или на низходящата верига на разпадането на урана.

А историята не е наука, а измислица. В нея всичко е много условно. Истината не е изобщо характерна за нейното ведомство. Мемоарите и документите за разкриване на истинската картина не са, уви, подходящи. Самите те се нуждаят от проверка.

С какво могат да бъдат проверени?

Само с други свидетелства, които също, на свой ред, ще изискват проверка. Възниква порочна безкрайност от проверяване. При това всяка проверка внася не яснота, а нова грешка. Като резултат от реалния обект остава мъгляв контур, който може да се оцветява, както ви се харесва. С което, всъщност, се занимават историците.

В "случая Зоя" също няма факти в строгия (и единствен) смисъл на думата. С това трябва да се примирим. В което няма нищо страшно . Просто трябва да отхвърлим всякакви научни методи и да оценяваме случая по каноните на митологията.

Да поясним.

Има точни науки, а има и друго измерение, пълно със сурогати и очарователни лъжи. Този свят се нарича "култура". Той е пълен с елфи, панфиловци и извънземни. В него се развяват арколски знамена, смеят се джуджета и Ана Каренина скача под локомотива. Космодемянская е гражданка именно на това измерение. Това обстоятелство трябва да успокои патриотите. Да причиним сега каквато и да е вреда на комсомолката е толкова невъзможно, колкото да обидим Изида или мадам Бовари.

Впрочем, дори от културно-историческата клюква е възможно да се извлекат смислови квадратни корени. (Разбира се, от тях ще капе сок.)

И така.

Още от 1941 година Зоя става една от богините в сталинския пантеон. От този момент вярата в Космодемянская се превръща в задължителен маркер за принадлежност към съветското стадо. Зоя е използвана като дамга .

Но времената се променят.

Дойде разбирането, че сам по себе си "подвигът" не означава нищо.

Орките са загивали с хиляди в името на Мордор. Фриц Кристен, Зеп и други войници на Райха също са вършили подвизи. Същото са правили японските камикадзе, берсерките, жирондистите и воините ягуари в древно Мексико. Да, всички те са убивали виртуозно и са умирали мъчително.

Но това не е повод да помним имената им.

Подвигът е примитивно, а често и престъпно действие. На него са способни дори алкохолиците, диваците и терористите. Значение има само това за какво е послужил подвигът. И какъв урок се съдържа в него.

Тук възникна въпросът: коя е Космодемянская и какъв полезен опит се крие в нейната постъпка? В името на какво е загинала и защо изобщо трябва да пазим спомена за нея?

Във връзка с това възниква необходимостта да се разкрие и дисектира старият съветски култ.

Да припомним, че той съдържа три основни постулата:

През четиридесета година Зоя преживява остър менингит.

През четиридесет и първа пали няколко руски селски къщи в село Петришчево.

С общите усилия на селяните и немците е обесена.

Всичко останало в нейния случай има явно изразени признаци на войнишки фолклор и не може да се разглежда сериозно.

Преди всичко публиката се безпокои много от въпроса била ли е Космодемянская умопобъркана? Какво е причинил менингитът в мозъка на комсомолката?

Отговор би могла да даде само иглата на Квинке, грамотна пункция и 5 мл гръбначномозъчна течност. Би станало ясно ясно какъв точно е бил менингитът на Зоя. Серозен или гноен. Работата е там, че последствията от тях се различават съществено. Те варират от безобидни леки халюцинации и страх от светлината до дълбок сопор и невъзможност да си спомниш собственото име.

Но! Тъй като пункцията е невъзможна, въпросът за състоянието на диверсантката завинаги ще остане отворен. И по същество празен.

Изхождайки от конюнктурата, тя може да бъде обличана както в тогата на героиня, така и в усмирителна риза. Разбира се, историците ще разперват един пред друг своите паунови опашки от тълкувания. Но всички варианти винаги ще бъдат равностойно неверни.

Ще отбележим попътно, че декларацията за шизофренията на Зоя е некоректна. Менингитът, дори гнойният, не е най-добрият път към истинската шизофрения. Да припомним, че шизофренията е сериозно ендогенно заболяване и не може да бъде следствие от възпаление на мозъчните обвивки.

Максимумът, на който може да разчита пациентът с менингит, е "радикално понижаване на умствените способности и прогресираща деменция".

Впрочем, дори ако най-острият менингит е "оставил своите следи", няма никакви причини да изключваме Космодемянская от пантеона на героите.

Да поясним.

Душевноболните, слабоумните и децата са били използвани за диверсии във всички времена. Това е делови подход, гарантиращ множество плюсове. Работата е там, че персонажите с атипична рефлекторика се манипулират много по-лесно. Оценката на рисковете при тях е по-ниска, а внушаемостта – по-висока. Слабоумните умират по-охотно, а загубата на такива кадри, меко казано, не е трагедия. Добри са тези фигуранти и като пленници. По време на разпити те декламират само тезисите на пропагандата, защото просто не са способни да дадат никакви показания.

Използвали са ги китайците, викингите, бурите, австро-унгарците и т. н.

И през Втората световна война нямало никакви причини да се отказват от използването на душевноболни. Разбира се, най-често те работели нескопосано. Палело се и се взривявало не точно това, което било планирано. Но предвид малката ценност на изпълнителите, практиката оставала (относително) ефективна.

Ще отбележим, че ако сталинските командири са използвали неадекватността на Космодемянская, то ЦК на КПСС ѝ платил щедро с бюстчета и имена на улици. Обикновено на такива диверсанти било гарантирано забвение. Бурите изоставяли своите умопобъркани без погребение и забравяли техните имена. А идеолозите на СССР се оказали по-умни от бурите. Те се напрегнали и запалили в небесата на пропагандата свръхнова звезда. Нейното сияние вдъхновило още няколкостотин патриоти да умрат за режима.

При това ще отбележим, че версията за "слабоумието" на Зоя съвсем не изключва нейната "святост". Предмет на спор отсъства и тук. Тези две състояния често вървят ръка за ръка и съжителстват прекрасно.

Житията на светците са пълни с маниаци, ексхибиционисти, членовредители, подпалвачи и серийни убийци. Според стандартите на съвременната психиатрия 85% от светците на християнската църква подлежат на незабавна хоспитализация и принудително лечение с аминазин и халоперидол с довеждане на дозата от 30 до 50 мг на денонощие.

Трудно е да се предвиди какви дози биха били предписани на св. Арсений, на когото „от постоянен плач за Господа паднали миглите". Или на св. Симеон, който обичал да се търка със собствените си изпражнения и да развъжда червеи в „язвите на своето тяло".

Ще припомня, че слоят въшки върху св. Лавър бил толкова дебел, че покривал като маска дори лицето му. (Лавър не можел да ги махне, защото винаги държал ръцете си кръстосани.) Св. Франциск имал по-малко въшки, но за сметка на това постоянно ги целувал, вадейки ги от косата си. (После ги пускал обратно.) Св. Василий Блажени бил голям любител да демонстрира на московчани своите еректирали гениталии, а св. Анджела обгаряла своите със запалена цепеница „до мехури и почерняване".

Разбира се, за стабилизиране на състоянието на тези персонажи 30 мг на ден биха били недостатъчни. Но в житията техният стил на поведение не се осъжда, а се предлага като образец за подражание. Св. Симеон, св. Лавър и пр. красят иконостасите.

Както виждаме, слабоумието не пречи на светостта. И Зоя не е изключение. Възможно е да е палила къщите в Петришчево просто защото изобщо не е разбирала какво прави. Иначе нейното палежно усърдие е трудно за обяснение: студът през онзи ноември достигал до -15° по Целзий.

Ще припомним, че сталинската заповед № 428 предписвала на диверсантите „да изгарят до основи" всички руски села в окупираните територии.

(Населението, което отстъпващата сталинска армия не успяла да защити, било по този начин обречено на глад и смърт. По-късно заповед № 428 била призната за престъпна и глупава.)

Но! Повтаряме, болестта на Космодемянская е само предположение, част от клюквения мит. Да се твърди каквото и да било означава да се слезе до нивото на историците. Мотивацията на диверсантката е била и ще остане загадка.

Впрочем, има и още една версия за нейните постъпки. Тази хипотеза е по-мрачна от лудостта, но и тя има право на съществуване.

Възможно е менингитът да не е предизвикал съществени деформации в мозъчните структури на комсомолката. (И това се случва.) Напълно вероятно е Космодемянская да не е била болна. Но тя била патриотка и обичала много своята родина.

Нека разшифроваме това понятие по отношение на Зоя Анатолиевна и онова време. Любопитно е какво точно е смятала за „родина" и какъв смисъл е влагала в това понятие?

И така.

Зоя израства и се формира сред онзи людоедски режим, в който обществената норма били деградацията, доносите и смъртта. Девойката не познавала друга реалност освен сталинизма. А неговата уродливост възприемала като единствено правилния начин на живот.

Табелата "Русия" била свалена от фасадата на страната. Под думата "родина" се подразбирали ямите за разстрел, гладът и обсебеността от бълнуването за световен комунизъм.

Ще напомним акуратно, че доминанта на държавния пейзаж били купищата замръзнали трупове в ГУЛАГ. На тази торта имало и черешка: изолация и вой за "врагове на народа". А също правото на властта да убива толкова хора, колкото си поиска.

Космодемянская нямала никаква друга "родина" освен сталинската преизподня. Само тя можела да бъде обект на патриотичния фанатизъм на Зоя. И да се принесе в жертва можела само на нея. Което и направила, безусловно оказвайки важна услуга на режима.

Факторът на войната в този случай не е определящ. С всички врагове на своята преизподня Космодемянская вероятно би имала същия кратък разговор, както с глупавите селяни от село Петришчево и с немските войници.

Както виждаме, старият съветски мит не е толкова прост. Разбира се, в него има много клюква, но има и любопитен смисъл.

Той се състои в това, че всеки режим може да оцелее във всяка ситуация, ако успее да се представи за "родина". Тогава му е гарантирано сляпо подчинение от страна на народа и масова жертвоготовност.

Най-висок клас в изпълнението на този фокус показал Йосиф Висарионович. До ден днешен милиони са убедени, че чрез неговите уста е говорело божеството "родина". Кръвожадното бълнуване на Сталин било възприето като висше откровение, задължително за незабавно изпълнение.

За да се повтори при удобен случай въпросният фокус, паметта за Зоя трябва да се съхранява дълго и грижливо. Както, впрочем, и другите митове за боговете и богините от сталинския пантеон.

ОРЕЛЪТ ЗА ОБЩО ПОЛЗВАНЕ И САБЛЕЗЪБИЯТ КРЕМЪЛ

Живодерите от Месопотамия снабдили своя бог на войната с две глави.

Защо?

Защото му се полагало да поглъща не само външните врагове, но и непокорните месопотамци. Според възгледите на шумерите това трябвало да се прави с две различни уста. Чужденците трябвало да се разкъсват и поглъщат бързо, а местните размирници – да се дъвчат бавно и мъчително. (Родината обича, когато „своите страдат повече".)

Но! Две уста се побирали трудно на малката глава на военния бог. Ставайки многоусто, джуджето Нинурта можело да стане за присмех на тълпата, а не за ужас за враговете и бунтовниците.

Намерил се обаче изход.

Месопотамците проявили съобразителност, прикрепили на бога още една глава и проблемът с двете уста бил решен.

Но това не направило Нинурта по-почтен. Затова двуглавото чудовище обраснало с пера. Сменили кривите му ръце с крила, а двете му уста с изпъкнали устни с клюнове.

И станало чудо на дизайна. Двуустият първо станал просто птица, а с времето окончателно се преобразил в орел.

Търговската марка се оказала толкова успешна, че почти 5000 години се задържала на върха на символите на всевластието.

До своята последна регистрация (в герба на Руската федерация) шумерското божество минавало дълго от ръка на ръка. Слагали го на знамената си всички любители да секат, да разпарят, да изгарят и да завладяват.

Предпоследният (преди РФ) потребител на птицата мутант бил "Съюзът на фашистките деца" [1].

А преди на "децата" старият Нинурта служел на есесовците, турците, индусите, хетите, албанците, ромеите и монголската Орда. Издъхвайки, добрата Орда го завещала на Московията.

С други думи, двуглавият орел е добър във всичко, освен в известната си изтърканост и съмнителен произход.

Меко казано, това е орел за общо ползване.

Смилодонът [2] в герба на Русия би изглеждал по-свежо.

Той е по-ексклузивен. Неговият потенциал за сплашване е по-висок. И символизира по-добре от орела както самото величие, така и неговите последствия.

Ще припомним, че красавецът смилодон обитавал плейстоцена и се прославил със зъбите си с невероятни размери.

Саблезъбият вдъхвал ужас на всичко живо. От неговото мъркане козината на мамутите побелявала, а птицечовките се подмокряли.

Поколения смилодони жертвали упорито всичко заради своята зъбатост. Организмът им линеел, но кучешките им зъби ставали все по-внушителни.

Но с времето започнали проблеми.

Първо пострадало зрението. Работата е там, че зъбите не растели само надолу. Корените им също се уголемявали и удължавали, заемайки все повече място в черепа. А после дошъл момент, когато корените почти влезли в очните кухини.

След това изчезнала опашката, а лапите станали по-малки. Козината оредяла. Но кучешките зъби продължавали да растат и растат.

Еволюцията махнала с ръка на идиотската котка и не поправила нищо.

Естествено, всичко завършило с конфуз.

Кучешките зъби станали толкова големи, че устата на нашия герой изобщо престана да се затваря. В нея се завъдиха мухи и мишки. Ослепелият саблезъб вече не можел нито да ръмжи, нито да яде, нито да мърка. А после загубил напълно способността да повдига главата си.

Точка на трагедията поставили ленивците.

Тези непълнозъби листоядни животни били нещастни в личния си живот. Съответно, насилвали всичко, което не можело да пропълзи далече от тях. А слепият и обездвижен саблезъб тигър бил идеален обект.

Половият акт, изпълняван от ленивеца, беше мъчително скучен. Той можел да продължи седмици и в крайна сметка убивал жертвата.

Вероятно последният от смилодоните е умрял именно под някой ленивец.

И не е изключено Русия да е очаквана от подобна съдба.

За кучешките зъби на имперското величие ще трябва да се плати. Засега не е ясно кой ще изиграе ролята на ленивеца, но желаещи несъмнено ще се намерят.

В процеса ще се разбере, че зъбите са били всъщност бутафорни. Но има надежда, че народът никога няма да разбере това.

БЕЛЕЖКИ

1. Детска организация (рус. „Союз фашистских крошек“) на Всеруската фашистка партия, създадена на 10 май 1934 година в Харбин, в която можели да членуват „руски момчета и момичета, вярващи в Бога, обичащи Русия и уважаващи Труда".

2. Саблезъб тигър.

ВЕЖЛИВИТЕ ОРКИ (рецензия на последния „Хобит“)

Всяка екранизация на художествена литература е добра поне с това, че ни позволява да не четем тази литература.

Екранизацията на Толкин е двойно по-добра, защото ни позволява да не четем цялото му творчество и без излишни загуби ни запознава с концентрата на художествената човешка култура.

Работата е там, че в литературния "котел" на Толкин са сварени и изварени Шекспировците, Толстоевците, Стендаловците, както и безброй всякакви "малки принцове", спартанци и червени шапчици. По същество, всичко, което трябва да знаем за културата на homo, се е поместило много компактно в епопеята за глупавите джуджета. При това в доста вкусна пропорция.

След което идва Питър Джаксън и произвежда това, което може да се нарече "кинематографична канонизация" на Толкин.

В резултат от това историята за пръстена на всевластието, драконите и големите уши на елфите (част от която е този филм), се превръща в една от визитните картички на човечеството. Към това може да се отнасяме както искаме, но фактът трябва да бъде признат. Вероятно няма нужда да привеждаме като доказателство касовите приходи на епопеята, както и рекордните медийни и обществени резонанси, които тя предизвика.

Как се случи така, че "глупостта за джуджетата" завладя толкова лесно света, потъпквайки попътно разпятията, кринолините и наполеонците, вече е късно да се обсъжда. Това се случи.

Да, несъмнено за успеха на филма допринесоха безумните пари на неговия бюджет. Но нека отбележим, че от цялата "голяма" литература, само естетиката на Толкин успя да накара продуцентския клан да похарчи стотици милиони долари. За нищо друго просто никой не би ги дал.

Разбира се, парите се върнаха с лихвите.

Както отново се оказа, дори в Русия джуджетата са по-симпатични от белите офицери, по-романтични от разстреляните царе и по-обичани от всякакви Февронии [1].

Касовите мерки, както и да го погледнем, остават единственият обективен критерий за успех в киното.

„Хобит-3“ е точно такъв случай, когато успехът и влиянието на явлението правят излишно обсъждането на неговите кинематографични достойнства или недостатъци. Затова да мерим „Хобит“ с обичайната рецензентска мярка е също толкова абсурдно, колкото например да се рецензира падането на метеорита Чиксулуб.

Разбира се, метеоритът може да бъде упрекнат за неравностите по краищата на образувания от него стокилометров кратер или да му се направи забележка за мащабите на пожарите и разрушенията, причинени по негова вина. А може да се възхищаваме на способността му да разцепи литосферните плочи и да "задейства" дремещи вулкани.

Но... по правило, много големият метеорит е безразличен към критиката и глух за възторзите. Остава ни само да оценим причинените от него разрушения и да се опитаме да отгатнем за какви нови форми на живот неговото падане е отворило път. (Според една от палеонтологичните версии именно метеоритът Чиксулуб е изпратил динозаврите на оня свят, което позволило развитието на бозайниците).

Разбира се, толкиновата епопея на Джаксън е поредният удар върху цялата идеология и "уникалната" същност на "руския свят". Явления от такъв мащаб като "Властелинът на пръстените-Хобит", акумулирайки и отчасти култивирайки образци на европейската естетика, обикновено са безмилостни към постиженията на аборигените. Те просто ги смазват и ги заместват успешно.

За Русия с нейната "велика култура" се оказа отново, че няма какво да противопостави на джуджетата на Толкин. За драсканиците, които се наричат "съвременна литература", в този контекст е смешно дори да се споменава, а "класиката" днес се намира в състояние на окончателно отмиране.

Разбира се, тя не би спечелила в тази битка. Просто защото войната и мирът на Билбо Бегинс успя да разкаже за човека повече и по-добре, отколкото войната и мирът на Толстоевите герои.

Красивият западен авантюризъм на Толкин и неговият култ към абсолютната свобода ще бъдат винаги по-актуални от страстите на нафталиновите персонажи в руската литература, живеещи в покорност пред тронове, религия, нелепи традиции и фалшиви идеи.

Особено днес, когато според всички признаци в Русия свършва отново времето на чиновниците и настъпва времето на негодниците.

Което всъщност е неизбежно. В продължение на дълго време много тънко (до прозрачност) нарязаните парченца от родината се разпределяха само сред чиновническото стадо. В това имаше, разбира се, свой чар, защото се осигуряваше някакъв ред. Стадото имаше едно-единствено задължение. Да дъвче родината така, че населението да не чува. Но то не се справи дори и с това. То не само че дъвчеше твърде шумно, но и започна да се оригва из цялата страна.

Изглежда, че свършиха с дъвченето. Пръстенът ще трябва да бъде хвърлен отново в Ородруин.

Появата на хобита в Русия съдържа само една загадка: защо поповете, черносотниците и другите комисари на казионната духовност направиха такъв скандал с окото на Саурон над Москва?

Цялата страст, похабена в борбата срещу невинния трик на рекламата, би трябвало да бъде насочена срещу наистина смъртоносния за тях факт на появилия се пореден "Хобит" във всичките кинотеатри на "руския свят". Но тук очевидно нямаха никакви шансове и решиха да се задоволят с малкото. С това, за което им стигнаха силиците. И забраниха "окото". А съвсем напразно.

Патриотите би трябвало вероятно да преодолеят културологичната си плахост, да яхнат ситуацията и да използват образите на орките за успешна пропаганда на своята идеология.

Защото именно орките, като никой друг, демонстрират способността да отдават целия си потенциал за нуждите на военно-промишления комплекс. Те са готови безумно и радостно да издъхват с хиляди по бойните полета. Несъмнено техните портрети биха станали най-доброто украшение в класните стаи за военно-патриотична подготовка.

Нещо повече, именно орките олицетворяват учтивостта в онзи смисъл, който днес, в Руската федерация, се влага в тази дума.

БЕЛЕЖКИ

1. Феврония Муромска – руска светица.

НЕЩАСТНИЯТ ФРОЙД

В края на XIX век Зигмунд (Сигизмунд Шломо) Фройд започнал да формулира вече своето фантазно учение. Неговата сила се състояла (преди всичко) в изключителната ласкателност на идеите на фройдизма за човечеството.

(Както виждаме, във фолклора на обикновения човек фройдистката терминология заема и днес доста почетно място.)

От Фройд хората не без удоволствие научили, че тяхното мислене има в основата си тайни порочни механизми, че се управлява от някакво всесилно "подсъзнание", както и от "силите на безсъзнателното". А още едно приятно откритие било, че всички тези загадъчни процеси се поддават на регулиране с помощта на т. нар. "психоанализа".

За пазара на парамедицинските услуги по онова време тази теория била най-подходяща стока.

Работата е там, че Европа се научила вече да "нервничи". Тя установила, че съществува "психика" и търсела достойно приложение за нея.

Първоначално на мода излезли припадъците и продължителните истерии. След това, с развитието на психиатрията, станал известен обширен списък с невротични депресии и публиката се научила бързо да страда от онези от тях, които свидетелствали за "фина душевна организация".

Разбира се, особено старателни били дамите. Но и сред мъжкото население малцина можели да си позволят "нервно здраве". Това се възприемало като предизвикателство към обществото, лош тон и пряко доказателство за примитивност на индивида.

Класическата психиатрия, разбира се, не била готова за епидемията от душевна изтънченост.

И точно тогава се появил доктор Сигизмунд Шломо с неговата „психоанализа".

Според една от версиите той оценил правилно „клиничния пейзаж" и неговите финансови потенциали. (Те наистина били великолепни.)

Нещо повече, умният и наблюдателен Сигизмунд знаел вече добре колко скучна и оскъдна е съдбата на физиолога академик, отдаден на своята „чиста" наука. Участта на обикновения „доктор" не била по-добра. Спокойното загниване в статута на квартален лекар не влизало по никакъв начин в плановете на Фройд.

Той не можел да не види как от всички страни се протягат портфейли и портмонета, предназначени за този, който би могъл да направи лечението на „душата" не по-малко вълнуващо от нейното притежаване.

Разбира се, Фройд откликнал на този зов. Той лесно превърнал академичния си багаж в суровина за многозначителни фантазии и забавно шарлатанство.

Но точно това било нужно на публиката. Изтощена от подигравките на материалистите над вечните ценности, тя изисквала от неврологията чувствителен привкус на нещо непостижимо. Фройд осигури този привкус и улучел „десетката".

Впрочем, всичко не било толкова линейно. Очарователното шарлатанство на психоанализата вероятно никога не би украсило скрижалите на медицинската история, ако не бил C₁₇ H₂₁ NO₄.

Разбира се, сега е трудно да разберем кой е бил в по-голяма степен автор на идеите за "подсъзнанието, безсъзнателното и психоанализата" – Фройд или този (общо взето) центнер кокаин, който, започвайки от 1883 година, доктор Зигмунд Шломо погълнал, инжектирал, втрил във всичките си лигавици, употребил назално, клизматично и дори под формата на капки за очи.

Човек, запознат с основите на физиологията на мозъка, трудно може да бъде заподозрян в измислянето на подобна фантазия като "подсъзнанието". А Фройд не просто познавал физиологията, а я познавал добре. И преди своя кокаинов период написал няколко доста добри статии, включително и за медицинската енциклопедия на Нотнагел. Така че, най-вероятно истинският създател на фройдизма все пак не е самият доктор, а C₁₇ H₂₁ NO₄.

(Впрочем, кокаинът, поради известни причини, не можел да заяви своето авторство и всичките лаври се паднали изключително на Зигмунд Фройд.)

Между другото, (ако се съди по всичко) именно постоянното кокаиново опиянение попречило на Фройд да забележи онова съществено откритие, което направил случайно през 1884 година. Изпитвайки върху себе си кокаина, изпратен му за изследвания от фабриката „Мерк“ в Дармщат, той изпробвал силната му настойка върху роговицата на очите си и открил способността на cocainum да парализира рецепторите, включително и болевите.

Малко по-късно откритието било присвоено от Карл Колер, който именно въз основа на неясната статия на Фройд в „Heitlersche Zentralblatt für Terapie" (където описва личните си усещания) въвежда в оперативната офталмология метода на кокаиновата анестезия на роговицата, с което започна "нова ера" в очната медицина.

Тази ситуация вбесила Фройд за дълго време и (по всяка вероятност) детонирала пълния му разрив с физиологията и медицината. Впрочем, той никога не забравил омагьосващата сила на научната терминология и продължил да жонглира с нея.

Нещо повече, заради търговската тежест на научните регалии, доктор Зигмунд Шломо е безуспешно номиниран единадесет пъти за Нобелова награда.

Но по същество цялото му учение (както по собствено признание на Фройд, така и по факт) няма връзка с научните познания, които притежава. Освен това, той нееднократно споменава, че "най-добрите си ученици е намерил сред немедиците" (Ф. Вителс "Фройд, неговата личност, учение и школа" 1925 г.).

Нобеловият лауреат Питър Медауар се изказва навремето за Фройд като за "грандиозната измама на XX век". Но Медауар, заслепен от академичното презрение, по всяка вероятност все пак сгрешил.

Няма нищо грандиозно в учението на Фройд. За съжаление, в него няма изобщо нищо, достойно за споменаване.

Фройд дълго време предизвиквал справедливо раздразнение сред биолози, физиолози и невролози, докато времето не го смъкнало "три етажа по-долу"от науката, сред масово-развлекателните дисциплини като езотериката, астрологията и психологията.

(Следва)