ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ПРЕДИСЛОВИЕ
Историята на тази книга започна с това, че един старец от килия № 1 изял половин ролка тоалетна хартия.
Нищо необикновено!
Тоалетната хартия отвън е любима храна на затворниците, особено в петзвездните затвори. Грижовните роднини я напояват с „бут“ [1], кокаин или друг някакъв наркотичен боклук.
Затворническото началство знае за тези дребни хитрости.
Има обаче норма за употреба. Десет метра са предел. Те са достатъчни за най-продължително щастие.
Но затворникът от „единичката“ [2] не се спрял на половин ролка, а продължил да пъха под мустаците си материала за изтриване.
Едва това разтревожило надзирателя. Работата е там, че с такава маса хартия почтеният стомах може да не се справи.
И също нищо страшно. Нека мре.
Смъртта на един затворник не е проблем. По-скоро обратното. Отдавна някой не е ритал камбаната. Малкият затвор жадува за сакрална суета.
Измиването на тялото, вземането на размерите за ковчега и кудкудякането на вдовицата с черен воал ще дойдат точно навреме.
Погребалната атракция учи да се цени човешкия живот. Тя внушава свещен трепет.
Така че заради едно красиво погребение винаги си струва да пречукаш някого. А още повече да го оставиш да умре.
Но!
Затворникът от „единичката“ не бил обикновен старец, а местен „дон“. Нещо повече – „капо бастоне“ [3].
С други думи, глава на много богато, много известно и много добре въоръжено „семейство“.
А един дон не трябва да увре, след като е преял с тоалетна хартия. Неговите уважаеми колеги няма да възприемат това.
Резултатът от аутопсията ще излезе наяве. Ще кипнат интернет, телевизията и пресата. Конкурентите непременно ще подложат на насмешки и покойника, и неговото почтено Семейство.
В резултат от скандала ще де появят още тридесет на брой ковчега. И в един от тях ще легне началникът на затвора, в който е станало безобразието.
И само поради тази причина било взето решение: ролката да бъде конфискувана, но хигиеничното средство да се компенсира.
Имало обаче едно „но“. Старият дон не обичал, когато го безпокоят в килията. Затова се наложило да вдигнат затворническия спецназ [4].
Всичко минало отлично. Газ. Щурм. Светлинни гранати. Взели ролката.
Но!
Вместо нова ролка донът получил от затворническата библиотека детска книжка с картинки.
Нещо за мозъка, фашизма и гениалността. Което бил съвсем случаен избор.
Правото да завърши своите дни в тоалетната книгата заслужила само заради нежността на своите страници.
Уви! Нейното заглавие останало завинаги неизвестно.
Свикнал да яде всякаква хартия, старият мафиозо изял веднага титулния лист, предисловието и заглавието. Като се убедил, че страниците не съдържат познатия вкус на натриев оксибутират, той предизвикал погром в килията, строшил сервиза, плазмения телевизор и всичките вази от муранско стъкло.
Книгата, разбира се, била накъсана на парчета.
А след това се случило нещо невероятно – гневливият старец се зачел в нейните останки и изпаднал в прострация.
Донът забравил и за наркотиците, и за делата на Семейството. Но парчета от книгата държал винаги при себе си. И постоянно ги четял.
И именно четенето го убило, което потвърдил консилиум от затворнически патоанатоми. Да-да. Голяма част от полукълбата на главния мозък на въпросния мафиозо се изпарили.
При четенето на книги това е, уви, неизбежно.
В ковчега донът лежал с израз на най-дълбоко изумление. Веждите повдигнати, очите изпъкнали, устата отворена. Всички гримьори на континента се опитвали да оправят неговата физиономия, но не успели. В скръстените си ръце покойникът стискал парчета от детската книжка. С тях и бил погребан.
Когато ми предложиха астрономически договор за цикъл лекции за „произхода на гениалността, фашизма и тайните на мозъка“, не знаех нищо за тази история.
Казаха ми само, че трябва да чета лекциите пред темпераментно семейство – от около сто души.
Старецът тиранин завещал на роднините си да се запознаят с темата, към която проявил интерес. Едва след това сметките в банката щели да бъдат достъпни за наследство.
Така че моят курс от лекции не беше просто изпълнение на последна воля, а и ключ към милиарди.
Да!
Тъй като старецът беше забранил да се спи по време на лекциите, от тях трябваше да се изключат всякакви научни термини, латински език, цитати и прочее приспиваща утайка.
Агентът ме предупреди внимателно, че в Семейството има няколко огнени души. Когато им стане скучно, момчетата, за да се ободрят, започват да стрелят в лектора.
А им е скучно всичко. Когато чуят думата „трансцендентен“, те справедливо решават, че се подиграват с тях.
И тогава се изясни, че аз съм третият опит на наследниците на побъркалия се мафиозо да се запознаят с въпросите на мозъка.
Даа.
Първият бил професор от Болонския университет. Той получил заслужен куршум от аудиторията заради „дивергенция и конвергенция“.
Втори заради „трансназосфеноидален достъп“ паднал един специалист от Астердам.
Всичко било честно. Професорите били предупредени за недопустимостта на подобни изрази.
Семейството, разбира се, им организирало пищни погребения и връчило на вдовиците утешителни награди.
Въпреки това замисълът с лекциите си спечелил лоша слава. Сред академичните кръгове вече нямало желаещи да поставят челата си под златните куршуми на Семейството.
А волята на удивителния маразматик трябвало да бъде изпълнена бързо. В банката киснели пари.
Това обясняваше астрономичността на хонорара, който ми предложиха. Не беше възможно да се устои.
Агентът ми препоръча за първата лекция да си облека бронирана жилетка.
Вместо бронежилетка купих в един малък сутерен два огромни капсулни револвера „Колт“ образец 1851 година.
Куршумите 36-ти калибър пробиват от край до край Библията, но местният закон не смята такива вещи за оръжие. Поради абсолютната им старомодност те влизат в графата антикварни.
Да, имаше сто души. Мноиго пури, белези и прически „на път“.
Всички лица бяха бандитски, особено на стариците. Безспорно, при такава аудитория една огнехвъргачка би била по-уместна от „колтовете“.
Но време беше да започвам.
- Господа и дами! Разбирам: за да можем да се заемем днес с еволюционната история на мозъка, на вас ви се е наложило да отмените поръчкови убийства, контрабандни операции, а също така други полезни и увлекателни дела. Чувал съм много за вашето Семейство и се радвам, че имаме еднакви навици и възгледи за живота.
И ето че допотопните револвери бяха извадени от чантичката и легнаха многозначително върху лекторската масичка. Разбира се, с дулата към аудиторията.
Не вдигнах ударниците, но все пак настъпи пауза.
Под прическите „на път“ произтичаха вълшебни процеси. Потрепваха и димяха мустачките.
Минаха двадесет секунди, преди смуглото семейство за започне да свири, да се кикоти и да аплодира. След това аудиторията скочи от местата си. Святкайки със зъби и брилянти, тя се втурна да си прави селфи с мене и моите раволверчета.
Това вадене на оръжието (вече без възбуда и селфи) се превърна във важна традиция, в неизменен ритуал по време на лекциите.
Да. Не ми се наложи да стрелям нито един път. Даже в стариците.
До този момент вече много години се бях занимавал с мозъка, без да имам нито научни амбиции, нито уважение към науката. Въпросът е в това, че моят занаят се основава на истински цинизъм. А той е невъзможен без точни и обемни познания за човешкия мозък.
Проучвах мозъка не като учен, а като диверсант, който проучва до съвършенство разположението на прозорците, навиците на охраната, сигнализацията и прочие свойства на обекта, който трябва да атакува.
Това е „делови подход“. Той изключва смученето на хипотези, които нямат пряка обяснителна сила.
Но ако се придържаме именно към него, откриването на всички „тайни“ е неизбежно.
Пълното знание за мозъка е достъпно за всеки.
Но!
Чисто теоретичното проучване на въпроса е невъзможно. Уви. Трябва да се отварят черепи, да се изваждат полукълба и да се тормозят лабораторните плъхове.
Пет години ще ви се наложи да святкате в моргите със скалпела, а на сутринта да дишате чаша формалин с малкия мозък на някоя мумия.
Но скалпелът не отменя нито тежката меланхолия от латинския, нито нито хълмовете от тематична макулатура.
Впрочем, постижението на известното не е сложна работа. То е по силите даже на идиотите с бели престилки.
Работата на механизмите на мозъка и неговия произход е пределно прост въпрос. Да не говорим за „разума“, „мисленето“ и „гениалността“. Абсолютно всички „загадки“ на мозъка имат вулгарно обяснение.
Тук науката, за съжаление, се оплита в показанията си и и не може да обясни нищо. Разумът и мисленето не са нейна работа.
Но!
От съюз с науката няма никаква необходимост. Както и от принадлежността към нея. Особено сега, когато ролята на учения е станала толкова жалка.
Да, фактите са необходими. Но науката може да бъде ограбвана безнаказано, защото няма къде да се оплаче. И няма на кого.
Какво са „учените“?
Тези мили нещастници дават живота си, за да добавят своите стотинки в касичката на научното знание. Учените самоотвержено избират тежка съдба, лишения и бедност. Те се жертват.
Ами нека се жертват. Нека се трудят. Но да се споделя с тях този тежък труд няма никаква необходимост.
Нека учените се ровят в архивите, да се облъчват в реакторите, да падат във вулканите и да замръзват сред арктическите ледове.
Адресът на касичката, в която нещастниците влачат резултатите от своята работа, е много добре познат. Тя винаги може да бъде строшена и от нея да се вземе всичко, което трябва.
Знанията, както и парите, „не миришат“.
Тук е уместно сравнението с „диамантената тема“.
Там има много фигуранти.
Защото диамантите са резултат от труда на геолози, макшайдери, пиротехници, сондьори, шлифовчици, ювелири и т. н. Диамантената епопея е дълга и драматична. Всеки си избира в нея място по свой вкус.
Но най-добрата роля в „диамантената история“ все пак е на този, който носи диамантите.
Същото е и със знанията.
Трябва да се разбере простата истина: учените не са „господари на мисълта“, не са тълкуватели на света, а са просто джуджета миньори.
Тяхното мнение не означава нищо.
Да, в своите научни рудници те добиват много полезни факти, без които не може да минем.
Но техният занаят е да ги разкъртят и да ги извадят на повърхността. И това е всичко. Тяхната роля свършва. Както и ролята на науката.
Разбира се, всяко късче от добитата „руда“ джуджетата съпровождат с ревниви ридания. И вечно се пъхат със съвети за използването на техните находки.
Но! Като вземем техните находки, за тях трябва да забравим. И за техните съвети също.
По-нататъшната съдба на откритията и фактите, тоест на разтапянето на научната руда в идеи и обобщения изобщо не е работа на джуджетата.
Особено при такъв забавен въпрос като историята и работата на механизмите на мозъка.
Всичко, което може при тази проста тема да се обърка и оплеска, учените вече са го оплескали. Нищо чудно. Занаятчиите, които изготвят знанията, са се заели не със своя работа.
Те са създали стотици неразумни теории, изстреляли са фойерверки от неясни абсурди.
Това не е удивително.
Ако в цирка е умрял слон, трябва да се повишат десет пъти усилията на клоуните и жонгльорите.
Трябва да се отвлече вниманието на публиката от липсата на обещания гвоздей на програмата.
На афиша – слон! В рекламата – слон!
Но слонът е умрял.
И на нещастните джуджета им се налага да жонглират с утроена сила с термини и празни хипотези.
Някога науката се заклела да разбере и обясни появата на разсъдъка. Сега нещастницата е принудена някак си да отвлича вниманието от факта, че никакво разбиране както не е имало, така и не го има.
„Слонът“ отдавна е умрял.
Своят последен дъх той е изпуснал през косматите ноздри на милия Иван Петрович Павлов през 1936 година.
(Оттогава, разбира се, са се натрупали още някакви полезни факти като изследванията на Пенфийлд и други няколко подобни дребосъци).
По принцип всичко, което е нужно за едно окончателно резюме за мисленето и гениалността, вече го има в наличие.
Семейството притихна в очакване. То се беше подготвило отлично да чуе лекцията за тайните на мозъка: кутиите с пури са отворени, кристалните шишенца с Macallan in Lalique са отпушени.
Моето встъпително слово беше академично, но кратко.
БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА
1. Бут (рус. жаргон) - натриев оксибутират – излязъл вече от употреба анестетик, който се се използва и като наркотично средство.
2. Единичка – самостоятелна затворническа килия.
3. Капо бастоне (итал. capo bastone) – вторият след ръководителя на италианска мафиотска фамилия.
4. Спецназ (рус.) – подразделение за специални операции.
Глава I
МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА
На Исус Христос му провървяло. По негово време не проучвали мозъка след смъртта. Не отваряли и не изследвали дори най-скандалните трупове.
А напразно.
Трябвало само три минути да се поработи със скалпел и пет минути с флекс, за да се получи пълна представа за свойствата и произхода на загадъчния мъртвец.
Защото в онази епоха всеки мошеник можел да наговори за себе си каквото си поиска. Много модно било да се представяш за месия, за пророк или за божи роднина.
Месианският бизнес бил чудесен, но опасен. Претенциите за родство с бога най-често завършвали с голям древноеврейски скандал.
Но понякога умелите успявали да се превърнат в голяма култова фигура. А след това да се наредят в местния или даже в световния пантеон.
Винаги в резултат от появата на всяко ново божество за всички започвали и нови неприятности. Но обикновено те бивали локални и бързотечни.
А Исус надскочил всичките си колеги по „небесно занаятчийство“, като се превърнал завинаги в истинско бедствие.
Лъвове по арените се давели с фанатици с изтекъл срок на годност. В огъня пращели астрономи. Умножавали се праведниците, проповедите и въшките. Почти двадесет века нещастният homo бил принуден да търпи, да вони и да вярва.
Лъвовете и астрономите можели да бъдат спасени с една грамотна патоанатомична експертиза. Тя лесно би установила какъв в действителност е бил Исус.
За съжаление, не я направили.
Но днес можем да поправим грешката, допусната преди 2000 години.
До ДНК на християнския бог нямаме достъп. (Неизбежно би я запазила туринската плащеница, ако не беше нарисувана през XIV век.)
Но ние разполагаме напълно с неговия мозък. А той е способен да ни разкаже абсолютно всичко за своя носител.
В гънките, ядрата и вентрикулите са регистрирани всичките способности и възможности на подчинения му организъм.
Всички свръхестествени или аномални свойства на личността ще бъдат представени и с аномалии на нервната система.
Ще напомня, че нито едно животно не може да има никакви качества освен тези, които се определят от структурата на неговия мозък и неговия геном.
Да, трябват умения за „прочитане“ на мозъка.
Но 125 упорити личности, от Алкмеон до Павлов, направили това „четене“ лесно и приятно занимание.
Технически всичко става много просто.
Като се има предвид, че най-чистите експертизи са именно експертизите след смъртта, на фигуранта най-напред трябва да му се създадат условия за бърза кончина.
След това трябва да се вземе скалпела, после да се отдели кожата от костите на челото и слепоочията и по линията малко над веждите да се направи кръгово разрязване на черепа.
Ако всичко е извършено правилно, главата ще се отвори лесно, като табакера.
Ще се покаже главният мозък. Той трябва да бъде изваден, фиксиран и изследван.
Разбира се, да се разреже горната част на черепа на Исус и да се изучи съдържанието би било доста любопитно.
Но и мозъкът на неговия конкурент, тоест на Сатаната, представлява не по-малък интерес.
Прословутите рога на дявола също не са проблем за опитния анатом. Кръговото разрязване на главата може да започне именно под тях.
Разбира се, двамата герои са измислени и са фантазии. Но некротичните петна, оставени от пръстите на тези фантазии по гърлото на човечеството, са напълно реални.
Впрочем, всичко това няма никакво значение. Фантазията се обработва толкова успешно, колкото и истинския мъртвец.
Възниква един въпрос.
А защо, впрочем, да навираме скалпели в измислените глави на магове и богове от древността?
Обяснявам.
Те сами са се натиснали.
Не може да олицетворяваш безнаказано някаква тайна.
Освен това ние говорим за главните и най-влиятелните възпитатели на човечеството.
Като измислили Христос и Сатаната, хората получили абсолютно неограничена възможност да концентрират своите представи за невероятни и изключителни личности.
Ако трябва да търсим някъде най-сочните примери за гениалност, то на първо място е в техните черепи.
Категорично важно е и това, че именно тази двойка се смятала за дистрибутор на уникални свойства и способности.
Ще отбележим, че и двамата предлагат т. н. гениалност в замяна на т. н. „душа“.
Това, че и двамата фигуранти са измислица – не играе никаква роля.
И Исус, и Сатаната са станали неволно шишове, на които нанизват всичко загадъчно и ирационално.
До голяма степен благодарение на библейската двойка и до ден днешен съществува увереността в това,че разумът има свръхестествен или поне необясним произход.
Тази загадъчност създала и отгледала много производни: душа, интуиция, спиритизъм, окултизъм, личност, ясновидство, екстрасенсорика, пророчество, езотерика, когнитивизъм, синестезия, психотерапия, духовност и пр., пр., пр.
Това са все родствени явления, имащи общ произход и огромно влияние. Би ми се искало да разгледаме едновременно и тях.
Тук е логично да пуснем науката от веригата. По идея тя сама отдавна би трябвало да я скъса и да умъртви тези произведения на вярата.
Но не бива да се самозалъгваме.
Науката отдавна вече не е боец.
В най-добрия случай е страхлив оръженосец, готов на предателство във всяка една минута. Да разчитаме на нея не си струва дори при най-дребни разработки. А когато срещне изпечената, добре костюмирана духовност, тя веднага подвива опашка.
Да си припомним, че през XVIII век първото публично изнасилване на църквата изобщо не било извършено от науката, а от издевателската публицистика на Ламетри и Холбах. А науката в това време се потяла страхливо над „мелкоскопите“ („мелкоскоп“, рус. шеговито, точен превод „дребноскоп“, тоест „микроскоп“ - бел. П. Н.), правейки се, че няма никакво отношение към хулиганството на Жулиен Офре и Пол Анри.
Впрочем, страхливостта и лицемерието на науката трябва да бъдат разбрани и простени. Тя има тежко детство и драматична биография. Фараоните тъпчели с нея мумиите, а римските папи я горели на клади.
Когато фараоните измрели, а папите се уморили, с науката се заели генералите. Те заставили нещастницата да пакости с много големи бомби.
Разбира се, от всичко това можеш да се побъркаш. Което между другото тя и направила.
Впрочем! (за да не забравим)
Т. н. „светци“ в католичеството и православието са около 25 000 на брой. Техните останки се пазят грижливо от църквата.
В мощохранителници, ковчези и реликварии откриваме кръв, пот, сълзи, мляко, крака, ръце, глави, ребра, пръсти, коси, нокти, зъби, сърца и стомаси на апостоли, мъченици и преподобни.
Но ако искате да погледнете техния мозък, сред 12 милиона такива артефакти няма да намерите нищо.
Нито един реликварий не съдържа поне половин изсушена мозъчна гънка на светец.
Впрочем, отвлякохме се от нашата тема.
Да се върнем към нея и да продължим.
Възможността да се поровим в мозъчните полукълба на Исус или Луцифер изглежда нещо съблазнително, но нереално.
Не е така обаче.
Днес можем да направим детайлен анализ на мозъка на всяко същество. Дори ако това същество е чиста измислица и никога не е съществувало в реалността.
Няма никакъв проблем да наредим една до друга „стъклениците с мозъка“ на всички приказни персонажи – от Йов до Снежанка.
(Да бродим по ръба на делириума е отделно удоволствие. Но тук, уви, не можем да го изпитаме. Всичко е много ежедневно и скучно. Всичко е в рамките на академичната физиология на централната нервна система и на щатната сравнителна анатомия.)
По какъв начин можем да изучим мозъка на едно измислено същество?
Сега ще обясня.
За по-разбрано да вземем отначало баналния вариант с отварянето след смъртта на един напълно материален череп.
За тази цел еднакво е пригодна главата на китайски гимнастик или на руски цар.
Личността не играе никаква роля. Главното е формалинът да е пресен.
Разрязваме, изваждаме мозъка, фиксираме го и го нарязваме.
След като го разровим и изучим, можем безпогрешно да опишем както поведението на неговия носител, така и всичките му особености до възрастта, здравето и навиците.
Размерите на полукълбата, ядрата, и другите структури ще ни доложат всичко за неговия притежател. Възможни са грешки, но малко вероятни.
Работата е в това, че връзките между нюансите на поведение и мозъчните субстрати са много добре известни.
Мозъкът, особено мозъкът на млекопитаещите, е конструкция до най-голяма степен логична и примитивна.
В нея няма никакви загадки.
125 упорити учени са се потрудили отлично, като не оставили по темата нещо тайнствено или спорно.
Като проучим вентрикулите, гънките и мозъчния ствол, с голяма степен на достоверност можем да нахвърлим биологичния портрет на този, който е носил това стопанство в черепа си.
Със социалния портрет ще бъде малко по-сложно, но като цяло всичко също се получава. (С изключение на незначителни нюанси, като формата на мустаците на субекта или неговите политически възгледи.)
Надявам се, че това е разбираемо?
Прекрасно.
И така, ние разгледахме „прекия“, обичайния вариант. По анатомията и физиологията на мозъка ще реконструираме лесно поведението на неговия носител.
Но може да се извърши и обратното действие.
Като знаем поведението на даден персонаж, можем лесно да изградим неговия главен мозък. А след това да го изследваме и да направим окончателното съждение за природата на неговия носител.
Начинът на хранене и на живот, половите потребности, терморегулацията, реакцията на дразнители, etc, etc, позволяват да се направи реконструкция на съдържанието на всеки череп.
Разбира се, подобен трик е възможен само в такъв случай, ако за даденото същество се знае много.
Нашият случай е именно такъв.
Благодарение на произведенията на теолози, „евангелисти“, демонолози, философи, литератори, библеисти, живописци, иконописци и инквизитори имаме предостатъчно факти. И за рогатия, и за разпънатия.
Несъмнено те трябва да бъдат очистени от приказната позлата като „възкресения“, „непорочни зачатия“ и явяване сред пламъци от сяра.
Тези приказки се разхождат по всички религии и не са специфични свойства именно на нашите герои.
„Изцеленията“ и „възнесенията“ са стандартен сос, с който се поднася практически всеки нов бог. За древноримските клошари (първите християни) сосът бил важен, но той отдавна е изгубил своя смисъл и се е вкиснал.
И това олбаче, което остава след премахването на позлатата, е достатъчно за детайлна реконструкция.
Ще напомня, че я създаваме на основата на общоизвестни същности, на индивидуалните качества както на падналия ангел, така и на неговия сладникав опонент.
Известно е как двамата са плакали, как са се хранели, предвижвали, размишлявали, облекчавали и са показвали фокуси.
Ние знаем какво ги е натъжавало и какво ги е радвало.
Всичките тези факти лесно се преизчисляват в архитектурата на мозъчните полукълба.
Те са напълно достатъчни, за да се събере безупречно точна мозъчна конструкция.
А тази визуализация ни дава правото на окончателни изводи за природата и произхода на нашите герои. Всичко се се завърта в кръг. Изводите започват да се проверяват помежду си.
Уви!
Като отворим рогатата повърхност на черепа на Сатаната, откриваме най-обикновени полукълба.
А също така най-обикновен мозъчен ствол и и скучен малък мозък. С други думи – това е мозъкът на homo в неговия стандартен комплект.
Нищо извънредно. Както впрочем и у Исус.
Хм.
А репутацията на тази двойка предполага нещо съвсем друго.
В съответствие с нея мозъкът и на Исус, и на Сатаната би трябвало да имат радикални аномалии. Например „трето полукълбо“. Друга електрохимия.
Гънките на сатанинския мозък би трябвало да образуват числото 666. Нещо повече, те би трябвало да хвърлят искри и да димят.
А мозъкът на Исус да е оформен като великденски козунак. И посипан с пудра захар, марципани и ядки.
Изобщо, иска ни се техните мозъци да ни дадат поне някакъв анатомичен „знак“.
Но такъв няма. И това е странно.
Защото всички свръхестествени свойства трябва да са осигурени физиологично. И регулирани.
Птицечовките например притежават електрорецепция. А прилепите – ехолокация.
Даже тези съвсем обикновени дарования имат своите анатомични субстрати. При прилепите това са особените размери на коликулите, а при птицечовките – конфигурацията на темпоралните зони.
А в основата на наистина свръхестествените възможности трябва да има и свръхестествен мозък.
Ние нямаме никакво основание да рисуваме на нашата двойка особено съдържание на черепите. Аномален мозък изобщо не можем да получим.
Няма основание да се говори нито за електрорецепция на Исус, нито за инфрачервено зрение на Сатаната.
Да не говорим за нещо повече.
Техните мотиви, подбуди и реакции веднага издават в тях притежатели на типичния мозък на млекопитаещите животни от разред примати, подразред тесноноси.
Да, със съвсем прилична шестслойна мозъчна кора, в която са се зародили и вкоренили комплекти от условни рефлекси. Но всеки от тези рефлекси е ясно обвързан с конкретна култура и има разбираем, чисто човешки произход.
Като у всеки друг homo, мозъкът от подобен вид свидетелства за пълна зависимост на „умствената работа“ и „безсмъртието на душата“ от състоянието на чревния тракт, от ритъма на кръвообращението, от работата на мускулите и т. н.
Нашите любимци са също толкова физиологични, колкото и техните поклонници. Съответно тяхното съзнание може да бъде лесно променено от който и да е халюциногенен боклук. А също така от алкохол, мухоморки и марихуана.
Техният мозък е беззащитен пред хлорпромазина, скоростните атракциони, болката и ритмичната музика.
А диацетилморфинът изобщо може да вие въжета от нашите герои, променяйки тяхното поведение по най-скандален начин.
Наркотичното буйство в изпълнение на Исус или Сатаната би изглеждало, разбира се, ефектно.
Но! Това е вече лирика. Ние пак се отвлякохме.
И така.
Няма никакви съмнения – пълнежът на двата черепа имат еволюционен животински произход.
С други думи, в главата на Исус откриваме... мозъка на този, който го е измислил.
Както и в главата на Сатаната.
Уви и ах.
Какво може да ни убеди в друго?
Какви качества биха ни заставили да внесем корективи в мозъчните полукълба на тези момчета?
Нищо особено. Достатъчно би било едно малко чудо.
Но не от „комплекта“ на митологията, а несъмнено чудо, което не може да бъде оспорено.
За промяната на конфигурация на техния мозък се изисква поне нещо, което е абсолютно неуязвимо за скепсиса. Еднакво убедително както за мистика, така и за циника.
Например демонстрация на способността да се разхождаш през времето и в I век да имаш тези знания, които са се появили едва през ХХ век.
Не е задължително Исус да рецитира наизуст вълновото уравнение на Шрьодингер.
Достатъчна е каквато и да е дреболия.
Например газова запалка. Или етикет от химическо чистене, забравен върху хитона.
Дори намек за някое от тези неща би позволил да се разглеждат рогатия и разпънатия като носители на свръхестествени свойства.
Но и това го няма.
От рамките на знанията през тяхното време никой от тях не е излязъл.
Върху всички приключения на Исус стои скучен печат: измислени от човек, живял през II-III век.
Но да оставим Исус с неговата равинска досада. Дори любознателният мошеник Сатаната, както „се родил“ в карцера на архаичните понятия, така и живял в него до угасването на своя образ.
Квантовата механика през XIII век не открил, обратната страна на Луната не описал, антибиотик от джоба си не извадил. Даже джобове нямал.
Тъжно зрелище.
Но няма нищо сензационно.
Всичко е обяснимо.
Измисляйки поредния бог или демон, човекът е можел да извая неговия образ само от своите собствени представи. А те в онова време били доста бедни.
Така че е безсмислено да търсим в Исус или Сатаната не само свръхестествена съставка, но и каквото да е нещо универсално, еднакво пригодно за всички епохи.
Да. Печално.
Но ние не бързаме да захлопваме капаците на техните черепи и да връщаме на място кожените ивици.
Тези момчета може да ни потрябват пак. Нека да полежат и да си проветряват главите.
Баналността на мозъчните гънки на нашата двойка погребва безвъзвратно надеждите за тайната и „душата“.
Но за това богатство не съжалявам.
Дяволът и неговият опонент бяха последна възможност да избягам от написването на този трактат.
Защо обаче е нужен той, ако има стабилна, уважавана доктрина, която обяснява всичко?
Според нея гениалността има свръхестествен произход. И не може да бъде разчовъркана със скалпел.
Няма защо да се доближаваме до нея с детерминизма и физиологията.
Както и до самия мозък.
Според тази доктрина безжичният Исус просто приема небесен уайфай.
За приемник по принцип може да служи всяка част на тялото. Не непременно мозъкът.
Съща е и историята със Сатаната.
Двамата могат да раздадат този уайфай по свое усмотрение.
Като награда за много лошо или за много добро поведение.
Благодарение на тази практика функционирали такива устройства като „Л. Д. ВИНЧИ“, „И. Кант“, „Й. Бах“, etc.
Върху гениалността можем да поставим печат „ignoramus et ignorabimus“ (не знаем и няма да узнаем) и да се успокоим.
Но не!
Обикновеното отваряне на черепите на най-отявлени „гении“ погребало надеждата да се напусне тази тема.
Всичко се оказало много даже „разчовъркано“. И еволюционният път на „гениалността“ ще се наложи да бъде установен. Както и истинската ѝ природа.
Това е досадно, но не е сложно.
Удивително е защо още никой не го е направил.
Ами защото няма кой да се заеме с този въпрос. На науката, разбира се, той не е по силите.
Естествено, тя би могла да подхвърли нови входни данни. Но даже обикновеното търсене на факти по темата е преустановено. „Рудниците“ са изчерпани. Основните факти са извлечени и пуснати в употреба. А научните джуджета са се изродили и са станали съвсем дребни.
Три дисциплини, подхранващи нашата тема, тоест антропологията, палеоантропологията и физиологията на мозъка са излезли от мода още през 70-те години на ХХ столетие. Както се полага, бяха предадени за академичен скрап.
Разбира се, някой все още се рови в тях, но без „пламъче“ и всякакъв резултат. Което не е удивително. Защото годините на труд в тези области се награждават само с аноректални хемороиди.
Глава II
ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ
И така.
Гениалността, както е била ненаучно понятие, така и си остава такова.
Именно по тази причина няма коректно определение за нея. Както и строги критерии.
Гениалността е скандална и хлъзгава категория. Истински туърк на мозъка.
Използвайки широтата на този термин, пантеонът на човешките гении се е изпълнил с пееща и кривяща се тълпа. От генерали до композитори. Те се смятат за гении и образуват каста от същества, успешността на които няма рационално обяснение.
Ролята на тази тълпа в културата на човечеството е извънредно важна.
Първо, гениите със своите симфонии и формули повишават общия престиж на рода homo. Точна така пуделите медалисти издигат авторитета на цялата своя порода.
И най-краставото куче може винаги да кимне към блестящите пуделски ордени. И да даде да се разбере, че по правото на своето раждане има към тях пряко отношение.
Подобно е положението и с хората.
Благодарение на наличността на гении и най-безпросветните тъпаци се утешават с това, че принадлежат към най-умните същества.
Освен всичко останало, в думата „гениалност“ е зашифрована и една дръзка мечта: някога ще бъде извит врата на дарвинизма и ще се анулират присъдата, която е произнесена срещу човека от еволюционната теория.
(Да бъдем откровени: няма теория, която човечеството да мрази по-силно от творението на Ч. Р. Дарвин.)
Със скърцане и безкрайни уговорки homo се е съгласил да признае своето животинско потекло. Но при това изобщо не може да се смири с факта, че и неговият мозък има същата неапетитна история като целия му останал организъм.
А гениите, със самия факт на своето съществуване, позволяват да се живее с мечти за още неоткритите „тайни на разума“, за това, че всичко „не е толкова просто“, колкото са го очертали Чарлз Робърт Дарвин и Иван Петрович Павлов.
В културата „гениите“ играят същата роля, която изпълняват в религията светците. Те са прешлените на гръбнака, който позволява на мита за човека да запази величава осанка.
За множеството хора гениалността е много важна и болезнена тема, позволяваща да се запази вярата в човека и в неговото височайшо предназначение. А също така в „личността“ и „индивидуалността“.
По-добре е гениалността да не се докосва със студен скалпел.
Но! Наличието на „неведоми свойства“ поставя под съмнение представата за произхода и развитието на човешкия мозък.
А това обстоятелство, уви, отменя всяка деликатност по отношение на дадения въпрос.
Как да бъде разбрана природата на едно явление?
За това трябва, на първо място, да се установи неговият произход.
Това е елементарно.
От крайния резултат трябва просто да се спуснем надолу по веригата на еволюционните събития до самото „анцестрално“ зърно, от което явлението е израсло. То винаги съществува.
Ще дам най-прост пример.
Когато изясняваме произхода на „Боинг“ 737, просто включваме обратното броене на тези открития и изобретения, които са довели до днешното състояние на самолета.
Започваме да се спускаме. Разбира се, пропускаме всички стандартни модели до трипланите от началото на ХХ век и паролетите на Уилкинс от ХIX-ти.
Ще се доберем до орнитоптерите на Буратини от XVII-то столетие.
От тях закономерно слизаме още по-ниско, към ноголетите от епохата на Възраждането, а след това и към махолетите на крал Бладуд.
Още по-надолу ще открием Архит Тарентски с неговите ръчни летателни машинки.
А като се задълбаем съвсем надълбоко във вековете, най-сетне ще стигнем до комплекта разкъсани кожи и пръчки върху трупа на първия безумец, решил да помаха с криле над някоя пропаст.
Строго казано, този неизвестен мъртвец няма да е въпросната антицестрална точка.
Той е само долната граница на човешките опити. Само прадядо на Боинга. Но не първопричина за самолета.
Истинската начална точка на потеклото на лайнера се намира значително по-ниско по скалата на времето.
Така че по-нататъшното спускане ще премине по пернатите и кожените крила на птиците, птерозаврите и прилепите.
След това по ципите на летящите жаби и прозрачния хитин на меганеврите.
После по плавниковите разширения на рибите. След рибите спускането ще навлезе в дълбините на първичния океан, докато не опре в истинския, доста неочакван първообраз.
За щастие, своя еволюция има всичко без изключение. Както на планетата, така и във вселената.
И всичко има възможна за определяне анцестрална точка.
Същото е и с гениалността.
Нейна щабквартира е несъмнено главният мозък.
В това е лесно да се убедим като просто си поиграем с обикновен миксер в мозъчните гънки например на сър Исак Нютон.
Миксерът може за пет минути да го превърне в най-обикновен идиот.
Уважаемият Исак повече никога няма да се вълнува нито от гравитацията, нито от аберацията.
Но!
Това ще бъде ефектен, обаче безсмислен експеримент.
Разбира се, ще получим известно количество мозъчен мус.
Но този деликатес няма да отговори на нашия главен въпрос: била ли е гениалността продукт на тези мозъчни гънки или тяхна случайна гостенка?
Има ли особен мозък, чийто потенциал е съществено по-силен от мозъците на останалите особи homo?
За да разрешим тази загадка, като начало трябва да си изясним какво е мозък.
След това може да започнем спускането по жалоните на неговата еволюционна биография.
Глава III
ЗАДНИК-2
Първите анатоми изобщо не наричали мозъчните полусфери „хемисфери“, както е прието от XVII век до днешно време, тоест полукълба.
Гален, Херофил и Еразистрат ги наричали „клунибуси“.
Иначе казано, задни полукълба.
Отвореният мозък приличал на античните живорези на стар сбръчкан задник.
Асоциацията вероятно се появила заради правия разрез, който дели този почтен орган на две половини.
Така или иначе, но най-първото впечатление се оказало най-вярно.
Само ако имаш в главата си задник–2 можеш да си спечелиш такава неапетитна история и да получиш толкова жалки (в дадения момент) резултати от развитието на вида.
Марсоходът и безпилотните авиационни комплекси са, разбира се, мили неща. Но дали те са лице на човешката цивилизация?
Безусловно, не. Това са само вишнички върху голямата торта на Освиенцимите и сериалите.
Нашите марсоходни вишнички могат да бъдат сложени върху нейната глупава глазура, а може и да бъдат махнати. Тортата няма дори да забележи това.
Да, човекът е в пълен възторг от своите достижения. (Той ги вижда като грандиозни).
Homo се възхищава от своя мозък, гордее се с мумиите, ракетите и газираната вода. Той е уверен в наличието на „вътрешен космос“, „душа“ и уникалност на всеки човек.
Разбира се, той лъже майсторски. И това не е удивително.
Около преди 5200 години в Междуречието стартирала хронологията на цивилизацията. Едновременно с нея се включил и генераторът на мита за „тайната“ на човека.
Генераторът боботи до ден днешен, обновявайки непрекъснато безсмислиците на шумерските графомани.
В сказанието за Гилгамеш, в най-първия опус на човечеството, разбира се, управлявали демони и господари, но и висшето предназначение на homo също прозира.
Откъде изобщо се взела тази първична, шумеро-акадска глупост.
Ще поясня.
Изумлението се появило дълго преди клинописа на Междуречието. В горите, саваните и пещерите. Навсякъде, където щъкали първичните човешки стада.
Земетресенията, калните потоци, ехото, свлачищата, гейзерите, обикновените и кълбовидните мълнии, внезапните успехи и трагичните случайности били трудни за напълно игнориране. Те озадачавали даже homo.
Той все още не можел да се удивлява силно, но се появили някои недоумения. Те трябвало да бъдат някак си обяснени.
Да предложи правилните им обяснения мозъкът, естествено, не можел и по свой навик плодял грубовати химери. Те се трупали и жужали в първобитните черепи.
Въпроси и отговори от същия вид вероятно възникват даже при хипопотамите. Но те нямат възможност да ги обсъдят и да предат своите разбирания на децата си.
А хомо вече можел. Защото щом речта се закрепила в ежедневието, веднага било намерено най-извратеното ѝ приложение.
Естественото слабоумие на хората по това време не можело да не създаде боговете.
А също така съвкупността от тези безсмислени представи, които винаги вървят в комплект с боговете.
В което не би имало нищо страшно. Но, уви, съществува законът за „заетото място“, при което този, който дойде първи, остава вечен стопанин.
Така и станало. И с боговете, и с робите, и с храмовете.
Затова не е никак удивително, че 99,9% от отпуснатото му време родът homo изхарчил не за развитие, а за безконечно скитане от един бог към друг, за масови убийства и култови практики.
Това се случило точно защото шумерите получили наследство във вид на чисто пещерни представи за реалността.
Именно от тях те изваяли първия образ на света. А драскайки с пръчици по глината, за съжаление, намерили начин да го опишат.
Ще припомня, че това било преди всякаква наука. Затова като образ се получил концентрат от удивителна идиотщина. Но, като нямал конкуренти, той пуснал корени и станал основа на общочовешките ценности.
През следващите 5000 години пълчища хуманитаристи с тоги, жабо и бейзболки довели клинописните глупости до съвършенство.
Появили се хиляди романи, поеми и сериали. Изсечени били саркофази, нарисувани били картини, изваяни били статуи, разпънати били богове.
Майсторството в позлатяването на първобитната глупост достигнало съвършенство.
Като се украсила с рими и скъпоценни камъни, глупостта започнала да се нарича култура и придобила статут на необикновено важно явление.
Културата запазила в общи линии чертите на шумерските безсмислици, но повишила тяхната наркотичност.
И я повишава редовно, защото това, което замъглявало сладостно мозъците през XII век, не работи добре през XXI-ви.
Какво представлява културата?
Несъмнено, поради силата на своя произход, тя е лъжа както за човека, така и за света.
Тя е отличен начин да се постигне лесно, но пронизващо ПСС, иначе казано – променено състояние на съзнанието.
Принципът на действието на културата е неизменен, но опаковките и и концентрациите могат да варират.
Даже еднократната доза от този халюциноген, съставен от история, религия и изкуства, позволява на всеки homo да усети своята значимост.
Както и този факт, че в неговия мозък квартируват „вътрешен космос“, „душа“ и други загадъчни аксесоари.
Културата ласкае. Тя рисува човека като сложно същество, имащо ирационален и малко свръхестествен произход, притежаващо някаква „личност“ и абсолютна индивидуалност.
За съжаление, нищо от това не е истина.
Да.
За щастие, има и изтрезвител. Защото усилията на 125-те упорити хора не пропаднал даром.
Там, където започват знанията за мозъка, завършва властта на изкуството, религията и историята.
От боговете и героите се олющва позлатата. Руши се натрапеното от културата самодоволство.
Оголват се истинските корени на човешкия род. А също и фактът, че няма нито „тайна“, нито „изключителност“.
Да, проучването на човека задължава да се проучи и неговата култура. Но това трябва да се прави толкова хладнокръвно и безстрастно, както лекарят анализира човешките изпражнения. Смисъл несъмнено има. Защото отделеното е винаги по-правдиво от отделящия. Тук най-важното е да не се увлечем от миризмата на проучвания субстрат и „да не се насадим“ върху него.
Глава IV
ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА
Да си представим един вивариум, където в лабиринт от клетки, терариуми и аквариуми са поместени всички видове животни на Земята. От кафявозъбките до сините китове.
Всичките са нещастни и всичките са обречени на смърт. Всичките хълцат, вият и пухтят жалостиво. Всичките молят „да ги приласкаете“.
А вие имате право да спасите само едно същество, като станете завинаги негов настойник.
Необходимо е да направите избор. И той не е лесен.
Разбира се, кобрата, крокодилът или тигърът няма да са най-удобните питомци. Това е безспорно.
Всички твари на Земята са в една или друга степен опасни.
Но все пак най-лошият избор ще бъде homo.
Така че преминете смело покрай клетката с човека. Без даже да обръщате главата си в тази посока. И да реагирате на жалните викове.
Да, кобрата и крокодилът могат да убият и да изядат своя благодетел.
Но същото може да направи и човекът.
Кобрата обаче няма да напише донос за своя благодетел. А крокодилът няма да добави името си в някое завещание.
Трябва да помним, че 99,8 % от реалната история на човека се пада на така наречения плеистоцен, започнал преди 2,5 милиона години и завършил съвсем неотдавна (преди 11,5 хиляди години – бел. П. Н.).
Именно плеистоценът е възпитател на homo. Той го надарил с основни качества: лъжливост, конфликтност, истеричност и крадливост.
За няколко милиона години този комплект от свойства бил доведен до пълно съвършенство.
На планетата няма животно, което да превъзхожда човека поне по едно от тези споменати качества.
Но нищо друго не можело да осигури оцеляването на човека.
В сравнение с другите твари през тази епоха той бил драматично слаб. А най-добрият компенсатор на слабостта е подлостта.
Еволюцията въздъхнала тъжно и го снабдила с нея. Като за всеки случай измерила пет пъти по-голямо количество от необходимото.
Ако homo се беше формирал в „розово“ пространство, където живите същества свирят на арфа и си пращат взаимно въздушни целувки, той, разбира се, щеше да бъде съвсем друг.
Но той бил създаден от озъбен и подъл свят. Непрекъснато изяждащ се и унижаващ се по всичките етажи на биоценезана.
Шумерските времена получили вече напълно готов продукт. Било късно да се променя каквото и да е в него.
Възможно ли е да бъде открит образът на истинския човек, който станал творец на цивилизацията?
Лесно е!
За тази цел обаче е необходимо да се премахне културологичния патос, да се пратят по дяволите всичките митове на антрополозите и да се разгледа спокойно нашият стаден трупояд единствено като обикновено животно.
Но!
Да пристъпим към въпроса по малко неочакван начин. Така всичко ще бъде много по-разбираемо.
За начало ще ни бъде необходимо парче от пустинята Калахари, стадо петнисти хиени и умеещ да свири с уста наблюдател.
(Нашият наблюдател е, разбира се, абсолютно абстрактна фигура).
В делтата на река Окаванго обикалят множество банди от хиени, наброяващи 20-50 животни. Там са разположени и техните леговища.
На това място ще се наложи да отбележим с две думи главните свойства на тези коткоподобни.
Ще започнем с главното.
Петнистите хиени са по правило петнисти.
Това е всъщност всичко, което трябва да знаем за тях.
Но има някои нюанси, които също могат да послужат за по-добро разбиране на природата не само на хиените, но и на хората.
Хиените общуват със звуци, които наподобяват смеха на шизофреник. А също така със зъбене и пози.
Впрочем, „смехът“ и мимиките транслират само най-груби значения.
Нюансите се предават с аромати. В района на ануса на хиената са съсредоточени жлези, които създават силно информативна воня.
Просто като си вдигне опашката и се напъне малко, тя декламира с комплект от миризми „поема“ за своите страсти и печали.
Вонята е впрочем добър комуникатор. В това може да се убедите по време на фестивал на френски сирена. Производителите на сирене си разменят миризмите на своите изделия също както хиените продуктите на своите анални жлези. И без думи се докарват до сълзи или до смях.
Всичките хиени са адски конфликтни.
Петнистите не са изключение. Те избухват и се ръфат по всеки един повод, но стадното чувство е вплетена в техните гени. Когато се лишат от обществото, те тъгуват и умират.
Кое свързва така тези твари?
Хиените не са оригинални.
„Лепилото“ на тяхната социалност е направено основно от похот, злоба и страх.
Но важен фактор е и взаимната омраза.
В това няма нищо удивително: колкото по-конфликтни са животните, толкова по-висока е потребността им да живеят заедно.
Защото скандалността се нуждае от постоянна реализация. В това отношение колективът е незаменим. Само той дава възможност пълноценно и редовно да мразиш себеподобните си.
Сближава и гладът.
В тежки времена наличието на „ближни“ е особено важно, защото „ближният“ е най-лесната плячка. А групата е жив запас от храна.
Разбира се, собствените малки са последна точка от менюто на хиените, но понякога нещата опират и до тях.
Ще поясним и свързващата роля на похотта. По ефективност тя би трябвало да бъде поставена на първо място.
Сочните вулви, намиращи се „в наличност“, са най-добрият социализатор. Именно тяхната пулсация създава групите, а поредността на „използването им“ твори обществените отношения.
Както и да е, но глупавата необходимост да се мотаеш по саваната в търсене на „половинка“ е изключена по принцип при наличието на фактора група.
Доволни са и дамите. Към тях винаги са насочени десетина здрави пениса и това да овдовееш се превръща в мимолетна формалност.
Разбира се, че възможността „да се възползваш“ е прекрасна „ценност“.
Но! Не по-зле от разврата свързва и страхът.
Самостоятелно хиените са страхливи, но като съберат двадесетте си страхливости, изяждат лесно и лъв.
Разбира се, мършата е нещо по-добро. Тя не удря с копита и не се опитва да хапе. Да ровиш с муцуна във вмирисани черва е по-приятно, отколкото да се носиш по пустошта след някоя глупава зебра.
Но хубава мърша не се намира лесно. Особено в Калахари. Групи грифове и марабу, а също така полкове термити често я усвояват преди хиените.
И на петнистите им се налага да атакуват антилопи, жирафи, лъвове, etc.
Като съборят плячката, хиените веднага започват да се хранят с нея, без да чакат нито смъртта на жертвата, нито нейната „последна дума“.
А и своите ранени ранени роднини не изоставят никога, а ги дояждат на място.
Нашият наблюдател свирва с уста и към него се обръщат (около) двадесет хиенски муцуни.
В жълтите пронизващи очи няма дори намек за най-обикновена „мисъл“.
Въпреки че хиените имат на какво да се научат, в тях не се забелязва никакъв „разсъдък“. Емоциите им са прости. Всичките мисли се управляват от глада и раздразнението.
Всичко е обяснимо.
Петнистите са затворени в „хранително-размножителния“ механизъм на саваната.
Приспособеността им към средата е абсолютна. Затова няма никаква необходимост да се добавя нещо ново в техния комплект от рефлекси. И е невъзможно да предположим, че техните хиенски внуци ще се вълнуват от гравитационото линзиране или от красотата на залезите над Окаванго.
А сега да върнем времето с няколко милиона години назад.
Намираме се на същото място. Но сега пред нас не са хиените, а ранните homo. Нашите предци.
В този момент – дъно на животинския свят.
Homo са също мършояди. Също са свирепи, лакоми и похотливи.
Всичко, което беше казано за хиените, до най-голяма степен важи и за тях.
Впрочем, за разлика от хиените, на тях им се паднала епоха на огромни трупове.
Знаем, че плеистоценът е бил весело и сито време.
Кървавият механизъм на отбора работел много по-интензивно, отколкото работи днес.
Стотици пещерни лъвове и хомотерии ежечасно разкъсвали нещо. Копитните се разпаряли взаимно с рогата си, а хоботните се газели помежду си. Умирали с въодушевление. Да се вкопчваш в живота не било на мода. „Еволюционният дълг“ още не бил празна дума, защото мутациите и разбъркването на гените изисквали енергична смяна на поколенията.
Конкуренция за мършата, разбира се, имало.
Но! Тревоядните персонажи през плеистоцена били в основни линии толкова големи, че били разделяни без излишни скандали между всички мършояди в саваната.
Да вземем например трупа на динотерия.
С този архаичен слон можели да се нагостят едновременно хиляди мъртвояди.
Разбира се, хоботът, езикът и гениталиите се падали на хищниците убийци. Но останалите десет тона слонско месо дояждали некрофагите.
Спазвала се естествено някаква поредност на достъп до тялото. Ще отбележим, че тя била взаимно полезна.
И ще поясним.
Кожата на динотерия не можела да бъде прогризана от homo. Още повече на динотерия, подут от трупните газове. Хилавите нокти на човека и неговите назъбени камъчета били в случая безсилни.
За да получи достъп до вкусните дълбини на мършата, homo пускал напред зъбатите и кълвящите си колеги. Те изгризвали или изкълвавали в кожата отвори, откривайки за хората път към вътрешностите.
Това не било умишлено разделение на ролите. Или взаимна галантност. Ни най-малко. Само проста субординация, основаваща се на силата на челюстите.
Прадедите ни умеели да дочакват прогризването на кожата и насищането на особено опасните прогризващи. Да изясняват отношенията си с мегаланиите и марабу те, разбира се, не се решавали.
Разбира се, първият етап на процеса не бил бърз. Да, всичко можело да се вмирише и даже да изгние.
Но такива дреболии като червеите в месото не разваляли апетита на хората.
Homo знаели добре своето място и благородно впивали зъби във всякаква мърша. Като изчаквали своя ред, те пускали в употреба камъни и зъби, задълбавали се постепенно в плътта, като се промъквали в коремната плоскост и подребрените пространства. (Които се образували за сметка на свилите се белите дробове след смъртта.)
(Следва)
