Запасният подпоручик Динчо (рожденото му име) Дебелянов загива в сражение на
2 октомври 1916 година в Първата световна война, като временно командващ 5-та
рота от 2-ра дружина на 22-ри пехотен Тракийски полк от 7-ма Рилска дивизия (Снимка 1).
Фронтовата линия (Снимка 2) е преминавала по левия (източния) бряг на река
Струма, пред/североизточно от селата Горно и Долно Караджово (по-късно слели се
в едно село сега с името Моноклиста). Селото е на тридесетина километра западно
от Серес и южно от Демир Хисар (днес Сидирокастрó, на двадесетина километра от
българо-гръцката граница при Кулата), в пределите на Гърция (Снимка 3).
Куршумът пронизва Димчо около 10.30 часа в сражение със съглашенски френско-английски войски (по-точно - срещу ротата, командвана от Дебелянов е била ирландска част) и той издъхва почти веднага на бойното поле. Погребан е на следващия ден заедно с другите загинали в тези сражения офицери, в църквата “Благовещение на Света Богородица” в Демир Хисар. А през 1931 г. костите му са пренесени в Родината и на 23 август тържествено и с военни почести са положени в двора на старата копривщенска черква "Успение Богородично".
По повод на лобното му място доскоро се тиражираше нашироко една неистина, включително и по националните медии на големите български празници. На тържествени зари и по други поводи често чувахме, че Д. Дебелянов е загинал "… край Демир Хисар, при завоя на река Черна…". Селище с това име и на това място има и днес, но то се намира в Република Македония, на двадесетина километра северно от град Битоля. И край него се водят крупни сражения през Първата световна война, но не тук загива Димчо. Тази дълго тиражирана заблуда най-после националната ни телевизия коригира на тържествената заря-проверка на Трети март тази година, (2008, след продължителни и упорити наши настоявания).
Дълго време мястото на гибелта на Дебелянов се фиксираше единствено и само по една скица, нарисувана от неговия приятел Тихомир Геров в книгата му "С Димчо Дебелянов в казармата и на фронта." Тя беше и част от предишната експозиция в къщата-музей на поета в Копривщица. Безспорно, това са едни от най-автентичните и силно написани спомени за Димчо. Но в книгата (дали от автора или от редакторите?...) скицата е завъртяна на 90° отдясно наляво, променени са съответно посоките. И бойната линия е преместена от източния на западния бряг на река Струма (ех, де да беше така...).
И дълги години сме се задоволявали с тази заблуждаваща информация, без да се потърсят съпоставящи източници. Търсенето още повече се затрудняваше и от това, че в южната ни съседка всички български наименования отдавна са сменени с гръцки.
По повод на 120 години от рождението на Димчо потърсихме и друга информация за лобното му място. Тук голяма помощ и любезно колегиално съдействие ни оказаха от НВИМ - директорът полк. Петко Йотов и колегата Добрин Добринов. Както и от Военната академия в лицето на ст. н. с. д-р Тодор Петров. Те ни предоставиха историята на 22-ри Тракийски пехотен полк, военни албуми, стари военни и съвременни карти. Особено ценна бе картата на австро-унгарския генерален щаб за Балканите в мащаб 1:200 000, печатана в периода 1904-1907 г., на която селища, планини, реки и местности бяха с автентичните си български имена. Тя бе издирена от Т. Петров, както и съвременна, едромащабна карта на Гърция.
Така установихме, че някогашните села Долно и Горно Караджово днес са се слели в
едно, което сега се нарича МОНОКЛИСТА. Селището е южно от пътя и железопътната
линия от България през Сидерокастрó за Солун и Атина. И при днешните възможности
за свободно пътуване всеки българин би могъл, преминавайки оттам, да си спомни
за събитията и се поклони през подвига и саможертвата на Димчо и хилядите още
български юнаци загинали за Отечеството по тези места.
ПЪРВОТО ПОГРЕБЕНИЕ НА ДИМЧО
За гроба на Димчо в Демир Хисар
От книгата на Тихомир Геров
“В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”
“... Останките на Димчо и някои други офицери изминаха тридесет километра равен полски път на север от караджовските ниви (лобното място) до демирхисарската черква “Благовещение”. (Там преди Димчо, а и след това, са били погребани и други български офицери – общо 24-ма – б. р.).
На 3 октомври 1916 г., деня на погребението на Димчо и на другарите му, запасните подпоручици Костов Илия Тодоров от 14 п. полк и Стоянов Григор Атанасов от 13 п. полк и на фелдфебела Георгиев Христо Ст., също от 13 полк, труповете им били пренесени в долномахленската черква и оставени там до часа на погребението следобед.
Към два часа след пладне в черквата се събрали свободните от наряд седем-осем наши офицери и двама германски. Един взвод с намален състав бил определен да отдаде последни военни почести на загиналите. Имало и двадесетина войници от различни нестроеви части, няколко мъже – македонци от черковната махала, и пет-шест жени с тисови клонки и тъмни домашни вощеници. Четирите ковчега били сложени на плочите пред олтаря. Дивизионният свещеник и енорийският, едноок грък, извършили обреда. Офицер от щаба на дивизията казал обичайната за случая реч. Нищо повече. Димчо бил погребан само като войник.
В двора на черквата, откъм южната й страна, непосредствено до гробовете на майор
Иванов и поручик Българенски били изкопани три успоредни ями, едната по-широка
(това е била втората редица гробове, първата е до черковната стена). В първата
(посока запад- изток) заровили подпоручик Стоянов Григор, във втората –
подпоручик Костов Илия, а в третата – подпоручик Дебелянов и фелдфебел Георгиев
Христо. (В спомените си за изравянето и пренасянето на костите Невена Буюклиева
казва, че гробът на Димчо е бил вторият от южната страна, посочен с голяма
категоричност от брат му Илия – което и той пише в своите спомени и писма. И
никъде в познатата ни литература не се споменава нищо за
общ гроб (това го има само в спомените на Тих. Геров), нещо твърде неприемливо,
като се вижда, че на снимките гробът е само с един кръст и надпис с едно име (Снимка 4 и Снимка 5)
Погребаха Димчо на долния край на града, заселен с пришълци–македонци от
околните села, в малката черква “Богородица”. Тук дълго време още се мяркаше
едноокият свещеник, четеше молитви, продаваше свещи и никак не можеше да скрие
ненавистта си към чужденците...”
НА ПЪРВИЯ ГРОБ НА ДИМЧО ДНЕС
Китното, блеснало от белота и чистота, градче Сидирокастрó (около 4 000 жители) е на двадесетина километра от българо-гръцката граница при Кулата, на юг, токỳ до магистралата за Солун и Атина..
В края на март 2008 г. колективът на Дирекцията на музеите в Копривщица бе на
екскурзия в Гърция. През последния ден от своето пътешествие, 26 март, музейните
работници минаха покрай Моноклиста и мълком почетоха паметта на българските
войни, проляли кръвта си за Отечеството по тези места. В Сидирокастрó, оградено
от красиви бели скали, по които околовръст са накацали множество параклиси и
манастирчета, има три църкви. По спомени на Димчови съвременници и стари снимки
бе намерен храмът “Благовещение на Света Богородица” в южния край на града. Тук
на 3 октомври 1916 година е погребан Димчо. Сякаш някаква невидима ръка водеше
копривщенци да стигнат това свято място точно в часа, когато той и неговите
другари са били положени в земята (Снимка 6).
Църквата, основно обновена и коренно променена, (а може би и наново построена, Снимка 7),
малко напомняше тази отпреди деветдесет години. Но по някои външни белези, стари
снимки и чрез безмълвния свидетел на тогавашните събития – огромното дърво в
двора, бе установено мястото на гроба на Димчо. Там неговите потомци с голямо
вълнение и трепет на почитание в душите се поклониха пред паметта на поета и
неговите другари, запалиха свещички, носени от България (в следобедния час
църквата бе затворена), промълвиха “Бог да прости!” и “Вечна им памет!”. (Е,
приготвените още от родната Копривщица китка и портретче на поета от много
вълнения бяха забравени в автобуса, (пропуск непростим!), но сигурно душата на
Димчо е усетила искрения трепет и почитта дълбока, и е простила неволната
погрешка...)
Светите чувства бяха примесени с потрес и горчилка, защото в гладко циментирания черковен двор, нищо не напомня, че тук са били погребани 24 български войни. А тук нашите войски са имали не само военно присъствие. Но и трайно, плодотворно (стопанска, културна, строителна, социална и други дейности) и запомнящо се присъствие през близо тригодишния си престой в района от 1916 до 1918 г. Както и при управлението на тези земи от българска администрация през периода 1941-44 години. Впрочем, само няколко години след края на Първата световна война, грижливо оформените войнишки гробове с паметни плочи са били заравнени и унищожени. Както и масивният паметник на българските бойци на хълмче южно от града. Това констатират и Димчовите другари и брат му Илия, още през 1931 година, когато идват да вземат и пренесат костите му в родната Копривщица.( А в противовес из Гърция видяхме идеално поддържани сръбски военни гробища...)
Покрай Сидирокастрó ежедневно преминават стотици българи. Повечето от тях пазаруват в супермаркета “Лидл” - в началото на градчето от юг. И едва ли подозират, за съжаление, че са на крачка от едно свято място, където е бил финалът на живота на един жизнерадостен младеж, излял душата си в най-нежни стихове, вече вечни и святи...
По време на честванията на 120 години от рождението на поета миналата година (2007) бе оповестена идеята на музея на Димчо за поставяне на паметни плочи в центъра на Моноклиста и в двора на църквата в Сидирокастрó. Сега, след това посещение, с помощта на Съюза на офицерите от запаса, Министерство на културата и Министерство на външните работи се предприемат конкретни стъпки за осъществяването на патритичното и хуманно намерение.
Бележка: Скицата на бойното поле е от книгата: “История на 22-ри Тракийски пехотен полк”, издадена в Самоков през 1929 г.
Снимките са от архива на Дирекцията на музеите и на автора.
Дойчо ИВАНОВ,
уредник на къщата музей
“Димчо Дебелянов”
