Джордж Бърнард Шоу (George Bernard Shaw)
26 юли 1856 г. – 2 ноември 1950 г.
Нобелова награда за литература, 1925 г.
(За творчеството му, характеризиращо се с идеализъм и хуманизъм, за искрящата сатира, която често се съчетава с изключителна поетическа красота.)
Ирландският драматург Джордж Бърнард Шоу е роден в Дъблин и е трето дете в семейството на Джордж Кар Шоу и съпругата му Елизабет (Харли) Шоу. Бащата на Шоу, държавен служител, по-късно неуспешен търговец на зърно, е алкохолик, а майка му е донякъде талантлива певица и любител-музикант. Въпреки че принадлежи към солидно англо-ирландско протестантско съсловие, в социално и финансово отношение семейството на Шоу преживява нелеки моменти, за което Бърнард, естествено, се досеща. Отначало момчето учи вкъщи, а след това в католическо и протестантско дневно училище, след което на шестнадесет години започва работа като чиновник в агенция за продажба на недвижими имоти. Определено влияние върху юношата оказва модният учител по музика, диригентът Джон Уандълър Ли, който учи Елизабет на пеене и живее в дома на Шоу като семеен приятел. Възпитан в музикална среда, Бърнард обиква музиката и сам се научава да свири оперни партитури на пиано.
Като напуска съпруга си, Елизабет Шоу заедно с двете си дъщери отива през 1873 г. с Ли в Лондон. След три години към тях се присъединява и Бърнард, който е решил да стане литератор и по поръчка на Ли съчинява статии на музикални теми. Всяка сутрин Шоу пише по пет страници проза, на обяд се занимава в Британския музей, а вечер посещава лекции и диспути. Тъй като нито един от петте романа, които създава от 1879 до 1883 г., не е напечатан, младият човек зависи от оскъдните приходи на майка си, която дава уроци по музика.
През 1882 г. лекцията на американския реформатор Хенри Джордж привлича вниманието на Шоу към социалните проблеми. Освен книгата на Джордж "Прогрес и бедност" и други произведения по икономика, начинаещият писател чете "Капиталът" на Карл Маркс, а през 1884 г. заедно със Сидни Уеб става член на "Фабианското дружество", създадено през същата година за разпространяване на социалистическите идеи, на което Шоу посвещава двадесет и седем години от живота си, като често изнася лекции по три пъти в седмица.
В Британския музей Шоу се среща с Уйлям Арчър, театрален критик, който му предлага да пише за театъра и през 1886 г. препоръчва Шоу на седмичника "Уърлд" ("World"). От 1885 до 1888 г. Шоу публикува също така рецензии в "Пал Мал газет" ("Pall Mall Gazette") и под псевдонима Корно ди Басето - музикални рецензии в "Стар" ("Star"), нов столичен вестник с масов тираж, а през 1890 г. става щатен музикален критик в "Уърлд". Поетът У. Оден нарича Шоу "може би най-добрият музикален критик на всички времена".
През 1895 г. Шоу става театрален критик в лондонския вестник "Сатъдей ривю" ("Saturday Review") и в своите статии подлага на остра критика Хенри Ъруинг, водещ режисьор по това време, заради липсата на интерес към Хенрих Ибсен и заради свободната трактовка на шекспировите пиеси. Шоу също така осмива популярните пиеси на Артър Пинеро и еснафските драми на Скриб и Сарду, като им противопоставя социалния театър, изобразяващ реалистично съвременния живот. На творчеството на Ибсен Шоу посвещава лекция, прочетена на заседание на "Фабианското дружество" през 1890 г., а през следващата година драматургът пише критическия етюд "Квинтесенция на ибсенизма" ("The Qumtessmce of Ibsemsm"), който е първото на английски език изследване на творчеството на норвежкия драматург, а също и манифест на новата драма. Книгата предизвиква интереса на Дж. Т. Грейн, постановчик на пиесата на Ибсен "Привидения", и той предлага на Шоу да напише пиеса за Независимия театър. През 1892 г., като предава пиеса, създадена преди пет години в съавторство с Уйлям Арчър, Шоу пише "Къщите на вдовеца" ("Widowers' Houses"), първото си произведение за театъра.
Многообещаващото начало обаче не се получава: пиесата е посрещната сдържано и е свалена от сцена след две представления. През следващите шест години Шоу пише девет пълнометражни пиеси и една едноактна. Да постави втората му пиеса "Любовчията" ("The Philanderer", 1893), тъжна история за изгоден, но нещастен брак, не се заема нито един режисьор, а пиесата "Професията на мисис Уорън" ("Mrs Warren's Profession"), засягаща темата за проституцията, изобщо била забранена.
Като отказва да отстъпи на цензурата, Шоу издава пиесите си със собствените средства на преуспяващ журналист, а също и за сметка на Шарлота Пейн Таунсенд, ирландска меценатка и социалистка, за която се жени през 1898 г. Двутомният сборник "Приятни и неприятни пиеси" ("Plays Pleasant and Unpleasant") излиза в годишнината от сватбата им. Още в първите си пиеси Шоу използва сведущи сценични ремарки, поради което те понякога се четат като романи. "Неприятните пиеси", както пише Шоу, "трябва да накарат зрителя да погледне неприятните факти", да речем - несъответствието на аристократичните маниери на представителите на средната класа и нелицеприятните източници на техните доходи в "Професията на мисис Уорън". А в приятните пиеси "Оръжията и хората" ("Arms and the Man", 1894 г.), "Кандида" ("Candida", 1897 г.), "Избраник на съдбата" ("The Man of Destiny", 1897 г.) и "Ще поживеем, ще видим" ("You Never Can Tell", 1899 г.) се предприема опит да се покаже превъзходството на реализма над натурализма.
Макар че през 1903 г. "Кандида" има шумен успех в Ню Йорк, в Англия Шоу става известен по-късно, когато той, съпругата му и Харли Гренвил-Баркър вземат под аренда зданието на лондонския "Ройъл Корт тиътър", за да демонстрират възможностите на идейната драма. Пиесите на Шоу, поставени от Джон Ведрен и Харли Гренвил-Баркър през 1904-1907 г. са толкова популярни, че от 988 спектакъла, играни в "Ройъл Корт тиътър" през тези години, 701 са поставени по негови произведения.
"Човек и свръхчовек" ("Man and Superman", 1905 г.), една от най-успешните пиеси на Шоу, с огромна популярност сред критиците и зрителите, е философска комедия, в която авторът споделя своите възгледи за религията, жените и брака. В оперния трети акт, озаглавен "Дон Жуан в ада" и често изпълняван отделно, "комедията на нравите се превръща в космическа драма", както пише критичката Марджъри Морган. "Майор Барбара" ("Major Barbara"), социална сатира, също написана през 1905 г., е напрегнат интелектуален спор между религиозните убеждения и светските амбиции, между лицемерието и искреността. В "Пигмалион" ("Pygmalion", 1913 г.) на сатирическа насмешка са подложени социалната маниерност, помагаща да се засилят класовите различия. По-късно по мотиви от тази пиеса Алън Джей Лернър и Фредерик Лоу създават мюзикъла "Моята прекрасна лейди" ("My Fair Lady", 1956 г.).
По време на Първата световна война Шоу се занимава активно с политика. През 1914 г., в ноемврийския брой на радикалното списание "Ню стейтсмън" ("New Statesman"), създадено през 1913 г. заедно с Беатрис и Сидни Уеб, драматургът помества големия очерк "Войната от гледна точка на здравия смисъл", в която критикува и Англия, и Германия, призовава двете страни да преговарят и се присмива на слепия патриотизъм. След тази публикация Шоу е изключен от Клуба на драматурзите и изгубва няколко свои приятели. През 1916 г. той се изказва в подкрепа на Ирландското въстание и в защита на англо-ирландския дипломат сър Роджър Кейсмънт, който се обръща за помощ към Германия в търсене на подкрепа за ирландското освободително движение, бил обвинен в държавна измяна и екзекутиран.
В следвоенната си пиеса "Домът на разбитите сърца" ("Heartbreak House") Шоу показва загубата на духовни ценности у поколението, отговорно за кръвопролитието. В тази трагикомедия политиката и икономиката се съчетават със сюрреалистични видения за света. "Назад към Матусаил" ("Back to Methuselah", 1922 г.), най-нееднозначната и сложна пиеса на Шоу, типичен образец на пиеса-дискусия, се състои от пет свързани помежду си пиеси и започва в Едем, а завършва през 31920 година от новата ера. В това разтеглено и тежко произведение се чувства влияние на теорията за творческата еволюция на Бергсън, а също се проявяват и фабианските възгледи на Шоу, според които човешкият интелект е способен да преобрази обществото.
След канонизацията на Жана д`Арк през 1920 г. Шоу намира нова героиня и тема за своята единствена трагедия "Света Жана" ("Saint Joan", 1924 г.). Жана на Шоу се отличава с остроумие, практичност, и енергия, на които авторът се възхищава, а също така с невинност и богато въображение, носещо опасност за представителите на духовенството, които Шоу рисува с макиавелиевски черти.
През 1928 г. Шоу издава "Ръководство за умната жена по въпросите на социализма и капитализма" ("The Intelligent Woman's Guide to Socialism and Capitalism") - разсъждение на политически и икономически теми. В своите последни пиеси Шоу се отдръпва от реализма, като използва похватите на античната комедия.
След смъртта на съпругата си през 1943 г. Шоу се премества от Лондон в дома си в Хертфордшир. На 94 години, скоро след рождения си ден, когато работи в градината, пада и си счупва бедрото. Скоро след това умира.
Споровете около наследството на Шоу в основни линии са предизвикани от противоречията между Шоу-сатирика и Шоу-социалния реформатор. Приживе той е обвиняван във фриволност и в "прекалено безотговорно - както казва Макс Бирбъм - чувство за хумор". В остроумието на Шоу Оден чувства духа на Росини, "живостта, яснотата и виртуозността на великия майстор на операта буф". Според английския поет и критик Стивън Спендър по своето призвание Шоу е "двумерен гигант, предвижващ се в собствения си двумерен свят". Литературоведът Джон Матюз възприема Шоу като "...чужденец, наблюдателен ирландец в разминаване с обществото, което е означавало за него по-малко от хората, които е познавал и обичал". "Шоу е продължител на великата традиция - пише американският критик Жак Берзен. - Той е използвал всичко, което има в театралните хранилища и в умовете на хората... Пиесите на Шоу са най-богатото драматургично наследство".
