ЮЛИЯ ЛАТИНИНА / ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИСЛОВИЕ

“Така казва Господ, царят на Израил

и негов Изкупител,

Господ на Воинствата: Аз съм първият и Аз съм последният,

и освен Мене няма Бог“.

(Исая, 44:6)

„Те ще се съвкупляват в мое име и ще колят своите деца“.

Иисус Христос, „Евангелие от Юда“

Както било добре известно през последните хиляда и петстотин години – от момента на триумфа на християнството до средата на ХХ век, – в началото на I век в Палестина имало две религиозни течения.

Едното била страшната и могъща „четвърта секта“, описана от Йосиф Флавий – зилотите и сикариите. Те били терористи, които спазвали фанатично юдейския закон, проповядвали джихад, осъществявали терористични актове и в края на краищата предизвикали Юдейската война. Накратко, това била еврейската ИДИЛ.

Другото течение се оглавявало от Исус Христос. Той бил проповедник на мира, доброто и любовта. Той учел, че не трябва да се спазва юдейския закон и че враговете трябва да бъдат обичани. Кървавите зилоти, въпреки цялото си могъщество, били унищожени от римляните и изчезнали безследно. Мирните християни, въпреки че били мъничко ручейче, се разлели постепенно в могъща река, която подчинила целия свят.

В продължение на почти век и половина, по времето, когато християнската църква притежавала монопола над грамотността и образованието, тезисът, че Исус Христос е проповядвал мир, всеопрощение и любов към враговете, не се оспорвал от никого. Да се оспорва било опасно. Всеки, който се усъмнял в мирния характер на християнството и в неговата любов към враговете, би бил изгорен на клада.

С времето на Просвещението нещата започнали да изглеждат по-зле. Херман Самуел Раймарус (1694–1768) първи предположил, че посланието на Исус не се е отличавало по нищо от посланията на другите пророци на омразата, ходещи по онова време из Юдея. Алберт Швайцер (1875–1965) се съгласил с неговите изводи и книгата си „В търсене на историческия Исус: от Раймарус до Вреде“, преведена на английски през 1911 г., отворил нова епоха в библеистиката.

Фундаменталното произведение на Роберт Айслер (1882–1949) „Цар Исус“, издадено през 1929 г., изпреварило своето време и е до значителна степен било игнорирано. Но след появилата се през 1967 г. книга „Исус и зилотите“ на англиканския свещеник Самуел Джордж Фредерик Брендън специфичната юдейска миленаристка съставка в учението на Исус вече не можела да се пренебрегва.

От времето на основателя на тюбингенската школа Фердинанд Кристиан Баур (1792–1860) и на Уилям Вреде (1859–1906) в библеистиката се е вкоренило твърдо тактичното предположение, че истинският основател на християнството е апостол Павел и че без него последователите на Исус Месията така и са щели да си останат една от дребните миленаристки юдейски секти.

Въпреки цялата колосална разлика между каноничния Исус, отхвърлящ юдейския закон и проповядващ любов към враговете, и Исус – проповедника на омразата, какъвто го рисуват Раймарус и Брендън, двамата имат една важна обща черта: те са абсолютно незначителни персонажи, чиято смърт била забелязана единствено от най-близките им съратници.

Най-добре тази гледна точка е формулирал един от най-добрите съвременни популярни библеисти и автор на бестселъри Барт Ерман. Той се съгласява, че да, разбира се, Исус е бил обикновен юдейски проповедник на омразата. Но е бил много незначителен пророк.

Бил е малко известен неудачник, унил лузър, „слабо и безсилно нищожество, екзекутирано по най-унизителния и болезнен начин от римляните, бродещ проповедник, който се оказал в противоречие със закона и бил разпънат като дребен престъпник“. [1]

Тази забележителна картина на незначителния Исус не съответства обаче на редица факти.

Първо.

Йосиф Флавий съобщава, че през 62 г. от стените на Ерусалимския храм е бил хвърлен Яков, брата на Исус [2].

Нещо повече – първоначалният текст на Йосиф Флавий свързва именно тази смърт с причината за Юдейската война [3]. В съвременния текст на Флавий този цитат е станал жертва на хиляда и петстотингодишната християнска цензура, но той е бил видян и цитиран от такива стълбове на църквата като Ориген [4], Евсевий Кесарийски [5] и блажения Ероним [6].

„Това се случило с юдеите като отмъщение (έκδίκησιν) за Яков Праведника, брат на Исус, наричан Христос“ – цитира невнимателно въпросното изречение Евсевий.

Лесно е за разбиране, че Юдейската война би могла да бъде отмъщение само за една смърт – смъртта на водача на сектата на сикариите. В този случай въстанието било отмъщение именно за тази смърт. Но предположението, че братът на Исус, Яков, е ръководел сикариите и зилотите, се съгласува зле с хипотезата за незначителността на Исус.

Ние не знаем какъв е бил Исус, но след неговата смърт брат му е ръководел „четвъртата секта“. Също като във вица: не зная кой беше в колата, ама шофьор му е Брежнев [7].

Второ.

Кой след Яков, брата на Исус, оглавява сектата? Трудно е да се каже. Нашите християнски източници са неясни [8].

Но ние знаем кой е оглавил Юдейското въстание, което, според нецензурирания Йосиф, е станало заради екзекуцията на Яков. Този човек се казвал Менахем. Той бил потомък на Юда от Галилея, основателя на страшната „четвърта секта“, и очевидно бил Месия от рода на Давид, защото по това време потомък от никой друг род не можел да претендира да бъде Помазаник.

Какво ни казва Новият завет за Месията Менахем? Колкото и да е странно, доста много, защото в Евангелието от Йоан Исус през цялото време предрича идването на земята на някакъв Утешител.

„И Аз ще поискам от Отца, и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Йоан, 14:16–18). „Утешителя, Светия Дух, когото Отец ще изпрати в Мое име“ (Йоан, 14:26). „А когато дойде Утешителят, когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца, той ще свидетелства за Мене“ (Йоан, 15:26). „Ако не отида, Утешителят няма да дойде при вас“ (Йоан, 16:7).

Как се превежда Утешител на арамейски?

Менахем.

Това, съгласете се, не е приятна мисъл.

Исус пророкува, че ще дойде Менахем, че той ще бъде Дух на Истината, че ще свидетелства за Исус и даже ще бъде ново въплъщение на Исус.

И Менахем идва, и се оказва кървав палач и водач на секта фанатици.

А може би става дума за съвпадение?

Проблемът е там, че римляните явно не смятали това за съвпадение.

Факт е, че след Юдейската война Веспасиан заповядал да се изтребят всичките членове на Давидовия род, към който принадлежал Исус [9]. През 80-те години аналогична заповед издал Домициан [10]. За трети път да се открият и убият всичките потомци на Давид наредил император Траян. Точно тогава бил разпънат на кръст споменатият вече Симеон бар Клеопа [11].

Съгласете се, че след Юдейската война Веспасиян би трябвало, по логиката на нещата, да заповяда да се изтребят родствениците на Месията на сикариите, на Менахем. Защо той изтребвал родствениците на мирния Исус? И как тези систематични преследвания на рода на Исус от римските императори се съотнася с твърдението, че те едва ли не до IV век не са знаели нищо за християнството?

Трето.

Веднага след разрушаването на Храма, фарисеите, които се събрали в Явне, учредили биркат ха миним, с други думи – ежедневно проклятие за еретиците, произнасяно като част от всекидневната молитва [12]. „Миним“ (еретиците – бел. П. Н.), върху които трябвало да падне проклятието, били юдействащите християни.

Както се знае, фарисеите стоварили отговорността за Юдейската война и за гибелта на Храма върху „четвъртата секта“. Как да си обясним тогава факта, че събралите се в Явне най-напред след гибелта на Храма предали на проклятие не „четвъртата секта“, а едно малко и никому неизвестно, пък и плюс това изключително мирно течение?

Четвърто.

Съвременните последователи на Исус се наричат християни. Тази дума не е самоназвание. Тя произлиза от думата „Христос“, която, на свой ред, е буквално преведената на гръцки език древноеврейска дума „Машиах“, иначе казано – „Помазаник“ (аналогичната арамейска дума е „Машиаха“). Исус и неговите апостоли не говорели на гръцки език и по тази само причина не биха могли да наричат себе си християни.

И наистина, в Новия завет Исус и неговите последователи са наречени „светци“, „праведници“, „назореи“, „следващи пътя“ и даже „зилоти“ (ζηλώται) (Деяния, 21:20). Думата „християнин“ се употребява в Новия завет само три пъти и при това всеки път тя е вложена в устата на враговете на сектата или на властите. Така например цар Агрипа II казва насмешливо на апостол Павел: „Още малко и ще ме убедиш да стана християнин“ (Деяния, 26:28).

Напротив, римските официални източници от самото начало наричат християните „християни“. В кореспонденцията на Траян с Плиний Младши, у Тацит и в многобройните протоколи от съдебни процеси срещу християни, които са достигнали до нас от II век, се употребява именно думата „християни“.

Разумно е да предположим, че думата „християни“ е била римски юридически термин, с който са означавали последователите на Исус. Но в такъв случай терминът се е появил много рано. В „Деяния на апостолите“ се казва, че това е станало след бягството на последователите на Исус от Ерусалим, вероятно още през 30-те години: „И първо в Антиохия учениците бяха наречени (χρηματίσαι) християни“ (Деяния, 11:26).

Ние ще се върнем пак подробно на въпроса кой, къде и защо е започнал да преследва последователите на Исус. А сега ще се позовем на двама съвременни италиански библеисти – М. Сорди и И. Ромели, които предполагат, че християнството е било забранено със сенатус консулт още по времето на император Тиберий, иначе казано – не по-късно от 37 година [13]. В такъв случай въпросното изречение от „Деяния на апостолите“ се отнася пряко за този епизод.

Но как да съгласуваме тази ранна поява на римския юридически термин с твърдението за никому неизвестния Исус? И как е станало така, че в същото време, когато в Галилея се развивала и укрепвала ужасната „четвърта секта“, Сенатът не забранил нея, а забранил мирните и кротки християни?

Всичките тези въпроси обаче бледнеят в сравнение с най-очевидния и най-главния, а именно - въпросът за така наречените „преследвания на християните“.

Всеки уважаващ себе си християнин знае, че Римската империя е преследвала мирната религия на Христос. Причините за тези преследвания са изложени в десетки оригинални предположения, правещи чест на ума и изобретателността на техните автори.

Вие можете да прочетете, че римляните преследвали мирната религия на християните, защото били обзети от Сатаната. Че християните нарушили установения ред на нещата. Че римляните ги смятали за магьосници. Глупавите и невежи римляни предполагали, че по време на своите събрания християните пият кръв и блудстват. Християните отказвали да се покланят на императора и с това нарушавали Pax Deorum. И така нататък, и така нататък.

Всички тези обвинения пренебрегват един прост и очевиден факт. А именно – Римската империя била тотално веротърпима. До началото на преследването на християните Рим забранил само две религии.

През 186 г. пр. н. е. със сенатус консулт били забранени вахканалиите. Два века по-късно по времето на Тиберий Сенатът забранил религията на друидите. За тези забрани нямало никакви идеологически причини: двете религии били забранени заради човешките си жертвоприношения.

През цялата история на Рим в него нямало преследване на хора само за това, че вярват. Както ехидно отбелязал някога Ернест Ренан, за да започне подобно преследване, трябвало да дойде триумфът на религията на мира, прошката и любовта.

И въпреки това римляните по-малко или повече систематично, като се започне от 30-те години, преследвали тези, които „били обявени за християни“. Като тестовете, които римляните предлагали на християните (да се отрекат от Господа и да принесат жертва на императора или на боговете) напомняли буквално тестовете, които след края на Юдейската война били предлагани на сикариите и зилотите.

Очевидно въпросът за преследването на християните няма правилен отговор, защото е формулиран неправилно. Безсмислено е да се пита: „Защо римляните са преследвали християните?“

Трябва да се пита: какво са направили християните, за да ги преследват римляните?

БЕЛЕЖКИ

1 Bart Ehrman. Misquoting Jesus, HarperCollins, 2005, p. 188.

2 Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 9, 1.

3 Robert Eisenman. James, Brother of Jesus, London, 2012, p. 35–36.

4 Ориген. Против Цельса. 1.47, 2.13; Комментарий на Евангелие от Матфея, 10:17.

5 Евсевий Кесарийский. Церковная история, 2, 23, 20.

6 Hieronymus. De Viris Illustribus, 2; Commentarii in epistulam Pauli apostoli ad Galatas, 396 (1:10).

7 Вицът е от съветско време. На партийния и държавен ръководител Леонид Брежнев му се приискало да кара служебния автомобил и си сменил мястото със своя шофьор. Влизат така в Кремъл, на входа войниците от почетния караул вземат за почест, а след това единият пита другия: „Кой беше в колата?“. Другият отговаря: „Не видях кой беше в колата, ама шофьор му е Брежнев“. – бел. П. Н.

8 Евсевий Кесарийски съобщава, че приемник на Яков е братовчедът на Исус Симеон бар Клеопа. Но след това казва, че Симеон бар Клеопа е екзекутиран по времето на Траян, вероятно през 117 година. Възрастен човек, станал приемник на Яков през 62-ра, да доживее до 117-та, меко казано, е малко вероятно. Това би бил абсолютен рекорд на Гинес за управление сред ръководителите на църкви, оставящ далече след себе си 31-годишното управление на Пий IX.

9 Евсевий Кесарийский. Церковная история, 3, 12.

10 Пак там, 3, 20.

11 Пак там, 3, 32, 6.

12 Berakhot 28b-29a.

13 M. Sordi, I. Ramelli. Il senatoconsulto del 35 contro i Cristiani in un frammento porfiriano, Aevum 78 (2004), 59–67; виж също: M. Sordi, «I cristiani e l’impero romano», Milano, 2004, p. 27–29.

ГЛАВА 1. МАСАДА

Недалече от град Ерусалим, на изток, се намира едно от най-безжизнените места на Земята – Юдейската пустиня.

Сред пустинята лежи последният остатък от древния океан Тетис, Мъртво море. Бреговете му са разположени на 419 метра под морското равнище, а пустинята е вдлъбнатина на това място, където се срещат Африканската и Арабската тектонска плоча. Затова е пустиня – въздушните маси, идващи от запад, се натъкват, без да стигнат до Мъртво море, на Юдейските планини, и пустинята лежи в „дъждовна сянка“.

Дъждове там валят само през зимата, прокарвайки вади и дълбоки проломи, и планинските маси от изсъхнал безжизнен варовик, надвесени от изток и от запад над Мъртво море, са насечени от водата през милиони години на парчета като с брадва. Според Книга Битие именно по тези места се намирали някога Содом и Гомора, унищожени от Господ с огън и сяра заради своята нечестивост.

Останки от Содом и Гомора археолозите, между другото, не са намерили, но на върха на една от планините се намират развалините на древната Масада. Крепостта е съвършено недостъпна. От изток се издигат скали, високи 400 м, от запад – 90 м. Най-отгоре има съвсем равно плато.

Масада била една от царските резиденции на идумееца Ирод Велики – полуарабин, полуюдей, изпросил от римляните срещу подкуп владичеството над евреите и покрил Юдея с мрежа от крепости, от които властвал над непокорния и мразещ го народ.

Една от тези крепости била Масада. Ирод издигнал в орловото гнездо дворец, зад който се разполагали складове, бараки и каземати. Платото било заградено с дълга стена. Малко по-ниско от главните укрепления в дебелия варовиков слой били изкопани огромни цистерни-кладенци и по време на зимните дъждове хитроумно направена система от стени и канавки насочвала към тях водния поток.

Масада имала важна митническа функция, контролирайки пътя на керваните от Червено море за Ерусалим. Този търговски път, съединяващ Изтока и Запада, бил главният източник за разцвета на царството на Ирод, а също така главната причина за стремежа на околните царства да завладеят Юдея, превръщайки територията ѝ в място на постоянни прокси войни между тогавашните регионални свръхдържави: отначало между Египет и Асирия, след това между Селевкидите и Птоломеите, а в началото на нашата ера – между римляните и партите.

Но най-вече Масада контролирала Юдейската пустиня. Пустинята в Юдея била място, където се самозараждали пророци и разбойници; в пустинята близо до Масада, в Ен-гади, се криел Давид, когато бил още разбойник, а не цар (1 Царе, 24:1), в пустинята избягал Мататия Макавей, който вдигнал въстание срещу Антиох Епифан. В пустинята отвеждали своите хора Месиите.

Избягалият в пустинята се отричал от семейството и рода си, оказвал се член на нова община и, поради липса на препитание, си набавял храната с грабежи. Евреите наричали такива хора бирйоним. Тази дума произлиза от корена „бр“ (отвън, извън) и носи уместно в себе си указанието за физическо излизане от границите на подредения свят [1].

Бирйоним са екстремисти в буквалния смисъл на думата или, ако искате, екстремисти-терористи. „Да избягаш в пустинята“ според религиозния речник на онази епоха означавало за тръгнеш по пътя на джихада и на Ирод не веднъж му се случвало да си има работа с еврейските джихадисти.

Още докато бил жив баща му, през 48 г. пр. н. е., той ликвидирал лидера на бирйоним, някой си архиразбойник Езекия, опустошаващ покрайнините на Сирия [2].

През 37 г. пр. н. е. той влязъл в схватка с разбойниците, които му се противопоставили в цяло редовно сражение, а след това се укрили в дълбоките пещери по склоновете на отвесните планини. За да ги изкара оттам, Ирод използвал химическо оръжие: спуснал от скалите железни сандъци, а войниците, които се намирали в тях, хвърляли в пещерите горящи главни и съсичали всеки, който изскочел.

Ирод предложил на бирйоним помилване, но те отказали: един от тях убил пред очите му едно след друго всичките си деца, излизащи от пещерата, а след това и жена си [3].

Това, че сражението на Ирод с галилейските разбойници станало именно в пещерите, съвсем не е случайно. Ревнителите като цяло обичали пещерите още от времето на Макавеите (2 Макавеи, 6:11). Има пещери и в пустинята Кумран, тренировъчен лагер и крепост на религиозни терористи, унищожен именно по времето на Ирод.

През 66 г., по време на Юдейското въстание, пустинята и нейните обитатели надделели над Масада: група бирйоним начело с Менахем, потомък на Езекия, завзела крепостта и изклала намиращия се в нея римски гарнизон. От Масада Менахем заминал за Ерусалим, бил провъзгласен за Месия и убит, но братовчед му, могъщия Елеазар бен Яир, продължил да контролира крепостта. След превземането на Ерусалим към намиращите се там семейства се присъединили и тези, които избягали от града.

Римляните не бързали да превземат Масада. Нейните обитатели, затворени на върха на безплодната планина в безплодната пустиня, не представлявали за Рим никаква стратегическа заплаха. Но римляните не прощавали никога нищо, никога нищо не забравяли и през 73 г. Десети легион под командването на Луций Флавий Силва настъпил към Масада, за да отмъсти за гибелта на римския гарнизон и да унищожи гнездото на фанатиците.

Обсадата на Масада свидетелствала не толкова за командирско изкуство, колкото за инженерните достижения на римляните. Честно казано, римляните просто тренирали. За Десети легион това било нещо като учение.

Римляните обградили планината с невисока стена, за да се предпазят от нападения, а след това издигнали откъм западната планинска част насип. Насипът е запазен до ден днешен и е станал част от пейзажа. Изпод неговите варовикови камъни стърчат останки от греди, които горещият въздух на пустинята е мумифицирал. По насипа придвижили обсадна кула с таран. Кулата не се е запазила, но в края на 70-те в Холивуд замислили минисериала „Масада“ и холивудската кула, напълно съответстваща на каноните на полиоркетиката, украсява сега насипа.

Въпреки отчаяната съпротива таранът бързо пробил стените. Римляните направили почивка през нощта, но когато на сутринта нахлули в крепостта, там вече нямало жив човек. Защитниците на крепостта, като хвърлили жребий, прерязали гърлата на жените и децата, а след това убили взаимно и себе си. Две жени, които ес скрили от побоището, разказали на победителите за случилото се.

Ние даже знаем къде точно въстаниците се убивали помежду си – през 60-те години знаменитият израелски археолог Игал Ядин разкопал Масада и намерил в малко помещение пред северния дворец глинени парчета с имена. На едно от тях било начертано „бен Яир“ – Елеазар бен Яин, командирът на крепостта [4]. Игал Ядин не е някакъв кабинетен очилатко: зад гърба си има двадесетгодишна военна кариера, която започнал на 15 години в Хагана и завършил на 35 години на поста началник-щаб на Израелските отбранителни сили.

Благодарение на разкопките, които Ядин направил, Масада се превърнала за младата държава Израел в символ на непреклонно мъжество.

„Именно бен Яир и неговите другари, тяхната героична съпротива, това, че предпочели смъртта пред робството и изгорили своето скромно имущество като последно предизвикателство срещу врага, превърнали Масада в безсмъртен символ на отчаяното мъжество, символ, който вълнувал сърцата в продължение на последните деветнадесет века. Именно това кара учените и обикновените граждани да се качват до Масада. Именно това подтикна съвременният еврейски поет да извика: Масада повече няма да падне! И именно затова новобранците от бронетанковите части на Отбранителните сили на съвременния Израел дават своята армейска клетва горе на Масада: „Масада повече няма да падне!“ – пише Игал Ядин [5].

Но нещата не опирали само до непреклонното мъжество.

Защитниците на Масада избили своите семейства вместо да им позволят да се предадат, ръководейки се от едно много практично, според тяхната гледна точка, съображение: те смятали, че мъченическата смърт ще им даде пропуск за Рая.

Във всеки случай именно това обяснява у Йосиф на своите съратници Елеазар бен Яир.

Той казва, че свободата е това, което душата получава, когато се освобождава от оковите на смъртното тяло. Ной нарича душата „родствена“ на Бога. Той казва, че в съня му тази родствена на Бога душа говори с него, ходи там, където пожелае, и предсказва бъдещето. Затова „смъртта дарява на душите свобода и им отваря входа за родно светло място, където не могат да ги достигнат никакви страдания“. Именно в това се състои „божественото учение“ на сикариите, което те наследили от бащите си [6].

Иначе казано, Елеазар бен Яир обещал на своите хора, че след смъртта си ще отидат в Рая. И макар че речта му не е документална – тогавашните шахиди все още не записвали предсмъртните си обращения на видео, - ние въпреки това разбираме без съмнение, че Йосиф Флавий е бил добре започнат с подобен род аргументи и че просто е възпроизвел стандартната пропаганда на сектата.

Защитниците на Масада убивали своите жени и деца, за да се срещнат с тях в Рая. Те не можели да лишат жените и децата си от бъдещия Рай. Това би било нечестно и егоистично от тяхна страна.

В Масада са се запазили съвсем малко текстове, принадлежащи на сектата. Но запазените съвпадат с текстовете, намерени в Кумран – главната щабквартира на фанатиците, разположена също на брега на Мъртво море на 50 км от Масада.

Иначе казано, имаме всички основания да предполагаме, че фанатиците, превзели през 66 г. римската крепост Масада, и фанатиците, контролиращи преди това Кумран, са били от една и съща секта.

Кумранските свитъци ни дават ярък психологически портрет на хора, вярващи в две неща: в рая на небесата, в който се намират душите на мъчениците в очакване на Месията от рода на Давид, и в рая на земята, който ще се възцари, когато той се върне там.

Те смятали, че Месията ще дойде с войска от духове върху облак и ще порази владетеля на този свят, Велиал, с огън от устата си. Той ще направи космически преврат, след което земята ще започне да ражда стократно. Той ще накаже грешниците и ще възнагради праведниците.

Праведници за тях били всички, които спазват правилата на сектата, или – ако използваме терминологията на кумранците – всички, които спазват Новия завет – не предишния, стария, който Бог сключва още с Авраам, а Новия, сключен след основаването на сектата.

Грешници за тях били всички, които не са влезли в Новия завет – следователно и непринадлежащите към сектата евреи. Страстната любов към членовете на своя колектив се съпровождала при тях с омраза към тези, които са извън Новия завет.

Въпреки че Масада не страдала от липса на запаси (Ирод ги натрупал толкова, че стигали да се преживее ядрена война), обитателите на крепостта изтребвали редовно намиращите се наблизо еврейски градчета, които били виновни за това, че не влизали в Новия завет.

С особено внимание търсачите на надсветовна свобода удостоили намиращото се наблизо заможно селище Ейн геди, забогатяло от производството на свещено благовонно масло, добивано от растящото само по тези краища и унищожено по-късно балсамово дърво. Сикариите, мечтаещи за освобождение на родствената на Бога душа от плътските окови, нападнали Ейн геди в деня на Пасхата и убили всички, които не успели да избягат, което ще рече – основно децата и жените.

„След това опразнили домовете, взели със себе си узрялото зърно и се върнали със своята плячка в Масада. Така те разграбили всички села около крепостта и по-нататък в околността“ [7].

Притежателите на души, родствени на Бога, смятали, че е нормално да убият с тояги децата в Ейн геди, защото тези деца не вярват така, както трябва. Своите деца и жени убили, за да попаднат заедно на небето.

Според тях нямало как да стоят до престола на Господа, наслаждавайки се на блаженството, докато в същото време членовете на семействата им, осквернени от римляните, врат редом в катрана. Хората на Елеазар бен Яир били шахиди, при това в прекия, лингвистичния смисъл на думата, защото арабската дума „шахид“ (свидетел) и гръцката дума „µάρτυς“ (свидетел) са калки на сирийската арамейска дума „шахдо“.

Сектата, разположила се в Кумран и завзела Масада, съвсем не била изолирана група фанатици. Напротив, тя била многобройна и влиятелна. Тя имала свои подразделения във всеки град. Нейните шахиди в продължение на няколко години тероризирали Ерусалим, убивайки безнаказано враговете направо по улиците. В началото на Юдейската война те завзели отвътре Храма, активизирайки внезапно своите спящи клетки.

Тази секта слушала фанатично своите началници - мебакерите - и всяко теологично или политическо отстъпление наказвала със смърт. Партийната дисциплина в нея била по-строга от тази в Третия интернационал.

Имуществото на членовете на сектата било общо, иначе казано – било на разположение на мебакера и по такъв начин той разполагал с гигантски материални, финансови и човешки ресурси, а всеки член на сектата можел да ходи по Палестина без пари, получавайки във всеки град подслон и подкрепа. Да управлява общината на мебакера помагал съвет от дванадесет души.

Усещането за единство се поддържало благодарение на ритуалите. Членовете на сектата се кръщавали по няколко пъти на ден с течаща вода, измивайки от себе си греховете, и се събирали на общи трапези, по време на които мебакерът или свещеникът, председателстващ трапезата, простирал най-напред ръка, за да благослови първия хляб и новото вино. Освен това членовете на сектата участвали в ежедневни молитви, по време на които достигали до екстатично съединяване с бога. Те смятали своя Месия за Син на Всевишния и за въплъщение на Господа. Себе си смятали за членове на войската от духове и за събеседници на ангелите.

Всичко това - мистицизъм, фанатизъм и абсолютна увереност, че душата на шахида ще се озове до престола на Бога – позволило на привържениците на Новия завет да създадат в Юдея своя паралелна държава, основаваща се на идеята за чакането на Божието царство и за връщането на Месията от Дома на Давид - Свят и Велик, Господ на Славата, Вечен цар, който ще слезе да донесе милост на земята (1 Енох, 5:28).

Как се появила тази секта?

Как вярата в освобождението на душата от оковите на плътта могла да се съчетае с най-банални грабежи?

Как вярата в Господа Месия, във Втората власт на Небето, могла да хармонира с фанатичния монотеизъм и със строгото спазване на Мойсеевия закон?

И какво отношение този страшен Месия от дома на Давид имал към проповедника на любовта, доброто и мира, носещ името Исус?

БЕЛЕЖКИ

1 Robert Eisler, The Messiah Jesus and John the Baptist, New York, 1931, p. 252.

2 Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 10, 5.

3 Пак там, 1, 16, 5.

4 Ygael Yadin. Masada: Herod’s Fortress and The Zealot’s Last Stand, London, 1966, p. 201.

5 Пак там.

6 Иосиф Флавий. Указ. соч., 7, 8, 7.

7 Пак там, 4, 7, 2.

ГЛАВА 2. “ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО“

ПРЕДИ I ВЕК

Абсолютното мнозинство от книги по история на християнството започват от I век.

Вие ще кажете – че как иначе? Защото християнството е започнало от проповедта на Исус Христос, а Исус е бил разпънат по времето на император Тиберий, който управлявал от 14 до 37 година. Християнството, ще кажете вие, е нова религия. То се е отделило от своя прародител юдаизма.

Но за ранните християни това не било така. В I век „християнството“ като такова не е съществувало. Многобройните на вид последователи на Исус не смятали, че проповядват някаква „християнство“. Те се смятали за „Нов Израил“.

Юдаизмът през I-II век представлявал голямо множество от секти, от които постепенно се формирали две основни: равинския юдаизъм и ортодоксалното християнство, като и двете били равноправни наследници на класическия юдаизъм. По това време нямало нито една теологична позиция в християнството, която да не можела да се намери в юдаизма, и обратното [1].

От гледна точка на последователите на Исус те не проповядвали християнство, а правилния юдаизъм. Те вярвали в юдейския бог правилно. А всички останали евреи вярвали неправилно.

И най-интересното е, че в това твърдение имало известна частица истина.

Юдейският монотеизъм – ако се замислим – е бил съвсем необикновена религия.

Наоколо всички народи имали множество богове. Те обожествявали всеки храст и всяка рекичка. Те принасяли жертви в многобройни храмове, разпръснати по цялата земя. Те вярвали в предопределящите знаци и магията. Те си фантазирали какво ще стане с душата след смъртта. Техните богове слизали на земята, сношавали се с хората и създавали смъртни герои. Тези смъртни герои, на свой ред, възлизали на небето и също ставали богове.

Напротив, юдеите вярвали в един Всевишен бог. Той бил трансцендентен, всемирен и непостижим. Този бог нямал синове. В някои текстове, влезли в Тората, нямало даже ангели!

За това какво става с човека след смъртта му, този бог не казвал: в Тората не може да се намери не само доктрина за безсмъртието на душата, но дори и най-малък намек за нея. Този бог не можел да бъде видян – можело само да бъде слушан. Този, който го видел, умирал веднага (Изход, 33:20).

Той искал магьосниците да бъдат убивани (Изход,. 22:18). Прелъстителите, иначе казано - пророците, които развращават с чудеса Израил, за да служи на други богове, искал да бъдат предавани на смърт (Второзаконие, 13:5). Град, който послуша такъв пророк, искал да бъде изклан целия, не само жителите му, но и добитъка (Второзаконие, 13:15).

Всеки, който искал да принесе жертва на този бог, можел да направи това само на едно място – в Храма в Ерусалим, и само чрез една каста – кастата на жреците, които били потомци на Аарон, брата на Мойсей. Всякакви други богове, други места и други жреци – включително и потомците на Мойсей – били недействителни.

Потомците на Аарон имали пълен монопол над жертвите и над посредничеството пред единствения бог. И при това даже не обещавали на евреите безсмъртие!

Как е могла да се появи на света една толкова необикновена и противоречаща на много човешки инстинкти религия?

Кой и кога я създал?

И какво от древните вярвания на евреите при нейното създаване е било изхвърлено зад борда?

Още в средата на II век Юстин Мъченик доказвал на своя събеседник, юдея Трифон, че бог, който се явил под Мамврийския дъб на Авраам, който се борил при брода с Яков и който унищожил Содом и Гомора, е Исус Христос, девтерос теос, втория бог, Ангела на великия съвет, Сина човешки [2]. А през 351 година Сирмийския събор дори приел официално постановление в този смисъл [3].

От гледна точка на Юстин Мъченик той, последователят на Исус, е разбирал еврейското св. Писание правилно. А евреите са го разбирали неправилно.

Ние в тази книга няма да отиваме, разбира се, толкова далече като Юстин Мъченик. Неговата гледна точка едва ли може да претендира за обективност.

Но колкото и странно да изглежда, в известен смисъл (съвсем не в този, в който той е предполагал) Юстин Мъченик е имал право. Безсмислено е да разказваме историята на християнството без историята за възникването на юдейския монотеизъм. Това ще е все едно да гледаме сериал от предпоследния сезон.

Някои неща несъмнено ще разберете; но огромно количество от важни смисли, герои и пресечни точки ще се окаже изгубено за вас. Някои действия на героите ще придобият принципно друго значение.

И тъй като историята за формирането на монотеизма е сама по себе си предмет за дебела книга, ние решихме да направим така: да изнесем тази книга в отделен том, а тук да се спрем само на някои главни жалони, необходими, за да разберем генезиса на християнството.

Още един път ще подчертаем, че следващите четири глави изобщо не претендират да са пълно изложение на историята за развитието на монотеизма и не са оригинални изследвания. Те са написани по две причини. Авторът ще се постарае да докаже, че:

- християнството, особено ранното, е запазило някои важни черти на дореформения, домонотеистичния юдаизъм;

- историята на юдейския миленаризъм, една от чиито разновидности се превърнала по-късно в християнство, е безсмислено да бъде започвана от I век. Тя трябва да се започне най-малко от въстанието на Макавеите, иначе казано – от II век пр. н. е.

БЕЛЕЖКИ

1 Daniel Boyarin. Border Lines: The Partition of Judaeo-Christianity, University of Pennsylvania Press, 2004, p. 89.

2 Юстин Мученик. Разговор с Трифоном Иудеем, 60.

3 Сократ Схоластик. Церковная история, 2.30 5.30.

ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА

Еврейският народ имал особено отношение с Бог. Той бил народ, избран от Господ. „Вие ще ми бъдете царство от свещеници и свят народ“ – казал този бог на евреите (Изход, 19:6).

Това бил единственият Бог, който в действителност съществувал. Всички останали богове не съществували. Те били в най-добрия случай просто идоли – издялано дърво, бронзови отливки, камъни и бои. Всички тези езически богове били създадени от хората.

Напротив, еврейският бог създал целия свят. Той разделил светлината от тъмнината и сътворил човека.

Когато целият свят потънал в грях, Бог му изпратил потоп, а когато хората намислили да построят кула, за да стигнат по нея до небето, размесил езиците им.

След това бог се отчаял да спасява цялото човечество и се заел с потомството на един човек, Авраам. Бог и Авраам сключили договор. Според този договор Авраам се задължавал да се обрязва и да спазва закона, а в замяна на това той и неговото потомство получили като вечно владение Ханаанската земя (Битие, 17:8).

Наследник на Авраам станал неговият син Исаак, а наследник на Исаак – сина му Яков. Заради своя син Йосиф, който достигнал висока длъжност при египетския фараон, патриарх Яков се преселил със своите роднини в Египет и евреите след това попаднали в египетско робство.

От робството ги извел техният лидер на име Мойсей, комуто Господ се явил в планината Хорив сред горящ храст. Именно на Мойсей Бог за първи път казал своето име.

Отговаряйки на въпроса на Мойсей за неговото име, Бог казал: „Аз съм Този, Който съм“ – древноеврейски израз, чиито първи букви образуват акронима „Яхве“ (Изход, 3:14). Господ заявил на Мойсей: „Явих се на Авраам, на Исаак и на Яков като Бог Всемогъщ, но не им бях познат с името Си Яхве“ (Изход, 6:3).

Това име – Яхве – било табу за евреите и по-късно можел да го произнася на глас само един път в годината първосвещеникът в Светая светих в Ерусалимския храм. Гърците го нарекли „тетраграматон“, което ще рече четирибуквие, и в гръцките преводи на Библията (например Септуагинта) то се пишело с еврейски букви. Латинските преводи използвали четирибуквието YHWH.

За да изведе евреите от робството, Яхве извършил множество чудеса. Той поразил Египет с девет бедствия. Той разделил водите на Червено море и той вървял пред евреите като огнен стълб през нощта и като облачен стълб през деня.

На планината Синай той слязъл при Мойсей и сключил с него завет, което ще рече договор. Според този завет евреите се задължавали да се покланят на Яхве и само на Яхве, а Яхве в отговор се задължавал да им даде за местоживеене Ханаан. Като ревнив бог, Яхве поискал от тях да не се съюзяват с ханаанците и да ги унищожат заедно с техните богове: „Внимавай да не направиш договор с жителите на земята, където отиваш, да не би да стане примка сред теб. А да събориш жертвениците им, да строшиш стълбовете им и да изсечеш ашерите. Защото ти не бива да се покланяш на друг бог, понеже Господ, чието име е Ревнив, е ревнив Бог“. (Изход, 34:12–14). „Подложи ги на херем, не се съюзявай с тях и не ги щади“ (Второзаконие, 7:2).

Думата херем, употребена в тази заповед е една от ключовите думи в Стария завет.

Херем има същия корен като арабската дума „харам“, забрана. Херем е и проклятие, и забрана, и джихад. Това е свещена война, в хода на която се изтребва цялото население на дадена земя, а неговото имущество се унищожава или се предава на жреците на Яхве.

Именно осъществяването на херем е главното условие за владеенето на Обетованата земя. Във „Второзаконие“, последната, заключителната книга от Петокнижието на Мойсей, Мойсей предупреждава Израил: „Но в градовете на тези народи, които Господ, твоят Бог, ти дава като наследство, да не оставиш живо нищо, което диша, а ги подложи на херем: хетейците и аморейците, и ханаанците, и ферезейците, и евейците, и евусейците, така както Господ, твоят Бог, ти заповяда“ (Второзаконие, 20:16–18).

Ако Израил спазва тези правила, чака го щастлив живот в Обетованата земя. Ако не, Израел ще бъде изтребен и изхвърлени от Обетованата земя (Второзаконие, 29:24–25).

В Книгата за съдиите процъфтяването на едни или други потомци на Израил се свързва със строгото изпълнение на херема.

Там се съобщава, че потомците на Юда са поразили с меч всички хора в дадената им земя (Съдии, 1:4–18). Именно затова бъдещото царство Юдея било изградено върху здрави основи. Напротив, потомците, които се заселили в бъдещото царство Израил, не изтребили ханаанците, както предписвал Господ (Съдии, 1:27-35). Този непоправим грях станал причина за падането на царството Израил.

Историята за сътворението на света и за еврейския народ до пристигането му в Обетованата земя се разказва в първите пет книги на еврейското Свещено писание: Битие, Изход, Числа, Левит и Второзаконие. Тези пет книги били продиктувани от Господ на Мойсей непосредствено в планината Синай. Те били еднакво свещени за евреите и за повечето християни. Християните ги наричат Петокнижие на Мойсей, а евреите ги наричат просто Тора – което ще рече „Закон“.

По-нататъшната история на евреите от идването им в Ханаан до падането на Първия храм била разказана в следващите шест книги на Библията: книгата Исус Навин, книгата Съдии и четирите книги Царе.

Книгата Исус Навин разказва за мълниеносния блицкриг, който осъществил приемникът на Мойсей – Исус Навин, и за херема, на който подложил съпротивляващите се градове. Книгата Исус Навин е книга за това, че няма нещо, което да не може да направи един народ, начело на който стои самият Господ.

Тя продължава темата за чудесата, които Господ върши за избрания народ. Всичките тези чудеса носят ярко изразен военно-приложен характер. Господ осигурил на евреите брод през Йордан, разделяйки водите на реката; той разрушил с тръбни звуци стените на Ерихон и именно той мятал при Гибеон върху враговете на евреите огромни камъни от небето.

Затова веднага след завземането на Обетованата земя Исус Навин събрал евреите и построил огромен олтар на открито, както му завещал Мойсей (Второзаконие, 26:7).

Имайки предвид бъдещата роля на Ерусалим в юдаизма, бихме могли да очакваме, че този олтар ще бъде построен на Храмовия хълм. Но това не е съвсем така. Олтарът, който Исус Навин издигнал според завещанието на Мойсей, бил разположен според книга Второзаконие в планината Хевел до града, наречен Сихем, в самия център на Ханаанското възвишение, сърцевина на бъдещото царство Израил.

За удивителното разположение на този олтар ще поговорим малко по-късно.

Според Библията след завземането на Обетованата земя евреите живеели известно време на отделни кланове под ръководството на шофети (съдии) – особено избрани от Бог хора. Но когато започнали да ги притискат филистимците, помолили последния шофет, пророк Самуил, да се помаже за цар.

Пророк Самуил също нямал никакво отношение към Ерусалим. Той живеел в град Шилом и в този град се намирал ковчегът на Яхве.

Пророк Самуил бил категорично против желанието на евреите. Той произнесъл тираноборческа реч. С остри думи пророкът описал всичките последици от абсолютната монархия: произвол, нарушаване на правата на частната собственост и превръщане на свободните хора в роби. Всеки, който иска да прочете аргументите срещу едноличното управление, може да види речта на пророк Самуил в 8-ма глава на Първа книга Царе.

Нещо повече, Самуил заявил, че избирането на цар ще бъде поредната измяна от страна на Израил по отношение на Господ, също толкова отвратителна, колкото направата на Златния телец и поклонението на Астарта и Ваал.

„Не отхвърлиха тебе, но Мене отхвърлиха, за да не царувам над тях“ – съобщава Господ на Самуил (1 Царе, 8:7).

Но народът настоявал на своето: не искаме бог, искаме цар, след което пророк Самуил им поставил за цар Саул от рода на Вениамин.

Уви, Саул се оказал лош цар. Той нарушил договора с Яхве. Започнал война с амалекитяните, на не ги подложил на херем и даже запазил живота на амалекитянския цар Агаг. Затова Самуил свали Саул от царския пост и предал поста на младия Давид (1 Царе, 16:13).

Това потвърждавало приоритета на пророка над царя. С гласа на пророка говорел бог. Пророците сваляли и назначавали царете, но царете не можели да направят нищо на пророците.

ЦАР ДАВИД

Ако се вярва на Библията, отначало Давид бил цар само на южното царство Юдея, на след това, като Саул преди него, станал цар на двете еврейски царства: южното – Юдея, и северното – Израил.

Именно Давид завзел от иевусейците и направил своя столица град Ерусалим. До това време столицата на Давид била в Хеврон. Давид пренесъл съща така в Ерусалим ковчега Господен. Това деяние се харесало толкова на Яхве, че той сключил с Давид завет, според който властта над евреите винаги ще принадлежи на цар от дома на Давид (2 Царе, 7:13).

За разлика от заветите, сключени с Авраам и Мойсей, този завет бил безусловен. Яхве не поставял на царете от дома на Давид никакви условия. Правото да управляват евреите се прикрепяло за вечни времена към царете от дома на Давид независимо от това какво са извършили и на кого са се покланяли. Офертата била неотменима.

„Той ще построи дом за Името Ми и Аз ще утвърдя престола на царството му до века. Аз ще му бъда Баща и той ще Ми бъде син. Ако извърши неправда, Аз ще го накажа с жезъла на мъжете и с ударите на човешките синове, но милостта Ми няма да се оттегли от него, както я отнех от Саул, когото махнах отпред теб. И домът ти и царството ти ще се утвърдят пред теб до века; престолът ти ще бъде утвърден до века“ (2 Царе, 7:13–16) – казал Господ на Давид чрез придворния пророк Натан.

Именно този предсказан от Господ син на Давид, Соломон, издигнал могъществото на Юдея и Израил до нова висота. Именно той построил в Ерусалим Първия храм. Мъдростта на Соломон била известна по цялата земя, Савската царица го посетила с подаръци и „среброто в дните на Соломон се смятало за нищо“ (3 Царе, 10:21).

На пръв поглед може да ни се стори, че авторът на Третата книга Царе се възхищава от Соломон. Но в действителност той разказва за него няколко много неприятни истории.

Той разказва, че Соломон убил своя брат Адония, когото първосвещеникът Авиатар от Сило помазал за цар. След това Соломон пратил в изгнание първосвещеника Авиатар и го заменил с първосвещеника Садок. И Садок, и Авиатар били потомци на Аарон, но били от различни негови синове.

Но дори този грях с убийството на Адония не бил нищо в сравнение с това, което направил Соломон в старостта си. Защото, въпреки че построил Първия храм, той бил освен това грешник и сластолюбец, чиито чуждестранни жени в края на царуването му го накарали да извърши най-страшния грях от всички възможни грехове – грехът да се покланя на чуждоземни идоли.

Вдясно от Елеонския хълм, точно по диагонал от Храмовия хълм, Соломон построил още три храма: на Ашер, сидонската мерзост, на Хамос, моавската мерзост, и на Мелхом, амонитската мерзост (4 Царе, 23:13).

Това негово отстъпничество станало заради чуждестранните му жени.

„И когато Соломон остаря, жените му отклониха сърцето му след други богове; и сърцето му не беше неразделено с Господ, неговия Бог, както сърцето на баща му Давид… И Соломон извърши зло пред Господ и не следваше напълно Господ, както баща му Давид“ (3 Царе, 11:3–6).

Заради това след смъртта на Соломон царството се разпаднало. Още докато бил жив Соломон, порок Ахия от Сило помазал за цар един от неговите поданици – Йеровоам.

Но, както помним, Господ сключил с Давид неотменим договор. Той обещал, че домът на Давид винаги, каквото и да стане, ще царства над евреите. Затова Ахия не помазал Йеровоам да царува над целия народ. Като го срещнал, той раздрал дрехата си на дванадесет части и дал десет от тях на Йеровоам като знак, че му дава властта над десетте Израилеви колена, живеещи в Израил.

Ахия предсказал също така, че една част от царството, от уважение към Давид, Бог ще остави завинаги на Давидовия дом. Ако Йеровоам, заявил Ахия, спазва завета на Господ, домът му ще процъфтява, както преди това дома на Давид.

„И ако слушаш всичко, което ти заповядвам… Аз ще бъда с теб и ще ти съградя сигурен дом, както съградих на Давид, и ще дам Израил на теб. И ще смиря заради това потомството на Давид, но не завинаги“ (3 Царе, 11:38–39).

Така, според Трета книга Царе, евреите се разделили на две царства: северно, Израил, което наричали така по името на всички евреи, и южно, Юдея, което се населявало само от едно коляно – коляното на Юда.

Над Израил се възцарил Йеровоам, а над Юдея – Соломоновия син Ровоам. Това разделение станало, защото Соломон взел за жени чуждоземни принцеси и изменил на Господ. Той извършил най-страшния гняв, забранен от Тората.

Като имаме предвид нагледното и незабавно наказание, постигнало Соломон, бихме могли да очакваме, че Йеровоам, помазан за цар от силоския пророк Ахия, ще се държи много по-благоразумно.

Но къде ти!

От помазването не се получило нищо добро. Йеровоам също изменил на Господ – и как още!

Като се страхувал, че евреите от неговите владения ще ходят на поклонение в Ерусалим, той направил два златни телеца и поставил единия в Дан, до северната граница, а другия във Ветил, на юг.

„Затова царят реши и направи два златни телеца, и каза на народа: „Не трябва да ходите до Ерусалим; ето боговете ти, Израил, които те изведоха от египетската земя“ (3 Царе, 12:28).

Тази постъпка на Йеровоам разгневила Господ. В момента, когато той стоял във Ветил до жертвеника и се готвел да кади, бил проклет от още един пророк. Йеровоам заповядал да хванат пророка, но ръката му моментално изсъхнала. Пророкът извикал срещу олтара чрез Господнето слово и казал: „Олтаре, олтаре, така казва Господ: Ето, син ще се роди на Давидовия дом, на име Йосия. Той ще заколи върху теб свещениците на високите места, които кадят върху теб, и човешки кости ще се изгорят върху теб“ (3 Царе, 13:2).

Това пророчество поразява с необикновената си точност. Пророкът, заплашващ Йеровоам, не му предсказвал просто зла участ. Той назовал конкретен цар, цар Йосия от Давидовия дом, който триста години след описваните събития ще унищожи ветлиския жертвеник. Това е невероятна точност. Това е все едно съвременник на Джордж Вашингтон да му предскаже, че през 2016 година американците ще изберат за президент човек на име Доналд Тръмп.

Така или иначе, заради отстъпничеството на Соломон единното еврейско царство се разпаднало на северния Израил и южната Юдея.

Всички царе на Израил били отцепници, узурпатори и нечестивци. Всички вършели лоши неща пред очите на Господ и затова Господ се отвърнал от Израил, който през 722 г. пр. н. е. бил завзет от асирийците.

Работите на съседна Юдея, където царствал законният Давидов дом, вървели значително по-добре. Много нейни царе спазвали завета и забранявали служенето на чуждоземни богове.

С голямо усърдие към Господ се отличавал цар Езекия (715–696 г. пр. н. е.). Но най-усърден от всички бил цар Йосия, който управлявал от 641 до 609 г. пр. н. е. Именно Йосия бил този цар, чиято поява 300 години преди рождението му предсказал на Ветилския жертвеник проклелият го пророк.

В самото начало на царстването на Йосия в храма била намерена древна книга. Донесли я на царя първосвещеникът Хелкия и писарят Шафан.

Като чул думите от книгата, царят разкъсал дрехите си и започнал мащабна кампания за религиозно пречистване.

Йосия изнесъл „от Господния храм всичките вещи, направени за Ваал, за ашерата и за цялото небесно войнство, и ги изгори извън Ерусалим, в полетата на Кедрон, и отнесе пепелта им във Ветил. И премахна жреците на идолите, които юдовите царе бяха поставили и които кадяха по високите места в юдовите градове и околностите на Ерусалим, и тези, които кадяха на Ваал, на слънцето, на луната и на дванадесетте зодии, и на цялото небесно множество. Изнесе ашерата от Господния дом извън Ерусалим при потока Кедрон и я изгори при потока Кедрон, стри я на прах и хвърли праха ѝ по гробовете на синовете на народа“ (4 Царе, 23:4–6).

Йосия въвел тотална забрана на изображенията. Той изгонил жреците, които кадели на Ваал. Осквернил хълмовете и отменил конете, които юдейските царе посветили на Слънцето, а колесницата на Слънцето изгорил. Разрушил храмовете на Ашер, Хамос и Мелхом, построени от Соломон на Елеонския хълм, строшил статуите, изсякъл свещената гора и осквернил свещените места, като разхвърлял по тях човешки кости; унищожил издигнатия от Йеровоам жертвеник във Ветил и изгорил отгоре му човешки кости.

„Отмахна и всичките храмове на високите места, които се намираха в самарийските градове и които израилевите царе бяха направили и бяха разгневили Господ, и постъпи с тях точно както беше направил във Ветил. И изкла всичките жреци от високите места, които бяха там, на жертвениците и изгори върху тях човешки кости… Освен това Йосия премахна запитвачите на духове и врачовете, домашните идоли и кумирите, и всичките гнусотии, които се намериха в юдовата земя и в Ерусалим…“ (4 Царе, 23:19–24).

Пред нас е впечатляващата картина на културна революция от края на VII век пр. н. е. – пълно, тотално изтребление на всички традиции на народа, на всички негови богове, вяра и навици, извършено с невиждана жестокост, религиозен тоталитаризъм, изкореняващ всичко, което съставя вярванията на народа, в полза на удивително навреме намерената древна книга.

Но авторът на Четвърта книга Царе твърди, че всичките реформи на Йосия не били нововъведение. Те станали след намирането на древната свещена книга. Те били връщане към началото.

„Преди него не е имало цар като него, който да се е обърнал към Господ с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила, според целия закон на Мойсей. А и след него не се издигна такъв като него“ (4 Царе, 23:25).

ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА

Така – накратко преразказана – изглежда историята на еврейския народ според Библията.

Днес, разбира се, можем да кажем, че тази картина не е била съвсем точна.

Например Петокнижието на Мойсей не е било продиктувано на Мойсей лично от Господ на планината Синай. Още през XIX в. великият немски библеист Юлиус Велхаузен доказал, че то се състои от четири текста, които някога са били разрязани и слепени помежду си.

Хипотезата на Велхаузен била за библеистите това, което е хипотезата на Дарвин за биологията. От времето на Велхаузен тя се уточнявала и усложнявала много, но всичките опити да бъде опровергана изглеждат изумително жалко.

Затова преди да преминем към археологията и да видим какво можем да кажем за реалната история на евреите, ще се постараем, макар и накратко, да характеризираме тези четири текста.

Първият от тях е известен като J, или Яхвист. Писан е в Юдея, при двора на царете от Давидовия род, и не по-късно от VIII в. пр. н. е., а може би и значително по-рано.

Това е единственият текст от влезлите в състава на Тората, който не е писан от жрец. Най-вероятно негов автор е някой придворен писар или родственик на управляващия цар [1].

Този текст отразява интересите на южното еврейско царство – Юдея. По-специално в него се твърди, че умиращият патриарх Яков е благословил за свой приемник четвъртия син на Юда, същия, от чийто род произлиза цар Давид (Битие, 49:10).

Яхвист е най-завладяващата от съставните части на Тората. Необикновени приключения, смели обрати на сюжета, психологически портрети с изумителна задълбоченост – това е Яхвист. Исав, който купува от своя брат правото на първородство за лещена чорба, историята на Рахил и Дина, историята на Йосиф, който е продаден от своите братя в Египет и им прощава – това е Яхвист. Без Яхвист нямаше да я има Тората и историята на еврейския народ – просто нямаше да я запомним.

Авторът на Яхвист е най-ранният и най-гениалният романист на всички времена и народи.

Но едновременно с това Яхвист е най-„езическата“ от съставните части на Тората. Яхве се появява там като обикновено антропоморфно божество. Той лично затваря вратата на Ноевия ковчег, лично се бори с Яков при брода, без официалности яде под Мамврийския дъб шишчета с Авраам – нещо повече, явява се под дъба с двама спътници. Основният интерес на Яхвист е насочен към патриарсите, а Мойсей, героят на Изход, има за него доста малко значение.

За нас най-важното е това, че даже в днешния си редактиран вид, Яхвист не знае нищо за по-късните монотеистични табута. Патриарсите в Яхвист поставят жертвеници на Яхве върху всяка височина и под всяко известно дърво, Рахил, бягайки с Яков, взема със себе си идолите на баща си (Битие, 31:19), а съпругата на Давид, за да измами убийците, изпратени от Саул, слага в постелята му терафим (1 Царе, 19:13), който терафим е бил или прост истукан, или, ако се вярва на Талмуда, изсушена човешка глава [2]. Нито избраникът на Яхве Саул, нито избраникът на Яхве Давид смята посочения по-горе терафим за нещо неподобаващо.

Единствената забрана, която съдържат Десетте заповеди във вида, в който ги цитира Яхвист, е забраната „не си прави излети богове“ (Изход, 34:17).

Както видяхме по-преди, излети богове, тоест излети от злато телци, имало във Ветил и в Дан, в царството Израил.

В Първия храм в Ерусалим, където живеел авторът на Яхвист, също имало златни крилати телци – херувими. Но те не били излети. Те били изрязани от дърво и покрити със златни листи (Изход, 25:18).

Така забраната на Яхвист да се правят излети статуи не позволява удивително успешно почитането на златните телци, които се намират в конкурентните Ветил и Дан. Той ги определя като негодни за почитане заради начина, по който са направени. Но не забранява почитането на златните крилати телци, които се намират в родния му град [3].

Другият текст, влязъл в състава на Петокнижието на Мойсей, е Е, или Елохист. Той е писан приблизително по едно време с Яхвист, но в северното царство Израил. Неговата перспектива отразява политическите и теологичните интереси на съперника на Юдея – Израил.

Той например не се тревожи много за патриарсите, но затова пък се интересува от Мойсей – главния герой на царство Израил.

Яхвист е наречен така, защото в него богът на евреите се нарича от самото начало Яхве. Но в Елохист до момента, когато Мойсей го среща в горящия храст, той се нарича Елохим. След това също започва да се нарича Яхве. Елохист придава голямо значение на това, че Мойсей е първият човек, на когото се открива истинското име на бога. Помните ли?

„Явих се на Авраам, на Исаак и на Яков като Ел Шаддай, но не им бях познат с Името Си Яхве. (Изход, 6:3).

Най-известният от родовете, управляващи Израил – родът на цар Ахан, произлизал от коляното на Ефрем. Затова в Елохист Яков, умирайки, не благославя Юда, а най-малкия син на Йосиф – Ефрем (Битие, 48:14).

Елохист, за разлика от Яхвист, не знае нищо за забраната да се правят излети богове. Неговият вариант на Десетте заповеди изисква: „Не си прави песел“ (Изход, 20:4).

Песел не е просто идол. Това е резбовано изображение. Не е изключено в ранния вариант на Елохист Господ да забранява резбованите идоли, подобни на резбованите херувими, намиращи се в Ерусалимския храм, и да не казва нищо за излетите идоли, намиращи се във Ветил и Дан [4].

Елохист съдържа голямо количество свещени закони и е написан от жрец. Ако се съди по всичко, този жрец е потомък на Мойсей. Именно потомците на Мойсей били жреци в северния Израил. По-специално били жреци в Дан, където се намирало това, което по-късните монотеисти наричат в полемичния си ентусиазъм Златен телец и което в Псалмите се нарича „Абир Яков“, иначе казано – Бикът на Яков (Псалми, 132:2) [5].

Трети съставен текст на Тората е Жреческият кодекс, или Р. Това е първият напълно монотеистичен текст, намиращ се в нея. За времето на написването и за авторите му ще поговорим малко по-късно, а сега да преминем към четвъртия текст, който никой не е слепвал и не е разрязвал. Този четвърти текст е Второзаконието, петата заключителна част на Тората.

Това е единствената книга, за която знаем точно кога, къде и даже от кого е била написана. Написана е в самия край на VII в. пр. н. е. при двора на праведния цар Йосия.

„Второзаконието“ е „древната книга“, която първосвещеникът Хелкия и писарят Шафан намерили в храма и я занесли на цар Йосия. Именно след откриването на тази книга цар Йосия започнал да унищожава идолите и да екзекутира техните жреци.

През 1943 г. немският библеист Мартин Нот доказва, че всичките шест книги след Второзаконието – Исус Навин, Съдии и четирите книги Царе – са написани от същия човек или поне от същия авторски колектив, който е написал „Второзаконие“. Всичките шест книги носят названието Девтерономична история, а авторът им често се нарича Девтерономист.

Нашият съвременник Ричард Елиът Фридман смята, че Девтерономист е единственият от съавторите на Тората, когото знаем по име. Това не е някой друг, а е пророк Еремия [29].

При това думата „пророк“ по отношение на Еремия не е съвсем оправдана. Защото обикновено под „пророк“ разбираме вдъхновен от бога босоног самотник в дрипи. Що се отнася до Еремия, той бил могъщ царедворец и водач на жреческата партия, която била главната движеща сила на реформите на Йосия. Той имал свой писар – Барух. Той имал власт.

Правилно е да сравняваме Еремия с персонажи от рода на Лев Троцкий или на Мао Цзедун. Понякога са на власт, понякога я губят, понякога колят съперниците си, понякога седят в затвора – но винаги са могъщи водачи на влиятелни партии.

Ако нашият Девтерономист е наистина Еремия, лесно можем да разберем как в една от неговите книги пророк Ахия предсказва така успешно триста години преди разрушаването на ветилския жертвеник, че жертвеникът ще бъде разрушен от цар Йосия. Защото Еремия е бил всъщност човекът, чиито привърженици са разрушили жертвеника и са изгорили върху него костите на неговите жреци.

Ние можем да разберем също така лесно защо Девтерономист отделя толкова внимание на откриването на „древната книга“, вдъхновила цар Йосия да се бори за монотеизма. Защото тази „древна книга“ е написал самият той, също както самият той е организирал успешното ѝ намиране с помощта на писаря Шафан, чиито родственици били верни последователи на Еремия, и първосвещеника Хелкия, носещ, съвсем случайно, същото име като бащата на Еремия.

Ако Еремия наистина е написал или е редактирал шестте библейски книги, разказващи за историята на евреите от момента на завземането на Ханаан до разрушаването на Първия храм, разбираме какви проблеми ни създава това.

От една страна, разбира се, този човек е живял много отдавна. Девтереномист/Еремия е съвременник на много от събитията, които описва, а за описването на други събития е използвал почти съвременни нему текстове.

Затова изобщо не можем да кажем, че описва някакъв мит. Напротив, много от неговите текстове са удивително рационални. Например в неговата история за управлението на цар Давид не се споменава нито едно чудо. Това е напълно поразяваща трезвост, с каквато не могат да се похвалят дори римските историци, обожаващи да започват всяка биография с разкази за знамения, предвестия и чудеса.

Но от друга страна, много от това, което ни казва Еремия за древната еврейска история, съвпада поразително с пропагандните му интереси като могъщ поданик на един от юдейските царе – Йосия – и не по-могъщ противника на четиримата му приемници.

Все едно да знаем историята на Европа след гибелта на Римската империя само по описание на Лев Троцкий. Не можем да кажем, че Лев Давидович би лъгал много за събитията, но неговият начин на подбор на случилото се и неговата гледна точка биха били, меко казано, доста пристрастни.

Това нямаше да бъде история. Това щеше да бъде пропаганда.

А можем ли ние да уточним някак си някои моменти от разказа на Девтерономист, опирайки се на неговата пропаганда, но като имаме предвид текстовете на съседните народи и данните от археологията?

В общи линии, да.

БЕЛЕЖКИ

1 Richard Elliot Friedman. Who Wrote the Bible? HarperCollins, 1997.

2 В дадения случай споделям предположението, изказано от Ричард Елиът Фридман, че автор на Яхвист е същият човек, който е написал „Придворна история на цар Давид“; вж. Richard Elliot Friedman. The Lost Book of the Bible.

3 Richard Elliot Friedman. Пос. съч., p. 75.

4 Thomas Römer. The Invention of God, Harvard University Press, 2015, p. 147.

5 В синодалния превод - 131:2.

6 Richard Elliot Friedman. Указ. соч, ch.6.

ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН

Първите селища на евреите върху ханаанските възвишения се появяват внезапно и многобройно около 1200 г. пр. н. е. Това са малки населени места от 50-100 души. В тях са открити определен тип керамика и няма олтари и свински кости [1].

В същото време на склона на хълма Гевал - мястото, което се споменава във Второзаконието - е издигнат на открито огромен олтар, жертви върху който се принасят точно според предписаните правила на кашрута [2].

Защо е важна за нас тази дата - началото на XII в. пр. н. е.?

Защото това е единствената дата, през която е можел да се осъществи Изходът. Ако в историята на евреите е съществувало някакво реално събитие, породило легендата за Изхода, то би могло да се случи само по това време.

Защо е важен за нас и олтарът на хълма Гевал?

Защото потвърждава легендата за Изхода. В началото на XII в. пр. н. е. в живота на номадите евреи се случило нещо, което катализирало прехода им към установяване на едно място. И заедно с това събитие те издигнали олтар на Яхве върху хълма Гевал. Твърде вероятно е това събитие да е било свързано с репатрирането на голяма група сънародници от Египет.

Ако вярата в Яхве е била разпространена у евреите и преди това, те биха издигнали този олтар много по-рано: номадите са майстори да издигат олтари и докато са още номади.

Олтарът на хълма Гевал е наше важно потвърждение за съществуването на Мойсей. Той, в превод от археологически език, ни казва: „Тук беше Исус Навин“.

Какво можем да кажем за Ханаан през XIII в. пр. н. е.? Доста много, защото от 1270 година пр. н. е. Ханаан е провинция на Египет. Той е покорен от великия египетски фараон Рамзес II, поставил рекорд в Книгата на Гинес за Древния Изток по продължителност на управление: Рамзес управлявал в продължение на шестдесет и шест години.

Покоряването на Ханаан, който по това време бил страна на крайбрежни градове и планински диви номади (Мернептах, наследникът на Рамзес, нарича тези номади „Израил“), води до обичайните последици: някои пленници са превърнати в държавни роби и са изпратени да правят тухли и да строят пирамиди, някои ханаанците отиват да правят кариера при двора в метрополията, а част от тях се оказват на държавна служба като съюзнически войски – страшните отряди 'апиру, египетска дума, от която, както се смята, е произлязла думата „евреин“.

Както става винаги с крайграничните варвари, 'апиру или грабели империята, или служели в нейните войски. През 1213 година Рамзес починал, скоро след неговата смърт в Египет започнала гражданска война и отрядите 'апиру играели в нея огромна роля.

Началник на тези отряди и служител на фараона известно време бил пришелецът от Ханаан Бейа, наричан също така Ра-мосес Ха-ментеру. Елементът „Ра-мосес“ в пищното му име, както и в името на фараона Рамзес, означава „син на Ра“. Египетската дума „мси“ (ср. „мозес“) значи изобщо „потомък, син“.

Известно време Бейа/Мосес бил толкова могъщ, колкото германските крале при двора на последните римски императори или, или… колкото Мойсей, когото Изход описва като високопоставен чиновник, осиновен от дъщерята на фараона. „Сириец, издигнал се от нищото, стана вожд и поиска да подчини цялата страна“ – така разказва за онова време потомък на фараона Сетнахт, победителя в гражданската война [3].

Ще отложим обсъждането на увлекателната, даже фантастичната биография на Мойсей за другата книга, а засега ще отбележим, че не би било удивително, ако след поражението отрядите 'апиру са избягали във фактически отдалечения Ханаан и ако именно това събитие е катализирало процеса, довел до това да се установят на едно място техните останали в Ханаан съотечественици.

Не би било също така удивително, ако водачът на тези войски е консолидирал около себе си култа към Яхве, идентифицирайки го с бога на патриарсите Ел Шадаем.

Друг въпрос е, че този култ към Яхве във вида, в който съществувал през XII–VIII в. пр. н. е., имал малко общи неща с изтънчения монотеизъм на Жреческия документ и малко общи неща с другите ханаански, дори и по-широко – с другите семитски религии.

БЕЛЕЖКИ

1 Israel Finkelstein. The Bible Unearthed, Simon and Schuster, 2001, p. 107.

2 Adam Zertal. Has Joshua’s Altar Been Found on Mt. Ebal? Biblical Archaeology Review, 11:01, Jan-Feb 1985.

3 James H. Breasted. Ancient Records of Egypt, Vol No.4, (1906), p. 198–199.

РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ

По какво първоначалният яхвизъм - почитането от евреите на бог Яхве - се е различавал от религиите на техните близки родственици?

Ако трябва да отговорим накратко, по нищо.

Представата за Яхве като Персонален бог на евреите се е запазила на много места в Библията. Така пророк Михей твърдял, че „всички народи ходят всеки в името на своя бог“ (Михей, 4:5). В Книга Съдии израилтяните казват на Сихон, аморейския цар: „Не владееш ли ти това, което ти е дал Камош, твоят бог? И ние владеем всичко онова, което ни е дал за наследие Господ, Бог наш“ (Съдии, 11:24).

Подобно на другите Персонални богове на народа, Яхве първоначално е бил по всяка вероятност син на Всевишния и член на съвета на боговете.

Едно от най-поразителните потвърждения за това се съдържа в така наречената „Песен на Мойсей“ - древен химн, влязъл в състава на Второзаконието. В ранната си редакция този химн твърдял направо, че броят на народите по света е равен на броя на боговете и че Яхве, Богът на евреите, е Сина на Ел: „Когато Всевишният (Елион) даваше дялове на народите и разселяваше синовете човешки, тогава тури граници между народите по броя на синовете на Ел; защото част на Господа е Неговият народ; Яков е Негов наследствен дял“ (Второзаконие, 32:8) [1].

Това твърдение дотолкова противоречало на по-късния монотеизъм, че след I в. словосъчетанието „синове на Ел“ било заменено с безсмисленото „синове на Израил“.

Като всички персонални богове, победители на Чудовища, Яхве бил Бот на Бурята. Той се появявал с небесно войнство върху облаци. „Той наведе небесата и слезе... седна на херувими, полетя и се понесе на ветрени криле“ (2 Царе, 22:10–11).

Яхве имал и женска половина, Ашера [2].

Многобройни рисунки, намерени в Кунтилет Ажруд и Хирбет ел Хом, изобразяват „Яхве и неговата ашера“ [3]. Ашера се почитала от патриарсите във вид на свещени горички: „И насади Авраам при Вирсавия дъбрава, и призова там името на Господа, Вечния Бог“ (Битие, 21:33). Или във вид на дървета край олтара (Съдии, 6:25). Жените тъчели за тези дървета одежди във вид на пъстри цветни ленти (4 Цар. 23:7). Малки фигурки на Ашера от X–VI в. пр. н. е. се откриват и досега на територията на Израел. Няколкостотин такива са намерени в две пещери светилища, разположени на триста метра от Първия храм [4].

Древните евреи почитали също така съвета на боговете (наречен още Съвет на Светците или Велик съвет), председателстван от Господ. Книга Йов започва със сцена от съвета на боговете, а 81 псалм - с думите: „Бог стои в съвета на боговете, съди сред боговете (Пс. 82:1) [5]. Псалм 89 твърди, че Яхве е най-силният бог в съвета на боговете. „Кой между синовете Божии ще се уподоби на Господа? Страшен е Бог във великото множество на светиите“ (Пс. 89:7–9) [6].

Като всеки уважаващ себе си Бог на Бурята, Яхве имал своя свита. Това била свитата на Небесното войнство. Това войнство видял пророк Михей: „Видях Господа да седи на Своя престол, и цялото небесно войнство стоеше при Него отдясно и отляво“ (3 Царе, 22:19).

Това Небесно войнство видял и пророк Елисей: „И Господ отвори очите на слугата, и той видя, и ето, цялата планина пълна с коне и огнени колесници около Елисея“ (4 Цар. 6:17).

Тези огнени коне били същите коне, които оформяли войнството на Яхве: „Божиите колесници са безброй - хиляди хиляди; посред тях е Господ на Синай, в светилището“ (Пс. 68:17) [7].

Това небесно войнство било такава важна съставка от мощта на Бога на Бурята Яхве, че даже в периода на победилия монотеизъм негов постоянен епитет бил „Яхве Цеваот“, иначе казано - „Господ на войските“, което по-късно се превърнал в изкривеното „Господ Саваот“.

Предводителят на това Войнство се явил на Исус Навин по време на завоюването на Обетованата земя (Навин, 5:14) и провел с него дълъг и вероятно цензуриран по-късно разговор. Звездите, членове на войнството, се сражавали със Сисара (Съдии, 5:20).

Сред членовете на войнството вероятно бил и богът на Слънцето - Шемеш. Във всеки случай през епохата на Съдиите в Израил живеел вожд на име Самсон/Шимшон. Той се появил на бял свят в резултат на чудодейно зачатие и имал огромни размери, като великаните, заченати от „божите синове“ (Битие, 6:4). Мястото, където се родил, се наричало Бейт Шемеш, защото там имало храм на бога на Слънцето, Шемеш [8].

Иначе казано, в оригинала Шимшон е бил син на Шемеш и това не било изобщо несъвместимо с култа към Яхве - защото слънцето/Шемеш слушало Яхве и дори по молба на Исус Навин спряло над Гибеонската долина, точно както звездите послушали пророчицата Девора и по нейна молба се сражавали със Сисара.

Евреите още от времето на Мойсей са се покланяли несъмнено на Бога на Войските. Това поклонение било системообразуващо за нацията. Който се покланял на Яхве, бил евреин. Който се покланял на Кемош или Дагон, не бил евреин. Но това поклонение имало съвсем друг характер от по-късния рафиниран монотеизъм на Жреческия кодекс, забраняващ Небесното войнство, Ашера и даже висотата.

Ние можем да си представим тогавашния Ерусалим - неголям още, но пъстър и многобожен град.

В този град на хълма Цион се намирал храмът на Яхве, построен от Соломон. Пред входа на храма се намирали конете на Слънцето (4 Царе, 23:11), а в самия храм стояла изваяната от Мойсей бронзова змия Нехущан (4 Царе, 18:4).

Строителите на храма не знаели нищо за забраната да се правят изображения. В храма се намирали „дванадесет медни вола“ (Еремия, 52:20), а стените му били украсени с „всякакви изображения на влечуги и нечисти животни, и на всякакви идоли от дома на Израил, изписани по стените наоколо“ (Езекия, 8:10).

Сред храма стоял престолът на Господ във вид на „колесница със златни херувими, разпростиращи криле и покриващи ковчега на Господния завет“ (1 Паралипоменон, 28:18) и на този престол по време на коронацията си седнал цар Соломон (1 Паралипоменон, 29:23).

В храма имало идол, който възбуждал ревността на Яхве (Езекиил, 8:3). Идолът бил статуя или на Ашера, или на самия Яхве. Повече от осемдесет стиха от Псалми споменават лицето на Яхве, иначе казано - лицето на неговата статуя [9]. Именно пред това лице изисква явяване „три пъти в годината“ един от вариантите на Десетте заповеди. Ще отбележим, че той не изисква явяване в храма или при скинията, или на мястото на събрание. Той изисква явяване именно пред лицето на Яхве, иначе казано - на това място, където се намирала статуята на Яхве.

Срещу хълма Цион, на Елеонския хълм, се намирал храмът на Ашера (4 Царе, 23:13). Девтерономист нарича Ашера „ционска мерзост“ и твърди, че този храм е бил издигнат заради чуждоземните жени на Соломон. Но по-скоро това е бил храм на съпругата или на майката на Яхве. Точно такава двойка храмове - храм на Яхве на остров Елефантина и храм на Царицата на Небето на противоположния бряг на Нил - построил три века по-късно в Египет отправения там еврейски гарнизон [10].

Храмът на Ашера на Елеонския хълм бил построен в рамките на обширната предприемчива програма на Соломон, който направил малкото периферно градче своя столица, и тази програма така впечатлила неговите съвременници, че по-късно те съчинили легендата как Соломон е построил храма с помощта на подчинени нему духове, на които той заповядвал, защото бил велик чародей.

Този град бил пълен с богове - и свои, и чужди. В този град пророците пророкували в името на Баал (Еремия, 2:8), а жените плачели за Тамуз (Езекиил, 8:14). Неговите обитатели се молели „на всеки висок хълм и под всяко клонесто дърво“ (Еремия, 2:20). Те кадели на небесното войнство по покривите на всички къщи (Еремия, 19:13), кланяли се на Слънцето (Езекиил, 8:16) и поднасяли вейки към носовете си (Езекиил, 8:17). Децата от града събирали дърва и жените месели тесто да правят хлебчета за богините на небето (Еремия, 7:18).

„Колкото градове имаш, Юда, толкова и богове имаш, и колкото улици има в Ерусалим, толкова жертвеници въздигнахте на онова, що е срамотно, жертвеници за кадене на Баал (Еремия, 11:13) - възкликвал още в началото на VI в. пр. н. е. разсърденият Еремия.

Две вярвания, важни за нашия разказ, бихме искали да подчертаем.

БЕЛЕЖКИ

1 P. Skehan. «A Fragment of the „Song of Moses“ (Deut. 32) from Qumran», Bulletin of the American Schools of Oriental Research 136 (1954):12–15.

2 William G. Dever. Did God Have a Wife?; в: Archaeology and Folk Religion in Ancient Israel, Grand Rapids, Michigan, 2005; Saul M. Olyan. Asherah and the Cult of Yahweh in Israel, Atlanta: Scholars Press, 1988; Judith M. Hadley. The Cult of Asherah in Ancient Israel and Judah: Evidence for a Hebrew Goddess, Cambridge University Press, 2000.

3 John Day. Asherah in the Hebrew Bible and Northwest Semitic Literature, Journal of Biblical Literature, Vol. 105, No. 3 (Sep., 1986), p. 391.

4 K. Kenyon. Digging up Jerusalem, London, 1974, p. 142.

5 Синодальный перевод — 81:1.

6 Синодальный перевод — 88:7–9.

7 Синодальный перевод — 67:18.

8 Avigdor Shinan, Yair Zakovitch. From Gods to God, The Jewish Publication Society, 2012, p. 193.

9 Thomas Römer, The Invention of God, Harvard University Press, 2015, p. 154.

10 Patrick D. Miller. The Religion of Ancient Israel, Westminster John Know Press, 2000, p. 61.

БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО

Една от най-важните особености на Тората е, че Яхве изобщо няма космически противници. Това обстоятелство различава кардинално космологията и теогонията на Библията от космологията и теогонията на целия останал Древен Близък Изток.

Във всичките останали шумерски и семитски космогонии бог създава света, като убива морско чудовище, олицетворяващо хаоса. Мардук във Вавилон убива Тиамат, а най-близкият родственик на Яхве, угаритският Баал, побеждава водното чудовище Ям, Бога на морето (ям) и Господаря на реките (нахар).

Но Яхве не унищожава своите съперници. Той просто няма такива. Книга Битие започва с текст за това, че без всякакъв конфликт със хтонични чудовища Бог, носещ се над бездната (техом) и водата (ям), създава света само със силата на думата.

Точно това прави юдаизма монотеизъм.

И, разбира се, всичко това би било прекрасно, ако в други места на Тората Яхве, подобно на Мардук или Баал, не беше представен като убиец на чудовища [1].

Пророк Исая призовава: „Събуди се, събуди се, облечи се със сила, ти, мишца Господня! Събуди се както в древните дни, в отдавнашните поколения! Не си ли ти, която посече Раав и прободе смъртно Танин? Не си ли ти, която пресуши морето (ям), водите на голямата бездна (техом)?“ (Исая, 51:9–10).

Тук вече няма как да се каже, че Раав и Танин (дракон) са просто стихии.

Също така 74-ти псалм гласи:

„Ти си разделил Ям със силата Си, Ти си смазал главите на Танин във водите, Ти си строшил главата на Левиатана, дал си го за храна обитателите на пустинята.“ (Псалми, 74:13–14) [2].

Означава ли „ям“ в този псалм просто море или за неговия древен автор Ям (както Танин и Левиатан) не е бил само море, но и морско чудовище?

„Ям ли съм аз, или Танин, че поставяш над мен стража?“ (Йов, 7:12) - нарежда Йов.

„ В онзи ден Господ ще накаже с тежкия, големия и силния Си меч Левиатан, бягащата змия, и Левиатан, виещата се змия; и ще убие морското чудовище.“ - обещава Исая (Исая, 27:1).

Всичките тези текстове идентифицират Яхве с Бога на Бурята, който идва върху облаци и убива водното чудовище. Други текстове идентифицират чудовището с враговете на Израил, а борбата с тези врагове съответно възвеждат до сътворението на света. Например у Исая Египет е наречен „Раав“ (Исая, 30:7), а у Езекиил – „Таним“ (Езекиил, 29:3).

„Говори и кажи: Така казва Господ Бог: Ето, Аз съм против теб, фараоне, царю на Египет, Таним, който лежиш сред реките си, който казваш: Реката ми е моя, аз я направих за себе си!“ (Езекиил, 29:3).

Танин/Таним, който се превежда в синодалния превод ту като „крокодил“, ту като „дракон“, е близък езиков родственик на същата Тиамат, която била разсечена от Мардук, и на същата техом, бездната, която се споменава в Книга Битие.

Водата, ям, над която кръжи Божият дух, е същото водно чудовище Ям/Нахар, което угаритският Баал убива и победа над което Бог обещава на царя от Давидовия род: „И ще поставя ръката му над морето и десницата Му - над реките.“ (Псалми, 89:25) [3].

А седемглавият змей Левиатан/Лотан не се споменава в угаритските текстове просто като един от противниците на Баал. Той даже се описва в тях със същата ритуална формула като у Исая, включително с угаритската дума „извиващ се“ (калатон), която не се среща в нито един друг текст на Стария Завет [4].

Трябва да предположим, че историята за борбата на Господ и неговото въплъщение, Царя, с хтонични чудовища – Таним/Ям/Нахар – е била добре известна на мнозина от авторите на Библията, след като са си позволявали подобни сравнения.

А за нас е особено важно, че в семитските митологии функцията на борец с Чудовището е била неизменно свързана с Младия бог. Баал, победителят на Ям, бил син на Ел. Тешуб, победителят на Уликуми, бил син на Ану. Самият Ел, Бащата на Дните, никога не е побеждавал Чудовище и никога не се е сражавал със Смъртта.

Това правел неговият Млад син.

БЕЛЕЖКИ

1 За битката на Яхве чудовища виж: Umberto Cassuto. A Commentary on the Book of Genesis: From Adam to Noah, Jerusalem: Magnes Press, 1973–1975; John Day. God’s conflict with the dragon and the sea, Cambridge University Press, Cambridge, 1985; Avigdor Shinan and Yair Zakovitch. Посоч. съч.

2 Синодальный перевод — 73:13–14.

3 Синодальный перевод — 88:26.

4 John Day. God’s Conflict with the Dragon and The Sea, p. 142.

ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

Втората важна за нас теологична идея е идеята за лицезрението на бога.

По-късният монотеизъм забранявал много строго да се вижда лицето на бога. Жреческият кодекс даже ни разказва по този повод дълга история за Мойсей.

Когато Мойсей се качил на планината Синай и получил там от Господ каменните скрижали, той, разказва Жреческият кодекс, пожелал да види лицето Му. Но Господ му казал, че това е невъзможно.

„Не можеш да видиш лицето Ми, защото човек не може да Ме види и да остане жив“ (Изход, 33:20) - казал на Мойсей Яхве.

Но Мойсей така настоявал в желанието си да види бога, че двете страни решили да направят експеримент. Бог поставил Мойсей в една пукнатина на скалата и ги прикрил с ръка. След това пред Мойсей преминала Славата на Господ. Мойсей виждал тази Слава само отзад. Но и това било достатъчно, за да засияе лицето му (Изход, 34:29).

Този принцип на Жреческия кодекс ще стане крайъгълен камък на ортодоксалния юдаизъм. Бог е трансцендентен и непостижим. Човек не може да види лицето на Господ и да остане жив.

Но Елохист – нашият по-раншен източник – изобщо не е осведомен за тази забрана. Той твърди, че Мойсей се е качил на планината и е видял Господ. Нещо повече, той твърди, че заедно с Мойсей на планината са се качили седемдесет старейшини на Израил! Те също видели бога и плюс това хапнали с него! „И те видяха Бога, и ядоха, и пиха“ (Изход, 24:9–11).

Тази северна практика за лицезрение на бога и плюс това за участие в пир на съвета на боговете, имало отношение към още едно важно за Елохист понятие: святост. Тези, които са видели бога, ставали свети хора, кедошим, и обратното, само кедошим можели да виждат бога. „Осветете се и бъдете свети, понеже Аз съм свят!“ (Левит, 11:44). В Елохим свят се нарича целият еврейски народ: „ И вие ще Ми бъдете царство от свещеници и свят народ“ (Изход, 19:6).

Защо на Жреца му е било така важно да заяви, че Мойсей не е видял бога?

Отговор на този въпрос ни дава египетската традиция, развиваща се далече от всепотискащата теология на Втория храм.

В рамките на тази традиция съвременникът на Исус Христос Филон Александрийски наричал Мойсей бог. Нещо повече, Филон твърдял, че Мойсей е станал бог в момента, когато видял Бога и защото е видял Бога. Той станал бог, защото осъществил акт на гнозис – познал е Бога.

„Той бил наречен Бог и Цар на целия народ. И той, както казват, влязъл в тъмнината, където бил Бог, иначе казано – в безформеното, невидимото и безвещното прасъществуване на съществуващите неща, познавайки нещата, невидими за смъртно същество“ [1].

Подобна представа за Мойсей съвсем не била лично мнение на Филон. Тя било широко разпространена сред египетските евреи. Даже намерила отражение в написаната за употреба на публиката светска пиеса на Езекиил Драматург – единственият достигнал до нас юдейски драматург, който е писал на гръцки език пиеси по образец на Софокъл и Еврипид.

В пиесата на Езекиил „Изход“ моментът на Преображението на Мойсей в бог е кулминационен за цялото произведение. Мойсей се качва на планината Синай и Бог му отстъпва своя престол:

И на върха на планината видях

величествен трон, достигнал небосвода,

и мъж с благородно лице,

увенчан с царска корона; с десницата своя

повика ме той; застанах пред трона.

Той ми връчи скиптър и венец

И ме помоли да заема трона,

от който стана. Аз огледах

света нашироко - и под трона

земята, и небосвода над нея.

След това безброй звезди да падат

започнаха и аз ги преброих…“ [2]

По-късното християнство твърдял, че в юдаизма бог не може да се въплъти в човек.

Фактът, че човек може да стане бог, настоявали християните, е уникално ноу-хау на християнството, което ограничените евреи не са могли да разберат. Това е границата за познаване на Бога, която те не успели да преминат. Но ето – оказва се, че за египетските евреи човекът все пак може да стане бог! При това тази традиция у египетските евреи изобщо не била свързана с техния елинизъм. Напротив, тя била част от техните традиционни представи, идващи от най-старата част на Тората, Елохист, където хората са „видели Бога, и са яли и пили“.

По време на монотеистичната реформа потомците на Аарон наложили категорично вето върху традицията, според която обикновен човек можел да види Бога и в процеса на това да стане бог. Те даже преименували човека, който се наричал гледач, тоест можел да види бога, на пророк който само го чувал. „Защото който сега се нарича пророк, в старо време се наричаше гледач“ (1 Царе, 9:9).

Още по-удивително е, че в Библията, освен Мойсей, се е запазил още един персонаж, който е наречен пряко Син на Яхве или негово въплъщение, сам Господ на нашата грешна земя. Този Господ не бил някой друг, а цар от рода на Давид.

Именно така е наречен той във Втора книга Царе, където Яхве обещава на цар Давид: „Аз ще утвърдя престола на царството му до века. Аз ще му бъда Баща и той ще Ми бъде син“ (2 Царе, 7:13–14).

В Псалми за такъв цар се казва: „Господ Ми каза: Ти си Мой Син, Аз днес Те родих. Поискай от Мен и Аз ще Ти дам за наследство народите, и за притежание - земните краища. Ще ги поразиш с желязна тояга, ще ги строшиш като грънчарски съд“ (Псалми, 2:7–9).

Изразът „Аз днес Те родих“ вероятно се отнася за церемонията на миропомазването, която се извършвала по време на коронацията. Именно в този момент най-вероятно е звучал химнът и по този начин синовните взаимоотношения между царя на Израил и Яхве възниквали в момента, когато помазвали царя за царството.

Това помазване превръщало царя в Помазаник или, на староеврейски, Машиях, Месия, в глас на Яхве, в негово слово, в негов рупор, чрез който говори самият Бог: „Духът на Господа говори чрез мен и Неговото слово е на езика ми“ (2 Царе, 23:2).

Този смъртен цар стоял толкова високо, че понякога сам се наричал бог и Господ, земно отражение и образ на Всевишния: този цар сядал в Храма на Господния престол (1 Летописи, 29:23) и хората се покланяли при това на Царя Господ [3].

„Каза Господ на моя Господ: Седи от дясната Ми страна, докато направя враговете Ти подножие под краката Ти“ (Псалми, 110:1) [4]. „ Престолът Ти, Боже (елохим), е до вечни векове... Твоят Бог Те е помазал с масло на радост“ (Псалми, 45:7–8) [5].

С една дума казано, в тези описания виждаме добре разпознаваемата фигура на царя – земен ипостас на бога, царя, чието управление ще донесе мир, любов и изобилие на земята, царя, който поразява своите врагове, както бог поразява хтоничните чудовища. Този цар се е въздигнал до Яхве по време на коронацията, сядайки на престола в Храма, и обратното, Яхве е слязъл в този цар по време на коронацията, този цар е ипостас на Яхве, негов образ и самият Яхве.

„Защото ни се роди Дете, Син ни се даде; и управлението ще бъде на рамото Му; и Името Му ще се нарече: Чудесен, Съветник, Бог могъщ, Баща на вечността, Княз на мира. Разширяващата се власт и мирът няма да имат край на престола на Давид и над неговото царство“ (Исая, 9:6–7).

БЕЛЕЖКИ

1. Филон Александрийский. О жизни Моисея, 1, 155–

2. Eusebius. Praeparatio Evangelica, 29.

3. Margaret Barker. Gate of Heaven: The History and Symbolism of the Temple in Jerusalem, London: SPCK, 1991, p. 134–135.

4. Синодальный перевод — 109:1.

5. Синодальный перевод — 44:7–8.

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ

Както вече казахме, наш основен източник за историята на евреите до разрушаването на Първия храм е Девтерономист/Еремия, иначе казано - водачът на могъщата теократична партия, чийто ставленником (ако не марионетка) бил цар Йосия от Давидовия дом.

Не е за учудване, че той описва историята на евреите така, както била изгодна за пропагандата на Юдея. От двете еврейски царства – Юдея на юг и Израил на север – именно Юдея е изобразена от него като главно.

В Юдея бил разположен Ерусалимският храм, който, според Девтерономист, е единственото легитимно място за поклонение на Яхве. Нейните царе водели своя род от Давид, който, според твърдението на Девтерономист, управлявал двете царства и именно царете на Юдея се удостояват периодично от Девтерономист с похвали за това, че „са постъпвали правилно в очите на Господ“.

Напротив, всичките израилски царе са за Девтерономист дълга поредица от узурпатори, идолопоклонници и изменници. Те се отклонили от Давидовия дом, поставили Златни телци във Ветил и Дан, покланяли се на Баал и изобщо постъпвали неправилно в очите на Господ.

Особено си пати от Девтерономист нечестивият цар на Израил Ахав. Този Ахав се оженил за финикийската принцеса Иезавел, която хранела от масата си „четиристотин и петдесет Баалови пророци, и четиристотин пророци на Ашера“, опитал се да въведе в Израил култ към Баал и отнел на нещастния Навутей лозето. Заради всичко това пророк Илия, с чиито уста говорел Господ, предсказал, че домът на Ахав ще бъде изтребен напълно и че кучета ще лижат кръвта на Израил на същото място, където е била пролята кръвта на Навутей (3 Царе, 21:19).

Именно царстването на Давид и Соломон се описват от Девтерономист като златен век на обединените Израил и Юдея.

Затова, когато през 20-те години на миналия век археолози от Чикагския университет разкопали в Мегидо гигантски двореца, изграден от дялан камък, веднага решили, че са намерили двореца на цар Соломон, плюс това че Девтерономист приписва пряко строителството на Мегидо, а също така на Хацор и Гезер именно на Соломон (3 Царе, 9:15).

Но както доказал един от най-големите археолози на XX в. Израел Филкенщайн, дворецът в Мегидо е бил построен по времето на нечестивия Ахав. Тогава били построени също така Хацор и Самария, столицата на Ахав [1].

Това наистина били необикновени инженерни съоръжения. Всички те се намирали върху гигантски изкуствени платформи. Издигащите се над местността височини и в Самария, и в Мегидо, и в Хацор били укрепени със стена от полегати каменни каземати, а получилото се пространство след това се затрупвало с камъни и пръст, като се образувала огромна строителна площадка. Подобно строителство трябва да се е съпровождало от поголовна национализация на околните землища и лесно можем да разберем откъде се е взела историята за нещастния Навутей и неговото лозе.

Друга особеност на дворците били фантастичните водни тунели: в Хацор вертикален тридесетметров тунел, пробит направо в дебелата скала, водел до наклонена двадесет и петметрова шахта, в края на която имало извор. Подобна водоснабдителна система позволявала на града да издържи всяка обсада.

Археологията опровергава напълно всичко, за което ни съобщава Девтерономист. Творец на първата развита еврейска държава с развита бюрокрация, писменост и дворци не бил домът на Давид, управлявал в южната Юдея, а домът на Омри (Амврий), управлявал в северния Израил, твърди Финкельштейн [2].

Нещо повече, това политическо развитие е било естествено следствие от географията. Юдейското царство се разполагало в сухи неплодородни планини, в труднодостъпни местности, където селското стопанство зависело от непредсказуеми зимни дъждове.

Напротив, северният Израил след разрушителния поход на фараона Шешонк станал хегемон над бившите ханаански градове и плодородни долини; това била мултикултурна, процъфтяваща, изискана държава, имаща към VIII в. пр. н. е. население от около 350 хиляди души – по това време най-голямата гъстота на населението в Близкия Изток.

Подобен разцвет бил свързан на първо място с това, че царете от дома на Омри поели властта над съществуващото ханаанско население, намиращо се на значително по-високо културно равнище, и не пристъпили към унищожаването му. Женитбата на Ахав за дъщерята на могъщия цар на Тир била признание за новия висок международен статус на царството Израил. Всичко, което Девтерономист смята за престъпление на Ахав, било в действителност негово колосално достижение.

Населението на южната Юдея било по това време много по-малко и ние не виждаме никакви археологически следи от строителните достижения на Давид и Соломон. По същото време, когато царете от рода Омри строели фантастичните си дворци, Ерусалим не е бил нещо повече от типично планинско село [3].

Давид и Соломон несъмнено са съществували, но дори и да са имали някога претенции за власт над всички евреи, то тази власт е била доста рудиментарна. В противен случай Давид едва ли би избрал за своя столица планинския Ерусалим, който по-скоро ставал за разбойническа крепост, отколкото за могъща столица на могъщо царство.

По времето, когато Давид превзел Ерусалим, той бил неизвестно на никого градче, чиято опетнена от йевусейците репутация контрастирала рязко с наистина старите религиозни и културни центрове на евреите – Сихем, Ветил и Силом.

БЕЛЕЖКИ

1 Israel Finkelstein, The Bible Unearthed, Simon and Schuster, 2001 p. 186–191.

2 Israel Finkelstein, Посоч. съч., p. 169.

3 Пак там, p. 133.

РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ

И така, по своето състояние през VIII в. пр. н. е. северният Израил бил много по-могъщ и по-богат от южната Юдея.

Двете царства, естествено, се покланяли на Яхве; всички опити за отстъпничество от Яхве се наказвали жестоко и когато цар Ахав решил да въведе в Израил култа към Баал (вероятно към Баал Хадад), отговорът бил яхвисткото въстание начело с пророк Илия.

Но това поклонение пред Яхве се градяло принципно на други основи. То включвало в себе си поклонението пред Яхве и неговата ашера; то не знаело забрана за изображенията, затова пък знаело небесното войнство и съвета на боговете, то предвиждало съществуването на свещени горички, идоли, стълбове и хълмове. То включвало в себе си царя като син и въплъщение на Яхве и култа към могъщи вълшебници, които, подобно на пророк Илия, умеели да докарват суша и огън и даже да се възнасят живи на небето. Не е изключено тези вълшебници да са можели да виждат лицето на Яхве и в резултат на това самите те да са ставали свръхестествени същества.

При това двете царства се различавали силно в икономическо отношение.

Когато богатите и процъфтяващи царе на Израил от дома на Омрия строели своите фантастични градове – с насипни тераси, с шесткамерни врати, с изкуствени водопроводни системи, пронизващи дебелите скали – Ерусалим си оставал провинциално градче, бедна столица на силно изостаналата Юдея.

Това процъфтяване погубило Израил. През VIII в. най-могъща държава в Близкия Изток била Асирия. Като всички останали близкоизточни държави от времето на Саргон Асирия практикувала това, което може да се нарече политика на контролиран геноцид. Всяко царство, което се оказвало в зоната на нейното геополитическо влияние, или се превръщало в плащащо данъци, или се подлагало на тотално разграбване: градовете се унищожавали, а населението – занаятчии, тъкачи, каменоделци – всички, които можели да послужат за държавни роби, се откарвали в метрополията (освен тези, разбира се, които измирали по пътя).

През 722 г. пр. н. е. подобна участ постигнала и Израил; изостаналата Юдея, която по това време се управлявала от цар Езекия, избягнала унищожението най-напред благодарение на своята инвестиционна непривлекателност. Войната срещу Юдея просто не си струвала усилията.

След разоряването на Израил населението на Юдея нараснало за кратко време няколко пъти. Населението на Ерусалим, колебаещо се дотогава в предела на двадесет-тридесет хиляди, достигнало изведнъж 120 хиляди души. Там се появили изведнъж изкусни занаятчии и планински майстори, които били способни да издълбаят дълбоко в камъка същите водопроводи, които били издълбани в северните Самария и Мегидо. Мъничкото градче Лахиш се превърнало в голям административен център, заобиколен от здрава стена. Броят на селищата от всякакъв тип в Юдея нараснал значително и надхвърлил три стотици [1].

Откъде се взело цялото това население?

Израел Франкелщайн основателно предполага, че това са били бежанци от Израил и че те са донесли заедно със себе си невиждан ръст на брутния вътрешен продукт, популационен натиск и страшната омраза на отчаяни хора, които са видели как пред очите им чужденци горят градовете им и разбиват главите на младенците о камъните.

Цар Езекия трябвало да избира: да се покори на асирийците или да ги предизвика и това предизвикателство означавало капитална реорганизация на неговата патриархална и мъничка държава. То означавало невиждана централизация на силите и невиждано напрежение на ресурсите.

Никога до това време цар на Юдея ни бил употребявал толкова ресурси за война; никога не бил правил това така централизирано. Именно в този момент по цялото царство се появяват гигантски складове: делвите, намиращи се в тях, били запечатани лично с печата на Езекия: скарабей и кратък надпис lmlk, означаващ „принадлежи на царя“ [2]. Ерусалим бил заобиколен с нова стена; в скалата бил пробит водопровод, позволяващ на намиращия се извън града извор Гихон да се излива в подземно Силоамско езеро. Работата протичала с такова изкуство, че двете бригади майстори, които пробили тунела във варовика, излезли почти една срещу друга, а разликата в равнищата на извора и езерото била само тридесет сантиметра.

Паралелно с военната централизация протичала и религиозна централизация. Ерусалимският Храм бил обявен за единственото място, където могат да се принасят жертви на Яхве. Царят изпратил на Ефрем и Манасия (с други думи – в падналия Израил) покана да отпразнуват Пасхата в Ерусалим и много отчаяни, огладнели мъже, останали без земя и семейства, приели с удоволствие неговото предложение.

За тези хора бил организиран разкошен пир. За тях заклали две хиляди телета и двадесет хиляди глави дребен добитък. След края на пира участващите в него отишли „по юдовите градове и изпотрошиха кумирите, насякоха ашерите и събориха високите места и жертвениците из целия Юда и Вениамин, а също и в Ефрем и Манасия“ (2 Летописи, 31:1).

Иначе казано, Езекия събрал от всичките краища на земята отчаяни и озлобени бежанци, нахранил ги до насита и направил от тях щурмови отряд от хунвейбини, които унищожили заради него децентрализираните олтари.

Това била първата празнувана в Ерусалим Пасха, обявена, разбира се, за възстановяване на древния обичай (2 Летописи, 30:26).

Централизацията на държавата чрез централизация на религиозния култ била първата важна част от реформата на Езекия.

Втора важна част от тази реформа станало създаването на свещеническа бюрокрация. До това време жертви на Яхве се принасяли където и да е и от когото и да е. В Дан жертви принасяли потомците на Мойсей. Във Ветил жреците вероятно не са били даже левити [3]. В Библията жертви на Господ принасят, между другото, Авраам, Мойсей, Самуил, Саул, Авесалом, син на Давид, и пророк Илия от Тесвия, за които точно можем да бъдем уверени, че не са били потомци на Аарон.

Но в Ерусалимския храм жертви на Господ принасяли именно потомците на Аарон. Сега, когато Езекия предписал да се принасят жертви само в храма, те автоматично получили монопол върху тях, във връзка с което тяхното материално положение нарастнало силно. „Откакто започнаха да донасят възвишаемите приноси в Господния дом, ние сме яли до насита“ (2 Летописи, 31:10) – заявил на Езекия свещеникът Азария.

С един изящен бюрократичен жест цар Езекия създал влиятелна група по интереси, чиито доходи и най-вече статут зависели именно от централизацията на култа към Яхве.

Тази група по интереси изпитвала не малка конкуренция от страна на другите избягали в Юдея жреци на Яхве и тази конкуренция била забранена от Езекия официално.

Той разделил потомците на Левиевото коляно, към което се отнасял и Мойсей, и неговият брат Аарон, на коени (свещеници) и обикновени левити. Езекия дал монопол да принасят жертви на Яхве само коените - потомците на Аарон. Всички останали потомци на Левиевото коляно се превърнали от жреци в храмова прислуга. Те имали правото за цепят дърва, да мият подовете и да пеят в хора. Езекия направил списък на коените и левитите „според всичките им домове, жените им и синовете им, и дъщерите им“. (2 Летописи, 31:18).

Потомците на Аарон, които до неотдавна били принудени да се конкурират на пазара на ритуалните услуги с голямо множество населени местенца, богове и богини, изведнъж се оказали притежатели на монопол. Потомците на Мойсей, които се лишили от светилището в Дан след асирийското нашествие, трябвало или да живеят гладни, или да станат по списък левити и да получават издръжка от царя в замяна на това, че подкрепят неговия курс.

Какво още направил цар Езекия, първостроителят на тоталитарния монотеизъм?

Той направил още едно важно нещо.

Той поръчал (или благословил) написването на Р – Жреческия кодекс.

БЕЛЕЖКИ

1 Israel Finkelstein, The Bible Unearthed, Simon and Schuster, 2001, p. 235.

2 Пак там, p. 257.

3 Richard Elliot Friedman, Who Wrote the Bible? p. 74.

PRIESTERCODEX

Авторът на настоящата книга е осведомен прекрасно за споровете, засягащи датата на написването на Жреческия кодекс. Голяма част от съвременните учени, включително и бащата-основател на Документалната хипотеза Юлиус Велхаузен, смятат, че Р е най-късната съставна част на Тората, написана не по рано от V век пр. н. е., по времето на вавилонския плен.

Но малко, но влиятелно мнозинство, включващо между другото Езекиил Кауфман и най-добрия библеист на нашето време Ричард Елиът Фридман, смятат, че Р е написан доста по-рано, по времето на цар Езекия.

Изобщо, това бил програмен документ, в съответствие с който се осъществявали реформите.

Жреческият кодекс е най-ултрамонотеистичният документ в състава на Тората. Жрецът разказва история за сътворението на света, според която Господ е сътворил света само със силата на думата. В картината на света, изобразена от Жреца, Господ не само няма космически съперници, но даже няма и помощници. В Жреческия кодекс няма дори ангели! В него няма говорещи животни и предсказващи сънища. В него няма даже пророци, ако не се брои Аарон [1]. Бог в Жреческия кодекс е всемирен, трансцендентен и непознаваем. Той не яде шишчета с Авраам и не използва Яков за спаринг партньор при речния брод.

Когато Жрецът разказва за десетте египетски бедствия, за него е най-важно да подчертае, че Господ е единственият бог. В резултат неговият Господ поразява отначало египтяните с все по-нови и по-нови бедствия и едновременно с това ожесточава сърцето на фараона, за да не пусне евреите. По този начин Жреческият кодекс се стреми дотолкова да премахне всякакво споменаване за космически противник на Яхве, че предпочита да представи в своята история Бог като садист и параноик.

Има редица причини, поради които можем да датираме Жреческия кодекс именно към времето на реформата на Езекия. Желаещите да се запознаят с тях подробно е по-добре да се насочат към епохалната книга „Кой е написал Библията?“ на Ричард Елиът Фридман. Ние ще се спрем сега накратко само върху една от тях.

Въпросът е в това, че Жреческият кодекс мрази Мойсей.

На пръв поглед това изглежда парадоксално. Мойсей е основателят на юдаизма. Именно на него Господ се явил в горящия храст, именно той извел евреите от Египетската земя и именно той се изкачил при Господ на планината Синай. Юдаизмът и до ден днешен се нарича „религия на Мойсей“. Не се нарича например „религия на Езекия“.

Но религията на Мойсей в този вид, в който съществувала в по-древните източници, например в Елохист, била за авторите на Жреческия кодекс неприемлива. Затова Жрецът се опитва да дискредитира постепенно Мойсей и едновременно с това – след като е бил величие, основател и вожд – да го освети от името на своята идеология.

Да разгледаме няколко истории, които Жреческият кодекс разказва за Мойсей.

В състава на Елохист има притча: веднъж по време на скитанията по пустинята някои от хората въстанали срещу Мойсей (Числа, 16:2). След което Мойсей разтворил пред тях земята и те били погълнати живи от Шеол (Числа, 16: 32).

Това била много проста притча с много прост смисъл: Мойсей е вожд и срещу него не трябва да има бунтове. Както и други сюжети на Елохист тя подчертавала изключителните способности на Мойсей. Мойсей бил могъщ шаман: той докарал на египтяните десетте египетски бедствия, той разделил с жезъла си водите на Червено море, той хвърлил в горчивите води на Мера лист, от което те станали сладки (Лъжефилон твърди, че листът е бил лист от Дървото на живота) – и ето че сега за пореден път доказал своето могъщество. Провалил бунтовниците живи в пастта на Шеол, който, ще отбележим, в дадения случай не представлява просто преизподня, а напълно одушевено подземно чудовище.

Жреческият кодекс заменя тази притча с друга – контрапритча. Двете притчи са свързани сега заедно с изкуството на преписвача и са една, 16-та, глава от Книга Числа, но двата текста могат лесно да бъдат разделени един от друг [2].

Според притчата, разказана от Жреца, бунт е имало. Но участниците в него били недоволни не от лидерството на Мойсей, а от това, че Мойсей установил правото да принасят жертви на Господ само потомците на брат му Аарон. Това предизвикало недоволството на мнозина и по-специално на Корей, племенник на Мойсей, който заявил: „Цялото общество е свето, всеки един от тях, и Господ е всред тях. А защо възвишавате себе си над Господното общество?“ (Числа, 16:3). Заради този опит да постави под съмнение монопола на Аароновите потомци Корей бил изпепелен от жив огън, който Господ пратил от небето (Числа, 16:35).

Много вероятно е Корей, племенникът на Мойсей, да е избран в тази история за черна овца не случайно. Работата е в това, че именно по времето на Езекия, в хода на монотеистичните реформи, бил затворен храма в царската крепост в Арад. Жреците в този храм, по голяма вероятност, са били именно потомци на Корей [3]. Така притчата за Корей имала практически смисъл, напълно злободневен, като карикатурите на Кукриникси. Тя приписвала въвеждането на монопола за жертвоприношения на Яхве не на Езекия, а на самия Мойсей.

Втората подобна история е разказана в Книга Числа.

Елохист разказва, че по време на четиридесетгодишното странстване по пустинята евреите започнали да блудодействат с дъщерите на Моав и като резултат да се покланят на неговия бог Баал-Фегор (Числа, 25:3). Нещата били оправени, както винаги, от Мойсей. Той заповядал да избият всички, които се покланят на Баал-Фегор. Тази спасителна мярка изкоренила заразата (Числа, 25:3).

Но Жреческият кодекс разказва съвсем друга история. Днес двете истории отново са смесени в една и съща глава, 25-та, от Книга Числа, но те пак могат да бъдат лесно разделени.

Според Жреца Израил не блудствал с моавитянките, а с мадианитянките. Заради това Господ изпратил на народа мор. И този мор изобщо не бил прекратен от Мойсей! Мойсей изобщо не участвал в мероприятието. Той се отнасял напълно безразлично към съвкуплението на евреите с мадианитянките, даже когато един от евреите започнал да се занимава с това направо в скинията.

Човекът, който се застъпил за честа на Господ, се казвал Финеес и той бил внук на Аарон. Като възревнувал за Господ, той хванал копието си и пронизал с него едновременно и евреина, и жената.

„А Финеес, син на Елеазара, син на свещеника Аарона, като видя, стана изсред обществото, взе копие в ръката си и влезе подир израилтянина в скинията, та прободе и двамата - израилтянина и жената в корема ѝ“ (Числа, 25:7–8).

Защо в този епизод не действа Мойсей, а ревностнияФинес, внук на Аарон, не би трябвало да обясняваме. Жрецът трябва да издигне авторитета на своя прародител. Затова нарича убийството, извършено от Финес, изкупление. Той заявява, че Финес „се е показал ревностен за своя Бог“ (Числа, 25:13). Именно заради този подвиг Господ сключил с Финеес „завет да вечно свещеничество“ (Числа, 25:13).

Но защо в този епизод моавитяните са заменени с мадианитяни?

Много просто. Защото жената на Мойсей е мадианитянка (Изход, 2:21). Нещо повече, Елохист твърди, че Йотор, мадианитянският тъст на Мойсей, е бил жрец и е принасял жертви на Яхве! (Изход, 18:12).

Не е трудно да забележим, че двете притчи, разказани от Жреца, са прицелени в една и съща точка. Тази точка е утвърждаване на монопола на родственици на Жреца върху правото да принасят жертви на Яхве. Без преувеличение можем да кажем, че стремежът на Жреца да утвърди този монопол за своите роднини е главна икономическа движеща сила на неговия безкомпромисен и централизиран монотеизъм.

Но третата, най-интересната притча, насочена срещу Мойсей, Жреческият кодекс разказва за водите на Мерива.

Притчата за видите на Мерива също е разказана в Тората два пъти. Но понеже двете притчи имат противоположен край, този път редакторът на Тората нямал абсолютно никаква възможност да ги обедини. Затова двете истории се намират в различни части на Тората.

Едната притча за водите на Мерива се намира в Книга Изход. Там е разказана историята как Мойсей по чудодеен начин добива вода от една скала.

Веднъж, гласи притчата, народът, когото Мойсей извел от Египетската земя, започнал да роптае в безводната пустиня. Господ казал на Мойсей да удари с жезъла си по една скала, на която той ще стои.

„Вземи в ръката си и жезъла си, с който удари реката, и върви. Ето, Аз ще застана пред тебе там на канарата в Хорив; а ти удари канарата, и ще потече вода из нея, за да пият людете. И Моисей направи така“ (Изход, 17:5–6).

Пред нас е поредното описание на необикновените способности на Мойсей и на властта на неговия жезъл над водата. С този жезъл той предизвикал разлив на водите на Нил, с този жезъл разделил водите на Червено море и ето че сега Мойсей добил по чудодеен начин вода от скалата. Тази история ни разказва Елохист.

Но Жреческият кодекс ни разказва съвсем друга история за водите на Мерива!

Според Жреца народът в Мерива също възроптал срещу Мойсей. Според Жреца Мойсей извършил същото чудо. Той ударил с жезъла си скалата и от нея потекла вода.

„Тогава Моисей дигна ръката си и с жезъла си удари канарата два пъти; и потече много вода, та обществото и добитъкът им пиха“ (Числа, 20:11).

Но след това, твърди Жрецът, Господ проклел Мойсей! Нещо в чудото, извършено от него, не му харесало никак и Господ обявил, че като възмездие за поведението си Мойсей ще умре преди да стигне до Обетованата земя! (Числа, 20:12).

Тази история би била интересна и самостоятелно: в единия случай чудото, извършено от Мойсей, се описва като доказателство за неговата единосъщност с Господ, в другия – като светотатство.

Но още по-интересна тази история е с това, че в Тората тя е представена като единствена причина Мойсей да умре по-рано от влизането в земята на Израил.

Елохист не ни казва нищо за смъртта на Мойсей. Много вероятно е, че от гледна точка на Е той изобщо не е умрял.

Мойсей бил голям специалист по качването на планини. Той се качил на планината Хорив и разговарял там с Яхве. Качил се на планината Синай и получил от Яхве скрижали. А след това, в навечерието на идването на евреите в Обетованата земя, Господ го качил на планината срещу Ерихон и му показал оттам цялата Обетована земя (Второзаконие, 34:1–3). След това Мойсей, великият вожд, заобиколен от хиляди последователи, изчезнал от повествованието, „а до днес никой не знае къде е гробът му“ (Второзаконие, 34:6).

Легендата, че Мойсей не е умрял, се знаела от египетските християни. Той бил възнесен жив на небето и там, след своето възнесение, получил името Мелха, което ще рече цар [4]. За легендата, според която Мойсей „заради особената любов на Господ Бог към него бил взет направо на небето, с голямо неудоволствие споменава Йосиф Флавий [5]. „Мойсей не е умрял, а стои и служи на небето“ – твърди Вавилонският Талмуд [6].

Образът на Мойсей в Тората е подложен на съществено редактиране и много детайли, достигнали до нас от други – алтернативни - източници ни рисуват легенда, съществено различаваща се от ортодоксалната.

Мойсей бил наричан с египетското име „Мси“, което означава Син. Негов баща бил Амрам (Изход, 6:20). Това име много прилича на името на главния египетски бог, бащата на фараоните Амон Ра.

Майка му при раждането не чувствала болките, свойствени за всички дъщери на Ева след извършването на първородния грях [7]. Мойсей се родил обрязан. В момента на неговото раждане къщата се изпълнила изведнъж със светлина [8]. Египетските влъхви предсказали на фараона раждането на Мойсей и именно затова фараонът заповядал да убиват всички еврейски деца [9].

Мойсей заповядвал на змиите, предизвикал с жезъла си първото разливане на Нил, научил хората да строят кораби и машини и убил фараона, като му казал тайното име на Бога, а след това го възкресил [10]. Той видял бога и затова станал бог [11].

А когато се качил на планината срещу Ерихон, бил обгърнат от облак [12] – облакът е традиционно място, обитавано от Яхве – и след много-много години на същото място, срещу Ерихон, се възнесъл жив на небето с огнена колесница могъщият пророк на северния Израил – Илия.

Тук, за съжаление, нямаме място, за да се спрем на тези и много други легенди, заобикалящи Мойсей, и да разгледаме подробно коя от тях е по-късно напластяване, а коя, напротив – е старо вярване, промъкнало се през монотеистичната цензура. Ние непременно ще посветим на вълшебника и на магьосника Мойсей, божия син, който се възнесъл на небето, отделна книга.

Ние искаме само да обърнем внимание на това, че този Мойсей, който през 1200 г. пр. н. е. извел от Египет окъсаните орди 'апиру с присъединили се към тях роби, изобщо не се е вмествал в прокрустовото ложе на монотеистичната реформа на Езекия.

БЕЛЕЖКИ

1 Richard Elliot Friedman. Указ. соч., p. 201.

2 Пак там, p. 188–207.

3 Zéev Herzog, Miriam Aharoni, Anson F. Rainey and Shmuel Moshkovitz, The Israelite Fortress at Arad, Bulletin of the American Schools of Oriental Research, No. 254 (Spring, 1984), p. 1–34.

4 Климент Александрийский. Строматы, 1, 23.

5 Иосиф Флавий. Иудейские древности, 4, 8, 48.

6 Sotah, 13b.

7 Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 9, 4.

8 Shemot Rabbah, 1, 20.

9 Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 9, 2.

10 Eusebius. Praeparatio Evangelica, 9, 23.

11 Филон Александрийский. О жизни Моисея, 1, 155–158.

12 Иосиф Флавий. Посоч. съч., 4, 8, 48.

СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ

Това, което правел Езекия, бил невиждан религиозен тоталитаризъм – и заедно с това било напрежение на всичките сили на нацията, за да оцелее.

И напрежението се оправдало. Бог – ако се вярва на Библията – спасил Езекия. И как! Когато разгневеният асириец Сенахериб наближил Ерусалим със своите пълчища, ангел Господен лично поразил в стана на врага сто осемдесет и пет хиляди души и Сенахериб се изнесъл обратно. Скоро той загинал при дворцов преврат (4 Царе, 19:35).

Въпреки това след смъртта на Езекия неговият син Манасия се обърнал към старата религия и върнал и Баал, и хълмовете, и войнството на духовете, и Ашера. Каква станало? Защо Манасия не видял толкова очевидните предимства от взаимноизгодното сътрудничество с Господ? Как можал доброволно в толкова тежки времена да се откаже от оръжието за масово поразяване в лицето на толкова впечатляващо ефективния ангел?

За да отговорим на този въпрос, трябва да се обърнем към алтернативните източници.

Еремия/Девтерономист твърди, че Сенахериб претърпял поражение и бил принуден да отстъпи от Ерусалим. Но Сенахериб разказва друга история:

„А Хизкия, юдеинът, понеже не преклони глава под моя ярем - 45 негови големи града и малки селища в техните околности, които нямат чет, аз ударих като издигнах насипи и доближих тарани и щурмови стълби, и с помощта на атакуващата пехота ги превзех; взех в плен 200 150 души, млади и стари, бедни и знатни, мъже и жени, коне, мулета, магарета, камили, едър и дребен добитък, безчет, иззех ги и ги причислих към плененото имущество. Самият него (Хизкия), като птица в кафез, в Йерусалим - неговия царски град, аз заклещих. Издигнах укрепления и стражеви кули, всички порти на града завардих и ги направих за него недостъпни, блокирах околността за да не избяга.

Завзетите негови градове отделих от страната му и предадох на царя на Ашдод Метинти, на царя на Ехрон Пади и на царя на Газа Цили-Бел“. [1].

Археологическите свидетелства потвърждават, че е прав Сенахериб. Езекия седял зад стените на Ерусалим: обстоятелство, чието значение Сенахериб несъмнено се опитва да принизи в самохвалната си пропаганда. Но страната била разорена. Град Лахис, който Езекия трескаво укрепвал, като го направил втори по значение в царството си, бил превзет и сравнен със земята, и пророк Михей обявил, че причина за това било идолопоклонничеството на неговите жители (Михей, 1:13).

Опустошаването на Юдея не било просто мъст: това била старателно разчетена кампания за икономически терор, призвана да демонстрира на юдеите грешната им позиция.

И Манасия разбрал грешката на баща си: той склонил глава под ярема, покорил се на асирийците и страната по негово време отново оживяла, въвлечена в асирийския общ пазар.

Девтерономист отнася Манасия към най-черните персонажи в историята на Юдея. Манасия „вършел зло пред Господа“ (4 Царе, 21:2). Той отново устроил хълмовете, кадял на Баал, направил дъбрава и се покланял на небесното войнство. Но Израел Финкелщайн смята, че именно времето на Манасия е било време на най-големия разцвет на Юдея.

Нечестивият Манасия управлявал 55 години – абсолютен рекорд сред всички юдейски царе – и бил погребан с почит и мир. Неговият син Амон царувал две години и бил убит от заговорници. След което на трона се качил внукът на Манасия, осемгодишният Йосия.

БЕЛЕЖКИ

1 Анналы Сеннахериба, цит. по: «Я открою тебе сокровенное слово». Пер. В. Якобсона. М., 1981.

ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.)

Именно на цар Йосия било съдено да стане главен монотеист-реформатор, дори по-последователен и по-жесток от Езекия.

По време на неговото пълнолетие в Асирия се разразила гражданска война и нейното могъщество започнало да залязва. Йосия сметнал времето за подходящо не само да се освободи от асирийското иго, но и да предяви претенции за територията на царството Израил.

Именно при Йосия били забранени изображенията (до това време даже Езекия ги използвал на своя царски печат). Именно в този момент всичко, което било древно в религията на Израил, било обявено за чуждоземно и идолопоклонническо.

Именно при цар Йосия писарят Шафан и първосвещеникът Хилкия – двама близки съратници на Еремия – откриват неочаквано в Храма и донасят на царя „забравена древна книга“ – Второзаконието.

Всичките седем книги, написани от Девтерономист, като се започне от Второзаконието, били написани с цел да се предскажат, обяснят и възвеличат религиозните реформи на Йосия.

Именно затова текстовете на Второзаконието забраняват пряко религиозните практики, одобряване от други части на Тората.

Така например Девтерономист изисква да се забрани поклонението на ашерата. „Да си не садиш дъбрава от какви да било дървета при олтара на Господа твоя Бог“ (Второзаконие, 16:21). Но гората, символ и ипостас на богиня Ашера, била постоянна спътница на Яхве по време на патриарсите: „И Авраам посади дъбрава във Вирсавее и там призова името на Господа“ (Битие, 21:33).

Девтерономист иска да бъдат забранени мацевот (мн.ч., ед. ч. „мацева“ - бел. П. Н.), каменните стълбове на свещените места. „Нито да си поставяш стълб (мацева), нещо, което Господ твоят Бог мрази“. (Второзаконие, 16:22). Но именно мацевот са поставяли патриарсите. „ На сутринта, като стана Яков рано, взе камъка, който си беше турил за възглавница, изправи го за стълб (мацева), и изля масло на върха му“. (Битие, 28:18).

Девтерономист забранява да се принасят жертви върху хълмове (бамот), на открити олтари, издигнати върху планински склонове. Но именно жертвоприношението върху хълмове била древна черта на култа към Яхве. Най-древният гигантски еврейски олтар на планината Гевал, построен едновременно с появата на първите еврейски селища, е типичен хълмов жертвеник [1].

Девтерономист иска да се прави именно това, което прави цар Йосия, който унищожил хълмовете, забранил Небесното войнство, изкоренил Ашерата, изнесъл от Ерусалимския храм идолите и изгорил костите на свещениците от хълмовете върху техните олтари. И всичко това той представил не като реформи, които нямат паралели, а като древни завети, към които най-сетне се е върнала властта.

Но реформите на Йосия не продължили дълго. Той загинал на 40 години в битката край Мегидо, разбит от фараона Нехо II.

През следващите двадесет и три години в страната се сменили четирима марионетни царе, назначавани ту от египтяните, ту от вавилонците, а през 587 година пр. н. е., след въстание, което било оглавено от потомъка на Давид цар Седекия, вавилонският цар Навуходоносор изравнил Храма със земята. Градът бил унищожен, населението му било депортирано, а синовете на Седекия били убити пред очите му. След това го ослепили и го откарали окован във Вавилон.

Девтерономист бил принуден да издаде нова редакция на своето произведение, в която съобщил, че Храмът е бил разграбен, защото – въпреки образцовия цар Йосия – оскърбленията, нанесени на Господ от дядо му, били прекалено тежки.

„Господ не се отвърна от яростния Си и голям гняв; защото гневът Му пламна против Юда поради всичките предизвикателства, с които Манасия беше Го разгневил“. (4 Царе, 23:26).

За Девтерономист Господ винаги е прав.

БЕЛЕЖКИ

1 Adam Zertal. Has Joshua’s Altar Been Found on Mt. Ebal? Biblical Archaeology Review, 11:01, Jan-Feb 1985.

ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

Реформите на цар Езекия отъждествили напълно Ел и Яхве, премахнали женската част на божеството и централизирали култа към Яхве около Ерусалим.

Реформите на Йосия направили Яхве единствен бог. Цялата монотеистична юдейско-християнска традиция се появила на бял свят в продължение на само няколко десетилетия в края на VIII и началото на VII в. пр. н. е. [1]

Тя се родила в трескавата атмосфера на предчувствието за гибел; нейните пророци проповядвали сред тълпи преселници, улавящи се за всяка надежда пред лицето на неотвратимо настъпващият асирийски геноцид, и едновременно с това давали в ръцете на царя могъщо политическо оръдие, аналог на военния комунизъм и на реформите на китайските легисти, единственото, което можело да спои патриархалния, разнороден и отчаял се народ в единен инструмент, противостоящ на чуждоземната агресия.

Но монотеизмът бил държавна религия само при двама царе и сигурно съвсем не всички в Юдея са били доволни, когато Йосия започнал да гори жреците върху олтарите им. При това и двамата царе претърпели поражение. След смъртта на Йосия до разрушаването на Храма минали двадесет и две години, които били запълнени с традиционен яхвизъм.

В момента на гибелта на Ерусалим виждаме, че монотеистите не са на власт и са малцинство. Тази гибел те обясняват с Божия гняв, като по силата на историческите обстоятелства са принудени да обяснят с този гняв не само гибелта на идолопоклонниците, но и гибелта на самия Йосия. Поклонението на Яхве прилича при тези обстоятелства на лотария без печалба: Яхве унищожава всички, които са против него, но наказва и своите почитатели.

По какъв начин именно тази разновидност на яхвеизма, претърпяла поражение и намираща се в малцинство, се оказала след няколко столетия вяра на всички юдеи?

Много просто.

Разбира се, не всички евреи станали монотеисти. Но тези, които не станали, престанали да бъдат евреи. Езическите религии притежавали огромна гъвкавост и всеки, който ги изповядвал, просто се разтварял в чуждоземната култура, както се разтворили в нея евреите, откарани през 722 г. пр. н. е. в Асирия.

Част от еврейските войски, които не се покорили на вавилонците, избягали в Египет и били настанени в Елефантина, остров сред Нил до границата с Нубия. Елефантинският гарнизон построил на острова Храм на Яхве, който съществувал до средата на IV в. пр. н. е. В Храма, освен Яхве, почитали и неговата съпруга Анат-Яху, а на отсрещния бряг на Нил имало друг храм, посветен на Ашера [2]. Религията на ефантинските евреи била класически домонотеистичен яхвизъм. Но тя изчезнала, както изчезнала и религията на моавитяните.

Колкото и да е парадоксално, именно монотеистите – с цялата си нетърпимост, ограниченост и патологична увереност в това, че Господ ръководи всичките им действия – се оказали прави. Всички, които не повярвали в Яхве, загинали. Решително всички народи, които ограждали евреите през VIII век – египтяни, асирийци, вавилонци, моавитяни, едомитяни, мадианитяни, филистимци, ханаанци – престанали да съществуват. Единственият народ в историята на Земята, който запазил етническата си цялост от онова време, останал еврейският.

Монотеизмът бил велик консервант.

Но въпреки това превъзходно качество на монотеизма, не трябва да се доверяваме прекалено много на писмените източници.

Например средновековна Европа, ако се съди по писмените паметници, е била изцяло християнска. Но ние знаем прекрасно, че многобройни езически отживелици са се пазели в нея не само през тринадесети, но и през деветнадесети век.

Същото е и с юдейския монотеизъм. Ние съдим за него по достигнали до нас идеологически коригирани текстове. Но също като в средновековна Европа под гладката повърхност на победилата идеология се запазили различни подводни течения. Особено мощно те се движели далече от потискащия всичко монотеизъм на Втория храм.

Например в Египет, където избягала еврейската войска, рязко враждебна на новия фаворит на вавилонците, Еремия, и където още през III в. пр. н. е. пишел на гръцки език удивителният евреин с персийско име Артапан Александрийски. Същият, който твърдял, че Мойсей е създал науката и корабите и е убил и възкресил фараона с една дума.

Или в Галилея, която влизала в състава на Древния Израил, но никога до I в. пр. н. е. не е била част от Юдея.

БЕЛЕЖКИ

1 Baruch Halpern. From Gods to God, Mohr Siebek, 2009, p. 339–245; Israel Finkelstein. Указ. соч., p. 247.

2 Patrick D. Miller. The Religion of Ancient Israel, Westminster John Know Press, 2000, p. 61.

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН

Вавилонското завоевание било гибелно за Юдея като държава, но се оказало благотворно за юдаизма като религия.

Партията на монотеистите била в опозиция на последните „езически“ царе и затова се оказала „пета колона“ за Вавилон. Нейният лидер Еремия стигнал дори толкова далече, че нарекъл Навуходоносор, разрушителя на Първия храм, избраник на Господ. Той обещал гибел на всички негови противници и пророкувал от името на Яхве: “И сега дадох всички тия земи в ръката на слугата Си Навуходоносора, вавилонския цар; тоже и полските зверове дадох нему за да му слугуват“ (Еремия, 27:6).

Не е чудно, че след такива политически пророчества именно протежето на Еремия било назначено за наместник в опустошената Юдея, а при вавилонския двор монотеистите се ползвали с привилегировано положение. Чрез тези колаборационисти вавилонците контролирали еврейската община. Формално тя била оглавявана от представител на Давидовия дом, бившия цар Ехония, освободен от тъмницата (4 Царе, 25:27).

Владичеството на вавилонците, между другото, не продължило дълго. През 539 година, четиридесет години след разоряването на Храма, Вавилон паднал, завоюван от царя на персите Кир. А след още 20 години, във втората година от управлението на Дарий (тоест около 520 г. пр. н. е.), за персийски наместник в Юдея бил назначен някой си Зоровавел, потомък на цар Давид.

Зоровавел се върнал в Юдея с четиридесет и две хиляди преселници, с първосвещеника Исус и с двама придворни пророци, Захария и Агей. По това време в Персия течала гражданска война и страната се разпаднала на части. Съдейки по всичко, Зоровавел се възползвал от смутното време, за да вдигне метеж.

Във всеки случай Захария и Агей го обявили за Месия, иначе казано - за Помазаник и цар, и му обещали победа над „престолите на царствата“ (Агей, 2:22).

Пророчеството не излязло много успешно. Победа над престолите на царствата съвсем не постигнал Зоровавел, а персиецът Дарий. Ние не знаем какво се е случило след това с Месията от Давидовия род, но можем да предположим, че го е постигнал бърз и безславен край [85].

Съдейки по всичко, персите са си направили изводи от неуспешния опит да назначат наследник от дома на Давид за наместник в Юдея и следващите важни за нашия разказ хора, заминали да ръководят провинцията, нямали никакво отношение към Давидовия дом.

Един от тези хора се казвал Неемия. Той заслужил длъжността си с това, че бил виночерпец на цар Артаксеркс. Неемия дошъл в провинцията седемдесет години след Зоровавел, около 445 г. пр. н. е. Малко преди него в Юдея дошъл писар на име Ездра, потомък на първосвещеника Садок.

Ездра и Неемия били шокирани от положението на нещата, което намерили в родината си. Оказало се, че върналите се преди тях продължавали да грешат със страшна сила срещу бога. Те не спазвали съботата, общували с чужденци и даже вземали за жени дъщерите им.

Ездра имал със себе си два документа. Един от тях било писмо от цар Артаксеркс, което му давало право да съди, глобява, вкарва в затвора и даже да екзекутира тези, които не изпълняват Тората (Ездра, 7:26). Другият документ бил текст, който Ездра представил като именно въпросната Тора. Както предполага Ричард Елиът Фридман, текстът, който Ездра донесъл, бил окончателната редакция на Тората.

А Редактор на нейните съставни части бил самият Ездра [86].

Една от най-удивителните загадки, свързани с книгите на Ездра и Неемия, разказващи за тази втора алия – е въпросът какво се е случило с предишната алия, която оглавил потомък от Давидовия дом. Книгите заобикалят неговата съдба с пълно мълчание и ние току-що предположихме защо.

Затова пък внимателното им прочитане може да даде отговор на друг въпрос: защо Неемия и Ездра били така шокирани от нечестивите бракове на автохтонното население.

Работата е в това, че първият, който бил принуден да се откаже с позор от чуждоплеменните жени, бил първосвещеникът Елиашив, потомък на първосвещеника, който довел със себе си Зоровавел. Той се сродил с някой си амонитянин Товия и даже му отделил място за живеене в Храма (Неемия, 13:5).

Трудно би било да си представим как именно Ездра и Неемия са се борили с този позор, ако го нямаше предписанието, щастливо намерено от тях във Второзаконието.

„В същия ден, като четяха Моисеевата книга и людете слушаха, намери се писано в нея, че амонитяните и моавитяните не трябваше никога да влизат в Божието общество“ (Неемия, 13:1).

Поради това първосвещеникът Елиашив се лишил с трясък от мястото си, а амонитянинът Товия бил изхвърлен от храма с всичките си принадлежности.

Разбираемо е защо, предписанието, толкова щастливо намерено в този критичен момент, засягало амонитяните: то дало възможност да се направи малка административна революция.

Но какво общо имали с това моавитяните?

Вероятно отговорът е там, че в такъв вид предписанието биело не само по първосвещеника Елиашив, но и по Давидовия дом. Защото цар Давид е бил потомък на моавитянка (Рут, 4:22). А внукът му Ровоам (прародител на Зоровавел и Ехония) е бил син на амонитянка (3 Царе, 14:21).

Така щастливо намереният цитат правел не само първосвещеника Елиашив, но и целия Давидов дом нечистокръвни юдеи, непригодни да управляват избрания народ. Те никога, в никое поколение не само че не можели да го ръководят, но и не можели да бъдат част от него!

БЕЛЕЖКИ

1 Leroy Waterman. The Camouflaged Purge of Three Messianic Conspirators, Journal of Near Eastern Studies, 13, no. 2 (Apr., 1954): p. 73–78.

2 Richard Elliot Friedman. Who Wrote The Bible? p. 218.

РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ

Прегрешенията на свещеника Елиашив не се ограничавали от роднинските му връзки с амонитяните. Книга Неемия споменава и друго негово позорно деяние: оженил внуците си за дъщерите на Санавалат Хоронит (Неемия, 13:28).

Кой бил Санавалат Хоронит? И защо, като дошъл, новият наместник на персийската провинция Юдея започнал най-напред да мери статута си с него?

Санавалат Хоронит не бил някой друг, а сатрапът на съседната персийска провинция Самария, иначе казано – на бившето царство Израил.

Персийското царство било организирано по феодален образец. Неговите сатрапи, също като по-късните европейски графове и херцози, били формално назначавани от царя, но в действителност водели често пъти полуавтономно съществуване. Понякога сатрапите даже воювали помежду си. Често на персийския цар му било толкова трудно да свали от длъжността му някой сатрап, колкото на краля на Франция през XII в. да свали от длъжност Нормандския херцог. Санавалат бил именно такъв наследствен сатрап. Родът му управлявал Самария чак до времето на Александър Велики.

Един от най-древните свещени центрове на Израил, както помним, бил град Сихем. Именно край Сихем издигнал олтар на Господ Авраам, когато дошъл за първи път в Обетованата земя. Там издигнал олтар и Яков. Именно в Сихем Исус Навин заровил скрижалите на закона „под дъба, който е близо при Господното светилище“ и именно над Сихем, на планината Гевал, към 1200 година пр. н. е. бил построен гигантски олтар на Яхве, чието строителство съвпада по време с появата на първите еврейски селища. Именно Сихем направил първа своя столица първият цар на Израил Еровоам.

Та сатрапът на Самария Санавалат Хоронит не просто бил естествен съперник на сатрапа на Юдея, бившия виночерпец на Неемия. В средата на V в. пр. н. е. той започнал да строи храм на Яхве над Сихем, на планината Гаризим. Археологът Ицхак Магин, който разкопава този храм вече четвърт век, смята, че Санавалат е започнал да го строи още преди идването на Неемия, което станало през 445 г. пр. н. е. [1]

Наистина, като се има предвид сравнителната неточност на археологическите датировки, е много трудно да разберем кое е станало по-напред: идването на Неемия в Ерусалим или началото на строителството на храма в Сихем. Но тези две събития били неразделно свързани помежду си. Едното от тях било следствие от другото.

Работата е в това, че тези евреи, които принасяли жертви на Яхве в храма на планината, били обявени от ерусалимската теокрация за самаряни.

Самаряните говорели на същия език, също спазвали съботата и Пасхата и даже имали почти същата Тора, но техният ритуален център не бил Ерусалим, а Сихем. Те се смятали за чистокръвни евреи. Но последователите на Ездра не ги смятали за евреи.

Каква била последователността на събитията?

Можем да предположим, че царският виночерпец Неемия, новият наместник на персийската провинция Ехуд, се е скарал заради своите амбиции със своя самарянски съсед и след това Санавалат е започнал да строи храм в Сихем.

Можем също така да предположим, че е станало точно обратното: сатрапът на Самария Санавалат е консолидирал евреите около своята столица в Сихем и се е сродил с ерусалимския първосвещеник с цел да консолидира, под свое ръководство, Юдея и Израил.

В такъв случай идването на Неемия не е било случайно съвпадение, а резултат от контрамерки, предприети от централното правителство срещу прекалено амбициозния Санавалат. Както вече казахме, Персийското царство било рохко и слабоуправляемо и жестокостта на централното управление в него се компенсирала от пълното неподчинение на феодалните покрайнини. Артаксеркс не можел или не искал да отзове Санавалат, но изпратил в провинция Юдея представител на фанатична партия, която да блокира обединението.

Така че писарят Ездра и виночерпецът Неемия решили блестящо проблема, стоящ пред персийския цар. Идеята за обединение на севера и юга била погребана веднага. Саваналат Хоронит бил изгонен от храма. И тъй като последователите на Ездра не можели да нарекат тези, които спазват Тората, езичници, заклеймили ги като самаряни [2].

И така, реформите на Ездра, продиктувани от Господ, съвсем случайно ударили преди всичко по тези, които ръководели юдеите до появата на Ездра и Неемия.

Враждата на Ездра и Неемия с техните противници винаги преминавала по строго административна линия. Те неизменно помитали по пътя си всички административни съперници и всеки път извършеното се обяснявало успешно с намерени в Тората думи. Никога до това време Бог не бил толкова внимателен към личните административни амбиции на дребни чиновници от Персийското царство. И никога дребната административна борба нямала толкова катастрофални последици: именно в резултат от нея автохтонното население на Израил било разжалвано от евреи на самаряни.

БЕЛЕЖКИ

1 Yitzhak Magen, Bells, Pendants, Snakes and Stones, A Samaritan temple to the Lord on Mt. Gerizim, Biblical Archaeology Review, 36:6 November/December 2010.

2 Точната дата на строителството на Храма на планината Гаризим е една от най-важните дати в историята на евреите. Нейното значение не може да се пренебрегне. Както вече казахме, евреите и самаряните имат, като не смятаме незначителните разлики, една и съща Тора. Това означава, че Тората се появява в своя днешен вид още преди разделянето на евреите и самаряните, иначе казано – преди строежа на Храма на планината Гаризим. Ако строежът му наистина е започнал в средата на V в. пр. н. е., тогава хипотезата на Ричард Елиът Фридман, че окончателен редактор на Тората е Ездра, не може да бъде вярна. В такъв случай Тората е била редактирана малко по-рано, а редакторската работа на Ездра се ограничила до няколко вмъкнати абзаца, например цитирания по-горе – за амонитяните и моавитяните. Във всеки случай фактът, че Храмът на планината Гаризим е започнал да се строи през V в. пр. н. е., съвсем дискредитира модните „минималистки“ теории, твърдящи, че Тората е написана окончателно едва ли не през III–II в. пр. н. е.

САДУКЕИТЕ

Именно Ездра и неговите последователи успели да централизират юдаизма така, както не успял да го направи нито Езекия, нито Йосия. Нито един евреин вече нямал право да принася жертви никъде, освен в Ерусалимския храм, а Храмът се ръководел от управляващата от името на персите колективна теокрация.

Тази колективна теокрация не се състояла просто от потомци на Аарон.

Тя се състояла от преки, като самия Ездра, потомци на свещеника Садок, помазал Соломон за цар. Именно затова по-късно носителите на идеологията на Ездра започнали да се наричат садукеи.

Фактически Ездра направил колективни ръководители на юдейския народ своите родственици.

Ще напомним, че най-ранни служители на Яхве са били явно до един левити, иначе казано – всички потомци на Левиевото коляно [1]. В резултат от реформата на Езекия свещеничеството било установено само за потомците на Аарон.

Защо Ездра отишъл още по-нататък и създал жреческа върхушка от потомците само на Садок?

Всичко станало в рамките на споменатата вече административна борба. Работата е там, че евреите, освен Ерусалим, имали в края на краищата още един култов център, оглавяван от потомците на Аарон, който също проповядвал строг монотеизъм, но загубил в административната конкуренция.

Този център е Силом, който толкова често се пропагандира от Девтерономист/Еремия.

Според Девтерономист именно в Силом станало посвещаването на пророк Самуил. Именно в Силом е роден първосвещеникът Авиатар, който в борбата между Саул и Давид взел страната на Давид. Този Авиатар помазал за цар съперника на Соломон и след възцаряването на Соломон бил заточен в жреческото градче Анатот – същото, в което е роден пророк Еремия.

Иначе казано, в лицето на Ездра потомците на Садок, който помазал за цар Соломон, най-сетне възтържествували над потомците на Авиатар, който помазал за цар неговия конкурент.

И така, след вавилонския плен юдаизмът преминал през втора капитална трансформация. От вяра, консолидираща еврейското население около управляващия цар от рода на Давид, той се превърнал в идеология на управляващата в Ерусалим колективна теокрация.

„Евреите никога нямат цар – пише около 300 г. пр. н. е. Хекатий Абдерски – и властта над народа принадлежи на този от свещениците, когото смятат за най-мъдър и най-добродетелен сред своите съратници. Те го наричат първосвещеник и вярват, че изпълнява ролята на посланик, който им предава заповедите на бога“ [2].

В рамките на тази управляваща аристокрация никакъв цар от рода на Давид не можел да има място, нещо повече, можем да предположим, че категоричната настойчивост, с която тази теокрация настоявала за изключително трансценденталния характер на Яхве, който не може да се въплъщава в смъртен и даже не може да му се показва, има за своя основа напълно политическа съставка. Никой от колективното управление нямал интерес да си спомня за царете от рода на Давид, бивши земни въплъщения на Яхве.

Тук трябва да кажем, че самата дума „садукеи“ се появила много по-късно, тогава, когато управляващата теокрация загубила своя монопол. Както Журден не знаел, че говори в проза, така и привържениците на линията на Ездра не знаели, че са „садукеи“, преди да се появят конкуренти. До това време те били представители на единствения правилен юдаизъм.

Но към I в. пр. н. е. монополът на садукеите престанал да съществува. Йосиф Флавий се отнася към тях с презрение и ги описва като малобройни потомци на знатни родове, които не признават безсмъртието на душата и трудно „са поносими за простолюдието“. „Влиянието им е толкова нищожно, чене не си струва да се говори за тях“ – проронва Флавий [3]. Вместо тях за ръководители на теологичната школа, чието влияние е толкова голямо, че може да се противопостави даже на царете, Йосиф Флавий посочва фарисеите.

След още един век садукеите изгубили всякакво влияние и изобщо били обявени за еретици. В Талмуда те са наречени презрително „епикуроси“, което ще рече „епикурейци“, и са поставени след тези, които „няма да получат дял в бъдещия свят“, с други думи – няма да бъдат удостоени с вечен живот [4].

Първосвещеникът Каяфа, който съди Исус, е бил най-вероятно садукей. По ирония на съдбата от гледна точка на Талмуда Исус е бил осъден от еретик-епикурос.

Какво е станало с родствениците на Ездра? Как от всесилни владетели на нацията са се превърнали в еретици?

БЕЛЕЖКИ

1 Richard Elliot Friedman. Указ. соч., p. 82.

2 Диодор Сицилийский. Историческая библиотека, 40.3.1–7.

3 Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1,

4 b. Sanhedrin, 10.

ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ

Теокрацията развращава, а абсолютната теокрация развращава абсолютно. Римските папи по времето на Ренесанса, сред деца и любовници, живеещи в изобилие, заобиколени от антични статуи и разкошни картини, изобразяващи разголени нимфи, приличали слабо на суровите бащи на църквата от времето на св. Антоний. „Бог ни е дал папството, затова да му се насладим“ - мълвял папа Лъв Х Медичи. Същото в средата на II в. пр. н. е. можели да кажат и потомците на Садок.

Персийското владичество над Юдея продължило малко повече от двеста години. През 332 г. пр. н. е. царството на Ахеменидите паднало под натиска на войските на Александър Македонски. Скоро Александър починал; царството му се разпаднало на враждуващи части и Юдея, която в продължение на двеста години била персийска провинция, изведнъж се оказала гранична територия и предмет на спор между потомците на Селевк и Птоломей. Повече от столетие Юдея била провинция на Египет и се върнала при Селевкидите едва към 200 г. пр. н. е.

Войните не протекли за юдеите безследно. Птоломей Сотер преселил в Египет няколко десетки хиляди пленени евреи. Това не били вече предишните преселници. Те били твърдокаменни монотеисти от епохата на Втория храм. Именно през елинистичната епоха юдейският монотеизъм, оформил се във Вавилония, започнал да се разпространява по целия елинистичен свят, а месианизмът на евреите приел всеобщ характер.

През цялото това време нацията била ръководена от потомците на Садок - бъдещите садукеи. Те трябвало да поддържат сложния баланс и, пълзейки в Антиохия пред елините, да се борят с чуждоземното идолопоклонничество в Ерусалим. Балансът се спазвал лошо и към началото на II в. пр. н. е. теократичната върхушка в Юдея стремително се еленизирала.

В началото на царстването на Антиох IV Епифан (175–164 г. пр. н. е.) Язон (преименувал се така по елински маниер от Ешуа), брат на действащия първосвещеник, купил от царя първосвещеническото място за 590 сребърни таланта, а заедно с това помолил да се предоставят на Ерусалим правата на елински град. Градското самоуправление по това време означавало преди всичко консервиране на властта в ръцете на състоятелните хора и Язон може би се е грижел преди всичко за изгодите на своя кръг. В Ерусалим се появили гимназии и палестри и фанатично настроените свещеници гледали с ужас, като моллите в Иран, как голите потомци на Финес и Садок се занимават с мятане на копия.

Културната интеграция достигнала до там, че садукеят Язон давал пари за жертви на Херакъл (Херкулес), принасяни по времето на езическите игри. Но скоро направил faux pas - изпращайки на Антиох поредния подкуп, не отишъл да го занесе сам, а натоварил с тази задача друг мастит потомък на Садок с името Менелай (обърнете внимание на още едно гръцко име), който връчил на царя парите като свои и купил с тях титлата на първосвещеник.

Първото, за което употребил своята титла Менелай, било кражба. Той откраднал от Храма някакво злато - може би за покриване на разходите; изобличилият го Хоний (предишният първосвещеник, чийто пост купил Язон) бил убит, а юдеите, които обвинили Менелай за престъплението, били екзекутирани като бунтовници.

Лишилият се от топлото си място Язон избягал при амонитяните (с други думи - в днешна Йордания) и като се възползвал от войната на Антиох с Египет, нахлул с вербувана от него паплач в Ерусалим, грабейки и убивайки. От това се вижда, че Язон е забравил старанията на своя прародител Ездра, който пазел грижливо народа от контакти с амонитянина Товия.

Вбесеният Антиох приел случилото за въстание. Царят завзел Ерусалим, експроприирал от Храма хиляда и осемстотин таланта, което попълнило значително хазната му, а едновременно с това решила да свърши веднъж завинаги с омръзналите му юдейски суеверия. Той забранил обрязването и съботата, посветил Ерусалимския храм на Зевс, „а на Дионисиевия празник (евреите) трябвало да участват с венци от бръшлян в тържественото шествие в чест на Дионисий“ (2 Макавеи, 6:7).

Познавайки отблизо Язон и Менелай, царят не се съмнявал в успеха на своята реформа. И наистина - двамата достойни първосвещеници били мултикултурни и толерантни хора, срамуващи се искрено от невежествената ксенофобия на своя народ. Ако линията на Язон и Менелай беше успяла, още през II в. пр. н. е. Ерусалим е щял да стане втора Александрия, юдеите щяха да се претопят без остатък в безбрежния океан на елинизма и еврейският монотеизъм щеше да остане само като забавна бележка в историята, известна само на специалистите, както е случаят с почитането на единствения бог Залмоксис от тракийското племе гети.

Царят забравил, че освен управляващите потомци на Садок има и редови свещеници, различаващи се от своите просветени събратя точно по това, по което се различават фанатичните ирански молли от просветените министри на последния ирански шах.

Въстанието започнало в град Модин. Местният свещеник Мататия, като видял свой съплеменник да принася жертва на идол, „се изпълнил с ревност към Закона, тялото му потреперило и - пламнал от ярост, се втурнал към него и го съсякъл върху жертвеника“ (1 Макавеи, 2:24).

След това с петимата си синове, ревнуващи за закона (1 Макавеи, 2:27), Мататия се скрил в пустинята и започнал там пълномащабен джихад, който довел на власт династията на Хасмонеите.

КНИГАТА ДАНИИЛ

Модинският свещеник Мататия и неговия син Юда, който имал революционното прозвище Макавей, което ще рече Чук, не били просто фанатици.

Те били ръководители на добре организирана община, вдъхновена от току-що обнародвано пророчество: пророчество за Страшния съд, за Смъртен, който ще седне на престол от дясната страна на Господ, и за неговите привърженици, светците, които ще овладеят завинаги царството.

Това пророчество сега се съдържа в 7-та глана на Книга Даниил. Тя представлява Апокалипсис, което ще рече – разказ за края на света и за Страшния съд.

Апокалипсисите са ни познати като разновидност на християнската литература и на холивудския трилър, но първият апокалипсис в историята е именно Книга Даниил, а по-точно нейната 7-ма глава. Всичките Апокалипсиси на света са произлезли от 7-ма глава на Книга Даниил, както руската литература – от „Шинел“ на Гогол.

Всичко в тази 7-ма глава се случва за първи път: като започнем от термините, които се употребяват там, и завършим с метафорите, които се използват.

Във видението си Даниил вижда четири царства, които се сменят последователно: вавилонското, мидийското, персийското и гръцкото. Всичките четири царства са в образите на четири чудовища. По-нататък всички Апокалипсиси ще изобразяват царствата във вид на чудовища и тази характерна черта за Апокалипсисите води началото си именно от Даниил.

Даниил вижда също така единадесет царе на гръцкото царство. Всичките тези единадесет царе имат вид на единадесет „рога“. По-нататък всичките Апокалипсиси ще изобразяват индивидуалните владетели във вид на рога върху главата на царството звяр и тази характерна черта също води началото си от Даниил.

Единадесетият рог е Антиох IV Епифан, bête noire (обект на омраза – бел. П. Н.) за юдейските въстаници, и този рог „имаше очи, като човешки очи, и уста, които говореха надменно“ (Даниил, 7:8).

Всичките рогати зверове се надигат от морето.

Това не е случайно. Както вече видяхме, морето се асоциира устойчиво в Древния Изток с чудовище, с хаос или с политически враг, които биват убити от Бог или Свещен цар, за да се установи световен ред: морета са Тиамат, Ям и Левиатан. В Книга Даниил, като в ханаанските митове, предшестващи монотеистичните реформи през VIII–V в. пр. н. е., срещаме отново морско чудовище, което е равностойно на политическите врагове, но актът на унищожаването му от Бога не е отнесен към миналото, а към бъдещето. Божият свят не е сътворен, това трябва да стане тепърва.

Както във всичките по-нататъшни Апокалипсиси, и тук значението на зверовете, рогата и Човешкия син се обяснява от Божи ангел.

В наше време, когато ангелите са станали под път и над път, когато ни гледат от таваните на всички църкви и от рафтовете на всички магазини за сувенири, присъствието на ангел като гид на Даниил не ни учудва изобщо. Но в класическия юдаизъм то няма прецедент. Ще напомним, че в Жреческия кодекс, една от главните съставни части на Тората, изобщо не се споменава за ангели. Там няма също така говорещи животни, антропоморфен бог и пророчески сънища. В животоописанията на Давид и Соломон няма нито един ангел. Няма ангели и в книгите Ездра и Неемия.

Това ни кара да отбележим, че садукеите не са обичали ангелите. Ангелите подкопавали идеята за единобожието и били фактически забранени – също като Небесното воинство и Съвета на боговете, чиито членове би трябвало да бъдат.

И ето че сега – в Книга Даниил – ангелите стават отново действащи лица в библейската история и се отличават с голяма приказливост.

Двете главни действащи лица в Даниил, глава 7, са свръхестествени персонажи. Първият от тях е Всевишният бог.

Този Всевишен носи арамейската титла атик йомин, която на гръцки език била преведена с извънредно неуспешното словосъчетание „ Παλαιός των Нµερών“, което ще рече Стар по дни. Често го срещаме така в преводите. В действителност правилният превод е, разбира се, Баща на дните, Предвечен.

„Видях още, че бяха поставени престоли и Преднечният седна; облеклото Му беше бяло като сняг и косите Му – като чиста вълна; престолът Му – огнен пламък, колелата Му – пламтящ огън. Огнена река изтичаше и минаваше пред Него. Милион бяха тези, които Му служеха, и десетки хиляди по десет хиляди – тези, които стояха пред Него. Съдиите седнаха и разтвориха книгите“ (Даниил, 7:9-10).

Предвечният съди зверовете, които са излезли от морето, и ги предава на огъня.

Но още по-интересен е вторият персонаж, когото вижда Даниил. Той е наречен бар енош (буквално „Човешки син“), което в превод от арамейски език означава просто „човек“, „смъртен“. Но това не е обикновен смъртен. Това е някой, който има облик на Смъртен. Това е СМЪРТЕН с капслок.

„След това видях в нощните видения: ето сред небесните облаци идваше Един, подобен на Човешки Син, стигна до Предвечния и му беше предложен. На Него бяха дадени сила, слава и царска власт, за да Му служат всички народи и племена от всички езици. Неговата сила е вечна и непреходна и царската Му власт никога няма да изчезне (Даниил, 7:13-14).

Този Човешки син/Смъртен се въздигнал на небето и седнал на престол до Предвечния. Престолите са два. Книга Даниил отбелязва специално това. „Поставени бяха престоли“ (Даниил, 7:9) – се казва в нея.

Тук е време да напомним, че в ортодоксалния юдаизъм на небето има само един престол. Това е престолът на Господ на войските, неговата летяща колесница, Меркава, с огнени колелета, с шестокрили серафими и сапфирен престол, която вижда в небето над себе си Езекиил (Езекиил, 1:1-27).

Затова двата престола, които стоят на небето у Даниил, 7:9, по-късно водели равините до отчаяние. Талмудът е запазил една от многобройните дискусии по този повод.

„Как да обясним „Поставени бяха престоли“? Единият е бил за Него [Бога], другият за Давид: така учел рави Акива. Което възмутило рави Йосе: „Акива, колко дълго ще оскверняваш шехината? По-скоро единият престол е бил за правосъдие, а другият за милосърдие...“ А рави Елеазар бен Азария казал... едното е престол, а другото подставка: престолът е за сядане, а подставката за краката Му“ [1].

Въпреки цялото остроумие в трактовката на рави Елеазар, трудно можем да не се съгласим с това, че право имал, разбира се, рави Акива. Вторият престол бил за подобния на Смъртен, който произлизал от Смъртни.

Но ние можем да стигнем и по-далече от рави Акива. Въпросът е в това, че рави Акива не е чел угаритския цикъл за подвизите на бог Баал. Но ние можем да го прочетем. И тогава виждаме нещо необичайно: възрастният бог с бяла брада в Книга Даниил изглежда съвсем като възрастния бог Ел в угаритските текстове и плюс това има същата титла - „Баща на дните“ [2].

Пред нас няма нищо друго освен сцена от съвет на боговете. Виждаме древния старец Ел, Предвечния Баща на дните, и младия Господ, победил морското чудовище Ям и смъртта [3].

Именно затова този млад Господ идва „сред небесни облаци“, както се полага на бога на бурята, който се разхожда с облачна колесница [4]. И именно затова този подобен да Смъртен, който се е възнесъл на небето, не е бил доведен до Предвечния, както пише в Синодалния превод, а при по-точен превод е бил поставен, предложен като жертва [5].

Благодарение на един много важен детайл можем да датираме точно седма глава от Книга Даниил. Въпросът е в това, че авторът на пророчествата вече знае за политиката на тотална елинизация, провеждана от Антиох Епифан. Но не знае още за оскверняването на Храма. Това оскверняване станало през 167 г. пр. н. е. и ние можем да предположим смело, че именно пророчеството на Даниил, открито навреме, както вече често се е случвало, в свещената книга, е вдъхновило за военни действия съратниците на Мататия и на неговия син Юда Чука.

БЕЛЕЖКИ

1. b Sanhedrin, 38b.

2. Frank Moore Cross. Canaanite Myth, p. 16.

3. J. A. Emerton. The Origin of the Son of Man Imagery, The Journal of Theological Studies, 9 (1958), p. 225–242.

4. Frank Moore Cross. Указ. соч., 17.

5. Margaret Barker. Temple Mysticism An Introduction (London: Society for Promoting Christian Knowledge, 2011, p. 150.

ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ

Освен от надежда за победа на Човешкия син, когото може би мнозина олицетворявали със самия Юда, въстаниците били ръководени от още една важна надежда: те били уверени, че всеки, който е паднал във война за Господа, ще възкръсне физически.

Това обещание се среща пряко в едно от пророчествата на Даниил.

„Много от спящите в земята ще възкръснат – едни за вечен живот, други за вечен срам и позор“ (Даниил, 12:2).

Но най-подробното описание на тази идея се съдържа във Втора книга Макавеи, в притчата за майката и седемте ѝ синове, поразително напомняща бъдещите християнски жития на мъченици. В тази притча се разказва подробно как осемте страдалци били печени в тави, разсичани на части, одирани живи – и въпреки това те отказали категорично да се отрекат от Бога.

Един от синовете, преди да умре, казал на царя: „Ти ни отнемаш този живот, мерзавецо, но Царят на света ще ни възкреси за вечен живот, защото умираме за Неговите закони“ (2 Макавеи, 7:9).

Другият, поставяйки ръцете си под брадвата, заявил: „От небето ги получих и заради Неговите закони няма да ги пожаля, защото се надявам отново да ги получа от Него“ (2 Макавеи, 7:11).

Третият обяснил на царя, че, умирайки, ще наследи вечен живот, докато царят ще се лиши от него: „С готовност умира от човешка ръка онзи, който възлага надежда на Бога, че Той отново ще го възкреси. Но за тебе няма да има възкръсване към живот“ (2 Макавеи, 7:14).

Накрая ужасеният цар призовава майката да уговори най-малкия си син да остане жив. Вместо това тя казва на момчето да последва, с твърд дух, останалите ѝ синове, за да възкръснат заедно за вечен живот.

Момчето умира с думите: „Нашите братя, макар за кратко време да търпяха мъки, според Божия завет получиха вечен живот, а ти ще понесеш справедливо наказание за своето високомерие пред Божия съд“ (2 Макавеи, 7:36).

Да обърнем внимание, че и в Книга Даниил, и във Втора книга Макавеи не се казва нищо за безсмъртието на душата. Това, което се обещава там, е физическо възкресение на тялото. И това физическо възкресение трябва да стане в най-близко време – с победата на Човешкия син и с космическата революция в целия свят.

Как се наричала тази община, към която било насочено пророчеството на Даниил?

Едно от нейните самоназвания е било вероятно канаим, иначе казано – ревнители, а на гръцки – зилоти. Думата „ревнител“ имала безусловно положителен смисъл за всички юдеи и през цялото време в една и съща конотация: ревнителите унищожавали езичниците.

Ревнител бил Финеес, пронизал с копие евреина, който се съвкупявал с мадианитянката (Числа, 25:6-13). „Възревнувал за Господа, Бога на войските“ Илия, когато убил четиристотин и петдесет пророци на Баал (3 Царе, 19:10). Ревнител бил и самият Бог на Израил. Това фактически било едно от имената му: той бил Бог ревнител, Ел канна.

„Защото не бива да се покланяш на друго божество освен на Господа, понеже Ревнител е името Му. Той е ревнив Бог“ (Изход, 34:14).

Още едно самоназвание на тази община било кедошим, иначе казано – свети. Така тя се нарича постоянно в Книга Даниил. Именно на „светите“ се предава в нея завинаги царството на Всевишния.

Това също била древна и изпълнена със сакрален смисъл дума. Яхве Цеваот, Господ на войските, бил не само ревнител, но и свят и именно затова свети били неговите последователи: „Осветете се и бъдете свети, защото Аз съм свят“ (Левит, 11:44). „Вие ще Ми бъдете царство от свещеници и свят народ“ (Изход, 19:6).

Разбираемо е, че садукеите не наричали своите конкуренти нито свети, нито ревнители. Те измислили за тях презрително название: разколници, иначе казано – перушим.

Тази дума, в нейния елинизиран вариант, е добре позната на всички християни. Перушим са всъщност фарисеите [1].

БЕЛЕЖКИ

1. Shaye J. D. Cohen. From the Maccabees to The Mishna, London, 1989, p. 152.

ФАРИСЕИТЕ

Думата „фарисей“ означава сега „лицемер“ заради ожесточената полемика с фарисеите в Новия завет. В действително фарисеите са национал-теократична партия, дошла на власт с Юда Макавей.

Тогава, след победата на миленаристкото въстание, доктрината за безсмъртието на мъчениците станала основа на цялата нова идеология за възстановяване на Юдейското царство, фарисеите се превърнали в управляваща партия от национал-теократи, като изместили садукеите, които се компрометирали поради съюзничеството си с окупаторите и поради моралното си разложение, изразило се в учредяване на палестри и в жертвоприношения на Зевс. А потомците на Мататия станали лидери на нацията и приели титлата на Първосвещеника.

Трудно е да си представим какъв преврат е било това в социалната структура на юдейското общество.

Защото до това време първосвещеник е можел да бъде само потомък на Садок. Това била осветена от вековете традиция. И Язон, и Менелай, въпреки преклонението си пред Селевкидите, били потомци на Садок. Но Симон Хасмоней, избран от революционния Синедрион за Вечен първосвещеник (1 Макавеи, 14:41), не бил потомък на Садок. Той бил парвеню. Революционер. Фарисей.

Но революцията не се ограничила с поста на Първосвещеника.

Садукеите били наследствена теокрация. Те произлизали от „малобройни знатни семейства“. Напротив, фарисей можел да стане всеки, който е изучил закона. Фарисеите били служеща религиозна бюрокрация, за която знанието на закона било социален лифт, издигащ понякога човека от самите низини. Например рави Акива (около 40-137 г. пр. н. е.), според преданието, бил до четиридесетата си година неграмотен пастир.

Фарисеите твърдели, че са запазили „на основата на древно предание множество законоположения, които не влизат в състава на Мойсеевото законодателство [1]. Централен пункт в това „древно предание“, липсващо в законодателството на Мойсей, била представата за възкресението на телата, а също така за това, че с възкресение ще бъдат удостоени само мъчениците, дали живота си за вярата.

Доколко това предание било наистина древно? Или имаме отново случай на типичния за древността похват, когато съвсем неведоми идеи се оказват изведнъж написани в точно навреме открита „древна пророческа книга“?

Най-вероятно претенциите на фарисеите са имали основание. Крайно странно би било, ако яхвизмът, настроен от времето на Мойсей за свещена война, за херем, е бил лишен от обещание за безсмъртие на войните.

Яхве бил Господ на войските, Яхве Цеваот.

Тези войски явно включвали първоначално същите войски от духове на огнени колесници, които видял пророк Елисей, и тези духове (като при угаритите) били рефаим - паднали в битка за Яхве. Политически некоректните представи за въпросните духове, пируващи в юдейската Валхала, били вероятно премахнати от Тората при утвърждаването на абсолютния монопол на потомците на Садок, но са останали в устното предание.

Сега, през 167 г. пр. н. е., войските на духовете се върнали на земята.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий, Иудейские древности, 13, 10, 6.

ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ

Първоначалната програма на светите предвиждала възкресение на мъртвите, пришествие на Месията и изграждане на Божието царство в целия свят. Първите Хасмонеи дори не се погрижили да приемат царска титла – те управлявали нацията като Първосвещеници.

Политическата действителност обаче внесла своите корективи в техните далече насочени планове.

Мъртвите не бързали да възкръсват след битката и авторът на втората книга Макавеи бил принуден даже да обяснява това печално обстоятелство с недостатъчната им вяра и с наличието у тях на езически амулети (2 Макавеи, 12:40). Опълчението на Юда се разбягало и в поредното сражение той бил убит (1 Макавеи, 9:18). Брат му, първосвещеникът Йонатан, бил пленен и екзекутиран (1 Макавеи, 13:23), а по-малкият им брат Симон, който бил поставен „да се грижи за светите“, докато „не се въздигне верен пророк“ (1 Макавеи, 14:41-42) – или, както може да се предположи, докато не възкръсне самият Юда – бил убит предателски от своя зет.

Вместо да видят възкръсването на мъртвите и наказанието на грешниците, на светите им се наложило да се заемат да изграждат Царството божие в една отделна страна (Латинина иронизира, използвайки идеята на Ленин за революцията, която трябва да победи само в една страна, а не в целия свят едновременно, както предвиждат Маркс и Енгелс – бел. П. Н.), да сключват политически съюзи с Птоломеите и римляните, да се занимават с дворцови интриги, да се подмазват, да лъжат и да убиват.

Въпреки това Хасмонеите били единствената династия в историята на Юдея, която се заела с настъпателен джихад. Първосвещеникът Йоан Хиркан (134-104 г. пр. н. е.) покорил отначало самаряните, като унищожил омразния за всеки юдей храм на Яхве върху планината Гаризим, а след това завзел Идумея и наложил там юдаизма. Неговият син Аристобул завзел Галилея, Голанските възвишения и Ермон, като също направил юдеи местното семитско население.

Но, както често става, именно военните успехи на династията довели до промяна в положението на светите. Йоан Хиркан се възползвал от победите си, за да се освободи от опеката от страна на колективна теокрация. Фарисеите били отстранени от управлението; при техния възход Хиркан приближил до себе си отдавна изпадналите в апатия пълни ортодокси, които вероятно получили точно тогава от своите врагове презрителното прозвище „садукеи“.

Александър Янай, син на Хиркан, отишъл още по-далече – провъзгласил се за цар, с което узурпирал властта на ЦК (Централен комитет, отново препратка на Латинина към времето на съветската власт, когато цялата власт над страната се намира в ръцете на шепа висши партийни ръководители – бел. П. Н.).

В отговор фарисеите вдигнали въстание, по време на което загинали петдеест хиляди души: тази цифра, между другото, оставяме на съвестта на споменаващия я Йосиф Флавий. Осемстотин взети в плен фарисеи били разпънати пред очите на Янай, който наблюдавал зрелището със съпругите и наложниците си; семействата на разпънатите били посечени пред тях. Осем хиляди фарисеи избягали от Юдея [1].

През 76 година пр. н. е. Александър Янай починал. Тронът преминал към съпругата му Саломе Александра и фарисеите, които тя върнала, започнали да управляват страната.

В Юдея се възцарил безпощаден религиозен терор: фарисеите станали, между другото, „виновници за смъртта на един знатен гражданин, Диоген, приятел на Александър, когото те обвинили, че разпятието на осемстотинте от Александър е станало по негово внушение; те също така подсторили Александра да лиши от живот и други хора, които уж подстрекавали Александър да извърши това. От религиозен страх тя отстъпила, а фарисеите помитали по пътя си всеки, когото пожелаели“ [2].

Йосиф Флавия, който пише юдейската история по маниер на гръцката и специално се прави, че главната ѝ движеща сила са били царете и пълководците, не посочва името на войнстващия лидер на тези фанатични фарисеи.

Затова пък го посочва Талмудът.

Този човек, ако се вярва на Талмуда, се казвал Симеон бен Шетах. Той бил нази (тоест ръководител, буквално „княз“) на Синедриона и брат на царица Саломе Александра [3]. Именно на него Талмудът приписва учредяването на религиозни училища, иначе казано – превръщането на фарисеите от миленаристка партия в управляваща бюрокрация, педантично регламентираща всяка минута на подопечното ѝ население.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Пасоч. съч., 13. 14. 2. Посочените там цифри лежат на съвестта на Йосиф Флавий.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 5, 3.

3. Berakhot, 48a.

ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ

Шимон бен Шетах бил безпощаден човек и никога не пропускал възможността да започне кавга, която лесно би могла да бъде избегната. Той преследвал пълководците на Янай, започнал в Юдея религиозни и политически чистки и веднъж даже се отправил в град Аскалон само за да екзекутира осемстотин тамошни вещици, виновни вероятно за това, че изповядвали юдаизъм, който нямал същия оттенък, който насаждал Шимон бен Шетах [103].

В този смисъл Шимон бен Шетах може да се смята за първия в историята инквизитор.

Тази безпощадност не можела да не предизвика реакция. След десет години реформи на този нов Еремия по-малкият син на царицата, Аристобул, избягал от Ерусалим в една от крепостите, в които от разправата на бен Шетах се укривали военноначалниците на неговия баща.

Въстанието пламнало като суха трева.

„За по-малко от петнадесет дена въстаниците превзели двадесет и два града [104].

Между другото бедата не идва сама: в разгара на въстанието царица Александра неочаквано умряла и на Шимон бен Шетах не му оставало нищо друго, освен да обяви за глава на държавата по-големия ѝ син Хиркан. Хиркан бил ленив, ограничен и неспособен управник – с една дума, бил най-добрият кандидат за бен Шетах, който възнамерявал да управлява от негово име.

Новият вожд бил избран, религиозната бюрокрация му се заклела във вярност и оставало само едно малко нещо – да бъде разбита войската на брат му Аристобул, която напредвала към столицата.

И точно това не станало: в решаващата битка Хиркан претърпял съкрушително поражение, най-напред защото войските му започнали да преминават на тълпи на страната на Аристобул.

Аристобул не екзекутирал брат си и проявил с това непростима доверчивост, която му струвала живота, а на Юдея – независимостта. Не минали две години и пощаденият от него Хиркан, който живеел в Ерусалим като частно лице и не разполагал с никакви военни сили, на които да разчита, избягал за помощ при набатейците, чийто цар, Арета, бил винаги готов да участва в братоубийствена война на територията на някое съседно царство в замяна на няколко града.

Йосиф Флавий сочи като главен организатор – и главен бенефициент – на това бягство арабина-идумеец Антипатър, владетел на покорената от Хиркан и приела юдаизма Идумея [105]. Можем да предполагаме, че партията на фарисеите и самият Шимон бен Шетах са били не малко отговорни за новото смутно време.

На Арета било обещано да се заплати бартерно: с двадесет града, които Янай завзел от арабите. Антипатър постигнал желаното: от васален владетел станал шогун при безсилния Хиркан. През 65 г. пр. н. е. идумейците и набатейците обсадили Ерусалим, за да върнат поста първосвещеник на човек, който бил прекалено дребнав и алчен, за да се откаже от властта, и прекалено нищожен, за да я завладее сам.

Времето за обсадата било, между другото, лошо избрано – ако за гражданските войни изобщо има някога добро време. Именно през 65 г. пр. н. е. в региона се появила нова свръхдържава. На Изток – с извънредни пълномощия и огромна флота – пристигнал пълководецът на римската империя Помпей.

БЕЛЕЖКИ

103. Yerushalmi Sanhedrin, 6:6.

104. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 13, 16, 5.

105. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 14, 1, 3–4.

ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

На нас днес даже ни е трудно да си представим преврата, който настъпил на Изток с появяването на Помпей по тези места.

В Рим Помпей бил гражданин и пълководец. Но на Изток бил всесилен владетел: той решавал съдбата на местните дребни управници и командвал войски, които по качество и количество превъзхождали всичко, което имало до този момент на сцената на бойните действия.

Lex Gabinia, приет през 67 г. пр. н. е., предоставил на Помпей командването на повече от 500 кораба, 120 000 души пехота и 5000 души кавалерия. Lex Manilia му прехвърлил контрола над войските, воюващи срещу понтийския цар Митридат.

Помпей разбил Митридат, а след него – царя на Армения. Сирия завзел почти между другото; покорил Кападокия, Пафлагония, Мидия, днешната Грузия и кавказката Албания. В Месопотамия войските му стигнали до Арбел и Кордуена. Римското превъзходство над местните дребни владетели било тотално: Помпей се отнасял с тях като английски адмирал, командващ военна ескадра, с пироги на местни туземци, като изключим само това, че английските адмирали не вземали толкова подкупи.

Когато се утвърдил като арбитър на Азия, Помпей „решавал споровете и другите дела на царете и управниците, които се обръщали към него. Някои той утвърдил за владетели на царствата им, на други прибавил територии, а също така орязал и принизил излишното могъщество на трети“ [106].

Това ново могъщество на Помпей не останало незабелязано от участниците в юдейската гражданска война. Аристобул и Хиркан изтичали и двамата при Помпей с подкупи. Даже един генерал на Помпей получил четиристотин таланта. А самият Помпей станал собственик на изумително златно лозе, струващо петстотин таланта и наречено „Наслада“, което след това Йосиф Флавий видял с очите си изложено на Капитолия в светилището на Юпитер [107].

Това прекрасно ювелирно произведение било дарено на Помпей от Аристобул като изчерпателно доказателство, че владетел на Юдея е достоен да бъде именно той.

Помпей се колебаел; Аристобул и Хиркан се надпреварвали да му се умилкват. При равен обем на подкупите Помпей започнал да клони към по-незначителния от претендентите, иначе казано – към Хиркан. Той напредвал постепенно към Ерусалим. Хиркан го следвал в обоза. Аристобул ту се криел по крепостите, готов за война, ту отново ходел при Помпей и започвал да се пазари.

Накрая Помпей наближил Ерусалим и Аристобул окончателно се уплашил. Той отишъл в лагера при Помпей и му обещал пари, ако реши въпроса в негова полза. Стиснали си ръцете, Помпей дал дума и на сутринта един от римските военачалници, Габиний, потеглил към Ерусалим, за да влезе вътре и да вземе дължимия на началника му подкуп.

Можете ли да си представите разочарованието на римския пълководец, когато Габиний се върнал обратно с празни ръце. Ерусалимските фанатици не го пуснали в града; и с парите, естествено, не се получило нищо.

Помпей побеснял. Аристобул, който така жестоко преметнал римската свръхдържава с подкупа, бил поставен под стража. Римските войски влезли в Ерусалим, но част от юдеите отстъпили в храма и отказали категорично да се предадат.

Храмовият хълм по това време не бил все още тази непрестъпна крепост, която вижда днешният посетител на Ерусалим. Такава я направил Ирод, заграждайки хълма с отвесна стена и засипвайки празнините между стената и хълма с камъни.

След кратка обсада храмът бил превзет от римските войски и там римляните видели с очите си невероятния фанатизъм на неговите защитници: даже в момента на щурма те продължавали да принасят жертви. „Не могли да ги обърнат в бягство нито страхът за живота им, нито множеството убити вече техни другари, защото били убедени, че е по-добре да посрещнат участта си, оставайки при жертвеника, отколкото да нарушат с нещо предписанията на законите“ – съобщава ни Йосиф Флавий [108].

„Някои от юдеите били заклани от римляните, други от своите земляци; имало и такива, които се хвърляли в бездната или изгаряли живи, палейки собствените си къщи, само и само да не дочакат заплашващата ги гибел. Така загинали дванадесет хиляди юдеи; римляните дали много малко жертви“ [109].

В описанието на Йосиф Флавий изпъква един детайл: необичайната ревност на защитниците на храма.

Тяхното дело било абсолютно безнадеждно. Първосвещеникът Хиркан бил съюзник на римляните. Конкурентът му Аристобул бил в римски плен. Властите предали Ерусалим в ръцеет на чужденците съвсем официално.

Въпреки това тези хора били дотолкова ревностни, че продължавали и в момента на превземането на храма да принасят жертви на Господа, а други се самоубивали, за да не попаднат в плен.

От какво се ръководели тези ревнители?

В състава на Светото писание има Книга на пророк Захария. Ние вече го споменахме като придворен пророк на Зоровавел, потомъкът на Давид, който се върнал в Юдея като наместник на Дарий и явно се е възползвал от персийското смутно време, за да се провъзгласи за цар.

Захария е пророкът, който предсказва, че Месия от рода на Давид ще влезе в Ерусалим, „възседнал на магаре – на младо магаренце, рожба на магарица“ (Захария, 9:9). Когато Исус влиза в Ерусалим на магаре, той прави това в изпълнение на пророчеството на Захария.

Книгата на Захария се състои от четиринадесет глави. Първите седем от тях са написани от Захария във втората година от управлението на Дарий, иначе казано – около 520 г. пр. н. е. Именно в тях Захария се занимава с провъзгласяването на своя покровител за Помазаник, иначе казано – за Месия.

Нас обаче ни интересуват сега другите две части – втората и особено третата, обхващаща главите от дванадесета до четиринадесета.

Ние не знаем точно кога е написано пророчеството в третата част (тя е предмет на разгорещени дебати), но можем уверено да кажем, че то е било изречено по време на една от многобройните обсади, които издържал Ерусалим.

Работата там, че третата част на книгата предсказва как Господ ще дойде в Ерусалим в момента, когато градът е наполовина превзет. Като холивудски герой той ще спаси света в последната секунда.

„Градът ще бъде превзет и домовете – разграбени, жените ще бъдат обезчестени и половината град ще отиде в плен. Но останалият народ няма да бъде изтребен от града. Тогава Господ ще излезе и ще воюва против тези народи, така както Той воюва в ден на битка. В този ден нозете Му ще стъпят на Елеонския хълм, който е срещу Йерусалим на изток. И Елеонският хълм ще се разцепи по средата на изток и на запад, където ще изникне огромна долина; половината от хълма ще се оттегли на север, а другата му половина – на юг“ (Захария, 14:2–4).

Няма да е много пресилено, ако предположим, че фанатиците, извършващи богослужението в момента, когато римляните превземали храма, са се водели именно от третата част на Захария. Те са били уверени, че самият Господ ще им се притече на помощ. От тяхна гледна точка действията им са били напълно логични. Те принасяли жертви в момента на превземането на храма по същата причина, която би накарала екипажа на атомна подводница с балистични ракети на борда пори обявяване на война не да изскочи на брега с ножове в зъбите, а да натиска методично бутоните.

Господ бил тяхното оръжие за масово поразяване и те принасяли жертви, за да го задействат. Той трябвало да се яви всеки момент: така обещал пророкът и всички белези на обещаното – превзет град, обезчестен народ и прочее – били вече на лице.

Но не било съдено да се сбъднат надеждите на обсадените. Господ не дошъл. Елеонският хълм останал на мястото си. Римските войски нахлули в храма, убивайки и грабейки. Юдея била разчленена. Елинистичните градове, завоювани от Хасмонеите, били включени в римската провинция Сирия или получили независимост. Живеещите в тях евреи били депортирани или най-малко лишени от граждански права [110].

Аристобул със семейството си бил изпратен в Рим. Хиркан бил назначен за първосвещеник и вместо да стане марионетка в ръцете на фарисеите, станал марионетка в ръцете на римляните и на техния верен клиент, идумееца Антипатър, който станал по-късно, вече след смъртта на Помпей, римски гражданин и управник на Юдея [111].

Трудно би могло да си представи човек по-унизително фиаско. Партията на миленаристите, която дошла на власт под лозунга за възкръсване на мъртвите и за въдворяването на Божието царство на земята, вместо Божието царство получила позор, разгром, римски сандали, тъпчещи Светая светих, загуба на независимостта, лишаване от територии и фактическото управление на Антипатър, който плюс това даже не бил чистокръвен евреин: произлизал от завоюваните по времето на Хиркан араби.

И всичко това станало заради разприте помежду Хасмонеите.

БЕЛЕЖКИ

106. Дион Кассий. История, 37, 7а.

107. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 14, 3, 1.

108. Пак там, 14, 4, 3.

109. Пак там, 14, 4, 4.

110. Aryeh Kasher. Jews and Hellenistic Cities in Eretz-Israel, Mohr Siebeck, 1990, p. 177–178.

111. Иосиф Флавий. Указ. соч., 14, 8, 5.

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

Превземането на Ерусалимския храм и разчленяването на Юдея не довели до мир. А напротив - точно така, както и превземането на президентския дворец в Кабул от съветските специални части не означаваше край, а началото на партизанска война.

Първи започнал такава война Александър, синът на Аристобул Хасмоней, който избягал от римски плен и „преминал начело на през страната, убивайки всички римляни, които му се изпречели на пътя“ [1]. Скоро към него се присъединил самият Аристобул, а след пленяването на Аристобул и екзекутирането на Александър главатар на метежниците станал някой си Питолай [2].

Но нас ни интересува сега едно друго въстание, което избухнало извънредно успешно – а именно, когато в Рим започнала гражданска война и на умиращата република не ѝ било до своето източни сателити.

Петнадесет години след превземането на Храма, през 48 г. пр. н. е., докато Цезар и Помпей си изяснявали отношенията, в Галилея, в покрайнините на Сирия, се появил предводителят Езекия [3], който „начело на огромен отряд нападал областите, граничещи със Сирия“ [4].

Римският лоялист Йосиф Флавий нарича Езекия „разбойник“, точно така, както официалната руска преса нарича кавказките джихадисти „разбойници“. „Йосифон“ - средновековна компилация на основата на Йосиф Флавий, е доста по-малко достоверен и по-късен източник, но затова пък не е сдържан от лоялност към римляните и нарича Езекия „храбър млад човек, при когото се стичали всички обидени“ [5]. Начело на войската си Езекия нахлул в римската Сирия и започнал да опустошава методично провинцията. Като Юда Чука той водел херем - свещена война срещу неверниците.

На Секст, наместника на Сирия, по това време не му било до еврейските джихадисти: той бил братовчед на Цезар и бил зает с метежите сред собствените си войски. Но на помощ на Секст Цезар точно навреме се притекъл Антипатър. Той изпратил срещу Езекия своя двадесет и пет годишен син Ирод. Ирод „нападнал неочаквано Езекия и неговите хора, когато се връщали с плячка от Сирия, и бил щедро награден с подаръци от сирийския наместник“ [6].

Родът на този тайнствен Езекия ще играе огромна роля в нашето повествование.

След смъртта на Ирод потомъкът на Езекия, Юда, се провъзгласил за цар, а след десет години основал „четвъртата секта“. Синовете на Юда, Симон и Яков, били разпънати по времето на прокуратора Тиберий Александър. Още един негов потомък, Менахем, станал главен подбудител на Юдейската война.

Но още по-необикновена от тази – посмъртна – кариера била реакцията, която убийството на Езекия предизвикало в Ерусалим.

А именно: ерусалимският Синедрион, с други думи – висшият законодателен и съдебен орган на Юдея, съставен от най-знатните ѝ хора и религиозни авторитети – нейният Сенат и Върховен съд – поискал Ирод да бъде обвинен, че е екзекутирал Езекия без разрешението на Синедриона.

Ирод се явил на заседанието на Синедриона с въоръжена свита и с препоръчително писмо от наместника Секст Цезар. Писмото не помогнало: той се спасил от смъртно наказание само защото избягал през същата нощ от Ерусалим. Скоро Ирод купил от благосклонния към него Секст длъжността наместник в Келесирия.

Този епизод, който ни е известен, за съжаление, само от Йосиф Флавий – колкото впечатляващ, толкова и недостоверен източник, - ни хвърля, след внимателното му разглеждане, в пълно изумление. Какъв е този разбойник, заради чието убийство Върховният съд на страната е готов да екзекутира победоносния син на всемогъщия военен водач? Как е станало така, че привържениците на разбойника са имали мнозинство в Синедриона и са можели да влияят даже на първосвещеника Хиркан? [7]

Как се е получило така, че даже майките на убитите от Езекия „напомняли ежедневно в храма на царя и народа, че Ирод трябва да бъде съден от Синедриона“? [8]

Кой е бил този предводител Езекия?

От кой род е произлизал?

Кои са били неговите привърженици в Синедриона и в Ерусалим?

Искам да направя едно просто предложение.

Аз мисля, че предводителят Езекия е произлизал или поне в крайна сметка е претендирал, че произлиза от дома на Давид.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 14, 6, 2.

2. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 14, 7, 3.

3. В руския превод на Флавий предводителят се нарича „Иезекия“. Тук употребяваме формата „Езекия“, за да подчертаем, че носи същото име като праведния цар Езекия. Името му е напълно давидово. Понеже в оригинала и царят, и предводителят се наричат „Хизкия(х)у“, и двата варианта са еднакво далечни от оригиналния.

4. Пак там, 14, 9, 2.

5. The Wonderful and Most Deplorable History of the Later Times of the Jews: with the destruction of the city of Jerusalem. Which history begins where the Holy Scriptures do end, London, 1706, p. 42.

6. Пак там.

7. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 10, 6.

8. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 14, 9, 4.

МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД

Домът на Давид изиграл по-късно огромна роля в юдейския месианизъм.

От дома на Давид произлизал Исус. Месия от дома на Давид очаква и до ден днешен Талмудът. Пророчеството: „Скиптърът няма да се отнеме от Юда и жезълът ще стои здраво между нозете му, докато не дойде Шило. На Него ще се подчинят народите“ (Битие, 49:10) било главното пророчество, въодушевяващо „четвъртата секта“ [1].

Този общоизвестен факт не трябва да остава скрит от нас зад удивителното обстоятелство, че до позорния край на Хасмонеите за дома на Давид било забравено от всички.

Ездра и Нееемия положили огромни усилия, за да отстранят дома на Давид от управлението на Юдея. Те учредили колективно теократично управление, което към III в. пр. н. е. станало главна особеност на нацията.

Те даже внесли в Тората правило, според което амонитяните и моавитяните не могат да станат евреи след което и да е поколение (Второзаконие, 23:4). Това правило биело пряко по рода на Давид. Давид, син на Йесей, бил потомък на моавитянката Рут. А внукът му Ровоам бил син на амонитянка (3 Царе, 14:21). От това пряко следвало, че домът на Давид при никакви обстоятелства не можел не само да ръководи евреите: той не можел да бъде даже член на общината на вярващите!

Основни книги, които от времето на Ездра описвали историята на юдейското царство, били шестте книги, съчинени от Девтерономист/Еремия. Собственият опит от общуването на Еремия с царете (той бил във фанатична опозиция с четирима от тях) го довел до крайно скептично отношение към царската власт. В цялата история на Девтерономист царете постоянно се назначават и отстраняват от пророците. При всеки сблъсък на цар и пророк прав се оказвал пророкът.

Нещо повече, Девтерономист твърди, че избирането на цар е пореден акт на измяна от страна на Израил към Бога, толкова отвратителен, колкото направата на Златния телец и поклонението на Ашера и Баал. „Те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам повече над тях“ (1 Царе, 8:7).

В случаите, когато садукейските текстове споменават за цар Давид, те не свързват с него никакви месиански надежди. В книгата за премъдростите на Исус, синът на Сирах, написана в Египет през 180 г. пр. н. е. – съвсем малко преди въстанието на Макавеите, - месианизмът показно отсъства. Там цар Давид е представен единствено като добродетелен владетел, на когото Господ дал „царствен завет и престола на Славата в Израил“ (Сирах, 47:13) – но нищо повече от това.

С идването на фарисеите ситуацията не се променя. Те мечтаят за Месията, но никъде по времето на Хасмонеите не намираме да се споменава, че този Месия трябва да произлиза от дома на Давид.

В глава 7 на Книга Даниил Месията е наречен просто Човешки син. Даниил няма понятие, че той трябва да е потомък на Давид. В Първа книга Макавеи се казва, че след смъртта на Юда и Йонатан техният по-малък брат, Симон, поел властта, „за да се грижи за светците“, докато „не се въздигне верен пророк“ (1 Макавеи, 14:41-42) – с други думи, пак пророк, а не цар от рода на Давид. Иначе казано – някой от идеолозите и организаторите на въстанието.

Хасмонеите управляват нацията като Месии – отначало като първосвещеници, а след това като царе – и не показват никакво желание нито да се сродят с някого от дома на Давид, нито да се провъзгласят за Давидови потомци. Последното всъщност е доста трудно: родословните списъци на евреите се пазят в Храма и за Хасмонеите е добре известно, че те са свещеници от Модин.

Даже по време на войната срещу Александър Янай фарисеите не споменават за никакъв дом на Давид. Нищо чудно, ако имаме предвид, че според Талмуда Симеон бен Шетах е бил шурей на Александър Янай. Би било странно, ако Симеон бен Шетах подкрепя род, който не е свързан с Хасмонеите. Най-добър инструмент за неговото идване на власт били неговите сестри и племенници.

Ситуацията се променя едва през 60-40 години пр. н. е. – след религиозния терор, упражняван от Симеон бен Шетах, залеза на Хасмонеите и превземането на Храма от римляните. Имено по това време се появили „Псалмите“ на Соломон – осемнадесет химна, популярни сред ранните християни [2].

Войнствената община, съчинила „Псалмите на Соломон“, притежава някои отличителни черти. Тя продължава да нарича своите членове светци, както в Книгата Даниил, но освен това започва да използва и друго самоназвание: праведници. Тя е уверена, че праведниците и светците ще живеят вечно и даже ги нарича „дървеса на живота“ (Псалми на Соломон, 14:2) [3].

Тази община мрази Хасмонеите. От нейна гледна точка те са грешници, завзели със сила престола на Давид, който не им принадлежи. Заради техните грехове Господ ги „низвергнал и унищожил семето им на земята“ (Псалми на Соломон, 17:8). Той направил това с помощта на чуждестранен владетел, който превзел Ерусалим със сила, но след това бил убит в Египет и тялото му лежало непогребано на брега (Псалми на Соломон, 2:30–31).

Авторът на „Псалмите на Соломон“ мрази и фарисеите. Той се надява, че те скоро ще бъдат унищожени като Хасмонеите. „Врани да изкълват очите на лицемерите“ – възкликва той (Псалми на Соломон, 4:22).

Авторът на „Псалми на Соломон“ нарича фарисеите лицемери, опропастяващи домовете, и „човекоугодници, които провъзгласяват лицемерно закона“. Те сриват семействата; техните сладострастни очи следят всяка красива жена и всичките им думи са лъжа, за да се удовлетворят порочните им страсти. Душите им се ненаситни като Шеол.

„Да разкъсат диви зверове плътта на човекоугодниците!

Врани да изкълват очите на лицемерите!

Защото опустошиха много домове

И ги унищожиха със своята алчност“. (4:21-23)

Както виждаме, претенциите на общината, съчинила „Псалмите на Соломон“ са напълно конкретни. Фарисеите, които са на власт, според тази община, само се преструват на ревнители. В действителност те са лицемери и похотливци и именно тяхното лицемерие, тяхната похот и тяхната алчност са станали причина за гибелта на Ерусалим.

На кого възлага надеждите си общината, написала „Псалмите на Соломон“?

На Месията от дома на Давид.

„Псалмите на Соломон“ са първата за много години група от текстове, в която месианските надежди се свързват с фигура на цар от дома на Давид, който „ще очисти Ерусалим и ще го направи свят“ (Псалми на Соломон, 17:33) [4]. И нещо повече – този цар в „Псалмите на Соломон“ се нарича не просто Месия, иначе казано – Помазаник, а Господ Месия – тоест въплъщение на Яхве на земята.

„И ще има над тях праведен цар, наставен от Бога. И няма да има несправедливост сред тях в тези дни, защото всички ще бъдат светци и техният цар ще бъде Господ Месия“ (Псалми на Соломон, 17:35-36).

Кога са се появили „Псалмите на Соломон“?

Те са били съчинявани в продължение на известно време. Така например, вторият псалм споменава за гибелта на Помпей, чието тяло било изхвърлено на морския бряг през 48 г. пр. н. е., а седемнадесетият псалм съобщава за пълното унищожаване на семето на Хасмонеите, под чието унищожаване вероятно се разбира смъртта на последния от синовете на Аристобул, екзекутиран след превземането на Ерусалим от Ирод през 37 г. пр. н. е.

Това ни позволява да датираме поне някои от псалмите между 40-те и 30-те години пр. н. е.

Освен това авторът на „Псалмите на Соломон“ твърди, че праведниците и светците не са пострадали при щурма на Ерусалим от римляните през 63 г. пр. н. е. Пострадали – заради греховете си – само грешниците. А праведниците се спасили в пустинята (Псалми на Соломон, 17:19). „Защото Господ се показа праведен в своя съд над народите на земята и благочестивите в лицето на Господ бяха като невинни овце сред тях“ (Псалми на Соломон, 8:27-28).

Иначе казано, ако вярваме на „Псалмите на Соломон“, общината, която ги е написала, е действала именно по времето на предводителя Езекия, а е напуснала Ерусалим в началото на 60-те години пр. н. е., още преди да е бил превзет от римляните. Прогонили са я лицемерите и опустошителите на домове.

Коя е била тази община?

Аз предполагам, че това са били есеите.

БЕЛЕЖКИ

1. Как да се преведе думата „шило“, или „Силом“, се водят горещи спорове в руски език. Синодалният превод предлага „Примирител“ (така е и в българския синодален превод – бел. П. Н.) и това е доста вярно. При всички случаи в този контекст Шило е една от титлите на Месията.

2. Leonhard Rost. Judaism outside the Hebrew canon: An introduction to the documents, Abingdon, 1976, p. 118.

3. Psalms of Solomon, A new translation and introduction by R. B. Wright, в James H. Charlesworth, The Old Testament Pseudepigrapha, vol. 2, Doubleday and Co, 1985: pp. 639–670.

4. Пак там.

ЕСЕИТЕ

Етимологията на думата „есеи“ е забулена в мрак и е неясна. Думата е свеждана към гръцката дума „осеос“ (иначе казано – светец), към арамейската дума „ашшайа“ (целител), към древноеврейското „хасидим“, с други думи – „благочестиви“ и към „осей а ТКора“, което ще рече - „спазващи Тората“.

Но има още един вариант за етимология на думата „есеи“. Есеите са иесеи, иначе казано – привърженици на дома на Давид, чийто баща е Иесей.

„Тези, които повярвали в Христос, се наричали иесеи, преди да станат християни, защото, както казах вече, Иесей е бил баща на Давид“ – пише Епифаний от Саламис [1].

И наистина, не може по-кратко да се изобрази космическата и политическата програма на авторите на „Псалми на Соломон“. Иесеите твърдели, че неуспехите на техните предшественици за въдворяване на Царството божие на земята са свързани с неправилно ръководство. Ръководители са били всякакви грешници.

А общината трябва да ръководи Господ Месия от дома на Давид, потомък на Иесей.

На пръв поглед в това твърдение нямало нищо удивително. Ерусалим бил превзет, а Хасмонеите били изтребени: трябвало да се чака някой друг.

Но не трябва да подценяваме едно нещо: изключително прагматичния характер на юдейската теология. По времето на цар Йосия тази теология отразявала удивително добре интересите на Йосия, по времето на Ездра отразявала удивително добре интересите на Ездра, а по времето на Хасмонеите отразявала прекрасно интересите на Хасмонеите.

Всичките пророчества, които вече цитирахме в тази книга (и които още не сме цитирали), са правени изключително със задна дата и в полза на съвършено конкретен политически адресат. А когато не се сбъдвали, тяхното действие се пренасяло в неопределено бъдеще.

Иначе казано, ако някой след превземането на Йерусалим започва да пее химни за рода на Давид, ние сме в правото си да предположим, че този някой принадлежи към група, ръководена от представител на рода на Давид, или е някой, който се представя за такъв.

Разбойническите шайки и фанатичните секти имат обикновено строга, ригидна йерархия. Йерархията на есеите, както ще видим малко по-нататък, била напълно тоталитарна. „Всичко, което правят, е само по указание на лицата, които ги ръководят“ – пише за тях Йосиф Флавий [2]. Той съобщава също така за непоклатимата йерархия вътре в сектата: „Постъпвайки в братството, те се делят на четири класи; като младите членове са толкова далече от по-старшите, че старшите, когато ги докоснат, мият тялото си, все едно ги е осквернил чуждоземец“ [3].

Трудно е да си представим, че начело на тази ригидна тоталитарна йерархия, чиито ръководители се смятали за осквернени даже при докосване на низшите си събратя, и чиито членове се кълнели със страшната клетва да пазят в тайна идеологията на сектата и имената на ангелите, е стоял някой, който да не е претендирал за върховната власт.

По целия свят, във всяка една епоха, при всички народи месианските движения винаги са се ръководели от живи и очевидни Месии. Едва след смъртта им вярващите започвали да чакат тяхното завръщане.

И ако „Псалмите на Соломон“ твърдят, че нацията трябва да се ръководи от Месия от рода на Давид, ние имаме правото да предполагаме, че общината, написала псалмите, вече се е ръководела от такъв.

Точно затова Езекия имал толкова сериозна подкрепа. Точно затова не кой да е, а част от членовете на управляващия Синедрион поискали да бъде умъртвен заради убийството му Ирод. И точно затова тази ранна схватка между рода на Ирод и рода Езекия определила много неща в по-нататъшното развитие на събитията.

БЕЛЕЖКИ

1. Епифаний из Саламиса. Панарион, 29, 4, 9.

2. Иосиф Флавий, Иудейская война, 2, 8, 6

3. Пак там, 2, 8, 10.

ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД

Антипатър, бащата на Ирод, съзнавал прекрасно своя расов непълноценен (от гледна точка на юдейските фанатици) произход и никога не се стремял към царската титла, задоволявайки се вместо това с реална власт. Той управлявал Юдея не като цар, а като римски наместник – всесилен владетел зад гърба на своята жалка марионетка, първосвещеника Хиркан.

Той бил истински източен политик: никога не бързал да употреби военна сила там, където можел да мине с обикновена хитрост, и никога не запазвал вярност към покровителя си повече от изгодното за него време.

А времето, в което живеел Антипатър, било бурно. То било време на римската гражданска война. Покровителите, на които трябвало да служи, постоянно се сменяли и Антипатър, а след това и неговият син започнали да играят класическата военно-политическа игра, съпровождаща всички смутни времена.

Предавайки всеки предходен покровител в полза на следващия, те договаряли за себе си все повече привилегии и власт, превръщайки се, малко по малко, в източни парвенюта, крепящи се само на римските мечове, в младши партньори на всеки от римските претенденти за власт на Изток.

Отначало Антипатър подкрепял Помпей, след това се присламчил към неговия победител, Цезар, а след убийството на Цезар подкрепил убиеца на Цезар, Касий.

През 44 г. пр. н. е. Касий и Антипатър сключили взаимноизгодна сделка: Касий получил от Юдея седемстотин таланта сребро. В замяна пламенният републиканец Касий назначил сина на Антипатър, Ирод, за римски наместник в Келесирия и обещал да го направи след победата цар на Юдея [1].

Юдейският престол се намирал вече на една крачка от Ирод.

Но той не успял да направи тази крачка. Слуховете за сделката предизвикали негодувание в Ерусалим. Антипатър бил отровен, последният от Хасмонеите, Антигон, вдигнал отново въстание. А скоро претърпял съкрушително поражение и загинал и другият участник в сделката – Касий.

Некоронован управник на Изтока станал Марк Антоний и Синедрионът използвал веднага ситуацията. Той изпратил при Марк Антоний делегация от „най-влиятелните юдеи“. Делегацията се оплакала на Антоний, че Ирод подкрепял Касий и даже обрал заради него с данъци цяла Юдея. Целта на делегацията била очевидно да се постигне свобода от властта на идумеите и да се сключи договор направо с римляните.

Но, уви, не било съдено да се изпълнят надеждите на „влиятелните юдеи“. По това време Ирод успял да стане един от ключовите играчи на сирийския фронт. Марк Антоний се нуждаел от неговите войни много повече отколкото от молитвите на белобрадите юдейски старци. Парите, събрани за Касий, послужили за подкупи на Антоний; първата делегация, явила се да се оплаква на Антоний от неговия враг, била арестувана, а втората, състояща се от хиляда души, просто избита [2]. Ирод получил отново контрола над слабоволевия първосвещеник Хиркан и за да засили своята власт, се сгодил за внучката му Мариамна, която, между другото, обичал до припадък.

Едновременно с това противниците на Ирод, като не получили власт над Юдея от римляните, се обърнали към партяните. Партяните подкрепили охотно въстанието на Антигон и нахлули в Юдея. Паралелно с това партянският принц Пакор овладял почти цялата римска Сирия [3].

Войските на Антигон, към които се присъединявали по пътя им местни доброволци, не успели да стигнат до Ерусалим, когато в града избухнало добре организирано въстание: няколко десетки хиляди юдеи, които се събрали за празника Петдесетница, завзели Храма [4].

Ирод едва успял да се спаси панически от Ерусалим и като оставил своите жени и деца под охраната на малоброен гарнизон в непристъпната Масада, избягал в Египет и отплавал оттам за Рим, призовавайки своите покровители за помощ [5].

Ирод претърпял от въстаниците унизително поражение, но именно това тактическо поражение се превърнало в сериозна стратегическа победа. Делото на Ирод станало дело на всички римляни. Горял вече целият Изток, ставало дума не за това кой ще господства в Юдея, а кой ще владее Азия – Рим или Партея. За решаването на този въпрос Ирод бил толкова необходим на римляните, колкото те на него, и това му позволило най-сетне да постигне заветната си цел: по молба на Антоний и със съгласието на Октавиан Сенатът го назначил за юдейски цар.

„След края на заседанието Ирод излязъл от Сената с Антоний от едната си страна и Октовиан от другата. Консулите и останалите държавни сановници ги изпратили да принесат жертви на боговете и да обявят сенатското решение на Капитолия. А в първия ден от назначението на Ирод за цар Антоний дал в негова чест тържествен обяд“ [6].

Ирод се върнал с римски войски в Юдея и обсадил Ерусалим.

В тила му веднага избухнало въстание. То се разразило в същата Галилея, която била наследствена на убития от него предводител Езекия. Ирод бил принуден да прекъсне обсадата и да се отправи срещу разбойниците, чиито успехи заплашвали да го отрежат от крайбрежието.

Разбойниците се сблъскали с Ирод в обичайно сражение и даже „накарали с дясното си крило лявото крило на Ирод да отстъпи“ [7]. Като ги разбил, Ирод „ги преследвал до Йордан с непрекъснато клане и унищожил значителна част от тях“ [8]; оцелелите остатъци се разбягали по другата страна на реката. Но имало продължение: оживелите разбойници се скрили в пещерите по върховете на скалите – същите пещери, които Ирод превземал с помощта на сандъци и дим (виж главата „Масада“ – бел. П. Н.). В отговор на предложението да се предадат разбойниците започнали да избиват жените и децата си.

„Един старец, баща на седем деца, ги убил заедно с майка им, защото, доверявайки се на царските обещания, го молели да излезе от пещерата. Той застанал на входа на пещерата, наредил им да излизат един по един и прерязвал гърлото на всеки появил се отделно свой син. Ирод, потресен от тази сцена… прострял дясната си ръка към стареца и го молел да пощади децата си. Но старецът не искал и да го чуе: с остра ругатня той напомнил на Ирод за ниския му произход, умъртвил и жена си над труповете на децата си и като ги хвърлил долу по отвесната скала, скочил и той след тях в бездната“ [9].

Още по-важно е, че победата на Ирод се оказала ефимерна. Едва Ирод се върнал край стените на Ерусалим, „отрядите, които и преди това предизвиквали смут в Галилея“, нападнали оставения от него командир и го убили, „след което избягали в блатата и непристъпните местности, разграбвайки всичко по пътя си“ [10].

На Ирод му се наложило да се върне в Галилея и да въведе ред. Редът не продължил дълго: едва чули, че братът на Ирод е загинал, „галилейците се отметнали от своите наместници и удавили привържениците на Ирод в езерото“ [11].

Накрая Ерусалим, с помощта на римските войски, бил превзет. „Настъпило страшно клане, защото римляните били разярени от продължителната обсада, а юдейските привърженици на Ирод не искали да оставят жив нито един противник“ [12].

Въпреки че единственият наш източник – Йосиф Флавий – се старае по всякакъв начин да намали фанатичния елемент в съпротивата срещу Ирод, той направо се набива в очите. Това засяга особено историята с разбойника, който убива жена си и децата си току пред погледа на предложилия му помилване цар.

Тя съответства пряко на историята с майката и седемте ѝ синове във Втора книга Макавеи. „Разбойникът“ убива жена си и децата си, за да възкръсне заедно с тях за вечен живот и целият този епизод ни кара да предположим, че Йосиф Флавий го е заимствал от устна легенда или от някакъв текст, аналогичен на Втора книга Макавеи, само че посветен на свещената война срещу Ирод.

Каква е била тази легенда и какъв е бил този текст, и не са ли ни останали някакви сведения за войната на разбойниците срещу Ирод, които не са били включени в пропагандата на римския лоялист Флавий?

Много вероятно е такъв текст да се е запазил и ние ще го разгледаме малко по-късно.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий, Иудейские древности, 14, 11, 4

2. Пак там, 14, 13, 1–2.

3. Пак там, 14, 13, 3.

4. Пак там, 14, 13, 4.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 14, 2.

6. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 1, 14, 4; виж също: Иудейские древности, 14, 14, 5.

7. Иосиф Флавий, Иудейская война, 1, 16, 2; виж също: Иудейские древности, 14, 15, 4.

8. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 16, 3.

9. Пак там, 1, 16, 5.

10. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 14, 15, 6.

11. Пак там, 14, 15, 10.

12. Пак там, 14, 16, 2.

ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ

Юдейският елит мразел Ирод „със съвършена омраза“ (както е казано по друг повод в 138-ми псалм) и тази омраза надживяла вековете. Ние и до ден днешен наричаме „ирод“ всеки жесток и несправедлив цар.

Няма злодеяние, които да не били приписвани на Ирод.

Евангелията го обвиняват, че е избил младенците; Йосиф твърди, че от омраза към евреите Ирод заповядал преди смъртта си да екзекутират всички представители на знатните семейства.

Талмудът нарича Ирод роб на Хасмонеите, който се разбунтувал срещу своя господар, за да вземе за жена красавицата Мариамна. Когато тя се самоубила, за да не попадне в ръцете на изверга, този мерзък некрофил положил тялото ѝ в мед и седем години се сношавал с трупа.

„Ирод бил роб на Хасмонеите и хвърлил око на една девица от техния дом – разказва трактатът „Баба Батра“. – Веднъж той чул как Бат Кол (Глас от Небето) казал: „Всеки роб, който въстане днес, ще постигне успех“. Той въстанал и убил всички от дома на своя господар, но пощадил девицата. Когато чула, че той иска да се ожени за нея, тя се качила на покрива и извикала: „Този, който дойде и каже, че е от дома на Хасмонеите, е роб, защото само аз останах от този дом и сега ще скоча от покрива“. Той запазил тялото ѝ в мед седем години. Някои казват, че се сношавал с нея, а някои – че не правил това“ [139].

Трудно е като че ли да се намери в историята друг персонаж, когото да мразели едновременно и юдеите, и християните, и проримски настроените ренегати.

Тази омраза изглежда малко странна, защото управлението на Ирод било златен век за Юдея.

Страната била дотолкова независима от римляните, доколкото можело. Навсякъде царял мир. Търговията процъфтявала и тъй като през страната преминавал транспортният коридор, съединяващ Червено море със Средиземно, митническите доходи на държавата били огромни. Ирод ги влагал в развитието на инфраструктурата, като по този начин осигурявал работа на населението и предизвиквал небивал приток от преселници.

С невероятен разкош Ирод построил наново Храма, като го облицовал с жълт, син и бял мрамор. „Този, който не е виждал някогашния Храм, никога не е виждал по-прекрасно здание“ – въздиша Талмудът [2]. Той съобщава, че когато Ирод издигал Храма, дъждът валял само нощем, за да не пречи на работниците [3]. Разкошът на Храма, на свой ред, привличал нови поклонници и скоро Ерусалим се превърнал в един от най-богатите градове в античния свят.

Ирод не забравял и за своите римски покровители. Той организирал в чест на Октавиан петгодишни игри и издигал в негова чест храмове, като, наистина, предпочитал предвидливо да прави това извън пределите на Юдея. Ирод построил нови езически градове – Себастия, Фазаелида и Антипатрида [4]. Той изграждал театри, амфитеатри и хиподруми.

Крепостта, която построил в Ерусалим, Ирод нарекъл угоднически Антониева кула - в чест на своя покровител Антоний. Когато Антоний бил разбит от Октавиан Август, Ирод поправил бързо политическата си грешка, като нарекъл в чест на Октавиан цял град – Кесария. В Самария той построил крепостта Себаста, в Галилея – Хава, в Перея – Есевон.

По време на Ирод страната била богата и умиротворена; хазната била препълнена; строителството давало на всички работа и процъфтяване. Какво тогава има? Откъде идва тази невероятна, звънлива омраза?

Причината ни разкрива една случайна бележка на Тертулиан – знаменит християнски апологет, живял в края на II и началото на III век.

Тертулиан пише за „иродианите“. Иродианите се споменават в Евангелията наред със садукеите и фарисеите като гонители на Христос и невнимателният читател може да ги сметне за партия от политически привърженици на Ирод.

Тертулиан съобщава, че иродианите смятали Ирод за Христос. „Herodiani, qui Herodem Christum esse credebant“ [5].

В това нямало, ако си помислим, нищо удивително. Както вече не един път сме кавзали, Христос/Машиах/Машиаха означава просто Помазаник. А всеки юдейски цар бил наричан Помазаник.

Ирод, когото езичниците провъзгласили за юдейски цар на римския Капитолий, съвсем очевидно би трябвало да поиска от своите юдейски поданици да му признаят тази титла. Той нямал друг изход.

Друго нещо е, че на евреите това им се сторило светотатствено. Някои от тях изобщо не признавали по това време царската власт и настоявали, че „народът трябва да слуша единствено свещенослужителите на почитаемия Бог“ [6]. Други смятали, че ако има цар, той трябва да бъде от дома на Давид.

Цар от племето на идумеите не влизал изобщо в нито една еврейска политическа програма. Това било немислимо. Това било оскърбително за всички. И за привържениците на Давидовия род, и за привържениците на теократичната аристокрация.

Но откъде Тертулиан, а след него блаженият Йероним и много други ранни християни са взели тези сведения? Теологията, гласяща, че непълните евреи, идумеите, са законни Помазаници на еврейския народ, очевидно не надживяла идумейската династия. Да се намерят нейни представители през III в. било толкова трудно, колкото да се намерят днес в Русия поклонници на татаро-монголите.

Най-вероятно Тертулиан е взел информацията оттам, откъдето християните обикновено са вземали своите сведения за юдейското общество през I в. – от Йосиф Флавий.

Това твърдение може да изглежда странно, защото в съвременните канонични текстове на Флавий няма нищо подобно. В тях има само набързо подхвърлено твърдение, че след второто си идване в Ерусалим начело на римските войски Ирод избил целия Синедрион с изключение на двама равини – Полион и Самея [7].

Избиването на Синедриона е значително събитие. Все едно окупатори да разстрелят целия Конгрес на САЩ. Очевидно е, че тази случка, важна за разбирането на цялото царстване на Ирод, заслужава отделен разказ.

Но у днешния Флавий такъв разказ няма – той просто споменава бегло, че станалото е било отмъщение за това, че Синедрионът е осъдил Ирод на смърт заради убийството на предводителя Езекия [8].

Но ние нямаме само канонични текстове на Флавий. Ние имаме и текст, който се нарича „славянски Йосиф“. Наречен е така, защото се е запазил само на староруски език. Разпространявал се е вероятно сред еретиците, които в Московска Рус се наричали „жидовствующие“ („еврействащи“ – бел. П. Н.).

В една от следващите книги ще поговорим за „славянския Йосиф“ по-подробно, а засега ще кажем само, че през 30-те години на ХХ век Роберт Айслер доказва, че този текст произлиза – макар и в силно деформиран християнски вид – от първоначалния вариант на книгата „Юдейската война“, написана от Йосиф веднага след унищожаването на Храма през 70 година на арамейски език. Той се различава от по-късния гръцки вариант. Впоследствие арамейският текст също бил преведен на гръцки език и него вероятно е познавал Тертулиан.

И така – в „славянския Йосиф“, освен всичко друго, е описана подробно и кинематографично разправата на Ирод със Синедриона.

Славянският Йосиф съобщава, че веднага след превземането на Ерусалим Ирод, провъзгласен за юдейски цар на Капитолия по време на езическо жертвоприношение, поискал от Синедриона да го признае за Помазаник, иначе казано – за Месия.

Синедрионът отказал категорично. Славянският Йосиф цитира речта на един от неговите членове, наречен Йонатан: „Законът не ни позволява да имаме цар от друго племе и ние чакаме кротък Помазаник от поколението на цар Давид. За Ирод знаем, че е арабин и не е обрязан“ [9].

Когато предател от редиците на Синедриона съобщил на Ирод за взетото решение, Ирод заповядал да избият целия Синедрион и да назначат нов. На следващия ден след това кърваво злодеяние станало земетресение. „И на сутринта цялата земя се затресла“ [10].

Тази сцена изведнъж, като част от пъзел, застава на своето място и представя в съвсем нова светлина и жертвоприношението, което Ирод направил на Капитолия, и изклания от него Синедрион, и построения отново Храм, и легендата за избиването на младенците, и разпореждането да бъдат убити преди смъртта му всички знатни граждани в Юдея.

Ирод поискал да бъде признат за Месия.

Избиването на целия Синедрион – безпрецедентна мярка дори за онова бурно време – било реакция на Ирод след категоричния отказ.

Идумеецът, който унищожил борците за вярата, претендирал да бъде Помазаник!

Слугата на китим [11], който получил своето звание от идолски жреци по време на езическо жертвоприношение на Капитолия, се провъзгласил за приемник на Давид! Убиецът на Хасмонеите претендирал да управлява земите, принадлежащи единствено на Бога!

Римляните, които презирали гнусливо юдейските варвари, даже не обърнали внимание на това каква теологична мина с гигантска сила са заложили под основите на своето могъщество в Юдея, провъзгласявайки – заради войната с Партското царство – идумеец за юдейски цар.

От гледна точка на юдеите Ирид не бил Христос, а Антихрист. Той не бил Син на Закона, а Син на Беззаконието.

Именно „Син на Беззаконието“ наричат арамейските текстове от I в. пр. н. е. този персонаж, който след това християните ще наричат „Антихрист“, или „Антимесия“. С което подчертават основния му проблеми. Този персонаж претендира да управлява Юдея, но заедно с това не спазва Закона.

Авторът на тази книга предполага, че думите „Син на Беззаконието“ са се отнасяли първоначално за напълно конкретна историческа фигура. Те не се отнасяли за египетския фараон или за партянския цар. Те се родили като ругателно прозвище на конкретен човек, който претендира да бъде Помазаник, но е получил титлата си от римляните, от проклетиите китим, по време на езическо жертвоприношение.

Цар Манасия вършел неугодни дела пред очите на Господ, но не бил Лъжепомазаник. Цар Ахав преследвал пророк Илия, но не бил Лъжепомазаник. Антиох IV Епифан предизвикал със своята политика въстанието на Макавеите, но никъде в Книга Даниил не е наречен Антихрист и Син на Беззаконието. Даже Александър Янай, макар че разпънал осемстотин фарисеи, не бил Лъжепомазаник.

Лъжепомазаникът е специфичен исторически персонаж, който води началото си от времето на Ирод. След Сина на Беззаконието трябвало да дойде този, който Спазва Закона. След Антихриста – Христос.

По-нататък, когато пришествието на истинския Месия се задържало, Лъжепомазаникът също придобивал все по-фантастични черти и борбата с него се пренасяла в бъдещето. Но първият Син на Беззаконието, Лъжепомазаникът с главна буква, човекът, който породил самата концепция за Лъжепомазаника, бил именно Ирод, а след него – неговите потомци, Ирод Антипа и Ирод Агрипа, които се слели в паметта на народа като един Разширен Ирод.

„Ще ги смени нечестив цар, не от рода на свещениците, а човек нагъл и безсрамен, който ще ги съди, както не са заслужили. И ще убие началниците им с меч, и ще ги унищожава в тайни места, така че никой да не разбере къде са телата им. Той ще убива млади и стари и няма да ги щади. Страхът пред него ще бъде горчив по земята им. И той ще ги убива със съд, както египтяните са ги убивали в продължение на тридесет и четири години, и ще ги наказва“ – така е описан Ирод в „Успение на Мойсей“ [12].

Талмудът е запазил ярък разказ за тези убийства.

Талмудът съобщава, че Ирод е заповядал за убият всички равини освен равина Баба бен Бута.

Ирод му избол очите и му предложил да го прокълне. Но равинът Баба, проявявайки истинско християнско смирение, отказал категорично да направи това.

„Той [Ирод] станал и убил всички равини, като пощадил Баба бен Бута, за да му бъде съветник. Увенчал челото му с венец от игли на таралеж и му избол очите. Веднъж дошъл, седнал пред него и му казал: „Виж какво прави твоят презрян роб [Ирод]“. „Какво искаш да направя с него?“ – отвърнал Баба бен Бута. „Искам да го прокълнеш“. Но той [Баба] му отвърнал със стих: „Даже в мислите си не трябва да проклинаш царя“. Ирод му казал: „Но той не е цар“. Той отвърнал, че даже да е просто богат човек, написаното казва: „И в спалнята си не проклинай богатия човек“… Той казал: „Страхувам се от него“. Ирод казал: „Тук няма човек, който би могъл да отиде и да му каже, защото сме сами“. Баба отговорил: „Небесните птици ще донесат вест“. Тогава Ирод казал: „Аз съм Ирод. Ако знаех, че равините са толкова предпазливи, нямаше да ги убивам“ [13].

Тази история е важна за нас с това, че експлоатира ярко любимия похват на тогавашните идеолози в Юдея: представя техния противник като безусловен агресор, а всички негови жертви като невинни мъченици, които, въпреки всичките ужаси от управлението на Сина на Беззаконието, отказват да се съпротивляват на насилието.

Както ще видим по-нататък, тази представа за мирните фарисеи, невинни жертви на кървавия Ирод, е малко преувеличена.

БЕЛЕЖКИ

1. Baba Batra 3b.

2. Sukkah 43b.

3. Ta’anith 23a.

4. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 16, 5, 2.

5. Tertullian, app. to De pvaescv. adv. haev., 45; виж също Иероним в: Matt. xxii. 15: 'quidam Latinorum ridicule Herodianos putant, qui Herodem Christum esse credebant.

6. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 14, 3, 2.

7. Изследователите спорят кой стои зад тези изкривени имена. Това са или равините Абталион и Шемая, или равините Хилел и Шемай.

8. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 14, 9, 4 и 15, 1, 1.

9. Мещерский Н. А. «История Иудейской войны» Иосифа Флавия в древнерусском переводе, М., 1958. С. 200.

10. Мещерский Н. А. Посоч. съч., с. 201.

11. Така юдейските миленаристи наричали римляните.

12. The Assumption of Moses, 6, 2–6, цит. по.: R. H. Charles, ed., The Apocrypha and Pseudepigrapha of the Old Testament in English, Oxford: Clarendon Press, 1913, 2.

13. Baba Bathra 3b-4а.

ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ

Йосиф Флавий отива по-далече от Талмуда.

Той потвърждава, че Ирод се отнасял зле с фарисеите. Той съобщава, че Ирод избил целия Синедрион и оставил живи само двама негови членове. Но при все това Йосиф Флавий настоява, че в Юдея имало поне един свят човек, който се отнасял добре към Ирод и даже му предсказал дълго царстване. Този човек бил някой си есей Менахем.

Разказът на Йосиф си струва да бъде цитиран изцяло.

„Имало някога един есей на име Менахем, който бил призван да свидетелства и не само живеел по праведен начин, но имал и дадена му от Господ дарба да познава бъдещето. Този човек видял веднъж малкия Ирод, когато ходел по това време на училище, и го приветствал като юдейски цар. При което Ирод, предполагайки, че той не го познава или се шегува с него, отвърнал, че е обикновен човек. Но Менахем, като се усмихвал, го ударил с ръка по гърба и казал: „И въпреки това ти ще царстваш, като ще царуваш щастливо, защото Предвечният е решил така“.

Но с това предсказанието на Менахем не свършва. Праведният есей продължава:

„Ти ще надминеш всички хора по щастие и ще си спечелиш известност, но ще забравиш за богопочитанието и праведността. Всички тези престъпления няма да бъдат скрити от Бога, животът ти ще бъде постигнат от гибелен край (καταστροφή) и ще разбереш, че той знае за тях, и ще те накаже за тях“. [1]

И така, според Йосиф Флавий, по времето, когато фарисеите постоянно кроели планове срещу Ирод, мирните праведни есеи го почитали като цар. Есеят Менахем даже предсказал на Ироду че ще бъде щастлив като никой друг и затова Ирод „почитал дълбоко есеите и ги смятал за по-висши от останалите хора“.

Нима това е истина? Нима в Юдея наистина се намерила религиозна група, която смятала Ирод за истински Помазаник, и това не били иродианите, не били щатните царедворци, а почитаните от народа праведни есеи?

Да видим какво ни казва за рави Менахем Талмудът.

Талмудът също познава такъв човек. Той го сочи като съвременник на рави Хилел. Нещо повече, той смята, че Менахем е бил „съдружник“ на Хилел, преди съдружник на Хилел да стане Шемай [2].

„Менахем излезе, а Шемай влезе“ [3].

„Къде отиде?“ – добавя Мишна и отговаря:

„Едни казват, че започнал да постъпва не като досега, а иначе, други казват, че се обърнал и си тръгнал, той и осемдесет двойки равини в златни брони, чиито лица станали черни като гърнета, защото им било казано: „Запишете върху рога на бик, че участта ви не е свързана с Бога на Израил“ [4].

Пред нас е съвсем друга, не като у Йосиф Флавий, история на Менахем. Той бил влиятелен равин и съдружник на Хилел, но когато се стигнало до гражданска война, съдружник на Хилел станал Шемай, който съветвал Ирод да предаде Ерусалим.

А Менахем, съпроводен от сто и шестдесет ученици в златни брони, напуснал града, следван от проклятията на лоялистите.

Можем основателно да предположим, че тези войнствени равини в златни брони са имали връзка с галилейците, които били избивани немилосърдни по време на обсадата на Ерусалим.

„Менахем тръгна по пътя на злото“ – твърди Талмудът [5].

Но как да се съвместят твърденията на Талмуда и епическият изход на сто и шестдесетте ученици в златни брони с предсказанието на Менахем за Ирод?

Да се вгледаме по-внимателно в това предсказание, което, като всички уважаващи себе си предсказания, е изказано предварително.

За какво говори то?

За това, че Менахем, призван да свидетелства, е ударил Ирод. За това, че му предсказал велика сила и дълго царстване. Но не само. Той знаел, че Ирод ще забрави за праведността. Ето защо в живота му ще се случи гибелен преврат, катастрофа (καταστροφή), и Бог ще накаже Ирод в края на живота му за всичките негови престъпления.

Но това е същото, което цялата еврейска апокалиптична литература говори по-късно за Сина на Беззаконието, за Антихриста!

Той ще бъде велик. Той ще бъде могъщ. Той ще бъде щастлив. Но ще забрави за богопочитанието и праведността и затова ще го постигне катастрофа. Бог и Месията ще го накажат.

Пред нас е малко ретушираното, но все същото пророчество за катастрофата, която ще постигне Сина на Беззаконието!

Йосиф Флавий, който като юноша прекарал цели три години на стаж при есеите и който прави всичко възможно да не ги смесва със страшните „зилоти“, използва известен ни вече от историята с Баба бен Бута похват. Той взема едно извънредно агресивно и несъмнено добре известно на аудиторията пророчество и като го ретушира леко, го превръща в похвала на Ирид.

Не случайно Йосиф употребява за Менахем същият глагол „свидетелствам“ (μαρτυρέω), който християните употребявали за Христос и неговите ученици (Сравни „Той беше изпратен, за да свидетелства за света“ – Йоан, 1:8). Менахем бил изпратен, за да стане човек, какъвто ранните християни наричали „мартос“, на сирийски арамейски – „шахдо“, а сега на арабски език се нарича „шахид“.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. «Иудейские древности», 15, 10, 5.

2. Основа на равинисткия юдаизъм е твърдението, че „устната Тора“, съставяща Талмуда, е била предадена на Мойсей от Господ на планината Синай, както и писмената. Устната Тора Мойсей предал на Исус Навин, Исус я предал на старейшините на Израил, те – на пророците, пророците – на мъжете от Великото събрание, те – ни петима „съдружници“, последни от които били Хилел и Шемай.

3. Mishna, Avot 1:1–12. 23.

4. Jerusalem Talmud. Hagiga 2:2 (77b), за привада на „броня“ вижте: Israel Knohl. The Messiah Before Jesus, University of California press, 2000, p.127.

5. Bavli Hagiga 15a.

ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА

Какво можем да кажем още за рави Менахем, който тръгнал по пътя на злото да върши Господните дела със сто и шестдесет ученици в златни брони, и за онези тайнствени „галилейски разбойници“, които през 37 г. пр. н. е. , вълна след вълна, със самоубийствена храброст атакували римляните и Ирод и се криели отново „в блатата и непристъпните места, разграбвайки всичко по пътя си“? [1]

Имаме ли някакви други сведения за тях? От какво са се ръководели? Кой ги е ръководел? Какви са били техните планове?

Знаем ли нещо за тях освен пристрастния и явно непълен разказ на Йосиф Флавий?

Сред кумранските ръкописи има текст, който се нарича „Свитък за войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината“. Ние ще поговорим после за Кумран по-подробно, а засега ще кажем, че този свитък е бил един от първите публикувани свитъци от Мъртво море. През 1947 г. той станал собственост на професора от Ерусалимския еврейски университет Елеазар Сукеник и бил публикуван, с всичката възможна бързина, през 1954 г.

„Свитъкът за войната“ бил апокалипсис, но такъв, какъвто още не сте виждали.

Това е цял оперативно-тактически план на Последната битка, с подразделения от архангели, използвани като стратегическо оръжие за масово поразяване, и с дивизиони духове вместо балистични ракети.

В този апокалипсис ангелите режат глави, светците се наслаждават на грабежа, Месията идва в най-трудния момент с войска от ангели върху облаци, като стратегически бомбардировач, а побеждаващата страна не рискува нищо, защото всички праведници, участващи в битката, възкръсват веднага след нейния край като компютърни стрелци. И, разбира се, резултат от това всеобщо клане са мирът, любовта и Царството божие на земята.

“Властта на китим ще свърши и неправедността ще бъде победена, като няма да остави и следа. [За синовете на тъмнината] няма да има избавление, [синовете на праведността] ще просияят по всичките краища на земята… Общината на боговете и войската на хората ще се срещнат в битка, като ще предизвикат голямо клане; в дните на нещастието синовете на светлината ще се сблъскат със синовете не тъмнината…“ (1QM, 1) [2].

Направлението на ударите и характерът на бойните действия са предсказани в този план за оперативно разгръщане на ангелите с най-малки подробности.

Предвоенната мобилизация ще заеме шест години. Самата кампания ще продължи четиридесет години; във войската на праведните и светците ще има двадесет и осем хиляди пехотинци и шест хиляди ездачи.

„През първата година те ще се сражават срещу Арам Нахараим; през втората срещу синовете на Луд, през третата срещу останалите синове на Арам, срещу Уц и Хул, и Тогар и Меша отвъд Ефрат“ (1QM, 2).

Неразбираемите названия не трябва да ни плашат. Както вече казахме, китим са римляните. Арам Нахараим е римската Сирия, опора на римското владичество на Изток, срещу която бил насочен още първия удар на предводителя Езекия. Синовете на Луд са цялата Анатолия отвъд Сирия или поне териториите между римска Сирия и партяните, иначе казано – Адиабена и Осроена. Уц са омразните идумейци. Тогар и Меша са разположени зад Ефрат, с други думи – на територията на Месопотамия.

Пред нас е една стратегическа диспозиция и оръжието, строят и тактиката на боя са описани в нея с най-дребни детайли.

„Строят ще се състои от хиляда души, построени в седем реда в дълбочина, всеки човек ще стои зад другия. Всички те ще държат бронзови щитове, полирани като огледало. Всеки щит ще бъде ограден с вита шарка и изрисуван най-изкусно с чисто злато и сребро, и бронз, и скъпоценни камъни, многоцветно изображение, създадено от изкусен майстор… Дължината на щита ще бъде два и половина лакътя, а ширината – половин лакът”.

Битката започва с артилерийска подготовка. Първи покрай отворилите щитовете си войници излизат войните с прашки. Те хвърлят камъни седем пъти; след тях излизат войните с къси копия. Те също хвърлят копия седем пъти.

“На наконечника на късото копие нека напишат: “Мълния на копието за могъщество на Бога”. А на дървената част на второто копие да напишат: “Кървави искри, за да падат сразените от Божия гняв”. А на дървената част на третото да напишат: “Пламъкът на бронята разяжда сразените грешници по време на Божия съд”. Да хвърлят всичко това седем пъти и да се върнат по местата си” (1QM, 6).

Редиците, построени по подобието на легион, са защитени от конница, общо 6 хиляди конници, по 500 от всяко коляно на Израил. Всички коне, отиващи на бой, ще бъдат жребци, техните ездачи трябва да са на възраст от тридесет до четиридесет и пет години. Тежковъоръжените конници ще бъдат от четиридесет до петдесет години. Те и техните коне ще бъдат с доспехи, шлемове и наколенници.

У читателя на този оперативно-тактически апокалипсис може да възникне въпросът: в състояние ли е малкият еврейски народ да се справи с всичките тези противници, от Уц до Меша? И откъде ще вземат щитове от чисто злато и копия, стегнати със златни пръстени, в които са инкрустирани скъпоценни камъни?

Отговорът се състои в това, че ще им помагат ангели.

Най-главната особеност на битката на Синовете на светлината срещу Синовете на тъмнината е в това, че наред със смъртните ще участват подразделения от ангели и Месията, който ще дойде с Войска от духове върху облаци.

„Храбри [войни] от Войската на духовете са в нашите редици и Героят на войната е с нашата община, и войската на неговите Духове е с нашите пехотинци и конници. Те са като облаци, като облаци роса, покриващи земята, като изливащ се дъжд, оросяващ всичко, което расте на земята“ (1QM, 12).

Тази Войска от духове напомня удивително за онова Небесно войнство, което видял пророк Елисей и което след това било строго забранено от монотеистите.

А Месията, идващ с тази войска върху облаци, подобни на онзи „голям облак и пламнал огън“ (Езекиил, 1:4), върху който идва Яхве или, ако искате, „ездачът на облаци“ Баал.

Яхве и Месията, идващи върху облаци, си приличат неотличимо. Месията е инкарнация на Яхве. Не е излишно, между другото, да напомним, че тези буреносни теофании на Бога на Израил, „който, за да помогне, се носи по небесата в своята слава върху облаци“ (Второзаконие, 33:26), са се появили сред сушата на Близкия Изток, където дъждове валят само през зимата – съпроводени от ужасяваща, разкъсваща небето буря.

Ясно е, че наличието на батальони ангели и на дивизии небесни духове в състава на една най-обикновена войска ще ѝ придадат несъкрушима сила.

Но тази небесна съставка предявява към войската изисквания за повишаване на ритуалната чистота, иначе казано – на праведността. За да се осигури тази праведност, хората, които имат нощно изтичане на семето, не трябва да отиват на бай; във войската не трябва да има нито слепи, нито куци. Дори мародерите, които грабят на бойното поле, трябва да спазват строгите правила на ритуалната чистота.

„Тези, които събличат убитите, грабят на бойното поле, чистят земята, надзирават обоза и доставят провизии, трябва да бъдат от двадесет и пет до тридесет години. Нито момчета, нито жени да не влизат в техния лагер… И нека нито куц или сляп, или инвалид, или прокажен с порок на плътта, или нечист тялом да не ходи на война с тях… И нека нито един човек, който има нощно изтичане на семето, да ходи на бой, защото свети ангели ще бъдат заедно с войската“ (1QM, 7).

Битката, в която влизат Синовете на светлината и Духовете, е в ден на Страшния съд. Месията, Ръководител на общината и Господ, се сражава в този текст не само с лоши хора, но и със самия Велиал.

„Защото този ден е [време на битка] на Господ с войските на Велиал и [на съд] над всяка плът… Войската на боговете-войни се запасаха за битката и редиците на Светците [са готови] за Деня [на Възмездието]. Защото Богът на Израил призова за меч срещу всички народи и ще извърши могъщи дела чрез Светците на своя народ“ (1QM, 15–16).

„Граби, Герою! Сложи ръка върху вратовете на своите врагове и с нозете си стъпчи купища убити! Сразявай народите на своите врагове и поразявай плътта им със своя меч!“ (1QM, 19) – гласи един от химните, които трябва да пеят победителите.

Тази битка ще донесе със себе си не само политически, но и космически преврат: на земята ще се възцари Царството божие. И „земята ще произведе за вас плодове на радостта. И вие ще ядете и ще наедрявате. И няма да има на земята нито спонтанен аборт, нито болест, нито напаст или гнили плодове… Защото Бог е с вас и неговите свети ангели са заедно с общината“ (4Q285, fr.8 и 11Q14).

Разбира се, този мир и този разцвет няма изобщо да се отнасят за китим, защото те „ще бъдат смазани без остатък и нито един човек от тях няма да се спаси“ (1QM, 18).

Книгата за войната е гигантски масов апокалипсис, в който обаче е станала една поразителна промяна – Войската на духовете в състава на въстаническите подразделения се сражава на земята. Актът на касапницата е акт на изкупление. Ангелите водят съвсем земна битка. Грабежът и клането, които войните вършат, при условие, че на тяхното оръжие е написано „От Божията ръка е войната с всяка греховна плът“, са акт на Страшния съд. Страшният съд Бог върши с ръцете на напълно земни войни, като за битка ги призовава рог на свещеник. Прерязването на гърлата е акт на единение с бога. Мародерството е свещенодействие. Основното задължение на праведника е клането и убийството.

Военният свитък е един от най-страшните текстове в историята на човечеството. Той приравнява святостта с мародерството и праведността с геноцида. Той не само разрешава да се грабят, да се убиват и да се колят неверниците. Той твърди, че именно този акт на клане е акт на космическа метаморфоза, която ще преобрази земята. Именно след това ще настъпят „мирът и благословението с идването на Господ“ (1QM, 17).

Две хиляди години преди Оруел „Свитъкът за войната“ твърди, че войната е мир, а омразата – любов.

И кой ще ръководи тази война?

Месия от рода на Давид.

Ние вече казахме, че всички миленаристки въстания по света са ставали под ръководството на напълно очевидни и живи Месии, на които паствата обаче са приписвали свръхестествени способности. Колкото по-фанатична е една секта, толкова по-твърда е нейната йерархия, колкото по-твърда е нейната йерархия – толкова повече се нуждае от безусловен, безпрекословен и обожаван от подчинените си лидер.

В нито един от многобройните фрагменти на „Свитъка за войната“ Месията от рода на Давид не е описан като някой, който ще дойде в бъдещи времена. Той има божествени атрибути; той е Помазаник, който е прозрял Божите свидетелства и е открил на своето паство времето за битка с Велиал; той идва с ангели върху облаци; вероятно точно той е водачът на Божите войски Михаил (което ще рече „Подобен на Бог“), но той е жив и действащ Ръководител на Общината. Точно така е наречен в много фрагменти от свитъка.

„Те ще го доведат [царя на китим] пред Ръководителя на Общината, от рода на Давид… който ще го убие с удари и рани“ (4Q285, fr.4 и fr.7).

Кога е написан „Свитъкът за войната“?

В него има два важни детайла, които позволяват да се предположи неговото време.

Конниците там имат наколенници. Наколенниците са важен детайл, тактическата постройка на армията е копирана от римските легиони, а у римляните конниците започнали да носят наколенници едва след времето на Цезар, иначе казано – през 40-те години пр. н. е. [3].

Едновременно с това римляните, китим, са представени в „Свитъка за войната“ като владетели само на Сирия. В „Свитъка“ Египет не е владение на китим. Египет е анексиран от Октавиан Август през 30 г. пр. н. е. Тези два детайла позволяват с известна увереност да се датира „Свитъкът за войната“ към 30-40-те години пр. н. е., иначе казано – към времето на въстанието срещу Ирод, участниците в което предпочели да изколят своите жени и деца, вместо да се предадат на въплъщението на Велиал, на идумейското куче.

Пред нас е текст, който би могъл да е написан от рави Менахем, който тръгнал „по пътя на злото“ да върши Господните дела. И нещо повече, едва след намирането на „Свитъка за войната“, с неговите завладяващи описания на златните щитове на въстаниците и ръкохватките на мечовете им, инкрустирани със скъпоценни камъни (че как иначе да се сражаваш заедно с ангели?), можем да оценим тънката ирония на Талмуда, който ъсобщава, че сто и шестдесет ученици на Менахем тръгнали „по пътя на злото“ със златни брони.

И този текст твърди, че начело на общината, воюваща срещу Ирод-Велиал, стои жив, истински, реален Ръководител, който е потомък на Давид.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. «Иудейские древности», 14, 15, 6.

2. Всички кумрански текстове, ако не е специално посочено, се цитират по: Geza Vermes, The Complete Dead Sea Scrolls in English, Revised Edition, Penguin Books, 2004.

3. Geza Vermes. The Complete Dead Sea Scrolls in English, Revised Edition, Penguin Books, 2004, p. 203.

ИРОД И МАРИАМНА

Две могъщи сили – стремежът на Ирод към абсолютна власт и омразата на юдейския истаблишмънт към идумейския Син на Беззаконието – превърнали личния живот на Ирод в ад и разкъсали семейството му на части, както Юпитер и Слънцето разкъсали някога на части планетата Фаетон.

За да легитимира своята династия, Ирод се оженил за последната принцеса от династията на Макавеите, Мириамна, която обичал до безумие.

Условия за брака им било помазването на по-малкия ѝ брат Аристобул за първосвещеник. Аристобул станал първосвещеник на седемнадесет години и когато облякъл свещеническите одежди, юдеите били обхванати от екстаз при вида на последния представител на законната династия [1].

Тази радост се оказала съдбоносна за Аристобул. Той бил убит, преди да навърши пълнолетие. След това Ирод убил жена си, която не престанал да обича и след нейната смърт, а после двамата ѝ синове, които не криели омразата към убиеца на майка си и които, като потомци на Хасмонеите, били в очите на народа по-легитимни от самия него.

Синовете на Мариамна, и особено по-големия, Александър, били двама надути безделници, прекалено високомерни, за да крият от околните своите планове, и прекалено глупави, за да ги осъществят успешно. Александър обещал на трима млади евнуси, които развратил, планини от злато след детронирането на Ирод, когото наричал „стар негодник, който си боядисва косите“ [2], а брат му, който мразел жена си, не преставал да ѝ разказва с упоение как, като дойде на власт, ще постави мащехите си на тъкачните станове [3].

Синовете на Мариамна били осъдени на смърт от римски съд под ръководството на проконсула Сатурнин и на прокуратора Волумний. Срещу тях се намерили множество свидетели: спартанецът Еврикъл, когото наели да убие царя, и даже Трифон, бръснаря на Ирод, когото наговарял да убие Ирод бащата на поредния любовник на Александър.

Но юдейският елит, който мразел Ирод, а след него и нашият основен източник Йосиф Флавий, обявили глупавите, бъбривите и вероятно стремящите се към смъртта на баща си младежи за невинни жертви, наклеветени от жестокия тиранин. Също като в случая с рави Баба бен Бута присъдата на римския съд била обявена за следствие от всеобщ заговор, а признанията на бръснаря – „за някакво умопомрачение“ [4].

Веднага след смъртта на синовете на Мариамна фарисеите организирали срещу Ирод нов заговор с участието на по-малкия му брат Ферор. Освен това те въвлекли в заговора дворцовия евнух Багой, обещавайки да му върнат мъжкото естество с помощта на магическите си способности. Ирод наредил да екзекутират и фарисеите, и Багой, и тези „всички свои близки, които са повярвали на предсказанията и думите на фарисеите“ [5].

След това в страната се възцарил терор.

„Събранията били забранени за гражданите… навсякъде бил установен стражеви надзор. Много хора били явно и тайно откарвани в крепостта Хиркания и там ги убивали. Както в градовете, така и по пътищата имало наблюдаващи за ставащото шпиони“ [6].

Още по-неприятна от заговорите и въстанията била за Ирод упоритата теологична опозиция. От невнимателно четене на „Юдейските древности“ можем да си създадем впечатлението, че юдейският елит се е примирил с владичеството на римляните, а недоволството е било дело на санкюлотите от „четвъртата секта“ – разбойници, бедняци, нещастници и маргинали.

Нищо не може да бъде по-далече от истината. Революциите, за разлика от бунтовете и погромите, никога не са дело на лумпени. Също като Френската революция през 1789 година или Октомврийския преврат през 1917 година, Юдейската война имала своите източници в мирогледа на интелектуалците и елита, в тоталното, глобалното неприемане от фарисеите на чуждата власт: властта на идумееца и на китим.

Хората, които защитавали Храма от Помпей през 63 г. пр. н. е., били фанатици, но не маргинали. Членовете на Синедриона, които поискали през 48 година да бъде екзекутиран Ирод, били фанатици, но не маргинали. Още повече не били маргинали членовете на Синедриона, които отказали да го признаят за Месия, и рави Менахем, който напуснал Ерусалим заради Божите дела със своите сто и шестдесет ученици със златни брони.

Именно по това време, още по времето на Ирод и съвсем не в маргинална среда, а сред образованите и мразещите го познавачи на закона продължават да еволюират основните идеи на юдейския миленаризъм, появили се за първи път при въстанието на Макавеите, и преди всичко идеята за това, че мъченикът, който падне за свободата, придобива физическо възкресение и вечен живот.

Нашето виждане за фарисеите се е формирало дефинитивно по време на две хилядолетия пропаганда. Талмудът ги представял като невинни жертви на проклетия Ирод. Християните ги клеймели, както Ленин клеймял меншевиките. Йосиф Флавий, подобно на Талмуда, оправдавал юдейския елит и стоварвал отговорността за войната върху „разбойниците“ и „зилотите“.

Поради удивително стечение на обстоятелствата всичките тези съвсем различни източници – равинския юдаизъм, ортодоксалното християнство и даже римският поданик Флавий – били жизнено заинтересовани в едно: да представят фарисеите като верни слуги на истаблишмънта.

Но простата историческа истина се състои в това, че именно фарисеите – официалният национално-теократичен елит, частично унищожен в самото начало на управлението на Ирод – са били основната негова опозиция, както след двадесет века именно официалното мюсюлманско духовенство ще стане основна опозиция на иранския шах. Точно фарисеите са създали и развили практиката на мъченичеството с цел да се получи вечен живот. И нещо повече, самата идея за вечен живот и възкресение била разработена изключително за военно-приложни цели, за успокояване и ободряване на свидетелите/шахидите.

Въпреки своето противопоставяне на римляните и на идумейската династия, фарисеите – калена теократична бюрокрация – били скелетът на юдейското общество: именно те водели книгите, разрешавали споровете и произнасяли присъдите. Римската държава, особено в колониите, била съвсем рудиментарна и местният административен апарат получавал безпроблемно от нея на лизинг управлението на завзетите провинции.

Ето защо Юдея управлявал от името на римляните и на Ирод административен апарат, чиято идеология се градяла върху очакването на истинския Месия и върху възхваляването на мъчениците, получили вечен живот в борбата срещу неверниците.

Римското владичество стояло върху буре с барут.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 15, 36, 3.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 24, 7.

3. Пак там, 1, 24, 3.

4. Пак там, 1, 27, 5.

5. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 17, 2, 4.

6. Пак там, 15, 10, 4.

ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

Въпреки всичките прогнози за страшния край на Сина на Беззаконието, катастрофата, обещана на Ирод, все не идвала. Той сменил девет жени и четирима покровители (Цезар, Касий, Антоний и Октавиан), станал баща на седем деца и екзекутирал три от тях; издигнал храмове на Август и насипал изкуствени възвишения. Вече бил стар, а катастрофата изобщо не се случвала. Накрая отмъстителният и параноидален старец се разболял. „Мъчели го вътрешни абцеси, особено страшни в стомаха; краката му били пълни с водниста прозрачна течност. Същата болест го постигнала и под корема; по гниещите части се появили червеи; когато искал да се изправи, дишането му причинявало страшни страдания както поради зловонието, така и поради трудната му подвижност; царят целия треперел, при което чувствал неестествено напрежение“ [1]. Болестта му била обявена за дългоочакваната катастрофата. “Богобоязливите хора, които поради своите знания умеели да обясняват подобни явления, казвали, че сега Предвечният наказва царя за големите му беззакония“ [2]. Именно по време на смъртоносната болест на Ирод двама от тези богобоязливи хора, двама фарисеи, знаменити познавачи на закона, Юда и Мататия, заобиколени от цяла тълпа, съборили посред бял ден от вратите на Храма златния орел, който Ирод поставил там. „Какво може да бъде по-почтено и по-славно от това да умреш за бащините завети; който завърши живота си така, душата му ще остане безсмъртна и ще вкуси вечно блаженство“ – казвали Юда и Мчататия на своите привърженици [3]. Ако Флавий е прав и не допуска в случай анахронизъм, пред нас имаме детайл, който трудно можем да преоценим. Защото във II в. пр. н. е. текстовете на фарисеите не говорят никъде за безсмъртие на душата. Книга Данаил и Втора книга Макавеи обещават на мъчениците физическо възкресение. И ето че Юда и Мататия, в 4 г. пр. н. е., обещават на тези, които станат мъченици, именно безсмъртие на душата. Фактически Юда и Мататия вдигнали въстание и се опитали да превземат Храма (във всеки случмай, за да съборят от вратите му златния орел, тълпата би трябвало да се събере именно пред тези врати), но Йосиф Флавий, както винаги, когато говори за своите съотечественици, се опитва всячески да омаловажи насилието на техните действия. Според него военачалникът на Ирод нападнал тълпата и, нещо повече, привържениците на Мататия даже не се съпротивлявали, надявайки се на мъченически венец [4]. Ако се вярва на Йосиф Флавий, като християнските мъченици по-късно, те искали единствено да бъдат разпънати. Този стремеж към мъченичество бил веднага удовлетворен. След екзекуциите Ирод, на когото били прекрасно известни настроенията на народа, наредил да затворят членовете на знатните еврейски семейства на хиподрума и да ги избият в момента на смъртта му, защото, пошегувал се мрачно умиращият Антихрист, „само в такъв случай народът ще го почете с искрена скръб“ [5].

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 17, 6, 5.

2. Пак там, 17, 6, 5.

3. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 33, 2.

4. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 17, 6, 3.

5. Пак там, 17, 6, 5.

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

Докато Ирод бил жив, сдържал недоволството с желязна ръка, но веднага след неговата смърт по цяла Палестина се разразила буря: огромни тълпи, стичащи се за Пасхата в Ерусалим, завзели Храма. В Галилея Юда, синът на „могъщия разбойнически предводител Езекия, когото Ирод смирил много трудно“ [1], „събрал около град Сепфорис огромна тълпа отчаяни хора, нападнал царския дворец, завладял всичкото намиращо се там оръжие, въоръжил с него всичките си привърженици и похитил всичките налични там пари“ [2].

Друг въстаник, Симон, „разграбил и изгорил царския дворец в Ерихон“ [3], дворецът на Ирод в Амафа бил „опожарен от тълпа скитници“ [4] и дори на някой си Афронг, „всичко на всичко обикновен пастир“ [5], му се приискало да стане цар.

„Където и да се съберяла тълпа недоволни, тя веднага си избирала цар, за обща гибел. Избраните царе причинявали на римляните незначителни вреди, но затова пък свирепствали сред собствените си съплеменници“ [6].

Синовете на Ирод не се интересували от усмиряването на метежите: те заминали спешно за Рим да се пазарят за престола. Императорът Октавиан Август разделил отначало страната между трима от тях: Архелай, Филип и Антипа, а през 6 г., ядосан от жестокостите на Архелай и неумението му да контролира положението, поставил южната ѝ част, Юдея, непосредствено под властта на Квириний, легата на Сирия, след което Квириний, заради събирането на данъците, обявил всеобщо преброяване на населението. Защото то вече било непосредствено подчинено на римляните и трябвало да бъде предвидено при данъчното облагане.

Преброяването, замислено от Квириний, довело веднага до ново въстание, начело на което застаналиЮда от Галилея и един фарисей, чието име, или прозвище, било Цадок, което ще рече Праведник.

Юда и Праведника играят значителна роля в нашето повествование, защото нашият основен източник за историята на Израил през това време, Йосиф Флавий, ги нарича основатели на „четвъртата секта“ [7].

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

В осемнадесетата книга на „Юдейските древности“ – в един неточен, пристрастен и цитиран до дупка абзац – Йосиф Флавий казва, че юдеите по негово време се делели на четири „ейресиса“. Думата αρεσις по-късно в християнския новговор започнала да означава „ерес“, но по времето на Флавий тя все още не означавала нищо подобно, а означавала просто „школа“, „направление“, „избор“.

Три от тези школи, според Йосиф Флавий, били много древни. Става дума за садукеите, фарисеите и есеите. Те съществували „не от вчерашния ден, а от стари времена“ [8].

А четвъртата школа, на сикариите и зилотите, се появила в най-близко време. Основали я Юда и Цадок. От гледна точка на тогавашния читател само това обстоятелство лишавало „четвъртата школа“ от каквато и да е легитимност. Защото религията не е някакъв си iPhone, който задължително трябва да е последен модел. Религията, особено в Античността, била колкото по-древна, толкова по-истинска.

Именно затова монотеистичните реформатори през VII в. пр. н. е. никога не претендирали за новост на своето учение. Те винаги твърдели, че учението им е най-правилно, защото е най-древно. И винаги можели да предоставят като потвърждение на този тезис „древните книги“, намерени точно навреме в Храма.

Йосиф Флавий описва есеите и „четвъртата секта“ като коренно противоположни.

Есеите са изключително мирна секта. Те „повече от всички други са свързани помежду си с любов“ [9] и „се стараят да разпространяват мир“ [10]. Който влезе в тяхната община, трябва да се закълне, че „никога нито по собствена подбуда, нито по заповед няма да причинява зло“. Ще се въздържа от грабежи и „ще бъде верен на правителството, защото всяка власт е от Бога“ [11].

Напротив, привържениците на „четвъртия ейрерис“ се отличават „със съвсем несдържана любов към свободата“. „За тях е нищо да отидат на смърт, по същия начин презират смъртта на своите приятели и роднини, само и само да не признаят, че някой човек стои над тях“ [12]. Именно „четвъртият ейресис“ се състои от метежници и разбойници и е отговорен за Юдейската война.

Отличителните черти на есеите, според Йосиф, са следните. Те са хемеробаптисти – кръщават се всеки ден, измивайки от себе си греховете, и вярват в безсмъртието на душата. Отхвърлят секса и се размножават изключително за сметка на прозелитизма. Също така „се стремят към особена святост” и се отличават с фанатично спазване на закона, до такава степен, че даже не ходят по голяма нужда в събота, което при тяхната оскъдна диета не е трудно, а през останалото време заравят екскрементите си със специална лопатка, която носят винаги със себе си. Имуществото им е общо.

За ритуалите и обичаите на „четвъртата секта“ Йосиф Флавий не казва нищо.

Не е трудно да се види, че Йосиф Флавий приписва на есеите всичките характеристики – любов към ближния, миролюбие и покорство на властите, – които по-късно ще си приписват християните. Както в случая с талмудистката притча за жестокия цар Ирод и рави Баба бен Бута, който даже след жестоки мъки отказал да го прокълне, отново се срещаме с добре разработен мем, настояващ за кротост и миролюбие, свойствени на носителите на мема.

Но твърденията на Йосиф Флавий за мирния характер на есеите контрастират странно с неговото описание на нещастията, постигнали есеите по време на въстанието.

„Те били усуквани и разтягани – пише Йосиф, – частите на тялото им били горени и трошени; изтезавали ги с всички оръдия за мъчения, за да ги накарат да хулят законодателя или да ядат забранена храна, но с нищо не можели да ги склонят да направят нито едното, нито другото. Те понасяли стоически мъченията… усмихвайки се над изтезанията, присмивайки се на тези, които ги мъчели, и отдавали весело своите души в пълна увереност, че ще ги получат отново в бъдещето“ [13].

Ако се вярва на този абзац, излиза, че по време на Юдейската война римляните се занимавали единствено с това да изтезават неизвестно защо мирната секта, изпълнена с любов към околните, заравяща екскрементите си с лопатка и проповядваща, че всяка власт е от бога. Не е ясно как така яростта на римляните се е насочила към тези мирни хора, които би трябвало да носят на ръце като образцови поданици.

Въпреки тези практически въпроси легендата за миролюбивите есеи, които хилядолетия наред „не познават парите“ и живеят на брега на Мъртво море „сред палмите“ [14], била удивително популярна сред интелектуалците от всички времена и народи.

Затова не е чудно, че когато през 1946 година в кумранските пещери били намерени първите свитъци от Мъртво море, техните автори веднага и безусловно били отъждествени с кротките и миролюбиви есеи.

Тъждеството, уви, се оказало малко преждевременно: свитъците от Мъртво море повече от всичко приличат на литературата, която може да бъде намерена в тренировъчен лагер на „Ал Кайда“ [15].

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 17, 10, 5.

2. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 17, 10, 5.

3. Пак там.

4. Пак там.

5. Пак там, 17, 10, 6.

6. Пак там, 17, 10, 8.

7. Пак там, 18, 1, 1.

8. Пак там, 18, 1, 5.

9. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 8, 2

10. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 8, 6.

11. Пак там, 2, 8, 7.

12. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 6.

13. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 8, 10.

14. Плиний Старший. Естественная история, V, 17.

15. Терористична организация, забранена в Русия.

КНИГАТА НА ЕНОХ

Ние вече разгледахме тук подробно “Свитъка за войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината” и предположихме, че имаме пред себе си религиозно-тактическа диспозиция, която може би е вдъхновявала галилейските разбойници, воюващи през 37 г. пр. н. е. срещу Ирод.

Да погледнем сега друг важен кумрански текст. Той се казва “Книга на Стражите” и е написан от името на праведния Енох.

В Св. Писание имало много книги, написани от името на пророци. Някои от тези пророци – например Езекиил – дори са виждали Бога. Някои – например Еремия – само са го чували.

Енох, от чието име е написана “Книгата на Стражите”, надминал всичките. Той не само говорил с Бога – той бил взет на небето и направен безсмъртен.

Авторът на “Книгата на Стражите”, безсмъртният Енох, бил седми по ред потомък на Адам и затова бил жив свидетел на епохата на творението на света – обстоятелство, с което не можел да се похвали дори самият Мойсей. Затова неговият разказ започва не с някакви си ханаанци или египтяни. Неговият разказ започва с причините да се появи злото на света.

Според Енох злото на земята се появило затова, защото някои ангели, Синове на Небето, се съвкупявали с човешки дъщери. Те научили хората на всичките грехове на цивилизацията, като: заклинанията, врачуването, металургията, писмеността, козметиката, а също така и да ядат месо. Енох съобщава на своите слушатели имената на тези нечестиви синове на Небето:

“И ето ги имената на техните началници: Семиаза е техният началник, Арстикофа е вторият след него, Рамнаел е третият след тях, Кокабаел е четвъртият след тях… ел е петият след тях, Румеал е шестият след тях, Даниел е седмият след тях, Зикиел е осмият след тях, Баракел е деветият след тях, Азаел е десетият след тях, Еромони е единадесетият след тях, Матариел е дванадесетият след тях, Ананел е тринадесетият след тях, Ставел е четиринадесетият след тях, Шамшиел е петнадесетият след тях, Шахриел е шестнадесетият след тях, Тумиел е е седемнадесетият след тях, Туриел е осемвадесетият след тях, Йомиел е деветнадесетият след тях, Едаиел е двадесетият след тях. Това са началниците на началниците на десетици”. (4Q201 1/1 Енох, 2:7) [1].

Тези имена на паднали ангели едва ли ще заинтересуват съвременния читател. Едва ли той ще види в тях дълбок смисъл. Но ние искаме да напомним на този читател едно нещо, а именно: в Жреческия кодекс изобщо няма ангели. Никакви: нито паднали, нито действащи.

Ангели – много рядко и то по техническа необходимост – се появяват само в Девтерономист. При това те нямат никакви имена; първият известен с името си ангел – Гавриил – се появява едва в книгата на пророк Давиил.

Важността на имената на ангелите се състои тук в това, че те са свещени имена. А от гледна точка на мъдреца този, който знае свещеното име, има власт над носителя на това име. Като се има предвид, че Рамнаел, Тумиел и така нататък са обучавали човечеството на занаяти, знанието на имената на тези ангели е давало изчерпателно знание за всички тези несъмнено греховни, но все пак много полезни области на човешката дейност.

След като ангелите развратили земята, седмият син на Адам, Енох, по молба на Господ се обърнал към тях с гневен укор. Падналите ангели се уплашили и помолили Енох да се застъпи за тях пред него.

„И те ме помолиха да напиша от тяхно име молба, за да намерят чрез това прошка, и да отнеса молбата им на небето при Бога“ (1 Енох, 3:8).

Ангелите, както виждаме от този текст, не можели да се качат на небето. Но пред Енох, въпреки че бил човек, нямало подобни препятствия. Той написал от името на падналите ангели молба и отишъл при Господ на небето, за да я връчи.

На небето Енох попаднал в голяма къща, направена от лед и пламък. „И влязох в огнен пламък, и се приближих към голямата къща, която беше направена от лед: стените на къщата бяха подобни на мозайка от градушка и подът ѝ беше от кристална градушка. Покривът ѝ беше подобен на звездни пътища и мълнии с огнени херувими между него и водното небе. Пламтящ огън заобикаляше стените на къщата и вратата ѝ гореше в пламъци“ (1 Енох, 3:24–26).

В поредицата дворци от лед и пламъци се намирал великият престол.

„Изпод великия престол излизаха реки от горящ огън, така не можеше да се гледа натам. И Този, Който е в славата си, седеше на него; одеждата Му беше по-блестяща от слънцето и по-бяла от белия сняг. Нито ангел можеше да влезе там, нито смъртен да съзерцава лицето на Славния и Величествения“ (1 Енох, 3:33–35).

Когато Енох се изправил пред престола на Всевишния, той, като Мойсей, бил принуден да носи покривало на лицето си. При което, като Мойсей, не виждал самия Господ. Той чувал само гласа му, заповядващ да се изправи не пред Господ, а пред неговото Свещено слово.

Словото на Господ отхвърля молбата на падналите ангели, смирено поднесена от Енох. То съобщава, че няма прошка за тези, които са били духовни и свещени, но са се осквернили с жени и с плътска кръв са родили деца.

„Кажи им: Няма мир за вас“ – казва Словото на Господ (1 Енох, 3:55).

След това ангелите организират кратка екскурзия на Енох по небето, по време на която тай разбира устройството на мирозданието.

В хода на тази обзорна екскурзия Енох вижда устията на всички реки и мястото, където пада водата на бездната. Той вижда Хранилищата на Ветровете и Крайъгълния камък на Земята. Вижда Вратата на Ветровете и Вратата на Звездите и не само ги вижда, но и прочита за тяхното движение в книга, написана за него от ангел Уриил. Ако се говори в рамките на съвременните реалии, ангелите са преподали на Енох кратък курс по класическа и квантова механика заедно с теорията за струните, космологията и единната теория за полето.

В наше време подобна екскурзия не е нещо голямо: кого от светците ангелите не са водили по небето?

Но трябва да напомним, че ортодоксалният юдаизъм не познавал подобни екскурзии. Господ връчил на Мойсей Тората – но никога не поел грижата да му обясни устройството на небето и земята. Пророк Даниил виждал бъдещето: но не видял нито Вратата на Звездите, нито Хранилищата на Ветровете. Енох бил първият от пророците, който получил от ангелите Знание за Устройството на Мирозданието. Казано на гръцки, получил от тях гнозис.

Нещо повече, гнозисът на Енох не се ограничил с физическата съставка на мирозданието. По време на своето познавателно пътешествие той видял с очите си някакъв планински хребет и до него – някакво “прекрасно място”. Съпътстващият го ангел Руфаил му обяснил, че тези места са предназначени за пребиваване на праведниците.

“Тези прекрасни места са, за да се събират там духовете – душите на умрелите” (1 Енох, 5:3).

И отново тази информация няма да се стори важна за съвременния читател. Кой не знае, че душите на праведниците отиват на небето?

Но, първо, в “Книгата на Стражите” не става въпрос за небето. Енох вижда “планински хребет” и “твърди скали”. Става въпрос за някакво напълно физическо място на земята, където, въпреки това, се намират душите на праведниците.

А второ, това е – наред с цитираните по-горе изказвания на фарисеите Юда и Мататия – един от първите юдейски текстове, в които виждаме ясно, несъмнено, очевидно обещание за безсмъртие на душата.

Във Втора книга Макавеи и в 12-та глава от Даниил има съвсем друго обещание. Двете книги обещават на праведниците физическо възкресение на телата. “Псалмите на Соломон”, написани през 50–40-те години пр. н. е., също не обещават спасение на душите. Те обещават на праведниците неуязвимост, “защото печатът на Бога е върху праведниците, за да се спасят” (Псалми на Соломон, 15:6). Дори “Свитъкът за войната”, написан през 40–30-те години пр. н. е., не казва нищо за безсмъртието на душата. Той обещава физическо преображение на природата и възкресение.

Енох също обещава на праведниците физическо възкресение. Но въпреки това той – като Исус и Мататия – твърди, че душите на праведниците, в очакване на физическото възкресение, се намират в някакви прекрасни места. Той даже вижда тези места с очите си. Свидетел е, че има такива места.

Откъде се е взела тази теологична новост? Можем да предположим, че се е появила като резултат от цяла поредица от провалени въстания. Наистина – миленаристите обещавали физическо възкресение на мъртвите още от времето на въстанието на Макавеите и всеки път обещаното неизвестно защо се проваляло.

Това обстоятелство би могло несъмнено да даде храна на скептиците, особено след страшния разгром след 37 г. пр. н. е. и дългото триумфиране на Ирод. Общината се нуждаела от някакъв нов допълнителен стимул за вярващите и именно този стимул е предложен от книгата та Енох.

От името на един от най-първите хора, смъртен, възнесъл се на небето и станал безсмъртен, тя казва на паството: не е задължително да се чака физическо възкресение. Душата на умрелия праведник веднага ще бъде обслужена на едно прекрасно място по петзвездна тарифа. Разбира се, Месията непременно ще дойде и ще спаси света. Но преди той да дойде, праведникът се спасява от света.

Както вече казахме, физическото възкресение и Страшният съд също са отбелязани в програмата на Енох. В своето пътешествие по небето той вижда голяма Планина, която е „престол, на който седи Светият и Великият, Господ на Славата, вечният Цар, след което ще слезе, за да бъде на земята с милостта си“ (1 Енох, 5:28).

Идването на Вечния цар и на Господа на Славата ще бъде предшествано от грандиозна космическа катастрофа.

„Ще се разтърсят възвишенията на планините и високите хълмове ще се слегнат надолу като пчелна пита от пламък“ (1 Енох, 1:6).

След катастрофата ще последва Страшен съд. Светият и Великият ще се яви със своето воинство от небето върху планината Синай.

„Всичко, което е на земята, ще загине и ще има съд над всички и над всички праведни“ (1 Енох, 1:7).

По време на Страшния съд Господ на Славата ще отдели праведниците от грешниците. Праведниците, така наречените цадиким, синове на Цадок, са членовете на общината, а грешниците са тези, които не принадлежат към нея. Съдбите им ще се преобърнат – грешниците, на които в момента предстои властта на земята, ще бъдат захвърлени в огнената геена, а праведниците ще сияят.

„За избраните ще настане светлина и радост, и мир, и те ще наследят земята; а за вас, нещастници, ще настъпи проклятие“ (1 Енох. 1:20).

След Страшния съд ще настъпи радикална промяна. Земята ще бъде очистена от всякакви насилия, неправди и грехове и всички смъртни ще станат праведни, иначе казано – ще споделят вярванията на членовете на общината.

„И всички човешки синове трябва да станат праведни, и всички народи ще Ме почитат и ще Ме прославят“ (1 Енох. 2:51).

Тази радикална промяна в устройството на обществото ще е съпроводена със също толкова радикална промяна в устройството на природата. Ще се появи ново небе, а земята, очистена от всякакво насилие, ще ражда стократно.

„Дървета на веселието ще се насадят върху нея… и от всяко семе, което бъде върху нея засято, една мера ще дава десет хиляди семена, а една мера маслини ще напълни десет маслени преси“ (1 Енох, 2:49).

Разбира се, това щастие на земята ще бъде предназначено само за цадиким/праведниците, но не и за грешниците. Грешниците ще бъдат унищожени и напъхани в тъмнината. А праведниците ще получат на разположение Дървото на живота, иначе казано – ще станат безсмъртни.

„Когато всичко бъде изкупено и завършено за вечността, то ще бъде дадено на праведните и смирените. От неговия плод ще бъде даден животът за избраните, то ще бъде пресадено на север към светите места – към храма на Господ, Великия цар“ (1 Енох, 5:29–30).

Както вече казахме, „Книгата на Стражите“ напомня по много неща 7-ма глава на Даниил. Пред нас отново е Апокалипсисът, Страшният съд, възкръсването на мъртвите и възвеличаването на мъчениците. Даже членовете на общината, към която е адресирана книгата, се наричат по същия начин „светци“, кедошим, макар че не по-малко често се наричат и „праведници“, цадиким.

Но разликите на тази книга – и от Даниил, и от останалата библейска традиция – са феноменални.

Тората обяснявала съществуването на злото на земята с първородния грях, иначе казано – с едно-единствено престъпление на човека. Той, нищожен смъртен, въпреки волята на Господ, ял от Дървото на познанието и бил екстрадиран от Рая като оплел конците емигрант.

Книгата на Енох ни представя радикално друга версия за събитията: главна причина за съществуването на злото не е човекът, а са падналите ангели! Ще отбележим, че в Тората, в онзи епизод от Книга Битие, в който се говори за съвкуплението на Божите синове с човешките дъщери, не можем да открием и намек за порицание: Книга Битие (а по-точно Яхвист) просто съобщава този факт, но не повече от това и даже казва, че от въпросният съюз са се родили „силни“ и „славни“ хора (Битие, 6:4). „Паднали“ тези ангели се наричат едва в книгата на Енох и нещо повече – там падналите ангели се обръщат за застъпничество към човека, те молят за бъде казана добра дума за тях!

Според Тората човекът е изгонен от Рая заради това, че може да стане безсмъртен. „И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото. И сега, да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно!“ (Битие, 3:22).

Според „Книгата на Стражите“ Господ, напротив, ще направи праведните и светците безсмъртни. Той ще им даде Дървото на живота: „От неговите плодове ще бъде даден живот на избраните; то ще бъде пресадено на север при свето място – при храма на Господ, Великия цар“ (1 Енох, 5:29–30).

Според Тората Бог е заселил човека в земен рай, а след това го е изгонил от този рай. Според „Книгата на Стражите“ Господ тепърва ще създаде този рай, при това ще го създаде за избрани хора.

Пред нас е книга, която преобръща всичките представи на традиционния юдаизъм. Злото в нея не е резултат от дейността на човека, а на ангелите. Дървото на Живота не е забранено, а напротив - обетовано. Човекът не е изгонен от Рая, а напротив, ще се върне там в бъдни времена.

Тората подчертава нищожеството на смъртния пред лицето на Господ. Жрецът и Девтерономист забраняват на смъртния да вижда Бога. Въпреки това той може да се разхожда по небето, като по поляна, тъпчейки с босите си крака звездния прах и инспектирайки жилищните условия на звездите и луните. Именно това прави в „Книгата на Стражите“ Енох. Той стои по-високо от Мойсей – ако Господ връчва на Мойсей закони, засягащи земното устройство, ангелите четат на Енох кратък курс за основите на мирозданието. Взет жив на небето, той осъществява една екскурзия до ледени дворци, обкръжени от горящи реки, и вижда Вратата на Ветровете. Той става притежател на гнозиса. Той придобива знание за устройството на мирозданието подобно на ангел и лицето му започва да сияе.

И накрая ще отбележим още два важни теологични момента.

Първо, Енох – за първи път в историята на юдейските апокалипсиси – вижда места, където блаженстват душите на праведниците. И, второ, „Книгата на Стражите“ изповядва в чист вид това, което в юдаизма след това се нарича ерес за Двете власти на Небето [2].

Една от тези власти е самият Господ. То е невидим и непостижим: „Нито ангел можеше да влезе там, нито смъртен да съзерцава лицето на Славния и Величествения“ (1 Енох, 3:35).

Втората власт е Словото на Господ. То е видимо и постижимо. Това Слово очевидно е Свещеният и Велик вечен цар, който ще слезе, за да посети земята със своята милост. Именно тогава ще се възкачи на Планинския престол, в чието подножие ще бъде посадено Дървото на живота.

От „Книгата на Стражите“ излиза, че на света съществуват двама богове. Един - трансцендентен и извънсветовен, който не може да бъде видян. И втори – неговото Слово, Мемра, Логос, изпълнителен директор на Всевишния, доверено лице, на което е поръчано да гласува от името на Яхве по време на акционерното събрание на мирозданието. Този изпълнителен директор ще слезе в света като довереник на бога и ще управлява обновената земя.

БЕЛЕЖКИ

1. Тук Юлия Латинина дава указания за особеностите на руския превод на Книгата на Енох, които особености не са интересни за българския читател. На български език има различни преводи на различни варианти на въпросната книга, които се различават понякога доста, поради което тук е направен превод на руския превод на А. В. Смирнов, цитиран от Юлия Латинина.

2. За Двете власти на Небето вижте по-подробно: Alan F. Segal, Two Powers in Heaven, Brill Academic Publishers, 2002.

СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

Сред садукеите и фарисеите Енох не бил много популярен. Той даже не присъства в списъка на ревнителите за вярата в Първа книга Макавеи. Но сред кумранските сектанти фигурата на Енох става изведнъж много търсена.

Енох е главно действащо лице в цели пет кумрански текста. Освен „Книга на Стражите“ това са „Книга на Великаните“, „Видения на Енох“, „Послание на Енох“ и „Астрономична книга на Енох“. Пред нас е цяло истинско Петокнижие на Енох, аналог и допълнение към Петокнижието на Мойсей!

Най-важен от тези текстове е за нас „Астрономичната книга на Енох“ – текст, в който от името на Енох се обяснява устройството на небето и на вратите, през които залязват слънцето и луната (4Q209).

Важността на „Астрономичната книга на Енох“ е трудна за оспорване. Защото кумранците спазвали фанатично юдейския закон. Но спазването на закона било най-тясно свързано с календара. Извършването на един или друг обред в неправилен срок лишавало, разбира се, този обред от всякакъв смисъл и превръщало човека от праведник в грешник със същата неизбежност като яденето на свинско.

И ето: сакралният календар на всички останали евреи бил лунен. А сакралният календар на кумранците бил слънчев (както по-късно християнският). И според твърденията на кумранците именно този календар бил истински. Съставил го на основата на дадените му знания седмият син на Адам, безсмъртният Енох, а му го продиктувал лично архангел Уриил. „И той записа всичко… небето и пътищата на неговите войнства и месеци… за да не се отклоняват праведниците от пътя си“ (4Q227, fr. 2).

Енох бил също така необикновено популярен в ранното християнство. Кумранското Петокнижие на Енох се цитирало в „Послание от Варнава“ и книгите му се смятали за канонични от много бащи на църквата, сред които Атинагор, Климент Александрийски, Ириней Лионски и Тертулиан. По-късно то било изгубено за седемнадесет века, докато не било открито непосредствено в канона на Етиопската ортодоксална църква.

По това време то било малко променено: от него по доста объркани причини изпаднала „Книгата на Великаните“ (с обсъждането на тези причини ще се заемем в следващата книга) и на нейно място се появил текст, който се нарича „Притчи на Енох“.

В този текст можем да проследим стремителната теологична еволюция на образа на Енох.

В Книгата на Стражите, както видяхме, Енох не може да вижда Всевишния, а Месията, слизащ на земята, е самият Господ. Що се отнася до душите на умрелите, които Енох вижда, те се намират на земята, в някакъв шикозен спа-комплекс с благовонни дървета и сенчести хребети.

В Притчите на Енох (1 Енох. 6–12) действието придобива доста по-драматичен характер.

В този текст Енох, като се качва на небето, вижда веднага там жилищата на праведниците под крилата на Господа на Духовете (1 Енох. 7:13).

Иначе казано, ако в „Книга на Стражите“ душите на светците си почивали в земен рай, сега вече се намирали на небето. Станали са божества и членове на Съвета на Боговете. Лицата им сияели като на ангели (1 Енох. 7:13).

Освен това Енох вижда на небето Всевишния и неговия Месия.

В „Книга на Стражите“ Всевишният и неговият Месия се наричат Господ и Слово на Господ. В „Притчи на Енох“ те се наричат Баща на Дните (Предвечен) и Човешки син – точно като в Книгата Даниил.

Изглеждат и точно по един и същи начин: главата на Предвечния е бяла като руно, а лицето на Човешкия син е подобно на лице на ангел. Ангелът, който съпровожда Енох, му казва, че Човешкият син, който ще строши зъбите на грешниците и ще седне на престола на славата да съди царете, е избран предвечно: „И преди Слънцето и знаменията да бъдат създадени, преди небесните звезди да бъдат създадени, името Му беше назовано пред Господа на Духовете“ (1 Енох. 8:20–21).

После следват познатите ни екскурзии: ангелите показват на Енох целия свят отвисоко, той вижда Вратата на ветровете и кристалните сфери. Енох се оказва притежател на съкровено знание, иначе казано – на гнозис.

И накрая следва кулминация.

Енох вижда Господ лице в лице и се преобразява. Разбира, че той е Човешкият син, същият, който ще седне на престола на славата да съди царете: „И паднах по лице, и цялото ми тяло се разля, и духът ми се промени… И ангелът дойде при мене, и ме приветства с гласа си, и каза: „Ти си Човешкият син, роден за правдата“ (1 Енох. 12:14–17).

„Енох, който до това време само възвестявал идването на Месията, открива, че самият той е Месията“ [1].

Това, между другото, е отговор на въпроса защо Месията се нарича Човешки син. Той бил роден като човек, но когато видял Господ, се превърнал в ангел и мисията на този ангел се състояла в това да бъде Месия на Израил, да разгроми царете, да преобрази природата и да осигури вечен живот за праведните. Ако в Жреческия кодекс човек не може да види лицето на Господ и да остане жив, то във вярванията на тези, които се покланяли на Енох, Енох видял лицето на Господ и станал Втори Бог, същия, за когото на небесата бил поставен Втори Престол.

Аналогична трансформация протича и във Втора книга на Енох, чийто оригинал, запазил се само в славянски превод от XIV век, е написан вероятно на гръцки език през I век в Александрия. В нея смъртният Енох също се изправя пред Господ и това, че вижда лицето му, го превръща също в ангел.

„И Господ отвори уста и ми каза: „Бъди смел, Енох! Стани и застани пред лицето ми завинаги“. И Михаил ме вдигна, великият ангел Господен, и ме доведе пред лицето на Господ. И изпита Господ своите слуги, като им каза: „Да пристъпи ли Енох, за да стои пред лицето ми завинаги?“ Славните се поклониха (на Господ) и казаха: „Да пристъпи“ (2 Енох. 22:5–7).

Свалят от Енох „земните одежди“, иначе казано – тленното му тяло, и го обличан в риза на Славата Господня.

А какво става със забраната да се вижда лика на божественото същество, която действала в Книгата на Стражите? Тя се е запазила, но се отнася вече за Енох. Когато изпраща ангела Енох обратно на земята, Господ инструктира един от ангелите да изстуди лицето му, за да могат смъртните да го гледат (2 Енох. 37:2) [2].

Но целта на слизането на Енох си остава при това същата: той носи на земята записаните от него книги за звездите, за Небесното войнство, за слънцето, за луната, за съкровищниците на снега и за спалнята на ветровете. Притежателите на тези книги са притежатели на съкровено знание за устройството на мирозданието.

Те го знаят по-добре от ангелите.

Името на Енох било извънредно популярно в много юдейско-християнски апокрифи. „Апокалипсис на Илия“ твърдял, че отначало ще дойде Синът на Беззаконието, който ще преследва светците, а сред тях - Енох и Илия. Те ще се сражават със Сина на Беззаконието седем дена на пазарния площад на голям град. След това ще лежат три дена мъртви на площада и всички ще ги гледат. На четвъртия ден ще възкръснат и именно Енох и Илия ще победят Сина на Беззаконието. След тази победа и пришествието на Месията праведниците ще облекат бели одежди и ще опитат плода от Дървото на живота.

Енох и Илия разобличават Антихриста, а понякога даже го побеждават, в цяла поредица от християнски текстове – в „Апокалипсис от Петър“, в текстовете на Иполит Римски, Тертулиан, Ефрем Сирин, Псевдоефрем, Псевдоиполит, Псевдометодий, Псевдошенут, във Visio Danielis и прочее [3].

Не по-малко важно е, че Енох бил популярен и в юдаизма, особено в мистичната му разновидност, от която по-късно се развила литературата Хекалот, Меркава и в края на краищата – кабалата.

Типичен пример за ранна литература Хекалот е Третата книга на Енох, написана на арамейски език през III век. В нея Енох, взет на небето, се превръща във висш ангел – Метатрон, и даже е наречен „малкия Яхве“. Плътта му се превръща в пламък, косите му в горящи въглени, и Господ, като въздига трона му, го прави наставник на всичките небесни ангели.

Авторът на Третата книга на Енох се приближава също опасно близо до червената черта, зад която започва ереста за Двете власти на Небето, само че втората власт, изпълнителният директор на Господ, не е Месията, а Енох/Метатрон, небесният писар, който седи на трона, записвайки устройството на мирозданието и човешките съдби.

Един от ярките представители на тази ерес бил рави Елиша бен Абуя, който, попадайки на небето и виждайки там седящия на трона Метатрон, възкликнал простодушно: „Аха! Все пак са двама!“ След това Метатрон бил свален от трона и нашибан с огнени камшици за това, че заблудил рави Елиша [4].

Енох е добре известен и в исляма. Под името Идрис той се смята за втория мюсюлмански пророк след Адам и Коранът е запазил твърдението, че Енох/Идрис бил възнесен жив на небето [5]. Там, на четвъртото небе, по време на неговото посещение, го посрещнал пророк Мохамад– според хадиса, предадена на Малик ибн Анас [6].

Извършващата се през I-III в. стремителна еволюция на образа на Енох напомня удивително за извършващата се през същото време такава еволюция на Исус Христос.

В едни от разновидностите на вярванията в Енох той е възнесен на небето смъртен, а в други е втори бог и накрая в юдейския мистицизъм заема възвишеното място на ангел на Великия съвет и на изпълнителната власт на Яхве, но в никакъв случай не е Яхве и горко на тези, които, като рави Елиша бен Абуя, не се ориентират в тази теологична тънкост.

С какво е свързана тази изведнъж развила се през I в. бурна популярност на Енох, за когото не сме чували нищо нито от първите реформатори-монотеисти (които, напротив, забраняват строго на хората да виждат бога и да се възнасят на небето), нито от садукеите, нито от фарисеите?

Искам да направя едно просто предположение.

Искам да предположа, че кумранската Книга на Стражите изобщо не е написана през II в. пр. н. е., както я датира първият от нейните изследователи отгец Милик [7].

Тя е написана към началото на нашата ера скоро след смъртта на цар Ирод. Искам да предположа, че Енох не е друг, а пророк Цадок, иначе казано – Праведника, когото Йосиф Флавия нарича съосновател на „четвъртата секта“. Той е Учителят по Праведност, който твърдял, че не е друг, а върналия се на земята преди края на дните Енох.

Именно с това се обяснява фактът, че в Кумран, в общината, която смятала за свой основател пророка с името Цадок, не се намерил нито един текст, написан от името на Цадок, и се намерили цели пет – цяло Петокнижие! – текста, написани от името на Енох.

Ако това е така, то „Книга на Стражите“, написана от името на Енох, е аналог на Корана. Тя е сборник с наставления на пророк, който пропагандирал революционната идея за спасението на душите вместо физическото възкресение на тялото.

А необикновената теологична дисперсия на литературата за Енох свидетелства, че фарисеят Цадок, умеещ да ходи по небето, е оказал огромно влияние не само върху революционните негодници, за каквито Йосиф Флавий се опитва да представи членовете на „четвъртата секта“, но и върху всичкия юдейски мейнстрийм.

БЕЛЕЖКИ

1. Peter Schäfer. The Jewish Jesus: How Judaism and Christianity Shaped Each Other, Princeton University Press, 2012, p. 77.

2. Цит. по: 2 Еnoch, in Paul C. Schnieders, The Books of Enoch, USA, 2012.

3. Richard Bauckham. The Martydrom of Enoch and Elijah: Jewish or Christian? Journal of Biblical Literature, vol. 95, No. 3 (Sep., 1976), p. 455–456.

4. Hagigah 15 a.

5. Коран 21, 86.

6. Сахих Муслим 1:309; 1:314.

7. J. T. Milik. Problemes de la litterature henochique a la lumiere des fragments arameens de Qumran, Harvard Theological Review, 64, 1971, p. 333–378.

ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО

Кумранската секта, която оставила своите списъци в пещерите на Мъртво море, наистина прилича много на есеите, както ги описва Йосиф.

Например Йосиф Флавий съобщава, че есеите имат общо имущество. Същото е и при обитателите на Кумран. Според „Устава на общината“ всички, които се приобщават към Новия завет, трябва да предадат „всичките си знания, сили и имущество в яхад, иначе казано – в общината“ (IQS, 1:11).

Йосиф Флавий казва, че есеите се придържат към строга йерархия. „Те вършат всички неща единствено по указанията на хората, които ги ръководят“ [1]. И наистина, кумранският яхад (община) демонстрира желязна йерархия.

Тази йерархия е организирана така строго, че на кумранците им се наложило да измислят за своите началници нов термин – мебаккер, наблюдаващи. Този термин произлиза от древноеврейския корен МБКР, но самият той е неологизъм, точно така, както и съответния му гръцки термин – епископ.

Мебаккер е човек, който се разпорежда със стопанския живот на яхада, или на гръцки - еклесията. Именно в неговите ръце се предава имуществото. Между другото, изобщо не е задължително това имущество да се обобществява физически - мебаккер е в правото си да го върне обратно за управление на членовете. Но ето какво прави мебаккер - той продължава да има първостепенно право да се разпорежда с това имущество. Той събира вноските от богатите членове на общината и той дава милостиня на бедните.

Появата на мебаккерите е съвсем закономерно следствие от царящия в общината комунизъм. Когато въведете някъде общо имущество, веднага главен вместо богаташа става управителят на стопанството. Щом отмените собствеността, заздравявате йерархията.

Йосиф Флавий съобщава за есеите, че спазвали най-строго закона. Също и кумранците – както видяхме, те изисквали ритуална чистота, иначе казано - праведност, даже на бойната поле. В техните военни лагери нямало място за куци, слепи и страдащи от нощно семеизпускане. Защото това можело да прогони стратегическото оръжие за масово поразяване – ангелите.

Йосиф Флавий съобщава за есеите, че им е забранено да издават тайното учение на своята община. От тях се изисквало „да не казват нищо“ на странични хора, „дори ако се наложи да се приеме заради това смърт от изтезания“ [2]. Същото е и при кумранците. Общината изповядва това, което в исляма по-късно ще бъде наречено принцип на „такията“, иначе казано – криене на истината от неверниците. „Не трябва да спорите и да се карате с хората от бездната, защото съветът на закона трябва да бъде скрит сред хората на лъжата“ – казва книгата, която се нарича в оригинал „Серех а яхад“ (IQS 9,16). „Серех а яхад“ се превежда обикновено като „устав на общината“, но също така може да се преведе и като „църковен устав“.

И така, събираме достатъчно крайно специфични черти, за да можем наистина да отъждествим кумранската община с есеите на Флавий.

Но освен тези общи черти, кумранците имат и радикални различия от есеите – или по-точно, от есеите в описанието на Флавий.

Първо, Йосиф настоява категорично, че есеите са миролюбиви. Но сектата, която живеела на брега на Мъртво море, е секта на войнстващи фанатици. Те смятали геноцида за свое свещено задължение. Клането и грабежа за мистична война срещу самия Велиал.

Второ, ръководителите на общината на брега на Мъртво море претендирали, че произхождат от дома на Давид. Но Йосиф Флавий, когато говори за строгата йерархия на есеите, мълчи за това кой ги ръководи.

Това премълчаване е по-скоро показателно, отколкото удивително. Защото Йосиф Флавий се изхитрява да не спомене в “Юдейската война” за рода на Давид, нещо повече, изхитрява се даже да не спомене в гръцкия текст думата “Месия!”!

Но още по-поразителни от тези – политически – варианти са теологичните компоненти на Кумран, за които Йосиф Флавий не говори или говори много косвено и набързо.

Ортодоксалният юдаизъм прекарва ясна граница между смъртния и бога. Смъртният е нищожен. Бог е всесилен.

В ортодоксалния юдаизъм човекът не може да вижда лицето на бога, не може да отиде жив на небето (изключение, което потвърждава правилото, е промъкналия се контрабандно на страниците на Библията от северните легенди пророк Илия) и още повече не може да стане бог.

При обитателите на Кумран нещата били съвсем противоположни. Ако трябва да характеризираме теологията на кумранците с една дума, то тя е теология, която учи хората да отиват на небето. Тя ги учела как да станат част от Небесното войнство и членове на Съвета на боговете.

Тази теология видяхме вече в Свитъка за войната: там Ръководителят на общината, от рода на Давид, застава начело на войската, дошла върху облаци, а редовите смъртни се сражават рамо до рамо с ангелите.

Тази теология видяхме и в Книгата на стражите: там Енох, обикновен смъртен, се оказва по-висшестоящ от ангелите. Той се качва на небето и разговаря за съдбата на ангелите с Всевишния.

Но Енох не е изключение. Напротив – той е водач, който показва пътя. Всичко, което реформаторите-монотеисти обявили за забранено: пътешествията на смъртни по небето, въплъщаване на бога в смъртен, плода на Дървото на живота – в Кумран е самата цел на култа и се отнася не само за Енох, но и за другите членове на сектата.

В един от кумранските химни се казва, че Бог “издига бедния до [вечни висоти], издига го в облаците, за да сподели съвета на боговете” (4Q427). “Аз съм създаден да се възправя с боговете (4Q427) – казва химнът [3]. “Ти избра човека за вечно предназначение с духовете на знанието – се казва в десетия хим на Благодарността, – за да може да стои с войската на светците и да общува със събралите се синове на небето“ (IQH, 10).

„Той ви направи Светая светих“ [4] - се казва в друг химн, който с това извършва невероятно, немислимо за ортодоксите кощунство. Този химн ни повече, ни по-малко отъждествява Смъртния, Човека – иначе казано, кървящото парче месо, около което се сплитат жилите на мускулите – с Ерусалимския храм, с най-съкровената му част, със Светая светих, където обитава самият Яхве и където даже първосвещеникът има право да влиза само един път в годината!

Кумранците наричали себе си светци, „кедошим“, дума, която се използвала в ранния яхвизъм за описание на членовете на Съвета на боговете (Псалми, 89:8 [5]; Захария, 14:5), както и на Небесната войска: „Господ дойде от Синай и ги озари от Сиир; заблестя от планината Фаран и дойде от светите си множества (Второзаконие, 33:2).

Откъде се е взела тази удивителна според юдейските мерки особеност на кумранците – твърдението, че смъртните могат да се качват на небето, че могат „да светят като небесни светила“ (1 Енох, 19:137), че е възможно даже да станат „богове, подобни на разжарени въглени“ (4Q403 I, ii, 6), и властители, стоящи до престола „Царя на светостта в царството на светците“ (4Q405 23 ii)?

Ние вече предположихме, че това е бил естествен резултат от еволюирането на идеята, която била изказана в Книга Даниил: идеята за физическото възкресение на мъртвите.

Физическото възкресение било обещано още през 167 г. пр. н. е. Оттогава до времето на Ирод имало десетина миленаристки въстания, а мъртвите все не бързали да възкръсват.

Те не възкръснали нито през 67-ма, когато фанатиците защитавали Храма от римляните, нито през 48-ма, когато Ирод екзекутирал Езекия, нито през 37-ма, когато разбил галилейските разбойници, нито дори когато след смъртта на Ирод потомъкът на Езекия Юда завзел Сепфорис и се обявил за цар. Физическото възкресение оставало, разбира се, на дневен ред – мъртвите трябвало да възкръснат с началото на Царството божие, – но все пак то било, така да се каже, все още на старта. Някои скептици можело да се усъмнят в неговата реалност.

За да оцелее, сектата се нуждаела срочно от някаква друга идея, която не било така лесно да бъде отхвърлена по пътя на опита. Тази идея била предоставена от Цадок/Енох. По време на своето пътешествие по небето той видял „прекрасни места, предназначени да се събират там душите на умрелите“ (Енох, 5:3).

В „Книгата на стражите“ тези прекрасни места се намирали все още някъде на земята, но в „Притчите на Енох“ се преместили „под крилете на Господ на Духовете“ (Енох, 7:13). Нещо повече, небесните обитатели на тези жилища били „обвити в огнено сияние“, иначе казано, те сияели така, както сияели Мойсей и самият Енох, когато видели лицето на бога. Те са съблекли от себе си земните тела и са облекли ефирни тела на ангели.

Днес, две хиляди години след Цадок/Енох, когато възнесението на праведниците на небето е банална истина, известна на всеки ученик от неделното училище, когато даже героят на Марк Тмвен капитан Стормфийлд се убедил от опит, че след смъртта си праведниците получават веднага венци и арфи – това сияние, това небе и тези венци не изглеждат нещо особено: ами сияят, ами на небето. Че къде на друго място?

Но трябва да помним, че даже в Книга Даниил на небето няма никакви души на светци. Даниил вижда на небето само два престола: един за Предвечния, друг за Човешкия син – и никакви сияещи праведници, преобразени от това, че са видели лицето на бога. На него му било обещано друго: физическо възкресение от мъртвите. Възнесението на душите на небето било колосално ноу-хау, метафизическа революция, теологична иновация, предложена от Цадок/Енох.

Тази черта на сектата – възможността да се пътешества по небето и да се влиза там в съвета на боговете – било толкова смайваща, че „Възнесение на Исая“, един от юдео-християнските апокрифи от I век, написан в Палестина, описва специално една общност на пророци, които се обличат във власеници, живеят в пустинята и „вярват във възнесението на небето“ [6].

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 8, 6.

2. Иосиф Флавий. Указ. соч., 2, 8, 7.

3. Eileen Schuller. Some Contributions of the Cave Four Manuscripts (4Q427–432) to the Study of the Hodayot, Dead Sea Discoveries, Vol. 8, No. 3 (2001), pp. 278–287.

4. The Children Of Salvation (Yesha’) And The Mystery Of Existence (4Q416, 418), 8, 6 в: Robert Eisenman and Michael Wise. Dead Sea Scrolls Uncovered, Barnes and Noble, 1992.

5. Синодальный перевод — Пс. 88:8.

6. Ascention of Isaiah, 2, 9; цит. по: James H. Charlesworth, The Old Testament Pseudepigrapha, vol. 2.

САТАНАТА

Причината, поради която кумранците умеят да ходят по небето и да се сражават в един строй с ангелите, е много проста. Въпросът е в това, че те се сражават не просто със смъртни противници. Те се сражават със самия Велиал, иначе казано – със Сатаната. Техният мистицизъм има напълно приложен военно-полеви характер.

В садукейския юдаизъм Сатаната не играе никаква роля. Творец на света, негов единствен разпоредител и причина за всички неща е Яхве. Този Яхве няма космически противник.

Напротив, в теологията на кумранците Сатаната играе огромна роля. Космическият противник на Яхве за тях не само съществува. Той властва над целия материален свят, от което той се намира в такова прискърбно състояние. Целият свят извън пределите на кумранската община е „владение на Велиал“ (1QS, 1). Велиал улавя Израил в три мрежи: „Първата е прелюбодеянието, втората – безчестието, и третата – оскверняването на Храма. Този, който избяга от едната, ще бъде хванат от другата, а този, който избяга от другата, ще бъде хванат от първата“ [1].

Да се сражаваш с Велиал в обикновена броня, даже златна, каквато имали учениците на рави Менахем, както сами разбирате, е също толкова глупаво, колкото и да стреляш с прашка по танк. Бог дал възможност на кумранците „да стоят заедно с Войската на светците“ именно защото техен противник бил Велиал.

БЕЛЕЖКИ

1. The Damascus Document, 6, 9; в: R. H. Charles, ed., The Apocrypha and Pseudepigrapha of the Old Testament in English, vol. 2: Pseudepigrapha, Oxford: Clarendon Press, 1913, p. 799–834.

ХЕГЕМОНЪТ

И така, редовите кумрански сектанти могат да се качват на небето. Пророкът, основал тяхната секта, не е някой друг, а Енох.

Но кой е тогава техният ръководител, клонка от рода на Давид?

Той – дайте по-нагоре – е самият Господ. „Свещеният и Велик Господ на славата, вечният Цар“, който „ще слезе, за да посети земята с милостта си“ (Енох, 5:28).

Би било странно, съгласете се, хората, които могат да бъдат членове на Съвета на боговете, да се подчиняват но някого, който не е ръководител на същия този Съвет.

Йосиф Флавий съобщава за „четвъртата секта“ следното: „Вожд (ήγεµών) на четвъртата философска школа станал галилеецът Юда. Привържениците на тази секта във всичко останало са близки до учението на фарисеите. Но у тях се забелязва несдържана от нищо любов към свободата. За единствен вожд (ήγεµών) и свой владетел те смятат Господ Бог“ [1].

Не е трудно да се види, че текстът на Йосиф Флавий съдържа очевидно противоречие: Юда Галилееца бил хегемон на „четвъртата секта“, която признавала за свой хегемон единствено Господ.

Това противоречие срещаме и по-нататък: „четвъртата секта“ не признавала друг цар над себе си освен бог и веднага след началото на въстанието признала за цар Менахем, потомък на Юда Галилееца.

Какъв хегемон е Юда, ако хегемон е само Господ? Какъв цар е Менахем, ако цар е само Господ?

Но това противоречие може да се разреши лесно, ако си представим, че царят от рода на Давид не е бил просто цар. Бил е Господ и Син на Бога.

В текстовете на кумранците виждаме същото теологично противоречие като в твърдението на Йосиф за хегемоните на „четвъртата секта“.

От една страна, те твърдят, че владетел е единствено Господ: „властта ще принадлежи на Господ и вечното владичество – на Израил“ (IQM XIX, 2–8). От друга страна, твърдят, че този владетел ще бъде Месия от рода на Давид, „който ще се надигне в края на дните… Господ ще [го] подкрепи [с духа на силата и ще му даде] престола на славата и венеца [на святостта], и разноцветни одеяния… [Ще му връчи скиптър] в ръката и той ще управлява [народите]“ (4Q 11 611-5 fr. 8–10).

Господ и Месията при кумранците си приличат до пълно съвпадение. Месията е негов аватар и образ. Месията е божествено същество и син на това божествено същество.

„Ти го пречисти за… във вечна светлина и го роди за себе си като първороден Син… като владетел и господар над всички области на Твоята земя… с в[енеца] на небето и със славата на облаците [го] увенча… и ангел от твоя свят е в неговата Община…“ (4Q369 fr. 1, II).

В по-нататъшния равинистичен юдаизъм Месията от дома на Давид винаги е бил човек.

Всичко останало било ерес за Двете власти на Небето: твърдението, че на небето има двама богове: единият непознаваем и трансцедентален, който не може да бъде видян, и другият – негов помощник, първороден син, Логос, Мемра, Слава, Ангел на Великия съвет, деутерос теос, посредник между бога и неговото творение, изпълнителен директор на Всевишния.

Именно тази ерес демонстрират, в най-чист вид, кумранските текстове. Техният Месия е напълно конкретен човек. Един от кумранските текстове даже описва неговите черти: „[И на главата му] на косата – родилно петно с риж цвят. И във формата на боб [бенка на лицето?], и малки родилни петна на бедрото“ (4Q534). Но едновременно с това Месията, с всичките си бенки и родилни петна, е Син на Бога и „Дух на неговото Дихание“ (4Q534). „Той ще се нарича Син на Бога и ще го нарекат Син на Всевишния “ (4Q246). За него се казва: „Бог застана в съвета на боговете“ (11Q13). Той, като Господ, идва с войнство от ангели върху облаци. Той седи на престол вдясно от Господ, увенчан с венеца на святостта и със славата на облаците.

Тази мистична представа на кумранците за Месия от рода на Давид, който е повече от смъртен, който е Велик ангел, деутерос теос, Логос и Мемра, за когото на небето има втори престол, противоречи на всичките традиции на монотеистичния юдаизъм от епохата на изгнанието, но е връщане към дореформаторския юдаизъм от времето, когато царете от рода на Давид били земна инкарнация на Яхве.

Мистицизмът на кумранците е ново издание на всичките най-важни за дореформаторския юдаизъм и изглежда напълно потиснати по време на монотеистичните реформи концепции: концепцията за шаманските пътешествия по небето, за Господ като цар, за Съвета на боговете, за Войската на духовете и за Убийството на някакво чудовище.

Това е този яхвизъм, който наднича през историята за Мойсей и легендата за пророк Илия. Това е яхвизмът, който позволява на хората да вършат чудеса и да участват в пира на Съвета на боговете. „Те видяха бога и ядоха, и пиха“ (Изход, 27:11).

Това е същият яхвизъм, срещу който е насочена притчата на Жреца за Корей, родственика на Мойсей, който се осмелил да каже: „Цялото общество е свято, всеки един от тях и Господ е сред тях“ (Числа, 16:3), заради което го поразил небесен огън.

Сътворението на света, което според юдаистичните източници е станало в миналото, сега, за кумранците, било изместено в бъдещето. Истинският свят тепърва трябвало да бъде сътворен. Велиал тепърва трябвало да бъде унищожен. И кумранците – членове на Войската на духовете/Небесното войнство, съратници на ангелите и членове на Съвета на боговете – трябвало да помогнат на своя Месия да победи Велиал/Яма. Също като асасините те можели да виждат Рая наяве и под влиянието на тези видения да жертват охотно живота си по време на терористични актове.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий, Иудейские древности, 18, 1, 6.

ИМЕТО НА МЕСИЯТА

Как се наричал ръководителят на кумранската община?

Да се даде на този въпрос един-единствен отговор е невъзможно по простата причина, че този ръководител не бил един.

Кумранската община съществувала повече от едно столетие и нейното ръководство се сменяло не един път. Борбата с Велиал била трудна работа и не винаги завършвала така, както се планирало. Ако в Апокалипсисите Месията побеждавал винаги Велиал, в реалността неизвестно защо често побеждавал Велиал. Това обстоятелство – както и невъзкръсването на мъртвите – също се нуждаело от разяснение.

Вече споменатият “Свитък за войната”, написан през 30-40-те години пр. н. е., наричал Месия от рода на Давид тогавашния ръководител на общината.

Но в един момент, поне ако се вярва на един от големите химни, известен като Химн на Самопрославянето, положението се изменило рязко.

С някого от Месиите се случила беда.

Химнът не конкретизира каква е бедата, но не оставя съмнение в това, че Месията е бил подложен на публични оскърбления и насмешки.

“Кой… е бил презиран като мене? И кого хората отритнаха като мене? И кой може да се сравни с мене по изпитаното зло?” (4Q471b) – оплаква се от първо лице този Месия.

Но след това на Месията от рода на Давид му потръгнало, както би трябвало да се очаква от инкарнацията на Господ. Той се възнесъл на небето и седнал там в Съвета на боговете. Нещо повече, той станал най-висшестоящ от всичките му членове.

“Аз ще бъда сред боговете (елим), моето обиталище ще бъде свещеният съвет – казва Месията. – Никое учение няма да се сравни с моето учение. Защото аз седя […] в небесата. Кой сред ангелите е подобен на мене?.. Кой може да се сравни с Мене и кой може да бъде като мене в моя Съд? Аз съм възлюбен от Царя, спътник на светците и никой не може да ме съпровожда. И с моята Слава никой не може да се сравни” [1].

Пред нас е поразителен документ и не само защото приписва на презрения и отхвърлен от хората Месия същия статут в съвета на боговете, какъвто приписва на Господ на войските най-древната в Библията песен на пророчицата Мариам: “Кой е подобен на Тебе, Господи, между боговете?” (Изход, 15:11).

Той е най-вече поразителен, защото е написан в първо лице. Псалмите от Библията са написани всичките във второ или трето лице: техният лирически герой се обръща към бога. Но авторът на Химна на Самопредставянето говори от името на Господа Месия. Този автор се е качил на небето и е видял там своя отхвърлен от хората Месия, и бърза да съобщи – чрез своите уста, но от Негово име, – че той стои над ангелите и скоро ще съди хората.

И ако ранните кумрански текстове, такива като „Свитъкът за войната“, говорят за тогавашния жив и здрав ръководител на общината, по-късните текстове правят неочаквано заявление: Месията ще се върне.

Той ще бъде „клонка от рода на Давид и ще въстане в края на дните (3Q4, fr 8–10).

Което в общи линии е логично. Ако имате действаща миленаристка организация, която редовно вдига срещу римските легиони въстания под ръководството на Месия от рода на Давид, рано или късно някого от Месиите ще го чакат колосални неприятности.

Рано или късно някой Месия ще бъде прободен здраво от копието на Велиал и осиротялата община ще трябва да обяснява на своите членове този теологичен парадокс.

БЕЛЕЖКИ

1. Химнът на Самопрославянето се цитира по реконструкцията на Esther Eshel, 4Q471B: A Self-Glorification Hymn, Revue de Qumrân, Vol. 17, No. 1/4 (65/68) (Novembre 1996), pp. 175–203. Госпожа Ешел предполага, че този химн е написан от името на основателя на сектата, учителя по Праведност. С Цадок се е случило нещастие, а след това е станал по-горен от ангелите. Ние ще поговорим за това по-подробно в следващата книга, където на Кумран ще бъде отделено повече място. По-късно, когато в сектата настъпил разкол, част от вярващите несъмнено отнесла тези редове към някой пророк. Но ние разполагаме с важен момент, който позволява да определим, че химнът е написан от името на Месията. Въпросът е в това, че Месията съобщава в него за “страшния съд”. Осъществяването на Страшния съд е дело на Месията, а не на пророка, който го възвестява.

ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

И така, пред нас стои парадокс. Идеологията, която отразяват кумранските текстове, е идеология на тези, които Йосиф Флавий нарича зилоти, „четвърта школа“, секта на асасините, основана от фарисея Цадок около 6 г. пр. н. е. и постоянно вдигаща въстания срещу римляните.

А организацията, която описват, е организацията на тези, които Йосиф Флавий нарича есеи – мирна секта, съществуваща от незапомнени времена и кълняща се да обича своето началство.

Единственият начин да се разреши този парадокс, е да се предположи, че зилотите и есеите са едни и същи хора.

Никакви две секти, „мирна“ и „войнствена“, разполагащи се едновременно на брега на Мъртво море, не е имало. Има само два начина за описване на една и съща секта или, ако искате, на два стадия от нейното развитие.

Йосиф Флавий не случайно споменава само гръцките названия на сектата: есеи и зилоти. По този начин той не споменава по дефиниция нейното самоназвание.

Какво е било това самоназвание?

Едно от най-разпространените нейни самоназвания е светци, същото название, което се употребява в глава седма на Даниил. Кумранската община, или на арамейски яхад, е община на светци (1QS V:20; 1QSa. 1). Членовете на яхада се наричат светци в Книгата на Стражите, в Дамаския документ и в химните на общините. Те са „светци“ (1QM X), техният лагер е лагер на светци (1QM III:2–3) и точно „Светците на Бога“ осъществяват мъстта по време на Божия съд над Велиал и над неговите последователи (11Q13). Именно от гръцката дума „светец“, осеос“, Филон Александрийски извежда названието на есеите и Йосиф Флавий ги описва като хора, които „преследват особена святост“ [1].

Не по-малко често от светци кумранските текстове употребяват думата „праведници“, цадиким, синове на Цадок, основател на сектата и Учител по Праведност.

Още една знакова за общината дума е канаим, иначе казано – ревнители, зилоти. Тази дума имала безусловно положителен смисъл за всички юдеи и през цялото време в една и съща конотаця: ревнителите изтребвали езичниците. Ревнител е самият Бог на Израил (Изход, 21:14), Финеес (Числа, 25:6–13), пророк Илия и Мататия Макавей (1 Макавеи, 2:24). Ревнители били и членовете на общината. Те трябвало да бъдат „ревниви по отношение на законите за праведност“ (1QS, IV:4), „ревниви срещу слугите на безчестието“ (1QH, VI:20–22) и „ревниви срещу стремящите се към лъскави неща“ (1QH X: 28–29).

Още едно самоназвание на сектата е ебионим, “бедни, просяци“, и съвършени, или съвършени в пътя. Кумранската община се състои от „просяци, които ти изкупи“ (1QM, XI). В някои варианти на Свитъка за войната кумранците се наричат не просто бедни, а „бедни духом“ (1QM XIV:7). Бог „изкупва бедните от ръцете на угнетителите и спасява съвършените от ръцете на злите“ (4Q448 col A).

Още едно важно самоназвание е „падители на завета“ или на староеврейски – ноцрей ха Брит, иначе казано – ноцрим, назореи [2].

Подобно изобилие от названия не трябва да ни учудва. То е типично за всяка революционна секта, често меняща прозвищата си и заплитаща следите си. Например участниците в революцията през 1917 година в Русия били наричани „комунисти“, „болшевики“, „червени“, „революционери“, „марксисти“, „социалисти“, „ленинци“, „Червена армия“, да не говорим за идеологически оцветените „строители на светлото бъдеще“ или „революционна измет“.

С есеите е като с комунистите. Ако, след много столетия, невнимателният читател прочете, от една страна, възторжените отзиви на Лион Фойхтвангер и Бертолд Брех за строителството на комунизма в Русия, а от друга – „Архипелагът ГУЛАГ“, то може да си помисли, че по това време в Русия е имало две идеологически направления. Едното се е състояло от мечтатели-комунисти, стремящи се към мир и любов, но притеснявани от западните капиталисти. А другото – от злобни болшевики, които са искали да завземат целия свят и са организирали в страната си геноцид. Но в действителност ще става въпрос за едни и същи хора, описани от различни гледни точки.

Йосиф Флавий използва прост и ефективен трик. Той разделя „есеите“ и „зилотите“ по време. И твърди, че „мирните есеи“ съществуват от древни времена, а „кървавите зилоти“ са се появили съвсем наскоро, през 6 г. от н. е.

В действителност фанатиците, съпротивляващи се срещу римското владичество под ръководството на Месия от дома на Давид, са се появили вероятно много по-рано.

Можем да бъдем почти уверени, че галилейските „разбойници“, воюващи през 37 г. пр. н. е. срещу Ирод, са участвали във войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината. Имаме сериозни основания да подозираме, че Месия е бил още предводителят Езекия, убит през 48 г. пр. н. е., и че целият преразказ на този епизод, който не може да скрие, от Йосиф Флавий, е върхът на историческата фалшификация. А ревнителите, които се самоубили, вместо да се предадат в плен, се срещнали с римляните за първи път още през 63 г. до н. е., при превземането на Помпеевия храм.

Така че твърдението на Флавий, че ревнителите са се появили едва през 6 в. от. н. е., е злонамерен опит да се объркат нещата. Ревнители са били още Макавеите.

Също така грешно е твърдението на Флавий, че есеите са секта, съществуваща от древни времена.

Кумранците несъмнено твърдели това за себе си. Както видяхме, техен основател бил самият Енох, седмият син на Адам! В сравнение с такава древност даже Мойсей и Аарон изглеждат сукалчета. Няма съмнение също така, че теологията на кумранците наистина е запазила чертите на древния яхвизъм.

Но едно нещо е теологията, а друго нещо – организацията.

Съществуват множество логически и исторически причини, по силата на които сектата на есеите не би могла да съществува прекалено дълго.

Като начало – практикувала общност на имуществото. Комунизмът, с изключение на първобитния, е доста кратковременно състояние. Той има къс период на полуразпадане. Даже СССР не изкара седемдесет години, а израелските кибуци се преродиха още по-бързо. Разбира се, комунизмът на кумранците бил в основата си военен комунизъм – това бил комунизъм на разбойническа шайка, която дели плячката между всички. Но все пак община с подобно устройство едва ли би могла да просъществува повече от сто години – и наистина, още в средата на I в. от н. е. Кумран не била заможна, а пръскаща се от богатство община.

Археолозите намерили в Кумран необикновено голямо количество стъклени изделия и драгоценности; римска terra sigillata, римски лети лампи. Кумран по някое време се превърнал в същото, каквото е Ватиканът – не просто богата, а много богата столица на сектата, която проповядвала пълна бедност. И всъщност тази именно проповед за бедност позволила на върхушката да съсредоточи в ръцете си такива ресурси. Трудно е да си представим, че секта, прераждаща се с такава скорост, е съществувала стотици години.

Второ, Йосиф Флавий ни съобщава един важен детайл. Той казва, че есеите не са пренасяли жертви в Ерусалимския храм. Забранен им бил „достъпът до общия храм и те вършат богослуженията си отделно“ [3].

Но целият икономически смисъл на монотеизма, в този вид, в който се формирал окончателно сред потомците на Садок, се състоял в монопола на Ерусалимския храм върху жертвите за Яхве. Всички, които не признавали този монопол, се преследвали жестоко. Ездра и Неемия не пропуснали да провъзгласят за самаритяни евреите, които говорели с тях на един език и четели същата Тора, но принасяли жертви не в Ерусалим, а на планината Гаризим.

Не е трудно да се разбере, че ако есеите, които не принасяли жертви в храма, са съществували по времето на Ездра, те щели да бъдат заклеймени като езичници, ханаанци, отстъпници и какви ли не, но нямало да бъдат наречени евреи.

Същото е с Хасмонеите. Това е единствената юдейска династия, практикуваща настъпателен херем. Йоан Хиркан разрушил на територията на Палестина десетки гръцки градове, като изтребил или прогонил техните обитатели. Кулата на Стратон превърнал в руини. Унищожил храма на планината Харизим. Обърнал в юдаизъм Галилея и Идумея. Смешно е да си представим, че Хасмонеите са оставили на двадесет километра от Ерусалим да съществува една секта, която ги наричала „деца на Велиал“ и плюс това се ръководела от потомък на Давид, отричащ правото на Хасмонеите да управляват.

И накрая имаме най-простото свидетелство – археологията. Кумран преживял два върха на населеност. Единият е през 103-76 г. пр. н. е., иначе казано – по времето, когато управлява Александър Янай. Сто четиридесет и пет медни монети, намерени в Кумран, са от времето на управлението на Александър Янай.

Накрая, имаме едно най-просто свидетелство – археологията. Кумран преживява два върха на обитаване. Единия е през 103-76 г. пр. н. е, иначе казано – през управлението на Александър Янай. Сто четиридесет и пет медни монети, намерени в Кумран, са от времето, когато управлява Александър Янай. На неговия предшественик Йоан Хиркан принадлежат само четиринадесет монети, а на Саломе Александра, вдовицата на Янай – нито една [4].

От това можем лесно да предположим кой именно е живял в Кумран през управлението на Александър Янай. Това са били не други, а въстаналите срещу него фарисеи. След разгрома на въстанието те избягали от Юдея и лесно можем да предположим, че една от точките им на пребиваване е бил Кумран.

След смъртта на Александър Янай фарисеите се върнали в Ерусалим и Кумран отново опустял. Ние просто нямаме никаква друга група, която да е дошла в Кумран по време на царуването на Александър Янай и веднага след това да го е напуснала. И ако тези фарисеи наистина са били ръководени от Симеон бен Шетах, шурея на кралицата, можем да бъдем уверени, че той не е чакал пришествие на цар от дома на Давид.

През 60-40 година пр. н. е. Кумран води скромно съществуване; след това, през 37 г. пр. н. е. е изгорен изцяло от Ирод и едва след смъртта на този Син на Беззаконието Кумран оживява отново: от времето на създаването на „четвъртата секта“ и управлението на Пилат количеството на монети в него расте и расте, докато не достига върха си малко преди началото на Юдейската война.

От това е разумно да се заключи, че есеите, живеещи в Кумран, са се отцепили от основния ствол на фарисеите не по-рано от 60-те години пр. н. е., иначе казано – не по-рано от позорното падение на Хасмонеите, или в краен случай – не по-рано от времето на Симеон бен Шетах, притежаващ безкрайната способност да се кара с конкурентите си и неразполагащ със сериозни военни ресурси да ги победи.

Няма съмнение, че при това те се смятали за приемници на истинските светци, а противниците си упреквали, че са се станали лицемери и любители на „лъскави неща“ – точно така, както троцкистите продължавали да виждат само в себе си истински ленинисти, а Сталин обвинили, че е изменил на революционното дело.

До времето на Ирод сектата вече преживяла поне две неуспешни въстания – през 48 и 37 г. пр. н. е. Много е възможно след възцаряването си Ирод да е успял да купи тази част от нейното ръководство, която не успял да изтреби. Във всеки случай сектата продължавала да има влияние. Ако потомъкът на водача Езекия, убит през 48 г. пр. н. е., се е провъзгласил за цар четиридесет и четири години след тази смърт и е основал „четвъртата секта“ след още десет години, това означава, че даже при управлението на Ирод основният скелет на сектата е бил все така недокоснат.

Юдейската пропаганда започнала много рано да изобразява едни или други юдейски течения – били те фарисеи или есеи – като изключително мирни. Както виждаме, Талмудът също изобразява рави бен Баба като изключително мирен учител, отказващ да прокълне Ирод въпреки всичките му ужасни престъпления срещу него.

В действителност, колкото и парадоксално да изглежда, именно това настойчиво подчертаване на мирния характер на учението повече от всичко свидетелства за неговия насилствен характер. На истински мирните регалии никога не им идва на ум да подчертават своя мирен характер.

Ние не чуваме нищо за „мирните последователи на Афродита, които даже не убиват последователите на Атина, макар че те ги преследват“. Затова пък чуваме настойчиво за мирните равини, които отказват да прокълнат Ирод, и за мирните есеи, които се отличават с особена святост. И едното, и другото било, просто казано, лъжа.

Фарисеите, според състоянието си през I век, били изключително войнствена секта, първа в историята на човечеството разработила теологията и практиката на шахидите – мъчениците за вярата, удостояващи се след смъртта си с вечен живот. (Даже думата „свидетел/мъченик“, „шахдо“ на сирийски арамейски, е прототип на добре известната ни дума „шахида“) Теологията на отцепилите се от тях есеи отишла още по-далече. Те придали на свещената война срещу неверниците мистичен характер. Те се сражавали заедно с ангелите и се възнасяли след смъртта си до престола на Господ.

Йосиф Флавий, който в младостта си прекарал три години стаж при пророк Банус, имал всички основания да избелва есеите и себе си с тях, но християнският епископ Иполит Римски, който живее в края на II век, нямал такива основания. Той сочи направо тъждеството на есеите с тези, които започнали Юдейската война.

„Привържениците на тази партия – пише за есеите Иполит, – ако чуят някого да разсъждава за Закона и Бога и ако той не е обрязан, ще започнат да го следят и накрая, като го настигнат сам на някое място, ще го заплашат с убийство, ако не се обреже. И ако той не се съгласи, есеят не го щади, а веднага го коли. От това са получили своите названия, наричани от едни зилоти, а от други – сикарии“ [5].

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 8, 2.

2. Robert Eisenman. James The Brother of Jesus, p. 96.

3. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 1, 5.

4. Kenneth and Minna Lonnqvist. The Numismatic Chronology of Qumran. Fact and Fiction. The Numismatic Chronicle, 2006, vol. 166, p. 123.

5. Hyppolytus of Rome. Refutation Of All Heresies, 9, 21: цит. по: Ante-Nicene Fathers, Vol. 5. Edited by Alexander Roberts, James Donaldson, and A. Cleveland Coxe. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886.

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА

И така, фанатичната съпротива срещу римляните започнала от момента, в който Юдея загубила своята независимост.

Тя се изразила в няколко въстания, най-големите от които станали през 48 и 37 година пр. н. е. По време на управлението на Ирод второто въстание било смазано с желязна ръка. Но веднага след неговата смърт безредиците избухнали отново, а плюс това (ако сме прави в нестандартната си датировка на „Книгата на Стражите“) след известно време сред сектантите се появил нов, с необикновено влияние и сила, пророк с прозвището Праведник, който се представил за безсмъртния Енох.

Този Цадок/Енох, заедно с Юда от Гамла, потомък на предводителя Езекия, вдигнал през 6 г. въстание срещу преброяването на Квириний. Йосиф Флавий не ни съобщава нищо за съдбата на Цадок и Юда след въстанието. Нещо повече, неговият достигнал до нас текст не съобщава нищо за дейността на сектата през 10-30 г.

Това е много странно за текст, който всъщност е написан, за да посочи „четвъртата секта“ като единствено виновна за войната. Причините за този странен пропуск ще разгледаме по-късно, а засега само ще констатираме, че в „Юдейските древности“ Йосиф Флавий възобновява своето повествование за бунтовниците през последната година от управлението на Понтий Пилат.

През тази година някакъв пророк от самаряните събрал голяма тълпа на планината Гаризим, „уверявайки дошлите самаряни, че ще им покаже заровени там съдове на Мойсей“ [1].

Вместо на съдове тълпата се натъкнала на римска войска, изпратена от префекта на Юдея Понтий Пилат. Тълпата била изклана, а Пилат се отправил след това произшествие в Рим, извикан там от Тиберий. Но едва пристигнал, когато Тиберий починал.

Приемник на Тиберий през 37 г. станал Калигула, който много скоро си въобразил, че е бог. Не на шега оскърбен от това, че евреите разрушили издигнатия в негова чест тухлен олтар, бог Калигула решил да издигне в Храма своя огромна позлатена статуя. Статуята, отлята в Сидон, се отправила за Ерусалим под охраната на три легиона, начело с Петроний, легата на Сирия.

Според Тацит юдеите въстанали [2]. Тази бележка, прекалено кратка, за да удовлетвори нашето любопитство, ни кара да търсим подробности у Йосиф Флавий.

Но ни очаква разочарование. Вместо да говори за въстание, Йосиф ни съобщава за изключително мирния характер на протеста. Според него “юдеите се събрали с жените и децата си в Птолемейската долина и умолявали трогателно Петроний да пощади отечествените обичаи” [3].

Тук отново се срещаме със забелязания от нас похват: Йосиф Флавий пак представя юдеите като мирни страдалци, които си обръщат лявата буза, когато са ги ударили по дясната, докато Тацит не си прави илюзии по този повод.

Така или иначе, делегация все пак е имало и начело на делегацията стояли най-видни граждани. Те изяснили на Петроний и със слово, и с подкуп, че упорството на императора ще завърши с това, че даже елинският елит ще бъде принуден да се присъедини към въстаниците. Петроний написал на императора писмо, в което помолил да се отсрочи грандиозния замисъл. Писмото довело Калигула до такава ярост, че заповядал на Петроний да се самоубие. За щастие на легата известието за убийството на Калигула стигнало до него преди императорската заповед [4].

Скоро след качването си на трона Калигула предал половината от бившите владения на Ирод в ръцете на своя другар по чаша Ирод Агрипа. Агрипа предпочитал да управлява страната in absentia и през цялото време на историята със статуята пирувал в покоите на Калигула.

Той бил също така приятел и на Клавдий и когато Клавдий станал император, Агрипа, в добавка към Галилея и Голанските възвишения, получил също така Юдея и Самария, като съсредоточил по такъв начин в ръцете си почти всичките територии, които контролирал Ирод Велики.

След това петдесетгодишният Ирод Агрипа, прекарал живота си в пируване и оргии по времето на Калигула, пристигнал най-сетне в Ерусалим. На първо място той назначил за първосвещеник Симон, сина на Боет [5].

Боет бил същият богат александриец, когото Ирод назначил на този пост и предизвикал с това недоволството на йерусалимските свещеници. Назначението на Боет шокирало така равините, че те измислили след това за неговите последователи особен термин: „байтусим“: иначе казано – „боетосианци“. „Байтусим“ за Талмуда били вероятно това, което били „иродианите“ за Евангелията – религиозна партия, която виждала в идумейските царе еврейски Месии.

Назначаването на Симон за първосвещеник било религиозно–политическа декларация на новия цар. Бившият другар по чаша на Калигула също претендирал за статута на Месия.

Такъв Месия едва ли би могъл да угоди на фанатиците и наистина скоро някой си Симон, „който се смятал за особено дълбок познавач на законите“, свикал в Ерусалим еклесия (събрание), по време на която било решено да се забрани на царя да влиза в Храма, защото не е истински евреин [6].

Агрипа поканил веднага Симон при себе си: по щастливо съвпадение срещата му с непримиримия религиозен лидер станала на трибуната на кесарийския театър. Като настанил новоизпечения аятолах Хомейни до себе си и го гледал проникновено в очите, царят попитал меко: „Кажи ми, какво противозаконно се върши тук?“ [7] Незаконен, между другото, бил целият езически театър – с кръвта, със статуите и със зрелищата. Но на нещастния Симон му пресъхнала устата. Царят му дал подкуп и го пуснал по живо и по здраво.

Малко по-късно Агрипа организирал на стадиона на възстановения от него елински Берит боеве, по време на които ролята на гладиатори изпълнявали хиляда и четиристотин престъпници – два отряда по седемстотин души във всеки. Можем да заподозрем, че не малко от тези хиляда и четиристотин са били тези, които под ръководството на Симон решили да не пускат в храма иродианите.

„Така той [Агрипа] избавил страната от злодеите“ – завършва удовлетворено Йосиф Флавий [8].

През 44 г. Ирод Агрипа починал и след смъртта му Юдея отново преминала под прекия контрол на римляните. Неин управител станал прокураторът Куспий Фад. Той бил, между другото, първият римски управник, който носел званието прокуратор – дотогава, строго погледнато, римският чиновник, управляващ Юдея, се наричал „префект“.

Преминаването на Юдея непосредствено в ръцете на китим предизвикало моментално въстание. Новият пророк, някой си Теуда, извел своите последователи в пустинята при река Йордан. Той им обещал да раздели водите на Йордан като Исус Навин. Вместо от разделени води тълпата била посрещната от римска кавалерия. Главата на Теуда била изложена в Ерусалим за назидание на бъдещите бунтовници [9].

Освен това Куспий Фад заловил и екзекутирал някакъв предводител на разбойници Толомей [10].

Около 46 г. приемник на Фад станал прокураторът Тиберий Александър, александрийски евреин от богато семейство и племенник на Филон Александрийски. По-късно, по време на Юдейската война, този необикновен човек бил началник-щаб на Тит по време на обсадата на Ерусалим.

Като станал прокуратор, Тиберий Александър разпънал веднага синовете на Юда Галилееца, Яков и Симон. Ние не знаем дали това е бил същият Симон, който по времето на Агрипа свикал в Ерусалим еклесия, която забранила на неверните иродиани да влизат в Храма, или става въпрос за някой друг.

След две години прокуратор на Юдея станал Вентидий Куман [11]. Скоро след назначаването на Куман сред тълпата, събрала се в Ерусалим за Пасха, започнали вълнения. Един от римските войници, отцепили галерията на Храма, вдигнал плаща си, показал задник на вярващите и пръднал (или поне така казали на тълпата агитаторите). Тълпата побесняла; Куман извикал войници; в блъсканицата загинали десет хиляди поклонници [12].

Веднага след това няколко бирйоним осъществили успешен удар, като нападнали кортежа на императорския чиновник Сгефан [13].

Ядосан, Куман изпратил войници да разоряват близката местност и единият от войниците се подиграл със свитък от Тората. Ако вярваме на Йосиф, натискът на юдеите бил така силен, че прокураторът „отсякъл главата на виновника и с това предотвратил вече готовото да избухне въстание“ [14].

Скоро ново произшествие дало повод за вълнения. Самаряните убили няколко галилейци, които Йосиф нарича мирни поклонници. Възмутените роднини поискали от прокуратора да накаже сурово убийците, но прокураторът отказал да направи това, вероятно защото поклонниците не са били така мирни, както искали да ги представят галилейските пропагандисти. Но и можем, между другото, да се съгласим драговолно с Йосиф, че това проницателно решение е било приправено с изрядна сума пари, получена от самаряните.

Нежеланието на прокуратора да накаже самаряните за убийството на галилейските бандити довело патриотите до страшно недоволство. Те започнали да уговарят „юдейския народ да вземе оръжие, да избие враговете си и така да извоюва своята свобода, защото, както казвали, робството само по себе си е вече тежко и става съвсем нетърпимо, ако е свързано с издевателства“ [15].

На помощ на патриотите дошъл човек на име Елеазар бен Динай, който се занимавал с разбойничество по планините вече двадесет години. Този човек, когото Талмудът нарича миленарист и кървав убиец [16], започнал да коли систематично самарянските села [17].

Клането преминало във война, войната – във въстание.

Да смаже въстанието на Елеазар бен Динай дошъл с войските си Умий Квадрат, наместникът на Сирия. Той не успял да се добере до Елеазар, но в замяна на това разпънал един „влиятелен юдей на име Дорт“, който уговарял народа да се отърве от римляните [18].

Първосвещеникът Анания заминал за Рим във вериги. Куман бил свален от длъжност си за професионална непригодност, а за прокуратор на Юдея бил назначен освободеният роб Антоний Феликс, който получил поста по тази уважителна причина, че бил брат на най-знаменития и най-корумпирания от освободените роби на Нерон – Палас.

Като дошъл в Юдея, Феликс решил да не се продава за дребни подкупи и подобрил материалното си положение с един удар, като се оженил за Друзила, сестрата на покойния цар Агрипа. Женитбите между юдеи и неверници винаги били предмет на особено възмущение от страна на ревнителите и материалният успех на необрязания освободен роб предизвикал ново недоволство.

Проблема с Елеазар бен Динай Феликс решил набързо: поканил го на преговори, арестувал го и го изпратил да го съдят в Рим.

По някаква странна случайност това изумително просто решение не донесло мир на провинцията. Точно обратното – след ареста на Елеазар бен Динай неговите колеги предприели нова тактика на индивидуален терор. Йосиф нарича привържениците на тази тактика „сикарии“, иначе казано – асасини, убийци, латинска дума, произлизаща от думата sica, “къса кама“.

Сикариите, криещи под дрехите си кинжали, убивали своите жертви посред бял ден. Щом те паднели, „убийците наравно с другите започвали да се възмущават от станалото и благодарение на това притворство оставали скрити“ [19].

Първа жертва на тези еврейски муджахидини станал първосвещеникът Йонатан, убит през 52 година. Гибелта на Йонатан довела до цяла епидемия от убийства. „Паниката, която се възцарила в града, била още по-ужасна от нещастните случаи, защото всеки, като по време на сражение, очаквал своята смърт всяка минута“ [20].

След сикариите се появили пророци, „измамници и прелъстители, които под маската на божествено вдъхновение се стремели към преврат и метежи, залъгвали народа с безумни представи, мамели го след себе си в пустинята, за да му покажат там необичайни знамения за неговото освобождение“ [21].

През 56 г. един от тези пророци, роден в Египет, завел тълпа свои последователи на Елеонския хълм край Ерусалим, същият, на който според пророк Захария и „Деянията на апостолите“ трябвало да слезе Месията (Захария, 14:4; Деяния, 1:11). Той обещал на тълпата да разруши стените на Ерусалим, както Исус Навин направил с Ерихон. Вместо срещу рухнали стени тълпата се озовала срещу римски легиони, изпратени от прокуратора Феликс. Тълпата била разбита, пророкът избягал [22].

През 58 г. користолюбивият прокуратор Антоний Феликс бил сменен от користолюбивия прокуратор Порций Фест. Поредният пророк, обещаващ на тълпата Спасение, повел хората в пустинята и след него се отправила поредната порция римска кавалерия [23].

През 62 г. още един пророк възвестил скорошното идване на Месията и бил хвърлен от стените на Храма по заповед на първосвещеника Анания.

Въстанията станали епидемични. Основна тяхна мишена не били обаче езичниците, а юдеите, които отказвали да въстават. Тези, които предпочитали робството, трябвали да бъдат принудени да се освободят. Зилотите, разпръснати по цялата страна, „грабели домовете на облечените във власт лица, а самите тях убивали и опожарявали цели села“ [24].

Още по-опасни били празниците в самия Ерусалим. Страната била малка, заобиколена от пустини и пренаселена. За празниците в Ерусалим се стичали до четири хиляди души, основно мъже. Тълпата, обхваната от религиозен ентусиазъм, била готова на всичко. Да отидеш в пустинята означавало фактически да станеш разбойник, защото друг начин да си осигуриш храната в пустинята нямало. Сега разбойниците грабели не просто така, а в името на Господ, и колкото повече разбойници и терористи имало в страната, толкова по-тежък бил данъчният дял на останалите.

В страната царяло двувластие: храмовата върхушка, озовала се през лицето на ефективен и безпощаден терор, предпочитала просто да си затваря очите за него, което само увеличавало още повече властта на терористите.

Не трябва да се пренебрегва и икономическия ефект от общността на имуществото, въведена от праведниците.

Ще припомня, че основен принцип на четвъртата секта била забраната да се плаща данък на римляните. Не е трудно да предположим, че тази забрана е намирала отзив в душата на всеки еврейски данъкоплатец даже и по несвързани с Бога причини. А че общината в Кумран изобщо не е плащала данъци на римляните, можем да не се съмняваме.

По такъв начин кумранското обобществяване на имуществото се превърнало на практика в мащабна операция за бягство от римското данъчно облагане. Този, който поверявал своето имуществото на мебакера, можел вече да не се страхува от бирниците. Редовите бирници в римските провинции изобщо не били високопоставени велможи. Техният социален статут не бил по-висок от статута на обикновен полицай. Ако такъв бирник се осмелял да се натрапи със своите данъци на мебакера, чакала го кама между ребрата за оскърбление на Бога.

Колкото повече данъкоплатци поверявали имуществото си на мебакера, толкова по-силна и по-безнаказана ставала паралелната държава; колкото по-силна и по-безнаказана била паралелната държава, толкова по-съблазнително било присъединяването към нея.

Нисшето храмово духовенство се присъединявало към нея поголовно. Прокураторът Феликс, разтревожен от това положение на нещата, арестувал и отправил в Рим няколко млади свещеници, хранещи се по пътя си само със смокини и плодове, иначе казано – спазващи диетата, която Адам спазвал в Рая. Най-вероятно именно тези свещеници Йосиф Флавий нарича „бедни“, ебионим – едно от самоназванията, популярни в Кумран.

Йосиф Флавий, който заминал за Рим заедно със свещениците, успял не само да издейства тяхното освобождение, но и спечелил доверието на Попея, съпругата на Нерон. В резултат от това през 64 г. нов прокуратор на Юдея станал Гесий Флор, назначен на това място по тази важна причина, че неговата съпруга била приятелка на Попея.

Този фантастичен епизод, по време на който паралелната държава успяла да постигне в Рим освобождаването на подривните си елементи и даже вероятно да съдейства за назначаването на прокуратор (който не оправдал, между другото, доверието), бил началото на края.

През 66 година Менахем, още един потомък на Юда Галилееца, завзел крепостта Масада, намираща се близо до Кумран, и се насочил към Ерусалим. Едновременно с това Елеазар, началник на храмовата стража и син на първосвещеника Анания, забранил да се принасят в Храма жертви на императора.

Двамата лидери на въстанието – Елеазар, представител на войнствените фарисеи, и Менахем, цар и Месия за още по-ревностните цадиким – били обречени на сблъсък помежду си, но Менахем имал огромно стратегическо преимущество: спящите клетки на зилотите, паралелната държава, мрежата, оплела всичките градове на Юдея, включително Ерусалим, и служеща, между другото, за главен източник на тогавашните шахиди – сикариите.

Още преди Менахем да приближи Ерусалим, клетките се активирали. Ерусалим бил превзет отвътре: сикариите влезли в Храма с кинжали под дрехите и започнало клане. След това въстаниците изгорили архива, в който се пазели разписките на длъжниците. Първосвещеникът Анания бил измъкнат заедно с брат си от водопровода, в който се криели, и бил насечен на парчета [25].

Още в самото начало въстанието се разделило на две партии. От една страна се оказал фарисейският елит, който искал да свали римляните, но в общи линии не се канел да променя социалния и политическия строй. Другата страна се представлявала от праведниците и светците. Те възприемали тази война като начало на Страшния съд, като война срещу Велиал в състава на войската на духовете под ръководството на Месията, идващ върху облаци, и знаели, че тази война ще завърши не с политически, а с космически преврат: планините ще подскачат като овце, небето ще се свие като свитък, всеки, който не е праведник, ще бъде хвърлен в геената огнена, а праведниците ще получат вечен живот в един обновен свят без болести и смърт.

Трудно е да кажем как биха се развивали събитията, ако цар Менахем бен Езекия, влязъл в Ерусалим под ликуващите викове на праведниците и тълпата, зарадвана от изгарянето на разписките за дългове, беше успял да консолидира властта в ръцете си.

Но неговото управление продължило изключително кратко. Вторият вожд на въстанието, началникът на храмовата стража Елеазар, използвал бойната тактика на сикариите и нападнал „Менахем в храма, когато той в пълния си блясък, облякъл царската мантия и заобиколен от тълпа въоръжени привърженици, отивал за молитва“ [26].

Менахем бил убит, братовчед му Елеазар избягал в Масада.

Като премахнал Менахем, Елеазар бен Анания изобщо не довел нещата до мирен край. Точно обратното: той обсадил римския гарнизон и когато гарнизонът се предал след обещание да бъде запазен животът на войниците, ги изклал до един, с изключение на командира им, който поради тази явна победа на Царството на Светлината възприел неговите идеи и приел юдейската вяра. Управителят на Сирия Цестий Гал повел срещу Ерусалим Дванадесетия легион, но бил разбит.

Отстъплението се превърнало в кошмар. Партизанските отряди правели засади на римляните и ги обсипвали със стрели от височините. Римляните бягали, като захвърлили „обсадните и метателните машини, които юдеите прибирали и по-късно ги използвали срещу първоначалните им стопани“ [27]. Царството божие се показало на висота: пророчествата на Даниил и Енох като че ли се сбъдвали.

Едва след унизителното поражение на Гал римляните осъзнали мащабите на бедствието. Смазването на въстанието било възложено на пълководеца Веспасиан, който получил под свое командване общо четири легиона и още петдесет и пет хиляди съюзни войници, отделени от царете на Набатея, Комагена и Емеса.

В продължение на няколко месеца Юдея и Галилея били прочистени. Техните защитници се устремили в Ерусалим, който се превърнал в единствено убежище и едновременно с това – в капан за радикалите. Там, докато римската армия се придвижвала без бързане към града, станала ясна една малка подробност. Макар че в Свитъка за войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината се казвало, че предводител на войските ще бъде Месията, дошъл върху облаци, там не се съобщавало какво трябва да се прави, ако Месията бъде убит в началото на въстанието.

От началото на обсадата за ръководство на зилотите претендирали трима: някой си Елеазар, син на Симон, който контролирал територията на Храма, Йоан от Гишхала – контролирал част от Долния град, и накрая Симон, син на Гиора – контролирал целия Горен град и голяма част от Долния. От тримата явно като че ли Симон претендирал за титлата цар [28].

След гибелта на Месията Менахем той седял известно време в Масада, после налагал херем в Юдея, а накрая обсадил Ерусалим и бил пуснат вътре от фракцията, която мразела Йоан от Гишхала. Трите фракции се колели помежду си, което не им пречело, между другото, да убиват всички, които били за мир с римляните, а заедно с тях и всички, които можели да бъдат ограбени под този предлог. „Знатните убивали от завист, храбрите – от страх“ [29].

Римската армия обсадила Ерусалим през пролетта на 70 година. В града по това време царял пълен безпорядък.

Правдниците, избрани за светлината на вечния живот, се обвивали със скъпи женски одеяния и окачали по себе си скъпоценности, в пълно, между другото, съответствие с казаното в Свитъка за войната, който обещавал на Синовете на Светлината златни копия с богати украшения, и изпот тези украшения те „вадели ками и пронизвали всеки, който им се изпречел на пътя“ [30]. Да се избяга от града можело само срещу пари, които войниците на светлината прибирали. „Койго давал пари, пускали го, който не давал нищо, обявявали го за изменник“ [31].

Но бегълците не били толкова много. По Ерусалим ходели пророци, „които вещаели за божия помощ“ и колкото по-отчаяно ставало положението на града, потънал в разпри, глад и мор, толкова повече обезумялото население вярвало свято в това, че Господ Месия ще се появи съвсем скоро върху облаци с ангели и прочее небесна тежка техника.

По време на Пасхата един от правдниците, Йоан, се възползвал от жертвоприношението в храма, за да се избави от другия праведник, Елеазар. Сикарии с ками под дрехите проникнали с тълпата в храма и започнали да колят, а понеже е по-лесно да се колят невъоръжени хора, а не въоръжени, в храма били изклани много повече богаташи, отколкото привърженици на Елеазар. Въпреки това в резултат от клането партиите станали две и когато започнала обсадата, те се обединили пред лицето на римляните.

Всеки, когото заподозирали, че ще се опита да избяга при римляните, вече бивал екзекутиран (нима не е предрекъл Енох, че „в тия дни няма да има спасение нито със злато, нито със сребро“?), а заподозирали преди всичко онези, които имали някакво състояние. „Обвинявали ги в желание да избягат при неприятеля, за да ги екзекутират и да им вземат имуществото“ [32].

Сред екзекутираните от праведника Симон се оказал даже първосвещеникът Матия, който го извикал в града, за де се противопостави на другия праведник – Йоан. Първо пред очите на Матия екзекутирали тримата му синове.

Тези, които не се радвали на екзекуциите, също бивали убивани. „Тези, които със своите стонове изразявали съчувствие към екзекутираните, били умъртвявани без съд и следствие“ [33].

За съжаление, ако не се смятат одеждите на праведниците, окичени с драгоценности, и кръвта на грешниците, която се леела като вода, никакви други обещания на Енох не бързали да се сбъдват. Лозите не раждали стократно и една мера маслини не давала десет преси масло. Напротив, зърнените запаси, които се пазели в града, били изгорени. Йосиф Флавий твърди, че това станало по време на взаимните кланета, Талмудът – че бирйоним изгорили запасите нарочно, за да принудят хората да се бият [34]. Една богата жена на име Мария било разорена напълно. Когато настъпил гладът, тя опекла и изяла сина си [35].

Избягалите от града хора гълтали златните си монети и след това ги събирали от своите изпражнения. Римските войници, като чули това, започнали да разпарят коремите на бежанците. Когато след тотални грабежи златото на частните лица свършило, Синовете на Светлината ограбили храма, като заявили основателно, ме „вещите, посветени на Бога, могат без всякакво притеснение да се употребяват за служба на Бога“ [36].

Най-сетне през август храмът бил превзет и опожарен. Римските войници, жадни за злато и сребро, грабели наляво и надясно. Жертвите сред мирното население били чудовищни, защото един от пророците, които ходели по града, заявил: „Бог казва да отидете в храма, където ще видите знамение за вашето Спасение” [37]. Там и загинали.

Главното нещо, което подбудило евреите да започнат войната, пише Йосиф Флавий, било „едно двусмислено пророческо изречение, намиращо се и в свещеното писание и гласящо, че по това време един човек от родния им край ще постигне всемирно господство“ [38].

Според Йосиф Флавий юдеите сбъркали, като отнесли това пророчество към своя род, докато то „се отнасяло за възцаряването на Веспасиан, избран от императора в юдейската земя“ [39].

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 4, 1.

2. Тацит. «История», 5, 9.

3. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 10, 3.

4. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 10, 5.

5. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 19, 6, 2.

6. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 19, 7, 4.

7. Пак там.

8. Пак там, 19, 7, 5.

9. Пак там, 20, 5, 1.

10. Пак там, 20, 1, 1.

11. Пак там, 20, 5, 2.

12. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 12, 1.

13. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 5, 4.

14. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 20, 5, 4.

15. Пак там, 20, 6, 1.

16. Sotah IX.9.

17. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 6, 1.

18. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 20, 6, 2.

19. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 3.

20. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 13, 3.

21. Пак там, 2, 13, 4.

22. Пак там, 2, 13, 5.

23. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 8, 10.

24. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 6.

25. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 17, 9. Тук виждаме някакво объркване, каквото не е характерно за Йосиф. Той лъже много, но се обърква рядко. Работата е там, че в Юдея по това време имало двама свещеници Анания. Единият Анания, син на Недевей, бил първосвещеник дванадесет години, от 47 до 59 година, и бил изпратен окован в Рим от Квадрат, прокуратора на Сирия, вероятно за съчувствие към въстаниците. Другият, Анания бен Анания, бил син на първосвещеника Анания (Ана), един от палачите на Исус, и именно от този Анания бил осъден на смърт Яков, брата на Исус. Така че единият Анания бил кръвен враг на зилотите, а другият би могъл да бъде заподозрян в известно съчувствие към идеите им. И двамата Анания били убити по време на Юдейската война, единият – в самото начало, другият – по време на обсадата на Ерусалим. Син на кой Анания е бил Елеазар, не е съвсем ясно. Ако следваме изцяло логиката на Йосиф, излиза, че Елеазар е бил син на Анания бен Анания, а този Анания, който бил убит в началото на обсадата, е бил Анания бен Недевей.

26. Пак там.

27. Пак там, 2, 19, 9.

28. Пак там, 4, 9, 4.

29. Пак там, 4, 6, 1.

30. Пак там, 4, 9, 10.

31. Пак там, 4, 6, 3.

32. Пак там, 5, 10, 2.

33. Пак там, 5, 13, 1.

34. b. Gittin 56A.

35. Иосиф Флавий. Иудейская война, 5, 10, 2.

36. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 5, 13, 6.

37. Пак там, 6, 5, 2.

38. Пак там, 6, 5, 4.

39. Пак там.

ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

От разказа на Йосиф Флавий, в този вид, в който съществува днес, се получава извънредно живото усещане за революционно брауново движение, обхванало Юдея. В това описание няма нито ред, нито йерархия. От описаната по-горе картина излиза, че пророците и разбойниците са се самозараждали в Юдея през I век точна така, както терористите в края на XIX в. са се самозараждали в Русия.

Но две обстоятелства противоречат на въпросното описание. Първо, това е тайнствената празнота по отношение на всичко, което засяга историята на „четвъртата секта“ до 36 г.

Въпреки че Йосиф обвинява именно „четвъртата секта“ за започването на „Юдейската война“, всичките сведения за развитието на тази секта до 36 година, иначе казано – през ключовите години на нейното формиране, не присъстват в неговите текстове.

И не просто не присъстват – на тяхното място, както ще видим, се намират зеещи смислови празнини.

Второто обстоятелство е името на пророка, хвърлен от стените на Храма през 52 година по заповед на първосвещеника Анания. Йосиф Флавий съобщава, че това е „Яков, брат на Исус, наречен Христос“ [1].

По-късните християни изобщо отричали, че Исус Христос е имал брат. Те твърдели, че Исус е роден от девственица. В „Деяния на апостолите“ – единствената канонична книга, описваща историята на общината след екзекутирането на Исус – не се споменава за никакъв брат на Христос.

Но Йосиф Флавий твърди, че такъв брат е имало, че е бил вярващ юдей (а иначе откъде накъде ще го съди съдът на Синедриона?) и че след неговата екзекуция започнала активацията на страшните сикарии, които откраднали сина на първосвещеника, осъдил на смърт Яков.

Нещо повече. Както вече казахме, според първоначалния текст на Йосиф Флавий, именно смъртта на Яков, брата на Исус, била причина за Юдейската война. Войната била възмездие (или мъст) за това убийство.

Но за да започнат сикариите отмъстителна война за убийството на Яков, той трябва да е бил техен вожд.

Получава се много странна, загадъчна картина.

Исус бил пророк на мира, любовта и доброто. Той бил неизвестен и неговата екзекуция минала безследно. Съвременниците му не знаели нищо за неговия живот.

Но брат му след неговата смърт в продължение на почти тридесет години ръководел кръвожадна, тоталитарна и могъща юдейска секта, чакаща завръщането на Господ Месия от рода на Давид, който бил унижен и оскърбен, но вече се намира на небесата над ангелите. Освен това, след разгрома на сектата в Юдейската война, римляните започнали да преследват рода на Давид, а фарисеите в Явне забранили на неговите представители да се смятат за Втора власт на Небето.

Или ние сме объркали нещо, или картината изобщо не се връзва.

Може би никакви две секти – войнствена и мирна – не е имало в Юдея по това време? Или, както го е формулирал превъзходно Робърт Айзенман, „в Палестина в края на I и началото на II век е имало само един вид месианизъм, а не два“ [2].

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 9, 1.

2. Eisenman. James, Brother of Jesus II, 2012, Introduction, i.

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ

От Новия завет знаем, че по времето, което описва Йосиф Флавий, из Юдея ходел още един пророк. Този пророк бил пълна противоположност на лъжепророците от „четвъртата секта“.

Те водели хората в пустинята и той водел хората в пустинята. Но те правели това, за да проповядват на хората омраза, а той – за да проповядва в пустинята любов. Те вършели чудеса и той вършел чудеса. Но те правели това със силата на дявола, а той – със силата на бога.

Те обещавали на своите привърженици вечен живот и лъжели, а той обещавал на своите привърженици вечен живот и говорел истината. Всичките пророци съблазнявали и прелъстявали хората, като се наричали Месии, а Исус бил Месия и Божи син наистина. Той съществувал до началото на времената, бил роден от девственица, оставил се да бъде разпънат за греховете на човечеството и възкръснал на третия ден.

За съжаление всички тези важни биографични сведения са ни известни изключително от привържениците на Исус. Проблемът, който възниква при това положение, е напълно ясен.

Представете си, че сте журналист, пишещ репортаж за човек, който претендира да е Божи син, да лекува с полагане на ръце и да възкресява мъртви хора. Ако цитирате в репортажа си само свидетелства на неговите поклонници, вашият репортаж едва ли може да се смята за обективен. Много е вероятно скептично настроените наблюдатели, а също така полицията, специалните служби и данъчната инспекция да могат и те да добавят към репортажа ви детайли, останали незабелязани за поклонниците.

Освен това, оригиналът на Новия завет е написан на гръцки език. Като цяло тази разновидност на християнството, която се развивала в Римската империя, била на първо място източна гръкоезична религия. Даже донякъде приличният превод на Библията на латински език – Вулгата – се появил едва в началото на V век.

Ако си помислим, този гръцки оригинал е много странно нещо.

Не че евреите по това време не са знаели изобщо гръцки език. Точно обратното.

За огромен брой евреи гръцкият език бил тогава роден език, точно така, както днес за много евреи роден език е английският или руският. Гръцкият език бил lingua franca за всички територии, покорени от елинските монархии – Египет, Мала Азия и Пентаполис (така се наричали гръцките градове в провинция Африка, днешна Либия). Евреите, живеещи в Александрия, Атиохия, Ефес и Смирна, говорели, пишели и мислели на гръцки.

Що се отнася до евреите, живеещи в Палестина и Вавилон, те също загубили по това време до голяма степен древния еврейски език. Но не започнали да говорят на гръцки, а на арамейски език - друга lingua franca за Азия в античността, език, на който говорели народите, покорени от Вавилонската империя.

За палестинските евреи гръцкият език бил наречие на езическите нашественици. Той бил език, на който говорели в омразната Кесария – елински град, разрушен до основи от Хасмонеите, но възстановен от Сина на беззаконието Ирод и превърнат в столица на омразните китим. Той бил език, на който говорели в още по-омразната Самария – столицата на самарянина Санавалат, заличена от лицето на земята от Йоан Хиркан през 108 г. пр. н. е. и възродена и включена в състава на римската Сирия след падането на Хасмонеите.

Той бил език, на който говорели в Хипос, Скитополис, Пела, Дия, Марис, Азот, Ямния, Аретуза – градове, които при Хасмонеите били сринати по време на херема до основите или били заселени с евреи, а сега станали пак гръцки и влезли в състава на римската Сирия.

Всичките тези градове – също като гръцкия език – били в Палестина символ на националния позор и унижение и именно затова Исус забранявал пряко на своите ученици да ходят в тях.

„Не отивайте сред езичниците и не влизайте в самарянски град, а идете сред народа на Израел, който е като стадо изгубени овце (Матей, 10:5-6).

Когато елинката, родена във Финикия (Марк, 7:26), моли Исус да изгони беса от дъщеря ѝ, моментално се натъква на политически некоректен отговор: „не е добре да се взема хляба на децата и да се хвърля на кучетата“ (Марк, 7:27). Ще отбележим, че тази жена не е гъркиня. Тя е финикийка, иначе казано – представителка на близък западносемитски народ, говореща на същия като Исус арамейски език. Думата „елинка“ в дадения случай – и изобщо в целия Нов завет – не означава „гъркиня“, а „езичничка“.

Ако не смятаме съмнителната „елинка“, която е „езичничка“, а не „гъркиня“, Исус не сътворява в Евангелието нито едно чудо с грък. Но въпреки това оригиналите на текстовете, които ни разказват за Исус, са написани на гръцки – език, който Исус не знаел и който говорели хора, наречени от него „кучета“.

Доколко това променя нещата, можем да демонстрираме със самото име „Христос“. Христос е дословен гръцки превод на древноеврейската дума „Машиях“ (на арамейски - „Машияха“), иначе казано – Помазаник. Докато бил жив, Исус никога не е бил „Христос“, а неговите ученици никога не са били „християни“. Историческият апостол Петър не е можел фактически на въпроса „кой съм аз“ да отговори: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“ (Матей, 16:16). Той е можел да отговори само: „Ти си Машияха, Синът на живия Бог“.

Как се е получило така, че Исус е проповядвал на арамейски, а Христос – на гръцки?

Но и гръцкият език на Новия завет не е последният наш проблем! Още един проблем е неговата датировка.

Нашите обичайни източници на сведения за Исус са четирите канонични Евангелия.

Но всички те са написани доста след екзекуцията на Исус.

Датировката на Евангелията през последните години се е превърнала в доста увлекателен спорт; рядко минава година, без да бъде отпечатана някоя нова книга, която твърди, че първото Евангелие е било написано от еретика Маркион през 30-те години на II век или че Евангелието от Марк е всъщност преправена „Одисея“.

Ние, от своя страна, не виждаме причини да не се доверяваме в тази книга на старите добри традиционни датировки на великата библеистика от XIX в. Според нея първо е било написано Евангелието от Марк. Написано е веднага след Юдейската война.

След него, през 80-85 година, са били написани Матей и Лука, а след всичките, в самия край на I век, е бил написан Йоан.

Но тази датировка поставя пред нас цели две загадки.

Християнството принадлежало на две велики писмени култури – юдейската и гръцката. За евреите статутът на Свещената книга не отстъпвал много на статута на Бога. Защо Книгата за Исус не била написана веднага? А ако е била написана – какво е станало с нея и къде са я дянали след това?

Позоваването на това, че ранните християни са били неграмотни, не спасява положението. Именно поради неграмотността на населението Книгата играело огромна роля. Диктували я на писар, а след това я четели на глас в цялата община. Именно защото населението било неграмотно, Книгата значела за него много повече от днес и играела по-скоро тази роля, която играе днес като инструмент за пропаганда телевизията.

Да се каже, че първите християни не са се нуждаели от книги, защото са били неграмотни, е все едно да се каже, че телевизионните зрители не се нуждаят от телевизор, защото не могат да монтират телевизионни предавания.

Възниква въпросът: какви са били свещените книги за ранните християни и къде са отишли?

Всичките ли?

Не, не всичките.

Четирите канонични Евангелия се приписват на четирима автори. Тава са Матей, Марк, Лука и Йоан. Матей и Йоан били апостоли. Марк, според традиционните възгледи, бил преводач на апостол Петър. А Лука бил спътник и по-млад съвременник на апостол Павел.

Това на пръв поглед са много добри новини. Имаме цели четири различни разказа за Исус, от които два принадлежат на хора, които са пътешествали лично с него, а един – на човек, който е бил дясна ръка на самия апостол Петър! От античните деятели изглежда само Александър Македонски може да се похвали с толкова забележителни биографи.

Проблемът обаче се състои в това, че в продължение на почти цял век след появата на Евангелието от Марк тези четири Евангелия не са се наричали никак. Даже ортодоксалният апологет Юстин Мъченик, който пише между 130-160 година, макар че цитира тези Евангелия, никога не ги нарича „от Матей“, „от Марк“, „от Лука“ или „от Йоан“.

За първи път названията „от Лука“ и „от Йоан“ се срещат в текст, който се нарича „Мураториан фрагмент“. Той е написан около 170 т. в Рим и съдържа списък на книгите, които Римската църква считала тогава за канонични.

Скоро след съставянето на този спикък Ириней Лионски, назначен от римската църква за епископ в галския град Лион, написал съчинението си „Срещу ересите“ и в това съчинение нарекъл вече Евангелията с техните обичайни названия: от Матей, от Марк, от Лука и от Йоан.

И така, представителят на римската църква Юстин Мъченик още не знаел през 60-те години на II век имената на евангелистите, а представителят на римската църква Ириней Лионски вече през 80-те години на II век знаел тези имена. Нещо повече, той твърди, че Евангелията трябва да бъдат четири и само четири. По този повод Ириней плете някакви сложни нумероложки разсъждения.

Както предположи неотдавна Барт Ерман, това означава, че названията „от Марк“, „от Лука“ и прочее са се появили в Рим през 70-те години на II век. Вероятно по това време „са били издадени“ четирите Евангелия, който по-късно Римската църква признала за канонични. Именно в това издание те получили днешните си имена [1].

До това време тяхното авторство било неясно.

Това, от една страна, радва, защото сваля от авторите на Евангелията подозрението, че са писали прословутите фалшификати, както често твърдят това примитивните атеисти. Ние нямаме никакви основания да твърдим, че човекът, написал половин век след екзекуцията на Исус Евангелието от Матей, е представял лично този текст за Евангелие, написано от апостол Матей. Но от друга страна, имаме повече основание да подозираме, че това Евангелие не е написано от Матей и че е било приписано на Матей през 70-те години на II век.

И така, пред нас са текстове, написани на език, който Исус не владеел, и този език принадлежал на хора, които Исус нарича „кучета“. Тези текстове са написани две-три поколения след смъртта на Исус. А са приписани на днешните „автори“ след още сто години.

Свършиха ли с това нашите проблеми?

Уви, не.

Ние не можем да бъдем сигурни, че съвременният текст на Евангелията е именно този, който е излязъл изпод стилуса на техните автори.

От времето на книгопечатането ние сме свикнали да мислим, че книгата е нещо неизменно. В света на масовото производство всяка книга, излязла от печатарската машина, е също така подобна на другите от съответния тираж, както автомобилът, излязъл от конвейера, е подобен на автомобилите от същата марка, серия и окомплектова.

Но в света на Античността процесът на книгоиздаване изглеждал иначе. Книгите се преписвали на ръка. Понякога това се правело от професионални издатели и тогава един четец, седнал на високо място, четял ръкописа, а професионални преписвачи скърцали с перата си. При такива случаи в текста се промъквали основно фонетични грешки. Но понякога се осъществявал самиздат: книгите се преписвали от любители. Любителят, който не е професионален преписвач, можел да обърка нещо, да преправи нещо, а нещо да премахне.

В продължение на първите четири века от съществуване на християнството Евангелията се преписвали основно от непрофесионални преписвачи. Те допускали грешки. Техните представи за Христос били много различни. Ако виждали в книгата нещо, което според тях не било правилно, те можели да поправят текста.

За тази цел те не трябвало даже да преиначават съзнателно текста: достатъчно било само да убедят себе си, че неправилният текст е резултат от злите намерения на някой еретик и поправката възстановява първоначалното значение.

Ние сме свикнали да мислим за текста като за твърдо състояние на думата – обратно на газообразното състояние на устното слово. Но текстът на Новия завет през първите векове от неговото съществуване не бил твърд и не бил газообразен – той бил, ако можем така да кажем, желеобразен. Той приличал на пръчка пластилин, която, ако не бъде пипана, запазва своята форма, но при известни условия се деформира лесно.

Например, в Евангелието от Матей Исус казва за настъпването на Царството божие: „За този ден и час никой не знае, нито небесните ангели, нито Синът, а само моят Баща“ (Матей, 24:36). След приемането от Никейско-Константинополския събор на символа на вярата един от преписвачите намерил идеята за това, че Синът не знае нещо, за зле съвместима с идеята за всезнаещия Триединен бог. С едно движение на перото той оправил положението, като зачеркнал от боговдъхновения текст думите „нито Синът“ [2].

Лука ни разказва, че Исус посетил едва дванадесетгодишен Ерусалимския храм и удивил книжниците с разумните си отговори. „Бащата и майката на Исус се чудеха на това, което се говореше за сина им“ (Лука, 2:33) – съобщава евангелистът.

Един от бдителните преписвачи забелязал, че думите „бащата на Исус“ по отношение на Йосиф са теологично неблагонадеждни; той решил проблема, като заменил „бащата на Исус“ с „Йосиф“ [3].

Оригиналният разказ за кръщаването на Исус вероятно е съдържал цитат от Псалтира. При кръщаването на Исус небесата се разтворили и Глас от Небето възвестил: „Ти си мой син, аз днес те родих“. Именно в този вид са цитирали тази сцена ранните християни, като се започне от „Послание до евреите“ (Послание до евреите, 1:5 – бел. П. Н.).

Но в края на краищата на някого от преписвачите това изречение му се сторило съмнително: не намирисва ли на гностичното твърдение, че надсветовният дух на Христос е слязъл в човека на име Исус по време на кръщаването? Преписвачът коригирал за всеки случай Божия глас и оттам нататък той гласял: „Ти си моят възлюбен син, в който е моето благоволение“ (Марк. 1:11; Лука. 3:22; Матей. 3:17) [4].

Всички тези поправки като че ли не са много значителни. Но, както споменатата по-рано поправка на Химна на Мойсей, заменила „синовете на Ел“ със „синовете на Израил“, така и тези минимални намеси променят изцяло теологията.

Знаел ли е Исус за настъпването на Царството божие, или не е знаел? Бил ли е Йосиф негов баща, или не е бил? Провъзгласил ли е по време на неговото кръщаване Бат Кол (Глас от Небето) химн, употребяван при възкачването на царете от Давидовия род на престола, или Бат Кол се е отървал с някакво беззъбо собствено съчинение?

Примерите могат да се множат и да се множат, но техният смисъл е ясен.

Достоверността на свидетелите, които ни разказват за жизнения път на Исус, не е много висока.

Първо, няма да е преувеличено да предположим, че нашите свидетели са малко пристрастни. Второ, те свидетелстват няколко десетки години след събитията. Трето, правят това на език, който Исус не е знаел, и този език принадлежал на хора, които Исус нарича „кучета“. Четвърто, тези свидетели са получили днешните си имена около 170 година. Пето, даже в тези, доста съмнителни свидетелства в продължение на векове са се внасяли многобройни поправки: християнството било религия с непредсказуемо минало.

Да се изясни от текста на Новия завет какво именно е ставало в Палестина по времето на злощастния Понтий Пилат, е толкова трудно, колкото да се разберат от адвокат подробностите за криминално дело, единствен източник на сведенията за което е самият адвокат.

БЕЛЕЖКИ

1. Bart Ehrman. Jesus Before the Gospels, HarperCollins, 2016, p. 124.

2. Bart Ehrman. Misquoting Jesus, HarperCollins, 2005, p. 95.

3. Bart Ehrman. Посоч. съч., p. 158.

4. Пак там, стр. 159.

РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ

Може би ще успеем да изясним нещо за Исус и неговото учение от някои независими източници – иначе казано, от тогавашните римски историци? Но римските източници от това време не говорят почти нищо за Исус.

Ако си помислим, това е много странно.

Управлението на император Тиберий – времето, когато бил разпънат Исус – изобщо не може да се нарече безписмена древност. Тази епоха е описана от най-добрите историци. Но бележките на тези историци за християните могат да се преброят на пръстите даже на едноръкия адмирал Нелсън.

Светоний в своята биография на Клавдий споменава, че императорът изгонил от Рим юдеите, „подстрекавани от някой си Христос (sic!)“. Тацит пише, че Нерон, като запалил Рим, хвърлил вината върху християните, а Плиний Младши, като се сблъскал с християните в поверената му провинция Витания и Понт, уведомил за тях Траян. Освен това за Исус споменава два пъти Йосиф Флавий в „Юдейските древности“.

Това е практически всичко.

Като започнем от времето на Просвещението, тази удивителна липса на езически писмени източници за дейността на Исус е пораждала различни занимателни теории. Една от тях гласи, че Исус никога не е съществувал и митът за Христос е разновидност на известния античен мит за умиращото и възкръсващото астрално божество.

Тази теория, изказана от Волне, не би заслужавала да бъде спомената тук, ако един от нейните горещи привърженици не бил професорът от Берлинския университет Бруно Бауер, за което го изгонили през 1839 г. от университета. За съжаление, професор Бауер имал един възторжен ученик, който попивал всяка негова дума като абсолютна истина. Този ученик се наричал Карл Маркс и благодарение на това теорията на професор Баур станала крайъгълен камък, алфата и омегата на съветския атеизъм. Именно нея обяснява на Воланд като ново Евангелие почтеният Берлиоз.

Очевидният проблем на тази теория се състоял например в това, че астрални черти (например рождената дата, съвпадаща с деня на зимното слънцестоене) Христос придобил едва по времето на император Константин, в началото на IV в. Изглежда странно, че едно астрално божество е придобило толкова късно астрален характер и че за този характер не е знаел никой от античните противници на християнството.

Фактът, че за един човек се разказват фантастични басни, изобщо не означава, че той не е съществувал. Това означава само, че този човек е обект на фантастични слухове или сам ги разказва за себе си.

„Нашият съотечественик Уел – пише Волтер за „соларната теория“ - си е измислил най-фантастична генеалогия; някакъв ирландец написал, че той и Жансин притежавали spiritus familiaris, който винаги ги снабдявал с тузове, когато играят на карти. Стотици удивителни истории се разказвали за тях. Но това не означава, че двамата изобщо не са съществували и този факт лесно могат да го потвърдят тези, които са изгубили от тях купища пари. Какви само нелепици не се говорели за херцог Бъкингам? Но въпреки това той е съществувал и е живял по времето на кралете Джеймс I и Чарлз. Аполоний от Тиана не е възкресявал никога никого, Питагор нямал златен крак; но въпреки това Аполоний и Питагор са били реални персонажи“ [1].

За съжаление, същият Волтер, който развенчава така убедително астралната хипотеза за произхода на Исус, изказва друга, не по-малко остроумна. Според Волтер Исус е бил прекалено незначителна фигура, за да бъде смъртта му забелязана от някого, освен от самите християни, а авторите на Евангелията са раздули произшествията, засягащи Исус, до невероятни мащаби.

„Несъмнено и точно е това, че първите общини на галилейците, наречени по-късно християни, са съществували в неизвестност и са се влачели в калта – пише Волтер в „Послание до римляните“. - Нито един римлянин до времето на Траян не знаел за съществуването на Евангелията, нито един гръцки и латински автор никога даже не е цитирал дума от Евангелията; Плутарх, Лукиан, Петроний и Апулей, които говорят за всичко, не знаят съвсем нищо за съществуването на Евангелията“ [2].

„Нито един римски или гръцки автор не говори за Исус – продължава Волтер в „Бог и хората“, - всичките евангелисти си противоречат; нито Йосиф Флавий, нито Филон благоволява да спомене Исус. Не виждаме никакъв документ за Исус у римляните, които, казват ни, го разпънали [3].

Без преувеличение можем да кажем, че именно хипотезата на Волтер била работна за по-голямата част от библеистиката през XIX и XX век.

Според тази хипотеза никакво тържествено влизане на Исус в Ерусалим на магаре, под виковете на народа, застилащ пътя му с палмови листа и одежди, не е имало, крясъците на поддържащата група: „Осанна! Благословен е Царят на Израил!“ не се чували и на десет метра, а погромът с масите на сарафите бил незабелязан от никого дребен пърформънс. Даже тялото на Исус не било изчезнало никъде: то било погребано заради пълната си незначителност в общ гроб. Исус бил „слабо известен евреин от простолюдието, разпънат за богохулство по времето на император Тиберий, неизвестно за нас в коя година“ [4].

Именно в руслото на тази хипотеза е написана книгата „Животът на Исус“ на Ернест Ренан, в нащи дни неин най-известен носител е Барт Ерман. Но изглежда най-добър свой израз тя е намерила в литературата: в „Майсторът и Маргарита“ на Михаил Булгаков и в прекрасната новела на Ги дьо Мопасан, в която остарелият прокуратор на Юдея Понтий Пилат, наслаждавайки се на залязващото слънце тридесет години след екзекуцията на Исус, произнася: „Исус ли? Не го помня“.

Проблемът обаче се състои в това, че са изчезнали бележките не само за християните – от нашите антични източници са изчезнали тайнствено бележките за събитията, които биха могли да бъдат свързани с последователите на Исус и за които точно знаем, че са се случили.

Например Светоний, както вече казахме, споменава, че Клавдий е изгонил от Рим „юдеите, подстрекавани от Христос“ [5]. Това е скъпоценно свидетелство и ние можем да очакваме, че ще научим подробности от Йосиф Флавий, чиито книги, в края на краищата, са посветени на въпроса за сложните взаимоотношения между римляните и юдеите.

Но ни чака разочарование: в запазилите се текстове на Флавий няма изобщо никакви бележки за това, че Клавдий е гонил евреи от Рим – било то заради Христос, било то заради парче хляб.

Тацит споменава, че Нерон е организирал масови екзекуции на християни, обвинявайки ги за палежа на Рим. И отново, струва ни се, трябва да очакваме подробности от Флавий, който плюс това се е намирал по времето на пожара в Рим – отишъл да се застъпва там за някакви „бедни“ юдейски свещеници.

„Бедни“ на арамейски е ебионим. Така наричали себе си светците и праведниците в кумранския „Свитък за войната“ и така ще се наричат след това юдействащите християни. Диетата на свещениците съвпадала точно с веганската диета на някои юдейски миленаристи – те се хранели само с плодове и смокини, иначе казано – с това, с което се хранел Адам в Рая. При такива входни данни Йосиф Флавий като че ли би трябвало да ни разкаже къде повече за пожара в Рим от Корнелий Тацит, но в запазените текстове на Йосиф за пожара в Рим отново няма нито дума.

Особено не провървяло на Юдейската война и на предшестващите я събития. Тук изчезнало решително всичко: изчезнала книгата на Юст Тибериадски, изчезнала книгата на Николай от Дамаск, придворен историк на Ирод; изчезнала специалната книга, която Филон Александрийски посветил на преследването на евреите по времето на Тиберий; изчезнала книгата на Антоний Юлиан De Judaeis, изчезнал даже фрагментът от Тацит, посветен на превземането на Ерусалим.

Съответен фрагмент от „Римската история“ на Дион Касий (книги 64-65) е известен само в препис на константинополски монах от XI в., а единственото, което се е запазило – книгите на Йосиф Флавий, изглежда доста странно.

Да вземем например „Юдейските древности“. В днешния им текст се споменава за Христос. Йосиф Флавий ни съобщава, че Исус е бил Христос, че е бил разпънат по времето на Понтий Пилат и е възкръснал на третия ден, както възвестили за него и за неговите чудеса боговдъхновените пророци. На точността на теологичните формулировки на придворния историк Йосиф Флави, цитиращ близо до текста никейския символ на вярата двеста и петдесет години преди неговото написване, би могъл да завиди всеки баща на църквата.

Проблемът е в това, че Ориген, който е чел Йосиф Флавий по-рано от нас, съобщава, че Йосиф не признава Исус за Христос. Ще се съгласим, че за да изкаже едно толкова категорично съждение, Ориген едва ли не е прочел у Йосиф нищо за Исус. Едва ли е прочел някакъв неутрален текст.

Той вероятно е прочел у Йосиф текст, посветен на Исус, но оценяващ съвсем не ласкаво дейността му.

Иначе казано, Ориген е чел някакъв съвсем друг Testimonium Flavianum.

Същото засяга и сведенията за Яков, брата на Исус. Ние вече говорихме, че Ориген, блажения Йероним и Евсевий Кесарийски споменават с възмущение, че според Йосиф Флавий Юдейската война е станала заради смъртта на Яков, брат на Исус, наречен Праведника. Но стигналите до нас текстове на Флавий не съдържат подобно твърдение.

И това не е всичко.

Ако прегледаме внимателно нашите – съвсем немногобройни – езически източници за Христос, честно казано, те изглеждат много странно.

Да вземем например кореспонденцията на Плиний Младши и Траян.

Около 110 г. Плиний Младши, назначен от император Траян за легат в провинция Витания и Понт, се сблъскал с една неприятност. Храмовете в провинцията били изоставени, богослужение почти не се извършвало. Плиний бързо научил, че причина за това положение са значителните на брой християни, живеещи в провинцията.

Плиний арестувал християните и поискал да се отрекат от Христос. Някои се отрекли, а други – не. Тези, които се отрекли, Плиний пуснал, а тези, които не се отрекли – екзекутирал.

Но това не бил краят. Оказало се, че християните в провинцията са доста много. „Появиха се многобройни техни видове“. Започнала епидемия от доноси и сред тях бил един анонимен, „съставен от неизвестен човек и съдържащ много имена“ [6].

Тук трябва да припомним, че римската съдебна процедура имала принципно различен характер от съвременната. Римската държава била минималистична и значителна част от своите задължения давала за изпълнение на частни лица. По-специално, в Рим нямало държавни обвинители. Делото в съда се възбуждало по заявление на частен обвинител, който се наричал със специалния юридически термин delator (доносник) и който доказвал пред магистрата справедливостта на своите обвинения. Ако обвиненията се окажели клевета, delator-ът подлежал на сурово наказание.

Така че анонимният донос, който стигнал до Плиний, нарушавал основно правило в римското правосъдие. Доносниците в Рим бивали негодници, но не бивали анонимни.

Въпреки това Плиний приел доноса близо до сърцето си. Той извикал хората, споменати в него, на разпит, но те заявили, че са престанали отдавна да бъдат християни. Освен това, те настоявали, че християнството е религия на любовта, мира и доброто и че докато са били християни, не са направили нищо страшно.

„Те твърдяха, че тяхната вина или заблуждение се състоели в това, че обикновено се събирали в определени дни преди разсъмване, за да възпяват, редувайки се, Христос като Бог (quasi Theos) и да се задължават клетвено да се въздържат от кражби, грабежи, прелюбодеяния, нарушаване на дадената дума и издаване на довереното. След това обикновено се разотивали и идвали отново за храна, обикновена и невинна“ [7].

Плиний не повярвал на техните уверения и подложил обвиняемите на тест. Той им предложил да принесат жертви на боговете и императори и да прокълнат Христос, защото „истинският християнин не може да бъде подтикнат към никоя от тези постъпки“. Обвиняемите принесли жертви на драго сърце.

След това Плиний поискал от императора да оцени неговите действия. Той не знаел дали е постъпил правилно.

„Никога не съм присъствал на следствени дела срещу християни: затова не зная как и до каква степен трябва да бъдат наказвани или как трябва да се води дознанието“ – пише Плиний [8].

Освен това го интересувал въпросът трябва ли да дава ход на анонимни доноси, а също така следва ли да екзекутира разкаяли се християни и деца.

„Трябва ли да се произнася присъда, да се прави разлика между възрастите – питал Плиний, - да се прощава на разкаялите се или… трябва да се наказва заради самото име, даже при липса на престъпление“ [9].

В ответен рескрипт Траян заобиколил въпроса за децата, но – общо казано - одобрил поведението на Плиний. Той посочил, че „в случая не може да се установи някакво общо определено правило“ и че „няма защо да се търси“ специално дали някой е християнин.

Ако християнинът твърди, че повече не е християнин и принася жертви на „нашите богове“ (не на императора), това е достатъчно, а на безименните доноси „за всяко престъпление не трябва да се обръща внимание. Това ще бъде лош пример и не съответства на духа на нашето време“ [10].

Първото, което прави впечатление в тази кореспонденция, е, че двамата събеседници са прекрасно осведомени по темата. „Съдебни процеси срещу християните“ под път и над път, ама така се случило, че Плиний Младши никога не е присъствал на тях. Двамата събеседници също така не подлагат на съмнение обстоятелството, че християните са крайно лоши хора. Плиний обаче не знае трябва ли да екзекутира хората само за това, че са християни („заради самото име“), или за престъпления, които са свързани с него (flagitia cohaerentia nomini). И ако е първото – трябва ли да се екзекутират малолетните деца и тези, които преди двадесет години са престанали да бъдат християни?

Ако се замислим, това е съвършено поразителен момент. Въпреки по-късните християнски представи, Римската империя изобщо нямала обичая да екзекутира своите поданици наляво и надясно без съд и следствие. Точно обратното, ако нещо отличавало Рим, това бил добре регулираният държавен механизъм, който забранявал произволното насилие не само над гражданите, но и над всички свободни хора.

И ето че двама високопоставени сановници – единият Август, а другият негов приятел и наместник – обсъждат въпроса за поголовен геноцид на някакви християни така непринудено, както две светски дами обсъждат кройката на нова лятна рокля. При това тестът, на който Плиний подлага християните, съвпада напълно с теста, на който римляните подлагат зилотите, избягали след потушаването на Юдейското въстание в Египет. Съобщавайки за този тест, Йосиф Флавия отбелязва особеното упорство на децата.

„Всевъзможните изтезания и мъчения, на които ги подлагали, само за да признаят императора за свой повелител, не склонили нито един от тях на тази отстъпка; от никого не получили това признание, а всички запазили несъкрушимото си от нищо упорство, все едно тялото им не било чувствително нито към огъня, нито към другите мъчения, а душата им едва ли не намирала наслада в страданията. Най-голямото удивление на зрителите предизвиквали децата, защото от тях нито едно не се поддало на това да нарече императора свой властелин“ [11].

Въпреки че текстът на Плиний има вид на кореспонденция, най-малко става въпрос за частни писма. Кореспонденцията в Античността е просто литературен и държавен жанр, още повече ако се отнася за писмата на императора.

Плиний Младши пише на Траян държавен доклад, а Траян му отговаря с рескрипт, който има статут на закон: и вместо да представи деликатно на императора справка за християните, които може би не са му съвсем познати, Плиний избягва напълно същността на техните вярвания, а вместо това само уточнява, че понтийският вид християни почитат Христос quasi Theos, „все едно е бог“. Иначе казано, кой е Христос, Планий, както и неговият събеседник, знае прекрасно и, за разлика от привържениците на астралните теории, не се съмнява в неговото съществуване: той само се подсмива, че този Христос е почитан като бог.

Иначе казано, в тези писма става въпрос за съвсем известно явление, дотолкова известно, че императорът вероятно би се обидил, ако Плиний започне да му разказва подробности: Плиний не би написал, ако спомене Юпитер, че това е един бог и че на Капитолия има негов храм.

Освен това, ако се вярва на Плиний, тези „християни“ били много. Даже в отдалечената и от Рим, и от Юдея провинция на брега на Черно море те били толкова, че имало „различни техни видове“. Нещо повече: заради тях се прекратили богослуженията в храмовете! Заради огромния брой привърженици на суеверието намаляло даже търсенето на жертвени животни! [12] Едва след усърдните преследвания на заразата храмовете се оживили пак.

От писмата на Плиний изобщо не може да се направи извод, че става въпрос за явление, което е дребно по значение и е почти неизвестно на властите.

Същото е при Тацит. Той посвещава значителен фрагмент от своите „Анали“ на ужасните подробности, свързани с разправата над „тези, които със своите престъпления (flagitia) са навлекли върху себе си всеобщата омраза и които тълпата нарича християни“.

„Христос, от името на когото произлиза това название, бил екзекутиран по времето на Тиберий от прокуратора Понтий Пилат; смазано някога, суеверието започнало да избива отново на повърхността и не само в Юдея, откъдето дошла тази беда, но и в Рим, където отвсякъде се стича всичко най-гнусно и най-срамно и където то намира привърженици“ [13].

Като характеризира по този начин християните, Тацит преминава към подробности за разправата с тях.

„Отначало били хванати тези, които се признавали открито за принадлежащи към тази секта, а след това по техни указания и голямо множество други хора, изобличени не толкова за злодейския пожар, колкото за омразата им към човешкия род. Тяхното умъртвяване се съпровождало с издевателства, защото ги обличали в кожи на диви зверове, за да бъдат разкъсани до смърт от кучета, разпъвали ги на кръст или, обречени на смърт в огъня, ги запалвали с настъплението на тъмнината, за да светят през нощта.

За това зрелище Нерон предоставил своите градини… И макар че върху християните лежала вина и те заслужавали най-сурово наказание, всички тези жестокости събуждали състрадание към тях, защото изглеждало, че ги избиват не заради обществена полза, а заради кръвожадността на самия Нерон“ [14].

И отново Тацит, вместо да обясни в какво се състоят вярванията на християните, говори просто за тях като за шайка, ненавиждана от целия свят, наричайки тяхното суеверие зловредно, смъртоносно (exitiabilis), а техните постъпки – престъпления (flagitiа). Той споменава също така, че християните били смазани. Казва, че те били в Рим огромно множество.

Публий Корнелий Тацит изобщо не бил кабинетен историк. Той започнал своята кариера по времето на Веспасиан и Тит, движел се във високия интелектуален кръг на приятелите на Траян, а през 112 година заемал пост, много по-важен от този на Плиний: управлявал провинция Азия. „Аналите“ били последната и незавършена книга на Тацит и той започнал да я пише, след като станал наместник.

Дори ако си представим, че по времето на Тиберий смъртта на един незначителен персонаж, наречен Исус, е минала незабелязано за широката публика, за провинция Азия осемдесет години по-късно това не можело да се каже: регионът гъмжал от християни.

Отново се срещаме с този ефект, с който се сблъсква героят в разказа на Станислав Лем за сепулките. Всички около него знаят прекрасно какво е сепулка, и само той при опита си да разбере какво представлява тази загадъчна и централна част на местната култура, се натъква на редица препратки: сепулка, вж. сепулкарий.

Да вземем още една бележка за християнството. Тя се съдържа в писмото на император Адриан (117–138) до проконсула на Азия Минуций Фундан.

Краткият му текст е по-добре да се цитира изцяло.

„Адриан до Минуций Фондан. Получих писмо, написано от твоя предшественик, знаменития Серений Граниан. Изглежда ми неправилно, ако делото се реши без съд, защото може да притесни невинните и да даде на доносниците възможността да направят нещо гнусно.

И така, ако поданиците на провинцията могат да подкрепят ясно тази петиция срещу християните и да дадат отговор в съда, нека използват именно този начин, а не гръмки викове и ропот. Защото, ако някой повдига обвинение, справедливо е да имаш възможността да проведеш дознание.

Ако някой ги обвини и докаже, че те постъпват срещу закона, обяви своето решение според гнусотията на престъплението. Но кълна се в Херкулес! Ако някой обвини, клеветейки, накажи този човек според злодеянието му“ [15].

Този текст е стигнал до нас, защото бил присъединен от християнския апологет Юстин Мъченик към неговата „Апология“. По-късно към това писмо на Адриан били приложени още две фалшиви писма на императорите Антонин Пий и Марк Аврелий.

В писмото си Марк Аврелий съобщава, че дължи своите победи на християнските молитви и заповядва да се екзекутират всичките врагове на християните. Писмото на Антонин Пий е адресирано изцяло до „азиатските църкви“. В такъв контекст писмото на Адриан се възприема или като предписание да се наказват клеветниците, неизвестно защо обвиняващи християните, или като банален фалшификат.

Но внимателното четене на писмото ни убеждава в обратното. Писмото на Адриан, живо и кратко, е съвсем истинско.

Адриан изобщо не иска да се наказват доносниците, клеветящи християните. Той иска да се наказват доносниците, обвиняващи лъжливо хората в християнство.

Адриан и неговият респондент обсъждат всъщност същия проблем, който обсъждат Траян и Плиний Младши. Основен проблем на Плиний не бил въпросът как да постъпва с християните. Основен проблем на Плиний бил как да постъпва с анонимните доноси.

Към абсолютно същия проблем се обръща Адриан. Предшественикът на Фундан, Граниан, е получил или анонимен донос, или петиция на граждани с искане за поголовна разправа с християните.

В отговор императорът заповядва делото да се разгледа в съда и – ако обвиняемите са наистина християни – да бъдат наказани „според гнусотията на престъплението“, а ако обвинението в християнство се окаже клевета, да се накаже доносникът.

В това, че християните трябва да бъдат наказани, Адриан не се съмнява. Той просто се страхува, че обвиненията в християнство ще доведат до епидемия от лъжливи доноси или, което е още по-лошо, до погроми, нарушаващи монопола на държавата над насилието. Затова настоява делото да бъде разгледано в съда.

Освен това, Адриан не се съмнява, че да бъдеш християнин е само по себе си „гнусно престъпление“. Съставът на престъплението в дадения случай не е в това, че човекът, който е християнин, е направил нещо. Съставът на престъплението е самият факт, че човекът е християнин, тоест самото име - nomen ipsum, както казва Плиний Младши.

И така, имаме пред себе си парадокс. Запазили са се много малко бележки за ранното християнство. При тези условия би трябвало да се очаква, че римските историци и още повече римските чиновници ще положат всички сили, за да разкажат на своите читатели за същността на това рядко и малко наблюдавано явление.

Вместо това единствените достигнали до нас източници или споменават за християнството между другото, като за известен на всички феномен, или съдържат фрази, които могат да бъдат изтълкувани в полза на християните.

Блестящият немски библеист и последовател на Юнг Роберт Айслер е първият историк, който предположил, че това странно положение на нещата изобщо не се обяснява с незначителността на фигурата на Исус, а с над хиляда години християнска цензура, изразила се в тотално унищожаване на антихристиянските абзаци и в цели изгубени поради нея книги [16].

Наистина. Да погледнем нашите текстове по-внимателно.

Писмото на Плиний Младши, в което пита императора трябва ли да екзекутира децата християни, съдържа дълъг абзац за безобидността на тази вяра. Писмото на Адриан, наместило се между два фалшификата, изглежда в техния контекст като искане да се наказват обвинителите на християните.

А Тацит? Той съобщава за „зловредните суеверия“ (exitiabilis superstitio) на християните, подложени на ужасни екзекуции заради пожара в Рим. На пръв поглед това съобщение на Тацит не е изобщо ласкаво за християните. Но да се вгледаме по-внимателно в текста.

За какво говори той? За това, че християните не са запалили Рим. Рим го запалил от Нерон, а след това стоварил отговорността за своето чудовищно престъпление върху невиновните християни. Възниква въпросът: ако Тацит мразеше по-малко Нерон или ако той, не дай боже, наистина беше обвинил християните за запалването на Рим – какъв шанс би имало този откъс да оцелее?

Нямаше ли да изчезне по време на над хилядата години християнска цензура, както изчезнала без следа онази част от петата книга на „Историята“, разказваща за превземането на Ерусалим?

„Ако Тацит беше изобразил Исус като инициатор на всички беди, които са се случили в Юдея по времето на Тиберий, щяха ли християнските преписвачи да копират този абзац и щеше ли да позволи християнският цензор той да се запази?“ – пита иронично Роберт Айслер [17].

БЕЛЕЖКИ

1. Voltaire. Dieu et les hommes; в: Œuvres complètes de Voltaire, Garnier, 1883, tome 28, p. 195.

2. Voltaire. L’Épître aux Romains, указ. соч., tome 27, p. 91.

3. Voltaire. Dieu et les hommes, указ. соч., tome 26, p. 200.

4. Пак там.

5. Светоний. Божественный Клавдий, 25.

6. Плиний Младший. Письма, 96, 5; цит. по: прев. М. Е. Сергеенко, М.-Л. 1950 («Литературные памятники»).

7. Плиний Младший. Посоч. съч., 96, 7.

8. Пак там, 96, 1.

9. Пак там, 96, 2.

10. Пак там, 97.

11. Иосиф Флавий, Иудейская война, 7, 10, 1.

12. Пак там, 96, 10.

13. Тацит. Анналы, XV. 44:4.

14. Пак там, 44:5–8.

15. Юстин Мученик. Апология, 69.

16. Robert Eisler. Jesus Messiah, p 12.

17. Robert Eisler. Указ. соч., p. 67.

ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ

Разбира се, ние можем да предположим, че всичките тези изчезнали текстове - „История“-та на Юст Тибериадски, фрагментите от Тацит, Антоний Юлиан и дори цялата книга на Филон Александрийски за преследването на юдеите по времето на Тиберий – не са казвали нищо за привържениците на Исус, а абзаците у Йосиф Флавий са се появили някак си така.

Но ето къде е проблемът: ние имаме също един огромен клас съчинения, в които името на Исус се споменава, нещо повече, те са били посветени специално на Исус, ние знаем съвсем точно за тяхното съществуване и въпреки това те също са изчезнали – завинаги или за векове.

Аз говоря, разбира се, за текстовете, признати от победилата християнска фракция за еретични. Не говоря сега за историческата ценност на тези книги – да си представим за миг, че те са съдържали абсолютни измислици, глупости и фантазии, че не представляват никаква историческа ценност и не хвърлят никаква светлина върху генезиса на християнството. Но поне едно не може да им се отрече – че съвсем точно са били посветени на Христос. И ако тези текстове не са достигнали до нас, това съвсем не е, защото ебионитите, елхасаитите, гностиците, манихейците, валентинианите, сатурнилианите, маркионитите и монтанистите не са съществували изобщо.

Тях ги няма, защото от IV в. нататък църквата си присвоила правото да унищожава тези текстове и тя използвала това право непрекъснато в продължение почти хиляда и няколко години.

Нещо повече, нещата изглеждат още по-странни. „ Пистис София“, „Тричастната Епиноя“, „Тайната книга на Йоан“, „Евангелието от Филип“ - всичките тези съчинения са написани не по-рано от средата на II век и от самото начало се смятали от римската църква за еретични.

Но в историята на християнството има множество други съчинения, които са играли огромна роля за неговото формиране, които не често или никога не са били смятани за еретични, които се цитирали с одобрение от бащите на църквата и дори служели за основа на Евангелията, а след това били зачеркнати от историята на християнството – за дълго или даже завинаги.

Да вземем например текста, известен като „Евангелие от евреите“. Това евангелие се смятало за почти канонично. Блаженият Йероним пише в края на IV в., че то „се нарича от доста хора истинското Евангелие от Матей“ [1]. Евангелието преживяло успешно времето на „страшните римски гонения“. Блаженият Йероним дори го превел на латински!

Единственото, което не издържал този текст, бил триумфът на църквата. След превръщането на християнството в държавна религия той бил унищожен, въпреки че – или защото - бил истинският текст на Евангелието от Матей.

Един от най-ранните християнски писатели бил Папий Хиерополски, когото Ириней Лионски нарича ученик на апостол Йоан. На прага на II век Папий написал безценна за нас книга, която съдържала достигналите до него изказвания на Исус.

Ортодоксалността на Папий не подлежала на съмнение. Евсевий Кесарийски цитирал с желание запазили се от него откъси. Но книгата на Папий не стигнала до нас, а била един от най-ранните и съвсем точно съществуващи сборници с поучения на Христос.

Или ето накрая трети пример. Съвременните учени единодушно смятат, че Лука и Матей са имали общ източник – т. н. Q (Quelle). Това бил сборник с изречения на Исус, написан на гръцки. Че е бил написан на гръцки, следва от факта, че заимстванията от него у Лука и у Матей изглеждат съвсем еднакво. Не е трудно да разберем, че Q е бил още по-ранен и още по-ценен източник от Лука и Матей. Но не е дошъл до нас.

Ние знаем съвсем точно, че той е съществувал. Как е станало така, че до нас не е достигнала свещена книга, която била източник за цели две Евангелия? А ако тази книга е била унищожена като еретична, как се съгласува това с твърдението на победилата църква, че правилното християнство е било първично, а ереста – вторична?

От тези примери виждаме, че християнската цензура е унищожавала в продължение на столетия книги, в които за Исус се е говорило не това, което трябва, и не така, както трябва. Трудно е да си представим, че тази цензура е унищожавала само книги, които смятала за еретични, но направила при това изключение за Тацит и Юст Тибериадски. Трудно е да си представим, че християнските цензури са си казали: „Това е фрагмент от проклетия гностик Валентин, който клевети нашия Господ Исус Христос, и ние ще го изгорим, а това е фрагмент от велигия езически историк Тацит и ние няма да го докоснем“. Още по-трудно е да си представим, че за победилата църква не само гностиците или маркионитите, но и питагорейците, стоиците и киниците – всички са били еретици.

С какво са важни тези книги?

Да вземем само един случай. Този случай е толкова значим, че ще се върнем към него още не един път. А сега ще го разгледаме само накратко.

Сред многото еретични книги, които не са доживели до наши дни, била една книга на еретика Елхасай.

Ние знаем много малко за този текст. Някои детайли за него съобщава неуморимият борец с ересите Иполит Римски [2].

Според същия Иполит названието на една секта произлизало от името на нейния основател – еретика Елхасай, живял по времето на Траян, или през 10-те години на II век. Учението на този късен ересиарх съдържало, разбира се, злостна ерес в сравнение с учението на римската църква, която винаги вярвала в правилния Христос.

Злостните еретици елхасаити се споменавали от победилата църква много пъти. В средата на III в. с тях се борел Ориген. Епифаний от Саламин се оплаквал в края на IV в., че много християнски общини край Йордан се състоят именно от елхасаити.

Едва ли добрите християни са страдали силно през XIX в. за загубата на това богоотвратително и несъмнено внушено от Сатаната съчинение.

Освен това много добри християни през същия XIX в. сигурно са били чували за учението на пророка Мани. Той бил някакъв източен пророк, който противопоставял доброто на злото, духа на материята. От това противопоставяне произлязла даже думата „манихейски“. По-напредничавите читатели биха могли да знаят, че Мани наричал себе си апостол на нашия Господ Исус Христос, Печат на Пророците и същия Утешител, чието пришествие обещал Исус в Евангелието от Йоан, което било, ако си помислим, малко странно. Защото Мани проповядвал в Персия и Индия – какво общо имал със западния Исус?

Докато за книгата на еретика Елхасай и за учението на пророк Мани било известно само от трактатите на войнстващите ортодокси, бедата не била голяма. Бедата започнала тогава, когато през XX в. един след друг започнали да се намират оригинални манихейски текстове.

Тогава станало ясно, че Мани не бил основател на религия, а само религиозен реформатор. А сектата, към която принадлежали неговите родители, била именно елхасаитска.

Главна особеност на тази секта било постоянното, ежедневното кръщене. Елхасаитите постоянно се миели с вода и кръщавали даже зеленчуците, с които се хранели. Кьолнския манихейски кодекс нарича нарича тази секта „баптисти“ („кръщаващи“, от гр. βάπτισμα, „кръщене“ – бел П. Н.). Елхасаитите/баптистите спазвали фанатично Мойсеевия закон и имали строга, напълно кумранска йерархия, наказваща със смърт за всяко неподчинение на по-старшите.

Освен това, никакъв техен основател „Елхасай“ не е имало. „Елхасай“ е развален арамейски израз - „Ел Хасай“, което ще рече Скрит бог.

Елхасаитите чакали завръщането на Скрития бог Исус Христос точно така, както по-късно шиитите ще чакат завръщането на Скрития имам.

Ние по дефиниция предполагаме, че вярата в Исус се е разпространявала само по територията на Римската империя, където била подложена на ужасни гонения. Това е в общи линии доста странно: защо хората, подложени на тези гонения, просто не са отишли там, където Рим не би могъл да ги достигне?

Отговорът се състои в това, че те са отишли!

Юдея се намирала на границата с Римската империя и на изток от нея лежали Арабия, Партия, Осроене и Адиабена – земи, където ги нямало омразните за юдейските миленаристи римляни и където плюс това населението говорело на родния за палестинските евреи арамейски език. Общините на елхасаитите се разселили по цяла Трансйордания, Персия и Арабия и едно от местата, където живеели тези миленаристи, практикуващи ежедневно ритуално миене и отказващи се категорично от виното, бил град Медина.

Разбира се, много жалко е, че не познаваме книгата на Елхасай. Тя е сред изгубените книги. Но в дадения случай фактът, че има съобщение, е по-важен от неговото съдържание.

Оказва се, че вярващите в Исус съвсем не са живели само на територията на Римската империя. Мнозина от тях след падането на Храма, напротив, избягали там, където не е стъпвал римски крак. И там те били толкова влиятелни, че просъществували почти хиляда години и се оказали причастни не само към раждането на манихейството, но най-вероятно и на исляма.

И след това ни казват, че Исус е бил незначителен пророк, чието разпятие е останало незабелязано от неговите съвременници?

БЕЛЕЖКИ

1. Бл. Иероним, Толкование на Евангелие по Матфею, 12, 13.

2. Hyppolytus of Rome. Refutation of all Heresies, 9, 8, Ante-Nicene Fathers, Vol. 5. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886.

ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“

И накрая има още едни текстове, които съдържат многобройни сведения за Исус. Това са текстове, написани от евреи. От тях най-свещен е, разбира се, Талмудът, а най-занимателен – плутовския антиназорейски роман за приключенията на Исус Лъжемесията „Толедот Йешу“.

Неприятностите за еврейските текстове започнали през 553 година, когато Юстиниан предписал на евреите да четат в синагогите Тората само на гръцки и латински; по времето на Кръстоносните походи рицарите оставяли след себе си не само планини от еврейски трупове, но и пепел от техните книги. Истинският терор обаче срещу Талмуда започнал с появата на инквизицията.

Първото официално изгаряне на Талмуда станало през 1233 година в Париж. В огъня били изпепелени дванадесет хиляди книги. През 1236 година новопокръстеният юдей Никола Донин предявил на Талмуда тридесет и пет формални обвинения, главни от които били обвиненията в светотатство по отношение на Исус и Дева Мария [1].

След три години папа Григорий IX предписал на християнските правителства да конфискуват всичките копия на Талмуда, които успеят да намерят. При изпълнението на тази наредба само в град Париж били изгорени седемнадесет или осемнадесет хиляди тома, за пренасянето на които потрябвали двадесет каруци.

Главните обвинители на Талмуда били преди всичко юдеи, които станали християни. През 1263 година един от тях, който приел при кръщенето името брат Паоло, предложил на папа Климент IV да нареди да се проверят всичките ръкописи на Талмуда, намиращи се в Арагон, за да бъдат изгорени или поне да се зачеркнат светотатствените им абзаци. Не по-малко вреда причинил на евреите друг рави, Соломон Леви, който приел християнството и дори се добрал до поста архиепископ на Картахена.

През 1336 година още един рави, Абнер от Бургос, приел християнството, за да стане свещеник в богатата църква във Валядолид и с уменията на познавач написал донос, че една от ежедневните молитви на евреите, „биркат а-миним“, е насочена срещу християните. Алфонсо XI забранил молитвата. През 1399 година един юдей, приел при кръщенето името Петър, съобщавал бдително на властите, че в молитвените книги на юдеите има нападки срещу християнството.

Дори изобретяването на книгопечатането не донесло облекчения. През 1507 година бившият юдей Йоан Пфеферкорн от Моравия, който станал монах-доминиканец, издал трактата „Der Judenspiegel“, водейки се от който шокираният император Максимилиан заповядал да конфискуват и унищожат всичките налични във владенията му еврейски книги; начело на упълномощената за тази цеб комисия поставили горящият с фанатичен пламък Пфеферкорн.

През 1550 година Великият инквизитор кардинал Карафа получил от папата поредната була за изгаряне на Талмуда и изгорил в Рим всичките екземпляри, които успял да намери. Сикст от Сиена, новопокръстен евреин, насъсквал по същото време тълпата да гори всеки Талмуд, който ѝ попадне в ръцете. През 1559 година в Кремона друг новопокръстен, Виторио Елиано, дал показания срещу Талмуда и дванадесет хиляди книги били изгорени. През същата година били конфискувани всичките екземпляри на Талмуда в Прага.

Желаейки да запазят своята свещена книга, евреите сами започнали да заличават светотатствените фрагменти или това, което християните биха могли да сметнат за светотатствено. Това което огънят не достигнал, достигнала го автоцензурата. Книгопечатането облекчило разпространението на книгите, но за Талмуда най-напред облекчило процедурата на цензурата: винаги било по-лесно да бъде проверен издателят, отколкото частният преписвач. Цели страници, епизоди и притчи се изваждали от Талмуда. Имената се променяли, от големите сюжети се премахвали важни детайли.

Талмудът принадлежи към тези редки книги, които – за разлика от Юст Тибериадски – християните не успели да унищожат. Въпреки вековните клади, цензурата и гоненията, Талмудът запазил малко информация за Исус и още повече за миним, с други думи – за юдействащите християни.

Още по-поразително е, че повечето книги, посветени на историята на ранното християнство, заобикалят отдалече всякакви равински текстове [2]. А позоваването на „Толедот Йешу“ дълго време било изобщо неприлично. Това била възмутителна агитационна книга, съдържаща за нашия Господ Исус Христос напълно лъжлива пропаганда: например „Толедот Йешу“ го наричал незаконородено копеле, докато на всички било известно, че е роден от девственица и Бог!

Едно от главните препятствие да се приемат сериозно сведенията на еврейските източници за Исус, са техните дати. И Талмудът, и „Толедот Йешу“ (по-скоро една от версиите на „Толедот“, а именно версията „Елена“) ни повече, ни по-малко обявяват Исус Назорей за съвременник на рави Симеон бен Шетах. Те смятат, че той е живял по времето на царица Александра!

Тези сведения са на пръв поглед абсурдни! Ако знаем нещо за Исус, то е, че са го разпънали по времето на Понтий Пилат. И въпреки това „Толедот Йешу“ твърди упорито, че Исус Назорей е бил съвременник на ръководителя на Синедриона, могъщия Симеон бен Шетах, чиито реформи довели в крайна сметка до създаването на равинския юдаизъм.

Нещо повече, „Толедот Йешу“ твърди, че Симеон бен Шетах и Исус са били смъртни врагове.

Исус Назорей, разказва „Толедот Йешуа“, бил могъщ и влиятелен. Той бил смятан за син на знаменития рави Йоханан, който произлизал от рода на Давид, бил известен рави и даже член на Синедриона. Но понеже бил на страната на бедните и угнетените, се скарал със Симеон бен Шетах. След което Симеон бен Шетах обявил, че в действителност Исус е копеле, а неговият истински баща е бен Пандера, съсед на Йоханан, за което той, бен Шетах, научил още преди тридесет години от самият Йоханан, който отдавна изчезнал безследно. Това неочаквано обвинение поставило кръст на кариерата на незаконородения Исус, той бил принуден да избяга от Ерусалим и се отдал на неугодни дела.

Разбира се, няма никаква възможност тази история да се отнася за историческия Исус.

Но както се опитахме да докажем по-горе (и ние ще се върнем пак към тази история по-късно), имаме основания да предполагаме, че разколът на управляващи фарисеи и опозиционни есеи наистина се е случил преди превземането на Ерусалим от римляните по времето на Симеон бен Шетах. А упреците в незаконен произход били за фарисеите любим начин да очернят противниците си (те наричали например Йоан Хиркан незаконен син на Антиох IV Епифан).

Историята, която разказва „Толедот Йешу“, наистина няма никакво отношение към християнския Исус, проповедника на мира и доброто, разпънат при управлението на император Тиберий. Но по поразителен начин тя би могла да пази, макар и в изопачен вид, сведения за истинския произход на общината на назореите и за нейния конфликт с основателя на фарисеите.

А може би това е чисто съвпадение?

Тогава да разгледаме друг епизод.

Според една от версиите на „Толедот Йешу“ (вси тази група от версии „Елена“) измамникът и магьосник Исус вършел чудеса от Името на Бога. Божието Име било изсечено на камък, лежащ в основите на Ерусалимския храм и Исус, проявявайки чудеса от изобретателност, го откраднал.

Като откраднал Името, Исус се провъзгласил за Господ и Месия. За да докаже това, оживявал глинени птици, възкресявал мъртви, плавал по водата върху воденичен камък, etc.

Нещо повече, той даже се издигнал във въздуха.

За да изобличат Исус, равините изправили срещу него добре известния персонаж от Новия завет Юда Искариот. Те допуснали Юда в храма и той също узнал съкровеното име. След това Юда също се научил да лети и по време на военновъздушен бой нанесъл на Исус съкрушително поражение.

Оръдието, пред което не можал да устои Исус, не било нещо друго, а най-обикновена урина. Юда се изпикал върху Исус, след което той изгубил състоянието си на ритуална чистота и се блъснал в земята. Така било нагледно демонстрирано, че Исус не е Син Божи.

Тази непристойна приказка несъмнено е възмутила много вярващи.

Като начало, те добре знаели, че Исус не е летял.

Изцелявал прокажени – вярно. Гонел бесове, отварял очите на слепите, даже възкресявал мъртви – но не е летял.

Историята за Исус и Юда, състезаващи се за военновъздушно господство в небето над Ерусалим, принадлежи от тази гледна точка към глупавите, а главно, към късните измислици, нямащи никакви основи в каноничните Евангелия.

Проблемът е в това, че ранният Исус е летял.

В същото Евангелието от евреите, което не се запазило заради еретичния си характер и което, според „мнозина“ било истинското Евангелие от Матей, имало изречение, което е достигнало до нас. Исус казва: „Моята майка, Светият дух, ме вдигна за косите и ме отнесе на голямата планина Тавор“ [3].

По-късно ще се върнем към въпроса защо арамейският Исус нарича Светия дух майка и защо Светият дух е същество от женски род. Ние се интересуваме сега само от един малък конкретен детайл.

Исус е летял.

Летял е по въздуха. Правел го е с помощта на Светия дух в Евангелието от евреите – иначе казано, в текст, който недоволните бащи на църквата определяли като основно Евангелие на юдействащите християни.

Защо Исус е летял?

По много проста причина. Защото това била една от главните черти на Месията.

Нали Господ Месия трябва да дойде с войска от ангели върху облаци.

Това била една от най-устойчивите формулировки, описващи появата на Месията. Тя водела началото си от древните домонотеистични представи за буреносните теофании на Яхве Цеваот, Господ на Войските, който се явява с буря върху облаци. Нито един уважаващ себе си персонаж не би могъл да претендира за званието Месия, ако не може да се издига във въздуха.

А защо, ще кажете вие, тази важна черта на Исус не присъства в каноничните Евангелия?

Отговорът се състои в това, че вероятно е присъствала.

В Евангелието от евреите, както помним, Исус летял до планината Тавор. Да отворим сега Евангелието от Матей:

„Като минаха шест дена, Исус взе Петър, Яков и Йоан, брат му, и ги възведе на една висока планина, и се преобрази пред тях: и засия лицето Му като слънце, одеждите Му станаха бели като светлина“ (Матей, 17:1; Марк, 9:2; Лука, 9:28).

Но гръцката дума άναφέρω, която Синодалният превод превежда като „възвеждам“, означава също така „възнасям“.

Исус взел Петър, Яков и Йоан и ги възнесъл на планината Табор, точно така, както в Евангелието от евреите Исус бил възнесен там от майка му Светия дух. В противен случай не е ясно, какво е направил Исус с тримата си апостоли. Ако просто е осъществил с тях алпинистки марш на скок, той не ги е възвел на планината. Той е отишъл с тях на планината.

Ние, разбира се, не възнамеряваме изобщо да разследваме тук въпроса дали Исус е летял, или не е летял. За нас в дадения случай е важно друго.

Представата за това, че Месията може да лети, била изконна представа на юдейския миленаризъм. Месията можел да лети например в „Свитъка за войната“. Той идвал с Войската на Духовете върху облаци.

А разказът на „Толедот Йешу“, че Исус летял, но рухнал позорно на земята, осквернен и лишен от ритуалната си чистота, е полемика с тези вярвания в Исус, които престанали да бъдат актуални не само към Х, но и към V век.

Нещо повече: той представлява до известна степен полемика със „Свитъка за войната“. В него се подчертава специално, че войската на Сина на Светлината трябва да пази ритуалната си чистота, за да не предизвика именно военновъздушна катастрофа сред дошлите на помощ светци. И точна такава катастрофа се случва в „Толедот Йешу“!

Ще посочим накрая последния пример: Евангелията твърдят, че Исус е вършел чудеса от Името на Бога и „Толедот Йешу“ също твърди, че Исус е вършел чудеса от Името на Бога.

Тук двата наши източника са напълно съгласни помежду си. Просто „Толедот Йешу“ смята, че Исус е откраднал това Име. Завладял го е незаконно. Извършените чудеса от Името на Бога са акт на прелъстяване. Именно в това се състои според Талмуда грехът на Исус.

„Учителят каза: Исус Назорей се занимаваше с магии и мамеше, и разврати Израил“ [4].

Важността на посоченото обвинение се състои в това, че става въпрос за същото престъпление, в което е обвинен Исус в Евангелието от юдеите. Исус развращавал и прелъстявал народа.

„Довели сте при мене този човек като развращаващ (διαστρέφοντα) народа“ – казва Пилат (Лука, 23:14). „Нима и вие сте прелъстени?“ – питат ужасените фарисеи служителите, които са отказали да хванат Исус (Йоан, 7:47).

„Прелъстявам“ (πλανάω) не е в дадения случай оценъчно съждение. Това е технически термин, означаващ опит да се отвърне Израил от монотеизма. Това е най-страшното престъпление, което Тората познава. Пророкът, който се опитва да направи това, трябва да бъде предаден на херем, иначе казано – да бъде обесен и убит с камъни. „Убий го с камъни до смърт, защото се опитва да те отвърне от Господа, твоя Бог, Който те изведе от Египетската земя, от дома на робството“ (Второзаконие, 13:10).

Именно да прелъсти Израил се опитва Исус. Той се опитва да се представи за Втора Власт на Небето, стояща отдясно на престола на Господа и служеща за посредник между него и хората. И именно на такова наказание – обесване и убиване с камъни – бил подложен Исус според Талмуда и „Толедот Йешу“.

„Исус Назорей бил обесен в съботния ден в навечерието на Пасхата. И бил изпратен глашатай преди това, който в продължение на четиридесет дена възгласявал: Исус Назорей ще бъде убит с камъни, защото се занимаваше с магьосничество и развращаване, и прелъстяваше Израил. Който има да каже нещо в негова защита, може да дойде и да каже. Но тъй като не намериха нищо в негова защита, обесиха го в навечерието на Пасхата [5].

На пръв поглед това свидетелство на Талмуда няма никаква историческа ценност! Ако можем да бъдем сигурни в нещо за Исус Христос, то е, че е бил разпънат на кръст от римляните, а не е бил обесен на дърво от юдеите! Историчността на този факт се доказва от противното: той бил толкова неудобен за християните, че те след това се опитвали да оправдаят всячески Пилат.

И въпреки това Талмудът твърди, че Исус бен Пандера бил убит с камъни и обесен, иначе казано – бил предаден на херем.

Защо?

За да намерим отговор на този въпрос, трябва да се обърнем към едно съчинение, което вече споменахме, а именно съчинението на Юстин Мъченик „Диалог с юдея Трифон“, написано в средата на II век и представляващо всъщност първият текст, написан от позициите на това, което по-късно се превърнало в католическа църква.

В този текст юдеят Трифон, съмняващ се в това, че Исус е Месия, пита своя събеседник: „Трябваше ли да бъде разпънат и така срамно и безславно да умре от смърт, проклета в закона, докажи ни, защото ние даже не можем да разберем това?“ [6]

Талмудът твърди, че Исус бил обесен от евреите, защото тази смърт била позорна от гледна точка на юдейския закон.

Човекът, екзекутиран от римляните, бил мъченик за народа на Израил. Английският крал Едуард I заповядал да бъде екзекутиран шотландския вожд Уилям Уолъс – Уолъс бил обесен, свален жив от бесилката, изтръгнали вътрешностите му и ги изгорили пред него, докато все още дишал, и му отсекли ръцете и краката. Тази екзекуция изобщо не отвърнала шотландците от почитанието им към Уолъс, чийто огромен паметник бил издигнат през XIX в. в Стърлинг. Точно обратното – тя го превърнала окончателно в герой, точно така, както обесването на Зоя Космодемянская от немците я превърнало в съветска героиня. Екзекуцията, извършена от враговете, винаги превръща човека в герой.

Напротив, човекът, предаден на херем от юдеите, бил долен престъпник, прелъстител и магьосник, загинал от позорна смърт.

Но и това не е всичко.

Нашият проблем се състои в това, че най-ранните текстове на Новия завет са запазили именно тази, отразена в Талмуда, традиция!

Така апостол Павел в „Послание до галатяните“ твърди именно, че Исус е бил обесен: „Христос ни освободи от проклятието на закона, поемайки върху себе си това проклятие, защото Писанието казва: „Проклет е всеки, който виси на дърво“ (Галатяни, 3:13). Същото твърди апостол Петър: „Който сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото (ξύλον)“ (1 Петър, 2:24), а след него още един ранен автор, Варнава: „Необходимо му беше да пострада на дървото“ (Послание от Варнава, 5:13).

Пред нас стои съвсем поразителна ситуация. Започвайки с Евангелието от Марк, написано в началото на 70-те години, християните твърдят, че Исус е бил разпънат от римляните на кръст. Но в по-ранно писмо Павел твърди, че е бил обесен на дърво, като употребява при това израз, който не оставя съмнение, че е бил предаден на проклятие, на херем! И именно това твърдение се среща в такива „недостоверни“ и „късни“ източници като Талмуда и „Толедот Йешу“.

Защо библеистиката игнорира толкова често еврейските текстове за Исус Христос?

Ще рискуваме да предположим.

Работата е в това, че решително цялата контрапропаганда представя Исус като: а) евреин, спазващ законите на Мойсей, б) вожд на силно движение.

Например „Толедот Йешу“ твърди, че две хиляди войнстващи привърженици на Исус начело с него едва не превзели Ерусалим. Нещо повече, там се казва, че след неговата екзекуция в продължение на тридесет години привържениците му убивали евреи и по време на празниците им преграждали пътя за достъп до храма!

Проблемът не е в светотатството на тези текстове. Те почти винаги са изпълнени със своеобразна почит към Исус. Проблемът е в това, че в корена си те противоречат на историята за „никому неизвестния“ и „изключително мирния пророк“.

БЕЛЕЖКИ

1. Една от най-пълните истории за злощастията на Талмуда е представена в: G. R. S. Mead. Did Jesus Live 100 B.C.? London: Theosophical Publishing Society, 1903, ch 5.

2. Почтеният изследовател на Талмуда Йохан Майер е съчинил даже цяла книга за това, че сведенията за Исус, съобщавани от Талмуда, не представляват историческа ценност. - Вж.: Johann Maier. Jesus von Nazareth in der talmudischen Uberlieferung. Трябва обаче да отбележим, че има и важни изключения, най-голямото от което е забележителната книга на Самуел Краус - Samuel Krauss. Das Leben Jesu Nach Jüdischen Quellen, 1902.

3. Origen. Commentary on John 2:12; Homily on Jeremiah 15:4, цит. по: Willis Barnstone. The Other Bible, HarperCollins, 2005.

4. b Sanh 107b, b Sot 47a.

5. b Sanh 43a.

6. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном, 90.

ПРОТОКОЛИТЕ

Накрая има още едни източници, с които не разполагаме. Това са истинските протоколи от съда над Исус и донесенията на Понтий Пилат до император Тиберия.

За липсата на протоколите първи е обърнал внимание Роберт Айслер.

Тук читателят, струва ми се, най-сетне ще се възмути: минали са две хиляди години, какви протоколи?! Може би ви трябва и видеозапис?

Но не бързайте да се изказвате прибързано.

Римската империя изобщо нямала навик да екзекутира хората без съд и следствие; съдът над Исус е факт и всъщност е важна сцена във всичките четири Евангелия.

Стенограмите от подобни съдебни процеси се пазели в провинциалните архиви и дори частните лица имали достъп до тях. Християните намерили много рано приложение на тези стенограми: използвали ги, за да пишат жития на мъчениците. Най-добрите и най-достоверните „Жития на мъчениците“ от II век са именно такива стенограми.

Християните употребявали държавните архиви не само за създаване на автентични жития, но и за разобличаване на своите врагове. Например някой си Аполоний написал книга против еретиците-монтанисти, в която твърдял, че един от основателите на монтанизма, Александър, бил осъден за грабеж, а не за изповядване на християнството. „Желаещите да получат сведения за него имат на разположение асийския държавен архив“ – настоявал Аполоний [1].

Може би протоколите от съда над Исус са били унищожени при щурма на Ерусалим? Това е много съмнително. Защото резиденцията на Понтий Пилат, а също така и архивът му се намирали в Кесария. Протоколите от съда би трябвало да се пазят в Кесария, а Кесария не пострадала от войната.

Как е станало така - пита се Айслер, - че християните никога не са се погрижили да получат истинските протоколи от съда над Исус, докато в същото време са правели това за много по-незначителни и по-маловажни исторически персонажи? [2]

Как е станало така, че до нас са достигнали протоколите от съда над християнина Сперат от малкия сицилиански град Скили, но не са достигнали аналогичните протоколи от съда над Исус?

Протоколите от съда не са били единственият документ, който би трябвало да останат след екзекуцията на Исус.

Като всяка държава, отрила писмената радост, Рим бил доста загрижен за механизмите на държавната отчетност.

Всеки римски чиновник, включително и провинциалните наместници, трябвало да води дневник, в който се отчитал за всичко случило се. Тези отчети се огласявали на площада: това било нещо като устен стенвестник, информиращ населението на града за действията на властите и осигуряващ някаква обратна връзка.

Типичен пример за такъв дневник е например Парижкият папирус 69, посветен на дейността на стратега на Омбос и Елефантина в Горен Египет около 232 г.

От този папирус научаваме между другото, че в първия ден на Тот стратегът „посети вечерта гимназиума заедно с Аврелий. Той издигна, като украси с венец, Аврелий Пелаес, син на Харпесис, внук на Иеракс, в гимназиарх, като принесе по този случай жертви в Кесариум и в Гимназиум, където също принесе жертви и изрече клетви. След това отиде в друг окръг, където принесе обичайните жертви в чест на бога… и стратегът вървеше в процесията в чест на този бог“.

След това следват бележки за огласяването на отчета: ръката на друг писар е отбелязала „прочетено“ и трети писар добавя: „Аз, официалният писар Аврелий Артемидор прочетох публично този протокол и след това го включих в официалните протоколи. Година 12-та, 2-ри Тот“ [3].

Аналогичен служебен дневник би трябвало да води и префектът на Юдея Понтий Пилат. Разбира се, този дневник би се пазил в Кесария, също както дневникът на египетския стратег се пазел в Египет. Но освен тези дневници съществували и донесения до императора. Чиновниците по места били длъжни да му донасят за всички важни събития – каквото, в случая с Пилат, било, без съмнение, задържането и екзекуцията на човек, претендиращ за статута Цар на Юдея. Тези донесения до Тиберий влезли след това в acta et commentarii Tiberii, които, между другото, били любимо четиво на Домициан.

Както виждаме, Плиний Младши се консултирал с Траян даже по повод на един постъпил при него анонимен донос срещу християните.

Можем ли да си представим ситуация, при която префектът на Юдея не би известил подозрителния, дребнав и параноидално настроен император за задържането и екзекутирането на Юдейския цар? Това е крайно съмнително, дори и защото, ако не би го направил, императорът веднага би бил известен от някой друг, при това представяйки действията на префекта в може би някаква не толкова благоприятна светлина.

И въпреки това нито автентични протоколи от съда над Исус, нито донесения на Пилат до императора няма.

Може би християните просто не са имали съответния административен ресурс?

Ни най-малко: нещата са точно на обратно.

Ако се вярва на „Деянията на апостолите“, апостол Павел е разговарял в частна обстановка с всемогъщия прокуратор на Юдея Феликс и неговата съпруга (Деяния, 24:24). Той прави това през 50-те години в Кесария, където би трябвало да се пазят прословутите протоколи!

Павел имал последователи сред членовете (иначе казано – сред робите и освободените роби) на императорския дом (Филипяни, 4:22), а също така сред членовете на дома на Нарцис, фаворита на Нерон (Римляни, 16:11), и на Аристобул, внука на Ирод (Римляни, 16:11). В края на I век християните приели двама членове на управляваща династия, Флавий Климент и жена му Домитила. Те, според правило, имали пряк достъп до документите в tabularium principis.

Трудно е да си представим, че хора с такива връзки не са могли, 20-50 години след екзекуцията на Исус, да получат съдебни протоколи, каквито християните по-късно получавали лесно чрез най-обикновените servus librarius.

Те като че ли би трябвало да бъдат жизнено заинтересовани с помощта на най-автентичните, най-истинските протоколи от съда над Исус да опровергаят зловредната юдейска контрапропаганда!

И ако християните при такива условия не са публикували протоколите от съда над Исус, най-вероятно са го направили, защото тези протоколи не са можели да им помогнат много.

Вие ще кажете - какво ни интересува това? Дори Тацит да е написал за християните цял трактат, както е написал за германците, дори Юст Тибериадски да е описал съвсем друга „Юдейска война“, дори acta et commentarii Tiberii да са съдържали истинския отчет на Пилат за екзекуцията на Исус, дори Йосиф Флавий да е написал за Исус нещо такова, че на бащите на църквата да са им настръхвали косите – какво ни интересува днес това? Тези текстове са безвъзвратно изгубени.

Разликата е много важна.

Въпросът е в това, че ние възприемаме Новия завет като първоизточник. За нас той не е просто най-главният, а е и монополният източник на сведения за Исус.

Но ако нашата хипотеза е вярна, когато Марк е писал своето Евангелие, този монопол не е съществувал. Той не се е смятал за основен източник. Той е работел в огромно, плътно, наситено информационно поле, мнозина участници в което са били добре осведомени и за фактите от живота на Исус, и за неговите изказвания. Марк не е можел да игнорира тези факти и да премълчи тези изказвания.

Той е можел само да ги преобясни.

Можем ли ние, на основата на сведенията, които ни дава Марк, да възстановим някои детайли от това информационно поле? Можем ли, като имаме в ръцете си само версията на адвоката, да възстановим, след две хиляди години, версията на обвинението?

Ще се опитаме и ще пристъпим.

БЕЛЕЖКИ

1. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 5, 18, 9.

2. Robert Eisler. Указ. соч., p. 15.

3. Пак там, p. 591.

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ

Ще разгледаме живота на Исус, както го описват каноничните Евангелия. Това не означава, че след това няма да използваме други, възмутителни от гледна точка на ортодоксите, източници.

Но сега–засега ще се заемем с някои базови параметри, които съществуват пряко в каноничните Евангелия. Даже фанатично вярващият християнин не ще може да се усъмни в тези събития. Нещо повече – той е длъжен да смята тяхното описание за напълно истинско и боговдъхновено.

И четирите канонични Евангелия съобщават, че Исус Христос е имал някакъв предшественик, когото те наричат Йоан Предтеча.

За всичките четири евангелия е много важно да подчертаят, че Йоан е кръстил Исус. Той е играел някаква важна роля в движението, създало Исус.

Марк описва Йоан като мирен пророк, извънредно уважаван от цар Ирод Антипа. „Ирод се страхуваше от Йоан, като знаеше, че той е праведен и свят човек, и го пазеше“ (Марк, 6:20).

Неговата смърт, според Марк, била предизвикана изключително от една интрига на Иродиада, съпругата на Ирод Антипа, която по-рано била омъжена за брат му. Йоан критикувал остро този брак и вбесената Иродиада с помощта на известната танцова интрига измолила от Ирод главата му. Иначе казано, Марк твърди, че причина за наредената от Ирод екзекуция на почитания и влиятелен пророк били изключително частни и семейни разногласия.

Но проповедите на Йоан изглеждат доста войнствени.

„Аз ви кръщавам с вода за покаяние; а Онзи, който идва след мен, е по-силен от мен, и на Него не съм достоен да поднеса сандалите. Той ще ви кръсти със Светия Дух и с огън. Лопатата е в ръката Му и Той здраво ще очисти хармана Си, и ще събере житото Си в житницата, а плявата ще изгори в неугасим огън“ (Матей, 3:11-12).

Те напомнят удивително кумранските текстове.

Нещо повече, те едно към едно напомнят програмното обещание на върналия се от небесата пророк Енох: „Като слама в огън ще изгорят те пред лицето на праведните“ (1 Енох, 8:27).

Това поразително сходство ни кара да се усъмним в това, че единствената причина за враждата между Йоан Кръстител и Антипа е било някакво разногласие по семеен въпрос.

Освен това една от главните кумрански брачни забрани била забраната за женитба с племенница и с жена на брат. Това са именно тези брачни съюзи, които увличали династията на Ирод, и подобна забрана била типичен миленаристки начин за политическа критика под формата на религиозни запрещения.

Всичките четири Евангелия представят учението на Йоан Кръстител така: „Глас на викащия в пустинята: пригответе път за Господа, прави направете пътеките за Него“ (Марк, 1:3; Матей, 3:3; Лука, 3:4; Йоан, 1:23).

Това е пряк цитат от Исая (Исая, 40:3) и едновременно с това едно от ключовите изречения в мирогледа на кумранците [1].

В „Серех а яхад“ това изречение изглежда така: „Прокарайте път в пустинята, изравнете в степта гладък Път за нашия Бог“ (1QS VIII:14). Самите кумранци наричали себе си, освен всякак иначе, избраници на Пътя (1QS IX:18).

Те живеят според „съвършенството на Пътя“ (1QS I:13) и се учат да следват „Пътя на праведноста“ (1QS IV:2), техният съвет е „съвет на вървящите по съвършения Път“ (1QS VIII:21).

Точно така - Съвършени в Пътя - се наричат в кумранския текст „Хабакук Пешер“ последователите на Учителя по Праведност. В „Дамаския документ“ избраните „търсели Пътя“ двадесет години, докато Господ не им изпратил Учителя по Праведност да ги наставлява „за Пътя на сърцето му“ [2]. Предатели са тези, които „са се отклонили от Пътя“ [3]. Господ „не спасява тези, които не следват съвършенството на неговия Път“ (4Q266 fr. 5).

Тези познати думи - следващи Пътя - продължават да се използват като самоназвание на християните и в Новия завет. В „Деяния на апостолите“ това, което наричаме днес „християнство“, се нарича директно „Път“. „По това време се повдигна голямо размирие срещу Пътя (περι της οδοῦ)“ (Деяния, 19:23). „Път“ нарича християнството и Павел (Деяния, 24:14). В „Деянията“ се твърди, че до приемането на християнството Павел гонел „до смърт Следващите Пътя“ (οδον)» (Деяния, 22:4) и поискал от първосвещеника писма до синагогите, за да „намери Следващите Пътя“ (Деяния, 9:2). Даже за прокуратора Феликс в „Деянията“ се казва, че бил „осведомен за Пътя“ (Деян. 24:22). „Път“ се нарича учението на Исус в гностичните „Деяния на Андрей“ [4].

Иначе казано, изразът „пригответе път за Господа, прави направете пътеките за Него“, с който започва Евангелието от Марк, бил един от ключовите идентификационни сигнали на зилотите, а названието „Следващите Пътя“ било едно от техните самоназвания. Това самоназвание е самоназвание и на ранните последователи на Исус, които Павел гонел [5].

За по-нататъшните християни фразата „пригответе пътя за Господа“ изгубила своята идентификационна съставка, но през 70 година за читателите на Марк тя имала същия ефект, какъвто за днешния читател имат фразите „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“, „Аллаху акбар“ или „Хайл Хитлер“ – те веднага маркират произнасящия ги като носител на напълно определена идеология. Изразът „Пригответе Пътя за Господа“ бил подобен транспондерен сигнал „свой-чужд“.

БЕЛЕЖКИ

1. Robert Eisenman. James brother of Jesus, p. 46.

2. The Damascus Document, 1, 7 в: R. H. Charles, ed., The Apocrypha and Pseudepigrapha of the Old Testament in English, vol. 2: Pseudepigrapha, Oxford: Clarendon Press, 1913, p. 799–834.

3. The Damascus Document, 1, 8 — там же.

4. The Acts of Andrew, 22; в: M. R. James. The Apocryphal New Testament, Oxford: Clarendon Press, 1924.

5. Robert Eisenman. Указ. соч., p. 225–226.

ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС

Исус в Новия завет проповядва постоянно Царството божие. Основното му послание се състои в това, че Царството божие ще настане всеки момент. „Времето се изпълни и Божието царство наближи“ (Марк, 1:15; Лука, 1:15).

На пръв поглед можем да решим, че словосъчетанието „Царство божие“ е лично ноу-хау на Исус Христос. И наистина, словосъчетанието „Царство божие“ липсва в Стария завет. Можете да прочетете цялата Тора и всичките Пророци, но нито в един ред няма да намерите словосъчетание „Царство божие“.

Но си струва да напомним, че Тората и Пророците са написани на староеврейски език. Този език през I в. вече не се използвал. Както вече казахме, по това време евреите били всъщност двуезичен народ. Евреите, живеещи по бившите територии на царствата на Селевкидите и Птоломеите, говорели гръцки език, който се превърнал в lingua franca за елинистичния Близък Изток.

Евреите, живеещи на територията на Палестина и Месопотамия, говорели арамейски език – официалния език на о бозе почившото Вавилонско царство и втора lingua franca на Изтока. Арамейският език бил близък родственик на древноеврейския, но към началото на I век двата езика все пак се различавали, като руския и украинския.

Говорещите гръцки език евреи използвали за богослуженията и церемониите Септуагинта – превод на Библията на гръцки език, осъществен още през III в. пр. н. е.

Що се отнася до евреите в Палестина, те използвали т. н. таргуми. Таргумите се четели по време на богослуженията след древноеврейския текст и съдържали преводи на този текст на арамейски език плюс тълкувания. Първоначално се смятало, че тартумите трябва да бъдат изключително устни, но в края на краищата таргумите през I в. също били записани.

Таргумите не били просто преводи на Библията. Те били теологично подковани преводи, осъществени от хора, които били носители на много по-прогресивна теология от тази, която предлагали авторите на Тората. Затова авторите на таргумите, за да не смущават паството, внасяли в преводите на Библията сериозни, а понякога и радикални промени.

Например авторите на таргумите се срещнали със сериозен теологичен проблем. Те смятали своя Бог за Всевишен, Трансцедентален и Непознаваем. Този Бог не можел да бъде видян. Той даже бил непостижим. Да види бога за смъртния означавало да умре и това се споменавало много пъти в Тората.

Но в същата Тора се срещал и друг бог. Той трудно можел да бъде наречен трансцедентален. Този бог лично се разхождал из Рая (Битие, 3:8), лично затворил вратата на Ноевия ковчег (Битие, 7:16), лично се борил при речния брод с Исаак (Битие, 32:24) и даже лично ял шишчета под Мамврийския дъб с Авраам (Битие,18:7). При което Авраам изобщо не пострадал от тази съвместна трапеза.

От гледна точка на съвременната библеистика това е напълно обяснимо: просто в Тората са обединени заедно редица текстове, някои от които описват Бога на Израил като трансцедентално същество, а други запазват чертите му на обичайно антропоморфно божество. Но евреите през I в. не били учени-библеисти. За тях не само всяка дума, но и всяка буква от Тората била свещена.

Назрявал теологичен скандал с грандиозни размери: получавало се така, че в Тората има не един бог, а цели два! Авторите на таргумите заобиколили този скандал по много прост начин. При всички случаи, когато Бог започвал да прави нещо недопустимо антропоморфно: да яде агнешко или да се боксира при речния брод с Исаак, те превеждали оригинала със словосъчетанието „Сила божия“, „Слава божия“ или, което било много популярно, „Слово божие“.

На гръцки език думата „слово“ звучала като Логос, а на арамейски език тя било Мемра. Именно Словото божие, Мемрата, според авторите на палестинските таргуми от I в., разговаряло от горящия храст с Мойсей и се явило на Авраам под Мамврийския дъб.

Същото е и с Царството божие. При всичките случаи, когато Пророците говорели на древноеврейски език за установяване на Божия власт на земята, арамейските таргуми, чувствителни към въпроса за физическото царстване на трансцеденталното Начало, говорели за установяване на Божие царство на земята [1].

Например пророчеството на Второисая, преведено точно от древноеврейски език, гласи: „Господ на Войските ще се възцари на планината Синай“ (Исая, 24:23).

Арамейските таргуми го превеждат така: „Царството божие ще бъде явено на хълма Сион” (Арам. Исая, 24:23) [2].

„Кажи на Юдовите градове: ето вашия Бог!“ (Исая, 40:9) – четем в оригинала. „Кажи на Юдовите градове: Божието царство се яви” (Арам. Исая, 40:9) – четем в арамейския таргум. „Възцари се твоят Бог!“ (Исая, 52:7) – това е древноеврейският текст. „Яви се Божието царство” – арамейският превод.

„И избавители ще възлязат на хълма Сион, за да съдят Исавовия хълм; и царството ще бъде на Господа“ (Авдий, 1:21) – това е текстът от книгата на малкия пророк Авдий. „И ще дойдат избавители на хълма Сион, за да съдят хълма на Исав, и ще бъде явено Божието царство на всички жители на земята (Арам. Авдий, 1:21) [3].

„И Господ ще бъде Цар над цялата земя“ (Захария, 14:9). И Божието царство ще бъде явено на всички жители на земята (Арам. Захария, 14:9).

„Злата участ дойде върху тебе, жителю на земята!“ (Езекил, 7:7). „Явено ти е Царството, жителю на земята“ (Арам. Езекил, 7:7). „Ето, денят, ето, иде! Твоята присъда се яви! Жезълът разцъфна, гордостта поникна!“ (Езекил, 7:10). „Ето го денят на възмездието! Ето го иде! Явено е Царството! Жезълът на владетеля разцъфна, нещастието се разрасна (Арам. Езекил, 7:10) [4].

„И Господ ще царува над тях на хълма Сион отсега и до века. И ти, крепост на стадото, укрепление на сионската дъщеря, до тебе ще достигне и ще дойде предишното владичество - царството на ерусалимската дъщеря“ – пророчества Михей (Михей, 4:7–8). „И Божието царство ще им бъде явено на хълма Сион отсега и до века. А ти, Месия на Израил, който беше скрит заради греховете на сионската община, ще дойде царството при тебе и ще се върне предишното владичество на господстващата ерусалимска община“ (Арам. Михей, 4:7–8).

Иначе казано, „Царството божие“ било за слушателите на Исус толкова добре познат термин, колкото „диктатурата на пролетариата“ за болшевиките в Съветска Русия. Това бил технически термин, означаващ строго определено нещо: тотален космическо-политически преврат, в хода на който Господ на Славата – или неговият аватар – започвал да властва физически над света, който е преобразил. Този преврат носел изобилие за света, безсмъртие за праведниците и геена огнена за техните врагове.

„Планината, която виждаш, и чийто връх се издига на височината на трона Господен, ще бъде седалището, където ще си почива Господаря на светостта и славата, вечният Цар, когато идва и слиза, за да посети в своята доброта Земята (Енох, 5:28).

Първият човек, който обърнал внимание на този първоначално материален характер на Божието царство, бил Херман Самуил Раймарус. Реймарус забелязал, че когато Исус праща своите ученици в Галилея да проповядват Божието царство, никъде не обяснява какво е Божие царство. Това означава, заявява Раймарус още през XVIII в., че неговите ученици и самият той разбират Царството божие точна така, както го разбират всички юдеи около тях. А всички юдеи около тях разбирали под Царство божие това, което разбира ИДИЛ под световен халифат.

„Целта му сигурно е била да настрои евреите към очакване на бързо светско избавление, защото използвал пратеници, които не са знаели никаква друга вяра, и затова не са можели да проповядват нищо друго“ – пише Раймарус [5]. Тази бележка била още по-забележителна поради факта, че Реймарус не е чел евреиските таргуми от I век.

И наистина – учениците на Исус не се съмнявали, че идването на Исус е началото на Божието царство, иначе казано – на физическото идване в света на Господа на Славата, на Великия Цар.

„Защото беше близо до Ерусалим и защото те си мислеха, че Божието царство щеше веднага да се яви“ (Лука, 19:11). Идването на Исус било „връщане на Царството на Израил“ (Деяния, 1:6). Учениците на Исус се надявали, че „той е този, който трябва да избави Израел“ (Лука, 24:21).

Исус всячески поддържал в тях тази увереност.

„Истина ви казвам: има някои от стоящите тук, които няма да вкусят смърт, докато не видят Божието царство, дошло със сила“ (Марк, 9:1). „Истина ви казвам: това поколение няма да премине, докато не се сбъдне всичко това“ (Марк, 13:30). „Истина ви казвам: няма да сте минали през всички градове на Израел, преди да дойде Човешкият Син (Матей, 10:23).

Увереността на Исус в това, че той е Месията, който трябва да дойде с войска от ангели върху облаци, за да установи Божието царство, била толкова голяма, че, вързан, унизен и арестуван, той повторил това твърдение в лицето на първосвещеника Каяфа.

Отговаряйки на въпроса на Каяфа „Ти ли си Месията?", Исус цитирал дословно „Свитъка за войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината“: „Аз съм. И ще видите Човешкия Син седящ отдясно на Силата и идещ с небесните облаци“ (Марк, 14:62).

Отговорът на Исус бил забележителен с това, че не бил предназначен за читателите, за потомството; той бил предназначен за първосвещеника Каяфа и за Синедриона. Те, още докато са живи, трябвало да видят Исус, идващ, подобно на Господ, върху облаците: „Наклони небесата и слезе“ (2 Царе, 22:10). Каяфа трябвало да легне в праха в подножието на трона на Месията, установен там от дланите на Бога.

Ако съдим по този отговор, Исус все още не знаел, че Божието царство не е от този свят, че то се намира вътре в нас.

БЕЛЕЖКИ

1. From Jesus to Church, ch. 2; в: George R. Beasley-Murray. Jesus and the Kingdom of God, Grand Rapids, Eerdmans, p. 3–51; Bruce D. Chilton. The Kingdom of God in Recent Discussion; в: Chilton and Evans. Studying the Historical Jesus, p. 255–280; Rudolf Schnackenburg. Gottes Herrschaft und Reich, Eine Biblische-Theologische Studie, 1959.

2. Bruce D. Chilton. The Isaiah Targum, Arbib11 Wilmington DE, Michael Glazier, 1987.

3. Kevin J. Cathcart, Robin J. Gordon. The Targum of the Minor Prophets, Arbib14 Wilmington DE, Michael Glazier, 1987, pp. 102, 120, 224.

4. Samson H. Levey. The Targum of Ezekiel, Arbib13 Wilmington DE, Michael Glazier, 1987, p. 32.

5. Hermann Samuel Reimarus. Fragments from Reimarus: Consisting of Brief Critical Remarks on the Object of Jesus, Williams and Norgate, London, 1879 p. 12.

ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ

Евангелистите са запазили за нас прозвищата на Исусовите ученици. На един от учениците на Исус казвали Симон Зилот (Лука, 6:15; Деяния, 1:13), на друг Юда Искариот, с други думи – Юда Сикарий.

Обръщайки се към Петър, Исус го нарича Симон Бариона (Βαριωνᾶ) (Матей, 16:18; Йоан,1:42), което може да означава, разбира се, „син на Йона“, но може и да означава Симон Бирйона, иначе казано – Симон Екстремист или Симон Терорист [1].

В най-старите манускрипти на Евангелието от Марк вместо името на апостол Тадей стои името Юда Зилот (Марк, 3:18) [2].

Още двама ученици, Яков и Йоан, синовете на Зеведей, носят прозвището Воанергес, което ще рече „отмъстители“ [3].

Марк бил добре осведомен за тревожните конотации на тези прозвища. В гръцкия текст той нарича Симон Зилот „Симон Кананит“, оставяйки неприятното прозвище без превод, а прозвищата на Яков и Йоан бърза да преведе като „Синове на гръмотевицата“ (Марк, 3:17–18).

Може, разбира се, да се възрази, че ако в обкръжението на Исус е имало хора с прозвище „зилот“, това не означава, че всички са били „зилоти“. За съжаление този аргумент не действа поради една много проста причина. Лесно е да забележим, че апостолите на Исус получават допълнителни прозвища, когато имат еднакви имена. Затова в обкръжението на Исус имало Юда Зилот и Юда Сикарий, Симон Зилот и Симон Терорист. Апостолите Филип и Андрей са само в един екземпляр и затова не подлежали на уточняване.

Учениците на Исус били въоръжени. „Продайте дрехата си и си купете меч“ – казва им Исус (Лука, 22:36). Те извадили мечовете в момента, когато арестуват Исус, и - което е още по-важно, от описанието на сцената на ареста се вежда, че са носели оръжието си скрито като сикариите.

Исус говори направо, че им предстои да употребят оръжието си. „От дните на Йоан Кръстител до днес Небесното царство се превзема със сила (βιάζεται) и тези, които полагат усилие (βιασται), го вземат“ (Матей, 11:12–13), - казва той.

„Не мислете, че съм дошъл да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч, защото дойдох да разделя човека от баща му, дъщерята от майка ѝ и снахата от свекърва ѝ“ (Матей, 10:34-35).

Всичките тези изказвания обаче не означават, че на учениците на Исус ще им се наложи да воюват с обичайни мечове. На тяхно разположение, освен мечове, ще има и магическо оръжие за масово поразяване.

„Дойдох да хвърля огън на земята“ (Лука, 12:49) – казва Исус у Лука. Това е именно картината, която наблюдаваме в кумранските текстове; при появата на Месията планините „ще се стопят като пчелен мед от пламъка“ (1 Енох, 1:6). „В яркия му пламък всичките синове на безчестието ще бъдат погълнати“ (1QH, XIV).

БЕЛЕЖКИ

1. Robert Eisler. Jesus Messiah, p. 253.

2. S. G. F. Brandon. Jesus and the Zealots, Charles Scribner’s Sons, New York, 1967, p. 243.

3. S. G. F. Brandon. Указ. соч., p. 203.

ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ

Божието царство, което проповядвал Исус, съдържало възвеличаване на праведниците и наказване на грешниците. „Праведниците (иначе казано, цадиким - обърнете внимание на кумранската терминология) ще възсияят като слънце“, а злите хора ще бъдат „хвърлени в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане на заби“ (Матей, 13:42).

Това е същата картина, която обещават „Книгата на Стражите“, „Дамаският документ“ и „Серех а яхад“. „За избраните ще настъпи светлина и радост, и мир, и те ще наследят земята; а за вас, нечестивите, ще настъпи проклятие“ (1 Енох, 1:20).

Възнаграждението, очакващо праведниците, било напълно материално. Исус обещал на своите последователи, „сега, в това време, след гонения, сто пъти повече къщи и братя, и сестри, и майки, и деца, и ниви“ (Марк, 10:30). Той им обещал, че „последните ще станат първи“.

Пасажите за материално възнаграждение във вид на „сто пъти повече ниви“ създават на съвременните коментатори много проблеми. Като цяло, от времето на блажения Августин, който постановил, че смущаващото читателя на Евангелието трябва да се разглежда алегорично, коментарите към тези места се свеждат до това, че под материално възнаграждение Спасителя е разбирал духовна награда, а под физическо унищожаване на враговете – отлъчването им от Божието царство.

Това е много странно. Исус говори на обикновените хора, които го заобикалят, обикновени и разбираеми неща. Той не им казва, че „сто пъти повече ниви и къщи“ ги чакат на небето. Той казва, че сто пъти повече ниви и къщи ги чакат на земята, „сега, в това време“. Трудно е да разберем как това може да се изтълкува като обещание за духовни блага. Представете си, че сключвате договор с банка, която ви обещава процент за влог, а когато дойде времето да бъде изплатен процентът, ви обяснява, че е имала предвид „духовен процент“. Вие справедливо ще сметнете подобна банка за мошеническа.

Най-сериозното основание да се смятат тези изказвания за автентични, се състои, между другото, в това, че в тях Исус проповядва неща, които след това християнството не е проповядвало. Това не са изказвания, които биха могли да бъдат вписани в един текст след триста, сто и даже след тридесет години от смъртта на Исус. Всички следващи поколения християни биха платили скъпо Исус да не ги е казвал. Както току-що отбелязахме, на блаженият Августин даже му се наложило да изобрети цяла система от интерпретации, превръщаща ги в тяхната противоположност.

Новозеландските туземци, смятащи, че Бог е заселил Адам и Ева в Рай, изпълнен с карго, са били много по-близко до истината от блажения Августин.

Един от най-ранните наши източници за изказванията на Исус, освен четирите канонични Евангелия, е Папий от Йерапол, чието произведение "Обяснение на беседите на Господ" и написано на границата II век.

У Папий Исус описва Божието царство така: „Ще дойдат дни, когато ще растат лозови храсти и на всеки храст ще бъдат по десет хиляди лози, на всяка лоза по сто хиляди клонки, на всяка клонка по десет хиляди разклонения, на всяко разклонение по десет хиляди грозда и на всеки грозд по десет хиляди зърна и всяко изстискано зърно ще дава по двадесет и пет метрети вино. И когато някой от светците хване някой грозд, друг (грозд) ще извика: „аз съм по-добър грозд, вземи мене“ [1].

Още в канона на II век Ириней Лионски възпроизвеждал с одобрение историята за десетте хиляди лози и дори изобличавал по този повод Юда, който се осмелил да се усъмни в селекционните възможности на Господ: „Предателят Юда не повярвал на това и попитал по какъв начин Господ ще създаде такова изобилие от кълнове“ [2].

Материалното изобилие, характеризиращо Божието царство, отново ни напомня буквално книгата на Енох: „И от всяко семе, което бъде посято, една мера ще даде десет хиляди и една мера маслини ще даде десет преси зехтин“ (1 Енох, 2:49).

Същата картина на материално процъфтяване в Божието царство намираме в сирийския „Апокалипсис на Барух“: „На всяка лоза ще има хиляди клонки, на всяка клонка – хиляди гроздове, във всеки грозд – хиляди зърна, и от всяко зърно ще се получи кор вино [3].

БЕЛЕЖКИ

1. Ириней Лионский. Против ересей, V: 33.3–4.

2. Пак там.

3. Baruch, 29, 5; в: R. H. Charles. Посоч. съч., 2:481–524.

ПУСТИНЯТА

Modus operandi на Исус Христос повтаря точно modus operandi на другите отмъстителни Месии. Всички те отиват в пустинята, която била предпочитан хабитат за юдейските революционери още от времето на Макавеите.

Пустинята била база за операциите им, тяхно убежище и, най-вече, място, което познавали много по-добре от изпратените за душите им войски.

Именно в пустинята организирал хората египетският „измамник“, който събрал там тридесет хиляди души, за да нападне Ерусалим. Именно в пустинята привличали народа „измамниците и прелъстителите“, „за да му покажат чудновати знамения за неговото освобождение“ [1]. Именно в пустинята двадесет години се разпореждал волно неуловимият предводител Елеазар бен Динай и всъщност именно в пустинята бил разположен Кумран – Тора Бора на юдейските бинладеновци.

Исус постъпва точно като египтянина или Елеазар бен Динай. Извеждайки в пустинята пет хиляди души, той извършва чудо, успявайки да ги нахрани с пет хляба и две риби, след което те решават да го провъзгласят за цар (Йоан, 6:15).

Трябва да отбележим, че въпросът „откъде би могъл някой да вземе тук, в пустинята, хляб, за да се нахранят хората“ (Марк, 8:4), бил ключов въпрос, стоящ пред всички юдейски революционери от времето на Макавеите.

Исус, както виждаме, го решил с чудо. Много по-прозаичен начин за добиване на препитание от тези, които са отишли заради борбата за свобода в пустинята, е описан от Йосиф, който нарича тези хора „разбойници“.

В този смисъл възниква простият въпрос: а защо изобщо му е трябвало на Исус да води пет хиляди възрастни мъже в пустинята? Какво са можели да правят в пустинята, освен да грабят за слава на Господа? Ако е трябвало да ги събере, за да си поговорят за любовта един към други, защо не го е направил на градския площад?

Това очевидно съображение за неизбежните икономически последици от присъствието на група фанатици в безплодната пустиня ни кара лесно да разберем защо в началото на IV в. един противник на християните (вероятно Сосиан Йерокъл, префект на Египет) твърди, че „Исус, изгонен от юдеите, събрал шайка от деветстотин души и се занимавал с разбойничество (latrocinia)“ [2]. Иначе казано, той правел същото, което правел предводителят Езекия или Елеазар бен Динай. Разбира се, ръководството на подобна банда изобщо не изключвало магическите способности на нейния ръководител. Напротив, то ги предполагало.

Религиозно обоснованите разбойнически действия в историята на човечеството били характерни за най-различни култури. В Индия подобна традиция довела до появата на знаменитата секта thuggee, чиито последователи, преправяйки се на водачи на кервани, не само убивали своите жертви, но и ги принасяли в жертва на богинята Кали. В Китай привържениците на буда Майтрея от сектата на Белия лотос, поради своите умения да вършат чудеса, образували особено непобедими разбойнически шайки.

В Юдея традицията да се вършат разбойнически грабежи, прерастващи в свещена война, имала стари корени. Именно с такива свещени грабежи се занимавал и цар Давид, и Юда Макавей, който „нападал внезапно градове и села, избирайки предимно за такива действия нощното време“ (2 Макавеи, 8:6–7).

Марк допуска много характерна грешка, когато съобщава, че след широко разпространените известия за извършените от Исус чудеса той: „не можеше вече да влезе явно в града, а се намираше навън, в пустинни места. И дохождаха при Него отвсякъде“. (Марк, 1:45). Ако чудесата на Исус не са имали военно-полеви характер, откъде накъде той няма да може да влезе в града? Целители и екзорсисти, при това умеещи да превръщат водата във вино, били желани гости на всеки античен градски площад.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 4.

2. Лактанций. О Божественных установлениях, v. 3, 4.

ЧУДЕСАТА

Кариерата на Исус в Евангелието от Марк започва с чудесата, които прави.

Като идва в синагогата в Капернаум, той прогонва един бяс (Марк, 1:26). Веднага след това изцерява тъщата на Симон (Марк, 1:31). Настъпва ажиотаж: при Исус носят всички болни и обладани от бесове (Марк, 1:32), а той ги изцелява.

Той изцелява един прокажен (Марк, 1:40), един паралитик (Марк, 2:12), един човек с изсъхнала ръка (Марк, 3:5), един сляп (Марк, 7:23), изгонва от един обладан човек легион бесове (Марк, 5:9). Той възкресява дъщерята на началника на синагогата (Марк, 5:41). Той е властен над стихиите (Марк, 6:51). Той може да умножава храната и да превръща водата във вино (Матей, 14:19–21; 15:36–38; Йоан, 2:9).

Всички тези чудеса позиционират пряко Исус не като бъдещ, а като настъпил космически преврат. Исус не твърди, че Царството божие ще настъпи скоро. Исус твърди, че Царството божие вече е настъпило. “Ако Аз изгонвам бесовете чрез Божия Дух, то Божието царство е дошло до вас“ (Матей, 12:28; Лука, 11:20).

Тази своя власт над стихиите и бесовете Исус предава на апостолите (Марк, 6:7). Те изцеляват болни и сакати (Деяния, 3:8; 5:15). Те могат да разтварят вратите на тъмниците, които не е излишно, като се има предвид притесненото положение на християните, и позволява да се икономисат подкупите за тъмничарите (Деяния, 5:19; 12:7). Апостол Петър възкресява девицата Тавита (Деяния, 9:40), а Анания и Сапфира, които решават да скрият част от своето имущество при встъпването си в общината, напротив, убива с един поглед (Деяния, 5:1–11). Техните магически способности са толкова големи, че езичниците даже приемат апостол Павел за Зевс (Деяния, 14:12).

В апокрифните „Деяния“ способността да се вършат чудеса придобива още по-грандиозни мащаби. Апостол Йоан изцелява цял градски стадион [1]. Апостол Андрей възкресява наведнъж четиридесет души – екипаж на потънал кораб [2]. Апостол Филип събаря в бездна цял град със заклинанията си, отказал да се поклони на Христос [3]. И всички апостоли са напълно неуязвими: войниците ослепяват, когато се опитват да ги хванат, ръцете им изсъхват, мечовете им падат на земята, „огнен облак“ обгръща апостолите, те стават подобни на „стъклен ковчег, изпълнен с пламъци и огън“ и проповядват на околните от котел с кипящо масло или от кръст, на който са увиснали изключително по свое желание.

Това изобилие от чудеса, които Исус и апостолите вършат, било голямо неудобство за прогресивните биографи на Исус и по-специално за Рудолф Карл Бултман (1884–1976), лютерански теолог и професор в Марбургския университет, основател на така наречената formgeschichte , или формална критика (буквално: „история на формата“ – бел. П. Н.).

Към началото на ХХ век европейският интелектуален елит вече се чувствал съвсем неудобно, когато станело дума за възкресяване на мъртви, за превръщане на вода във вино и за гонене на бесове. По това време възкресяването на мъртви и гоненето на бесове се намирали в сферата на дейност на религиозните шарлатани и европейските интелектуалци се тревожели от мисълта, че Исус Христос се е занимавал със същото. А религиозните обяснения, приети през XVIII в., от вида на „Исус лекувал хората, защото имал съкровените медицински познания на есеите“, изглеждали прекалено примитивно-материалистични.

Рудолф Бултман, приятел и съмишленик на Мартин Хайдегер, предложил прекрасна теория. Професор Бултман признавал, че всички тези произшествия не са станали наистина. Той се съгласявал с готовност, че са по-късни наслоения и че „сляпото приемане на митологията на Новия завет“ е остаряло и не може да бъде търпимо в нашия просветен свят [4].

Според него трябвало да се различават маловажните митологични форми от сърцевината на въпроса, а сърцевината на въпроса се състояла в екзистенциалната готовност на Исус за саможертва, която била същност на християнската вяра.

Теорията на Рудолф Булман, ако я приложим към друг образец на пропаганда, известна на човечеството, е всъщност поразителна. Представете си например, че пред нас е познатият шарлатанин Грабовой, който обещава на бесланските майки да възкреси децата им. И изведнъж се намира човек, който казва, че тези обещания трябва да се демитологизират: трябва да се отделят техните груби, оскърбяващи съвременния учен форми от лежащата извън тях дълбока духовна реалност.

Всеки човек, реално запознат с дейността на Грабовой, ще възрази на подобен екзистенциален критик: а има ли всъщност тук някаква духовна реалност? И би ли впечатлила тя нещастните майки? Или те вярваха на Грабовой точно защото им обещаваше физическо възкресение?

Същото се отнася и за чудесата, извършени от Исус. Евангелията разказват съвсем конкретни истории. Те разказват за Исус Христос, който вършел чудеса, възкресявал мъртви, лекувал слепи, гонел бесове, бил разпънат, а след това възкръснал. Те твърдят, че Исус Христос всеки момент ще се върне върху облаци и ще седне на трон, за да даде вечен живот на тези, които вярват в него, и да хвърли във вечни мъки тези, които не вярват в него.

Може уверено да предположим, че абсолютното мнозинство от хора, които са вярвали в Исус Христос, са вярвали в него, защото са искали да живеят вечно и щастливо. Те предполагали, че ако Исус е възкресявал мъртви, ще може да възкреси и тях. Те чакали с нетърпение момента, когато той ще се върне и те ще седнат заедно с него на златни тронове, за да се наследят на мъченията на тези, които не са вярвали в него. „Вие няма да повярвате – казвал Исус, – ако не видите знамения и чудеса“ (Йоан, 4:48).

Много ли екзистенциална керигма има във всичко това? Щяха ли да вярват тези хора, които са повярвали в Исус, ако не бяха им разказвали, че е вършел чудеса? Ако смисъл на християнската вяра е била екзистенциалната готовност за саможертва, защо вместо в Христос хората не са повярвали в Сенека, който демонстрирал именно подобен екзистенциален подход към света?

Не е трудно да видим, че методът formgeschichte е имал в действителност малко отношение към историческия Исус. Това била просто поредната трансформация на християнската теология във форма, удобна за употреба през интелектуалните времена на Хайдегер и Жан-Пол Сартр. Това бил просто нов вариант на Евангелието във вид на научна критика.

А за нас най-важното в извършените от Исус чудеса е, че именно тази способност била характерна за пророците от „четвъртата секта“, които се хвалели, че ще разделят водите на Йордан и ще сринат стените на Ерусалим. Това била толкова биеща на очи отличителна черта, че Йосиф Флавий употребява по отношение на всичките тези пророци термина γόης – вълшебник, чудотворец. Именно гоесите били изгонени от Рим по времето на Тиберий. Йосиф ги нарича съща така прелъстители (πλάνοι).

Те били измамници (άπατενες) и прелъстители (πλάνοι), които под вида на божествено вдъхновение се стремели към преврати и метежи, замъглявали ума на народа с безумни представи, мамели го след себе си в пустинята, за да му покажат там чудесни знамения за неговото освобождение [5].

Както вече казахме, πλάνοι, “прелъстители“, не е метафора, а юридическият термин, преведен от староеврейски. „Исус Назорей се занимавал с магии, лъжел и прелъстил Израил“ [6]. Обвиненията, които Йосиф Флавий предявява на гоесите, и обвиненията, които Талмудът предявява на Исус, съвпадат дословно и те имат най-доброто обяснение в кумранската мистична практика на светците, членуващи в съвета на боговете.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of John, 30–36; цит. по: Richard Pervo. The Acts of John, Polebridge Press, 2016.

2. The Acts of Andrew, 24; цит. по: Dennis McDonald. The Acts of Andrew, Poledridge Press, 2005.

3. The Acts of Philip, 15; цит. по: François Bovon and Christopher R. Matthews. The Acts of Philip, Baylor University Press, 2012.

4. Bultmann, Rudolf. New Testament and Mythology and Other Basic Writings. ed. Schubert M. Ogden. Philadelphia: Fortress, 1984, p. 3.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 4.

6. b Sanhedrin 107b, b Sotah 47a.

ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

Исус изпраща апостолите да вербуват нови привърженици по градовете на Галилея и им обещава, че всички градове, които не приемат учениците, с идването на Божието царство ще бъдат унищожени. „По-леко ще бъде на Содом и Гомора в съдния ден, отколкото на оня град“ (Мк. 6:11).

Учениците му приемат това указание доста сериозно. Минавайки по пътя си за Ерусалим през едно самарянско село, в което не се отнасят гостоприемно с Исус, те искат да унищожат селото: „Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да го изтреби, както и Илия направи?“ (Лука, 9:54). На това Исус отговаря, че е дошъл „не да погубва души, а да спасява“ (Лука, 9:56).

Зрелището с пророка на любовта, който е толкова милосърден, че дори не иска да унищожи селото за това, че не го е приело гостоприемно, прави смесено впечатление, защото след няколко дена, при влизането си в Ерусалим, когато е посрещнат от тълпа народ и силата явно се оказва на негова страна, Исус командва: „А ония мои врагове, които не искаха да царувам над тях, доведете тук и ги посечете пред мене“ (Лука, 19:27).

В Ерусалим Исус влязъл на магаре, както пишело в книгата на пророк Захария (Захария, 9:9). Преди влизането си Исус наредил на апостолите да отидат в близкото село и като намерят там едно вързано младо магаре, да го отвържат и да му го доведат. Разбира се, жителите на селото не били много доволни, когато някакви непознати личности решили да реквизират пред очите им тяхното магаре. Но апостолите отвърнали, че магарето е потребно на Господа, „и те ги пуснали“ (Марк, 11:6).

Историята с реквизирането на магарето е доста интересна. Да вземеш магаре пред очите на всички не било тогава по-лесно от това да откраднеш днес пред очите на собственика му луксозен джип и тази история предполага едно от две неща. Или имаме пред себе си обширна комунистическа мрежа от конспиративни клетки: разбира се, че който и да е член на всяка община, подобна на тази, която е описана в „Серех а яхад“, би предоставил веднага всякакво магаре на разположение на Месията, или магарето е било обобществено в рамките на революционната съзнателност, така, както ще постъпват по-късно сикариите и зилотите.

Така или иначе, влизането на Исус в Ерусалим на реквизирано за революционната необходимост магаре се превръща в триумфално шествие. Хората постилат пред него одеждите си и палмови клонки и викат: “Осанна! Благословен да бъде този, който идва в името на Господа!“ (Марк, 11:9).

Думата, транслитерирана от Марк като „Осанна“, може да има няколко значения, но най-очевидното от тях е арамейското простонародно значение „Освободи ни“ [1]. С други думи, народът викал на Исус на арамейски „свобода или смърт“, което всъщност съответства напълно на известието на Йосиф Флавий, че „четвъртата секта“ „поставяла на първо място свободата“ и смятала, че Израил трябва да бъде ръководен непосредствено от Господ.

Откъде се взел този народ? Едно от най-очевидните предположения се състои в това, че тълпата, посрещнала Исус в Ерусалим, е обхващала хората, изведени от него в пустинята и възприели пропагандата на учениците му в Галилея.

Синоптичните Евангелия, написани над четиридесет години след екзекуцията на Исус на език, който той не говорел, се преструват, че идването му в Ерусалим е било нещо като туристическо пътуване на самотен проповедник.

В действителност Исус дошъл в Ерусалим по време на Пасхата. Пасхата за римските власти била най-опасното време. Тогава за празника в Храма се събирали тълпи селяни, бедняци, просяци, бандити и зилоти от цяла Палестина, населението на града се раздували до няколко милиона души и заредената религиозна атмосфера правела сблъсъците на тълпата с мразените от нея китим съвсем неизбежни.

Пасхата била идеално време няколко стотици или даже хиляди привърженици на Месията Исус да влязат безпрепятствено и без да събуждат подозрение в Ерусалим и е лесно да предположим, че именно от тях се състояла тълпата, която посрещнала Исус – Царя на Израил.

Нещо повече! Ако се вярва на Евангелията, властите били добре осведомени кой е Исус. Според Лука юдеите съобщават на Пилат, че Исус „бунтува народа, като поучава по цяла Иудея, започвайки от Галилея до тук“ (Лука, 23:5).

Първосвещеникът Каяфа също познава добре Исус. Той е сигурен, че проповедта на посланика на любовта и мира Исус ще се превърне в кърваво клане. „Ако го оставим така, всички ще повярват в него; и ще дойдат римляните, и ще изтребят и мястото и народа ни“ (Йоан, 11:48).

Не по-малка осведоменост за Исус проявява и Ирод. Той „отдавна желаел да Го види, защото бил слушал много за Него“ (Лука, 23:8).

Но най-интересното място се намира у Йоан, който съобщава, че първосвещениците и фарисеите са издали заповед, „ако узнае някой къде е, да извести, за да Го уловят“ (Йоан,11:55).

Работата е в това, че „заповедта“ (εντολή) в дадения случай не е била просто изразено на глас пожелание. Античната бюрокрация, също като днешната, нямала навика да се изразява неясно и в общи линии. Тази заповед за арест е била съвсем точно структурирана обява, която е включвала в себе си юридическа формулировка на вината на търсения, описвала е неговите черти и е предлагала награда. Тази заповед е била огласена по всички площади и Роберт Айслер не без основание предполага, че именно от нея Юда Искариот е могъл да разбере цената на бъдещото си възнаграждение [2].

Всичко това – викащата „осанна“ тълпа, заповедта за арест, съобщението, че Исус бунтува народа от Галилея до Ерусалим, отчаянието на Каяфа и неговите приближени, се съгласува зле с описанието на мирен и незначителен проповедник.

Ако си представим тази картина в детайли: фанатична тълпа, постилаща по пътя одежди и палмови клонки, викове „свобода“ и „да живее царят на Израил“, команда да се ловят и да се убиват враговете, прозвучала от самия Цар на Израел, трудно можем да се освободим от подозрението, че влизането на Месията Исус в града не е било съвсем мирно. „Тази удивителна публична процесия, която Исус не само търпял, но и старателно поощрявал, не е могла да има друга цел освен целта за земно царство“ - отбелязва още през XVIII в. Раймарус [3].

Или, ако използваме формулировката на Самуел Брендън, влизането на Исус в Ерусалим е било „на практика обявяване на въстание, пряко публично предизвикателство към властите, еврейските и римските“ [4].

БЕЛЕЖКИ

1. Robert Eisler. Посоч. съч., p. 479.

2. Пак там, p. 456.

3. Hermann Samuel Reimarus. Указ. соч., p. 22.

4. S. G. F. Brendon. The Trial of Jesus of Nazareth, New York, 1968, p. 175.

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА

След тържественото си влизане Исус, според Марк, отива в Храма и изгонва от него търговците.

„Исус влезе в храма и започна да гони хората, които продаваха и купуваха там. Той преобърна масите на онези, които обменяха пари, и скамейките на продавачите на гълъби. И не разреши на никого да пренася свои неща през храма. След това започна да учи хората, като им говореше: Писано е: „Моят дом ще бъде наречен дом на молитва на всички народи», а вие сте го превърнали в свърталище на разбойници“. (Марк, 11:15–17).

Марк, който систематично омаловажава насилствените действия на Исус, представя нещата така, че все едно става дума за художествен хепънинг. Според неговото изображение изгонването на сарафите от Храма е нещо като пърформанса на художника Павленский, който си зашива самотно устата или подпалва вратата на ФСБ.

Но в присъствието на тълпа фанатици такъв пърформанс се нарича погром, ако не и метеж.

Когато Исус преобръща масите, къде е била същата тази тълпа, която го приветствала със страшния вик: „Осанна“? Нима всичките тези хора, които са викали: „Освободи ни, Царю на Израил“, са си отишли по домовете? Нима между тях не са били тези ветерани, които са си набавяли прехрана с Исус в пустинята по начина, който Марк нарича чудо, а Сосиан Йерокъл - latrocinium?

Колко глави са били пукнати при тази пречистваща акция? Колко пари са се изгубили в суматохата? Колко отнети от нечестивите търговци животни са се озовали на празничната трапеза на победителите и какво количество монети са преминали в джобовете на последователите на Исус? По какво тази акция се отличавала от болшевишката експроприация?

И какво означава изречението, че Исус не разрешавал „на никого да пренася свои неща през храма“? Ерусалимският храм бил едно от най-грандиозните съоръжения в тогавашния свят. Също като римския форум той представлявал не само здание и площад, а цял гигантски комплекс от помещения, притвори, галерии и дворове.

Най-големият от тях бил Дворът на езичниците, където между другото се намирали сарафските магазинчета и пазарът. Наричал се Двор на езичниците именно защото там имали достъп езичниците - неизбежно за град, който бил един от най-големите търговски центрове в римския мултикултурен свят.

Храмът имал две гигантски стени – външна и вътрешна, и множество различни дворове. Само вътрешната стена имала девет врати. Само южната галерия на Храма имала четири редици колони, делящи пространството ѝ на три зали. Общата площ на делия комплекс била 14,4 хектара. За сравнение: това е малко над половината площад на Московския Кремъл.

Как един-единствен човек е могъл „да не разреши“ някой да пренесе през този гигантски комплекс от здания каквото и да е „свое нещо“? Колко бойци са му трябвали, за да заварди всичките врати, изходи, портици, дворове и галерии? Колко подразделения са били необходими, за да се охранява Свещеническия двор, и колко, за да се контролира Вратата на Никанор? Колко души са пазели Двора на Израил, а колко са били наредени край Хейхал?

Всеки командир на специализирано подразделение ще ви каже, че контролирането на такъв огромен и гъмжащ от хора комплекс не може да стане с по-малко от няколко хиляди души.

И къде е била по това време охраната на храма?

Храмът бил не просто център на целия религиозен живот на евреите – той бил и крепост, и банков трезор. Той бил защитен не по-зле от форт Нокс.

Сред левитите имало специално наследствено подразделение, чиято единствена задача била да охранява Храма. Още в средата на V в. пр. н. е. то се състояло от двадесет и четири отряда под общата команда на четирима командири (1 Летописи, 26:12–19).

Внушителна храмова стража стояла по входовете на външните и вътрешните дворове; нощно време територията на Храма се обхождала от стражи. На двадесет и един поста караулели левити, а на три – свещеници, което би трябвало да се очаква от учреждение, притежаващо най-големия златен запас в Близкия Изток – както във вид на свещени дарове, така и във вид оставени за съхранение депозити на частни лица [1].

Само затварянето през нощта на всичките десет храмови врати изисквало услугите на двеста души [2].

Началникът на храмовата стража разполагал с такива сериозни сили, че изпълняващият тази длъжност Елеазар бен Анания станал един от ръководителите на въстанието в Ерусалим през 66 година. С повереното му подразделение той не само разбил римляните, но и успял да унищожи главния си съперник, зилотския Месия Менахем.

Къде са се дянали всичките тези елитни части, когато Исус обръщал масите на сарафите, иначе казано на езика на днешните реалии – ограбвал банковата каса? Нима са застинали в бездействие? А ако не – колко привърженици са му били необходими на Исус, за да неутрализира охраната? И с какво са били въоръжени тези привърженици?

Но може би храмовата стража просто не съчувствала на тези налепили се по храма сарафи, аферисти и търговци? Може би тя наблюдавала с възторг как учениците на Исус разпердушинват омразните търгаши?

Тогава нека да направим малко отстъпление и да поясним какви именно сарафи са се намирали в Двора на езичниците, какво са обменяли и защо са правели това.

БЕЛЕЖКИ

1. За функционирането на Храма като финансов център виж: Neill Q. Hamilton. Temple Cleansing and Temple Bank, Journal of Biblical Literature Vol. 83, No. 4 (Dec., 1964), p. 365–372; Marthy E. Stevens. Temples, Tithes and Taxes, Peabody: Hendrikson, 2006, p. 136–144; Lee I. Levine. Jerusalem: Portrait of the City in the Second Temple Period, Philadelphia, 2002, p. 236–237; виж също главите, посветени на Храма, у класическия, но все още актуалния Emil Schürer. A History of the Jewish People in the Time of Jesus Christ, T &T Clark, 1890.

2. Иосиф Флавий. Против Апиона, 9, 112.

ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ

След разрушаването на Храма евреите не принасят месни жертви. До разрушаването на Храма те били задължителни. Месните жертви - жертви по обета, очистителни жертви, жертви за грях, жертви за вина, били онази сърцевина, оста, около която се въртяло колелото на вярата. Както честно признава цар Езекия на първосвещеника Азария, именно след децентрализацията на култа жреците от Ерусалимския храм започнали „да ядат до насита“ (2 Летописи, 31:10).

Иначе казано, във въвеждането на монопола върху принасянето на жертви се криела една от основните съвсем егоистични причини за централизиране на култа към Яхве.

На Пасха в жертва трябвало да се пренесе непременно агне; в противен случай юдеите, особено тези, които били по-бедни, можели да се задоволят и с друга жертва, например охранен гълъб.

Мащабът на жертвоприношенията бил толкова голям, че по пътят за Ерусалим се разполагали нагъсто цели селища с гигантски изкуствени пещери гълъбарници. Тези промишлени юдейски птицеферми работели за един-единствен потребител: поклонника, който купувал птица, за да я жертва в храма. По време на Пасхата били необходими около 250 хиляди агнета [1]. Броят на гълъбите възлизал на милиони.

Целият храм приличал на гигантска кланица: въздухът миришел отвратително на прогнило месо и съсирена кръв (както, между другото, и във всички други храмове през Античността) и благовонията, мирото и тамянът, които се кадели в храмовете, имали за цел именно да неутрализират тази миризма. Християнството, което се отказало от кървавите жертви, разорило цели нации, зависещи от този отрасъл на античната икономика – например набатейците, които се били специализирали да охраняват керваните с благовония.

Но да се върнем към жертвите. Този, който не успеел да купи гълъб или агне извън пределите на града, можел да ги купи непосредствено в Двора на езичниците. Но в случая възникнало едно затруднение: Богът на Израил не признавал изображенията, а римските монети се сечели с профила на императора.

Разбира се, че храмът не можел да вземе такива светотатствени монети за гълъби или агнета. Жертвата можело да бъде купена само със специални храмови пари. И именно на входа на Храма можело да бъдат сменени греховните римски пари с безгрешни.

Ако ви се е случвало някога да обменяте валута в хотел, на кораб или на което и да е друго място, което притежава практическия монопол над валутно-паричните операции, ще уловите лесно същността на проблема, който възниквал.

Не е нужно да ходите на врачка, може просто да предположите, че храмовият обменен курс не е бил много изгоден. Поклонникът, който не се е погрижил да си купи някъде в Галилея едър гълъб, откривал разгневен, че в Ерусалим гълъбът ще му струва по-скъпо, и гневът му бивал толкова по-голям, колкото по-малко пари имал.

Освен това всеки юдей трябвало да плати налог в храмовата съкровищница - корбана. Двойното данъчно облагане – в полза на Рим и в полза на Храма – лежало като тежко бреме върху цяла Юдея и всъщност било надеждна икономическа основа за перманентно негодуване срещу римляните. Корбанът също, разбира се, не приемал идолопоклонически монети и те също трябвало да бъдат обменяни.

Иначе казано, валутната обмяна на територията на храма и бизнесът с продажба на жертвени животни били гигантски, носещи безотказна печалба предприятия. Този, който владеел монопола над тези предприятия или поне контролирал повечето от храмовите магазинчета, можел да си позволи всичко: разкошни имения и най-добри одежди; той можел да дава подаяния на тълпата и да подкупва римските чиновници, прокуратора и обкръжението на императора, за да получи изгодни за себе си решения.

Кой бил чевекът, който владеел този монопол?

Много просто: това бил първосвещеникът, коен гадол.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Против Апиона, 9, 112.

ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС

Към началото на I в. пр. н. е. длъжността на първосвещеника претърпяла значителна еволюция. Някога, след реформата на Ездра, той ръководел колективния садукейски Централен комитет. Той бил този, който в рамките на управляващата теокрация дошъл да смени царете от дома на Давид. “Евреите никога нямат цар и властта над народа принадлежи на… първосвещеника“ [1].

След въстанието на Макавеите наследствени първосвещеници станали Хасмонеите, свещеници от Модин.

Ирод се постарал да сведе политическото значение на първосвещеника до нулата. Като убил последния свещеник от Хасмонеите, той предал малко след това поста на александрийския олигарх Симон, син на Боет, който по съвместителство бил и неговият нов тъст. Симон укрепил позициите на Ирод сред египетските евреи, а в замяна на това получил неограничен достъп до храмовите монополи.

Римските прокуратори, ако се съди по всичко, не били против да получат пари срещу поста на първосвещеника. Има подозрения, че предшественикът на Пилат, Валерй Грат, е организирал нов търг всяка година. В търга обикновено участвали четири семейства. Талмудат ги нарича домове на Боет, Ананий, Каяфа и и Фаб. Той описва дейността на тези храмови олигарси с не по-малко ярки думи от Евангелието:

„Горко ми заради заради дома на Боет, горко ми заради техните тояги! Горко ми заради дома на Анан, горко ми заради техните камшици! Горко ми заради дома на Катра [Каяфа], горко ми заради техните пръчици за писане! Горко ми заради дома на Ишмаел, син на Фаб, горко ми заради техните юмруци! Защото те са първосвещеници, а синовете им са ковчежници! И зетьовите им са надзиратели! И слугите им идват и ни бият с тояги“ [2].

Modus оperandi на четирите олигархични дома бил еднакъв по отношение на римляните: всеки техен представител на поста първосвещеник събирал достатъчно пари, за да купи отново този пост за сина си, племенника си или зетя си. Трима синове, внук и зет на Боет успели да станат първосвещеници до Юдейската война пет пъти.

Но абсолютен шампион по купуването на този много доходен бизнес, не по-малко привлекателен от по-късния бизнес на римските папи, бил домът на Анан, или Ананий – първосвещеникът, който фигурира в Евангелията като „Ана“..

Анания бил назначен за първосвещеник веднага щом Юдея станала римска провинция, точно по време на въстанието срещу преброяването на Квирин, което го направило завинаги верен съюзник на римляните и враг на „четвъртата секта“. Цели петима негови синове ставали първосвещеници [3]. Освен това, ако се вярва на Евангелието от Йоан, първосвещеникът Каяфа се падал зет на Анания (Йоан, 18:13).

Иначе казано, погромът в Двора на езичниците не бил просто погром над пазарните търговци. Той било екстремистки акт срещу най-големия управляващ олигархичен дом, който дължал своето благополучие на печалбите от храмовия религиозно-финансов монопол и използвал тези печалби за подкупи на римляните и омиротворяване на тълпата. Той бил удар по тези, които по-късно оглавили съда срещу Исус: по първосвещеника Каяфа и неговия тъст, още по-влиятелния и могъщ първосвещеник Анания.

Това изпълнение би трябвало на пръв поглед са доведе до тежки репресии, но ние ще видим Исус след погрома не само да проповядва няколко дена в Храма, но и да седи плюс това срещу съкровищницата, намираща се във вътрешната част на комплекса в Женския двор (Марк, 12:41).

Много е трудно да си представим, че мирен проповедник, който е извършил погром в някоя банка, ще бъде допуснат на следващия ден да седи в банката до касата. Това може да стане само при един случай: ако заедно с проповедника в банката са влезли яки въоръжени мъже, които са се заели да установят вътре свой ред.

Това предположение може да бъде подкрепено и от един малък откъс от неизвестно Евангелие, намерен през декември 1805 г. сред купищата боклуци на Оксиринкс (за тези забележителни купища боклуци ще говорим по-нататък) на листче, изписано от двете страни и употребявано вероятно като амулет. Текстът на листчето е преписан около IV век, но Евангелието е било написано много по-рано: то услужливо се характеризира с много на бой семитизми и сравнителна информираност на автора за юдейските обичаи.

В откъса се съобщава, че Исус, като влиза в Храма, отива и се разхожда там, където става пречистването, докато един от жреците не го упрекнал: „Кой ти разреши да ходиш на това място и да съзерцаваш свещените съдове, макар че не си се умил и даже ходилата на твоите ученици не са умити?“ [4]

Картината, която възниква пред очите ни, е напълно конкретна: това е картината на революционна тълпа, нахлуваща във вътрешните дворове, начело с предводител, когото никой не смее да спре. Тя съответства на съобщението на Йосиф Флавий, че по време на Юдейската война зилатите „нахлули с осквернени нозе в Светая светих“ и превърнали Божия храм в укрепление [5].

Според този фрагмент действията на Исус в храма не са се ограничили с преобръщане на масите и стоене срещу съкровищницата. Те включвали проникване – неумит – във вътрешните дворове. За подобно оскверняване на Храма редовият юдей бил заплашен от смърт.

Да си представим мирен поклонник, който случайно отива заедно със своите ученици там, където не трябва да се появява никой без ритуално пречистване, е също толкова трудно, колкото да си представим санкюлот, случайно отишъл в покоите на краля преди падането на Бастилията.

БЕЛЕЖКИ

1. Диодор Сицилийский. Историческая библиотека, 40.3.1–7.

2. b. Pesharim 57a, Tosefta Menahot XIII 21.

3. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 9, 1.

4. 840, Frangment of an Uncanonical Gospel, The Oxyrhynchus papyri, edited with translations and notes by Bernard P. Grenfell and Arthur S. Hunt, Part V, London 1908.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, 4, 3, 6–7.

ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?

В разказа на Марк има още един любопитен детайл: кой все пак е бил изгонен от храма?

Как кой? – ще се учудите вие.

Търговците.

Въпрос: какви са били тези търговци по националност?

За съвременния читател това едва ли има значение. Той не обръща много внимание (ако, разбира се, не е непоправим ксенофоб) на националността на търговците по пазара.

Но за вярващия юдей през I в. националността е имала огромно значение и, както виждаме, външният двор на Храма се е наричал Двор на езичниците – именно защото по времето на римляните там имали достъп тези, които не били евреи.

Този достъп нямало как да се избегне. Дворът на езичниците бил просто главното място за търговия в града: банка/борса/пазар в едно лице. Но не е трудно да разберем, че именно това се възприемало от зилотите като въпросното „оскверняване“ на храма, за което те непрекъснато говорели. Именно това оскверняване трябвало да унищожи Месията. А историята за праведния цар, който с идването си на власт пречиства храма, била една от най-важните тропи в юдейската литература [1].

Храмът бил пречистен от цар Йосия (4 Царе, 23:4–24). Храмът бил пречистен от Юда Макавей (1 Макавеи, 4:36–59). Всичките тези пречиствания били свързани с голяма доза насилие. На Юда Макавей например, за да почисти храма, му се наложило като начало да унищожи щестдесетхилядната войска на селевкидския военачалник Лисий.

Та кого е изгонил Исус от Храма – търговците или гоите? И в какво се е изразявало, според него, оскверняването на храма – в това, че първосвещениците извличат изгода от своя монопол, или в това, че на неговата територия присъстват хора, които не са евреи?

За да отговорим на този въпрос, трябва да се обърнем към един много интересен текст на пророк Захария.

Ние вече споменахме книгата на пророк Захария, когато говорихме за превземането на храма от Помпей.

Захария,, син на Варахия, бил този пророк, който се върнал в Ерусалим през втората година на цар Дарий със Зоровавел, потомък на цар Давид. Той толкова неумерено прославял своя покровител, че вероятно това довело до свалянето и гибелта на Зоровавел. Захария пророкувал много за триумфа на Давидовия дом и тези пророчества го направили доста популярен сред привържениците на дома на Давид. Благодарение на тях той станал толкова влиятелен, че към съществуващите пророчества на истинския Захария били дописани още два текста: така наречените Втори и Трети Захария.

Последният ред от Третия Захария, изобразяващ победата на Божието царство по цялата земя, гласи „и не ще има в този ден повече нито един хананеец в дома на Господа на Силите“ (Захария, 14:21).

Как да се преведе думата „хананеец“?

Това зависи всъщност от контекста. Отначало в Тората „хананеецът“ бил ханаанец, езичник, чужденец, заемащ незаконно жилищната площ, определена от Господ за евреите като Обетована земя и затова подлежал на тотално унищожение в рамките на херема. Но след това думата хананеец започнала да се тълкува разширено и започнала да означава и „търгаш“. Именно като „търговец“ превеждат тази дума арамейските таргуми от I век. Думата „търговец“ стои в коментариите на бл. Иероним и в повечето съвременни преводи [2].

Сравнявайки Захария 14:21 с Марк 11:15, лесно можем да предположим какво именно е станало в храма, след като Исус е влязъл в града.

Станало е пречистване на храма. Исус и неговите привърженици, изпълнявайки пророчеството на Захария, са изгонили от храма всичките хананейци, иначе казано – не само зетьовите, сватовете и останалите роднини на Анания, но и всички чужденци. Това било обещаното настъпване на Божието царство.

У Марк, който постоянно (и в своя полза) бърка при превода от арамейски на гръцки, думата „хананеец“ се е превърнала в „търговец“. А миленаристкото пречистване на храма от всякаква мерзост – от продавачите на Анания до езичниците – се е превърнало в мирен протест от рода на Оccupy Wall Street.

БЕЛЕЖКИ

1. Henk Jan de Jonge. The Cleansing of the Temple in Mark 11:15 and Zechariah 14:21, в: The Book of Zechariah and its Influence (ed. Christopher Tuckett, Hampshire, Ashgate, 2003), p 91.

2. Пак там p. 90.

ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ

Ако Ерусалим бил ключов град за Юдея, то Храмът бил ключово място за Ерусалим. Ключово във всички отношения – стратегическо, тактическо, релитиозно и финансово.

„Храмът бил своеобразна крепост; заобикаляла го специална стена, изградена с още по-голямо изкуство от останалите, постройка, в която бил вложен още повече труд; дори портиците, които се намирали около храма, можели да се използват при отбрана като опорни пунктове“ [1].

Хълмът Сион е естествено и впечатляващо укрепление, което всъщност привлякло с отбранителните си достойнства цар Давид. Бившият разбойник, който се провъзгласил за цар на Юдея, избрал за своя столица една естествена крепост и този избор, трябва да признаем, ни кара да се усъмним, че царството му е било структурирано и стабилно.

При Селевкидите главна крепост в града била Акра. Тя се разпологала по склона на хълма, който се намирал малко по-долу от храма, но доминирала над него заради височината на постройката. Тази крепост била дълго време основен обект за раздразнението на миленаристите. След освобождаването на храма от Юда Макавей Акра останала непревзета още двадесет години. Двадесет години нейният гарнизон година след година отбивал атаките и този гарнизон се състоял, между другото, в по-голямата си част от всякакви „отстъпници“ - иначе казано, от елинизирани евреи, които не се увличали от перспективата да строят Божието царство. Акра, с изключително клане, била превзета едва от първосвещеника Симон и, според твърдението на Йосиф Флавий, той я сринал до основи [2].

Следващата колосална реконструкция на Храмовия хълм направил Ирод. Той заобиколил пространството, голямо колкото двадесет футболни игрища, с тринадесетметрова стена, построена от гладко положени един върху друг десетотонни каменни блокове, и запълнил вътрешната част на стената с камъни и почва.

Вертикалната стена доминира над околния ландшафт даже и сега, а преди две хиляди години нещата изглеждали още по-капитално: до 70 г. площадът между бъдещата Стена на плача и градските квартали бил дълбока падина, запълнена след щурма с камъни от разрушуния храм.

За римляните било много трудно да превземат храма, но поради необичайната централизация на юдейския култ, той можел да бъде превзет лесно от фанатици, проникнали в него под предлог, че ще правят жертвоприношения.

Първото подобно превземане станало на празника Петдесетница преди възцаряването на Ирод през 38 г. пр. н. е [3]. Второто – веднага след смъртта на Ирод, през 6 г. Тогава тълпата, възмутена от екзекутирането на фарисеите Юда и Мататия, завзела храма по време на Пасхата и именно по описания сценарий: поклонниците влезли вътре по време на жертвоприношенията и се укрепили там. Като много благочестиви и праведни хора, тези поклонници, обръщайки в бягство римските войници, веднага след клането, „все едно нищо не е било, пристъпили веднага към жертвоприношенията“ [4].

Юдейската война също била съпроводена със завземане на Храма – не един и даже не два, а поне три пъти. Първото завземане станало в самото начало на въстанието, когато ръководителят на сикариите Менахем бен Юда изпратил пред себе си в Ерусалим група терористи от специализираните подразделения, които – вероятно заедно с членовете на спящите клетки – завзели храма, като влезли там в празничен ден с кинжали под дрехите [5].

Веднага след триумфалното влизане на Менахем в Ерусалим (ние не знаем дали е влязъл в града на магаре, или по друг начин) тази стратегема била приложена вече срещу него: храмовата стража на Елеазар, сина на убития първосвещеник, нападнала Менахем точно в момента, когато „облечен в царствената мантия и заобиколен от тълпа въоръжени привърженици, отивал да се моли“ [6]. Този път познаването на всички тайни кътчета и задънени ходове помогнало много на стражите.

И накрая, когато Ерусалим бил вече обсаден, храмът преминал за трети път в други ръце и това се случило точно по време на Пасхата. Зилотите на Елеазар, сина на Симон, били принудени да отворят храмовите врата, за да пуснат народа, струпал се за принасяне на жертви, и заедно с тълпата вътре влязло галилейското специално подразделение на Йоан от Гисхала.

„Като проникнали вътре, те хвърлили връхните си дрехи и застанали изведнъж пред всички с пълното си въоръжение. В храма настъпила неимоверна суматоха; хората, които не се занимавали с политика, мислели, че нападението е срещу всички, намиращи се там; но зилотите разбрали, че то се отнася само за тях… Много мирни граждани загинали от ръцете на личните си врагове под предлог, че са привърженици на противниковата партия; щом някой метежник разпознаел човек, който преди това го е обидил, веднага го убивал с аргумента, че е зилот“ [7].

От тези описания се вижда, че завземането на Храма от поклонници по време на Пасхата е било за фанатиците банална стратегема, произтичаща съвсем естествено от необходимостта да се пускат вътре в този ден неконтролируеми тълпи от хора.

Исус влязъл триумфално в Ерусалим, завзел храма и, както се полага на свещен цар, го пречистил от хананейците според обещанието на Третия Захария. Това пречистване означавало настъпване на Божието царство. Марк, който пише след разгрома на Юдейското въстание, не можел да отрече факта, че храмът е бил превзет, но се е постарал да представи това превземане колкото се може по-невинно: хананейците у него са се превърнали от чужденци в търговци, а погромът – в незначителен пърформанс.

БЕЛЕЖКИ

1. Тацит. История, 5, 12.

2. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 13, 6, 7.

3. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 14, 13, 4.

4. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 1, 3.

5. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 17, 9.

6. Пак там.

7. Пак там, 5, 3, 1.

КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ

По време на своя престой в Ерусалим Исус поучавал всеки ден в Храма, както, разбира се, подобава на Господ Месия, след като е пречистил мястото от оскверняващите го езичници.

Какво проповядвал Исус?

Евангелията, написани след разрушаването на Храма, съобщават, че тази проповед била изключително мирна и даже, сред всичките останали примери, цитират още един знаменит пример: Исус казва „кесаревото кесарю, а Божието Богу“, което, според мнението на безчислени поколения християнски коментатори, показвало неговото подчинение на властите и противоречало коренно на позицията на зилотите, крайъгълен камък на чието учение била забраната да се плащат данъци на езичниците.

Във връзка с този епизод си струва да го разкажем изцяло. Книжниците и фарисеите, желаейки да погубят Исус, му задали въпрос: „Право ли е да даваме данък на кесаря, или не? Да даваме ли, или да не даваме? А Той, като разбра лицемерието им, рече им: Защо Ме изпитвате? Донесете Ми един денарий да го видя. И те Му донесоха. Тогава им казва: Чий е тоя образ и надпис? А те му рекоха: кесарев. Исус им рече: Отдавайте кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Марк, 12:15–16).

Три неща правят впечатление в тази сцена.

Първо, Исус иска да му донесат един денарий. Той не носи пари. Във всичките четири Евангелия няма нито една сцена, където Исус да купува нещо за пари или да има пари, или да се нуждае от пари.

Когато на Исус му трябва магаре, за да влезе в Ерусалим, той не изпраща да купят магаре. Той казва на учениците си: „Идете в селото, което е насреща ви, и щом влезете в него, ще намерите вързано младо магаре, което нито един човек още не е възсядал. Отвържете го и го докарайте. И ако някой ви каже: Защо правите това?, кажете: На Господа трябва...“ (Марк, 11:2–3).

Когато Исус има нужда от място, където да яде пасхата със своите ученици, той не наема хотел и не ангажира банкетна зала. Той изпраща двама от учениците си, като им казва: „Идете в града и там ще ви срещне един човек, който носи стомна с вода. Последвайте го. И там, където влезе, кажете на стопанина на тази къща: Учителят казва: Къде е приготвената за Мен стаята, където ще ям пасхата с учениците Си? И той ще ви посочи една голяма горна стая, постлана и готова: там ни пригответе“ (Марк, 4:13–15).

Тези думи на Исус предполагат съществуването на голяма нелегална организация – например кумранска клетка, съществуваща почти във всеки град. Имуществото на цадиким било общо за другите цадиким и всеки праведник бил задължен по принцип да даде магарето си на друг член на общината или да приготви трапеза за него, а още повече за Месията. При тези условия Месията можел да пътува и без пари.

Много от чудесата на Исус се състоят всъщност във факта, че осъществяват по чудодеен начин това, което обикновеният човек може да си купи с пари. Няма никакъв проблем да се купят продоволствия за пикника на пет хиляди души – чудото при раздаването на хлябовете е в това, че продоволствията са безплатни. Няма никакъв проблем да се купи вино за сватба – чудото в Кана Галилейска е в това, че виното се появява без пари.

През цялото време от земния си живот Исус има нужда от пари само два пъти. Веднъж при него идват храмовите бирници, които събират полагащите се от всеки юдей пари за храма. Исус пак няма пари, но се измъква лесно от положението, нареждайки на Петър да улови една риба и като намери в устата ѝ един статир, да го даде за себе си и за него (Матей, 17:27). Вторият път е този, който обсъждаме. Исус има нужда от един денарий, за да изнесе поучителна лекция.

При това и двата пъти той не докосва парите: даже рибата със статира е уловена от Петър.

Подобно поведение едва ли било случайно. Върху Исус Назорей е лежал вероятно обет. Практиката да се дават подобни обети съществувала в най-ранните култури по различни краища на света. Имало я и при назореите, посветили се на бога. Най-разпространен вариант на тези обети бил обетът да не се стрижат косите, да не се пие вино и да не се яде месо.

Ядене и вино Исус не отказвал, поне според уверенията на Марк, но по отношение на парите вероятно е имал обет да не ги докосва. От това се вижда, че явно бъдещото Божие царство на Исус, не е предвиждало съществуването на паричен оборот. Вторият проблем се състои в това, че отговорът на Исус в достигналия до нас вид е просто двусмислен. Той е идеален образец за двусмислица, защото означава принципно различни неща в зависимост от изходния мироглед на слушателя.

За езичника той от само себе си означава необходимост да се плащат данъци. Не е същото обаче за зилота. Народът на Израил принадлежал на Господ и юдейското царство трябвало да се управлява непосредствено от Господ. Тази именно била основната точка в учението на зилотите. И именно затова основателят на „четвъртатаа секта“ Юда „обявил за позор факта, че юдеите се примиряват със своето положение на римски данъкоплатци и признават за свои господари, освен Бога, и смъртни хора [1]. Ето защо сикариите, които избягали в Египет след края на въстанието, били подлагани на ужасни мъчения, но „никой не се поддал да признае императора за свой властелин“, даже децата, за всеобщо удивление [2].

Иначе казано, за зилотите и сикариите отговорът на Исус означавал точно противоположното на това, което означавал за езичниците. Юдеите били народ на Господа и тяхната земя била земя на Господа. „Божието Богу“ [3].

Но най-интересното е, че този мирен отговор има важен паралел във вавилонския Талмуд. В трактата „Авода Зара“ се разказва как рави Елиезер бен Хиркан – представящ се в общи линии за симпатизант на миним и даже озовал се веднъж за това пред римски съд – срещнал Яков, ученика на Исус. Този ученик му задал реторичен въпрос: ако парите, спечелени с грах, не могат да се внасят в Храма, може ли да се направи с тях нужник за първосвещеника?

„Той [Яков] ми каза: Във вашата Тора е написано: ``В дома на Господа, твоя Бог, не внасяй възнаграждение на блудница, нито възнаграждение на куче, срещу никакъв оброк`` (Второзаконие, 23, 19). Може ли да се използват тези пари, за да се направи отходно място за първосвещеника? Аз не му отговорих.

Той [Яков] ми каза: Така ме учеше Исус Назорей: ``Събрала ги е от възнаграждения за блудство, и на възнаграждения за блудство ще се обърнат.`` (Михей, 1:7). Коуто е дошло от нечистотия, трябва да се върне в нечистотия. Тези думи ми харесаха и затова бях арестуван от римските власти“ [4].

Какво е това странно изречение на Исус, според което с възнаграждението на блудница и възнаграждението на куче (иначе казано, на содомит) трябва да се построи нужник за първосвещеника? На пръв поглед Исус не е казал нищо подобно.

Но ако се вгледаме, ще видим в това изказване все този знаменит израз „кесаревото кесарю“. Денариите с изображението на кесаря са възнаграждение на блудници и възнаграждение на момчета за любов, те са дошли от мръсотията и трябва да се върнат в мръсотията. Ако преведем смисъла на казаното от Исус на руски (ние на български – бел. П. Н.) вулгарен език, ще се получи долу-горе следното: „най-доброто приложение за парите на римските пед@раси е да се построи с тях нужник за садукейските ку@ви“.

ПОНТИЙ ПИЛАТ

А римляните?

Ерусалимският римски гарнизон се разполагал в Антониевата кула, откъдето се виждала прекрасно верандата на Храма. Антониевата кула служела за крепост, доминираща не само над непокорния юдейски град, но и над неговата най-важна стратегическа точка, и Понтий Пилат, прокураторът на Юдея, ако се е намирал по това време в Ерусалим, е можел да наблюдава хепънинга с обръщането на масите и всички по-нататъшни събития, без да става от своето кресло на широката мраморна тераса.

Ако Исус със своите хора е завзел Храма и в града фактически се е възцарило двувластие, защо Пилат не се е намесил веднага?

Но кой е казал, че Пилат е бил по това време в града?

Ние не знаем нищо за кариерата на римския чиновник Понтий Пилат до момента, когато става пети префект на Юдея. Не знаем къде е роден и как е правил кариера. (Веднъж по време на едно пътуване по Шотландия не се поколебахме да отидем в селцето Фортингъл, окръг Пертшир, където расте ясеново дърво на три хиляди години, под което, според местното предание, се е родил Понтий Пилат, но това съвсем не е същото.)

Затова пък за поведението на Понтий Плат като префект на Юдея ни е известно неочаквано много. Без преувеличение можем да кажем, че знаем как Понтий Пилат е управлявал Юдея повече, отколкото ни казват ръководствата на всички други чиновници от всяка друга провинция.

Тези знания ги дължим преди всичко на Йосиф Флавий, който предоставя на Понтий Пилат значително място. Той не отделя толкова място нито за Валерий Грат, предшественика на Пилат, нито за неговия приемник Марцел, нито за Каспий Фад, нито даже за Тиберий Александър.

Но за Пилат Йосиф отделя много място: нещо доста важно от гледна точка на „Юдейската война“ се е случило по време на управлението на Пилат в Юдея.

Йосиф Флавий започва своя разказ за префекта Понтий Пилат във втората книга на „Юдейската война“, веднага след главата, представяща юдейските „философски школи“: садукеите, фарисеите и мирните есеи, а също така появилата се „четвъртата секта“.

Йосиф описва два сблъсъка, произтекли между Пилат и юдейския народ.

Първият от тях се случил скоро след назначението на префекта, когато Пилат изпратил част от войските да зимуват в Ерусалим. Отличителна черта на всяка римска войска били орлите върху сигнумите и под тях, а когато легионът имал бойни заслуги, и изображението на императора. Сигнумите били предмет на отделен култ: на тях се покланяли и в кумранския „Свитък за войната“ специално, като особена гнусотия, се отбелязва обичаят на китим да принасят жертви пред своите знамена.

Като видяла в Ерусалим идолските знаци, тълпата се разярила.

„Когато разбрало за това, населението се отправило на тълпи в Кесария и в продължение на няколко дни молело претора да махне изображенията. Пилат не се съгласявал, като казвал, че това ще оскърби римския император“ [1].

В края на краищата, разказва ни Флавий, тълпата била събрана на арената на огромния кесарийски хиподрум, Пилат седнал на възвишението и заповядал на евреите да се разотидат, а войниците, разположени в пасажите, обкръжили тълпата, за да убият този, който се съпротивлява. В отговор юдеите започнали да падат на земята и да излагат вратовете си под мечовете. Пилат бил принуден да отстъпи и сигнумите били махнати от Ерусалим.

Йосиф Флавий ни рисува впечатляващата картина на безсилието на римския префект пред наистина християнското смирение на възмутената тълпа.

Проблемът се състои в това, че картината е преднамерено неправдоподобна.

Разбира се, юдейската религия забранявала изображенията. Но римските сигнуми, меко казано, не гостували за първи път в Ерусалим. Така например Вар, наместникът на Сирия, се отправил след смъртта на Ирод към Ерусалим, където по това време въстаналите юдеи обсаждали крепостта на римляните. Няма защо да си мислим, че Вар е махнал по това време орлите от уважение към религиозните чувства на противника.

Сигнумите на Вар изобщо не предизвикали съпротива срещу тях. Напротив, въстаниците, като ги видели, се разбягали [2]. Четиридесет години преди Вар, през 37 г. пр. н. е., римските войски начело с цар Ирод обсадили, превзели и разгромили Ерусалим, а през 63 г. пр. н. е. същото направил Помпей. Естествено е да си помислим, че Помпей и Ирод не са наредили да се махнат от сигнумите орлите, докато са клали и изнасилвали.

Ние нямаме никакви сведения, че преди инцидента по времето на Пилат някой от римските префекти е проявявал деликатност по отношение на религиозните забрани на юдеите, а и това било невъзможно. Сигнумите на легионите били за войските предмет на религиозен култ. Загубата на сигнум била абсолютен позор и Рим не пожалил нищо, за да си върне сигнумите, изгубени в Тевтобургската гора. Искането да се махнат сигнумите било също толкова оскърбително за римляните, колкото и вида на изображенията за юдеите.

Разбира се, можем да предположим, че юдеите са били особено разсърдени от сигнумите над Антониевата кула, която се смятала за част от храмовия комплекс. Но едва ли това са били първите сигнуми в Храма. Над неговите врати се реел гордо златен орел, опитът за чието сваляне довел до смъртта на фарисеите Юда и Мататия. В Юдея се употребявали римски монети, изцяло украсени с изображения.

От 29 г. Пилат започнал да сече такива монети на територията на самата Юдея. Тази негова постъпка неизвестно защо не предизвикала вълнения, а нали парите с профила на Цезаря се използвали на територията на Храма, както виждаме от притчата за Исус, на когото донесли един денарий. Най-сетне, като започнем от неизвестно за нас време, но не по-късно от 44 година, в галериите на Храма по време на Пасхата започнали да поставят римски войници и е трудно да си представим, че те са стояли там без отличителните си знаци.

Поведението на обидените юдеи изглежда в тази история не по-малко загадъчно от самата обида. Тълпата, която се разярила при вида на сигнумите, можела да се нахвърли срещу римляните, да се опита да завземе Храма, да предизвиква сбиване. Вместо това, според Флавий, спонтанно възмутилият се народ потеглил в стройни редици към Кесария, намираща се на сто и тридесет километра от Ерусалим, и там, в Кесария, проявила необичайно благонравие и наистина християнско смирение.

Поведението на всяка тълпа е нерегулируема верижна реакция. По какъв начин, вместо да избухне като атомна бомба, тълпата се явила на разрешен протестен митинг?

Решаването на този казус можем да намерим у Филон Александрийски, който пише двадесет години по-рано от Флавий и представя цялата история малко по-иначе. Според Филон причина за вълненията не били императорските изображения върху сигнумите, а позлатените щитове, окачени в ерусалимския дворец на Ирод, без изображения, но с вотивни (иначе казано, посветени на императора) надписи. А тълпата, която заминала за Кесария, била оглавена от четиримата синове на Ирод Антипа, тетрарха на Галилея [3].

Освен че Филон, за разлика от Йосиф Флавий, стои по-близо до времето на събитията и знае тази история от първа ръка, неговият разказ изглежда съществено правдоподобен. Този разказ ни дава например отговор на въпроса как е станало така, че единодушно възмутилият се народ, вместо да извърши на място спонтанен погром, е тръгнала в стройни редици на протестен марш цели сто и тридесет километра, от Ерусалим до Кесария, и защо римският префект не е избил тези хора. Отговор: Пилат не жалел народа, но трудно щял да обясни в Рим гибелта на четиримата царски синове.

Иначе казано, историята със сигнумите не била спонтанен народен метеж. Тя била ловка политическа маневра на юдейския елит, който използвал фанатизма на ерусалимската тълпа, за да възпита новоназначения префект. При това бил избран абсолютно изсмукан от пръстите предлог: лесно е да се сетим, че тълпата не е можела да види позлатените щитове, окачени в двореца на Ирод. За тези щитове са имали възможност да я осведомят само обитателите на двореца.

Разказът на Филон е много по-малко драматичен от разказа на Флавий, но е много по-правдоподобен.

Не ставало дума изобщо за героично противопоставяне на невъоръжения народ, готов да умре за своите религиозни идеали. Ставало дума за административна война за пълномощия между римлянина Пилат, от една страна, и Ирод Антипа и първосвещеника Каяфа, от друга. В тази война юдейският елит манипулирал съзнателно фанатичната тълпа.

Била изпробвана твърдостта на новия префект: под предлог за оскърбени религиозни чувства на юдеите Ирод и Каяфа постигнали не само отстраняването от Ерусалим на сигнумите, но и на окупационните войски, каквато всъщност била главната цел на цялото мероприятие. Нещо повече: Ирод постигнал това, че на новия префект не му било никак лесно да навести Ерусалим, защото е трудно да си представим, че римският чиновник би се съгласил да покаже открито своята капитулация пред юдеите и да влезе в града без войници и сигнуми.

Историята със сигнумите обрекла де факто префекта на Юдея Понтий Пилат да си стои в административния център на Юдея, в крайморската Кесария и щаб-квартирата на Десети легион, намиращи се на цели сто и тридесет километра от Ерусалим, иначе казано – на три дена форсиран марш.

Втората история, която знаем само от Йосиф Флавий, се развила по подобен сценарий. Имаме известно основание да предположим, че е станала след екзекуцията на Исус. За тези основания ще поговорим по-късно, а сега просто ще кажем, че конфликтът започнал тогава, когато Пилат наредил да се построи в Ерусалим водопровод и употребил за него вече споменатия корбан – свещената храмова хазна. Това предизвикало нов метеж.

„Много десетки хиляди юдеи се събрали около работниците, заети със строежа на водопровода, и започнали гръмко да искат от наместника да се откаже от своя план“ [4].

Този път в тълпата нямало синове на царя и Пилат не се церемонял. Той преоблякъл войници в цивилно облекло и когато тълпата отказала да се разпръсне, войниците започнали да я налагат с тояги, „поразявайки както шумящите метежници, така и съвсем невинни хора [5].

И отново се срещаме с история, в която нещо не е доизказано.

От гледна точка на юдейския закон Пилат бил напълно прав. Финансирането на градските акведукти, стени и кули ставало именно за сметка на храмовата хазна [6]. Нима подобна постройка можела да предизвика спонтанен протест?

Най-вероятно протестът също е бил организиран. Ние не знаем кой е стоял зад него – храмовата върхушка, шокирана от опита на римляните да бръкнат в корбана, или някаква друга организация. Но виждаме, че за разлика от историята със сигнумите, в случая с водопровода Пилат не сметнал за нужно да щади тълпата.

Освен това виждаме, че в промеждутъка между двете истории – със сигнумите и с водопровода – римските войници са се върнали в Ерусалим. В промеждутъка между тези събития се е случило някакво събитие, което развързало ръцете на Пилат.

По-нататък римските войски пресичали неизменно всякакви започващи в Юдея размирици. През 36 година войската на Пилат насякла събралите се на планината Харизим самаряни. През 46 година Куспий Фад избил хората, които отишли при пророк Теуда. През 56 година войските на прокуратора Антоний Феликс се разправили с тълпата, събрала се около „египтянина“.

Въпрос: защо войниците на Пилат не се намесили, когато Исус влизал в Ерусалим, съпроводен от викове „благословен е царят на Израил“?

Най-елементарният отговор на този въпрос се състои в това, че префектът на Юдея Понтий Пилат просто не е бил по време на Пасхата в Ерусалим.

С помощта на ловка политическа маневра той бил отстранен от своите противници в Кесария и при известието за събитията в Ерусалим е изпитал вероятно доста смесени чувства. Неговите конкуренти настъпили собствената си мина. Те, които се надявали да си стоплят ръцете, раздухвайки срещу Пилат пламъка на религиозния фанатизъм, сега се превърнали сами в гориво за този огън.

Завземането на Храма предоставяло на римския префект неограничени възможности както за политическа търговия, така и за измъкването на най-обикновени подкупи.

Евангелията не обясняват изобщо факта, че Понтий Пилат не е бил по време на Пасхата в Ерусалим. Според Евангелията Исус влязъл в Ерусалим под виковете „осанна“, направил погром в храма, седял няколко дена при съкровищницата и всичко това при пълното безразличие от страна на окупаторите, а после бил ни в клин, ни в ръкав арестуван от храмовата стража и предаден на Пилат, който го дал на римските войници да го разпънат. Евангелията съобщават за присъствието на Пилат и римските войски в Ерусалим като за нещо подразбиращо се. Но както видяхме, това просто не било така.

Пилат заедно с римските войски бил отстранен от Ерусалим в самото начало на своето управление след ловък политически ход. Трябва да се е случило нещо много сериозно, за да се появи с войниците си в града и противниците му да забравят благочестивите си възражения срещу военните сигнуми.

А какво по-сериозно можело да има от известието за метеж и завземане на Храма от цар на Израил?

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 3, 1.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 5, 2.

3. Филон Александрийский. О посольстве к Гаю, XXXVIII, 299.

4. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 3, 2.

5. Пак там.

6. M. Shekalim IV, 2; см. также: Zéev Wilhelm Falk. Introduction to Jewish law of the second Commonwealth, part 1. Leiden, Brill, 1971, p. 68.

ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?

В разказа на Марк за присъствието на Исус в Ерусалим има много логични противоречия. Той представя Исус като мирен пророк, но тълпата, която приветства Царя и Месията от Давидовия дом, по определение не може да бъде мирна.

Марк представя погрома в Храма като самостоятелен пърформанс, но после се оказва, че човекът, осъществил този погром, продължава да се намира там няколко дена след това заедно със своето обкръжение.

Но най-голямото логическо недоразумение у Марк се състои в следното.

В продължение на няколко дена Марк изобразява Исус като триумфатор. Тълпата го посреща с осанна и палмови клонки. Той проповядва безпроблемно в Храма и „книжниците и фарисеите“, които го търсят да го погубят, не могат да направят това заради заобикалящата го тълпа.

Но в нощта преди ареста на Исус картината рязко се променя. Виждаме Исус не в Храма, а извън Ерусалим, зад предела на градските стени. Той е отчаян. Обземат го мрачни предчувствия. Той предсказва предателството на учениците си. „Всички вие ще се отвърнете от мене в тази нощ“ (Марк, 14:27). Той им нарежда да го чакат в Галилея (Марк, 14:28). Той скърби, предчувства ареста, екзекуцията и смъртта. Той се моли. По челото му избива кървав пот, душата му страда смъртно. „Авва, Татко! За теб всичко е възможно. Махни тази чаша от мен. Но направи така, както искаш ти, а не както искам аз“ (Марк, 14:36).

Именно тогава Исус иска учениците му, ако нямат оръжие, да си го набавят: „Който няма меч, да продаде връхната си дреха и да си купи“ (Лука, 22:36).

Контрастът между тази нощ и предишната картина на всемогъщия Исус, който седи в храма срещу съкровищницата, а пад нозете му хората постилат одежди и палмови клонки, е поразителен.

Какво се е случило? Защо е това отчаяние? Защо Исус напуснал Храма? Защо Исус, който седял няколко дни край съкровищницата, е арестуван извън града?

Марк обяснява това странно място на ареста по удивителен начин: оказва се, че Исус и учениците му са напуснали града през нощта, за да не ги заловят книжниците и фарисеите.

Това обяснение не издържа на критиката. Най-добрата защита за Исус била тълпата, още повече през нощта, а най-добро място за съпротива бил Храмът. Трудно, практически невъзможно е да си представим подобна картина: царят на Израил влиза тържествено в града и завзема с ликуващата тълпа Храма, а след това всяка вечер се измъква тихо от навън като дребен чиновник, чиято длъжност е да проповядва Божието царство, минавайки безпрепятствено през градските врати, където първата стража би могла да го задържи без всякакъв проблем.

Това е също толкова малко вероятно, колкото и ако Йосиф Флавий ни каже, че тълпата, завзела Храма след смъртта на Ирод, се е разпръсвала през нощта по хановете и се е връщала на разсъмване. Който контролирал Храма, контролирал народа на Израил.

Всичко си идва на мястото, ако предположим, че Исус и неговите последователи са били изхвърлени от Храма.

Между триумфалните проповеди на Исус в Храма и нощното му отчаяние извън стените на Ерусалим лежи епизод, който Марк преднамерено е пропуснал: а именно, че в града са влезли войските на Пилат и като са се смесили с празничната тълпа (не толкова невероятно предположение, ако се има предвид, че по-голямата част от легионерите са били местни сирийци), са изтласкали нашествениците от Храма.

В такъв случай всичко става разбираемо: и отчаянието на Исус, и предчувствието за смърт, е обвиненията в предателство, и малкото на брой скрили се с него привърженици, и истеричното нареждане „да си продадат дрехата и да си купят оръжие“, и предателството на Юда.

От днешна гледна точка смисълът на това предателство е неразбираем: защо трябва да се посочва къде се намира някой, който всеки ден поучава в Храма? Друг е въпросът, ако става дума за лидер на неуспял метеж, криещ се в покрайнините в опит да оцени размаха и дълбочината на поражението.

Именно при такава ситуация информацията за местоположението на Исус, съобщена на Каяфа от Юда – или двоен агент, или искрен член на движението, спасяващ кожата си – е била безценна.

ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ

Разказът на Марк за събитията, случили се в навечерието на ареста на Исус, включва още един епизод, който на пръв поглед изглежда напълно невероятен, но при по-близко вглеждане ни дава ключ за всичко станало.

Този епизод е Тайната вечеря.

На нас ни е трудно да си представим сега ролята, който Тайната вечеря, последната вечеря на Исус, е играла през следващите векове за християните.

През първите два века богослужението на много разновидности християни се състояло именно в това, че те „отивали заедно в частна къща и възпявали Христос като Бог, а след това се събирали заедно на трапеза, обикновена и мирна“, която повтаряла Тайната вечеря.

Тайното съвместно приемане на хляб и вино – плътта и кръвта на Христос – било главен обред, свързващ християните, и тези тайни сбирки били толкова подозрителни, че мразещата „зловредното суеверие“ тълпа подозирала християните, че по време на своите трапези ядат малки деца и се отдават на кръвосмесителни оргии.

Според трите синоптични Евангелия Тайната вечеря, последната вечеря на Христос, е станала „в първия ден от празника на безквасните хлябове, когато се принася в жертва пасхалното агне“ (Марк, 14:12), иначе казано – тогава, когато всеки дошъл в Храма юдей, сред като извършел жертвоприношението там и получавал обратно закланото по всички правила пасхално агне, сядал да го яде със семейството, приятелите и другарите си.

Пасхалното жертвоприношение било за евреите централен, главен ритуал в юдаизма поне от времето на цар Езекия, а може би и от по-рано.

Пасхалното жертвоприношение напомняло за изхода на евреите от Египет: тогава еврейските семейства заклали агне и белязали с кръвта му вратите на домовете си, за да може Господ, който поразил през нощта египетските първородни деца, да подмине жилищата на своите привърженици.

Животното, принасяно в жертва през този ден, било непременно агне или козле, мъжко животно на една година и без никакви дефекти. По времето на Езекия царят и най-богатите хора в Ерусалим предоставяли сами животните за жертвоприношение с цел да сплотят около себе си дошлите бежанци. По времето на Втория храм нещата стояли, разбира се, по-иначе и всеки трябвало сам да си намери агне.

Всяко семейство или съдружие принасяло в жертва едно животно: жертващите трябвало да бъдат обрязани и ритуално чисти и им било забранено да носят със себе си квасен хляб.

Агнето се колело в навечерието на Пасхата, в деня на 14 нисан, около три часа през деня, или – ако навечерието на Пасхата се падало в петък – в два часа. Жертвоприношението ставало в двора на Храма. Клането можел да извърши и мирянин, но пролятата кръв трябвало да бъде събрана в чаша от жрец и в този ден от мястото на жертвоприношението до олтара се нареждала дълга верига от жреци със златни и сребърни чаши. Чашата с кръвта се предавала по тази верига, докато не стигнела до олтара. Долният край на чашата бил закръглен, за да не може да се постави на земята.

С кръвта на агнето пръскали олтара. Животното одирали на място, закачайки го на специални куки: ако навечерието на Пасхата съвпадало с навечерието на събота, одирали кожата само до средата. От разпрания корем изваждали вътрешностите и мазнините, предназначени за бога, слагали ги в специален съд, посипвали ги със сол и ги изгаряли на олтара.

В Храма по това време имало стълпотворение. Когато цар Езекия централизирал и реформирал Пасхата, населението на Ерусалим било сто и двадесет хиляди души.

Но по въпросното време то наброявало пет пъти повече. Само броят на поклонниците, в допълнение към обичайното градско население, бил триста-четиристотин хиляди души и всичките тези хора трябвало да принесат своето агне в жертва по едно и също време и на едно и също място.

Логическата задача, стояща пред жреците, била практически неразрешима. Те я решавали така, както обикновено се прави с много хора в местата на масови струпвания днес, пускайки хората в двора на Храма на групи. Тези групи били три: докато първата, пуснатата в двора на Храма, принасяла в жертва своите агнета, останалите чакали пред затворените врати.

След жертвоприношението агнето се отнасяло и се изпичало на шиш от нар. То трябвало да бъде изядено цялото през същата нощ, нищо не трябвало да остава за следващата сутрин. Нито един от присъстващите нямал право да напуска трапезата; всеки бил длъжен да опита парче месо поне с размер на маслина. Забранено било да се чупят костите на агнето.

Пред трапезата се произнасяло благословение, свидетелстващо за единението на Бога на Израил с неговия народ; жив символ на това единение била церемонията на съвместното изяждане на агнето и на съвместното – от целия народ – негово принасяне в жертвана на едно място и по едно и също време.

И ето че именно в тази свещена вечер, когато Царят на Израил, който поучавал народа, седейки до съкровищницата, би трябвало да яде пасхалното агне в двора на Храма със своите хиляди ликуващи привърженици, той се оказва сам.

Той яде пасхалната вечеря на някакво странно място, в уединен дом, който изпраща да бъде намерен от двама негови ученици. „Влезте в града. Там ще ви посрещне един човек, който носи стомна с вода. Последвайте го. Където влезе, влезте и вие и кажете на стопанина на къщата: „Учителят пита: Къде е стаята, където мога да се събера с учениците си за пасхалната вечеря?“ (Марк, 14:13–14).

Но най-важното е, че не виждаме на трапезата никакво пасхално агне. Вместо агне Исус разчупва хляб и казва: „това е моята плът“, налива вино е казва: „това е моята кръв“, а след това напуска бързо града и моли, нощувайки в Гетсиманската градина, своите апостоли да разставят постове – но апостолите, уморени и измъчени, заспиват.

Какво е станало? Къде е агнето? Наистина, Исус и неговите другари вдигнали шум сред търговците с жертвени животни, но нали не до такава степен? Защо Исус и неговите ученици в първия ден на безквасните хлябове е трябва да се задоволят с хляб?

Защо е трябвало да се замени традиционната пасхална благословия, произнасяна над агнето - „Благословен бъди Вечни Господи, Цар на света, който си ни осветил със своите заповеди и си ни повелил да ядем пасхалното агне“ – с друга, много подобна, но произнесена над вино и хляб?

Едно от натрапващите се обяснения е, че не е имало агне, защото поради сблъсъка, настъпил в Храма, на Исус и на неговите хора не им било до агне. Тайната вечеря всъщност била вечеря на провалили се метежници, където заговорниците се заклели че няма да ядат пасхално агне, докато не го принесат собственоръчно в жертва в освободения Храм.

Това е типична назорейска клетва, обичайна за юдейските революционери. Много сектантски групи по-късно, както ще видим, давали клетва да не ядат месо и да не пият вино до възстановяването на Храма.

Това била естествена клетва за хора, които били изтласкани от Храма в навечерието на Пасхата, и е единственото разумно обяснение защо по време на пасхалната вечеря Исус и неговите хора, които съвсем доскоро контролирали Храма, не са имали на масата си пасхално агне.

Датата на тази случка също позволява да предположим как именно е бил превзет Храма.

Точно в Деня на безквасните хлябове по време на Юдейската война привържениците на Йоан от Хискала изтласкали от Храма привържениците на Елеазар, сина на Симон. Това бил един от малкото дни в годината, когато голяма група хора можела да проникне в Храма, без да предизвикат подозрение, и плюс това те можели да носят със себе си ножове, защото мнозина принасяли в жертва агнетата сами. Същата особеност на Храма, която го правела лесна мишена за завземане от терористи, го правела не по-малко удобна мишена за антитерористическа операция.

АРЕСТЪТ

У Марк, който пише веднага след Юдейското въстание и е заинтересован да принизи ролята на римляните в екзекуцията на Исус, той е арестуван не от римляни, а от слугите на първосвещеника.

При арестуването си той не оказва никаква съпротива, а неговите хора се разбягали. Само някакъв човек отрязал ухото на слугата на първосвещеника (Марк, 14:47), а един юноша, завил се в наметало, вървял след Исус. Войниците го хванали, но той се отскубнал и като оставил наметалото си, избягал от тях гол (Марк, 14:52).

У Йоан, чието Евангелие е писано много по-късно и авторът е имал достъп до друго Евангелие, което не е следвало синоптичната традиция, отрядът, който арестува Исус е наречен „кохорта“ (Йоан, 18:3). Кохортата е голямо военно съединение от 400-600 души.

В извъневангелските източници, към които ще се обърнем по-късно, нещата са още по-сериозни. Така например „славянският Йосиф“ твърди, че при ареста на Исус Пилат е „избил много народ“, а „Толедот Йешу“ – че Исус е дошъл в Ерусалим с две хиляди въоръжени бойци.

Но няма да бързаме и ще се върнем към Евангелията.

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА

Веднага след ареста Исус бил отведен при първосвещеника, където, въпреки нощта, се събрал спешно Синедрионът (Марк, 14:53).

Описанието на Марк не оставя съмнение, че става въпрос именно за частната резиденция на първосвещеника: на двора ѝ по това време се греел със слугите Петър. Той проникнал тайно в резиденцията след ареста на учителя си. Разпознала го една слугиня на първосвещеника, но Петър ловко се измъкнал от петнящата го връзка.

„Когато Петър беше долу на двора, дойде една от слугините на първосвещеника и, като видя Петра да се грее, взря се в него и рече: и ти беше с Иисуса Назарееца. Но той се отрече, като каза: не зная, нито разбирам, що говориш. И излезе вън на предния двор; и петел пропя.

Слугинята, като го видя пак, почна да говори на ония, що стояха там: този е от тях. А той пак се отрече. След малко тия, що стояха там, пак почнаха да говорят на Петра: наистина, от тях си; защото си галилеец, и говорът ти прилича на галилейския. И той почна да се кълне: не познавам Тоя Човек, за Когото говорите.

Тогава петел пропя втори път. И спомни си Петър думите, казани му от Иисуса: преди още петел дваж да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене. И като падна на земята, почна да плаче“ (Марк, 14:66–72).

Стоп. Да направим пауза, да си поемем дъх и да си представим картината, която ни описва Марк.

Както вече казахме, административният апарат на римляните бил дост рудиментарен и процесът на управление на завзетите територии, навсякъде, където можело, се давал на аутсорсинг.

Елинските градове се управлявали от избрани градски съвети, а юдейските – от синедриони, иначе казано – пак градски съвети, само че се попълвали не толкова чрез избери, колкото чрез назначения.

Дори самата дума „синедрион“ била чисто гръцка, останала още от времената, когато Юдея била провинция на Селевкидите. Синедрионът бил същият, учреден от Антиох Епифан, градски съвет, който мутирал в условията на юдейската теокрация.

Ерусалимският Синедрион бил висш законодателен, данъчен и съдебен орган на Юдея. Той бил Сенат, Конгрес, Върховен съд и апарат на Белия дом в едно лице. Ръководел се от действащия първосвещеник, а негови членове били знатни граждани и познавачи на закона.

И ето че според Марк всичките тези първи в Юдея хора, седемдесет и един души (ако става въпрос за Големия Синедрион) или двадесет и трима (ако става дума за Малкия), като оставят дом, огнище, жена и пухено легло, се събират спешно в двореца на първосвещеника, само за да съдят някакъв незначителен персонаж.

Нещо повече: действието се развива не в коя да е нощ, а в нощта на Пасхата. Това е същата нощ, в която всички евреи, събрали се в семеен кръг, празнували изхода от Египет. Същата нощ, по време на която Господ, подминавайки домовете, поразявал тези, на чиито врати нямало кървав знак. Същата нощ, в която всеки член на Синедриона, всеки почтен човек, без даже да е жрец, патриарх, ръководител на клан, всеки глава на семейство произнасял начело на масата благословия над агнето, изпечено на шиш от нар, същата нощ, в която нито един от присъстващите нямал право да напусне мястото си на трапезата преди утрото.

И ето че според Марк, 23 (или 71), най-влиятелните лица в Юдея, придърпвайки одежди, изоставили в нощта на Пасхата всичко – семейство, деца, жени, наровия шиш, безквасните хлябове, агнето – и напуснали дома си въпреки пряката забрана на Тората!

Това е все едно някой да напише, че в нощта на Рождество президентът на САЩ, Сенатът, Конгресът и Върховният съд са се събрали в пълния си състав в частната квартира на ръководителя на Върховния съд в Арлингтън, за да решат съдбата на някой дребен блогър.

Нещо повече. Това, което разказва Марк, е невероятно не само от гледна точка на психологията, но и от гледна точка на юдейския закон.

Марк твърди, че първосвещеникът е ръководел съда и затова е бил тогава в двореца си. Но това нямало как да стане!

Мишна дава съвсем категорично указание по този въпрос: седем дена преди Пасхата действащият първосвещеник напускал частната си резиденция в Ерусалим и се местел на територията на храма за ритуално пречистване [1].

Освен това Синедрионът не можел да се събира в частния дом на първосвещеника по същата причина, по която Върховният съд на САЩ не се събира в дома на неговия председател, дори ако този дом е много добър. Синедрионът се събирал само в Храма, в двора на Дялания камък, до Ксистоса. Това твърди Мишна, твърди го и Йосиф Флавий [2].

Плюс това Синедрионът не можел да се събира нощем: и не само защото през нощта вратите на Храма се затваряли. Нощните съдебни процеси били забранени от Тората. Съдебните процеси ставали само през деня, „пред слънцето“ (Числа, 25:4). Това предписание било част не само от устната Тора, а е изискване, писмено фиксирано в Петокнижието на Мойсей [3].

Може би Марк просто е измислил цялата сцена? А може би е просто невежа? Може би не знае юдейските закони, не знае, че няма как Каяфа да е бил преди Пасхата в личния си дворец, не знае, че нощните съдебни процеси са забранени от Тората, и си изсмуква нещата от пръстите?

Ще възразим: не трябва да си учен рави, за да съобразиш, че в нощта на Пасхата нито един от юдейските важни клечки няма да остави семейството си, агнето и наровия шиш, за да съди някакъв си никому неизвестен бродяга.

Друго нещо е, ако става дума за събития с извънредна важност. В такъв случай можело да се пренебрегне всичко. Шимон бен Шетах обесил в един ден осемдесет вещици от Ашкелон, нарушавайки пряко закона: и тази ситуация фигурира в Талмуда като извънредна ситуация, която изисква извънредни мерки.

Ако съдът над Исус се е състоял наистина в дома на Каяфа, причината за това е можела да бъде само една: през предните седем дена на първосвещеника не му било до пречистване. Той е бил принуден да напусне спешно територията на храма, където в същото време зилотите обръщали сарафските маси, принадлежащи на неговото семейство.

Марк не си изсмуква нещата от пръстите, но не казва и цялата истина. Това, което описва Марк не е редовен Синедрион, а военен съд, свикан спешно за да осъди заловен бунтовник.

БЕЛЕЖКИ

1. m. Yom. 1:1а. См. также: Alfred Edersheim. The Temple and Its Ministry and Services at the Time of Jesus Christ, New York, 1874, p. 307.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 5, 4, 2.

3. b Sanhedrin 34b. M. Shekalim IV, 2; виж също: Zéev Wilhelm Falk. Introduction to Jewish law of the second Commonwealth, part 1. Leiden, Brill, 1971, p. 68.

СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА

Съдът над Исус винаги е привличал като магнит съчинителите. В Евангелието от Никодим, написано в края на IV век, процесът се превръща в дълга редица от свидетелства за божествеността на Христос. Римските знамена в това съчинение се свеждат от само себе си пред Христос, когато го водят при Пилат, и множество свидетели направо в съдебната зала разказват, че той ги е изцелил, върнал им е зрението, възкресил ги е от мъртвите. Всичко това потвърждава, че Исус е Господ и Божи син; и само злобните юдеи искат Исус да бъде предаден на смърт, защото е вършил всичките тези чудеса в събота.

В „Майстора и Маргарита“ на Булгаков именно сцената със съда е централна; в скорошната интересна книга на Хелън Дейл „Империята на грешниците“ – също. У Хелън Дейл действието се развива в алтернативна реалност: Римската империя се е отказала от робството и е навлязла във века на железниците и биотехнологиите. Там зилотите взривяват под римски танкове самоделни мини, Понтий Пилат пише молба Исус да бъде предаден на waterboarding (изтезание с вода), а защитник на Исус е най-добрият римски адвокат с добре обигран език. И, разбира се, тук също съдът над Исус е впечатляващо представление, по време на което множество свидетели отново могат да дават показания за извършените от него чудеса.

В сравнение с тези бъдещи епически платна съдът в описанието на Марк изглежда удивително. Така например Марк съобщава, че по време на съда е имало свидетели. Но той не казва нищо за техните показания. Той само твърди, че свидетелите са лъгали. „Мнозина лъжесвидетелстваха срещу Него, но свидетелствата им не бяха достатъчни (Марк, 14:56).

Това е типичен похват, добре известен на всеки адвокат по наказателни дела: ако можеш да възразиш някъде, възразявай. Но ако не можеш да възразиш, трябва да се правиш, че обвиненията са толкова глупави и неверни, че не си струва да бъдат повтаряни.

Сред всички „лъжесвидетелства“ Марк се решава да цитира само едно. Това е твърдението, че Исус е обещал да разруши Храма, построен от Ирод, и да създаде друг, неръкотворен, за три дена.

„Чухме го да говори: Ще разруша този храм, изграден от човешка ръка, и за три дни ще издигна друг – неръкотворен“ (Марк, 14:58).

Марк го цитира, за да го изтълкува в метафоричен смисъл. Под повторното изграждане на храма след три дена Исус има предвид своето възкресение, а глупавите евреи не го разбират. Изобщо Марк непрекъснато пише, че никой не разбира Исус, най-напред неговите ученици и ние ще върнем по-нататък на тази особеност на Марк.

А сега ще предположим, че в това изречение на Исус просто няма никакъв символизъм. Както казахме, Исус обещал на своите ученици с прост и разбираем език прости и разбираеми неща. Той обещал сто пъти повече къщи и жени, и деца. Той обещал вечен живот и десет хиляди грозда. Той обещал дванадесет престола. Той обещал, че последните ще станат първи.

Разкошният Храм, построен от Ирод, будел в душата на всеки ревностен евреин противоречиви чувства. От една страна, това било осмото чудо на света, център на религиозния живот, Велик чертог, а от друга страна, бил изграден от нечестиво идумейско куче.

Исус обещал, че ще унищожи порочия храм и за три дена ще построи нов. Това обещание съвсем точно напомня обещанията на гоесите от „четвъртата секта“. Един от тях, през 46 година, обещал да раздели водите на река Йордан, друг, през 52-ра, обещал да разруши стените на Ерусалим. „Обещанието „да бъде унищожен храма и да бъде създаден за три дена нов“ е от същата семантична категория. Текстът на Марк най-вероятно донася до нас съвсем истинско обещание на Исус и това обещание поставя Исус неотвратимо в редиците на „четвъртата секта“.

В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?

И така, според Марк, Исус не бил отведен първо при римляните. Той се изправил най-напред пред юдейския религиозен съд, който се събрал спешно, през нощта, в нарушение на всички мислими и немислими правила: в частен дом, в забранено време, с участието на хора, които през тази нощ не трябвало да напускат домовете си, и под председателството на човек, който в този момент трябвало да е в храма и да извършва строгия обред на пречистването.

В какво именно го обвинил този извънреден съд? И защо Марк не бърза да огласи това обвинение?

Може би го обвинил във въстание срещу римляните? Но тук има една спънка: от гледна точка на юдейския закон въстанието срещу римляните не било престъпление. Съдът на Синедриона не можел да осъди Исус за въстание срещу римланите по същата причина, по която съдът на шариата не може да осъди някой мюсюлманин за джихад.

„Еврейският закон не смятал подобни постъпки за криминални престъпления и никой еврейски съд никога не би наказал някого за това, което, от гледна точка на евреите, било безобидна или даже похвална постъпка“ [1].

Въстанието било нещо безусловно наказуемо от гледна точка на римляните, но не и от гледна точка на Тората.

Може би Исус наистина е бил обвинен, че нарушава съботата, както така живописно твърди Евангелието от Никодим? В края на краищата не нарушавал ли съботата? Нима не изцелил в събота страдащ от воднянка (Лука, 14:4), а друг път – човек с изсъхнала ръка (Матей, 12:10)?

Уви, това обвинение също не би могло да бъде предявено на Исус по простата причина, че Талмудът и Тосефта разрешават да се лекува в събота [2].

Същото се отнася и за друг епизод: „Един съботен ден Исус вървеше през едни житни полета. Учениците му късаха класове, стриваха ги с длани и ядяха зърната“ (Лука, 6:1; Матей, 12:1; Марк, 2:23).

Според Марк това произшествие, което станало в събота, предизвикало възмущението на фарисеите (Марк, 2:24).

И отново това е много съмнително за нас.

Работата е в това, че действията на Исусовите ученици съответствали строго на юдейския закон, който разрешавал да се късат класове в събота, за да бъдат изядени зърната им на място; забранен бил само системния труд за събиране на реколтата със сърпове и други инструменти [3].

Така че, въпреки твърденията на християните, обвинения за нарушаване на съботата не можели да бъдат предявени на Исус по простата причина, че даже в епизодите, описани в Евангелията, той не я нарушавал.

Какви обвинения в действителност биха могли да предявят свидетелите към Исус? Можем ли да ги възстановим, или ще трябва да се задоволим завинаги с твърдението на Марк, че са били „лъжливи“?

За да отговорим на този въпрос, нека погледнем в многобройните „Деяния“ на различни апостоли и да видим какви обвинения са им предявени.

Да се обърнем например към теста, наречен „Деяния на Андрей“ [4].

Там се разказва как македонският проконсул Вариан заповядал да арестуват апостол Андрей и от това веднага ослепял. Андрей, на когото Исус казвал да се отплаща с добро за злото, върнал зрението на проконсула. Но вместо да блгодари на Андрей за тази благородна постъпка, проконсулът веднага възкликнал: „Съвсем ясно е, че ти си гоес и смутител“ [5].

От Македония Андрей заминал за Ахея. Тамошният проконсул, като чул, че в града е дошъл човек, който възкресява мъртвите, също не се усъмнил ни най-малко в истинността на извършваните от Андрей чудеса. Той не ги оценил високо. „Той е гоес и измамник!“ – възкликнал проконсулът [6].

А когато ученик на Андрей потушил с едно заклинание пожар, родителите на му изпаднали в ужас. Вместо да се зарадват на несъмнено полезните за стопанството умения на сина си, те го проклели и го лишили от наследство. „Станал е гоес” – заявили те [7].

Много близка история се случила и с апостол Филип [8]. Първосвещеникът Анания се опитал да го арестува и, разбира се, веднага ослепял. Добрият Филип върнал зрението на първосвещеника и му предложил да се покори на Христос. Но първосвещеникът отказал категорично. „Ти си магьосник“ – заявил той [9].

За да спаси душата на Анания и да докаже, че не е прав в мислите си, Филип произнесъл заклинанието „Забартан, сабатабат, браманух!“ Земята се отворила и погълнала първосвещеника до коленете. Филип се обърнал отново към Анания с молба да спаси душата си и да признае Христос, но Анания също толкова непреклонно отговорил: „Исус е гоес!”

По повеля на Филип земята погълнала първосвещеника до кръста. „Покай се и спаси своята душа“ – молел Филип. „Няма да бъда победен от магьосничество!“ – отвърнал първосвещеникът. Дори когато Филип му обещал да съживи пред очите му мъртвец, това не направило на упорития юдей ни най-малко впечатление. „Не, няма да повярвам! – заявил живо погребаният Анания. – Ти ще то съживиш с магьосничество [10].

Аналогична случка постигнала апостол Тома [11]. Цар Миздей заловил апостола и заповядал да го подложат на изтезания. Поставили под краката му нажежени плочи, но изпод плочите бликнали извори със студена вода [12]. Апостолът, разбира се, останал невредим. Но вместо да се впечатли от станалите чудеса, царят заповядал да екзекутират гоеса и възкликнал: „Твоето магьосничество ще умре заедно с тебе“ [13].

Апостолите Яков и Петър върнали зрението на един слепец. На пръв поглед това радостно събитие би трябвало да зарадва градските власти– Вместо това те веднага заявили: „Те са магьосници“ [14].

Както виждаме, при всичките тези случаи събитията се развиват по напълно идентичен начин. Апостолите, изпълнени със Светия дух, вършат чудеса. Те възкресяват мъртви, връщат зрението на слепци, гасят огън, разтварят вратите на тъмници, светят с небесна светлина и прочее. Техните противници не се съмняват, че са извършени чудеса. Но именно това ги плаши. „Вие сте гоеси” – твърдят те.

Именно това обвинение предявява Йосиф Флавий на пророците от „четвъртата секта“. Също както проконсулите, първосвещениците и царете от „Деянията“ на Андрей, Филип и Тома той нарича пророците гоеси [15]. “Гоеси и разбойници се съединиха за общо дело“ – оплаква се Йосиф Флавий [16]. Умението да вършат чудеса е главната отличителна черта на пророците от „четвъртата секта“ и с това те са опасни.

Основателно е да предположим, че едно от обвиненията, които е повдигнал съдът на Синедриона срещу Исус, е обвинението, че е гоес. Реалният първосвещеник Анания, както и неговият литературен съименник, не се съмнявали, че Исус наистина върши чудеса. И това била неговата вина.

Забраната да се вършат чудеса била самата същност на садукейския монотеизъм във вида, в който се формирал през епохата на Втория храм. Чародействата, даже в името на Яхве, нарушавали монопола на Ерусалимския храм да посредничи пред Господа и затова били строго забранени.

„Не бива да се намира у тебе предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви, защото, всеки, който върши това, е гнусен пред Господа“ (Второзаконие, 18:10–12).

В този смисъл, от гледна точка на традиционния юдаизъм, Кумран бил просто разсадник на магьосници. Обитателите му можели да ходят на небето. Те имали власт над Велиал, ангелите разрушители и Лилит! (11Q11; 4Q510; 4Q511; 4Q560). Разбира се, не всички гоеси произхождали от Кумран, но всички обитатели на Кумран били гоеси.

БЕЛЕЖКИ

1. Haim Cohm. The Trial and Death of Jesus, The Westminster Press, New York, 1963, p. 33.

2. b Avodah Zarah 27b-28a; M Shabbat VI 10; XIV 3–4; b Shabbat 108b-109a; виж също: Haim Cohn, указ. соч., p. 42.

3. M Pei’ah IV 4, IV 10; M Menahor X 3; виж също: Haim Cohn, указ. соч., p. 44.

4. Dennis R. MacDonald. The Acts of Andrew, Polebridge Press, 2005.

5. Dennis R. MacDonald. Посоч. съч.., 18с, 4.

6. Пак там, 22, 3.

7. Пак там, 12, 14.

8. Francois Bovon. The Acts of Philip, Baylor University Press, 2012.

9. Francois Bovon. Посоч. съч., 2, 18.

10. Пак там, 2, 19.

11. Harold W. Attridge. The Acts of Thomas, Polebridge Press, 2010.

12. Harold W. Attridge. Посоч. съч., 12, 141.

13. Пак там, 12, 163.

14. The Story of St. James, цитат по: A. S. Lewis. Acta Mythologica Apostolorum. Cambridge University Press, p 31.

15. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 5.

16. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 13, 6.

СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА

Било ли е обвинението в магьосничество единственото обвинение, което Синедрионът предявил на Исус?

Не.

Марк, както вече беше казано, подминава същността, но Лука се изпуска. У него евреите обвиняват Исус, че „развращава хората“ (Лука, 23:2). А у Йоан се употребява и друг страшен термин – прелъстяване. „Нима и вие сте прелъстени?“ (Иоан, 7:47) – питат ужасените фарисеи стражите, които отказват да хванат Исус.

Подобно на магьосничеството, развращаването и прелъстяването на избрания от Бога народ били едни от най-тежките престъпления, които човек може да си представи. Развращаването ставало чрез пророка, който демонстрира чудеса. На тези чудеса, изпратени за изпитание на хората, не трябвало да се вярва.

„Ако се издигне сред теб пророк или съновидец и ти даде знамение или чудо… да не слушаш думите на този пророк или на този съновидец; защото Господ, вашият Бог, ви изпитва, за да познае дали обичате Господа, своя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа... А онзи пророк или онзи съновидец да се умъртви, защото е говорил отстъпление от Господа, вашия Бог“ (Второзаконие, 13:1–5).

Именно „прелъстители“ (πλάνοι) нарича Йосиф Флавий пророците от „четвъртата секта“ [1]. Това е стандартна за Йосиф формулировка. Пророците от „четвъртата секта“ са гоеси и планои.

Както вече казахме, прелъстяването било юридически термин, означаващ опит да бъде отвърнат Израил от монотеизма, и на-страшно престъпление от гледна тока на Тората. Пророкът, който се опита да направи това, трябвало да се предаде на херем, иначе казано – да се окачи на дърво и да се убие с камъни [2].

„Да го убиеш с камъни, така че да умре, защото се е опитал да те отклони от Господа, твоя Бог, който те изведе от египетската земя, от дома на робството“ (Второзаконие, 13:10).

Но с какво Исус е прелъстил Израил? Нима не е искал поклонение на Яхве? Нима не е бил, като кумранците, строг и ревностен монотеист? Нима не е направил от ревност погрома в Храма: "…ревността за Твоя дом ще Ме изяде" (Йоан 2:17)?

По какъв начин би могло да се прикачи обвинение в прелъстяване на човек, който пряко казва: „Ето първата заповед: Слушай, Израиле: Господ, нашият Бог, е един Господ; и да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си ум и с цялата си сила!" (Марк, 12:29–30).

Да се обърнем – за да отговорим на този въпрос – към събитията, станали вече след Юдейската война. През 70 година, след падането на Ерусалим, пред фарисеите, събрани от римляните в Явне, стояла задачата колкото се може по-недвусмислено да се отрекат от своите ревностни събратя: сикарии, зилоти и бирйоним.

Изглеждало най-лесно да ги заклеймят като метежници, но от религиозна гледна точка, както вече казахме, метежът срещу римляните не бил престъпление.

Фарисеите намерили друг изход: те заклеймили въстаниците като миним, иначе казано – като еретици. В Талмуда под миним най-често се разбират юдеите християни, но още по-точно би било миним да бъдат определени като последователи на ереста за Двете Власти на Небето, с други думи – тези еретици, които смятали, че в еврейското Свещено писание съществуват двама богове: единият е трансцедентален Творец, непознаваем и невидим, а другият е негов изпълнителен директор, пълномощен представител на Монадата на земята.

От края на XVIII в. поколения християнски богослови, следвайки Волтер (но без да се позовават на него), започнали да твърдят, че приживе Исус никога не се е провъзгласявал за Господ и за Син на Бога. Всичко това са по-късни добавки. Юдеите са смятали Месията за човек, твърдели тези богослови, представата за Месията като бог била чужда на еврейското религиозно съзнание. Тя била резултат от елинското влияние и се появила, когато Исус бил преведен от арамейски на гръцки.

Тази теория била и остроумна, и добра, и напълно избавяла Исус от подозрения, че е мегаломан, но – както знаем сега след кумранските свитъци – тя имала този малък недостатък, че просто не съответствала на фактите.

По-късният равински юдаизъм наистина смятал Месията за човек, но именно защото се развивал в полемика с ереста за Двете Власти на Небето.

Типичен пример за такава ерес били кумранците. Именно те смятали своя Месия, потомъка от дома на Давид, за син на Бога, за син на Всевишния и даже за въплъщение на Господа, който ще дойде с войска от ангели върху облаци.

Сцената със съда на Синедриона ни препраща към бъдещото постановление от Явне.

„Ти ли си Христос, Синът на Благословения?“ (Марк, 14:61) – пита по време на съда Каяфа. И получава отговор, който е дословен цитат от „Книгата за войната на Синовете на светлината срещу Синовете на тъмнината: „Аз съм. И ще видите Човешкия Син седящ отдясно на Силата и идещ с небесните облаци“ (Марк, 14:62).

Този отговор е най-кратката формулировка на ереста за Двете Власти на Небето, така както са си я представяли кумранците. Първосвещеникът раздира дрехата на гърдите си и вика: „Богохулство!“ Веднага след това Синедрионът се събира на ново кратко съвещание (Марк, 15:1).

Както виждаме, юдейските източници в дадения случай са по-достоверни от християнските. „Исус Назорей… се занимавал с магии и развращавал и прелъстявал Израил“ [3]. Това е съвършено точна юридическа – за разлика от недомлъвките на Марк – формулировка на предявеното от Синедрионът обвинение на Исус по време на съда.

БЕЛЕЖКИ

1. 357 Иосиф Флавий. Иудейская война,, 2, 13, 4.

2. m Sanh VII 6; cм. Также: Haim Cohn. The Trial of Jesus of Nazareth, p. 299.

3. b Sanh 43a.

ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?

И така, отговорът на Исус пред Синедриона „аз съм Месията и ще седя отдясно на Господа“ бил богохулство и прелъстяване на Израил и като такъв бил достатъчно основание за екзекуция по юдейските закони: убиване с камъни след окачане на дърво.

Защо тогава Синедрионът не екзекутирал Исус – чест, която след това Талмудът му приписвал?

Марк, Лука и Матей изобщо не обясняват този парадокс. Йоан твърди, че Синедрионът не можел да екзекутира Исус, макар и много да искал, защото смъртното наказание по това време било прерогатив на римляните (Йоан, 18:31).

Това, меко казано, е фантастично твърдение.

Никъде в Мишна не се казва, че римляните са ограничавали правата не само на ерусалимския, но даже и на местните Синедриони да произнасят смъртни присъди. Точно обратното – множество страници в нея са посветени на ритуалните тънкости, свързани с произнасянето на такива присъди, като се включват и познавателни дискусии кой в случай на обесване трябва да плати въжето. Ако се вярва на Йосиф Флавий, автономията на Синедриона достигала до това, че имал правото да осъди на смърт даже римски гражданин, престъпил бариерата, преграждаща пътя на езичниците към вътрешните дворове на Ерусалимския храм [1].

Многобройни примери, че Ерусалимският синедрион е имал право да издава смъртни присъди, срещаме и в Евангелията.

Така пред Синедриона с обвинение за прелъстяване на хората, което се наказва със смърт, се изправят Петър и Йоан (Деяния, 4:5). Съдят ги, както се полага, през деня в храма. Самият Исус спасява от смърт жена, осъдена от Ерусалимския синедрион да бъде убита с камъни (Йоан,. 8:7). При всичките тези случаи авторите на Евангелията – даже Йоан – не знаят изобщо за забрана да се произнасят смъртни присъди.

Защо тогава първосвещениците Анания и Каяфа, имайки всичките основания за екзекутират сами Исус, го предават за екзекуция на римските власти?

Отговорът се състои в това, че не са имали избор.

Закон, който забранява изобщо на Синедриона да произнася смъртни присъди, нямало. Но закон, който забранява на Синедриона да екзекутира Исус точно в навечерието на Пасхата, имало.

Работата е в това, че според юдейския закон смъртната присъда за престъпления, които се наказват със смърт, трябвало да се произнася на следващия ден след съдебното дело. Поради това било забранено да се гледат подобни дела в навечерието на Пасхата. „Дела, които водят до смъртно наказание, не трябва да бъдат започвани в навечерието на Шабата или на празник“ – се казва в трактата „Санхедрин“ [2].

Иначе казано, най-вероятната причина, поради която Синедрионът решил да предаде Исус на Пилат, се състояла в това, че Синедрионът не се осмелил да чака.

И това подчертава извънредния характер на развиващите се събития. Исус не бил обикновен престъпник, когото можели да съдят по установения от закона ред, обхващащ няколко дена. Той бил лидер на току-що провалил се метеж и никой в Синедриона, нито Анания, нито Каяфа, не можел да каже колко силни са били въстаниците, и нещо повече – колко от членовете на Синедриона съчувстват тайно на Исус.

Най-лесният начин за решаване на проблема бил да предадат Исус на римляните. Подобно решение било, в много отношения, сериозен провал.

То представяло първосвещеника като римска марионетка. И проваляло цялата старателно изградена от Анания и Каяфа система за шантаж на Пилат. Разпъването от окупационните войски превръщало Исус от неудачник в мъченик и било загуба на административната война.

Но затова пък решението позволявало на Синедриона да приключи с Исус колкото се може по-скоро. То намалявало до известна степен риска неговите привърженици да пуснат в действие сиките и предотвратявало протестите на тези членове на Синедриона, които тайно – или даже явно, като Никодим или Йосиф Ариматейски – съчувствали на Месията Исус. Много е възможно второто, сутрешното заседание на Синедреона, за което споменава Марк, да е било посветено именно на въпроса как да се избегне забраната за екзекуции в навечерието на Пасхата.

Фактът, че Исус бил екзекутиран не от евреите за прелъстяване – както уверявал по-късно Талмудът, - а от римляните за метеж, бил сериозно свидетелство за трескавата бързина, с която ерусалимските власти искали да се избавят от лидера на избухналото в града срещу Пасхата въстание.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 5, 5, 2; 6, 2, 4.

2. m Sanh 4.1, виж също: Emil Schürer, Geza Vermes, Fergus Millar. The History of the Jewish People in the Age of Jesus Christ, Volume 2, p. 223.

СЪДЪТ НА ПИЛАТ

И така, след нощното спешно заседание на Синедриона и второто – на сутринта – Исус е отведен при Пилат.

Разпитът на Исус от Пилат не прилича изобщо на съда на Синедриона. Пилат най-напред го пита фронтално: „Ти ли си Юдейският цар?“ На въпроса Исус отговаря уклончиво: „Ти го каза“ (Марк, 15:2).

Въпросът на Пилат е именно този въпрос, който трябва да бъде отправен към лидер на неуспешен метеж. Римският префект не се интересува нито от възкръсването на мъртвите, нито от тънките теологични подробности за Двете власти на Небето. „Ти ли си Юдейският цар?“

Тук трябва да кажем, че да се обявиш за владетел на Юдея без съгласието на римляните било вече преднамерено въстание, независимо от степента на успеха на операцията, и де юре, и де факто.

„Това било според Lex Julia maiestatis, приет първо от Цезар през 46 г. пр. н. е. и повторно от Август през 8 г. пр. н. е., тежко престъпление, известно като crimen laesae maiestatis, иначе казано – престъпление, което накърнява величието на императора“ [1].

Започват да обвиняват Исус „за много неща“ (Марк, 15:3). Ние отново бихме дали всичко, за да чуем тези обвинения. Но Марк отново не казва нито дума от тях. Той само съобщава, че Исус мълчи.

„Пилат пак го попита: „Нищо ли няма да отговориш? Не виждаш ли в колко много неща те обвиняват?“ Но Исус продължи да мълчи и това удивляваше Пилат“ (Марк, 15:4–5).

Досега Марк ни служеше за доста верен, макар и пристрастен източник.

Като ловък адвокат той не цитира думите на тези, които обвиняват лъжливо Исус „за много неща“, но споменава за тяхното съществуване: верен признак, че Марк се ръководи от някакъв авторитетен източник. Ние даже можем да предположим, че този източник е бил писмен и не много благоприятен за Исус, защото в устното предание тези „много“ обвинения просто щяха да се изгубят.

Той даже ни съобщава поразително верни детайли: за спешния нощен съд и за Синедриона, който се е събрал по време на Пасхата в дома на първосвещеника. Тези детайли трябва да признаем за верни, защото са много неизгодни за Марк: ако той си измисляше, нищо не би му попречило да каже, че Исус е съден през деня и в Храма.

Но този път Марк се приближава до една много важна сцена. Той има неоспоримия факт, че Исус е бил разпънат, а разпъването било чисто римска екзекуция и на разпъване го осъдил римският прокуратор Понтий Пилат.

И ето че Марк, който много иска да представи римските власти в добра светлина, прави невероятен завой: той съобщава, че независимо от това, че Исус е обвинен в crimen laesae maiestatis и че не може да възрази на нито едно от обвиненията, всемогъщият римски прокуратор е поискал да го пусне! От тържественото влизане на Месията в Ерусалим и от организирания от него погром в Храма Пилат по някакъв начин достигнал до извода, че Исус е съвсем невинен и че „първосвещениците са го предали от завист“ (Марк, 15:10).

У Матей, който пише след едно поколение, нещата стигат по-далече: Пилат моли юдеите да пусне Исус и като получава отказ, си измива ръцете с думите „не съм виновен за кръвта на Този Праведник“. В отговор юдеите викат: „Нека кръвта му тежи на нас и на нашите деца“ (Матей, 27:24–25).

У Лука Пилат казва вече три пъти: „Не намирам никаква вина в този човек“ (Лука, 23:4).

А в Евангелието от Йоан, написано през 90-те години, с Пилат се случва чудна метаморфоза: той защитава с всички сили Исус от злобните евреи. Римският префект даже заявява, че Исус е техният цар, на което евреите, прекомерно удивени от тази постановка на въпроса в устата на официално длъжностно лице, отговарят: „Ние нямаме друг цар освен цезаря“ (Йоан, 19:15).

Но и Йоан не е пределът! По-нататък образът на Пилат ще претърпи още по-главозамайваща метаморфоза: в множество апокрифи Пилат заедно с жена си приема християнството, среша се с възкръсналия Исус и докладва на императора за срещите си с Авраам и Исаак, възкръснали при смъртта на Исус.

Дългата редица от тези фантастични трансформации се увенчава от раздиращата душата по силата си апокрифна кореспонденция на Пилат, Тиберий и цар Ирод, които се надпреварват да преразказват християнските догми и искат да бъдат предадени на смърт гонителите на Христос. „И Царството ще отиде при езичниците, защото ние, Избраният народ, се гаврихме с Праведника“ – ще свидетелства лично Ирод в писмо до Понтий Пилат. Срещу личните писма, знаете ли, не може да се възразява: сам си е признал!

БЕЛЕЖКИ

1. Haim Cohn. Указ. соч., p. 171.

ИСУС БАР АВВА

Ще кажем направо – сцената със съда над Исус в този вид, в който ни я описва Марк, да не говорим за Лука или Йоан – е невероятна.

Марк твърди, че евреите от фтонос, тоест от завист – обърнете внимание колко е близо това до понятието ревност – искали екзекутирането на Исус (Марк, 15:10). А римският прокуратор се опитвал да го помилва

Това твърдение на Марк стои в шорт листата на номинациите за Най-голямата лъжа в историята на човечеството.

Дори Исус да не беше превземал Храма, дори да не беше влязъл, съпроводен от народно ликуване, в Ерусалим, дари да не беше заловен, сломен и объркан, криещ се в Гетсиманската градина след поражението, дори ако неговото въстание, както предполага Реймарус, не е успяло защото просто Исус е надценил силите си и вместо силен взрив се е чул лек пукот – даже при всичките тези условия римският префект, пристигнал спешно начело на своите войски в Ерусалим, за да потуши въстанието, при никакъв случай не е можел да пусне неговия главатар.

Да се признаеш за Месия и Цар на Юдея само по определение било акт на метеж и дори този метеж да имал незначителни резултати, незначителността на резултатите не извинявало противозаконността на намеренията. Римският префект по времето на Тиберий можел да пусне човек, претендиращ за статута цар на Юдея, точно толкова, колкото следовател от НКВД през 1937 година е можел да пусне човек, който е обявил, че е „цар на Русия“ и че не признава властта на незаконните болшевики.

Но Марк не се задоволява с това, че ни разказва тази невероятна история. Той прибавя към нея още една.

Според Марк римляните имали обичай да пускат на свобода в навечерието на Пасхата един затворник. Понтий Пилат решава да използва тази вратичка, за да запази живота на Исус, и го извежда пред хората. Той предлага на тълпата да пусне или него, или Варава, разбойник, затворен заедно с тези, които „по време на бунта извършили убийство“ (Марк, 15:7).

„Искате ли да ви пусна Юдейския цар?“ – пита Пилат. Хората обаче започват за викат: „Разпъни го“. „Какво зло ви е сторил?“ – пита Пилат. В отговор се носи оглушителен рев: „Разпъни го“.

„Тогава Пилат, като искаше да угоди на множеството, им пусна Варава, а Иисус би и Го предаде на разпятие“ (Марк, 15:15).

Обичай да се пуска по искане на юдейската тълпа затворник, осъден на смърт, не е известен на никого освен на евангелистите, които се нуждаят от него, за да представят римляните в положителна светлина. Той противоречи на логиката, на здравия смисъл и на основните правила на римската държавност. Трудно е да си представим какъв дявол е подсторил римляните, та в гъмжащата от фанатици и мразеща ги провинция да се откажат от правото си да прилагат насилие там, където било най-нужно.

Пилат не един път си имал работа с юдейската тълпа: отначало в историята със сигнумите, а след това в историята с водопровода. И ето че този римски префект, който заповядал да бъде избита мирната (според Флавий) тълпа, протестираща срещу водопровода, неочаквано ѝ се покорява, когато тя вика да бъде пуснат затворникът.

И какъв бил този затворник?

Метежник.

За това свидетелства самият Марк. Човекът се казвал Варава и той и неговите другари „по време на бунта извършили убийство“ (Марк, 15:7). Метежът и убийството били скорошни: хората, осъдени на смърт в Рим, не чакали изпълнението на смъртната присъда по двадесет години.

И така, според Марк, Пилат осъдил по едно и също време двама души. Единият от тях бил метежник и терорист, който по времето на метежа извършил убийство. Пилат, по молба на юдейската тълпа, го пуснал. Другият бил мирен проповедник на доброто и любовта - Исус Христос. Пилат, по молба на юдейската тълпа, го разпънал.

Самуел Брендън, когото често цитираме тук, предполага, че въстанието на Варава не случайно съвпаднало с времето, когато Исус бил в града. Той смята, че Варава е бил зилот, който се опитвал да завземе Горния град, докато Исус и неговите ученици се опитвали да завземат Храма. „Изобщо не е удивително, че Исус е можел да се съюзи със зилотите за подобна операция“ – отбелязва Брендън [1].

Но нещата може и да са били по-прости.

Варава не е име, а прозвище. Варава е в оригинал Бар Авва, „Бащин син“.

Как се казвал човекът с прозвището Бащин син, който вдигнал въстание в Ерусалим тогава, когато там проповядвал мирният Божи син?

Някои древни списъци са запазили името на Варава. Казвал се Исус [2].

Така че през тази съдбоносна за света Пасха в Ерусалим имало двама Исусовци: единият, Исус Бащин син, бил злобен метежник, който със своите другари „по време на метежа извършил убийство“, а другият бил мирният Исус Божи син и той не е вдигал никакво въстание, а е осъден на смърт заради злобна клевета от страна на юдеите.

Като оставим настрани това удивително, почти мистично съвпадение на метежа на Исус Бащиния син с мирната проповед на Исус Божия син, ще отбележим само едно – всеки метеж в Ерусалим започвал и завършвал в едно централно във всички отношения място – в Храма. А в Храма по това време, както знаем от Марк, до съкровищницата се намирал Исус.

Така имаме една още по-невероятна и още по-поразяваща въображението картина: докато мирният Исус Син на Бога командвал при влизането си в Ерусалим да се хванат и убият тези, „които не искат той да царства“, обръщал мирно масите на храмовите сарафи и влизал мирно с немити крака в забранените помещения – в същото това време, в същия този Храм се подвизавал някакъв друг Исус, Син на Бащата, който по време на метежа извършил убийство; но двамата Исусовци нямали никакво отношение един към друг и – по удивителен начин – първият по време на своите проповеди даже не забелязал дейността на другия.

Всеки, който е работил с устни източници на информация, познава много добре невероятната бъркотия, която възниква при опита да се разбере кой, какво и кога е направил, особено ако информацията се разпространява в средата на умствено ограничени хора.

Именно този ефект на разваления телефон използва съзнателно Марк.

Той пише за аудитория, която прекрасно знае, че персонаж с името Исус е бил разпънат на кръст по времето на Понтий Пилат. Тя знае, че този Исус „е извършил убийство по времето на метежа“. Знае, че тълпа евреи, събрала се край мястото, където протичал съдът, поискала този човек да бъде пуснат.

И Марк предприема невероятен пропаганден ход: да, това е вярно! Просто Понтий Пилат е имал през този ден цели двама Исусовци. Единият бил метежникът Исус Бащин син, когото проклетите евреи искали да бъде пуснат. Другият бил пророкът на любовта и мира Исус Божи син, когото прекрасният римски чиновник Пилат бил принуден да екзекутира единствено под натиска на проклетите юдеи.

БЕЛЕЖКИ

1. S. G. F. Brendon. The Trial of Jesus of Nazareth, p. 176.

2. Warren, William. «Who Changed the Text and Why? Probable, Possible, and Unlikely Explanations». The Reliability of the New Testament: Bart Ehrman and Daniel Wallace in Dialogue. Fortress Press. 2011, p. 118.

СИЛОАМСКАТА КУЛА

Загадъчният епизод с Исус бар Авва не е последното указание за въстанието, вдигнато по това време в Ерусалим.

Друго такова указание ни дава Лука. Той разказва как някои хора, като дошли при Исус, му разказали „за галилейците, на които кръвта Пилат смесил с жертвите им“ (Лука, 13:1). Отговорът на Исус бил еднозначен: „Ако не се покаете, всички вие ще умрете по същия начин“.

„Нима мислите, че тези хора са пострадали така, защото са били по-грешни от всички останали галилейци? Не, не са били. Но казвам ви: ако не се покаете, всички вие ще умрете по същия начин“ (Лука, 13:2–3) – казва Исус.

Този епизод е поставен от Лука в самото начало на текста и като че ли няма отношение към влизането на Исус в Ерусалим. Но това няма решаващо значение: Лука и Матей често подреждат известните им изречения на Исус в произволен ред, особено когато става въпрос за ключови изказвания, които трябва да бъдат извадени от контекста на предизвикалите ги събития.

Проблемът се състои в това, че Пилат е можел да смеси „кръвта на галилейците с жертвите им“ само на едно място: в Храма. На никое друго място юдеите нямали право да принасят месни жертви. И това можело да стане само по време Пасхата. В никакво друго време много галилейци просто не можели да се съберат в Храма.

Иначе казано, войската на Пилат нахлула в Храма по време на Пасхата и започнала да коли хората. Това, както разбирате, не е шега. Аналогично клане, осъществено преди четиридесет години от Архелай, син на Ирод, било прието за тежко прегрешение и било една от обвинителните точки, предявени срещу него пред лицето на император Октавиан Август [1].

Трудно е да си представим, че Йосиф Флавий, който разказва много подробно да управлението на нелюбимия му Пилат, би замълчал за подобна постъпка. При това става въпрос не просто за поклонници, а за галилейци.

Думата „галилейци“ се употребявала по това време в Юдея двояко. Тя означавала не само хора от Галилея, но и привърженици на определена религиозна сена, същото, която Йосиф нарича „четвърта секта“ и към която принадлежали и Юда, и Исус Галилееца. За сектата на галилейците ни съобщава Хегезип.

Галилейци наричал християните Юлиан Отстъпник.

Трудно е да си представим, че войниците на Пилат са искали от поклонниците в разгара на клането паспорти с печат за местоживеене. Под избиване на галилейци в Храма по време на пасхалното жертвоприношение очевидно се има предвид избиване на превзели храма сектанти. Но ние отново не знаем нищо за подобно превземане на Храма, ако не предположим, че от нашите източници са изчезнали сведенията за превземането, осъществено от Исус Галилееца.

Исус не се задоволява с това, че обяснява смъртта на убитите в храма галилейци с недостатъчната вяра на покойниците. Той продължава: „Ами онези осемнадесет души, които загинали, когато Силоамската кула паднала върху тях? Да не мислите, че са били по-грешни от всички останали жители в Ерусалим? Не, не са били. Но казвам ви: ако не се покаете, всички вие ще умрете по същия начин“ (Лука, 13:4–5).

Силоамската кула се намирала на юг от Храма и господствала над силоамския водопровод, по който провикнали в Ерусалим войските на Давид (2 Царе, 5:7). Силоамската кула заедно с Антониевата кула била част от системата доминиращи над града укрепления.

Ако някой можел да загине при падането на Силоамската кула, това била намиращата се в нея правителствена стража. За ревностните юдеи подобно събитие можело да бъде само повод за радост. Падането на кулата с храмовата стража, или с китим, било за тях такова повдигащо духа събитие като падането на Кулите близнаци за арабския свят.

Нашият проблем се състои в това, че падането на Силоамската кула – също като клането на галилейците в храма – не било обичайно събитие. Добре охраняваните инженерни съоръжения, служещи за укрепления на римския гарнизон във враждебния град, не падат от само себе си. Те могат да паднат или пи време на земетресение, или по време на щурм.

Иначе казано, Силоамската кула можела да рухне върху галилейците по една причина: ако гореспоменатите галилейци са я превзели, като Масада, и са се укрепили в нея, а римляните са я подкопали или са я сринали по време на щурм. В същото време, когато други римляни смесвали в Храма „кръвта на галилейците с техните жертви“.

И така, изявлението на Исус за Силоамската кула и избиването от Пилат на галилейците в храма ни карат да предположим, че по време на управлението на Понтий Пилат в Ерусалим са станали сериозни безредици, свързани с опит да се превземат поне две ключови укрепления: Храма и Силоамската кула. По някаква причина тези две важни за историята на Понтий Пилат събития не са влезли в „Юдейската война“ на Йосиф Флавий – или са били извадени от нея.

Но още по-показателна от кървавия неуспех на тези безредици е реакцията на Исус спрямо тях. Исус твърди, че тези, които са загинали, не са вярвали достатъчно

Този отговор имал дълбоки корени в еврейската култура. Именно с недостатъчна вяра в Господ обясняват падането на Първия храм Еремия и Езекиил: „Господ, Бог наш, ни е определил да загинем и ни дава да пием вода с жлъчка, задето сме грешили пред Господа“ (Еремия, 8:14).

Именно с недостатъчна вяра в Господ обяснява 2-ра книга Макавеи гибелта на привържениците на Юда Макавей в битката. На тях им били обещани безсмъртие и възкресение, но те изгубили сражението и загинали, а когато другарите им претърсили в недоумение техните тела, станало ясно, че тези, които са загинали, имали в себе си езически амулети! (2 Макавеи, 12:40)

И накрая именно с прегрешения пред Господ обяснява авторът на „Псалми“ превземането на Ерусалим от войските на Помпей.

Отговорът на Исус е типичен отговор на юдейски фанатик, обещал на вярващите неуязвимост в боя. Но те загинали? Значи не са вярвали достатъчно.

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 17, 9, 5.

ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА

След смъртната присъда римските войници се гаврят в Исус. Те му намятат багреница, иначе казано – царска одежда, и му слагат на главата венец от тръни; падат пред него на колене и го приветстват като цар. „И Го удряха по главата с тръстика и Го заплюваха, и Му се кланяха, като коленичеха“ (Марк, 15:16–19).

Разпъват го заедно с двама разбойници. Събралата се тълпа се надсмива и сочи с пръст: „Нека Христос, Царят на Израил, слезе сега от кръста, за да видим и да повярваме“ – вика доволната публика. Даже „разпънатите с Него Го ругаеха“ (Марк, 15:32).

Въпреки всичките старания на Марк, от разказа му следват няколко важни неща.

Едно от тях е бързината, с която екзекуцията на Исус последвала след ареста. Исус бил арестуван през нощта; през нощта бил разпитан от специално събралия се на необичайно място и в забранено време Синедрион, а на сутринта бил заведен при Пилат и към три часа разпънат. От ареста до екзекуцията изминали по-малко от дванадесет часа. Римското правосъдие било бързо, но не до такава степен!

Единственото разумно обяснение на подобно бързане се състои в това, че властите: а) се страхували, че Исус ще бъде освободен от своите привърженици, б) бързали да покажат на народонаселението, че Исус не е Месията. Екзекуцията на Исус напомня по-скоро спешен разстрел на водач на неуспешен метеж.

Бюрократите нямат навика да се събират на нощни заседания в празничен ден, особено когато са забранени от закона. Единственото нещо, което би могло да подтикне в тази нощ членовете на Синедриона да се откъснат от наровия шиш, от агнето и от семейството, е това, че в дадената ситуация била скъпа всяка минута, а всяка минута е скъпа само при сражения и въстания.

Второто нещо, което се набива в очите ни е гаврата на римските войници с Исус.

Марк рисува живописна картина на тържествуващи войници, които се подиграват с беззащитния затворник. Тези войници проявяват чудеса от злоба и изобретателност: донасят отнякъде пурпурна одежда, която по това време е огромна ценност, не пестят сили, за да изплетат венец от тръни. Те бият Исус и застават пред него на колене, като викат „спаси ни, царю Юдейски“, и плюят в лицето му.

Но защо? Какво е направил Исус на римските войници. Какво ги интересува тях един мирен проповедник, оклеветен от евреите, които войската презирала? И защо изобщо трябва да бъде разпъван човек, който призовавал евреите към любов и мир в същото време, когато в Юдея действала призоваващата към въстание „четвърта секта“? Не е ли било по-правилно да разпънат разбойниците от „четвъртата секта“, а напротив, на проповедника на любовта и мира да дадат зелена светлина?

Сцената, описана от Марк, говори сама по себе си: това е сцена с издевателства на победители над лидер на разгромен метеж.

Той обещал на своите привърженици тронове на небето. Обещал, че тези, които не го приемат, ще завиждат на Содом (Лука, 10:12). Обещал да хвърли огън на земята (Лука, 12: 49). Неговите привърженици можели да заключват небето и да поразяват своите врагове с огън от устата си! (Откровение, 11:5–6).

При опит да бъдат арестувани тези, които го следват, хората ослепявали [1]. Падали мъртви или се търкаляли на земята в гърчове с пяна на устата [2]. Обхващала ги парализа [3]. Който вдигнел ръка срещу тях, бивал разкъсван от лъвове [4]. Един от неговите ученици, Андрей, заобиколил хора, които отхвърлили Христос, със стена от огън и ги издавил вътре с вода [5]. Друг, Филип, с едно заклинание провалил цял град в геената [6].

Можем само да си представим колко са се страхували от подобно развитие на нещата легионерите! Те били невежи, най-обикновени хора и изобщо не се съмнявали, че арестуваният гоес е способен на всички тези чудеса. Никой от тях не искал да бъде отправен в геената, да се удави или да бъде изпепелен от огън. И ето че сега, след победата, те си изкарвали върху него всичко – тридневния форсиран марш, страха, предчувствията, схватката, клането, гибелта на своите другари.

Ние не знаем – благодарение на необикновената стеснителност на Марк – в какво наистина е бел обвиняван Исус и пред Синедриона, и пред Пилат – обвинявали го така, че той мълчал, без да знае какво да каже. Но ние знаем, че като не признал нищо пред съда, Исус се провъзгласил за Месия.

„Ти ли си Христос, Синът на Благословения?“ „Аз съм. И ще видите Човешкия Син седящ отдясно на Силата и идещ с небесните облаци (Марк, 14:61–62).

Пришествието на Месията и на Човешкия син означавало в този момент за юдеите съвършено конкретно нещо: падане на властта на римляните и замяната ѝ с всемирно Божие царство начело със Давидов син, седящ от дясната страна на Господ.

Да се провъзгласиш за Господ Месия било, от гледна точка на юдейския закон, „съблазняване на Израил“, а да се провъзгласиш за Юдейски цар било, от гледна точка на римляните, акт на метеж. И едното, и другото се наказвало със смърт и над кръста, на който разпънали Исус, била закована табела: „Исус назорей, Юдейски цар“ (Марк, 15:26; Йоан, 19:19).

Важността на тази табела се състои преди всичко в това, че християните никога не са смятали Исус за юдейски цар. Напротив – цялата по-нататъшна християнска традиция, колкото по-нататък, толкова повече, отделяла Исус от предалите го евреи и „Юдейски цар“ не е детайл, който изобщо би могъл да бъде измислен от следващите поколения християни. Той останал в отчетите за съда над Исус, защото бил сред обвиненията и защото Марк пишел за аудитория, която знаела много добре обстоятелствата около този съд.

Роберт Айслер нарича не без основание надписа „Исус Христос, Юдейски цар“, закован над разпятието, „най-ранния от всички нехристиянски и антихристиянски документи“ [7]. „Исус бил екзекутиран като водач на въстание, което избухнало в Ерусалим по време на историческата Паска през 30 г.“ [8] – отбелязва Самуел Брендън.

Предположението за разгром, предшестващ ареста, може да обясни още един загадъчен детайл в Евангелията, а именно изглеждащото иначе необяснимо поведение на Исусовите ученици.

Учениците му, за чието въоръжаване Исус се погрижил преди това, вместо да извадят мечовете, се разбягали; Петър се отрекъл три пъти и същата тълпа, която викала осанна на Израилевия цар, наобиколила кръста с разпънатия пред градските врати Исус и викала: „Слез от кръста и ще повярваме“ (Мк. 15:32).

Всичко това може да се обясни лесно, ако предположим, че и от гледна точка на учениците, и от гледна точка на тълпата Исус е бил истински Цар от рода на Давид и Месия, който – само като се появи, ще направи на пух и прах римските легиони. Било общоизвестно, че при опит да бъде арестуван Месията ще му се явят на помощ легиони ангели. Липсата на тези легиони предизвикала в редиците на неговите привърженици културен шок.

Можем смело да предположим, че в момента на екзекутирането на Исус учениците му не са знаели, че е дошъл в Ерусалим със специалната цел да бъде разпънат. Те са предполагали, че е дошъл в Ерусалим, за да установи Божието царство, и че е способен да унищожи войската на Пилат с огън от устата си.

„Кулминационен момент и за четирите Евангелия е зрелището с Исус, който страда на кръста, при което няма и следа от неговите ученици – отбелязва известният американски антрополог Маруин Харис. – Учениците не вярват, че Месията може да позволи да го разпънат. Те нямат ни най-малка представа, че култът към Исус ще бъде култ към мирен, а не към отмъстителен спасител“ [9].

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Philip 2, 12, цит. по: Francois Bovon. Посоч. съч.

2. The Acts of Andrew, 18b, 4, цит. по: Dennis R. MacDonald. Указ. соч.

3. The Story of St. James, цит. по: Lewis, p. 32, The Acts of Andrew, 22, 8;

4. The Acts of Thomas, 8, 9, цит по: Harold W. Attridge. Указ. соч.

5. The Acts of Andrew and Matthew, 30, цит. по: Dennis R. MacDonald. Указ. соч.

6. The Acts of Philip, 15, цит. по: Francois Bovon. Указ. соч.

7. Robert Eisler. Jesus Messiah, p. 4.

8. S. G. F. Brendon. Указ. соч., p. 179.

9. Marvin Harris. Cows, Pigs, Wars and Witches, The Riddles of Culture, Vintage Books, 1989 p. 192–193.

ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

От Исус не са останали никакви порицания за проповедите на „четвъртата секта“. Това премълчаване е красноречиво само по себе си. Тогава, когато в Палестина проповядвали войнстващи пророци, които обещавали на своите ученици да разделят водите на Йордан и да разрушат стените на Ерусалим, по същата територия ходел и Месията, който не ги опровергал с нито една дума. Вместо това Исус осъждал тези, които били осъждани от „четвъртата секта“, иначе казано – иродианите, садукеите и фарисеите, и нерядко използвал за целта същите изрази.

Но това не е всичко! Този Месия, като ръководителите на кумранците, претендирал, че произхожда от рода на Давид и по някаква причина кумранските фанатици не обръщали на самозванеца никакво внимание.

Напротив, един могъщ пророк, който обещал същото, което обещал кумранският Енох, и когото Евангелията наричат Йоан Кръстител, провъзгласил Исус за Месията и обявил, че е видял с очите си Светия дух, спускащ се в (εις) него (Марк, 1:10). Церемонията била внушителна: не по-лоша от тази, по време на която пророк Самуил помазал цар Давид.

Така че поведението на римските власти било доста адекватно на обстановката.

След известно забавяне, предизвикано както от необходимостта да се концентрират силите, така и може би от яростен задкулисен пазарлък, Пойнтий Пилат изтласкал привържениците на Месията от храма. В настъпилата суматоха Месията успял да се скрие и да избяга от града, но скоро бил заловен и предаден на Каяфа, който, за разлика от Пилат, нямал войски, но имал на разположение широка мрежа от осведомители и шпиони.

Пилат осъдил Исус като „Исус Месията, Юдейски цар“ и именно това обвинение било написано на закованата към кръста табела.

От двете страни на Исус били разпънати негови съучастници от същите галилейци, „чиято кръв Пилат смесил с жертвите им“. Лука споменава невнимателно, че разбойниците са осъдени „по същата присъда“ (κρίµατι) (Лука, 23:40). А и думата „разбойник“ (λῃστής), с която Марк нарича разпънатите заедно с Исус хора (Марк, 15:27), е същата дума, която Йосиф употребява постоянно по отношение на бунтовниците от „четвъртата секта“.

Прави впечатление, че Евангелията са запазили многобройни – и различни – сведения за поведението на разбойниците.

У Марк и Матей разпънатите с Исус „го хулят“ (Марк, 15:32; Матей, 27:44). Това е странно предсмъртно занятие за крайпътни разбойници, разпънати редом с проповедник на мир и любов, но е напълно естествена реакция за бирйоним, които са се готвели да седнат на златни тронове и да колят римляните заедно с ангелите, а изведнъж са получили пълен провал.

У Лука, напротив, реакциите на разпънатите с Исус лестай е диференцирана. Единият от тях злослови срещу Исус и казва: „Ако си Месията, спаси себе си и нас“ (Лука, 23:39). Другият запазва своята вяра и моли: „Спомени ме, Господи, когато отидеш в Твоето Царство“ (Лука, 23:42), при което получава уверението: „Днес ще бъдеш с мене в рая“ (Лука, 23:43).

Ако не приемем, че Исус разговаря със свои привърженици, целият този епизод изглежда малко аморално. Излиза, че човек може да убива, граби и разбойничества, но е достатъчно преди заслужената екзекуция да признае, че Исус е Христос, и веднага ще отиде в рая.

Друго нещо е, ако става дума за метежни фанатици, разпънати редом със своя водач. Единият от метежниците ругае водача и му предявява справедливо искане: да слезе веднага от кръста, да разпръсне римската войска с огън от устата си и да установи на земята Своето Царство. За другия фанатик собственият опит е по-маловажен от вярата. Той е готов да вярва, че Исус е Месията, напук дори на кръвта, течаща от пробитите с гвоздеи глезени, и на жаркото палестинско слънце над кръста, поставен край градските врати. Именно това поведение, от гледна точка на Лука, характеризира истинския праведник. И то води в рая.

Още един път. В Евангелията имаме два вида свидетелства.

От една страна Исус се описва като могъщ лидер на могъщо течение. Той извежда в пустинята пет хиляди души, които го провъзгласяват за цар, влиза в Ерусалим сред множество, което застила пътя му с палмови клонки и вика „Осанна“, извършва в Храма погром и после проповядва там край съкровищницата. По време на престоя му в Ерусалим се разнася Бат Кол (Глас от Небето), който го прославя (Йоан, 12:28). След смъртта му неговите последователи в града били три хиляди души и били толкова силни, че когато предизвикалата недоволството на техния лидер съпружеска двойка внезапно умира, властите не се осмеляват да се намесят.

Това последователно и разбираемо описание на могъща секта, която има статута на паралелна държава, се разкъсва само на едно място: когато става въпрос за ареста и екзекуцията на Исус.

Там се оказва, че Исус е заловен през нощта, извън града, в обкръжението на не много на брой въоръжени привърженици. Че по време на мълниеносния съд не се намерил никой, който да свидетелства в негова полза; че апостол Петър, който се появил през тази нощ в двора на първосвещеника Каяфа, се отрекъл от Исус, че тълпата викала „разпъни го“, че учениците му не присъствали на екзекуцията, защото избягали от града, и че дори след смъртта му да приберат неговото тяло дошли жени.

Очевидно е, че тези два реда свидетелства са несъвместими помежду си.

От времето на деиста Волтер, за когото било важно да представи Исус като проповедник на мира, доброто и любовта в противовес на основаната от него църква, библеистиката признала по подразбиране за недостоверен първия ред от свидетелства: за могъществото на оглавяването от Исус движение. За тази библеистика Исус не е водил в никаква пустиня множество от хора; никой не го е провъзгласявал за цар, в Ерусалим е влязъл незабелязан от никого, а погромът в Храма се е ограничил с обръщането на няколко маси.

Така се оказало, че Исус е проповядвал учение за мир, прошка и любов, иначе казано – именно това учение, от което се нуждаели отчаяно окупационните римски власти в ксенофобския, готов да избухне като барут, Ерусалим. Въпреки това той бил незаслужено оклеветен и разпънат, но после неговото учение, като малко ручейче, постепенно набирало сила, разливало се, докато не се превърнало в огромна река, напояваща целия свят.

Така че всичките свидетелства на евангелистите за могъществото на движението, оглавявано от Исус, се приемали по подразбиране за поетически преувеличения или, по-просто казано, за лъжа.

Но не е трудно да се види, че двата реда свидетелства – и за могъществото на сектата, и за самотата на Исус в момента на ареста, съда и екзекуцията – се съгласуват превъзходно, ако предположим, че евангелистите са пропуснали само един детайл, а именно – разказа за поражението на Месията.

Ако приемем, че Исус е влязъл като цар в Ерусалим и е завзел Храма, а след това е бил разбит и е избягал, между твърдението, че е встъпил в града под викове „Осанна“, и последвалата самота по време на съда и екзекуцията няма никакво противоречие. Самотата на претърпелия поражение метежник е най-обикновено нещо в световната история. Когато съдели Исус, неговите привърженици или лежали убити, или се носели с всичко сила към Галилея.

Не е трудно да се види, че подобна интерпретация на събитията поставя под съмнение основния, системообразуващия мит на съвременното християнство. Главното твърдение на християнството се състои в това, че Исус е бил невинен и се е принесъл в жертва за нашите грехове. Със смъртта си той изкупил първородния грях на човечеството.

Но войнственият характер на проповедите на Исус – и още повече опитът за въстание, в каквото и да се състоял – не оставят от този мит камък върху камък. През последните два века са написани не малко литературни произведения, изследващи сложните мотиви на сложния и комплексен персонаж на име Понтий Пилат, който приел очевидно неправосъдно решение, като осъдил на смърт невинен човек.

Но в общи линии мотивите били прости.

Пилат осъдил на смърт Исус долу-горе по същите причини, по които САЩ ликвидираха бин Ладен.

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ФАЛШИВИТЕ ДОКУМЕНТИ

И така, версията на Марк, по всяка вероятност, е версия на адвокат, който оневинява свой клиент, обвинен в опит за метеж.

Да, твърди Марк, Исус извеждал хората в пустинята, но ги учел там на добро. Да, той влязъл в Ерусалим под викове „Осанна на Царя на Израил“, но това била инициатива на народа, а Исус нямал отношение към това. Да, той изгонил от Храма сарафите, но това било просто така, хепънинг и пърформанс; да, намерили го през нощта, сред въоръжени с мечове ученици, в Гетсиманската градина, но това не било след разгромено въстание, а просто Исус имал навика да напуска всяка нощ Храма; да, тълпата викала по време на съда над Исус „пусни го“, но това се отнасяло за друг Исус, Исус Бащиния син (Исус бар Авва, неправилно интерпретиран като Варава – бел. П. Н.), който наистина организирал метеж, но този метеж, станал по същото време, на същото място и ръководен от човека на име Исус Бащиния син, нямал никакво отношение към мирните проповеди на Исус Божия син.

И само заради трагично недоразумение римляните сбъркали единия Исус с другия.

Не е лесно да се види, че цялото това твърдение се основава на едно-единствено допускане. То предполага, че през 70 година римляните, веднага след разрушаването на Храма, са знаели прекрасно кой е Исус. Наличието на адвокатска версия предполага налична версия на обвинението.

Въпрос: какво са знаели римляните за Исус Христос?

За християнина, живеещ през I–III в., отговорът на този въпрос не би предизвикал никакво затруднение.

Той знаел добре, че елитът на империята – от императори до философи – е бил прекрасно осведомен кой е Исус. Имало множество текстове, които потвърждавали документално тази гледна точка.

Този християнин разполагал например с прекрасното писмо на император Марк Аврелий, който докладвал на Сената, че дължи победата си над германците на християнския бог, и заповядал да бъдат убивани всички, които обвиняват християните [1]. Това писмо цитират като напълно автентично Тертулиан и Евсевий [2].

Разполагал християнинът и с аналогично писмо на император Антонин Пий [3], а също така със съвсем оригиналната кореспонденция между апостол Павел и философа Сенека [4]. В тази кореспонденция Сенека се възхищавал от Христос и Павел и охотно признавал тяхното превъзходство над себе си, нищожния езичник.

Сред християните се разпространявал превъзходният доклад на някой си Публий Лентул, предшественик на Понтий Пилат като префект на Юдея, с превъзходна препоръка за Исус. „Народът го нарича пророк на истината; неговите ученици – Божи син. Той възкресява мъртви, изцелява болни“ – докладвал Лентул на Сената.

Писмото на Лентул съдържало и словесен портрет на Христос, който, ако се вярва на римския префект, засенчвал с красотата си Марлон Брандо.

„Косите му – докладвал префектът на Сената – са с цвят на узрял лешник, прави до ушите, а под ушите се вият и къдрят, със синкав ярък оттенък, падащи върху раменете. По средата са разделени от пътека на две, както е обичаят на назореите. Челото му е гладко, изразява радост, лицето му е без бръчки и петна, розовият оттенък му придава привлекателен вид. Носът и устата му са безупречни. Брадата му е гъста и със същия цвят като косите, не много дълга, разделена на брадичката... Той е най-прекрасното Човешко Дете [5].

Това поразително описание, подобаващо по-скоро на влюбен, зажаднял за мъжка красота, отколкото на римски префект, доказвало нагледно на християните, че не само длъжностните римски лица, но и Сенатът е бил напълно осведомен за учението, съдбата и даже за външния вид на Христос.

Но най-многобройните текстове, които се разпространявали сред християните, били свързани, разбира се, с централното събитие: разпъването на Христос и кореспонденцията по този повод между прокуратора Понтий Пилат, император Тиберий и цар Ирод.

Ранните християни – за разлика от учените библеисти през XIX в. - знаели много добре, че Понтий Пилат бил длъжен след екзекуцията на Христос да напише донесение на императора, и те имали това донесение.

В донесението прокураторът на Юдея Понтий Пилат си признавал честно пред императора, че разпънал неволно Бога по внушение на юдеите. Той докладвал на Тиберий, че Исус Христос е роден от Дева, направил е чудеса и е възкръснал „на третия ден от гроба“.

Освен писмото на Пилат до император Тиберий имало аналогично по дух писмо на Пилат до император Клавдий [6]. Добрият прокуратор явно е забравил кой му е император. А съвсем изумително е, че освен тези две писма има трето, от императора до Пилат, отнасящо се за Христос. Наистина, императорът се казва Теодор. Салустий и Тацит не знаят за такъв император. Но както виждаме, ранните християни били много по-добре информирани за римските императори от езичника Тацит.

Освен кореспонденцията между Пилат и Тиберий, ранните християни четели с удоволствие и кореспонденцията между Пилат и Ирод [7].

В писмо, адресирано до Пилат, цар Ирод съобщава за ужасните наказания, които го постигнали заради убийството на Йоан Кръстител. Дъщеря му Иродиада играела на езерото, покрито с лед, подхлъзнала се и паднала във водата така, че ледът отсякъл главата ѝ като на Йоан. Съпругата му ослепяла с едното око, а самият той се намира на смъртно легло и от тялото му излизали червеи. Ирод не се съмнява, че всичко това е станало заради евреите, които осъдили Христос, и умолява Пилат и съпругата му да се молят на Христос ден и нощ. Той предсказва, че „Царството ще отиде при езичниците, защото ние, Избраният народ, се гаврихме с Праведника“.

Ако за всичко това беше съобщил някой друг, ние може би бихме могли да се усъмним дали наистина ледът е отсякъл главата на дъщерята на Ирод, но тъй като за това пише лично Ирод на Пилат, какви съмнения може да има!

В заключение Ирод пише, че изпраща на Пилат обеците на дъщеря си и своя пръстен. Тази малка приписка придава особена правдивост на повествованието.

В отговор Пилат пише на Ирод и му съобщава не по-малко потресаващи новини. Той, Пилат, също научил от стражите и палачите съвсем достоверната новина за възкресението на Христос, който след това бил видян в Галилея в същия облик „да проповядва възкресението и Вечното царство“.

Нещо повече, Прокла, съпругата на Пилат, взела със себе си стотника Лонгин с дузина войници и отишла да слуша тези проповеди. При вида на Христос тя се убедила, че наистина е възкръснал, и повярвала.

След Прокла при Христос отишъл и Пилат. Посещението му не останало незабелязано. Когато Пилат се доближил до Исус, земята се разтресла и се разнесъл Глас от Небето, а Пилат паднал на колене пред Нашия Господ и го помолил да се смили над него. „Аз зная, че ти си Бог и Сина на Бога“ – възкликнал Пилат. Ако това за Пилат го беше разказвал някой друг човек, бихме могли да се усъмним, че си измисля. Но собственоръчното писмо на Пилат променя, разбира се, напълно нещата [8].

В донесенията на Пилат до Тиберий има също така подробен списък на чудесата , извършени от Исус. Римският прокуратор докладва на императора, че Исус изцелявал слепи, болни и недъгави и вдигнал Лазар от гроба. След като Исус бил разпънат, върху света се спуснали тъмнина и ужас. Излезли мъртвите Авраам, Исаак и Яков, всичките дванадесет патриарси, Мойсей и Йов. Пилат видял възкресението им със собствените си очи. След това земята се разтворила пред Пилат и погълнала всички ерусалимски синагоги и евреите, свидетелстващи срещу Исус, а от пукнатината се появил Господен ангел [9].

Ядосаният император наредил да изправят Пилат пред съда и поискал от него отговор: защо е погубил Исус, който доказал със своите чудеса, че е Христос, Юдейския цар. Едва Тиберий произнесъл името на Христос и всички статуи на богове в римския Сенат се разсипали на прах.

Поразеният от това Тиберий наредил да екзекутират Пилат. Когато префектът му отсякъл главата, се чул Глас от Небето, свидетелстващ, че греховете на Пилат са простени и той ще бъде свидетел по време на Страшния съд, когато Христос ще съди дванадесетте Израилеви колена за това, че са се отрекли от него. Главата на Пилат била поета от появил се небесен ангел, а съпругата на Пилат, Прокла, при вида на ангела моментално предала Богу дух.

Що се отнася до евреите, те не се отървали така лесно като Пилат. Още преди какъвто и да е Страшен съд Тиберий заповядал да бъде унищожена земята им и да бъдат поробени тези, които оцелеят. Всичко това постигнало евреите по лична заповед на Тиберий, който бил възмутен от това, че са разпънали Христос.

БЕЛЕЖКИ

1. Юстин Мученик. Апология, 71.

2. Тертуллиан. Апологетик, 5; К Скапуле, 4; Евсевий Кесарийский. Церковная история, 5, 5.

3. Юстин Мученик. Указ. соч., 70.

4. The Correspondence of Paul and Seneca, в: M. R. James. The Apocryphal New Testament, Oxford, Clarendon Press, 1924.

5. Letter of Lentulus, в: Schneemelcher, Wilhelm, ed. (1991). New Testament Apocrypha: Gospels and Related Writings. 1. Cambridge: James Clarke. p. 66.

6. The Report of Pilate to the Emperor Claudius, в: Acts of Peter and Paul, From Ante-Nicene Fathers, Vol. 8. Edited by Alexander Roberts, James Donaldson, and A. Cleveland Coxe. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886.

7. The letters of Herod and Pilate, p. 389–398, в: B. Harris Cowper. The Apocryphal Gospels: And Other Documents Relating to the History of Christ, Oregon, 2006.

8. Пак там.

9. The report of Pontius Pilate, p. 405–409, в: B. Harris Cowper. Посоч. съч.

ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ

Цялата тази кореспонденция удовлетворявала напълно ранните християни, даже тези, които се смятали за напълно образовани. Например Тертулиан не само се позовавал на кореспонденцията между Тиберий и Пилат във своята „Апологетика“, но даже препоръчвал настоятелно на император Септимий Север да се запознае с нея.

Днес, разбира се, тя изобщо не може да бъде призната за достоверна.

Освен това нейното появяване трудно би могло да се нарече случайно. Кореспонденцията между Ирод и Пилат не е обяснима с невярна атрибуция, с объркване или даже с божествено откровение. Ако авторът на писмото пише, че дъщеря му Иродиада е играла върху леда и парче лед е отсякло главата ѝ като на Йоан Кръстител, трудно можем да си представим, че това е било написано случайно от някой друг Ирод.

Това е действително фалшификат, надраскан съвсем преднамерено, и неговото наличие предизвиква най-черни подозрения. Наистина, ако християните, без да се притесняват, са подправяли писмата на известни исторически личности, колко ли далече е отивала тяхната фантазия, когато е ставало въпрос за Петър и Павел, чийто жизнен път не бил толкова известен, колкото жизнения път на император Тиберий, на когото можело да бъде приписано всичко, което на някого хрумне?

Така или иначе, ако бащите на църквата са признавали за оригинални писмата на Тиберий и Марк Аврелий, нареждащи да се убиват враговете на християните, то - като започнем от времето на Просвещението, историците преминали в друга крайност: римляните не са знаели нищо за Исус Христос.

Волтер първи заявил, че християнските Евангелия, изпълнени с абсурдни чудеса, са написани много години след описаните в тях събития и от хора, които не са живели в Палестина, а в гръцки градове. "Нито един римски или гръцки автор не говори за Исус – пише Волтер в „Бог и Човек“, - нито Йосиф Флавий, нито Филон споменава нещо за него. Не виждаме никакви документи за Исус у римляните, за които казват, че са го разпънали“ [1].

Тази гледна точка на фернейския патриарх (Волтер – бел. П. Н.) оказала силно влияние върху библеистиката. През следващите два века тя се превърнала за библеистите почти в аксиома: римляните не са знаели нищо за Христос. Честите споменавания за него в Scriptores Historiae Augusta са по-късни прибавки, а преследването на християните, макар преувеличен, но достоверен факт, се осъществявало в градовете от злобни езически тълпи, без никакво ръководство и даже осведоменост на централната власт.

Така ли е това, или не е така?

Кога за първи път се появила думата „християнин“?

Кой я направил употребявана?

И по какъв закон са преследвали християните?

КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“

Кога за първи път се появила думата „християнин“?

Ако вярваме на Тертулиан, тя се появила още по времето на император Август [2]. Това е доста поразително твърдение, защото по времето на Август (през 6 г.) се появила „четвъртата секта“. По това време Исус, според Лука, едва-що приемал в яслите поздравленията на небесното войнство.

А ако вярваме на „Деянията на апостолите“, думата била чута за първи път от вярващите в Антиохия, където избягали някои последователите на Исус след безредиците в Ерусалим.

Съответният текст в Синодалния превод гласи: „И първо в Антиохия учениците се нарекоха (χρηματίσαι) християни (Деяния, 11:26). Тук Синодалният превод не е съвсем точен. По-точно би било: „Учениците бяха провъзгласени за християни“. Те не се нарекли сами така: някой ги нарекъл така официално или ги провъзгласил.

Кой?

На този въпрос Новият завет също не може да отговори. Думата „християнин“ като название за последовател на Исус Назорей се употребява в него само три пъти. Единият път – в Антиохия – вече го споменахме. При другите два пъти тя е вложена в устата на противници на християнството.

В „Деяния на апостолите“ Павел разговаря с цар Агрипа и в края на разговора царят казва чистосърдечно: „Още малко и ще ме убедиш да стана християнин!“ (Деяния, 26:28).

В Първото си послание Петър наставлява: „Затова никой от вас не трябва да страда като убиец, крадец, престъпник или като натрапник в чужди дела. Но ако някой страда за това, че е християнин, да не се срамува, че носи това име, а да прослави Бога за него“ (1 Петър, 4:15–16). Думите на Петър, както ще видим, съответстват дословно на римската съдебна практика.

Вярващите в Исус не се наричали първоначално „християни“. В Новия завет тази дума не се среща нито един път като самоназвание. Тя фигурира само като етикет, който им окачат противниците. Като самоназвание в Новия завет най-често се използват думите праведници и светци. Даже апостолските бащи не употребяват нито един път термина „християнин“.

Напротив, всичките известни нам римски протоколи от разпити на последователи на Исус започват с въпроса: „Ти християнин ли си?“, а Плиний през 110 година пише за „процеси срещу християните“.

Нещо повече, за произхода на термина „християнин“ има още по-любопитно съображение. Гръцката дума „Христос“ (Χριστός), Помазаник, е превод на думата „Месия“.

Но на гръцки език има една много близка дума, „Хрестос“ (χρηστός), което ще рече „добър“. Христос и Хрестос се различават само по един гласен звук. По-късно християните обичали много появяващата се във връзка с това игра на думи. Исус бил наричан постоянно „Добрия Пастир“ и още през IV век надписи върху църкви посвещавали тези църкви на „Исус Хрестос“.

Иначе казано, християните се наричали без проблем хрестияни, а Христос наричали без проблем Хрестос. Но римляните, с изключение на един-единствен случай, не правели такава грешка. Те постоянно наричали християните именно християни.

Не е трудно да предположим, че думата „хриситянин“ е била римски юридически термин и че за първи път е била употребена именно в закон срещу християните.

Кога бил издаден този закон и какво пишело в него?

БЕЛЕЖКИ

1. Voltaire. Dieu et les hommes, Œuvres complètes de Voltaire, Garnier, 1883, tome 28 p. 200.

2. Tertullianus. Ad nationem, 1, 7, 8: „Principe Augusto nomen hoc ortum est“ - „Нашето име се появи по времето на Август“.

ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ

До нас са достигнали малко официални римски документи, насочени срещу християните.

Най-известният от тях е вече споменатата кореспонденция между Плиний и Траян, която според особеностите на римското право имала сила на закон.

В тази кореспонденция наместникът на Витиния и Понт съобщава на императора, че представителите на последната, арестувана и пусната от него група християни, били забележителни хора. Те „възпяват, редувайки се, Христос като Бог и се кълнат да не вършат престъпления, а да се въздържат от кражби, грабежи, прелюбодеяние и нарушаване на дадената дума“ [1].

Този удивителен панегирик на Плиний Младши е цитиран ad nauseam в продължение на седемнадесет века и без съмнение е главната причина, поради която кореспонденцията се е запазила.

Но, както вече казахме, ако текстовете на Плиний и Траян се четат изцяло, а не се спираме само на избрани места, впечатлението е съвсем друго.

От тях се вижда, че Траян и Плиний Младши знаят прекрасно какво представляват „християните“. И двамата не се съмняват, че християните заслужават екзекутиране. Нещо повече, те не се съмняват, че християните заслужават екзекутиране точно защото са християни. Самото име „християнин“ е за императора и неговия респондент престъпен факт.

Проблемът на Плиний е само в това, че той не знае: а) трябва ли да се екзекутират децата християни, б) трябва ли да се екзекутират и тези, които са се разкаяли, и в) „трябва ли да се наказва заради самото име, даже при отсъствие на престъпление (flagitia), или само престъпленията, свързани с името“ [2].

Този проблем ни се струва толкова поразителен, защото Римската империя се отличавала с абсолютна веротърпимост. За цялото съществуване на Рим в него били преследвани само два култа. През 186 г. пр. н. е. Сенатът издал сенатусконсулт, който забранявал култа към Дионис, а Тиберий издал аналогичен закон, който забранявал религията на друидите.

И в двата случая причина за забраната не били религиозните различия, а човешките жертвоприношения. Освен това, през 136 г. император Адриан забранил юдаизма, но отново не заради религиозни разногласия, а заради въстанието на Симон бар Кохба.

И излиза така, че в тази веротърпима империя, която никога не преследвала никого заради религията, която изповядвал – колкото и да била чужда на Рим, - просветеният император Траян и неговият приятел и наместник Плиний даже не подлагали на съмнение въпроса, че християните, където и да бъдат срещнати, трябва да бъдат екзекутирани! - не било ясно само нужно ли е да се екзекутират децата или тези, които са се отказали да бъдат християни!

Какво прихванало веротърпимите римляни? Нима наистина ги обладал Сатаната, както предполагали по-късно благочестивите християнски историци?

Още един рескрипт, достигнал до нас, е писмото на император Адриан (117-138 г.) до проконсула на Азия Минуций Фондан, запазено като приложение към „Апологията“ на Юстин. За него вече говорихме по-рано.

Да припомним: в това писмо Адриан заповядва да се наказват авторите на лъжливи доноси, иначе казано – тези, които обвиняват хора, че са християни, а те не са такива. Освен това Адриан иска обвинението в християнство да се доказва в съда.

„Ако поданиците от провинцията – пише Адриан - могат да подкрепят петицията си срещу християните, така че да дадат отговор в съда, нека използват само този метод, а не да викат гръмко и да роптаят... Ако някой ги обвини и докаже, че нарушават закона, вземи решение според подлостта на престъплението. Но кълна се в Херкулес! Ако някой обвини някого, клеветейки го, накажи този човек според злодеянието му“ [3].

Иначе казано, Адриан, както и Траян, не се съмнявал, че християните трябва да бъдат наказвани и че престъпление е самият факт, че някой е християнин. Това престъпление било дотолкова разпространено, че станало повод за лъжливи доноси с обвинения в християнство, и понеже лъжливите доноси били винаги бич за римското правосъдие, Адриан, както и Траян, бърза да ги предотврати.

Това са двата единствени автентични документа за преследване на християните, които са стигнали до нас. Тези документи се отнасят към категорията на рескриптите (буквално: „писмени отговори“ – бел. П. Н.) – императорски писма, отговарящи на нечий въпрос. Но ние знаем, че тези документи са били повече.

Така например едикт или даже едикти (публични документи, провъзгласяващи официална политика) срещу християните издал Марк Аврелий. За тези едикти споменава Мелитон Сардински, когато пише в своята „Апология“, че „сега в Азия според новите едикти гонят и преследват благочестивите хора“ [4].

Мелитон изразява съмнение дали едиктите са издадени от императора. Може би те са фалшификати на провинциалните власти, макар че, както вече успяхме да отбележим, с действително фалшифициране на императорски писма се занимавали именно християните.

Дори да не отхвърлим съмненията на Мелитон като явно абсурдни, можем да бъдем сигурни, че новите едикти на Марк Аврелий са били истински. Можем да бъдем сигурни в това, имайки предвид едно писмо на лионските християни, разказващи за преследванията през 177 г.: когато лионският легат отправил до императора писмено питане какво да прави с християните, чиито роби ги обвиняват в ядене на деца, императорският рескрипт му наредил да не се занимава с глупости и всички християни, които принесат жертва, да бъдат пуснати, а тези които не се разкаят, да бъдат убити [5].

Така Марк Аврелий издал срещу християните поне два документа. Единият бил общодържавен едикт, другият бил рескрипт до лионския легат.

Освен това Мелитон споменава, че рескриптът на Адриан до Минуций Фундан не бил единствен и че аналогични рескрипти, забраняващи да се убиват християните без съд, издавал Антонин Пий [6].

Още една бележка за поредна серия от антихристиянски едикти се е запазила случайно у Иполит Римски в неговите коментари към Книгата Даниил. По всяка вероятност става дума за едикти на Септимий Север (193-211 г.). Оплаквайки се от печалното положение на църквата, Иполит съобщава, че доносници „са се сговорили да унищожат светците, те чакат необходимото време и влизат в Господния дом, когато всички се молят и възхваляват Господа, и ги залавят... и ги водят в съда, и ги обвиняват, че постъпват срещу едиктите на Цезаря, и ги осъждат на смърт“ [7].

Но най-интересното свидетелство принадлежи на християнския историк от II в. Хегезип: той пише, че император Домециан разпоредил да бъдат изтребени всички, които принадлежат към рода на Давид. В резултат от това довели при него потомците на един от братята на Исус, Юда, но те успели да убедят императора, че са само бедни земеделци и че царството на Исус, което чакат, няма да е на този свят.

„Домициан – съобщава Хегезип – не намерил в тях вина, сметнал ги презрително за глупаци и ги пуснал на свобода, а гоненията срещу църквата прекратил с указ“ [8]. След това потомците на Юда застанали начело на църквата като мъченици и като произлизащи от Господния род. „Настъпиха мирни времена и те доживяха до възцаряването на Траян“ [9].

От това кратко, но зашеметяващо съобщение следва, че: а) Домициан е знаел прекрасно за християните, б) прекратил е гоненията, които са били учредени най-малко от неговите предшественици.

И наистина, Хегезип съобщава още, че в гоненията на християните се отличил Веспасиан, който „след превземането на Ерусалим заповядат да бъдат открити всичките потомци на Давид, за да не остане на юдеите никой от царския род" [10]. След това по времето на Траян бил екзекутиран вторият епископ на Ерусалимската църква Симеон, син на Клеопа и братовчед на Исус [11].

От казаното по-горе могат да се направят три извода.

Първо: християните са се занимавали преднамерено с унищожаването на насочените срещу тях текстове.

До нас са достигнали текстове на най-невероятни фалшификати: доклади на Понтий Пилат до император Тиберий, Клавдий и Теодор (!), кореспонденция на Павел със Сенека, рескрипти на Тиберий и Марк Антоний за унищожаване на враговете на християните. До нас е достигнал даже фантастичен текст за апостол Петър, който кръщава Нерон, неговия син и целия императорски двор [12].

Но от оригиналните документи за преследванията на християните до нас са достигнали само два, единият – съдържащ хули срещу християните, а другият – забутал се сред фалшификатите. Известията за всички останали са дошли до нас благодарение на случайни споменавания.

Иначе казано, когато Волтер заявил, че „в продължение на два века римляните не са знаели нищо за християнската религия и за Евангелията“, не бил прав.

Той приел за липса на сведения това, което било резултат от хиляда и петстотин години християнска цензура.

Вторият извод се състои в това, че и Веспасиан, и Домициан, и Траян, и Адриан, и Антонин Пий, и Марк Аврелий, и Септимий Север били прекрасно осведомени за християните. Те издавали срещу тях многобройни рескрипти. Нещо повече, всичките тези „нечестиви рескрипти“ срещу християните били събрани, според Лактаций, в началото на III век в „Дигестите“ на знаменития римски юрист Улпиан, в седма книга, отнасяща се за задълженията на проконсулите [13]. Те не биха могли да изчезнат от „Дигестиите“ сами.

Християнството изобщо не било „тънко ручейче“, което течало незабележимо за околните.

И Траян, и Плиний Младши още през 110 г. знаели прекрасно какво представляват „християните“ и не се съмнявали, че заслужават екзекутиране. Плиний просто не бил уверен дали трябва да се екзекутират децата. Освен това той, както и Тацит, твърди, че християните вършат flagitia, иначе казано – престъпление.

И накрая трето – и кореспонденцията на Траян с Плиний, и кореспонденцията на Адриан с Минуций Фундан предполагат по дефиниция съществуването на някакъв закон, според който християните са били преследвани.

За съществуването на такъв закон свидетелстват множество косвени обстоятелства. Първо, християните били преследвани в цялата империя – от I в. до IV в. Държавите нямат навик да преследват цели столетия свои граждани без някакъв закон. Този закон може да бъде абсурден, несправедлив, но го има. Даже в сталинския Съветски съюз хората били разстрелвани въз основа на 58-ми член. Не ги разстрелвали просто така.

Още повече това се отнасяло за римското право, един от основополагащите принципи на което гласял: nullum crimen sine lege (няма престъпление, ако няма закон).

Второ, обстоятелствата около тези преследвания били напълно еднакви. При най-различни императори, в най-различни краища на империята – от Витания до Африка, от Египет до Рим – на християнина задавали един и същи въпрос: „Християнин ли си?“ Ако кажел „да“, давали му време да се разкае и да размисли. Ако кажел „не“, веднага го пускали с облекчение, но не преди да принесе жертва на императора или на боговете.

Иначе казано, законът смятал за престъпление, както пише и Плиний, самия факт, че човекът се признава за християнин. Законът наказвал за името. Точно така се описва този закон в посланието на Петър: „Затова никой от вас не трябва да страда като убиец, крадец, престъпник или като натрапник в чужди дела. Но ако някой страда за това, че е християнин, да не се срамува, че носи това име, а да прослави Бога за него“ (1 Петър, 4:15–16).

Ако нямало такъв закон и християните били преследвани по инициатива отдолу, преследванията всеки път щели да имат различен характер.

Освен в посланието на Петър този закон се споменава постоянно във всички християнски апологии. Така, главите от четвърта до шеста в „Апологетиката“ на Тертулиан, написана в края на II век, са посветени изцяло на оспорването на закон, насочен срещу християните. „Колко жестоко постъпвате, като казвате: „не ви се позволява да ви има“ [14] - пише Тертулиан. Тези думи са съвършено точна формулировка на това, което се предявявало като обвинение на християните.

Вашият закон, формулира Тертулиан, „наказва само заради името [15]. Същото твърдят и други апологети. „Обвиняват ни за нашето име - пише Юстин Мъченик [16]. „Защо самото име е омразно за вас?“ - възмущава се Атинагор [17].

Блаженият Йероним съобщава за „странен закон, според който християните, изправени пред съда, не могат да бъдат освободени, ако не се разкаят“ [18]. Проконсулът Вариан осъжда апостол Андрей за презрението, което проявява „към законите на кесаря“ [19]. „Нима не знаеш закона, издаден от Сената?“ - пита римският префект християнина Аполоний [20].

И така, по някое време в империята бил приет фантастично жесток закон. Този закон не наказвал за постъпки, а просто за принадлежност към секта. Той обявявал известна група от хора за християни (самите те все още не се наричали така) и само за това постановявал да бъдат убивани. Тези хора намирали смъртта си заради името. И този закон бил приет в една тотално веротърпима държава, в чиито краища можело навсякъде да се вярва във всичко – ако искаш, вярвай в гърне, ако искаш - в питка.

Кога бил приет този страшен закон и какво пишело в него?

БЕЛЕЖКИ

1. Плиний Младший. «Письма», 96, 7.

2. Пак там, 96, 2.

3. Юстин Мученик. Посоч. съч., 69.

4. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 4, 26, 5.

5. Евсевий Кесарийский. Посоч. съч., 5, 1, 47.

6. Пак там, 4, 26, 10.

7. Hippolytus. Dan. I, 20, 2–3.

8. Евсевий Кесарийский. Посоч. съч., 3, 20, 5.

9. Пак там.

10. Пак там 3, 12.

11. Там же, 3, 32, 1–6.

12. M. D. Gibson. Apocrypha Sinaitica, Studia Sinaitica, V., 1896, 52–59.

13. Лактанций, О Божественных Установлениях, V, 11, 19.

14. Тертуллиан. Апологетика, 4, 4.

15. Пак там, 4, 11.

16. Юстин Мученик. Посоч. съч., 4.

17. Athenagoras. A Plea for the Christians, 1; цит. по: Ante-Nicene Fathers, Vol. 2, Buffalo, NY, 1885.

18. Hieronymus. De Viris Illustribus, 42.

19. The Acts of Andrew, 18c, 12, в: Dennis MacDonald, The Acts of Andrew, Polebridge Press, 2005.

20. The Apology of Apollonius, 13; цит. по: F. C. Conybear, The Apology and Acts of Apollonius and Other Monuments of Early Christianity, New York, Macmillan, 1894.

ТЕРТУЛИАН И ПОРФИРИЙ

Март Сорди и Илария Рамели от католическия университет в Милано смятат, че този закон е бил приет още по времето на Тиберий [1].

Опитвайки се да реконструира неговото приемане, проф. Рамели се обръща най-напред към „Апологетика“ на Тертулиан, три глави от която, както наскоро споменахме, са посветени специално на полемика срещу несправедлив закон срещу християните.

Тертулиан говори за неговото приемане следното:

„Тиберий, по време на когото християнското име се появило на бял свят, представил на Сената това, което му било съобщено от Сирийска Палестина, а именно, че там открили истинския бог. Но сенатът не приел неговото мнение, защо не бил разследвал въпроса предварително. Императорът останал със своето мнение и заплашвал обвинителите на християните с наказание“ [2].

В този абзац Тертулиан се позовава на вече споменатата от нас фалшива кореспонденция между Тиберий и Пилат. Но той съобщава, че Сенатът „не приел мнението“ на Тиберий. Иначе казано, Сенатът е публикувал нещо за Христос. Направил това още по времето на Тиберий. И в постановлението на Сената съвсем не се казвало това, което авторите на кореспонденцията искали.

Какво пишело там?

Отговорът на този въпрос проф. Рамели намира у идейния противник на християните, неоплатониста Порфирий, който живял през III в. Съчинения на Порфирий срещу християните не са се запазили, но те били така влиятелни, че в края на IV в. Макарий, епископ на Магнесия, написал опровержение на Порфирий в пет тома. Той нарекъл произведението си „Апокритикос“. „Апокритикос“ съдържал твърде много оригинални цитати от Порфирий и затова скоро също бил забранен. Но през 1867 г. текстът на „Апокритикос“ бил намерен случайно в Атина. В един от откъсите, цитирани от Макарий, Порфирий пита:

„Защо Исус, който бил разпънат и възкръснал според вашите християнски разкази, не се явил след това на Пилат, който го осъдил... или на Ирод, царя на юдеите, или на юдейския първосвещеник и на други достойни за доверие съвременници, и особено на Сената и народа на Рим? Тогава те щяха да бъдат поразени от неговите чудеса и нямаше да издадат единодушния сенатусконсулт [δόγµατι κοινῷ], наказващ със смърт неговите последователи заради безчестие“ [3].

Макар че този текст е стигнал до нас само като преразказ на християнския епископ, смисълът е ясен. Порфирий твърди, че Сенатът е приел закон, по силата на който са екзекутирали последователите на Исус.

Същия Сенат, който според Тертулиан „не се съгласил“ с мнението на Тиберий за Христос.

От тези два фрагмента може да предположим, че законът, според който екзекутирали за безчестие последователите на Исус, е бил приет от Сената още по времето на Тиберий.

Именно в този закон вярващите в Исус били наречени официално „християни“. Именно в този закон било предписано да се екзекутират християните „само заради името“. Ако човек отричал, че е християнин, било предписано да бъде подложен на изпитание: да му се предложи да се поклони на императора или на боговете, защото, както пише Плиний, „истинските християни не могат да бъдат подтикнати към нито една от тези постъпки“ [4].

Това се съгласува превъзходно с общата политика на империята, която оставяла религиозните въпроси да бъдат решавани от Сената. Именно сенатусконсулт забранил друидите и Дионис.

Това се съгласува превъзходно с политиката на Тиберий, който предпочитал да действа чрез Сената. Това се съгласува превъзходно със суеверието на императора, който още преди това гонел от Рим астролози и гоеси, под които отново би могло да се подразбират християните.

Това се съгласува превъзходно с текст от Новия завет, от който следва, че думата „християнин“ се е употребявала първоначално от противниците на религията и че започнала да се употребява за първи път, когато последователите на Исус избягали в Антиохия, иначе казано – в края на 30-те години.

Това също така се съгласува превъзходно с едно немаловажно обстоятелство. А именно, че в империята се появили много бързо множество „християнства“. За „различни видове“ християни, съществуващи само в провинция Витиния и Понт, съобщава на Траян Плиний Младший. А приемникът на Траян Адриан, като отишъл през 130 година в Египет, пише със смях на свой приятел: „Тук тези, които почитат Серапис, се оказват християни, а поклонници на Серапис се оказват тези, които се наричат епископи на Христос“ [5].

Не е имало смисъл да се приема закон срещу християните във време, когато някои християни не знаели дали почитат Христос, или Серапис. Този закон можело да бъде приет само тогава, когато „християните“ били доста хомогенна група.

БЕЛЕЖКИ

1. M. Sordi, I. Ramelli. «Il senatoconsulto del 35 contro i Cristiani in un frammento porfiriano», Aevum 78 (2004), 59–67, виж също M. Sordi, I cristiani e l’impero romano, Milano, 2004, p. 27–29.

2. Тертуллиан. Посоч. съч., 5, 2.

3. Porphyrios. Gegen die Christen, fr. 64.; см. также Robert M. Berchman. Porphyry against the Christians, Leiden, 2005, p. 192–219, где этот фрагмент значится под номером fr. 165–210.

4. Плиний Младший. Посоч. съч., 96, 5.

5. Scriptores Historiae Augustae, XXIX Флавий Вописк Сиракузянин, Фирм, Сатурнин, Прокул и Боноз, 7, 2–8.

АПОКАЛИПСИСИТЕ

И така, законът срещу християните бил приет от Сената още по времето на Тиберий, който починал през март 37 година, с други думи – през 35-36 година.

Не е трудно да разберем какъв удар нанася това твърдение върху теорията за „малкото ручейче“. Теорията за „малкото ручейче“ твърди, че разпъването на Исус било незначително събитие, което неговите съвременници не забелязали. Но ако Сенатът – не провинциалният чиновник Пилат, не Синедрионът, не сирийският наместник, даже не лично Тиберий, а целият Сенат, двеста почтени римски граждани с родословие от времето на Ромул и Рем – приел постановление, забраняващо християнството и позволяващо да се екзекутират християните само заради името християни, за „малко ручейче“ и за „незначителен неудачник“ не може и дума да става.

Християните били удостоени от Сената с документ, с какъвто не бил удостоен нито един следващ юдейски бунтовник, включително и лидерите на Юдейската война!

Но как е възможно това? – ще попитате вие. Краят на тридесетте години е време, когато римското владичество е заплашено от кръвожадната „четвърта секта“. Как е станало така, че Римският сенат, вместо да се бори с терористите зилоти, приел постановление срещу мирните християни? И как е станало така, че тестът, прилаган по-късно към сикариите и зилотите, бил същият като теста, прилаган към християните?

За да отговорим на този въпрос, ще се обърнем към други християнски текстове.

Ние се занимавахме подробно с Евангелие от Марк, което нарекохме първата биография на Христос. Това е така – до нас не са достигнали никакви текстове, разказващи подробно за земния живот на Христос, които да са написани преди Марк.

Но до нас са достигнали други текстове, в които не се казва нищо за земния живот на Христос, но самият Христос е описан с ярки, даже незабравими краски. Един от тези текстове влиза в състава на Новия завет и се нарича „Откровение на Йоан Богослов“.

С него и ще започнем.

ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ

“Откровението на Йоан Богослов“ е описание на чудовищна редица от катастрофи, които се стоварват върху света. Ако кумранската „Война на синовете на тъмнината със синовете на светлината“ е римейк на Книгата Исус Навин, Откровението на Йоан е римейк на Изход, по-точно на десетте египетски бедствия, които Мойсей изсипва върху египтяните.

В Тората Мойсей превръща реката в кръв (Изход, 7:17) и в „Откровението“ една трета част от морето се превръща в кръв (Откровение, 8:8); в Тората Мойсей изпраща жаби, мухи, епидемия, скакалци и тъмнина и в „Откровението“ ангели тръбят и изпращат на света епидемия, градушка, скакалци и тъмнина.

„Откровението“ се различава от изходния текст, както холивудски блокбастър със специални ефекти се различава от скромна класическа пиеса.

При Мойсей има само скакалци, а при Агнеца – скакалци със златни венци, човешки лица и жила на скорпиони. При Мойсей хората са нахапани от щръклици, а при Агнеца – от конски опашки, завършващи със змийски глави; на конете седят ездачи, които имат „брони огнени, хиацинтови и жупелни; главите на конете бяха като глави на лъвове... а опашките им - прилични на змии, имаха глави, с които пакостяха“ (Откровение, 9:17–19).

Невнимателният читател може да си помисли, че всичките тези бедствия – моретата, превръщащи се в кръв, звездата Пелин, конникът с име „смърт“, морът, гладът, язвите и скакалците са изпратени на света от Сатаната.

Но в действителност ги изпраща Христос. По повеля на Христос е поразена една трета част от слънцето и една трета част от звездите, умира една трета част от животните, живеещи в морето, хапят скакалци с броня и златни венци, загиват всичките езичници и всичките грешници.

Гибелта избягват само сто четиридесет и четири хиляди избраници, по двадесет хиляди от дванадесетте колена на Израил, запечатани с Христовия печат. Христовият печат е кръщенето и думата „печат“ авторът на „Откровението“ заимства от „Дамаския документ“, където се съобщава, че в деня на Страшния съд избраните ще бъдат отбелязани с „белег на челото“, а всички останали „ще бъдат предадени на меч“ [1].

Авторът на „Откровението“ не знае, че Исус е дошъл да проповядва на езичниците. Напротив: той смята, че последователи на Исус могат да бъдат само евреите.

В „Откровението“ Христос не знае нищо за прошка и любов. Също като кумранския Месия той е свръхестествено същество, чиято задача е да поразява грешниците.

„Главата и косата му бяха бели като вълна – вълна, бяла като сняг, а очите му пламтяха като огън. Стъпалата му бяха като нажежен в пещ излъскан бронз, гласът му – като тътена на водопад. В дясната си ръка държеше седем звезди, а от устата му излизаше меч, остър и от двете страни. Лицето му сияеше, както блести слънцето, когато е най-ярко“ (Откровение, 1:14–16).

Йоан не познава думата „християнин“. Той не я употребява никога. Както обитателите на Кумран, Йоан нарича последователите на Месията „светци“. Нарича ги „царе и първосвещеници“ (Откровение, 1:6) (сравни в „Дамаския документ“: „Бог ги нарече князе, защото те го търсеха“). Нещо повече, Йоан нарича ръководителите на седемте малоазийски църкви „ангели“.

Именно тези ръководители на седемте църкви, ангели и светци, тръбят с тръби и плискат чашата с Божия гняв върху земята. Тук виждаме същата като на кумранците мистична представа за хората-ангели и хората-светци, които се сражават рамо до рамо с Месията.

За Йоан е характерна високата представа за ролята на тези светци.

„На този, който победи, ще позволя да седне с мен на моя престол“ (Откровение, 3:21) – казва Исус. Това е същата представа, която Марк осмива, изобразявайки Синовете на гръмотевицата, Яков и Йоан, препиращи се жестоко за бъдещите небесни чинове: „Нека седнем до теб – единият отдясно, а другият отляво, тогава, когато дойдеш в славата си“ (Марк, 10:37). В „Откровението“ същото обещание: смъртен да седне на Престола редом с Господа звучи съвсем сериозно.

Но даже и троновете не са предел! В „Откровение“ има удивителен по силата си разказ за двама мъченици на Исус, „два светилника“, „две маслинови дръвчета“ Божии.

Тези две маслинови дръвчета са надарени с необикновена сила. Те могат да изригват от устата си огън, да предизвикват мор, бедствия и суша.

„Те имат власт да заключат небето, за да не вали никакъв дъжд през времето на тяхното пророкуване, и имат власт над водите, да ги превръщат в кръв и да поразяват земята с всяка язва, колкото пъти биха поискали (Откровение, 11:6). „Ако някой се опита да ги нарани, от техните усти ще излезе огън, който ще погълне враговете им. И така ще умре всеки, който поиска да им навреди“ (Откровение, 11:5).

Огънят, който излиза от устата на „двете маслинови дръвчета“, ни напомня веднага за една знаменита сцена от Лука. В тази евангелска сцена двама от учениците на Исус, Яков и Йоан, искат да поразят с огън едно самаритянско село: „Като видяха това учениците Му Иаков и Иоан, рекоха: Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да го изтреби, както и Илия направи?“ (Лука, 9:54). На което Исус отговаря, че Човешкият син е дошъл да спасява живи души, а не да погубва.

Сцената от Лука е не само пряка полемика със сцената от „Откровението на Йоан Богослов“. Тя не е разбираема без него. Какво наистина искат Яков и Йоан в Евангелието от Лука? Те не искат да изтребят селото с меч – това не би било трудно. Те даже не молят Исус да дъхне огън върху селото от устата си. Те молят Исус да им даде силата да унищожат селото с огън от своята уста. Не трябва да се учудваме, че Исус, към когото отправят тази молба, се измъква от темата.

Тяхната молба е напълно неразбираема без фона на идеологията, която демонстрират кумранските текстове и „Откровението“: учениците на Месията са магически същества. Те са част от царството на светците на Царя на святостта. Те могат да вършат чудеса. И тези чудеса се изразяват в унищожаване на противниците им. „Ако някой се опита да ги нарани, от техните усти ще излезе огън, който ще погълне враговете им“ (Откровение, 11:5).

По-нататък - повече.

Йоан, пророкувайки със задна дата, рисува по-нататъшната необикновена биография на „двата светилника“.

Те ще бъдат убити от Антихриста – звяр, излязъл от бездната. Труповете им ще бъдат поставени в центъра на Ерусалим и хората ще ги гледат три дена. След три дена ще оживеят пред очите на своите врагове, ще се разнесе Бат Кол (Глас небесен) и „двата светилника“ ще се възнесат на небето върху облак, а градът ще бъде разтърсен от земетресение.

„Откровението“, също като кумранските текстове, не казва нищо за някаква земна биография на Месията. Неговият Христос е свръхестествено същество, от устата му излиза остър меч, а очите му са седем звезди, седем ангели, седем църковни ръководители. Странно би било подобно същество да умре, та дори и за да възкръсне.

В замяна на това в „Откровението“ умират и възкръсват вярващите в Исус! И тези вярващи, като в Кумран, притежават гигантски, невероятни, мистични способности: те изригват огън от устата си, превръщат водата в кръв, пращат на хората скакалци със златни венци, възнасят се на небето и накрая, ще отбележим този момент и ще се върнем после към него, седят на небето върху тронове с бели одежди и златни венци (Откровение, 4:4).

Кога е написано „Откровението“? Традиционната датировка на църквата, позоваваща се в случая на Юстин Мъченик, който пише през 60-те години на втори век, гласи, че е написано по времето на император Домициан (81-96 г.).

Но тази дата не издържа на никаква критика. Това се вижда лесно от три обстоятелства. Първо, Ерусалимският храм се споменава там като още цял. Второ, Антихристът, за който се говори в него, може лесно да се идентифицира с император Нерон.

В гръцки и древноеврейски език буквите се използват и като числа и гръцкият израз „Нерон кесар“, транслитериран на иврит, дава именно сумата шестстотин шестдесет и шест. За целевата аудитория на „Откровението“, която знаела в по-голямата си част и двата езика, числото „шестстотин шестдесет и шест“ не било особен шифър. Съответният текст след минимална разшифровка гласял: „Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек, и числото му е НЕРОН КЕСАР“ (Откровение, 13:18).

Освен това „Откровението“ съдържа две важни позиции, с които Марк и Лука полемизират. В „Откровението“ учениците на Исус седят на небето върху златни тронове, а Марк осмива жестоко това тяхно желание (Марк, 10:37). В „Откровението“ учениците на Исус убиват с огън от устата си, а Лука ги представя в недобра светлина заради подобно желание (Лука, 9:54). Нормално е да предположим, че текстът, който е обект на полемика от страна на Марк и Лука, е написан преди Марк и Лука.

Иначе казано, имаме всички основания да предполагаме, че „Откровението“ е написано преди разрушаването на Храма. Написано е по времето на Нерон. Това автоматично превръща целия описан в него сценарий – градушката и морът, сполетяващи неверниците, Исус с остър меч в устата, конниците върху бледи коне, скакалците със златни венци, хиацинтовите брони и, основното, златните тронове – в сценарий за Юдейската война, както би трябвало да се развива според мнението на юдейските последователи на Исус.

Както вече казахме, по-късно църквата се притеснявало силно от „Откровението“ на Йоан. Много пъти се опитвали да го обявят за еретическо, както другите Апокалипсиси, и то се запазило в състава на Новия завет по една доста удивителна причина. Големият любител на „Откровението“ Афанасий Велики бил страстен борец с еретиците и съзрял в описанието на Антихриста поразените еретици.

Въпреки това църквата се опитвала да се дистанцира от този текст. Тя му приписвала по-късна дата, за да раздели времето на „Откровението“ от Юдейската война. Освен това църквата се усъмнила в авторството на апостол Йоан. Евсевий Кесарийски предположил, че текстът е написан от друг Йоан, презвитер, заточен по времето на Домициан на остров Патмос.

Колкото и да е странно, с тази атрибуция може да се поспори.

„Откровението на Йоан Богослов“ е написано на лош гръцки език. Авторът му има прекрасно въображение, но езикът му не е роден. Този автор е писал през 60 те, ако не и 50-те години. Иначе казано, автор на „Откровението“ би могъл да бъде напълно някой от реалните апостоли на Исус, ако скоро след екзекуцията на своя учител са избягали в Азия, където са живели тридесет-четиридесет години.

По ирония на съдбата именно „Откровението на Йоан Богослов“ би могло да е една от малкото книги в Новия завет, която наистина е написана от този, на когото се приписва, иначе казано – от Йоан, действителен апостол на Исус, любим негов ученик.

БЕЛЕЖКИ

1. The Damascus Document, 9, 1.

АПОКАЛИПСИСЪТ ОТ ПЕТЪР

“Откровението на Йоан“ не единственият апокалипсис, който бил известен на християните. Ние вече споменахме „фрагмента от Муратори“ – най-ранния списък на бъдещия ортодоксален канон, написан в Рим около 170 г. Освен „Откровението на Йоан“ в него се споменава като каноничен и друг Апокалипсис – „Апокалипсисът от Петър“.

„Апокалипсисът от Петър“ е текст, който ранната църква признавала за каноничен, бащите на църквата го цитират многократно, а след това по някаква причина бил изхвърлен от списъците на разрешените книги и то така основно, че сега от него има запазени само фрагменти.

Защо „Апокалипсисът от Петър“ бил разжалван и напуснал списъка на разрешените книги?

„Апокалипсисът от Петър“, за разлика от Йоановия, бил написан след Евангелие от Марк. Това можем да го кажем съвсем точно, защото той развива и тълкува една от сцените, описана от синоптиците: сцената с Преображението.

У Марк Исус се качва (или се възнася) на планината Табор, съпроводен от Йоан, Петър и Яков, и там се преобразява пред тях, както Мойсей след своето качване на планината Синай. По време на преображението Петър вижда до Исус Мойсей и Илия, което го подтиква, като тесногръд и ограничен човек, да изрече нетактичната ремарка: „Учителю, хубаво е, че сме тук. Хайде да вдигнем три шатри: една за теб, една за Моисей и една за Илия.“ (Марк, 9:5). Така Петър се проявява у Марк като пълен дебил, който по време на преображението мисли само за това как да подобри жилищното пространство.

В „Апокалипсиса от Петър“ сцената с Преображението има принципно друг характер. Там, между другото, се обяснява кои са Мойсей и Илия и защо им е хрумнало именно в този момент да навестят планината Табор.

Когато Исус се качва на планината заедно с дванадесетте апостоли, разказва „Апокалипсисът от Петър“, Петър го моли да им покаже „един от праведните ни братя, напуснали този свят, за да видим какви са им човешките подобия“ [1].

Исус изпълнява желанието на Петър и редом с него на планината се появяват двама души, но Петър няма сили да ги гледа. Защото „ликовете им грееха като слънце и одеждите им светеха така, че човешко око никога не е виждало нещо подобно“ [2].

Както виждаме, това е съществена теологична разлика. В „Апокалипсиса от Петър“ не се преобразява Исус, а Петър. Той се оказва в състояние да вижда светци и ангели. А ангелите, които вижда, не са някои други, а бивши членове на яхадата/църквата/общината на праведниците.

Те принадлежат към вечните праведни души, които от време на време надяват като одежди телата на смъртни хора. Някога те са били Мойсей и Илия, след това са се вселили в телата на членове на общината, а после по някаква причина изпаднали от списъка на живите и сега Петър е любопитен да види: точно те ли се намират на небето? Точно те ли са светци и ангели?

Любопитството му е напълно удовлетворено. Всичко е така, както учителят обещал: лицата сияят, косите им се веят и обликът им е прекрасен като облика на небесни светци и на холивудски актьори.

Петър обаче си знае своето и продължава да любопитства: добре, това са двама праведници, но ми покажи всичките. Исус отново изпълнява желанието му.

„И Господ ми показа много голямо място извън този свят, с извънредно ярка светлина, и въздухът на това място беше пронизан от слънчеви лъчи, и по земята никнеха цветя, които не увяхваха, и беше изпълнено с подправки и растения, цъфтящи прекрасно и нетленни, и даващи благословени плодове“ [3]. Обитателите на това място били облечени в одежди на сияещи ангели и Господ казал: „Това е мястото на нашите първосвещеници, на праведниците".

Отново виждаме същия мотив като в Книгата на Енох. Вярващите в Исус се преобразяват след смъртта си в ангели (ср. 1 Енох, 19:139). Те събличат земните си одежди (иначе казано – тялото), обличат ангелска плът и сияят (ср. 1 Енох, 19:137). Нещо повече, отделни избраници, като Петър, получават възможността да се преобразят и да видят оня свят, докато са още живи.

Но в това свое видение Петър вижда не само праведниците. Той вижда и грешниците, измъчвани от дяволите.

В съвременния християнски ад хората попадат заради греховете си: за убийства, подкупи, омраза към ближния. Но не такива грешници вижда Петър. В по-голямата си част персонажите в този, най-ранен в историята на християнството, ад са се озовали там, защото са обидили, оскърбили или изобщо са погледнали накриво праведниците.

Тези, които са говорили лошо за праведниците, са окачени за езиците. Ангели пържат и задушават в огнено езеро тези, които са се отвърнали от праведността. Тези, които са преследвали праведниците, се пекат в средата на огън, а вътрешностите им са разяждани от неуморими червеи. На тези, които са злословили срещу пътя на праведността, избождат с нажежено желязо очите и не малко наказание постига псевдомартусите, лъжливите мъченици, иначе казано – които може и да са умрели за Христос, но са вярвали в него неправилно. Тези мъже и жени, скърцайки със зъби, дъвчат езиците си, и огън гори отвътре нечистите им уста [4].

Една от важните съставни части на блаженствата на праведниците в „Апокалипсиса на Петър“ е наслаждението на праведниците от тези страдания. Точно такъв мотив присъства и в Книгата на Енох. При това става въпрос именно за физически страдания. Както в Книгата на Енох, така и в „Апокалипсиса от Петър“ праведниците изпитват райско наслаждение от миризмата на изгоряла плът, на изпразнени сфинктери и от страшните физически мъчения на хора, които или са злословили за Христос, или са вярвало в него, но неправилно.

Нещо повече: тези грешници не само гризат своите езици, доставяйки удоволствие на праведниците – заедно с това те си признават, че не са били прави. Страшният съд в „Апокалипсиса на Петър“ напомня грандиозен троцкистко-бухарински процес през 1937 година – в съчетание със занданите на инквизицията.

Всички грешници си признават, че не са прави. Всички искат прошка. Но прошка няма да им бъде дадена и те ден след ден, век след век, хилядолетие след хилядолетие ще се варят в огнени езера и ще ги ядат огнени червеи, а праведниците, чиито тела също ще бъдат физически възкресени и чиято плът ще бъде повърната от изялите я зверове, ще изпитват особено блаженство при вида на тези нечовешки мъки на своите гонители, хулители и еретици.

Седейки на златни тронове с небесни венци на главите, праведниците ще се наслаждават, докато гърчещите се от непоносими мъки жертви ще признават с гръмки викове дълбоката справедливост на вечните си мъки.

„И всички, които са измъчвани, ще извикат с един глас: смили се над нас, защото знаем днес какво е Божи съд… И ангелът, Владиката на Ада, ще дойде и ще ги мъчи с още по-голяма мъка, и ще им каже: „Сега се разкайвате, когато вече няма време за разкаяние и от живота не е останало нищо“. И те ще кажат: праведен е Божият съд… защото ни се въздаде според делата ни“ [5].

Както възкликва в една от своите лекции американският агностик Робърт Ингерсол [6]: „Цялата низост, цялата отмъстителност, целият егоизъм, цялата жестокост, цялата омраза, цялата мерзост, на която е способно човешкото сърце, е разцъфтяла и е дала плод в тази дума – Ад“.

Римляните вероятно биха били напълно съгласни с Ингерсол. Античната религия не предполагала нищо подобно. Поклонниците не Атина не плашели с вечни мъки поклонниците на Деметра и даже тези, които също вярват в Атина, но не така, както е правилно.

Античната култура не се славела като праведна и високоморална, но въпреки това – а може би именно затова – садистично изпитване на блаженство при вида на вечно изтръгвани човешки вътрешности не ѝ било присъщо. Точно обратното – най-великите произведения на тази култура, „Илиада“ и „Одисея“, били преизпълнени с уважение към противника. Понятията езичество, ерес и схизма, както и понятието канон, иначе казано – единствено правилни текстове и правила, в тази култура не съществували. Всички тези понятия дължим на християнския новговор. Едва ли римляните се радвали на текстовете на религиозните садисти, искрено смятащи себе си за праведници.

Но нима християните били осъдени само заради текстовете?

БЕЛЕЖКИ

1. The Apocalypse of Peter, B 5; в: The Apocryphal New Testament. — Translation and Notes by M. R. James, Oxford: Clarendon Press, 1924.

2. Пак там.

3. Пак там, B 15.

4. Пак там, B 22–29.

5. The Apocalypse of Peter, D (The Ethiopic text).

6. Robert Ingersoll. The Great Infidels, The Works of Robert G. Ingersoll, in Twelve Volumes, Volume III. The Dresden Publishing Company, p. 319.

ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА ИСАЯ

Нека сега да се обърнем към още един апокалипсис. Той се казва „Възнесението на Исая“ [1]. За разлика от „Откровението на Йоан Богослов“, което било написано на гръцки език, макар и лош, „Възнесението на Исая“ – или по-точно най-важната за нас негова част – е или на древноеврейски, или на арамейски, иначе казано – на езика, който говорил и самият Христос.

Както и в случая с Йоан, става дума за видение, по време на което на неговия реципиент се открива бъдещето. Като това бъдеще се открива не на някакъв си апостол Йоан, който може и да е уважаван човек, но все пак не се споменава в Тората и Пророците, а на самия пророк Исая, който се среща на седмото небе с предвечния Христос и разказва подробно за тази среща на цар Езекия.

Заради това провъзгласяване на Христос и по подстрекателство на владетеля на земния свят Велиал нечестивият наследник на Езекия, цар Манасия, и пророкът на Велиал, самарянинът Белхира [2], разрязват Исая на две части.

Така от „Възнесението на Исая“ излиза, че старозаветният праведник Исая е бил убит именно заради разказа си за Христос, че праведният цар Езекия е бил християнин, а цар Манасия, който вършел неправедни неща в очите на Господ, е бил вдъхновяван за своите престъпления непосредствено от Главния съперник на Господ, Велиал.

„Възнесението на Исая“ в съвременния му вид се дели на две части. Втората от тях съдържа разказ за пътешествието на Исая на небето.

Ортодоксалният юдаизъм най-строго, както помним, забранявал подобни пътешествия. Но Исая не само се възнася на небето, а и специално подчертава, че принадлежи към общината на пророците, които живеят в пустинята, носят власеници, хранят се само със зеленина, скърбят, че Израил е кривнал от пътя на истината и „вярват във възнесението на небето“ (Възнесението на Исая, 2:9).

По пътя към небето Исая вижда най-напред ангела от земния свят Самаел и неговата войска; всички се сражават помежду си. Ангелът, съпровождащ Исая при неговото възнесение, казва, че тази вечна сатанинска битка ще продължи до пришествието на Христос.

Небесата във „Възнесението на Исая“, както и в 2 Енох, са седем. На шестото от тях Исая вижда престол и ангели, пеещи хвалебни песни, но на престола седи само Славата на Всевишния; Всевишният е на седмото небе. Лицето на Исая се преобразява с възнасянето му от небе на небе (Възнесението на Исая, 6:25).

Накрая старозаветният пророк попада на седмото небе. Там той вижда свети Авел и всички праведници. Вижда също така Енох и всички, които са с него, избавени от одеждите на плътта. "И ги виждах във възвишените им одежди, и те бяха като ангели, намиращи се във велика слава“ (Възнесението на Исая, 9:7). Възвишените одежди, иначе казано - нематериалните, ангелски тела, в които са облечени праведниците, след като са снели одеждите на плътта, са характерна теологична черта и на „Възнесението на Исая“, и на „Апокалипсиса на Петър“, и на 2 Енох. Те приличат дословно на кумранските описания на „боговете, подобни на горящи въглени“ (4Q403 I, ii, 6) и на властите, стоящи до престола на „Царя на светостта в царството на светците“ (4Q405 23 ii).

Но Исая вижда на небето и нещо нередно: независимо че праведниците са облечени във „възвишени одежди“, иначе казано – в тела на ангели, те не седели на тронове и не били увенчани с венците на славата.

Удивеният Исая пита своя спътник за причината на тази липса и получава отговор, че праведниците няма да получат венците и троновете на славата, докато Христос не слезе на земята (Възнесението на Исая, 9:12).

Старозаветният пророк вижда също така одежди, тронове и венци, приготвени за тези, които ще повярват в Христос и в неговия кръст. Те чакат вярващите на седмото небе (Възнесението на Исая, 9:26).

След това Исая чува гласа на Всевишния и вижда Великия ангел Христос, на когото Всевишният заповядва да слезе на земята. Христос слиза неузнаваем през седемте небета на земята, където царува владиката на земния свят. На стражите на всяко небе Христос казва условна дума, за да мине. Понеже на всяко небе той приема подобие, полагащо се на това небе, никой, включително и князете на земния свят не го разпознават (Възнесението на Исая, 9:29).

Исая вижда девственица от рода на Давид на име Мария. Христос се спуска в нея и тя забременява. Нейният жених, дърводелецът Йосиф, който също е от рода на правидника Давид, се оказва, разбира се, недоволен от подобно развитие на събитията. Светият дух му обяснява насила каква е същността на нещата.

Но Христос, както помним, е само предвечен ангел, изпълнителна власт на Бога, негов Любимец, слязъл на земята. Странно би било да се роди, дори и от девственица. В един прекрасен миг, след два месеца бременност, Христос просто се озовава във вид на младенец редом с Дева Мария, която запазва своята девственост. За конспирация той бозае от гърдите ѝ.

Едва когато след разпятието Исус се възнася на небето, небесните ангели го разпознават и когато преминава през небетата, спира като асансьор, а те го славят.

Видението на християнина Исая съдържа също така впечатляваща подробност, свързана с явяването на Христос от гроба. Според Исая Христос ще излезе от него на раменете на архангел Гавраил и архангел Михаил, пред очите на всичките дванадесет апостоли, които той ще изпрати по света:

„И те ще учат всеки народ и на всеки език за възкресението на Любимеца и за това, че тези, които повярват в кръста, ще се спасят, и за Неговото възнесение на седмото небе, от което е слязъл“ (Възнесението на Исая, 3:18).

Както вече казахме, „Възнесението на Исая“ в съвременния му вид се дели на две части: самото „Възнесение“ и предходни събития. Досега говорихме за „Възнесението“.

Но най-интересното в него са описаните на арамейски или на древноеврейски език предходни събития, които обикновено се наричат „Мъченичество на Исая“. Както не е трудно да се досетим, тези предходни събития са разказ за мъченическата смърт на пророка, който фигурира в текста под името „Исая“. Този пророк предсказал идването на Исус и бил умъртвен от нечестив юдейски цар, който в текста фигурира под името „Манасия“.

Мъченичеството на Исая протекло така. В края на своето управление праведният цар Езекия повикал своя син Манасия и своя пророк Исая и им предал написани думи „за ангелския съд и за унищожаването на този свят, за одеянията на светците и за тяхното успение, за Преображението, за преследванията и за възнесението на Любимеца“ (Възнесението на Исая, 1:5).

Но нечестивият Манасия не се вслушал в тези думи, за което Исая знаел предварително. Като пророк той предсказал още преди това от името на Господ, че Манасия ще бъде последовател на Велиал, а не негов (Възнесението на Исая, 1:9).

Точно така станало. Когато Манасия се възцарил в Ерусалим, Исая трябвало да избяга в пустинята заедно с други пророци, „които вярват във възнесението на небето“ (Възнесението на Исая, 2:10). „Всичките бяха облечени в зебло и всичките бяха пророци... И се хранеха само с диви треви“ (Възнесението на Исая, 2:10-11). Тези пророци вегани, облечени със зебло и вярващи във възнесението в небето, живеели в планините на пустинята.

Но Велиал, владетелят на този свят, бил много сърдит на Исая заради пророчеството за Христос. Затова чрез самарянския пророк Белхира обвинил Исая в безчестие – въобразявал си, че стои над Мойсей. Обвинението си Белхира обосновал със солидна теологична база.

„Исая казва: виждал съм повече от пророк Мойсей. Защото Мойсей казва: „никой човек не може да види Господ и да остане жив“. А Исая казва: „Виждал съм Господ и вижте, жив съм“. Знай, царю, че по това се познават лъжепророците“ – заявява Белхира (Възнесението на Исая, 3:7–10).

Фактически Белхира обвинява Исая в прелъстяване на Израил. Заради това обвинение нечестивият цар Манасия, служител на Велиал, разрязал пророк Исая с трион на две половини.

Но преди мъченическата си кончина Исая успял да предскаже Второто пришествие.

Той съобщил, че то ще стане по време на управлението на Велиал.

„Велиал, великият господар, царят на земния свят... ще слезе от небесата в облика на човек, на беззаконен цар, убиец на своята майка“ (Възнесението на Исая, 4:2).

Велиал ще управлява „три години, седем месеца и двадесет и седем дена“, след което Господ ще дойде със своите ангели и с войската на светците от седмото небе и ще хвърли Велиал и войската му в Геената (Възнесението на Исая, 4:14).

Преследването в дните на Велиал ще бъде ужасно. Той ще убие няколко апостоли. Ще накара много мъченици да се отрекат от Христос и да почитат вместо Христос него; мнозина ще избягат в пустинята, но всичко ще свърши добре, защото светците, които ще бъдат убити, ще дойдат от небето заедно с Господ и ще носят одеждите, които засега се пазят за тях на седмото небе, иначе казано – специално направените за тях астрални тела.

„И ще има възкресение и съд в тези дни, и Любимецът ще изригне огън от устата си и огънят ще изпепели всички нечестивци“ (Възнесението на Исая, 4:18). Заради това пророчество цар Манасия разразял Исая като дъска.

Тук трябва да напомним, че фанатичните секти, умеещи да се качват на небето, не пишели абстрактни текстове. Техните инструкции били конкретни като „Манифеста на комунистическата партия“. Техните пророчества служели на конкретната цел за мобилизация и организиране на масите. Но когато тези пророчества не се оправдавали, осъществяването им се отлагало за неопределено бъдеще.

Кога трябвало да стане Второто пришествие според версията на Исая?

Да се вгледаме внимателно.

Първо, нашият Исая се изобразява там като мъченик, убит от юдейски цар. Той не е екзекутиран от римски проконсул, не от Веспасиан, не от Синедриона. Убил го цар на Юдея, който в „Мъченичеството“ се среща с прозвището „Манасия“.

Формално последен цар на Юдея бил Ирод Антипа II (същият, който си разменял шеги с апостол Павел), но властта му била вече напълно виртуална. Друго нещо е баща му, Ирод Агрипа I, управлявал от 41 до 44 година.

Той бил последният цар на Юдея, който имал сериозни пълномощия. Според Йосиф Флавий Ирод Агрипа преследвал сериозно пророците от „четвъртата секта“. Според „Деянията на апостолите“ той гонел последователите на Исус и даже „убил Яков, брата на Йоан, с меч“ (Деяния, 12:2).

Ако се имаме предвид някого под името Манасия, това е по-скоро именно Ирод Агрипа [3].

Второ, общината на пророците, проповядващи Исус, се изобразява в този Апокалипсис като община на пророци, живеещи в пустинята, хранещи се с дървесни плодове, носещи власеница и вярващи във възкачването на небето. На практика пред нас е автентично описание на Кумран. Подобно описание е невъзможно след Юдейската война. Християните след Павел през I-II в. не бягали в пустинята и не се хранели с треви. Идентична е даже причината, поради която бягат в пустинята Исая и авторите на „Устава на общината“: те се отделят от нечестивите хора (Възнесението на Исая, 2:7; 1QS V:1).

Трето, особено ударение в нашия текст се поставя върху това, че Исая може да се качва на небето и да вижда там Господ. Това е главната особеност на кумранската секта. Нейният основател Енох се качил на небето и видял там Словото Господне. Именно в това нечестивият пророк Белхира уличава Исая. Той го упреква, че претендира да е повече от Мойсей.

Тук, трябва да кажем, Белхира прави грешка – и много сериозна. Работата е в това, че старозаветният Исая наистина е виждал Господ. „Видях Господа седнал на висок и извисен престол и полите Му изпълваха храма“ – гласят знаменитите редове от истинския Исая (Исая. 6:1). Именно затова нашият автор е избрал този псевдоним: „Всеки може да прочете, че Исая наистина е виждал Бога. Това лишавало аргументите на опонента му от сила“ – отбелязва Робърт Хол [4].

Лесно е да забележим, че авторът на „Мъченичествата на Исая“ спазва юдейския закон и порицава беззаконието, царящо в Ерусалим. Но освен това той твърди, че този свят се управлява от Велиал.

Тази черта е важна, защото ортодоксалният юдаизъм не познава съперник на Господ. Господството на Велиал над този свят започва от Кумран. Именно основоположникът на Кумран пророк Енох се сетил да нарече враговете на сектата Врагове на Господ и да посочи семейството на Ирод като Паднали ангели, чифтосващи се с човешки дъщери. „Авторът на „Възнесението на Исая“ е бил член на [кумранската] секта“ – твърди още през 1953 г. Дийвид Флъсър [5].

Кога, според предсказанието, вложено в устата на кумранския пророк, екзекутиран в началото на 40-те години, ще настъпи Второто пришествие?

То ще стане по време на поредното въплъщение на Велиал в римски император, убиец на майка си.

Единственият в историята на Рим император, убил майка си, е Нерон, който управлява от 54 до 68 година. Нещо повече, нашият „Исая“ предрича, че Велиал ще убие един или няколко апостоли: „Някои от дванадесетте ще бъдат предадени в неговите ръце“ (Възнесението на Исая, 4:4). Към II век това пророчество, меко казано, е остаряло: никой от дванадесетте просто не е вече жив.

„Исая“ твърди, че Второто пришествие ще настъпи 1335 дена след началото на царстването на Велиал. Това, от една страна, ни вкарва малко в задънена улица, защото Нерон убил майка си през 59 година, а апостол Павел екзекутирал вероятно не по-рано от 64 година. Но, от друга страна, това може да бъде обяснено с факта, че числото 1335 има сакрален характер и е взето направо от Даниил, 12:12.

По всяка вероятност Второто пришествие е определено от „Исая“ да се случи по време на Пасхата през 57 година, а след това е подлагано на постоянни ъпдейти.

Какво станало през 57 година в Юдея?

Не станало никакво Второ пришествие.

Но именно около това време в Юдея започва тотален терор от страна на сикариите [6]. Именно от този момент те започнали да колят хората направо на стъпалата на храма и „се появяваха също така с пълно въоръжение във враждебни им села, грабеха ги и ги изгаряха“ [7].

Точно тогава – възможно именно по време на Пасхата през 57 г. - някакъв египетски пророк свикал евреите на Елеонския хълм, където трябвало да се появи Месията [8]. А скоро след разгрома на „египтянина“ сред юдеите се явил още един пророк, който ги повел в пустинята, обещавайки им, както пише Йосиф Флавий, Спасение, иначе казано на арамейски – Йешуа [9].

Без ни най-малко да съчувстваме на корумпираните римски прокуратори, все пак сме длъжни да отбележим, че задачата им не била лека.

В Юдея започвало двувластие. Страната се изплъзвала фактически от контрола на римляните. Терористи колели хората посред бял ден. Техните пророци извеждали хората на Елеонския хълм или в пустинята, за да им явят някакво (или някакъв) Йешуа.

Терористите очаквали Месия от дома на Давид. Те се наричали праведници или светци. Техният основател, Цадок/Енох, обещал на враговете им: „Ще бъдете предадени в ръцете на праведните; те ще прережат гърлата ви и ще ви убият, и няма да имат състрадание към вас“ (1 Енох, 19:69).

И ето че по това време, в съответствие със сенатусконсулта, на римските прокуратори неизвестно защо им се налагало да се борят не с терористите от „четвъртата секта“, а с мирните християни.

Тези християни също чакали Йешуа. Този Йешуа също трябвало до дойде на Елеонския хълм (Деяния, 9:11). Този Йешуа също наричал своите последователи праведници и светци. Този Йешуа трябвало, според „Възнесението на Исая“, „да изригне огън от устата си и той да изпепели всички нечестивци“ (Възнесението на Исая, 4:18). Всеки, който се противи на учениците му, трябвало „да бъде убит“ (Откровение, 11:5).

Но за разлика от терористите от „четвъртата секта“, този Йешуа бил изключително мирен пророк. Законът срещу неговите последователи бил приет от Сената за няма и нищо.

Този закон бил приет неизвестно защо вместо закон срещу терористите сикарии.

Можем само да си представим колко трудно е било за прокураторите Феликс и Фест да се ориентират в разновидностите на Йешуа.

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати от „Възнесението на Исая“ са по: Martyrdom and Ascention of Isaiah, a new translation and introduction by M. A. Knibb, в: James H. Charlesworth. The Old Testament Pseudepigrapha, vol 2, Doubleday, New York, 1985.

2. За превода на думата „Белхира“ виж Ginzberg. The Legends of the Jews: From Moses to Esther, Philadelphia, vol. 6, 1909, p. 373.

3. Интересно е, че в кумранските текстове (а по-специално в коментарите на пророк Наум) управляващият по това време юдейски цар също се нарича нечестивия Манасия и коментарите предричат гибел и на него, и на всичките му жени и деца, което по дифиниция не може да се отнася за историческия Манасия (4Q169).

4. Robert G. Hall. The Ascension of Isaiah: Community Situation, Date, and Place in Early Christianity, Journal of Biblical Literature, Vol. 109, No. 2 (Summer, 1990), p. 295.

5. D. Flusser. The Apocryphal Book of «Ascensio Isaiae» and the Dead Sea Sect, Israel Exploration Journal, vol. 3, No. 1 (1953), p. 30–47.

6. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 8, 5.

7. Пак там.

8. Пак там, 20, 8, 6.

9. Пак там, 20, 8, 10.

АПОКАЛИПСИСЪТ НА ИЛИЯ

И накрая още един интересен текст, чиято първа редакция също била написана преди Марк. Това е Апокалипсисът на Илия, написан в Египет на гръцки език и описващ събития, свързани с римската и юдейската история, от уникалната гледна точка на един жител на Александрия [1].

Този Апокалипсис, достигнал до нас само на коптски език, в съвременния си вид се състои от три части. Първата съдържа изречения на Исус Христос, втората разказва за събитията, които ще предшестват идването на Антихриста, а третата описва това идване, битката на Антихриста със светците и праведниците и Второто пришествие на Христос.

Втората, средната част, е вмъкната в текста много по-късно; тя представя събития от времето на Северите и ние ще се върнем към нея малко по-късно. Сега ни интересуват първата и третата част [2].

За разлика от другите апокалипсиси, Апокалипсисът на Илия съдържа няколко важни цитата от Исус. Това са негови лични обръщения към вярващите. Тези обещания са следните.

Исус казва: „Всички, които ми се покоряват, ще получат тронове и венци сред тези, които са Мои“ (Апокалипсис на Илия, 1:8).

Исус казва: „Ще напиша Моето име на челата им и ще подпечатам дясната им ръка, и те не ще изпитват нито глад, нито жажда“ (Апокалипсис на Илия, 1:9).

Исус казва: „Тези, които са Мои, няма да бъдат победени и няма да познават страх в битката“ (Апокалипсис на Илия, 2:1).

Това, без преувеличение, са фантастични обещания. Да анализираме първото от тях по-подробно. Исус според Илия обещава на всички, които му се покоряват, тронове и венци. Можем да приемем този цитат за напълно точен цитат от Исус, защото във всички апокалипсиси, за които говорихме, троновете се изправят в пълен ръст.

Така Йоан вижда в Откровението си „двадесет и четири трона“, на които седят старци с бели одежди и златни венци на главите (Откровение, 4:4). А Исая вижда на небето „одеяния, тронове и венци“, приготвени за праведниците (Възнесението на Исая, 8:26).

Това обещание на Исус е известно и на каноничните Евангелия: „Човешкият Син ще седне на своя славен трон и всички вие, които ме последвахте, също ще седнете на дванадесет трона и ще съдите дванадесетте племена на Израил“ (Матей, 19:28; Лука, 22:30). Именно на това обещание се позовават Синовете на гръмотевицата Яков и Йоан, когато молят: „Нека седнем до тебе – единият отдясно, а другият отляво, тогава, когато дойдеш в славата си.“ (Марк, 10:37).

За нас, които сме виждали всякакви холивудски специални ефекти и сме свикнали, че на небесата може да има и тронове, и летящи чинии, и космически кораби, обещанието за дванадесет трона на небето не звучи много изразително: тронове като тронове, какво – не сме виждали тронове ли?

Но е трудно даже да си представим какво скъсване с цялата предходна ортодоксална позиция е това обещание. Тронът на небето бил един – огнената колесница на Яхве, с колелета, крила и серафими, която Езекиил видял. Никакви други тронове на небето нямало.

Помним в каква дълбока паника хвърлил изведнъж юдаизма Даниил, който видял на небето два трона: един за Всевишния, а друг за Смъртния. И изведнъж Исус обещава тронове с лека ръка! У Матей те са дванадесет, а в „Откровение на Йоан Богослов“ са двадесет и четири! Исус обещава тронове на своите привърженици, както Форд обещавал автомобили на американците! Исус обещава да организира масово производство на тронове!

И - което е най-поучително – именно обещанието за тронове или поне за някакви привилегировани места във висшия амфитеатър се среща и в кумранските текстове.

„На своите свети места пред Царя са духовете на чистите цветове сред подобие на белота... Това са владетелите на тези, които са чудно облечени за служене, Владетели на царства, царства на светците на Царя на Светостта във висините на светилищата на Царството на Неговата слава“ (4Q405 23 ii).

Обещанието на Христос е неразбираемо без кумранския мистицизъм, който обещава на праведниците и светците невероятно магическо могъщество и статут на владетели на царства на светци на Царя на Святостта.

Не, струва ми се, че няма нищо, което да нарушава толкова главната забрана на ортодоксите, от това да се обещае на смъртни хора тронове на небето. Но това обещание отново ни напомня за северните (израилските) традиции за мистично единство на смъртния човек с бога: за проекта на Илия, взет в огнена колесница на небето, и за забранената от Еремия войска на духовете, стояща около Господния престол:

„Видях Господ да седи на Своя престол, и цялото небесно войнство стоеше при Него отдясно и отляво“ (3 Царе, 22:19).

След това вече в Евангелието от Марк тази история с троновете се осмива жестоко. Като не се осмелява да я отрече направо, Марк се подиграва с Яков и Йоан, които се карат кой от тях на какъв трон ще седне.

Вторият цитат от Исус гласи: „Ще напиша Моето име на челата им и ще подпечатам дясната им ръка, и те не ще изпитват нито глад, нито жажда“ (Апокалипсис на Илия, 1:9).

Този цитат също се знае от Йоан Богослов, у когото всичките сто четиридесет и четири хиляди избрани са подпечатани с Божия печат. Този цитат се съдържа и в „Дамаския документ“, който също твърди, че в деня на Страшния съд ще се спасят само тези, които имат белег на челото.

Функцията, която изпълнява подобен белег, е добре известна: той е талисман, който позволява на неговия носител да избегне смърт, рани, стрели и куршуми.

Това е архитипна мечта на въстаналите фанатици. По време на въстанието на „червените войски“ в Китай през 1351 г. членовете на сектата на Белия лотос обещали, че тези, които се сражават в техните войски, ще бъдат неуязвими за монголските стрели. Участниците в хаитянското въстание на Тусен Лувертюр твърдели, че магическите похвати на вуду ще ги направят неуязвими за пушките на белите. През 1890 година в САЩ индианецът Вовока, основател на Танците на духовете, обещал, че неговите магически танци ще направят последователите му неуязвими за куршумите на белите. След шест години, по време на Втората война на матабеле, същото обещал и духовният водач на матабеле, живият бог Млимо. След още три години, през 1899 г., същата неуязвимост от куршумите на белите обещали на своите последователи въстаналите в Китай ихетуани. При всички споменати по-горе случаи обещанията на духовните вождове били жестоко опровергани от опита. Интересно е, че почти във всичките апокрифни „Деяния“ неуязвимостта на апостолите е един от ключовите сюжетни моменти. При опита да се улови някой апостол противниците му неизменно умират, ослепяват или падат парализирани на земята.

Третото изказване на Исус гласи: „Тези, които са Мои, няма да бъдат победени и няма да познават страх в битката“ (Апокалипсис на Илия, 2:1). По обяснима причина това изказване го няма в нито едно от Евангелията, написани след Юдейската война. Но много близко по смисъл обещание за победа и неуязвимост има в „Дамаския документ“, което гласи, че „те ще победят всичките земни синове... и ще видят Неговото Спасение (Йешу’ато), защото са предпазени от неговото Свято име“ [3].

Да минем сега към третата част на Апокалипсиса на Илия. Тя започва с впечатляващо описание на Антихриста, който е римски император.

От само себе си се разбира, че по заповед на този Антихрист праведниците и светците са подложени на гонения.

„Той ще преследва всички светци. Той ще ги убива и ще ги унищожава... Очите им ще извади с железни шипове. Ще одере кожата им от главата. Последователно ще им къса краката. По негова заповед в ноздрите им ще наливат оцет и негасена вар“ (Апокалипсис на Илия, 4:21–23).

Но с това проблемите на светците не свършват. Работата е там, че въпросният император няма само да ги преследва със страшни изтезания. Той ще може да върши чудеса.

„По негова заповед куци ще проходят. По негова заповед глухи ще чуят. По негова заповед неми ще заговорят. По негова заповед слепи ще прогледнат. Той ще очисти прокажени, ще излекува болни, ще изгони бесове“ (Апокалипсис на Илия, 3:9–10).

Това е впечатляващ комплект от достижения. Нашият египетски автор не принизява значението на Антихриста император. „Той ще прави всичко, което е правил Христос, освен това, че няма да може да възкресява мъртви. Така ще разберете, че е Син на Беззаконието, защото не може да дава живот“ (Апокалипсис на Илия, 3:12–13).

Кой е този император, който ще накара слепи да прогледнат и куци да проходят? Кой е този римски владетел, който е можел да прави това, което е правел Христос, освен да възкресява мъртви?

Нерон? Но при Нерон никога не са проглеждали слепи и никога не са прохождали сакати. Освен това Нерон никога не е ходил в Египет.

Колкото и да е странно, римски император, който лекувал слепи и сакати, наистина е имало. Той ни е добре известен.

Този император не е кой де е, а Веспасиан, който смазал Юдейското въстание.

„Когато Веспасиан отишъл в Александрия – четем у Дион Касий, - изцелил двама – слепец и човек с изсъхнала ръка, които дошли при него заради видение в съня си. На първия плюл върху очите, а на втория стъпил върху ръката и по този начин ги изцелил“ [4].

Изцеляването на слепи и сакати било сигурен знак за професионалната пригодност на Месията, описан още от истинския пророк Исая: „В този ден глухи ще чуят, а слепи ще прогледнат“ (Исая. 29:18).

Като изцелил слепеца и сакатия човек, Веспасиан издържал успешно теста за званието Помазаник. Тестът организирал и докарал недъгавите Тиберий Александър, тогавашният префект на Египет, племенник на Филон Александрийски и потомък на богато еврейско семейство, който малко преди тази визита заповядал на римските войски да накълцат като зелки шестдесет хиляди въстанали негови съотечественици, с което вероятно предотвратил отварянето на втори фронт по време на Юдейската война.

Можем да разберем защо след този холокост вярващите в Месията се отнесли малко скептично към провъзгласяването на императора за Месия и веднага представили на претендента ново искане, което не срещаме у Исая: я съживи мъртвец.

Проблемът ни се състои в това, че Веспасиан никога не е влизал в бройката на преследвачите на християни.

Той е известен с друго – с войната си срещу „четвъртата секта“.

И описанието на следващите събития в Апокалипсиса на Илия е описание на Юдейската война.

Йосиф Флавий и Дион Касий – два единствено достигнали до нас източника – рисуват напълно определен таймлайн на събитията.

Отначало Веспасиан воювал срещу юдеите. После бил провъзгласен за император и заминал спешно за Египет, където със съдействието на Тиберий Александър излекувал слепец и сакат човек. Едва след това започнала обсадата на Ерусалим и при тази обсада на юдеите „дошли да помогнат множество местни жители и единоверци, идващи не само от римските владения, но и отвъд Ефрат“ [5].

Апокалипсисът на Илия добавя липсващи у Йосиф и Дион Касий черти.

Преди всичко войната, според Апокалипсиса на Илия, ще се съпровожда от нови възкресения на мъченици. Двама от тези мъченици ще бъдат Енох и Илия. Те ще се върнат отново на земята, за да се борят с Антихриста. Те ще се сражават с него седем дена на пазарния площад на голям град, а после ще лежат там мъртви три дена, след което ще възкръснат пред очите на всички (4:14–15). Те ще хвърлят плътските си одежди, ще облекат одеждите на духа и ще продължат борбата. Възкръснала боркиня ще бъде и девственицата Табита. Тя ще влезе в единоборство с Антихриста. Той ще я убие и ще я хвърли върху стената на Ерусалим, но тя ще възкръсне и ще поднови битката. После към Ерусалим от Египет ще се отправят Шестдесет праведници.

„Те ще облекат доспехите на Яхве и ще стигнат бързо до Ерусалим, и ще се сражават със Сина на Беззаконието“ (Апокалипсис на Илия, 4:31). Те ще го уличат, че не е Месията. А той ще заповяда да ги уловят.

Тогава ще се вдигне целият народ, казвайки: „Ти не си Христос. Христос не убива праведници“.

И тогава Христос ще пожали своите хора. Ще изпрати от небето шестдесет и четири хиляди ангели, всеки от които има три чифта криле. Този, който е подпечатан от Христос, ще бъде вдигнат на тези криле.

Всички други, останали на земята, ще бъдат поразени от гнева на Христос. Огън ще потопи земята, като водите по време на потопа, на дълбочина седемдесет и два лакътя. „Той ще погълне грешниците и Лъжците като слама. Ще дойде Страшният съд“. В този ден праведниците ще видят всички, които са ги преследвали в геената огнена и ще получат всичко, за което много пъти са молели.

„В този ден Христос, царят и всичките му светци ще слязат от небето. Той ще изгори земята. И ще управлява хиляда години. И ще създаде ново небе и нова земя“.

Така, според мнението на нейните участници, трябвало да завърши Юдейската война.

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати от „Апокалипсис на Илия“ са по изданието: Apocalypse of Elijah, в: James H. Charlesworth. Посоч. съч.

2. За ранната датировка на „Апокалипсис на Илия“ виж: J. — M. Rosenstiel. L’Apocalypse d’Elie, Paris, Geuthner, 1972. Розенстил смята оригинала на „Апокалипсиса“ за есейско произведение от I в. пр. н. е.

3. The Damascus Document, 9, 53, в: R. H. Charles, ed., The Apocrypha and Pseudepigrapha of the Old Testament in English, vol. 2: Pseudepigrapha, Oxford: Clarendon Press, 1913.

4. Дион Кассий. Римская история, 66, 8, 1.

5. Дион Кассий. Посоч. съч., 55, 4, 3.

ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА УЧАСТВАЩИТЕ В НЕЯ

И така, разгледахме четири текста. Всички тези текстове са написани на различни места, в различно време и на различни езици. Три от тях са написани на гръцки, един – на арамейски или на древноеврейски. Откровението на Йоан е написано на остров Патмос. Апокапсисът на Илия – в Египет. Възнесението на Исая – в Юдея, Апокалипсисът от Петър – вероятно в Рим, където Петър бил на особена почит и се смятал за основател на тамошната църква. Трите от тях са създадени в първия си вариант преди Юдейската война, един – Апокалипсисът от Петър – след.

Но всички те имат редица общи черти.

Исус Христос в тях е бог, Втора власт на Небето, надсветовно всемогъща същество, а не смъртен.

Във Възнесението на Исая това е изразено съвсем ясно. Там Исус се намира на Седмото небе и слиза, като асансьор, през Шест небесни етажа. Той не само не е умирал, но даже и не се е раждал. Телепортирал се е направо в тялото на Дева Мария, поради което тя останала девствена. От майчината си гръд бозаел за маскировка.

В другите текстове тази теология е изразена по-малко видимо, но все пак и в тях Исус не е в повечето случаи човек. „Той прие човешки вид, за да дойде при нас“ (1:6–7) – казва Апокалипсисът на Илия.

Това е важен момент. Ние сме свикнали да смятаме, че евреите са считали своя Месия за човек и че християните са разбрали, че Исус е бог една когато било написано Евангелието от Йоан. Това било много важно християнско теологично озарение.

Но образът на Исус Христос в тези Апокалипсиси е точно като образа на Месията от дома на Давид в Кумран. В Кумран Месията е въплъщение на Яхве. Именно в този смисъл той е Сина на Бога и Син на Всевишния. В „Песента на Мойсей“ (Второзаконие, 32) има Всевишен, Елион, а той има Син, Яхве, бог на народа на Израил, и същото виждаме по отношение на Месията в Кумран. Той е син на Всевишния, човешки ипостас на Господа и Божи ангел.

Второ, тези текстове, също като в Кумран, изразяват убеждението във фантастичното всемогъщество на вярващите в Исус, които са наречени, също като в Кумран, светци, праведници и даже ангели. В тези текстове Исус не възкръсва, защото не е умирал.

Но тези, които възкръсват, са вярващите в Исус. Възкръсват „двата светилника“, Енох и Илия. Възкръсва сражаващата се с Антихриста девица Табита. В промеждутъка между мъченическата смърт и физическото възкресение тези праведници се намират на небесата, облечени в тела на ангели.

Освен това тези светци и ангели, още докато са живи, имат важни военно-приложни умения като: да изпращат върху враговете си град и огън, скакалци и коне със змийски опашки, да изригват от устата си огън и изобщо да бъдат тежката тактическа магьосническа техника по време на свещената война с неверниците. Техните задължения са същите като на кумранските праведници, които съществуват, за да „са част от войските на светците и да общуват със синовете на небето“.

Трето, във всичките тези текстове Исус Христос изобщо не е проповедник на мира и доброто. Точно обратното: ако светците са тактическа магьосническа бойна сила, Христос е оръжие за масово поразяване. Той долита на земята от облаците като термоядрена бойна глава. Задачата му е да дойде в най-критичния момент на помощ на праведниците, светците и ангелите.

Като следствие в тези текстове Христос не говори много (бойните глави не са много разговорчиви), но когато говори, говори строго и по същество. Исус казва: „Тези, които са Мои, няма да бъдат победени и няма да познават страх в битката“ (Апокалипсис на Илия, 2:1). Исус казва: „Ще напиша Моето име на челата им и ще подпечатам дясната им ръка, и те не ще изпитват нито глад, нито жажда“ (Апокалипсис на Илия, 1:9). Исус казва: „Всички, които ми се покоряват, ще получат тронове и венци сред тези, които са Мои“ (Апокалипсис на Илия, 1:8).

Четвърто, всичките тези текстове, освен Апокалипсиса от Петър, описват Юдейската война или даже предшестващи я въстания. Всички те разказват как, според мнението на техните автори, тази война ще протече.

С други думи, от тези текстове излиза, че вярващите в Исус са били поне едни от главните участници в Юдейската война. Или, по-точно, че „християни“ е било римско название на юдейската „четвърта секта“, която наричала членовете си праведници и светци и която започнала войната с пълната увереност, че нейните вождове са способни да унищожат римляните с огън от устата си и че кулминация на войната ще бъде завръщането на Месията на земята върху облаци с войска от ангели и светци.

ЕПИЦИКЛИ И „ХРИСТИЯНСКИ ДОБАВКИ“

Тук трябва да кажем, че проблемът за юдейските апокалипсиси от I век вълнува християнските изследователи не от вчера. Такива апокалипсиси има много – доста повече от изброените тук и във всичките Месията се описва или пряко като Исус Христос, или има черти, позволяващи да бъде отъждествен с него.

Изследователите отдавна са намерили начин да се борят с тази напаст. И този начин се обозначава с вълшебния израз „християнска добавка“.

Някога, когато нямало хелиоцентрична система и се смятало, че Слънцето обикаля Земята, астролозите, за да изчислят правилното положение на планетите, измислили така наречените „епицикли“. С помощта на епициклите можело да се пресметне правилно движението на планетите по отношение на Земята, дори ако се смята за вярна геоцентричната система.

„Християнската добавка“ е именно такъв епицикъл в съвременната библеистика. Тя е като „флогистона“ или „етера“ – красив термин, създаден, за да се поддържа изкуствено животът на отдавна изтъркани хипотези.

Всичките еврейски апокалипсиси от началото на нашата ера, достигнали до нас – и „Успението на Мойсей“, и „Откровението на Авраам“, и „Завещанието на дванадесетте патриарси“, и „Апокалипсисът на Барух“, единият на гръцки, другият на сирийски – всичките имат „християнски добавки“.

По-нататък ще поговорим за тези текстове и за този удивителен термин по-подробно, а сега ще отбележим, че избрахме специално четири текста, за които това обяснение е очевидно невалидно.

„Откровението на Йоан Богослов“ и „Апокалипсисът от Петър“ са християнски текстове. Може, разбира се, да се предположи, че отначало някакви лоши кумрански терористи са написали текста за ангелите, изливащи чашата на гнева върху земята, за светците, праведниците и златните скакалците, а след това Йоан е заимствал този текст и при това е успял да надживее царстването на Нерон. Но тук възниква въпросът: каква е всъщност разликата? Ако аудиторията на Йоан е била съгласна с този текст за чашата на гнева, скакалците, Христос и светците, каква е разликата добавка ли е това, или не е?

Ако аудиторията на християнския „Апокалипсис от Петър“ е била обладана от фантазиите на Джак Изкормвача и е мечтаела за това как пред нея вечно ще разчленяват, варят и дупчат всички, които не са част от сектата, каква е разликата дали тези описания на мъченията са заимствани от жестоките зилоти, или са били лично съчинение? Във всеки един случай те са отразявали мирогледа на тази аудитория.

Що се отнася до „Възнесението на Исая“, ако се извади от неговата арамейска (довоенна) част „християнската добавка“, от него просто няма да остане нищо. Този текст е написан, за да може от името на пророка, екзекутиран заради проповядването на Христос, да се заяви на вярващите, че Второто пришествие ще се случи през 57 г.

Същото се отнася за „Апокалипсиса на Илия“. В него наистина има добавка, но тя не „християнска“, а просто по-късна. След като Исус не се явил, през III в. новият редактор добавил сред текста фрагмент, от който следва, че Месията ще се яви след династията на Северите. Това свидетелствува, че за част от египетските християни месианските настроения са останали актуални и през III век.

Без тази добавка текстът се разпада на две части. Едната съдържа изречения на Исус. Те принадлежат именно на Исус и той ги изрича, когато идва на земята за първи път. Никакъв друг Месия, който още не е идвал, не би могъл да ги каже.

Всичките тези изказвания са посветени на изкуството да се води магическа война. Те обещават на привържениците на Исус неуязвимост, победа и тронове.

Що се отнася до втората част, написана по времето на обсадата на Ерусалим, тя съдържа прекалено много характерни подробности, правещи я християнско произведение. Тя говори за мъченията на Табита, която се споменава в „Деянията на апостолите“. Говори и за двама възкръснали апостоли, явно същите „две маслинови дръвчета“, за които споменава Йоан Богослов.

Трудно е да си представим, че християните са взели един кръвожаден миленаристки текст, написан по времето на Юдейската война, преправили са го според Исус и това е станало преди текстът да е остарял безнадеждно, иначе казано – преди падането на Ерусалим. Което прилича на някакъв епицикличен епицикъл.

Освен това е неразбираемо защо мирните християни са добавяли своите добавки към подобни кръвожадни и маргинални текстове. Ако е трябвало да го направят, да са го направили направо към Книга Битие.

Най-сетне - още една важна особеност на тези текстове, потвърждаваща чистокръвния им християнски произход, е това, че версиите, предложени в апокалипсисите, една след друга се оказват по-ранни от версиите на каноничните Евангелия.

У Илия Христос обещава на своите привърженици златни тронове, а Марк заимства това. В „Откровението на Йоан“ „двете маслинови дръвчета“ убиват всички срещнати и противоречащи с огън от устата си, а Лука забранява тази практика.

В „Апокалипсиса на Илия“ девицата Табита възкръсва, след като е била убита от Антихриста. В „Деянията на апостолите“ също има девица Табита и тя също възкръсва. Но не извършва никакви бойни подвизи. Тя е просто ученичка на Господа, която била възкресена след молитва на апостол Петър (Деяния, 9:40).

Не е трудно да забележим, че версията на „Деянията“ е в подножието на Илия. У Илия възкресението на Табита има явно и очевидно оправдание. Тя е умряла от мъченическа смърт. Борила се е с Антихриста и е възкръснала в плът. След възкресението си е продължила борбата. С какво е заслужила девицата Табита възкресението си в „Деянията“, изобщо не се знае.

Ако нещо расте като ябълка, виси като ябълка, хрупа като ябълка и има вкус на ябълка, най-простото е да предположим, че това е ябълка. Ако имаме голямо количество апокалипсиси на „четвъртата секта“, обещаващи, че Юдейската война ще завърши с Второто пришествие на Исус Христос с войски върху облаци, справедливо е да предположим, че значителна част от „четвъртата секта“ е чакала именно връщането на Исус Христос.

Или, по точно, че „християни“ е било просто римското название на това, което Йосиф Флавий нарича „зилоти“ и „четвърта секта“.

Именно затова са ги забранили.

Именно в това се е състояла флагитията (flagitia) на християните. Именно затова те се смятали за смъртоносно суеверие.

ДРУГИ РАЗНОВИДНОСТИ НА ХРИСТИЯНИТЕ

Всички последователи на Исус, от гледна точка на римляните, били терористи от „четвъртата секта“.

Но вярно ли било обратното? Били ли са всички терористи от „четвъртата секта“ последователи на Исус?

Ние смятаме, че не са били.

Читателят вероятно е забелязал, че отложихме разговора за Йоан Кръстител. И мислим да го оставим за следващата книга.

Но ще споменем набързо няколко неща.

Първо: като се започне от I в., по цяла Юдея започнали да се разпространяват стремително секти, които кръщавали хората във вода. На гръцки се наричали емеробаптисти, иначе казано - кръщаващи всеки ден.

Йосиф Флавий, който пише през I в., знае само за една секта: есеите. А християнският историк Хегесип, който пише през 40-те години на втори век, иначе казано – петдесет години след Флавий, знае вече няколко такива секти: есеите, галилейците, емеробаптистите и масбутеите. „Масбута“ на арамейски означава потапяне. Иначе казано, масбутеите също били баптисти.

Нещо повече, през III и IV в. такива секти били буквално десетки. Епифаний Саламински изброява назореите, есеите, осеите, доситеяните, сабеите, сампсеите, елхасаитите и пр., и пр.

Основна особеност на тези секти било това, че те всекидневно (а не един път в живота) се кръщавали във вода и дори кръщавали плодовете, с които се хранели. Освен това, повечето от тези секти спазвали веганска диета. Хранели се с това, което растяло по дърветата. Елхасаитите например не ядели даже хляб, което станало причина за разногласия между тях и пророк Мани.

Ако вярваме на славянския Йосиф, същия когото цитирахме вече за Ирод като Месия, родоначалник на тези секти бил някакъв си „див мъж“. Той започнал своята проповед в края на царстването на Архелай, иначе казано – около 6 г., и бил екзекутиран от Ирод Антипа през 36 г. Този „див мъж“ проповядвал същото, което проповядвали пророците от „четвъртата секта“, можел да тълкува сънища, кръщавал хора в Йордан, носел власеница и се хранел с това, което раждат дърветата.

Иначе казано, славянският Йосиф идентифицира Йоан Кръстител със страшния Цадок, основателя на „четвъртата секта“. Той твърди, че Йоан не се хранел със скасалци (ακρίδες), а с дървесни плодове (ακροδρυα) [1].

Този „див мъж“, Йоан и Цадок едновременно, не проповядвал половин година, както пише Лука, а най-малко тридесет години, от 6 до 36 г. Той започнал да проповядва преди Исус да се появи на сцената и бил екзекутиран след него.

Една от религиозните секти, която почитала Йоан Кръстител и именно него смятала за истинския Месия, се е запазила и до днес. Това е сектата на мандеите, живеещи в Ирак. В свещените книги на мандеите се казва, че Йоан Кръстител е дошъл в Ерусалим в облекло от водни облаци. Той изцелявал сакати и отварял очите на слепи. Проповядвал в храма четиридесет и две години и се възнесъл на небето [2]. И именно той кръстил Лъжемесията на евреите Исус.

Освен Йоан Кръстител мандеите почитат и Енох. Енох и Йоан Кръстител са свързани в техните книги с тесни отношения. В „Харан Хавайт“ се твърди, че веднага след кръщенето си Йоан е бил пренесен от Енох в Рая и е възпитан там под Дървото на живота [3]. Когато Йоан станал на седем години, Енох написал за него книги. А когато Йоан навършил дведесет и две години, Енох го научил на съкровено вълшебство [4]. В „Харант Хавайт“ последователите на Йоан се наричат последователи на Енох [5].

Във втората книга на дясната Гинза, „Книгата на великия Господ“, Енох се отъждествява директно с Йоан. Там се казва, че Енох се е върнал на този свят по времето на Пилат. Той изцелявал болни, връщал зрението на слепи, очиствал прокажени, изправял на крака сакати, карал да проговорят неми. Победил смъртта със силата на Великия цар на Светлината. Направил множество евреи свои ученици [6]. Той слязъл в Ерусалим с одежди (иначе казано, с тяло) от водни облаци, които скривали неговото сияние. „Одеянието му не беше телесно“ [7]. Имал 365 ученици. След като учениците му били убити от евреите, Енох разрушил Ерусалим по заповед на Всевишния, като се преобразил на гигантски бял орел [8].

Интересно е, че славянският Йосиф е запазил също сведения за тъждеството на „дивия мъж“ и Енох. Там „дивиятк мъж“отговаря на въпрос на Архелай: „Човек съм, а бях там, където ме водеше Божият дух“. В обратен превод на арамейски той отговаря „Енос ани“, иначе казано – „Аз съм Енох“. „Аз към Енох и бях там, където ме водешие Божият дух“. Отговорът на „дивия мъж“ е кратък конспект на „Книгата на Стражите“.

Най-сетне, не можем да подминем още един текст, описващ ярко отношенията между Исус и Йоан. А именно „Толедот Йешу“ или по-скоро тази версия на „Толедот“, която обхваща групата интерпретации под названието „Пилат“.

Там се разказва как Понтий Пилат наредил да арестуват магьосника Исус, който вършел своите чудеса с помощта на древни магьоснически книги, които наричал книги, написани от пророк Валаам. Но по време на разпитан а Йешу станало ясно, че в действителност книгите били написани от бояджията Йоханан.

Имаме пред себе си сатиричен разказ за произхода на кумранското Петокнижие на Енох. Тези книги се представяли за книги на древния пророк, но в действителност били написани от бояджията Йоханан.

Както е известно, по-нататък мирните и изпълнените с любов към ближния християни проявявали необикновена способност да се делят на фракции и да се наричат помежду си Лъжци, Синове на Дявола и Лъжемартуси.

Нищо не ни кара да предполагаме, че тази традиция е започнала едва в началото на II в. Разликата на мненията между последователя на Исус Лука, който твърди, че Йоан Кръстител е бил само Предтеча на Исус, и на мандеите, които твърдят, че Исус е еврейски Лъжемесия, а истинският Месия е възпитаникът/аватарът на Енох Йоан, отразява по всякаква вероятност един от най-първите разколи в „четвъртата секта“. Кога именно е настъпил този разкол и каква причина го е предизвикала, ще обсъдим в следващата книга.

БЕЛЕЖКИ

1. Robert Eisler. Jesus Messiah, p. 236.

2. Пак там с. 7.

3. E. S. Drower, ed. The Haran Gawaita and the Baptism of Hibil-Ziwa, Citta del Vaticano, 1953, p. 5–6.

4. E. S. Drower. Посоч. съч., p. 7.

5. Пак там, p. 8.

6. Mark Lidzbarski. Der Ginza oder das grosse Buch der Mandaer, Vandenhoeck & Ruprecht, Göttingen, 1925, II, 136, р. 48.

7. Пак там.

8. Wilhelm Brandt. Die mandäische religion, Leipzig, 1889, p. 155.

ГЛАВА 13. ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

През 1896 г. матабеле, живеещи на територията на съвременната страна Зимбабве, се разбунтували срещу белите заселници и британската Южноафриканска компания. Да се бунтуваш по това време срещу англичаните не било лесна работа. Проблемът бил в това, че англичаните били въоръжени с картечници „максим“, а матабеле били въоръжени основно с асегаи (южноафрикански копия – бел. П. Н.). Три години преди въстанието седемстотин войници на компанията под командването на майор Форбс, въоръжени с пет картечници „максим“, разбили осемдесетхилядната войска на крал Лобенгула. При което загинали четирима войници на Форбс, а жертвите от страна на матабеле били две хиляди и петстотин души.

За щастие през 1896 г. матабеле получили великолепно средство срещу картечниците „максим“. То се изразявало в новия духовен водач на матабеле, живия бог Млимо. Млимо обещал, че магическите му танци ще превърнат куршумите на белите във вода, а снарядите им в яйчени черупки. Той обещал също така, че унищожаването на белите заселници ще сложи край на сушата, за която те били виновни, и освен това ще доведе до възкръсването и Второто пришествие на добрия крал Лобенгула.

Уви, въстанието не потръгнало подобаващо. Въпреки церемониите с Големите танци, войниците от матабеле неизвестно защо не станали неуязвими. А няколко месеца след началото на въстанието двама англичани, Бърнам и Армстронг, разбрали точното място и датата на следващия танц на Млимо. Те се промъкнали в пещерата, където трябвало да се състои демонстрацията на свръхоръжието, и едва-що Млимо започнал Танца си за неуязвимост, го застреляли.

След екзекуцията на Исус оглавяваната от него организация се озовала в същото трудно положение като вождовете на матабеле след убийството на неуязвимия Млимо.

Цялата власт на организацията била построена върху идеята за скорошен космически преврат. Целият статут на нейните ръководители – техният авторитет, абсолютната им власт върху паството – бил свързан със статута на Месията Исус.

Праведниците по цяла Юдея им предоставяли трапеза и покрив, а понякога те се настанявали и без да искат разрешение от стопаните. Които им давали при божествена необходимост магаретата си. Техният вожд вършел чудеса. Той бил Син на Всевишния и аватар на Господа.

Те всеки момент трябвало до седнат на дванадесетте трона, за да съдят дванадесетте колена на Израил, всеки момент трябвало да вкусят от плода на дървото на живота, всеки момент трябвало да имат всичко – и къщи, и земи, и невиждана, опияняваща, несъкрушима власт.

Но всичко това рухнало, учителят им бил разпъната на кръст.

Месията се оказал Лъжец и Прелъстител. Той обещал да помете римските легиони с огън от устата си, а даже не смогнал да се защити от разпятието. Той обещал на своите последователи тронове, а кръвта им била смесена от Пилат с кръвта на техните жертви.

За организацията, водена от Исус, това било смъртна присъда. Кой отсега нататък ще хване вяра на нейните мебакери? Кой ще им дава своето имущество? Кой ще повярва, че стоят до небесните тронове с ангелски одежди?

Но тогава, за щастие, на някого от тези лидери, или даже на няколко, които можели да виждат небето разтворено, се разкрила една потресаваща истина.

Безсилието на Исус пред римската държавна машина изобщо не означавало, че е лъгал. Напротив, това, че се оставил да бъде разпънат, показвало, че е властен даже над смъртта. Исус се е възнесъл на небесата, а изобщо не е умрял, и скоро ще се върне, за да изпълни своето обещание.

В Евангелието от Лука историята се описва така.

Няколко дена след смъртта на Исус няколко негови ученици отивали „към Емаус – село на около дванадесет километра от Ерусалим“. Не отивали сами: към тях се присъединил още един пътник и вървели заедно целия ден, разсъждавайки за смъртта на Исус и за настъпилия провал. Защото те се надявали, че „той е този, който ще освободи Израил“ (Лука, 24:21).

Едва вечерта, след тези дълги и възбуждащи въображението им разговори, когато седнали да вечерят и разчупили хляба, а може би и пийнали винце, учениците внезапно разбрали, че през целия ден са вървели заедно с Исус. „Тогава очите им се отвориха и те Го познаха, но Той изчезна от погледа им“ (Лука, 24:23).

Това, разбира се, била съвършено забележителна новина. Всички договорености оставали в сила! Нищо не се е променило! Дворците, троновете, венците, къщите, Дървото на живота и противниците, вечно пържещи се в масло, оставали все така в програмата за най-близко бъдеще! И всичко е напълно точно! Това им гарантирал Исус!

Ние можем да си представим с какъв ентусиазъм другите членове на сектата са възприели тази новина.

Наистина, оставала една загадка: защо Исус не е дошъл да каже това лично?

В края на краищата той бил съвсем наскоро екзекутиран – с най-унизителното, позорно и най-мъчително наказание. Противниците му де гаврели с него. Минаващите го сочели с пръст и се смеели: „Ти, който щеше да събаряш храма и да го строиш отново за три дни, я спаси себе си сега! Слез от кръста, ако си Божият Син!“ (Матей, 27:40). Даже разпънатите с него го ругаели.

Колко потресени щели да бъдат всичките тези хора, ако го бяха видели жив и в плът! Как щели да се изплашат иродианите, садукеите и фарисеите! Как щели да се разтреперят Анания и Каяфа! Римските войници, които го венчавали с трънен венец, щели да изпопадат пред него на колене вече не на шега! Даже Пилат щял да бъде принуден да признае, че той е Месията!

А за ентусиазма на редовите членове на сектата няма какво да говорим – както се били разбягали след унизителния разгром, морално сломени от гибелта на своя вожд, те веднага щели да изпаднат във възторг при вида на Исус, седящ отново, все едно нищо не се е случило, до съкровищницата в Ерусалимския храм!

Било съвсем неразбираемо защо при тези условия Исус не е съобщил за своето възкресение лично, а чрез апостолите.

Но на това също бил намерен забележителен отговор. Работата е там, че след своето възкресение Исус се възнесъл. То отишъл жив на небето, за да се върне оттам в най-близко време с войска от ангели, както обещал.

Удивителната скромност, която проявил след възкресението си Месията, и подозрителното му нежелание да се появи пред широката публика станали още в Античността предмет на язвителни насмешки. Какво е попречило на вашия Месия да се яви на народа, на императора и на Сената? - питал ехидно християните неоплатонистът Порфирий.

Тази скромност не останала незабелязана и по времето на Просвещението. „Ако целта на Бога – пише Раймарус – е била да направи Възкресението ясно и достойно за доверие събитие, защо не е показал Исус след Възкресението му на някои други хора, освен на апостолите?.. Нима хората нямаше да повярват във Възкресението по съвсем естествен път, без чудо, и нима нямаше да го приемат всички, ако Бог, слез разпятието и погребението, беше позволил на Исус да бъде видян и усетен жив, в Храма, пред лицето на Синедриона и пред лицето на всички жители на града?“ [1].

Както виждаме, деистът Раймарус използвал през XVIII в. съвсем същите аргументи като неоплатониста Порфирий преди петнадесет столетия, при това съвсем независимо от него: Порфирий по това време не бил още известен.

Тази очевидна скромност на Исус безпокояла и самите християни. Както видяхме, през II–IV в. те съчинявали голямо количество фалшиви официални рапорти за възкресението на Исус.

Но едновременно с това те настоявали постоянно за абсолютната уникалност на произтеклото събитие. Исус – твърдели те – бил единственият еврейски пророк от I век, който възкръснал. Това го отличавало кардинално от пророците от „четвъртата секта“. Те водели хората в пустинята – и той водел хората в пустинята. Те вършели чудеса – и той вършел чудеса. Те се наричали Божи синове – и той се наричал Божи син. Но тези Божи синове били фалшиви. Те умирали и не възкръсвали. И само Исус, истинският Божи син, възкръснал.

„Преди раждането на Христос между юдеите живеел Тевда, който представял себе си за голям човек. Но след смъртта му се разпръснали всички, които той излъгал“ – пише Ориген [2]. Галилеецът Юда увлякъл след себе си много юдеи, „но щом го екзекутирали, неговото учение изчезнало“ [3]. Самарянинът Доситей отишъл да убеждава самаряните, че е този Христос, за когото пророчествал Мойсей [4].

Но било ли възкресението и възнесението на Исус на небето уникално събитие за Юдея през I век?

Съвсем не.

Истина е, че в ортодоксалния юдаизъм не се случвали никакви възкресения и възнесения. Ортодоксалният юдаизъм забранявал строго на човека да се възнася на небето, да вижда Господа в лицето и да става бог.

Това били някакви шамански трикове, нарушаващи монопола на потомците на Аараон да препредават волята на бога. Строгите заповеди успял да наруши само пророк Илия, който по някакво чудо проникнал контрабандно на страниците на Второзаконието и отлетял жив право на небето, при това с огнена колесница на забранената от Еремия Небесна войска.

Нека обаче да не правим прибързани преценки.

Като начало пророк Илия се възнесъл на небето не откъде да е, а откъм другата страна на Йордан, от същото място, където видели за последен път жив Мойсей.

Според Второзаконието Господ възнесъл Мойсей преди смъртта му на планината Небо, откъдето му показал отвисоко цялата Обетована земя. Но възнесението на планина във всички световни религии се асоциира с възнесение на небесата и Мойсей в дадения случай не прави изключение.

Два пъти в живота си Мойсей се качвал на планина и всеки път това завършвало за него щастливо. Единия път се качил на планината Хорив и разговарял там с Господ, втория път се качил на планината Синай и говорил там с него лице в лице, а третият път се качил на планината Небо и от височината Господ му показал цялата Обетована земя. Второзаконието твърди, че после Мойсей умрял, но веднага разваля впечатлението от това твърдение, като заявява, че и до днес никой не знае гроба му (Второзаконие, 34:5–6).

Това удивително обстоятелство, а именно, че Мойсей изчезнал, след като огледал Обетованата земя отвисоко и след като го заобиколил облак [5], а също така фактът, че никой от евреите не е знаел къде е погребан, ни кара да предположим, че Девторономистът е поставил специално в текста разказа за смъртта на Мойсей, „страхувайки се хората да не започнат да твърдят, че той, заради голямата любов на Господ Бог към него, е бил взет направо на небето“ [6].

Именно това твърдели между другото египетските християни. Те даже казвали, че „на небето, след своето възнесение, той получил името Мелхи“ [7].

При това представата за Мойсей като властен над живота и смъртта не била изобщо нова християнска измислица. Още през III в. пр. н. е. египетският евреин с персийското име Артапан, който пишел на гръцки, ни е разказал наистина необикновена история за сблъсъка между Мойсей и фараона: веднъж Мойсей проникнал в двореца на фараона и му казал истинското име на Бога, от което фараонът веднага умрял. След което Мойсей го възкресил [8].

Както вече казахме, принудени сме да отложим необикновената история на Мойсей за друг път, но несъмнено можем да предположим, че Мойсей в някои еврейски традиции също е избягнал смъртта и че впечатляващата история на северния пророк Илия, който се възнесъл на небето на същото място, където видели за последен път Мойсей, е просто отзвук от друга северна легенда – за възнесението на Мойсей.

На небето се възнесъл и Енох, седмият потомък на Адам. Ако сме прави в своите предположения, около 6 г. този Енох се спуснал на земята отново и се оказал не кой да е друг, а Цадок, мистично настроения реформатор на „четвъртата секта“.

Още един безсмъртен към I в. станал ревностният Финеес. Според Лъже-Филон, той не умрял, а бил възнесен жив на планината Хорив, за да се върне след края на времената [9]. Според таргума на Лъже-Йонатан възнеслият се Финеес се върнал на земята като пророк Илия [10].

Примерът на Енох изобщо вдъхновил мнозина и от I в. разказите за възнесения на патриарси и пророци на небето започнали да се появяват един след друг.

В „Откровението на Авраам“ на небето се възнесъл патриарх Авраам. Във „Възнесението на Исая“ на небето се възнася пророк Исая. В сирийския апокалипсис на Барух жив на небето до края на времената се възнася Барух, секретарят на Еремия. В 3 Ездра на небето се възнася жив Ездра.

В Кумран за безсмъртен се смятал Мелхиседек (тоест Царят на Праведността), свещеник и цар на Ерусалим, който поздравил Авраам (Бытие, 14:18–20). Изразът „Цар на Праведността“ станал една от титлите на кумранския Месия, като той се наричал и елохим, иначе казано – бог (11Q13). Именно Мелхиседек, Цар на Праведността, е наречен Исус в „Послание до евреите“. Пришествие на Царя на Праведнистта предрича Енох. В 2 Енох Царят на Праведността се ражда от майчината утроба като възрастен мъж в жречески одежди, след което архангел Гавриил го взема да го възпитава в Рая.

Доста сложни отношения със смъртта имали към I в. Адам, синът му Сит, Ной и синът му Шем. Интересно е, че почти всички тези персонажи, като изпаднали от семиотичното поле на християнството, се запазили в гностицизма и манихейството, а след това в исляма.

Според Книга Битие Господ поискал от праотеца Авраам да принесе в жертва единствения си син Исаак. Той се подчинил, но в последния момент, когато Авраам вече вдигнал ножа, ангел Господен му хванал ръката. Но някои палестински таргуми от I в. разказват друга история: според тях Авраам принесъл единствения си син в жертва на Бога, но след това Бог го възкресил. Не е трудно да се види какви важни паралели са тези таргуми за историята на християнството.

От времето на въстанието на Макавеите физическото възкресение на мъчениците за Израил станало основна точка в предизборните обещания на всички юдейски миленаристи.

Физическо възкресение на мъчениците за вярата обещала Книга Даниил (Данаил, 12:2) и Втора книга Макавеи (2 Макавеи, 7:36). Безсмъртие обещали на своите привърженици фарисеите Юда и Мататия, които вдигнали бунт срещу Ирод [11]. Още един забележителен персонаж, загинал точно преди превземането на Ерусалим от Помпей, праведникът Хоний, който чертаел кръгове, умрял след гибелта на Първия храм и се събудил от смъртта си след изграждането на Втория.

На това вярващите можели да възразят, че тези случаи на Възкресения/Възнесения са станали или в далечното минало, или ще станат в неопределеното бъдеще. А що се отнася до Възкресението и Възнесението на Исус, то се е случило в настоящето и било ясно и видимо доказателство за превъзходството на Исус над лъжепророците от „четвъртата секта“: защото нито един от пророците, описан от Флавий, не възкръснал.

Отговорът се състои в това, че именно пророците от „четвъртата секта“ възкръсвали. Можем да изброим цяла редица, освен Исус, от реалните исторически персонажи, които през I в. възкръснали/се възнесли след смъртта си. В нашия кратък списък ще влязат:

- пророк Цадок, „основателят“ на „четвъртата секта“. Неговото завръщане чакали авторите на „Дамаския документ“;

- Йоан Кръстител, предтечата на Исус. Според вярванията на мандеите той проповядвал на евреите четиридесет и две години и се възнесъл от Ерусалим на небето. Много е вероятно Цадок и Йоан Кръстител да се едно и също лице;

- пророк Доситей, който – според „Псевдоклементините“, оглавил сектата на Йоан Кръстител след неговата смърт. Роберт Айзенман идентифицира Доситей с юдея Дорт, разпънат от наместника на Сирия Умий Квадрат за това, че „уговарял хората да се отметнат от римляните“ [12]. Дори Ориген, който настоява за изключителността на Исусовото възкресение, е принуден да признае, че даже по негово време, иначе казано – през III в., доситейците „имат книги от Доситей и разказват за него разни басни като тази, че не познал смъртта и е жив до ден днешен [13];

- „двете маслинови дръвчета“, „двата светилника“ от „Откровението на Йоан Богослов“, които са Енох и Илия от „Апокалипсиса на Илия“. Тези двама смъртни не само възкръснали, но и го направили пред очите на целия Ерусалим, оставяйки по този начин безпредметни възраженията на скептиците (Откровение, 11:11–12).

Нашият списък е малък, но все пак не се състои само от Исус. И най-важното, което се набива в очите ни в този списък, е това, че всичките негови членове са вероятни членове на „четвъртата секта“. Всички те, почти със сигурност, са били екзекутирани от властите. Така че „двете маслинови дръвчета, двата Божи светилника“ се асоциират вероятно с двамата синове на Юда Галилееца, разпънати по време на управлението на Тиберий Александър.

Ориген твърди, че нито един пророк от „четвъртата секта“ не е възкръснал, за разлика от Исус. Всички те „не били нито синове, нито Сили на Бога и само Исус бил наистина Божи син“ [14].

Но както виждаме, реалната ситуация е тъкмо обратната: именно възкресението/възнесението на небето било знак за принадлежност към „четвъртата секта“. То било нейно фирмено ноу-хау, за което, както и за много други неща, флавий предпочита да не говори много.

Ето защо фактът, че Исус възкръснал/се възнесъл, изобщо не го отличавал от представителите на „четвъртата секта“. Напротив, той поставял пред името му чавка.

Въпросът е в друго: дали е умирал?

На пръв поглед този въпрос изглежда абсурдно. Исус умрял и на третия ден възкръснал във физическо тяло, това е основна концепция във всичките четири канонични Евангелия.

Но няма да бързаме с изводите.

Според „Възнесението на Исая“ Исус не е възкръсвал, защото не е умирал. Там Исус е предвечен бог, Втора власт на Небесата, намира се на седмото небе и му се наложило да се спусне през седемте небета, за да приеме на земята лъжливия образ на син на Дева Мария. Той не само не е умирал, но не се е и раждал. На хората само им се струвало, че са го разпънали. Исус излязъл от гробницата на раменете на Михаил и Гавриил.

Също така не знае нищо за смъртта на Исус „Апокалипсисът на Илия“. „Той прие вида на човек, за да дойде при нас“ (Апокалипсис на Илия, 1:6) – се казва там. Ако не е бил човек, значи не е умирал.

В „Одите на Соломон“, съчинени в Сирия някъде между I и III в., Исус заявява: „Аз не умрях, макар че те мислеха така“ (42:10) [15]. В гностичното Евангелие от Базилид, съчинено в Египет, се казва, че Исус не бил разпънат. На евреите така им се сторило. Той отвърнал очите им и те разпънали вместо него Симон Киринееца, а Исус стоял редом и се смеел [16]. В гностичните „Деяния на Йоан“ в момента, в който го разпъват, Исус разговаря с Йоан на Елеонския хълм [17]. В гностичните „Въпроси на Вартоломей“ апостол Вартоломей вижда как Исус изчезва от кръста [18].

Героят на кумранския „Химн на Самопрославянето“ също не умрял. Той бил унизен, но вече се намирал по-високо от ангелите. Идентично стоят нещата и в книгата „Премъдрост Соломонова“, написана през I в. в Египет. В нея се говори за един праведник, който бил унизен и оскърбен, но вече бил „причислен към Божиите синове и жребият му е със светиите“ (Премъдрост, 5:5). Този праведник също не умрял, просто на грешниците им се сторило, че е така.

Представата за това, че Исус е бог, който не само не е умирал, но и не се е раждал, била по-късно критикувана жестоко от победилата църква. Тази представа била ужасна, страшна ерес на докетизма: еретичното виждане за това, че Исус е бог, който не може да умре. „Всеки, който не признава, че Исус Христос е дошъл в плът, е Антихрист“ [19] – твърди през 50-те години на I век епископът на Смирна Поликарп.

С тази победила църква била напълно солидарна научната библеистика. От момента на своето зараждане тя твърдяла, че Исус никога не е претендирал за статута на бог.

„Християните употребили цели три века, издигайки Исус, малко по малко, до статута на бог – пише Волтер в знаменитата си статия в Енциклопедията. – Отначало на Исус гледали просто като на човек, вдъхновен от Бога, след това – като на създание, което е по-съвършено от другите. След известно време му дали по-високо от ангелите място, както казва св. Павел. Всеки ден повишавали статута му. Той станал еманация на Бога във времето. Но това не било достатъчно: не, той се е родил преди времето. Накрая станал Бог, единосъщен с Бога“ [20].

Просветената библеистика от XIX в. приела с удоволствие тази хипотеза на Волтер. Тя отговаряла напълно на идеологическите изисквания на либералното християнство. Защото през XIX в. за богове и чудотворци се представяли само ексцентриците и шарлатаните. На прогресивните немски пастори от XIX в. им било неприятно да мислят, че Исус е постъпвал като някакъв шарлатанин.

Никога през живота си Исус не се е провъзгласявал за бог, твърдели те, юдейската религия не е смятала Месията за бог. Тя го смятала само за човек. Провъзгласяването на Исус за бог било изключително късно развитие, възникнало по време на адаптацията на християнството към духовните изисквания на езичниците. Иначе казано, представата за Исус като бог се появила при прехода на християнството от арамейски на гръцки.

Тази хипотеза била остроумна, либерална и избавяла православните пастори през XIX в. от неприятните паралели между Исус и религиозните шарлатани.

Единствен неин недостатък било това, че не е вярна.

Представата за Месията като Син на Бога и въплъщение на Логоса изобщо не е късна.

Кумранците смятали Месията от рода на Давид за Син на Бога и Господ.

Теологията на кумранците е в най-чистия си вид това, което равините наричали по-късно ерес за Двете власти на Небето, или за Двете Небесни начала. Иначе казано – това е представата, че Трансцеденталният и Непознаваем Бог действа в света чрез втори бог, Мемра, Логос, Сила, Слава – посредник между бога и хората, който и е сътворил света, и може да се въплъщава в човек.

Представата за това, че Христос не е умирал, била жестоко критикувана, както вече казахме, от победилата църква. В края на II в. епископът на Антиохия Серапион посетил християнската община в градчето Роси и тамошните християни му казали, че четат някакво „Евангелие от Петър“. Добрият епископ не познавал тази книга и, като разсъдил, че апостол Петър не би могъл да напише нищо лошо, одобрил четенето.

Но като примерен християнин той, естествено, пожелал да се запознае лично с отчета за живота на Исус, написан от неговия близък ученик. Намерили му текста и Серапион, като го прочел, изпаднал в ужас: книгата била очевиден фалшификат и не била написана от Петар, а от еретиците докети! [21]

С усилията на Серапион и неговите последователи еретичното Евангелие било унищожено напълно, но през 1886 г. част от него била намерена при археологически разкопки на шестдесет мили от Наг Хамади. След това били намерени още два откъса. С пълния текст не разполагаме и до днес, но сред сцените, които имаме, е и сцената с възкресението на Христос, или по-скоро сцената с появата на Христос от гробницата.

Идейно тя прилича много на това, което е представено конспективно във „Възнесението на Исая“.

В тази сцена след разпъването на Исус от Ерусалим идва тълпа и заобикаля гробницата, която се охранява от римски войници под командването на един центурион. През нощта всички чуват страшен шум: небесата се разтварят и оттам се спускат двама прекрасни мъже. При вида им камъкът, затварящ входа на гробницата, се отваря сам. Мъжете влизат в гробницата, а войниците, разтревожени, будят центуриона, пред когото се разиграва необичайно зрелище.

От гробницата излизат двама мъже, чиито глави докосват небето. Те държат на раменете си трети, чиято глава е над небесата. След тях израства кръст. В този момент се разнася гръмотевичен Глас от Небето. „Проповядвал ли си на мъртвите?“ – пита Бат Кол. “Да“ – отвръща кръстът [22].

На пръв поглед всичко в Евангелието от Петър е разбираемо. Това е еретично произведение, написано от еретиците докети не по-рано от средата на II в., както предполага един от първите негови издатели, Монтегю Родс Джеймс. Отначало имало правилно християнство, което след това някакви еретици извратили.

Проблемът се състои в това, че някои други текстове – например „Възнесението на Исая“ – описват тази история от съвсем друга страна. Във „Възнесението на Исая“ се казва, че Исус не е човек, а втори бог. Той не е умирал и не се е раждал.

Там също така се съобщава, че преди Второто пришествие на света ще се появи страшна ерес. По това време „учениците ще изоставят учението на дванадесетте апостоли, тяхната вяра, тяхната любов и тяхната чистота“ (3:21–22). Това ще бъде време на „порочни старейшини“ (3:24), които „ще обичат длъжността и няма да имат мъдрост“ (3:24). По това време ще тържествуват Лъжците (3:26). Тогава вместо Светия Дух ще възтържествува Духът на Лъжата (3:28). И „мнозина ще сменят славата на светите одежди (тоест астралните ангелски тела) с одеждите на тези, които обичат парите“ (3:25).

При това нашият християнски „Исая“ пише много рано. Пише по време на управлението на императора, който убил майка си. И смята, че Второто пришествие ще се случи именно тогава.

Ако вярваме на нашия „Исая“, излиза, че не само еретиците докети са изкривили правилното и вярно учение на апостолическата църква. А възтържествувалата по-късно църква е изкривила учението на докетите!

Евангелието от Лука ни рисува извънредно скромна картина на възкресението. Учениците на Исус, според него, хапнали обилно вечерта в хана по пътя за Емаус и едва след това съобразили, че спътникът, който вървял с тях, е бил Исус.

Напротив, „Възнесението на Исая“ и Евангелието от Петър рисуват епична картина със спецефекти: Месията се явява от гробницата ту върху огнен трон, ту на раменете на архангели, чиито глави достигат небето.

Коя от тези две картини е по-реална?

Отговор – втората, най-вероятно. Съществува незабравимото правило за Голямата лъжа. Лъжата трябва да бъде Голяма, за да повярват в нея.

Поставете се на мястото на апостолите на Исус – участници в разгромено въстание, чийто лидер е позорно разпънат. Трябва да възстановите организацията, трябва да върнете доверието на разбитите и деморализирани свои привърженици, трябва да възстановите и своя статут.

Какво ще кажете в такъв случай на своите привърженици? Че някакви жени отишли да мият тялото и видели около гробницата юноша с бяла одежда? Че сте вървели вчера по пътя за Емаус и, виждате ли, разговаряли сте с някакъв тип, а когато сте стигнали в хана и сте пийнали там порядъчно количество вино, давейки с алкохол горчивината от поражението, изведнъж сте съобразили, че този тип е възкръсналият Христос?

Или храбро ще кажете на своите привърженици, че Христос, достигащ с главата си небесата, е излязъл от гробницата на раменете на Михаил и Гавриил?

Отговор – по-скоро второто. Голямата лъжа трябва да бъде Голяма. Ако разкажете за някакъв странник по пътя към Емаус, ще ви попитат подозрително много ли кани с вино сте обърнали.

В „Откровението на Йоан“ даже двамата апостоли на Христос, двата светилника, двете маслинови дръвчета – и те оживяват посред целия Ерусалим и се възнасят нагоре пред очите на цялото население. Ако ранната християнска пропаганда е казвала това за някакви си апостоли, какво ли е говорела за самия Христос?

Нещо повече.

Съвсем не всички еврейски християни са смятали Христос за бог. Имаме няколко специфични юдейски текста, в които Месията явно и специфично се описва като човек. Но което е удивително, той също не е умрял. Той просто е скрит от Всевишния.

В 3-та книга Ездра авторът специално подчертава, че Исус е бил човек, но не е умрял, а е бил скрит от Всевишния. Той бил „запазен от Всевишния в края срещу тях и техните безчестия“ (3 Ездра, 12:32).

2-ра книга Барух казва, че Месията „ще се върне в Слава“ [23]. Даже арамейският Михей говори за „Месията на Израил, който бил скрит заради греховете на Сионската община и чието царство ще се върне при него“ (Арамейски Михаил, 4:7–8).

Иначе казано, сблъскваме се с парадокс. Пред нас имаме поне две разновидности от текстове с доста различна теология. В едните от тях Исус е елохим, в другите – човек. Обединява ги само едно: категоричното твърдение, че Исус, извън зависимостта от това дали е бил бог, човек или хибрид, не е възкръсвал и не е умирал. Той просто се възнесъл. Той бил скрит.

Възкръсващи в тези текстове са шахидите, сразяващи се да Исус. Възкръсват „двата светилника“ пред очите на целия Ерусалим, възкръсва девицата Табита, сражаващата се с Антихриста, а в края на времената, разбира се, възкръсват всички вярващи, а Исус лично командва даже разкъсалите плътта им зверове да повърнат парчетата плът обратно. „Тогава ще се вдигнат тези, които умряха в надежда за него“ [24].

Не е трудно да забележим каква грандиозна теологична мина залага това обстоятелство под по-късното християнство. Защото, според учението на католиците, протестантите и православните, Исус е дошъл на земята, за да се принесе в жертва и да изкупи първородния грях.

Но ако не е умрял, как би могъл да изкупи първородния грях?

А ако не е изкупил греха, защо е идвал?

БЕЛЕЖКИ

1. Reimarus. On The Objects of Jesus and His Disciples, 2, 60.

2. Ориген. Против Цельса, 1.57.

3. Пак там.

4. Пак там.

5. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 4, 8, 48.

6. Пак там.

7. Климент Александрийский. Строматы, 1, 23.

8. Eusebius. Praeparatio Evangelica, 9, 27.

9. Pseudo-Philo, Bib. Ant 48.1, в: A Commentary on Pseudo-Philo’s Liber Antiquitatum Biblicarum, With Latin Text and English Translation. Brill Academic Publications.

10. Robert Hauward. Phinehas — the Same as Elija, Journal of Jewish Studies 29 (1978) 22–34.

11. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 33, 2.

12. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 6, 2.

13. Origen, Commentary on John 4:25; XXVII 162: „Появил се от самаряните някой си Доситей, твърдейки, че е Христос, за когото са говорили пророците; и от когото са произлезли днешните доситейци, които имат книги от Доситей и разказват за него разни басни като тази, че не познал смъртта и е жив до ден днешен“.

14. Ориген. Против Цельса, 1.57.

15. Odes of Solomon, в: James H. Charlesworth. The Old Testament Pseudepigrapha, Vol. 2, New York, 1985.

16. Ириней Лионский. «Против ересей», 1, 24, 4.

17. The Acts of John, 97, цит по: Richard I. Pervo, The Acts of John. Early Christian Apocrypha, Polebridge Press, Salem, Oregon, 2016.

18. Gospel of Bartholomew, в: M. R. James. The Apocryphal New Testament, Oxford: Clarendon Press, 1924.

19. Поликарп Смирнский. Послание к филиппийцам, 7.

20. Вольтер. О божественности Иисуса, Философский словарь.

21. Евсевий Кесарийский. «Церковная история», 6, 12, 4.

22. The Gospel of Peter, 10, 41–42, в: M. R. James. Посоч. съч.

23. Baruch, 30, 1.

24. Пак там, 30, 2.

ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ

ГЛАВНИЯТ ГЕРОЙ

“Деянията на апостолите“ стоят по-особено от всичките двадесет и седем книги на Новия завет.

Това е единствената канонична книга, която разказва историята на християнската община от момента на екзекутирането на Исус до началото на 60-те години.

Въпреки че книгата се нарича „Деяния на апостолите“, по-голямата нейна част е посветена именно на Павел. Нещо повече, като се започне от шеста глава, авторът преминава към повествование от първо лице. Това е така нареченият „Документ Ние“ – наистина безценно свидетелство за най-ранните дни на християнството, оставено от спътник на апостол Павел, и този спътник е същият човек, който е написал Евангелието от Лука.

Иначе казано, „Евангелието от Лука“ и „Деянията на апостолите“ са двутомник. В първия том ученикът на Павел разказва за Христос, а във втория – за своя учител Павел.

Подробностите, които не винаги благополучно съобщава този условен Лука, не оставят съмнение, че „Деянията“ наистина са написани, или поне са продиктувани, от участник в описваните събития, иначе авторът просто би пропуснал тези подробности, вместо да се опитва да ги тълкува.

Иначе казано, от това, че „Деянията на апостолите“ са написани/продиктувани от очевидец, още не следва, че те са правдиви. Спомените на Талейран също не са на Талейран, но това не означава, че на това, което е написано в тях, трябва да се вярва.

Според „Деянията“ след разпъването на Исус събитията се развивали така: когато учениците разбрали, че Исус не е умрял, а – напротив – е възкръснал, върху тях слязъл Светият дух, който им дал възможността да проповядват на различни езици.

А след първата проповед на Петър към общината се присъединили три хиляди души. Те живеели, като отхвърляли частната собственост. „Всички вярващи живееха заедно и споделяха помежду си всичко, което имаха“ (Деяния, 2:44).

Сред тях в общината посъпили Анания и Сапфира, съпруг и съпруга. Но понеже при постъпването си не предоставили на апостолите всичките си пари, а само част от тях, Бог ги наказал със смърт. Имуществото им след смъртта им било наследено от апостолите, които го раздали за добри дела.

Общото имущество, както и въздържането от плътски връзки, било естествено свързано с очакването на скорошното идване на Царя от дома на Давид: защо да се плодим, след като скоро всичко ще бъде несъществено? Неизбежността на Второто пришествие се доказвала с наличието на Първото. Христос ще дойде отново, защото вече е идвал.

Ако се вярва на „Деянията“, по това време християнският яхад в Ерусалим бил много силен. Апостолите покръствали в своята вяра хиляди, вършели чудеса и проповядвали безпрепятствено в Храма (Деяния, 2:46). Даже „много юдейски свещеници се подчиняваха на вярата“ (Деяния, 6:7).

Подобна активност не можела да не дразни властите и в един прекрасен момент по заповед на Синедриона апостол Павел бил затворен в тъмница. Но през нощта Ангел Босподен отворил тъмницата и на следващото утро Петър отново бил в Храма (Деяния, 5:25).

Пред нас е поразителната картина на революционно двувластие. Някой пуска от затворя задържания метежник, той се хвали открито с това като доказателство за необикновените си магически способности и Синедрионът, пред чиито очи се случва всичко това, е безсилен да предприеме каквото и да е.

Но да продължим нашия разказ.

За да не се откъсват от духовната си дейност, апостолите поставили начело на църквата седем дякони (от гръцкото διάκονος, слуга), единият от които се казвал Стефан, което на гръцки означава „венец“. Дяконите били нещо като завеждащи стопанската част.

„Деянията“ твърдят, че Стефан, „пълен с благодат и сила, вършел велики чудеса и знамения сред народа“ (Деяния, 6:8).

Това е важен момент.

„Деянията“ твърдят, че ръководството на ранната църква е било колегиално: с идеологията се занимавали дванадесетте апостоли, а със стопанството – седемте дякони, при което дяконите били някакви второстепенни персонажи, назначени да разпределят продоволствените дажби.

Но „Деянията“ веднага се изтърват, че именно „Стефан“ – човек, който никъде не е отбелязан сред апостолите, вършел „знамения и чудеса“ и нещо повече - лицето му било като лице на Ангел (Деяния, 6:15). Даже Исус нито един път не се е удостоявал от Лука с толкова ласкава характеристика.

Този Стефан, според „Деянията“, станал причина за рязък обрат в живота на християнската община. Със Стефан започнали да спорят някакви евреи. Те не могли да победят в спора надарения с божествена мъдрост Стефан и тогава използвали обичайния похват на завистниците, победени в дискусия: написали донос срещу Стефан до властите.

Стефан бил доведен в Синедриона и поискали от него да се отрече от Исус. Вместо това той заявил публично за близостта на Второто пришествие. „Ето, виждам небесата отворени и Човешкия Син, стоящ отдясно на Бога“ (Деяния, 7:56) – възвестил Стефан.

Тогава Стефан бил убит с камъни. Докато го убивали, той, застанал на колене, се молел: „Господи, не ги обвинявай за този грях“ (Деяния, 7:60). След убийството на Стефан срещу църквата започнало „голямо гонение“ (Деяния, 8:1) и вярващите се разбягали от Ерусалим.

Историята за убийството на Стефан в „Деянията на апостолите“ ни разкрива няколко важни детайли.

Първо, тя твърди, че гоненията срещу преуспяващия християнски яхад започнали след смъртта на един от църковните началници, които „Деянията“ наричат Стефан, иначе казано – Венец. Второ, тя твърди, че първопричина за тези гонения съвсем не били официалните власти. Причина за тях били раздорите сред самите евреи.

Убийството на Стефан играе в „Деянията“ важна роля, защото въвежда в текста главния герой – Савел, когото „Деянията“ наричат римски гражданин. Той най-малко е бил елинизиран евреин, получил добро гръцко образование. Като елинизиран евреин Савел имал и второ име, Павел.

Това не било християнското му име, получено при кръщенето, а било второто му римски име, произлизащо от латинската дума paulus, малък, скромен. У елинизираните евреи по това време било прието да имат още едно , езическо име, както у китайците в Хонконг е прието днес да имат две лични имена, едно китайско и едно английско. При никакви обстоятелства през 30-те години в Ерусалим вярващ в Исус юдей не е можел да получи при кръщенето си латинско име. Ако Паевл е получил при кръщенето си още едно име, то е било трето и някакво друго.

Павел участвал в убийството на Стефан, макар че авторът на „Деянията“ се опитва да сведе до минимум неговото участие. Убийците само сложили своите одежди в краката му (Деяния, 7:58). След убийството на Стефан започнали преследвания на християните и Павел участвал дейно в тях. Той „опустошавал църквата, като влизал във всяка къща и отвличал мъже и жени, и ги предавал в тъмница“ (Деяния, 8:3), а след това поискал от първосвещениците „писма до синагогите на Дамаск, даващи му право, ако открие там някакви последователи на Пътя – мъже или жени – да ги залови и доведе в Ерусалим (Деяния, 9:2).

По пътя за Дамаск на Павел се явил Исус и Павел прозрял. И в буквалния, и във физическия смисъл: защото след срещата с Исус бил поразен от слепота, която била премахната едва в Дамаск от апостол Анания.

Като прозрял, Павел започнал също да проповядва Исус. Ще се съгласим, че е имал пълното право да го прави. Защото Павел бил един от малцината, които видели Исус и даже лично разговаряли с него след неговото възкресение. Това го поставяло на едно равнище с апостолите и, между другото, потвърждавало убедително факта на възкресението.

Тъй като бил елинизиран евреин и римски гражданин, Павел проповядвал Исус не само сред юдеите, но и сред езичниците. Нещо повече, според „Деянията“ той бил назначен за апостол на необрязаните, докато Петър бил назначен за апостол на обрязаните.

Това бил напълно логичен подход

Вярващите в Исус твърдели, че в Божието царство няма да влязат всички евреи, а само тези, които вярват в Исус. Но казал ли е някой, че вярващите в Исус трябва да бъдат непременно евреи?

Именно Павел започнал да проповядва, че за да се спасиш, изобщо не трябва да бъдеш юдей, а е достатъчна вярата в Христос.

Исус проповядвал еврейския закон: „Да не мислите, че съм дошъл да отменя закона или пророците? Не съм дошъл да отменя, а да изпълня“ (Матей, 5:17). Павел проповядвал Исус.

Исус твърдял, че е дошъл да даде на своите привърженици Тронове, от които ще съдят дванадесетте Израилеви колена (Матей, 19:28; Лука, 22:30). Павел твърдял, че Исус е дошъл, за да изкупи първородния грях.

Исус твърдял, че е дошъл да даде несъкрушимост: „Исус каза: Тези, които са Мои, няма да бъдат победени и няма да знаят страх в битката“ (Апокалипсис на Илия, 2:1). Павел твърдял, че Христос е наредил да има покорство на властите.

С други думи, именно Павел превърнал еврейската миленаристка секта в религия на добротата – християнството.

Немският теолог от XIX в. В. Вреде нарича Павел „вторият основател на християнството“. „Той запазил новата вяра от нейното затихване като еврейска секта. Той я спасил за историята, но направил това, като променил нейния характер“ [1].

Благодарение на Павел вярата във възкръсналия Исус, зародила се сред миленаристки настроените евреи, била пренесена в принципно нова екологична ниша. От вяра на онеправданата нация тя се превърнала във вяра на онеправданите низини. От вяра на тези, които мразели империята, станала вяра на тези, които я населяват.

Исус ходел пеш по миниатюрната Галилея – Павел плавал по морето от единия край на Римската империя до другия. Географията на неговите странствания, изложена в „Деянията“, се чете като тогавашен Бедекер: християнството се разпространявало по същите търговски пътища, по които минали съдовете от La Graufesenque и чумата по времето на Юстиниан.

„Едновременно, в един и същи миг, като от единна божествена воля, израснаха две благословени издънки за човечеството – империята на римляните и учението на истинското богопочитание“ – казва три века след разпъването на Исус в своя панегирик за 30-годишното управление на император Константин епископ Евсевий Кесарийски [2]. Той, без съмнение, имал право.

В новата екологична ниша, в разредената религиозна атмосфера на Римската империя, където низините се задоволявали с най-примитивни суеверия, а върховете вместо с религия се утешавали с философия, вярата в Христос, с нейното обещание за вечен живот и възкръсване в плът, нямала конкуренти, така че нейните последователи се плодели като зайците в Австралия.

При това Павел, също като другите апостоли, бил уверен, че Второто пришествие ще се случи всеки момент: „Ето какво ще ви кажа, братя и сестри: времето изтича“ (1 Коринтяни, 7:29). „Мъртвите в Христос ще възкръснат първи“, „след това ние, още живите, които сме оцелели, ще бъдем грабнати в облаците заедно с тях, за да срещнем Господа във въздуха и така ще бъдем с Господа завинаги“ (1 Солуняни, 4:17).

Второто пришествие у Павел, както и у зилотите, било гвоздей на цялата програма, нейна ключова точка. „Ще има възкресение и за праведните, и за неправедните“ (Деяния, 24:15) – обяснявал Павел. „Христос трябваше да пострада и, като възкръсне пръв от мъртвите, трябваше да възвести светлина и на юдейския народ, и на езичниците (Деяния, 26:23). „Сега спасението ни е по-близо, отколкото тогава, когато повярвахме“ (Римляни, 13:12).

Днес това наближаващо Второ пришествие на Христос, което трябвало да види с очите си още първосвещеникът Каяфа, закъснява почти с две хиляди години.

БЕЛЕЖКИ

1. William Wrede. Paul, Lexington, 1962, p. 181.

2. Евсевий Кесарийский. Похвальное слово Константину, XVI, 120.

АПОСТОЛ ПАВЕЛ И ЕРЕТИЦИТЕ

В идиличната картина на триумфа на Павел има обаче един проблем. Буквално навсякъде, където отивал със своята проповед, апостол Павел се срещал с еретици, „лъжебратя“ (Галатяни, 2:4), „които ви призоват чрез Христовата благодат, и се насочвате към друго благовестие“ (Галатяни, 1:7).

Някакви негодници и подлеци, ходещи в покръстените от Павел общини, преобръщали нещата по свой начин и подтиквали покръстените от Павел добри християни да спазват юдейския закон – иначе казано, да се обрязват, да ядат кашерна храна и да спазват съботата.

Това противоречало коренно на главното послание на Павел, че спасението се постига с вяра в Христос, а не със спазване на Мойсеевия закон. За тези еретици Павел не жалел най-страховитите си думи. „Ако някой ви проповядва благовестие, различно от това, което приехте, проклет да бъде!“ (Галатяни, 1:9).

Но кои са тези еретици и лъжеучители, служители на Сатаната, които „се маскират като слуги на праведността (2 Коринтяни, 11:15) и ревнуват (ζηλοũσιν) (Галатяни, 1:17) учениците на Павел?

„Посланието до галатяните“ на апостол Павел не оставя съмнение за техните личности.

Това са апостол Яков, брат на Исус и апостол Петър. Иначе казано, тези хора, които познавали Исус не от думите на Светия дух, а го знаели в плът още от Галилея и са можели, малко или много, да си изяснят неговите възгледи по този въпрос при личните им разговори.

Да погледнем отново „Деянията на апостолите“.

Според автора на „Деянията“, веднага след своето покръстване Павел отишъл в Ерусалим.

Но ние знаем съвсем точно, че това е лъжа, и го знаем именно от посланието на Павел до галатяните. В него Павел честно обяснява, че веднага след покръстването си не е отишъл в Ерусалим. „Аз не се допитах до плът и кръв, нито пък отидох в Ерусалим, за да се срещна с тези, които бяха станали апостоли преди мен. Вместо това, веднага заминах за Арабия, а после се върнах в Дамаск“ (Галатяни, 1:16–17).

Според „Деянията на апостолите“ след второто идване на Павел в Ерусалим се провело общо събрание, на което се обсъждал именно този основополагащ въпрос: трябва ли езичниците, повярвали в Исус, да спазват юдейския закон.

Но и това е лъжа. Според думите на Павел, не е имало никакво събрание. „Три години по-късно отидох в Ерусалим, за да се запозная с Кифа (Петър, тоест Камък, на арамейски – бел. П. Н.), и останах при него само петнадесет дни. Но освен Яков, Господния брат, никакви други апостоли не видях“ (Галатяни, 1:18–19).

Накрая, според „Деянията“, на споменатото по-горе събрание било решено, че езичниците не трябва да спазват закона, а е достатъчно да не ядат това, което е предназначено за жертва, като инициатор на решението бил апостол Петър, който и преди делял хляб с неевреи.

И това отново е лъжа – Петър не само не е благославял Павел за нарушаване на юдейския закон, а напротив, като отишъл в Антиохия при покръстените от Павел езичници, отказал публично да дели хляб с тях, поради което между двамата настъпил грандиозен теологичен сблъсък.

„Но когато Кифа дойде в Антиохия, аз открито му се противопоставих, защото грешеше. Преди да пристигнат няколко души, изпратени от Яков, Петър се хранеше заедно с езичниците, но когато тези хора се появиха, той се отдръпна и отдели, защото се страхуваше от онези, които принадлежаха към групата на обрязаните“ (Галатяни, 2:11–12).

Авторът на „Деянията на апостолите“ лъже и то съвсем умишлено. Лъже за един от най-важните разколи в историята на християнството. Елинизираният евреин и римски гражданин Павел не проповядвал реалния Исус Назорей, а преведения на гръцки език Христос.

Павел смятал, че за спасението е достатъчна вярата в Христос, а този, който мисли, че за спасението трябва да се спазва юдейския закон, е еретик. „Защото ако праведността (δικαιοσύνη) се постига чрез закона, Христос е умрял напразно!“ (Галатяни, 2:21).

Апостолите, които са виждали живия Исус, категорично не били съгласни. За тях праведността (централно понятие за Кумран) идвала именно чрез закона. „Нито една йота, нито една точка от закона няма да премине“ – учел Исус (Матей, 5:18).

За тях препоръката на Павел „яжте всяко месо, което се продава на пазара“ (1 Коринтяни, 10:25) била същинска анатема, клопка на Велиал, драконова отрова и яйце на усойница [1]. Основа на праведността за тях, както в „Дамаския документ“, била необходимостта „да се отделя нечистото от чистото“ [2]. За тях било ясно като бял ден, че всички „презиращи заповедите и уставите подлежат на възмездие като нечестивци, когато Бог потърси сметка на земята“ [3].

Версията на Павел като цяло победила: християните не спазват съботата и ядат некашерна храна. Но в онези времена това било много силно твърдение: че всички апостоли, които са виждали Исус жив, които са яли и пили с него, го разбират неправилно, а истината знае само Павел, който поговорил с него по пътя за Дамаск.

Но даже спорът за закона бил само върхът на айсберга. Между първоначалните последователи на Исус и последователите на Павел, като между меншевиките и болшевиките, което ще видим по-долу, имало още по-фундаментални различия.

И за да говорим за тези различия, трябва да погледнем една не по-малко важна фигура от апостол Павел, за да разберем развитието на ранното християнство.

Това е фигурата на Симон Влъхвата.

БЕЛЕЖКИ

1. Трябва да отбележим, че ранната църква не изпълнявала тази препоръка на Павел. Християните не спазвали кашрута, но отказвали да ядат жертвено месо, с други думи – всяко месо, което се продавало на езическия пазар. След края на езическите жертвоприношения този проблем престанал да съществува за тях.

2. Damascus Document, 8, 14, в: R. H. Charles, ed., The Apocrypha and Pseudepigrapha of the Old Testament in English, vol. 2: Pseudepigrapha, Oxford: Clarendon Press, 1913, p. 799–834.

3. The Damascus Document, 9, B, 2.

АПОСТОЛ ПАВЕЛ И СИМОН ВЛЪХВАТА

Симон Влъхвата е напълно реално историческо лице, което се споменава, между другото, от Йосиф Флавий, когато разказва за брака на прокуратора Феликс с Друзила, богата и влиятелна сестра на Ирод Агрипа.

Ние вече споменахме за този скандален матримониален съюз. Феликс, бивш прокуратор на Юдея от 52 до 58 г., бил типичен пример за безумната кадрова политика на император Нерон. Неговият брат бил фаворит на Нерон, мразеният от римския елит освободен роб Палас, и Феликс не бил по-добър от брат си. Като всеки временно назначен Феликс искал да конвертира временния си длъжностен успех в нещо по-перманентно. Бракът с приказно богатата юдейска принцеса при тези условия бил много разумна стратегия.

Проблемът бил в това, че Друзила изповядвала юдаизъм и не можела да се омъжи за необрязан римлянин. (Освен това тя била омъжена, но в сравнение със Закона това не означавало нищо.) Затова Феликс, според Йосиф, изпратил при нея някой си Симон, юдей, по произход от остров Кипър, който се представял за гоес, и той започнал да я уговаря „да напусне мъжа си и да се омъжи за Феликс“ [1]. Йосиф Флавий не съобщава какви аргументи е използвал Симон, но е известно, че те се увенчали с успех: Друзила се омъжила за изпратения в Юдея екссанкюлот, като го направила по такъв начин щастлив и богат.

Симон Влъхвата се споменава и в „Деянията на апостолите“. Там се разказва как Симон Влъхвата, „като видял, че с полагането на ръцете на апостолите се дава Светият Дух“ (Деяния, 8:18), донесъл на евангелист Филип пари и ги предложил за „тази власт, така че на когото положи ръце, да приема Светия Дух!“ (Деяния, 8:19). Симон, разбира се, получил суров отказ. И именно заради тази осъдителна постъпка на Симон продажбата на църковни длъжности била наречена „симония“.

При това – и това е важно – в „Деянията на апостолите“ Симон Влъхвата е наречен християнин. Той не е езичник, не идолопоклонник, не е мошеник. Той „се кръсти и не се отделяше от Филип (Деяния, 8:13). Симон вярва в Христос, но не така, както трябва. Той е еретик. Ириней Лионски и Евсевий Кесарийски твърдят, че ереста в църквата е започнала именно от Симон Влъхвата.

В другите раннохристиянски съчинения на Симон Влъхвата е отделено много повече място, отколкото в „Деянията на апостолите“. Едно от тези съчинения са „Деянията на Петър“. Те са написани в Мала Азия – вероятно в Антиохия – през втората половина на II век. Главна тяхна тема са магическите действия на апостол Петър и Симон Влъхвата.

„Деянията на Петър“ започват с малък, но важен, както ще видим, епизод.

В този епизод вярващите идват в дома на апостол Петър, за да излекуват своите болни. Както вече казахме, ранните християни в общи линии постоянно вършели чудеса. Именно фантастичното могъщество на апостолите на Исус, праведници и светци, било главното доказателство за истинността на тяхното учение. Но като отишли в дома на Петър, молителите видели там дъщеря му, скована от паралич. Във връзка с това един от молителите изразил съмнение: точно Петър ли притежава заявеното всемогъщество и ако е така, защо може да излекува своето дете.

Отговаряйки на това, Петър нарежда в името на Господ парализираната му дъщеря да стане и да проходи. Тя става и върви, а след това по заповед на Петър ляга отново на своето място.

Петър обяснява, че за неговата дъщеря е по-добре да остане парализирана, защото имал видение, че ако е здрава, ще съблазнява с красотата си мъжете.

Той разказва историята как един богат човек на име Птоломей искал да овладее дъщеря му. За да предотврати това, Петър се помолил и дъщеря му се парализирала. А Птоломей, заради нечестивото си желание, ослепял. Ослепелият Птоломей повярвал в Господ и, умирайки, завещал на дъщерята на Петър парче земя. Тази земя Петър продал, а парите раздал на бедните [2].

Така фактът, че дъщерята на апостол Петър е парализирана, изобщо не противоречи на неговата необятна магическа власт. Напротив – той я потвърждава.

Това кратко встъпление предхожда историята със Симон Влъхвата. Петър научава, че в град Рим се е появил някой си Симон Влъхвата. Симон Влъхвата нарича себе си последовател на Исус и върши чудеса с името на Христос, но ангел Господен открива на Петър, че в действителност Симон Влъхвата получава своята сила от Сатаната [3]. В други апокрифи се казва, че Симон Влъхвата се представял за възкръсналия Христос.

Петър познава добре Симон. Той вече го е прогонил от Ерусалим, защото Симон Влъхвата само се наричал християнин, а в действителност бил мошеник, крадец и оформен аферист. В Ерусалим Симон окрал с помощта на вълшебство една богата вдовица, която го смятала за апостол. За щастие на вдовицата, ангел Господен разказал на Петър за това печално събитие и съучастниците на Симон били заловени с ограбеното. Симон избягал, а вдовицата станала истинска християнка и дала парите си на Петър [4].

Като чул, че мошеникът и аферистът Симон Влъхвата, прогонен от Юдея, не само не се е изгубил, а се е върнал към старите си навици вече в столицата на империята, Петър потеглил на път и отишъл в Рим. Там най-напред влязъл в синагогата.

Християните в синагогата (това е важна подробност) разказват на Петър за аферите на Симон Влъхвата. Те се оплакват, че някой си сенатор Марцел винаги давал пари на християните и им помагал. Сега обаче, вместо на истинските християни, които вярват правилно, той дава всичко на Симон, който вярва не така, както трябва [5].

Правилно вярващите християни молят Петър и им помогне и да изобличи Симон Влъхвата.

Апостол Петър се отправил към дома на сенатора Марцел. Като видял куче пазач на верига, той го надарил с човешки глас и го накарал да доложи на Симон за него [6].

Като видял това нагледно доказателство за способностите на Петър да върши чудеса, сенаторът Марцел излиза навън, сяда в краката на Петър и иска от него прошка за това, че се е поддал на ереста [7].

За всеки случай Петър предявява на сенатора нови акредитивни писма във вид на чудеса. Той заставя статуята на императора, натрошена на двора, да се събере и да стане отново цяла. След това оживява една сушена херинга. Пуска я в басейна, тя оживява и започва да плува, махайки весело с опашка. Накрая Петър извършва трето чудо. Вместо да отиде сам да спори със Симон, изпраща при него една жена със седеммесечен младенец, чрез чиито уста, както е известно, говори истината.

В богословския спор младенецът надделява лесно над еретика Симон и му заповядва да се махне от Рим „до настъпването на шабата“ [8].

Говорещото куче, оживялата херинга, възстановената статуя и проповядващият младенец доказват несъмнено на всеки слушател на „Деянията“ че Петър е апостол, а Симон Влъхвата – измамник и син на дявола.

Но римската публика не е такава и се нуждае от други доказателства. Затова префектът на Рим Агрипа урежда на форума магическо състезание между Симон Влъхвата и Петър.

По време на състезанието Симон Влъхвата убива с една дума слугата на префекта. Петър по чудодеен начин възкресява слугата [9].

В хода на второто състезание донасят на форума мъртвец. С помощта на вълшебство Симон Влъхвата го заставя да отвори очи и да кима с глава. Изуменият префект възкликва, че това е истинско чудо, но апостол Петър веднага посочва грешката му: трупът изобщо не е оживял, а само върти очи и глава, което не е същото. След това Петър възкресява мъртвеца [10].

Благодарната майка на бившия покойник дава на Петър две хиляди златни монети, а покойникът – четири хиляди [11], а една благородна матрона, която повярвала в Христос – десет хиляди [12].

На Симон Влъхвата, мошеник и аферист, тези пари, естествено, не му дава мира и той не се успокоява, продължава да върши все така чудеса, отнемайки на апостол Петър клиенти и дарения. Тогава настъпва третият, решителният етап от съревнованията.

Симон Влъхвата обещава да полети над Рим и наистина, в определения ден, за възторг на римската тълпа, излита над форума. Но апостол Павел възнася молитва към Господ – Симон Влъхвата пада от високото, размазва се и умира [13].

Последният епизод от „Деянията на Петър“ разглежда мъченическата смърт на апостола. Работата е в това, че след като апостол Петър победил Симон Влъхвата, огромен брой римляни, а най-вече римлянки, повярвали в Христос. Като повярвали, те започнали да отказват на мъжете си плътска близост, както подобавало в предверието на Края на света.

Това положение не удовлетворявало мъжката половина от римския елит и префектът на Рим Агрипа, възмутен от внезапно избухналото в любовницата му целомъдрие, екзекутирал Петър, като го разпънал, по молба на Петър, с главата надолу [14].

Историята за състезанието на апостол Петър със Симон Влъхвата била много популярна до Средните векове и съществува в много варианти. В един от тях например арбитър на състезанието е император Нерон, който след неуспешния полет на Симон Влъхвата наредил да екзекутират апостолите Петър и Павел, които предизвикали неговото падане.

Ако си представим, че тази легенда има историческа основа, излиза, че по времето на апостол Петър е съществувал някакъв страшен еретик, който проповядвал уж от името на Исус и се отъждествявал с Христос, но в действителност бил син на Сатаната.

Петър изгонил този еретик от Юдея и го последвал в Рим. И въпреки че Петър победил в Рим еретика, това довело до смъртта на Петър.

Кой е този Син на Сатаната, архиеретик и лъжечудотворец, който се наричал Исус Христос, и защо не знаем нищо повече за него?

Фердинанд Кристиан Баур, немски протестантски теолог и основател на Тюбингенската школа, втори след Реймарус основоположник на библейската критика, предположил, че познаваме Симон Влъхвата много добре, но под друго име.

Това е апостол Павел.

ПСЕВДОКЛИМЕНТИНИТЕ

“Деянията на Петър“ не са единственият текст, разказващ за Симон Влъхвата. Още един такъв сборник от текстове са „Псевдоклиментините“, написани от името на Климент, който се представя в тях за ни по-малко, ни повече роднина на императора и втори епископ на Рим, приемник на Петър.

„Псевдоклиментините“ съществуват в няколко разновидности. Преди всичко имаме дългите „Спомени на Климент“, преведени от гръцки на латински в началото на V в. от Руфин и достигнали до нас на латински и на сирийски език, и по-компактните „Беседи на Климент“. За никаква, разбира се, обща оригиналност на „Псевдоклиментините“ не става дума – само от преразказа им читателят ще разбере обаче защо някои техни детайли са съвсем изненадващи.

Жанрът на „Спомените“ е много труден за определяне. Те са нещо като гръцки роман, чийто сюжет потъва в бездна от религиозни спорове.

Повествованието се води от името на Климент, роден в град Рим, който от рани години се стремял към целомъдрие. „Защото измъчваше ме мисъл – откъде не зная, – мисъл за моята смъртност и постоянно се питах: ще имам ли живот след смъртта, или ще си отида завинаги“ [1].

Лицето на Климент напълно пожълтяло и посърнало от тази постоянна грижа и от безплодните философски размисли, докато, за негово щастие, не дошъл в Рим ученикът на Исус Варнава и не му обяснил, че „Божият син е сега в Юдея, обещавайки вечен живот на всеки, който го чуе“ [2]. „Ако се покръстите и постъпвате според неговата воля, след това, когато дойде неговото Царство, и станете безсмъртен, ще получите необясними благословения и награди“ [3] – учел Варнава.

Като прозрял от това очевидно послание, Климент заминал за Юдея, за да получи наставления във вярата непосредствено от апостол Петър.

В същото време, когато Климент отишъл при Петър, той се готвел за диспут със Симон Влъхвата. Но понеже диспутът бил отложен, Петър използвал времето си, за да преподаде на Климент кратък курс по история на човечеството с дължина около тринадесет хиляди думи, който тук милосърдно ще пропуснем.

Важното е, че освен за Всемирния потоп, Авраам и Лот, Петър разказва на Климент и нещо от новата история, а именно – за диспутите, които ръководителят на Ерусалимската църква, Яков, братът на Исус, водел на стъпалата на Храма с алтернативни религиозни течения: а именно с първосвещеника Каяфа, със самаряните, които смятали, че свещена планина не е Сион, а планината Гаризим, както и с учениците на Йоан Кръстител, които вярвали, че е умрял и възкръснал Йоан, а не някакъв си Исус.

Яков, братът на Исус, направил, разбира се, доводите им на пух и прах. Като две и две четири той доказал на учениците на Йоан Кръстител, че е възкръснал Исус, а не Йоан, а на самаряните обяснил тяхната заблуда за планината Гаризим.

Яков разяснил „с най-изчерпателни доказателство, че Исус е Христос… посочил, че двете му пришествия са предсказани. Едното – в унижение, което изпитал, и другото – в Слава, което ще се изпълни, когато дойде, за да дари Царството на тези, които вярват в него и които спазват всичко, заповядано то него“ [4].

Накратко казано, Яков победил категорично в спора и проснал своите противници по гръб. Но когато без каквито и да е съмнения доказал, че Исус е Месията, на сцената излязъл друг враг на учениците на Исус, Савел. Яков бил замерян с камъни, хвърлен по храмовата стълба и едва не бил убит.

На следващото утро Яков с братята си, на брой пет хиляди души, избягал набързо по пътя за Ерихон и там, след три дена, ги настигнал вестоносец от благоразположения към него раби Хамалиел. Вестоносецът съобщил, че „врагът е получил задача от Каяфа, първосвещеника, да арестува всички [в сирийския вариант – „да убие всички], които вярват в Исус и отиват в Дамаск с негови писма“, което ще предизвика раздор между вярващите [5].

В резултат от това Петър хукнал не към Дамаск, а към Кесария. Там го настигнал Симон Влъхвата.

Докато Петър се готви в Кесария за диспут със Симон Влъхвата, в дома му идват двама бивши привърженици на Симон. Те се казват Никета и Акила.

Никета и Акила съобщават на Климент и Петър множество интересни детайли за кариерата и житейския път на Симон Влъхвата.

Оказва се, че Симон Влъхвата е по рождение самарянин, „по занятие – магьосник, но изключително добре познаващ гръцката литература, жаден за слава и най-голям от всички самохвалко“ [6]. Симон Влъхвата се смята за по-висш от бога, нарича се Христис, претендира за физическо безсмъртие и има бурно религиозно минало.

Отначало Симон Влъхвата принадлежал към сектата на Доситей, който смятал за Христос не Исус, а Йоан Кръстител. Доситей имал тридесет апостоли, според дните в месеца, а сред тях една жена - Луна. Симон Влъхвата се влюбил в Луна и поискал да стане ръководител на сектата вместо Доситей.

Претенциите си Симон Влъхвата аргументирал с това, че притежава много ценни за един религиозен лидер качества: може да става невидим и, обратното, да приема всякакъв облик. Способен е да пробие планина и да премине през камък, като че е глина.

„Ако ме вържат, мога да развържа възлите и да ги завържа на тези, които са ме вързали – съобщава Симон на изумените Акила и Никета. – Ако ме затворят в тъмница, по моя воля ключалките ще се отворят; мога да съживявам статуи, така че тези, които ги видят, ще ги вземат за живи хора. Мога да направя така, че от нищото да изникнат внезапно дървета и да дадат плодове. Мога да вляза в огън и няма да бъда изгорен. Мога да променям облика си“ [7].

Освен това Симон Влъхвата може да се превърне в козел или в овца, да лети по въздуха, да възкачва и да сваля царе – с една дума, прави каквото си поиска.

Никета и Акила, на които било съобщено това, полюбопитствали, разбира се, за източника на неговото могъщество. В отговор Симон им казал, че е принесъл в жертва невинен младенец: и душата на младенеца му служи. Работата е в това, че душата на човека, едва освободена от плътта, познава веднага Бога и става всезнаеща: това е най-добро средство за чернокнижието.

Защо, ако душата има такова могъщество, душите на убитите не правят злини на убийците? – пита Симон. В отговор Симон признава честно, че знанието за Страшния съд предпазва душата от злини, а също така я пазят ангели: със своите заклинания магьосниците именно обезсилват ангелите. Никета пита ужасен не се ли бои Симон Влъхвата от Страшния съд [8]. На това Симон отговаря, че няма защо да се бои: защото не е човек, а бог и неговата майка Рахил го е заченала девствена, за да може „да се появи сред хората като човек“ [9].

Както разбирате, Никета и Акила знаели прекрасно, че бог, роден от девственица, съвсем не е Симон Влъхвата, а Исус, и затова избягали ужасени от сектата на Симон. А той убил с вълшебство Доситей, застанал начело на сектата и започнал да съжителства с Луна, която наричал св. София и Мъдрост божия, зачената от Бог преди създаването на времената.

Ето с тези уводни данни за Симон Влъхвата Петър влиза в спор с него, в който печели разгромяваща и съкрушителна победа. Въпреки душата на младенеца, който може да пробива планини etc., Симон търпи пълно положение и бяга надалече.

Забележително е, че диспутът минава без всякакви чудеса: той се състои изключително от богословски разсъждения, в хода на които Симон предявява на Петър всичките претенции, които предявявали църквите на алтернативните християнства през II-III в. Тази част няма никаква историческа стойност. Едно от разсъжденията на Петър е посветено, между другото, на „несъстоятелността на теорията за атомите“ (имат се предвид, разбира се, атомите на Демокрит).

Едновременно с това Климент споделя с Петър подробности от своя живот. Оказва се, че той не е просто римски гражданин, а роднина на императора, загубил като дете родителите си: майка му отплавала на кораб с двамата му братя-близнаци и изчезнала. Скоро изчезнал и неговият отправил се да ги търси баща [10].

Но понеже Климент приел истинската вяра, майка му, баща му и братята му скоро били намерени, при това тези братя се оказали Никета и Атила, бившите ученици на Симон Влъхвата [11].

Същевременно Симон Влъхвата не дреме. Като пристига в Антиохия, той настройва местната тълпа срещу Петър, наричайки го „влъхва, магьосник и убиец“ [12]. Фаустиниан, бащата на Климент, отива невнимателно при Симон да преговаря и се връща от преговорите – о, ужас! - с лицето на Симон.

Оказва се, че в Антиохия е пристигнал от Рим императорски емисар със заповед да бъдат арестувани всички влъхви, иначе казано - гоеси, и по този хитър начин Симон не само се надявал да избегне ареста, като пробута на императорското правосъдие Фаустиниан вместо себе си, но и да причини мъка на изменилите му Никета и Акила [13].

Пристрастието към магьосничеството обаче не довело Симон до добро и този път той настъпил собствената си мина. Докато Фаустиан носи лицето на Симон, Петър го изпраща в Антинохия. Там Фаустиниан в облика на Симон застава пред целия народ и се покайва. Той заявява, че Петър не е нито магьосник, нито вълшебник, нито измамник, а е апостол на истинския Бог. А истински магьосник и измамник е той, Симон. Той, Симон, съобщава, че се покайва публично, защото през нощта му се явил ангел Божи, който го наказал страшно за противодействието на истината [14]. Разбира се, тези неща казва не истинският Симон, а фалшивият.

Въпреки множеството късни добавки „Климентините“ са поразителен документ.

Те съобщават, че ръководител на Ерусалимската църква е Яков, за когото от посланията на Павел знаем, че бил брат на Исус. Те съобщават за диспути със самаряните, за планината Гаризим. Те съобщават изумителни подробности за Йоан Кръстител: оказва се, че неговите ученици също смятали, че е възкръснал.

Те съобщават също така за един косвено споменат от нас пророк, Дорка/Доситей, който в „Псевдоклиментините“ е представен като ученик на Йоан Кръстител, у Ориген като „самарянин“, който казвал, че е Христос [15], а у Йосиф Флавий като „влиятелен юдей на име Дорт“, който бил разпънат с четирима бунтовници от наместника на Сирия Умий Квадрат, защото „уговарял хората да се отвърнат от римляните“ [16].

Но най-важното е, че те съобщават за бурното религиозно минало на човек, който в „Псевдоклиментините“ се появява ту като Савел, ту като Симон Влъхвата, ту като Враг.

Този човек съвсем не е представител на естаблишмънта, макар че има вероятност да е бил някога фарисей и да е учил при раби Гамалиел, който предупреждава Яков за неговата диверсионна мисия. Той е фанатик, преструван, невротик, лъжец и секстант. Бил е в сектата на Йоан Кръстител. Твърди, че върши чудеса. Твърди, че майка му е девственица. Твърди, че е бог.

Най-удивителното е, че всички тези обвинения намират паралели в писмата на Павел.

Последователите на Яков, брата на Исус, праведниците (така са наричани християните в „Псевдоклиментините“), обвиняват Симон Влъхвата, че преди е бил в сектата на Йоан Кръстител. Той по-специално покръстил лесно в своята вяра ефеската община, създадена от някой си Аполос, който дошъл от Александрия и поучавал „правилно за Исус“, макар че познавал „само Йоановото кръщение“ (Деяния, 18:25).

Праведниците обвиняват Симон Влъхвата, че лъже за раждането си от девственица. И какво? На галатяните Павел пише: „Бог ме избра в утробата на майка ми“ (Галатяни, 1:15).

Праведниците обвиняват Симон Влъхвата, че върши чудеса чрез Духа (πνεῦμα) на убития от него младенец.

Но Павел върши чудеса именно чрез Духа (πνεῦμα) – Светия Дух! Това е едно от фундаменталните твърдения в неговото учение, не по-малко фундаментално от замяната на „закона“ с вяра в Христос. А в гностичния „Апокалипсис от Павел“, запазил се в Наг Хамади, въпросният Свети Дух има именно облика на младенец, съпровождащ Павел в странстванията му по осмото, деветото и десетото небе.

Всеки път, когато противниците на Павел му изтъквали, че няма лиценз да проповядва Исус (а такъв лиценз давал само Яков, братът на Исус), Павел изпадал в теологична истерия и заявявал, че лицензът му е даден от Светия Дух. „Но на нас Бог откри това чрез Духа (δια τοũ πνεύματος); понеже Духът изследва всичко, дори и Божиите дълбочини“ (1 Коринтгяни, 2:10).

Целият живот на общината на Павел се състояла в това, че Павел кръщавал хората, свеждайки върху тях Светия Дух, след което кръстените се събирали заедно, тресели се, пророчествали и говорели „ангелски и човешки“ езици.

Посланията на Павел даже съдържат трогателна инструкция, че трябва да се пророчества по ред, като не се нарушава много поредността: „От пророците нека говорят само двама или трима, а другите да преценяват“ (1 Коринтяни, 14:29). „Затова, братя мои, копнейте да пророкувате и не забранявайте да се говори на езици. И нека всичко да става с приличие и ред“ (1 Кор.интяни,14:39–40).

Лесно е да разберем по какъв начин в недоброжелателните уста единият дух се е превърнал в друг. Павел твърди, че върши чудеса с помощта на „Духа“ и праведниците твърдят, че върши чудеса с помощта на „Духа“. Павел нарича своите противници „Синове на Сатаната“, приели „вид на Слуги на Праведността“ (2 Коринтяни, 11:15), и Синовете на Праведността му връщат комплимента, твърдейки че Син на Сатаната е Павел.

Но най-главното е, че праведниците обвиняват Симон Влъхвата, че се нарича бог и се отъждествява с Христос.

Това е постоянно, основно, първостепенно обвинение. То е заявено не само в „Псевдоклиментините“, но и във всичките други наши източници за Симон Влъхвата.

В своята „Апология“ Юстин Мъченик се оплаква, че Симон Влъхвата така удивил със своите чудеса „Сената и римския народ, че го признали за бог и издигнали в негова чест статуя“ [17].

Същото разказва Иполит Римски: архиеретикът Симон се смятал за Христос. Той даже поискал от учениците си да го погребат жив, обещавайки да възкръсне на третия ден. „Така направили – добавя ехидно Иполит – и в този гроб той се намира до ден днешен, защото не е Христос“ [18].

А Менандър, приемникът на Симон, „като се издигнал, подобно на своя учител, до върховете на магьосническото изкуство, удивлявал хората със своите фокуси, казвайки, че е Спасител, изпратен за избавление на хората свише, от областта на незримите еони“ [19].

Но и за всичките тези обвинения в писмата на Павел има потвърждения! Той пише на галатяните: „Вие не ме презряхте и не се отвратихте, а ме приехте като Божий ангел, така, сякаш бях самият Христос Исус“ (Галатяни, 4:14), като с един жест само отъждествява Исус с ангел, а себе си - с Христос. На колосяните Павел съобщава: „Със собственото си тяло понасям страданията, които Христос все още трябва да изтърпи“ (Колосяни, 1:24).

И това не са случайни цитати. Ето още: „Разпънат бях на кръста заедно с Христос, така че вече не самият аз живея, а Христос живее в мен“ (Галатяни, 2:19–20). „...с кръста на нашия Господ Иисус Христос, чрез който светът за мен е разпънат, и аз - за света.“ (Галатяни, 6:14). „Както винаги, така и сега, с пълно дръзновение ще бъде възвеличен Христос в тялото ми - било чрез живот или чрез смърт“ (Филипяни, 1:20).

Това ново въплъщение на Христос в тялото на Павел достига даже до физическо уподобяване: „Аз нося на тялото си белезите на Господ Исус“ (Галатяни, 6:17).

Разбира се, можем да заявим, че Павел говори всичко това метафизически, но ето къде е проблемът – и от страна на привържениците на Павел имаме сведения за тъждественост с Христос. Например в „Деянията на Павел и Текла“ се разказва как Текла, последователка на Павел, била хвърлена заради това, че му служи, на зверовете. Като се огледала наоколо в търсене на подкрепа, Текла видяла „Господ Исус Христос, седящ до нея в облика на Павел [20].

Ако Павел не просто е проповядвал от името на Исус Христос, но и се е наричал нов Христос, трудно е да пренебрегнем колосалните теологични последици от този факт.

Например всички познават добре Проповедта на хълма.

„Блажени бедните по дух – проповядва Христос, - защото е тяхно небесното царство. Блажени скърбящите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята... Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Матей, 5:3–8).

Именно Проповедта на хълма съдържа най-главните максими на християнството. „Обичайте неприятелите си и се молете за онези, които ви гонят“ (Матей, 5:44). „Ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата. На този, който би поискал да се съди с теб и да ти вземе ризата, остави му и горната дреха“ (Матей, 5:40).

Но Проповедта на хълма се среща само в едно Евангелие – на Матей. В най-ранното Евангелие, на Марк, никаква Проповед на хълма няма. Няма Проповед на хълма и у Йоан.

При все това в историята на християнството има текст – вече споменатите „Деяния на Павел и Текла“, - в който Павел се позиционила като нов Христос. Впоследствие книгата била омразна за църквата, но в някои „Деяния“ на мъченици (например в „Деянията на Евгения“) тя се споменава като Св. Писание [21]. Написана е вероятно не по-късно от I век.

И ето че в тази книга Павел, в чийто облик Текла вижда Христос, проповядва: „Блажени са чистите по сърце, защото ще видят Бога. Блажени са непорочните, защото ще бъдат наречени Храм Господен. Блажени са тези, които укротяват телата и душите си, защото в тях говори Бог. Блажени са тези, които презират света, защото в тях е благословението на Бога... Блажени са тези, които се боят и носят Бога в сърцето си, защото ще бъдат наречени ангели“ [22].

Естествено, възниква въпросът кой все пак е произнесъл Проповедта на хълма: този ли Христос, който бил разпънат от прокуратора Понтий Пилат, или този Христос, когото Текла видяла в облика на Павел?

БЕЛЕЖКИ

1. Recognitions of Clement, 1, 1, Translated by Thomas Smith. В: Ante-Nicene Fathers, Vol. 8. Edited by Alexander Roberts, James Donaldson, and A. Cleveland Coxe. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886.

2. Recognitions, 1, 7.

3. Пак там.

4. Пак там, 1, 69.

5. Пак там, 1, 71.

6. Пак там, 2, 7.

7. Пак там, 2, 9.

8. Пак там, 2, 13.

9. Пак там, 2, 14.

10. Пак там, 7, 8–10.

11. Пак там, 7, 28.

12. Пак там, 10, 54.

13. Пак там, 10, 56.

14. Пак там, 10, 66.

15. Ориген. Против Цельса, 1, 57.

16. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 6, 2.

17. Юстин Мученик. Апология, 56.

18. Ипполит Римский. Обличение всех ересей, 6, 15.

19. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 3, 26, 1.

20. The Acts of Paul and Thecla, 21, в: The Apology and Acts of Apollonius, ed. FC. Conybeare, 1894.

21. Acts of Saint Eugenia, 3, в: The Apology and Acts of Apollonius, ed. F. C. Conybeare, 1894.

22. The Acts of Paul and Thecla, 5.

СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ЯКОВ СЕРУГСКИ

Отъждествяването на безбожния Симон Влъхвата с праведния мъченик апостол Павел може да предизвика изумлението и негодуванието на вярващите.

Как може да се основаваме на случайни съвпадения? Малко ли хора са се наричали по това време Христос? С малцина ли Петър е влизал в магически двубой в Антиохия?

За щастие имаме едни удивителен текст, който пряко твърди, че противник на Петър в магическото единоборство в Антиохия е бил именно апостол Павел.

Този текст принадлежи на Яков Серугски (451-521 г.) - доста късен богослов, който обаче живял на територията на Сирия, иначе казано - в зоната на културното влияние на Антиохия.

В една от своите осемстотин хомилии Яков Серугски разказва наистина интересна история за покръстването в християнска вяра от апостолите Петър, Йоан и Павел.

Отначало, по думите на Яков, словото Христово в Антиохия било проповядвано от Петър и Йоан. Обаче главният жрец на града Игнатий настроил срещу тях народа. Те били бити и остригани в знак на позор. В този момент Павел, като се присъединил към Петър, му предложил хитра стратегема. Като се престорил на езичник, Павел станал помощник на антиохийския жрец Игнатий. След това, като главен защитник на езическата вяра, той предложил на Петър магически двубой. Пред всички хора преправилият се на езичник Павел обещал да приеме вярата на Петър, ако той го надмине в учението да върши чудеса.

Петър, естествено, приел предизвикателството и в първия рунд на двубоя изцелил един слепец. В отговор Павел също изцелил един слепец: за пред хората той призовал езическите богове, но в себе си всъщност извикал тайно името на Христос. Резултатът бил един на един.

Тогава Павел поискал още един рунд и предложил на Петър да възкреси мъртвец. Ако Петър съумее да направи това, заявил Павел, то той, Павел, ще приеме християнската вяра. След това Петър в театъра, при огромно присъствие на хора, съживил сина на богатия антиохиец Касиан. На Павел не му останало нищо друго освен това да изпълни обещанието си и след него при вида на това чудо се покръстили в християнската вяра множество граждани.

Сред тях бил, разбира се, и Касиан, щастливият баща на възкресения син, чийто дом веднага бил даден на разположение на църквата [1].

Не е трудно да забележим в този чуден разказ на Яков Серугски една друга версия за магическия двубой между Петър и Симон Влъхвата.

„Апостол Павел бил единственият ересиарх, известен по времето на апостолите – единствен, който се смятал за такъв тогава, поне от една конкретна гледна точка“ – отбелязва Валтер Бауер [2].

И така, Павел/Симан Влъхвата според „Псевдоклиментините“ е сектант, фанатик, лъжец и позьор. Той притежава изумителната способност да лъже във всеки един момент и да променя позицията си (облика си). Той признава публично, че е гонил ученици на Исус, но това признание е лъжа. Той се опитва да убие с камъни приемника на Исус, брат му Яков, а съвсем не скромния по длъжност Стефан, след което се отправя след другите ученици на Исус, които бягат от града.

Но най-важното е къде отива. Както и в „Деянията“, той отива след учениците на Исус в Дамаск.

Въпросът е: къде се намира Дамаск?

БЕЛЕЖКИ

1. Walter Bauer. Orthodoxy and Heresy in Earliest Christainity, Fortress Press, 1971, p. 38.

2. Bauer. Посоч. съч., p. 236.

МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО НА ДАМАСК

Когато обърнал за първи път внимание на удивителните паралели в биографиите на апостол Павел и Симон Влъхвата, Фердинанд Кристиан Баур, основателят на Тюбингенската теологична школа, имал достъп само до тези текстове, които били написани на гръцки език и са преминали през суровия каноничен подбор.

Той можел само да отгатва по тях контурите на спора, както палеобиологът може да отгатва по отпечатъците във варовиковите утайки контурите на древен трилобит. Няма никакви основания за надежда, че трилобитът се е запазил някъде – ако не в жив, то поне в мумифициран вид.

Точно така Баур нямал никакви основания да предполага, че някъде са се запазили текстове, написани на древноеврейски или арамейски език през тези тридесет-четиридесет години, които са изминали от момента на проповедта на Месията Исус до превръщането му в Исус Христос и които, между другото, така крещящо отсъстват в християнството след Павел.

Баур умира през 1860 година.

Тридесет и осем години след смъртта му кеймбриджкият професор Соломон Шехтер, когато бил в Кайро, получил достъп до старинни ръкописи, пазещи се в генизата на синагогата в града. Генизата в синагогите е нещо като свещена кофа за боклук: място, където се пазят сакралните, но вече негодни заради старостта си текстове. Соломон Шехтер успял да събере 164 кутии, в които имало повече от сто хиляди откъса, и да ги изнесе в Кеймбридж. Сред тях имало два откъса, които вече много пъти споменавахме и които Шехтер нарича „Дамаски документ“. Откъсите са от IX век, но явно са копия на по-ранен текст.

Доколко текстът е ранен, станало известно след находките в Кумран: сред свитъците от Мъртво море се намерили не по-малко от десет откъса от „Дамаския документ“. „Дамаският документ“ бил един от най-важните текстове за обитателите на Кумран.

Както вече казахме, „Дамаският документ“ съдържа правила, които трябва да спазват евреите, „които са приели Новия завет в земята на Дамаск“ [1] и живеят в нея, докато „не се възправят [иначе казано – не се върнат, не възкръснат] Спасението и Праведността (Йеша ве Цдака)“ [2] [3].

Те ще се върнат (ще бъдат явени) в края на Дните, ще възнаградят праведниците и ще накажат грешниците. „Праведниците ще се спасят в деня на съда, а останалите ще бъдат предадени на меч, когато дойде Месията на Аарон и Израил“ [4]. Ще загинат всички, освен тези, на които има белег [5].

Двама други централни персонажи в „Дамаския документ“ са „Нечестивият свещеник“ и „Лъжецът“. „Нечестивият свещеник“ е външен враг, преследващ общината на Новия завет, следваща Наставника по Праведност. „Лъжецът“ е вътрешен враг. Той живеел някога в общината, но после тръгнал срещу нейните закони, бил изгонен и не преставал ѝ пакости.

Именно Лъжци (ψεύστης) наричат в ранното християнство тези, които по-късно ще получат названието еретици (Йоан, 8:55; 1Йоан, 2:4; 2:22; 4:20; 1 Тимотей, 1:10). Друг превод на думата „лъжец“, а по-точно „клеветник“, на гръцки е διάβολος, дявол. Именно Дявол (което ще рече – еретик, лъжец) започва да нарича гръцкото християнство този, когото кумранците наричали Велиал и Мастерма.

Но защо този документ се нарича „Дамаски“? Защото този Нов завет Бог сключил с онези, които живеят в земята на Дамаск. „Заветът и договорът, които установиха в земите на Дамаск, е Новият завет“ [6].

А къде се намира „земята на Дамаск“?

Това е Кумран.

Античната география се различавала от днешната. Например „Арабия“, която се споменава постоянно в християнските текстове, изобщо не е Саудитска Арабия. Това е населената с номадски набатейски племена територия, приблизително съвпадаща с територията на днешна Йордания.

Същото е и с Дамаск. „Дамаск“, за който говори „Дамаския документ“, съвсем не е градът в сирийската провинция Сирия. „Дамаският документ“ нарича „земя на Дамаск“ това, което се намира зад пределите на „земята на Израил“, на територията на същото царство на набатейците.

След като разберем, че „Дамаск“ е Кумран, веднага разрешаваме няколко загадъчни обстоятелства.

В „Деянията на апостолите“ Павел заминава след последователите на Исус за Дамаск, подсигурен с писма от първосвещеника. Но Дамаск – градът в провинция Сирия – се намирал под съвсем друга административна власт. Какви пълномощия човек, който даже не е официален представител на Храма, би могъл да има в съвсем друга юрисдикция и къде ли римският наместник в провинция Сирия би посъветвал Павел да си завре писмата?

Друго нещо е, ако Павел отива не в този Дамаск, който се намирал в Сирия на двеста километра от Ерусалим, а в този, който се намирал на брега на Мъртво море на двадесет километра.

Една от най-загадъчните черти на покръстването на Павел, както е описано в „Деянията на апостолите“, е психологическата му невероятност. Не зная за вас, но мене винаги ме е поразявала загадката на това покръстване. Не, самото покръстване е свято нещо. Нищо удивително няма в това, че религиозен млад човек, който бил ангажиран с последователите на Исус до такава степен, че ги замерял в камъни, е сменил изведнъж знака минус с плюс.

Странното е друго. В Евангелията апостолите са изобразени като доста незначителни личности. Честно казано, там и Исус не изглежда много престижно. Ходил по Галилея, проповядвал, получил нула внимание, отишъл в Ерусалим и тозчас го разпънали.

Не е съвсем ясно защо преуспяващ млад човек приел изведнъж вярата на някакви неудачници. И ако е изпаднал в такова опиянение – защо не се е обявил веднага за Месията?

Лъжецът от „Дамаския докумен“ и Симон Влъхвата от „Псевдоклиментините“ дават отговор на този въпрос.

Павел изобщо не заминал за Дамаск, а за Кумран. Той изобщо не бил представител на естаблишмънта, а ръководел голяма и влиятелна фракция в могъща секта. А хората, при които отивал, били представители на друга фракция от същата секта. Те в никакъв случай не били маргинали. Организацията била могъща, богата и многобройна и нейната щаб квартира се намирала в непристъпна крепост.

Защо Павел заминал за Дамаск?

Ще отложим отговора на този важен въпрос за по-късно.

Но тук можем да кажем какво именно е станало: в Кумран, в общината на религиозните фанатици, дошъл друг религиозен фанатик, човек възторжен, екзалтиран, склонен към фантазии и двусмислици, който току-що организирал нападение върху ръководителя на общината, Яков, брата на Исус, и едва не го убил.

И с идването си този човек не започнал да претендира за правата си, да се оправдава, да доказва своето превъзходство. Напротив, напълно като Симон Влъхвата от Псевдоклиментините, той се хвърлил в краката на Яков Праведника. Той е виновен! Той е преследвал! Той е убивал с камъни! Той е нахлувал в домовете, арестувал е Следващите Пътя, „влачел ги е в тъмницата“. Но сега прозрял: убедил се с очите си, че учениците на Исус са прави. Той, Павел, „бил грабнат на третото небе и отнесен в рая, и чул думи, които не могат да бъдат изречени и които човешко същество няма право да произнесе“ (2 Коринтяни, 12:2–4).

Той видял Исус! Исус, а не Йоан Кръстител! Исус наистина е възкръснал! Двамата дълго разговаряли в Рая!

Как да възразиш на това?

БЕЛЕЖКИ

1. The Damascus Document, 8, 15, в: R. H. Charles. Указ. соч., 799–834.

2. The Damascus Document, 9, B, 43.

3. Последното изречение, срещащо се само в един екземпляр от XI–XII в., може да се преведе като съдържащо нарицателни имена. Но ако заедно с Робърт Айзенман разглеждаме „Спасение“ (Йеша) и „Праведност“ (Цдака) като собствени имена, с известно пресилване може да се получи, че членовете на Новия завет са чакали връщането на Йешуа и Цадок (виж Robert Eisenman. James, The Brother of Jesus, p. 450).

4. Пак там, 9, B, 10.

5. Пак там, 9, B, 11.

6. Пак там, 9, B, 37.

ЗАГАДЪЧНИЯТ ЗАВЪРШЕК НА МАРК

Разпрата между учениците на Исус, на които, докато все още е жив, Исус наредил да спазват закона, и учениците на Исус, на които наредил след възнесението си да не спазват закона, може да хвърли светлина върху една удивителна литературна загадка на Новия завет.

Евангелието от Марк е най-ранното, най-краткото и на пръв поглед най-опростеното от Евангелията. У Марк липсват повечето привични за нас възвишени наставления на Исус като това да си да си обърнеш другата буза или да обичаш враговете си. Евангелието от Марк е бестселър, гръцки роман, в който земният живот на Исус е представен с редица от чудеса и приключения. Исус у Марк проповядва скорошното идване на Божието царство и твори чудеса, твори чудеса и проповядва скорошното идване на Божието царство.

И ето, ако отворите последната глава от Марк и я прочетете, ще бъдете поразени от удивително стилистично несъответствие.

На Марк му били необходими 16 глави, за да разкаже за живота на Исус до възкресението. В самия край на този разказ и в самото начало на 16-та глава Марк съобщава, че след екзекуцията на Исус всичките му ученици се разбягали и само две жени – двете Марии и Саломия, тръгнали към гробницата, за да го подготвят за погребението.

Но когато наближили гробницата, те намерили камъка отместен, а в празния гроб седял юноша в бяла одежда. Юношата им възвестил, че Исус е възкръснал и чака своите ученици в Галилея. Той ги помолил да кажат на Петър и другите ученици тази блага вест, но жените не изпълнили молбата. „И те излязоха и побягнаха от гроба, понеже трепет и ужас бяха ги обзели; и никому не казаха нищо, защото се бояха“ (Марк, 16:8).

По-нататъшните посмъртни действия на Исус заемат у Марк само дванадесет реда, които тук е по-просто да цитираме изцяло:

„И като възкръсна рано в първия ден на седмицата, Исус се яви първо на Мария Магдалина, от която бе изгонил седем беса. Тя отиде и извести на тия, които бяха Го придружавали, и които Го жалееха и плачеха. Но те, като чуха, че бил жив, и че тя Го видяла, не повярваха. Подир това се яви в друг образ на двама от тях, когато вървяха, отивайки в село. И те отидоха и известиха на другите; но нито на тях повярваха.

После се яви на самите единадесет ученика, когато бяха на трапезата, и смъмра ги за неверието и жестокосърдечието им, дето не повярваха на тия, които Го бяха видели възкръснал. И рече им: Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар. Който повярва и се кръсти ще бъде спасен; а който не повярва ще бъде осъден.

И тия знамения ще придружават повярвалите: в Мое име бесове ще изгонват; нови езици ще говорят; змии ще хващат; а ако изпият нещо смъртоносно, то никак няма да ги повреди; на болни ще възлагат ръце, и те ще оздравяват. И тъй, след като им говори, Господ Исус се възнесе на небето, и седна отдясно на Бога. А те излязоха и проповядваха на всякъде, като им съдействуваше Господ, и потвърждаваше словото със знаменията, които го придружаваха. Амин“ (Мкарк, 16:9–20).

Този откъс прави странно впечатление. Той съобщава някои изумителни подробности – апостолите ще гонят бесове, ще говорят на нови езици, ще хващат змии с голи ръце и ще пият безпроблемно отрова: всичко това е сбита скоропоговорка, след която Исус „се възнася на небето и сяда отдясно на Бога“! Това е казано със същия тон като „той влезе в трамвая и си купи билет“! Нима Марк не е могъл да разкаже тези удивителни събития по-подробно?

Загадката всъщност се разгадава лесно. Тези дванадесет реда са по-късно добавка. Всичките древни известни текстове на Марк завършват с историята за жените, които избягали от отворения гроб и „не казали на никого нищо“. Много векове по-късно някакъв благочестив преписвач, учудвайки се, допълнил текста, както можел, записвайки в полетата благочестиво резюме на по-нататъшните събития, а след това тази приписка попаднала в основния текст [1].

Едната разрешена загадка обаче поражда втора: нередактираният текст на Марк завършва с това, че жените се разбягали „и не казали на никого нищо“. Как да разбираме това?

Евангерието от Марк е най-ранното Евангелие. Как така в най-ранното Евангелие няма никакви сведения за гвоздея на християнската програма: явяването на Исус на апостолите след възкресението?

Много вероятно е първоначалният завършек на Евангелието от Марк да е включвал тези сведения. И те да се били толкова противоречиви с по-късните представи за апостолите, че да са ги изтрили безпощадно още през II-III век.

БЕЛЕЖКИ

1. Bart Ehrman. The New Testament, OUP USA, 1997, p. 79–80.

ЗАЩО В „ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ“ НЕ СЕ ГОВОРИ ЗА МЪЧЕНИЧЕСТВОТО НА АПОСТОЛ ПАВЕЛ

Завършекът на Марк не е единствената загадка на Новия завет.

За още една подобна загадка може да се смята завършекът на „Деянията на апостолите“. „Деянията“, както вече казахме, са написани от същия автор, който е написал Евангелието от Лука. Става въпрос за диптих. В първата част на диптиха се разказва за Исус Христос, а във втората – за апостол Павел.

За Исус Христос спътникът на Павел – нашият условен Лука – разказва как той проповядвал в Юдея, вършел чудеса, бил заловен от римските власти и по искане на евреите разпънат. За апостол Павел Лука разказва как проповядвал по целия свят, вършел чудеса и бил заловен от римските власти по подбудителство на юдеите, които искали смъртта му.

По-късното християнско предание смятало Павел за мъченик, екзекутиран в Рим по заповед на Нерон.

Лука имал като че ли всички основания – и литературни, и теологични, и исторически – да направи двата тома абсолютно симетрични по събития. Исус проповядвал и бил екзекутиран, Павел проповядвал и бил екзекутиран. Даже е някак си неприлично ученикът да не последва учителя си.

Но завършекът на „Деянията на апостолите“ изглежда съвсем иначе. Павел отишъл в Рим и „с пълно дръзновение“ поучавал „за Господа Исуса Христа без да му забранява някой“ (Деяния, 28:31).

И това съвсем не е случаен завършек. Ние сме свикнали – и някак си приемаме това за нормално – да смятаме Римската империя за враждебна на християнството. Но в „Деянията на апостолите“ всичко е обратно: там римляните постоянно защитават апостол Павел от „юдеите“!

Когато в „Деянията на апостолите“ Павел се връща към края на своята кариера в Ерусалим, „азийските юдеи“ го нападат, викайки: „Това е човекът, който навсякъде учи всичките против народа ни, против закона и против това място; а освен това въведе и гърци в храма, и оскверни това свето място“ (Деяния, 21:28).

Възниква всеобщо сбиване. Намесват се римските войски и задържат Павел, като го спасяват от разярената тълпа. Докато водят Павел в крепостта, „множеството“ го следва и вика „смърт“ (Деяния, 21:36).

Лесно е да видим, че хората, които се опитват да убият Павел, не са представители на официалното духовенство. Тук става дума за познатата ни от Псевдоклиментините типична за тези години богословска дискусия, водеща се между групите на миленаристите направо на стълбите на Храма с използване на дупчещи и режещи предмети. И с Павел/Симан Влъхвата тази дискусия я водят истинските ученици на Исус. Те обвиняват Павел в това, в което го обвиняват Яков и Петър: „учи против народа и закона“.

Римският хилядник Лисий е настроен първоначално доста сурово към Павел. Първият му въпрос към него е: „Не си ли оня египтянин, който преди няколко време размири и изведе в пустинята четирите хиляди мъже убийци?“ (Деяния, 21:38) Ясно е, че това начало на разговора не обещава нищо добро за Павел.

Но след като Павел му казва, че е римски гражданин, отношението на римлянина се променя коренно. „С много пари съм добил това гражданство. А Павел рече: Но аз съм се и родил в него“ (Деяния, 22:28).

Бил ли е Павел римски гражданин или се хвалел, това е под въпрос. Но така или иначе, след като Лисий се отказал да го накаже, срещу него бил организиран заговор. Племенникът на Павел, като отишъл при римляните, им съобщил, че четиридесет души се готвят да нападнат Павел по време на разглеждането на делото и са се заклели „да не ядат нито да пият, додето не го убият“ (Деяния, 23:21).

Отново тези заговорници не биха могли да бъдат лоялни на властта юдеи. В тях пак виждаме портрета на сикариите, още повече че клетвата „да не се яде и да не се пие“ (тоест да не се яде месо и да не се пие вино до изпълнението на обета) била доста типична за юдейските джихадисти [1].

Хилядникът Лисий се отнесъл към това предупреждение сериозно и имало защо: та нали именно по това време в Юдея бушувала епидемия от убийства, първа жертва на които станал първосвещеникът Йонатан. Сикариите ходели по Ерусалим, убивайки колаборационистите, религиозни шайки палели села в името на бога и убивали тези, които не искали да се борят заедно с тях за свободата, а по цяла Юдея бродели „измамници и прелъстители, които под маската на божествено вдъхновение се стремели към преврат и метежи“ [2].

Затова Лисий предприема извънредни мерки за опазване на Павел. Той го изпраща в Кесария при прокуратора Феликс под защитата на двеста воини, седемдесет конника и двеста копиеносци (Деяния, 23:23). Този изключителен ескорт показва добре колко далече е стигнала ерозията на римската власт в страната, напълнила се с „измамници и разбойници“.

В Кесария прокураторът Феликс, като хилядника Лисий, проявява към Павел необикновено внимание. „След няколко дни Феликс“ идва „с жена си Друзилия, която е юдейка“ и го „слуша за вярата в Христа Исуса“ (Деяния, 24:24). Това прилича много на историята със Симон Влъхвата, който, според Йосиф Флавий, убедил юдейката Друзила да се омъжи за римлянина.

Нещо повече, ние помним с какви доводи Симон убедил Друзила. Защото основно препятствие за брака на Друзила с Феликс бил юдейският закон, а Павел твърдял, че законът е вече отменен.

Между другото, за алчния и презиращия юдеите прокуратор Павел бил безценен подарък даже и без този матримониален бонус.

Страната около Феликс се разпадала. В Ерусалим царяло двувластие, в селските райони палели „цели села“ и даже в Кесария, столицата на Феликс, юдеите и гърците се колели един друг. Павел, който учел, че за Христос няма значение дали си елин или юдей, бил на този фон желан персонаж. Той бил всъщност онзи „мирен есей“, за когото говорят Плиний Старши и Йосиф Флавий.

С тази разлика само, че този „мирен есей“ нямал никаква нужда да се крие от римските власти някъде си край бреговете на Мъртво море. Напротив, на него му се налагало да се крие от обитателите на Мъртво море под крилото на римските власти.

По такъв начин съдбата на Павел – вторият Христос – се оказва в „Деянията на апостолите“ удивително паралелна със съдбата на първия Христос.

Кулминацията на двата текста е появата на главните им герои в Ерусалим. В „Евангелието от Лука“ евреите обръщат гръб на Исус Христос, в „Деянията на апостолите“ евреите нападат апостол Павел. В „Евангелието от Лука“ евреите искат от римляните Христос да бъде екзекутиран, в „Деянията на апостолите“ евреите искат от римляните апостол Павел да бъде убит.

Разликата е в това, че прокураторът Понтий Пилат се огънал пред нечестивите юдеи и екзекутирал Христос, а прокураторът Феликс не се огънал пред евреите. Авторът на „Деянията“ сравнява натрапчиво Павел с Христос.

Какво става с Павел по-нататък? Тук нашите сведения се разминават.

Авторът на „Деянията“ го изобразява като страдалец, живеещ незаслужено в заточение. Феликс разговаря често с него, надявайки се, че „ще получи пари от Павел“ (Деяния, 24:26), но в края на краищата, понеже иска „да спечели благоволението на юдеите“, го оставя затворен (Деяния, 24:27).

След две години приемник на Феликс става Фест. Римският лоялист и фарисей Йосиф Флавий характеризира Фест като користолюбив и жесток управник, но авторът на „Деянията“ се отнася към Фест много добре. Той е справедлив човек, който би искал да освободи Павел, но не може. Работата се състои в това, че Павел моли да бъде съден от императорски съд и Фест го изпраща в Рим.

Иначе казано, според Лука, Павел се намирал в Кесария под нещо като домашен арест, а за Рим заминал заради случайно юридическо стечение на обстоятелствата.

„Псевдоклиментините“ рисуват друга картина. Според тях Симон Влъхвата проповядвал в Кесария напълно свободно, докато да се разправи с него не се явил упълномощеният от Яков апостол Петър по прякор Бирйона (Терориста). Формално Петър Терориста отишъл там за богословска дискусия, но богословските дискусии, осъществявани от хора с подобни подбудители, често имат латентен изход. А и четиридесетте души, които се заклели „да не ядат и да не пият“, докато не убият Павел, били на лице. Възможно е те да са съпровождали отиващия да дискутира Петър Терориста като група за подкрепа.

Иначе казано, би могло Павел да е избягал от Кесария в Рим заради сикариите, ръководени от Петър.

Така или иначе, след пристигането си в Рим Павел получил пълна свобода. „А Павел преседя цели две години в отделна под наем къща, гдето приемаше всички, които отиваха при него, като проповядваше Божието царство, и с пълно дръзновение поучаваше за Господа Исуса Христа без да му забранява някой“ (Деяния, 28:30–31).

Ако се позамислим, това е удивителен завършек. Излиза, че най-близкият ученик на Павел или не знае, че са екзекутирали учителя му в Рим, или не иска да говори за това. Но по времето на Нерон християните били преследвани в Рим и апостол Петър – същият, за когото имаме основания да предполагаме, че е влизал в конфликти с Павел и в Антиохия, и в Кесария, и в Рим – наистина заплатил по време на тези преследвания с живота си.

Така че - кой е бил екзекутиран? Нима само апостол Петър?

А в такъв случай кой му е издействал това? Дали не е апостол Павел?

БЕЛЕЖКИ

1. Robert Eisenman. James brother of Jesus, p. 420.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 4.

ПРОРОК ВАЛААМ И СИНАГОГАТА НА САТАНАТА

“Деянията на апостолите“ твърдят, че за ранната църква е бил характерен не само комунизмът, но и демокрацията.

Според тях след смъртта на Исус Светият дух слязъл веднага върху дванадесетте апостоли, а после те избрали още седем души, които трябвало да се занимават със стопанските дела. Така, според Лука, църквата се ръководела от деветнадесет души, като главни от тях били, разбира се, духовните учители – апостолите, а седем дякони били просто стопански управители.

Имаме ли някакъв друг християнски текст, който да изобразява структурата на ранната църква?

Да.

И това не е какво и да е, а именно „Откровението на Йоан Богослов“.

Картината, която рисува „Откровението“, се различава кардинално от картината, нарисувана от Лука, ученика на Павел.

Първата част на „Откровението“ е писмо до седемте малоазийски църкви, иначе казано – до седемте общини/яхади в градовете Ефес, Смирна, Пергам, Тиатир, Сарди, Филаделфия и Лаодикея.

Всяка от тези общини имала едноличен ръководител. Той стоял толкова високо, че Йоан го нарича ангел (Откровение, 1:20). Използването постоянно на тази дума от Йоан ни напомня веднага за Кумран, където Господ идва на земята с войска от ангели и светци.

Нещо повече, тези седем души не са просто ангели. Те са едновременно седем рога и седем очи на Агнеца Исус. Тези седем рога и седем очи „са седемте Божии духове, разпратени по цялата земя“ (Откровение, 5:6). Това наистина е грандиозна картина: седемте ръководители на малоазийските църкви не са просто началници, макар и много могъщи: те са Божии духове и сложна съставна част от гигантския космически Агнец.

Именно тези седем ангели изливат „на земята седемте чаши на Божия гняв“ (Откровение, 16:1).

Първият ангел излива чашата на гнева и всички неверници се покриват с гнойни язви, Вторият ангел излива чашата на гнева в морето и морето се превръща в кръв, убиваща всичко живо, Третият ангел превръща в кръв пресните води, Четвъртият ангел гори хората с огън, Петият изпраща скакалци, Шестият довежда суша, а Седмият – земетресение и стоварва върху всички хора, освен върху сто четиридесет и четири хиляди избраници, град с големината на един талант. При вида на този тотален холокост, сполетял човечеството, ангелите проявяват всемирно одобрение: „Праведен си Ти, Пресвети, Който си, и Който си бил, загдето си отсъдил така; понеже те проляха кръв на светци и на пророци, то и Ти си им дал да пият кръв. Те заслужават това“ (Откровение, 16:5–6).

От това виждаме, че у Йоан начело на малоазийските еклесии/яхади няма никакво колективно ръководство: те се ръководят от хора, които притежават фантастично могъщество. Тези хора могат да изпращат град, суша, земетресение и да превръщат водата в кръв. Всеки от тях е Божи дух и рог на Исус, и това, разбира се, предявява особени изисквания към неговата ритуална чистота.

Именно това обстоятелство е главната причина за одита, който Господ провежда чрез Йоан.

Работата е там, че в седемте църкви, седемте светилника, горящи в ръката на Бога, не всичко върви гладко.

Така например ангелът на Лаодикийската църква се хвали, че е „богат“ (Откровение, 3:17). Делата на ангела на Сардийската църква „не са съвършени пред Бога“ (Откровение, 3:2), а още по-лошо стоят нещата в Пергам.

На всичко отгоре това било място, където стоял Престол на Сатаната (в Пергам се издигал храм на Зевс). В този град имало „някои, които държат учението на Валаама, който учеше Валака да постави съблазън пред израилтяните, та да ядат идоложертвено и да блудствуват“ (Откровение, 2:14).

Валаам е лице, добре известно от Стария завет. Той е пророк на моавитяните, с чието пълно одобрение израилтяните започнали да прелюбодействот с дъщерите на Моав, след което Господ се разгневил на Израил и му изпратил мор.

Кой е пророк Валаам, който по времето на Йоан учел „да се яде идоложертвено“?

Ами все същият апостол Павел.

Той учел точно на това. „Всичко, що се продава на месарницата, яжте без да изпитвате за него заради съвестта си“ (1 Коринтяни, 10:25) – пише Павел, а на пазара се продавало именно идоложертвено месо и невъзможността да се яде от него била главната причина за теологичните спорове между Павел и последователите на Яков, брата Господен.

Вероятно ще се учудите кога Павел е учил да се прелюбодейства? Но работата се състои в това: Йоан казва, че Валаам учел хората да се занимават с „порнея“ [1]. „Порнея“ е всичко, което е свързано с оскверняващи полови връзки. Първите такива осквернения били брачните връзки с чужденци и чужденки – като тези мадианитянки, които ревностният Финес пронизал с копието си. Павел уредил брака на юдейска принцеса с римски прокуратор и само с това си действие попадал под определението „порнея“.

Между другото Божият дух продължава да ревизира църквите с устата на Йоан.

В Пергам имало също така „някои, които държат ... учението на николаитите“ (Откровение, 2:15), а в Тиатир – някаква пророчица. Тя също учела да се яде идоложертвено и да се практикува порнея. Ние пак не знаем нейното име – Йоан я нарича „Иезавел“, - но в случая отново трябва да отбележим, че именно Павел проповядвал удивителното за това време женско равноправие. При него имало жени-пророчици, жени-дякони и даже жени-апостоли. Този феминизъм бил основната притегателна сила в учението на Павел, даващо възможност да се реализират и скучаещите матрони, и унизените робини.

Но най-голямата грижа на Йоан е наличието в малоазийските църкви на такива, „които наричат себе си юдеи, а не са, но са сатанинска синагога“ (Откровение, 2:9).

Кои са тези, „които наричат себе си юдеи, а не са, но лъжат“ (Откровение, 3:9)?

Ние отново разпознаваме в това описание последователите на Павел, които не спазвали закона, а казвали за себе си, че са Новият Израил. Йоан ги нарича с думата „лъжци“, същата, която в „Дамаския документ“ се използва за описание на лъжепророка, развратил част от „светците“.

Павел и неговите последователи наричат себе си Нов Израел, а практикуващите юдеи – синове на Сатаната. Йоан връща комплимента. „Последователи на Сатаната“ са последователите на Павел.

Този Сатана - „огромен дракон, древна змия, която се нарича дявол и сатана, който мами цялата вселена“ (Откровение, 12:9) – преследва в Откровението „жена, облечена в слънце“, за да може, когато тя роди, „да изяде детето ѝ“ (Откровение, 12:4).

Дяволът в Апокалипсиса е съвсем отделен враг: това не е римският император, не е римският прокуратор и даже не е Лъжепомазаника. Той се различава от Вавилонската блудница и от Конниците на Апокалипсиса, и от Звяра със седемте глави и десетте рога.

Той е Прелъстител и Лъжец. Той е пророк Валаам. Той е Симон Влъхвата.

Апокалипсисът на Йоан е един от първите текстове, които отъждествяват със Сатаната, с древното чудовище, с Раав, Таним и Ям, не политическия враг, императора или фараона, не Лъжепомазаника даже, а Еретика.

„Те наричат себе си юдеи, а не са, но са сатанинската синагога“ (Откровение, 2:9) – няма по-добър начин да се опишат последователите на Павел от гледна точка на един кумранец. „Павел препоръчва всичко, което Йоан отхвърля“ [2].

Йоан не е единственият автор, който споменава за разкола в редовете на вярващите в Исус.

Авторът на Апокалипсиса на Илия също се оплаква от „лъжците, които се умножават през последните времена“ (Апокалипсис на Илия, 13). „Възнесението на Исая“ споменава самарянския пророк Белхира, с чиито старания бил умъртвен Исая.

„Апокалипсисът от Петър“ вместо думата „лъжец“ употребява изумителния неологизъм „псевдомартос“ (ψευδόµαρτυς), иначе казано – лъжешахид, лъжесвидетел. За тези псевдомартоси, които вярвали в Христос не така, както трябва, в бъдещия свят на доброто и любовта ще бъде приготвено особено наказание: те ще гризат езиците си, които са клеветили Христос, и огън отвътре ще изгаря устата ми.

Но най-интересният текст, свързан с Валаам/Павел, се намира не в зилотските Апокалипсиси, а в Талмуда.

Във вавилонския Талмуд, в трактата Гиттин, се разказва как Онкелос, племенник на император Тит, приел единствената правилна вяра – юдаизма. Благодарение на това с помощта на некромантията успял да извика от ада тримата най-големи грешници. Всеки от тях разказва на Онкелос за наказанията, които му наложил Яхве [3].

Първият от грешниците бил император Тит, който разрушил Втория храм, разсякъл с меча си завесата към Светая светих и се съвкупил вътре с проститутка върху свитък от Тората. За тези ужасяващи деяния го постигнало страшно наказание. След смъртта си Тит изгаря в огън и пепелта му се разпръсква над седем морета, а на следващия ден всичко се повтаря отново.

Вторият грешник е Исус Назорей. Той ври в кипящи изпражнения.

Що се отнася до третия грешник, той е пророк Валаам, когото варят в кипящо семе.

Такъв комплект от тримата най-големи грешници на всички времена и народи предизвиква изумление не на шега.

Да си представим, че Тит и Исус са се озовали в незавидното си положение заради това, че имат пръст в разрушаването на Втория храм, единият като римски пълководец, другият – като един от Месиите на „четвъртата секта“. Но защо тогава е там пророк Валаам, който живял стотици години преди двамата?

Ако на авторите на притчата им е бил необходим трети грешник за комплекта, защо не е цар Ахав, който убивал на едро пророците на Яхве? Не е Манасия, „който вършел неправедни неща в очите на Господ“? Не е в края на краищата Навуходоносор, който разрушил Първия храм? Защо на автора на притчата от Талмуда така не му е бил угоден именно пророк Валаам, който – в края на краищата – благословил няколко пъти народа на Израил?

„Откровението“ на Йоан Богослов, чийто автор нарича Валаам апостол Павел, отговаря на този въпрос: Валаам е апостол Павел, който учел на „порнея“ и сега се вари заради това в кипящо семе.

С това притчата в трактата Гиттин придобива пълна логичност и завършеност. Тя посочва трима души, които са виновни за падението на Втория храм – Месията от „четвъртата секта“ Исус Назорей, непосредствения разрушител на Храма Тит и Павел/Валаам, юдей, проповядващ отказване от закона.

БЕЛЕЖКИ

1. За по-сериозна „порнея“ от страна на Павел ще поговорим в следващата книга.

2. Elaine Pagels. Revelations, Vision, Prophesy and Politics in The Book of Revelation, Penguin Books, 2012, p. 54.

3. b Gittin, 56b-57b.

ГЛАВА 15. ЯКОВ, БРАТЪТ НА ИСУС

ПРЕНЕБРЕГНАТИЯТ ЯКОВ

И така, ние имаме правото да предположим, че зад „магическите състезания“ между Петър и Симон Влъхвата се е криела богословска дискусия, прераснала в терористичен акт, и че апостол Петър не само че не е бил съмишленик на Павел, но напротив – комбинирал е просветителската си дейност с ръководството на зондеркоманда, изпратена от праведниците и ревнителти да накара да замълчи отвратителният и омразен еретик. В такъв случай заминаването на Павел/Симон Влъхвата за Рим е било, както твърдят „Псевдоклиментините“ и „Деянията на Петър“, бягство от еврейската ИДИЛ.

Но кой стоял начело на тази ИДИЛ? Кой обявил Павел за свой смъртен враг заради кощунствената интерпретация на учението на Исус?

Кой станал толкова влиятелен в годините след смъртта на Исус, че привържениците му пребили Павел почти до смърт отначало в град Листра (Деяния, 14:19), а след това в Солун (Деяния, 17:5)?

На кого дължал Павел това, че останал жив и отишъл на поклонение в Ерусалим, и кой насъскал срещу него тълпата в Храма? Кой след ареста му изпратил да го убият четиридесет еврейски муджахидини, а когато Павел бил екстрадиран под усилена охрана от Ерусалим в Кесария, отправил след него Петър, който не спрял, вървейки по стъпките на Павел, докато не го настигнал в Рим?

Ние все срещахме този човек, макар и косвено. Сега дойде време да се запознаем с него по-отблизо.

Това е Яков, братът на Исус, който по някое време станал ръководител на исусовите последователи и заемал тази длъжност до гибелта си през 62 или 63 година.

За това, че Яков, братът на Исус, е играл в историята на християнството огромна роля, пропусната в „Деянията на апостолите“, пишат Роберт Айслер и Самуел Брендън. Но първият човек, събрал и систематизирал всичките сведения за Яков, е нашият съвременник Робърт Айзенман. Двете му книги „Яков, братът на Исус“ са сред книгите, които променят завинаги нашия поглед върху историята на християнството.

Без преувеличение можем да кажем, че всичките текстове, влезли в Новия завет, като се започне с Евангелието от Марк, преследват една, съвсем конкретна цел – да се зачеркне Яков, брата на Исус, от историята на християнството, също както „Кратката история на ВКБ(б)“ преследвала целта да зачеркне Троцкий от историята на революцията.

Книгата на Айзенман го връща на законното му място.

РЪКОВОДИТЕЛ НА ВСИЧКИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА ИСУС

Яков, братът на Исус, е наречен в „Псевдоклиментините“ ръководител на цялата еклезия, иначе казано – на цялата община от последователи на Исус. Нещо повече, там се посочва, че никой, никога и при каквито и да е обстоятелства няма право да проповядва Исус, без да има за това писмо от Яков.

„Не вярвай на никакъв учител, освен на този, който предостави свидетелство от Яков, брата Господен, от Ерусалим, или от този, който го смени. При никакви обстоятелства не приемай никого, не смятай никого за достоен да проповядва словото Христово, ако не е бил там, не е бил одобрен и няма, както казвам, свидетелство“ – така Петър напътства Климент [1].

Именно такова свидетелство Павел няма и при споменаването за него всеки път в своите писма прибягва до възвишената теологична риторика: как смеете да ми искате шофьорска книжка, когато самият Свити дух ме е научил да карам „Форд фокус“?

Липсата на това акредитивно писмо е за Павел съвсем съдбоносно. Праведниците/цидиким, като всяка терористична организация, се характеризирали с желязно единоначалие и дисциплина. „Всичките им действия се вършат само по указания на тези, които стоят начело на тях“ [2].

Отстъпниците се наказват със смърт. Павел, който не само не се ръководи от указанията на Яков, но и учи за Исус съвсем противоположно на това, което учи Яков, преминава, от гледна точка на цидиким , всякакви граници.

Именно затова в „Деянията на апостолите“, написани от ученик на Павел, не се казва нищо за статута на Яков.

Нещо повече, „Деянията“ изобщо не казват, че след смъртта на Исус учениците му са избрали някой да ръководи общината. Вместо това в самото начало на „Деянията“ е описана поразителна сцена: апостолите се съберат заедно през Петдесетницата.

„И внезапно стана шум от небето като хвученето на силен вятър, и изпълни цялата къща, гдето седяха. И явиха им се езици като огнени, които се разделяха, и седна по един на всеки от тях. И те всички се изпълниха със Светия Дух, и почнаха да говорят чужди езици, според както Духът им даваше способност да говорят. (Деяния, 2:2–4).

По размаха на фалшификацията си тази сцена има малко равна в историята.

Апологетът на Павел, нашият условен Лука, не само премахва Яков от събитията, както Сталин премахва от събитията Троцкий. Той освен това заменя сцената с избирането на Яков за едноличен ръководител на общината с установяване на колективно ръководство. И маркира това колективно ръководство така, както Бог маркира юдейските пророци, защото „шумът от небето“ и „огнените езици“ прескачат в тази сцена напрао от „огнените реки“, които видял Енох, и от „силния шум като от гласа на Всемогъщия“, който съпровождал отварянето на небесата пред Езекиил (Езекиил, 1:24).

Нещо повече, той обръща тази сцена с хастара навън: ако Езекиил, Исая и Енох – всичките, които виждали огнени реки и които се допирали до нажежени въглени, - проповядвали юдаизъм, то колективното събрание на апостолите щяло да го проповядва отсега нататък на всички езици.

Ако се даде най-краткото определение на протоортодоксалното християнство, то това е християнство, от което е зачеркнат Яков, брата Господен.

БЕЛЕЖКИ

1. Eisenman. James, Brother of Jesus II, 2012, Introduction, i.

2. Bart Ehrman. Jesus Before the Gospels, HarperCollins, 2016, p. 124.

ЯКОВ ПРАВЕДНИКА

Въпреки че е зачеркнат от историята от ученика на Павел, Яков се е запазил в много други източници. Един от тези източници са писмата на самия Павел. В писмото до галатяните Паевл го нарича по име (Галатьни, 1:19).

Посланието до галатяните започва много характерно: Павел няма акредитивни писма от Яков и обявява, че тези писма му е връчил самият Исус: „Павел, апостол, не от човеци избран, нито чрез човек, но чрез Исуса Христа и Бога Отца, Който Го е възкресил от мъртвите... към галатийските църкви“ (Галатяни, 1:1–2).

В това писмо Павел не случайно дава да се разбере, че неговите недоброжелатели значат в ерархията на сектата много повече от него. Той нарича Якоф, Кифа (тоест Петър) и Йоан „почитаеми стълбове“ (Галатяни, 2:9) и „по-именити“ (Галатяни, 2:2), като веднага добавя с досада: „тия, които се считаха за нещо, каквито и да са били, на мене са ми ебзразлични...“ (Галатяни, 2:6).

Противно на автора на „Деянията“, Яков е известен на много други бащи на църквата.

Евреинът Хегезип , който дошъл в Рим в средата на II век, пише за него така: „Братът Господен Яков получи управлението на Църквата заедно с апостолите. Всички – от времето на Господа до днес – го наричат „Праведника“ [1].

Климент Александрийски пише в своето незапазено съчинение „Хипотипозис“: „Петър, Яков и Йоан, макар да бяха особено почитани от Спасителя, след Неговото възнесение не си оспорваха тази чест, а избраха за епископ на Ерусалим Яков Праведния“ [2].

Според Евсевий: „Апостолите издигнаха Яков, брата Господен, на епископския престол в Ерусалим“ [3].

Яков, според блажения Йероним, бил посветен от апостолите за епископ на Ерусалим веднага след Страстите Господни“. Той „управлявал Ерусалимската църква тридесет години“ [4].

Една от основните черти на Яков Праведника, както го описват всички наши източници, е строгото спазване на юдейския закон. Той бил аскет и фанатик.

Според Хегезип братът на Исус, Яков Праведника, бил „свят от майчината си утроба“.

„Той не пиел нито вино, нито бира, не ядял месо; бръснач не докосвал главата му, не се търкал с елей и не ходел на баня. Само на него било разрешено да влиза в Светая Светих; не носел вълнени, а ленени дрехи (тоест дрехи на жрец – бел. авт.). Влизал в Храма сам и го намирали застанал на колене да моли за прошка на целия народ; коленете му станали мазолести като на камила, защото винаги се молел на колене и искал прошка за хората. Заради голямата си праведност бил наречен „Праведника“ [5].

Пред нас явно нямаме описание на незначителен сектант. Пред нас имаме описание на йерарх в опозиционната църква. Това описание контрастира удивително с образа на брат му Исус, известен ни от евангелията, написани след Павел. Не можем да си представим Яков като „хранещ се и пиещ“ с грешници. Той е ръководител на сурова община, изискваща от своите членове абсолютна чистота.

Такава община ни е добре известна от Йосиф Флавий. Това е общината на есеите, които избягвали чувствените наслаждения и били аскети и фанатични последователи на закона.

Още по-впечатляващо изглежда описанието на Яков от Епифаний Кипърски, взето вероятно от изгубен текст, наречен „Възнесението на Яков“.

Епифаний съобщава, че Яков носел на главата си пластина...Той никога не обличал вълнени дрехи. Колените му станали мазолести като на камила от постоянните му коленичения пред Господа като резултат от прекаленото му благочестие. Затова повече не го наричали по име. Името му било „Праведника“. Той никога не се къпел, не ядял месо... и не носел сандали“ [6].

И така, братът на Исус не само се казвал Яков. Наричали го Яков Праведника, Цадок – както наричали основателя на „четвъртата секта“, фарисея Цадок. Яков бил новият Цадок.

Нещо повече, той претендирал да бъде първосвещеник. Той носел „на главата си пластина“ със забраненото име на бога и „ само на него било разрешено да влиза в Светая Светих“. Да влиза в Светая Светих било позволено само на първосвещеника и само един път в годината – по време на Пасхата. Именно в този ден първосвещеникът влизал в Светая светих и произнасял там името на бога (името Яхве, което е забранено за произнасяне от Декалога – бел. П. Н.).

Лесно можем да си представим какво неудоволствие са предизвиквали тези претенции на Яков у четирите благородни дома – Анна, Каяфа, Фаба и Боета, които периодично купували от римляните най-високодоходния пост по това време в Юдея. Ние също така можем лесно да разберем защо Ирод, а след това и римляните пазели до 36 година под ключ облеклото на първосвещеника с шнурчета, на които висели златни звънчета, с превръзката от злато, пурпур, висон, шарлах и хиацинт, с покривалото за раменете, гъсто изтъкано със злато, със сардониксовите закопчалки, върху които са изрязани имената на Израилевите колена, и накрая – с тиарата от висон и хиацинат, украсена със златна пластина с името Яхве [7].

След 36 година и оставката на Пилат това облекло било дадено от сирийския наместник Вителий на новия първосвещеник – Йонатан бен Анания, син на онзи Анания (Анна), който по времето на Пилат бил сив кардинал на Синедриона. Именно този Йонатан станал първият първосвещеник, който загинал от ръцете на терористите сикарии.

Митарствата на първосвещеническото одеяние отразява в себе си като огледало съперничеството за него на два могъщи дома: богатия дом на първосвещеника Анания, който изредил за първосвещеници всичките си петима синове, и дома, към който принадлежал алтернативният първосвещеник Яков, който не ядял месо, не пиел вино и носел същото прозвище като основателя на „четвъртата секта“ Цадок.

Яков можел също така да върши чудеса. Основният му белег – също като на Самуил, Илия, Елисей и Хония, който рисувал кръгове – била властта над дъжда. „Веднъж, когато имало суша, той издигнал ръце към небето, започнал да се моли и веднага завалял дъжд“ [8].

Достигналите до нас канонични Евангелия се държат много сдържано, когато става въпрос за посмъртното явяване на Исус. По правило те твърдят, че Исус се явил „на няколко апостоли“ едновременно, но не уточняват на кои именно. А от древните издания на Марк сцената с възкресението изобщо е изчистена. Това е много странно.

Защото възкресението било превратно за света събитие и свидетелят, на когото се е явил първи възкръсналият Исус, би имал първостепенно значение. Злобният неоплатонист Порфирий, както помним, избрал точно това обстоятелство за основна мишена на своята атака, питайки издевателски защо след възкресението си Исус не се явил на различни уважавани лица: например на Пилат, или на Тиберий, или на Сената, който приел постановление за екзекутирането на неговите последователи?

Евангелието от евреите, което е основно евангелие на ебионитите и което се смята от тях за истинското Евангелие от Матей, знае прекрасно на кого първи се е явил Исус. След своето възкресение той се явил именно на брат си Яков.

„В Евангелието, наречено Евангелие от евреите, което неотдавна преведох на гръцки и латински – пише блаженият Йероним, - и което често използва Ориген, след разказа за възкресението на Спасителя се казва: „Но Господ, като даде своя саван на свещеника, застана пред Яков“ (защото Яков дал обет за пълен пост, докато не види Възкръсналия със собствените си очи) – и отново малко по-късно се казва: „Приготви маса и хляб – каза Господ“ – и веднага след това: „И той донесе хляб, и благослови, и го разчупи, и даде на Яков Праведника, и му каза: „Братко мой, яж от хляба, защото Човешкият син възкръсна““ [9].

И така, според Евангелието от евреите, след своето възкресение Исус се явил на своя брат Яков. И този негов брат Яков, девственик, трезвеник, вегетарианец, с колене, мазолести от молитви, видял първи възкръсналия Месия. Той оглавил фракцията на тези, които твърдели, че Месията Исус е възкръснал, и останал начело на тази фракция около тридесет години, докато не бил екзекутиран по нареждане на първосвещеника Анания.

Йосиф Флавий описва много подробно събитията, свързани с тази екзекуция.

Той съобщава, че екзекуцията станала след смъртта на прокуратора на Юдея Фест (тоест през 62 г.), когато новият прокуратор, Албин, още не бил стигнал до Юдея. Този момент поредният първосвещеник от дома на Анания - този път бил синът му Анания бен Анания – избрал, за да се разправи със своя могъщ съперник, претендиращ за статута на първосвещеник според версията на зилотите.

Анания „събрал Синедриона и изправил пред него Яков, брата на Исус, наречен Христос, както и няколко други лица, обвинил ги в нарушаване на закона и ги осъдил на убиване с камъни“ [10].

Ние не знаем какви събития са предшествали този арест. Може би въпросът се състоял в решителния и твърд характер на новоназначения първосвещеник, който имал намерение да изгори заразата с нажежено желязо. А може би искал да отмъсти за брат си – защото брат му, първосвещеникът Йонатан, станал преди няколко години първа жертва на разгърнатия от сикариите терор. А може би Яков наистина влязъл в Светая Светих с облеклото на първосвещеника и с пластина на главата – много вероятно предположение, ако имаме предвид, че по това време не само целият Ерусалим треперел пред сикариите, но и много от храмовите свещеници били на тяхна страна.

Но ние знаем от Йосиф Флавий как реагирал истаблишмънтът на тази екзекуция. Реакцията била паника.

„Всичките най-усърдни и най-добри законоведи, които били в града, се отнесли към това постановление неприязнено. Те се обърнали тайно към царя молба да забрани на Анания подобни действия за в бъдеще и посочили, че и сега е постъпил неправилно.

Някои от тях дори се отправили да посрещнат Албин, който пътувал от Александрия, и му обяснили, че Анания няма право, без негово разрешение, да свиква Синедриона. Албин споделил тяхното мнение по въпроса и написал на Анания гневно писмо със заплаха да го накаже. Позовавайки се на това, цар Агрипа лишил Анания от първосвещеничеството три месеца след назначаването му и поставил на негово място Исус, син на Дамней“ [11].

От тази история можем да си направим няколко извода. Първо, виждаме, че екзекутираният през 62 година Яков, брат на Исус, наречен Христос, е бил активен юдей. Хвърлили го от стените на храма и го убили с камъни – това било религиозното наказание, което се полагало на този, който прелъстява Израил.

Ние не знаем какво е проповядвал Исус, но виждаме, че няколко десетки години след неговата екзекуция брат му изповядвал юдаизъм и никой от всичките задействани в тази история лица – нито първосвещеникът Анания, „нито най-усърдните и най-добрите законоведи“, нито Йосиф Флавий – не се съмнявали, че Яков, братът на Исус, наречен Христос, е бил юдей.

Второ, Йосиф ни разказва наистина необикновена история. Екзекутиран бил човек, неугоден на властите. Той бил за рода Анания като кост в гърлото. Затова първото действие на новия първосвещеник била екзекуцията на Яков и на неговите приближени.

И ето, въпреки че Яков бил неугоден, екзекутирането му предизвикало такава паника, че голямо количество високопоставени хора побързали да се дистанцират на всяка цена от нея. Това даже струвало длъжността на първосвещеника Анания, макар че съвсем не намалило влиянието му, което след тази разправа, според Йосиф Флавий, продължавало да расте от ден на ден.

„Работата е в това, че той давал пари на заем и постоянно успявал да спечели с подаръци благоразположението на Албин и на другия първосвещеник (Исус). При това имал крайно неморални слуги, които в компания на негодяи отивали на харманите и там събирали насила предназначения за обикновените свещенослужители десятък; при съпротива прибягвали до побои... Тогава мнозина свещеници, за които по-рано десятъкът била източник за съществуване, трябвало да умрат от глад“ [12].

Този произвол от страна на Анания (много повече приличащ на ликвидиране на симпатизиращите на Яков бедни свещеници) бил прекъснат едва от избухналия терор на сикариите. Като начало те откраднали сина на Анания, Елеазар, но не го убили, а предложили да го разменят с десет заловени от Албин сикарии. Анания се обърнал с молба към Албин и Елеазар бил пуснат.

Това довело до нова терористична вълна.

„Сега разбойниците се стараели по всякакъв начин да отвлекат някого от семейството или от близките на Анания и да ги държат систематично при себе си, докато не бъдат разменени с няколко сикарии. По това време броят на сикариите се увеличил отново и те с нечувана до това време дързост опустошавали цялата страна“ [13].

Сведенията на Йосиф Флавий са поразителни. Йосиф Флавий твърди, че Яков, братът на Исус, е бил активен юдей. Че е бил екзекутиран през 62 година и че екзекуцията му довела истаблишмънта до такава паника, че равините един след друг побързали да свалят от себе си всякаква отговорност. Йосиф Флавий даже съобщава, че екзекуцията довела до активизиране на сикариите, при което първа тяхна жертва станал синът на същия първосвещеник Анания, който екзекутирал Яков, брата на Исус.

Но както вече казахме, този текст е подложен на християнска редакция. От него са премахнали нещо. А именно, премахнали са изречението на Йосиф Флавий, свързващо директно смъртта на Яков, брата на Исус, с Юдейската война.

Това нещастие, според Йосиф Флавий, който в дадения случай е цитиран от Евсевий Кесарийски, „сполетяло юдеите като отмъщение (έδίησιν) за Яков Праведника, брата на Исус, наречен Христос, защото юдеите убили този праведен човек“ [14].

В запазилите се текстове на Йосиф Флавий този абзац не съществува, но в това, че е съществувал, не трябва да се съмняваме. Този абзац, освен Евсевий, го е виждал и Ориген [15], и блаженият Йероним [16], които не само го цитират, но и негодуват по този повод: защото според църковната доктрина падението на Храма е станало незаради убийството на Яков с камъни, а заради разпъването на Христос.

„Техните пронизителни протести, особено на Оритен и Евсевий, вероятно имат съвсем не косвено отношение към изчезването на този абзац от всички достигнали до нас ръкописи на Юдейската война“ - отбелязва Роберт Айзенман [17].

Както е лесно можем да се сетим, причина за Юдейската война би могла да стане само една смърт – смъртта на ръководителя на сектата на сикариите. В такъв случай въстанието е било отмъщение за тази смърт. Но предположението, че братът на Исус, Яков, е ръководел сикариите и зилотите, се съгласува зле с хипотезата за мирния и никому неизвестен Исус.

Ако войнственият и фанатичен Яков, който приел същия псевдоним като основателя на „четвъртата секта“ Цадок, е ръководел сектата в продължение на тридесет години, очевидно го е правил като наследник на своя брат. Нали също произлизал от рода на Давид. Но ако влиятелният и известен Яков бил само наследник на своя брат, как би могло да бъде веизвестен неговият брат?

БЕЛЕЖКИ

1. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 2, 23, 4.

2. Евсевий Кесарийский. Посоч. съч., 2, 23, 2.

3. Пак там, 2, 23, 1.

4. Hieronymus, De viris illustribus, 2.

5. Евсевий Кесарийский. Посоч. съч., 2, 23, 5–7.

6. Епифаний. Панарион, 78.14.1–6.

7. Иосиф Флавий. Иудейская война, 5, 5, 7.

8. Епифаний. Посоч. съч., 78, 14.

9. Бл. Иероним. Указ. соч., 2.

10. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 9, 1.

11. Пак там.

12. Пак там, 20, 9, 2.

13. Пак там, 20, 9, 3.

14. Евсевий Кесарийский. Посоч. съч., 2, 23, 20.

15. Ориген. Против Цельса, 1.47, 2.13; Комментарии на Евангелие от Матфея, 10.17.

16. Бл. Иероним. Указ. соч., 2, Comm. On Gal. 396 (1:10).

17. Robert Eisenman. James brother of Jesus, p. XXIV. Интересно е, че това изречение е останало в по-късното и недостоверно „Мъченичество на Яков“, запазено на арабски език в египетски манастир в Дейр ас Суриани; „И Яков Праведника бил ученик и мъченик, и епископ на евреите. И той умрял в името на Господ Исус Христос. И след неговата смърт велик гняв постигнал всички евреи, живеещи в Ерусалим. И това се случило преди всичко над тези, които били причина за убийството на Яков. И Веспасиан ги обкръжил, и ги разорил, и ги отвел в плен“ - A. S. Lewis, Acta Mythologica Apostolorum, London, 1904, p 146.

ОБЩИНАТА НА ЯКОВ ПРАВЕДНИКА

Как се казвала общината, която ръководел Яков, братът Господен? Досега засягахме само периферно този въпрос. Да се спрем сега на него по-подробно.

Техните членове изобщо не са наричали „християни“. „Християни“ е дума, която се използвала от враговете на общината.

Какво самоназвание са използвали учениците на Исус?

Едно от тези самоназвания било „зилоти“. „Виждаш, брате, колко много хиляди са повярвалите и всичките са зилоти“ (Деяния, 21:20) – казва Яков на Павел. Но зилоти е самоназвание на „четвъртата секта“.

Още едно самоназвание на общината е „Следващите Пътя“. В началото на своята кариера Павел преследвал „до смърт Следващите Пътя (ὁδόν)“ (Деяния, 22:4) и поискал от първосвещеника писма до синагогите, „за да открие Следващите Пътя“ (Деяния, 9:2). „Следващите пътя“ било също така едно от най-любимите самоназвания на обитателите на Кумран.

Още едно самоназвание на ранните последователи на Исус е „светец“. Павел го употребява постоянно в своите писма. Той нарича членовете на своята община „светци“. „Поздравяват ви всички светци (άγιοι)“ (2 Коринтяни, 13:12). Същата дума употребява за привържениците на Исус и Йоан Богослов (Откровение, 13:7). Същото самоназвание използва и друг ранен християнин, Папий Александрийски: „И кога някой от светците ще вземе четка“ [1].

Като за „светец“ за Йоан Кръстител говори Марк: „Ирод се боеше от Йоана, като знаеше, че той е човек праведен и свят, и го пазеше“ (Марк, 6:20). Според Егесип братът на Исус, Яков Праведника, бил „светец от утробата на майка си“. Йосиф Флавий описва есеите като хора, които „се стремят към особена святост“ [2].

Думата „светци“ е също така постоянно самоназвание на кумранците. В „Свитъка за войната“ се описват „лагерите на светците“, в Устава на Общината се говори за „община на светци“ и Енох вижда жилищата на светците на небето при Господ.

По-често от „светци“ обитателите на кумранската община наричали себе си само „праведници“, цадиким, по прозвището на своя основател Цадок. Същата дума е самоназвание на ранните християни. Яков, братът Господен, носел прозвището Праведника. Апостол Павел говори с негодувание за своите съперници, „лъжеапостоли, които се представят за служители на праведността“ (διάκονοι δικαιοσύνης) (2 Коринтяни, 11:13). Думата праведници била самоназвание на християните до IV век, когато оракулът на Аполон в Дидим поискал от император Диоклетиан да изтреби праведниците, разбирайки под това християните.

Още едно самоназвание на кумранската община било ебионим, което ще рече бедни. Ебионим наричали себе си и юдействащите християни. Още по-поразително е това, че в един от вариантите на „Свитъка за войната“ светците и праведниците не са наречени само „бедни“, а „бедни духом“ като в Проповедта на хълма (Матей, 5:3). В „Свитъка за войната“ те са наречени и „синове на светлината“, също като в Евангелието от Йоан (Йоан, 12:36).

Още едно важна самоназвание на кумранската община било „Пазители на Завета“, или на староеврейски – ноцрей ха Брит, тоест ноцрим, назореи. Именно представител на „назорейската ерес“ е наречен Павел от първосвещеника Анания (Деяния, 24:5). Прозвището на Исус било Исус Назорей (Марк, 10:47; Матей, 26:71; Лука, 18:37). Ранните християни се наричали „назореи“ и „есеи“ – пише Епифаний [3]. На иврит християните се наричат „назореи“ (ноцри) до днес и и това название се е запазило в арабски, където хпистияните се наричат „насранѝ“ [4].

Иначе казано, всички знакови за обитателите на Кумран самоназвания били също така самоназвания на последователите на Исус. И обратно, всички самоназвания на последователите на Исус били също така самоназвания на обитателите на Кумран. И едните, и другите били светци, праведници, Синове на Светлината, ревнители, бедни духом, назореи и Следващи Пътя.

Което е още по-интересно – в редица случаи именно кумранската употреба на думата ни дава възможност да разберем какво именно означава думата светец в Новия Завет.

Например твърдението, че „Човешкият Син ще ... дойде в славата на Отца Си със светите ангели“ (Марк, 8:38; Лука, 9:26), е неразбираемо без кумранската представа за светците като мистично избрани хора, богоравни още приживе, способни да общуват с ангелите и да бъдат членове на войската на духовете.

Ранните християни и кумранците имат не само еднакви самоназвания – те имат и еднакви особености на обществената си организация. И едните, и другите имат общо имущество. И едните, и другите се подчиняват на мебакери/епископи. И едните, и другите имат строга йерархия, на върха на която стои потомък от дома на Давид.

Даже героично защитаващият хипотезата за „мирните есеи“ Гейза Вермеш е принуден да признае, че кумранското обществено устройство „принуждава да се предположи пряка причинно-следствена връзка“ между кумранците и християните. „Вероятно младата и още неопитна църква се е изграждала по модела на добре развитото по това време есейско общество“ – пише той [5].

Хипотезата за наличие в Палестина по това време едновременно на две фанатични секти, които и двете са се наричали праведници, светци и назореи, и двете са се подчинявали на епископи/мебакери, и двете са били ръководени от потомък от дома на Давид, и двете имали общо имущество, напомня буквално разказа на Марк за някой си престъпник Исус, син на Бащата, който се подвизавал в Ерусалим по същото време, когато там проповядвал мирният Исус, син на Бога. Някои похвати не се променят даже след хилядолетия.

Но въпросът не е само в самоназванието и структурата. Кумранците и ранните християни имат също така еднакъв възглед за света.

Някои детайли от този възглед за света са станали така обичайни за нас, че ние даже не осъзнаваме доколко рязко се отличават от Петокнижието на Мойсей.

Ранните християни и кумранците имали обща представа за могъществото на Сатаната. Ако в ортодоксалния юдаизъм Бог няма съперници, за ранните християни, както и за кумранците, Сатаната е княз или даже „бог на този свят“ (2 Коринтяни, 4:4).

Те имали еднакви представи за ангелите, паднали заради това, че се съвкупили с човешките дъщери. Паднали тези ангели са наречени само в Книга Енох. В Книга Битие не се казва нищо за падението на ангелите. В нея съвкуплението на Божиите синове с човешките дъщери е описано в съвсем неутрални тонове, а великаните, плод на техния съюз, са наречени „силни и прочути старовременни мъже“ (Битие, 6:4).

Ранните християни и кумранците имали еднаква представа за духовната природа на ангелите. В трите синоптични Евангелия садукеите, желаейки да подложат динена кора на Исус, му задават труден въпрос: ако една и съща жена е била поредно съпруга на седем братя, чия съпруга ще бъде след възкресението.

„Заблуждавате се, като не знаете Писанията нито Божията сила. Защото във възкресението нито се женят, нито се омъжват, но са като [Божии] ангели на небето“ (Матей, 22:29–30; Марк, 12:24–25).

Но в Тората няма нищо за духовната природа на ангелите. В Жреческия документ ангели изобщо няма, а в J, откъдето е взета историята за Божиете синове, които се съвкупяват с човешките дъщери, тези синове, както лесно виждаме, съвсем не са против секса.

За духовната природа на ангелите се говори в Книгата на стражите – „след като сте духовни, свещени, в наслаждение от вечния живот, вие се осквернихте с жени“ (Енох. 3:44). Именно на нея се позовава Исус. Той цитира Книга Енох като Свещено Писание.

Ранните християни и кумранците имали еднаква представа, че тези, които изтезават плътта си и постигнат тайните, известни на сектата, ще станат като ангелите, особено след смъртта си. Ако ортодоксалният юдаизъм издига между Бога и човека здрава стена, кумранците и ранните християни я разрушават. Те обещават, че техните последователи ще бъдат „равни на ангелите и деца на Бога“ (Лука, 20:36).

Ако ортодоксалният юдаизъм забранява да се вижда Бога, ранните християни, както и кумранците, се възнасят на небесата (2 Корентяни, 12:2). Те могат да видят „небето отворено и Божиите ангели да възлизат и слизат над Човешкия Син“ (Йоан, 1:51).

Ранната християнска представа за Светия дух в значението си на „ипостас на бога, спускащ се над човека и правещ го светец“ е съвсем еднаква за Кумран и Евангелията и нещо повече – евангелската употреба на думата е неразбираема без кумранската.

При това мистичната идеология на въздържанието, святостта и аскетизма, учението за възнасяне на небето и превръщане в Божи синове в ранното християнство, както и в Кумран, не изключва сладострастното предусещане за физическата разправа над враговете и също така физическото и материалното процъфтяване на природата, следващо след тази разправа.

Напротив: предполагат ги. Именно поради особената святост на християните и кумранците кланетата, които осъществяват, са акт на космическо изкупление. „Граби, герою“ – възкликва „Свитъкът за войната“. „Вие ще бъдете предадени в ръцете на праведниците; те ще прережат гърлата ви и ще ви убият“ – пророчества Енох (Енох. 19:69). „И ако някой не ви приеме ... истина ви казвам, по-леко ще бъде наказанието на содомската и гоморската земя в съдния ден, отколкото на онзи град“ – обещава Исус (Матей,10:14-15).

Кумранците и християните имат еднаква представа за Страшния съд и за това, че по време на този съд праведниците ще бъдат наградени и грешниците наказани.

Те имат еднаква представа за предстоящото след Страшния съд материално изобилие за спасените праведници. „На всяка лоза ще има десет хиляди лозови пръчки“ – обещава Исус според Папий [6]. „И една мера маслини ще дава десет преси масло“ – обещава Енох (1 Енох. 2:49).

Те имат еднаква представа за това, че Господ Месията ще дойде в войска от ангели върху облаци (IQM XII; Матей, 26:64. Откровение, 1:7).

Те имат еднаква представа, че този Месия, от рода на Давид, ще бъде Втора власт на Небето, въплъщение на Господ и Син на Бога. „Той ще се нарича Син на Бога и Син на Всевишния ще го назоват“ (4Q 246) – четем в кумранските текстове. „Той ще се нарече Син на Всевишния ... Светото Онова, Което ще се роди, ще се нарече Божий Син“ (Лука, 1:32–35) – четем в Евангелието от Матей.

Те имат еднаква представа, че Месията е бил „презрян“, но сега се намира по-високо от ангелите (4Q 471b). Този Месия, като Исус, висящ на кръста, е обект на насмешки и подигравки: „Те ще кажат против него много думи... Те ще съчиняват измислици за него и ще говорят за него само безчестни неща“ (4Q 541, fr. 9). В „Дамаския документ“ този Месия вероятно е наречен Йеша (Спасение).

Те имат еднаква представа за „белега“ и „печата“. Според „Дамаския документ“ в деня на Страшния съд ще се спасят само тези, които имат „белег“. Според „Откровението на Йоан Богослов“ще се спаси само този, който има „печат“.

Те имат еднаква представа за „Новия завет“. И едните, и другите се смятат за Нов Израил, който е сключил с Бога Нов завет. Само тези, които са влезли в Новия завет, са праведници и подлежат на Спасение.

Ако нещо плува като патица, кряка като патица и се нарича патица, то вероятно е патица. Ако Яков Праведника е ръководел община от светци, праведници, ревнители, бедни по дух, Следващи Пътя и назореи на Новия завет, чакащи пришествието на Йешуа върху небесни облаци, вероятно е ръководел Кумран.

Единственото възражение срещу отъждествяването на кумранците и ранните последователи на Исус се състои в простото обстоятелство, че редица кумрански текстове явно предшестват Исус.

Но това възражение има смисъл само ако приемем традиционната хронология на християнството и смятаме заедно с Лука, че че то се е появило през 29 година, когато Йоан Предтеча започнал да проповядва скорошното пришествие на Месията.

Тази традиционна хронология не отговаря на истината.

Даже Мелитон и Тертулиан предателски твърдят, че името „християнин“ се е появило по времето на император Август, иначе казано - тогава, когато според Йосиф Флавий се е появила „четвъртата секта“. Славянският Йосиф отъждествява Цадок с Йоан Кръстител и твърди, че е проповядвал поне тридесет години, от 6 до 36 година. А мандеите твърдят, че Йоан Кръстител е проповядвал четиридесет и две години.

Ако приемем хипотезата, че Исус Назорей, както Месията Менахем и Юда Галилееца, е по произход от рода на предводителя Езекия, началото на юдейската секта, част от която се развила по-късно в римското християнство, може да се отнесе към I в. пр. н. е. Сектата се смятала за истински приемника на светците, които вдигнали въстание срещу Антиох IV Епифан. Еврейските източници свързват неизменно дейността на Исус Назорей с името Йехошуа бен Перахия и Симеон бен Шетах и е много възможно тези източници наистина да определят правилно времето на разкола на светците на управляващи фарисеи и опозиционни есеи.

Фактът, че текстове като „Свитъкът за войната“ можем най-вероятно да определим за възникнали по времето на гражданската война срещу Ирод, не е повод да отричаме тъждеството на кумранците и ранните християни. Това е повод за друго – за преразглеждане на хронологията на ранното християнство.

БЕЛЕЖКИ

1. Ириней Лионский. Против ересей, 5.33.3–4.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 8, 2.

3. Епифаний. Посоч. съч., 29, 1, 2–3.

4. Самоназванието „назореи“ било толкова неприятно за евангелистите след Павел, че те започнали да го извеждат от град Назарет, вероятно по същите причини, по които „плодовете на дърветата“ станали акриди, а Петър Бирйона – Петър, син на Йона

5. Geza Vermes, The Complete Dead Sea Scrolls, p. 44.

6. Ириней Лионский. Посоч. съч., V: 33.3–4.

ГЛАВА 16. ЗА КАКВО МЪЛЧАТ „ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ“

НЕЦЕНЗУРИРАНАТА ИСТОРИЯ

Да се върнем отново към „Деянията на апостолите“ и да се опитаме да възстановим нецензурираната история на развитието на християнската община след екзекутирането на Исус.

Никаква демокрация в тази община нямало. Никакви огнени езици не слезли върху апостолите. Приемник на Исус станал брат му Яков, наречен Праведника.

Апостолите проповядвали в Храма, храмовите свещеници приемали вярата на светците, а доказателство за истинността на тази вяра били постоянно вършените чудеса и изцеления. Тези изцеления се осъществявали на стъпалата на Храма пред очите на зяпачите.

Като се започне от епохата на Просвещението, либералните теолози положили необикновени усилия да извадят чудесата от историята на християнството. Вече говорихме за Рудолф Карл Бултман, който предложил удивителната теория, че чудесата, описани в Новия завет, не трябва да ни отвличат от същността на въпроса, а същността на въпроса е екзистенциалната готовност на Исус за саможертва.

Проблемът се състои в това, че Бултмановият екзистенциализъм би се харесал може би на император Марк Аврелий, но ерусалимската тълпа би плюла върху него много отвисоко. Пет пари не давала тя за екзистенциализма. С екзистенциални лозунги Бултмановият Христос не би събрал по целия Ерусалим и половин дузина вярващи.

Това, което проповядвали Исус и апостолите, била възможността хората да станат светци - иначе казано, смъртни, които притежават велико могъщество и стоят по-високо от ангелите. Вечен живот и златни тронове очаквали вярващите.

Тези обещания пленявали тълпата и привличали все по-нови и по-нови покръстени. Всеки искал да седне на трон, да вкуси от дървото, растящо посред Рая, и да пасе с железен жезъл езичниците.

Яхадът бил толкова силен, че когато апостолите били арестувани, на следващото утро проповядвали отново на стъпалата на Храма. В края на краищата арестувалите ги стражари изобщо не горели от желание да станат жертва на хора, които могат да убиват с огън от устата си.

Всичко се променило след безредиците, свързани с нападението над Яков, брата Господен, когото нашият хитър Лука нарича „Стефан“.

Защо му дава именно това прозвище? Можем само да се досещаме, но най-простото предположение се състои в това, че „Стефанос“, иначе казано – Венец, е гръцкото название на тиарата на юдейския първосвещеник. Именно за „златен троен кован венец“ (στέφανος) пише Йосиф Флавий [1]. За „стефаноса“ със златна пластина пишат Филон Александрийски [2] и „Завещанието на Леви“ [3].

Лука лъже – изкусно и изтънчено. Той знае много добре, че удивителният персонаж, чието лице сияе като лицето на ангел, претендирал за статута на първосвещеник по версията на праведниците. Затова го нарича „Венец“.

В резултат от безредиците Яков една не бил убит и избягал с група привърженици в Кумран. Скоро след това в Кумран дошъл и Павел. Той се появил там, разбира се, без всякакви писма от първосвещеника и не като представител на властите, а като представител на другата фракция. Павел се подчинил и признал правото на Яков, но мирът между него и Яков бил кратък.

Скоро Павел избягал от Кумран/Дамаск, като бил спуснат, според собственото му признание, по стената в един кош (2 Коринтяни, 11:32). Той направил точно това, което направил Лъжецът в „Дамаския документ“, който отвел със себе си част от яхада.

Известно време след бягството си Павел се появил в Антиохия, където се спречкал с намиращия се там Петър. Конфликтът се състоял в това, че Петър, „преди да дойдат някои от Якова, ядял заедно с езичниците; а когато те дошли, оттеглил се и странял от тях, защото се боял от обрязаните“ (Галатяни, 2:11–12).

По време на този конфликт от Рим, според „Псевдоклиментините“, дошъл императорски куриер с нареждане да бъдат арестувани всички гоеси [4]. Вероятно това нареждане било същият сенатусконсулт от лятото на 36 година, когато вярващите „за първи път били наречени християни“ (Деяния, 11:26).

Цялата публика се разбягала.

Павел заминал за Селевкия, а оттам за Кипър, където „проповядвал словото Божие в юдейските синагоги“ (Деяния, 13:5).

Освен всичко останало Павел срещнал на Кипър „влъхвата, лъжепророка и юдея на име Вариисус“. Апостол Павел веднага разобличил този дявол/Лъжец в присъствието на проконсула Сергий Павел (Деяния, 13:10).

Тук трябва да отбележим, че Вариисус е всъщност бар Исус, иначе казано - син на Исус. Та Павел срещнал в град Пафос някакъв евреин, който се казвал Син на Исус и го унищожил напълно пред проконсула.

Във вече споменатото от нас „Възнесение на Исая“ подобна история е описана от друга гледна точка. Там се разказва как по донос на пророк Белхира цар Манасия разрязал пророк Исая на две с трион за дърва. „И докато разрязвали Исая на две части, неговият обвинител, Белхира, и всичките лъжепророци стояли редом, смеели се и се радвали на случващото се с него“ [5].

Няма да е пресилено, ако предположим, че след доноса на Павел съдбата на пророка по прозвище „Син на Исус“ не се е отличавала много от съдбата на пророк Исая след доноса на Белхира за него – като се има предвид току-що приетия сенатусконсулт срещу християните.

След блестящата победа над сина на Исус апостол Павел отишъл в Памфилия, а оттам се отправил по суша за Антиохия Писидия (да не се бърка в Антиохия!) в Централна Анатолия. Там Павел отново проповядвал в синагогата, но юдеите, изпълнени с ревност, (ζῆλος) (Деяния, 13:45), „като повдигнали гонение против Павла и Варнава, изпъдили ги из пределите си“ (Деяния, 13:50).

Негодуването на юдеите зилоти било свързано може би с бягството от Дамаск, със свадата в Антиохия и с неприятностите, които се случили с Исусовия син на Кипър.

От Антиохия Писидия Павел избягал в Икония, където юдеите отново искали да го убият с камъни (Деяния, 14:5). Но най-страшното се случило в Листра. Там изпълнените с ревност юдеи, които вървели след Павел още от Антиохия Писидия, го настигнали и „били Павла с камъни, и го извлекли вън от града, като мислели, че е умрял“(Деяния, 14:19).

Както лесно можем да забележим, неприятностите на Павел нямали нищо общо с властите. С римските власти отношенията му били прекрасни. Той даже разобличил пред проконсула на Кипър сина на Исус. Неприятностите на Павел били свързани изключително с изпълнените с ревност юдеи.

Те биха могли да бъдат свързани и с удивителното произшествие, станало в Лустра, когато местното население започнало да нарича Павел бог. „Боговете в човешки образ са слезли при нас“ – казва народът (Деяния, 14:11). Не можем да не се възхитим на майсторството, с което авторът на „Деянията“ разсейва достигналите до неговото паство слухове, че самият Павел претендирал за статута на Христос и бог: както винаги, за всичко бил виновен глупавият и неразбралият същността на проблема народ.

Съвсем друга картина се наблюдава по същото време в Ерусалим. Там Ирод Агрипа, бившият другар по чаша на Калигула, започнал да преследва систематично християните.

„Около това време цар Ирод простря ръцете си да притесни някои от църквата" (Деяния, 12:1).

Той отсякъл главата на Яков, брата на Йоан, и хвърлил в тъмница апостол Симон, повече известен с гръцкото си име Петър. От тъмницата Симон, според вече установения обичай, бил изведен от ангел, след което разяреният Агрипа умъртвил пазачите (Деяния, 12:19).

Неприятностите на Петър и Павел, както виждаме, имали принципно различен характер. Павел бил преследван по всички градове от юдеите ревнители. Врагове на другите апостоли били властите.

Светотатството на Агрипа не останало ненаказано и той умрял, изяден от червеи (Деяния, 12:23).

В този момент, със смъртта на Агрипа, всичките останали апостоли практически изчезват от повествованието на Лука. Той вече разказва само за Павел. Забравя дори да каже как е завършил конфликтът с Петър, който се спасил по такъв чудесен начин от тъмницата.

Причината за това е напълно разбираема. Нашият условен Лука се опитва да изобрази нещата така, че преследването на християните да бъде уж дело на еврейските власти, а тъй като след смъртта на Агрипа през 44 г. провинцията преминала под прекия контрол на римляните, вече не можел да прави това.

Да попълним празнината, оставена от Лука.

През 46 г. прокураторът Куспий Фад, едва встъпил в длъжност, уловил и екзекутирал разбойническия главатар Толомей [6].

„Толомей“ не е име, а прозвище. „Талмай“ означава на арамейски „бразда“: Толомей е земеделец, селянин. Християнството познава добре един човек с прозвището Толомей, по-точно бар Толомей („син на браздата“, което е същото). Това не е някой друг, а един от дванадесетте апостоли, Натанаил с прозвището Вартоломей (Йоан, 1:45).

След това Куспий Фад екзекутирал пророк Теуда, който обещал на своите последователи да раздели водите на Йордан [7]. Роберт Айзенман смята, че ние знаем добре кой е пророк Теуда, разбира се – под друго име. Това е не друг, а апостол Юда Тома, което ще рече „близнак“. Апостол Юда Тома претендирал, че е „духовен близнак“ на Исус. Ако на учениците на Павел Христос се явявал в облика на Павел, то на учениците на Юда Господ Исус се явявал „в облика на Юда Тома“ [8].

Приемник на прокуратора Куспий Фад станал Тиберий Александър. Той разпънал синовете на Юда Галилееца, Яков и Симон [9]. По случайно съвпадение те носели имената на двама от апостолите на Христос. Екзекуцията на Яков и Симон напомня удивително екзекуцията на „двата светилника“, на „двете маслинови дръвчета“, които умеели да изригват огън от устата си и възкръснали пред очите на целия Ерусалим три дни след разпъването си (Откровение, 11:12).

Още един „разбойник“, безчинстващ в Юдея в продължение на двадесет години, бил главатарят Елеазар бен Динай, за смазването на чието въстание в началото на 50-те години били въведени в Юдея сирийските кохорти на наместника Умий Квадрат.

Елеазар бен Динай е известен на Талмуда като убиец и син на убиец [10], а на един късноантичен коментатор на Песен на песните – като метежник, който се опитвал с насилие, като Бар Кохба, да избави Израил преди назначеното време [11]. Но най-интересната история за Елеазар бен Динай открил Роберт Айслер, който посочва, че в едно от първите печатни издания на „Йосифон“, подложено на християнска цензура, Елеазар бен Динай е наречен ученик на „сина на Йосиф“ [12].

Човек с името Елеазар ни е познат много добре от Новия завет. Това не е някой друг, а Лазар, Исусов привърженик, брат на Мария и Марта, жител на Витания, когото Исус възкресил (Йоан, 11:43). Ако Елеазар и Лазар са наистина едно и също лице, тук се срещаме с любопитна тенденция. В ранните миленаристки текстове незабавно възкресение се полагало на хора, които имат революционни заслуги, иначе казано – на шахидите, мъчениците. Девицата Табита във „Възнесението на Исая“ възкръснала не просто така, а защото се борела с Антихриста. В „Деянията на апостолите“ обаче е възкресена от Петър.

Същото е с Лазар: ако това е Елеазар бен Динай, става ясно защо е възкръснал. А за какви дела възкръсването в плът преди Страшния съд се е случило с някой си Лазар, който нямал никакви революционни заслуги, не ни е ясно.

Като смазал въстанието, Умий Квадрат назначил за прокуратор на Юдея Антоний Феликс. Той арестувал и изпратил в Рим няколко храмови свещеници, които се придържали към веганската диета на Йоан Кръстител. Това произшествие напомня за многото на брой храмови свещеници, които „се подчинили на вярата“ (Деяния, 6:7).

С Елеазар бен Динай (който бил усмирен, но не заловен) Феликс постъпил още по-просто: поканил го на дружески обяд и го арестувал.

За съжаление това изумително просто решение не донесло покой на провинцията. След ареста на Елеазар зилотите предприели тактиката на индивидуалния терор. Появявайки се със скрити под дрехите си кинжали посред тълпата, те убивали тези, които не служели достатъчно ревностно на бога. Хората започнали да наричат членовете на това бойно крило на зилотите сикарии.

Оживлението на сикариите съвпада с времето, посочено в „Апокалипсиса на Исая“, според който Второто пришествие трябва да настъпи след 1335 дена от началото на царстването на Нерон, иначе казано – през Пасхата на 57 година.

Именно около това време, посочено в пророчеството, пророк от „четвъртата секта“ събрал огромна тълпа на Елионския хълм – същият, откъдето Исус се възнесъл на небесата и където трябвало да дойде по време на Второто пришествие (Деяния, 1:9–12). Вместо от Месията тълпата била посрещната от изпратените от Кесария кохорти. Събралите се била накълцани, пророкът избягал [13].

Именно по същото време, според „Деянията“, Павел се върнал в Ерусалим. Най-напред той се отправил да засвидетелства почитанието си на Яков.

„И на следния ден Павел влезе с нас при Якова, гдето присъствуваха всичките презвитери“ – спомня си авторът на „Деянията“ (Деяния, 21:18).

Авторът на „Деянията“ не нарича Яков „брат Господен“, а и не може: защото авторът на „Деянията“ смята Исус за Син на Всевишния. Подобна възвишена христология позволява удивително добре да се изключи братът на Исус от божественото престолонаследие.

Но авторът на „Деянията“ не е в състояние да скрие важното положение на Яков. Защото веднага след отчета на Павел Яков му показва събралата се тълпа и казва буквално следното: „Ти виждаш, брате, колко десетки хиляди повярвали юдеи има, и те всички са зилоти“ (Деяния, 21:20).

След това Яков нарежда на Павел да отиде в Храма и да принесе жертва, което се оказва капан. Някакви фанатици, като нападат Павел, започват да викат, че „този човек учи всички против народа и закона“ и ето: огромна тълпа влачи Павел да го разкъса; един римски хилядник, като вижда новите сблъсъци в града, го отървава насила и най-напред го мисли за същия египетски гоес, който събирал хората да чакат Месията на Елеонския хълм.

„Не си ли тогава оня египтянин, който преди няколко време размири и изведе в пустинята четирите хиляди мъже убийци?“ (Деяния 21:38).

Безпокойството на хилядника не е трудно за разбиране: в Ерусалим по това време царят паника и терор, зад стените на града зилотите грабят домовете на облечените във власт лица, а тях самите убиват и палят цели села.

Точно по това време, според „Деянията“, апостол Павел разговаря в Кесария с прокуратора Феликс и със съпругата му Друзила, а след няколко години – с Агрипа, брата на Друзила.

И именно по време на този разговор с Павел Агрипа се разсмял: „Без малко ме убеждаваш да стана християнин!“ (Деяния, 26:28). Този цар Агрипа II, който така приятелски се шегува с Павел, бил син на същия Агрипа I, който убил Яков, сина на Зеведей, и хвърлил в тъмница Петър.

Приемникът на Феликс, прокураторът Фест, изпратил Павел в Рим, където Павел живеел, „като проповядвал Божието царство и с пълно дръзновение поучавал за Господа Исуса Христа, без да му забранява някой“ (Деяния, 28:31). Този политически коректен край позволява на автора на „Деянията“ да завърши своето повествование с хепиенд и да не каже нищо за това какво се е случило, след като Павел напуснал Ерусалим, със сикариите, които „се заклели да не пият и да не ядат“, докато не убият Павел, и отношенията на които с официалните власти не се отличавали с такова взаимно разбиране и топлота.

Да попълним това, което по някаква причина е изпуснал от разказа си нашият условен Лука.

След убийството на първосвещеника Йонатан в страната окончателно се възцарило двувластие. Разгромът на „египтянина“ помогнал малко. Религиозните терористи убивали своите врагове, храмовите свещеници се противели на началниците си и „измамници и прелъстители, които под маската на божествено вдъхновение се стремели към преврат и метежи, заблуждавали народа с безумни представи и го мамели след себе си в пустинята, за да му покажат там чудесни знамения за неговото освобождение“ [14].

Двама наместници поред – Феликс, а след това Фест – се оказали напълно безсилни да овладеят тази религиозна бъркотия и едва след оставката на Фест първосвещеникът Анания, използвайки това, че новият прокуратор Албин не е стигнал още до провинцията, решил най-сетне да предприеме действия срещу този, който в действителност стоял зад всички измамници, прелъстители, пророци и сикарии – срещу върховния ръководител на целия християнски яхад, Яков, брата Господен.

Гибелта му малко приличала на смъртта на незначителен човек. Като разпъването на Исус тя го постигнала по време на Пасхата, когато в града се стичала възбудена тълпа.

И ето че в навечерието на тази Пасха, през 62 година, „книжниците и фарисеите“, според думите на Хегесип, отишли при Яков с молба да успокои народа.

Причина за тяхната молба, според Хегесип, била разпространилата се сред много юдеи увереността, че Исус е Христос.

Хегесип твърди, че представители на всичките седем известни му юдейски секти (садукеи, фарисеи, иродиани, самаряни, есеи и масботеи) питали Яков какво е „врата на Спасението“ и той им отговарял, че тази врата е неговият брат.

„Някои от тях повярвали, че Исус е Христос... Който повярвал, дължал го на Яков“ [15].

Това станало причина за безпокойството на Синедриона.

„Тъй като повярвали мнозина, даже от властите, юдеите били смутени: книжниците и фарисеите започнали да говорят, че така, виждате ли, целият народ ще повярва, че Исус е Христос. Всички заедно отишли при Яков и му казали: „Молим те, спри хората: да не се заблуждават, като мислят, че Исус е Христос. Молим те: вразуми всички, които дойдат в деня на Пасхата, относно Исус; всичко доверяваме на тебе. Ние и целият народ свидетелстваме за тебе, че си праведен и не правиш разлика между хората. Убеди народа: нека не се заблуждава за Исус и целият народ, и всички ние ще те послушаме. Застани на крилото на Храма, за да те виждат и да чуват всички твоите думи“ [16].

Сделката, която първосвещеникът Анания предложил на Яков, напомня съвършено сделката, която Сатаната предложил на Исус и която Хиркан предложил на Хоний, който рисувал кръгове и умеел да предизвиква дъжд [17].

Яков, братът на Исус, избрал същия път като Хоний. Той не се отказал от своите убеждения. Напротив, сметнал излизането си пред народа за подходящ случай, при който ще може да свидетелства за Христос.

„Споменатите книжници и фарисеи поставили Яков на крилото на Храма и започнали да викат: „Праведнико! Ние всички трябва да ти се доверим! Народът се заблуждава за разпънатия Исус; кажи ни какво е това врата на Исус?“ И той отговорил с висок глас: „Защо ме питате за Човешкия син? Той седи на небето отдясно на Великата сила и ще дойде върху небесни облаци“ [18].

„Крилото на Храма“, на което стоял Яков Праведника, е съвсем конкретно място. Това е горният крайъгълен камък на стената, леко издаден на височина тридесет метра над събралата се по време на Пасхата тълпа. Един от тези гигантски камъни, разцепен, и до ден днешен стърчи от пробитата от него улица, съборен отгоре по време на щурма на Храма. Надписът отстрани на камъка известява, че именно от това място са произнасяли шофара, възвестяващ настъпването на празници и началото на война.

Можем да си представим какво впечатление са направили по време на Пасхата на четиристотинте хиляди струпали се на площада поклонници тези думи на Яков, които прозвучали вместо шофара

„Мнозина се убедили напълно и прославили свидетелството на Яков, казвайки: „Осанна на Сина Давидов“. Тогава книжниците и фарисеите започнали да говорят помежду си: „Лошо направихме, като позволихме да бъде дадено такова свидетелство за Исус. Да се качим и да го хвърлим, за да се уплашат и да не му повярват“ [19].

След това разгневените книжници хвърлили Яков от стената и го убили с камъни, както в „Деянията на апостолите“ няколко десетилетия преди това убили „Стефан“.

„Те се качиха и хвърлиха Праведника. И си казваха: „Да убием с камъни Яков Праведника“, и започнаха да хвърлят в него камъни, защото, хвърлен долу, той не умрял, а - като се обърнал, застанал на колене, казвайки: „Господи Боже, Татко! Моля те, прости им, защото не знаят какво правят“ [20].

Настъпило всеобщо объркване. Някой от свещениците, съчувстващ на Яков, викал: „Спрете! Той се моли за вас!“ В този момент обаче някакъв тъкач ударил Яков по главата с тояга и Яков мъченически издъхнал. „Той правдиво засвидетелствал и на юдеите, и на гърците, че Исус е Христос. Скоро Веспасиан ги обсадил“ [21].

Смъртта на Яков направила такова впечатление на неговите съвременници, че разказът за нея се запазил веднага на няколко места, по-специално в гностичния „Втори апокалипсис на Яков“, намерен в Наг Хамади.

„Свещениците... го намерили да стои до колоната на Храма, до големия крайъгълен камък. И те решило да го хвърлят от височината и го хвърлили. И... го хванали и го биели, като го влачели по земята. Разтегнали го и сложили камък на гърдите му. Стъпили с крака върху него, казвайки: „Ти грешеше!“ И отново го изправили, още жив, и го накарали да изкопае яма. Казали му да застане в нея. И като го засипали до кръста, го убили с камъни“ [22].

Не по-малко поразителна история за смъртта на Яков ни разказва Йосиф Флавий. Той твърди, че след като Яков бил осъден на смърт с усилията на Анна, „най-усърдните и най-добрите законоведи, които се намирали по това време в града, се отнесли към това постановление неприязнено“ и даже „се оплакали от него, че е превишил пълномощията си, на пътуващия към Юдея нов префект Албин“ [23].

Това съобщение не е по-малко удивително от зачеркнатото изречение на Флавий за Юдейската война, избухнала „в отмъщение за Яков Праведника, който бил брат на Исус, известен като Христос“ [24].

В момента, когато в града царяла пълна анархия, когато сикариите убивали безнаказано хората, когато „измамници и разбойници“ палели селата и враждуващите фракции се замеряли помежду си с камъни край Храма, първосвещеникът Анания осъдил на смърт ръководителя на тези измамници, разбойници и сикарии. И това решение така изплашило половината свещеници, че те побързали да се отрекат от него.

„Елинизираното задгранично движение, което днес наричаме християнство, било огледална противоположност на това, което ставало в Палестина по времето на Яков“ – отбелязва Роберт Айзенман [25].

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 3, 7, 6.

2. Филон Александрийский. Жизнь Моисея, 2, 114.

3. Testament of Levi, 8. 2, цит. по: R. H. Charles. The Testaments of the Twelve Patriarchs, London, 1908.

4. Recognitions of Clement, 10, 56.

5. Ascention of Isaiah, 5: 2–6.

6. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 1, 1.

7. Пак там, 20, 5, 1.

8. Acts of Thomas, 1, 11, 3, цит. по: Harold W. Attridge. The Acts of Thomas, Early Christian Apocrypha, Polebridge Press, Salem, Oregon, 2010.

9. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 5, 2.

10. Sotah IX.9.

11. Song. Rab. 2.7.1 (transl. Maurice Simon, Midrash Rabban, vol. 9, London, Soncino, 1983), виж също: Matthew V. Novenson. The Grammar of Messianism: An Ancient Jewish Political Idiom and It’s Users, p. 145.

12. Robert Eisler. Jesus Messiah, p. 102–103.

13. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 5.

14. Пак там, 2, 13, 4.

15. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 2, 23, 9.

16. Пак там, 2, 23, 10–11.

17. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 14, 2, 1.

18. Евсевий Кесарийский. Указ. соч., 2, 23, 12–13.

19. Пак там, 2, 23, 14.

20. Пак там, 2, 23, 15–16.

21. Пак там, 2, 23, 18.

22. Second Apocalypse of James, 17, цит. по: James M. Robinson, The Nag Hammadi Library in English, HarperCollins, 1990, p. 269–276.

23. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 9, 1.

24. Евсевий. Указ. соч., 2, 23, 20.

25. Robert Eisenman. James, The Brother of Jesus, XXX.

КАКВО Е ПРЕМАХНАТО

И така, да видим, въз основа на разгледаните от нас източници, какво именно е премахнато в „Деянията на апостолите“ от деянията на апостолите след екзекуцията на Исус.

Отговорът е, че от тях е премахнато всичко. От тях е премахнат реалният приемник на Исус – брат му Яков, който „не пиел вино, не ядял месо“ и имал прозвището Праведника.

От тях са премахнати реалните самоназвания на сектата - ревностни, светци, праведници, Следващи Пътя, бедни, назореи. От тях са премахнати обидните прозвища, с които я наричали нейните противници: сикарии и бирйоним.

От тях е зачеркнато основното послание на Исус Назорей и на Яков Праведника – ще се спасят само тези, които спазват закона. От тях е премахнат основният начин за спасение – джихад.

В „Деянията на апостолите“ от историята на последователите на Исус е премахнато огромното им влияние, войнствеността им и двувластието, в което се потопила Палестина по това време, когато сикариите се появявали по празниците в Ерусалим и „съвсем лесно колели всеки, когото си пожелаели. Често се появявали и с пълно въоръжение във враждебните им села, грабели ги и ги опожарявали“ [1].

В „Деянията“ историята на учениците на Исус започва с това, че върху тях се спуснал Светият Дух, давайки по този начин на всеки член на колектива правото да проповядва Исус. Това е пропаганда на Павел, диаметрално противоположна на реалното положение на нещата. Реален принцип на сектата било желязното единоначалие. Тя била готова да накаже със смърт всяко отстъпление от генералната линия на партията. „И ето съдбата на членовете на Неговия Завет, които нарушат този Устав: те ще бъдат унищожени от ръката на Велиал в деня на Господното Пришествие“ [2].

Фигурата на Яков, брата Господен, е абсолютно ключева фигура за разгадаването на ребуса, какъвто е ранното християнство. По някои неща тя е даже по-важна от фигурата на Исус.

Ако не знаехме за съществуването на Яков, бихме могли лесно да предположим, че Исус Христос е бил само един от многобройните миленаристки пророци, които по това време са вълнували Израил.

Тогава бихме могли да се съгласим с картината, която ни предлага съвременният, цензуриран и поправен текст на Йосиф Флавий: картина на брауново религиозно движение, безбройни самозараждащи се пророци и измамници, които растат като гъби, водят хората в пустинята и ги мамят със знамения за Спасението.

Всеки пророк от онова време, бихме могли да решим, е бил пророк на омразата, точно както всеки поет в Германия през 1830-те години е бил романтик. За да станеш поет на романтизма, не трябвало да принадлежиш към организация или да даваш клетва за вярност – такъв бил повеят на времето.

В тази картина на света Исус се очертава само като един от миленаристите, не по-добър и не по-лош от Теуда, египетския пророк или „самарянина“. Своята посмъртна слава той дължи на Павел, който прекроява учението му. А защо Павел е решил да прекрои именно учението на Исус, а не на Теуда, не става ясно. Цяла Юдея чакала Месията – и Исус се обявил за Месията. Цяла Юдея чакала цар от дома на Давид – и Исус де обявил за цар от дома на Давид.

Мрачната фигура на Яков, брата Господен, фанатик-зилот, който не ядял месо и не пиел вино, който в продължение поне на тридесет години ръководел еднолично целия християнски яхад, поставя кръст на всичкото това брауново религиозно движение.

Вместо тази картина получаваме друга: картината на една тоталитарна община, подчинена на представител от дома на Давид.

Тази община се появила преди Исус. Ако вярваме на сведенията от „Оди на Соломон“ и на това, което ни съобщава Талмудът, тя се отделила от основния ствол на фарисеите по времето на Симеон бен Шетах малко преди превземането на Ерусалим от Помпей, иначе казано – през 60-те години пр. н. е.

Много вероятно е в продължение на дълго време нейните възгледа да са оставали напълно приемливи за юдейския елит. Именно нейните привърженици, като юдея Менахем, били едни от основните огнища на съпротивата срещу Ирод през 37 г. пр. н. е.

Скоро след смъртта на Ирод общината била реформирана от могъщ пророк с прозвището „Цадок“. Този Цадок не бил някой друг, а Йоан Кръстител, и именно той по-късно провъзгласил Исус за цар, по простата причина, че Исус произхождал от същия род като предходните Ръководители на Общината. Именно затова след екзекутирането му неговият брат Яков наследил властта му.

Бил ли е Яков единственият, който е претендирал по това време за статута на Ръководител на Общината?

Не.

Еврейските миленаристи, като последователите на Карл Маркс, имали потресаващата способност да се делят на фракции; нищо не ни кара да предполагаме, че този процес е започнал едва с апостол Павел. Всъщност той започнал с разделянето на фарисеите и есеите.

От „Псевдоклиментините“ виждаме, че към 36 г. „четвъртата секта“ имала поне три фракции. Тази, която смятала, че Исус е възкръснал; тази, която смятала, че е възкръснал Йоан Кръстител; и тази, която се ръководела от „самарянина“. Можем също така да подозираме, че физическият брат на Исус, Яков Праведника, сигурно не е бил много възторжен от апостол Юда Тома, който претендирал за титлата духовен близнак на Исус.

Положението с четвъртата секта можем да сравним със съвременните ислямисти. Сред тях бушуват фракционни спорове. В Сирия ДАЕШ беше смъртен враг на „Джабхат ан Нусра“, а „Такфир вал Хиджра“ не обичаше много бин Ладен. Но при все това тези секти са добре организирани. Нито една от тях не е мирна, но ислямистката пропаганда неизменно е насочена към това да представи членовете на сектата не като агресори, а като невинни жертви. Ако в Европа през XXV в. победи ислямът, в училищните учебници ще се разказва историята за невинно убития бин Ладен.

Сред „четвъртата секта“ имало несъмнено различни фракции. Но една от най-важните била ръководена от брата на Исус, Яков Праведника.

Ирод Агрипа, който разбирал много добре с какво си има работа, се борел със сектата доста ефективно. По време на неговото управление ръководителите се намирали в Кумран или бягали в Египет или Мала Азия.

Веднага след смъртта на Агрипа сектата започнала стремителна експанзия. Тази експанзия не била следствие от користолюбието, надменността или глупостта на римските прокуратори, макар че те били користолюбиви, надменни и глупави. Тя била преди всичко следствие от растящото организационно и идеологическо могъщество на цадиким.

Организацията всмуквала в себе си като циклон най-различни слоеве на обществото и отговаряла на очакванията на най-различни хора. Макар че нейните членове се наричали ебионим, тя изобщо не се състояла само от бедняци, също както болшевишката опозиция в Русия в началото на ХХ век съвсем не се състояла само от работници.

Християнството изобщо не било малко ручейче. Точно както свидетелстват за това най-ранните християни, още при управлението на Нерон то било разпространено доста нашироко. „Възнесението на Исая“ било написано в Сирия, „Апокалипсисът на Йоан“ – в Азия, а „Апокалипсисът на Илия“ – в Египет.

Абсурдно е да се мисли, че Исус е бил незначителна фигура, дребен неудачник, който би изчезнал безследно, ако не е била посмъртната рекламна кампания на Павел.

Дребните неудачници не печелят такава посмъртна слава.

Историята знае много вождове, чиито привърженици вярвали в тяхното завръщане.

През 755 г. бил убит хорасанският владетел Абу Муслим, знаменит пълководец, който победил Омаядите и завзел Дамаск. След убийството му неговите привърженици вдигнали въстание, твърдейки, че не бил убит, а се превърнал в бял гълъб [3].

През 922 г. в Багдад бил екзекутиран публично Мансур ал Халадж, суфитски мистик и чудотворец, обявяващ се за единен с Господа. Неговите привърженици столетие след екзекуцията му все още се събирали по бреговете на Ефрат, очаквайки неговото завръщане.

Основателят на религията на кюрдите езиди, суфитският мистик Шейх Ади, умрял през 1162 г. Езидите го смятат за аватар на Ангела Паун (Малак Тавус), на втория бог, на демиурга, създал света по поръчение на Всевишния.

Султан Сахак, основателят на още една тайна и мистична религия, ярзанизма, умрял през XV в. Ярзанитите, на брой около пет милиона души, продължават да живеят в Иран и Ирак до ден днешен. Те смятат, че султан Сахак е бил цар и Господ. Той бил заченат непорочно от девственица (или от ангел) и не умрял, а се въплътил в поредния светец.

През Средните векове в Европа вярвали във възкресението на Карл Велики; на Балдуин IX, първия латински император на Константинопол; на Фридрих Барбароса и на Фридрих II. Мюсюлманите смятат, че Махди, Спасителят, който ще дойде в края на времената, ще бъде от рода на пророка Мухамад.

Както виждаме, всичките тези хора, във възкресението/завръщането/пришествието на които вярват техните привърженици, са от различни времена и различни страни. Обединявало ги едно. Спасителят, подминат от смъртта, или бил като жив влиятелен вожд, или произлизал от рода на такъв вожд. Още приживе той имал солидна група от привърженици.

Нима човекът, чието възкресение било модел за всички споменати по-горе случаи, е бил изключение?

Самият факт, че след унизителната екзекуция Исус бил обявен за възкръснал, свидетелства за наличието на голяма организация. Тази организация била готова на всякакви похвати: да се преструва, да лъже, да се прави на невинна жертва, да променя безкрайно идеологията си – и всичко това, за да запази влиянието си. Като верига ДНК тя била готова да мутира, за да оживее.

Исус Месията значел за „четвъртата секта“ много повече от например Дорт/Доротей, който също призовавал към въстание срещу римляните и също бил смятан за възкръснал. Нещо повече, Исус се оказал по-влиятелен и от Йоан Кръстител/Цадок.

Едно от най-очевидните свидетелства за влиянието на организацията, която оглавявали приемниците на Исус, е размахът, с който бил преследван апостол Павел. Павел срещал алтернативна гледна точка за Исус практически навсякъде, където отивал. И всичките тези хора били недоволни от „свободата която имат по отношение на Христос“ и искали „да ги поробят“ (Галатяни, 2:4) – иначе казано, да ги заставят да се подчинят на Яков Праведника.

Не всяка незначителна секта може да намери четиридесет души, които „да се закълнат, че няма да ядат и да пият“, докато не убият еретика по време на съдебното следствие, а след това и да го последват в Кесария и в Рим.

Не по-малко свидетелство за влиянието на Яков е съдът над него и поканата да се обърне към своето паство от стената на Храма: нито Теуда, нито „египетският пророк“ са били удостоени с подобна покана. Не по-малко показателна е и трескавата прибързаност, с която членовете на истаблишмънта се отрекли от екзекуцията.

Има логика в организациите, революциите и сектите. Глупаво би било да се твърди, че всеки пиян матрос, който е давел през февруари 1917 година офицери в ледена дупка, е бил член на болшевишката партия. Болшевиките не били единствената миленаристка организация, действаща по това време в Русия, и се намирали ту в тактически съюз, ту в жестока вражда с цяла редица от тях. Но болшевиките не били малка, незабележима и мирна организация.

Също толкова глупаво е да се твърди, че Яков Праведника е контролирал всичко: и Доситей, който се обявил за приемник на възкръсналия Йоан Кръстител, и духовния близнак Теуда, и всяка банда, която грабела селата в името на Праведността.

Но имаме всички основания да смятаме, че именно Яков Праведника е контролирал Кумран.

Можело ли е в Кумран да има много секти? Отговорът е: не. Никаква свобода на мненията в Кумран не е имало и не е можело да има. Това е теократична община, живееща в най-строга дисциплина, в сравнение с която градът на Слънцето на Кампанела би могъл да ни се стори образец на анархията.

Но може би Кумран е бил все пак база на мирно движение? Може би обитателите на Кумран, както е написано в „Дамаския документ“, са спазвали Новия завет, обичали са ближния, почивали са в събота и са чакали мирно Спасението и Праведността, които ще им бъдат явени в края на дните?

През 1952 година в пещерите на Кумран бил намерен свитък, който дал изчерпателен отговор на този въпрос.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Andrew and Matthew, 30, цит. по: Dennis R. MacDonald. Посоч. съч.

2. The Acts of Philip, 15, цит. по: Francois Bovon. Посоч. съч.

3. Robert Eisler. Jesus Messiah, p. 4.

МЕДНИЯТ СВИТЪК

На 20 март 1952 г. отец Де Во и други трима археолози от Ecole Biblique при проучване на кумранската пещера № 3 намерили удивителна находка: свитък, разпаднал се на две части.

Че находката била важна, свидетелствал още външния ѝ вид: заради необичайната си значимост нанесеният върху свитъка текст не бил написан на пергамент, а бил изсечен върху тънки медни листове, завити след това на руло.

По тази причина свитъкът дълго време не можел да бъде прочетен. За да се разгъне тънък меден лист отпреди две хиляди години, имало нужда от специален стан, какъвто направил професор Райт-Беийкър от Масачузетския технологичен колеж.

През 1955 г. свитъкът бил разгърнат и станало ясно, че това не е религиозен текст, а списък на съкровища.

„Медният свитък“ изброявал гигантско количество златни и сребърни предмети и драгоценни ритуални съдове. Общото тегло на скъпоценностите било 65 тона сребро и 26 тона злато, оставяйки далече зад себе си съкровището на капитан Кид. В свитъка се посочвали 64 места, където съкровищата били скрити. В основни линии ставало дума за Ерусалим с неговите околности.

Какви били тези съкровища?

Това били съкровищата на Храма, разграбени от зилотите през 66 година.

„Медният свитък“ едновременно с това датира Кумран и идентифицира неговите обитатели.

„Медният свитък“ опровергава напълно представата, че обитателите на Кумран са били мирни есеи, и също така опровергава напълно представата, че миленаристите, защитаващи Ерусалим, са били бандити, лишени от организация.

Да изнесе от Храма 80 тона скъпоценности и да не ги разграби, а да отчете, дари и формално, всяко златно кюлче, можела само структура, изградена върху жесток контрол.

„Четвъртата секта“ имала несъмнено много фракции и някои от тях били даже мирни, каквато била фракцията на Павел. Но именно обстоятелството, че апостол Павел проповядвал от името на Исус, а не от името на другиго, подчертавало високия, системообразуващ статус на Исус Христос.

Именно пришествието на Исус проповядвал най-влиятелният от вождовете на „четвъртата секта“, брат му Яков Праведника, когато му предложили да се отрече от Исус. „Защо ме питате за Човешкия син? Той седи на небесата отдясно на Великата Сила и ще дойде върху Небесни облаци“ [1] - казал Яков.

Именно пришествието на Исус проповядвал вече споменатият Юда Тома, известен и като Теуда, чието въстание било смазано през 46 г. по времето на прокуратора Куспий Фад.

Именно Исус проповядвал онзи гоес, за когото Йосиф Флавий казва, че извеждал хората в пустинята, за да „им възвести (ἐπαγγέλλω) Спасението“, иначе казано – в обратен превод на арамейски: да им възвести Йешуа [2].

Тези ранни последователи на Исус го смятали от самото начало за Втора Власт на Небето. Те го смятали за Син на Бога и Син на Всевишния. Той бил хегемон на сектата, която не признавала друг хегемон освен Яхве.

Вярванията на тези ранни последователи на Исус се различавали много от вярванията на по-късните. Да не забравяме, че по това време даже фарисеите вярвали в преселението на душите и смятали, че „душите на добрите хора се преселват след смъртта им в други тела“ [3].

Павел не е единственият претендент да бъде новият Христос. Много възможно е за това да са претендирали и Юда Тома, и Ръководителят на Общината по време на въстанието – Менахем.

Според някои фракции на сектата, ако се съди по всичко, Исус изобщо не е умирал. Той бил унизен, но след това застанал над ангелите. Той бил надсветовен дух, който се облякъл в човешко тяло като в дреха и именно затова не можел да се облече в друго тяло.

Тези, които възкръсвали според тази теология, били последователите на Исус. След смъртта си те получавали ефирни тела на ангели и още приживе можели да се качват на небето, да вършат чудеса и да убиват враговете с огън от устата си.

Именно затова в Евангелието от Йоан Исус обещал пришествието на Утешител/Менахем и го нарекъл „Дух на Истината, който ще свидетелства за мене“ (Йоан, 15:26).

Именно затова Веспасиан заповядал след Юдейското въстание да изколят родствениците на Исус [4].

Именно затова фарисеите, събрали се в Явне, проклели миним, изповядващи ереста за Двете Власти на Небето – иначе казано, тези, които вярвали, че Месията от Давидовия род е втори бог или че такъв е пророк Енох.

Именно за това проклятие говори Исус в Евангелието от Марк. „ Ще ви предадат на съдилища, и в синагоги ще ви бият – казва Исус - и ще бъдете мразени от всички заради Моето име“ (Марк, 13:9–13).

Евангелието от Марк било написано веднага след превземането на Храма и Исус говори в него за събитията, които ще последват след това превземане. Той казва, че Юдейската война ще повлече след себе си преследване на неговите последователите. И ще ги бият, и ще ги гонят заради неговото име.

И, нещо повече - той пряко твърди, че това ще бъде съпроводено с появата на пророци и Месии, говорещи от негово име. „Защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци, които ще покажат знамения и чудеса, за да подмамят, ако е възможно, избраните“ (Марк, 13:22) – казва Исус. „Мнозина ще дойдат от Мое име и ще рекат: „Аз съм Христос“, и ще подмамят мнозина“ (Марк,13:6).

Тези лъжехристи и лъжепророци няма да дойдат от името на някакъв абстрактен Месия. Те ще дойдат „от Негово име“. И след това християните ще бъдат преследвани „заради Неговото име“.

В Евангелието от Марк Исус казва в прав текст, че бирйоним говорят от негово име. Той твърди, че те са лъжехристи. Ако в Евангелието от Йоан Исус нарича Менахем „Дух на Истината“, в Евангелието от Марк, при това в същия момент, когато римските войници по разпореждане на Веспасиан търсели и разпъвали Менахемовите родствениците, Менахем е наречен „лъжехрист“.

В началото на тази книга зададохме въпроса: как е станало така, че Елеазар бен Яир, командирът на Масада, кървавият фанатик, братовчед на Месията Менахем, преди да пререже гърлата на жените и децата на своите съратници, е твърдял, че душата „има родствена връзка с Бога“? Как е станало така, че в Масада същите хора, които до неотдавна се надявали на физическо преображение на света и на това, че Дървото на Живота ще бъде пресадено до престола на техния цар, сега казвали, че истинското освобождение не е в това да бъде освободен светът, а в това да се освободят от света? [5].

Отговорът се състои в това, че тази поразително висша гностична теология в устата на бандитите и главорезите била следствие от катастрофалните неуспехи на въстанията, предшестващи Юдейската война. Елеазар бен Яир обещал на своите привърженици това, което обещал Енох, който уверявал своите последователи, че душите на мъчениците отиват на небето и стават ангели (Енох, 19, 139). Там, на небето, те ще сияят (Енох, 19, 137).

Исус Христос обещал венци, тронове, победа и Дървото на Живота.

Исус казал: „Всеки, който ми се подчинява, ще получи трон и венец сред тези, които са Мои“ [6].

Исус казал: „Ще напиша Моето има на челата им и ще подпечатам дясната им ръка и те няма да изпитват нито глад, нито жажда“ [7].

Исус казал: „Тези, които са Мои, няма да бъдат победени и няма да познават страх в битката“ [8].

Когато войната започнала, тя започнала под новия аватар на Христос. Започнал я Утешителят, Духът на Истината, дошъл да свидетелства за Исус.

Когато Утешителят/Менахем бил убит, неговите последователи чакали Второто пришествие на Христос. Когато Ерусалим бил обсаден, те чакали, че Месията ще им дойде на помощ и в най-последния момент ще се яви на разцепилия се на две Елеонски хълм.

И дори в самия момент, когато Храмът бил щурмуван, няколко хиляди жени и деца се събрали в неговите галерии, водени от предсказанието на пророка, който ги приканил да отидат в Храма, „където ще видят знамение за Спасението [9], иначе казано – пак в обратен превод на иврит: знамение за Йешуа. Той обещал дословно това, което обещал „Дамаският документ“, който казвал на вярващите, че всички, които слушат Учителя по Праведност, ще бъдат простени от Господа и „ще видят Неговото Спасение (Йешу’ато)“ [10].

Тези, които послушали пророка, загинали.

Месията така и не дошъл.

Тит разрушил Храма, разсякъл с меча си завесата към Светая светих и се съвкупил с проститутка върху свитък от Тората [11].

На вярата в Месията Исус, в този вид, в който я изповядвала първата радикална генерация на месианистите, бил нанесен чудовищен, съкрушителен удар.

БЕЛЕЖКИ

1. Евсевий Кесарийский. Посоч. съч., 2, 23, 13.

2. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 8, 10.

3. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 8, 4; Иудейские древности, 18, 1, 3.

4. Евсевий Кесарийский. Посоч. съч., 3, 12.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, 7, 8, 7.

6. Apocalypse of Elijah, 1, 8, в: James H. Charlesworth, The Old Testament Pseudepigrapha, Vol. 1, 1983.

7. Пак там.

8. Пак там, 2, 1.

9. Иосиф Флавий. Иудейская война, 6, 5, 2.

10. The Damascus Document, 9, 53, в: R. H. Charles, ed., The Apocrypha and Pseudepigrapha of the Old Testament in English, vol. 2: Pseudepigrapha (Oxford: Clarendon Press, 1913): pp. 799–834.

11. b Gittin 56b.

КРАЙ НА КНИГА ПЪРВА

ИЛЮСТРАЦИИ

Масада

Непрестъпната крепост на Ирод, завзета от сикариите. Именно тук водачът на сикариите Елеазар бен Яир наредил на своите последователи да убият жените и децата си, за да отидат всичките заедно в Рая.

Стелата на Меша

Стелата на моавитянския цар Меша от средата на IX в. преди новата ера. Стелата съдържа двете главни концепции, характерни за номадстващите ханаански народи. А именно: концепцията за персоналния бог на народа, на когото единствено хората трябва да се кланят, и концепцията за херема, свещената война, по време на която цялото население на противника трябва да се унищожи, а заграбеното имущество да се посвети на въпросния бог. Меша съобщава, че успехът започнал да го съпътства тогава, когато предал покорените евреи на херем в името на бог Кемош.

Олтарът на хълма Гевал

Олтарът на хълма Гевал бил построен около 1200 г. пр. н. е. – точно по това време, когато ханаанските възвишения около забранения хълм се покриват с мрежа от малки селища. Пропорциите и формата на този открит олтар съответстват точно на пропорциите на олтара във Втория храм. Олтарът на хълма Гевал е значително археологическо свидетелство в полза на легендата за Изхода. Той все едно е надпис: „Тук беше Исус Навин“.

Левиатан. Гюстав Доре

Книга Битие твърди, че Бог е създал света само със силата на словото. Това я отличава рязко от останалите митологии на Древния Изток, в които светът е създаден с убийството на Водно чудовище. Но в други части на Библията са се запазили спомени за унищожаването на Морско чудовище от бога на бурята Яхве. Понякога това чудовище се нарича Левиатан, понякога – Ям, понякога – Танин. Всички те са близки езикови родственици на Лотан, Ям и Тиамат, унищожени от угаритския Баал и вавилонския Мардук.

Култовата поставка от Таанах

Култовата поставка от Таанх предшествала строителството на Ерусалимския храм и се използвала като поставка за горене на благовония по високи места или по покривите. На първия и третия ред се намира изображение на богинята Ашера, съпруга и майка на Яхве. На третия ред Ашера е изобразена като Дървото на Живота, с централен ствол и три клона, иначе казано – бъдещата менора. На втория ред е престолът на Яхве, поддържан от сфинксове/херувими, на четвъртия – „конете на Слънцето“.

Печатът на Езекия

Намерен през 2015 г. при разкопките на Офла, в подножието на южната стена на храма. Царят на Юдея Езекия (управлявал през 729-687 г. пр. н. е.) бил първият монотеистичен реформатор на Юдея. Религиозната реформа при него се съчетавала с жестока централизация на властта в името на съпротивата срещу тогавашната свръхдържава на Древния Изток – Асирия.

Яхве и неговата Ашера

Хиляди глинени фигури на Ашера били намерени по време на разкопки в Израел. Те били разпространени по времето на Първия храм (ок. 800-586 г. пр. н. е.). Стотици от тях са намерени на триста метра от Храма, там вероятно имало светилища, посветени на Ашера. По времето на Втория храм Ашера изчезва.

Керамичен съд от Кунтилет Аджруд напомня за „Яхве и неговата Ашера“.

Серия релефи, украсяващи двореца на Сенахериб в Нивевия и изобразяващи обсадата и унищожаването на Лахис през 701 г. пр. н. е.

Авторът на 4 Царе твърди, че Господ Бог е спасил Езекия от асирийците заради неговото благочестие; той съобщава, че ангел ги е прогонил от стените на Ерусалим, убивайки в асирийския стан 80 хиляди души. Асирийският цар Сенахериб разказва друга история: той наистина не превзел Ерусалим, но опустошил цялата страна. Вероятно именно затова Манасия, синът на Езекия, се отказал от монотеистичните реформи и се покорил на асирийците. Израел Финкелщайн смята времето на Манасия за „златен век“ на Юдея.

Петиция до сатрапа Багоас за възстановяване на Елефантинския храм.

Еврейският гарнизон, изпратен да помогне на египтяните по времето на Манасия и разположен на остров Елефантин на границата с Нубия, построил там храм на Яхве и неговата жена, а на противоположния бряг на Нил бил издигнат храм на Ашера. Когато в края на V в. пр. н. е. храмът бил унищожен, местните юдеи се обърнали с молба да помогне за възстановяването му към Багоас, сатрап на персийската провинция Йехуд (Юдея). Нещо повече, те се обърнали със същата молба и към Санвалат, сатрап на съседната Самария, чиито жители се покланяли на Яве в храма на планината Харизим. Евреите от Елефантина явно не са знаели за забраната да се извършват поклонения на Яхве само в Ерусалим.

Цар Йосия очиства земята от идолите. Уилям Брейси Хол.

Цар Йосия (управлявал през 640-609 г. пр. н. е.) бил най-последователният и най-жестокият монотеистичен реформатор. Той изнесъл от храма Ашера и конете на Слънцето и горял хълмовите жреци върху техните олтари. Очистването на храма от цар Йосия вероятно е послужило като един от източниците на вдъхновение за аналогичната постъпка на Исус Христос. Днес бихме нарекли извършеното от него Културна революция: безпощадно унищожаване на домонотеистичното минало на нацията.

Убийството на синовете на цар Седекия пред очите на баща им. Гюстав Доре.

През 587 г. пр. н. е. царят на вавилонците Навуходоносор превзел Ерусалим, разрушил Първия храм и убил синовете на разбунтувалия се срещу него цар Седекия пред очите му (4 Царе, 25, 7). Водачът на монотеистичната партия пророк Еремия бил заклет враг на Седекия. Той провъзгласил Навуходоносор за „слуга на Господа“ и призовал всички народи да му се покоряват. Това осигурило назначаването на протежето на Еремия, Годолия, за наместник в разорената Юдея и висок статут на партията на монотеистите по време на вавилонския плен.

Писарят Ездра. Средновековна миниатюра, Codex Amiatinus, ок. 716 г., Флоренция.

Ревностен монотеист, писарят Ездра пристигнал в Ерусалим с голяма група преселници около 457 г. пр. н. е. Скоро след него дошъл новият персийски наместник Неемия. Неемия нямал никакво отношение към рода на Давид, но затова пък ръководел царската трапеза на цар Артаксеркс. Със себе си Ездра донесъл текст, който практически бил съвременният вариант на Тората. Ричард Елиът Фридман смята, че тази редакция е била направена от самия Ездра.

Персийският цар Дарий (години на управление 522-486 пр. н. е.)

През втората година от управлението на персийския цар Дарий пряк потомък на цар Давид, Зоровавел, се върнал в Ерусалим и започнал строителството на Втория храм. По това време в Персия имало гражданска война и Зоровавел, ако съдим по всичко, се възползвал от нея, за да се обяви чрез своите придворни пророци за цар. След победата на Дарий не чуваме нищо за Зоровавел. От тази минута властта на Давидовия род над юдеите представа и над тях започват да властва колективна теокрация, която след това получава името „садукеи“.

Александър Македонски (356–323 г. пр. н. е.).
Александър Македонски изиграл огромна роля за съдбата на евреите. Ерусалим отворил пред него вратите си без бой. Първосвещеникът Ядуй, ръководен от своевременен пророчески сън, излязъл да го посрещне начело на ликуващия народ; не е изключено Александър да е бил провъзгласен от него за Божи избраник. Във всеки случай, той бил допуснат в Храма и извършил там жертвоприношение, което било категорично забранено за неевреи, и множество евреи се присъединили към неговата армия. Новата еврейска диаспора, появила се след елинското завоевание, била изцяло монотеистична и именно след Александър мечтата за Месията получила всеобщ размах

Антиох IV Епифан (години на управление 175-165 г. пр. н. е.)
Селевкидският цар Антиох IV Епифан решил да сложи край на омръзналия му юдейски култ и забранил обрязването и жертвите за Яхве. В отговор последвало въстанието на Юда Макавей, в резултат от което Юдея получила независимост, а първосвещениците от рода на Садок като ръководители на нацията били сменени от Хасмонеите - потомците на Юда Макавей.

Предвечният. Уилям Блейк
Титлата „атик йомин“, или Баща на дните, Предвечен, с която Книга Даниил удостоява Бога, съответства по-скоро на ханаанската титла на върховния бог на мирозданието Ел. А излязлото от морето Чудовище, с което в Книга Даниил се сражава Човешкият син, за когото в небесата е поставен втори престол, напомня удивително Морското чудовище, Ям, с което в угаритските митове се сражава младият бог Баал, синът на Ел.

Мъченичеството на Макавеите. Антонио Чизери
Религиозните фанатици, въстанали през 167 г. срещу Антиох Епифан, се ръководели от две пророчества: за идването на Човешкия син, който ще покори целия свят, и за физическото възкресение на мъчениците за вярата. Именно затова майката на седемте синове (2 Макавеи, 7) кара децата си да приемат по-скоро мъченическа смърт, отколкото да се отрекат от Господа.

Разпятето на фарисеите
Скоро след идването си на власт през 103 година пр. н. е. Александър Янай, първосвещеник от рода на Хасмонеите, се обявил за цар. Фарисеите вдигнали срещу него въстание. Осемстотин фарисеи били разпънати пред очите на Янай, който пирувал със своите жени и наложници. Разбитите участници във въстанието били принудени да избягат от Юдея и именно тогава Кумран преживява първия период на своя разцвет.

Исус в дома на фарисей. Тинторето
Фарисеите в Новия Завет се изобразяват като лицемери, опора на властта и противници на Исус. В действителност те са радикална революционна партия, дошла на власт заедно с Хасмонеите. Те първи разработили идеята за вечния живот за тези, които станат мъченици за вярат

Оскверняване на Ерусалимския храм от Помпей и неговите войници. Жан Фуке
През 63 г. пр. н. е. Помпей превзел Ерусалим, като сложил край на независимостта на Юдея. За радикалите, отцепили се по това време от фарисеите, това се превърнало в доказателство за греховността на Хасмонеите. От този ден нататък те възлагали своите надежди на Месията от Давидовия дом.

Ирод и Иродиада по време на пир. Франс Франкен Старши. Фрагмент.

Цар Ирод, Антихристът.

Идумейците провъзгласили Ирод за цар на Юдея по време на езическо жертвоприношение на римския Капитолий. Според „славянския Йосиф“ след завземането на Ерусалим той поискал от Синедриона да го признае за Месия и, след като получил отказ, избил членовете му. Официалната партия на иродианите го смятала за Месия, иначе казано – за Христос, но за фанатиците Ирод бил Антимесия и Син на Беззаконието. Много вероятно е мрачната фигура на Антихриста, земното въплъщение на Сатаната, след когото трябвало да дойде Христос, да се е появила за първи път именно като описание на Ирод. Въпреки че неговото управление било златен век за Юдея, той е останал в паметта ни като синоним на въплътеното зло.

Иродион

Един от укрепените дворци и място, където е погребан Ирод Велики.

Кесария
Останки от града, който Ирод построил

Храмът, построен от Ирод, реконструкция

Избиването на младенците. Тинторето

Цар Ирод не е нареждал да бъдат избити младенците във Витлеем. Но той екзекутирал синовете си; заповядал да бъдат екзекутирани привържениците на Юда и Мататия; преди смъртта си събрал представителите на най-знатните родове на стадиона и едва не разпоредил да ги избият до един. През 37 г. пр. н. е. погубил всичките, освен двама, членове на Синедриона и галилейските фанатици, въстанали срещу него, сами убивали жените и децата си, за да възкръснат заедно с тях за вечен живот. Ако начело на тези фанатици още тогава е стоял представител от дома на Давид, както това следва от Кумранските свитъци, Ирод наистина би трябвало да направи всичко, за да унищожи неговите наследници.

Йоан Кръстител. Тициан

Евангелието от Лука нарича Йоан Кръстител съвременник на Исус и твърди, че се е родил половин година преди него. Мандеите смятат, че Йоан се е родил едно поколение преди Исус. А „славянският Йосиф“ отъждествява предшественика на Исус, Йоан Кръстител, със страшния основател на „четвъртата секта“, пророка с прозвището Цадок, което ще рече Праведник.

Апостол Симон. Рубенс

Марк нарича апостол Симон „кананит“ (Марк, 3:18), което в превод от гръцки означава „зилот“ (Лука, 6:15). Освен апостол Симон Зилот има вероятност при Исус да е имало и Юда Зилот, чието име се среща в някои варианти на Матей (Матей, 10:3).

Апостол Яков, син на Зеведей. Тиеполо

Прозвището на синовете на Зеведей „Боанергес“, което Марк превежда като „Синове на Гръмотевицата“, може да бъде преведено също така и като „Отмъстители“. Това е типично зилотско прозвище.

Апостол Андрей. Артус Волфорт

Според „Деянията на Андрей“ апостол Андрей притежавал магическа сила. Враговете, които се опитвали да го заловят, ослепявали, мечовете падали от ръцете им и те умирали. В „Деянията на Андрей и Матей“ апостол Андрей обкръжил цял град, който се отказал да следва пътя на Исус, със стена от вода и го опожарил отвътре.

Мъченичеството на свети Филип. Хосе де Рибера

Апостол Филип бил наставник на Симон Влъхвата, известен също така като апостол Павел. В „Деянията на Филип“ апостолът провалил в бездна цял град, чиито жители отказали да приемат Христос.

Разкаянието на Юда. Жозе Ферас де Алмейда Жуниор

Прозвището на Юда – „Искариот“, може да се изтълкува като "Сикария".

Неверието на апостол Тома. Караваджо

Роберт Айзенман идентифицира апостол Юда Тома с пророка от „четвъртата секта“, гоеса Теуда, който през 46 година вдигнал въстание, като обещал да раздели водите на Йордан. Тома на гръцки означава „близнак“. Апостол Юда вероятно е претендирал, че е духовен близнак на Исус. Не е изключено това да е опит за предизвикване на физическия му брат.

Апостол Вартоломей. Латеранската базилика.

Апостол Вартоломей, което ще рече „бар толомей“ (син на браздата, земеделец), бил могъщ светец и дори веднъж принудил да отговаря на въпросите му самия Сатана, който му разкрил всичките тайни на мирозданието. По странно съвпадение Йосиф Флавий нарича Толомей един могъщ предводител на разбойници и вероятно последовател на „четвъртата секта“, който бил екзекутиран по времето на прокуратора Куспий Фад.

Апостол Петър. Латеранската базилика.

Евангелието от Марк нарича Петър „бар Йона“, което ще рече „син на Йона“. Но има и друг вариант да се напише това прозвище: „бир йона“, тоест „екстремист“. Именно думата с „бирйоним“ Талмудът нарича представителите на „четвъртата секта“, които завзели Храма през 66 година.

Възкресението на Лазар. Себастиано дел Пиомбо

Лазар, или в оригинала Елеазар, когото Исус възкресил от мъртвите, бил предан негов последовател. По странно съвпадение Елеазар бен Динай се споменава от Йосиф Флавий като „главатар на разбойници“, а от Талмуда – като един от водачите на „четвъртта секта“. Рано подложен на християнска цензура екземпляр на „Йосифон“ нарича Елеазар последовател на „сина на Йосиф“.

Възкресението на дъщерята на Яир. Иля Репин

Извършените от Исус чудеса били за християните основно доказателство за истинността на неговото учение. За Синедриона вероятно същото това е било основно доказателство, че той е чародей, възнамеряващ да прелъсти Израил и подлежащ заради това на незабавно наказание. Чародеите били строго забранени от Тората. (Второзаконие, 18:10–12). Именно гоеси, чародеи, Йосиф Флавий нарича пророците от „четвъртата секта“.

Възнесение. Рембранд

Ортодоксалният юдаизъм забранявал на хората да виждат бога и да се възнасят на небето. Но първоначално вярата в Яхве вероятно е подразбирала и едното, и другото. Отзвуци от тези вярвания се запазили сред народните маси и отново се възродили нашироко в Юдея след завземането от римляните. Един от юдейските апокрифи от 1 век - „Възнесението на Исая“ - говори директно за общество на пророци, които живеят в пустинята, не ядат месо и могат да се възнасят на небето.

Исус влиза в Ерусалим. Пиетро Лоренцети

Триумфалното влизане на Исус като Месия на Израил в Ерусалим се представя от евангелистите като извънредно мирно събитие. Но самото провъзгласяване на Исус за цар било, според римските закони, много тежко престъпление, за което се полагало смъртно наказание. Това било crimen laesae maiestatis, което ще рече престъпление в ущърб на императора.

Реконструкция на Ерусалим и Храма на Ирод. Джеймс Тисо

Храмът на Ирод, като римския форум, не бил едно здание, а цял комплекс от задния, дворове и галерии. Той заемал територия, равна на две трети от територията на Московския Кремъл, и бил гигантско укрепление, господстващо над Ерусалим. Само за да се затворят вратите му през нощта, били необходими усилията на двеста души и наследствената храмова стража, произлизаща от левитите, била единствената местна въоръжена сила в Юдея. Колко души са му били необходими на Исус, за да извърши погром в Храма и да не позволи „да пренесе някой какъвто и да било съд през Храма“? (Марк, 11:16).

Изгонване на търговците от Храма. Ел Греко

Прочистването на Храма от Месията е една от основните идеи на миленаризма. Храмът бил прочистен от цар Йосия; Храма прочистил Юда Макавей като унищожил селевкидските окупатори.

Ангелът, който излива втората чаша. Хауърд Дейвид Джонсън

“Откровението на Йоан Богослов“ поставя толкова високо седемте ръководители на седемте малоазийски църкви, че ги нарича ангели. То приписва на тези ангели необикновени, фантастични възможности: именно те изливат в „Откровението“ седемте чаши на Божия гняв на земята, изтребвайки всички неверници. В „Откровението“ нещастията на земята изобщо не са изпратени от Сатаната. Изпраща ги Христос, а от тях се спасяват само сто четиридесет и четири хиляди души, „на които има печат“.

Свети Петър и свети Павел. Ел Гпеко

Петър и Павел често се изобразяват заедно, като двама равноправни апостоли, които основават християнството. Но писмата на апостол Павел свидетелстват, че между тях е имало колосален конфликт, свързан с това, че Павел отказвал да следва Тората.

Бият Павел с камъни в Листра. Жан-Батист дьо Шампан

Авторът на „Деянията на апостолите“ нарича юдеите, които бият Павел с камъни в Листра, а след това в Тесалоники, „зилоти“. Също така – „зилоти“ – нарича последователите на Исус главният враг на Павел, Исусовият брат Яков, който ги ръководи в продължение на тридесет години. „Виждаш, брате, колко много хиляди са повярвалите и всичките са зилоти“ (Деяния, 21:20) – казва той на Павел, когато Павел идва в Ерусалим.

Страшният съд. Гюстав Доре

“Световното царство стана царство на нашия Господ и на Неговия Христос; и Той ще царува до вечни векове“ (Откровение, 11:15).

Яков, брат Господен. Миниатюра

Яков Праведника, братът на Исус, бил хвърлен от стената на Храма през 63 година, след като не приел предложението на Синедриона да се отрече от доктрината за близкото Второ пришествие на Исус. Според съвременния текст на Йосиф Флавий екзекуцията паникьосала юдейския истаблишмънт и довела до активиране на сикариите. А според един изгубен текст, но запазен като преразказ от много бащи на църквата, отмъщението за тази екзекуция предизвикало Юдейската война.

Апостол Павел пред прокуратора Феликс. Ушлям Хогарт

Уилям Хогарт изобразява апостол Павел по време на съдебен процес и във вериги. В действителност отношенията на апостол Павел и римските власти се отличавали със значителна топлота. Именно римските власти спасили Павел в Ерусалим от разгорещената тълпа, а след това го изпратили под защитата на двеста войници, седемдесет конника и двеста стрелци в Кесария, за да го спасят от четиридесетте сикарии, които се заклели да не ядат и да не пият, докато не го убият.

Исус се явява на Яков. Николо Бамбини

Според „Евангелието от евреите“ най-напред след своето възкресение Исус се явил на брат си Яков. Суровата фигура на физическия брат на Исус, Яков, който не ядял месо, не пиел вино, спазвал строго юдейския закон и носел прозвището Праведника – същото като прозвището на основателя на „четвъртата секта“ – контрастира рязко с образа на Исус, както го виждаме в Евангелията. Без преувеличение можем да кажем, че всичките текстове на Новия завет преследват една цел – да махват Яков, брата на Исус, от историята на църквата, както Кратката история на ВКП(б) махнала от Октомврийската революция Троцки.

Убиването на св. Стефана с камъни. Рембранд

Свети Стефан се смята за първия християнски мъченик. Бил убит с камъни в Ерусалим. Най-вероятно зад убийството на Стефан се крие боя на стъпалата на храма между двете фракции на сектантите, едната от която оглавявал Яков Праведника, брата на Исус, а другата – бъдещия апостол Павел. Авторът на „Деянията на апостолите“ нарича Яков „венец“, защото той претендирал за статута на Първосвещеник, един от главните атрибути на когото бил венецът, на гръцки – „стефанос“.

Арката на Тит

През 70 година войските на Тит превзели Ерусалим и опожарили Втория храм. Количеството на плячката било такова, че с тези пари построили Колизея в Рим. В момента на щурма в галериите на Храма се намирали хиляди жени и деца, дошли там заради пророка, който ги призовал, обещавайки им в последния момент да се появи Спасител, с други думи – Йешуа. Всички изгорели, били убити или поробени.

Надпис върху ъгловия камък

Камъкът от горния ъгъл на Храма, от който вероятно са хвърлили Яков Праведника. Именно от този камък, докато Храмът не бил разрушен, звучал шофарът, церемониалният рог, възвестяващ началото на празниците и важните събития. Надписът за това още украсява ръба на камъка.