ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ

ПРЕДГОВОР

Ако преди освобождението се явеше някой да доказва с каквито и да било средства, че приготовляваната от Руссия война с Турция за нашето освобождение е война, не за освобождението на „бедных славян", а за разширението на русската Империя и за завладяванието на Балканите и България от Руссия, - нямаше да се намери нито един българин, който да го повярва и когото да не наречаха враг на славянството, враг на българския народ, на неговото освобождение. Никой българин не можеше да допусне тогава мисъл, че „православна Руссия“, която с векове ни е пращала икони и камбани подарък, която е водила няколко войни с Турция, не се стреми за нашето освобождение, а за разширение на своето царство, за обладанието на Балканите. Истина е, че на мнозина от нас беше известно завещанието на Петър Великий, както и желанието на всички подир него русски царе, да завземат Цариград; но нашите понятия за тия русски стремления не са отивали никога по-нататък от завземанието на Цариград. Рядко и твърде рядко може да е имало някой умен и далновиден човек, който да е разбирал, да е съглеждал, че с стремлението си, да завземе Цариград, Руссия ще завладее окончателно и България. Гневът ни против Турция, на която до тогава бяхме роби; желанието ни да видим своята угнетителка разбита, съсипана, - бяха толкова силни, щото малцина са искали да знаят за последствията, които можаха да ни сполетят от нахлуванието на Руссия в Балканите. През последната половина на настоящия век само, българския народ захвана да се събужда от летаргическия сън на пет-вековното робство. Тук-там из угнетените краища на отечеството ни захванаха да се явяват искри, които даваха да се разбира, че българщината не е огаснала, че тя тлее под мракът на политическото робство на Турция и духовното, - на гръцкото духовенство. Появиха се Пайсий, Софроний, Раковски, които, всред поядающия ни гръцизм, високо заявиха за съществуванието на някогашна България и поискаха да има тя и за в бъдеще право на съществувание. Техните дела се подеха по-после от други патриоти. В желанието си да видят българския народ като политическа единица, да имат свое духовенство, своя църква, да чуват молитви към Господа на славянски, да четат и пишат на български, - те не се спираха пред никакви средства, които можаха да ги улеснят към достигванието на тази цел. Всичко предприемаха те, с всекиго се сдружаваха, стига да бяха уверени, че този всеки ще им спомогни да постигнат желаемото за отечеството си. Руссия, през ония мътни времена, се е смятала за единственната, която може да им помогне. Като са гледали, че тази държава предприема няколко пъти война с Турция, те са мислили, че нейната цел не е да завоевава территория от отоманската империя, а - да освобождава нас българите. Еднаквостта на религията и славянската племенност са спомогнали твърде много за затвърдяванието на туй убеждение. Сполуката да се сдобием с църковна автономия през 1870 г. още по-вече усили това убеждение. Едва в последните години, преди освобождението ни, някои от българските патриоти като Ботйов, Любен Каравелов, Стамболов и В. Левски, бяха захванали да исказват съмнение в добрите намерения на Русия и действуваха, щото освобождението да стане от самите българи, чрез въстания. Но тия техни съмнения не се изказваха тъй ясно и публично, за да можеше да се образува едно мнение в обществото. Техните думи се вземаха от всички като исказвани под влиянието на нихилистически стремления, а не проникнати от дълбоко съзнание. Освен туй, нямаше нито един пример, на който можеше да се укаже, че руссите работят за завладевание на Балканския полуостров, а не за освобождението на България. Примерите за постъпките на Руссия с Полша и Кръм не бяха никак тогава убедителни за нас българите, които бяхме навикнали вече да получаваме подаръци от Руссия за църквите и други благодеяния. Полша и Кръм са исповядвали друга религия, и за туй, мисляхме си ний, Руссия е постъпила с тях така жестоко, но българите са православни, следователно към тях тя ще бъде по-милостива. Войната през 1877-78 г., която се обяви под общеизвестния предлог за освобождението на угнетените славяни, заглуши окончателно всяко съмнение за лоши намерения на Руссия към България. Никой не можеше да помисли даже, че Руссия крие каквито и да било цели с нахлуванието си в Балканите, освен създаванието на една България. Под впечатлението на всеобщата радост, че се освободихме, никой не можеше да си помисли, че Руссия веднага след туй ще се залови, под формата уж на една България, да създава своя русско-задунайска область. И ако се намираше такъвзи смелчак, ний, самите българи, бяхме готови да му издерем очите, за да не злослови против освободителката ни, която, казвахме си ний, зарад нас хора истрепа, пари похарчи с миллиони, и хиляди още други неща, без да съобразим, че всичките разноски за тази война ще паднат пак на гърбът на българина, както стана. Нашите „братушки“ обаче, си знаяха работата. Техния план бил предначертан. Ний се радвахме, че ще създаваме някогашната България на славните български царье Крум, Асен, Симеон и пр., а те в туй време, тихо, без шум, са определяли, по кой начин да наредят тъй работите и устройството на държвицата, щото в едно скоро време създадената уж България да стане русска-задунайска област.

Кой би могъл от нас българите в него време да помисли подобно нещо и до подозира, че Руссия устроява своя област, а не България? И кой би посмял да го каже открито? Или, ако го кажеше, кой щеше да бъде онзи, който би намерил в себе си достатъчно сила и подготвен ум, за да го повярва?

Между тем, при онуй всеобщо наше омайване, това, което попосле видяхме да се случи в България и което докара 27 Априлий 1881 год. и грозния 9 Август през 1886 год. с всичките му последствия, се е крояло и тъкмяло още тогава. Още тогава русските дипломати са ни скроили кюляфа и определили за по-нататък времето, когато ще го нахлуят на главите ни.

Тази книга, която поднасяме на читателите, това именно и доказва. Тя не е измислена и съчинена от нас. Тя е сбирка от цял ред документи, измъкнати из секретните архиви на русските консулства, документи, които дохождат да искажат пъкленните планове на онази Държава, която се нарича наша освободителка - Руссия. Тия документи са добити от бившия русски чиновник, драгоман при русското консулство в Русее дълги години, а по-после в Букурещкото посолство, г. Якобсон. Историята на тяхното измъквание е известна. В битността си като драгоман в русчукското консулство, на г. Якобсон - след оттеглюванието на русските консули заедно с Каулбарса, - е било временно възложено заведвание на консулството и съхранението на секретната архива. Като човек, който се възмущавал от подлостите, които руските дипломати вършат в България и който не е видял нищо зло от тази България, г. Якобсон, се е въсползувал от случая и измъкнал една голяма част от тия документи, които се отнасят до работите в България, и беше побегнал от Ромъния в Лондон. Вследствие на старо познанство с него, нашата редакция, като видя по русските вестници, че Якобсон бил измъкнал някои секретни документи и бил побегнал в Лондон, - се обърна към него и го помоли да ѝ достави тия документи, ако се отнасят до работите в България, срещу едно възнаграждение. Подир малко време г. Якобсон, скришно, с чужд паспорт, дойде в България и ни донесе документите, като има добрината и да ги нареди според времето и датата. Ний не можем освен да му благодарим тука, че ни даде възможността да се запознаем и ний, па и всички българи и цял свят, с пъклените кроежи на руските дипломати за отечеството ни.

Препоръчваме на читателите да прочетат с голямо внимание документите, да си припомнюват преминалите, от освобождението ни насам, събития. Прочитанието ще им напомни много неща и те ще дойдат да признаят, че г. Стамболов е принесъл големи услуги на отечеството, гдето от 9 Август после тури преграда на всяко русско бъркание и влияние в България.

Ний оставихме документите нарочно на русски язик първо, защото по този начин тяхната точност ще се запази с всичката им канцеларска русска рутинност, и второ, защото у нас всички почти, които знаят да четат и се занимават с политика, разбират да прочитат и на русски язик. Но за туй пък правим тук един кратък преглед на миналите събития, като указваме тук-там на някои страници от документите, за да може читателя под прясното впечатление и въспоменание на миналото, да схваща и разбира добре значението на самите документи.

За много въпроси и събития, за много неща, които съдържат разните документи в тази книга, ний сме говорили на времето, но нашите говорения и писания са се основавали на делата на русската дипломация. Ний съдехме тогава от това, което руссите вършеха, в разни времена в България и от техните действия вадехме заключение за намерението на Руссия спрямо България; при все туй пак много от нашите заключения са биле на пълно справедливи. Сега обаче, пред нас стоят неоспорими документи, които, черно на бяло, откриват всичките планове на Руссия, както и всички пъкленни действия на нейните дипломати от освобождението насам. Двоумение вече няма да има за читателите в смисъл, да ли нашите заключения са правилни или не; тук говорят самите писма на русските дипломатически канцелярии. От тия документи читателя ще види, че всичките бъркотии, всичките преврати, всички, смутове, бунтове, заговори, убийства и пр. и пр., които са се случвали в България, от както съществуваме като държава, са дело на русската дипломация. Всичко, което на нас се е виждало необяснимо, нередовно, за русските дипломати е било предварително скроено, предначертано и обмислено, за да докара именно известни предначертани събития.

Ний виждаме сега, че още в първите дни на освобождението ни русските дипломати се загрижили, по кой начин да поставят Княжеството в такова положение, щото в едно скоро време или сам княз Александър, - когото те са поставили пак с определена цел, - или сам народа, да поиска присъединението си към русската империя. Щастие сме имали може би в това, че дипломатите им са биле много глупави, повечето са водяли помежду си раздори и интриги, и вместо да постигнат положителни резултати, добили са се съвсем до противното, при всичко че княз Александър и консерваторите са биле станали добри инструменти в техните ръце. Още с самото си пристигане в България княз Александър, по съветите на тогавашния русски представител, Давидов, беше се окръжил само от консервативните елементи, на чело с Бурмова, които се бяха определили още в учредителното Велико Народно Събрание в Търново. Обаче и княза и русските дипломати са разбрали, че току-що изникналите тогава консерватори, които с много малки изключения бяха сбор от бившите турски чорбаджии, не се ползуваха с никакво влияние нито в учредителното Събрание, нито измежду народа; това нещо го е разбрал подир преврата и Хитрово и го е донасвал в Петербург. Между тем трябвали хора, които да им послужат за добри оръдия в достигвание на определения още от рано план. В либералите и в тъй наречените тогава от руссите „младите“, те не можеха да имат никакво доверие, защото всички те са хора, които от много години са работили за отечеството и следователно нямаше никога да склонят да подпишат присъдата на България. За да създадат, прочее, едно положение, което да им послужи за гонимата цел, те се завземат с княз Александра заедно, да изменят формата на управление от конституционно - на чисто монархическо. Мотивите на княз Александър са биле, че министрите му не го слушали, явявали се при него в неприлични дрехи, че платата му била малка, че управлението било распасано. Мотивите на русските дипломати пък са били тия, че, като се съсредоточи властта и управлението в ръцете на княза, те ще могат тогава да му предложат да предаде престола на Царя. За народа те не са се грижили ни най-малко, защото от документите се вижда, че една от обязанностите на русските консули е била и тая, да донасят в Петербург, при всеки случай, и да заблуждават дипломатите, че „народа е безпределно предан на Царя и чака момента, когато България ще се присъедини към русската Империя под скиптра на Царя“.

През Октом. месяц 1879 г. беше свикано първото законодателно Народно Събрание. Както е известно, това Събрание исказа недоверие на консервативното министерство под председателството на Бурмова. Княз Александър, вместо да испълни желанието на болшинството и да свали кабинета, растури камарата. Това растуряне е станало, както се вижда сега от настоящата книга, по съображения, че княза е имал намерение да пише доклад до Царя за работите в България и да иска неговото разрешение за променението формата на управлението в страната. Действително, княза замина тогава за Петербург, а от документите виждаме, че той е ходил да носи на Царя доклада си и да исходатайствува променението на Военния Министър Наренцова, който либералствувал много, заедно с българите, както и променението на управлението. В документите се казва по кой начин се изгубил един сандък от багажа на княз Александър, който съдържал някой негови скъпоценни вещи и секретната му преписка с Царя. Пишущия тия редовце беше тогава чиновник в Министерството на Вътрешните Дела и знае, че действително подобно изгубване имаше. В министерството като вярваха, че изгубването е станало неумишленно, бяха испратили тогавашния чиновник за особенни поръчки, майор Краузе, да мине през същия път и да ги дири. Подир няколко дена се съобщи, че вещите били намерени. От документите сега се вижда, че тоя сандък с вещите е бил откраднат, отнесен в русското консулство в Русе, снето е било препис от секретната преписка на княз Александър с Царя и после сандъка бил пак предаден като намерен. Тая дипломатическа подлост била извършена, както се вижда сега, за туй, защото русските дипломати, кой знае как захванали да подозират княза.

В Петербург, гдето княз Александър имал голяма надежда, че ще го поддържат, се отнесли не до там съчувственно към доклада му и горещото му желание за променение на управлението в България. Покойния цар не се съгласил, под никакви условия, но за да поддържа княза, заповядал да се каже на министрите да живеят в споразумение; заповядал да му се отпущат по 100,000 рубли годишно от царската хазна; повикал Наренцова назад; вместо него пратил Ернрота; взел си и представителя Двидова, като определил за нов представител в София г. Кумани, - единствения за когото ние знаем както тогава, тъй и сега от документите, че поддържаше либералите и беше против проектирания преврат.

При всичко това князът се върна в България недоволен. Либералите, макар и под консервативното министерство, сполучиха в изборите още по-голямо болшинство. Княза беше принуден да преклони глава и да образува ново министерство под председателството на Цанкова. Обаче, в скоро време, по едно спречкване с австрийския агент Кевенхюллер, Цанков остана само Министър на Вътрешните Дела, а Каравелов, като лице, което се ползуваше с най-голямо доверие тогава, стана Министър-Председател. И от това положение на работите, нито княза, нито русската дипломация, нито консерваторите останаха доволни. От документите се вижда, че те продължавали своите интриги. Скоро те сполучили да подровят положението на русския представител Кумани. Той е давал обширни обяснения за безполезността на всякакъв преврат, на всяко изменение по формата на управлението в България, но, както се вижда, малко внимание се е обръщало на неговите рапорти, а напротив те са станали причина да го преместят. В всеки случай работата е могла да се проточи няколко време, ако не и няколко години, но събитията на 1 март 1881 г. в Петербург, внезапно са изменили всичко. Убийството на покойния Цар предизвика отиването на княз Александър в Петербург. Тук, под грозното още впечатление на лежащия труп на убития цар, княз Александър се е въсползувал да поднови своето ходатайство, като го допълнил този път и с това, че България, по своето управление, може да стане гнездо на нихилистите. Такава беше и агитацията на консерваторите. Спомогнал е тук много и Директора на Государствената полиция в Петербург. По донесените нему сведения тогава от консерваторите и русските агенти, че в България имало нихилисти във всеки град, че убийството но царя се одобрявало от много българи - либерали, той обърнал вниманието на русските дипломати, че ако това положение на работите се продължава, той се бои, че България ще стане гнездо на русските нихилисти. Интригата се разиграла тъй искусно, щото царя по своята сурова натура това и чакал. Там, до гдето е бил още княза в Петербург, се скроил плана за преврата и на Еренрота са биле дадени нуждайте инструкции за действие. Кумани, бе повикан назад, а вместо него се испрати Хитрово в София. Княза пристигна и след няколко дни прокламацията за преварата се обяви. От документите сега се вижда, че една голяма част от суммите, потребни за преврата, биле дадени от Руссия, от суммите на окупационния фонд за устройството на Русско-Задунайска область.

В Петербург най-напред имало разни мнения за въпроса: да се направи или не, преврат. Военните, особенно Генералния Щаб, който е имал готови, види се, плановете за бъдещи действия на Балканския полуостров, биле против и генерал Обручев осъждал Директора на Азиятския Департамент, че необмисленно дипломацията бъркала на плановете му. „Да удовлетворяваме оплакванията на княза Батемберга, това съвсем не влиза в нашите грижи за България“, - казал Обручев на Мельникова. Но след като изслушал доводите на русския дипломат и съображенията, че „по-лесно ще могат да достигнат целта си, ако имат работа с един човек, не с цяла улична тълпа, която българите наричали Народно Събрание, защото при туй положение на управлението, не могло да се иска нищо от Батемберга, понеже всичко зависи от министрите и Народното събрание“, той по-омекнал. “Дайте, казал русския дипломат, на княза права и тогава искайте от него да си испълни обязанностите. Дайте му пълномощия да управлява самостоятелно страната и тогава искайте да испълни поставените му условия “ - след като изслушал тия довода, генерал Обручев склонил да не бърка на дипломацията.

Няма съмнение, че усърдието, с което и княза, и руссите, и консерваторите, се грижеха да докарат този преврат, трябва да им е доставило, подир сполуката, голямо удоволствие, на всекиго според заслугите му. Растичаха се, разбесняха се тогава на четири страни разнц русски коммиссари и емисари. Ернрот, комуто бе възложено да испълни плана, беше в ентусиазъм, че ще получи едно „спасибо“ от царя. Писмата по действията на русските офицери и дипломати по този преврат, са изложени в книгата, тъй щото ний няма да ги повтаряме. Ще кажем само това, че русските дипломати са донасяли искуствени телеграмми за доволствието на народа от княза и исканите му пълномощия, само и само да убедят Царя, че е необходим преврата. В Петербург вземали най-напред всичко за истина. Но скоро и едните и другите се разочароваха. Още преди изборите, руссите захванаха да проявляват несъгласията си, в някои работи, с консерваторите по въпроса за изборите, защото тия последните искаха да направят изборите не по предвидения от закона ред, а по особен начин. Руссите, които се бояли да не би с това да предизвикат някои бъркотии и да не би да ги осъдят от Петербург, гдето имали сведения вече за някои насилия, - дали мнение, че по-добре ще бъде, ако изборите станат по съществующий закон. Освен туй Хитрово захванал да се съмнява в Батенберга. Индиференнтността на иностранните представители захванала да го навежда на мисълта: „дали княза не се е загарантирал предварително от поддръжката на другите държави за преврата и дали в този в този случай руссите не са слепи оръдия на Англия, Австрия и Германия“? Това нещо той захванал да подозира, защото видял от разговорите си с представители на тия държави, че те се отзовавали много добре за княза и за неговите приближени - консерваторите. За самия княз Хитрово казва в същото писмо, че той го счита способен за всякакви пакости. По този начин ний виждаме, че общите тогас неприятели на българската свобода: руссите, Батенберг и консерваторите, се скарали помежду си преди още да отидат в Свищов, гдето щяха да се дават пълномощията на княза. Ернрот тъй също паднал в немилост както пред Хитрово, тъй и в Петербург. След Свищовското Събрание той бе повикан в Русия. Министерството на Вътрешните Дела бе поверено но известния Ремлингена. Консерваторите пък се разочароваха, защото видяха, че на тях не се отдаде такова доверие, както те си мислеха. Те са предполагали, види се, че подир като вземи княза пълномощията, тям ще бъде поверено управлението. Обаче, русските дипломати са имали свои планове. Марко-Балабанов, който беше яростен превратаджия, като видя че тази работа не излезе тъй както я е очаквал той, - замина веднага за Цариград, гдето беше агент на Княжеството. След няколко месеца обаче, той си даде оставката, дойде в София и се присъедини към либералната партия. Княз Александър, който беше захванал да разбира положението си, уволни Ремлингена, на което му е спомогнал, види се и Хитрово, защото от преписката се вижда, че и той го е мразил, - и назначи Начевича за министър на Вътр. Дела. Кабинета беше чисто консервативен, а за Военен Министър беше назначен Генерал Крилов. Руссите, от своя страна, са останали пък недоволни от княз Александра, защото виждали, че той протака и не скланя да предаде управлението на страната на русския цар. По този начин се захваща едно глухо гонение, което принудило русската дипломация да помисли за създаването на един чисто русски кабинет в България. Както се вижда от писмата, княз Александър е имал в Петербург свои хора, от които узнал, че му се крои кюляф и че ще му пратят русски генерали за министри. За да не излезе, че това става без негово знание, княз Александър сам се оплакал от министрите си и поискал да му пратят лица за министри от Петербург. Скоро в София дойдоха генералите Соболев и Каулбарс, заедно с Теохарова. Както се вижда от документите, назначението на Соболева е станало с ясно определената цел да ритне консерваторите, да примами либералите, като по-силна партия и да се принуди княз Александър да се отрече от престола за в полза на царя. Знаял ли е княз Александър программата на Соболева, или поне подозирал ли е, това не се вижда от писмата. Но по-вече за вярване е, че той е захванал да подсеща положението си. Решението му да подаде ръка на либералите, да възстанови конституцията и да повика Цанкова в министерството, - показва, че той е знаял от по-рано намерението на русската дипломация.

С назначението на Соболева, русската дипломация искаше да заличи своите погрешки и да се сближи с либералите. Руссите се бяха убедили, че консерваторите и Батемберг нямат никакво влияние в страната, а с преврата от 27 Априлий 1881 год. изгубиха и туй, което имаха. От друга страна небързането на княза да се отрече от престола, ги застави да почнат по-открито борбата си с него. Генералите знаяха гъделя на либералната партия и поискаха да я употребят за оръдие в своите нечисти цели. Соболев създаде вестника „Балкан“ и бе поканил да вземат в него участие някои от по-видните либерали; почнал беше да преследва консерваторите открито, и да създава нова партия под свое предводителство. Въпросът за постройката на железните линии е играл доста голяма роль в усилванието на недоразумението между княза и Генералите. Интересни са писмата на Хитрово и другите консули по този въпрос, както и за консерваторите, на които се мъчели да създават партия и положение. Даже сам Ернрот, който беше душата на преврата, в своя отчет се е отзовал за тях твърде зле. Соболев се е ползувал от всичко това, за да прави доноси в Петербург против княза и да усилва настроението против него. Той не пропустнал нито един случай, за да напакости на княза. Заповядвало се изрично на консулите в България как да е да се поколебае доверието на Батемберга. През онова време, 1883 година, още през началото на пролетта се обяви, че денят за коронясванието на царя ще бъде 15 Май. В Петербург като знаяха, че княз Александър ще бъде на коронацията в Москва, приготовлявали се да го накарат, да се отрече от пълномощията си и да възстанови конституцията. На страница 89 читателя ще прочете документа, в който се исказват плановете на русските дипломати по този въпрос; между друго там се говори, че подир възстановлението на конституцията, Стат-Секретаря Гирс мислял „да застави принца, да се отрече от престола. Едновременно с това вземали се мерки да се подготви населението в тогавашната Источна Румелия към съединението с България, и подир акта за отричението на княза, да се обяви княжеството под върховното управление на царя. Тоя план в всеки случай щял да стане подир коронясванието в Москва. От по-рано още русската дипломация распращала копие за поздравителните телеграмми, които населението из България трябвало да прати на царя. Генерал Соболев беше се распоредил пък, щото всички подобни поздравителни телеграмми да бъдат изпращани на негово име в Москва, а не на княза. По този начин искаха да изолират и да унижат княза. Депутацията, която консервативното народно събрание бе определило с княза, предварително е било решено да не се допуща в Москва и да не се приема от царя. Разбира се, че всичко това е оскърбило твърде много княз Александра. Той се възвърна в София недоволен от своето пътувание.

Подир тази явно оскърбителна постъпка, към княза, руссите взеха по-определено направление по нашите работи. За чрезвичаен императорски коммиссар в София беше пратен тогава Ионин. Нему са биле дадени инструкции: 1) да действува за възстановяванието на конституцията и 2) да застави княза, да се отрече от престола. Тия инструкции се намерват на страниците 91, 91, 93 и пр. Целта на русските дипломати не беше ни най-малко да възстановят конституцията. Те искаха с това да вземат окончателно на своя страна народа, който беше против пълномощията и да го поставят спрямо княза в враждебно положение. Веднъж това постигнато, което не беше никак трудно при онова положение, те лесно се добиваха до втората цел, - принудяването му да се отрече от престола. С пристигането си още Ионин обяви с циркуляр, че към 30 Август, тезоименния ден на Царя щял да иска от княза, с манифест да се отрече от пълномощията и ако той не склони, щял да го принуди да напусне страната и да я остави под управлението на генерала Соболева като регент. Освен туй, Ионин кани консулите да станяло празденството по-тържественно и на Царя да се пращат поздравителни телеграмми. Действително, и тази комедия се разигра тогава, но в по-друга форма. По чия инициатива, не знаем, но вместо възстановлението на конституцията, князът издаде указ, че назначава една специялна коммиссия от лица принадлежащи към разните партии, която да приготви един нов проект за конституция. Русските дипломати и генерали не останаха доволни, защото те искаха да се добият до испъждането на княза и за туй повдигнаха въпроса за възстановяванието на конституцията. През денят на 30 Август 1883 год. те пак се бяха опитали да испълнят желанието на Царя. Когато княза свърши тържеството при лагера, гдето раздаваше знамена, офицерите го поканиха на закуска. Тук те са мислели да го принудят да подпише отричанието си от престола и още същия час да го изпратят зад граница. Тази история се знаеше още тогава от мнозина в София. Обаче, княза е бил предупреден от други офицери и е напуснал закуската на време. Българските офицери, на които е била известна тази история и които не са биле съгласни, вдигнали княза на ръце и го отвели на файтона, а от там някой го съпроводили до Двореца. Вижда се работата, че генерал Лесовой, който беше тогава началник на артиллерията в Княжеството, е знаял всичкия заговор и той ще да е издал на княза, защото от няколко писма се вижда (стр. 95 и 96), че и Ионин и генералите са подозирали твърде много Лесовоя. Турили са даже хора да распитват подир него, да ли той е издал, а същевременно той беше отчислен от българската войска и повикан в Руссия.

Този опит накара княза Александра да дири исход на своето положение. Той намисли да се сближи окончателно с либералите, да възстанови конституцията по своя инициатива, без участието на руссите, и да повика Цанкова на власт като шеф на либералната партия. По този начин княза искаше да исхвърли генералите от кабинета неосетно и да превари русските планове за неговото испъждане. На Цанкова беше сторено известие в Вртаца, да дойде в София. С дохождането си още княза го повика и му откри всичката работа, като го моли да спаси и него и България. При всичкото остро течение, което имаше тогава срещу консерваторите, Цанков склони и направи примирие с тях. Уговорено беше да се свика тогавашното III Обикн. Нар. Събрание в началото на Септемврия и то да искаже желание в отговора на тронната реч за възстановление на конституцията. И наистина, на 6 Септемврия 1883 год. Събранието единодушно исказа желание в отговора си на тронната реч, щото конституцията да бъде възстановена иецяло. Представителите отидоха всички да поднесат в Двореца този отговор и още един път устно да помолят княза да изпълни тяхното искане. В същия ден излезе княжески манифест, който обявяваше на населението, че князът се отрича от пълномощията и възстановява Търновската конституция. Кабинета на Соболева си подаде оставката още същия ден и княза образува нов кабинет под председателството на Цанкова; кабинета беше смесен, - либерали и консерватори.

Ръкавицата беше хвърлена. Борбата обявена; тя взе ожесточен характер. Несполуката на Соболева и Ионина ожесточи още повече русските дипломати. В едно писмо, което се намира на страница 98-103, Ионин расправя на дълго и широко причините за несполуката и указва начинът, по който той мислел да действува за в бъдеще, за испъждането на княза. В туй време обаче, от Берлин и Виена са обърнали вниманието на русския кабинет, че неговия чрезвичаен императорски агент в България върши работи, които са явно вмешателство в чисто вътрешните работи на Княжеството. От Виена са прибавили още, че това поведение може да предизвика сериозни затруднения (стр.103 и 104). Тия забележки са принудили русското правителство да повика Ионина назад и вместо него да испрати Кояндера. При все туй, русските дипломати са считали, че Ионин е успял да направи много нещо. От писмата се вижда, че те са възлагали големи надежди и на Цанкова за испъждането на княза. От туй трябва да се разбира, че между Ионина и Цанкова е имала по-рано споразумение. Как е станало това променение в Цанкова, не се обяснява, но ний, които сме биле тогава в течението на работите, го обясняваме по следующия начин: Каравелов и Славейков бяха завели силна борба против Цанкова, за гдето се споразумя с консерваторите. Общественното мнение, особено либералната партия, беше силно настроена против княза и консерваторите; превратът беше още пресен и лошото впечатление, което той остави, не можеше да се изглади тъй скоро. Цанков се боеше, че Каравелов ще му одари крак и за туй искаше да се загарантира с поддъръжката на руссите, без които мъчно се одържаше тогава кабинет. За да добие тази подцържка, той е обещал, види се, че ще изпълни желанието им, - да испъди княза. Подобно обещание без друго трябва да имаше тогава, защото ний помним като днес, че, когато падна Цанков в Търново, русското агентство беше твърде недоволно и Кояндер привикваше депутатите, чрез известния А. Узунов, тогава Ловчански депутат, да отиват на чай у него. Освен туй, на страница 109 съществува една шифрована телеграмма, от която се вижда, че Азиятския Департамент решил да предложи на княз Александра чрез Д. Цанкова, да напустне България, и че той, Цанков, се бил съгласил да направи подобни предложения. Същия ден обаче, тази телеграмма се преустановява с друга.

Цанков падна в Търново, гдето беше свикал на извънредна сесия IV Обикн. Нар. Събрание да иска доверие, а Каравелов състави нов кабинет. Русските дипломати са отложили, види се, временно своите намерения, до гдето узнаят поведението, което Каравелов ще държи. Борбата между Каравелова и Цанкова се усили, и чудното е, че органа на Цанкова обвиняваше тогава още Каравелова, че управлявал по диктовката на Кояндера, т. е. че е станал русско оръдие! Да ли не е знаял, че и Каравелов е давал подобно обещание - да испъди княза?

В това същото време русския агентин в Пловдив Сорокин, раздухваше пък въпроса за съединението на Неточна Румелия с България. Този въпрос руссите са считали като средство за испъждането на княза. Румелийската, тъй наречена, съединцстическа партия, която се улицетворяваше в Гешев, Бобчев, Маджаров, Хаканов и пр., е, била тъй също русско оръдие; тя е повдигнала въпроса по подбуждението на Сорокина. Плановете и кандърмаците, както и спогожденията, са ставали доста дълго време.

Подир шест месеци ний виждаме, че Цанков окончателно и явно прегърна русската программа на действие. „Средец“ беше преименуван на „Светлина“ и в него открито се пишеше вече, че стоението на княза в България не е в интереса на Българите.

Едновременно с тази игра русските дипломати са приготовлявали и друго едно злощастие за България. Никой не можеше тогава да подозира, че Руссия е приготовлявала да ни вмъкне в една война с Румъния, с която най-малко имахме причини да се караме. Пограничната комисия, която определяше границата между България и Добруджа, беше свършила вече своето дело и Араб-Тапия, по нейното определение, падна на Романска страна. Букурещкото правителство решило да завземе границата. Русските дипломати поискали да се въсползуват от този случай и да присъединят Добруджа, чрез война, към България. Както се вижда от документите, те са искали да подпълнят българската войска с русски солдати, в вид на кадрови войски за обучаванието на българските солдати, и след туй да накарат България да обяви война. Добруджа им е била потребна, за да могат да бъдат по-близско с границата на България, та да не се забелязвало, когато могло да стане нужда да се докара русска войска в отечеството ни. Планът е бил скроен от Генералния Щаб в Петербург и на Военния Министър Княза Кантакузена са били дадени тайни инструкции да свика резервата и да чака втора заповед. Трябва да се знае, че всичко това, както и всички други подобни работи, са ставали скришно от княза и другите министри. Военния Министър получаваше заповед направо от Петербург и чрез консулствата. Кантакузен в онуй време чакаше в Русе заповед, за да обяви войната; а за да не се даде подозрение, обяви се, че в Шумен щяло да има маневри на войските. Всички вярвахме на това. Между тем сега се узнава, че целта е била съвсем друга. Внезапното прогласявание Съединението на 6-й Септемврий е спряло руссите от този пъклен план и избави България от едно голямо нещастие - да бъде неприятелка на онази държава, от която нашия народ не е видял нищо друго, освен добро. По този начин Съединението принесе три големи ползи на България, първата е че се съединихме, втората, че ни предпази от една злощастна война с Румъния, а третата, че се отървахме от русските офицери за винаги.

Решението на княза да отиде в Румелия и да поеме въпроса за Съединението беше една от най-решителните постъпки на Княз Александра, която тури начало на краят на русското опекунство над България. До тогава каквото и да ставаше, руссите се прикриваха своите действия с разни извинения и маневри, а тайно вършеха друго. Това се вижда на всяка крачка и от документите. Но решението на княз Александра да отиде в Пловдив с войските, без да слуша изричната заповед на Царя, който му запрещаваше това, ги принуди да излязат открито против България, а следователно и против княза. Русските дипломати, които до тази дата, 6 Септемврий, сами са подбуждали въпроса за Съединението, - те са създали тъй наречената тогава съединистическа партия, - изведнъж, след прокламирането на съединението, се обявяват против и считат действията на княза за престъпни и революционни! Сами са давали инструкции на Сорокина да възбужда една от партиите в Южна България към Съединението; сами са искали да употребят чисто революционни средства за присъединението на Южна България, а когато това Съединение се обяви, те въстанаха против него! Защо беше тази игра? - Защото руссите са искали, както се вижда от документите, да испъдят предварително княз Александра и в туй време, за да не дадат на народа възможност да изкаже своето негодувание против тази постъпка, да обявят веднага Съединението. Се за тази цел - испъжданието на княза, - те са предприемали да ни тикнат във война с Румъния. Всичките действия на Русските дипломати са гонили една главна цел: присъединението на България към русската Империя по средством принуждаванието княз Александра да се отрече от престола. Следователно, Съединението на Юж. България с участието на княз Александра, това за тях е било най-силния удар. Те са почувствували изведнъж, че всички ония оръжия, които са държали за всеки случай против княза, като въстановяването на конституцията и Съединението, избягват из ръцете им. Не оставаше вече, с какво да бият на чувствата на българите и да подкопават княза, защото едното и другото събитие се извърши пред очите на целия народ от самия княз. Гневът на Царя и на дипломатите му беше голям. И те се завзеха с напрегнати сили да правят всички възможни затруднения и пакости на България. Първата им длъжност е била: как по-осязателно, по-нагледно да дадат на българите да разберат, че Царя негодува, че той не одобрява това съединение, че той вдига покровителството си над България. За тази цел биле са дадени инструкции на всичките консули, да свикат русските офицери от гарнизоните и да им искат следующето мнение: „дали, в случай че се оттеглят русските офицери, българите ще бъдат в положение да командуват полкове и дружини? Има ли из българските офицери достаточно число добри артиллеристи? За колко време може да се подготви войската към боева готовност? В състояние ли ще бъде българската войска, в отсъствието на русските инструктори, да посрещне неприятелството на съседната държава? И какви именно по-удобни мерки намерват русските офицери, щото да се усложни и затрудни още повече положението на българската войска, за да не бъде годна за една война?"

На тия „покровителски и доброжелателски“ въпроси, русските офицери от разните гарнизони се събирали и взели решения, в форма на постановления, (стр. 122-123) в смисъл, че най-удобни средства, за да се затрудни и още повече усложни положението, те намерили: „веднага да се повикат русските офицери из България, както и всичките параходчета от Дунава“. Това постановление е било съобщено телеграфически в Азиятския Департамент. В Петербург като намерили туй средство за много внушително, и като са вярвали, че българите ще се оплашат, а войската ще се деморализира, - удобрили го и телеграфически (стр. 124) заповядват на Военния Министър Княза Кантакузена и на всички офицери, да напустнат България. При напущането на бригадите, полковете и дружините, русските офицери, които се хранеха до тогава с български хляб, искаха да произвеждат по-голяма паника между солдатите. Войските се приготовляваха тогава да отиват на границите. Когато българските офицери постройваха полковете и правеха молебствие, пред фронтът на полкът се явяваше русския полковник или дружинен командир, и с глас викаше на солдатите: „къде и с кого ще отивате вий? Не виждате ли, че Царя не удобрява действията на княза и правителството ви? Вашите офицери ще ви предадат на неприятеля и пр.“. На много места българските офицери, комадующи полковете, са изгонвали такивато инструктори от фронта твърде грубо, и са ги заплашвали с арест. При всичките старания на руссите да произведат бунт, те не успяха. Българските офицери и солдати бяха дълбоко проникнати от дългът към отечеството и задържаха високо войнската си чест.

Независимо от тия действия на офицерите, русската дипломация употребяваше и други средства пред европейските кабинети за да осуети Съединението, което целия народ прегърна с ентусиязм, В Цариград беше се събрала една международна конференция. Русските дипломати предлагаха, щото турските войски да окупират Южна България. Вътре в България техните агенти привикваха Цанковите партизани и чрез тях пръскаха всевъзможни заплашителни слухове. В Пловдив Русския консул беше отишел на събранието в Гимназията от по-първите граждани, и открито пред всички заявил, че Румелийци трябва да се откажат от Съединението, защото „красние фески идут уже ", а Руссия няма да ги защищава. Но всичките тия заплашвания се разбиха в корректното поведение на Княза и правителството му спрямо Турция. Руссите, обаче, не се отчайваха. Те насърдчиха сърбите към война, като са вярвали, че без техните офицери нашата млада войска не ще може да устои срещу сърбите. Милан беше останал твърде недоволен от съединението на двете Българин. Въсползуван от случая, че русските офицери напустнаха българската войска и като е бил уведомен от русския агент в Белград, че Царя ще погледне с много милостиво око на него, Милана, ако той обяви война на България и разбие княза, - той се реши да се хвърли в една братоубийственна война. Русските дипломати в София потриваха ръце. Когато сърбите преминаваха нашата граница и потеглиха за София, те отваряха шампанско от радост, че ще им се удаде възможност да свалят княза. На 6 и 7 Ноемврий, когато ставаше най-решителната битка при Сливница, управляющий русското консулство, Богданов, заседаваше в Митрополията с дядо Климента, Цанкова, Славейкова и още неколцина, да размислят, как да се посрещнат сърбите и кога да се обяви княза за свален от престола, от името на русския цар. Имало е обаче, Господ и за България! Вместо поражението на България и превземанието на София, на другия ден се получи известието, че нашите храбри войници разбили сърбите. Русските дипломати си прехапаха язика.

Интригите им в Цариградската конференция тъй също не успяха. Намериха се и там умни и добри хора, които склониха Султана да повери управлението на Источна Румелия на българския княз за пет години, и същевременно се беше назначила една коммиссия, която да определи начина на управлението. По този начин руссите претърпяха от всяка страна фияско.

Вследствие на всички тия борби с Руссия, гонението, което правиха руссите против княза и Съединението, и добрия исход от войната и Съединението, княз Александър стана обичан от народа, неговото име се славеше и в последната колиба. Враждата на руссите, естествено, се увеличи още повече. Обаче, те нямаха вече свои офицери в България, чрез които да действуват за испъждането му. Трябваше да намерят други хора измежду самите българи. И наистина, скоро те ги намериха. Изродът на българщината Д. Цанков се тури пак на чело на този пъклен план. Както се вижда от самите документи, русското агентство му отпущало доста големи суми, за да води агитация против княза. Навсякъде се съставляваха испълнителни комитети, а на чело на тия комитети в София са биле определени от самото агентство: Цанков, Балабанов, и Бурмов. От друга страна русския полковник Сахаров беше влязал под кожата на някои докачени офицери, Бендерев, Груев, Р. Димитриев, и пр. Въпросът се третираше доста явно. Органа на Цанкова „Светлина“ не само че заявяваше открито за необходимостта, щото княза да напустне България, но печаташе един вид форма на прошение, и подканяше българските граждани да го преписват, подписват и пращат или направо до него, или до русското агентство. Тия прошения се адресирваха до Царя с молба, да избавял България от Батемберга и да вземял той управлението на страната, под свое покровителство. Напечатани бяха разни брошури под заглавие „Туркомания“, „Батембергия“ и се продаваха под носът на княза около Двореца. Самия Каравелов орган, в. „Тър. Конституция“, сегис-тогис подпущаше по някоя инсинуация против княза и не излезе нито един път да го защити, както трябваше, а се занимаваше да отговаря нам, които издавахме в. „Независимост“, и защищавахме противорусската политика и Батемберга. Няма съмнение, че ако Каравелов беше по-честен и искаше, той можеше да защити княза и да спре онзи разврат, който се проповядваше тогава. Но очевидно е, че нему са биле известни всички планове. Знае се даже, че чрез покойния Майор Никифоров, Военен Министър тогава, той е бил в всичкото течение на военния заговор, защото Груев и Бендерев бяха другари на Никифорова и живеяха заедно. Но той не е зел никакви мерки да предупреди княза, или сам да сплаши и накаже заговорщиците, а напротив, за да го не превари Цанков и Бурмов, да не земат славата и да станат по-близки до русските дипломати, - той е насърдчавал предателството. Една важна роля е играла тук и мадам Катя, под кракът на която стоеше Каравелов по много въпроси...

По този начин руссите сполучиха да откраднат през нощта на 9- й Август 1886 г. княз Александра от Двореца. На всекиго беше ясно още тогава, че това мръсно дело е творение на русската дипломация заедно с Каравелова; между тем, и подкупените предатели, и самите русски дипломати, както и органите им, се мъчаха да го представят като дело на българския народ. Срамуваха се и те сами от своите гнусни дела.

В първите дни подир известието за свалянието на княз Александр, светът се погнуси от България. Всичкия Европейски печат, съчувствующ и несъчувствующ на България, осъди ни като народ неблагодарен на един княз, който прослави и отечеството ни и оръжието ни. И тоз позор, туй грозно нещо щеше да остане вечно в народната ни история, ако да не беше г. Стамболов в Търново.

Тъкмо когато руссите потриваха ръце от радост, а царьт се упражняваше да излива своите милости към България; тъкмо когато на 10 Август, по искането на Груева, княз Долгоруков е бил назначен за царски пратенник и наместник, - от Търново се получава известие, че Стамболов не е съгласен с станалия преврат и се прогласил за диктатор от името на изгонения княз. Същевременно дохожда друго известие, че в Пловдив Муткуров действува солидарно с Стамболова, събира бригадата си и тегли войски къде София. Груев си въобрази, че ако измени временното правителство и тури Каравелова на чело, ще сполучи. До тогава временното правителство беше на чело с Климента и Цанкова. На 11 Август, се обяви, че правителството се изменява и дохожда Каравелов; но всичко това нищо не помогна. Народа и войската видяха, че тук е станало измяна голяма, и не искаха вече да вярват на Софийското правителство. При всичките молби, които пращаха от София на г. Стамболова, да не действува от името на изгонения княз, той не се съгласи и заповяда на Софийското временно правителство да престане да съществува и да се покорява на заповедите му, инак заплашваше, че ще го накаже със смърт. Каравелов се опита да изпрати К. Стоилова и Т. Иванчова, за да водят преговори с него, но Стамболов отговори, че ако отидат, ще ги арестува. Софийското правителство, като се видя изолирано от всякъде, престана да действува на другия ден. Русското агентство печаташе и пръскаше по улиците телеграмма подир телеграмма, но нищо му не помогна. Подир един ден Муткуров влезе тържественно в София, а бунтовниците - предатели избягаха едни отделно, а другите с Струмския полк. Подир тях отиде един малък отряд и около Кюстендил бе ги изловил всички. Княз Александр се възвърна в България, и, ако не беше направил погрешката с известната телеграмма от Русе до царя, с която му заявяваше, че слага короната в неговите ръце, - щеше да остане, може би, и днес в България. Обаче, той се показа повече малодушен, от колкото се очакваше, и когато дойде в София, отрече се от престола като остави регентево, състояще от г. г. Стамболов, Муткуров и Каравелов. Последния, при всичката му окалянност, беше взет в регенството, за да се не дава повод на разцепление, още от началото, а да се работи общо и задружно за запазване на страната.

Русското правителство не остана никак задоволно от новия ред, защото, вместо да се предаде управлението на царя, както се е крояло и както го доказват печатните документи, то оставаше пак в ръцете на Българите. Целта не се постигаше и царя от ново закрои нови пъкленни планове против България. Сега обаче, той считал работата за по-лесна, защото в междуцарствието и безкняжието той е бил уверен, че българите ще послушат неговата воля и желание и испрати Каулбарса под вид уж на дипломатически агент, а в същност чрезвичаен пратенник, да вземе управлението на страната. Но той се излъга много. Царското слово, благодарение на хайдушкото поведение, което държаха руссите спрямо България по много въпроси, беше престанало отдавна да се слуша в отечеството ни. Народа и войската гледаха по-вече на своите испитани патриоти, отколкото на царските слова и благоволения.

Каулбарс стъпи в България с всичкото си величие и с права и пълномощия, които читателите ще видят в документите, - да прави-струва, но да възбуди народа и войската против регенството и да вземе управлението в ръцете си. Разбесня и развълнува се той на четири страни още от първия ден. Нотите му, във вид на заповеди, се печатаха по улиците. Привикваше в агенството гражданите, заплашваше ги и ги надумваше да бъдат против регенството. На Цанкова даде пари да издава „Светлина“, а на дяда Славейкова, - в. „Истина“. П. Каравелов, това животно в человечески образ, който се е родил да докарва само катастрофи на България, се обяви несолидарен с другите двама регенти и се захвана и той да издава в. „Търнов. Конституция“, за да оправдае испъждането на Батемберга; и да действува против регенството. Скоро се обявиха избори за Велико Народно Събрание, което щеше да избира княз. Каулбарс се обяви открито против това и поиска с нота от правителството да спре всякакъв избор догдето страната не се умиряла, за да можал народа да се произнесе свободно. Обаче, регенството подсети, че неговата цел е - да му се даде възможност, за да възбунтува страната, и не го послуша. Деньт за изборите беше обявен на 27 Септемврий. Каулбарс, като видя, че в София не може да направи нищо, предприе едно пътешествие из България. Гдето пристигаше, из устата му излизаха псувни и хули против регенството. На всякъде той казваше, че волята на Царя била - да падне регенството и да се слуша Царя. В много градове, гдето имаше войска, той привикваше офицерите и ги караше да се обявят против правителството, без да се боят, - Руссия щяла да ги защити. Обаче агитациите му се посрещаха на всякъде с негодувание от населението. Ходиха да му се представляват само изродите на българщината, а населението гласно протестираше против неговите бунтовнически действия. Официялно тогава се казваше, че Царя се въодушевлявал от чувства на безкористно доброжелателство към България; че той искал да се отложат изборите, за да се дадяло възможност на народа да избира свободно княз и пр. Документите сега ни откриват тайната на всичката тая русска беснотия, която се разиграваше в България. Каулбарс не е бил агент за защита на русските поданници, а коммиссар за превземанието и завладяванието на България. Той е бил „злия гений“, пратен с нарочната цел да всява раздор, да вдига и насъсква брат против брата. Това нещо, разбира се, не е ново за нас, но ний го отбелязваме, защото в 1890 г., когато известния русски писател Татищев дохожда в София и след туй написа няколко писма, и не право, а косвено, осъди Каулбарса, че е действувал много нетактично, станал е причина да всее вражда и да възбуди още повече общото мнение в България против себе си и Руссия, - той, Каулбарс, публикува едно писмо, в отговор на Татищева, във в. „Новое Время“, в което се оправдаваше и отблъскваше всяка вина от себе си, като стоварваше вината върху регентството, че не е искало да го послуша и че се въодушевлявало от враждебни и преднамерени чувства против Руссия. Още тогава, в няколко статии в „Свобода“ ний изобличихме генерала в лъжа и доказахме, че при всички пакости, които Руссия беше ни направила до тогава, при всичките известни нам нейни кроежи, регентството беше готово да направи пак отстъпки и да избере онзи кандидат на княжеския престол, когото Русия укажеше; но че той отказваше да направи това, и на всеки подобен въпрос от първия Регент г. Стамболова, е отговарял: „Руссия няма още кандидат.“ Ако тия документи, които печатаме сега, бяха на ръцете ни тогава, нашия отговор на неговото писмо щеше да бъде съвсем друг. Вместо да вадим заключение от действията му и да доказваме, че той не е дошел да въстановява ред, тишина и да всява братска любов, както се хвалеше, - щяхме да напечатаме едно писмо от неговите инструкции, както и от разменените му корреспонденции, и всеки щеше да разбере, че Каулбарс е бил бунтовник, разбойник в генералски мундир, когото нашето правителство трябвало да застреля без всяка присъда. Проследете внимателно корреспонденцията му с Петербург, подир несполучливата му обиколка из България и вий ще видите, какви мискински доноси е правил той, как безсъвестно е изопачавал работите и настроението, с единственна цел - да възбуди и ожесточи официалните кръгове в Петербург още повече, и да се добие до една окупация на България. Ако регентството не беше се показало повече благоразумно и не беше освободило някои от арестованите тогава офицери-мятежници, откритото и въоружено сблъсквание с Руссия, може би, щеше да се предизвика. Като видял своята несполука от всяка страна, Каулбарс се ухитрил да представлява всичко в такава форма, щото в Петербург да не стоварват вината върху него. Докарването на клиперите в Варна е било дело на неговите изопачени донесения. Прекъсванието на сношенията и вдигането на консулите е дело пак негово. И какво друго можеше да се очаква от един човек, който като луд се затича на митинга в София да пледира с населението и да му доказва, че Царя не искал регенството? Ако беше на неговото място пратен някой по-умен и по-тактичен човек, твърде беше възможно да ни подлъжеше. Но, вижда се, че и тук щастието на България е поработило.

Документите, относящи се до мисията на Каулбарса в България, неговото поведение и пр., които мнозина тогава не можаха да си обяснят, най-ясно дохождат да убедят всекиго, колко са биле пъкленни плановете на русските дипломати. Мнозина вярваха, че неговото искание да се отложат изборите за Велико Народно Събрание, се правеше с цел да се даде повечко време на народа, да се произнесе по-свободно за избора на княза. Сега излиза на яве от документите, че „отлаганието“ и „времето“ се е искало съвсем с други намерения. Руссия не е имала никакъв кандидат за княз, защото не е мислила, да допуща избор на княз. Протестите на Каулбарса както против изборите, тъй и против Събранието не са биле от съображения на тяхната незаконност, както го пишеше той тогава в нотите си, а са биле давани, защото въобще Руссия не е искала да се предлага на Събранието избор на княз. Намерението на Руссия е било - да се изберат в Събранието такива хора, които не да избират княз за вакантния български престол, а да прогласят протекторството на Царя над България и да му предадат управлението на страната. В инструкциите на Каулбарса (стр. 144-148) се дават пълномощия, щото „да действува на умовете на истинските български патриоти, за да забравят миналото и да мислят само за бъдещето; дружно и единодушно да се подготвят за новия държавен живот, който ще се отвори пред тях и ще подготви здрава и очистена от всякакви миязми почва за новото правителство, което ще се състои исключително от лица, назначени от императорския чрезвичаен посланник Генерал Майор барон Каулбарс. “ По-надоле в писмото се говори, че времето на празднословието се минало вече и че „Царя и Руссия очаквали факти, с които българите несъмненно трябва да докажат своята преданност, и само в такъв случай могат да се надяват, че Царя ще съизволи да поддържа преуспяванието на страната“. На друго място в същото писмо се казва: „Царя се надява, че в тази минута всичките българи ще оставят на страна своите вътрешни раздори, открито и задружно ще се присъединят към Руссия“. Подир всичките тия гладки фрази за „задружно действие“, и за „забравяне на миналото“ и пр. дохожда един пасаж за секретната миссия на Каулбарса. Тая миссия се е състояла в следующето: 1) да отстрани от власт „незаконните“ български регенти и управители; 2) да се образува ново министерство от лица действително преданни на Руссия; 3) да се освободят всички арестовани офицери по испъждането на Батемберга и да им се възвърнат предишните длъжности; 4) да се снеме военното положение и да се отсрочат за неопределено време изборите за Велик. Нар. Събрание; 5) за да се възстанови порядака и спокойствието, новото министерство ще ходатайствова пред Императорското Правителство за подпълването на българската войска с русски конни и пехотни полкове и артиллерия; 6) да се уволнят в оставка, ония от българските офицери, които са биле привърженици на Батемберга; 7) след като се испълнят горните инструкции, да се вика Велико Народно Събрание, на което да се предложи волята на Царя, за да се тури на Негово Величество титула „Великий княз на България“. Императорския наместник ще бъде назначен измежду българите; 8) Конституцията, свободата и независимостта на Княжеството ще бъдат вечно запазени; 9), да се увери населението, че нито княз Батемберг, нито някои от неговите братя, под никакви условия, не могат да се върнат в България и да стъпят на престола“.

Такива са биле „безкористните“ и „доброжелателни“ чувства на Царя към българите; такива са биле и намеренията му. Тия чувства и тия намерения именно беше дошел Каулбарс да прокарва, а не „задружност“, „братска любов“, „ред“, „тишина“ и пр. Царят си е въобразявал, че преврата от 9-ти Август му отвори пътя да глътне България на един залък. За туй и Каулбарс беше толкова дързък и нахален; за туй не се стесняваше той да ходи из България и да бунтува гражданските и военните власти против Регентството.

Когато Великото Нар. Събрание се събира първи път в Търново, русския консул в Бургас, заедно с оставния руски капитан Набоков и някои развалени български офицерчета, Кашелски и други, вдигнаха бунт против властта, и прогласиха ново временно правителство начело с Горанова и Бракалова, сега емигранти. Този бунт, по всичко се вижда, е станал с цел да сплаши представителството. Че бунта беше дело русско, не трябва никакво съмнение, защото покрай Бургас бяха надошле русски параходи и чакаха заповеди да навлязат и превземат градът, ако бунтът сполучи. Този беше първия тогава бунт и нямаше съмнение, че произведе малко страх във всички, да не би да се повтори и по други градове. За да потуши и да предпази други смущения, регентството обяви страната в военно положение, а майор Паница беше пратен с един отряд войска да потуши Бургазския бунт. Войската стигна на време и бунта се потуши твърде скоро. Но тук майор Паница показа своята неспособност, защото нито един от бунтовниците не бе осъден и наказан както трябваше, за пример на другите. Набоков, който беше в ръцете на властите, Паница го предаде на русския параход, без всяко наказание. Това обстоятелство вероятно насърдчи и други развалени натури да си опитат късметя в предателството попосле, както и сам Паница.

Каулбарс в туй време обикаляше още из България и се надяваше, че примерът на Бургас ще се повтори и другаде. Особено се надявал той на Шуменската артиллерия.

Но горчив хап излезе този лаком залък, когото Царя искаше да глътне! При всичките прикривания на истинските цели и планове, които Каулбарс готвеше, българските Регенти подсетиха нечистите му намерения и отблъснаха категорически всичките негови искания, и, въпреки очакванията на Царя, Великото Събрание избра тогава Валдамара Датский за княз на България. Оказа се, че този господин не си турял сам калпака на главата, от другаде си палял чибука; - той не прие да дойде в България. Това обаче, не уплаши никого от българските патриоти. Великото Народно Събрание избра една депутация, която натовари да отиде по Европейските Дворове и да моли да вземат под свое покровителство и поддържат малката и слабата България, срещу която Руссия е зинала като ламя да я глътне.

Тази постъпка на българските патриоти, обяви вече борбата между Руссия и България. Ожесточението на Царя нямаше граница. За да покаже своята злоба и зли намерения още по-нагледно, той заповяда, щото всичките русски консули от България да се вдигнат и да се прекъснат всеки сношения. На Каулбарса беше казано да направи това някак по-демонстративно, с прокламация. И действително той се опита да пръска своите прокламации, като е вярвал, по всяка вероятност, че ще може да повдигне и населението против правителството. Но българските власти знаяха по-рано това негово намерение и прибраха всичките му прокламации, които той се опитваше да распространява.

Така се свърши миссията на Каулбарса. До тук бяха и официалните ни сношения с Руссия.

От този ден нататък борбата се захваща на нелегална почва, с чисто разбойнически средства от страна на Руссия. Тя заяви официално, че не признава нищо законно в България и че всичко, което българите вършат, в очите на Царя и неговата дипломация, щяло да се счита за узурпаторство над народа, за насилие и беззаконие. И понеже българите не послушали Царя и не вървяли по неговите „доброжелателски“ предначертания, то Руссия щяла да пази неутралност в българските работи, догдето самите българи дойдяли да съзнаят погрешката си и поискат вмешателството на Царя в техните работи. Това беше обаче, само официялната страна на въпросът, а в същност русските дипломати, чрез всевъзможни тайни конспирации, било с техни хора, било с подкупени българи, употребиха всички усилия да предизвикат бунт в страната ни.

В туй време, когато нашата депутация от Великото Нар. Събрание обикаляше Дворовете, русските дипломати дадоха на Хитрово в Букурещ неограничено право, да расходва от пустнатите нему сумми, за да създаде бунт в войската. Груев и Бендерев и всички други емигранти, бивши офицери в нашата войска, бяха под негово расположение. Хитрово даваше суммите, а те водеха преговори, преписваха се и разписваха с разни гарнизонни началници. Благодарение на съществувавшия от по-рано раздор между някой от офицерите и завистта и инатът у други, - имаше офицери в няколко гарнизона, които се бяха поддали на подкупите и измамата. Всеобщия бунт според уловените тогава преписки, се е готвял и е бил определен за Май месец; и ако правителството не беше открило съвсем случайно работата, може би, България щеше да испита и туй нещастие. Какъв щеше да бъде резултата, то е друг въпрос, но бунта щеше да бъде много по-грозен и в по-големи размери, отколкото беше в Силистра, Русее, Сливен и пр. Заговора, като казахме се откри съвсем случайно. Правителството беше назначило г. Н. Обретенова за Силистренски окр. управител в първите числа на месец Февруарий и бе му обърнало вниманието да следи действията на капитана Кръстева, защото за него се имаха сведения, че е в сношение с емигрантите. Три-четири дена нещо след отиването г. Обретенов хвана един турчин, който преминувал границата между Румъния и България по сухо. Той се усъмнил в него, претърсва го и намерва писма от Бендерева, Р. Димитриева и други до Кръстева. Този турчин е служил за техен куриер. Обретенов веднага отива на апарата, протелеграфирва съдържанието на писмата до правителството. Обаче, току-що той излиза от телеграфната станция и Кръстев дохожда с една рота войници и завзема телеграфа. Но в София вече знаеха всичко. Като е бил уверен, че непременно ще го последва някое наказание, Кръстев размислил за по-добре да се провъзгласи против правителството, и действително заранта той събира войските и прогласява ново царство. Във всичките тия бунтове, гражданите не само в Силистра, но и на другите места, не взеха участие. Бунтовете бяха дело чисто на военните.

Щом се получи известието, че Кръстев се прогласил за мятежник, правителството даде заповед, щото част от Русенските войски, под командата на капитана Драндаревски, и част от Варненските, под командата на капитана Паничерски, - да отидат и завземат Силистра. Нападающите войски бяха под общата команда на Капитана Драндаревски. Но току-що войските тръгнаха от Русее, и майор Узунов, който тоже бил в заговора, вдига втор бунт в Русе със сапйорите. В този бунт участвува и русския офицерин Больман, който стоеше в разположението на Хитрово в Букурещ. Положението се усложни от всяка страна. Правителството, като видя, че работата може да вземе сериозен характер и че бунтовете може да се разпространят и по другите гарнизони, заповяда на войските от Търново, а други от Свищов, да нападнат Русе. Майор Р. Петров, сега полковник, беше назначен за главнокомандующ на отдела с право да повтвърдява смъртни присъди. Благодарение на обстоятелството, че пехотния полк, под командата на капитан Вълков, не се предаде на мятежниците, и благодарение на това, че самото население в Русе възстана с оръжие против мятежниците, - бунтът се потуши още същия ден и виновниците бяха наказани найстрого, - застреляни. В Силистра, войниците, като виждат, че командира им Кръстев, ги е излъгал, дават един залп върху му, когато той отишъл да се прощава и да бяга в Влашко, и го убиват на мястото. Същия ден отряда на Драндаревски влезе в града.

По този начин опитването на русските дипломати да вдигнат бунт в страната чрез войската, - пак не сполучи, а спомогна само да убеди целия свят, че бунтовете са дело на русската дипломация. Строгото наказание на виновните показа твърдостта на правителството да следва делото, и послужи за пример на всички предатели.

До това събитие, в Европа всички мълчаха и чакаха да видят следствията. Когато обаче видяха, че правителството и народа се борят сериозно с бунтовниците и че в бунтовете вземат участие русските дипломати, - почнаха да си издигат гласът и дипломатите и вестниците и да искат от Европа да защити беззащитните българи, които Руссия иска да погълне. Първия симпатичен глас когото ний бяхме чули за България и започнатото дело, в растояние почти на 5-6 месеца, беше гласът на покойния Унгарски министърпредседател г. Тисса. В отговор на запитването на един депутат, той осъди в камарата поведението на русските дипломати публично, от министерската трибуна и исказа най-големи симпатии и похвали към българите. След него говори, тоже в камарата, и граф Калноки. В Цариград захванаха тъй също да гледат с уважение на българските патриоти. От всякъде почти общественото мнение се обърна в наша полза. Русските дипломати бяха изобличени и Хитрово беше повикан в Петербург, да го мъмрят за несполуката. - Ромънското правителство взе мерки тогава, и изпрати всички емигранти вън от Ромъния.

Подир туй фияско работите временно утихнаха. Строгите мерки на правителството произведоха своя ефект и вън и вътре в страната. Продажните елементи се свиха временно.

През лятото, месец Юний 1886 г., регентството свика пак Великото Нар. Събрание и предложи кандидатурата на нине царствующия княз Фердинанд. Избора беше единодушен, без разлика на партии. Първоначално мнозина не вярваха, че княза ще приеме да дойде в една страна, която по онова време приличаше на вулкан; но когато князът отговори благоприятно и когато прие депутацията на Народното Събрание, всички се убедиха, че избранника без друго ще дойде да завземе вакантния престол. И действително не се мина дълго време княза дойде в България, положи установената клетва в Търново и пое управлението.

Русските дипломати бяха гръмнати от този резултат. Най-напред те обявиха княза за незаконно избран; след туй захванаха да водят интриги и заплашвания в Цариград, за да накарат и Турция да ги последва. Европейските Дворове от вежливост и висши политически съображения, види се, прекъснаха и те официалните си сношения с българското правителство, които до тогава съществуваха. Но всичко туй не помогна нищо на Руссия. Нито княза, нито правителството му се оплашиха от тия постъпки.

Русските посолства в Цариград и Букурещ се завзеха тогава сериозно за създаването на нови бъркотии в България, за да покажат с това пред Европа, че и народа негодува, за гдето княза дошел в страната без съгласието на Руссия. В Цариград Посолството приготви експедицията на Набокова, която беше разбита по Бургазските крайбрежия, а в Букурещ, посредством отставния русски офицер Порфирий Колобков, заведоха преговори с майор Паница за испъждането на княза от България. Преговорите биле захванати още през Октомврий 1887 год. Документите по този въпрос се захващат от страница 186 на нагоре. Предвид на това обаче, че Паница е искал много нещо, че условията му биле малко тежки за Руссия, и от друга страна, види се, като не са му вярвали много, - русските дипломати предпочели експедицията на Набокова. В едно писмо от началника на Азиятския Департамент до Хитрово в Букурещ (стр. 193) се казва следующето: „Като предпочита експедицията на Набокова пред всяки съглашения с българските офицери, Императорското министерство праща в Цариград първия секретар, при вверената вам Императорска Миссия, за да сключи окончателните условия с капитана Набокова, както и за редът по който ще се управляват завзетите от него местности в България, до пристигването на подкрепления от Одесса. При това, разрешено е на коллежския съветник Вилямова, да даде на капитана Набокова парични средства за издържането на хората, които той е събрал за казаната експедиция“.

Както се вижда от горнето, нашите „освободители“ се грижили сериозно да ни освободят съвсем от България. Не само че приготовлявали разбойнически чети, но още готвели и подкрепления из Одесса от редовните войски! Помним много добре, с каква ярост отговаряха русските официозни вестници, когато Набоковата чета беше разбита и когато, на основание на намерените у него писма, ний бяхме казали във в. „Свобода“, че Набоков е изпратен от русските дипломати да вдига бунт в България. Не само руссите, но и нашите опозиционни тогава вестници „Търновска Конституция“ и „Народни Права“ излязоха защитници на русската дипломация, като ни обвиниха, че сме искали с подобни инсинуации да покриваме „негодованието на народа към правителството“. Русските официози, които протестирваха, отричаха всяко вмешателство на дипломацията, или кое и да е официялно лице, в подобни бунтове и заговори. Руссия, казваха те, е престанала да се интересува вече с съдбата на България; тя ще държи неутрално поведение и оставя българите да се пражат в собственото си масло. Тия заявления на русските дипломати послужиха даже за оръжие на опозициите да нападнат правителството, че станало причина да се лиши България от покровителството на Царя, че нарочно измислювало русско вмешателство и пр., за да се държало на власт с сила. Нямахме тогава тия документи и принудени бяхме да дирим други средства за защита. Нека четат сега и видят и те, и целия свят, че всичко, каквото сме говорили за русската дипломация, е било съвършенно право; че не народа, не опозицията по своя инициатива и влияние е правяла бунтовете, а русската дипломация с своите рубли е създавала всичко... Подир несполуката на Набоковата експедиция русската дипломация се обърна пак към Паница. Под предлог уж, че ще доставят оръжие за войската от русските „оружейни заводи“, в София дохождаха тогава разни Колобковци и „купеца“ Новиков, да сключват условията с майор Паница за испъждането на княза. Документите по този заговор са толкова ясни, щото не искат никакви разяснения. Преговорите са вървели бърже. Но в туй време русския посланник в Берлин граф Шувалов съобщил, че Император Вилхелм II има намерение да посети русския Цар. От Петербург заповядват тогава на Хитрово да прекрати временно преговорите с Паница, и да отиде при посещението в Петербург, гдето може да се уреди въпроса за България по взаимно съгласие на двамата монарси. Работата била преостановена за малко време.

През периодът от 9 Авг. 1886 г. нататък, и нашата Екзархия в Цариград играеше тоже една недостолепна роль. При постоянните подбуждание на Нелидова тя беше станала сборише на всичките емигранти. Предателите, които бягаха из България, за да не попаднат под строгите наказания на закона, намерваха прибежище и прехрана при главата на църквата. Екзарха беше повече русски агент отколкото духовен пастир. Св. Синод в София, като гледаше поведението на началника на църквата, и той се зарази с политика. Повечето по чужди подбуждания и влияния на разни партизани, отколкото по собствена инициатива, един ден Св. Синод си позволи да разсъждава за чисто политически въпроси и повдига питане, че князът стоял незаконно на престола, понеже не бил православен, за туй той, Синода, решава да не се споменува името на княза в църквата. Правителството, като видя, че някои от владиците, членове на синодът, се занимават с работи, които не са от тяхна компетентност, предупреди ги да напустнат туй поведение и да се грижат за чисто духовните работи и нуждите на църквата. Политиканствующите митрополити почнаха да правят още по-вече на инат. Правителството се принуди тогава да ги испрати под конвой по местата им, и по този начин да даде на русските дипломати да разберат, че владиците не всякога могат да бъдат добри проводници на тяхната политика. Това събитие даде още едно оръжие на русските дипломати да вдигат аларма против нашите власти и да комбинират нови средства и заговори.

Не искаме да кажем тук нищо още за сегашното поведение на святата Екзархия по последните повдигнати въпроси за изменението на някои членове от Конституцията. Достатъчно е да се знае, че и в този случай Екзархията е надута от Нелидова.

Д. Цанков беше слязъл през лятото на 1889 г. в Букурещ със зетя си Люцканова. Се в същото време забелязвахме, че П. Станчев снове между София - Белград - Букурещ. Сега се вижда, че тук Цанков е водил преговори за испъждането на княза. Нашите власти бяха се по-распустнали малко и неподозираха организирванието на комплот от Паница. Въобще на Паница се гледаше като на човек панта, подир когото мъчно можаха да тръгнат хора с колко годе ум. Русската дипломация, като видяла, че не е могла да свърши нищо, когато Германския император е бил в Петербург, подновила преговорите си с Паница, но този път посредством Д. Цанков. На стр. 208 се намерва едно писмо от Хитрово, Букурещкия русски посланник, до Началника на Азиятския Департамент от 14 Юний 1889 под № 198, в което се казва, че Д. Цанков и П. Станчев се явили при него, Хитрово, и му поднесли едно писменно съглашение между партиите в България по въпроса за свалянето на княза от престола и за съставянието на ново правителство начело с един императорски коммиссар. При това, те му предали още и едно „подлинно заявление“ от „Военно-революционния комитет“ в София на чело на който стоял Майор Паница и в който земал участие и Военния Комендант Подполковник Кисов, и молили по-скоро да се определи лицето, което ще бъде Императорски Коммиссар. Най-после искали и парична помощ за поддържанието на някои лица. Хитрово указва още в Азиятския департамент от къде може да се заемат пари за тази цел и прибавя, че той дал на П. Станчев 10.000 лева под расписка, която и препраща. На 22 Юний Азиятския департамент пише на Хитрово да приведе в Белградската миссия една сума от 50,000 лева в расположение на Д. Цанкова, за да дава пособия на лицата, които са изявили съгласие да вземат участие в испъждането на княза. Обаче, на 17 Септемврий, с шифрована телеграмма Хитрово съобщава в Азиятския Департамент, че по неговите сведения от София, макар и да е имало съглашение между политическите партии, съставянето на новото правителство немогло да стане още, защото Паница не бил съгласен да влезе и Каравелов в правителството.

На 20 Септемврий 1889 год. с писмо под № 479, Хитрово съобщава на Азиятския Департамент, че Паница заявил пак готовност да води преговори за свалянето на княза и този път правял вече отстъпки от предишните си условия. Види се, че Паница и Цанков, ако и да са работили за една и съща идея, и ако и да са се знаяли, трябва да са имали недоверие един към други и са водили и по отделно преговори. Но така или иначе, понеже в София не се подсещаше нищо за този заговор, русското правителство е считало работата за много сигурна, до толкова сигурна, щото предписва свалянето на княза да не станяло по същия легален начин, както с Батенберга, а трябва да се предадял на народния съд и да бъде наказан строго като узурпатор (стр. 220). В това писмо се казва още на Хитрово, че ходатайството на Военния Комитет за назначението на императорски коммиссар в България, ще се удовлетвори само тогава, когато се издаде присъдата против Кобурга. Тия заповеди са биле съобщени на Паница и той е отговорил на Хитрово, че за да стане по-тържествен народния съд, трябва да се отложал въпроса за няколко недели, догде се затвори Нар. Събрание, което тогава заседаваше в София (стр. 221). По-после подир затварянето на Нар. Събрание, на 17 Декемврий 1889 г. под № 610, русския посланик от Букурещ съобщава в Азиятския Департамент (стр. 224), че Колобков му предал решението на Софийския Военно Революционен Комитет, което се състояло в това: 1) Княза и министрите му немедленно да се премахнат от властта; 2) Сегашните министри, като съучастници в престъпленията с княза, да се накажат строго; 3) Княза, като главен виновник на всичките нещастия за страната, които са я сполетели от неговото завземание властта, да се накаже с смърт; за която цел да се предаде на народния съд, назначен от Военния Комитет; 4) имуществата на всичките виновници, да се конфискуват за в полза на българската хазна; 5) да помоли русското импер. правителство, по-скоро да назначи един императорски коммиссар, за съставяне на временно правителство, свикване Велико Народно Събрание и избирание княз за престола; и 6) да се моли царя да назначи за императорски коммиссар генерала Домонтовича, като лице, което вземало участие във войната за Освобождението на България и при изработването на Конституцията. - Но русското правителство се побояло да назначи императорски коммиссар и отговорило на Хитрово, че въобще импер. правителство не намирвало, по много причини, за полезно да се назначава коммиссар, догдето княза още стои в София. Паница е разбирал обаче, че без подобен коммиссар, - с званието на когото той е искал да сплаши българите, - неговото нечисто предприятие не ще има никакъв успех. За туй, той повторил настоятелно своята молба за по-скорото назначение на коммиссар. Уверенията му са биле тъй настоятелни, като че всичките войски са в неговите ръце и че княза стои в София по неговата милост и търпение. Този път той обърнал вниманието на руските държавници, че неуспехът на революцията от 9 Август 1886 г. се дължи главно на несвоевременното испращане на коммиссаря княза Долгоруков в София. Вижда се, че това повторно ходатайство е променило взглядовете в Петербургските кръгове. На 19 Януарий, денът, когато се арестува Паница, Хитрово получава едно писмо от Петербург, в което му се казва, че царя склонил да се назначи за императорски коммиссар в България Генерал Домонтович. Генерала щял да дойде къде 30 Януарий в Белград. От там той щял да извести военния комитет, от кои лица ще се състави временното правителство. Паница щял да бъде уведомен за това дохождание или през русската тайна полиция, или през сръбския консул.

Обаче, когато русските дипломати очаквали приятната за тях новост, че княза е свален и Домонтович управлява, - на 21 Януарий, ромънския Министър на Външните дела съобщил на Хитрово, че Паница е затворен. Хитрово явява това в Азиятския Департамент. Домонтович в туй време е бил на път през Полша за Белград и бил спрян телеграфически.

Ако правителството не беше введено в заблуждение от подполковника Кисова, който беше комендант и съучастник в комплота, и който най-напред скри, а след туй предаде въпроса, като чисто „пиянска работа“, - и ако беше арестован Паница още на другия ден подир 11 Януар., когато той ходил у Д-р Миркова, а след туй и у Кисова, да му иска войската, за да въстане против княза, - вярваме, че много от писмата щяха да се уловят и делото щеше да се открие с по-големи подробности. Но правителството се излъга, че продължи работата чак до 19 Януар. и вечерта го арестува. До тогава обаче, Паница, има възможност да преговори с другарите си и да скрие много работи. Всичко туй, което четем сега в документите, се разказваше и тогава, при гледането на делото, но в много тъмна форма. Благодарение на отсъствието на ясни документи, делото излезе из съдът с твърде слаби наказания, а някои, като П. Кисимов, Д. Ризов, Яблански и пр. бяха освободени. В Кисимова се хванаха писма от Цанкова, и едно спогодително за испъждането на княза, писано от Люцканова и подписано от Д. Цанкова, което му е било пратено, види се, за да спогажда разните партизани, но при все туй съдът го оправда! Благодарение на обстоятелството, че правителството беше по-предвидливо, инак и Паница и съучастниците му щяха да се разхождат и днес из София. Правителството не взе в внимание ходатайството на съдът, да се не наказва Паница със смърт, и го наказа; а тия които бяха освободени, натири ги вън от държавата. Опозицията завика и зарева тогава, но попослешните събития дойдоха да покажат, че правителството е имало пълно право да гледа по-друго яче на работата. Не се мина месец, сам Ризов с една брошура от Белград дойде да признае, че и той е бил в комплота, че работата била много по-обширна и че правителството нищо не е открило от самия заговор. При всичките тия самопризнания, опозицията, възползувана от това, че Паница можа да скрие краищата на своя заговор, се мъчеше да доказва, че Паницовата работа била „пиянска работа“, че Стамболов нарочно ѝ давал голямо значение, за да управлявал с террор. Русските дипломати пък се кълняха и веряха през печата, че участието на Руссия уж в Паницовото дело било измислица на „Стамболовщината“, че русската дипломация нямала нужда нито от заговори, нито от България и пр. и пр.

Какво виждаме сега? Делото на Паница е било дело вършено с знанието, с парите и с предписанията на русската дипломация; то не е било тъй малозначюще и „пиянска работа ", както искаше да го представи опозицията тогава, както и русските вестници, а е бил сериозен заговор с последствия да убият княза и да предадат България в ръцете на русския цар. Ще ли има и сега русската дипломация нахалността да отрече, че тя не е била душата на Паницовия комплот? Ще ли има тя нахалността да отрича подир туй, че всички бъркотии в България, комплоти, бунтове, убийства, са нейно дело? - Твърде голямо е русското безобразие и нахалство, та съмняваме се, че и подир тия доказателства, тя ще се признае. Но за нас е безразлично. Достатъчно е за нас, щото светът да види и се увери, какво е вършила Руссия от какво сме се освободили, какви планове е кроила и какви са нейните цели.

Документите по Паницовия заговор представят най-нагледно, от какви идеи се въодушевяват спрямо отечеството и ония изроди - българи, които измениха на отечеството, продадоха се на руссите, които са земали участие в комплотите и днес се намерват емигранти в Руссия и се прехранват от царските подаяния, както и всички опонирающи против правителството на русска тема. До сега руссите ни се представляваха всякога като доброжелатели и на всяко обвинение отговаряха, че те се грижели за България, а пък княза и правителството му я продавали на немците, опропастявали я. Цанковистите от своя страна не намират думи, за да искажат „благодушието“ на царя и това до колко той милеял и плачал всеки ден за доброто на България; но че ний не сме разбирали тази добрина и царското „благодушие“ и всеки ден сме сипяли хули против царя. Обаче, подир откритието на тия документи, те трябва да се червят и да преглъщат всичко, което ще се говори вече за русските дипломати и царя им. Не ний сме биле хулителите, а те са биле хора без всяко национално чувство, без срам, хора, които съзнателно са продавали страната на руссите. Ако у тях има капка ум и съвест, те трябва да се червят от светът за поведението, което са държали.

С Паница заедно беше осъден и другаря му, оставния русски офицер Колобков. Русската дипломация се залови още от първия ден да го освобождава; а най-много я заинтересувало обстоятелството: да ли са уловени някои документи, които да оличават русското правителство, че е земало участие, и да ли се е узнало, че Домонтович е бил назначен за императорски русски коммиссар в България. След като е добила отговор, че никакви особенни писма не са уловени, - тя от ново се расхрабрява, и вестниците ѝ от ново започнаха да измислюват хули и клевети против нашето правителство.

Ако се припомнюват читателите, не след дълго време подир, туй русските дипломати бяха дали една нота чрез германското консулство, в която обвиняваха нашето правителство, че държало на служба мнозина техни русски, „виходимци“, и искаше испъждането им. Причината, да се подаде тази нота, беше чисто и просто, да се направи една шашарма, да се отвлече вниманието на обществото от да разисква по Паницовото дело, за да не би в туй разискване да се открие нещо за Руссия, а още и туй, - да не би някой от тия ,виходимци“, които, както се доказа тогава по-вечето са биле русски шпиони, - да е знаял нещо и да открие на властите.

Но с това русската дипломация не е искала да тури край на своите опити за бунтове; напротив, тя е искала с изваждането на своите хора, да има очи при бъдещите си действия и комплоти, да казва, че тя няма вече хора в България, следователно, всичко, каквото ще става за в бъдеще, е дело на самите българи. Тя не е била турнала край на своите дела, а се е готвила да захване друг ред на действие, с други средства и по друга метода. От документите виждаме, че русската дипломация изпраща някой си поручик Милевски да следи нихилистите, които прибягвали в България, и в същото време, да устроява и конспирации против някои лица и особено против княза (стр. 233). Този господин Милевски щял още да предаде в Цариградското посолство някакви си новоизработени в Париж бомби от „пиротехника Феодоров“ (стр. 234). Но този път тия русски агенти, които щяли да ходят в България, и очевидно, да хвърлят бомбите, биле снабдени с француски паспорти. Това станало с единственна цел за да се избегне трудното покровителство на германските консули над русските поданици, защото този път се готвяло действие сериозно, - с бомби. В едно писмо се говори (стр. 235), че Паницовото дело доказвало, какво Българите въобще не биле способни към активни действия и поради туй с тях в бъдеще немогло да се очаква никакъв благоприятен резултат от употреблението на бомбите. За туй са биле пратени русски тайни полицейски агенти, които щели да вършат работата и за тази цел, френското правителство дало няколко паспорти, с които свободно да пътували „конспиративните тайни агенти“. Вижда се работата, някои от нашите емигранти ще да са предлагали тъй също услугите си да действуват с бомби. Но вторий път е било съобщено в Букурещкото посолство от страна на шефът на русската тайна полиция в Париж, Ростовски, - да не се доверява на българите бомби, а да се действува с русските полицейски агенти и по свое усмотрение (стр. 236). Измежду тия агенти, които щели да следят русските нихилисти и да „конспирират“ против княза, бил и Хараламби Владигеров, едно време Драгоман при нашето в Букурещ агенство. Този господин е стоял под прямото ведомство на шефът на русската тайна полиция в Париж. Месец преди убийството на Белчева, той се беше домъкнал в София, а след убийството беше затворен, когато и се призна пред следователя, че е бил руски шпионин.

През Септемврий 1890 г. е бил пращан в Цариград и Белград през Букурещ, и известния емигрантин, бивши офицерин, Митителов, с цел да организира и изпрати в София лицата, които са изявили готовност „конспиративним образом“ (стр. 237) да отстранят от власт Стамболова и неговите привърженици...

Какво е станало по-нататък, не се вижда, защото документите тук се свършват вече. Но тия „конспиративним образом“ действия не са биле нищо друго, освен делото на Миларова и К. Попова и устройството комплоти за убийството на княза и Стамболова. Както се доказва пред съдът, и от дневника на Св. Миларова, това дело е тъй също едно от мноочисленните русски средства за премахванието на княза от България. Ако не е могло да сполучи, то е станало по независящи от испълнителите му причини.

В книгата няма такива документи, които да ни осветлят: през кой канал и по кой начин русските дипломати са свързали своите сношения и са ръководили последния комплот за убийството на княза и Стамболова, вследствие на който падна убит бившия Министър на Финансите Белчев. Няма тъй също нищо и върху делото по убийството на бившия дипломатически агент в Цариград Д-р Вълкович. Причината е, че всичките тия документи, които печатаме, са измъквани по-рано от тези убийства. Ако обаче, до някога се расгьрсят канцеляриите на русските посолства в Цариград, Букурещ и Белград, без друго ще се намерят пак всички подробности. Ще чакаме времето да ни прати пак някой Якобсон.

Но кой е онзи, който, след като прочете всичките документи и разбере ясно пъкленните планове на Руссия против България - да Х1ЛН не признае, че и тези грозни улични убийства на двамата български държавни мъже са дело на русските дипломати? Разглеждането на делата на виновниците в комплота както по убийството на Белчева, тъй и на Вълковича, - доказаха твърде нагледно участието на русските дипломати. Опитванието на Нелидова в Цариград да отнеме от ръцете на турската полиция Влад. Шишиманова, който бе забъркан в убийството на Вълковича, - е явно доказателство, че Цариградското русско посолство е приготовлявало последните две убийства. Към това заключение ни упътват и самите документи; от тях се вижда, че, след като не сполучили и с делото на Паница, в което те са имали голяма надежда, защото Паница беше хитър фокусник да лъже и представлява работите на стотях деведесет и девет повече отколкото са в действителност, тогас русската тайна полиция се е загрижила сама да поеме ръководението на „конспирациите“, за която цел, както споменахме, е бил пратен и някой си оставной поручик Милевски, с нарочно приготвени от Париж бомби. Тия „православно-християнски“ оръдия, биле отнесени в Цариградското русско посолство, от гдето и щели да се раздават на „конспираторите“. Припомняме тук на читателите, че в делото на „Св. Миларова, Попова и пр. имаше показания, какво Миларов предлагал, на някои лица, да скрият или да му намерят място, гдето може да скрие бомби, динамитe и пр., които неща той щял да пренесе от Едрене. Съпоставено това с документите, твърде ясно става, че в тия две убийства - Белчев и Вълкович, - главна роль е играла пак русската дипломация, както в намирванието на хора убийци, тъй и в скъпото плащание и скривание отпосле в Руссия на ония от тях, които успяха да избягат.

Ний свършихме до тук с документите.

Да продължаваме повече върху тези въпроси, то значи да пишем цели томове с всичките им подробности. Това не беше нашата цел. Ний направихме бегли и твърде кратки бележки върху преминалите от освобождението ни събития, за да помогнем на читателя да разбере по-ясно значението на тия документи. Много подробности, които инак биха имали голямо значение, ний ги опустнахме, защото те би ни завлекли в дълги разкази, а пък и без туй ний доста на дълго се простряхме. Нашата цел беше да укажем на по-едрите факти, които разобличават русската дипломация и без всяки документи, в това, че тя при все туй, има тепегьозлюка да се отрича от работи, които и на децата е известно, че са дело на русското правителство.

Като туряме точка на по-нататъшното разглеждане на събитията, връщаме се към поставяния в началото въпрос и казваме:

Ако преди освобождението нямахме никакви факти за да подозираме Руссия, че предприема една война не с цел да освобождава, а да прокарва своите отдавна предначертани планове за завладяванието на Балканския полуостров; ако тогава не можеше да се намери и да се одързости никой българин, който да обвини Русия в лоши намерения спрямо България; ако всеобщото омайване в първата година на освобождението заслепи всички ни да не подозираме и да не виждаме в Руссия и в нейните действия в България нищо друго, освен желание да закрепи и усили една свободна България, - то сега, подир един четиринадесет годишен живот; подир цяла верига от груби факти и действия на Руссия; подир толкова явните вмешателства в нашите работи с очевидна цел да ни тури под владението си; подир толкова комплоти, бунтове, разбойничества, убийства и пр., гдето на всяка стъпка в тях се съглежда немилостивата ръка на Руссия; подир толкова жертви, дадени се за нейните коварства; подир толкова борби и явни спънки, подир толкова явните заявления, че тя няма да остави България и нейния княз на мира, догдето не си прокара плановете, подир узнаванието на тия планове, и съзнаванието на тяхната гибелност за България; най-после, подир напечатванието на тази грамада от документи, измъкнати из архивите на русските консулства, - ще ли се намери българин, с чиста съвест и български патриотизм, който да не признае, че Руссия ни е освобождавала с цел да ни присвоява и присъединява към своята Империя; че тя е най-силния и найопасния враг за нашето бъдеще величие, спокойствие и щастие; че тя е, която създава комплоти, бунтове и убийства с свои средства, за да разруши всичко и да направи България нещастна, за да може след туй да се въсползува и тури ръка върху нас; че тя е, която рови и създава всеки ден един от други по-хайдушки планове, за да може да ни стъпчи: - ще ли се намери, казваме, подир туй, което сега е известно след четиринадесет годишен свободен живот, - такъв българин, който да не се погнусява от действията на русската дипломация, който да върви подиря ѝ, да работи с нея заедно и да счита, че направлението, което днешното правителство е създало, не е патриотическо? Кой е онзи, който със спокойна съвест би могъл сега да вярва на русските дипломати, че те работят за доброто на България? Кой честен българин ще има куражът да мисли, че Руссия е правяла всичките тия безобразия, изложени в документите, с цел да ни направи силни и велики?

Казваме и прибавяме:

Както преди освобождението и през време на самото освобождение не можеше да се намери българин със спокойна съвест да мисли, че Руссия воюва с цел да ни присвоява отпосле и да създава своя Задунайска областъ, - тъй и сега, след тия документи, не вярваме, че би се намерил такъв развален българин, който да не признава, че Руссия е държавата, която се стреми да ни завладее, че тя е която с своето неприятелство, спира нашето развитие, закрепвание, напредвание и пр.

Приятели на русската политика и нейни подцържатели, после всичко това, могат да бъдат само предателите, зацапаните в разните комплоти, бунтове и убийства, хранениците на Руссия, за които вратата на България са затворени отдавна. Но истинските българи не могат да бъдат приятели на Руссия, нито пък съчувствующи на нейната коварна политика.

Време е да признаят всички, че пътът, когото днешното правителство е заловило и направлението, което то е дало на политиката, е единственния, спасителния и правия път, който може да запази за отечеството ни приятелството и подцържката на Великите Сили, и който за винаги ще тури преграда на всяко русско влияние в България. На истинските синове на отечеството лежи трудната длъжност не да подкопават и ослабват това направление, а да го подкрепят и усилят до такава степен, щото при каквито и да било обстоятелства, то да остане неизменно за винаги. Стрелите на неприятеля, както видяхме досега от документите са отправени към младия наш Господар и неговия пръв съветник, които направляват политиката. Като е тъй, наша длъжност е, да ги окръжим, да ги усилим и закрепим и да улесним всички ония пътища, които водят към създаванието на една благородна и трайна династия. Това е средството, което ще пресече за винаги и без туй огасналото вече влияние на Руссия в България.

Партизанските страсти и неудовлетворените честолюбия, трябва да остават на заден план пред бъдещето на отечеството. Екзархийските интриги и анатеми, пущани тъй изобилно напоследне, и които са плод пак на русските дипломати, - трябва да се повръщат на „светиня му“, за да ги предава на ония, от които ги е взел.

Прочитанието на тия документи трябва да убеди всеки българин, че е длъжност на ръководящите българския народ елементи, да направят всичко, което ще способствува за отстранението на Русия още по-далеч и за винаги от нас и да се пресекат ръцете на развалените елементи било в страната, било вън - да посягат към предателство. Направлението трябва да бъде такова, щото, както преди освобождението беше ни срам или страх да говорим против Руссия, - тъй и сега, подир узнаването на руссите, всеки, който иска да върви с Руссия и да се нарича руссофил, - да се срамува, страхува и черви от себе си, че е такъв. Сега и моментът и времето са най-сгодни, за да се създаде туй направление в всичките отрасли на управлението в страната, в обществения живот, в училищата и пр.

София, Януарий 1893 година.

Д. Петков

В обяснителната записка за устройството и управлението на Балканската област между другото се казва: „По мнението на комисията, провинциите Босна и Херцеговина, а също и част от Македония в дадения момент са твърде неудобни за завземане. Нашето нахлуване там може да предизвика неодобрение от страна на Австро-Унгария, ето защо би следвало, ако е възможно, нашето Министерство на външните работи да влезе в пълно съглашение с виенския кабинет по въпроса за посочените провинции и тогава ние ще можем да упражняваме косвено участие, без да усложняваме положението си по отношение на Турция.“

Впрочем мощната дума (разбира се, не на руския цар) на Великите европейски държави неочаквано и почти до основи разруши всичките ни сладки мечти и твърдото ни намерение за устройство на Балканската област. Министерството на външните работи уведомява главнокомандващия граф Тотлебен за това, че е решено в Берлин да се свика конгрес на Великите държави за обсъждане на Санстефанския договор и че действащата Дунавска армия трябва да се превърне във временен окупационен корпус. По повод на това военният министър съобщава на главнокомандващия следното: предвид прекратяването на военните действия на Балканския полуостров и в Мала Азия, Господарят Император в заповед до армията височайше благоволи да заповяда съкращаване на длъжността главнокомандващ на действащата армия.

Пълното поражение в Берлин на дипломатическото поприще измени всичките ни предишни замисли по отношение на завзетата от нас Балканска област. Така че неочаквано вместо главнокомандващ на Дунавската армия се назначава императорски комисар княз Дондуков-Корсаков с особени пълномощия на Царя Освободител. На императорския комисар се предават за водене всички дела на действащата армия и се започва нова организация във всички отрасли на управлението. Названието Балканска област веднага се отменя и на тази област се присвоява ново название - Северна и Източна България, впоследствие наречена Източна Румелия.

В общите архиви на действащата армия и окупационното управление, съхранявани в русчукското консулство и до настоящия момент, между другото се намират твърде важни документи, които ясно доказват дали намеренията от страна на Русия са били да освободят България, или да създадат Балканска област в пълна зависимост от Руската империя.

Когато на Берлинския конгрес бе изяснена общата позиция на Великите държави по отношение на завоювания от нас Български край, княз Горчаков пише от Берлин на императорския комисар княз Дондуков-Корсаков: „Очевидно пребиваването на нашите войски зад Дунава ще бъде ограничено за съвсем непродължително време. България ще бъде разделена на две части: на самостоятелно васално княжество и на автономна провинция. Вследствие на това нашата армия трябва незабавно да се подготви за освобождаване на заеманата територия, а също да се приемат съответните мерки за уредба на гражданско и военно управление. Следва своевременно да се положат грижи за трайно устройство както в княжеството, така и в автономната провинция на земска войска на основание на това, че за задържането във васалното княжество и в автономната провинция на постоянна армия вероятно ще бъдат въведени някои ограничения.“

Незабавно след тази нота на княз Горчаков била получена височайше потвърдена инструкция за реда на разделяне на Балканския полуостров на васално Княжество България и автономна провинция Източна Румелия, за организацията на земска войска и за съставянето на два органически устава: единия за Княжество България, а другия за Източна Румелия. Трябва да се отбележи, че до получаването на назованите инструкции никой положително не е вярвал във възможността за превръщане на завзетата от нас територия във васално турско княжество и автономна провинция. На свикания в Берлин конгрес на Великите държави във висшите военни кръгове гледали като на политическа маневра на заинтересованите държави по отношение разделянето на Турция, но никой не се е съмнявал, че завзетата територия под една или друга форма ще остане под владичеството на Русия.

По време на заседаването на конгреса в Берлин целият европейски печат и отчасти пребиваващите в България чуждестранни представители твърдяха едно и също - че Русия трябва да отстъпи на искането на Великите държави по отношение освобождаването на завзетата територия и че България ще бъде преобразувана в княжество под сюзеренството на султана, и че на Русия в качеството на освободителка ще бъде предоставена взаимно с турското правителство само организацията както във военно, така и в гражданско отношение в отстоящите от Турция територии, разделени на княжество и автономна провинция.

Доколко тогавашните вестникарски известия и разпространяваните от чуждестранни представители слухове са имали влияние върху ума на българската интелигенция, е видно от секретното циркулярно писмо на княз Черкаски - военен и граждански губернатор на Заддунавската област. В циркулярното писмо между другото е казано (Архиви на гражданското управление): „В последно време в задграничния печат постоянно се появяват съобщения за това, че в скоро време Задцунавският край ще бъде преобразуван и разделен на две части под върховното владичество на турското правителство и че на юг от Светиниколската планина на Балкана, от едната страна до Варна и от другата страна от Драгоманския превал и Сливница до Видин включително, ще бъде образувано отделно васално Княжество България под върховното управление на султана, и че източната част на Балканския полуостров остава в пълна зависимост от турското правителство, само че под автономно управление. Без да се спускам в оценка на истинността на горепосочените вестникарски съобщения, обръщам внимание на Ваше Превъзходителство на крайното неудобство от разпространяваните слухове, произтичащи от задграничния печат. В разпространението на тези слухове аз виждам агитация от страна на представители на враждебни към нас държави. Освен това простите български люде, не разбирайки значението на васалното княжество и автономното управление, предполагат, че българският народ отново ще остане под турско владичество. Не бива да се пренебрегва фактът, че сред българското население има маса хора, които далеч не ни съчувстват, например бивши турски чиновници, бирници и т.н., тези хора, възползвайки се от подобни вестникарски съобщения и от разпространяваните от чуждестранните представители слухове, могат да повлияят на ума на другите българи, които са ни действително предани. Вследствие на това моля Ваше Превъзходителство да направи съответните разпореждания за забраняване в района на поверената Ви губерния на продажбите и другите начини за разпространение на задгранични и нецензурирани вестници и периодични издания. Що се отнася до чуждестранните кореспонденти, следва да се ръководите от правилата, утвърдени от Негово височество главнокомандващия на действащата армия.

Освен това би било твърде желателно Вие, почитаеми господине, и чрез подчинените Ви чиновници, разбира се не в официална форма, да вразумите населението в поверената Ви губерния, че Господарят Император, освобождавайки родствения и по кръв, и по религия български народ от турско иго, винаги ще се грижи за по-нататъшната съдба на този народ. Вярвайки в могъщественото покровителство на августейшия монарх, българите ще бъдат запазени от своите външни и вътрешни врагове“, и т.н.

Появата на гореприведеното циркулярно писмо предизвикало различни тълкувания както по отношение на допускането на задгранични вестници, така и по отношение на вярата в могъщественото покровителство на Царя Освободител. В придунавските губернии тамошните ревностни губернатори забранили допускането дори на някои руски вестници. Относно последната точка на циркулярното писмо окръжните началници заявявали пред населението, че завзетите от руските войски територии ще бъдат присъединени към Русия под управлението на императорския комисар.

До изясняване на действителното положение на завзетите от нас територии броженията дори сред висшите военни кръгове стигали понякога до пълно отчаяние, например твърде важно значение в това време е имало съобщението на барон Стюарт до генерал Тотлебен (Секретни архиви на действащата армия). Нашият дипломатически агент в Букурещ предава копие на шифрована телеграма на светлия княз Горчаков с приблизително такова съдържание: „Светлият княз Горчаков моли да се предаде на Ваше Високопревъзходителство, че за нас е необходимо да се поддържа народното движение в Босна и Херцеговина. В това отношение между нашето Министерство на външните работи и виенския кабинет се постигна пълно съгласие. Австрийското императорско правителство поръча ръководенето на народните движения в Херцеговина на генерал Иванович, лично известен на Ваше Високопревъзходителство. Генерал Иванович трябва да сформира няколко отряда, които да бъдат отправени в пунктовете, по-удобни за вдигане на въстание. От наша страна е необходимо също съдействие на народното движение в Босна. По отношение на избора на действащите лица в назованите провинции княз Горчаков предлага там да бъдат назначени по Ваш избор по-благонадеждни офицери, които са били в Сърбия в качеството на доброволци. Заедно с това нашето Министерство на външните работи снабди нашите представители в Белград и Цетине с надлежните инструкции за взаимните действия с представители на Австро-Унгария. От донесенията на нашите представители в Белград и Цетине, основаващи се на съобщения, изпратени от агентите в Босна и Херцеговина, се вижда, че населението в тези провинции е готово за поголовно въстание, но главна причина за бавното привеждане в изпълнение на плана за действие е недостатъкът на оръжия и боеприпаси. Вследствие на това Канцлерът най-покорно моли Ваше Високопревъзходителство да направи съответните разпореждания за изпращане на оръжие и боеприпаси в Босна, като транспортът се насочи през Сърбия и, ако е възможно, през Македония към Черна гора. Оръжията и припасите могат също така да се изпратят с австрийски параходи до сръбската граница под формата на доставка на стоки. Желателно би било в изпращането на оръжия и други припаси да вземат участие изключително частни лица измежду благонадеждните български търговци и, ако Ваше Високопревъзходителство намери за възможно, да поръча това дело на благонадеждни доставчици измежду руските поданици, известни на интендантското управление на действащата армия.“

Въпреки че гореприведените съобщения на барон Стюарт по това време са били запазени в дълбока тайна, все пак някои от офицерите узнали за това - едни косвено, а други по преки начини, което предизвикало различни клюки: говорело се за възможност за 6 възобновяване на военните действия, говорело се също, че уж между Русия и Австро-Унгария има съглашение за разделяна на Балканския полуостров; възможното предположение повлияло вредно на ума на българите и тогава започнала силна агитация против руските замисли.

Тези агитации били доведени до знанието на главнокомандващия, който от името на Негово величество Императора заявявал в прокламации към населението, че е сключен мир, а не примирие, също, че Господарят Император дарява пълна амнистия на всички лица, взели участие в съсловни действия против императорската армия, и че всички турци, а също и лица от други националности, изоставили своето имущество и избягали от завзетите от руски войски територии, могат безпрепятствено да се върнат, като тяхната правособственост върху изоставените имущества се запазва.

Като резултат от това от Босна и Херцеговина се получават успокоителни известия за дейността на нашите агенти, свързана с народно въстание, и за някои победи на организираните от генерал Иванович отряди. Изпратените боеприпаси пристигнали благополучно на местоназначението, така че от по-нататъшно изпращане на оръжия там за момента не се предвижда необходимост. По-нататъшното направляване на народното движение в назованите провинции е поръчано на нашите представители в Белград и Цетине, така че това дело преминава в ръцете на дипломатите. Наистина след тези успокоителни известия нашите офицери говореха, че те не се доверяват на дипломатите. Други, по-благомислещи из господата офицери направо гледаха на организираното в Босна и Херцеговина народно движение като на капан от страна на виенския кабинет, за да заеме Австро-Унгария впоследствие тези провинции. Имаше и хора, които направо говореха: „Ние воювахме с Турция, победихме, проляхме толкова кръв и последицата от всичко това ще бъде, че Константинопол ще остане или за Австрия, или за Англия, а ние, руснаците, начело с нашите знаменити дипломати ще останем с пръст в устата!“

До окончателното изясняване на нашето отношение към завзетите територии в България и Добруджа съществуваше пълна анархия. От една страна, отсъствие на съдебна уредба и правилно организирана администрация, подкупност и корупция на нашите чиновници начело с губернаторите; пълно вмешателство на последните във всички отрасли на управлението, неконтролирана разпродажба на държавната собственост по разпореждане на губернаторите и, накрая, отчуждаване без всякакво право и защита от закона на частното имущество; от друга страна, неумела (т.е. посредством побои) агитация за могъщественото покровителство на Царя Освободител, жестоко отношение на хора от администрацията към населението и безнравствен начин на живот на нашите офицери и чиновници - всичко това повлия на населението, което по това време предпочиташе турското владичество пред могъщественото покровителство на Царя Освободител.

След отпътуването от Заддунавието на главнокомандващия на действащата армия и преминаването на щаба под управлението на императорския комисар положението в Дунавската област стана по-ясно, така че неочаквано настъпи нова ера - подготвителна и сериозна работа за въдворяване на ред в страната, за въвеждане на трайно гражданско и военно управление, съдебни и административни учреждения, избор на градски и окръжни съветници, а също така подготовка за изборна борба за народни представители във Велико народно събрание. Също така неочаквано се появи циркулярно писмо на императорския комисар до всички губернатори, в което той между другото отменя забраната на чуждестранни нецензурирани вестници и издания, обявява свобода на печата в България и Източна Румелия, отменя също така названието Заддунавски край и Балканска област, препоръчва съставянето на избирателни списъци на населението без разделение по имуществен ценз, а единствено по възраст. Главно значение имаше циркулярното писмо на императорския комисар относно назначаването на българи на гражданска служба до длъжност вицегубернатор включително. Дадено е разпореждане за произвеждане в чин офицери на български грамотни млади люде, предимно от тези, които са взели участие във войната в качеството на доброволци.

Независимо от това в руския лагер решително никой не можеше да се раздели с мисълта за това, че България ще бъде преобразувана в самостоятелно княжество не под върховното управление на Господаря Император; в Управлението на императорския комисар дори се ширело мнението, че императорският комисар по всяка вероятност ще бъде назначен за наместник в България и че действието на Органическия устав ще бъде ограничено до момента на присъединяване на България към Русия. Това мнение се потвърждава от обстоятелствата, с които впоследствие бе заобиколено избирането на княз Батенберг.

Българските интелигентни млади хора начело с Каравелов, Цанков и др., ползвайки се от правото за постъпване на служба в гражданските и военните управления, ревностно изпълняват своите задължения не само с цел да получат повишения в службата, но като истински патриоти, работили безкористно в полза на отечеството. Няма примери, че който и да било от българските чиновници се е полакомил за подкупи и е направил каквато и да било отстъпка от установените от началството правила и предписания. Единодушните отзиви на окръжните началници и губернатори на Дунавската област свидетелстват за ревностното изпълнение от страна на българите на служебния дълг не единствено в качеството на наемди чиновници, а като съзнателни труженици за своята родина (Архив на главното управление - списък на чиновниците от български произход). Предвид на горепосочените отзиви на началството за добросъвестно изпълнение на служебните задължения от страна на българите впоследствие, преди началото на избори за представители във Велико народно събрание, в инструкции, утвърдени от императорския комисар, е казано: да се обръща сериозно внимание депутати в предстоящото Велико народно събрание да бъдат избирани предимно измежду тези българи, които са или са били на служба в Управлението на императорския комисар, чието добросъвестно поведение е известно на началството (Общ архив на Управлението на императорския комисар). Основавайки се на инструкцията на императорския комисар, окръжните началници включиха в избирателните списъци предимно български чиновници и по този начин търновското Велико народно събрание се състоеше именно от тях, с малки изключения.

От времето, преди да се стигне до определено положение, т.е. преди окончателното изясняване дали България ще бъде самостоятелно васално княжество, или под протектората на Русия, в архивите по общите дела се намира съобщението на граф Шувалов, предадено отчасти в шифрована телеграма от Берлин чрез дипломатическия агент в Букурещ, в което се доказва как в Берлин представителите на Великите държави са погледнали на нашата блестяща победа на Балканския полуостров. В шифрованата телеграма се казва: „От донесенията на чуждестранните агенти е видно, че населението в Македония се подготвя за въстание. Дори и да не е в такава остра форма, фактът за съществуване на брожения не подлежи на съмнение.“ Граф Шувалов намира, че да се повдига въпросът за положението на Македония в настоящия момент може да навреди на нашите интереси. Вследствие на това граф Шувалов моли да бъдат взети всички съответни мерки за успокояване на Македония. Поради това е желателно там да бъдат изпратени опитни агенти и да се съобщи на македонците от името на Господаря Император, че Негово величество се грижи за тяхната съдба наравно с другите славяни и че на тях ще им бъде дадена свобода, както на вече освободените българи. Но августейшият монарх, не желаейки да пролива братска кръв, им повелява да бъдат съвършено спокойни и да се уповават на великодушието и покровителството на православния цар. В своето писмо граф Шувалов между другото обръща внимание на следното обстоятелство: „Решаването на македонския въпрос за нас е твърде трудно и преждевременно. Ние сме длъжни по отношение на Македония да действаме солидарно с константинополския Диван, тъй като опитът ни показва за голямо съжаление, че е нужно да се осъзнае, че в Босна и Херцеговина ние сме действали изключително в полза на Австро-Унгария. Ако в Македония в дадения момент настъпят каквито и да било безредици или революция, не трябва да се разчита на това, че Великите държави, и особено Англия и Италия, взаимно ще се съгласят на окончателно присъединяване на тази провинция към Австро-Унгария, и с това да въвлекат и нас в сериозни сблъсъци; императорското правителство не може да се отнася равнодушно към завземането на Тесалоники от австрийците. Искането за неотложно автономно управление в Македония също е неудобно предвид разнородното население на тази провинция. Още повече че заможните класи от населението в Македония се състоят от гърци и при съдействието на гръцкото духовенство може да се случи начело на управлението да застане грък, което за нас е съвършено нежелателно. Освен това македонският въпрос следва да се остави засега нерешен и по следните съображения. В настоящия момент окончателно не е изяснено нашето положение в България и Източна Румелия, то може да се изясни единствено след изтеглянето на нашите войски и при самостоятелно управление на България. Ако нашето влияние в тази страна и впоследствие бъде преобладаващо, както в сегашния момент, само тогава ще бъде възможно да се погрижим за присъединяването на тази провинция към българското княжество, и то при условия, че в княжеството формално бъде установен наш протекторат. От друга страна, при разединяването на Дунавската област на две части, т.е. на Княжество България и на автономна провинция Източна Румелия, няма фактическа възможност за момента да се разчита на присъединяване на Македония към България. Да се изисква присъединяване на Македония към Сърбия или временно заемане от Сърбия на тази област аз смятам също за невъзможно, тъй като на нашите предложения представителите на Великите държави едва ли ще изкажат съгласие и ние от своя страна сме длъжни да се отнасяме към подобна искания добре обмислено. Дори временно да допуснем и предположението, че нашето искане по отношение на Македония бъде уважено от Великите държави, то самото присъединяване на Македония към Сърбия едва ли е в наш интерес, тъй като царската династия на Обренович е била винаги недоброжелателна към нас и Сърбия поради естествената ѝ граница и поради традициите е посклонна към Запада, отколкото към Русия, следователно чрез създаване на велика Сърбия ние ще действаме в полза на Запада, в ущърб на собствените си интереси. Но като поддържаме по македонския въпрос исканията на турското правителство, впоследствие ще ни бъде удобно да искаме от Дивана някои отстъпки по българските дела и особено при избирането на княз за българския престол. Излагайки накратко нашите възгледи за положението на нещата въобще и в частност по македонския въпрос, оставам в пълна увереност, че Ваше Сиятелство ще се отнесе благосклонно към нашите добри намерения по толкова важния за нас въпрос“.

И така не само македонският, но въобще всички въпроси бяха решени в благоприятен за нас смисъл: Босна и Херцеговина бяха предоставени на Австро-Унгария, Добруджа - отделена от България и предадена на Румъния, България - разделена на две части - васално княжество и автономно управление начело с генерал-губернатор, напълно зависим от султана, и Македония остана под турско владичество. Благоприятно за нас беше известието за това, че пребиваването на нашата войска в Дунавската област начело с императорския комисар се ограничава по време, в продължение на което е нужно да се устроят: българско княжество в конституционно направление, изработено от българските народни представители; избран от същите тези народни представители княз на българския престол; устройство и организация на земска войска в България и Източна Румелия; за съставяне на Органически устав за последната и за управление на Румелия в ред на автономия ние сме длъжни да действаме заедно с назначения турски комисар и предварително да представяме за одобрение на представителите на Великите държави. Императорският комисар, получавайки от Министерството на външните работа окончателна форма за ръководство и съображение текста на Берлинския договор и всички протоколи от заседанията на Берлинския конгрес, извънредно упълномощен от Великите държави, назначи Военен съвет под своето председателство за обсъждане и решение на всички въпроси по предстоящата организация на българската армия, съставяне на проект за Органически устав за България и Източна Румелия, разрушаване на дунавските крепости, установяване на границите на Добруджа, разпределяне на разходите по издръжката на окупационния корпус в България до предаване на окупационното управление и окончателно изтегляне на нашите войски от Дунавската област.

Първото заседание на Военния съвет се състоя в Адрианопол (Одрин). Всички последващи заседания се проведоха във Филипопол (Пловдив). Окончателното постановление на Военния съвет и протоколите от заседанията са били изпратени в оригинал по куриер в Петербург за височайш рапорт на вниманието на Господаря Император. В делата на секретния архив на императорския комисар остават копия от постановлението и протоколите (Общ архив на императорския комисар по От. Секр.). В последния от протоколите на Военния съвет във Филипопол е изказано единодушното мнение по отношение на организацията на армията в България. Числеността на войската в България на първо време може да се ограничи по съдържание от 16 до 24 дружини в 4 ротни състава освен артилерията и кавалерията. Всички командири на дружини, роти и отделни части, включително военният министър, са длъжни да бъдат офицери от нашата армия. Необходимо е също на първо време измежду кадровите унтерофицери да се назначат фелдфебели и старши унтерофицери както в пехотата, така и в артилерията и кавалерията. Всички съществуващи в Империята воински устави и наказателни закони да се въведат в България без всякакво изменение. Също така да се въведат съществуващите в Империята устави за военна повинност с изменение на привилегиите и състава на присъствието по военна повинност, където председател трябва да бъде военен началник от руския щаб или оберофицер, назначен от българското военно министерство. Военният министър в Княжеството е длъжен да се ръководи във всяко отношение относно формите на управление в армията от инструкциите и предписанията на императорския военен министър, а също така той - военният министър на Княжеството, не може по собствена власт, без одобрението на нашето военно ведомство нито да назначава, нито да уволнява руски офицери от българската армия. До окончателното изясняване на задълженията по разрушаване на дунавските крепости и получаване на указания по този въпрос нашето правителство да назначи в Княжеството особено артилерийско управление начело с началник на артилерията. В бюджетно отношение артилерийското ведомство да се подчини на военното министерство в Княжеството. Във всички други отношения началникът на артилерията получава нареждания и инструкции от главното артилерийско управление. Постоянното местопребиваване на началника на артилерията и на артилерийското управление трябва да бъде в Русчук, като една от най-важните дунавски крепости. Необходимо е да се създаде българска военна флота по следните съображения: от една страна, да се приучи българинът към морска служба, а от друга, да се избегнат морските съобщения в Княжеството през Варна. Дунавската флота ще ни окаже съдействие при евентуалната необходимост от превоз на боеприпаси в България от Рени, като се избегне надзорът на Европейската дунавска комисия. Твърде съществена полза могат да окажат нашите морски офицери, намиращи се в българската флота, чрез постоянно наблюдение на корабоплаването по Дунава в долната и горната му част и по-специално, като наблюдават движението на австро-унгарските параходи и доставят на нашето морско министерство необходимите сведения. На първо място е нужно в българската флота да се въведе следният ред: отначало да се присвои названието търговски правителствени параходи под търговски флаг, офицерите трябва да бъдат уволнени от служба конфиденциално (Ръковод. Т. XI Тър. Уст. Об. за офицерите, уволняеми от търговските съдове). Произвеждането в чин на морските офицери да не се преустановява. Униформеното облекло на офицерите да се установи по образец на капитаните от австрийското параходно общество по Дунава. В бюджета на военното министерство да не се отбелязва съставът на дунавската флота, а само морската част, т.е. обучението на нисшите чинове за морска служба. Тъй като учредяването на флота в България се отнася по същество до изпълнение на нашите предначертани задачи и тя в необходимите случаи ще действа за привеждане в изпълнение на плана за присъединяване на България към Империята, затова е нужно да се отдели началникът на флотата от българското военно министерство. Началникът на флотата и подчинените му офицери ще получават допълнителна издръжка от нашето морско министерство чрез нашите консули в България. Всички офицери, включително и началникът, се назначават от нашето морско министерство и от него се уволняват от служба в България. Началникът на флотата (в България следва да му се присвои званието командир на морските части) и морските офицери по отношение на вътрешните работи ще се подчиняват на заповедите на българското военно министерство, а във външните отношения, т.е. по отношение на Империята, те ще се намират на подчинение на морското министерство, откъдето ще получават непосредствени инструкции и заповеди.

По устройството на жандармерията. Поради това, че всички правителствени учреждения постоянно се нуждаят от съдействие от военното министерството, а именно: при охрана на спокойствието в страната, събирането на държавните данъци, при провеждането на избори и т.н., да се подчини жандармерията на военното министерство. На нисшите полицейски чинове както в градовете, така и в селата трябва да бъдат назначавани лица на действителна военна служба: унтерофицери и така наречените старши жандарми да се назначават от руските кадрови и други нисши чинове с унтерофицерско звание. Жандармерийската военна команда в окръзите стои в подчинение на окръжните военни началници, а последните на общо основание стоят в разпореждане на военното министерство на Княжеството.

Руските офицери по време на служба в българската армия за извършени в Княжеството престъпления, водещи след себе си лишаване от воинско звание и състоятелни права и изключване от служба, подлежат на особен военен съд, назначен от руски офицери с княжески указ, но не без знанието и съгласието на военното или морското министерство на Империята. Присъдите, влезли в законна сила, не подлежат на привеждане в изпълнение в Княжеството. Съдебното ведомство посредством военното министерство на Княжеството предава постановленията за присъдите заедно с осъдените в разпореждане на нашите дипломатически агенти в България за изпълнение съгласно съществуващите капитулации.

Най-сериозна задача в дадения момент е проектът за Органически устав, който служи за главна основа на всички последващи държавни закони. В други страни конституционното управление се е изработвало въз основа на историческия опит: или жестоко отношение на монарха към неговия народ, прекъсване на династията, агитация от страна на претендентите за престола, или поголовни въстания на народа срещу деспотизма. Във всички подобни случаи представители на народа са изработвали основните закони на страната, по които впоследствие са се ръководили и техните монарси. Българите са се намирала под турско иго 500 години, в продължение на което време не са били в състояние да се освободят със собствени сили, следователно историческите примери на другите страни са неприложими по отношение на българите. По такъв начин за българите е нужно да се изработи Органически устав - да се създаде, но и формално да се представи за одобрение и утвърждение на свиканото Велико народно събрание. Като се вземе предвид, че на първо време България няма подготвени хора за държавно управление и че българите без подкрепата на могъщите държави едва ли ще бъдат в състояние да управляват страната, Военният съвет дойде по принцип до следните заключения: 1) българското княжество трябва да се управлява по конституционен ред, т.е. законодателната власт принадлежи на народа в лицето на неговите представители; 2) княжеският престол трябва да бъде наследствен; 3) българският княз само потвърждава законите, издадени от неговите народни представители, но самият княз няма законодателна власт; 4) свобода на религията, събранията, изборите и пълна свобода на печата; 5) да се предостави на българските поданици без разлика на вероизповеданието и националността, но владеещи официалния български език, възможността да участват в избори и да бъдат избирани, без да се съблюдава имуществен ценз; 6) по отношение на свободата на печата и събранията в протоколите на Военния съвет, прочее, е изказано следното мнение: за да може българският народ без външно влияние сам да достигне до осъзнаване на необходимостта от протекторат на императорското правителство, е нужно на българите да се предостави свобода на печата и събранията. Свободата на печата влече след себе си постоянно порицание на действията на правителствените органи; създава опозиционни партии вътре в самото законодателно събрание и предизвиква събрания за гласно обсъждане на правителствените мероприятия. Поради лишаването на царуващия княз от законодателна власт и отсъствието в България на способни хора за управление на държавната машина, печатът и събранията се явяват спирачка в правилния ход на държавните дела и именно с това се предизвиква застой в делата на централното управление и се усилва неодобрението на населението против правителството, а понякога дори против върховния държавен глава. Тогава се появява необходимост от държавен преврат. При съществуването в страната на подобен порядък на нещата българският народ ще осъзнае идеята за протекторат на Русия и сам ще се обърне за покровителство към Царя Освободител.

Военният съвет призна окончателното разрушаване на дунавските крепости за напълно невъзможно. Вземайки предвид съображението, че в Берлинския договор и в протоколите на заседанията на конгреса се говори само за разрушаване на дунавските крепости, но не са посочени нито начините, нито размерът на разрушенията, нито формата; и при това обстоятелство, тъй като дунавските брегове, принадлежащи на българската страна, представляват природни крепости, чието разрушение фактически се явява невъзможно, Военният съвет призна оставането на дунавските крепости в настоящия им вид, като предостави на военния министър и на началника на артилерията на Княжеството в случай на искане от Великите държави за разрушаване на дунавските крепости да се ограничи само до някои унищожени крепостни валове, от които и без това няма особена нужда. Но при това нашето военно министерство да бъде предварително предизвестено.

Не подлежи на съмнение, че всяко териториално нарастване на Княжество Румъния би било против нашите интереси на Балканския полуостров. Независимо от това, че в настоящата война Румъния се превърна в наш съюзник, но този съюз отчасти беше принудителен и отчасти с цел да се избави веднъж завинаги от върховната власт на султана и да стане независимо княжество. Интелигентната класа в Румъния, към която и партия или фракция да принадлежи, бидейки възпитана в революционен дух, в порицание на православната вяра, винаги се е явявала противник на монархическия образ на управлението въобще и недоброжелателна към Русия в частност. Интелигенцията в Румъния представлява преобладаващ елемент, тъй като винаги стои на кормилото на управлението в Княжеството; оттук е ясно, че за достигане на нашите намерения ние сме длъжни да се стремим към отстраняване в бъдеще на тези препятствия, които биха могли да възникнат при изпълнението на нашите задачи. Независимо от това, че по силата на Берлинския договор Добруджа е откъсната от България, въпреки това можем да се надяваме, че в недалечно бъдеще при нашата организация на армията България ще бъде в състояние със собствени сили да присъедини населената с българи Добруджа към своята територия и да има опора в съседството си с Русия. Въпреки че границите на Добруджа отчасти са означени, като спорен пункт се явява силистренската крепост Арап-Тапия. Съгласно указанията на инженер княз Хилков, местността Арап-Тапия е отдалечена на известно разстояние от Силистра, при село, което местните жители наричат Арап-Тапия. Румънските делегати при приемането на Добруджа се стремяха да докажат, че Арап-Тапия е до самия град Силистра заедно с околните лозя. На този именно спорен пункт и следва да се спрем. Силистренската крепост Арап-Тапия по никакъв начин да не се предава на румънското правителство, а да им се посочат границите на Арап-Тапия съгласно акта, съставен от княз Хилков. За всяко евентуално стълкновение, което може да възникне между България и Румъния, да се държи постоянно в Шумле (Шумен) като най-близък пункт до Добруджа силен гарнизон; и особено да се засилят артилерията и кавалерията (държането в Шумле на артилерия и кавалерия не може по никакъв начин да доведе до подозрения относно каквито и да било замисли на България). При пълна поддръжка от наша страна, при удобно местоположение на Княжеството и добре организирана и дисциплинирана армия може напълно да се разчита, че в най-близко бъдеще делото за обединяване на Добруджа ще стигне до желания резултат. Що се отнася до фактическото предаване на Добруджа на румънските власти, това дело може да бъде изключено от делата на управлението на императорския комисар и да се предаде на нашата дипломатическа агенция в Букурещ.

Възстановяването на разходите по издръжката на окупационния корпус до преминаването на властта в ръцете на образуваното в България правителство е задължение на Княжеството. Трябва да се има предвид, че постигането на нашите цели и предначертания е възможно само тогава, когато нашето влияние в България бъде преобладаващо. Ето защо населението на Княжеството освен нравствения дълг за освобождението, също така трябва да има и материално задължение, т.е. българите трябва да се смятат за наши безсрочни длъжници, така че кредиторът да има права да поиска изплащането на дълга по всяко време и всяка разсрочка на плащането трябва да се смята за благодеяние от страна на кредитора. Ето защо следва да се увеличат разходите по издръжката на окупационния корпус до възможните размери със задължение за изплащане на дълга при поискване от страна на императорското правителство без определяне на срока на падежа. Не подлежи на съмнение, че в близко бъдеще на Княжеството предстоят грамадни разходи по организацията на армията и гражданското управление, предвид на което в българския бюджет едва ли ще бъде възможно да се направи някакво натрупване. От това обстоятелство можем да се възползваме в случай на усложнения на обстоятелствата в Княжеството в неблагоприятен за нас смисъл. За да бъде нашето влияние трайно и сред търговците, следва в България да се учреди народна банка на търговски начала. Бидейки учредител и разпоредител на банката, винаги можем да привлечем на своя страна местните търговци, които в България представляват важен елемент, имайки твърде значително влияние при избора на народни представители в законодателното събрание. Обръщайки се след това към въпроса за организацията и уредбата на гражданското управление в Източна Румелия, Военният съвет стигна до следното заключение: „Вземайки предвид съображението, че висшите командири в източнорумелийската войска начело с генерал-губернатора зависят от благоволението на Негово величество Султана и може да се случи така, че турското правителство предвид запазване на своите интереси в Румелия да назначи началници в армията, в които ние нямаме доверие, на първо време следва да се ограничим с уредбата в Румелия само на народна милиция с оставане на нашите офицери в качеството на инструктори. Но за да има в Румелия ръководител на по-нататъшното развитие на армията, следва при нашия генерален консул във Филипопол да се назначи измежду опитните офицери постоянен военен агент, който да бъде снабден с инструкции, как да ръководи нашите офицери, оставащи в Румелия, и постоянно да бъде в негласна връзка с българското офицерство. Що се отнася до проекта за Органическия устав за Източна Румелия, то в това отношение не следва да се правят никакви изключения от Княжеството, т.е. законодателната власт принадлежи на народа в лицето на неговите представители, свобода на печата, изборите и събранията.

Поддържайки в Румелия незначителна по численост армия, организирана не по надлежен ред, при съществуване на свободен Органически устав може да се разчита, че правителството на генерал-губернатора ще се нуждае от външна поддръжка, т.е. поддръжката на Княжеството, и от нашето съдействие в трудни случаи. С помощта на нашите политически агенти в Румелия би било възможно да се усложни положението на генерал-губернатора и да се използва удобен момент за пълно присъединяване на Румелийската провинция към Княжество България. След благополучния изход на присъединяване на Румелия към Княжеството ще бъде възможно да се действа в Македония за въвеждане на автономно управление и там.“

Към постановлението на Военния съвет Господарят Император се отнесе твърде благосклонно. Разправят, че Негово величество благоволил да напише върху оригиналния доклад „да се подарят на България три парахода, приспособени за корабоплаване по Дунава, и полковник Соболев в качеството на деловодител на Военния съвет да бъде произведен в чин генерал-майор“. Генерал Соболев впоследствие бе назначен за министър на външните работи в България и председател на Министерския съвет.

Управлението на императорския комисар, получавайки в окончателна форма постановлението на Военния съвет, пристъпи към привеждане в изпълнение на неотложните предначертания на съвета; действително настъпи време за работа. Назначени бяха редица комисии по съставянето на циркуляри, предписания, инструкции до всички губернатори, неотложни закони и постановления, от които нашите власти бяха длъжни временно да се ръководят при събирането на държавните данъци, завеждането на държавното имущество и съставянето на списък на младото население на Княжеството, подлежащо на отбиване на военна повинност, организация на армията и флотата и накрая съставяне на различни проекти по издаването на Органическите устави. Като се проследява протичането на работата по уредбата на новообразуваното княжество, трябва да се съзнава, че известни руски хора, като генерал Домонтович, работеха неуморимо за общата руско-българска полза като истински патриоти. За последните отсъстваха всякакви задни мисли, всякакви задни цели. Те се придържаха към благородния принцип за свобода и независимост за братята по кръв и религия; единстаено това бе девизът на генерал Домонтович. Що се отнася до княз Дондуков-Корсаков, в качеството на императорски комисар, може да се каже, че той заемаше място в салона като хубава мебел. Уповавайки се на действията на обкръжаващите го чиновници и адютанти в блестящи мундири, той виждаше себе си като бъдещ царуващ княз български. Стараейки се да запази българския престол лично за себе си, княз Дондуков-Корсаков с помощта на подкупни и користни приближени нему лица създаде цял легион агитатори сред българското население за неговото, на Дондуков-Корсаков, избиране за български княз.

От своя страна българите вярваха във възможността за назначаване от страна на освободителката Русия за български княз на императорския комисар Дондуков-Корсаков и независимо от редицата негови недостатъци все пак смятаха за твърде възможно и отчасти дори за полезно възкачването на това лице на българския престол.

Но скоро всички тези предложения и агитации рухнаха до основа: княз Дондуков-Корсаков получи височайше мъмрене за своите неблаговидни действия и за кандидат за българския престол бе назначен принц Александър Батенберг. С това бе сложен край на всички политически неразбории и безредици, съществуващи по това време зад Дунава. Скоро след това се състояха избори за представители във Велико народно събрание, което откри своите заседания в гр. Търново. Приети бяха всички законопроекти, съставени от Управлението на императорския комисар, утвърден бе Органическият устав с малки поправки и нашият кандидат принц Батенберг бе избран за княз на българите.

Също безпрекословно бе приет дългът към нашето правителство за издръжката на окупационния корпус (струва ми се, кръглата сума 10 618 250 рубли и 43 копейки); с една дума, всички наши желания бяха изпълнени от българите безпрекословно. Доколко българите ни бяха предани, се вижда от това, че дори по финансовата част решително никой от българите не се съмняваше в нашата акуратност. Всички разходи бяха приети във вид на благодеяния от наша страна, без да се прави оценка, дали са изразходвани правилно, или неправилно, а между тях на практика се оказаха и някои неправилни разходи и дори към окупационния дълг бяха приписани кръгли цифри, като например в разходите на окръжното управление бе включена и издръжката на топографската команда. Междувременно всички топографски карти, снимки, планове, чернови, дори инструменти бяха изпратени в Петербург във Военнотопографското управление. Струва ми се, че ако ние бяхме снели топографски карти на България, Добруджа и Източна Румелия, до Константинопол включително, и отнесли разходите към дълга на българската хазна, би следвало да предадем на българското правителство и работата на нашите топографи. Ако нашето военно министерство е извършило тези работи собствено за себе си (до последната война нашето военно министерство не разполагаше с никакви карти на Европейска Турция), тогава, струва ми се, и разходите по този повод би следвало да бъдат приети от нас за наша сметка! Нашият окупационен корпус остави в България множество боеприпаси и пушки, система „Кринка“. За последните военното ведомство определи заводски цени, т.е. цени, по които нашите правителствени заводи продават в Русия, без да се включват опаковането и превозът. Но и тук има малко недоразумение. Нали ние самите, нашите началници на оръжейните части, продаваха тези пушки като негодни по 50 сантима пушката! По такъв начин излиза, че от евреите купувачи ние вземахме по 50 сантима за пушка, а от своите братя по кръв и по религия по 15 рубли за съвсем същата пушка!

Още един пример на нашата „акуратност“ при пресмятането. По заповед на главнокомандващия на действащата армия българското население бе задължено да осигурява продоволствия на нашите войски по реквизиционен ред, за което при вземане на запаси се издаваха реквизиционни квитанции без означаване стойността на доставените предмети; в квитанциите се означаваха само названието и количеството на приетите реквизиции. (Справочните цени бяха определени след примирието.) Реквизиционното доволство на действащата армия бе отнесено за сметка на военната издръжка, възмущението за което бе отправено към турското правителство. Следователно заплащането по реквизиционните квитанции се отнася към задълженията на нашето правителство. Междувременно по заповед на императорския комисар тези квитанции бяха иззети от българското население и останаха неизплатени в архива на гражданското управление. Военното министерство изплати само тези квитанции, които бяха предявени непосредствено от частни лица. При завземането на Раховски окръг на Видинската губерния от румънските войски последва заповед на главнокомандващия на действащата армия за осигуряване на продоволствия за румънската войска по реквизиционен ред. В тази заповед между другото е казано: „Задължава се населението на Видинската губерния да отпуска реквизиции на румънските власти по същия ред, по който става отпускането на такива за нашите войски. След издаването на квитанцията ще бъде извършено заплащане от нашите военни окръжни управления след определяне на справочни цени на отпуснатите предмети.“ Преди изтеглянето на румънските войски от Раховски окръг беше съставена съвместна комисия за оценка на продоволствията, отпуснати по реквизиционен ред. По тази оценка се оказа, че според едни печатни и изрязани от кочан квитанции отпуснатите реквизиции възлизат на 1 милион и 800 хиляди франка. Но количеството по квитанции, издадени на населението от началниците на отделните части при получаване на реквизиции, които не са имали кочани, остана без означена стойност. Видинският губернатор уведоми Управлението на императорския комисар, че някои от кметовете в Раховски окръг са се обърнали към него за ходатайство за изплащане на населението на отпуснатите на румънските войски реквизиции съгласно гореспоменатата заповед на главнокомандващия. В отговор на това донесение на губернатора последвало следното предписание: „По заповед на Негово сиятелство императорския комисар незабавно да бъдат събрани всички квитанции, издадени от румънските военни началници на населението в Раховски окръг при получаването на реквизиции, да се състави отчет за събраните запаси, който заедно с оригиналните квитанции да се изпрати в Управлението на императорския комисар.“ Получавайки оригиналните квитанции и отчета за тяхната стойност, основан на разценка, съставена от румънски делегати, императорският комисар изискал от военното министерство отчисления на суми за заплащане на обозначените реквизиционни квитанции по обща ведомост в размер на 2 540 000 франка. Във военното министерство възникнал въпрос, длъжно ли е нашето правителство да плати на населението на Раховски окръг за реквизиционните квитанции, издадени от румънските военни власти за получени продоволствия, или да се поиска заплащане на тези суми от румънското правителство. Но поради различни политически съображения, основаващи се на отзив на Азиатския департамент, военното министерство взело решение за невъзможност да се направи изискване към румънското правителство за продоволстване на съюзната войска. Сумата, дължима на населението за продоволстване на румънската войска, да се преведе в разпореждане на императорския комисар. Въпреки това посочените квитанции остават в архива на гражданското Управление на императорския комисар незаплатени. След опразването на Управлението на императорския комисар в България остатъците от приходно-разходните суми на окупационното управление, отпуснати от военното министерство, в размер на 2 540 000 франка за заплащане на жителите на Раховски окръг за продоволстване на румънските войски, а също сумите, предназначени за заплащане по реквизиционни квитанции на руските военни власти, били преведени в разпореждане на императорското Министерство на външните работи за основаване на секретен фонд за поддръжка на южните славяни. През 1881 г. по височайше нареждане секретният фонд е преименуван „окупационен фонд“. Към последния са причислени 10 618 250 рубли и 43 копейки - дългът на българското правителство за руската окупация през 1879 г.

Не трябва да отминаваме с мълчание въпиещите несправедливости от страна на императорското Министерство на външните работи по отношение заплащането на населението от Раховски окръг по реквизиционните квитанции на румънските военни власти. След изтеглянето на румънските войски от Заддунавието в румънското законодателно събрание възникнал въпросът за заплащане на българското население на отпуснатите по квитанции реквизиции на румънските военни власти. Законодателното събрание, без да гледа на руската любезност относно продоволстването по реквизиционен ред на румънската войска, заела Раховски окръг, или пък съзнателно, т.е. знаейки, че квитанциите са заплатени от нашето военно министерство, постановило: да се поръча на румънското военно министерство да заплати за всички реквизиционни квитанции на жителите на Раховски окръг при положение, че такива бъдат предявени в течение на пет години от деня на тяхното издаване. Българското правителство, получавайки уведомлението на румънското законодателно събрание, се обърна към нашия представител в София с молба за предаване на оригиналните квитанции, за да могат те да бъдат предявени. Нашият дипломатически агент, вместо да поръча на русчукското консулство, където се съхранявали архивите на Управлението на императорския комисар, издирване и предаване по принадлежност, прави запитване до Азиатския департамент относно това, могат ли въобще да бъдат предавани реквизиционните квитанции на българските власти. Нашите дипломати започнали да спъват това дело. Отначало се ограничавали с канцеларска мудност, оставяйки изложението на г-н Кумано без отговор в продължение на две години; сетне се захванали с въпроса, дали българското правителство има правото да ходатайства на частни лица, без да е упълномощено от последните. Узнавайки за отговора на Азиатския департамент, а също и това, че архивите на Управлението на бившия императорски комисар се пазят в русчукското консулство, българското правителство съобщило за това на жителите на Раховски окръг с цел последните да упълномощят доверени лица със задачата да получат реквизиционните квитанции от русчукското императорско консулство. През 1882 г. в консулството в Русчук се явяват пълномощниците на жителите на Раховски окръг, представят формалните си пълномощия да ходатайстват за получаване на съхраняваните в архива на консулството реквизиционни квитанции на румънските военни власти. Русчукският консул, незапознат с разпореждането на Азиатския департамент, че квитанциите могат да бъдат предадени единствено на жителите на Раховски окръг, направил от своя страна изложение до същия департамент, че по негово мнение частни лица нямат право непосредствено да получат споменатите квитанции на основание на това, че в заповедта на главнокомандващия на действащата армия е казано да се задължи населението на Видинската губерния да продоволства румънските войски по реквизиционен ред и че представител на населението може да бъде единствено българското правителство, но не частно лице. Ръководен от тези съображения, консулът намира, че на ходатайството на пълномощниците на жителите на Раховски окръг за предаване на реквизиционни квитанции следва да се откаже. Азиатският департамент, отменяйки своето собствено разпореждане, издадено през август 1884 г., поръчало на русчукския консул да предаде част от реквизиционните квитанции на българското правителство, а на ходатайството на частните пълномощници на жителите на Раховски окръг да откаже. Предаването на реквизиционните квитанции от русчукския консул на русчукския префект последвало след изтичане на срока за тяхното предявяване съгласно постановлението на румънското законодателно събрание. По такъв начин българското население било лишено от възможността да получи удовлетворение по тези реквизиционни квитанции и от румънските власти.

Запознавайки читателя с нашите ръководни принципи по отношение на българската свобода и независимост, ще се постарая да изложа хода на следващите събития, започвайки от 1880 г. до 1890 г. включително, въз основа на положителни данни, основаващи се на шифровани телеграми, предписания и инструкции на Азиатския департамент. По-горе споменах как нашите представители в своите дипломатически донесения винаги изтъкваха съчувствието и предаността на българите към освободителката Русия и нейния монарх и че тези ласкави отзиви за българите продължиха само до 1880 г., т.е. една година без малко от деня на възкачването на принц Александърдър Батенберг на българския престол. Както е известно, княз Александър Батенберг водеше пряка кореспонденция с покойния император Александър II. Но съдържанието на кореспонденцията оставаше в дълбока тайна. През 1880 г. в София руски дипломатически агент по някакъв начин узнал, че князът подготвя доклад и възнамерява да отиде в Петербург, за да доложи лично на императора за положението в България. Негово височество бил придружен до Русчук от тогавашния военен министър - генерал Паренсов, а до Петербург - от нашия дипломатически агент в София г-н Давидов. При това на една от промеждутъчните пощенски станции между Горен Студен и Плевен бил откраднат сандък, съдържащ скъпоценни вещи на княз Александър и неговата секретна кореспонденция. Пребивавайки на станция Бяла, където тази кражба била установена, князът издава строга заповед за намиране на похитените вещи и кореспонденцията. Но цялото дейно издирване се оказало безполезно дотогава, докато в русчукското консулство не били направени копия от секретната кореспонденция на княз Батенберг.

В подготвения доклад княз Батенберг се оплаква на Господаря Император от своите министри, от отсъствието на всякакво приличие у тях. В своето оплакване Батенберг говори, че подчинените му български министри понякога не изпълняват неговите нареждания, опирайки се на конституцията и на своята отговорност пред Народното събрание. Министрите се явяват при княза на доклад в същите дрехи, с които те постоянно посещават кръчми и публични места. Народното събрание, по мнението на княза, не било нищо друго, освен сборище на пияна тълпа; българското население князът нарича полудив народ. Духовенството не се ползва с никаква популярност сред народните маси. Свещеникът по нищо не се различава от простия селянин. Правителствените мероприятия се обсъждат публично на улични сборища; подстрекателство към това е съществуващата в Княжеството свобода на печата. От това правителственият авторитет пада, правителствените агенти са лишени от възможността да изпълняват възложената им централна власт.

Княз Батенберг изразява своето недоволство също и по отношение на военния министър. В доклада на княз Александър се споменава, че генерал Паренсов се е оказал не по-малък привърженик на конституционното управление от първия министър Петко Каравелов, което пък е следствие от либерализма на генерал Паренсов. Княз Батенберг се опасява от отслабване на дисциплината в армията. Неудоволствие изразява княз Батенберг и от руските представители в България, които също не му оказвали необходимата от тяхна страна поддръжка.

Посочвайки всички съществуващи в България нередности, а също и оскъдността на цивилната листа, по която получава издръжка, принц Батенберг ходатайства пред Господаря Император за изменение на формата на управление в България, като се предостави на царуващия княз законодателна власт. Узнавайки за съдържанието на гореприведения доклад на княз Батенберг, при завръщането си в София генерал Паренсов незабавно изпраща в Петербург телеграма с молба да бъде освободен от длъжност в българското военно министерство. Възползвайки се от дадения му преди това задграничен отпуск, генерал Паренсов напуска България. Нашият дипломатически агент г-н Давидов също бил освободен от Министерството на вътрешните работи и на негово място бил назначен камерхер Кумано.

Въпреки че, както-е известно, княз Батенберг се ползваше от благосклонността на Царя Освободител, този път Негово величество не се съгласил да удовлетвори исканията на Батенберг за изменение на формата на управление в България и предоставяне на княза на законодателна власт. Но отнасяйки се снизходително към устните молби на княза, Господарят Император наредил на Министерството на вътрешните работи да се занимае сериозно с българските дела, в смисъл с помирението на княза и неговите министри. Оказвайки поддръжка на княз Батенберг в материално отношение, Негово величество благоволил да нареди на министъра на императорския двор да се отпускат на княз Батенберг 100 000 рубли годишно от сумите на Департамента за царските имоти.

Скоро след това княз Батенберг бе произведен в чин руски генерал-майор. Военният министър генерал Паренсов бе уволнен от длъжността и на негово място бе назначен генерал Ернрот.

Дипломатически донесения на руските представители в България за предаността на населението, отправяни в Петербург по случай тържествените дни след изтеглянето на руските войски и възстановяване на самостоятелно правителство в България. Представителите на Русия отначало се занимаваха изключително с устройването на обеди и празненства в чест на тезоименството (именния ден – бел. П. Н.) на руския цар и на царската фамилия, по повод събития, а именно: преминаването на руските войски през Дунава, завземането на Плевен, завземането на Русчук и т.н. Тъй като тържествените дни се оказаха много и при всяко тържество трябваше да се засвидетелства коленопреклонно пред царя чувството на преданост на българското население, в София - в дипломатическата агенция, и в руските консулства бе съставен образец на телеграма за изпращане в Петербург в Министерството на външните работи за докладване на Господаря Император. Тези телеграми са със следното съдържание: „Днес по случай тезоименството на Господаря Император в тукашната катедрална църква от духовенството начело с митрополита, в присъствието на представители на военната и гражданската власт бе отслужен молебен за здраве и дълголетие на Господаря Император и на царското семейство. След службата в катедралата митрополитът и духовенството, комендантът на града, началниците на специалните части, местният префект и градският глава се явиха при мен с поздравление, молейки от името на войската и населението коленопреклонно да се поднесат на Негово величество искрените чувства на безгранична преданост към августейшия монарх и цялото царско семейство.“ Понякога се случвало секретарят или драгоманът на консулството при преписването на телеграмата да направи грешка и вместо чувства на безгранична преданост да напише верноподаническо чувство, но тези грешки никога не се поправяли и консулът подписвал телеграмата, казвайки винаги: „Все едно, рано или късно българите ще бъдат наши поданици.“

Тържествата и изпращането на поздравителни телеграми служеха за материал и за консулските и дипломатическите донесения до началството за руското влияние в България и за това, как българският народ съчувства на Русия, как той е искрено предан на обожавания руски монарх и накрая, че българите са готови на всякаква жертва, ако това повели Царят Освободител.

Понякога дипломатическите донесения завършвали с такива думи: „В интимна беседа с влиятелни лица успях да се убедя, че благомислещите българи и влиятелни хора не одобряват сегашния правителствен режим и особено конституционното управление. Цялата надежда на българите се заключава в това, че рано или късно България ще бъде присъединени към Велика Русия.“

Трябва да се отбележи, че по установения прийом в дипломатическите донесения до началството винаги трябваше да има позоваване на авторитет: например беседвах с министъра, префектът ми предаде, имах разговор с председателя на еди-какво си виеше съдебно учреждение и т.н. Без подобно позоваване на авторитет в Азиатския департамент гледаха на тези донесения (по канцеларската терминология) като на „хабене на хартията от нямане какво да се прави“. Един тогавашен консул пише в своето донесение във връзка с тържествата по повод завземането на Русчук от руските войски следното: „По случай тържествения ден на завземането на Русчук аз дадох обяд в сградата на консулството, на който бяха поканени: местният митрополит, висши военни и граждански началници, а също чиновници от съдебното ведомство. Митрополитът произнесе тост за Господаря Император, председателят на съда вдигна чаша със следните изрази: „Да живее Велика Русия. Да живее нейният Цар - наш Освободител. Да живее сегашна България, да живее бъдеща България, присъединена към Велика Русия“!!

В отговор на това донесение министърът на външните работи в шифрована телеграма съобщава на консула: „Имах щастието да представя поздравителната телеграма на русчукското население и Вашето донесение на вниманието на Височайшия Император. Негово величество благоугодно благоволи да ви нареди: да изкажете височайшата благодарност на русчукското население за изразеното чувство на вернопреданост.“

По този начин в Петербург се събрали маса подобни дипломатически донесения, на основанието на които и там отначало вярвали, че българите са готови да се откажат от своята свобода, от самостоятелно и независимо управление, а също, че очакват щастливия ден, когато руският цар ще благоволи да нареди да се назначи в България руски генерал-губернатор, т.е. княз Дондуков-Корсаков, граф Игнатиев или в краен случай някой си Муравьов.

Сега следва да се направи сериозна преценка на горепосочените дипломатически донесения на руските представители в България. Действително ли българският народ е бил готов да жертва своята свобода заради височайшето назначаване на генерал-губернатор в България? Освен това желателно ли е било българите да се причислят като българска губерния под особена държавна охрана по примера на Новорусийския край? За да бъде даден правилен отчет за предаността на българите към Русия, е нужно да се разгледа времето на последната руско-турска война за освобождението на единоплеменния народ под така нареченото турско иго. Интелигентните българи по време на самата война са гледали на освобождението от страна на Русия с крайно подозрение. Дори и Санстефанският мирен договор от 19 февруари 1878 г. твърде малко е зарадвал интелигентната българска класа; щото турското управление или руското са съвършено еднакви и ако е съдено на българите да бъдат под иго, те винаги биха предпочели да бъдат под турско иго, от което рано или късно е възможно да се освободят, но един път попаднали в числото на руските губернии, макар и не под управление на общо основание, означава завинаги да се откажат от своята националност и от човешките си права.

Истина е и това, че в България имаше и люде, които твърде охотно се съгласяваха България да бъде превърната в руска губерния, но това са единствено така наречените в България чорбаджии, т.е. онези, които по време на турското владичество са били шпиони и верни слуги на турските паши, притежавали са откуп, поставяли са своите дъщери и синове на пълно разположение на местните бейове и паши. Именно за тези чорбаджии руското управление бе твърде желателно. И действително не е ли все едно дали ще бъдеш чибукчия на Мидхат паша, или лакей на руския губернатор? Що се отнася до шпионството, то, слава Богу, в Русия този занаят е по-развит, отколкото в Турция, и накрая съществува и тази изгода, че жените и дъщерите все пак ще попадат при православен брат.

И така по време на войната българите се разделиха на два лагера, т.е. интелигентните млади хора вземаха живо участие във войната, заставаха в редовете на действащата армия като доброволци, водачи и преводачи; участваха във всякакви сражения, маса от тях бяха убити и ранени, с една дума, оказваха неоценима услуга на нашата армия; може да се каже, че тази интелигентна класа държеше своето знаме високо, сражаваше се за освобождението на България, но ни най-малко не беше за руска българска губерния. Чорбаджиите пък като хищници налитаха на нашата армия, доставяйки на нашите войници и офицери разни гнили и негодни за ядене продукти, вземаха три пъти по-скъпо дори и от скъперника Маркитан и само някъде да има лесна печалба от руския войник, там веднага се явяваха нашити братушки чорбаджии и тези безнравствени, лишени от всякакво чувство на патриотизъм хора впоследствие, след освобождението на България, се превърнаха в наши привърженици и именно тях ние нарекохме консерватори, предани на Русия и на руския монарх.

Основавайки се на уверенията на посочените чорбаджии, нашите дипломати донасяха в Петербург за поголовната преданост към нас на българите, които с нетърпение чакат мощната дума на Царя Освободител за тяхното приемане под крилото на Матушка Русия.

Следва да се обърнем към източниците, от които са почерпани тези ласкателни дипломатически отзиви относно българския народ. Защо тези хубави отзиви продължиха само до първото пътуване на принц Батенберг до Петербург в края на 1880 г.? Защо българите, за чието освобождение ние проляхме толкова руска кръв и изразходвахме милиарди руско злато, в продължение само на една година станаха наши противници? Ето на тези въпроси ще се постарая да дам надлежни отговори в последователен ред. След Санстефанския мирен договор във висшите и военни, и дипломатически сфери, всички бяха убедени, че за управител на провинцията, откъсната по договора от турското владичество, ще бъде назначен един от великите князе и до въдворяването в посочената страна на съответен ред, т.е. до окончателното присъединяване на България, Румелия с Адрианополския окръг към Руската империя по подобие на Кавказ, руската армия ще остане в тази страна в качеството на окупационен корпус. Що се отнася до Босна и Херцеговина, предполагаше се тази област временно да се раздели между сърбите и черногорците до обединяването на тези две княжества. България и Източна Румелия бяха разделени на губернии: Адрианополска, Филипополска, Софийска, Русчукска, Търновска, Варненска и Тулчинска (Добруджа). Гражданското управление следваше да се отдели от военното, но съдебната и административна уредба да се подчинят под властта на губернатора, който да бъде назначаван измежду висшите военни чинове. Проектът за временно управление на България, Източна Румелия и Добруджа беше изработен от особена комисия и представен за одобрение на главнокомандващия на действащата армия граф Тотлебен. Що се отнася до Босна и Херцеговина, в проекта не се говореше нищо за реда на разделяне, но по отношение на Македония бе казано: за да бъде възможно своевременно да се присъедини Македония към Българската област, по мнението на комисията, следва в Адрианопол да се назначи временно генералгубернаторство.

Вследствие от това още преди отпътуването на княз Батенберг от Петербург Азиатският департамент разпрати циркуляр до всички консули в България с такова съдържание: „При представянето на Височайшето внимание на годишните отчети за дейността на агентите на Министерството на външните работи Негово величество благоволи да изрази своята неблагосклонност към действията на нашите дипломатически и консулски агенти в България. Според сведенията, получени непосредствено в императорското Министерство на външните работи, се оказва, че нашите дипломатически агенти в някои отношения поощряват действията на лица, към които императорското правителство се отнася с недоверие. В интересите на нашето правителство е затвърждаването на положението и престижа на царската особа в България. В това Министерството на външните работи вижда основите за управление на българското Княжество. Вследствие на това Департаментът Ви моли, почитаеми господине, в бъдеще време да се отнасяте към възложените Ви дела по-сериозно и да обяснявате на населението при всеки удобен случай, че Господарят Император изисква от него почтителност и уважение към неговия царуващ княз, от когото зависи преуспяването на Княжеството, свободата и независимостта на България. Да се изтъква също пред българите, че Негово височество княз Александър е близък родственик на императорското всерусийско царско семейство“.

Назначеният в България дипломатически агент и генерален консул камерхер Кумано разпратил на всички консули в Княжеството извлечение от секретните инструкции на Министерството на външните работи и някои свои лични възгледи относно българските дела: „В Министерството на външните работи в настоящия момент са заети с въпроса за необходимостта в България да се измени видът на управлението. Докато бях в Петербург аз можех да съдя за нещата в България по така наречените авторитетни мнения. Но тук, на място, ми се струва, че ще се наложи да се промени посоката. Може би в петербургските кръгове ще се яви опозиция против нас, точно такава, каквато съществува тук, в България, но заради такава опозиция не мисля, че следва да се скрива истината. Вие може би ще ме запитате на какво се основава мнението за необходимост от изменение на вида на управлението в България. Същият въпрос си задавах и аз в Петербург до и след назначаването ми на длъжност дипломатически агент в България. Задавах си и друг въпрос, а именно: под влияние на какво и на кого младият български княз действа против волята на поверения му народ? Не следва ли да се потърсят вдъхновителите на княза извън Русия и България? Опасявам се от вмешателство на последните и тогава ние ще създадем от България една нова Босна и Херцеговина. Но запознавайки се с положението на нещата в България, стигнах до двоякото заключение: настройването на официалното мнение у нас против българите се извършва от нашите инструктори. Нашите господа офицери, водейки кореспонденция със своите приятели в Русия, вероятно изразяват своето недоволство против българското население въобще и особено против правителството. Разбира се, на нас ни е известна съобразителността на нашите офицери - те действат несъзнателно, у тях няма политически подбуди, просто на тях не им е по вкуса, че първият министър или министър-председателят не е във военен мундир. А накрая това, че законодателното събрание се състои от обикновени хора без всякакви военни заслуги или, казано с военния израз, „простаци“, а пък издават закони, задължителни дори и за военните със заслуги! Князът е още юноша. От своя страна той, обкръжавайки се с нашите инструктори и някои българи, така наречените консерватори, обръща цялото си внимание на вида на облеклото, носено от министъра по време на доклада, вместо на съдържанието на самия доклад. Това се доказва и от неговите жалби пред Господаря Император относно неучтивостта на неговите министри. Що се отнася до стремежа на княз Батенберг към изменение на вида на управлението в България, по-ясно казано, към разрушаване на издигнатото от нас на трайни основи прекрасно здание в България, в това отношение върху нас лежи прякото задължение неуморно да следим за делата и да се противопоставяме, доколкото е възможно, на стремежите на княз Батенберг. Имах щастието да се представя на Господаря Император и Негово величество благоволи да ми нареди да действам в България в насока на помиряване на княза с неговите министри. От това заключавам, че нашият августейши монарх не е благосклонен да удовлетвори желанието на княз Батенберг за предлагания от него държавен преврат в България. За да се избегнат недоразуменията, които могат да възникнат при нашия възглед за общото развитие на нещата в България освен в частните случаи от местен характер, аз Ви моля, почитаеми господине, да обменяте с мен копия от дипломатическите донесения; така че Вие ще ми изпращате копия от Вашите донесения по общите български дела, а аз от своя страна ще се постарая да Ви изпращам копия от моите донесения до императорското правителство. По такъв начин взаимно ще действаме за постигането на благородни цели.“

Но старанието на г-н Кумано за помиряване на княз Александър с неговите министри по това време се оказа безполезно. Князът по предишному продължаваше своите нападки против кабинета и постоянно се оплакваше в Петербург от своето безизходно положение. А пък приближените на княза - руските офицери и консерваторите, начело съответно с Начевич и Стоилов, се обединиха. Първите изпратиха донос до Петербург против нашите дипломатически агенти в България, последните водеха подмолни интриги против министрите Каравелов и Цанков. От своя страна руските представители в България при всеки удобен случай отправяха доклади в Петербург, посочвайки, че руските военни инструктори в България изпълняват своите задължения недобросъвестно. Междувременно в българските работи се намеси шефът на Жандармерийския корпус. Дипломатическият агент в София и консулът в България получават циркулярно съобщение на Азиатския департамент със следното съдържание: „Шефът на Жандармерийския корпус е уведомил министъра на външните работи, че по сведения на Департамента на държавната полиция в България пребивават руски емигранти и политически неблагонадеждни лица и че нашите дипломатически и консулски агенти не упражняват никакъв надзор върху действията на тези лица. Вследствие на това департаментът най-покорно моли незабавно да бъде предоставен списък на руските емигранти и други политически неблагонадеждни лица, пребиваващи в консулския окръг; с какво се занимават те и какви мерки предприема консулът за тяхното изселване от Княжеството.“ От своя страна дипломатическият агент в София отправил по телеграфа запитване до консула, кои руски емигранти пребивават в неговия окръг, с какво се занимават; откъде са пристигнали; по какъв начин преживяват в Княжеството. Предписанието на департамента било получено през декември 1880 г., следователно за Нова година било нужно да се изпрати поздравление заедно със списъка на руските емигранти, пребиваващи в консулския окръг. Руските консули обявяват поход срещу емигрантите и други политически неблагонадеждни лица; посредством специални агенти се прави проверка на паспортите на всички руски поданици, пребиваващи в консулския окръг. При пълно съдействие от страна на българските власти се издирват емигранти във всички градове и села. Но старанията на руските консули и българските власти не се увенчали с успех, тъй като, за крайно съжаление, в нито един от консулските окръзи на Княжеството не се оказали руски емигранти с местожителство. В отговор на посоченото секретно съобщение консулът донася на Азиатския департамент: „При щателната проверка на паспортите със съдействието на местните власти в моя консулски окръг не се оказаха пребиваващи руски емигранти. Всички руски поданици живеят в поверения ми окръг по установения ред. От руските поданици, пребиваващи в Княжеството, едни се занимават изключително с търговия, други заемат военна или гражданска служба в България с разрешение на императорското правителство.“ (вж. Секретни архиви на консулството за 1880 г .)

Вмешателството на Жандармерийския корпус в българските дела не останало незабелязано. На нашето Министерство на външните работи само му бе нужно да си осигури поддръжка от страна на Жандармерийския корпус, който по това време - при император Александър II, имал решаващ глас във всички висши държавни дела на Империята, така както в последно време едно от най-влиятелните държавни учреждения в Русия представлява Департаментът на държавната полиция.

И така Министерството на външните работи, не изчаквайки отговора на своите агенти в България на гореприведеного секретно съобщение на Азиатския департамент за броя на руските емигранти, пребиваващи в Княжеството (г-н Кумано представил отговора едва през март 1881 г.), решило по принцип въпроса за необходимостта от изменение на формата на управление в България.

Дипломатическият агент в София доверително пише на консула в България (Секр. ф. 1881 г.): „Получих конфиденциални сведения от департамента за окончателното намерение на нашето правителство да извърши в България държавен преврат. Изменението на формата на управление само в България по моему се явява преждевременно. За нашите интереси най-важно значение има обединението на Княжеството с Източна Румелия и само след изпълнението на тази задача ние ще можем да въведем в страната нова форма на управление, съответстваща на нашите предначертания. Ако се решим сега на такава рискована стъпка, значи, че ние се отказваме в бъдеще от нашето влияние сред западните славяни. Тук възниква въпросът, заради какво вършим това. В Петербург разчитат временно да отзоват княз Александър от България, предлагайки му да назначи за времето на своето отсъствие регенти. Какви лица да назначи - българи? На тях не бива да се разчита. Тези хора са неспособни за такъв държавен преврат. Следователно ще се наложи в България да се назначат регенти измежду руските генерали. Тогава ще стане очевидно за всички, че не Батенберг желае изменение на съществуващата форма на управление в Княжеството, а императорското правителство иска това. Между другото, струва ми се, че за нас ще бъде по-изгодно конституционното управление, отколкото само държавното с княз Батенберг начело. След откриване на плаването по Дунава възнамерявам да се отправя към Петербург и лично да изразя своя възглед за положението на нещата в Княжеството. Затова Ви моля до моето отпътуване за Петербург да ми съобщите Вашето мнение по горезасегнатата тема.“

Отговорът на консула за пребиваващите в България руски емигранти се оказал неудовлетворителен за шефа на Жандармерийския корпус. В последвалия циркуляр на Азиатския департамент по този повод се изпраща съобщението на шефа на Жандармерийския корпус до Министерството на външните работи (Секретен архив 1881 г.): „Получавайки копие от донесението на консула за това, че в България не се оказали руски емигранти с местоживеене, шефът на Жандармерийския корпус отново обръща внимание на министъра на външните работи върху обстоятелството, че доколкото е известно на Департамента на държавната полиция, в главните центрове на България, а именно: Русчук, Варна, Търново и София, от руски емигранти са открити книжарници, в които се продават оригинални издания, брошури и разни забранени руски книги. Вследствие на това шефът на Жандармерийския корпус моли министъра на външните работи да вземе строги мерки за закриването на съществуващите в България книжарници, държани от руски емигранти, в които се извършва продажба на забранени руски книги. Заедно с това да обърне внимание на нашите дипломатически агенти в България в бъдеще време да се отнасят по-сериозно към този толкова важен проблем и непосредствено да уведомяват Департамента на държавната полиция за всяко появяване в България на руски емигранти и неблагонадеждни лица.“

Трябва да се отбележи, че сред руските инструктори имало офицери от Жандармерийския корпус. По време на управлението на императорския комисар в България по-голямата част от окръжните началници се състояла от офицери от Жандармерийския корпус. След преминаването на управлението в ръцете на българите жандармерийските офицери се назначавали на длъжности военни началници, без да престават да бъдат едновременно и руски шпиони. Княз Батенберг се възползвал от услугите на тези офицери, за да може посредством лъжливи доноси да склони на своя страна Департамента на държавната полиция и шефа на Жандармерийския корпус.

Без да се ограничава с поддръжката от страна на руските държавни шпиони, Батенберг се стараел да предразположи на своя страна и общественото мнение в Русия. За постигането на тази цел по съвет на своите вдъхновители княз Батенберг започнал да води пряка кореспонденция с Катков и Аксаков, изразявайки своята преданост към славянските идеи. На всеки от тези господа - представители на руското обществено мнение, Батенберг пишел по негов вкус, т.е. на Аксаков той, Батенберг, обещал да приеме православието, само за да служи на славянските идеи, а на Катков, че е готов да приеме руско поданство и да се откаже от българския престол, само и само да служи на славянството.

Руският представител в България, отговаряйки на приведеното съобщение на Азиатския департамент за пребиваващи в България руски емигранти и за продажбата на забранени нецензурирани издания в България, сметнал за свой дълг да уведоми Азиатския департамент в следната форма: „По предоставените ми сведения от нашите консули в България, а също по лична проверка на паспортите, съхранявани в поверената ми дипломатическа агенция, всички руски поданици, пребиваващи в България, са с официално утвърдени легитимации, издадени от нашите власти. Относно политически неблагонадеждните лица, в Княжеството такива няма предвид на това, че в България публичните събирания за гласно обсъждане на правителствените мероприятия не представляват противозаконни действия. При конституционното управление съществува разделение на партии и лица, принадлежащи на опозиционни партии, но и едните, и другите в политическо отношение се ползват от еднакви права. Възможни са даже случаи, когато от лица, принадлежащи към опозиционната партия, да се състави министерски кабинет и всички други правителствени органи.“ Що се отнася до забраната на продажбата на нецензурирани книги и издания, непозволени в Русия, г-н Кумано обръща вниманието на департамента върху обстоятелството, че в Княжеството съществува свобода на печата, свобода на изданията, на печатането на книги и свобода за тяхното продаване на всички места. Следователно за продавачите на книги е безразлично къде е издадена една книга - в Швейцария, Англия или в Русия. Тъй като книгопродаването представлява предмет на свободна търговия в Княжеството, а забраняването или разрешаването на такива продажби принадлежи изключително на местните власти, г-н Кумано намира, че да се иска забраняване на непозволените в Русия книги е невъзможно предвид на това, че българското Княжество е самостоятелно и независимо и подобно искане от страна на представителите на чужда държава в България местните власти могат да признаят за вмешателство във вътрешните работи на България, дори за посегателство върху нейната свобода и независимост. Към това Кумано добавя, че пребиваващите в България руски поданици се делят на две класи: т.е. занимаващи се с търговия и заемащи военна или гражданска служба в Княжеството в качеството на инструктори; за първите предмет на препитание е търговията, твърде малко се занимават с четене на непозволени книги; последните, като хора интелигентни и предани на нашето правителство, не биха се занимавали с четене на забранени книги и тям подобни нецензурирани издания. Последствието от категоричните отговори на руските представители в България по повод на неуместните и неправилни искания на руските жандарми е видно от конфиденциалното писмо на един от тогавашните деловодители в Азиатския департамент, г-н Батарски, до русчукския консул като до бивш приятел по служба, в което между другото г-н Батарски съветва г-н Белочерковец да помоли министерството да го премести на друга съответстваща длъжност. Писмото на г-н Батарски е със следното съдържание (Секретен архив на русчукското консулство): „Уважаеми Иван Василиевич, ние тук, в Петербург, не Ви разбираме. Станали сте такъв ярък сторонник на българите и привърженик на някои си Петко Каравелов и Драган Цанков etc, etc. Нима е възможно конституционно управление в България в тази форма, в която то е създадено благодарение на известните цели на княз Черкасов и впоследствие на Дондуков-Корсаков? В действителност не е ли смешно: великата Русия със стомилионно население живее, процъфтява и никой не помисля за някаква си конституция, а на Петко, Иван и Драган им е нужна конституция? Нима създателят може да даде на създадения повече от това, което той самият има: Вие, Иван Василиевич, още поддържате стремежите на тези полудиви люде и говорите, че в България всичко е благополучно. Наистина е тъжно след толкова велики жертви, толкова грамадни разходи, принесени от нас за освобождаването на България, и в резултат какво достигнахме? Създадохме там опора за нихилистите-анархисти и убежище за враговете на нашето отечество? Княз Александър уведомява нашето правителство, че ръководители на неговите министри са руски емигранти и че България се управлява от руски нихилисти. Всичко, което княз Батенберг пише за България, се потвърждава и от Нашия Департамент на държавната полиция. Нашите представители пък отричат този факт, говорейки, че няма руски емигранти в техните райони. Г-н Кумано отива още по-далеч, опирайки се на конституцията, той говори, че в България всичко се върши на законна основа, което значи: нашите емигранти имат в България убежище на законно основание, разпространяват в България разни забранени книги на швейцарски издания на законно основание, насяват сред младото интелигентно българско население вражда и ненавист към нашето правителство на законно основание; пропагандират там против монархическите принципи на законно основание. Г-н Кумано разчита на своите руски поданици напълно. За тяхната благонадеждност и че те не се занимават с четене на забранени издания; те като хора комерсиални се грижат за своята търговия, другите пък - хора интелигентни, заемат военни и граждански служби в качеството на инструктори и са предани на нашето правителство и не биха се занимавали с четенето на забранени книги и нецензурирани издания. Впрочем по твърде основателни сведения на Департамента на полицията оказва се съвършено обратното - именно комерсиалните хора продават тези забранени издания, а интелигентните хора ги купуват и разпространяват дори сред българското население. Вие мислите, че изменението на формата на управление в България е преждевременно, а ние мислим, че то трябва да се извърши именно в скоро бъдеще. Г-н Кумано в свое частно писмо до директора пише, че ако ние извършим в България държавен преврат и изменим формата на управление, тогава можем да се лишим в бъдеще от възможността за съединяване на Княжеството с Източна Румелия. Но ето в какво се заключава несходството на нашите възгледи. Вие гледате на България като на отделно европейско княжество или провинция, например a la Швейцария, а ние гледаме на България като на една от руските губернии, управлявана не на общо основание.

Предстои възможност да се измени формата на управление и да се направи крачка към присъединяването на България към Империята и не трябва да се отлага за утре според пословицата „Кови желязото, докато е горещо“. Според мнението на г-н Кумано чрез български държавен преврат бихме могли да се лишим от възможността за обединение с Източна Румелия. По наше мнение всяко начало е трудно. Трябва да се направи крачка напред в България и сетне да се помисли относно Румелия, а в противен случай ние можем своевременно да присъединим съседната нам Румелия и по други начини. Целта оправдава средствата! Вие се отнасяте към княз Батенберг с недоверие и търсите някакви вдъхновители или партийни страсти, а ние му се доверяваме напълно и имаме за това неоспорими доказателства. Г-н Кумано е на мнение, че младият Княз Български, стремейки се към изменение на формата на управление, действа по настояване отвън или, по израза на г-н Кумано, вдъхновителите на княза се явяват наши врагове. Но ние тук не разбираме на какво се основава мнението на г-н Кумано. Каква изгода за Австрия е изменението на формата на управление в България? Нали на нея ѝ е нужно нашето влияние на Балканския полуостров да не бъде трайно и преобладаващо! С какви средства може да постигне тя това? Единствено при съществование в Княжеството на настоящия ред на нещата, с който ние по никакъв начин не можем да се съгласим и сме длъжни да се борим за установяването на такъв вид управление, което е нам желателно. Но да си представим, че нашата цел е достигната и формата на управление в Княжеството е уредена по нашето начертание, да не говорим за възможностите за други направления, тогава между нас и българите ще се въдвори пълно съгласие - къде тук е изгодата за Австрия? Вие говорите, че не се доверявате на немеца, той ще ни излъже. Бих искал да знам за какво може да ни излъже. По какъв начин ще постигне измамата? Нали Ви е известна пословицата „Сам в полето не е воин“. Вие не се доверявате на немската дружба, аз също съм съгласен, но ще Ви кажа едно - да ни избави Бог от приятели, с враговете сами ще се справим!

Сърдит съм Ви, драги Иван Василиевич, Вие сте стар дипломат, а не разбрахте искането на нашите жандарми. Вие знаете, че с тези господа е нужно винаги да се погаждате. За добро ги няма, но за пакости господата жандарми се явяват първи.

Под секрет ще ви кажа, че щом бъде представен докладът пред Господаря Император, г-н Кумано ще бъде отзован и по всяка вероятност на негово място ще бъде назначен г-н Хитрово. Опасявам се и за Вас, и за другите консули и затова ви съветвам да помолите по телеграфа за преместване. Има свободно място в Требизон, за него се домогва г-н Лодиженски; но аз ще изчакам Вашата телеграма и тогава Лодиженски може да бъде назначен в Русчук.“

За съдържанието на приведеното писмо на г-н Батарски консулът незабавно уведомил г-н Кумано в София, последният в своя отговор пише на консула конфиденциално: „Получих писмото Ви и съм Ви много благодарен зд съобщението. И по-рано ми писаха от Петербург, че влиянието на княз Батенберг се засилва, но не предвиждах такава спешност. Вероятно има и други подбуждащи причини, но аз не ги виждам. Днеска заминавам за Петербург през Виена. Ще прекарам в Петербург до 15 март. За новините ще Ви съобщя незабавно. Съобщете и Вие, ако представлява за Вас интерес: ще се постарая да се убедя в мотивите на немските привърженици и ще Ви пиша.“

Но денят 1 март 1881 г. ускори привеждането в изпълнение на решението на българския въпрос в смисъл, благоприятен само за княз Александър.

Възползвайки се от тогавашното брожение и от неопределеността на положението, в което се оказа тогава цяла Русия, от една страна, разчитайки на пълната подкрепа на Департамента на държавната полиция и на шефа на Жандармерийския корпус, от друга стана, княз Батенберг, отивайки в Петербург на погребението на император Александър II, се представя на господаря Александър III. При това се оплаква от своето положение. Докладва на царя, че България се е превърнала в опора на руските анархисти и емигранти; държавните дела на Княжеството се управляват от руски анархисти, на чело на които стои целият негов Съвет на министрите. В българските училища се преподава по учебници, издадени от руски емигранти в Швейцария; българският печат е изцяло насочен против Русия и руския монарх. В доказателство на това Батенберг предал на Негово величество брой от вестник „Работник“, издаден в Русчук след 1 март, в който вестникът изразява своето съчувствие към цареубиеца, надявайки се, че в Русия ще настъпи свобода за народа. Заедно с това княз Батенберг със своята обичайна наивност ходатайства пред Негово величество да приеме обратно българската корона, която му е дадена от августейшия монарх. Цар Александър III, незапознат с положението на нещата в България до възкачването си на всерусийския престол, бил поразен от такъв доклад на българския княз и веднага извикал при себе си за обяснение министъра на външните работи.

Щатс-секретарят Гирс, възползвайки се от този случай, за да угоди на желанието на княз Батенберг, представя на Негово величество съвсем същия доклад, подготвен от Азиатския департамент за цар Александър II, и от своя страна изказал необходимостта от изменение на формата на управление в България. Господарят, одобрявайки по принцип мнението на г-н Гирс, височайше благоволил да нареди да се назначи Съвет на министрите под председателството на граф Игнатиев за обсъждане на въпроса за новата форма на управление на България и за мерките, които се налага да бъдат приети в Княжеството до установяване на нова форма на управление. Освен това на оригиналния доклад написал да се отзоват дипломатическите агенти и консули от България и да бъдат заменени с по-способни лица.

На извънредно заседание на Съвета на министрите били обсъдени следните въпроси. Следва ли да се измени сега съществуващата форма на управление в България? Подлежат ли основните закони в Княжеството на преразглеждане или изменение? Възможно ли е в България да се установи абсолютно монархическо управление? Какви временни мерки трябва да бъдат предприети за привеждане в изпълнение на решенията по горепосочените въпроси? В доклад до министъра на външните работи били посочени два начина за изменение на формата на управление: отмяна на действащата конституция и въвеждане на монархическо управление или пък подлагане на конституцията на преразглеждане с изменения, според които две трети от депутатите да присъстват в законодателното събрание по избор и една - по назначение от княза. Председателят на събранието трябва да бъде назначаван от княза. Законите, издавани от народното събрание без санкции на Държавния съвет, не могат да бъдат представяни за утвърждаване на княза. Князът е длъжен да обяви това пред българския народ чрез специална прокламация, в която трябва да бъде съобщен и срокът за изпълнение на настоящото искане. Князът, учредявайки регентство от три лица, е длъжен да напусне територията до изпълнение на посочените искания от българския народ. Извънредният Съвет на министрите единодушно постановил следното: „Искането на българския княз за изменение на формата на управление в Княжеството се отклонява. Съществуващата в България конституция, съставена от Управлението на императорския комисар и приета от Велико народно събрание, не подлежи на изменение. Преразглеждането пък на конституцията може да последва единствено в законно установения ред. Що се отнася до съществуващите по това време безредия в централното управление на Княжеството, произтичащи главно от това, че населението на Княжеството е неподготвено за конституционната форма на управление, в това отношение може да се ограничи до преустановяване на действието на конституцията в България и да се упълномощи царуващият княз да управлява въз основа на особени правила, но при условие че това упълномощаване е установено от Велико народно събрание за срок, не по-дълъг от седем години. Свикването на Велико народно събрание князът е длъжен да обяви на своя народ със специална прокламация по реда, посочен от императорския министър на външните работи в неговия доклад до Господаря Император. Настоящото решение да се представи на височайшето внимание на Господаря Император и да се съобщи това на господата военен министър и министър на външните работи.“

В България настъпва нова ера на пълномощия на княз Батенберг и преустановяване на действието на конституцията. В Азиатския департамент всички са заети със съставянето на разни проекти относно мерките, които трябва да бъдат приети по време на появата на княжеската прокламация към народа. Главният въпрос е отпътуването на княза и назначаването на регенти. Появили се съмнения относно възможността за успех, тъй като и преди това в императорското министерство нямали доверие в консервативните елементи. Либералната или правителствената партия пък според отзива на княза и донесенията на руските жандарми се оказала наш противник, бидейки в поддръжка на руските емигранти в България. Впрочем Батенберг ще ускори своето отпътуване от Петербург, нужно е да подготви известната прокламация за новоназначения дипломатически агент в България и, главното, инструкция за генерал Ернрот за устройство на временно правителство в България. Узнава се, че Батенберг планува своя път от Петербург до София през Виена, и това отново става повод за подозрение, дали пък г-н Кумано не е прав, още повече че Батенберг се отнася неравнодушно към предложението на министерството той да напусне България и да учреди регентство. Независимо от многобройните проекти, недоразумения, съмнения, предположения и разни подозрения в Азиатския департамент съставят прокламацията към българския народ от името на княза за това, че ако народът не изпълни исканията на княза в течение на три месеца, той, князът, ще изостави българския престол; дават се инструкции на генерал Ернрот за разпускане на Народното събрание, отстраняване на министрите; да се състави временно правителство; да се обяви в страната военно положение; да се назначат извънредни княжески комисари и помощници във всеки окръг изключително измежду руските офицери и по възможност да се касират градските и окръжните съвети с назначаване на временни комисари измежду лицата от консервативния елемент. Назначеният дипломатически агент М. А. Хитрово е снабден със специални инструкции да съдейства на княза и на генерал Ернрот за привеждане на всички планове в изпълнение, а главното, от името на Господаря Император г-н Хитрово е длъжен да обяви пред българския народ да се подчинява на исканията на своя царуващ княз, родственик на августейшото семейство. Освен това г-н Хитрово получил поръчение пътьом да мине през Виена и да узнае мнението на виенския кабинет за предполагаемия държавен преврат в България.

Княз Батенберг, връщайки се в София с пълна победа, кадето му било устроено тържествено посрещане, и разчитайки на берлинския и виенския кабинет, с нищо не издава предполагаемите замисли, отнася се твърде любезно със своите министри, одобрява всички действия на регента през време на неговото отсъствие от Княжеството. Наистина тогава в София и в Русчук се носели слухове за това, че нещо се крои, но нищо определено не било известно. Говорело се за възможност за съставяне на нов кабинет и разпускане на Народното събрание, но всички се отнасяли към тези слухове с недоверие. Още повече че министрите Каравелов и Цанков уверявали своите единомишленици в неоснователността на тези слухове, тъй като князът е извънредно любезен с тях и се отнася към действията на своите министри крайно доверчиво. Независимо от това Каравелов и Цанков не намират никакви подбудителни причини за неудоволствие от страна на княз Александър спрямо действията на настоящия кабинет.

Генерал Ернрот, получавайки от Петербург всички инструкции за предстоящите действия, тайно назначил извънредни княжески комисари и снабдил последните с инструкции да съставят списък на лицата, които следва да бъдат назначени на длъжностите окръжни управители и околийски началници. Препоръчал на всички дружинни командири и началници на специални части да подготвят войската за всеки случай и да очакват разпореждания за обявяване на военно положение и обявил Софийски окръг в обсадно положение. Макар че всички действия на Ернрот очевидно били запазени в тайна, все пак българските министри узнали за тези приготовления и в Съвета на министрите решили да запитат военния министър - генерал Ернрот, да им обясни причините, подтикващи към нарушение на конституцията и на какво основание той действа еднолично и несолидарно с другите министри.

В навечерието на събранието на Съвета на министрите генерал Ернрот формирал нов кабинет под своето председателство и разпратил прокламацията на княза до извънредните комисари за обявяване пред народа. Когато всички министри се събрали в съвета за заседание, Ернрот, съпровождан от коменданта на гр. София и дружинните командири, се явил на заседанието, уведомил министрите за държавния преврат, за тяхната оставка и за съставянето на ново министерство под неговото председателство. Връчвайки на министрите прокламацията на княза, той им казал, че в страната е обявено военно положение и всяка съпротива от тяхна страна влече след себе си предаване на военен съд. Сетне отпочнали премествания и уволнения на чиновници от администрацията, разполагане на войски в не толкова благонадеждните центрове. С това се ограничил първият акт на действията. Предприемането на по-нататъшни мерки било отложено до пристигането на г-н Хитрово от Виена, който в това време очаквал допълнителни инструкции от Петербург. Неподготвено за такъв неочакван държавен преврат, населението на Княжеството съвършено не разбирало неговото значение и очаквало пристигането в България на новоназначения императорски дипломатически агент за изясняване на причините, подбудили княз Александър и руския генерал към държавен преврат.

Няколко дни след първите подготвителни действия на генерал Ернрот в София пристигнал руският дипломатически агент г-н Хитрово с допълнителни инструкции, получени от него във Виена от Азиатския департамент. Запознавайки се с началната дейност на Ернрот, г-н Хитрово предприел пътуване заедно с княз Батенберг из България с цел да съобщи на населението волята на Царя покровител. Ето първата шифрована телеграма на г-н Хитрово, изпратена по този повод на руските консули в България: „По висоначйше повеление предприемам пьтувания из България за обявяване на населението волята на Негово величество, благоволете да се разпоредите нашето посрещане и прием да се организират по-тържествено. Употребете цялото си старание и нужните средства, разходите, направени по тази потребност, ще ви бъдат възстановени от сумите на секретния фонд на дипломатическата агенция.“

В изпълнение на нареждането на началството и волята на царя консулът в Русчук, като главен централен град в България, енергично оказвал съдействие на извънредния княжески комисар и на русчукския муниципалитет в трудната работа по уреждане на тържественото посрещане на високите гости.

Князът и г-н Хитрово пристигнали в Русчук. Спрели край река Лом за приемане на рапорт от извънредния комисар и благословията на митрополит Григорий. По разпореждане на русчукския кмет със средства, отпуснати от секретните суми на руското консулство, били наети турски хамали да впрягат конете и да водят екипажа с Негово височество и г-н Хитрово по главната улица, водеща към княжеския дворец. Недалеко от двореца били поставени други хамали, които пренесли високите особи до двореца. Князът и руският представител останали много доволни от посрещането и приема, оказани им на първо време в Русчук. В шест часа градската управа с пари, отпуснати от консула и извънредния комисар, устроила обяд в градската градина до гостилницата „Ислах хан“. В градската градина били подредени привилегировани маси и така наречените обществени маси. Край първите благоволили да присъстват височайшата особа, императорският представител, извънредният комисар, комендантът на града, руските офицери и княжеската свита; другите маси били наредени за гражданите. Въпреки че из града било обявено, че след обяда г-н Хитрово ще поизнесе реч и ще обяви царската воля, при все това с изключение на чорбаджиите - бивши привърженици на Мидхат паша, никой от българите не се явил на обяда и по този начин се наложило масите да бъдат запълнени с турци, евреи, руски арсенални работници и румънски рублеви (тоест -платени с убли) от Гюргево. По отношение на последните било обръщано внимание на тяхното облекло и знаене на български език. Тъй като на вид те приличат на българите и крайбрежните жители знаят български език, можело да се помисли, че край масите присъстват българи. След множество тостове г-н Хитрово произнесъл блюстителна реч на дипломатическа тема, чието съдържание разбрал единствено самият той, и обявил пред руските работници волята на Господаря Император за изменение на формата на управление в Княжеството. Освен руските работници другите присъствуващи, а именно чорбаджиите и рублевите гости от Гюргево, не разбирали руски. Работници не останали длъжни и гръмко завикали: „Ура! Да живее Негово величество руският Цар!“ Когато руските работници замлъкнали, един от гюргевските рублеви гости, висок на ръст човек със здраво телосложение, държейки в ръка чаша с вино, гръмко се обърнал към цялата тълпа: „Господа, позволете ми да произнеса слово.“ Всички присъстващи начело с княза обърнали погледи към този човек и, разбира се, му разрешили да произнесе слово. Той произнесъл на български език много високо: „Да живее Негово величество българският княз Карл Хохенцолерн!“ Отначало всички предположили, че този човек е нарочно изпратен от народната партия, но сетне, след арестуването му и съставяне на протокол от извънредния комисар, се убедили в това, че румънецът няма нищо общо с настоящите тържества и просто предполагал, че румънският крал е също и Княз Български.

На следващия ден след завършването на тържествата и обяда г-н Хитрово бил в консулството за съставяне и изпращане на телеграма, подлежаща за доклад пред Негово величество, относно какво впечатление е направило на населението обявяването на волята на Царя покровител на България. Преди съставянето на телеграмата г-н Хитрово казал на консула следното: „Аз съм окончателно разочарован. Когато бях в Петербург и съдейки по уверенията на Батенберг, смятах, че българският народ му е предан, че консерваторите в България се състоят от лица, заможни, здравомислещи и представляват преобладаващ елемент в Княжеството, но че само някои улични хора, търсачи на приключения, анархисти и т.н., са против него. Сега се убедих в противното, а именно: князът не се ползва в Княжеството с никаква популярност. Той няма никаква партия, а ако има няколко лица, жадуващи за лесна печалба, които той, Батенберг, нарича консерватори, то тези лица представляват толкова незначително малцинство, че е съвършено невъзможно да се разчита на поддръжката от тяхна страна. Точно противната партия, по мое убеждение, се състои от хора, заможни и интелигентни. Тази партия е напълно дисциплинирана, има свои принципи и ръководители. С тази партия ще се наложи да се съобразяваме. На мен ми предстои едно от двете неща - или да помоля за отзоваване на всички нас, или да се боря до последно. Предвид на това, че неправилната стъпка е направена, а да се доведе до знанието на Господаря Император за действителното положение на нещата в България в настоящия момент няма никаква възможност, аз избирам последната мярка.“ При това г-н Хитрово съобщил на консула за търновските истории, за това, че там бил подготвен заговор против княза и че само една щастлива случайност е спасила княза, и за това как по съображения за безопасност са нощували в казармата. Главното е, че начело на заговора и главно действащо лице е епископ Климент. Сетне как навсякъде ги посрещали грубо, особено селските старейшини се отнасяли с княза неучтиво. Консулът от своя страна представил на г-н Хитрово отчет за своята дейност по организирането на посрещането, колко е струвало наемането на хора за посрещането, на хамали за носенето на Негово височество и на гюргевските рублеви гости и тостът да живее българският княз Карл Хохенцолерн.

След това нашият дипломатически агент съставил шифрована телеграма с приблизително такова съдържание: „До министъра на вътрешните работи за доклад пред Негово величество. Ентусиазмът и искрената радост на българския народ, когато му бе съобщена височайшата воля, не подлежат на описание. Българите, паднали на колене, молят княза да не оставя страната. Мен умоляват да поднеса в нозете на Негово величество тяхното чувство на безгранична и вечна преданост към обожаемия монарх. Също молят за застъпничество пред Негово величество за оставането на Негово височество княз Батенберг като царуващ княз в България. В царуването на Негово височество българският народ вижда залог за бъдещото съществование и процъфтяване на Княжеството.

В Русчук посрещането на княза и мен бе организирано по-тържествено, отколкото в другите градове. На пет километра от града многочислена публика, духовенство в тържествени църковни одежди, войска в пълна парадна униформа и ученици и преподаватели от всички учебни заведения очакваха пристигането на княжеския влак. След като князът прие рапорта на коменданта на града, народът помоли за позволение да впрегне конете и да води до града екипажа, в който се настанихме князът и аз. От главната улица до двореца гражданите ни носиха на ръце. В шест часа градският съвет организира обяд, на който присъстваха няколко хиляди души. Обявяването на височайшата воля народът изслуша на колене. След нестихващите викове „Ура, да живее Негово величество Царят покровител“ митрополитът от името на всички граждани на града и по тяхно пълномощие ме помоли да поднеса в нозете на Господаря Император верноподаническата молба на населението на град Русчук да остави княза благополучно да царува в България за щастието и процъфтяването на българския народ. Днес всички улици, водещи към сградата на консулството, са пълни с хора, начело с духовници, които отново повтарят гореописаната молба.“

След изпращането на телеграмата г-н Хитрово решил: предвид на това, че предприетото пътуване с княза и личната агитация не водят до практически резултат, да съпроводи княза само до Варна, без да се спира в промеждутъчните градове, а от Варна да се върне незабавно в София. При това г-н Хитрово изказал своето опасение, че в Петербург не е възникнал следният въпрос: ако се базираме на нашите донесения, че българският народ е безусловно предан на Господаря Император и Русия, безпрекословно се подчинява на волята на Царя покровител, тогава защо е бил нужен държавен преврат в България? Да се изисква издаване за известен срок на пълномощия за княз Батенберг? Ако положението на нещата в България бъде обяснено в истинския им вид, т.е. че княз Батенберг не се ползва нито с доверието, нито със симпатията на българския народ, то в такъв случай съвсем не е следвало да се затаят подобен род истории, тъй като Негово величество въобще не желае да действа против народната воля в Княжеството. Що се отнася до Батенберг, ако на него собствено му е неудобно да остане в България при предишния ред, то Господарят Император, и нашето правителство, заради частните капризи и личната изгода на някой си княз Батенберг ни най-малко не е благосклонен да жертва искрената преданост на българския народ. Не е угодно на Батенберг да остане княз на България - сбогом! На негово място ще се намери друг. Дай, Боже, корито, свиня ще се намери! Следователно, работата трябва да се постави на други начала и да ѝ се даде по-сериозно направление.

От София г-н Хитрово разпратил до всички консули поверителен циркуляр със следното съдържание: „Военният министър в България лично ми съобщи, че в Съвета на министрите е решено да се извършат няколко ареста на по-видни лица измежду привържениците на бившите министри и уволнени от служба чиновници. Тези мерки по мнението на г-н Ернрот са необходими предвид приближаването на срока за насрочване на избори за депутати във Велико народно събрание. С навременното отстраняване от участие в изборите на по-влиятелните хора от опозиционната партия г-н Ернрот предполага, че Народното събрание ще бъде съставено изключително от наши привърженици. От донесенията на извънредните княжески комисари е видно, че в някои градове на Княжеството и сред руските поданици има някои хора, които се отнасят с неодобрение към настоящото положение на нещата в България. Може би предполагаемите мерки е нужно да се предприемат и по отношение на руските поданици, пребиваващи в различни градове на Княжеството, и по такъв начин извънредният комисар ще бъде принуден да прибегне към Вашето, почитаеми господине, съдействие. Аз най-покорно моля Ваше Високородие, в границите на възможното да окажете Вашето благосклонно съдействие на княжеските извънредни комисари при вземането на гореприведените мерки по отношение на руските поданици. Заедно с това смятам за свой дълг да Ви обърна внимание, почитаеми господине, на обстоятелството, че предполагаемата за вземане мярка е временна и не влече зад себе си никакви вредни последствия, в особеност за руските поданици, които в никакъв случай не могат да бъдат привлечени под отговорност за съчувстване на една или друга партия в България.“

Циркулярите до русчукския консул били съпроводени от частно писмо на г-н Хитрово, в което той обяснява смисъла и значението на посочения циркуляр. Ето какво пише г-н Хитрово в това писмо: „Почитаеми господин Николай Николаевич, получих писмо от г-н Мелников, който между другото се спира на въпроса за необходимостта от държавен преврат в България. Г-н Мелников основава своите предположения на нашите официални телеграми за мнимото и създадено от самите нас одобрение на българите към настоящия преврат, той си задава съвсем същия въпрос, който и ние си задавахме последния път в Русчук, а именно: ако българското население ни е предано до такава степен и с такъв ентусиазъм приема обявяването на височайшата воля, то тогава ние можехме да минем без всякакъв държавен преврат? Генерал Ернрот ме посети днес, аз му прочетох писмото на г-н Мелников и ние стигнахме до следното заключение, че е нужно да се създаде опозиция, а тя може да се създаде само чрез предприемане на приведените в циркуляра мерки. От своя страна г-н Ернрот разпрати циркуляри до княжеските извънредни комисари за извършване на обиски в домовете на по-влиятелните лица, принадлежащи към така наречената Либерална партия, и по усмотрение на комисарите те да бъдат арестувани. Привеждайки в изпълнение нашите намерения, аз ще се позова на донесенията от Вас и от извънредните комисари за извършването на арести и резултатите от тях. По такъв начин възнамерявам да отговоря на г-н Мелников в частен ред, че населението се отнася към нас съчувствено, но има една клика, която е пропита от дух на анархия и революция и е решена да предизвика в страната безредици, и вследствие на това някои лица от назованата клика са арестувани.

Към Вас, почитаеми господине, аз се обръщам с най-покорна молба да не отказвате Вашата помощ на комисарите в района на поверения Ви консулски окръг. Драги Николай Николаевич, Вие познавате нашите военни, те са безусловно честни изпълнители, но безспорно лоши съдии и дипломати.“

Сетне русчукският консул получил частно писмо от директора на Азиатския департамент г-н Мелников със следното съдържание: ,Драги Николай Николаевич, наскоро писах на Михаил Александрович, молейки го, колкото е възможно по-често, да ни известява за развоя на нещата в България. Наистина ние своевременно получаваме номерирани донесения и доклади, но Вие знаете, че от тези донесения никога не може да се стигне до правилно заключение. Тези донесения аз смятам само за официална опора, а съставянето им за отдих от безделието. Друго нещо е частното, приятелско обменяне на мисли. Не зная защо Вие в последно време сте толкова затворен, сякаш по заповед се ограничавате до писма на бланки с изходящ номер. Междувременно у нас общественото мнение е ужасно настроено срещу нашите действия в България. Ще Ви кажа, че в Петербург сега се образуваха два лагера: т.е. във войнстващия лагер се намираме ние, а в противоположния - военните, и, разбира се, на нас, пишещите хора, ни е трудно да се борим с въоръжената сила. Преди няколко дни имах случай да се срещна с генерал 3sohywt (шифровано - Обручев) в генералния щаб, той ми прочете такава нотация, която никога не съм очаквал. Благоволете да си представите това: общоуважаваният генерал едва-едва не ни нарече изменници! Г-н 3sohywt се обръща към мен със следните думи: „Какво сте скроили в България, извършвате някакъв държавен преврат, възнамерявате да преустановите действието на създадения от нас Органически устав и да дадете някакви пълномощия на княз Батенберг?“ Генералът отива и по-далеч: „Нима сме воювали заради някакъв си немец Батенберг? Нима освобождавахме българите за това, щото от тях да направят крепостници на принц Батенберг? Какво ни влиза в работата това, че някакъв си Петко Каравелов или Драган Цанков в България либералничат? Бог да им е на помощ, техният вътрешен ред не ни влиза в работата. Нашата задача в Изтока съвсем не е завършена. Ние в България само положихме трайни основи за бъдещото построяване на прекрасната сграда, а вие, дипломатите, разрушавате основите, положени с нашата кръв. Ако замисленият от вас преврат завърши благополучно, то във всеки случай аз въобще не виждам в него полезен за нас резултат. Преди изтеглянето на нашите войски от Задцунавието Военният съвет взе окончателно решение относно нашите действия в България, Румелия и Македония. Това постановление на Военния съвет ние смятаме за окончателно решение на Източния въпрос, а вие, дипломатите, в нарушение на постановлението на Военния съвет правите в България държавен преврат. На вас ви предстоеше преди всичко да се погрижите да обедините България, да устроите в Македония автономно управление и едва тогава да пристъпите към привеждане в изпълнение на постановлението на Военния съвет.“ Генералът казва, че той никога няма да се съгласи с това, че с княз Батенберг начело биха могли да се постигнат нашите предначертания. Князът се оплаква, че българските министри са му непослушни, че той при такъв ред на нещата в Княжеството е принуден да напусне страната. Г-н 3sohywt смята, че удовлетворяването на жалбите на княаз въобще не влиза в кръга на нашата загриженост за България. Там съществува конституция, въз основа на която министрите са отговорни пред Народно събрание, следователно „министрите са поставени понякога в необходимостта да не удовлетворяват частните искания на княза“. По думите на княз Батенберг българските министри не изпълнявали неговите заповеди; отново въпросът е какво ни интересува това. Нека той като конституционен господар уволни настоящите министри, да разпусне Народното събрание, да насрочи нови избори и тогава ще се убеди кой от неговите министри се ползва с доверието на народа. Ако князът не желае това, то нека той сам наруши конституцията, а не да вади кестените от жарта с чужди ръце. Ето Ви, драги Николай Николаевич, възгледите на нашите господа военни за положението на нещата в България. Но в отговор на всички забележки аз изказах пред генерал 3sohywt нашето правилно виждане. Казах му, че те, господата военни, ако разчитат да установят протекторат в България без възможно никакви усложнения, то доста грешат. „Военният съвет постанови за протекторат, но позволете да Ви запитам в каква форма да се приведе това постановление в изпълнение. Да се застави българското Народно събрание да приеме оставката на княз Батенберг и да се провъзгласи протекторат, т.е. България да бъде призната за Велико Княжество и Господарят Император да приеме титлата Балкански Велик Княз? Нима Великите държави ще се отнесат равнодушно към такъв поврат? Къде е в крайна сметка Берлинският договор, забраняващ на царските особи да бъдат едновременно и Князе Български? Да допуснем, че всичко това е станало и европейските сили протестират против това, готови ли сме ние да отстояваме нашите права? Зная, че ще кажете - не. Аз изключвам за известно време въоръжения протест на европейските държави, но допускам, че Турция ще завземе Източна Румелия, за да укрепи границата, тогава готови ли сме да встъпим в нова борба, бидейки необезпечени с неутралитет от страна на европейските сили? Зная, че ще кажете - не. Следователно при оценката на едни или други начини за привеждане в изпълнение на нашите предначертания е нужно да се направи заключението, че настоящата стъпка, направена от нас в България, е правилна, вярна и действително допринасяща за достигането на благите цели. На вашия въпрос, какво ни влиза в работата вътрешният ред в България, смятам за свой приятен дълг да отговоря на Ваше Превъзходителство, че именно вътрешните порядки в България ни интересуват повече от всичко. Нашата задача там е възпитателна, нашата загриженост за България възпитава младото поколение в монархическа посока, в уважение към православната вяра и църква. Ние не можем да допуснем, щото бъдещото поколение да бъде възпитавано подобно на Каравелов и Цанков, които отричат всичко свято за православните люде. Не ни трябва да се обръщаме към архивни справки, пред нас е живият пример на Румъния. Малко кръв ли се проля за румънската свобода и независимост и какво излезе от всичко това? Румънците, възползвайки се от постигналото цяла Русия нещастие, когато цялата Русия се намираше в дълбок траур, когато тялото на пресветата особа на покойния император още се упокойваше в Петро-Павловската черква, именно на 14 миналия март се провъзгласиха за независимо кралство начело с Карл Хохенцолерн. Ето Ви, любезни генерале, плода на нашето нехайно отношение към Румъния, с която рано или късно ще ни се наложи да се съобразяваме. И така, имайки пред очите си такъв жив пример като Румъния, ние не трябва да правим същите тези грешки и в България, и следователно нашето пряко задължение е да следим за вътрешното развитие и за вътрешното протичане на нещата в България и така да предпазим страната от глупави последици. Вие говорите, че не сме воювали заради някакъв си княз Батенберг? Аз съм съвършено съгласен с това, но още по-малко сме воювали заради някакви си Петко, Драган и Степан. Под секрет ще Ви кажа, че не е било и заради каквито и да са братушки. Нашата задача беше да прочистим пътя до известен пункт, в косвен смисъл ние постигнахме това, но в Берлин ни преградиха този път, следователно сме длъжни да го постигнем с други средства, които са избрани сега от нас. Достигането на тези цели е възможно само тогава, когато ще имаме работа с едно лице, а не с уличната тълпа, която българите наричат Народно събрание. Какво можем да искаме от княз Батенберг, каква услуга може да ни окаже той, когато той не само е толкова ограничен в своята власт и когато всичко зависи не от него, а от неговите министри и от народните представители? Дайте на княза права и чак тогава искайте изпълнение на задълженията! Дайте му пълномощия за самостоятелно управление на страната и тогава искайте изпълнение на поставените условия!

Относно обединението на България, този въпрос по наше мнение засега е преждевременен. Наистина в постановлението на Военния съвет това е предвидено, но не са установени нито времето, нито срокът на обединението. Обръщайки се към същността на въпроса за обединението на България, ние приемаме, че това е мислимо само тогава, когато в българското княжество бъде установен най-малкото траен протекторат. Ако на първо време, т.е. в течение на двугодишното самостоятелно съществуване на българите, за преустановяване на действието на конституцията в малкото княжество бе нужно да се прибегне до държавен преврат, какво щеше да бъде при увеличаване на границите на Княжеството, и чрез присъединяване към него още и на Румелия, Добруджа и Македония не създаваме ли ние втора Румъния? И то в по-големи размери? И едва ли тогава щеше да е възможно да се предприемат такива извънредни мерки както в даденото време и ние за самите себе си ли създавахме славянска Турция, или пък щяхме да сме принудени веднъж завинаги да се откажем от нашите исторически задачи.“

След всичко гореизложено очевидно генералът се съгласи с нашите виждания по българските въпроси и обеща да намине към мен да обменим мисли.

Вчера Николай Карлович представи на височайше разглеждане всички Ваши донесения и телеграми, получени в последно време. Господарят Император остана твърде благосклонен към вашите действия в България и повели да се благодари на всички вас, за което ще ви бъде официално съобщено.

До нас стигат неблагоприятни слухове за това, че извънредните княжески комисари в България вземат твърде сурови мерки по отношение на лица, числящи се към опозиционната партия. Говори се даже, че някои от видните граждани по разпореждане на комисарите били подложени на телесни наказания единствено поради това, че тези граждани се отнасяли неодобрително към настоящия порядък на нещата в България. У нас, в Петербург, не одобряват начина на действие на импровизираните извънредни комисари и, съдейки по Вашите донесения, ние не виждаме необходимост да се прибягва до такива строги мерки. Николай Карлович се опасява да не би това да бъде доведено до знанието на Господаря Император и тогава генерал Ернрот ще бъде незабавно отзован, още повече че той и без това не се ползва с особена поддръжка в тукашните военни кръгове. Писах за това на Михаил Александрович, моля също и Вас под секрет да предадете на комисарите от Вашия район как тук гледат на техните действия и че ние не одобряваме тяхното поведение в това отношение. Пишете, моля Ви, по-често и по-подробно за това, какво става при вас.“

Шифровано съобщение на дипломатическия агент в София до консулите в България, последвало през май 1881 г.

„Военният министър на Княжеството се обърна доверително към мен с ходатайство за отпускане на сума за даване на еднократна помощ и месечна издръжка на лица, нужни ни за агитационни цели. Генерал Ернрот лично ми обясни, че макар в негово разпореждане да се намират някои секретни суми, за него е нежелателно да извършва разходи, опасявайки се от гласност в България по паричната отчетност. Напълно споделяйки мнението на ген. Ернрот, помолих Мелников да ми се разреши извършването на разходи по горепосочената необходимост. Понастоящем по телеграфа г-н Мелников, посочвайки остатъците от сумата на окупационния фонд, моли щото отчетите за направените разходи да бъдат доставени отделно от сметките на извънредните служебни издръжки.

Имайки предвид, че някои от назованите лица пребивават в поверения Ви консулски окръг, най-покорно Ви моля, почитаеми господине, по Ваше лично усмотрение и след съвещаване с извънредните комисари да снабдите означените лица с парични средства, еднократни помощи и месечна издръжка. На тези от тях, които са способни да носят оръжие, да се дадат парични средства за придобиване на такива по указание на извънредните комисари. На първо време Вие можете да употребите съхранявания в повереното Ви консулство запасен капитал. Би било желателно списъкът на лицата и отчетите на раздаваните суми да бъдат водени от Вас лично без участието на чиновниците в консулството. За попълване на запасния капитал ще ви бъдат изпратени пари по специален куриер.“

Конфиденциално съобщение на дипломатическия агент в София до консула в Русчук

„Извънредните комисари в Русчук и Търново направиха докладно искане до генерал Ернрот за арестуване в Русчук на Драган Цанков и в Търново на един от младите и твърде влиятелни депутати в тамошния окръг - Стефан Стамболов.

Доклада за арестуването на назованите лица извънредните комисари основават на това, че господата Цанков и Стамболов открито агитират против княза и че те и техните привърженици могат да имат вредно влияние при провеждането на предстоящите избори.

Предвид на това, съдейки по личните сведения, доставени ми от г-н Мелников, че в Петербург се отнасят твърде неблагосклонно към предприеманите от нас мерки, най-покорно Ви моля да проверите на място доколко агитацията на господата Цанков и Стамболов може да има вредно влияние при предстоящите избори, а също да ми съобщите Вашето лично мнение за необходимостта да се прибегне до такива мерки, предлагани от извънредните комисари. Заедно с това смятам за свой дълг да Ви обърна внимание, почитаеми господине, на това, че познавам лично Драган Цанков като човек твърде влиятелен и ползващ се с доверието на населението, за влиянието в Търновски окръг на младия депутат Стефан Стамболов мога да съдя единствено от съобщенията на други лица, но последния не познавам лично. Смятам, че не е излишно да се учреди в Търново и в Русчук негласен надзор над действията на назованите лица и техните съмишленици.“

В отговор на гореизложеното съобщение русчукският консул донася на г-н Хитрово следното: „Почитаеми господин Михаил Александрович, имах честта да получа конфиденциалното съобщение на Ваше Превъзходителство, на което бързам да отговоря. По сведения, доставени ми от вашия драгоман (за чиято достоверност напълно гарантирам), оказва се, че в Русчук Драган Цанков и неговите съмишленици са решили окончателно да не вземат никакво участие в предстоящите избори. Към посоченото решение се е присъединил и пристигналият преди няколко дни от Търново в Русчук бивш депутат от Търновски окръг Стефан Стамболов. Агитацията от страна на назованите лица и техните привърженици не е в такава остра форма, която да влече след себе си лишаване от свобода, те се ограничават само с порицание на някои действия от страна на извънредните комисари и въобще те не са привърженици на настоящия режим.

По моето скромно мнение в действията на господата Цанков и Стамболов не трябва да се предвижда повод за личното им задържане. Според мен, напълно достатъчно е до провеждането на изборите относно назованите лица и техните привърженици да се ограничим единствено с организиране на негласен надзор, което и извърших съгласно предписанията на Ваше Превъзходителство. При това считам за свой дълг да добавя, че въз основа на отзивите на сведущи лица може да се стигне до заключението, че обиските и арестите на лица, числящи се към опозиционната партия, не доведоха до никакви практически резултати. Ако опозицията в дадения момент е задушена, може да се предполага, че това не е вследствие на предприетите от нас мерки, а, както ми предадоха, вследствие на липсата на материални средства у водачите на партията, от една страна, и опасенията от евентуално последване на окупация на България, от друга.

Преди да получа предписанията на Ваше Превъзходителство, подполковник Логвенов се обърна към мен с молба да го подкрепя по въпроса за арестуването на г-н Цанков. Извънредният княжески комисар се изрази пред мен в следната форма: „Уверен съм, че Драган Цанков не предприема нищо, но неговото арестуване е предизвикано от необходимостта да се придаде значение на нашата борба с уж съществуващата опозиция при изборите, с една дума, нужно е да се арестува Цанков, за да се поддържа някакъв създаден авторитет или могъщество на комисарската власт.“ Отговорих на г-н Логвенов, че Цанков като български поданик може да бъде арестуван от неговата собствена власт като комисар, но не мога да се съглася с действията на руски офицер, още по-малко по отношение на арестувания в Разград руски поданик капитан Менаев именно за това, че в квартирата му са намерени нецензурирани издания.“

Циркулярно съобщение на дипломатическия агент в София до консулите в България

„Беше ми съобщено постановлението на Съвета на министрите за реда за провеждане на предстоящите избори за Велико народно събрание. Съветът на министрите е постановил: в отмяна на съществуващия в България ред за съставяне на избирателни бюра и т.н. изборите ще се проведат по следния ред: избирателното бюро се съставя от извънредния комисар, неговия помощни и градския кмет. До сградата на общинското управление да се поставят няколко избирателни урни, на някои от тях да се напишат имената на кандидатите, предложени от извънредния комисар. Освен това комисарят, неговият помощник или градският кмет при връчването на избирателите на предварително подготвена бюлетина с написани имената на кандидатите посочват кои урни са предназначени за княза и кои са предназначени против княза, т.е., ако избирателят се обяви гласно против княза, той може да гласува по свое усмотрение, но с известни, разбира се, последствия. По мнението на генерал Ернрот, въпреки че избраният от Съвета на министрите начин за провеждане на изборите не е толкова легитимен, но затова пък е много надежден за достигане на желаната цел.

Тъй като въобще не съм съгласен с постановлението на Съвета на министрите за изменение на съществуващия в България ред за провеждане на избори, най-покорно Ви моля, почитаеми господине, да ми изпратите Вашите забележки по този въпрос, а също да ме уведомите няма ли да последват протести от страна на населението в поверения Ви консулски окръг против действията на извънредните комисари при провеждането на изборите за кандидати за Велико народно събрание.“

В отговор на гореприведеното циркулярно съобщение на г-н Хитрово русчукският консул отговаря следното:

„Във връзка с циркулярното съобщение на Ваше Превъзходителство за изменение на съществуващия в България ред за провеждане на избори за народни представители в предстоящото Велико народно събрание смятам за свой приятен дълг да изкажа по този въпрос своето лично мнение, а също мнението на някои видни граждани от поверения ми консулски окръг по този въпрос.

Съществуващият в България ред за провеждане на избори за длъжностни лица в градските обществени управи, окръжни съвети, депутати за обикновено и извънредно законодателно събрание, а също за представители във Велико народно събрание е предвиден по закон. Законодателната власт въобще принадлежи на Народното събрание, което е в правото да установи нов закон и да отмени съществуващото местно узаконение, когато това не засяга изменение или преразглеждане на основния закон на страната, т.е. съществуващата конституция. Князът, като върховен управител, утвърждава постановленията на законодателното събрание. На това освжмовши да установява нови закони за провеждане на избори може само законодателното събрание. По този начин всякакви постановления на Съвета на министрите се явяват незаконни и впоследствие такива постановления водят до признаване за незаконни на бъдещите избори за представители във Велико народно събрание и следователно и издадените от него закони и пълномощия.

Както вече имах честта да доложа на Ваше Превъзходителство, опозиционната партия единодушно реши да не взема никакво участие в предстоящите избори, поради което възниква въпросът, от каква необходимост генерал Ернрот прибягва до противозаконни мерки, когато при отсъствие на всякакви опасения от страна на опозиционната партия, би могло при изборите да се съблюдават всички съществуващи узаконения и порядки. Още повече че в един толкова важен законодателен акт като преустановяване на действието на конституцията и даване на княза пълномощия за самостоятелно управление на страната по мое мнение би следвало строго да се спазят всички съществуващи порядки и закони.“

Секретно писмо на г-н Хитрово до консула в Русчук:

„Драги Николай Николаевич, пълната индиферентност и въздържаност от страна на чуждестранните представители към събитията в България ме навеждат на някои съмнения за това, не си ли е осигурил князът предварително съгласието на другите държави за настоящия държавен преврат и не се ли явяваме ние в дадения случай слепи оръдия на Англия, Австрия и Германия? Преди няколко дни имах разговор с австро-унгарския дипломатически агент за положението на нещата в България; той ми отговори, че настоящото събитие смята за вътрешна работа, към която неговото правителство се смята за непричастно. Между другото той твърде ласкаво се отзова за лица, приближени на княза, които аз от своя страна далеч не считам за наши привърженици. Английският дипломатически агент ми предаде, че не е получил никакви инструкции от своето правителство и дори не знае дали ще отиде в Систов (Свищов), за да присъства на Великото народно събрание.

Що се отнася до личните качества на княз Батенберг, длъжен съм да ви призная, че го смятам способен на всякаква пакост. Вследствие на това най-покорно Ви моля, ако намерите за удобно, да влезете в разговори с чуждестранните консули в Русчук и по възможност да узнаете от тях какви инструкции са получили в последно време по отношение на положението на нещата в Княжеството и за последното да ме почетете с уведомяване.“

Отговор на русчукския консул до г-н Хитрово:

„Почитаеми господин Михаил Александрович, до получаването на Вашето писмо нееднократно съм беседвал с австро-унгарския консул, разсъждавайки върху настоящото положение на нещата в България. От думите на г-н Квятковски заключавам, че виенският кабинет лично към княз Батенберг се отнася твърде снизходително, но над нашите действия държи бдителен надзор. Чрез думи, които нямат определено значение, австро-унгарският консул ми направи намек за това, че България сякаш вече се е превърнала в руска провинция. Аз от своя страна събрах сведения, че г-н Квятковски се интересува от състоянието на въоръжените сили в поверения му окръг и че доставчиците на разни материали за арсеналите и отделните части (всички те са австрийски поданици) получават някои поощрения от австро-унгарското правителство. Не пропуснах да известя за това генерал Лесов, но той със своите навици и своята недалновидност не обръща никакво внимание на моите заявления. Английският вицеконсул ме посети днес. В разговора между другото г-н Далзиел ми съобщи, че е получил нареждане от дипломатическия агент в София. Уговорихме се да пътуваме за Свищов заедно, като поканим с нас рускоподания офицер в оставка Павел Алексеевич Мелников, лично познат на Ваше Превъзходителство.“

Шифрована телеграма на дипломатическия агент в София до консулите в България

„За изхода на изборите в поверения Ви окръг известете непосредствено Азиатския департамент. В деня на заседанието на Великото народно събрание в Систов (Свищов) Вие и чиновниците от повереното Ви консулство трябва да пристигнете в Систов (Свищов). Последните ще бъдат в качеството на кореспонденти на нашите вестници и от свое име ще телеграфират оттам за всичко свършено.“

В Азиатския департамент от всеки консул се изпращаха телеграми за изхода от изборите.

„Днес в поверения ми консулски окръг се проведоха избори за представители във Велико народно събрание, кандидатите, предложени от извънредните комисари и градските кметове, бяха избрани единодушно и тържествено. Изборите се проведоха при съблюдаване на всички законови формалности. Тишината и спокойствието не бяха нарушени никъде. В моя консулски окръг всичко е благополучно и навсякъде цари нужният ред.“

Писмо на г-н Хитрово до русчукския консул

„Нашият общ приятел (бел. - директорът на Азиатския департамент Мелников) известява за предстоящо преобразуване в Азиатския департамент. Говори се за учредяване на независима длъжност началник на департамента, за която, както изглежда, предричат Иван Алексеевич. Лично аз, както Ви е известно, нямам нищо против Иван Алексеевич, но той е ужасяващ реформатор и самолюбие. В мненията си относно Изтока ние постоянно се разминаваме. Той е ужасяващ формалист и обича канцеларщината, а аз винаги съм бил на противоположното мнение. Г-н Мелников мисли да промени своето положение и да напусне департамента. Съжалявам за това, с него някак си се разбирахме, с Иван Алексеевич сме само на официална основа. Впрочем нашият приятел съобщава, че в Петербург е решено да се отзове генерал Ернрот, така че той е длъжен да напусне България на следващия ден след систовското (бел. - свищовското) събрание, и че във военните кръгове въобще не го подкрепят. Както се оказва, през цялото време го е подкрепял Николай Карлович, който, както е видно, е бил ярък защитник на генерала. Между другото в своите донесения аз никога не съм могъл да не изразя истината по отношение на някои, известни и Вам, неприлични действия на Ернрот. С една дума, всичко трябва да се приема за сведение и ръководството на г-н Мелников предполага, че след систовското (бел. – свищовскота) събрание Вие ще бъдете представен като поощрение за деловодител IV клас в Азиатския департамент и дано, както смята той, впоследствие Ви произведат и вицедиректор. По всяко време съм готов да направя за Вас всичко добро, но не мога в такова трудно време да се лиша от Вашата помощ и благи съвети. Впрочем след Систов (бел. – Свищов) ще мина и към Вас и ще поговорим за всичко.

Нашите военни наистина са чудаци! Представете си само, вчера след обяда генерал Ернрот, радвайки се на изхода от изборите, ми каза: ето ние уредихме всичко за Вас, направихме всичко и сега Вие ще благодушствате в България. На тази наивна забележка бях принуден да му отговоря следното: по наше мнение Вие не направихте кой знае какво добро за нас. Устроения от Вас държавен преврат в България ние засега не признаваме за полезен за Русия. Може би впоследствие ще ни се наложи да оправяме забърканата каша. Именно на нас се възлага задължението да изпълним историческите предначертания. Хубаво би било, ако княз Батенберг изпълни възложеното му задължение - в противен случай ще ни се наложи да разрушим до основи всичко, което Вие устроихте, и да прибегнем до други, съвършено противоположни, мерки. Впрочем бъдещето ще покаже всичко, засега нито Вие, нито ние сме направили нещо, но пословицата е „Ще поживеем, ще видим“.

Телеграма, изпратена от Систов в Петербург в деня на заседанието на Великото народно събрание и даване на българския княз пълномощия за самостоятелно управление на страната в течение на седем години.

„Петербург, до г-н министъра на вътрешните работи.

Днес в Систов (бел. Свищов) на заседание на Великото народно събрание в присъствието на представители на Великите европейски държави представителите на българския народ единодушно постановиха и утвърдиха законодателен акт, според който царуващият български княз Александър Батенберг се упълномощава от българския народ в продължение на седем години да управлява страната самостоятелно и независимо от съществуващите в България закони. Този акт чрез посредничеството на военния министър генерал Ернрот бе връчен на княза. Явявайки се в събранието, князът произнесе реч, с която благодари на представителите за техните патриотични чувства и преданост към престола и отечеството, обещавайки занапред да управлява страната, без да нарушава съществуващата конституция. Подписали: дипломатическият агент и всички руски консули“.

С този временен акт завършва държавният преврат в България, извършен от руските агенти през 1881 година.

На 12 август 1881 г. куриер от София достави в Русчук съобщение от дипломатическия агент г-н Хитрово, в което собственоръчно от последния е написано твърде секретно следното:

„От министерството на външните работи ми бе отправено запитване относно: колко са в настоящия момент живеещите в България нисши чинове в оставка, които са руски поданици и намиращи се под наше покровителство (лица от славянска националност), способни да носят оръжие и можещи в случай на необходимост да бъдат отправени в Босна и Херцеговина за подкрепа на тамошното предполагаемо народно движение. Министерството възнамерява да сформира в България няколко отряда за отправяне по назначение.

Г-н Аристов достави в мое разпореждане от сумите на Славянския благотворителен комитет 6000 рубли мет. за даване на еднократни помощи на лица, изявяващи желание да се отправят в Босна и Херцеговина с известната цел.

За да се избегне гласният призив на доброволци в консулството, предлагам да се поканят всички руски поданици и намиращите се под наше покровителство, пребиваващи в поверения Ви консулски окръг, под предлог да представят в консулството своите документира да получат в замяна временни билети за жителство в Княжеството. На благонадеждните лица да се обяви целта на поканата и на изявилите желание да се отправят по назначение да се даде временна помощ, за което Ви препращам, приложени, 6000 фр. златни.

Списъка на доброволците и другите лица, пребиваващи в поверения Ви консулски окръг, най-покорно моля да благоволите да ми предоставите във възможно непродължителен период.“

В доверително съобщение от 18 август 1881 г. г-н Хитрово пише на консула в Русчук. „В българското военно министерство е изработен проект за сформиране на конна жандармерия и казашки полусотни (бел. – половин ескадрон) от доброволци, предимно руски поданици. Българското правителство се обърна към мен с ходатайство за разрешение руските поданици в качеството на доброволци да постъпват на българска военна служба.

Имайки предвид, че сред изявяващите желание да постъпят в доброволни отряди за предполагаемо отпращане в Босна и Херцеговина има хора, които могат да бъдат определени за българска служба в жандармерията или в казашките полусотни, предлагам да не се пречи на посочените лица временно да постъпят на посочената служба.“

Частно писмо на г-н Хитрово до русчукския консул (26 август 1881 г.)

„От Петербург ми поръчаха (неофициално) да водя преговори с княза относно построяването в България на железопътна мрежа. По мнението на нашите стратези е нужно да се свърже София с Русчук или Шумле (бел. - Шумен), като центрове, по-близки до Добруджа, и да се прокара железопътна линия към Плевен, Орхан и София. Други предлагат отначало да се обединят българските търговски центрове, което означава да се прекара железопътна линия от Систов (бел. - Свищов), Бяла и Търново до София или пък Систов (бел. - Свещов), Бяла, Орхан и София, а Търново и Русчук да се свържат със специални отклонения. Предвид липсата в българската хазна на капитали, нужни за построяване на посочената железопътна мрежа, у нас предлагат да се предостави построяването на концесионерни компании или на отделни капиталисти, но изключително руски поданици. Според забележката на Азиатския департамент желателно е концесиите за построяване в България на железопътни линии да бъдат предоставени на нашите известни строители господата Губонин, Поляков, Бльох или на държавния банкер барон Хинцбург.

Вчера имах частна аудиенция при княза, където имах честта да изкажа пред него нашето мнение по тази тема, посочвайки лицата, които могат да поемат построяването на железопътни линии в България. От посочените от мен лица Негово височество благоволи да избере барон Хинцбург, казвайки, че последният му е известен. В разговора си с мен князът ми намекна, че според Берлинския договор правителството на Негово височество е длъжно отначало да осигури железопътната линия Цариброд, София и Вакарел за съединяване през Белград, Ниш и Пирот на австро-унгарската столица с Константинопол. Според мнението на княза, ако в дадения момент или в близко бъдеще княжеското правителство пристъпи към построяването на стратегическа железопътна мрежа, може да последва протест от страна на държавите, подписали Берлинския договор. Въпреки това князът ми обеща да се отпусне на руските инженери сумата, нужна за извършване на работата по изискване на железопътните работи, съгласно набелязания в Петербург план.

Заключавайки от писмото Ви, че възнамерявате да се отправите в отпуск в Русия, най-покорно Ви моля, почитаеми господине, да водите преговори с барон Хинцбург, с инженера генерал Струве и по Ваше усмотрение с други руски капиталисти относно построяването на железопътни линии в България. На изявилите съгласие за това предприятие благоволете да предложите да изпратят при мен в София свои пълномощници, с които аз ще водя преговори по този въпрос. Бих желал да съм личен посредник между нашите предприемачи и княжеското правителство.“

Следващото писмо от 27 август

„Току-що получих телеграма от директора на Департамента по личния състав и икономическите въпроси да Ви се разреши 28-дневен отпуск в Русия. Вероятно г-н Новиков ще Ви извести отделно. За всеки случай съм Ви приготвил паспорт за пътуване до Русия и обратно, които прилагам тук.

Тук ни предстои маса работа. Князът е загрижен за съставянето на траен (впрочем по негово мнение) кабинет, учредяване на държавен съвет от назначени от него членове и свикването на обикновено законодателно събрание.

Проектът за учредяване на държавен съвет лично аз не одобрявам, тъй като някак си не си подхождат законодателно събрание от изборни представители и посредничество между Законодателното събрание и княза чрез някакъв държавен съвет, състоящ се от назначени от княза лица. Ако страната се управлява въз основа на конституцията, посредници между княза и народните представители са министрите. Ако князът предполага самостоятелно управление на княжеството, то по мое мнение никакво Народно събрание не следва да се свиква. Но съветниците на княза отстояват своя проект и предлагат Народното събрание да се ограничи само с разглеждане и утвърждаване на бюджета на княжеството.

В моя доклад до Николай Карлович изказах личното си виждане по този въпрос, а също недоверието си към настоящите княжески съветници. Предлагам, за да се установи в княжеството трайно правителство, следва ние да назначим военен министър, както и министър на вътрешните работи, който едновременно да бъде и председател на Съвета на министрите, а също и министър на правосъдието. При такъв състав на българския кабинет ние можем да разчитаме на трайно установяване на нашето влияние в княжеството.

Днес при мен закусва австро-унгарският дипломатически агент. В разговор относно железопътния въпрос той ми съобщи, тоест до колкото му е известно, изглежда, че между нас и виенския кабинет е постигнато съглашение за построяване отначало на линията Цариброд-София-Вакарел, разбира се, без да се ограничава княжеското правителство в строителството на други линии.

От доставените ми от Азиатския департамент различни планове и проекти на бъдещите железопътни линии в България не мога да съдя за възможностите за осъществимост на постигнатото съглашение между нас и Австро-Унгария за прокарване на линията Цариброд-София-Вакарел.

В последните дни получавам доста писма от Русия, от господата Мелников, Аристов и от председателя на Славянското благотворително дружество в Одеса за сформирането на различни доброволни отряди за отправяне в Босна и Херцеговина с молба да им се оказва съдействие, а също за сформиране на такива отряди и в България.

Бидейки поставен в такова неизвестно положение относно предприеманите от нас действия по народното движение в Босна и Херцеговина и нямайки материални средства за снабдяване на отрядите от доброволци с всичко необходимо, най-покорно Ви моля, почитаеми господине, по пътя да се отбиете в Одеса и да поговорите там с председателя на Славянското благотворително дружество относно съставянето в Одеса на доброволни отряди и за снабдяването им с парични средства. В Петербург също да се отбиете при г-н Аристов, за да му обясните, че за изпращане и сформиране в България на доброволни отряди за действия в Босна и Херцеговина на предлаганите от тях начала далеч не са достатъчни доставените в мое разпореждане 6000 рубли мет. Благоволете да обърнете внимание на г-н Аристов, че в поверената ми дипломатическа агенция, а също във всички наши консулства в България няма специални фондове по този предмет. По мое мнение на него му е напълно удобно да се обърне за съдействие или към нашето министерство, или пък към генерал Обручев.

В Москва благоволете да предадете моето искрено почитание на общоуважавания Михаил Никифорович. Писах му преди няколко дни, за да изложа настоящото положение на нещата в България. В частност обърнете неговото благосклонно внимание върху съобщението на австро-унгарския дипломатически агент относно постигнатото между нас и правителството на Австро-Унгария съглашение по повод построяването на железопътната линия Цариброд-София-Вакарел за свързване на Виена с Константинопол. Най-накрая не се оправдаха думите на генерал Меншаков, казани на покойния император Николай, че пътят за руснаците към Константинопол води през Виена.

Позволете да обърна внимание в нашето министерство, че по наше съображение построяването в България на линията Цариброд-София-Вакарел се явява против нашите интереси и че за нас е значително по-удобно да се отложи железопътният въпрос в България за неопределено време, отколкото да се пристъпи към прокарване на посочената линия.“

Шифрована телеграма от министъра на вътрешните работи до консула в Русчук

„Предвид предстоящите неотложни работи в България, а също на изпращането през Русчук на доброволци за Босна и Херцеговина отмених разпореждането на департамента по личния състав и икономическите въпроси относно Вашия отпуск и най-покорно Ви моля да останете известно време в управлението на поверения Ви консулски окръг.

Г-н Хитрово от своя страна също ще телеграфира на консула. За съжаление Николай Карлович моли да се преустанови за известно време Вашето отпътуване от България. За което ще Ви бъде непосредствено съобщено.“

Шифрована телеграма на руския императорски дипломатически агент в България до консула в Русчук, 5 септември 1881 г.

„На генерал Лесовой е съобщено за отпускане на оръжие и боеприпаси от русчукските артилерийски складове в количество по Ваше указание, подлежащи на предаване на лицата, отправящи се за Босна и Херцеговина. Пушките и револверите трябва да бъдат приведени в необходимата изправност. Нужният брой патрони към пушките и револверите още не е определен. По отзивите на военните власти последните могат да бъдат дадени от софийските складове. За избягване на гласността благоволете да помолите генерал Лесовой да се разпореди за отправяне с държавни или частни коли, по негова преценка, в София на 500 пушки и 100 револвера за постъпване на мое разпореждане. Помолете началника на оръжейната част да се погрижи за изправността и привеждането в необходимия ред на отпращаните пушки. За доставяне нам на револвери от Русия аз съобщих на завеждащия кременчугските оръжейни складове за отправяне на същите през Одеса във Варна на параходи на руското дружество за параходство и търговия по безименни товарителници. От Русия смятат да изпратят доброволци през Одеса в Константинопол, Варна и Рени. Говорете с капитанлейтенант Конкевич за изпращане в Рени на един от параходите на поверената му морска част за превозване на доброволците до Русчук.“

Секретно съобщение на руския императорски дипломатически агент в България до консула в Русчук от 14 септември 1881 г.

„Нашият министър-резидент в Цетина ме уведоми за това, че австро-унгарското окупационно правителство в Босна и Херцеговина укрепява границите на Черна гора и обръща особено внимание на преминаването на черногорци и други лица през границите на Босна и Херцеговина. Министър-резидентът смята, че при избора на лица, подлежащи на изпращане по предназначение, трябва да бъдем твърде внимателни главно в паспортите на доброволците да не са обозначени чинът и званието, а само име, бащино име и фамилия.

За гореизложеното аз известих одеския градоначалник, молейки го за разпореждане за издаване на задгранични паспорти на доброволците без обозначение на чина и званието.

От своя страна аз смятам, че не е излишно при пристигане на доброволците в България някои паспорти да се заменят с видове, издавани от консулствата по установената форма. Що се отнася до паспортите на черногорските поданици, аз помолих цетинското правителство за доставяне в мое разпореждане на неколкостотин паспортни бланки, подписани и с необходимите печати. След получаването на същите много ще бъдат изпратени на Вас за попълване на текста и даване по предназначение.“

Секретно циркулярно предписание на Азиатския департамент от 16 септември 1881 г., № 308, до консулите в България

„В последно време в Славянското благотворително дружество, в Министерството на външните работи и на височайше име постъпват многочислени жалби от славяните, населяващи провинциите Босна и Херцеговина, а така също от православното духовенство на споменатите провинции срещу жестокото отношение от страна на правителствените агенти на австро-унгарското окупационно управление в Босна и Херцеговина. От достоверни сведения, получени в министерството, справедливостта на горепосочените жалби напълно се потвърждава.

След доклада за това от щатс-секретаря Гирс пред Господаря Император Негово величество благоволи височайше да повели: да се окаже на славянското население на Босна и Херцеговина, а така също на тамошното православно духовенство възможната помощ. Комитетът на Славянското благотворително дружество в Петербург чрез посредничеството на министъра на императорския двор изходатайства височайше благоволение за негласно събиране в Русия на парични пожертвования в полза на нещастните славяни, пребиваващи в окупираните от Австро-Унгария провинции Босна и Херцеговина и населяващи ги.

Освен парични пожертвования в комитета на Славянското благотворително дружество постъпват заявления от различни лица, изразяващи чувствата на готовност лично да се отправят в Босна и Херцеговина за оказване на място на всевъзможно съдействие на угнетените славяни. Съгласно съобщение на председателя на комитета министърът на вътрешните работи е направил необходимите разпореждания за даване на доброволците на задгранични паспорти и извести г-н временния одески генерал-губернатор.

От своя страна императорското Министерство на външните работи е направило необходимите разпореждания за отпускане на лицата, отправящи се за Босна и Херцеговина, и на намиращите се там парични и други помощи от остатъците на сумата на окупационния фонд, съхранявани в нашето посолство в Константинопол и в дипломатическата агенция в София, на които заедно с това е съобщено за превода във Ваше разпореждане за горепосочените нужди на 20 хил. фр. златни.

Съобщавайки Ви за гореизложеното, Азиатският департамент има честта най-покорно да Ви помоли, почитаеми господине, отчета за изразходваните суми, отпуснати от Министерството на външните работи, да доставяте непосредствено в департамента ежемесечно. Що се отнася до паричните помощи, отпускани във Ваше разпореждане от комитета на Славянското благотворително дружество, департаментът смята, че Вие можете да водите отделна приходно-разходна книга, извлечение от която да доставяте непосредствено в споменатия комитет.“

Шифрована телеграма на руския императорски дипломатически агент в България до консула в Русчук от 10 октомври 1881 г.

„Изпълняващият длъжността в Черна гора ме уведомява, че нашите доброволци са преминали границата благополучно, но не бидейки снабдени с оръжие и боеприпаси, те пребивават, макар и на безопасни места, но в бездействие. Доброволците молят за започване на делото незабавно да им се достави оръжие.

Сметнах за дълг да известя за това одеския временен генерал губернатор, молейки го преди отправянето на доброволците да ни извести за тяхната численост и приготвеното оръжие. Граф Тотлебен ме уведомява, че пушките са били отправени на наши параходи, но по неразпоредителност на Ляговски не са доставени по предназначение. Затова той моли да се изпратят там 400 пушки с патрони. Вследствие на това помолете генерал Лесовой и началника на оръжейната работилница за незабавно доставяне в София през Лом паланка на горепосочените пушки без патрони, последните тук ги има в достатъчно количество.“

Частно писмо на г-н Хитрово до консула на Русчук, 25 октомври 1881 г.

„На всички мои официални доклади, предложения, донесения и частни писма до разни лица в Петербург и Москва аз сега получих две ответни писма, едно полуофициално от Николай Карлович, а другото от Москва от Михаил Никифорович. Николай Карлович ме известява, че по железопътния въпрос в България не се е състояло никакво споразумение между нашия и виенския кабинет. Негово високопревъзходителство възлага отговорността в това отношение на княз Батенберг. Моите донесения са били доложени на Господаря Император. При доклада Негово величество е благоволил да каже на щатс-секретаря;„Време е да се отнасяме към българските дела сериозно, да не се повтарят предишните грешки. Назначавайте там руски министри. Ако не всички, то поне повечето.“ Благодаря на Николай Карлович, той ме поддържаше по отношение на Ремлинген - героя. Последният ще бъде отзован с всички от България, ще му дадат в Русия цяла рота.

От писмото на Николай Карлович аз заключавам, че в Петербург са твърде недоволни от предполагаемото през лятото на идващата година пътуване на Батенберг в Константинопол и на Изток. Министърът смята предварително да го извика за представяне на обяснение на Господаря Император и там да се състои назначението на бъдещите министри в България. Смятат да назначат генерал Соболев за министър на вътрешните работи и председател на Министерския съвет. За назначение на военен министър оЩе нищо определено няма. Вероятно това назначение ще бъде представено на Николай Николаевич. Генерал Вановски нещо не е доволен от генерал Лесовой и целия Русчукски гарнизон, а главно от артилерията. Николай Карлович моли да Ви предам да се погрижите да бъдат наблюдавани действията на господа офицерите от Русчукския гарнизон и да му донасяте най-малката подробност.

Михаил Никифорович съвсем ни се сърди. Той казва, че вместо това да избавим България от излишния немец - като че ли сме му дали някакво пълномощно за самостоятелна продажба на славяните. По неговите думи немецът и нас ще продаде за един грош на своите братя. Почтеният Михаил Никифорович смята, че в скоро време ние ще призоваваме на помощ тези от българите, които сега сме затворили в тъмница и изселихме от пределите на княжеството. Нашите мними привърженици ние сами ще наричаме изменници и на двете отечества. Аз смятам, че по отношение на Русчукския гарнизон отново се явява вмешателство в нашите работи от страна на нашите жандарми. За това Ви моля да направите на Николай Карлович подробен доклад за действията на руските офицери в поверения Ви консулски окръг.“

(Следва)