Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александър и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
"На светлата памет на майка ми"
Александр Мен
ОТ АВТОРА
Защо са написани тези страници? Нужни ли са те, след като за Основателя на християнството са казани вече толкова много неща?
Всяка нова книга на евангелска тема може да предизвика подобни въпроси. Освен това е очевидно, че нито едно съчинение, посветено на живота и учението на Исус Христос, не е в състояние да замени първоизточника си. "Има една книга - пише малко преди смъртта си Пушкин, - в която всяка дума е изтълкувана, обяснена, проповядана по всички краища на земята и приложена към всевъзможните житейски обстоятелства... Тази книга се нарича Евангелие и нейното вечно ново очарование е такова, че ако ние, преситени от света или потиснати от скръбта, я отворим случайно, вече нямаме сили да се противим на нейната сладостна увлекателност и се потапяме духом в божественото ѝ красноречие". [1] Наистина, кой освен евангелистите е успял да се справи с величествената задача да пресъздаде образа на Исус от Назарет и то като използва удивително скромни средства?
Така че, ако искаме да знаем истината за Христос, трябва да я търсим преди всичко в Евангелието.
Но този, който го взема за първи път в ръцете си, може да се сблъска с известни трудности. Защото от авторите на Новия завет ни делят почти две хиляди години. За съвременния човек е трудно да разбере много техни алюзии и конструкции на речта, понякога дори и самия ход на мислите им, а това води до необходимост от обяснения, които биха дали ключ към Евангелието.
Изследването на новозаветната книжнина се е превърнало отдавна в цяла наука. Стотици тълкуватели - богослови, историци и филолози - са положили неимоверен труд, за да направят разбор на текстовете, да ги съпоставят, да уточнят техния смисъл. Те са проучили усърдно всяка глава и всеки стих от Евангелието.
Ценността на тези аналитични трудове е безспорна. Те са помогнали да се изяснят много важни подробности. Но авторите им са следвали метод, който често оставял главното на заден план. Христос почти не се забелязвал зад обширните критични екскурси за Матей, Марк, Лука и Йоан. А евангелистите са се стремели именно да донесат до нас вестта за Човешкия син, който е алфата и омегата на християнството. Без него то остава без душа, или казано по-просто - не съществува.
Ето защо през последния век и половина в евангелската историография наред с богословския и литературния анализ започнал да се използва и методът на обобщението, на синтеза. Авторите, които поели по този път, искали, опирайки се на данните от тукстуалната критика, да пресъздадат цялостната картина на земния живот на Христос.
Сред първите, които използвали този подход, е известният руски проповедник архиепископ Инокентий Херсонски (Борисов). Неговите очерци излезли през 1828 година под заглавие "Последние дни земной жизни Иисуса Христа" [2]. Оттогава книгата е претърпяла много издания и продължава да се ползва с широка популярност. Но тя обхваща само събитията, станали през Седмицата на страданията [3].
Остава единствено да съжаляваме, че опит за пълна "биография" на Христос, написана във вид на свързан разказ, прави за първи път автор, който не споделя възгледите на християнството. Става дума за Ернест Ренан, френски историк и мислител, чиято книга "Животът на Исус" се появила през 1863 година [4].
В нея авторът е успял да нарисува ярка и правдива панорама на евангелската епоха и да представи необикновено живо Основателя на християнството, макар че като скептик-позитивист по светоглед е изопачил значително неговия образ.
За да успее "Животът на Исус", допринесло много и това, че ключовата тайна на Евангелието, богочовешката, останала в християнското съзнание на заден план. Това съвсем естествено довело до реакция, изразител на която станал Ренан. Скоро след появата на книгата му неговият съотечественик пастор Едмон Пресансе пише: "Човешката същност на Христос е била често жертвана заради божествената, хората са забравяли, че едната е неотделима в него от другата и че Христос... не е Бог, който е скрил себе си в човешки облик, а Бог, който е станал човек, унизен и поруган Божи син, или казано със смелия език на ап. Павел, Месия, който наистина се е подчинил на условията на земния живот... Много често са ни представяли Христос като отвлечена догма и това ни е накарало да отидем в другата крайност". [5]
И привържениците, и противниците на Ренан се интересували в началото повече от неговите философски възгледи. Когато интересът към тях заглъхнал, а страстите, разгорели се около "Животът на Исус", започнали да стихват, достойнствата на използвания в книгата метод изпъкнали отчетливо.
Характерен е случаят, разказван за Владимир Соловьов [6]. Веднъж, разговаряйки с обер-прокурора [7] на Синода К. П. Победоносцев [8], крайно консервативен човек, философът го помолил за разрешение да издаде на руски език "Животът на Исус", като добави, разбира се, към книгата критически бележки.
- Вие ли ми казвате това? - възмутил се обер-прокурорът. - Що за идея?
- Но нали все някога трябва да разкажем на хората за Христос - отговорил, усмихвайки се, Соловьов.
Самият той се отнасял отрицателно към Ренан, но искал да подчертае, че по принцип многословните трудове на критиците и тълкувателите не доближават много хората до евангелския Христос, по-скоро дори ги отдалечават от него. В този смисъл на техния фон печеливш можел да се окаже дори и Ренан.
Няма нищо удивително, че след книгите на архиеп. Инокентий Херсонски и Ренан започнали да излизат други, написани в същия жанр, и броят им се увеличавал с всяко десетилетие. Наистина, често се получавали спорни и противоречиви резултати. Едни искали да видят в Назаретянина само реформатор на юдейството, други - последен пророк. За привържениците на насилието той бил революционер, за толстоистите - учител по непротивене на злото, за окултистите - "посветен" член на езотеричен [9] орден, а за враговете на традицианните обществени устои - борец срещу рутината. "Има нещо трогателно - отбелязва известният историк Адолф Харнак - в стремежа на всички да се доближат до Исус Христос от гледна точка на своята личност и интереси и да намерят в него себе си или поне някаква част от себе си". [10] От друга страна подобни опити разкривали ограничеността на хората, мъчещи се да разрешат "загадката на Исус", опирайки се само на свои, понякога прекалено едностранчиви възгледи.
Но личността на Христос е неизчерпаема, тя надхвърля всички обичайни мерки. Ето защо всяка епоха и всеки човек може да намира в него нещо ново и близко до себе си. За това между другото свидетелства и историята на изкуството. Ако сравним фреска от катакомбите в Рим или староруска икона с изображение на Христос от Ел Греко или Шагал, лесно ще се убедим колко различно се е пречупвал образът му през вековете.
С какво могат да бъдат проверени и коригирани тези трактовки в живописта, науката и литературата?
Единствен критерий в случая е самото Евангелие, на което се опират всички опити да бъде изобразен Човешкият син.
Наистина, някои историци твърдят, че Евангелията са твърде лаконични, за да дадат материал за "биография" на Исус. И действително в тях са пропуснати много факти, редица конкретни детайли остават неясни, но непредубеденият изследовател ще намери там всичко най-важно, свързано с живота и учението на Христос. А и оскъдицата на източниците обикновено не пречи да се създават животописи на велики хора, за които са се запазили къде по-малко достоверни данни.
Има и богослови, които отхвърлят възможността да се предаде евангелската история само защото смятат, че Новият завет не е "обективен разказ", а проповед за спасението и Спасителя на света. Но дори и Евангелията да са възникнали като църковни, богослужебни книги, които съдържат преди всичко проповедта на вярата, това съвсем не изключва историческата им ценност. Те не са създадени от летописци и историци, но съдържат свидетелство, достигнало до нас от първия век на Църквата, когато очевидците на земната служба на Христос са били все още живи.
Разказите на евангелистите се потвърждават и допълват от антични и
юдейски автори, а също и от откритията на съвременните археолози. Всичко това
позволява задачата на Христовите биографи да се счита за напълно осъществима.
Разбира се, чисто историческият аспект не може да бъде главен в "биографията" на Исус.
Човешкият син не принадлежи само на миналото. Сега, както и по времето, когато е живял на земята, хората го обичат, вярват в него и се борят с него.
Но не трябва да се забравя, че пътят на Христос е преминал сред хора от определено време, че неговите думи са били отправени преди всичко към тях. Св. Йоан Златоуст препоръчва, когато четем Евангелието, да си представяме конкретната обстановка, служила за фон на свещените събития. Сега можем да следваме този съвет по-успешно, отколкото в дните на Златоуст, защото разполагаме с по-подробни сведения за Юдея през I век.
Да се види Исус от Назарет такъв, какъвто са го виждали неговите съвременници - ето една от главните задачи на книгата за него, ако се изгражда по принципа на историко-литературния синтез. Сред християнските автори, които са се ръководели от този принцип, най-известни са Фредерик Фарар, Алфред Едершайм, Анри Дидон, Франсоа Мориак, Дмитрий Мережковски, Анри Даниел-Ропс, Фултън Орслер, Артър Нисин и Чарлз Дод. Но тъй като всички те са писали за Запада, появата на още една книга с такава насоченост, ориентирана към руския читател [11], може да има своето оправдание.
В нея авторът не си е поставил изследователски цели, а се е стремил само към това, което е имал предвид Вл. Соловьов в разговора си с Победоносцев - просто да разкаже за Христос. Да разкаже според Евангелията, според най-добрите коментари към тях, а също и според други източници. При работата са взети под внимание най-важните резултати от съвременната новозаветна критика, но с оглед на това, че самата тя се нуждае от критически подход.
Книгата е предназначена основно за тези, които са прочели Евангелието за първи път или изобщо не го познават [12]. Затова разказът започва със странични събития и се доближава постепенно до по-сериозни и по-сложни теми.
Но е възможно и опитният читател да намери в нея нещо ново за себе си, макар че пряко за него е предназначен само разделът, който засяга "теорията на мита" и произхода на Евангелията.
Авторът се надява, че книгата ще се окаже интересна и за невярващите. Всеки човек трябва да има представа за Основателя на религията, която е станала неделима част от световната култура.
Цитирайки Новия завет, авторът беше принуден да се откаже от общоупотребявания синодален превод. Неговите достойнства са несъмнени, но направен преди повече от век и половина, той е остарял както в научно, така и в литературно отношение. Затова в книгата е използван (с някои поправки) новият превод, направен в Париж под редакцията на архиепископ Касиан.
Препратки към странична литература са дадени само в най-необходимите случаи. Желаещите да обогатят познанията си в тази област могат да се обърнат към трудовете, посочени в библиографията.
Ако предложеният очерк помогне на читателя да разбере по-добре
Евангелието, ако събуди интереса му към него или просто го накара да се замисли, целта
на автора ще бъде постигната.
|
Първоначално отделни глави от книгата се печатаха в "Журнал Московской Патриархии" и "Църковен вестник", България. Изцяло книгата беше издадена от издателство "Жизнь с Богом", което направи изключително много за екуменическото сътрудничество на християните. Да подготви нов преработен вариант авторът реши по молба на приятелите си, а също така и като имаше предвид отзивите и пожеланията на читателите. Благодарността си към хората, които помогнаха при работата му, той не може да изрази с нищо друго, освен с молитвен спомен за самоотвержения им труд. |
БЕЛЕЖКИ
1. А. С. Пушкин. Полное собрание сочинений. М.-Л., 1949, т. VII, с. 443. - Бел. авт.
2. "Последните дни от земния живот на Исус Христос". - Бел. прев.
3. В източноправославната традиция: Страстна седмица (от староб. страст 'страдание'). - Бел. прев.
4. Преведена на бълг. ез.: Е. Ренан. Животът на Исус. София, Народна култура, 1992. - Бел. прев.
5. Э.Прессансе. Иисус Христос и Его время. Пер. с фран. СПб., 1869, с. 11. - Бел. авт.
6. Владимир Соловьов (1853-1900) - руски религиозен философ, поет и публицист. - Бел. прев.
7. В царска Русия: светско лице, оглавяващо Светия синод. - Бел. прев.
8. Константин Победоносцев (1827-1907) - руски държавен деец, юрист, автор на исторически и правни трудове. Обер-прокурор на Синода от 1880 до 1905 година. - Бел. прев.
9. Езотеричен (гр.) - таен. - Бел. прев.
10. А. Гарнак. Сущность христианства, - в кн.: Общая история европейской культуры. СПб, 1910, т. 5, с. 40. - Бел. авт.
11. Към българския също. - Бел. прев.
12. Ето защо в края на книгата е приложен
терминологичен речник. - Бел. авт.
ПРОЛОГ
През пролетта на 63 година пр. н. е. по пътищата на Палестина се появили колони римски войници. След тях се точели скърцащи обози, трополели тежки обсадни машини, блестели сред облаци прах легионерски брони и се люлеели бойни знамена.
Командир на армията бил четиридесетгодишният пълководец Гней Помпей. Мечтаейки тайно за световно господство, той обичал да се появява в тогата на международен арбитър и казвал, че не е дошъл в Сирия да заграбва чужди владения, а като защитник на реда и освободител. В тези години Помпей достигнал зенита на славата си и бил заобиколен от любовта на военните. Това, че се разправил с пиратите - бич за мореплавателите - и завършил победоносно кампанията срещу Митридат Понтийски и Тигран Арменски, заздравило позициите му както в Рим, така и извън неговите предели.
Помпей намерил Близкия изток в състояние на война, която водели помежду си местните князе и владетели. Затова побързал да въдвори там мир, като раздавал титли и корони и в същото време обявил цялото сирийско крайбрежие за римска провинция.
Този момент съвпаднал с упоритата борба за ерусалимския престол на двама братя-претенденти - Аристобул и Хиркан. Те се обърнали към Помпей с молба да реши спора им. Но докато преговорите се протакали в Дамаск, Аристобул внезапно размислил и се отказва от помощта на римляните. Като разбрал това, разгневеният Помпей се отправил с ускорен марш към Ерусалим...
През Палестина или Страната на Израел [1], по която сега се движели кохортите и където след сто години трябвало да прозвучи гласът на Христос, минавали пътищата за Европа, Азия и Африка, което я правело непрекъснато ябълка на раздора. Много завоеватели посягали в продължение на векове към нейната територия, макар че тя никога не се славeла с особено плодородие или природни богатства.
Тази малка ивица земя, простираща се по бреговете на Йордан и Мъртво море, включва всевъзможни нюанси на климат и релеф. Не случайно я наричат страна на контрастите. Вечни снегове лежат по върховете на израелските планини; през зимата снегът често пада дори на юг, а през лятото на някои места горещините достигат почти тропическа сила. Палмите и наровете, смокините и кипарисите съседстват с лескови и върбови гъсталаци; зелените равнини се редуват с голи скалисти хълмове.
Най-процъфтяваща в древността била северната област Галилея, разположена на запад от езерото Кинерет (Генисарет), което понякога наричали Галилейско море. Сред населението на този край живеели много чужденци, затова му казвали "езическата Галилея". На юг от Галилея се намирала областта Самария. Двете области влизали някога в състава на Северното израелско царство, унищожено през 772 година пр. н. е. от асирийците. Завоевателите отвели в плен жителите на градовете, а на тяхно място преселили хора от Месопотамия и Сирия. Колонистите се смесили с израелтяните и приели тяхната вяра, като запазили обаче старинните си обичаи. Юдеите отказвали да признаят самаряните за свои събратя, смятайки ги за полуезичници, което водело до конфликти, за които споменават и Евангелията. И днес в Израел живеят няколкостотин самаряни. Като своите прадеди те почитат свещената планина Гаризим, където някога се е намирал храмът им.
Южната част на страната, или същинската Юдея [2], е пълна противоположност на Севера. Неприветлива и безплодна, тя прилича на хълмиста пустиня с оазиси. Нейният суров, но здравословен климат закалил юдеите и ги направил издръжлив и неподатлив на слабостите народ.
Последна спирка на римляните по пътя им за Ерусалим, още пазеща прелестта на благодатния Север, бил Ерихон; той се славел с лековитите си извори и палмови горички. Точно там разположил лагера си Помпей и оттам повел войниците си към стените на юдейската столица.
След петнадесет века на слава и падения Ерусалим се превърнал в град, за който се носели легенди. Той бил разположен на висок хълм и представлявал могъща крепост. Видът на стените му смутил Помпей, който бил познавач на обсадното дело. Но му помогнали раздорите, които бушували в града. Аристобул се предал в ръцете на римляните, а партията на брат му Хиркан им отворила вратите. Само тези, които не искали да се примирят с присъствието на чужденците, се затворили в цитаделата на Храма, готови да се защитават до смърт.
Цели три месеца продължила обсадата, докато римляните не разрушили с големи усилия една от кулите. Когато нахлули в пределите на Храма, те видели с почуда, че свещениците продължават богослужението. През цялото време, докато траела отчаяната отбрана, духовенството не напуснало олтара и загинало заедно със защитниците на светинята.
Използвайки правото си на победител, Помпей поискал да разгледа знаменития Храм, в това число и дебира, светая светих, мястото, където можел да влиза, и то един път в годината, само първосвещеникът.
Неудържимо любопитство подтиквало римлянина да престъпи забранения праг, защото за религията на юдеите се носели множество фантастични слухове. Едни разказвали, че в дебира има златно изображение на магарешка глава, други уверявали, че там крият човек, обречен да бъде пренесен в жертва. Какво наистина се таяло вътре? Всякакви изненади е поднасял загадъчният Изток на хората от Запада!
Напрегната тишина, завесата е дръпната... И какво? Учудването на Помпей и неговите офицери нямало граници. Те очаквали да видят нещо необикновено, в краен случай някакъв образ - прекрасен или отблъскващ. Но там нямало нищо. Там обитавало Незримото...
Със странно чувство, смесено със суеверен страх, напуснали римляните Храма, без да се докоснат до каквото и да е. Но вероятно са щели да бъдат още по-смаяни, ако бяха разбрали, че съдбата ги е изправила лице в лице с религията, предопределена да стане люлка на учение, което ще завоюва Изтока и Запада, беломраморна Елада и техния роден Рим.
По какво се различавала тази религия от другите?
Да се отговори на този въпрос е възможно само като се започне отдалече.
Още когато светлината на разума блеснала за първи път в човека, той усетил реалността на някаква висша Сила, която обгръща мирозданието. За първобитните ловци било естествено да я отъждествяват с това, което днес наричаме природа. Затова хората търсели присъствието на Божественото навсякъде - в облаците и звездите, в реките и живите същества.
В началото това обикновено водело до грубо идолопоклонничество, до обожествяване на отделни предмети и явления. По-късно в Индия, Китай и Гърция култът към природата поставил основите на вярата, че видимият свят е единствената реална действителност. Но този възглед бил в противоречие с общочовешкия духовен опит и не получил широко признание.
Напротив, с настъпването на религиозната и философската зрялост на културите укрепвало убеждението, че върховната Реалност се различава коренно от всичко, което е лично и ограничено. Последна дума на дохристиянската мисъл станало учението за Божеството, чието съкровено и неизразимо битие се намира отвъд зримото. Както и да го наречем - Небе, Баща [3] или Съдба, - никой смъртен не е в състояние да опознае неговите дълбини. Тази идея следвала не само от преживяванията на мистиците, но имала и логическо основание. Наистина, кой разум е в състояние да обхване Безкрайността...
Но тайнственият човешки порив нагоре не угаснал. Човекът се стремял все така да преодолее разстоянието, което го отделяло от Небето, да свърже своя живот с другия свят. Накрая продължили да съществуват две тясно преплетени вери: вярата в Непостижимия и вярата в стихийните божества. Последните като че ли се намирали по-близо до човека и с тях можело да се влезе в пряк досег. Считало се, че има тайни магични начини, с помощта на които хората могат да влияят на демоните и духовете. Подобен утилитарен възглед се ширел в продължение на хиляди години.
Но напразно многобожието и магията се опитвали да запълнят пропастта, която отделяла земята от небето.
За първи път тази раздвоеност била преодоляна в Библейското откровение. То учело за "свещения", или несъизмеримия с човека, Бог, но едновременно с това и за човека като негов "образ и подобие". Тайнственото родство на Безграничния с ограничения дух правело според Библията възможен Завета между тях.
Заветът, или Съюзът, е път за единение на човека не с боговете, а именно с Висшето начало, което стои над Вселената.
Забележително е, че религията на Завета се изповядвала от народ, който не създал могъща цивилизация, не се отличавал в политическо отношение и само за кратко време постигнал национална независимост. Но успял да пренесе верността си към Бога през дългите столетия на своята мъчително трудна история.
Прадедите на този народ скитали от незапомнени времена между Сирия и Египет. Преданието запазило спомена за племенния вожд на евреите Авраам (ок. 1900 г. пр. н. е.), с чието име е свързано началото на старозаветната религия. Първата нейна заповед сочела важността на човешките постъпки пред Небето. "Аз съм всемогъщият Бог; спазвай моите закони [4] и бъди непорочен" [5]. На Авраам било обещано, че чрез неговите потомци "ще бъдат благословени всички земни племена и народи" [6], макар че оставало тайна какво ще бъде значението на тази благословия.
През XVII век пр. н. е. гонените от глад евреи се преселили в източния край на Нилската делта, където постепенно попаднали под деспотичната власт на фараоните. Вярата на Авраам била почти забравена.
Около 1230 година пр. н. е. няколко еврейски клана, носещи името "Синове на Израел", или просто Израел, били обединени от Мойсей, техен велик пророк и законодател. Той върнал хората към "Бога на бащите", към "Бога на Авраам, Исаак и Яков" [7] и извел съплемениците си от "дома на робството" [8]. За да се помни "изходът" и освобождението, Мойсей установил празника Пасха.
Като се скрили в Синайската пустиня, израелтяните живели известно време в околностите на свещената планина Синай и оазиса Кадеш, където пророкът провъзгласил тържествено основите на религията на Завета.
Мойсей заповядал на народа си да почита само един Бог, Владетеля и Създателя на света, Яхве, Вечно съществуващия, на когото принадлежи битието, но самият той стои над всичко материално. Пророкът забранил поклонението на всякакви природни богове и дори да се правят изображения на самия Яхве. Знак за неговото присъствие сред тези, които са му верни, бил само един голям сандък [9], украсен с фигури на крилати същества - керуби. Закрепяли го на дълги пръти и по време на битка го носели пред войниците.
Мойсей учел, че по волята на Вечно съществуващия Израел трябва да стане избрано негово средство, "свят народ и царство на свещеници" [10], или община от хора, предназначени да служат на истинския Бог.
В култа на чергарите израелтяни нямало изобилните церемонии, характерни за всички древни религии. Учението на пророка било формулирано кратко в Декалога, десетте заповеди, изсечени върху две каменни плочи. Тяхната същност засягала верността към Повелителя [11], избавител на своя народ, и някои основни нравствени норми: почитай баща си и майка си, не убивай, не кради, не се отдавай на разврат [12], не клевети, не завиждай. От култовите обичаи Декалогът споменава само един - закона за съботния ден, посветен на Бога.
Освен десетте заповеди към тази епоха вероятно се отнася и молитвата-изповед, започваща с думите: "Слушай, Израел! Яхве е нашият Бог, Яхве е един. И обикни Яхве, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичките си сили". [13]
Величествената простота на Мойсеевата вяра и нейните заповеди, чието спазване и до днес се оказва много трудно, отбелязали коренен преврат в религиозното съзнание. И не е чудно, че Мойсей трябвало да преживее трагедията на неразбран пророк.
Библията разказва за това с какво усилие довчерашните роби възприемали уроците на своя учител, как въставали срещу него, колко силна била над тях властта на общоприетите суеверия. Но пророкът не отстъпил дори тогава, когато му се струвало, че е загубил битката. И усилията му не отишли напразно. Религията на Завета се превърнала в онзи здрав корен, от който израснали духовната твърдост и единството на народа.
Още по времето на Майсей израелтяните започнали да проникват в Ханаан, както тогава наричали Палестина, а след смъртта му повечето от тях преминали река Йордан и завладели страната. Осъществила се мечтата на много поколения: да живеят в "земята на Авраам".
Юдейското племе се заселило в района на планинския Юг, а останалите родове - на Север. Но скоро се оказало, че децата на пустинята са се озовали в положението на победители, на които се налага да се покорят на културата на победените. Цивилизацията на ханаанците, родствена с финикийската, била по това време високоразвита. Въпреки това ханаанските култове продължавали да пазят древния си варварски характер. В тях се практикували и човешки жертвоприношения, и ритуални убийства на деца, и храмова проституция. Ханаанските празници, свързани с плодородието, се съпътствали от чувствени обреди и оргии.
Под влиянието на народа, сред който му се наложило да живее, Израел започнал да губи бързо духовната си самобитност. Почитането на Ваал [14] и други земеделски богове на Ханаан навлязло незабелязано в бита на еврейските селяни. Както казва Библията, "синовете на Израел се отклониха от Яхве, своя Бог".
Около 1100 година пр. н. е. на ханаанския бряг дебаркирали войници, които дошли от островите на Егеида. Това били филистимците, народ, който вече знаел да обработва желязото. Те завладели бързо страната и по-късно тя получила от тях гръцкото си име Палестина. Израилтяните и ханаанците, които имали само бронзово оръжие, не успели да се противопоставят на завоевателите.
Минал почти половин век преди игото на чужденците да бъде осмислено като небесно наказание за отстъпничеството. И тогава се появили проповедници, които призовавали за връщане към вярата на бащите. Те събудили народните сили и застанали начело на въстание срещу филистимците.
Войната продължила дълго и завършила с победа. След което било образувано независимо еврейско царство. Около 1000 г. пр. н. е. при цар Давид то обединило няколко родствени племена и простряло границите си от "Нил до Ефрат". Давид превърнал в своя религиозна и политическа столица ханаанската крепост Ерусалим, където по негова заповед бил пренесен сандъкът на Завета. Пророк Натан предсказал на царя, че предаността му към вярата ще бъде възнаградена и един от потомците му ще стане основател на вечно царство.
По източен обичай, когато провъзгласявали някого за монарх, свещеникът изливал на главата му чаша елей. Елеят, или маслиновото масло, се смятал за символ на непоклатима власт. Обредът "помазване" напомнял, че jdpr l.dij се дава от Бога, чийто дух от този момент нататък ще бъде над Избраника. Затова всеки владетел на Израел (а понякога и пророк) се наричал Помазаник, Месия, а на гръцки Христ [15]. Но с течение на времето хората започнали да свързват тази титла единствено с Великия цар на бъдещето.
За израелтяните обещаното идване на Месията се сливало с общата надежда за осъществяване на неведомите замисли на Повелителя. Тази надежда била открай време характерна за Стария завет. Тя се появила още в дните на Авраам; след това мечтана цел станала "обещаната земя" [16], пътя към която посочил Мойсей, и накрая пророчеството на Натан дало ново направление на народните копнежи.
Но не трябва да мислим, че духовният живот на Израел останал по това време спокоен. Във всяка глава на библейската история има драматични страници, които разказват за борби и съблазни, за падения и отстъпничество. Малодушието и страстите, влечението към чужди култове и пресмятанията на политиците разклащали не един път вярата.
След Давид контактите с Финикия и Египет отново засилили влечението към езичеството. Макар че в Храма, построен от Соломон, нямало изображение на Бога (иначе казано, спазвал се заветът на Мойсей), до него се издигали капищата на друговерците. Когато през 922 г. пр. н. е. царството се разпаднало на Северно и Южно, Израел и Юдея, заплахата от идолопоклонничество станала още по-реална. Навсякъде се появявали олтари и свещени горички в чест на Ваал и Астарта [17], оставала изглежда още една крачка езичеството да бъде признато за втора официална религия на Израел.
Духовната криза се съпровождала от социална. Абсолютизмът на монарсите, които все повече разширявали привилегиите си, нарастването на имущественото неравенство, безправието и разорението на селяните, огромните данъци, проникването в страната на финикийския разкош - всичко това не можело да не тревожи хората, които вярвали в мисията на Израел и се ужасявали от неговия упадък. Техните погледи били обърнати към идеалите на Синай, към чистата вяра от патриархалното минало.
Сред тези опозиционери се появили и пророците, Божиите пратеници, които призовавали хората да се събудят от съня си.
Те обикновено проповядвали в Храма. Без да имат намерение да създават нова религия, пророците искали да възродят и пречистят тази, която е наследена от времето на Мойсей. Пророците отказвали да ласкаят множеството в името на лъжливо разбран патриотизъм и без колебание започнали да преоценяват цялата система на националния живот.
Дейността на пророците съвпаднала с епохата, когато повечето цивилизовани страни навлезли в етапа на религиозните революции. Това бил исторически прелом, който може да се сравни само с появата на християнството. Старият мироглед, поставящ в центъра ритуала, заклинанието и магията, започнал да се разклаща. Навсякъде, от Китай до Италия, се появили световни учители, опитващи се да намерят нови отговори на парещите въпроси на вярата. Авторите на Упанишадите [18], Буда [19], Махавира [20], Лао-дзъ [21], Конфуицй [22], Заратустра [23] и гръцките философи - ето кой оформил духовно света, в който дошъл Исус от Назарет. Те били негови предшественици, но в тесния смисъл на думата за такива можем да смятаме само израелските пророци.
Много неща ги свързвали с великите мъдреци на Изтока и Запада. Подобно на отшелниците от Индия те знаели, че Бог като абсолютно начало на битието превъзхожда всичко земно; подобно на персийския реформатор Заратустра вярвали, че той е съвършена Светлина и Добро; подобно на Хераклит виждали в него динамична, "огнена" сила; подобно на Анаксагор и Платон говорели, че е световен Разум и Премъдрост. Но освен това пророците далече не смятали като Буда живота за зъл и тягостен мираж; и не учели, за разлика от елейските метафизици [24], че Творец и свят са едно неразделно цяло.
Те знаели, че колкото и да е велик, Бог е свързан с човека чрез връзките на любовта, че човекът е негов избраник, на когото той разкрива себе си.
Най-необяснима в пророците е тайната на тяхното вдъхновение. Те не градели хипотези, не създавали умозрителни системи. Непосредствено чрез тях Бог съобщавал своята воля. Речта им обикновено започвала с думите: "Така казва Яхве". Духът на Повелителя ги завладявал с покоряваща сила и хората слушали гласа им като глас на Небето. Това чудо потрисало самите пророци. Понякога дори им било трудно да обхванат с ума си всичко, което им се открива.
Пророците ясно осъзнавали себе си като средство, като глашатаи и посланици на Всевишния. Но едновременно с това те не приличали на езическите ясновидци като питиите [25], които вещаели в състояние на несъзнателен транс. В практиката на библейските предсказатели просветленият човешки дух заставал пред Вечно съществуващия, който разкривал себе си като Личност. Бог говорел със света и чакал от него отговор. По този начин чрез пророците се осъществявало единението на човека с Твореца, осъществявал се Заветът, на който се основавала вярата на Израел.
Пророците не само преживявали срещата с Бога дълбоко в себе си, но виждали и неговата намеса в съдбата на народите. Това било откровение, каквото в другите религии няма.
"Вечният закон, който гърците съзирали в стройното развитие и движение на материята - пише английският историк Кристофър Доусън, - се осъществявал за юдеите в превратностите на човешката история. Докато философите на Индия и Гърция размишлявали за илюзорността или вечността на космическите процеси, пророците на Израел утвърждавали нравствената цел на историята и обяснявали преходните събития на своето време с отношението им към божествената воля". [26]
Като наблюдавали неизменните ритми на природата - изгревите и залезите, смяната на годишните времена и движението на планетите, повечето от древните философи стигнали до мисълта за цикличния характер на битието. Всичко, смятали те, се движи в кръг, всичко, което се е случило едни път, ще се повтори пак и нищо не може да бъде коренно променено. Като се раждат, умират и появяват отново, Вселената и хората са обречени на вечен кръговрат. Противно на този възглед Библията учела за създадения от Бога човек, които се е устремил нагоре, към съвършенството. И макар че едновременно с доброто укрепват и силите на злото, в крайна сметка те ще бъдат победени и за света ще се отвори свободен път към Божето царство. С други думи, пророците били първите хора, на които се разкрили посоката и смисълът на историята.
Благодарение на пророците учението на Мойсей придобило черти на световна религия [27]. По думите на Паскал единствен израз на библейската вяра "трябва да бъде любовта към Бога и Бог осъжда всичко останало" [28]. Тази любов изисквала не толкова църковни церемонии, колкото човечност, доброта и истина. Затова в проповедите на пророците идеята за социална справедливост заемала значително място.
Колкото и да се различавали учителите на Израел по своя характер, темперамент и обществено положение, всички били обединени от безкомпромисното си отношение към отстъпниците, тираните и лицемерите, които се надявали "да предразположат" Твореца с дарове и жертви.
Ето пламенния Илия (ок. 850 г. пр. н. е.), защитник на преследваните и онеправданите, който без колебание хвърля упрек в лицето на самия цар.
Ето пастира Амос (ок. 770 г. пр. н. е.), човек от народа, който дори не желае да се нарече пророк; но той не може да мълчи, когато Повелителят му е заповядал да ходи по градове и села и да възвестява деня на Страшния съд. Нека израелтяните да не се надяват, че са избран народ. Избрани ще бъдат само тези, които следват закона на Божата истина.
Не сте ли като синовете етиопски
за мене вие, синове на Израел? - казва Яхве.
Не изведох ли Израел от Египет,
както филистимците от Крит
и сирийците от Кир? [29]
Ето левита Осия(ок. 750 г. пр.н.е.), който оплаква духовното израждане на Северното царство. Той провъзгласява, че любовта между хората е по-скъпа на Бога от всички пищни ритуали. "Милосърдие искам, а не жертви" - казва Повелителят чрез пророка. [30]
Ето Исая, ерусалимец от знатен род, влиятелен съветник на царя (ок. 730 г. пр.н.е.). Той не може да бъде заблуден от показния блясък на двореца, не го радват тълпите в двора на дома на Повелителя. Никакви възхвали и молитви не са в състояние да заменят чистотата на сърцето и справедливите постъпки.
За какво са ми многото ваши жертви? -
казва Яхве...
Когато идвате пред мене,
кой го иска това от вас?
Стига тъпкахте дворовете ми
и не носете повече напразни дарове...
Махнете от очите ми злодеянията ваши,
престанете да вършите зло,
научете се да правите добро,
търсете истината, спирайте насилниците,
защитавайте сирачето, застъпвайте се за вдовицата. [31]
Често наричат пророците социални утописти. Но в действителност те не предлагали никакви политически реформи. Ако Платон е разработил проект за режим с общо имущество и контрол на правителството над всички сфери на живота, а философът Ямбул [32] е мечтаел за града Слънце, където всички ще бъдат равни, пророците поставяли на първо място вярата и нравствените задачи на човека. Те знаели, че не са достатъчни само външни промени, че хармонията в света е възможна само благодарение на хармонията между Божата воля и волята на хората.
Точно затова пророците не искали да се примирят с недъзите на обществото. Техният страстен протест бил продиктуван от вярата им във високото призвание на човека. Те говорели за "Деня на Повелителя", когато ще дойде краят на царството на злото сред хората. Пред духовния взор на Исая се изправяло пророчески идването на Помазаника, чрез когото Вечно съществуващият ще установи своето Царство. Тогава всички народи ще познаят вечната истина, ще оставят идолите и престъпните дела. Бог "ще изтрие всяка сълза" и Еден [33] ще бъде върнат отново на земята. Пророк Еремия (ок. 630 г. пр. н. е.) свързвал края на стария свят с Нов завет, който ще бъде издълбан вече не върху каменни скрижали, а в душите на хората.
Есхатологичните копнежи на пророците изостряли в тях чувството за отговорност пред своя народ. Нему е дадено откровението и затова неговите грехове са двойно престъпни. Нему е възложена мисията да доведе човечеството до Бога, но ако избраните се окажат недостойни, небесният покров ще ги изостави. Ще дойдат от далечни страни езичници, за да разрушат Израелското и Юдейското царство.
Скоро страшното предсказание се сбъднало. През 772 г. пр. н. е. Северната монархия на евреите била заличена от лицето на земята от Асирия, а през 586 г. пр. н. е. халдейският цар Навуходоносор II превзел с щурм Ерусалим, изгорил Храма и отвел основната част от юдеите във Вавилон.
Подобна катастрофа би могла да доведе на пръв поглед до пълното изчезване на Израел и неговата религия. Но това не станало. Закваската на пророците била толкова силна, че и далече от отечеството си евреите продължавали да се смятат за Божи народ. Изпитанието задълбочило в тях чувството за покаяние и оттам насетне езическите съблазни престанали да ги мамят като преди. Пророците, живели сред изгнаниците - Езекиил (ок. 580 г. пр. н. е.) и Исая Втори (ок. 550 г. пр.н.е.), - продължили делото на своите предшественици. Те проповядвали в молитвените домове, разговаряли, пишели книги. Под тяхното влияние юдейството постепенно се превърнало в сплотена Община - Църква на Стария завет.
След половин век "пленничеството край реките на Вавилон" свършило, Халдея била завладяна от персите. През 583 г. пр. н. е. цар Кир, основателят на най-великата държава на Изтока, разрешил на всички преселени във Вавилон чужденци да се върнат в родината си. Въодушевени от речите на проповедниците, много юдеи тръгнали към земята на бащите си. Но смелите мечти на ентусиастите, които си представяли, че дните на Месията ще настъпят веднага, се разбили в неблаговидната действителност. Вместо предишния Израел било създадено малко княжество, подчинено на Персия, което включвало само Ерусалим и неговите околности. Крепостта на Давид лежала в руини, оскъдица измъчвала новодошлите.
Минало времето на пророците, необходимо било вече хората да се учат да живеят по техните завети, но у никого нямало нито сили, нито енергия, нито вяра в бъдещето. Когато около 400 г. пр. н. е. от Вавилон дошъл свещеникът
Езра донесъл със себе си пълния текст на Божия закон, наречен Тора или Петокнижие на Мойсей. Тората израснала от десетте заповеди и се попълвала в продължение на векове. Свещеници записвали устни предания и устави от времето на Мойсей, като внасяли в книгата и богослужебни правила. Оттам нататък тя трябвало да служи за религиозен, нравствен и граждански кодекс на Израел.
Страхувайки се от влиянието на езическите съседи, Езра и неговите последователи книжниците решили да отделят юдеите от целия свят. Безусловно спазване на съботата, хранителни забрани и други обичаи преследвали една цел - изолиране на Общината.
На пръв поглед изглеждало, че законниците са погребали наследството на пророците под куп дребнави предписания. Но времето показало, че техните строги обособяващи мерки са оправдани. Благодарение именно на тяхната мощна броня религията на Библията излязла невредима от битката, която се разгоряла в Палестина при гръцкия цар Антиох Епифан.
По това време Гърция отдавна вече не била остров на демокрацията. Погубили я партийните борби, войните и разприте. Навсякъде хората искали силно централизирано управление. Затова когато през IV век пр. н. е. се провъзгласил за монарх, Александър Македонски само довел до логичен край процеса, започнал сто години преди него.
За да придаде на царската власт висш авторитет, Александър се причислил към групата на боговете. Така постъпили и неговите наследници, сред които и Антиох Епифан (175 - 163 г. пр. н. е.). Царят, който си въобразявал сериозно, че е свръхчовек, искал да обедини подвластните му народи, като насаждал сред тях единната цивилизация на елинизма, нейния стил, вкусове и религия. Начинанието на Антиох не срещало никъде прегради и единствено вярата на Израел станала камъка, в който той се препънал.
Редовото духовенство, книжниците и народът му се противели отначало само пасивно, но когато царят осквернил Храма, като поставил там жертвеник на Зевс и започнал да въвежда с терор многобожието, срещу него избухнало въстание. То бързо прераснало в освободителна война, оглавена от Юда Макавей, пълководец от рода на Хасмониете.
В годините на борбата отново прозвучали пророчески думи. Неизвестен ясновидец, скрит зад името Даниил, написал книга, в която подложил на жестока критика тиранията и религиозното преследване. Авторът изобразил великите държави като алчни зверове и предсказал, че ще настъпи време, когато от небето ще се появи Спасител и ще сложи край на империите хищници. За разлика от чудовищата, олицетворяващи царствата на този свят, Месията според Даниил щял да прилича на човек, на Човешки син". Контрастът сочел коренния преврат, който предстоял на света.
Приливът на ентусиазъм вършел чудеса. Макавей нанесъл на армията на Антиох редица сериозни удари, освободил Ерусалим от враговете и изхвърлил от Храма "мерзостта", както юдеите наричали езическия олтар. Когато Юда загинал по време на битка, братята му продължили делото. През 140 г. пр. н. е. Симон Хасмоний бил коронясан и станал цар първосвещеник. Израел получил независимост и възстановил границите си, които имал при Соломон.
Укрепнали и общините зад пределите на страната. "Църквите на диаспората" служели за свързващо звено между Юдея и останалия свят. С техни усилия Библията била преведена за първи път на гръцки език. Към времето на Рождество Христово от 4 милиона юдеи почти 3 милиона живеели по чужди земи. По-късно съществуването на тези огнища, разпръснати навсякъде, оказали неоценима услуга на християнските апостоли.
Хасмонейската династия обаче не оправдала очакванията на хората. Новите царе скоро се превърнали в обикновени деспоти, които не желаели да се съобразяват с Божия закон. Произволът на властниците предизвикал отдръпване на защитниците на вярата от царския дом. Освен това за законни монарси по традиция се смятали само потомците на Давид. Ето защо Хасмонеите просто били понасяни като временни владетели.
Център на движението срещу царския двор станала група благочестиви хора, които хората наричали "отделили се", или фарисеи. Отначало те се опитали да свалят династията, но през 88 г. пр. н. е. метежът им бил безпощадно потъпкан. Стотици фарисеи били разпънати на кръст от цар Александър Янай.
След смъртта на Янай положението на фарисеите укрепнало. Но постепенно те се отдръпнали от политиката и се посветили изцяло на религиозната дейност. Много от фарисеите станали тълкуватели на Закона и учители, равини. В школите и синагогите те вършели трудна, но необходима работа: укрепвали в хората основите на вярата и нравствеността. Непоколебима преданост към Бога, здрави семейни устои, хуманизъм, любов към свободата и справедливостта - всичко това било възпитано в народа от най-добрите представители на фарисейството, сред които особено се отличавал кроткият мъдрец Хилел, който дошъл в Ерусалим около 40 г. пр. н. е. Той смятал, че същността на Закона се състои в златното правило: не прави на другите това, което не желаеш за себе си, а всичко останало Хилел смятал само за "коментар". [34]
В законничеството имало и друго направление. Негов водач станал съперникът на Хилел Шамай. Ако първият на драго сърце приобщавал към вярата хора от чужди племена, вторият ги гонел с презрение от себе си. Шамай придавал огромно значение на така наречените "предания на старците". Неговите ученици увеличавали броя на обредните предписания и обичали да демонстрират своето благочестие.
Фарисеите били много уважавани от хората. Но садукеите - свещеническата аристокрация, свързана с царския двор - се отнасяли към тях враждебно и не споделяли техните възгледи. За разлика от фарисеите садукеите смятали, че със смъртта всичко за човека свършва. Те признавали само Петокнижието, а на писанията на пророците гледали като на второстепенни. Тези богати и надменни хора не се надявали много на предсказанията за Месията и се ориентирали само към земната политика.
Паралелно с фарисейското братство около 160 година в Палестина се появил полумонашеският орден "Синове на светлината", орденът на есеите. Като не искали да имат нищо общо с грешния свят, есеите избрали уединения живот в пустинята. Около 140 година техният водач, когото те наричали учител по праведност, основал колония на брега на Мъртво море, в Кумран. Там, далече от сеутата, есеите се трудели заедно, прекарвали свободното си време в ритуални трапези, молитви и четене на Библията. В техните общини, които наброявали като цяло около 4 хиляди души (значително число за една малка страна), се стичали всевъзможни мечтатели, а също така разочаровани и уморени от живота хора. Повечето есеи се придържали към безбрачието, макар че някои запазвали семейния си начин на живот.
Уверени в скорошната поява на Христос, "синовете на светлината" се готвели да посрещнат достойно неговото идване. Те не се съмнявали, че в Съдния ден всички освен тях ги очаква гибел.
Нападките на сектантите срещу Хасмонейския царски двор довели до преследване на учителя по праведност. Неговите почитатели казвали, че като наказание за това монархията ще бъде постигната от сурово наказание.
Предсказанието на есеите се изпълнило половин век след смъртта на водача им. През 63 година Палестина била завзета от войските на Помпей. Той я присъединил към империята и оставил на Хиркан II само сянка от върховната власт. А през 40 година Римският сенат дал титлата цар на Юдея на идумейския военоначалник Ирод, който след тригодишна гражданска война заел престола на Давид.
В същото време евреите от "диаспората" продължавали да усвояват активно елементите на гръцката култура. Най-образованите им среди се стремели да съгласуват античната философия с Библията. В това направление особено много направил Филон Александрийски, съвременик на Ирод. Той учел за божествената сила, която по подобие на мъдреците от Елада наричал Логос, Дума [35].
Тайната на Божеството, казвал Филон, е необятна и неизразима, но когато то проявява своето могъщество и благост, действа чрез Логоса. Чрез Логоса Вечно съществуващият твори и поддържа Вселената, чрез него се разкрива на смъртните. Идеята на Филон за Логоса като посредник между Твореца и космоса помогнала по-късно да бъде изложена добрата вест [36] на езика на философите.
Сближаването на юдеите със света на елинизма довело до това, че много езичници се заинтересували от тяхната религия. Отричането на идолопоклонничеството, устойчивата нравственост и живото религиозно чувство на юдеите им донесли първите новоприели тяхната вяра. Започнали най-сетне да се сбъдват думите на пророците за народите, които ще дойдат при Бога на истината, доброто и справедливостта. На места думата "юдей" започнала да придобива по-скоро вероизповедно, отколкото етническо значение.
През II и особено през I век пр. н. е. в различни части на Римската империя се появили множество
Но в същото време действителното световно господство се съсредоточавало все повече и повече в ръцете на римляните.
Рим започнал да се превръща в империя около 200 година пр. н. е., след като победил главния си конкурент Картаген. Но едновременно с това военната сила се оказала пагубна за републиканския строй на самата Италия. Прекалено много земи се налагало да се държат в подчинение, прекалено влиятелна станала армията, за да могат да се запазят демократичните елементи на управление. С обещания, принуда и подкупи диктаторите премахнали незабелязано повечето от политическите свободи. Републиката била задушена и Рим се понесъл с опънати платна към едноличната тирания.
След гражданските войни и кървавия терор през 30-те години пр. н. е. племенникът на Юлий Цезар Октавиан Август съвсем лесно установил абсолютен ред. По думите на Тацит [37], Август, "който се наричал консул и уж се задоволявал с това да защитава правата на хората чрез властта си на трибун, отначало покорил с щедростите си войниците, с раздаване на хляб тълпите, а всички заедно със сладостните блага на света, след което, като набрал постепенно сила, започнал да подменя със себе си сената, магистратите и законите".
Още Юлий Цезар забранил всички съюзи и организации, даже най-безобидните, а режимът на Август направил от постоянния надзор над гражданите принцип. Като се правел на демократ, Октавиан бдително следял за всяко възможно огнище на недоволство. За целта добра работа вършела развитата шпионска мрежа.
Мнозина обаче смятали, че абсолютизмът е напълно умерена цена за спокойствието, стабилността и продължителния международен мир. "Епохата на Август" се сочи като най-добрият период на Рим, като златен век на неговата култура. При Август Капитолият се издигнал гордо над света, внушавайки почит и страх. Римският орел разперил криле от Атлантика до Близкия Изток и от Британия до африканските брегове. Градът на седемте хълма се превърнал в център, към който "водят всички пътища".
Блестящата военна техника, организация и дисциплина извоювали за римляните положението на господари на Средиземноморието. Правителствените чиновници карали от покорените страни несметни богатства. От всички краища се стичали те в Рим: роби, слонова кост и зверове за цирка от Нумидия, мрамор от Гърция, жито от Египет, стъкло и пурпур от Финикия. Търговските кервани доставяли килими, тъкани и скъпоценности от Вавилон, Арабия и дори от Китай. Столицата била преустроена. Казвало се, че цезарят [38] я приел тухлена, а я оставил мраморна.
Превъзходни магистрали свързвали Рим с покрайнините му; оживили се търговията и контактите между провинциите. Юридическото равенство за всеки човек, станал "римски гражданин", допринасяло за сближаване на народите от Изтока и Запада. Изглеждало, че мечтата на философите стоици за единна държава, където всеки ще бъде гражданин на вселената, е близка до осъществяването си.
Не е за чудене, че придворните поети превъзнасяли Август и не се скъпели на хвалебствени слова. Самият цезар поощрявал ласкателите и с всички средства поддържал авторитета си. Затова постепенно, като се започне от източните провинции, започнал да се създава култ към императора. Скоро по цялата държава вече действали храмове на Август; за него се пеели славословия, провъзгласявали го за "баща на отечеството" и "сотер", спасител на нацията.
Зрелището на надигащата се империя, начело на която стоял човек-бог, поразявало хората от онова време. Заговорило се вече за "неразрушимо царство", установено за векове. Но покорените народи не искали да се примирят с тази перспектива. В края на управлението на Август започнали вълнения в много провинции, където на Рим гледали като на поробител. Юдеите вярвали, че този апокалиптичен Звяр ще падне от меча на Месията.
Завоеванията не спасили Рим от тежки вътрешни конфликти. Поземлените владения и финансите се съсредоточавали все повече и повече в ръцете на олигархията. Разорени италиански селяни се стичали в Рим, където се прехранвали със случайни доходи и подаяния от правителството. Дългите войни буквално наводнили столицата с роби (броят им там бил около един милион). Робите много пъти вдигали въстания, като се опитвали да се върнат по родните си места, но тези опити винаги завършвали с разправи. Така, след като били разгромени гладиаторите на Спартак, шест хиляди непокорни били разпънати по пътя от Капуа до Рим.
Не по-малко дълбока била и духовната криза. Древните вярвания и митове започнали да предизвикват у мнозина насмешка. Религията губела своето значение, като се превръщала в съставна част на гражданските задължения. Още Цицерон казвал, че официалният култ е необходим само за поддържане на ред сред масите.
Намерили се и хора, които били готови да отидат много по-далече. Поетът Лукреций директно виждал в религията вредно заблуждение. В книгата си "За природата на нещата" той възкресил материализма на старите гръцки философи Демокрит и Епикур. Според тяхната доктрина Вселената не е нищо друго освен случайно формирование, дължащо се на игра на атомите. Рано или късно тя трябва да загине. Лукреций вече виждал навсякъде признаци на световната есен, която предшества края и разпада на света. Подобни идеи се разпространявали широко не само на Запад, но и в Индия и Китай.
Самата природа на човешкия дух обаче не му позволявала да се примири толкова лесно с идеята за безсмислието на битието. Дори когато губели вяра във всичко, хората не искали да признаят живота за случайно трепване на материята, след което настъпва тъмнина.
Затова, когато римляните се запознали с религиите на Изтока, се насочили жадно към тях. Започнало истинско завоюване на Запада от чуждоземните култове. На египетската Изида започнали да се молят от Британия до Балканите, в Рим се изграждали юдейски синагоги, храмове на фригийската богиня майка Кибела, на персийския бог Митра. Улични проповедници възвестявали истини, донесени от бреговете на Ганг, от Партия и Средна Азия. Възродили се гръцките мистерии, които обещавали на участващите в тях безсмъртие и опознаване на висши светове. Окултните учения, астрологията, магията и врачуването намирали последователи сред всички класи на обществото. Гонитбата за чудеса предизвикала нарастване на суеверията и шарлатанството.
Като виждали това, хората, настроени скептично, били готови изобщо да се откажат от надеждата да разгадаят смисъла на живота. Според тях на въпроса: "Какво е истина?" не можело да се отговори. С една дума, объркването в умовете било пълно. Мистичните търсения и бездуховността, жаждата за чистота и нравственото разложение можели да се срещнат в едно и също семейство. Често бащата се затварял в стоическо презрение към суетата на света, майката ходела на нощни бдения на сектантите, а синът изнамирал нови видове удоволствие и силни усещания.
Човекът стоял на кръстопът и от всички страни чувал призоваващи гласове: бъди равнодушен към скърбите и радостите на живота, потопи се в спокойно съзерцание - говорели будисти и стоици; живей според природата като всички същества - учели киници и епикурейци; щастието е в знанието и размишлението - възразявали им философи естествоизпитатели; пречисти се с тайни обреди и ще постигнеш безсмъртието - уверявали наставниците на мистериите; бъди верен на единствения Бог и спазвай неговия закон - възвестявала религията на Израел; а римският орел, дебнейки плячката си, кръжал над този водовъртеж на духа, където като в първоначалния хаос се смесвали противоборстващи начала.
Понякога оживявала надеждата, че ще се появи този, който ще изведе света от лабиринта. Поетът Вергилий предсказал, че ще се роди дете, с което ще започне нова Сатурнова ера. Будистите чакали Буда Майтрая, индуистите - поредното въплъщение на бог Вишну, персите - спасителя Саошиант, юдеите - Месията...
С всяка изминала година атмосферата на мистичните копнежи в Палестина се сгъстявала. Хората се надявали, че всеки момент от небето ще се появи пророк Илия и ще помаже Божия Пратеник. Мнозина мислели, че той ще бъде велик воин, който ще разруши езическите царства. А други вярвали в неизбежното тържество на доброто над злото, на светлината над мрака, на безсмъртието над смъртта, вярвали, че "Бог ще посети своя народ" [39]
Накрая, когато като че ли всичко вече било опитано и изчерпано, над тъмния хоризонт на историята засияла утринна зора. През двадесетата година от управлението на Август в малкото селище Назарет една галилейска Дева чула вест: "Ти ще родиш син и ще го наречеш ИСУС. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния, и ще му даде Повелителят престола на Давид, неговия баща; и ще царства той над дома на Яков за вечни времена, и Царството му няма да има край".
БЕЛЕЖКИ
1. В източноправославната традиция: Израил. - Бел. прев.
2. Римляните наричали Юдея цялата Палестина. - Бел. авт.
3. В източноправославната традиция: Отец. - Бел. прев.
4. Буквално: "върви пред мене". - Бел. прев.
5. Книга Битие, 17:1. - Бел. прев.
6. Книга Битие, 12:3. - Бел. прев.
7. Книга Изход, 3:15. - Бел. прев.
8. Египет. - Бел. прев.
9. В източноправославната традиция: ковчег (остар.) или кивот (старобълг.) на Завета. - Бел. прев.
10. Книга Изход, 19:6. - Бел. прев.
11. В източноправославната традиция: Господ (старобълг. ‘господар, повелител’). Настоящият превод дава предпочитание на съвременната форма Повелител. - Бел. прев.
12. В източноправославната традиция: не прелюбодействай (от старобълг.). - Бел. прев.
13. Книга Второзаконие, 6:4,5. - Бел. прев.
14. Древно семитско божество на плодородието, водите и войната, почитано във Финикия, Палестина и Сирия. - Бел. прев.
15. В източноправославната традиция: Христос (с гръцко падежно окончание -ос). Вж. обаче изрази, които пазят стари български падежни окончания: Исус-е Христ-е (окончание -е за звателен падеж), Исус-а Христ-а (окончание -а за винителен падиж) и пр. Също така: Антихрист, а не Антихристос - Бел. прев.
16. В източноправославната традиция: обетована (старобълг.) земя. Синоним на Ханаан, земята, която Бог обещава на Мойсей за неговия народ. - Бел. прев.
17. Финикийска богиня на плодородието. - Бел. прев.
18. Упанишадите (санскр.: съкровено знание) са заключителна част на ведите, основа на всички ортодоксални религиозно-философски учения в Индия. Разнообразното съдържание на Упанишадите е подчинено на стремежа към постигане на духовно освобождение. - Бел. прев.
19. Име, дадено на основателя на будизма Сидхартх Гаутаме (623-544 г. пр. н. е.). На санскритски думата буда означава просветлен. - Бел. прев.
20. Основател на джайнизма, проповядвал през V в. пр. н. е. - Бел. прев.
21. Или: Ли Ер (ІV-ІІІ в. пр. н. е.). Автор на древнокитайския трактат ”Лао дзъ”, канонично съчинение на даосизма. - Бел. прев.
22. Или: Кун дзъ. Древнокитайски мислител (ок. 551-479 г. пр. н. е.), основател на конфуцианството. - Бел. прев.
23. По-точно: Заратущра (гр.: Зороастър). Пророк и реформатор на древноиранската религия, получила названието зорооастризъм. - Бел. прев.
24. Гръцки философи от т. н. Елейска школа (VI-V в. пр. н. е.), издигнали за първи път идеята за единното битие. - Бел. прев.
25. Гадателки. От собств. Пития, жрица-предсказателка в храма на Аполон в Делфи. - Бел. прев.
26. Ch. Dowson. Progress and Religion. New York, 1960, p. 125. - Бел. авт.
27. Или универсална религия, противоположна на старите чисто национални култове. - Бел. авт.
28. Б. Паскаль. Мысли о религии. Пер. с фран. М., 1902, с. 126. - Бел. авт.
29. Амос, 9:7. - Бел. авт.
30. Осия, 6:6. - Бел. авт.
31. Исая, 1:11 и сл. - Бел. авт.
32. Елински писател и философ от неизвестен древен период, автор на повествование за пътешествието си до "острова на Слънцето", където няма нито касти, нито царе, нито жреци, нито семейство, нито собственост, нито държава, нито обществено разделение на труда. Утопията на Ямбул достига до нас преразказана от историка Диодор (І в. пр. н. е.). - Бел. прев.
33. В източноправославната традиция: Едем. - Бел. прев.
34. Вавилонский Талмуд, Шаббат, 31 а. - Бел. авт.
35. В източноправославната традиция: Слово. На мнение сме, че тъй като гръцката дума "логос" е термин, не би трябвало да се превежда, защото в такъв случай философският ѝ смисъл се размива. - Бел. прев.
36. В източноправославната традиция: блага вест, благовестие, евангелие (гръц.). - Бел. прев.
37. Тацит. Аналлы, 1, 2. - Бел. авт.
38. Титла на римските императори, царували след Гай Юлий Цезар. - Бел. прев.
39. По Лука 1, 68. - Бел. прев.
Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ
Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД
(4 г. пр. н. е.)
Да се пренесем сега мислено в Юдея през последните месеци от управлението на Ирод.
Свикнали поклонници от далечни страни да идват често в града им, жителите на Ерусалим вероятно не са обърнали внимание на чуждестранния керван, който преминал по градските улици през зимата на 750-тата година от основаването на Рим. Но скоро за чужденците започнало да се говори, защото станало известно, че пътешествениците търсят царя на Юдея, като не ставало дума за Ирод, а за друг, който се е родил скоро. "Видяхме изгрева на неговата звезда и дойдохме да му се поклоним" - обяснявали те. Оказало се, че това са източни магове, които открили в небето знака на Великия владетел. Това, че дошли да го търсят в Ерусалим, не можело да учуди никого. Всички били чували пророчествата за тайнствения човек от Юдея, на когото предстояло да покори света.
"Къде е юдейският цар, който се е родил?" - питали влъхвите, но вместо да отговорят, изплашените хора бързали да ги отминат. Трябвало да се познава поне малко положението на нещата в Ерусалим през тези години, за да се разбере колко предизвикателен и непредпазлив изглеждал самият въпрос. Но пътниците, които идвали отдалече, едва ли се досещали за своята грешка. Те вероятно нямали никаква представа за това, което ставало в Юдея по времето на Ирод.
Животът на този монарх, наречен от ласкателите Велики, би могъл да даде сюжет за няколко трагедии като "Макебт". След като завзел властта с подкрепата на римляните и против волята на народа, той напразно се опитвал да си завоюва популярност. През тридесетте и три години на неговото управление, блестящо по външен вид, омразата към Ирод само се засилвала.
Жесток и честолюбив човек, постоянно терзан от страсти, Ирод бил далече от религиозните проблеми, които вълнували по това време юдеите. Дворцовите интриги и жените, войните и строителството го поглъщали изцяло. По време на управлението му страната отново получила автономия. Ирод я покрил с десетки крепости и издигнал по градовете множество здания в западен стил. С еднакво усърдие той се занимавал с изграждане на театри, хиподруми, светилища в чест на своя покровител Август и ремонт на ерусалимския Храм. Наистина, последният бил предмет на особени царски грижи. В своята суетност Ирод искал да засенчи древния Соломон. Той се гордеел с Храма, в който вложил огромни средства и който превърнал в едно от чудесата на света. Но дори и с това не можел да спечели доверието на своите поданици.
Бащата на Ирод бил идумейски сановник, а майка му имала арабски произход, затова той нямал право на короната. Като всички узурпатори, царят страдал от болезнена мнителност и навсякъде му се привиждала измяна. Хасмонеите, потомци на свалената от него династия, предизвиквали най-големите страхове на Ирод; затова той използвал всеки повод да се избави от тях.
Фатална роля в съдбата на царя изиграло обстоятелството, че жена му Мириамн (единственото същество, което изглежда обичал искрено) била княгиня от Хасмонейския род. В тази горда и смела красавица живеел духът на бойците, които се борили за независимостта на страната. Тя не можела да крие презрението към мъжа си, а майка ѝ Александра, която често се месела в живота им, събуждала тревогите на и без това подозрителния Ирод.
Когато, използвайки влиянието на египетската царица Клеопатра, Александра постигнала за седемнадесетгодишния си син званието първосвещеник, тя неволно го тласнала към гибел. Ирод забелязал, че юношата започнал да печели любовта на Ерусалим, и не могъл да изтърпи това. През 35 г. пр. н. е. по време на празниците братът на Мириамн бил удавен през нощта пред очите на царя. Краят му бил представен като нещастен случай, но сестрата и майката прекрасно разбирали какво се е случило в действителност.
През 30 г. положението на Ирод било стабилно като никога дотогава. След Актийската битка, която донесла на Октавиан пълната власт, царят на Юдея получил надежден политически ориентир. Доверието и подкрепата на Август осигурявали непоклатимостта на трона му. Но колкото по-успешни били дипломатическите дела на Ирод, толкова по-непоносим ставал животът в собствения му дом.
Към 29 г. семейната драма достигнала катастрофалната си точка. Омразата на Мириамн станала толкова явна, че царят заподозрял и нея в организиране на заговор. И веднъж, подтикван от роднините си, Ирод решил в пристъп на ярост съдбата на тази, която му била по-скъпа от всичко. Послушните съдии се съгласили бързо с волята на царя.
Към мястото на екзекуцията Мириамн вървяла, без да моли за милост, и се държала с удивително достойнство. Уплашена за своята съдба, майката хулела публично дъщеря си. Тази сцена накарала да потръпнат всички, които видели последните минути на царицата.
Ирод преживял тежко съдбоносния ден. Когато всичко свършило, той почти изгубил разсъдъка си. Образът на убитата го преследвал, той не преставал да зове Мириамн по име, викал да му я доведат, напивал се до безсъзнание, прекарвал нощите си в оргии, организирал лудешки конни надбягвания, но призраците не го напускали. Здравето на царя било толкова подкопано, че вече приличал на пътник за оня свят.
Въпреки това Ирод се оправил и продължил с удвоена енергия вахканалията на убийствата. Той екзекутирал Александра, екзекутирал мъжа на сестра си и много други близки и царедворци.
Синовете си от Мириамн, Александър и Аристобул, които дошли от Рим след дълго отсъствие, Ирод посрещнал отначало радушно, но скоро и те предизвикали неговото недоверие. Фалшиви писма, доноси, показания, изтръгнати с мъчения от слугите - всичко било задействано в една отвратителна игра, която завършила с това, че двамата князе били обесени в Самария.
Последните години от живота на Ирод били особено мрачни. Макар че партията на "иродианите" виждала в него идеалния монарх, едва ли не Месия, той знаел, че омразата на хората към него само е станала по-голяма. Тези настроения се поддържали в страната от фарисеите, които бойкотирали всички начинания на царя. Много от тях били екзекутирани за това, че предсказвали скорошен залез на престъпното управление.
Лесно е да си представим смущението на седемдесетгодишния цер, когато разбрал, че някакви източни пратеници разпитват в града за "родилия се юдейски цар". Кой е този пореден претендент за престола? Какви сили стоят зад него?.. Най-неприятно в съобщението било това, че царят не бил чувал досега за този пореден заговор.
Като се срещнал с чужденците, Ирод разбрал, че по всяка вероятност става въпрос за дете, което смятат за бъдещия Месия. Царят се сблъсквал не за първи път с подобен род посегателство на властта му и разбрал, че в случая са необходими бързина и решителност. Той започнал да разпитва свещениците къде се очаква раждането на Месията и когато му посочили Витлеем, изпратил там влъхвите, като ги помолил да му донесат подробни сведения за новопоявилия се юдейски цар. Най-малко от всичко Ирод бил загрижен за изпълнението на библейските пророчества. Помътнелият разум на стареца градял планове за нова разправа.
Витлеем се намирал близо до столицата. Когато чужденците дошли в градчето, там вече отдавна знаели за тайнственото дете, което се родило в един заслон за овце. Местните пастири го видели и разказвали за необикновени знамения, които ги довели в пещерата.
Дърводелецът Йосиф и Мария, родителите на детето, били преселници от Галилея; те се появили във Витлеем преди година и половина по време на преброяването, проведено във връзка с клетвата на Август.
Хората разказвали, че когато майката дошла с детето в Ерусалим, за да изпълни очистителните обреди и да посвети първородния си син, на него му било предсказано велико бъдеще. Като взел от ръцете на младата майка детето, прозорливият старец Симеон благодарил на Бога и казал, че сега може да умре спокойно, защото е видял спасението, което Бог "е подготвил за просвета на езичниците и слава на Израел". Праведникът благословил изумените родители и добавил, като се обърнал към Мария: "Ето го тук за падение и възход на мнозина в Израел и за знамение, за което ще се спори, а на тебе меч ще мине през душата" [1].
За пророчеството чули много хора, намиращи се в Храма. Тези, които очаквали "утехата на Израел", го предавали от уста на уста. То стигнало, разбира се, и до Витлеем. Затова влъхвите открили лесно Йосиф и Мария. Като влезли в дома им, те положили в нозете на детето своите дарове, поклонили му се и си отишли...
Ирод напразно чакал вести: маговете предпочели да си отидат в родината по друг път, заобикаляйки Ерусалим.
Като разбрал, че планът му се е провалил, царят решил да приключи незабавно с предполагаемата опасност. Във Витлеем бил изпратен отряд войници с нареждане да убият там всички деца под две години.
Не е известно доколко заповедта е била изпълнена. Тя без съмнение е била издадена от Ирод при пазене на дълбока тайна. Йосиф Флавий, който пише за тези времена, не споменава Витлеемската трагедия. За него тя обаче може и да е била прекалено незначителна в сравнение с безчислените зверства на Ирод.
Независимо от всичко този, когото убийците търсели, бил вече далече от града. Галилейското семейство се скрило скоро след заминаването на влъхвите. Йосиф знаел, че е най-разумно да напусне изобщо владенията на Ирод, и се отправил към Египет - един от най-близките центрове, където живеели евреи от "диаспората".
Така виждаме, че още от първите му дни светът посрещнал Месията с омраза и заплахи. Но това не бил целият свят. Тези, които вярвали и чакали, които били чисти в сърцето си и изпълнени с надежди, посрещнали Христос иначе. Витлеемските пастири, старецът Симеон и източните мъдреци видели в него бъдещия цар.
През пролетта на същата година тежка болест приковала Ирод към леглото. Продължавали да го измъчват страхове, той изслушвал непрекъснато доносниците и няколко пъти променял завещанието си. Царят не можел да си намери покой при мисълта, че хората чакат с нетърпение неговия край. Като разбрал, че някакви юноши, подстрекавани от равините, счупили в храма позлатения орел - емблемата на Рим, заповядал веднага да бъдат арестувани и съдени с цялата строгост. Въпреки недъга си Ирод намерил сили дори да присъства на процеса. Обвиняемите били осъдени да бъдат изгорени на клада, което предизвикало буря от възмущение в Ерусалим.
Умиращият цар бил откаран в Ерихон, където се опитвали да го лекуват с целебни води. В един момент болките за малко не довели Ирод до самоубийство; едва успели да го спасят. Шумът и виковете на прислугата стигнали до най-големия син на царя, който се намирал под стража, той решил, че баща му е починал, и помолил тъмничаря да го освободи. Но пазачът съобщил за това на Ирод и в яростта си той дал заповед веднага да убият принца. А след пет дена смъртта настигнала и самия монарх.
Агонията му била ужасна, той сипел проклятия, бълнувал за нови екзекуции. Казват, че заповядал да изколят група знатни заложници, за да може поне така да лиши хората от радостта им и да ги застави да проливат сълзи. Денят на Иродовата смърт станал по-късно национален празник на евреите.
Семейството на царя му организирало пищно погребение. Облеченото в пурпур тяло било положено на златна носилка. След нея, съпроводени от гвардейци, вървели синовете му: Архелай, Антипа, Филип и други, родени от многобройните жени на Ирод. Но не успели да заглъхнат воплите на наемните оплаквачки и започнала борба за власт между наследниците. Според завещанието Йорданската област и Галилея се падали на Антипа, земите на север от тях - на Филип, а ерусалимският трон, Юдея и Самария - на Архелай. Но за да бъде утвърдено разделението, трябвало да се отиде в Рим. Преди отпътуването на царското семейство в града избухнали безредици; хората искали да бъдат наказани съучастниците в престъпленията на Ирод. Архелай отхвърлил всички петиции и заминал, като поверил Ерусалим на римското командване, което се разправило жестоко с въстаниците. Въпреки това страната продължила да се вълнува, а при императора отишли делегати с молба за пълно отстраняване на омразната династия.
Август одобрил завещанието на Ирод. Всеки от тримата му синове получил своята част от наследството. Но въпреки очакванията си, Архелай се върнал у дома без царска титла. Цезарят му дал само званието "ентарх", владетел на народа, макар че същевременно обещал да го направи цар по-късно, ако докаже своята лоялност към сената.
БЕЛЕЖКИ
1. Думите "падение и възход" се отнасят за тези, които ще приемат или ще отхвърлят Месията. "Знамение, за което ще се спори" означава чудо, явление, което ще предизвиква пререкания и спорове. - Бел. авт.
Глава II. НАЗАРЕТ
(3 г. пр. н. е. - 27 г. пр. н. е.)
Когато известието за смъртта на Ирод стигнало до Египет, дърводелецът Йосиф, като се надявал, че опасността е минала, започнал да се готви за връщане в родината си. Но той се страхувал да не бъде преследван от Архелай и не се върнал във Витлеем. Предпочел да се пресели на север, в малкото градче Назарет, където вече бил живял преди това с Мария.
По това време Галилея била гъстонаселена област, а географското ѝ положение я излагало на всички световни ветрове. "Близо до нея - пише Фредерик Фарар - се намирали Финикия, Сирия, Арабия, Вавилон и Египет. Островите на езичниците и всички прославени европейски страни почти се виждали зад блестящите води на западното море. Знамената на Рим се развявали в равнината... Фараоните и Птоломей, емирите и арсакидите, съдиите и консулите - всички се борели да притежават тази прекрасна област. Тук блестели копията на амалекитяните, земята се тресяла под колесниците на Сезострис, по нея вървели македонските фаланги, чували се ударите на широките римски мечове, тук било предопределено да се разнасят виковете на кръстоносците, да гърми артилерията на Англия и Франция. В тази израелска равнина като че ли се сблъсквали Европа и Азия, юдейството и езичеството, варварството и цивилизацията, Старият и Новият Завет, историята на миналото и надеждите за бъдещето". [1]
Самият Назарет обаче стоял встрани от тези големи исторически пътища и през евангелската епоха се смятал за затънтено селище. Измислена била дори поговорка: "Може ли да има нещо добро от Назарет?". И сякаш за да опровергае всички човешки оценки, именно това бедно селище станало "родина" на Христос; в него преминала по-голямата част от живота му. Почти тридесет години той ходел по каменистите му улици и изкачвал по пътечките околните хълмове. Малцина знаели истинското му месторождение, но дори тези, които били чували за него, го наричали Ханоцри, Назаретянин.
Ако можехме да се озовем в тогавашния Назарет, щяхме да видим около стотина бедни къщи с плоски покриви, пръснати по възвишение, оградено от лозя и маслинови горички. От плоските възвишения се откривала живописна панорама, върху която вероятно се е спирал не веднъж погледът на Исус: сини планински вериги, зелени долини, засети поля.
Много неща са се изменили оттогава, но природата на Галилея е останала почти същата, каквато е била преди две хиляди години. Пътешествениците единодушно твърдят, че Назарет и неговите околности са неповторимо кътче от светата земя, наричат го "планинска роза" и "земен рай". Въздухът на възвишенията е чист и прозрачен. След зимните дъждове склоновете на Назарет се превръщат в градини; покриват ги разнообразни цветя с най-нежни нюанси: лилии, планински лалета, съсънки. Исус обичал цветята. Той казва, че с тях не могат да се сравнят дори украшенията на цар Соломон.
През пролетта полетата на Назарет се огласят от трелите на чучулигите, далече се чува гукането на гугутките, в гъстата синева на небето прелитат ята розови пеликани. Птиците, както и цветята, станали в думите на Христос образ на душата, която е възложила своята надежда на Бога. Той ги давал за пример на суетните и обсебените от грижи хора.
Галилейците - здрави, силни и непосредствени - се занимавали преди всичко със селско стопанство. Те отглеждали лозя, смокини, маслини, пасели по ливадите кози и овце, обработвали полетата. Сутрин назаретските жени ходели с делви на извора, който и до днес снабдява околностите с вода. Същото правела и Дева Мария. Кладенецът още носи нейното име.
Как е живяла тя в Назарет? Как е живял Исус? Апокрифните легенди разказват за тези години множество подробности. Но не можем да ги смятаме за достоверни, дори и затова, че се намират в рязко противоречие с евангелския дух. А Матей и Лука, когато засягат този период от живота на Христос, са предпочели сдържания лаконизъм и са казали само това, което им е било добре известно.
Само два факта, които апокрифите съобщават, изглеждат заслужаващи доверие. Единият твърди, че Йосиф умира, когато Исус е на деветнадесет години. Легендите обикновено са склонни да си служат със символични числа [2]. По време на обществената му служба наричали Исус "син на Мария", а това означава, че Йосиф вече не е бил жив. Според друго сказание като юноша Исус е пасял овце. Интонациите, с които са изпълнени неговите притчи за пастирите, потвърждават косвено това. Във всеки случай Момчето от Назарет е виждало постоянно хора, които пазят грижливо своите стада. Виждало е и лозари, които връзват лозите, сеячи по пролетните полета, жетвари със сърпове, които режат класовете. По-късно всичките тези картини послужили за образи в неговите притчи. Те ни пренасят в света на тихото галилейско селище, което обграждало Исус от ранните му години.
Но няма да е вярно, ако рисуваме живота в Галилея като безметежна идилия. И там кипели страсти, и там мечтаели за свобода. Хората се намирали под двоен и дори троен гнет: митарите изтръгвали от тях имперските данъци, Ерусалим вземал своя десятък, а местните земевладелци потискали селяните. Но хората вярвали, че рано или късно справедливостта ще възтържествува. Книгите на пророците, които четели в синагогите, и апокалиптичните писания, които се предавали от човек на човек, вдъхвали надежда за скорошен край на стария свят.
След смъртта на Ирод по Галилея преминала въстаническа вълна. Начело на въстанието застанал Юда Гавлонит, водач на партията на зилотите, "ревнителите". Анархисти от религиозен тип, Юда и неговият съмишленик фарисея Цадок отхвърляли всякаква власт над Божия народ освен властта на Твореца.
Тълпи отчаяни галилейци, въодушевени от теократичната идея, образували цяла армия и превзели с бой град Сепфорис, където имало арсенал. Легионите на Квинтилий Вара успели да смажат с много усилия метежа. Стотици въстаници били разпънати на кръст.
През 6 година Архелай, който наследил пороците, но не и държавническите таланти на Ирод, бил свален и изпратен на заточение. Управител на земите му станал първосвещеникът на Ерусалим, а общият контрол над областта бил предаден на прокуратора Копоний. Както и при Помпей, тя била включена в състава на сирийската римска провинция. Макар че запазили марионетната си власт на тетрарси, Антипа и Филип се оказали в още по-голяма зависимост от империята.
Веднага след детронацията на Архелай сирийският губернатор Квириний започнал преброяване по цяла Палестина, за да установи размера на данъците. Като използвал това, Юда Гавлонит вдигнал отново Галилея срещу римляните, но скоро бил убит по време на сражение. Неговата гибел обаче не могла да угаси духа на войнстващия месианизъм. Галилейският владетел Ирод Антипа, човек, който повече от всичко на света ценял своето спокойствие, много често го губел. Всеки път, когато се появял нов водач, който зовял хората на оръжие, галилейците веднага се втурвали след него, като се надявали, че в критичния момент от небето ще слязат ангели и заедно с тях ще сломят римския орел. "Никой не можел - пише Флавий - да упрекне бойците в липса на мъжество". [3] Не случайно шестдесет години по-късно, когато армията на Веспасиан минавала през Галилея, се налагало да превзема с щурм почти всяко село.
В дома на Исус би трябвало да са знаели за въстанието на Юда, защото Сепфорис се намирал близо до Назарет. Може би там са се появявали някои от партизаните и Синът на Мария ги е виждал. Той също ще говори за свободата и Божето господство, но между него и хората, които са избрали пътя на насилието, ще легне пропаст. В Назарет се готвел духовен преврат, чийто смисъл ще остане неразбран за зилотите.
Авторите на апокрифи не са се скъпили да описват чудесата, с които според тях Исус е смайвал в детството си всички. Но от Евангелията се вижда, че през това време той не е показвал с нищо превъзходството си над другите хора и напротив, като че ли криел от тях своята тайна. Само един път разкрил на родителите си, че не принадлежи на тях, а на друг, по-висш свят. Това се случило по време на Пасха, малко преди галилейското въстание.
Като всички набожни хора Йосиф ходел всяка година в Ерусалим за празника. Жените не били задължени да ходят на поклонение, но Мария, която обичала Храма, винаги навестявала свещения град. Когато синът ѝ станал църковно пълнолетен, тя го взела със себе си.
В тези дни по пътищата, които водели към столицата, се точели пъстри върволици от хора, а над долините звучало пеене на псалми. В Ерусалим пристигали хиляди богомолци и стражата с мъка поддържала реда. Площадът на Храма се задръствал от тълпи хора, непрекъснато се пренасяли жертви, а през нощта семействата се събирали по къщите за празничната трапеза.
След края на тържествата Йосиф и Мария си тръгнали назад. Те вървели заедно с роднини и съседи и затова отначало не се тревожели, че Исус не е с тях. Когато разбрали, че е останал в града, обзети от безпокойство, се върнали бързо в Ерусалим. Времената били неспокойни и сърцето на Мария се свивало от страх.
Не било лесно да намерят сина си в препълнения град. Дълго ходили Йосиф и Мария по улиците, докато не стигнали до една от галериите, които обграждали Храма. Там обикновено прекарвали времето си в богословски беседи и тълкуване на Закона равините и книжниците. Сред тях именно майката видяла Исус. Той седял, слушал думите на учените и им задавал въпроси. Познавачите на Писанието се дивели на "разума и отговорите" на неизвестното галилейско момче, което не учело в техните школи...
- Дете мое - възкликнала Мария, - защо постъпи така с нас? Ето, баща ти и аз те търсим разтревожени.
- Защо сте ме търсили? - отвърнал Исус. - Не знаехте ли, че аз трябва да бъда във владенията на моя Баща?
Той като че ли внезапно станал далечен и загадъчен и думите му объркали двамата родители. Те не разбрали какво има предвид. Но в същото време Исус се изправил и ги последвал. Веднъж само неземен лъч блеснал из-зад облаците и се скрил. Той отново бил обикновено дете, подобно на всички останали деца.
След случката в Ерусалим според думите на евангелиста Исус живее "в покорство пред своите родители", "преуспявайки в премъдрост, възраст и любов у Бога и хората". А Мария "запазила в сърцето си" първия знак на изпълняващото се пророчество. [4]
Исус не учел в богословска школа като своите връстници, които имали религиозно призвание. Той станал дърводелец и каменоделец и след смъртта на Йосиф хранел майка си с труда на своите ръце. [5]
Евангелист Лука казва, че хората около Исус го обичали; но за тях той бил само един селски юноша, макар може би малко странен, често потънал в някакви свои, никому неизвестни мисли. Като го познавали отблизо и се срещали с Исус почти всеки ден, жителите на Назарет не забелязвали в него нищо свръхестествено. Когато той започнел да проповядва Божето царство, това ги заварило неподготвени и предизвикало у тях искрено учудване. Явно той нямал сред земляците си доверени приятели. Никой от тях, освен две-три жени, не последвали Исус.
Неверието на назаретяните смайвало самия Христос. Според думите му те потвърдили поговорката: "Няма пророк в родината си".
Мария и синът ѝ имали в градчето много роднини: сестрата на Мария със семейството си, братовчедите и братовчедките на Исус. Но и те в повечето си останали духовно далече от него. Техният тесен свят се ограничавал с улицата, на която живеели, къщата, работата. По-късно, когато научили за проповедите и делата на Исус в Капернаум, братята му
8. Д. Ф. Штраус. Жизнь Иисуса. М., 1909, т. 1, с. 195. - Бел. авт. били разтревожени и решили, че той е обезумял.
Душевната самота на Исус се съдържа и в незаписаните в Евангелието негови думи: "Тези, които са до мене, не ме разбраха" [7]. Единственото близко нему същество била майка му.
Евангелистите не говорят много за нея; но дори да не бяха казали за Мария нито една дума, от това майката на Месията нямаше да стане по-малко велика. Той растял пред очите ѝ, тя му давала първите майчини уроци, тя била единственият свидетел на извършилото се в него чудо.
На Мария било разкрито, че нейният син е Помазаник на Повелителя, но сега на нас ни е трудно да разберем колко много духовни сили са били необходими, за да се запази вярата в това. Нали нашата гледна точка е друга. Ако си представим всекидневния назаретски живот, можем да се досетим, че между Благовещението и Възкресението Мария е изминала дълъг път на изпитания.
Франсоа Мориак, тънък познавач на човешката душа, се е опитал да види този път. "Детето станало юноша, възрастен човек. То не било велико, не го наричали Син на Всевишния, нямало престол, а само столче до огъня в бедната къщичка. Майката можела да се усъмни, но ето свидетелството на Лука: "Мария пазеше всичко в сърцето си"... Тя пазела пророчествата в сърцето си и не казала за тях на никого, може би дори и на своя син". [8]
Формирането на всяка личност, особено на необикновената, е винаги загадка, още повече че не ни е дадено да проникнем в душевната тайна на Исус. Можем ли да знаем какво е мислел той, когато е работел в малката работилница, за какво се е молел? Едно само изглежда безспорно: за него не са съществували конфликтите, които терзаят човека от детските му години, над него нямали власт демоничните стихии. Ако е познавал вътрешна трагедия, тя е била родена единствено от самотата, състраданието, болката от докосването до света на злото, а не от мъките на греха и борбата с тъмните инстинкти. За това свидетелства всичко, което е известно за характера на Исус.
Дори такъв враждебен на християнството учен като Давид Щраус след дълги размишления над Евангелието признава, че хармоничният дух на Исус не е следствие от вътрешна криза, а резултат от естествено развитие на заложените в него сили. "Всички характери - пише Щраус, - пречистени от борби и силни вълнения, например Павел, Августин и Лутер, са запазили неизгладими следи от тези борби, от образа им лъха нещо сурово, рязко и мрачно. Нищо подобно няма у Исус. Той се изправя пред нас като напълно оформена личност, подчиняваща се само на свой собствен закон, признаваща и утвърждаваща себе си в своето съзнание, нямаща нужда да се преобразява и да започва нов живот". [9]
В него нямало чувството за грях, характерно за всеки светец, нямало нищо непълноценно. Дори и често да оставал неразбран и самотен, това не помрачавало просветлеността на духа му. Исус постоянно бил с този, когото наричал свой Баща.
Вероятно в часовете без работа, както и по-късно в годините на своето проповедничество, Исус e обичал да отива сам на усамотени места, където небесният глас е звучал в него сред тишината. Там, на хълмовете на Назарет, незабележимо се подготвяло бъдещето на света...
Кой е можел тогава да знае за това? Римските политици не подозирали, че ще дойде ден, когато техните потомци ще коленичат пред Дърводелеца от далечната източна провинция.
Редували се велики и незначителни събития. Немците победили легионите в Тевтобургската гора. Един след друг избухвали метежи по Дунав и Рейн, в Галия и Тракия. Умрял Август, който се причислил към множеството на боговете, а негов наследник станал мрачният и подозрителен Тиберий. Умрял Овидий, Тит Ливий, Хилел. Родил се Плиний Стари. Философът Сенека се върнал в Рим от Египет. В Юдея бил назначен петият прокуратор Понтий Пилат.
А в Назарет външно всичко като че ли вървяло без промени. Но дългият подготвителен период в живота на Исус наближавал края си. Той бил на около тридесет години, когато, изпълнен с духовни и телесни сили, вече само чакал знака, за да разпръсне по света първите семена на добрата вест.
И знакът бил даден.
БЕЛЕЖКИ
1. Ф. Фаррар. Жизнь Иисуса Христа. СПБ., 1904, с. 120. - Бел. авт.
2. Към тях се отнасяли 3, 7, 12, 40. - Бел. авт.
3. Й. Флавий. Иудейская война. III, 3, 2. - Бел. авт.
4. Лк 2, 41-52. Като пояснява думите "преуспявайки в премъдрост, възраст...", свети Юстин казва, че Исус е "растял, както растат всички хора, отдавайки дължимото на всяка възраст" (св. Иустин. Диалог с Трифоном, 88). - Бел. авт.
5. Думата τέκτων означава едновременно дърводелец и каменоделец. Вж. многото образи, заимствани от труда на строителите в изказите и притчите на Христос (Матей 7, 21; 16, 18; 21, 42; Лука 14, 28; Йоан 2, 19). - Бел. авт.
6. Думата ἀδελφός (гр.), както и "ах" (арам.), означава роден, но и доведен брат, братовчед или член на някакво съобщество. - Бел. авт.
7. Тези думи са се запазили в апокрифните "Деяния на Петър" (гл. Х). Според видния съвременен новозаветен специалист И. Еремиас те са по-скоро истински. - Бел. авт.
8. N. F. Mauriac. La vie de Jesus. Paris, 1962, p. 33. - Бел. авт.
9. Д. Ф. Штраус. Жизнь Иисуса. М., 1909, т. 1, с. 195. - Бел. авт.
Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА
(27 г.)
Веднъж една група духовници и книжници излязла от Ерусалим и тръгнала по пътя, който водел към бреговете на река Йордан. Да предприемат пътешествието си ги подтикнал слухът за младия пустинник Йоан. За кратко време той станал известен по цялата страна. На пратениците било поръчано да изяснят какви са исканията на този човек, на какво учи и не е ли опасен смутител на народа.
Йоан наричал себе си "глас на викащия" [1], което по същество говорело много.
Преди пет века, когато свършили дните на изгнанието и юдеите могли да си дойдат от Вавилон, великият учител на вярата Исая Втори съчинил химн за Богоявлението. В него се описва шествие през безплодната пустиня, която разцъфтява пред лицето на Повелителя и се превръща в градина. Отпред върви глашатай. Той зове да се разчисти пътя за Идващия.
Оттогава месианските надежди се свързвали с това видение. Хората очаквали, че предтеча [2] на Спасителя ще стане пророк Илия, който ще бъде изпратен отново на земята.
Живеещите край Мъртво море есейски монаси твърдели, че на тях именно ще се падне ролята да бъдат глашатаи. Те смятали, че светът е затънал прекалено дълбоко в беззакония и само "синовете на светлината" са достойни да посрещнат Месията. Жителите на Кумран гледали на себе си като на единствените избраници. Есеите се придържали към мнението, че историята на света е претърпяла неуспех и всички, освен тях, са обречени. Те живеели зад стените на своите селища, като спазвали стриктно обредите и вярвали, че само с тях ще бъде сключен Новия завет, предсказан от пророк Еремия.
Разбира се, и сред сектантите се срещали хора, които се тревожели за съдбата на "синовете на тъмнината". Не всеки от тях можел да се радва на гибелта на света или да се примири спокойно с нея. Един от кумранските богослови пише: "Нима всички народи не мразят Неправдата?... Нима гласът на Истината не се разнася от устата на всички народи?" [3] Но веднага признава с горчивина, че на дело никой не следва Божата истина. А ако е така, грешниците няма на какво да разчитат. Светите хора трябва да бъдат на поста си. Какво ги засяга, ако нечестивците получат според заслугите си?..
Проповедта на Йоан вероятно е объркала есеите. Те не можели да го упрекнат в нищо и още повече не можели да причислят отшелника към "синовете на тъмнината". Йоан водел аскетичен живот, още по-строг от този на кумранците. Обличал се с груба пастирска власеница от камилска вълна, спазвал назорейските обети, което ще рече, че не стрижел косата си и не пиел вино. Храната му се състояла от изсушени на слънцето скакалци и див мед. Но пустинникът не споделял студеното самодоволство на есеите, не се отвърнал от света, а започнал да проповядва "на целия израелски народ".
Йоан произлизал от свещеническо съсловие. Той изгубил рано родителите си и бил отгледан от чужди хора. Много е вероятно да са го осиновили не други, а есеите, които често вземали сирачета, за да ги възпитават. Но когато Йоан станал на тридесет години, Бог го призовал да напусне пустинята. Било му разкрито, че на него е възложена мисията да стане "глас на викащия", предшественик на Спасителя.
От пустинята Йоан дошъл в граничещата с нея долина на река Йордан, където започнал да проповядва. "Покайте се - казвал пророкът, - защото е близо Небесното царство!" Думите му намерили благодатна почва и веднага получили широк отзвук. Към реката се стичали тълпи хора от околните градове и села. Ходели там книжници и войници, чиновници и селяни. Впечатлението от думите и самия облик на пророка било огромно. Той говорел за Съда над света и като че ли навсякъде около Йордан се долавяло предчувствие за близостта на велики събития.
За символ на навлизане в месианската ера Йоан избрал обреда потапяне във водите на Йордан, река, която от древни времена се смятала за граница на светата земя. Както водата измива тялото, така и покаянието пречиства душата. Когато някой езичник се присъединявал към Старозаветната църква, бил подлаган на тевила, умиване. Пророкът искал това и от юдеите като знак, че са се родили за новия живот. Затова Йоан бил наречен Хаматвил, Кръстител [4].
Много израелтяни се засягали, че им се предлага да минат през умиването като новопокръстени друговерци. Нима самата принадлежност към Божия народ не освещава? Но Кръстителя без колебание обявил това схващане за заблуда. Като видял на брега книжниците, той заговорил с тях рязко и сурово: "Змийско семе! Кой ви научи да бягате от бъдещия гняв? И не мислете да си речете: "Авраам е наш баща", защото ви казвам, че Бог може от тези камъни да си издигне деца на Авраам" [5]. Не с раждането си хората стават синове на Завета, а като спазват заповедите на Повелителя.
Йоан упреквал в лекомислие тези, които разчитали, че само обредът тевила е достатъчен за прощаване на греховете. Той искал преоценка на целия живот, искрено разкаяние. Преди кръщенето хората "изповядвали греховете си". Но и това било малко. Необходими били реални резултати от вътрешната промяна. "Създайте - казва пророкът – достоен плод на покаянието!.. А брадвата вече лежи до корена на дърветата; така че всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и се хвърля в огъня" [6].
Какво искал Йоан? Призовавал ли хората да бягат от света и да се затварят зад манастирските стени? Това би звучало напълно естествено в устата на един аскет. Но Кръстителя искал нещо повече: като останат там, където живеят, хората да запазят вярата си в Божето слово.
Йосиф Флавий свидетелства, че Йоан учел хората "да живеят пречистени, да бъдат справедливи помежду си и да благоговеят пред Предвечния". [7] Като подчертавал важността на етичните норми на Закона, Кръстителя следвал традициите на древните пророци. Говорейки малко за ритуалите, той поставял на първо място нравствения дълг на човека: "Който има две ризи, да си ги подели с този, който няма, който има храна, нека да направи същото" [8]. Пророкът не предлагал на войниците да напускат службата си и казвал, че за тях е най-важно да избягват насилието и клеветата. За всеобща изненада той не осъдил дори презрения занаят на събирачите на данъци - митарите, а само поискал да не вземат повече от полагащото се. [9]
В същото време по отношението на силните на деня Йоан се държал толкова независимо, че скоро предизвикал недоволство. Според едно предание веднъж Кръстителя отишъл в Ерусалим и там се изказал срещу членовете на Съвета. Когато го попитали кой е и откъде е, Йоан казал: "Човек съм и съм живял там, където ме е водил Божият дух, хранейки ме с корени и дървесни филизи". На заплахата да се разправят с него, ако не престане да смущава множеството, Йоан отвърнал: "Вие трябва да престанете да вършите долните си дела и да се привържите към Повелителя, своя Бог". Тогава един есей на име Симон, който се оказал на събранието, отбелязал презрително: "Ние всеки ден четем свещените книги, а ти днес излезе от гората, като звяр, и смееш да ни учиш и да съблазняваш хората с метежни думи". [10] След това Кръстителя повече никога не стъпил в столицата.
Обикновено Йоан живеел близо до Бетания, или Бетавара - речен брод, където кръщавал идващите при него хора. Скоро около него се образувала община, на която Йоан дал свои правила и молитви. Но ние знаем само двама от учениците на Кръстителя - Андрей от Бейтсайда и юношата Йоан, син на Зеведей. Двамата били рибари и дошли от бреговете на Галилейско море.
Как са гледали йоанитите на своя учител? Най-вероятно са виждали в него есхатологичния Пророк, чието идване се очаквало от много хора. Но у някои се оформило убеждението, че Кръстителя е обещания Месия.
Влиянието на Йоан нараствало с всеки изминат ден. Той започнал да засяга с думи и Ирод Антипа, на когото принадлежала Йорданската област. Ето защо, пише Флавий, тетрархът "започнал да се опасява да не би властта на Йоан над масите да доведе до някакви безредици". [11]
Разтревожен бил и Синедрионът и точно затова при река Йордан били изпратени свещеници с пълномощия от него.
- Кой си ти? Не си ли Месията? - попитали те Кръстителя.
- Не съм Месията - отвърнал той.
- А кой си? Илия ли?
- Не съм Илия.
- Пророк ли си?
- Не.
- Тогава кой си, за да дадем отговор не тези, които ни изпратиха. Какво ще кажеш за себе си?
- Аз съм гласът на този, който вика в пустинята: "Изправете пътя за Повелителя", както е казал пророк Исая.
- Защо тогава кръщаваш - попитали го те, - щом не си Месията, не си Илия и не си пророк?
При което чули отговор, изпълнен със смирение и вяра, който ясно определил призванието на Йоан като Предтеча на Христос:
- Аз кръщавам с вода, но сред вас е този, когото не познавате, дошлият след мене, който ще застане пред мене и на когото не съм достоен да развържа ремъка на обувката... Той ще ви кръсти със Светия дух и с огън. Лопата е в ръцете му, той ще очисти своя харман и ще събере своята пшеница в хамбарите, а плявата ще изгори с неугасим огън. [12]
Всички разбрали какво означава това. Светът трябва да премине през огъня на Божата истина, а Йоан е само предвестник на очистителната буря.
За Месията се говорело отдавна, но само йорданският учител известил, че дните на неговото идване най-сетне са настъпили.
Като слушали Предтечата, хората "били в постоянно очакване". Мнозина знаели, че Спасителя дълго време ще се крие от хорските погледи, затова думите на Йоан: "Той е сред вас" карали сърцата да бият по-бързо.
В същото време на брега сред множеството се появил Човекът от Назарет.
Неговото идване едва ли привлякло нечие внимание, още повече че той се готвел да бъде кръстен от Йоан заедно с другите. Но когато се приближил до водата, всички били поразени от странните думи на пророка, отправени към Галилееца: "Аз трябва да се кръстя от тебе".
Знаел ли Йоан предварително или едва в този момент е почувствал, че пред него не стои обикновен човек, а някой по-голям от него? Отговорът на Исус: "Остави ме сега, защото така трябва да изпълним всяка справедливост" не обяснил нищо на околните. [13] Искал ли е да каже, че ние, хората, трябва да започваме с покаяние? Искал ли е да даде пример? Или е гледал на кръщенето като на действие, което отбелязва началото на мисията му? Във всеки случай за Йоан тези думи са имали определен смисъл и той се съгласил да извърши обреда.
Срещата била символична. Отшелникът с власеницата, с почернялото от слънцето изнемощяло лице, с лъвската грива на косите си въплъщавал трънливия път на дохристиянската религия, а новото откровение се носело от Човек, който като че ли не се отличавал външно от всеки един обикновен галилеец.
В момента, когато Исус стоял в реката и се молел, станало нещо тайнствено. По-късно Йоан говорел на своите ученици: "Видях Духа да слиза от небето като гълъб и да застава над него. И аз не го познах, но този, който ме изпрати да кръщавам с вода, ми каза: "Над когото видиш да слиза Духът и да застава над него, той е, който кръщава със Светия дух". И аз видях и свидетелствах, че той е Божият син" [14].
След кръщенето Исус напуснал веднага Бетания и се отдалечил в пустинята, простираща се на юг от река Йордан. Там, в околностите на Мъртво море, сред голите безжизнени хълмове, където мълчанието се нарушавало само от воя на чакалите и крясъците на хищните птици, той прекарал в пост повече от един месец. Според евангелистите в тези дни пред прага на своята служба той бил "изкушаван от дявола".
Имал ли е Исус видение, както обикновено обичат да изобразяват това художниците, опитвал ли се е някой от жителите на пустинята да го поведе по лъжлив път или всичко е станало незримо в душата на Христос? За това не може да разкаже никой, освен самият Исус. Но той е казал на учениците си само същността на това, което се е случило. Сатаната предложил на Месията три свои начина за завоюване на света. Първият се състоял в това да се привлекат масите с обещания за земни блага. Нахрани ги, "превърни камъните в хляб" и те ще тръгнат след тебе навсякъде, казал изкусителят. Но Исус отказал да използва такава примамка: "Не само с хляб живее човекът...".
Друг път Назаретянина стоял на висока планина. В краката му лежали пепелявите зъбери на скалите, зад които се мержелеели в далечината "всички царства на света". Някъде далече крачели непобедимите римски легиони, по морето плавали кораби, вълнували се народните маси. Какво ги движи, какво царува над този свят? Не е ли силата на злото, властта на меча, стихията на егоизма, жестокостта и насилието? Цезарят управлява народите само защото е признал владичеството на тъмните начала в човека. "Ще ти дам цялата тази власт - казал Сатаната - и славата на тези царства, защото на мене е дадена тя и аз я давам на когото поискам. Стани като повелителите на империите и хората ще ти паднат в краката“. Такъв Месия воин чакали юдейските зилоти. Но Исус не отстъпил пред изкушението на меча. Не е дошъл, за да върви по стъпките на поробителите. "Махни се от мене, Сатана - бил неговият отговор, - защото е писано: на Повелителя, твоя Бог, се покланяй и на него единствено служи".
От пустинята Исус отишъл в Ерусалим. Но и там духът на злото не го оставил. "Хвърли се долу" - предложил му той, когато Христос стоял на една от високите храмови площадки. Нали като види човек, който е паднал на камъните и е останал невредим, множеството сигурно ще го помисли за велик чародей. Но и пътят на ефектното чудо, по който тръгнали както лъжливите мистици, така и поклонниците на "техническите чудеса", не можел да бъде приет от Исус. Той винаги ще се старае да крие своята сила, избягвайки духовното насилие над хората.
Евангелията казват, че победеният Сатана се отдръпнал "за известно време" от Исус. Иначе казано, изкушенията не се ограничили с тези преломни дни в неговия живот.
Като се връщал в Галилея, Исус отново спрял за известно време в Бетания. Когато го видял, Йоан се обърнал към заобикалящите го хора и казал: "Ето го Божето агне, което поема върху себе си греха на света" [15]. Думата "агне" напомняла за пророците, които били преследвани и убивани, а в Книгата на Исая "агне" е наречен Божия служител, който ще понесе мъчения, за да изкупи греховете на човечеството.
Кръстителя повторил своето свидетелство и в кръга на близките си ученици, след което Андрей и Йоан потърсили среща с Исус. Когато го видели веднъж, те тръгнали плахо след него, като не знаели как да започнат разговор. Исус се обърнал и попитал:
- Какво искате?
- Къде живееш, рави? - попитали те, леко смутени.
- Елате и ще видите.
Те отишли с него в къщата, където бил отседнал, и прекарали с Исус целия ден. Ние не знаем за какво са говорили, но на следващия ден Андрей открил брат си Симон и заявил възторжено: "Намерихме Месията..."
Поразителната вест се разнесла мигновено сред галилейците, които били дошли край река Йордан. Някои се колебаели. Един от земляците на Андрей, Натанаил, клател недоверчиво глава: Месия от Назарет? Но му отговорили просто: "Иди и виж". Натанаил се съгласил и първите думи на Назаретянина пронизали душата му. Един намек, който разкрил прозорливостта на Исус, разпръснал всички съмнения.
- Рави, ти си Божия син, ти си Царят на Израел! - възкликнал Натанаил.
- Истина, истина ви казвам - отвърнал Исус, - че ще видите небето отворено и Божи ангели да се издигат и слизат над Човешкия син.
Исус не споменал думата "месия", но и изразът "човешки син" бил разбираем за тях. Той означавал, че новият учител е този, когото всички са чакали с нетърпение.
Най-вероятно тези простосърдечни хора са решили, че намереният от тях цар се крие само временно, но ще дойде час и около него ще се сплотят смели хора, небесни сили ще го възкачат на престола, а те, които са познали първи Христос, ще придобият слава в месианското царство…
И така, на север Исус дошъл вече не сам, а съпроводен от свои привърженици.
БЕЛЕЖКИ
1. Глас на глашатай, на вестител. - Бел. авт.
2. Старобълг. дума предтеча означава ‘който идва преди (някого), предшественик’. - Бел. прев.
3. Книга Тайн, 8-11. - Бел. авт.
4. Думата тевила означава потапяне във вода, умиване. На руски (и на български - бел. прев.) обикновено се превежда като ‘кръщене’. - Бел. авт.
5. Мт 3, 7-9. Тук има игра на думите банайя 'синове' и абнайя 'камъни'. - Бел. авт.
6. Мт 3, 8, 10. - Бел. авт.
7. И. Флавий. Арх. XVIII, 5, 2. - Бел. авт.
8. Лк 3, 10 и сл. - Бел. авт.
9. Като събирали имперските данъци, митарите обикновено се замогвали за сметка на населението. - Бел. авт.
10. И. Флавий. Юдейская война (славянская версия). II, 2. Присъствието на есей на Съвета е било напълно възможно. Някои от есеите живеели в градовете и се ползвали с влияние. Ирод ги покровителствал. Един от есеите, Менахем, той дори направил ръководител на равинския Съвет. И. Флавий. Арх. XV, 10, 5. - Бел. авт.
11. И. Флавий. Арх. XVIII, 5, 2. - Бел. авт.
12. Ин 1, 19 и сл.; Лк, 3, 16-17; Мт 3, 11-12. - Бел. авт.
13. Мт 3, 14-15. - Бел. авт.
14. Ин 1, 32-34. - Бел. авт.
15. Ин 1, 29 и сл. От общия контекст на Йоан става ясно, че това свидетелство на Предтечата е било казано преди отиването на Исус в Галилея и следователно след неговия престой в пустинята. Фактически IV Евангелие започва разказа със събития, които стават след кръщенето на Христос и изкушаването му от дявала. - Бел. авт.
Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ
(Пролетта на 27 г.)
В началото може да изглеждало, че проповедта на Христос само продължава мисията на Йоан Кръстител. И двамата говорели за близостта на Божето царство, и двамата призовавали хората да се покаят и приели като обред водното кръщене. Въпреки това някои разлики между двамата учители станали забележими веднага. Ако Йоан чакал, докато при него се съберат слушатели, Исус сам отивал при хората. Той обикалял градове и села, в събота думите му звучали в молитвените домове, а през останалите дни - на някой хълм или край морето под открито небе. Понякога множеството бивало толкова голямо, че Исус се качвал на лодка и оттам говорел на разположилите се по брега хора.
Когато живеел в Галилея, Учителят винаги ставал рано и често посрещал изгрева на някое усамотено възвишение. Там го намирали учениците му и го молели да продължи разговорите си с дошлите. Денят на Исус бил изпълнен с напрегнат труд: до съвсем тъмно по петите му вървели болни, които чакали да бъдат облекчени недъзите им, вярващите ловели жадно думите му, скептиците задавали глупави въпроси или започвали да спорят с него, книжниците искали разяснения на трудни места в Библията. Понякога Исус и учениците му нямали време да се нахранят. Но в Евангелията се казва само два пъти, че Учителят е много уморен. Обикновено го виждаме неуморим и пълен с енергия. "Моята храна - казва той - е да изпълнявам волята на този, който ме е изпратил, и да върша неговото дело".
Не бива да се учудваме, че не са се запазили изображения на Христос, направени от негови съвременници. Нали няма достоверни портрети нито на Буда, нито на Заратустра, нито на Питагор, нито на повечето други религиозни реформатори, а в Юдея изобщо не било прието да се изобразяват хора.
Първите християни не запазили спомен за външните черти на Исус, на тях преди всичко им бил скъп духовният облик на Човешкия син. "Ако познавахме Христос по плът - казва ап. Павел, - вече не го познаваме" [1].
Най-ранните фрески, на които ликът на Исус е представен такъв, какъвто се е установил окончателно в църковното изкуство, са от II или дори III век. Трудно е да се каже доколко този образ е свързан с устната традиция. Но във всеки случай Учителят, който е правел дълги преходи под знойното слънце на Палестина и чиито ръцете са познавали тежкия физически труд, едва ли е приличал на Христос на италианските майстори. Той носел не антична тога, а простото облекло на галилейците - дълъг раиран хитон и връхна наметка, а на главата си вероятно е имал бяла кърпа с вълнена превръзка.
В руската живопис от XIX век най-достоверен външен облик на Христос има в картините на В. Д. Поленов, но те не придават духовната сила, която се е излъчвала от Човешкия син.
Точно нея са представили евангелистите. В техните разкази се чувства покоряващото въздействие на Исус върху най-различни хора. Той почти мълниеносно завладял сърцата на бъдещите си апостоли. Храмовите стражи, които били изпратени да задържат Назаретянина, не могли да изпълнят заповедта, потресени от неговата проповед. Имало в Исус нещо, което карало дори враговете му да говорят с него почтително. Книжниците го наричали "рави", наставник. Въпреки волята си Пилат изпитал тайно уважение само при вида и малкото думи на Исус.
Някаква вълнуваща загадка и необяснимо привличане създавали около него атмосфера на любов, радост и вяра. Но често учениците му били обхващани до Исус от свещен трепет, почти страх, като от близостта на Непостижимото. Едновременно с това в него нямало нищо жреческо и високомерно. Той не смятал, че е под достойнството му да отиде на сватба или да дели трапезата си с митари в дома на Матей, да гостува на фарисея Симон, на Лазар. Най-малко от всичко той приличал на самовглъбен аскет или на мрачен талмудист. Лицемерните набожници казвали за него: "Ето един човек, който обича да яде и да пие вино".
Разказват, че един средновековен монах минал покрай живописно езеро, без да го забележи. Исус не е такъв. От погледа му не убягват дори житейските дреболии, сред хората той си е у дома.
Евангелистите рисуват Христос дълбоко човечен. В очите му са виждали сълзи, виждали са го как скърби, учудва се, радва се, прегръща деца, любува се на цветята. От душата му лъха снизхождение към слабостите на човека, но той никога не смекчава своите изисквания. Той може да говори с нежна доброта, а може и да бъде строг, дори рязък. Понякога в думите му пробягва горчива ирония ("изцеждат комара и поглъщат камилата"). Обикновено кротък и търпелив, Исус е безпощаден към лицемерите. Той прогонва търговците от Храма, осъжда Ирод Антипа и законниците, упреква в маловерие учениците си. Той е спокоен и сдържан, но понякога го обхваща свещен гняв. Въпреки това вътрешното противоречие му е чуждо. Исус винаги остава верен на себе си. Като изключим няколко трагични момента, ясният дух никога не напуска Христос. Намирайки се в центъра на живота, той едновременно като че ли е в друг свят, в единение със своя Баща. Близките му хора са виждали в него човек, който иска само едно: "да изпълнява волята на този, който го е изпратил".
Христос е далече от болезнената екзалтация, от яростния фанатизъм, свойствен на много аскети и основатели на религии. Спокойната трезвост е една от главните черти на неговия характер. Когато говори за необикновени неща, когато зове към трудни дела и мъжество, той прави това без лъжлив патос и истеричност. Можел е свободно да разговаря с хора до кладенеца или на празнична трапеза, можел е и да произнесе думите, които потрисат всички: "Аз съм хлябът на живота". Той говори за изпитания и борби и носи навсякъде светлина, като благославя и преобразява живота.
Писателите никога не са успявали да създадат убедителен образ на герой, ако портретът му не е нюансиран от недостатъци. Изключение правят евангелистите и не защото са били ненадминати майстори на словото, а защото изобразяват ненадмината личност.
Не може да не се съгласим с Русо, който твърди, че е невъзможно да се измисли евангелската история. Според Гьоте "и четирите Евангелия са истински, защото и върху четирите лежи отблясъкът на духовната висота, източник на която е личността на Христос и която е божествена повече от всичко друго на земята" [2].
Противоположно на отшелниците от Кумран Исус не се отвръща от света, не крие от него съкровищата на духа си, а ги раздава щедро на хората. "Когато - казва той - запалят свещ, не я слагат под крина, а на светилник и тя свети на всички в къщата" [3]. Божието слово трябва да бъде "проповядвано на покривите" - такава е неговата воля.
По това време староеврейският език се превърнал в литературен. За разговори обикновено си служели с арамейското наречие. Именно него използвал Исус, когато говорел на хората. За това свидетелстват арамейските думи, които са се запазили в Новия завет.
По време на проповедта си Исус прибягвал към традиционните форми на свещената библейска поезия. Често думите му звучали като величествен речитатив, с което напомняли химните на древните пророци. Освен това той следвал похватите на книжниците: изразявал се с афоризми, поставял въпроси, не пренебрегвал и логическите доводи. Особено любими му били примерите от всекидневния живот - притчите. В тях най-пълно е представено неговото учение.
Притчите били отдавна познати на Израел, но Исус ги направил основен начин за изразяване на мислите си. Той се обръщал не само към интелекта, а се стремял да докосне и цялото същество на човека. Като рисувал пред хората познати картини от природата и бита, Христос често предоставял на самите слушатели да правят изводи от неговите разкази. Така, избягвайки абстрактните думи за човешкото братство, той посочва случай на ерихонския път, когато пострадал от разбойници юдей получава помощ от друговерец самарянин. Подобни истории се врязвали в душата и се оказвали по-въздействени от каквито и да е разсъждения.
Крайбрежието на Галилейско море, където дошъл Исус, пострадало силно от войните. Сравнително отскоро този край започнал да възвръща предишния си облик. А през евангелските времена Генисарет се отличавал по думите на Флавий "с изумителна природа и красота". Овощни градини, палми и лозя обкръжавали сините води. Зад оградите растели акации, олеандри и миртови храсти с бели цветове. Реколта се събирала през всичките месеци. Езерото давало богат улов. Ден и нощ повърхността му била осеяна с рибарски лодки.
Има дълбок смисъл в това, че проповедта на добрата вест се оказала точно свързана с тази страна. Вестта за Божието царство прозвучала за първи път не в задушните, прашни столици, а на брега на лазурното езеро, сред зеленеещи горички и хълмове, напомняйки за това, че красотата на земята е отражение на вечната красота на Небето.
Около Генисарет се разполагали редица малки приморски градчета, от които Исус предпочел Капернаум. Евангелистите дори наричат Капернаум "неговия град". Там, до синагогата, построена от един римлянин прозелит, той живеел в къщата на Симон, брат на Андрей, оттам отивал да проповядва, отправяйки се по брега към Витсаида, Хоразин и Магдала, оттам ходел за празниците в Ерусалим и там се връщал. В Капернаум хората станали свидетели на първите му изцеления и видели как той спрял с една дума конвулсиите на един обхванат от бесове човек, който крещял: "Махни се! Какво общо имаш ти с нас, Исусе Назаретянино? Ти си дошъл да ни погубиш! Зная те кой си ти, светецо Божи..." [4]
Като разбрали за неговите проповеди и чудеса, роднините на Исус решили, че Синът на Мария "е изгубил ума си". Те дошли веднага в Капернаум, като искали да го отведат насила обратно в Назарет. Но така и не успели да влязат в къщата, която буквално била обсадена от хора.
От този момент нататък на Мария ѝ било трудно да остане сред назаретяните, които гледали на Исус като на безумец. Има предположение, че се е преселила за известно време в Кана, където някакви хора, вероятно нейни роднини, са я приютили.
Веднъж, когато в тяхното семейство имало сватба, там бил поканен Исус с учениците си и майка му отново могла да го види.
За голямо огорчение и срам на стопанина в самия разгар на скромното тържество свършило виното. Очевидно всички дюкяни били вече затворени и нямало с какво да черпят насъбралите се хора. Като видяла това, Мария се обърнала към сина си: "Нямат вино".
На каква помощ се надявала? Или просто чакала ободряващи думи? Изглежда неразбираем и отговорът на Исус, произнесен само с въздишка: "Какво да те правя? Часът ми още не е дошъл" - така примерно може да се интерпретира смисълът на неговите думи [5]. Въпреки това Мария разбрала, че той е все пак готов да помогне и казала на слугите: "Направете всичко, каквото ви каже". Исус наредил да налеят вода в големите каменни делви, предназначени за обичая измиване, и като гребат от тях, да носят на разпоредителя на пира. Слугите изпълнили точно странната заповед и когато разпоредителят опитал от питието, казал поразен на жениха: "Хората винаги дават хубавото вино в началото, а ти си го държал до сега..."
Така Христос проявява за първи път властта си над природата не с внушаващи страх знамения, а на празнична трапеза, под звуците на сватбени песни. Той я използвал, за да не се помрачи денят на веселието, някак си непреднамерено. Та нали е дошъл да даде на хората радостен, пълноценен и "изобилен" живот [6].
Галилейските рибари били дълбоко поразени от случилото се в Кана. Евангелист Йоан казва, че точно от този момент нататък те повярвали истински в Исус. И когато веднъж, като ги срещнал на брега, той ги повикал да го последват, те оставили без колебание своите мрежи и оттогава нататък принадлежали само на Учителя.
Новообразуваната община, която след няколко години хората започнали да наричат "назорейска", не живеела в бедност за разлика от ордените на Буда или св. Франциск. Тя разполагала със средства и дори била в състояние да оказва помощ на бедните. Парите идвали от учениците и принадлежели на цялото братство. Този принцип бил по-късно усвоен от Ерусалимската църква.
Вероятно всички първи последователи на Исус са били млади. Най-възрастен бил рибарят Симон бар Йон [7]. Неговото име оглавява всеки списък на апостолите. Когато Учителят пита за нещо учениците си, обикновено Симон отговаря вместо другите. Христос му дал прозвището Кифа, камък, на гръцки - Петър. Смисълът на това име Исус обяснил на ученика си по-късно. Поривистият темперамент на Петър се съчетавал с неговата нерешителност. Но той бил привързан към Учителя повече от останалите и тази любов му помагала да побеждава присъщото му малодушие.
Симон живеел в Капернаум с брат си, жена си и нейната майка. Исус се ползвал постоянно от тяхното гостоприемство и от лодката на Петър. Къщата на Симон станала за дълго негов дом.
Петър бил доведен при Учителя от брат си Андрей, за когото знаем също толкова малко, колкото и за Яков, син на рибаря Заведей. Но другият син на Заведей, Йоан, най-младият от апостолите, е изобразен в Евангелията по-пълно. Вероятно е приличал на майка си Саломея, енергична, искрено вярваща жена, която по-късно се присъединила към Исус. Като слушал проповедта на Кръстителя, Йоан се изпълнил с убеждение за близостта на Месианското царство. "Необразован и незабележим с нищо юноша", той явно е бил запознат с учението на есеите, което задълбочило в него апокалиптичните настроения. Йоан искал да вижда в Исус гръмовержец, който ще поразява с мълнии своите врагове. Йоан и Яков мечтаели тайно да заемат първите места около трона на Христос. Исус наричал двамата братя Бенерегез, "синове на бурята" [8]. Буйният Йоан станал негов любим ученик.
На брега на Капернаум имало митница. Като се отбил там, Исус срещнал митаря Левий, наречен Матей, и му казал: "Върви след мене". Матей не само се присъединил веднага към Учителя от Назарет, но и довел при него други митари. По-късно той по всяка вероятност е започнал първи да записва думите на Христос.
Освен четиримата генисаретски рибари и Матей в най-близкия кръг от привърженици на Исус влезли Натанаил бар Толомей [9] от Кана, неговият приятел Филип, жител на Витсаида, който знаел най-добре гръцки език, Симон Зилот, който напуснал заради Христос партията на войнстващите екстремисти, рибарят Тома [10], а също така Юда Фадей и Яков Алфей. Всички те били от Галилея, южняк бил само роденият в Кериот Юда бар Симон. На него Исус възложил да пази парите на общината. С това може би искал да подчертае доверието си към Юда.
Името на този човек отдавна е станало символ на низост и вероломство. Но е съмнително, че Христос е пожелал да направи свой приближен един морален урод, едно нравствено безнадеждно същество. Вероятно представите на Юда за делото на Учителя са били превратни, но той не се е отличавал много по това от Петър и останалите апостоли. На всички тях им било трудно да преодолеят илюзията, вкоренена здраво в съзнанието им. Много ученици се отдръпнали от Исус, когато станало ясно, че той не е такъв, какъвто са си представяли Месията. Драмата на Юда е била също свързана със загуба на вяра в Учителя. Но разочарованието родило у него чувство на озлобление и го тласнало към предателство. Може би по такъв начин е искал да отмъсти за разрушените си честолюбиви планове. Във всеки случай да се смята, че Юда се е ръководел само от алчност, значи да се опростява неоснователно евангелската трагедия.
Всички евангелисти твърдят, че хората, които Исус направил свои приближени, отначало разбирали слабо и самия него, и неговите цели. Понякога им било трудно да уловят дори простата мисъл на Учителя. Това, разбира се, би трябвало да огорчи Исус, но той възпитавал търпеливо учениците си и се радвал всеки път, когато нещо им ставало ясно. "Благодаря ти, Татко, Повелителю на небето и земята - възкликва Исус в такива моменти, - че си скрил това от мъдрите и разумните и си го разкрил на малките деца!" [11]. Ако добрата вест се даде най-напред на "мъдреците", съществува опасност същността ѝ да остане замъглена. Така станало след сто години, когато източните окултисти приели новата вяра и преплели християнството с гностичната теософия. В истинската си чистота добрата вест е можела да бъде запазена именно от обикновените хора, чужди на гордостта и "лидерството", неотровени от сухата казуистика и метафизическите теории, хора, които са внесли в учението на Исус минимум от себе си. Личността, мисълта и волята на Повелителя били за тях единственото и най-скъпото съкровище.
Исус обичал това духовно семейство и поставял връзката си с него над кръвното родство. Когато по време на едно голямо струпване от хора на Учителя било съобщено, че отвън при вратата го чакат майка му и братята му, той посочил учениците си: "Ето моята майка и моите братя..."
Постепенно мълвата за галилейския учител и целител се разпространила по цялата околност. След Исус постоянно вървяло множество от хора. Щом се отдалечавал, за да остане сам, учениците му го намирали: "Всички те търсят". И тогава Исус отново и отново отивал при тези, които го чакали.
Но имало и в този проповеднически живот редки дни или по-скоро часове на покой. Когато човек си мисли за тях, неволно се представя вечер на брега на Генисарет. Слънцето залязва зад града. Масивният силует на синагогата изпъква на фона на залеза. Вятърът едва люлее тръстиките и клоните на дърветата. На изток се простират виолетови хълмове. Отдалеч се чуват песните на завръщащите се у дома рибари.
Исус седи на крайбрежните камъни, очите му са обърнати към затихналата гладка повърхност на водата. Появяват се Симон и другите ученици. Те спират мълчаливо, като се страхуват да не обезпокоят Учителя. А той седи неподвижно, потънал в молитва, озарен от тихата вечерна светлина. Разбират ли, досещат ли се учениците, когато гледат в този момент Исус, че в него ще им се разкрие Висшето начало, което създава и движи Вселената?..
Кратък е южният здрач и ето че над морето вече изгряват звезди. Всички отиват в дома на Симон. Стаята е осветена от трептящия пламък на глинената лампа, край масата са се събрали Учителят и учениците. Жените слагат скромна вечеря. Исус произнася благодарствена молитва и разчупва хляба. Той говори за Царството, заради което трябва смело и решително да се остави всичко друго. Този, който "е хванал плуг и гледа назад", не е годен за Божето дело.
Симон вероятно има много въпроси, но се смущава, макар че е готов да върви след своя Повелител до края на света. Очите на Йоан блестят, в ума му преминават бързи видения на всемирния Съд и образа на Човешкия син, увенчан с короната на Давид...
Исус продължава да говори.
Над Капернаум се спуска нощ.
БЕЛЕЖКИ
1. 2 Кор 5, 16. - Бел. авт.
2. И. П. Эккерман. Разговоры с Гете. М., 1934, с. 847. - Бел. авт.
3. Мт 5, 15. - Бел. авт.
4. Мк 1:24. - Бел. прев.
5. Буквално: "Какво общо има помежду ни, жено? Часът ми още не е дошъл" (Йоан, 2, 4). Интерпретацията на Ал. Мен е прекалено произволна, за да се приеме без резерви. По-скоро в думите на Исус може да се търси свидетелство, че принадлежи към друг свят, различен от човешкия. - Бел. прев.
6. Йн 10, 10. - Бел. авт.
7. Което ще рече: "син на Йон" (в някои ръкописи: "син на Йоан", Ἰωάννου). - Бел. авт.
8. Това е арамейската транскрипция на думата "Воанергес" (Мк 3, 17). Причината за прозвището може да се обясни с епизоди като този, който срещаме при Лк 9, 51-56. "Необразован простосмъртен" Йоан е наречен от Лука (Деян 4, 13). Че апостолът е бил запознат с есейските идеи, говорят всички писания, носещи неговото име. - Бел. авт.
9. Гръц.: Вартоломей. - Бел. авт.
10. Арам. Тома или гръц. Дидим ('близнак') е най-вероятно прозвище. Според преданието името на апостола е Юда. - Бел. авт.
11. Мт 11, 25. - Бел. авт.
Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ
Учението на Христос е добра, радостна вест. Така го нарича самият той: бесора на арамейски, а на гръцки - евангелие.
Исус донесъл на света не нови философски доктрини, не проекти за обществени реформи и не познание за тайните на отвъдното. Той променил коренно отношението на хората към Бога, като им разкрил този негов лик, който дотогава само смътно се очертавал. Добрата вест на Исус говори за висшето призвание на човека и за радостта, която му дава неговото единство с Твореца.
Не е лесно да обрисуваме накратко неизчерпаемото богатство на добрата вест, затова ще се спрем само на най-главното.
НЕБЕСНИЯТ БАЩА И СИНОВЕТЕ НА БОГА
Старият завет говори най-често за отношенията между Бога и хората. Добрата вест извежда на първо място отношението между Бога и душата.
Проповедта на Исус не е обърната към "масите", а към личността. В множеството духовното равнище на хората се снижава, те се озовават във властта на стадните инстинкти. Затова Христос придава голямо значение на отделните съдби. Във всеки човек е затворен цял един свят, безкрайно ценен в очите на Бога.
Ако Исус използва думата "стадо", в устата му тя е звучала съвсем различно от днес. Неговите слушатели са я свързвали с обект на любов и постоянна грижа: на овцете се гледало почти като на членове на семейството. "Добрият пастир - казва Исус - вика всяка овца по име" и е готов "да даде за нея живота си".
Когато книжниците се учудват защо Учителят общува с хора, които имат съмнителна репутация, той им отговаря с притча:
"Кой от вас, като има сто овце и загуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва да търси изгубената, докато не я намери? И когато я намери, я вдига на раменете си радостен, а като си дойде у дома, събира приятели и съседи и им казва: "Порадвайте се с мене, защото намерих загубената си овца". Казвам ви, че така на небесата ще има повече радост за един грешник, който се кае, отколкото за деветдесет и девет праведника, които не се нуждаят от покаяние. Или коя жена, която има десет драхми, ако загуби една драхма, не запалва лампата, не мете къщата и не търси усърдно, докато не я намери? И като я намери, събира приятелките си и съседките си и казва: "Порадвайте се с мене, защото намерих драхмата, която бях загубила". Така, казвам ви, има радост пред Божите ангели и за един грешник, който се кае". [1]
Когато говори за Вечно съществуващия, Исус разбира "Бога на Авраам, Исаак и Яков", или този Бог, който се е разкрил в религиозното съзнание на Стария завет. И като библейските пророци добрата вест на Христос учи не толкова за Бога "като такъв", колкото за Бога, обърнат към света и човека.
От всички имена, с които Твореца е наречен в Писанието, Исус предпочитал думата "Татко (Баща)". [2] В неговите молитви тя е звучала като "Авва" или "Абба". Така децата се обръщали на арамейски към своите бащи.
Този избор е дълбоко показателен.
В световните религии Върховното начало често било наричано "Баща". Но обикновено хората си го представяли като деспотичен и властен повелител. Този възглед, който носи върху себе си печата на човешкия страх от битието и от земните владетели, оказал влияние дори върху старозаветното мислене. Когато юдеят произнасял думата "Баща", по правило я свързвал с понятието за суров Господар и Покровител на целия народ.
Само Исус говори за Баща, когото може да има всяка човешка душа, ако пожелае това. Добрата вест носи на хората дарението да бъдеш син на Бога. За тези, които го приемат, ще се изпълнят обещанията на Христос. Те ще разберат, че със Създателя на Вселената може да се говори непосредствено, като с "авва", като с обичащ баща, който чака ответна любов.
Божията любов не се натрапва, тя не посяга на човешката свобода. Повелителят е като стопанин на къща, който кани всички при себе си на пир и за когото гостите са голяма радост. Още по-ясно Христос изразил тази мисъл в притчата за своеволния син.
Един млад човек поискал от баща си полагащият му се дял от наследството и заминал за чужда страна. Като се разделял с него, баща му не казал нито дума, с която да го упрекне. Той не искал да го обичат насила и затова не спрял сина си. Когато юношата прахосал всичко, което имал, и се върнал обратно без нищо с надеждата да стане поне последен слуга у дома си, баща му не само го приел, но и вдигнал пир в чест на това, че неговият разпътен син [3] се e завърнал.
Това предизвикало завистта и недоволството на по-големия му брат.
- Ето, толкова години ти служа - казал той - и никога не съм престъпил твоя заповед, но нито един път досега не си ми дал дори козле, за да се повеселя с приятели. А когато си дойде твоят син, който прахоса имота ти с развратни жени, ти закла за него охранено теле.
- Дете мое - възразил бащата, - ти си винаги с мене и всичко мое е твое, но трябва да се веселим и да се радваме, защото твоят брат беше мъртъв и оживя, изгубен беше и се намери. [4]
Далече от Бога няма истински живот. Когато си отива от него, човекът събира горчивите плодове на греха, но Повелителят е готов винаги да приеме този, който се разкайва - такъв е смисълът на разказа. Небесната воля в него се символизира не от взискателен господар, не от страшен цар или строг съдия, а от човек, който уважава свободата на другите, от баща, който обича и прощава. Този образ съответства най-точно на Христовото откровение за Бога. Както бащата седи на прага и чака търпеливо своя син, така и Повелителят търси непринудената човешка любов.
Веднъж жени довели при Исус деца, за да ги благослови. Учениците му се страхували да не го преуморят и не им позволили да влязат в къщата. Но Учителят казал: "Пуснете децата, не им пречете да идват при мене, защото за такива е небесното царство". А когато учениците попитали Христос кой е най-голям в Божето царство, той извикал едно дете, поставил го сред тях и като го прегърнал, казал: "Истина ви казвам, ако не се преобразите и не станете като деца, няма да влезете в небесното царство". [5] Откритата и доверчива детска душа е образ на доверието, което човек изпитва към своя Божествен баща. [6] Ето защо Исус обичал детската дума "Авва".
"Бог изпрати - казва ап. Павел - духа на своя Син в нашите сърца, който призовава: Авва (Татко)! Така че вече не си роб, а син". [7] Този, който е познал щастието да бъде син на Бога, открива света като за първи път. Той се е изтръгнал от мъртвата хватка на случайността. Повелителят е близо до него и знае всяка негова крачка, "всеки косъм на главата му е преброен..."
Доверието трябва да бъда безпределно. То изключва "слугуване на двама господари". Ако човек е зает постоянно с тичане след суетни неща, той отдава сърцето си във властта на идола Мамона (както на арамейски наричали богатството). "Каква полза - казва Исус - за човека, ако получи целия свят, а погуби душата си". [8]
Като се остави във властта на Бащата, душата превъзмогва грижата - не всекидневната грижа, която е необходима, а тягостната, натрапчива и помрачаваща разума загриженост.
Ако Бащата се грижи дори за малките птици, ако е дарил с дивна красота дори цветята, нима ще забрави своите деца? Та нали те са му по-скъпи от всяко друго творение.
И така, не се безпокойте и не казвайте: "какво ще ядем?"
или: "какво ще пием?", или: "какво ще облечем?",
защото всичко това търсят езичниците.
Вашият Небесен баща знае,
че вие се нуждаете от всички това. [9]
Животът до Бащата прогонва страха и несигурността. Когато се молят, децата на Бога му откриват своите мисли, надежди и скърби. "Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, чукайте и ще ви се отвори". [10]
Ако, както се казва в притчата на Христос, дори безсърдечният съдия не е могъл да откаже на бедната вдовица, която го молела настойчиво, ще откаже ли любещият Баща на тези, които се обръщат с молба към него? В молитвата е важна увереността, че човекът ще бъде чут.
Има ли между вас човек,
чийто син ще го помоли за хляб,
а той ще му даде камък?
Или ще поиска риба,
а той ще му даде змия?
И така, ако вие, бидейки зли,
умеете да дарявате с добро децата си,
още повече вашият Баща, който е на небесата,
ще даде добро на искащите от него. [11]
Езичниците смятали, че боговете се нуждаят от жертвоприношения. Тази мисъл била дълбоко чужда на Стария завет. И без това цялата природа принадлежи на Твореца. Най-скъпоценният дар за него е сърцето на човека. Обредите имат смисъл само тогава, когато изразяват любовта към Създателя. Затова Исус не отхвърля обичая да се принасят жертви на олтара. Дори посочва, че това не трябва да се прави, без да се постигне примирение с брата. Но заслужава внимание, че евангелистите никъде не казват Христос да е участвал в жертвоприношения. Храмът е за него преди всичко "дом за молитва".
Но нито храмовите практики, нито дори съвместната молитва могат да заменят общуването с Бога насаме, съкровената беседа с Бащата.
На Бог не му е необходим "данъка" на формалното поклонение, не му е необходима "почтена" религиозност, подчиняваща се на обичая. Исус предупреждава:
Когато се молите, не бъдете като лицемерите,
които обичат да се молят в синагогите
и застанали по ъглите на улиците,
за да се покажат на хората...
Когато се молиш,
влез в стаята си, която е вътре,
и като затвориш вратата,
помоли се на своя Баща,
който е на скрито.
И твоят Баща, който вижда скрито,
ще те възнагради.
Когато се молите, не бъдете многословни като езичниците,
защото те мислят,
че ще бъдат чути в многословието си.
И така, не бъдете като тях,
защото вашият Баща знае
от какво имате нужда. [12]
Ако искаме нещо от Бога, то е само затова, че изповядваме пред него всичко, което лежи на сърцето ни.
Исус учи да се молим с прости думи, с любов и доверие:
ТАТКО НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕСАТА! Ние сме твои деца и при тебе е нашата родина.
ДА СЕ СВЕТИ ИМЕТО ТВОЕ. Нека пребъде в нас благоволението към твоята свещена тайна.
ДА ДОЙДЕ ТВОЕТО ЦАРСТВО, ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ И НА ЗЕМЯТА, КАКТО И НА НЕБЕТО. Ние чакаме да се възцариш над цялото си Творение, за да се изпълни твоят замисъл и ти единствен да станеш наш цар и повелител.
ДАЙ НИ ДНЕС ХЛЯБА НАШ НЕОБХОДИМ. Подкрепи живота ни сега, защото вярваме, че за утрешния ден ще се погрижиш.
ПРОСТИ НИ НАШИТЕ ДЪЛГОВЕ, КАКТО СМЕ ПРОСТИЛИ И НИЕ НА НАШИТЕ ДЛЪЖНИЦИ. Синовният дълг, който толкова зле ти изплащаме, е ответната ни любов. Научи ни да се обичаме и да си прощаваме един на друг, както ти ни обичаш и ни прощаваш.
И НЕ НИ ВЪВЕЖДАЙ В ИЗКУШЕНИЕ, А НИ ИЗБАВИ ОТ ЛУКАВИЯ. Запази ни от злото, което идва отвън и от самите нас.
ЗАЩОТО ТВОИ СА ЦАРСТВОТО, СИЛАТА И СЛАВАТА ЗА ВЕЧНИ ВЕКОВЕ. АМИН. [13]
Ще отбележим, че на първо място в тази молитва се поставят не човешките желания, а волята на Повелителя. Когато се обръщат към него, хората не трябва да искат само своето. Синът е готов винаги и във всичко да разчита на своя Баща.
Думите "да дойде твоето царство" показват, че то още не е настъпило в своята пълнота. Христос открито казва, че приз "този век" на земята господстват демоничните сили. Сатаната все още е "принц на този свят".
Христос не обяснява откъде се е взело злото и следователно смята за достатъчно това, което е разкрито в Стария завет. Човекът е призван не толкова да размишлява за злото, колкото да се бори с него. В добрата вест проблемът за злото е практически проблем, жизнена задача, поставена пред тези, които търсят съгласие с божия замисъл.
ЗАПОВЕДТА ДА ОБИЧАМЕ
Злото, с което човекът се сблъсква най-силно, живее в самия него: стремеж към господство, потисничество и насилие - от една страна, и сляпа метежност, която търси самоутвърждение и безграничен простор за инстинктите - от друга. Тези демони дремят на дъното на душата, готови всеки момент да се втурнат навън. Подхранва ги усещането за собствената личност като единствен център, който има някаква стойност. Разтварянето на "аза" в стихията на обществото като че ли ограничава бунта на индивида, но в същото време нивелира, заличава личността. Спасението от безизходното положение е дадено в библейската заповед: "Обикни своя ближен като себе си". Тя зове за борба с животинските егоцентрични начала, за признание, че е ценно и другото "аз", борба, която трябва да създаде един висш човек, едно "ново творение". Само любовта е способна да победи Сатаната.
Нека в света, който заобикаля човека, и в самия него много неща да се противят на заповедта да се обича. Силата да я изпълнят хората ще намерят у този, който сам е любов и когото Исус разкрива в добрата си вест като милостив Баща.
Истинската вяра е неотделима от човечността. Хората, които забравят това, приличат на строители, които са построили къща без основи, направо върху пясъка. Такава постройка е обречена да рухне при първата буря.
За основа на нравствеността Исус запазва предписанията на Декалога. "Ако искаш да влезеш в живота, спазвай заповедите" - казва той на богатия юноша. Освен това Христос одобрява принципа на Хилел: "Не прави на другите това, което не обичаш", но нюансирал изречението с по-голяма активност и действеност: "Всичко, което искате да правят хората на вас, правете го и вие на тях". [14]
Добрата вест е далече от негативния морализъм с формалната му схема от "добродетели", която се свежда само до забрани. Блаженият Августин пише: "Обичай Бога и тогава постъпвай така, както искаш", което ще рече, че отношението към хората трябва да произтича непосредствено от вярата. Който е познал Бащата, не може да не обича неговото творение. Освен това Исус казва пряко: "Което сте направили на един от по-малките ми братя, направили сте го на мене". Той ще съди хората не по "убежденията", а по делата им. Който служи на ближния си, служи на Бога, дори и да не осъзнава това.
А как трябва да постъпват учениците на Христос, ако се сблъскват с провиненията на други хора?
Много юдейски учители се изказвали срещу греха да се осъжда. Исус напълно одобрява това.
Когато чакаме прошка от Повелителя, ние трябва да се учим да прощаваме. Добре ли постъпва този, който след като царят му е опростил голям дълг, сам се оказва безмилостен кредитор и хвърля в затвора приятеля си за дългове?
Като виждаме слабостите на ближния, не трябва да го осъждаме, а да му съчувстваме, помнейки за собствената си греховност. "Не съдете - предупреждава Исус, - за да не бъдете съдени, защото с какъвто съд съдите и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. Защо виждаш сламката в окото на брат си, а гредата в твоето не забелязваш?". [15]
Фарисеите били свикнали да гледат отвисоко на тези, които "не знаят Закона". Думата "ам-хаарец", невежа, била за тях синоним на нечестивец. Те не искали да имат нищо общо с подобен човек. Не можело да се молят заедно с него, да седят на една маса и дори да го нахранят в случай на нужда. "Неукият не се страхува от греха, ам-хаарецът не може да бъде праведен" - казвали учените. [16] В това отношение Исус бил пълна тяхна противоположност. Той по-скоро предпочитал да си има работа с обикновените хора. Още повече, всички клетници, всички парии на обществото намирали в негово лице приятел и застъпник. Митарите, които не били признавани за хора, и уличните жени често се оказвали сред тези, които го заобикаляли. Това шокирало порядъчните книжници, които се кичели със своята праведност. Като слушал техните упреци, Исус казвал: "Здравите нямат нужда от лекар, а болните. Идете и научете какво означава: "милосърдие искам, а не жертвоприношения". Дошъл съм не да призова праведните, а грешните". [17]
Христос поставя искреното разкаяние над успокоението на тези, които се считат за угодни на Бога. Веднъж той разказал за двама души, които се молели в Храма. Единият - благочестив фарисей - благодарял на Бога за това, че "не е като останалите хора", често пости, прави дарения за храма и не прилича на "онзи митар". А митарят стоял недалече от него, като не смеел да вдигне очи, биел се в гърдите и повтарял съкрушено: "Боже, бъди милостив към мене, грешния!" "Казвам ви - завършил Исус притчата, - този ще си отиде вкъщи оправдан, а не онзи. Защото всеки, който възвисява себе си, ще бъде принизен, а който се принизява, ще бъде възвисен". [18]
Но разкаянието не трябва да се ограничава само с думи. Не напразно Йоан Кръстител говорел за "плодовете на покаянието". И Исус отново дава пример от всекидневния живот. "Един човек имал двама сина и като отишъл при първия, му казал: "Дете мое, иди днес да работиш на лозето". Той отговорил: "Отивам, господарю" - но не отишъл. И като отишъл при втория, му казал същото. Той отговорил: "Не искам", а после се разкаял и отишъл. Кой от двамата е изпълнил волята на баща си?" [19]
Когато Исус отишъл в дома на Матей, където се събирали неговите приятели, митарите, това предизвикало взрив от възмущение. Върху Учителя се посипали упреци. Как може да дели трапезата си с подобни личности? Но Исус още един път напомнил, че всяка душа заслужава грижи и състрадание. Забравилият това, прилича на големия брат от притчата за разпътния син, който не се радвал на върналия се скитник.
Като приближавал до себе си грешниците, Христос искал да събуди в тях разкаяние и жажда за нов живот. Често неговата доброта и доверие вършели истински чудеса.
Веднъж Учителят минавал през Ерихон. Множество хора го посрещнали на градските порти. Всеки искал Исус да отседне в неговата къща. Един от ерихонцете на име Закхей, "началник на митарите", се опитал да се провре през тълпата с надеждата поне да зърне Учителя, но му пречел ниският ръст. Тогава, забравил приличието, той изтичал напред и се покатерил на едно дърво, покрай което трябвало да мине Повелителят.
Исус наистина приближил това място и като вдигнал очи, забелязал малкия човек, който седял на смокинята. "Закхей - казал неочаквано Исус, - слез по-бързо! Днес трябва да бъда у вас".
Обезумял от радост, митарят изтичал вкъщи да посрещне Повелителя, а хората наоколо започнали да роптаят: "Отседна при толкова грешен човек".
Но постъпката на Учителя оказала своето въздействие.
- Повелителю - казал Закхей, - половината от това, което имам, ще дам на бедните, а ако съм взел нещо от някого несправедливо, ще му го върна четворно.
- Днес дойде спасение за този дом - отвърнал Христос, - защото и той е син на Авраам. А Човешкият син дойде да потърси и да спаси това, което е погубено. [20]
В Капернаум един фарисей на име Симон поканил Исус у дома си. По време на обяда в стаята влязла жена, известна в околността с разпътния си живот. Тя държала в ръце алабастров съд със скъпоценно миро. Като застанала мълчаливо до Учителя, жената заплакала, после паднала в краката му, поръсила ги с миро и ги изтрила с разпуснатите си коси. Дали е чувала думите на Исус за прощаването на грешниците? Дали е искала да му благодари за милосърдието към падналите? Сцената обаче смаяла домакина. "Ако той беше пророк - помислил си гнусливо фарисеят, - щеше да знае каква жена се докосва до него". В същото време Исус разбрал мислите му.
- Симоне, искам да ти кажа нещо.
- Кажи, Учителю.
- Един кредитор имал двама длъжници: единият му дължал петстотин динария, а другият петдесет. Но тъй като нямали с какво да си платят, простил и на двамата. Кой от тях ще го обикне повече?
- Мисля, че този, на когото е простил повече.
- Правилно реши - отвърнал Исус и пояснил за какво е разказал притчата. С нея той посочил разликата между Симон, който се смятал за безупречен и за когото разговорът с Исус бил само повод да поспори, и жената, която осъзнала своето падение. Тя отишла при този, който можел да ѝ прости и да я спаси от предишния живот.
Когато Исус се обърнал към разпътницата с думите: "Простини са греховете ти", всички присъстващи се възмутили още повече. Странният пророк им задал нова загадка. Нима може да прощава греховете друг, освен Бог? Откъде този назаретянин има правото да говори с такава власт?
Но те щели да се възмутят още по-силно, ако бяха чули как Исус тълкува свещените заповеди на Закона.
СТАРОТО И НОВОТО
Много поколения юдейски богослови се опитвали да определят точния брой на заповедите, които се съдържат в Тората, а някои от тях смятали, че има заповеди, които изразяват самата основа на вярата. Затова един от книжниците решил да разбере мнението на Исус и по този начин да получи ясна представа за възгледите на галилейския наставник.
- Учителю - попитал той, - коя заповед е най-първа от всички?
- Първата е - отговорил Христос, - "Слушай, Израел! Повелителят, нашият Бог, е единствен Бог и обикни Повелителя, своя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с целия си разум и с цялата си сила". А ето втората: "Обикни своя ближен като себе си". Няма друга заповед, по-голяма от тези. На тези две заповеди се крепят Законът и Пророците. [21]
- Прекрасно, Учителю - бил принуден да се съгласи книжникът. - Правилно каза, че Бог е единствен и няма друг освен него. И трябва да го обичаме с цялото си сърце, с целия си разум, с цялата си сила, и да обичаме своя ближен като себе си, повече от всички всеизгаряния и жертвоприношения. [22]
Като отговаря на книжника, Исус определя отношението си към древния Мойсеев закон и от неговите думи се разбира защо е искал да го запази. Когато става дума за Писанието, Исус казва направо:
Не мислете, че съм дошъл да отменя Закона и Пророците,
не дойдох да отменя, а да изпълня.
ащото истина ви казвам:
докато не преминат небето и земята,
ни една йота и ни една черта в Закона няма да премине,
докато не се сбъдне всичко...
Ако вашата праведност не надмине
праведността на книжниците и фарисеите,
няма да влезете в небесното царство. [23]
Така Христос учи за Библията като за божествено откровение и признава необходимостта от живо църковно предание, което би разкривало нейния смисъл. Точно затова той казва на хората за фарисеите: "Всичко, което ви кажат, изпълнявайте". Но ако книжниците често прибавяли към Закона стотици дребнави правила, Исус връща Стария завет към неговите извори, към десетте заповеди от Синай, към истинското Мойсеево наследство, запазено от пророците. При това той се отнася внимателно и към външните предписания, като не желае да съблазнява "малките сили" и да къса с традицията. "Никой - отбелязва Исус, - като пие старо (вино), няма да поиска младо, защото казва: старото е по-добро". [24] Въпреки това, когато тълкува Тората, той пренася центъра на тежестта от сферата на церемониите в духовно-нравствената област. Още повече, той задълбочава и допълва етическите изисквания на Закона.
Ако Законът забранява убийството, Исус призовава да се гони от сърцето омразата - корена на престъплението. Ако Законът осъжда изневярата в брака, Исус говори за опасността от порочните чувства. Ако Законът изисква да не се нарушава клетвата, Исус изобщо я смята за излишна:
Да бъде вашата дума
"да-да", "не-не",
а което е повече от това, е от лукавия. [25]
В езическите кодекси наказанието често бивало по-тежко от престъплението. Старият завет поставя в основата закона за справедливостта: "Око за око, зъб за зъб". Исус отделя наказателното право от нравствеността, където действат други принципи. На хората е присъща омразата към враговете, но децата на Бога трябва да побеждават злото с добро. Те трябва да се борят с чувството за отмъщение. Още повече, те трябва да желаят добро на тези, които са ги обидили. Това е висш подвиг, проява на истинска сила на духа, уподобяване на самия Творец.
Обичайте враговете си
и се молете за тези, които ви преследват,
за да станете синове на вашия Баща,
който е на небесата,
защото той издига своето слънце над лоши и добри
и излива дъжд над праведни и неправедни.
Защото ако обикнете тези, които ви обичат, каква награда ще имате?
Не правят ли същото и митарите?
И ако поздравявате само братята си,
какво особено правите?
Не правят ли същото и езичниците?
Следователно бъдете така съвършени,
както е и вашият небесен Баща. [26]
Ето завладяващата висота, към която Христос призовава човека...
Законът смятал за "ближен" само съплеменника и едновереца. Но Христос не ограничава това понятие в толкова тесни предели. Когато един книжник го попитал: "Кой е моят ближен?", вместо отговор той разказал за един юдей, който попаднал веднъж в ръцете на разбойници. Отслабнал от раните си, той лежал край пътя и видял с горчивина как един свещеник и един храмов служител минали равнодушно край него. Най-малко той очаквал съчувствие от самарянина, който идел след тях. Можел ли този човек от друго племе и еретик да се окаже по-добър от жреца и левита? Но той спрял и без да попита нищо, помогнал на пострадалия: превързал раните му, докарал го на мулето си до един хан и платил предварително за дните, през които пострадалият ще остане там.
- Кой от тримата според тебе - попитал Исус книжника - е ближен на попадналия в ръцете на разбойниците?
- Който се е смилил над него - не можел да не признае той.
- Иди и ти прави така.
Исус го накарал сам да стигне до мисълта, че "брат" и "ближен" може да бъде всеки човек. [27]
Той кара постепенно своите последователи да свикнат и с ново, необичайно за тях отношение към езичниците. Така той не крие радостта си, когато разбира за елините, които искали да разговарят с него, а в навечерието на своите страдания Христос ще каже, че неговата добра вест трябва да бъде "проповядвана за свидетелство на всички народи".
Когато един римлянин, офицер от капернаумския гарнизон, като моли Исус да излекува слугата му, казва, че за това е достатъчно само една негова дума, Христос отбелязва: "И в Израел не съм намерил такава вяра", а след това добавя: "Казвам ви, че много ще дойдат от Изток и Запад и ще се настанят до Авраам, Исаак и Яков в небесното царство, а синовете на царството ще бъдат съборени в тъмнината външна". [28] Тези думи звучали като предупреждение за хората, които смятали само израилтяните достойни за любовта на Бога.
Неприемането на "чужденците", в каквито и дрехи да се обличат, е инстинкт, който хората преодоляват с големи усилия. Добрата вест недвусмислено призовава да се борим с националната изключителност и с това продължава проповедта на Амос, Исая и Йоан Кръстител.
Като издига на първо място духовната същност на Закона, Христос връща първоначалния смисъл и на предписанието за съботата.
Човекът от нашето време не винаги може да оцени значението на тази заповед. Привикнали сме с установените почивни дни и забравяме какво е била за древните хора съботата. Тя не позволявала на всекидневните грижи да потопят душата, като давала време за молитви и размисли. Тя прекъсвала трудовата дейност на всички: свободни, роби и дори домашни животни.
Но в случая имало и обратна страна. Множество набожни хора, като пазели светостта на "седмия ден", започнали да му придават преувеличено значение.
По време на Макавейската война група въстаници предпочела да умре, "без да хвърли камък", отколкото да се сражава в събота, и била избита до крак. Тогава вдъхновителят на борбата за вярата, свещеникът Мататия, решил да действа иначе. "Ще се бием в събота" - казал той. И сред фарисеите се чували протестни гласове срещу прекаляването със законите за почивката. "Съботата е дадена за вас, а не вие за съботата" - казва един от тях. [29] И все пак уставните забрани продължавали да растат, като замъглявали целта на благословения дар на Бога. Педантите буквално парализирали живота в съботния ден. Особено усърдни били есеите. Те смятали например, че ако човек или животно паднат в яма в събота, могат да бъдат извадени чак на другия ден.
Христос виждал в подобни възгледи изкривяване на духа на Мойсеевата заповед. "Съботата е създадена за човека, а не човекът за съботата" - казва той.
Веднъж в събота, като огладнели, учениците на Исус започнали да късат житни класове, да ги стриват и да ядат зърната.
Фарисеите сметнали това за разновидност на вършитба и попитали: "Защо твоите ученици нарушават съботата?". Тогава Учителят им напомнил, че и Давид, когато останал със своя отряд без храна, взел жертвените хлябове, а те се полагали за храна само на свещениците. Царят постъпил правилно, защото човешката нужда е по-важна от обредните забрани.
Няколко пъти Исус лекувал в събота и с това предизвикал протестите на законниците. Те започнали да го следят внимателно, за да го упрекнат публично в неуважение на Закона. Напразно той се позовавал на това, че и някои важни обреди не се отменят в събота, напразно им обяснявал, че да се помага на хората е винаги Боже дело. Той пита фарисеите: "Нима ако на някого от вас магарето или волът падне в кладенец, няма да го извади в съботния ден?". [30] Те не могли да намерят убедителни възражения, но настоявали на своето.
Понякога Исус нарочно предизвиква богословите на спор. В синагогата дошъл човек с парализирана ръка, като се надявал да бъде излекуван от Учиетля. Бил празничен ден и пазителите на Закона чакали: как ще постъпи Назаретянинът? Той казал на болния да застане в средата и задал на присъстващите въпрос: "Какво е позволено да се прави в събота - добро или зло? Да се спаси един живот или да се погуби?". "Те - пише евангелист Марк - мълчаха. И като ги обгърна с гневен взор, скърбейки за загрубяването на сърцата им, каза на човека: "Протегни ръката си!". Той я протегна и ръката му се оправи. И като излязоха, фарисеите с иродианите съставиха веднага срещу него план да го погубят". [31]
Най-голямо възмущение предизвикали думите на Исус: "Човешкият син е господар на съботата". От тях следвало, че той има властта да съди за Закона.
Може да изглежда, че като постъпва така, Исус посяга на църковната традиция и изключва за правоверните всякаква възможност да приемат неговото учение. В действителност Христос не нарушава основите на традицията. Старият завет признава не само авторитета на буквата, но и на личното откровение. Всички пророци учели точно по силата на такъв изключителен дар и на своето посланичество. Настъпването на ерата на книжниците не значело, че Божият дух е престанал да действа. Затова в Талмуда се придава много голямо значение на мненията на отделните учители. Често техните изказвания се поставяли наравно с Тората и дори по-високо от нея. Тосефта [32] допуска равинът "да отменя" част от постановленията на Закона.
Следователно проповедта на Христос не била в противоречие с принципите на старозаветното учителство дори тогава, когато той настоявал пряко за отказ от някои правила на Тората. По-конкретно това засягало ритуалните ограничения в храната. Тези закони били въведени в древността, за да се отдели Старозаветната църква от друговерците. Но с всяко поколение те се усложнявали, като се превърнали накрая в трудно изпълнима система от табута.
Макар че деленето на храната на "чиста" и "нечиста" идва от Библията, Исус с цялата си решителност го обявява за остаряло. "Нечисти" могат да бъдат само мислите, подбудите и постъпките на хората.
Чуйте и разберете:
не това, което влиза в устата на човека,
осквернява човека,
а това, което излиза от устата...
Защото от сърцето идват злите мисли,
убийствата, изневерите,
разврата, кражбите, лъжесвидетелствата и хулите.
Това осквернява човека. [33]
Толкова ясно изразената мисъл се оказва непосилна дори за хората, които се намирали по-близо от всички до Исус. Много години по-късно Петър все още изпитва страх пред нарушаването на законите за "нечистата храна".
Също така Исус придава малко значение на ритуалното миене на ръцете, което се смятало за задължително от набожните юдеи. Що се отнася до постите, той искал хората да не си ги приписват за заслуга. В древните времена постът бил знак за скръб, но в евангелската епоха се разглеждал като признак на особено благочестие.
На учениците на Кръстителя им се струвало странно, че Исус не кара последователите си да спазват постите, както правел техният наставник. "Могат ли сватбарите да постят, когато младоженецът е с тях?" - възразява им Исус. Нали аскезата е средство, а не цел, целта е да се приближи човекът до Бога. Тези, които се намират близо до Човешкия син, са го постигнали и затова постът не им е нужен. Но той не порицава аскезата и сам пости, когато живее в пустинята. Той знае, че и за учениците му ще настъпят трудни дни, когато постът ще им стане необходим.
Така в тълкуването на Стария завет се очертавали контурите на Новия. В светлината на добрата вест бледнеели и губели значението си много стари правила и обреди. Те отживявали своето време, макар че законниците се противопоставяли с всички сили на това, като отъждествявали истината с религиозно-националния строй на само едни народ. "Никой - казва Исус - не слага кръпка от нова материя на стара дреха. Пришитото парче ще я разкъса и дупката ще стане по-лоша. И не наливат ново вино в стари мехове, защото меховете ще се разкъсат. И виното ще изтече, и меховете ще се погубят. А наливат ново вино в нови мехове и запазват и едното, и другото". [34]
Старото не се отхвърля напълно, а до него се издига ново здание, на което предишното служи само за предверие. Исус не лишава религията от форма, но винаги сочи първенството на любовта, вярата и вътрешната духовна организация.
Има още една точка, по която добрата вест се противопоставя на Стария завет. Законът признавал правото на мъжа да напуска жена си по какъвто и да е, понякога най-незначителен повод. Това било отражение на патриархалното право, което господствало на Изток. Макар в Библията да се поставят високо любовта и женската чест, а майката да се заобикаля с почит, положението на жената според Закона не се различавало много от приетото в другите страни. Мъжът се наричал "баал", господар, а жената била почти негова собственост заедно със слугите и домашното имущество. С това се обяснява параграфът в Закона, който облекчавал мъжа при разтрогването на брака.
Като се досещали, че Исус гледа на развода по-различно, книжниците го въвлекли в дискусия. Отговорът на Учителя щял да важи не само за Закона, но и за политиката, защото засягал тетрарха. Нали Антипа оставил жена си, за да се ожени за Иродиада. [35] Йоан Кръстител пострадал точно защото осъдил постъпката на владетеля.
Исус отхвърля категорично мисълта, че Мойсеевият закон одобрява развода. Според думите му в този случай Мойсей отстъпил пред "жестокосърдечието" на хората. [36]
Исус очертава пред своите служители идеала за брака. Бракът е установен от Твореца и въпреки разпространеното мнение не е само служебно средство за раждане на деца. Когато "двама станат една плът" [37], това е чудо, божествен дар, който притежават само хората. "Което Бог е съединил, човек да не го разделя". Съпружеството може да бъде разрушено единствено от изневярата.
Този принцип се сторил неизпълним дори на учениците му. В такъв случай е по-добре човек да не се жени, решили те. "Не всички могат да приемат тази дума, а на когото е дадено" - отвърнал Исус. Като Мойсей и той вижда несъвършенството и слабостите на човека, но няма намерение да принизява заради това идеала. Допуска безбрачие, което разглежда като особено призвание. В същото време много негови апостоли, по-специално Петър и Филип, са женени. Първите християни наричали семейството "домашна църква". Самият Христос не се отказал от брака, за да го принизи, а преди всичко защото принадлежал изцяло на своя Баща и на своето посланичество. Неговата любов обгръщала всеки човек.
Новото отношение към жената Исус утвърждава още в самото начало на своята служба.
На път от Ерусалим за Галилея той минал през земите на самаряните. Като се уморил от пътуването в зноен следобед, Исус седнал да си почине до един кладенец, който от незапомнени времена служел на местните жители да си наливат вода. Учениците му го оставили и отишли да търсят храна.
Докато ги нямало, при извора дошла една самарянка с делва на главата. Тя се учудила много, когато странникът я помолил да му даде да пие. Също като днешните старообрядци [38] и юдеите смятали за недопустимо да използват едни и същи съдове с друговерците. В отговор непознатият казал, че самият той може да и даде "жива вода", от която като пие, повече няма да изпитва жажда.
Простодушната жена разбрала думите му буквално.
- Господарю - казала тя, - дай ми от тази вода, за да не ожаднявам и да не идвам тук да наливам.
- Иди да извикаш мъжа си и ела тук.
- Аз нямам мъж.
- Добре го каза: "нямам мъж", защото си имала петима мъже и този, който имаш сега, не ти е мъж. Прави са твоите думи.
Самарянката разбрала, че събеседникът и знае тъжната повест на нейния живот. На нея веднага ѝ хрумнало да го попита за старата разпра между самаряните и юдеите.
- Господарю, виждам, че си пророк. Това е планината, където нашите бащи са се покланяли на Бога, а вие казвате, че в Ерусалим е мястото, където трябва да се покланяме. [39]
- Повярвай ми, жено, че идва време, когато не на тази планина и не в Ерусалим ще се покланяте на Бащата. Вие се покланяте на това, което не знаете, ние се покланяме на това, което знаем, защото спасението е от юдеите. Но идва време, и сега е, когато истинските поклонници ще се поклонят на Бащата с дух и истина, защото и Бащата иска такива да бъдат неговите поклонници. Бог е дух и тези, които му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина.
- Зная, че Месията идва - отвърнала тя. - Когато дойде, ще ни каже всичко.
- Аз, който говоря с тебе, съм Месията - казал Исус...
В този момент при кладенеца дошли учениците му. Те били поразени, че Учителят разговаря с една самарянка. А тя, развълнувана, побързала да отиде в града, за да разкаже за срещата на съплеменниците си.
- Яж, Рави! - предложили му учениците.
- Аз имам храна, която вие не знаете.
Те се спогледали. Кой би могъл да го нахрани на това негостоприемно място? Но още повече се почудили, когато разбрали, че не на тях, а на тази обикновена жена, при това развратница и еретичка, е казал за първи път открито за себе си, че е Месията, и я посветил в същността на вечната религия на духа...
За Сократ жената била само тъпо досадно същество, а Буда не позволявал на своите последователи дори да гледат жените. В дохристиянския свят те най-често си оставали мълчаливи робини, чийто живот бил ограничен от непосилен труд и домашни грижи. Не случайно в една юдейска молитва имало думи: "Благодаря ти, Боже, че не си ме направил жена..." Христос връща на жената отнетото ѝ човешко достойнство и правото да има духовни интереси. От този момент нататък мястото ѝ не е само при семейното огнище. Затова сред най-близките последователи на Исус виждаме не малко ученички, предимно галилейки. Евангелията са запазили имената на някои от тях: това са Мириям от Магдала [40], или Мария Магдалина, която Повелителят излекувал от "седем бяса", майката на Йоан и Яков - Саломея, сестрата на Дева Мария - Мария Клеопас, Сузана и Йоана - съпругата на Хуз, домоуправител на Антипа. Най-заможните от тях поддържали малката община.
Но Исус не искал тяхната роля да се ограничава с това.
При едно отиване в Ерусалим той се сближил със семейството на Елеазар, Лазар, който живеел близо до града в селището Витания със сестрите си Марта и Мария. Учителя обичал тяхната къща, под покрива на която често си почивал. Веднъж, като отишъл у тях, Марта се заела с гощавката, а Мария седнала до краката на Учителя, за да слуша думите му. Като видяла това, по-голямата сестра се обърнала към него:
- Повелителю, не те ли е грижа, че сестра ми ме остави да шетам сама? Кажи ѝ да ми помогне.
- Марто, Марто - отвърнал Исус, - ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а само едно е нужно. Мария избра добрата вест, която няма да ѝ се отнеме. [41]
Поучително е, че дори противниците на Исус, макар да го виждали в обкръжението на жени, не се осмелявали да го клеветят. Това е една от поразителните черти на евангелската история. "Този, който веднъж е покорил вятъра и морето - пише Франсоа Мориак, - има властта да възцари велик покой в сърцата... Той усмирява надигащите се сърдечни бури, защото иначе са щели да му се покланят не като Син на Бога, а като на човек сред човеците". [42]
По-късно, когато настъпил часът на изпитанието, първите жени християнки не изоставили Повелителя като останалите му ученици. Те били на Голгота по време на смъртта му, изпратили Учителя до мястото на погребението му и на тях първо била разкрита пасхалната тайна...
Добрата вест разрушила преградите, които открай време разделяли хората. За тези, които спазват обредите на Закона и които не ги знаят, за юдеи и чуждоземци, за мъже и жени - за всички тя отваряла път към Царството на Христос, където оставяла на заден план принадлежността към нация, съсловие, пол и възраст. Като наблюдава това чудо, апостол Павел възкликва: "Тук няма юдей, обрязан и необрязан, скит, роб и свободен, а всичко и във всички е Христос!" [43]
ЗЕМНИЯТ И ВЕЧНИЯТ ЖИВОТ
Сигурността в това, че съществува друг живот, който продължава и след разпадането на тялото, е характерна за хората от дълбока древност. Мислители като Платон и Посидоний за първи път дават на този възглед философска обосновка. Те твърдят, че земният ни път е само прелюдия към вечността. Платон дори нарича умението да се готвим за смъртта главна добродетел на мъдреца.
В този смисъл старозаветната религия представлява изключение. Много дълго тя не намирала отговор на въпроса за участта на човека след смъртта. В крайна сметка юдеите били принудени да заимстват понятието за задгробния свят от други народи. Халдейците и омировите гърци го виждали като подземна територия, където сенките на умрелите влачат полусънно съществуване. По този образец в Стария завет била създадена представата за шеола, преизподнята. А истинското "продължение на живота" хората виждали преди всичко в потомците.
Докато все още личността не се отделяла от цялото, от племето, човекът можел да се примирява с идеята за родовото безсмъртие. Но със задълбочаването на индивидуалното съзнание тя започнала да предизвиква протест. Вопълът на Йов е потресаващо свидетелство за религиозната криза, през която трябвало да премине Израел. Праведниците страдат, а злите тържествуват. Къде да се търси Божата правда? Само в отвъдното ли? Но Старият завет избягвал тази съблазън. Да се откаже човек от вярата в справедливостта и добротата на Вечно съществуващия също било немислимо. Значи добрата воля на Твореца трябва по неизразим начин да бъде проявена тук, на земята.
Такова било състоянието на умовете в Израел, когато около IV век пр. н. е. той за първи път чул добрата вест за вечния живот. Но не "безсмъртие на душата" му се разкрило, а бъдещо възраждане, пълно възкресение на човека, когато и духът, и плътта, и цялото творение на Бога ще може да стане участник във вечността.
Юдейските богослови не свикнали веднага с тази толкова нова за тях представа. Авторът на „Еклесиаст“ и „Исус Сирах“ така и не могли да я приемат. Едва през II век пр. н. е. тя се превърнала в догма на юдаизма, в съставна част от неговото църковно предание. Садукеите обаче отказали решително да преосмислят възгледа за посмъртното съществуване и запазили предишното си понятие за шеола.
Исус Христос потвърждава изцяло вярата във възкресението от мъртвите. Но като сочи непрекъснато реалността на "бъдещия век" и на победата на Бога над тлението, той не проповядва спиритизъм, според който животът е призрак.
Добрата вест учи не само за отвъдното, но и за това как трябва да се живее днес.
Безсмъртието, възкресението и Божето царство са неотделими от това, което става на този свят. Ако човек започне да пренебрегва земните си задължения, ще измени на призванието си. От друга страна неминуема катастрофа чака тези, които посвещават всичките си сили само на материалното.
Животът е кратък. Всеки миг от нас може да бъде поискан отчет. За да напомни за това, Исус разказва притчата за богаташа, който мислел само как в житниците му да има повече зърно. Веднъж, през една плодородна година, той си наумил да построи нови хамбари, но точно тогава дошъл смъртният му час и всичките му усилия отишли напразно. "Така става с този - обобщава Исус, - който събира съкровища за себе си, а не богатее с Бога". [44]
Алчността и преследването на земни блага правят човека непълноценен. Като забравя за нетленните съкровища на духа, той краде от самия себе си. Няма нищо по-страшно от тази слепота.
Горко ви богати... Горко ви, преситени днес!
Горко ви, смеещи се днес!
ащото ще заплачете и ще заридаете...
Не си събирайте съкровища на земята,
където молец и тлен разяждат
и където крадци подкопават, и крадат,
а събирайте си съкровища на небето,
където нито молец, нито тлен разяжда
и където крадци не подкопават, и не крадат,
защото където е съкровището ти,
там ще бъде и сърцето ти. [45]
Христос призовава към вътрешна независимост от тленните неща. "Истината ви прави свободни" - казва той. [46]
Някога, по времето на пророците около тях се групирали хора, които презирали богатството и се наричали "духовно бедни". Те не били бедни в обичайния смисъл на думата, а праведници, които искали да се освободят от веригите на суетността.
Такива по думите на Христос трябвало да бъдат и неговите ученици. "Блажени са бедните духом, защото е тяхно Небесното царство". Те са "бедни", защото осъзнават, че се нуждаят от благодатните дарове на духа и са изпълнени с надежда да получат тези дарове.
Веднъж при Исус дошъл един юноша от знатно семейство и като се поклонил ниско, казал:
- Добри учителю, какво да направя, за да наследя вечния живот?
- Защо ме наричаш добър - казал Исус. - Никой не е добър, освен самият Бог. [47] Знаеш заповедите: "Не убивай, не бъди развратен, не лъжи, почитай баща си и майка си".
- Учителю, всичко това съм спазвал от малък. Какво не ми достига още?
Исус погледнал внимателно младия човек, когото отведнъж обикнал, и казал:
- Едно не ти достига. Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай всичко, което имаш, дай на бедните и ще имаш съкровище на небето. После ела и ме следвай.
Юношата се оказал много богат и за него било прекалено голяма жертва да остави обичайния си живот. Призивът го заварил неподготвен.
Като се опитва да събуди съвестта му, Исус добавя:
- Как може да казваш, че си изпълнил Закона и Пророците? Нали в Закона е казано: "обичай ближния като самия себе си", а ето че много твои братя, деца на Авраам, се обличат в дрипи и умират от глад, докато твоят дом, откъдето не излиза нищо за тях, се пука от богатство. [48]
Но юношата така и си отишъл, потънал в печални мисли.
- Деца мои - казал след това Исус на учениците си, - колко трудно ще бъде имащите богатство да влязат в Божето царство. По-лесно камила ще мине през иглено ухо, отколкото богат да влезе в Божето царство.
Тези думи ги разтревожили. Нали и самите те разчитали на привилегии и награди в царския двор на Месията. Непосредственият Петър изразил общото безпокойство. За разлика от младия богаташ, те били захвърлили всичко и тръгнали след Исус. На какво можели да се надяват сега?
Исус отвърнал с многозначителна и загадъчна фраза: всеки, който е оставил заради него и добрата вест майка, баща, деца и къща, ще получи в бъдеще сто пъти повече "къщи, майки и братя"...
Христос поискал от богатия юноша "да раздаде всичко", защото възнамерявал да го направи свой апостол. На други хора, фарисея Никодим, началника на синагогата Яир, Йосиф от Ариматея и Йоана, съпругата на Хуза, той не предлагал да живеят в бедност. Следователно тя не е задължително условие за спасението. Въпреки това Исус често говори за опасността от богатството. Той вижда злото не в самото имущество, а в поробването на сърцето.
Това, което човекът притежава, трябва да го използва, за да помага на другите. "По-сладко е да даваш, отколкото да вземаш" - казва Исус. [49] Служенето на ближния тук, на земята, е дълг на всеки негов ученик. С това още един път се подчертава, че етиката на добрата вест няма отвъден характер. Хората ще бъдат съдени според делата им. Повелителят ще ги попита преди всичко не "как са вярвали", а как са постъпвали с братята си: нахранили ли са гладните, отишли ли са при болните и изпадналите в беда? Социалният въпрос за Христос е нравствен въпрос. Ето защо апостолите и бащите на Църквата протестират толкова пламенно срещу потискането на бедните. Ето защо в историята на християнските народи измяната на добрата вест и отдръпването от нейните завети под предлог, че се възлага надежда на отвъдния живот, са получавали по-късно неизбежно възмездие, а принципите за свобода, справедливост и братство са се оказвали изписани върху неприятелски на Църквата знамена...
Не трябва обаче да мислим, че Христос предлага някаква конкретна програма за преустройство на обществото. Той е дал на хората свободата сами да създават подобни проекти, като се основават на етиката на неговото учение. Затова когато двама братя помолили Исус да им бъде съдия при подялбата на наследството им, той възразил: "Кой ми е дал право да ви съдя или деля?". [50] Тези, които му вярват, ще могат да намерят пътя и без преки указания. "Търсете най-напред Божето царство и неговата истина, а всичко останало ще ви се даде". По същата причина Христос не засяга и политическите проблеми на епохата, а говори за това, което е актуално за всички времена.
БОЖЕТО ЦАРСТВО
Какво е Божето царство, вестта за което заема толкова важно място в проповедта на Исус?
Привържениците на вулгарния месианизъм свързвали това понятие с външното тържество на Израел и фантастично благоденствие на земята: слънцето ще увеличи светлината си, реките - живителната си влага, плодовете ще бъдат с необикновена големина. А пророците вярвали, че възцаряването на Бога ще изгони всяко зло и ще преобрази Вселената. В апокалиптичната литература от последните векове преди новата ера се преплитали и двата възгледа. А това, че началото на царството ще се постави с идването на Месията, било обща надежда на почти всички юдеи.
Исус говори за Небесното царство като за свое царство. На всички държави по света, на всички видове човешки градове той противопоставя владичеството на Повелителя. Божето царство "не е от този свят", то е по-висше от всичко преходно. Като побеждава властта на Сатаната, то носи на земята законите на Небето.
Тази духовна реалност не трябва да се сравнява с каквото и да е земно щастие. Земното щастие е крехко: малко е необходимо, за да бъде разпръснато като сън. Но и то укрепва и придобива нов смисъл в лъчите на радостта, която добрата вест носи и която учи на безстрашие, вдъхва увереност и надежда.
Дори хората, на пръв поглед сломени от обстоятелствата на живота или от своите грехове, след като преодолеят изкушението със силата на вярата, ще намерят блаженство в обещаната земя на Божето царство. То ще бъде за миротворците и състрадателните, за чистите в сърцето си и преследваните заради истината. Там ще се утешат плачещите, ще забогатеят "бедните духом", ще се наситят жадните за правда. [51] Следователно добрата вест на Христос е вест за спасението, за приобщаването на света към божествения живот като висша негова цел.
Когато фарисеите, които размишлявали много за "края на времената", попитали Исус за появата на Царството, той отвърнал: "Божето царство не идва забележимо и няма да кажат: "ето тук е" или "там". Защото ето го Божето царство вътре във вас". [52] То вече присъства незримо сред хората, ако в душите им се е възцарил Повелителят. То не носи на влизащите в него забрава, а светло, радостно чувство за близост с Небесния баща.
С течение на времето ще настъпи ден, когато славата на Царството ще се разкрие като мълния, която "започва от изток и свети до запад". Като говори за това, Исус използва понякога образния език на апокалиптичните книги, а някои негови думи били разбрани от учениците му в смисъл, че денят на славата е съвсем близък.
Но много по-често Исус учи недвусмислено за дълго, постепенно приближаване на Царството и го сравнява с процеса на узряването.
Божето царство
прилича на човек,
който хвърля в земята семе
и спи, и става нощем и денем,
а семето пониква и расте нагоре,
но той не знае как.
Земята сама дава плод:
първо зелен стрък, после клас,
после пълно зърно в класа.
Когато плодът узрее,
той веднага изпраща сърп,
защото е настъпила жътва...
Небесното царство прилича
на синаповото зърно,
което един човек взе
и пося на своята нива.
Най-малко е то от всички семена,
но когато порасне, е по-голямо от тревите
и става дърво,
така че долитат небесните птици
и намират подслон под клоните му.
Царството небесно прилича на квас,
който една жена взе и сложи в три мери брашно,
докато не се подкваси всичкото. [53]
В светлината на тези притчи може да мислим, че и днес историята на християнството се намира най-вероятно още в своето начало. За осъществяването на Божите замисли две хиляди години не са повече от един миг. Процесът на израстване протича бавно. Закваската не действа веднага.
Небесният дар не се дава безцелно. Затова Исус иска непрекъсната борба. "Божето царство - казва той - се превзема със сила". [54] Всяко значително нещо рядко се постига без жертви, без лишения, без труд, а заради Царството никой подвиг не трябва да се смята за прекомерен. Човекът трябва да търси, да действа, да избира.
Влизайте през тесните врати,
защото са широки вратите и просторен е пътят,
който води към гибел,
и мнозина минават през тях.
Защото са тесни вратите и тесен е пътят,
който води към живота
и малцина го намират. [55]
Преданието е запазило и други думи на Христос, които сочат, че изборът е неизбежен:
Който е близо до мене - близо е до огъня,
който е далече от мене - далече е от Царството. [56]
Единството с Небесния баща превъзхожда всички ценности и идеали, всички свещени и благородни цели на човечеството. Намерим ли го, намираме всичко.
Ако те съблазни ръката ти - отсечи я.
По-добре да влезеш без ръка в живота,
отколкото с две ръце да отидеш в геената,
в неугасимия огън. [57]
Небесното царство прилича
на съкровище, закопано в нива,
което един човек намери, скри го,
и отиде от радост, и продаде всичко, което има,
и купи нивата.
Прилича още Небесното царство на търговец,
който търси хубави бисери.
И като намери един скъпоценен бисер,
отиде и продаде всичко, което има, и го купи. [58]
"Не е добре човек да бъде сам" - учи Библията. Хората са създадени като същества, които се нуждаят едно от друго. И Божето дело са длъжни да осъществяват заедно. Древното обещание било дадено на Старозаветната църква, на Общината на верните. Тя била избрана да стане "свят народ и царство на свещеници", братство на хора, които са се посветили на Бога. Когато народът на Завета се оказвал недостоен за това призвание, пророците възлагали надежди на тези, които са устояли и които те наричали "шеаром", остатък. Но Исус говори вече не просто за остатъка, а като че ли изгражда нов Божи народ.
Някои богослови изказват мнението, че Христос не е имал намерение да основава църква и че такова му е било приписано по-късно. Но в Евангелията много неща говорят срещу тази гледна точка.
Може ли да се смята за случайно, че Исус избира именно дванадесет апостоли? Няма съмнение, че той е виждал в тях нещо като родоначалници на Новозаветната община, както древният Израел е водел произхода си от дванадесет патриарси. Христос говори за престоли, на които ще седнат дванадесетте негови ученици "да съдят", или да застанат начело на Израел [59]. Показателно е, че след измяната на Юда апостолите намират за необходимо да изберат на негово място друг, за да запазят цифрата дванадесет. Освен тях Исус избира седемдесет апостоли и това също е показателно. По традиция се смятало, че всички народи на земята са произлезли от седемдесет патриарси.
Думата църква [60] Исус употребява рядко, защото в онези дни тя се свързва определено със Старозаветната община. А Църквата на Христос полага основите на нова духовна общност, макар и построена върху почвата на Стария завет. Исус ѝ дава свои закони, различни от законите, приети в земните царства ("Между вас да не бъде така..."). Той я ободрява: "Не се страхувай, малобройно стадо, защото твоят Баща благоволи да ти даде Царството".
Малките ручеи трябва да превърнат Църквата в широка река. "Вие сте солта на земята - казва Христос, - вие сте светлината на света. Не може да се скрие град, разположен на върха на планината". [61]
Ето защо първостепенна грижа на Христовата църква е добрата вест. Но в това я чакат големи трудности. Робуване на суета, изкушения, лекомислие и душевен мързел ще противодействат на разрастването на Църквата. Винаги обаче ще се намират хора, "които са алчни и жадни за истината". Разпространителите на добрата вест трябва да се радват дори на тези, които не се отнасят към тях враждебно. Те трябва да странят от затвореността и сектантската гордост.
Веднъж Йоан Заведей казал на Исус:
- Учителю! Видяхме човек, който гонеше бесове с твоето име и му забранихме, защото не вървеше след нас.
- Не му забранявайте - отвърнал Повелителят, - не може човек да прави чудо с моето име и скоро да каже зли думи за мене, защото който не е против нас, той е с нас. [62]
Много хора, дори които стоят вън от Общината, не са загубени за Царството. "Този, който е далече от нас днес, ще бъде близък утре". [63]
Различно посрещали и Човешкия син, а нали "ученикът не е по-голям от учителя". Нима не е имало толкова много глухи за неговия призив? Но това не го спряло. Нека "призваните" в Божето царство да са отказали да дойдат, той търпеливо продължава да търси тези, които ще тръгнат след него.
Веднъж, когато Исус навестил един фарисей, някой от гостите, като слушал думите му, възкликнал: "Блажен е този, който вкуси хляб в Божето царство!". Тогава Исус разказал една притча: "Приготви един човек вечеря и покани мнозина. И изпрати роба си в часа на вечерята да каже на поканените: "Елате, вече е готово". И започнаха всички като един да се извиняват. Първият му каза: "Купих си нива и трябва да отида да я видя. Моля те, извини ме". Другият каза: "Купих си пет чифта волове и отивам да ги опитам. Моля те, извини ме". Третият каза: "Ожених се и затова не мога да дойда". И като се върна, робът съобщи това на господаря си. Тогава, като се разгневи, стопанинът на къщата каза на роба си: "Излез по-скоро по градските улици и улички и доведи тук бедните, сакатите, слепите и куците". И каза робът: "Господарю, направено е, както заповяда, и има още място". И каза господарят на роба: "Излез по пътища и плетища, накарай хората да влязат, за да се напълни къщата ми. Защото казвам, че никой от поканените мъже няма да вкуси от моята вечеря". [64]
Като помнят, че далеч не всички хора са готови да се отзоват на призива, учениците на Христос трябва да следват своя учител, който постъпва като селянина, хвърлящ семена в разорана нива.
Ето, излезе един сеяч да сее.
И като сееше, някои зърна паднаха край пътя,
долетяха птици и ги изкълваха.
Други паднаха на камък,
където нямаха земя
и веднага покълнаха, защото почвата им беше плитка.
Когато слънцето изгря, обгори ги
и като нямаха корен, изсъхнаха.
Други паднаха в трънак,
надигна се трънакът и ги задуши.
А други паднаха в добра почва и дадоха плод:
кое - сто,
кое шестдесет,
кое – тридесет. [65]
На нивата на добрата вест могат да пораснат и бурени. Но това не трябва да смущава истинските ученици на Христос. Те трябва само да бъдат с ясно съзнание и бдителни.
Пазете се от лъжепророци,
които идват при вас в овча кожа,
а отвътре са хищни вълци.
По плодовете им ще ги познаете.
Нима се събира от тръни грозде
или от репей смокини?..
Не всеки, който ми казва: "Повелителю! Повелителю!"
ще влезе в Небесното царство,
а който изпълни волята на моя Баща,
който е на небесата. [66]
Бурените ще проникнат в Църквата незабелязано и понякога ще бъде трудно да се отличат от истинското жито на Бога. "Божето царство прилича на човек, който пося добро семе на нивата си. И когато хората спяха, дойде неговия враг, пося между житото плевели и си отиде. А когато стръковете поникнаха и дадоха плод, тогава се появиха плевелите. И като дойдоха, робите на стопанина му казаха: "Господарю, не пося ли ти на нивата си добри семена? Откъде са там плевелите?". Той им каза: "Враг човек е направил това". А робите му казаха: "Искаш ли да отидем и да ги оскубем?". Той им каза: "Не, за да не би, като избирате плевелите, да изтръгнете от корен с тях и житото. Дайте им да растат заедно до жътва и когато тя дойде, аз ще кажа на жетварите: съберете най-напред плевелите и ги вържете на снопи, за да бъдат изгорени, а житото приберете в житницата ми". [67]
Само Божият съд ще направи последното отсяване и ще отдели доброто от злото. Съдът, както Царството, вече е започнал. Според добрата вест "присъдата е в това, че светлината е дошла на света, но хората са обикнали повече тъмнината от светлината". [68] А като резултат се е появила поредица от кризи и катастрофи, предизвикани от сблъсъка на Божата истина със злото на хората. Последният съд ще се превърне в огнено пречистване на света, когато рудата на историята ще бъде претопена за Царството. Това ново раждане, трудно като всяко раждане, ще даде плод - обновено създание...
Небесното царство прилича на голяма мрежа,
хвърлена в морето и хванала всякакви риби.
Когато се напълни, я изтеглиха на брега
и като седнаха, събраха добрите в съдове,
о лошите изхвърлиха навън.
Така ще бъде и при края на света:
ще излязат ангели, ще отделят злите от праведните
и ще ги хвърлят в огнената пещ:
там ще бъде плач и скърцане на зъби. [69]
Тези притчи ни отвеждат при темата, която отдавна е мъчителен въпрос за християнската мисъл. Какво е имал предвид Исус, когато говори за "вечната мъка"?
Фактът, че е взел образите на "огъня", "геената" и "червея" от юдейската апокалиптика, не обяснява много. [70] Но Христос нямаше да ги използва, ако зад тях не се криеше определена реалност. Думите за "изгнание в тъмнината" нямат предвид, разбира се, пространство или място, където гори физически огън. Този символ, който придава атмосфера на отхвърленост, съдържа само намек за състоянието извън Бога, извън света и истинското битие.
Но главното е може ли Богът на любовта, възвестен от Христос, да наказва безкрайно за греховете на временния живот? Нима могъществото на злото е толкова голямо, че ще съществува винаги, дори тогава, когато Повелителят ще се възцари "във всичко"? Впрочем, нашите днешни понятия за време едва ли са приложими към вечността. Не обещава ли Божето слово, че "вече няма да има време"?
На човека не му е дадено засега да проникне в тази тайна. Но целият Нов завет свидетелства срещу мисълта, че геената е някаква непреходна реалност, противоположна на Царството. Тя е "втора смърт", небитие, отиване в нищото. "Живот" в есхатологичния смисъл на думата е само "вечният живот", Божето царство.
Отдавна вече тълкувателите са забелязали, че притчата на Христос за разделянето на "овцете от козите", на добрите и злите не трябва да се разбира буквално, защото границите между светлината и тъмнината най-често преминава през сърцето на един и същи човек. Но колкото повече светлина има в него, толкова по-пълно ще се запази неговата личност, след като огънят на Съда изгори всичко нечисто. [71]
Величието на човека като образ и подобие на Твореца е в това, че той може да стане участник в изграждането на Царството. Когато победата над злото бъде пълна, тогава ще се осъществи това, което са бленували, което са жадували и което са приближавали милиони разумни същества. Всичко най-прекрасно, създадено от тях, ще влезе във Вечното царство. Ще настъпи ерата на Божите синове, която Библията е описала само с далечни подобия.
Но и сега, в този несъвършен и изпълнен със страдания "свят", силата и славата на Идващия могат да бъдат придобити. Исус казва, че учениците му ще видят Царството още докато са живи. То е дошло на земята в лицето на Човешкия син, в неговата добра вест, в неговото тържество над смъртта и в проявата на Духа.
Призоваващата светлина на Царството гори в далечината, но в същото време нейните отблясъци са до нас: в обикновените неща и събития от живота, в радостта и скръбта, в самоотвержеността и победата над съблазните. Предусещането за него е в звездите и цветята, в пролетната природа и златото на есента, в кипежа на прибоя и поройните дъждове, в дъгата на цветовете и в музиката, в смелата мечта и творчеството, в борбата и познанието, в любовта и молитвата...
"А АЗ ВИ КАЗВАМ..."
Възможно ли е, по силите на хората ли е това, към което зове добрата вест? Нали човек, дори и да обикне идеала, често не намира в себе си сили да се издигне до него. Друго могъщо притегляне го владее, като го прегъва към земята, и човекът служи на мамона, носи на шията си камъка на грижата, прекарва дадените му скъпоценни дни, затъвайки в дреболии. Той повече разбира гласа на този, който е изкушавал Исус в пустинята: готов е да живее "единствено с хляб", иска чудеса, опиянява го насилието. Човекът идва при Бога със сърце, изпълнено с корист и себелюбие, и странно звучат над нашия тресящ се и заблуден свят думите: "Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Небесен баща...".
Кой може да прокара пътя към Царството? Кой ще доведе до него човека?
Старозаветните хора вярвали, че само Всемогъщия създава невъзможното. Когато той е сред своя народ, го пречиства, като му дава духовни сили. Равините наричали това мистично присъствие шехина, незрим израз на божественото, което идва в света. "Ако двама или трима се съберат да изучават Закона - казвали мъдреците, - шехината е сред тях". [72] Пред прага на тази тайна спирали най-големите мъдреци на Израел. Нали близостта на Бога е непоносима за човека. Само преодоляващата всички прегради любов на Вечно съществуващия може да съединява несъединимото.
Но ето че хората чуват думите на Исус от Назарет: "Където двама или трима са се събрали в мое име, аз съм там, сред тях". [73]
Кой е той, който се отъждествява с шехината на Повелителя? Той нарича себе си Човешки син, както често са наричали простосмъртните, но освен това Учителят ясно свидетелства, че с него се е изпълнило обещаното от пророците:
Блажени са очите, които виждат това, което виждате вие.
Защото ви казвам:
много пророци и царе
са искали да видят това, което виждате вие,
и не го видяха,
и да чуят това, което чувате вие,
и не го чуха. [74]
Значи той е Месията? Дългоочакваният утешител на Израел? Но може ли дори Месията да прощава греховете, както прави Исус? Може ли да бъде "над Храма"? Защо се нарича "господар на съботата" и отменя това, което са завещали бащите и самият Мойсей?
Всички виждат, че Исус проповядва "като някой, който има власт, а не като книжниците и фарисеите". В Капернаум от първите дни жителите на града "се чудят на учението му, защото в думите му има власт". Но откъде е, питат те, тази власт, която превишава авторитета на признатите богослови и пазители на църковното предание? Как да се разбират думите му: "А аз ви казвам..."? С какво право той отменя постановленията на Тората и я противопоставя на себе си?
Трудно е да се заподозре, че мъдрият, кротък и изпълнен със смирение и любов Учител е завладян от празна самовлюбеност? Какво в такъв случай означава претенцията да е "обичан от Бащата Син"? Разбира се, той нарича синове всички верни, но недвусмислено дава да се разбере, че е различен син. Исус никога не казва "нашия Баща". Той е единствен Син и Господар на Царството, няма човек, който да може да застане наравно с него. Властта му е изключителна.
Всичко ми е дадено от моя Баща
и никой не знае Сина, освен Бащата,
и никой не знае Бащата, освен Сина,
и на кого Синът иска да го открие.
Елате при мене всички, които се трудите и сте обременени,
и аз ще ви дам покой.
Вземете моето робство върху си
и се научете от мене,
защото аз съм кротък и смирен в сърцето си,
и ще намерите покой на душите си,
защото добро е моето робство и леко е моето бреме. [75]
Исус е не само пастир, но и врата, през която влизат овцете от "малобройното стадо". Посредник, или както се казвало в старо време, ходатай, който свързва Небето и земята. "Всеки - казва той - отива при Бащата само чрез мене". [76]
Много юдеи вярвали, че освен Месията-цар ще се яви Месия-първосвещеник и Месия-пророк. Исус обединява в себе си и тримата: той е и Пророк, и Свещенослужител, и Цар, той е Помазаникът, който има пълната власт.
Учениците му се люшкали от недоумение в тревога и от сигурност в съмнения. Но любовта, дълбоката човешка привързаност и доверие към Учителя се оказали по-силни от всичко. И те продължавали търпеливо да чакат по-нататъшните събития...
БЕЛЕЖКИ
1. Лк 15, 1-10. - Бел. авт.
2. В източноправославната традиция: Отец (староб.). - Бел. прев.
3. В източноправославната традиция: блуден (староб.: развратен, разпътен) син. - Бел. прев.
4. Лк 15, 11-32. Четящият тази притча, трябва да има предвид, че слушателите на Христос са живеели в патриархален бит, при който желанието на сина да си отиде от бащината къща се разглеждало като грях срещу четвъртата заповед. - Бел. авт.
5. Мт 18, 1-4; 19, 13-15; Мк 9, 33-37; Лк 9, 46-48. - Бел. авт.
6. Еврейската дума емуна (вяра) означава не увереност в някаква отвлечена истина, а доверие в Бога, вярност към него. От същия корен е думата амин 'вярно'. - Бел. авт.
7. Галат 4, 6-7. От тези думи става ясно, че да бъдеш син на Бога е нещо, което се придобива. Показателно е, че в юдейската религиозна литература думата "авва" като обръщение към Бога не се употребява. Вж. I. Guillet. The Consciousness of Jesus. New York, 1972, p. 206. - Бел. авт.
8. Мт 16, 26; Мк 8, 36. - Бел. авт.
9. Мт 6, 31-32. - Бел. авт.
10. Мт 7, 7; Лк 11, 9. - Бел. авт.
11. Мт 7, 9; Лк 11, 11. - Бел. авт.
12. Мт 6, 5-6. - Бел. авт.
13. Мт 6, 9-13; Лк 11, 2-4. Молитвата е била широко разпространена сред християните много преди появата на евангелския текст. Различните варианти, които се срещат при Матей и Лука (в синодалния превод разликите са изгладени), вероятно се утвърждават още тогава. Въпросът коя форма е по-ранна, остава открит, макар много екзегети да смятат, че по-ранна е формата на Лука. Молитвата има редица паралели в юдейските текстове. - Бел. авт.
14. Мт 7, 12. - Бел. авт.
15. Мт 7, 1-3; Мк 4, 24; Лк 6, 37-38; 41-42. - Бел. авт.
16. Авот. 11, 6. - Бел. авт.
17. Мт 9, 12-13. - Бел. авт.
18. Лк 18, 9-14. - Бел. авт.
19. Мт 21, 28-31. - Бел. авт.
20. Лк 19, 1-10. От думите на Закхей може да се заключи, че и преди, вслушвайки се в укорите на съвестта, той се е занимавал с благотворителност. Обещанието му се отнася за злоупотребите, свързани с професията му на бирник. - Бел. авт.
21. "Закон и Пророци" - синоним на всичките книги от Стария завет. - Бел. авт.
22. Мт 22, 35-40; Мк 12, 28-33; Лк 10, 25-28. - Бел. авт.
23. Мт 5, 17 и сл; ср. Лк 16, 17. - Бел. авт.
24. Лк 5, 39. За нежеланието на Христос да поставя на изпитание хората с рязко отхвърляне на традициите свидетелстват думите му, приведени от Матей 17, 27. - Бел. авт.
25. Мт 5, 21-37. Трябва да се отбележи, че нова в точния смисъл на думата Христос нарича само заповедта за самоотвержената любов (Ин 13, 34). Коментаторите, които смятат, че извън Евангелието е ставало въпрос само за постъпките на човека, а не за вътрешните му подбуди, пренебрегват данните от източниците. Дори такъв кратък кодекс като Декалога говори за сърдечен грях (завистта). В Талмуда е казано: "Страстта отначало е като чужд човек, после е гост и накрая стопанин на къщата” (Сука, 52). Ще отбележим също, че евангелският възглед за клетвата съвпада с есейския; вж. И.Флавий, Война, 11, 8, 6. – Бел. авт.
26. Мт 5, 44-48. Думите на Исус за непротивене на злото понякога са били тълкувани (напр. от Лев Толстой) в смисъл на пълна пасивност. Между другото виждаме, че самият Христос не е проявявал такава пасивност. Той изгонил с бич търговците от Храма, протестирал, когато слугата на първосвещеника го ударил по лицето, говорел за великата любов на тези, които "дават живота си" за ближните (Йн 15, 13). Затова думите му за понасяне на оскърбленията трябва да се разбират като призив да се побеждава злото с добро, ср. Рим 12, 21. По тази точка добрата вест се съгласува с учението на най-добрите от законниците: "Подражавайте на Божите качества: както Бог е милосърден, бъдете и вие милосърдни" (Сота, 14); "плащай за злото с добро" (Шемот раба, 22). - Бел. авт.
27. Лк 10, 25-37. - Бел. авт.
28. Ин 12, 20; Мт 8, 5-13; Лк 7, 1-10. - Бел авт.
29. Йома 85 а; Мак 2, 32-41. - Бел. авт.
30. Лк 13, 15; 14, 5; Мт 12, 11. - Бел. авт.
31. Мк 3, 1-6. - Бел. авт.
32. Древен сборник с равински тълкувания. - Бел. авт.
33. Мт 15, 10-11, 19-20; ср. Рим 14, 14. - Бел. ред.
34. Мт 9, 16-17; Мк 2, 21-22. - Бел. авт.
35. Дъщеря на Ирод (Велики). - Бел. прев.
36. Това е много важно свидетелство, което противоречи на народното убеждение, че цялата Тора е дадена на Мойсей непосредствено от Небето. - Бел. авт.
37. С думата "плът" в Библията обикновено се означава целия човек. - Бел. авт.
38. Представители на религиозна християнска групировка в Русия, отцепила се от руската православна църква през VІІ век. - Бел. прев.
39. Самаряните смятали за законно богослужебно място не Ерусалим, а планината Харизим, където през IV век построили храм. През 130 г. пр. н. е. той бил разрушен от Хасмонеите. - Бел. авт.
40. Град на брега на Генисаретското езеро. - Бел. прев.
41. Този епизод между другото показва, че и синоптиците знаят (Лука: 10, 38-42) за отиването на Исус в Юдея преди Седмицата на страданията, макар че директно за това говори само Йоан. - Бел. авт.
42. F. Moriac. La vie de Jesus, p. 41. - Бел. авт.
43. Кол. 3, 11. - Бел. авт.
44. Лк 12, 16-21. - Бел. авт.
45. Лк 6, 24 и сл.; Мт 6, 19-21. - Бел. авт.
46. Ин 8, 32. На въпроса означава ли добрата вест аскетично, отричащо или приемащо света учение, не може да се отговори еднозначно. "Християнското разбиране за света - казва еп. Касиан, - произтича от представата за Бога като Творец и Промислител (ср. Деян 16, 15-17; 17, 24-28). Ап. Павел учи, че Бог се познава чрез съзерцание на творенията му (Рим 1, 20). На аскетичната практика на еретиците дуалисти той противопоставя тезата, че "всяко Боже творение е добро" (1 Тим 4, 4), а е добро, защото е Боже. Без тази предпоставка за доброто на създадения от Бога свят ще престане да бъде разбираемо и земното служене на Христос, и неговото учение, съдържащо се в добрата вест. Ако светът е зло, какъв смисъл биха имали чудесата му: насищането на гладните, изцеляването на болните? Христос обичал света... Но приемането на света в християнството оставя място и за неговото отхвърляне. Ако аз се отричам от светя за цялостно служене на Бога, това означава, че жертвам заради висшата ценност низшата. Става въпрос не за осъждане на света, а за йерархия на ценностите. Низшата ценност, пред която предпочитам висшата, не престава да бъде ценност. Аскетичният опит на Църквата получава истинския си смисъл само при условието за положителна оценка на света" (Еп. Касиан. Царство Кесаря перед судом Нового завета. Париж, 1949, с. 6, 8). - Бел. авт.
47. Христос отхвърлил титлата "добър", сдържайки прекомерната почтителност на юношата, защото в неговите очи е бил само човек. - Бел. авт.
48. Мт 19, 16-22; Мк 10, 17-31; Лк 18, 18-30. Последното изречение на Исус отсъства в каноничните Евангелия. Джеремиас го причислява към достоверните аграфи, вж. J. Jeremias. Les paroles inconnues de Jesus. Paris, 1979, p. 47-50. - Бел. авт.
49. Деян 20, 35.
50. <Лк 12, 14.
51. Мт. 5, 3-12. Както беше казано по-горе, идеята за "духовна нищета" произлиза от Стария завет, където думите `анавим` и `ебионим` (бедняци) са били често синоними на праведници, които са възложили всичките си надежди на Бога. Изразът "бедни духом" се срещат за първи път в кумранските текстове (Свиток Войны, 14, 7). Вж. F. Gelin. Les rauvres de Yahve. Paris, 1953, p. 92-97. - Бел. авт.
52. H} basileja t3n qe3n 6nt3~ n mwneotin. Лк. 17, 20-21. В друг превод - "сред вас". В учението на пророците за Божето царство също има два аспекта. От една страна то се очаква в бъдещето (Софония: 3, 15; Михей: 4, 1-4; Исая: 2, 1-4), а от друга съществува от векове (Исая: 6, 5; Езекиил: 8, 19). - Бел. авт.
53. Мк 4, 26-32; Мт 13, 31-33; Лк 13, 18-21. - Бел. авт.
54. Мт 11, 12. - Бел. авт.
55. Мт 7, 13-14; Лк 13, 23-24. - Бел. авт.
56. Ев. от Тома, 86. - Бел. авт.
57. Мт 5, 30; Мк 9, 43-47. - Бел. авт.
58. Мт 13, 44-46. - Бел. авт.
59. Мт. 19, 28; Лк 22, 30; ср. Як 1,1. Явно 24-те старци, които стоят до Божия престол в „Откровението на Йоан“ (4, 4), означават родоначалниците на Старозаветната и Новозаветната църква. Ср. Откр 21, 14, където се говори за "дванадесетте апостоли на Агнето". В „Посланието от Варнава“ за апостолите се казва: "те са дванадесет, за да свидетелстват за родовете на Израел, които също са дванадесет" (8).
60. На арамейски кенала, на гръцки - ἐκκλησία. - Бел. авт.
61. Мт 5, 13 и сл. - Бел. авт.
62. Мк 9, 40; Лк 9, 50. - Бел. авт.
63. Текст от Оксиринхския папирус, вж. J. Jeremias. Opt. cit., p. 95; Мк 9, 38-40; Лк 9, 49-50. - Бел. авт.
64. Лк 14, 15-24. - Бел. авт.
65. Мт 13, 3-9; Мк 4, 1-20; Лк 8, 4-15. - Бел. авт.
66. Мт 7, 15 и сл.; Лк 6, 43-46. - Бел. авт.
67. Мт 13, 24-30. - Бел. авт.
68. Ин 3, 19. - Бел. авт.
69. Мт 13, 47-50. - Бел. ред.
70. Геена или Геном - овраг край стените на Ерусалим, където някога се принасяли езически жертви. По-късно мястото било превърнато в бунище с постоянно горящ огън. Геената станала символ на мръсотията, която Бог унищожава. I Енох: 27, 2, 3; Възнесение на Мойсей: 10, 10. - Бел. авт.
71. Казаното от Христос за "вечната мъка" се разбира трудно, защото на еврейски език думата "вечност" (олам) има много значения. Мнението на редица богослови, според които в бъдеще дори злото ще бъде преобразено и спасено, предизвиква основателни възражения (Вж. прот. С. Булгаков. Невеста Агнца. Париж, 1945, с. 493...). От Писанието може да се направи извод, че с пълното идване на Царството злото ще бъде унищожено и ще отиде в небитието, което в Апокалипсиса е наречено "втора" и последна смърт (20, 14). Тя не може да се смята за разновидност на съществуването, защото истинският "живот" е само с Бога. - Бел. авт.
72. Авот, III, 2. - Бел. авт.
73. Мт 18, 20. - Бел. авт.
74. Мт 13, 17; Лука: 10, 24. - Бел. авт.
75. Мт 11, 27-30. В дадения контекст думата "робство" може да означава духовен труд и подвиг. Но в същото време следва да се отбележи, че в еврейски език тази дума често е съответствала на понятието "учение", "пророчество". - Бел. авт.
76. Йн 10, 9; 14, 6. - Бел. авт.
Част ІI. МЕСИЯТА
Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“
(Пролетта на 28 г.)
"Животът на Исус - казва Частертън - е стремителен като мълния. Той е преди всичко драма, преди всичко - осъществяване. Делото нямаше да бъде изпълнено, ако Исус беше скитал по света и тълкувал истината. Дори външно не може да се каже, че е скитал, че е забравил къде отива... Историята на Христос е история на едно пътешествие, бих казал дори - на едни поход". [1] И наистина, макар че Исус често води живот на странстващ проповедник, учениците му сигурно са чувствали, че той има някакъв план, подобен на отправено към бъдещето предначертание на пълководец. Той искал от тях решителност да издържат до край Неговата добра вест нямала нищо общо с мечтателното благодушие и слабостта.
Сега ще бъде съден този свят,
сега князът на този свят
ще бъде изхвърлен навън. [2]
Битката с демоничните пълчища, с царството на злото няма да е лесна. Срещу месията ще се надигнат всички безумства, всички грехове и предразсъдъци, които са се вкоренили в хората.
Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята?
Не, казвам ви, а меч и разделение,
защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени:
трима против двама и двама против трима. [3]
Понякога Учителят дава на близките си да разберат с каква сила душата му жадува за бурята, която ще започне да прочиства света:
Огън дойдох да сваля на земята
и как искам да е пламнал вече!
С кръщене трябва да се кръстя
и как ще страдам, докато не стане! [4]
Целеустремеността на Исус едновременно завладявала и плашела учениците му. Те обаче изтълкували по своему неговите думи, като мислели, че Учителя намеква за революционен взрив, след което ще последва коронацията му в Ерусалим. Затова предполагали, че в най-скоро време той ще пренесе дейността си в столицата на Израел. А когато Исус тръгнал натам за Пасхата, учениците му си мислели, че от това пътуване трябва да се очаква много, че ще настъпи денят, когато Божето царство ще бъде "превзето със сила".
По това време Ерусалим бил нажежен до краен предел. Действията на Пилат, военен по душа човек, който не желаел да се съобразява с местните обичаи, предизвиквали всеобщ гняв и възмущение. Той започнал управлението си и с това, че наредил да внесат през нощта в Ерусалим щитове с изображения на Тиберий. Това за пореден път напомнило на хората за римското господство и представлявало оскърбление на Мойсеевия закон. [5] Заповедта на Пилат изправила столицата на ръба на метежа. Огромна тълпа ерусалимци тръгнала към резиденцията му в Цезарея с искане да се махнат щитовете. Прокураторът отказал и няколко дни хората стоели пред двореца, без да мръднат от мястото си. Тогава Пилат заповядал да ги съберат на стадиона и заявил, че ще унищожи всеки, който не се подчини на волята му. Но и след като около тях се затворил кръгът на въоръжените войници, те повторили, че е по-добре да умрат, отколкото да отстъпят. В края на краищата наместникът трябвало да се предаде. Оттогава нататък обаче използвал всеки повод, за да си отмъщава на юдеите. Неговата необуздана жестокост, алчност и вироглавство станали известни навсякъде. Дори тетрархът Антипа, приятел на римляните, не го обичал. Инцидентите, предизвикани от беззаконията на прокуратора, често завършвали с масови кланета. Но застъпничеството на императорския фаворит Сеян дълго оставяло Пилат ненаказан.
Всяка Пасха управителят чакал въстание и затова гледал по време на празниците да идва в Ерусалим, където можел лично да следи за реда. Страховете на Пилат били напълно основателни. Той разполагал с малка войска от три хиляди души. А зилотите и техните привърженици само чакали вожд, който да вдигне хората срещу римляните.
Явно учениците на Исус искали тайно той да стане този вожд. Но очакванията им не се сбъдвали. Учителя като че ли пренебрегвал напълно въпроса за чуждото владичество. Тревожело го не политическото, а духовното състояние на народа. Всички разбрали това, когато Исус се появил на площада, който обграждал Божия дом.
Храмът бил религиозен център за всички юдеи. Заобиколен от зъбчати стени, украсен с колони и златна горница, той се възвисявал на хълма Мория като знак за присъствието на Бога в сърцето на Израел, като заветна цел на милиони поклонници от Палестина и диаспората.
Градът живеел с Храма. Служителите на олтара, продавачите на жертвени животни и съдържателите на ханове изкарвали в дните на празника големи печалби. Садукеите, в чиито ръце се намирало светилището, се тревожели малко от това, че понякога култът се превръщал в търговско предприятие. Архиереите сключвали мълчаливо съгласие с търговците, които разполагали под навесите на Храма пейки със стоки, маси за размяна на пари и докарвали животни. Всички отдавна били свикнали пазарният шум да оглася непрекъснато святото място.
И ето че на вратата се появява Исус от Назарет, заобиколен от група последователи. Новият учител веднага обърква всички. Като сплита бич от върви, той прогонва зад оградата овцете и воловете и властно иска да се прекрати с безобразието близо до светинята: "Не превръщайте Дома на моя Баща в дом за търговия!.."
Нямало какво да му се възрази. И преди благочестиви хора се оплаквали от неуредици в Храма. Но йерарсите били засегнати, че този никому неизвестен галилеец се разпорежда на тяхна територия като господар, а и претендира за особена близост с Бога, наричайки го свой Баща.
- Какво знамение можеш да ни дадеш за това, че имаш власт да постъпваш така? - попитали те Исус.
- Разрушете този Дом и за три дни аз ще го построя отново - бил отговорът.
Думите на Исус им изглеждали като насмешка.
- Храмът е построен за четиридесет и шест години - възразили му, - а ти ще го построиш отново за три дни?
Не могли да разгадаят казаното и самите му ученици. За тях още бил скрит невидимият храм, който ще се издигне над света през трите дни от Кръста до Възкресението.
А как се отнесли към Исус фарисеите, стожерите на традиционното благочестие?
Вече можахме да се убедим, че техните възгледи не били диаметрално противоположни на учението на Христос и че той одобрявал основните постановки в тяхната вяра. Освен това нравствените понятия на много фарисеи се отличавали с възвишен характер и били близки до добрата вест. Достатъчно е да цитираме само някои изречения на равините, намерили място в Талмуда, за да се убедим в това: "Обичай мира и установявай мир навсякъде", "Който дава милостиня тайно, е по-високо от самия Мойсей", "По-добре кратка молитва с благоговение, отколкото дълга без усърдие", "Не се гневи прибързано", "Стреми се да бъдеш като Бога: както той е милосърден, така бъди милосърден и ти", "Лицемерите трябва да бъдат изобличавани, защото оскърбяват Божето име". [6] Когато човек чете тези редове, стават разбираеми думите на Христос за фарисеите: "Каквото ви кажат, изпълнявайте и пазете". [7] "Допълвайки" Закона, добрата вест не унищожавала старото. Според Христос "всеки книжник, учил за Небесното царство, е като стопанин на къща, който изнася от съкровищницата си старо и ново". [8] Когато разговаря с един богослов, Исус казва, че богословът "е близо до Божето царство". [9]
Защо в такъв случай между него и фарисеите настъпил сблъсък?
Най-съществена причина за това бил възгледът за благочестието, който господствал сред фарисеите. Тяхната "вярност на Закона" била не само цяла житейска философия, но и подробен житейски план, обмислен до последния детайл. Целта на този план - да се направи свята всяка една страна на всекидневието, като се изпълнява във всичко Божата воля - Христос не отрича и не може да отрече. Но в начините за нейното постигане, получили признание сред книжниците, се криела опасност от закостеняване на религията. А освен това на всички правила на "старците" се приписвал безразборно божествен авторитет. Регламентът поглъщал цялото внимание на хората, като ампутирал понякога основното съдържание на вярата.
Мисълта, че има някакъв "списък от дела", с чието изпълнение може да се придобие абсолютна праведност, не давала мира на законниците. Те се съревновавали един с друг в стремежа си да спазват точно всички обичаи, осветени от вековете. И както често става в историята на религиите, набожността се превърнала в мрачна гротеска.
Някои фарисеи били наричани от хората шикми, широкоплещи, защото вечно ходели прегърбени, като показвали каква огромна тежест от душеспасителни подвизи им се налага да носят. На идване в Храма Исус можел да види как през площада се промъкват фарисеи, които непрестанно се блъскат в идващите срещу тях хора. Те се страхували да вдигнат очи, за да не погледнат случайно някоя жена. Тях шеговито ги наричали хицай, с окървавено чело. [10]
Естествено, че свободата на Христос би трябвало да дразни и плаши подобни хора, те виждали в нея съблазън и заплаха за добрите нрави. През тази епоха, както отбелязва един еврейски историк, фарисеите-шамаити настойчиво проповядвали бягство от света и аскетизъм. Считало се например за смъртен грях да се откъснеш от богословска книга и да кажеш: "Колко е красиво това дърво!" Голямо внимание фарисеите отделяли на постите. А Исус, макар да признавал тези външни прояви на вярата, не ги правел център на религиозния живот. Когато тълкувал Закона в стила на учението, проповядвано от пророците, книжниците го обвинявали, че посяга върху "преданието на старците". Когато казвал, че милосърдието е по-угодно на Бога от обредите, в очите на фарисеите това било подриване на цялата "подзаконова" система.
На мнозина може да се стори странна подобна сляпа преданост на буквата и формата. Но трябва да имаме предвид, че строгото придържане към обредите е упорит недъг, който се корени в дълбините на човешката психика. Затова в историята са бушували толкова страсти около ритуалите и е била пролята толкова кръв заради церемониите. Сходна болест, подобна на натрапчива невроза, е поразявала често и християните, които са забравяли, че за Христос любовта към Бога и хората стои несравнимо по-високо от всякакви външни предписания.
Привържениците на буквата, ритуала и старината във всички времена са се отличавали с еднакъв консерватизъм. Драмата на фарисеите била свързана с типичната проява на това, което по-късно хората започнали да наричат "фарисейство". Ерусалимските старейшини, подобно на брамините в Индия или на руските староверци, живеели в постоянен страх от "оскверняване". За тях казвали, че са готови "да пречистят и самото слънце". Но като мислели да приближат с набожността си времето на Месията, вождовете на Израел, без сами да съзнават това, се отвърнали от този, който им донесъл вестта за спасението.
Трябва да се отчете още една причина за враждебното отношение на книжниците към Исус. Евангелист Марк проницателно отбелязва, че тя се корени в завистта. [11] Фарисеите свикнали да се смятат за мерило на правата вяра, а изведнъж се появява някакъв провинциалист и посяга на привилегиите им. Неговата дейност не е узаконена от нито един признат авторитет. Той не е завършил тяхното училище, не е изучавал богословие и Закона.
Хората, зад чийто гръб стои многовековна традиция, често се характеризират с особен вид гордост. Затова дори на Кръстителя, макар че бил аскет, фарисеите гледали като на самозванец, а още по-дързък им се струвал Исус от Назарет.
Христос казва, че всичко това му напомня една детска песничка:
Свирихме ви със свирка, а не играхте,
пяхме ви печални песни, а не тъгувахте. [12]
И наистина:
Дойде Йоан - нито яде, нито пие, а казват: "Бяс има в него".
Дойде Човешкият син - яде и пие, а казват: "Ето човек,
който обича да яде и да пие вино, приятел на митари и грешници". [13]
Но повтаряме, че съвсем не всички фарисеи са били ограничени и тесногръди педанти. И сред тях имало много хора на живата и искрената вяра, и сред тях се надигали гласове на протест срещу двуличието и лицемерието. Затова първата проповед на Христос в Ерусалим направила на някои законници дълбоко впечатление.
Начело на фарисеите по това време стоял Гамалиел, внук на Хилел. От Деянията на апостолите е известно, че той проявил значителна търпимост към новото учение, а много фарисеи, възпитани от него, се влели по-късно в Новозаветната църква. Появила се дори легенда, че в края на живота си Гамалиел станал християнин и умрял от мъченическа смърт. Тази легенда безусловно е измислица, но появата ѝ не е случайна.
Равините имали поговорка: "Думите на човека, който се страхува от Бога, ще бъдат чути". [14] Изцеленията, извършени от Исус, карат най-честните от фарисеите да се замислят. От тяхно име при него дошъл да разговаря Никодим, член на съвета на старейшините. Но той предпочел да се срещне с Исус през нощта, за да не предизвика насмешките на по-строгите си събратя. [15]
- Рави! - казал той, като влязъл в къщата. - Ние знаем, че ти си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да върши тези знамения, които вършиш ти, ако Бог не е с него.
- Истина, истина ти казвам - отвърнал Исус, - ако някой не се роди отново, не може да види Божето царство (което ще рече, че е малко да бъде признат Исус, необходим е духовен преврат, който променя живота).
- Как може човек да се роди, когато е стар? - не разбрал Никодим. - Може ли да влезе повторно в утробата на майка си и да се роди?
- Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в Божето царство. Роденото от плът е плът и роденото от дух е дух. Не се учудвай, че ти казах: трябва да се родите отново. Вятърът духа, накъдето поиска, и чуваш гласа му, и не знаеш откъде идва и накъде отива. [16] Така и роденият от Духа.
- Как може да стане това? - продължавал да недоумява старецът.
- Ти си израелски учител и не го знаеш?..
Исус не говори случайно за вятъра. Той сравнява неговия волен полет със свободата на човека, който е намерил истински Бога. За този, който "се е родил от Духа", вярата е нещо повече от просто обредна система. Той е Син на Повелителя, дете на неговото Царство.
След този разговор Никодим изглежда станал таен последовател на Исус. Като такива Евангелията сочат също Йосиф от Ариматея, знатен ерусалимски старейшина, и някои "началстващи" личности, които най-вероятно са принадлежели към фарисеите. И все пак те останали малцинство. Преобладаващият брой законници посрещнали Исус подозрително. А при запознаването им с неговото учение тяхното недоволство и тяхната враждебност нараствали.
Когато Исус напуснал Ерусалим, учениците му разбрали, че той не само не се приближил до царския трон, но и настроил срещу себе си влиятелните партии в града. Те били прости селяни, научени да се отнасят с дълбоко уважение към духовенството и книжниците. Като вижда тревогата на приятелите си, Учителя казва: "Всяко растение, което не е посадено от моя Небесен баща, ще бъде изкоренено. Оставете ги. Те са слепи водачи на слепци. Ако слепец поведе слепеца и двамата ще паднат в яма". [17]
След това Исус ще посети още не един път Ерусалим, но там няма да бъде признат. В общината му ще влязат предимно галилейци, а за жителите на Юга той ще си остане чужд. Характерно е, че за евангелист Йоан думата "юдей" е почти синоним на човек, който се отнася враждебно към Христос.
По обратния път за Капернаум Исус спрял край бреговете на Йордан. Там продължил своята проповед, а учениците му кръщавали хората. Изцеленията започнали да привличат при Назаретянина повече хора, отколкото при Йоан, който не правел чудеса. Чувството за съперничество завладяло неволно учениците на Кръстителя. Те отишли на западния бряг на реката в селото Енон, където по това време живеел пророкът, и като го намерили, започнали да се оплакват: "Рави, този, който беше с тебе от другата страна на Йордан и за когото ти свидетелстваше, кръщава и всички вървят след него".
Но тази вест не можела да огорчи Йоан. Нали той не нарича себе си нито пророк, нито Месия. Ако Галилееца е пратен отгоре, ако той е Идващия, йоанитите не трябва да завиждат, а да се радват. Самият пророк се смята само за гост на празника на другия. "Който има невеста, е младоженец - казва той, - а приятелят на младоженеца, който стои и го слуша, се радва много на гласа на младоженеца. Тази моя радост е сега пълна. Той трябва да расте, а аз да се смалявам". [18]
Предтечата на Христос като че ли предвидил своята близка участ. Много скоро дейността му била прекъсната насилствено от властите. През последните месеци религиозното вълнение край Йордан започнало да безпокои управника на Галилея. Тетрархът се страхувал, че много скоро вече ще е късно. Възможно е на Ирод да са докладвали за нападките на Йоан лично срещу него и за думите на пророка, който обещал на народа "да посочи пътя за освобождение от всички земни владетели". [19]
С една дума, имало напълно достатъчни причини за арест.
Исус бил още при Йордан, когато в Енон се появили войници. Кръстителя бил окован във вериги и заведен при тетрарха. Антипа заповядал да го държат затворен в крепостта Махерон, която се намирала край морето на края на пустинята.
Защо владетелят не е наредил да арестуват Исус, не знаем. Той би могъл да е чул вече от фарисеите, че Назаретянина "печели ученици и кръщава повече от Йоан". [20] Но явно Антипа не сметнал новия проповедник за опасен и решил на първо време да не го закача .
Когато Исус разбрал, че Кръстителя е заловен, напуснал областта на Йордан.
Часът на страданията му още не бил настъпил.
БЕЛЕЖКИ
1. G. K. Chesterton. Everlasting Man. London. 1927, p. 238. - Бел. авт.
2. Ин 12, 31. - Бел. авт.
3. Лк 12, 51-52; Мт 10, 34-36. - Бел. авт.
4. Лк 12, 49-50. - Бел. авт.
5. Декалогът забранява портретните изображения. - Бел. авт.
6. Талмуд, Авот 1, 12; Хагига 1; Шабат 10; Бава Кама 8, 7; Сота 14; Йома 72. Вж. Вл. Соловьев. Талмуд и новейшая полемическая литература о нем. - В кн.: Вл. Соловьев. Сочинения, т. VI, с. 11 и сл. - Бел. авт.
7. Мт 23, 3. - Бел. авт.
8. Мт 13, 52. - Бел. авт.
9. Мк 12, 34. - Бел. авт.
10. Тъй като, вървейки с наведени глави, постоянно се блъскали в стените. Вж. Ернест Ренан. Животът на Исус. Сафия, 1992, с. 161. - Бел. авт.
11. Мк 15, 10. - Бел. авт.
12. Мт 11, 17; Лк 7, 32. - Бел. авт.
13. Мт 11, 18-19; Лк 7, 33-34. - Бел. авт.
14. Берахот 6б. - Бел. авт.
15. Йоан: 3, 1-10. - Бел. авт.
16. Староеврейската дума "руах" и гръцката "pne$ma" означават и "вятър", и "дух". - Бел. авт.
17. Мт 15, 13-14; Лк 6, 39. - Бел. авт.
18. Йн 3, 22-30. - Бел. авт.
19. Иосиф Флавий. "Юдейская война" (славянска версия), 11, 7, 14-15. - Бел. авт.
20. Йн 4, 1. - Бел. авт.
Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО
(Пролетта-лятото на 28 г.)
Евангелистите свидетелстват, че хората "се чудели" на Исусовото учение. Но не по-малко впечатление правела неговата сила, която побеждавала стихиите и недъзите. За него разказвали преди всичко като за чудотворец. По-късно и християните често били готови да виждат в чудесата главното доказателство за свръхчовешката природа на Исус. Но самият той недвусмислено отклонява подобна мисъл:
Имайте вяра в Бога.
Истина, истина ви казвам:
който каже на тази планина
"Вдигни се и се хвърли в морето"
и в сърцето му няма съмнение,
а вярва, че ще стане това, което казва -
ще му се изпълни. [1]
С това Исус дава да се разбере, че властта над природата влиза в замисъла на Бога за човека, съответства на неговото призвание. Ако той постигне единство с Духа, за него "няма нищо невъзможно". [2] Чудото обаче е нещо много по-голямо от простото нарушаване на естествения ред. В него се разкрива дълбочината на нещата, друго измерение, където са преодолени законите на тленния свят и властва свободата. Когато хората се докосват до това измерение, според Христос "Божето царство е достигнало до тях ". [3] Истинските свои ученици Исус избавя от робството на "плътта".
Ето знаменията, които ще съпътстват повярвалите:
с моето име ще гонят бесове,
ще говорят на нови езици,
ще хващат змии
и дори да изпият нещо смъртоносно,
няма да им навреди;
върху болни ще слагат ръце
и те ще оздравяват. [4]
Това е като че ли задача от космически мащаб, чието изпълнение започва по времето на апостолите, а след тях - на великите светци и мистици, макар че целта ще бъде постигната напълно само в Божето царство, когато човекът най-сетне ще стане истински венец на творението. Има тълкуватели, които доказват, че думите на Писанието за чудесата не трябва да се разглеждат буквално, а "иносказателно". Имало е, разбира се, случаи, когато библейските метафори са се приемали за реални факти. Но това съвсем не означава, че всичко казано в Стария и Новия завет за чудесата е измислица или "символ". Ако така мислят привържениците на догматичния материализъм ("това не може да бъде, защото изобщо не може да бъде"), нямаме основание да се учудваме, но съвсем странно звучи подобно мнение в устата на някои теолози, които непременно искат да видят алегория във всички евангелски чудеса.
Ето, наведен над безжизненото тяло, Исус произнася: "талита, кум" (момиче, стани) или, като докосва ухото на глухия, казва: "етфатах" (отвори се). Пред нас съвсем не стои символ, а стоят истинските арамейски думи на Повелителя, които са се врязали в паметта на очевидците.
Този, който иска да докаже, че явленията, наречени чудеса, са немислими, не си дава сметка колко малко още се знае за тайните на битието. Но защо дори хората, които са склонни да вярват на най-удивителни съобщения за йогите, посрещат новозаветните разкази скептично? За това си има духовна причина. Приемането на добрата вест изисква вътрешно решение, избор, промяна на всички жизнени принципи.
Исус нарича своите чудеса "знамения", знаци за настъпването на друга епоха. Като съвършен човек той преодолява законите на падналия свят, показва пътя за борба с нравственото и физическото несъвършенство.
Често неговата власт се проявява във всекидневието, като че ли между другото, внезапно, предизвиквайки у учениците му страх. Така веднъж, още преди да бъдат призовани апостолите, когато Петър и другарите му се опитвали безуспешно да хванат риба цяла нощ, Исус им посочил къде трябва да хвърлят мрежата. И за почуда на всички тя веднага се напълнила. В Галилейско море винаги е имало големи рибни пасажи, хората, които се занимавали постоянно с риболов, знаели това. Но как Учителят успял да определи необходимото място през дебелия пласт вода? Симон бил толкова поразен, че помолил Исус да излезе от лодката му. Той се почувствал грешник, който не е достоен да стои до Повелителя... [5]
Друг път Христос и учениците му пресичали при залез слънце езерото. Те се разделили набързо с множеството, умореният Исус седнал в лодката, "както си бил", като оставил на брега плаща си и разполагайки се на кърмата, веднага заспал. В същото време връхлетяла внезапна буря. Но нито шумът на вълните, нито люлеенето могли да събудят Учителя. Тогава изплашените рибари сами прекъснали съня му: "Рави, безразлично ли ти е, че загиваме?" Исус се изправил и като погледнал развълнуваната вода, казал: "Млъкни, стихни!" Всички веднага почувствали, че вятърът започнал да отслабва.
Когато бурята стихнала, Христос упрекнал учениците си: "Защо се страхувате? Нямате ли вяра?" Но сега те били ужасени от самата настъпила тишина: "Кой е той, че и вятърът, и морето му се подчиняват?". [6]
Най-често обаче могъществото на Исус се проявява при въздействието му върху хората. Неговите чудеса са актове на милосърдие. Телесните недъзи той нарича прояви на властта на Сатаната, която трябва да победи. Човечеството, покорило се на злото, е болен човек, чакащ изцеление. Да лекуваш означава да вървиш срещу дяволските сили. И в своите последователи Исус искал да вижда съучастници във великата битка, които протягат ръка на страдащия свят. "Истина, истина ви казвам: който вярва в мене, ще върши дела, каквито върша аз, и повече от тях ще върши". Когато учениците му не могли да помогнат на един болен, дълбоко наскърбен той ги нарича "неверен род". [7]
Исус често посочва тясната връзка между състоянието на тялото и душата. Като изцелява един болен от паралич, той го предупреждава: "Ето, ти оздравя, повече не греши, за да не ти се случи нещо по-лошо". [8]
Според Учителя едно от главните условия за оздравяването на болния е неговата вяра, той трябва активно да подкрепя процеса на изцелението. Маловерието спъва победата над болестта. Да се убедят в това нагледно учениците му могли, след като Исус отива в "родината си", в Назарет. Известно време той избягва да ходи в градчето, "където е бил възпитан", но сега явно решава, че е настъпило време да подложи назаретяните на изпитание.
Била събота и в молитвения дом се стекло почти цялото население на Назарет. Когато дошло според обичая времето да се чете Библията, Исус се изкачил на амвона и му подали свитък от Писанието. Той го разгънал и прочел стихове от книгата на Исая.
Духът на Повелителя Бог е върху ми,
защото той ме помаза да донеса добрата вест на бедните
и ме изпрати да изцелявам съкрушените в сърцето,
да проповядвам на затворниците освобождение,
да възвестявам прозрение за слепите,
да пусна на свобода пленниците,
да проповядвам благословеното време на Повелителя. [9]
Като върнал свитъка на служителя, Исус седнал. В настъпилата тишина всички погледи били приковани в него. Той знаел, че събралите се са изпълнени със съмнения, че дори неговите братя, които са там, не вярват в неговото посланичество. Въпреки това Исус започнал да говори, като обяснявал прочетените от него думи на пророка: "Днес се изпълни това писание, което чухте..."
По редиците на присъстващите преминал ропот. Кога този човек, довчера изпълнител на поръчките им, е успял да стане учител, равин? Мнозина вдигали презрително рамене: "Не е ли това дърводелецът, синът на Мария, брат на Яков, Йосиф, Юда и Симон? Не са ли тук сред нас сестрите му?".
Намерили се и такива, които желаейки да проверят слуховете, дошли от Капернаум, му предложили да извърши някакво чудо. Но не последвало изцеление. Силата на Исус се сблъскала с глуха стена от неверие. Самият той бил поразен от безнадеждното коравосърдечие на тези хора.
"Няма пророк, признат в родината си" - казал Христос, напускайки Назарет. [10]
Понякога при изцеленията Исус използвал външни действия: слагал ръка върху болното място или го намазвал с намокрена пръст, а след това изпращал човека да се измие. В някои случаи искал да остане насаме с лекувания. Но всичко това се правело само за да се помогне на хората да заздравят вярата в себе си. "Твоята вяра те спаси", "Не се страхувай, само вярвай" - казва Учителят.
Понякога били достатъчни дори слаби проблясъци на вяра. Така бащата на едно дете епилептик се измъчвал от съмнение, но с всички сили искал да го преодолее. "Вярвам, Повелителю? - простенал той, - помогни на неверието ми!" И неговият отчаян вопъл бил чут. Това показва, че доверието на близките е можело изглежда да замени вярата на болния. Веднъж в Капернаум роднини донесли при Учителя човек, скован от паралич, но заради множеството не успели да се проврат в къщата. Тогава те разглобили плоския покрив и спуснали носилката направо в краката на Исус. И чудото станало, защото, както казва евангелист Марк, Повелителят "видял вярата им" [11]. А по молба на един римски центурион и на един от придворните на Антипа Христос излекувал слугите им, без дори да види болните. [12]
Не трябва обаче да мислим, че Исус е лекувал винаги с лекота. Той изминава земния си път, без още да има "цялата власт на небето и на земята", освен това не малка пречка се оказват самите хора, тяхното малодушие и съмнение. Ние четем как "с тежка въздишка", обърнал лице към небето, сякаш преодолява някакво препятствие, той освобождава един човек от недъга му. [13]
Исус усеща почти физически енергията, която излиза от него. Веднъж вървял сред огромна тълпа и някаква жена, която страдала от кръвотечение, се докоснала тайно до плаща му. Като се огледал бързо, Исус попитал:
- Кой ме докосна?
- Учителю? - учудил се Петър, - хората са те наобиколили и те притискат.
- До мене се докосна някой - възразил Исус, - защото почувствах сила, която излезе от мене.
Тогава жената паднала смутена в краката на Учителя и си признала, че е тя.
- Дъще моя - казал той, - твоята вяра те спаси, иди си с мир и нека бъде излекувана болестта ти. [14]
През тази бурна преломна епоха, както и в наши дни, широко разпространение получили психическите заболявания. Ако Старият завет почти не ги познава, Евангелията ни карат да мислим за някаква епидемия от душевни болести. Особено страшен бил един загадъчен вид безумие - обсебването от бесове. [15] Човекът, който страдал от него, чувствал мъчително раздвоение на личността: в него като че ли се вселявала някаква чужда и враждебна личност. Болният викал с неестествен глас, говорел от името на бесовете, които живеели в него, като понякога твърдял, че има в себе си цяла армия демони. Много от обсебените получавали припадъци само понякога, други изобщо не идвали на себе си и бягали от населените места в дивите пустини. Понякога живеели в изоставените гробници и хората със страх слушали нощно време тяхното виене и кикотене.
Само с присъствието си Христос действал поразително на тези нещастници. Понякога била достатъчна една негова властна дума или докосване и душата се освобождавала от тъмните сили, които я владеели.
Като ги връщал към нов живот, Исус искал от излекуваните пълно вътрешно преустройство. Демоните паразитират върху греховете. Ако по-нататък духът на новия живот не изпълни човека, обсебването ще се върне с удвоена сила.
Съвременниците на Христос си представяли бесовете натуралистично, във вид на зли и коварни същества, които живеят в пустинята. Ето защо, за да бъде разбран, Учителят облича мисълта си в следната притча: "Когато нечистият дух излезе от човека, броди по безводни места, търси покой и като не го намери, казва: Ще се върна в моята къща, откъдето излязох. И като дойде, намира я пометена и подредена. Тогава отива и довежда други духове, по-зли от него, седем на брой, и като влязат, заселват се там и последното за човека е по-лошо от първото". [16]
Слухът за изцеленията в Галилея от самото начало започнал да предизвиква безпокойство у ерусалимските пазители на Закона. Току-що били прекратени подозрителните сборища край река Йордан и ето че отново трябвало да се вземат мерки за опазване на правата вяра и вразумяване на неверните. Не за първи път Галилея създавала грижи на столицата. Някои добре помнели партизаните на Юда Гавлонит. Неукият народ на Севера винаги бил готов да вярва на лъжепророци и шарлатани.
Но като дошли в Капернаум, книжниците разбрали, че им е трудно да оспорват реалността на извършените чудеса. Затова започнали всячески да хитруват в търсене на удобно обяснение. Нали не можели да вярват като Никодим, че Бог действа чрез Назаретянина, когото презирали. Едни от тях решили, че Исус се е научил на магии в Египет, а други се опитвали да убедят хората, че той прогонва бесовете, след като е сключил съюз с техния "княз" Велзевул [17]. Но Исус веднага поставил в задънена улица изобретателите на хитроумните хипотези. Той попитал книжниците как може бяс да изгонва бяса, няма ли да прилича това на междуособна война, гибелна за цялото царство на демоните? Той обвинил пряко своите противници в хулене на Божия дух, с чиято сила се вършат чудните дела на милосърдието. Как могат те да се представят за служители на вярата, ако са неспособни да отличат доброто от злото?
Или наречете дървото добро и плода му добър,
или наречете дървото лошо и плода му лош,
защото по плода се познава дървото.
Змийски рожби, как можете да говорите добро,
след като сте лоши?
Защото от препълнено сърце говорят устата. [18]
Стрелата попаднала в целта. Надменните богослови били посрамени пред всички. Гневът им нямал предел и като се събрали тайно, те решили, трябва да се сложи край на изкушението, което Исус сее.
Когато след това Учителят отишъл пак в Ерусалим за празника, с постъпките и думите си предизвикал още по-голямо недоволство. Този път той вече обявил открито, че чудесата са знак за висшето му посланичество. Като влиза в единоборство с държавата на мрака, той изпълнява волята на своя Баща. Животът и благословията идват от Бога, затова и този, който е изпратен от него на земята, е призван да лекува и да дава живот.
До ден днешен се труди моят Баща и аз се трудя...
Истина, истина ви казвам:
не може Синът да създава сам,
ако не вижда създаващ Бащата,
защото каквото той създава, това създава и Синът.
Който не почита Сина, не почита Бащата,
който го е пратил.
Истина, истина ви казвам:
който слуша моето слово
и вярва на този, който ме е пратил,
има живот вечен. [19]
Тези думи правоверните вече не могли да изтърпят. Не стига, че Назаретянинът нарушава Закона, а още се нарича и Син божи. Книжниците го наобиколили и поискали да им даде такова "знамение от небето", което безспорно да убеди всички. "Родът лукав и неверен иска знамение - казал с въздишка той. - Но няма да му бъде дадено знамение, освен знамението на Йона [20]. Защото както Йона беше знамение за ниневейците, така ще бъде и Човешкият син за този род. Южната царица ще се изправи по време на Съда с хората от този род и ще ги осъди, защото дойде от края на земята да чуе мъдростта на Соломон. А ето че това, което е тук, е повече от Соломон. Ниневейците ще се изправят по време на Съда с този род и ще го осъдят, защото се покаяха от проповедта на Йона. А ето че това, което е тук, е повече от Йона". [21]
Затова ли Човешкият син е отблъснал изкусителя в пустинята, за да показва сега с демонстративни чудеса своята власт? Напротив, той постоянно крие от множеството изцеленията, които върши. "Не разказвай на никого" - често моли той човека, на когото е върнал здравето. И обикновено само против неговата воля хората разнасят навсякъде вестта за небивалите събития. Още повече Христос не иска да прави чудесата пропагандно оръжие и по този начин да кара враговете си да го слушат. Нека съдят за него, както им подсказва съвестта. Само за повярвалите в Исус, само за духовно излекуваните чудесата ще се разкриват като признак, че Бог влиза в света.
"Знаменията за Царството" вълнували не само учените богослови. Имало един човек, чиято душа страдала през тези дни, като се разкъсвала между съмненията и надеждата, човек, който мислел за Исус и си задавал въпроса: кой е той?
Махерон бил за Кръстителя нещо като почетно заточение. Антипа дори разговарял с Йоан и търпеливо изслушвал разобличителните му речи. Понякога в крепостта били пускани учениците на Кръстителя. Те му носели вести от външния свят. От тях Йоан разбрал за събитията в Галилея, за проповедите и чудесата на Човека от Назарет. Пророкът помнел, разбира се, видението при река Йордан и бил убеден, че Исус е истински Божи пратеник. Но трябва ли точно той да бъде смятан за Месията? Нали минали вече много месеци, а Назаретянина все още живеел в Капернаум, заобиколен от рибари и простосмъртни хора. Къде е величието и славата на Царството, глашатай и предвестник на което бил Йоан?
За да разсее недоразумението, Йоан изпратил от Махерон двама свои ученика при Исус. "Ти ли си Идващия или да чакаме друг?" - питал той. [22]
Пратениците отишли в Капернаум и намерили Исус, заобиколен както винаги от множество хора. На зададения въпрос той не отговорил пряко, а само казал: "Идете и кажете на Йоан, което видяхте и чухте: слепи проглеждат, куци прохождат, прокажени се очистват, глухи започват да чуват, на бедните им се казва добрата вест и блажен е този, който не се съблазни заради мене".
След като йоанитите си отишли, Исус се обърнал към хората и заговорил с тях за Кръстителя.
При кого са ходили юдеите в пустинята? При пророк ли? Да, Йоан е пророк, но е имал и друго, по-високо призвание: да стане предтеча на Месията. Той е избраният от Небето вестител. "Казвам ви, сред родените от жена няма никой по-голям от него". [23] Старият завет е до Йоан. Оттам нататък настъпва друго време, когато Царството е отворено за хората. Но Йоан спрял на границата на двата Завета, без да я премине. Затова "най-малкият в Божието царство е по-голям от него". Христос има предвид, че представите на Йоан за Помазаника не са били освободени от идеите на земния месианизъм. И следователно Исус не е могъл да му отговори определено: "Да, аз съм този, когото очакваше". Истинският Месия се явил не за да заповядва, а да лекува и да проповядва добрата вест. Той е Спасяващият и неговите дела са знамения за Царството.
БЕЛЕЖКИ
1. Мт 21, 21-22; Мк 11, 22-23. - Бел. авт.
2. Мк 9, 23; ср. Йн 14, 12; Бит 1, 26; Пс 8. - Бел. авт.
3. Лк 11, 20. - Бел. авт.
4. Мк 16, 17-18. - Бел. авт.
5. Лк: 5, 4-8. - Бел. прев.
6. Мт 8, 23-27; Мк 6, 36-41; Лк 8, 22-25. - Бел. прев.
7. Мт 17, 14-17; Мк 9, 14-29; Лк 9, 37-42; Йн 14, 12. - Бел. авт.
8. Йн 5, 14 - Бел. авт.
9. Ис 61, 1-2. - Бел. авт.
10. Мт 13, 54-57; Мк 6, 1-4; Лк 4, 16-24. - Бел. прев.
11. Мк 2, 1-5. - Бел. прев.
12. Мт 8, 6-13; Лк 7, 2-10. – Бел. прев.
13. Мк 7, 34. - Бел. прев.
14. Мт 9, 20-22; Мк 5, 25-34; Лк 8, 43-48. - Бел. авт.
15. Трудно е да се определи границата, която отделя обикновеното душевно заболяване от обсебването от демони. Но когато се мисли, че всички излекувани от Христос "бесни" са били просто душевноболни, се пропуска това, че същността на повечето психически патологии в много случаи остава загадка. В тях най-често се открива хипертрофия на греха (самолюбие, гордост, затвареност в себе си) и изцелението е тясно свързано с духовния и нравствения живот на болния, както е отбелязвал откривателят на инсулиновото лечение Дж. Фергюсън. Важно е да се помни също така, че в Евангелията всеки недъг се разглежда като проява на разрушителните сили на мирозданието; виж Лк 13, 11-16. - Бел. авт.
16. Мт 12, 43-45; Лк 11, 24-26. - Бел. авт.
17. Велзевул (Баал Зебул `Господар на двореца`) е древно ханаанско божество. По-късно с това име започнали да наричат главатарят на злите духове. - Бел. авт.
18. Мт 12, 33-35. Що се отнася до непростимата "хула срещу Светия дух", става дума не за грешка или заблуда на ума, а за съзнателна съпротива на Бога. Виж Св. Афанасий Великий. Из бесед на Евангелие от Матфея, гл. 12. - Бел. авт.
19. Йн 5, 17 и сл. - Бел. авт.
20. . Старозаветен пророк, проповедник на покаянието. - Бел. авт.
21. Мт 12, 38-42; Лк 11, 29-32. - Бел. авт.
22. Мт 11, 2-14; Лк 7, 18-29. По мнението на редица древни коментатори Йоан е искал да убеди само своите ученици в месианството на Исус; вж. тълкуванията, приведени в кн.: Свещ. С.Вишняков. Св. великий пророк, Предтеча и Креститель Господень Иоан. М., 1879, с. 316... Но имало и такива (напр.: Тертулиан), които смятали, че самият Кръстител се е съмнявал. "Евангелският текст - казва о. С. Булгаков, - ако не противоречи, то и не дава никакво положително основание да се отнася въпросът на Предтечата само към неговите ученици, а не и към самия него" (С. Булгаков. Друг Жениха. Париж, YMCA, 1927, с. 128; вж. също М. Э. Поснов. Иудейство. Киев, 1906, с. 253). Косвено потвърждение на този възглед е фактът, че йоанитите не се присъединили към Църквата на Христос, а останали обособена община. Част от тях след това се преселили в Месопотамия, където се влели в гностическата секта на мандеите. Виж В. Болотов. Лекции по истории древней Церкви. СПб, 1910, т. 2, с. 230...; J. Steinmann. St. Jean - Baptiste et la spiritualite du desert. Paris, 1956, p. 125 s. - Бел. авт.
23. Тези думи не се отнасят за Дева Мария, тъй като оригиналният текст има предвид лица от мъжки пол. - Бел. авт.
ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА
(Есента на 28 г. - пролетта на 29 г.)
Ако не се смятат кратките пътувания до Юдея, в продължение на една година Исус не напуска Генисаретската област, като проповядва в селищата, разположени на северозападната страна на езерото. В Тибериада, столицата на Ирод Антипа, където живеели предимно езичници, не се появил. Около Гадара го посрещат враждебно. Единственият град на източния бряг, където проповядва безпрепятствено учението си, е Витсаида. Но още от самото начало Христос започва да внушава на учениците си мисълта за по-широка проповед на добрата вест. "Вдигнете главите си - казва той – и погледнете нивите, как са побелели вече за жътва... Жътвата е много, а работниците малко". [1] От предани слушатели учениците трябвало да се превърнат в "ловци на хора", в действащи сподвижници на своя учител.
Точно с тази цел били избрани Дванадесетте.
В Старозаветната църква съществували така наречените "шелухим", пратеници, или на гръцки - апостоли. Те били представители на общините, разнасяли писма, решавали спорни въпроси, събирали дарения, съобщавали за дните на празниците. Ходели от град на град по двама, като осъществявали връзката между разпръснатите огнища на Израел. Новозаветната църква също трябвало да има такива апостоли.
В навечерието на техния избор Исус се молел цяла нощ, усамотен на един хълм, а на сутринта събрал учениците си, за да назове поименно дванадесетте и да разясни мисията им. Той говорел за Божето царство, за новия живот, който то носи, за блаженството на призваните. През този ден в истинския смисъл на думата била основана Църквата на добрата вест. Тя трябвало да отговори на надеждите на света.
Евангелист Матей пише, че малко преди да призове дванадесетте, Исус, изпълнен със състрадание, гледал множеството, "което било отрудено и пръснато като овце без пастир". [2] Апостолите трябвало да отидат при тези страдалци, като им носят духовно и телесно изцеление. Всеки техен ден и всяка крачка от този миг нататък принадлежели само на Бога и хората. Те трябвало да станат волни пътници и да живеят като небесните птици, без да се грижат за нищо. Не им е необходимо да вземат със себе си нито пари, нито запаси, нито излишни дрехи. Покрив и хляб ще получат от тези, които ги приемат, защото "работникът е достоен за своята прехрана". [3]
Мисионерския си поход апостолите трябвало да започнат от народа на Повелителя. Времето за покръстване на света още не било настъпило. На първо време Исус заръчва:
Не ходете при езичниците
и в самарянски град не влизайте.
Идете по-добре при овцете погинали
от дома Израелев. [4]
Той поставя тези ограничения дори и за себе си. Първо на израелтяните бил даден Завета чрез Мойсей и пророците и затова те първи трябвало да се изправят пред избора да приемат или да отхвърлят добрата вест.
Учениците не трябва да мислят, че им е възложена лека работа. Мнозина ще ги посрещнат с радост, но още повече ще са противниците им, които ще се появят.
Ето че ви пращам като овце сред вълци.
Следователно бъдете мъдри като змии
и простодушни като гълъби.
Пазете се от хората,
защото те ще ви предадат на съд
и ще ви бичуват в синагогите си,
и пред управници и царе ще ви поведат заради мене,
свидетели да бъдете пред тях и пред езичниците.
И когато ви предадат,
не се грижете как и какво ще кажете,
защото няма да говорите вие,
а духът на вашия Баща ще говори във вас.
Брат брата си на смърт ще предаде
и баща детето си.
И ще се надигнат деца срещу родители,
и ще ги убият.
И ще ви мразят всички заради моето име.
Но който изтърпи до края,
той и ще бъде спасен...
И не се страхувайте от тези, които убиват тялото,
но не могат да убият душата,
а се страхувайте по-добре от този,
който може и душата и тялото
да погуби в геената.
Не се ли продават две врабчета за асарий?
И нито едно от тях няма да падне на земята
без волята на вашия Баща.
А на вас и космите на главите ви са преброени.
Не се страхувайте:
вие сте по-добри от много врабчета. [5]
Тези, които са се посветили на Исус, се освобождават от робството на "този свят". Повелителят е винаги с тях. Той ги е направил свои "приятели" от момента, в който са тръгнали след него. Царството, което им предстои да възвестят, е Царство на Човешкия син. Да вярваш в Бога, означава да вярваш в Исус:
Всеки, който ме признае пред хората,
аз ще го призная пред моя Баща,
който е на небесата.
И който се отрече от мене пред хората,
ще се отрека и аз от него пред моя Баща,
който е на небесата. [6]
Често се оказва вярна пословицата: "Врагове на човека са неговите близки". Нека дори най-близките хора да отклоняват апостолите от тяхната служба, но те трябва да помнят, че са получили друго, по-висше родство и на него преди всичко трябва да бъдат верни. "Който обича баща си и майка си повече от мене, е недостоен за мене". [7]
Тези сурови думи вероятно са накарали да трепнат дори най-смелите от апостолите, но те успели да разберат техния смисъл, да разберат, че Учителят говори само за това колко пълен и окончателен трябва да стане техният избор.
Ако пратениците се изпълнят с духа на Исус, самият той ще действа чрез тях и в тях. "Който ви приема, приема мене, който ви слуша, слуша мене". [8]
Апостолите на Христос ще получат власт да помиряват душите с Бога.
Както ме прати моят Баща,
така ви пращам и аз...
Ако простите на някого греховете, простени са му,
ако не простите на някого - не са му простени...
Каквото съедините на земята, ще бъде съединено на небето,
и каквото разделите, ще бъде разделено на небето. [9]
Като Човешкия син учениците му ще станат сеячи на Словото и лечители. От този момент нататък животът им е отдаден на служенето, както животът на техния наставник и повелител. По-късно апостол Павел, макар да не е един от дванадесетте, свидетелства за тайнството на "преображението в Исус". "Не живея вече аз, а Христос живее в мене - казва той. - Подражавайте ми, както аз на Христос". [10] И това не са думи на превъзнасяне, а призив за отдаване на Бога и света, както се е отдал Исус от Назарет.
Когато дванадесетте, след като се разделили по двама, отишли в околните градове, Исус останал съм. А скоро му съобщили за трагедията, която се разиграла в Махерон.
Йоан Кръстител имал в дома на тетрарха враг, който отдавна желаел смъртта му - Иродиада [11], съпругата на Антипа. Отначало тя се оженила за брат му, когото Ирод Велики лишил от наследство. Честолюбивата жена се измъчвала от унизителното си положение и мечтаела за власт. Когато през 26 година Антипа гостувал в дома на брат си, тя успяла да очарова тетрарха. Той бил вече на петдесет години, но се влюбил в родственицата си и решил да се ожени за нея. За което имало не малко пречки. Предстояло му да се разведе с първата си жена, дъщеря на негов съюзник, набатейския цар Арета IV. Като разбрала за плановете на Антипа, съпругата му избягала с помощта на верни бедуини при баща си в Набатея. Това довело до скъсване на дипломатическите връзки с Арета. В самата Юдея постъпката на Ирод предизвикала единодушно порицание: Иродиада била негова племенница и жена на брат му, така че тетрархът нарушавал два пъти Закона. Но нищо не можело да спре владетеля.
Още докато бил на свобода, Йоан Кръстител се изказвал открито срещу кръвосмесителния брак. Той не престанал да упреква Ирод и след като Антипа го заточил в крепостта. Затова затворникът продължавал да бъде опасен за Иродиада. Тя търсела повод да си разчисти сметките с него, но виждала, че слабохарактерният ѝ съпруг едва ли ще се реши да осъди и екзекутира Йоан. Дългоочакваният случай все пак се появил.
Ирод празнувал рождения си ден и в махеронския дворец се събрали много почтени гости - военоначалници и галилейски старейшини. Когато пирът бил в разгара си, в средата на залата изтичала Саломея, дъщерята на Иродиада, и за неописуем възторг на всички изпълнила пламенен сирийски танц. "Искай от мене всичко, което пожелаеш!" - викал пияният тетрарх. Той призовавал присъстващите за свидетели, че се кълне да изпълни каквото и да е желание на девойката. Като се посъветвала с майка си, Саломея повторила думите, които и подсказала Иродиада: "Дай ми още сега на поднос... главата на Йоан Кръстител".
Лицето на Антипа помръкнало. Пророкът непрекъснато му внушавал уважение и освен това се страхувал от реакциите на хората. А и римляните не обичали разправите извън съда. Но като искал да удържи на думата, дадена пред знатните гости, Ирод заповядал на телохранителя си да слезе в тъмницата. Скоро той се върнал с окървавената глава на Йоан в ръце. Сложили я на поднос, а Саломея отнесла страшния дар на майка си... [12]
Така загинал "най-великият сред родените от жена". Той бил малко над тридесет години. Успял ли е да получи отговора на Исус? Не знаем. Но умрял, както и живял - като несломим свидетел на истината, идваща от Бога.
Тялото на пророка било предадено на учениците му. Като го погребали, те побързали да отидат в Галилея и да съобщят за случилото се на Исус. [13] Йоанитите знаели, че през последните дни мислите на техния наставник постоянно се връщали към Човека от Назарет.
От този момент нататък страх започнал да преследва Антипа. Като чул за Исус, той уверявал хората край себе си, че се е върнал от мъртвите екзекутираният от него праведник. Когато Арета IV започнал война с Ирод и превзел Махерон, хората си рекли, че Бог е наказал тетрарха за убийството на Йоан.
По това време дванадесетте се върнали в Капернаум. Успехът ги вдъхновил и те с възторг описвали на Исус "всичко, което са направили и на което са научили". Но радостта им била помрачена от печалната новина. Сега, след екзекуцията на Йоан, всеки от тях се излагал на опасност. Тетрархът можел да премине към враждебни действия и срещу новите проповедници. Учителят трябвало да запази зараждащата се Църква. "Идете - казал той на апостолите - далеч от другите на самотно място и си починете малко". Самият той седнал в една лодка и се прехвърлил на източния бряг близо до владенията на Ирод Филип.
Скоро го последвали и учениците му.
БЕЛЕЖКИ
1. Йн 4, 35; Мт 9, 37-38; Лк 10, 2. - Бел. авт.
2. Мт 9, 36. - Бел. авт.
3. Мт 10, 7-10; Мк 6, 7-13; Лк 1-6; 10, 4-11; ср. Мт 19, 28; Лк 22, 30. Както отбелязва еп. Касиан, "отделянето на дванадесетте е било начало на организация" (Еп. Кассиан. Христос и первое християнское поколение. Париж, YMCA, 1950, с. 31). - Бел. авт.
4. Мт 10, 16 и сл.; Мк 13, 9 и сл.; Лк 10, 3; 12, 11; 21, 12-19. - Бел. авт.
5. Мт 10, 32 и сл.; Мк 8, 38; Лк 12, 8-9; 14, 26-27. - Бел. авт.
6. Мт 10, 40; Лк 10, 16.- Бел. авт.
7. Йн 20, 21, 23; Мт 18, 18.- Бел. авт.
8. Мт 10, 40; Лк 10, 16. - Бел. авт.
9. Ин 20, 21, 23; Мт 18, 18. - Бел. авт.
10. 1 Кор 11, 1; 1 Гал 2, 20. - Бел. авт.
11. Внучка на Ирод Велики. - Бел. прев.
12. Мк 6, 21-28; Мт 14, 6-11. - Бел. прев.
13. Мт 14, 12. - Бел. прев.
Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“
(Пролетта-лятото на 29 г.)
По времето, когато над малкото община надвиснала за първи път реална заплаха от страна на властите, проповедта на Исус постигнала най-големия си успех. Той постоянно бил съпътстван от жители на Галилея и Декаполис, Юдея, Йорданската област и дори Финикия. Мълвата за него "се разнесла по цяла Сирия". Никога по-рано такова множество не се било стичало при Учителя. Макар че не е известно колко от тези хора са влезли по-късно в първата Църква, пролетта безспорно донесла на добрата вест богата жътва.
Когато Исус изчезнал от Капернаум, хората започнали да го търсят. Въпреки близостта на Пасхата много галилейци, вместо да се готвят за Ерусалим, заобиколили езерото и се отправили към Витсаида, като се надявали да срещнат Учителя там. И отново Исус видял "овцете от дома на Израел", бродещи като стадо без пастир. Сред пустинните хълмове той им приличал на нов Мойсей, който ще ги поведе по пътя на свободата. "Като ги съжалил", Исус дълго разговарял с хората и изцелявал доведените при него болни...
Незабелязано се спуснала вечерта и скоро нощта трябвало да обгърне крайбрежието. Учениците започнали да се тревожат:
- Усамотено е това място и късно е вече - казали те на Исус. - Пусни ги, за да отидат в околните селца и села и да си купят нещо за ядене.
- Вие им дайте да ядат - отвърнал той.
- Да отидем да купим хляб за двеста динария и да им дадем да ядат ли? - попитал единият от апостолите. Нали общината имала свои спестявания, а някои от дошлите вероятно носели със себе си пари. Филип обаче изразил съмнение дали това ще бъде достатъчно. Тогава Исус попитал:
- Колко хляба имате? Идете и вижте.
- Има тук едно момче - казал Андрей - и то има пет ечемични хляба и две рибки. Но какво е това за такова множество?
Вместо отговор Учителят наредил да разположат събралите се в редици на зелената пролетна трева и като взел хлябовете, произнесъл над тях благодарствена молитва. Начупил ги с тържествен жест и ги раздал на учениците си. Смутени, те започнали да разнасят по редиците оскъдната храна, но скоро за своя почуда се убедили, че тя стига за всички...
На пръв поглед може да изглежда, че в този случай Христос като че ли е отстъпил на изкусителя, който някога му предлагал да превърне камъните в хляб. Но в действителност в това, което извършил, нямало компромис. Думите "не само с хляб живее човек" оставали в сила. Учителят искал множеството да идва при него преди всичко за духовна храна. Ако хората търсят Божето царство, "всичко останало ще им дойде от само себе си". Преданието е запазило знаменити думи на Христос: "Молете се за голямото, а Бог ще вид даде над това и малкото". [1]
Ние никога няма да научим как именно е станало умножаването на хлябовете, но съвсем не това е важното. Исус показал, че истинската жива вяра и единството на душите в благодатта могат да станат залог не само за небесен, но и за земен благослов.
Не е случайно, че това събитие е описано от четиримата евангелисти, а ранните християни обичали да го рисуват по стените на катакомбите. Мистерията на празничната братска трапеза била предвестие за евхаристията, тайнството на благодарността, на което Човешкият син отредил централно място в своята Църква.
В този вечерен час околностите на Витсаида станали свидетели на първите стъпки към открито признаване на Царството. Вярата, макар и за кратко време, победила. Според богословите Исус бил лъжепророк и осквернител, в очите на политиците бил опасен подбудител на тълпите, но тук бил посрещнат възторжено от хиляди хора, които прекарали с него дните преди Пасхата и участвали в свещеното разчупване на хляба.
Когато се спуснала нощта и светлините на огньовете заблестели в долината, на хората им било трудно да заспят. Всички били обхванати от радостна възбуда. "Той наистина е пророк, който иде в света" - чували се навсякъде викове. Макар Исус да не искал за себе си царски почести, галилейците били вече готови да го отведат насила и да го провъзгласят за свой повелител. Мислите им поели в обикновената посока. Светлината на Царството и евхаристичния "знак" за общуването с Бога отново били забулени от оживели илюзии...
Ентусиазмът на множеството можел да се предаде на учениците, което било по-опасно от всички преследвания на Ирод. И отново трябвало да се крият, да бягат. Исус не се бавил нито минута. Той заповядал на двенадесетте да седнат в лодката на Симон и да плават покрай брега на Витсаида. Без да разбират причините за това бързане, те се подчинили мълчаливо, а той, незабелязан от никого, под покрова на нощта, се отдалечил сам на хълма, откъдето в светлината на луната виждал лодката, която се борела с насрещния вятър.
Учениците чакали Исус да слезе бързо на брега, но той не напускал своето убежище. Към три часа през нощта те били отнесени почти на средата на езерото. Сега трябвало да мислят само за това да не се обърне лодката. Внезапно апостолите видели нещо, което ги накарало да извикат. Направо сред вълните се движела човешка фигура, която, както им се сторило, искала да мине покрай тях. Вцепенени, рибарите захвърлили греблата. Спомнили си всичките ужаси на народните поверия. Не предвещава ли този призрак близка гибел? И в същия миг от тъмнината се чул познат глас: "Аз съм, не се страхувайте!.."
Те още не знаели да се радват ли, или да се плашат, когато импулсивният Петър, като се вгледал в мъглата, извикал: "Повелителю, ако това си ти, кажи ми да дойда при тебе по водата!".
Какво го завладяло? Детско любопитство ли? Или желание да се избави от страха, като се докосне до Учителя? Най-вероятно рибарят не си давал сметка за своите подбуди, когато, като чул думата "ела", прекрачил смело през борда. И станало нещо невероятно. Няколко мига силата на вярата наистина държала Петър върху водата. Но веднага щом усетил вълните под краката си, осъзнал уплашено какво става и започнал да потъва.
- Спаси ме, Повелителю! - започнал да вика отчаяно Симон.
- Защо се усъмни, маловерецо? - казал Исус, като му протегнал ръка.
Учениците лежали на дъното на лодката, без да смеят да помръднат. Сега те окончателно разбрали: съдбата ги е събрала с някого не от този свят.
Никой от тях не успял да забележи как лодката докоснала крайбрежните камъни...
Между другото на сутринта, когато разбрали, че дванадесетте са отплавали сами, без Учителя, хората се губели в догадки и недоумявали: къде е могъл да отиде? Групи галилейци бродели объркано по брега. Някои излезли в морето с лодки и си подвиквали с рибарите от Тибериада. Накрая някой изказал мисълта да отидат в "неговия град".
И те наистина намерили Назаретянина в Капернаум.
Какво го накарало да се върне в тетрархията на Антипа? Искал ли е да опита още един път да намери там разбиране и затова ли не бързал да напусне Галилея? Това е най-вероятното предположение. Исус като че ли засланял бъдещето от самия себе си. В това се състои непостижимият за нас трагизъм на неговия живот. Нека семената на добрата вест да падали често на безплодна почва, Сеячът продължавал да се труди за "спасението на мнозина". Според проникновените думи на един руски писател Христос "трябвало да запази надеждата до край, до кръста". [2]
По същото време в капернаумската синагога дошли книжници от Ерусалим. Този път те не обвинили Исус в магьосничество, а че не уважава "преданията на старците". Как може той, който претендира за ролята на наставник, да се отнася толкова лекомислено към обредите, завещани от бащите? Нали всички видели, че като сядат на масата, учениците му не извършват ритуалното измиване.
Исус не започнал да се
оправдава пред тях. "Правилно е пророкувал Исая за вас, лицемери - отбелязал той, -
както е написано:
Тези хора ме почитат с устата си,
а сърцето им стои далече от мене,
но напразно ми оказват почит,
като учат на учения и предписания човешки.
Оставили сте Божата заповед и се придържате към човешкото предание".
Много ли струват обредите, ако главното в Закона е забравено? Учителят веднага дава пример за такъв вид фалшиво благочестие. Често хората, които са завещали имота си на Храма, отказват заради това да помагат на родителите си. Като си въобразяват, че са проявили набожност, те вършат грях срещу една от първите заповеди на Мойсей.
Спорът бил прекъснат от галилейците, които дошли от околностите на Витсаида. Те наобиколили Учителя, развълнувани и учудени:
- Как дойде тук, Рави?
Но срещата с тях вече не радвала Христос.
- Истина, истина ви казвам: вие не ме търсите, защото видяхте знамение, а защото ядохте от хлябовете и се наситихте. Работете не за тленната храна, а за храната, която е във вечния живот и която Човешкият син ще ви даде. Защото Бащата Бог е поставил върху него печата си.
В техните души "знамението", чудото на Божественото присъствие, явено на трапезата, помръкнало в сравнение с това, че Исус съумял да ги нахрани на усамотено място. Но галилейците все пак се опитали да разберат какво очаква и иска от тях Учителят.
- Какво да направим - попитали те, - за да вършим Божите дела?
- Божето дело - бил отговорът - е да вярвате в този, когото Бог е пратил.
Но нима те не вярвали? Нима не искали да го направят цар за това, че като Мойсей им дал нова небесна манна?
- Не Мойсей - възразил Исус - ви даде хляб от небето. Защото Божият хляб е Този, който слиза от небето и дава живот на света.
- Давай ни винаги от този хляб, Повелителю! - отново не разбрали те. Както и жената от Самария, хората възприели иносказанието буквално, макар да е възможно някои от тях да са знаели, че книжниците наричат "хляб" Божата премъдрост.
И тогава Исус произнесъл думите, които объркали напълно присъстващите:
Аз съм хлябът на живота.
Който дойде при мене, няма да огладнее,
и който вярва в мене, няма да ожаднее никога...
Бащите ви ядоха в пустинята манна и умряха.
Този хляб слиза от небето,
за да го вкуси човекът и да не умира...
Хлябът, който аз ще ви дам, е моята плът,
която давам за живота на света...
Който яде от плътта ми и пие от кръвта ми,
е в мене и аз съм в него. [3]
Хлябът, водата и виното символизират храната, която е необходима, за да се поддържа животът на тялото. А трапезата с Човешкия син е храна на духа. Чрез него, същество от плът и кръв, се извършва участието в божественото битие, достига се пълнотата на Завета и Творецът се свързва със своето създание.
В деня, когато се умножили хлябовете, хората станали свидетели и участници в това "знамение", но не устояли пред земните съблазни. Ентусиазмът от необикновената нощ, когато искали да провъзгласят Исус за цар, вече минал. Те като че ли се събудили от сън и дошли на себе си. "Не е ли това Исус, синът на Йосиф, бащата и майката на когото познаваме? - питали се те със съмнение. - Как така сега казва: Дойдох от небето"? А други се смятали за излъгани: "Как може да ни даде да ядем плът?"
Казаното смутило до крайност дори учениците му. Някои от тях роптаели: "Тежки са тези думи. Кой може да ги слуша?" Исус се опитвал да им обясни, че думите му трябва да се разбират в духовен смисъл. "Думите, които ви казах, са дух и живот. Но има между вас такива, които не вярват".
Евангелист Йоан пояснява, че под "невярващи" Повелителят е имал предвид Юда. И наистина е напълно възможно този честолюбив човек, след като се убедил, че Исус не иска да става цар, точно тогава да се е разочаровал в надеждите си. А как е възприел това, което станало през нощта на езерото? Съмнението винаги ще намери отговор: сън, вълшебство, игра на разстроено въображение. Вярата в Исус обаче не се пречупила само у Юда. Същият евангелист казва, че "оттогава мнозина от учениците му го оставили и повече не ходели с него".
- Не искате ли да си отидете и вие? - попитал Исус дванадесетте.
Всички мълчали, само Петър успял да изрази общото чувство:
- При кого да отидем, Повелителю? Ти имаш думи за вечния живот...
Смаяни от това, което видели и чули, учениците като че ли изпитвали мъките на ново раждане. Много неща те все още не били в състояние да разберат. Но в края на краищата на кого можели да се надяват, освен на Повелителя? А той гледал печално своите струпани на куп последователи:
- Не ви ли избрах аз вас, дванадесетте? А един от вас е дявол.
Дори да е трепнал от тези думи, Юда не показал, че се отнасят за него. Останалите замрели в ужас.
Не им било лесно, но още по-тежко било на самия Исус. Предстояло му да претвори духовно хора, които споделяли много заблуди на своята среда. Като избрани за апостоли на Царството те все още оставали безкрайно далече от Христос. Когато чули неговото предупреждение: "Пазете се от закваската на фарисеите и закваската на Ирод", те решили, че Учителят им забранява да приемат в случай на нужда хляб от неговите врагове. "Нима все още не разбирате?" - огорчил се Исус.
Въпреки това той не употребил своята власт, не поискал да насилва душите. Отново и отново той ще ги поучава,
ще следи техните съмнения, ще чака с неизчерпващо се търпение. Те ще трябва да преживеят втора промяна, да познаят
още
един път в раби Йешуа [4]
Месията, но не Месията на зелотите и суетната тълпа, а този, който е духовна
храна за света, хляб, дарен от небето...
БЕЛЕЖКИ
1. Тези думи са се запазили в неизвестно древно Евангелие; вж.
Климент Александрийский. Строматы, 1, 24; Ориген. На Псалмы, 4, 4; Амвросий Медиоланский. Послания, 1, 36. - Бел. авт.
2. Д.
С. Мережковский. Иисус Неизвестный, т. 2, ч. 1,
стр. 167. - Бел. авт.
3. Йн 6,
35 и сл. - Бел. авт.
4. Учителят
Исус. - Бел. прев.
Глава X. ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН
(Лятото-есента на 29 г.)
Явно за да изчака, докато стихне народното вълнение, Исус напуснал пределите на Израелската земя. Той се оттеглил в съседна Финикия, където живял известно време, като се стараел да остане незабелязан. През тези дни не проповядвал: около него имало само езичници, чийто час още не бил настъпил. [1] Оттам отишъл на югоизток в Декаполис и едва след това най-сетне се върнал в тетрархията на Филип. Но при Витсаида вече го чакало множеството хора, макар че било значително оредяло, и Исус отново бил принуден да се скрие. Този път той отишъл в Голан, а след това и по-далече, при горното течение на река Йордан.
Пътят му минавал близо до увенчаната със снегове Ермонска планина, през околностите на град Цезарея, наречена така от Филип в чест на цезар Август. [2]
Апостолите следвали безропотно Учителя, недоумявайки обаче защо не се е възползвал от ентусиазма на галилейците. Но като странствали по пътищата отвъд Йордан, те имали възможността да обмислят спокойно събитията от миналите месеци и да затвърдят решителността си никога да не оставят Повелителя. Те се досещали, че Учителят чака от тях откровен разговор, че е дошло време да определят ясно отношението си към него.
Веднъж, след усамотена молитва, Исус се обърнал към дванадесетте с въпроса:
- Кой съм аз според хората?
- Според едни Йоан Кръстител - казали те, - според други Илия, а според трети Еремия или един от пророците.
- А кой съм аз според вас?
Никога по-рано Учителят не бил искал от апостолите толкова непосредствена изповед. Но думите му вече не ги заварили неподготвени. От името на всички отговорил Симон:
- Ти си Месията, Син на живия Бог!
- Блажен си ти, Симон бар Йона - казал тържествено Исус, - защото не кръв и плът ти разкриха това, а моят Баща, който е на небесата. И ти казвам: ти си Скала [3], върху която ще построя моята Църква и вратите на ада няма да я победят. Ще ти дам ключовете от Небесното царство и каквото съединиш на земята, ще бъде съединено на небесата, а каквото разделиш на земята, ще бъде разделено на небесата. [4]
Тези думи за Църквата били нещо като отговор, засягащ обрата, който настъпил в тяхната съзнание. Макар че и преди някои апостоли наричали своя наставник Месия, тогава още били изцяло в плен на лъжливи представи. Друго било сега. Дори като се убедили, че Исус е пренебрегнал земната власт и се скита като изгнаник в чужбина, те все пак намерили в себе си вяра и мъжество, за да го признаят за Христос. И макар че Симон не бил още в състояние да обясни напълно смисъла на думите, които самият той казал, неговата изповед станала от този момент нататък верски символ на цялата Новозаветна църква.
Въпросът на Исус: "Кой съм аз според хората?" звучи и днес. И днес, както преди две хиляди години, много хора са готови да виждат в него само пророк или учител по нравственост. Те не могат да обяснят защо именно Исус от Назарет, а не Исая и дори не Мойсей милиони хора са признали за "единосъщ с Бащата".
В какво се състои неповторимата привлекателност на Христос?
Само в моралната му доктрина ли? Нали възвишена етика са предлагали и Буда, и Еремия, и Сократ, и Сенека. Как в такъв случай християнството е могло да победи своите съперници? И накрая най-главното: добрата вест изобщо не прилича на проста нравоучителна проповед.
Тук навлизаме в областта на най-тайнствения и най-решаващ въпрос в целия Нов завет, тук внезапно зейва пропастта между Човешкия син и всички философи, моралисти и основатели на религии.
Нека Исус да е живял и действал като пророк, но това, което разкрива за себе си, не позволява да бъде поставен наред с другите световни учители. Всеки от тях съзнавал себе си само като човек, който е открил истината и е призван да я възвестява. Те ясно виждали дистанцията, която ги отделя от Вечния. А Исус? Когато Филип го помолил плахо да им покаже Бащата, той отговорил така, както не можел да отговори нито Мойсей, нито Конфуций, нито Платон: "Колко време съм с вас, а ти не ме познаваш, Филип? Който е видял мене, видял е Бащата". Със спокойна увереност Учителят, чужд на фалша и екзалтацията, се провъзгласява за единствен Син на Бога, той вече не говори като пророк - от името на Вечния, - а като самия него...
Не бива да се чудим, че за мнозина днес Исус е неразрешима загадка. Могат дори да бъдат разбрани тези, които са се опитвали да го разглеждат като мит, макар че опитите им са претърпели неуспех. Наистина е трудно да предположим, че в Израел е имало човек, който се е осмелил да каже: "Аз и Бащата сме едно", защото е много по-лесно да си представим как гърците или сирийците са изградили легендата за Божия син от откъслечни източни поверия.
Езичниците смятали, че боговете се раждат на земята и гостуват на смъртните, но Исус проповядвал в общество, където никой не приемал подобни митове сериозно, където са знаели, че Божественото е несъизмеримо с човека. За тази истина Старозаветната църква платила прекалено скъпа цена и прекалено дълго се борила с езичеството, за да измисли пророк, който да твърди: "Аз съм в Бащата и Бащата е в мене". Правени са опити да се обясни всичко с позоваване на ап. Павел, който уж създава догмата за Въплъщението. Но "апостолът на народите" е бил юдей до мозъка на костите си и никога не би достигнал самостоятелно до идеята за богочовечеството.
Парадоксът на Исус е в това, че тай е невероятен и в същото време е историческа реалност. Напразно се блъска над неговата загадка плоският "евклидов" разум. Когато попитали прославения познавач на античността Теодор Момзен защо не споменава в своите трудове за Христос, той отговорил: "Не мога да го разбера и затова предпочитам да мълча". Философът Спиноза, макар че не бил християнин, признава, че божествената мъдрост "се е проявила преди всичко в Исус Христос [5] Наполеон, който мислил много по време на заточението си за пътищата на историята, към края на живота си казва: "Христос търси любовта на човека, което означава, че търси това, което може да получи най-трудно от света, което напразно мъдрецът търси от няколко приятели, бащата - от своите деца, съпругата - от своя съпруг, братът - от своя брат, с една дума - Христос търси сърцето, търси го за себе си и го постига съвсем безгранично... Единствено той успява да възвиси човешкото сърце до невидимото за сметка на временното и с помощта на това съединява небето и земята". [6] "Езичникът" Гьоте сравнява Исус със слънцето. "Ако ме попитат - казва той, - съответства ли на моята природа благоговейното преклонение пред него, ще отговоря: разбира се! Ще се преклоня пред него като пред божествено откровение на висшия принцип на нравствеността". [7] Индуистът Махатма Ганди пише, че за него Исус е "мъченик, въплъщение на жертвеността, божествен учител". [8]
Това са мненията на един историк, философ, политик, поет и мъдрец в размислите им за личността на Христос. Но ако той не е мит и не е само реформатор, тогава кой е? Не трябва ли в търсене на отговора да се вслушаме в тези, които са ходили с него по градовете и селата на Галилея, които са били най-близо до него, с които е споделял най-съкровени неща? А на въпроса "Кой съм аз според вас?" отговарят с думите на Симон-Петър: "Ти си Христос, Син на живия Бог"...
За да се разбере по-добре същността на тази изповед, трябва още един път да се върнем в далечното минало.
МЕСИЯТА: ЦАР И СПАСИТЕЛ
Религията на Мойсей се зародила заедно с идеята за спасението. Първата заповед от Декалога напомня, че Яхве е избавил своя народ, който страдал в пленничество. Най-често широките маси разбирали спасението съвсем конкретно, като избавление от враговете и стихийните бедствия. Пророците одухотворили тази надежда, като вложили в нея есхатологично съдържание.
Според Библията светът отдавна се намира в състояние на упадък и се нуждае от изцеление. Човешкият живот е кратък като сън, той преминава в безплодна борба. Хората са потънали в суета. "Като се раждат в грях", те неизбежно се стремят към гибел. Колко малко общи неща има това царство на мрака и страданията с осъществяването на Божата воля!..
До подобни изводи стигнали и много древни западни и източни философи. Те смятали, че смъртният е играчка на слепите страсти и обстоятелства, че неумолимата съдба господства над всичко, обричайки Вселената на лутане в затворен кръг.
Осъзнатото несъвършенство на света довело до развитие на различни "учения за спасението".
Те могат да бъдат обобщени в три типа.
За едни (Платон) изходът се състоял в по-добрата организация на обществото, за други (Буда) - в мистичното съзерцание и бягството от живота. Двете решения били обаче обединени от една обща предпоставка: нито човекът, нито Божеството е в силата си да внесе радикални промени в устройството на света. Може само да се постигне частично облекчение на страданията или да се живее с надеждата за премахване на самото битие. Третият тип сотерология [9] се появил в Израел и Иран. Само там съществувала увереността, че злото е победимо, че в бъдеще ще настъпи преображение, което е висша цел на човешкия живот. Като персите смятали, че Доброто и Злото са два равностойни полюса на битието, нещо като двама съперничещи си богове, а библейските пророци отказвали да приемат тази привлекателна теория. Яхве им се разкрил като единен и единствен. Той "не е създал смъртта", неговата воля е да доведе цялата Вселена до хармонична пълнота.
Но откъде тогава идва несъвършенството, което се разминава с божествения замисъл? Според учението на Стария завет причина за него е отстъплението. Божата власт не прилича на властта на диктатор. Бог оставя на хората свободата да изберат своя път. Светът е призван съм, в своя опит, да разбере, че истинският живот е само с този, който го дава. Отдръпването от него води до пропадане в бездната на небитието. Само като следва доброволно призива на Твореца, човекът, създаден от него, ще бъде достоен за своя Създател.
Използвайки езика на свещената поезия на Изтока, авторите на Библията изобразяват духа на разрушението, който се противи на Божията премъдрост, във вид на Змия, Дракон, неукротим и метежен като морските вълни. А по-късно Писанието дава на този черен демоничен поток, появил се на света, името Сатана, което ще рече Противник. Чрез него "дошла на този свят смъртта". [10]
Природата, каквато я виждаме сега, не съответства изцяло на висшето предначертание. Затова в нея вилнеят себеизяждането, борбата, смъртта и разложението. Именно сред такъв двулик, изкривен свят се озовал първият човек, когото Библията олицетворява в образа на Адам. Той станал отражение на Бога в природата, "подобие" на Вечния.
Древният певец на псалми, потресен от величието на нощното небе, не може да скрие своята почуда: "Какво е човекът, та го помниш? Защо е поставен толкова високо?" [11] В Книга Битие се говори за царствената роля на Адам, за неговата "власт" над тварите. Според думите на Библията той живеел в "градината Еден", следователно близостта на Бога го пазела от природното зло. Но дареният със свобода и могъщество Адам се поддал на изкушението да постави своята воля по-високо от волята на Твореца.
Писанието изобразява тази духовна катастрофа в разказа за грехопадението на хората, които послушали гласа на Змията и пожелали да властват над света независимо от този, който ги е създал, или "да бъдат като богове". [12]
Така престанал да съществува първоначалният Завет между тях и Вечния.
Грехът унищожил или отслабил много способности на човека, той се разпространявал като епидемия, пускал навсякъде отровните си корени. От човек, който "обработва и пази" природата, Адам станал неин враг и насилник. Над човешкия род придобили власт тъмните стихии, като го подчинили на себе си и превърнали земята в ад...
И все пак, както Сатаната не успял да изврати напълно облика на света, така и семето на греха не унищожило порива на човека към висшето и тъгата му по загубеното.
В центъра на Библията стои добрата вест за това, че Бог не е изоставил падналия свят. Той призовавал праведниците, които сред тъмнината и безумието са му останали верни, и подновявал чрез тях свещения Завет. Точно те дали началото на избрания народ, който се превърнал в средство, чрез което Провидението ще постигне своите цели .
Същността на тези цели се изяснявали постепенно в съзнанието на Израел. Отначало той трябвало просто да се довери на
Повелителя, да се остави на неговото предводителство. От поколение на поколение вождове, пророци и мъдреци укрепвали вярата в бъдещето, задълбочавали разбирането за Царството. Те
знаели, че ще настъпи ден, когато Чудовището на хаоса ще бъде победено и ще падне преградата, която отделя света от Бога. Преди да настъпи всемирният поврат, щял да се появи Месията, Христос. Той щял да бъде потомък на Давид, син на Есей, но щял да се роди тогава, когато царският дом ще се лиши от земната си слава.
И ще израсне клонка от отсеченото дърво на Есей
и филиз от неговия корен.
И духът на Повелителя ще застане над него,
духът на Премъдростта и духът на Разума.
[13]
В Божето сърце Месията бил "от векове", а в бъдеще Царството му нямало да има край. Идването му щяло да възстанови съгласието между хората и природата, между света и Твореца.
Но есхатологията на пророците не се изчерпвала с очакването на Христос. "Денят на Повелителя", казвали те, ще бъде ден на най-великото Богоявление. Този, който не знае предели, ще влезе в света, Съкровеният ще стане явен и близък до човешките синове.
Не е ли дързост, не е ли безумие да се надява човек на това? Нали Бог е безкрайно по-високо от всичко създадено! "Който го види, не може да остане жив". Мъдреците на Старозаветната църква давали отговор и на този въпрос. Според тяхното учение има ликове на Повелителя, които са по някакъв начин отворени за природата и човека. Като се употребят земни понятия-символи, те могат да бъдат наречени Дух, Премъдрост и Логос на Повелителя. В тях се съдържа мярката божественост, която е съотносима с хората. Чрез тях се дарява съществуване на Вселената и чрез тях Вечният се разкрива на човека.
Но когато пророците се опитвали да опишат появата на Логоса или на Духа, те я представяли
като световен катаклизъм, който разтърсва небето и земята. Точно така повечето от тях виждали и Месията в облика на могъщ триумфатор, заобиколен от небесни сили. Само малко пророци като Исая Втори го
изобразявали без ореол на външен блясък.
Ето го моят служител, когото издигнах,
моят избраник, желан от душата ми!
Дарих му моя Дух
и той ще донесе справедливост на народите,
няма да вика, глас няма да повиши,
няма да се чува по улиците,
прегъната тръстика няма да скърши,
тлеещо огънче няма да загаси.
[14]
Чак до евангелските времена вярата в Месията-воин говорела на хората много повече от идеите на мистичния месианизъм. В римската епоха бойният революционен дух получил явно преимущество. Мечтата за Спасителя станала земна утопия, която вдъхновявала партизаните на Гавлонит.
Защо Исус не осъдил пряко това направление?
Най-вероятно причината за това е, че то черпело своите идеи от пророческите книги. Хората още не били готови да отделят в тях истинското прозрение от традиционните метафори, в които то се обличало. Затова Христос, без да засяга формата на пророчествата, само се стреми да нюансира духовния им смисъл, да посочи основното, което се съдържа в библейската есхатология. Когато се нарича Човешки син, когато говори за себе си като за насител на добрата вест за свободата и изцелението, когато дава да се разбере, че се е намирал в друг свят "преди Авраам", всичко това означава, че именно той е Идващият, чиято проява са предричали пророците.
Но Христос разкрива и това, което не е предвидил нито един от тях.
Богоявлението е станало в самия него, в обещания Месия. Безмерното и Всеобхватното придобило човешки лик и глас в Дърводелеца от Назарет, в "Сина на живия Бог".
БОЖИЯТ СИН
В Библията често срещаме изрази като "син на благослова", "син на гнева" и "пророчиски син". Те означават качества, характер и призвание на човека. Под "Божи синове" израелтяните обикновено подразбирали някакви духовни същества, ангели, понякога праведници от народа на Повелиетля или монарси, помазани за престола. Затова названието "Божи син" се прилагало естествено и към Месията. [15]
Христос постоянно се нарича син на Небесния баща. Но от думите му става ясно, че отношението му към Бога не прилича на отношението на другите. "Никой не знае Сина, освен Бащата, и никой не знае Бащата, освен Сина". Когато той казва "моят Баща", докосва неповторимата тайна на своя вътрешен живот: "Бащата е в мене и аз съм в Бащата". [16] Но това не е екзалтирано сливане на някой мистик с Божествената дълбочина, а нещо съвсем друго.
В Христос Божият син се превръща в Богочовек...
Книга Царства разказва как пророк Илия чака на Синай появата на Божата слава. Горял огън, ревял ураган, колебания на почвата разтърсвали всичко наоколо, но Бог не бил в това. И едва когато в разжарената пустиня задухал внезапно тих прохладен вятър, пророкът най-сетне усетил присъствието на Вечния. Нещо подобно се случило и в свещената история. Хората чакали катастрофи и падащи звезди, а вместо това на земята се появило дете, слабо като всяко дете по света. Чакали небесен герой, победител на враговете, а дошъл Дърводелецът от Назарет, който повикал при себе си "всички отрудени и обременени". Чакали могъщ Месия и страшно Богоявление, а земята видяла Богочовек, принизен и приел земна "плът и кръв"...
Вестта за Христос смущавала и юдеи, и елини. Като желаели да го затворят в обичайните за тях мерки, те твърдели, че Исус е бил само обикновен смъртен, върху когото е слязъл Божият дух, а други - че е имал призрачно тяло и в действителност си е останал само божествено същество. В същото време Евангелията говорят за човек, който яде и пие, радва се и страда, изживява изкушението и смъртта и едновременно с това, без сам да познава грях, прощава на грешници, както прощава Бог, и не отделя себе си от Бащата. Затова църквата вижда в Исус Божия син, Логоса на Вечния, Бога в действие, който
като че прониква в самите недра на сътвореното.
В началото бе Логосът
и Логосът беше с Бога,
и Логосът беше Бог.
Той беше в началото с Бога.
Всичко, което стана,
стана чрез него.
В него беше животът
и животът беше светлина за хората.
И светлината свети в тъмното,
и тъмното не я обгърна...
И Логосът стана плът,
и живя сред нас,
и ние ведяхме неговата Слава,
Слава като на единствен от Бащата,
изпълнен с благодат и истина...
Защото Законът беше даден чрез Мойсей,
а благодатната истина - чрез Исус Христос.
Никой никога те е виждал Бога:
единородният Син, който е в лоното на Бащата,
ни го разкри.
[17]
Богочовечеството на Христос е откровение и за Бога, и за човека.
Още пророците са знаели, че първопричината за всичко не е някаква безлична мощ или космически ред, равнодушен като всяка сила в мирозданието, а живият Бог, който говори с хората, който им е дал своя образ и подобие. Той търси съгласие с човека, призовава го към висш живот. Но ако в Стария завет Божият замисъл и Божият лик остават прикрити, появата на Исус приближила Твореца до хората. Чрез Месията светът трябвало да разрере, че Вечният "е любов", че той може да стане Баща на всеки. Разпътните деца на земята се призовават в Бащиния дом, за да намерят в него отново това, което са изгубили: да бъдат синове на Бога.
Ето защо на света се ражда Човешкият син, който е и Божи син и който примирява в себе си небето и земята. В Новия завет става реалност това, което е било само неясна надежда на Стария. Оттам нататък духовното единство с Исус се превръща в единство с Бога.
"Бог стана човек, за да станем ние богове" - тези думи на св. Атанасий изразяват самата същност на тайнството Въплъщение.
ИЗКУПИТЕЛЯТ
"Човешкият син - казва Христос - не дойде да му служат, а да служи и да даде душата си в откуп за мнозина". [18] Думите "откуп" и "изкупление" са в Библията синоними на спасението, защото самото понятие за откупа е свързано с освобождението от робството и с "придобитото за себе си". [19] Както някога Повелителят спасил старозаветния Израел и го направил "свой народ", така и Църквата на Новия завет трябвало да стане негова "съдба". [20]
Изкуплението е и нещо повече - то връща хората на пътя, предначертан отгоре. Поробени от злото, всички те, според думите на ап. Павел, "стенат и се мъчат, чакайки откровението на Божите синове". [21] Човекът, чиито грехове са изкупени, не се отделя от останалите хора, а върви пред тях към "ново небе и нова земя".
Пламъкът на Логоса гори "в тъмнината", като прониква постепенно във вселената. На царството на враждата и разложението Бог носи животворната сила на единството, хармонията и любовта. И като растение, което се стреми към слънцето, природата чува този призив и се подчинява на Логоса.
Колкото повече научаваме днес за процеса на създаването на света, толкова по-ясно ни се очертава картината на Вселената, която се изкачва нагоре по стълбището. В началото е подредбата на структурите, след това - животът, и накрая - човекът. Борбата не стихва нито за миг. С всяка крачка Змията отстъпва в мрака, с всяка крачка все по-широко се разлива сиянието.
Когато човекът не изпълнил своето предназначение, сам Логосът се явил на света, като се въплътил в един "нов Адам".
"Бог обикна толкова света, че даде единородния си Син..."
Но себеотдаването на Исус не можело да не се превърне в трагедия. Този, който се свързва с падналия свят, неизбежно става участник в неговото страдание. Оттам нататък болката на всяко същество е и негова болка, негова Голгота. Не тържество, а мъки и смърт очакват Исус сред хората.
Той е безгрешен, но поема върху себе си всички последици от греха. Затова Църквата призовава тези, които вървят след него: "Да изминем с търпение предстоящото ни поприще, като се учим от водача и изпълнителя на вярата Исус, който вместо предстоящата му радост, претърпя кръста". [22]
Негови предтечи били светите хора и
мъченици от миналите векове, гонени и предавани на смърт. Техните ликове се слели в един месиански образ, който се появил пред мистичния поглед на Исая Втори. Царете и народите, които разчитали на земната сила, гледали с презрение истинския
Служител на Повелителя. Но им се наложило да се
убедят, че Бог е избрал именно този отхвърлен страдалец.
Кой ще повярва в това, което чухте,
и на кого се разкри силата на Яхве?
Пред него той израсна като кълн,
като филиз от корен в суха земя.
Нямаше той ни вид, ни приличие,
което да ни привлече към него,
нито красота,
която да ни заплени.
Бе презрян и отхвърлен от хората,
мъж на скърбите, познал мъчението.
И защото бе човек отхвърлен,
не го смятахме за нищо.
Той взе върху себе си нашите немощи
и понесе нашите болести.
Ние мислехме, че е поразен,
наказан и унизен от Бога,
а той бе наранен за нашите грехове
и мъчен за нашите беззакония.
Той взе върху себе си наказанието за нашето спасение
и излекувахме се с неговите рани.
Като овце блуждаехме всички,
всеки по своя си път,
но Яхве сложи върху него греховете ни.
Изтезаваха го, но бе смирен
и не отвори в мъките уста,
като агне, водено под ножа,
като овца, пред стрижещите я безгласна,
така
и той не проговори нищо. [23]
Месията - страдалец!.. Това изглежда не можело да се приеме и разбере. Малко от хората на Стария завет се решавали да говорят гласно за една толкова невероятна възможност. Тя изглеждала кощунствена. Но думите били казани и написани в Писанието, като оставили хората в смущение и съблазън. Юдейските тълкуватели заобикаляли това място, сякаш се мъчели да го забравят. А Исус, напротив, обяснявал своята мисия, позовавайки се на пророчеството за Божия слуга. "Днес пред вас се изпълни Писанието..."
Той ходел по земята, без да покорява хората с очевидността на своето могъщество. Той бил принизен в очите на "този век", като запазил с това неприкосновената човешка свобода. Не роби, а синове търсел Исус, братя, които ще го обикнат безкористно и ще тръгнат след него, презирания и отхвърления. Ако Месията се явял "в славата си", ако никой не би могъл да се отвърне от него, това щяло да бъде принуда. Но Христос учи на друго: "Вие ще разберете истината и истината ще ви направи свободни".
Заради свободата на човека той се заключил в границите на телесното, станал в онези дни "по-малък от Бащата", нуждаел се от храна и почивка, затворил за себе си бъдещето и преживял върху себе си цялата скръб на света.
Той бил занаятчия от провинциално градче, заобикаляли го невежи хора, често носещи клеймото на порока, и прекарвал дните си сред бедняци, митари, развратни жени и прокажени. Той нямал нито въоръжени отряди, нито влиятелни съюзници. Той ли бил Месията, за когото хората мечтаели векове наред?
Пречка станало и това, че проповедта на Назаретянина не била одобрена от официалните църковни власти. Фарисеите го упреквали, че свидетелства "сам за себе си". На това той отговорил: "Аз свидетелствам сам за себе си и свидетелства за мене моят Баща, който ме е пратил". [24] За да бъде приет Човешкият син, е нужен подвиг на вярата. Само чистите в сърцето си "ще видят Бога". Той ще им се разкрие в Исус Христос, когото "началниците" са осъдили като лъжеучител.
Наставниците и йерарсите на Старозаветната църква останали глухи за неговата добра вест и в това нямало нищо случайно. Те се оказали в плен на
традицията, дадена по тяхно мнение един път завинаги. Те не допускали съмнения в своята непогрешимост
и в поради това се превърнали във врагове на
Божето дело. Това станало не само защото Анна и Кайафа били най-лошите от първосвещениците. Самият факт, че йерарсите осъдили Христос, е най-голямата трагедия в религиозната история на света, едно вечно предупреждение. Страшна истина звучи в "легендата" на Достоевски, в която той изобразява Христос отново дошъл на земята и отново осъден от "князете" на своята Царква...
Той беше в света
и светът се появи чрез него,
но светът не го позна.
При своите дойде и своите не го приеха,
а на всички, които го приеха,
даде власт да станат деца на Бога,
които вярват в неговото име.
[25]
УЧЕНИЦИТЕ ПРЕД ТАЙНАТА
Но ако дори "църковните" хора - книжниците и богословите - не го познали, как се случило така, че Исус все пак си намерил ученици? Човешката логика, "плътта и кръвта" наистина били в случая безсилни. Това е тайна на вярата, светая светих, където душата среща своя Спасител. Разумът на апостолите бил измъчван от съмнения, но просветлената любов донесла победа на вярата и те се преклонили пред гонения странник като пред Месия, Син на живия Бог.
Отговор на изповяданото от Петър било пророчеството на Христос за Църквата, която ще устои, дори ако всичките сили на злото се опълчат срещу нея [26]. А самия Симон Исус нарекъл "Скала", върху която тази Църква ще бъде издигната. Както и да разбираме тези думи, трудно е да се съмняваме, че Повелителят е възложил на апостола някаква изключителна мисия. Затова и в Църквата той бил признат за "най-първия". Понякога се възразява срещу това, защото Петър нямал безусловен авторитет в първата община. Наистина, той не бил нито диктатор, нито "княз" на Църквата в земния смисъл на думата. Но нима самият Христос не отхвърля съвсем определено всякакви претенции за подобно господство? Нека царете да властват над народите, казва Исус, а "между вас да не бъде така". Затова не на честолюбив "лидер", а на скромния рибар било казано: "Да пасеш моите агнета". Едва въздействието на Божия дух го превърнало по-късно в пастир на Христос. Тогава, по време на разговора край Цезарея Филипи, Петър съвсем не станал "скала" на Църквата. Затова Исус веднага насочил мислите му в друга посока. Като забранил да се разгласява месианската тайна, той отворил дума за своите страдания и за смъртта си.
Като чул това, Петър се натъжил. Той повикал Исус настрани и с присъщата си непосредственост решил да го ободри.
- Бог е милостив към тебе, Повелителю! Това няма да ти се случи!
Но думите на ученика можели само да ранят душата на Исус. Нима самият той не би искал "да го отмине чашата"? Нима се стремял към това хората да се окажат убийци на Месията? Но му предстояло доброволно да изпие чашата на изкуплението...
- Махни се от се от мене, сатана [27] - казал той, като погледнал учениците си, - ти ме изкушаваш, защото не мислиш за това, което е на Бога, а което е на хората.
Смутеният Петър млъкнал, а Исус започнал да говори, като се обърнал вече към всичките дванадесет. Те трябва да бъдат готови за всичко. Идва времето за изпитания. "Ако някой иска да тръгне след мене, да се отрече от себе си, да вземе кръста си и да ме следва". Пътят към Царството минава през победата над себе си. Месията ще стане жертва, но и неговите последователи трябва да се учат да му подражават. Само тогава ще могат да станат участници в месианското тържество. "Истина, истина ви казвам: има някои от стоящите тук, които няма да вкусят смъртта, докато не видят Човешкия син да идва в своето Царство". [28]
Значели ли тези думи, че краят на света ще настъпи още при това поколение? Много ученици разбрали Исус точно така. Междувременно той говорел не толкова за бъдещето, колкото за това, което става в настоящето и което започнало още в първите дни на неговата проповед. Хвърленото от Христос семе расте, зърното става дърво, а в същото време Съдът вече се осъществява, новата ера вече е настъпила.
Минали няколко дни. Наближавал празникът Сукот, празникът на шатрите, който по обичая трябвало да се прекарва в колиби, направена от клони. Богомолците се готвели да отидат в Ерусалим. А Исус оставал отвъд Йордан. И там станало още едно необикновено явление. На трима апостоли - Петър, Яков и Йоан - било позволено да съзрат за миг завесата вдигната и да видят свръхчовешката слава на Христос [29]. Може би в навечерието на Страданията той искал да укрепи духовно най-близките си, като знаел какви изпитания ги чакат занапред.
Веднъж Исус ги взел със себе си и се качил на висока планина, докато останалите си почивали в подножието й. Там започнал да се моли и по време на молитвата му Петър, Яков и Йоан, които се намирали близо до него, заспали. Когато се събудили, били поразени от промяната, която настъпила с Учителя. След молитвата лицето му излъчвало неземна светлина, дори облеклото на Исус станало ослепително бяло. Двама непознати разговаряли с него. По неразбираем начин апостолите разбрали, че при него са се явили от другия свят древни пророци. Страхът отстъпил на усещането за спокойствие, щастие и близост до Бога... Като видели, че двамата си отиват, учениците започнали да треперят от страх, че ще изгубят неизразимото блаженство на тази минута. "Рави! - казал Петър. - Добре ни е тук. Ще направим три шатри: една за тебе, една за Мойсей и една за Илия". Той не знаел какво да рече, сторило му се, че е дошло време да се извърши обредът на шатрите...
Какво станало после, никой от учениците не помнел ясно. Това била Славата на Предвечния, това бил светлият облик на Богоприсъствието и над всичко звучали думите: "Това е моят обичан Син, слушайте го".
А в следващия миг сиянието помръкнало и апостолите видели Учителя в предишния му облик.
Той стоял сам на върха на планината.
Петър, Яков и Йоан едва успели да се опомнят. А като приближил до тях, Исус казал: "Станете, не се страхувайте" и започнал да слиза надолу. Те го последвали като на сън. По пътя Исус нарушил мълчанието и им наредил да пазят видяното в тайна, "докато Човешкият син не възкръсне от мъртвите".
Учениците му не се осмелявали да се обърнат към него и се питали шепнешком помежду си: "Какво означава да възкръсне от мъртвите?"...
БЕЛЕЖКИ
1. Мт 15, 21-28; Мк 7, 24-30. Близо до Тир Исус излекувал дъщерята на една финикийка, макар че отначало отказал на молбата й. Този епизод често предизвиквал недоумение. Наистина, защо Христос, който излекувал без колебание слугата на римския стотник и не отклонил молбата на елините да разговарят с него, проявил в дадения случай такава суровост? В известна степен отговор дава това, което е известно за религията на сирофиникийците. Тя представлявала най-жесток вид езичество, спечелило си мрачна слава с масови ритуални убийства, принасяне в жертва на деца и разпуснати плътски обреди. За Израел като най-близък съсед на финикийците религията им била синоним на крайно безчестие. Може би именно затова Христос произнесъл толкова резки думи, показвайки, че не може да има равно отношение към изповедниците на единствения Бог и към последователите на тази демонична религия. И едва когато жената се съгласила смирено с него, но продължила да го моли, той извършил изцелението заради голямото й доверие в него. - Бел. авт.
2. Град Цезарея Филипи (традиционно: Кесария Филипова), разположен на север от Галилея, не трябва да се бърка с града Цезарея, който се намирал в Самария и където се разполагала резиденцията на прокуратора Пилат. - Бел. прев.
3. Или Камък, на арамейски Кифа, а на гръцки - P1tro~, Петър. - Бел. авт.
4. Мт 16, 13-20; Мк 8, 27-30; Лк 9, 18-21. Обръщението "бар Йона" (син на Йона) се е запазило в гръцкия текст на Евангелието от арамейското предание. - Бел. авт.
5. Б. Спиноза. Переписка. Письмо 73. - Бел. авт.
6. Цит. по Ф.Шарф. Иисус Христос - чудо истории. Пер. с нем. М., 1906, с. 252. - Бел. авт.
7. И. П. Эккерман. Разговоры с Гете, с. 847. - Бел. авт.
8. М. К. Ганди. Моя жизнь. Пер. с англ. М., 1959, с. 143. - Бел. авт.
9. От soter (лат.) `спасител`. - Бел. прев.
10. Вж. Прем 2, 24. Образът на чудовището на Хоаса (Левиатан, Раав, Дракон) се появява в библейската писменост преди образа на Сатаната. Вж. Ис 51, 9-10; Пс 73, 13-14; 88, 10; Йов 9, 19; срв. Откр 12, 9; 20, 2; Йн 8, 44; I Йн 3, 8). - Бел. авт.
11. Пс 8. - Бел. авт.
12. Бит 3. - Бел. авт.
13. Ис 11, 1 и сл. - Бел. авт.
14. Ис 42, 1-3. - Бел. авт.
15. Второзак 32, 8; Ис 28, 1; Йов 1, 6; II Цар 7, 14; Ис 2, 7. - Бел. авт.
16. Йн 10, 38; 14, 11. Значителна част от подобни изречения на Христос се намират у Йоан. Което се обяснява с това, че: а) тези думи са отправени към духовните вождове на Израел, докато синоптиците привеждат думи, отправени към народа; б) богословските интереси на Йоан са съсредоточени върху тайната на Въплъщението; в) четвъртото Евангелие е адресирано за по-подготвена аудитория от адресата на синоптиците. Въпреки това и в първите три Евангелия има достатъчно свидетелства на Христос за себе си, близки по форма и дух до Йоан (напр. Мт 10, 32, 37; 11, 27-30; 24, 35; 28, 18). Мнението, според което авторът на четвъртото Евангелие е бил откъснал се от палестинската традиция гръцки теолог, днес може да се смята за опровергано. Разкрити са арамейските корени на текста, връзката на Йоан със Стария завет и равинската традиция, а също и с Кумран. Всичко това доказва, че авторът е произлиза от юдейска среда през първата половина на I век. Вж. RFJB, II, p. 658-661; Ch. Dodd. The Interpretation of the Fourth Gospel. Cambridgeq 1972, p. 74 ff; R. Brown. The Gospel According to Jahn. New York, 1966, p. LXII-LXIV. - Бел. авт.
17. Йн 1, 1 и сл. В последната фраза има отзвук от арамейска алитерация: "уба" (лоно) и "аба" (баща). - Бел. авт.
18. Мт 20, 28; Мк 10, 45. - Бел. авт.
19. Вж. Из 19, 5; Ис 63, 9. - Бел. авт.
20. I Пет 2, 9-10; ср. Галат 1, 4; Тит 2, 14. - Бел. авт.
21. Рим 8, 19 и сл. - Бел. авт.
22. Евр 12, 1-2. - Бел. авт.
23. Ис 53, 1-7. - Бел. авт.
24. Йн 8, 13-18. Когато говори за свидетелство на двама, Исус вероятно намеква за стария принцип на юдейското право, което изисквало най-малко двама свидетели при съдебно гледане на дела; вж. Второзаконие: 19, 15; Талмуд, Песахим, 113 в. - Бел. авт.
25. Йн 1, 10-12. - Бел. авт.
26. "Вратата на ада" (Мат 16, 18) означава могъщество на злото. В семитските езици думата "врата" била синоним на сила. Образът бил взет от строителната терминология: на здравата врата се гледало като на залог за непристъпността на града. - Бел. авт.
27. Арам.: противник, противящ се. - Бел. авт.
28. Мт 15, 24-28; Мк 8, 34-38; 9, 1; Лк 9, 23-27. Някои тълкуватели предполагат, че в действителност Христос не е казал "кръст", а "неволя". Но на юдеите от тази епоха кръста като символ на страданието им бил вече добре известен. И местните, и римските власти много пъти практикували този вид екзекуция; вж. И. Флавий. Арх. XVII, 10; Юдейская война, 11, 5. - Бел. авт.
29. Мт
17, 1-13; Мк 9, 2-13; Лк 9, 28-36. Източното
предание смятало за планина на
преображението Табор. В древното "Евангелие
на евреите" се казва, че Исус е бил
пренесен на тази планина от Светия дух (Ориген.
На Иоанна, 11, 6). Но съвременните екзегети
поставят това предание под съмнение. Табор
съвсем не е "висока" планина (ок. 300 м). В
евангелските времена там било разположено
укрепено селище и затова Табор не би била
удобно място за уединение (И. Флавий.
Юдейская война, IV, 1, 8). Освен това планината
се намира в Галилея, а не в областта на
Филип. Предполага се, че евангелистите са
имали предвид един от дяловете на Ермон.
Част ІII. КЪМ ГОЛГОТА
Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ
(Септември - декември 29 г.)
Ако дори и след казаното от Петър апостолите не били готови да възприемат богочовешката тайна, какво в такъв случай са влагали в думата "месия"? Кой е бил за тях Исус три години след като са станали негови ученици?
Макар че всеки ден, който дванадесетте прекарвали с него, бил изпълнен с чувство за близост до Бога, истинският смисъл на това чудо им се изплъзвал. Като не споделяли политическия радикализъм на зелотите, апостолите продължавали да вярват, че Христос е "този, който трябва да избави Израел" [1]. Мисълта за Спасител на света, който страда, не се помествала в съзнанието на учениците. По-близък им бил страшният Месия от апокалипсисите и те се надявали, че като основе Божето царство в Ерусалим, Човешкия син ще се разкрие на народите в несъкрушимата мощ на едно земно тържество. С една дума, в тези дни дванадесетте спрели на половината път от месианизма на народните поверия към месианизма на добрата вест.
Самият Христос не отричал, че неговото идване е предсказано в пророчествата, че в негово лице се осъществяват въжделенията на Стария завет. Своята служба той често обяснява с помощта на свещени текстове от Библията. Това помогнало на неговите последователи да запазят връзката с традицията и постепенно да задълбочат представите си за Месията.
Размислите върху Писанието обаче водели понякога до неясноти. Така още в Голан апостолите попитали Исус за пророк Илия. Смятало се, че древният поборник за вярата не е умрял, а се намира в лоното на Бога и когато дойде уреченият час, ще се появи отново пред Израел и ще му посочи Избавителя. Учениците не можели да разберат: ако Исус е Месията, защо не се е появил Илия? "Казвам ви - отговаря Исус, - че Илия вече дойде и не го познаха, а направиха с него всичко, което пожелаха".
Ясно било, че става дума за Йоан Кръстител. Но учениците застанали нащрек от думите, които Наставникът произнесъл след това: "Така и Човешкият син ще страда от тях" [2]. Защо отново говори за това? Откъде го заплашва опасност? Ще се реши ли Ирод Антипа на ново престъпление? Нали и без това е предизвикал гнева на хората? А ако не е тетрархът, тогава кой? Нима ще са поставените от Бога патриарси? Наистина, много от тях се отнасяли с недоверие към Исус, но ще допусне ли Бог неговите служители да се опълчат срещу Месията? Може би ще мине известно време и те ще се опомнят, ще разберат, че галилейският наставник наистина е пратен от небето.
Като знаел за тези недоумения, Христос обяснил на учениците си, че оттук нататък "първите са станали последни" и пастирите са се превърнали във вълци. Преди да повярват, че Исус е живото откровение на Бога, йерарсите и законниците трябвало да го признаят поне за пророк. Но да направят това им попречили закостенелите възгледи и засегнатата съсловна гордост. Единственото им желание сега станало колкото се може по-скоро да се избавят от Назаретянина.
Във връзка с това Христос преразказал на учениците си по друг начин притчата за повиканите на пир. Един цар женел сина си. Той накарал слугите си да отидат и да поканят на празника знатни гости. В отговор те оскърбили пратениците, а някои убили. Разгневеният властелин наказал оскърбителите, но не поискал да отмени брачното тържество. Той заповядал на слугите си да повикат в двореца всички, които успеят да намерят, в това число случайни минувачи и бедняци, за да заемат място на неговия пир.
Учените и пастирите не приели добрата вест, а вместо тях при Христос се събрали "ам хаареци", бедни хора от народа, "митари и грешници".
Но не всички, които са отвърнали на повика, ще получат благословията на Бога. За това говори заключителният епизод на притчата. Когато царят видял, че един от гостите седнал на масата, без да сложи според обичая чиста дреха, счел това за пренебрежение към себе си и наследника и заповядал да изгонят невъзпитания от двореца. Следователно Божието царство е предназначено не просто за "бедните", а за тези, които са готови да изпълняват завета на Христос. Ето защо "много са призваните, но малко избраните".
На въпроса: "Вярно ли е, че са малцина
тези, които ще се спасят?" Исус отговорил:
Стремете се да влезете през тясната врата,
защото мнозина, казвам ви, ще поискат да влязат,
но няма да успеят.
Когато стане стопанинът на къщата и затвори вратата,
а вие, останали навън, започнете да чукате по нея
и да викате: "Повелителю, отвори ни",
и той ви отговори: "Не ви познавам, откъде сте",
тогава ще започнете да казвате:
"Пред тебе ядохме и пихме
и ти поучаваше на нашите улици",
а той ще ви каже: "Не ви познавам, откъде сте,
махнете се от мене, вършители на неправда".
Там ще бъде плач и скърцане на зъби,
когато видят Авраам, Исак, Яков
и всичките пророци в Божето царство,
а себе си изгонени навън.
[3]
Христос изисквал от всекиго духовен и
нравствен подвиг, "усилие". Той изобщо
не бил, както понякога се опитват да го
изобразят, "демократ", за когото
самата принадлежност към онеправданите
класи е вече заслуга. С това се обяснява
студенината на Исус към шумните прояви на
човешки възторг. Масовият ентусиазъм се
разгаря лесно и лесно превръща в своя
жертва тези, които жадуват за подчинение и
търсят кумири. Не такива трябва да бъдат
децата на Царството.
Отказът на Исус да посрещне страстите на множеството и да се съгласи с ролята на популярен вожд явно допринася за спадането на влиянието му в Галилея. На това побързали да заложат противниците му и скоро постигнали своето. Когато Учителят се върнал от Голан, атмосферата била рязко променена. Било ясно, че нечия ръка насочва хората срещу него. Вече не го пускали, както преди, да проповядва свободно в синагогите. Той не бил отлъчен от Църквата, но с това наказание плашели всички негови привърженици.
От този момент нататък Исус бил принуден
да напусне завинаги Капернаум. Уплашили се
да го приемат и съседните приморски
градове. Какво се е случило там, не се знае,
но от думите на Христос става ясно колко
енергични са били злонамерените действия
на враговете му:
Горко ти, Хоразин! Горко ти, Бетсаида!
Защото ако в Тир и Сидон бяха станали чудесата,
които станаха във вас,
отдавна щяха да се разкаят в руини и пепел.
Но казвам ви: на Тир и Сидон ще им бъде по-леко
в Съдния ден, отколкото на вас.
И ти, Капернаум, до небето ли ще се въздигнеш?
До ада ще се провалиш,
защото ако в Содом бяха станали чудесата,
които станаха в тебе,
до ден днешен щеше да остане.
Но ви казвам, че на Содомската земя ще и бъде
по-леко в Съдния ден, отколкото на тебе.
[4]
Към Назарет пътят на Христос също бил затворен. Когато той се опитал да проповядва там за втори път, едва не го убили. Обръчът бързо се затягал. Сега вече можело да се очаква намесата на тетрарха, но предпазливият Антипа предпочел да остане настрани. От своя управител, чиято съпруга била ученичка на Исус, Ирод би могъл да знае за трудностите, които са постигнали Учителя. Имало един момент, когато му се приискало да види Назаретянина, но след това решил, че ще е по-добре, ако той напусне владенията му.
Затова Ирод съобщил на някои от
фарисеите, че се готви да арестува и да
екзекутира Исус. Като побързали да отидат
при Учителя, те му казали: "Излез и си иди
оттук, защото Ирод иска да те убие". Но
Исус веднага забелязал уловката на
тетрарха.
Идете и кажете на тази лисица:
ето, бесове изгонвам
и изцелявам днес и утре,
а на третия ден е краят ми...
Защото е невъзможно
извън Ерусалим да загине пророк.
[5]
Фарисеите разбрали, че Исус и сам има
намерение да напусне Галилея, че негова
цел е градът на Давид, където се готви да
приеме мъченическа смърт.
Трудно е да се проследи пътят на Христос, след като се превърнал в преследван скиталец. Той намирал убежище ту в едно, ту в друго селище, но никъде не се спирал за дълго. Когато един книжник му казал: "Рави, ще те следвам, където и да идеш", чул изпълнения с горчивина отговор: "Лисиците си имат дупки и птиците небесни си имат гнезда, а Човешкият син няма къде глава да сведе". [6]
Съдбата на Исус започнала да безпокои близките му. Макар че се отнасяли скептично към неговата дейност, братята му съвсем не му желаели злото. Когато бил популярен, вероятно това ги ласкаело. А сега, когато виждали, че Исус е постигнат в Галилея от неуспех, те му предложили да отиде с тях в Ерусалим за Празника на шатрите и да заяви там за себе си.
- Тръгни оттук и иди в Юдея - казали братята му с леко скривана ирония, - за да видят и твоите ученици делата, които вършиш. Защото никой нищо не върши тайно, а иска да бъде известен. Ако ти правиш това - покажи се на света...
- Няма да отида за празника - отвърнал Исус, - защото времето ми още не е настъпило.
Въпреки това, когато братята му заминали, Исус отишъл в Ерусалим, но "не явно, а по някакъв таен начин".
Намерението си да отиде в столицата той обяснил на учениците си, като се позовал на една притча.
"Имаше един човек смокиня, която беше посадена на лозето му, и дойде да търси плод на нея, но не намери и каза на лозаря: "Ето, три години как идвам да търся плод на тази смокиня и не намирам. Отсечи я, защо да изтощава земята?" Но той му отговори: "Господарю, остави я и тази година, а аз през това време аз ще я окопая и ще я наторя, да не би да даде плод на следващата година. Ако не даде, ще я отсечеш". [7]
С една дума, Исус искал да провери още един път Ерусалим, преди да са настъпили съдбоносните дни.
Като не искал да привлече нечие внимание, той избрал за пътешествието си път, по който поклонниците ходели рядко. Те се страхували от недружелюбието на самаряните и предпочитали да вървят по източния бряг на Йордан. Исус не тръгнал с учениците си по обиколния път, а направо през Самария.
Когато настъпила вечер, той изпратил напред апостолите да потърсят място за спане. Но в самарянското село разбрали, че са юдеи, които отиват на поклонение, и отказали да ги пуснат в къщите си. Уморени и ядосани, Йоан и Яков казали на Учителя:
- Повелителю, искаш ли да кажем огън да падне от небето и да ги изтреби, както е направил и Илия?
- Не знаете какъв дух ви е обзел - възразил Исус, - Човешкият син не е дошъл да погубва души, а да спасява. [8]
Накрая всички били приютени в някакво селище. А след няколко дни пътниците, като се смесили с множеството, влезли незабелязани от никого през вратите на столицата.
Празникът на шатрите продължавал вече четири дена и бил в самия си разгар. Непрекъснато свирела музика, тръбни звуци заглушавали човешкия шум. Над хълма Мория се стелели кълба жертвен дим. Приключвайки жътвата, хората се веселели и пеели, пирували и се молели. Всички свободни места в града били осеяни с колиби, направени набързо от клони. До тях стояли камили, каруци и мулета. Ерусалим приличал на номадски лагер.
Вечерно време богомолците се настанявали в многобройните пристройки на Храма да послушат думите на мъдреците, да си починат и да си разкажат новините. А новини имало много: сблъсъка на евреите и египтяните в Александрия, екзекуцията на Сабин, обвинен в "оскърбление на владетеля", въстанието на фризите, разправата на Пилат с галилейците. Предмет на оживени спорове бил и Рави от Назарет. "Добър е" - казвали едни, а други вдигали рамене: "Заблуждава хората". [9] От известно време обаче тази тема в Ерусалим започнала да се смята за опасна. Хората се страхували да не си навлекат порицанието на старейшините.
Внезапно вниманието на присъстващите било привлечено от спор, който книжниците водели в един от ъглите на галерията. Всички били поразени от един непознат човек с галилейски акцент. "Как така знае Писанието, без да е учил" - учудвали се книжниците. "Моето учение не е мое, а на този, който ме е изпратил" - отвръщал той.
"Не е ли този, когото търсят да убият?" - досещали се ерусалимците. Но защо действа открито? Тези, за които най-важно било мнението на властимащите, се разтревожили: "Да не би всъщност първенците да са разбрали, че той наистина е Месията?" Прекъснали ги дошлите от Галилея:
- Този го знаем откъде е. А когато дойде Месията, никой няма да знае откъде е.
- И мене познавате, и откъде съм знаете - казал, като се обърнал към тях Учителят, - и от себе си не съм дошъл, а истински е този, който ме изпрати и когото вие не познавате.
Мненията се разделили. Едни предлагали да хванат еретика и да го отведат при архиереите, други, някогашни свидетели на неговите изцеления, защитавали Назаретянина. А той продължавал за говори за пътя, който не знаят и по който трябва да върви, изпълнявайки волята на своя Баща.
- Ще ме търсите и няма да ме намерите, и където съм аз, там не можете да отидете.
- Къде се готви да отиде? - отбелязали с подигравателна усмивка книжниците. - В диаспората при гърците ли, да ги учи?
Те побързали да съобщят на Кайафа, че Исус се е появил в града. Той веднага изпратил храмовата стража със заповед да го арестува. Най-сетне самозванецът е в ръцете му! Но изпратените се върнали с празни ръце.
- Защо не го доведохте? - попитали строго архиереите.
- Никога никой човек не е говорил като този - оправдали се служителите.
- Нима и вас заблудиха? Повярва ли в него някой от първенците и фарисеите? Тълпата повярва, която не знае закона: проклета е тя.
Фарисеят Никодим се оказал свидетел на разговора.
- Нима нашият Закон съди човека, без да го изслуша предварително и без да разбере какво прави? - отбелязал той.
- Ти какво, галилеец ли си? - отговорили му те. - Проучи Писанието и се убеди, че от Галилея не може да дойде пророк.
Но този път първосвещеникът Кайафа не се осмелил да предприеме нищо повече. А когато се спуснала нощта, Исус излязъл през източните врати на път за Елеонската планина.
Ако в Ерусалим го заобикаляла чужда и враждебна обстановка, в Елеон трябва да се е чувствал като през най-добрите си галилейски дни. Тук, сред маслинени градини живеели в малки селища негови приятели и последователи. Отдавна вече, от времето на първото му идване, Витания станала нещо като християнски център, където се събирали верни на Исус хора. В къщата на Лазар и Симон Прокажения той можел да си почине сред близки и обичащи го.
От време на време Учителят идвал в Ерусалим, отдалечен само на три километра. Там гледал да стои в сянка, сякаш се губел сред другите наставници и равини. До него били само учениците му и няколко галилейци, понякога към тях се присъединявали случайни слушатели. Засега властите се отказали от опитите да арестуват Исус. Или не намирали удобен случай, или се надявали, че новата секта ще се разпадне сама.
Само един път проповедта на Исус довела до открит конфликт.
Празникът на шатрите завършвал на 22-ия ден от есенния месец тишри. През този ден левитите за последен път запалвали огромните светилници, чиито светлини озарявали града по време на тържествата. Като седял в едно от преддверията, Христос говорел за символите на празника - водата и светлината. Обредът с изливането на вода напомнял за странстванията из пустинята, когато Мойсей отворил извор за жадните. Водата е знак за живота, който се дава от Премъдростта на Повелителя. Но от този момент нататък Месията ще дава водата на вечния живот. Той зове при себе си хората, както някога ги е призовала Премъдростта: "Който е жаден, да дойде при мене и да пие".
Светилниците означават светлината на Закона. Но светлината, която идва от Месията, гори още по-ярко. "Аз съм светлината на света и който ме следва, няма да върви в тъмнина, а ще има светлината на живота".
След тези думи набожните хора, като не искали да участват в разговора, се отдалечили, изпълнени с възмущение. Останали само тези, които били готови да изслушат Учителя. Но и те не издържали дълго.
- Ако бъдете в моето слово - казал Исус, - наистина сте мои ученици и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.
Тази формулировка им се сторила странна и обидна.
- Ние сме потомци на Авраам и никога на никого не сме били роби. Как така казваш: "ще станете свободни"?
- Истина, истина ви казвам: всеки, който върши грях, е роб на греха. Но робът не е вечен в къщата, там вечен е Синът. Ето защо, ако Синът ви освободи, наистина ще бъдете свободни.
- Нашият баща е Авраам - повтаряли те упорито гордия девиз на патриотите, без да разбират за какво става дума. Гневът им нараствал с всяка минута.
- Ако вие бяхте деца на Авраам, щяхте да вършите делата на Авраам. Сега искате да ме убиете: човека, който каза истината. А аз я чух от Бога. Това Авраам не е правил. Вие вършите делата на вашия баща.
Те отново не разбрали. На едни им се струвало, че преувеличава опасността, която е надвиснала над него: "Няма ли бяс в тебе, кой иска да те убие?". Други били дълбоко засегнати от казаното.
- Ние не сме родени в разврат. Един е нашият Баща - Бог.
- Ако Бог беше ваш баща - възразил Исус, - щяхте да ме обичате, защото от Бога излязох и дойдох... Защо не разбирате моите думи? Защо не можете да слушате моето слово. Вие сте от вашия баща, дявола, и ходите да вършите сладострастията на баща си. Той е човекоубиец от самото начало...
- Не казахме ли правилно, че си самарянин и че има бяс в тебе?
Вече ги обзела истинска ярост.
- Няма бяс в мене, но аз почитам моя Баща, а вие ме безчестите. Аз не търся слава за себе си. Има Идващ и Съдещ. Истина, истина ви казвам: ако някой спазва моите думи, никога няма да види смърт.
- Сега знаем, че има бяс в тебе... Нима си по-голям от нашия баща Авраам, който умря? И пророците умряха. На кого се правиш ти?
- Ако сам прославя себе си, славата ми е нищо: моят Баща е този, който ме прославя и за когото казвате, че е ваш Бог. И те го познахте, но аз го зная... Авраам, вашият баща, се възхити от това, че му предстои да види моя ден: и видя, и се зарадва.
- Нямаш още петдесет години, а си видял Авраам?
- Истина, истина ви казвам: преди Авраам да е бил, аз съм.
АЗ СЪМ... Така можел да говори само Предвечният. Това е неговото тайно име, което първосвещеникът произнасял в дните на Празника на шатрите, когато свещените думи заглушавали тръбния звук и виковете на хората. [10] И ето че сега те са в устата на Назаретянина! Като древните пророци, изпълнени с неземна сила, стои той пред хората. Няма повече място за колебание. Или е лъжец и богохулник, или самият Бог говори чрез неговите уста.
И изборът бил направен. Тези, които повярвали, се скупчили още по-плътно до Исус, а останалите хванали заплашително камъни...
Явно се намерили не малко хора, които приели, че Назаретянинът е пратеник на Бога, и това предотвратило посегателството върху него през Празника на шатрите. Повечето от тях обаче били богомолци, дошли в града за тържествата. Евангелист Йоан споменава само за един ерусалимец, който приел в тези дни новата вяра. Това станало при необикновени обстоятелства. [11]
Веднъж се разнесъл слух, че Исус е върнал зрението на човек, който се родил сляп. Много хора го познавали, защото винаги стоял пред градските врати и молел за милостиня. Отначало подозирали, че е станала грешка, но скоро съмненията се разсеяли. Изцеленият бил доведен при фарисеите и те поискали да им разкаже какво се е случило.
- Човек на име Исус ми намаза очите с кал, измих се и виждам.
- Не е от Бога този човек, защото не спазва съботата - му обяснили (чудото станало в свещения ден на почивката). А някои фарисеи размишлявали: "Как може грешен човек да върши такива знамения?". След дълги спорове отново се обърнали към прогледналия:
- Какво ще кажеш за него? Нали ти отвори очите.
- Той е пророк.
Тогава поискали да бъдат доведени родителите му.
- Това ли е вашият син, за когото казвате, че се е родил сляп? Как така сега вижда?
- Знаем, че това е нашият син - отговорили уплашените старци - и че се роди сляп, а как вижда сега, не знаем, или кой му е отворил очите, не знаем. Попитайте го, той е голям, сам да каже за себе си.
Тези фарисеи, които решили да държат твърдо на своето, започнали да увещават изцеления.
- Прослави Бога. Ние знаем, че този човек е грешник.
- Дали е грешник, не зная. Но зная, че бях сляп и сега виждам.
- Какво ти направи? Как ти отвори очите?
- Вече ви казах - отвърнал находчивият ерусалимец - и не чухте. Защо искате да чуете отново? Да не искате да станете негови ученици?
- Ти си негов ученик, а ние сме ученици на Мойсей! - започнали да викат ядосано книжниците. - Ние знаем, че Бог е говорил на Мойсей, а за този не знаем откъде е.
- Това е чудното, че не знаете откъде е, а той ми отвори очите. Ние знаем, че Бог не слуша грешниците, а ако някой има страх от Бога и върши неговата воля, слуша го. От векове не се е случвало някой да отвори очите на сляпороден. Ако не беше от Бога, нямаше да може да направи нищо.
- Целият в грехове си роден, а ни поучаваш! - излезли окончателно извън себе си фарисеите и го изгонили навън. Като научил за това, Исус намерил изцеления и го попитал:
- Вярваш ли в Човешкия син?
- Кой е той, Повелителю, за да повярвам в него?
- И си го виждал, и този, който говори с тебе, е той.
- Вярвам, Повелителю! - отвърнал той, като се поклонил на Исус...
Събитието разколебало и някои фарисеи. Това, че странният учител притежавал такава сила, не можело да бъде случайност. Откъде тогава има подобен дар? Те решили да разговорят с Исус и чули суровите думи:
- За съд дойдох на този свят, за да прогледнат тези, които не виждат, а тези, които виждат, да станат слепи.
- Нима и ние сме слепи? - казали фарисеите.
- Ако бяхте слепи, нямаше да имате грях. А ето че казвате "виждаме". Грехът ви остава.
Наистина, те смятали себе си за стражи на Преданието и Завета, за приемници на великите бащи Симон, Абталион и Хилел. Те вярвали, че Божият дух им помага да правят най-изящни тълкувания на Тората, че той ги е поставил за духовни пастири на Израел. Но, упоени от чувството за собствено превъзходство, тези хора не успели да разпознаят живата Истина, която дошла при тях в лицето на Исус от Назарет.
А между другото той бил изпратен на Божия
народ като небесен пастир, който не прилича
нито на високомерните книжници, нито на
зелотския лъжемесия.
Истина, истина ви казвам:
аз съм вратата за овцете.
Всички, които дойдоха преди мене,
бяха крадци и разбойници,
но не ги послушаха овцете...
Аз съм Добрият пастир,
а Добрият пастир дава душа за овцете.
Наемникът, който не е пастир,
този, на когото не са овцете,
вижда как идва вълкът,
оставя овцете, и бяга
(а вълкът ги отвлича и ги разпръсква),
защото е наемник
и не го е грижа за овцете.
Аз съм Добрият пастир
и познавам моите,
и познават ме моите.
Както ме познава Бащата,
така познавам Бащата
и давам душа за овцете.
Имам и други овце,
не от този двор,
и тях ми предстои да доведа,
и те ще чуят гласа ми,
и ще има едно стадо и един пастир.
[12]
"Отново - разказва евангелист Йоан - се
разделиха юдеите заради тези думи. Мнозина
от тях казваха: Бяс има в него и безумства.
Защо го слушате? Други казваха: Това не са
думи на бесен. Може ли бяс да отваря очите
на слепите?".
До средата на декември Исус идвал безпрепятствено от Витания в Храма, заобиколен от множество ученици. Обичайното място, където се събирали, било Соломоновото преддверие от източната стена на светинята. Но на празника Ханука се стигнало до нов сблъсък.
Този ден винаги пробуждал войнствения дух на хората, напомняйки за победите на Макавей над езичниците. Героичните подвизи на освободителите давали храна на мечтите ако не за Месията, то поне за могъщ вожд, който ще събори властта на Рим. Ето защо вниманието отново било насочено към Исус. Започнали да го питат настойчиво:
- Докога ще измъчваш душите ни? Ако си Месията, кажи ни го направо.
- Казах ви - отвърнал той, - но не вярвате. Делата, които върша в името на моя Баща, свидетелстват за мене.
Но те чакали от него други "дела". Ако
вдигнел метеж като Исус бар Аба (Варава),
ако съберял въоръжени хора и тръгнел към
гарнизона на Пилат, щели да го последват. А вместо това той им говорел за нещо, които
трудно се разбира и постига.
Вие не вярвате,
защото не сте от овцете ми...
Моите овце слушат гласа ми
и аз ги познавам, и те ме следват,
и аз им дарявам живот вечен,
и те няма да загинат никога,
и никой няма да ги похити от ръцете ми.
Моят Баща, който ме дари с този дар, е по-голям от всички
и от ръцете на Бащата не може да похищава никой.
Аз и Бащата сме едно.
[13]
Ропот на ужас преминал през тълпата. Той се представял за Божи син! Трябвало веднага да бъде наказан за богохулство. Напразно Исус им сочел думи от Писанието, където всички вярващи са наречени "Божи синове". Фанатиците не искали да разсъждават. Аргумент им били камъните. Като се спасил този път по чудо от смъртта, Исус се оттеглил в Елеон.
Печално било прощаването му с града:
Ерусалиме, Ерусалиме, който убиваш пророците
и пребиваш с камъни изпратените при тебе!
Колко пъти исках да събера децата ти
като птица пиленцата под крилата си,
но не пожелахте.
Ето, оставя се домът ви празен.
Казвам ви, че няма да ме видите,
докато не кажете:
Благословен и Идващият в името на
Повелителя! [14]
БЕЛЕЖКИ
1. Ср. Лк 24, 21. - Бел. авт.
2.Мт 17, 10-13; Мк 9, 11-13; ср. Мт 11, 14. - Бел. авт.
3.Лк 13, 23-28. - Бел авт.
4.Мт 11, 21-24; Лк 10, 13-15. Содом и Тир в дадения контекст означават предел на безчестието. - Бел. авт.
5.Лк 13, 31-33. Според някои тълкувания трите дена, за които говори Христос, е апокалиптичен символ на срок за изпитание. Ср. Дан 7, 25, където е казано за трите етапа на тази срок. - Бел. авт.
6.Мт 8, 19-20; Лк 9, 57-58. - Бел. авт.
7.Лк 13, 6-9. - Бел. авт.
8.Лк 9, 51-56. Лука отнася този епизод към последното пътуване на Повелителя за Ерусалим. Но тогава той дошъл от отвъд Йордан (през Ерихон). Прекият път от Галилея водел през Самария. Думите "Не знаете какъв дух ви е обзел" и така нататък отсъстват в най-древните ръкописи, но смисълът им напълно хармонира с учението и стила на говорене на Исус. - Бел. авт.
9. Ходенето на Исус в Ирусалим за Празника на шатрите е описано от Йоан, 9-7. Редица тълкуватели са изказвали хипотезата, че диалозите, които са водени там, са само илюстрация към учението на Йоан за Бога Логос. Но в тези глави много повече от други места в Евангелията се подчертава човешката природа на Христос (напр. 8, 42-55). - Бел. авт.
10.Изразът "Аз съм" (на гръцки 6g9 e>mj, на еврейски "аниху") се среща в Стария завет като еквивалент на думата "Вечния" (напр.: Исая: 48, 12; 43, 10). За това, че името Аниху се произнасяло по време на богослужението през Празника на шатрите, съобщава раби Ехуда бен Елай (II в.). Виж Ch. Dodd. The Interpretation of the Fourth Gospel, p. 94-95. - Бел. авт.
В Йоан Исус много пъти отнася тези думи към себе си (6, 35; 8, 12; 10, 7, 9, 11, 14; 11, 25; 14, 6; 15, 1, 5). Но подобни изрази има и у синоптиците. Виж R. Brown. The Gospel According to John. v. I, p. 533 ff. - Бел. авт.
11.Йн 9, 1-41. - Бел. авт.
12. Йн 10, 11 и сл. - Бел. авт.
13.Йн 10, 26 и сл. - Бел. авт.
14.Лк 13, 34-35.
- Бел. авт.
Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА
(Септември - декември 29 г.)
До Пасхата оставали около три месеца, но Исус не можел повече да живее близо до столицата. Като не искал да се връща в Галилея, той отишъл през периода на зимните дъждове в областта, намираща се отвъд река Йордан. Тя била подчинена на Антипа, но тъй като Тибериада, неговата резиденция, била далече, Учителят и учениците му се намирали от другата страна на река Йордан в сравнителна безопасност.
Като дошъл в Бетавара, Исус за последен път се
озовал в местата, откъдето започнал своето служене. Съвсем неотдавна
тук се чувал гласът на Предтечата и Божият дух осенил Човешкия син. Тук
за първи път той започнал да учи за идването на Царството. Сега по
бреговете на Йордан царяла тишина, нарушавана само от шума на дъжда.
Нямало го множеството, което идвало да слуша Кръстителя...
Четвъртото Евангелие разказва много пестеливо за отсядането на Исус в
селището, където почти три години преди това за първи път двама рибари
се приближили до него и го попитали смутено: "Рави, къде живееш?".
Тогава Андрей и Йоан имали велики мечти, но оттогава се променили много
неща. Променили се и самите апостоли. Те станали свидетели на
необикновени събития, научили се да гледат по друг начин на нещата. Но
все пак неуспехът в Галилея и Ерусалим бил за тях неочакван. Сцените
през Празника на шатрите и Ханука като че ли свидетелствали за пълно
поражение. Разбира се, учениците били готови да делят с Наставника си
всички несгоди, но въпреки това се радвали, че ги е довел в този
спокоен край, по-далече от недружелюбния град.
Скоро обаче уединението им било нарушено. Околните
жители разбрали за идването на Христос и Бетавара започнала да се пърли
с хора. Всички чули, че Учителят е в немилост, но това не спирало тези,
които търсели Божето слово. Мнозина си спомняли за съдбата на
Кръстителя, повтаряли неговите думи за Исус и казвали, че макар
пророкът да не е извършил нито едно чудо, свидетелството му е било
истинско. Човекът от Назарет, който лекувал хорските недъзи и който
явявал на показ дивни знамения, можел да бъде изпратен само от небето.
През пролетта, все още край бреговете на Йордан, Христос избрал освен дванадесетте още седемдесет апостоли. Те трябвало да обходят местата, които му предстояло да посети по пътя си за Ерусалим. Броят им напомнял за седемдесетте прадеди на всички земни народи и представлявал нещо като указание за разширяване на дейността на новата община. Изпратените получили дарбата да изцеляват и имали призванието да разпространяват добрата вест за Божето царство.
Пътешествието им явно било кратко, но те се върнали "с радост", окрилени от постигнатия успех.
- Повелителю, и бесовете ни се покоряват в твое име.
- Видях Сатаната, паднал като мълния от небето - казал Исус. - Ето, дадох ви власт да стъпвате върху змии и скорпиони и над цялата сила на врага. И нищо няма да ви навреди.
Като служели на Човешкия син, те станали войници от свещеното войнство, настъпващо срещу тъмнината. За света техният Учител бил отхвърлен и бездомен странник, но точно сега дошло времето на неговата "слава". "Мъж на скърбите", пред когото са безсилни дяволските съблазни, той побеждавал в своето принизение държавата на врага...
Апостолите не трябвало да се
гордеят с дадената им сила. Най-големият дар е приобщаването към
светлината на Царството. "Не се радвайте на това, че ви се покоряват
духовете, а се радвайте, че имената ви са написани на небесата". [1]
Едва учениците започнали да
придобиват увереност и надежда, когато дошло ново изпитание. Приятели
от Юдея съобщили, че е опасно болен Лазар, брат на Марта и Мария.
"Тази болест не е
смъртоносна" - казал Исус. Но след два дена обявил, че се готви да
отиде във Витания.
- Рави! - огорчили се
учениците. - Съвсем скоро юдеите искаха да те убият с камъни, а ти
отново отиваш там?
Но когато разбрали от думите
му, че Лазар е мъртъв и Учителят иска непременно да отиде в дома му,
апостолите се смирили. Ако Повелителят е заплашен от опасност, те няма
да го изоставят.
- Да отидем и ние, за да
умрем с него - казал решително Тома.
Необходими им били не повече
от два дена, за да стигнат до Витания. Преди още Исус да влезе в
селището, насреща му изтичала Марта.
- Повелителю - казала,
плачейки тя, - ако беше тук, нямаше да умре брат ми...
- Брат ти ще възкръсне -
казал Исус.
- Зная, че ще възкръсне - в
деня на Възкресението, в последния ден.
- Аз съм Възкресението и
Живота. Който вярва в мене, и да умре, ще оживее... Вярваш ли в това?
- Да, Повелителю, вярвах и
вярвам, че ти си Месията, Божия син, който идва на света...
В същото време Мария си била
вкъщи, заобиколена от близки и съседи, които я утешавали. Сестра й
влязла и й прошепнала: "Учителят е тук и те вика". Мария станала и
излязла бързо навън. Приятелите й я последвали, като мислели, че отива
на гроба. Намерили я в краката на Исус. Мария повтаряла със сълзи на
очи думите на сестра си: "Повелителю, ако беше тук, нямаше да умре брат
ми". Дълбоко вълнение се отразило на лицето на Учителя. Всички видели,
че той плаче. "Ето колко го е обичал" - говорели помежду си витанците.
А някой казал: "Не можеше ли той, който отвори очите на слепия, да
направи така, че и този да не умре?.."
"Къде сте го погребали?" -
попитал Исус. Хората го повели към гробницата, затворена според обичая
с каменна плоча. Минали вече четири дена, откакто Лазар бил погребан
там.
"Махнете камъка" - наредил
Учителят. Марта започнала да протестира плахо, като казвала, че тялото
е вече докоснато от тлението. "Не ти ли казах, че ако повярваш, ще
видиш Божата слава?" - отвърнал Повелителят.
Входът на пещерата бил
отворен, Исус вдигнал очи към небето и се вглъбил в молитва...
Какво станало в следващия
момент? Какво изобщо ни е известно за тайната на живота и смъртта, за
състоянието на духа, който е напуснал своята обвивка? Знаем, че тялото
оказва влияние на духа, но можем ли да определим вярно силата на
обратното въздействие на духа върху плътта? За единосъщия с Бащата няма
прегради и необратими процеси...
"Лазаре, излез!" - извикал
Исус и гласът му, като гръмотевичен удар, отекнал в други светове.
Когато умрелият се показал
на прага на пещерата, хората се дръпнали ужасени назад. А той стоял
като страшен призрак, загърнат от главата до петите в погребален саван.
"Разповийте го и го оставете да си върви" - казал Христос сред
настъпилата тишина. [2]
Когато четем този евангелски
разказ, неволно възниква въпросът защо Повелителят е върнал живота на
своя приятел? Нали по-нататък, като всички други хора, все едно и той е
трябвало да умре? Има много опити да се обясни витанското чудо. Но
по-скоро са прави тези, които виждат в това събитие намерението на Исус
да покаже на учениците си своята власт над живота и смъртта.
Възкресяването на Лазар трябвало да ги подготви за пасхалната тайна.
Във Витания много хора и
преди вярвали в Божето царство. Сега вероятно почти цялото селище
приело Исус като Месията. Но и там се намерили хора, които сметнали за
свой дълг да съобщят за станалото на Синедриона. Неговите членове,
разбира се, помислили, че имат работа с измама, но преценили
съобщението като признак за ново увеличаване на популярността на
Назаретянина.
Веднага бил свикан съвет. За
участие в него били поканени и фарисеи, но техните обвинения срещу Исус
засягали чисто религиозната област. В същото време управляващата партия
се тревожела от друго: садукеите се страхували, че галилейското
движение прераства в метеж и ще предизвика наказателен поход на
римляните. Йосиф Кайафа заявил, че лъжемесията трябва да бъде отстранен
без колебание. По-добре смъртта на един човек, отколкото бедствие,
което ще се стовари върху целия народ. Фарисеите, макар да враждували с
духовенството, този път вероятно са се съгласили с мнението на Кайафа и
са били радостни, че йерархията е готова да прояви твърдост. Сега не
трябвало да отлъчват Исус, защото Синедрионът щял да доведе нещата до
край със собствени средства.
Не е известно дали веднага е
бил изпратен отряд във Витания или властите са отложили въпроса, като
разбрали , че Исус е напуснал селището. Но решението било взето. Всички
предполагали, че по време на Пасхата Галилеецът непременно ще се появи
в Ерусалим. Затова първосвещеникът наредил на всеки, който разбере къде
се намира, да съобщи за това на властите.
В същото време Исус отишъл
от Витания в една безплодна местност близо до Юдейската пустиня.
Средата на март прекарал в затънтеното градче Ефраим, а после отново се
отправил отвъд Йордан, в Перея.
След витанското чудо
апостолите се въодушевили още повече. Ако Повелителят можел да върши
такива неща, значи всички коварства на неговите противници ще се окажат
напразни. Те само се учудвали как хората могат да не вярват на Исус
след подобни знамения. Той им разказал една притча.
Живял някога един богат
човек, коравосърдечен и равнодушен към чуждото нещастие. Пирувал той
ден и нощ, а пред вратите на дома му стоял бедният Лазар, който се
хранел с огризките от масата на богаташа. Двамата умрели, единият
намерил покой "в лоното на Авраам", а другият - възмездие за греховете
си. С мъка си мислел богаташът за своите братя и се помолил на Авраам,
искайки да изпрати на земята Лазар да ги предупреди накъде води пътят
на злото. Но Авраам възразил: "Те имат Мойсей и Пророците: нека ги
слушат". Богатият помислил, че това не е достатъчно:
- Не, татко Аврааме, ако
някой от мъртвите отиде при тях, те ще се покаят.
- Ако не слушат Мойсей и
Пророците, дори да възкръсне някой от мъртвите, няма да
се убедят. [3]
С тази притча Христос искал
да каже, че когато неверието се засели в сърцето, никакви чудеса не
могат да преобразят човека.
Когато останали десет дена
до Пасхата, Исус съобщил на учениците си, че има намерение да отиде в
Ерусалим преди празника. Приготвили се бързо за път и вървели почти без
да спират. Исус сякаш бързал към смъртта. Суровата му съсредоточеност
вселявала в апостолите страх, но като вървели след него, те все пак
мислели, че се приближават към победата.
Пътят се виел сред полегати
хълмове. Тук-там започнали да се появяват хора, които отивали в
Ерусалим. Сред галилейците била и Дева Мария, но тя покорно стояла
далече от сина си.
Постепенно Христос се озовал
начело на голяма тълпа богомолци. Мнозина го разпознавали и го
приветствали. А други се приближавали и молели да ги приеме сред
учениците си. Но сега Исус започвал веднага да им говори за жертвите,
които трябва да се дадат за Божето царство, и за това, че вече не е
останало време за колебание. Един човек, който искал да се присъедини
към Исус, казал, че трябва преди това да погребе баща си. "Остави
мъртвите да погребват своите мъртви" - бил отговорът. Друг, желаещ да
се прости отначало със своите близки, Исус предупредил: "Никой, който е
сложил ръка на рало и гледа назад, не е годен за Божето царство". [4]
Все повече хора вървели след
Христос. Шествието се превръщало в истински месиански поход. Реката
пресекли при Ерихон. В града жителите спорели кой ще го приеме, но Исус
избрал не почтено, уважавано от всички семейство, а къщата на митаря
Закхей. Беден слепец, който седял при градската врата, извикал: "Исусе,
сине Давидов, смили се над мене!" Опитали се да го спрат, но Христос,
като се доближил до него, казал: "Прогледни! Твоята вяра те спаси"... [5]
Чудото възпламенило
ентусиазма на хората. Всички заплахи на властите били забравени. Това
отново е техният галилейски Месия, изпратеният на света Син на цар
Давид. Навсякъде се чували възгласи: "Благословен е Идващият в името на
Повелителя!.."
Апостолите вече не се
съмнявали, че "сега Божето царство трябва да настъпи". Близостта на
чудното събитие станала за тях толкова реална, че Саломея, майката на
Йоан и Яков, помолила Повелителя да постави синовете й от дясната и
лявата страна на престола си, когато бъде "в своята слава". Като се
обърнал към братята, Исус попитал:
- Можете ли да пиете от
чашата, от която пия аз, или с кръщенето, с което аз ще се кръстя, да
се кръстите?
- Можем - отвърнали
простодушно те.
- От чашата, от която пия,
ще пиете и с кръщенето, с което ще се кръстя, ще се кръстите. А да
седнете от дясната или лявата ми страна, не разрешавам аз, а на когото
е предназначено.
Останалите ученици започнали
да роптаят. Всички искали да заемат тези почетни места. Но Исус ги
спрял:
Знаете, че тези,
които са първенци на езичниците [6],
господстват над тях
и велможите им властват над тях.
Но да не е така между вас.
Който иска да стане велик между вас,
нека бъде слуга на всички
и който иска да е първи между вас,
нека бъде роб на всички.
Защото и Човешкият син не дойде
да му служат,
а да служи
и да даде душата си в откуп за мнозина. [7]
Въпреки това мислите на
учениците му били погълнати от очакващото ги тържество. В този час Исус бил сред тях
сам, както никога... В петък на 31 март пътниците
влезли във Витания, където бил организиран празник послучай
пристигането на Учителя. Събрали се много негови приятели. На масата
прислужвала Марта, а сестра й, като не знаела как да изрази своята
любов и благодарност, намазала краката и главата на Исус със скъпо
миро. Стаята се изпълнила с благоухание, а Юда казал недоволно: " Защо
е това разхищение? По-добре би било мирото да се продаде и парите да се
раздадат на бедните". И най-удивителното било, че на негова страна
застанали останалите ученици. Очевидно те си мислели, че въпреки
всичките чудеса, бъдещият монарх трябва да се погрижи за пари, за да
покаже на хората от самото начало своята щедрост... - Оставете я - казал Исус, -
защо я смущавате? Тя извърши добро дело за мене... Помаза предварително
тялото ми за погребение. [8] Но учениците не забелязали
печалния смисъл на тези думи. Когато минала съботата,
Христос започнал да се готви за влизане в града. Винаги преди това той
пътувал пеш, но сегашният ден бил изключителен. Язденето на кон обаче
щяло да напомня за война, за древните царе, които се връщали от кървави
походи, за римските войници, които яздели напето по улиците на
Ерусалим. Затова Исус избрал животно, което отдавна било символ на
мира. [9] Когато
пристигнал в съседното село Витфагия, той изпратил учениците си, за да
намерят някое младо магаре. Стопаните на животното, като разбрали, че е
необходимо на Учителя, им го дали с радост. Вместо седло сложили на
гърба на магарето дрехи и като го възседнал, Исус започнал да се спуска
от Елеон. Цар, възвещаващ мир, той
яздел невъоръжен, заобиколен от поклонници, които викали: "Осанна на
Давидовия син! Да е благословено идващото царство на нашия баща
Давид!.." Галилейците и витанците се
опитвали, доколкото могат, да украсят триумфа на Месията. Те хвърляли
под копитата маслинени вейки, простирали дрехи, децата тичали след
Исус, като размахвали палмови клонки. Апостолите ликували. Най-сетне
настъпил дългоочакваният ден! Те славели гръмко Бога, като пригласяли
на тълпата. Едва се показала окъпаната от
вечерната светлина панорама на Ерусалим и екнал месиянският псалм:
Благословен е Царят,
който идва в името на Повелителя.
На небесата мир и във висините слава!
Насреща им тичали други
поклонници. Сред тях имало и фарисеи. Като чули възгласите: "Слава на
Давидовия син!", те се ужасили. Значи наистина бунтът можел да избухне
всяка минута! - Рави! - викали те. - Забрани на
учениците си! - Казвам ви - отвърнал Исус, - че
ако те млъкнат, камъните ще надигнат глас... Но въпреки радостната възбуда
наоколо, лицето на Исус било печално. Тези, които вървели до него,
виждали в очите му сълзи. Той оплаквал Ерусалим, града на Общанието и
град на слепци. - Ако беше разбрал в този ден
какво води към мир! - казал той. - Но скрито е сега това от очите ти.
Защото ще дойдат за тебе дни, когато враговете ти ще те
обсадят... ще те сринат и децата ти вътре ще избият, и няма да остане
там камък върху камък, тъй като не позна часа на идването в тебе. Когато слънцето вече наближавало
да залезе, шествието стигнало до стените на града.
БЕЛЕЖКИ
1. Лк
10, 1-16. Лука, който единствен разказва за избирането на
седемдесетте, го отнася към последното време на Христовото служене, без
да дава обаче по-точни указания. Тъй като след връщането на Христос от
Голан в Галилея неговата проповед среща съпротива, може да се
предположи, че седемдесетте са били избрани по времето, когато
Повелителят се намира в Перея. Изразът "написани на небесата" произлиза
от библейската символика. Както в древните градове се правели списъци
на жителите, така и "небесният Ерусалим" има своята "книга на живота"
(ср. Откровение: 13, 8), където са написани имената на
вярващите; виж Ерем 22, 30; Малах 3, 16; Псал 86, 6.
- Бел. авт. 2. Йн
11, 1-45. Екзегетите отдавна са задавали въпроса: защо синоптиците
не споменават за възкресяването на Лазар? Но сега, когато новозаветните
изследвания са довели до извода, че Евангелията не са представлявали
"мемоари", а са се изграждали на основата на цяла редица източници,
този проблем е изгубил остротата си. Синоптиците са имали на свое
разположение ограничен брой текстове и устни предания и разказът за
витанското събитие е можел да отсъства в техните материали. Марк
например не е включил в Евангелието си молитвата на Повелителя и други
важни раздели, които се срещат при останалите евангелисти. - Бел. авт. 3. Лк
16, 19-31. Връзката на притчата с възкресението във Витания
вероятно се сочи от името Лазар. - Бел. авт. 4. Лк
9, 59-62. - Бел. авт. 5. Мт
20, 29-34; Мк 10, 46-52; Лк 18, 35-43; Матей
споменава за двама слепци. - Бел. авт. 6. Eqn^n, което буквално означава "народите", но
обикновено с тази дума наричали езичниците. - Бел. авт. 7. Мт
20, 20-28; Мк 10, 35-45. - Бел. авт. 8. Мт
26, 6-16; Мк 14, 3-9; Йн 12, 1-8. Синоптиците
отнасят този епизод съм Седмицата на страданията, но има основания да
се предпочете хронологията на Йоан. - Бел. авт. 9. Мт
21, 1-11; Мк 11, 1-10; Лк 19, 29-38; Йн 12,
12-18. Магарето като символ на мирното идване на Месията се
споменава за първи път от пр. Захария (9, 9). - Бел. авт
Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА
(2-4 април 30 г.)
Шумът при източната врата привлякъл вниманието на
много граждани. Като
видели човека, който яздел начело на процесията, която пеела химни, те
попитали учудено: "Кой е този?" Поклонниците с гордост им обяснили:
"Това е Исус, пророкът от Назарет Галилейски..." Йерарсите се объркали напълно.
Такава бурна проява на народната любов изобщо не
била очаквана. "Светът тръгна след него" - тревожно си говорели
един на друг старейшините. Всичките им усилия като че ли пропаднали
даром. Засега не трябвало да предприемат никакви открити действия срещу
Назаретянина. Това би означавало сами да тласнат хората към метеж. В
Ерусалим за Пасхата се събрали стотици хиляди юдеи и в препълнения с
развълнувани хора град всяка неправилна стъпка можела да предизвика
взрив. В същото време Исус преминал по
празничните улици и като слязъл от
магаренцето, влязъл с учениците си в двора на Храма. От него чакали
някакви необикновени думи и постъпки, но той огледал мълчаливо
светилището, като цар, който иска да провери своите владения, а когато
наближила нощта, се върнал обратно във Витания. Спътниците на Исус вероятно са
изпитали някакво разочарование. Нищо не
се случило, нямало никакви знамения. Но те се надявали, че след като е
приел царските почести, Исус трябва скоро да прояви
месианската си
власт и да им разкрие по-нататъшните си намерения. В понеделник сутринта Христос
дошъл отново в Храма. Но вместо да
призове привържениците си на борба с езичниците, направил като
преди три години: наредил на търговците да напуснат пределите на Божия
дом. Продаващите и купуващите започнали да се възмущават, но без да ги
слуша, Исус преобърнал масите на сарафите с парите и пейките с птиците,
предназначени за продажба. Той поискал да престанат да нарушават
Закона, който забранявал да се носят стоки през двора на Храма. Явно
повечето от тези, които се намирали на площада, одобрили този толкова
решителен натиск. Това било първото деяние на
открито показалия се пред хората Месия. То
било насочено срещу унижаването на вярата и профанацията на култа. Нали
мнозина мислели, че като принесат жертва и я дадат на свещениците,
могат да се смятат за чисти от греха. Затова пазарът близо до олтара не
ги смущавал. Второто нещо, което Исус
направил, било изцеляването на болните, които се
натрупали от всички страни около него. Спасителят на страдащите дошъл
да
извести за новия живот, за милосърдието на Бащата... Свещениците не знаели как да
постъпят и само попитали Исус кой му е дал
право да се разпорежда с Храма? - И аз ще ви попитам нещо: ако ми
отговорите, ще ви кажа с каква власт
върша това. Кръщенето на Йоан откъде е: от небето или от хората? - Не знаем - последвал уклончив
отговор. Те наричали Йоан обсебен от
бесове, но сега, в присъствието на хората, садукеите не поели риска да
хулят открито екзекутирания пустинник. - И аз няма да ви кажа с каква власт върша това. Исус не споменал случайно за Кръстителя, в чието лице духовенството и
книжниците отхвърлили Божия вестител. - При вас дойде Йоан по пътя на справедливостта - продължавал той - и
не му повярвахте, повярваха му митари и развратни жени, а вие, като
видяхте, не се разкаяхте след това, за да му повярвате.
[1] Всички пророци срещали противодействието и омразата на лъжепастирите.
Гордостта и властолюбието се надигали срещу избраниците на Духа. Още
по-трудно било в такъв случай да се очаква, че старейшините ще повярват
на човека, когото обикновените хора наричали Месия.
Както обикновено Исус изяснил мисълта си с притча, сюжетът на която бил
подсказан от Исая, който обичал да сравнява Израел с лозе, а Бога - с
негов стопанин. Веднъж, разказвал Исус, един собственик на лозе отишъл някъде за дълго
време, като се надявал на усърдието на своите работници. Когато дошъл
гроздобер, той изпратил слугите си "да приберат плодовете му". Но
работниците набили едни от тях и ги прогонили, а други убили. Така
станало няколко пъти. Най сетне господарят изпратил при тях собствения
си наследник, като казал: "Ще се засрамят от сина ми". Но лозарите не
се опомнили. Те вече решили да завладеят цялото имане и едва юношата
дошъл при тях, извлекли го от лозето и го убили. - И така - попитал Исус служителите на Храма, - когато дойде стопанинът
на лозето, какво ще направи с тези лозари? - Ще ги накаже като злодеи със заслужената от тях зла смърт, а лозето
ще даде на други лозари, които ще му дадат плодовете навреме -
отвърнали те. - Нима никога не сте чели в Писанието:
Камъкът, който отхвърлиха зидарите,
ще стане ъглов камък:
от Повелителя е това
и дивно ли е във вашите очи?
Старейшините разбрали, че в притчата се говори за тях, че ще им
бъде отнето лозето на Божия народ. "И смятаха - казва Марк - да го
хванат, но се уплашиха от хората". След това Исус обявил вече без
иносказания: "Божето царство ще ви бъде отнето и дадено на хора, които
ще носят плодове“. [2]
Повелителят не само лишава от власт духовните
вождове на Израел, но и прави деца на Царството всички, които
изпълняват неговата воля, независимо от произхода им. И като отговор на пророчеството дошла
неочаквана новина: Филип и
Андрей съобщили, че някакви гърци-прозелити, които
пристигнали в Ерусалим на
поклонение, научили за Христос и помолили Филип да ги срещне с него. "Дошло е време да се прослави Човешкия син" - казал Исус. Но за да не
помислят учениците му, че говори за земна слава, отново им напомнил
каква участ го очаква. "Истина, истина ви казвам: ако
пшеничното
зърно, като падне на земята, не умре, остава само. Но ако умре - ще
даде много плод“. [3] Заради своя изкупителен подвиг Месията се отказал
от всичко, което е скъпо на хората от този свят, от самия живот... А прозелитите? Отзовал ли се е Исус на молбите им? Евангелията не
казват нищо за това, но очевидно разговорът се е състоял и може би те
са станали първите му последователи сред чужденците. Това се потвърждава
косвено от думите на Йосиф Флавий, които могат да се смятат за
истински. Той пише, че Исус „учел хората,
приемащи с удоволствие истината,
привличайки към себе си мнозина, а сред тях
и елини“. [4] Но радостта на Христос и неговите ученици, предизвикана от появата на
"новите овце", се помрачавала от мисълта за самодоволните водачи, завладели лозето на Бащата. Те не искали да чуят призива на
Повелителя и отново над Божия народ се надвесила мрачна сянка. Между
двата Завета зейнала пукнатина. Христос не криел скръбта си от апостолите: "Смутена
е сега душата ми. И
какво да кажа: Спаси ме, Татко, от този час? Но
заради това дойдох в
този час..." Когато произнесъл тези думи, в небето се разнесъл звук, подобен на
гръмотевичен тътен. Някои хора решили, че наближава пролетна буря, но
останалите били обзети от мистичен ужас. Те чували гласа на незрим Божи
вестител. "Татко, прослави своето име!" - молел се Исус. Като се обърнал към
хората, той им говорел за Съдния ден, за дявола, когото Човешкият син ще
свали от престола му. Но Месията ще го победи само като
се превърне в Жертва.
"Когато бъда възнесен от земята, ще привлека
всички ви към себе си". [5]
В същото време в двореца на Кайафа сякаш забравили за Исус. Всеки
момент се очаквало Пилат да пристигне с голям отряд. Изобщо в дните на
Пасхата клириците имали много грижи. Но в действителност Синедрионът не
изоставил мисълта да се разправи с опасния пророк. Само било решено, за
да се избегнат смутове, въпросът да се отложи, докато мине празникът.
Самият Исус, след като махнал пазара от Храма, не предприемал нищо
повече. Това успокоявало садукеите, позволявало им да не бързат. Но една група, настроена по-непримиримо, продължавала да плете
паяжината около Христос. Най-удобно било да го подтикнат към някаква
политическа стъпка или изказване, за да се привлече към него вниманието
на прокуратора. Тогава Пилат щял да се заеме сам с Галилееца, а
църковните власти щели да останат невинни в очите на хората. С осъществяването на това намерение се заели "иродианите",
привържениците на партията, която се опирала на римляните. Към тях се
присъединили и слушатели от фарисейските школи, въпреки че винаги
враждували с "иродианите". Като дошли при Исус, те се направили, че се
отнасят към него с уважение и искат да знаят мнението му за данъка,
който се плаща на императора. Само по себе си подобно обръщение към
Учителя изглеждало напълно естествено. На Изток мъдростта на
наставниците се изразявала с това как решават спорните въпроси,
предложени им да разгледат. Но в дадения случай явно се готвела клопка.
Ако Исус каже, че трябва да се плаща данъка - значи е враг на Израел,
ако каже, че не трябва - може да бъде представен на Пилат като един от
подстрекателите срещу Рим. - Учителю - започнали хитро пратениците, - знаем, че си правдив и не се
съобразяваш с никого, защото не гледаш лицата на хората, а наистина
учиш на Божия път. Трябва ли да плащаме данък на цезаря, или не? Да
плащаме или да не плащаме? - Защо ме изкушавате? - казал Исус. - Покажете ми един динарий. Показали му една монета, от тези, с които се плащал данъкът. На нея бил
профилът на императора и пишело: "Тиберий, цезар, син на бог Август". - Чий е този образ и надпис? - На цезаря. - Дайте тогава
цезаревото на цезаря, а Божето на Бога. [6] Отговорът ги изумил. Те разбрали, че не са успели да го хванат в
клопката. Исус поставил самите тях натясно, като им посочил езическата
монета. Тъй като юдеите употребяват императорските динарии, за тези
пари няма по-добро приложение от това да бъдат дадени на неверниците. А
какво принадлежи на Бога? Това било явно не само от учението на Исус,
но и от всички книги на Стария завет. На Бога човек трябва да дава
себе
си изцяло. По-късно думите на Христос за
Божето и цезаревото се разбирали в
разширен смисъл, като били отнасяни към въпроса за църквата и
държавата. Но подобно тълкуване едва ли е обосновано.
[7] Единственото,
което можело да следва от отговора, който Исус дал на "иродианите", е
отказът от пътя на зелотите към свободата. Положението не било като по
времето на Макавей. Рим не се месел в духовния живот на хората. Едно
въстание само можело да донесе на Израел нови беди. Това станало
очевидно четиридесет години след това, когато
юдеите, въвлечени от
"радетелите" в безнадеждна война, загубили и Храма, и държавата си.
С всеки изминат ден апостолите все по-ясно осъзнавали, че въпреки
триумфалното посрещане, Месията се намира в Ерусалим като във вражески
лагер. Те се чувствали спокойно само на свечеряване, когато пресичали
Кедрон и се качвали на Елеонската планина. Нощта прекарвали на различни места: най-често в Гетсимания, понякога в
къщата на Лазар или на негови приятели. Но на сутринта Исус отново
отивал в шумния град, където го очаквали слушатели и го дебнели
противници. Законниците от средите на садукеите смятали, че е под достойнството им
да говорят с Галилееца. Само един път, когато се срещнали с него в
Храма, тези надменни хора решили да го смутят със заплетен въпрос. Те
знаели, че Исус, както и фарисеите, признава
бъдещото възкресение на
мъртвите, вярата в което било за тях празна фантазия.
Според садукеите вярата във възкресението противоречала на Писанието. Те не
приемали книгите на Библията, където се говорело за него. Какво ще стане, попитали садукеите, с една жена, ако е преживяла седем
съпрузи, които са умрели един след друг? Чия съпруга трябва да се смята
в идния свят? Уверени, че са поставили селския рави в безизходно положение, те вече
се готвели да му се присмеят, но Исус казал: "Не се ли заблуждавате
затова, че не знаете нито Писанието, нито
Божата сила? Нали когато
възкръсват от мъртвите, не се женят и не се омъжват, а са като ангели
на небето. А за мъртвите, че ще възкръснат, не сте ли чели в книгата на
Мойсей, в разказа за къпината, как Бог му каза: Аз съм Бог на Авраам,
Бог на Исак и Бог на Яков? Той не е Бог на мъртви, а на живи. Много се
заблуждавате". [8] Присъстващите там фарисеи не можели да не се зарадват, че старите им
съперници са били заставени да млъкнат. Сега Исус им се сторил учител,
напълно достоен за уважение. Фарисеите се събрали около него и
започнали да разговарят с него. Когато Исус им казал, че основа на
Закона е любовта към Бога и към ближния, някои от тях били почти готови
да го признаят за съмишленик. Но тези, които не бързали да променят мнението си за Галилейския
пророк, искали да го подложат на още едно изпитание. Те довели при Исус
една жена, изобличена в изневяра на мъжа си, и попитали: трябва ли да
бъде убита с камъни, както повелява древният Закон. По това време обичаят едва ли се е спазвал. Биха могли да го защитават
само садукеите, привърженици на суровите наказания за извършени
престъпления. Но фарисеите поискали да използват инцидента. Те се
надявали, че Исус, проповедникът на милосърдието, сега ще се изкаже
недвусмислено срещу Закона. Учителят дълго не им отговарял и с наведена замислено глава чертаел нещо
на пясъка. Но тъй като те продължавали да настояват, казал: "Който от
вас е без грях, да хвърли първи камък върху нея", а след това отново
започнал да пише по земята някакви знаци. Настъпило мълчание. Когато
след известно време Исус отново вдигнал глава, видял, че жената стои
пред него сама. Изобличаваните от съвестта си обвинители се скрили
незабелязано. - Жено - попитал Исус, - къде са? Никой ли не те осъди? - Никой, Повелителю. - И аз не те осъждам. Иди си и отсега нататък не греши. Никой от фарисеите не смеел след това да поставя Исус на изпитание. Те дори като че ли били съгласни да се примирят с него. Неприемливо за тях
оставало само едно: как може човек от народа да се смята за Месията или
поне да позволява на множеството за го нарича така? Като знаел за тези
недоумения, Исус извикал при себе си фарисеите и ги попитал: - Какво мислите за Месията? Чий Син е той? - Давидов - отвърнали те. - Как тогава Давид, вдъхновен от Духа, го нарича Повелител, като казва:
Каза Повелителят на моя Повелител: седни от дясната ми страна, докато не положа враговете ти под твоите крака?
И така, ако Давид го нарича Повелител, как тогава той е негов син?
[9] С това въпросът за човешкия произход на Месията се измествал на заден
план. Месиянската тайна се състои не толкова в принадлежността към
царския дом, колкото в това, че Спасителят се намира отдясно на Бащата и
е Божи син, Повелител на света. Фарисеите не можели да възразят нищо. Думите на псалма наистина били
загадъчни. Но още по-трудно им било да приемат казаното от Исус. БЕЛЕЖКИ
1. Мт 21, 23-27; Мк 11, 27-33; Лк 20,
1-8. - Бел. авт. 2. Мт 21, 33-46; Мк 12, 1-12; Лк 20,
9-19. Аналогична притча, но под форма на "символично действие", прието при
пророците (ср. напр. Ис 8, 1-4; Ерем 19, 1-15; Езек 4,
4-8), е проклятието на смокинята, символ на тези, които не са дали "плодове на покаянието" (Мт 21, 18 и сл.;
Мк 11, 12 и сл.; ср. Лк 13, 6-9). - Бел. авт. 3. Йн 12,
20-24. - Бел. авт. 4. И. Флавий. Арх.
ХVIII, 3. - Бел. авт. 5. Йн 12, 27 и сл.
- Бел. авт. 6. Мт 22, 15-22; Мк 12, 13-17; Лк 20, 20-26.
- Бел. авт. 7. "Това обичайно
тълкуване - отбелязва еп. Касиан - успокоява ленивата ни мисъл, а и християнската ни съвест, когато тя се среща лице в лице с интересите на държавната власт, в по-голямата си част равнодушна, че
дори и напълно враждебна към Църквата. Склонни сме да се утешаваме с това, че и цезарят, за когото говори
Повелителят, е бил езичник и е оглавявал езическа държава... Думите на Христос... засягат частен въпрос и отговарят на него в обща форма... Ако
Повелителят признава пред питащите го задължения
към държавата, той говори за нея като за някаква чужда сила...
Повелителят прави разлика между Божето и цезаревото". Еп. Касиан (Безобразов). Царство кесаря перед судом Нового Завета. Париж, 1949, с. 10 и сл. Виж също С. Аскольдов. Христианство и политика. Киев, 1906, с. 15 и сл.
- Бел. авт. 8. Мт 22, 23-33; Мк 12, 18-27; Лк 20, 27-40.
- Бел. авт. 9. Мт 22, 41-45; Мк 12, 35-37; Лк 20, 41-44. - Бел. авт.
Глава XIV. СЪДЪТ НА МЕСИЯТА
(5 април)
Един ден след това Исус се появил на вътрешната площадка на Храма, наречена "Женския двор", и седнал под навеса при касичките за дарения. По време на Пасхата хората обикновено правели своята годишна църковна вноска. Мнозина, идвайки, сипели пари с шепи, но вниманието на Исус било привлечено от една бедно облечена жена, която пуснала в касичката две дребни монети.
Като повикал учениците си, той казал: "Истина ви казвам: тази бедна вдовица сложи повече от всички, които сложиха в съкровищницата. Защото всички сложиха от излишъка си, а тя от бедността си сложи всичко, което има. Всичко, което имаше за прехрана"
[1]. Дарението на бедната жена е единственото нещо, което зарадвало и трогнало сърцето на Исус в Ерусалим. Като се намирал в самия център на църковния живот, той виждал неговите болести, маскирани с показно благолепие. Покрай него, като
отвръщали снизходително на поклоните, минавали надменни законници. Техните "тефилини", превръзките на челото с текстове от Тората, и другите атрибути на набожност се набивали в очите на всеки, но колко малко съответствали те на духовното състояние на тези хора! Исус виждал и учени, които с часове обсъждали незначителни нюанси
в устава, виждал и фарисеи, които се спъвали по пътя си в камъните, за да демонстрират своята пълна отчужденост от света. Исус знаел колко лесно проникват в тази среда честолюбците, които след това се наслаждават на властта над душите. За подобни пастири още пророк Езекиил казвал, че "пасат
себе си". Дори светлината на Библейското откровение като че ли помръквала в застоялата атмосфера на самодоволство и лицемерие. Защо още в Галилея повечето книжници се противели на Исус? Нали тогава той криел своето месиянство? А добрата вест за Бащата, който търси отговорност от заблудените си деца, трябвало да пробуди всички, които са останали верни на учението на пророците.
Значи книжниците са изгубили главния смисъл на пророческата проповед. Като признавали на думи, че основа на Тората е любовта към Бога и човека, те продължавали да подменят духа на Божия закон със система от формални задължения и култови правила. Пророк Михей учел:
На теб е казано, човече, какво е добро и какво Повелителят иска от тебе: само да постъпваш справедливо, да обичаш милосърдието и да ходиш смирено пред твоя Бог. [2]
В същото време фарисеите, особено учениците на Шамай, хлътнали изцяло в дебрите на ритуализма и казуистичните тълкувания. Те познавали каноните и ги превърнали в средство за господство над "невежите". На тази
основа се появили множество злоупотреби, като достигали почти до цинизъм. Христос искал да предпази Църквата от това изкушение, от "фарисейската закваска", и да покаже с примера на
Израилевите патриарси каква опасност може да я заплаши. Като се обърнал към учениците си, той казал:
На Мойсеевото седалище седят книжниците и фарисеите, затова, каквото ви кажат - изпълнявайте и пазете, а според делата им не постъпвайте. Защото говорят, но не вършат. Връзват тежки и неудобни товари и ги слагат на гърба на хората, а сами с пръст не искат да ги помръднат. И всичките си дела вършат с мисълта да ги видят хората. Уголемяват своите тефилини и удължават полите на дрехите си, обичат първите места на угощенията, предните седалки в синагогите, поздравите по площадите и да ги наричат хората: "рави"... Изпояждат къщите на вдовиците, молят се за показ и ще бъдат повече осъдени...
Вас нека не ви наричат "рави", защото един е вашият Учител, а всички вие сте братя. И свой баща не наричайте никого, защото един е вашият Баща - Небесният. И нека не ви наричат наставници, защото наставникът ви е един - Месията. По-големият от вас да ви бъде слуга, защото който се възвиси, смирен ще бъде, а който се смири, ще бъде възвисен. [3]
Като се отказал от авторитарната власт над хората, Исус завещал и на своите апостоли само една власт - властта на любовта и служенето.
Но това не означавало, че бил готов на компромис с двуличието и неправдата. Когато Христос влязъл в Ерусалим под виковете "Осана", той се показал
като кротък Цар на примирението; когато отговарял на въпросите на богословите, постъпвал като мъдър наставник; сега настъпил часът, когато трябвало да се изяви като пророк-изобличител. В думите си той не засегнал зелотите и садукеите, чиито дни и без това били преброени. Първите сами готвели своята гибел, като раздухвали пламъка на войната, вторите представлявали шепа богати клерикали, които с всяка изминала година губели поддръжката на хората. Истински представители на старозаветната църква били книжниците, равините, тълкувателите, които принадлежали към фарисеите. Исус не отричал и не принизявал техните заслуги; той казва непосредствено, че апостолите сеят на почва, разорана преди това от наставниците на вярата: "Други са се трудили и вие влязохте в труда им".
[4] Но точно това призвание на книжниците им възлагало най-голяма отговорност и правело греха им двойно по-тежък.
Разобличението на Христос било истински съд на Месията над тези, които искали "да се откупят" от Бога с помощта на
обреди и дарения, които се смятали за каста, единствено притежаваща ключовете за спасението. Над града и столетията, над религиите и църквите, прозвучали думите на Божия син, поразяващи като меч:
Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери, защото затваряте Небесното царство за хората! И самите вие не влизате, и на влизащите да влязат не давате... Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери, защото обхождате морета и суша, за да намерите поне един прозелит, и когато се случи това, го правите син на геената, двойно по-лош от вас...
Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери, защото давате десятък [5] от джоджен, анасон и кимион, а сте подминали най-важното в Закона: правосъдие, милосърдие и вярност. Това трябва да се изпълни, а другото да не се пропуска. Слепи водачи! Вие прецеждате комара, а поглъщате камилата!
Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери, защото чистите отвън чашата и чинията, а пълни са те отвътре със злоупотреби и невъздържаност. Слепи фарисеино! Изчисти най-напред чашата и чинията отвътре, за да станат чисти и отвън.
Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери, защото приличате на варосани гробници, които изглеждат красиви отвън, а са пълни отвътре с мъртвешки кости и мръсотии. Така изглеждате за хората праведни отвън, а пълни сте отвътре с лицемерие и беззаконие.
Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери, защото строите гробници за пророците, украсявате паметниците на праведниците и казвате: "Ако живеехме в дните на нашите бащи, нямаше да им помагаме да пролеят кръвта на пророците". С това свидетелствате против себе си, че сте синове на тези, които убиха пророците. Довършете, каквото не довършиха бащите ви! Змии и змийско потомство, как ще избягате от присъдата на геената? Затова и Божата премъдрост е рекла: "Ето, изпращам ви пророци, мъдреци и книжници. Едни ще убиете и разпънете, други ще бичувате в синагогите си и ще гоните от град на град. Да падне върху вас цялата праведна кръв, проливана на земята: от кръвта на Авел до кръвта на Захария, сина на Варахия, когото убихте между Храма и жертвеника". Истина ви казвам: всичко ще падне върху този род. [6]
Със страх, затаили дъх, трябва да са слушали хората Исус. Ударът, нанесен върху маската, я разчупил и зад нея се разкрила духовна пустота. За никого още Исус не бил говорил толкова рязко. Той съчувствал на грешниците и заблудените; по-късно ще прости на учениците си малодушието им, а на Петър - отричането. Няма да упрекне и
Юда. Дори "хулата срещу Човешкия син" по думите на Исус може да бъде простена. Само към едно нещо той не знае снизхождение: към фарисейската карикатура на благочестието, която е
равносилна на кощунство срещу Божия дух...
Евангелията не казват как учениците са възприели разобличителната реч на
Повелителя, но явно тя ги е накарала да се разтревожат. Макар че и по-рано апостолите чували от Учителя нещо подобно,
едно било да се говори в Капернаум, друго тук, в Ерусалим, където фарисеите са влиятелна партия. Сега било трудно да се надяват дори на частично примирие. Но възможно ли е Месията да остане завинаги в конфликт с признатите водачи на народа? Или пророчеството за Ерусалим като столица на
Идващия е лъжливо? Защо тогава Исус е дошъл в този град? На апостолите много им се искало да вярват, че святото място и Божият дом ще станат владение на Христос, където ще се утвърди неговото Царство! Нали самият той
оградил Храма от светотатците и го нарекъл "дом за молитва". Като не се решавали да признаят съмненията си, те започнали да говорят с Исус за Храма. Един от дванадесетте се надявал да предизвика у него възхита от вида на грандиозните постройки на светилището. - Виж, Учителю, какви камъни и какви здания! - Виждаш ли тези големи здания? - казал сурово Исус. - Тук няма камък върху камък да остане, който да не е съборен.
[7] Апостолите били поразени, най-малко от всичко очаквали такъв отговор. Станало им ясно, че това е присъда и тази присъда е последна. Потиснати, без да кажат нито дума, излезли те след Христос през градската врата. Мрачни мисли ги обземали, а в душата на Юда вероятно се надигнал истински бунт. Ако по-рано в него вече едва светела искрата на вярата в Учителя, сега тя окончателно угаснала. Човекът, който предрича гибел на Храма, не може да бъде Месията! Той обещал на учениците си тържество, а на практика само оскърбил пазителите на Закона и настроил срещу себе си целия град. Той е или безумец, или
измамник! Рано или късно властите ще се разправят с Назаретянина. Но какво ще стане с тях, неговите привърженици? Тях, разбира се, също няма да ги пощадят. Трябвало колкото се може по-бързо да осигури
собствената си безопасност и да помогне на архиереите да задържат Исус...
В същото време Исус започнал да изкачва Елеон. По пътя се спрял и седнал на склона. Повечето ученици
не го изчакали и продължили напред, а с него останали само Симон, Андрей и синовете на Зеведей. Исус мълчал, като гледал заспиващия град, който се простирал в краката му. Над хълмовете царяла вечерна тишина, отблясъците на залеза пламтели по горницата на Храма
и позлатявали кулите; във въздуха миришело на пролетни и свежи листа. Учениците се досещали, че Исус мисли за Ерусалим. Било им страшно и тъжно. Градът, където всеки камък можел да разкаже за мъдреци и пророци, за екзекуции и сражения, за горещи молитви и упования - колко дълго чакал той Спасителя и когато го дочакал, не го познал!.. Най-сетне апостолите нарушили мълчанието. Кога ще стане това? Кога ще се изпълни присъдата над Храма? Може би след това ще настъпи денят, който те страстно желаели:
Човешкият син ще покаже своята слава и ще издигне над света вечен месиански Храм. И тогава Христос заговорил за края. "За пример да ви бъде смокинята - казал той. - Когато клоните й омекнат и пуснат листа,
вие знаете, че е близо лятото." Така и близката катастрофа на старозаветния свят щяла да бъде означена с поредица от белези.
[8] Ще се появят лъжепророци и лъжемесии, които ще увлекат мнозина. "Ще чувате за сблъсъци и вести за войни. Гледайте да не се уплашите, защото това трябва да стане. Но това не е краят." Верните на Исус хора ще бъдат подложени на жестоки преследвания. "И мнозина ще се изкушат тогава и ще се предават един друг и един друг ще се мразят... И защото ще
нараснат беззаконията, в мнозина ще изстине любовта". И накрая ще се появи последният зловещ признак: "Където е мъртвото тяло, там ще се струпат орлите". Мъртвото тяло е обреченият Ерусалим, който не е намерил в себе си сили да се възроди духовно, а орлите - императорските знамена на Рим. Може би в същия момент, когато Исус говорел за тях, при западните стени вече се събирали отрядите на Пилат, които обикновено идвали в града за Пасхата. Сред тях били и войниците, чиито ръце след два дена щели да приковат към кръста Човешкия син, а може би и някои от тези, на които след четиридесет години ще бъде съдено да екзекутират града на Давид... "Когато видите - продължавал Исус, - че Ерусалим е обграден от войски, знайте, че ще запустее скоро. Тогава тези, които са в Юдея, да бягат в планините". На мястото на олтара, изоставен от Бога заради греховете на хората, ще се появи "мерзостта на запустението", за която казва книгата на Даниил:
идолопоклонниците ще завземат и ще осквернят светинята.
[9] Властта им ще продължи дотогава, докато не свършат "времената на народите". [10] Крушението на старозаветната цитадела ще видят самите апостоли и техните съвременници.
"Истина, истина ви казвам: няма да се свърши този род
[11], докато всичко това не се сбъдне". Но не само Юдея ще изпита великото сътресение. "След скърбите на тези дни" целият свят ще бъде обхванат от бури. Христос ги изобразява с багрите на апокалиптичните писания. Ще настъпят времена на непрогледен мрак, ужас и агония. "Ще се вдигне народ срещу народ и царство срещу царство. Ще има и големи земетръси и на места мор и глад. Ще има страшни явления и велики знамения на небето... и на земята страдание за народите и смут от морски
шум и вълнение
[12], когато хората ще останат без дъх от страх и очакване на това, което иде към вселената, защото небесните сили ще се разклатят". Както гибелта на Ерусалим е "начало на родилни мъки", така световните катаклизми са само предвестие за Последния съд. Той ще дойде внезапно. Никой, дори ангелите не знаят нито
деня, нито часа му. Самият Божи син, принизявайки себе си, се отказал от това знание. Верните хора не трябва да броят "времена и срокове", а да стоят на пост, в постоянна молитва и
готовност да дадат отчет на Повелителя. За тях идването на Исус в славата си означава радост от срещата, окончателно съединение с Всевишния. "Ще видите Човешкия син да идва на облак с голяма сила и слава. А когато започне това да се сбъдва, станете и вдигнете главите си, защото идва вашето избавление". Пророчеството на Христос, произнесено на Елион, е една от най-трудните загадки на
добрата вест. Под влиянието на юдейската апокалиптика първите християни я решили просто: скоро след разрушаването на Храма Христос ще се яви, за да царства над света. Дори когато се убедили, че думите му са разбрани неправилно, много вярващи продължили да живеят под знака на близкия край на света. Неизброимо много пъти се
появявали сектанти, които известявали настъпването на Страшния съд и дори посочвали неговия срок. Хората оставяли работата си и къщите си и отивали в гори и
пустини. Понякога есхатологичното чувство заразявало почти цялата Църква.
[13] Но неизменно се сбъдвали думите на Христос за тайната на последния час, известна само на Бащата. От какво било предизвикано това многовековно недоразумение? Някои екзагети смятат, че пророчеството за Края не принадлежи на Христос, а на евангелистите или по-скоро на тези източници, от които са черпили сведения, че думите на Исус за участта на Храма са се слели в умовете на първите християни с идеята за края на света. Наистина, Евангелията не са стенограми и при предаването на думите на
Повелителя е възможно в тях да са се отразили вярванията на ранните общини. Но какво е предизвикало тези вярвания? Нима биха могли да се
закрепят толкова здраво, ако Христос не е дал за тях основания? Да си спомним, че началото на проповедта му в Галилея вече е било свързано с вестта за идването на
Божето царство. Да се зачеркне есхатологичната тема от неговото учение означава да се отиде прекалено далече. Други богослови, като приемат, че Исус Христос е можел да се заблуждава по човешки, са склонни да
виждат грешката у самия него. "Исус - казват те - е живял с надеждата за скорошен край". Но такъв възглед е неприемлив за християнското съзнание и
противоречи на добрата вест. Добровестието на Исус, взето в пълния му обем, предполага дълго време напред, което предхожда появата на Царството. Това се вижда, както вече казахме, поне от притчите за зърното, нивите, дървото и закваската. А и самата Елеонска реч на
Повелителя включва тази перспектива. "Времената на народите", за които тай говори, са съвършено неопределен период. Разрушаването на Ерусалим и всемирните бедствия са наречени от него "начало на родилни мъки". Думите "близо до вратата" по-скоро трябва да се разбират в мащабите на пророчествата, които обикновено изобразяват "хиляда години като един ден". Това не са земни, а божествени мащаби. По думите на Христос той ще се яви в славата си не преди да бъде "проповядана добрата вест за Царството по цялата вселена за свидетелство на всички народи".
[14] Трудно е да си представим, че в дадения случай Христос е имал предвид само няколко десетилетия. Ние знаем, че това условие и след двадесет века съвсем не се е изпълнило. Нали даже и страни, които
са наглед християнизирани, често остават в незнание за същността на добрата вест. Но ако Христос е говорел за далечното бъдеще, защо е призовавал учениците си да бъдат готови? Какво отношение е имало към тях това, което ще стане след хиляди години? Редица авторитетни съвременни тълкуватели смятат, че в добрата вест се сблъскваме с "осъществена есхатология".
[15] Това, което Христос нарича "поява на Човешкия син", който ще съди света, включва живота, смъртта
и възкресението му. Идването на Човешкия син е наистина съд, който продължава във вековете. Тази мисъл явно може да бъде потвърдена от много изречения на Исус: "За съд съм дошъл на света", "Сега е съдът над света..."
[16] И все пак тези, които четат внимателно Евангелията, трябва да признаят, че Христос говори за Съд не само в смисъла на своето служене. Неговата добра вест е неотделима от старозаветните пророчества, които сочат пътя на човечеството към
завършеността на времената, към съвършеното тържество на Царството. Защо в добрата вест темата за края на Стария свят е преплетена с темата за Съда и темата за края на историята? Вероятно Христос ги е сближил съзнателно, защото съществува тайнствена връзка между трите събития: Въплъщението, гибелта на Христос и последната световна криза. Идването на Спасителя било начало на "месианската ера": Бог влязъл в живота на човечеството, приближил се до него толкова непосредствено, колкото никога преди това.
Тази именно среща се превърнала в съд, който придобил сила от момента, когато принизеният Месия, вестител на любовта и истината, поставил хората пред избор: да го приемат или да го отхвърлят. Старозаветната църква като носителка на Откровението е била вече не един път осъждана от Бога. Когато хората отказвали да следват думите му, известени чрез пророците,
губели небесното покровителство и ставали роби на езичниците. През 70 година на тази трагедия ще и бъде съдено да се повтори. Но жребият на Ерусалим е първообраз на дълго продължаващия Божи съд. Ще го изпита върху себе си и християнският свят: Рим, Александрия, Константинопол. Новият Божи народ, който ще приеме Завета на Христос, носи същата отговорност като древния Израел. Затова той постоянно ще преживява "съдни дни", докато борбата между доброто и злото не достигне висшата си точка на напрежение и тогава ще се състои последният Съд, прелом, пробив на
историята извън собствените й предели, очистване и преобразяване на света... Древните хора можели да си представят Богоявлението само в ореол от космически катастрофи. Затова, като следва обичая на пророците,
Исус също говори за гаснещо Слънце и падащи звезди. Но символиката на това апокалиптично изображение не винаги трябва да се приема за точно описание на събитията. По същество евангелската есхатология не е съсредоточена върху явните знамения на Съда. Той протича по "незабележим" начин. От времето, когато Бог
е станал човек, се съди всяка душа. Лекомислените и безделниците се оказват неподготвени, както се оказали старейшините на Ерусалим. Когато говори по въпроса, Исус не сочи далечното бъдеще, а това, което става днес и винаги. "Следете за себе си, за да не натягат сърцата ви от преяждане, препиване и житейски грижи и да не ви настигне внезапно денят като примка". Близостта на
Повелителя е открита само за бодърстващите, другите остават слепи и неподготвени. "Както в дните на Ной преди потопа ядяха
и пиеха, женеха се и се омъжваха, когато Ной влезе в кораба
[17]", така и във всяка една епоха хората живеят, без да подозират за близостта на Съдията.
[18] Заповедта хората да бъдат постоянно съсредоточени и готови да застанат пред
Повелителя Исус изразил с няколко притчи, които разказал след пророчеството за Края.
[19] Главният им мотив е идването или внезапното завръщане на някой, който отсъства. Това се отнасяло и за очакването на Месията, и за Съда над света след земното му служене. Христос сякаш готвел учениците си за раздялата, след която не трябвало да се отпускат и да потъват в духовен сън. "Ако - казва той - стопанинът на къщата знае по време на коя стража [20] ще дойде крадецът, ще стои буден и няма да позволи да ограбят къщата му". Човекът също така трябва да прилича на слугата, чийто господар го
оставил да се разпорежда в дома му. Благословен е, ако изпълни волята на господаря си в негово отсъствие. "Но ако каже злият роб в сърцето си:
Бави се да дойде господарят ми и започне да бие другите като него роби, да яде и да пие с пияниците, ще дойде господарят на роба в
ден, в който не го очаква, и в час, който не знае, ще го изобличи и ще му определи еднаква съдба с лицемерите: там ще бъде плач и скърцане на зъби". Божето царство, което идва неочаквано, Христос представил в друга притча като младоженеца, когото чакали веднъж приятелките на невестата. Според обичая те трябвало да го посрещнат с горящи светилници. Но от десетте девойки само пет взели със себе си масло за лампите си. Женихът се забавил по пътя и те заспали. В полунощ се
разнесъл вик: "Младоженецът идва!". Предвидливите излезли да го посрещнат, а светилниците на останалите угаснали: свършило се маслото им. Когато
изтичали да купят масло и се върнали, вратата вече била затворена и младоженецът не ги пуснал. Да бъдеш готов, означава да се трудиш за Повелителя. На това учи четвъртата есхатологична притча. Един стопанин, като заминал
за далечна страна, оставил на тримата си слуги различно количество таланти
[21]. Двамата от тях се постарали да умножат полученото, а третият заровил талантите си в земята. Като се върнал, господарят им оценил по достойнство труда на усърдните слуги, а нехайния наказал. Тогава ще каже Царят на тези, които са от дясната му страна: "Елате, благословени от моя Баща, наследете Царството, приготвено за вас от сътворението на света. Защото гладен бях и ме нахранихте, странник бях и ме приехте, гол бях и ме облякохте, болен бях и ме навестихте, в затвора бях и дойдохте при мене.
Тогава ще му отговорят праведните: "Кога те видяхме гладен, Повелителю, и те нахранихме? Или жаден и те напоихме? Кога те видяхме странник и те приехме или гол и те облякохме? Кога те видяхме болен или в затвора и те навестихме?
И ще им отвърне Царят: "Истина ви казвам: като сте го направили за един от най-малките ми братя, за мене сте го направили".
Тогава ще каже и на тези, които са от лявата му страна: "Махнете се от мене, проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели. Защото гладен бях и не ме нахранихте, жаден бях и не ме напоихте, странник бях и не ме приехте, гол бях и не ме облякохте, болен бях и в затвора и не ме навестихте".
Тогава и те ще отговорят: "Кога сме те видели гладен, Повелителю, жаден, странник, гол, болен или в затвора и не ти служехме?"
Тогава и той ще отговори: "Истина ви казвам: като не сте го направили за един от най-малките, и за мене не сте го направили".
И ще отидат във вечната мъка, а праведните във вечния живот".
Значи, ако за света като цяло времето на Съда е скрито от непроницаемия покров на бъдещето, всеки човек и сега вече стои пред Човешкия син и той проверява всекиго. Царството му е тук, "сред нас". Тънка линия ни дели от Божественото огнище. "Не знаете - казва Христос на учениците си, - кога ще дойде стопанинът на къщата: по здрач, в полунощ, когато пеят петлите или в ранно утро. И
като дойде внезапно, за да не ви намери да спите, а което го казвам, го казвам на всички:
БДЕТЕ!".
БЕЛЕЖКИ
1. Мк 12, 41-44; Лк 21, 1-4. За даренията за Храма вж. Изх 30, 12; II Паралип 24, 4-10; Неем 10, 32; Мишна, Шекалим, 1
и сл.- Бел. авт. 2. Мих 6, 8. - Бел. авт. 3. Мт 23, 1-12; Мк 12, 38-40; Лк 20, 45-47. Пряката заповед, която забранява титлата "баща", явно остава неизвестна
за повечето църкви през епохата на устната добра вест. Около 57 г. ап. Павел пише: "Дори да имате безброй наставници в името на Христос, вие
нямате много бащи, защото аз ви създадох в името на Исус Христос чрез добрата вест" (I Кор 4, 15). По-късно обичаят да се наричат ръководителите на Църквата "бащи" (у нас със староб.: "отци"
- бел. прев.) се е утвърдил въпреки Исусовото слово. Блаж. Ероним се опитва да обясни подобно противоречие по следния начин: "Както
всъщност единият Бог и единият Син не пречат на другите да се наричат бащи и синове, така единият Баща и Учител не пречи на другите да се наричат с несвойствени за тях имена". Блаж. Ероним. Толкование на Матфея, IV.
- Бел. авт. 4. Йн 4, 38. - Бел. авт. 5. Църковен данък. - Бел. авт. 6. Мт 23, 13-36; Лк 11, 42-52. "Десятъкът" се разпростирал върху всички видове храни, в това число и върху подправките (Маасрот,
141). "Божа премъдрост" е вероятно заглавие на недостигнала до нас апокалиптична книга; ср. Езд 1, 32. Авел и Захария са първият и последният праведник, станали жертва на убиец, които фигурират в Библията.
- Бел. авт.. 7. Мт 24, 1-2; Мк 13, 1-2; Лк 21, 5-6. - Бел. авт. 8. Есхатологичната реч на Христос се намира у Мт 24, 3-42; Мк 13, 3-32; Лк 21, 7-36. Според мнението на много съвременни екзегети тя е влизала в състава на отделен сборник ("Малък Апокалипсис"), от който са черпели евангелистите.
- Бел. авт. Глава XV. ПАСХАТА НА НОВИЯ ЗАВЕТ
(От вечерта на 5 април до нощта на 7 април)
В същото време, когато Христос говорел на Елеон с учениците си за последните дни, Юда проникнал тайно в двореца на
Кайафа, за да се срещне с представителите на властта. Той предложил на садукеите свой план: да заловят Исус през нощта извън града, без да привличат вниманието на множеството. Те, разбира се, започнали да разпитват Юда за намеренията на Учителя и неговите привърженици. Вероятно Искариат
[1] е съобщил, че според него Исус има намерение да провъзгласи Божето царство по време на Пасхата.
[2] Като се страхували, че това ще бъде някакъв нов дързък акт като изгонването на търговците от Храма, йерарсите се заловили за възможността да предотвратят своевременно изкушението. Макар
че арестът бил отложен отначало за дните след празника, съдействието на Юда накарало Синедриона да промени решението си, още повече че той се наел сам да заведе стражата на мястото, където обикновено се криел Исус. Като поел веднъж по пътя на предателството, Искариот не можел да спре. Сега вече имал намерение да извлече и полза от своята измяна. "Какво ще ми дадете?" - попитал той, след което архиереите веднага му платили за помощта.
[3] Като получил парите, Юда се върнал, сякаш нищо не се е случило, при Учителя. Сутринта в четвъртък Исус казал на апостолите да се приготвят за седера, пасхалната трапеза. По устава тя трябвало да започне вечерта на 14 нисан, който през тази година
се падал в петък. Но Повелителят знаел за предателството, знаел, че му остава да бъде на свобода по-малко от едно денонощие и затова искал да успее
с посрещането на Пасхата в кръга на учениците си. Той придавал особено значение на този последен в земния му живот празник. "С желание възжелах да ям тази пасха
[4] заедно с вас преди моето страдание - казал Исус, - защото ви казвам: няма да я ям, докато тя не се изпълни в
Божето царство".
[5] Апостолите разбрали тези думи по свой начин. Дори когато преди вечерта той казал: "Вие
знаете, че след два дена ще бъде Пасха и Човешкият син ще бъде предаден на разпятие", те не повярвали в трагичната
развръзка и продължавали да мислят, че днешният седер ще стане навечерие на неговото тържество.
[6] - Къде да приготвим Пасхата? - попитали учениците. Би било по-сигурно да останат във Витиния, но Исус ги
изпратил в града при един от своите тайни привърженици.
[7] Пасхата трябвало да протече по Закона - в Ерусалим. - Идете в града при този и този - казал той на Петър и Йоан - и му кажете: "Учителят каза: близо е моето време. При тебе ще направя Пасхата с учениците си". Ценейки скъпоструващите часове, той взел предпазни мерки. Името на стопанина било казано само на двамата. Христос им дал знак: при градската врата ще срещнат човек с делва, който ще ги заведе. Обстановката на секретност започнала да тревожи учениците: двама от тях дори се въоръжили в случай, че ги нападнат внезапно. Не е известно дали е имало възможност да се намери агне и да се извърши полагащото се жертвоприношение един ден преди празника. Не е изключено обичаят да е позволявал това, защото хиляди и хиляди
поклонници желаели да вземат участие в обреда. [8] Във всеки случай неизвестният приятел на Учителя се погрижил за
всичко. В края на деня Исус дошъл с учениците си в Ерусалим. За първи път през тази седмица той се готвел да прекара нощта там. Стопанинът вече ги чакал. Голямата горна стая била пометена и постлана с рогозки. Според обичая били унищожени всички остатъци от квасен хляб. На масата имало само глинени чинии с безквасни хлебчета, кани с вино и чаши. За агнето, самата "пасха", евангелистите не споменават, но ако предположението ни е правилно, било е сложено и това традиционно ястие. Всяка трапеза, която се съпровождала с молитви, юдеите смятали за
своеобразен обред. В нея участвали само членове на семейството или малки братства, "хабурот". Масата по време на такива вечери се заемала по старшинство, което се спазвало строго. Затова, като влезли, апостолите започнали да спорят: кой да е по-близо до Учителя. Но Исус им напомнил, че не само в тази тържествена минута, но и по всяко време трябва да побеждават всяко честолюбие. Старозаветните пророчества често изобразявали Месианското царство като пир. Ако се съди по много притчи на Христос, той ценял този символ. За него събралите се на празничната трапеза братя олицетворявали месианската община, начело на която стоял самият той. По тогавашния обичай всички се излегнали на ниски легла: Йоан до Повелителя, Симон срещу него, а наблизо се намирал и Юда. Свещеното събитие през Велики четвъртък, на което предстояло да заживее в тайнството на
литургията, да стане център на Църквата и което щяло да бъде изобразено в молитви и химни, в творбите на Джото, Дионисий и Леонардо,
протичало в обстановка на непретенциозна простота. Само присъствието на Искариот, ако апостолите знаели за предателството, можело да помрачи вечерята. Но засега те не се досещали за нищо. Макар че законният срок на седера настъпвал едва на другия ден, Христос вероятно е следвал
във всичко пасхалната церемония. Това бил неговият празник, неговата "нова Пасха", която вече отбелязвала не освобождението и осиновяването от Бог само на един народ, а изкупителния дар за целия свят. В началото на вечерята се полагало в знак на благоговение да се измият ръцете. След това Исус неочаквано станал и като
свалил връхната си дреха, се запасал е кърпа. Дванадесетте замрели в недоумение. А той налял вода в делвата и се приготвил да мие
краката на учениците си. На Изток това правели слугите, когато посрещали гости след пътуване по прашния път. Но в Общината на Христос нямало слуги и не трябвало да има.
Повелителят сам изпълнил робските задължения. Не е възможно да се опише крайното смущение, в което Исус хвърлил присъстващите. Когато се приближил към
Кифа, той възкликнал: - Ти ли ще ми миеш краката? - Каквото правя, не го знаеш сега, но после ще го разбереш. - Никога няма да измиеш краката ми! - протестирал Симон. - Ако не те измия, нямаш нищо общо с мене. Петър се огорчил още повече: - Повелителю, не само краката, но и ръцете, и главата! - Измитият - отвърнал Исус - няма нужда да се мие, освен краката, и е целият чист. И вие сте чисти. Не всички обаче.
[9] Това бил първият през този ден намек за изменника, който се намирал заедно с тях. Когато Исус се върнал на мястото си начело на масата, казал: "Знаете ли какво направих? Вие ме наричате Учител и
Повелител и правилно казвате, защото аз наистина съм Учител и Повелител. Така че, ако аз - който съм Повелител
и Учител - ви измих краката, и вие трябва един на друг да миете краката си. Защото ви дадох пример... Сред вас съм като служител... Но ние сте, които устояхте с мене в моите изпитания, и аз ще ви завещая - както ми завеща моят Баща - Царството, за да ядете и пиете на моята трапеза в моето Царство".
[10] Обикновено виното се смесвало с вода и всеки, като напълнел чашата си, четял над нея благодарствена молитва: "Благословен си ти,
Повелителю, Боже наш, Царю на Вселената, който си създал плода на лозата". След това се слушала
възхвала, разказ за Изхода и се ядяло агнето с горчиви подправки. Спуснала се нощ. В горната стая запалили светилници. Всички забелязали, че Учителят е потънал в дълбока скръб. Когато произнесъл думите от псалма: "Ядящият с мене, вдигна пета срещу мене", апостолите разбрали, че го заплашва незнайна, но близка опасност. Най-сетне Исус казал направо: "Един от вас
ще ме предаде. Той яде с мене". Всички започнали да се споглеждат в печален смут и страх. "Да не съм аз?" - посипали се въпроси. Юда, който бил разкъсван от противоречиви чувства, също се осмелил да попита: "Да не съм аз?.." Никой не чул какво отговорил Повелителят, но Юда разбрал: замисълът му е разкрит. А като се обърнал към другите, Исус казал: "Човешкият син отива, както е казано за него. Но горко на човека, чрез когото Човешкият син ще бъде предаден. По-добре би било да не се е раждал". Неизвестността измъчвала Петър. Като не издържал, той направил знак на младия си приятел, който лежал до Учителя, да попита кой е предателят. На въпроса на Йоан Исус отвърнал едва чуто: "Този, на когото ще натопя залък хляб и ще му го дам". Залъкът бил подаден на Искариот. Този жест се смятал на трапезата за знак на благоразположение и любов.
Повелителят поискал за последен път да спаси загиващата душа. Но Юда се ожесточил още повече. "Сатаната влезе в него" - казва евангелистът. Сега предателят вече мразел своята жертва. "Каквото ще правиш, прави го по-скоро" - казал твърдо Исус, като гледал Юда. Всички помислили, че го праща да купи необходимото за утрешния празник. Юда станал и излязъл мълчаливо. Нощният мрак го погълнал. Мостовете били
изгорени. Архиереите вече чакали своя съдружник. Тревогата не напускала Петър и Йоан от момента, когато вратата се затворила след Юда. Но мрачният облак, който се надвесил над учениците, малко се разсеял. Може би и самият Исус е усетил облекчение. Отново измили ръцете си и налели вино. Исус казал молитвата над лежащия пред него безквасен хляб: "Благословен си ти,
Повелителю, Боже наш, Царю на Вселената, който правиш да расте хляба от земята". В мига, когато го разчупил, апостолите сякаш били полъхнати от вятъра на Галилея. Сякаш не били в нощния Ерусалим, а на брега на морето, където Исус нахранил петте хиляди души. Но
обредът напомнял и за друго. "Това е хлябът на страданието, който са яли бащите ни в Египетската земя" - повторил
Учителят традиционните думи на седера. Този път Пасхата известявала за страданието на този, който служел на
Повелителя, на Месията. Както бил разчупен свещеният хляб, така щяло да бъде предадено и неговото тяло на палачите. "Вземете, това е моето тяло, разчупено за вас - казал Христос и добавил. - Това правете като спомен за мене..." Всеки взел с трепет своята част от безквасния пасхален хляб. След това, като станали
прави, изпели началото на "халелата":
Хвалете слугите на
Повелителя, хвалете името на Повелителя! Да бъде името на Повелителя благословено отсега и за вечни векове. От изгрева на слънцето до залеза да се прослави името на Повелителя. Висок е над всички народи Повелителят, над небесата е неговата слава...
Но ето че Исус взел в ръцете си "общата чаша на благодарността", от която обикновено пиели в края на вечерта. - Да благословим нашия Бог - казал той. - Благословен да е Повелителят, нашия Бог, Богът на Израел, Бог Саваот
[11], който стои сред херувимите, за храната, която ядохме - отвърнали по устава апостолите. - Да благословим този, чиято благодат вкусихме. - Благословен да си ти, чиято благодат вкусихме и с чиято благодат живеем... В края на възхвалата Исус казал: - Това чашата с Новия завет в кръвта ми. Пийте всички от нея. Това е моята кръв на Новия завет, която се пролива, за да се простят греховете на мнозина... Правете това винаги като спомен за мене. Апостолите предавали чашата един на друг... Така била осъществена Пасхата на Завета, който се съдържал в кръвта на Жертвеното агне. Исус не запазил случайно в
обреда жертвената символика, защото всички древни олтари били призив към небето и означавали жажда за общуване с Всевишния. Последната трапеза на Христос съединила верните му хора с него, с въплъщението на Божия син.
[12] Кръвта в Библията се смятала за символ на живота, над който има власт единствено
Творецът. Именно затова било забранено да се използва за храна.
Междувременно Спасителят на света давал сега своя живот, своята кръв за хората. От далечни времена сключването на Завета се съпровождало с поръсване на вярващите с кръвта на животното, предназначено за Бога. Всички, върху които падали нейните капки, получавали ново духовно родство и връзка с Бога. Такъв бил смисълът
в коленето на пасхалното агне: подобни обреди
познавал не само Израел, познавали ги и повечето древни народи. Христос заменя кръвта на жертвата със сок от лоза, с вино от трапезата,
свидетелстваща за богочовешката жертва, за страданията и тържеството на Месията-Изкупител. Пасхалният спомен на Изхода
е пренасяне на миналото в настоящето. Мъдреците на Израел казвали, че всяка Пасха е освобождение от робството, което се осъществява отново и отново. Също така и Новозаветната евхаристия
[13] означава съучастие в спасението, което Христос носи на хората, присъствие на
Повелителя в тези, които го обичат. "Всеки път - ще каже по-късно апостол Павел, - когато ядете хляб и пиете
от чашата, вие известявате за смъртта на
Повелителя, докато той дойде". Времето е победено. Остава само тайнството Въплъщение, присъствието на Бога, който е дошъл
на този свят... Само дълбоката вкорененост на евхаристията в култовата традиция на Стария завет
дава възможност на апостолите да я преживеят в онази велика нощ като свещено действие, като тайнство. Нека
ние да не можем още да изразим това с думи, но
за тях пълнотата на единението с
Повелителя и помежду им станала реалност. "Деца мои - казал Исус, - още малко ще бъда с вас...
Нова заповед ще ви дам: обичайте се помежду си. Както ви обикнах аз, така да се обичате помежду си. По това ще разберат всички, че сте мои ученици, ако
има любов между вас".
[14] Това звучало като прощаване. Тъга обзела апостолите. Те дълго не се решавали да задават въпроси, но сега, по
време на седера, Законът налагал да се пита. Първи се осмелил Петър. - Къде отиваш,
Повелителю? - Където отивам, не можеш да ме последваш сега, но ще ме последваш после. - Защо не мога да те последвам сега,
Повелителю? - Симоне, Симоне, ето: постигна сатаната това да ви пресее като пшеница. Но аз се молех за тебе да не отслабва твоята вяра и ти, когато се обърнеш някога, утвърди своите братя. - Повелителю - извикал със свойствената му разгорещеност Петър, - готов съм да отида с тебе и в затвора и на смърт! Душата си ще дам за тебе! - Ще дадеш душата си за мене
ли? - отвърнал печално Исус. - Истина, истина ти казвам: преди да пропее
петелът, три пъти ще се отречеш от мене. Другите ученици също задавали въпроси. Исус отговарял на всеки. Той ободрявал
обърканите си приятели: "Да не се смущава сърцето ви,
вярвайте в Бога и в мене вярвайте. В дома на моя
Баща има много обиталища. А ако нямаше, не бих ли ви казал: отивам да ви приготвя място? И когато отида и ви приготвя място, ще дойда отново и ще ви взема при себе си, та където съм аз, да сте и вие. А къде отивам, знаете и пътя знаете". - Повелителю - казал Тома, - не знаем къде отиваш и откъде да знаем пътя? - Аз съм пътят, истината и живота.
Никой не отива при Бащата, освен чрез мене. Ако
знаехте мене, щяхте да знаете и моя Баща. Занапред го знаете и сте го видели. - Повелителю, покажи ни Бащата и това ни стига - казал Филип. - Колко време съм с вас, а ти не ме познаваш, Филипе? Който е видял мене, видял е Бащата... Вярвайте ми, че аз съм в Бащата и Бащата е в мене... Ако ме обичате, запазете моите заповеди. И ще помоля Бащата,
и той ще ви даде друг Утешител, за да бъде завинаги с вас - Духат на Истината, когото светът не може да приеме, защото не го вижда и не го знае. Вие го знаете, защото той е с вас и ще бъде във вас. Няма
да ви оставя сираци, ще дойда при вас. Още малко и
светът няма да ме види, но вие ще ме видите, защото аз живея и вие ще живеете. Юда Фадей попитал: - Повелителю, какво означава, че искаш да се явиш на нас, а не на света? - Ако ме обича някой, ще опази моите думи. И моят Баща ще го обикне, и ще дойдем при него,
и ще си направим жилище в него. Който не ме обича, не спазва моите думи. А моите думи, които слушате, не са мои, а на Бащата, който ме е пратил. Казах ви го, когато бях с вас. А Утешителят, Светият дух, когото Бащата ще изпрати
в мое име, ще ви научи на всичко и ще ви припомни всичко, което съм ви казал. Наистина, едва много по-късно им се разкрила цялата
дълбочина в думите на Учителя. Той знаел, че те го разбират само със сърцето си, че
разумът им е объркан, а волята им е разколебана. Той искал да ги подготви. Времената се
променили, предстояли борби и изкушения. - Когато ви пратих без
пари, торба и обувки - попитал той, - бяхте ли лишени от нещо? - От нищо - признали учениците. - Но сега, който има
пари - да ги вземе, и торба също. А който няма, да продаде дрехата си и да купи меч. - Ето тук два меча,
Повелителю... - Достатъчно - прекъснал ги той, като видял, че не разбират. - Вече няма да говоря много с вас, защото идва князът на света и той няма нищо в мене... Ставайте, да си тръгваме оттук. С пеене на псалм те напуснали къщата и се отправили по спящите улици на града към
градските порти. "Всички ще се съблазните
заради мене през тази нощ - казал по пътя Исус, - защото е написано:
Ще поразя пастира и ще се пръснат овцете. Но като възкръсна, ще ви изпреваря в Галилея". Петър продължавал да настоява: - Дори всички да се съблазнят, аз никога няма да се съблазня. Другите също говорели на Учителя за своята преданост.
БЕЛЕЖКИ
1.Искариот - прозвище на Юда, вероятно от евр. иш Кариот `човек от (град) Кариот`. - Бел. прев. 2.Христос много пъти говорел на учениците си за страданията и славата, които
му предстоят в Ерусалим по време на Пасхата. Апостолите, както се вижда от молбата на Саломея, са чакали само неговото тържество. Юда е можел да съобщи на членовете на Синедриона, че Учителят иска "да провъзгласи
Божето царство" именно в деня на празника. С това вероятно се обяснява неочакваната промяна в плановете им за Исус.
- Бел. авт. 3. Мт 26,
3-5; 14-16; Мк 14, 1-2; 10-11; Лк 22, 1-6. Според Матей цената, платена на Юда, е тридесет сребърника. В дохристиянските времена това се смятало за стойността на един роб (Из 21,
32). По мнение на едни тълкуватели архиереите са определили такава цена в знак на презрение към Исус; според други
това е символична цифра, означаваща религиозно отстъпничество (ср. Зах 11, 12-13). Вж. Прот. С. Булгаков. Иуда Искариот Апостол Предатель. - Путь, 1932, Ќ 26, с. 30-31.
- Бел. авт. 4. В този контекст - символ на пасхалното агне. - Бел. авт. 5. Мт 26, 29; Лк 22, 15, 16. Epiqumja 6pitvmida
`с желание възжелах` - юдейско словосъчетание, изразяващо най-голяма степен на желание. Според тримата първи евангелисти Тайната вечеря е съвпаднала с Пасхата и е била седер, празнична трапеза. Но от IV Евангелие, чиято хронология е явно по-точна, става ясно, че Вечерята е станала на 13 нисан, в навечерието на
Пасхата. Все пак и у синоптиците има косвени указания, че вечерта в четвъртък не е била пасхална. На сутринта в петък Симон от Киринея си
идва от нивята, където едва ли би могъл да се намира през пасхалната нощ (Мк 15, 21). В Юдея според Талмуда
през вечерта преди седера спирала всякаква работа (Мишна, Песахим, IV, 5). Съвсем невероятно е Синедрионът да е определил ареста във вечерта на седера. В пасхалния ден (до залеза на слънцето) Йосиф от Ариматея не би могъл да направи покупките за погребението. Проф. от СПб. Духовна академия Д.
Хволсон е изказал предположението, че съвпадението на деня на Пасхата с навечерието на съботната почивка е заставило Синедриона да прехвърли
обреда с коленето на жертвеното агне за четвъртък (Д. А. Хвольсон. Последняя пасхальная вечеря Иисуса Христо в день Его смерти. - ХЧ, 1878, III-IV, с. 352 и сл.). Но още няколко десетилетия преди н.е. Хилел обявил, че
обредите на Пасхата не се пренасят заради съботата (Тосефта, Песахим, IV, 1а). Опитите да се отрича пасхалния характер на Тайната вечеря водят към отричане на всичките синоптични свидетелства. А. Жобер е предположила, че Христос е използвал стар календар, според който Пасхата се падала в сряда (A.Saubert. The Date of the last Supper. New York, 1965). Този календар употребявали есеите и родствени на тях групи. Но ние знаем, че в други случаи Христос никога не е отхвърлял общоприетия църковен календар. Освен това няма основания да бъде
приравняван с есеите. Засега най-вероятно си остава мнението, че Христос нарочно е извършил Пасхата преди настъпването
й, след като е знаел, че скоро ще бъде арестуван. Вж. И. Златоуст. Беседы на Матфея, 81, 1. - Бел. авт. 6. Мт 26, 2. - Бел. авт. 7. Мт 26, 17-19; Мк 14, 12-16; Лк 22, 7-13. Възможно е къщата, където се
е състояла Тайната вечеря, да е принадлежала на родителите на Йоан Марк. Вж. Деян 12, 12. - Бел. авт. 8. Според Й. Флавий (Иудейская война, VI, 9, 3) веднъж, през 60-те години на I в., били заклани 256 500 пасхални агнета. Макар
обредът да се извършвал от богомолците, технически бил трудноизпълним, ако не се предположи разрешението да се започне от по-рано.
Аргументът, че агнето е можело да се приготви още на 13 нисан, е изказан за първи път от Филарет (Гумилевский), архиеп.
Черниговски; вж. кн. му: Беседы о страданиях Господа нашего Иисуса Христа, Ч., I, с. 10-11. - Бел. авт. 9. Йн 13, 1-11. - Бел. авт. 10. Йн 13, 12 и сл.; Лк 22, 27-30. По-нататъшният разказ за Тайната вечеря се основава на
Мт 26, 20-29; Мк 14, 22-25; Лк 22, 15-20; Йн 13, 18-38; I Кор 11, 23-25 и талмудски свидетелства за пасхалния седер. До днес въпросът участвал ли е Юда в евхаристията не е решен. Но много косвени данни говорят в полза на това, че е
напуснал вечерята преди нея. Виж изложението на различни мнения в кн.: Прот. А. И. Алфеев. Иуда предатель. Рязянь, 1917, с. 52 и сл.
- Бел. авт. 11. Едно от имената на Яхве. - Бел. прев. 12. На езика на Библията "кръв и плът" е синоним на живо същество.
- Бел. авт. 13. Евхаристия (гр.) - причастие (староб.),
съ участие. Църковно тайнство, състоящо се в приемане на "кръвта и тялото" на Христос чрез вино и хляб. - Бел. прев. 14. Прощалният разговор на Христос с учениците
му по време на Вечерята и след нея се намира у
Йн 13, 31-38;
14, 1-31; също у Мат 26, 30-35; Мк 14,
26-31; Лк 22,
31-38. Най-ранното свидетелство за евхаристията е приведено в I
Кор (около 57 г.). Вариациите в "установителните думи" показват, че първите християни придавали по-голямо значение на духа на тайнството, отколкото на точността на словесните формули. - Бел. авт.
Глава XVI. НОЩТА В ГЕТСИМАНИЯ
(6 и 7 април))
Да се напуска дома в нощта на пасхалната трапеза не било редно, но Исус нарушил това правило, вероятно грижейки се за учениците си. В горницата те можели лесно да бъдат арестувани заедно с него. Не е изключено Юда да се е уверил отначало, че къщата се е опразнила и едва тогава да е повел стражата към безлюдната градина отвъд Кедрон, където Учителят често се усамотявал с дванадесетте. По пътя Христос продължавал да разговаря с учениците си. Той им обяснявал смисъла на тайнството,
съдържащо се в Чашата, което сляло съобщниците в едно цяло. "Аз съм истинската лоза - казал
Повелителят - и моят Баща е лозар. Всяка моя пръчка, която не дава плод, той отрязва и всяка, която дава плод, очиства, за да дава повече... Както пръчката не може да дава плод сама, ако не е лозата, така не можете и вие, ако не сте в мене. Аз съм лозата, а вие сте пръчките".
[1] Исус говорел за Духа - Застъпник и Утешител
[2], чиято сила ще преобрази апостолите, когато Човешкият син няма да бъде с тях. "Още много имам да ви казвам, но сега това не е по силите ви. Когато дойде
Духът на Истината, той ще ви разкрие цялата
истина". На Църквата й предстояло, както и на Христос, да се кръсти със скръб и да изпие чашата на страданията. Но раздялата ще бъде временна. Учениците не трябва да се отчайват, като се разделят с Христос. Той ще се върне при тях. "Истина, истина ви казвам: ще плачете и ще ридаете, а светът ще се радва. Ще бъдете печални, но скръбта ви ще стане на радост. Жената, която ражда, е скръбна, защото часът
й е дошъл. А когато роди детето, вече не помни скръбта си от радост, че се е родил човек на света. И вие сега сте скръбни, но аз ще ви видя отново и сърцето ви ще се зарадва, и никой няма да отнеме радостта ви. И в този ден за нищо няма да ме
питате". Пратениците на Месията са избрани за велика служба и той ще ги заведе в Царството на Бащата. "Бащата ви обича, защото ме обикнахте и повярвахте, че съм излязъл от Бога. Излязох от Бащата и дойдох на света.
А сега напускам света и отивам при Бащата". На апостолите им се сторило, че започват да разбират. - Ето сега ти говориш открито и не казваш никаква притча. Сега знаем, че знаеш всичко и нямаш нужда никой да те пита.[3] Затова вярваме, че си
излязъл от Бога. - Сега ли вярвате? - казал Исус. - Ето идва времето и е дошло, когато ще се разпръснете, всеки за себе си, и ще ме оставите сам. Но аз не съм сам, защото
Баща ми е с мене. Той не упреквал учениците си, напротив, искал да ги направи твърди. "Скръб
на света имате, но дерзайте: аз победих света". Като минавали покрай Храма, Исус спрял. Безмълвно били застинали тъмните грамади на крепостта и светилището. Сутринта тук щяло да се
извърши богослужението и хиляди хора щели да
донесат пасхалните агнета при олтара. Но спящият град не подозирал, че през тази нощ до стените на Божия дом, заобиколен от единадесет плахи галилейци, се молел вселенският Първосвещеник и Спасител. Той молел Бащата да запази малкото си стадо сред враждебния му свят. "И не само за тях се
моля - казал той, вдигнал очи към звездното небе, - но и за вярващите в мене според думите ми, за да бъдат всички заедно, както ти, Татко, си в мене и аз в тебе, и те да са в нас. За да вярва светът, че ти си ме пратил". Бъдещият Храм на Христовата църква се озарявал от лъчите на Божественото триединство... В Ерусалим до наши дни са се запазили изтъркани древни каменни стъпала. Може би точно по тях е слизал Исус, когато тръгнал от града за Елеон. Като пресякъл
Кедроновия овраг, той не отишъл във Витания, а предпочел да остане в Гетсиманската градина. Тава било малко частно
имение, заобиколено със стена, където имало маслинена горичка. Пълната луна посребрявала листата и предизвиквала отблясъци по изкривените стволове на дърветата. Нищо не нарушавало мълчанието на хладната пролетна нощ. Като влезли в градината, учениците започнали да се настаняват за почивка. "Поседете тук, а аз
през това време ще отида там да се помоля" - казал Исус, като посочил
навътре в градината. Петър, Яков и Йоан, които той взел със себе си, не можели да не забележат внезапната промяна в Учителя. Току-що той бил изпълнен със сила и светъл покой, а сега целият му облик изразявал неизмерима тъга. "Душата ми е смъртно скръбна - проговорил той. - Постойте тук и не спете". За първи път апостолите усетили, че му е нужна човешка подкрепа, но не били в състояние да изпълнят молбата на Исус. Както става понякога в моменти на крайна тревога, сковала ги дрямка, подобна на
вцепенение. Той се молел. Апостолите спели. А по улиците на Ерусалим вече се чували стъпките на стражите.
Какво изпитвал Човешкият син, когато лежал на студената земя в душевно страдание? Можело ли това да бъде само естествен страх пред мъченията и смъртта? Нали той бил побеждаван и от по-слаби. Защо се колебаел този, който щял да бъде опора
за милиони? На нас не ни е дадено да проникнем в дълбините на
тежката борба, свидетел на която била старата маслинена гора. Но тези, за които Христос се е открил с любов и вяра, знаят най-главното: страдал е за нас, поел е в себе си болката и проклятието на вековете, мрака на човешкия грях, преживял е целия ужас и ада на раздялата с Бога.
Заобикаляла го нощ, лишена от надежда. Христос слязъл доброволно в
бездната, за да може, слизайки в нея, да ни изведе оттам към непомръкващата светлина... Какво е преминало през мисления му взор? Картини
от бъдещето? Гонения, войни и насилия? Отстъпничество на неговите последователи, тяхната неблагодарност и маловерие, тяхното жестокосърдечие и
фарисейство? Това било изкушение, по-тежко от това, което
преживял в пустинята. Никога дотогава човешкото съзнание на Христос не се противяло с такава сила на очакващия го кръст, както по време на Гетсиманската молитва. Ето защо той молел любимите си ученици да не го оставят. "Симоне, спиш ли?" - опитал се Исус да разбуди Петър. - Не можа ли един час да останеш буден?". Петър се надигал, виждал лицето на Учителя, изтерзано, покрито като с
кървави капки пот, но дрямката отново го
налягала. Останалите опити също се оказали напразни. Така, изоставен от всички, Исус страдал лице в лице с настъпващия мрак. Евангелист Лука казва, че го подкрепял само един ангел. Това означава, че като не намерил земна
подкрепа, намерил такава в Небето. Най-сетне Исус се изправил. Любовта към Бащата възтържествувала и
затвърдила в него съгласието на човешката и божествената воля. Сега грижата му била само за апостолите. Като се приближил, той ги накарал да отърсят от себе си съня. "Защо спите? Станете и се молете, за да не изпаднете в изкушение... Да вървим. Ето, този, който ме предава, е близо". Те станали, като се оглеждали смаяно. В този миг градината се
осветила от фенери и факли, чули се шум и гласове. На вратата се показала човешка тълпа. Напред вървял римски трибун с войници, след тях - въоръжени храмови служители. Исус тръгнал насреща им. - Кого търсите? - попитал той. - Исус Назаретянина. - Аз съм - отвърнал Христос със свещената
формула на божето име. Като я чула, юдейската стража се дръпнала рязко встрани. А той казал: - Ако търсите мене, оставете
тези, нека си вървят. Тогава напред си проправил път Юда. Той обещал да даде знак, за да не стане грешка при ареста в нощната градина. - Здравей, Рави! - казал той, като целунал Учителя. - Ето за какво си тук, приятелю! - промълвил Исус. - С целувка ли продаваш Човешкия син? Стражата веднага заобиколила Христос. - Да нападнем ли с
меч,
Повелителю? - казал Петър и като не дочакал отговор, се нахвърлил върху един от тези, които започнали да връзват Учителя. Ударът излязъл непохватен. Рибарят само отсякъл ухото на
архиерейския слуга. Разбира се, веднага щели да го хванат, но цялото внимание било съсредоточено върху Христос. "Спрете, достатъчно! - казал той на апостолите. - Нима няма да изпия чашата, която баща ми е дал?". Той се обърнал към отряда: "Като за разбойник сте излезли с мечове и колове да ме хванете. Всеки ден седях и поучавах в Храма и не ме задържахте. Но часът е ваш и властта - на тъмнината". Може би учениците чакали в този момент чудо, но чудото не станало. Грубите ръце връзвали
Исус с въжета... Като се страхувал, че шумът ще привлече ненужни свидетели и може да настане бунт, Юда подканял войниците: "Хванете го и го водете с надеждна охрана". След това се опитали да задържат останалите, но те, като се възползвали от тъмнината и суматохата, се разбягали. Когато извеждали Исус от градината, всичко като че ли било спокойно. Замисълът на враговете успял напълно. Но неочаквано се появил някакъв юноша. Той вървял отзад, загърнат в наметало. Като помислили, че това е един от учениците, хората от конвоя го хванали, но той се отскубнал и,
оставяйки наметалото си, избягал гол. Явно току-що бил станал от леглото си. Не е ли бил този юноша
Йоан-Марк, бъдещият евангелист? Само той споменава тази подробност. Според славянската
версия на "Юдейската война" от Йосиф
Флавий при арестуването на Исус загинали много хора.[4] Не са ли се оказали наблизо някои галилейци, които са направили опит да освободят Учителя? Но в Евангелията без
всякакви увъртания е казано, че когато Исус
бил хванат от враговете си, всичките му приятели се скрили. При вида на Учителя, който се оставил покорно да бъде отведен, те били обхванати от паника и забравили как обещали да вървят с него до смърт. Само Петър и Йоан, като дошли на себе си от първоначалното сътресение, се осмелили да последват стражата на безопасно
разстояние.
БЕЛЕЖКИ
1.
Разговорът на Христос с учениците му по път за Гетсимания е приведена в 17-17 гл.
от Йоан. У синоптиците го няма. Йоановото предание е отразило тези страни от учението на Христос, които не са се запазили в синоптичните.
- Бел. авт. 2
"Параклиптос" (гр.), "гоел" (евр.) - Застъпник, Утешител.
- Бел. авт. 3.
Или: да те подлага на изпитание, както изпитват тези, в чиято мъдрост се съмняват.
- Бел. авт. 4.
И. Флавий. Иудейская война (древнерусский перевод), IX, 3.
- Бел. авт.
Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XVII. САДУКЕЙСКИЯТ СЪД
(нощта и утрото на 7 април))
Петнадесет години изминали откакто първосвещеникът Ханан
[1] бен Шет бил свален от римляните, но
независимо от всичко през цялото това време той фактически бил на власт. Националното правителство на Юдея било оглавявано поред от неговите синове и роднини. Кайафа, зет на
Ханан, станал играчка в ръцете на тъста си. Влиятелният
садукейски клан се подчинявал само на прокуратора. Ханан не си спечелил популярност сред хората, изобщо архиереите не били много обичани. Те на свой ред се отнасяли с подозрение към всеки признак на опозиция. Появата на Исус в града и срещата, която му организирали богомолците, били оценени от садукеите като начало на безредици, които трябва да бъдат смазани в зародиша им. Най-просто като че ли било да се съобщи на Пилат за новата месианска секта и да му се предостави той да се разправи с Галилееца. Но Ханан явно се страхувал да изпусне инициативата от ръцете си и искал да действа при абсолютна сигурност,
като подготви предварително всички улики. За да не изглежда
арестът на Исус проява на своеволие, за него било съобщено на Пилат и той изпратил свой отряд да помогне на храмовите служители. Тези мерки за сигурност били предизвикани от опасението на властите, които мислели, че привържениците на Назаретянина ще се съпротивляват. През тази нощ Ханан вероятно не е
затворил очи, като чакал изхода от акцията, чийто организатор бил. Той се успокоил едва тогава, когато конвоят му довел завързания затворник. До това време садукеите не се интересували от
проповедта на Исус. Те били чували от фарисеите, че той
нарушава някои религиозни обичаи, но да се води с такива сведения при прокуратора нямало смисъл. Затова Ханан започнал да пита Исус "за учениците и учението му".
[2] На стария жрец му се искало да знае подробности, за да състави бързо план за следствие и да го завърши до началото на пасхалното богослужение. - Говорех на света открито - отвърнал Исус. - Поучавах винаги в синагогите и Храма, където се събират всички юдеи и нищо скришно не съм казал. Защо питаш мене? Попитай тези, които са чули какво съм им говорил. Те знаят какво съм казал. Стоящият до него слуга го ударил по лицето: - Така ли отговаряш на първосвещеника? - Ако казах нещо лошо, докажи, че е лошо. Ако е добро, защо ме биеш? Ханан знаел, че обичаят разрешава само публичен разпит и отложил дознанието за сутринта, когато ще може да се събере
Синедрионът начело с Кайафа. През остатъка от нощта Исус търпял издевателствата на архиерейските слуги. Те плюели в лицето му и се забавлявали с това, че удряли затворника, като му затваряли очите, а след това питали: познай кой те удари?.. - И ти беше с Назаретянина, с Исус - казала внезапно тя. - Не зная и не разбирам какво говориш - измърморил Петър и се отдръпнал на друго място.
[3]
Настъпило утрото. Градът се събуждал. При Кайафа се събрал "Малкият синедрион",
състоящ се от двадесет и трима души.
[4] В него влизали свещеници и старейшини. На "Големия синедрион" се допускали и представители на
фарисейската партия, но сега съдии били само садукеите. Затова напразно ще търсим в
талмудистките кодекси подробности, които биха могли да ни помогнат да видим процеса в детайли. За садукейското право е известно само едно: отличавало се с неумолима жестокост. В присъствието на фарисеите непременно щяло да стане дума за съботата и за тълкуването на Тората. Освен това сред тях съществувало колебание по отношение на Исус. Една година по-късно ръководителят на Фарисейския съвет Хамалил ще каже за апостолите: "Ако това начинание и това дело е от хората - ще бъде разрушено. А ако е от Бога, не можете да го надвиете. Да не вземете да се окажете богоборци".
След това фарисейската партия в Синедриона открито ще се изкаже в защита на апостол Павел. Но съвсем друга била атмосферата,
когато заседавал екстремно Малкият синедрион
в утрото на 7 април 30 година. Съдбата на Назаретянина била предварително решена при пълното
единодушие на цялата колегия. Вероятно съдът е искал едновременно да спази привидна законност и да дискредитира Исус в очите на юдеите. Ако той се окажел виновен само пред римските власти, това щяло да привлече към него симпатиите на хората. Разследването започнало с разпит на свидетелите. Но тук Синедрионът
ударил на камък. Необходими били
едновременните показания поне на двама души, но точно това не могли да постигнат веднага. Очевидно прибързаността на ареста все пак попречила да се подготви прецизно сценарият на съда. Само едно обвинение било
счетено за доказано: Исус обещал "да разруши ръкотворния Храм". Но подобни думи явно не били достатъчни за произнасяне на присъда,
още повече да се ходатайства пред Пилат за смъртно наказание.
[5] Кайафа се надявал, че като се защитава,
обвиняемият ще даде неволно улики срещу себе си. Но Исус не казал нито дума. Тогава първосвещеникът излязъл в средата на залата и попитал: - Нищо ли не отговаряш? Какво
свидетелстват тези срещу тебе? Исус продължил да мълчи. Кайафа не можел да чака повече. - Заклевам те в живия Бог - възкликнал той, - кажи ми: ти ли си Месията, син на Благословения? - Аз съм - бил отговорът. - Но ви казвам:
оттук нататък ще видите Човешкият син да седи от дясната страна на Силата и да идва на небесни облаци.
[6] Това било безпримерно свидетелство. Рядко някога Исус е говорел толкова направо за своето месианство. Той го криел дори в дните, когато хората били готови да го коронясат. Но сега, в този страшен миг, вързан, подложен на оскърбления, жертва на лъжливо съдилище, той известил открито за неземното тържество на Човешкия син, когото изкупителните страдания ще възкачат на престола... Кайафа, както и всички
садукеи, не вярвал много в месианските пророчества, а и изобщо не можело да се обвини един човек само за това, че се е
обявил за Месията. Но повод за присъда бил намерен. Подсъдимият произнесъл съкровеното име на
Повелителя - "Аз съм". Но кой е той? Неизвестен човек от простолюдието,
бунтовник, хулител на Храма, който трябва да отговаря пред Закона! И той
претендира за божествена власт! Това ли не е насмешка над светите въжделения на хората? - И така, ти ли си Божият син? - Ти го каза. Да се нарече Месията
Божи син било напълно допустимо, но за първосвещеника тези думи били достатъчни, за да обвини Исус.
[7] Като разкъсал облеклото си, както било
прието да се прави при печално известие или кощунство, Кайафа извикал в лицемерен ужас: - Каква нужда имате още от свидетели? Чухте ли богохулството? Как ви се струва? - Заслужава смърт - решили членовете на Синедриона. По този начин присъдата на садукеите била приведена под параграфа
за богохулство. Виновният трябвало да бъде убит с камъни, но Архиерейският съвет нямал право да екзекутира когото и да било. Оставало да се предаде Исус в ръцете на Пилат, за да бъде съден по римските закони.
През цялото време Петър не напускал двора. Но напразно се надявал да остане в сянка. Един слуга, който бил в Гетсимания с отряда, го познал: - Не те ли видях в градината с него? - Така е, ти си един от тях - подхвърлили стоящите наоколо - и твоят говор те издава, защото не си ли галилеец? Безумен страх обхванал Симон. Той започнал да се кълне, че "не познава този човек". В тази минута горе по галерията водели Исус. Очите му се срещнали с очите на Кифа. Като сдържал едва риданията си, той побързал да излезе на улицата...
Сред хората, които чакали при вратата, имало още един от дванадесетте. Какво ли е преживял, когато видял резултата от своето дело? Всичко било свършено. Хладната злоба на ренегата се смесила с неподправено отчаяние. И да се е излъгал Юда в очакванията си, заслужил ли е Исус мъченията, които го очакват, заслужил ли е да умре? Може би Юда се е надявал тайно, че привържениците на Христос ще го освободят или самият той ще се измъкне с помощта на чудо от враговете си. Но нищо подобно не станало. Бившият ученик научил от слугите за присъдата, може и да е видял как повеждат вързания учител към резиденцията на прокуратора. Като не могъл да понесе това, Юда отишъл при тези, които му дали парите, за да ги върне. - Сгреших като предадох невинна кръв - заявил той. Но в отговор чул равнодушните думи: - Нас какво ни засяга? Ти му мисли. Като хвърлил парите в Храма, Юда изтичал навън. Скоро, както съобщава евангелист Матей, той сам произнесъл присъдата си и сам я изпълнил.
[8]
БЕЛЕЖКИ
1.
В източноправославната традиция: Анна. - Бел. прев. 2
Христос бил отведен отначало при Анна (Ханан), което става ясно от Йоан; но и в другите Евангелия има указания за два разпита, от който вторият е бил на сутринта в помещението на Синедриона.
Мт 26, 57-68; 27, 1-2; Мк 14, 53, 55-65; 15, 1;
Лк 22, 54, 63-71; 23, 1; Йн 18, 12, 14; 19-24.
- Бел. авт. 3. Разказът за отричането на Петър се намира и у четиримата евангелисти, от него може да се заключи, че
разпитът на Кайафа и съдът на Синедриона са станали в един и същи дворец.
Мт 26, 69-75; Мк 14, 66-72; Лк 22, 54-62; Йн 18, 15-18,
25-27. - Бел. авт. 4.Големият синедрион се
състоял от 70 души. В римската епоха той бил изцяло във властта на садукеите (И. Флавий. Арх.
XX, 2, 1). Малкият синедрион се свиквал в екстремни
случаи. Състоял се от 23 души; вж. Санхедрин 1,
1-6. - Бел. авт. 5.Разрушаване на Храма предсказвали много пророци. През 64 г.
някой си Исус бен Ханан ходел по Ерусалим, предричайки гибел на града и Храма. Прокураторът го разпитал и го пуснал (И. Флавий. Юдейская война, VI, 5, 2). Есеите също вярвали, че на мястото на предишния
Храм Бог ще издигне нов, вж. т. нар.: "Свиток Храма" - Тексты Кумрана, т. 1, с. 393.
- Бел. авт. 6.Очевидно в думите на Христос се подразбира не Второто
му идване, а явяването на Месията пред света според пророчеството на Даниил
(7, 13). - Бел. авт. 7.Нито един от лъжемесиите през този период не е бил изправян пред юдейския съд, а Бар-Кохба (ок. 130 г.) бил
признат за Месията от един толкова известен равин като Акиба. Във връзка с това възниква въпросът на какво основание е била произнесена присъдата
срещу Исус Христос? От Евангелията можем да заключим, че като престъпление му е било приписано не само това, че се е провъзгласил за Месията, а и твърдението, че е Божи
син (Йн 19, 7). Тази титла юдеите можели да тълкуват двойно: като
царска и като посочваща свръхчовешката природа на Месията. Първото тълкуване все още не се смятало за престъпно, но в очите на Синедриона лъжеучителят не можел да претендира за ролята на Месията. Второто тълкуване можело лесно да се представи за религиозно престъпление. Макар в юдейското право да не е имало подобни прецеденти, Кайафа построил обвинението си върху думите на Исус, който се признал за Божи син. В обстановката на враждебност това било достатъчно. Следва да се помни, че участта на подсъдимия е била решена предварително и сутринта на 14 нисан заседавал не обективен съд, а се извършвало истинско юридическо убийство.
- Бел. авт. 8.Сведенията, които се намират у
Мт 27, 3-9 и в Деяния 1, 16-20, са трудни
за съгласуване. Вероятно в Новия завет е приведен само слухът за края на Юда, който се е
носел по Ерусалим. - Бел. авт.
Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XVIII. СЪДЪТ НА ПРОКУРАТОРА
(7 април))
Преторията, временната резиденция на Пилат, била заобиколена от високи стени. Отвътре крепостта била обзаведена с разкош, подобаващ на царски дворец. Там имало просторни галерии, покои, богато мебелирани зали за приеми. Скъпите съдове и украшения се пазели още от времето на Ирод Велики. Йосиф Флавий, който е виждал архитектурния
ансамбъл до неговото разрушаване, описва с възторжени думи тази рожба на последния тиранин на Юдея. Сега тук
отсядал прокураторът, когато необходимостта го принуждавала да напуска
Цезарея. В петък сутринта на Пилат било съобщено, че метежникът, който бил арестуван с негово съгласие вечерта на
предния ден, е доведен с въоръжена охрана. Като заповядал да го пазят в преторията, Пилат извикал при себе си обвинителите и свидетелите. Но му казали, че те не искат да влязат: да се намират в дома на езичник в деня на пасхалните
обреди юдеите смятали за осквернение. Раздразненият владетел бил принуден сам да излезе при тях на откритата площадка, от която обикновено се обръщал към народа. До площадката стояли свещеници и старейшини, съпроводени от тълпа хора. Макар
че градът бил зает с приготовленията за пасхата, архиереите успели да намерят безделничещи зяпачи, за да поддържат с викове петицията им. - В какво обвинявате този човек? - попитал Пилат. Когато разбрал, че за тях
Назаретянинът е проповедник на лъжливи теории, казал: - Вземете го и го съдете по вашия Закон. Но Ханан и Кайафа вече били готови за подобен обрат на нещата. На прокуратора било обяснено, че става въпрос за политическо престъпление, защото Исус "не дава да се плащат данъците на цезаря и се нарича Месия, Цар". Пилат наострил уши. В това че архиереите били загрижени за престижа на римското правителство, нямало нищо удивително. Като прекарал в Юдея четири години, той вече знаел, че интересите на йерархията съвпадат с интересите на Рим. Тя се страхувала от собствения си народ. Явно наистина предстоял сериозен
процес. Пилат се върнал в преторията, за да разпита арестувания. Събралите се чакали напрегнато. Нижела се минута след минута. Резултатът от разпита се оказал неочакван. Като застанал на възвишението, Пилат казал: - Не намирам вина в този човек. Това би могло да ни се стори странно. Защо прокураторът, известен със своята безпощадност, проявил през този ден толкова необикновена мекост? Какво е станало в преторията? Разговорът на Пилат с Исус не можел да остане в тайна. Той се извършвал пред свидетели - слугите и стражите. Някой от тях разказал
подробностите, които били грижливо запазени от първите поколения християни. Най-напред прокураторът попитал: - Ти ли си юдейският цар? - Твои думи ли са
това? - попитал на свой ред Исус. - Или други са ти казали за мене? - Че аз юдей ли съм? - отбелязал презрително Пилат. - Твоят народ и първосвещениците те предадоха на мене. Какво си направил? - Моето царство не е от този свят - казал Исус. - Ако моето царство беше от този свят, моите служители щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите. Сега царството ми не е оттук. От всичко това прокураторът схванал само едно: подсъдимият наистина претендира за някаква власт. - И все пак цар ли си? - поискал да уточни той. - Ти казваш, че съм цар. Това била обичайна за Изтока форма на
утвърдителен отговор. Но веднага, за да разсее заблудата на Пилат, Исус добавил: - Родих се и дойдох на света, за да свидетелствам за истината. Всеки, който е от истината, слуша гласа ми. Думите на Исус се сторили на римляните лишени от смисъл. Като много свои съотечественици Пилат бил скептик. - Какво е това истина? - усмихнал се той. Пилат разбрал, че си има работа с проповедник, който едва ли е опасен за режима. Освен това прокураторът изобщо не искал да се меси в религиозни разпри и още повече да играе по свирката на ерусалимските интриганти. Стига е правил отстъпки на тези варвари! Дошъл е случай за тях да се убедят какво е това безпристрастно имперско правосъдие. Често го обвинявали в незаконни разправи. Ето че сега ще бъде безупречен и едновременно с това ще покаже кой е
истинският господар в Ерусалим...
Но архиереите нямали намерение да оттеглят исканията си. Отново завалели обвинения, привеждали се нови улики. Те викали, че Исус "бунтува хората,
поучавайки по цяла Юдея, като се започне от Галилея". - От Галилея ли е този човек? - попитал Пилат.
Хрумнала му мисълта, ако не успее да се измъкне от процеса, поне да намери потвърждение на мнението си от
компетентно лице, което познава по-добре местните обичаи. Той заповядал да отведат Исус в Хасмонейския дворец, където за Пасхата дошъл тетрархът на Галилея. През всичките тези години отношенията между прокуратора и Антипа били обтегнати. Двамата били подчинени на
сирийския легат, но Антипа искал да се вижда единствен стопанин на страната. Като изпратил Галилееца на Ирод, управителят на Юдея постигал две цели:
помирявал се с противника си, чиито интриги били за него опасни, и си облекчавал задачата в заплетеното дело. Тетрархът бил поласкан от жеста на римляните. Зарадвала го и възможността да види Назаретянина, мълвата за когото будела
неговото любопитство и тревога. Ето го най-сетне пред него загадъчният пророк,
който надминал, както се разказвало, самия Йоан! Може би ще покаже някакво знамение, за да разнообрази скучните му дни в Ерусалим? Но Ирод бил разочарован. Исус не отговорил на нито един негов въпрос и не можело да се очаква, че ще направи някакво чудо. Антипа веднага загубил интерес към него. Обвиненията на архиереите пропуснал покрай ушите си. Като поиздевателствал с войниците си над Исус, той заповядал да го облекат в шутовски царски одежди и да го изпратят обратно при Пилат. Това било знак за
помирение между двамата представители на властта. Пилат стигнал до извода, че духовенството просто си отмъщава от завист на популярния проповедник, а според римския закон няма основание той да бъде осъден на смърт. Прокураторът излязъл отново
на възвишението, седнал в съдийското кресло, обявил: "Доведохте при мене този човек като смутител на народа. И ето,
провеждайки разследване във ваше присъствие, не намерих в
него никаква вина за това, в което го обвинявате. Но не намери и Ирод, защото го върна при нас. Следователно нищо заслужаващо смърт не е извършил. Така че, като го накажа, ще го
пусна". Той считал бичуването
за достатъчно сплашваща мярка по
отношение на човек, който е нарушил с думите си общественото спокойствие. Архиереите разбрали, че планът им е близо до провал. Те започнали шумно да протестират. А Пилат, като се надявал да намери подкрепа в тълпата, казал, че ще освободи Исус поне заради празника. В затвора чакали екзекуция на кръста трима
бунтовници, сред които и някой си Исус бар Аба,
Варава, добре известен в града затворник.
[1] Обвинителите се възползвали от това и
поискали да бъде пуснат именно той. Подстрекаваната от тях тълпа започнала да вика името му. Варава бил не само познат в Ерусалим, но и го смятали за герой, а Исус бил пришелец, чието име не говорело много на гражданите. Дори когато Пилат нарекъл Галилееца "юдейски цар", това не повлияло на тълпата, която искала да спаси Варава от екзекуцията.
Но Пилат не бързал. Против собствената си воля той се изпълнил със съчувствие към обвиняемия. Желанието му да настоява на своето се засилило още повече, след като жена му изпратила при него слугата си с молба за "праведника". Тя твърдяла, че е видяла на сън страшно предупреждение за него, а римляните, дори и невярващите, придавали голямо значение на сънищата. С една дума, всичко вървяло натам, че Пилат не би трябвало да промени своето решение. По негова заповед затворникът бил отведен в караулното помещение на преторията
и предаден в ръцете на палачите. Там се събрала цяла кохорта, вероятно същата, която участвала в задържането на Исус. Завързали го за стълба и започнали да го бичуват. Използвани били римски бичове с шипове, които раздирали тялото до кръв. След такава екзекуция човек обикновено се намирал в полусъзнание, но това само забавлявало войниците. При Пилат основно служели гърци, самаряни и сирийци, които мразели юдеите. Като се възползвали от случая, те излели цялата си злоба върху страдалеца. Един от войниците му наметнал червения си плащ, друг пъхнал в ръцете му тояга, за да заприлича на карикатурен цар. На главата на Исус сложили импровизирана "корона", сплетена от тръни. Приз цялото това време той не проронил нито една дума. А войниците му се кланяли до земята и викали: "Бъди здрав, царю юдейски!" Някои от тях плюели Исус и го биели с тоягата по лицето и главата. Пилат мислел, че може да
мине с това наказание, но докато траело бичуването архиереите не губели време и възбудили тълпата до крайност. Сега вече всички единогласно искали
Назаретянинът да бъде разпънат вместо Варава. Едва Исус се появил на площадката,
жестоко бит, в рани, с кървав плащ, над площада се разнесъл вик: "На кръста! Разпъни го!". - "Ето човека!" - извикал прокураторът, с което вероятно се опитвал да покаже, че именно той е достоен да бъде освободен. Но в отговор се чули вопли: "Варава! Пусти ни Варава!.." Пилат не знаел какво
за мисли. Той наредил отново да отведат Исус. - Какво лошо е направил? Вземете го и го разпънете вие, защото аз не намирам вина в него - казал с досада той. - Ние имаме Закон - отвърнали книжниците - и по Закона той трябва да умре, защото се
представи за Божи син. Суеверен страх се прокраднал в душата на римлянина. Той не искал да приеме това, което става. - Откъде си? - попитал той Христос, като се върнал в преторията. Исус мълчал. - На мене ли не отговаряш? Не знаеш ли, че имам власт да те пусна и имам власт да те разпъна? - Не би имал над мене никаква власт - казал затворникът, - ако не ти беше дадено отгоре. Който ме предаде на тебе, има по-голям грях. Тези думи се харесали на Пилат. Той нямал повече намерение да се пазари и да уронва престижа си. Но когато заел за последен път съдийското кресло, го чакала неприятна изненада. Обвинителите изтъкнали нов, но най-сериозен аргумент:
Галилеецът наричал себе си Месия и само
заради това трябвало да бъде смятан за бунтовник. "Ако го пуснеш, не си приятел на цезаря - казали те. - Всеки, който се
представя за цар, се опълчва срещу цезаря". Пилат доловил отлично заплахата и разбрал, че става въпрос за собственото му благополучие. Като знаел за строгостта на Тиберий, който следял зорко за спокойствието на
провинцията, той и без това имал основания да се страхува. Жалбите за безчинствата му все по-често пристигали в Рим. Неприятелите на прокуратора можели да използват процеса срещу него, а Пилат ни най-малко не искал да се лиши от изгодната длъжност и да отговаря пред легата на Сирия или пред самия император. Като се колебаел вече, той направил
слаб опит още един път да повлияе върху чувствата на тълпата. Исус бил изкачен на възвишението Габата, Литостратон, и като го посочил, прокураторът извикал: - Ето го вашият цар! - Махни го, махни го оттам! Разпъни го! - бучала тълпата. - Вашия цар ли да разпъна? - Нямаме друг цар, освен цезаря! - отвърнали архиереите. Подобно верноподаническо изявление не оставило на Пилат избор. В края на краищата какво била за него съдбата на някакъв еврейски пророк, когато на карта е поставено неговото,
Пилатовото, благополучие? Като искал да покаже, че
не постъпва по Закона, а в угода на молбите, прокураторът наредил да донесат вода и както изисквал източният обичай, измил демонстративно ръцете си: "Не съм виновен за кръвта на праведника". Но хората до площадката продължавали да се вълнуват, без ни най-малко да се смущават от жеста на съдията. "Кръвта му да падне върху нас и върху децата ни!" - викали те, като давали да се разбере, че всичко се върши по тяхно настояване.
[2] Вестта за помилването на Исус Варава била посрещната с шумни овации. И в тях потънали думите на присъдата, отправени към Исус: "Ibis ad crucem", "Ще бъдеш разпънат". Осъденият бил предаден в ръцете на войниците.
БЕЛЕЖКИ
1.
Варава също се казвал Исус, за това свидетелстват древните манускрипти на Матей, на което обърнал внимание още Ориген (На Матфея,
131). Йоан (18, 40) нарича Варава просто lÚst/~, разбойник, или (както е в някои ръкописи)
#rcjlhoth~, водач на разбойници. Но Матей и Марк уточняват, че този човек е бил осъден "заедно с бунтовници, които извършили
убийство по време на бунт" (Мк 15, 7), а Матей
(27, 16) отбелязва, че Варава бил в града "известен затворник"
(d1smion 6riohmon). Всичко това дава право да причислим Варава към партизаните-зелоти и да разберем защо тълпата искала толкова страстно да бъде освободен. Обичаят да се пуска осъден в деня на празника е бил вероятно римски.
Вж. Ливий. История, V, 13. - Бел. авт. 2В Мишна се подчертава, че ако
показанията на свидетеля доведат до екзекуция на обвиняемия, с това той "взема върху себе си кръвта на
човека" (Санхедрин, IV, 5).
Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XIX. ГОЛГОТА
(7 април))
И до днес в Ерусалим показват
"Скръбния път" (Via dolorosa), по който хората повели на смърт
Спасителя на света. От евангелските времена много неща в топологията на
града са се променили и затова е трудно да се защитава достоверността
на преданието. Несъмнено е обаче, че именно по такава тясна източна
улица се е движела процесията, която излязла от преторията по обяд в
пасхалния петък на 14 нисан. Никой от близките му не бил
до Христос. Той вървял в обкръжението на мрачни войници; двама
престъпници, вероятно съобщници на Варава, го съпътствали към мястото
на екзекуцията. Всеки имал titulum, табела, която сочела вината му.
Тази, която висяла на гърдите на Христос, била написана на три езика:
еврейски, гръцки и латински, за да могат да я прочетат всички. Тя
гласяла: "Исус от Назарет, юдейски цар".
Синедрионът се опитал да
протестира срещу този надпис, като виждал в него оскърбление за
патриотичните чувства на хората. Но този път Пилат останал непреклонен.
"Каквото написах, написах" - отвърнал той, доволен, че поне по този
начин успял да ядоса хората, които го накарали да отстъпи. Според жестокото правило
обречените сами носели patibulum-а, кръста, на който ги разпъвали. Исус
вървял бавно. Той бил измъчен от бичовете и отслабнал след безсънната
нощ. А властите гледали да приключат с въпроса по-бързо, до началото на
тържествата. Затова центурионът задържал някой си Симон, юдей от
Киренската община, който се връщал от нивата си в Ерусалим, и му
наредил да носи кръста на Назаретянина. По-късно синовете на този човек
станали християни и вероятно са научили от него основните подробности
за Голготската трагедия. При Ефраимската врата
шествието било заобиколено от хора. Чул се плач и нареждане на жени.
Исус се обърнал към тях и за първи път от дълго време заговорил:
"Ерусалимски дъщери - казал той, - не плачете за мене, а за себе си,
плачете за вашите деца. Защото ето че идват дни, когато ще се каже:
Щастливи са чакащите деца в утробите, които никога не са раждали, и
гърдите, които никога не са кърмили! Тогава ще започнат да казват
на планините: Паднете върху нас! и на хълмовете:
Затрупайте ни! Защото ако правят това със зеленото дърво, какво
остава за сухото?" В тези последни часове той продължавал да мисли за
участта, която ще постигне Ерусалим след четиридесет години...
Като излезли от града, завили
към най-големия стръмен хълм, разположен близо до стените, край пътя.
Заради формата си той получил името Голгота - "Череп",
"Лобно място". [1] На върха
му трябвало да бъдат поставени кръстовете. Римляните винаги разпъвали
осъдените покрай оживени пътища, за да плашат с вида им непокорните. На хълма на осъдените
поднесли питие, което притъпява чувствата. Правели го юдейските жени,
за да облекчат мъките на разпънатите. Но Исус отказал питието, готвейки
се да понесе всичко в пълно съзнание. Разпъването на кръст не само
се смятало за позорен край, но и било едно от най-безчовечните
екзекуции, каквито е изобретил древният свят. То съединявало
физическото мъчение с нравственото унижение. Не случайно в империята от
този "най-ужасен и най-отвратителен" вид смърт спасявали всеки, който
имал римско гражданство. Разпъвали обикновено бунтовни варвари и роби.
Тази екзекуция, която римляните заимствали от Картаген, се използвала
широко още в дните на Републиката. Осъденият бил завързван гол,
а понякога го приковавали към стълб с напречна греда и го оставяли да
умре бавно. Мъчело го задушаване, слънцето жарело главата му, цялото
тяло отичало от неестественото положение, раните се възпалявали,
причинявайки нетърпима болка. Той викал смъртта като освобождение, но
тя не идвала. Имало случаи, когато хората висели на кръста много дни;
понякога, докато са още живи, птиците изкълвавали очите им... За да не могат близките им да
спасят разпънатите, край кръстовете поставяли въоръжена охрана. И този
път били определени четирима войници със заповед да изпълнят присъдата
и да останат при Лобното място като пазачи. Конвоят вече се командвал
не от трибун, както в Гетсимания, а от центурион. Властите разбрали, че
тревогата се е оказала напразна: процесът не предизвикал никакви
безредици. Привържениците на Галилееца се разбягали, а мнозина вероятно
научили за случилото се, когато било късно. Арестуването, съдът и
екзекуцията били извършени бързо, както било планирано от архиереите. И
да са повярвали някои в месианството на Исус, сега вече били лишени от
възможността да действат. Нали кръстат означавал само едно:
Назаретянина е лъжемесия. За неговите претенции сега напомнял само
ироничният надпис, закован на кръста. Екзекуцията наблюдавала
отдалече една група галилейски жени. Тава били Мария от Магдала, Мария
Клеопас, Саломея и други. Сред тях била и майката на Повелителя със
сестра си. Мъката и отчаянието им били безпределни. Ето го "престолът
на Давид", приготвен за Месията! От всички пророчества се изпълнило
само едно: "оръжие пронизало душата на Мария". Как се случило
така, че Бог допуснал това? Исус, въплътената Вяра и въплътената Любов,
стоял беззащитен пред своите палачи. Отдавна ли Саломея молела от него
почтено място за синовете си? А сега той трябвало да умре заедно с
престъпниците... Жените видели как войниците
свалили от Исус дрехите му, като му оставили само набедрената
превръзка, видели как бил приготвен кръста и осъденият бил положен
върху него. Чул се страшният звук на чуковете, с които набивали под
китките на ръцете [2] и в
стъпалата му огромни гвоздеи. Това бил несравним с нищо ужас. Стоящият
наблизо Симон от Кирена чувал думите на Исус: "Татко, прости им,
защото не знаят какво правят". Наистина, нито бездушните палачи, нита
йерарсите, които постигнали Исус да бъде осъден, не разбирали какво
става в този час. За едните екзекуцията била просто пауза сред скучното
казармено ежедневие, а другите били уверени, че са изолирали хората от
"месията", от опасния богохулник и съблазнител. След като кръстовете с
разпънатите били изправени, подножията им били затрупани с камъни. Сега
конвоят трябвало да чака последния дъх на осъдените. За да им минава
времето, войниците си подхвърляли шеги и играели на зарове. Според
обичая им се полагало да вземат за себе си дрехите на осъдените на
смърт. Те ги разкъсали на части, само целоткания хитон на Исус решили
да не развалят и хвърлили жребий кой да го получи.
Често казват, че смъртта
на Христос е събитие, преминало почти незабелязано за тогавашния свят.
И напълно основателно. Дори сто години по-късно римският историк Тацит
му посветил само една кратка фраза: "При царуването на Тиберий
Христос бил екзекутиран от прокуратора Понтий Пилат". [3] Но и в Ерусалим разпъването на Исус от
Назарет не предизвикало особено внимание. Препълненият с богомолци град
живеел своя живот. За четирите години управление на Пилат хората
свикнали с многочислените екзекуции. Бързащите към Ерусалим не се
учудвали, като виждали кръстовете на хълма. В дните на празниците
показателните разправи били чести. Минаващите спирали и четели с хладно
любопитство надписите. Някои, които били чували за Назаретянина, викали
злорадо: "Ей! Ти, който разрушаваш Храма и го издигаш отново за
три дена! Спаси себе си, слез от кръста!" Членовете на Синедриона,
които не можели да се откажат от отмъстителното удоволствие да видят
края на осъдения, също дошли на Голгота. "Другите спасяваше -
разговаряли те със смях помежду си, намеквайки за виковете "Осанна!" [4], - а себе си не може да
спаси! Цар на Израел, нека слезе сега от кръста, за да видим и
повярваме. Надяваше се на Бога: нека сега Бог да го избави, ако
му е угоден. Защото каза: Аз съм Божи син". В същото време задухал вятър
и мрачни облаци забулили небето. Слънцето се скрило, за да не вижда
сякаш безумието на хората. А те продължавали да се подиграват с
Христос, който търпял безмълвно нечовешката мъка. Подигравали се
войниците, подигравали се старейшините, подигравали се случайните
зрители. Дори един от метежниците, прикован до него, се присъединил към
злобния хор... Три години, ходейки по тази
земя, Исус учел хората да бъдат синове на Небесния баща, облекчавал
страданията, проповядвал добрата вест за Царството. Но хората не искали
да влязат в това Царство. И езичниците, и юдеите вярвали в царството на
този свят, а Царството на Христос идвало от Небето и водело към Небето. Но ето че сега той млъкнал,
той е победен и никога повече няма да буди в тях тревога. Изведнъж станало нещо
неочаквано. Вторият осъден казал на своя другар, който заедно с тълпата
се надсмивал над Галилееца: "Не се ли страхуваш от Бога! Нали и
ти си осъден на същото. Ние - справедливо, защото получаваме според
делата си. А той не е направил нищо лошо". Може би този човек е слушал
преди това проповедта на Исус; може би едва в този миг е усетил
някаква сила, идваща от разпънатия до него, и само в неговата душа
внезапно блеснал лъч вяра, изтръгнат от предсмъртната мъка. - Спомни си за мене - казал
той, като погледнал Христос, - когато дойдеш като Цар. Напуканите устни на Исус се
разтворили и той отвърнал: - Истина ти казвам, днес ще
бъдеш с мене в рая. Тълпата постепенно оредявала.
Жените, които стояли отстрани, се осмелили да се приближат въпреки
присъствието на войниците. Кръстът бил висок, но с разпънатия можело да
се говори. Като видял майка си, която се приближила с Йоан, Исус се
обърнал за последен път към нея. "Ето го твоят син - казал той, а после
погледнал любимия си ученик: - Ето я твоята майка". След което
млъкнал... Облаците се сгъстявали;
към три часа след обяд станало тъмно като при свечеряване. Неимоверната
тежест, която започнала да пада върху Исус още през Гетсиманската нощ,
достигнала предела си. Отдавна чакал Месията тази последна среща със
злото на света, което сега го обгръщало като черна пелена. Той наистина
слизал в ада, създаден от ръцете на хората. - Елахи, Елахи, лема
шабактани! Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил! В този вопъл на псалмопевеца
Христос излял цялата дълбина на своята безпределна мъка. Края на
молитвата не можал да довърши... Стоящите на Голгота не
разбрали думите му. Войниците решили, че разпънатият призовава Хелиос,
Слънцето, а на юдеите поради близкото звучене им се чуло името на
пророк Илия. [5] "Ето,
вика Илия!" - казал някой. Започвала агонията.
"Шахена!", "Вода!" [6] -
помолил Исус. Един от войниците, воден от състрадание, изтичал при
делвата с "поска", кисела напитка, която войниците носели постоянно със
себе си, и като натопил в нея една гъба, я протегнал с пръчка на
умиращия. По-коравосърдечните го възпирали: "Недей, да видим
дали ще дойде Илия да го спаси". Щом влагата докоснала
възпалените устни на Исус, той казал: "Свърши се". Той знаел, че
смъртта вече е близо и отново започнал да се моли, повтаряйки думите,
които майка му го учела да казва преди сън: "Татко, в твоите
ръце предавам духа си..." Внезапно страдалецът надал
вик. След това главата му паднала на гърдите. Сърцето спряло. Той бил
мъртъв. Човешкият син изпил своята
чаша до дъното. В този миг хората почувствали
как земята потреперила и видели пукнатини, които плъзнали по камъните.
Въздухът бил тежък като пред буря. Центурионът, който дълго се вглеждал
в лицето на разпънатия, възкликнал: "Този човек е наистина син
на боговете!" Нещо тайнствено се разкрило за римлянина в последните
минути на екзекуцията. [7] Страшните природни явления
подействали на всички потискащо. Смутени и изплашени се връщали хората
в града. Те се биели по гърдите в знак на скръб, досещайки се, че е
станало нещо ужасно. На фона на мрачното небе се
очертавали контурите на трите кръста. Но не само за човешката злоба и
жестокост говорели те. От този ден нататък средството за екзекуция щяло
да стане символ на изкуплението, символ на жертвената любов на Бога към
падналото човечество... БЕЛЕЖКИ
1. В днешно време мястото на Голгота почти не
предизвиква съмнения. То се намирало зад старата стена при Ефраимската
врата. Там вероятно е имало кариера за добиване на камъни. Голгота рано
станала място за почитание от страна на християните. Разположението й
не било забравено и след като през 30-те години на II век император
Адриан издигнал там нови здания. Недалече се намира и гроба на
Повелителя, над който през IV век бил издигнат храмът Възкресение.
Вж. A. Benort. Le Calvaire et Le Sépulcre. - BT 8, 1963, № 53. - Бел.
авт. 2. В изобразителното изкуство виждаме гвоздеите
забити в дланите, което според някои анализатори е малко вероятно:
там връзките между костите са слаби и не могат да издържат тежестта на
тялото. - Бел. прев. 3. Тацит. Анналы, XV, 44. - Бел. авт. 6. Буквално: "Да пия!". - Бел. прев. 7. Мт 27, 54. В устата на
римлянина-езичник е по-вероятен изразът "син на боговете". От текста на
Мк 15, 39 следва, че центурионът е бил поразен от облика и
думите на Исус преди смъртта. Мт (27, 51-53) говори за
знамения, съпровождащи смъртта на Исус (разкъсаната завеса в храма,
земетресение, явяване на покойници). Древното Евангелие от Назарян
пояснява, че земетресението е повредило гредата на храмовата врата (вж.:
Йероним, Писмо 120 до Ебидий). Някои екзегети разглеждат тези съобщения
просто като символ на края, настъпил за Стария завет. Но е напълно
вероятно в този ден наистина да е имало земетресение. Тектоничните
явления в Юдея не били редки. - Бел. авт.
Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XX. СЛЕД РАЗПЪВАНЕТО
(7-8 април))
Голгота опустяла. Хората си отишли по домовете, където ги чакали
близките им за празничната трапеза. Само войниците продължавали да
стоят на хълма. Те нямали право да напуснат поста си, докато не умре
последният от осъдените. Римляните често оставяли телата на кръстовете, за да напомнят
труповете дълго за наказанието, което чака враговете им. Но
Синедрионът
ходатайствал пред Пилат да се свалят екзекутираните, докато не е
залязло слънцето. [1] Това го изисквал юдейският обичай, а спазването му
било особено необходимо, като се има предвид вечерта, съвпадаща със
седера. [2] Пилат се съгласил. Двамата разбойници били още живи. Щом получили заповедта, войниците
строшили пищялите им, за да ускорят смъртта. Като изгубили опора,
разпънатите увиснали на ръцете си и след няколко минути се задушили.
Нямало съмнение, че Исус е мъртъв, но един от войниците, за да провери,
пронизал гърдите му с копие. От раната изтекли "кръв и вода" -
безспорен признак за настъпилия край.
[3] Сега оставало само, като
извадят гвоздеите, да свалят мъртвите и да ги положат в обща яма.
Така обикновено погребвали престъпниците. В същото време при прокуратора отишъл Йосиф от Ариматея - богат,
уважаван в града човек, член на Съвета. Той не взел участие в съда на
"Малкия синедрион", защото бил таен привърженик на Исус. Подобно на апостолите и Йосиф "чакал Божето царство", но сега мислел, че се е
излъгал. Въпреки това, като преодолял страха си, той отишъл да поиска от Пилат тялото на мъртвия за погребение. Йосиф не
желаел да допусне лишаването на Исус дори от отделен гроб. Пилат се учудил, като разбрал, че Назаретянина е умрял толкова скоро.
Може би е само в безсъзнание? Но центурионът потвърдил, че в три часа
след обяд Исус наистина е умрял. Пилат нямал причини да откаже на Йосиф. Възможно е, както винаги, да е получил от него някакво
възнаграждение. Така или иначе наместникът разрешил на Йосиф да постъпи
с тялото според волята си.
Оставало съвсем малко време за необходимите приготовления. Ако
настъпела вечерта, погребението трябвало да се отложи с едно денонощие.
Но Йосиф успял да купи платнен саван, а фарисеят Никодим, който преди
това идвал да разговаря през нощта с Исус, донесъл големи съдове с
благовонен разтвор от смирна и алое, с който напоили материята. С помощта на слугите тялото било положено на носилка и пренесено в
съседната градина. Участъкът принадлежал на Йосиф, който неотдавна си
приготвил там гробница. Нямало възможност да се търси друг гроб, тъй
като всяка минута била скъпа. Но вероятно Йосиф е бил радостен поне по
такъв начин да се постави за последен път в услуга на Учетиля. Мъртвецът бил завит в благоуханните пелени, внесли го в пещерата,
прочели заупокойни молитви и затворили входа с кръгла каменна плоча, за
която бил изсечен специален жлеб. Като изпълнили печалния си дълг,
двамата си отишли за седера. Мария от Магдала и Мария, майката на Йосиф, също присъствали в
градината на погребението. Те стояли "срещу гробницата" и като плачели,
наблюдавали прибързания обред. Жените искали сами да намажат тялото на Повелителя с аромати и дълго да оплакват невъзвратимата загуба. Но вече
било късно. Наистина, сега те знаели мястото на гроба и се надявали,
като мине съботата, да дойдат отново там. В същото време първосвещениците, като чули, че Назаретянина е погребан
в градината до Голгота, а не с другите екзекутирани, се разтревожили.
Какво ще стане, ако почитателите му започнат да ходят на поклонение при гроба му или откраднат тялото, а след
това кажат, че е жив?
Желателно било да се изкорени споменът за него. Затова няколко старейшини отишли при Пилат с молба през първите дни пред пещерата да
бъде поставена охрана. "Имате си стража - отвърнал им недоволен прокураторът, - идете и
пазете, както знаете". Той повече не искал да има нищо общо с тази
неприятна работа. Но от Пилат се чакало само разрешение. Като го получил, Ханан заповядал
да запечатат гробницата и да поставят в градината стража. [4]
Сега йерархията можела да прекара спокойно празника и да отправи
молитви към Бога. Всичко станало по-добре, отколкото властите очаквали.
А учениците? Те не знаели нищо нито за мястото на погребението, нито за
пазачите при гроба. Сковавал ги ужас. Струвало им се, че всички
привърженици на Учителя могат да бъдат заловени всяка една минута.
Засега не ги закачали. Но дълго ли щяло да продължи това? Ако не била
съботата и празника, щели да оставят всичко и да се отправят бързо
назад, в родната Галилея. Това била най-мрачната Пасха в живота им. "Аз и моите спътници - четем в апокрифното Евангелие от Петър, - скърбяхме и с болка в сърцето се криехме, защото ни търсеха като
престъпници, възнамеряващи да подпалят Храма. Намирахме се в пост и
скръб, и сълзи ден и нощ". [5] Нека това да не са оригинални думи на
апостола, но те предават вярно състоянието на галилейците след
разпъването. Но свръх страха от преследване и угризенията на съвестта ги
измъчвала мисълта, че Човешкият син им е отнет. Той, който ходел с тях
по зелените хълмове край езерото, който бил толкова добър и могъщ,
който с една дума можел да лекува болести, който свидетелствал за
истината и обещал да заведе учениците си в Божето царство, сега лежал бездиханен. Вече няма да чуят познатите думи: "Истина, истина ви
казвам", няма да видят ръцете, които разчупват хляба... Учениците били отчаяни: защо Бог го изоставил, защо ги изоставил и тях до един? Някои равини казват, че Месията трябва да бъде смъртен като всички
останали хора. Но защо Исус загинал в разцвета на силите си, а не
напуснал този свят "наситен с години"? Та нали той не оставил скрижали
като Мойсей, не написал книги като пророците, не създал школа като
Хилел. Единственото му наследство са те: обикновени, слаби хора,
които се оказали недостойни за учителя си и го изоставили в решителния
час. Когато бързал, Синедрионът знаел какво прави. Дървото било
отсечено, преди да се вдигне високо над земята, преди да даде плод. Той умрял. Но умрял не като Божи помазаник, а отритнат от хората, защото Законът смятал за проклети тези, които са настигнати от подобна
смърт. Той бил осъден и от еврейския, и от римския съд. Той не умрял дори като мъдрец, прекрачил рамките на
обикновените човешки чувства и победил страданието със силата на духа си.
Той се мъчел като милиони хора, като всяко дете или ранена птица, като
всяко живо същество. Никой не му помагал, когато издъхвал на страшния
кръст. Никакъв ангел не облекчил агонията. Прави се оказали тези, които
казвали: "Другите спасяваше, а себе си не може да спаси". Но значи Исус не е този, за когото са го смятали? Не е Спасител на
Израел и на света? И следователно вярата им в него е била напразна, а
Петър, като казал: "Ти си Месията", е произнесъл само пусти думи? Това
било окончателно крушение, непоправимо. Рухнали надеждите и
ослепителните мечти. Никога досега хората не били изпитвали по-тежко
разочарование. Какво им оставало да направят? Да бягат! По-скоро да бягат от този
зловещ град! Да се върнат в Галилея по своите къщи и при лодките си. Да
забравят за Човека, който се излъгал сам и заблудил простодушните си
последователи...
БЕЛЕЖКИ
1.
"Според юдейския обичай - пише Флавий - осъдените на разпъване се свалят до залез слънце и се погребват"
(Й.Флавий, Иудейская война, ІV, 5, 2; вж. също Санхедрин, ІV, 4-5). Оръдието на екзекуцията трябвало да бъде заровено
(Тосефта 9, 8 към Санхедрин, VІ). Това потвърждава косвено сказанието за намирането на кръста от царица Елена. -
Бел. авт. 2. Съботната почивка започвала от петък вечерта. - Бел. авт. 3. Йн 19, 34. Според медиците въпросната "вода" е
течността, която се натрупва в областта на сърцето при разкъсване на сърдечните прегради. Разкъсването се
предизвиква от сърдечна некроза. При подобна смърт хората надават неволен вик. Ср. Мт 27, 50; Мк 15, 37. - Бел.
авт. 4. Мт 27, 62-66. Според Евангелие от Петър (ІІ в.)
стражата е била римска (ІХ, 45), но най-вероятно се е състояла от наемни надзиратели, каквито прокураторът
държал при храма (ср. израза в Мт 27, 65). Римските войници не биха могли да се оправдават, че са заспали;
по техния войнски устав за това се наказвало със смърт. В Мт 27, 62 е казано, че архиереите са отишли с
молбата си при Пилат в събота. Дали са можели да направят това, забравяйки за съботната почивка? Въпросът се
обезсмисля, ако се има предвид, че срокът на почивката свършва в събота вечерта (един час след залеза на
слънцето). - Бел. авт.
Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО /Глава XXI. ПОБЕДА НАД СМЪРТТА (9-14 април)
Когато на 8 април слънцето залязло, съботната почивка свършила, но на
жените още им било нужно да купят ароматни прахове и мехлеми, от които
се приготвяла смес за балсамиране. Затова посещението на гробницата
било отложено за сутринта на следващия ден. За стражата те не знаели;
безпокояла ги само мисълта кой ще им помогне да претърколят тежкия
камък. Мария от Магдала дошла
по-рано от своите приятелки. В предутринния здрач, приближавайки се към
гробницата, тя спряла смутено: камъкът бил отместен. Какво
означавало това? Нима дори след смъртта на Учителя враговете му не са
се успокоили?.. В същото време дошла Саломея
с Мария Клеопас и като погледнали в пещерата, се убедили, че е празна.
Мария от Магдала изтичала просълзена при Петър и Йоан и им съобщила
горчивата вест: "Взели са Повелителя от гробницата и не знаем
къде са го положили". Двамата ученици, като напуснали веднага къщата,
където се криели, побързали след Мария за градината на Йосиф. Отначало тичали заедно, но
след това Симон изостанал и Йоан стигнал пръв до пещерата. Като видял,
че Мария има право, той се чудел: кой е могъл, нарушавайки
Закона, да оскърби мястото на вечния покой? Юношата се навел към
отвора, но не му стигала решителност да влезе. Когато в градината влязъл
Петър, той едва си поемал дъх. Но не бил такъв човек, че да мисли
дълго. Без да спира, Кифа влязъл веднага в тъмната гробница. Това
ободрило Йоан и той последвал Симон. До каменното ложе те видели савана
и покривалото за лице. Погребаният бил изчезнал. Да разпитват, да протестират
и да търсят тялото учениците не се решили. Те се върнали обратно в
града, изпълнени с печално недоумение. Явно враговете им са решили да
издевателстват над тях до край... До гроба останала само Мария
от Магдала. Потънала в скръбта си, тя не забелязала, че другите жени са
отишли някъде. Мария като че ли не вярвала още на нещастието,
приближила се пак до отвора на пещерата и изведнъж видяла там двама
непознати с бели дрехи. - Защо плачеш, жено? -
попитали те. - Защото са взели моя
Повелител и не зная къде са го положили. В нея се събудила надежда:
може би тези хора ще й обяснят какво се е случило? Но в този миг Мария
от Магдала почувствала, че някой стои зад нея и се огледала. - Защо плачеш, жено? Кого
търсиш? - попитал непознат мъж. Като мислела само за своето,
Мария решила, че пред нея стои градинарят, който вероятно трябва да
знае къде е тялото. - Господарю - заговорила
умоляващо тя, - ако ти си го отнесъл, кажи ми къде си го положил и аз
ще го взема. - Мириам! [1] - прозвучал до болка познат глас. Всичко в нея
се разлюляло. Не можело да има съмнение. Това бил той... - Равуни! - извикала Мария
от Магдала и паднала в краката му. - Не се докосвай до мене -
предупредил я Исус, - защото още не съм се възнесъл при моя Баща;
а иди при моите братя и им кажи: "Възнасям се при моя Баща и
вашия Баща, при моя Бог и вашия Бог". Обезумяла от радост, едва
осъзнавайки ставащото, Мария напуснала тичешком градината... Вестителката на нечуваното и
небивалото се втурнала в къщата, където царял траур, но нито един от
нейните приятели не приел сериозно възторжените й думи. Всички решили,
че нещастната жена е изгубила разсъдъка си от скръб. Същото си
помислили, когато след нея се появила Йоана, съпругата на Хуз, Мария
Клеопас и Саломея и започнали, като се прекъсвали една друга, да
твърдят, че Учителят е жив, че са го видели със собствените си очи. Те
разказали как влезли в пещерата, когато Мария от Магдала отишла да
повика учениците, и намерили там юноша с бели дрехи. "Не се
страхувайте! - казал той. - Вие търсите Исус от Назарет, разпънатия.
Той възкръсна. Няма го тук. Ето мястото, където го бяха положили. Но
идете и кажете на учениците му и на Петър, че той ще бъде преди вас в
Галилея. Там ще го видите, както ви беше казал". Жените признали, че
отначало им било страшно да говорят за видяното, но след това самият
Исус им се явил по пътя и повторил повелята всички да отидат в Галилея. Като се споглеждали,
апостолите слушали разказа. "Сториха им се - отбелязва св. Лука, - тези
думи бълнуване и те не вярваха на жените". [2] След това, което се случило, учениците били
далече от надеждите за чудо и най-малко от всичко предполагали, че
скоро Бог ще ги превърне тях самите от треперещи и смазани от
катастрофата хора във вестители на новата вяра.
Много непонятни неща
пазят историческите анали, но може смело да се каже, че
най-невероятното в историята е животът на Исус от Назарет и тайната, с
която бил увенчан животът му. Справедливо се смята, че тази тайна
излиза вън от пределите, достъпни за човешкото знание. Но има и
осезаеми факти, които се намират в зрителното поле на историка. В същия
миг, когато едва зародилата се Църква погинала завинаги, когато
зданието, издигнато от Исус, лежало в развалини, а учениците му
изгубили вяра, всичко внезапно се променило коренно. Ликуваща радост
сменя отчаянието и безнадеждността; тези, които малко преди това
изоставили Учителя и се отдръпнали от него, смело известяват за
победата на Божия син. Станало нещо, без което
християнството нямаше да го има... Най-ранното и
непосредственото свидетелство за това събитие принадлежи на човек, в
живота на когото срещата с Исус предизвикала пълен поврат. Тя станала
пет-шест години след Голгота. Този човек - Савел от Тарсия, по-късно
апостол Павел - пише на християните от Коринт: "Предадох ви,
първо, това, което приех; че Христос умря за греховете ни,
според Писанията, и че бе погребан, и че бе възкресен на третия ден,
според Писанията, и че се яви на Кифа, после на дванадесетте, след това
на повече от петстотин братя едновременно, от които голяма част и до
днес са живи; след това се яви на Яков, после на всички
апостоли, а след всички тях се яви и на мене, като на най-нискостоящ.
Защото аз съм най-малкият от апостолите, аз, който съм недостоен да се
наричам апостол, защото гонех Божата църква". [3] Това свидетелство на Павел
заедно с пасхалните повествования на Евангелията ни довеждат до реалния
факт, който е възкресил духовно учениците и ги е подбудил да
проповядват Добрата вест. Архиереите мислели, че с
галилейския Месия е свършено, но сега се оказали безсилни да спрат
новото движение. Разказът на стражите за необичайните феномени,
съпровождащи изчезването на тялото, е можел, разбира се, да смути
Синедриона. Възникнала необходимост от своя официална версия. Както е
казано в Евангелие от Петър, жреците решили, че е по-добре да си
послужат с измама, отколкото "да попаднат в ръцете на юдейския народ и
да бъдат убити с камъни".
[4] Било обявено, че през
нощта, когато стражата е задрямала, учениците на Исус са откраднали
тялото му и са започнали да казват, че е жив. Векове по-късно това
обвинение все още се повтаряло от тези, които искали да обяснят
"рационално" пасхалната вяра на християните.
[5] Те не обърнали
внимание на една психологическа трудност: ако апостолите са
участвали във фалшификация или са знаели за нея, откъде се е взела в
тях силата на духа и смелостта да отстояват една съзнателна измама дори
пред лицето на смъртта? За проповядване на Възкръсналия е бил разпънат
на кръст Кифа, обезглавен Яков Заведей, убит с камъни Яков Праведни;
заради нея много други апостоли издържали на бичуване, затвор,
преследване от властите на Рим и Юдея и пожертвали живота си. А промяната в тях настъпила
едва след като видели с очите си Повелителя. Халюцинация? Плод на
разстроено въображение? Да оставим това обяснение за тези, които
смятат, че в света всичко може да се опознае само със средствата на
науката. А в действителност хипотезата, приравняваща началото на
християнството с умственото помрачение на няколко галилейци, е малко
правдоподобна. Той се явява при различни обстоятелства и на много места
на отделни хора, групи и големи множества. Тези явления ги убедили с
пълна достоверност в това, че смъртта няма власт над Исус, че "не е
могла да го задържи". Ако това е било бълнуване на душевноболни, как е
могло да обхване стотици толкова несходни един с друг очевидци и да
даде толкова трайни резултати? И в крайна сметка - имало ли е сериозни
предпоставките за илюзии от подобен род? Та нали потиснатите от смъртта
на Исус ученици престанали да вярват в неговото месианство. Думите на
Учителя за възкресението останали неразбрани за тях, а смисълът на
Христовата служба им се открил много по-късно. Да се приравнява всичко със
субективните преживявания на апостолите значи да се преувеличава ролята
им за появата на християнството. Евангелията са били написани в среди,
в които авторитетът на апостолите е бил неоспорим, но евангелистите
съвсем не изобразяват Петър и неговите приятели като величествени и
гениални натури, пророци, способни да създадат световна религия. Те
обичали своя рави - това е истина, но въпреки това за подобен поврат
една любов само не е достатъчна. Недостатъчно е и позоваването на
"впечатленията", които е направила личността на Исус в душите им. Никой
не е казал, че Исая, Буда или Конфуций са възкръснали. А нали те също
са били заобиколени с любовта на последователите си, за което
свидетелстват саркофазите над техните останки. Само за гроба на Повелителя
било казано: "Няма го тук..." Някои скептици предполагали,
че Исус не е умрял на кръста, а е бил в безсъзнание и като се е свестил
в пещерата, е отишъл при учениците си. Но е напълно неразбираемо как
човек, който е отслабнал от загубата на кръв и мъченията, който имал
нужда от грижи, полужив е можел да изглежда триумфално. И къде в такъв
случай се е крил после? А и изобщо разпънатият, след като краката му са
пробити с гвоздеи, не може да направи нито една крачка. Освен това думите на апостол
Павел и други източници несъмнено имат предвид не просто връщане към
живот, подобно на чудото във Витания, а пълна промяна, която е
настанала в Исус. Понякога лицето му се променяло толкова силно, че
мнозина не познавали веднага Учителя. Апостол Павел видял само
ослепителна светлина и чул гласа на Възкръсналия, който говорел с него
на арамейски. Христос минавал през затворени врати, появявал се
внезапно и изчезвал внезапно, с една дума - не бил предишният учител,
който се подчинявал, както и всички хора, на законите на земния свят.
Не случайно в първия момент някои го приемали за призрак и той трябвало
да убеждава учениците си, че наистина е възкръснал плътски. Изразът на Павел "духовно
тяло" е явно ключ за разбиране на пасхалната тайна. [6] Той означава, че в градината на Йосиф от
Ариматея е станала единствена по рода си победа на Духа, която без да
унищожи плътта, й дала нова, висша форма на съществуване. Камъкът бил
отместен само за да видят учениците, че гробът е празен, че
Възкръсналият отсега нататък не познава прегради. Минавайки през
агонията и смъртта, по неразбираем за нас начин той придобил друга,
духовна телесност. Апостолът говори за нея като за степен на
битието, очакваща всички хора, но сега Богочовекът бил първи, който
изпреварил всеобщото преображение. Това била появата на Божия
син в славата му, която Исус предсказал на съда пред Кайафа.
Първосвещеникът видял в думите му богохулство и жалкият край на
Назаретянина трябвало да потвърди мнението на Синедриона. Пасхалните
явявания показали на апостолите истинността на пророчеството. Исус им
се открил сега не толкова като Христос и Учител, а като Маран [7], Повелител, като
въплъщение на живия Бог. Възкръсналият не бил видян
нито от членовете на съда, нито от Пилат. Ако неоспоримата очевидност
на чудото ги беше принудила да го признаят, това би се превърнало в
насилие над духа, който се съпротивлява на Бога. Само тези, които
обичали Христос, които били избрани от него за служба, могли "да видят
неговата Слава, Слава като на единороден с Бащата, изпълнен с благодат
и истина". За апостолите Възкресението
било не само радост да намерят отново Учителя; то бележело
победа над силите на тъмнината, станало залог за последното тържество
на Божата истина, за непобедимостта на Доброто, олицетворено в Исус от
Назарет. "Ако Христос не е възкръснал - казва ап. Павел, - напразна е
нашата проповед, напразна е нашата вяра".
[8] С тази мисъл ще живее
християнството, защото в деня на Пасхата Църквата не просто изповядва
вярата в безсмъртието на душата, но и преодоляването на смъртта,
тъмнината и разложението. "Ако физическата сила - казва Вл. Соловьов -
се побеждава неизбежно от смъртта, умствената сила не е достатъчна да
победи смъртта; само безпределността и нравствената сила дават
на живота абсолютна пълнота, изключват всякакво раздвоение и
следователно не допускат да се разпадне окончателно живият човек на две
отделни части: безсмъртен дух и разлагащо се вещество.
Разпънатият Човешки и Божи син, почувствал се изоставен и от хората, и
от Бога и при това молещ се за своите врагове, очевидно не е имал
предели за духовната си сила и никаква част от неговото същество не е
можела да стане плячка на смъртта... Истината за възкресението на
Христос е цялостна, пълна истина - не сама истина на вярата, но и
истина на разума. Ако Христос не беше възкръснал, ако Кайафа беше
излязъл прав, а Ирод и Пилат мъдри, светът щеше да се окаже
безсмислица, царство на злото, лъжата и смъртта. Ставало въпрос не за
свършека на нечий живот, а за това ще свърши ли истинският живот,
живота на съвършения праведник. Ако такъв живот не можел да победи
врага, каква надежда оставала за бъдещето? Ако Христос не беше
възкръснал, кой би могъл да възкръсне?"
[9] Месия-Изкупител, той
доброволно се оставил във властта на разрушителната стихия и с
богочовешка мощ възтържествувал над нея, повдигайки ни леко завесата на
бъдещето. От този свещен ден нататък над земята няма да замлъкне
добрата вест за свободата и спасението. "Нека никой не ридае за своето
нищожество, защото се появи всеобщото Царство. Нека никой не оплаква
греховете си - прошката възсия от гроба. Нека никой не се страхува от
смъртта - освободи ни смъртта на Спасителя. Плененият от смъртта угаси
смъртта, слезлият в ада покори ада.
Къде е жилото ти, Смърт,
къде е твоята победа, Ад?
Възкръсна Христос и ти си
съборен, възкръсна Христос и паднаха демоните, възкръсна Христос и се
радват ангелите, възкръсна Христос и се възцари животът" (Св. Йоан
Златоуст). Не само бъдещето е озарено
от светлината на Пасхата. Възкресението означава реалност на Христовото
присъствие сред тези, които са му верни. "Учения" и "идеи" са дали на
хората много вождове и пророци, а Исус остава с Църквата си като Брат и
Събеседник, като Приятел и Спасител, като вечно присъстващ лик, обърнат
към света... Евангелските разкази за
явяванията на Христос обръщат значително внимание на това как новият
опит разкрива на учениците значението на библейските пророчества. Едва
сега те разбрали защо унижението и кръстът на Човешкия син са признак
на неговата месианство. Едва сега те можели да прочетат с други очи
редовете от Библията за изкупителните страдания на този, който служи на
Повелителя. Този процес на прозрение е изобразен най-пълно в разказа на
св. Лука за Клеопас и още един апостол, които срещнали възкръсналия
Христос по пътя за селището Емаус. Те тръгнали вечерта на същия
ден, в който жените донесли първите известия за празния гроб и за
загадъчните явления в градината. Но както другите, така и двамата
приели думите им за бълнуване. Като напуснали Ерусалим, те се отправили
към селището, където вероятно живеел един от тях. Емаус се намирал на
два часа път ходене от столицата и през цялото това време пътниците
разговаряли за несбъднатите си мечти. Клеопас и близките му били
искрено предани на Исус. Но сега им оставало само да оплакват
съдбоносната грешка, която погубила Учителя и сломила живота на
семействата им.
[10] Слънцето вече наближавало
залеза, когато към тях се присъединил неизвестен пътник, който също
идвал от града. Той попитал каква мъка им тежи. - Само ти в Ерусалим не знаеш
какво се случи там през тези дни! - учудил се Клеопас. - Какво? - Каквото стана с Исус от
Назарет, който беше пророк, силен в думи и дела пред Бога и пред всички
хора; как го предадоха първосвещениците и нашите началници да
бъде осъден и го разпънаха. А ние се надявахме, че той е този, който
трябва да спаси Израел. Но ето вече е трети ден, откакто това стана. А
някои от нашите жени ни изумиха: като отишли рано сутринта при
гробницата и не намерили тялото му, се върнаха, казвайки, че са видели
да се явява ангел, който казал, че тай е жив. И отидоха някои от тези,
които са с нас, при гробницата, намериха я така, както казаха жените, а
него не видяха. Странните обстоятелства
около изчезването на тялото не предизвикали у тях никаква радост. Кой
можел да повярва на такива немислими неща? Резултатът от тези години
бил пълно отчаяние. Реакцията на непознатия била
неочаквана. - О, несмислени и мудни по
сърце, за да повярвате във всичко, което са казали пророците! -
упрекнал ги той. - Не трябваше ли Месията да претърпи това и да влезе в
славата си? И крачка след крачка
тайнственият човек започнал да им обяснява месианските места в
Библията. За какво говорел той? Може би за символа на Жертвеното агне и
неговата кръв, за камъка, който строителите отхвърлят настрани, за
скръбта на Праведника и неговата смърт, за Новия завет, обещан от Бога,
но вероятно най-много за пророчеството от книгата на Исая, където е
изобразен Служителят на Вечния, преминал през мъки, за да излекува
раните на света и да стане "светлина на народите". Като че ли пелена
паднала постепенно от очите на Клеопас и неговия другар. Трагичните
събития от тези дни се изпълнили със смисъл. Ако е така, смъртта на
Исус не означавала край... С тези мисли те наближили
Емаус. Спътникът им като че ли вече бил готов да се прости с тях. Но
апостолите не искали да пуснат човека, който почти им върнал надеждата:
"Остани с нас, защото вече настъпва вечер". Непознатият се съгласил.
Тримата влезли в къщата и седнали да вечерят. Учениците неволно приели
своя спътник за по-възрастен и го помолили да прочете полагащата се
молитва. Той произнесъл благодарствените думи и разчупил хляба. Паметен
жест! Толкова пъти чуван глас! В този миг двамата разбрали кой
се намира на една маса с тях. Изумени, те не успели да произнесат и
една дума, когато той "станал невидим за очите им"... Като се опомнили, апостолите
започнали да обсъждат разгорещено чудноватата среща: "Не гореше
ли сърцето в нас, когато той ни говореше по пътя, когато ни разкриваше
Писанието?" Нима можели да останат сега в Емаус? По-скоро назад, в
Ерусалим, да споделят с останалите невероятната радост! Макар че вече
било тъмно, приятелите отишли бързо в града. Уви, посрещнали ги по
същия начин като жените. Никой не искал да им повярва. И тогава дошла
нова вест: Исус се явил на Кифа. Можел ли да се излъже
най-старият от апостолите? Някои почти повярвали, други все още се
съмнявали. Обсъждането и горещите спорове продължили до дълбока нощ.
Внезапно всички чули познатото приветствие: "Шалом!" - "Да ви
споходи мир!" и учениците видели Исус... Сковал ги ужас. Привидение!
А той гледал треперещите си "братя", чакайки докато дойдат на себе си.
Защо се смущават и колебаят? Сред тях не се намирал безплътен призрак,
а техният учител. Нека го докоснат, за да оставят мисълта за видение. И
спокойно, сякаш нищо не се е случило, той попитал: "Имате ли тук
някаква храна?" Отново, както някога, той
можел да раздели с тях трапезата. Те едва вярвали на очите си. Като произнесъл
благодарствена молитва, Исус заговорил. Настъпват други времена за
апостолите, ударил е часът за тяхната служба. "Както ме прати моят
Баща, така и аз ви пращам". Спасителят ще действа чрез своите
посланици, които ще преобрази със силата на Светия дух. "Приемете
Светия дух - казал той. - Ако на някого простите греховете, ще му бъдат
простени, ако на някого не простите, няма да му бъдат простени". В тези светли дни апостолите
окончателно затвърдили своята вяра. От дванадесетте само Тома не видял
Исус.
[11] Като слушал възторжените
думи на братята, той трудно споделял чувствата им. Прекалено е
невероятна радостната вест! Не е ли станала грешка? Може би все пак
това е сянката на Наставника, дошла от задгробния свят да ги утешава?
"Ако не видя на ръцете му следите от гвоздеите и не сложа пръст на
реброто му, изобщо няма да повярвам" - твърдял Тома. Свършили празничните дни.
Учениците смятали да се върнат в Галилея, където Христос обещал да
дойде при тях. За последен път се събрали заедно, вероятно в къщата на
Мария, майката на Йоан Марк. Затворили здраво вратата: страхът
от преследване още не бил минал. И пак, както в първия ден, всички
внезапно видели Исус, стоящ сред тях. Той се обърнал към Тома:
приближи се, протегни ръка, провери! "Моят Повелител и моят Бог!" -
можал само да промълви апостолът. Той вече не помислил за
доказателства... "Ти повярва - казал Христос,
- защото ме видя. Блажени са тези, които няма да ме видят и ще
повярват". Зримите явления трябвало само да помогнат на учениците да
излязат от състоянието на мрак и безнадеждност, да им покажат, че
смъртта е безсилна над Месията. Но скоро присъствието на Христос ще
стане друго, достъпно за всеки, който върви открито към него.
БЕЛЕЖКИ
1. Мария (арамейски). - Бел. прев. 2. В евангелските повествования за явяванията на
Възкръсналия има редица несъответствия, естествени в случай, когато не
става дума за измислени събития, а за свидетелство на много очевидци.
Да се съгласуват във всичките им детайли едва ли е възможно. Ясен е
само основният ход на събитията: 1) първи на сутринта при гроба
отиват Мария от Магдала и другите жени (Мт 21, 1; Мк 16, 1-3; Лк 24,
1); 2) Мария от Магдала ги изпреварва, идвайки, когато е още
тъмно. Тя намира гроба празен и вика Петър и Йоан (Йн 20, 1-10);
3) в нейно отсъствие жените поглеждат в пещерата и виждат един юноша, а
по-късно по пътя им се явява Исус (Мт 28, 5-10; Мк 16, 4-8; Лк 24,
2-12); 4) когато се връща при гроба, Мария от Магдала вижда
Исус и съобщава за това на апостолите (Мк, 16, 9-11; Йн 20, 11-18);
5) през същия ден Исус се явява на двама от учениците си, отиващи в
Емаус (Мк 16, 12-13; Лк, 24, 13-33), на Петър (Лк 24, 34; І
Кор 15, 5) и на единадесетте (Мк 16, 14; Лк 24, 36-43; Йн 20,
19-25; С Кор 15, 5); 6) в края на празничната седмица следва
второ явяване на единадесетте заедно с Тома (Йн 20, 26-29). За
явяванията в Галилея вж. следващата глава. - Бел. авт. 3. І Кор 15, 3-9. Покръстването на
Павел става около 36 година. Посланието е написано от него през 50-те
години, след като е научил подробности за пасхалните събития от Петър,
Йоан и Яков. Павел не споменава за Мария от Магдала по напълно
разбираема причина. Свидетелствата на жените по това време не се смятат
за заслужаващи внимание. През ІІ век Целс пише с презрение за
"полубезумната жена", на която "й се привидяло", че вижда Възкръсналия.
Вж. Ориген. Против Цельса, 11, 55. - Бел. авт. 4. Евангелие по Петър, ХІ, 49. Евангелист
Матей, единствен от авторите на каноничните Евангелия, споменава за
стражата при гроба. Той разказва, че в момента на възкресението
пазачите са били изплашени от земни трусове и от явяването на
ослепително блестящ ангел. Те "станали като мъртви", с други думи -
загубили съзнание. Според Мт мълниевиден ангел отместил камъка,
затварящ входа (28, 2-4). - Бел. авт. 5. Говорейки за подкупване на стражата и за
версията с похитеното тяло, Мт твърди, че "това, което казаха,
се разнесе между юдеите, и продължава дори и до днес" (28, 15).
Ср. Св. Иустин. Диолог с Трифоном, 108. През ХVІІІ в. тази теория се
опитва да съживи немският деист Г.С.Реймарус. - Бел. авт. 6. І Кор 15, 35-44; Фил 3, 21. Синоним
на "духовно тяло" (s^ma pneumatik3n) при Павел е "небесно тяло". - Бел.
авт. 7. Арамейска дума, съответстваща на
гръцката Повелител (Kvrio~). -
Бел. авт. 8. І Кор 15, 14. - Бел. авт. 9. Вл. Соловьев. Собр. соч, т. 10, с.
36-47. - Бел. авт. 10. Сред най-близките ученички на Христос в
Евангелията е посочена сестрата на Дева Мария, Мария Клеопас (Йн 19,
25). Тя би могла да бъде или дъщеря, или съпруга на Клеопас. Някои
тълкуватели смятат, че Яков Алфей (Мт 10, 3; Мк 3, 18; Лк 6, 15)
е бил сина на Мария и Клеопас, защото арамейското име Халлай (Алфей) би
могло да се произнася на гръцки като Клеопас. - Бел. авт. 11. Казваме "дванадесетте", както това е прието
понякога в Новия Завет (І Кор 15, 5), макар че след отпадането
на Юда апостолите остават единадесет. Но свещеното число остава
неизменно и скоро е попълнено (Деян 1, 15-26). - Бел. авт.
Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XXII. „АЗ ВИ ПРАЩАМ“
(14 април -18 май)
Като
на криле се върнали единадесетте апостоли обратно в Капернаум. В това
време много от богомолците вече знаели за екзекуцията. Но всички
недоумявали от учениците на Назаретянина. Те съвсем не били опечалени,
напротив - в тях се усещала светла радост, почти екстаз. Какво е могло
да подейства така на Симон и на неговите другари? Над тази загадка си
блъскали главите хората, които ги познавали. Тогава може би апостолите
разбрали защо Учителят им наредил да напуснат Ерусалим. Там всекидневно
ги дебнела опасност, а вкъщи, далеч от враговете, те можели да съберат
отново разпръсналите се последователи на Христос и да им съобщят за
дивното събитие: "Той възкръсна!"... Постепенно животът на
апостолите навлязъл в предишното си русло. Рибарите се заели с
обичайната си работа; но мислите им били постоянно изпълнени с
Исус. За него напомняла всяка пътечка, всяко уединено кътче на брега.
Тук ги учел с притчи, седейки на хълма, там говорел с множеството, на
тази улица в рибарското село излекувал болен. Апостолите като че ли
наново преживявали чудото на тези три години, които им открили Небето.
Но Христос още не се появявал. [1]
Учениците чакали, вярвайки на обещанието му. Веднъж вечерта Кифа,
синовете на Заведей, Тома и Натанаил излезли с лодка в Тибериадското
езеро. Ловът се оказал неуспешен и на сутринта трябвало да сложат на
дъното празни мрежи. Рибарите били вече на сто метра от брега, когато
видели в синкавата предутринна мъгла човек, който стоял до водата. Той
им извикал силно: "Приятели, имате ли нещо за ядене?" В този
въпрос нямало нищо необичайно: жителите на околностите често
купували риба направо от лодките. Като разбрал, че не са хванали нищо,
човекът им предложил да хвърлят мрежата от дясната страна и едва
последвали съвета му, мрежата веднага се напълнила. Странно чувство обхванало
всички. Нали подобно нещо се било случило някога: имало и бряг,
и празна мрежа, и неочакван улов... Като се опитвал да разгледа
стоящия, Йоан прошепнал изведнъж на Симон: "Това е Повелителят".
Без да каже нищо, Петър веднага се препасал, скочил във водата и
заплувал към брега. Останалите, натискайки веслата, побързали след него. Непознатият като че ли ги
чакал. Сред камъните бил запален огън, върху въглените се пекла риба.
Рибарите спрели смутени. Кой би могъл да предположи, че тези загорели
полусъблечени хора са бъдещите покорители на света, чиито мрежи ще
станат символ на духовния лов? "Донесете и рибите, които
хванахте" - казал непознатият. Те отишли при мрежите и скоро трапезата
била готова. Хранели се мълчешком. Над езерото се издигало слънцето, в
тишината звучали гласове на птици, чувал се плясъкът на вълните.
Миризмата на огън се смесвала с миризмата на вода, риба и треви. Нито
един не се осмелявал да попита: "Кой си ти?", но в душите
им пеела неземна радост. Всеки с неоспорима увереност знаел, че Исус
разчупва с тях хляба, макар обликът му да бил друг. Като свършили, всички се
изправили. Христос извикал Петър и го отвел настрани. - Симоне, сине на Йона,
обичаш ли ме повече от тях? - попитал той тържествено, както тогава в
Цезария Филипи, наричайки ученика си с пълното му име. - Да, Повелителю - отвърнал
той. - Ти знаеш, че те обичам. - Паси овцете ми - казал
Исус, а след това повторил изпитателно въпроса: - Симоне, сине на Йона,
обичаш ли ме? - Да, Повелителю, ти знаеш,
че те обичам. - Ти ще бъдеш наречен пастир
на моите овце. С което изпитанието не
свършило. За трети път Исус попитал: - Симоне, сине на Йона,
обичаш ли ме? Апостолът се натъжил.
Вероятно трикратният въпрос му напомнил как в пристъп на страх се
отрекъл три пъти от Учителя. - Повелителю - казал печално
Симон, - ти знаеш всичко, ти знаеш, че те обичам. - Паси овцете ми. И за да разбере Петър, че
това не е привилегия, а призив за кръстен път, Христос добавил: - Истина, истина ти казвам:
когато беше млад, ти се запасваше сам и ходеше, където искаш, а когато
се състариш, ще протегнеш ръце и друг ще те запаше и поведе, където не
искаш. Отзад се приближил Йоан. - А с него какво ще стане,
Повелителю? - попитал Петър. - Ако искам да остане,
докато дойда, какво те засяга? Ти ме следвай. [2] По-късно, размишлявайки над
тези думи, първите християни решили, че Йоан няма да умре до новата
поява на Христос, но както пояснява Евангелието, Исус само посочва
разликата в съдбата на апостолите. На любимия ученик било предназначено
да проповядва Христовото слово до дълбока старост, а на Петър - да бъде
разпънат заради свидетелството на вярата. Към изкупителния кръст на
Юдейския цар се присъединил кръста на човека, когото Христос нарекъл
Скала и Пастир и на когото предстояло, "като се преобрази, да утвърди
своите братя". [3] Утрото на Църквата изгрявало
над Генисаретската страна. С всеки изминат ден притокът на вярващите се
увеличавал. В Галилея никой не им създавал пречки. Понякога те отивали
със стотици в пустинни места за молитва, очаквайки срещата с Христос. Назаретското семейство,
особено Мария, майката на Спасителя, било заобиколено с благоговейна
почит. Скоро към общината се присъединили дори тези роднини на Исус,
които преди това странели от него. Приел новата вяра и Яков,
най-големият от доведените братя или братовчедите на Христос, истински
благочестив човек. Запазило се е древно предание, че той дал обет за
пълен пост, докато не види възкръсналия Исус със собствените си очи. И
тогава Исус застанал пред него, благословил хляба и го протегнал на Яков:
"Братко мой, хапни този хляб, защото Човешкият син възкръсна". Подробностите от сказанието
едва ли са достоверни. [4]
Но твърде е възможно бъдещият водач на Ерусалимската църква да е слушал
за явяванията и да е искал подобно на Тома да се увери сам в реалността
им.
Колко време останала първата
община в Галилея? Евангелист Лука разказва, че Христос се явявал
четиридесет дена, след което апостолите отново се приготвили да отидат
в Ерусалим и посрещнали там празника Шавуот, Петдесетница. Някои
тълкуватели смятат, че този срок е само символ на някакъв подготвителен
период. [5] Според тях за
един месец Църквата не е могла да достигне численост от няколкостотин
души, следователно Лука е имал предвид Петдесетница през 31 година.
Макар че този въпрос не е съществен, традиционната дата изглежда
по-вероятна. Силата, с която въздействали проповедниците, вдъхновени
отгоре, би могла да донесе много бързо обилни плодове. Освен това е
трудно да предположим, че апостолите, призвани от Христос да
разпространяват добрата вест, са се бавели. Видението в Дамаск направило
от Савел не само ученик на Исус, но и мисионер на неговото Откровение.
Същото станало и с единадесетте апостоли. По всяка вероятност към
средата на май вярващите се изкачили на една от планините в Галилея,
където Исус им наредил да отидат. Там те го видели да стои на върха.
Събралите се били около петстотин човека. Всички паднали но колене,
макар някои да не можели да повярват все още, че той наистина е жив. И
тогава над множеството прозвучали думи, които се чуват и до днес от
столетията: "Дадена ми е всякаква власт на небето и на земята. И
така: идете и научете всички народи, кръщавайки хората в името
на Бащата, Сина и Светия дух, учейки ги да спазват всичко, което съм им
завещал. Ето: аз съм с вас във всичките дни до края на света". Месианският път на Човешкия
син завършил, но добровестниците, които той пращал "да проповядват
евангелието на всички живи същества", имали пред себе си дълъг път.
Осем века преди тези велики
дни Израел, притиснат всестранно от могъщи врагове, четял
пророчеството, на което тогава било трудно да повярва:
Ще се утвърди планината, където е домът на Повелителя, над планините
и ще се възвиси над хълмовете,
и ще се съберат при нея всички племена,
и ще дойдат много народи...
Защото от Сион ще дойде учението
и словото на Повелителя - от Ерусалим. [6]
Сега предреченото се
сбъдвало. Основите на Църквата трябвало да се полагат в града на
пророците, там, където Месията се принесъл в жертва. За Ерусалим тръгнали в
средата на май. Към единадесетте се присъединили и седемдесетте
апостоли. Заедно с жените и другите ученици били около сто и двадесет
души. Отстрани това първо войнство на Христос изглеждало като обикновен
керван поклонници, които отиват за празника Шавуот. В града вече влезли без
страх, знаейки, че възкръсналият Исус няма да ги изостави. Когато се
събрали в къщата, където съвсем неотдавна посрещнали Пасхата на Новия
завет, където преживели ужаса от катастрофата и радостта от
възраждането, Спасителят отново се явил да освети трапезата на братята.
Той още един път им обяснил значението на пророчествата: "Така е
написано: Месията да пострада и да възкръсне от мъртвите на
третия ден и да бъде проповядвано в негово име покаяние за прощаване на
греховете сред всички народи, като се започне от Ерусалим. Вие сте
свидетели на това. И ето: аз изпращам обещаното от Баща ми на
вас. Останете в този град, докато не се облечете със силата отгоре". След това Исус, както пише
св. Лука, "ги отвел до Витания". Вървял ли е с учениците си незримо за
другите или само им е наредил да отидат в селището, което винаги
обичал, не знаем. Когато се изкачили на Елеонската планина, у много при
вида му за миг се събудили предишните илюзии: струвало им се, че
вече е настъпил денят за световното явяване на Месията в славата си. - Не възстановяваш ли сега
Царството на Израел, Повелителю? - Не на вас е дадено да
знаете времената и сроковете, които Небесният баща е установил с
властта си. Но вие ще съберете сили, когато слезе Светият дух над вас,
и ще бъдете мои свидетели и в Ерусалим, и в цяла Юдея, и в Самария, и
до края на земята. Възкръсналият вдигнал ръка,
благословил своите посланици и постепенно "започнал да се отдалечава от
тях". Но апостолите не изпитвали печал. Вече не трима избраници като на
Преображенската планина, а всички събрани били озарени от небесна
светлина, от "облака на неговата слава". Победителят на смъртта се
възкачил "отдясно на Небесния баща". [7] Отсега нататък неговото
присъствие нямало да има граници. Той е навсякъде: и в тайните
кътчета на душата, и в просторите на земята и небето, и в
безпределността на звездните светове. Той ще присъства в Църквата, в
своите апостоли, на които казал: "Аз ви пращам..." Човекът върви по земята.
Пресича пустини, реки, морета, планински хребети. Глад и властолюбие,
алчност и любопитство го влекат все по-надалече. Той кара със себе си
скъпи стоки и свитъци книги; той носи робство и мъдрост,
открития и гибел. Но ето че към неизброимите кервани се присъединяват
нови пътници. Движат ги любов и вяра, волята на Христос и Божия дух;
те носят на хората радостната вест за Човешкия син. И докато свят светува,
апостолският път ще продължава.
БЕЛЕЖКИ
1. От Лк 24, 33-53 може да се направи
извод, че Възнесението е станало в първия ден след явяването на
Възкръсналия. Но по-късно евангелистът се поправя, посочвайки
"четиридесет дена" (Деян 1, 3). За галилейски явявания говорят Мт
и Йн. Както вече казахме, трудно е да се установи точната
хронология. "Създава се впечатление - казва Ч.Дод, - че описаните
събития не са били такива, каквито могат да се свържат в едно
последователно повествование. Те са били спорадични, неуловими,
мимолетни и все пак са оставяли в съзнанието на тези, които са ги
преживявали, непоколебимата увереност в това, че наистина за кратко
време са ставали в непосредственото присъствие на живия Повелител". (Ch.Dodd.
The Forinder of Christianity, London, 1971, p. 169). - Бел. авт. 2. Йн 21, 1-22. Тази глава вероятно е
добавена към Евангелието след смъртта на Йоан от негов ученик. Но в
разказа се усеща живият спомен на очевидци. Тълкуванията, предизвикани
от вариантите на израза "обичаш ли" (#g¼p=~,
fileü~), едва ли са оправдани, защото на арамейски език думата
"обичам" няма съответните синоними. - Бел. авт. 3. Лк 22, 32; Йн 21, 23. За кончината на
Йоан и Петър вж.: Евсевий. Церковная история, ІІ, 23-25;
Тертулиан. Против маркиона, ІV, 5; Лактанций. О
смерти гонителей, 2; Иероним. О знаменитых мужах, 1;
Ириней ІІ, 22, 5; ІІІ, 3, 4. - Бел. авт. 4. Преданието се е запазило в древното "Еврейско
евангелие", цитирано от Ероним ("За знаменитите мъже", 2). То явно
изобразява явяване пред Яков в храма (Яков, според Егезип, постоянно се
намирал там; вж. Евсевий. Церк. история, ІІ, 23).
Отивайки при Яков, Христос "дава връхната си дреха на свещеническия
слуга". Но от І Кор 15, 7 по-скоро може да се заключи, че
явяването пред Яков е станало в Галилея. - Бел. авт. 5. Ср. четиридесетте година на Израел в пустинята,
четиридесетдневната Мойсеева молитва на Синай и четиридесетдневния пост
на Исус в пустинята. - Бел. авт. 6. Ис 2, 2 и сл.; Мих 4, 1 и сл. - Бел.
авт. 7. Лк 24, 44-53; Деян 1, 4-11. -
Бел. авт.
ЕПИЛОГ
Минали векове... Появявали се и се рушели
империи, загивали цивилизации, военни, политически и социални преврати
променяли облика на земята, но Църквата, която основал Исус от Назарет,
се възвисява като скала сред това клокочещо море. Вярата, която през първите
дни изповядвали само няколко десетки души, сега движи милиарди жители
на земята, говорещи на различни езици и създаващи безчислени форми на
културата. Когато евангелската
проповед, подобна на свеж вятър, нахлула в грохващия античен свят,
донесла надежда на опустошените и отчаялите се, вдъхнала им енергия и
живот. Християнството съчетало мъдростта на Атина и надеждите на Изтока
с мечтата на Рим за всеобщо "съгласие"; то осъдило угнетителите,
възвисило жената, помогнало да се изкорени робството. По-късно в младите варварски
страни на Европа то станало опора на хуманността и просвещението, като
накарало грубата сила да признае духовния и нравствения авторитет.
Постепенно християнската "закваска" се превърнала за Европа и Новия
свят в източник на динамизъм, какъвто не познавали петдесетте хиляди
години човешко съществуване. Християнството привличало
хора, които изглеждат абсолютно различни: от римските роби до
Данте, от Достоевски до африканските пастири. То подкрепяло мъчениците
от Колизея и давало сили на своите изповедници през ХХ в. Във всяка епоха Новият Завет
разкривал скрити в него неизтощими творчески импулси. Ако първите
ученици на Исус били прости галилейци, по-късно пред кръста му склонили
глава най-великите умове на всички народи. Неговото откровение озарило
мисълта на Августин и Паскал, любовта към него издигала ръкотворните
канари на храмовете, вдъхновявала поетите и ваятелите, съживявала
могъщите звуци на симфонии и хорали. Образът на Богочовека е изобразен
от Андрей Рубльов, Микеланджело, Рембранд; на прага на третото
хилядолетие Евангелието, разказващо за Христос, е преведено почти на
две хиляди езика и се разпространява по света, като не отстъпва пред
прославените творения на човешкия гений. Дори когато мнозина
християни забравяли "какъв е духът им", а техните измени на Завета,
даден от Спасителя, въоръжавали срещу Църквата множество врагове,
Евангелието продължавало да въздейства "по незабележим начин" върху
хората. Идеалите за справедливост, братството, свободата,
самоотверженото служене, вярата в крайната победа на доброто и
ценността на човешката личност - с една дума, всичко, което се
противопоставя на тиранията, лъжата и насилието, черпи, макар и
несъзнателно, жива вода от евангелския извор. Бури и урагани преминали над
Църквата, дебнели я вътрешни и външни опасности. Властолюбието на
вождовете и непреодоляното езичество на тълпата, светските и
аскетичните съблазни, натискът на явни противници и греховете на
християните, разприте и разколът понякога като че ли поставяли под удар
съществуването на Църквата. Но тя издържала всички исторически битки и
кризи. Тайната на нейната
непреодолимост се крие в Човешкия син, който, според
думите на апостола, "е вчера, днес и завинаги един и същ", в даровете
на Духа, слизащ над тези, които са му верни. Непросветеното съзнание на
човека търси външно величие, покланя се на зримата сила; но не
това му дава Евангелието. "Ние проповядваме разпънатия Христос, за
юдеите - съблазън, за елините - безумие". Пред света се разкрива и го
спасява унизеният, смаленият в очите на "своето време" Бог. Всяка душа, която открива
Исус Христос, вече знае, че човекът не е самотен скитник, който няма от
кого да бъде повикан в черната космическа пустота, а е дете на Бога,
съучастник в божествените замисли. Въплътилият се на земята показал на
хората тяхното висше предназначение, осветил и одухотворил човешката
природа, като засял в нея семената на безсмъртието. В негово лице
съкровеният и непостижим Творец станал близък до нас и това изпълва
живота с радост, красота и смисъл. Няма го вече "плашещото безмълвие на
бездната", над всички е Христовата светлина и любовта на Небесния
баща... Ето защо всеки път, когато
християнството се считало вече за погребано, то, като Разпънатия и
Възкръсналия, ставало от гроба, явявайки ненарушимото обещание:
"Ни си Скала, върху която ще построя моята Църква и вратите на ада няма
да я победят". Не доктрините и теориите, а
Христос обновява вечно християнството и го води в безкрайността. Столетията, минали от
пасхалното утро в Юдея, не са повече от пролог към богочовешката
пълнота на Църквата, начало на това, което й било
обещано от Исус. Новият живот е дал само първите, понякога още слаби
кълнове. Религията на Добрата вест е религия на бъдещето. Но Божето
царство вече съществува: в красотата на света и там, където сред
хората побеждава доброто, в истинските ученици на Повелителя, в
светците и подвижниците, в тези, които искат да вървят след него, които
не са напуснали Христос сред тежките изпитания на неговата Църква... Дай ни, Божествени учителю,
мощта на тяхната вяра, несъкрушимостта на тяхната надежда и огъня на
любовта им към тебе. Когато, заблудили се по житейския път, спрем и не
знаем накъде да вървим, дай ни и на нас да видим в мрака твоя лик. През
рева и грохота на техническата ера, толкова могъща и едновременно
толкова бедна и безсилна, научи ни да се отнасяме с внимание към
тишината на вечността и ни позволи да чуем в нея твоя глас, твоите
вселяващи мъжество думи: "Аз съм с вас през всичките дни до края
на времето".
РЕЧНИК НА ТЕРМИНИТЕ
АВОТ или ПИРКЕ АВОТ (евр.
`Изречения на бащите`) - сборник афоризми, принадлежащи на юдейските мъдреци от периода на Втория храм (вж.) и близките до него епохи. Най-ранната част на Талмуда (вж.). АГРАФИ (гръц.) - незаписани в Евангелията изречения на Христос. АМ-ХААРЕЦ (евр. `народ на земята`) -
презрителен прякор в евангелската епоха, означаващ
прост човек, невежа в Закона. АПОКАЛИПТИКА (от гръц.
апокалипсис `откровение`) - книги, написани
като откровение на исторически тайни. Разцветът на А.
е през II-I век пр.н.е. Някои книги на пророците (или техни части) се отнасят към жанра А. Християнски апокалипсис е Откровението на Йоан. АПОКРИФИ (гръц. `съкровени`) - произведения, които
претендират за авторитет, равен на Св. Писание, но не са включени в канона (вж.) на Библията.
От Средните векове насам А. започнали да се наричат свободните литературни вариации на библейски теми. АРАМЕЙСКИ ЕЗИК - език на арамеите, народ, който
живеел в Сирия и Месопотамия. В последните векове пр.н.е. А.Е. бил разговорен сред юдеите
в Палестина. АРХИЕРЕЙ (гръц.) - терминът означава: а) първосвещеник; б) представител на висшето духовенство в Юдея; в) епископ в Източноправославната църква. БИБЛИЯ (гръц. `книги`) - Свещените писания на юдаизма и християнството. Дохристиянската част на Б. се състои от три сборника: Закон или Петокнижие (вж.: Тора), Пророци и Писания (или Учителни книги). Християните наричат този раздел
от Б. Стар завет (вж.: Завет). Християнската част на Б., Новият завет, се състои от
четири Евангелия, Деяния на апостолите, Послания и Откровение на Йоан. Библията се
създава от ХIII в. прне. до I в. от н.е. (вж.: канон). ВЛЪХВИ - вж.: магове. ГАЛАХА (евр.) - правни и църковно-канонични норми на юдаизма. ГЕЕНА (евр. Геном) - долина на югозапад от Ерусалим. През епохата на царете там се извършвали ритуални убийства в чест на езическите богове. По-късно Г. била превърната в бунище, където постоянно се поддържал огън. От II в. пр.н.е. нататък Г. станала символ на задгробното възмездие за греховете. ГЕНИСАРЕТ (евр. Кинерет) - едно от названията на Галилейското езеро (Тибериадско море) и областите на запад от него
("Генисаретската земя"). ДЕКАЛОГ (гръц. `десетодумие`) - десетте заповеди на Мойсей (Из 20, 2-17;
Втор 5, 6-21). ДЕКАПОЛ(ИС) (гръц. `Десетоградие`)
- съюз на градове Пела, Дион, Канат, Рифана, Скитопол (Бет-Шана), Хипос, Гадара, Гераса (Гергеса), Дамаск и Филаделфия (Рабат-Амон, днешния Аман),
намиращи се на изток от Йордан. Д. бил населен преди всичко с езичници. ДИАСПОРА (гръц. `разсейване`) - термин,
означаващ юдейските общини, които се
намирали извън Палестина. ЕГЗЕГЕТИКА (гръц.) - изучаване и тълкуване на библейските текстове. ЕПОХА НА ВТОРИЯ ХРАМ - периодът между 516 г. пр.н.е. и 70 г. от н.е., когато
съществувал Вторият ерусалимски храм. Първият
бил разрушен през 587 г. пр.н.е. ЕСЕИ или ЕСЕНИ (от арам.
хасайя `благочестиви`) - членове на полумонашески орден, възникнал в юдаизма ок. 150 г. пр.н.е.
Самоназвания: "Синове на светлината", "Добродушни", "Избраници" и др. Повечето Е. живеели в обособени колонии в пустинята (вж.: Кумран), но някои се заселвали и в градовете. ЕСХАТОЛОГИЯ (гръц. `учение за края`) - система от представи за последните съдби на света и за участта на човека след смъртта. ЗАВЕТ (староб.) - съюз,
договор между Бога и Общината на верните му хора, според който Общината се задължава да спазва
Божите заповеди, а Бог обещава (вж.: Обещание) да не я изоставя. Думата З. означава също така единство на Твореца с човека в богооткровената религия. ЗАКОН - синоним на първите пет книги
от Библията (Петокнижие). вж.: Тора. ЗЕЛОТИ (гръц.) или КАНАИТИ (арам.)
- `радетели`, партия на войнстващи месиянисти, отричаща всякаква власт над Божия народ, освен властта на самия Бог. З. призовавали за въоръжена борба срещу Римската империя. Партията на З. възникнала през първите години на н.е. Привържениците на радикалното
й крило - сикариите (кинжалите) - избрали пътя на
терористичните действия. ИДУМЕИ или ЕДОМИТИ - родствени на израелтяните племена. И. живеели по южното крайбрежие на Мъртво море. В периода на царете И. воювали с Израел. През евангелската епоха вече изповядвали юдаизма. ИЗКУПЛЕНИЕ (староб.) - откуп от робство, даряване на свобода. С този термин в Библията често се
означава Божето спасение от злото. КАНОН (гръц. `правило`) - с думата К. се
озанчават книгите от Св. Писание (вж.: Библия), които са приети от Църквата. Старозаветният К. е бил установен в края на I в. от н.е. Новозаветният бил определен в основни линии
към края на II в., а окончателно едва в началото на V в. В широк смисъл думата К. означава също църковен устав, правило. КНИЖНИК (евр. софер) - термин, който означава: а) преписвач на Библията; б) летописец; в) тълкувател на Писанието; г) пазител на Преданието (вж.). Сред книжниците имало садукеи (вж.), фарисеи (вж.) и лица, които не влизали в никаква групировка. КУМРАН или ХИРБЕТ КУМРАН - местност на северозападния бряг на Мъртво море, където се намирало едно от главните селища на ордена на есеите (вж.). Името К. вероятно произлиза от името на град Гомора, който някога бил разположен в този район. ЛЕВИТ - човек, който произлиза от израелския корен на Леви (Левий). През Епохата на
Втория храм (вж.) Л. били младши служители в него. МАГОВЕ (иран.) - жреци на
персийската религия (магдеизъм). В по-широк смисъл на думата М. са познавачи на заклинания, тайнствени
обреди и астрологията. Синодалният превод предава думата М.
в Мт 2, 1 и сл. със старобългарската дума "влъхви". МЕСИТ (арам.) - развратител, лъжеучител, измамник. МЕСИЯ - вж.: Христос. МИЦВОТ (евр.) - заповедите на Тората (вж.) и Преданието (вж.). МИШНА - вж.: Талмуд. МИТАР (евр. габай) - събирач на имперски данъци в Палестина, бирник. НИСАН или АВИВ - пролетен месец от юдейския календар. Съответства на март-април. В древността бил първият месец от годината. ОКУЛТИЗЪМ (лат.) -
доктрина за начините да се опознават съкровените
духовни светове. Към окултните учения на древността се отнасят орфизма, питагорейството, гностицизмът. В ново време традициите на О. продължават теософията, антропософията и др.п. ОСАНА (евр. хошиана
`спаси ни`) - възглас, с който в Юдея приветствали царете. ПАСХА (арам.) или ПЕСАХ (евр.) - буквално:
`преминаване`. Име на главния старозаветен празник.
Установен от Мойсей по време на излизането от Египет в памет на това събитие. П. се празнувала през първото пролетно пълнолуние, от вечерта на 14 до вечерта на 15 нисан. В
християнската Църква П. е празникът Възкресение Христово. ПЕТДЕСЕТНИЦА (евр. Шавуот
`седмици`) - празник, който се празнува 7 седмици след старозаветната Пасха (вж.). Посветен е на спомена за
Божите благодеяния, по-конкретно за
дарения на Синай Закон. В християнската църква П. е празник,
свързан със слизането на Светия дух над апостолите. ПЛЪТ (староб.) - дума, която в Библията означава: а) човек; б) психофизическата природа на човека. ПРАЗНИК НА ШАТРИТЕ (евр.
Сукот) - юдейски празник, свързан със спомените за
странстването на Израел в пустинята. В следмойсеевия период се смятал също така за празник на реколтата. Празнувал се от 15 до 22 тишри (септември-октомври). В дните на П.Ш.
поклонниците живеели в колиби (суки), направени от клони. ПРЕДАНИЕ - в юдаизма и християнството: религиозно учение, което се предава устно от учител на учител. С думата П. се означава също духът и същността на вероучението, които се
пазят в църковната община. ПРЕТОРИЯ (лат.) - резиденция на римски
военачалник.. ПРЕФЕКТ (лат.) - римски управник на град или област, а също и
военачалник. Титлата П. на Юдея носел прокураторът (вж.) Понтий Пилат. ПРОЗЕЛИТ (гръц.) - чужденец,
приел юдейското вероизповедание. ПРОКУРАТОР (лат.) - римски чиновник, който отговарял за събирането на данъците в провинциите. ПРОПОВЕД НА ХЪЛМА (традиционно:
"НА ПЛАНИНАТА") - казаното от Исус и поместено в 5-7 глава от Матей. Нарича се така, защото евангелистът отнася това към проповедта на Исус на
един от хълмовете в Галилея (5, 1). Паралели на П.Х. има у Лука. П.Х. обикновено се смята за най-пълния израз на
религиозно-нравствените основи на добрата вест. РАВИ (евр. раби) или ВАВУНИ (арам.
рабони) - `учителю мой`, почтително обръщение към верски наставник сред юдеите. Йоан Кръстител и Исус Христос са
наричани Р. САДУКЕИ (евр. цадоким) - религиазно-политическа прослойка, състояща се от юдейски аристократи и висше дворянство. С. отричали устното предание (вж.), вярата във
възкресението на мъртвите, в ангелите и в Последния съд. С. се придържали към буквата на Библията, предимно към Тората (вж.). През евангелските времена садукеите били мнозинство в Синедриона (вж.). САМАРЯНИ - жители на палестинската област Самария (Шомрона). Произлизат от смесване на израелтяните с колонисти от Сирия и Двуречието. Религията на С. се основава на Тората (вж.). През IV в. пр.н.е. С. се обособили напълно от юдеите. Днес са останали само няколкостотин С. Религиозният им център се намира на планината Харизим, където преди е
имало самарянския храм. СЕПТУАГИНТА (гръц.) - така нар.
`превод на седемдесетте`. Първият превод на Библията на гръцки език, осъществен в Александрия през III-I век пр.н.е. Според легендата преводът бил направен от 70 тълкуватели от Ерусалим. Преводът С. бил приет от Християнската църква за употреба
през първите години от съществуването й. СИНАГОГА (гръц. `съобщество`) или БЕТ
ХАКНЕСЕТ (евр. `дом за събиране`) - молитвен дом в юдейската религия. С. се появили ок. VI-V в пр.н.е. СИНЕДРИОН (евр. Санхедрин или
Бет дин `дом на съда`) - през Епохата на
Втория храм (вж.) С. се наричали: а) съветите на старейшините в градовете на Юдея; б) централния Съвет на богословите, начело с
наси, председател-равин; в) ерусалимския религиозно-политически съд, Големия синедрион.
Той включвал 72 души. В екстремни случаи се събирал Малкият синедрион (от 23 души). Начело на съда стоял първосвещеникът. Преди войната през 66-70 г. в
С. била представена и садукейската, и фарисейската групировка. СИНОПТИЦИ - тримата първи евангелисти
Матей, Марк и Лука. СЛАВА - в Библията: синоним на Богоявлението. СОТЕРОЛОГИЯ (гръц.) - учение за
спасението. СУКОТ - вж.: Празник на шатрите. ТАЛМУД (евр. `учение`) - сборник документи на юдейското гражданско и църковно право, богослужебни устави, етически норми, афоризми, притчи и легенди. Т. се създавал в средата на равините-танаи (вж.), приемници на фарисеите (вж.) през първите
векове на н.е. Т. се дели на Мишна (`повторение`), Тосефта (коментари към Мишна) и две Гемари
(`заключения`) - Ерусалимска и Вавилонска. Трактатите, които влизат в Мишна и Гемарите, имат еднакви имена. При цитиране главите на Мишна се посочват с латински цифри, а разделите на Гемарите - с арабски. ТАНАИ (от арам. тени
`учител`) - законоведите на юдаизма през I-II в. от н.е. ТЕТРАРХ (гръц. `четвъртовластник`) - управник на една от четирите области
в страна. През епохата на Христовата
проповед тетрарси на Палестина билиЛисаний и синовете на Ирод
Антипа и Филип. Четвъртата област се управлявала от римския поркуратор (вж.). ТЕФИЛИН (от евр. тефила
`молитва`) - малки текстове от Тората (вж.), които се прикрепват на челото с помощта на ремъчета. Смятат се за съставна част от богослужебното облекло в юдаизма. ТОРА (евр. `наставление`) - едно от названията на Петокнижието (вж.: Библия),
Закон. Според вярванията на късния юдаизъм освен писмената Тора на Майсей била дадена от Бога и устна Т. (вж.: Предание). ТОЕСФТА - вж.: Талмуд. ТРИБУН (лат.) - един от висшите чинове на римския офицерски състав. ФАРИСЕИ (евр. перушим, арам.
перушайя `отделили се`) - религиозна партия или групировка (евр.
хабурот от хабер `другар`), възникнала в Юдея през II в. пр.н.е. Ф. били тълкуватели и ревностни изпълнители на Закона (вж.), вярвали във възкресението на мъртвите, в ангелите, скорошното идване на Месията и Последния съд. Ф. се делели на консервативни (ученици на Шамай) и по-либерални (ученици на Хилел). ХАЛЕЛ (евр.) - пасхално юдейско молитвословие, състоящо се от псалми с припев "Алилуя" (Халелуя). ХАНУКА - юдейски празник на Обновлението на храма, Празник на огньовете. Бил установен
през 164 г. пр.н.е. в чест на освобождението на Храма от езичниците. Х. се празнувал 8 дена
от 25 кислев (ноември-декември). ХАСМОНЕИ (евр. Хашмоним
`потомци на Хашмон`) - династия ерусалимски царе-първосвещеници, основана от братята на Юда Макавей. Управлявала от 140 до 63 г. пр.н.е. ХРИСТОС (гръц.) или МЕСИЯ (евр.
Маши'ах, арам. Машиха) - помазаник. Лице, посветено да служи на Бога: пророк или най-често - цар. В тесния смисъл на думата Х. е обещаният от Стария завет Спасител. Християнството изповядва вярата в това, че Исус
от Назарет е Христос-Спасител. ЦЕЗАР (лат., традиционно: КЕСАР) - титла на римските императори, която води произхода си от името на Гай
Юлий Цезар. В някои случаи думата Ц. се употребява като синоним на държавната власт изобщо. ЧОВЕШКИ СИН (арам. бар
наша) - в Библията и апокрифите (вж.): а) синоним на човек, смъртен; б) едно от
названията на Месията. ШАВУОТ - вж.: Петдесетница. ШЕХИНА (арам. `присъствие наблизо`) - богословски термин, който означава присъствие на Бога в света. Понятието Ш. възникнало в юдаизма
ок. I в. от н.е.
КАРТА НА ПАЛЕСТИНА ПО
ВРЕМЕТО НА ИСУС ХРИСТОС (Край)
В какво се стои този труд? Отговорът на въпроса се намира в притчата за Царя, за Човешкия син, който отделя лошите от добрите, както пастирът отделя
белите овце от черните кози.
[22]
9. Ще напомним, че в Кн. на Даниил (12, 11) "мерзост на запустението" е наречен езическият олтар, поставен в ерусалимския храм от цар Антиох IV. Ср.
I Мак 1, 54. - Бел. авт.
10. С други думи: "на езичниците". - Бел. авт.
11. С други думи: "днешното поколение". - Бел. авт.
12. Морските вълни са библейски символ на сатаната. - Бел. авт.
13. Вж. I Сол 5, 1-8. През първите векове на християнството имало много
есхатологични движения ( напр. на монтанистите). През средните векове краят на света се очаквал през 1000-та, 1033-та, 1260-та
година. Много бедствия (епидемии, междуособици) се възприемали като знамения за Края. Есхатологични били при възникването си анабаптизмът, руското старообрядчество, адвентизмът, еховизмът и др. Няколко пъти
срокове за Второто идване (в източноправославната традиция: пришествие - бел. прев.) "се определяли" през XIX и XX век.
- Бел. авт.
14. Мт 24, 14. - Бел. авт.
15. Тази мисъл е формулирана за първи път от Чарлз Дод. "Денят на Човешкият син - казва той, - означава
факт извън времето. Той е свързан с историята, защото с идването на Исус е пуснал корени в историческата криза". Ch. Dodd. The Parables of the Kingdom, p. 81.
- Бел. авт.
16. Йн 9, 39; 12, 31; ср. 3, 19. - Бел. авт.
17. В източноправославната традиция: ковчег (староб.). - Бел. прев.
18. Мт 24, 37-42; Лк 17, 26-30. - Бел. авт.
19. Мт 24, 43-51; 25, 1-46; Мк 13, 32-37; Лк 12, 35-48; 19, 12-27; 21, 34-36. Притчата за мнасите у Лука е очевидно само вариант на притчата за талантите.
- Бел. авт.
20. С други думи: по кое време на денонощието. - Бел. авт.
21. Талант - мярка, равна на 26 кг. сребро. - Бел. авт.
22. В Палестина козите са обикновено черни на цвят. - Бел. авт.
Христос се отдалечил встрани и като паднал на колене, започнал да се моли горещо. Учениците му били наблизо, както казва
Евангелието, "на един хвърлей камък", а отделни думи на Исус достигали до тях. "Ава, Татко - чували те в полузабрава, - за тебе всичко е възможно! Направи
да ме отмине тази чаша. Но не каквото искам аз, а каквото искаш ти... Не моята воля, а
твоята да бъде".
В същото време Петър и Йоан дошли до къщата на първосвещеника. Юношата, когото тук познавали, помолил да пуснат с него в двора и Петър. Там имало
съд с разжарени въглени, около него седели и се греели слугите. Премръзналият Симон се присъединил към тях. Портиерката започнала да се вглежда подозрително в лицето му.
4. Възгласът "Осанна" означава буквално
"Спаси ни". - Бел. прев.
5. Псал 21. Еврейският текст на стиха
от псалма звучи: "Ели, Ели, лама азабтани!". А Христос е
произнесъл молитвата в арамейски вариант (ако се съди по гръцката
транскрипция на думите у Матей и Марк). Това, че Христос я казва на
езика, който е употребявал във всекидневието, показва дълбокото му
лично преживяване на думите, изречени от псалмопевеца. Името на пророк
Илия се произнасяло "Елияху", което обяснява грешката на намиращите се
при кръста. В някои по-стари ръкописи намираме: "призовава
Слънцето". За езичниците тази асоциация с думата Елиос (Хелиос) е
по-естествена. - Бел. авт.
Но не е ли могло да стене така, че тялото на разпънатия да е било
отнесено от някой друг, разбира се, не по заповед на Пилат и Синедриона
- защото тогава лесно биха могли да разобличат измамата, - а от
неизвестни хора? Привържениците на това мнение забравят, че същото са
мислели учениците, когато станали свидетели на опразнената гробница, и
изпаднали в още по-голяма скръб.
