Сванте Аугуст Арениус (Svante August Arrhenius)
19 февруари 1859 г. – 2 октомври 1927 г.
Нобелова награда за химия, 1903 г.
(Като признание за особеното значение за химията на теорията му за електролитната дисоциация.)
Шведският физикохимик Сванте Арениус е роден в имение недалеч от Упсала. Той е втори син на Каролина Кристина (Тунберг) и Сванте Густав Арениус, управител на имението. Прадедите на Арениус са фермери. Година след раждането му семейството се премества в Упсала, където бащата става член на съвета на инспекторите на Упсалския университет. Още като дете Арениус събира числата в отчетите, които изготвя баща му, а като ученик в катедралното училище в Упсала проявява изключителни способности по биология, физика и математика.
През 1876 г. Арениус постъпва в Упсалския университет, където учи физика, химия и математика. През 1878 г. му е присъдена степента бакалавър по естествознание. Но той продължава да изучава физика в Упсалския университет три години след това, а през 1881 г. отива в Стокхолм, в Шведската кралска академия на науките, за да продължи изследванията си в областта на електричеството под ръководството на Ерик Едлаунд.
По това време физическата природа на електричеството не е напълно разбрана. Известно е, че нито чистата вода, нито сухите соли са проводници на електрическия ток, но в същото време водните разтвори на солите са такива. Арениус изследва проводимостта на електрическия ток през много различни разтвори. Той изказва предположението, че молекулите на някои вещества при разтваряне в течност дисоциират, или се разпадат на две или повече части, които той нарича йони. Въпреки че всяка цяла молекула е неутрална, частиците и носят малък електрически заряд - или положителен, или отрицателен, в зависимост от природата на частицата. Например молекулата на натриевия хлорид (готварската сол) при разтваряне във вода се разпада на положително заредени атоми на натрия и отрицателно заредени атоми на хлора. Тези заредени атоми, активни съставни части на молекулата, се образуват само в разтвори и създават възможност за преминаване на електрически ток. На свой ред електрическият ток отправя активните съставни части към противоположно заредените електроди.
Тази хипотеза заляга в основата на докторската дисертация на Арениус, която представя за защита през 1884 г. в Упсалския университет. Но по това време много учени се съмняват, че в разтворите могат да съществуват противоположно заредени частици и факултетният съвет поставя дисертацията му в четвърта категория - много ниско, за да може да бъде допуснат да чете лекции. Без изобщо да се обезкуражи от това, Арениус не само публикува получените резултати, но и разпраща копия от своите тезиси на редица водещи европейски учени, включително и знаменития немски химик Вилхелм Оствалд. Оствалд е дотолкова заинтригуван от работата му, че го посещава в Упсала и го кани да работи в лабораторията му в Рижкия политехнически институт. Арениус отказва, но поддръжката на Оствалд му помага да бъде назначен за лектор в Упсалския университет. Тази длъжност той заема в продължение на две години.
През 1886 г. Арениус става стипендиант на Шведската кралска академия на науките, което му позволява да работи върху изследванията си в чужбина. През следващите пет години той работи в Рига с Оствалд, във Вюрцберг с Фридрих Колрауш (тук се среща с Валтер Нерстом), в Грацкия университет с Людвиг Болцман и в Амстердамския с Якоб вант Хоф. Като се връща в Стокхолм през 1891 г., Арениус започва да чете лекции по физика в Стокхолмския университет, а през 1895 г. получава там длъжността професор. През 1897 г. заема поста ректор на университета. През цялото това време Арениус продължава да разработва теорията си за електролитната дисоциация, а също така да изучава осмотичното налягане.
Учен с широк диапазон на интересите, Арениус прави проучвания в много области на физиката: публикува статия за кълбовидните мълнии (1883 г.), изучава влиянието на слънчевата радиация върху атмосферата, търси обяснение на климатична промяна като ледниковите периоди, опитва се да приложи физикохимичните теории към излъчването на вулканичната активност. През 1901 г. заедно с няколко негови колеги потвърждава хипотезата на Дж.К. Максуел, че космическата радиация оказва влияние върху частиците. Арениус продължава проучването на проблема и като използва явлението, се опитва да обясни природата на северното полярно сияние и слънчевата корона. Той също така прави предположение, че в космическото пространство под налягането на светлината могат да се пренасят спори и други живи семена. През 1902 г. Арениус започва изследвания в областта на имунохимията - наука, която не престава да го интересува дълги години.
След като излиза през 1905 г. в оставка и напуска Стокхолмския университет, Арениус е назначен за директор на физикохимичния Нобелов институт в Стокхолм и остава на този пост до края на живота си.
През 1894 г. Арениус се жени за София Рудбек, от която има син. Но две години по-късно бракът им се разпада. През 1905 г. той се жени за втори път - за Мария Йохансон, която му ражда син и две дъщери. Сванте Арениус умира в Стокхолм след продължително боледуване.
Приживе Арениус получава много награди и титли. Сред тях са: медала Дейви на Лондонското кралско дружество (1902 г.), първия медал Уилард Гибс на Американското химическо дружество (1911 г.), медала Фарадей на Британското химическо дружество (1914 г.). Той е член на Шведската кралска академия на науките, на Лондонското кралско дружество и на Немското химическо дружество. Удостоен е с почетна степен на много университети като
Бърмингамския, Единбургския, Хайделбергския,
Лайпцигския, Оксфордския и Кеймбриджския.
Превод
от руски: Павел Б. Николов
