Неоснователно наричат това стихотворение на Дякона „автобиография“ (или „недовършена автобиография“), някои дори съчиняват истории, водейки се от него, което пък е пълен абсурд. Стихотворението наистина съдържа елементи от житието на автора, но цялостният и внимателен прочит не дава основание да го определим като нещо различно от литературна творба – литературните образи (вземете само краткото, но много силно „засвирих с тръба, екна ми гора“) преобладават смазващо над автобиографичните и не оставят съмнение за какво всъщност става дума. От това обаче произведението изобщо не губи, а напротив – погледнато като автобиография, то може да бъде определено единствено като изключително слабо, без някаква особена стойност, но като литература, носеща в себе си духа на героично-романтичната епоха (скиталчества, юначества, приключения), е твърде показателно и може да бъде оценено доста по-високо, въпреки че е написано от човек, който нито е поет, нито е претендирал някога да бъде такъв.
Кой както желае, но моят съвет е да подходите към това произведение като към художествена литература, защото само тогава то ще ви открие своето истинско очарование.
(Павел Николов)
|
СТИХОТВОРЕНИЕ
Аз Васил Левски в Карлово роден, от българска майка юнак аз роден, не щях да съм турски и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род, станах и отидох в Стара планина за година време се аз разгледах в Сърбия ходих и по Влашко скитах, от нийде помощ за наша свобода. Станах отидох в Стара планина с вярна дружина, с Панайот войвода, юнаци народни, техен аз байрактар. За година време всичко разгледах, което не знаех, войводата аз питах. Главни друмища и тънки пътеки, сега бележа - занапред нам леки. Хубава гора, студена е и вода за наши жени и дребни деца. Докато аз проходих в Стара планина, турци поганци мене усетиха, тежка потеря те си вдигнаха, като скакалци по гора тръгнаха и всичко Карлово обиколиха, и по улици стража поставиха, дано мен жив уловяха или поне главата сдобиха. Гламави турци, мръсни агарянци, като от планина сли от планината слизах, за Карлово отивах с Тюрюмето Иван аз да се видя, сам-самичък, окичен, въоръжен с пушка белгийска и чифте пищови, и остра сабя на мен блестяха. През две, през три стражи си минах, на четвъртата мене съзряха. Потеглих пушка, извадих и сабя, нисък ми дувар гръдобран беше, страхопъзли турци веднага се пръснаха от самичък аз, из очи щом ме видеха. В зора то беше, в Карлово не влязох, на къра останах в зелени мамули. Кога бе вечер, промъкнах се аз с работници хора кога идат от къра заедно и аз. Няма Тюрюмето, уловен беше и негова съдба с още един другар Тинко Пулев беше. Във Видина запрени за три години, тяхната съдба в друго уловени. Нашите писма други посрещал, всичко подробно все той разправял. Станах да си ида пак при дружина, дал ѝ бях дума кой ден ще стигна. Ден и нощ вървях, едни цървули скъсах, за да стигна само, както си казах. Дадох и лозинка*: сечено дърво. Като дойдох на място - няма ги там. Засвирих с тръбата, екна ми гората, никакъв отзив от моята дружина. Повторих с тръбата, овчар се обади: „Добър ден, юначе - тихо ми обади, - да не си ти Левски байрактар, с Панайот войвода, негов ти другар?“ Отговорих аз на старият овчар: „Отде ти знаеш за Левски байрактар?“ „Виждам те, синко, на него приличаш, както ми е казал същият войвода, ако те видя, да ти обадя как не са тук, а при Царска мандра. Виждаш ли овчарите, там са наблизо. под тях отдолу, малко по-ниско, потеря има, да свириш недей, тебдил** те ходят с юрушки*** дрехи“. Заран То бе то заран рано и с пушка на рамо за един-два часа стигнах аз тамо. Посрещна ма стража, един наш другар. „Добре дошъл – рече, - Левски, наш байрактар“. Ето и дружина с Панайот войвода, всички ми са радват и „добре дошъл“ ми казват.
*лозинка – условен знак, парола **тебдил – маскиран, предрешен ***юрушки, от юрук – дума, с която по време на турското иго наричат у нас планинските пастири |
ОРИГИНАЛ
