Едуард Бухнер (Eduard Buchner)
20 май 1860 г. – 13 август 1917 г.
Нобелова награда за химия, 1907 г.
(За научно-изследователската му работа по биохимия и откриването на извънклетъчната ферментация.)
Немският химик Едуард Бухнер е роден в Мюнхен в семейството на професора по съдебна медицина и гинекология в Мюнхенския университет Ернст Бухнер и Фредерике (Мартин) Бухнер, дъщеря на служител от Кралската финансова служба. След смъртта на баща му през 1872 г. с образованието на Едуард се заема по-големият му брат Ханс. Завършвайки в Мюнхен през 1872 г. реална гимназия, Бухнер служи известно време в подразделение на полевата артилерия на немската армия, преди да постъпи в Мюнхенския технически институт, където започва да изучава химия. Но финансовите трудности го принуждават да изостави ученето и в продължение на четири години да работи в консервните заводи в Мюнхен и Момбах. Макар че работата го принуждава да прекъсне заниманията си, тя го запознава с процеса на спиртната ферментация, при която захарта под въздействието на дрождите се разпада на алкохол и въглероден двуокис.
С помощта на брат си Ханс Бухнер успява през 1884 г. да продължи образованието си. Скоро след това той получава тригодишна стипендия. Бухнер изучава химия при Адолф фон Байер в Мюнхенския университет и ботаника при Карл фон Негели в Института по ботаника. В този институт работи брата на учения, Ханс Бухнер, станал по-късно известен специалист по хигиена и бактериология. Бухнер започва да изследва процеса на спиртната ферментация под негово ръководство. През 1885 г. той публикува първата си статия за влиянието на кислорода върху процеса на ферментация. Направените от Бухнер опити опровергават преобладаващата по това време гледна точка, принадлежаща на Луи Пастьор, че ферментацията не може да се извършва при наличието на кислород.
През 1888 г. Бухнер получава докторска степен, а две години по-късно, след кратък период от време, прекарано в Ерланген, става асистент на Байер. През 1891 г. е назначен за приват-доцент (извънщатен преподавател) в Мюнхенския университет. С частни дарения, предоставени от Байер, Бухнер основава малка лаборатория, където продължава изследванията си в областта на ферментационната химия. През 1893 г. напуска Мюнхен и оглавява секцията по аналитична химия в Килския университет, а през 1895 г. става там професор. На следващата година преподава аналитична химия и фармакология в Тюбингенския университет. През 1898 г. е избран за професор по обща химия във Висшето селскостопанско училище в Берлин и е назначен за директор на Института по промишлено прилагане на процесите на ферментация.
През 1893 г., когато Бухнер започва да търси активни вещества, допринасящи за ферментацията, преобладават две съперничещи си ферментационни теории. Според механистичната теория, дрождите, разлагайки се постоянно до течно състояние, създават химично налягане, което принуждава молекулата на захарта да се разложи. В съответствие с тази гледна точка спиртната ферментация е макар и сложна, но в общи линии обикновена химическа реакция. Срещу тази теория възразяват виталистите, които като Луи Пастьор вярват, че в живите клетки има някаква жизнена субстанция, която "е отговорна" за ферментацията. Според тях без някакъв "жизнен", макар и още ненамерен компонент в живите клетки само химическите вещества не биха могли да предизвикат процеса на ферментиране. Макар привържениците на механистичната теория да доказват, че веществата, открити в живите клетки, могат да бъдат синтезирани, никой още не успявал да изолира вещество, помагащо за ферментацията, или да предизвика процеса в неживи вещества.
Насърчаван от брат си, Бухнер решава да намери активно вещество чрез получаване на чисти образци от вътрешната течност на дрождните клетки. Използвайки метод, предложен от асистента на брат му Мартин Хан, той стрива в хавачне дрожди заедно с пясък и пръст, като избягва по такъв начин разрушителното действие на високите температури и не използва разтворители, които изопачават резултатите, получени от неговите предшественици. Изстисканото в марля под налягане поресто вещество пуска течност. Бухнер предполага, че тази течност е способна да предизвика ферментация. По-късно, когато заедно с Хан се опитва да запази течността, добавяйки концентриран разтвор на захароза, се отделя въглероден двуокис. Което е поразително, защото независимо от това, че дрождните клетки са мъртви, явно нещо в отделената от тях течност предизвиква ферментация. Бухнер изказва хипотезата, че активното вещество е ензим, или фермент, който той нарича зимаза. Откритието му означава, че ферментацията протича в резултат от химическата активност на ензима както вътре, така и вън от дрождната клетка, а не под влиянието на така наречената жизнена сила.
Публикуваното през 1897 г. произведение на Бухнер "За спиртната ферментация без участието на дрождни клетки" ("Über alkoholische Gärung ohne Hefezellen") предизвиква спорове сред неговите колеги-учени и през следващите години авторът изгубва не малко време да събира факти, потвърждаващи теорията му. През 1902 г. той публикува още една статия от петнадесет страници, в която обяснява и защитава своята работа, а също така и няколко други, в които излага резултатите от изследванията, които провежда във връзка с химичното въздействие на дрождите върху млечната захар.
Две години след като получава Нобелова награда, Бухнер се премества на работа в Университета в Бреслау (днес Вроцлав, Полша), където става завеждащ катедрата по физиологична химия. Последното му академично назначение е във Вюрцбургския университет през 1911 г. Със започването на Първата световна война отива доброволно в армията. През 1917 г., работейки като майор от медицинската служба в полева болница в Румъния, е ранен от шрапнел и умира във Фокшани.
От брака си с Лота (Щал) Бухнер, дъщеря на математик от Тюбинген, сключен през 1900 г., има двама сина и една дъщеря.
Превод
от руски: Павел Б. Николов
