МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ПЕТЪК, 20 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, 16 ЧАСА

Да, войната вече наближава Берлин. Това, което беше вчера още далечен тътен, сега се превърна в буря. Хората поглъщат звука на оръдията. Ухото глъхне, чуват се само изстрелите на най-големите калибри. Направлението отдавна вече не е нужно да се определя. Ние живеем в пръстен от дула, който се свива ежечасно.

Понякога има часове на зловеща тишина. Внезапно настъпва пролетта. В огненочерните руини на заселените места нахлува ароматът на люляк от запустелите градини. Пъновете на акациите се пенят от зеленина. Само птиците не се доверяват на този април; водосточната ни канавка пустее без врабчета.

Около 3 ч. разносвачът на вестници се приближи до павилиона. Дебнеха го вече две дузини хора. За миг той изчезна между ръцете и парите. Герда, жената на портиера, се сдоби с пакет „нощни издания“ и остави едното на мене. Четях в движение първото съобщение на вермахта. Нови назовани населени пунктове: Мюнхеберг, Зеелов, Бухголц. Звучи дяволски близко до Бранденбург. Бърз поглед към западната страна. Нима те ни засягат в момента? Нашата съдба идва тук от изток и ще промени нашия климат така, както някога е направил ледниковият период. Защо? Всички се мъчат с безплодни въпроси. Сега искам да виждам само този ден и зданията, които ме заобикалят.

Около павилиона навсякъде групи от хора, тревожни лица, мърморене:

„Не, кой би могъл да си го помисли“.

„Има още надежда“.

„Нищо вече не зависи от нас“.

И за Западна Германия:

„На тях им е добре. Всичко за тях е вече минало...“

Думата „руснак“ никой повече не произнася. Устните не искат.

Отново горе в мансардното жилище. Моето домашно огнище не е това. Аз нямам нищо повече. Но и мебелираната стая, която бомбардировката разруши, също не беше моя. Все пак обаче в продължение на шест години я бях напълнила с моя жизнен дух. С моите книги и картини, със стотици вещи, които се трупат наоколо. Моята северна морска звезда от предишното мирно лято. Килимът, който Герд ми донесе от Персия. Будилникът. Снимките, старите писма, цитрата, моите монети от дванадесет страни, започнатата плетка - всичките сувенири, кожите, съдовете, складираните неща, топлите вехтории от изживените години.

Сега всичко това го няма, остана ми само куфарът със старите дрехи и аз се чувствам гола и лека. Тъй като нямам нищо повече, всичко ми принадлежи. Например това чуждо мансардно жилище. То всъщност не е съвсем чуждо. Собственикът на жилището е мой бивш колега. Често съм идвала тук на гости, докато не го призоваха. Имахме общи интереси: неговите датски месни консерви срещу моя френски коняк; моят френски сапун срещу неговите чорапи, които получаваше чрез Прага. Беше ми разрешено да поживея тук. В края на краищата го отзоваха от Виена, където седеше в разпределителния пункт на вермахта. Къде ли е сега? Във всеки случай мансардните жилища не се търсят много. Освен това моето се навлажнява, защото тухлите частично са се напукали.

Не намирам спокойствие горе, през цялото време препускам през три помещения.

Тук имам всичко необходимо за живеене. За съжаление не намерих почти нищо. Явно госпожа Вайер, която чистеше, беше прочистила всичко преди мене. И сега всичко принадлежи на всички. Сега вещите не принадлежат на някого определено.

Намерих в една пукнатина на сандъка писмо от някогашния собственик на жилището. Срамувах се, че го прочетох, но все пак го прочетох. Беше обикновено любовно писмо, аз го хвърлих в тоалетната и пуснах водата. (У нас понякога все още има вода). Сърце, болка, любов, инстинкти. Какво общо имам с далечните чужди думи? Очевидно съвършеният, придирчивият полов живот предполага редовно и достатъчно ядене. Моят център, докато пиша това, е стомахът. Всичките ми мисли, чувства, желания и надежди са само за храна.

Два часа по-късно. Газът гори с умиращ слаб пламък. Няколко часа на него врат картофи. Най-лошите картофи, които се разпадат на гъста маса и имат вкус на картон. Изядох един наполовина суров. От сутринта се тъпча. Пазарувах в „Боле“ с небесносините млечни талони, които Герд ми изпрати за Рождество. Тогава беше най-доброто време. Продавачката гребеше от косо наклонен бидон и говореше, че вече никакво мляко няма да идва в Берлин. Което означава детска смърт.

Отпих на улицата няколко глътки. Напълних у дома корема си със сива каша и отправих там крайче хляб. Н теория съм толкова сита, колкото никога не съм била. На практика постоянно ме мъчи животински глад. От яденето само се почувствах наистина гладна. За това има научно обоснование. Например, че яденето стимулира корема и кара соковете да чакат с нетърпение храносмилането. А когато храната достигне в необходимото количество, до това време малкият хранителен запас е изразходван. И тогава соковете се сърдят.

„...като хвърли бегъл поглед на недокоснатата храна, той се изправи и се отдалечи...“

Бях с десет реда по-долу и след това се върнах като привлечена от магнит към горното изречение. Прочетох го отново и се улових, че драскам с нокти буквите, все едно можех да изчегъртам тази недокосната храна. Начало на леко гладно безумие. Жалко, че не можех да чета отново за това у Хамсун. Даже книгата я нямаше вече. Преди повече от две години ми я откраднаха в метрото от пазарската чанта. Беше с обложка и крадецът навярно си е помислил, че е храна. Колко ли е бил разочарован! Но разказите на Хамсун биха могли да му харесат.

Днес сутринта при хлебаря плъзнаха слухове:

„Ако дойдат, ще отнесат всичката храна от къщите. Няма да оставят нищо там. Решили са, че германците трябва да гладуват осем седмици. В Силезия всички бягат вече в горите и копаят корени. Децата умират. Старците ядат трева като животни“.

Ето го народният глас. Не знаят нищо. Вестник „Фолкише Беобахтер“ вече не лежи на стълбището. Никаква госпожа Вайер не идва и не ми чете по време на закуската дебелите колони за изнасилвания: „Изнасилили 70-годишна старица. Изнасилили монахиня 24 пъти“.

Кой ли ги е броил? И всичко това с едри заглавия. Трябва ли те да въодушевяват например мъжете на Берлин да защитават жените, а нас да се защитаваме? Смехотворно. Единственият резултат е това, че хиляди безпомощни жени и деца се отправиха след това по скоростните магистрали, където могат да умрат от глад или да загинат под авиационните обстрели. По време на четенето очите на госпожа Вайер ставаха много кръгли и блестящи. В тях се появяваше ужас. Или несъзнателна радост, че не се е сблъсквала лично с това. Тя искаше да избяга от този страх. Но вестници няма още от по-миналия ден.

Радиото е мъртво от четири дена. Отново отбелязвам, че техниката ни подари много съмнителни неща. Те нямат сами по себе си ценност, те са ценни само условно и само толкова дълго, докато могат да бъдат включени. Хлябът е абсолютен. Въглищата са абсолютни. И златото е злато, в Рим или в Перу, или във Вроцлав. Напротив, радиото, газовата печка, централното отопление, електрическият котлон, всичките големи подаръци на съвременността са безсмислен баласт, ако центърът отказва. Сега сме на обратен път към миналите столетия. Пещерни хора.

Петък, около 19 часа. Последно пътуване с трамвая, към градската управа. Гърмежи и рев, непрекъснат тътен на оръдия. Кондукторката срещу мене подвикна жално. Вглеждах се в лицата на хората коло мене. Всички стоят и никой не казва нищо. Превърнахме се в народ от неми хора. Само в надеждното мазе хората говорят още за взаимодействие. Кога ще пътувам отново по желязната линия? Ще бъде ли това някога? Във вестнка е написано, че от утрешния ден билетите за ниво I и II, с които ни досаждаха през последните няколко седмици, стават недействителни и че само притежателите на червени карти с ниво III ще могат да използват транспортните средства. И така, един от вероятно четиристотин души, почти никой, това е край.

Студена вечер, сухи водопроводни кранове. Все още се варят картофите на съвсем малкия газов пламък. Рових се, сортирайки грах, ечемик, брашно и заместител на кафе в пакети, които нареждах в кашони. Разбирам внезапно, че съм забравила солта. Без сол тялото не може да съществува, поне не дълго време. А ние като че ли трябва да се готвим за дълъг затвор в мазетата.

Петък, 23 часа, в мазето, под светлината на керосина, тетрадката, в която пиша, е на коленете ми. Около 22 часа паднаха три или четири бомби. Едновременно с това зарева сирената. Това означава, че сега се включва ръчно. Никаква светлина. Тичам в тъмнината по стълбите още от вторник. Стъпвам тежко и се хлъзгам. Някъде пука малко ръчно динамо и разгонва великаните на сенките по стените на стълбищната площадка.

Вятърът духа в счупените прозорци и тътне с щорите за затъмнение, които никой също вече не спуска – за какво?

Краката се тътрузят. Удрят се в куфари. Луц Леман вика: „Мамо!“ Пътят води над улицата към страничен вход, след това стъпала надолу, през проход, до площадката на портала със звездите, където се чува бръмченето на самолетите. Отново стъпала надолу, прагове, проходи. И накрая една желязна врата към нашето мазе, тежаща почти центнер, заключваща се с два лоста и обшита с гума. Официално се нарича убежище. Наричаме го пещера, ад, ужасна катакомба, масов гроб.

Гора от стволове, но сурови поради обелената кора, подпира тавана. Дори в спарения въздух миришат на смола. Всяка вечер старият Шмид бърбори за инженерните изчисления, според които гредите трябва да издържат, дори ако сградата рухне. Иначе казано, когато масата от отломки пада под определен ъгъл с определено тегло. Собственикът на сградата, който би трябвало да знае всичко това, не може да ни информира. Той замина на запад и сега вече е американец.

Народът в мазето на сградата е убеден, че във всеки случай неговата пещера е най-надеждна. Няма нищо по-чуждо от чуждото мазе. Сега съм тук вече почти три месеца, но все пак се чувствам чужда. Всяко мазе си има своите табута, своите странности. В старото ми мазе имаше навикът да се запасяват с вода за гасене на пожар. Навсякъде се удряш в гърнета, ведра, кани, бъчвички, в които се намира мътен бульон. И въпреки това сградата изгоря като факел. Всичкият бульон се оказа безполезен.

Госпожа Вайер ми разказа, че в нейното мазе свирепства белодробна странност. След като падне първата бомба, всички се навеждат напред и дишат много дълбоко, при което изпъват ръце покрай тялото си. Някой им казал, че това предотвратява разкъсването на белите дробове. Тук, в това мазе име друга странност. Всички стоят с гръб към външната стена. Празно е край нея само под въздушните отдушници. А съвсем глупавае паралелната друга странност: всички омотават с приготвена кърпа устата и носа си и я завързват на възел на тила си. Не бях виждала още това в мазетата. Не зная с какво може да помогне кърпата. Но ако това им е от полза...!

Иначе - обикновени хора от мазето на обичайни сутеренни столове, представени от кухненския стол до креслото от брокат. Хора, принадлежащи към едрата буржоазия, по градски смесени с миньорски пролетариат. Оглеждам се и отбелязвам:

Най-напред е фурнаджийката, с две дебели червени малки набъбвания под яката от агнешка кожа. Вдовицата на аптекаря, която е завършила курс за самаритянки и понякога настанява тук две други жени на два съединени помежду си стола. Госпожа Леман, съпругът ѝ изчезнал без вест на изток, комплект възглавници и спящия четиригодишен Луц с развързана връзка на обувката. Млад човек със сиви панталони, с очила в рогова рамка, който може да се окаже при по-близко разглеждане девойка. Три възрастни сестри, шивачки, като изгорял пудинг. Девойка – бежанка от Кьонигсберг, Източна Прусия, едно цяло с нейните парцали. Тук е и Шмид, търговец на завеси, но без завеси и въпреки напредналата си възраст говорещ непрекъснато. Съпружеска двойка търговци на книги, които живели няколко години в Париж и които често говорят тихо помежду си на френски...

Четиридесетгодишна жена, в градината на съседа ѝ се взривила бомба и превърнала дома ѝ, плод на нейните икономии, в трески. При това угоената ѝ свиня била подхвърлена високо нагоре до самите греди. „Вече нямаше как изобщо да я използваме“.

Между домашните отпадъци, премесени с градинска земя, събрали съседската съпружеска двойка. Погребението било добро. Мъжкият хор на шивашкия цех пеел на гроба. След това обаче нещата тръгнали с главата надолу. Сирените заревали песен за Божиите завети. Хоп - и гробарите изпуснали ковчега. Чуло се как съдържанието му избумтяло долу. И сега главният смисъл - разказвачката предварително хихикаше над своята и преди това малко странна история: „Представете си, преди три дена гледам как дъщеря ми чопли нещо в градината, какво търси не зная, и там намира зад дъждовния канал една ръка“.

Някои се засмяха кратко, останалите не. Имат ли ръка за погребване?

По-нататък, според кръга на мазето. Загърнат, трескаво потящ се не много млад господин, търговски агент. След неговата съпруга – хамбургски шпиц и осемнадесетгодишната им дъщеря. По-нататък блондинка, която никой не познава, с нейния също така неизвестен квартирант, хванати за ръце. Слаботелесен пощенски съветник винаги с протеза за крак в ръцете, художествено изработена от никел, кожа и дървесина. Синът му, с един крак, лежи или е лежал, никой не знае, във военна болница. Подобен на гном в кресло, гърбатият лекар седи клекнал. И самата аз: бледа блондинка, винаги в едно и също случайно спасено от мене зимно палто; работеща в издателство до миналата седмица, което закриха и „временно“ освободиха служителите.

Ние сме боклуци, които не са необходими нито на фронта, нито на опълчението. Няма го хлебарят, който притежава червен билет III, единственият в жилищния дом, и замина за земеделския си участък с къща и градинка, за да закопае среброто си. Няма я фройлайн Бена, пощенската служителка, неомъжена, която разнасяше вестници въпреки падащите бомби. Няма ги жените, които са сега в Потсдам, за да погребат там седмина членове на семейството си, загинали при голямата бомбардировка. Няма го инженера от третия етаж с жена си и сина си. Той се натовари миналата седмица на шлепа със своите мебели и замина по Средногерманския канал там, където бяха евакуирани военните предприятия. Всички сили се стремят към центъра. Там трябва да се появи опасно струпване от хора. Ако, разбира се, там вече не са янките. Никой нищо не знае.

Полунощ. Няма ток. Керосинова лампа. Гръмко жужене изпълва отгоре мазето. Платнената прищявка влиза в действие. Всеки намотава приготвената кърпа около носа и устата си. Тайнствен турски харем, галерия от полуомотани посмъртни маски. Само очите са живи.

СЪБОТА, 21 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, 2 ЧАСА ПРЕЗ НОЩТА

Бомби, стените се люлеят. Пръстите ми треперят върху писалката. Мокра съм като след тежка работа. Преди ядях в мазето дебели сандвичи с масло. Откакто пострадах от бомбардировките и помагах през същата нощ, разравяйки засипаните, се боря с моя страх от смъртта. Симптомите са винаги едни и същи. Отначало пот в косите, свредели в гръбначния стълб, бодежи в шията, небцето изсъхва и сърцето бие бързо. Очите гледат съсредоточено крака на отсрещния стол и се врязват в неговите запомнящи се издутини и извивки. Сега мога да се моля. Мозъкът се залавя за формули и откъси от изречения: „Спаси и съхрани...“

Докато вълната не мине.

Като по команда започва трескаво суетене. Всички се смеят, дърпат се един друг, шеги. Фройлайн Бен се приближи с вестника и прочете статия за рождения ден на вожда (дата, за която изобщо не ми се иска да мисля). Тя четеше с много особен акцент, с нов, насмешлив и зъл глас, какъвто още не бяха чували в мазето.

„Златно зърно по полетата... Хора, които живеят в мир...“

„Как ли не – говореха жителите на Берлин, - това вече не минава“.

Три часа през нощта. Нееднократно отменяне на бойната готовност, но след това нова тревога. Никакви бомби. Пиша, това помага, отвлича ме. И Герд трябва да го прочете, ако се върне.

Девойката, която прилича на младеж, се примъкна до мене и попита какво пиша. Аз: „Не е нещо важно. Просто лични драсканици, за да се занимавам поне с нещо“.

След първата бомбена вълна се появи от своето мазе Сигизмунд, старият господин, който ми беше някога съсед. Той говори постоянно за победа. Докато Сигизмунд говори, съседите се споглеждат безмълвно и многозначително. Никой не започва да спори с него. Кой спори с луд човек? Освен това лудите са понякога опасни. Само консиержката се съгласява активно.

Девет часа сутринта, в мансардата. Сиво утро, дъжд. Пиша на перваза на прозореца, който е моята писмена маса. Скоро след три часа отмениха тревогата. Свалям дрехите и обувките и падам в леглото, което е постоянно подготвено за спане. Пет часа дълбок сън.

Относно моите налични пари, имам 452 дойчемарки. Не зная какво да правя с толкова много и какво мога да купя с тях. А и моята сметка в банката, където имам около хиляда неизплатени заради липса на марки (Как влагах в сметката през първите години на войната, икономисвах за пътуване около света. Колко отдавна беше това. Всичко минава). Някои хора тичат сега към банките, ако още ги има и работят, и теглят парите си. А защо? Парите, книжните пари, са само фикция и няма да имат вече никаква стойност, ако центърът изчезне. Разлиствам без каквото и да е чувство паричната пачка. Като картинки от потънали времена. Предполагам, че победителите ще донесат свои пари и ще ни снабдят с тях. Е, или някакви армейски пари.

Обедно време. Безкраен дъжд. Марширувах пеш до „Паркщрасе“ и добавих към моите „парични картинки“ още една пачка. Доверено лице ми изплати последната месечна заплата и ме пусна „в отпуск“. Цялото издателство се разтвори във въздуха. И трудовата борса беше затворила, никой не търси вече свободна бъдеща работна ръка; в това отношение сме сега наши собствени господари.

Бюрокрацията ми прилича на хубавото време. Във всеки случай всички учреждения моментално изчезват, когато започва да се лее дъждът от осколките на бомбите. (Впрочем, сега е много спокойно. Предизвикваща опасения тишина). Вече не ни управляват. И все пак редът възпроизвежда сам себе си самостоятелно отново и отново, навсякъде, във всяко мазе. Всяко домашно мазе си има свой авторитетен човек. Още в каменния век човечеството би трябвало да е функционирало по този начин. Стадни животни, инстинкт за запазване на видовете. При животните трябва да са винаги самците, водещите бикове и водещите жребци. В това мазе може да се говори по-скоро за водещи кобили. Фройлайн Бен е такава; много спокойна жена от Хамбург. Аз съм нищо. Не бях авторитетна личност и в предишното си мазе, където обаче имаше един силно ревящ водещ бик, който владееше полето, майор Д., и не признаваше нито мъжете, нито жените да се равни на него. Той ми беше постоянно неприятен в онова мазе, винаги се опитвах да се отделя, да намеря кътче за сън. Но ако водачът крещи, аз се подчинявам послушно.

По пътя се изравних с трамвая. Не можех да се кача в него, защото нямам документ III. При това той беше почти празен, преброих осем души. А стотици тичаха редом под шибащия дъжд, макар че, ако така и така пътува, би могъл да ги качи. Но не – трябва да се спазва принципът на реда. Това живее дълбоко в нас и ние му се подчиняваме.

Купих две хлебчета от фурната. Рафтовете все още изглеждат снабдени, няма никаква паника – купуват. Отидох в бюрото за продоволствени талони. Сега според моята буква бях наред да бъда подпечатана за картофи от 75 до 77. Работата вървеше неочаквано бързо, макар че ни обслужваха само две дами. Те изобщо не гледаха, поставяха печатите на талоните механично, като машини. За какво всъщност са тези печати? Никой не знае, но всеки предполага, че това има някакъв смисъл. Според обявата буквите от Х до Z трябва да завършват подпечатването до 28 април.

По обратния път проникнах в изоставената градина на професор К., зад черните руини на къщата, набрах минзухари и начупих люляк. След това при госпожа Голц, която живееше в същата къща, в която живеех и аз. Седяхме един срещу друг на масата и си говорехме. Тоест, викахме, стараейки се да надвикаме започналата отново стрелба. Госпожа Голц, със сломен глас: „Цветя, удивително прекрасни цветя...“ При това по лицето ѝ се стичаха сълзи. А и на мене ми беше ужасно на душата. Сега красотата ранява. Това става заради излишъка от смърт.

Помислих си днес сутринта колко мъртви хора съм видяла вече. Първи беше господин Шерман. Тогава бях на пет, а той на седемдесет години, сребристобяла коприна, свещи, възвишеност. И така, смъртта беше тържествена и прекрасна. Дотогава, докато Хилде и Кейт П. не ми показаха през 1928 г. своя починал предния ден брат Ханс. Той лежеше като сноп парцали на дивана, брадата му завързана със синя кърпа, едното коляно изкривено – нещо много неприятно. После мъртви роднини, сини нокти между цветя и броеници. Един в Париж, превърнат на кървава каша. И един замръзнал в река Москва... Още не съм виждала самата смърт, а само мъртви хора. Но това преживяване като че ли ще изпитам доста скоро. Че това би могло да засегне и самата мене, не вярвам. Смъртта вече често се промъкваше покрай мене, но нещо ме пазеше. Това е чувство, което живее в повечето хора. А как иначе биха могли да бъдат толкова бодри посред толкова много смърт? Установено е, че заплахата за живота увеличава жизнените сили. Аз горя по-силно и по-ярко преди бомбените удари. Всеки нов ден от живота е още един ден на триумф. Отново преживяхме това. Съпротивлявам се. Издигам се като че ли по-нагоре и стоя по-твърдо на земята. Тогава, по време на първата бомбардировка, написах върху стената в стаята си с молив на латински: Si fractus illabatur orbis, Impavidum ferient rumae. Тогава още можеше да се пише до чужбина. Цитирах в писмо до моите приятели Д-ви. в Стокхолм, като че ли за да подкрепя самата себе си, споменатия по-горе стих и написах за интензивността на нашето, намиращо се под заплаха съществуване. При това се чувствах ефирна, все едно, вече възрастна, допусната до тайните на живота, говоря с дете, което трябва да бъде опазено.

НЕДЕЛЯ, 22 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, 1 ЧАСА ПРЕЗ НОЩТА

Лежах на леглото горе, духаше през счупеното стъкло, дремех. В краката ми имаше тухла, на която бяха нужни часове, за да се затопли върху малкия газов пламък. Около 20 часа почука госпожа Леман: „Слезте, алармите вече са изключени и няма да има никакви сирени. Останалите вече са до един долу“.

Отчаяно спускане по стълбата. Спънах се в края на едно стъпало. Страхът от смъртта успя да ме хване още при перилата. След това с омекнали колене търсех и търсех слепешката, с биещо сърце, прохода, докато не намерих лостовете на вратата за мазето.

Вътре виждам нова картина. Тези, които са пристигнали по-рано, са си направили легла. Навсякъде възглавници, пухени одеяла, шезлонги. Трудно си пробивам път към целта – моето обичайно място. Радиото е мъртво, няма сигнали от летището. Мига керосиновата лампа. Падат няколко бомби, след това спокойствие. Сигизмунд се появява, все още държи високо знамето. Градинарят мърмори нещо за Бернау и Зосен, където сега трябва да се намират руснаците. Сигизмунд обявява, напротив, че те ще получат скорошен отпор. Седим, часовете минават, артилерията гърми, ту далече, ту близо. „Повече не ходете на четвъртия етаж“ – призовава ме вдовицата на аптекаря. И ми предлага нощен приют в квартирата ѝ на първия етаж. Катерим се нагоре по задната вита стълба. (Преди е била използвана от пратеници и доставчици). Стълбата е истинско тясно вретено. Хрупат парчета от счупените прозорци под краката, вятърът свири през отворените люкове. Диванът ме приема в стаята до кухнята, дава ми два часа сън под чуждото ухаещо вълнено одеяло. До около полунощ бомбите падаха съвсем наблизо и ние отново тичахме долу. Дълги, нещастни часове посред нощ. Точно сега съм твърде уморена, за да продължа да пиша.

На следващото утро около 10 часа в мансардното жилище. До около 4 часа изчакахме в мазето. Качих се горе под покрива, стоплих си супа от цвекло на слабия газ, обелих картофи, сварих си последното яйце, иначе казано – изядох го почти течно, напръсках се с последната останала капка парфюм. Странно, колко много неща правя за последен път, тоест за последен път до особено разпореждане, за след неограничено, безусловно дълго време. Откъде да взема друго яйце? Откъде парфюм? Така че се наслаждавам на тези удоволствия съвсем съзнателно, съвсем благоговейно. След това легнах в леглото изцяло облечена и заспах, хълцайки, и сънувах тревожни сънища. Ще трябва да ходя по магазините...

Отново под покрива, 14:00. Навън шуми дъжд, няма никакви вестници. Въпреки това народът се тълпеше за разпределяне на дажби, за които, както се говореше, трябвало някакви книжа или допълнителни документи. Сега имаме нещо като устна поща. Мълвата се разнася.

Получаваме авансово, както официално съобщават, месо, колбаси, хранителни продукти, захар, консерви и ерзацкафе. Застанах на опашката, стоях под дъжда два часа и в резултата от това получих 250 грама булгур, 250 грама овесени ядки, 2 фунта захар, 100 грама ерзацкафе и една кутия алабаш. Месо, колбаси и кафе на зърна все така няма. При месаря на ъгъла гъмжи от народ, от двете страни безкрайни опашки в редица по четирима под проливния дъжд. По моята опашка се носят слухове: Кьопеник е вече отстъпен, Вюнсдорф е завзет, руснаците са при Телтовканал. Но между другото, сякаш по даден знак, всички жени изведнъж спряха да говорят повече „за това“.

Винаги се чувствам лепкаво и противно след такива разговори на опашката, в които неволно изпускаш формата и съдържанието и се къпеш в масовите чувства. И все пак не искам да издигам срещу това никакви прегради, искам да се посветя на масите, искам да изпитам това, искам да бъда част от това. Разминаване между надменната самота, в която обикновено протича личният ми живот, и стремежа да бъда като всички, да принадлежа на народа, да страдам от историята.

Какво още мога да направя? Трябва да чакам. Зенитната артилерия даде тон на деня. Понякога ми се иска всичко да свърши. Странно време. Запознаваш се с историята от първа ръка, с нещата, за които след това ще пеят и разказват. Но редом това се разтваря в бреме и страхове. Историята е много досадна.

Утре ще потърся коприва и ще донеса въглища. Новите немногобройни запаси ни отделят от глада. Те ме безпокоят, както богатите се безпокоят за своите пари. Могат да ги бомбардират, да ги откраднат, да ги изядат мишките, да ги отнесе врагът. Накрая поставих всичко ненужно в друг сандък в мазето. Въпреки това, все още мога да нося спокойно своето земно имущество надолу и нагоре по стълбите.

Късно вечерта, в здрача. Посетих отново госпожа Голц. Мъжът ѝ седеше до нея, с палто и шал, защото в стаята беше студено и проветриво. И неми, и потиснати. Вече не разбират света. Почти не разговаряхме. Навън през цялото време тропа тенекия. С промеждутъци гърми зенитна артилерия, все едно между небето и земята някой тупа гигантски килими.

Ехото на изстрелите се носи по дворовете. За първи път осъзнавам думата „канонада“, до това време само бях чувала „лъвска храброст“ и „геройски гърди“. Но речниковият запас е наистина добър.

Навън дребен дъжд и вятър. От входната врата видях преминаващи тълпи войници. Някои куцаха. Безмълвни, всеки сама със себе си, те подтичваха, но не по посока на града. Лицата им обрасли и хлътнали, на гърба им тежък багаж.

- Какво има? - викам аз. - Къде отивате?

Никой не отговаря. Един мърмори нещо неразбираемо. Друг говори силно на себе си: „Фюрерът заповядва и вървим след него на смърт“.

Всичките тези същества са толкова жалки, че вече не са мъже. Може да ги съжалиш. На нещо повече от тях не се надяват и повече от тях не очакват. Те вече изглеждат победени и уловени в капан. Те гледат покрай нас, които стоим встрани, сиви и невиждащи. Явно ние хората или гражданите, или берлинчаните, или които и да сме ние, сме за тях безразлични, даже дразнещи. Не мисля, че се срамуват заради външния си окъсан вид. Те са прекалено затъпели и уморени за това. Измъчени. Аз даже не искам да гледам повече.

Варовиковите букви, размазани по стените, явно са били предназначени да насочат войските към някакъв сборен пункт. На противоположния клен има прикрепени с кабърчета две обяви. Парчета картон, старателно написани на ръка с червен и син молив и с подчертаните думи „Хитлер“ и „Гьобелс“. Едната обява предупреждава да няма отстъпление и заплашва с бесилка и разстрел. Другата, озаглавена „Изисквания към берлинчаните“, предупреждава за вероломни чужденци и призовава всички мъже за борба. Обявите изобщо не се открояват. Ръчните писаници изглеждат жалки, все едно са само някакъв шепот.

Да, техниката ни разглези. Това, че не използваме печатарски машини или високоговорители, ни се струва жалко. Написано на ръка или прошепнато – какво е това? Нашата техника обезцени ефекта от говоренето и писането. Отделни викове, написани на ръка бележки, 90 тезиса върху вратата на църквата във Витенберг са предизвиквали в миналото народни въстания. За нас днес всичко трябва да бъде солидно, да има по-широки кръгове, да се размножава и размножава с машини, за да има ефект. Една жена, изучавайки обявите, ги резюмира с едно изречение: „Гледай ти какво са измислили“.

В мазето, 10 вечерта. След вечерната супа си позволих да си почина малко горе, а след това изтичах надолу. Обществото от мазето се беше събрало цялото. Днес имаше малко обстрел и макар че времето наближава, засега няма авиационни удари. Пламва нервна бодрост. Разказват се всевъзможни истории. Госпожа В. вика: „По-добре руснак на корема, отколкото американец на главата!“ Шега, която се съчетава лошо с траурната ѝ маска. Фрайлайн Бен грачи по цялото мазе: „Хайде сега да бъдем честни – всичките вече не сме моми“. Не получава отговор. Интересно от кого. Вероятно от дъщерята на младшия портиер, която е само на шестнадесет и я пазят зорко след грешката на по-голямата ѝ сестра. И задължително, ако мога да съдя по лицата на младите момичета, осемнадесетгодишната Щинхен, която спи мирно по-нататък. Що се отнася до девойката, която прилича на момък, изглежда ми съмнително. Но това е вероятно частен случай.

Една жена е нова в мазето на къщата днес, досега винаги ходеше през шест къщи до обществения бункер, който се смята за надежден. Тя живее сама в апартамента си, дали е вдовица, изоставена или разведена, още не зная. По лявата ѝ буза се е проточила гнойна екзема. Тя съобщава, първо шепнешком, а след това високо, че е завързала сватбения си пръстен за ластика на долните гащички. „Ако стигнат до там, пет пари не давам за пръстена“. Общ смях. В крайна сметка гнойната екзема на лицето би трябвало да я защити от подобни преживявания. Днес и тя има някаква цена.

ПОНЕДЕЛНИК, 23 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, 9 ЧАСА СУТРИНТА

Удивително тиха нощ, почти никаква зенитна артилерия. В мазето се появи нов бюргер, съпруг на убитата от бомба жена от Адлерсхоф, която се криеше тук с майка си. Мъжът дойде с униформа и тайно, а след един час беше облечен в крадени цивилни дрехи. Защо? Никой не говори за това, никой не му обръща внимание. Здрав войник от първата линия, още изглежда доста силен, привет! Дезертьорството изведнъж изглежда естествено, даже положително. Мисля си за тези триста спартанци на Леонид, които удържали Термопилите и паднали според закона. Ние учихме това в училище, казаха ни да им се възхищаваме. Може би някъде точно така постъпват и триста германски войници. Но не и три милиона. Колкото повече и по-случайни са хората, толкова по-малък шанс има за учебникарско геройство. По природа ние, жените, също виждаме малък смисъл в това. Ние сме разумни, практични, опортюнистични. Ние сме за живите мъже.

Около полунощ едва не паднах от стола в мазето от изтощение (как да си намеря легло?) и, люлеейки се, се изкачих по посипаната със стъкло вита стълба на първия етаж, където спах на дивана при вдовицата на аптекаря до 6 часа. Удивих се, когато разбрах, че по това време е паднала серия от бомби. Бях ги проспала.

При хлебаря имаше хлебчета, последните. А аз имах последните талони за хляб. Нови продоволствени карти не се предвиждаха. Повече никакви поръчки, никакви съобщения, нищо. Нито една свиня повече не се грижи за нас. Изведнъж станахме личности, а не другари по народ. Всички стари връзки между приятели и колеги са мъртви, защото разстоянието между тях е над три къщи. Пещерно множество, семейството като в първобитните времена. Хоризонтът не е по-далеч от сто крачки.

В хлебарницата казаха, че руснаците са сега във Вайсензее и Рангсдорф. Често се къпех на плажа в Рангсдорф. Опитвам се да кажа гласно: „Руснаците са в Рангсдорф“. Думите не искат да се съчетаят. Огненочервено небе на изток днес, безкрайни пожари.

Върнах се от въглищната база, 13 часа. В южно направление забележимо вървя към фронта. Тунелът на есбана е вече затворен. Хората, които стояха пред него, говореха, че на другия му край висял войник по долни гащи, с табела „предател“ на шията. Виси толкова ниско, че може да го въртиш за краката. За това разказва един човек, който видял това с очите си и прогонил негодниците, които се забавлявали да въртят трупа.

Улица “Берлинер“ изглежда изоставена, наполовина разкопана и блокирана от барикади. Опашки пред магазините.

Безизразни лица сред зенитната стрелба. Към града се движеха камиони. Мръсни, опръскани с кал фигури с безизразни лица, с парцаливи превръзки, се тътреха край тях. Обоз с каруци със сено, отгоре мъже с побелели коси. На барикадата гвардейците от Volkssturm дежуреха с пъстрите си униформи. Виждат се много млади момчета, бебешки лица под стоманените каски, които са им много големи, чуват се звънките им гласове, премесени с ужас. Те са най-много на петнадесет години, толкова слаби и мънички в развяващите се униформени куртки.

Защо чувствата ни се съпротивляват толкова силно срещу това убийство на деца? След три или четири години убиването и разкъсването на същите деца ще ни се струва съвсем естествено. Къде е границата? Когато гласовете им мутират ли? Защото това е, което най-много ме вълнува, когато си мисля за тези момчета, са гласовете им, толкова високи, толкова звънки. Войникът и мъжът преди са били идентични. А да си мъж означава да си баща на дете. Изхабяването на тези момчета, преди да са достигнали зрелост, очевидно противоречи на някакъв закон на природата, на нашия инстинкт, на всеки стремеж за запазване на вида. Като някои риби или насекоми, които се хранят с потомството си. Хората не трябва да правят така. А това, че го правим, е сигурен признак на лудост.

Мазетата на издателството, вече изоставено от всички служители, все още бяха пълни с въглища. Жената, пострадала от бомбардировките и преместена в нашата сграда, ме засипа с въпроси какво ще става сега. Изглежда, че най-голямата ѝ дъщеря, майка на осемседмично дете, е без мляко от вчера. То вече не може да се храни и плаче. Всички се притесняват как майката ще се справи с детето, след като вече няма краве мляко. Предложих на младата майка да опита диви зеленчуци. Може би тогава млякото ѝ ще се върне. Наведохме се заедно в мократа от дъжда трева в градината и с носни кърпи в ръцете за защита късахме младите стръкове коприва до стената. След това глухарчета, малкото, които успяхме да намерим, с билков и земен аромат, иглика, червен глог, пролет е. Но зенитните оръдия продължават да лаят.

Напълних една раница с каменни въглища, около петдесет килограма. Въпреки това, на връщане настигнах група войници. За първи път през всичките тези дни видях отново оръжие: две базуки, една картечница, кутии с амуниции. Младите момчета носеха патрондашите си като някакви варварски украшения.

Около обяд на нашата улица имаше погребение, вдовицата на аптекаря беше там. Седемнадесетгодишно момиче: шрапнел и крак, кървящ до смърт. Родителите погребали момичето в домашната си градина зад храсти от касис. Използвали за ковчег стария си шкаф, в който слагали метлите.

Сега имаме и свободата да погребваме мъртвите си така, както пожелаем, също като в древността. И това ме накара да си спомня за времето, когато един огромен немски дог умря в старата ми жилищна сграда и беше погребан в градината. Но каква предварителна врява се вдигна – наемодателят, портиерът, другите наематели, всички се противопоставяха на това. А сега погребват човек и никой не намира нищо лошо в това, дори мислят, че родителите намират тази близост за утешителна. И се улавям, че неволно запълвам нашата малка част от градината между къщите с гробове.

16 часа на тавана. Преживях нещо невероятно. Гостувах на госпожа Голц и вдигнах слушалката на телефона, просто за забавление. За мое учудване в слушалката се чу шум, нечуван от дни. Набрах номера на Гизела и успях да се свържа с нея, въпреки че живее на час път оттук в Берлин W. Бяхме толкова нетърпеливи да чуем какво има да каже другият, че не можехме да спрем да говорим. Фирмата на Гизела спряла да работи. Шефът ѝ произнесъл възбудена реч и след това избягал на запад, оставяйки дребните хора да се оправят сами. Всички сме забравени, вслушваме се напрегнато в празнотата, сами сме.

Гизела ми каза по телефона, че е точно на толкова години, на колкото бил баща ѝ, когато загинал при Вердюн по време на Първата световна война. Тя никога не е виждала баща си. Сега казва, че не може да престане да мисли за него, говори си мислено с него, сякаш е неин ред, сякаш скоро ще го срещне. Никога досега не сме говорили за подобни неща, щяхме да се срамуваме да разголим така сърцата си. Сега най-дълбокото излиза на повърхността. Сбогом, Гизела. Всяка от нас е живяло по около тридесет години. Може би ще се видим отново някой ден живи и здрави.

Обратно в подземната пещера, вечерта 20:00 часа. Днес за първи път артилерията удари нашия ъгъл. Свистене, съскане, вой: уииий. Гори огън. Ужасени викове по двора. Препъвайки се по стълбите, долу чух, че ударите са пред киното. Врагът стреля по нас. А между другото хората казват, че руснаците използват само по-леки оръдия. И започнахме да се чувстваме малко по-малко ужасени от американските бомбардировки, защото поне тук, в Берлин, щяха да засегнат и руснаците.

Из мазето се носи нов слух, който съпругата на производителя на ликьор чула от надежден човек, много таен източник и го съобщава с изпъчени гърди: Янките и Томитата са се скарали с Иван и мислят да се обединят с нас, за да го изгонят от страната. Презрителен смях и разгорещени дискусии. Жената е много обидена и толкова ядосана, че започва да говори на родния си саксонски диалект. Тя се върна вчера от своята (доста малка) фабрика за ликьор зад „Морицплац“, където със съпруга си прекарваха нощите, за да може да държи крепостта и там. Съпругът ѝ останал при бутилките и дистилационните колби – и с една рижа Елвира, както всички в мазето знаят.

За останалите покупките продължават. Малко преди да затворят магазините, успях да взема още 150 грама грис. На ъгъла внезапно се чуха викове и звук на тичащи крака: до „Боле“ разтоварваха един камион, внасяха вътре бурета с масло, гранясала стока, която трябваше да се раздаде. По половин килограм и именно това плашеше, че беше безплатно! Всичко, което трябва да се направи, е печат върху картата. Това ли е първият признак на паника? Или на изгубен разум? Хората започнаха да се тълпят веднага пред магазина, удряйки се с чадъри и юмруци. Аз също се включих в блъсканицата за малко и дочух разговори за резерви, подкрепления и немски танкове отнякъде – една жена твърдеше, че е уловила нещо подобно снощи по радиодетектора. Тогава реших да оставя маслото на спокойствие, не исках да се блъскам заради това. Поне днес. Може би скоро ще трябва да се науча как да правя това.

Тиха нощ. Далечен бой. Хората в мазето са днес съвсем потиснати. Не можете да чуете звук, нито дума. Само хъркането и пискливото дишане на децата.

ВТОРНИК, 24 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, ПО ОБЯД

Няма новини. Ние сме отрязани. Малко газ, но водопроводът е сух. От прозореца виждам тълпи от хора пред магазините долу. Все още се карат за гранясалото масло – все така го раздават, но вече на човек се пада само по четвърт килограм. Schutzpolizei едва сега поставят нещата под контрол – виждам четирима от тях. И на всичко отгоре вали.

В момента седя на прозореца в апартамента на вдовицата. Тя току-що нахлу вътре много разтревожена. Снаряд паднал пред пазара за месо, точно в средата на опашката. Трима мъртви и десет ранени, но вече се редят отново на опашка. Вдовицата показва как хората използват ръкавите, за да избършат кръвта от купоните си за месо. Така или иначе, „само трима загинаха“, каза тя. „Какво е това в сравнение с въздушно нападение?“ Няма спор: разглезени сме.

И все пак съм изумена как видът на четвърт килограм говеждо месо и свински челюсти е достатъчен, да са накара и най-крехката бабичка да устои. Същите хора, които някога бягаха да се крият, ако се забележеха три бойни самолета над Централна Германия, сега стоят на опашката за месо, твърди като стени. Най-много да сложат кофа или може би каска на главата си. Реденето на опашка е семейно занимание, всеки член на семейството стои на смяна няколко часа, докато не го освободят. Но опашката за месо е твърде дълга за мене, още не съм готова да се справя с нея. Освен това месото трябва да се изяде веднага, няма да стигне за повече от едно хранене. Мисля, че всички мечтаят да се наядат до насита за последен път, последно хранене преди екзекуцията.

14:00 часа. Току-що се показа слънчев лъч. Без да се замисля, излязох на балкона с изглед към вътрешния двор и седнах в моето плетено кресло, припичайки се на слънцето, докато ято бомбардировачи не профуча отгоре и една експлозия не се сля с друга. Направо бях забравила за войната. Изобщо, главата ми е странно празна, спрях рязко писането, когато нещо падна наблизо и чух звън на разбито стъкло. Отново изпитвам пристъпи на глад при пълен стомах. Чувствам нужда да подъвча нещо. От какво трябва да живее днес бебето, което все още суче, бебето, което не може да получи никакво мляко? Вчера хората, които се редяха на опашка, говореха за умрели деца. Една стара дама предположи, че сдъвкано и пълно със слюнка парче хляб може да помогне на малките, когато не може да се намери мляко.

Бебе в града е наистина обречено, когато неговото трудно изградено снабдяване с мляко прекъсне. Дори ако майката може да намери нещо за себе си и да го нахрани поне малко, много скоро източникът ще пресъхне, като се има предвид това, което ни приближава безмилостно. За щастие в нашето мазе най-малкото дете е на осемнадесет месеца. Вчера видях някой да дава на майката две бисквити за бебето – вероятно единственият дар за няколко дена. Най-често хората крият всичко, което имат, и никой не мисли да споделя нещо с някого.

Обратно в мазето, 21 часа. Към вечерта една жена, която не познаваме, се появи и помоли вдовицата и мене да отидем с нея, за да помагаме в лазарета.

Дим и червено небе на хоризонта. Изтокът е целият в пламъци. Казват, че руснаците са стигнали вече улица „Браунауер“. Ирония, като се има предвид, че именно Браунау е градът, където Адолф е видял белия свят. Това ми напомни за шегата на Келер, която чух вчера: „Боже, колко добре щеше да бъде, ако майка му беше направила спонтанен аборт“.

В болницата се озовахме в пълна с дим стая. Дива мъжка суетня, спорове и викове: „Имам един с куршум в белите дробове отвън в колата“. - „Излезте, махнете се, не чувате ли, нямаме свободно легло“. Шофьорът на линейката беснее: „Насочиха ме тук“ – „Махайте се, или...!“ Сержантът размахва юмруци. Шофьорът си тръгва и също ругае.

В коридора се промъкнаха леко ранени, единият бос, с окървавена ръка, увита с чорапи. Друг, също бос, оставя кървави следи, докато върви; подметките му са скъсани и от тях тече. Восъчни жълти лица надничат под превръзките на главата с бързо растящи червени петна по тях. Влизаме в още две-три стаи.

Навсякъде мирише на мъже, на бъркотия, на военен лагер, на нервност. Един ни се сопва: „Какво правите тук“.

Жената, която ни доведе, каза плахо, че някой минал с лека кола и е съобщил, че трябват жени да помагат в лазарета.

„Глупости, няма какво да правите тук. Вървете си у дома“.

Пренебрежителният, презрителният тон, с който отхвърлят тук женската помощ, е особен. Сякаш искахме да се доберем до оръдията и да си поиграем на войници. Тук също трябва да науча отново всичко, което са ме учили за жените по време на война. В по-раншните войни ролята на жената е била да играе добрия ангел. Рязане на парцали за бинтове. Хладна ръка върху горещите мъжки чела, на здравословно разстояние от стрелбата. Сега няма разлика между военна и обикновена болница. Фронтът е навсякъде.

Лазаретът обаче се опитва да остане своеобразен остров сред бурята. Покривът е изрисуван с гигантски кръстове, а на поляната отпред са разстлани бели платна във формата на кръст. Но въздушните мини са безпристрастни и сред бомбения килим няма място за състрадание. Това го знаят и хората от лазарета. Иначе нямаше да натъпчат до такава степен мазето. От прозорците на приземния етаж през решетките надничат мъжки лица...

Обратно в мазето в 21 часа. Днес хората са трескави, развълнувани, нервни. Жената от Хамбург ни казва с острото си „с“, че е успяла да се свърже по телефона с приятели от улица „Мюлер“ в Северен Берлин. „Ние вече сме руснаци“ – извикала в слушалката приятелката ѝ. - Танковете просто вървят отдолу, Ивановците се смеят. Хората се тълпят край пътя, смеят се също, махат с ръце и държат децата си...“ Това е стар комунистически район, известен като „Червената сватба“. Може и да е вярно. Но веднага около тази новина започна ожесточен спор. В крайна сметка някои казват, че нашата пропаганда ни е излъгала. В крайна сметка „те“ изобщо не са толкова лоши... Но тогава се намесва момичето бежанка от Източна Прусия, което иначе никога не казва нищо, крещи накъсани изречения на диалекта си, не може да намери точните думи, размахва ръце и пищи: „Ще разберете добре ва дума...“ - и отново млъква. Както и цялото мазе.

А между другото съпругата на производителя на ликьор разпространява още един слух: Рибентроп и фон Папен са отлетели току-що за Вашингтон, да преговарят лично с американците. Но изобщо не получава отговор.

Мазето е тъмно. Газената лампа мига. Фосфорните пръстени, боядисани на височината на очите върху гредите, за да не се блъсне някой в тях в тъмнината , излъчват зелена светлина. Ние сме се увеличили. Книжарят и съпругата му са донесли със себе си своето канарче. Покрита с кърпа, клетката виси на една греда. Обстрел отвън и тишина вътре. Всички дремят или спят.

СРЯДА, 25 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, СЛЕДОБЕД

Накрая, около 1 часа сутринта се качих от мазето на първия етаж и се метнах на дивана на вдовицата. Изведнъж падна тежка бомба, зенитната артилерия започна да бушува. Чакам, толкова ми се спи, че не ме е грижа. Стъклото на прозореца вече е счупено, духа вятър с дъх на изгоряло. Имам идиотското чувство за сигурност под чаршафите, сякаш одеялата и чаршафите са от желязо. А спалното бельо се смята за толкова опасно. Веднъж д-р Х. ми разказа как трябвало да лекува жена, която била ранена в леглото, малки късчета от перата се набили толкова дълбоко в раните ѝ, че трудно можело да бъдат извадени. Но идва момент, когато смъртоносната умора тържествува над страха. Сигурно така спят в мръсотията и войниците на фронта.

Станах в 7 часа сутринта, денят започна с треперещи стени. Сега битката се движи към нас. Няма повече вода, няма и газ. Изчаках една минута в това наполовина спокойно състояние и хукнах нагоре по четирите стълби към моето таванско жилище. Като животно, което се оттегля в бърлогата си, се промъкнах в стаята, готова всеки миг за бързо отстъпление. Грабнах спално бельо и тоалетни принадлежности и изтичах с тях надолу при вдовицата на първия етаж. Разбираме се добре помежду си. В дни като тези хората се опознават бързо.

С кофа във всяка ръка отидох през цъфтящите градинки до помпата. Слънцето беше много топло. Дълга опашка на помпата, всеки помпи сам за себе си – лостът се движи трудно, със скърцане. След това петнадесет минути назад с плискащите се кофи.

„Всички сме доста издръжливи магарици“ (Мисля, че това е от Ницше). Пред „Бол“ още се блъскат за безплатно масло. А през „Майер“ има безкрайна тъмна опашка, все мъже. Там продават шнапс, по половин литър на талон, всякакви марки.

Отидох да взема отново вода. На връщане внезапно падна бомба. Стълб дим и прах се издигна на поляната пред киното. Двама мъже пред мен се хвърлиха в канавката. Някои жени изтичаха до най-близкия вход и хукнаха надолу по стълбището. Аз след тях, надолу, в напълно непознато мазе, в което няма и най-малка следа от осветление. Носех пълните кофи със себе си, иначе щяха да ги откраднат. Долу в мрака стресната тълпа, зловеща. Женски глас стене: „Боже мой, Боже мой...“ И пак тишина.

Беше ли това молитва? Спомням си едно събитие отпреди около две години, виждам се в най-мизерното от всички мизерни мазета, истинска гробница, под едноетажна селска къща. Селото е от 3000 души, маловажно, но разположено по пътя за Рурска област. В тъмнината гореше свещ и жените (там почти нямаше мъже) се молеха скръбно с една броеница; все още ги чувам, монотонни, премятащи зърната на броеницата: „...този, който беше бичуван заради нас...“ И отново Господнята молитва, „Ave Maria“, монотонна, приглушена, успокояваща и освобождаваща като тибетската „Om mani padme hum“ на молитвените колела. Между молитвите понякога се чуваше бръмчене на двигатели, веднъж падна бомба, която накара пламъка на свещта за потрепери. И пак: „...който понесе тежкия кръст вместо нас“. Тогава разбрах, че молитвата успокоява развълнувания ум, и че е е добра, и че помага. Оттогава никога не съм виждала молитви в мазе. Тук в Берлин, в тези разнообразни четириетажни жилищни сгради, едва ли ще намерите група от хора, която да каже Господнята молитва. Със сигурност и тук шепнат молитви, може би повече, отколкото изглежда. И хората наистина стенат: „Боже мой, Боже мой...“ Но стенещата жена едва ли разбира какво говори, тя се хваща за празни фрази, които повтаря механично, без да се замисля върху тях.

Никога не съм харесвала поговорката „Необходимостта учи на молитва“. Звучи толкова несериозно, колкото „Необходимостта учи на просия“.

Молитвата, изтръгната от страх и нужда от устата на онези, които в добри дни не са се молели изобщо, е жалко просене.

Няма поговорка „Щастието учи на молитва“. Такава благодарствена молитва трябва да се издига свободно като благоуханен тамян. Но това са спекулации. Фактът, че нашата немска дума за молитва – beten – е толкова близка до нашата дума за просия – betteln – очевидно означава нещо. Имало е време, когато просякът е бил характерен за вратата на църквата, колкото и дръжката; защото е бил, така да се каже, легитимен по Божията милост колкото краля, така че кралят да има своята точна противоположност тук, на земята, и така, че всеки, който се моли на Бог, да има някого, към когото да прояви своето божествено одобрено милосърдие. Но никога няма да разбера дали стенанието в тъмното мазе е наистина молитва. Едно е сигурно: благословение е да можем да се молим лесно и без срам под натиска на мъченията, на нашата нужда и на нашия страх. Не мога, още не мога, още се съпротивлявам.

След като се върнах с водата, вдовицата ме изпрати на опашката за месо, да видя какво става. Има много ропот. Изглежда доставянето на колбаси и месо отново се забавя. Това дразни жените в момента повече от цялата война. Там е нашата сила. Ние, жените, винаги се фокусираме върху най-очевидното. Винаги сме щастливи, когато можем да избягаме в настоящето, за да се избавим от тревогите за бъдещето. Колбасът е в момента на преден план и блокира мисълта за големите, но далечни неща.

Отново в мазето, около 18 часа. Не можах да лежа горе, изплаших се, защото наблизо имаше пряко попадение и дебели парчета мазилка паднаха върху вълненото ми одеяло. Заспах долу, докато Хени дойде от фурната и съобщи, че директно попадение е улучило аптеката до киното. Собственикът бил убит на място. Дали от шрапнели, въздушно налягане или инфаркт, не успели да установят веднага. Хени каза, че не кървял. Една от дамите в черно стана и попита с елегантно присвита уста: „Ако нямате нищо против, от какво точно е умрял?“ Това е начинът, по който говорим днес, ето докъде е паднал езикът ни. Думата „лайно“ се използва безпроблемно. Произнася се със задоволство, сякаш можете да я използвате, за да прогоните вътрешната си мръсотия. Принизяваме езика си в очакване на унижението.

Внезапно Антоан, малкият белгийски чирак на хлебаря, се появи с един телешки бут. Идва и Хени с „Шартрьоз“ в тумбески бутилки. Тя е ядосана: „Вътре има всички, всичко. Кафе, шоколад, алкохол. Добре са си живеели братята!“ И изчезва обратно в сградата. Аз пазя сандъчето. Приближава се мъж, който е направил сакото си на чувал и е вързал в него няколко бутилки алкохол. Гледа с копнеж хляба в сандъчето: „Може ли да взема един?“ Аз: „Да, за шнапс“. Разменяме един хляб за бутилка „Steinhäger“ и двамата сме много доволни от това.

Наоколо се разиграват диви сцени под ослепителната слънчева светлина. От време на време падат по няколко снаряда, два от които наблизо. Мъжете чупят гърлата на бутилките о стените, пият на лакоми глътки. Антоан и аз слагаме всичко в моето сандъче, хващаме го от двете страни и си тръгваме.

Сандъчето е пълно и тежко. Неудобно е за носене и се налага често да спираме. Жадна съм много и правя това, което току-що видях: ударих гърлото на бутилка червено вино в края на стената (беше ми се паднало бордо, с френски етикети). Отпих от назъбената шийка на бутилката и порязах долната си устна, но не забелязах, докато Антоан не ми каза, след което изтри кръвта с носната си кърпичка, като прекрачи предпазливо сандъчето. Кръвта вече беше покапала по деколтето ми.

Хлебарят идва задъхан след нас. Той носи синкав телешки бут и го притиска като бебе. Слънцето припича, аз се обливам в пот. Няколко близки попадения. След това, по-далечни, тракат бордови картечници и гърмят леки зенитни оръдия.

Разделяме награбеното пред входната врата. Идиотската синя вълна се беше напъхала във всичко. Моята плячка: пет бутилки бордо, три буркана консервирани зеленчуци за супа, бутилка „Steinhager“, четири хляба, шест пакета грахово брашно, което хлебарят ми даде щедро, и една консервна кутия без етикет – неизвестно с какво. Занесох всичко при вдовицата на първия етаж.

Разгорещена и потна, разказвам приключенията си на около дузина души, докато стоя до печката с чиния в лявата ръка и поглъщам набързо няколко лъжици от картофеното пюре, което вдовицата приготви за няколко семейства на печката. Нова серия от бомби отвън. Другите гледат моите придобивки, но не смеят да отидат до казармата, която несъмнено вече е опразнена.

Няколко часа по-късно, около 18 часа, отново в мазето. Успях да поспя междувременно, бях доста замаяна, след като изпразних бутилката бордо, която започнах с вдовицата. Когато се събудих, се почувствах отнесена, с горчив вкус в устата, отне ми известно време, за да се осъзная сред газеното трептене на подземния свят. Докато не видях хората да тичат и не ги чух да викат за чували: „Хайде, вземат картофи от казармата!“.

Аз – с вдовицата. Врагът е спрял за малко и е доста тихо. Затова е и внезапното гъмжило по улиците, толкова пусти по обяд. Минават две жени, които теглят детска количка с цяло буре отгоре, миришещо на кисело зеле. Млади и стари тичат като обезумели в посока на казармата. Вдовицата и аз грабнахме всички кофи, които можахме да намерим, по две на всяка от нас. Пътят е осеян с утъпкани картофи и гниещи моркови - просто трябва да ги следвате и няма да сбъркате. Но точно до каменните стъпала на казармата има петно кръв, дръпвам се назад... но вдовицата само се смее. „Това е сладко!“ И е така – хората изливат сладкото от бъчвите.

Бутаме се през тълпата в коридора, препъваме се по хлъзгавите стъпала, озоваваме се във вонящи, гниещи картофи. Под светлината на тесните капандури ровим в калта с ръце и обувки, избирайки нещо по-добро. Оставяме морковите и калните пластов и пълним кофите с картофи. Намираме чувал, вече пълен до половината, не питаме чий е, а го влачим с нас по стълбите, по улиците, у дома, горе на първия етаж.

Наоколо отново трещи и бумти. Но никой не се безпокои, всички са обзети от грабителска треска. Тичаме втори път и си връщаме сега с кофи, пълни с брикети. Около нас глутница, търчат и грабят.

Вече започна разграбването и на изоставените магазини. Белокос мъж, истински „господин“ би било по-подходящо да се каже, влачи сандък, пълен с кутии сапун на прах. На сандъка пише „Ориз“.

Стигаме до първия етаж. Сядаме на дивана в хола. Ръцете ни са сковани, краката ни треперят. Стъклата на прозорците, ако има такива, вибрират леко. През счупените прозорци нахлува нежна топлина, премесена с мирис на изгоряло. От време на време се чува ууууууууум! И продължително търкалящо се ехо от тежките зенитни оръдия. После идва пааанг! Много кратък звук, който притиска тъпанчето: бие тежката артилерия. И тогава, далече, от време на време чукане и дрънкане, много бързо, придружено от вой и лай. Не зная какво е това. Вдовицата твърди, че това са катюши, така наречените музикални органи на Сталин. Между другото, руснаците използват до сега само единични бомби, не е имало килимни бомбардировки.

Накрая двете тръгваме за магазина на ъгъла, единственият, който все още работи, за да вземем брашно за пудинг. Вчера го беше ударила бомба. Оказа се, че все още има няколко клиенти и магазинът не е затворен. На брашното за пудинг имаше отпечатана цена, мисля, че беше 38 пфенинга. Продавачът, който е собственик на магазина и спи до него, настоява да даде на всеки точното ресто, разпитваше вътре и вън кой има дребни монети и може да му помогне. Точно когато е под обстрел! Имаме само това. Ще ни броиш рестото в гроба.

Като на шега отидохме зад ъгъла, за да проверим месаря, защото все още не бях взела месото си. Там също продаваха, повече имаше предлагане, отколкото търсене – в магазина се намираха най-много десетина души, така че успяхме да вземем добри парчета обезкостено свинско месо, прилично на тежест.

Когато излизахме от магазина, мина камион с немски войници и зенитно оръдие. Отиваха към града, далече от нас, към центъра. Войниците бяха безмълвни, вперили поглед в далечината. Една жена вика след тях: „Бягате ли?“ Никой не ѝ отговори. Спогледахме се и свихме рамене. Жената каза: „Те са просто едни нещастни свине“.

Тези дни забелязвам отново и отново, че моите чувства, чувствата на всички жени към мъжете, се променят. Съжаляваме ги, толкова мизерни и безсилни ни се струват. Слаб пол. Един вид колективно разочарование зрее дълбоко у жените. Доминираният от мъже нацистки свят, който прославяше силния мъж, се разклати - а с него и митът за "Мъжа". В по-ранните войни мъжете са можели да настояват, че имат привилегията да убиват и да бъдат убивани за отечеството. Днес ние, жените, също участваме в това. Това ни променя, прави ни твърди. В края на тази война, сред многото други поражения, е и поражението на мъжете като пол.

По-късно в мазето – замислена обща вечеря. Уютни натюрморти на квадратен метър при фвсяко домакинство. Тук чай с хляб и масло, там картофено пюре. Штинхен реже умело кисела краставичка с нож и вилица. Ранената ѝ глава е добре превързана. Жената на книжаря пита: „Мога ли да ви налея?“ „Благодаря ви, госпожо“ - шепне градинарят Шмит.

Върху клетката на канарчето е хвърлена кърпа. Дезертьорът идва и съобщава, че руските разузнавачи са до киното. Нашето място е вече под малокалибрен обстрел. Бившият войник казва, че не трябва да имаме никого с униформа в мазето, в противен случай според законите на военното положение всички ще бъдем съдени от военен съд.

Палавер все ходи за докладите в бюлетина „ Panzerbär“. Твърди се, че две армии се приближават, за да деблокират Берлин и Шорнер – едната от юг, другата от север. За Трайенбирцен, Ораниенбург и Бернау се казва, че са вече освободени.

А ние? Много смесени чувства, почти страх. „Сега ще се движат напред и назад, а ние сме точно в средата. Трябва ли да останем тук с месеци? Загубени сме и в двата случая. Ако не се получат нещата за Иван, тогава ще дойдат американците от въздуха. И Бог да се смили, ако започнат с килимните бомбардировки. Ще бъдем погребани живи в това мазе.“

Ново съобщение от улицата: „Volkssturm“ отстъпва, Иван настъпва към нас. Германската артилерия е спряла до нашето място, гърмежите се чуват в мазето. Междувременно шест жени седят около малка маса, а вдовицата хвърля карти на жената на производителя на ликьор. Тя е много добра и в това: „Най-скоро ще изпитате разочарование във връзка със съпруга си.“ (Той все още държи крепостта в своята фабрика – заедно с червенокосата Елвира.)

Искам да заспя. Нямам търпение. Денят беше пълен. Краен резултат: аз съм здрава, свежа и дръзка, в момента почти не се страхувам. Мозъкът ми е пълен с ярки образи на алчност и ярост. Схванат гръб, уморени крака, счупен нокът на палеца, разрязана устна, която все още боли. „Това, което не те убива, те прави по-силен“.

Да добавя и картината, която видях на улицата: мъж бута ръчна количка с мъртва жена отгоре, скована като дъска. Разпуснати сиви кичури коса, синя кухненска престилка. Изсъхналите ѝ крака със сиви чорапи стърчаха от края на количката. Едва ли някой я погледна. Точно както някога пренебрегваха извозването на боклука.

ПЕТЪК, 27 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, ДЕНЯТ НА КАТАСТРОФАТА

Започна с мълчание. Нощта беше твърде тиха. Около дванадесет часа фройлайн Бен докладва, че врагът е достигнал градините и че германската отбранителна линия е точно пред нашата врата.

Не можах да заспя дълго време, пробвах на ум руския си език, упражнявах изрази, които предполагах, че мога да използвам сега. Днес за първи път казах на хората в мазето, че зная малко руски; че сред дузината страни, които посетих на младини, беше и Европейска Русия.

Моят руски е елементарен, това е чисто всекидневен език, научен пътьом. Все пак мога да броя, да назовавам датите и да чета буквите. Ще си го спомня бързо сега, когато практиката е близо. Езиците винаги са ми се отдавали лесно. Най-накрая заспах, броейки на руски език.

Спах до около 5 сутринта. Някой бродеше по предверието на мазето. Продавачката на книги си появи, докосна ръката ми и прошепна: „Вече са тук“.

"Кой? Руснаците ли?“ Едвам отворих очи.

„Да. Току-що влязоха през прозореца на Майер (магазина за алкохол).“

Облякох се и сресах косите си, докато жената съобщаваше новината на останалите в мазето. След няколко минути мазето беше на крак.

Изкачих се пипнешком по задните стълби до първия етаж, исках да скрия малкото ни провизии, ако вече не бяха скрити. Долепих ухо до разбитата, незаключена задна врата. Тихо е, кухнята празна. Приближих се приклекнала до прозореца. Улицата, светла в утрото, беше под обстрел, чуваше се плясък и свирене на куршуми.

Зад ъгъла се показа руско зенитно оръдие с четири ствола – четири железни жирафа с надвиснали, извисяващи се вратове. Двама мъже крачат по улицата: широки гърбове, кожени якета, високи кожени ботуши. До бордюра спират коли. Оръдия гърмят нататък по улицата в ранната утринна светлина. Тротоарът оживява от шума. Миризма на бензин се носи през счупените прозорци на кухнята.

Върнах се в мазето. Закусихме като в кошмар. Въпреки това, за учудване на вдовицата, изядох няколко филийки хляб. Стомахът ми изтръпна. Напомни ми за чувството, което изпитва ученичка преди тест по математика – дискомфорт, безпокойство и желание всичко да е свършило.

След това се изкачихме заедно горе, аз и вдовицата. В нейното жилище бършехме прах, триехме, метяхме и търкахме с предпоследната си вода. Дявол знае защо се блъскахме така. Вероятно за раздвижване на крайниците или за бягство от бъдещето в конкретното настояще.

Междувременно пълзяхме до прозореца отново и отново. Отвън безкрайна върволица. Яки кобили с жребчета между краката. Крава мучи мрачно за доене. В гаража отсреща вече разгръщат полева кухня. За първи път различаваме черти, лица: изпъкнали широки чела, късо подстригани коси, нахранени, безгрижни. Нито един цивилен. Руснаците заемат цялата улица. Но под всяка сграда хората шепнат и треперят. Кой някога би могъл да си представи този ужасяващ скрит подземен свят в големия град? Живот, протичащ в дълбините, разделен на най-малките клетки, които вече не знаят нищо една за друга.

Отвън - синьо небе, безоблачно сияние.

Около обяд - аз и жената от Хамбург тъкмо пълнехме втората тенджера с ечемична супа, която беше сготвена за всички хора от мазето в хлебарницата – при нас влезе първият враг. Селянин с червени бузи, очите му блестяха, докато оглеждаше хората на светлината на газената лампа. Колебливо направи крачка-две към нас.

Сърцата ни биеха. Разтревожените хора му подават пълните си купички със супа. Той поклаща глава и се усмихва, все още безмълвно.

Тогава казах първите си руски думи, по-скоро ги изграчих, внезапно и дрезгаво: „Що вий шелайте?“ (Какво искате?)

Мъжът се извръща и ме гледа учудено. Забелязвам, че му изглеждам зловеща. Явно не му се е случвало някой "ням" да се обърне към него на родния му език. Защото руснаците наричат германците в ежедневния си език"немци". Вероятно от времето на Германската ханза, преди 500 години, когато търговците в Новгород и по други места са търгували безмълвно с тях на езика на знаците, разменяйки платове и дантели за кожи и восък.

Във всеки случай руснакът не отговаря на въпроса ми; той само поклаща глава. Продължавам да питам дали не иска нещо за ядене. След това той се усмихва леко и казва на немски: "Schnaaps."

Алкохол? Общо клатене на глави със съжаление. Тук долу няма алкохол. Всеки, който все още има нещо, го е скрил добре. Така че Иван се връща, търсейки обратния път през лабиринта от коридори и дворове.

На нашата улица - оживена войнишка суета. Заедно с още две-три жени се осмелявам да наблюдавам суматохата. В нашия вход млад човек чисти мотоциклет, почти нова немска машина „Zündapp“. Подава ми парцала и ми показва с жест да продължа да чистя. Казвам му на руски, че не искам, и дори се усмихвам, а той ме поглежда учудено и после се ми отговаря със смях.

Някои руснаци карат по алеята наскоро откраднати велосипеди. Те се учат взаимно да пазят равновесие, седят сковано на седалката като шимпанзето Зюзи, което кара колело в зоологическата градина. Блъскат се в дърветата и викат весело.

Навсякъде по тротоарите - коне, които мърсят с изпражнения и урина. Силен мирис на конюшня. Двама войници искат да разберат от мен къде е следващата помпа - конете са жадни. Заедно се промъкваме четвърт час през градините. Приятелски тон, добродушни лица. За първи път чух въпросите, които ще чувам по-късно: „Имаш ли съпруг?“ Ако кажеш „да“, питат къде е. Ако кажеш „не“, питат дали не искаш да се "омъжиш" за руснак. С което несръчният флирт завършва.

Отначало двамата ми говореха на „ти“. Не приех това това, като казах, че аз не им говоря на „ти“. Вървяхме по безлюдна зелена пътека. Артилерийски снаряди се носеха над главите ни. Германската отбранителна линия е на десет минути пред нас. Не се виждат повече германски самолети, почти не се чуват германските зенитни оръдия. Няма повече вода в чешмите, няма електричество, няма газ, изобщо няма нищо. Има само Ивановци.

Обратно с кофите с вода. Конете пият. Двамата мъже ги гледат щастливи. Разхождам се, бъбря си с един или друг руснак. Пладне минава, слънцето пече като по време на горещо лято. Усещам нещо странно, неуловимо във въздуха, злонамерено и заплашително. Някои мъже гледат покрай мене доста срамежливо, кръстосвайки погледи. Един млад мъж, дребен и жълт, с дъх на алкохол, ме въвлича в разговор. Иска да ме изведе на двора, сочи два часовника на косматата си ръка, единият от които иска да ми подари, ако бъда с него. Отстъпвам по коридора за мазето, за да се измъкна към вътрешния двор, и си мисля, че съм се отървала от него, когато внезапно застава до мене и се озоваваме заедно в подземието. Той залита от една греда към друга, осветява с фенерче лицата на хората долу, сигурно са четиридесет, и спира всеки път светлинния конус върху женските лица.

Мазето замръзва. Всички хора са като вкаменени. Никой не мърда, никой не говори. Чува се тежко дишане. Светлинният конус спира върху осемнадесетгодишното момче, върху Щинхен с ослепително бялата превръзка на главата, която си почива на един шезлонг. Руснакът пита заплашително на немски, сочейки момичето: "Колко години?"

Никой не отговаря. Момичето лежи като вдървено. Руснакът пак изревава, грубо и яростно: "Колко години?"

Отговарям припряно на руски: „Тя е ученичка, на осемнадесет години.“ Искам да кажа също, че главата ѝ е ранена, не мога да намеря правилната дума и си помагам с международната „капут“: „Глава капут, от бомби."

Следва разговор между човека и мен, бързи въпроси и отговори, които би било безсмислено да се напишат, защото бяха безсмислени. Все за любов, истинска любов, страстна любов, че той ме обича, дали аз го обичам, дали искам да правим любов. „Може би“, казвам, придвижвайки се стъпка по стъпка към вратата. Човекът ме следва. Хората в мазето наоколо, все още ужасени, дори не разбират какво се случва.

Флиртувам с треперещи ръце, едва успявайки да намеря няколко думи, а сърцето ми бие. Гледам черните очи на мъжа и се дивя на жълтите му очни ябълки. Вече сме навън в полутъмния коридор, аз стъпвам назад пред него, той не знае пътя в лабиринта и ме следва. Прошепвам: „Там. Много хубаво там. Никакви хора“. Още три крачки, две стълби - и сме на улицата, под яркото обедно слънце.

Веднага тичам при двамата мои коняри, които си разчесват конете. Посочвам им преследвача си: „Този е лошо, хахаха!“ Човекът ми хвърля отровен поглед и изчезна. Конярите се смеят. Разговарям с тях известно време и се отпускам. Ръцете ми отново се успокояват.

Докато си бърборех навън, мазето ни беше претърсено от няколко още герои, които всъщност не търсеха жени, а часовници. По-късно щях да видя много Ивановци с цяла колекция часовници на двете си ръце - по пет-шест броя, които постоянно сверяваха, навиваха, настройваха - с детинска крадлива радост.

Нашият уличен ъгъл е вече военен лагер. Всичко е разположено в магазините и гаражите. Конете хрупат овес и сено, кимайки смешно с глави от разбитите витрини. Има някакво облекчение във въздуха: Добре, ето ги часовниците. "Войната капут", както казват руснаците. И за нас войната е капут, свърши. Бурята изрева над нас и ни отмина.

Или поне така си мислехме.

Започна около 18 часа. Някой влезе в мазето, мъж като бик, мъртво пиян, размаха револвера си и се запъти към жената на производителя на ликьор. Той я преследваше по мазето с револвера, блъскайки я пред себе си към вратата. Тя се съпротивляваше, удряше го, виеше - когато изведнъж револверът гръмна. Куршумът мина между гредите, удари стената и никой не пострада. Но тогава в мазето настана паника, всички скочиха и започнаха да крещят... Стрелецът, явно уплашен, хукна настрани по коридорите.

Около 19 часа седях мирно с вдовицата горе в жилището ѝ на вечеря, когато най-малката дъщеря на портиерката се втурна и извика: „Слезте бързо, трябва да им говорите на руски, пак са дошли за фрау Б.“. И така, отново жената на производителя на ликьор. Тя е най-дебелата от всички нас, с огромна гръд. Носи се слух, че търсят дебели. Дебела означава красива, колкото повече жена има, толкова е по различна от мъжкото тяло. Сред примитивните народи се смята, че дебелите хора са символ на изобилие и плодородие. Трудно вече можете да намерите такива у нас. По-възрастните жени, които преди бяха толкова закръглени, се смалиха ужасно. Жената на производителят на ликьор не е имала, разбира се, затруднения. Търгуваше през цялата война. Сега трябва да плати за незаслужената си дебелина.

Когато слязох долу, тя стоеше на входната врата, скимтейки и треперейки. Беше избягала от мазето и от мъжете. Сега не смееше да се върне долу, нито пък да се качи до апартамента си на четвъртия етаж, защото от време на време германската артилерия все още стреляше. Освен това се страхуваше, че мъжете могат да я последват нагоре. Впи се в ръката ми толкова силно, че можеше да се видят белези от ноктите ѝ по моята кожа, и започна да ме моли отида с нея при „коменданта“, да поискам ескорт, някаква защита. Не зная какво си беше въобразила.

Обръщам се към един минувач със звезди на раменете и се опитвам да му обясня опасенията на жената, когато разбирам, че не зная как е думата „опасение“. Но той само маха нетърпеливо: „О, не, никой няма да ти направи нищо, прибирай се вкъщи.“ Ридаещата жена най-сетне се олюля нагоре по стълбите. Не съм я виждал оттогава, сигурно се е скрила там. Това е добре. Тя действа твърде силно като примамка.

Щом се върнах горе, момичето на портиерката, което явно беше определено за пратеник, изтича за втори път. Отново мъже в мазето. Този път искат жената на хлебаря, която също успя да запази много телесни мазнини през годините на войната.

Хлебарят се олюлява към мене по коридора, побелял е като брашното си, протяга ръце насреща ми, заеква: „С жена ми са...“ Гласът му се пречупва. За секунда се чувствам като в пиеса. Хлебар от средната класа не може да се движи така, да говори с такава емоция, да влага толкова много чувство в гласа си, да разголва така душата си, да разкрива сърцето си. Никога досега не съм виждала някой да прави това освен големите актьори.

В мазето. Газената лампа вече не гори, вероятно газта е свършила. В трепкащата светлина на пламъка на свещта, направена от завит картон, пълна с лой, така наречената лампа на Хинденбург, различавам тебеширеното лице на жената на хлебаря, потрепващата ѝ уста... Трима руснаци стоят до нея. Ту единият дърпа за ръка жената, която лежи в шезлонга, ту другият я блъска обратно назад, когато иска да стане. Сякаш е кукла, някаква вещ.

Междувременно тримата мъже говорят помежду си много бързо; явно се карат. Разбирам малко, говорят на жаргон. Какво да правя? - Комисар - заеква хлебарят. Комисар означава някой, чиято дума може да се чуе. Излизам на улицата, която сега лежи спокойна в настъпващата вечер. Стрелбата и пожарите са далече. Срещам офицера, който току-що отпрати жената на производителя на ликьор, говоря с него на най-учтивия си руски, моля за помощ. Той разбира и прави кисела физиономия. Колебливо, неохотно, но най-накрая тръгва след мене.

В мазето – тишина и неподвижност. Сякаш всичките хора, мъже, жени и деца, са се вкаменили. Междувременно единият от тримата при жената на хлебаря се е отдръпнал. Другите двама все още стоят до нея и се карат.

Офицерът се включва в разговора, но без заповеден тон, като равен. Често чувам израза "Указ Сталина" - указ на Сталин. Този указ изглежда постановява, че "нищо подобно" не трябва да се случва. Но, разбира се, се случва, както ми каза офицерът, свивайки рамене. Единият от двамата порицани възразява. Лицето му е изкривено от гняв: „Така ли? А немците какво правеха с нашите жени?“ Той крещи: „Изнасилиха сестра ми...“ и така нататък, не разбирам всички думи, но разбирам смисъла.

Известно време офицерът говори отново с мъжа на тих глас. Бавно се отдалечават по посока на вратата на мазето, двамата вече са отвън. Хлебарят пита дрезгаво: „Отидоха ли си?“

Кимам, но за по-сигурно отивам в тъмния коридор. И улавят мене. Двамата дебнат там.

Викам, крещя... Вратата на мазето се затваря с трясък зад мене.

Единият ме дърпа за китките, нагоре по коридора. Другият започва също ща ме дърпа, слагайки ръката си на гърлото ми по такъв начин, че вече не мога да крещя, а и не искам да крещя повече от страх да не ме удушат. Двамата ме дръпват и аз вече лежа на земята. Нещо издрънчава от джоба на якето ми. Трябва да са ключовете от къщата, моята връзка с ключове. Главата ми лежи на на най-долното стъпало на стълбите за мазето, усещайки мокрите, хладни плочки по гърба си. При процепа на вратата горе, през който се процежда леко светлина, единият мъж стои на пост, докато другият къса бельото ми, проправяйки си път насила. Пипам по пода с лявата си ръка, докато най-накрая намирам отново връзката с ключовете. Стискам я здраво с пръстите на лявата си ръка. Защитавам се с дясната ръка, не помага, той просто ми скъса колана на две. Когато се опитвам да се изправя, олюлявайки се, вторият се хвърля върху мене, принуждавайки ме с юмруци и колене да падна пак на земята. Сега другият наблюдава и шепне: "Бързо, бързо..."

Тогава чувам силни руски гласове. Става светло, вратата е отворена. Отвън влизат двама-трима руснаци, третата фигура е на жена в униформа. И се смеят. Вторият мъж, обезпокоен, скочи. Сега двамата излизат с другите трима, оставяйки ме да лежа там.

Пропълзях по стълбите, събрах нещата си и се повлякох покрай стената към вратата на мазето. Бяха я заключили отвътре. Аз: "Отворете, сама съм, няма вече никого!"

Накрая и двата железни лоста се отвориха. Вътре хората ме гледат вторачено. Чак сега осъзнавам как изглеждам. Чорапите ми висят над обувките, косата ми е разчорлена, все още държа остатъците от колана в ръката си.

Викам: „Свине мръсни сте вие! Два пъти по ред ме изнасилват, а вие затваряте вратата и ме оставяте да лежа като някакъв боклук!“. Обръщам се и искам да си тръгна. Зад мене тишина, след това взрив. Всички говорят, крещят, карат се, махат с ръце. Накрая се взема решение: „Ще отидем заедно при коменданта и ще поискаме защита през нощта“.

Така че най-накрая малка група жени и няколко мъже с тях тръгнаха в здрача, в мекия въздух, който миришеше на огън, към сградата, в която трябваше да живее комендантът.

Навън е тихо, оръжията мълчат. Няколко мъже са се проснали на входа, руснаци. Когато нашата група се приближи, един от тях се изправя. Друг мърмори: „О, това са немци“ - и се извръща. Вътре в двора питам за коменданта. Една фигура се отделя от група мъже, стоящи заедно до вратата, водеща към задната сграда: „Да, какво искате?“ Висок човек с бели зъби, кавказки тип.

Но той само се смее на моето заекване и на жалката група, която иска да се оплаче. „- О, не, сигурен съм, че не ти е навредило. Всичките ни хора са здрави.” Той се връща обратно при другите офицери, чуваме ги да се смеят. Аз, към нашата сива група: "Няма смисъл."

Връщаме се обратно в мазето. Не ми харесва, не искам повече да гледам гримасите на хората там, качвам се на първия етаж с вдовицата, която се върти около мене като около болен, говори тихо, гали ме, следи ме с поглед, което е наистина досадно. Искам да забравя.

Съблякох се в банята за първи път от дни, измих се доколкото можах с малкото вода, почистих си зъбите пред огледалото. Изведнъж един руснак, блед и деликатен, се появяи на прага, мълчалив като призрак. Той пита на немски с тих глас: „Къде – моля – е вратата?“ Явно се е изгубил в жилището. Аз, втренчена от учудване и по нощница, мълчаливо му показвам пътя към входната врата, която води към стълбището. Тогава той казва учтиво: „Благодаря“.

Втурвам се към кухнята. Да, влязъл е през задната врата. Шкафът за метли, който с вдовицата използваше, за да я прикрие, беше преместен. Вдовицата тъкмо се качи по задните стълби от мазето. Заедно барикадираме отново задната врата, но този път старателно. Изграждаме кула от столове пред нея и накрая избутваме и тежкия кухненски бюфет. Вдовицата мисли, че ще издържи. Както винаги, тя залоства входната врата и я заключва два пъти. Чувстваме се сравнително сигурни.

Мъничък пламък трепти върху лойта на лампата на Хинденбург. Хвърля големи сенки върху тавана. Вдовицата ме настани на нейния диван в хола. За първи път от много време не спуснахме затъмнителните щори. За какво? Тази нощ от петък срещу събота няма да има повече въздушни удари, не и за нас, които вече сме руски. Вдовицата е седнала на ръба на леглото ми, тъкмо си събува обувките и там – тропот и глъч.

Нещастната задна врата е лошо барикадирана. Вече се чува трясък, столовете падат по плочките. Чуваме блъсканица и много груби гласове. Взираме се една в друга. През процепа между кухнята и всекидневната проблясва светлина. Стъпки по коридора. Някой отваря вратата на на нашата стая.

Един, двама, трима, четирима мъже. Всички добре въоръжени, с автомати на кръста. Само ни поглеждат двете за момент, не казват нито дума. Един от тях веднага отива през стаята до шкафа, отваря двете чекмеджета, рови в тях, затваря отново чекмеджетата, казва нещо пренебрежително и излиза. Чуваме го да рови в съседната стая, в която живееше квартирантът на вдовицата преди да отиде в „Volkssturm“. Другите трима стоят наблизо, шепнат си и ме гледат крадешком. Вдовицата отново се е обула, каза ми итхо, че ще отиде горе да потърси помощ от другите жилища... И излезе. Никой от мъжете не я спря.

Какво да правя? Изведнъж се чувствам абсурдно смешно, докато седя в леглото пред тримата чужди мъже в моята бонбонено розова нощница с панделки. Не издържам повече, трябва да кажа нещо, да направя нещо. И пак питам на руски: "Какво искате?"

Те се споглеждат. Три смаяни лица и незабавно следва въпрос: "Откъде знаете руски?"

Казвам моята малка реч, обяснявайки как съм пътувала из Русия, как съм рисувала и снимала в онези времена. Тримата войници сядат в креслата, бутат оръжието си настрани и изпъват крака. Бъбрехме за това и онова, а аз надавах ухо към коридора, чакайки вдовицата да се върне с обещаната помощ от съседите. Но не се чуваше нищо.

Междувременно четвъртият мъж се връща и след това отива в нашата кухня с третия войник. Чувам ги да се занимават там с чиниите. Другите двама си бърборят тихо, явно не трябваше да разбера нищо от разговора им. Странно настроение. Нещо се носи във въздуха, наоколо лети искра, чудейки се къде да падне.

Вдовицата не се връща. Отново се опитвам да разговарям с двамата в креслата, завита с одеялото, но не се получава нищо. Коси погледи. Плъзгат се покрай мене. Сега наистина трябва нещо да стане, зная го от вестниците, когато все още имаше вестници: десет пъти, двадесет пъти, не зная. Имам температура, лицето ми гори.

Двамата мъже от кухнята викат нещо. Другите от креслата се изправят тежко, тръгват натам, по посока думите им. Изпълзявам тихо от леглото, ослушвам се известно време на прага към кухнята, където явно пият. След това тичам през тъмния коридор боса, грабвам палтото си от закачалката и го намятам върху нощницата.

Отварям внимателно входната врата. Когато вдовицата излезе, не е затворила с ключа. Вслушвам се в тихото черно стълбище. Нищо. Никъде нито звук, нито искрица светлина. Къде може да е отишла вдовицата? Тъкмо се каня да се кача по стълбите, когато някой ме сграбчва отзад в тъмното, промъкнал се безшумно.

Огромни ръце, дъх на алкохол. Сърцето ми бие лудо. Шепна: „Само един, моля, моля, само един. Не ме оставяйте и на другите.”

Той обещава шепнешком и ме носи по коридора на двете си ръце като вързоп. Нямам идея кой е от четиримата, как изглежда. В тъмната предна стая, почти изцяло без прозорци, той ме стоварва върху голото легло на бившия квартирант. След това вика няколко груби изречения по посока на кухнята по коридора, заключва вратата след себе си и ляга до мене в тъмното. Много ми и студено и моля да ме пусне да отида на леглото в съседната стая. Той не иска, изглежда се страхува от връщането на вдовицата. Само след половин час, когато всичко утихва, се съгласява да се преместим там.

Автоматът трака по рамката на леглото, мъжът е сложил шапката си върху него. Междувременно лоената свещ продължава да гори тихо и самостоятелно. Петка, както се казва войникът, има продълговата глава, русата му остра коса расте триъгълно на челото му, усеща се като плюш на диван. Иначе е грамаден, широк като шкаф, с ръце на дървосекач и бели зъби. Толкова съм уморена, толкова съкрушена, че почти не зная къде съм. Петка мърмори редом, че е от Сибир. Даже си свали ботушите. Зави ми се свят, присъствам само наполовина и тази половина вече не се защитава, пада върху твърдото тяло, което мирише на домашен сапун. Най-сетне мир, тъмнина, сън.

В четири сутринта пропява петел, но всъщност трака водопроводният кран. Събуждам се, измъквам ръката си изпод Петка. Той се усмихва и показва белите си зъби. Става бързо, казва ми, че сега е на дежурство, но със сигурност ще се върне в седем часа - определено! И почти ми смачква пръстите, когато се сбогуваме.

Отново се вмъквам под завивките и спя най-неспокоен четвърт час сън. Събуждам се веднъж от вик „Помощ!“, но това е само водопроводният кран. Започва да мучи и крава. Навивам будилника (будилникът е всъщност на вдовицата, но аз се преструвам, че съм част от домакинството). За по-сигурно е увит в кърпа до задната част на гардероба. Гледаме го само когато сме сами и в безопасност, не искаме да ни го вземе някой Иван.

Беше пет часа и вече не можех да спя. Станах, оправих леглото, бутнах кутиите и столове обратно пред незаключващата се задна врата със счупена ключалка, прибрах празната бутилка, която мъжете бяха оставили, и проверих нашите бутилки с бургундско в задната част на кухненския шкаф, в старата кофа. Слава Богу, че не бяха ги намерили.

През прозорците пада червеникавосив блясък. Навън все още е война. Грохот и трясък, но доста далече. Фронтът вече се звижи към центъра на града. Обличам се, измивам се импровизирано и внимателно се вслушвам в утринната тишина на стълбището. Нищо освен мълчание и празнота. Само да знаех къде се крие вдовицата! Не смея да чукам никъде, не искам да плаша никого.

Когато отново се вслушам към стълбището, приближават гласове. Отивам нагоре. Към мене идват жени, цяла група, предвождана от жално ридаещата вдовица. Тя се хвърля в прегръдките ми с плач: „Не ми се сърди!“ (От вчера сме на „ти“.) Наоколо няколко жени също ридаят. Смея се над цялата тази печал: „Какво? Жива съм, всичко минава!"

Докато се качваме един етаж до семейството на книжаря, вдовицата ми прошепва, че напразно чукала на няколко врати и поискала убежище за себе си и за мене. Никъде не ѝ отворили. Да, при пощаджията ѝ изсъскали над веригата на вратата: „Момичето? Не, не искаме да примамва хората при нас!“ Тогава в тъмнината някой хванал вдовицата на стълбището и я хвърли на дъските на пода... Просто дете, шепнеше тя, голобрадо, с гладка кожа и неопитно - и се усмихва през обляното си от сълзи лице. Не зная точно на колко години е, може и да не ми каже. Трябва да е между четиридесет и петдесет, косата ѝ е боядисана. Но за тях жената е жена, когато завладеят тялото ѝ в тъмнината.

В жилището на съпрузите книжари се бяха събрали около петнайсеина души от сградата, донесли спално бельо, и се настаняваха на диваните, на пода, където има още място. Защото жилището има патентовани ключалки на предните и задните врати и броня, закрепена за пода. Освен това входната врата е обшита отвътре с метал.

Седим около непознатата кухненска маса, с хлътнали очи, бледозелени, със замъглен поглед. Всички шепнат, дишаме тежко, пием жадно горещото малцово кафе (сварено на печката с нацистка литература, както ни каза книжарят).

Продължаваме да се взираме в залостената и барикадирана задна врата, надявайки се, че ще издържи. Гладна съм и се тъпча с чуждия хляб. А там – стъпки по задните стълби и странни звуци, които звучат много грубо и животински в ушите ни. Скованост и тишина около масата. Спираме да дъвчем, всички затаяваме дъх. Ръцете се свиват до гърдите. очите блестят безумно. Отвън пак тишина, стъпките заглъхват. Някой прошепва: "Ако това продължава все така..."

Никой не отговаря. Младата жена, бежанката от Кьонигсберг, която също се е настанила тук, се хвърля напред, крещейки: „Не издържам повече! Трябва да се сложи край на всичко!“ Беше изпитала това няколко пъти през нощта, под покрива, където избягала от цяла група преследвачи. Косата ѝ виси заплетена около лицето, не иска да яде и да пие.

Седим, чакаме, слушаме. Артилерията вие отгоре. По нашата улица отекват изстрели. Часът е около 7 сутринта, когато се промъкваме към нашето жилище с вдовицата, внимателно проверявайки сигурността на стълбищните площадки. Спираме и се ослушваме пред вратата, която оставих открехната, когато тя внезапно се отваря отвътре.

Униформа, ужас. Вдовицата ме стиска за ръката. Отдъхвам си – това е просто Петка.

Безмълвна, вдовицата слуша нашия разговор. Но след минута и аз онемявам. Защото говори Петка, сините му малки очи искрят, стиска ръцете ми, уверява ме, че времето без мене му се е сторило дълго, че се е върнал възможно най-бързо след дежурството и ме е търсил по цялото жилище, че е щастлив, че се радва да ме види отново. И той стиска и мачка пръстите ми с ноктите си на дървосекач толкова силно, че трябва да ги издърпам. Стоя като идиотка пред тези неоспорими симптоми, слушам бърборенето на този Ромео, докато най-накрая Петка изчезва, обещавайки да се върне скоро, много скоро, веднага щом може.

Стоя с отворена уста. Вдовицата не е разбрала нито дума, но е прочела по лицето на Петка за какво става дума. Тя поклаща глава: „Е, ти си знаеш...“ И двете сме зашеметени.

И сега седя тук на кухненската маса, току-що напълних писалката с мастило и пиша, пиша, изписвам цялото това объркване в главата и сърцето си. Какво става? Какво ще следва за нас? Толкова съм лепкава, не искам да пипам нищо повече, не искам да пипам собствената си кожа. Сега да имаше баня или поне истински сапун и много вода. Но стига напразни мечти.

Спомням си странното видение, някакъв сън наяве, който ме споходи тази сутрин, когато се опитвах да заспя след заминаването на Петка и не можах. Имах чувството, че лежа на леглото си и в същото време се виждам отстрани да лежа там, докато светещо бяло същество се издигна от тялото ми; нещо като ангел, но без крила, извисяващ се стръмно нагоре. Все още изпитвам онова издигащо се, плаващо чувство, докато пиша тези думи. Разбира се, това е мечта, фантазия за бягство. Моето аз просто оставя нещастното, мръсно и малтретирано тяло да лежи там. Отдалечава се от него и се носи неопетнено в светли далечини. Това не се е случило на мене. Изхвърлям всичко от себе си. Може би бълнувам? Но в момента главата ми е хладна на допир, а ръцете ми са оловни и спокойни.

ВТОРНИК, 1 МАЙ 1945 ГОДИНА, 15:00, ПОГЛЕД НАЗАД КЪМ СЪБОТА, НЕДЕЛЯ И ПОНЕДЕЛНИК

Писах за последно в събота сутринта, 28 април. Оттогава минаха три дена, толкова пълни със забележителни неща, картини, страхове, чувства, че вече не знам откъде да започна, какво да кажа. Ние сме в калта, дълбоко, дълбоко. Всяка минута от живота ни е скъпо платена. Бурята ни напуска, но ние сме понесени листа от вихрушката и не знаем къде отиваме.

Цяла вечност мина от събота. Днес е вторник, първи май и войната продължава. Седя в креслото, в предната стая. Хер Паули, квартирантът на вдовицата, човекът от „Volkssturm“, който вече е освободен, лежи в леглото пред мене. Той се появи неочаквано в събота следобед с бучка масло от шестнадесет фунта, увита в кърпа и сложена под мишницата. Сега е болен, има невралгия.

Вятърът вие през зле закованите прозорци, къса картона така, че чак тропа, и хвърля мъждукаща дневна светлина. В стаята е ту светло, ту тъмно; и винаги е лют студ. Увила съм се с одеяло и пиша с изтръпнали пръсти, докато хер Паули спи, а вдовицата обикаля някъде из сградата и търси свещи.

Отвън се чува руска реч. Иван разговаря с конете си. Те са много по-приятелски настроени към конете, отколкото към нас, вадят добродушни, топли гласове и говорят с животните по чисто човешки начин. Понякога нахлува миризма на коне и дрънчене на букаи. Някъде някой свири на хармоника.

Гледам през прозореца между парчетата картон. Долу е бивак. По тротоарите коне, фургони, кофи с вода, сандъци със сено и овес, стъпкана конска и кравешка то. До входа отсреща гори малък огън, запален от счупени столове. Ивановците с памучните якета са насядали около него.

Ръцете ми треперят. Краката ми са ледени. Вчера вечерта немска граната счупи последните прозорци. Сега жилището е изцяло изложено на източния вятър. Добре, че не е януари.

Шляем се напред-назад между надупчените стени, вслушваме се тревожно навън, стискайки зъби при всеки звук. Разбитата задна врата, която не е барикадирана от дълго време, стои отворена. Мъжете все тичат през кухнята, през коридора и през двете стаи. Преди половин час се появи един напълно непознат, упорит, искаше ме, но го изгонихме. Извика заплашително: „Ще се върна“.

Какво значи изнасилване? Когато казах думата за първи път на глас, в петък вечерта в мазето, по гърба ми преминаха студени тръпки. Сега мога да мисля и да пиша за това със спокойна ръка, казвам си го, за да свикна с произнасянето. Звучи като нещо най-лошо и най-крайно, но не е така.

Около 15 часа в събота следобед двама блъскаха входната врата с юмруци и с автомати, крещяха грубо, ритаха дървото. Вдовицата отвори. Тя трепери всеки път пред ключалката на вратата. Двама белокоси войници, клатушкащи се, пияни. Чупят с автоматите си последното непокътнато стъкло в коридора. Парчетата падат с трясък навън. След това накъсват затъмнителната щора на парчета и ритат стария часовник.

Единият ме хваща, блъскайки ме ме към предната стая, след като избута вдовицата от пътя си. Другият стои на входната врата, държи вдовицата на разстояние, безмълвен, заплашва я с автомата, но без да я докосва.

Този, който ме блъска, е възрастен мъж със сива четина, мирише на алкохол и на коне. Внимателно затваря вратата след себе си и, тъй като не намира ключ в ключалката, плъзва креслото срещу нея. Изглежда, че изобщо не вижда жертвата си. Толкова по-страшен е неговият удар, с който я отправя към леглото. Притворени очи, здраво стиснати зъби.

Никакъв звук. Само когато разкъсва бельото им, зъбите му неволно скърцат. Последните ми цели неща.

Изведнъж пръстите му се озовават върху устата ми, миришещи на кон и тютюн. Отварям очи. Непознатите ръце разтварят умело челюстите ми. Очи в очи сме. И тогава онзи над мене нарочно оставя натрупаната слюнка да изтече от устата му в моята уста.

Изтръпнала съм. Не от отвращение, просто е студено. Гръбначният ми стълб замръзва, леден световъртеж кръжи около тила ми. Усещам как се плъзгам и падам дълбоко през възглавниците и дъските на пода. Това е може би така нареченото да потънеш в земята.

Отново очи в очи. Устните на непознатия са отворени, жълти зъби, единият отпред е наполовина счупен. Ъглите на устата се повдигат, бръчици плъзват от цепките на очите му. Той се усмихва.

Преди да си тръгне, изравя нещо от джоба на панталона си, хвърля го мълчаливо на нощното шкафче, бута креслото настрани и затръшва вратата след себе си. От него остава само една смачкана кутия с няколко цигари вътре. Моята заплата.

Когато ставам, ми се вие свят, гади ми се. Разкъсаните дрехи падат в краката ми. Залитам по коридора покрай ридаещата вдовица и отивам в банята. Повръщам. Лицето ми в огледалото е зелено. Сядам на ръба на ваната, без да смея да се изплакна, защото продължава да се запушва, а в кофата е останала толкова малко вода.

След това казвам високо: По дяволите! И вземам решение.

Нямам съмнение: тук трябва да дойде вълк, който да държи по-далече от мене другите вълци. Офицер, с колкото се може по-висок чин, комендант, генерал, какъвто мога да намеря. Каква е ползата иначе от ума ми и от малкото ми владеене на езика на врага?

Веднага щом можех отново да вървя, грабнах една кофа и тръгнах надолу към улицата. Скитам се насам-натам, надничам в дворовете, оглеждам се, връщам се на стълбището, много предпазливо. Измислях си изречения, които мога да използвам, за да се обърна към някой офицер; чудех се дали не изглеждам твърде жалка и нещастна, за да се харесам. Чувствах се по-добре физически сега, когато действах, планирах и исках нещо, а не просто да бъда безмълвна плячка.

За половин час нищо, иначе казано - няма звезди. Не им знам отличителните знаци и званията, само това, че офицерите имат звезди на фуражките и най-вече на шинелите. Но виждах само хора в зелено и кучета. Бях на път да се откаже за този ден, почуках на нашата входната врата и тогава вратата на жилището отсреща, което принадлежеше на жител, който избяга навреме, се отвори. Човек със звезди. Висок, черна къдрава коса, добре охранен. Когато ме вижда с кофата, той се смее и казва на развален немски: "Ти - жена?" Аз се смея в отговор, засипвайки го с най-добрия си руски. Радва се да чуе своя език. Бъбрим си глупаво, просто напосоки и разбирам, че е старши лейтенант. Най-накрая се разбираме да се срещнем в жилището на вдовицата тази вечер в 19 часа. Дотогава има работа. Казва се Анатол Едикойси, украинец е.

- Сигурен ли си, че ще дойдеш?

Той укорително: "Разбира се, веднага щом мога."

Първо, около 17 часа, се появи друг, почти забравен: Петка от снощи, Петка с четината, заекващият Ромео. Той води със себе си двама приятели, които представя като Гриша и Яша. И тримата вече седят около нашата кръгла маса, все още малко сдържани, като бедни момчета, поканени в по-заможна къща. Само Петка се държи като у дома си, запознава ме с останалите с подчертаната гордост на собственик. Тримата се излежават на фотьойлите и се чувстват спокойни. Яша поставя на масата бутилка водка. Гриша вади херинга и хляб, завити в омазана страница на „Правда“ (първа страница е, за съжаление стар брой). Чувствайки се като стопанин, Петка иска чаши. Налива, удря с юмрук по масата и командва: „Да пием!“

Аз и вдовицата – а също и наемателят хер Паули, уволненият от „Volkssturm“, който се появи внезапно преди половин час – трябваше да седнем на масата и да пием с момчетата. Петка слага филия черен, влажен хляб на масата пред всеки от нас, след което без повече приказки нарязва херингата върху полирания махагон и слага парчета от нея на хляба ни, сияещ, сякаш това е много специално благоволение и деликатност.

Вдовицата се сепва и хуква за чинии. Гриша е тих мъж с постоянна усмивка на устните, гласът му е дълбок, той се старае всички да получим по равно хляб и херинга. Дребният Яша, който е с обръсната глава, се усмихва и кима във всички посоки. И двамата са от Харков. Малко по малко се впуснах в разговор, превеждайки между хер Паули и руснаците. Пием един за друг. Петка от Сибир шуми радостно.

Продължавам да се ослушвам към вратата и надничам към малкия дамски часовник на ръката на Яша. Всеки момент очаквам поканеният старши лейтенант Анатол - с трепет, защото ме е страх да не стане бой. Петка е здрав като бик и чист, но е примитивен и обикновен военен, без защита. А от старши лейтенанта очаквам някакво покровителство. Бях взела решение. Ще измисля нещо, когато му дойде времето. Усмихвам се вътрешно, чувствайки се като човек, който играе на сцена. Не ме интересува никой! Никога не съм бил толкова отдалечена от себе си, толкова отчуждена. Всичкиге ми чувства изглеждат мъртви, само желанието за живот живее. Не искам да ме унищожат.

Междувременно Гришат се представи като "счетоводител". Нашият хер Паули, индустриален чиновник, също е счетоводител. Гриша и хер Паули пият енергично. Прегръщат се, викат от радост: „Аз счетоводител, ти счетоводител, ние счетоводители!“ Първата германско-руска целувка за побратимяване се озовава върху бузата на Паули. Скоро Паули е мъртво пиян, крещи въодушевено: „Страхотни са тези руснаци, има живот в тях и сила!“

Отново изпразваме чашите за международното счетоводство. Дори вдовицата се оживява и временно забравя, че режат парчета херинга върху полирания ѝ маса. (Никое от момчетата не се занимава с чиниите.) Пия много умерено, тайно сменям чашите, желаейки да запазя разума си за по-късно. Ние сме болезнено весели, особено двете жени. Искаме да забравим случилото се преди три часа.

Навън се здрачава. Сега Яша и Петка пеят нещо меланхолично, Гриша само мърмори. Хер Паули е в блажено разпуснато настроение. Това не е малко за него, след като тази сутрин все още беше чакал смъртта си във „Volkssturm“, докато мъжете не се разделиха разумно и, поради липса на оръжие и заповеди, не се прибраха по домовете си. Внезапно Паули се оригва, пада и повръща на килима. Веднага вдовицата и колегата му счетоводител Гриша го отвеждат в тоалетната. Останалите клатят глави и изразяват съчувствие... Хер Паули се вмъква в леглото си, за да преспи остатъка от деня и, както се оказва после, много повече време, в съседната наемана от него стая. Куца. Може да се окаже, че подсъзнанието му иска тази парализа. Душата му е невралгична. Въпреки това той действа като спирачка поради простото си мъжко присъствие. Вдовицата се радва за него и за пестеливите му изказвания за световното положението и масажира гърба му.

Здрач, далечен вой на фронта. Запалваме свещта, която беше намерила вдовицата, и я залепваме върху чинийка. Оскъден кръг от светлина върху кръглата маса. Войници идват и си отиват, към вечерта става оживено. На входната врата се блъскат, струпват се в задната част на кухнята. Но ние не се страхуваме. Докато Петка, Гриша и Яша седят на масата с нас, нищо не може да ни се случи.

Внезапно в стаята се появява Анатол, изпълвайки я с присъствието си на мъж. Зад него подтичва войник с купа алкохол и парче кръгъл черен хляб под мишница. Всички мъже са в най-добро състояние, нахранени и силни, в чисти, практични, здрави униформи, с широки движения, много самоуверени. Те плюят в стаята, хвърлят дългите си цигарени фасове, забърсват херинговите кости от масата върху килима и се просват в креслата.

Анатол съобщава, че фронтът сега е до канала „Landwehr“ и аз се сещам за мрачния стар напев: „Има труп в канала „Landwehr...“ Сега там ще има много трупове. Анатол твърди, че през последните няколко дни са се предали 130 германски генерали. Вади карта на Берлин от целофанен плик и ни показва движението на фронта. Това е много точна карта, надписана на руски. Изпитвам странно чувство, когато, изпълнявайки молбата на Анатол, му показвам къде е нашата къща.

И така, в събота, 28 април 1945 г., фронт е до канала „Landwehr“. Сега, когато пиша това, е вторник, 1 май. Над нас - свистене. Руските самолетни двигатели реват маслено. Отгоре до училището има дълги редици от сталински музикални органи, наричани от руснаците галено „катюши“ и възпети в специална войнишка песен. Катюшите вият с пронизителен вълчи тон. Те не са нещо особено, редица изправени решетки от тънки тръби. Но вият, свирят и пищят така, че едва не ни късат ушите, когато се редим по-далече на опашка за вода. И чертаят при това снопове огнени ивици.

Под воя на катюшите стоях тази сутрин, чакайки да налея вода. Небето беше облачно. В центъра - пушек и пара. Безводието ни изкарва от всички дупки. Отвсякъде пълзят хора, мизерни, мръсни цивилни, жени със сиви лица, предимно стари, защото младите са се скрили. Мъже с наболи бради и бели ленти в знак на капитулация, вързани около горната част на ръцете им, стоят и гледат как войниците изпомпват кофа след кофа за конете си. Защото военните винаги имат предимство на помпата, което е нещо естествено. По този въпрос няма спор, напротив: когато един цивилен счупи дръжката на помпата, един руснак я закова с пирон.

Наоколо в градините под цъфналите дървета има лагер. В лехите са разположени оръдия. Извън навесите спят руснаци. Други поят конете, настанени в беседките. С учудване виждаме множеството жени с гимнастьорки, поли и барети със звезда, видимо редови войници, повечето много млади, дребни, стегнати и гладко сресани. Те перат нещата си в ръчно изработени корита. Ризи и дамски блузи танцуват по набързо направените простори. А над всичко това катюшите вият и черен дим се издига като стена към небето.

Така беше вчера сутринта, така е и днес. На път за вкъщи срещнах хер Голц, вярващ на партията до последно. Сега се е адаптирал. Той забеляза минаващ руснак с увити в целофан ленти над джоба на гърдите си и пита: „Ордени?“ (Това е една и съща дума на немски и руски, поучи ме той; нямаше представа за езиковите ми умения.) Даде ми малка тетрадка, немско-руски войнишки речник, и каза, че може да получи още такива. Прегледах го. Има много полезна лексика като сланина, брашно, сол. Други важни думи като "страх" и "мазе" липсват. Дори думата „мъртъв“, от която нямах нужда по време на излизанията си някога, но сега често влиза в разговора. Заменям я с лесното за разбиране "капут", която важи и за много други неща. Вместо това речникът съдържа изрази, които засега не използваме, като „Горе ръцете!“ и „Стой!“ Най-вероятно е да се прояви подобно обръщение към нас за в бъдеще.

Да се върнем сега към вечерта в събота, 28 април. Около 20 часа Петка си тръгна със своите другари. Тримата млади мъже бяха извикани официално по служба. Петка прошепна нещо за скорошно връщане, но така, че старши лейтенантът не чу. Той отново стисна силно пръстите ми и се опита да ме погледне в очите.

Между другото, офицерските звезди имаха забележително малък ефект върху мъжете. Бях разочарована. Никой не се чувстваше обезпокоен в комфорта си от ранга на Анатол. Той също седна доста мирно, засмя се и побъбри с останалите, напълни чашите им и ги остави да вземат кухненските прибори. Започвам да се притеснявам малко за моята защита. Пруската военна йерархия, с която сме свикнали, изглежда не е приложима тук. Тези със звездите не идват от определена социална класа, по никакъв начин не са над другите по произход и образование. Те нямат специален кодекс на честта и със сигурност нямат различно отношение към жените. Западните традиции на рицарството и храбростта изобщо не са засегнали Русия. Доколкото знам, не са имали турнири, нямали са пеещи минезингери, нямали са трубадури, нямали са пажове. Откъде да дойде всичко това? До един са момчета от село. Анатол също. Разбира се, моят руски не е достатъчно добър, за да разбера от думите и начина на говорене каква точно е професията или образованието на един човек, както бих могла на други езици. И все още не съм успявал да говоря с някого за литература и изкуство. Но усещам, че тези хора, колкото и гръмогласно да разговарят с мене, са несигурни, защото са обикновени, неразглезени хора, деца на народа.

В края на краищата Анатол е поне едър стокилограмов мъж. Може би теглото му върши работа, когато звездите на лейтенант не помагат. Във всеки случай не променям мнението си. Анатол влачеше като комета опашка от млади хора след себе си, млади войници, които междувременно са намерили подслон в изоставеното жилище. Истинско дете сред тях, с малко лице, със строг, вторачен поглед на черните си очи, е Ваня, на шестнадесет години. Вдовицата ме дърпа настрана и прошепва, че може да е бил той, онази нощ на площадката - с толкова малко, гладко лице и толкова слабо тяло. Ваня обаче не дава никакви признаци, че я знае, а сигурно и няма как да дава, защото само е усетил жената, която е хванал по момчешки, без да я вижда. Все пак имам чувството, че той се досеща; понеже чу гласа ѝ, а вдовицата ми разказа как плачела и молела. Във всеки случай Ваня следваше вдовицата като куче, носеше измити чаши и миеше използваните на мивката.

Тази вечер пих много, исках много да пия, да се напия, което успях да направя. Оттук и пропуските в паметта ми. Намирам Анатол отново до себе си, неговите оръжия и неща са разпръснати край леглото... Многото копчета и чанти, и всичко, което има в тях... Приятелски настроен, услужлив, по детски... Но роден през май - Телец, Телец... Чувствах се като безчувствена кукла, шокирана, облъскана, направена от дърво... Изведнъж някой стои в тъмната стая, свети с фенерче. А Анатол крещи грубо на този с фенерчето, заплашва с юмруци и другият изчезва... Или това беше сън?

На разсъмване виждам Анатол да стои в стаята и да гледа навън, докато червена светлина нахлува в стаята и жълта проблясва по тапетите. Чуваме катюшите да вият, а Анатол протяга ръце и казва: „Пее петел“. И наистина, когато гърмежите стихват за малко, отдолу се чува да пее петел.

Когато Анатол си тръгна, станах веднага, измих се в банята с малкото останала вода, изтърках масата, изметох остатъците, опашките от херинга, конския тор, навих килима и го занесох в килера. Погледна в съседната стая, където вдовицата, закриляна от своя наемател, си беше приготвила легло на дивана, и заварих и двамата да хъркат. Леденостуден въздух свистеше през парчетата картон на прозорците. Чувствах се бодра и отпочинала след пет часа здрав сън. Малко махмурлък, но не повече. Преживях още една нощ.

Реших, че е неделя, 29 април. Но неделя е много цивилна дума, безсмислена в момента. На фронта няма недели.

ПОГЛЕД КЪМ НЕДЕЛЯ, 29 АПРИЛ 1945 ГОДИНА

Първата част от деня беше изпълнена с пукот на изстрели. Долу вървяха камиони, отдалечаваха се. Груби викове, цвилене и дрънкане на вериги. Полевата кухня изпраща дима си през нашия кухненски прозорец без стъкла. Огнището, в което сме хвърлили дъски и летви, дими така, че очите ни се насълзяват.

През дима вдовицата ме пита: "Кажи ми, не се ли страхуваш?"

- Имаш предвид руснаците ли?

„Да да. Имам предвид Анатол. Толкова е як“.

- О, той яде от ръката ми.

- И ще ти направи бебе — казва вдовицата и бърка в огъня.

Да, зная! Това виси над всички нас. Но засега беше най-малкото ми притеснение. Защо? Опитвам се да го обясня на вдовицата. Има една поговорка, която веднъж чух: „Трева не расте по добре утъпкана пътека.“ И тъй като вдовицата не приема това, добавям: „Не зная, имам чувството, че бих могла да направя така, че да не се случи. Съвсем физически казано, бих могла да се затворя за това крайно нежелателно положение“.

Вдовицата не приема и това. Нейният съпругът е бил фармацевт и тя знае какво говори. Казва, че за съжаление няма нищо под ръка в добре заредената си аптечка, с което да се предпазя при подобни случаи.

„А вие?“ – питам в отговор.

Тя отива бързо до чантата си, която е на кухненския шкаф, вади личната си карта и ми я подава, като ми посочва рождената си дата, толкова смутена, сякаш се разголва пред мене. Всъщност ще стане на петдесет тази година, а бих предположила, че е с половин дузина години по-млада.

„Поне се отървах от притесненията си“, казва тя. И след това: „Е, няма значение. Трябва да помислим при кого ще отидем, ако се случи.” Тя все още има връзки, уверява ме, чрез нейния покоен съпруг. „Нека аз се справя, ще намеря някого, ще се отървеш от него, сигурна съм.” Тя кима решително, докато налива в малцовото кафе водата, която най-накрая завира. И аз стоя там с отпуснати ръце и се чувствам глупаво. Но все още съм убедена, че мога да преградя пътя на това нещастие, просто като не го искам.

Странно как мъжете винаги питат първо: „Имаш ли мъж?“ Кой е най-подходящият отговор? Ако кажете „не“, веднага ще останат. Ако някой каже „да“ и вярва, че това ще му осигури спокойствие и тишина, въпросите продължават: „Къде е? Остана при Сталинград ли?“ (Много от нашите мъже се биха при Сталинград и бяха получили специални медали.) Ако има жив човек, който може да се изправи пред тях (както прави вдовицата с хер Паули, въпреки че той е само неин наемател и нищо повече), правят крачка назад. Но всъщност не ги е грижа много какво ще се случи, вземат и омъжени жени. Предпочитат обаче да държат съпруга настрани, да го изпратят някъде, да го заключат или нещо подобно. Не от страх. Те вече са видели, че тук няма голяма вероятност съпругът да избухне. Но се безпокоят, ако не са се гипсирали напълно.

Не зная обаче как да отговоря на този въпрос за съпруга ми, дори и да искам да бъда честна. Без войната двамата с Герд щяхме да се оженим отдавна. Но когато Герд получи повиквателна, всичко свърши, той не искаше да продължаваме повече. „Да раждам сираци от войната? Не, това е изключено, аз самият съм сирак, зная какво е.” Така си остана и до днес. Все пак се чувстваме също толкова привързани един към друг, колкото двойките с пръстени. Освен че не съм го чувал повече от девет седмици; последното му писмо дойде от линията „Зигфрид“. Вече почти не помня как изглежда. Всичките ми снимки бяха бомбардирани и самата аз унищожих единствената останала снимка в чантата си заради униформата. Дори и да беше само ефрейтор, страхувах се. Из цялата сграда са премахнали всичко, което напомня за войници, което може да дразни руснаците. И всички горят книги. Поне все още ни дават топлина и супа, докато се превръщат в дим.

Едва бяхме допили малцовото кафе с намазани с масло филийки, отново се появиха хората на Анатол, за които ние сме нещо като ресторант - само дето гостите сами си носят храната. Този път доведоха един добър човек, най-добрият, който съм срещала сред тях досега: Андрей, сержант, учител по професия. Тясно чело, леденосини очи, тих и интелигентен. Първи политически разговор. Това не е толкова трудно, колкото може да се помисли, защото целият политически и икономически речник е от чужди думи, много подобни на нашите. Андрей е ортодоксален марксист. Той не обвинява Хитлер лично за войната, а капитализма, който ражда Хитлер и натрупва военни потенциали. Смята, че германската и руската икономика се допълват взаимно, че Германия, изградена на социалистически принципи, ще бъде естествен партньор на Русия. Този разговор ми донесе голяма полза, като изключим темата, която не владеех толкова добре, колкото Андрей - просто един от тях се отнасяше с мене като с равностоен събеседник, не ме докосна дори с поглед, не видя в мене женската плът като всички останали досега.

Хора идваха и си отиваха през цялата сутрин, докато Андрей седеше на дивана и пишеше доклад. Докато е там, се чувстваме сигурни. Той донесе вестник на руската армия, аз видях познати имена на берлински квартали. Не е останало много от нашия град, което все още да е немско.

Иначе винаги и постоянно сме изпълнени с чувството, че сме напълно изоставени. Когато сме сами, всеки звук и всяка стъпка ни плаши. Вдовицата и аз се събираме около леглото на хер Паули, както правим сега, докато пиша това. С часове седим в тъмната мразовита стая. Иван ни държи в подчинение от горе до долу. Отчасти буквално, защото все още има неразкрити домакинства в нашия блок, семейства, които живеят в мазето и изпращат хора за вода само рано сутринта. Нашите мъже, струва ми се, трябва да се чувстват дори по-нечисти от нас, нечистите жени. На опашката при помпата една жена разказа как съсед от мазето ѝ извикал, когато Ивановците я дърпали: „Хайде с тях, застрашаваш всички ни!“ Малка бележка под линия за упадъка на Запада.

Отново и отново ме отвращава тези дни собствената ми кожа. Не обичам да се докосвам, почти не гледам тялото си. Спомням си какво разказваше майка ми за малкото дете, което съм била. Бебе толкова бяло и розово, на което се радват гордите ми родители. И когато баща ми отишъл в армията през 1916 г., когато се прощавал с майка ми на гарата, ѝ напомнил никога да не забравя да ми слага сенчестата дантелена шапка, преди да ме изведе на слънце. Вратът и лицето ми трябвало да останат лилиево бели, както изисквали времето и модата за добре поддържаните дъщери тогава. Толкова много любов, толкова много усилия с шапки, термометри за баня и вечерни молитви за мръсотията, която съм днес.

Сега обратно към неделята. Трудно е да върна всичко назад, толкова съм объркана. Към 10 часа всичките ни редовни гости бяха заедно: Андрей, Петка, Гриша, Яша, също и малкият Ваня, който отново мие чиниите вместо нас в кухнята. Ядоха, пиха и си побъбриха. Веднъж Ваня ми каза със сериозно детско лице: „Ние, хората, всички сме лоши. И аз съм лош, правил съм лоши неща”.

Появи се Анатол, донесе един грамофон, не зная откъде. Двама от неговите хора го следваха с плочи. И въртят едни и същи, отново и отново, може би дузина пъти, след като изслушаха за кратко време и изхвърлиха повечето от тях, Лоенгрин и Деветата, Брамс, както и Сметана? Пускат рекламната плоча на текстилната компания C.&A., която даваха в „Spittelmarkt“, ако похарчиш за тях по-голяма сума: „Идете в C.&A., там имат хубави неща...“ И така нататък, цялата конфекция се пее в ритъма на фокстрот, а Ивановците са в най-добро настроение, припяват, харесва им.

Шнапсът отново обикаля масата. Анатол докарва жадния поглед в очите си, който познавам, и в крайна сметка изпраща всички навън под доста очевиден претекст. За тази врата дори няма ключ. Анатол придърпва креслото. Винаги трябва да мисля за това, което обсъждах с вдовицата до огнището онази сутрин, да се втвърдя като парче дърво и със затворени очи да се концентрирам върху своето вътрешно „не“.

Той отново отмества креслото, когато вдовицата иска да влезе със супника. Тя и аз сядаме на масата и дори г-н Паули куцука от съседната стая, перфектно избръснат и маникюриран, в копринена роба... През това време Анатол лежи напречно на леглото, а краката му с ботушите висят надолу, черните му къдрици са разрошени Той спи и спи, дишайки леко.

Анатол спа като дете три часа, сам с нас, тримата врагове. Дори когато спи, ние се чувстваме по-сигурни, отколкото сами, той е нашата защита. Револверът е на колана му, а самият той вече хърка.

Междувременно навън войната продължава, центърът дими, отекват изстрели.

Вдовицата носи бутилка от придобитото бургундско, което донесох от казармата, и ни налива в чашите за кафе, за всеки случай - ако нахлуят руснаци. Говорим си много тихо, за да не събудим Анатол. Добре ни е да сме учтиви и приятелски настроени един към друг, наслаждаваме се на спокойния час, искаме да правим добро един на друг. Душата ни се възстановява.

Около 16 часа Анатол се събуди и побърза да излезе по служебни задължения. Малко по-късно входната врата изтрещя силно. Треперим, сърцата ни препускат. Но е само Андрей, учителят с леденосините очи. Радваме му се, вдовицата го прегръща с облекчение. Той се усмихва в отговор.

Добър разговор с него, този път не за политика, а за човечността. Андрей изнася лекция, че не приема „такива неща“, поглеждайки смутено покрай мене, че в жената вижда приятеля, а не тялото. Той е фанатик, очите му са далечни, когато говори така. Сигурен е в непогрешимостта на своята догма.

Сега си мисля дали е добре или лошо за мене, че мога да говоря малко руски. От една страна това ми дава сигурност, която на другите им липсва. Това, което за тях са груби животински звуци, нечовешки писъци, за мене е човешкият език – богато артикулираният мелодичен език на Пушкин и Толстой. Страхувам се, страхувам се, страхувам се (макар и по-малко заради присъствието на Анатол), но все пак разговарям с тях очи в очи, различавам най-лошото от поносимото, ориентирам се в множеството, създавам си представа за тях. За първи път се усещам като свидетел. Малцина са в този град, които могат да говорят с тях, които са виждали техните брези и села, и селяните с техните обувки от лико, и набързо построените нови сгради, с които толкова се гордеят - и които, като мене, сега са в мръсотията под техните войнишки ботуши. От друга страна, на другите, които не разбират и дума от техния език, им е по-лесно. Те остават непознати за тези хора, могат да копаят помежду си пропасти и да се убедят, че там няма хора, а само диваци, просто добитък. Аз не мога да направя това. Зная, че те са хора като нас; да си призная, струва ми се, на по-ниска степен на развитие, по-млади като народ, но по-близо до корените си от нас. Тевтонците се държали по подобен начин, когато нахлули в Рим и си присвоявали парфюмираните, изкуствено къдрави, маникюрирани и педикюрирани римски жени. При което победеният е непременно със сол в раните.

Беше около 18 часа, когато изведнъж на стълбището се чуха викове. Яростен дактил срещу нашата врата: „Ограбиха мазето!“ Андрей, седнал на дивана, кима. Казва, че знае това от часове, и ни съветва веднага да проверим нещата си.

Долу хаос: разбити дървени прегради, изтръгнати ключалки, разрязани и стъпкани куфари. Препъваме се в чужди вещи, тъпчем все още чисто пране. Палим свещ в нашия ъгъл, грабваме това-онова, кърпи, парче сланина на връв. Вдовицата се оплаква, че големият ѝ куфар, в който е сложила най-хубавите си дрехи, е изчезнал. Тя изхвърля нечий чужд скъсан отворен куфар на пътеката и започва да пълни малкото останали свои вещи. Загребва с ръце разсипаното брашно от пода и го изсипва в куфара, сякаш е изгубила ума си. Съседите ровят наляво и надясно, докато свещите горят. Чуват се пронизителни възклицания и ридания. Пера от легло се вихрят във въздуха, мирише на разлято вино и изпражнения.

Нагоре. Носим си нещата. Андрей е видимо смутен от мародерството. Той ни утешава, казва, че всичко може би просто е разхвърляно и объркано, но не е изчезнало: защото крадците със сигурност са търсили само алкохол. Ваня, детето, което междувременно също се завърна, обещава на вдовицата със сериозен поглед в черните си очи, наполовина като германец, наполовина като руснак, че утре сутринта ще ни придружи долу през деня и ще остане при нас, докато всичко, което ни принадлежи, не бъде намерено.

Вдовицата плаче, ридае отново и отново, спомня си отделни неща от своя куфар: хубавия костюм, плетената рокля, здравите обувки. Аз също съм дълбоко разстроена. Ние сме без права, ние сме плячка и мръсотия. Гневът ни се стоварва върху Адолф. Тревожни въпроси: Къде е фронтът? Кога ще има мир?

Докато си шушукаме до леглото на хер Паули, в което той се е оттеглил след обяд, Андрей в съседство провежда военен съвет с другарите си около махагоновата маса. Изведнъж всички крила на прозорците се отварят, парчета картон профучават през стаята, трясък, хвърлена съм към отсрещната стена. Хрущене, облак варовик в стаята, падаща стена отвън... Както научихме от съседите половин час по-късно, немски минометен снаряд е паднала върху съседната къща, ранил е няколко руснаци и е убил един кон. На следващата сутрин го намерихме във вътрешния двор: месото е старателно отрязано, лежи върху един чаршаф, изцапан с кръв, до него мазни преплитащи се вътрешности на червената влажна пръст.

Как мина вечерта, не си спомням в момента. Вероятно шнапс, хляб, херинга, консерви, полов акт, Анатол. Опитвам се да върна спомена: цяла група руснаци, познати и нови, около нашата маса. Отново и отново вадят часовниците си, сверяват времето, московското време, което донесоха със себе си и е с един час по-напред от нашето. Един от тях имаше дебела, респектираща фермерски луковица, източнопруска марка, с масленожълт циферблат и висок купол над него. Защо са толкова пристрастени към часовниците? Това не е заради паричната им стойност, защото изобщо не търсят толкова много пръстени, обеци и гривни, те ги пренебрегват, когато могат отново да се сдобият с часовник. Вероятно защото там в тяхната страна не всеки може да има часовник. Трябва да си наистина някой, за да имаш желан ръчен часовник, който държавата ти дава. А сега часовниците изведнъж растат като репички в неочаквано изобилие за всеки, който иска да ги бере. С всеки нов часовник собственикът се чувства по-силен. С всеки часовник, който може да подари у дома, нараства личният му статут. Сигурно е така. Защото не знаят как да различат часовниците по парична стойност. Те предпочитат часовници с дреболии, например със секундомер или с въртящ се циферблат под металната обвивка. Цветните картинки на циферблата също ги привличат.

Погледнах ръцете на мъжете, лежащи върху нашата маса, и изпитах внезапно отвращение. Толкова голи ми се сториха, а какво ли не е попадало в тях? Пия набързо шнапс, което те наричат „Випит надо“, и всеки път, когато поднасям чашата към устните си, празнуват всяка моя глътка като похвално дело. Този път освен шнапс имаше и червено вино, вероятно плячка от мазето. Свещ, залепена на чинийка, светеше с трептяща светлина и очертаваше славянски профили върху стената.

За първи път истинска дискусия. Поне трима от дискутиращите са много надарени: Андрей, учителят и шахматистът с леденосините очи; сдържан и тих, както винаги. След това един кавказец, с крив нос и блясък в очите. („Аз не съм евреин, аз съм грузинец“, така ми се представи.). Той е изключително начетен, рецитира стихове и проза, много е красноречив и бърз като рапира. Третият интелектуалец също е нов. Много млад лейтенант, който е ранен от шрапнел тази вечер, с импровизирана превръзка на пищяла; накуцва с немска туристическа щека, която е украсена с всякакви туристически значки от известни места в планината Харц. Лейтенантът е бледорус и изглежда мрачен. Начинът му на говорене е злонамерен. Веднъж каза: "Аз като интелигентен човек...", на което кавказецът го прекъсва: "Ето още интелигентни хора – тази немка (рус. „германка“ – бел. П. Н.), например." (Имаше предвид мене.)

Обсъждаме източниците на войната, те ги виждат във фашизма, в системата му, тласкаща към завоевания. Поклащайки глави, дадоха да се разбере, че според тях Германия в никакъв случай не е имала нужда от война - все пак тя е била богата, добре уредена, културна страна, дори и сега, въпреки разрушенията. Известно време спореха за жалкия ранен капитализъм, довел до руската революция, и за напредналия, богат късен капитализъм, който също е напреднал и в упадъка си и който според тях се вижда у нас. С колебливи, внезапно много предпазливи аргументи, подчертават, че страната им е едва в началото на голямото си развитие, че трябва да се види, прецени, сравни от гледна точка на нейното бъдеще...

Един от мъжете посочва заобикалящите го мебели (стил XIX век) и открива в тях висша култура. В крайна сметка се захващат за „израждането“ и спорят дали ние, германците, сме изродени или не. Наслаждават се на умението да играят; на оживеното излагане на аргументи. Андрей ръководи разговора със спокойна хватка на юздите.

Анатол, уморен от работа и прозяващ се, нахлу при нас. Поседя известно време, но беше много отегчен. Той не може да се мери с тях. Той е от село. Каза ми, че отговарял за млякото в неговия колхоз, значи - бил е управител на мандрата. Аз: „О, колко интересно.“ Той: „Ами знаеш ли, все мляко, мляко и мляко...“ И въздъхна. Като поседя там половин час, той си отиде и остави дебатиращите да продължат своя разговор.

Господин Паули спи в съседната стая. Вдовицата отново беше разположила своя импровизиран нощен лагер близо до него. Иначе ситуацията е ясна: при нас е отворено за няколко семейни приятели, ако може така да се нарекат, както и за хората от обкръжението на Анатол. Право да нощува обаче има само техният началник Анатол. Изглежда, че наистина съм табу, поне за днес. А какво ще бъде утре? Никой не знае. Анатол се появи отново около 12 часа през нощта, след което кръглата маса се разтуря. Последен е русокосият, който изкуцука с щеката си и ми хвърли като нямо сбогом зъл поглед.

Отново празнини в паметта. За пореден път пих много, не помня подробностите. Следващото нещо, което си спомням, е понеделник сутринта, когато разговарях с Анатол и се стигна до малко недоразумение. Казах му: „Ти си мечка.“ (Зная думата „медвед“ (рус. „мечка“ – бел. П. Н.), така се казваше известен руски ресторант на Tауенцайтенщрасе“.)

На това Анатол, като сметна, че не зная думата, ми обясни много търпеливо, като на дете: „Не, това не е правилно. Медвед е животно. Кафяво горско животно, голямо е и ръмжи. А аз съм челавек (рус. „човек“ – бел. П. Н.)“.

РЕТРОСПЕКЦИЯ КЪМ ПОНЕДЕЛНИК, 30 АПРИЛ 1945 ГОДИНА

Ранно утро, сиво и розово. През кухините на прозореца влиза студ, в устата ми има вкус на дим. Отново пее петел. Ранните часове са мои. Избърсвам, измитам фасовете от цигари, костите и галетата, изтривам пръстените от алкохол по плота. Следва пестеливо сутрешно измиване в банята с две чаши вода. Между пет и седем сутринта, когато вдовицата и хер Паули още спят, е най-щастливото ми време, доколкото думата щастие е подходяща. Това е относително щастие. Позакърпвам малко и сапунисвам втората си риза. В този ранен час знаем, че при нас няма да се появи руснак.

От осем часа започва обичайната операция през отворената задна врата. Всякакви чужди мъже. Изведнъж двама-трима нахлуват, скупчват се около мене и вдовицата, опитват се да ни хванат, настървени са като лисици. През повечето време някой от хората, които вече познаваме, идва и ни помага да се отървем от непознатите. Чух как Гриша им наложи табуто, как спомена името на Анатол. И съм много горда, че наистина успях да опитомя един от вълците, може би най-силния от глутницата, така че да държи останалата част от тази глутница далече от мене.

Към десет часа се качихме при семейството на книжаря, зад чиито отлични охранителни ключалки все още търсят убежище дузина жители. Чукаме по специален начин и ни отварят; насрочена е среща на обитателите на къщата.

Блъсканица от мъже и жени. Не разпознавам толкова бързо хората от мазето. Някои изглеждат невероятно различно. Почти всички жени внезапно са посивели или в косата им им бели нишки; липсва им обичайната боя за коса. Лицата също изглеждат странни, измъчени и състарени.

Сядаме около масата, набързо, страхувайки се, че нашата "среща" може да бъде забелязана от руснаците и погрешно изтълкувана от тях. Най-скоростно, колкото мога да говоря, споделям това, което зная като новини от руските вестници и това, което са ми казали руснаците, главно от Андрей и Анатол: кръгът около Берлин е затворен; всички предградия са окупирани, само за „Тиргартен“ и „Моабит“ все още се води битка; масово пленени генерали; твърди се, че Хитлер е мъртъв, но никой не знае със сигурност; говори се, че Гьобелс се е самоубил и че Мусолини е застрелян от италианците; руснаците са на Елба, където са се срещнали и побратимили с американците.

Всички слушат жадно, всичко за тях е ново. Огледах се и попитах жената от Хамбург за дъщеря ѝ Стинхен с превръзката на главата. И получих отговор с остри „с“ звуци, че осемнадесетгодишното момиче се е преместило на тавана и прекарва всичките нощи и повечето дни там горе над кухнята. Руснаците не разбират нищо от лофтове. Те нямат такива у дома си. В миналото там са слагали куфари; казват, че в още по-старо време са служили за стаи на слугините. Така че сега Стинхен вегетира в тясна, мухлясала стая, с постелки, нощни принадлежности и малко одеколон. И когато се чуят стъпки или други шум, затваря бързо люка на стаята, разказва майката. Както и да е, но Стинхен е все още е девствена.

Отново слизаме надолу. Къщата ни отдавна е войнишка. Миризма на коне навсякъде. Парчета конска тор лежат наоколо, пренесени от ботушите на войниците. Победителите не се стискат. Пикаят по стените където си искат. Локви от урина има на площадките и долу в коридора. Говори се, че не е по-различно в изоставените апартаменти, в които са се настанили.

Детето Ваня вече ни чака в кухнята, изправено като часовой, с готов автомата. С верен кучешки поглед Ваня предлага да ни придружи до мазето. Отново слизаме в мрака. Няколко руснаци все още лежат в задния коридор и спят през деня на истинско спално бельо, което са взели отнякъде. В ъгъла под витата стълба лежеше един, от когото се стичаше урина. Той се дръпна с ръмжене встрани при стъпките на Ваня. Ваня е на шестнадесет години, но е сержант и отстоява званието си. Андрей ми каза, че бил изпратен на работа в едно имение в Източна Прусия и се присъединил към сражаващите се и настъпващи руски войски, след което, благодарение на няколко подвига, се издигнал бързо в йерархията.

Опипваме мазето на къщата, търсейки нещата на вдовицата. Неща, които аз не зная и които вдовицата вече не искаше да знае, защото вземаше това, което ѝ се струваше полезно. В слабата светлина от капандурите, подкрепена от фенерчето на Ваня, събрахме картофи и лук и свалихме от един рафт непокътнати буркани с консерви.

Един човек с тесни очи се приближи и заговори мръсни фрази, примесени с немски думи. Ваня каза все едно между другото: „Много добре, а сега стига“. Човекът с тесните очи си отиде.

Обяд. Все още имаме достатъчно. Сега живея по-сит живот в сравнение с оскъдните ястия горе на тавана. Край на копривата, вместо нея - месо, сланина, масло, грах, лук, зеленчукови консерви. Г-н Паули лапа в болничното си легло като вършачка в плевня. Чак при компота от круши започна да ругае и да вади дълго остро стъкло от зъбите си. И аз получих ръбато стъклено парче устата си. Бурканът с компот беше от нашата изба и беше счупен.

Навън войната все още продължава. И нашите нови сутрешни и вечерни молитви са: „Дължим всичко това на фюрера.“ Изречение, което беше изписвано на плакати хиляди пъти през мирните години като възхвала и благодарност и което произнасяха в речи. Сега, непроменено във формулировката си, то се променя в съдържанието, превръща се в презрение и подигравка. Мисля, че това се нарича диалектическа инверсия.

Тих следобед. Анатол е навън с хората си. Говори се, че обсъждат празнуването на Първи май. Страхуваме се от този празник. Казват, че тогава на всички руснаци ще бъде разпределен алкохол.

Анатол още го няма. Вместо него късно през нощта, към 21 часа, се появява дребен мъж, изглеждащ по-възрастен за годините си, с петна и белези по бузите. Сърцето ми бие. Такова ужасно лице!

Но той се оказва с удивително добри, прилежни маниери и с изключително добре подбран начин на говорене. Първият войник, който ме нарича „граждàнка“ — руското обръщение към чужденките, които не могат да бъдат наречени „другарко“. Представи се като новият адютант на Анатол, на когото той беше възложил да ни каже, че ще дойде за вечеря, и също така да донесе необходимите провизии. Каза ми всичко това пред входната врата, докато все още не бях свалила верижката.

Пуснах го вътре, предложих му стол. Очевидно беше нетърпелив да започне разговор с мене. Разбира се, той знае колко малко доверие вдъхва лицето му и затова удвоява усилията си, за да се хареса по друг начини. Каза, че е от Кавказ Кавказ, от район, който Пушкин също е посетил и където е намерил много вдъхновение за своето творчество. Не разбирах всичко, той се изразяваше образовано, съставяше дълги, сложни изречения. Поне успях да назова няколко заглавия с ключовата дума „Пушкин“ като „Борис Годунов“ и „Станционният надзирател”. Казах му, че преди няколко години „Станционният надзирател” е сниман в Германия, което го зарадва видимо. Накратко, чисто салонен разговор, много странен. Не познавам тези мъже, винаги се изумявам как ни изненадват.

Изведнъж от кухнята се чуха шум и мъжки гласове. Анатол? Дребният кавказец казва „не“ и отива веднага с мене в кухнята, от която вдовицата бяга с всички признаци на ужас, крещейки:

- Внимавайте, Петка!

Петка? Господи, значи все още е наоколо. Петка с русата четина и лапите на дървосекач, които трепереха, когато се обръщаше към мене с монолог като Ромео.

Влизаме тримата в кухнята. Там на бюфета има малка, гаснеща лампа Хинденбург. Плюс блещукането на слабо фенерче, размахвано от руснак, когото не съм виждала. Другият, разбира се, е несъмнено Петка, познавам го по гласа. От завчера (да, наистина беше само завчера) любовта му към мене се е превърнала в омраза. Петка, отхвърленият сибиряк, ме приближава, когато ме вижда. Четината му е настръхнала (шапката е кой знае къде). Малките му очи блестят. Той е мъртво пиян.

В ъгъла до прозореца има шевна машина. Петка я вдига от пода както е със заключения капак и я хвърля през кухнята към мене. Машината се удря с трясък в плочките. Навеждам се, викам на кавказеца: „Иди за Анатол!”. След това се крия зад другия, непознатия войник, дошъл с Петка, моля го за помощ срещу пияния. Сега Петка маха към мене с голи юмруци, но не може да ме улучи, защото е много пиян. После неочаквано духва малката аварийна лампа на бюфета. Батерията на фенерчето е напълно изтощена и ние се озоваваме на тъмно. Чувам Петка да се задъхва, мирише на алкохол. Всъщност изобщо не се страхувам, много съм заета да избягвам Петка, да го спъвам, а и усещам, че имам около мене съюзници. Накрая всички заедно го заведохме до задната врата. Фенерчето отново излъчи няколко късчета светлина. Бутаме Петка надолу по витата стълба и той пада няколко стъпала по-надолу. Като се препъва, ми вика, че съм нещастница, мръсница – и псува на майка.

Един часа през нощта, значи вече е вторник, 1 май. Седях в креслото, уморена като куче. Дребният адютант си тръгна, за да се върне с Анатол. Ослушвах се и дремех... Вдовицата и хер Паули отдавна си бяха легнали. Аз не се реших, чаках...

Най-накрая на входната врата се почука. Отново дребният мъж. Този път носи бекон, хляб, херинга и манерка, пълна с шнапс. Спъвайки се от умора, търся чинии и чаши в кухнята и подреждам кръглата маса с негова помощ. Филетата от херинга се извиват изискано, чисто обезкостени. Прозявам се, а дребният мъж ме утешава: „ Анатол ще дойде скоро“.

И той наистина се появява десет минути по-късно, заедно с русокосия лейтенант, все още вкопчен в немската туристическа щека, накуцва. Анатол ме дръпва на коленете си, прозява се: "Жив съм заспал..."

Щом четиримата започнахме да ядем и да пием, отвън се почука отново. Един от хората на Анатол, който трябваше да го отведе с адютанта му при коменданта. Изглежда, че нещо се случва тази нощ; или всичко е свързано с първомайските празненства? Анатол става с въздишка и излиза. Дребният мъж отхапва бързо още една обилна хапка от сандвича с бекон и тръгва след него, дъвчейки.

Двамата си отидоха, русият остана. Той прекоси стаята с щеката, седна отново и се втренчи в мен. Свещта трепти. Почти падах от стола за сън. Целият речник се изпари от главата ми.

Русият гледа право напред. Казва, че иска да остане тук. Искам да му покажа задната стая. Не, той иска да остане тук, в тази стая. Сложих му одеяло на дивана. Не, иска на леглото, хленчи, упорито, монотонно, като преуморено дете. Добре – така да бъде. Лягам на дивана, както съм облечена. Не, трябва да легна в леглото с него. Но аз не искам. Тогава той започва да ми досажда на дивана. Заплашвам го с Анатол. Мрачният блондин се смее грубо: „Той няма да дойде повече тази вечер“.

Ставам, искам да отида в предната стаята или при вдовицата, някъде. Тогава той отстъпва, съгласява се да лежи на дивана, увива се с одеялото. Лягам напълно облечена в леглото, само съм си събула обувките.

Малко по-късно се събуждам стресната, чувам щеката да потропва все по-близо в тъмното. Пак идва, иска да легне с мене. Пияна съм от умора, съпротивлявам се, бръщолевя нещо нещо, което не ми харесва. Но той не отстъпва, упорит е, мрачно настоятелен, безрадостен. Няколко пъти повтаря злобно: „Аз съм млад.” Най-много да е на двадесет години.

Един път, докато се съпротивлявах, го ударих по ранения крак. Той стене, ругае ме, замахва към мене с юмрук. След това се навежда от леглото, опипвайки пода. Едва след малко разбирам, че търси щеката, която е оставил до леглото. Това е възлеста щека. Ако ме удари с нея по главата в тъмното, край. Опитвам се да го хвана за ръцете, да го махна от ръба на леглото. Той отново започва да ме натиска. Прошепвам: „Така правят кучетата...“ Изречението явно му хареса много, защото го повтаря мрачно и упорито: „Да – добре – като при кучетата – много добре – кучешка любов – кучешка любов.“ Междувременно и двамата потъваме за няколко минути в сън от изтощение, след това той отново се натиска и рови... Цялата съм изранена, съкрушена, продължавам да се браня полузаспала, той има много студени устни...

Около 5 часа, когато пропяха първите петли, той се изправи с усилие, нави крачола си и повдигна мръсната марлена превръзка от назъбената си рана. При вида ѝ се дръпвам неволно: „Мога ли да помогна?“ Той поклаща глава, гледа ме известно време и изведнъж плюе пред леглото ми, изпълнен с презрение. И си отиде. Кошмарът изчезна. Спах дълбоко още три часа.

ВТОРНИК, 1 МАЙ 1945 ГОДИНА, СЛЕДОБЕД

Днес започнахме деня много тревожни, седяхме изтощени от осем часа и чакахме да се случат лоши неща. Но започна както винаги. Изведнъж кухнята се напълни с мъже, знайни и незнайни. Един от тях дойде с бяла престилка, представи се като пекар и ми обеща шепнешком брашно и хляб, много брашно и хляб, ако бъда с него... (той не го каза на глас, както обикновено казват "обичам те" " или дори "омъжи се се за мене" или просто "спи с мене", само наведе очи).

Викове от улицата, които накараха всички мъже да изчезнат от кухнята ни моментално. Малко по-късно стояха подредени в две редици пред клена. Анатол крачеше нагоре-надолу пред тях: пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке, държеше реч. Разпознавам части от изреченията: „... Първи май... близо до победата... забавлявайте се, но имайте предвид указа на другаря Сталин...“ и т. н. Той намигна лукаво на хората си и мъжете се ухилиха в отговор. Андрей пристъпи напред, зададе въпрос и получи отговор. Още двама-трима мъже вдигнаха ръце като в училище, попитаха нещо, говореха свободно. Не видях нищо стегнато и дисциплинирано. Другарят лейтенант се държеше с тях като другар. По време на церемонията катюшите край училището продължаваха да вият, чертаейки огнени следи по жълтото като сяра небе.

Бях нещастна, болна, влачех се като куца патица. Вдовицата донесе аптечката си от тавана, където я беше скрила, и ми даде кутия с остатъци от вазелин. Замислих се колко добре ми е било досега, как в живота ми любовта никога не е била бреме и винаги е била удоволствие. Никога не съм бил принуждавана, никога не е трябвало да се насилвам. Каквото беше, беше добре. Не всичко ме направи толкова нещастна. Малтретираното тяло, взето против волята му, е това, което отговаря с болка. Сетих се за една омъжена приятелка от училище, която веднъж ми призна в началото на войната, че в известен смисъл се чувства физически по-комфортно без съпруга си, след като го мобилизирали, отколкото преди да се омъжи, защото консумацията на брака винаги била за нея болезнена и неприятна, но тя пазела това в тайна от съпруга си, доколкото можела. На това му казват фригидност. Тялото ѝ не било готово. И досега оставах фригидна при всичките тези срещи. Не може, не трябва да бъде иначе, искам да остана мъртва и безчувствена, докато съм плячка.

Успях случайно да спася два живота около обяд. Започна се, когато на вратата ни почука един немец, възрастен мъж, който не познавах, и потърси „тази фрау, която знае руски“. Слязох долу с него, много колебливо, да си призная, защото човекът мърмореше нещо за оръжие и стрелба. Долу стояха двамата възрастни пощенски служители и, за тяхно щастие, няколко от хората на Анатол, подофицери. (Благодарение на основните инструкции на Анатол можех да различавам чиновете им доста точно.) Мъжът се беше обърнал с лице към стената, ням, с отпуснати рамене, наведена глава, по чехли. Жената с извърната глава бърбореше някакви бързи изречения през рамо.

Какво беше станало? Следното: момичето бежанка, което живееше на квартира у пощенските служители и в събота сутринта все хленчеше, че ще се разделим и че не може повече така, било заловено на стълбището с револвер в джоба на палтото. Вероятно го беше донесло със себе си от родния си край, никой не знаеше точно. То се отскубнало и хукнало нагоре по стълбите, обърквайки преследвачите си в плетеницата от тавани. Оттогава изчезнало. Сега всичко в стаяте на семейството пощенски служители било преобърнато и, о, ужас, най-накрая била намерена снимка, на която момичето можело да се види на портрет в половин ръст с войник от SS. Руснаците носят снимката с тях, показват ми я, трябва да потвърдя, че това е момичето от Кьонигсберг. Есесовецът вероятно е неин годеник или неин брат; той има същата голяма глава.

И сега руснаците, след като са арестували двамата старци като заложници, искат веднага да ги разстрелят, ако не доведат момичето тук или не кажат къде е избягало.

Едва тогава можах да изясня грешката. Руснаците взели двамата за родители на момичето. Тези мъже все още са свикнали с истинските семейства; те не познават нашите объркани, изолирани, разпръснати жилища. Когато чуха, че са непознати, при които момичето просто е живеело, те промениха тона си. Старата жена, която гледаше с уплашен поглед руснаците и мене, докато разговаряхме, като се възползва от паузата, сметна, че може да бъде полезна и започна да хули изчезналото момиче: просто са го настанили в жилището си, то им е донесло само неприятности и проблеми, до гуша им е дошло, та не се учудват на нищо. И ако знаела къде е момичето, щяла да каже, защото няма причина да крие това. И така нататък.

Жената със сигурност би издала момичето, ако можеше. Тя продължава да повтаря ужасените си бръщолевения, докато мъжът стои тъпо и безстрастно, с лице, обърнато към стената.

Говоря и говоря, обяснявам на руснаците, че момичето с револвера със сигурност не е имало намерение да убива руснаци, че, както съм го чувала да казва, иска да се самоубие и вероятно се е застреляло някъде - може би тялото му скоро ще бъде намерено. (Думата „самоубийство“ също я няма в немско-руския войнишки речник. Бях я научила от Андрей.)

Постепенно напрежението спадна. Осмелих се да опиша хумористично двамата пощенски служители като пълни идиоти, които не знаят нищо. Накрая мъжът се обърна. От отворената му уста като на бебе се стичаха струйки слюнка. Жената не каза нищо, светлите ѝ безумни старчески очи се плъзгаха напред-назад между мене и руснаците. В крайна сметка и двамата бяха оставени да си тръгнат живи.

Руснаците ме инструктираха да кажа на всички цивилни в къщата, че следващия път, когато се намери оръжие, цялата сграда ще бъде изгорена от мазето до тавана, според законите на военнотото положение. Но момичето, заклеха се мъжете, ще бъде намерено и ликвидирано.

Моите весели пиячи на шнапс бяха напълно преобразени. До неузнаваемост! Не дадоха даже знак, че са пили много пъти за мое здраве около кръглата маса. Не можеше да се разчита на веселите им песни. Явно за тях работата си е работа, а шнапсът си е шнапс - поне за тези тримата. Трябва да го запомня и да внимавам с тях.

След всичко това бях доста доволна от себе си, но и притеснена. Така ставам известна, а това няма да ми помогне. Признавам си, че ме е страх и искам да остана скрита. Когато си тръгвах, човекът, който ме беше довел, дойде след мен и ме помоли да преведа един израз, който чувал често от руснаците: „Гитлер дурак.“ Аз превеждам: „Хитлер е глупак.“ Те ни го казват победоносно, сякаш това е тяхно откритие.

СРЯДА, 2 МАЙ 1945 ГОДИНА, С ОСТАТЪК ОТ ВТОРНИК

Седя до леглото на хер Паули във вторник следобед и записвам случилото се. За по-голяма сигурност съм превърнала последните страници на тетрадка в немско-руски речник, който мога да покажа на любопитни руснаци, които са в състояние да се появят по всяко време. Направих го веднъж досега и получих похвала.

Вечерта - суматоха. Някой риташе и блъскаше по входната врата. Отворих вратата, без да свалям верижката, видях нещо бяло и разпознах хлебаря от вторник сутринта по гащеризона му. Той искаше да влезе. Не го пуснах, преструвах се, че Анатол е вътре. После ме попита за друго момиче, което и да е, за адрес, за намек от моя страна къде може да го намери - искал да даде на момичето брашно за онази работа, много брашно, а също и на мене брашно за посредничеството. Не познавам момиче за него, не искам и да познавам. После той стана досаден, пъхна крак в цепнатината на вратата и дръпна заключващата верижка. Избутах го с мъка и затръшнах вратата.

Да, момичетата стават все по-малко. Вече всички знаят времето и часа, когато мъжете тръгват на лов за жени, затварят момичетата, настаняват ги по таванските помещения, крият ги в добре охранявани жилища. На водната помпа разказват шепнешком за една лекарка, която представяла стая в противовъздушното убежище за епидемична болница чрез големи надписи на немски и руски, че там са настанени пациенти с коремен тиф. Но вътре нямало нищо друго освен много млади момичета от околните къщи, на които лекарката спасявала девствеността с номера за тифа.

Малко по-късно чухме отново шум. Този път двама мъже, непознати за нас до този момент, които бяха влезли в празното съседното жилище. На около два метра височина преградната стена между жилищата беше съборена от един от последните въздушни удари и зееше процеп колкото четири юмрука. Явно мъжете там бяха преместили маса до процепа в стената. Сега извикаха през него да им отворим веднага вратата, иначе ще стрелят по нас. (Те вероятно не знаеха, че задната ни врата е отворена така или иначе.) Един от мъжете освети с фенерчето си антрето ни, докато вторият насочи автомата си в готовност. Но ние вече знаем, че те не стрелят толкова бързо, особено когато са трезви и заплашват като тези двамата. Поддържах шантав тон, опитвайки се да бъда смешна на руски език. Бяха две голобради момчета, между другото, и аз ги насърчавах, като едновременно им припомних указа на великия Сталин. В крайна сметка те напуснаха мястото, откъдето искаха да стрелят, блъскаха известно време с ботуши по входната врата и накрая си заминаха. Въздъхнахме с облекчение. Донякъде е успокояващо усещането, че ако се наложи, мога да изтичам нагоре по стълбите и да извикам на помощ някой от хората на Анатол. Ние сме частният резерват за елени на Анатол. Повечето хора вече знаят това.

Вдовицата обаче започваше да се чувства неспокойна, особено когато никой от редовните ни гости не се появи вечерта. Тя използва минутата тишина на стълбището и се качи нагоре, за да потърси връзка с другите жители. Върна се след десет минути: "Моля ви, елате с мене при фрау Венд, там има толкова мили руснаци, наистина е уютно."

Фрау Венд е неомъжената жена на петдесет години с гнойната екзема на бузата, същата, която беше завързала сватбения си пръстен за гащичките. Оказва се, че тя се е преместила да живее при бившата икономка на нашия заминал на запад собственик - една от онези общности, създадени от страх и страдание, които изникваха навсякъде около нас. Малката кухня беше задушна и пълна с тютюнев дим. При светлината на свещите различих двете жени и трима руснаци. На масата пред тях имаше купища консерви, повечето без етикети, вероятно дажби за германските войски, руска плячка. На вдовицата някой от руснаците беше подарил консерва.

Жените ме помолиха да не говоря на руски, така че се направих на неразбираща. Никой от тримата руснаци не ме познаваше. Единият, на име Серьожа, се приближи до мене и ме прегърна през кръста. При което един от другарите му се намеси и каза с приятен глас: „Братле, моля те, остави това.“ И Серьоша, хванат в крачка, се отдръпна от мене.

Бях изумена. Този, който говореше, беше млад човек и имаше красиво лице. С тъмни, правилни черти. Очите му светеха. Ръцете му бяха бели и тънки.

Сега той ме гледа сериозно и ми говори на развален немски: „Не се страхувай“.

Фрау Венд прошепва и на двете ни ни, че този руснак се казва Степан, че е загубил жена си и двете си деца при германско въздушно нападение над Киев - но той ни е простил всичко и е като светец.

Тогава третият руснак, дребен и с белези от шарка, ми подава консерва, която отвори с джобното си ножче. Веднага ми дава нож и посочва със знак да ям. В консервата има месо. Слагам мазните големи парчета от консервата в устата си, гладна съм. И тримата руснаци ме гледат одобрително. Фрау Венд отваря кухненския шкаф и ни показва цяла редица консерви, донесени от тримата мъже. Тук е наистина уютно. Двете жени са доста отблъскващи; фрау Венд е с екзема, а бившата икономка е като мишка, очилата и съсухрена. Достатъчно, за да накарат един изнасилвач да се замисли. Бог знае защо тези мъже бяха дошли тук, носейки всичките тези консерви с храна.

Можех да остана седнала дълго време. Степан излъчва защита. Гледам го с отворена уста, оприличавам го мислено на Арьоша Карамазов. Но вдовицата става неспокойна, тревожи се за хер Паули, който остана сам в леглото си. Въпреки че нашите мъже, особено тези, които са болни, приковани към леглото, със сигурност няма защо да се страхуват от руснаците. Не мога да си представя един от тези мъже да се приближи с клатещи се бедра и да прошепне: „Ела с мене!“ Те са безнадеждно нормални.

Серьожа ни отвежда до вратата със свещта, спокоен като агне и кротък под погледа на Степан, като рискува само леко да ме ощипе по ръката, когато съм на прага.

Тръгваме бързо надолу, всяка с консерва месо в ръката. От нашето жилище звучи оживена музика. Вътре е заето. Почти цялата група на Анатол се е настанила в хола, влезли са през винаги отворената задна врата. Плюс това са намерили някъде акордеон и се редуват да свирят. Всички се опитват, никой не може да го направи както трябва и резултатът е явен. Но много се смеят. Искат да празнуват, днес е Първи май. Те не знаят къде е Анатол, казват, че е по работа и е много зает.

Преместваме се в съседната стая, където е леглото на хер Паули, и намираме и там руснаци. Мрачният лейтенант с туристическата си щека и още един, когото очевидно е довел със себе си и който ни се представя по колкото красноречив, толкова и небрежен начин: -ович едикой си, майор. (Те имат особен начин да прошепват и мърморят под нос своите бащини и фамилни имена, като всички се опитват да прикрият самоличността си, назовавайки само личните си имена и звания, които познавачът така или иначе ще разбере.)

Взирам се в отвратителния русокос лейтенант с неприязън и си пожелавам да е някъде на друго място. Но той не дава знак, че ме познава, държи се странно и официално и е безупречно учтив. Още по-учтив е майорът, когото е довел със себе си. Той скача на крака, когато влизаме, покланя се като в час по танци и ни поздравява всяка поотделно. Висок, слаб мъж, брюнет, с чиста униформа и влачи малко единия си крак. Едва след това забелязвам третия новодошъл в стаята. Той седи неподвижно на един стол до прозореца и се приближава до нас на светлината на свещта, примигвайки, едва когато майорът го повиква. Азиатец с масивни челюсти и подпухнали тесни очи, представен ни като адютант на майора. Веднага след това той се оттегли отново в своя ъгъл до прозореца и вдигна яката на сивия си вълнен шинел срещу вятъра, който духаше отвън.

Сега седим четиримата около леглото на Паули, вдовицата, аз, майорът и мрачният блондин. Майорът говори. Той ме моли да преведа неговите учтиви и внимателно премерени думи за хер Паули и вдовицата. Смята, че са семейна двойка. Гледаме се крадешком. Не мога да го разбера що за човек е и го държа под око. Майорът предлага пури, които носи в джоба на куртката си. Паули взема с благодарност две от тях, започва да пуши едната, като използва запалката на майора. И двамата пушат бавно. От време на време майорът учтиво подава пепелника на Паули. Изведнъж той се изправя, пита дали ни безпокои – в такъв случай веднага ще напусне стаята, ама веднага! И се държи така, сякаш е на път да го направи. Не, не, отричаме ние, не ни пречи. След което той отново сяда и продължава да пуши мълчаливо. Перфектен модел на етикет. Друг напълно нов модел от очевидно неизчерпаемата колекция от модели, които СССР ни изпрати. Между другото, той е нервен. Ръката му, която държи пурата, трепери значително. Или има треска? Защото току-що ни каза, че е ранен в коляното и го превързват заедно с другия, мрачния рус лейтенант, в болницата. (Значи и те са в болницата. Бих искал да знам как са били настанени там и къде са са се дянали нашите, които до миналата седмица все още изпълваха всяко легло и всяка стая.)

Съседното хорово дружество вече се е изнесло от нашия апартамент заедно с акордеона. Около нас става тихо. Поглеждам крадешком часовника на блондина. Стрелките вече наближават единадесет. Гледаме се, вдовицата, хер Паули и аз и не знаем какво да очакваме от тези гости.

Сега майорът дава заповед на азиатеца в ъгъла на прозореца. И той вади нещо от един от джобовете на шинела си, което едва успява да измъкне: истинска бутилка немско шампанско! Той го поставя в кръга от светлина от свещта на масата до леглото на Паули. Вдовицата вече тича за чаши. Чукваме се, пием. Между майора и тъмнорусия лейтенант върви нисък разговор, който явно не искат да чуя. Най-накрая майорът се обръща изведнъж към мене и ме пита строго като в училище: „Какво знаеш за фашизма?“.

„За фашизма?“ - повторих, заеквайки.

"Да моля. Обяснете произхода на тази дума. Посочете страната, откъдето идва това политическо движение“.

Мисля трескаво, после заеквам нещо за Италия, Мусолини, древните римляни, fascio като сноп пръчки, което се опитвам да обясня с помощта на щеката на лейтенанта, покрита със значки... И през цялото време ръцете и коленете ми треперят, защото внезапно си мисля, че зная какво представлява този майор и какво иска от мене: иска да ме изпита политически, иска да разбере какви са убежденията ми, миналото ми - за да ме използват след това за някои руски работи, като преводач или като армейски помощник, не зная - и се виждам вече отвлечена и поробена някъде по улиците на войната... Или са хора от ГПУ, искат да ме използват като доносник? Стотици ужасни мисли, усещам как ръцете ми се наливат с олово, едва успявам да произнеса последните думи...

Сигурно съм пребледняла, защото вдовицата, която не разбира и дума от нашия разговор, ме гледа тревожно и въпросително. Тогава чувам майора да казва доволно на мрачния рус лейтенант: „Да, тя има добри познания по политика.“ Вдига чашата си и пие за мое здраве.

Въздъхвам, сърцето ми бие в гърлото. Явно бях издържала изпита, който нямаше друга цел, освен да провери основните ми знания. Допивам и ми наливат остатъка от бутилката шампанско. Очите на вдовицата постепенно се затварят. Време е гостите да си тръгват.

Изведнъж нов тон с открито предложение. Мрачният рус лейтенант с две изречения казва за какво става въпрос: „Майорът иска да ви попита, гражданко, дали го харесвате“.

Смаяна съм, гледайки онемяла двамата мъже. Внезапно майорът се зае с пурата и загаси внимателно остатъка в пепелника. Сякаш не беше чул какво пита лейтенантът от негово име. Не мога да видя в тъмното азиатеца до прозореца. Той все още седи там и мълчи. Не беше получил шампанско.

Тишина. Вдовицата ме поглежда и повдига въпросително рамене.

После пак лейтенантът, безстрастно, с безразличие: „Харесвате ли майора? Можете ли да го обичате?“

Любов? Проклета дума, вече не мога да я слушам, толкова уплашена и изтрезняла съм, че не зная какво да кажа, какво да направя. В края на краищата, мрачният рус лейтенант е от кръга на Анатол. Значи той знае за табуто. Няма ли го вече Анатол? Може ли този майор да е негов заместник? И мисли ли, че поради тома може да наследи и мене? Но не, майорът току-що каза, че в момента живее в болницата, че има там легло.

Изправям се и казвам: „Не. Не разбирам“.

Лейтенантът ме следва през стаята, накуцвайки с щеката си, докато майорът продължава да седи до леглото на Паули, привидно безучастен, гледайки покрай двамата германци, замръзнали там в мълчание, безпомощни и уплашени.

Казвам полугласно на лейтенанта: „А Анатол? Какво става с Анатол?“

„Какво, Анатол? – вика той грубо и високо. - Защо Анатол? Той е много далече. Преместиха го в щаба.“

Анатол е заминал? Така, без нито една дума? Истина ли е това? Но отговорът звучи категорично, с подигравателно превъзходство.

Главата ми се върти. Сега майорът също става, сбогува се с вдовицата и с Паули по най-церемониален начин, чувам го многократно да изразява благодарността си за оказаното му гостоприемство. Паули и вдовицата не разбраха нищо за уговорките. А не смея да говоря на немски с двамата германци в присъствието на руснаците. Зная, че те не харесват това, веднага го приемат за заговор и предателство.

С поклон за всички ни майорът се оттегля към вратата. Азиатецът идва с клатушкане от прозореца. Държа свещта, за да осветя изхода и на тримата. Много бавно майорът тръгва по коридора, влачейки леко десния си крак, но се опитва да не накуцва. Лейтенантът ме побутва с лакът и пита грубо: „Е? Още ли мислиш по въпроса?“ Следва кратък разговор между него и майора за това къде да остане, дали в болницата или...? И лейтенантът ме пита студено, но учтиво: „Може ли да се настаним тук? И тримата?“ И той посочва майора, себе си и азиатеца, който стои до тях полузаспал.

И тримата? Моля, защо не? Така все пак ще имаме мъжка защита през нощта, мисля си аз и ги водя в стаята отзад до кухнята. Там има широк диван с няколко вълнени одеяла отгоре. Лейтенантът и азиатецът минават покрай мене в стаята. Лейтенантът вече дръпва вратата след себе си, виждам го само как включва фенерчето си да свети наоколо.

Стоя в кухнята със свещта в ръката ми. Майорът стои до мене. Пита ме къде е банята. Показвам му вратата, оставям му свещта. Докато чакам до прозореца на кухнята и гледам в тъмното, вратата на стаята се отваря отново. Мрачният рус лейтенант, вече по ризата, ми изсъсква: „Онова за нас – това от вчера – никой не трябва да го знае.“ И пак изчезва. За миг си мисля: „Защо за нас?“ После си спомням предишната вечер, кучешката любов, плюенето пред леглото ми. Това сякаш е отдавна, потиснато, почти забравено. Всички понятия за време са ми объркани. Един ден е като седмица, разкъсваща пропаст между две нощи.

Майорът се върна, идва с мене в стаята ми. Сега Паули и вдовицата в съседната стая най-накрая ще разберат каква е била играта. Чувам приглушените им гласове през стената. Майорът вади от една от чантите си си нова, голяма свещ, капва восък върху пепелника, залепва свещта и я слага на масичката до леглото ми. Пита тихо, все още държейки фуражката си: „Може ли да остана тук?“ Правя знаци на безпомощност с ръце и рамене.

Тогава той със сведени очи: „Забравете лейтенанта. До утре ще е далече. Чух го."

"А ти?"

„Аз? О, оставам за дълго, дълго време. Поне още седмица, а може и повече — той посочва крака си — в него има осколка. Лекувам се“.

Просто го съжалявам, че стои така. Моля го да седне. Той смутен: „Сигурно си уморена, толкова е късно Ако искаш да си легнеш...?” И отива до прозореца, състоящ се от счупено стъкло и картон и през който не се чува нищо, абсолютно нищо, и се прави, че гледа навън. Съблякох се светкавично, навлякох стария пеньоар на вдовицата и се промъкнах под юргана.

Той се приближава, бута един стол до леглото. Какво иска? Още разговори, спазвайте етикета под раздела „Изнасилване на вражески жени“? Не, той иска да се представи, рови из вътрешните си джобове за всякакви документи, разстила ги на юргана пред мене, придвижва свещта по-близо, за да виждам по-добре. Това е първият руснак, който се представя с всички подробности по този начин. Вече зная името му, кога е роден и къде, дори зная колко пари има; защото сред книжата има спестовна книжка от град Ленинград, на която има над 4000 рубли. След това той събира отново документите си. Говори изтънчен руски език, което разбирам, както винаги, по това, че цели изречения остават неразбираеми за мен. Изглежда начетен, музикален, отчаяно се опитва да се държи като кавалер дори и сега. Изведнъж скача и пита нервно: „Неприятно ли ти е? Мразиш ли ме? Кажи го направо!“

„Не, не.“ Не, в никакъв случай, може да си все такъв, какъвто си. Просто не мога да вляза в положението толкова бързо. Имам отвратителното чувство, че ходя от ръка на ръка, чувствам се унижена и обидена, превърнала се в обект за секс. След това отново размишлявам: „А ако е вярно, че Анатол го няма? Какво ще стане, ако това табу, което беше толкова трудно изградено, тази стена ми бъде отнета отново? Не би ли било добре да създам ново, може би по-дълго табу, да изградя нова стена около мене?"

Майорът сваля колана и куртката си, като на забавен кадър и със коси погледи към мене. Седя, чакам, усещам потта по дланите си и не искам да му помагам повече. Докато изведнъж не казва: „Моля, дай ми ръката си“.

Взирам се в него. Иска да ми целуне ръката според етикета ли? Или той е хиромант? Той вече хваща ръката ми, стиска я силно с двете си ръце и казва с трепереща уста и нещастен поглед: „Прости ми. Толкова отдавна не съм имал жена."

Не трябваше да го казва. Вече лежа с лице на коленете му и ридая, плача и изплаквам цялата си мъка от душа. Усещам как ме гали по косата. След това тропва вратата, двамата вдигаме очи. Вдовицата стои в процепа със свещ в ръка и пита разтревожено какво ми има. Двамата с майора ѝ махаме да си тръгне, тя вижда, че не ми правят нищо лошо и чувам вратата да се затваря отново.

След това му казах малко по-късно в тъмното колко съм нещастна и наранена и че той трябва да бъде нежен с мене. Той беше нежен и безмълвно любещ, успокои се скоро и ме остави да спя.

Това беше моят вторник, първи май.

После сряда. За първи път в тези нощи с мъже спах до сутринта и открих майора все още до мене. Явно нямаше задължения, можеше да си го позволи. Разговаряхме много, доста приятелски и разумно. Той внезапно ми призна, че не е комунист, че е професионален офицер, учил във Военната академия и мрази младите доносници от Комсомола. От което разбрах, че висшите офицери също имат причина да се страхуват от партийното следене. Изумена съм колко открито ми говори. Свидетели обаче нямаме. Също толкова внезапно той иска да знае дали наистина съм здрава – "Разбирате ли ме - искам да кажа, разбираш ли ме." (Той смесва „ти“ и „вие“.) На което аз му казах честно, че никога не съм имала такива заболявания, но, разбира се, не зная дали руснаците, които ме бяха насилили, не ме бяха заразили с нещо подобно. Той поклаща глава и въздъхва: "Ах, тези хулигани!" (Тази дума руснаците използват много често за негодниците и грубияните).

Той стана, облече се и извика азиатеца в коридора. Азиатецът дойде веднага, все още по чорапи, с обувките в ръка. Лейтенантът не се виждаше никъде, вероятно си беше отишъл. В съседната стая чувах да шуми вдовицата.

Навън майската сутрин беше хладна. Звънят вериги, цвилят коне, петелът беше пропял отдавна. Но няма катюши, няма изстрели, нищо. С прекрасен глас майорът, накуцвайки из стаята и влачейки крака си, пее какви ли не песни, като омайната „Постой, постой, красавице моя.“ Сред това приседна на леглото, извади малка хармоничка и засвири марш – толкова пламенен, толкова изкусен, че човек направо се вижда в чудо. Междувременно азиатецът - когато го попитах, той каза, че е от Узбекистан - помага внимателно на началника си да обуе меките кожени ботуши, опитвайки се да щади болния му крак. Той обожава музиката и въздъхва на непознато звучащ руски език: „О, колко е красиво!“ По-късно, когато и двамата си отидоха, вдовицата разбра на стълбището, че капитулацията на Берлин е подписана около четири часа сутринта - някой го беше чул по радиото. „Мир“, вярвахме ние и се радвахме. Докато след това не разбрахме, че войната продължава на Север и Юг.

Сряда, часовете пълзят. Постоянно ме прекъсват, докато пиша. Но сега никой не се притеснява от писането ми. Най-много някой да каже: „Така е. Просто учете руски език прилежно“.

Непрекъснат поток от руснаци, шнапс, постоянна работа в кухнята, носене на вода. Някъде имало дървена греда, бързам да я взема, иначе ще я отнесе някой друг. Двама от хората на Анатол напускат празната квартира, в която живееха през последните дни – носят дюшеци и завивки в ръцете си. Къде ли отидат? От самия Анатол няма и следа. Явно лейтенантът не е лъгал. Между другото майорът ми обеща, когато тръгваше, че ще се грижи добре за мене и ще ми донесе нещо за ядене. Това би трябвало да е добре за мене. Дни наред се притеснявах, че трябва да ям бучката масло, която хер Паули донесе от „Volkssturm“. Сега животът е различен от този горе в моя гол, гладен таван. Първо бяха последните германски дажби. После това, което успях да открадна, плячката от казармата, картофите оттам. Вдовицата имаше малки запаси от картофи, консерви и сланина. А колко хляб, херинга, сланина, месни консерви оставиха след себе си Анатол и хората му! (Само алкохолът никога не оставаше.) Плюс двете консерви месо от белите ръце на Степан-Альоша! Можеше да се живее с това. Всъщност не съм яла толкова мазнина от години, не съм била толкова сита след хранене от месеци. Но за колко дълго? За момента обаче се тъпча, зареждам се със сили.

ЧЕТВЪРТЪК, 3 МАЙ 1945 ГОДИНА, С ОСТАТЪК ОТ СРЯДА

Нещо забавно: докато бях на помпата с поляка, при вдовицата се появил Петка, бившият ми обожател с русата четина, който хвърли шевната машина. Явно е забравил обаче тази пиянска постъпка, защото според вдовицата се държал изключително приятелски с нея. Донесъл хубав жълт кожен куфар с големи размери, който друг едва ли би могъл да повдигне. Разпръснал съдържанието му пред вдовицата и ѝ казал, че всичко, което си избере, ще бъде нейно. От друга страна „нищо, нищо, нищо“ за мене! Е, това били само приказки, разбира се. В края на краищата, никога не би могъл да попречи на вдовицата да даде нещата на мене, след като той си отиде. Вероятно ми поднасяше хубав подарък и искаше да опита отново да се добере до това, което нарича любов - набързо и за сбогом, защото казал на вдовицата прощалния поздрав "Досвиданя" (рус. „Довиждане – бел. П. Н.) и имал предвид, че цялата му част заминава далече от тук...

С доста самообладание вдовицата отхвърлила подаръците и изпратила Петка заедно с куфара му. Между другото, не от морални задръжки! „Как да взема това - казваше тя, произлизаща от добро германско семейство от средната класа. – Те отнесоха и моя куфар." Притесненията ѝ бяха чисто практически. „В края на краищата не мога да нося тези неща. Куфарът е от една от къщите наоколо; и ако се покажа с дрехи от него, рискувам да се натъкна на истинския им собственик.“ Тя взела само два чифта обувки, не могла да им устои, били точно нейния размер. Те бяха кафяви всекидневни обувки, обикновен модел и според вдовицата лесно можеха да бъдат намазани с черна боя и така да бъдат добре замаскирани. Тя искаше да ми даде единия чифт обувки, да ги нося аз, защото имам само едни. За съжаление обувките ми бяха малки.

Цял следобед беше тихо; не видяхме никого от нашите познати, нито Анатол, нито Петка, Гриша, Ваня, Яша или учителя Андрей. Вместо това точно по здрач се появи майорът, със закръглената си узбекска сянка и още един – слава богу, не мрачният рус лейтенант с туристическата щека. А дребен червенобузест момък със син моряшки костюм, на осемнадесет години, от съветския флот. Явно са превзели Берлин и по вода. Имаме наоколо достатъчно езера. Морякът прилича на ученик и се усмихва невинно и широко, когато ме пита тихо дали може да ме помоли за нещо.

Моля! И го викам до прозореца, през който още мирише на изгоряло. Тогава морякът ме пита учтиво, съвсем детински, дали ще бъда така любезна да му намеря момиче, но да е чисто и спретнато, добро и мило - ще му донесе и нещо за ядене.

Взирам се в момчето, борейки се да не избухна в смях. Това е върхът. Сега вече изискват чистота и доброта, и благороден характер от своите победени обекти на похот! Единственото нещо, което липсва, е полицейско свидетелство за благонадеждност, преди да легнат с тях! Но малкият изглежда толкова обнадежден, има нежната кожа на добре гледано мамино детенце, че не мога да му се сърдя. Така че поклащам глава с необходимото съжаление, казвам му, че живея в тази къща от скоро време, почти не познавам хора и за съжаление не мога да му кажа къде може да се намери добро и спретнато момиче за него. Той приема това с разочарование. Пръстите ми потрепват, иска ми се да ги поставя зад ушите му и да проверя дали е мокър. Но зная, че дори и привидно най-нежният руснак може изведнъж да се превърне в диво животно, ако посегнете на него или на самочувствието му. Просто искам да зная защо продължават да ме вземат за сватовница. Вероятно защото аз съм единствената тук, която разбира желанията им езиково.

Моят моряк се оттегли, след като ми подаде бебешката си лапа в знак на благодарност. Защо тези млади момчета са толкова заети с преследването на жени? У дома сигурно щеше да почакат още малко, въпреки че се женят по-рано от нашите мъже. Вероятно тези момчета войници, подобно на шестнадесетгодишния Ваня, изнасилвачът от стълбището, искат да се покажат пред по-възрастните си другари като пълноценни мъже.

Е, дивите изнасилвания от първите дни приключиха. Плячката стана оскъдна. И други жени също, както чувам, вече са в здрави ръце и табуизирани, точно като мен. Междувременно вдовицата е научила още подробности за двете пиещи и весели сестри; според нея до тях се допускат само офицери, които не гледат с добро око на хора с по-нисък ранг, стремящи се към техните легла. Като цяло всеки, който все още не е готов да си отиде, се опитва да намери нещо по-трайно, което да притежава, и е готов да плати за това. Разбират, че храната ни е мизерна. А езикът на хляба, бекона и херингата – техните основни дарове – е международно разбираем.

Майорът ми донесе всякакви неща, не мога да се оплача. Под палтото си носеше пакет свещи. Плюс още пури за Паули. Узбекът беше тежко натоварен и извади последователно кутия с мляко, кутия с месо и парче солена сланина; след това увито в кърпа масло от поне три фунта, покрито с кичури козина, които вдовицата изскуба веднага, и когато решихме, че няма какво повече да има – появи се една калъфка за възглавница, пълна с много захар, около пет фунта! Това бяха царски сутрешни подаръци. Хер Паули и вдовицата бяха изумени.

Вдовицата изтича да прибере подаръците в кухненския шкаф. Хер Паули и майорът пушеха приятелски, а аз седях и размишлявах мрачно. Това е нова ситуация. Не можеше да се каже, че майорът ме е изнасилил. Вярвам, че една моя студена дума е достатъчна и той ще си отиде и никога повече няма да се върне. Така че съм негова доброволно. От симпатия ли го правя, или от нужда за любов? Боже мой. В момента ми е омръзнало от всякакви мъжки образи и от техните мъжки желания, изобщо не мога да си представя, че мога да копнея за подобни неща отново в живота си. Заради сланината, маслото, захарта, свещите и консервите ли го правя? Това е малко по-определено. Тежеше ми да ям провизиите на вдовицата. Радвам се, че сега, чрез майора, мога и аз да ѝ дам нещо. Така се чувствам по-свободна, ям с по-чиста съвест. От друга страна харесвам майора, толкова повече го харесвам като човек, колкото по-малко ме иска като мъж. И няма да иска много, усещам го. Лицето му е бледо. Раната в коляното го мъчи. Той вероятно търси човешкото, женското общуване повече от просто сексуалното. И аз му го давам с желание, с радост. Защото сред хората зверове от последните дни той е най-поносимият мъж и човек. Мога и да го управлявам. Не бих го правила лесно с Анатол, въпреки че Анатол беше добродушен към мене. Но толкова беше настървен като бик, толкова силен! Инстинктивно можеше да ме удари, с което да ме накара да изплюя зъбите си - просто така, от излишък на сила. С майора, напротив, можех да говоря. Но това все още не отговаряше на въпроса дали трябва да се наричам проститутка, защото на практика живея от тялото си и получавам храна, за да го отдавам.

От друга страна, докато пиша това, първо трябва да се замисля защо се държа толкова морално и така, сякаш професията на проститутката е дълбоко под достойнството ми. Все пак това е стара, вековна професия и достига до най-висшите кръгове. Само веднъж обаче съм говорил с такава жена; тоест с регистрирана жена, упражняваща официално тази професия. Беше на кораб в Средиземно море някъде близо до африканския бряг. Бях станала много рано и се мотаех по палубата, докато моряците търкаха дъските. Една жена вече беше станала, непозната за мене, пълна, скромно облечена, пушеше цигара. Застанах до нея край парапета и я заговорих. Тя знаеше малко английски, нарече ме „мис“, предложи ми цигара от кутията си и се усмихна. По-късно главният стюард ми каза с драматичен шепот, че това е „лоша жена“; трябвало да я вземат със себе си, но я пускали на палубата само сутрин, когато обикновено никой от пътниците още не е станал. Не я видях повече, но все още виждам пред себе си пълното ѝ, приятелско женско лице. Какво означава „лоша“!

Но бих ли могла, независимо от моралния аспект, да се окажа в тази професия и да ѝ се насладя? Не, никога. Това противоречи на природата ми, наранява самочувствието ми, унищожава гордостта ми и ме прави физически нещастна. Така че не е необходимо. Ще изляза от този бизнес, ако трябва да нарека сегашната си работа така, с голяма радост, стига да мога да изкарам прехраната си отново по друг, по-приятен начин, който повече отговаря на гордостта ми.

Около 22 часа майорът изпрати своя узбек в стаята зад кухнята. Коланът дрънка по таблата на леглото, револверът виси, военната фуражка увенчава крака на таблата. Но свещта още гори и ние си казваме какви ли не неща. Тоест говори майорът, разказва ми за своето семейство и вади малки снимки от портфейла си. Например снимката на майка си, която има диви, дръпнати черни очи и бяла коса. Тя произхожда от южната част на страната, където винаги са живели татарите, и се е омъжила за много рус сибиряк. Външно майорът има много общо с майка си. От тази смесица на севера с юга вече мога да разбера неговия характер: нервността, редуването на припряност и отпуснатост, на огън и меланхолия, лиричните му полети и внезапното му лошо настроение след това. Той бил женен, но се развел отдавна, очевидно е бил труден партньор, както самият той признава. Деца няма, което е нещо много рядко за един руснак. Забелязах, че винаги ме питат дали имам деца, клатят глави и ми казват, че са изумени дето имаме толкова малко деца и толкова много жени без деца. Дори не искат да повярват на вдовицата, че няма деца.

Майорът ми показва още една снимка, портрет на много хубаво, със стриктно разделена коса момиче, дъщеря на полски университетски професор, при когото бил настанен миналата зима.

Когато майорът пита за семейното ми положение, избягвам и не искам да говоря за това. След това иска да знае какво образование имам и изслушва с уважение това, което му говоря за гимназията, за чуждите езици, които научих, и за моите пътувания из цяла Европа. Той казва с признание: „Имате добра квалификация.“ След това изведнъж се чуди, че всичките германски момичета са толкова слаби и без тлъстини – наистина ли имахте толкова малко храна? После си представя какво би било, ако ме вземе със себе си в Русия, ако бях негова жена, ако се срещнех с родителите му... Обещава да ме храни там с пилешко и сметана, защото у дома му живеели добре преди войната... Оставих го да си фантазира. Явно моето "образование" - което, естествено, измерва със скромните руски стандарти - му вдъхва уважение и ме прави желана в очите му. Разбира се, това е разлика от нашите немски мъже, за които според моя опит това, че е начетена, не увеличава по никакъв начин привлекателността на жената. Напротив, винаги се държах инстинктивно малко по-глупаво и по-невежо спрямо мъжете или поне се пазех сдържано, докато не ги опозная по-добре. Германецът винаги иска да бъде по-умният и да учи малката си стопанка. Съветските мъже не знаят нищо за малките стопанки на техния уютен дом. Образованието е много популярно там и е толкова рядка, търсена, много необходима стока, че държавата го обгръща със сияйна аура. Освен това знанията там се заплащат добре, което иска да каже майорът, когато ми обяснява, че в родината му със сигурност ще намеря „квалифицирана работа“. Благодаря много, имаш добри намерения, но се наситих на това завинаги. Имахме твърде много вечерни часове. Вече не ги харесвам. Харесвам вечерите за себе си.

Той отново запя, тихо, мелодично, обичам да го слушам. Той е честен, чистосърдечен, откровен. Но далечен и странен и толкова недовършен. Докато ние, западняците, сме от старо време и прекалено умни, но въпреки това сега сме мръсотия под ботушите им.

Всичко, което си спомням за нощта, е, че спах дълбоко и дори сънувах приятни сънища; и че сутринта попитах майора как е руската дума за "сън" с безкрайни перифрази като "кино в главата", "картинки със затворени очи", "нереални неща, когато спя". Още една дума, която липсва в речника на войниците.

Когато майорът се отправи към задната стая около шест часа сутринта, за да събуди узбека, отвътре беше съвсем тихо. Той ме извика, уплашен и развълнуван, мислейки си, че нещо трябва да се е случило азиаца - може би припадък или дори нападение и убийство? Даедно разтърсвахме дръжката и чукахме по дървото на вратата. Нищо, нито звук: но можеше да се види, че ключът е вътре. Никой не спи толкова дълбоко, дори и един азиатец. Втурнах се в предната стая, разтърсих вдовицата и прошепнах нашите притеснения в ухото ѝ.

— Хайде сега — прозя се вдовицата. - Той просто иска да остане тук сам и да опита късмета си с тебе по-късно.

Хер Паули често споменава „женската интуиция“ на вдовицата. Но в случая аз не ѝ вярвам и се смея.

Накрая майорът си тръгва, след като поглежда часовника си няколко пъти. (Руски часовник, той ми го доказа още в началото на нашето запознанство, като ми показа производствената марка.)

Веднага щом излезе през вратата - кой се появява в коридора, добре отпочинал? Господи Узбекът!

Той се приближава тежко към мене, поглежда ме с подпухналите си, сега странно замъглени малки очи, и изважда чифт копринени чорапи от джоба на шинела си, все още в хартиената опаковка, подава ми ги и казва на развален руски:

„Искаш? Давам ти. Разбираш мене?"

Естествено, че разбирам, скъпи шишко! Отварям широко входната врата и му показвам накъде е пътят. „Стига ти толкова“, казвам на немски. Той разбира и си тръгва, поглежда ме отново с укорително стиснати очи и пъха чорапите обратно в джоба си.

Едно на нула за „женската интуиция“!

ПРЕЗ НОЩТА ОТ ЧЕТВЪРТЪК, 3 МАЙ, ДО ПЕТЪК, 4 МАЙ

Малко след три часа е и все още е тъмно, пиша в леглото, на свещи и сама. Мога да си позволя този лукс от светлина, защото майорът ни е осигурил много свещи.

В четвъртък в нашето жилище отново имаше суматоха. Неочаквано се появиха трима от хората на Анатол, насядаха около масата, бъбреха, пушеха, плюеха наоколо, пуснаха дрезгавия грамофон, който все още стоеше у дома, и оставиха рекламния диск на фирмата за облекло да грачи ненаситно. Като попитах за Анатол – страшен въпрос! – вдигнаха рамене, но намекнаха за възможното му връщане. Между другото, армейският хлебар се появи отново с бялото си облекло и повтори стереотипния си въпрос дали познавам момиче за него срещу много брашно.

Не, не познавам момиче за хлебаря. Пиещите и весели сестри са в здравите ръце на офицери. Осемнадесетгодишната Стинхен е добре скрита на тавана. Не съм се виждала и чувала през последните дни с двете дъщери на портиера, предполагам, че са заминали на друго място. Едната от двете продавачки долу в хлебарницата беше избягала и твърдяха, че се крие в чуждо мазе. Другата, както чула вдовицата, се криела отзад в стаята. Преместили голям шкаф пред свързващата врата, а прозорецът отвън бил затворен с ролетна щора. Трябва да е доста тъмно на жената. Теоретично оставаше само младата жена, която прилича на млад мъж, на 24 години е и е лесбийка. Засега, както разбрахме, се е изплъзвала от Ивановците. Тя се разхожда непрекъснато със сиво сако, с колан и вратовръзка и мъжка шапка, нахлупена ниско над лицето. Скъси и косата си отзад на врата. Така се движи като мъж покрай руснаците, които не знаят нищо за подобни гранични случаи, дори ходи за вода, реди се на опашката и пуши цигара.

Паули пуска шеги за тази жена, пожелава ѝ подобаваща преквалифициране, твърди, че би било добре да ѝ изпратим момчетата, например Петка с лапите на дървосекач. Като цяло лека-полека започваме да възприемаме хумористичен подход към изнасилванията, хумор на осъден на смърт.

Често имаме причина да го правим. Тази сутрин жената с екземата на бузата трябвало да изпита това, противно на моето пророчество. Двама мъже я хванали, докато се качвала по стълбите към съседите и я завлекли в едно от изоставените жилища. Там се наложило да ѝ се случи два пъти или по-точно един път и половина, както се изрази тайнствено. Каза, че един от мъжете посочил екземата и попитал: „Сифилис?“ При което тази овца, първоначално шокирана, поклатила глава и извикала „не“. Малко по-късно тя се озова в нашето жилище, минаха минути преди да може да проговори и ние я почерпихме с чаша бургундско. Накрая се съвзе и се ухили: „Това чаках седем години.“ (Толкова е разделена със съпруга си.) После разказа за жилището, в което е била завлечена, и потръпна: „Колко лошо мирише там! Навсякъде я вършат тази работа.“ Въпреки това учи усърдно руски. Сдоби се с малък речник и преписва думи от него. Сега иска да я науча на правилното произношение. Нейната екзема е съвсем близо до мене, намазана с мехлем и приличаща на парче гнил карфиол. Но аз доста намалих обикновената си раздразнителност и отвращението си през тези дни.

Ние също смятаме изоставените жилища за извън закона, вземаме каквото ни трябва, занимаваме се с грабежи. Така придобих наръч брикети, чук и два буркана консервирани череши от съседното жилище (където бяха използвали мивката в кухнята като тоалетна, между другото). Ние живеем добре и също храним добре Паули. Той напълня много в леглото си, където лежи заради болките.

Изведнъж, към вечерта, в нашата стая нахлу Анатол. Неочаквано, почти забравен. Уплашена съм и сърцето ми бие в гърлото. Но Анатол се смее, прегръща ме, явно не знае нищо за майора. Изглежда наистина е назначен в щаба, защото е много добре информиран. Той ни казва за разрушения център на Берлин, за съветското знаме, което се вее върху руините на Райхстага и върху Бранденбургската врата. Бил е навсякъде. Не може да ни каже нищо за Адолф, но потвърждава, че Гьобелс се е самоубил с жена си и всичките си деца. Захваща се с грамофона и капакът му се разпада веднага на пет парчета под силните му ръце. Анатол стои там с парчетата, напълно озадачен.

Объркани образи, фрагменти от картини, които се смесват в мозъка ми и вече не мога да ги различа. Още една вечер с много водка, още една нощ. Ослушвам се тревожно какво става навън, тръпна при всеки звук и всяка стъпка. Страхувах се, че майорът може да се появи, но не се появява. Може би мрачният светлокос лейтенант, който също познава Анатол и приятелите му, е съобщил за връщането му. Анатол беше чул някакъв слух за майора и искаше да знае дали съм била с него... Аз му махнах с ръка и казах, че сме имали само политически разговори, от което той остана доволен. Или се престори на доволен. От своя страна той ме увери, че никога не е докосвал друго момиче в Берлин освен мени. След това извади пощата си, която получил от дома. Четиринадесет писма, тринадесет от които написани от жени. Каза, усмихвайки се свенливо, но съвсем естествено: „Да, всички ме обичат“.

Тъй като Анатол беше достатъчно невнимателен да ми каже, че трябва да тръгне в три сутринта, обратно в новата си квартира в центъра на града, и че вероятно няма да се върне, аз се опитах да му отнема толкова време за лягане, колкото е възможно. Преглеждах писмата му едно по едно, разпитах най-различни неща, оставих го да ми разказва, да ми обяснява картата на Берлин, напредъка на фронта. Освен това насърчавах хората му да пият и да пуска плочи и ги карах да пеят, което те правеха с удоволствие, докато Анатол не ги изгони. В леглото се забавих допълнително и накрая му казах, щом е постигнал вече своето, аз съм уморена, съкрушена и имам нужда от почивка. Изнесох му морална лекция и му внуших, че определено не е от "хулиганите", а е внимателен, културен и нежен човек. Той прие това, макар и много неохотно и с рецидиви на мъжественост, които успях да забавя. Разбира се, не заспах нито за минута. Все пак най-накрая стана три часа и Анатол трябваше да си тръгва. Приятелско сбогуване с горещия жребец, но с въздишка на облекчение, с протягане на крайниците. Останах будна известно време, защото имах глупавото чувство, че всичките ми действия са шпионирани, така че накрая майорът ще се намеси веднага. Но още никой не беше дошъл. Отвън петелът пее. Сега искам да спя.

Майорът се появи към единадесет сутринта. Той вече беше чул, че Анатол се е върнал в района и искаше да знае дали съм била с него... Аз казах не, просто празнуваше и пиеше тук с хората си и трябваше да отиде обратно в жилището си в центъра на града. Той прие това. Почувствах се зле. Накрая ще се сблъскат заедно. Какво трябва да направя? Аз съм просто плячка, трябва да оставя на ловците какво искат да правят с плячката си и при кого да отиде. Но много се надявам Анатол да не се върне.

РЕТРОСПЕКЦИЯ ОТ ПЕТЪК, 4 МАЙ 1945 ГОДИНА, ОТБЕЛЯЗАНА В СЪБОТА, 5 МАЙ

Този път майорът донесе всякакви сладкиши, провизии на германските военновъздушни сили, концентрати. Изядохме малко от това за десерт, помежду си, защото майорът скоро си тръгна. Той не знаеше дали да се смее или да се ядоса, когато му казах за предложението на неговия узбек с чорапите. Най-накрая реши да се посмее. Той обеща да се върне вечерта, с рязък тон и остър поглед. Сега не зная дали мога да го контролирам, трябва да внимавам и никога да не забравям, че те са господарите.

За съжаление на вдовицата, аз и хер Паули се тъпчехме като вършачки. Намазваме си масло с дебелина един пръст, ядем захарта и искаме пържени картофи. Но вдовицата ни брои всяко изядено картофче. И има право. Малкият ни запас намалява. Вероятно в мазето на къщата все още стои кошницата, пълна с картофи; но не можем да се доближим. В тихите часове на сутринта между пет и седем живеещите в сградата затвориха входа към мазето: с планина от развалини, с барикада от столове, пружинени матраци, шкафове и греди. Всичко е вързано с жици и въжета. Това вероятно ще отнеме часове за разплитане. Никой крадец няма толкова търпение и това е смисълът. Трябва само „после“ да разглобим всичко – макар че, разбира се, никой не знае кога ще настъпи това „после“.

Луд ден! През следобеда Анатол се появи внезапно пак, този път на задната седалка на мотоциклет. Той ми показа машината с мотоирста, който го чакаше долу. Така че можеше да остане само за кратко, колко утешително. И този път, твърдеше той, наистина ще е последното му посещение - ще напусне Берлин заедно с щаба. Къде? Не каза. В някакъв немски град? Той свива рамене и се усмихва. Не ме интересува, просто исках да зная дали наистина отива надалече. Вдовицата го поздрави приятелски, но сдържано. Тя вижда натрупаното в кухненския шкаф и предпочита майора, който оставя съвсем други неща по рафтовете на шкафа.

Седя до Анатол на ръба на леглото и го оставям да говори за "своя" мотоциклет, с който много се гордее, когато изведнъж вратата се отваря и обичайното кресло се оказва преместено. Анатол вдига поглед, обезпокоен и притеснен. Това е вдовицата, цялата червена в лицето, с разчорлена коса. Зад нея се притиска един руски войник, познавам го, спомням си: това е красивият поляк от Лемберг (Лвов – бел. П. Н.), онзи с ранената глава при Сталинград и особения талант да избухва. Изглежда, че е на път да избухне и сега. Веднага започва да крещи, обръщайки се и към мене, и към Анатол, искайки от двама ни да отсъдим: той е млад човек, това, което е редно за другите, трябва да е редно и за него, отдавна не е имал жена, а мъжът на вдовицата (мисли, че това е хер Паули, който лежи в следобедна дрямка в съседната стая) не е нужно да види или да научи – ще стане бързо! Той изблещва очи, свива юмруци, тръска косите си - явно изцяло пропит от правото си на вдовицата, чиито откъслеци от полска реч са останали сигурно в ушите и в съзнанието му. Дори се опитва и сега да подхвърля полски думи към нея - целият силно развълнуван, докато вдовицата бърше своите стичащи се сълзи.

Анатол гледа мене, гледа вдовицата, явно не иска да има нищо общо с това. Казва, обръщайки се към мене, че не е толкова важно, трябва да убедя вдовицата, че всичко ще свърши бързо, да не си създава проблеми. След това към поляка, като му маха с ръка: спести ми това, бързам и трябва скоро да си тръгна... И прави опит да премести креслото обратно към вратата. Прошепвам бързо няколко думи на вдовицата, напомняйки ѝ за раната в главата на поляка и яростта му. Човекът е способен на всичко и полудява, ако не постигне своето... А Анатол скоро ще си отиде, така че няма да може да помогне... Или вдовицата иска да събуди хер Паули, за да изплаши мъжа от Лемберг? Тя маха с ръка, не, няма смисъл? И плаче. Полякът, отново успокоен, я гали. След това двамата изчезват.

Петнадесет минути по-късно моторът боботи отдолу. Анатол сяда на задната седалка, вдига отново поглед към нашето жилище, вижда ме на прозореца и маха оживено. Моторът бързо изчезва зад ъгъла.

Вдовицата не ми проговори целия следобед. Сърдеше се. Чак вечерта се смири отново и ни разказа какво се е случило... Младият сърдит дявол бил кротък и миролюбив, дори уморително скучен, преди да пусне вдовицата. Между другото ѝ направил комплимент, първоначално тя не искаше да го каже, но накрая го разкри: „Украинката е така. А ти си така.“ Първото „така“ илюстрирал с кръгче, направено от два пръста и показалеца, второто „така“ с кръгче, направено от палеца и показалеца.

Какво друго донесе денят? О, да, още една жертва на стълбите, още една стара жена, вече на около шестдесет. По-младите почти не се осмеляват да използват стълбището през деня. Този път беше една от трите шивачки, облечени в черно. Бяха чули, че хората на Анатол са освободили отново жилището им и със съдействието на нашия войник дезертьор влезли и трите в изоставените стаи, извадили заедно от боклука и бъркотията една шевна машина и я завлекли два етажа по-нагоре. Една от жените изтичала отново сама, за да вземе някои шивашки консумативи и се натъкнала на един мъж. Вдовицата я заговорила към вечерта, когато все още хълцала на дивана в жилището на книжаря, а около нея имало цял куп ридаещи жени.

Хванали също по-малката от дъщерите на портиера, майка ѝ ми го каза на помпата. Първоначално семейството, майката, двете дъщери и тригодишното внуче, се криели в добре обезопасеното съседно мазе. Когато се заговорило, че нещата с Ивановците вече не са толкова зле, момичетата се прибирали през деня в жилището на приземния етаж, готвели и перели там. Докато не ги изненадали двама пеещи и пияни мъже. Майката каза, че на голямата никой нищо не е направил. Виждала съм я оттогава и мога да разбера това: тя е болезнено отслабнала и има толкова малко и хлътнало лице, че почти можеш да видиш очертанията на черепа ѝ, който прозира. По-малката, както ми прошепна майка ѝ, натъпкала дрехите си отдолу с памук, макар че било безполезно. Но момичетата чули, че Ивановците не искат жени, а млади момичета. Това не помогнало. Със смях и подигравки мъжете разхвърляли нещата из стаята и повалили шестнадесетгодишното момиче на шезлонга в кухнята. „Засега се справя добре“, каза майката, сама учудена от себе си. Въпреки това, като предпазна мярка, завела по-малкото момиче три етажа по-нагори в жилището на книжарите, където, както беше чула вдовицата, повтаряло много важно на всички, че руснаците отишли веднага при нея и не погледнали по-голямата ѝ сестра изобщо.

Друг човек дойде на прощално посещение: Андрей, от групата на Анатол, учителят с леденосиния поглед. Той седя известно време с мене на масата, говореше за политика, изнесе ми лекция с тихия си, сдържан глас, пълна с думи като „социалистически, капиталистически, икономически“ и така нататък. Междувременно аз седях мирно, кърпейки единствената си кърпа и поправяйки счупената катарама на жартиера. Отново се забелязваше някакъв ред.

Вечерта вдовицата, аз и съпругата на нашия войник дезертьор, седяхме на свещи до леглото на хер Паули. Дадохме на жената една свещ, а в замяна тя ни даде кутия кибрит. Майорът се появи навреме с пълничкия си ординарец. Той свиреше дивно и пламенно с малката си хармоника – трофейна German Hohner. Накрая дори накара ординареца да му помогне да събуе меките кожени ботуши и изтанцува краковяк по чорапи, поклащайки бедра, грациозно и гъвкаво, осъзнавайки таланта си. След това танцува танго с вдовицата, при което останалите пеехме един популярен хит. После свири пак, този път от „Риголето“ „Трубадур“ - не е за вярване колко много музика изкара от малкия музикален инструмент. Узбекът не откъсваше нито за секунда катраненочерните си монголски очи от него, като от време на време произнасяше хвалебствени думи на детински несръчен руски: „О, той добър. Няма друг като него.“ Накрая остави майора да го убеди да ни изпее една узбекска песен, много назална, много странна. След безкрайни увещания дори опита да танцува на дебелите си крака. Нашата гостенка, корава берлинчанка, пи с него от виното на майора и прие церемониалните му поклони. Докато танцуваше с вдовицата, тя ми прошепна: "Можах да забравя!"

Майорът остана. Трудна нощ. От всичките танци коляното му беше отекло отново и го болеше силно. Стенеше всеки път, когато помръднеше. Почти не смеех да шавна. Остави ме съвсем сама на себе си. Заспах дълбоко.

СЪБОТА, 5 МАЙ 1945 ГОДИНА

Днес майското небе е мрачно. Студът не иска да си отиде. Седя на столчето пред огъня в нашата печка, която се подхранва оскъдно от всякаква нацистка литература. Ако всички правят така - а те го правят, – „Моята борба“ на Адолф ще се превърне скоро в антикварна рядкост.

Току-що изпекох в тигана тънки парчета бекон, маслото беше дебело един пръст, а в същото време вдовицата ме обсипваше с мрачни пророчества. Не я слушам. Не ме интересува какво ще бъде утре. Искам да живея сега възможно най-добре, иначе ще се свлека като мокър парцал от толкова много начини на живот. Лицето ми в огледалото е отново е кръгло.

Днес тримата говорихме за бъдещето. Хер Паули се настани мислено на бюрото си в металообработващия завод и прогнозира огромен икономически подем с помощта на нашите завоеватели. Вдовицата се чуди дали би могла да работи като готвачка в столовата на същия завод, тъй като не вижда много надежда за скромната си пенсия от застраховката на своя съпруг и се страхува, че ще трябва да си търси работа. А аз? Поне научих много неща; сигурна съм, че ще намеря нещо. Не се притеснявам. Поверявам сляпо малкия си кораб на течението на времето. Досега винаги ме е отвеждал до зелени брегове. Но нашата страна, нашите хора са тъжни. Бяхме водени от престъпници и хазартни играчи, а ние се оставихме да ни водят като овце на заколение. Сега сред хората бушува омраза. „Нито едно дърво не беше достатъчно високо за него“ - казаха за Адолф на помпата тази сутрин.

Следобед при нас надникнаха няколко мъже. Германци, от нашата къща. Беше много странно усещането отново да съм сред мъже, от които не трябва ни най-малко да се страхувам, да ги преценявам, да ги наблюдавам и да ги държа под око. Те разказаха историята с книжаря, която днес отеква по цялата сграда. Книжарят, баварец, нисък, набит мъж, се развикал съвсем реално срещу един руснак. Това се случило, когато някакъв Иван пресрещнал жена му да носи вода точно пред вратата на жилището. Жената се развикала, мъжът ѝ изтичал от жилището, нахвърли се върху Иван и извикал: „Проклето копеле! Мизерник такъв!“ И историята продължава да описва как руснакът се свил, как се смалил и се отдръпнал. Така че в крайна сметка това работи. Мъжът със своя животински и варварски инстинкт усетил, че съпругът е бесен, че всичко може да има лоши последствия и оставил плячката.

За първи път чувах за такъв яростен гняв от някой наш човек. Повечето от тях са разумни, реагират с мозъка си, опитват се да спасят своята кожа, а жените са изцяло на тяхна страна. Никой мъж не се срамува, че е дал жена, била тя собствена или жената на съседа, на победителите. Напротив, биха го упрекнали, ако раздразни господарите със съпротива. Но въпреки това остава нещо неразрешено. Убедена съм, че жената на книжаря няма да забрави никога изблика на смелост, любов, ако щете, на своя съпруг. И другите мъже, които разказваха тази история, изразяваха уважение при разказа си.

Мъжете не бяха дошли при нас за забавление. Искаха да бъдат полезни, донесли бяха дъски със себе си и след като ги нарязаха на кухненската маса, ги заковаха през рамката на задната врата. Налагаше се да работят бързо. Никой руснак не трябваше да попречи. За награда дадохме на мъжете пури от добре напълнената кутия, която майорът донесе със себе си вчера. Да, ние сме богати.

След като цялата рамка на вратата беше закована с дъски, на задното стълбище се появи руснак. Той се опита да яростно да избие с ритник дъските, но безуспешно. Въздъхваме с облекчение и ни олеква безкрайно. Сега непознатите вече няма да могат да нахлуват през деня и нощта. Ще дойдат до входната врата, но тя е с добра брава и е от масивно дърво. Всеки, който ни познава, обикновено вика успокояващо отвън: „Тук е Андрей“ или който и да е там. И измислихме с майора специално почукване на вратата.

Трогателна история: фройлайн Бен, някогашната ни решителна водачка в мазето, дойде на обяд. Сега тя живее с младата фрау Леман, чийто съпруг е изчезнал на изток, и ѝ помага да гледа двете си деца. Нито младата жена, нито фройлайн Бен са били изнасилвани, въпреки че и двете изглеждат доста прилично. Тяхна защита са малките деца. Още при първата вечер с руснаци те забелязали какво означават децата. Тогава двама груби мъже нахлули в жилището им, нахлули със стрелба и викове, избутали фройлайн Бен пред себе си, но когато отворили вратата към стаята и спрели пред креватчето, в което бебето и четиригодишният Луц спели заедно, единият от тях казал на немски, напълно поразен: „Малко дете?“ И двамата се взирали известно време в креватчето, а след това излезли от жилището на пръсти.

Сега фройлайн Бен ме моли да се кача за няколко минути; имали руски посетители, двама, млад и по-възрастен мъж, които вече са били там и днес са донесли шоколад за децата. Мъжете искали да разговарят с тях и молят да им бъда преводачка.

Скоро сядаме един срещу друг, двамата войници, фройлайн Бен, фрау Леман, в чието коляно се е вкопчил четиригодишният Луц, и аз. Бебето е пред нас в количката си. По-възрастният руснак ме моли да преведа: „Какво красиво момиченце! Истинска красота.“ И навива една от медните къдрици на бебето около показалеца си. След това ме моли да преведа на двете жени, че той също има две деца, две момчета, които живеят при баба си на село. Той изважда една снимка от оръфания си картонен портфейл: две четинести глави върху кафеникава потъмняла хартия. Не ги е виждал от 1941 г. Много малко руснаци знаят какво е домашен отпуск, това вече ми е известно. Почти всички са разделени от семействата си от началото на войната, близо четири години. Предполагам, че това е така, защото страната им беше театър на военни действия почти през цялото време и цивилните са били местени напред-назад, така че никой не знае къде е семейството му. Към това се добавят огромните разстояния в страната и лошите пътища. А може би тези, които са на власт, са се опасявали също, поне в първите години на германското настъпление, че техните войници може да дезертират или да отидат при врага. Както и да е, тези мъже никога не са имали право на домашен отпуск като нашите. Обяснявам това на двете жени и фрау Леман казва с разбиране: „Да, това извинява много неща.“

Вторият руски гост беше млад момък на седемнадесет години, който бил партизанин и след това тръгнал на запад с бойните части. Гледа ме със строг намръщен вид и ме моли да преведа, че германските войници са намушквали в родното му село деца, а другаде са ги хващали за краката, за да разбият черепите им о някоя стена. Преди да преведа, питам: „Чухте ли го това? Или лично сте го виждали?“ Той, строго, като на себе си: „Виждал съм го два пъти.“ Превеждам.

„Не вярвам - отговаря фрау Леман. - Нашите войници? Моят съпруг? Никога!“ Фройлайн Бен ме моли да попитам руснака дали въпросните хора са имали „птица тук“ (на ръката) или „птица там“ (на шапката), иначе казано - дали са от Вермахта или от СС. Той разбира веднага смисъла на въпроса: вероятно в руските села са се научили как да правят разлика. Но дори ако, както в този и подобни случаи, са били есесовци, сега нашите победители ще ги смятат за част от „народа“ и ще искат сметка от всички нас. Такива разговори вече се водят; няколко пъти на помпата чух да казват: "Нашите там май не са правили по-различни неща."

Мълчание. Всички гледаме право пред себе си. В стаята е надвиснала сянка. Бебето не знае нищо за това. Хапе показалеца на мъжа, гука и писка. В гърлото ми се надига буца. Детето наподобява чудо, цъфтящо в розово и бяло, с медни къдрици сред тази пуста, полупразна стая, между нас, затъналите в мръсотия. Изведнъж разбирам защо войникът е привлечен от детето.

НЕДЕЛЯ, 6 МАЙ 1945 ГОДИНА

Току-що погледнах назад към остатъка от съботата. Около 20 часа майорът се появи отново с монголския си адютант. Този път той измъкна два калкана от бездънните си джобове, не големи, но пресни. Вдовицата панира и изпече вкусната риба. Изядохме я заедно, дори узбекът получи парче от нея в ъгъла до прозореца си, който заемаше винаги като вярно куче. Вкусно нещо!

Ще остане ли майорът през нощта? Не бих посмяла да се съблека, ако съм сама, не бих заспала сама в стаята, зная го. Въпреки че задната врата сега е закована, въпреки че войната вече не бушува навън, във всеки от нас е останал силен страх. Страх от пияни, ядосани хора. Майорът ни защитава от тях. Днес куцаше. Коляното му все още е подуто. Вдовицата, която има нежни ръце за такива неща, му направи компрес, преди да легне до мене. Той ми каза с какво смешно галено име го наричала майка му и преведе малкото ми име, нежно съкратено, на руски. Така че, предполагам, сме приятели. Но въпреки това винаги си напомням да стоя нащрек и да говоря възможно най-малко.

На сутринта отново бяхме сами, седяхме около леглото на хер Паули, закусвахме солидно и слушахме какво става навън. Накрая вдовицата се осмели да се качи по стълбището и изтича до жилището на книжаря, където дузина съседи все още живееха заедно. Тя се върна и ме помоли: „Дай ми остатъка от вазелина.“ Преглъща и очите ѝ са пълни със сълзи.

Снощи по тъмно чула, че производителят на ликьор се е върнал при жена си, през фронта и войските, пълзейки назад, промъквайки се заедно с червенокосата Елвира, която отбраняваше с него крепостта във фабриката за ликьор - с каква цел, не зная. Искаха ли да бранят заедно бутилките с ликьор? Трябва да е първичен инстинкт при хората да се вкопчват във вещите си, когато са заплашени.

С вдовицата се качихме заедно при тях. Жилището се намираше на четвърти етаж. Оказва се, че едрогърдестата съпруга на производителя на ликьор, която беше удостоена с първите руски набези в мазето, живее необезпокоявана на четвъртия етаж от повече от една седмица. Имаше вана, пълна с вода, много запаси от храна, които пазеше за себе си. В това вярвам. Факт е (разбрахме го доста късно), че руснаците не обичат да се качват по стълби. Те са предимно момчета от село и са пораснали в едноетажни къщи, близо до земята; не са обучени да се качват по стълби. Освен това вероятно се чувстват откъснати, когато са толкова нависоко, защото отнема известно време да се оттеглят надолу по четирите стълбищни площадки. Накратко, едва ли някога са се качвали толкова нависоко.

В жилището влизаме на пръсти, все едно сме на гости при болен. Червенокосата седи на един кухненски стол и се взира в пространството. Краката ѝ са потопени в кофа, пълна с вода. Тя мие пръстите на краката си, които, както ни казва собственикът на фабриката, са напълно подбити и кървящи. Краката на мъжа също изглеждат зле. И двамата дошли по чорапи през фронта, през улиците, пълни с руини. Руснаците им взели обувките.

Докато червенокосата, облечена над долната пола с твърде широка блуза, вероятно взета назаем от домакинята, пъшка и движи пръстите на краката си, мъжът ни разказва, че два дни фабриката била в зоната на бойните действия; че първоначално германските, а след това руските войски използвали останалите запаси от алкохол. Най-после руснаците, докато ровели за алкохол, открили Елвира и собственика зад дървената барака, както и една друга жена, служителка на фирмата, която също потърсила закрила там. И мъжът вдига рамене, не иска повече да говори и излиза от кухнята.

„Наредили се на опашка“, обяснява ни шепнешком жена му, докато червенокосата продължава да мълчи. „Всеки чакал другия. Казва, че били поне двадесет, но не знае със сигурност. И трябвало за понесе тежестта. Другата жена не била толкова хубава“.

Взирам се в Елвира. Подутата ѝ уста виси като синя слива от бледото ѝ лице. „Покажи им и на тях“, казва домакинята. Червенокосата отваря безмълвно блузата си и ни показва нахапаните си и насинени гърди. Едва мога да напиша това, отново се задушавам.

Дадохме ѝ остатъка от вазелина. Нямаше какво като че ли да ни каже. Ние също не ѝ казахме нищо. Но тя започна да говори сама, беше трудно да се разбере, устните ѝ бяха много подути. „Молех се - каза тя, все се молех. - Мили Боже, благодаря ти, че съм пияна.“ Защото преди мъжете да се наредят на опашката, я налели с всичко, което имали под ръка, и все намирали място за още. Всичко това дължим на фюрера.

Иначе имаше много работа през целия следобед, много бърсане и миене, времето течеше. Бях много учудена, когато майорът се появи изведнъж в стаята; вдовицата го бе пуснала вътре. Този път той донесе със себе си чисто ново тесте карти и разпръсна картите пред Паули върху завивката му. Явно бяха намерили игра, която и двамата разбират. Нямах представа каква е, затова отидох в кухнята на вдовицата и пиша тези редове. Майорът дори донесе „пари за игра“, немски банкноти от три и пет марки, които са изтеглени от обръщение преди много време. Как ги е получил? Не смея да го питам. Днес не ни донесе нищо за пиене, за което се извини на всеки един от нас. Няма значение, сега е наш гост – бяхме получили една бутилка от фабриканта на ликьор.

ПОНЕДЕЛНИК, 7 МАЙ 1945 ГОДИНА

Все още е хладно, но се прояснява, надниква малък слънчев лъч. Нощта отново беше доста неспокойна, майорът се събуждаше често и ме будеше и мене с пъшкането си. Твърди , че коляното му се оправя, но го боли, когато се удари в нещо.

Все пак той ми дава някакво спокойствие. И ми разказа между другото за двете пиещи и весели сестри, които се преместиха в изоставеното приземно жилище. Под имената Аня и Лиза те са явно много популярни сред руските офицери. Видях една от сестрите на стълбите: много красива, смугла, висока и фина. Майорът, свивайки рамене и леко смутен, разказва за оживените дейности на двете жени. Днес, посред бял ден, бил помолен да отиде в жилището им, където жените лежали в леглото с двама мъже, и през смях го помоли да се присъедини към тях - предложение, от което еснафски настроеният майор все още беше шокиран, когато разказваше историята. Друга атракция за руснаците се оказал много милият тригодишен син на едната сестра - майорът разказва, че вече можел да казва няколко думи на руски език и бил глезен колкото се може повече от мъжете посетители.

Следва новият ден. Толкова е странно да живееш без вестник, без календар, без време или краен срок. Вечно време, което тече като вода и чиито часовникови стрелки са за нас само мъжете в чужди униформи.

Понякога се изумявам колко упорито се съсредоточавам върху това непреходно време. Това е вторият ми опит за писмен разговор със себе си. Първия направих като ученичка. Бяхме на петнадесет или шестнадесет години, носехме виненочервени училищни барети и обсъждахме безкрайно Бог и света. (Понякога и момчетата, но много снизходително.) Когато нашата учителка по история получи инсулт по средата на учебната година, трябваше да дойде нов учител, за да я замести. Един чипонос преподавател, който нахлу като взрив в нашите часове. Той се противопоставяше смело на нашите патриотични исторически книги. Наричаше Фридрих Велики комарджия, но затова пък хвалеше социалдемократическия президент Еберт, когото бившата ни учителка обичаше да описва иронично като „калфа на сарач“. След тази дързост той ни стрелна с черните си очи и извика с вдигнати умолително ръце: „Момичета, променете света, защото той има нужда от това!“

Което ни хареса. Ние също не обичахме света от 1930 година. Ние го отхвърлихме най-категорично. Беше толкова объркано и толкова затворено за нас, младите. Имаше милиони безработни. Всеки ден ни казваха, че повечето от професиите, които искаме, са безперспективни и че светът в никакъв случай не ни очаква.

По стечение на обстоятелствата точно по това време се провеждаха избори за германския Райхстаг. Всяка вечер имаше събрания на десет или петнадесет най-големи партии. Тръгвахме на групи, подбуждани от нашия учител. Проправихме си път от националсоциалистите през центристите и демократите до социалдемократите и комунистите, вдигахме ръце за хитлеристкия поздрав на нацистите и позволявахме на комунистите да ни наричат „другари“. Тогава започнах първия си дневник от желание да си съставя свое мнение. В продължение на девет дни, струва ми се, копирах вярно основните изказвания на предизборните оратори и моите младежки опровержения към тях. На десетия ден се отказах, въпреки че тетрадката ми имаше още много празни страници. Не можех да намеря изход от гъсталака на политиката. Същото се случи и с моите приятели от училището. Открихме, че всяка партия е отчасти права. Но всички преследваха и се стремяха към това, което ние наричахме търговия с коне: пазарлъци, стремеж към постове, борба за власт. Открихме, че нито една от партиите не е чиста. Никой не беше безусловно принципен. Днес смятам, че вероятно трябваше да създадем партия на шестнадесетгодишните, за да отговорим на нашите морални стандарти. Това, което остарява, се замърсява.

Понеделник ни донесе по обяд още един посетител. Не от нашата къща и не от съседната врата, а от един квартал на запад, Вилмерсдорф, на два часа път пеша от нас. Една девойка на име Фрида, позната на вдовицата само по разкази.

Има цяла история около това, която започва с племенника на вдовицата, млад студент по медицина. Споменатият студент бил дежурен една вечер в своя университет по време на въздушна атака. Едновременно с това млада студентка по медицина била назначена сред защитниците от въздушно нападение. Резултат от това споделено бодарстване била бременност и, както настояли родителите на момичето, моментален брак - тя била на деветнадесет, той на двадесет и една и една. Но някакъв генерал Хелденклау грабнал младежа за фронта. И никой не знае къде е сега. А младата му съпруга, вече бременна в осмия месец, се преместила при своя приятелка, същата Фрида, която сега седи на кухненския стол у нас и ни носи известие.

Първият въпрос на вдовицата: "И нея ли изнасилиха?" Не, казва Фрида, все още е недокосната, тоест не съвсем недокосната, някакъв руснак я натиснал към стената в коридора на мазето, но нямал време, водел че бой, така че нямал много време за развлечения. Общо взето войниците притичвали пред блока, в който живеели жените, в галоп, така да се каже, преди капитулацията, без да могат да се установят за дълго. Бъдещата майка тупала корема си и казала „бебе“, така че изобщо не я докоснали.

Това ни казва младата жена и ни гледа с празни, все едно полирани очи. Познавам тези очи, твърде често съм виждала собствените си очи да изглеждат по същия начин в огледалото, когато живеех с коприва и шрот. Всъщност жените имали проблеми и затова Фрида се нагърбила с трудния поход, който, както казва, водел през напълно тихи, пусти улици. Искаше храна за омъжената племенница на вдовицата и за нейното бъдещо дете. Разправя, че младата жена лежи цял ден по гръб и получава замайване при най-малкия опит да се изправи. Медицинска сестра, която я посещавала от време на време, ѝ обяснила, че щом майката не може да се храни достатъчно, плодът изсмуква сокове от нейното тяло, като използва калция, кръвта и мускулната субстанция.

Вдовицата и аз търсим това, което смятаме, че можем да дадем: малко от маслото на майора и неговата захар, кутия мляко, хляб, парче сланина. Фрида е щастлива. Тя също изглежда жалка, краката ѝ са като пръчки, коленете ѝ са възлести. Много е радостна и не се страхува от двучасовото пътуване до дома. Ние се радваме на пратеничката от далечната част на града, искаме да опише подробно по кой маршрут е минала и какво е видяла по пътя. Милваме я и я успокояваме, почти е дете, полугладно осемнадесетгодишно момиче, което, както ни разказва, искало някога да стане учителка по гимнастика. Е, засега едва ли ще има нужда от гимнастика у нас. Доволни сме от всяко движение, което не трябва да правим. Тоест, доволни са другите, тези, които са гладни. В момента това не се отнася за мене, намирам се в добра форма. Вдовицата засяга болната тема, когато казва на Фрида: „Дете мое, не можа ли да се поусмихнеш на някой миловиден руснак? Може да ви донесе малко храна“.

Фрида се усмихва глупаво и казва, че в блока им почти не са останали руснаци, иначе... И взема подаръците, които слага в пазарската чанта, която е донесла.

Това посещение наистина ни зарадва. Все пак не сме откъснати от целия свят и можем да рискуваме и да отидем пеша до други части на града, за да посетим приятели и познати. Така че вече планираме и мислим дали да не се осмелим. Хер Паули е против. Вижда как ни хващат и ни изпращат на някакъв каторжен труд, може би в Сибир. Ние даваме за пример Фрида, която е успяла да го направи, и продължаваме да планираме.

Пиша това късно следобед. Вече съм се върнала от първото си голямо пътуване. То дойде като пълна изненада. Седях на перваза на прозореца, въпреки че на улицата рядко се виждаше нещо друго освен хора, които носят вода, и руснаци. И ето че идва един руснак с колело и спира пред нашата врата – това е майорът.

Хукнах веднага надолу. Искрящ нов немски мъжки велосипед. Моля и моля: „Може ли да го покарам малко? Само пет минути?“ Майорът стои на тротоара и поклаща глава. Не е сигурен, страхува се да не ми откраднат велосипеда по пътя. В крайна сметка успях да го убедя.

Слънце. Времето се стопля за миг. Въртя педалите колкото мога по-бързо. Вятърът шуми в ушите ми. Карам бързо, защото това ме прави щастлива след целия мизерен заседнал живот - и също така, за да не ме спре някой и да ми открадне велосипеда. Наоколо почернели руини. Тук войната свърши един ден по-рано от мястото, където живеем. Вече се виждат цивилни, които метат тротоара. Две жени дърпат и бутат напълно изгоряла операционна количка, вероятно извадена от развалините. Върху нея лежи старица под вълнено одеяло, с мъртвешки бледо лице; но тя е все още жива.

Колкото по на юг отивам, толкова повече войната отстъпва. Тук вече можете да видите германци, които стоят заедно на групи и разговарят. Хората от нашата улица все още не смеят да правят това. Можете да видите дори деца с хлътнали бузи и странно мълчаливи. Жени и мъже копаят в градините. Руснаци се забелязват само от време на време. Пред тунела все още стои барикадата, издигната от „Фолкщурм“. Слизам и бутам велосипеда си през свободния процеп отстрани. Зад тунела, на тревистата площ пред станцията на надземното метро, има хълмчета, покрити със зелени клонки и означени с три дървени стълбчета, боядисани в ярко червено и високи до кръста. Към всяко стълбче е прикрепена табелка с ръкописен надпис под стъкло, оградено с лента хартия. Прочетох три руски имена на табелките и датите на смъртта - 26 и 27 април 1945 г.

Стоях доста време. Доколкото си спомням, това са първите руски гробове, които виждам толкова отблизо. Бях виждала по пътя си само временни гробища; изтрити табели, криви кръстове, мизерия и забрава като за селска беднотия. Нашите вестници все пишеха, че руснаците крият загиналите във войната като позор, че ги погребват в общи гробове и ги утъпкват с пръст, за да направят мястото неузнаваемо. Това не може да бъде истина. Те вероятно носят със себе си такива дървени стълбчета и табели, които са фабрично изделие, изработено по образец, с дървена звезда отгоре - грубо, евтино, адски грозно, но са еднакво боядисани, ярко червени, изключително забележими и невъзможно да се пропуснат. Те ще поставят такива стълбчета и в страната си. Което означава, че също практикуват погребални култове и поклонение пред героите, въпреки че тяхната официална идеология отхвърля възкресението на плътта. Ако става въпрос просто за маркиране на гробове за по-късно препогребване, обикновено името или табелата с номер биха били достатъчни. Може да се спести много червена боя и изрязването на звезди. Но те ограждат смъртта на войника с червен ореол, жертвайки труд и полезна дървесина за прослава, колкото и бедна да е тя.

Отново въртя педалите възможно по-бързо и вече виждам вилата, в която доскоро се помещаваше временно моята фирма. Дали малкото бебе от първия етаж е останало живо през безмлечния период?

Нито детето, нито младата майка, никой не е останал от хората, които живееха на първия етаж. След малко, когато почуках и извиках, се появи възрастен мъж, небръснат и облечен с мръсна фланелка. Мина известно време, преди да го позная. Това беше бившият пълномощен представител на бившото ни издателство, някога с перфектна униформа до яката на ризата, сега захабен и мръсен. Той ме позна, но без всякакво чувство и казва нацупено, че той и жена му са се скрили тук, защото жилището им било улучено в последния ден на войната. Иначе вилата е празна, включително и от мебели - пълномощният представител я намерил вече разчистена. Не знае дали разчистването са направили германците или руснаците - вероятно и едните, и другите. Къщата е опустошена и мръсна, навсякъде мирише на изпражнения и урина. В крайна сметка в мазето все още има планина от въглища. Намерих празен кашон и го натъпках догоре с брикети, за голямо неудоволствие на някогашния чиновник; но въглищата му принадлежаха толкова, колкото и на мене. Той не мислеше да ми помага. Завлякох трудно кашона до велосипеда и го завързах за багажника с колана си и парче връв, което намерих наоколо.

Хайде, обратно с най-бързо темпо. Препусках нагоре по улицата, този път покрай безкрайно наредили се войници, клекнали покрай тротоара. Типична пехота, фронтоваци, уморени, мръсни, прашни, с наболи бради и зацапани лица. Никога не бях виждала такива руснаци. Стана ми ясно, че сигурно сме имали в къщите ки работа с елитни войски, артилерия, разузнаване, измити и добре избръснати хора. Войниците от снабдяването бяха най-ниското, което сме виждали, миришеха на коне, но не изглеждаха толкова изтощен като тези. Твърде са уморени, за да се занимават с мене или с велосипеда ми. Те едва погледнаха нагоре, явно бяха оставили зад гърба си форсиран марш.

Бързо, бързо, ето го нашият ъгъл. Бившата полицейска казарма е пълна с коли. Движат се с дълбоко, силно бръмчене и мирише на истински бензин. Немските коли не миришеха така.

Задъхана и горда, влача велосипеда и товара брикети нагоре по стълбите. Този път майорът тича към мене, много е развълнуван, мисли си, че велосипедът вече е откраднат, а аз съм кой знае къде. Междувременно пристигна и узбекът. Вдовицата веднага го изпраща с две кофи на помпата да ни донесе вода. Той е за нас като част от семейството и тръгва пъргаво и добродушно.

Напълно съм пияна от слънцето и въодушевена от бързото пътуване, чувствам се по-щастлива, по-оживена, отколкото през последните седмици. Освен това майорът е донесъл със себе си токайско, пет малки бутилки, пием, чувствам се уютно като котка. Майорът остана до 17 часа. Когато си тръгна, се почувствах зле. Плаках.

(Надраскано в полето седмици по-късно, за използване от романистите: „С три сърдечни удара тялото ѝ се стопи в чуждото тяло върху нея. Ноктите ѝ се впиха в косата на непознатия, викове идваха от гърлото ѝ и тя чу непознат, странен глас, който шепнеше неразбираеми думи. Четвърт час по-късно беше сама. Слънцето грееше през изпочупените прозорци на широки снопове. Тя се протегна и се наслади на тежестта на крайниците си. Отметна разрошените кичури коса от челото си. Изведнъж почувства с необичайна яснота друга ръка, може би ръката на отдавна починал приятел, да пъха под косата ѝ. Усети как нещо вътре в нея се издува и надига. Сълзи капеха от очите ѝ. Тя се обърна настрани и удряше възглавниците с юмруци. Хапеше ръцете си така, че се появиха синьо-червени следи от зъбите. Виеше във възглавницата и искаше да умре.“)

ВТОРНИК, 8 МАЙ 1945 ГОДИНА, С ОСТАТЪК ОТ ПОНЕДЕЛНИК

Вечерта бяхме сами, хер Паули, вдовицата и аз. Слънцето залезе червено. Отвратителен образ, напомня ми за всички пожари, които съм виждала през последните години. С вдовицата отидохме до малкото езерце, за да съберем сред боклуците вода за миене. (Като германци все още трябва да отделяме около час на помпата за питейна вода.)

Може да беше осем, ние живеем без часовник; защото будилникът, увит в кърпа и скрит в задната част на шкафа, е станал малко досаден и спира, когато си поиска. Тишина около езерото. В мътната вода плуват дървени парчето, парцали и зелени паркови пейки. Наливаме от мътния бульон в кофите и се тътрим обратно, а третата кофа се плиска между нас. Има нещо, което лежи до изгнилите дървени стълби на тревистия склон. Човек, мъж; легнал е по гръб на тревата, с изпънати колене.

Спи ли? Да, спи неподвижно, мъртъв е. Стоим двете и го гледаме. Устата му е толкова широко отворена, че може да пъхнеш юмрук в нея. Устните му са сини, ноздрите му - восъчни и вдлъбнати. Около петдесетгодишен мъж, гладко избръснат, плешив. Изглежда много спретнат, облечен в светлосив костюм и ръчно плетени сиви чорапи в старомодни, излъскани обувки с връзки. Опипвам ръцете му, които лежат до него на тревата, пръстите им са свити нагоре. Хладки са, изобщо не са мъртво студени. Но това не значи нищо, може да е от слънцето, което го е огрявало. Няма пулс, мъртъв е. Но все още не е ограбен; във вратовръзката му има сребърна игла. Обмисляме дали да бръкнем в жилетката му, да потърсим документи и да уведомим близките. Чувстваме се ужасно. Оглеждаме се за хора. Не се вижда никой. Направих няколко крачки надолу по улицата и съгледах двойка до една входна врата, младо момиче и млад мъж, които повиках да дойдат с мене, защото там лежи тяло... Те ме следват колебливо, остават с мъртвеца за известно време, но не докосват нищо и накрая си тръгват, свивайки мълчаливо рамене. Стоим там още малко безпомощни, след което си тръгваме и ние. Сърцата ни са натежели. Въпреки това на връщане очите ми забелязват механично всяко парче дърво, а ръцете ми също така механично го прибират в чантата с презрамка, която сме взели специално за тази цел.

Пред нашата сграда срещаме нашия стар приятел Шмид, заедно с войника дезертьор. Изумена съм, че двамата се осмеляват да излязат на улицата. Разказваме за мъртвия, вдовицата имитира отвора на устата му. „Инсулт“, мърмори бившият войник. - Трябва ли да отидем заедно?“ „О, не, казва Шмид, след това нещо ще липсва от джобовете му и ще кажат, че сме били ние.“ Но в следващия миг мъртвецът е забравен и от нас, защото Шмид казва: „Руснаците. Няма ги.“ Опразнили сградата, изнесли се отвсякъде, докато носим мръсната вода, и си заминали с камионите. Шмид казва, че са ги обвили добре с части от матраци и възглавници за дивани от изоставените жилища.

Далече! Всички са далече! Трудно е за вярване, поглеждаме неволно нагоре към пътя, сякаш оттам трябва да се появят камиони с нова войска. Но няма нищо, само тишина, странна тишина. Няма вече коне, няма конско цвилене, няма го и петелът. Само конска тор, а най-малкият син на портиера я измита от коридора. Гледам шестнадесетгодишното момиче, единствено от моите познати, за което зная, че е загубило девствеността си от руснаците. То има същото глупаво, самодоволно лице, каквото винаги е имало. Опитвам се да си представя какво би било, ако това преживяване ме беше сполетяло по този начин за първи път. Но се спирам, това е немислимо. Едно нещо само е ясно: ако момичето беше подложено на сексуално насилие от страна на някой скитник в някакъв момент в мирно време, щеше да има обичайната мирновременна бъркотия от жалби, доклади, разпити, дори арести и съдебни спорове, репортажи във вестниците и съседска суматоха, при което момичето щеше да реагира различно, щеше да претърпи нов шок. Но тук имаме колективно преживяване, познато предварително, страх преждевременно - нещо, което се е случило на жените отляво, отдясно и от съседното жилище, което в известен смисъл е част от всички. Тази колективна масова форма на изнасилване може да бъде преодоляна само колективно. Всеки помага на всеки, като говори за това, като служи за отдушник, като дава възможност на другите да кажат болката си, да изрекат това, което са изстрадали. Но което, разбира се, не изключва възможността по-деликатни жени от това нахално берлинско момиче да се пречупят или да получат белег за цял живот.

За първи път от 27 април вечерта входната врата беше отново заключена. Освен ако не дойдат нови войски, тогава ще започне нова фаза в живота на всеки от нас.

Въпреки това около 21 часа ми се обадиха отвън. С напрегнат глас узбекът повтори многократно името ми (всъщност русифицираната форма на името ми, дадена ми от майора). Когато погледнах навън, узбекът ругаеше, заплашваше и сочеше ядосано към заключената входна врата. Е, дебелако мой, това изобщо няма да ти помогне. Пуснах го вътре, майорът го последва по петите, накуцваше доста. Карането на колело е лошо за него. Вдовицата отново му направи компреси. Коляното изглеждаше опасно подуто, зачервено. Не мога да разбера как може да кара така колело, да танцува и да изкачва стълби. Яки са като коне, ние не можем като тях.

Лоша нощ с неспокойния мъж. Ръцете му бяха горещи, очите му замъглени, не можеше да заспи добре и не ме оставяше и мене да спя. Най-накрая настъпи утрото.

Отведох майора и спътника му долу, отключих им входната врата, сега отново нашата входна врата. После отвратителна работа: узбекът имаше явно някаква дизентерия и беше опръскал тоалетната, стените и плочките. Избърсах с няколко броя от едно нацистко списание за фармацевти, които лежаха наоколо, почистих, доколкото можах и изхабих почти цялата вода за миене на съдове, която бяхме донесли от езерото снощи. Само да знаеше това хер Паули, който и ноктите си оформяше прецизно!

Продължавам, сега е вторник. Около девет сутринта на входната врата се чува кодът на сградата, който все още използваме, въпреки че вътре няма вече руснаци. Беше фрау Венд с екземата, чула слухове, че е настъпил мир. Казват, че последната безредна германска съпротива била смазана на юг и на север. Нашите капитулирали.

Дишаме с вдовицата по-леко. Добре е, че стана толкова бързо. Хер Паули все още ругае „Фолксщурм“, онези, които бяха безсмислено изпратени на смърт през последния час, старите и уморените, онези, чиято кръв изтичаше безпомощно и за които нямаше дори един парцал, за да превържат раните си. Счупени кости стърчат от цивилни панталони; снежно бледи тела лежат върху носилки, от които капе монотонно; топли, хлъзгави локви кръв навсякъде по коридорите... Паули трябва да е преживял това много тежко. Точно затова смятам неговата невралгия, която го прикова повече от седмица на легло, за наполовина психично заболяване, служещо за убежище и отстъпление. Някои мъже в къщата имат подобно убежище. Книжарят има своята партийна принадлежност, дезертьорът - своето дезертьорство, а много други герои имат своето нацистко минало, заради което се страхуват от депортация или нещо друго и затова се крият, когато трябва да донесат вода или трябва да направят нещо друго. Жените също правят всичко възможно да скрият мъжете си и да ги защитят от злия враг. Защото какво още могат да ни направят? Те направиха всичко с нас.

Така че нека дърпаме каруцата. Такава е логиката. Но въпреки това неспокойствието остава. Сега често ми се налага да се замислям каква врява съм вдигнала пред преминаващите отпускари, с какво уважение. Някои от тях идваха от Париж или Осло, градове, които бяха по-далече от фронта от Берлин, който непрекъснато биваше бомбардиран. Или дори от мирни краища, от Прага или от Люксембург. Но когато идваха от фронта до около 1943 г., изглеждаха спретнати и сити както малко хора днес. И обичаха да разказват истории, в които самите те играеха важна роля. Ние, от друга страна, ще трябва да си държим устата затворени и да се държим така, сякаш сме били подминати. Иначе никой мъж няма вече да ни докосне. Поне да имахме истински сапун! Често ме обзема желание да изтъркам старателно кожата си, твърдо вярвам, че след това ще се почувствам и духовно по-чиста.

Смислен разговор следобед, искам да го запиша възможно най-дословно, но все още трябва да го обмисля. Неочаквано се появи отново гърбавият лекар от фабриката за лимонада, почти бях забравила за него, въпреки че разменяхме по няколко думи в противовъздушното убежище. Той оцеляваше през времето до края в неоткритото съседно мазе. Никакви руснаци не се появиха там. Разбира се, лекарят получавал горещи новини от изнасилените жените, които ходели за вода. Едната от тях, много късогледа, си загубила очилата и сега само опипвала наоколо напълно безпомощна. Оказа се, че гърбавият лекар е „другар“. Което означава, че е бил член на Комунистическата партия до 1933 г., дори ходил в Съветския съюз за три седмици с „Интурист“ и знае няколко думи на руски език. Факти, които той не ми довери в мазето, както аз му доверих за моите пътувания и за езиковите ми умения. Третият райх ни отучи да правим прибързани изказвания. Все пак се чудя. „Защо не казахте на руснаците, че им симпатизирате?“

Той ме гледа смутено. „Бих го направил“, казва. „Просто исках да оставя първите няколко диви дни да минат.“ И добавя: „Ще докладвам в кметството през следващите няколко дена. Веднага щом властите са отново там, ще се поставя на разположение.

(Това, в което вярвам, но не му казвам, е, че той няма да го направи заради гърбицата си. Сред толкова много изобилната мъжка ярост той би изглеждал дефектен заради своята гърбица, която ще го прави получовек, жалко същество в очите на тези силни варвари и горчивината му щеше да бъде двойно по-голяма.) Главата му седи ниско между раменете и той се движи трудно. Но очите му са светли и умни, говорът му е плавен.

"Вече изтрезняхте ли? - питам го. - Разочарован ли сте от другарите?“

„Едва ли“, казва той. И: „Не трябва да приемаме случилото се твърде дребнаво и лично. Нагоните и инстинктите са се развихрили. Имаше и желание за отмъщение; защото в крайна сметка ние им причинихме същото в тяхната страна. Покаяние и промяна трябва да последват както за нас, така и за другите. Светът от вчера, това е нашият стар Запад. Сега се ражда един нов свят, този на утрешния ден, и това става с болка. Славяните са млади и свежи в светлината на световната история. Държавите в Европа ще разширят своите граници и ще се разраснат в по-големи територии. Точно както някога Наполеон е унищожил троновете и кралствата, сега великите сили победители унищожават страните и нациите.“

Аз: „Значи вярвате, че Германия ще бъде част от Съветския съюз, съветска република, в бъдеще?“

Той: "Би било хубаво."

Аз: "Тогава ще ни разпръснат и ще ни направят бездомни, за да унищожат народа ни."

Той: „Напълно възможно е ние, германците, които живеем днес, да сме само жертви, вид тор, средство за преход. Може би най-доброто ни приложение е като опитни учители. Но мисля, че от нас зависи да живеем смислено, което си струва дори при новите условия. Всеки върви със себе си – навсякъде“.

Аз: „И в Сибир?“

Той: „Смятам, че при добра воля, може да се изгради живот, който си струва да се живее и в Сибир.“

Сакатият би могъл да го направи. Той си беше създал добър живот и тук, беше главен химик на голяма компания за минерална вода. Но може ли да издържи физически това, което бъдещето ще поиска от нас? Ще можем ли останалите да издържим? Той вдига рамене.

Понякога вярвам, че отсега нататък мога да изтърпя всичко на земята, стига да идва отвън, а не от сърцето. Чувствам се толкова изгоряла и изпепелена, че не зная какво друго може да ме развълнува и трогне днес или утре. Ако трябва да продължите да живеете, може да го направите и в ледена пустиня. Лекарят и аз си стиснахме ръцете, чувствайки се уверени в себе си.

Въпреки всичко това тук, в жилището ми, съм заобиколена от тревожно пазено буржоазно приличие. Вдовицата отново се чувства господарка на стаите си. Тя бърше и търка в навсякъде и ми даде гребен с няколко липсващи зъба, за да мога да разресвам ресните на килимите. Вдовицата използва пясък и сода в кухнята; жали за фигурата от Майсен, чиято ръка и нос бяха счупени по време на грабежа в мазето; оплаква перлата за вратовръзка на покойния си съпруг, за която е забравила къде се намира. Понякога седи дълбоко замислена и внезапно казва: „Може би съм я сложила все пак в кутията си за шиене?“ И започва да разхвърля наоколо макари с конци и стари копчета, но не успява да намери перлата. Иначе е великолепна жена и не се страхува от нищо. Тя зачуква сандъци по-добре от мене; копира подхода от своя поляк от Лемберг (Лвов – бел. П. Н.), който вероятно беше особено добър в зачукването на сандъци благодарение на склонността си към избухливост. (Между другото, вече цялата къща знае разликата: „Украинка – така. Ти – така!“)

Днес навън е слънчево. Носехме безкрайно вода, изпрахме чаршафите и леглото ми е току-що оправено. Беше необходимо след всичките гости с ботуши.

Има много хора, които се тълпят край хлебарницата, шумът и бърборенето отекват през прозорците ни без стъкла. Днес няма хляб, само записване за утрешния или по-утрешния хляб. Всичко зависи от брашното и въглищата, които хлебарят чака. Той вече е изпекъл няколко хляба за нашата къща, използвайки няколко останали брикети. Получих своя справедлив дял. Хлебарят не забрави, че се застъпих за жена му, когато мъжете я преследваха. Продавачката Ерна от хлебарницата, същата, която оцеля непокътната зад затворената врата на килера, донесе хляба в жилището ни вместо нас. Къщата също беше направила нещо за този хляб. Няколко мъже, водени от фрау Бен, донесоха кофи с вода за тестото върху малка количка. И няколко жени, както грубо се изрази фрау Бен, „ изринаха лайната." Понеже руснаците бяха превърнали една тапицирана пейка в магазина на клозет, просто бяха отместили пейката малко встрани от стената и клякали отзад върху нея... Така че хлябът беше спечелен честно.

Руснаците донесоха някакви странни пари със себе си. Хлебарят ни показва банкнота от 50 марки, военна емисия за Германия, която все още не бяхме виждали. Хлебарят получил банкнотата от руски офицер за четиринадесет хляба. Майсторът не можел да му върне остатъка, но руснакът не обърнал внимание на това; както казва хлебарят, портфейлът му бил пълен с такива банкноти. Хлебарят не знаеше какво да прави с парите, така и така щял да даде хляб на руснака. Но руснакът настоял да плати. Може би ще се върне някаква добросъвестност. Предполагам, че тези пари ще бъдат дадени и на нас, а в замяна нашите пари ще бъдат конфискувани, може би само на половината от стойността си.

Във всеки случай перспективата за хляб е първият знак, че някой отгоре се грижи за нас, че се прави нещо за за нас. Вторият знак е залепен до входната врата: лист с копиран машинопис, апел, подписан от районния кмет д-р Соундсо. В апела се призовава за връщане засега безнаказано на всички откраднати от магазините и офисите стоки, пишещи машини, офис мебели, магазинни принадлежности и др. А ако такива откраднати стоки бъдат открити по-късно, ще бъде наложено наказание по законите на военното положение. Пишеше също, че всички оръжия трябва да бъдат предадени. Сградите, в които се намери оръжие, ще бъдат изправени пред колективно наказание. А сградите, в които се случи нещо с руснак, са заплашени от смърт. Трудно мога да си представя, че нашите хора лежат някъде с оръжие и дебнат руснаците. Във всеки случай не съм срещал такива мъже тези дни. Ние, германците, не сме партизански народ. Имаме нужда от лидерство и командване. Докато пътувах със съветския влак, който те вози из страната им с дни, един руснак веднъж ми каза: „Германските другари щурмуват гара само ако преди това са купили валидни перонни билети.“ С други думи и без насмешка: повечето германци изпитват ужас от беззаконната нелегалност. Освен това нашите мъже сега се страхуват. Умът им казва, че са победени, че всяко раздвижване и суетене само създава страдания и не подобрява нищо. В нашата сграда мъжете вече следят за оръжие. Обикалят жилище след жилище, без да ги придружават жени. Те търсят оръжие навсякъде, но всичко, което получават, са старинни огнестрели без ударници. За първи път от много време чух германски мъже да говорят високо и ги видях да се движат енергично. Изглеждаха направо мъжествени - или поне като това, което хората описват с думата мъжествени. Сега трябва да търсим нова, по-добра дума, която да устои на лошо време.

СРЯДА, 9 МАЙ 1945 г. - БЕЗ ОСТАТЪК ОТ ВТОРНИКА

Винаги имаше какво да се каже за нощта. Но сега няма нищо, абсолютно нищо, което да кажа за тази нощ, освен че ми беше дадено да я прекарам сама. Сама между чаршафите си за първи път от 27 април. Не се появи нито майорът, нито узбекът. Вдовицата веднага се притесни, виждаше намаляващото масло и смяташе, че би било добре майорът да донесе нови доставки много скоро. Просто се засмях. Той ще се върне. Прекарах нощта удобно легнала между току-що изпраното спално бельо, изпънах се, спах дълбоко и се събудих много щастлива. Измих се с топлата вода, която ми даде вдовицата, облякох чисти дрехи, даже си подсвирквах.

Написах това в девет часа. Сега е единадесет и всичко изглежда различно.

Отвън ни извикаха на улицата с кофите за боклук. Изгребахме купчината отпадъци на ъгъла и закарахме отломките и конската тор с ръчна количка до близките руини. Стара мазилка и остатъци от въздушните нападения, пресни артилерийски отломки отгоре и парцали, кутии и много празни бутилки. Намерих две пощенски картички от бромисто сребро, произведени в Германия и с много отпечатъци от пръсти върху заснетата голота. Спомням си как оставих веднъж немски и американски списания без надзор за няколко минути в един московски офис. После си ги взех обратно и едва след като ги разгръщах, открих, че тук-там е откъснато набързо парче от някоя страница - реклами на дамско бельо, на дамски колани и сутиени. Руснаците не знаят подобни реклами. Техните списания са лишени от сексапил. Тези глупави рекламни снимки, на които вероятно никой западен човек не обръща особено внимание, бяха може би най-велика порнография за руските очи.

Те имат усет за това, всеки мъж го има. Но не виждат подобно нещо при тях. А може би напразно. Тогава биха могли да населят въображението си с идеални образи и нямаше да нападат всяка стара или грозна жена. Трябва да помисля още за това.

Когато около десет часа се качих в жилището за глътка малцово кафе, майорът беше там, сам. Чакаше ме, беше дошъл да се сбогуваме. Тъй като коляното му е в лошо състояние, получил два месеца отпуск, които трябвало да прекара във войнишки дом близо до родния си град Ленинград. Заминава днес.

Той е много сериозен, почти строг и се контролира желязно. Записва подробно адреса ми на лист хартия, желае да ми пише, да поддържа връзка с мене.

Не мога да му дам снимка, каквато ми иска, защото нямам. Цялото ми фотографирано минало, събрано в един албум и един дебел плик, беше бомбардирано и изгорено. Оттогава не успях да си направя нова снимка. Той ме гледа дълго, сякаш иска да ме снима с очи. После ме целува по руски в двете бузи и, без да поглежда назад, излиза, накуцвайки. Чувствам се малко тъжна, малко опустошена. Мисля си за кожените му ръкавици, които видях за първи път днес. Държеше ги елегантно в лявата си ръка. Веднъж паднаха на пода и той набързо ги вдигна, но видях, че са две различни ръкавици - едната с шевове на гърба на ръката, а другата гладка. Той се смути и извърна поглед. В тази секунда наистина го харесах.

Върнах се навън, трябваше да се продължи с почистването. След това смятахме да търсим дърва, необходими за огъня на печката, многото грахови супи бяха изразходвали горивото. Което ме подсеща, че вече никой няма да носи храна, свещи и цигари. Трябва да обясня внимателно това на вдовицата, когато се върне от помпата. На Паули няма да кажа нищо. Вдовицата може сама да поеме грижа за това.

Търсейки дърва, стъпих за първи път от две седмици на поляната пред киното, където сега погребват мъртвите от нашата сграда. Между късовете отломки и бомбените кратери има три двойни гроба, три семейни двойки, три самоубийства. Мърмореща старица, приклекнала на един камък, ми разказа с горчиво задоволство, непрекъснато клатейки глава, подробности за мъртвите. В гроба най-вдясно лежи нацистки местен партиен лидер с жена си (револвер). В средния гроб, на който вехнат няколко люлякови клонки, е един подполковник с жена си (отрова). Старицата не знае нищо за двойката в третия гроб. Там някой е забил дърво в пясъка и е написал „2 Müller“ с червен молив. В един от отделните гробове лежи жената, която скочи от третия етаж, когато Ивановците я пожелаха. Върху него стои нещо като кръст, направен от две полирани в бяло парчета от врата, съединени накриво с тел. Гърлото ми се стегна. Защо формата на кръста ни говори толкова силно? Дори ако вече не можем да се наречем християни? Върнаха се впечатленията ми от ранното детство. Видях и чух фройлайн Драйер да описва страстите на Спасителя на нас, седемгодишните, с безкрайни подробности и с насълзени очи... За нас, западняците, отгледани като християни, винаги има Бог, който виси на кръста - дори и когато този кръст се състои се от две парчета от врата врата и малко тел.

Наоколо има мръсотия и конска тор и играят деца. Можеше ли да се нарече това игра? Те се навъртат наоколо, премигват към нас, шепнат си. Ако чуете силен глас, това е руснак. Един от тях вървеше със завеси, преметнати на ръката му. Той ни нарече с нецензурни думи. Сега можете да ги видите само от време на време или в маршируващи групи. Песните им са груби и предизвикателни за ушите ни. Дадох на хлебаря седемдесет пфенига за двата хляба, които получих, чувствах се много странно и имах чувството, че му давам нещо напълно безполезно. Още не мога да се реша да продължа да мисля за нашите немски пари като за истински пари. В сградата Ерна от хлебарницата събра личните карти на всички домакинства и записа имената и номерата на останалите жители в списък. Явно на хоризонта се задават нови карти за дажби. Ерна се беше издокарала и дойде в лятна рокля на цветя - необичайна гледка, защото през последните две седмици жените се осмеляваха да излязат навън само небрежно облечени. И аз съм в настроение за нови дрехи. Все още е трудно да се повярва, че руснаците вече не тропат на вратите ни, че никой вече не се излежава на дивана или фотьойла. Подредих старателно стаята си и намерих под леглото малка съветска звезда от червено стъкло и презерватив в хартиена опаковка. Нямам представа кой го е загубил. Дори не знаех, че имат представа за такива неща. Във всеки случай не възнамеряваха да ги използват с германки. Те взеха със себе си грамофона, както и рекламната плоча на текстилната фирма („... за жените, за детето, тук всеки може да намери нещо...“). Останахме с общо четиридесет и три плочи с класическа музика, от Бах до Пфицнер и половината от „Лоенгрин“. Капакът, който Анатол счупи, също остана и го изгорихме с благодарност в печката.

Вече е вечер, сряда, 9 май. Седя на перваза на прозореца и пиша. Навън е лято, кленът е тъмнозелен, улицата е изметена, празна. Използвам последната дневна светлина, защото сега трябва да пестим свещите. Никой няма да ни донесе нови.

Няма да има шнапс, захар, масло и месо. Ако можехме да си пренесем картофите! Все още никой не беше посмял да свали барикадата пред мазето на сградата. Не се знаеше дали няма да се върнат или да дойдат нови войски. Вдовицата изнася една проповед след друга, но не и за криновете в полето, чийто пример беше единственият, който ни подхождаше. Тя се тревожи за бъдещето, вижда как всички гладуваме и се спогледа с хер Паули, когато поисках втора чиния грахова супа.

Зенитна стрелба прекъсва писането ми. Говори се, че тренират за парад на победата, в който ще участват и американци. Възможно е. Нека празнуват, не е наша работа. Ние сме се предали. Въпреки това изпитвам жажда за живот.

Продължавам да пиша през нощта, на свещ, с компрес на челото. Към осем вечерта юмруци заблъскаха по входната врата: „Пожар! Пожар!” Изскочихме навън. А там ярка светлина. Пламъци изкачат от мазето на две къщи и вече облизват предпазната стена на съседната непокътната сграда. Лютив дим се издигаше от една дупка в развалините и пълзеше нагоре по улицата. Гъмжеше от сенки, цивилни. Викове и крясъци.

Какво да правим? Вода няма. Огнището е долу в мазето на руините. Пламтящ въздух духаше като горещ вятър, беше все едно нощ по време на бомбардировка. Затова и никой не се стъписа особено. „Да го задушим – казваха хората. - Да покрием огъня с развалини.“ В един миг се образуваха две вериги. Парчета камъни се движеха от ръка на ръка. Последните хвърляха камъните в пламъците. Някой извика, че трябва да побързаме, беше почти девет часа, а до десет вечерта цивилните трябва да са напуснали улицата.

Няколко фигури докараха буре и вадехме с кофи от него воняща вода. Докато подавахме кофите, една жена ме удари случайно с цинковия ръб в слепоочието. Видях искри, олюлях се до един камък на поляната отсреща, до един гроб, и приклекнах. Една жена седна до мене и монотонно съобщи, че „онези долу“ са офицер с жена си, отровили се с цианид. Вече знаех това, но оставих жената да говори. „Няма ковчег, нищо - каза тя. - Просто са увити в черна хартия за затъмнение с връв около нея. Дори нямаха чаршафи на леглата си, просто бяха преместени тук, след като бомбардирали тяхното жилище." Но трябва да са имали приготвена отрова.

Чувствах се замаяна и буквално усещах как подутината на челото ми расте. Огънят скоро беше задържан и задушен. Присъединих се към разговарящата група и научих причината за пожара: търговецът на деликатеси, който имаше магазин в разрушената сграда, беше оставил останките от своя склад за вино в частично запазеното мазе. Руснаците открили виното, бих казала, че са го надушили, и бяха очистили рафтовете със свещи в ръце. Сламата за бутилките била случайно запалена и огънят бавно се разгорял. Един човек съобщава: „Мъжете лежаха надолу по канавката мъртво пияни. Видях как един, който все още стоеше прав в ботушите си, минаваше покрай налягалите и разкопчаваше часовниците от ръцете на другарите си.” Последва смях.

А сега лежа в леглото, пиша и охлаждам подутината си. За утре планираме голямо пътуване през Берлин до Шьонеберг.

ЧЕТВЪРТЪК, 10 МАЙ 1945 ГОДИНА

Сутринта премина в домакинска работа, сечене на дърва и носене на вода. Вдовицата накисна краката си в газирана вода и изпробваше разни прически, които да скрият колкото се може повече побелелите ѝ коси. В три часа следобед най-после бяхме готови за път. Първата ни разходка из превзетия град.

Немощни думи, не сте достатъчни.

Изкачихме се над гробището в Хазенхайде, с дългите еднакви редици гробове в жълтия пясък от последното голямо въздушно нападение през март. Лятното слънце печеше. Паркът беше пуст. Нашите войници бяха изсекли дърветата, за да отворят пространство за стрелба. Навсякъде има окопи, из които са разпръснати парцали, бутилки, кутии, жици и боеприпаси. Двама руснаци седяха на една пейка с едно момиче. Руснаците рядко излизат сами навън. Сигурно се чувстват по-сигурни заедно. Продължаваме през някогашните гъсто населени работнически улици. Сега някой може да си помисли, че десетте хиляди, които живееха тук, са емигрирали или са мъртви. Улиците са толкова тихи, къщите изглеждат толкова затворени и уединени. Никакви живи звуци от хора или животни, от коли, високоговорители или трамваи. Само потискаща тишина, в която чуваме стъпките си. Ако някой ни гледа от къщите, го прави крадешком. Не виждаме лица зад прозорците.

Оттук започва квартал „Шьонеберг“. Скоро ще стане ясно дали можем да продължим, дали един от мостовете, който минава над железопътната линия на запад, е оцелял непокътнат. За първи път виждаме червени знамена на някои къщи, или по-скоро знаменца - явно изрязани от някогашните нацистки знамена; тук-там може да се види по-тъмната ивица, от която се отделяше белият материал с черната свастика върху него. Знамената са - как да е иначе у нас? - старателно подшити от женски ръце.

Военни останки навсякъде по пътя, изпотрошени коли, изгорели танкове, очукани лафети. От време на време плакати на руски език – Сталин празнува победата и Първи май. И тук почти няма хора. Понякога минава някое окаяно създание, мъж по риза, небрежно облечена жена. Никой не ни обръща особено внимание. „Да, мостът още стои“ - отговаря на въпроса ни боса одърпана жена и бързо се отдалечава. Боса? В Берлин? Никога досега не съм виждала нещо подобно от жена. На моста все още има барикада от натрошени камъни. Промъкнахме се през една пролука, сърцето ми биеше силно.

Ярко слънце. Мостът е пуст. Спряхме и погледнахме надолу към железопътния насип. Плетеница от коловози с ръждив цвят, с метри дълбоки кратери между тях. Парчета релса стърчат във въздуха. От взривените спални вагони и вагон-ресторанти се сипят тапицерии и парцали. Жегата е знойна. Над релсите се носи миризма на изгоряло. Наоколо е пустош и изоставеност, без намек за живот. Това е трупът на Берлин.

Продължаваме към „Шьонеберг“. Тук-там на някой праг има жена или момиче: очите им са празни, чертите - неясни и подпухнали. По това мога да кажа, че войната тук е свършила само преди няколко дена. Още са вцепенени като нас преди време.

Вървим по „Постдамерщрасе“, покрай почернели офиси, празни многоетажни сгради, купища развалини.

В един ъгъл трогателна картина: пред купчина отломки, която се извисява много над тях, две стари, рахитични жени свалят по малко пръст с лопатка за въглища и я товарят в малка количка. Ако продължават така, ще им трябват седмици, за да преодолеят планината. Имат възлести ръце, може би ще се справят.

„Клайстпарк“ е като пустиня. Под аркадите са се натрупали парцали, матраци и изпокъсани тапицерии на автомобили. Навсякъде купчини екскременти, жужащи от мухи. В средата стои полузавършен бункер, ограден с железни шипове като таралеж. Сигурно е трябвало да търсим там спасение от бомбите през седмата година на войната. Двама цивилни дърпат купчина греди, като единият реже по-малки за носене парчета. Всичко принадлежи на всички. Трионът стърже жално в тишината. Ние с вдовицата неволно си шепнем, гърлата ни пресъхват, мъртвият град ни спира дъха. Въздухът в парка беше пълен с прах, всички дървета изглеждаха побелели, надупчени от куршуми, тежко ранени. Сянка на германец забърза покрай нас, влачейки някакви постелки. На изхода има руски гроб, ограден с тел. Отгоре пак яркочервени дървени стълбове, а между тях плоска гранитна плоча, на която пише с вар, че тук почиват герои, паднали за отечеството. На руски език герой е Heros, Held. Звучи толкова пруски.

Двадесет минути по-късно стояхме пред къщата, където живеят приятелите на вдовицата. „Мъжът беше в едно братство със съпруга ми - казва тя, - учител по класически езици“. Къщата изглежда напълно мъртва. Входната врата е закована с летви. Докато търсим заден вход, се натъкваме на жена, която е вдигнала полите си и нагло се изхожда в ъгъла на двора пред очите ни. Също нещо, което видях толкова публично за първи път в Берлин. Най-после намерихме стълбището, изкачихме две стълби, почукахме и извикахме името на вдовицата като парола... Вътре шум, стъпки и шепот, докато не разбраха кой стои отвън. Тогава вратата се отваря рязко, прегръщаме се, притискам лицето си към лицето на напълно непознат човек; защото никога преди не съм виждала тези хора. Първо излиза съпругата на учителя. Мъжът ѝ се появява зад нея, протяга ръце и ни кани да влезем. Вдовицата говори като в треска, всичко ѝ е объркващо, другата жена също говори и никой не слуша другия. Отнема известно време, докато седнем в единствената обитаема стая в ненапълно взривеното жилище. Вадим намазаните филии хляб, които сме донесли със себе си и ги предлагаме. Двамата са изумени. Тук няма хляб и не е оставен от руснаците. При стереотипния въпрос „Колко често те...?“ домакинята обяснява с широк източнопруски акцент: „Мене ли? Само веднъж, в първия ден. Оттогава се затворихме в противовъздушното убежище, долу имаше казан за миене, пълен с вода“. Тук победителите дошли по-късно и си отишли по-рано. Всичко станало светкавично.

От какво живеят двамата? „О, все още имаме една торба зърнени храни и малко картофи. А и нашият кон!“

Кон? Смях, а домакинята обяснява с живописни жестове: докато германските войски все още контролирали улицата, някой изтичал в мазето с добрата новина, че навън е паднал кон. Моментално цялата тълпа от мазето се озовала там. Животното все още се гърчело и въртяло очи, когато първите ножове за хляб и джобни ножчето пронизали тялото му – всичко под огъня, разбира се. Всеки режел и дълбаел първото място, което намерел. Когато жената на учителя посегнала там, където блестяла жълтеникава мазнина, получила удар по пръстите с дръжката на нож: „Ти! Стой стой си на мястото!“ Домакинята успяла да отреже парче, тежащо три килограма. „Празнувахме рождения ми ден с останалите“, каза тя. „Вкусът беше прекрасен, бях го мариновала с остатъка от оцета.“

Поздравихме я ентусиазирано. Появи се бутилка бордо. Пихме за домакинята, вдовицата пак ни сравнява с украинките – никой от нас вече не си знае мярката.

Сбогувахме се дълго. Учителят се рови из стаята, търси какво да ни подари, да ни даде нещо в замяна на сандвичите, но не намери нищо.

По-нататък в Баварския квартал искаме да потърсим моята приятелка Гизела. Безкрайни редици немски леки автомобили блокират пътя, почти всички изпотрошени. Там отново е отворил врати фризьорски салон. Бележката казва, че подстригват косите на мъжете и мият главите на жените, ако си донесете топла вода. Със сигурност забелязахме клиент отзад в полумрака и някой, който подскачаше наоколо с ножица в ръцете. Първият признак на живот в градския труп.

Нагоре по стълбите към Гизела. Почуках и се обадих, треперейки от вълнение. Отново буза до буза, а в миналото само си стискахме ръцете.

Гизела не беше сама. Тя беше приютила две млади момичета, изпратени при нея от неин познат. Две студентки, избягали от Бреслау (днес Вроцлав, Полша – бел. П. Н.). Седяха мълчаливо в почти празната, но чиста стая без стъкла на прозорците.

След първите развълнувани думи в разговора настъпи затишие. Усетих: тук се крие страдание. И двете млади момичета имаха черни кръгове под очите. Това, което казаха, звучеше толкова безнадеждно, толкова горчиво. Както Гизела ми прошепна на балкона, на който ме изведе, те били обезчестени от руснаците и многократно след това изнасилвани. Русокосата Херта, едва на двадесет години, изпитвала оттогава постоянни болки и не знаела как да си помогне. Много плаче, казва Гизела. Херта не знае нищо за роднините си, те са се разпръснали из цяла Силезия, ако са още живи. Момичето се вкопчва истерично в Гизела. Дребничката деветнадесетгодишна Брижит се защитава от психологическата травма със зъл цинизъм. Тя прелива от жлъч и омраза, намира живота за мръсен и всички хора – тя има предвид всички мъже - за свине. Иска ѝ се да се махне, далече, някъде, където не съществуват униформи, само при вида на които сърцето ѝ започва да бие неравномерно.

Гизела се спасила с трик, който за съжаление научих твърде късно. Преди да стане редактор, тя имаше актьорски амбиции и беше научила малко по време на курсовете за сценичния грим. Така че изобразила на лицето си в мазето маска на възрастна жена и скрила косата си под забрадката. Когато руснаците дошли и осветили с фенерчета двете млади студентки, бутнали сбръчканата Гизела обратно на леглото: „Ти, бабке, спи.“ Засмях се неволно, но веднага потиснах смеха си - двете момичета ме погледнаха мрачно, твърде грубо.

Тези момичета са лишени завинаги от първите плодове на любовта. Всеки, който е започнал с последното нещо, и то по такъв зъл начин, вече не може да се развълнува при първото докосване. Пол беше името на човека, за когото си мисля сега. Беше на седемнадесет години като мене, когато ме бутна в сянката на вратата на една непозната къща на „Улменщрасе“. Идвахме от училищен концерт, Шуберт, мисля, още запалени от музиката, за която нямахме думи. И двамата бяхме неопитни. Зъби, притиснати до зъби, докато чаках с вяра чудодейното нещо, което щеше да дойде от целувката. Докато не забелязах, че косата ми се е разпуснала. Шнолата, която ги държеше заедно отзад на врата, беше изчезнала. Какъв ужас! Изтръсках роклята и яката си. Пол опипа наоколо по тротоара в тъмното. Помагах му, ръцете ни се срещнаха и докоснаха, но вече напълно студени. Не можахме да намерим шнолата. Сигурно я бях загубила по пътя. Това беше много досадно. Майка ми веднага ще забележи, ще ме разпитва, ще ме гледа строго. И няма ли тогава моето лице да ѝ разкрие какво направихме с Пол във входа? Разделихме се набързо, във внезапно смущение и никога повече не се доближихме. Въпреки това тези плахи минути до вратата запазиха за мене сребрист блясък.

Дълго сбогуване след един час. Сега е много трудно да се разделяте с приятели, никога не знаете кога и как ще се видите отново. Толкова много неща могат да се случат. Поне поканих Гизела да дойде при нас на следващия ден. Вдовицата беше поканила и свои приятели. Искаме да сме сигурни, че можем да им намерим малко хляб.

Назад по същия скучен, дълъг и прашен път. Сега това беше твърде много за вдовицата, краката ѝ горяха и ние трябваше да почиваме от време на време, седнали на бордюра. Влачех се като под тежък товар, имах чувството, че Берлин никога повече няма да се въздигне, че ще останем като плъхове в развалините до края на живота си. За първи път ми хрумна мисълта да напусна този град и да търся хляб и подслон другаде, където все още има въздух и природа.

Почивахме на една пейка в парка. До нас седеше млада жена, която беше довела две момченца на разходка. Един руснак се приближи, помаха на неизбежния втори руснак, който отиде при него, и му каза на руски: „Ела тук, има деца, само с тях можеш да говориш на това място.“ Майката сви рамене и погледна тревожно към нас. Но последва разговор между мъжете и двете малки момчета, които спокойно седнаха на коленете им и се поклащаха в такт с руската им песен.

Тогава единият войник се обърна към мене и каза на руски с най-приятелския тон на света: „Няма значение кой спи с тебе. Членът си е член." (Анатол ме беше научил на този израз с непохватността на селски човек.) Трябваше да се сдържам, за да покажа глупавото неразбиране, което този човек очакваше от мене. Така че аз просто се усмихнах и двамата мъже се разсмяха на глас. Ето!

Прибрахме се вкъщи с уморени крака. Г-н Паули се беше разположил в креслото си до прозореца и ни гледаше. Не искаше да повярва, че за трите часа преход сме срещнали само няколко случайно обикалящи руснаци. Беше си представил, че центърът на града гъмжи от войски. След това сами се изненадахме и се зачудихме къде биха могли да отидат всичките победители. Вдишвахме дълбоко чистия въздух на нашето кътче и потръпвахме, когато си спомняхме за прашната пустош на „Шьонеберг“.

Трудно ми е да заспя. Мрачни мисли. Тъжен ден.

ПЕТЪК, 11 МАЙ 1945 ГОДИНА

Домакинска работа. Накиснехме прането, обелихме последните картофи в кухнята. Фройлайн Бен ни донесе новите карти за храна. Те са отпечатани върху вестникарска хартия на немски и руски език. Има образци за възрастни и за деца под четиринадесет години.

Моята карта е пред мене и аз записвам дневната дажба: 200 гама хляб, 400 грама картофи, 10 грама захар, 10 грама сол, 2 грама малцово кафе, 25 грама месо. Без мазнини. Ако наистина ни дадат всичко това, все ще е нещо. Удивена съм, че редът започва да се връща толкова бързо.

Когато видях опашка пред магазина за зеленчуци, се наредих и взех с нашите карти червено цвекло и сухи картофи. На опашката абсолютно същите разговори като на помпата: всички сега обръщат гръб на Адолф и никой не го подкрепя. Всички са следени и никой не отрича нищо.

Бях ли за него? Или срещу него? Във всеки случай стоях между хората и дишах въздуха, който ни заобикаляше и ни се беше отразил, дори и да не го искахме. Париж ме научи на това, или по-скоро един млад студент, когото срещнах в Люксембургската градина през третата година след идването на Хитлер на власт. Криехме се от дъжда под короната на едно дърво. Разговаряхме на френски и на двамата ни личеше, че сме чужденци. Откъде си? С много забава и закачки се опитвахме да отгатнем кой откъде е. Цветът на косата ми го накара да реши, че съм от Швеция, докато аз настоявах, че е монегаск, защото бях научила скоро тази дума за гражданите на Монако и ми се струваше забавна.

Дъждът спря толкова внезапно, колкото започна. Тръгнахме и аз правех малки крачки, за да вървя в крак с него. Той спря и каза: "А, Une Fille du Fuhrer!" - Дъщеря на Хитлер, тоест германка, разпозната в момента, когато се опитва да върви в същата стъпка със своя съсед.

Шегите и закачките свършиха. Защото младежът се представи: не е монегаск, а е холандец и евреин. Какво друго ни оставаше да си кажем? Разделихме се на следващия ъгъл. Това преживяване остави тогава горчивина в мене и дълго време ми се въртеше в главата.

Спомних си, че не бях чувала отдавна за хер и фрау Голц, съседите ми от изгорялата къща. Те бяха верни на партията. Отидох няколко сгради по-нататък, но напразно питах за тях. Чух само от съседите, които след безкрайното чукане от моя страна отвориха вратата, без да свалят верижката, че хер и фрау Голц са се измъкнали тихо, без да се обадят. Което било добре, защото руснаците ги търсели, след като явно някой ги е предал. В късния следобед някой почука на вратата ни и ме повика. За мое учудване, почти забравена фигура от нашето минало в мазето: Сигизмунд, вярващият в победата, който чул, че имам връзки с „високопоставени руснаци“. Искаше да научи от мене дали е вярно, че всички бивши партийци трябва да се запишат за доброволна работа, иначе ще бъдат изправени до стената. Има толкова много слухове, че не можеш да си в крак с всичките. Казах му, че не зная нищо и че не вярвам това да е планирано - трябва да почака. Мъжът трудно можеше да бъде разпознат. Панталоните му висяха около изтощеното тяло, целият изглеждаше нещастен и смазан. Вдовицата му изнесе проповед за невинната му подкрепа и сега той сам вижда до какво е довело това... Сигизмунд - все още не зная истинското му име – поиска малко хляб. Дадохме му. А когато си тръгна, започна скандал. Хер Паули бушуваше и крещеше, че е възмутително вдовицата да дава нещо на този човек – сам си е виновен за всичко, трябва да му е зле, трябва да го затворят и да му вземат хранителната карта. (Паули е винаги против нещо, защото има такъв характер - интерпретира, не се съгласява, „дух, който винаги отрича“. Доколкото виждам, няма нищо на земята, с което той да е съгласен.) Да, да, сега никой не иска да знае нищо за Сигизмунд. Той не трябва да идва тук, в къщата, всичките набързо му затварят устата, никой не иска да има нищо общо с него. И ако сте на неговото място, ще се върнете обратно. Той трябва да изглежда изоставен и объркан. Аз също го изгоних грубо, което ме дразни в момента. Това означава ли, че и аз се ръководя от някого? "Осанна – Разпъни го!"

Преди половин час по здрач изведнъж се чуха изстрели. Далечен, пронизителен женски писък: „Помощ!“ Дори не погледнахме през прозореца. За какво? Но това е много добре: напомня ни отново, кара ни да бъдем нащрек.

СЪБОТА, 12 МАЙ 1945 ГОДИНА

На сутринта цялото домакинство - сега отново официално се наричаме така - изкопа заедно яма в задната градина, която вече бях възприела като гробище във въображението си, но само за боклука на сградата, който се трупаше на планини около кофите за боклук, събрани наоколо. Жив ентусиазъм за работа, забавни неща за казване, всички почувстваха облекчение и радост от полезната работа. Толкова е странно, че никой вече не трябва да ходи "на работа", че всеки има домашен отпуск, така да се каже, че семейните двойки са заедно от сутрин до вечер. След това избърсах хола, изтърках руските плюнки, следите от ботушите и последният остатък от конски тор по дъските. Това ме накара да огладнея. Имаме още грах и брашно. Вдовицата е претопила гранясалите остатъци от маслото на „Фолксщурм“ , донесени от хер Паули.

Жилището блестеше, когато нашите гостите от Шьонеберг дойдоха. Бяха тръгнали заедно, въпреки че моята приятелка Гизела не познаваше преди това приятелите на вдовицата. И тримата бяха измити, спретнато причесани и чисто облечени. Бяха минали по същия път като нас и бяха видели същото - почти няма хора, малко руснаци, иначе пустош и тишина. Имахме истинско кафе и три дебели филии за всеки - разкошно ястие! Заведох Гизела във всекидневната да поговорим и исках да разбера какво мисли за живота. Тя вижда всичко в черно. Вижда как нейният свят, западният свят, характеризиращ се с изкуство и култура, който за нея е достоен, потъва. Чувства се психически твърде уморена, за да започне отначало. Тя не вярва, че има място за отделния човек да диша или дори да върши някаква интелектуална работа. Не, тя няма желание за веронал и подобни отрови. Тя иска да издържи, макар и без смелост или радост. Тя говореше, че иска да търси „божественото“ в себе си, че иска да се примири с най-съкровеното си, че се надява на спасение оттам. Тя е недохранена, има дълбоки сенки под очите и ще трябва да продължи да гладува заедно с двете млади момичета, които е приела и на които според мене все още дава от своята храна. Нейният малък запас от бобови растения и овесени ядки е откраднат от мазето ѝ от германци, преди руснаците да нахлуят. Хомо хомини лупус. Когато се сбогувах, ѝ дадох две пури; откраднах ги тайно от кутията на майора, която хер Паули беше изпушил вече до половината. В края на краищата аз имах право на този подарък, а не той; имах право на своя дял. Гизела можеше да ги обмени за храна.

Вечерта отидох за вода. Нашата помпа е чудесно устройство. Стволът се отчупи, дръжката, строшена няколко пъти, беше лошо завързана с няколко метра въже и тел. Винаги трябва трима да поддържат конструкцията, докато двама помпат. Колективната работа се получи добре, дума да не става. Трески и стружки от помпата плуваха и по двете ми кофи. Трябваше да прецедим водата. Отново се учудвам, че „те“ построиха барикади, от които нямаше никаква полза, но не се замислиха да подготвят няколко подходящи крана за вода за обсадата. Те самите са обсаждали градове, така че трябваше да знаят. Но всеки длъжностен човек, който би говорил за изграждане на помпи, вероятно щеше да бъде отхвърлен като пораженец и негодник. Тиха вечер днес. За първи път от три седмици отворих книга, Джоузеф Конрад: “Линията на сянка“. Но ми беше трудно да вникна в нея, самата аз съм твърде изпълнена с образи.

НЕДЕЛЯ, 13 МАЙ 1945 ГОДИНА

Светъл летен ден. Оптимистични звуци в ранното утро: тропане, търкане, удряне с чук. Но над нас витае страхът, че ще трябва да освободим сградата и жилищата си за военните. На помпата се носеше слух, че в блока ще се настаняват войници. Нищо вече не ни принадлежи в тази страна, само настоящият момент. И ние му се наслаждавахме, докато седим тримата около богато подредена маса за закуска, хер Паули все още по халат, но вече сравнително в добро здраве.

Камбаните бият над Берлин, за да отбележат победата на съюзниците. Някъде в този час се провежда прочутият парад, който няма нищо общо с нас. Говори се, че днес е празник за руснаците и че войниците ще получат водка, за да отпразнуват победата. На помпата казаха, че жените не трябва да напускат домовете си, ако е възможно. Наистина не знаем дали да вярваме на това. Вдовицата поклаща подозрително глава. Хер Паули пак разтрива гърба си и казва, че трябва да си легне... Ще почакам и ще видя.

Междувременно обсъждаме алкохолната тема. Хер Паули беше чул някога, че е дадена инструкция на воюващите германски войски никога да не унищожават запасите от алкохол, а по-скоро да ги оставят на преследващия ги враг, защото опитът показва, че алкохолът ги забавя и влошава по-нататъшната им бойна способност. Това са просто мъжки глупости, съчинени от мъже за мъже. Ако се замислят само за две минути, ще им стане ясно, че алкохолът възбужда и повишава неимоверно желанието. Убедена съм, че без алкохола, който мъжете намираха навсякъде из нашия край, щяха да се случат наполовина от изнасилванията. Тези мъже не са Казанова. Първо трябва да се насочат към смели действия и да премахнат задръжките си. Те знаят това или го подозират; иначе нямаше да са толкова запалени по напитките. По време на следващата война, която ще се води сред жени и деца (за чиято защита мъжете уж са воювали в миналото), всяка останала капка стимулираща напитка ще трябва да се излива в канавката, преди войските да се изтеглят, складовете за вино трябва да бъдат унищожени, бирените изби трябва да бъдат взривени. Или, ако питат мене, трябва бързо да се организират забавни вечери за своите хора предварително. Просто стойте далече от алкохола, докато жените са в обсега на врага.

По-нататък, същата вечер. Страшната неделя свърши. Нищо не се случи. Беше най-спокойната неделя от 3 септември 1939 г насам. Лежах на дивана; навън е слънце и чуруликане. Хапнах кекс, който вдовицата ни опече с греховно количество дърва, и се замислих за живота. Ето и равносметката:

От една страна нещата за мене изглеждат добре. Свежа и здрава съм. Нищо не ме увреди физически. Чувствам се така, сякаш съм добре подготвена за живота, сякаш имам ципести крака за калта, сякаш козината ми е особено гъвкава и здрава. Вписвам се в света, не съм изискана. Баба ми някога пренасяше тор. От другата страна има всичките знаци минус. Вече не зная какво да правя на света. Незаменима съм от никое човешко същество, просто стоя и чакам, в момента не виждам цел или задача пред себе си. Наложи се да се сетя за един разговор, който веднъж проведох с една умна швейцарка и в който, въпреки всичките планове за подобряване на света, настоях на изречението: „Сборът от сълзите остава постоянен.“ Без значение под кои знамена и формули живеят хората; без значение кои богове следват и какви реални заплати получават: сборът от сълзите, болката и страховете, с които всеки плаща за съществуването си, остава постоянен. Преситените хора тънат в неврози и умора. Тези, които се измъчват много, като нас сега, са подпомогнати от вцепенението и апатията. Иначе трябваше да плача от сутрин до вечер. Правя го толкова малко, колкото и другите. Има си закон. Разбира се, всеки, който вярва в неизменността на земното количество сълзи, не е подходящ да бъде добротворец и изобщо не е способен на мащабни действия.

Да ви кажа: била съм в дванадесет европейски страни, живяла съм между другото в Москва, Париж и Лондон и съм преживяла болшевизма, парламентаризма и фашизма отблизо, като обикновен човек сред обикновени хора. Разлики? Да, значителни. Но ми се струва, че те се крият във формата и цвета, в приложените правила на играта; не в по-голямото или по-малкото щастие на мнозинството, каквато беше грижата на Кандид. Малкият, раболепен, покорен човек, който знае само средата, в която се е родил, ми се струваше не по-нещастен в Москва, отколкото в Париж или Берлин. Той се адаптира психически към условията на живот, които то заобикалят.

За мене в момента решава най-личното: моят вкус. Не искам да живея в Москва. Това, което най-много ме потискаше там, беше непрекъснатото идеологическо обучение; след това невъзможността местните да пътуват свободно по широкия свят; и накрая липсата на всякаква еротична аура. Не ми харесваше режимът там. Харесваше ми обаче да съм в Париж или Лондон. Но там винаги съм чувствала най-болезнено, че стоя настрана, оставам чужда, просто толерирана чужденка. Върнах се в Германия доброволно, въпреки че приятели ме съветваха да емигрирам. Добре е, че се прибрах. Не бих могла да пусна корени никъде в чужда страна. Чувствам се сякаш принадлежаща на моя народ и искам да споделя съдбата му, дори и сега.

Но как? За мене няма връщане към червеното знаме, което ми изглеждаше толкова ярко, когато бях млада. Броят на сълзите също остава постоянен в Москва. Моята благочестива люлка беше изгубена за мене, бог и отвъдното се превърнаха в символи и абстракции. Прогрес? Да, за по-големи бомби. Щастие за повечето хора? Да, за Петка и подобни на тях. Идилия в тихо кътче? Да, за изглаждащите ресните на своите килими. Притежание, комфорт? Би трябвало да се смея, бездомен градски номад, каквато съм. Любов? Тя лежи стъпкана на земята. И ако трябва да възкръсне отново, аз постоянно бих се тревожила за нея, няма да намеря убежище в нея и никога повече няма да се надявам на постоянство.

Може би изкуството, трудолюбието в служба на фирмата? Да, за призваните, от които аз не съм. Аз съм само един обикновен работник, трябва да се държа смирено. Мога да въздействам и да бъда добър приятел само в тесен кръг от хора. Останалото е само чакане на края. Но все пак мрачното и причудливо приключение на живота е привлекателно. Ще се придържам към него от любопитство; и защото ми е приятно да дишам и да усещам здравината на своите крайници.

ПОНЕДЕЛНИК, 14 МАЙ 1945 ГОДИНА

Шум на двигател ме събуди от първия ми сън снощи. Викове и клаксони отвън. Затътрих се до прозореца. Долу имаше руски камион, пълен с брашно. Хлебарят вече има въглища, така че може да изпече и достави хляб според продоволствените карти. Чух го да ликува и го видях да прегръща руския шофьор. Той също сияеше. Руснаците обичат да си играят на Дядо Коледа.

Сутринта рано ме събуди бърборещата опашка за хляб. Обвиваше около половината блок и продължава да стои там, следобед. Много жени носеха столчета със себе си. Буквално чувам съскането на слуховете.

За първи път имаме вода от изправна помпа, недалече. Това е нещо прекрасно. Автоматична помпа с три крана, от които водата извира на плътна струя. Кофата се пълни за отрицателно време. Трябва само да изчакате няколко минути, за да дойде редът ви. Това променя деня ни и прави живота ни по-лесен. По пътя към помпата минах покрай много гробове. Почти всеки преден двор има такива тихи обители. Понякога върху гроба стои стоманена немска каска, понякога руски дървени стълбове, ярко червени, с бели съветски звезди. Трябва да са ги докарали тук с камиони.

До бордюрите стърчат дървени табели с немски и руски надписи. Единият от тях казва, по думите на Сталин, че Хитлер и останалите ще изчезнат, но Германия ще остане. Руснаците наричат такива основни изречения „лозунги“, използвайки чуждата немска дума.

Вече има отпечатани „Новини за германци“, залепени до нашата входна врата. В този контекст последната дума ми звучи толкова чуждо, почти като обида. На листа можете да прочетете текста на нашата безусловна капитулация, подписана от Кайтел, Щумпф и Фридебург. Има също така съобщения за сваляне на оръжието по всички фронтове. Гьоринг е заловен. Една жена твърди как е чула по приемника, че е плакал като дете, когато бил арестуван и че Хитлер вече го е осъдил на смърт. Колос с глинени крака.

Друга, заобиколена от много хора обява и предизвикваща много повече разговори съобщава, че руснаците предоставят нови и по-високи хранителни дажби, които трябва да бъдат разпределени в пет групи: за работещи тежък физически труд, за други работници, служители, деца и останалото население. Хляб, картофи, концентрирани храни, сурогатно кафе, кафе на зърна, захар, сол, дори мазнини. Като цяло не е зле, ако е вярно. В някои случаи по-щедри дажби от последните при Адолф. Въздействието на тази новина е силно. Чух: "Отново виждате, че нашата пропаганда само ни правеше на глупаци."

Да, вярно е, гладът и пълното физическо унищожение от ръцете на вражеските сили ни бяха представяни толкова често, че всяко парче хляб, всяко внушение, че ще се грижат за нас, ни учудва. В това отношение Гьобелс работеше добре за победителите. Всяка коричка хляб от ръката им ни се струва като дар. Следобед се наредих на опашка за месо. Нищо по-поучително от урок като този. Чух, че влаковете вече се движат отново в посока Щетин, Кюстрин и Франкфурт на Одер. За разлика от това градският обществен транспорт очевидно все още е напълно спрян.

Една жена обясни със задоволство защо руснаците избегнали къщата ѝ след кратко преминаване: на първия етаж намерили семейство, отровено в леглата си, на втория етаж семейство, обесило се на прозореца в кухнята. След което те избягали ужасени и не се върнали. Възпиращите обекти били оставени на мястото си за известно време и за всеки случай... Успях да взема месо, без кости. Чисто говеждо, ще ни помогне за известно време.

„Среща на наемателите в мазето в четири и половина следобед“ - се предаваше от врата на врата. Барикадата на мазето най-накрая трябва да бъде разчистена. Това е добре: пътят до останалите картофи на вдовицата ще бъде отворен. Стояхме на дълга опашка в коридора. Малка свещ, прикрепена на един стол, излъчваше слаба светлина. Тухли, дъски, столове и парчета от матраци преминаваха от ръка на ръка.

В мазето зеле и цвекло, иначе казано – пълна бъркотия.. Миризма на изпражнения. Всеки си събира багажа. Изоставеното имущество трябваше да се постави отделно. (Вдовицата тихо позволи на комплект копринено спално бельо, който не ѝ принадлежеше, да изчезне в чувала ѝ. Но по-късно тя си спомни десетте заповеди и постави обратно нещата, чийто собственик беше обозначен с бродиран монограм, като „взети по грешка“) Представите за собственост са напълно унищожени. Всеки взема от всеки, защото всеки е ограбен и всеки има нужда от всичко. Така че единствените неща, които в крайна сметка бяха „изоставени“, бяха ненужни: избелели фусти, шапки, една-единствена обувка. Докато вдовицата все още търсеше упорито перлената игла за вратовръзка, която бе забравила къде е скрила, отнесох картофите горе и ги сложих до леглото на хер Паули. Когато вдовицата дойде, тя веднага възвести отново, като Касандра, за глада, който ще ни сполети, след като изядем тези последни картофи. Хер Паули подкрепи всичко, което каза. Имам чувството, че в това домакинство хората започват да ме възприемат като досаден сътрапезник, че броят хапките в устата ми и ми се сърдят за всеки картоф. Паули в същото време яде по малко от моята захар. Все още искам да се опитам да стъпя на краката си за храната Но как?

Не мога да се сърдя на нито един от тях. Не ми се е налагало; но може да се окаже, че в подобна ситуация и аз няма да имам желание да споделям храната си. А ново нещо не се задава на хоризонта.

ВТОРНИК, 15 МАЙ 1945 ГОДИНА

Обичайната домакинска работа, скучна. Горе в таванската стая, в който влязох за първи път след руското нахлуване, тропат двама майстори. Те получават заплащане под формата на хляб и цигари. Никакви руснаци не са влизали в таванското помещение. Финото варовиково покритие върху подовите дъски, което разкрива всеки отпечатък, беше недокоснато, когато пуснах майсторите на покрива да влязат. С достатъчно вода и запаси вероятно щях да остана там горе като неоткрита Спяща красавица. Но това определено щеше да ме подлуди, ако бях съвсем сама.

Всички пак трябва да се явят в градската администрация. Днес е ред на тези с моята буква. Необичайно голям брой хора имаше по улиците в момента на регистрацията. В предверието мъж удряше релефа на Адолф с длето и чук. Видях как носът се отцепи. Какво е камъкът, какво са паметниците? Безпрецедентно иконоборство върлува тези дни в Германия. След такъв залез на боговете ще има ли някога възкресение на нацистките величия? Щом главата ми се проясни, непременно трябва да помисля за Наполеон, когото също са прогонили и унищожили някога, но след това върнали и въздигнали.

На третия етаж жените трябваше да се наредим на опашка. Мрачен коридор, тълпа от жени, които се чуват, но не се виждат. Пред мене говореха за събиране на аспержи, за което вече били изпратени няколко жени. Това няма да е лошо. Зад мене са две жени, дами според начина им на изразяване. Едната: „Знаеш ли, не ме интересуваше нищо. Не съм какъв да е човек и съпругът ми винаги се е съобразявал с това." Изглежда, че тази жена се е опитала да се самоубие с отрова, след като била изнасилена няколко пъти. Но: „Не знаех това. После ми обясниха, че стомахът трябва да работи, за да действа отровата. Тогава само повърнах.“

„А сега?“ – попита тихо другата.

„О, просто живееш. Хубавото така или иначе свърши. Радвам се, че съпругът ми не доживя до това."

Отново се улавям, че размишлявам какво означава да си сама в страх и нещастие. Струва ми се по-лесно, защото липсва мъката от съжалението. Какво може да изпитва майката на нещастното си момиче? Какво прави всеки истински обичащ човек, който не може или не смее да помогне? Дългогодишните съпрузи изглежда могат да го издържат най-добре. Не поглеждат назад. Но един ден жените ще им потърсят сметка. Сигурно е лошо за родителите. Разбирам много добре защо цели семейства се вкопчваха в смъртта.

Регистрацията вътре мина бързо. Всеки трябваше да каже какви чужди езици владее. Когато казах за моя слаб руски език, ми дадоха лист хартия, който изискваше сутринта да се явя в руското комендантство за преводачески услуги.

Прекарах вечерта в подготовката на руски речник и усещах моето нищожно владеене на езика. Денят завърши с посещение долу при жената от Хамбург. Щинхен, осемнадесетгодишната студентка, най-накрая беше слязла от тавана. Белезите от отломките по челото ѝ са зараснали. Тя се държеше като възпитана дъщеря, донесе кана с истински чай от кухнята и се вслуша в нашия разговор. Изглежда благополучно се беше промъкнало и нашето младо момиче, което приличаше на младеж. Споменах, че видях това момиче на стълбището снощи да се кара с друга жена. Бронзово загоряла и с бял пуловер, доста красива, но вулгарна и без задръжки в ругатните си. Тук, на масата за чай, разбрах, че става въпрос за ревност: бронзовата жена се свързала с един руски офицер - по-късно и с известна доза своя воля, пиела с него и получавала храна. Това полазило по нервите на нейния млад приятел, алтруистичен любовник, който се раздавал безкрайно и подкрепял жената през последните няколко години. Всичко това обсъдихме спокойно и непринудено по време на чая. Нямаше преценка, нямаше оценка. Вече не шепнем. Вече не се колебаем пред определени думи и неща. Казваме ги, свивайки рамене - все едно сме от Сириус.

СРЯДА, 16 МАЙ 1945 ГОДИНА

Станах в седем часа по московско време. Сутришна тишина по пустите улици. Магазините все още са празни и новите карти не са раздадени. Едно униформено момиче стоеше на вратата на щаба и се опита да ми попречи да вляза; но аз настоях.

Накрая седнах в кабинета с коменданта, който в момента беше командир на поне сто хиляди души. Дребен скромен мъж, искрящо чист, русокос, говори удивително тихо. Той знае само руски, но има до себе си преводачка, която говори немски и руски, и двата езика без акцент. Цивилно момиче с очила и карирана рокля. То превежда бързо какво казва една собственичка на магазин с остър нос. Тя иска да отвори магазина си отново? Отлично, необходимо е да го направи. Какво ѝ трябва? Брашно, захар, масло, наденици. Хм, хм. Какво друго? Малцово кафе? Ами да продава и по възможност да добави музика, може да сложи грамофон, защото е важно скоро животът да се нормализира. Комендантът обещава утре тя и цялата ѝ улица да имат ток. Повикан от преводачката мъж, вероятно електроинженер, излиза от съседната стая и разтваря чертежи, за да покаже на коменданта как се справят със захранването в неговия район. Протегнах врат, но нашата сграда не беше включена.

Последваха редица вносители на молби: мъж със синьо палто на механик пита дали може да вземе у дома си кон, който лежи куц и окървавен в парка, и да се погрижи аз него. Няма проблем - ако разбира от коне. Тайно се учудвам, че този кон все още не е нарязан на парчета, подходящи за тенджерата. Или времето на дивото клане е свършило? Удивително е как изведнъж всички се опитват да получат разрешение за това, което правят, да си прикрият гърба. Думата „комендант“ е ключова дума в наши дни. Собственик с две стенографки иска да регистрира малък цех за печки, който в момента е затворен поради липса на материали. „Ще стане“, казва комендантът. „Ще стане“ е руска магическа формула, преведена утешително като: „Всичко ще бъде наред.“ Да, може да се преведе и „ще стане“, както и втората магическа формула „завтра“, което означава „утре“.

Следват двама господа, които явно са директори на фабрика за шоколад. Доведоха със себе си свой преводач, който като мене е живял известно време в Русия, бил е работник или войник. Въпреки че все още не е време за шоколад. Мъжете искат да получат ръжено брашно от крайградския склад и да произвеждат макарони. Така! Комендантът им обещава камион за „утре“. Обективна обстановка, никакви печати, малко хартия. Комендантът си служи с малко бележки. Бях изцяло очи и уши, гледах как властите работят, намирах го за вълнуващо и приятно.

Накрая дойде и моят ред. Започнах смело и признах това, което комендантът вече беше чул: че не мога да се справя езиково с толкова широк набор от изисквания за превод. Той любезно попита откъде съм научила руски език и какво съм работила. Тогава каза, че в обозримо бъдеще със сигурност ще има търсене на хора, които могат да работят с фотоапарат и рисуване - трябва да изчакам и да видя. Останах доволна.

Междувременно влязоха двама руснаци, и двамата с лъснати ботуши, с много награди и изгладени униформи. За тях да бъдат измити и стегнати е част от „културата“, признак на висша човечност. Все още си спомням плакатите, които висяха по всички московски офиси и трамвайни вагони по онова време с лозунга: „Мийте лицето и ръцете си всеки ден и косата си поне веднъж месечно.“ Имаше и малки симпатични картинки с препарати за пръскане и изплакване в мивките. Лъскането на ботушите е също част от тази култура и религия на чистотата. Така че не ме изненадва колко се стараят мъжете да ги лъскат, когато е възможно.

Двамата разговарят тихо с коменданта. Накрая той се обръща към мене и ме пита дали мога да придружа старши лейтенант Еди-кой си (каза му името, но веднага го забравих) по няколко маршрута като преводач – бил назначен да инспектира банките в околността. Това беше добро за мене. Радвам се на всяка дейност, която не е свързана с носене на вода и търсене на дърва. Вървя по улиците на Берлин до мургавия красив офицер. Той ми обяснява бавно и с най-ясна дикция, както се говори с трудно разбилащи чужденци, че първо ще отидем при немския градски управник и ще поискаме от него списък на банковите клонове.

„Бургеместер“ е градски управник на руски език. В градската управа тълпи, тичащи по тъмните коридори. Мъжете бягат от стая в стая; вратите постоянно се затръшват. Някъде трака пишеща машина. Има еднакви ръкописни бележки, залепени на някои от стълбовете, където има някаква светлина: семейство издирва жена, която се е побъркала и е избягала на 27 април, търсят я нейни близки. „Лицето е на четиридесет и три години, има болни зъби, боядисана черна коса и носи чехли“.

В кабинета на градския управник има рояк мъже около бюрото. Говорят, жестикулират бурно, между тях бърбори преводач. След няколко минути старши лейтенантът получава желания списък с банковите клонове. Едно момиче пише адресите на машината. Букет от люляк украсява перваза на прозореца.

Тръгваме. Старши лейтенантът е сдържан и много учтив. Пита дали не върви много бързо, дали съм запозната с банковите дела, дали наистина нямам нищо против да го придружавам...В Dresdner Bank има ред: чисти маси, върху които моливите лежат под прав ъгъл. Папките са отворени, всички сейфове са непокътнати. Входът на тази банка е през голяма врата, явно непокътната. В Commerzbank е различно – истинска кочина, изоставена и празна. Всичките сейфове са разбити, както и депозитните кутии, катинарите са разрязани и счупени. Екскременти навсякъде, воня. Бягаме оттам.

Нещата в Deutsche Bank изглеждаха сравнително добре. Двама мъже метат и подреждат наоколо. Сейфовете са празни, но не са разбити, отключени са със съответните банкови ключове. Един от двамата мъже ми казва, че са намерили адреса на банковия управител, отишли с камиона си да го вземат, но са намерили мъжа, жена му и дъщеря му отровени. Без да губят време, отишли при заместник-директора и го помолили да отвори сейфовете. Тази банка вече работи. Табела съобщава, че гишетата са отворени за приемане на плащания между 13 и 15 часа. Е, бих искал да видя човека, който плаща нещо в момента. Старомодният метод с чорапа или дюшека ми се струва определено по-безопасен.

Наистина не разбирам защо руснаците ровят толкова умишлено в банките. Защото тези операции за проучване на сейфовете не можеха да бъдат официални. Това противоречи на грубо ограбените сейфове на банката, която току-що посетихме, и многото изпражнения там долу, които са оставили крадците. Може би те знаят от своите курсове за обучение, че банките в тази страна са крепости на злите капиталисти, че като ги ограбват, те, така да се каже, експроприират експроприаторите, както гласи тяхната догма, и го приемат за похвален акт. Нещо не е наред там. Всичко прилича повече на диво мародерство, при което отделен мъж е откраднал много пари. Бих искал да попитам старши лейтенанта за тези неща, но не смея.

Голямо почистване и миене в Städtische Sparkasse. Две възрастни жени търкат пода. Тук няма сейфове. Доколкото можете да се види, касата е напълно празна. Старши лейтенантът решава да постави на другия ден охрана. Но какво има да се пази тук?

Дълго търсихме клона на Credit und Bodenbank. Накрая го намерихме в един заден двор, зад решетки, недокоснат и в спокоен сън като Спящата красавица. Разпитах в къщата и най-накрая успях да дам на старши лейтенанта адреса на изпълнителния директор. Никой руснак не беше видял стъклената табела, която рекламираше този клон откъм улицата, сега счупена на няколко парчета, които висят свободно на винтовете.

Има още един клон на Deutsche Bank, който се намира в покрайнините на на нашия квартал. Крачим натам. Слънцето пече. Отслабнала съм и вървя уморено. Старши лейтенант забавя внимателно стъпките си. Пита за лични неща, за образованието ми, за езиковите ми умения. И внезапно казва на френски, под носа си и без да ме поглежда: "Dites-moi, est-ce qu'on vous a fait du mal?"

Изумена, заеквам: „Mais non, pas du tout.“ След това се коригирам: „Oui, monsieur, enfin, vous comprenez.“

Изведнъж между нас се създава различна атмосфера. Защо говори толкова чист френски език? Зная, без да ми казва: защото е "бивш", член на някогашната управляваща класа в стара Русия. Сега ми разказва за своя произход: московчанин, баща му бил лекар, дядо му известен хирург и университетски професор. Бащата учил в чужбина, в Париж, в Берлин. Били богати и имали френска гувернантка в къщата. Старши лейтенантът, роден през 1907 г., все още пазеше нещо от този „предишен“ начин на живот.

След първите думи на френски език млъкнахме отново. Старши лейтенантът стана забележимо колеблив спрямо мене. Изведнъж той казва, без да ме поглежда: „Oui, je comprends. Mais je vous prie, Mademoiselle, n'y pensez plus. II faut ublier. Tout." Търсеше точните думи, говорейки настоятелно и сериозно. Отговорих: "C'est la guerre." N'en parlons plus." И повече не говорихме за това.

Влязохме мълчаливо в отвореното, напълно разбито и разграбено помещение на банковия клон. Препъвахме се в чекмеджета и индексни кутии, газехме през наводнение от хартия, внимателно заобикаляхме купища екскременти. Мухи, мухи, мухи навсякъде... Никога не съм виждала или чувала такива маси от мухи в Берлин. Нямах представа, че могат да вдигат такъв шум.

Слязохме по желязна стълба в трезора. Долу стояха купища дюшеци. Между тях вечните бутилки и кърпички, и разфасовани куфари и папки. Преди всичко имаше тежка воня и мъртва тишина. Изпълзяхме обратно нагоре към светлината. Старши лейтенантът си отбеляза нещо.

Навън слънцето пече силно. Старши лейтенант иска да си почине и да изпие чаша вода. Вървим малко по самотната, пуста, тиха улица, която имаме само за себе си. Сядаме на парче стена от една градинка под люлякови дървета. „Ah, c'est bien“, казва руснакът. Но той предпочита да говори с мене на руски. За неговия френски, колкото чист и добър да е в произношението, явно му липсва практика и е доста немощен след първите няколко изречения и въпроси. Той смята, че моят руски е доста добър, но се усмихва на акцента ми, който намира - "Excusez, s'il vous plait" – за еврейски. Разбираемо; защото майчиният език на руския евреин е идиш, който е немски диалект.

Гледам кафеникавото лице на старши лейтенант и се чудя дали не е евреин. Да го питам ли? Но веднага отхвърлям тази идея като нетактична. След това ми хрумна, че въпреки всичките обиди и натяквания от страна на руснаците, никога не съм била обвинявана в преследването на евреите; а кавказецът някога още с първото изречение, което ми каза, енергично се предпази да не го взема за евреин. Във въпросниците, които трябваше да попълват всички в Русия, когато бях там, думата „евреин“ беше вписана в етнографската графа, като „татарин“, „калмик“ или „арменец“. И си спомням една служителка в канцелария, която отказваше да се пише „еврейка“, защото майка ѝ е рускиня. Въпреки това в службите се намираха много граждани евреи с типично немски имена и многозначително цветущо звучене като Голдщайн, Перлман и Розенцвайг. Предимно хора с добри езикови познания, отдадени на съветската догма, без Йехова, Кивота на завета и съботата.

Седим под сянката. Зад нас има още един от червените дървени стълбове. Отдолу лежи тихо и спи сержант Маркофф. Когато вратата на сутеренното жилище се отваря леко и оттам наднича стара жена, моля за чаша вода за руснака. Поднасят чашата приветливо, студена и замъглена от конденз. Старши лейтенантът се изправя и благодари с поклон.

Не мога да не си спомня за майора и неговия етикет. Винаги крайности. „Жено, ела!“ и екскременти в стаята; или нежност и поклони. Във всеки случай старши лейтенантът трябваше да бъде по-учтив, за да се държи с мене по-скоро като с дама. Явно наистина бях дама в очите му. Изобщо имам чувството, че ние германките, стига да сме сравнително чисти, добре възпитани и притежаващи училищни познания, в очите на руснаците сме много почтени същества, представители на по-висока култура. Дори дървосекачът Петка сигурно беше усетил нещо подобно. Може би обстановката, в която ни намират, също играе роля: малкото останали парчета полирани мебели, пианата, картините и килимите, всички тези буржоазни неща, които им се струват толкова великолепни. Спомням си как Анатол веднъж се учуди на благосъстоянието на нашите фермери, които срещал в селата по пътя на войната: „Имаха пълни сандъци с разни неща!“ Да, много неща! Това е нещо ново за тях. Те нямат толкова много. Могат да съберат всичко в една стая. И вместо гардероб, в някои семейства има само няколко куки на стената. И ако придобият някои неща, могат бързо да ги повредят. Постоянното суетене на немските домакини не е привично за руснаците. Виждала съм в едно семейство на инженери как домакинята мече боклука в стаята, но накрая го замита под един шкаф, където със сигурност има много повече. А зад вратата се намира кърпа, в която си духаха носовете и трите деца в семейството - най-малкото отдолу, по-големите по-високо. Селски обичай.

Седяхме на стената известно време, говорейки и отпочивайки. Сега старши лейтенантът иска да знае къде живея и как живея. Той иска да ме опознае по-добре, като същевременно се пази веднага от всякакви лъжливи подозрения: „Pas ça, vous comprenez?“ – казва той и ме гледа със замъглени очи. О, да, разбирам.

Уговаряме се да се видим вечерта. Ще ме извика от улицата. Да слушам на прозореца в уречения час. Казва се Николай. Майка му го нарича Коля. Не питам за жена му. Със сигурност има жена и деца. Но какво ме интересува това? Когато се сбогува, той казва: „Au revoir.“

Прибрах се и разказах на вдовицата всички последни новини. Тя е във възторг. „Задръж го. Най-накрая образован човек от добро семейство, с когото може да се говори.“ (Паули и вдовицата също знаят малко френски.) Вдовицата вече вижда в съзнанието си как продуктите пристигат отново, убедена е, че Николай има достъп до храна, че ще направи нещо за мене - и следователно и за тримата ни. Не съм съвсем сигурна. От една страна, не мога да отрека, че е симпатичен. Той е най-западният от всички руснаци, които съм срещала досега като победители. От друга страна, нямам желание за нов мъж, все още се опиянявам да съм сама между чистите чаршафи. Освен това искам най-накрая да се изнеса от първия етаж далече от вдовицата; особено от г-н Паули, който ме следи за всеки изяден картоф. Искам да се върна в таванското жилище, да го почистя, да го направя годно за живеене. Тогава защо трябва да спя спя с някого заради мързеливия Паули? („Да спиш за храна“ е също нов израз за нас. С течение на времето развихме странен жаргон.)

След това - късно вечерта. Около 20 ч. чаках на прозореца, както се бяхме уговорили, но Николай не дойде. Господин Паули ми се подиграваше за моето фалшиво завоевание. Вдовицата, все още обнадеждена, държеше под око будилника. Тогава, когато вече се стъмваше, отвън се чу: „C'est moi!“ Отворих вратата, вече силно развълнувана, и го заведох до нашето жилище. Той обаче дойде само за четвърт час и да каже, че не може да остане. Поздрави вдовицата и г-н Паули на тържествен френски и веднага се сбогува със своето „Au revoir“. В коридора каза на руски, стискайки ръцете ми: „Ще се видим в неделя вечерта в осем.” И пак на френски: „Vous permettez?” Какво трябва да позволя? Или може би сега духа друг вятър. Между другото, Николай не смята, че ще има инфлация или нови пари, попитах го тази сутрин. Той мисли, че сегашните пари ще останат все още в обръщение, но банкирането ще бъде значително опростено. Аз: „Аха, добре социализирано?“ Тогава той: „Не, в никакъв случай, обстоятелствата са съвсем други.“ И смени темата.

ЧЕТВЪРТЪК, 17 МАЙ 1945 ГОДИНА

Станах рано, донесох вода от новия кран. Във витрината на един магазин е окачен вестник, Tägliche Rundschau, вестник на Червената армия за "населението на Берлин". Вече не сме народ, ние сме просто население, все още сме още тук, но вече сме нищо. Тази разлика в ценностите съществува и в други езици: народ и население, хора - население. Горчиво чувство, когато чета за честването на победата в Москва, Белград и Варшава. Твърди се, че граф Шверин-Кросиг се е обърнал към германците и ги е предупредил да се изправят пред фактите. Ние, жените, правим това отдавна. Но какво ще стане, ако носителите на Рицарския кръст, генералите и гаулайтерите трябва да направят същото? Бих искал да знам какъв е броят на германските самоубийства в наши дни.

Хер Паули демонстрира напоследък оптимизъм. Той говори за бързо икономическо възстановяване, за участие на Германия в световната търговия, за истинска демокрация и лечение в Бад Ойнхаузен, с което иска да се поглези нататък. Когато аз, въоръжена с мъдростта на Николай, налях вода във виното му, той много се ядоса и ми забрани да го прекъсвам за неща, за които нямам представа. Усетих, че гневът му надхвърля глупавата причина, че просто ме мрази. Вдовицата беше до него и се грижеше за него ден и нощ. А аз преча.

След вечеря - имаше грахова супа и ядох много – Паули се успокои отново. Вдовицата дори настоя да изям още една порция. Усещам, че стойността ми на борсовия пазар се покачва отново в къщата. Това дойде от Николай. Трябва ли да се сърдя, трябва ли да определям някакъв морален стандарт за моите съквартиранти? Не го правя. Хомо хомини лупус - това е вярно винаги и навсякъде. Дори между кръвни роднини положението ще бъде вярно в тези времена. В най-добрия случай мога да си представя майки, които се опитват да нахранят децата си, когато гладуват - вероятно защото гледат на децата като на собствена плът. Но колко майки бяха порицавани през последните години, защото са продали картите за мляко на децата си или са ги разменили за цигари. Вълчето в гладуващите хора преобладава. Чакам момента, в който за първи път в живота си ще откъсна парче хляб от ръката на по-слаб човек. Понякога си мисля, че такъв момент никога няма да дойде. Можех да си представя, че постепенно ще ставам все по-слаба, ще рухна, ще се отдръпна и вече няма да имам сили да вземам чуждото. Странни мисли с пълен стомах и нов руски доставчик на хоризонта!

Има новини на стълбището: в къщата ни е намерен бивш нацист, ръководител на офис на Райха или нещо подобно Не зная добре нацистките звания. Виждах го често в мазето, още помня русата жена, която никой не познаваше и която винаги седеше ръка за ръка с непознат неин съквартирант – двама влюбени. Единият беше въпросният нацистки ръководител. Не беше нищо особено, седеше с опърпани дрехи, говореше малко и глупаво. Това се казва маскировка.

Просто искам да зная как се случи. Не беше го издала любовницата му. Според съпругата на книжаря сега тя седи в жилището на третия етаж и плаче отчаяно, където не беше получила нищо повече от двама Ивановци първата вечер. Тя вече почти не смее да излезе, страхувайки се, ще приберат и нея. Откарали мъжа с военна кола.

Имахме противоречиви чувства, когато говорихме за това. Не може да се отрече злорадството. Нацистите твърде много се пъчеха, твърде много тормозеха хората на дребно, особено през последните години и сега трябваше да плащат за общото поражение. Все пак не исках да бъда от тези, които поставят под ножа такива някогашни кресльовци. Може би нещата щяха да са различни, ако ме бяха били лично или бяха убили мои близки. В повечето случаи обаче не голямото, яркото отмъщение ще бъде отприщено, а по-скоро малкото: този мъж ме гледаше снизходително, жена му изкрещя, „Хайл Хитлер“, като посочи жена ми, той печелеше повече, пушеше по-големи пури от мене - така че да го смачкаме, да затворим и него, и баба му...

Между другото, на стълбището разбрах, че следващата неделя е Петдесетница.

ПЕТЪК, 18 МАЙ 1945 ГОДИНА

Станах рано да донеса вода и да потърся дърва. Постепенно придобивам набито око за дървата; не пропускам лесно нито едно парче. Винаги откривам нови, неизследвани места в мазетата, руините и изоставените казарми. На обяд фройлайн Бен ни донесе новите карти. Вдовицата, Паули и аз в момента принадлежим към петата, най-ниска категория - „други“. Използвам картата си, за да запиша количествата за един ден: 300 грама хляб, 400 грама картофи, 20 грама месо, 7 грама масло, 30 грама хранителни продукти, под които се има предвид грис, ечемик, овесени ядки и т.н., 15 грама захар. Плюс 100 грама ерзац кафе, 400 грама сол, 20 грама истински чай и 25 грама кафе на зърна – за един месец. Ето за сравнение някои цифри от картите на хората от I група, която включва „известни художници“ и техници, директори на фабрики, свещеници, директори на училища, лекари и епидемиологични медицински сестри: 600 грама хляб на ден, 100 грама месо, 30 грама масло и 60 грама хранителни продукти; плюс 100 грама кафе на зърна за месец. Между другото има карти № II за работници и № III за служители, с 500 и 400 грама хляб на ден. Само картофите се разпределят демократично и по равно за всеки човек. Картата № II е предназначена и за умствени работници от второ равнище; може би мога да се вмъкна там.

Има успокояване сред хората. Всеки седи и изучава картата си. Пак има управляващи, отгоре се грижат за нас. Изненадан съм, че изобщо получаваме толкова много и се съмнявам във възможността за точно разпределение. Вдовицата очаква с нетърпение кафето и обещава да изпие първата чаша за здравето на Сталин.

Следобед отидох до кметството с жената от Хамбург и нейната дъщеря Щинхен. Жената от Хамбург ме помоли да го направя заради Щинхен. Изглежда, че Щтинхен е била младежка ръководителка на момичета или нещо подобно, поради което се страхува от репресии, на които би трябвало да се противопоставя аз, защото говоря руски. Вдовицата се присъедини към нас.

По пътя към кметството имаше още повече шум и оживление. Видях даже доста мъже, но все още жените навън преобладават. Забелязах дори една жена с шапка – първата от много време насам.

Пред някои от банковите клонове, които бяхме инспектирали наскоро със старши лейтенанта, беше поставена охрана: по двама руснаци с насочени оръжия. Те имаха определено възпиращ ефект върху потенциалните банкови клиенти.

Кметството е отново кошер. Стояхме в тъмния коридор и чакахме. Около нас в тъмното говорят. Тема: изнасилванията.

Да, всички се интересуваме от това, доколкото са могли да се доберат до нас.

„Казват, че всяка втора жена е била изнасилена“ - твърди един глас.

Тогава друг пискливо казва: „Едва ли е така. Всяка.“

„Казват, че Сталин е наредил тези с руско дете да получат карта № I“ - говори трети.

Следва общ смях: „Искате ли да имате?“

„Не, предпочитам да си остана със сегашната.“

Вдовицата ме побутва в тъмното, иска да улови погледа ми, но аз нямам желание. Не обичам да мисля за това. Следващата седмица по това време ще зная по-добре.

„Били ли сте вече в болница?“ - следващ въпрос на опашката от жени.

"Не, защо?"

„Сега са създали пункт за прегледи на изнасилени жени. Всеки трябва да отиде там. Заради венерическите болести.”

Вдовицата отново ме побутна. Още не зная, чувствам се чиста, искам да изчакам и да видя.

Разбира се, всичко мина гладко за Щинхен, никой не я питаше за нейното славно минало. Като шега звучи това, че и непълнолетните трябва да бъдат наказвани за неща, в които са участвали с одобрението на всички родители, учители и ръководители. Ако, както знам от източниците, нашите предци са изгаряли деца вещици, то е най-малкото защото са ги смятали за вместилище и говорители на много по-възрастни дяволи. Трудно е да се открие точката, от която започва приписването на вина в западния смисъл.

На път за вкъщи една жена от съседната сграда дойде с вас. Тя ни разказа как нейна съседка, след като няколко пъти пила и спала с един руснак, била застреляна отзад с пистолет от собствения си съпруг до кухненската печка, след което убиецът, офицер, изпратен вкъщи от Вермахта заради сърдечно заболяване, се застрелял в устата. Останало единственото дете на семейството - седемгодишно момиче. „През всички тези дни я гледах с моето момче - обясни жената. - И бих искала да я задържа. Съпругът ми ще се зарадва, когато се върне. Той все искаше момиче.” Родителите били завити в одеяла и заровени набързо в двора на къщата. Пистолетът също бил заровен. „Добре, че нямаше руснаци в къщата“ - казва жената. Със сигурност щяло да се вдигне шум заради забраненото притежаване на оръжие.

Постояхме известно време на поляната пред гробовете. Жената от Хамбург каза, че всичко е трябвало да се случи така, както се е случило - ако Хитлер бил отстранен от власт на 20 юли 1944 г., той със сигурност щял да запази част от репутацията си. Мнозина продължаваха да вярват в мъртвия. Наистина ли е мъртъв? Или е избягал със самолет? С подводница? Носят се всякакви слухове, но никой не обръща особено внимание.

Вечерта жената с екземата дойде при нас и ни разказа една тъжна история. Отишла днес до Люцовплац, за да види шефа си, адвокат, за когото пишела служебни бележки от години. Адвокатът трябвало да изтърпи много по време на Третия райх, защото бил женен за еврейка и не желаел да се разведе, особено през последните няколко години, когато едва можел да изкарва прехраната си. Семейството очаквало с нетърпение освобождаването на Берлин в продължение на месеци, прекарвайки нощите пред радиото в слушане на чужди станции. Когато първите руснаци влезли в мазето им и потърсили жени, настанало сбиване и стрелба. Куршум рикоширал в стената и улучил адвоката в бедрото. Жена му се хвърлила срещу руснаците и молела за помощ на немски. При което била извлечена в коридора и трима мъже се хвърлили върху нея, докато тя продължавала да плаче и да крещи: „Аз съм еврейка, аз съм еврейка.“ Междувременно мъжът ѝ починал от загубата на кръв. Бил погребан в предния двор на къщата. Жена му избягала незнайно къде. Побиват ме тръпки, докато пиша това. Такива неща не могат да бъдат измислени, те са най-голямата жестокост на живота, на сляпата случайност. Жената с екземата заплака, сълзите ѝ се стичаха по поразената буза. Тя каза: „Само да свърши вече този нещастен живот“.

СЪБОТА, 19 МАЙ 1945 ГОДИНА

Съществуваме без вестници и без реално време, следваме слънцето като цветята. След като донесох вода и събрах дърва, отидох да пазарувам. Първите неща, които получих по новите карти бяха грис, свинско месо и захар. Зърната са пълни с люспи, захарта е на бучки, защото се е намокрила, и месото е много солено. Но все пак храна. Доволни сме и от това. „Любопитно е да видя дали вашият Николай ще дойде утре“, каза вдовицата, докато поставях торбите и пакетите на масата у дома.

Следобед чистехме у дома. Всичко започна с вик на вдовицата: „Вижте това!“ Наистина, чешмата капеше, истински плътни капки вода от нашата отдавна пресъхнала тръба. Отворихме крановете до край. Бликна силна струя, отначало кафява, но скоро ярка и бистра. Край на безводието и безкрайното влачене на кофи! Поне за нас на първия етаж, защото по-късно чухме, че водата свършва на третия етаж. Но тези, които живеят по-горе, сега вземат вода долу в нашия двор - или от приятели надолу по стълбите. Това, което също трябва да кажа е, че общността от хора и жилища, преживели въздушните нападения, бавно се разпада. По истински столичен обичай всеки се затваря в своите четири стени и избира взаимоотношенията си с повишено внимание.

Обърнахме жилището с главата надолу и направихме страхотно почистване. Не можех да се наситя на водата и продължавах да бъркам под струята на чешмата. Разбира се, пенливата вода пресъхна към вечерта. Но до това време вече бяхме напълнили ваната до горе.

Странно усещане, едно след друго отново се възстановяват „чудесата на техниката” и постиженията на съвремието. Сега с нетърпение чакам тока.

Междувременно, когато полагахме всички усилия, се появи блондинката, чийто любовник руснаците прибраха завчера като високопоставен партиен човек. Трябваше да изслушам една история от списание за любов и лоялност: „Той ми каза, че никога не е изпитвал нещо по-голямо от нашата любов. Това сигурно е голямата любов“ - казал той. Може би голямата любов наистина говори по този начин. Но във всеки случай тези изречения бяха ужасяващи за мене, като от най-евтин филм или роман за дребни монети. Тя се суетеше, докато аз търках коридора: „Къде е той сега? Какво ще правят с него?“ И аз не зная. Между другото, тя не се спря дълго на това и бързо се върна към разговора за себе си: „Ще дойдат ли и за мене? Трябва ли да се махна от тук? Но къде?"

Глупости! Никъде не беше казано, че партийните членове трябва да се отчитат. И аз попитах: „Кой го е издал?"

Тя сви рамене: „Жена му, предполагам. Тя беше евакуирана в Швибус с децата си и вероятно вече се е върнала в Берлин в къщата, която имат в „Трептов“. Сигурно е чула от някои от съседите, че той често е ходил там с мене, за да си вземе някои неща“.

„Познахте ли жена му?“ „Малко. Преди бях негова секретарка“.

Типичният „алтернативен лагер“, както на шега в Берлин наричаха убежището до леглото на съпрузи, които трябва да евакуират жените и децата си по височайша заповед - и често без желание. Бяха разказвани и какви ли не истории за евакуирани без съпрузи, депортирани майки и деца. Не може да приписвате морална слабост на обикновения човек безнаказано. Познатата среда от близки, квартал, излъскани мебели и часове работа служат за силен морален корсет. Струва ми се доста вероятно ядосаната съпруга да се откаже от съпруга си - може би защото е предполагала, че спътничката му от „алтернативния лагер“ също ще бъде наказана.

„О, той беше толкова очарователен“, увери ме тя, когато най-накрая я изпратих до вратата. И избърса една сълза. (Юли 1945 г. надраскано в полето: Тя беше първата жена в къщата, при която дойде американец: готвач, с голям корем и дебел врат, но носеше пакети с храна.)

ПЕТДЕСЕТНИЦА, НЕДЕЛЯ, 20 МАЙ 1945 ГОДИНА

Светъл ден. Рано сутринта нашата улица ехтеше от стъпките на безброй хора на път да посетят приятели и роднини в други части на града. Закусихме до единадесет с торта и кафе, смес от ерзац и истинско. Вдовицата споделяше всякакви семейни анекдоти. Това е нейната сила. Нейният род е наистина странен, защото е напълно объркващ: свекърът ѝ бил женен три пъти, с дълги промеждутъчни периоди на ергенство; надживял две от жените си. Деца и внуци от всички бракове сега тичали наоколо; лели, които са по-малки от своите племенници; чичовци, които ходят на училище в същия клас като племенниците си. Освен това, призна вдовицата, последната оцеляла съпруга се омъжила по-късно повторно за един евреин. Този еврейски доведен свекър починал много преди началото на Третия райх; но останал като петно в семейната история. Днес обаче вдовицата говори с удоволствие за него и се хвали с него.

След обяд се качих в моето таванско жилище, разрових планини от вар и чакъл, измъкнах кофи с пръст надолу по стълбите и избърсах подовете. Засадих целина и пореч в изгнилите балконски сандъчета; иначе казано, разпръснах кафявите и черните зърна, от които ще израсне моята кухненска градинка, в плитки канали. Как ще изглеждат растенията зная само от снимките варху торбичките със семена, които жената от Хамбург ми даде от старите ѝ остатъци. След това легнах на пода на терасата на слънце. Дълбоко доволен час. Но после усещам безпокойство. Напомня ми нещо и ме притеснява. Не мога да продължа да живея като растение, трябва да се движа, трябва да правя нещо. Имам чувството, че държа добре разпределени карти в ръцете си. Мога ли да играя правилно? С кого? Най-лошото в момента е нашата изолация.

Когато се върнах при вдовицата на първия етаж, тя сияеше от радост. Внезапно и напълно случайно, се натъкнала на перлата от вратовръзката на съпруга си. Скрила я в горната част на един много кърпен чорап. „Как съм могла да забравя това!“, чуди се тя.

Петдесетнтица мина спокойно. В осем часа вечерта чаках старши лейтенанта, Николай, който в сряда ме попита дали може да дойде на този ден. Той не дойде и вероятно няма да дойде никога. Г-н Паули не устоя да направи ехиден коментар.

ПОНЕДЕЛНИК, 21 МАЙ 1945 ГОДИНА

Понеделникът след Петдесетница изобщо не приличаше на празник. Все още едва ли някой работи по професията си. Берлин е във ваканция. Търсих дърва и попаднах на съобщение, че днес в единадесет часа в кметството трябва да се явят всички „културни дейци“: художници, журналисти, издатели. Със себе си трябва да носят трудова книжка и образци от практикуваното от тях изкуство.

Аз - там. Опашка на втория етаж. Ето ги, не могат да бъдат сбъркани. Добре подстригани глави, своеобразно облекло, театрални момичета до възрастни художници, които носят картини, ухаещи на маслени бои. Тук мъжествена жена, там женствен младеж с дълги мигли, вероятно танцьор. Стоя в средата на всичко това и слушам разговорите отляво и отдясно, например за известен обесен колега еди-кой си, докато женски глас не коригира пискливо: „Ама не, напротив! Едва сега се разбра, че бил полуевреин." Може би това дори е вярно. Навсякъде „неарийците“, които преди са били дълбоко скрити в своите родословия, сега се подчертават дебело и се полират отново.

Регистрацията беше само формалност. Една възрастна жена с еврейски черти на лицето записа личните ни данни в дебела тетрадка, даде на всеки регистрационно удостоверение и толкова. Можем ли да очакваме нещо оттук, напътствие, помощ? Едва ли е вероятно.

За обяд вдовицата отвори един от бурканите с консервирано пиле, които пазеше грижливо от 1942 г. Да, пиле, но пиле с вкус на нафталин. Бурканът стоеше между нафталиновите черги в мазето от години и беше пропит с нафталинова миризма. Голям смях падна. Дори лакомият хер Паули се отказа. Вдовицата хапна няколко късчета и остави останалото на мене. Часове по-късно обаче все още се оригвах на нафталин.

Към три и половина тръгнах към Шарлотенбург, за да намеря Илзе, фрау Илзе Р., фотографка на елегантна мода и редакторка в женско списание, докато не се омъжи за един инженер. Експерт по оръжейна индустрия – генерал, когото не бяха успели да изпратят на фронта.

Потеглих след дълго сбогуване с вдовицата. Дълги, пусти, мъртви улици. Под тунела, където и денем горят фенери, цареше пълен мрак и миришеше на изпражнения. Сърцето ми биеше тревожно, докато минавах през него.

Продължих към Шонеберг. За четвърт час срещнах само двама мъже и две жени, едната боса и с разширени вени, дебели като въжета. Всичко изглеждаше толкова изкривено и призрачно - може би заради слънчевите очила, които носех заради праха. На кръстовището рускиня с черна къдрава коса и униформа танцуваше върху дървена платформа. Тя размахваше червени и жълти малки знамена, когато идваха руски автомобили, и се смееше на минаващите. Пълните ѝ гърди танцуваха също. Няколко германци минаха срамежливо покрай нея с кофи вода.

Безкрайни празни улици. Изведнъж необичайна тълпа от хора, вероятно двадесет или тридесет души, излезе от киносалона, където прожектираха руския филм „Чапаев“, като съобщаваха ръчно написани обяви. Мъжки глас каза много тихо: „Какви глупости!“ По стените са залепени цветни, рисувани на ръка плакати, които съобщават за вариететни програми в различни питейни заведения. Артистите са на преден план.

По насипа тракаха велосипеди. Те наистина тракаха, защото бяха само по джанти, без гуми - нов ефективен метод за избягване на руската "конфискация". Между другото, много германци си „намират“ напоследък велосипедите, защото руснаците изоставят тези, с които се движат, при първата спукана гума и търсят нови, по-добри.

По-нататък през зелени жилищни улици. Навсякъде цари тишина, дори скованост. Всичко изглежда толкова скрито и уплашено. Понякога минават млади хора, добре изглеждащи. Дори се предполага, че тук и там отново има танци; вдовицата го чула в хлебарницата.

Гърлото ми беше пресъхнало от напрежение, когато завих по улицата на моята приятелка. Ако не сте се виждали с някого два месеца – и то какви! - не знаете дали къщите все още стоят и дали хората в тях са все още живи.

Сградата стоеше непокътната, но заключена, мъртва. Обикалях около нея, викайки и подсвирквайки сигурно четвърт час, докато не успях да се вмъкна заедно с един от живеещите там. Добре познатото име все още е в горната част на вратата. Чукам и викам. Казвам коя съм. Отвътре радостен писък. Още една прегръдка с жена, с която иначе само се бях ръкувала. Мъжът ѝ вика: „Какви неща стават! Подскача, все едно не е имало нищо!“

Илзе и аз разменяме набързо първите си изречения: „Колко пъти те изнасилиха, Илзе?“ – „Четири пъти, а тебе?“– „Нямам представа, трябваше да си проправям път от снабдител до майор“.

Седим заедно в кухнята, пием истински чай, изваден да отпразнуваме деня, ядем хляб със сладко, разговаряме... Да, всички сме преживели много. Хванали Илзе веднъж в мазето, след това на първия етаж, в празното жилище, където я натикали с приклади в гърба. Един от тях, каза тя, искал да легне до нея с пушката. Тогава тя се изплашила и му дала да разбере с жестове, че първо трябва да остави пушката настрани. Което той направил.

Докато обсъждахме темата, съпругът на Илзе излезе, за да чуе, както каза, новините от радиото на съседите. Илзе се усмихна широко след него: „Не понася да чува това.“ Измъчвал се от самоукори, защото останал бездеен в мазето, докато Ивановците изнасилвли жена му. Дори бил на малко разстояние от първото изнасилване в мазето. Сигурно е било странно усещане за него. Между другото, използвахме отсъствието на хер Р. за малко женски приказки. Илзе е разглезена жена, обиколила е света и има изискано поведение. Какво може да каже за руските кавалери?

— Жалка работа — каза тя, като сбърчи нос. – Никакво въображение. Прости и груби, всичките до един, доколкото съм чувал наоколо. Но може би ти си имала по-добър опит с твоите старши офицери.

- Не, не в това отношение.

- Възможно е да имат най-новата социалистическа планова икономика у тях - каза Илзе. – Но стане ли въпрос за еротика, спират до Адам и Ева. Казах го и на съпруга си, за да го утеша." И намига с едно око: „С толкова малко храна, такъв беден съпруг, разбира се, не струва много. Моят вече има комплекси от това и си въобразява, че Червената армия с нейната грубост има шанс с нас, жените." Много се смяхме и се съгласихме, че нашите достойни врагове сред дивата природа, като нормални кандидати, в 99 от 100 случая няма да имат никакви шансове при нас. А стотният ще се счита за достоен след предварителен оглед.

Така разговаряхме и си отмъщавахме с подигравки на онези, които ни бяха унижили.

Инженерът наистина донесе новини от съседите. Очевидно Берлин ще стане международен град за всички победители, а Лайпциг - руска столица. Говори се, че Химлер е заловен. Все още няма надеждни новини за Адолф. Докато Илзе изглеждаше много спокойна и замазваше сегашното положение с женско превъзходство, съпругът ѝ беше обезпокоен и объркан. Засега кариерата му беше приключила. Неговият оръжеен завод, който все още не е бомбардиран, в момента се разчиства. Руснаците изнасят немските машини. По пътя срещнах няколко камиона с огромни дървени контейнера върху тях. Сега знам какво има вътре. Хер Р. се страхува, че ще трябва да изостави социалния си живот и да започне отначало като физически работник. Той жадува за контакти и новини, изпълнен е със страх от живота и отчаяно се опитва да си намери отново работа някъде. Кандидатствал в болницата във връзка с парното отопление. Все още е зашеметен от падането. За пореден път виждам, че ние, жените, се справяме по-добре с падането и не се замайваме толкова лесно. Илзе и съпругът ѝ учат руски. Той обмисля, макар и без голямо желание, да се премести в Русия. Защото „изнасят оттук нашите средства за производство“. Той не вярва, че на нас, германците, ще ни бъде позволено да произвеждаме нещо значимо отново в обозримо бъдеще, а също така чул при съседите от радиото, че цяла Германия щяла да бъде бъде превърната в картофена нива. Ще почакаме и ще видим.

Многократно сбогуване. Никога не знаеш дали и кога ще видиш другия човек отново. На връщане отскочих до племенницата на вдовицата - до младата бъдеща майка, която живее с приятелката си Фрида и чака да роди. Тя лежеше по гръб и изглеждаше мила и светеща отвътре. Но изпъкналият ѝ корем стоеше върху прекалено слабото ѝ тяло, буквално стърчейки от него. Човек вярва, че вижда как развиващото се дете извлича всички сокове и сили от утробата на майката. Разбира се, никакви новини от бъдещия баща. Той изглежда беше забравил напълно за ежедневните грижи, за търсенето на храна и дърва. Тъй като в жилището има само една - вече безсмислена - електрическа печка, жените са изградили на балкона нещо като печка от тухли, в която хвърлят елхови клони, които упорито търсят. Отнема цяла вечност, докато сварят малко каша. Освен това Фрида постоянно трябва да седи пред огъня, да го раздухва и да добавя клони. От смолата мирише на Коледа.

След това на път за дома, марширувай, марширувай. Обявление на немски и руски език съобщава, че „свободният пазар“ е на път да бъде отворен. От кого? За кого? „Стенен вестник“ посочва новите градски ръководители. Много неизвестни фигури, вероятно емигранти, завръщащи се у дома от Москва. Срещу мене идват пъстри групи италианци, пеещи, натоварени с вързопи и куфари, явно подготвени за път към дома. Още велосипеди, тракащи на голите си джанти. В Шонеберг стана по-безлютдо, а призрачният тунел на градската железница беше черен и пуст. Зарадвах се, когато остана зад гърба ми и видях сградите край нашия блок. Върнах се у дома като от дълъг път и споделих новиинте си.

Уморени крака, душен ден. Сега вечерта носи спокойствие и дъжд.

ВТОРНИК, 22 МАЙ 1945 ГОДИНА

В шест сутринта вдовицата вече обикаляше по жилището. Предната вечер получи бележка от домоуправителя на нашата къща. (Домоуправител на къщата – още едно ново изобретение! За нас тази роля играеше съпругът на жената от Хамбург.) Бележката, размножено парче хартия, гласеше, че вдовицата трябва да е пред кметството в осем часа сутринта за работа. Нищо друго. „Би било добре, ако е за бране на аспержи“, каза тя и ние вече си представяхме най-вкусни ястия с аспержи. Така че днес играех ролята на домакиня и сготвих супа от грахово брашно за хер Паули и мене. Около 14 ч. силни викове на улицата пред нашата сграда: официален глашатай като преди хиляда години.

Беше се настанил под клена и четеше от лист хартия, че всички мъже и жени на възраст между петнадесет и петдесет и пет години, които са способни да работят и все още са безработни, трябва да се явят незабавно в кметството за работа.

Разгорещено обсъждане на стълбището: да отидем ли, или да не отидем? Книжарката беше за това да отидем, защото се опасяваше, че иначе може да ни отведат насила. Присъединих се към нея. Тръгнахме заедно. Попитах я дали знае какво е станало с нейната книжарница. „Изгоря в края на април“, беше краткият отговор. Въпреки това тя е оптимист за бъдещето. В мазето, казва, е спасила от Третия райх огромен сандък, пълен с книги - предимно "забранена" литература. Това означава, че са забранени от 1933 г.: първо книгите на евреи и емигранти, по-късно книгите на нашите противници на войната. „Сега хората търсят това“, казва книжарката. „Ще направим кът в нашия магазин и ще създадем заемна библиотека, с висок депозит, разбира се, иначе книгите ни веднага ще изчезнат.“ Обявих, че ще съм първа читателка, защото имам много за наваксване.

Много жени се тълпяха вече пред стълбите на кметството. Мъже, от друга страна, се виждаха само малко на брой. Млад мъж с много викове и ръкомахане записа имената ни в списък. Улицата пред кметството приличаше на оживена строителна площадка. Изкопът в средата на пътя, който беше направен за мистериозни военни цели от шепа германци и много руски момичета с памучни якета, сега се запълва само от нашите - процес, чиято логика има за мене някакъв смисъл. Изкопът се засипва с пясък, тухлени парчета и черни отпадъци от пожарите. Жени бутат колички с пълнежа до ръба на изкопа и ги изсипват вътре. Бригади с кофи са подредени по всички странични улици и кофа след кофа се подава по верига до количките. Утре сутринта в осем и аз трябва да съм там на работа. Нямам нищо против.

Напразно търсих вдовицата сред работещите жени. В един момент дойде камион с високоговорител, който крещеше новини на немски език с руски акцент. Нищо ново за мене.

За вечеря имахме хляб с консерва. Вдовицата все още я нямаше. Беше вече 21 часа, когато червената ѝ шапка най-накрая се появи долу. Беше изцедена, изтощена, обезсилена, само издаваше кратки, неразбираеми звуци на гняв и не искаше да говори с нас. Едва след безкрайното миене на тялото си тя си позволи да каже няколко изречения. Не е имало бране на аспержи. Руски камион закарал жените до машинен завод където вдовицата, заедно с около двеста други жени, опаковали различни части в кашони, разопаковали ги отново, преопаковали ги и така цял ден под наблюдението на руснаците; непрекъснато ги подбутвали да работят и им дали парче сух хляб за обяд.

„Никаква организация не е това - каза възмутено вдовицата. - Каква бъркотия, каква бъркотия!“

Разказваше ни още: „Веднага им казахме, че железата са твърде тежки и че дъното на сандъците ще се счупи. Извикаха ни: „Млък!“ и „Работи, работи!“ А когато първият сандък се разпадна на парчета, докато го вдигахме, наистина започнаха крясъци и, разбира се, изкараха нас виновни!“ Вдовицата клати глава : „За мене е загадка как тези хора успяха да спечелят войната. Имат по-малко ум от германски ученик.“ И така нататък тя изброяваше други неуспешни занимания и инат от страна на руснаците и никак не можеше да се успокои. Трябвало да върви до вкъщи час и половина; нито един камион не откарал жените обратно, след като работата била свършена. Резултат от това беше мехур на пръста на крака на вдовицата. Тя се оплакваше от него, оплакваше се от нашата участ и от поражението на Германия. Нищо не можеше да я утеши, дори чукът, клещите, парцалът за прах и тенекиената чаша - неща, които вдовицата беше изнесла тайно от завода под роклята си.

СРЯДА, 23 МАЙ 1945 ГОДИНА

С кофа и лопата за боклук тръгнах към кметството в сивата дъждовна ранна сутрин. Още по пътя заваля проливен дъжд. Наистина усетих как по плетената ми рокля тече вода. Валеше постоянно, ту слабо, ту по-силно. Въпреки това гребяхме с лопати и пълнехме кофа след кофа с пръст, за да не се прекъсне ръчната верига. Имаше около сто всякакви жени. Някои изглеждаха летаргични и апатични и се движеха само когато един от двамата ни немски пазачи погледнеше към тях. (Мъжете винаги получават ръководни длъжности.) Други жени работеха с усърдие на домакини, дори упорито. „Работата трябва да се свърши“, каза една, дълбоко убедена. Четирима избутахме пълните колички към канавката. Научих се да управлявам въртящата се количка. Докато силният дъжд не ни принуди да си дадем почивка.

Стояхме под един балкон, натъпкани като животни. Мокрите дрехи залепваха по телата ни; жените изтръпнаха и се разтрепериха. Възползвахме се от възможността и изядохме мокрия си хляб без нищо. Една жена промърмори: "Никога не съм правила подобно нещо при Адолф."

Обадиха се от всички страни: „Напиши жалба до твоя Адолф“.

Тогава жената, съвсем смутена, каза: "Нямах това предвид."

Стояхме така повече от час. Дъждът валеше около нас. Докато се изливаше по-кротко, нашият надзирател, говорещ с виенски акцент млад мъж с чешко име, ни върна обратно при количките. Количката, който управлявах, беше с надпис „The Laughing Lore“ (бел. – „Смеещата се Лори“). Друга количка беше маркирана с тебешир като „The Crying Lore“ (бел. – „Плачещата Лори“). Но една ръка беше зачеркнала думата „плач“ и написала „усмивка“.

Около 15 часа най-накрая бяхме отписани от списъка от нашия виенчанин и ни пуснаха да се приберем. Самонадеяно размахвах кофата си за боклук по пътя, следвайки мотото: „Това, което не ме убива, ме прави по-силен“.

У дома намерих вдовицата много обезпокоена. Призна, че през последните няколко дни е почувствала "сърбеж и парене" и прегледала заради това енциклопедията. Ключовите думи - “гонорея” и “сифилис”. Като съпруга на фармацевт, тя е натрупала доста познания за човешките болести; но ѝ липсва необходимия опит в тази специфична област. „Имам малки подутини“, твърди тя сковано и твърдо. В енциклопедията тези подутини са описани като характерни за ранен сифилис. Те трябва да излязат от три до четири седмици след заразяването. Вдовицата смята, че нейният насилник по стълбите, ниският голобрад мъж, ѝ е причинил това точно преди четири седмици.

"Какво? Ваня ли? Това дете?" Не мога да повярвам: „Той ли трябва да е?"

"Защо не. Просто такова глупаво момче. Освен това не зная дали наистина е Ваня. И откъде да зная? И освен това онзи поляк!“

Вдовицата ридае жално. Какво да направя? Нямаше смисъл да търсим какво е, не зная нищо за това. Моето предложение да разпитаме хер Паули беше посрещнато с яростен отказ. Така че не оставаше нищо друго освен да изчакаме утрешния ден и възможно най-рано да отидем на мястото, което беше обособено като болницата за изнасилени жени. Спомних си как ме засърбяха ушите, когато изучавахме човешкото ухо в училище, използвайки големи анатомични модели. Симптомите на вдовицата вероятно са започнали наистина едва когато е прочела описанието в енциклопедията. Да изчакаме до утре. Може би скоро ще трябва да отида и аз да се прегледам. Закъснява ми с един ден.

ЧЕТВЪРТЪК, 24 МАЙ 1945 ГОДИНА

Будилникът звънна – време е за работа. Този път облякох сините си спортни панталони и си вързах кухненска престилка. Отново облачно небе. Когато пристигнахме, ръмеше. Гребяхме прилежно. Този път дори двама мъже помагаха с лопати, но само когато погледът на надзирателя падаше върху тях, иначе не вършеха нищо. Изведнъж към десет часа се чу вик, глас на руснак: „Жени, елате! Жени, елате!” Призив, който е твърде известен. За един миг жените се изпариха. Те се криеха зад врати, колички, купчини развалини и, приклекнали, се правеха на много малки. Но след известно време повечето от тях, включително и аз, се появиха отново. „Сигурно няма да...? Тук, насред улицата? Пък и е само един."

И той премина към действия. Явно му бяха заповядали нещо, събираше останалите жени и ни скупчи на едно място. Вървяхме зад него, пред него, а той тичаше около нас като куче около стадо овце; лейтенант с изваден пистолет. Тръгнахме през градинките и накрая се озовахме на площадката на завод за металорежещи машини.

Широките зали със стотици работни маси бяха пусти. Немският вик „Hauruck!“ („Хей руп!“ – бел. П. Н.) отскачаше от стените. По-големите части на ковашка преса току-що бяха натоварена на вагони с помощта на кранове от германци под руско командване. Навсякъде се виждаха мъже да развиват, усукват, смазват и мъкнат разни неща. Отвън по фабричните релси имаше товарен след товарен вагон, някои вече тежко натоварени с машинни детайли.

Какво трябваше да правим ние, жените, тук? Мотаехме се из залата, без да знаем къде да отидем. Не можехме да си тръгнем, разбрахме го веднага; всички врати се охраняваха от войници.

Накрая ни беше наредено да съберем всичко, което беше месинг или друг „лек метал“ в голямата заседателна зала и да го пренесем в сандъци до един от вагоните.

С някаква случайна жена, която дори не ме погледна и мълчеше, когато се опитах да я заговоря, мъкнех един сандък и вземах от тук и там лъскави неща, медни нишки, месингови пръчки – също като сврака. Разрових железните шкафове на работниците, намерих тръби, смачкани носни кърпички, спретнато сгъната канцеларска хартия - сякаш работата тук беше спряла вчера. Хвърляхме нашата сврача плячка на дъното на един вагон. Вътре две жени се навеждаха и сортираха металните части по домакински начин, според големина.

На обяд ни изпратиха в друга зала, нещо като склад. Разни метални пръти, резби, винтове и гайки, последните с размерите на юмрук, бяха натрупани по високи рафтове. Предавахме нещата по веригата от ръка на ръка непрекъснато. Жената в края на веригата подреждаше всичко в сандъци според инструкциите.

Мислех си за вчерашните преживявания на вдовицата и с известно вълнение очаквах момента, в който дъната на сандъците ще изпаднат по време на транспортирането. Дотам обаче не се стигна. Още при вдигането на първия сандък се оказа, че е твърде тежък. Дори надзирателят ни, кривоок сержант с гръден кош като шкаф, не можа да премести сандъка. Нямаше колички или нещо подобно. И така, след като изруга грубо, кривоокият даде заповед да се пренесе всичко от сандъците през верига от ръце към външната страна на вагона. Това означаваше, че минимум работа щеше да бъде свършена с максимум усилия.

Дойдоха нови групи, предимно жени, млади, но и доста по-възрастни. Говореше се, че ще ни дадат да ядем. Реално след 15 часа ни заведоха в столовата на завода. Имаше димяща гъста хлебна супа. Тенекиените чинии бяха дефицит, както и тенекиените лъжици. Така че някоя жена винаги трябваше да чака друга. Рядко някой тичаше до чешмата. Повечето от тях просто изтриваха бързо лъжицата в полата или престилката си и вземаха чинията от предишния хранещ се, каквато си беше.

Обратно, на работа! В бараката имаше силно течение. Този път предавахме цинкови фитинги часове наред. Най-после, трябва да е било около 20 часа, се появи кривоокият ни ръководител и обяви: "Жените – в къщи", като направи пъдещо движение с ръце, сякаш имаше пред себе си кокошки. Облекчени въздишки. След това в столовата ни дадоха по едно парче хляб от 100 грама. От едно буренце течеше нещо гъсто и бяло - като захарен сироп. Чакахме на опашка за него. „Вкусът е страхотен“, казаха първите до буренцето и облизаха устни. Не знаех в какво да го взема, докато една жена не ми даде парче яркозелена хартия, което беше намерила в бараката. Стават зелени петна, но, както казаха жените, това не е отровно.

Появих се гордо при вдовицата с моята придобивка към 22 часа. Тя само поклати глава, докато изливах позеленялото лепило от зелената хартия. Взех една лъжица, облизах я и напълних устата си заедно с парчета хартия. Нищо особено - има сладък вкус. Едва след време се сетих за енциклопедията и „подутините“ на вдовицата.

„О, нищо“, отговори тя на въпроса ми. — Лекарят каза, че всичко е наред“.

Продължих да я разпитвам, защото исках да разбера как стоят нещата в клиниката.

„Там освен мене имаше още две жени“, каза вдовицата. „Лекарят беше много весел човек. Прегледа ме набързо и след това каза: „Зелена светлина, пътят е чист!“ Вдовицата потръпна: „Не, приключих с това.“ Между другото, вече е намерен официален термин за цялата операция с изнасилванията: наричат ги "принудителен полов акт". Съчетание, което може би трябва да се вземе предвид при следващото издание на войнишките речници.

ПЕТЪК, 25 МАЙ 1945 ГОДИНА

Отново станах рано и тръгнах към фабриката в ясното утро. Жените идваха от всички страни. Днес повечето хора бяха донесли със себе си съдове с храна. На колана ми висяха и войнишки прибори. Подредихме се по заповед първо в редици по трима, после по четирима и безкрайно ни брояха, разпределяха и регистрираха. На нашия виенчанин, който ни последва тук от работата с количките, уж е музикант, му трябваше почти час, докато ни запише всички в своите списъци. Някои жени бяха новодошли. „Трябва да работим - чух да казва някоя. – Тук поне ще имаме нещо за ядене“. Този работен ден започна наистина с гъста ечемична супа. След това прекосихме железопътния насип до халетата. Немски пленници, белокоси хора с най-мизерни дрехи, вероятно от Volkssturm, работеха на язовира. Пъшкайки, те товареха тежки джанти във вагони. Гледаха ни напрегнато и се навъртаха наоколо. Не разбирах защо. Други жени разбраха и тайно даваха на мъжете парчета хляб. Това беше забранено. Но руският пазач гледаше неотклонно в друга посока. Мъжете бяха небръснати и измършавели и имаха нещастния вид на кучета. Изобщо не ми приличаха на германци. Изглеждаха като руските затворници, които виждахме да почистват развалините по време на войната. Тази обратна логика е убедителна.

Обратно в халето. Две или три от нас влачеха тежки железни пръти, след което носихме плочи и слитъци по верига към един вагон. В залата се появи руснак, огледа опашката от жени и след това даде знак на две от тях и още една,трета, да го последват. Третата бях аз. Тръгнахме след него. Накъде? Една от нас предположи: „Може би да белим картофи?“ Бяха докарали десетина жени на железопътния насип, където бяха паркирани украсените с изискани пердета руски каравани.

Не, нас ни поведоха в обратна посока, към една барака, по тъмен коридор, при все по-усилваща се миризма на изпражнения. Една от жените избяга обратно през района. При което руснакът подкара двете, които останахме, пред себе си. Той ни въведе в стая с каменен под. Виждаха се котел, вани, дъски за пране и кофи. Той посочи всичко това и направи жест все едно пере.

Това беше добре за нас. Но не тук, в този тъмен хамбар! Заедно със случайната ми спътничка, ниска и с нахални очи, измъкнах най-голямата от ваните навън, пред покритата врата на бараката на нещо като веранда. Там се чувствахме по-сигурни и не миришеше толкова лошо. Това беше добре за руснака. Той ни донесе два калъпа сапун и няколко бели в миналото престилки, ризи и кърпи и ни направи знак да ги изперем. Говореше отсечено, но не нелюбезно и не ни опипа изобщо, дори и с поглед.

Моята колежка перачка каза, че е от Данциг, и размени няколко думи на полски с руснака. Толкова по-добре! Няма нужда да говоря, мога да крия, че зная руски. Не искам да разговарям с тях като перачка.

Постоянно идват на групи, излежават се около ваната и си говорят за нас. Например двама души спореха на колко сме години. След много размисли ми дадоха 24 години. Не е зле!

Часовете се влачеха. Сапунисахме, търкахме, носехме вода, топла от войнишкия котел, студена от крана на улицата. Протърках и разраних пръстите си в мръсните неща. Кърпите бяха напоени с мазнина. Всички те бяха немски семейни кърпи с монограм, плячка. Търках с четка за коса и полагах доста усилия с нея. Междувременно около нас винаги имаше руснаци, които ни щипеха навсякъде, където можеха да хванат. Ритах като кон и пръсках с четката, но не казах нито дума. Понякога нашият ръководител идваше и прогонваше натрапниците. После ни донесе купчина бельо; без копчета, всичко завързано с панделки.

Междувременно жената от Данциг ми разказа монотонно как няколко Ивановци изнасилили старата ѝ майка. Майката, вече баба, попитала на гданския си полски дали мъжете не се срамуват да изнасилват една толкова стара жена.

На което получила класическия отговор на немски: „Стара си, значи си здрава“.

Вече си мислех, че ще се строполя във ваната, когато нашият ръководител се появи и обяви обедната почивка. Донесе ни по един съд, пълен с мазна супа с парчета месо, краставици и дафинов лист, както и метална чиния, пълна с каша от грах с топен бекон. Изглежда беше готвач, при това добър. Храната беше страхотна на вкус. Имах чувството, че набирам нови сили.

Продължихме да перем, безкрайно. Два часа следобед, три часа, четири часа, пет часа, шест часа. Перяхме непрекъснато и бяхме постоянно под наблюдение. Сапунисвахме, изцеждахме, носехме вода. Краката ме боляха, а кокалчетата на пръстите ми бяха отдавна претрити. Руснаците около нас си мислеха, че ни създават много проблеми с това пране. Те радостно потриваха ръце:

„Хи-хи, трябва да изперете и нас, както се полага!“ Жената от Данциг само се ухили. Играех си на глуха и няма, усмихнах се на всички страни и перях, перях. Мъжете бяха удивени. Чух един да казва на друг: „Работят добре. И винаги е весело.“

Изпрахме последните кърпи за лице до 18 часа, изчистихме ваните и отидохме в столовата, където имаше по една купичка каша за всеки. След това, когато искахме да си тръгнем, ни подгониха обратно от портата: „Работа!“ Жените викаха една през друга, блъскаха се към портата, бунтуваха се. Но за победените няма осемчасов работен ден. Един войник ни блъскаше назад с вдигната пушка и викаше заплашително: „Жени! Работа!“ Една руска дума, която всички вече са научили.

Трябваше да се върнем в халето и да продължим да товарим железни части. Мълчаливо и тъпо си подавахме плочите и прътите. Ужасно боли да пипаш студено желязо с изранени ръце.

Накрая около 20 часа нашият надзирател извика, че вагонът е пълен. Да, беше препълнен, буквално стенеше, докато локомотивът го измъкваше от халето. Може би ще пробие пода до Москва. Един стар работник скочи от движещия се влак и каза, че е трябвало да го оставят там и да го вземат със себе си, защото "Какво друго има да прави тук?" И той посочи към празното, разчистено хале. А жените попитаха: "Къде ще работят мъжете ни сега?"

Накрая около 20 часа нашият надзирател извика, че вагонът е пълен. Да, беше препълнен, буквално стенеше, докато локомотивът го измъкваше от халето. Може би ще пробие пода до Москва. Един стар работник скочи от движещия се влак и каза, че е трябвало да го оставят там и да го вземат със себе си, защото "Какво друго има да прави тук?" И той посочи към празното, разчистено хале. А жените попитаха: "Къде ще работят мъжете ни сега?"

Един час по-късно си бях вкъщи, този път мъртво уморена, със схванати ръце, което правеше писането днес неприятно. Все още съм леко опиянена от мазния и обилен обяд. Утре ще продължим с прането. Нашият ръководител вече ни каза това.

СЪБОТА, 26 МАЙ 1945 ГОДИНА

Отново безкрайно преброяване на добитъка на територията на завода, въпреки че нашият виенчанин всъщност би трябвало да се справя по-добре. Денят започна отново с топла ечемична супа. Жените с радост брояха парчетата месо вътре. И аз съм щастлива, че го няма хер Паули пред мене, който да брои хапките в устата ми.

Напразно търсих моята колежка по пране. Малката дръзка жена от Данциг не се появи. Така че убедих други две жени, едната много млада и едната на около четиридесет години, които изглеждаха приятелски настроени, да дойдат с мене в пералнята. В кофи ни чакаха вече накиснатите униформи, на петна и мазни; защото бяха на моторизирана военна част.

Ден като вчерашния. Новите перачки са трудолюбиви и мили. Руснаците пак ни наобиколиха. Защитавахме се с отблъскване и глупав смях. Един, с дръпнати очи, си беше наумил да ни ядосва. Той хвърли няколко ризи, които вече висяха на въжето за сушене, обратно във ваната, показвайки няколко петна, които все още се виждаха по дрехите. Да, разбира се, все още има петна по тях. Малкото сапун и четкането не са достатъчни. Другите мъже бяха по-дружелюбни и слагаха парчета хляб до ризите си.

Около обяд нашият ръководител направи нещо като трапезария извън сградата от един сандък и две преобърнати чекмеджета, покани ни да седнем и с едно и също приветливо, безстрастно лице ни сервира голяма тенджера с тлъста месна супа. Ядяхме бавно на слънцето. Моите колежки по пране също харесаха много храната. Между другото, когато зададох моя стереотипен въпрос колко често им се е случвало, получих уклончив отговор и от двете. По-възрастната жена, жива личност с развалени зъби, но с неунищожимо чувство за хумор, каза, че за нея това няма значение - сега най-важното е мъжът ѝ, когато се върне от Западния фронт, да не разбере нищо за това. Иначе е съгласна с поговорката, че „руснак на корема“ е по-добре от „американец над главата“ (намек за американските бомбардировки – бел. П. Н.). Тя има думата по въпроса: била затрупана в мазето с други хора от къщата след пряко попадение. Имало ранени и една загинала. Едва след два часа дошла помощ и изровили затрупаните жертви. Разказващата се развълнува изключително, когато заговори за убитата стара жена. „Стоеше до стената, точно до огледалото.“ Строителите монтирали огледалото ниско, защото мазето първоначално било предназначено за малките от детската градина, която се намирала в съседната сграда. Но когато всички деца били евакуирани от Берлин, детската градина била затворена и мазето било предоставено на обитателите. „И старата жена беше счупила огледалото на хиляди парчета, забили се в гърба и тила ѝ. Тя се обезкърви до смърт в пълно мълчание, без никой да забележи в тъмнината и суматохата.“ Разказвачката възмутено размаха лъжицата си за супа във въздуха: „Огледало! Опасно нещо!“

Това, разбира се, била странна смърт. Предполага се, че децата, за които било пригодено мазето, е трябвало да разчесват къдриците си пред него сутрин след нощта на бомбардировките. То със сигурност е било поставен в самото начало на въздушните нападения, когато все още водехме противовъздушна отбрана с комфорт и увереност.

Прекарахме следобеда, търкайки ризи, панталони и шапки с набръчканите си и подути ръце. Около 19 часа успяхме да се измъкнем тайно през странична врата навън. Прекрасно усещане за свобода след края на работата.

У дома вдовицата, хер Паули и аз изпихме последното бургундско, което бях взели от полицейската казарма. Утре е неделя, но не и за мене. Виенчанинът ни държа реч, че ако не дойдем на следващия ден, ще бъдем изведени насила от жилищата си и изпратени в завода да продължим своята работа.

НЕДЕЛЯ, 27 МАЙ 1945 ГОДИНА

Дълъг, скучен, уморителен ден. Най-дългата неделя в живота ми. Работихме от 8 до 20 часа, без прекъсване на слънчевата площадка. Днес пералното помещение не работеше. Нашите руснаци имат празник. Стояхме на верига през двора, слънцето печеше. Подавахме си цинкови парчета с остри ръбове от ръка на ръка. Веригата, дълга може би стотина метра, беше тънка. Винаги трябваше да се изминат две-три крачки с тежките неща до следващата жена. Скоро имах главоболие от палещото слънце. Плюс болки в гърба и ръце, които бяха останали от дните на прането. Наоколо - глупави клюки и спорове. И накрая нещо като пеене. Жените безкрайно пееха: „Ако грее слънце мило е така – кметът седи край потока и то го топлиш нежно...“ И все монотонно. Така жените сдържаха гнева си за откраднатата неделя.

От време на време висока кокалеста жена измъкваше някъде изпод дрехите си ръчен часовник, увит в носна кърпа, и ни казваше часа. Часовете пълзяха. Прекъсваше ги само овесена каша за обяд.

После в горещината без сянка. Цинк, цинк безкрайно. Около 16 часа първият вагон беше пълен. Блестеше сребристо. Всички заедно го избутахме малко нагоре по коловоза с „хей руп“, след което товарихме следващия вагон. Френски вагон от Бордо със знак SNCF, който познавам много добре. Вонеше много. Мъжете го бяха използвали за тоалетна. Жените се засмяха. Една каза: "Карат лайна за Москва".

След това отново безкраен цинк. В крайна сметка дори двамата ни ръководители се отегчиха. Вече познаваме двамата войници доста добре. Наричаме единия "Теди" и другия "Кривогледия". Днес те не бяха много строги; извикаха красивата немска дума "Почивка!" Кривогледият дори рискува да танцува с едно от нашите момичета, на което останалите ръкопляскахме. Но те изчезнаха внезапно около 17 часа. Крайно време за тях, за съжаление не и за нас. Изведнъж наоколо стана зловещо тихо. Без викове на началници, без бърборене, без стенания, нищо повече. Само тътренето на краката ни, а понякога и слабия вик: „Внимавай!“, когато някоя от жените започваше да задрямва. И тогава, разбира се, винаги питаш колко е часът.

От мазето, където други жени стояха по цял ден, дойде вест, че там все още се пазят неизчислими маси цинкови слитъци. Около 19 ч. тръгна слухът, че вече е краят на работния ден, но си оказа грешка. По-нататък цинк, цинк... Най-накрая към 20 ч. се появи един руснак и ни махна да влезем в столовата. Хапнахме там мазната супа и се запътихме към къщи. Бях уморена до степен да падна, ръцете ми бяха тъмносиви. След това дебели сиви люспи плуваха върху водата за миене. Лежах дълго време и оставих вдовицата да ме поглези с чай и торта.

От вчера отново имаме ток. Отмина времето на свещите, отмина чукането на вратата, отмина тишината. Радиото хваща берлинската станция. Обикновено донася новини и разкрития с миризма на кръв, трупове и жестокост. Казват, че милиони хора, предимно евреи, са били изгорени в големи лагери на Изток. Говори се, че са правили изкуствена тор от пепелта им. И най-забележителното: всичко е добре записано в дебели книги, отчет за смъртта. Ние сме наистина подреден народ. Бетовен беше излъчен късно вечерта, а с него и дойдоха сълзите. Изключих го. Не мога да го понеса сега.

ПОНЕДЕЛНИК, 28 МАЙ 1945 ГОДИНА

Отново в пералнята. Днес нашите Ивановци бяха особено бодри. Те ни щипеха и стискаха и повтаряха немската си поговорка: „Сланина, яйца и да спим у вас“, полагайки глави на дланите си като ангелите на Рафаело за по-голяма яснота

Сланина, яйца, можем да ги използваме. Но доколкото видях, никоя нямаше желание за вкусното предложение. Изнасилванията посред бял ден на широкото пространство, с толкова много хора, би трябвало да е невъзможно. Навсякъде кипи активност, а мъжете никъде не намират тихо кътче. Оттук и „да спим у вас“ - те искат да отидат у дома от желаещи, нуждаещи се от вкусното предложение. Със сигурност има достатъчно от нас тук в завода, но страхът притежава въздържащ ефект. Отново прахме блузи, ризи и носни кърпички. Едната се оказа покривка за нощно шкафче - малък правоъгълник с червени линии с надпис "Спи добре", избродиран с кръстат бод. За първи път перях мръсното подсмърчане на непознати хора. Отвращение от вражеските сополи? Да, повече от долните гащи преди това трябваше да преодолея повдигането.

Моите колежки по пране явно не чувстваха нищо подобно. Сега познавам и двете доста добре. Малката Герти, деветнадесетгодишна, нежна и замислена, с половин глас си признаваше какви ли не любовни премеждия. За един приятел, който я изоставил, за друг, който бил убит... Насочих разговора към последните дни на април. Накрая със сведени мигли тя призна, че трима руснаци я извели от мазето и - първо един след друг, после всички наведнъж - я изнасилили на един диван в чуждо партерно жилище. Младите мъже се оказали шегаджии след извършеното деяние. Те поровили из чуждия кухненски шкаф и - типично за сегашните немски кухненски шкафове - намерили в него само конфитюр и ерзац кафе. Намазали с лъжица конфитюра върху косата на малката Герти, докато се смеели, след което го поръсили обилно с ерзац кафето.

Взирах се в малкото момиче, докато тя тихо и засрамено разказваше тази история над дъската за пране. Опитах се да си представя сцената на ужасите. Никой автор никога не би могъл да измисли нещо подобно.

Нашият ръководител вика навсякъде около нас през целия ден: „Давай, по-бързо, работете, работете по-бързо!“ Хайде, хоп, тичай, по-бързо! И всички бързат. Може смятат да си тръгнат по-скоро.

Проблем за нас, перачките, е тоалетната. Използваме ужасно място, трудно може да се стъпи в него. През първия ден се опитахме да използваме вода за почистване. Но тръбите са запушени. Лошото е, че руснаците ни дебнат. Начинът, по който го правим сега, е, че изпращаме две от нас да пазят, когато трета трябва да отиде там: по една във всеки край на коридора. Винаги вземаме със себе си сапун и четки, иначе ще изчезнат.

По време на обяда седяхме един час върху преобърнатите чекмеджета на слънце, ядохме тлъста супа и дремехме. След това отново пране и пране. Облени в пот се прибрахме около 19 часа. Отново успяхме да се измъкнем тайно през страничната врата.

У дома, добра баня, хубава рокля, тиха вечер. Трябва да помисля. Нашата духовна нужда е голяма. Чакаме дума от сърцето, която да ни проговори и да ни върне към живота. Сърцата ни са празни; жадуваме за храна, за това, което католическата църква нарича „хляб за душата“. Вероятно бих искала да отида на църква следващата неделя, когато имам почивен ден, и да присъствам отново на църковна служба - искам да видя дали хората могат да намерят там душевен хляб. Тези от нас, които не принадлежат към никаква църква, се измъчват в тъмнината и срам. Бъдещето е пред нас. Боря се с него, опитвайки се да запазя пламъка в мене. По каква причина? За какво? Какво ми е дадено? Толкова съм безнадеждно сама с всичко това.

ВТОРНИК, 29 МАЙ 1945 ГОДИНА

Още един ден в пералнята, дълъг и горещ. Този път буквално валяха панталони и ризи. От въжето изчезна една риза, явно особено добра, собственост на офицер. Никой, дори и ограбеният, не си помисли, че някоя от нас може да е откраднала ризата. Разбира се, имаше караница между мъжете; но беше ясно, че те приемат кражбата като естествено събитие. Крадецът се криеше някъде между тях. Когато бях в Русия, особено в началото, се крадеше почти всичко, което можеше да ми бъде откраднато: чанта, куфарче, палто, ръкавици, будилник, чорапи, окачени да съхнат в банята. Веднъж ми откраднаха малка ножица от офиса, където имаше трима служители - точно когато се навеждах над едно чекмедже, за да потърся една снимка. Единственият възможен крадец беше един от тримата присъстващи - всички дружелюбни, възпитани служители в офиса. Не смеех и дума да кажа за кражбата, ровех се мълчаливо по бюрото, червенеех вместо крадеца, докато тримата в офиса продължаваха да си вършат работата, без да се притесняват. И до днес не зная кой може да е бил. Зная само, че тогава обикновените руснаци не можеха да си купят такава ножица. Кражбата със сигурност е резултат от бедността и сега се появяваше и тук. Но руснаците имат много специален, лоялен и естествен начин да крадат. Просто така стоят нещата - какво можете да направите?

Цял ден мъжете ни обикаляха със своето стереотипно предложение: „Сланина, яйца, да спим у вас“. Един от тях не се отдели от мен, тайно ми показа немска банкнота от двадесет марки и добави още една, ако пожелая да отида набързо с него там, в бараката... Вече беше предложил на малката Герти същото.

Днес една рускиня, съпруга или приятелка на капитана, едрогърда блондинка, переше заедно с нас. Изпра едни мъжки ризи от изкуствена коприна и пееше един немски хит с ла-ла-ла, който сигурно беше научила от грамофонна плоча. Герти и другата ми колежка по пране, и двете добре с пеенето, се присъединиха. Рускинята ни се усмихна. Подухна приятелски ветрец.

Хубаво сухо време навън, слънце и вятър. Повечето руснаци спяха някъде наоколо. Никой не дойде да ни щипе и да ни досажда. Просто перяхме. Някак си преминахме към поезия. Оказа се, че малката Герти знае наизуст половината от училищната си читанка. Включих се и аз; и за известно време над умивалниците звучаха Мьорике, Айхендорф, Ленау и Гьоте. Герти със сведени очи: „Чакай, скоро и ти ще си починеш“ И въздъхна: „Ще дойде и това време“. Другата перачка поклати глава. Тя е почти два пъти и половина по-възрастна от малката Герти, но не мисли за смъртта. Постоянната повтаря: „Всичко ще мине“.

Прибрах се уморена около 20 часа. След което се оказа, че „у дома“ вече не е същото. Случайното ни семейство се разпадна. С оглед на почти празната кошница за картофи, хер Паули вдигна отдавна назрелия скандал към вдовицата и поиска да не ми позволяват повече да ям и да живея при тях. Е, запасите ми са ниски, откакто Николай се изпари и не се виждаше никаква друга перспектива. Вдовицата се чудеше и маеше, когато ме пресрещна в коридора, за да ми съобщи лошата новина. От една страна тя ме харесва. Лошите дни ни свързаха. От друга страна, тя познава хер Паули по-дълго от мене, чувства се близка до него и се надява той да ѝ осигури определено равнище на сигурност за в бъдеще. Не желаеше да го разсърди.

Аз: „Слава Богу, зная си мястото. Отдавна не съм хапвал хапка тук. Радвам се, че ме хранеха руснаците миналата седмица."

Разбира се, още не зная с какво ще живея следващата седмица, когато свърши работата при руснаците и седя сама в таванското си жилище пред празните шкафове, зависима от малкото издръжка, която трябва да получим, но все още не сме я получили. Грабнах дребните си неща, няколкото свои лъжици и дрехи и ги занесох нагоре по стълбите. Но ще спя за последен път в жилището на вдовицата, където пиша това. Сиракът трябва да се скита. Най-горчивото нещо в живота на една жена е, че винаги, когато стане част от някакъв семеен живот, след известно време се превръща в досада, става като натрапена, не харесва един човек, защото друг го харесва и накрая я изхвърлят навън в името на мира. Много петна от сълзи има върху тази изписана страница.

СРЯДА, 30 МАЙ 1945 ГОДИНА

Последният ден за пране. От утре сме свободни, всички. Руснаците връзваха вързопите си и навсякъде се усещаше оптимизъм. Бяха наклали сами огън под котела за миене; един офицер искаше да се къпе. Миеха се на открито във ваните, поставени на столове; търкаха широките си гърди с мокри кърпи. Днес направих едно завоевание: с жестове и частично на немски, нашите млади ухажори ми дадоха да разбера, че „онзи“ се е влюбил в мене и е готов да направи всичко за мене, ако аз... „Онзи“ се оказа висок, широкоплещ войник; селско лице с искрени сини очи и вече сиви слепоочия. Той отмести срамежливо поглед, когато го погледнах, след което се приближи с малки стъпки, взе тежката кофа с вода и я занесе до мивката вместо мене. Изцяло нов модел на поведение! Все още на никого не му е хрумвала тази страхотна идея. Тогава, още по-голяма изненада, той каза на немски, без никакъв руски акцент: „Утре заминаваме, далече оттук“. Той казва „hier“, а не „chier“. Веднага разбирам - етнически германец. Той потвърди, че домът му е на Волга, немският е неговият - леко остарял - майчин език. Цял ден беше около мене и ме гледаше с приятелски очи. Той не беше от тези, които щипят, доста е срамежлив, човек от село. Само постоянен кучешки вид, в който се опитваше да вмести всичко, което можеше. Докато беше близо до мене, щипането и блъскането от страна на мъжете около корито намаляха.

Трите работехме отново добросъвестно. Малката Герти беше много щастлива днес, като през цялото време пееше и бърбореше. Толкова е щастлива, защото сега знае, че няма да има руско дете след случката на дивана. Което ме кара да се замисля, че вече ми закъснява с една седмица. Въпреки това не се притеснявам, все още вярвам, че съм успяла да се предпазя с вътрешното си „не“. Но щастливата Герти има силни болки. Опитахме се да я предпазим малко и изпрахме нейните дрехи. Денят беше сив и влажен, часовете минаваха бавно. Към вечерта руснаците дойдоха един по един и прибраха изсъхналите неща. Един от тях държеше до сърцето си изящна дамска носна кърпичка с плетен край и, въртейки ентусиазирано очи, каза само една дума: името на населеното място „Ландсберг“. Още един Ромео, мисля си. Може би и Петка някой ден ще сложи дърварската си лапа на сърцето в своите сибирски гори и ще измърмори моето име със също така въртящи се очи - ако не ме проклетисва после, докато цепи дърва.

В суматохата на тръгването днес готвачът не ни донесе никаква храна. Трябваше да ядем ечемична супа в столовата. Мълвата, която се носеше там, беше, че заплатата от осем марки на ден, обещана ни миналата седмица, никога няма да бъде изплатена и че всички пари са прибрани в джоба на руснаците. Имаше и втори, още по-див слух: по радиото казали, че монголска орда ще се изсипе в Берлин, че дори Сталин не може да укроти тази орда и трябвало да им даде три дни свобода за грабежи и изнасилвания и съветва всички жени да се крият по къщите си... Чиста лудост, несъмнено. Но жените вярват в това и бърборят, и стенат, докато не се намеси нашата преводачка. Силна жена, драгунски тип. Тя се обръща към всички ни по име и спори с нашите подстрекатели, въпреки че няма нареждане да го прави и е докарана тук да работи като всички нас, докато не беше повишена в преводачка благодарение на малкото си руски думи (по произход е от полска Горна Силезия). Това, което тя може да направи лингвистично, аз мога да го правя по-добре. Но наистина се радвам, че не се заех с това. Бих бил изключително недоволна да превеждам командите и повикванията на ръководителите. Всички се страхуваме от тази преводачка. Тя има остри кучешки зъби и пронизващ злобен поглед. Така си представям надзирателите в концлагерите. Вечерта в столовата ни съобщиха, че сме вече свободни. Казаха ни, че трябва да попитаме за заплащането си в кметството следващата седмица, стая тази и тази, защото сме напуснали. Може би там наистина има пари, може би няма. Ще трябва да изчакаме и да видим. Ръкувах се с малката Герти и другата ми колежка перачка - внимателно, защото и трите си бяхме протрили ръцете - и им пожелах всичко най-добро по-нататък. Герти иска да се върне в Силезия, където живеят нейните родители. Ако са живи. Нищо не се знае със сигурност.

ЧЕТВЪРТЪК, 31 МАЙ 1945 ГОДИНА

Днес започна моето самостоятелно гладно съществуване в таванското жилище. Мисля, че храненето ми при вдовицата е било инстинктивно. Знаех, че не може да продължи. Така че поглъщах колкото е възможно повече. Никой не може да ми отнеме това сега. Преходът от сит живот към почти нищо е още по-труден. Нямам никакви провизии. Досега почти няма никакво разпределение. Освен хляба, който получаваме навреме. За мене това са 300 грама на ден, шест сиви ръжени хлебчета, които лесно мога да бъдат изядени и за закуска. Днес обаче се наложи да взема хиляда грама хляб поради липса на хлебчета. Направих кръст върху него, както правеше набожната майка на майка ми. Никога тук да не ми липсва хляб. Трите трети от деня маркирах с черти в кората на хляба. Нямаше мазнина за намазване. Сухите картофи и останалото грахово брашно, което вдовицата ми даде, стигат за два обяда. Няма нищо подходящо за вечерта освен коприва. Което те прави много скучна. Сега, докато пиша това, имам чувството, че главата ми е балон, който ще отлети. И ако се наведа, ми се завива свят. Преходът е твърде рязък. Въпреки това съм щастлива, че имах няколко сити седмици. Това ми дава сила. В един момент вероятно ще започнат разпределението. Вече не мога да разчитам на руски доставчик. Това е.

Днес цял ден работих в таванското жилище. Ден на пълна тишина и самота, първи от много време. Открих, че радиото на собственика на жилището е изчезнало. На мястото, където стоеше, можеше да се видят следи от ръце върху варта; да, истински пръстови отпечатъци. Материал за Шерлок Холмс. Заключих, че майсторите на покрива са влезли тук и сега искам да си върна откраднатото. Получих адреса им от икономката на нашия стопанин, който замина за Западна Германия. Тя се разпорежда сега в къщата вместо него и в момента прибира наема за юни. Майските наеми се отменят автоматично - месец май 1945 г. не е включен в държавните регистри.

ПЕТЪК, 1 ЮНИ 1945 ГОДИНА

От балконските сандъчета никне къдрав кервиз и кръглолист пореч. Радвам се сутринта на малкия зелен живот. За закуска имах три филийки хляб, намазани с паста, която сама забърках от суха мая и вода. Нищетата е в правата си.

Въпреки това тръгнах на дълъг поход, този път към Щеглиц, при една млада секретарка от бившата ми фирма.

Берлин се чисти. Децата отново изглеждат къпани. Навсякъде виждате кервани от семейства с ръчни колички – бежанци от района на Берлин, които искат да се приберат. Тук-там по стените и стълбовете на лампите има залепени бележки, призоваващи силезийците и източнопрусаците да се включат в колективни превози обратно до дома. Казват, че на запад е по-трудно, Елба все още е непроходима. Там се срещнали руснаците и янките и, както съобщава радиото, все още празнуват своето побратимяване. По пътя минах покрай дълги вериги от жени, в синьо и сиво облекло, проточили се над планини от развалини. Кофите се предаваха от ръка на ръка. Върнахме се във времената на пирамидите, само че ние не градим, а разчистваме.

Сградата все още стоеше, но изглеждаше силно разрушена. Следи от изгоряло и пукнатини по стената в жилището. Тапетите са на парцали; но в малката стая на Хилде има цветя във вазите. И понеже тя остана странно мълчалива, бързо заговорих с нея, като се опитах да изровя всякакви комични неща, за да я накарам да се засмее. Докато тя самата не започна да говори. После замълчах смутено.

Хилде беше с тъмносиня рокля, защото няма черна. На 26 април загубила единствения си брат. Докато майка му и сестра му останали в мазето, той излязъл на улицата, за да прецени положението. Парче от шрапнел разкъсало слепоочието му. Германците плячкосали мъртвото тяло. Други го отнесли до близкото кино. Едва два дни по-късно Хилде, която търсела навсякъде, открила брат си там. Майката и дъщерята го закарали до обществения парк с ръчна количка, изкопали плитък гроб с лопата и положили седемнадесетгодишния младеж в него, увит в дъждобран. Той все още лежи там. Майката тъкмо беше отишла да занесе люляци на гроба.

Нито майката, нито дъщерята пострадали от руснаците. Четирите стълбища към тяхното жилище ги защитавали. Освен това парапетът на стълбите на третия етаж беше счупен. Хилде каза, че едно дванадесетгодишно момиче, много високо за възрастта си, било „употребено“ набързо в мазето. За щастие имало лекар наблизо и по-късно се притекъл на помощ. На друга жена в къщата един избухлив руснак оставил мръсна носна кърпа с всякакви бижута, завързани в нея – златно съкровище, за чиято баснословна стойност из сградата се носели най-безумните слухове. Хилде казва всичко това съвсем спокойно. Лицето ѝ не е предишното и изглежда като обгоряло. Печат за цял живот.

Наминах на връщане, за да видя моята приятелка Гизела. При нея са все още двете бивши студентки от Бреслау. Трите бяха доста мръсни. Тази сутрин трябвало да разчистват няколко часа отломки в женска верига. Русата Херта лежеше на дивана със зачервено лице. Лекарят, който живеел в съседство, диагностицирал възпаление на яйчниците. Освен това Херта е вероятно бременна.

За обяд трите жени имаха рядка брашнена супа. Трябваше да ям с тях, за да не ги обидя. Бях и много гладна. Гизела наряза вътре коприва, която расте на диво в балконските сандъчета.

У дома и до таванското жилище. Моментна снимка по пътя: черен ковчег, миришещ силно, защото е намазан с катран, завързан за ръчна количка с ремък. Мъж и жена тикат количката; отгоре седи дете. Друга снимка: берлински камион за боклук. Върху него шест ковчега; единият служи за пейка на сметосъбирачите. Те се хранят в движение, подавайки си бутилка бира и поднасяйки я последователно към устата си.

СЪБОТА, 2 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Посетих един от работниците по покрива и на вратата му обясних категорично, че съм дошъл да взема радиото, което е изчезнало от таванското ми жилище. Отначало добрият човек се държеше все едно не знае нищо: няма представа за никакъв апарат и сигурно бъркам нещо. Изиграх му мръсен номер: показах му старата бележка от кметството, в която се казваше, че съм назначена за преводач на местния комендант, така че някой руснак ще ми бъде на разположение по всяко време, за да претърси къщата му. При което паметта на мъжа веднага се върна: о, да, възможно е неговият колега, който между другото живее в същата къща, да е взел със себе си радиото, което се търкаляло изоставено, за да го запази. Той ми каза да изчакам, изкачи се по стълбите и след три минути се върна с апарата - опакован и плюс това завързан. Виждам, че са изнесли дори опаковъчната хартия от таванското жилище.

Властта като средство за натиск. Симулирах власт с помощта на лист хартия. Номерът проработи веднага. Убедена съм, че иначе нямаше да си върна радиото. Все пак остана лепкаво усещане. Но вероятно с помощта на такива трикове повечето механизми в живота се движат напред - бракове, компании, държави, армии.

Около обяд лежах под слънцето на балкона на таванското жилище. Виждах ясно прозореца отсреща. Една жена зашиваше на шевната си машина червени и сини ивици. След това режеше кръгове от бял плат, назъбени по краищата, за да направи звезди. Звезди и ивици. Това е вероятно американското знаме. На стълбите жената с екземата вече ме беше попитала колко звезди има американското знаме. Не знаех точно дали 48 или 49, затова я насочих към енциклопедията на вдовицата. Трудно знаме за немските шивачки, трудно дори в цветовете, още по-трудно в модела. От друга страна, колко лесно е руското знаме: всичко, което трябва да направите, е да махнете белия и черния мотив със свастиката от старите знамена, които могат да бъдат намерени във всяко небомбардирано домакинство; след това зашивате чук, сърп и жълта звезда върху червеното. Виждала съм трогателни малки криви чукове и огънати сърпове. Трикольорът се отдава най-добре; защото французите също са победители: просто синьо, бяло и червено, три ивици, зашити вертикално заедно, и сте готови. За червеното повечето шивачки използват остатъци от нацистките знамена. Изрезки от стар чаршаф за бяло са лесни за намиране. Проблемът е в синьото. Видях как се режат детски дрехи и покривки за него. Вдовицата пожертва стара жълта блуза за сърп, чук и съветската звезда. Нейната енциклопедия също беше полезна за британският Юниън Джак. Единствената разлика е, че той не се вее, а стърчи от пилона като дъска – твърд е заради няколкото метра тел за пране, зашита върху синя престилка, за да държи червените диагонални и напречни ивици на място.

Това е възможно само у нас. Дойде заповед - не зная откъде - да се развеят знамената на четирите държави победителки. И ето, немската домакиня измисли тези знамена почти от нищото. Ако бях колекционер на сувенири от победилите страни, щях да обикалям след това и да събирам тези странни остатъци, толкова различни по цвят, форма и материал, като нещо любопитно. По време на следобеда по къщите из цялата ни улица се развяха трогателно изкривени, избледнели знамена, като прикрепени към куклени къщи.

Около 17 часа Илзе Р., която бях посетила в Шарлотенбург преди почти две седмици, неочаквано се появи в дома ми. Тя изминала целия път и при това на високи токчета, защото нямала други обувки - някога беше изтънчена дама. Тя дойде с цел. Съпругът ѝ познавал унгарец, който попаднал в Германия малко преди войната. Унгарецът, казва тя, има цяла пачка щатски долари. Той иска да предприеме нещо с тях. Това, което му се струва най-добро, е издателство, в което смята да издава вестници, списания и книги. Защото, твърди той, всички стари издатели са аут, защото са сключили договор с нацистите. Така че сега цялото това поле принадлежи на първия човек, който се появи с чисто досие и намери хартия. Искат да бъда част от издателството, защото имам опит в издаването и мога да се справя. Унгареца не го познавам, не съм го чувала досега, май всичко е блъф. Но може би греша. Както и да е, съгласих се. Още със създаването на фирмата ще получа трудова книжка и с нея карта II и 500 грама хляб на ден вместо 300 грама Невероятно!

Докато Илзе беше у дома, дойде вдовицата. Трите си бъбрихме като в дамски клуб. Липсваха само кафе и торта, нямаше какво да предложа. Все пак и трите бяхме доста весели, надминавайки се една друга, когато ставаше дума за хумор, засягащ изнасилванията.

Тиха вечер, озарена от радиото, което се преборих да получа от работниците по покрива. Но скоро го изключих. След джаза, новините, Хайнрих Хайне и човечеството последваха похвали за Червената армия, които намирам за твърде захаросани. По-добре да не казват нищо или да кажат открито: „Да сложим черта и да отворим нова страница.“

НЕДЕЛЯ, 3 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Тихо утро, горещо слънце. Жалките, изработени ръчно знамена са осеели улицата с цвят. Мотаех се из жилището и сварих супа от перлен ечемик на електрическия котлон, който непрекъснато отказваше. Още две супи и перленият ечемик ще свърши. Вече нямам мазнина; все още не раздават с купони. Но в магазина ми казаха, че идва руско слънчогледово олио. И видях пред себе си огромните златни слънчогледови полета на Украйна. Беше хубаво.

След като хапнах, направих втората си разходка до Шарлотенбург през мъгливия пуст Берлин. Краката ми се движат съвсем механично. Аз съм като ходеща машина.

Срещнах се с унгареца в къщата на Илзе и нейния съпруг; той наистина е изпълнен с диво желание да твори. Мургав тип с квадратно чело, със свежо изгладена риза и изглеждащ толкова добре охранен, че вярвам на доларите му. Той изнесе лекция на доста колеблив немски език за първото си намерение да основе всекидневник. Би искал да нарече това бъдещо издание „Ново дело“. Сега за нас всичко е ново. Обсъдихме вида и линията на вестника. Присъстваше и график; той беше проектирал вече главата на вестника, много смело.

Унгарецът иска да основе и няколко списания, едно за жени и едно за по-зрялата младеж - издания за демократично превъзпитание. (Нещо, което беше чул от радиото.) Попитах го докъде е стигнал в преговорите си с руснаците. На което той каза, че на първо време трябва да се изкупи цялата хартия, която е останала в Берлин, за да се елиминира конкуренцията от самото начало.

Унгарецът несъмнено смята себе си за Улщайн и Хърст на бъдещето. Той вижда небостъргачи, където ние виждаме развалини, мечтае за огромна корпорация. Джобът, пълен с щатски долари, е много вдъхновяващ.

Въпреки моите съмнения и притеснения, седнах веднага с графика и проектирахме оформлението на първата страница на вестника. Унгарецът иска голям формат и много снимки. Що се отнася до печатарската преса, съпругът на Илзе, инженер, се е ангажирал с нея. Той знае една печатница, която все още е наполовина покрита с разсипани отломки от пожар. И смята, че машините, намиращи се под развалините, могат лесно да бъдат използвани отново, ако се подходи към тях професионално. Отговорих, че използването им ще стане вероятно едва след като руските войски се изтеглят. Но хер Р. каза с усмивка, че машини като тези са твърде старомодни за победителите; те водят със себе си специалисти и се интересуват навсякъде само от най-доброто и най-новото.

Прибрах се вкъщи благополучно, краката ми все още са схванати от толкова бързо ходене. Но се чувствам оживена и виждам пред себе си възможност. Сега всичко зависи от мене. Работата по планирането на списанията трябва да започне утре. Жилището на инженера засега ще ни служи за офис. Трябва също да си взема обяда там. Илзе ми даде торбичка с грах. Това е добре.

Направих си малък десерт за вечерта. Сипах една чаена лъжичка, пълна с останалата захар, в малка чаша. Сега топя върха на показалеца си, бавно и внимателно; очаквам с нетърпение всяко близане и се наслаждавам на сладките кристали на езика си повече, отколкото когато и да било на кутия шоколадови бонбони.

ПОНЕДЕЛНИК, 4 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Ранно отиване до Шарлотенбург, зной. Нашите списания вече придобиват лице. За целта компилирах текстове от забранени автори, доколкото ги имаше в библиотеката на г-н Р. или някъде другаде в къщата. Максим Горки, Джек Лондон, Жул Ромен, Томас Улф, също и по-стари автори като Мопасан, Дикенс, Толстой. Единственият въпрос е как да получим правата за публикуване, ако тези автори все още не са свободни, защото нито един от старите издатели вече ги няма. Подобни дреболии изобщо не притесняват унгареца. Готови сме за печат. „Ако някой дойде по-късно и поиска пари, просто ще платим.“ Той се потупа по джоба на панталона. Вече е намерил велосипед и го предостави на "издателството", което в момента съществува само като идея.

За обяд имахме грахова супа, за съжаление не съвсем по правилата: грахът, каза Илзе, просто не можел да се сготви до омекване. Ето защо прекарала цялата каша през месомелачката. Има груб вкус като пясък, но може да се преглътне. В супата имаше малко сланина и на мене се падна кожата, защото ми се налага да ходя много. Пак трябва да се претегля, усещам, че бързо отслабвам. Всички поли вече са ми увиснали.

Връщам се у дома към 18 часа. Улиците са оживени от много уморени малки каравани. Откъде? Накъде? Не зная. Повечето групи отиват на изток. Количките си приличат една на друга: бедняшки и ръчни, натоварени с чували, кашони и куфари. Пред тях често тегли въже жена или по-голямо момче. Зад тях има по-малки деца или дядо, който бута количката. Върху багажа на всяка количка почти винаги има хора: много малки деца или някой много възрастен човек. Тези старци, независимо дали са мъже или жени, изглеждат ужасно сред всичко останало. Бледи, съсухрени, полумъртви, апатични купчини кости. При номадските народи, като лапландците или индианците, безпомощните стари хора се обесвали или лягали в снега, за да умрат. Християнският Запад ще ги влачи, докато дишат. Много ще бъдат погребани по пътя. „Почитай старостта“, да – но не на количката за отстъпление, няма нито място, нито време за това. Мислех за социалния статус на възрастните хора, за стойността и достойнството на тези, които са живели дълго. Някога старите хора са били собственици, тези, които владеят имоти. В лишените от собственост маси, към които почти всички принадлежим днес, възрастта няма значение. Не е за почит, а за съжаление. Но точно това заплашващо положение изглежда подтиква възрастните хора и подхранва техния стремеж към живот. Дезертиралият войник от нашата сграда каза на вдовицата, че трябва да заключи всяко парченце храна от възрастната си тъща. Тя краде каквото може да грабне и го изяжда тайно. Изяжда дажбите на дъщеря си и зет си без колебание. Ако ѝ кажеш нещо, тя се оплаква, че искаш да я умориш от глад, всъщност да я убиеш, за да наследиш жилището ѝ. Така достойните матрони се превръщат в животни, които лакомо се вкопчват в остатъка от живота си.

ВТОРНИК, 5 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Спах лошо, зъбобол. Въпреки това станах рано и тръгнах към Шарлотенбург. Днес отново има знамена навсякъде. Казват, че хиляди съюзници са кацнали на летището, англичани, американци, французи. Забавните, неравномерно ушити знамена, продукт на упорития труд на германките през уикенда, се веят в тяхна чест. Междувременно руските камиони продължават да се движат, отнасяйки нашите машини.

Вървя и вървя, все същата машината за ходене. В края на краищата ходя около двадесет километра на ден, а ям малко. Работата е забавна. Всеки ден унгарецът измисля нещо ново. Чул някъде, че първоначално хартията трябва да се отделя само за учебници. Затова включва учебници в своята издателска програма. Той предположи, че има спешна нужда от съвременни немски буквари за четене и руски граматики и ми каза да отправя мисълта си в тази посока. Междувременно Илзе ни почерпи чаша истинско кафе. В 18 часа си тръгнах, подметките на обувките ми бяха станали тънки като хартия. По пътя се натъкнах на първата немска кола, върната в експлоатация, и на автобус, който се движи на всеки половин час; но безнадеждно препълнен, не може да се влезе в него. Видях и немски полицаи, нови; странно стройни малки момчета, които се опитваха да не привличат внимание.

Прибрах се вкъщи обляна в пот и с горящи крака. Вдовицата ме срещна на стълбите с една изненада: Николай дошъл, питал за мене! Николай? Трябваше да помисля известно време, преди да си спомня отново за него, старши лейтенанта и бивш банков инспектор; Николай, който искаше да дойде и не дойде. „Той иска да се върне отново в осем“, каза вдовицата. „Скоро ще позвъни на вратата ти. Радваш ли се?"

„Je ne sais pas“, отвърнах, като си спомних познанията на Николай по френски. Наистина не знаех дали да се радвам. След като Николай вече два пъти се изпари, идването му ми се стори напълно невероятно. А и мина толкова време. Не ми харесваше да ми го напомнят. И бях толкова уморена.

Едва се измих и когато, както винаги след форсирания марш, легнах да поспя за един час, звънецът иззвъня. Беше наистина Николай. Разменихме си няколко изречения на френски в полумрака на коридора. Когато го поканих в стаята и той ме видя на дневна светлина, беше видимо уплашен: „Какво има? Как изглеждаш?“ Той ме намери за отслабнала и жалка и искаше да разбере как е възможно това да стане за толкова кратко време. Е, много работа и безкрайно ходене с много глад и малко сух хляб - тогава отслабваш съвсем. Странно, че аз дори не забелязвах промяната. Нямам възможност да се претегля; и само се поглеждам за кратко в огледалото. Но наистина ли съм толкова зле?

Седяхме един срещу друг на масата и пушехме. От умора не можех да потискам прозявките си, не намирах думи в главата си, толкова ми се спеше, че дори не разбирах за какво говори Николай. От време на време се окопитвах и си нареждах да бъда мила с него; самият той беше много дружелюбен, но странен. Явно е очаквал различен прием. Или просто вече не харесваше бледия призрак, в който се бях превърнала. Накрая разбрах, че този път Николай е дошъл само да се сбогува, че вече е извън Берлин и че днес има само един ден да е в града, за последен път, както каза. Така че не трябваше да изобразявам приятелска физиономия, не трябваше да симулирам интерес към него. През цялото време изпитвах мълчаливо съжаление, че нещата с Николай се развиха така. Той има хубаво лице. Докато се сбогувахме, в коридора ми пъхна нещо в ръката и прошепна: „En comrades, n'est‑ce pas?“ Бяха банкноти, над 200 марки. А не получи нищо в замяна, освен няколко полупрозяващи се думи от моя страна. С удоволствие бих купила нещо за ядене с тези пари, дори и да е само вечеря за днес. Но в такива моменти всеки държи на това, което има. Черният пазар умира.

СРЯДА, 6 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Отново е вечер и ходещият автомат се прибра вкъщи. Навън вали дъжд. Вътре, о, радост, водата вече тече от крана в таванското ми жилище. Напълних ваната и се изкъпах. Няма да ги има вече мъчителните изкачвания по стълбите с тежките кофи вода.

Беше минал още един тежък работен ден. Ходих с унгареца да търсим работно помещение под наем. Преди това отидохме в кметството, където унгарецът получи документи, печати и подписи, които трябва да удостоверят плановете и почтеността му. Видях там странни личности: танцуващи младежи; еврейка, която говореше за операцията на носа си; възрастен мъж с огненочервена асирийска брада и художник на „упадъчни“ картини. Изпълзяваха от всяка дупка. Хора, каквито не бяхме виждали от години.

Разгорещена дискусия с Илзе и нейния съпруг след чаша истинско кафе: трябва ли хер Р. да приеме да отиде в Москва? Предлагат му ръководна длъжност и добри пари... Но Илзе се бори със зъби и нокти, просто защото мъжът ѝ засега трябва да отиде сам. Но и той не желае да /coe сам. Иска да продължи да диша западния въздух, придобил е смелост от издателските ни планове и се надява, че един ден ще може отново да играе старата мъжка игра на пари, власт и големи коли. Днес съюзниците преговарят помежду си. Радиото бълва речи, преливащи от красиви изречения, с които бившите ни противници изказват взаимната си почит. Просто разбирам, че ние, германците, сме изхвърлени на боклука, колония, изоставени. Не мога да направя нищо по въпроса, трябва да го преглътна. Искам да се опитам да управлявам малкия си кораб. Трудна работа, оскъден хляб, но старото слънце е в небето. И може би сърцето ми пак ще проговори. Каквото съм имала в живота, все е било с лихвите!

ЧЕТВЪРТЪК, 7 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Днес ходещият автомат имаше почивка. Застанах рано на опашката за зеленчуци за някаква тиква. Уви, оказа се, че съм закъсняла. За щастие получих две чинии сухи зеленчуци, на които викаха „натрошена тел“, и торбичка сухи картофи. Набрах една чанта с коприва от градините пред развалините, като скубех копривата елегантно с моите ръкавици, останали от комплекта за въздушна отбрана. Погълнах жадно листата, изпих зелената отвара и се почувствах наистина освежена. След това пресметнах, че ми закъснява повече от две седмици, и отидох седем къщи по-нататък, където висеше табела на практикуващ лекар, въпреки че никога досега не съм била там, дори не знаех дали още практикува. Посрещна ме руса жена, не много по-възрастна от мене, която работеше в проветрив кабинет. Вместо прозорци беше поставила в рамките стари рентгенови снимки с чужди гръдни клетки. Тя не се впусна в разговор, а пристъпи направо към работа. "Не – каза след прегледа, - не виждам нищо, всичко е наред."

„Но на мене ми закъснява. Никога досега не ми се е случвало. "

„При много жени сега е така. На мене също ми закъснява. Това е от лошото хранене. Тялото спестява от липсата на кървене. Вижте, ако можете да залепите нещо по тялото си, цикълът ви ще стане нормален ".

Тя поиска 10 марки и аз ѝ ги дадох. Лошото е, че нищо не би могла да направи. В крайна сметка рискувах да задам въпроса дали жените, които са забременели от руснаци, идват да я молят за помощ.

"По -добре е да не говорим за това" - каза тя горчиво и ме изпрати.

Тиха вечер, като за мене. Поривите на вятъра се носят през празните рамки на прозореца и въртят прах в стаята. Къде ще отида, когато един ден собственикът на жилището се върне? Във всеки случай е ясно, че без моето присъствие таванското помещение отдавна щеше да е прочистено от работниците по покрива и други сънародници. Чуждите мебели горят по-добре от своите.

ПЕТЪК, 8 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Крачещата машина отново е в движение. Интересно преживяване днес: участък от надземното метро е вече пуснат в експлоатация за проба. Видях червените и жълтите вагони, намиращи се на перона горе, изкачих се по стълбите, купих билет за две наши стари монети и се качих. Вътре хората седяха тържествено по пейките. Веднага двама се сместиха и ми направиха място. Беше вихрено пътуване през слънцето и пустинята. Всичките ми досадни, безкрайни минути на ходене отлетяха покрай мене. Много съжалявах, че трябваше да изляза отново така скоро. Пътуването беше толкова хубаво, като подарък.

Днес работих здраво. Заедно с Илзе направих план за първия брой на планираното женско списание. Само заглавията все още не са определени; блъскаме си главите заедно. Във всеки случай думата „нов“ трябва да присъства във всяко заглавие.

Странен ден, все едно сънувам, виждах хората и предметите като през воал. Вървях към къщи с подбити крака, изтощена от глад. У Илзе имаше само една купичка грахова супа, два пълни черпака за всеки, за да се проточат запасите. Струваше ми се, че всички минувачи гледат с кухи, гладни очи. Утре пак искам да потърся коприва. Отбелязвах всяко ​​зелено петно по пътя.

Навсякъде се усеща страх за хляба, за живота, работата, заплатите, за предстоящия ден. Горчиво, горчиво поражение.

СЪБОТА, 9 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Още един почивен ден. Съгласихме се, че докато имам малко храната, ще ходя трудните 20 километра пеша през ден.

В магазина, в който съм регистрирана, взех шрот и захар срещу купони; отново си осигурих две или три порции. За да стане това, накъсах цяла планина коприва с елегантните си ръкавици и събрах листа от орах и глухарчета.

Следобед отидох на фризьор за първи път от незапомнени времена. Изми ми половин килограм мръсотия от косите и ги разпусна на вълни. Фризьорът се появи отнякъде и се настани в доста опустошения салон на един изчезнал негов колега, когото бяха взели във Volkssturm в последния момент и чието семейство се евакуира в Тюрингия. Огледалото все още е непокътнато, вдлъбнатата сушилня все още може да се използва донякъде. Начинът на говорене на фризьора беше напълно миролюбив: „Да, госпожо, разбира се, с удоволствие, госпожо...“ Почувствах се съвсем странно при тези учтиви думи. „Госпожо“ е, така да се каже, национална валута, монета, която е валидна само сред нас. Пред света ние сме развалини и мръсотия.

НЕДЕЛЯ, 10 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Радиото съобщава, че руска военна администрация идва в Берлин и че в бъдеще руското влияние ще се простира до Бавария, Хановер и Холщайн; че англичаните получават Рейн и Рур, а американците Бавария. Объркан свят, разделена държава. Мирът е от един месец.

Съзерцателна сутрин със слънце и музика. Четох Рилке, Гьоте, Хауптман. Утешително е, че те също са германци и са от нашите.

Тръгнах в един и половина следобед. Знойно пътуване през все още празния, мълчалив Берлин до Шарлотенбург, където отново седяхме заедно и планирахме. Към нас се присъедини нов човек, печатар. Според него няма смисъл да се поставят предварително поръчки за хартия. Всеки, който има хартия, я държи, дори я крие, защото се страхува от конфискация. И ако е готов да се откаже от нея, тогава пък ни липсва превозно средство и нямаме помещение, за да започне печатането. Автопаркът на нашето предприятие в момента се състои само от два велосипеда, което е повече отколкото имат много от предприятията в момента. Печатарят смята, че най-важното е да се вземе лиценз и да се чака официално разпределение на хартията от властите. Инженерът вече е обиколил всякакви немски и руски служби и малко унило докладва за всички утехи, които е получил там. Само унгарецът е изпълнен с оптимизъм. Определено е хитро куче. Когато споменах в разговор, че бившият ми работодател има все още в мазето си кутия, пълна със снимки на носители на Рицарския кръст, наградени на някаква церемония, но вече не могат да бъдат изпратени, той веднага попита, напълно оживен: „Снимки? Остъклени?"

- Да, в рамки и остъклени.

- Ще вземем стъклото - нареди той. Вече има служебно помещения някъде под ръка, разбира се, без прозорци, както повечето помещения в Берлин. Е, що се отнася до мене, може да отиде и да влезе там. Бих искала да бъда страничен наблюдател. Но още не се знае. Всички тези неща вероятно отдавна са изчезнали.

На път за дома се отбих при Гизела. Русата Херта отново лежеше болна на дивана, но този път лицето ѝ не беше червено, а по-скоро снежнобяло. Гизела каза, че е направила спонтанен аборт. Не питах повече. Просто подарих на всяко от трите момичета по един от сладкишите, които нашият унгарец ми даде на път за вкъщи „като благодарност за стъклената информация“. С пълнеж от мока, много добри. Беше прекрасно да се види как напрегнатите, вгорчени лица на момичетата се отпуснаха, докато опитваха сладкия пълнеж.

Говорих с Гизела за нашите издателски планове. Веднага щом някой от тях се осъществи, Гизела би могла да се присъедини. Тя изглеждаше скептична. Не може да си представи, че у нас ще позволят да оформяме изданията според нашите желания. Тя каза, че ще бъдат разрешени само печатни текстове с московска линия, която не е нейна. Все още се стеснява да използва думата „Бог“ пред мене; но всичко, което казва, е насочено натам. Убедена съм, че се моли и черпи сили от това. Тя няма нещо повече за ядене от мене. Очите ѝ са дълбоко хлътнали. Но тези очи блестят, докато моите са просто празни. Сега не можем да си помогнем. Но самото присъствие на други гладни хора около мене ме поддържа.

ПОНЕДЕЛНИК, 11 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Още един само мой ден. Бях в полицията и се опитвах да получа някакво официално разрешение за използване на изоставената градина зад изгорялата къща на проф. К., добър познат от миналото. Представих писмо от стария господин, което той ми прати през март от своето убежище в района на Бранденбург, в което ме молеше да се грижа за градината му. Изпратиха ме от Понтий при Пилат. Никой не пое отговорност. Дребни разправии навсякъде в тъмните офиси, покрили с картон прозорците си. Нищо не се е променило.

Пътьом си набрах още коприва. Бях много уморена, мазнините ми липсваха. Постоянно ми се вият воали пред очите и имам усещането, че плувам и олеквам. Дори да пиша сега е усилие, но това е утеха за мене в моята самота, вид разговор, разкриване на сърцето. Вдовицата ми разказа за дивите сънища за руснаци, които вижда и сега. При мен нищо подобно, сигурно защото изливам всичко на хартия.

Нещата с картофите са зле. Дадоха ни дажбите до края на юли насила и трябваше да ги вземем. Всеки можеше да подуши защо: грудките, току-що извадени от ямата, са ферментирали и наполовина се състоят от миризлива кал. Миризмата в кухнята е почти непоносима; но на балкона ме е страх да не гният още по-бързо. С какво ще живеем през юли? Газовият котлон също ме мъчи. Ако налягането на газа е достатъчно, в тръбата все едно бумтят изстрели. И електрическият котлон, както си е поправен, така и вече не работи.

Трябва да пазя хляба от себе си. Вече съм със 100 грама преди утрешната дажба и не мога да допусна да ме обземе подобно нетърпение.

ВТОРНИК, 12 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Машината за ходене стигна отново до Шарлотенбург. Бързите пътувания с надземното метро вече ги няма. Веднага след първите опити нещо се обърка: железницата пак не се движи. Работихме много. Сега нашите проекти и предложения трябва да бъдат предоставени на всички възможни отговорни служби.

Имах ново преживяване по пътя. Телата са изровени от тревната площ, за да бъдат погребани отново в гробище. Върху развалините вече лежеше един труп. Глинен, продълговат платнен вързоп. Мъжът, който копаеше, възрастен цивилен, избърса потта си с ръкавите на ризата и започна да си прави вятър с шапката. За първи път усетих как мирише човешки труп. Откривала съм израза „сладка миризма на труп“ във всякакви описания. Намирам епитета „сладък“ за неточен и съвсем недостатъчен. Изпаренията изобщо не ми приличат на миризма; по-скоро са нещо неподатливо, плътно, като въздушна каша, която се натрупва пред лицето и ноздрите; твърде мъглива и лепкава, за да се вдиша. Спира дъха ти. Отблъсква те назад като с юмруци.

Берлин вече наистина смърди. Тифът се разпространява; дизентерията почти не пропуска никого. Тя удари силно господин Паули. И както чух вечерта, момичето с коремен тиф било прибрано, та казват, че лежи в някаква тифозна барака. Гъмжащи от мухи боклучени полета навсякъде. Мухи върху мухи, синьо-черни и дебели. Такъв трябва да е животът на зверовете! Всяка трохичка боклук е бръмчаща, черна, гъмжаща топка.

Вдовицата чула един слух, който се разпространява в момента из Берлин: „Наказват ни с глад за това, че неколцина от „Верволф“ (съпротивително партизанско движение срещу съюзниците – бел. П. Н.) са стреляли по руснаци тези дни.“ Не вярвам. В нашия край вече изобщо няма да видите руснаци, няма плячка за „Верволф“. Не зная къде са Ивановците. Вдовицата твърди, че една от двете весели сестри, останали в нашата къща, Аня с нейния сладък малък син, все още приема руснаци в постелята си. Кой знае дали ще свърши добре. В съзнанието си виждам бялото гърло на Аня прерязано над облегалката на дивана.

(Надраскано в полето в края на юни: Не Аня и не с прерязано гърло, а Инге, живееща две къщи по-нататък, след нощ на пиене с четирима неизвестни мъже, които все още не са открити, е намерена сутринта с раздробен череп. Бита до смърт с - естествено празна - бирена бутилка. Определено не от злоба или кръвожадност, а може би в спор кой да бъде по-напред. Или Инге се е присмяла на своите гости. Пияните руснаци са опасни и изсипват ярост срещу себе си и срещу всички, когато са раздразнени.)

СРЯДА, 13 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Един ден на мое разположение. Търсехме с вдовицата коприва и орехи. Скитахме се из руините на обрасла градина на професора. Дори да получех официално разрешение да използвам градината, щеше да дойде твърде късно. Непознати ръце са отрязали цели клони от черешата и са обрали едва пожълтелите череши. Тук нищо няма да узрее, гладните ще оберат всичко предварително.

Студ, буря и дъжд. За първи път по нашата улица мина отново трамвай. Тръгнах веднага и се качих да се повозя, но по пътя си помислих, че бих могла да отида до кметството и да попитам дали можем да очакваме пари за работата ни една седмица при руснаците в заводските помещения. Намерих името си в един списък. Всеки работен ден беше точно отбелязан, както за мене, така и за другите жени. Бяха посочени дори данъчни удръжки. Ще ми платят 56 марки, но само когато има отново пари в градската хазна. Служителят ми каза да проверя пак следващата седмица. Регистрират нови хора и събират пари, така че ще получа нещо.

Докато чаках в бурята и дъжда да се върне трамваят, говорих с двойка бежанци. Съпругът и съпругата пътували осемнадесет дни. Идват от Чехия и говорят лоши неща. „Чехите събличат ризите на германците на границата и ги бият с камшик“, каза мъжът. И жената, уморено: „Не дават да се оплачем, а искахме.” Говори се, че всички източни улици гъмжат от бежанци.

Докато се прибирах, видях хора, излизащи от едно кино. Отидох на следващата прожекция в доста празната зала. Руски филм със заглавие „В шест часа вечерта след войната“. Странно усещане е да седиш отново в киносалон след всичко преживяно и да ти прожектират филм.

В публиката имаше войници, както и няколко десетки германци, предимно деца. Едва ли има жени, все още не смеят да влязат в тъмното при толкова униформи. Между другото, никой от мъжете не обръща внимание на цивилните, всички гледат екрана и се смеят гръмко. Погълнах филма. Пълен е със сила: едри момичета, здрави мъже. Звуков филм, от който разбрах доста, защото беше за обикновени хора. Накрая беше показана победна заря над кулите на Москва. Твърди се, че филмът е заснет през 1944 г. Нашите водачи не рискуваха така, въпреки всичките очаквани победни фанфари.

Германското нещастие отново ме потисна. Излязох от киното дълбоко натъжена. Част от моя парижки бележник, когато открих Освалд Шпенглер и бях натъжена от мисълта му за падението на Запада: „Приказка, разказана от идиот, пълна с шум и ярост и не означаваща нищо.“ Две изгубени световни войни са дълбок удар вътре в нас.

ЧЕТВЪРТЪК, 14 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Пешеходната машина отиде отново в Шарлотенбург. Само и само да заработи нашата фирма и да си взема работническа карта II, с 500 грама хляб на ден, за да имам малко от него за вечерта. Защото винаги трябваше да жертвам шестте ръжени кифлички, които получавам всяка сутрин за закуска. Вземам две с мене по пътя и ги ям на двете места за почивка, която си позволявам, иначе сигурно ще остана без сили. Гнилите на вкус картофи са трудни за ядене. Пак ще трябва да набавям, купчината застрашително се топи.

Днес в коридора на инженера имаше десетки телефонни апарати. Сега ги събират от всички къщи; както се казва, за руснаците. Берлин без телефони! Май пак ще трябва да станем пещерни хора.

Нещо хубаво вечерта: най-накрая получих в нашия магазин на ъгъла дажбата си от масло, равна на 140 грама слънчогледово олио, което трябваше да стигне за двадесет дни. Отнесох с благоговение бутилката, която напразно бях носила празна цяла седмица. Сега кухнята ми мирише на московска „Столовая“, ресторант за обикновени хора.

ПЕТЪК, 15 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Рано сутринта си взех шестте дневни хлебчета. Те са влажни и тъмни, преди не е имало такива. Вече не смея да купувам цял хляб, защото ще изям дажбата за следващия ден предварително.

Днес се промъкнахме в мазето на бившия ми работодател. Унгарецът, инженерът и аз минахме през пералното помещение, за да не ни забележат. Успяхме да отворим сандъка, който стоеше непокътнат в нишата, когато отгоре на стълбите се показа жената на бившия ни прокурист, която все още живееше там. Заекнах нещо за документи и книжа, които уж все още имам там. Двамата мъже се свиха зад сандъка. После счупихме рамките, извадихме снимките – снимки с подписи на млади носители на рицарски кръстове – и натрупахме стъклата. Бяхме си взели опаковъчна хартия и канап. Успяхме да избягаме незабелязани през задния вход. Не ме интересува, ако хората разберат за щетите. В края на краищата загубих камерата и оборудването, които по молба на шефа пазех в завода, който беше напълно разрушен. Какво са няколко стъкла в сравнение с това? Измъкнахме се с плячката си колкото се може по-бързо. Всеки влачеше по един тежък вързоп стъкла до дома ми, където двамата мъже бяха оставили скъпите ни служебни велосипеди. Получих четири стъкла за награда и можех да си остъкля прозореца на таванското жилище, ако имах кит.

Вечерта прелиствах доста произволно подбраната библиотека на собственика на жилището. Намерих "Поликушка" на Толстой и прочетох разказа за кой ли път. Прерових един том с пиеси на Есхил и попаднах на "Персите". С оплакванията си за победените пиесата съответства добре на нашето поражение – и все пак не съвсем. Нашата германска беда има привкус на отвращение, болест и лудост, не може да се сравни с нищо историческо. Току-що по радиото пуснаха отново репортаж за един концентрационен лагер. Най-отвратителното във всичко това са редът и пестеливостта: милиони хора направени на тор, пълнеж за матраци, сапун и филцови постелки – такива неща Есхил не е познавал.

ОТ СЪБОТА, 16 ЮНИ, ДО ПЕТЪК, 22 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Нищо повече за записване. И няма да записвам нищо повече, онова време отмина. Беше събота около пет часа следобед, когато отвън се звънна. „Вдовицата“, помислих си аз. Но това беше Герд, с цивилно облекло, с тен, косата му по-светла от всякога. И двамата мълчахме дълго време, гледахме се в сумрачния коридор като две привидения.

„Откъде идваш? Освободиха ли те?“

„Не, просто се измъкнах. Но сега ме пусни първо да вляза.“

Влачеше след себе си една от рогатите шейни, поставена на малки колелца и натоварена с куфар и чувал.

Бях трескава от радост. Не, Герд не идваше от Западния фронт. Неговата зенитна част била изпратена в последния момент на изток. След директен вражески удар върху позицията им, трима от тях се отделили и се настанили в изоставена вила, където намерили костюми, обувки, цяла бала тютюн и достатъчно храна. Но ситуацията станала опасна, когато смесена местна администрация от руснаци и поляци започнала да претърсва жилищата. Тримата мъже се присъединили към група евакуирани берлинчани и се прибрали с тях на автостоп. Герд знаеше сегашния ми адрес, защото беше получил последната полева пощенска картичка с червен кант и известието за бомбардировката на дома ми. Разбира се, той си мислеше, че и новото ми жилище е разрушено и че съм Бог знае къде. Беше изненадан, че съм невредима. Поклати глава на моите разкази за гладуването и заяви, че оттук нататък ще доставя необходимото. В чувала беше донесъл отлични картофи и парче сланина. Веднага се заех с пърженето и поканих и вдовицата. Тя познаваше Герд от моите разкази, поздрави го, въпреки че никога преди не го беше виждала, с бурна прегръдка и в потока си от думи му показа съвсем скоро трика с палеца и показалеца: „Украинка - така, ти – така.“

Видях, че Герд беше объркан. С всяко изречение ставаше все по-студен и се преструваше на уморен. Дебнехме се взаимно и пестяхме личните думи. Лошо беше, че Герт нямаше нищо за пушене. Беше си въобразил, че на нашия черен пазар всичко върви по старому.

След необичайно ситата храна се чувствах възбудена и игрива. Но въпреки това се озовах през нощта ледена в ръцете на Герд и бях доволна, когато ме остави. Засега бях съсипана за този мъж.

Нееднакви дни, неспокойни нощи. Разни хора, които бяха пътували с Герд, идваха да ни посещават. Това предизвика постоянни напрежения между нас. Герд искаше гостите да бъдат почерпени. Аз исках да спестим картофите и сланината за нас двамата. Ако седях мълчаливо, той ме хокаше. Ако бях оживена и разказвах истории за преживяното през последните седмици, след това спорът беше още по-голям. Герд: „Всички вие сте станали безсрамни като кучки, всички тук в къщата. Не го ли забелязвате?“ Той направи отвратена гримаса: „Ужасно е да се общува с вас. Загубили сте всякакви морални норми.“

Какво трябваше да отговоря? Свих се и се намусих. Не можех да плача, всичко ми се струваше толкова безсмислено, толкова глупаво.

Герд, спомняш ли си? Беше вторник, краят на август 1939 г., около десет сутринта, когато ми се обади в офиса и ме помоли да си взема почивка за остатъка от деня, на всяка цена, за да излезем на разходка. Изненадана те попитах защо и за какво. Ти промърмори нещо, че трябва да заминеш някъде, и настоя отново: „Ела, моля те, ела.“ И така, посред работния ден, ние се разхождахме през боровите гори на Марк. Беше горещо. Усещаше се миризмата на смола. Скитахме около едно горско езеро и попаднахме в облаци пеперуди. Ти ги наричаше по име: синя пеперуда, лимоненожълта пеперуда, огнена птица, дневна паунова пеперуда, лястовича опашка и още много други названия. По средата на пътя беше кацнала голяма пеперуда с широко разперени, леко трептящи криле, която ти нарече траурна мантия – кадифено кафява с жълти и сини краища. А когато малко по-късно си почивахме на един дънер и ти тихо си играеше с пръстите ми, аз те попитах: „Имаш ли повиквателна в джоба си?“ – „Не в джоба“, каза ти. Но я беше получил същата сутрин и ние усещахме, че това означава война. Пренощувахме в едно отдалечена горска гостилничка. Три дни по-късно ти замина и вече бяхме във война. И двамата я преживяхме. За наше щастие ли?

Междувременно дадох някога на Герд своите дневници. (Имах три пълни тетрадки.) Герд се зае с тях за известно време, след това ми ги върна и каза, че не може да се оправи с моите драсканици и многото вмъкнати листчета със стенографски знаци и съкращения.

„Какво трябва да означава това, например?“, попита той и посочи „Schdg“.

Аз се разсмях: „Е, разбира се, че означава 'оскверняване' (нем. Schändung – бел. П. Н.)“ Той ме погледна сякаш съм луда и не каза нищо повече.

Вчера замина отново. С един приятел от зенитната артилерия щели да тръгнат на автостоп за родителите на приятеля му в Померания. Иска да донесе хранителни продукти. Но не зная дали ще се върне. Лошото е, но се чувствам облекчена – вече не можех да понасям непрекъснатото му желание за алкохол и тютюн.

Какво друго? Нашите издателски планове са в застой. Чакаме отговор от властите. Унгарецът започва да показва първи признаци на умора, напоследък говори за политическо кабаре, което задължително трябва да се основе веднага. Въпреки това продължаваме да работим усърдно, изпълняваме плановете си и правим всичко възможно, за да се противопоставим на общата парализа. Убедена съм, че тук и там има други малки групи от хора, които се активизират, но в този град на острови те не знаят нищо едни за друг.

Политически започва да се случва нещо. Завръщащите се московски емигранти изпъкват, заемайки ключовите позиции. Не може да се разбере много от вестниците – ако въобще успееш да се сдобиеш с някой брой; най-често чета обявленията на черната дъска до киното, закачени с габърчета за обществеността. Програмата на нашата нова градска управа е странна. Изглежда, че се отдалечава от съветската икономическа система, нарича се демократична и се опитва да обедини всички „антифашисти“ под една шапка.

От седмица се носи слух, че южните райони на Берлин ще бъдат окупирани от американците, а западните от англичаните. Вдовицата, просветена от хер Паули, е на мнение, че нашият икономически възход е съвсем наблизо. Не зная; страхувам се, че за нас няма да има голяма разлика кой ни държи под окупация - сега, когато нашите победители се прегърнаха така сърдечно на Елба. Да изчакаме. Нищо не може да ме разтревожи толкова лесно.

Понякога се учудвам, че не страдам вече от скъсването с Герд, който за мене иначе беше всичко. Може би гладът потиска чувствата. Имам толкова много работа. Трябва да намеря парче кремък за газа, защото последните кибритени клечки са изгорени. Трябва да изчистя локвите в жилището; покривът отново тече, покрит е само с стари дъски. Трябва да обикалям и да търся зеленина по краищата на улиците, трябва да се редя на опашка за грис. Нямам време за духовен живот.

Вчера преживях нещо смешно: пред нашата къща спря каруца със стар кон, животно от кожа и кости. Луц Леман, четиригодишен, дойде за ръка с майка си, застана до каруцата и попита с мечтателен глас: "Мамо, може ли да изядем коня?"

Бог знае какво още ще ядем. Все още не съм стигнала до крайния ръб на животозастрашаващата ситуация, не зная колко далече е до него. Зная само, че искам да оцелея - напълно против смисъла и разума, просто като животно.

Дали Герд мисли още за мене?

Може би отново ще се намерим.

(Край)