ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Microsoft Copilot и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

I.

Пандо Кляшев. Биографични данни.

25 март 1904 година

Роден съм в с. Смърдеш (Костурско) на 29 септември 1882 г. Баща ми беше зидар, родом от Смърдеш, а майка ми от Брезница, близко село. Учил съм се в селото си от I до включ. IV отделение в бълг. училище. В селото ни имаше българско и гръцко училище; в Смърдеш са най-яростните гъркомани.

В гр. Костур завърших I- III клас; IV-VI клас в Солунската гимназия, а VII клас в Битоля. Завърших гимназията през 1899-1900 г. След това през 1900-1901 г. учителствах в Смърдеш, а в края на учебната година 1901 г. през юли постъпих във въстаническа чета и оттогава прекарвах цялото време с четите до край. Още в Солун, през 1898 г. на 20 декември бях посветен заедно с няколко другари от класа (VI кл.) в революционното дело. Тогава имаше две партии в Солун: едните, централисти, начело с Хр. Матов, Хр. Татарчев, Хаджи Николов и Пере Тошев - и други, върховисти: Гарванов, Колушев, Хаджи Мишев. С тях беше и Наумов. Аз и другарите ми нищо не знаехме, че има разлики между двете групи, и симпатизирахме на Хр. Матов и Пере Тошев. В революционното дело бяхме посветени от Гарванов и Колушев, но не направо, а чрез посредство на други. От съчиненията, които бях чел и които са ми повлияли, си спомням за Каравеловите повести, "Под игото" на Вазов и Ботевите съчинения. Давахме вечеринки, сказки, и със събраните пари си набавяхме книги. През ваканцията след VI клас бях в селото си, а VII клас прекарах в Битоля. Един другар, Лазо Москов, ми разясни, че имало разцепление между Гарванов и Матов. Тогава дори разбрах какво значат натякванията на някои другари, че сме принадлежали на другата група. От Москов разбрах, че Гарванов, Колушев и техните съмишленици имали за цел не да действат по революционен, а по еволюционен начин, именно чрез училищата, чрез културен прогрес и т. н., докато другите – чрез революция.

Сега, както знам, разцеплението се дължало на амбиции. Гарванов и Колушев имали претенцията да работят повече и да бъдат повече осветлявани и посвещавани в делото, за да имат по-голямо поле за работа. С Гарванов беше Семерджиев, книжарят, а с Матов – Хаджи Николов, също книжар. Гарванов е родом от Стара Загора, Колушев – от Одринско. Матов и неговите съмишленици пък действаха повече тайно, не се изказваха и се държаха резервирано.

В Битоля действах като ученик все между учениците. Целта беше да подготвим колкото се може повече от по-надеждните ученици от IV-VII клас. Успяхме много, всички по-добри ученици сгрупирахме и давахме тон на цялото училище. Между учителите имаше и посветени. Учители ми бяха тогава Дамян Груев, който ми преподаваше по география, а в долните класове – геометрия с чертане и рисуване; Герджиков Михаил, който преподаваше френски и минаваше там под името Луканов Тодор, завършил уж химия; Васил Пасков, който преподаваше психология, логика и история.

II.

Първите зародиши на Организацията в Костурско. Дейността на Апостол Димитров, Лазар Поп Трайков, Павел Христов и Кузо Стефов. Поп Трайков в затвора.

През ваканцията, като свърших гимназията, захванах в родното си село Смърдеш самостоятелно да агитирам. Вече заварих комитетски членове начело с Фоти Мерджов, селянин, прост, от българската партия. Основите на Вътрешната македонска революционна организация бяха вече положени, имаше и устав. Изобщо в Костурско организацията дотогава беше хванала тук-там корен.

Гъркоманството беше пуснало в цяло Костурско дълбоки корени. Екзархистите бяха силни само в две села — Дъмбени и Бобища. После станаха екзархийски селата Поздивища и Руля, сир. това беше станало преди да се роди организацията. Гъркоманските села не представляваха добра почва отначало за организацията. Борбата между гъркомани и българи се водеше най-ожесточено, па и сега в Костенарията селата си остават гъркомански, под патриаршията. Първите зародиши на организацията донесе Апостол Димитров, родом от Дъмбени, учил се в Солун (изключен от VI клас). Понеже борбата между гъркомани и българи беше в разгара си, Димитров не можа много да направи като учител в Смърдеш. Той беше учител още когато бях в първо отделение — около 1890—1891 год. той учителстваше. Той беше почнал да пропагандира през октомври 1895 година; най-напред успял да привлече няколко души, 2—3 от Смърдеш и Дъмбени, и да ги посвети в делото. До 1895 год. Димитров е работил само за българщината против гърците. От Смърдеш бяха тези: Ламбро и Кръсто Поповски и Лазо Поповски, все екзархисти. На гъркомани още не било възможно тогава да се говори за това. От Дъмбени е бил посветен поп Филип и още 1-2. Още посветил в с. Тиолища учителя Кузо Темелков; от Блаца - учителя Динко Дамянов; от Загоричани - Никола Цицов, учител, все през 1895 год. И учителят в Брезница Христо Георгиев беше другар на Апостол Димитров. Христо Георгиев, родом от Брезница, беше успял да посвети в делото само един работник, Пенчо Балков. Те са първите последователи на революцията в Костурско. Така в Смърдеш и Дъмбени се посяват след 5 години първите семена на революцията. Апостол Димитров мина от Смърдеш за главен учител в Костур. Там, в Костур той повече е гледал да сгрупира българите, да привлече някои от селяните към екзархията, а много слабо е действал по делото на организацията. Той с получени от Битоля (от Груева) пари купуваше гръцки пушки за организацията и ги предаваше по костурските села Дъмбени и др. Пушките собствено бяха предназначени за Битолско, но поради някакви неприятности, изникнали по пренасянето им, тия пушки останаха в Костурско, именно в Дъмбени (те бяха нещо 18 пушки, купени за 40 лири) и някои в Загоричани (купувани през 1894 год.). Те са, може би, първите пушки, които организацията е купувала. От Костур Апостол Димитров замина на 1896 г. в Пловдив, гдето стана чиновник на източните железници. Той и тук действа в дружеството па и сега е много деятелен. Сега е чиновник на софийската гара. Подир Димитрова дойде един главен учител в гр. Костур по име Нелчинов - македонец (не е от Костурско): той учителствува през 1896-97. Посветен беше и минаваше като ръководител. Лазар Поп Трайков (род. от Дъмбени) и Кузо Поп Стефов (род. от Загоричани) още като ученици в Солун били посветени в делото, струва ми се от Груева. През ваканционното време тия двамата действуваха в селата си покрай Нелчинова. Последният не постигна някои видни резултати, а Поп Трайков освен в селото си обикалял всичките села от Корещата, и Пополе, а пък другарят му Кузо Стефов агитирал по селата около Загоричани. В това време, 1896-97 год., вследствие на агитацията на речените двама и на Нелчинова, почти от всички села вече имаше по няколко души посветени в делото. Тогава с Поп Трайкова е обикалял по селата и другарят му Лазар Москов (род. от Дъмбени), ученик в Битоля.

Главните учители в Костур, Апостол Димитров и Нелчинов, не можаха да извършат нещо особено. Враждите между българи и гъркомани поутихнаха тепърва вследствие на обиколките на учениците. Ученическите разходки по селата извършиха цял преврат в духовете на селяните. Учениците пееха патриотически песни, разказваха и пр. Особено песните влияеха, сетне другарските срещи и пр. Всичко туй подигаше националното съзнание у селяните гъркомани и екзархисти. Вследствие на туй враждите поугасваха и почвата ставаше по-сгодна.

Поп Трайков и Москов особено енергически действуваха по селата. Поп Трайков още като ученик в Солун беше изтънко посветен в тайните на организацията. Той, като обикаляше по селата, посвещаваше само най-добрите елементи в делото, та когато той искаше и да налага своята воля, можеше чрез своите, посветени в делото другари, пред които имаше авторитет. Освен това Поп Трайков беше смел и прибягваше до оръжието, за да се наложи. В Дъмбени селяните по негова инициатива поведоха борба със своя спахия Юмер ага. Селяните искаха да дават на спахията десетъка — в същност осмата част — да си я прибира в натура, а пък спахията искал да я кара по старому, да я оставя у селяните та сетне да им взема двойно, като ги стегне за пари напр. къде Великден.

В тази борба Поп Трайков се прояви със своята решителност. Той накара селяните сами да си измерят житото и всички вкупом да го изтърсят пред вратата на селския хан. А понеже поставеният от агата човек не рачил да приеме житото, те го изсипали пред хората. Най-сетне агата се принудил да прибере житото. Агата викнал селяните да се разправя. Тези упълномощили Поп Трайкова; агата не го щял — човек, „който ще развали царщината". Поп Трайков се опира и казва, че ще говори, защото е упълномощен; селяните подкрепят това. Скокват турци да го убиват, но и селяните, въоръжени, скокват, — и агата отстъпя. От тогава Поп Трайков се издигна в очите на селяните. Турците диреха случай да го убият, но той се пазеше.

Григор Бейдов, екзархийски свещеник, беше председател на общината в Костур и доста беше спомогнал (преди да дойде Димитров в Костур), за да закрепне тук българщината. Ала поради „недобро" поведение екзархията го разпопи, а от Цариград го изпратиха в един манастир тук, в България. Разпопен, той прибягна към сърбите и те го натовариха с мисия да отваря сръбски училища в костурските села, като го изпратиха пак като свещеник в Костурско. Поп Трайков се залови да го дебне по цели нощи по пътищата, за да го убие, но случайно не успя. Но и Бейдов нищо не направи; узна, че го дебнат и избяга назад в Битоля и оттам пак в Сърбия. Сега е потурчен, а казват, че е и убит от турците. След това Поп Трайков и Кузо продължиха след ваканцията да учат в Солун. Организацията, така посъвзета през ваканцията, се ръководеше от учителя Христо Георгиев в Смърдеш, главния учител в Костур Нелчинов и други учители по селата. Така минава зимата през 1897 година.

Поп Трайков между това в Солун поради ученическия бунт през 1897 учебна година беше изключен от учителите (от VI кл.). Бунтът беше причинен от Комитета. Учениците вдигаха гюрултия главно против учителя Наумов. Наумов принадлежеше към групата Гарванов-Колушев. Учениците, начело с Поп Трайков, Аницинов, Бошнаков и др., навярно под внушението на Комитета от другата група, се вдигнаха против Наумов и С-іе, главно за да ги накарат да се махнат от Солун. Наумов беше оставен за директор в Солун вместо Сарафов. Благой Димитров (сега учител в София) беше уволнен; учениците не искаха Наумов, недоволни, че е уволнен Димитров. Екзархийският училищен инспектор Лазаров дойде да ни помири. По тази причина Поп Трайков беше изключен, та дойде в София, гладува и оттук написа дълго изложение в екзархията върху делата на учителите в Солун. Вследствие на това екзархията му позволи да се върне в Солун и да свърши VII. клас. Учителският съвет, считайки го опасен, не позволи да влезе в пансиона, а му дадоха 12 лири, за да живее частно. Поп Трайков е бил и поет. Той е особен тип, с твърда воля, мълчалив. Той свърши гимназията и се върна в Костурско. Пак цялата ваканция обикаляше по селата и през 1898/9 прекара като учител в селото си Дъмбени. Ала той в село малко се свърташе; все по агитация се движеше дори и в Леринско. Имаше една учителка, която му помагаше. Той отиде чак в Пътеле да купи за 20-тина лири, взети от Дъмбенци, пушки. Тези пушки достигнаха разменени с по-стари, като минавали от ръка на ръка. Трябва да се отбележи, че в Костурско, напр. в Дъмбени, Смърдеш, Загоричани, Вишени и пр. се намираха пушки, останали от фариите, въоръжени християни, които се разхождаха по селата, за да бранят християните. Тези пушки беше ги раздал преди няколко години, струва ми се, Рифат паша на християните селяни, за да се защищават. Наскоро след освобождението на България, 1-2 години, бяха дошли от тук, отчаяни, че Македония остана в робство, някои македонци войводи за да вдигат въстание: Павел от с. Желево и споменатият вече Мерджов; от Гърция войводи Далипо, Стефо. Това движение го наричат андърсията („андарти“=хайдути). От това време беше се зародил бунтовнически дух в Костурско. Затова организацията намери по-добра почва в Костурско: хората са и юначни — има там прочути хайдушки войводи, които са издържали цели големи сражения с турците, напр. Наум Орлин, който беше дигнал от града Лерин, от самия конак, каймакамина; имало е един харамия Лаки, прочут юнак и др. Местността е планинска, хората са принудени да ходят на гурбет.

В това време, когато Поп Трайков се движи по селата, за учител в гр. Костур се назначи Павел Христов, родом от с. Цапари (преселен в Битоля). Павел Христов беше упълномощен от Битоля за ръководител на района. Като дойде той там, се споразумяха с Поп Трайков и последният оставаше като подвижен агитатор, а Павел — постоянен в Костур. И двамата покръщаваха нови селяни, които идваха и в града. За да имат по-голям успех, намериха за добре да посвещават в делото и гъркоманите, които са множество и без които нищо съществено не би могло да се извърши. По този начин се удряше крак и на черковната борба, като се пренасяше тя на друга почва. И наистина, черковната борба изгасна. Павел Христов обикаляше и някои близки села около града и посвещаваше. И така сега всички се заредиха, и във всяко село вече имаше не по двама-трима, а по двадесетина посветени. Център на организацията стана градът Костур, именно учителят Павел Христов, който успя да си създаде още по-голямо име от Поп Трайков. Цяло правителство беше станало училището. Всеки пазарен ден идваха у него много хора, и гъркомани, и власи, за да ги посвещава.

Поп Трайков беше повикал през ваканцията още през 1898 год. двама души, за да му помагат в качеството на терористи. Те бяха Дядо Ицко от с. Вощарени (Леринско) и Иван Кафеджията от Битоля. Дядо Ицко — 50-годишен, прегърбен, много скромен човек — беше душата на целия район в Леринско. Терористическите действия се състояха главно в покушения против турци, турски големци. Но речените помощници на Поп Трайков нищо особено не сториха и се завърнаха назад. През същата 1898 год. Кузо Стефов беше назначен в с. Хрупища (българи и власи), и тук той посвещаваше и власи. Кузо почна да прокарва организационна мрежа и в села от Нестрам-кол (Хрупища).

Така усилено се развиваше организацията при казаните дейци и през 1899 година. В това време излязоха на сцената и няколко нови дейци — терористи: Коте от Руля, Кольо Вишенски (от с. Вишени), Стасо Кономладски и др. Коте Христов от Руля е човек, който преди това отдавна се е занимавал с хайдушки обири, имал си е една дружинка (тайфа): събере дружинката, обере някоя къща или керван и пак се потайва в селото. В една къща в Пцодери бяха го уловили и, откаран в Лерин, бил бит и осъден на затвор. Седял затворен и в Корча. Като човек, който е боравил с оръжие, Поп Трайков беше го употребявал ту като куриер, ту заедно с него вървял, като му плащал по малко, за да се издържа и да не предприема някаква кражба. Той беше способен да служи за оръдие на терористите.

Спасо Кономладски и Кольо Вишенски, бивши пъдари, са хора опитни и решителни да боравят с оръжие. И те тъй също послужват на Трайков било като куриери или като терористи.

20 април

Поп Трайков беше назначен през 1898/99 учебна година за учител в родното си село Дъмбени. Той не стоеше в училището много време, а по цели месеци отсъстваше, ходеше по селата да организира. В това време другарката му учителка поддържаше училището. Както вече се каза, беше отишъл в Пътеле да уреди с работника от Пътеле по име Дине, с прозвище Абдураман, канал за купуване и пренасяне пушки от Кайлярско. В Пополе-кол (Загоричани като център с околните села се нарича Пополе) Поп Трайков укрепваше организацията. Цялата година това време Поп Трайков ту се връщаше в Дъмбени, ту обикаляше Корещата и Пополе-кол. А Павел Христов тъй също посещаваше някои от селата, правеше частни събрания и насърчаваше. Павел Христов беше в сношение с комитета в Битоля. Това беше подготвителната работа и разширяването на кръга на числото на работниците през 1898/99 учебна година. Това разширяване на мрежата на организацията беше възпрепятствано от многото продажни елементи в района, българи гъркомани, и вследствие на това се започнаха издайства, които заплашваха организацията в самия ѝ зародиш. Имаше и такива елементи, които много дружаха с турци и скубеха народа заедно със спахиите и правителствените чиновници (бирници и пр.). На такива не можеше никак да се довери тайната на организацията, а пък от друга страна те бяха неминуема пречка за развиването на организацията. Трябваше непременно да се изтребят. Поп Трайков и Спасо Кономладски още през юли месец 1899 година бяха застанали по пътя, който води от Лерин през Прекопани за Загоричани, за да чакат двама загоричски чорбаджии от тоя род — един коджабашия и неговия помощник, по име Цуцульо, и Клянчето (прякори). Не успяха. След няколко дни — след 8-10 дни Поп Трайков пак чакал на друго място същите, които се завръщали от Битоля, и с друг един другар, Манол Розов (тогава Розов беше още ученик в Солун), успява да ги унищожи. Мнозинството от селяните знаеше, че турци са ги убили. Само някои от организацията се сещаха, че това е работа на Поп Трайков, и поради това този последният беше си спечелил голямо име, беше вдъхнал респект и страх. Това са първите жертви на организацията в Костурско. Подир това Поп Трайков се върна в родното си село Дъмбени. От Битоля му изпращат един другар терорист, по име Вельо, родом от Демирхисарско (Битолско). С този другар Поп Трайков си служил в нощните движения и е заплашвал някои по-несвестни работници. Към октомври същата година Поп Трайков, Вельо, Спасо, Новачко (от Кономлади) и Демир (от Кономлади) хванаха пътя между Кономлади и Брезница, в местността Черна Гора на един спахия Демир от село Гърлени, помощник на спахията Юмер ага, родом от св. Неделя, за да го премахнат. Реченият Демир беше убил двама души българи, — едного беше пребил с бой; беше лош, звяр. Мислеха, че ще мине оттам. Вместо него едно друго турче минало, другар на Демир, заедно с българина Динко Хаджиев от с. Черновища, който сетне стана един от най-добрите работници в нашия край. Смятайки него за Демир, изгърмяват и убиват турчето, а Динка, който изплашен почнал да бяга, успяват да го наранят в едната ръка и коня му, настигат го и му заповядват да мълчи и да не казва нищо. Сетне тайно го излекуваха в Костур; Павел Христов свърши тази работа. И сетне вече посветиха същия Динко в организацията и той, както казах, стана неин предан работник. Турците никак не се досещаха, че това може да са го извършили българи.

Поп Трайков и през 1899/1900 г. пак учителства в Дъмбени. През ноември обикалял низ Пополе и когато се завърнал в с. Черешинца, имало около 10 души заптии в един дюкян. Поп Трайков и другарят му Бельо минали в одърпани дрехи и не поздравили турците. Тези скокват, улавят ги и учудени намират у тях револвери. Докарали ги в Клисура. По пътя ги били много, безбожно дори. Тук в Клисура ги претърсват и у Поп Трайков намират комитетския печат, разписки и списък на членовете на селата. В Клисура Павел успява със свои хора да подкупи полицейския и да измъкнат всичко, намерено у тях, а пък револверите останали у заптиите, без да се обяснява на правителството, че са били намерени у тях. Докарват ги в Костур без всякакви доказателства. След тримесечен затвор ги откарват в Корча. Юмер ага, спахиите от св. Неделя настоявали да се осъди Поп Трайков, защото бяха подушили, че е неблагонадежден.

В това време, за да може там по-лесно да се загнезди организацията, в с. Шестеово комитетът беше намерил за добре да се премахне там гръкоманският учител Танас, българин, но фанатизиран гъркоман. На една сватба в с. Тиолища Кольо Вишенски през прозореца на една съседна къща го застрелва. Никой не се досети, че българин го уби, а напротив беше хванат един бег от Костур, заподозрян в това убийство. Каймакаминът беше противник на тоя бег. Последният един път беше набил каймакамина в конака. За да си отмъсти, каймакаминът поде на драго сърце подигнатото обвинение от роднините на убития даскал против речения бег, който е деребействал в Тиолища и бил даже и нещо скаран с убития даскал. В Битоля бегът не биде осъден, но не биде и оправдан, а изпратен в Солун, за да го съдят по-нататък. Той от мъка в затвора умрял. Заловени бяха още заподозрени трима селяни от Шестеово (екзархисти) и свещеникът поп Димитър, но се оправдаха и се освободиха.

В Клисура, като взели намерените у Поп Трайков книжа и печат, турците повикват учителя Златко Каратанасов от с. Бобина, за да прочете книжата и да им каже, що съдържат. Този се извинил майсторски, че не можел да разбира тия знакове, че били особени букви, та нищо не казал. И за печата нищо не отбрал. Сега тоя Златко е свещеник и е в България, към варненските села.

В Корча Поп Трайков биде осъден на две години, а другарят му Вельо освободен. Адвокат му е бил един грък от Корча. Поп Трайков се задоволил с присъдата и излежа две години. В затвора е имал възможност да пише, да чете; свирел на цигулка; привлякъл вниманието на затворниците, изучил арнаутски и се запознал с един арнаутин, който се сближил с него; казвал се Абдул от с. Менкулец. Абдул обещавал на Поп Трайков, когато излезе от затвора да му доставя пушки за организацията, а пък организацията да го учи как и те, арнаутите, да укрепят своята арнаутска революционна организация, която не виреела — не напредвала много, защото нямат интелигенция.

Докато Поп Трайков лежеше в затвора, по движението в селата настъпи малък застой. Павел Христов се залови по-енергично с работа, и вместо Поп Трайков му стана дясна ръка Кузо Стефов от Загоричани. И пак тръгна работата.

III.

Турските деребеи в Костурско. Първата организационна чета.

През 1900 г. все още бях в Битоля и завършвах гимназията. През същата година, тъй като организацията вече беше укрепнала, се появи идеята да се създаде чета. Тя трябваше да защитава населението от различни деребеи – местни турски феодали, които тормозеха хората. Пример за такъв деребей беше Касъм ага от село Капещица. От обикновен пазач, благодарение на убийства и насилия, той се беше издигнал до един от най-богатите хора в района и беше завладял икономически основните села в Корещица. Този Касъм ага беше хитър турчин, който предвиждаше, че нашата борба между екзархисти и патриаршисти ще се превърне в политическа борба срещу турския режим. Дори беше казал, че ако той беше правителството, в никакъв случай нямаше да позволи разпространението на тази борба. Такива деребеи бяха също Нуредин бей и Абедин бей от Костур. Последният беше известен развратник и не оставяше непокътната нито една хубава жена в българските села около Костур. Ахмед ага от село Света Неделя, известен още като Юмер ага от рода "Юмеровци", също беше насилник. Като цяло, местните селяни бяха попаднали под двойно робство – както политическо, така и икономическо – под управлението на тези спахии. Касъм беше завладял цели села като Смърдеш, Брезница и Кономлади, Статица, Поздища и селата по поречието на Рулската река – Рула, Търново, Ощима и Желево. Юмеровците бяха обхванали селата Косинец, Дъмбени, Жупанища, Дреновец, Черновища и отново Статица и Кономлади, като купуваха десятъка. От една страна беше Касъм, а от друга те (Юмеровците) се стремиха да се сближат с първенците във всяко село, докато напълно завладеят селото и подчинят хората икономически. След това изключваха тези първенци от схемата. Оставяха събрания десятък в селото и се появяваха напролет, за да го поискат под формата на жито. Но тъй като селяните вече го бяха изяли дотогава, бяха принудени да полагат записи (дългове) на двойна цена. По този начин, с грабежи, удвояване на дълговете, бой, ограбвания и посегателства срещу честта на селянките – особено в семействата, където Касъм имаше вземания, жителите бяха доведени до отчаяние. Така стана и с осигуряването на превоз и други услуги. Юмеровците години наред действаха по същия начин – като превръщаха десятъците в източник на богатство. Успяха да деморализират много от селянките. Те си намираха жени във всяко село, а дори съпрузите на тези жени не смееха да се съпротивляват, защото им беше заплашвана животът от турците, които ги ухажваха. Така Касъм успя да присвои големи имоти в Брезница и Кономлади – две села, които почти се превърнаха в негови лични чифлици. В Брезница той построи своя собствена кула и заграби половината от гората Градище. Всички селяни вече се бяха превърнали в техни роби и не смееха да предприемат нищо без разрешението на тези всесилни турци. Жените бяха станали разюздани, а Касъм проявяваше хитрост и коварство в действията си. Организацията не можеше да разпростре влиянието си в тези села, докато не бъде премахнато влиянието на тези деребеи (феодали). Поради това организацията реши, че най-важната стъпка е да освободи селяните от тези злодеи. Само така селяните можеха да си възвърнат доверието в организацията и да се включат активно в делото. Това можеше да стане единствено с помощта на четите. Павел Христов сформира първата чета в Костурско през месец април 1900 година. Войвода стана споменатият Коте от Руля. Четници му бяха 6 души: Митре Влашето, Демир Кономладски, Христо Цветков от същото село, Алексо Настев от с. Цереово (Леринско), Нако от Шестеово, Вельо, другарят на поп Трайков, и още един Иван Бужов от Дъмбени. Някои от тези, преди да формират четата, за лице си изкараха паспорти, уж ще идат в странство (Нако и Иван бяха дошли тогава. Нако беше убил, преди още да се яви организацията, един турчин, сетне лежал в затвора и беше избягал в България, откъдето пак се бе върнал). Четата се сформира в началото на май, облече се във въстанически дрехи - чисто арнаутска носия с фъстани, за да може, където трябва, да минават за арнаути.

Още през зимата Павел беше разрешил на селяните от Смърдеш и Брезница да се премахне Касъм. Коте с пет-шестима другари се опитваше да го почака, като засядаше по пътищата. Най-после на 16 април Коте заедно с Васил Бекяров от Желево, Нако от Шестеово, Насо Йорлев от Апоскеп, Алексо от Цереово фанаха под с. Пцодери пътя на Касъм, когато този идваше от Лерин. Касъм е бил с трима другари. След първото изгърмяване Касъм не бил ударен. Когато той слезе от коня и улови позиция и мери в Коте, Васил Бекяров го улучи в челото и той падна. Единият другар на Касъма, Неджиб, също биде убит, а вторият, по-млад турчин, успя да избяга и да обади на заптиетата на Бигла. След като прибрали пушките на убитите, хванали гората. Потерата ги погна, но не ги узнаха. Пак се завърнаха всички по домовете си. Радост голяма у населението. Тялото на Касъма трябваше да бъде пренесено през всичките тия села, които той най-много е мъчил. Самите убийци излизали да гледат, как синовете му придружавали тялото на баща си, натоварено на кон с дъски от едната страна, а от другата страна тялото на Неджиба. Синовете му (има до петима) никак не подозираха, че убийството е дело на комитета, а набедиха своя противник Хюсеин бег от Биглища, и този биде веднага затворен заедно с 12 души негови хора. В Корча тези подирните били много изтезавани. Те се опитали да бягат; хванати, още повече били подозрени като съучастници. Някои само освободиха, а задържаха в затвора Хюсеин бега и няколцина негови. Местиха го от Корча в Битоля, сетне в Солун, за да се разгледа там делото по настояването на Касъмовите синове. Тръгна потеря и по селата: Желево, Ощима, която измъчва някои селяни, за да узнае нещо по убийството, но нищо не се узна. Няколко дена след това, както видяхме, се формира четата. Народът се почувства облекчен, комитетът стана една тайнствена сила, пред която взеха да се прекланят.

Понеже всичките, що влязоха в четата, имаха семейства, Павел Христов беше им обещал да им дава по три лири месечно за поддръжка на семействата им. Всичко, което четата би припечелила, трябваше да отива в касата на комитета. Тия първи четници бяха хора прости и бяха жадни само да убиват турци и шпиони. Те знаеха, че това е целта на четата, а пък ако нещо заграбят, да бъде комитетско. Някои искали да се остави плячката им и не искали пари. Но Пав. Христов успял да ги убеди, че те не са разбойници и затова им вързал плата. Най-алчен е бил Ванчо От Дъмбени, и особено е имал суетата той да води четата. Понеже Павел Христов ги стягаше, този Ванчо почнал агитация между четниците, да не се покоряват на комитета. Коте тогава още беше по-послушен, и като е видял у Ванча съперник, издал е на Павел неговите домогвания с мнение, че трябва да се вземат мерки против него, да се премахне. И Павел се съгласил, като възложил тая работа на самия Коте. Той с двама другари извикал Ванчо, да идат на вода, и във Вишенската бука го довършват: един отзад му теглил куршума в гърба. Коте остана пълен войвода на четата, която повече се въртеше в Кономладско. Първата по-важна работа, която извърши четата, беше унищожението през юли мес. на Абедин бег от Стария чифлик, до езерото, на 3/4 часа до Костур. Павел Христов, който беше нагласил работата, беше излязъл там да гледа, как ще се извърши. Беят излязъл от селото Фотинища на кон и, като наближил позицията на четата, два залпа го повалят. Още не паднал от коня, Демир се впуска да го добие; Абедин изкарва револвера, но Демир с ножа го довършва. Четата избягва в планината. Наоколо имало жетварки. Заловиха четирима души от с. Шестеово, българи, но ги пуснаха наскоро. Така се свърши това дело.

Още не могат да се сетят и самите бегове, кой ги убива. След това четата се дръпна в Корещата, и повече тук се въртеше.

IV.

Марко войвода.

През юлий 1900 година дохожда Марко, чието същинско име бе Георги Иванов, родом от Котел (България). В това време беше се появило едно разно­гласие между четниците, които не харесваха Коте, като гру­биян и прост човек. Дори беше дошло до скарване между Коте и четниците и един искал да го убие. Когато дойде Марко, четата беше се дръпнала в Зе­леничко. Тогава Марко биде представен от Павел Христов за войвода на четата, като се заповяда на Коте да му бъде послушен. Марко беше пристигнал в Битоля от България. Коте всъщност само временно беше станал войвода, докато се намери по­-способен човек. Москов е дал мнение против Коте, още когато се формирувала четата, но по необходимост се възложило на Коте да води четата, понеже нямало друг. Тоя способен човек беше Марко. Сега Марко се поставя начело на четата. Когато той поел работата, държал реч на четата. Веднага изпъкнал паричният въпрос: закъснявало изплащането по три лири на човек; средствата бяха малки. Марко взел да им обяснява идеалната цел, на която служат. Марко е бил човек с твърда воля, патил много, чел доста, с малки потребности, честен до край — човек въздържан от всичко. Той повлия върху четата. Един от четниците, Митре Влашето, под влиянието на Марко съвсем се преобрази. Марко много упраж­няваше четниците във военното изкуство. При това се­риозно се е държал със четниците във всички случаи. Вдълбочавал им идеята на организацията. Той беше взел участие във въстанието от 1895 год. при изгаря­нето на с. Доспат (в Родопите) начело със Давидова.

Марко е вдъхвал на четниците послушност към началството. Всички е учудвал с желязната си воля и със малкото си претенции. Импонирал е и със своите способности. Затова той успя напълно и придобива четниците за себе си. Коте вижда туй и при това не може да издържи всичко, което Марко иска. От друга страна Марко се явява като натурник, чужденец. Коте е около 45-46 годишен. Марко вижда, че Коте е недоволен, но гледал първом да сплоти четниците. Към Коте се присъединява Вельо, другар на Поп Трайков (Вельо в затвора с Поп Трайков се разочаровал от последния, защото в поста блажил). Вельо беше повече способен да върши сам работа, отколкото заедно с другари да издържа дисциплина. Марко ги учил как да вървят по ред в шеренга, а Вельо все ще се отдели на няколко крачки и ще си върви самичък, не ще да върви в ред. Един път насмалко щели да го убият другарите му, като го помислили за чужд, понеже го видели отстрана, когато ходили на патрул. У Коте — накърнено честолюбие, че Марко му взе войводството; освен туй харамийските му инстинкти работеха у него. А Марко в туй време обикаляше по селата; той се обаждаше с четата си само на по-видните работници в селата. Първата година той не влизаше в село, а оставаше в гората. А пък тогава всички жадуваха да видят четата. Аз първи път видях Марковата чета и изобщо първата чета в с. Брезница, в гората. Марко седя една седмица над нашето село. Той упражняваше младежта с пушки, а на по-старите разправяше. Дойде и Павел Христов и държа сказка на селяните, — в гората. И Марко държа сказка, — все на своето източнобългарско наречие. Въодушевлението у селяните беше голямо.

Понеже в четата имаше четирима души от с. Кономлади и по-рано Коте се въртеше заедно с четата повече около това село. И тия от Кономлади честичко си отиваха у дома, при жените си. Дори някои от тези останаха непразни и те трябваше да признаят, че тук са мъжете им, а не в чужбина. Узнава това именно, че има чета, и една от най-развратните жени в селото, която имала работа с турци, и така се разчува туй нещо, че има чета. Марко, като дойде, малко тури край на това, но беше вече късно. Един от първите работници в Смърдеш, Кръсто Поповски, имаше брат, в затвора в Корча. Тогава аз бях вече учител в Смърдеш. Кръсто Поповски поиска чрез мене да му дадат два-трима от четата, за да избавят брата му, когато един заптия щял да го закара от Корча за Битоля. Павел Христов отказа, защото не бивало да се излага четата заради едно частно лице и защото още не било позволено да се избиват заптиета, царски хора, за да не се хвърли подозрение. Кръсто, за да отмъсти и да спаси брата си, решава се да предаде четата, само за да издействува прошка за брата си. За да се избави четата от предателските козни на Кръсто, тя се премести в Леринско и Марко, разбира се, с нея.

Като прехвърли Марко селото Бух, били изпратени куриери, за да го преведат в с. Вощарени и с. Попадия. Трябва да се мине Леринското поле, а трудно е да се измине тоя път в една вечер. Коте негодувал, не му се искало да върви, но най-сетне се подчинил на Марко. Там по селата организацията беше слаба; четниците търпели лишения и взели да негодуват против Марко, защо ги е довел в тоя чужд район. Коте и Вельо били главни инициатори, за да искат някои да се отцепят и пак да се върнат в Костурско. Най-сетне Марко си устоя на своето. Бяха наближили до с. Пътеле с цел да накажат един предател, турски шпионин, гъркоманин. В една воденица преседели няколко дена, докато една вечер на мръкване влизат въ селото, измокрени, отишли на дюкяна на чорбаджията. Някой ги забелязва, дига се глъч, от селото се открива огън против четниците, и тези едва се измъкват из селото, без да свършат нещо. Неуспеха на тоя поход Коте е взел за мотив да агитира против Марко, като неспособен да извърши дори и една такава работа. Четниците се разколебали — и една вечер четирма души го напускат, и Марко остава с двама души. Митре Влашето беше останал в селото си случайно, уж като овчарин да се преоблече. Демир и Христо бяха заминали с паспорти в България, понеже ги бяха усетили турците, та правителството налягало пред техните родители в Кономлади — усетили ги заради жените, както се каза — да представят писмо от тях, за да се види, че те наистина са на чужбина. Затова Марко беше намерил за добре временно да ги изпрати в България. С Марко останаха Алексо Настев и Георги Николов от Смърдеш. С Коте и Вельо се отцепили още Иванчо и Нако. Иванчо се зове по име Димитър, родом от демирхисарското с. Белица. Иванчо беше постъпил в четата през юли 1900 год., а отцепването от четата е станало в началото на септември в планината около Пътеле. Този Иванчо е момче на 21 година.

Като се отцепиха тези, върнаха се в Костурско и се криеха, поддържани главно от Лазо Чолакът в с. Апоскеп; после се прикриваха и в Кономлади и Руля. Марко остана с двамата си другари в Леринско, обикаляше селата до зимата, след което си увеличи четата и си остана в Леринско, където и загина.

Като се узна, че Кръсто станал предател, заръча се на членовете на организацията да нямат доверие вече в него. Кръсто, като видя, че работата му е лоша, отива при Павел в Костур, за да му се извини, като хвърлял вината върху Сотир поп Василев от Въмбел, сърбомански учител, който уж го подвел. Павел изругал Кръста и му казал, че името му вечно ще остане като предател. Кръсто дойде и при мене, да се оправдава, но аз, макар че бяхме преди туй първи приятели, му казах същото, като му заявих, че трябва или да се махне, или ще го премахнем. Доведох и един терорист в селото, на когото посочих Кръста, за да го накаже, но той не сполучи; сетне аз го оставих да избяга и сега се скита по Родос и др. Сърбоманският учител продължаваше да издирва, за да узнае подробности по онуй, което Кръсто му бе казал, именно, че има чета, и постоянно гледал да узнае и да издаде на правителството. И без да узнае нещо положително, отива в Костур и дава един списък от по-първите хора от с. Смърдеш, за да стане угоден на правителството, а от друга страна да издействува освобождение на Кръстевия брат Ламбро.

На тоя Сотир се устрои засада, определи се Коте с другарите си да го начака, когато се завръщал от Костур за Въмбели. Но той минал покрай четата и тя късно го забелязва, последва го и го убива близо до селото Смърдеш. Това дело можа да се прикрие и самият мюдюрин вярваше; той сам бе изпроводил заптие, да го дирят с цел да го доведат в Биглища, понеже два-три пъти лъжливо бе донесъл на турското правителство. Па и синовете на Касъма, които вярваха, че баща им е убит от техния противник Хюсеин бег, а пък Сотир се ста-раеше да ги увери, че комити са го убили, и го ненавиждаха. Мюдюринът не искал да вземе никакви мерки. А в това го насърчаваха и Касъмовите синове. Между туй от Костур дойде войска, затвориха седем души, между тях и една жена. Похарчиха се около 120 лири, докато да се освободят тия хора, които впрочем бяха невинни.

V.

По-сериозно организиране на района. Васил Чакаларов.

22 април.

До тогава само се посвещаваха членове, набираше се материал, без да се организират, за да се използват един ден. Хората ръководеше във всяко село онзи, който ги е покръстил. Същински ръководителни тела се образуваха през 1900 год. До тогава посветените членове един с други не се знаеха. Всичко се държеше тайно пред жените под страх на наказание. Във всяко село, гдето имаше повечко посветени, формираха се и ръководителни тела от по четири души от по-първите работници. Четата почна да обикаля по селата и да държи събрания, на които посветените членове се опознаваха. Наредиха се десетници — те събираха членските вносове. Сега вече, щом се посветеше някой, трябваше да си набави оръжие на своя сметка. Управителните тела не се нагърбваха с тая работа. Всеки си купуваше пушка от арнаутите.

След като се уби Сотир, Коте с дружинката си — четирма — пак се прибра към Кономлади. Понеже ръководителят Павел виждаше, че тая дружинка ще бъде безполезна да съществува така, и като познаваше характера на всички от тях, понеже се бяха доста компрометирали с отричането си от Марко и с по-постоянното натякване за пари, реши да ги отстрани от района. Той успя чрез свои хора да ги убеди да се махнат оттам, като им даде пари. На Коте бе предложил да го изпроводи в България, а подобно кроеше и за други. Коте наистина тръгна за България. А Вельо щеше да иде в Демирхисарско до тамкашното районно началство. Нако беше препратен в Гърция. Когато Коте мина през Леринско, водеше го Тане от Горничево с още един като куриер. Тези беха гърмели върху Коте, но не го улучили (види се са имали такава заповед). Тогава Коте се върна назад в Костурско, вече с голямо недоверие към всичко. Вельо отиде в Битоля. Коте е бил ранен от куриера Тане във врата и останал да се лекува по селата. Това стана през октомврий 1900 год.

Тогава, по предписание от Битоля, види се, се започна да се работи да се устрои канал, за да се доставят пушки от Гърция за Битолско. Манол Розов, който току що бе свършил гимназия, биде изпратен от Павел Христов през Солун за Атина и оттам в Лариса, за да устройва канал, но не успя, - не знаеше гръцки, нито беше опитен и затова се завърна. Тогава от България Борис Сарафов, в споразумение с Делчева и Гьорче Петрова, проводи Чакаларова, като му бе дал 25 наполеона, за да устрои в Гърция канал за пренасяне пушки, докато Павел Христов трябваше да уреди същото на турска територия.

Чакаларов Васил, родом от Смърдеш, по занаятие беше пръв кондураджия, опинчар. Като младеж беше буен и затова много шум дигаше с другарите си. Той се е учил в гръцко училище — до 1. кл., ходил е и в българско училище, І. кл. В черковните борби вземаше живо участие и там, на 23. април 1893 год. го набедиха, че взел участие в обезчестяване на гръцката учителка в Смърдеш. Той избяга в България от затвора, кри се около три месеца по арнаутлука, по Деволта (Чакаларов говори хубаво гръцки и доста добре арнаутски). — дохожда и в София. Нямаше работа; хвана своя занаят — беше се заловил в една барака на Витошка улица да прави чехли. После се залови с каменоделство, главно в Шумен, сетне бил предприемач по каменоделството по мостове, на Искъра правил мост, от който загубил доста, и най-сетне станал надзирател по железопътната линия към станция Лакатник, наглеждал работниците по линията за Мездра. И от тая работа Сарафов, по препоръката на ресенския районен началник Кокарев, изпраща Чакаларова в Гърция (октомврий 1900 г.).

Чакаларов, като отишел в Гърция, слязъл къде Лариса, гдето имаме ние свои овчари, и скоро се ориентирал, че може да се уреди канал. В Атина се среща с Розова, който пък мислил, че не ще може. След като Сарафов, чрез Делчева, съобщил на Централния комитет, че Чакаларов може да уреди тая работа, Ц. К. опълномощава Чакаларова да нагласят тая работа с Розова. Чакаларов с Лазо Киселинчев, от с. Косинец, около който се навъртаха в Атина членове на Комитета от същото негово село Косинец, отива, престорен на арнаутин, уж дошел от Арнаутлука да набавят оръжие, за да организират уж арнаутско въстание. Чакаларов се представил като родом от Янина пред търговци гърци, които търгували с пушки — αδελφοί Μαλζινιότου в Атина. Говорил с тех полугръцки, полуарнаутски. Единият от братята казал: Знай, че ако научим, че си българин, не само че ще спрем да ви даваме пушки, но ще си и отмъстим; и хиляда драхми да ни давате за пушка, ако е за българския комитет, няма за продаване. Но Чакаларов ги убедил, че това е чисто арнаутска работа. Пазарили ги пушките по 16 или 19 драхми. Съгласили се, търговците във Волос и Трикала да предават пушките, а пък за износа да се погрижи Чакаларов. Нагласили работата в Волос и оттам в гръцкото Търново, където търговците му обещали да улеснят пренасянето на пушките. Нагласили и да подкупят митничаря с 20 наполеона, за да не се забележи, че толкова пушки, хиляди пушки минават през тоя пункт, за да не се вписват като износ. Така нагласено, Чакаларов пак се връща в Атина заедно с Розова, където получил 220 наполеона от Солун, изпратени до Розова за първите покупки.

VI.

Войводата Атанас Петров. Аферата по убийството на Нуредин бей. Арестуването на Павел Христов.

Павел работеше с Кузма Стефов, а този с помощта на власи (каракачани) се надявал да уреди пренасянето на пушки. В това време нуждата от чета пак се появила и Пав. Христов решил да формира нова чета. Понеже от Битоля не му пращали войвода, той назначил един момък от Шестеово, Атанас Петров, който бил изпроводен от нашите хора в Битоля с препоръка, че знаел пътищата от Костурско до Гърция. Битолското началство го праща за куриер при пренасянето на пушките до Пав. Христов, а той, като нямал човек за войвода на четата, него поставил начело на четата.

Този Атанас Петров нямал образование, бил неграмотен, до тогава занимавал се с майсторлък. Като майстор работил по Гюмурджинско, дошъл в България, стоял без работа, без средства. Не пращал пари на жена си и жена му го напуска и се омъжва за други. Петров, като разбрал в София, че има комитет, пожелал да влезе в четите та да си отмъсти и на оногова, който взел жена му. Хитър човек, да лъже майстор, разговорлив, опитен да преплита човека с лъжи.

Първата му среща с комитетски хора е била в с. Вишени. Почукал на къщата на Дамян Марков (баща на покойния студент Търпен Марков), закъснели да му отворят, разкрещял се. Сетне се срещнал с Павел Христов, взел да критикува, че нямало нищо приготвено, че нагоре имало съвсем друго, било приготвено. Павел веднага го разбрал, че е прост, недостоен човек, но по нужда го направил войвода. Четата състоеше от: Ат. Петров, Иванчо, от четата на Коте, Вельо, който се завърнал от Битоля с един другар Михаил (псевд. Георги) – всичко 4 души. Тоя Михаил (Георги) в Леринско е взел участие в убийството на един бег от с. Крушоради.

Понеже беше зимно време, четата взе да се прибира по селата, а същевременно и да покръщава. Кузо Стефов беше поставен от Пав. Христов да ръководи Петрова и да го надзирава. Като чул Митре Влашето, който бе останал от Котевата чета в селото си, че дошъл "войвода", отишъл в с. Дъмбени да го види. Тук чул, че Петров дрънкал на селяните, че всички били готови, а само тук не било готово, че скоро ще има въстание - на 1901 год., че топове имало скрити и пр. Митре го разбрал. Петров всъде се представял за военно лице. Митре видял, че не отбира от военна команда и че е неграмотен. Но другите не го забележили. Той карал селяните да побързат, защото въстанието на нова година ще се дига. Затова селяните стреснати и от друга страна окуражени побързаха да си набавят всичко потребно и скоро се въоръжиха. Той обиколи няколко села, в общи събрания запозна членовете едни с други. В скоро време тайният комитет стана известен на всички, па и жените разбраха. Петров с своята агитация ускори да се обобщи комитетската тайна, комитетът да стане известен на много, при все че селяните още не бяха подготвени да я възприемат както трябва и да я запазят. Петров обиколи няколко села така ту сам, ту с Кузо. Правителството можа да усети скоро, че има чета и че съществува организация, именно защото Петров покръщаваше и най-опасните елементи, хора, които работеха с турците. И мнозина от тях взеха да издават, както напр. Васил Цеменов от Дъмбени е съобщавал комит. работи на Юмеровците в Св. Неделя, а пък поп Аргири от с. Жупанища е съобщавал на гръцкия владика. Така беше в началото на 1901 г. Четниците Велян и Георги след два месеца, в януари 1901 г., се скараха с Петрова и дори бяха решили да го убият. Четата караше между друго селяните, които нямаха пушки, предварително да броят парите за пушки с обещание, че скоро ще им се до- ставят пушки. Това населението като разбра, па и турците се сетиха, а и гръцкият владика беше узнал, че пушки ще се изнасят от Гърция, та беше съобщил на своето правителство да вземе мерки.

Около Божик (Коледа) Коте, след като оздравя, склони да влезе изново в четата на Петрова. Павел го надума, като му казал, че това, що се е случило с него, било без негово знание. След като пообиколиха някои села от Корещата и Пополе, Павел предписа на Петрова да мине в Нестрамско и да постави на по-добри основи организацията, а при това да се отвори път за пренасяне на пушки. И Петров замина заедно с Кузо в Нестрам.

В Петровата чета имаше още две момчета от Шестеово (Григор Вангелев и Тасо). По заповед се присъединиха още 3-4 от окол. села към четата на Петрова, та тя порасна до 12 души. В Нестрам четата се бави десет дена, формирува се управително тяло, десетници и пр. Случи се, че бащата на едно момче от Кондороби, по име Кочо, което само за няколко дена беше придружило четата на Петрова, тръгнал в Костур да обади на правителството, понеже узнал, че син му е в чета, та да не носи отговорност. Павел Христов, като видял, че бащата ще обади на турците, че син му изчезнал и пр., писал на Кочо, да се завърне. И този, връщайки се, на пътя среща баща си, и понеже този му се заканил, че отива в Костур да обади на правителството, Кочо изважда камата, издупчва баща си и се завръща в четата.

В Нестрам една вечер отиват Коте, Вельо, Георги и Иванчо, заобикалят къщата, където е бил Петров с Кузо, и почнали да гърмят, за да ги убият, но не сполучили. След тая случка Коте с четирма другари: Иванчо, Вельо, Георги и Спасо се отделят окончателно от организацията и захващат да действуват като чета на своя глава.

Едните и другите се връщат в с. Жупанища. Пав. Христов, като се научил за случката, изпраща поп Филипа от Дъмбени в Жупанища, за да опита да ги помири, а в противен случай да им даде средства, за да заминат зад граница. Но помирение отказали и още поискали месечните си и други пари. Понеже това не им се удовлетвори, Коте с четата си се дръпва в Рулската река. Петров с четата отива в Апоскеп. Павел Хр. се убеждава вече, че Петров е негоден за работа, изпраща го в Битоля, където искали да го пратят в Ресенско, но този, под предлог, че иска да види домашните си, връща се в Костурско и тук остава. На негово място за войвода в Костурската чета изпращат от Битоля Тале Горанов, прилепчанин. Петров скита по селата вече не като войвода, а уж че все ще заминава за Ресенско.

Между туй Коте и другарите му скитат по Рулската река. Аз в качество на учител в Смърдеш и началник на областта по Рулската река, влязох в преговори с Коте. Последният се обещава, че ще слуша организацията, но само че Петрова не можел да търпи. Аз докладвах на Павел Христов всичко. Целта ми бе, да се примами някак Котевата дружина и да се унищожи, като опасен, вредителен елемент. Но поканени във Въмбел от мене, не дойдоха всичките, види се защото бяха усетили нещо. И така първият опит, да бъдат унищожени, не се удаде. След това пак се прибраха в Рулската река; тук се скарват помежду си Вельо и Коте и се отделят - Коте с Георги остая в Рулската река, а Вельо със Спасо и Иванчо отиват в Кономлади и си стоят в селото у двамата братя Коле и Марко Пандеви. Тук те стават в късо време нетърпими, безчинствуват, крадат, колят овце, бият селяни за пари, развратничат. Най-сетне Спасо и Вельо се отделят от Иванчо, който, предрешен в селски дрехи, отивал по селата и не се предпазвал никак. Павел като виде всичко туй, повика Коле Пандов (един от братята) и последният обеща да не ги подкрепя по-нататък. Пандов заедно с брата си успява да очисти Вельо, а Спас се отърва и избяга при Коте. Иванчо го пращат в Гърция, пак с намерение да го премахнат по пътя, а уж да иде зад граница. Не можа да стане и Иванчо благополучно стигна в Гърция (през 1901 г.). Коте не се разпусна както Вельо, беше по-въздържан, и все кроеше обири, за да се закрепи и да се задържи.

23. април.

В туй време Петров скиташе без работа. Беше пък станало нужда да се премахне Нуредин бей, брат на Юмер ага от Св. Неделя. Павел Хр. възложи тая работа нему, като на по-смел. Петров я извърши. Понеже той е неграмотен, Павел му беше писал за това нещо не с шифър, а просто, за да може да му прочете някой от момчетата (четирма власи). Като прочело едно от момчетата писмото, вместо да го унищожи, оставя го в гуната си, и когато сетне, след убийството (по пътя между Хрупища и Костур) се залавя гуната на това момче, намират в нея писъмцето. Между туй раненият Нуредин достига до вратата на къщата си и казва, още преди да издъхне, че турци го убили, като посочил и имена. Ако не бе се заловило писъмцето, щяха пак само турци да пострадат от това убийство. Но като се разбра от писъмцето, че П. Езеров го е писал (псевдоним на Павел Христов), уловиха по това писмо някой си Кузо, защото в писмото се казва "Кузо ще ти услужи" и пр. Уловиха турци, - стана голяма афера. Кузо е воденичар от с. Маняк. Турците помислиха, че комитетът е извършил тая работа срещу възнаграждение от Крупицките бегове. Уловиха четирма бегове, споменатия Кузо, един овчар Михо Влашето и други двама от Брезница. Подир една седмица уловиха и Павел Хри-стов, защото Михо Влашето бил така жестоко измъчван - горен на мангал, страшно, нечовешки изтезаван, казал, че Павел учителят го писал. Когато го уловиха, Павел не искал да каже, но най-сетне като обискираха къщата му и намериха негови писма, сравниха почерка и го задържаха. И Кузман Стефов биде въз основа на писмото задържан. Изтезавани бяха и беговете, особено кехаите им от чифлика Маняк. Най-сетне бе дошъл редът на Кузо от Маняк, воденичаря. Този, понеже не е вярвал, че ще издържи на мъченията и понеже е предпочитал да умре, отколкото да изкаже другарите си, с една чекийка си разпорва корема, та червата му излезли, и той с ръце взел да ги тегли и дърпа; за да умре по-скоро, но му припаднало. Дочуват турците отвън, веднага го занасят при доктор, дава му се помощ, зашиват го и, разпитван от следователя, той казва, че в затвора турци, изпратени от роднините на убития, искали да го затрият, за да не би да оправдае беговете. Тая случка стресна турските власти и те спряха изтезанията, и след това се почна съдебно следствие. Подир това отведоха затворените турци и българи в Корча. Дълго време се продължи изследването, до аферата на Иванчо, за която ще се каже по-долу. А оня Кузо, след като оздравя, пак биде откаран в затвора в Корча. Беше още с тях затворен и учителят Димитър Марков от с. Желин. Той от страх пред изтезанията, които претърпя Михо Влашето, и поради Кузовата случка, полудя в затвора, говори много работи, но не му вярвали, та го откараха в лудницата в Битоля и сетне го пуснаха. Той после дойде на себе си и в последното време преди въстанието вземаше деятелно участие в Костенарийската чета.

VII.

Войвода Тале Горанов. Грижи да се отвори канал откъм Гърция. Наказателни мерки против Коте и другарите му.

След тази афера Петров замина с четата за Ресенско. Това беше в май месец 1901 год.

Тале Горанов, който водеше четата, беше човек със слабости, много нервозен; имаше първоначално образование, човек повече на блясък. Бил е в Княжеството. Но сравнително с Петрова стоеше по-високо в умствено отношение, и малко по-добре се постави спрямо селяните. Инак си беше грубичък и нервозен. Не беше опитен ни във военното изкуство, толкова знаеше, колкото Петров. Първата по-сериозна работа, която се възложи на Тале, не можа да я извърши, защото повече прекарваше у Загоричани при едни учителки. Той беше млад, личен. Аз и Москов, изпратени от Павел, ходихме да го подканяме, но нищо. Той се отнасяше пристрастно към четниците, и те не можеха да го търпят. Павел, като видя, че напразно стои в Загоричани, заповяда му да тръгне по селата, за да повдигне духа на селяните, които се бяха малко отчаяли поради проповедите на Петров, който им бе говорил за близко въстание, а беше вече минало времето на въстанието, уж на нова година щеше да става. И Горанов мина през селата Блаца, Вишени, Жупаниша, Дъмбени и Смърдеш. По пътя от Дъмбени за Смърдеш четниците вече искали да го напуснат. С Горанова ходеше тогава и учителят от с. Загоричани Дамян Илиев, който си уйдисваше по своя несериозен характер с Горанова. Като дойде в Смърдеш, съгласно с предписанието, дадено му от Пав. Христов, той не биваше да предприема нищо без мое съгласие. Тогава трябваше да се накаже предателят от Косинец Трайко Маноловски, гъркоманин. Той беше много близък с турците от Св. Неделя и Юмеровците. Той беше кръстен, пък всичко обаждал на турците, а същевременно предупреждава и четата, да се предварди от засада (а сам известил на турците, че четата ще мине еди кога си от селото). След това същият Трайко, който беше от управителното тяло в селото, взе да обвинява някои свои неприятели в предателство. В Косинец имаше един юначен работник Наке Гершамин (българин). Турците от Св. Неделя много го мразеха, защото Наке беше кмет в Косинец и много голямо съпротивление указа на техните произволи като спахии в селото. Пращат веднъж свои хора да дочакат Наке, преди да тръгне за чужбина и да го убият. Тези хора преспиват у Трайко. На заранта, когато Наке тръгва, същите турци бяха заловили пътя и то по-близо до Смърдеш, та по плана на Трайко и смърдешани да се замесят. Турците успели да застрелят Наке. Един от убийците на Наке, съгледан от българи селяни от с. Габреш и посочен на правителството, биде затворен, съден и осъден на 15 години, и струва ми се още лежи. Именно поради тези предателства на Трайко, за които сами турците съобщиха на хора от комитета, взе се решение да се премахне. Това решение бе взето от мене и одобрено от Павел Христов. След това с Горанова определихме хората, за да извършат наказанието на Трайко. Двама от четата Нако от Шестеово и Наум от Желин и един работник от Смърдеш Наум Митрушов, преоблечени като турци, в планината на 1 май вечерта влизат в селото намират го в дюкяна му, тъкмо си шиел чехъла, и го застрелват. Селото беше убедено, че турци убили Трайка. Подигна се следствие от властта и затвориха една жена вдовица, чийто мъж бе убит (той беше кираджия) от турци, поставени от Трайко за отмъщение. Сега бе затворена жената Христовица Станчева, и синът ѝ Търпен, понеже се е мислело, че тя е поставила (по тамкашния обичай) турци да убият Трайка. Същият Трайко по убийството на мъжа и беше съден и излежа три години заедно с друг един Наум поп Търндов. Затворената Христовица се беше побъркала и избягала от затвора, пак уловена и затворена и най-накрай оправдана заедно със сина си.

След убийството на Трайко, Горанов преседя още някой ден в Смърдеш, направи едно доста сполучливо събрание, можа да вдъхне респект на селяните, можа да уреди някои работи, събра доста пари от разписки, разхвърлени по богатите селяни, и ги остава в селската каса. Тук аз се скарах с Горанова, защото той обичаше не да седи в определената нему стая в една къща, ами отиваше в стаите, където са жените, беше суетен и пр. Правил си печати: "Костурска районна чета", "Тале Горанов, Костурски войвода". След това скарване той искаше да посегне на мене, но се стресна. Аз се оплаках на Пав. Христов. Горанов е имал подобни конфликти и с други, между другите и с покойния Търпен Марков. В следствие на това Павел му заповяда да отиде в Битоля. Там началството, Дамян Груев, му запрещава да бъде войвода в Костур. Изпратил го в Стружко (Струга), където той също правил глупости и престъпления, особено с жени. Върнат в Битоля, биде осъден на смърт. Като тръгнал за България, в едно прилепско село, застигнат от прилепския войвода Патчев, биде обезглавен. Така свърши Горанов. Идването на Горанова от Костурско в Битоля стана преди 16 май, когато Пав. Христов биде затворен.

Горановата чета, като остана без водител, присъедини се към Петрова, който скиташе без работа и се готвеше да замине за Ресенско. Сетне, както се каза, той наистина замина, придружен от бивши Горанови четници.

След като Павел Христов биде затворен, на негово място беше Мих. Николов, секретар на управителното тяло, на което председател беше Павел Мил. Николов, родом от Бобища, учител в Костур. Мих. Николов, види се, за да отлекне на района от четите, изпратил поп Филипа (поп в Дъмбени) в Битоля, за да иска да се разтури четата, а Петров по-скоро да замине за Ресенско. Поп Филип издейства това решение. Москов в Битоля беше ученик и подкрепи пред Груева това мнение с цел да се очисти районът от бившите разни четнишки елементи, па да се захване съвсем изново да се сформирува четата, по възможност с нови елементи, повикани от други райони. Петров отиде в Ресен с няколко свои другари и четници от Горановата чета, въоръжени с Костурски пушки. В Костурско бе останал само Митре Влашето с двамата си братя и баща си. Митре беше послушен, добър познавач на местата и много надежден човек, за да се сформирува около него нова чета, която тъкмеше Москов още като ученик. В това време Коте си ходеше по своите села, по Рулската река със своите двама другари.

Мих. Николов беше слаб човек, не можеше да заместя Пав. Христова нито да пътува и да насърчава тъй селяните. Като беше затворен Павел, като се разбра, че няма и чета, духовете поопаднаха и изобщо упадъкът напредваше бързо. Селяните изгубиха доверието в хората, които ги водеха. Бяха събрани от селяните и пари, до 200-300 лири, с обещание да се набавят пушки най-вече след три седмици. Понеже остана да се уреди каналът от турска страна, Кузма Стефов се опита да свърши това нещо няколко пъти, но напразно. А пари се харчеха за тия опити, именно по издръжка на хора и пр. Събраните пари за пушки се похарчиха за нуждите на четата, за опитите по канала. Тия селяни, които не бяха дали пари за пушки, си купуваха от турци (арнаути). По 5-10-15 души арнаути ще тръгнат по селата с по 1-2 пушки и ги продаваха за 180-200 гроша едната, и по 7 гр. Тестето патрони. Благодарение на тези арнаути можаха селяните да се въоръжат. Това ставаше от Божик до Великден 1900-1901 год. През зимата именно през януарий и февруарий 1901 год. Павел Христов чрез четата запрети да се купуват пушки от арнаутите, защото се е надявал, че ще се набавят същите пушки от Гърция по канал, който не беше уреден във вътрешността, и че ще се набавят по-евтино. С това ослабна купуването на пушките, но съвсем не спря.

Всичко туй помогна щото революционната почва да се разклати.

Като видяха Чакаларов и Манол Розов, които бяха вече прекупили пушки в Гърция, че каналът отвътре все не се урежда, решили да отиде Манол Розов в Костурско, да се погрижи за канала, да вземе добитъци и да дойде на границата. Розов с куриер достигна близу до Кожани, където биде уловен от властите, защото беше без паспорт. Похарчиха се много пари и за това, да се освободи, но не се успя. Преместиха го в Суровичево и в Битоля, където седя един месец. Поради намерени у него книжа в Корча биде осъден на една година затвор, който и излежа. Една и половина година с това той пролежа в затвора.

В началото на юлий м. 1901 год. Москов, който беше тъкмо свършил седми клас в Битоля, дойде с пълномощно да поеме ръководенето на района. Трябваше да се назначи учител в Костур и оттам да направлява. Аз енергично управлявах работите в Смърдеш и очите на всички революционери в района бяха обърнати към Смърдеш. Мих. Николов дори се беше оплакал на Москова поради туй изпъкване на Смърдеш.

Когато Москов готвеше плана и начина да преуреди организацията в района, върна се Петров с четата от Ресенско. Той обясни това, че момчетата му, като се лишавали от много нещо по Ресенско, не можали да изтърпят докрай и поискали да се върнат в Костурско. Москов издаде заповед, да не се дава по селата хляб на четата на Петрова, понеже се разбра, че и на него не се искало да остане в Ресенско, а искал да се върне в Костурско. Петров не се покори, не иска да се върне, и почна пак на своя глава да ходи. Той нямаше вече позволение да ходи с четата, а наскоро четниците му го напуснаха, а той остана с трима да се крие по селата. Около четирма от неговите четници заминаха за Гърция.

Митре Влашето със своите братя и баща обикаляше около Кономлади, само за прикриване, без да може да подкара работа. А Коте, като престана да дохажда в Смърдеш, повече се навърташе по Рулското село. Един ден неговите другари с няколко селяни от Желево нападнаха под селото Търново един бег и сина му (от арнаутлука) за пари. Убили сина, а бащата им се предал. Намерили у тях само 9 лири. Нещастният баща, преди да достигне до селото си, умрял от жал. Поради тия случки бяха хванали от Кономлади 7 души, от Брезница около 8, от Търново 3-ма и Бесвина един. Всички бидоха изтезавани, но един само, от търновчаните, предаде всичко. В Корча осъдиха някои от тях, а някои освободиха, които можаха да дадат откуп. Това стана в началото на юлий. Преди това, през май, същият Коте и другарите му бяха нападнали двама кехаи на Касъмовите синове пак за пари. При всичко, че не можаха да ги убият, аскерът от Костур дойде в Кономлади и Брезница и се почнаха нови изтезавания на селяните, и пак с рушвет се откупуваха. Това бяха благодеянията на населението от Коте. Георги и Коте след убийството на беговия син се скарват, Георги се отделя със Спиро от Преспата, а Коте с Тасо и с още един отделя се също. Георги и Спиро дохождат в Смърдеш, а Коте към Дреновени, където се срещнали с Москова.

В това време Чакаларов в началото на юлий първи път стъпи в Костурско с паспорт от Атина, прикрит под чуждо име. Той дойде с намерение да може да се уреди каналът от вътрешността и пак да замине за Гърция и да се занимава с пренасянето на пушките. За тая цел бяхме нагласили в Смърдеш с неколцина власи да му помагат, за да се уреди ка-налът. Дохожда и Москов в Смърдеш. Запознаха се Москов и Чакаларов, говориха пак по уреждането на канала. Чакаларов, като се запозна с положението, желаеше да бъде полезен (докато остава в Костурско), за да се премахне Коте, което ние бяхме решили. Беше нагласено всичко необходимо. Ала не дойде Коте, а дойдоха само Георги с Спиро. Главно по настояването на Чакаларова тези двамата, като попаднаха в наши ръце, решихме да не ги изпуснем. Ч. настоява на 27 юлий вечерта да се унищожи Георги, за когото беше взето решение. Москов същото в Дреновени готвел за Коте и другарите му. Тъкмо вечерта дохажда писмо от Москов до мене, в което ми съобщава, че той за неделя кроел да направи същото за Коте и искаше да се отложи нашето решение. Чакаларов настоява да не се отлага, а аз и селяните не се съгласихме, та отложихме за сутрешния ден.

VIII.

Предателската афера на Иванчо. Потери и арести. Отпадане на революц. дух в Костурско.

Ала тъкмо на другия ден разбрахме, че още тоя ден, на 27 юлий, беше захванала аферата по предателството на четника Иванчо. Иванчо беше препратен, след убийството на Вельо, в Лариса. Тук той не стоял мирно, бъбрил много между нашенци. Гръцката полиция се разшавала. А пък той, казват, събрал една четица, уж и минал границата, бил разбит и пак се върнал в Гърция. Като не можал да мине с чета, отишъл при един грък, Василаки Сахатчията, за съвети. И посъветвал го този да отиде при турския консул в Лариса и да му издаде всичко. Така и сторил. Турският консул препратил Иванчо в Ляпчища и от там в Битоля, гдето преседял две седмици. Слушал съм, че Иванчо, като бил в Ляпчища, проводил писмо в Костур до Ламбро Опинчара, да му пратят 5 лири, защото уж всичко щял да предаде. Но той беше вече предал много нещо. От Битоля го препращат в Корча с бинбашията Муфтар ага, началник на жандармерията. От тук Иванчо, преоблечен в низамски дрехи, под името Осман Чауш, отива в Костур с около 100 д. низами и аскер. От там на 27 юлий той отива в Дъмбени, за да заловят компрометираните. Както са били селяните в черква, обикалят селото, улавят петима души селяни и искат още 24-ма души. Иванчо ги е посочвал. За тия 24-ма души се дадоха 24 лири на бинбашията, за да не ги затваря. Бинбашията искал пушки - дайте пушките. Селяните се отърваха с 24 лири. Тоя ден така се завърши въпросът с тях. Вследствие на тая нова афера Георги и Коте останаха читави.

25 април.

Ние получихме известието на 28 от Дъмбени за станалото. Аз събрах комисията в селото и решихме заедно с Чакаларова никой да не се предава; при всичко че ще ги търсят турците, да не се предават, а да бягат по планините, докато се види, какво ще стане по-нататък. Изпратихме в Косинец да обадят на тамошната комисия (сир. управително тяло), да съобщят нашето решение, но не послушаха и се оставиха да ги уловят: учителят Никола Поп Търпов, пъдаринът Дельо Марковски и още четирма други. От Косинец потерата заедно с Иванча, който водеше със себе си и уловените в Косинец, отива в Лобаница, където уловиха учителя Иван Анастасов. От там дойдоха в Смърдеш. Заобиколиха селото на 29 юлий. Понеже всички, познати на Иванча, бяха избягали в гората, не можаха да уловят никого.

Впечатлението беше ужасно: четник и то виден четник, терорист, редом да предава всичко! Почнаха да се сипят проклятия и пр. То беше една голяма язва за още незакрепналата организация. От Смърдеш Иванчо мина в Брезница, където също показвал хора, но не уловиха никого. От там в Кономлади, където Иванчо познаваше и жените и децата.

В Смърдеш уловиха 4-5 души въстаници, водиха ги до Кономлади, но ги пуснаха. Но и в Кономлади бяха избягали. След като се посъвзеха малко хората, след като страхът малко мина, реши се да се свикат по-решителни хора от членовете из селата и да се нападне Иванчо, заедно с аскера, когато ще заминава за Костур. Събрахме в Смърдеш 30-тина души. На пътя, когато отивахме, 30 юлий вечерта, да заловим пътя за Костур между Брезник и Габреш в местността "Чернок" ("Градището"), престояхме един ден. Там срещнахме четата на Петров. Тук се прибраха и много селяни, които не искали да се предадат кономладци и др., та станахме 60 души. Чухме, че и Москов от Дреновени минал Вишени. Чухме, че той уж тъй също събрал голяма чета и изпратихме двама, да се споразумеем, за да стане нападението на аскера същевременно. Оказа се, че той не събрал чета, а напротив той заръчал на селяните да не става никакво нападение, защото с нападението би се доказало, че всичко е истина, което Иванчо издал. Между туй, Иванчо с аскера, като подушил какво кроим, побързал да се намери в Костур, като минал по друг път през Дреновени. Тогава и ние всички се разотидохме по селата. Тъкмо валеше страшен дъжд и бяха заговезни за Богородични пости.

Иванчо с аскера отиде към Загоричани, в Пополе, пак да посочва хора. Там уловиха тъй също хора. Сетне вече Иванчо седеше в Костур, а само потерята излизаше по селата. Иванчо беше предал първите хора от управителните тела на всяко село. Бяха такива уловени до 100 души, а пък още 250 души избягали се търсеха. За да се избавят някои от затвора, понеже бинбашията обичаше подкуп, даваха му се пари - по 10-20 лири. Понеже той заплашваше селата, че ще дойде да прави обиск и да изтезава, пращаше хабер по селата, да му се дават пари. Смърдеш му даде около 40 лири, за да не прави това; Брезница 20 лири, Дъмбен 24, Косинец, Руля, Кономлади, Вишени, Загоричени, Блаца също даваха. Парите се даваха или чрез лица, познати на бимбашията, или на неговия внук Кязим. Така от Смърдеш и Брезница парите му се дадоха чрез Васил Георгиев Каранджов (гъркоманин); в Дъмбени чрез Васил Цеманов, сетне уличен за предател; в Кономлади чрез Лазо Колев, пак предател и пр. От Пополе хората даваха рушвет чрез Алекси Ханджията (грък) в Костур.

След като поутихна бурята, Иванчо не обикаляше по селата, но се явиха други, подобни предатели, които отиваха с потерата или пък тайно посочваха хората. Напр. Лазо Колев от Кономлади, до тогава скрит предател, се яви съвсем явно и почна да иска пари от работниците на организацията низ околните села, за да не ги обажда, или пък да освобождава затворените и пр. Все с пушка в ръка отиваше, придружен от селяни, пак продажни елементи, за да го пазят. Така той сам стана един деребей в Кономладската река. Такъв беше и Траян Стоянов от Руля. И той беше отпърво много добър работник, решителен, услужлив; и с пушка, и с дело много услужи на комитета. Ала като беше издаден от Иванчо и уловен, за да се освободи, обеща се на правителството да улови Коте или да го убие. Затова отиваше с потерята. На личности той не бе посочвал, но лошо впечатление правеше, че отива с потерята да гони комити. Васил Цеманов от Дъмбени, ближен приятел на Юмеровци, предаваш тайно и по-преди, а сегтайно е посочвал други.

В Шестеово имаше един Танчо Коджабашия, и той се призна, че има комитет. И той зимаше пари от хората, за да ги освобождава. После в Загоричани един върл гъркоманин, Карамачо, също наред предавал като казвал имена. Също поп Аргири от Жупанища и поп Илия от Поздивища, гъркомански свещеници, предаваха на владиката, а този на правителството. Тия свещеници бяха викани като обвиняеми и те, да се освободят, потвърдиха Иванчовите показания.

Вследствие на тия предателства духът у народа пак бе отпаднал, че никъде не можеше организацията да намери сигурна опора цели два месеца. Хората бяха изплашени и отчаяни. Не можеше да се изпрати куриер от едно място до друго. Иванчо, като виде, че е напраздно да изказва вече хора, защото повечето избягаха, и като виде, че бимбашията взима пари, а той си остава така, почна и той да взима пари, за да освобождава показани от него хора, за които той почна да отрича, че ги познава.

При тия условия Петровата чета се разнебити и той остана само с едно момче да се прикрива в селата Сетома и Шестеово, а понякога в Кондороби.

Коте и Митре пък, като видели, че всичко пропада, че всички странят от тях, напуснаха Костурско, минаха в Преспата и устроиха да оберат Янинската хазна. Нападнаха хазната, но по грешка файтонът с парите избяга. Убиха само трима конни стражари и един християнин арнаутин, у когото имало 600 лири книжни пари, но като бяха прости хора, не ги взели.

Поради тая случка бинбашията от Костур тръгва да гони разбойниците в Преспата, и на връщане минава през Желево, където между другите, които уловил тук (издадени от Иванчо) беше и Васил Бекяров, убиецът на Касъма. Иванчо именно беше го изказал като убиец на Касъма, и той в окови биде доведен в Костур.

Сега вече потерите си кръстосваха по селата, търсеха издадените селяни и не им даваха спокойствие. Това траеше през август и септември.

Аз с Чакаларова на 1 август, след като се отказахме от намерението да нападнем аскера с Иванчо, заминахме за Битоля. Целта беше да запозная Чакаларова с ръководителите, а той с тех да поговори какво може да се направи за канала. Аз поседех в Битоля три дена, а Чакаларов около десетина дена. Пак се върнахме в Смърдеш. В Битоля ни посъветваха да се стараем да спрем бурята, та сетне да продължим работата. Тъкмехме с Чакаларова, Москова, аз и един Кольо от Върбник, преоблечени да отидем в Костур, да убием Иванчо, който живееше в хана на гърка Алекси. Но не се осществи тоя план, защото Москов ни съобщи, че има човек, Ламбро Браов, родом от Апоскеп, който се наема да свърши тая работа. И управителното тяло от Смърдеш, преди още да се върнем ние, изпроводило едно момче, Климент Кочовски от Ресенско (учил се в Битолската гимназия, сетне бил в Петровата чета), за да убие Иванчо. Но и той не бе се решил на крайности и не успял.

Ние петима тръгнахме за Апоскеп, но никой в селото не ни прибира, никой храна не ни дава, - имахме само две пушки и трябаше да седим в гората. Решихме оня човек Ламбро Браов от Апоскоп да отиде заедно с Кольо от Върбник в Костур да убият Иванчо, но и те не успеха. И самичък Кольо ходи със същата цел, и пак нищо. С това се изгубиха две недели. Върнахме се в Смърдеш, едничкото село, гдето и тогава можаха да се крият революционери. Затова и сетне Смърдеш беше на очи. Тук преседеха Москов и Чакаларов цялото лято. Намерихме най-сетне за добре аз да отида в Битоля и там да поискам един терорист, който да убие Иванча. Това беше в септември. В Битоля се срещнах с Георги Поп Христов. Той се възпротиви, изруга костурчани; той каза: «умре Павел, всичко пропадна в Костурско." По пътя ме срещна потерята. Случайно вървеха по мене две жени, които се изплашиха и ме замолиха да ги проведа през потерята. Питаха ме защо така късно, аз казах, че искам да проведа тия жени до с. Желево. От яд се разболех от неврастения и лежах две недели.

Москов и Чакаларов между туй се събират с Митре Влашето, Коте и Петров с четниците им та се събрали до тринайсет души. Групирани в една чета, решили да очистят първом по селата предателите, та сетне вече Иванча, като по-мъчна работа. Така убиват Лазо Колев в Кономлади. След тая случка биде убит Цеманов в Дъмбени. Тъкмо тогава беше Чакаларов в Дъмбени и той уби Цеманова. Тогава Павел Христов и Кузо Стефов ги прекарваха от Корча за Костур, та Чакаларов искаше да ги освободи, като нападне заптиите. Но закъснеха турците един ден; четата, която беше заловила пътя, се дръпна. Останаха в Дъмбени Чакаларов, Кольо от Връбник, за да свършат с Цеманова. Причакали го една вечер, когато се връщал дома. И това убийство направи сензация; то бе през септември месец.

Няколко дена след това прекараха Павел Христов с Кузо Стефов. Съпровождал ги един заптия, когото Павел Христов и Кузо Стефов склонили да ги прекара през Дъмбени, но заптието после отказал, защото се придружили евреи по пътя. Кузо Стефов успява да избяга, заптието го гонил, но не можал да го стигне. Павел Христов почнал да бяга по друга посока, но евреите посочили, накъде е избягал. Там наблизо се случил и Сафедин ага от Юмеровците, — бил на лов и с негова помощ Павел бил заловен. Безбожно го били, изкубнали му мустаците, брадата, щели да го убият, защото Иванчо беше разкрил всичко, та Юмеровците знаеха какъв комита е бил той. Най-сетне закарват Павела в Костур. А избягалият Кузо през Жупанища – Дъмбени се домъква в Смърдеш. В същото време, за да могат да попречат турците на засилването на комитета, поставиха във всяко село по 2-3 ма турци пъдари, плащани от селото. Тая мярка беше доста опасна, и затова четата даде заповед до селата да не ги приемат, защото ще ги убиваме. При все това почти всички села приеха, а само Смърдеш не прие, като се съобщи, че турци поляци не искат и ще се оплачат в Битоля на каймакамина. Полека-лека турците поляци, след 1-2 месеца бидоха изпъдени и от другите села. Понеже тая мярка беше взета по инициативата на костурския каймакамин, подирният, като видя, че ще станат вълнения, не искаше да се противи, и поляците турци бидоха прогонени. Защото при турци поляци в едно село не може нито да се правят събрания нито чета свободно да влиза, нито да се крие в околността, значи за развитието на революционната организация беше жизнен въпрос да няма турци поляци. Селяните се позоваха и на една по-стара разпоредба турчин поляк да няма в християнско село. Това беше в следствие на едно царско ираде реформа.

Така духът пак се съвзе, хората видяха, че не тъй лесно се изкоренява организацията. Гръцкият владика в тая афера много агитираше пред хората да се откажат от комитета за в бъдеще. Под влиянието на владиката турците не преследваха гъркоманите и всичката вина се стоварваше върху българите екзархисти. Като се видеха гъркоманите и поолеснени спремо правителството, взеха съвсем да странят от организацията, докато по-напред не беше така, та и организацията не правеше разлика между гъркомани и екзархисти. От тогава вече се всева недоверие между гъркоманите и организацията в Костурско. Гръцкият владика, подкрепван от турците, отиваше до там, че на българи екзархисти без негово съгласие не се издаваха от правителството паспорти.

От аферата се създадоха много нелегални компрометирани хора, които требваше да напуснат Костурско, и това можеше да става по канал и то през Гърция. А за да се изпровождат тези хора, требваше да се намерят пари. Разхвърли се данък по селата, за да се съберат до 80 лири. Събраха се по-малко. И със тия пари се изпроводиха зад граница и некои от четата, понеже и така Москов отколе искаше да пречисти четата, като я възобнови с нови, чисти елементи.

Кузо с Петрова и 9 души отидоха в Пополе да посъберат пари, да очистят некои предатели в тия села, а след това вече се планираше общо разпускане на четите по плана на Москов, та да се оставиэрайонът некое време без чета. Това бе в началото на октомврий.

В туй време Митре с Коте тръгнаха в с. Жупанища да се справят с Поп Аргири, натоварени от Чакаларова. Ала тая заповед не изпълниха, премислиха си и се разделиха, Коте тръгна на своя глава да събира некои свои вересии по селата, а Митре се прибра в Смърдеш.

Иванчо, като бе събрал в Костур до 60 лири от хората и като го беше узнало правителството, узнало от самите затворници в Битоля, гдето те се оплакали, по телеграфическа заповед от Битоля биде обискиран и се намериха у него около 50 лири, а другите пари били у брата му, който отишел да го види. В последствие на това Иванчо беше арестуван. В това време беше отишел в Костур, проводен от нас, учителят Пано Младчев от Щип (учител щеше да бъде в Смърдеш), който се бе решил да убие Иванча. Но тъкмо тогава прекараха Иванча със силен конвой в Корча.

След това поутихна аферата, страхът у селяните поизчезна и полека-лека се потуши работата. И пазарът, който бе спрял в Костур (защото само жени отиваха, мъжете се бояха да не ги издаде Иванчо) пак се съживи (октомврий мес.).

Коте съвсем се отметна от организацията.

IX.

Ново ръководително тяло на Костурския район. Гоце Делчев в Костурско. Женско комитетско дружество в Смърдеш.

След като затвориха Павел, беше Москов назначен за районен ръководител в Костурско. Аз бях учител в Смърдеш и центров ръководител на околните села. Чакаларов имаше мисията по пренасяне на пушките. Това беше комитетът. Михаил Николов, който уж беше заместник на Павел Христов, заглъхна в селото си Бобища и никой не чу за него нищо. Всичко ставаше около и в Смърдеш.

Чакаларов замина за Битоля с цел от там да иде в Гърция, за да продължи работата с пушките. Началството в Битоля наопаки връща Чакаларова в Костурско, като го натоварва да ce погрижи, за да се съвземе организацията. Той с мене, Кузо, Михаил, Николов и Москов съгласно с туй образувахме управително тяло на Костурския район. Всички бяхме равноправни — и така остана докрай.

Около 26 октомврий, както вече разказах, прекараха Иванча от Корча за Костур. Москов, Чакаларов и аз бяхме решили да заловим пътя и да ги пипнем, обаче мене срещна потеря, гони ме, стреляха и едвам се спасих в селото Смърдеш. Така се осуети планът да унищожим Иванча, понеже бе минал по друга посока. След това вече се заловихме с реорганизация на района. И четата щяхме да разчистим с по-здрави елементи. Мих. Николов беше наново назначен учител в Костур. Поверихме воденето на четата на Петрова. Коте се беше отделил. Натоварихме Петрова да се справи с Коте, но той не рачил да извърши тая заповед (четата на Коте имаше13 души — разни разбойници).

Тогава ненадейно пристигна Делчев с Марко войвода в Кономлади. С цялата чета отидохме и се срещнахме с Делчева. Делчев пръв път беше дошъл в Костурско — около 20 ноемврий. До тогава знаехме, че Делчев е виден висш ръководител, какъвто знаехме и Груева.

Делчев се залови да изправя работите първом в Кономлади: имаше тук яжби, кражби, безчинства помежду им и пр. Кономладчани беха само в едно добри: храбри и готови на услуги. Делчев прави подробно следствие по всички произшествия в селото: кражби, безчестия и пр. Цялото село разбра, че е до- шел най-големият човек, началникът на организацията. «По-голем от него нема". Делчев покани селяните, който има да се оплаква нещо от некого, да се яви при него: тогава за пръв път се тури начало на туй, по съдебни дела да се обръщат към управително тяло, като се запрети вече на селяните да се съдят в турски съдилища. Делчев в мое присъствие и на Марко, Чакаларов, Москов, Стефо Кузов и един битолски тогава ръководител, Георги Пешков, — в частна къща правеше следствие и пресъждаше, а четата изпълняваше. Делчев бе дошел само с един другар (Иван Манолев), а Марко с четата си (13 души). Хората безпрекословно изпълняваха решенията на Делчева. Скоро се решаваше — в един час — най-голямото дело. Бързо се повикваха свидетели. Имаше много помирявания. След като се свърши всичко, направи се събрание на цялото село — само мъже. Покръстиха се всички непосветени. Наведнъж се покръстиха около 30 души, дадоха клетва наедно в черква, вечерно време, на групи по 4-5 души, пред всички в общото събрание. Обикновено Марко ги подвеждаше под клетва. Делчев държа реч, също Москов. Делчев им изрисува положението, изрисува миналото на кономладчани по разните разкази, подкани ги да се сплотят и пр.

Уреди се управително тяло; назначиха се десетници, изясниха се правата и длъжностите. Управителното тяло биде натоварено в бъдеще със съдебна власт да разрешава споровете. „Не е хубаво, казваше Делчев, сега, когато ние представляваме такава една сила, да идем да се съдим при турците, а всичко ние трябва да вземем в свои ръце“.

Като описахме на Делчев делата на Коте, които потвърдиха Марко и Георги Пешков, поискахме да се накаже Коте, който тъй също беше повикан и присъствуваше в селото (в отделна къща) със своята чета. Той се вижда с Делчева. Делчев се съгласи и реши се оше вечерта, когато щяхме да се разотидем, да се нападне Коте (Коте, Петров и Геле от Търсье се намираха в същата къща, където беше Делчев).

Но преди да се извърши туй, известиха ни, че сме предадени в Костур и че аскер иде. Чакаларов настояваше да се изпълни присъдата още същата вечер. Делчев не искаше да се бърза и така не стана нищо, защото набързо се преместихме в ближното село (1¼ час) Поздивища. Георги Пешков се върна през Лерин за Битоля, но в Лерин беше уловен и арестуван. В Кономлади беше дошъл и Славейко Арсов, за да постъпи в Марковата чета (Арсов, сетнешен Ресенски войвода). Аскерът заобиколи Кономлади, претърси всичките къщи и нищо не откри. За да отвлечем вниманието на аскера, бяхме решили да нападнем бащата на Траяна в с. Руля. Отидоха четници с Коте и Чакаларов и свършиха тая работа. И след това Делчев вече беше наклонен да прости Коте. Чакаларов за пръв път беше извършил такова нещо пред четници; беше го съсякъл на парчета. Митре пръв път беше видял такова нещо, и като дойде, казваше за Чакаларов, че бил страшно жесток човек. Аскерът от Кономлади веднага се притече в Руля да лови комити. В това време пък Чакаларов с Митре и с някои лерински четници веднага влиза в Кономлади и наказват със смърт двете жени, които ни бяха предали в Костур, но за които ни бяха известили, и една още, поради развратния ѝ живот, за да се внуши на всички развратни жени да се стреснат.

След тая случка бимбашията, като видя, че стават касапници само заради него, дръпна се с аскера в Костур и не продължи вече следствието. Идването на Делчева, тия убийства и дръпването на аскера, всичко туй повлия и на малодушните, и всички се убедиха, че сериозно и голямо нещо се готви и че тук няма шега. Голямо сътресение беше произвело и едно убийство, което беше извършил Кузо на 8 ноември (преди да дойде Делчев) в сред село Загорчани, като уби гъркомана Карамачо, българин, предател и як стълп на гърцизма. Всред село Кузо и няколко четници го срещат, изгърмяват, пада и му смачкват главата с кундаците.

Ние се дръпнахме след това в Дъмбени, където в присътствието на Делчев стана изследването на четниците и водителите на техните грехове. Тук се разгледаха делата и на Коте. В резултат Делчев се произнесе, че Коте е заслужил смърт, но че предполага у него доста още съвест, че ще се стресне и че в бъдеще ще бъде добър работник, та го прощава. Коте се призна, но се извиняваше, че нямал до тогава човек да му разясни всичко и да го убеди, че такава тежка е била отговорността. Обеща занапред да бъде послушен. Делчев, за да следи по-добре поведението му, реши да го вземе за 1-2 месеца със себе си, и сетне да го повърне назад.

И така всички четници, след като се разгледаха греховете им, се успокоиха. Някои заминаха за Гърция по решението на събранието, за да се махнат от там, едни, защото бяха негодни за в чета, други, защото бяха семейни и трябваше да си поддържат семействата си и пр.

Останалите вкупом отидохме в Смърдеш на 3 декември. И тук Делчев повтори същото, което направи в Кономлади и прибра много пари от разхвърлените по по-заможните селяни с разписки пари. Уреди селските комитетски сметки. До тогава аз ги водех, неопитно и нередовно. Делчев показа как да се водят, като ги повърна и се разписах. Направи общо събрание, в което разубеди селяните относително времето на въстанието, за което много беше ги заблудил Петров със своята агитация. Държа реч и съживи духовете, дори предизвика ентузиязъм. С разрешение на Делчева в Смърдеш се основа и женско комитетско дружество, с цел да помага: с дрехи, куриерки, прикриване и пр. По тоя въпрос, за женското дружество, бехме разделени: аз и Кузо бехме за, Чакаларов и Москов против, главно от страх да не би да се появят клюки, особено като веднаж е имало история с учителките и войводата Горанов.

Тъкмо по това време излиза от затвора Лазо Поп Трайков, дохожда при нас, първом в Дъмбени и върви с нас и Делчева по селата. Като бехме в Смърдеш, Чакаларов и Москов беха пратени под Дъмбени да пресрещнат Сафедин ага от Св. Неделя. А пък Марко с четата и Кузман Стефов беха отишли в Брезница да поставят организацията на нови начала. Главно, че сега вече всичките селяни вземат участие, и жените знаят, всички се чувствуват еднакво виновни и еднакво привързани. Не можеха да премахнат Сефедина, не минал. Между туй случайно дохажда аскер, около 15 декемврий да търси Кляшева и други „фирари" (= нелегални, „неблагонадеждни"; фирар буквално значи човек, търсен от правителството и неуловен). Изплаши се целото село никой не идва при нас. Първият ден не правиха обиск. Марко, който обожаваше Делчева, като чул, че влезли войски в Смърдеш, за да не се случи на Делчева нещо, решил да нападне Касъмовите кехаи в Брезница денем, за да отвлече войската там. Селяните обаче го молили да не прави туй. Затова Марко проводил хора до Смърдеш да подслушват, чуват ли се гърмежи и какво става, та по това да се управлява. Писа ни и две писма. После през нощта ние се измъкнахме през войската в планината. С нас беше и Лозана Фотева „фирарката" (беше я издал Иванчо). Аскерът си замина. Ние потеглихме за Дреновени и от там щяхме да идем на Пополе. Беше около 17 декемврий. В Дреновени Коте помоли Делчева да го пусне да иде в Руля да се сбогува с домашните си, понеже, както се каза, Делчев щеше да го вземе със себе си. Дадохме му една лира и с Митре Влашето и с четници замина Коте за Руля, а ние за Вишени. Във Вишени имаше пак съдебни дела и пр., тържествено събрание. Тук имаше и знаме та имаше и целуване на знамето. Държаха се речи, обяснява се целта на делото, общо насърдчаване. Селски чети тук още нямаше. От там заминахме: аз и Делчев с една част от четите в Черешница, а Москов, Чакаларов и Поп Трайков в Блаца. И тук също. Сетне се прибрахме в Загоричани за Божик. Тук научихме от едно писмо от Митре, че Коте се отказал от Делчева, че не не иска да слуша и че те си идат без него.

В Загоричани пак стана събрание. Аз отидох да правя събрание в Бобища, гдето не беше стъпвала чета, - също и в Бомбаки и Куманичево, гдето също така пръв път влизаше чета. Стана голямо раздвижване. Тук дойде Георги поп Христов от Битоля да се срещне с Делчева и още Христо Силянов от Гърция.

Чакаларов, като остана в Костурско, без да питат него пращат Силянова от Битоля в Атина да продължи работата на Чакаларова по пушките. Баща му на Салянов е охридчанин, женил се е в Цариград за гъркиня, умрял млад. Останал Христо със сестра си и по-голям брат между роднини на майка си, поотраснал като гърче и сетне постъпил в сръбското училище в Цариград, че сетне дохажда като български стипендият в III кл. в Солун. Той после свърши гимназията заедно с мене в Битоля. Беше една година учител и ръководител в Прилеп, а през ваканцията 1901 г. бил в Атина, както се каза. Тук, понеже не могъл да направи нищо, нямайки опитност и връзките на Чакаларова, се върна разочарован, без да свърши нещо.

В Загоричани най-сетне се яви пред Делчева и Михаил Николов, който до тогава се потайваше в Костур. На новата година в Загоричани беше се направило вече събрание. Имаше в селото карнавали, сир. ходят преоблечени, играят, веселят се. Тогава влиза в къщата, гдето беше Петров, и гъркоманинът Илко Поп Анастасов, бивши гръцки учител, а тогава преоблечен в расо, без да е запопен, - в качество на шпионин на гръцкия владика, и съглежда четниците в къщата. Те го улавят, подиграват го, заканват му се и го изпускат. Той право в Куманичево, гдето има турци. Хвърлил расото и шапката, облякъл турски дрехи и казал от днес нататък аз не съм християнин, тичайте, известете на правителството, че в Загоричане се крият комитите.

Обадиха ни своевременно. Излязохме в планината срещу 2 януарий. Студено беше. Аскерът обискира селото и улови няколко души, между които и учителката Маслина Грънчарова, отведе ги в Корча, гдето бяха осъдени на три години затвор. Сетне след една година ги амнистираха.

Преди това Делчев предложи да се яви някой доброволец, да убие Траяна в Костур. Нае се едно момче Христо. Момчето каза на Марков на тръгване, че има къща в Лерин, да я продадат за комитета. Имал и жена.

Христо убива Траяна и избягва. Аскерът, връщайки се от Загоричани, узнава за убийството, тръгва да го гони. Един влах срещнал Христа на кон; Христо не се сетил да свали влаха и да възседне коня. Бимбашията среща влаха, узнава от него, на къде минал Христо. Бимбашията възседа коня, настига Христо. Той залега, става престрелка, настига и аскерът и Христа го убиват. Носиха го в Костур, викаха хора от селата да го познаят, но понеже беше от Лерин, от Марковата чета, никой го не позна, и след 4 дена го погребаха в Апоскеп. Гърците не позволиха да се погребе в града.

Подир това пак се събрахме в Загоричани. Разпределихме работата така:

Четата се разделя на две: едната ще действува в Корещата; за старши на тая чета биде назначен Митре (като военна сала), а за началници на четатата и ръководители на района - Москов и Чакаларов.

Втората чета - старши Петров, а Кузо и аз началници и ръководители - за в Пополе.

X.

Организационна работа. След заминаването на Гоце Делчев. Доставяне оръжие от Гърция.

25 април.

Нашата роля в четите беше да упътваме четите, да им определяме работа и да изпълняват заповедите. В първата чета беше определено, когато са Москов и Чакаларов заедно, тогава Москов да заповядва, а в негово отсъствие Чакаларов. Същото беше и в нашата чета - Кузо и в негово отсъствие аз. А пък решенията по уреждане района, - по административните работи и четиримата ръководители (аз, Кузо, Москов и Чакаларов) се споразумявахме заедно и бяхме равноправни в това отношение. При изследванията и пр. наедно решавахме. Поп Трайков, като по-стар в делото, остана като легален представител на района в селото си Дъмбени. Това се направи, за да има едно лице, към което по-лесно можеха да се обръщат селяните, когато не могат нас да ни намерят, или когато има да се оплачат. Трайков оби­каляше самичък по района, правеше събрания, уреж­даше управителните тела, разрешаваше разни спорове и пр. В същото положение бе поставен и Михаил Николов, който продължаваше да учителствува в Ко­стур, но той не прояви почти никаква дейност.

Силянов, като дойде в Загоричани, разправяше как неуспешно вървяла работата му в Гърция. Чакала­ров възразяваше, че това се дължи на неопитността на Силянова, и затова се реши Чакаларов, след като пообиколи малко с четата, да я остави на Москова и пак да замине за Гърция, гдето беше отпонапред купил и заровил на едно място до 80 пушки, да се опита да купи и нови пушки, а също така да се по­стараем, за да се уреди канал за пренасянето им.

След като се взеха тези решения, Делчев с Марко замина за Зелениче и от там в Екшису, гдето беше предаден от един българин с още няколко чорбаджии. Делчев се измъкна, а предателят после, през лятото, биде убит. Делчев от Леринско замина за Воденско.

Ние тръгнахме за да уреждаме по селата: Загори­чани-Апоскеп-Жупанища. Трябваше да се ходи по Костенарията, но някои четници роптаеха, не искаха да се отдалечат от района и затова не се отиде в Ко­стенарията, върнахме се назад. От там Чакала­ров с Москова заминаха към Кономладската река, сетне Чакаларов взе от Смърдеш няколцина власи овчари с добитъци, за да отиде в Гърция по оръжие. Намерихме за добре, за да се улесни купуването на оръжие, да уредим дружинки. Тия дружинки състояха от по 12 души и имаха задача да отиват в Гърция на комитетски разноски и там да им се предават пушки, купени с комитетски пари, от които всеки можеше да вземе, колкото може, и една само сетне с 50 патрона трябваше да остане комитетска, а другите оставаха за тяхна сметка по покупната цена в Гърция (в Гърция тогава струваше една пушка 80 до 100 гроша, докато в Костурско струваше до 240 гроша). Печалбата беше именно в туй, че хората се снабдяваха с евтини пушки, а можеха и да печелят тия, що можеха да пренесат повечко пушки. Отиване-връщане траеше 10 дена, така че едно лице можеше да спечели по 100 гроша. Ала по непредвидени пречки от страна на гърците случваше се, че някои от дружинките се принуждаваха да останат в Гърция и по 20 дори и 30 дена. Дружинките до границата ги водеха куриери, платени от комитета. Куриерите бяха българи или власи. Като се видя лесно на хората това снабдяване с оръжие, раздвижиха се всички и от всички села се явяваха готови работници да пренасят оръжие. Особено се отличиха търсяни (от с. Търсье), които знаеха пътищата като бичкиджии в Гърция. Те отиваха на свои разноски, а и други по-заможни селяни с тях, и така те продаваха оръжие по цяло Костурско и Леринско. Търсяни до 20. май 1902 вече имаха до 120 пушки в селото си.

Като станция на всичкото туй пренасяне служеше селото Жупанища, което указа откъм тая страна преголяма помощ на делото.

Чакаларов тръгна за Гърция в началото на февруарий. Отиде в Трикала. Още преди да се устроят дружинките, търсяни бяха на своя глава захванали да купуват пушки в Трикала и то доста явно, така че гръцката полиция беше се догадила и правеше пречки. Щом дойде Чакаларов в Трикала, биде уловен с неговите хора и затворен 24 часа. Не го познаха. Той им се представи гъркоманин, че дошел да снабдява гъркоманите с пушки, за да се защищават, понеже българите имали оръжие. Те не му повярваха, понеже нямал пълномощно от гръц. владика и го екстернираха от града, като му запретиха да купува пушки. Чакаларов беше взел със себе си комитетски пари за купуване на оръжие, което щяха дружинките да приемат от него.

След туй той успя в Лариса да купи пушки и да предаде на първата сформирувана дружинка. Отрови и заровените пушки от миналата пролет и натоварени на добитъците с големи мъчнотии ги препрати в Смърдеш. Чакаларов с тая работа остана до половината на априлий и на 23 априлий се върна през Солун в Суровичево в Костурско.

Гърците, като разбраха, че се пренасят пушки, взеха строги мерки: улавяха някои от хората, що пренасяха пушки, вземаха им парите, затваряха ги, биеха ги, опитваха се дори и да ги предават на турската стража и такива мъчнотии най-сетне правеха, че мнозина, които бяха тръгнали със свои пари, се върнаха обрани от гърците и набити. Огорчението против гърците беше голямо поради жестокото отнасяне на гърците в Гърция към тях и казваха, че сто пъти е по-добре в Турция.

И турските власти, по донос от турския консул в Лариса и гръцкия владика в Костур, узнаха работата и хващаха пътищата, за да парализират пренасянето на пушките. На 3 март трима души, между които единът беше брат на Митре Влашето по име Наум, заедно с още двама власи Васил Митров и Ганьо Василев — тия двамата от Смърдеш — бяха тръгнали без вещ водач от Гърция за Костурско с пушки. На „Гребенския мост", под градеца Гребена (6 часа от границата) турската потеря ги пресреща и подканва да се предадат (предал ги един воденичар, при когото отишли да искат хляб). Завръзва се сражение, в което и тримата паднаха убити. Това се разчу — пушките бяха заловени — но по-нататък не стана никаква афера.

XI.

Първото сражение с турците. Последствията. Таен гръцки комитет. Смъртта на Марко войвода.

Като пристигнаха благополучно ония изровени пушки, а така също и първата дружинка, при всичките мъчнотии наново изпратихме добитъци за нови пушки. Понеже не изнасяше на комитета да тегли разноските на дружинките, поради гръцките спънки те се и забавяха, и понеже дружинки се наемаха сами да отиват на свой риск по оръжие, комитетът само веднъж плати на първата дружинка. След големи мъчнотии добитъците, натоварени с патрони и пушки, повторно успяха да се върнат благополучно.

В това време, докато беше Чакаларов в Гърция, стана първото сражение в Костурско на 11 срещу 12 февруари в с. Шестеово между турската жандармерия (организирана сган арнаути, бивши разбойници, за да гонят пак разбойници) и нашата чета в състав от 6-ма души. Бяхме тръгнали за Шестеово - тъкмо се разпределихме в селото в две къщи. Кузо отиде на свиждане при учителката Василка Иванова, на която беше годеник. И Петров, който беше във втората къща, си отишел у дома (той е от същото село). На пътя от Сетомо за Шестеово бяха ни съгледали турци, които чакали с хрътки за лов. Те ни следили, проводили в Костур известие и от там със проводили жандармерия. Преди да съмне ни обадиха, че аскер иде. Скоро се събрахме и тръгнахме да излезем от другия край на селото. Но ненадейно гръмнаха пушки и падна Кузо, който вървеше напред, ранен в десната ръка и продупчен в гръдния кош в слабините. Той само с револвера в ръка се затича в първата къща и се затваря. Турците го подгонват. Ние не виждаме Кузо, понеже беше на 30 крачки пред нас.

Единият ни другар, Кирияко, успе да избега още при първия гърмеж от селото. Останахме ние четирима — аз, Петров, Кольо и Наке. Взехме позиция. Един турчин пада съвсем близо до нас. Зададе се и втори турчин и пада тай също. От нашите наместо падна Наке. Кузо, ранен, в една къща, искали да го преместят в друга къща, но като видял, че е тежко ранен и че ръката му е счупена, пожелали да го преместят в съседната къща, гдето живееше годеницата му, учителката. Тук той решава да се самоубие, а и тя същото решила и те се самоубиват, като затворили вратата на стаята. На другия ден турците разкриха вратата и ги намериха убити. Ние се прикрихме в една къща, в едно скривалище, като дадохме две жертви Наке и Кузо. Турците убиха и двама души от селската стража, та всичко четирима. Петров беше се измъкнал та бяха вече се събрали от селата Кономлади, Турие, Поздивища и пр. до 60 души въоръжени и бяха стигнали до Черновища 2 часа до Шестеово. Но като бяха разбрали, че всичко е свършено, върнали се назад. Москов беше писал и на другите села да бъдат готови за помощ, но не стана нужда.

Иванчо подробно беше изказал за всичките убийства, извършени от комитета до тогава, в следствие на което се освободи и набеденият по Касъмовото убийство Хюсеин бег. Стана явно и Сотировото убийство, както и убийството на Трайков в Косинец и пр., и сега всички убийства вече взеха да се приписват на комитета. Понеже от друга страна бе се узнало, че Иванчо и бинбашията взимали рушвет, затова турците освободиха без присъда около 40 души затворени в Корча, между които бяха и най-първите комитетски работници, даже и убиецът на Касъма между тях, Вас. Бекяров.

След случката в Шестеово двете чети се сгрупираха заедно и вървяхме вече с Москова. Срещна се Поп Трайко с Коте, опрости му всичко и го надума да отиде да действува с четата си в Преспата, да не бърка в нашия район, да не прибира отцепници, които за престъпления, извършени у нас, бягат при него, изобщо един временен компромис с него се постигна. Понеже поради нашите организационни работи много се спирахме, по два дена в едно село, четата, която вървеше с нас, бездействуваше, а това зле се отразяваше върху момчетата. Затова решихме да отделим четата под войводството на Митре Влашето, посвободно да се движи, а ние да се занимаваме по селата с организационни работи. Петров след случката в Шестеово се отцепи от нас, недоволен от своето подредено положение, защото трябваше да иска позволение от мене, да иска отпуск и пр., а той имаше връзки с жени, та нашият контрол му тежеше. Той се отцепи и се присъедини към Коте. А ние по морални въпроси бяхме строги, особно по отношение към жените. Един път, в с. Брайчино в Преспата, уж случайно домакинът изпуснал револвера и право в главата на Петрова, от което Петров и умря (през май месец 1902).

Чакаларов още в Гърция беше узнал, че Коте е във връзки с гръцкия владика. Ние отначало не вярвахме, но сетне се убедихме и пак мислехме да го премахнем, но пак не стана.

Аз и Чакаларов пак поведохме половината чета в Корещата, а Москов и Митре в Пополе.

В с. Поздивища тогава беше се устроил таен гръцки комитет. Селяните ни донесоха, че влади-ката им обещавал, че безплатно ще им се дадат гръцки пушки, че гръцка чета ще дойде и пр. Аз с Чакаларова гледахме да хванем нишките на тоя нов комитет. Чакаларова щял в Гърция да го убива един пратеник на тоя комитет - Георги Гямчето, но Чакаларов усети това и о време избяга. Затова ние заедно с Чакаларова хванахме Георги Гямчето и поп Илия от Поздивища, ядката на гръцкия комитет в това село. Една нощ, на 5 май, измъкнахме поп Илия от къщата в гората Лисец, гдето му казахме, че ще бъде наказан с смърт. Той написа една изповед и проклятие до гръцкия владика, в което признава, че е заслужил да мре. Призна се и той, па и Георги Гямчето, че е бил изпратен от него да убива Чакаларова.

След тази екскурзия, понеже нямахме пари, решихме да заловим един гъркоман Аристотел Лумбуров в Костур, голям богаташ, родом от Дъмбени. На него беше изпроводена разписка и не беше я изплатил. Нашата чета се нагърби с тая работа. Намерихме за добре да пратим Поп Трайкова в България, да се срещне с Делчева, за да ни се изпрати едно лице, което разбира от военното изкуство. А в това време Делчев от България беше изпроводил Попова и Калканджиева за войводи с няколко момчета. Поп Трайков беше ги срещнал в Атина. Понеже Поп Трайков беше и болен (килав) отиде в София, гдето го оперираха.

Ние пък на 31 май успехме да заловим Аристотела на пътя между Тръстеник и Капещица. Убихме двама конни заптии, които го придружаваха. Заловихме го с жена му и с дете на 1 1/2 год. Те, като чуха пушките, много се изплашиха. Жената беше арнаутка, изплаши се много. Чакаларов им говори по арнаутски, па и момчетата по гръцки, та се поуспокоиха малко. Подкарахме конете им, те разбраха по пътя, че сме комити и още повече се успокоиха. Доведохме ги на „Вълканова чешма" в Смърдешката планина. Там ги пазеше стража. Един от кираджиите с тех беше се отървал и обадил в Биглища, от гдето мюдюринът с потеря се дигна (60 души) де ни гони. Ние бехме 13 души. Два часа преди да се съмне, застигна ни потерята. Напразно гърмеха турците, вечерта очистихе прохода. Ние решихме да ги пуснем и двамата, мъж и жена, понеже беха младоженци, а пък требваше да оставим жената в гората. Той обеща да проводи доброволно една сума, която в същност не проводи. Малкото детенце врекаше, та беше опасно за четата да се пътува с него.

След тая случка прибрахме се с Москова да заловим пътя в Ресенско, за да освободим Павел Христов, когото прекарваха в Битоля, но не успехме. Научихме се, че Попов не можел да мине границата и че се издавили в реката. Пратихме куриер с 10 лири, но и куриерът биде затворен. Между туй Поп Трайков в София, като се научил за нещастието с Попова, че се издавили, определил с Делчева нови войводи, именно Георги Папанчев от Сливен, от школата на запасните офицери, и Никола Андреев от Мокрени. Те беха направо тръгнали и към 2 юлий пристигнаха в Костурско.

XII.

Голяма афера в Леринско. Откриване на оръжието.

През май по една случка аскерът, търсейки разбойници в Търсье (Леринско), открива компромети­рания Геле и го подгонва; падат убити двама друга­ри, а той, ранен, изтървава чантата с архивата, с писма, в които подробно били означени и хората, кои­то имат пушки и дори номерът на пушката. Щом в Лерин прочели списъка, пращат войски в Търсье да изловят хората и пушките. Случайно и ние, аз и Чакаларов само двамата да се намерим в селото, дошли бяхме, а и Марко беше дошъл с четата, този заради станалата афера с Геле, а ние да се догово­рим с него пак заради Коте. Заранта бяхме изне­надани от аскера. Беше неделя. Аскерът залавя всич­ки селяни, които бяха дошли в черква, и ги навръзва. Ние вече, затворени в три къщи, чакахме да ни напад­ нат. Наближиха турците, чупят вратата. Турците не знаеха, че сме вътре, а просто по списък знаеха, че в тая къща има пушки. Отворихме огън от всички къщи. Турците изпратиха за помощ от Лерин, ние изпратихме за помощ от съседните села. И нашата чета беше събрала откъм Турия около 50 души и ид­е­ше на помощ. Ала ние, преди да достигне помощта, понеже турците смятаха да запалят къщата, ре­шихме да си пробием път и да бягаме. Бяха вече паднали 12 души турци. Промъкнахме се през един прозорец, че през една друга къща та по един трап, прикривани от жените, излязохме над селото от другата страна и тъкмо аскерът от Лерин присти­гаше в големо множество. Навързаните в черква се­ляни карали напред да влизат в къщата, гдето бях­ме, но нищо не намерили освен нашите гуни. 120 души вързани бидоха закарани в Лерин, там бидоха изтезавани, та около 90 пушки се предадоха. Коджабашията от Търсье, Доне, биде страшно изтезаван, но не изказа пушката си; отричал и най-сетне него по-рано пуснаха. Другите дълго лежаха в затвора, няколко месеца, а други до амнистията. Случката в Търсье беше на 19. май 1902 г. в неделя. Тогава имаше две сватби в селото, тъкмо имаше две булки, облечени за да идат в черква. Турците хванаха на едната момчето, а другото избяга, та булките си останаха у дома. На Марко много зле се отрази това нещастие; това го считаше той за свой позор, беше го хванала меланхолия, отчаяние, беше се изменил и се тъкмеше да отмъщава, да гори турски села, да напада Лерин, готов да загине, ала да умие това петно на своя район.

След това ние се разделихме с Марко.

Тогава именно се случи и случката в Пътеле, гдето загина Марко. Близо до Пътеле беше убила потерята един четник по име Кице (Кръсте), който начакал на пътя един лош турчин (арнаутин) гега; не можал да го убие и турчинът известил на аскера в Пътеле, погва го аскерът и го убива. И по повод на това убийство се предадоха пушки и в Пътеле и по околните села около 300 пушки се предадоха. Това накара Марко да иде в Пътеле, за да накаже главно инициаторите на предаването на пушките, и там биде убит.

XIII.

Засилване организационната работа. Първите селски чети. Геройската смърт на войводата Москов и на Колю Вишенски.

Като пристигнали войводите Папанчев и Никола Андреев, Чакаларов беше заминал с четата на Митре Влашето за Нестрамско да уреди организационните работи, понеже там още не беше както трябва проникнала организацията. Аз останах в Дъмбени и Смърдеш.

Понеже в Нестрам бяха се изопачили селяните от Иванчовата афера, не приеха добре Чакаларова.

Сам даскалът Паскал Павлов, бивши секретар на селския комитет, не искал да се срещне с Чакаларова. Разсърден, Чакаларов денем тръгва по селото с четата за да улови учителя. Турци поляци в селото го виждат. Момчетата хващат поляка турчин, вързали го и отиват при учителя. Този плакал, молил се. Чакаларов го простил, смъмрил го и го оставил. Наближила потеря. Чакаларов уж задигнал няколко души в планината, да се каже, че харамии били, а не комити. Аскерът не ги преследвал, но около 12 души от Нестрам бидоха хвърлени в затвора в Корча. Чакаларов премина в Костенарията, където пръв постави основи на комитета. Тук в Костенория владееше гръкоманство, нямаше екзархисти. Простотия голяма. Повечето са воденичари. С големи мъчнотии можа да си пробие път тук идеята на организацията. Тук всичките пъдари бяха турци. Без тях нищо не е ставало. Затова при всяко покръщаване имало голям страх да не узнаят пъдарите. Чакаларов сетне се върна, а Митре успя да убие най-върлия поляк, Мехмед в с. Жужелци. Другите поляци се стреснаха и селяните почувствуваха силата на комитета.

Пушките, които бяха донесени от Гърция, — ония заровените както и отново купените, се раздаваха по селата срещу тези пари, които Павел беше събрал за оръжие и беше ги изразходвал за други нужди. Само 28 пушки се продадоха по 210 гроша и парите отидоха в касата на комитета. Останахме да дължим на хората по некои села и едвам сетне, през въстанието, се отплатихме било с пари, било с пушки, а на некои и сега дължим.

От Касъмовите синове с пратена разписка получихме 100 лири за Великден 1902 година. Пратихме Циле Кономладски, председател на управит. тяло в Кономлади. Синовете на Касъма имаха имоти в Брезница (една воденица, кула), та се бояха да не би да ги подпалим.

Москов замина за Пополе и там се срещна за първ път с проводения войвода Никола Андреев, а пък аз в Смърдешката планина с Георги Папанчев.

Споменатият нов войвода Никола Андреев е родом от Мокрени, Костурско. Учил се е с мене до трети клас, после дошел в България, във Варна, писарувал, станал журналист, едно време агент на македонския комитет по Сарафово време във Варна, сетне от немане що да прави постъпил във войската, обидил началството та щял да бъде в дисциплинарната рота, прикривал се в София. Тъкмо в туй време Делчев и Поп Трайков търсили сгодни лица за войводи и го провождат при нас в Костурско, както се каза.

Москов в Пополе, за да може Никола Мокренски да се поупражни в работата, разделя четата на две и едната част дава под началството на Никола, на когото за помощник бе даден Хр. Силянов. Той беше дошел на отдих от Леринско заедно с останки от Марковата и своята чета, която водеше Дедо Андре.

Беха се разпределили тъй, че едната половина с Кольо Мокренски и Силянов влизаха вътре в селата и агитираха, а пък Дедо Андре стоеше с другата половина на четата вън от селото, за да удари отвън в случай на опасност. Така сетне до въстанието все тъй се практикуваше, освен в голям студ и при много проливни дъждове, преголяма умора, или когато две села са много наблизо, едната чета влизаше в едното село, а другата в друго, та в случай на нужда лесно можеха да си дойдат на помощ.

Москов остави четата и дойде при мене в Дреновени, където тъкмяхме да сформируваме нова чета, за да я води Папанчев. Понеже това изведнъж не можеше да стане, походихме няколко дена пет души, докато се срещнахме с Чакаларова.

Аз бях ходил на 20 юний в Битоля, преоблечен в селски дрехи, където се срещнах с Лозанчев, за да питам какво поведение да държим в Костурско, ако Леринската афера - след Пътеле мине и в Костурско, да бягаме ли в горите, да се предаваме ли, или да се сражаваме и пр. Лозанчев беше на мнение, че селяните ще трябва да избягват в гората. Той каза, че те писали в Ц. Комитет за инструкции, за да си даде мнението, ще трябва ли да направим движение още това лято, или ще оставим всичко да пропадне. Такова тежко впечатление правеше Леринската афера, поради която до 300 пушки се предадоха. Лозанчев още каза, че на всеки случай още два месеца трябва да задържим положението и ми заръча да гледам да не отиват чужденците, сир. да не отиват хората на чужбина.

С тия мисли, че може би ще стане нужда да правим въстание, аз се вече бях завърнал от Битоля, и сега, при срещата на Чакаларов и Москов разменявахме мисли, какво да направим, и тогава пръв път се роди идеята да организираме въоръжените хора по селата и то по-отбраните от тях в селски чети - във всяко село по една с особен селски войвода, подчинен на управителното тяло. Тази идея първо я приложи Чакаларов във Вишени около 13 август; биде назначен за войвода на първата селска чета Спасо Гергевски, родом от същото село. Сетне вече тръгна това и по другите села. Първата задача на селските чети беше, да вземат инициатива да се притичат на помощ организирани, когато има нужда, като повличат подире си и другите въоръжени сили да извършват някои задачи, напр. премахване на някой турчин шпионин; наказание на някой селянин, който след много напомняне не си е купил пушка, макар че е в състояние да си купи и пр.

В туй време от Жупанища потеглихме по Кономладските села и в Кономлади. Тук заварихме учителя Геле от Търсье, че се крие в една къща с жена си и дъщеря си. Той още, докато беше Марко жив, отказваше на подирния да даде сметка за парите, които са му били дадени за купуване пушки. Затова Марко, като се беше научил, че Геле иска да бяга в Гърция, беше ни писал, да не го пропускаме. Ние сега, като го намерихме, хванахме го, рекохме да си послужим с него, за да се освободим от Коте. Но вместо туй той се сдружи с Коте. Това беше 2. август 1902 г.

Тогава четата на Чакаларова поверихме на Папанчева да я води като войвода. Московов искаше да иде в с. Вишени. На мръкване, когато предаването на четата на Папанчева се довърши, дойде писмо от Битоля със заповед Московов и аз да отидем и се срещнем със Силянова и др., за да се споразумеем върху някои мерки за Леринско и Костурско. Московов, раздразнен от едно писмо, побърза за Вишени, при всичко че ние го задържахме. Той се срещнал там с Кольо Вишенски и Типо, и вместо да останат в планината, те влизит в селото, гдето имаше до 30 души турци и гдето спахиите били там. Месечината греела, на влизане кучетата се разлаяли и турците ги забележили, без да знаят те, че са забележени. Сутринта неколко души хващат домакина Типо и му казали: „Ще идем у тебе да претърсим". Типо тръгнал до вратата и като не се решавал да отвори, турците убили Типо на прага. Москов и Кольо изгърмели из вътре, турците пратили за помощ в Костур. Москов твърдо се надявал, че ще им дойдат околните чети на помощ. Писмата им, дадени на поп Христо, били скъсани от тогова вместо да бъдат изпроводени. Аскерът пристига, заобикаля ги, запалват къщата. Москов и Кольо слезли долу, а пожарът продължавал; обхванал огънът и още други шест къщи. И къде два часа след обед, като видели, че ще изгорят живи, излезли на юруш; пръв Москов, когото раняват само в петата, влиза в една отворена врата и взел от там да стреля. Турците до мръкнало го чакали и когато искали да запалят и тая къща, Москов се самоубил. Бабичката го изнесла от къщата пред турците. Кольо Вишенски, когато излезъл на юруш, бил без пушка; едната ръка му била до дланта изгорена. Той изведнаж паднал убит. Москов беше успял да напише едно прощално писмо (види се през времето, докато турците са чакали на помощ аскера), което се пази у мене.

Турците убили през време на престрелката един старец, една млада невеста и един вол. Цялото село беше избягало. На Кольо му беха искарали очите, беха го дупчили с ками. Него го познаваха, той беше цял янкеседжия, хладнокръвен, много души беше отправил на оня свят като терорист. Москов е родом от Дъмбени, свърши гимназията в Битоля, добър ученик, единствен син на майка. Скромно се носеше; със селяните се отнасяше много любезно, непокварен бе от всяка страна, много здравомислещ, обичан от всички, самоотвержен. Москов загина на 3 август 1902 год.

В събота на 19. август над селото Ощима срещнахме четата на Коте, заобиколихме я и в осемчасово сражение убихме двама, един ранихме и двама се предадоха. Коте не беше с четата. Между предалите се беше и Никола Митрев, сетне войвода в Охридско.

XIV.

Полковник Янков в Костурско иска да дига въстание.

Наскоро получихме известие, че пристигнал полковник Янков - около 30 август 1902 г. Янков беше пристигнал откъм Вич планина, дошел от Леринско. Той не беше се бавил в Леринско. Той беше писал три писма - едно за Силянов, друго за Митре Влашето и едно за Коте. Беше писал и до управителните тела на околните села, с което ги подканя да се срещнат с него, за да им обясни целта на своето идване. Подписал се беше: "Полковник Анастас Янков: адютант, Янаки Москов; Началник на II-то военно окръжие". Янков минава в Загоричани, където се преоблякоха неговите момчета, около 58 души, повечето из Костурско, Преспанско, а някои и от Княжеството. Янков бързаше да се срещне с "боевите сили". При все че ни се заповядваше от Ц. К. да го обезоръжим, ние не изпълнихме това, защото се надявахме, че ще може да се помирим. Аз не го познавах никак; Чакаларов - малко, докато Папанчев и Андреев го знаели и казваха, че е невъзможно да се помисли помирение с него. Определено беше място за среща около Блаца, но вечерта той не се осмели да дойде, защото не се доверяваше. На сутринта се видяхме на близо. С Янкова от Загоричани бе излязъл и Михаил Николов (беше ваканция). Предложи ни се да отидем само три-четирма да се срещнем с Янкова. Отидохме Чакаларов, Силянов, аз и двама четници при неговата чета. Ние имахме доверие. После се узна, че Янков е имал намерение да ни обезоръжи, но момчетата му се възпротивили.

При срещата, докато се запознавахме, се яви една потеря от 200-300 души - тя сновеше вече и диреше. Разбрахме, че турската потеря ни наближила на 200 крачки. Ние си знаехме пътищата и се промъкнахме с Янкова, до 100-тина души, покрай турците. Нас ни пресрещнаха нашите четници, които оставихме, за да се срещнем с Янкова. Срещата стана на 1 септ. в неделя. На Шестеовския връх се спряхме, като доста много се отдалечихме от аскера. Разположихме се на бивак. Тук Янков извика настрана Чакаларова и му говорил: Вие много нещо направихте, народът има дълг да Ви отплаща; вашият труд ще се увенчае с успех; онова, което Вие сте направили, никога няма да бъде забравено и пр. ласкателства. Най-сетне му съобщил, че е дошъл да дига въстание, че всекъде, гдето е минал, е организирано и че на 7 септемврий въстанието ще бъде провъзгласено с биене на черковните камбани. Янков казваше, че три дена да се одържи въстанието - стига; той гарантира, че след две недели свободата на Македония ще се даде, защото руските генерали от Шипка ще поведат заедно с Цончева българската войска. Чакаларов казал, че това му е чудно, че Битолското началство, което ни е поверило цял район, да премълчи такова нещо от нас. Но ако е истина, че навсекъде са готови, то и ние ще направим всичко да си сторим дълга. Чакаларов още прибавил, че той има другари и че требва и те да се уведомят. Повикаха ни -- мене, Силянов, Никола Мокренски, Папанчев, Митре Влашето, Дедо Андрея Янков и пред нас Я. повтори същото. Аз тогава възразих, че ще бъдем силно обидени от своето началство, ако излезе това истина, обаче до когато не ни пишат от там или не проводят човек, няма да го верваме нито ще действаме; ако наистина от там се потвърди всичко, казано от Янкова, тогава ще разпределим силите и ще подкачим борбата. Янков само върху последните думи се улови, именно че ще действуваме. "Значи, сте съгласни да действаме." И той требваше да се съгласи да се проводи куриер в Битоля, за да се удостоверим. Така мина първият ден.

На 2 септемврий се преместихме в Поздивската планина на върха "Рушиб". Там дохаждаха селяни да видят Янкова и да разговарят с него. Той беше облечен във военна униформа. Ние го бехме помолили да не разказва за целта на идването си, докато не ни дойде отговор от Битоля. Той обеща, но не си устоя на думата. На дошлите хора при него той всичко дрънкаше за целта си. Помолихме го да спре, защото не е в интереса на делото. Той взе да вика: "Какво ще ми запрещавате да се виждам с хората ми и да говоря с тех?" - "Не г. Янков, отговорихме, ами представете си, че от Битоля отговорят, че са съгласни за въстанието, в такъв случай, като говорите така явно, няма ли турците да усетят преждевременно?" И той пак се обещаваше да мълчи. На третия ден бехме в Кономладската гора, на местността "Пеливор". Янков беше си отделил четата от нашата - по-долу, а ние бехме се изкачили по-горе. През деня някои от момчетата ни, които отишли при неговите, чули го да говори на своите момчета, как ние не сме били съгласни да дигаме въстание, че сме коцкари, вагабонти и пр. и казал, че те не бива да чакат, ами въз основа на дадената клетва (клели се момчетата му негде по пътя) требва още сега самостоятелно да действаме и да се подразделим, та да се отпочне агитацията. Момчетата ни съобщиха това. Чакаларов каза, да идем да му кажем да не бърза, защото писмото от Битоля още не е пристигнало. Аз не рачих да ида при тоя човек. Чакаларов отиде сам. Я. отговорил, че той виждал, че не сме бързали, а той требвало да си прави приготовленията, че като дойде писмото от Битоля ще видим и пр., че той ще покани и Коте. Ч. му възрази, че не бива да се вика Коте, но той отговори, че и турчин да е, ако иска да му помогне, ще го вика. Чакаралов, като вижда това, обръща се към Янковите хора, държи им реч, в която им описва положението на района, как не са подготвени за въстание и пр. Янковите хора отговориха, че и те не са съгласни да изложат нашия край на огън, щом другите не са готови и че предпочитат да убият Коте, отколкото да работят с него, щом е такъв, какъвто го бе описал Чакаларов. Когато свършваше Ч. и аз дойдох там и видях, че Я. ни най-малко не мисли да се помирява, но че напротив ще разпределя хората си по пунктове, за да провъзгласява въстанието. Ние, за противодействие, направихме едно окръжно с Ник. Андреев, в което обърнахме вниманието на населението да не се повлича по агитацията на Янкова, да не се събират на събрания с Я., но само да му дават хляб, за да се поддържа само. Чакаларов, като довърши речта си, върна се към нас. Тогава Янков излиза пред момчетата си и им казва: "Бе хора, ще ме оставите ли съвсем? Не си ли спомняте клетвата и обещанието, дадено на Върхов. комитет, че ще дигате въстание?" Всичко туй повлияло пак на момчетата му и те пак се повлекли по него.

27 април.

Когато се стъмни, и двете чети сдружени слезоха в "Трифилина ливада" до Кономлади. Тук кономладци изнесоха храна. Тук дойдоха и повикани от Янкова, без да знаем ние, и по няколко члена от селските управителни тела от селата в Кономладската река. Сложиха ни яденето. Поканихме Я. да яде, но той отрече: "Благодаря, благодаря, аз с момчетата ще ям". Боеше се да го не отровим. Но при края взе да сърба чорбата, яде много. След вечерята взема та разпредели момчетата по пунктове, за да приготовляват въстанието, а именно: той изпроводи своя адютант Янаки Москов (братовчед на загиналия Москов) в Смърдеш с десет души, за да подигне селяните от Смърдеш, Косинец и Дъмбени на въстание.

Петър Гайков, роден от с. Жеравна (Котл. околия в България), бивш унтерофицер с около 12 души биде от Янкова изпроводен около Загоричени да подигне тамошните хора, а Нако от Шестеово, бивш четник в нашите чети (Нако се бе отделил от Москова поради едно свое престъпление; после го взима Янков със себе си), го изпраща в Шестеово, от гдето да отиде в ближното село Сетома (турско село) и да го подпали, когато се провъзгласи въстанието. След като се отдалечиха изпроводените Москов и Гайков, Янков се обръща към членовете от управителните тела, които беха дошли по негова покана, и ги пита дали са готови за въстание, защото другите, гдето е минал, били готови, всичко било организирано и след четири дена щяло да има въстание, и че той самичък за това е дошел. Между присътствующите беше и Марко Пандов, селянин от Кономлади, деморализиран селянин, осъден попреди на смърт. Чакаларов, като виде че и този развален човек присъства, каза на Янкова: запрещавам ти да говориш по-нататък, защото без да познаваш хората, с които искаш да работиш, говориш такива неща; запрещавам ти да говориш, или мисли си по-нататък. Момчетата на Чакаларова, като го видели тъй разпален, отстъпиха няколко крачки назад и залегнаха. Янков се изплаши и извика: "Убийте ме, господа, убийте ме!" Чакаларов отговори: "Няма да те убием, но и няма да ти позволим да подигаш тук гюрултия, да насъскваш към въстание. Свободата ние ще си я извоюваме, не я искаме от тебе! Недей мисли, че като си полковинк и с еполети, че ще оставим народа да се повлече подир тебе и да изгори." После Ч. се обърна към членовете на управителните тела: "Кой ви повика тук? Ние сме ви избрали, нас требва само да слушате и сега ви заповядвам да се разотидете!" - И всички се разотидоха. А в туй време едно от момчетата, Атанас поп Николов (свършил V клас в Битоля) отиде при Янкова и му каза: "Ние, господин Янков, си имаме свои началници, които ни са ръководили до сега и са подготвяли тоя народ, и Вас не можем да слушаме. Тия еполети и тая униформа ние не можем да я ценим", и взе да му дръпа еполетите.

Янков: "Моля, моля господине, не ми оскърбявайте еполетите!" "Вие не сте работили тук и сега дохождате само да разорите народа"... Почнаха и други да възразяват, па и аз и Хр. Силянов. Натякна му се, че не си държал думата, че не дочакал ни отговор от Битоля и пр. Дълъг спор се заведе. Янков се дръпна настрана и седна при Митре Влашето, който мълчеше мирно. Янков се обърна към него: "Митре, тия хора викат против мене и казват, че не искат свободата от България, а пък Делчев им изпраща хора с цел да ме убият. Провидението е с мене. Ето Делчев изпрати няколко души чрез Гърция, но ето провидението иска, че се издавиха, а пък те сега щеха да ме убият." Митре му отговори: "Жалко, госп. Янков, вие сте полковник, а аз съм прост овчар, та не зная, какво да Ви кажа, като благодарите Бога, че ония хора са се издавили. И да знаехте сигурно, че идат да ви убиват, пак не требваше да благодарите Бога, че се издавили". След това Янков се тръгна настрана. Дойде време да си отидем. Някои от лерянските четници повикаха настрана Силянова да го питат: ако е истина, че въстание ще се дига на 7, тогава не е ли по-хубаво те да си отидат в района. Хр. Силянов ги разубеждаваше. В това време Янков повика настрана Чакаларова и му каза: "Василе, бе, Коте ме вика на среща, що ще кажеш, да отида ли?" Чакаларов се насме малко и му каза: "Нищо не мога да Ви кажа, аз съм Ви описал Коте, и ако Вие почнете да работите с него, ние ще ви бъдем непримирими врагове, а пък той ще ви компрометира пред целото население." Янков пак: "Ама не, аз мисля, бе, да отида, та утре вечер пак ще се срещнем." Ч. му каза: "Каквото щете, правете, ала помнете думите ми." - След това се разделихме, Янков замина да се види с Коте.

Това беше на 3 септемврий 1902 г. Ние се дръпнахме пак в планината, гдето получихме от Битоля отговор, в който ни се съобщаваше, че нигде не е нищо готово за въстание и да се опитаме с добро да принудим Янкова да не дига шум.

Янков, като се срещнал с Коте и след като Коте ни описал нас с най-черни бои, а и Янков му се оплакал от нас с обикновените фрази "коцкари" и др., те се сближиха, станаха добри приятели. Тогава Янков изпраща около 10 души от своите момчета под водителството на Димитър Дебърлията (бивш прост майстор във Варна) през Преспата в Ресенско, за да си идат всеки в своите родни места, кой в Охридско, кой в Дебърско, защото роптаели, като изказвали желание да си бъдели във време на въстанието в родните си места, та същевременно и да можели да агитират за въстание.

Те разгласили в Преспата, че Янков е дошел да дига въстание, и по разказите на Бесвинския учител Башев, роден от Ресенско, някои селяни от Ресенско, между които бил и Башев, излезли да "пречакат въстанието", като се прощавали и се криели по папратите два-три дена, докато им омръзнало, та се върнали назад.

Ние се преместихме около селото Статица, от гдето писахме на Янкова в Руля, че ние сме получили от Битоля писмо, в което ни се съобщава, че нищо не е приготвено за никакво въстание и че не требва нищо да предприемаме. Затова да ни определи място за среща, за да поговорим по въпроса. - Това беше на 5 септемврий.

Янков отговори, че тръгвал за Смърдеш, та там да се срещнем. Вечерта в Статица направихме събрание, в което обяснихме на селяните лошите последствия, които могат да изникнат от Янковата агитация, и ги замолихме, да не се повеждат по него. Същият ден и по другите села имаше възбуждение у селяните, защото Лазар Бицанов, зеленички фирар и бивш работник на организацията, и Петър Погончев, дошел още на Великден като агент на Върхов. комитет и десна ръка на Янкова - тези двамата на коне като луди тичаха по селата откъм Пеполе за към Руля, гдето беше Янков, и навсекъде говореха, че Лефтеров дошел в Леринско с 130 души и че огънят вече е пламнал в Леринско и че е останало само Костурско, което мълчи още, защото: "вашите началници не искат да дигат въстание, а гледат само да ядат и да грабят". Силно възбудените селяни се събираха на групи, идваха при нас да искат обяснение, какво да правят, да дигат ли вече въстание, щом "Леринско вече е пламнало". С дълги увещания ние ги разубеждавахме и ги пращахме да разубеждават своите съселяни.

Лазар Бицанов в тоя случай, понеже беше длъжен 80 лири, които беше получил от битол. началство за пушки и за които требваше да дава сметки, и като беше чул, че въстание наближава, се зарадвал, че въстанието всичко ще изравни - сметки и пр. Друг слух се разнасяше, че Сарикинов стигнал във Воденско, че и там било провъзгласено въстание. Голяма заслуга, че се спряха селяните по Кономладската река да не се увлекат по Янкова тогава, има Цильо Котев Кономладски, член от управителното тяло в Кономлади. Той действа с убеждение, със заплашване, с ходене по селата, можа да ги спре. Той имаше голямо влияние по тия села. Тоя Цильо беше голям патриот, той беше човек на Касъмбея, но сетне, като се покръсти, стана най-преданият и най-як стълб на организацията. Той беше най-заможният човек в селото. Той и син му влезоха в четите, действуваха заедно. Цильо лежа и в затвор от юлий до януарий 1901 год, а син му от Иванчовата афера бе осъден задочно на 101 година, имаше илям да се убие. Цильо във време на въстанието падна убит на 8 октомврий 1903 г. Във вест. "Ден" от мес. ноемврий или декемврий 1903 год. Силянов в стат. под заглавие: "Жертви на въстанието" е характеризирал същия Цильо Котев Кономладски.

Подир това Янков събира хора от селата Руля, Ощима, Желево и Търново заедно с неговите 25 момчета, всичко около 70, въоръжени с разни пушки и дори само с 4-5 патрона, а 20 души кой с попата, кой с дикли, та с тая армада потегли към Лерин да го запали. Това беше 7 септемврий. Наближил Лерин, и понеже не е могъл първата вечер да настигне Лерин, останал на 8, в неделята, в местността Калугерица, Търсянско. През деня писал в Лерин на Котеви познати да излезат да го посрещнат и да му донесат гас. Същевременно поръчал да съобщат на всички християни без разлика, че вечерта Лерин ще бъде запален. Преди Янков да замине за Лерин, писал на гърка д-р Киро Карабина: "Госп. д-ре, поддържайте духа на гражданите, докато влеза в града. Пригответе всичко за храна, като дойдем". Съобщава му още, как стои работата, где действува Цончев, где Саракинов и пр. Това писмо требвало да го предаде някой си Ламбро Порязов, опинчар в Костур, в чиято къща го чела учителката Ана Николова. Писмото не предали на д-ра, защото нашите подписи не личели, та го оставили, докато видят, как ще излезе тая работа. Сетне при случай на един обиск това писмо го унищожили.

Гръцкият владика в Лерин, като узнал за намерението на Янкова, обажда на правителството, което телеграфически поисква кавалерия от Битоля, която още вечерта пристига и обикаля града да го пази.

Излезли хора от организацията от града и му обещали да му съдействуват. Но тъкмо когато денувал в неделята, видел, че войска дошла и се видел безсилен. И от Битоля му писали от комитета строго писмо, в което му казвали: "Или ще спреш, или ще те държим отговорен за последствията". Янков кипнал, разядосал се на куриера, но нямало какво да прави, изплашен от писмото и от аскера, вечерта тръгна назад в Желево.

Ние в това време от Статица минахме в Смърдеш, гдето направихме събрание и от околните села, в събота вечер 7 септ. Смърдешани беха се увлекли по Янкова до там, че ходили при Янкова, дали му барут, обещали да правят въстание и почнали да се приготовляват. Жените пискат, крият дрехи и пр., приготовяват се да посрещнат утрешния ден. Беше убит от нашия комитет предателят Лазо Кирчев (на 27 юлий), гъркоманин, нравствено развален човек; той беше ни предал в Костур чрез владиката, когато беше дошел Папанчев. Папанчев за пръв път извърши убийство. И аз гръмнах два пъти в него, а Чакаларов го довърши.

Поради това убийство роднините на убития дигнаха против нас агитация и имаше охлаждение спрямо нас. Затова те беха се сближили с Янкова. На 7 вечерта направихме едно събрание с цел да уталожим духовете и да разубедим селяните, че няма да има въстание. Имаше викове и възражения от селяните: "Как така Янков, един полковник, може да е и подкупен, как така може да ни иска лошото и пр.?!" Ние казвахме: "От где да знаем, че Янков, щом така постъпва в разрез с организацията, не е подкупен от турците и пр.". Най-сетне селяните се убедиха, формирахме за пръв път селската чета и след това потеглихме за Дъмбени, за гдето беха свикани по двама члена от управителните тела на околните села и всички дъмбенци на събрание. Същата вечер Янаки Москов се върна в Смърдешката планина. Тук той биде нападнат от 32 души жандармерия, от която се разбегаха; падна убит един и трима турци.

В събранието говорих първом аз, после Чакаларов; описахме всичко за Янкова. Реши се, че не бива да се слуша Янков и още се избра една 4-членна депутация да отиде при Янкова и да му заяви, че требва или да спре, или населението ще го възпре дори и с оръжие.

На 9 септемврий депутацията тръгнала при него и от името на четирмата бил наговарен учителят Киряко Тарповски (учител в Дъмбени), който срещнал Янкова в Руля, гдето му предал решението. Янков му се оплакал пак, че сме били коцкари, социалисти, анархисти и пр. Учителят му отговорил. Като било думата за неуспеха му в Лерин, казал, че сгрешил, че обадил датата на тия "коцкари" -- Чакаларов и пр., защото уж тези донесли на българското агенство в Битоля и че агентинът телеграфирал в София, гдето веднага арестували другарите му Цончева, Саракинова в България, в следствие на което въстанието се осуетявало, та той вече се оттеглял от тоя план. Оплакал се, че не можал да запали Лерин, защото пък уж нарочно изпратени хора от нас, коцкарите, му скрили двете тенекии с гас, които той получил от Лерин и с които щял да запали тоя град.

Учителят се върна. В Дъмбени при нас се присъединиха момчетата на Янкова, които беха с Янаки Москов разбити от жандармерията. Те напълно разочаровани, че никой не се присъединява към тях за въстание, станаха наши хора. Те тогава ни съобщиха, че Янков още при първата среща имал намерение да ни обезоръжи.

Турците беха дигнали трупа на загиналия в сражението в Смърдешката планина четник на Янкова - Васил Пашов от с. Дъмбени и го фотографирали; пращат потеря, която в Смърдеш изтезава 12 чорбаджии, взели им рушвет и ги освобождават. Смърдешани по тоя начин първи опитаха следствията на Янковите лудории.

Получи се известие от Битоля, че е арестуван Поп Трайков, който бил изпратен от София през Сърбия, за да ни помага против Янкова, но в Скопие го улавят и го затварят та лежа до 16 февр. 1903 (до амнистията).

Янаки Москов, адютант на Янкова, тъй също се разубеди и се опита да придума и Янкова, да се откаже от своите намерения. Но Янков му отговаря, че той ще продължава до край.

Янков дойде в Смърдеш, но селяните не рачиха да го приемат и му рекли да се помири с нас. Става срещата в местността "Харамийските падини" (13 септ. вечерта). Не му вервахме вече, взехме мерки и се спряхме на близко до туй място. Повикахме го чрез Силянова. Янков дойде: "Е, господа, трябва да се помирим! Народът вика, с камъне ще ни избие"! - "Е хубаво", отговорихме му, "Госп. Янков, где Ви е въстанието? - "Ех, оставете това, джанъм, грешките са от двете страни. Ами трябва да се помирим! Ще се споразумея с битолското началство". Щял да остави момчетата си на нас и с 10 души и Силянов още с него (защото не можел сега на стари години да учи шифър!) ще идел в Битоля. От там щял Янков да изложи на бит. комитет Своя нов план: той щял да иде с Коте в Гърция да купува пушки и да ги препраща нам. "Само ви се моля, господа, каза той, пушките да ги изплащате, да не ги оставяте на наш гръб, защото ние нямаме средства". Харно, всички се съгласихме на тоя план. Требваше да се определи кои момчета ще идат с него, кои ще останат с нас. На 14 септ., като почнахме тия подробности, Янков изведнаж обръща: той не можел да дели момчетата си - премислил си. Нямал доверие в нас. Предлага друго: "Бе, аз, Чакаларов и Силянов да идем в България, че да убедим Цончева, Сарафова и Делчева да се помирим: Чакаларов да убеди Сарафова, а Силянов Делчева". Възразили му, че това не върви така. Янков казал: "Ако не успеем да ги помирим, тогава аз ви казвам, че мамк..., ще тръгна по България и всегде, гдето има комитет, ще говоря против тях, а пък моята дума се слуша в България".

Янаки Москов заяви, че ще си иде вече дома, в селото Дъмбени. Янков го вика на страна и му казва: "Бъди готов за 20 септемврий, ще нападаме Костур: русите на Шипка ще дойдат в това време и тогава ще стане, що ще стане". Вече и Москов виде, че има работа със смахнат човек.

Същия ден се получи известие, че от проводената начело с Гайкова Янкова чета до Загоричани са паднали в сражение 6-ма души. Гайков, като отишел към Загоричани, с помощта на Петър Погончев събрали селяни и излезли в планината - вече въстание ще се дига я; жени, мъже причестили се, прощавали се, целували се. Когато излизали от селото, убили двама турци спахии и един-двама турци, които продавали пипер - пиперджии; обявяват хората въстание. Към тях се прибрал и нашият човек Михаил Николов, който на селяните, които го питали, отговарял, че има-няма въстание, за него обаче въстанието е вече провъзгласено. Наскоро войската изненадва четата на Гайкова - на 10-11 септемврий, убива шест души. Селяните се изпокрили в селото си, а Гайков, разбит, беше се прибрал с 2-3-ма към Прекопана. Тая вест потресе Янкова, и затова той, без да ни обади, събра си четата и тръгна през Дреновени за Пополе.

В това време, къде 28 септ. част от войската заминала към с. Бабчур да дири комити. Тук уловиха българския учител Яне Караянев, род. от Велес (сега е в Плевенско). Този, без много да го изтезават, предаде най-добрите работници, и тези, изтезавани, предадоха до 14 пушки та бидоха откарани до 18-20 душ бабчурци в Костур. Учителят, уплашен да не бъде убит от комитета заради предателството, помолил аскера да го вземе със себе си и да го препрати в родното му място. Аскерът от там мина за Кономлади, а друг аскер от Костур дойде там, гдето предполагаха, че ще намерят нас и Янкова. На пътя заварили две момчета от Турия, които носили писмо за Цильо Кономладски, в което се известявало, че Яне издава та да се предпазва. В Кономлади били най-безчовечно изтезавани четирма селяни и двама бивши, болни четници от Марковата чета. Те нищо не издали, като казвали, че са просяци. Заедно с тях заловил аскерът до 12 души кономладчани (Цильо не е бил в селото). Аскерът, който идел от Биглища за Кономлади, среща едно влашче, овчар, което издало неколцина от Черновища, които имали пушки. Затвориха Поп Танаса и коджабашията, и др. Влашчето живееше в Брезница, та от Черновища го откараха в Брезница, гдето посочил, че имало заровени пушки под св. трапеза в черквата. Копаха, но не намериха нищо. Оплакаха се селяните в Битоля, дойде изследване, дойде и руският консул Ростковски. Консулът замина и в Костур, да изследва, като заръча на селяните, да дойдат и те, да дадат заявление на правителството. Отидоха поп Кръстьо, екзархийски свещеник, и коджабашията Карола. В Костур чорбаджията гъркоманин Жапко надумал ги, да идат първом при гръцкия владика и с него да се съветват, как да постъпят. Отишли. Гръцкият владика ги убедил, да не казват, че турците разкопали черквата им, но че това сами са го направили, защото ако постъпят иначе, за селото щяло да бъде зле. И те подават заявление в този смисъл. И тъкмо когато руският консул се карал в меджлиса за станалото осквернение на черквата, прочели заявлението, което казва обратното. Тогава консулът се ядосал, питал ги, защо му направили така, отива си и сетне вече българи не приемал в консулатото и ги дори изпъждал.

След туй ние от Дъмбени минахме в Жупанища, от гдето изпратихме Папанчева, Колю Андреев и Митре Влашето в с. Желин (има там и турци), за да накажат предателя гъркоманин Васил и гъркоманския поп, който, насъскан от владиката, беше подкупил с владишки пари двама турци, които да убият българския свещеник Динко в същото село. И поп Динко биде най-зверски убит - разпорили го и червата му увили около врата. По тая случка ние искахме да отмъстим на попа и неговия приятел Васил. То беше около 1-2 октомврий. Нашите отидоха, влезоха в къщата на Васил, който не искал да излезе, гръмнали, убили Васила; при тоя случай бил застрелен и неговият внук, и дъщеря му биде наранена, която наскоро умря. След това се върнаха и не се доказа нищо, при всичко че се знаеше, че е комитетска работа.

Силянов се отдели от нас, - мина през Гърция за София, а ние, стреснати от аферата в Бабчур и Черновища, решихме да прибираме пушките от селяните и да ги складираме в горите за по-сигурно. С тая работа четите се занимаваха през есента.

XV.

Полк. Янков продължава да всява смут между селяните. - Публичен диспут с Янкова. Янков си заминава през Гърция за България. - Войска се настанява по селата. - Разделяне четите на по-малки групи.

28 април

Янков, след като обиколил по селата в Пополе, биде открит на „Бобицките стени" (при с. Бобища, около 5-6 окт.) от аскера и се завързва сражение, в което турците изгубиха до 30 души, а четата на Янкова има само един ранен. Неговите хора имаха манликерки. Сражението трая 3 часа. От там Янков заминава за Корещата, където случайно около с. Статица се срещнахме и пак случайно и ние се прибрахме в Кономлади. Пред селяните там той ни нападаше и ругаеше, и отиде до там, щото почна да казва на селяните да ни предават и убиват. На четника Кузинчев той дори е предлагал, да се вмъкне в нашата чета и да убие Чакаларова и Кляшева. Това сам четникът го изповеда. Пък и ние бяхме се тогава наканили да му свършим работата на Янкова, но не ни позволиха от Битоля. След това натоварихме Папанчева да прибира пушките в Корещата.

Беше пристигнал Иван Попов в Дъмбени и го задържахме около две-три седмици при нас, за да го запознаем със селяните.

Понеже в Леринско имаше голяма нужда от опитен войвода, изпратихме Папанчева около 12 октомврий да отиде в Леринско и да задържи положението, след като бе убит в Крушоради войвода Дине Екшисулията, водител на чета, след убийството на Марка.

Янков обикаляше по селата в Корещата, а Гайков пък оставаше около Загорчани, гдето около 18 октомврий имаше пак едно сражение, в което турците имаха до четирма убити, а Гайков не даде никакви жертви.

На 22 октомврий Чакаларов, аз и Попов бяхме в Смърдеш, а четата я водеше Митре Влашето. Тук срещнахме Янкова, който по обичая ни ругаеше и лъжеше, че Чакаларов бил получил от Върх. Комитет 5000 наполеона за делото, че ги злоупотребил, че от Загоричани взел 700 лири и пр. Селяните, като чуваха тия работи, желаеха публично да се срещнем и пред народа да се обясним. И тая среща беше нагласена да стане в Косинец на 24 октомврий, в присъствието на около 20 души, избрани от управителните тела на селата Дъмбени, Косинец, Лобаница, Смърдеш и Въмбел, станаха обясненията. Думата първо получи Янков. Той почна да говори, че никой не трябва да му отнима правото да се бори за своя край и за народа, че никаква вътрешна организация не може да му налага да я слуша и да ѝ се подчинява, че вътрешна и външна организация няма, а има само лични яжби, че хора, пратени от Делчева, се приемат, а други след това пратени от Върховния комитет, не се приемат; дава своеобразни схващания относително организацията и най-сетне се обърна към селяните и ги попита дали те го искат да работи, защото те са всичко, те хранят четите, те ги крият, поради което те трябва да заповядват на четите, а не наопаки, и много други подобни гъделичкания на селяните. Без да спомене за нападките си и клюките си по адрес на организацията, особено на Чакаларова, и без да го прекъсне някой, той свърши речта си. На тая реч отговори Чакаларов. След като обясни на селяните, че вътрешна организация има, че тя може да налага своята власт на всички и че всеки се приема, от където и да е бил, да работи в тая организация, стига да приема нейния устав. Най-сетне Чакаларов направи запитване относително клюките, които сипеше подир него Янков, а най-много за злоупотребление на някакви суми. И след като обясни Чакаларов, че не нему лично са били предадени от Върховния комитет около 25 наполеона, срещу който има разписка и за които е представена сметка на Делчева, и че никакви суми не са прибирани от селата, освен третинките от разписките, за които си има сметка, помоли Янкова, да изкара свидетели, за да изкажат злоупотребленията, правени в Костурско, и още да приповтори, че е истина, че Чакдларов е взел 5000 наполеона от Върховния комитет. И ако Янков докаже с някакъв документ, че Чакаларов е взел 5000 наполеона от В. К., Ч. ще му представи сметката за изразходването на тая сума.

Янков отговори, че той никога не е казал, че Чакаларов е взел 5000 наполеона от Комитета, но че чувал, какво Върховния комитет имал някаква сметка с Чакаларова, а колкото за злоупотребленията по селата, пак каза: „Така, бе брате, чул съм така да казват," и че и това не е говорил. Чакаларов извади двама свидетели, да докажат, че тям е говорил Янков това, но той отказа и пред тях, че уж не е говорил такова нещо. Като не можа Янков нищо да потвърди от ония клюки, що е пускал по селата, селя-ните се убедиха, че говоренето му е само от злоба, и молеха го, да се заличи всичкото досегашно и да направим някакво помирение. След това Чакаларов пък обвини Янкова, че той е именно човекът, който е задигнал 400 лири от костурчаните от Цариград, според както е казвал Петър Погончев, негов човек и тогава агентин. Янков се обърна към Петър Погончев, а този подирният това потвърди. Янков се скара с него, като призна, че е взел около150 лири, които е дал на Върховния комитет. Най-сетне от събранието не излезе нищо, и понеже се расъмваше и понеже го беше страх да остане при нас, стана да си отива. Тъкмо когато си излизаше, селяните запитваха: „Що джанам, кое е краят?" Аз отговорих: „До никакъв край не можем да дойдем, докато тези господа не признаят вътрешната организация и не ѝ се подчинят." Гайков, който се беше прибрал при Янкова, отговори: „Ние сме хора на Върховния македонски комитет", а пък аз отговорих: „А пък ние сме хора на вътрешната организация, която ще знае да наложи своята власт." На туй и Янков взе да крещи: „Ние сме хора на Върховната македонски комитет, избран от целия български народ и признат от цяла Европа. Който не признава него, той (заклати пушката).. " Чакаларов възрази на Гайкова: „Не мисли, че имаш пилци да гониш, защото и аз имам бир-парче брада, защото докато казваш които, които, аз ще ти свърша работата." С туй се свърши. Те излязоха и ние излязохме, и по разни посоки се разотидохме. В Дъмбени Янков пак имал препирни с учителя Киряк Търповски, който разубеди селяните да не вървят подир Янкова, та нито не приеха четата му в селото, а само него с петима души.

От тук Янков замина за Нестрамско и се упъти за Гърция. В Атина е фотографиран с двама първи предатели, които донасяха на гръцкото правителство, та бяха пострадали толкова наши хора, между които и Ив. Попов.

Янков замина, а остава, за да сее раздори в района, П. Гайков с 7-8 души. Други от четниците на Янкова отидоха при Коте, който го изпроводи до границата, и на него Янков предаде манлихерките си. Както е известно, Янков от Гърция се прибра в София.

В Косинец ние поставихме Попова на чело на четата, която водеше, след като бе заминал Попанчев, Митре Влашето.

Щом настана зимата, аскерът, за да може да прибере пушките и да унищожи комитетите, настани се по села: в Смърдеш имаше 120 души: в Руля - 70 души; в Поздивища 90 души; Кономлади 110 души; във Вишени до 150 души, в Загоричани от 150 до 200 души; в Костур 500 души, в Хрупища 300 души; в Нестрам 100 души и в Биглища 200 души. Така обхванати главните пунктове, циркулирането на четите не беше възможно; бе паднал и сняг та на четниците не беше възможно да живеят по планините, а по селата беше мъчно да живеят на куп, понеже почти всяка нощ турските войски бяха принудени внезапно да обикалят по няколко села в една нощ и да претърсват една по една всички къщи по ред. От това и от студ при нощните маршировки мнозина от аскера изряка и се поболяха.

По това време (3 декемврий), за да не изгубим четата в някое безцелно сражение, при тия мъчни условия, създадени от лудориите на Янкова, решихме да разпределим четата на малки групички, които изпратихме по няколко пункта по селата, гдето бяхме предвидили някой от селяните да приготви скривалища за случай на нужда. Това бяха дупки, издълбани в земята, вън от къщата, с отверстие за въздух.

В скривалището се влиза отвътре, из зимника.

XVI.

Нови предателски афери. Войската прави обиски по селата. Положението става непоносимо. Насърдчение от Битоля. Жените във всичко помагат и с караулна служба нощем и денем. Духовете се съживяват. Поведението на руския консул и на австрийския.

29 април

След като така разпръснахме нашите чети в Корещата, писахме и на Ник. Андреев, който беше се загнездил в селото си Мокрени и там прекара почти целата зима, също така да постъпи с четата си, която състоеше от 9 души. Понеже зимата беше настъпила, имаше доста сняг паднал, същевременно и аскерът беше заседнал по селата и правеше чести обиски, положението много тежеше на селяните и дори ставаше мъчително. Един ден на 8 ноемврий в селото Бобища квартируваше четата на Янковия войвода Петър Гайков — всички 6 души. Гайков с четата си се готвеше да замине през Гърция за България и за това е искал пари от селския коджабашия срещу пушките, които щял да остави. Коджабашията, кой знае под каква подбуда, обещава на Гайкова, че ще изпълни желанието му, но пък за това да остане и тоя ден в селото. През нощта коджабашията известил на аскера в Загоричани (3/4 часа до Бобища) и сутринта четниците се намерили заобиколени. Преди още да усетят, аскерът, предвождан от коджабашията и селския аза, се упътва към къщата и даже успява да влезе и в къщата с цел живи да ги залови. Поради тропота, станал един от тях, бивш наш добър четник, увлечен сетне от Янкова, по име Коста Чаушот; беше се събудил, и като вижда, че коджабашията влиза в къщата, гръмва и убива коджабашията и събужда другарите си, които грабват оръжието и се започва стрелба, която трае през деня до пладне. Като видели четниците, че турците напръскали къщата с гас и че вече я подпалили, Гайков с 4-ма души излиза от вратата и ударя на щик, ала през първия ред като минал, при втория ред пада повален заедно с тримата си другари: Демир Кономладски (той беше в най-първата чета, водена първом от Коте, сетне от Марко), Кузо Погончев (брат на Петър Погончев) и още едно момче от Загоричани, Георги. Коста Чаушот беше се изкачил на покрива, от където стрелял, и там, ударен, пада и пламъците го обгръщат. А четникът Фани (Теофан), родом от Бобища, бивш преносвач на пушки, понеже познаваше селото си, успял от къща в къща да се избави. Тогава изгоряха около четири къщи и арестуваха две жени. От аскера паднали около 14 убити.

По тоя случай Янков и С-iе обвиняват учителя Манол Розов, че уж той подстрекавал коджабашията да ги предаде, когато Розов едва що беше излязъл от затвор една седмица преди туй. А и вън от туй положително се знае, че Розов никак не е бил замесен в тая работа.

Същия ден бяха заобиколени от войска селата Дреновени, Руля, Корчища, Косинец и Дъмбени. В Косинец бях и аз с Чакаларова и с четирма четници, но като бяхме скрити в едно скривалище, понеже не обискираха къщата, не ни намериха. Предал ни беше Дине Куцото от същото село, който по-късно се призна. Той после през време на въстанието биде убит от аскера. Той ни беше предал, защото бяха обещани за Чакаларова 200, а за мене 100 лири.

Поради честите обиски, от смътните понятия, които пося Янков със своята агитация, и разцеплението, което предизвика, бе се разклатила у селяните вярата в едно близко въстание. Па и честите обиски докараха народа в една апатия спрямо делото и ръководителите, така че остана да ни прибират и подкрепят само най-добрите ни приятели и роднини и то само в селото Дъмбени, като екзархийско, а сетне и в Косинец.

Ние видяхме, че може всичко да се изгуби, ако върви все тъй, че може и да загинем случайно, та решихме първом да се разделим с Чакаларова: той остана в Дъмбени, аз отидох в Смърдеш, където имаше аскер, за по-сигурно. Попов по това време беше в Жупанища с четирма, а Митре Влашето с петима души беше останал в планината „между мечките". Живееше под една плоча в една стена; там нощували мечки около тях, лошо, никой не им носил хляб. Затова Митре замина в Долнята Преспа, където Коте беше ходил, и там тури здрави основи на организацията в селата Търново, Граждано, Орово и др., където до тогава нищо не беше направено. Там Митре прекара до края на месец януарий. После, по време на въстанието, тия села бидоха съвършено изгорени. За да може да бъде по-последователен, Митре с четата си предприе да унищожи прочутия Селфобег, който имаше чифлици в Долня Преспа (Буковик, Оровник и др.). Митре го пресреща между Буковик и Лък, и след един час бой с другарите и сеймените му, уби двама сеймени, а бега рани тежко, а също и другаря му, пак един бег. Бегът остана жив. С туй Митре се препоръча пред селяните като народен деец.

Между туй аз и Чакаларов преди да се разделим писахме в Битоля, как положението е нетърпимо, и искахме, да ни обяснят, дали ще има някакво движение на пролет и въобще какво да се прави при такова положение. Отговориха ни да изпратим четите към Леринско и Воденско, а ние да заминем през Гърция и да оставим само неколцина легални хора, които да съобщават в Битоля, как стоят работите. Ние на това не се съгласихме, като отговорихме, че ние тук сме родени, тук и ще умрем, като предпочитаме да станем жертва на мъчното положение. Тогава от Битоля се получи едно окръжно до селата, в което за насърчение се казваше, че трябва да имаме още малко търпение, че часът на борбата е наближил и пр. Това се получи пред Божик. Преди туй, през ноември ни писаха да им определим човек за окръжния конгрес, който се проектирал през коледните празници. Ние отговорихме, че само аз и Чакаларов можем да бъдем делегати. На това не ни се отговори дълго време и когато ние пак попитахме по тоя въпрос, отговори ни се, че конгресът се състоял вече и без нас. Конгресът наистина се състоял в Солун, но той не бил окръжен, нито общ македоно-одрински конгрес, както е трябвало, а е бил конгрес на няколко градски ръководители и учители, слабо запознати отблизо със състоянието на работите. От града Кукуш е имало един представител, от цяло Битолско пак един, и пак градски ръководител, Лозанчев.

Вече пред Божик ни се писа от Битоля, с шифър, да заминем само ние, че тая пролет няма да мине без движение. В следствие на това ние с окръжни, понеже лично не можехме да се движим по селата, обяснихме на населението, че това мъчително положение няма дълго да трае и че скоро ще достигнем до крайната цел.

През ноември войската, като обискираше в с. Статица, улови един бивш Котев четник, Коле Славчето, който изказа и предаде селските пушки на брой около 30. Аскерът много зверски изтезава около 12 души селяни, които сетне лежаха в затвора в Костур до амнистията през февруари месец. Пушките бяха складирани в гората, за да не попаднат в турски ръце. Но Геле Търсянски, другар на Коте след Търсянската афера (19 май 1902 г.), за да не бъдат пушките у наши хора, една нощ, като влязъл в селото, уловил нашите хора, на които бяха поверени пушките, взел от гората на сила пушките и ги оставил у Коле Славчето. Сетне Коле Славчето ги предаде на турците. Геле после биде убит, към 25 март 1903 г., от хора, изпратени от Сарафова, понеже селото Арменско беше пропищяло от същия тоя Геле.

Селяните се окуражиха малко. Аскерът, уморен да изтезава и да прави претърсвания, поспря малко. В туй време се пръсна слух през февруарий, че някакви реформи се дават. Турците почнаха сами да говорят, че султанът дава правдини и пр. Чу се, че Австрия и Русия налягали за реформи, че руският цар пратил пари, помощ за бежанците. Всичко туй съживи надеждите.

Тогава много се съживиха и усилиха женските дружества, ръководени от селските учителки, особено в Дъмбени и Косинец. Жените не само че не пречеха на мъжете, но даже в време на обиск прикриваха пушки, припаси и самите четници. Понеже мъжете не можеха да караулят, тъй като аскерът убиваше безцеремонно когото свареше нощно време, ако е мъж, затова жените, организирани с десетници жени начело, редом караулеха нощно време на край село - по 2-3 жени на всеки край, отдето се предполага, че ще дойде аскер, и обаждаха своевременно всичко. И през деня пазеха - мъже и жени смесено.

Така вървя до средата на януари 1903 г. Времето се поправи и ние се събрахме около 12 души пак наедно и почнахме пак да обикаляме по селата. Тогава аз с четата на Митре за пръв път в с. Връбник турих основи на организацията, та поставих управително тяло, членове, десетници; купиха си в течение на един месец 30 пушки - толкова бяха и работниците. Правихме общи събрания, в които четяхме окръжните от Битоля и с песни и "ура" завършвахме събранията. До тогава още "ура" не беше познато и правеше впечатление, като викахме ура и ги карахме и селяните да викат. Сега и жените и децата знаят ура. Заменихме и песните, които дотогава се пееха, песни на арнаутски припев, с български военни и училищни песни. И с това много се съживяваха хората. Така до месец май.

На 23. февруари смърдешкият аскер се дигна от селото и отиде, та се установи в Дъмбени, където имаше един таен предател, та по негови доноси често ставаха обиски. Аскерът най-сетне, изморен да ходи по обиски в Дъмбени, решава трайно да се настани тук. Дъмбенци, подклаждани от нас, не даваха на аскера здравите къщи; аскерът се опита насила да се установи в по-добрите къщи. Поради туй стана на 24. февруарий смут: жените се сбиха с аскерите, като отидоха да ги изгонят от къщата, в която бяха заседнали. Жените именно, като искали войниците да навлязат в къщи, взели да викат жени от цялото село, събрани от десетниците. Искали да се явят при юзбашията, за да му изложат защо не желаели да се установяват войници в сред село, а именно, че не можели свободно да си отиват на вода, по работа и пр., та затова искат аскерът да бъде на края на селото. Войници не ги пускали при юзбашията и взели да тласкат, жените се противили, и една извикала: „Що ги гледате тия кучета, вземете камъне и удрете!" Почнали жените да хвърлят с камъни. И тогава било заповядано на аскера да стреля. Така и стана, а пък на помощ на жените се притичат някои мъже, че захванали и те да хвърлят камъне. Като виждат жените, че от куршумите една жена, Мисовица Влаинката (българка, женена за Мико Влашето) е тежко ранена, и Юмбрукова, жена, леко ранена в главата; едно момче тъй също леко ранено и др., уплашени отстъпиха. На другия ден от цялото село — мъже, жени и деца около 300 души тръгват да се оплакват в Битоля. Тук руският консул ги изруга, като им каза, че докато не изгонят четите, които крият, няма милост за тях. „И нашият цар ще остави турския цар да ви изколе" - казал той. Учителят от с. Дъмбени Киряк Търповски му отговорил: „Ние никога няма да предаваме четите, защото ние всички сме комити". От тук отиват при австрийския консул, който по-любезно ги посрещнал, посъветвал ги да не си предават пушките, защото само с тях щели да могат да се освободят и най-сетне им дал два наполеона за пет".

Аскерът остана в Дъмбени. Дойде комисия в Дъмбени, обвини някои аскери, защото се стреляли, и изпратиха после правителствен доктор, който излекува ранените. Селяните на пук не клаха никакъв добитък, нищо не даваха, и затова аскерът беше принуден всичко да си набавя от Костур.

(Следва)