През 1697 година французинът Шарл Перо издава книгата „Приказки на мама Гъска“ („Les Contes de ma Mère l’Oye“), съдържаща осем преразказани народни приказки. През 1812 година Якоб и Вилхелм Грим издават първия том на „Детски и семейни приказки“ („Kinde und Hausmärchen“), съдържащ също преразказани народни приказки. Техните имена безусловно се знаят от мнозина, да не кажа – от всички. Но малцина са тези, които знаят името на Джамбатиста Базиле (освен може би покрай филма на Матео Гароне, за който нахвърлих няколко реда тук - http://pavelnik.blogspot.bg/2015/09/blog-post_28.html).
Кое е интересното? През 1637 година (забележете, преди Шарл Перо!) Джамбатиста Базиле издава първия том на книгата „Приказка на приказките или забава за малки деца“ („Lo cunto de li cunti overo lo trattenemiento de peccerille“), наречена още „Пентамерон“ (заради структурното подражание на „Декамерон“ от Бокачо), в която намираме – отново! – преразказани народни приказки. Там за първи път се появяват „на хартия“ спящата красавица, Пепеляшка и котаракът в чизми.
За съжаление, книгата на Базиле не е преведена на български език. Въпреки това, нямах намерение да се занимавам с нея, защото – както и друг път съм казвал: не обичам превеждането през език и се старая да бягам от него. Дойде ми обаче мисълта, че едва ли у нас има изобщо специалист по неаполитански диалект от 17 век (това е езикът на книгата, за сравнение: заглавието „Lo cunto de li cunti overo lo trattenemiento de peccerille“ на съвременен италиански е „La fiaba delle fiabe o l'intrattenimento per i più piccoli“), така че и да се намери български преводач, той също няма да превежда от оригинала, иначе казано - и той ще прави превода „през език“. Сметнах това за приемлива индулгенция.
И така, преводът по-долу е от руския превод на Пьотр Епифанов („Джамбаттиста Базиле. Сказка сказок, или Забава для малых ребят“, 2015 г.), направен по неаполитанския оригинал. Разполагам също така с два английски и един италиански вариант на книгата, превод на Бенедето Кроче, както и с бележките на послединя към оригинала, които ще използвам, когато ме обземе някое съмнение относно руския превод, но все пак рядко, защото италианският не ми е никак сила, а английският – още по-малко, и ще трябва много да се потя с речниците.
Бележките след всяка част са по руския превод с някои незначителни съкращения или прибавки от мене.
Засега това. Пък дано след време се намери истински, професионален преводач, който да доведе до четящите хора книгата на Джамбатиста Базиле в много по-добър вид .
Павел Николов
ВСТЪПЛЕНИЕ
Има една пословица, като щампована върху старинна монета, че който търси това, което не трябва, ще намери това, което не иска. Когато маймуна надене ботуш, след това не може да си измъкне крака. Така станало и с една дрипла, която никога не била носила обувки на краката си, а поискала да има корона на главата си. Но както обикновено става, шмиргелът полира всички недостатъци, един да имаш даже - отвсякъде ще те очисти. Така станало и в случая - присвоила си тя с измама това, което принадлежало на друг, и свършила като клас на хармана. Колкото високо се издигнала, толкова лошо паднала. А случката била такава.
Разказват, че някога кралят на страната, наречена Вале Пелоса, имал дъщеря, която се казвала Зоза, и че тя била потънала в мислите си като Зороастър или Хераклит, така че никога не се смеела. И нещастният баща, който направо треперел над единствената си дъщеря, какво ли само не правел, за да я избави от тъгата. Желаейки да я развлече, той водел при нея ту хора, ходещи на кокили, ту такива, които скачат през обръч, ту шутове, ту знаменития маестро Руджеро [1], ту жонгльори, ту мускулести херкулесовци, ту някое танцуващо куче, ту скачащия Браконе, ту магаре, което пие от чаша, ту порочната Лучия [2] - днес едно измислял, утре друго. Но напразно си изгубил времето, защото нито лекарствата на маестро Грило [3], нито сардинската трева, нито убождане с шпага по диафрагмата не могли да накарат дъщеря му поне малко да се усмихне. И тогава, правейки последен опит, след като не знаел какво още да измисли, кралят заповядал да издигнат пред вратите на двореца му голям маслен фонтан и на хората, които сноват по улицата като мравки, да им се налага, за да не изцапат дрехите си, да скачат като щурци, да подрипват като кози, да подтичват като зайци, блъскайки се и събаряйки се на земята. Така кралят се надявал да се случи нещо, което ще разсмее дъщеря му.
И така, направили фонтана. А един ден, когато стояла на прозореца толкова сериозна, колкото би била, ако я мариноват в оцет, Зоза видяла как някаква старица, като потапяла една гъба в маслото на фонтана, я изстисква в малко гърне, което донесла със себе си. И когато старицата била напълно погълната от своето занимание, един дяволит паж от двореца хвърлил толкова ловко един камък, че улучил гърнето и го счупил на парчета.
Тогава старицата, чийто език бил остър като игла и която не позволявала на никого да се качва на главата ѝ, се обърнала към пажа и му казала:
- Ах ти, кална топка, безделник, лайнар, нощно гърне, подскачаща играчка на клавесин, покривало за задника, въже на обесен, скротум на муле! Вижте, днес и бълхите пускат отрова. Дано те скове паралич, майка ти лоши вести да получи, дано не дочакаш първи май [4], дано каталонско копие те пробие, на въже краката ти да се друсат; както кръвта не се лее даром, така да се изпълнят думите ми и да те налетят хиляди беди и още нещо! Като си тръгнал по такъв път - попътен ти вятър: да се излее напразно семето ти и да не даде плод, пияница, дрипльо, син на курва, която по списък плаща в градското управление по два карлина на месец [5], разбойник!
Момъкът, който все още нямал косми по брадата си, а ум в главата си имал още по-малко, като чул тези думи, платил на старицата със същата монета:
- Я си затвори мръсния канал, дяволска бабке, причинителка на повръщане, удушвачка на деца, парче лайно, уста нечиста!
Като чула тези новини, старицата така освирепяла, че загубила напълно ума и дума и търпението ѝ пукнало съвсем: вдигнала пред очите на пажа завесата на полите си и му показала такава пасторална сцена, че за Силвио точно настъпил моментът да възкликне:
"Тръгнал с поглед бодър, с рог..." [6]
И когато Зоза видяла тази картина, така я напънало отвътре, че едва не умряла от смях.
Тогава старицата, виждайки, че ѝ се смеят, кипнала от гняв, обърнала се към Зоза с изпепеляващ поглед, и ѝ казала:
- А на тебе пожелавам да не видиш никога какво има мъжът ти в гащите си, освен ако не те вземе за жена принцът на Кампо Ретуно [7]!
Като чула тези думи, Зоза не разбрала нищо. Тя наредила да извикат старицата в двореца, защото искала непременно да разбере дали само е отнесла някоя ругатня, или е пипнала някакво проклятие.
И старицата отговорила:
- Знай, че принцът, когото споменах, е прекрасно създание, юноша на име Тадео, който, според заклинанието на една фея, драсна последен щрих върху картината на своя живот и сега лежи в гробница край градската стена. Над него върху камъка е изрязан надпис, който казва, че жената, която напълни за три дена със сълзи гърнето, закачено до гробницата на една кука, ще го възкреси и той ще ѝ стане мъж. Но понеже не е възможно нито един чифт човешки очи да пролеят толкова сълзи, че да напълнят гърне, голямо колкото половин бъчва (освен ако не е онази Егерия, за която казват, че живеела в Рим и плакала така, че се превърнала в ручей от сълзи [8]), аз, като чух как ваше височество ми се смее, ви изпратих това проклятие. И моля небесата то да се сбъдне изцяло, за да възмезди обидата, която понесох.
Като казала това, тя хукнала през глава по стълбите надолу, страхувайки се да не я набият слугите.
И започнала Зоза да дъвче и предъвква думите на старицата, все едно малък дявол се вмъкнал в главата ѝ. И когато доста вече повъртяла мотовилката на мислите си и мелницата на съмненията си около всичко това, започнала най-сетне да придърпва към себе си онази страст, която заслепява разсъдъка и очарова разума. Тогава тя, като стиснала в малкия си юмрук няколко монети от ковчежето на баща си, избягала от двореца, накъдето ѝ видят очите и накъдето я отнесат краката; и бродила така, докато не стигнала до един замък, където живеела една фея.
Пред нея разкрила тя жарта на сърцето си и, като съжалила красивата девойка, която била подгонена в неизвестността от шпорите на младостта и от ослепяващата любов, феята ѝ дала писмо до своята сестра, също фея. Като обсипала Зоза с много ласкави думи и похвали [9], на сутринта - когато Нощта огласила чрез птиците навсякъде своя указ, че всеки, който види стадо загубили се черни сенки, ще получи прилично възнаграждение - феята подарила на девойката красив орех с думите: "Вземи го, моето момиче, и го пази добре, но го счупи само при най-голяма нужда".
След дълго пътешествие Зоза стигнала до замъка на сестра ѝ, където била приета със същата благосклонност. На следващата утро другата фея ѝ дала писмо до още една тяхна сестра и ѝ подарила кестен със същото предупреждение, което било направено за ореха. Като изминала не малко път, Зоза стигнала до замъка на третата фея, която я посрещнала с хиляди любезности, а на сутринта, когато настъпило време да си тръгва, ѝ връчила лешник, като я предупредила да го счупи само при крайна нужда.
Като получила трите подаръка, Зоза потеглила на път и минала през много страни, преодоляла много гори и реки, докато накрая след седем години - точно когато тръбите на петлите вдигнали от постелята му сияещото Слънце и то, като скочило в седлото, препуснало над своите владения - не стигнала в Кампо ретуно толкова уморена, че едва я държали краката. И, още преди да влезе в града, видяла мраморната гробница, а до нея фонтан, който - виждайки се окован в пранги от порфир, проливал кристални сълзи. Там било окачено и гърнето.
Зоза го взела, сложила го между коленете си и започнала да играе заедно с фонтана пиесата на Плавт за двамата близнаци [10], без изобщо да вдига очите си от края му - така не минали два дена, а сълзите в гърнето стигнали на два пръста от отвора му. Още два пръста сълзи и гърнето щяло да бъде пълно до горе, но тогава Зоза, уморена от силния плач, потънала в сън и ѝ се наложило, въпреки волята си, да прекара няколко часа под покрова на своите прекрасни мигли.
Между другото една слугиня, с черни като на щурец крака [11], идвала често при фонтана да пълни вода и знаела всичко, което казва надписът на гроба, защото този надпис не бил скрит за никого. И като видяла как Зоза плаче, че стига и за два ручея, започнала да я следи, изчаквайки кога гърнето ще бъде вече достатъчно пълно, за да изтръгне неочаквано от ръцете на Зоза прекрасния трофей, а нея да я остави, както се казва, с пръст в устата.
Като видяла, че Зоза е заспала, слугинята, използвайки случая, хванала чевръсто гърнето, навела над него очи и го напълнила за няма и време. Едва гърнето се напълнило до края, принцът, все едно събудил се от дълъг сън, станал от своята беломраморна гробница, стиснал в обятията си купчината пушено месо и я повел направо в своя дворец, с невероятни празненства и фойерверки, за да я вземе за жена.
А Зоза, като се събудила, намерила гърнето празно, а заедно с гърнето - празни и своите надежди, видяла отворената гробница и сърцето ѝ се свило от такава болка, че едва не се наложило да предаде своите вещи в митницата на Смъртта. Накрая, като видяла, че нещастието няма как да се поправи и че никой тук няма да я съжали, ако не се смятат собствените ѝ очи, които опазили така лошо телицата на нейните мечти [12], тя се повлякла бавно към града. И там, като чула за празника, който принцът уреждал, и за това какви аристократка по кръв взел за жена, лесно си представила как би могло да се случи всичко това, и си казала, като въздъхнала, че две черни неща са я съборили в калта - сънят и слугинята.
Но всяко живо същество се защитава от Смъртта с колкото има сили: така и Зоза, за да опита всичките достъпни средства, наела срещу двореца на принца малка къща, където да живее, и оттам, като нямала възможност да види кумира на своето сърце, радвала се поне да съзерцава стените на храма, зад които се криело жадуваното от нея съкровище. И ето че в един прекрасен ден я видял Тадео, който през цялото време летял около слугинята като прилеп край черна нощ, но внезапно се превърнал в истински орел, само като зърнал лицето на Зоза, което наистина представлявало разхищение на всичките привилегии на Природата и победен вик на турнир, организиран от Красотата.
Слугинята видяла това и побесняла от яд: тя била вече бременна от Тадео и го заплашила, като му казала: "Ако ти стърчи още на прозорец, аз по мой корем удари и убие Джорджетело" [13]. И Тадео, който най-много от всичко на света искал да има наследник, треперел като тръстика и откъснал поглед от Зоза, все едно душата си от тялото откъсвал, само и само да не огорчи жена си.
Тогава нещастната Зоза, като видяла колко бързо свършила чашата с бульон за подкрепа на слаби надежди и като не знаела какво още да предприеме, си спомнила за даровете на феите. Когато счупила ореха, от него излязло едно джудже с височината на младенец, много мило човече, каквото светът не бил виждал; като се качило на перваза на прозореца, то запяло с такива трели, с такива извивки и преливки, че било равно на Компа Юно, превъзхождало Пецило и оставяло далече зад себе си не само Чекато де Потенца, но и самия Крал на птиците [14].
Случило се да го види и чуе слугинята и толкова ѝ се приискало да го има, че повикала Тадео и му казала: "Ако не купи ми тази птичка, коя пее, аз по мой корем удари и убие Джорджетело". Принцът, когото робинята вече яхнала здраво, веднага изпратил да попитат Зоза няма ли да му продаде джуджето. Зоза рекла да му предадат, че никога не се е занимавала с търговия, но ако иска да му го подари, тя, разбира се, ще го направи, защото това ще бъде чест за нея. Тадео, който най-много искал да угоди на жена си, за да мине раждането колкото се може по-добре, приел подаръка.
Като минали четири дена, Зоза счупила втория подарък - кестена, от който излязла една кокошчица с дванадесет златни пиленца. Те започнали да се разхождат по перваза на прозореца, докато не ги видяла слугинята. Тогава тя била обзета от толкова силно желание да ги има, че я побили тръпки чак до петите. Извикала Тадео и като му посочила чудесията, му казала: "Ако не купи ми тази кокошчица, аз по мой корем удари и убие Джорджетело". А Тадео, който се поддавал на подобни заплахи и се въртял така, сякаш са го превързали за опашката на тази бременна кучка, пак изпратил хора при Зоза, като ѝ предложил каквато и да е цена, колкото поиска за прекрасната кокошчица. От нея дошъл същият отговор: да вземе кокошчицата даром, а да се говори за цена, е напразно губене на време. И той, понеже не можел да мине без подаръка, неволно се замислил. Пак получил без пари нещо ценно и се чудел на тази женска щедрост, защото жените по природа са толкова алчни, че не би им стигнало всичкото злато, което карат от Индиите [15].
Като минали още няколко дена, Зоза счупила и последния подарък - лешника. Оттам изскочила една малка кукла, която предяла златна прежда - наистина нещо невиждано. И когато я сложила на същия прозорец, слугинята веднага я видяла и като подсмъркнала с нос, извикала Тадео и му казала: "Ако не купи ми куклата, аз по мой корем удари и убие Джорджетело". И Тадео, чиято жена го въртяла като мотовилка и го водела за носа като теле с надяната на носа халка, та ѝ бил съвсем покорен, като нямал вече дързостта за изпрати хора и да помоли Зоза за куклата, решил този път да отиде сам, защото помнел пословиците "По-добре ти, отколкото пратеник", "Който не желае, изпраща, който желае, отива" и "Който иска риба, си мокри опашката". Той молел дълго Зоза да го извини, че е бил неучтив с нея, обвързан от дълга да изпълнява капризите на своята бременна жена. Но Зоза изпаднала във възторг, когато се озовала до този, който станал причина за толкова много нейни приключения, и като сдържала своите чувства, даже се оставила да я моли прекалено много, за да задържи веслата във водата и да се наслаждава по-дълго време на своя повелител, когото злата слугиня ѝ откраднала. Накрая, както и преди, тя му подарила куклата. Но преди да му я даде, пошепнала в ухото на глинената играчка да вдъхне в сърцето на слугинята ново неукротимо желание - да слуша приказки.
Когато видял куклата в ръцете си, без да даде за нея и една сто и двадесета част от карлина [16], Тадео, поразен от подобна любезност, бил готов да предложи на Зоза дори своята страна, че даже и своя живот. Като се върнал в двореца, той дал куклата на жена си. И щом слугинята я поела, за да си поиграе, куклата, подобно на Амур, който приел облика на Асканий в ръцете на Дидона [17], запалила в сърцето ѝ огън. У нея се появило такова парещо желание да слуша приказки, че не можела да се сдържа и се страхувала, както се казва, да не развали устата на детето и да не посее зараза на своя кораб [18]. Затова повикала мъжа си и му казала: "Ако не направи приказки да слуша,аз по мой корем удари и убие Джорджетело".
И принцът, за да предотврати тази беда, наредил да обявят срочно на поданиците му, че в еди кой си ден - когато се появи звездата на Диана [19], идваща да разбуди Утрото, за да почисти добре улиците, по които трябва да премине Слънцето - всички жени от страната трябва да се съберат на едно условено място.
Но Тадео нямал желание да мъчи толкова много хора заради особеното удоволствие на жена си, пък и на самия него не му било приятно да вижда такава голяма тълпа. И избрал от всичките хора в града само десет разказвачки на приказки, най-добрите - тези, които изглеждали особено опитни и речовити. Те били Цеца Куцата, Чека Кривата, Менека Зъбатата, Тола Носестата, Пола Гърбавата, Антонела Пълзящата, Чула Дебелоустата, Паола Кривогледата, Чометела Въшливата и Якова Говняната [20].
Тадео ги записал на лист хартия и изпратил останалите да си отидат, след което всички, заедно със слугинята, над която носели балдахин, се изкачили по стълбището на двореца и се отправили бавно към вътрешната градина, където гъстолистите клони били така преплетени, че и самото Слънце не можело да ги размести с тоягата на лъчите си. И когато седнали под шатрата, която сплитали от всички страни лозите, а в средата бълбукал фонтан - главен учител в училището на придворните, защото ги учел да си шепнат по цели дни [21] - Тадео се обърнал към събралите се, като казал:
- Няма на света по-желано занимание, най-почтени мои дами, от това да слушаш за делата на други хора и не без дълбок смисъл един велик философ е казал, че за човека най-голямо удоволствие е да слуша занимателни разкази. Защото - когато слуша приятни неща - тревогите му отлитат, тежките му мисли повяхват и животът му се удължава. Виждал съм как заради това желание занаятчии зарязват работилниците си, продавачи - магазинчетата си, адвокати - съдебните си дела, а негоцианти - счетоводните си книги, и, разтворили уста, стоят по цели дни в бръснарниците или в обкръжението на разни дърдорковци, където слушат фалшиви новини, съчинени вести и въздушни информации. Затова трябва да извиня съпругата си, че си е набила в главата едно толкова тягостно за мене желание - да слуша приказки. Така че, ако ви бъде удобно, както се казва, да поставите гърнето под струята на моята благородна принцеса, а и за да угодите на моето желание, бъдете любезни в продължение на близките четири или пет дена да се събирате винаги на това място, в името на благополучното раждане, и да разказвате приказка след приказка от тези, с които обикновено старите жени забавляват малките деца. Всяка сутрин след закуска ще започваме нашия разговор, а ще го завършваме със стихотворна еклога, която ще четат нашите слуги, за да прекараме във веселие живота си. Защото е достоен за съжаление този, който умира.
Като казал тези думи, Тадео кимнал на събралите се с глава, и те отговорили със съгласие. След това били приготвени маси, донесли ястия и всички започнали да се хранят. А когато свършили, принцът дал знак на Цеца Куцата да запали, както се казва, фитила на оръдието. И тя, като се поклонила почтително на принца и съпругата му, започнала да разказва.
БЕЛЕЖКИ
1. Неаполитански уличен акробат, споменава се нееднократно в стихове на поети от първата половина на XVII в.
2. Намек за женски пантомимен танц с ярко изразен еротичен характер, водещ началото си от езическите култови обреди, нееднократно забраняван от църковните власти.
3. Лекар за всички случаи, герой от градски анекдоти.
4. Първи май - много страни на Западна Европа традиционен, водещ началото си от езичеството, пролетен празник, на обновяващата се природа, магията и еротиката, съпровождан от весели младежки забави, игри и юмручни боеве.
5. В Неапол проститутките се регистрирали в специална книга, като се задължавали да внасят всеки месец в градската хазна два карлина.
6. Базиле придава комичен смисъл на думи от пасторалната поема на Дж. Б. Гварини (1538-11612) "Верният пастир" (монолог на Силвио). Рогът, който у Гварини е споменат като музикален инструмент, у Базиле се превръща във фалическа метафора. Публичното разголване се практикувало не само в Италия като знак на крайно презрение. В. В. Разонов наблюдава подобна сцена на петербургска улица през 1910 година.
7. Буквално преведено - Кръгло поле. За да придаде хумористично-приказен колорит, авторът дава на измислените държави имена, типични за села.
8. Овидий разказва легендата за нимфата Егерия, наставница и съпруга на цар Нума Помпилий, която - оплаквайки смъртта му, се превърнала в ручей ("Метаморфози", XV, 547-551).
9. По-големият, независимо от пола, прави на момичето или девойката комплименти. За италианците това е нещо обикновено; смята се за особено уместно при запознанство.
10. Пиесата на Плавт "Менехми", приспособена към реалиите на епохата, била част от репертоара на уличния театър с названието "Близнаци".
11. Робите с африкански произход не били рядкост в богатите неаполитански домове. Испания и Португалия, търгуващи активно с роби от средата на XV век, карали "живата стока" от Мавритания, Гвинея, Сенегал и други страни на Африка.
12. Нов намек за "Метаморфози" на Овидий (I, 568-746): Ио, дъщерята на цар Инах и любовница на Зевс, която ревността на Хера превърнала в телица, била похитена от Меркурий, който измамил нейния страж - стоокия великан Аргус.
13. Чернокожата робиня говори на "развален неаполитански". Бележка на П. Н.: В оригинала е римувано: "Se fenestra no levare, mi punia a ventre dare, e Georgetiello mazzoccare".
14. Прозвища на знаменити неаполитански улични певци от времето на Базиле. Последното прозвище - "Крал на птиците" - се отнася за Орфей.
15. През XVI и XVII век. испанските владения в Америка се наричат официално Индии.
16. Сребърният карлин се равнявал на сто и двадесет медни монети, наречени кавало ("кон").
17. Вергилий описва в "Енеида" (IV, 84-85) как Дидона наблюдава чертите на любимия си Еней в лицето на малкия си син Асканий.
18. Базиле използва поговорка, основаваща се на магически представи. Смятало се, че че ако бременната жена потиска някакво силно свое желание, то ще се прехвърли върху детето като неприятен навик. Да развали устата на детето означава да му създаде още преди раждането навика да лъже, а да посее зараза на кораба е в общи линии същото - да придаде някакъв порок на детето, което се намира в майчината утроба (в кораба).
19. Народно название на Венера, преправено от латинското Stella diurna, което означава "звезда, възвестяваща деня".
20. Различните видове безобразия и уродства били широко представени в градската комедия. Интересното е, че разказвачките на приказки с толкова неприятен облик и прозвища, без сами да се досещат, стават съюзнички и помощнички на Зоза в борбата ѝ за разобличаване на самозваната принцеса.
21. Непрекъснатото плискане на фонтана Базиле сравнява с постоянните сплетни, основно занимание на придворните.
ДЕН ПЪРВИ
ПРИКАЗКА ЗА ОРКА
(първа забава от първия ден)
АНТУОНО ДЕ МАРИЛЯНО, КОЙТО БИЛ ТОЛКОВА ГЛУПАВ, ЧЕ МАЙКА МУ ГО ИЗГОНИЛА ОТ КЪЩИ, СТАВА СЛУГА НА ЕДИН ОРГ И ТРИ ПЪТИ, КОГАТО ИСКА ДА СЕ ВЪРНЕ ВКЪЩИ, ПОЛУЧАВА ОТ ОРКА ВЪЛШЕБЕН ПОДАРЪК, НО ВСЕКИ ПЪТ БИВА ИЗМАМЕН ОТ ЕДИН СЪДЪРЖАТЕЛ НА ГОСТИЛНИЦА, КЪДЕТО СЕ СПИРА ДА НОЩУВА. НАЙ-СЕТНЕ ОРКЪТ МУ ДАВА ЕДНА ТОЯГА, КОЯТО ГО НАКАЗВА ЗА НЕВЕЖЕСТВОТО МУ, СЛЕД ТОВА МУ ПОМАГА ДА СИ ОТМЪСТИ НА ИЗМАМНИКА И ДОНАСЯ БОГАТСТВО НА ДОМА МУ.
Първият, изрекъл мисълта, че съдбата не вижда, е разбирал повече от маестро Ланца [1], а той е разсъждавал много по тази тема. Защото тя наистина действа сляпо, като издига такива хора, чието място е да берат боб на полето, а събаря отвисоко на земята тези, които са истинският цвят на човечеството. За нещо подобно ви предлагам да послушате сега.
Разказват, че живяла някога в село Мариляно [2] една добра жена на име Мазела, която освен седем вече израснали дъщери, дълги като върлина, имала и син - такъв безделник, такъв глупак, годен с говедата по ливадите да пасе, през зимата една снежна топка не можел да направи, камо ли някое добро дело. И много ѝ било зле, като на свиня, когато я водят на заколение. Не минавало ден да не му говори така:
- Какво седиш още в тази къща, хрантутник проклет? Махни се от мене, парче мерзост! Изчезни от очите ми, негодник такъв! Изсъхни, трън окаян! Запилей се вън, прасе с прасетата! Подменили са те в люлката и вместо кукличката, вместо красивото момченце, вместо ангелчето, вместо моето миличко мъниче са ми пъхнали ненаситен шопар!
Ето как говорела Мазела на своя син, ругаейки го с последни думи.
И накрая, като изгубила всякаква надежда, че Антуоно (така се казвал синът ѝ) ще извърне лице към доброто, един ден, когато го насапунисала хубаво без сапун, Мазела грабнала точилката и започнала да сваля от гърба му мярка за кафтан. Антуоно, който не очаквал такъв обрат на нещата, когато видял как майка му го мери по гръбнака, как му приглажда ребрата и какъв знатен хастар му кърпи на задника, едва се изтръгнал изпод точилката и си плюл на петите. Вървял без отдих чак до полунощ, когато в работилниците на Луната вече запалили фенерите. И стигнал до подножието на една планина, толкова висока, че върховете ѝ допирали самите облаци. А там, в корените на една топола, близо до входа на една пещера, изсечена в скалите, седял един орк. Майчице, колко бил грозен!
Бил нисък на ръст и с безобразно тяло, с глава, по-голяма от индийска тиква. Лицето му с подутини, веждите сраснали, очите кривогледи, носът сплескан, ноздрите като две дупки на клозет, устата като мелница, с два зъба до коленете, гърдите космати, ръцете като тъкачно кросно, краката криви, стъпалата широки като на патица. Накратко казано, приличал на демон, като тези, които са нарисувани по картините, а архангел Михаил ги пронизва с копието си, на бостанско плашило, на призрак в просъница, на зло привидение, което не може да бъде описано с думи, а само може да се каже, че би разтреперило Роланд [3], би ужасило Скендербег [4] и би накарало да пребледнее и най-безнадеждния селски побойник.
Но Антуоно, който нямало да се уплашил и от камък, изстрелян с прашка, не се смутил, а като добър човек се поклонил на орка и започнал следния разговор:
- Бог да помага, господине! Как си? Как е здравето? Нещо да желаеш? Не знаеш ли, господине, колко път има до мястото, накъдето съм тръгнал?
Оркът, като чул тази шантава реч - едно за главата, друго за краката, - започнал да се смее и понеже му допаднал характерът на глупака, му казал:
- Слушай, момче, не искаш ли да ми станеш слуга?
Антуоно отвърнал:
- Зависи колко ще ми даваш на месец.
На това оркът отговорил:
- Постарай се да ми служиш честно, както се договорим, и ще ти бъде добре при мене.
Стиснали си ръцете и Антуоно останал да служи у орка. А в дома на орка имало толкова ядене, че се сипело по земята, затова пък работа - лежи цял ден на овчите кожи и не ставай. Така за четири дена той станал тлъст като турчин, охранен като вол, нахален като петел, червен като рак, зелен като чесън, раздут като кит и кожата му се опънала като на барабан така, че чак очите си не можел да отвори.
Но не минали две години и на Антуоно му омръзнал ситият живот, налегнало го такова силно желание да види своето село, че като тъгувал за родния си дом, изсъхнал отново, станал почти като преди. А оркът го познавал вече толкова добре, че в самите му вътрешности все едно надничал и всяка пръдня от задника му чувал. Видял той, че Антуоно заприличал на недолюбена жена, че не може да му се угоди с нищо, извикал го един път настрани и му казал:
- Мили мой, Антуоно, виждам как се измъчваш за своите близки. И понеже те обичам като очите си, ще се радвам да се разходиш до дома си и да изпълниш своето желание. Така че вземи това магаре, с което ще ти бъде по-весело по пътя. Само гледай никога да не му казваш: "Хайде, посерко!" Моля те в името на моя покоен дядо, защото после ще съжаляваш.
Антуоно взел магарето и без да каже на орка "бъди здрав", го яхнал и препуснал напред. Но преди още да измине сто крачки, слязъл от животното и му казал: "Хайде, посерко!" Още не успял за затвори устата си, когато магарето започнало да сере бисери, рубини, изумруди, сапфири и елмази, всеки скъпоценен камък голям като орех. Антуоно направо застинал с отворена уста, като гледал прекрасните произведения на магарешкия задник, великолепните фашкии, драгоценната диария, а след това с нечуван възторг напълнил торбата си с тези радости, яхнал отново магарето и като го накарал да препуска, се забързали към най-близката гостилница.
Като слязъл пред вратата, Антуоно най-напред казал на гостилничаря:
- Вържи магарето и му дай да яде до насита, но гледай да не му кажеш: "Хайде, посерко!", за да не съжаляваш след това. А нещата ми сложи на сигурно място.
Гостилничарят, който бил един от занаятчийските старейшини [5], изпитан хитрец, врял и кипял негодник, като чул странното предупреждение и видял играчките, които стрували няколко хиляди, решил да разбере какво означават тези думи. Нахранил Антуоно до насита, напоил го да краен предел, пъхнал го колкото се може по-дълбоко между дюшека и дебелото одеяло и още недочакал да си затвори очите, хукнал към конюшнята и казал на магарето: "Хайде, посерко!" Магарето, под магическото въздействие на тези думи, отново направило същото като преди, плиснала диария от злато и поток от скъпоценни камъни. Като видял тези драгоценни изпражнения, гостилничарят решил да смени магарето, да измами селския невежа Антуоно, да му хвърли прах в очите, да го изпързаля, да го преметне, да го изиграе, да го прати за зелен хайвер и да покаже къде спи рибата на това глупаво муле, дръвник, тъпак и овен, след като е вече в ръцете му. И на разсъмване, когато Аврора излязла да излее нощното гърне на своя старец [6], пълно с червен пясък, през източния прозорец [7], Антуоно се събудил, един час търкал очите си с юмруци, половин час се протягал, шестдесет пъти ту се прозявал, ту пърдял, все едно разговарял сам със себе си, а след това извикал стопанина и му казал:
- Ела тук, приятелю. Бързо плащане - дълга дружба. За нас мир, за кесиите война. Давай сметката, ще я оправя.
- Ами тогава толкова за хляба, толкова за виното, това за чорбата, това за месото, пет за яслата, десет за леглото, където спа на меко, а петнадесет, за да ти пожелая добър път.
Извадил Антуоно парите и като взел подмененото магаре и торбата с камъни, които ставали само за пране на чували, вместо тези, които са достойни да красят пръстени, се упътил към родното си село. Едва докоснал с крак прага, започнал да вика като опарен с коприва:
- Тичай, мамо, тичай! Колко сме богати! Постилай кърпи, разгръщай чаршафи, разхвърляй покривки! Какво съкровище ще видиш!
Много зарадвана, майка му отворила раклата и започнала да вади оттам чеиза, който пазела за дъщерите си: тънки чаршафи, да ги духнеш, ще полетят, покривки, благоухаещи на ароматен сапун, толкова ярки на цвят тъкани, че режели очите, и застлала с тях целия двор. Завел Антуоно магарето в двора и започнал да припява със сладък глас: "Хайде, посерко!" Но какво да се прави, когато магарето оценило това "хайде, посерко" не по-високо отколкото някога едно друго магаре оценило звуците на лирата [8]. Във всеки случай, като повторил и трети, и четвърти път, Антуоно не постигнал никакъв успех. Тогава, като хванал едно дебела тояга, започнал да налага невинното магаре, и така го бил, така го налагал, че накрая нещастното животно не издържало и изсипало върху белите чаршафи на майката порядъчна жълта купчина.
Видяла бедната Мазела, как върху това, на което възлагала единствената си надежда да се измъкне от бедността, магарето тръснало толкова много богатства, че цялата ѝ къща се напълнила със зловоние, грабнала тоягата и като не дала на Антуоно време да отвори торбата и да покаже златото и скъпоценните камъни, го напердашила от цялото си майчино сърце. А той си грабнал шапката, изскочил от двора и хукнал с всички сили обратно при орка. Като видял, че Антуоно се приближава така, че все едно не стъпва по земята, а лети по въздуха, и като знаел поради вълшебните си способности какво е станало с него, започнал да го полива порядъчно с кисел сос и да го ръси с червен пипер за това, че е позволил на гостилничаря да му се надсмее. Нарекъл го утайка от Божието творение (майчице, страшно е да се изрече!), празен чувал, петел без опашка, гнила плевня, криво коренище, неблагодарна свиня, тъпанар, празнословец и глупак, който вместо магарето, което сере скъпоценности, позволил да му пробутат животно, даващо само топчета магарешка моцарела [9]. Антуоно преглътнал това хапче и се заклел, че никога повече няма да позволи да го преметне и да му се надсмее който и да е на света.
Но след година пак го налегнало предишното главоболие. И започнал да се терзае от желание да види родната си майка и милите си сестри. Оркът, който имал ужасно лице, но прекрасно сърце, го пуснал, а на прощаване му подарил една красива покривка, като му казал:
- Отнеси я на майка си, но те предупреждавам, не постъпвай като магаре, както с онова магаре, което ти подарих миналия път. И докато не си отидеш вкъщи, не казвай: "Покривчице, разгъни се!" и "Покривчице, сгъни се!" Защото - ако пак ти се случи беда, ти ще си виновен. А сега - на добър пат, тръгвай и се върни по-скоро.
Закрачил Антуоно към дома си и щом се отдалечил малко от пещерата на орка, сложил покривката на земята и казал: "Покривчице, разгъни се!" Тя веднага се разгънала и той видял върху нея много най-различни хубости: всякакви разкошни стоки, всякакви галантни неща, каквито имат знатните господа в домовете си, и всичките толкова красиви, че да не повярваш на очите си. Той казал бързо: "Покривчице, сгъни се!" Покривката се сгънала и всичките неща се скрили вътре. Стиснал я Антуоно под мишницата си и тръгнал направо към предишната гостилница. Стигнал и казал на гостилничаря:
- Вземи и ми пази тази покривка. Само внимавай да не ѝ кажеш: "Покривчице, разгъни се!" и "Покривчице, сгъни се!"
А гостилничарят - нали бил от стара коза яре - му отвърнал:
- Бъди спокоен, ще направя всичко както трябва.
И като му дал да се нахрани добре и го напоил така, че не можел да си каже името, го сложил да спи. След това взел покривката и произнесъл въпросните думи. Покривката се разгънала и върху нея се оказали толкова скъпи неща, че с думи не могат да ес опишат. Тогава гостилничарят скрил покривката, а вместо нея приготвил за Антуоно друга, съвсем подобна на първата. Като станал сутринта, Антуоно взел подменената покривка, тръгнал на път, стигнал скоро до своя дом и извикал на майка си:
- Сега непременно ще прогоним бедността! Няма вече да прехвърляш парцали, да кърпиш дупки и да шиеш кръпки!
С тези думи сложил покривката на земята и казал: "Покривчице, разгърни се!" Но и от сутринта до вечерта да повтарял тези думи, само би си изгубил времето, защото не можел да получи от покривката нито троха, нито сламка. Като видял, че не става нищо, Антуоно казал на майка си:
- Така ми се пада, като съм толкова глупав, та ме измами пак гостилничарят! Но ще му дам аз да се разбере. По-добре да не се е раждал! По-добре каруца да го сгази! И нека най-скъпото нещо от дома ми изчезне, ако не отида да го питам за магарето и за съкровищата и не му изпотроша в гостилницата всичките чаши и чинии на малки парчета.
Като чула майка му новата магарешка история, пламнала цялата и казала на Антуоно:
- Махай се оттук, проклетнико! На прешлени гръбнака ти да насекат иш да не го съберат! Вън от дома ми! По-добре червата да ми извадят и обратно да не ги сложат! Да беше ме херния изяла или гуша задушила, когато излизаше между краката ми. Веднага да се омиташ и подът на тази къща да те пари по петите като огън! Изтърсила съм те вече от пелените и не ме смятай повече за онази глупачка, която те изсра на белия свят!
Виждайки тази огнена мълния, нещастният Антуоно не дочакал гърмежа и хукнал да бяга, сякаш е задигнал парче сапун - само петите му се мярнали. Изтичал отново при орка. Оркът, като видял, че се връща бързо-бързо и лицето му е бяло побеляло, веднага разбрал какво се е случило и изсвирил на Антуоно звънка соната на клавесин, като му казал така:
- Не зная какво ме възпира да не ти насиня окото, заплес такъв, кесия без връзка, уста нечиста, месо прогнило, кокоши задник, дърдорко, фанфара на викариатския съд, готова заради всеки пройдоха да тръби по пазара [10]! Дано си повърнеш червата, че да се изсипе и грахът от глупавата ти глава [11]! Ако си беше затварял здраво устата, нямаше да ти се случи всичко това. Но на тебе устата ти е като мелница и смля напразно цялото щастие, което само ти дойде в ръцете!
Наруган порядъчно, Антуоно си подвил опашката и изслушал мълчаливо цялата музика. След това служил три години безупречно на орка, като се надявал да се върне вкъщи толкова, колкото и да получи графска титла. Но минало време и пак го втресло: приискало му се да си отиде и започнал отново да моли орка. Оркът, като се уморил от неговото мрънкане, го пуснал с радост. И му дал една гладко одялана тояга, като му казал:
- Вземи и подарък, за да помниш добротата ми. Само гледай никога да не казваш: "Скочи, тояжке!" или: "Спри, тояжке!", а кажеш ли, изобщо няма да ми е жал какво ще ти се случи.
Взел Антуоно тоягата и казал:
- Честно казано, израснал ми е мъдрец, не съм вече момченце и зная кое как се прави. А който реши да се надсмее днес над Антуоно, по-лесно ще си целуне лакътя.
При което оркът отвърнал:
- Работата си иска майстора. Думите са за жените, а делата за мъжете [12]. Ще поживеем, ще видим. Не си глух: казах, слушай. Който се предпазва, наполовина се опазва. А сега тръгвай и си отваряй очите.
Още оркът не довършил и Антуоно забързал към дома си. Не изминал обаче половин миля и като не изтърпял сърбежа на любопитството, казал на тоягата: "Скочи, тояжке!" Заедно с вълшебните думи станало ново чудо. Тоягата, все едно в нея стояло някое дяволче, скочила и започнала да пердаши бедния Антуоно по гърба и по ребрата! Сипели се ударите като дъжд от ясно небе - един другия не изчаквал. Нещастникът, като видял, че скоро тоягата ще го обработи като козя кожа, викнал: "Спри, тояжке!" Едва тогава тоягата спряла да му шари гърба наляво и надясно.
Като получил този добър урок за своя сметка, Антуоно възкликнал:
- Правилно казват: който върви заднешком, ще си счупи врата. Кълна се, че сега няма да изпусна нещата. Да побързам обаче, докато не си е легнал този, на когото му предстои весела вечер!
Като си нареждал така, стигнал скоро до предишната гостилница, където бил приет с най-големи почести, защото гостилничарят знаел колко много сланина може да стопи от това прасе. Антуоно му казал:
- Вземи и ми пази тази тояга. Но гледай да не ѝ кажеш: "Скочи тояжке!", защото е много опасно. Ако не ме послушаш, не се оплаквай после на Антуоно, няма да съм виновен за бедата ти.
Безкрайно зарадван от третия си късмет, гостилничарят натъпкал Антуоно с всякакви ястия и го накарал да види дъното на чашата. Отвел го, едва държащ се на краката си, в спалнята, а след това изтичал при тоягата, че извикал и жена си, за да ѝ покаже новия щастлив празник. Изпълнен с благи надежди, той казал на тоягата: "Скочи, тояжке!" И техният празник започнал: тоягата така се заела да им налага хълбоците, тук пукне, там хрусне, такъв вход и изход им показала с топовен салют, че виждайки се в най-окаяно положение, двамата, и мъжът, и жената, неотстъпно преследвани от тоягата, хукнали да будят Антуоно, молейки го за пощада.
Антуоно, като видял, че всичко се е получило според замисъла и към макароните е добавено сирене, а към салатата - броколи, казал:
- Не чакайте пощада. Ще си умрете от тоягата, ако не ми върнете всичко.
Тогава гостилничарят, вече порядъчно намлатен от вълшебната тояга, започнал да вика:
- Вземи каквото искаш, само ме избави от това проклето пердашене!
И за да покаже, че не говори напразно, веднага му дал всичко, което отнел с измама. След което Антуоно заповядал: "Спри, тояжке!". Тоягата се приземила и легнала спокойно настрани. Като взел магарето и всичко останало, Антуоно си отишъл вкъщи при майка си. Там, като направил генерален опит със задника на магарето и изпитал действието на покривката, събрал много богатство, омъжил сестрите си и осигурил майка си, с което потвърдил истинността на казаното:
На малкия и глупавия Бог помага.
БЕЛЕЖКИ
1. Знаменит венециански разказвач от времето, когато Базиле служел във войските на Венецианската република.
2. Мариляно - село на двадесет километра от Неапол.
3. Граф от обкръжението на император Карл Велики, паднал в битка с арабите, герой от знаменитата "Песен за Роланд".
4. Георги Кастриот, владетел на Албания, през 1450 и 1460 година се съпротивлява успешно на турската агресия. Турците го наричат Искендер бей, а в Европа прозвището му става известно като Скендербег. Бил съюзник на Неаполитанското кралство. Бележка на П. Н.: Увековечен е в поемата "Скендербег" на българския възрожденец Григор Пърличев.
5. Йерархията на средновековните градски гилдии в Италия се оглавявала традиционно от "четирима занаятчийски консули".
6. Богинята на зората Еос (в римския вариант - Аврора) се влюбила в красавеца Тифон, отвлякла го и се оженила за него. Тя измолила от Зевс да го направи безсмъртен, но забравила да поиска вечна младост. Когато след време Тифон станал немощен неумиращ старец, Еос го превърнала в цикада.
7. При липсата на канализация в пренаселения Неапол изнасянето на екскрементите от многоетажните жилища било тежък проблем. Обикновено избирали тази страна на сградата, която гледа към задънена уличка, където изливали нечистотиите от всички етажи. Този битов детайл се споменава и у Бокачо в една от новелите на "Декамерон" (II, 5), чието действие се развива в Неапол. По това време се търсел много специален пясък, който попивал урината и отслабвал миризмата ѝ.
8. Античната басня "Магаре и лира" и до ден днешен намира място в учебниците по латински език.
9. Сирене от биволско мляко, приготвяно във вид на топки. От стари времена особено се търсела моцарелата от Аверса (на 15 километра от Неапол), за чийто капитан (градски управител) Базиле е назначен през 1627 година.
10. Заседанията на първа съдебна инстанция в Неаполитанското кралство (Cran Corte della Vicaria) се предшествали от тържествен сигнал с тръба.
11. "Има грах в главата си" казвали за глупав човек.
12. В оригинала пословицата звучи така: "Думите са жени, а делата мъже" (Бележка на П.Н: "Le parole so femmene, e li fatte so mascole"). Думата "parola" ("дума") е от женски род, а "fatto" ("дело") - от мъжки род.
МИРТОВОТО КЛОНЧЕ
(втора забава от първия ден)
СЕЛЯНКА ОТ МИАНО РАЖДА МИРТОВО КЛОНЧЕ. В НЕГО СЕ ВЛЮБВА ЕДИН ПРИНЦ И СЕ ОКАЗВА, ЧЕ КЛОНЧЕТО Е ПРЕКРАСНА ФЕЯ. СЛЕД ТОВА ПРИНЦЪТ ЗАМИНАВА ДАЛЕЧЕ И ОСТАВЯ ФЕЯТА В ПРЕДИШНИЯ Ѝ ВИД НА МИРТОВО КЛОНЧЕ, КАТО ВРЪЗВА ЗА НЕГО ЕДНО ЗВЪНЧЕ. В ДОМА НА ПРИНЦА ИДВАТ ЛОШИ И ЗАВИСТЛИВИ ЖЕНИ. КОГАТО ДОКОСВАТ ЗВЪНЧЕТО, ФЕЯТА ИЗЛИЗА ОТ КЛОНЧЕТО И ТЕ Я УБИВАТ. КАТО СЕ ВРЪЩА И ВИЖДА ТОВА НЕЩАСТИЕ, ПРИНЦЪТ Е ГОТОВ ДА УМРЕ ОТ СКРЪБ, НО ПО ЧУДЕСЕН НАЧИН СИ ВЪЗВРЪЩА ОТНОВО СВОЯТА ЛЮБИМА, УМЪРТВЯВА КУРТИЗАНКИТЕ, КОИТО СА Я УБИЛИ, И СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ.
Не се чувал никакъв шум, докато Цеца продължавала да разказва. Но щом свършила, се завързал дълъг разговор: всички започнали да говорят за магарешките фъшкии и за вълшебната тояга. Някой казал, че ако израсне цяла гора от такива тояги, ще се намерят малко желаещи да се занимават с грабежи, а тези, които са грабили преди това, ще се вразумят. И няма да е като в наше време: повече магарета отколкото стоки [1]. Когато се наприказвали хубаво за тези неща, принцът наредил на Чека да продължи нишката на приказките. Тя казала:
- Ако се замислят мъжете колко злини, колко беди и колко падения стават по света по вина на проклетите блудници, щяха да се боят от следите на безчестна жена повече отколкото от змия и нямаше да губят честта си заради отрепки от бардака, нямаше да превръщат живота в лечебница за скърби и нямаше да си пръскат цялото имане за някоя уличница, която не струва и три торнезе [2]. Защото тя само ще ги натъпче с хапчета, в които са смесени скраб и обиди, както ще чуете сега за един принц, който попаднал в мрежите на тази гнусна порода.
Живеели в селцето Миано мъж и жена, които нямали деца и се измъчвали от желанието да оставят след себе си потомство, особено жената, която все казвала: "О, Боже, направи така, че да родя нещо, пък било то и миртово клонче!" И толкова повтаряла тази песен, толкова досаждала на небето с тези думи, че коремът ѝ се надул и закръглил, а след полагащото се време, вместо да роди момче или момиче, произвела от Елисейските полета на своите вътрешности едно красиво миртово клонче. Тя го насадила с голямо удоволствие в една саксия, украсена с прекрасни маскарони, поставила я на прозореца и я поливала сутрин и вечер, по-старателно отколкото селянин полива лехите с броколи, надявайки се да изкара добра реколта.
Веднъж синът на краля, който бил на лов, минал покрай нейната къща, увлякъл се безумно от красивото клонче и изпратил да кажат на стопанката, че ще го купи за каквато цена му предложи. И стопанката, след хиляди несъгласия и уговорки, накрая, възбудена от изгодата, впримчена в обещания, смутена от заплахи, победена от молби, му дала саксията, като го заклела да пази клончето и да се грижи за него, защото наистина го обичала като своя дъщеря и го смятала за такава, защото било плод на нейната утроба.
Нечувано зарадван, принцът наредил да отнесат саксията с клончето в покоите му, да я поставят на прозореца и започнал сам да я окопава и полива. А после се случило следното: един път принцът си легнал в леглото, слугите загасили свещите и едва наоколо всичко утихнало и всички в двореца потънали в първия си сън, той чул стъпки, все едно някой върви пипнешком към леглото му.
Започнал да си мисли: или някой слуга се промъква да отмъкне кесия с пари, или домашен дух - да му дръпне одеялото. Но той бил храбрец, който не би се уплашил и от самия дявол, така че замръзнал на място като умряла котка, очаквайки какво ще стане по-нататък. И почувствал, че съществото се приближило съвсем до него, докоснал го и усетил, че е гладко. И където очаквал да се натъкне таралежови игли, намерил нещо по-нежно и по-меко от берберска вълна, по-приятно и податливо от опашка на златка, по-копринено и ефирно от перцата на щиглец. Той бързо се преместил по-близо, като помислил, че това е фея (както наистина било), залепил се за нея като коралов полип и започнали да играят на "Мълчалива птичка" и на "Камък в скута" [3].
А после - преди Слънцето да се покаже и като лекар да прегледа клюмналите и печални цветя, които го очакват с нетърпение - загадъчната гостенка се вдигнала от ложето и изчезнала, а принцът останал сам, изпълнен с блаженство, бременен с любопитство, натоварен с учудване. И понеже тази история се повтаряла в продължение на седем дена, го разяждало и го измъчвало желанието да разбере що за щастие са му подарили звездите и що за кораб, натоварен със сладостите на Любовта, идва всяка нощ и хвърля котва в леглото му.
Но ето че, когато през една нощ, уморено от неговите ласки, милото момиче спяло, той завързал едната от плитките му за ръката си, за да не се измъкне, извикал слугата си и му наредил да запали свещите. И какво видял? Истински цвят на красотата, чудо сред жените, огледалце, украсено яйце на Венера, прекрасно съкровище на Любовта. Видял кукличка, изящна гълъбица, фата Моргана [4], копринено знаме, златен клас. Видял похитителка на сърца, соколово око, пълна луна, човчица на гугутка, кралска хапка, драгоценен камък. Видял в крайна сметка такова зрелище, че направо ум да ти зайде.
И като съзерцавал тази красота, възкликнал:
- Скачай в огъня, Кипърска богиньо! Обеси се, Елена! Махнете се, Креуса и Фиорела [5], защото вашата хубост е нищо пред хубостта на тази красавица, която струва колкото двете ви, взети заедно! О всецяла, съвършена, зряла, пълна, истинска красота! О, дар, достоен за кралските съкровищници, за Севиля, за блясъка на двора! О, грация, която няма нито едно петънце, която няма предел! О, сън, сладък сън, пролей своята макова отвара в очите на тази драгоценност, не ме лишавай от насладата да съзерцавам, колкото си искам, този триумф на красотата! О, прекрасна плитка, която ме свързва с нея! О, прекрасни очи, изгарящи ме с огън! О, прекрасни устни, изпълващи ме със сила! О, прекрасна гръд, която ме утешава! О, прекрасна ръка, която ме пронизва! Къде, къде, в коя работилница за чудеса на Природата е изваяна тази жива статуя? Коя Индия изпрати своето злато за тези коси? Коя Етиопия - слонова кост, за да оформи това чело? Каква Марема [6] даде изумруди за тези очи! Кой Тир донесе пурпур, за да украси с червено това лице? Кой Изток поднесе своите бисери, за да нареди тези зъби като огърлица? Кой планински връх подари от своите снегове за белотата на тази гръд? От снеговете, които като по чудо, въпреки природата, дават живот на цветята и възпламеняват сърцето!
С тези думи я взел в обятията си, все едно от това му зависел животът. И като я обгърнал така, тя се събудила и отговорила на въздишките на влюбения принц с грациозна прозявка. Като видял, че е будна, той ѝ каазл:
- О, мое щастие! Щом когато разглежда този Храм на любовта без свещи, се гърчех в мъки, какво ще стане с живота ми сега, когато ти запали своите два светилника? О, прекрасни очи, които с един триумфален пас на светлината накарахте звездите да играят на разорена банка [7]! Вие, само вие пронизахте това сърце и само вие, като прясно яйце, можете да му наложите целебен пластир [8]! Ти, моя целителко, смили се над болния от любов, който бе обхванат от жар, когато лъчите на твоята красота смениха нощната тъмнина! Докосни с ръце гърдите ми, пипни пулса ми, напиши ми рецепта! Но защо ли чакам рецепта, скъпа моя? Сложи на устните ми пет лечебни сиропчета с твоята нежна уста! Не искам никакви разтривки, а ласките на твоите ръце, защото съм уверен, че само сърдечната напитка на твоята великолепна грация и коренът на този волски език [9] ще ме направят съвсем свободен и здрав!
Пламнала като огън, феята отвърнала на тези думи:
- Защо ме хвалиш толкова, принце? Аз съм твоя робиня и за да служа на царственото ти лице, бих се радвала и нощното гърне да ти изнасям. Смятам за голямо щастие, че от миртово клонче, растящо в глинена саксия, се превърнах в лавров клон, сведен към гостилницата на едно живо сърце - сърце, изпълнено с такова величие и такава доблест!
Разтопен от думите на феята като лоена свещ, принцът започнал да я прегръща отново, запечатал посланието ѝ с целувка, вдигнал ръка и казал:
- Давам дума, че ще станеш моя жена, ще бъдеш господарка на моята държава, ще владееш ключовете от моето сърце, защото кормилото на живота ми е вече в ръцете ти.
След тези и стотици други любезности и ласки, като станали накрая от леглото, те проверили дали са им здрави стомасите. И така правили няколко дена.
Но Фортуна, която си играе с нещастията и разрушава браковете, винаги разхвърля бодилите си под нозете на влюбените. Подобно на противно кученце, тя винаги се изсира по време на най-висшите удоволствия на Любовта. Случило се така, че извикали принца на лов, за да убият едно огромно диво прасе, което опустошавало полетата на страната. Заради това трябвало да се раздели с любимата си, а с нея заедно да остави и две трети от сърцето си.
Но понеже я обичал повече от живота си и виждал, че затъмнява с красотата си всичките други красавици, от неговата любов и от нейната красота се появило нещо трето - това, което можем да наречем буря в морето на любовните радости, дъжд над бельото на любовните ласки, сажди, падащи в сочното ястие на наслаждението, което влюбените вкусват. Явила се тази, за която може да се каже, че жили като змия и пробива като червей, горчи като жлъчка и изстудява като лед, тази, заради която животът на влюбените е винаги като балансиране на въже, умът е неспокоен, а сърцето се терзае от подозрения. [10]
Така че принцът се обърнал към феята и казал:
- Трябва, сърце мое, да отсъствам две или три нощи. Само Бог знае с колко скръб те напускам, защото ти си истинската ми душа. Нека Небето ми бъде свидетел: ако ме пуснеш в тръс [11], аз ще препусна в галоп към Смъртта. Но понеже не мога да не отида, защото трябва да изпълня желанието на баща си, ще трябва да те оставя сама. И те моля, заради любовта ми, която изпитваш към мене, да се върнеш обратно в саксията и да не излизаш, докато не се върна. И тогава всичко ще бъде като преди.
- Така и ще направя - казала феята - защото не мога, не искам и няма как да възразя на това, което желаеш. Затова върви, дано те съпътства майката на успеха и знай, че ще бъда редом до тебе. Но изпълни и ти моето желание: завържи за върха на мирта копринена нишка и звънче. А когато се върнеш, дръпни нишката - звънчето ще зазвъни, аз ще изляза бързо при тебе и ще кажа: "Ето ме".
Принцът направил точно така. После извикал слугата си и казал:
- Ела тук, отвори си ушите и слушай добре. Застилай леглото ми всяка вечер, все едно скоро ще дойда и ще си легна. Поливай винаги клончето във вазата и внимавай: преброил съм ѝ всички листа и ако само едно падне, ще останеш без хляб.
Казал това, яхнал коня си и оставил феята като овца на месар, за да гони дивото прасе.
Между другото седем жени с лошо поведение, които принцът държал при себе си, като видели как той изстинал в любовта си и престанал да обработва нивите им [12], започнали да подозират, че е забравил предишната си дружба с тях заради някаква нова интрига. Желаейки да разберат причината, те извикали един каменар и срещу добро заплащане той изкопал от дома им тунел направо до покоите на принца.
Като влезли там, записаните [13] блудници, в желанието си да видят дали някоя нощна сова не е очаровала техния клиент, надникнали в спалнята, но не намерили никого, видели само прекрасната миртова клонка и всяка си откъснала по един лист. Само най-малката от тях хванала върха, за който било вързано звънчето.
Звънчето започнало да звъни и феята, като помислила, че това е принцът, излязла веднага. Щом уродливите харпии видели това лъчезарно чудо, нахвърлили се върху него със своите нокти, казвайки:
- Ти ли отклони водите на нашите надежди към своята мелница? Ти ли заграби за себе си благосклонността на нашия господар? Ти ли, красавице, си присвои достоянието, купено с нашите тела? Добре дошла, срещнахме се! Сега ще те изцедим! Ще съжали майка ти, че в лош момент те е изсрала! Мислеше си, че си завладяла нашата градина, но те заловихме навреме. Да не съм се появила на бял свят за девет месеца, ако сега не си платиш за всичко!
Като казали това, строшили главата ѝ с тояга и разкъсали тялото ѝ на стотици парчета. Всяка взела по една част от разкъсаното тяло, само най-малката не искала да участва в това жестоко дело и когато я накарали да направи същото като тях, прибрала само малък кичур от прекрасните златни коси. Като направили това, те изчезнали по същия подземен ход.
По това време дошъл слугата, за да приготви постелята и да полее клончето, както заповядал господарят му. Когато видял нещастието, едва не умрял от страх. Като си хапел ръцете, събрал частите от плътта и костите, очистил кръвта от пода, сложил всичко в саксията и го полял с вода. След това приготвил леглото, заключил стаята, оставил ключа под вратата и духнал далече от тази страна.
Но ето че принцът се върнал от лов, дръпнал копринената нишка и звънчето зазвъняло. Но със звънче звънят, когато ловят пъдпъдъци. Със звънче звънят, когато излиза епископът. А нещастният принц и с църковни камбани да звънял, неговата фея била разсеяна [14]. Изтичал той веднага в своите покои и като нямал търпение да вика слугата си и да иска ключа, разбил катинара, отворил вратата, влязъл вътре и разтворил прозореца... Видял празната ваза и започнал да ридае, да реве, да вика, да крещи и да се дере:
- О бедният аз, о нещастният аз, о печалният аз! Кой се подигра така с мене? "Кой брада от коноп ми надяна, / кой на чашки ловко ме би?" [15] О ограбен, нещастен и съсипан принц! О мое прекършено клонче, о моя изгубена фея, о мой живот, почернял от мъка, о радости мои, отнесени като дим, о сладости мои, напръскани с оцет! Какво ще правиш сега, злополучни Кола Маркионе? [16] Какво ще правиш, нещастнико? Скачай в рова и ще се избавиш от бедата! Лиши се от най-хубавото нещо в живота и още не си прерязал гърлото си? Загуби безценно съкровище и още не си прекарал бръснач по вените си? Изтриха те от живота и още не си скочил от високо? Къде си, къде си, мой мирт? Коя черна душа ограби моята прекрасна саксия? О проклет лов, отне ми всичката радост! Тежко ми, аз съм пропаднал, безнадежден, мъртъв, това е краят на дните им, невъзможно е да живея без тази, която е моят живот. Ще си отида от света: без нея сънят ми ще е мъчение, храната - отрова, удоволствията - задух, а животът - горчивина.
Тези и други думи, способни да разчувстват даже уличните камъни, изрекъл принцът. След дълъг плач и горчиви ридания, изпълнен със скръб и гняв, безсилен да затвори очи за сън и да отвори уста за храна, дотолкова се отдал на мъката, че лицето му, червено преди това като източен цинобър, сега пожълтяло като аурипигмент и сочното прошуто на устните му се превърнало в гранясала сланина.
В същото време феята израснала отново от остатъците, събрани в саксията, и видяла как нейният нещастен любим си скубе косите и се мята в ридания, изсъхнал като клечка, с цвят на болен испанец, на зелен гущер, на тревна тинктура, на жълтеница, на круша, на опашката на канарче, на вълчи изпражнения. Развълнувана, тя изскочила от саксията като лъч светлина от сляпа лампа [17], появила се пред Кола Маркионе и ката хванала ръцете му, казала:
- Стани, стани, мой принце, достатъчно! Спри да тъгуваш, остави плача, изтрий сълзите, забрави гнева, потисни скръбта! Виж, аз съм отново жива и прекрасна, напук на проклетите жени, които строшиха главата ми и направиха с мене това, което направил Тифон със своя нещастен брат [18].
Като видял с очите си чудото, на което не можел да повярва, принцът се върнал от смъртта към живота, бузите му отново заруменели, страст закипяла в кръвта му, бурно започнали да дишат гърдите му. Дарил любимата си с хиляди нежности и ласки и поискал да разбере от начало до край всичко, което станало. Като чул, че слугата му не е виновен, изпратил да го повикат. Организирал голям пир и, с благосклонното съгласие на краля, се оженил за феята. Поканил най-изтъкнатите хора в кралството, но освен това наредил да дойдат и седемте харпии, които убили млечната телица.
А когато свършила гощавката, принцът посочил феята и започнал да пита поред всеки от гостите: "Какво заслужава този, който направи зло на тази мила жена?" А тя седяла до него, толкова прекрасна, че порела сърцата като бръснач, издигала високо душите като макара и привличала желанията като магнит. Тогава всички, които били на масата, започнали да отговарят: един, че злодеят е достоен за бесилката, друг, че трябва да го сложат на колелото, някой казвал да го мъчат с клещи, някой да го хвърлят в пропаст, този предлагал едно наказание, онзи друго. Дошъл накрая редът и на седемте отвратителни муцуни, на които разговорът не им се харесвал и започвали вече да виждат, както се казва, лоши сънища, но нямало къде да се дянат. И понеже устата се отваря често там, където се лее вино, те отвърнали, че ако някой дръзне да вдигне ръка срещу този сладостен плод на Любовта, трябва да бъде удавен жив в канализацията.
Когато произнесли със собствените си уста тази присъда, принцът казал:
- Сами си водехте делото, сами се осъдихте. Остава само да наредя и да се изпълни вашето решение. Защото вие сте тези, които, безсърдечни като Нерон и жестоки като Медея, строшихте тази прекрасна главица като яйце и насякохте несравнимото тяло на парченца като месо за наденица. Така че хайде, да не губим време! Нека ги хвърлят в най-големия отходен канал на кралството, за да свърши там презреният им живот!
Когато всичко това било изпълнено, принцът омъжил най-малката сестра на уличниците за своя слуга, като ѝ дал добра зестра, и направил сит живота на бащата и майката на миртовото клонче. Заживял той с феята във веселие, а дъщерите на сатаната се разделили горчиво и мъчително с живота, като потвърдили истинността на казаното от древните мъдреци:
Лошата коза скача, докато не я хванат за рогата.
БЕЛЕЖКИ
1. От ранното средновековие до втората половина на XIX в. нападенията и грабежите по планинските пътищата били всекидневно явление в Южна Италия.
2. Дребна неаполитанска монета, равна на шест кавало.
3. Действителни названия на детски игри от времето на Джамбатиста Базиле. Бележка на П. Н.: Първата игра ("Passara muta") може да се преведе и нецензурно - "Мълчалива пичка", защото думата "passara" (съвр. ит. - "passera") означава врабче, но и женски полов орган.
4. Келтските легенди за феята Моргана (итал. fata Morgana) преминават през Средните векове в италианския фолклор, а оттам и в поезията (Торквато Тасо).
5. С прозвището Кипърска богиня са наричали Венера. Името Креуса е свързано с няколко персонажи от античната митология и литература, така се казва съпругата на Язон, погубена от Медея, у Вергилий това име носи съпругата на Еней. Фиорела е героиня на популярния през ХVII век любовен роман "Историята на Марко и Фиорела".
6. Местност в Тоскана. Мълвата твърдяла, че там се срещат изумруди.
7. Вид игра на карти. Сравненията в тази сфера увличат Базиле не по-малко от кулинарните асоциации.
8. Пластир за затваряне на рани са правили от яйчен белтък, розово масло и борова смола.
9. Папрат, чиито корени се използват с лечебна цел.
10. Бележка на П. Н.: Целият абзац е намек за ревността.
11. Което ще рече: "ако ме изоставиш".
12. Бележка на П. Н.: Евфемистичен израз за полов акт.
13. В оригинала leiestre - записани, регистрирани. Така наричали проститутките, защото се водели на отчет в градската управа.
14. Омонимия - разсеяна (distratta), тоест невнимателна, и разсеяна, тоест разпръсната на части. Бележка на П. Н.: Приведената дума свидетелства, че Пьотр Епифанов е превеждал от съвременен италиански език, а не от оригинала, в оригинала думата е storduta (със същото двояко значение).
15. Двустишието по всяка вероятност е заимствано от фолклора. Изразът "да надяна брада от коноп", в смисъл "да се надсмея", се използва и до днес. "Чашки" се наричала една от боите в неаполитанските карти за игра. Бележка на П. Н.: В оригинала двустишието е римувано: "E chi m`ha fatto sta varva de stoppa? E chi m`ha fatto sto triunfo de coppa?"
16. Базиле нарича за първи път своя герой по име. Като дава на героите си обикновени италиански имена, той ги преобръща в местна простонародна форма. В дадения случай името е двойно: Кола е умалителна форма на Николо, Маркионе е гръцко-римското име Маркион. Синът на краля е наречен с умалително име, както приказните кралства имат имена, характерни за села, така че все едно се умаляват размерите на реалността.
17. Желязна лампа с вратичка, която при необходимост можело да бъде затворена, без да се загаси свещта.
18. Тифон е гръцкото име на египетския бог на злото Сет, който разкъсал на части тялото на убития от него Озирис.
ПЕРУОНТО
(трета забава от първия ден)
ПЕРТУОНО, НЕГОДЕН ЗА НИЩО ЧОВЕК, ОТИВА В ГОРАТА ДА СЪБИРА СЪЧКИ, ТАМ ПРАВИ ДОБРО НА ЗАСПАЛИ ПОД ПАЛЕЩОТО СЛЪНЦЕ ТРИМА ЮНОШИ И ПОЛУЧАВА ЗА НАГРАДА ОТ ТЯХ ДАР ДА ВЪРШИ ВЪЛШЕБСТВА. СЛЕД ТОВА, ПОДИГРАН ОТ ДЪЩЕРЯТА НА КРАЛЯ, Я ОМАГЬОСВА ДА ЗАБРЕМЕНЕЕ ОТ НЕГО, КОЕТО СЕ СБЪДВА. КОГАТО СТАВА ЯСНО, ЧЕ БАЩАТА Е ИМЕННО ТОЙ, КРАЛЯТ ГО ЗАТВАРЯ В БЪЧВА ЗАЕДНО С ДЪЩЕРЯ СИ И РОДЕНИТЕ ОТ НЕЯ ДЕЦА И ХВЪРЛЯ БЪЧВАТА В МОРЕТО. НО СЪС СИЛАТА НА СВОЕТО ВЪЛШЕБСТВО ПЕРУОНТО СЕ ИЗБАВЯ ОТ ОПАСНОСТТА И КАТО СЕ ПРЕВРЪЩА В ПРЕКРАСЕН ЮНОША, СТАВА КРАЛ.
Всички се зарадвали много, когато чули за решението на нещастния принц и за екзекуцията на жестоките жени. Накрая престанали да дърдорят, защото сега дошъл ред на Менека да продължи разговора. И тя започнала разказа си така:
- Направеното добро никога не отива напразно. Който посее добро дело, ще пожъне добра реколта, който отглежда в себе си благородство, ще събере плодовете на благодарността. Благодеянието, оказано на една благородна душа, няма да остане никога без отговор, а ще произведе признателност и ще донесе след себе си награда. Това е проверено многократно от човешкия опит и за подобен случай ще чуете в приказката, която сега ще ви разкажа.
Една знатна жена от Казория [1] на име Чекарела имала син, който се наричал Перуонто [2] и бил такъв безобразен на вид, такъв ужасен глупак, такъв неимоверен тъпак, какъвто Природата не била създавала. Затова душата на нещастната майка била винаги черна като парцал, с който забърсват котлите. Хиляди пъти проклинала тя коленете [3], които приели този лапач на мухи, този плиткоеумец, от когото имало толкова полза, колкото от козел мляко. Но дори да викала нещастницата, без изобщо да си затваря устата, проклетият безделник, както се казва, и за пет пари работа не свършвал.
В края на краищата, след хиляди пристъпи на безсилна ярост, след хиляди "аз какво ти говоря?" и "аз какво ти казах?", извикани днес и изкряскани утре, тя го накарала все пак да отиде един път в гората и да донесе вързоп съчки със следните думи:
- Време е вече да хапнем нещо. Тичай за съчки, но не се бави, набери и се връщай веднага. Ще напаля печката и ще приготвя четири кочана "простряно" [4] зеле, за да се простре далече напред животът ни.
И мързеливецът Перуонто тръгнал на път. Вървял като осъден на смърт, съпровождан от монаси с дълги бели одежди, вървял все едно по пътя били разхвърляни яйца и той се страхувал да не настъпи някое, вървял, броейки крачките си като часовой на крепостна кула, вървял тихо-тихо, бавно-бавно, леко-леко, клатушкайки се по посока на гората, но така, че все едно се канел да се върне вкъщи не по-рано от гарвана, който Ной пуснал от ковчега [5].
Пътят му минавал през едни ливади, където шуртяла рекичка, която ломотела и мърморела сърдито на камъните, защото не ѝ правели път. И там видял трима юноши, които си били направили легло от трева и възглавници от камъни. Те спели като заклани под слънцето, което, намирайки се в зенита си, ги изгаряло със своите лъчи.
Като видял тези нещастници, които кипели на горещината като изворна вода сред разпалена печка, Перуонто ги съжалил, насякъл с брадвата си дъбови клонки и направил над тях сенчест заслон. Тогава юношите се събудили и тъй като били синове на фея, наградили за добрата услуга Перуонто с вълшебен дар: каквото кажел отсега нататък, веднага щяло да се изпълни.
Разделил се Перуонто с юношите и излязъл на пътя, който водел към гората. Там събрал такъв огромен наръч съчки, че можел да се вдигне само с макара. Като видял, че опитите да го сложи на гръб са напразни, Перуонто седнал върху него и казал: "Колко хубаво ще бъде, ако този наръч ме понесе като кон към къщи". И тогава наръчът тръгнал в раван, все едно бил кон, отгледан в конюшните на Басиняно [6], и стигнал до кралския дворец, правейки в движение най-невероятни фигури.
Придворните момичета, които стояли на прозореца, като видели това чудо, изтичали да извикат Вастола, кралската дъщеря. Като се появила на прозореца и видяла пируетите на наръча дърва и курбетите на горския вършинак, тя започнала да се смее до припадък, макар че по рождение била толкова тъжна, че никога преди това не я били виждали да се засмее.
Като я чул, Перуонто вдигнал глава, за да види кой му се присмива и казал: "Вастола! Искам да забременееш от мене!" След тези думи пришпорил наръча с обувките си и се понесъл към дома си в такъв луд галоп, че само пукот се чувал по пътя. А след него се носела тълпа дечурлига, облещили очи и вдигайки страшен шум, така че ако майка му не била изскочила, не изтичала и не затворила бързо вратата след сина си, щели да го убият с портокалите [7] и зелевите кочани, с които го замеряли.
А Вастола, когато престанало да ѝ идва обичайното за жените, след това започнало да ѝ се хапва ту едно, ту друго нещо и после изведнъж я заболяло силно сърцето, разбрала, че се е нагълтала с тесто [8]. Доколкото можела, таяла бременността си, но по-късно вече не можела да крие корема си. А когато се надула като бъчва, стигнало и до краля. След дълга скръб, като събрал съветниците си, той им казал:
- Известно ви е, че Луната на моята чест ми постави рога [9], знаете, че моята драгоценна дъщеря се е запаси с мастило, за да напише с него хрониката на моя позор и така да смени кралския пурпур с перата на врана [10], осведомени сте, че любимото ми дете наду корема, за да се надуе главата ми от тежки мисли! И така, кажете ми нещо! Посъветвайте ме! Защото бих предпочел да ѝ изтръгна душата, преди да даде живот на калпаво потомство, защото ми се иска да изпита смъртни гърчове преди родилните болки, защото желая да я изкореня от този свят, преди да даде нечисти семена и издънки!
Съветниците, които имали навика да употребяват повече масло отколкото вино [11], отвърнали на краля:
- Наистина, тя е достойна за страшно наказание и от рога, който закрепи на челото ви, трябва да се направи дръжката на ножа, който ще сложи край на живота ѝ. Но все пак да се въздържим, защото ако я убием сега, когато е бременна, от разкъсаната мрежа ще се измъкне нахалникът, който потопи ваше величество в битка със скърбите, въоръжи ви с рог отляво и рог отдясно, този мерзавец, който за да ви научи на политиката на Тиберий, ви накара да прочетете Корнелий Тацит [12], за да ви покаже наяве съня на срама, ви накара да преминете през роговата врата [13]. Така че нека видим какъв кораб ще изплува от нейното пристанище и тогава ще разберем кой е коренът на оскърблението, а после ще поразмислим и ще решим, със зрънце сол [14], какво да правим с нея.
Съветът се харесал на краля, защото видял, че съветниците отговорили разсъдливо и достойно. Той вдигнал ръка и казал:
- Да почакаме изхода на нещата.
И ето че накрая, когато Небето благоволило, дошъл часът на раждането. След четири леки контракции, с първия дъх в бутилката, с първия възглас на акушерката [15], Вастола родила върху коленете на кръстницата две чудни момчета - като две златни ябълки.
Кралят, също бременен - с гняв, извикал съветниците, за да родят на свой ред това, което искал, и им казал:
- Ето че дъщеря ми роди и значи е дошло времето да я халосаме по главата.
- Не, ваше величество - отвърнали старите мъдреци. (Явно говорели така, за да дадат, както се казва, време на времето.) - Нека почакаме, докато децата поотраснат малко, за да може да се определят чертите на бащата.
Кралят, който не пишел и ред, без да използва линията на съвета, за да не излезе написаното криво, свил рамене, събрал търпение и чакал, докато момчетата станали на седем години. И когато извикал отново съветниците си, за да изтръгне най сетне дънера с корените, единият от тях му казал:
- Понеже не сте разпитали още подробно дъщеря си и не сте разбрали досега кой занаятчия е подменил короната на вашето изображение [16], сега ние сме длъжни най-сетне да изтрием това позорно петно. И така, наредете да бъде даден голям пир, на който ще трябва да дойде всеки титулуван и благороден човек от града. А ние ще огледаме внимателно седящите на масата и към когото децата, подбудени от самата Природа, се притиснат с най-голямо желание, той без съмнение е техният баща. Тогава ще го изметем бързо навън като курешка на врана.
Тази мисъл се харесала на краля и той организирал пир, като поканил на него цялото общество на плаща и кесията [17]. И когато гостите хапнали, накарал всички да застанат в една редица и повел покрай тях момчетата. Но те обръщали на публиката толкова внимание, колкото кучето на Александър Македонски заглеждало зайците [18], така че кралят, като виждал неуспеха, мърморел проклятия и хапел устни. Макар че не му липсвали обувки, наранил нозете си по камъните, защото ботушите на скръбта му били непоносимо тесни.
Тогава съветниците казали:
- Успокойте се, ваше величество, и чуйте. Нищо не е загубено, утре ще организираме друг пир, но този път не за важни особи, а за всички от простолюдието. Понеже жените се увличат винаги от най-лошото, има вероятност да намерим виновника за вашата к.скръб сред точиларите на ножове, търговците с изрезки и продавачите на галантерия, след като не го намерихме сред рицарите.
Тази мисъл се сторила на краля разумна и той наредил да се приготви ново пиршество, на което, както гласяла заповедта, трябвало да се явят всички: до слабоумните, до скитниците, до голтаците и до главорезите, де що има млади момци до най-калпавите и най-неприличните, босяци, мошеници и шарлатани. И ето че голяма тълпа от хора с мазни престилки и с тор, полепнал по селските обувки, всеки човек от народа, който се намирал в града, все едно е благороден граф или принц, седнал на предългата маса и започнал да се храни.
Като чула Чекарела за заповедта на краля, започнала да натиска Перуонто да отиде и той на кралския празник и най-сетне успяла да го изпрати на пиршеството. Не успял да се доближи той до масата, когато славните момчета изтичали, прегърнали го през шията, все едно се залепили за него, и така го обсипвали с ласки, че думи не могат да го опишат.
Като видял какъв боб е изпечен в тази фокача [19], кралят си изскубал брадата, защото наградата се паднала на най-грозния, от чийто вид само ти прилошава. Освен това главата на Перуонто била съшита от парцали [20]. Природата го надарила с винени очища, с нос като човка на папагал, с уста като на карнавална маска. Бил бос и окъсан, така че, без да се съветва с доктор Фиораванте [21], човек би могъл да го определи от пръв поглед.
Като въздъхнал тежко, кралят произнесъл горестно:
- Как можа тази курва дъщеря ми да се влюби в това морско чудовище? Как можа да хареса косматите му крака? Ах, отвратителна, измамена, сляпа, каква метаморфоза предизвика! Превърна се в крава [22] заради една свиня, за да превърне мене в рогат овен. Но какво чакаме? Какво мислим? Нека понесе наказанието, което ще ѝ определите! Махнете я далече от очите ми, защото стомахът ми не може да я понесе!
Като се събрали пак, съветниците отсъдили: Вастола и злодеят, заедно с децата им, да бъдат сложени в бъчва и хвърлени в морето, за да се сложи черта под живота им, без да се оскверни някой с презряната им кръв.
Щом присъдата била произнесена, приготвили веднага бъчвата, в която поставили четиримата. Но преди да я затворят, една девойка от свитата на Вастола, с плач и ридания за своята господарка, пуснала вътре кошница със сушено грозде и смокини, за да поживеят вътре малко по-дълго. Затворили бъчвата, изтърколили я и я хвърлили в морето, а тя заплувала, накъдето я гонел вятърът и я носели вълните.
Тогава Вастола заговорила на Перуонто, проливайки реки от сълзи и стенейки горчиво:
- Колко е жестока нашата съдба, вместо в ковчег да ни затворят в люлката на Бакхус! Ако знаех само кой се подигра с моето тяло, за да ме напъхат в тази бъчва! Кажи ми, кажи ми, жестоки човече, каква магия направи, с какво вълшебна пръчка, за да умра тук вътре! Кажи ми, кажи ми какъв дявол ти помогна да пъхнеш в корема ми невидима тръбичка, та в последния си час да не видя светлина от тази черна дупка!
Тогава Перуонто, в когото неочаквано се събудил търговски нюх, отвърнал:
- Ще ти кажа, ако ми дадеш грозде и смокини. [23]
Понеже искала да измъкне нещо от него, Вастола му дала шепа от едното и другото. Като си натъпкал устата и продължавал да дъвче, той ѝ разказал всичко по ред: за него и тримата юноши, след това за наръча съчки и после за станалото под нейния прозорец. За това, че си надувала корема да му се смее, той ѝ надул корема.
Като чула това, нещастната жена се поободрила и казала на Перуонто:
- Братко, защо трябва да умрем в бъчвата? Защо не кажеш на тази лодка да се превърне в прекрасен кораб, за да се избавим от бедата и да стигнем до спасително пристанище?
А Перуонто отговорил:
- Ще кажа, ако ми дадеш грозде и смокини.
И Вастола му напълнила веднага устата. Като рибарка на карнавал, която нанизва на кукичка сушени гроздови зърна и смокини, тя измъквала от него пресни думи. И щом Перуонто казал това, което искала, бъчвата се превърнала в кораб със снаряжение, необходимо за плаване, с капитан и моряци. Всеки си вършел работата: кой дърпа шкот, кой намотава въже, кой държи ръка на кормилото, кой насочва платната, кой се катери по мачтата, кой вика: "Към вятъра!", кой: "По вятъра!" [24], кой тръби с рог, кой пали фитил на оръдие - един едно, друг друго прави.
Сега, седейки в кораба, Вастола плувала по морето на наслаждението, а когато дошло време Луната да си поиграе със Слънцето на "Ти дойде и замина, а твоето място изстина", казала на Перуонто:
- Мило мое момче, няма ли да кажеш така, че нашият кораб да се превърне в прекрасен дворец? И тогава ще стане по-уютно. Нали знаеш, че хората казват: "Хвали морето, но се дръж за земята".
А Перуонто отвърнал:
- Ще кажа, ако ми дадеш грозде и смокини.
Тя веднага му дала всичко и Перуонто, като дъвчел зърната, направил и това. Щом изрекъл думите, корабът застанал до брега и се превърнал във великолепен дворец, в който имало всичко необходимо до последната дреболия и който бил пълен с мебели и всякакви разкошни неща дотолкова, че нямало какво повече да се желае.
Вастола, която до скоро си мислела, че животът ѝ не струва и три кавало, вече не желаела да смени мястото си и с най-първата дама на света, като се виждала обкръжена от изобилие и всевъзможни услуги, все едно е кралица. И понеже искала да постави печат под списъка със своите благи придобивки, помолила Пертуоно за нова милост: да стане красив и благовъзпитан, за да могат да се наслаждават заедно на всичките тези радости. Защото макар пословицата да казва: "По-добре мъж коминочистач, отколкото приятел император", на нея ѝ се струвало, че ще постигне най-голям успех, ако той си смени външността.
А Перуонто отговорил по същия начен:
- Ще кажа, ако ми дадеш грозде и смокини.
Вастола извадила веднага чудодейното лекарство - гроздето, което заедно с очистителното на смокините можело да излекува словесния запек на Перуонто. И щом той заговорил, превърнал се от плашило в красив франт, от страшилище - в Нарцис, от маската на сатир - в ангелска глава. Като видяла това, Вистола се побъркала от радост, стиснала Перуонто в обятията си като неземен плод и изцедила от него сока на най-голямото наслаждение.
По това време кралят, който от деня на изпълнената присъда бил едва жив от скръб, отишъл на лов, като послушал придворните си, защото те го увещавали да се развлече по някакъв начин. И ето че нощта го застигнала далече от града. Той видял светлина, идваща от прозорците на двореца и изпратил слугата си да попита няма ли да го приемат стопаните. От тях дошъл отговор, че не само ще може да обърне в техния дворец някоя чашка, но и да излее на сутринта нощното гърне. Кралят веднага препуснал натам, качил се по стълбището, минал по стаите, но не намерил жива душа освен две мили малки момчета, които се въртели около него и повтаряли: "Дядо, дядо!"
Изумен, поразен и слисан, кралят се почувствал като във властта на някакво вълшебство. Седнал уморен на масата и видял как незрими ръце разстилат пред него фламандски покривки и подават чинии, пълни с всевъзможни неща. Той ядял и пиел наистина по кралски и през цялото време с него били само двете момчета. Докато опитвал ястията и напитките, нито за миг не преставали да свирят колашиони и тамбурели, чиято музика го карала да тръпне чак до петите. А когато се навечерял, се появило легло, блестящо от злато, където той, след като си събул ботушите, легнал да спи. И цялата му свита, като се наяла до насита на много други маси, сложени в другите стаи на двореца, се разположила за приятна почивка.
А когато се съмнало, кралят се приготвил за път и поискал да вземи със себе си двете момчета, толкова много ги харесал. Но се появила Вастола с мъжа си, паднала в нозете на баща си, помолила го за прошка, като му разказала за своята щастлива съдба. Тогава кралят, като се видял безкрайно богат - с любимата си дъщеря, с драгоценните си внуци и с зетя си вълшебник, ги прегърнал всичките и, натоварен с тези съкровища, се върнал в града, където организирал многодневен грандиозен празник, като признал, въпреки предишните решения, че
човек предполага, но Бог разполага.
БЕЛЕЖКИ
1. Селище до Неапол. Чекарела може да бъде наречена "знатна" само в областта на горчивата шега.
2. Приказка с подобен сюжет има в сборника на Джанфранческо Страпарола (около 1480 г. - около 1557 г.) "Приятни нощи" (III, 1), където героят се казва Пиетро Глупака.
3. Жените в стара Италия раждали, като седели на табуретка, затова детето се появявало на коленете им.
4. В оригинала strascinatte, което се употребява и за броколи, пържени в олио.
5. Гарванът, който Ной пуска от ковчега по време на потопа, за да разбере, далече ли е земята, не се връща до пресъхването на водите (Битие, 8:7, по Септуагинта).
6. Неаполитанско аристократично семейство, занимаващо се с отглеждане на породисти коне за езда.
7. В Централна и Южна Италия навсякъде по улиците растат диви портокали.
8. Тоест - забременяла.
9. Рогата били метафора, означаваща позор не само за мъжете, на които са изневерили жените, но и за бащите, чиито дъщери не са опазиил честта си до брака.
10. В оригинала има игра на думи: croneche (хрониики) и corneche, шеговита дума, производна от corno (рог) и cornacchia (врана - нарицателно за разпътна жена). Преводът е свободен.
11. С други думи - не били склонни към прибързани и невнимателни решения.
12. Император Тиберий заточил в дома ѝ без право на излизане и уморил от глад жена си Юлия (Публий Корнелий Тацит, "Анали", I, 53), а след това направил същото с Агрипина, вдовицата на сина си Германик (пак там, VI, 25). Името Корнелий, което може да се преведе като "рогат" се използва за допълнителен комичен ефект.
13. За "врати на съня" говори Вергилий в "Енеида": "Две врати са отворени за съня: едните са рогови..."
14. Със зрънце сол (лат. cum grano salis) означава внимателно, предпазливо. Изразът идва от Плиинй Стари, който съветвал противоотровите да се прилагат "със зрънце сол", за да се предотвратят нежелателни странични ефекти.
15. На родилката давали да дишат в бутилка, смятало се, че това носи облекчение. Акушерката я успокоявала и ободрявала.
16. Съветникът вероятно нарича изображение на краля неговата дъщеря. Занаятчията, иначе казано - предполагаемият любовник, "е подменил короната на изображението", което ще рече, че е лишил кралската дъщеря от нейното достойнство. Или иначе: изображение на краля е неговото потомство, а изображението с подменена корона е неговият внук, който няма право на престола.
17. Хора от знатен произход и богаташи.
18. Исторически анекдот, разказан от Плиний Старши ("Естествена история", VIII, 61): по време на лов кучето на Александър не се нахвърлило на дивото прасе и мечката, защото били слаби за него противници, то чакало лъва и слона.
19. Бобът, изпечен във фокача, се използвал за детска забава (Бележка на П. Н.: нещо като нашата паричка в коледната питка или късметите в новогодишната баница).
20. Намек, че умът му е колкото на парцалена кукла.
21. Болонски лекар от XVI в., автор на знаменити за времето си книги по медицина.
22. Намек за Ио, която Хера превърнала в крава (Овидий, "Метаморфози", I, 611 и сл.).
23. Бележка на П. Н.: Често в оригинала кратките изречения на героите са римувани и звучат като поговорки, в случая: "Si vuoie che te lo dico, damme passe e fico". В превода на Бенедето Кроче римата не е запазена: "Se vuoi che io tè lo dica, dammi passole e fichi".
24. Команди при движение на кораб с косо (латинско) платно.
ВАРДИЕЛО
(четвърта забава от първия ден)
НЕПОПРАВИМИЯТ ГЛУПАК ВАРДИЕЛО, СЛЕД СТОТИЦИ ЛОШИ УСЛУГИ, КОИТО ОКАЗВА НА МАЙКА СИ, ИЗГУБВА ПАРЧЕ ПЛАТ И КАТО СЕ ОПИТВА ДА ВЗЕМЕ ПАРИ ЗА НЕГО ОТ ЕДНА СТАТУЯ, ВНЕЗАПНО СТАВА БОГАТ
Когато Менека завършила разказа, който бил преценен като не по-лош от първите, защото бил богат на необичайни събития, задълго приковаващи вниманието на слушателите, след нея, по избор на принца, продължила Тола. Без да губи време, тя започнала така:
- Ако Природата беше установила за животните необходимостта да се обличат и да харчат пари за ядене, родът на четириногите щеше несъмнено да изчезне бързо. Но понеже си намират бързо и лесно храната - без градина, в която да расте, без слуги, които ходят на пазара, без готвач, който я приготвя, без служител край трапезата, който подава чиниите, - то и козината им ги защитава добре от студа и снега - без търговец, който доставя платове, без шивач, който шие облекло, без момче, което помага при обличането, а след това иска бакшиш. Но човекът е способен да изобретява и било предвидено да му се дадат всичките тези удобства, защото може сам да си осигури това, което му е нужно. Ето причината, поради която бедните често се оказват по-умни, а богатите - по-глупави, както и сами можете да видите в приказката, която ще ви разкажа сега..
Гранония от Анцано била доста разсъдлива жена, но синът ѝ Вардиело бил най-безнадеждният глупак в цялата страна.. Очите на майката обаче са винаги омагьосани и виждат като през криво стъкло. И тя изпитвала към него най-нежна обич, така го обсипвала с грижи, така го глезела, все едно бил най-прекрасното създание на света.
Тази Гранония имала кокошка, която носела яйца и мътела пиленца, така че стопанката ѝ очаквала кога ще даде добро потомство и ще ѝ помогне да изкара парици. И понеже трябвало да отсъства от дома си по работа, Гранония извикала сина си и му казала:
- Хубаво момче на мама, слушай: не сваляй очи от тази кокошка и когато започне да ходи много по двора да кълве, върни я по-скоро на полога, защото яйцата ще изстинат и няма да имаме нито яйца, нито пиленца.
- Зная какво да правя - отвърнал Вардиело, - не говориш на глух човек.
- Тогава още нещо - казала майката. - Ето, благословени сине, върху шкафа има едно гърне, в което е сложена отрова. Гледай, скъпи, да не ти се прииска да го докоснеш, че може да опънеш краката. "Да пази Господ - отвърнал Вардиело. - Твоята отрова няма да ме засегне. Ето защо си умна, че си помисли това, но си глупава, че го каза. Ако ми се случи да счупя гърнето, нищо няма да ми стане".
След което майка му тръгнала, а Вардиело останал сам. И за да не губи даром времето си, отишъл веднага в градината: правел навсякъде дупки и ги покривал със съчки, та ако влязат съседските деца, да паднат вътре. Но когато се разгорещил в работата си, видял, че кокошката излязла от навеса и се заразхождала из двора. Той започнал веднага да вика: "Къш, къш, махни се оттук, отивай там..." Но квачката не мислела да го слуша. Тогава Вардиело, разсърден, че кокошката се инати като магаре, вместо "къш, къш" затропал с крака, а след краката я замерил с шапката си, а след шапката пуснал в действие точилката за тесто и накрая така добре я уговорил, че кокошката опънала шия и се простила с живота.
Като видял това нещастие, Вардиело се замислил как да компенсира загубата и правейки това, което е необходимо [1], за да не изстинат яйцата, си свалил гащите и се наместил върху тях. Но загубил равновесие, затиснал ги с цялата си тежест и ги направил на омлет. При вида на двойния ход, който направил в играта, Вардиело искал да си строши главата о стената, но след това, понеже добрата хапка може да потисне всяка душевна скръб, като чувал как му къркори коремът, решил да изяде кокошката и да намери в това утешение. Оскубал я, набучил я на шиш, разпалил силен огън и започнал да я пече. След като била вече почти опечена, за да направи всичко така, както е прието у порядъчните хора, той застлал стария сандък с най-хубавата покривка от майчините си запаси, взел една голяма чаша и се спуснал в избата да разпечата бъчвата. Вардиело почти напълнил чашата, когато изведнъж отгоре се чул шум, грохот, нещо съвсем невъобразимо - все едно по къщата препускали коне с железни доспехи. Разтревожен от всичко това, той се огледал и видял, че един дебел котарак влачи кокошката заедно с шиша, а след него се носи с вопли една котка, която не искала да изпусне своята част. Спасявайки стопанството от загуба, Вардиело се спуснал след котарака като пуснат от клетката лъв, но в бързината забравил да затвори бъчвата. След гонитба по всички ъгли и кьошета той все пак си върнал кокошката, но през това време всичкото вино изтекло от бъчвата. Като се върнал в избата, Вардиело видял какво добро дело е свършил и нови ручеи рукнали от бъчвата на неговата душа през отворите на очите му. Но скоро неговата разсъдителност му подсказала средство да направи така, че майка му да не разбере за станалото: взел една торба, пълна догоре с брашно, и започнал да го разсипва наоколо с надежда да засипе локвата.
След всичко това, като преброил на пръсти загубите, които едночасовото бедствие нанесло, той си помислил, че заради всичките невероятни глупости ще изгуби любовта на Гранония, и решил мъжествено, че не трябва да посрещне майка си жив. Като бръкнал в гърнето със захаросани ядки, същото, за което майка му казала, че вътре има отрова, той не престанал да яде, докато не стигнал до дъното му и като си напълнил добре корема, се скрил в печката, готвейки се да умре.
Тогава се върнала майка му. Дълго чукала и викала силно сина си, а след това, когато видяла, че никой не отваря, ритнала здраво вратата и влязла вътре. Не намерила никъде Вардиело и с предчувствие за някаква беда, все едно я замъчили родилни болки, започнала да вика с пълно гърло: "Вардиело! Вардиело! Оглуша ли, че не чуваш? Или се парализира, че не ставаш? Или пипка ти излезе на езика, че не отговаряш? Къде си, обесническа мутро? Къде си, изчадие въшливо? Да бях те удушила между краката си, когато те раждах!"
Вардиело слушал дълго тези вопли и накрая казал от печката жално-жално: "Ето ме, тук съм. Тук, в печката, и никога повече няма ад ме видите, скъпа майко!" "Защо?" - рекла нещастната майка. "Защото се отрових" - отвърнал синът. "Ох, мъко моя - започнала да стене майка му. - И как го направи? Защо трябваше да посягаш на себе си? Кой ти даде отрова?"
Вардиело ѝ описал поред всичките подвизи, които извършил, и защо е избрал смъртта, след като не иска повече да живее на този свят.
Като слушала това, майка му се почувствала много нещастна и разбрала, че трябва да направи и да каже всички възможно, за да прогони от главата на сина си тази меланхолия. Тя го обичала беззаветно, дала му още много други сладки неща и му повтаряла, че захаросаните ядки не са били отрова, а напротив - лекарство за корем. Така го успокоила с мили думи, обсипала го с хиляди нежности и го измъкнала от печката. А след това му дала ленения плат, което ѝ бил останал, и го пратила да го продаде в града, като го предупредила да не говори излишно с непознати хора.
- Добре! - оживил се Вардиело. - Сега ще ти свърша добра работа, не се съмнявай!
Хванал плата и тръгнал по целия Неапол, като викал: "Плат! Кой иска плат?" Но когато минувачите го питали: "Какъв е платът?", отговарял: "А, с тебе няма да се разберем, прекалено много говориш!", а ако питали: "Колко го продаваш?", отвръщал така: "Върви си по пътя, бърборко. От твоите приказки ме болят ушите и ме блъскат слепоочията".
Накрая в двора на едно здание, изоставено от обитателите му заради лудориите на някакъв домашен дух, видял глинена статуя. Изморен и обезсилен от дългото и безполезно ходене, нещастникът приседнал на едно по-високо място и като се учудил, че в къщата никой не ходи и тя стои като ограбено село, рекъл на статуята: "Кажи, приятелю, никой ли не живее в тази къща?" А понеже статуята не му отговорила, той си помислил, че най-сетне е срещнал човек, който не говори много, и попитал: "Искаш ли да ми купиш плата? Ще ти направя отстъпка". Статуята пак не отговорила и Вардиело казал: "Честна дума, намерих човек, какъвто търся. Така че вземи плата, виж го хубаво и ми дай толкова, колкото поискаш; утре ще дойда за парите".
При тези думи той оставил плата на мястото, където седял. И първият случаен минувач, влязъл след него двора по малка нужда, като намерил там това хубаво нещо, се зарадвал на късмета си и го отнесъл. А Вардиело, когато се върнал при майка си без плат, без пари и ѝ разказал какво е станало, едва не я докарал до припадък. Тя му казала: "Кога ще ти дойде ума? Виж колко беди ми донесе за един ден: цял живот ще ги помня. Но аз съм виновна, че съм слаба духом; не те научих навреме на добро и ето че си получих своето. Не напразно пословицата казва: жалостивият лекар ще направи раната неизцелима. Така ще ме наказваш, докато не ме разориш съвсем, едва тогава ще си изчистим сметките". А Вардиело отговорил: "Замълчи, мила майчице, дано не става това, което говориш. Искаш ли да ти донеса утре куп нови монети? Почакай дотогава и ще видиш дали мога да съм полезен с нещо".
Настъпило утрото - когато сенките на Нощта, преследвани от детективите на Слънцето, бягат вън от страната - и Вардиело, като се върнал в двора, където била статуята, казал: "Добро утро, стопанино! Съгласен ли си да ми дадеш за плата четири медни монети? Хайде плащай, че да вървя, нямам време да се разправям дълго с тебе". Но видял, че статуята стои безгласна, взел един камък, хвърлил го силно под ребрата ѝ, пробил ѝ корема и ето че се явило спасение за дома му. Защото от нея се отчупили четири парчета и Вардиело намерил вътре едно гърне, пълно със златни монети. Като го хванал с две ръце, той хукнал презглава към къщи, викайки силно: "Майко! Майко! Гледай колко боб ти нося! Казвах ти, че няма да останем гладни!"
Майка му, като видяла монетите и като знаела, че синът ѝ ще разтръби всичко в околността, му казала да застане пред вратата и да гледа кога ще мине млекаря, за да купи от него мляко за едно торнезе. Вардиело, който никога не отказвал да хапне, седнал пред вратата, а майка му цял половин час сипела върху него стафиди и сушени смокини. Вардиело пълзял, слагал ги в устата си, без да вдига глава, и все викал: "Майко, изнасяй легените, поставяй коритата, готви всичките кофи, които имаме у дома! Дано този дъжд вали по-дълго, точно тогава ще станем богати!" И така, като си натъпкал корема до краен предел, той изпълзял по стълбите в къщата и заспал здрав сън.
Минали няколко дена и на улицата се скарали двама нехранимайковци - доносници на съда, които спорели жестоко за една златна монета, която уж намерили на улицата. Вардиело ги видял и им казал: "Ама че сте глупаци, да спорите за едно бобено зърно. Вкъщи имаме такива цяло гърне". Доносниците, като чули това, наострил уши и веднага го отвели на разпит: как, кога и с кого е намерил монетите. А Вардиело изобщо не мислел да крие: "Намерих ги в изоставен двор, в корема на един ням човек, в деня, когато от небето валяха стафиди и сушени смокини; нима не помните?" Съдията, като чул това странно показание, решил делото според умението си и го изпратил да се лекува в болница [2]. Така тъпотията на сина направила майката богата, а разсъдителността на майката помогнала да се изцели тъпотията на сина. От което се вижда ясно, че
за кораб, воден от добър лоцман,
е безчестие да налети на скала.
БЕЛЕЖКИ
1. В оригинала: "fatto de la necessetà vertute" - израз, заимстван от "Анали" на Корнелий Тацит (I, 30) и превърнал се в афоризъм.
2. Базиле не уточнява как ще бъде лекуван в болницата Вардиело. Читателите обаче знаели добре за какво става дума. Документи и народната памет свидетелстват, че в неаполитанската болница за душевно болни, основана през 1519 г., лекували болните така: карали ги да вадят до пълно изтощение вода от дълбок кладенец, след това им давали да изядат сто яйца за заздравяване на нервните центрове, а накрая лечебната процедура завършвала с бой. Успешно прилагащият тази методика през първата половина на XVII в. доктор Джорджо Катанео останал в паметта на потомците като Mаstro dei matti (Майсторът на лудите).
БЪЛХАТА
(пета забава от първия ден)
ЕДИН КРАЛ, КАТО НЕ ЗНАЕ С КАКВО ДА СЕ ЗАЕМЕ, ХРАНИ ЕДНА БЪЛХА ДО РАЗМЕРИТЕ НА ГЛИГАН; СЛЕД ТОВА, КАТО Ѝ ОДИРА КОЖАТА, ПРЕДЛАГА ДЪЩЕРЯ СИ ЗА НАГРАДА НА ТОЗИ, КОЙТО ПОЗНАЕ ОТ КАКВО ЖИВОТНО Е КОЖАТА. ЕДИН ОРК, КАТО Я ПОЗНАВА ПО МИРИЗМАТА, ВЗЕМА ПРИНЦЕСАТА, КОЯТО ПО-КЪСНО Е ОСВОБОДЕНА ОТ СЕДМИНАТА СИНОВЕ НА ЕДНА СТАРИЦА СЛЕД СЕДЕМ ИЗПИТАНИЯ
Принцът и слугинята се смеели до припадък на невежеството на Вардиело и хвалели разсъдителността на майката, която съумяла да предвиди неговата глупост и намерила средство да я изцери. Сега започнали да молят Попа да продължи нишката на разказите. Когато накрая всички престанали да говорят, тя казала така:
- Безразсъдните решения винаги носят непоправими беди; който се държи като луд, след това ще скърби като нормален. Така станало и с краля на Аутомонте, който заради една глупост, която не струва и грош, извършил безумия за много хиляди, подлагайки на ужасна опасност както своята дъщеря, така и своята чест..
Веднъж една бълха ухапала краля на Аутомонте [1]. Той я уловил ловко и като видял, че е красива и породиста, дожаляло му да я осъди на смърт чрез смачкване с нокът. Поставил бълхата в една бутилка, хранил я всеки ден с капки кръв от ръката си и така добре се грижел за нея, че скоро трябвало да я премести в клетка; а като минали седем месеца, тя пораснала до размерите на диво прасе.
Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Бълхата"
("Il racconto dei racconti" - "La pulce")
Като видял това, кралят заповядал да я убият и да я одерат; и когато ѝ свалили кожата, издал заповед, че този, който отгатне от какво животно е, ще получи дъщеря му за жена.
Когато заповедта била огласена, отвсякъде, дори от най-затънтените краища на света, се стекли хора да опитат своето щастие. Един казвал, че кожата е одрана от гигантска котка, друг, че е от вълк, кръстосан с рис, трети - от крокодил: едни едно животно назовавали, други друго. Но всички оставали на сто мили от истината и нито един не улучил целта.
Накрая се явил на изпита по анатомия един орк, който бил най-безобразното същество на вселената. Само видът му можел да предизвика трепет, по доведе до разстройство, да зароди червеи в червата и да покрие с лед сърцето на най-отчаяния момък в света. Едва дошъл, пообиколил малко кожата, помирисал я и веднага забил стрелата в центъра на мишената, като казал: "Кожата е одрана от царя на бълхите".
Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Бълхата"
("Il racconto dei racconti" - "La pulce")
Тогава кралят, като видял, че оркът отговорил точно, за да не строши своята дума, наредил да повикат Порциела, дъщеря му, девойка, за каквато казват "кръв и мляко"; едно такова, вярвайте ми, врътливо вретенце, като я погледнеш, без очи ще останеш, толкова била красива. И кралят казал: "Дъще! Ти знаеш за заповедта, която подписах и разбираш добре кой съм аз. Честта в крайна сметка не ми позволява да си взема думите обратно: или съм крал, или съм на петела гребена; щом думата е дадена, трябва да се изпълни, макар и сърцето ми да се къса. Нима можеше да си представи някой, че печалбата ще се падне на орк? Но понеже без волята на Небето и лист от дърво не може да падне, трябва да вярваме, че този брак е бил сключен предварително горе, за да се осъществи днес и долу. Затова търпи и слушай; и ако наистина си моя дъщеря, върху която лежи моята благословия, не спори с баща си, защото и сърцето ми говори, че ще бъдеш щастлива. Нали често, както е известно, в средата на необработения груб камък се крият драгоценни кристали".
Когато Порциела изслушала това тежко решение, светлината в очите ѝ помръкнала, лицето ѝ пожълтяло, устните ѝ увиснали и коленете ѝ се разтреперили. И едва не пуснала сокола на душата си да преследва пъдпъдъка на скръбта. Накрая, като избухнала в силен плач, занареждала, обръщайки се към баща си: "И за какво престъпление, извършено в дома ти, ми е определено това наказание? С какво непристойно поведение те огорчих, че ме даваш в лапите на това страшилище? О, нещастна Порциела! Искат доброволно да влетиш, като пеперуда, в устата на тази жаба и като безпрекословна овца да се оставиш на злия вълк! Ето, татко, чувствата, които изпитваш към своето дете! Ето я любовта ти към тази, която наричаше светлина на душата си! Откъсваш от сърцето си тази, която е твоя кръв! Махаш от очите си тази, която беше зеница на окото ти! О, жесток баща, който не е роден от човешка плът! От морска акула е кръвта в жилите ти, диви котки са те откърмили с млякото си! Но защо назовавам морски и земни животни? Всяко животно обича своето дете, само ти единствен си готов да повърнеш от омраза плода на своето семе, само ти единствен не понасяш собствената си дъщеря! О, по-добре майка ми да ме беше удушила като малка, по-добре люлката да ми беше станала смъртен одър, шишето с биберона - стъкленица с отрова, пелените - примка, дрънкалката, окачена на шията ми - малък воденичен камък, след като съдбата ми отрежда да изпитам толкова голямо нещастие, да видя черния ден, когато ще ме милват ръцете на харпия, когато ще ме прегърнат мечешки лапи, когато ще докоснат устните ми глигански бивни!"
Тя искала да говори още и още, но кралят, като се намръщил, отвърнал: "Я дай по-малко жлъчка, че захарта струва скъпо. Затвори водосточната тръба, за да не текат от тебе глупости. Тихо, не викай, защото си станала прекалено заядлива, тросната и непослушна. Това, което върша, го върша непреклонно. Не учи баща си как се правят деца. Откажи се от тази идея, а езика си заври в задното място, за да не стига до носа ми миризмата на твоята горчица. Защото ако те хвана сега с тези нокти за гривата, нито един косъм няма да оставя на главата ти и цялата земя ще осея със зъбите ти. И ще чуе как ще се изпърди задникът ми тази, която се опитва да дава ум на мъжа и измисля закони за баща си! Докога някоя, по чиито устни още млякото не е изсъхнало, ще се опитва да обсъжда моята воля! Подай му веднага ръката си и си отивай у дома, защото и четвърт час не желая да търпя пред очите си наглата ти физиономия!"
Нещастната Порциела, като се видяла в това неспасяемо положение, с лице на осъден на смърт, с очи на умопобъркан, с уста като на болник, на когото са дали до пие отвара от доктор Агостино, със сърце на човек, намиращ се между брадвата и дръвника, хванала ръката на орка и той, без всякакъв сватбен кортеж, я повлякъл в гората, където дърветата издигали висок заслон над една поляна, за да не може да я открие Слънцето, където потоците се оплаквали, че като текат в тъмнината, се спъват о камъните, затова пък дивите животни, без да плащат за пасище, се наслаждавали свободно на свежия въздух и бродели мирно из гъсталаците, където никога не стъпвал човек, освен ако не се случвало да се заблуди безнадеждно.
В това тъмно място, покрита със сажди като комин и страшна като вратата на ада, се намирала къщата на орка, по чийто под се стелели и по чиито стени били набучени костите на хората, които е изял.
Представи си, слушателю, ако си християнин, как потръпнало и се ужасило, как се източило като прежда и се осукало като нишка сърцето на Порциела, осмисли страха, пораждащ отвращение и каращ човека да се изпусне, който обзел бедната девойка, и разбери, че в нея не останала и една капчица кръв.
Но това все още не било нищо, като ресто от един карлин, защото за закуска имало грах, а за десерт - неолющен боб. После обаче оркът се върнал вкъщи от лов, натоварен с парчета от убити хора и казал: "Не можеш да ме упрекнеш, съпруго моя, че не се грижа за тебе. Ето ти добър запас от храна: вземи, наслаждавай се и ме обичай; по-скоро небето ще падне, но на празна маса никога при мене няма да седнеш".
Нещастната Порциела надала вик като жена, който ражда, и се извърнала. Виждайки това движение, оркът казал огорчено: "Ето какво е да дадеш на свиня бонбони. Добре, ще се наложи в такъв случай да потърпиш до утре. Защото ме викат на лов за диви и ще ти донеса един-два, след което ще можем да отпразнуваме нашия брак истински, заедно с моите роднини, за да ни бъде още по-приятно да отидем след това в семейното ложе".
Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Бълхата"
("Il racconto dei racconti" - "La pulce")
Като казал това, тръгнал направо през гората, а Порциела останала да плаче край прозореца. А през това време край къщата минала една заблудила се в гъсталаците старица, цялата бледа от глад, и я помолила да ѝ даде нещо за ядене, с което да подкрепи силите си. Бедната девойка отвърнала: "Добра жено, кълна се в Бог, който познава човешките сърца, че се намирам тук във властта на едно чудовище, което ми носи у дома само части от хора и парчета от убити, и не зная откъде все още имам сили да гледам тези мерзки дела. Ето защо живея такъв горчив живот, какъвто от векове не е живяла нито една кръстена душа. Аз съм кралска дъщеря и съм расла сред най-отбрани ястия, виждайки се сред всевъзможно изобилие".
И като казала това, започнала да плаче като дете, на което са отнели лакомството, и плакала, докато старицата, много нажалена, не ѝ казала: "Живей и цъфти радостно, мила моя красавице, и не погубвай с плач тази хубост, защото ти срещна своето щастие. И аз, наистина, се озовах не случайно тук, а за да ти помогна и в днешната скръб, и във всичко останало. А сега чуй: аз имам седем сина като седем скъпоценни камъка, седем здрави дъба, седем великана - Мазе, Нардо, Мико, Петруло, Аскадео и Чеконе. Те притежават повече достойнства от цвета на розмарина [2]. А ако ги вземем поотделно, Мазе, само като долепи ухото си до земята, чува всичко, което става на тридесет мили наоколо, Нардо, където се изплюе, там море от сапунена пяна се разлива, Кола, като хвърли някъде парче желязо, поле от остри бръсначи пониква, Мико, където бодне тояга, там веднага израстват горски гъсталаци, Петруло, където пролее даже капка вода, там започва да тече буйна река, Аскадо, като хвърли нагоре камък, веднага се издига здрава кула, а Чеконе, само да се прицели с арбалета си, на една миля кокоше око ще улучи. С тяхна помощ, а те са всичките благородни и услужливи и всеки ще се трогне от твоята мъка, аз ще се опитам да те изтръгна от ноктите на орка, защото ти си хапка за радост на нормален човек, а не за гърлото на това чудовище".
"Няма по-добър момент от този - отвърнала Порциела, - защото страшното привидение, което се нарича мой съпруг, не си е у дома и няма да се върне до сутринта, така че сега му е времето да срежа въжето и да избягам от него". "Не, това не може да стане тази вечер - отвърнала старицата, - защото живея далече. Но утре сутринта ще дойда със синовете си, за да те избавя от бедата".
Като казала това, тя се отдалечила, а на Порциела ѝ олекнало малко на сърцето и тя спала през цялата нощ. А едва птиците започнали да викат: "Да живее Слънцето!", старицата се върнала със седмината си синове. Като взели със себе си Порциела, те тръгнали заедно към града. Но не изминали и половин миля, когато Мазе сложил ухо на земята и започнал да вика: "Тревога, беда! Оркът се е върнал, не е намерил девойката, хукнал е презглава и сега тича по петите ни!" Като чул това, Нардо се изплюл на земята и се разляло море от пяна. Оркът го видял, изтичал обратно до дома си, донесъл чувал със стърготини и започнал да ги разсипва пред себе си, докато накрая успял да преодолее с големи усилия препятствието.
Отново допрял Мазе ухо до земята и казал: "Момчета, пак тича - всеки миг ще ни догони". Тогава Кола хвърлил едно желязо на земята и израснало цяло поле с бръсначи. Видял оркът, че не може да го премине, отново изтичал до дома си, облякъл се с броня от главата до петите и така преодолял пречката.
Сложил пак Мазе ухо на земята и извикал: "По-бързо, момчета, тревога! Оркът тича след нас като носен от криле!" А Мико бил готов с тоягата: боднал я и израснал ужасен гъсталак, няма как да минеш през него. Но оркът, като стигнал до новото препятствие, извадил ножа, който му висял винаги на пояса, и започнал да го размахва: насам замахне - топола пращи, натам замахне - дъб пада, пак насам - дрянов храст прерязва, пак натам - арбутус. С четири размаха повалил целия гъсталак на земята и така се справил и с тази преграда.
А Мазе, който имал слух като на катерица, пак започнал да вика: "Не се бавете, момчета, че ще ни обръсне здраво! По земята лети все едно по въздуха, ей сега ще ни догони!" Като чул това, Петруло се навел над едно малко изворче, което капка по капка се процеждало от една каменна цепнатина, напълнил устата си с вода колкото за една глътка, изплюл я на земята и потекла пълноводна река. Тогава, като видял, че за всяка негова дупка си имат под ръката чеп, оркът се съблякъл гол и преплувал реката, а дрехите си носел на главата.
Мазе, който долепял ухо до всяка трапчинка, чул тропота на нозете му и казал: "Лоша работа, оркът е на няколко крачки от нас. Гответе се за тази буря, както можете, иначе пропадаме". "Не бойте се - казал Аскадео. - Ей сега ще сапунисам това плашило". И като казал това, хвърлил един камък и израснала една кула, където се скрили, като се затворили зад железните врати. Оркът дотичал, видял колко надеждно са се укрепили, хукнал към дома си да вземе стълба, с каквато берат грозде, и като я сложил на рамото си, препуснал отново към кулата.
Мазе, чието ухо било винаги нащрек, чул, че оркът се приближава и казал: "Ето че гасне светилникът на надеждата и Чеконе е последното ни убежище. Защото оркът тича страшно разярен. О, как бие сърцето ми, предчувствайки нещо лошо". "Бързо се насра, братко - отвърнал Чеконе. - Я дайте път на моето приятелче. Сега ще видите, че не пускаме стрели напразно". Докато говорел, оркът опрял стълбата и се заизкачвал по нея. Чеконе приготвил арбалета, прицелил се и улучил орка право в окото. И той летял дълго-дълго, като круша, до земята. Тогава Чеконе излязъл от кулата и със същия нож, който оркът носел на пояса си, отрязал главата му толкова лесно, все едно била направена от крем сирене.
Занесли я много радостни на краля. И кралят, щастлив от това, че е намерил дъщеря си отново жива и невредима - защото стотици пъти се проклинал, че я дал на орка, - след известно време ѝ намерил добър съпруг. Той наградил богато седмината братя и майка им, задето спасили дъщеря му от нещастието, и не престанал, да казва хилядократно пред Порциела, че е виновен, защото заради дребния си каприз я изложил на голяма опасност, като забравил колко тежко греши този, който търси
яйце от вълк и петнадесети зъб на гребен..
БЕЛЕЖКИ
1. Висока планина.
2. Цветът на розмарина се използвал от дълбока древност за ароматичен компонент на виното, за подправка и за заместител на солта. От него извличали етерично масло за омекотяване на кожата и за лекуване на рани. Притежава широк кръг от медицински свойства. Освен това се смятал за пречистващ и вълшебен цвят.
КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА
(шеста забава от първия ден)
ПОДУЧЕНА ОТ ШИВАЧКАТА ДА УБИЕ СВОЯТА МАЩЕХА, ЦЕЦОЛА СИ МИСЛИ, ЧЕ ЩЕ СПЕЧЕЛИ НЕЙНОТО УВАЖЕНИЕ ЗАРАДИ ПОМОЩТА ДА СЕ ОЖЕНИ ЗА БАЩА Ѝ, НО ВМЕСТО ТОВА ТРЯБВА ДА ЖИВЕЕ В КУХНЯТА. С ВЪЛШЕБНОТО ИЗКУСТВО НА ФЕИТЕ ОБАЧЕ, СЛЕД РАЗЛИЧНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ, ТЯ УСПЯВА ДА СТАНЕ ЖЕНА НА КРАЛЯ.
Слушателите приличали на каменни статуи, когато слушали разказа за бълхата, а след това признали магарешката глупост на краля, който подложил на такъв риск интересите на своето потомство и наследството на престола в кралството заради една празна забава. Накрая всички утихнали и Антонела казала така:
- Макар че е способна да отвори бездна от лукави дела, завистта не успява да получи нищо друго освен херния вместо водянка. И само тя може да си въобрази, че е удавила някого в морето, когато изведнъж самата се оказва под водата, като плюс това се разбива о рифовете. Така се случило и с едни завистливи девици, за което ми хрумна да ви разкажа..
Нека се знае, че живял някога един овдовял принц, който обичал така единствената си дъщеря, все едно нищо друго освен нея не бил виждал по целия свят. За нея той държал една изкусна шивачка, която я учела да бродира, да плете дантели, да прави превъзходни ресни и кантове и при това се отнасяла толкова топло с нея, че няма как да се опише. Но ето че баща ѝ решил да се ожени повторно. Взел си една зла и коварна жена и, като подтикната от дявола, проклетницата намразила завареничето, постоянно му правела муцуни и гримаси, гледала го страшно, така че бедното момиче все се оплаквало на шивачката от обидите на мащехата, като ѝ казвало: "Ах, Боже мой, ако не тя, а ти ми беше майчица, ти, която ме даряваш с толкова топлина и ласки!"
И толкова припявало тази песен, че успяло да пусна бръмбар в главата на шивачката, и тя, изкусена от нечестивия, му казала веднъж: "Ако постъпиш с тази глупачка така, както тя постъпва с тебе, аз ще стана твоя майка, а ти ще станеш зеница на окото ми".
Преди още да свърши, Цецола (така се казвало момичето) отвърнала: "Прости ми, че те прекъсвам. Зная колко ме обичаш, затова не ми го казвай. Научи ме на занаят, останалото ще направя сама. Ти напиши, а аз ще подпиша". "В такъв случай - казала шивачката - си отвори ушите, слушай ме и твоят хляб ще стане бял като ябълков цвят. Когато баща ти отиде някъде по работа, кажи на майка си, че искаш да си избереш дрехи от вехтите, които са в килера в големия сандък, за да запазиш тези, които са на тебе. А тя ще се радва да те види в кръпки и дрипи. Ще отвори сандъка, за да избере нещо по-лошо, а на тебе ще каже: "Задръж капака". Докато рови вътре, пусни капака да падне с всичката си сила върху врата ѝ и да го строши. Когато свършеш това - нали знаеш, че баща ти е готов на всичко, даже фалшиви пари да сече, само и само да си доволна, - ще дойде случай да те приласкае, а ти го помоли тогава да ме вземе за жена. Ще ме направиш щастлива и ще бъдеш господарка на целия ми живот".
Като чула това Цецола, един час вече ѝ се струвал хиляда години. Но най-сетне успяла да изпълни всичко така, както била научена. А когато минал траурът по нещастната мащеха, Цецола започнала да натиска баща си, за да се ожени за шивачката. Отначало принцът сметнал това за шега, но дъщеря му била така настоятелна, че постигнала своето: в крайна сметка той се съгласил с нея, взел за жена Кармозина (както се казвала шивачката) и отпразнували това тържествено.
А докато младоженците се наслаждавали на любовта, Цецола излязла на терасата на къщата и една гълъбица, като се стрелнала над каменната ограда, долетяла до нея и казала: "Когато имаш нужда от нещо, изпрати някой да го поиска от гълъбицата на феите, които живеят в Сардиния, и веднага ще го получиш".
Новата мащеха обграждала пет или шест дена Цецола с ласки: и на почетно място я слагала, и вкусни мръвки ѝ сипвала, и с най-хубави дрехи я обличала. Но когато минало малко време, натирила тези любезности през девет гори в десета и забравила изобщо за направената услуга (горко на душата, която има зла господарка!). А вместо това започнала да поставя по-високо своите шест дъщери, които до това време криела, и така завъртяла главата на мъжа си, че той обикнал доведените момичета и изхвърлил от сърцето си своята дъщеря. Стигнало се дотам - отстъпиш ли един път, после няма наваксване, - че я преместили от стаята ѝ в кухнята, от балдахина - до огнището, от разкошните златни и копринени одежди - при дрипите, от скиптъра - при ръжена, и не само положението ѝ се променило, но и името ѝ, защото вместо Цецола всички започнали да я наричат Котката Пепеляшка.
Случило се така, че принцът трябвало да замине за Сардиния по държавни работи. И започнал да пита една след друга Мперия, Каламита, Шиорела, Диаманте, Коломина и Паскарела, шестте си доведени дъщери, какво искат да им донесе оттам като подарък. Първата поискала официални дрехи, втората - накит за косите, третата - руж за лицето, четвъртата - всякакви дреболии, за да си убива времето; едната едно, другата друго. Накрая след всичките, като на шега, казал на дъщеря си: "А ти какво ще поискаш?" Тя отвърнала: "Нищо, само кажи за мене на гълъбицата на феите, които живеят там, да ми изпратят нещо. Но ако забравиш, няма как да продължиш пътя си. Помни добре какво ти казах, защото каквото му е на човека в ума, такива ще са и постъпките му".
Тръгнал принцът на път, свършил си работата в Сардиния, купил всичко, което му поискали доведените дъщери, а за Цецола забравил. Но когато се качил на кораба и вдигнали платното, корабът не можел да излезе от пристанището. Мислели, че насрещните течения не му дават да излезе. Собственикът на кораба, който вече почти се отчаял, легнал уморен да спи, а в съня си видял една фея, която му казала: "Знаеш ли защо не можете да излезете от пристанището? Защото принцът, който е на кораба ти, не изпълни думата, която даде на дъщеря си: не забрави за никого, освен за тази, която е негова родна плът и кръв".
Събудил се собственикът, разказал съня си на принца и той, смутен от неизпълнената уговорка, отишъл при пещерата на феите и като им разказал за дъщеря си, ги помолил да му дадат някакъв подарък за нея.
Тогава от пещерата излязла една девойка, неземно красива, и казала на принца, че е благодарна на дъщеря му за това, че я помни, и че цени нейната признателност. Като рекла това, му дала една издънка от финиоква палма, златна мотичка, златна кофичка и копринена кърпа, за да посади дъщеря му и да отгледа палмата. Удивен от тези дарове, принцът се сбогувал с феята и заминал за своята страна. Там дал на заварените си дъщери това, която всяка му поискала, а след това и на дъщеря си подаръците, които изпратила феята.
Цецола, изключително зарадвана, посадила палмата в красива саксия и започнала да разрохква земята и да я окопава, сутрин и вечер да я полива, с копринената кърпа да я изтрива - толкова прилежно, че за четири дена палмата пораснала висока колкото жена. От нея излязла феята и рекла: "Кажи какво искаш?" Цецола казала, че иска понякога да излиза навън, но сестрите ѝ да не знаят това. Феята отвърнала: "Когато поискаш да излезеш навън, ела до моята саксия и кажи:
Прекрасна моя палмо,
със златна мотичка те окопах,
със златна кофичка те полях,
с копринена кърпа те изтрих;
съблечи от тебе, облечи на мене!"
А когато се върнеш и поискаш да се съблечеш, повтори същия стих, само промени края: "Съблечи от мене, облечи на тебе!"
И ето че дошъл празничен ден. Излезли дъщерите на мащехата, натруфени, нагласени, гримирани, целите с финтифлюшки, с дрънкулки, ароматизирани с всякакви цветчета, венчелистчета, мимози и рози. Тогава Цецола изтичала бързо при саксията, казала думите, на които я научила феята, и излязла цялата излъскана като кралица. Яхнала един кон - а след нея дванадесет пажа, също спретнати, нагласени - и последвала сестрите си. На тях слюнките им потекли като видели тази прекрасна гълъбица!
Но угодно било на Случая да отиде там и кралят. И като видял невероятната красота на Цецола и бил твърде очарован от нея, заповядал на най-верния си слуга да научи всичко, което е възможно, за тази нечувана красавица: коя е и къде живее.
Слугата я последвал незабавно, но пазейки се да не бъде проследена, тя разсипала след себе си шепа златни монети, които палмата ѝ дала за подобен случай. Като видял жълтиците, слугата изпуснал юздата и започнал да пълни ръце и джобове с пари, а тя мигновено се шмугнала в дома си, където се съблякла така, както я научила феята. Точно тогава се върнали и онези плашила, сестрите ѝ, и за да я подразнят, започнали да разказват къде са били и какво са видели.
В същото време слугата се върнал при краля и му разказал какво се е случило с монетите. Избухнал кралят в гняв и му казал: "За няколко посрани гроша продаде желанието на господаря си! Но сега ще трябва на всяка цена да разбереш коя е прекрасната девица и в кое гнездо се таи това сладко пиленце".
Настъпил друг празник. Сестрите отишли, наконтени и гримирани, като оставили нещастната Пепеляшка край огнището. Тя обаче изтичала при палмата и казала същите думи като първия път. От палмата изскочили куп придворни дами: едната държи огледало, другата носи вода, третата - маша за къдрици, четвъртата - мазила с руж, петата - игла за прическа, шестата бърза с роклята, седмата - с елмазен венец и огърлици. Натъкмили я, като слънце грейнала, сложили я в карета с впрегнати шест коня, на капрата - кочияши, а отзад - пажове с ливреи. Стигнала до мястото, където бил празникът, хвърлила в голямо изумление сестрите си, а в гърдите на краля разпалила най-силен огън.
А когато тръгнала да се връща и слугата започнал да я следи, за да не я догони, тя разхвърлила по пътя шепи бисери и скъпоценни камъни и докато слугата ги събирал (защото такива неща няма как да бъдат подминати), спечелила време да се добере до дома си и да се преоблече като миналия път.
Довлякъл се слугата при краля, целият разтреперан от страх, а той му казал: "Кълна се в душите на всичките мои мъртви предци, че ако не я намериш, такъв бой ще ти хвърля и толкова ритника ще ти ударя, колкото коси имаш в брадата си".
Дошъл обаче още един празник. Сестрите излезли, а Цецола отново при палмата, повтаряйки същия вълшебен стих. Облякла си в безмерно великолепие, седнала в златна карета, с толкова слуги, отпред и отзад, все едно знаменита куртизанка е излязла на разходка и са я обкръжили стражи и тайни агенти. Когато разпалила ревността на сестрите си, тя си тръгнала, а слугата се понесъл след каретата като конец след игла. Виждайки, че той не изостава нито на крачка, Цецола извикала: "Карай по-силно, кочияшо!", каретата се стрелнала с бясна скорост и така бързо летяла, че от крака ѝ изхвръкнала едната пантофка - по-изящно нещо от нея светът не бил виждал. Като не успял да догони каретата, която летяла като птица, слугата вдигнал пантофката от земята и я занесъл на краля, като му разказал какво се случило.
Кралят взел в ръка пантофката и казал: "Ако основата е толкова прекрасна, какъв ли е дворецът! О, дивен канделабър, на който е стояла свещта, която ме възпламени! О, триножник на прекрасния съд, в който кипи моят живот! О, чудна плувка от въдицата на Амур, уловила душата ми! Ето че те имам, държа те нежно в ръцете си и като не мога да се добера до върха на дървото, поне да обожавам неговите корени! Като не стигам до капитела на възвисената колона, ще целувам нейното подножие! Ти си била основата на най-бялото краче на света, а сега се превърна в капан, уловил моето почерняло от нетърпение сърце! Върху тебе се е извисявала палмата, която измъчва моята душа. Но от тебе расте и моето наслаждение в живота, само защото те гледам, само защото те притежавам!"
Като казал това, повикал писаря, наредил на тръбача и под гръмките звуци "ту-ту-ту" провъзгласил указ всички жени от страната да се съберат на общ празник и пир, който е решил да даде. И когато настъпил определеният ден, о, мили мои - какво ядене настъпило, какво тъпкане! Откъде се взели тези питки с извара, захаросани портокали и хлебчета с ароматни сирена, откъде се взели тези задушени меса, тези пържени кюфтенца, макарони на фурна и мекици! При това толкова, че можело цяла войска да ес нахрани!
Събрали се всички жени: знатни и незнатни, богати и бедни, стари и млади, красиви и грозни, и когато се издокарали, доколкото можели, кралят, след като го поздравили, започнал да мери пантофката ту на една, ту на друга и така поред на всички поканени, като гледал на коя ще стане точно на крака, за да може по формата и по размера ѝ да познае тази, която търсел. Но не намерил крак, на който да прилепне добре, и останал много огорчен.
Наредил тогава на всички да млъкнат и обявил: "Утре елате пак на моето мъчение. Но ако ме обичате, гледайте нито една да не остане вкъщи, каквато и да е".
Тогава принцът си спомнил и казал: "Имам една дъщеря, но винаги си стои у дома, наглежда огнището, защото е много грозна и не е достойна да седи на вашата маса". Кралят отвърнал: "Тя ще бъде първа в списъка, защото е такава кралската ми воля".
С това се разделили, а на следващия ден се върнали отново. И сега вече с дъщерите на Кармозина дошла и Цецола. Още щом я видял, кралят веднага схванал всичко, но се направил, че не се е досетил.
И ето че приключило унищожаването на ястията, настъпило време да се мери пантофката. Не успели кралските хора да я поднесат към Цецола, когато тя изскочила от ръцете им като жива и се залепила за крачето на това писано яйце на Амур така, както магнит прилепва към желязо. Като видял това, кралят притичал, стиснал Цецола в обятията си, сложил я до себе си под балдахина, увенчал я с корона и заповядал на всички да я приветстват и да ѝ се поклонят като на своя кралица. А сестрите, гледайки това, се пукали от завист - защото наистина не можели да изтърпят една такава сърдечна възбуда - и си отишли у дома при майка си, като признали, макар и против своята воля, че
е глупав този, който спори със звездите..
ТЪРГОВЕЦЪТ
(седма забава от първия ден)
ЧЕНЦО СЧУПВА ГЛАВАТА НА СИНА НА КРАЛЯ, НАПУСКА РОДИНАТА СИ, ОСВОБОЖДАВА ОТ ЕДИН ДРАКОН ДЪЩЕРЯТА НА КРАЛЯ НА ПЕРДЕ СИНО [1] И СЛЕД МНОГО ПРИКЛЮЧЕНИЯ СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ. ЕДНА ЖЕНА ГО ОМАГЬОСВА, НО ГО ОСВОБОЖДАВА БРАТ МУ, КОГОТО СЛЕД ТОВА ТОЙ УБИВА ОТ РЕВНОСТ. НАКРАЯ СЕ УБЕЖДАВА В НЕВИННОСТТА НА БРАТ СИ И ГО СЪЖИВЯВА С ПОМОЩТА НА ВЪЛШЕБНА ТРЕВА.
Не може да се предаде как до дъното на душата трогнала всички щастливата съдба на Цецола; колкото прославяли милостта на Небето към девойката, толкова смятали за леко наказанието на дъщерите на мащехата; защото няма удовлетворително наказание за гордостта, нито надеждна юзда за завистта. Но ето че сред оживения разговор, който се повел след разказа, Тадео, като сложил пръст на устните си, дал знак да запазят тишина и всички веднага притихнали, все едно срещнали вълк, или били ученици, които увлечено си шушукат нещо, но виждат как учителят им влиза в клас. И така, принцът се обърнал към Чула, за да започне своята приказка. И тя казала:
- Голяма част от превратностите в живота на човека му служат като търнокоп и трамбовка: с тяхна помощ той изравнява пътя си към добро пристанище, за което даже не се е досещал. Случва се човек да проклина дъжда, защото му мокри главата, без да се замисли, че този дъжд ще му донесе добра реколта и ще го избави от глада. Така станало и с един юноша, за който сега ще ви разкажа.
.
Живял в стари времена един много богат търговец на име Антонело, който имал двама сина, Ченцо и Мео, които си приличали толкова, че не се различавали един от друг. Един път по време на бой между момците в Ареначе [2] първородният Ченцо счупил с камък главата на сина на краля на Неапол. Като разбрал това, силно разгневен, Антонело казал:
- Браво! Отлично! Сега разкажи навсякъде! Хвали се, торба такава, докато не са те разпрали! Забий тояга и сложи отгоре подвига си, да го видят всички! Да беше строшил гърне за шест жаби [3], а ти си счупил тиквата на сина на краля. Защо, сине на козел, не си знаеш мярката? И какво ще правиш сега? Няма да дам за тебе и три кавало, защото зле си постъпил, и ако ще да влезеш там, откъдето си излязъл [4], дори вътре не мога да те спася от ръцете на краля. Кралете имат дълги ръце и стигат с тях навсякъде, така че спукана ти е работата.
Ченцо, като чул баща си да му казва и приказва това, отвърнал:
- Господарю, чувал съм да казват, че е по-добре на съд да те изправят, отколкото лекар да ти влезе в къщата. Или щеше да е по-добре той да ми счупи главата? Извикаха ме да се бия и отидох: още сме малки, всичко стана в блъсканицата, като за първи път трябва да ми простят. Кралят е разумен човек, а и в края на краищата какво ще ми направи? Няма цял живот да ми се ядосва! Като не ми дадат майката, ще ми дадат дъщерята, като не ми дадат печено, ще ми дадат сурово. Светът е голям, ще има и за мене. Страхливците стават полицаи! [5]
- Какво ще ти направи ли? - отвърнал Антонело. - Ще те изхвърли от този свят и те откаже да дишаш въздух. Ще те направи морски учител, ще ти даде пръчка от двадесет и четири педи, за да учиш с нея рибите, докато не започнат да говорят. Ще ти надене сапунисана яка, ще те прати да се поразходиш с вдовицата [6] и не ти ще ѝ мачкаш циците, а палачът ще ти мачка с крака раменете [7]. Така че не оставяй косата си между платното и ножицата [8]. Махай се оттук веднага, никой нищо да не знае за тебе - нито ново, нито старо, следа да не си оставил. По-добре врабче в полето, отколкото славей в клетка. Ето ти пари за из път, а в конюшнята имам два вълшебни коня, вземи единия, но го пази. Давам ти и едно кученце, което също не е обикновено, а такова, че и кралят да иска да го купи, няма да намери толкова пари. Вземи го и тръгвай веднага. По-добре е да си израниш петите, отколкото да ги размахваш при палача, по-добре е да изминеш хиляда мили, отколкото да ти висят нозете на три стъпки от земята. Ако не вземеш веднага конските дисаги, няма да ти помогне нито Балдо, нито Бартоло [9].
Като получил тази родителска благословия, Ченцо се метнал на коня, стиснал с едната си ръка кученцето, с другата хванал поводите, забил шпори в конските хълбоци и препуснал от родния си град, а когато минал Капуанските порти, се обърнал и казал:
- Не унивай, че те оставям, прекрасен мой Неапол! Кой знае дали ще видя отново твоите тухли като захарни сладкиши, твоите стени като бадемови бисквити, твоите улици като сладки шекерчета, твоите греди като захарни тръстики, твоите врати и прозорци като сметанови торти? Горко ми, отивам си от тебе, прекрасни Пенино, все едно след ковчег съм тръгнал; оставям те, Широк площад и мъка свива гърдите ми; разделям се с вас, Брястови гори, и целият ми живот е разбит на парчета; сбогом, Улица на копиеносците, каталонско копие прониза душата ми; прости ми, Форчела, сърцето ми ще изхвръкне от гърдите. Къде ще намеря друго Пуорто, такова мило пристанище, най-милото на света; къде ще намеря тези Черничеви градини, където Любовта предеше копринените си нишки; къде ще намеря Пертусо, този приют за всякакви сръчни хора? Нима ще открия друга Лоджия, където се шири безмерно изобилие, където битуват най-изтънчени вкусове? Когато те напусна, мой Лавинаро, ще потече от очите ми пълноводна река от сълзи. Ако те оставя, о Меркато, скръбта ще остави в душата ми клеймо; като си отида от тебе, хубава Киая, все едно каменна планина ще понеса. [10] Сбогом, моркови и цвекло, сбогом, зеле и печена риба, сбогом, хайвер и рибе мляко, сбогом, рагу и пастети; сбогом, цвят на градовете, сбогом, красавецо на Италия, сбогом, писано яйце на Европа, сбогом, светло огледало на целия свят, сбогом, прекрасени Неапол, по-хубав от тебе няма в цялата вселена и няма да има; сбогом завинаги, мили мой град, където доблестта е прокарала граница и красотата е поставила предели! Отивам си и завинаги ще остана вдовец без твоята пинята маритата [11]! Отивам си от родния, от любимия дом и ви оставям в миналото, младежки мои забави!
Като редял тези думи, проливайки дъжд от плач сред зной от въздишки, Ченцо изминал доста път първата вечер. И някъде близо до Каскано [12], навлязъл в една гора - която обикновено наглеждала магарето на Слънцето, пускайки го да похапне трева на поляната, докато собственикът му си почине на воля, наслаждавайки се на горската тишина и сянка - и там се издигала една кула, а в нейното подножие имало стара изоставена къща. Ченцо започнал да чука, но стопанинът, като се страхувал от разбойници (защото вече било тъмно), не поискал да отвори, така че нещастният пътник трябвало да пренощува в развалината, като вързал коня си на поляната. Той се повалил на наръча слама, който намерил в къщата, а кученцето легнало до него. Но не успял да затвори очи, когато го разбудил лаят на кученцето, и чул, че някой тътри чехли по пода. Ченцо, който не бил от страхливите, стиснал меча си и започнал да го размахва в тъмнината, но като видял, че не се натъква на никого, а само сече въздуха, си легнал отново. След известно време пак почувствал, че го докосват леко с крак, и веднага скочил, като държал пред себе си меча и казал:
- Ей, вече съвсем ми додея! Не ти ли омръзна да се задяваш в тъмното? Я се покажи и ако имаш корем, дай да му резнем сланината! Намерил си точно този, който ще ти одере кожата и ще я просне на слънцето да съхне!
В отговор на тези думи Ченцо чул сърцераздирателен смях, а след това от тъмнината се раздал глас:
- Слез долу и ще ти кажа, кой съм.
Ченцо изобщо не се уплашил и казал:
- Чакай, ей сега идвам.
Тръгнал в тъмнината опипом, докато не намерил една стълба, която водела към мазето, спуснал се по нея, видял един запален светилник и около него три страшилища, които ревели горестно:
- Прекрасно наше съкровище, сега ще те загубим!
Като видял това, Ченцо започнал да охка и ахка заедно с тях, за да го приемат за свой, и когато се наревали достатъчно - а през това време Луната си разчистила с брадвичката от лъчи широко пространство на небето - трите му казали:
- Вземи това съкровище, то е за тебе; но го пози внимателно.
Казали това и изчезнали, като този, който никога не показва лицето си [13].
Когато Ченцо видял през пролуката горе лъчите на Слънцето и поискал да излезе навън, не можал да намери стълбата. Започнал да вика и викал, докато стопанинът на кулата, който бил влязъл в съборетината да се изпикае, не го чул и не го попитал какво се е случило. Като разбрал от Ченцо как стоят нещата, отишъл за стълба, спуснал се в мазето и намерил там богато съкровище, част от което искал да даде на Ченцо; но той се отказал от всичко, взел кученцето, яхнал коня и потеглил на далечен път.
Стигнал до друга пустинна гора, където направо трябвало да се пали факла - толкова било тъмно. Там на брега на един поток - който, за да достави удоволствие на своята любима Сянка, все едно яздейки кон, препускал елегантно по поляната и скачал по камъните - видял една фея; цяла шайка злодеи я били наобиколили с намерение да я обезчестят.
Като разбрал какво искат да направят мерзавците, Ченцо измъкнал меча от ножницата и ги накълцал порядъчно. След което феята, възхитена от подвига, извършен заради нея, му благодарила горещо и го поканила в двореца си, който се намирал наблизо, за да му даде награда за услугата. Но Ченцо отвърнал:
- Благодаря много за поканата, но не е нужно. Друг път бих го сметнал за чест, но сега бързам по важна работа.
Сбогувал се с нея, а след това, като пояздил още малко, стигнал до един кралски дворец, където всичко било обгърнато в такъв дълбок траур, че сърцето на човек да почернее от него. И когато Ченцо попитал за какво е траурът, му казали, че в страната се появил дракон със седем глави, много страшен, какъвто светът не е виждал: главите му котешки, на тях петльови гребени, очите огнени, устата на корсиканско куче, крилете на прилеп, зъбите мечешки, а опашката змийска.
- Всеки ден гълта по един християнин. И понеже всичко продължи до ден днешен, дойде ред и на Менекела, кралската дъщеря. В двореца всички си скубят косите и се тръшкат от мъка, защото най-прекрасната девойка от нашето кралство ще бъде разкъсана и погълната от жестокия звяр.
Като чул това, Ченцо се скрил встрани и видял, че идва Менекела, а я изпращали с безмерни ридания всички придворни дами и жени от страната, които се биели с юмруци в гърдите и си скубели косите, оплаквали съдбата на нещастната девойка и нареждали:
- Кой ще се осмели да каже на това нещастно момиче, че ще се раздели с живота си в утробата на злото чудовище? Кой език ще произнесе, че коремът на дракона стане клетка за милото птиче? Кои уста ще промълвят на нашата целомъдрено овчица, че ще остави семето на живота си в тази мрачна дупка?
Докато ридаели така, драконът излязъл от дупката и - о, майчице! - колко бил страшен! Представете си, че и Слънцето се скрило уплашено зад облаците, и небето потъмняло, и сърцата на всички замрели като мумии, и всички така се вцепенили от ужас, че и свинска четина не би им помогнала за клизма.
Като видял това, Ченцо извадил меча си, ударил с него и едната глава паднала на земята. Но драконът потъркал шията си в някаква трева, която растяла наблизо, и главата отново се залепила за тялото, както на гущерите им изникват опашки. Тогава Ченцо си казал: "Ако не се потрудиш, деца няма да направиш". Стиснал зъби и нанесъл такъв съкрушителен удар, че отсякъл всичките седем глави, които се посипали по земята като олющен грах. Той им изскубнал езиците и ги хвърлил далече от тялото, за да не могат да се залепят отново за главите, а след това, като взел малко от лечебната трева, изпратил Менекела в двореца при родителите ѝ, а самият той се настанил да си почине в един крайпътен хан.
Не може да се опише колко се зарадвал кралят, когато видял дъщеря си жива и невредима. Като разбрал как е била освободена, заповядал веднага да оповестят на всички, че този, който е убил дракона, може да дойде и да вземе Менекела за жена. Чувайки това, един лъжлив селянин събрал главите на дракона, отишъл при краля и му казал:
- Аз спасих Менекела. Това са ръцете, които избавиха земята от тази беда. Ето главите, те са свидетели за товаа, че казвам истината. И си искам обещаната награда.
Като чул това, кралят свалил короната си и я сложил на главата на селянина, която заприличала на главата на разбойник, сложена върху колона в пазарен ден [14].
Вестта за това обходила цялата страна и стигнала най-сетне до ушите на Ченцо, който си казал:
- Какъв съм глупак - да хвана Фортуна за косите и да я изпусна. Искаха да ми дадат съкровище, а аз го поисках колкото свиня кладенчова вода. Извика ме феята в двореца си да ме награди, а аз пожелах наградата колкото магаре музика. А сега ми се полага корона и аз стоя и гледам като шут вретено. И търпя един глиган да ме настъпва с калното си копито, един безсрамен простак да ми измъква право от ръцете щастливите тридесет и девет [15]!
Като казал това, взел перо и мастилница, сложил хартия на масата и започнал да пише: "Най-красива сред красивите жени, Менекела, инфанта на Перде сино. По щастливо съчетание на звездите аз спасих твоя живот, а сега чувам, че друг иска да спечели от моя труд, да си припише това, което направих за тебе. Само ти знаеш как беше всичко, затова можеш да кажеш на краля истината и да не позволиш, задето размахвах меча, на друг да поднесат даровете, които ми се полагат [16]. Това ще е дължимата признателност от твоя кралска милост, заслужения дар за мъжествената - като на Скендер бег [17] - ръка, която ти пише това послание. Целувам твоите нежни кралски ръце. Написано в хана "При нощното гърне", на тази дата, днес, неделя".
Като написал това писмо и го запечатал с размекнат хляб, Ченцо го сложил в зъбите на кученцето и му казал:
- Хайде, бегом да бягаш и занеси това писмо на кралската дъщеря, но да не го даваш на никого другиго, само на моето съкровище.
Кученцето полетяло като крилато към кралския дворец, изтичало по стъпалата, а кралят по това време оказвал почести на жениха. Като видял писмото в зъбите на кученцето, наредил на слугите да го вземат, но кученцето не се дало на никого, а скочила в скута на Менекела и го сложило в ръцете ѝ.
Менекела станала, поклонила се на краля и му подала писмото. Като го прочел, той заповядал да проследят къде ще отиде кученцето и да му доведат неговия стопанин. Тръгнали след кученцето двама придворни, стигнали до хана, видели там Ченцо, предали му кралската воля и го отвели веднага в двореца. Изправил се той пред краля и кралят започнал да го разпитва как така е убил дракона, след като главите е донесъл човекът, който седи до него с корона на главата.
А Ченцо отговорил:
- Този селянин не трябва да носи корона на главата, а книжен калпак с твоята кралска присъда заради това, че не се е засрамил вместо нощен фенер да ти донесе светулка. Като доказателство, че именно аз извърших това, а не ти разказвам за брадата на кравата, нека донесат главите на дракона; само че без мене никоя няма да ти каже нищо, защото са без езици. А за да се убедите, нека ги сложат пред трона.
Като свършил, Ченцо извадил и показал драконовите езици. Селянинът се вцепенил и не знаел къде да се дене, защото Менекела веднага добавила:
- Да, така беше! Ах, селско куче, евтино искаше да ме получиш!
Чувайки това, кралят свалил короната от главата на онази свиня и я сложил на Ченцо; а селянина заповядал да пратят на галерите, но Ченцо помолил да го помилва, като платил със своето благородство за неговата наглост. Веднага сложили масата и седнали на разкошен обяд, а когато свършили, младите се отправили в спалнята, където било приготвено позлатено легло. И Ченцо, носейки трофеите от победата над дракона, се качил като победител върху Капитолия на Любовта.
Но настанало утро, когато Слънцето, въртейки с две ръце сияещ меч [18], се нахвърля срещу тълпата от звезди с вик: "Назад, каналии!", и Ченцо, като се обличал край прозореца, видял в съседния прозорец една красива девойка. Обърнал се към Менекела и казал:
- Колко е хубава тази, която живее отсреща.
- И какво от това? - отвърнала жена му. - Хвърли ли ѝ вече око? Да не би да не си доволен от мене? Да не би да ти омръзна храната на твоята маса? Да не би да ти е малка хапката, която имаш в дома си?
Ченцо навел глава като прегрешил котарак, не казал нищо, а след това излъгал жена си, че тръгва по работа, излязъл от двореца и се мушнал в дома на девицата. А тя наистина била лакомо парче, нежно кашкавалче, захаросана питчица; очите ѝ като блестящи копчета - погледнат ли, ще хванат всяко сърце в любовните мрежи; зазвъни ли със сребърното ведърце на своите устенца, омае всяка душа по подобаващ начин; а обувчицата ѝ весело би натискала раменете на тези, които се мятат, задушени от примката на надеждите [19]. Но сред многото прелести, които правели тази девица неотразима, се намирала и тази: тя омагьосвала, обвивала, обвързвала, сковавала, оплитала мъжете със своите коси, което се случило и с Ченцо - едва докоснал с крак прага ѝ, веднага го стегнали букаите.
В същото време Мео, по-малкият брат, като нямал дълго известия от по-големия, бил обзет от желание да го намери. Поискал разрешение от баща си и получил от него другия вълшебен кон и друго кученце, подобно на първото. Като тръгнал сутринта, той стигнал вечерта до кулата, където бил преди него Ченцо. Щом го видял, стапанинът го взел за брат му, посрещнал го с почести и даже искал да му даде пари, но той не пожелал да ги вземе. По това как бил приет Мео разбрал, че брат му е бил там и се изпълнил с надежда.
Когато Луната, враг на поетите, обърнала гръб на Слънцето, той тръгнал отново на път и скоро стигнал там, където живеела феята. Тя помислила, че това е Ченцо, обсипала го с море от любезности, като не преставала да повтаря: "Винаги ще бъдеш желан гост, мое момче, защото ми спаси живота". Мео благодарил за ласкавия прием и отвърнал: "Извини ме, че не мога да остана повече, бързам. Ще се видим на връщане".
Зарадван, че намира все по-нови следи от брат си, Мео продължил по същия път. И вечерта на същия ден, когато вълшебницата вързала Ченцо с косите си, стигнал до кралския дворец. Когато влязъл вътре, слугите го посрещнали с голяма почит, а съпругата на Ченцо, като го прегърнала горещо, го притиснала към гърдите си:
- Добре дошъл, съпруже! Утрото мина, вечерта настъпи! Всички птички ще кълват, а щиглецът ще спи [20]! И къде беше толкова дълго, мой Ченцо? Как можа да останеш далече от твоята Менекела? Измъкна ме от зъбите на дракона, а сега ме хвърляш в устата на подозренията! Защото не се виждам винаги в огледалото на очите ти!
Мело бил досетлив момък и съобразил, че пред него стои жената на брат му. Прегърнал я ласкаво, помолил я да му прости за закъснението и седнали заедно да вечерят. А после - когато Луната, като квачка, извикала звездите да покълват разсипаните по тревата зрънцата от роса - отишли в спалнята. И там Мео, защото уважавал брат си, легнал настрани, завил се с отделно одеяло, за да не докосне случайно тялото на братовата си жена.
Когато Менекела видяла това ново двайсет, лицето ѝ помръкнало като на мащеха и му казала:
- Скъпи, откога сме така? Какви шеги си правиш? Каква игра играем? Да не би да сме ниви на скарани съседи, че прокарваме граница с камъни? Да не би да сме два враждебни полка, че копаем окоп помежду си? Да не би да сме необяздени коне, които трябва да бъдат вързани на две различни ясли?
Тогава Мео, който бил врял и кипял, отвърнал:
- Ти, скъпа, не се сърди на мене, а на лекаря, че реши да пречисти кръвта ми и ми предписа тази диета. Освен това се уморих днес по време на лова, едва се довлякох до дома.
Менекела, която била още млада и не знаела какво е да те преметнат, повярвала в тази небивалица, успокоила се и заспала.
А когато, наблюдавайки внимателно Нощта, Слънцето ѝ оставило последните частици време ad colligendum sarcinulas [21], Мео се обличал край същия прозорец, където предния ден се обличал брат му. Той видял онази девойка, която пленила Ченцо, и така му харесала, че попитал Менекела:
- А кое е това пиленце на отсрещния прозорец?
Менекела, много ядосана, му отвърнала:
- Пак ли същото? Ако е така, всичко ми е ясно! Още от вчера ме разпитваш за тази грозотия и се боя, че езикът залепва там, където е болният зъб. Да беше ме уважавал малко, все пак съм кралска дъщеря, а и всяко лайно си има своя миризма! Не напразно се правеше ти в леглото на имперски орел, чиито глави гледат в различни посоки [22]. И не просто така се върна вечерта при своята маса, все едно на друго място си ял. Разбрах всичко. Диетата в леглото ти е нужна, за да пируваш с другата на воля! Но ако забележа нещо, ще направя безумни неща, ето - сега тези цепеници вместо в печката, ще полетят към главата ти!
Но Мео - който, макар и млад, бил от стара коза яре - успял да я успокои с нежни думи и се заклел, че и за най-сладката хубавица на светя няма да остави своя дом и нея - зрялата вишничка на сърцето му. Менекела, напълно утешена, отишла в своята половина с придворните дами, за да търкат лицето ѝ със стъклена топка [23], че да стане по-красива, отколкото - както ѝ се струвало - изглеждала в очите на мъжа си.
В същото време Мео, който заподозрял от думите на Менекела, че Ченцо е отишъл при онази девица, взел със себе си кученцето, излязъл тихо от двореца и се отправил към къщата ѝ. Щом стъпил на прага, девицата казала: "Коси мои, вържете го"! А Мео веднага отвърнал: "Кученце мое, дръж я!" Кученцето скочило върху девицата и я глътнало на един път, все едно била яйчен жълтък. Мео влязъл вътре и намерил брат си омагьосан. Когато обаче две косъмчета от вълшебното кученце паднали върху дрехите на Ченцо, той се събудил като след дълъг сън. Мео му разказал всичко, което му се случило по пътя и след това в двореца, и как Менекела го взела за него, и как му се наложило да спят заедно. Не успял още да каже, че не се е докосвал до нея, а е спал, завит с одеялото, когато Ченцо, подтикнат от някакъв демон, хванал своята стара вълчица [24] и, като изревал от ярост, прерязал шията на брат си като краставица.
Привлечени от шума, кралят и Менекела пристигнали тичешком и като видели, че Ченцо е убил човек, който прилича изцяло на него, попитали какво се е случило. Ченцо казал:
- Попитай себе си, ти, която спа с брат ми, след като го взе за мене. Затова го убих.
- Да, пълно е с такива, които убиват без причина! - казала Менекела. - Какъв доблестен подвиг! Недостоен си ти за своя брат! Защото той - на едно легло с мене - спа през цялата нощ, обърнат към тената и под друго покривало, така че всеки си беше поотделно.
Като чул това, Ченцо започнал да се разкайва горчиво за грубата си грешка - която справедливо би могла да бъде наречена дъщеря на напразния гняв и майка на убийството - и си раздрал лицето с нокти. Но после си спомнил за тревата, която му посочил драконът, потъркал с нея шията на брат си и едва сложил главата му на мястото ѝ, Мео мигновено се оказал жив и здрав. Като прегърнал брат си силно зарадван, Ченцо го помолил за прошка, че след лошата вест се поддал мигновено на гнева и го лишил от живота. Всички отишли в двореца, откъдето изпратили за Антонело и цялото му семейство [25]. Антонело се харесал много на краля, а самият той видял как в лицето на сина му се сбъднала пословицата:
кривата лодка право в пристанището.
.
1. Изгуби глава.
2. Битките между младежи в Ареначе (околност на Неапол, където добивали пясък), с използване на камъни и тояги, като често се стигало до осакатяване и смърт, продължавали до края на XIX век, когато били прекратени с енергични мерки от страна на полицията.
3. На неаполитански: rana. Шеговито название на монетата грано, равна на два торнезе или дванадесет кавало; шест грано струвало на пазара едно нощно гърне.
4. В майчината утроба.
5. Неаполитанска поговорка, която Базиле използва често.
6. Шеговито название на бесилката.
7. На бесилката палачът натискал отгоре с крака раменете на осъдения, за да съкрати мъките му.
8. Новото платно се почиствало от косми с помощта на специални ножици.
9. Игра с пароними: bertole (дисаги за седло) - Bartolo. От своя страна, Балдо ди Убалдо и Бартоло да Сасоферато са двама знаменити юристи от XIV в., чиито трактати се преиздавали и по времето на Базиле.
10. Целият "плач" е стихотворение в проза, в което всяко градско название, намиращо се в началото на стиха, има в края свое съответствие или по смисъл, или по съзвучие.
11. Празнично месно ястие (буквално: омъжена тенджера).
12. Селище на петдесет километра от Неапол.
13. Намек за лукав дух.
14. Отсечените глави на осъдените на смърт разбойници се поставяли върху колона по средата на пазара, като им се слагали книжни корони с надписи.
15. Печеливша комбинация при игра на карти.
16. В оригинала на това място има израз от военния жаргон, който означава пожизнена осигуровка на войник инвалид.
17. Виж бележка № 4 към "Приказка за орка".
18. Има се предвид големия двуръчен меч, който в началото на XVII век все още се използвал по време на война.
19. Виж бележка № 7.
20. Смесълът на поговорката е, че когато е гладен, мъжът не се интересува от секс. Менекела намеква, че се досеща за изневярата на мъжа си.
21. Ad colligendum sarcinulas - за да си събере багажа. Изразът е заимстван от древната римска сатира (Петроний, Ювенал).
22. Двуглавият орел е династичен герб на Хабсбургите, които управляват Австрия и Испания. През XVI-XVIII в. под властта на тази императорска династия се намира и Неапол.
23. Смятало се, че тази процедура прави кожата по-гладка.
24. Жаргонно название на шпагата.
25. Италианското семейство (famiglia) не се ограничавало понякога със съпрузите и децата, а включвало широк кръг от роднини и техните семейства. Очевидно е бил поканен целият многоброен род.
КОЗЕТО ЛИЦЕ
(LA FACCE DE CRAPA)
Осма забава от първия ден
ДЪЩЕРЯ НА СЕЛЯНИН, ДАРЕНА ОТ ФЕЯ, СТАВА ЖЕНА НА КРАЛЯ. НО СЕ ОКАЗВА НЕБЛАГОДАРНА КЪМ ТАЗИ, ОТ КОЯТО Е ВИДЯЛА ТОЛКОВА ДОБРИНИ, И ЗА НАКАЗАНИЕ ПОЛУЧАВА КОЗЕ ЛИЦЕ. ЗАТОВА, НАМРАЗЕНА ОТ МЪЖА СИ, ПРЕЖИВЯВА МНОГО ЗЛОПОЛУЧНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ. НО ПОСЛЕ, НАХОКАНА ОТ ЕДИН ДОБЪР СТАРЕЦ, СЕ СМИРЯВА, ВРЪЩА СИ ОТНОВО СВОЯ ОБЛИК И ПЕЧЕЛИ ПАК ЛЮБОВТА НА МЪЖА СИ.
Едва Чула завършила своята приказка, сладка като захар, Паола, която трябвало да поеме топката, започнала да разказва:
- Всички лоши постъпки, които хората вършат, имат отделни основания: или недоволство, което тласка към тях, или нужда, която лишава от съвест, или любов, която прави очите слепи, или ярост, която разпалва сърцето. Но за неблагодарността няма оправдание, нито лъжливо, нито истинско, на което да може да се опре. И този порок е толкова отвратителен, че пресушава фонтана на милосърдието, гаси огъня на любовта, препречва пътя на благодеянията и посява в душата на оскърбения гадене и горчивина, както ще видите от приказката, която ви предлагам да чуете.
.
Живял някога един селянин, който имал дванадесет дъщери, защото добрата стопанка на къщата, Чекуца, майка им, раждала всяка година по едно момиче. И бедният човек, за да преживява семейството му, се наемал всяка сутрин да работи в полето. И не се знае кое било повече: потта, която проливал по земята, или слюнката, която плюел върху загрубелите си длани. Но с нищожната печалба успявал да нахрани своите момичета така, че поне да не умрат от глад.
Една сутрин той копаел земята в подножието на една планина, която била съгледвач на другите планини и надигала глава над облаците, за да разузнае какво става във въздуха. А в планината имало една пещера, толкова дълбока и тъмна, че даже Слънцето се страхувало да влезе в нея. От пещерата излязла една зелена змия [1], голяма колкото крокодил. Бедният селянин така се уплашил, че нямал сили да избяга от разтворената уста на ужасното животно и зачакал края на земните си дни.
Но змията се приближила и казала: "Не се страхувай, добри човече, защото не съм тук да ти причиня някаква злина, а за твое добро". Като чул това, Мазанело (това било името на селянина), паднал пред змията на колене и казал: "Сеньора, както и да се казваш, аз съм в твоите ръце. Ти си благородно и добро същество и сигурно ще съжалиш нещастника, в чийто дом плачат дванадесет момичета, а той заради тях ден и нощ не изправя гръб". "Именно затова - казала змията - дойдох да ти помогна. Донеси ми утре сутринта най-малката от дъщерите ти, защото искам да я отгледам като моя дъщеря и ще се грижа за нея повече от живота си".
Нещастният баща, като чул това, се смутил много, като крадец, заловен на местопрестъплението. Защото щом чул, че змията иска дъщеря му, при това най-малката, си помислил, че тази работа не е чиста и че змията иска да получи малката като лека закуска за възбуждане на апетита.
И си казал: "Ако ѝ дам дъщеря си, ще ѝ дам душата си, ако откажа, ще вземе мене. Ако отстъпя, ще изтръгне светлината от очите ми, ако не отстъпя, ще ми изпие кръвта. Ако се съглася, ще откъсне парче от мене, ако не се съглася, загубен съм. Какво да правя? Кое да избера? Кого после ще укорявам? Какъв лош ден ми се падна! Какво нещастие стовари върху мене небето!"
Докато си мислел така, змията казала: "Решавай по-бързо и направи това, което ти казах, че само парчета ще останат от тебе. Щом го желая, така ще бъде". Като чул тази присъда и не знаел на кого да се оплаче, Мазанело се върнал вкъщи много опечален. Целият пожълтял, той приличал на болен от иктер и Чекуца, като го видяла подобен на суха слама, обезкрилен, със сдавено гърло, измъчван от нещо, започнала да го разпитва: "Какво се е случило, мъжо? Скара ли се с някого? Или срещна съдебния пристав? Или ти умря магарето?" "Нищо подобно - отвърнал Мазанело. - Но една рогата змия отначало беше любезна с мене, а сега ме заплаши, че ако не ѝ занеса най-малкото ни момиче, ще ме направи на нищо. И ми се върти сега главата като мотовилка, не зная каква риба да ловя! От една страна ме мъчи любовта, от друга грижата за себе си. Обичам много моята Ренцола, но обичам много и живота си. Ако не откъсна тази моя половинка, цялото ми тяло ще си замине. Посъветвай ме, моя Чекуца, ще направо е свършено с мене".
Като чула това, жена му казала: "Кой знае, мъжо, дали тази змия няма да донесе щастие на дома ни? Кой знае дали тази змия не е неминуема гибел [2] за нашата мизерия? Виж какво, най-често сами се удряме с брадвата по крака и когато ни трябва поглед на орел, за да различим доброто, което ни се пада, в очите ни се спеска мъгла, а когато трябва да го хванем, ръката ни се вдървява. Затова отивай, занеси я на змията, защото сърцето ми казва, че това ще е на късмет за нашето бедно момиче".
Тези думи убедили Мазанело и на сутринта, щом Слънцето избелило с четката на лъчите си небето, замърсено преди това от мрака на Нощта, той взела детето на ръце и го понесъл към пещерата. Змията, която гледала отдалече как се приближава селянинът, излязла да го посрещне от леговището си, взела момичето, дала на бащата кесия с пари и му казала: "Върви, с тези пари ще можеш да омъжиш другите си дъщери и живей безгрижно, защото Ренцола си намери и баща, и майка. Щастлива е тя, че ѝ се падна такъв добър жребий!"
Мазанело, много радостен, благодарил на змията, хукнал при жена си, разказал ѝ за случилото се и показал парите. С тях оженили другите дъщери, а и за двамата останал достатъчно сос, за да преглъщат по-лесно коравия хляб на живота.
А змията, като взела Ренцола, ѝ показала един прекрасен дворец, където я завела и отгледала сред всякакви красоти и скъпоценности, все едно била кралица. Всичко имало на масата ѝ, даже от мравка мляко! Хранела се като графиня, обличала се като принцеса, прислужвали ѝ стотици девойки, внимателни и умели. Под тези добри грижи тя израснала бързо като стройно дърво.
И се случило така, че кралят отишъл на лов в гората, а там го застигнала нощта. Като не знаел къде да преспи, видял светлина от двореца и изпратил там слугата си да помоли стопаните за подслон. Когато слугата влязъл в двореца, змията, която приела предварително образа на прекрасна девойка, го изслушала за какво е изпратен, и казала, че в този дом ще се радват много на госта, защото имат достатъчно хляб и ножове.
Като чул отговора, кралят отишъл в двореца и бил приет достойно. Посрещнали го стотина пажове със запалени факли, като при погребение на знатна особа, други стотина понесли чинии към масата, бързайки като санитари към ложето на болен, още стотина свирели виртуозно пред него на множество инструменти. Но най-хубава от всички била Ренцола, която подавала на краля напитки с такава грация, че той пиел повече любов отколкото вино.
Когато приключили и масата била вдигната, кралят отишъл да почива, а Ренцола му събула чорапите от нозете така, че заедно с тях му изтръгнала и сърцето от гърдите. Кралят, като чувствал до самия край на пръстите си, които докосвала прекрасната ръка, как се качва по жилите му и овладява душата му любовната отрова, и като се опитвал да намери противоотрова за една такава красота, извикал феята - стопанката на двореца - и я помолил да му даде Ренцола за жена. А тя, като се грижела повече от всичко на света за благото на Ренцола, дала съгласието си, а освен това и подарък от седемдесет милиона в злато.
Ликувайки от този успех, кралят си тръгнал заедно с Ренцола. Изпълнена с възторжени чувства, без всякаква мисъл да благодари на феята за всичко, което направила за нея, тя последвала мажа си и не ѝ казала даже най-малка признателна дума. Като видяла тази неблагодарност, вълшебницата я проклела да ѝ стане лицето като на коза. Едва изрекла това, лицето на Ренцола се удължило в козя муцуна със стърчаща брада, челюстите ѝ се стеснили, кожата ѝ загрубяла, покрила се с козина и завитите на главата ѝ плитки се превърнали в остри рога.
Смаял се при тази гледка нещастният крал, не разбирайки какво се е случило с нея, защо красотата, която би стигнала за две хубавици, претърпяла такава промяна и, въздишайки и ридаейки, казал: "Къде отидоха косите, които ме обвиваха? Къде изчезнаха очите, които ме пронизваха? Къде е устата, която беше примка за душата, капан за духа, мрежа за сърцето? А сега какво? Трябва ли да се оженя за една коза и да приема титлата козел? Трябва ли да се унизя до такава степен, че да паса заедно с нея във Фоджия [3]. Не, не! Не искам сърцето ми да бъде разбито заради едно козе лице, заради това животно, което с маслините на своите изпражнения ще ме държи в постоянна беда, по-лоша и от война!"
Като казал така, изпратил след пристигането си в двореца Ренцола да живее в кухнята заедно със слугинята и дал на двете еднаква мярка лен със заповед да приключат с него до края на седмицата. Послушната слугиня започнала веднага да чепка лена, да преде прежда, да я намотава на мотовилката, с една дума - да работи така, че до събота вечерта си свършила работата.
Но Ренцола мислела, че е същата, каквато била при феята - защото не се била виждала в огледало, - изхвърлила лена през прозореца и казала: "Намерил време кралят да ме занимава с глупости! Ако му трябват ризи, да си купи. И да не си мисли, че ме е взел от някоя перачница, а да помни, че му донесох седем милиона в злато и че съм му жена, а не слугиня. Голямо е магаре, щом се отнася така с мене".
Но ето че настъпило съботното утро и Ренцола, като видяла, че слугинята е изпрела своя лен, се уплашила много да не я бият. Изтичала в двореца на феята и ѝ разказала всичко. Като я прегърнала със силна любов, феята ѝ дала пълен чувал с ленена прежда, за да го представи на краля и да покаже, че е добра жена и стопанка на къщата. Ренцола взела чувала и без да каже, че е благодарна много за услугата, побързала да се върне, докато феята била готова да се пукне от яд, недоволна от лошите маниери на грубиянката.
Като взел преждата, кралят донесъл този път две кученца - едното за слугинята, другото за Ренцола, и им заповядал да ги хранят и обучават. Прислужничката хранела своето кученце с най-лакомите късчета и го милвала като роден син. А Ренцола казала: "Да не ми е това дядово наследство! Или са ме пленили турци и сега трябва да реша това кученце и да го храня, докато се посере?" Като изрекла това, хвърлила кученцето през прозореца, вместо да го научи да скача през обръч.
Но минали няколко месеца, кралят попитал за кученцето и като видяла, че работата не върви на добре, Ренцола изтичала отново при феята. А там старецът, който пазел на вратата, я попитал: "Коя си ти и какво искаш?" Като чула странния въпрос, Ренцола му казала: "Не ме ли познаваш, козя брада такава?" "Защо мушкаш като с нож? - отвърнал старецът. - Да не си таен агент, който преследва крадци? Дръпни се, да не ме изцапаш - казал коминочистачът. Я се дръж, че ще паднеш. Аз ли съм козя брада? Ти си козя брада, че и голяма, макар че за твоята надменност заслужаваш нещо по-лошо. Почакай малко, безсрамна горделивке, сега ще ти покажа нещо и сама ще видиш в какво те превърнаха твоята гордост и твоето самолюбие!"
След тези думи той отишъл в една стая, донесъл огледало и го сложил пред Ренцола. Като съзряла отвратителното лице, обрасло с козина, тя едва не умряла от мъка и даже Риналдо [4], когато се видял във вълшебния щит напълно променен, не е страдал толкова, колкото страдала тя, когато видяла, че е обезобразена до такава степен, че не може да се познае.
А старецът ѝ казал: "Трябва да помниш, Ренцола, че си дъщеря на селянин и че феята те издигна до положението на кралица. Но ти си глупава, неучтива и неблагодарна, не ѝ благодари поне малко за това благодеяние, не даде нито един знак за любов! Затова си го получи и бъди доволна. Дръж това, което ти дават днес, а какво ще бъде утре, ще видиш. Каквото си заслужила, с това си се сдобила. Любувай се сега на себе си и гледай до какво те доведе твоята неблагодарност. Проклятието на феята ти отне не само лицето, но и званието. Ако искаш обаче да се избавиш от тази бяла брада, иди сега при феята, падни в нозете ѝ, скуби си косите, дращи си с нокти лицето, удряй се в гърдите с юмруци, моли прошка за лошите си навици, за да може тя с доброто си сърце да те пожали заради твоите злощастни приключения".
Ренцола, дълбоко разчувствана и обляна в сълзи, направила така, както ѝ казал старецът. Феята, като я прегръщала и целувала, ѝ върнала предишния облик, облякла я в златна дреха, настанила я в ослепителна карета, съпроводена от тълпа слуги, и я изпратила при краля. Като видял жена си толкова прекрасна и разкошно облечена, я обикнал като живота си, биел се в гърдите, че я накарал толкова да страда, и я помолил за прошка, че се отнесъл толкова зле с нея заради козето лице. Оттогава Ренцола заживял в радост и изобилие, обичала мъжа си, почитала феята и винаги благодаряла на стареца, който ѝ помогнал да се убеди, че
вежливостта не е никога излишна.
.
1. Бележка на П. Николов: В оригинала е гущер (la lacerta, ж. р.), в руския превод също (ящерица, ж. р.). Смених гущера със змия заради необходимостта да се запази женския род.
2. Бележка на П. Николов: Игра на думи в оригинала: lacerta (гущер) и la certa fino (неминуема гибел).
3. Местност в Апулия (Пулия), където се събирали за зимуване пасящите по планините стада кози и овце.
4. Герой от поемата на Торквато Тасо "Освободеният Ерусалим", рицар. Вълшебницата Армида го омагьосва и с магическа сило го пренася от войската на кръстоносците край Ерусалим на един остров, където той, забравил своя дълг, се отдава на любовни наслаждения. Двама войни, негови съратници, го откриват в градината на Армида. Когато поставили пред него един блестящ щит, той вижда своята срамна разпуснатост, и като се разкайва горчиво, се връща с другарите си към бойните подвизи.
ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА
(LA CERVA FATATA)
Девета забава от първия ден
ФОНЦО И КАНЕЛОРО СЕ РАЖДАТ ПО ВЪЛШЕБЕН НАЧИН. КРАЛИЦАТА, МАЙКА НА ФОНЦО, ЗАВИЖДА НА КАНЕЛОРО И ГО УДРЯ ПО ГЛАВАТА. КАНЕЛОРО БЯГА, СТАВА КРАЛ И СЕ ИЗПРАВЯ ПРЕД ГОЛЯМА ОПАСНОСТ. С ПОМОЩТА НА ЕДИН РУЧЕЙ И НА ЕДИН МИРТОВ ХРАСТ ФОНЦО РАЗБИРА ЗА НЕГО И ГО СПАСЯВА.
Като изслушали с отворена уста прекрасната приказка на Паола, всички стигнали до извода, че бедният човек е като топка: колкото по-силно я удариш в земята, толкова по-високо ще подскочи. Или като козел: колкото по се засили, толкова по-силно ще убоде с рогата. А Тадео дал знак на Чометела да продължи по- нататък и тя заработила с езика си:
- Силата на приятелството е несъмнено голяма, тя подтиква към тежки изпитания и преодоляване на опасности, за да помогнеш на своя приятел: непосилният товар ти се струва като сламка, самолюбието прилича на вехта дреха, а животът е нищо, когато може да бъде жертван в името на приятеля, с примери за което изобилстват сказанията и е преизпълнена историята. Ето и аз ще дам един пример, който ми разказа моята баба Семонела, мир на душата ѝ, ако решите да ме изслушате, за което си затворите устата и си наострите ушите.
.
Живял някога един крал на Лонгапергола [1], който се казвал Яноне. Той много искал да има син и непрекъснато молел боговете да надуят корема на жена му. За да ги подтикне да го дарят с тази радост, оказвал милост на всички скитници, които му се мяркали пред очите. Но накрая, като видял, че нещата изобщо не потръгват и че не се вижда никакъв резултат, заковал вратата с чук и започнал да стреля по всеки, който се приближавал.
Един път се случила така, че през страната минавал един белобрад мъдрец, който не знаел как се е променило поведението на краля, или знаел, но искал да му помогне, та отишъл при Яноне и го помолил за гостоприемство. А той с мрачно лице, намръщен заплашително, казал: "Ако нямаш друга свещ освен тази, можеш да спиш на тъмно! Мина времето, когато Берта предеше [2]! Слепите котета прогледнаха. Не е вече тук майка ви!"
Когато старецът попитал защо се е променил така, кралят отговорил: "От желание да имам дете се раздавах наляво и надясно, за тези, които идваха, и за тези, които си отиваха, като изоставих заради това собствените си дела. А накрая, като видях, че си хабя напразно силите, си измих ръцете и вдигнах котва". "Ако е това причината - казал старецът, - ще направя така, че жена ти да забременее бързо, а ако не се получи, отрежи ми ушите". "Ако го направиш - казал кралят, - обещавам ти половината кралство". А мъдрецът отвърнал: "Слушай ме добре, ако искаш да успееш. Намери сърце от морски дракон и поръчай да го сготви някоя девица, която само от миризмата на готвенето ще забременее, все едно че е в деветия месец. А след това дай на кралицата да изяде приготвеното сърце, след което тя ще забременее веднага и ще роди". "Че как ще стане това? - попитал кралят. - Честно казано, твоите думи ми се струват доста твърда хапка за преглъщане". "Не се чуди- казал старецът. - Защото, ако прочетеш древните сказания, ще видиш, че Юнона, минавайки през Еленовите поляни, настъпила едно цвете, заченала и родила" [3]. "Ако е така - казал кралят, - нека веднага намерят сърце от дракон! В крайна сметка не губя нищо!"
И ето че изпратили в морето сто рибари с приготвени множество харпуни, въдици, примамки, кукички, стръв и риболовни влакна. Те започнали да плават и да търсят навсякъде, докато накрая не хванали един дракон, не му извадили сърцето и не го занесли на краля. Той го дал на една красива придворна девойка да го приготви. Тя се затворила в стаята, сложила сърцето на огъня и само от парите на кипенето забременяла, но не само прекрасната готвачка, а и всичките вещи в стаята забременели и след няколко дена родили. Леглото родило малко креватче, сандъкът родил кутийка, столовете родили столчета, масата родила малка масичка и даже нощното гърне родило едно изящно емайлирано гърненце, направо скъпоценен камък!
Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Вълшебната кошута"
("Il racconto dei racconti" - "La cerva fatata")
Когато сърцето било готово, щом го опитала, кралицата се усетила подута. И след четири дена тя и девицата родили по едно прекрасно момче, а децата толкова си приличали, че не можели да бъдат различени едно от друго.
Те растели заедно и толкова се обичали, че не можели да живеят разделени. Привързаността им била така силна, че кралицата започнала да ревнува, защото синът ѝ показвал повече чувства към сина на слугинята отколкото към нея, и не знаела как да извади тази прашинка от окото си.
Един ден принцът искал да отиде на лов с приятеля си, запалил огън в камината на стаята си и започнал да топи олово, за да направи куршуми. Потрябвало му нещо, не изпратил слугите и отишъл да го търси сам. В това време дошла кралицата да види какво прави синът ѝ и намерила само Канелоро, сина на слугинята. Като искала да го изпрати от този свят, тя хвърлила в лицето му един горещ куршум. Той се понавел, куршумът го ударил по челото и му направил лоша рана. Кралицата се готвела да хвърли втори куршум, когато се върнал Фонцо, синът ѝ. Тогава тя се престорила, че е дошла просто види и след няколко безсолни ласкави думи си отишла.
А Канелоро, като нахлупил шапката си на челото, не дал на Фонцо да забележи нищо и се държал на краката си, макар че изгарял от болка. А когато свършили да правят топчета като скарабеи, помолил веднага принца за разрешение да си тръгне. Удивен от това внезапно желание, Фонцо го попитал за причината. Канелоро отговорил: "Не ме питай за нищо друго, мой Фонцо, достатъчно е да знаеш, че трябва да замина. Небето ми е свидетел, че ти си моето сърце и сега, когато се разделям с тебе, душата ми напира от гърдите, духът ми търси изход от тялото, а кръвта ме превръща в Марко Избягай [4]. И понеже сега не можеш да ми помогнеш, остани си със здраве и си спомняй за мене".
Прегърнали се и заплакали, а след това Канелоро отишъл в стаята си, откъдето взел доспехи и меча, роден от едно друго оръжие, когато слугинята готвела сърцето на дракона. Въоръжил се, извел коня от конюшнята и тъкмо се канел да сложи крак в стремето, дотичал с плач Фонцо и казал, че ако е решил да го напусне, нека да му остави поне някакъв знак за любовта си, за да облекчи поне малко скръбта от раздялата. При тези думи Канелоро си извадил кинжала, забол го в земята и оттам потекъл прекрасен ручей. Той казал на принца: "Това е най-добрият спомен, който мога да оставя, защото по водите на ручея ще знаеш какъв ми е животът. Ако видиш, че ручеят е прозрачен, значи и делата ми са мирни и прозрачни, ако го видиш мътен, знай, че съм в опасност, а ако откриеш, че е пресъхнал (да не дава Небето!), можеш да смяташ, че е свършило маслото в лампата ми и че съм си платил данъка на Природата [5]".
След това извадил меча си, ударил с него по земята, откъдето мигновено израснал един миртов храст, и казал: "Докато е зелен храстът, значи аз съм зелен и здрав като чесън, ако повехне, значи колелото на съдбата ми се върти бавно, а ако изсъхне, можеш да кажеш за своя Канелоро вечна му памет!"
Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Вълшебната кошута"
("Il racconto dei racconti" - "La cerva fatata")
След тези думи се прегърнали отново и Канелоро си заминал. Пътувал, пътувал, преживял много приключения като кавги с кочияши, измами от кръчмари, плащане на данъци, опасности по пътя, напикаване от страх пред разбойници и стигнал накрая в страната Лонгапергола точно когато започвал нечуван турнир, а на победителя била обещана ръката на кралската дъщеря. Канелоро се явил също на турнира и проявил такава храброст, че победил всички рицари, дошли от различни страни да си спечелят славно име. Затова получил Фениция, дъщерята на краля, за жена и било организирано голямо празненство.
След няколко спокойни месеца Канелоро се затъжил по лова и казал за това на краля, от когото чул: "Пази се, синко! Пази се да не те срещне нечестивият! Отваряй си очите, защото в гората живее един орк, страшен като дявола. Той си мени всеки ден облика - ту прилича на вълк, ту на лъв, ту на елен, ту на магаре, ту на едно, ту на друго и с хиляди хитрости завлича нещастниците, които го срещнат, в пещерата си и там ги изяжда. Така че си пази здравето, сине мой, защото от тебе може да останат само парчета кожа!"
Канелоро, който бил оставил страха в майчината утроба, не послушал тъста си и когато Слънцето помело с метлата на лъчите си паяжините на Нощта, заминал на лов. Стигнал в гората, където сенките се били събрали под шпалир от клони, за да сключат съюзен договор срещу Слънцето. Там го видял оркът и се превърнал в красива кошута, която Канелоро започнал да преследва. Кошутата дълго време не давала да я догони, така че му се наложило да препуска от единия край на гората до другия и накрая попаднал в най-гъстата ѝ част. Тогава започнал да вали такъв дъжд и такъв сняг, че все едно небето щяло да падне. Канелоро се озовал пред пещерата на орка и влязъл бързо вътре, за да се скрие от лошото време. Вкочанен от студ, той събрал съчки, които намерил в пещерата, извадил огниво и запалил силен огън.
Докато се греел и сушал дрехите си, кошутата застанала на входа на пещерата и казала: "Сеньор рицар, позволи ми да се погрея на огъня, защото измръзнах много". Канелоро, като благороден човек, казал: "Влизай и бъди добре дошла". "Ще вляза - отвърнала кошутата, - но се страхувам, че ще ме убиеш". "Не се страхувай и ела - отговорил Канелоро, - имаш честната ми дума". "Ако искаш да вляза - продължила да говори кошутата, - вържи кучетата, за да не ми направят нещо лошо, и спъни коня, за да не ме ритне". Канелоро вързал кучетата и спънал коня. А кошутата казала: "Да, сега съм почти спокойна, но трябва да махнеш меча си, иначе няма да вляза, кълна се в душата на дядо си!"
Канелоро, който много искал да опитоми кошутата, увил меча си, както правят селяните, когато минават през града, от страх пред тайните агенти. А оркът, като видял Канелоро беззащитен, приел своя истински вид. Хванал го и го хвърлил в една яма, която се намирала в дъното на пещерата, а отгоре го затиснал с голям камък, за да го изяде после.
В същото време Фонцо, който всяка сутрин ходел при миртовия храст и при извора, за да разбере какво ново става с Канелоро, видял, че изворът е помътнял, а храстът е увехнал, и разбрал, че приятелят му е в беда. Решил да му се притече на помощ и без да поиска разрешение нито от баща си, нито от майка си, се метнал на коня, добро въоръжен, с две вълшебни кучета, и се понесъл по света. Много обикалял и скитал ту в една, ту в друга посока и стигнал в Лонгапергола.
Той намерил града облечен в траур заради предполагаемата гибел на Канелоро. Едва пристигнал в двореца и всички, като помислил заради голямата прилика, че е Канелоро, хукнали при Фениция, надявайки се на награда за добрата вест. Тя литнала като птица по стълбите, прегърнала Фонцо и казала: "Съпруже, сърце мое, къде беше толкова дни?"
Фонцо разбрал веднага, че Канелоро е дошъл преди него в тази страна, а след това е изчезнал, и решил да действа внимателно, за да разбере от думите на принцесата къде може да е неговият приятел. Чувайки, че се е подложил на прекалено голяма опасност, като е заминал на лов и вероятно е срещнал орка, който няма милост към хората, той проучил къде именно е отишъл Канелоро. Без да каже Фениция кой е, когато настъпила нощта, Фонцо отишъл в спалнята.
Той измислил, че е дал обет на Диана да не докосва през тази нощ жена, и когато си легнали, сложил изваден меч между себе си и Фениция. А на сутринта, още пред да настане часът, когато Слънцето идва да даде на Небето очистително, за да се облекчи от тъмнината, той тръгнал и нито молбите на Фениция, нито забраните на краля го отказали от неговото намерение.
Той се метнал на коня и заедно с вълшебните кучета се понесъл към гората. С него се повторило същото, което станало с Канелоро, и когато влязъл в пещерата, той видял оръжието на Канелоро, вързаните кучета и спънатия кон и по това разбрал, че неговият приятел се намира именно тук. А когато кошутата започнала да го моли да върже коня си и кучетата си, той ги насъскал срещу нея и те я разкъсали на малки парчета.
Когато търсел други знаци, които да му разкажат за неговия приятел, Фонцо чул внезапно жални стонове отдолу, от ямата. Преместил камъка, пуснал оттам Канелоро заедно с други хора, които оркът държал там живи погребани. Като се прегърнали много зарадвани, двамата се върнали вкъщи, където Фениция, като видяла двамата еднакви мъже, не могла да разбере кой от тях е нейният съпруг. Но когато Канелоро свалил шапката си и видяла белега от раната, тя познала мъжа си и го прегърнала.
А след един месец, прекаран весело в тази страна, Фонцо поискал да си тръгне и да се върне в своето гнездо. По него Канелоро написал на майка си да дойде, за да разделят заедно почестите и величието. И тя дошла. А оттогава той не искал да чува нито за нито за кучета, нито за лов, защото помнел пословицата:
горко на този, който сам си навлече бедата.
.
1. Дълга пергола. Бележка на П. Николов: Поради недоглеждане авторът е дал същото име и на кралството, в което отива Канелоро. В руския превод дублирането е отстранено, но аз го оставих по оригинала.
2. Според преданието, когато император Хайнрих IV (1050-1106) завладял част от Италия, жена му, кралица Берта Савойска, видяла на пазара в Падуа необикновено тънка ленена прежда, продавана от бедна селянка. Кралицата попитала за цената, готвейки се да даде много пари, но селянката, която също се казвала Берта, отговорила, че ще ѝ бъде много по-приятно да ѝ подари всибката прежда. Кралицата била така трогната от отговора на селянката, че убедила мъжа си да даде на мъжа ѝ рицарско звание и толкова земя, колкото може да бъде измерена с дължината на подарената прежда. Този случай станал пословичен. Изразът "Мина времето, когато Берта предеше" означава "Сега времената са съвсем други".
3. Овидий. «Фасти», V, 231-258.
4. Пословично прозвище на известния разбойник от около 1600 година Марко Скяра, който - за да не бъде хванат, бягал и изоставял в беда другарите си.
5. Изпълнил съм това, което е неизбежно по законите на природата, иначе казано - умрял съм.
ОДРАНАТА СТАРИЦА
(LA VECCHIA SCORTECATA)
Десета забава от първия ден
КРАЛЯТ НА РОКАФОРТЕ [1] СЕ ВЛЮБВА ПО ГЛАСА В ЕДНА СТАРИЦА И ИЗЛЪГАН ОТ НЕЙНИЯ ОБЛИЗАН ПРЪСТ, Я УГОВАРЯ ДА ПРЕСПИ С НЕГО. КОГАТО ОТКРИВА ИЗМАМАТА, ТОЙ Я ИЗХВЪРЛЯ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА, НО ТЯ, КАТО СЕ ОПЛИТА В КЛОНИТЕ НА ДЪРВЕТАТА, ПОЛУЧАВА ВЪЛШЕБНА ПОМОЩ ОТ СЕДЕМ ФЕИ И СЕ ПРЕВРЪЩА В НАЙ-КРАСИВА ДЕВОЙКА. КРАЛЯТ СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ, НО НЕЙНАТА СЕСТРА, КАТО Ѝ ЗАВИЖДА ЗА УСПЕХА, ЗА ДА СТАНЕ СЪЩО КРАСАВИЦА, КАРА ДА Ѝ ОДЕРАТ КОЖАТА И УМИРА.
Всички харесали приказката на Чометела и слушали с особено удоволствие как Канелоро бил спасен, а оркът наказан за убийствата на нещастните ловци. А когато принцът казал на Якова да запечата с пръстена си списъка на забавите от първия ден, тя започнала така:
- Проклетият порок, загнезден в нас, жените, да бъдем на всяка цена красиви, ни довежда до това, че позлатяваме рамката на челото си и едновременно разваляме картината на лицето си; избелваме кожата си, потъмняват ни зъбите; печем се на слънцето, помръква ни зрението; и преди още да настане часа, когато трябва да си платим данъка на Времето, по собствена вина добавяме към очите слуз, към лицето бръчки, а към зъбите дупки. Но ако дори една млада жена търпи порицание, че се грижи прекомерно за външността си, какво да кажем за някоя старица, която в желанието си да се състезава с девойките става за смях на хората, а на тялото си причинява мъки! Така се случило с една стара жена, за което сега ще ви разкажа, ако притихнете за малко и послушате.
.
Някога в градината, към която гледали прозорците на стаята, в която живеел кралят на Рокафорте, се настанили да живеят две старици. Двете били списък с недостатъци, протокол с уродства и дебела книга с дефекти: косите им били разбъркани и на клечки, челата - в бръчки и буци, веждите - стърчащи и четинести, миглите - гъсти и увиснали, очите - угаснали и избелели, лицата - жълти и надупчени, устата - зловонни и разтеглени; а ако съкратим списъка, ще кажем, че имали бради като на козел, космати гърди, сгърбени рамене, криви ръце, куци колене, а стъпала като куки.
Ето защо, за да не вижда Слънцето безобразната им външност външност, се криели в една приземна стая под прозорците на своя господар. И кралят ходел на пръсти, за да не раздразни тези две страшилища, които постоянно ръсели невъобразими безсмислици: едната казвала, че цветче от жасмин, което паднало отгоре, ѝ направило цицина на главата, друга, че сламка ѝ навехнала рамото, а първата подхващала, че песъчинка е счупила коляното ѝ.
Като чувал постоянните оплаквания, кралят си въобразил, че редом с него живее някаква квинтесенция на изтънчеността, превъзходно късче най-нежна шунка, цвят от цвета на деликатността и го обзело силно желание да погледне това чудо и да види какво представлява. Започнал да рони отгоре въздишки и да кашля, все едно е простуден, а накрая решил да заговори ласкаво: "Къде, къде се криеш, скъпоценност, съкровище, най-прекрасна играчка на света? Покажи се, слънце, покажи, императора стопли! [2] Яви се в цялата си грация, запали светилниците от магазинчето на любовта, покажи изящната си главичка! О, банка, в която са вложени толкова капитали на красотата, не бъди такава скъперница пред този, който така жадува да те види! Отвори вратичката на бедния сокол, нещо дай му от сърце желано. [3] Позволи ми да вида инструмента, от който струи толкова сладостен звук! Дай ми да погледна звънчето, разливащо такъв приятен звън! Дай поне с едно око да зърна пеещата птичка! Не ме оставяй като понтийските овце да се храня с несъществуваща храна [4], като не ми даваш да видя красотата на красотите!
Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Одраната старица"
("Il racconto dei racconti" - "La vecchia scorticata")
Тези и други думи изричал кралят, но по-добре би било да тръби с тръба, защото стариците не дочували, което между другото добавяло дърва в огъня, така че той се чувствал като желязо, нажежено в топилнята на въжделенията, усещал как го стискат клещите на помислите и как го млати чукът на любовната страст, изковавайки ключ, способен да отвори кутийката със скъпоценности, от мъка по които изгарял в пепелта. При това изобщо не се навеждал през прозореца, а продължавал да изпраща отдалече своите молби и едновременно с това да засилва обстрела, като не давал отдих нито на себе си, нито на обекта, който запълвал въображението му.
И ето че стариците, които най-сетне дочули гласа и набрали смелост, вслушвайки се в излиянията на краля, решили да не изпускат случая и да уловят птицата, която сама летяла към мрежата. Веднъж, когато кралят стоял на прозореца и повтарял своите любовни заклинания, които вече му служели като утринна молитва, те му отговорили с приглушен глас през ключалката, че единственото нещо, което могат да направят за него, е след осем дена да му покажат един пръст.
Кралят, който като опитен войник знаел, че крепостта се превзема крачка по крачка, не се отказал от това предложение, надявайки се пръст след пръст да завземе целия обсаден плацдарм, като помнел между другото и старата пословица: "Завземи, а след това моли". И така, той се съгласил с определения осемдневен срок, за да види след това осмото чудо на света. През цялото това време стариците били заети с едно единствено нещо: като аптекар, който е напълнил шише със сироп, всяка от тях ден и нощ си облизвала пръстите, като се уговорили, че когато дойде уреченият ден, чийто пръст е по-гладък, тя ще го покаже на краля.
А кралят се бил напрегнал като опъната струна в очакване на определения срок: броял дните, изчислявал нощите, претеглял часовете, измервал минутите, записвал секундите и внимателно проверявал тези части от тялото си, които го парели и влудявали с предчувстваното удоволствие. Той ту молел Слънцето да минава по най-късия път през небесните полета, за да спечели време и преди обичайния час да разпрегне огнената колесница и да напои уморените коне, ту призовавал Нощта да пришпори мрака и да му покаже светлината, без която той се гърчел върху жаравата на Амур, ту се карал на Времето, което, за негова досада, надянало оловни обувки и се качило на кокили, заради което нямало да настъпи мигът, когато ще погаси дълга си пред своята любима, изпълнявайки сключения с нея договор.
Накрая, по волята на Слънцето, настъпил дългоочакваният момент, когато кралят слязъл в градината и почукал на вратата с думите: "Излез, излез при мене". И една от стариците, като определила с помощта на пробен камък [5], че пръстът ѝ е шлифован по-добре от пръста на нейната сестра, го пъхнала през ключалката и го показала на краля. О, сега това не било пръст, а заострен кол, който пробил от край до край сърцето му. Но не, не кол, а тояга, която с един удар строшила главата му. Но защо казвам кол и тояга? Това бил запален фитил за оръдието на неговото желание, насмолен шнур за мината на неговата страст! Но защо казвам кол, тояга, фитил и шнур? Това бил трън, който се забил под опашката на неговите мисли, това била очистителна тинктура от смокини, която му позволила, като пръднал с всичката сила на своето въображение, да пробие запека на любовната си мъка!
И като милвал ръката и целувал пръста, който от шлосерска пила се превърнал в златарска четчица, кралят казал: "О архив на насладите, о инвентарна книга на радостта, о регистър с привилегиите на Амур, заради които станах хранилище за въздишки, магазин за тъга и митнически склад за сърдечни мъки! Може би искаш да изглеждаш упорита и сурова горделивка, която не се трогва от човешкия стон? Ах, сърце мое, щом пъхна през дупката опашката си, подай сега и зурлата си и ние ще сварим пача от удоволствия! Ти разтвори само малко раковината, покажи сега и вътрешността ѝ! Дай да видя твоите соколови очи и нека те да късат, нека да кълват сърцето ми! Кой открадна съкровището на това прекрасно лице, за да го скрие в нужника? Кой нареди да бъде задържана тази стока на Красотата под карантина в кучешка колиба? Кой арестува царственото могъщество на Амур в свинарника? Измъкни се от тази канавка, бягай от този обор, излез от тази дупка, "скочи, Маруца, и дай ръка на Кола" [6], използвай ме, за да разбереш колко струвам! Знай, че аз съм крал, а не краставица [7], мога да правя, мога и да развалям! Мнимият слепец, синът на куция и блудницата [8], който има безгранична власт над царските скиптри, пожела да стана твой поданик и да моля милостиво за това, което бих могъл да взема и със сила! Защото зная, че не на сила, а на ласки се наслаждава Венера!"
Старицата, която знаела къде си крие дяволът опашката, тази хитра лисица и лукава котка, като си давала сметка, че господарите заповядват даже тогава, когато молят, и че упорството на васала предизвиква в тялото на сюзерена метеоризъм от гняв, който преминава в диария на гибелта, разбрала накъде вървят нещата и рекла с глас на одран котарак: "Господарю мой, след като вече сте се поставили по-ниско от тази, която стои под вас, след като сте слезли от скиптъра до вретеното, от тронната зала до яслата, от величието до нищетата, след като сте се спуснали от тавана в мазето, след като сте седнали от кон на магаре, аз не мога, нямам право и не искам да се противя на волята ви на велик монарх. Ако желаете тази връзка между господаря и робинята, между статуята от слонова кост и влажната цепеница, между диамантната огърлица и огърлицата от грубо стъкло, аз съм готова да служа на вашите желания, но ще ви моля само за една милост. Като първи знак за честта, която ми оказвате, моля да бъде допусната във вашето ложе през нощта и без свещ, защото сърцето ми няма да издържи, ако ме видят гола".
Кралят ликувал от радост и се заклел, слагайки едната си ръка върху другата, че ще изпълни с удоволствие молбата. И така, като изпратил чрез пръста една захарна целувка на тази буника, той си тръгнал, чакайки нетърпеливо часа, когато Слънцето ще свърши с оранта си и ще засее със звезди небесното поле, за да засее и той полето, където мислел да събира ръкойки радости и кошници удоволствия.
Но ето че настъпила Нощта, която, след като видяла колко много крадци и джебчии бродят по града, изплюла от огорчение черна слюнка, подобно на сепия, и тогава, като пригладила бръчките по тялото си, събрала ги на възел на тила си и стегнала възела здраво с връв, старицата влязла по тъмно, съпроводена от един слуга, в спалнята на краля, където свалила от себе си дрипите и се мушнала в постелята. Кралят, който стоял с фитила до оръдието, щом чул, че влязла и легнала, се намазал целия с мускус, напръскал се с парфюми и се хвърлил върху леглото като корсиканско куче. За щастие на старицата, точно заради тези благоухания, той не усетил нито зловонието на устата ѝ, нито миризмата под мишниците ѝ, вито останалата воня, която се носела от това плашило. Но щом се наместил в постелята и започнал да опипва старицата, той открил странното нещо отзад, старческия хлътнал корем и увисналите задни части на нещастницата, но, учуден, не поискал в този момент да говори, а за да разбере всичко на дело, се гмурнал на самото дъно на Мантракио, като си въобразявал, че стои на бреговете на Позилеко [9], и заплувал с въглищарски шлеп, представяйки си, че е надул разкошното платно на флорентинска ладия.
А когато старицата потънала в своя първи сън, кралят извадил от чекмеджето на бюрото си от абаносово дърво и сребро велурена кесия с огниво и запалил един светилник. Той надникнал под одеялото, намерил там Харпия вместо Нимфа, Фурия вместо Грация, Горгона вместо Киприда и така се разярил, че бил готов сам да пререже въжето, което държало кораба за пристанището. Но, адъхвайки се от гняв, той извикал слугите, които, чувайки посред нощ вика му, притичали вкупом със запалени факли по стълбата в спалнята. Тресейки се като октопод, кралят им казал: "Вижте каква прекрасна свиня ми подхвърли бабата на дявола! Като вярвах, че се наслаждавам на млечна телица, намерих плацента на крава, като мислех, че срещнах прекрасна гугутка, хванах тази мръсна кокошка, като си въобразявах, че слагам в устата си кралска хапка, държах в ръцете си гадост, достойна да я опиташ и да я изплюеш. Наистина, горко на този, който купува котка в чувал! Но и тази, който ме измами, няма да избегне разплатата! Хванете я както си е и я изхвърлете през прозореца!
Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Одраната старица"
("Il racconto dei racconti" - "La vecchia scorticata")
Като чула това, старицата започнала да се защитава, да рита и да хапе, като казвала, че не признава присъдата за справедлива, че кралят сам я докарал с въженцето на уговорките, като я убеждавал да му дойде в леглото, че е готова да извика поне стотина мъдреци в своя защита, а накрая завършила с такива изречения като "от стара кокошка, по-хубава супа става" и "не тръгвай по нов път, а върви по стария". Въпреки това я хванали веднага, залюлели я и я изхвърлили в градината. Но за нейно щастие тя не си строшила врата, а косите ѝ се закачили за клоните на една смокиня и тя увиснала във въздуха.
Същата сутрин, още преди Слънцето да завладее териториите, които се съгласила да отстъпи Нощта, едни феи, като минавали през градината, поради някаква досада не говорели помежду си и не се смеели. Но когато пред очите им се явило увисналото в клоните привидение, което още преди положеното време прогонило нощните сенки с вида си, те започнали така да се смеят, че едва не си докарали херния. Като разтворили усти при това зрелище, дълго не могли да ги затворят. И от благодарност за спектакъла всяка от тях дала на старицата това, за което имала вълшебна сила: всички, идна след друга, казали вълшебна дума да бъде млада, красива, богата, благородна, добродетелна, желана и успешна. След това феите изчезнали, а старицата се озовала в градината, седнала на кадифен стол със златни ресни, а дървото, на чиито клони висяла, се превърнало в зелен кадифен балдахин със златна подплата. Лицето ѝ станало като на петнадесетгодишна девойка, така прекрасна, че редом с нея всяка красавица би приличала на смачкана обувка до изящна, идеално подбрана за крака пантофка. В сравнение с тази грация всички останали грации можело да бъдат достойни само за "Феривеки" и Лавинаро [10]. Където би могла да постигне успехи с весел поглед и ласкава дума, там другите можели само да играят на "фалирала банка". А при това била облечена толкова изискано, с такава елегантност и разкош, че все била кралска особа: златото заслепявало, скъпоценностите блещукали, цветовете режели очите, а наоколо стояли толкова пажове и девойки, колкото хора има при процесиите в деня за прощаване на греховете.
По това време, като си метнал на раменете едно одеяло и си обул обувките, кралят погледнал през прозореца да види какво е станало със старицата. И видял нещо, което и на сън не му се било явявало. С отворена уста, като омагьосан, той разглеждал чудноватата девойка и ту се любувал на косите, част от които падали по раменете ѝ, а част били заплетени в златна плитка и карали Слънцето да завижда, ту не можел да отмести взор от веждите, извити като лъкове, поразяващи безпогрешно сърцето, ту гледал очите, тези фенери на стражите на Любовта, ту съзерцавал устата, тази любовна преса, с която Грациите мачкали гроздето на удоволствието и изцеждали прекрасно "греко" и изискана "манджагуера" [11].
Всичко му святкало и кръжало пред очите като на полудял писар, когато гледал колиетата и огърлиците, които струели по гърдите ѝ, когато гледал обгръщащите я скъпоценни тъкани, и разговаряйки сам със себе си, той мърморел: "Спя ли още, или съм буден? Наред ли съм, или си губя ума? Аз ли съм, или не съм аз? От коя пушка излетя този прекрасен куршум, за да срази краля и да го повали на земята? Пропадам, загивам, ако веднага не получа помощ! Как, откъде изгря това слънце? В коя градина израсна това дивно цвете? Откъде се излюпи тази птичка, за да измъкне от мене с клюна си, като червейче от земята, цялата сила на въжделението? Кой кораб я докара в тази страна? Какъв облак я изля като дъжд на тази земя? Какви потоци красота ме повличат към морето на вдъхновенията?"
След тези думи изтичал по стълбата, застанал пред подмладената старица и готов, подобно на червей, да пълзи към нея по земята, казал: "О, муцунка на гълъб! О, какавида на грацията! О, прекрасна гугутка от колесницата на Венера! О, триумфираща верига на любовта! Ако не си потопила сърцето си във водите на Сарно, ако в ушите ти не е насипано тръстиково семе [12], ако в очите ти не е попаднало лястовиче лайно [13], уверен съм, че ще разбереш и ще видиш болката и мъката, с която картечът на твоите прелести порази гърдите ми и от упор, и от рикошет! Ако не съзнаваш, че от пепелта на твоето лице е направена лугата, която разяжда гърдите ми, че от пламъка на въздишките е разпалена печката, в която кипи кръвта ми, можеш да съдиш поне по това с какво въже ме връзва златото на твоите коси, на какви въглени ме пече чернотата на твоите очи, с каква стрела ме пронизва яркият лък на твоите устни! Затова не затваряй с желязна решетка вратата на милостта, не събаряй мостовете на милосърдието, не заграждай пътя на съчувствието. А ако не ме смяташ за достоен да получа амнистия от твоето мило лице, постави ме поне под стражата на благосклонните думи, дай охранителна заповед на желанията и напиши гаранционно писмо на добрата надежда, иначе ще си изнеса оттук обувките и няма да ги видиш повече".
Тези и други думи се леели от гърдите му и трогнали подмладената старица, така че в края на краищата тя отстъпила и се съгласила да се омъжи за него. Като станала от кадифения стол, тя поела протегнатата ръка и двамата отишли заедно в двореца, където веднага бил организиран голям пир, на който били поканени всички благородни дами от страната. Но невестата пожелала заедно с другите да дойде и сестра ѝ.
Но се наложило да се потрудят доста, за да я намерят и да я заведат на пиршеството, защото от страх тя се била скрила така, че и следа от нея не останала. Но Бог знае как я довели, сложили я да седне до своята сестра, която била съвсем неузнаваема, и всички започнали да правят казаното в "Gaudeamus" [14]. Но старицата, на която не ѝ провървяло, не гледала кралските гозби, защото друг глад я разяждал отвътре: тя се пукала от завист, като виждала младата кожа на сестра си. Затова все я дърпала за ръкава и повтаряла: "Каква направи, сестрице, какво направи? Ах,колко ти върви!" Но сестра ѝ отвръщала: "Мълчи и яж, после ще говорим!" А кралят попитал какво има. Тя му казала, че сестра ѝ иска зелен сос. И кралят наредил да донесат сосове от чесън, пипер, горчица и всякакви други, за да се храни гостенката с добър апетит.
Но старицата, на която и сладкишът ѝ горчал като злъчка, продължавала да дърпа сестра си, като я питала: "Какво направи, сестрице, какво направи? Някакво писмено заклинание ли трябва да нося под дрехите?" А сестра ѝ отвръщала: "Мълчи, има време да ти разказвам, сега яж, не бързай! После ще говорим". Любопитният крал попитал какво иска гостенката, а младата му съпруга, объркана като пате в кълчища, така че нищо не можела вече да хапне, казала, че сестра ѝ иска нещо сладко. И като сняг се посипали курабийки, налитали на вълни вафли и захаросани плодове, бушувал поток от сладки желета, леел се дъжд от пасти с меден и плодов пълнеж.
Но старицата, в която се въртяло колело на чекрък, се залепила като полип за сестра си и продължавала предишната музика. А тя, като нямала повече сили да се съпротивлява и искала само да я махне от себе си, отвърнала: "Одраха ми кожата, сестрице!" Като чула това, завистливата старица казала: "Да, но аз не стоя по-долу. Ще си опитам също късмета. Няма само ти да ядеш от златни съдове. Няма само ти да се наслаждаваш на щастието, нека и яз да получа нещо".
Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Одраната старица"
("Il racconto dei racconti" - "La vecchia scorticata")
Между другото започнали да прибират трапезата и тя, като се направила, че иска да отиде по нужда, изтичала в бръснарницата. Там намерила майстора, дръпнала го настрани и му казала: "Давам ти петдесет дуката, а ти ме одери от главата до петите".
Бръснарят помислил, че се е побъркала, и казал: "Върви си, сестро, не говориш нормално, трябва да се лекуваш". Но старицата, като потъмняла, отвърнала: "Ти не си нормален, щом не си виждаш изгодата. Не само ще ти дам петдесет дуката, но ако се справиш добре, цял живот бръснар на Фортуна ще бъдеш. Залавяй се за работа веднага и ще намериш своето щастие".
Бръснарят дълго спорил с нея, ругаел, противял се, но накрая, като останал без сили, постъпил според пословицата "Вържи магарето, където стопанинът му казва". Седнал на стола и започнал да я дере, по нейно желание, както се бели гнил зелев кочан. А тя, окървавена, търпяла и само повтаряла: "Ах, ако искаш да си красива, трябва с мъки да платиш". Той продължавал да я дере, а тя все казвала същото. Така заедно, той с ръката си, тя с гласа си, свирели на лютнята на нейното тяло, като се спускали постепенно по грифа към самата му основа. И накрая тя дала от долната палуба изстрел за отплуване, като поела риска да оправдае думите на Санадзаро [15]:
завистта, мой сине, сама се унищожава.
.
1. Здрава скала.
2. Изречението е стих от детска песничка.
3. Отново изречение от детска песничка.
4. Намек за описание у Плиний Стари ("Естествена история", XXVII, 28).
5. Черен яспис (лидийски камък), с който в древността определяли качеството на благородните метали.
6. Бележка на П. Н.: В руския превод: "Прыгай, улитка, счастье любит прытких!" ("Скочи, охлювче, щастието обича пъргавите!"). В оригинала обаче е така, както е и в превода горе: "Sauta, Maruzza, e dà la mano a Cola". Според бележката в руския превод това е стих от детска песничка, според една бележка (на италиански) към публикация на оригиналния текст е пословица.
7. В Южна Италия краставица казвали на глупав, неумел и безполезен мъж.
8. Става дума за Амур, синът на Вулкан и Венера. Наречен е "мним слепец", защото любовта е сляпа, но Амур въпреки това стреля точно със своя лък.
9. Районът Мантракио (от гръц. μάνδρα - обор, ясла), съседен на кейовете на неаполитанското пристанище, имал лоша слава заради престъпността и лошите си хигиенни условия. Общата мрачна картина завършвала кланицата, отпадъците от която се хвърляли направо в морето. Позилеко (на неап., ит. Позилипо) е предградие на Неапол, любимо място за отдих още от древни времена. Името му идва от гръц. παυσίλυπος - прогонващ тъгата.
10. Улица "Феривеки" ("стари железа") в Неапол се наричала така, защото там някога купували железни отпадъци. Лавинаро е масто, където домакините и слугините перели бельо в специално прекаран канал.
11. Названия на популярни вина, произвеждани в Кампания.
12. За река Сарно имало поверие, че всеки, който се изкъпе в нея, става безчувствен като камък. Тръстиковоот семе се смятало за вредно и убиващо.
13. Смятало се, че изпражнение от лястовица, попаднало в окото, води до ослепяване.
14. "Gaudeamus igitur, juvenes dum sumus" ("Да се веселим, докато сме млади") - началните думи на студентска песен, създадена през XIII или XIV в. По-късно се разпространява по цяла Европа и до ден днешен се смята за международен студентски химн.
15. Якопо Санадзаро (1458-1530) - неаполитански поет и прозаик, автор на "Аркадия", една от най-популярните книги по времето на Ренесанса, оказала влияние както върху литературата, така и върху изобразителното изкуство. Изкуствоведите смятат, че по-специално е дала тласък за развитието на пейзажния жанр в живописта. През XVI в. "Аркадия" е издадена в Италия повече от осемдесет пъти и освен това е преведена на основните европейски езици.
ДЕН ВТОРИ
МАГДАНОЗКА
(PETROSINELLA)
Първа забава от втория ден
ЕДНА БРЕМЕННА ЖЕНА ЯДЕ ОТ МАГДАНОЗА В ГРАДИНАТА НА ЕДНА ОРКА И ХВАНАТА НА МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕТО, ОБЕЩАВА ДА Ѝ ДАДЕ БЪДЕЩОТО СИ ДЕТЕ. КОГАТО СЛЕД ТОВА СЕ РАЖДА МАГДАНОЗКА, ОРКАТА Я ВЗЕМА ОТ МАЙКАТА И Я ЗАТВАРЯ В ЕДНА КУЛА. СИНЪТ НА ЕДИН ПРИНЦ СЕ ВЛЮБВА В НЕЯ И Я ОТКРАДВА. С ПОМОЩТА НА ТРИ ВЪЛШЕБНИ ЖЪЛЪДА ДВАМАТА СЕ СПАСЯВАТ ОТ ОРКАТА И КОГАТО ПРИСТИГА В ДОМА НА ЛЮБИМИЯ СИ, МАГДАНОЗКА СТАВА ПРИНЦЕСА.
Толкова ми се иска да видя нашата принцеса весела, че през изминалата нощ, докато наоколо беше тихо, ровех в старите сандъци на ума си и тършувах из далечните кътчета на паметта си, избирайки нещо от историите на добрата госпожа Киарела Вусиоло, бабата на съпруга на моята леля (да я приеме Господ в своето царство, а на вас да даде добро здраве). Тъкмо тези приказки ще разказвам, по една на ден, и се надявам, че ще ви харесат. Но и да не успеят, подобно на кавалерийски ескадрон, да отбият от вашите души всичките атаки на скръбта, то поне ще затръбят като тръби, вдигайки и призовавайки за битка моите приятелки. И те, способни на велики подвизи, ще обезщетят немощта на моя разказ с излишъка от своята доблест.
Имало едно време една бременна жена на име Паскадоция. Веднъж, като надникнала през прозореца, който гледал към градината на една орка, тя видяла кокетна леха с магданоз и толкова ѝ се приискало да го опита, че била готова на момента да припадне. И като нямала сили да устои, изчакала орката да отиде някъде, прескочила в градината и си откъснала една китка. Но орката се върнала и като започнала да бере магданоз за зелен сос [1], разбрала, че някой е посетил лехата преди нея. И си казала: "Да не съм жива, ако не заловя крадливата ръка! И тя не само ще съжалява, но и ще запомни за цял живот: от своята паница яж и не облизвай чуждите котли!"
А нещастната жена продължавала да прескача в градината; и накрая една сутрин орката я хванала с яростен вик: "Падна ли ми, крадло такава! Кажи сега, след като имаш ум да крадеш, с какво ще се разплатиш за това, че ми скубеш градината? Да не мислиш, че ще те пратя в Рим на покаяние? Ще имаш да вземаш!"
Бедната Паскадоция започнала да моли за милост, като казала, че е била съблазнена да сгреши не от демона на лакомията и ненаситността, а защото е бременна и се е страхувала, че ако не хапне магданоз, върху лицето на детето ѝ ще се появят лунички. И че орката също трябва да бъде благодарна, защото хората казват, че който не даде на бременна жена да хапне от това, което иска, на двете му очи ще излезе ечемик [2]. "Не съм момиченце, за да ме залъжеш с приказки - отвърнала орката. - И не мисли, че ще ме хванеш на кукичката с твоите думи. Смятай, че си оскубала до последно лехата на своя живот, ако не се закълнеш да ми дадеш детето, което чакаш, независимо дали е момче или момиче". Нещастната Паскадоция, като не знаела как да се отърве от тази беда, се заклела, като сложила едната си ръка върху другата [3]. Едва тогава орката я пуснала.
И ето че когато настъпило времето да роди, тя дала живот на момиченце, хубаво като скъпоценно камъче, и го нарекла Магданозка, защото от този ден нататък носело на гърдите си малка китка магданоз. Растяла Магданозка не с дни, а с часове, а от седем години започнала да ходи при учителка да учи четмо и писмо. А всеки път, когато орката я срещала на улицата, ѝ казвала: "Кажи на майка си да помни своето обещание; аз не съм забравила нищо". И толкова често повтаряла това, че бедната майка, като нямала сили да понесе тази музика, казала раздразнено: "Ако срещнеш още един път старицата и тя ти напомни отново за обещанието, кажи ѝ: ето, вземи ме!"
Магданозка, която не подозирала нищо, срещнала отново орката; и щом орката повторила обичайните си думи, тя отговорила невинно така, както я научила майка ѝ. Орката я хванала веднага за косите, завлякла я в гората - където Слънцето не водело конете си, за да не плаща на Тъмнината наем за това пасище - и там я затворила в една кула, която се появила от един неин жест без прозорци, без стълби, с едно само прозорче на върха. През прозорчето Магданозка спускала своите дълги и предълги златни коси, а орката се качвали и се спускала по тях като корабен юнга по вантите на мачтата.
Веднъж се случило орката да замине надалече от кулата, а Магданозка погледнала през прозорчето и разпуснала прекрасните си коси. Синът на един принц, като минавал наблизо, видял двете спускащи се по стената златни знамена, които призовавали всеки да се запише незабавно в армията на Амур, а сред драгоценните вълни забелязал лицето на Сирена, способно да омагьоса всяко едно сърце. Увлечен безмерно от тази красота, той ѝ изпратил отначало меморандум от въздишки, но скоро отправил искане замъкът да бъде предаден в ръцете му.
Преговорите вървели доста успешно, защото младият принц получавал кимане с глава за въздушните целувки, жарък блясък в очите за реверансите, признателност за подаръците, надежди в замяна на обещанията и нежни думи в отговор на многоречивите признания. Това продължило много дни, докато не свикнали толкова един с друг, че даже си уговорили среща: с идването на нощта - времето, когато Луната играе със звездите на "нямо врабче" - Магданозка трябвало да даде на орката сънотворно питие, за да може младият принц да се качи безпрепятствено горе по златните коси на своята любима.
Настъпил уреченият час, принцът отишъл при кулата, свирнал и Магданозка спуснала косите си, а той ѝ казал: "Вдигай!" Вдигнат до прозорчето, той скочил в стаята и си направил малко угощение с магданозения сос на Любовта, а после - преди Слънцето да обучи конете си да прескачат през обръча на Зодиака - се спуснал по същата златна стълба и тръгнал по пътя си.
Така продължило дълго време, но една кумица на орката подушила нещата и - според пословицата "Взе да учи руски и си навря муцуната в лайното" [4] - казала на орката да внимава, защото Магданозка е завъртяла любов с някакъв момък, а тя чула какво си говорят и видяла как той влиза в кулата. Та ако работата е стигнала до "лявата му ръка е под главата ми" [5], момичето вероятно ще си смени до май месец жилището [6].
Орката благодарила на клюкарката за предупреждението и отвърнала, че знае как да препречи пътя на Магданозка, защото е омагьосала бягството от кулата. Ако няма трите вълшебни жълъда, скрити зад една от гредите на тавана на кухнята, опитите ѝ да се измъкне ще завършат с неуспех.
Но докато си бъбрели така, Магданозка, която си отваряла очите на четири и отдавна подозирала, че съседката им не е добра жена, подслушала техния разговор. И ето че когато Нощта окачила да висят черните си рокли, за да ги предпази от молци, дошъл както винаги младият принц. Магданозка му помогнала да се качи в кулата и му разказала за трите жълъда, които знаела как да използва, защото разбрала за вълшебството от орката. След това оплела въжена стълба, по която се спуснали долу и хукнали по посока на града.
Но кумицата на орката, като видяла как се отдалечават, надала вик. И викала, докато не събудила орката, която, след като видяла, че Магданозка е избягала, се спуснала по въжената стълба,закачена за прозорчето, и подгонила влюбените.
Като я видели, че се носи по-бързо от подивял кон, те си помислили, че вече са пропаднали, но Магданозка си спомнила за трите жълъда и хвърлила единия на земята - веднага се появило едно корсиканско куче, такова страшно, майчице мила!, което, лаейки с широко озъбена паст, се спуснало към орката, за да я разкъса на парчета. Но орката, която била по-лукава и от дявола, бръкнала в торбичката си, извадила парче хляб и го хвърлила на кучето. И то, щом изяло хляба, подвило опашка и цялата му злост се изпарила.
Орката се понесла отново след бегълците. Тогава Магданозка, като я видяла да се приближава, хвърлила втория жълъд. Появил се страшен лъв, ударил земята с опашката си и разтърсил грива. Като разтворил уста, широка две педи, той вече бил готов да скочи върху орката. Но тя, като изтичала обратно до дома си, одрала едно магаре, което пасяло на ливадата, и като надянала кожата му, се спуснала срещу лъва. И той, като я взел за истинско магаре, така се уплашил, че и до ден днешен все още бяга.
Като преодоляла второто препятствие, орката хукнала отново след нещастните влюбени, които - като чули тропот и видели стълб прах до самото небе, разбрали, че преследвачката е близо. А орката, която се страхувала, че лъвът може да се върне, не свалила от себе си магарешката кожа. Тогава Магданозка хвърлила третия жълъд и се появил вълк, който не дал на орката време да намери ново средство за спасение и я изял все едно е магаре. Така влюбените, като избегнали всички опасности, стигнали малко по малко до родната страна на младия принц. Там, като измолил съгласието на баща си, той взел Магданозка за жена. И след толкова вълнения се изпълнило за тях казаното:
час един в пристанище спокойно
сто години щастие е сякаш.
.
1. Магданозът се използва широко в италианската кухня, включително и за приготвяне на зелени сосове.
2. Смятало се, че ако не се даде на бременна жена от това, което поиска, детето ѝ ще се роди с един или друг дефект, но и този, който не е дал, ще бъде наказан.
3. Ритуален клетвен жест.
4. Неап. Pigliannose lo ʹmpaccio lo Russo, voze mettere lo musso а la merda - пословица за тези, които се занимават с чужди работи в своя вреда.
5. "Лявата ръка е под главата ми, а с дясната ме прегръща" ("Песен на песните", 2, 6; 8, 3). "Песен на песните" се приписва на цар Соломон, а западната църква от стари времена я използва широко в богослужението си; отделни фрази от нея били известни и на простолюдието. В разговорната реч с думи от посоченото изречение (на развален латински те звучат като leva еio) се означавал сексуален контакт.
6. В началото на XVII в. в Неапол със специален указ на вицекраля 4 май бил определен за ден, в който изтичат договорите за наем на жилища.
ВЕРДЕ ПРАТО
(VERDE PRATO)
Втора забава от втория ден
ЕДИН ПРИНЦ СЕ ВЛЮБВА В НЕЛА И ХОДИ ЧЕСТО ПРИ НЕЯ ПО ЕДИН КРИСТАЛЕН ПРОХОД. НО НЕЙНИТЕ ЗАВИСТЛИВИ СЕСТРИ РАЗРУШАВАТ ПРОХОДА И ПРИНЦЪТ, ЦЕЛИЯТ В РАНИ, СЕ ОКАЗВА НА РЪБА НА ГИБЕЛТА. ПО ЩАСТЛИВА СЛУЧАЙНОСТ НЕЛА НАУЧАВА ЗА СРЕДСТВО, НЕОБХОДИМО ЗА НЕГОВОТО СПАСЕНИЕ, ДОНАСЯ ГО НА БОЛНИЯ, ИЗЦЕЛЯВА ГО И СТАВА НЕГОВА ЖЕНА.
Ох, мили мои, с какво удоволствие слушали всички до самия край приказката на Цеца! Слушали така, че ако разказвала още едни час, този час щял да им се стори само един миг. И тъй като дошъл редът на Чека, тя захванала да разказва:
- Наистина е удивително, ако се замисли човек, че от едно и също дърво могат да се направят статуи на богове и греди за бесилка, императорски тронове и капаци за нощни гърнета; и е трудно да си представим, че от едни и същи боклуци правят хартията, която - заедно с написаното на нея любовно писмо, целуват устните на прекрасна жена, както и тази, с която си трие задника някое нищожество: само от мисълта за това ще изгуби разума си и най-добрият астролог на света. Нима не е учудващо, че една и съща майка ражда добра дъщеря и друга - същинска чума, едната лентяйка, а другата къщовница, едната прекрасна, а другата безобразна, едната завистлива, а другата радушна, едната целомъдрена Диана, а другата разпътна Катарина, едната нещастна, а другата пазена от добрата съдба; защото разумът ни казва, че ако и двете имат един и същи корен, би трябвало да имат и обща природа. Но да оставим тези разсъждения за хората, които са по-вещи в тази област. А аз ще дам пример за това, което казах, с една приказка за трите дъщери на една майка, от която ще видите разликата в техните навици, които завличат злите в гроба, а добрата възнасят до колесницата на Фортуна.
Живеела някога една майка с три дъщери, от които двете по-големи толкова нямали късмет, че никога в нищо не им вървяло: всичките им замисли пропадали, всичките им надежди се разсипвали като пясък. А третата, най-малката, която се казвала Нела, още от майчината си утроба имала щастлива съдба. Човек би могъл да си помисли, че когато се е родила, всички са се сговорили да ѝ дадат най-доброто, което имат: Небето ѝ дало най-яркия блясък от своето сияние, Венера - най-добрата част от своята красота, Амур - най-хубавия букет от своята сила, Природата - цвят от цветната си одежда. Всяко нейно начинание постигало целта си, всеки неин замисъл бил остър като копие; а като започнела да танцува - нямало случай да не я похвалят.
И колкото повече ѝ завиждали нейните неуспешни сестри, толкова повече я обичали останалите хора. Колкото те искали да я закопаят жива в земята, толкова другите желаели с радост да я понесат на ръце.
Имало в тази страна, наречена Верде прато [1], един принц вълшебник, който се научил да ходи на риболов при Нела - там хвърлял въдицата си в морето на нейната красота. И толкова често мятал кукичката на любовното робство пред тази прекрасна златна рибка, че накрая я закачил за хрилете на чувствата и тя започнала да му принадлежи с душа и тяло. А за да се наслаждават един на друг без подозренията на майка ѝ, която също била голямо зло, принцът дал на Нела вълшебен прах и прокарал кристален проход: той започвал от кралския дворец и свършвал точно под леглото на Нела, въпреки че разстоянието между тях било цели осем мили. И казал: "Всеки път, когато ти се прииска да ме покълвеш, врабченце мое прекрасно, хвърли щипка от този прах в огъня, повикай ме и аз веднага ще дотичам по кристалния път, за да се насладя на твоето сребърно личице".
И след тази уговорка не минавала една нощ, в която принцът да не препуска натам и обратно по своя кристален проход. Но сестрите на Нела, които непрекъснато я шпионирали, подушили какво става и решили да напакостят на милото лакомо късче. В желанието си да разкъсат прекрасния шев на любовните срещи те разрушили прохода на много места. И веднъж, когато злощастното момиче, като хвърлило щипка прах в огъня, извикало своя любим, той, който обикновено тичал при нея гол, целият обзет от страст, бил накълцан от острите краища на кристалите така, че направо да ти е жал да го гледаш. Като нямал сили да върви повече напред, губейки кръв, той се върнал в двореца, целият нарязан като немски гащи и паднал на леглото си. Научавайки за нещастието, всичките лекари от Верде прато се събрали край неговата постеля.
Но понеже кристалът бил вълшебен, раните се оказали толкова тежки, че човешките лекарства не можели да помогнат на принца. Като видял, че състоянието му е безнадеждно, кралят издал указ: който намери лекарство, способно да изцели сина му, ако е жена, ще стане негова съпруга, а ако е мъж - ще получи половината кралство.
Като чула това, Нела, която била готова да умре вместо принца, намазала лицето си с чернилка, преоблякла се така, че никой не можел да я познае, и тайно от сестрите си напуснала къщата, желаейки да види своя любим, докато е още жив. Но - понеже златните топки, с които Слънцето си играело по полята на небето, вече се търкулнали в дупката на запада - я застигнала нощ в гората близо до жилището на един орк и тя, за да избегне опасността, се качила на едно дърво.
А през това време оркът и жена му седели на масата, като оставили прозореца отворен, за да вечерят на прохлада. И когато свършили да омитат чиниите и да опразват чашите, те започнали да си говорят за разни неща, а Нела, която се спотайвала тихичко наблизо - на една ръка разстояние, чувала какво си приказват.
И между другото орката попитала мъжа си: "Косматко май, какво се чува? Какво се говори за света?" А той отвърнал: "Смятай, че няма нищо хубаво, всичко върви накриво и с заника напред". "Ама какво става?" "Ако започна да ти разказвам нашироко за разните мръсотии, очите ти ще изскочат и няма да се върнат обратно. А накратко - награждават шутовете, почитат подлеците, дават за пример страхливците и безделниците, прославят убийците, покровителстват мошениците [2], пък за добрите хора пет пари не дават. Толкова подобни истории зная, че направо ще се гътна. А на тебе ще ти разкажа само една, която се случи неотдавна със сина на краля, който беше направил един кристален проход - за да тича гол при едно красиво момиче. И не зная на кого му е хрумнало да разруши прохода, та се е изпонарязал така, че докато не му залепят всичките дупки, душата му ще изтече. И макар че кралят е разгласил сред народа указ с големи обещания за този, който излекува сина му, не се получава нищо. Кралят само ходи и си човърка зъбите, но по-добре е да готви саван за сина си, а за себе си да шие черни дрехи".
Като чула какво е причинило нещастието на нейния любим, Нела заплакала беззвучно и си казала: "Коя ли е тази проклета душа, която е разрушила прохода, по който летеше към мене моето ненагледно птиченце? Защо е подкопала пътя, по който се носеше към мене моето дихание?"
Но тъй като орката продължавала да говори, Нела замряла и се вслушала отново, за да не пропусне нито една дума. А тя казала на мъжа си: "Наистина ли е изгубен светът за нещастния човек? Не може ли да се намери средство, което да го избави от това нещастие? Огън да я гори тази медицина! На едно въже да увиснат всичките лекари! Гален и Месое [3] да върнат парите на учениците си, след като не са ги научили как да излекуват принца!"
"Чуй ме, моето момиче - отвърнал оркът. - Лекарите не са длъжни да знаят за лекарство, което го няма по целия свят. Не става дума за колика, че да я лекуваш с маслена вана, не е треска, за да я прогониш с лекарства и диета, не е обикновена рана, за която е достатъчен пластир от коноп и жълт кантарион. Защото кристалът е вълшебен и има сила като луковия сок за острите стрели, който причинява неизцелими рани. Съществува само едно нещо на света, което може да му спаси живота, но не ме питай какво е, защото е много скъпо". "Кажи ми какво е, зъбатко мой, защото направо ще умра" - започнала да го уговаря орката.
И оркът отговорил: "Ще ти кажа, но ако се закълнеш да не казваш на нито една жива душа, защото домът ни ще загине и ние ще изгубим живота си". "Не се съмнявай, красивото ми мъжленце. По-скоро ще видят свиня с рога, маймуна без опашка [4] и къртица с очи, отколкото да пророня даже една дума". И когато се заклела, слагайки едната си ръка върху другата, оркът ѝ казал: "Знай, че нито под небето, нито по лицето на земята няма никакво средство, което може да спаси живота на принца, освен едно. И това средство е нашата сланина: ако се намажат с нея раните, само тогава ще остане в дома си душата, която вече се е приготвила да изнесе багажа си на улицата".
Като чула тези думи, Нела, както се казва, дала време на времето: почакала, докато орките се наприказват, а след това слязла тихо от дървото и като събрала смелост, започнала да тропа по вратата на орка и да вика: "О, господа мои благородни орки, съжалете ме, дайте ми милостиня, проявете капка състрадание и зрънце милосърдие към бедната и нещастна просякиня. Съкрушена от зла съдба, захвърлена в чужбина, останала без всякаква помощ, нощта ме застигна сред горските гъсталаци; не ме оставяйте да умра от глад!"
И туп-туп-туп по вратата.
Орката, която се уморила от този шум, искала да ѝ хвърли нещо за ядене и да я отпрати, но оркът, който обичал християнска плът повече отколкото щиглец орехи, мечка мед, котка риба, овца сол и магаре трици, казал на жена си: "Пусни бедната жена, че ако остане в гората, може да я изяде вълк". Жена му отворила вратата на странницата и оркът вече си мечтаел в своето космато милосърдие как ще я разреже на лакоми парчета.
Но пияницата и кръчмарят си правят различни сметки и ето че когато оркът, добре налял се с вино, заспал, Нела взела един нож от кухненския сандък и сама го нарязала на парчета. После сложила сланината му в едно глинено гърне и забързала към двореца, където се изправила пред краля и се наела да изцели сина му.
Кралят, много радостен, я въвел в стаята на синя си и тя, като го намазала целия със сланината, прибавила думата, която казвала винаги, когато хвърляла щипка прах в огъня. Раните веднага заздравели и принцът скочил здрав и бодър като риба във вода.
Като видял това, кралят казал на сина си: "Тази добра жена, макар че е бедна и не е много красива, заслужава наградата, която съм обещал в указа, и ти ще трябва да се ожениш за нея". Принцът изслушал баща си и отвърнал: "Не, нека си върви по пътя. Нямам запас от излишни сърца, за да мога да ги раздавам. А единственото, което имам, е обещано на друга жена; вече не аз, тя е негов повелител". А Нела му казала: "Струва ли си да мислиш за тази, която причини твоето нещастие?" "Нещастието ми го докараха сестрите завистнички - отговорил принцът. - Те ще отговарят за това, а моята любима не е виновна за нищо". "Нима наистина я обичаш толкова?" - попитала Нела. А принцът отвърнал: "Обичам я повече от самия себе си". "Тогава - казала Нела, - ме прегърни, притисни ме с ръцете си, защото аз съм огънят на твоето сърце!"
Погледнал я принцът, черна в лицето и в обноските, и казал: "Ти не си огън, а главня. Така че се дръпни, да не ме изцапаш". Като видяла, че не може да я познае, Нела помолила да ѝ донесат чиста вода и когато си измила лицето, от него се отдръпнали облаците на саждите и надникнало ясно слънце. Принцът я прегърнал, притиснал я към гърдите си, както коралов полип се прилепва към скалите, и я взел за жена. А сестрите заповядал да зазидат живи в една печка, за да могат като пиявици да повръщат в пепелта кръв, премесена с мръсотията на смъртната завист, потвърждавайки с всичко това пословицата:
няма злодеяние, което да остане ненаказано..
1. Зелена ливада.
2. В оригинала e употребена думата zannettarie, означаваща престъпници, които изрязват краищата на дребните сребърни монети, от което те придобивали неправилна форма и нееднакво тегло.
3. Яхия ибн Масавай ал Мардини, известен в Европа като Месое Младши (около 925-1015) - сирийски лекар, който работи в Багдад и Кайро, християнин от несторианското направление. Създава фармакологична енциклопедия в дванадесет части, която в продължение на седем века е основен наръчник по темата не само на Изток, но и в Европа.
4. Бележка на Павел Николов: в оригинала - "с опашка".
ТЕМЕНУЖКА
(VIOLA)
Трета забава от втория ден
ТЕМЕНУЖКА, НА КОЯТО ЗАВИЖДАТ СЕСТРИТЕ Ѝ, СЛЕД ДЪЛГА РАЗМЯНА НА ШЕГИ И ЗАКАЧКИ С ЕДИН ПРИНЦ, ВЪПРЕКИ ТЯХНАТА ЗАВИСТ, СТАВА НЕГОВА ЖЕНА.
Разказът на Чека трогнал слушателите до дъното на душата им и всички, като похвалили хиляда пъти принца, че е скроил вярно куртката [1] на сестрите на Нела, превъзнесли до звездите всеотдайната любов на момичето, което при такива опасности е могло да се покаже достойно за любовта на принца. Но Тадео дал знак на всички да млъкнат и наредил на Менека да направи своята вноска; и тя изпълнила дълга си по следния начин:
- Завистта е истински ураганен вятър, който събаря опорите на човешката слава и издухва посевите от полето на добрите надежди. Но много често, по повеля на небето, се случва този вятър, който уж навежда човека с лице към земята, да тласне всъщност към неочаквано щастие. Пример за това ще видите в приказката, която ще ви разкажа.
Живял някога един добър и не много беден човек на име Коланело, той имал три дъщери, които се казвали Роза, Карамфилка и Теменужка. И най-малката била толкова красива, че все едно готвела ястия, способни да пречистят всяко сърце от всякаква горест; поради което опекла и изсушила и Чулоне, сина на краля, който - минавайки често през долината, където работели в градината трите сестри, свалял всеки път шапката си и казвал: "Здравей, здравей, Теменужке!" На което тя винаги отговаряла: "Здравей, сине на краля! Аз мога повече от тебе".
Заради тези нейни приказки сестрите ѝ се сърдели много и мърморели: "Каква си невежа, че задяваш сина на краля, що за лоши маниери!" И тъй като Теменужка не обръщала внимание на думите им, те, за да си отмъстят, тичали при баща си и се оплаквали, че по-малката им сестра е станала много нахална и дръзка, че се отнася непочтително към принца, все едно са равни, и че някой път, ако не днес, то утре, на него ще му кипне и ще ѝ даде да се разбере.
Коланело, като разумен човек, за да избегне подобни случаи, изпратил Теменужка да поживее при една от своите лели, която се казвала Кучеванела, та да ѝ помага в работата. Но принцът, като минавал, както обикновено, край къщата им и не виждал мишената на своите желания, за броени дни заприличал на славей, който не е намерил пиленцата си в гнездото и прелита от клон на клон, оплаквайки загубата. Той често слагал ухо на ключалката, докато не разбрал от разговорите къде живее в момента Теменужка. Тогава отишъл направо при лелята и ѝ казал:
- Госпожо, ти знаеш кой съм, какво мога и на какво съм способен. Нека това, което искам да ти кажа, си остане между нас и ще мълчим за него и ти, и аз; направи ми една услуга и след това искай от мене колкото пожелаеш пари.
- С всичко, което е по силите ми - отвърнала старата жена, - съм готова да служа на вашите заповеди.
И принцът казал:
- Не искам нищо друго, освен да целуна Теменужка, а след това, ако щеш, и парцалите ми вземи.
А старата жена отговорила: - За да ви угодя, ще се радвам и одеялото над вас да държа, когато лежите в леглото заедно Но не искам тя да се досети, че съм послужила за дървената част на това копие, че именно аз имам пръст в тази срамна работа. Няма да е добре в края на дните си да заслужа звание, достойно за момчето, което движи ковашкия мех. И всичко, което мога да направя за тебе, е да те скрия в стаичката зад градината, а аз ще намеря повод да изпратя там Теменужка. И ако ти, след като имаш в ръцете си и плата, и ножиците, не си свършиш сам работата, вината ще бъде единствено твоя.
Принцът, като чул този отговор, дарил лелята с всичката си щедрост, и - без да губи време, се мушнал в стаичката. А старата жена, под предлог, че иска да скрои някакъв плат, казала на племенницата си:
- Теменужке, момичето ми, ако ме обичаш, иди, миличка, в стаичката и ми донеси метъра.
И Теменужка отишла послушно в стаичката, където я чакала засадата; грабвайки метъра, ловка като котка, тя изскочила оттам, като оставила принца с пръст в устата, почервенял от срам и сърдит от огорчение.
А старата жена, като видяла колко бързо се върнала, разбрала, че уловката на принца не е постигнала целта си и след известно време казала на момичето:
- Иди, племенничко моя, в стаичката и ми донеси кълбото брешанска [2] прежда, което се намира в онова шкафче.
Теменужка хукнала, взела кълбото и се изплъзнала като змиорка от ръцете на принца. Минало още малко време и лелята отново казала:
- Теменужке моя, ако не ми донесеш шивашките ножици от стаичката, с мене е свършено.
И Теменужка, като слязла долу, била атакувана за трети път, но подскочила като ловджийско куче, прескочила капана, изтичала по стълбата нагоре и отрязала с ножиците двете уши на леля си със следните думи:
- Вземи си бакшиша, посреднице! Всеки труд е достоен за награда! Нека отрязаните уши са за тебе като доблестните рани за войника! И ако не ти отрязах носа, то е, за да душиш как вони твоят срам, мерзка своднице, господарска угоднице, съдържателко на бардак, евтина просякиньо, развратителко на деца!"
Като казала това, тя се върнала незабавно вкъщи, оставяйки леля си безуха, а принца вцепенен от изумление.
Но и сега, когато минавал край бащиния дом на Теменужка, както преди, виждайки я да работи, принцът пак подхващал старата песен: "Здравей, здравей, Теменужке!" А тя все така му отговаряла като добър дякон [3]: ""Здравей, сине на краля! Аз мога повече от тебе".
И сестрите ѝ, като нямали повече сили да търпят нахалницата, се наговорили да ѝ видят сметката. Имало в дома им едно високо прозорче, което гледало към градината на един орк и те решили да използват това, за да се избавят от нея [4]. Като изпуснали едно кълбо скъпи конци, с които шиели завеса за кралицата, сестрите започнали да нареждат: "О, горко ни, загубени сме! Няма да свършим работата навреме, освен ако Теменужка, най-малката, най-леката, най-пъргавата, не се спусне по едно въже в градината и не ни донесе изгубените конци!" И Теменужка, като слушала тези оплаквания и нямала сили да гледа сестрите си толкова огорчени, сама предложила да се спусне в градината. Те я вързали с едно въже и като я спуснали долу, хвърлили въжето след нея.
По това време дошъл оркът да види градината си и, като си простудил краката, защото в градината било мокро, пръднал с такава сила и толкова гръмко, че - изненадана, Теменужка се уплашила и извикала: "О, майчице, помогни ми!"
Оркът се обърнал и - като видял прекрасното момиче, си спомнил как чул от някакви студенти, че в Испания конете забременяват от вятъра; затова си помислил, че вятърът от пръднята му е осеменил едно от дърветата в градината и ето че от него се е появило това прелестно създание. Като прегърнал Теменужка с велика любов, той казал: "Дъще, дъщеричке моя, част от моето тяло, дихание на моята душа! Кой би могъл да повярва, че един случаен полъх би могъл да даде форма на толкова красиво личице! Кой би казал някога, че влиянието на студа е способно да създаде такъв пламък на Амур!" С тези и други думи, изпълнени с нежност и топлина, той я отвел при три феи, като им поръчал да се грижат за нея и да я хранят с най-пресните плодове от градината.
А принцът, като не виждал своята Теменужка и нямал никакви вести за нея, ни стари, ни нови, изпаднал в такова отчаяние, че от плач очите му се подули, лицето му посиняло като на мъртвец, устните му станали пепеляви и нито ядял, за да укрепи тялото си, нито спял, за да намери покой. Като разпитвал навсякъде и обещавал награди, той дълго я търсил по цялата околност, докато най-сетне разбрал къде живее.
Повикал орка и му казал, че е много болен (което можело да се разбере и по вида му), та ако оркът се смили над него и го пусне в градината си за един ден и една нощ, и му даде стая за нощувка, това ще бъде достатъчно да си поправи здравето.
Оркът, който бил васал на баща му, не можел да откаже тази малка услуга и щял да се радва даже, ако не му стига една стая, да му даде всичките си стаи, а заедно с тях и живота си. Но принцът му благодарил, помолил само за една стая, която, по щастлива случайност, се оказала до стаята на орка, който спял на едно легло с Теменужка, пазейки я като родна дъщеря.
И когато нощта започнала да си играе със звездите на "Спусни завесата" [5], принцът, като видял, че вратата към спалнята на орка е отворена (защото било лято и мястото било безопасно, а оркът обичал чистия въздух), та като видял това принцът, влязъл тихо-тихо, доближил се до Теменужка и я ощипал два пъти. Теменужка се събудила и започнала да се оплаква: "Леле, колко бълхи!" Оркът пуснал Теменужка да легне на другото легло, но принцът продължил да я щипе в тъмното, а тя все така подвиквала. Оркът ту ѝ давал нов дюшек, ту нов чаршаф и цялата нощ минала в такива занимания - докато зората не донесла вест, че Слънцето е живо, и по цялото небе не започнали да махат черните завеси.
Щом денят осветил стаите, принцът видял момичето да стои на вратата на къщата и казал както винаги: "Здравей, здравей, Теменужке!" И когато Теменужка отговорила: "Здравей, сине на краля! Аз мога повече от тебе", принцът веднага добавил: "Леле, колко бълхи!" Тогава Теменужка разбрала, че нощните ухапвания са били шега на принца и като отишла при феите, им разказала за издевателството.
- Ако е така - казали феите, - ние постъпваме с пиратите като с пирати и към всички негодници прилагаме морския закон. Ако това куче те ухапе, ще му одерем кожата; ако ти напакости един път, ще му го върнем един път и половина. Помоли орка да ти подари чифт пантофки със звънчета и след това остави работата на нас, а ние ще се отплатим на този момък според заслугите!"
Теменужка жадувала за отмъщение и още същия ден измолила от орка пантофки със звънчета. Почакали, докато небето, като генуезка жена, спусне пред лицето си черна тафта, отишли четирите в дома, където спял принцът, там феите с Теменужка станали невидими и влезли вътре. Щом принцът затворил очи, феите предизвикали ужасна суматоха, а Теменужка скачала по пода със звънтящите пантофки, така че от тропота, грохота и звънтежа принцът скочил в хладен пот и ужасен започнал да вика: "Майчице, помогни ми!" Като повторили това три-четири пъти, те избягали.
Като пил сутринта лимонов сок и отвара от семена, за да му мине страха, принцът излязъл да се разходи в градината, като нямал и минута търпение да види своята Теменужка, която сега изместила всичките му мисли от главата. Като я видял на вратата, принцът казал: "Здравей, здравей, Теменужке!", а Теменужка отвърнала: "Здравей, сине на краля! Аз мога повече от тебе". Принцът пък си знае своето: "Леле, колко бълхи!", но тя: "Майчице, помогни ми!"
Като чул това, принцът казал:
- Ох, надви ме ти, натри ми носа. Трябва да се предам, щом ме победи. И сега, след като наистина разбрах, че можеш повече от мене, без колебание искам да те взема за жена.
Извикали орка и принцът го помолил за ръката на Теменужка, но той не искал да си вре носа в чужди работи, защото научил сутринта, че Теменужка е дъщеря на Коланело, а той се излъгал, когато помислил, че това ароматно видение е родено от зловонния зефир. Веднага съобщили на бащата за щастливата съдба, отредена за дъщеря му, и с нечувано веселие направили сватбата, като потвърдили верността на изречението:
красивата девойка няма да се застои..
1. Жаргонен израз, който означава екзекуция.
2. Произведена в Бреша (Ломбардия)
3. В оригинала е казано: da buono diacono, въпреки че в периода на Контрареформацията дяконския чин в Западната църква практически изчезва. Неапол, град с голямо гръцко население, дълго запазва в църковния бит и
4. Обикновено се смятало, че орките са людоеди. Но в приказките на Базиле, наред с орките людоеди, се срещат и добри орки.
5. "Спусни завесата" - детска игра.
КАЛЮЗО
(CAGLIUSO)
Четвърта забава от втория ден
С ПОМОЩТА НА КОТКАТА, КОЯТО ПОЛУЧАВА ОТ БАЩА СИ, КАЛЮЗО СТАВА БОГАТАШ, НО КОГАТО СЕ ПРОЯВЯВА КАТО НЕБЛАГОДАРНИК, КОТКАТА ИЗОБЛИЧАВА НЕГОВАТА НИЗОСТ.
Трудно е да се опише как се зарадвали всички, когато чули за щастието на Теменужка, която със своята разсъдителност успяла да си уреди живота, въпреки завистливите си сестри, които враждувайки със своята сестра, ѝ подлагали крак, та да си счупи врата. Но дошло време и Тола да плати своя данък, вадейки от устата си златните монети на думите, и ето как се разплатила тя:
- Неблагодарността, господа, е ръждясал гвоздей, който - ако го забиеш в дървото на щедростта, може да го изсуши; тя е счупена водосточна тръба, подкопаваща основите на съчувствието; тя е сажда, която - падайки в тенджерата на дружбата, разваля аромата и вкуса, както се вижда и се доказва от целия човешки опит и както ще видите сега от моята приказка.
Живял някога в моя Неапол един много нещастен старец, забравен, занемарен, сбръчкан, изсъхнал, плешив и без каквото и да е нещо, което ръката може да напипа в джоба, бродещ по улиците гол като въшка. И когато му дошло времето да напусне този свят, извикал двамата си сина, Орациело и Пипо, и им казал:
- Ето че дойде моят ред в списъка на длъжниците към природата. И повярвайте ми, ако сте християни, че и сам бих се радвал да се измъкна от този Мантракьо на бедствията [1], от този свинарник на страданията, ако не ви оставях на дъното на разорението, бедни като просякините край "Санта Клара" или на разклона за Мелито [2], без пукнат грош, голи като легенче на бръснар, прозрачни като изворна струя, хърбави като трън, с имане, по-малко от стъпалото на муха, сто мили да минете, никой една пара няма да ви даде; защото са ми писали съдбата там, където три кучета са се изсрали; и целият ми живот е такъв, че както ме гледаш, така ме описвай, макар да прекръствах устата си всеки път, когато се прозявах [3]. Но накрая искам да ви оставя поне един знак за моята любов. И след като ти, Орациело, си мой първенец, вземи това сито, с него ще си изкарваш прехраната; а след като ти, Пипо, си втори, вземи тази котка и споменавай по-често баща си". Като издумал това, той заплакал и след известно време казал: "Сбогом, нощта настъпва".
Като погребал баща си със събрани от хората пари, Орациело взел ситото и тръгнал да работи по разни места; и колкото повече сеел с него, толкова повече печелел. А Пипо седял, гледал котката и мърморел:
- Що за проклето наследство ми остави татко! Аз няма какво да ям, а трябва и котката да храня. Къде го има това по света? По-добре да нямам нищо!
Слушала котката тези жалби и му казала:
- Прекалено много се оплакваш. Имаш повече късмет, отколкото ум, само че не си виждаш щастието. Защото мога да те направя богат, ако се заема.
Като чул това, Пипо благодарил на Нейно Котачество и като я помилвал три-четири пъти по гърба, се оставил в нейните ръце. А котката, като жалела нещастния млад Пипо, всяка сутрин - когато Слънцето надявало стръвта на светлината на златна кукичка, за да лови сенките на Нощта - отивала на брега на Киайа или на Рибния пазар [4] и щом видела на тезгяха някой тлъст барбун или морска лястовица, захапвала ловко рибата и я отнасяла на краля с думите:
- Сеньор Калюзо, предан от главата до петите слуга на ваше величество, ви изпраща тази риба в знак на почит, като казва: за големия господар - малък подарък.
Кралят, с весело лице, каквото имат всички, които получават подаръци, отвръщал:
- Кажи на този сеньор, когото не познавам, че съм му премного благодарен.
Друг път котката ходела на лов в блатистите гъсталаци или в гората Аструне и когато ловците ударели авлига, синигер или коприварче, веднага ги подхващала и ги отнасяла на краля със същите думи. И така често правела това, че веднъж кралят ѝ казал:
- Чувствам се толкова задължен на сеньор Калюзо, че бих искал да се запозная с него и да го възнаградя както подобава за предаността му към мене.
На което котката отвърнала:
- Сеньор Калюзо гори от желание да даде живота и кръвта си за славата на вашата корона; и утре сутринта - когато Слънцето запали стърнището по полето на въздуха - той непременно ще дойде да ви изкаже своята почит.
Когато настъпило утрото, котката отишла при краля и му казала:
- Господарю мой, сеньор Калюзо ме изпрати да го извиня, че не може да дойде; защото през нощта от дома му избягаха няколко слуги, които откраднаха цялото му имущество и не му оставиха дори една риза.
Като чул това, кралят наредил веднага да вземат от гардероба му необходимите дрехи, които изпратил на сеньор Калюзо. Не минали два часа, той се появил в двореца, съпровождан от котката, и получил от краля хиляди комплименти. Кралят го сложил до себе си и дал в негова чест умопомрачително пиршество.
А докато се гощавали, Калюзо все се обръщал към котката и мърморел:
- Котко моя, да беше отишла да провериш четирите парцала, които останаха у дома; да не ги отмъкне някой.
А котката отговаряла шепнешком:
- Млъкни, глупако, не говори такива безсмислици!
И когато кралят попитал от какво е разтревожен гостът, котката казала, че сеньорът иска един малък лимон. Кралят изпратил веднага своите хора в градината и те донесли цяла кошница с лимони. Но Калюзо се връщал отново към предишния мотив, споменавайки стари дрехи и парцали, и котката отново му запушвала устата; кралят питал какво още иска гостът, а котката намирала все нови и нови средства да замаже глупостите на Калюзо.
Накрая, когато яли и пили доста, когато изприказвали какви ли не неща и Калюзо поискал разрешение да си тръгне, тази истинска лисица, а не котка, като останала насаме с краля, започнала да описва благородството, таланта, разума на Калюзо и преди всичко обширните владения, които има в римските и ломбардските области, и притежанието на които го правят напълно достоен за кралски зет. А когато кралят попитал колко би могло да му е богатството, котката отговорила, че не е по силите ѝ дори приблизително да изчисли движимото и недвижимото имущество и доходите на богаташа и че дори той не знае точните цифри; но ако кралят иска наистина да се убеди в това, нека изпрати с нея своите хора извън пределите на кралството и да разбере, че никой на светя няма такова състояние като Калюзо.
Тогава кралят, като извикал най-доверените свои хора, им заповядал да разузнаят всичко, и те препуснали след котката; а котката, под предлог че иска да им купи разхладителни напитки, хукнала напред. Като минала границите на кралството, тичала до всяко стадо овце или крави и казвала на пастирите:
- Ей, внимавайте много! Не сте ли чули, че една шайка разбойници идва да граби околността? Ако искате да се спасите от бедата и да запазите това, което имате, казвайте, че всичко принадлежи на сеньор Калюзо, и от главите ви косъм даже няма да падне.
Същото повтаряла и във всички селища, които срещала по пътя си; така че, където и да минели кралските хора, навсякъде чували една и съща мелодия. Каквото и да видят край пътя, навсякъде им казват, че принадлежи на сеньор Калюзо. И, като се уморили да разпитват, те се върнали при краля, описвайки моретата и планините от богатства на сеньор Калюзо. Като чул това, кралят обещал на котката голяма награда, ако направи така, че сеньор Калюзо да се ожени за дъщеря му, и котката, като търчала прилежно насам-натам, най-сетне уредила работата.
Дошъл веднага сеньор Калюзо и кралят му дал дъщеря си заедно с несметна зестра. След месец сватбени тържества той казал на краля, че би искал да отведе съпругата си в своите владения. Кралят съпроводил младите до границата и оттам те заминали за Ломбардия, където по съвет на котката Калюзо си купил малко имение и заживял като барон.
Сега Калюзо, като се видял безмерно богат, благодарял на котката така, че нямало какво повече да се каже; говорел, че ѝ дължи живота си, а своето величие дължи на нейните прекрасни услуги; че повече му е дала нейната пъргавина, отколкото целите усилия на баща му и че сега тя може да разполога с него и с неговото имение по своя желание; кълнял ѝ се, че когато умре (но нека непременно да живее сто години и повече!), ще я балсамира и ще я сложи в сандъче от злато и кристал насред стаята си, за да я има вечно пред очите си като паметник.
Слушала котката неговите излияния и възхвали и не минали три дена, когато се престорила на умряла, като опънала тяло в градината. Видяла това жената на Калюзо и започнала да вика:
- Мъжо, случи се голямо нещастие! Котката умря!
- Да носи със себе си всички беди - отвърнал Калюзо. - По-добре тя, отколкото ние.
- И какво да я правя сега? - попитала жена му.
А той ѝ казал:
- Хвани я за лапата и я изхвърли навън!
Чула котката голямата награда, каквато даже да си представи не могла, и казала:
- Това ли е твоето gran merzè [5] за въшките, които ти събирах по гърба? Това ли са твоите хиляди благодарности за парцалите, които свалих от тебе, за да те облека в коприна? Това ли ми даваш в замяна, че получи с моя помощ кралски дрехи и че те нахраних, когато беше гладен и окъсан? Когато ходеше в дрипи, презиран от всички, мръсен и бос? Ето какво става с този, който направи услуга на магаре! Проклето да бъде всичко, което направих за тебе, защото не си бил достоен за това. Какво прекрасно сандъче от злато си ми приготвил, с какво прекрасно погребение ме почете! Хайде, котко, слугувай, труди се, не жали себе си, за да ти се отплатят след това така! Горко на този, който поставя котела си над чужд огън на надеждите! Правилно е казал философът: заспиш ли като магаре, ще се събудиш магаре! И наистина, който повече прави, по-малко получава. Но с горчива съдба и жалостни слова ще примамиш и мъдрец, и глупак.
Говорейки така и клатейки горестно глава, котката изтичала навън. И колкото да я викал Калюзо, колкото да се опитвал да ѝ се подмаже унизително, не можел вече да я върне с нищо. Без да се обръща, тя тичала и повтаряла:
пази, Боже, от богат, когато обеднее,
и от бедняк, когато забогатее.
.
1. Виж бележка № 9 към приказката "Одраната старица". Игра на думи: Mantracchio - mantrullo (свинарник; и двете думи идват от гръцката дума μάνδρα - обор, ясла).
2. Църквата "Санта Клара" е един от централните храмове в Неапол. Площадчето пред нея от средновековието до днес е място за събиране на просяци и бездомници, някои от тях жимеят там, на улицата, през цялата година; Мелито е малко градче близо до Неапол, през което минавали няколко търговски пътища.
3. Обичаят да се прекръства устата при прозявка е гръцки. Имало поверие, че прозявката подтиква нечистата сила да влезе през устата. Старият баща казва, че си е прекръствал устата, за да се избави от злия дух, но нещастната съдба, въпреки това, го преследвала навсякъде.
4. Киайа е крайморски квартал на Неапол, днес застраен със скъпи хотели и магазини, но по времето на Базиле е район на крайна бедност, чието население се занимава предимно с риболов. Там търгували с риба направо от лодките и по крайбрежните камъни, но през XVI в. вече съществуват и специални търговски места.
5. Френският израз grand merci (благодаря много), преобразуван на неаполитански диалект. От времето на господството над Неапол на Анжуйската династия (XIV-VII в.) в местното наречие са се запазили много заемки от френски език.
ЗМИЯТА
(LO SERPE)
Пета забава от втория ден
КРАЛЯТ НА СТАРЦА ЛОНГА [1] ДАВА ДЪЩЕРЯ СИ ЗА ЖЕНА НА ЕДНА ЗМИЯ И КАТО ВИЖДА, ЧЕ ПОД НЕЙНИЯ ОБЛИК СЕ КРИЕ КРАСИВ МЛАД ЧОВЕК, ИЗГАРЯ ЗМИЙСКАТА КОЖА. МЛАДИЯТ ЧОВЕК СЕ ОПИТВА ДА СТРОШИ ПРОЗОРЕЦА, ЗА ДА ИЗБЯГА, НО СИ НАРАНЯВА ГЛАВАТА ТАКА, ЧЕ НЕ СЕ НАМИРА СРЕДСТВО, ЗА ДА БЪДЕ ИЗЦЕЛЕН. ДЪЩЕРЯТА НА КРАЛЯ НАПУСКА БАЩИНИЯ СИ ДОМ И КАТО НАУЧАВА ОТ ЕДНА ЛИСИЦА ТАЙНО ЛЕКАРСТВО ЗА СВОЯ ЛЮБИМ, УБИВА С ХИТРОСТ ЛИСИЦАТА, А С НЕЙНАТА КРЪВ И КРЪВТА НА НЯКОЛКО ПТИЦИ ИЗЦЕЛЯВА РАНИТЕ НА ЮНОШАТА, КОЙТО СЕ ОКАЗВА КРАЛСКИ СИН, А СЛЕД ТОВА СТАВА НЕИН МЪЖ.
Всички съчувствали безмерно на нещастната котка, като виждали колко лошо се отплатили за добрината ѝ; макар че, между другото, както отбелязал някой, тя би могла да се утеши с това, че не е самотна в своето нещастие; защото неблагодарността се е утвърдила днес между нас като френската болест или грипа. Много хора има, които правят и преправят хиляди неща, губят своето и живота си даже рискуват, като служат на някое неблагодарно копеле, но в замяна не получават златно сандъче, а постелка в приюта за бедни и погребение за общинска сметка. Накрая, като видели, че Попа се е приготвила да говори, всички притихнали и тя започнала своята приказка:
- Винаги настъпва мотиката този, който обича да си вре прекалено много носа в чуждите работи; това се случило и с краля на Старца лонга, който за зла участ си наврял носа там, където не бил канен, донесъл беди в живота на дъщеря си и едва не погубил зет си.
И така, разказват, че живяла някога една селянка, която мечтаела да има син; и мечтаела за това повече, отколкото тъжителят в съда мечтае за благоприятна присъда, болният с температура за чаша студена вода и ханджията за керван с въоръжена охрана [2]. Но макар че нейният мъж прекопавал лехата ѝ всеки божи ден, все не можела да забременее. И ето че отишъл веднъж нещастникът в гората да набере съчки, а вкъщи, като разхвърлил наръча, открил между пръчките малко красиво змийче. Като го видяла, Сапатела (така се казвала селянката) въздъхнала дълбоко и казала: "Ето, даже змиите си имат змийчета, само аз съм се родила да се мъча с този нескопосан мъж, който може да е градинар, но изобщо не може да ме ашладиса". При тези думи змийчето отвърнало: "Като не можеш да имаш деца, вземи мене наместо син. И добро дело ще направиш, и аз ще те обичам повече от родна майка".
Чувайки, че змийчето говори, Сапатела едва не предала богу дух; но след това, като се съвзела, казала: "Щом не ми остава нищо друго, ще се радвам да те приема като дете, родено от самата мене". Намерила на змийчето една дупка в къщата за люлка и започнали да му дава с много любов всичко, с което и тя се хранела.
Растяло змийчето ден след ден и станало голяма змия. И казала змията веднъж на Кола Матео, който се водел за неин баща:
- Аз, тате, искам да се оженя.
- Не е лошо - отвърнал Кола Матео. - Ще намерим подходяща змия, като тебе, и ще уредим работата.
- Каква змия - възмутило се някогашното змийче. - Нима сме от една порода с пепелянките и усойниците? Ти наистина си някакъв Антуоно [3], който слага безразборно всякаква трева в снопа. Искам да се оженя за кралската дъщеря, така че иди веднага при краля да искаш ръката ѝ, като му кажеш направо, че я желае една змия.
Кола Матео не бил от много умните и не можел да увърта. Отишъл просто така при краля и изпълнил поръчението, като казал:
- Не трябва да се убиват пратениците, нека броят само песъчинките в пясъка на арената. Така че чуйте ме, ваше величество, има една змия, която иска да се ожени за дъщеря ти. И аз, като градинар, дойдох да разбера как можем да кръстосаме нашата змия с вашата гълъбица.
Кралят, като подушил, че пред него стои някакъв глупак, за да го разкара по-бързо, казал:
- Иди и кажи на твоята змия, че ако позлати всичките дървета в моята градина, ще ѝ дам дъщеря си.
Предал Кола Матео на змията този отговор, а тя казала:
- Иди утре сутринта, събери всички плодови костилки, които намериш в града, и ги посей в кралската градина. И ще видиш - така ще заблести всичко, все едно е бисер в огърлица.
А Кола Матео бил такъв човек, че не можел нито да отговори, нито да възрази. И ето, щом Слънцето измело с метлата си от златиста жълтуга цялата мръсотия от полетата, покриващи Земята, той тръгнал с кошница в ръка по градските площади да събира всички костилки, които му попаднат - от праскови, от кайсии, от мушмули, от вишни, и всички ядки, семена и зърна, които намирал на улицата. А след това отишъл в градината, посял всичко там, както му казала змията, и речено-сторено: веднага се появили кълнове, израснали стволове, клони, цветчета, плодове, а всичко това било от ослепително сияещо злато. И кралят, като видял, изпаднал във възторг и започнал да скача от радост.
Но когато Кола Матео, изпратен от змията, отишъл при него да иска обещаното, той казал:
- Не бързай толкова. Ще поискам още нещо от твоята змия, след като желае дъщеря ми. Да направи така, че оградата и земята в моята градина да станат от скъпоценни камъни.
Когато селянинът предал тези думи на змията, тя отвърнала:
- Иди утре сутринта в града, събери всички глинени парчета, които намериш на земята, и ги разхвърляй по градината; ще изпълним и този каприз.
И Кола Матео - когато Нощта, страхувайки се от разбойници, поискала помощ, за да си събере по-скоро багажа си от мрак - взел една рогозка под мишница и започнал да събира парчета от чаши, счупени капаци и капачета, дъна на тенджери и тигани, краища на котли, дръжки от гърнета, седалища на нощни гърнета, късчета дебела прегорена глина и едва пукнати порцеланови буркани - с една дума, отломки от всякакви съдове, каквито биха могли да се намерят на улицата. И когато направил всичко, както му казала змията, пред очите му паркът се явил инкрустиран с изумруди и халцедони, с ограда от рубини и гранати, така че блясъкът му ограбвал цялото зрение от складовете на очите и засаждал с гори от изумление цялата територия на сърцата.
От това зрелище кралят примрял, без да знае на кой свят се намира; но след това, когато змията му напомнила за дадената дума, отговорил:
- За мене това и пукната пара не струва, ако твоята змия не ми облицова целия дворец с чисто злато.
Предал Кола Матео на змията какво ново е измислил кралят и змията казала:
- Иди събери шепа листа от градината и ги потъркай в основата на двореца: ще видиш, че ще угодим най-сетне на този просяк.
Кола Матео събрал мигом шепа листа от цвекло, ряпа, тученица, салата, магданоз и потъркал с тях основата на двореца, а дворецът веднага заблестял целият, все едно позлатено разслабително хапче, с което биха могли да изсерат завинаги от себе си нищетата стотици къщи, страдащи от запека на Фортуна.
И отново отишъл селянинът при краля да иска дъщеря му за жена на змията. Видял кралят, че няма накъде повече да отстъпва, извикал дъщеря си и ѝ казал:
- Мила Гранония, като водех за носа този, който искаше ръката ти, му поставях такива условия, които ми се струваха неизпълними. Но ето че съм притиснат до стената и са ми вързани завинаги ръцете, та те моля, ако си наистина моя благословена дъщеря, позволи ми да изпълня моето обещание, и бъди доволна от това, което ти е отредило Небето и към което съм принуден безизходно.
- Да бъде твоята воля, татко господарю мой - отвърнала Гранония. - Ще изпълня това, което желаеш.
Като чул отговора на дъщеря си, кралят казал на Кола Матео да извика змията. Щом получила поканата, змията тръгнала веднага към двореца с колесница от чисто злато, в която били впрегнати четири златни слона. И където минела, всички бягали от пътя ѝ, в ужас от това, че толкова голяма и страшна змия се разхожда из града. И като влязла в двореца, всички придворни се разтреперили при вида ѝ като тръстики и се изпарили веднага, скрили се даже кухненските момчета, а кралят и кралицата се затворили от страх в една далечна стая, само Гранония останала спокойна. И когато баща ѝ и майка ѝ започнали да викат: "Бягай, крий се Гранония, спасявай се!, изобщо не трепнала, а отвърнала: "Защо трябва да бягам от мъжа, който вие ми избрахте?"
И ето, като влязла в стаята, змията се обвила около талията на Гранония и така я разцелувала, че кралят изсрал от ужас цели четири килограма глисти, и ако речал някой в момента да му пусне кръв, нямало да намери в него нито една капка. А змията отвела момичето в другата стая, затворила вратата, хвърлила на земята змийската си кожа и се преобразила в прекрасен юноша със златни къдрици и очарователни очи. Юношата прегърнал годеницата си и откъснал първите плодове на нейната любов.
Като видял, че змията се затворила с дъщеря му, кралят казал на жена си:
- Да приеме с мир небето чистата душа на дъщеря ми, защото несъмнено не е вече между живите; тази проклета змия ще я глътне като едното нищо, както се лапа жълтък от яйце.
И надникнал през ключалката, желаейки да види какво става в стаята.
Но когато видял невероятната красота на юношата и змийската кожа, хвърлена на земята, отворил веднага вратата с ритник. Изтичал заедно с жена си вътре, грабнал кожата и я хвърлил в камината, където тя изгоряла.
Като видял това, юношата извикал:
- Ах, кучета подли, погубихте ме вие!
След което се превърнал на гълъб, ударил се, летейки, в стъклото, блъскал го с главата си, докато не го счупил, и когато излетял през прозореца, цялата му глава била окървавена. Гранония, която за един миг се видяла зарадвана и сломена от скръб, ощастливена и опечалена, забогатяла и обедняла, раздрала лицето си, като коряла горчиво баща си и майка си, че са нахлули в нейната радост, че са отровили нежността на ласките, че са прекършили съдбата ѝ, а те молели за прошка, като казвали, че не са искали да ѝ сторят зло.
Но принцесата не престанала да плаче, докато Нощта не запалила фенерите на нощната катафалка, готвейки се за тържественото погребение на Слънцето. А когато всички заспали, тя взела своите скъпоценности, които пазела в будоара си, и - облечена като просякиня, напуснала двореца през таен вход, решена да броди по света, докато не намери отново своето изгубено щастие. Като излязла от града под лунната светлина, принцесата срещнала една лисица, която я попитала иска ли да вървят заедно.
- Ще ми бъде приятно, кумице - отвърнала Гранония, - защото не познавам добре пътя.
Вървели така заедно, докато не стигнали до една гора, чиито дървета си играели като деца и правели колиби, за да могат да се скрият в тях нощните сенки, и - уморени от пътуването, се настанили под покрива на клоните там, където един извор си правел карнавални шеги със свежата трева, плискайки във врата ѝ цели гърнета студена вода. Като легнали на дюшека от мека трева, те платили на Природата данък отдих за правото да бродят по пазарищата на живота и се събудили едва тогава, когато Слънцето възвестило с обичайния си факелен сигнал на моряците и вестоносците, че могат да продължат спокойно своя път.
Когато се събудили, те не станали от местата си и слушали песните на птиците, защото Гранония обичала тяхната музика. Като видяла това, лисицата казала:
- А двойно по-интересно е да слушаш, когато разбираш какво си говорят, както разбирам аз.
И тъй като жените са по природа толкова любопитни, колкото и приказливи, Гранония започнала да разпитва лисицата какво е разбрала от казаното на птичи език.
Като накарала Гранония да я разпитва дълго време, за да разпали още повече нейното любопитство, лисицата най-сетне ѝ казала, че птиците са си говорили за нещастието, сполетяло сина на краля, прекрасен като вълшебник, който отказал да отвърне на похотливостта на една орка и бил омагьосан. Седем години трябвало да живее като змия и когато вече идвал краят на проклятието, се влюбил в една принцеса. Но ето че, като стоял прегърнат със своята годеница и оставил змийската си кожа, майката и бащата на годеницата, прекалено любопитни, видели това и изгорили кожата; а той, превръщайки се в гълъб и опитвайки се да избяга, счупил прозореца и така се наранил, че сега не могат да му помогнат и най-добрите лекари.
Като чула че става дума за нейните скърби, Гранония попитала най-напред чий син е принцът и има ли поне някаква надежда да бъдат излекувани неговите рани. Лисицата предала птичите разговори, че негов баща е кралят на Валоне груосо [4] и че има само едно тайно средство да зараснат раните на главата му, за да не се лиши от душата си: да бъде намазан с кръвта на птиците, които в момента са разказали всичко това.
След тези думи Гранония паднала на колене пред лисицата с молба да улови птиците, за да изцеди тяхната кръв, а след това да си разделят наградата, която двете могат да получат от краля.
- Не бързай - казала лисицата. - Ще почакаме да падне нощта, когато птиците ще заспят, и тогава остави тази работа на мене; ще се кача на дървото и ще ги удуша до една.
И така прекарали деня в безкрайни разговори за красотата на младия принц, за печалната грешка на бащата на годеницата и за нейното нещастие. А когато Земята разпънала голям черен лист, за да събира восъка, капещ от свещите на Нощта, лисицата, щом видяла, че птиците заспали по клоните, се промъкнала тихо и удушила една след друга всички - авлиги, щиглеци, орехчета, сипки, бекаси, зеленоножки, сови, папуняци, дроздове, скатии, улулици и мухоловки, - които били на дървото, и след като ги убила, изцедила кръвта им в едно шише, което носела, за да утолява жаждата си по пътя. От радост Гранония не усещала земята под себе си, но лисицата ѝ казала:
- Ох, как се размечта, дъще! Но нищо няма да се получи, ако нямаш и моята кръв, смесена с кръвта на птиците!
И като казала това, лисицата хукнала далече от нея.
Виждайки как рухват надеждите ѝ, Гранония посегнала към женското изкуство, иначе казано - към хитростта и ласкателството, и започнала да я вика:
- Кумице, ти би постъпила правилно, спасявайки кожата си, ако на моето място беше друга, не толкова благодарна като мене, и ако на света нямаше нито една лисица повече. Но ти знаеш колко съм ти длъжна, и знаеш колко още лисици има в този край; затова повярвай на думата ми и не прави като кравата, която рита с копито ведрото, пълно с мляко. Бъди добра, спри се, разчитай на това, което казвам. Да вървим заедно в града при краля и смятай, че си ме направила своя робиня до края на моя живот!
Нещастната лисица, като не знаела, че си има работа с една до блясък шлифована лисичка, се хванала лековерно на въдицата; и не успели да изминат двете даже петдесет крачки, когато Гранония стоварила тоягата си върху темето на кумицата, строшила ѝ главата и източила кръвта ѝ в шишето.
След това закрачила бързо към Валоне груосо, пристигнала в кралския дворец и обявила на краля, че е готова да излекува ранения принц. Кралят наредил да я пуснат, удивен, че девойката обещава да направи това, от което се отказали най-добрите лекари в кралството. Но за опит пари не вземат; като я изслушал, той казал, че ще се радва, ако тя поне опита. Тогава Гранония казала:
- Но ако постигна това, което желаете, искам да ми дадете сина си за мъж.
Кралят, който вече бил отписал сина си, отвърнал:
- Ако ми го върнеш здрав и свободен, ще ти го дам здрав и свободен, защото няма нищо чудно в това да дам мъж на тази, която ще ми даде син!
И я въвел в спалнята, където лежал принцът. Намазан с кръвта, той скочил на мига от леглото, все едно не е боледувал никога. А Гранония, като го видяла отново здрав и весел, казала на краля, че трябва да сдържи своята дума. Тогава кралят, като се обърнал към сина си, казал:
- Сине, всички гледаха на тебе като на мъртвец, а ето те жив, макар че все още не мога да повярвам. Аз обаче обещах на тази девойка, че ако те излекува, ще станеш неин мъж. И понеже небето ти оказа тази милост, позволи ми, ако ме обичаш, да изпълня своето обещание; защото благодарността изисква да си плащаме дълговете.
На тези думи принцът отвърнал:
- Господарю мой, бих искал моите желания да са толкова свободни, че да могат да ви угодят според любовта, с която ви обичам. Но нямам такава власт, защото съм дал дума на друга жена. Както вие не бихте ме посъветвали да пренебрегна моето обещание, така и тази девойка не ще поиска да постъпя подло с тази, която обичам. И решението ми е твърдо.
Слушала това Гранония и, виждайки се жива в паметта на принца, изпитала толкова дълбоко наслаждение, че не би могло да се опише с думи; като почервеняла, тя казала:
- А ако направя така, че девойката, която обичаш, ми отстъпи с радост мястото си, няма ли да изпълниш моето желание?
- Никога - отвърнал принцът - няма да откъсна от сърцето си прекрасния образ на моята любима! Дали тя ще продължи да ме обича, или ще я убие любовта ни, винаги ще имам едно желание и една мисъл. И дори да ме заплашва пълно разорение на игралната маса на живота, няма да сменя нито картата, нито залога.
Като нямала повече сили да се преструва, Гранония разкрила коя е (защото полумракът в стаята с пердета и скитническата одежда не давали да бъде разпозната преди това); и принцът, като я познал, я прегърнал с ликуващ вик, а след това разказал на баща си коя е девойката и цялата история, която се случила между тях. Изпратили веднага за краля и кралицата на Старца лонга и с общото съгласие на родителите им се оженили, което било постигнато до голяма степен благодарение на нещастната лисица, в потвърждение на това, че
на любовната наслада
чужда мъка е другар.
1. Диалектната дума "starza", употребявана в провинциите Казерта и Авелино, означава поземлен участък, приготвен за засяване. Опростено може да се преведе като Дълъг угар.
2. Разбойничеството по пътя било в Южна Италия нещо обикновено. Всеки търговец гледал да се присъедини към керван с военна охрана, като - за да угоди на войниците, не се скъпял изобщо. Такъв охраняван керван можел да донесе на ханджията повече печалба от цял месец труд.
3. Името се използва в нарицателно значение на глупак.
4. Голям проход.
МЕЧКАТА
(LʼORZA)
Шеста забава от втория ден
КРАЛЯТ НА РОКА АСПРА ИСКА ДА СЕ ОЖЕНИ ЗА ДЪЩЕРЯ СИ, КОЯТО С ПОМОЩТА НА ЕДНА СТАРИЦА СЕ ПРЕВРЪЩА В МЕЧКА И СЕ СКРИВА В ГОРАТА. СЛЕД ТОВА ПОПАДА ПРИ ЕДНИ ПРИНЦ И ТОЙ, КАТО ВИЖДА НЕЙНИЯ ИСТИНСКИ ОБЛИК В ГРАДИНАТА, КОГАТО ТЯ СИ РАЗРЕСВА КОСИТЕ, СЕ ВЛЮБВА В НЕЯ. СЛЕД РАЗЛИЧНИ ПРОИЗШЕСТВИЯ ВСИЧКИ РАЗБИРАТ, ЧЕ МЕЧКАТА Е ЖЕНА И ТОЙ СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ.
Докато Попа разказвала своята приказка, жените се смеели до сълзи, но на това място, където се казвало за женската хитрост, способна да завърти на пръста си и една лисица, едва не се пукнали от смях. И наистина, уловките на жената ще са като бисерни зърна, ако се нанижат по стотици на всеки неин косъм. Хитростта е нейна майка, лъжата - кърмачка, ласкателството - наставник, измислицата - съветник, съблазънта - другар; ето защо жените размятат мъжете насам-натам, както им хрумне. Но дошъл редът на Антонела, която се изпъчила и вече се приготвила да говори, но се замислила малко, все едно искала да си припомни по-добре всичките подробности на приказката, а след това започнала така:
- Добре е казал мъдрецът, че на заповед, изпълнена със злъч, не можеш да се подчиниш със захарна душа: трябва, когато молиш или изискваш, да мериш добре молбите си, за да ти отвърнат в замяна с необходимото послушание. А необмислените заповеди пораждат неукротима съпротива, както се случило и с краля на Рока аспра [1], който поискал от дъщеря си невъзможното, като я принудил да избяга с риск за честа и живота си.
И така, разказват, че живял някога в страната Рока аспра един крал, чиято съпруга била неземна красавица, но в разцвета на годините си паднала от коня на здравето и строшила лампата на живота си. Преди обаче тази лампа да угасне, повикала кралицата мъжа си и му казала: "Зная, че ти ме обичаше от цялата си душа. Затова покажи и в края на живота ми силата на своята любов: дай ми дума, че няма да се ожениш никога, ако не намериш такава красавица като мене. А ако вземеш по-грозна, ще я прокълна да ѝ изсъхнат гърдите, а тебе ще те мразя дори на оня свят.
Кралят, който я обичал цялата от основите до покрива, като чул последната ѝ воля, избухнал в такъв плач, че дълго не можал изобщо да отговори. И накрая, като престанал да плаче, ѝ казал: "Ако поискам да имам някога жена, нека ме съсипе подагра, нека ме порази копието на каталонец, нека постъпят с мене като със Старче! [2] Забрави за това, радост моя! Не смей да си помисляш, че ще мога след тебе да обикна друга жена. Ти беше началото на моите любовни чувства, ти ще отнесеш със себе си и дрипите на моите въжделения".
Не успял той да довърши тези думи, когато нещастната млада жена, която вече едва дишала, склопила очи и опънала крака.
Като видял, че бентът на живота ѝ се прокъсал, кралят излял потоци от сълзи и така започнал да се бие в гърдите и да вика, че притичали всичките придворни. Като викал по име тази добра душа, той проклинал Фортуна, която я отвела от него, скубел косите си и хулел звездите, които му изпратили такава мъка.
Но както казват хората: "Далече от очите, далече от сърцето и времето лекува всичко", та не успяла Нощта още да излезе на плаца, за да провери караула на прилепите, когато той започнал да кърши пръсти: "Ето че умря жена ми и останах вдовец и нещастник, без никаква надежда, освен това бедно момиче, което ми остави. И така, трябва да намеря някоя, за да мога да имам и син! Но с кого да разделя своето ложе, къде да намеря жена, която да е равна по красота на моята жена, след като всички останали изглеждат спрямо нея уродливи? Тук, сега я искам! Но къде може да намери човек друга, ако ще и света да тръгне да обикаля? Къде да открие друга, ако ще и със звънец да звъни? Или Природата е отляла една Нардела, която е сега в рая, а след това е строшила калъпа? О, в какъв лабиринт ме вкара! О, гибелно обещание, което ѝ дадох! Но какво? Още не съм видял вълка и вече бягам? Ще търсим, ще видим и ще намерим! Нима няма да се намери друга ослица за опустялата ясла на моята Нардела? Нима е изгубен светът за мене? Или вече и семе не ми е останало?"
Като казал така, заповядал веднага да разпространят указ всички красиви жени по света да се съберат на конкурс за красота, защото иска да вземе за жена най-хубавата от тях и да я поднесе в дар на своето кралство. Когато слухът се разнесъл навсякъде, нямало жена във вселената, която да не дошла да опита щастието си, не останала нито една грозница и нито една красавица, която да не поискала да се покаже пред всички. Защото, когато стане въпрос за красота, нито една, дори най-отвратителната маймуна, не се признава за победена, нито една морска акула не отстъпва; а всяка вярва в своя успех. Ако огледалото ѝ каже истината, тя ще обвини огледалото, че нарочно не я отразява такава, каквато е в действителност, и ще убеди амалгамата, че не е правилно намазана.
Та ето, когато цялата страна се изпълнила с жени, кралят ги построил една до друга и започнал да ходи пред тях като велик султан, когато влиза в харема, за да избере о кой генуезки камък [3] да си наточи дамаския кинжал. Той сновял насам и натам, оглеждал всяка от всички страни, отгоре и отдолу, като маймуна, която не може нито да се изправи, нито да се спре: но на една челото му се струвало криво, на друга носът дълъг, трета имала голяма уста, четвърта дебели устни, пета му била висока, шеста ниска и зле сложена, тази - прекалено дебела, онази - прекалено слаба; испанката не му харесала заради жълтата кожа, неаполитанката го дразнела с това как ходи на високите си токове [4], германката била за него студена като лед, французойката доста лекомислена, а венецианката заради прекалено избелените си коси му приличала на къделя ленена прежда.
В крайна сметка, коя по една причина, коя по друга - отпратил ги всичките, показвайки им с едната си ръка напред, а с другата подбутвайки ги отзад. И като не намерил сред толкова красавици нито една подходяща, решил да се задоволи с дъщеря си, казвайки: “Защо да търся Мария в Равена [5], когато Прециоза, дъщеря ми, е създадена изцяло по образа на майка си? Като имам едно толкова мило лице пред мене вкъщи, какво ми трябва да търся жена от другия край на света?“
Но когато казал на дъщеря си какво е намислил, тя се разгневила и започнала да вика така, че Небето ще го разкаже по-добре от мене. Тогава кралят, разярен, ѝ казал: „Я не викай така и си заври езика в задника. Още тази вечер ще завържем брачния възел; ако ли не, най-голямото парче, което ще остане от тебе, ще бъде ухото ти!“
Като чула неговото решение, Прециоза се затворила в стаята стая, където започнала да оплаква горчивата си участ, скубейки косите си. Но когато скърбяла така и плачела, дошла старицата, която ѝ носела обикновено белилото за лицето. Като намерила душата ѝ нито на този, нито на онзи свят и научила причината за нейната мъка, старицата ѝ казала: „Не се тревожи, дъще, и не губи надежда, защото освен Смъртта има и други средства срещу всяка беда. Чуй ме: когато баща ти, това дърто магаре, се опита да изиграе тази вечер ролята на млад жребец, сложи тази шушулка в устата си, от което ще се превърнеш веднага в мечка и ще избягаш, защото от страх той не ще може да ти попречи. Тичай направо в гората, където Небето ти е приготвило добра участ. А когато поискаш да станеш жена – каквато ще си останеш и ще бъдеш винаги, - извади шушулката от устата си и ще си такава, каквато си била до сега“.
Прециоза прегърнала старицата, наредила да ѝ отмерят добра мярка брашно, да ѝ дадат две парчета шунка и сланина и я изпратила. А когато Слънцето, като проститутка без късмет, започнало да преминава от един квартал в друг, кралят повикал музикантите, поканил васалите и вдигнал голямо тържество. Като потанцували пет или шест часа, той настанил гостите по масите, а после, след като се нахранили до насита, се оттеглил в спалнята. Но когато казал на невестата да му донесе тетрадката със записките за неплатените любовни сметки, Прециоза сложила шушулката в устата си, превърнала се в мечка и тръгнала с рев право срещу него. Уплашен от това чудо, кралят се заровил сред дюшеците и матраците, откъдето до самото утро не посмял да покаже и носа си.
В същото време Прециоза напуснала двореца и се отправила в гората, където сенките били сключили монополен договор да противодействат двадесет и четири часа на Слънцето, а там прекарвала времето си в мирни разговори с другите животни, докато не дошъл по тези места на лов синът на краля на страната Аква корентес [6], който, виждайки мечката, едва не умрял от страх. Но като забелязал, че огромното животно, свивайки се на кълбо и махайки с опашка, само обикаля около него, добил смелост и, като го погладил по козината, започнал да му говори: „Лежи, лежи; мирно, мирно“. Той отвел мечката от гората в дама си, където заповядал на слугите да се грижат за нея като за самия него и я настанил в градината до кралския дворец, за да я гледа от прозореца, когато му се прииска.
И веднъж, когато вкъщи нямало никого и принцът останал сам, той се приближил до прозореца да погледа мечката и видял, че Прециоза, която искала да оправи прическата си, е извадила шушулката от устата си и разресва своите златни коси. Като съзрял тази невероятна красота, принцът, побъркан от изумление, хукнал по стълбите и изтичал в градината. Но Прециоза, за да избегне засадата, сложила шушулката в устата си и се превърнала отново в мечка.
Когато се спуснал долу и не намерил тази, която видял от прозореца, принцът бил поразен до такава степен от измамата, че изпаднал в тежка меланхолия и през следващите четири дена се разболял съвсем, като повтарял непрекъснато: „Мечко моя, мечко моя!“
Като слушала тези жални призиви, майка му си помислила, че мечката му е направила някаква лошотия и заповядала да я убият. Но на слугите, които били възхитени колко е опитомена и ласкава (защото тя правела да я обичат даже камъните по пътя), им дожаляло да я убиват, пуснали я в гората, а пред кралицата се отчели с това, че мечката я няма.
Когато принцът научил това, започнал да върши невъобразими неща и бил готов да накълца слугите на парчета; но като разбрал от тях истината, скочил на коня си и неудържимо търсел и обикалял горите, докато не срещнал накрая мечката. Сега, като я довел обратно, той не я настанил в градината, а в дома си и при това ѝ говорел: „О, прекрасна кралска хапка, скрита под животинска кожа! О любовна свещ, закътана в мъхнат фенер! Защо си играеш с мене на криеница, виждайки как изгарям и се топя косъм по косъм! Аз умирам, изтощен, изнурен, опустошен от твоята красота и ти самата виждаш, че от мене е останала едва ли не една третина, като от прекипяло вино, че съм вече само кожа и кости, че неизлечима жар е зашита с двоен конец към моите вени! Дръпни завесата на зловонната кожа и ми позволи да видя изяществото на твоята красота; извади клонките от кошницата и дай да се полюбувам на прекрасните плодове; вдигни покривалото и позволи на очите ми да се потопят във видението на пищните чудеса! Кой е заточил в козинява тъмница това блестящо създание! Кой е затворил в кожено ковчеже това прекрасно съкровище! Дай ми да видя неповторимата грация и вземи в замяна всичките мои желания, о мое щастие, защото само мечата сланина може да изцели моите изстрадали нерви!“
Като казал и повторил това много пъти и видял, че хвърля думите си на вятъра, принцът легнал отново и толкова тежко заболял, че лекарите правили вече най-лоши прогнози. А кралицата, която нямала на света друга радост освен сина си, седяла до постелята му и нареждала: „Сине мой, откъде те сполетя тази беда? И що за печал те налегна? Ти си млад, любим, велик, богат; какво не ти достига, сине мой? Не го крий от мене, защото казват, че срамежливият бедняк с празна чаша остава. Ако искаш да се ожениш – вземи си жена и аз ще ти дам пари: ти се жениш, аз ти плащам. Не виждаш ли, че твоята болест е и моя болест? Пулсът ти бие, а сърцето ми се къса; в кръвта ти има огън, а аз ще се побъркам, защото нямам друга подкрепа в старостта си освен тебе. Бъди отново весел, за да се зарадва сърцето ми и да не вижда разрушено твоето кралство, разорен твоя дом и убита от скръб твоята майка“.
Като чул тези думи, принцът казал: „Нищо няма да ме утеши, ако не виждам мечката. Затова, щом искате да ме видите отново здрав, позволете ѝ да живее в моята стая; не желая никой друг, освен нея, да се грижи за мене, да ми оправя леглото и да ми готви. Като получа това удоволствие, няма съмнение, че ще оздравея бързо“.
Майката, макар че ѝ се струвало безумно мечката да му служи за готвачка и камериерка, та даже заподозряла сина си в бълнуване, наредила все пак да я доведат, за да му угоди. И тя, като се приближила до постелята на принца, вдигнала лапа и опипала пулса на болния, с което ужасила кралицата, уверена, че всеки момент ще му откъсне носа.
Но когато принцът казал на мечката: „Миличка моя, искаш ли да ми готвиш, да ме храниш и да се грижиш за мене?“, тя склонила глава, показвайки, че е съгласна. Тогава майката наредила да донесат няколко кокошки, да запалят камината в стаята и да сложат вода на огъня. Тогава мечката, като взела една кокошка, я опърлила майсторски, ощипала я, разделила я на парчета, една част нанизала на шиш, а другата изпържила така великолепно, че принцът, който нямал вече сили и захар да смуче, скочил и започнал да лапа, като си облизвал пръстите. А когато свършил с яденето, мечката му дала да пие с такова изящество, че кралицата била готова да я разцелува.
После, докато лекарите преглеждали принца, мечката му застлала пъргаво постелята, отишла бързо в градината, набрала красив букет от рози и цъфнали портокалови клонки, след което разпръснала цветчетата им по стаята. Тогава кралицата окончателно признала, че мечката не е за изхвърляне и принцът е многократно прав, че се е влюбил така в нея.
А принцът при вида на тези прекрасни услуги само пламнал от още по-силен огън и ако преди давал драхма, сега не се скъпял за ротоло [7], та казал на майка си: „Майко, господарке моя, ако не целуна мечката, ще се разделя с душата си“. Кралицата, като виждала, че му е по-добре, не възразила, а казала на мечката: „Целуни го, целуни го, мое мило животно, че да не видя мъртъв нещастния си син!“
Мечката се притиснала до него и принцът, като я прегърнал, не можел да ѝ се насити, целувайки я и целувайки я, а когато докоснали устните си, шушулката паднала незнайно как от устата на Прециоза и в обятията на принца се оказало най-прекрасното създание на света. И той, стискайки това създание с любовните клещи на ръцете си, казал: „Хванах те, катеричке, повече не скачай далече от мене!“
А Прециоза, като прибавила румения цвят на срамежливостта към палитрата на природната красота, му отвърнала: „Аз съм в ръцете ти, на тебе давам честта и живота си; мери ме, претегляй ме, отвънка, отвътре – твоя съм“. И когато кралицата попитала красавицата коя е и защо се е принудила да живее в гората, Прециоза ѝ разказала поред цялата история на своите нещастия. Кралицата, като я похвалила за нейната доброта и честност, казала на сина си, че ще се радва да го вижда с такава съпруга. Принцът, който искал това най-много в живота си, веднага ѝ дал дума, а майка му, като ги благословила двамата, отпразнувала прекрасния съюз с великолепни тържества. И така Прециоза, поставена на везните на човешкия съждения, доказала напълно, че
добре ли постъпваш, добро ще получиш.
1. Непристъпна скала.
2. Джован Винченцо Старче, член на градския съвет на Неапол, обвинен от мълвата, че се е обогатил за сметка на увеличените цените на хляба, бил разкъсан по най-жесток начин на парчета по време на народен бунт през май 1585 г.
3. В Генуа правели от местен камък точила.
4. Неаполитанските улици, павирани с големи парчета вулканични камъни, винаги подлагали на сурови изпитания модните дами. Особено тежко им било през XVII в., когато станали модерни много високи (20-30 сантиметра) и тънки токове. Знатните жени ходели, като се опирали на ръцете на съпровождащите ги слуги, с което давали повод за хорски приказки.
5. Поговорката, чийто произход се обяснява различно, означава: „Да търсиш нещо там, където го няма“.
6. Течаща вода.
7. През XVII-XVIII в. драхмата тежала от 3,45 до 3,9 грама; ротоло (сицилийска и неаполитанска мярка за тегло) – 890 грама.
ГЪЛЪБИЦАТА
(LA PALOMMA)
Седма забава от втория ден
ПРИНЦ, ПРОКЪЛНАТ ОТ СТАРА ЖЕНА, ПРЕМИНАВА ПРЕЗ МНОГО ЗЛОЩАСТНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ, КОИТО СЕ ЗАДЪЛБОЧАВАТ ОЩЕ ПОВЕЧЕ ОТ ПРОКЛЯТИЕТО НА ЕДНА ОРКА; НАКРАЯ С ВЪЛШЕБНОТО ИЗКУСТВО НА ДЪЩЕРЯТА НА ОРКАТА ТОЙ СЕ ИЗБАВЯ ОТ ВСИЧКИТЕ БЕДИ И СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ.
Когато Антонела свършила, всички похвалили нейната приказка като добър пример за любовта на едно честно момиче. И Чула, на която се паднало ред да разказва, казала:
- Който се е роди принц, не би трябвало да има навиците на уличен хаймана. Важният човек не трябва да дава лош пример на тези, които стоят по-ниско от него, защото малкото магаренце се опитва да дъвче слама, като гледа голямото магаре, и няма защо след това някой да се чуди, че небето му изпраща трудности с излишък. Така станало с един принц, когото за това, че оскърбил една бедна старица, го налетели беди като конски мухи, та се оказал на косъм от смъртта.
Имало някога на осем мили от Неапол по посока на Астрони [1] една гъста гора от смокини и тополи, в която се чупели стрелите на Слънцето, като нямали сила да я пробият. Сред гората стояла наполовина срутена къщурка. А в нея живеела една старица, толкова бедна на зъби, колкото богата на години, с толкова голяма гърбица, колкото малко имала в живота си щастие; със стотици цицини по лицето, но с гладки джобове; с посребрена глава, но без меден грош в ръката, та бродела по колибите на пастирите и по харманите на вършачите, събирайки милостиня, за да може поне още малко да поживее.
Но днес по-скоро ще напълнят торба с торнезе на някой подъл доносник и съгледвач, отколкото да дадат три кавало на нуждаещ се бедняк. Та и старицата, като ходела сред хората през цялото време, докато прибирали реколтата, събрала само една паница боб - и това през сезон, когато в областта всичко било в пълно изобилие и едва ли не във всяка къща мерели боба с томоли [2]. Правилно казват: „Старият котел или е смачкан, или е пробит“ и: „На дръглив кон бог мухи изпраща“, и още: „Падне ли дървото - сечи го, сечи“. И така, бедната старица очистила боба, сложила го в паницата, паницата сложила на перваза на прозореца, а тя отишла в гората, за да събере малко съчки и клонки, та да запали печката.
Но докато ходела и се връщала, минал край къщата ѝ Нардо Анело, синът на краля, отивайки на лов. Като видял паницата на прозореца, дошло му на ум, че може да се позабавлява: хванал се на бас със слугите си и започнал да я цели с камъни. Увлечен от разстрела на невинната паница, той на третия или на четвъртия път я улучил и я направил на парчета.
Старицата се върнала у дома, когато шегаджиите били вече далеч; като видяла горчивото си нещастие, тя започнала да кълне, викайки: „Да е проклет и триклет, да не седне, да не стане, мира да не види този вонящ козел от Фоджи [3], който ми строши паницата, син на баба си, който е разровил гроба, където са заровени костите ѝ, простак и невежа, който зася без време боба ми! Щом не се е намерило у него капка съчувствие към моята бедност, нищо за себе си лошо да не направи, да не захвърли на земята герба на дома си, да не стъпче с крака това, което носи на главата си. Но да стане така, моля небето на голи колене и с кървящо сърце, да стане така, че да се влюби в дъщерята на някоя орка, която да си го сготви за обяд; да му преброи ребрата тъщата, че за него живия като за умрял да плачат, да му вържат ръцете и краката прелестите на девицата и магиите на майка ѝ, за да не избяга никъде, да го разкъсва мерзката харпия с ноктите си, през целия си живот да се мъчи, на въже при нея да виси, хляб от арбалет със стрела да му пращат, та да хълца заради моя боб, който той, подлецът, разсипа по земята“.
И ето че разперили криле проклятията на бедната старица, полетели като птици в небето и макар че казват: „Жената вика, мъжът си свирка“ и още: „На прокълнатия кон козината по-блести“, ударили думите принца точно в целта и едва не му стрували живота. И така, не минали и два часа, когато той спрял насред гората, като поизостанал малко от другите, и видял внезапно една прекрасна девойка, която събирала от земята охлюви и, забавлявайки се, им говорела:
Покажи си рогата,
майка да те вземе,
на балкона да те сложи,
момченце да те види. [4]
Принцът, като видял, че стои пред тази каса с най-висшите драгоценности на Природата, пред тази банка с най-богатите вложения на Небето, пред този арсенал с най-жестоките оръжия на Амур, не можел да разбере какво става с него; защото ослепителният блясък, излъчван от нейното кристално лице, паднал върху фитила на сърцето му и го възпламенило цялото, така че принцът заприличал на пещ, в която се пече варта на мечтите, с която ще се строи къщата на надеждите.
А Филадоро [5], както се казвала девойката, също не белела мушмули [6]: принцът бил личен момък и от пръв поглед ѝ пронизал сърцето, та стоели и двамата, молейки с поглед за милост; и макар че на езиците им все едно били изскочили пришки, очите им тръбели като викариатски фанфари [7], възвестявайки на целия свят тайните на техните души. И дълго стоели двамата, все едно устите им били пълни с пясък, без да имат сили да произнесат даже една дума, докато накрая принцът, като прочистил тръбата на гласа си и въздигнал ръце, не проговорил: „От каква поляна е това красиво цвете? От какво небе е паднала тази грациозна роса? В коя златна мина е намерено това безмерно съкровище на прелестта? О, щастливи гори, о, благословени гъсталаци, в които живее тази разкош, в които проблясва тази илюминация на любовния празник! О, гори, о, гъсталаци, където не секат дръжки за метли, не дялат греди за бесилки, не правят капаци за нощни гърнета, а врати за храма на Красотата, подпори за жилището на Грациите и стрели за лъка на Амур!“
- Свалете ръцете си, мой рицарю – отвърнала Филадоро. – Много е голяма милостта от ваша страна, защото са изцяло дело на вашата доброта, а не са моя заслуга похвалите, които ми отправихте. И аз, като жена, която знае своята мярка, не бих искала да нося рокля, която не ми става; но каквато и да съм – красива или безобразна, черна или бяла, тънка или дебела, чуруликаща или хъркаща, страшилище или фея, кукличка или жаба, - цялата съм на вашите услуги, защото тези прекрасни черти на истински мъж разсякоха сърцето ми, видът на това красиво благородно лице ме прониза цялата и аз ви се отдавам като робиня във вериги, от сега и завинаги.
Това не били думи, а тръбен звук, който възвестил на принца, че е време „за обяд!“ с любовни сладости, който го качил „на коня!“ [8] да се бие под знамената на Амур, и той, като видял, че му протегнали един пръст чувства, хванал го с цялата си ръка, целувайки кукичката от слонова кост, на която се закачило сърцето му. При този жест на принца Филадоро направила лице на маркиз [9], а по-добре би било да кажем, че лицето ѝ заприличало на палитра на живописец, върху която са се смесили карминът на срамежливостта, вишневият цвят на плахостта, медният цвят на надеждата и киноварът на желанието.
Но когато Нардо Анело понечил да продължи, речта му внезапно секнала, защото този черен живот не поднася виното на удоволствието без утайка от неприятности, не налива тлъстия бульон на радостта без пяна от скърби, и в същата щастлива минута като вилица се забола там майката на Филадоро – орка, толкова страшна, че очевидно Природата я била създала нарочно, за да помятат при вида ѝ жените.
Космите на главата ѝ били като метла от сухи клони, но не за да чисти дома си от сажди и паяжини, а да вдига пушилка и да покрива с черно сърцата; челото ѝ било като генуезки камък, върху който се точи ножът на страха, разсичащ гърдите; очите ѝ били комети, предвещаващи треперене на коленете, глисти в червата, мъртвешко дихание, колики за душата и диария за тялото. Лицето ѝ внушавало ужас, погледът ѝ – трепет, стъпките – отчаяние, думите – насиране. Устата ѝ била зъбата като на глиган, огромна като на чудовище, озъбена като на измъчван от тетанус, лигава като на магаре. С една дума, от главата до петите тя била дестилат на безобразието, болница, пълна с уродливост, така че принцът би трябвало да има в джоба си няколко книги за Марко и Фиорела [10], та да погледне там и да остане жив.
Като хванала Нардо Анело за реверите, орката рекла: „Да дойде стражата! Птичка, птичка с желязна ръчичка!“ „Всички са свидетели! [11] – отвърнал принцът. – Назад, каналия!“ Той хванал дръжката на своята стара вълчица [12], но замрял изведнъж като овца, видяла вълк, и не можал повече нито пръст да помръдне, нито дума да обели; и орката го повела като магаре с въже към своето жилище.
Когато стигнали, орката му казала: „Внимавай, служи ми като куче, за да не умреш като свиня. Ето ти първата задача: тази запустяла градина да я прекопаеш и засееш още днес, да я заравниш като под на къща, и се пази, когато дойда вечерта, ако всичко не е готово – ще те глътна!“ Тя поръчала на дъщеря си да наглежда дома им и отишла на преказки с другите орки, които живеели в същата гора.
Видял Нардо Анело в каква миша дупка са го наврели и започнал да лее сълзи, проклинайки съдбата си, че го е отнесла там. А Филадоро го утешавала и му казвала да не унива, и му говорела, че е готова да даде всичката си кръв, за да му помогне. Думите ѝ били: „Не викай злата съдба, защото тя те отнесе там, където намери любовта. Нима изобщо не цениш любовта ми, та си изпаднал в такова отчаяние?“
Принцът отговорил: „Не ми е жал, че от кон се превърнах в магаре, че смених царския дворец с колиба, отрупаните маси с кораво парче хляб, свитата прислужници с робски труд, скиптъра с мотика, но ми е жал, че преди от гласа ми се страхуваха цели полкове войници, а сега аз се страхувам от една воняща грозотия. Успех са, струва ми се, моите горести, щом си до мене, щом те милвам поне с погледа си. Но сърцето ми се свива, че трябва да взема мотиката и да плюя стотици пъти на мазолите си, когато преди не съм плюл и на една пришка; и, още по-лошо, трябва да свърша с голи ръце това, което не бих могъл да направя даже с чифт волове; а ако не съм готов до вечерта, майка ти ще ме глътне. И не страдам толкова, че ще се разделя с моето нещастно тяло, а че няма да видя повече твоето прекрасно лице“. Говорейки това, той изливал ведра ридания и черпаци сълзи.
А Филадоро, като триела сълзите от лицето му, говорела: „Живот мой, не мисли, че ще работиш в друга градина, освен в градината на любовта, и че майка ми ще откъсне от тебе даже едно косъмче. Щом е при тебе Филадоро, няма от какво да се страхуваш; ако не знаеш, аз имам вълшебна сила: мога да направя водата твърда, а слънцето тъмно; каквото кажа, се сбъдва. Радвай се, защото до вечерта цялата градина ще бъде прекопана и засята, а ти и с пръст няма да си докоснал мотиката“.
Като чул това, Нардо казал: „Ако ти си фея, както казваш, красавице неземна, защо не си тръгнем оттук, за да станеш кралица в дома на баща ми?“ А Филадоро отвърнала: „Съчетанието на съзвездията не ни дават да направим това; но скоро то ще се промени и ние ще бъдем щастливи“.
В такива и хиляди други ласкави разговори минал денят, но ето че орката се върнала и викнала отвън: „Филадоро, спусни си косите!“ Защото къщата нямала стълба и тя се качвала винаги по косите на дъщеря си. Филадоро, като чула гласа на майка си, разплела своята прическа и провесила косите си като златна стълба за желязно сърце. А орката, щом се качила, хукнала веднага в градината и като видяла, че всичко е готово, останала изумена, защото ѝ се струвало невероятно един толкова изнежен юноша да се справи с една толкова трудна работа.
И на сутринта, преди Слънцето да успее да изсъхне малко, след като се окъпало в индийските реки, орката, излизайки от дома си, заповядала на Нардо Анело да нареди до вечерта шест големи купчини дърва, като разцепи на четири всичките дънери, струпани в двора. „А ако не свършиш това – заплашила го тя, - ще те нарежа на малки парчета, като сланина, и ще имам вкусно ядене за вечеря“.
Бедният принц, като чул това предписание, едва не предал богу дух; а Филадоро, като го видяла блед и примрял от страх, му казала: “Какъв си дрисльо! Кълна се, че и сянката си да видиш, ще се насереш!“ „Това да не е като да чепкаш вълна - шест купчини дърва, нацепени до вечерта? - възразил принцът. - Всеки дънер - на четири. О, по-скоро проклетата старица ще разцепи мене на две и ще ме сдъвче!“ „Защо се тревожиш? - отвърнала Филадоро. - Без всякакво твое усилие всичките дърва, нацепени подобаващо, ще бъдат наредени на купчини, а ти, бъди така добър, да не ми тормозиш душата с безкрайните си жалби!“
А когато Слънцето затворило работилницата си за лъчи, за да не осветява нощните сенки, орката се върнала вкъщи и като се изкачила горе по същата златна стълба, видяла дървата нацепени и подредени; и се мярнало в ума ѝ подозрението, че може би нейната дъщеря я бие повторно на шах.
А на следващия ден, за да изпита принца за трети път, орката му наредила за изгребе една цистерна, събираща хиляда бъчви вода, защото искала да я напълни отново; ако не направи това, обещала му, че ще приготви от него за вечеря или лютив сос, или пушено месо.
Старицата заминала, а Нардо Анело започнал отново да се оплаква; и Филадоро, като видяла, че нещастията му не свършват и майка ѝ го товари като магаре с все по-нови беди, му казала: „Млъкни и не хленчи; залязоха звездите, които пречеха на магическите ми сили, и днес, преди Слънцето да каже: „Тук съм“ [13], ние ще кажем на тази къща: „Довиждане! И това е: ще си дойде тази вечер майка ми в празен дом, а аз ще замина с тебе, на живот и на смърт“. Чувайки тази новина, принцът се умилил, готов да се разридае, и като прегърнал Филадоро, ѝ казал: „Само ти си попътен вятър за моя потъващ кораб, моя душа; само ти си опора за моите надежди!“
А когато започнало да се свечерява, Филадоро прокопала проход от голямата водоотводна тръба, минаваща под градината, и двамата, като се измъкнали навън, тръгнали към Неапол. Но като стигнали до пещерата край Поцуоли [14], Нардо Анело казал на Филадоро: „Щастие мое, няма да е добре да те заведа в двореца пеш и облечена така. Почакай ме в този хан и аз ще се върна скоро с коне и карета, със свита, дрехи и всичко останало“.
И като оставил там Филадоро, забързал към града. Между другото орката се върнала вкъщи и когато не чула отговор от Филадоро на обичайния ѝ призив, усетила, че нещо не е наред. Хукнала към гората, отсякла дълга върлина, допряла я до прозореца и се покатерила като котка горе. Претърсила цялата къща и когато не намерила никого, открила най-сетне прохода и видяла, че води към града. Тя си оскубала косите от ярост, като не оставила нито един кичур, проклинайки дъщеря си и принца и умолявайки небето при първата целувка, която получи в дома си, да забрави завинаги за нея.
Но да оставим орката да повтаря своите дивашки молби и да се върнем към принца. Идването му в двореца, където вече го смятали за мъртъв, изумила целия дом. Всички го посрещали и му говорели: „ „Най-сетне, добре дошъл! Ето го, цял и невредим! Върна се нашият красавец!“. И множество други ласкави думи.
Той изтичал нагоре, майка му го посрещнала на средата на стълбата, прегърнала го и започнала да го целува с думите: „Сине мой, скъпи мой, зеница на очите ми, къде беше? Как можа да се бавиш толкова, че едва не умряхме от мъка?“ А принцът не знаел какво да рече, защото трябвало да разкаже за своите приключения, но щом майка му го целунала, той, според проклятието на орката, забравил всичко, което се случило с него.
И когато майка му му казала, че е време да остави навика си да ходи на лов и да пилее живота си по горите, и че ще му намери съпруга, той отговорил: „На късмет да е! Готов съм да изпълня всичко, което пожелае моята майка, господарката!“ „Така постъпват добрите деца“ – отвърнала кралицата. И се уговорили, че след четири дена ще му доведат невеста, благородна госпожица от Фландрия, която се намирала по това време в града.
И започнали да приготвят големия празник и пиршеството. А в същото време Филадоро, като видяла, че женихът ѝ се бави много и слушала от всички мълвата за бъдещото тържество, видяла в хана един момък, който бил висок колкото нея, и една вечер, когато той си легнал да спи, взела тихо дружите му от леглото. Свалила роклята си, облякла се в мъжките дрехи и отишла така в кралския дворец, където готвачите, на които им предстояла много работа и не им достигала работна ръка, я взели да им помага.
Настъпил уреченият ден и в часа, когато Слънцето разгръща по масата на небето списъка с привилегиите, дадени му от Природата, подпечатани с печата на светлината, и продава лекарства, проясняващи зрението, под звуците на шалмеи и корнети пристигнала невестата; и всички седнали на сложените маси. Докато разливали напитките, икономът разрязал голяма английска торта, която Филадоро приготвила сама, и оттам внезапно излетяла една гълъбица, толкова красива, че всички забравили за яденето, само се любували и дивили на тази неземна красота, а гълъбицата заговорила с най-нежен глас [15]:
„Дали ти, принце, си се наял с котешки мозък [16], та забрави своите обещания и любовта на твоята Филадоро? Нима не си спомняш нищо за това, което направи тя за тебе, че даже не искаш да си сетиш за нея? Така ли се отплащаш за доброто, което ти стори, неблагодарнико? За това, че те измъкна от лапите на орката? За това, че ти дари живота си и себе си? Това ли е голямата твоя благодарност към нещастната девойка за нейната беззаветна любов? Говори, ти, който даваш и отнемаш! Говори, ти, който осмукваш кокал, преди да са поднесли печеното! [17] О, злочеста е жената, която забременява прекалено лесно от думите на мъжете, които те имат винаги подготвени, заедно с похвалите на неблагодарността, с ласките на късата памет и с подаръците на забравата! Мислеше си нещастницата да изпечете заедно пица в Донато [18], а сега се забавлява с рязане на тесто; искаше да направи с тебе „по-плътно, по-плътно“, а ти ѝ казваш днес: „Отивай си, отивай си!“ [19]; на ум ѝ беше да счупи с тебе чаша, а счупи нощно гърне [20]; хайде, давай по-смело, не се грижи за нищо, като тези, които се наяждат и си тръгват, без да платят, но ако те догонят проклятията, които с болка в сърцето ще ти изпрати нещастницата, тогава ще разбереш какво означава да се подиграеш с девойката, да се надсмееш над нея, да измамиш невинността ѝ! Как можа да скроиш такъв лайнян номер: опозори я пред всички, а тя те носеше в сърцето си; духна ѝ под опашката, а тя те поставяше над себе си; и когато се погрижи за тебе като родна майка, ти я остави там, където ходят курвите! Но ако небето няма превръзка на очите си, ако боговете не са си сложили тапи на ушите, ще разберат за греха, който извърши, и когато не очакваш, ще видиш един много хубав празник, мълнии с гърмежи и температура с диария! Но стига приказки, продължавай да си хапваш вкусно, дай воля на желанията си, весели се и тържествувай със своята новобрачна, а нещастната Филадоро, която предеше толкова тънко, ще скъса нишката на живота си и ще те остави да се наслаждаваш волно на своята съпруга!“
Като казала това, гълъбицата излетяла през прозореца и вятърът я отнесъл надалече.
А принцът, чувайки тези думи, дълго седял като вкаменен; накрая попитал откъде са донесли тортата и като разбрал, че е приготвена от момъка, когото са наели заради събитието да помага в кухнята, заповядал да го доведат. И Филадоро се хвърлила в нозете на Нардо Анело, изливайки от очите си лава горещи сълзи и повтаряйки едно и също: „Какво направи ти, куче такова, какво направи ти?“
Тогава принцът, под въздействието на красотата и вълшебството на Филадоро, започнал да си спомня задълженията, които поел към нея на подсъдимата скамейка на любовта. И накрая, като си спомнил всичко, я вдигнал, сложил я до себе си, започнал да разказва на майка си за огромния си дълг към прекрасната девойка, за всичко, което тя направила за него, и за думата, която ѝ дал и която е длъжен да изпълни.
И майка му, която мислела само за щастието на своя син, отвърнала: „Прави каквото искаш; но, разбира се, като запазиш честта и се съобразиш с желанието на госпожицата, която нарече своя жена“. „Не се безпокойте – казала девойката. – Защото, честно казано, не ми се остава в тази страна. И като виждам, че небето ми посочва пътя, ще се върна с ваше позволение в моята Фландрия, за да се видя с предците на тези чаши, които използвате в Неапол [21], където, надявайки се да запаля голям фенер, едва не загасих малкия светилник на живота си“.
Принцът ѝ дал с голямо удоволствие кораб и свита, а Филадоро облякъл като принцеса. И като махнали масите, пуснали музикантите [22] и започнал бал, който продължил до вечерта. А когато Земята се облякла в траур заради погребението на Слънцето, донесли факли и по стълбите зазвънели звънчета; като ги чул, принцът казал на майка си: „Сега ще започне великолепен маскарад, който ще украси още повече нашия празник. Да, неаполитанските кавалери ще бъдат доволни: те обичат да се забавляват и със сурово, и с печено“ [23].
И докато още говорел, посред залата се появила внезапно фигура със страшна маски, висока около три педи [24], но дебела повече от бъчва. Тя се приближила до принца и му казала: „Знай, Нардо Анело, че твоите игрички и лоши дела те заведоха в гъсталака на нещастията, през които премина. Аз съм сянката на старицата, чиято паница счупи и която умря, изтощена от глад. Аз ти изпратих проклятието да се мъчиш при орката и молбите ми бяха чути. Със силата на една прекрасна фея ти успя да избягаш от това нещастие, но те настигна проклятието на орката след първата целувка, която получиш в родния си дом, да забравиш Филадоро. Твоята майка те целуна и ти загуби любимата си; но ето че пак, със силата на нейното вълшебно изкуство, я имаш до себе си. Само че сега аз дойдох отново за твоята душа: за да помниш завинаги злото, което ми причини, за да виждаш винаги пред очите си бобените зърна, които пръсна по земята, и за да се изпълни пословицата, че който сее боб, му никнат рога“. С тези думи тя се изпарила като капка живак и прашинка не останала от нея.
Като видяла, че принцът пребледнял от тези думи, феята го ободрила: „Успокой се, съпруже мой; чу и забрави [25], аз отменям казаното, ще те избавя от всякакъв огън“. И когато празникът свършил, младите отишли в спалнята, където, за да потвърдят новите си задължения, добавили към договора още две свидетелства [26], като след предишните горести вкусили с голямо удоволствие нови радости; защото така става в топилнята на превратностите на този свят, че
който, спънал се, не падне,
ще направи крачка по-напред.
1. Селище на северозапад от Неапол, в местността Кампи Флегреи, известна със своите целебни термални извори.
2. Томол (tomolo) - мярка за обем, в Южна Италия - 52,5 л.
3. Местност в Апулия, където в стари времена, когато в Южна Италия съществувало полуномадско стопанство, зимували докараните от Абруцо стада овце и кози.
4. Детска песничка, съпровождаща игра „на охлюв“. Терасите в Неапол по южняшки обичай се разполагали отгоре на зданията, компенсирайки отчасти недостига на място в дворовете.
5. Златна къделя.
6. Малките кисело-сладки плодове на мушмулата са покрити с твърда, но лесно сваляща се кожица. Беленето на мушмули доставя своеобразно удоволствие, както у нас се развличат, чоплейки слънчогледови семки. Изразът означава: „не се разсейвала“, „не се отвличала с нещо странично“.
7. Заседанията на първа съдебна инстанция в Неаполитанското кралство (Cran Corte della Vicaria) се предшествали от тържествен сигнал с тръба.
8. Военни сигнали с тръба.
9. „Да направя лице на маркиз“ – да почервенея. („Дойде ми на гости маркизът“ – така и до днес неаполитанките говорят шеговито за менструацията си.)
10. Герои на популярния през ХVII век любовен роман "Историята на Марко и Фиорела".
11. Орката и принцът си разменят думи от детска игра.
12. Жаргонен израз, означаващ шпага.
13. В оригинала е употребена маниерна дума, използвана от италианските дворяни: m᾿arrequaquiglio, която означава `връщам се в раковината си`.
14. Тази пещера била превърната в началото на XVI в. от испанците в тунел за бързо придвижване на войски и артилерия. Там минавала границата на града. Поцуоли е малък град на 11 километра западно от Неапол, на брега на Пуцоланския залив.
15. Следва изобличителен монолог в характерен италиански стил, похват, който често се използвал при разясняване на семейни отношения в присъствието на роднини, гости или съседи. Подобни монолози понякога се изпълнявали с не малка артистичност и риторична изисканост.
16. Така се казвало за хора с къса памет, а особено за тези, които не помнят направеното им добро.
17. Намек за използването на една жена в очакване на друга, по-изгодна връзка.
18. Имението на бароните ди Донато се намирало в зелена крайбрежна зона, която контрастирала рязко с намиращия се наблизо кален и пренаселен бедняшки район. „Да се изпече заедно пица“ означавало „да се зачене заедно дете“; да режеш тесто е метафора, означаваща прекъсване на връзка.
19. В оригинала са използвани изразите „serra, serra” (по-плътно, по-плътно!) и “sarva, sarva” (пази се, пази се!), които полицията използвала за сдържане на уличните тълпи.
20. Чупенето на чаша е символичен детайл във византийския венчален обред, метафора на брака; да счупиш нощно гърне (rompere ‘nu càntero) е израз, който означава да провалиш нещо.
21. Някои работилници в Неапол изготвяли кристални чаши по модели, донесени от Северна Европа, които не били съобразени с местните, а с германските мерки за обем.
22. В оригинала: vottafuoche – народно название на музикален инструмент, наричан иначе altobasso или chitarra battente: вид китара с четири двойни струни.
23. Тоест с всякакви удоволствия.
24. В оригинала: tre parme; неап. parma (итал. palmo) означава буквално „длан“. В Неапол – 26,45 см.
25. В оригинала поговорката е римувана: sciatola e matola, а също така е съзвучна с думите „шах“ и „мат“, което придава допълнителен смисъл, фактически противоположен на буквалния: забрави, но няма да можеш, това ще остане с тебе завинаги, като обявена, но неизпълнена присъда.
26. Съзвучие: testemonie, свидетелства - testicoli, тестиси. Намекът идва от комедията на Плавт „Куркулион“.
МАЛКАТА РОБИНЯ
(LA SCHIAVOTTELLA)
Осма забава от втория ден
ЛИЗА СЕ РАЖДА ОТ РОЗА И УМИРА, ПРОКЪЛНАТА ОТ ЕДНА ФЕЯ. МАЙКА Ѝ Я ПОЛАГА В ЕДНА СТАЯ, КАТО НАРЕЖДА НА БРАТ СИ ДА НЕ Я ОТВАРЯ. НО РЕВНИВАТА МУ ЖЕНА, ЖЕЛАЕЙКИ ДА РАЗБЕРЕ КАКВО ИМА ВЪТРЕ, ОТВАРЯ СТАЯТА, НАМИРА ЛИЗА ЖИВА И, ОБЛИЧАЙКИ Я КАТО РОБИНЯ, Я ПОДЛАГА НА ХИЛЯДИ ИЗДЕВАТЕЛСТВА. НАКРАЯ ЧИЧО Ѝ Я РАЗПОЗНАВА, ПРОГОНВА ЗЛАТА ЖЕНА И СЪВСЕМ ДОСТОЙНО ОМЪЖВА СВОЯТА ПЛЕМЕННИЦА.
- Наистина - казал принцът, - всеки човек трябва да се държи според положението си; господарят трябва да се държи като господар; конярят - като коняр; полицаят - като полицай; както улично момче, което си прави на принц, ще стане за смях, така и принц, който подражава на улично момче, ще изгуби доброто си име.
След тези думи той се обърнал към Паола, казвайки ѝ да поеме своя път. И тя, като облизала устни и се почесала по главата, започнала така:
- Трябва да призная, че ревността е отвратителен бяс, главозамайване, от което се губи разсъдък, треска, която гори жилите, припадък, който сковава крайниците, дизентерия, която разтърсва тялото, и накрая - бедствие, което отнема съня, прави храната горчива, смущава покоя; тя хапе като змия, разяжда като корояд, влива горчивина като жлъчка, смразява като лед, пронизва като гвоздей; тя разделя от сладостите на Амур, разорява любовните радости, бушува в морето от удоволствия на Венера. И никога, и нищо добро на света не е произлязло от ревността; което ще потвърдите и вие, когато чуете моята приказка.
Живял някога барон Серва Скура [1] , който имал една сестра; когато била съвсем млада, тя обичала да се забавлява в градината заедно с другите девойки на нейната възраст. Веднъж, като видели една красива роза, те се уговорили, че която я прескочи, без да докосне нито едно листенце, ще спечели вече не помня каква награда.
Всичките скачали колкото се може по-високо, всичките докосвали цветето и никоя не успяла да го прескочи цялото. Но когато дошъл редът на Лила, сестрата на барона, тя, като се дръпнала по-назад, се засилила така, че прескочила розата; само дето от нея се отронило неочаквано едно листенце. Но девойката била толкова находчива и пъргава, че грабнала веднага листенцето от земята, глътнала го незабелязано и така спечелила облога.
Не минали три дена и Лила се почувствала бременна, като едва не умряла от мъка, защото, знаейки точно, че не си е позволявала никакви волности и глупости, недоумявала как е станало така, че ѝ расте коремът. Тя побързала да отиде при феите, с които дружала, и те ѝ казали да не се страхува, защото причина за всичко е листенцето, което глътнала.
Като чула това, Лила се стараела да крие корема си, докато било възможно, а когато дошло времето да се разтовари, родила тайно от всички мило момиченце, което нарекла Лиза; тя го занесла на феите и всяка дала на Лиза от своето вълшебно изкуство. Но последната от тях, като припнала да види момиченцето, си изкълчила крака и от силната болка извикала, че след седем години, когато майката му го сресва, ще забрави в косите му гребена, който ще забие зъбите си в главата му и от това то ще умре.
Минало се това време и когато всичко станало според казаното, нещастната майка, сломена от нещастието, след горчив плач затворила момичето си в седем кристални ковчега, които поставила един в друг, и го положила в най-отдалечената стая на двореца, ключовете от която държала винаги в себе си.
Но мъката отнела всичките ѝ сили; и като умирала, тя извикала брат си и му казала: „Братко мой, чувствам как ме издърпва бавно оттук въдицата на Смъртта и затова ти оставям всичко мое - да го владееш и притежаваш. Само ми се закълни, че никога няма да отваряш последната стая в двореца, а ключа от нея ще пазиш при себе си в писалището“. Баронът, който обичал беззаветно сестра си, ѝ дал дума и в същия миг тя казала: „Прощавай, всичко свърши“.
Но след една година баронът се оженил и, поканен на няколкодневен лов, оставил дома си под надзора на своята съпруга, като я помолил специално да не отваря вратата, ключа от която държи в писалището. Но едва се обърнал и тръгнал, тя, подтиквана от подозрението, подстрекавана от ревността, стисната за гърлото от любопитството - основната зестра на жената, - взела ключа и отключила стаята. И като отворила един след друг седемте ковчега, през които се мяркала женска фигура, видяла там млада красавица, която изглеждала заспала; момичето пораснало като всички други жени, заедно с ковчезите, които се уголемявали с неговия ръст.
Ревнивата жена на барона, като видяла това прелестно създание, веднага си казала: „Браво, ненагледни мой! Ключът скрит, а крадецът вътре! Ето защо искаше толкова много да не отварям стаята - за да не видя летящия в ковчега Мухаммад“. [2]
С тези думи хванала девойката за косите и я измъкнала навън. Тогава гребенът изпаднал от прическата ѝ, девойката се събудила и извикала: „Майчице, Майчице!“ „Чакай, сега ще ти дам и майка ти, и баща ти“ - отвърнала баронесата и, разярена като робиня, зла като кучка с кученца, пълна с отрова като змия, отрязала косите ѝ, нагостила я с доста сочни плесници и я накарала да облече една окъсана рокля. И всеки ден непрекъснато я гощавала с цицини и синини, деряла ѝ с нокти лицето и биела Лиза през устните, докато не се подули и не станали сиви, все едно е яла неоскубани гълъби.
Скоро баронът се върнал, видял жестоко битата девойка и попитал учуден коя е, а жена му отвърнала, че е робиня, изпратена от леля ѝ, и че е от тези, които сами си просят юмруците с дързости и лудории, поради което трябва да бъде бита постоянно.
След това се случило веднъж баронът да отиде на панаир и започнал да пита всички в дома си, чак до котките, какво да им купи. И всеки искал, каквото си пожелаел; дошъл накрая редът на малката робиня.
Тогава съпругата му, която изобщо не я смятала за християнка, казала: „Хайде, сравнявай ни с тази черната и ще заприличаме на нея, всички ще сядаме на едно гърне да серем. Прати я по дяволите, много внимание отделяш на тази грозница!”
Но сеньорът бил порядъчен човек и искал много младата робиня да пожелае нещо за себе си. И тя казала: „Не ми трябва нищо, искам само една кукла, един нож и едно точило; но ако питаш, а забравиш да купиш, няма да преминеш и първата река, до която стигнеш на връщане”.
И баронът купил всичко, забравил само за молбата на Лиза; но като се опитал да премине реката, която влачела камъни и клони от планините към морския бряг, за да бетонира основите на страха и да издигне хълмове от удивление, не можал да стигне до другия бряг. Спомнил си тогава предупреждението на своята племенница, върнал се обратно и купил всичко, а като си дошъл у дома, раздал на всички нещата, които му поискали.
Когато получила своето, Лиза отишла в кухнята и там, като сложила пред себе си куклата, започнала да плаче и да се оплаква, да разказва на парцалената топка, като на жив човек, за своите злощастия. Но като видяла, че куклата не отговаря, взела ножа, наточила го на точилото и казала: „Виж какво, ако не отговориш, ще се намушкам с ножа и празникът ще свърши!”. Тогава куклата, надувайки се все повече и повече като сапунен мехур, най-сетне отвърнала: „Чувам те по-добре от глух човек”.
Така Лиза правела няколко дена това, докато баронът, чиято стая била от другата страна на кухнята, не чул нейните жалби и като надникнал през ключалката, не видял, че тя, поставила пред себе си куклата, разказва как майка ѝ прескочила розата, как изяла листчето, как родила, с какви вълшебства била дарена дъщеря ѝ и какво проклятие получила от феята, как гребенът заседнал в косите ѝ и тя умряла, как била поставена с седем ковчега и затворена в далечната стая, как майка ѝ, умирайки, оставила ключа на брат си, как той отишъл на лов, как ревнивата му жена влязла в стаята без разрешение, как ѝ отрязала косите, как я направила робиня и как я мъчела. И, като разказвала това с горчив плач, девойката повтаряла: „Отговори ми, кукличке, иначе ще се убия с ножа!”
Като наточила остро ножа на точилото, тя била готова вече да го забие в себе си, когато баронът, отваряйки вратата с крак, го изтръгнал от ръцете ѝ и я прегърнал, разпознавайки в нея дъщерята на любимата си сестра. Той я извел тайно от къщата, като я поверил на грижите на вярна родственица, за да може Лиза да се поправи и да дойде на себе си, защото жестокостта на онова сърце на Медея я изтощила напълно.
И след няколко месеца, когато тя станала като богиня, той я въвел в дома си, представяйки я на всички като своя племенница. А след велико пиршество, когато вдигнали трапезата, той помолил Лиза да разкаже подробната история за преживените от нея бедствия и жестокости, при което, слушайки я, всички гости, и мъже, и жени, не могли да сдържат сълзите си. И като изгонил с позор жена си, баронът я изпратил при родителите ѝ, а племенницата си оженил за добър човек по избор на сърцето ѝ; така тя разбрала, че
когато най-малко се надяваш,
небето с милост те обсипва.
1. Тъмна гора.
2. След кръстоносните походи в Европа се носела легенда, че железен ковчег с останките на Мухаммад се пази висящ във въздуха.
РЕЗЕТО
(CATENACCIO)
Девета забава от втория ден
ЛУЧИЕЛА ОТИВА ЗА ВОДА НА ИЗВОРА И СРЕЩА ЕДИН СЛУГА, КОЙТО Я ЗАВЕЖДА В ПРЕКРАСЕН ДВОРЕЦ, КЪДЕТО Я ПОСРЕЩАТ КАТО КРАЛИЦА, НО СЕ ПОДВЕЖДА ПО СЪВЕТА НА ЗАВИСТЛИВИТЕ СИ СЕСТРИ ДА ВИДИ С КОГО СПИ, ОТКРИВА, ЧЕ ТОВА Е ЕДИН ПРЕКРАСЕН ЮНОША, ГУБИ БЛАГОВОЛЕНИЕТО МУ И Е ПРОГОНЕНА НАВЪН. ИЗОСТАВЕНА ОТ РОДНИНИТЕ СИ И БРЕМЕННА, ТЯ СЕ СКИТЕ ДЪЛГО ВРЕМЕ, ПРИСТИГА В ДОМА НА СВОЯ ЛЮБИМ, РАЖДА МУ СИН И СЛЕД РАЗЛИЧНИ ПРОИЗШЕСТВИЯ СЕ ПОМИРЯВА С НЕГО И МУ СТАВА ЖЕНА.
Разказът за нещастията, които претърпяла горката Лиза, предизвикал съчувствие във всяко сърце и на мнозина очите били червени от сълзи; защото хората изпитват най-много състрадание, когато някой се измъчва, без да има вина. И тъй като дошъл редът на Чометела да върти по-нататък чекръка на приказките, тя започнала така:
- Съветите на завистниците са винаги бащи на бедствия, криейки под маската на добрите намерения гибелно лице; и този, който държи Фортуна за косите, трябва да знае, че във всеки миг стотици други хора опъват въже през пътя му, за да се спъне и да падне. Така се случило с една бедна девойка, която, след като послушала злия съвет на сестрите си, паднала от самия връх на стълбата на щастието и само поради милосърдието на небето не си строшила врата.
Живяла някога една майка с трите си дъщери и поради голямата бедност, в която тънел неизменно техния дом, подобен на канавка, където се стичат потоци от бедствия, ги пращала да събират милостиня, за да преживеят някак си. Една сутрин, като взела няколко зелеви листа, изхвърлени от готвача на двореца, и намислила да ги свари, тя започнала да уговаря големите си дъщери да ѝ донесат вода от извора. Но те прехвърляли заръката една на друга, като котка, която се забавлява с опашката си, така че нещастната майка казала: „Ще трябва да се оправям сама“, взела гърнето и понечила да тръгне за вода, макар че от старост вече едва си влачела краката.
Тогава Лучиела, най-малката, казала: „Дай на мене, майко. Слаба съм наистина за гърнето, но искам да те избавя от този труд“. И като взела гърнето, излязла извън града, където бил изворът, който, виждайки, че цветята са побледнели от нощния страх, плискал вода в лицата им. Там тя видяла един красив млад слуга, който ѝ казал: „Красавице моя, ако дойдеш с мене м пещерата недалече от тук, ще ти подаря много хубави неща“.
Лучиела, която винаги чакала някаква милостиня от живота, отвърнала: „Нека занеса вода на майка ми и ще се върна веднага“. Тя отнесла гърнето вкъщи и под предлог, че иска да вземе няколко цепеници, паднали край пътя, хукнала обратно към извора, където намерила слугата и тръгнала след него. Той я отвел през някаква пещера, покрита отгоре с папрати и бръшлян, в прекрасен подземен дворец, целият блестящ от злато, където веднага била сложена богата трапеза и излезли две красиви девойки-слугини, за да свалят от Лучиела мръсните парцали, които била свикнала да носи, и да я облекат по най-великолепен начин. Вечерта ѝ постлали ложе, обшито с бисери и злато, и щом угаснали свещите, някой дошъл там и легнал редом с нея.
Така продължавало няколко дена и накрая девойката поискала да види майка си и сестрите си, за което казала на слугата. Слугата отишъл в една от стаите, поговорил с някого, върнал се и като ѝ протегнал цяла кесия с пари, казал да ги даде на майка си, а пътя към двореца да не забравя и по-скоро да се върне, без да казва на никого къде е ходила и къде е била.
Девойката се върнала вкъщи и сестрите ѝ, като видели колко красиво е облечена и как се е разхубавила, едва не се пукнали от завист. А когато Лучиела поискала да тръгне обратно, майка ѝ и сестрите ѝ поискали да отидат с нея. Но тя се отказала от спътничките и се върнала в двореца през същата пещера. Но като поживяла в пълен покой още няколко месеца, тя поискала отново да си отиде у дома. Пуснали я при майка ѝ със същите дарове и предупреждения.
Така се повтаряло три или четири пъти и всеки път все по-силно духала като сироко [1] завистта на трите зарази. И накрая тези харпии били така разкъсани от любопитството, че научили все пак с помощта на една орка какво се е случило с Лучиела. И когато тя се върнала отново у дома, те ѝ казали: „Макар че не пожела да ни разкажеш за своите наслаждения, знай, че всичко ни е известно; всяка нощ ти дават приспивателно и ти не знаеш, че редом с тебе спи прекрасен юноша. И винаги твоята радост ще бъде половинчата, ако не послушаш съвета на тези, които ти желаяят доброто; в края на краищата ти си ни родна кръв и ние ти желаем само полза и щастие. Та ето, когато вечерта си легнеш да спиш и дойде слугата да ти донесе леко вино, излей скришом виното от чашата, а не го пий, за да си бодра през нощта. И когато мъжът ти заспи, дръпни резето на кепенците, защото тогава, макар той да не го иска, магията ще падне и ти ще станеш най-щастливата жена на света“.
Злощастната Лучиела, без да подозира, че коприненото седло прикрива гнойна рана, че сред цветята се таи змия и че на златен поднос са ѝ подали отрова, повярвала на сестрите си и, когато се върнала в подземния дворец и настъпила нощта, направила всичко, което ѝ казали завистниците. Щом всичко наоколо затихнало, тя запалила с огнивото свещта и видяла до себе си цвета на красотата, юноша, който не можел да бъде сравнен с нищо друго, освен с лилиите и розите.
Като видяла такава чудна красота, тя си казала: „Кълна се, че повече няма да ми избягаш!“, дръпнала резето и отворила прозореца. А на улицата видяла няколко жени, които носели на главите си много гранчета хубава прежда. На една от жените ѝ паднало едно гранче и Лучиела, която била безкрайно добра, се забравила и извикала силно: „Вдигнете си преждата, госпожо!“
От този вик юношата се събудил и силно огорчен от това, че Лучиела го открила, повикал веднага слугата си и когато била облечена в предишните дрипи, я изгонил навън, толкова бледа, все едно са я извели от болница. А когато се върнала при сестрите си, те я прогонили с позорни думи и постъпки, които били по-лоши и от думите.
С тази болка тръгнала Лучиела да броди по света, просейки милостиня. След хиляди страдания, малко преди да роди, тя се добрала до град Торе лонга и отишла в кралския дворец с молба да я приютят за една нощ някъде на слама. Една придворна дама, която имала добро сърце, я приела при себе си. А когато дошло време да разтовари корема си, родила момче - красиво като златен житен клас.
И в първата нощ след раждането, когато всички спели, се появил в стаята един прекрасен юноша и започнал да говори: „О, мили сине, ако знаеше за тебе майка ми, в златно коритце щеше да те къпе, със златна пелена щеше да те повива! Да можеше никога да не пропее петелът, та никога да не ме раздели от тебе!“ И с първото кукуригане на петела се изпарил като капка живак.
Придворната дама, като видяла всичко това и се убедила, че юношата идва всяка нощ с едни и същи думи, отишла да каже за това на кралицата. И тя - щом Слънцето, като главен лекар, изписало от болницата на небето всички звезди - заповядала да бъде огласена строга заповед: да се заколят до един петлите в града, като се превърнат набързо в остригани вдовици [2] всички тамошни кокошки, колкото и да са те.
А когато вечерта юношата се върнал отново, кралицата, която била готова като топчия със запален фитил и само чакала този миг, изтичала насреща му, познала в него отдавна изгубилия се свой син и го прегърнала с всичка сила. И тъй като проклятието, наложено на принца от една зла орка било да да се скита далеч от дома си, докато майка му не го прегърне до първото кукуригане на петела, щом той се оказал сега в обятията на кралицата, магията се развалила и тежкото заклинание изгубило своята сила.
Така майка му вече имала и син, и внук, блещукащ като скъпоценен камък, а Лучиела си върнала мъжа, прекрасен като вълшебник. А сестрите ѝ, като научили за нейното щастие, дошли с каменни лица да получат нещо от нея. Но сега вместо празнична торта получили само парче питка; и понеже им било платено със същата монета, разбрали с голямо огорчение, че
завистта в сърцето води до лошо храносмилане.
1. Духащ през определени месеци по Средиземноморието вятър от Сахара. Пренасящ маси пясъчен прах, той въздейства болезнено и угнетяващо върху хората.
2. В Южна Италия до XIX век имало обичай, след като овдовее, жената да стриже косите си, като имала право да се омъжи повторно едва когато пораснат отново до обичайната си дължина.
КУМЪТ
(LO COMPARE)
Десета забава от втория ден
КОЛА ЯКОВО АГРАНКАТО [1] ИМА НАГЪЛ КУМ, КОЙТО ЖИВЕЕ ЗА НЕГОВА СМЕТКА. ТОЙ НЯМА СИЛИ ДА ГО ПРОГОНИ НИТО С УЛОВКИ, НИТО С ХИТРОСТИ И, КАТО ПОДАВА ГЛАВАТА СИ ИЗПОД ПОКРИВКАТА, ГО ПРОПЪЖДА СЪС ЗЛЪЧНИ ПРИКАЗКИ.
Разказана майсторски и изслушана с внимание, приказката била наистина прекрасна; много неща в нея ѝ придали доста сочност и вкус, за да се хареса на всички. Но тъй като всяка минута, разделяща една приказка от друга, все едно дърпала с въжето на нетърпението всички, те накарали Якова да продължи колкото се може по-скоро. И тя бръкнала с ръка в буренцето с разните забавни истории, за да утоли желанието на слушателите по следния начин:
- Заради наглостта, господа, търговецът изпуска аршина на благоразумието, архитектът не вижда ориентира на възпитанието, а мореплавателят, тръгнал по море с кораба на разсъдъка, поема в грешна посока. Наглостта, пуснала корени в почвата на невежеството, не дава други плодове освен плодовете на срама и унижението, което виждаме навсякъде; така станало и с един нахален кум, за когото сега ще ви разкажа.
Живял някой си Кола Яково Агранкато от Помиляно [2], мъж на Мазела Чернекия от Резина [3], богат като морето, който даже не знаел колко богатство има; с една дума, живеел така, че в свинарника му и сто прасета да серели, щяло да има слама за всичките. Въпреки че нямал нито дъщери, нито главоболия [4] и мерел своя „de cuibus“ [5] с тулуми, дори да тича след сто хиляди монети, нямало да изгуби от джоба си и една сто и двадесета част от карлина [6] и като се лишавал от всичко, водел кучешки живот, трупайки купчина след купчина пари.
Но всеки път, когато сядал на масата да се подкрепи, при него, като лавина от планината, се изсипвал кумът му, зло незвано, който не го оставял нито за минута сам. Все едно имал часовник в корема и клепсидра [7] в зъбите, та се явявал на гости на съпрузите точно по време на ядене и с лицето на невинен младенец така се впивал в тях, че и търнокоп не би го отделил. Той сядал на масата и броял дотогава хапките в устата им, пускайки шеги и намеци, докато не му кажели: „Не искаш ли да хапнеш?“
И тогава, без да чака дълго да го молят, той се спускал между мъжа и жената със страстта на изтерзан любовник, наточен като бръснач, насъскан като ловджийско куче, и галопирал така, както ако в корема му се намирал изгладнял вълк; той летял към масата с такава бързина, че би трябвало да го запитат: „Откъде идеш, от мелницата ли?“ [8], движел лактите си като разпален в свирнята си флейтист, въртял настрани очите си като дива котка, а зъбите му мелели като воденични камъни; гълтал храната, без да я дъвче, така че един залък не дочаквал другия; и когато вече нямало място зад бузите, а натъпканият корем се обтягал здраво като барабан, когато дъното на чинията светвало като ясен ден, а всичко бивало изметено като с метла, без да каже на стопаните даже „да сте живи и здрави“, той вдигал чашата, мляскайки с уста, пресушавал я, опустошавал я, изпивал я на един дъх до последната капка и си тръгвал по своите работи, оставяйки Кола Яково и Мазела с пръст в устата.
И те, като виждали, че кумът им изобщо не знае нито какво е скромност, нито какво е мярка, а, като разпран чувал, поглъща, всмуква, тъпче, преглъща, опустошава, разкъсва, раздробява, завлича, пуска като в дупка, измъква без остатък, изстъргва, сдъвква, унищожава и очиства всичко, което е поставено на масата, не знаели какво да измислят, за да се избавят от тези пиявици, от тази лепенка на сърцето, от този сърбеж в гащите, от тази августовска малария, от тази конска муха, от този ненаситен кърлеж, от тази кука, от тази киста, от това неизплатено задължение, от тази вечна рента, от този полип, от това робство, от тази непоносима тежест, от това главоболие и мечтаели поне един път да хапнат спокойно, без да виждат доброволния си помощник на масата си.
И така, една сутрин, когато научил, че кумът му напуснал селото, за да съпровожда вицекралския комисар [9], Кола Яково казал: „О, хвала на Слънцето [10], че един път на сто години ми се пада случай да поработя с бузите си, да отпусна поводите на челюстите си и да пъхна нещо в устата си без имам тази краста в задника! В името на това, ако Дворът не реши да ме разори, сам ще се разоря [11]! От този лайнян свят можеш да вземеш само това, което откъснеш със зъби! Пали по-скоро печката, веднага, та докато сме си поели въздух, да задвижим воденичните камъни на зъбите, да се насладим поне малко на няколко сочни късчета!“
С тези думи той хукнал да купи една угоена змиорка от Пантано, килограм пресято брашно и голямо шише манджагуера [12], а след това, докато жена му, запретнала ръкави, приготвяла прекрасна пица, той печал змиорката. Когато всичко било готово, двамата седнали на масата.
Но едва успели да се наместят, ето го кумът-готован – чука на вратата. И Мазела, като надникнала и видяла крушението на всичките свои радости, казала на мъжа си: „Кола Яково мой, не е имало никога досега в месарницата на човешките наслаждения даже и едно парче говеждо месо без кост от недоволство; никога не може човек да поспиш върху белите чаршафи на блаженството, без там да се промъкнат дървениците на безпокойството; не може да простре някой бельото на радостите, без веднага върху него да не падне дъждът на неприятностите! Ето че ще ти изкриви устата горчивият залък, ето че ще ти заседне в гърлото говеждата мръвка!“
А Кола Яково отвърнал: „Махай всичко от масата, отнеси го, прибери го, скрий го, че да не се вижда; а след това ще отвориш вратата и ще кажеш, че са ни ограбили. И може би, като види дома ни опустошен, той ще съобрази, че няма за какво да се заседява, и ще ни даде възможност да сложим в устата си по залъче от тази отрова“.
Така, докато гостът тропал настойчиво, все едно го гонели разбойници, и вдигал шумотевица като по време на свят празник, Мазела сложила змиорката в шкафа, шишето под кревата и пицата между дюшеците, а Кола Яково се пъхнал под масата, за да може през една дупка в покривката, провесила се до пода, да гледа какво ще се случи.
Кумът, който наблюдавал през една цепнатина на вратата цялата суматоха, влязъл, когато Мазела му отворила, със сериозно лице, целият уплашен и разтревожен и, като чул какво се е случило, казал: „Докато ме държеше отмалял навън, обзет от тежки мисли, докато чаках отговор като Ной гарвана, между краката ми пропълзя змия – ох, майчице, каква беше огромна и страшна! Представи си, беше дебела като змиорката, която сложи в шкафа! И аз, виждайки, че съм в беда, треперейки като тръстика, губейки ума и дума от страх, гърчейки се като червей от ужас, вибрирайки от ударите на сърцето, вдигнах един камък, голям колкото шишето, което скри под леглото, и със замах го стоварих върху змията! Направих я на пица, като тази, която сложи между дюшеците! И докато тя издъхваше и се извиваше, видях, че ме гледа така, както моят кум ме гледа изпод масата. Цялата ми кръв се дръпна от това силно преживяване!“
При тези думи, като не можел повече да мълчи, Кола Яково подал главата си изпод покривката, както Трастуло [13] иззад завесата поглежда към сцената, и казал: „Ако наистина си преживял много, това за нас е голяма радост! И точно навреме, защото на това вретено няма място повече за навиване на прежда! Ти подуши, че днес сме изпекли хляб, но ние днес спечелихме и делото! Ако с нещо сме ти длъжни, пиши в поземления съд, а ако нещо не сме ти дали, оплачи се в търговския! Ако е станало с тебе нещо, ще те изслушаме, ние сме на твоите услуги. А ако ще въртиш капризи, иди се полекувай с клизма. Ако добро носиш, добро ще получиш, ако зло в ума си имаш, заври си носа в Неапол [14]! Къде ти е мярката и какъв ти е маниерът? Ти си като войник в отпуск, готов да налети на бой, за да отхапе от чуждия залък! Достатъчно е палец да оближеш, а ти искаш с пет пръста да пипаш и с наглостта си нас от дома ни да изгониш. Който няма ум в главата си, той управлява света! Но знай: ако не се укротиш, ще те укротят и ако няма пръчка, не е беда, ще се намери за тебе я мотовилка, я здрава тояга. Чувал ли си да казват: на зла круша – зъл прът? Така че всяка жаба да си знае гьола; живей със своите радости, а на нас остави нашите горести. И ако още мислиш да свириш същата музика, откажи се: дойдеш ли тук, само ще си разходиш обувките, краката ще си умориш, но и сламка няма да получиш! Шиеше си при шивача дреха, но няма да ти е по мярка. Искаше да поспиш сладко, но леглото е далече! Обръщай се кръгом и може само да си човъркаш зъбите, ако мислиш, че тук има кръчма, отворена денонощно за твоето ненаситно гърло. Ти насам и като кон препускаше, и като змия допълзяваше, а сега забрави този дом, изхвърли го от главата си, напразно ще се мъчиш да мислиш за него, за тебе няма тук вече нито кукичка, нито стръв! Беше намерил двама миролюбиви глупаци, беше опитомил два скореца, беше яхнал две магарета и си беше разпасал пояса! Махай се, нямаш работа тук, за тебе тази къща ще е вече като облак: нито с ръка можеш да го хванеш, нито с крак да го настъпиш! И повече от мене няма нищо да получиш! А щом си такъв любител да похапнеш, такъв захапи хляб, такъв опразни маса, такъв омети гърне, такъв оближи тенджера, такъв лъсни чиния, такава помийна яма, такава водосточна тръба, ако имаш вълчи глад, ако си лаком като пожар, ако коремът ти е безмерен, ако си упорит като магаре, ако си готов да погълнеш мечка, да опустошиш цял кораб, да изгризеш свещения Граал [15], ако за пиене ти е малък и Тибър, и Арно, ако би изял и пелената на Мариачо [16], върви да просиш пред друга църква, дърпай кофите от кладенците, търси парчета хляб по бунищата, лови гвоздеи в канавките, събирай угарки на погребенията, вади съдържанието на нужниците, за да си напълниш гушата! И нека този дом да бъде за тебе като огън; защото всеки си има своите грижи; всеки сам си знае както му се мъдри в гащите и дали му е пълен коремът, та нямаме нужда от миналогодишно дърдорене, от неизплатени сметки, от продънени лодки! Който трябва да се спаси, ще се спаси; време е да те отбием от това виме, пишман кръстнико, който си иди ми, ела ми, глупак и безделник! Труди се, не мързелувай, хващай се за работа, а ако нямаш достатъчно ум, намери си господар“.
Нещастният кум, като чул тези сърдити думи, като усетил, че се пука циреят, като се почувствал сресан без гребен, треперейки и настръхвайки като крадец, хванат на местопрестъплението, като пилигрим, който е объркал пътя, като моряк, чийто кораб е налетял на риф, като проститутка, която е изпуснала клиента си, като девойка, която е изцапала чаршафа, със захапан език, с ниско наведена глава, с мокри очи, със сополив нос, със стиснати зъби, с празни ръце, със свито сърце, с подвита опашка, мълчаливо, боязливо, тихичко, онемял и засрамен, си плюл напетите и хукнал, без да поглежда назад, към дома си, за да размишляво там над това, което е казал някога един мъдрец:
кучето, ако не се го канили на сватба, да не ходи, че ще яде бой.
1. Имената на селяните у Базиле са често двойни, при което тук първото Кола е умалително от Никола: знак за широката почит в Южна Италия към свети Николай Мирликийски. По същия начин своеобразен ономастичен символ на Неапол е Дженаро – името на покровителя на града свети Януари, което име е най-срещано в града и до ден днешен. Прозвището Агранкато означава „вцепенен“, „застинал“.
2. Селище на 13 км от Неапол, днес голям индустриален център.
3. Резина - селище върху руините на древния Херкулан, на осем километра от Неапол. От 1969 година носи името Ерколано.
4. В оригинала: né figlie né fittiglie – една от обичайните селски поговорки на тема дъщери.
5. „От които“ (лат.) - графа за имущество и доходи в стари описи или счетоводни книги.
6. Сребърният карлин се равнявал на сто и двадесет медни монети, наречени кавало ("кон").
7. Макар че клепсидрата е воден часовник, в италианската реч с тази дума се означава и пясъчен часовник.
8. Така казват, когато видят някого страшно настървен и възбуден.
9. Очевидно със същата цел: да се наяде добре за чужда сметка. Разбираемо е, че комисарят и неговата свита по време на обиколката си по провинцията ще бъдат гощавани от местните жители порядъчно.
10. В оригинала не е просто Слънце, а Sole Lione, което ще реше Слънце, намиращо се в съзвездието Лъв. Това негово положение, продължаващо от 23 юли до 22 август, се смятало в астрологията за особено благоприятно.
11. Обичайно недоволство на дребен дворянин от тежките разходи за издръжка на вицекралския двор.
12. Червено вино, произвеждано околностите на град Кастеламаре.
13. Един от персонажите в италианската народна комедия.
14. Което ще рече: в задник.
15. Според легендата свещеният Граал е направен от камък.
16. Явно метафора за нещо много отвратително. Поговорка, която се употребява и в други паметници от XVII век.
ДЕН ТРЕТИ
КАНЕТЕЛА
(CANNETELLA)
Първа забава от третия ден
КАНЕТЕЛА НЕ МОЖЕ ДА НАМЕРИ МЪЖ ПО ВКУСА СИ И ТАЗИ ГРЕШКА Я ВОДИ В РЪЦЕТЕ НА ЕДИН ОРК, ЖИВОТЪТ Ѝ С КОГОТО СЕ ОКАЗВА ЗА НЕЯ МНОГО ПЕЧАЛЕН; НО Е ОСВОБОДЕНА ОТ ЧИСТАЧ НА НУЖНИЦИ, ВАСАЛ НА БАЩА Ѝ.
Не си струва, господа, да търсим по-добър хляб от пшеничения; иначе ще свършим с това, че ще търсим плесенясали корички. Трябва да бъдем доволни по мярката на честните хора, защото този, който иска всичко, ще загуби всичко; този, който върви по върховете на дърветата, има толкова безумие в главата си, колкото опасност под петите си. Така се случило с една принцеса, за която ще ви разкажа сега.
Имало едно време едни крал на Бело Пуойо [1], който мечтаел премного за продължение на рода – повече от гробарите, които мечтаят за нови погребения, след които да съберат недогорелите свещи. И дал той обет на богиня Сиринга, че ако има дъщеря, ще я нарече Канетела (Тръстика), като паметен белег за това как богинята се превърнала в тръстика [2]. И толкова молил и умолявал, че накрая получил благоволение и Ренцола, неговата съпруга, му родила една хубава пикла [3], на която дал обещаното име.
Канетела растяла педя след педя, станала дълга като върлина и кралят ѝ казал: „Дъще моя, ти порасна и нека Небето те благослови със здраве и дълголетие като непоклатим дъб [4]. Дойде време да си намериш мъж, достоен за това прелестно лице, за да дадем потомство на нашия дом. И понеже те обичам като себе си и ти желая само доброто, бих искал да зная какъв съпруг искаш? Какъв ще ти бъде по сърце? Човек на книгата или на меча искаш? Млад момък или зрял мъж? Чернокос, светлокос или риж? Висок до тавана или много нисък? С тънка талия или охранен като бик? Ти избирай, а аз ще приема твоя избор“.
Канетела, като чула тези обширни предложения, благодарила на баща си и му казала, че е решила да посвети девствеността си на Диана и няма никакво намерение да се занимава с някакъв си съпруг. Но кралят я умолявал всячески и тя накрая казала: „За да не си помислите, че не ценя вашата любов, съгласна съм да изпълня вашето желание, ако ми намерите човек, какъвто няма друг като него на света“.
Като чул този отговор, бащата ѝ стоял от сутрин до вечер на прозореца, преценявал, сравнявал и разглеждал прилежно всички мъже, които минавали по площада пред двореца. Минал накрая един човек с добра външност и кралят рекъл на дъщеря си: „Ела тук, Канетела, и кажи дали не отговаря на твоето желание?“ Тя казала да го поканят и приготвили богата трапеза, на която имало всичко, каквото човек може да си пожелае. Но докато се хранели, една бадемова ядка паднала от устата на жениха, той се навел, грабнал я набързо и я пъхнал под салфетката. Когато пиршеството свършило, гостът си отишъл, а кралят попитал Канетела: „Хареса ли ти жениха, сърце мое?“ А тя му отговорила: „Избави ме от този нескопосник, защото как може такъв голям, едър човек като него да изпусне бадем от устата си!“
Чул кралят отговора и отишъл да гледа пак през прозореца, а когато минал един порядъчен мъж, извикал дъщеря си да види дали е подходящ. Канетела казала да пуснат и него; поканили човека да влезе и го настанили на трапезата, по-богато отрупана от предишната; а когато хапнали и гостът си отишъл, кралят попитал дъщеря си дали го харесва. „Какво ще правя с този бедняк? – отвърнала принцесата. – Да беше дошъл при мене поне с двама слуги, че няма кой плаща да му свали от раменете“.
- Що за бъркотии? – казал кралят. – Така увъртат тези, които не искат да платят за свършена работа! Нарочно обираш каймака, за да не ми е вкусно. Но решавай, защото твърдо мисля да ти намеря съпруг, който да ме дари с наследник!
На гневните му думи Канетела отговорила така: „Мисля, татко и господарю, че с тези приказки дълбаете морето и си правите криво сметката. Защото никога няма да се подчиня на някой мъж, ако няма златна глава и златни зъби“. И нещастният крал, като виждал колко е твърдоглава дъщеря му, наредил да обявят по кралството, че ако има такъв мъж, какъвто тя иска, трябва да се яви пред него, за да вземе принцесата за жена и кралството заедно с нея.
А кралят имал един зъл враг на име Фиораванте, който не можел да го гледа и на стена нарисуван. И той, като разбрал за кралския указ и понеже бил изкусен чародей, привикал тълпи от нечестиви същества и им наредил да му направят веднага златна глава и златни зъби. Те отвърнали, че това е много трудно, защото такова нещо по света не съществува, и че много по-лесно могат да му направят златни рога, защото това украшение е обичайно и подходящо за нашето време; но принудени от заклинанията и магиите, те все пак направили това, което му било нужно.
И като получил глава и зъби то двадесет и четири карата злато [5], Фиораванте излязъл да се поразходи под прозорците на кралския дворец. Когато кралят видял точно това, което искал, извикал дъщеря си и тя казала: „Ето такъв ми трябва, по-добър няма да се намери, даже и със своите ръце да съм го правила!“ И когато след трапезата Фиораванте се канел да стане и да си тръгне, кралят му казал: „Почакай малко, братко, виж само колко си припрян. Все едно си взел пари срещу залог от евреин! [6] Или имаш живак в задника си? Или бодил под опашката? Сега ще ти дам имане и слуги: те ще съпроводят тебе и дъщеря ми, която искам да стане твоя жена“. „Благодаря ви – отвърнал Фиораванте. - Няма нужда. Дайте ми само един кон, за да я сложа на него и да я отведа у дома. А там и имот, и слуги имам в изобилие“.
Побъбрили още малко за това и онова, а накрая Фиораванте получил принцесата, качил я на коня и си тръгнали.
А вечерта, когато от колелото на небесната мелница разпрягат червените коне и запрягат белите бикове, те стигнали до една конюшня, където на яслите дъвчели храна няколко коня. Фиораванте завел вътре Канетела и ѝ казал: „Слушай сега: трябва да си отида у дома, а аз живея на седем години път от тук. Стой в конюшнята, чакай ме и не излизай, така че никой да не те вижда; иначе така ще се разправя с тебе, че ще ме помниш цял живот“. А Канетела отговорила: „Аз съм в твоята власт и ще направя всичко, което ми кажеш; но бих искала да зная с какво ще се храня през всичкото това време“. Тогава Фиораванте ѝ казал: „Ще ядеш това, което остане в яслите след конете, стига ти толкова“.
Сега можете да си представите какво почувствала нещастната Канетела и с какви думи проклела часа и мига, когато споменала за златната глава. Студувайки и гладувайки, когато не ѝ достигала храна, тя гълтала сълзите си, оплаквайки своя жребий и упреквайки звездите, че са превърнали двореца в конюшня, благоуханията в миризма на конски фъшкии, одеялата от мека козина в слама и сладките залъци в остатъци от конска храна. В такива премеждия прекарала няколко месеца; някой – тя не виждала кой – слагал овес в яслите и с това, което оставало в тях след конете, успявала да поддържа своето тяло.
Но веднъж през една дупка в стената Канетела видяла възхитителна градина с такова множество сплитки от тиквички и тикви, цветни лехи, плодни дървета, лозови масиви, да се ненагледа човек. И тя съзряла една красива чепка сицилийско грозде; и толкова ѝ се приискало да я откъсне, че си казала: „Ще отида тихичко да я откъсна и да става, каквото ще става; да не би да ми падне небето на главата; и ако стане така, че той разбере, какво ще ми направи? Все пак искам анзолия, а не корничела“ [7]. Така тя излязла от конюшнята и подкрепила духа си, изнурен от глада.
Скоро след това, още преди да изтече условеното време, се върнал мъжът ѝ и един от конете в конюшнята издал Канетела, че е излизала за грозде. Тогава Фиораванте, разгневен, извадил ножа си, искал да я убие, но тя започнала да го моли на колене за пощада, защото гладът я изкарал от конюшнята, както изкарва вълка от гората. И толкова го молела, че Фиораванте най-сетне казал: „Сега ти прощавам и ти дарявам живота, но ако още един път те съблазни нечестивият и разбера, че те е видяло слънцето, ще те нарежа на парчета. Сега ще си тръгна и ще се върна точно след седем години. А ти внимавай, защото повече няма да има прошка: ще си платиш и за старото, и за новото“.
Той си тръгнал пак и Канетела проляла река от сълзи, удряла се по гърдите, скубела си косите и нареждала: „О, да не бях се раждала никога, за да не ми се падне този горчив жребий! О, как ме подведе баща ми. Но защо се оплаквам от него, когато сама си търсех белята, сама си причиних това нещастие? Поисках златна глава, за да потъна като олово и да умра от желязо! Ето го наказанието на Небето, защото трябваше да направя това, което казваше моят баща, а не да мрънкам и капризнича. Който не слуша майка си и баща си, тръгва по кривия път“. Не минавал и ден да не повтаря тези жалби, така че очите ѝ се превърнали в два фонтана, а лицето ѝ така се отпуснало и пожълтяло, че да ти е жал да го гледаш. Къде отишли блестящите очи? Къде се дянали румените ябълки на бузите? Къде изчезнал смехът по устните ѝ? Дори баща ѝ вече не би могъл да я познае.
И ето че, когато минала една година, минал по пътя кралския чистач на клозети, Канетела го познала и го повикала. Но той не можал да познае нещастната млада жена, толкова много се била променила, и се спрял в недоумение. Но като чул коя е тя и защо се е променила така, отчасти поради жалост, отчасти за да заслужи кралското благоволение, я сложил в една от празните бъчви, които карал, и обърнал назад към Бело Пуойо. Като пристигнал в кралския дворец в четири часа през нощта, започнал да тропа по вратата и слугите, като погледнали и видели, че това е чистачът на тоалетни, започвали да го навикват сърдито, да го наричат нагло животно, защото вдигнал от съня им всички и заслужава за това да му строшат главата.
Като чул тези викове и разбрал от слугите кой е дошъл, кралят веднага заповядал да го пуснат, защото решил, че след като чистачът на нужници е дошъл в толкова необичайно време, сигурно има някаква важна причина. И ето че, като разтоварил каруцата, чистачът на клозети отворил бъчвата и оттам излязла Канетела. Но сега, за да я познае баща ѝ, вече не били необходими само думи; и добре че показала бенката си на лявото си рамо, иначе кралят можел и да я върне обратно. Но като се убедил, че е тя, прегърнал веднага дъщеря си и я целунал хиляди пъти, след което наредил веднага да приготвят ваната, да я измият хубаво, да я преведат в пълен ред и да я нахранят добре, защото нямала и капка кръв в лицето си от глад.
Когато Канетела дошла малко на себе си, баща ѝ рекъл: „И кой би ми казал, дъще моя, че ще те видя в такова положение! И че това лице е твоето лице! Но как стигна до такава беда?“ И тя отвърнала: „Така се случи, скъпи господарю мой! Този турчин от Варвария [8] ми причини страдания като на куче; все едно постоянно бе захапал със зъби душата ми. Но не искам да ти разказвам, какво съм преживяла, защото до каквито предели достига човешкото страдание, човешкият ум не може да достигне. Да оставим миналото; сега съм тук, скъпи татко, и искам винаги да бъда в нозете ти. По-добре да съм робиня в дома ти, отколкото кралица в чужд дом; по-добре да ходя в дрипи там, където си ти, отколкото да нося златна мантия там, където те няма; по-добре да въртя шиша в твоята кухня, отколкото да държа скиптър под балдахин при другиго“.
В същото време Фиораванте се върнал от далечния край и конете му разказали как чистачът на тоалетни откарал Канетела в празната бъчва. И той, като чул, съкрушен от срам, разгорещен от ярост, препуснал веднага към Бело Пуйо и там, като открил една старица, чийто дом се намирал срещу кралския дворец, ѝ казал: “Колко искаш, госпожо моя, за да ми дадеш да видя кралската дъщеря?” Тя поискала сто дуката и Фиораванте, като бръкнал в кесията си, ги наброил веднага.
Тя скрила парите, пуснала го да се качи на балкона и оттам той видял Канетела, която, седейки в галерията на двореца, сушала косите си. В този миг Канетела, както я подтикнало сърцето, се обърнала към балкона и, като видяла засадата, хукнала с всички сили надолу по стълбата, викайки на баща си: „Господарю мой, ако не ме затворите в стая зад седем железни врати, загинала съм!“ „Едва те намерих и да те изгубя отново? – възкликнал кралят. – Окото ми да изтече, ако не направя всичко, което иска милата ми дъщеря!“ Веднага се заели майстори за работа и направили железни врати.
Като разбрал това, Фиораванте се върнал при старицата и ѝ рекъл: „Кажи какво още искаш от мене, за да отидеш в кралския дворец, все едно продаваш руж за лице, а когато влезеш в стаята на принцесата, да пъхнеш незабелязано между дюшеците това листче. И като го пъхаш, да кажеш шепнешком: „Всички други да заспят, само Канетела да е будна“.
Старицата се уговорила с него за още сто дуката и направила това, което искал. О, колко е нещастен този, който пуска в дома си подобни отвратителни вещици, които уж продават руж, а ти посягат на честта, че и на живота! И ето че когато старицата свършила своята добра работа, всички в двореца заспали като заклани. Само Канетела останала с отворени очи и като чула как отвън разбиват вратите, започнала да вика така, както би викала, ако я пекат на огън, но не се намирал никой, който да се притече на нейните викове. Накрая Фиораванте, като повалил на пода и последната врата, влязъл в стаята и издърпал Канетела от леглото ѝ заедно със завивките, за да я отнесе вън от двореца.
Но в този миг, както било угодно на съдбата, магьосническото листче, което старицата пъхнала, изпаднало от постелята. И се вдигнал прах, и се събудил целият дом; всички хукнали към Канетела, като я чули да вика, даже кучетата с котките; хвърлили се дружно върху злодея и го разкъсали на малки парчета. Така, уловен в капана, който приготвил за нещастната Канетела, Фиораванте потвърдил за свое нещастие, че
по-голяма беда няма
от тази да паднеш във своята яма.
1. Красив хълм.
2. За това как нимфата Сиринга, преследвана от похотливия Пан, се превърнала в тръстика, разказва Овидий в „Метаморфози“.
3. В оригинала: bella squacquara.
4. Дъб и на италиански (quercia), и на неаполитански (cercola) е от женски род.
5. Най-висока проба.
6. В смисъл: бързаш като човек, който в крайна нужда е взел на заем пари срещу залог и няма търпение да ги изхарчи.
7. Анзолия (варианти: инзолия, ансония, асоника и други) - бяло сладко кръгло грозде, отглеждано в Южна Италия, предимно в Сицилия; корничела – сорт грозде от Кампания, също сладко и бяло, с продълговати и извити зърна, напомнящи рогчета или фалос. Базиле намеква, разбира се, и за названието, произлизащо от „рог“ (итал. corno), и за формата.
8. Правилно: Барбария (Варвария, като в текста на Базиле, е гърцизиран вариант); така са наричали приморските области на Алжир през XVII в.
БЕЗРЪКАТА ПЕНТА
(LA PENTA MANO-MOZZA)
Втора забава от третия ден
ПЕНТА ОТКАЗВА ВЪЗМУТЕНО ДА СЕ ОМЪЖИ ЗА БРАТ СИ И КАТО СИ ОТРЯЗВА РЪЦЕТЕ, МУ ГИ ДАВА ЗА ЗЕСТРА. ТОЙ Я ЗАТВАРЯ В САНДЪК, ХВЪРЛЯ Я В МОРЕТО, А КОГАТО САНДЪКЪТ ДОСТИГА БРЯГ, ГО ЗАНАСЯ В ДОМА СИ ЕДИН РИБАР, ЧИЯТО РЕВНИВА ЖЕНА ОТНОВО ХВЪРЛЯ ПЕНТА В МОРЕТО. НАМЕРЕНА ОТ ЕДИН КРАЛ, ТЯ СЕ ОМЪЖВА ЗА НЕГО, НО ЗАРАДИ ИНТРИГИТЕ НА СЪЩАТА ЛУКАВА ЖЕНА Е ИЗГОНЕНА ОТ КРАЛСТВОТО И НАКРАЯ, СЛЕД ДЪЛГИ НЕСГОДИ, Е НАМЕРЕНА ОТ МЪЖА СИ И БРАТ СИ И ВСИЧКИ СА РАДОСТНИ И ДОВОЛНИ.
Като изслушали разказа на Цеца, всички потвърдили единодушно, че Канетела си е получила заслуженото, а е трябвало и повече за това, че е търсела под вола теле. Но те се радвали на нейното избавление от бедите, отбелязвайки, че след като е извръщала нос от всички мъже като от воня, трябвало е да се довери на чистача на клозети, за да се избави от безмерните си митарства. Принцът обаче направил знак на Чека да даде воля на своята история; и та започнала така:
- Доблестта се проверява в несгоди; светилникът на доблестта сияе най-ярко там, където най-много се сгъстява тъмнината. От трудности се раждат заслугите, а след заслугите следват почести. Достойна за триумф не е тази, която стои, сложила ръце на кръста си, а тази, която размахва непрекъснато черпака [1]. Такава била и сестрата на краля на Прета сека [2], която с кървав пот, преодолявайки смъртоносни опасности, издигнала свой дом на щастието и за чиято съдба ми дойде на ум да ви разкажа.
Когато кралят на Петра сека овдовял и подстригал косите си в знак на траур, дяволът му внушил да вземе вместо жена си своята сестра. Извикал я той насаме и ѝ казал: „Сестрице моя, не би трябвало умният човек да изпуска доброто, което има в дома си; а освен това не се знае как можеш да се озовеш навън, когато чужд човек ти влезе в къщата. Ето защо, като обмислих добре тези неща, реших да те взема за жена. Ти си ми във всичко близка по дух и аз те познавам изцяло. Надявам се, че ти ще се зарадваш на този съюз на брилянта и златото, на това съглашение за монополна търговия, на това обединение на нашите усилия, на тази рецепта за лекарствена смес; и ние заедно, ти и аз, ще заживеем напълно щастливо“.
Като чула тази лудост, Пента излязла все едно вън от себе си, лицето ѝ изгубило един цвят и придобило друг, защото никога не можела да си помисли, че брат ѝ е способен на такива номера и че ще му дойде на ум да я дари с двойката си развалени яйца, след като самият той се нуждаел от стотица пресни. Оставайки дълго време безгласна и мислейки как да отговори на едно толкова нагло и безразсъдно желание, накрая, като разтоварила магарето на търпението си, тя рекла:
- Ако вие сте останали без ум, аз още не съм си изгубила срама. Учудвам се как изрекохте подобни думи. Защото ако това е шега, шегата е магарешка, а ако е сериозно, вони на коза! Горко на езика ви, който се обърна да каже подобно срамно нещо, и горко на ушите ми, които го чуха. Аз да стана ваша жена? Къде ви е мозъкът? Откога в нашия дом се творят вонящи неща? Откога от вас вони на гнилоч? Каква е тази скверна смес? С вас в гората ли живеем, или на ливадата пасем? Сестра ли съм ви, или парче пушено сирене? Вразумете се за ваше благо и нека повече ни една подобна дума да не се откъсне от устата ви, иначе ще направя нещо, което не можете и да си представите! Ако решите повече да не ме смятате за сестра, аз също ще престана да ви смятам за свой брат!
С тези думи тя изтичала в стаята си, като се заключила отвътре, а злополучният крал, останал с лицето на човек, когото са шибнали по топките с пръчка, засрамен като момче, което е счупило чаша, смутен като прислужничка, която крие месо от котката. Пента не се показвала пред очите му повече от месец; но след това, отново призована да плати данък за неистовото желание на брат си, поискала да узнае какво именно в нея му е внушило този каприз. Като излязла от стаята си, тя се обърнала към краля: „Братко мой, огледах се и се преогледах пред огледалото отгоре до долу, но не можах да намеря в себе си нищо, което да заслужава вашата любов; защото не съм апетитно късче, което би съблазнило някого“.
И кралят отвърнал: „Пента моя, ти си прекрасна и съвършена от главата до петите, но най-много от всичко ми вземат ума твоите ръце. Ръцете ти, вилици, които издърпват моите вътрешности от тенджерата на моята утроба! Ръцете ти, куки, които теглят нагоре ведрото на душата ми от кладенеца на живота! Ръцете ти, менгеме, което стяга духа ми, докато Любовта го стърже с пилата си! Ръцете ти, прекрасните твои ръце, черпаци, разливащи наслаждения, клещи, късащи от сърцето ми въжделения, лопати, които ринат въглени в пещта, където кипи сърцето ми!“
Той искал да продължи, но Пента отвърнала: „Добре, разбрах ви. Почакайте малко тук, не мърдайте от мястото си; сега ще се върна!“ Като влязла в своята стаята, тя наредила да повикат роба ѝ, който имал малко мозък в главата си, дала му една остра ножица и добри пари, след което му казала: „Скъпи Али, ти отреже двете ми ръце; аз иска добър таен нещо направи, иска кожа много бяла да бъде“ [3]. Робът, като мислел, че прави добро на своята господарка, с две движения ѝ отрязал ръцете. Пента наредила да ги поставят във фаянсова чиния и, като ги покрила с копринена салфетка, ги изпратила на брат си с пожелание да се наслаждава на това, което така силно желаел, да е жив и здрав и да има наследник на трона.
Кралят, като се видял посрамен, изпаднал в такъв гняв, че започнал да вика думи, каквито хартията не би изтърпяла. След това наредил да сковат бързо един сандък, да го засмолят добре, напъхал в него сестра си и заповядал да го хвърлят в морето. Гонен от вълните, сандъкът доплувал до един бряг, където рибарите хвърляли мрежите си; като го издърпали и го отворили, те намерили вътре Пента, по-прекрасна и от Луната, която би изглаждала така, ако прекара Великите пости в Таранто [4]. И Мазиело, който бил старши на рибарите, я взел вкъщи, като поръчал на Нуча, жена си, да се грижи за нея. Но едва излязъл, Нуча, изпълнена с подозрения и ревност, напъхала отново Пента в сандъка и го хвърлила в морето.
Сандъкът, подхвърлян от вълните, се носил дълго по морето насам и натам, докато не срещнал един кораб, управляван от краля на Тера верде [5]. И той, като съзрял по вълните странния предмет, заповядал да свият платната и да пуснат във водата лодка. Сандъкът, изтеглен на борда, бил веднага отворен и като видял в него нещастната девойка, кралят, който все едно открил в моргата жива красавица, си помислил, че е станал притежател на безценно съкровище, макар сърцето му да плачело, че тази пълномощничка на драгоценностите на Амур се е озовала при него без ръце. Като отвел Пента в кралството си, той я направил придворно момиче на своята кралица. И Пента изпълнявала всякакви поръчения с помощта на краката си, даже шиела, плетяла дантели, колосвала яки и решела косите на кралицата, за което тя я обикнала като родна дъщеря.
Но след няколко месеца кралицата получила призовка да се яви в банката на парките, за да плати дълга си към Природата; и като повикала краля, тя му казала: „Малко остана на душата ми да чака минутата, когато ще се развърже брачният възел, който я свързва с тялото; така че бъди щастлив, съпруже мой, спомняй си за мене. Но ако наистина ме обичаш и желаеш да премина щастлива и спокойна в другия свят, направи ми една услуга“. „Кажи какво искаш, мила моя - рекъл кралят. - Защото, като не ще мога да явявам любовта си в този живот, поне в смъртта да дам знак за моята преданост“. „И така - казала кралицата, - щом обещаваш, моля те с цялата си душа: когато затворя очи, за да се превърна в прах, ожени се за Пента. Макар че не знаем нищо за нея, как и откъде е дошла, добрият кон се познава по товара от добри навици“. „О, ако можеше да живееш още сто години! - отвърнал кралят. - Но след като ми казваш „лека нощ“, за да ме постигне тежък ден, обещавам ти да я взема за жена. Не е важно за мене, че е без ръце и е малко слабичка; както се казва, от нещастен човек не трябва да се иска много“. Но той не произнесъл последните думи, а само ги прошепнал, защото съпругата му вече не можела да ги чуе. И така, след като кралицата загасила свещта на своя живот, той се оженил за Пента и в първата им брачна нощ тя заченала син.
Но на краля му се наложило да отиде скоро по море до Ауто скойо [6], и той, напътстван от Пента, вдигнал котва; а Пента родила след девет месеца хубаво момченце. И по целия град имало фойерверки, а държавният съвет приготвил една специална фелука, за да изпрати вест на краля. Но корабчето попаднало в тежка буря; вълните ту го подмятали едва ли не до звездите, ту го сривали в морски пропасти, докато накрая не стигнало до онзи бряг, където Пента била приютена от състраданието на един мъж и прогонена от жестокосърдечието на една жена.
И се случила по това време на това място същата Нуча, която дошла да пере гащите на сина си и, любопитна за всяко чуждо нещо, което е характерно за женската природа, започнала да разпитва собственика на фелуката къде и от кого е изпратен. И корабовладелецът казал: „Отивам от Тера верде за Ауто скойо, за да намеря краля на страната си и да му дам писмото, с което съм изпратен; мисля, че е от жена му; но не мога да ти кажа какво точно има в него“. „А за кого е женен кралят“ - подхванала Нуча. И корабовладелецът отвърнал: „Казват, че за една прекрасна девойка, наречена Безръката Пента, защото ѝ няма двете ръце; както съм чувал, я намерили в сандък, който плавал по морето, и такъв ѝ бил късметът, че стана жена на краля. Не зная какво срочно му пише, но е време да надуя платната, за да пристигна по-бързо в Ауто скойо“.
Като чула това, лукавата Нуча поканила капитана да пие вино и като го напила като свиня, до козирката, измъкнала писмото от джоба му и поискала да ѝ го прочетат; при това, пукайки се от завист, тя не можела да изслуша нито една дума без тежка въздишка; след това надумала своя клиент [7] – студентът, който ѝ прочел писмото – да преправи почерка си и да напише, че кралицата е родило вместо син уродливо кученце и че придворните чакат разпореждания как да постъпят.
Написаното и отново запечатано писмо тя сложила обратно в джоба на мореплавателя, който, след като изтрезнял и видял, че времето се е подобрило, обърнал така платната, че югозападният вятър да духа откъм кърмата, и скоро стигнал мястото, където намерил краля и му връчил писмото. Кралят отвърнал, че моли всички да бъдат доброжелателни с кралицата и че не е огорчен от случилото се, защото няма какво да се направи, след като такива неща се пращат от Небето, и добрият човек не би се опитвал да размества звездите.
Корабовладелецът, изпратен обратно, стигнал след два дена до брега, където се срещнал отново с Нуча, която се завъртяла хитро около него така го почерпила, че той, пиян до безчувствие, паднал от пейката с вирнати крака и заспал. А Нуча, като пуснала ръка в джоба му, напипала пакета с писмото на краля, и когато студентът ѝ го прочел, накарала го да напише фалшиво послание до държавния съвет на Тера верде със заповед веднага да изгорят и майката, и детето.
Като дошъл на себе си, корабовладелецът отплавал и, пристигайки в Тера верде, предал посланието. Когато то било отворено, старите съветници започнали да шепнат тревожно помежду си и стигнали до извода, че господарят им или се е побъркал, или са го омагьосали, след като, имайки жена като бисер и наследник, прекрасен като драгоценен камък, е решил внезапно да ги стрие на прах със зъбите на Смъртта. Затова решили да изберат среден път: да изселят жената с младенеца, за да не знае никой за тях нито нещо ново, нито старо. Като дали на Пента шепа торнезе, за да преживее на първо време, лишили кралския дворец от неговото съкровище, града от неговата светлина, а мъжа ѝ – от двете опори на надеждата му.
Когато се видяла изгонена от своето жилище, макар че не била жена с безчестно поведение, нито родственица на бандит, нито изключен студент, нещастната Пента, като окачила младенеца до гърдите си и миела лицето му с мляко и сълзи, тръгнала по един път, който я довел до Лаго труволо [8]. Кралят на тази страна бил вълшебник. Като видял прекрасната саката жена, чийто вид само бил способен да осакати всяко сърце и която само с раменете на отрязаните си крайници можела да води по-значима война от Бриарей [9] със стоте си ръце, той поискал да чуе цялата история на бедствията, които е преживяла: от деня, когато брат ѝ за това, че отказала да се даде за храна на плътта му, я хвърлил за храна на рибите, до деня, когато престъпила границите на кралство Лаго труволо.
Слушайки този горчив разказ, вълшебникът плачел неудържимо и съчувствието, влизащо през отверстията на ушите му, излизало като въздишки от отдушника на устата му; накрая, като я утешил с добри думи, той казал: „Радвай се, дъще моя, че даже когато в дома на душата прогният стените, той може да се държи на подпорите на надеждата и да не даде на душата да излети навън от отчаяние, защото понякога Небето удължава човешките нещастия почти до пълно крушение, за да направи още по-чудесен добрия изход. И така, не се страхувай, а смятай, че си намерила тук и баща, и майка, а аз ще ти помогна с всичко и ако трябва, няма да пожаля и кръвта си“.
Нещастната Пента, като му благодарила, казала: „Сега не ми е толкова тежко да понеса това, че Небето ми изпраща дъжд от бедствия и град от нещастия, защото се намирам под покрива на вашата доброта. Да приема това, което е във ваша власт и по ваша воля, и да виждам вашето добро лице - ето кое ми дава утеха и радост“. И така, след хиляди думи на съчувствие от едната страна и признателност от другата, вълшебникът ѝ предоставил прекрасни покои в своя дворец, поръчал на слугите да се грижат за нея като за негова родна дъщеря, а на следващата сутрин заповядал да бъде огласен указ, че този човек, който дойде и му разкаже за най-голямото си преживяно нещастие, ще получи от него драгоценна корона и златен скиптър.
И когато тази новина обиколила Европа, събрали се в двора му, за да получат обещаното богатство, повече хора от ято скакалци. Един разказвал, че прислужвал в някакъв дворец цял живот, и когато останали и без сили, и без сръчност, когато изгубил младостта си и здравето си, отплатили му се с нищо; друг казвал как с него се отнесъл несправедливо някакъв висшестоящ и как тази обида го яде до ден днешен, защото бил принуден да глътне това хапче и да не дава воля на гнева си; трети плачел, че качил имуществото си на кораб и изведнъж първият порив на вятъра му отнел всичко - и печеното, и суровото; а четвърти се оплаквал, че прекарал годините са над хартията с мастилото и не спечелил нищо - нито кокошо перо, а особено бил отчаян от това, че писателската му работа била малко успешна, докато материалът, от който правят мастилниците, се търси извънредно много по света [10].
По това време кралят на Тера верде се върнал в страната си и му се наложило да изпие такъв сироп, че се мятал като изскубнал се от клетката лъв, и бил готов да одере кожата на съветниците; но те му показали изпратеното от него писмо и той, като видял, че почеркът е подправен, извикал вестоносеца. И когато вестоносецът разказал всичко, което му се случило по пътя, кралят разбрал, че всичките злодеяния са подсторени от съпругата на Мазиело. Той снабдил с всичко необходимо един кораб и лично отплавал към онзи бряг.
Като намерил жената, кралят с добронамереност, каквато тя заслужавала, изтръгнал от нея истината и, като му станало ясно, че причината за всичко е била ревност, заповядал да я намажат с восък и мас. Когато това било направено, той я метнал върху голям куп дърва, подпалил го и като видял как пламъците погълнали с огромен червен език нещастницата, вдигнал платната.
Когато се носел по другото море, корабът му срещнал кораба, с който плавал кралят на Петра сека; след хиляди церемонии той му казал, че пътува за страната Лаго трувало заради указа, обнародван от тамошния крал, желаейки да опита късмета си; защото бил уверен, че със своите скърби няма да отстъпи и на най-скърбящия човек на света. „Щом е така – казал кралят на Тера верде, - ще те последвам и ще дам сто точки преднина на най-нещастния нещастник, който се окаже там. Другите мерят мъката си с чаши, а аз греба с цели кофи. Затова да вървим заедно и нека да се договорим като честни хора: който от нас спечели, ще раздели другарски с другия печалбата си без остатък“. „Дадено“ – отвърнал кралят на Петра сека.
Като си дали дума, те пристигнали в Лаго трувало, където се представили на вълшебника, който ги приел тържествено, както подобава на короновани особи, и като ги настанил под балдахина, ги уверил хиляди пъти, че се радва на идването им. А когато чул, че са дошли за състезанието на нещастните, пожелал да разбере бремето на каква скръб ги е довело под въздишките на сироко [10-А].
Тогава кралят на Петра сека започнал да разказва за любовта, която изпитвал към своя кръв, за целомъдрието на сестра си, за жестокосърдечието, което проявил, когато я затворил в насмолен сандък и я хвърлил в морето, поради което, от една страна, го измъчва съзнанието за извършения грях, а – от друга, го пронизва скръбта за загубената сестра. Оттам и срамът, и болката му; така че и най-страдащите обитатели на ада не биха могли да се мерят с него по страданията, които е изпитало сърцето му.
Когато кралят свършил своя разказ, започнал да разказва другият. „О, твоите скърби са захаросани понички, курабийки със сладко и сиропирани кексчета в сравнение с това, което чувствам аз; защото безръката Петна, която намерих в един сандък, е като свещ от венециански восък в катафалката на моето погребение. Ожених се за нея и тя ми роди прекрасен син, но заради злодеянията на една проклета харпия едва не изгориха и нея, и него на клада. О, гвоздей в сърцето ми! О, болка, която не ми дава мира! Изгониха ги, прокудиха ги от моето кралство! И аз, лишен от всякаква радост, не зная как все още не е паднало на земята под товара на страданията магарето на моя живот“.
Като чул вълшебникът единия и другия, разбрал, че първият е брат, а вторият съпруг на Пента, наредил да извикат Нофриело, детето, и казал: „Иди да целунеш краката на баща си, твоя господар“; и детето послушало вълшебника. Бащата, като видял това благовъзпитано дете, окачил красива златна верижка на врата му. А вълшебникът продължил: „Целуни ръката на чичо си, хубаво мое дете“ и хубавото дете го послушало веднага, а другият крал, възхитен от неговата пъргавина, му подарил красив скъпоценен камък и попитал вълшебника дали това не е неговият син, а той отвърнал, че ще трябва да попитат майка му.
Пента, която стояла зад една завеса, чула целия този разговор и се показала; и както изгубило се куче, което е било намерено от своя стопанин след много дни, го ближе, подскача около него и проявява хиляди признаци на радост, така и тя подтичвала ту при брат си, ту при съпруга си, привлечена ту от роднински чувства, ту от предана любов, и прегръщала ту единия, ту другия с такава радост, каквато не е възможно да си представим. Тримата все едно изпълнявали един концерт, нямайки сили дума да промълвят и задъхвайки се от радост.
Но в музиката настъпила пауза, когато Пента започнала да ласкае детето и сега ту баща му, ту чичо му го притискали в обятията си и го целували като обезумели. Накрая всичко, което било казано и направено и от едната, и от другата страна, вълшебникът обобщил със следните думи: „Единствено Небето знае как ликува сърцето ми, когато вижда утешената госпожа Пента, която заради благите си достойнства трябва да бъде носена на ръце и заради която с всякакви уловки се стремих да привлека в кралството си нейния съпруг и нейния брат, дори и да бъдат оковани във вериги; но сега, понеже бикът трябва да се държи за рогата, а човекът да се обвързва с дума, и обещанието на честния човек е равносилно на подписан договор, определям, че кралят на Тера верде е преживял наистина разкъсваща душата му мъка. И аз, изпълнявайки думата си, му дарявам не само корона и скиптър, за което беше споменато в указа, но и кралството си. И тъй като нямам нито дъщери, нито главоболия [11], искам вие, прекрасната двойка, съпруг и съпруга, да ми станете приемни деца; ще сте ми скъпи като зеницата на окото. И понеже не остана нищо повече, което да се желае за пълното щастие на всички, нека Пента покрие сакатите си ръце с престилката и ще ѝ израстат отдолу по-хубави ръце от предишните“ [12].
Пента направила така и всичко станало, както казал вълшебникът. Радостта от това била велика, ликували всички, особено съпругът, за когото тази придобивка била по-голяма и от новото кралство, което му подарил вълшебникът. И като прекарали немалко дни във вълшебни празненства, кралят на Петра сека се върнал в своето кралство, а кралят на Тера верде, като дал на по-малкия си брат пълномощия да управлява държавата, останал при вълшебника, като мерел множеството преживени скърби с метъра на радостта и бил жив пример за света,
че сладкото повдига си цената,
щом предхожда го горчивината.
[13]
1. Свързването в едно изречение на думата „триумф“ и кухненски термини е изключително характерно за стила на автора.
2. Сух камък.
3. И в оригинала изречението е на „развален“ език. Може да се предположи, че робът е пленен турчин, арабин или бербер.
4. Околностите на град Таранто (Апулия) се славели с богатите си запаси от риба и миди, така че и по време на пости човек можел да яде до насита, за да се закръгли лицето му като пълна луна. Но лицето на Пента е сравнено с луната не заради кръглата си форма, а заради своята бледност и заради своята красота; сравнението с луната е фолклорно и поетично клише за описване на женската хубост.
5. Зелена земя.
6. Висока скала.
7. Вероятно Нуча е имала кръчма и е давала стаи на наематели. Но, между другото, „клиенти“ наричали понякога любовниците, което е възможно и в този случай, защото студентът изпълнява поръчения, които изискват пълна тайна.
8. Мътно езеро.
9. В гръцката митология – великан със сто ръце и петдесет глави, син на Уран и Гея.
10. Преносимите мастилници се правели от рога.
10-А. Бележка на Павел Николов: югозападен средиземноморски вятър.
11. Поговорка, която срещаме и в приказката „Кумът“, в оригинала: né figlie né fittiglie.
12. Тази престилка, наречена в оригинала „nantecunnale“ (буквално: това, което покрива женския срам), несъмнено има ритуално-символично значение. Символично се подразбира, че ръцете израстват не по повеля на вълшебника, а Пента ги създава със силата на своето майчинство, все едно ги „ражда“. Този детайл, както и други сходни мотиви в приказките на Базиле, имащи фолклорна основа, по-всяка вероятност произлиза от древните митове. Друг паралел е с християнското свещенодействие, при което благодатта на освещаването се предава също от подобие на „престилка“ – епатрихила.
13. Ще отбележим, че в края не е изпълнено обещанието, което кралят на Тера верде дава на брата на Пента – да раздели наградата на половина.
ЛИКЪТ
(LO VISO)
Трета забава от третия ден
РЕНЦА, ЗАТВОРЕНА ОТ БАЩА СИ В ЕДНА КУЛА, ЗАЩОТО БИЛО ПРЕДСКАЗАНО, ЧЕ ЩЕ УМРЕ ОТ КОСТ, СЕ ВЛЮБВА В ЕДИН ПРИНЦ. С КОСТТА, КОЯТО Ѝ ДОНАСЯ ЕДНО КУЧЕ, ТЯ ПРАВИ ДУПКА В СТЕНАТА И БЯГА. НО КОГАТО РАЗБИРА, ЧЕ НЕЙНИЯТ ЛЮБИМ Е СГОДЕН И ГО ВИЖДА КАК ЦЕЛУВА ГОДЕНИЦАТА СИ, УМИРА ОТ ВЪЛНЕНИЕ, А ПРИНЦЪТ СЕ САМОУБИВА ОТ МЪКА.
Докато Чека, силно развълнувана, разказвала своята приказка, по лицата на слушащите се четяла смесица от радост и възмущение, от утеха и тревога, от веселие и плач: те плачели над нещастията на Пента и се радвали на щастливия завършек на нейните приключения; тревожели се, като я виждали в толкова опасности и се утешавали с нейното достойно спасение; възмущавали се от интригите срещу нея и се радвали на последвалото отмъщение. И ето че Менека, стояща готова вече с фитила до оръдието, приближила огнивото и казала така:
– Често се случва, когато някой иска да избяга от една беда, да налети на друга. Затова мъдрият човек трябва да предостави своите нужди на волята на Небето и да не се рови в магическите кръгове и астрологичните таблици, защото, опитвайки се, както е характерно за човека, да предусети опасността, пада изведнъж в ямата като животно. Ето, чуйте как стават тези неща.
Живял някога един крал на Фуосо стрито [1], който, след като имал красива дъщеря и искал да разбере каква съдба е записана за нея в книгата на звездите, извикал всички некроманти, астролози и цигани от страната. Като се е явили в кралския двор, те започнали да гадаят – кой по линиите на ръцете, кой по чертите на лицето, кой по бенките по тялото на Ренца (така се наричала дъщерята) – и всички един след друг казали, че я заплашва опасност от бедрена кост, която може да сложи край на живота ѝ.
Като чул това, кралят решил да изпревари събитията, за да не се случи лошото: заповядал да построят прекрасна кула, където заселил дъщеря си с дванадесет придворни момичета и една домоуправителка, като им заръчал да ѝ служат: при това, за да избегне нещастното разположение на звездите, той наредил под страх от смъртно наказание да ѝ дават за обяд само месо без кости.
Ренца растяла и се разхубавявала като Луната; и веднъж застанала на прозореца, затворен с желязна решетка, а наблизо минавал Чечо, синът на кралицата на Виня ларга [2], който, като видял такава красавица, мигновено пламнал от любов към нея. Виждайки, че отговорила на приветливата му усмивка, той се осмелил да се приближи до прозореца ѝ и да каже: „Добър ден, списък на всичките привилегии на Природата! Добър ден, архив на всичките дарения на Небето! Добър ден, лист с всичките имена на Красотата!“
Като чула тези похвали, Ренца пламнала в срамежлива руменина и като хвърлила дърва в огъня на Чечо, наляла, както би се изразил един писател, към врящото масло кипяща вода [3]. Не искайки да отстъпи на Чечо по учтивост, тя казала: „Добре дошъл, житен хамбар на Грациите, търговски склад на Доблестта, данъчна служба на Любовта!“
А Чечо възкликнал: „Кой е превърнал тази кула в замък, пазен от войниците на Купидон? Как е била затворена с решетки тази сърдечна тъмница? Как е узряла зад желязната ограда тази златна ябълка [4]?“ И когато Ренца му разказала как е попаднала там, Чечо разкрил, че е кралски син, но е васал на нейната красота, и че, ако се съгласи да избяга с него в неговата страна, той е готов да постави корона на главата ѝ.
Ренца, която отдавна се измъчила зад четирите стени и чакала с нетърпение възможността да поеме чист въздух, приела предложението, като помолила Чечо да дойде на следващата заран – когато Утрото събира птиците да свидетелстват за червените петна, които Зората е оставила по стените на къщите [5], – за да избягат заедно. На прощаване тя изпратила на принца въздушна целувка и той отишъл там, където бил спрял да пренощува.
И когато Ренца размишлявала как да се измъкне, като измами придворните момичета, в стаята влязло едно корсиканско куче, което кралят държал, за да пази кулата, с голяма бедрена кост в зъбите. Като се качило на кревата, то започнало да глозга костта. Ренца погледнала натам и видяла, че Фортуна ѝ праща точно това, което ѝ трябва, взела костта от кучето и го прогонила. Тя казала на момичетата, че я боли главата, да я оставят сама и да не я безпокоят; след това заключила вратата на стаята и цял ден се трудила неуморно с помощта на костта.
Като подкопала един камък в стената, тя го натиснала и го изкарала навън, за да може да се промъкне през дупката; след това разкъсала на ивици няколко чаршафа, усукала от тях въже и дочаквайки утрото – когато била вдигната завесата на сенките от сцената на Небето, за да излезе Зората и да каже пролога към трагедията за Нощта, - чула отвън подсвирването на Чечо; като вързала края на въжето за крака на леглото, тя се спуснала там, където Чечо, след като я прегърнал, я сложил да възседне едно магаре, покрил гърба ѝ с килим и я повел към Виня ларга.
Към вечерта те се добрали до мястото, наречено Визо [6], където ги чакал прекрасен дворец. И там Чечо забил последните колони на сладострастното си владение като знак за любовна собственост. Но Фортуна, която има навика да обърква преждата, да прекъсва играта и да прекършва най-добрите намерения на влюбените, направила така, че в момента на висшето им наслаждение пристигнал вестоносец на кон с писмо от майката на Чечо. В писмото се казвало, че ако той не побърза да види веднага кралицата, няма вече да я намери жива, защото вече е стигнала до последните букви от азбуката на живота.
Като получил тази вест, Чечо казал на Ренца: „Сърце мое, сама виждаш, че работата е важна, трябва да бързам, за да успея. Почакай ме пет или шест дена тук в двореца, а после или сам ще се върна, или ще изпратя някого за тебе“.
При това печално известие Ренца се разридала и отвърнала: „Горчив е моят жребий: колко бързо в бъчвата на моите удоволствия остана само утайка! Колко бързо се показа дъното на тигана на моите наслаждения! Как незабележимо останаха само трохи в кошницата на моите радости! О, нещастната аз: изтичат, като вода, всичките надежди; като плява по вятъра се разлитат пожеланията; като дим се разсейва покоят! Едва приближих устни до кралското блюдо и хапката заседна в гърлото ми; едва докоснах с устни сладкия извор и той внезапно се размъти; едва видях как изгрява слънцето и вече е време да кажа „лека нощ“ на възглавницата“.
Тези и други думи изстрелял турския лък на нейните устни и ранили сърцето на Чечо, но той я прекъснал: „Мълчи, о прекрасна подпора на моя живот, ясен светилник за моите очи, целителен зюмбюл за моето сърце [7]! Аз ще се върна скоро; всичките мили разстояние между нас няма да ме отделят и на педя от твоето скъпо тяло и никаква сила на времето няма да изгони спомена за тебе от главата ми! Успокой се, потисни мислите си, изтрий очите си и ободри сърцето си!“ Като казал това, той скочил на коня си и се понесъл към своето кралство.
Виждайки се изоставена като краставица, Ренца се спуснала по следите на Чечо: като отвързала един кон, който пасял в близката ливада, тя препуснала след любимия. Срещнала по пътя си слугата на един отшелник, слязла от коня, дала му своята везана златна роба, като му поискала неговите дрипи и въженцето, и, преоблечена, ниско нахлупила качулката и опасана с въженцето, която стягало здраво душата ѝ в примката на Любовта, препуснала отново и пришпорвала така каня, че скоро догонила Чечо и го поздравила: „Привет, рицарю мой!“ „Привет, падре! – отвърнал Чечо. – Къде отиваш и откъде идваш?“ И Ренца отвърнала:
Идвам оттам, където в безутешен плач
остана една жена и казва: „О, светъл лик,
кой те отнесе от мене далече?
Като чул това, Чечо казал на този, когото помислил за млад монах: „Мили юноша, колко ми е хубаво да яздя заедно с тебе! Достави ми това удоволствие, а в замяна на това използвай всичко, което имам; да пътуваме заедно и ти от време на време ще ми повтаряш тези стихове; те наистина ласкаят сърцето ми!“
Така, освежавайки се с ветрилото на приятния разговор, те стигнали до Виня ларга, където станало ясно, че кралицата е намислила да ожени Чечо, извикала го е с помощта на въпросната уловка у дома и там го чака годеница. Като пристигнал, Чечо помолил майка си да приеме в своя дом юношата, който бил негов спътник и да се погрижи за него така, както би го направила, ако е негов роден брат. Майка му го оставила безпроблемно заедно с принца и го настанила да обядва на една маса с него и с неговата годеница.
Представете си с какво сърце трябвало да преглътне нещастната Ренца този стрихносов орех [8]! Но въпреки всичко тя продължавала да повтаря от време на време стиховете, които толкова се харесвали на Чечо. А когато свършили да обядват и сгодените седнали в едно уединено кътче, на Ренца ѝ се отдала възможност да излее насаме болката на своето сърце. Тя излязла в градината, която се намирала до залата, скрила се под един жасминов храст и започнала да се жалва и оплаква:
„Ох, жестоки Чечо, това ли е твоята благодарност за моята любов? Това ли е отговорът на моята преданост? Това ли е наградата за моите чувства? Аз оставах баща си, напуснах дома си, потъпках честта си и се отдадох на едно негодно псе, за да ми отреже сега пътя, за да ми затвори вратата под носа, за да вдигне моста – тогава, когато вече мислех да поема властта над прекрасната крепост! И трябва да плащам данък срам в данъчното на твоята неблагодарност, след като мечтаех да живее в Херцогските градини на твоята милост! [9] Заиграла се като малко дете, получих от тебе „заповед на барона от Магарешката корона“, когато си мислех, че играем на „Анка Никола“! [10] Сеех надежди, а днес събирам след тебе магарешки изпражнения! Хвърлих мрежата на желанията, а изтеглих пясъка на забравата! Строях въздушни замъци и паднах на земята! Ето каква размяна направихме, ето каква награда получих! Ето с каква монета ми се отплати, ето това, което спечелих от тебе! Спуснах ведрото в кладенеца на любовните желания, но в ръцете ми остана само дръжката! Прострях чистото, бялото бельо на надеждите, а от ясното небе плисна дъжд! Поставих тигана на мислите на огъня на желанията, а отгоре паднаха в него саждите на нещастието! Но кой би могъл да си помисли, че си дезертьор и предател, че златото на твоите думи ще се окаже мед? Че виното в бъчвата на твоите обещания ще се излезе прокиснало? Че хлябът ти е плесенясал? О, благородна постъпка на честен човек, о, доблестен подвиг, достоен за кралски син! Посмя се, утеши се, насити се, кроеше ми дълъг плащ, а излезе къса наметка, обеща морета и планини, а ме блъсна в канавката, изми лицето ми, за да ме оставиш с черно сърце! О, обещание за вятър, о, словесна плява, о, клетва на печен далак! [11] О, и четири пъти да чуете, не вярвайте, докато не видите с очите си! Съзрях светлинка, препуснах коня, исках да си почина там, а до нея има сто мили! Исках песни да пея, но вятърът ги отнесе! Мислех да съм близо до него като месо до сланината си, а се разбягахме като куче и котка! Мислех да съм с него като лъжица с дръжката си, а ето ни като жаба и змия! Защото нямам сили да гледам как друга щастливка изтегли петдесет и пет [12] и още с първите си карти погуби цялата моя надежда! Все едно след шах веднага да получиш мат! О, нещастна Ренца, ако вярваш много на мъжете, ще събираш празни думи! О, мъже без закон и чест! Нещастна е тази, която се свърже с тях, горко на тази, която им се довери, ще страда тази, която легне в широката постеля, разстилаща се пред нея! Но не се измъчвай: защото знаеш, че който съблазнява деца, умира като молец! Знаеш, че в кантората на Небето писарите не са хаймани и няма да напишат фалшива справка за подкуп! И когато не чакаш, ще настъпи твоят ден, защото тази, която ти се отдаде на кредит, ти измами с налични! Но колко дълго ще се обръщам към вятъра? Колко ще въздишам по отлетялото, ще се измъчвам напразно и ще се оплаквам без успех? Нека сега подписва с годеницата си споразумение, а моето да къса; аз пък ще подпиша договор със Смъртта и ще се разплатя напълно с Природата! Нека легне в бяла, ароматизирана постеля; а аз в черния гръб, в смърдящия! Нека играе на „отвори бъчвата“ с щастливката, а аз ще играя на „приятелю, умирам“, забивайки подострен кол в гърдите си, за да се разделя с живота!“
Докато изливала тези и други думи, изпълнени с гняв, дошло време за вечеря и всички били повикани на масата. Но пищните питки и месни ястия със сос били за нея като арсен и буника, защото не яденето, а друго ѝ било на ума; друго свивало стомаха ѝ, а не желанието да го напълни. И Чечо, като я виждал замислена и бледна, попитал: „Не харесваш ли храната? Какво ти има? За какво се замисли? Как се чувстваш?“ „Не много добре – отвърнала Ренца. – Сам не разбирам какво ми става: или лошо храносмилане, или ми се върти главата“. „Тогава не яж – отвърнал Чечо, – защото умереното гладуване е полезно за всяка болест. Но ако трябва лекар, нека да повикаме един специалист, който по лицето, даже без да мери пулса, определя човешките болести“. „Ох, не е такава моята болест, че да ѝ трябва рецепта – казала Ренца. – Защото никой не знае по-добре от черпака каква е болестта на тенджерата“. „Разходи се из градината, подишай чист въздух“ – казал Чечо. А Ренца му отвърнала: „Колкото повече ходя, колкото повече гледам наоколо, толкова повече ми се къса сърцето“.
Така, сред разговори, завършила вечерята и станало време за сън. А Чечьо, който искал да чуе отново песента на Ренца, пожелал тя да се разположи на кушетката в стаята, където се канел да легне със своята годеница. И от време на време той я молел да повтаря думите, което било за Ренца като удар по сърцето, а за годеницата – бръмчене в главата. Тя дълго търпяла и накрая казала: „Чак задникът ме заболя от вашия светъл лик! Каква проклета музика! От нея ще ме хване разстройство, толкова ми омръзна! Престанете поне за малко, да ви вземат дяволите! Или сте се побъркали, че повтаряте едно и също нещо? Аз мечтаех да легна в леглото с тебе заради музиката на твоите инструменти, а не да слушам тези стонове; гледай да не се измамиш, като удряш все по един и същи клавиш. Така че, моля те, мъжо, стига; а ти – обърнала се тя към Ренца – лежи и мълчи, за да не мирише на чесън, и ни остави на мира!“ „Тихо, жено, – отвърнал Чечо. – Да не говорим повече“. И след тези думи я целунал така силно, че целувката се чула едва ли не на цяла миля, но този звук на долепените им устни ударил като гръм в гърдите на Ренца, като ѝ причинил такава болка, че когато цялата кръв се спуснала да помага на сърцето, с нея се случило като в пословицата „Последната капка прелива чашата“: от силния приток на кръвта се задушили и опънала краката.
Чечо подарил на годеницата си няколко лениви ласки и помолил шепнешком Ренца да му каже още един път стихотворението, което толкова допадало на сърцето му. Но тя не отговорила, Чечо повторил молбата си и понеже не чул в отговор нито една дума, я побутнал леко с ръка. Но когато Ренца не отвърнала и на това, той докоснал лицето ѝ; и като почувствал ледената студенина, разбрал, че естественият огън в това тяло е угаснал.
В изумление и ужас Чечо наредил на слугите да донесат свещи. Като се навел над Ренца и я познал по прекрасната бенка на гърдите, той надал вопъл и заплакал. „Какво виждаш, жалки Чачо?“ Какво се случи с тебе, нещастнико? Какво е това зрелище пред очите ти? Какъв удар през краката те подкоси? Цвете мое, кой те откъсна? Светилник мой, кой те угаси? Тенджера с удоволствията на Амур, как можа да изкипиш? Кой те разруши, дом на моите радости? Кой те разкъса, отронил се лист на моите наслаждения? Кой те потопи, корабче на моите сърдечни игри? О, радост моя, затвориха се твоите очи и разорен е магазинът на красотата. Грациите престанаха да пишат своето произведение, а Амур отиде на моста, за да се удави! Сега, когато си отиде тази прекрасна душа, когато е изгубено семето на красотата, когато се пропука формата на очарованието, когато се изгуби компасът на любовната нежност! О, неутолима мъка, о, крушение, на което няма равно, о, пълна моя гибел! Иди да се хвалиш, майчице мила, как успя да лишиш сина си от това безценно съкровище! Какво да правя, аз злощастния, безчувствения, безутешния, изгубилия радостта си, изразходвалия ласките си, прахосалия радостта си? Но не мисли, мой живот, че ми е останало желание да живея на този свят, защото искам да тръгна след тебе, да не изоставам за там, където ще отидеш, за да се съединим въпреки разкъсващите лапи на Смъртта, и както ми беше близка в леглото, така да разделя с тебе гроба и нека само надгробният надпис да разказва за нашата обща горчива съдба!“
Като казал това, той взел един гвоздей и го забил право под лявата си гръд, откъдето на струя изтекъл животът. Когато годеницата, изстинала и вцепенена от ужас, успяла да раздвижи най-сетне езика си и да овладее гласа си, извикала кралицата. Тя, заедно с целия двор, изтичала при този шум и като научила какво е станало, не оставила недокоснат нито един кичур коса на главата си. Тя се мятала като изхвърлена на брега риба, обвинявайки звездите, че са излели върху дома ѝ толкова беди, и проклинала черната си старост, която я оставила самотна сред толкова голяма мъка. И след дълги вопли и плач, мятания и терзания направили за двамата обща гробница, като изписали върху нея цялата им печална история.
По същото време дошъл кралят, бащата на Ренца, който, бродейки по света да търси дъщеря си, срещнал слугата на отшелника, на когото Ренца дала дрехите си и той сега ги продавал. Слугата разказал на краля как стоят нещата и как дъщеря му препуснала да догони принца на Виня ларга. Той се появил точно в минутата, когато двата класа, покосени от Смъртта в цвета на възрастта си, вече щели да бъдат положени в житницата. Като видял дъщеря си, кралят я познал, изпратил я със сълзи и въздишки и проклинал костта, която подправила яденето на неговата загуба, защото я намерил в стаята на дъщеря си и се досетил, че именно тя е послужила за оръдие на плачевната развръзка. И като потвърдил с опита си – и общо, и частно – скръбното предзнаменование на шарлатаните, които предрекли нейната смърт от кост, разбрал ясно, че
и през цепнатина в дома ще влезе.
1. Тесен ров.
2. Широко лозе.
3. Цитат от поемата на Дж. Ч. Кортезе “Пастирът Себето“.
4. В оригинала: pummo d′oro. По времето на Базиле названието „златна ябълка“ вече установено за донесения от Америка домат, който се отглеждал като декоративно растение. Ще отбележим, че някои от традиционните сортове домати, растящи близо до Неапол, по склоновете на Везувий, имат ярко-жълт цвят.
5. През 1549 г. вицекралят на Неапол Педро де Толедо въвел строги наказания за тези, които „безчестят и оскърбяват васалите и поданиците на Негово величество с надписи, разноцветни рисунки по стените, окачане на рога по вратите, пеене на осмиващи куплети и подобни неща“. За да бъде изобличен виновният, потърпевшият трябвало да събере определен брой достоверни свидетели. Този закон бил действащ и по времето на Базиле.
6. Итал. лице, лик. Тази дума се обиграва по-нататък в текста.
7. На зюмбюла се приписвала способността да успокоява сърцето.
8. Неап. noce vommeca – орех на стрихнос, тропическо дърво, от което се получава стрихнин. Базиле използва съзвучието на noce – орех, и nozze – брак.
9. Така нареченият Херцогски дворец със заобикалящите го градини (Dochesca) бил построен в Неапол от Алфонсо Арагонски, бъдещ крал, докато бил херцог на Калабрия; оттам идва и названието. По времето на Базиле, когато испанските благородници предпочитали да живеят по-далече от пренаселения и метежен център на града, на мястото на напуснатия дворец имало беден квартал, известен също така и с публичните си домове. Базиле намеква за данъка, който регистрираните проститутки внасяли всеки месец в градската хазна.
10. Названието на първата от споменатите тук детски игри пародира офицерските разпореждания. Базиле я споменава заради думата „магарешки“; способността на магарето да рита неочаквано с копита е метафора на неочаквана подлост. При „Анка Никола“ единият от играещите се качва върху другия; очевидно е, че играта се сравнява с полов акт.
11. Тук в преносен смисъл: нещо напълно безполезно. В Неапол имало пословица: „Далакът и да е печен, и да е солен – все си е далак и нищо повече“.
12. Печеливша комбинация в игра на карти.
УМНАТА ЛИКАРДА
(SAPIA LICCARDA)
Четвърта забава от третия ден
ОСТАНАЛА БЕЗ БАЩИН НАДЗОР, УМНАТА ЛИКАРДА ПАЗИ ЧЕСТТА СИ НА ДЕВОЙКА И НЕ СЛЕДВА ЛОШИЯ ПРИМЕР НА СВОИТЕ СЕСТРИ; ТЯ МАМИ МНОГОКРАТНО ВЛЮБЕНИЯ В НЕЯ ПРИНЦ И КАТО ПРЕДВИЖДА ГРОЗЯЩАТА Я ОПАСНОСТ, УСПЯВА ДА Я ИЗБЕГНЕ. НАКРАЯ ПРИНЦЪТ Я ВЗЕМА ЗА ЖЕНА.
Печалната история за нещастните влюбени помрачила цялото удоволствие от предишните приказки; сред слушателите се възцарило такова мълчание, все едно се е родило момиче [1]. Тогава принцът наредил на Тола да разкаже нещо по-весело, за да уталожи скръбта от смъртта на Ренца и Чечо. И тя, като чула нареждането, започнала така:
– Благоразумието е за човека ярък фенер в нощта на мирските несгоди, с който той преодолява безопасно дълбоки ровове и върви без страх по опасни пътища. Благоразумието е по-скъпо от парите, защото парите идват и си отиват, а благоразумието е верен другар при всяка нужда. Прекрасен пример за това ще видите в Умната Ликарда, който, пресичайки бурното море с попътния вятър на благоразумието, намерила тихо пристанище.
Живял някога един богат-богат търговец на име Марконе, който имал три красиви дъщери – Бела, Ченцола и Умната Ликарда. Веднъж му се наложило да замине за дълго по търговски дела и като знаел, че по-големите му дъщери са неукротими да висят по прозорците и да намигат на кавалерите от оттам, оставил на всяка от тях пръстен с някакъв камък, който се покривал с петна, ако този, който носи пръстена, върши срамни дела. След това тръгнал на път.
И не успял да напусне Вила аперта (така се казвала тази страна) [2], когато дъщерите му започнали да търкат усърдно рамките на прозорците и да се кипрят на вратата. Само най-малката, Умната Ликарда, се занимавала със съвсем други неща, напомняйки на сестрите си, че бащиният им дом не е Чеузе, не е Докеска, не е Четранголо и не е Пишатуро [3], за да играят такива игрички и да кудкудякат [4] пред очите на съседите.
А точно срещу дома им се намирал двореца на краля, който имал трима синове – Чекарело, Грацуло и Торе. И те, като видели миловидните девици, отначало започнали да им подмигват, след това минали към въздушни целувки, после към разговори под прозореца, от тях към уговорки, а накрая към действия. Като се уговорили да се видят – в часа, когато Слънцето, уморено да си съперничи с Нощта, се отдалечава със своите доходи [5] – тримата се изкачили по въже при девойките. Двамата по-големи братя намерили бързо общ език с по-големите сестри, но най-малкият, Торе, не успял и ръка да протегне към Умната Ликарда, когато тя, като змиорка, му се изплъзнала и избягала в най-далечната стая, където залостила вратата така, че нямала как да се отвори. Нещастният младеж можел само да завижда братята си, които не си губили времето и изнасяли чувалите от своите мелници, докато той пазел мулето.
На следващото утро, щом птиците, тръбачи на Зората, затръбили „всички по конете“ – за да могат часовете на деня да скочат незабавно в седлата – момците си отишли: двамата по-големи – доволни, защото получили през бурната нощ всичко, което желаели; така че двете сестри се оказали скоро бременни.
Но тежка била тази бременност; не толкова коремите им нараствали с всеки ден, колкото постоянно се свивало сърцето на Умната Ликарда от страх тези надути като на гущери кореми да не донесат на сестрите ѝ война и разруха, когато се върне баща им и всички затанцуват като овце в кошарата.
А с всеки изминал час се разгаряло желанието в гърдите на Торе – както от красотата на Умната Ликарда, така и мисълта, че тя го презира и не иска да го знае. И ето че се уговорил с по-големите сестри да ѝ заложат, без да подозира, капан. И сестрите му обещали, че ще уговорят Умната Ликарда да отиде при него. Повикали я и започнали да ѝ говорят така: „Мила сестрице, ако вземаха за съвети пари, при това повече, хората биха ги слушали по-внимателно. Ако бяхме те послушали и не бяхме опетнили честта на този дом, нямаше да ни пораснат за беда коремите. Но каквото станало, станало. Не може да се върне времето; ножът е забит до дръжката; на гъската порасна клюн. Не смеем да мислим обаче, че гневът ти ще стигне дотам, че да не искаш изобщо да ни виждаш. Не заради нас, а заради тези бедни създания, които носим под сърцето си, бъди милосърдна към нашето положение“.
„О, небето знае – отвърнала Умната Ликарда – как плаче сърцето ми заради грешката, която направихте, при мисълта за днешния срам и за бъдещото наказание, когато се върне баща ни и научи за всичко, което се случи без него. Честно казано, бих дала пръст да ми отрежат, за да не беше станало това, което стана. Но след като дяволът ви въведе в такава беда, кажете какво бих могла да направя за вас, без да жертвам честта си. Родната кръв не е вода и любовта към вас ме подтиква към съчувствие дотолкова, че съм готова да дам живота си, за да ви помогна“.
Сестрите, които не очаквали друг отговор, казали с готовност: „Не ни трябва никакъв знак за твоята любов, само искаме да ни донесеш малко хляб от кралската трапеза. Това е нашето неудържимо желание; а ако не бъде изпълнено, се страхуваме, че носовете на децата ни ще са покрити с лунички [6]. И ако душата ти е наистина християнска, направи ни утре тази услуга. Ще те облечем като просякиня, за да не те познаят, и преди разсъмване ще те пуснем през прозореца, през който влязоха при нас синовете на краля. Ще отидеш в двореца при краля и ще измолиш малко хляб за нас“.
От жалост за бедния младенец умната Ликарда се преоблякла в скъсани дрехи и в часа, когато Слънцето издигнало трофеите на Светлината в знак на победата си над Нощта, като метнала на гръб един голям гребен, с какъвто чепкат лен, отишла в кралския дворец да моли за хляб. Когато получила милостиня, тя вече се обърнала, за да си тръгне, но тогава я видял Торе, предварително известен за нейното идване. Спускайки се към нея, той се опитал да я хване, но тя извъртяла ловко рамото си; той хванал гребена за чепкане и така жестоко си издрал пръстите, че цели пет дена не можел да пипне нищо.
Така сестрите получили своя хляб, а на нещастния Торе само се разгарял още повече вътрешният глад. Те се уговорили още един път с него и започнали отново да чешат ушите на умницата, като ѝ казвали, че умират от желание да опитат круши от кралската градина. И тя, преобличайки се в друга бедняшка одежда, отишла в градината, където я очаквал Торе. Виждайки просякинята, която искала круши, той разбрал веднага кой стои пред него и сам се покатерил на най-високото и гъсто дърво. Като хвърлил няколко круши в полата на умницата, принцът побързал да слезе, за да я направи най-сетне своя; но тя блъснала стълбата от дървото и Торе, като се закачил за една асма, останал да виси там за компания на враните. За негово щастие градинарят дошъл да среже няколко марули, видял принца и му помогнал да слезе, иначе нещастникът щял да остане там през цялата нощ. И сега, хапейки пръсти от вълнение, той се кълнял и заплашвал да отмъсти жестоко за тази подигравка с него.
Най-сетне в деня, когато било угодно на Небето, двете сестри родили две момчета и казали на умницата: „Сега ще дойде нашият край, мило наше момиче, ако не ни помогнеш. Наближава да се върне баща ни, ще разбере всичко и ще ни разкъса на парчета, от които най-голямото ще бъде колкото ухо. Молим те, слез долу, ние ще ти спуснем с кошница двете момчета, а ти ще ги отнесеш на тези, от които са родени: нека те се грижат за тях“.
Умната Ликарда, обилна на любов, макар че едва търпяла номерата на сестрите си, и този път ги съжалила; те спуснали младенците в една кошница и тя ги занесла в двореца. Като се промъкнала в покоите на принцовете, които по това време не се намирали там, сложила в леглото на всеки сина му, защото знаела точно кой от кого е; след това, влизайки в стаята на Торе, положила на възглавницата му един голям камък и си отишла незабелязано.
Принцовете се върнали у дома и като видели в постелите си прекрасните младенци, с имената бащите им, написани на бележки и пришити към пелените, се зарадвали неописуемо. Единствено Торе си отишъл в спалнята с буца в гърлото, защото само той не бил удостоен да стане баща, и като паднал отчаяно на леглото, ударил главата си о камъка с такава сила, че на челото му изскочила голяма цицина.
А по това време търговецът се върнал от своето пътешествие и започнал да проверява пръстените на дъщерите си. Като видял, че на двете по-големи пръстените са на петна, го хванали дяволите. Той вече посягал към машата в желанието си да ги налага дотогава, докато не му кажат истината, но в същия миг дошли двамата синове на краля да го молят за ръцете им. Като не разбирал какво означава всичко това, бащата си помислил, че му се присмиват; но когато чул последователно в какво се състои работата и разбрал за раждането на момчетата, решил, че Фортуна го е ощастливила и дал още същата вечер сватбен пир.
Умницата, която през цялото това време ходела, притискайки ръце към гърдите си от нетърпение, помнела колко номера е изиграла на влюбения в нея Торе и макар че я поканили много настойчиво на масата, чувствала, че не всяка трева е целебна и че не всяко одеяло е меко. Като направила статуя на прекрасна девойка от захаросано тесто, смесено с ароматни подправки, тя я сложила в една голяма кошница и я прикрила с дрехи. След танците и угощенията, като се оправдала, че се е развълнувала силно, отишла по-рано от другите в спалнята си и накарала да донесат там кошницата, все едно желае да се преоблече. Там сложила статуята в постелята си, а самата тя се скрила зад една малка завеса, очаквайки какво ще се случи.
Дошло време новобрачните да си отидат по леглата и тогава Торе изтичал в спалнята на умницата. Мислейки, че лежи в постелята, той извикал: „А сега ще ми платиш, кучко мръсна, за всички мъки, които ми причини! Ще видиш какво е щурец да се мери със слон! Сега ще се разправя с тебе! Ще ти припомня и гребена, и стълбата, и всичко останало!“ Изваждайки от ножницата камата си, той започнал да удря където му попадне и не само това – в беса си завикал: „Ще се напия с твоята кръв!“ И като издърпал камата от гърдите на статуята, започнал наистина да облизва острието [7]; но изведнъж усетил сладостта на тестото и аромата на мускуса, с което било подправено. Торе веднага се опомнил и поразен от това, че е решил да надупчи една толкова сладка и ароматна девойка, започнал да оплаква безумния си гняв. Той изричал думи, способни да разплачат даже камък; наричал сърцето си жлъч, а оръжието си змийска отрова, укорявайки ги, че са могли да се обърнат срещу едно толкова нежно и сладко създание. След дълги стонове, стегнат от примката на отчаянието, той вдигнал камата, решен да се самоубие.
Но тогава умницата изскочила от своето укритие и хванала принца за ръката, като му казала: „Спри, Торе, свали ръката си! Ето я тази, за която ридаеш. Виж, аз стоя пред тебе жива и здрава и искам и ти да бъдеш жив и здрав. Не ме смятай за жестока като овча кожа, макар че те измъчвах много, желаейки да изпитам твоята любов, твоето постоянство и твоята вярност“. Тя говорела още, че това била последната ѝ измама, с която искала да смекчи гнева и обидата на гордото му сърце, и помолила принца да ѝ прости за всичко случило се.
Като я прегърнал с безкрайна любов, юношата се хвърлил с нея в леглото, където сключил със своята съперница вечен мир. След толкова търпение и вълнения, вкусвайки от най-сладкото удоволствие, той оценил твърдостта на своята годеница много по-високо от достъпността та нейните сестри, защото, както е казал поетът,
средата най-добра е за избор от всеки.
1. Народен обичай.
2. Отворена вила.
3. Изброени са квартали в Неапол, известни с проституцията си.
4. В оригинала стои думата coccovaie. В нея се съдържа намек за известния неаполитански израз ‘A cucuvaia ‘e Porto (пристанищна кокошка), означаващ лесно достъпна жена. Един от фонтаните в пристанищния район на града имал за украса кокошка и оттам образът на кокошката влязъл в поговорката.
5. Базиле сравнява залязването на слънцето с поведението на грандовете при испанския кралски двор. Желаейки да привлекат вниманието на краля и да удовлетворят своето честолюбие, придворните си съперничели по разкош и разходи, което разорявало някои от тях и ги принуждавало да ограничат своите амбиции и да се върнат към частен живот. Подобни нрави царели и при двора на вицекраля в Неапол.
6. Смятало се, че ако не се даде на бременна жена от това, което поиска, детето ѝ ще се роди с един или друг дефект.
7. Неаполитанската история пази спомена за подобни ексцеси на сладострастно упоение от отмъщението. На автора била известна участта на Джан Винченцо Стараче, член на градския съвет, чиято кръв в буквалния смисъл на думата пили убийците му по време на народния бунт през 1585 г. Два века по-късно, през 1799 г., подобен епизод се случил по време на разправата на тълпата над участниците в профренския републикански преврат.
ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ
(LO SCARAFONE, LO SORECE E LO GRILLO)
Пета забава от третия ден
БАЩАТА НА НАРДИЕЛО ГО ПРАЩА ТРИ ПЪТИ ПО ТЪРГОВСКИ ДЕЛА, КАТО ВСЕКИ ПЪТ МУ ДАВА ПО СТО ДУКАТА, А ТОЙ ПЪРВИЯ ПЪТ КУПУВА ХЛЕБАРКА, ВТОРИЯ ПЪТ МИШКА, ТРЕТИЯ ЩУРЕЦ; ИЗГОНЕН ЗАРАДИ ТОВА ОТ БАЩА СИ, НАРДИЕЛО ОТИВА В ЕДНА СТРАНА, КЪДЕТО ИЗЦЕЛЯВА С ТЯХНА ПОМОЩ ДЪЩЕРЯТА НА КРАЛЯ, А СЛЕД РАЗЛИЧНИ ПРОИЗШЕСТВИЯ СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ.
Принцът и слугинята му похвалили много благоразумието на Ликарда, но още повече похвалили Тола, която успяла да разкаже толкова прекрасно историята на слушателите, че те все едно видели всичко описано с очите си. Но дошъл редът на Попа и тя смело, като Орлано, пристъпила напред и започнала така:
– Фортуна е своенравна жена, която страни от образованите хора, защото смятат за по-важно да прелистват хартии, отколкото да въртят колело, и много по-охотно се занимава с невежите и слабо надарените, като не се срамува да изглежда наивна заради това, че споделя благата си с лапнишарани. Това ще покаже и нашата приказка.
Живял някога във Вомеро [1.] един богат селянин на име Миконе. Той имал син Нардиело, най-завършеният идиот, който някога се е качвал на кораба на глупаците; така че нещастният му баща живеел в скръб и отчаяние, защото не знаел нито начин, нито средство да го насочи към прилични и полезни дела.
Мотаейки се по кръчмите, тъпчейки се и наливайки се с приятели, той вечно плащал вместо другите; дружейки с продажни жени, винаги избирал най-негодните и им плащал повече, отколкото искали; когато сядал да играе карти и залагал пари, другите го въртели и подпичали от всички страни като питка; накратко казано, по едни или друг начин прахосал половината от бащиното си състояние.
Пред лицето на подобна беда Миконе постоянно стоял нащрек и непрекъснато навиквал и заплашвал сина си: „Какво мислиш да правиш по-нататък, прахоснико? Не виждаш ли, че имането ми изтича като вода? Остави, остави тези кръчми, които са по начало врагове и се оказват в крайна сметка злодеи, от които получаваш само главоболия, сухота в устата и диария в кесията! Захвърли тази омразна на бога игра, която подлага живота на риск и изяжда всичко, което имаш, прогонва покоя и отнася парите; заровете докарват до просешка тояга, а наоколо те ругаят като последен тъпак. Спри да се занимаваш с леки жени, тези дъщери на гибелта, с които, изпускайки семето си, изпускаш и бащините си, спечелени с труд, пари, започваш да вониш на гнило месо, превръщаш се в оглозгана кост; те по-скоро не трябва да се наричат блудници, а Тракийско море, където веднага ставаш плячка на турците! Стой по-далече от случайната дружба и ще се отдалечиш от греха; защото, както е казал някой, като премахнеш причината, ще избегнеш и последствията! Ето ти сто дуката; иди на панаира в Салерно, купи там телета, за три-четири години ще ги охраним да станат бикове, ще орем земята и ще търгуваме със зърно. Ще напълним хамбарите, а ако, дай, Боже, късмет, се случи гладна година, ще мерим златото с бъчви. С помощта на приятели ще ти купя титла и ще станеш благородник, както мнозина вече станаха. Опичай си ума, сине; трудно е само отначало, а който не започне, няма да успее.“
- Повярвай ми – отвърнал Нардиело, - аз вече мога да броя парите и зная как да се оправям.
- Ето това ми харесва – казал бащата, наброил му парите и му обърнал гръб.
Нардиело тръгнал за панаира, но едва стигнал до водите на Сарно [2.], в една прекрасна брястова горичка, под една скала, прикрила се с бръшлянови листа от пръските на студената вода, видял една фея, която се забавлявала, като слушала как една хлебарка свири на испанска китара и то така, че ако я чуел някой испанец, непременно щял да възкликне: „superboso! grandioso!“ [2-А.]
Виждайки това чудо, Нардиело замръзнал като омагьосан. Той започнал да уверява феята, че не би пожалил и зеницата на окото си за това съобразително създание; но феята отговорила, че ще бъде доволна да получи за хлебарката сто дуката. „Какъв късмет - възкликнал Нардиело, - тъкмо имам толкова!“ Като помислил малко, той сложил в скута ѝ стоте дуката и, като получил хлебарката в една кутийка, хукнал при баща си, като от радост се чувствал на седмото небе. „Сега ще видиш, господарю мой, че аз съм делови човек, способен да върти стопанство. Не ми се наложи да се мъча с излишно ходене до панаира, защото на средата на пътя намерих късмета си! Виж каква скъпоценност – и само за сто дуката!“ Баща му, като слушал тези думи и разглеждал кутийката, мислел, че синът му сигурно е купил диамантена огърлица. Но когато отворил кутийката и видял хлебарката, позорът от измамата и съжалението за загубените пари – ето двата мяха, които го надули като жаба така, че едва не се пукнал. Нардиело се канел да разкаже за изкуството на хлебарката, но баща му не му дал да си отвори устата: „Мълчи, не говори, затвори си дупката, да не се леят от нея нечистотии! Мулешко семе, конска фъшкия, магарешка глава! Веднага върни хлебарката на този, от когото си я купил! Ето ти още сто дуката, иди и купи телета за всичките, след това се връщай; и си отваряй очите на четири, за да не те заслепи лукавият, иначе така ще те напердаша, че сам ще си гризеш лактите!“
Нардиело взел парите, отправил се по посока на Торе ди Сарно и, като се озовал на същото място, видял друга фея, която си играела с една мишка, а мишката танцувала така умело, както никой на света не бил виждал. Нардиело стоял и гледал с отворена уста, а накрая попитал феята ще се съгласи ли да му даде тази славна танцьорка за сто дуката. Феята се съгласила и като получила парите, му дала мишката в една кутия.
Нардиело се върнал веднага вкъщи и показал на баща си новата успешна покупка. А той заревал като обзет от демони, риел земята като побеснял кон и добре че случилият се наблизо кум успял да хване ръката му, иначе Нардиело щял да носи прилична гърбица. Накрая Миконе се успокоил малко, извадил още сто дуката и казал: „Гледай да не направиш трети път нещо подобно, защото тогава няма да ти се размине. Иди в Салерно и купи телета; но ако не постъпиш така, кълна се в душите на умрелите, горко на майка ти, че те е родила“.
Нардиело тръгнал отново към Салерно с наведена глава и като стигнал на предишното място, заварил там още една фея. Тя седяла и слушала един щурец, който пеел така нежно, че можел да докара сладък сън даже на най-огорчения човек. Заслушал се Нардиело в песента на този нов вид славей и изпитал неудържимо желание да го купи. Като се спазарил с феята за сто дуката, сложил щуреца в една издълбана тиква и го отнесъл на баща си. А баща му, като нямал сили да изтърпи този трети удар по джоба си, взел тоягата и нагостил сина си подобаващо, както не би го направил и Родомонте [3.].
Нардиело една се измъкнал от ръцете му, грабнал трите си покупки и се спуснал да бяга. Той отишъл в Ломбария, където управлявал силен господар на име Чензоне, чиято единствена дъщеря се казвала Мила. От някакво нещастно произшествие тя изпаднала в такава безмерна меланхолия, че седем години никой не я бил виждал да се усмихва. Баща ѝ, като опитал хиляди средства и се отчаял, наредил да огласят указ, че ако някой я накара да се разсмее, ще я вземе за жена и ще наследи престола.
Нардиело чул указа и решил да си опита щастието. Отишъл при Чензоне и му предложил да разсмее Мила. При което господарят казал: „Внимавай, друже, ако не оправиш дъщеря ми, ще се наложи да ти оправя формата на покрива“. „И основите ми оправете! - отвърнал Нардиело. - Решил съм да опитам, пък да става каквото ще“.
Кралят извикал дъщеря си и седнал с нея под едиг балдахин, а Нардиело пуснал от кутията трите животинчета. И те започнали да свирят, танцуват и пеят с такава грация, с такова изящество, че принцесата се разсмяла и запляскала с ръце. Само кралят не се зарадвал, а напротив, сърцето му заплакало, защото, според обещанието, трябвало да даде най-скъпоценната сред жените на най-мизерния сред мъжете. Но като нямал сили да се отметне от думата си, казал на Нардиело: „Ще ти дам и дъщеря си, и короната, но с уговорката, че ако не я лишиш от девствеността ѝ за три нощи, ще накарам да те хвърлят за храна на лъвовете“. „Нищо страшно – казал Нардиело, - за това време не само дъщеря ти, но и целия ти дом ще обработя“. „Не бързай – отвърнал кралят. - Диня без проба не се купува“.
Отпразнували сватбата, дошла вечерта – когато Слънцето отвежда Запада като крадец с качулка на главата в затвора – и младите отишли в спалнята. Но понеже коварният крал сипал на Нардиело приспивателно, той цялата нощ единствено хъркал. Същото се случило и на втората, и на третата нощ и кралят заповядал да хвърлят зетя му на лъвовете. Виждайки се на ръба на смъртта, Нардиело отворил кутията с животинките и казал: „След като ме чака такава горчива съдба, не ми остава нищо друго, мили мои твари, освен да ви пусна на воля. Вървете, където пожелаете“.
Животинките, след като излезли навън, започнали да правят такива трикове пред лъвовете, че те замръзнали като статуи. След някое време мишката се обърнала към Нардиело, който бил ни жив, ни умрял: „По-весело, господарю! Макар че ни освободи, ние искаме да ти служим още по-усърдно от преди. Ти ни хранеше със своята храна, гледаше ни като свои родственици, а сега ни даде и свобода. Не се страхувай: който прави добро, добро получава; ако правиш добро, когато стане нужда, доброто ще те намери. Знай, че ние владеем вълшебства; ако искаш да разбереш какво можем, последвай ни и ще видиш как ще те спасим от бедата“.
Мишката мигом изкопала дупка, толкова широка, че да мине човек, и направила в нея стъпала, по които Нардиело излязъл благополучно навън. След това го завели в една плевня, където го настанили с всички удобства, като му казали, че са готови да направят за него това, което пожелае, защото желаят да му бъде добре. „Ето какво искам – казал Нардиело. - Ако кралят даде Мила на друг, нека този човек да не може да отнеме девствеността ѝ; това искам от вас“. „Дребна работа – отвърнали животинките. - Бъди спокоен и ни чакай тук“.
Като отишли в двореца, те разбрали, че кралят дава дъщеря си на някакъв важен немски сеньор и точно тази нощ щели да махат тапата на бъчвата. Животинките се промъкнали в стаята и дочакали края на пиршеството, когато – в часа, в който Луната излиза да нахрани своите кокошки с капки роса – новобрачните се прибрали да спят. Но станало така, че женихът, като се претъпкал с храна и още повече с бира, само легнал на чаршафа и захъркал като заклан.
Чувайки хъркането, хлебарката се промъкнала тихо под одеялото, влязла на немеца отзад и му направила такава клизма, че оттам бликнала струя като от пробита бъчва, за което би било уместно да кажем заедно с Петрарка:
„И от любовта се стече тогава най-нежната влага“. [4.].
Младоженката, която се събудила от гръмкия звук и вдъхнала „ветреца и благоуханието, и прохладата, и сянката“ [5.], нямало как – събудила жениха. И немецът, като видял с какви благовония е прекадил своя кумир, готов бил да умре от срам и едва не се пукнал от ярост. Като скочил от леглото и се измил целия с ароматен сапун, той изпратил за лекари и те приписали причината за нещастието на безразборното ядене по време на пира.
На другата вечер женихът се посъветвал със своите слуги как да избегне нова беда и всички единодушно му препоръчали да си пристегне задното място със здрави бинтове. Като направил, както бил посъветван, той легнал на съпружеското ложе и скоро захъркал. Хлебарката се промъкнала в постелята му, мислейки да направи същото като предния път, но се оказало, че проходът е плътно затворен. Опечалена, тя се върнала при другарите си, разказвайки, че противникът се е укрепил зад редути от превръзки, валове от марлени подложки и ровове от бинтове. Мишката отвърнала: „Аз ще тръгна напред, а ти – след мене, и ще видиш какъв съм умел сапьор“. Като разузнала местността и започнала да гризе превръзките, тя направила в тях прилична дупка. Хлебарката проникнала лесно в нужното място и оказал на жениха такава медицинска помощ, че море от течен топаз украсил чаршафите и по целия дворец плъзнали арабски аромати. Невестата се събудила от гадене и като запалила свещ, видяла яркожълтото пълноводие, което превърнало холандските чаршафи във венециански канали. Тя запушила носа си и избягала в стаята на придворните момичета, а нещастният жених, като извикал свитата си, оплаквал дълго своето нещастие, защото фундаментът, върху който трябвало да издигне величието на своята династия, се оказал прекалено хлъзгав.
Близките му го утешили и го посъветвали да бъде още по-бдителен през третата нощ. Своите думи те подкрепили с разказа за мнимия болен и лекаря с остър език.
Някакъв човек често изпускал газове и като не знаел каква е причината, повикал лекар. Като прегледал пациента, лекарят казал на научен език: Sanitatibus. Пациентът моментално пуснал нови газове. Лекарят се позамислил и казал: Ventositatibus. Но когато след втория път незабавно последвал трети, лекарят поклатил глава и обявил окончателната диагноза: Asinìtatibus [6.].
Така че ако първият път мозайките по брачното ложе можели да се обяснят с безразборното хранене, втория – с разслабен стомах, третият път тъстът можел да го изтълкува като признак на лайняна природа, след което ще последва позорно изгонване на жениха от двореца. „Какво пък – казал женихът. - По-добре е тази нощ изобщо да не спя. Но нека измислим някакви по-надеждни мерки за сигурност, за да не кажат за мене с думите на поета:
„Три пъти се опитва тя, опряла се на лакът,
да се вдигне, три пъти падаше пак“ [7.].
На следващата вечер, като сменил спалнята и ложето, той повикал още един път своите приближени и слугите си, за да чуе техните препоръки как да противопостави тялото си на опасността от конфузно положение. Сред тях имало един млад артилерист и понеже всеки обича да говори за своя занаят, артилеристът дал съвет да се направи дървена тапа, по подобие на тези, които забиват в дулата на мортирите. Веднага направили тапата и като я забила където се полага, женихът отишъл да си почива. При това не докоснал невестата, боейки се да прави усилия, от които тапата може да излети от отверстието, и решил цяла нощ да не затваря очи, за да посрещне с готовност всяко движение в червата и стомаха си.
Хлебарката, като видяла, че немецът не заспива, казала на приятелите си: „Ех, нищо няма да стане този път. Женихът не ми остави нито място, нито време за действие“. „Почакай – казал щурецът. - Сега е моят ред“. И така нежно и сладко запял, че женихът, като не устоял пред неговото сладкозвучие, започнал скоро да припява с хъркането си. Хлебарката веднага допълзяла до нужното място, за да послужи пак вместо очистително, но когато намерила вратата здраво залостена, се върнала при приятелите си и разказала опечалена за непреодолимата преграда, която срещнала по пътя си. Тогава мишката, чието съкровено желание било да помогне на Нардиело, се промъкнала, без да губи време, в килера, душейки един съд след друг, докато не намерила буренцето с горчица. Като натопила опашката си в горчицата, тя изтичала в постелята на новобрачните и започнала да гъделичка с нея ноздрите на нещастния немец. Немецът кихнал гръмко и тапата излетяла от отверстието с такава сила, че като ударила невестата по гърдите, едва не я убила.
Кралят изтичал на воплите на дъщеря си и като попитал какво се е случило, чул, че вероятно е била ударена в гърдите с петарда. Той казал удивено: „Какви са тези глупости? Който е ударен в гърдите с петарда, не може вече да разговаря“. Вдигнали одеялата, обърнали чаршафите и видели тапата, която направила ярка синина на гърдите на принцесата; не зная впрочем кое било за нея по-лошо – миризмата на барута или удара на гюллето.
Като видял какви страшни неща стават в спалнята и като разбрал, че женихът е нарушил условията на брачния договор [8.], кралят го прогонил от страната си. Предполагайки, че цялото това зло се е случило като наказание за измамата и жестокостта по отношение на нещастния Нардиело, кралят се блъскал в гърдите и се ядосвал за своята неправедна постъпка. Но ето че пред него се явила хлебарката и му казала следните думи: „Не се отчайвайте, защото Нардиело е жив, здрав и заради добрите си качества е достоен да стане зет на ваше величество. Ако желаете да дойде, ще ви го доведем незабавно“. „О, благословено е твоето идване с тази добра вест, прекрасно създание! Ти ме извади от морето на скръбта, ти ме върна към живота, защото сърцето ми се разкъсва от вина пред горкия момък! Водете го при мене по-скоро, ще го прегърна като свой син и ще му дам Мила за жена“.
Чувайки това, щурецът стигнал с няколко скока до плевнята, където се криел Нардиело, и като му разказал всичко, което се случило, го завел в кралския дворец. Кралят, като го посрещнал и го прегърнал, сложил ръката на Мила в ръката му. И в същия миг с вълшебната сила на своите малки приятели Нардиело станал най-красивият юноша на света. Веднага извикали от Вомеро баща му и всички заживели заедно в щастие и доволство, като научили след всички преживени трудности, че
един час може да даде това, което дават сто години.
1. В оригинала – Вомаро (Vommaro) – бележка на Павел Николов. Днес част от Неапол, разположена върху хълм; по времето на Базиле там имало поляни и пасбища.
2. Река, течаща между Неапол и Салерно. Намек за античното поверие, което приписвало на водите на Сарно силата да дава на хората забрава и да ги лишава от способността да се движат (Плиний Старши, Страбон).
2-А. Бележка на Павел Николов: „превъзходно! велико!“
3. Персонаж от героични поеми, нанасящ постоянни поражения на враговете си.
4. Петрарка. „Канцониере“, СLХХХV.
5. Петрарка. „Канцониере“, СССХХХVII
6. Думите са на шеговит, пародиен латински: здраве, пронизващ вятър, магарешка глупост.
7. Вергилий. „Енеида“, IV. В италианския превод, който Базиле цитира, една и съща форма на глагола може да бъде отнесена и към женски, и към мъжки род.
8. Както помним, условието било да бъде лишена принцесата от невинността си в периода от три нощи.
ЧЕСНОВАТА ЛЕХА
(LA SERVA D’AGLIE)
Шеста забава от третия ден
БЕЛУЧА, ДЪЩЕРЯ НА АМБРУОЗО ОТ ВАРА, КОЯТО НЕ ПРОТИВОРЕЧИ НА БАЩА СИ И МУ ПОМАГА В ЕДНО ПОВЕРИТЕЛНО ДЕЛО, ВЗЕМА ЗА СЪПРУГ МНОГО БОГАТ ЖЕНИХ – НАРДУЧО, НАЙ-ГОЛЕМИЯ СИН НА БИАЗИЛО ГУАЛЕКЯ, И КАТО НАМИРА ЗЕСТРА НА ШЕСТТЕ СИ СЕСТРИ, ГИ ОМЪЖВА ЗА ШЕСТИМАТА БРАТЯ НА МЪЖА СИ.
Нещастният жених не изсрал толкова много в постелята си, колкото се попикали от смях слушателите, като чули за последния номер на мишката. И щели да се смеят до сутринта, но принцът наредил на всички да дадат ухо за приказката на госпожа Антонела, която вече била готова и веднага започнала така:
– Послушанието е надеждна търговия, която дава доходи без риск; послушанието е поле, принасящо плодове през всяко време на годината, което можем да докажем например с дъщерята на един беден селянин: като слушала баща си, тя не само си прокарала път към щастливото бъдеще, но и помогнала на сестрите си да се омъжат благополучно.
Живял някога в селцето Вара един земеделец на име Амбруозо, който имал седем дъщери, а всичкото, което притежавал, за да ги изхранва, била една чеснова леха. Този добър човек дружал с Биазило Гуалекя, богаташ от Ресина, баща на седмина синове, от които Нардучо, първородният, му бил скъп като зеницата на окото. Но станало така, че Нардучо заболял тежко; и макар че кесията на баща му не се затваряла, не можело да се намери никакъв лек за болестта.
Веднъж, когато Амбруозо дошъл да навести Биазило, той го попитал колко синове има. И Амбруозо, като се срамувал да си признае, че е наплодил толкова женскории, отвърнал: четирима синове и три дъщери. „Щом е така – казал Биазило – изпрати ми, моля те, един от синовете си, за да прави компания на Нардучо; от което ще съм ти много задължен“.
Като видял, че са го хванали в лъжа и не знаел какво да отговори, Амбруозо само кимнал в знак на съгласие; а като пристигнал във Вара, изпаднал в тежко униние, размишлявайки как да изпълни молбата на своя приятел.
Накрая той извикал при себе си една след друга своите дъщери, от най-голямата до най-малката, питайки ги, коя от тях ще се съгласи да направи услуга на баща си, да си отреже косите, да се преоблече в мъжки дрехи и, като се престори на млад мъж, да се сдружи с болния син на Биазило.
При тези думи най-голямата дъщеря, Ануча, отвърнала: „Какво: да не е умрял баща ми, че да си режа косите?“ Нора, втората, рекла: „Още не съм се омъжила, а да си отрежа косата като вдовица ли?“ Сапатина, третата, казала: „Винаги съм чувала, че е грешно жена да носи панталони“. Роза, четвъртата, отвърнала: „Какво говориш! Да не мислиш, че ще се съглася на това, което и лекарите не правят за болните?“ Петата, Чана, рекла: „ Кажи на този болник, да се лекува и да си пуска кръв, а аз и косъм няма да дам за живота на един мъж“. Шестата, Лела, отвърнала: „Родила съм се жена, живея като жена и ще умра като жена. И нямам намерение да се правя на мъж, за да изгубя името си на порядъчна жена“. Само Белуча, последната, като видяла, че баща ѝ след всеки отговор на сестрите въздиша дълбоко и все повече навежда глава, казала: „Татко, ако не е достатъчно да се преобразя на мъж, за да бъда на твоите услуги, кажи и ще стана което и да е животно, дори и най-нищожното на света, само и само ти да си радостен“.
„Бъди благословена – възкликнал Амбруозо, - защото ме върна към живота в замяна на кръвта, която съм ти дал. Да не губим в такъв случай време, защото пумпалът, за да се върти добре, трябва да се шлифова гладко“.
Като отрязал косите ѝ, които били златни нишки в ръцете на следотърсачите на Амур, и я облякъл в мъжки дрехи, ушити от различни износени парчета плат, Амбруозо я отвел в Ресина, където Биазило и синът му, лежащ в постелята, ги приели с най-големи любезности. След което Амбруозо се върнал обратно, оставяйки Белуча да служи на болния юноша.
И скоро Нардучо, като видял, че през износените парчета плат прозира зашеметяваща красота, гледайки и така, и иначе, и отсам, и оттам, си казал: „Ако не ме лъжат очите, кълна се, че пред мене стои жена. Издава я нежността на лицето, утвърждава я гласът, изобличава я походката, сочи я сърцето ми, защото се изпълва с любов. И тази жена несъмнено е дошла тук, облечена с мъжки дрехи, за да го улови от засада“. Обсебен изцяло от тези мисли, той изпаднал в дълбока печал. Вдигнал толкова висока температура, че лекарите сметнали състоянието му за близко до смъртта.
Майка му, за която любовта към сина ѝ замествала слънцето, започнала да му говори: „Сине мой, светилник за очите ми, подкрепа в моята старост! Какво ти има? Надявахме се, че ще укрепнеш и оздравееш, а ти все повече се губиш; чакахме, че ще разкършиш рамене, а ти се свиваш като козина върху въглени. Как може да причиняваш такава скръб на майка си, като не искаш да кажеш причината за твоето състояние, за да можем с баща ти да ти помогнем? Хайде, съкровище мое, говори ми, кажи ми, речи ми ясно от какво се нуждаеш и какво искаш, а аз ще се погрижа да имаш което и да е удоволствие на този свят“.
Нардучо, въодушевен от нежните думи на майка си, разкрил страстта на своето сърце, като споделил увереността си, че синът на Амбруозо е жена, и ако не му дадат да се ожени за нея, е готов да се раздели с живота си.
- Не бързай! - казала майката. - За да се успокои ума ти, трябва да подготвим няколко изпитания, за да изясним, жена ли имаме пред себе си, или мъж. Нека твоят приятел отиде в конюшнята и оседлае най-буйния жребец. Понеже жените са слаби духом, ако видим, че изпитва страх, ще знаем, че е жена.
Тази мисъл се харесала на сина ѝ. Извикали Белуча в конюшнята и ѝ поверили най-буйния кон. Тя го оседлала уверено и скочила на седлото със смелостта на лъв. Отначало го подкарала леко, което било приятно за окото, след това го пуснала в тръс - съзреш ли я, себе си забравяш, започнала да прави кръгове – да не повярваш на видяното, препуснала – ума си да загубиш, и правела такива салта – все едно сън сънуваш, а когато се понесла в галоп – гледай и не питай. Като видяла това, майката на Нардучо му казала: „Остави, сине, тези измислици: това момче седи на коня по-добре от най-умелия вестоносец от Порта Реале [1].
Но думите на майка му не уверили Нардучо: той продължавал да твърди, че неговият приятел е несъмнено жена и че в противното няма да го убеди даже Скендербег. Майка му, за да избави сина си от злите мисли, казала: „Успокой се, нещастно момче. Ще го подложим на още едно изпитание, за да разбереш каква е истината“. Донесли в стаята пушка и като извикали Белуча, казали да я зареди и да стреля. И тя, като взела пушката, насипала барут в дулото, а заедно с това насипала прах на Дзани [2] в тялото на Нардучо; запалила фитила и запалила огън в сърцето му; не само улучила точно мишената, но и пронизала гърдите на нещастния юноша с любовно желание.
Майката, като видяла умението и ловкостта, с които стреля приятелят на сина ѝ, казала: „Изхвърли от главата си всякакви натрапчиви мисли! Разбери, че една жена не може да прави това“! Но Нардучо настоявал на своето, не се успокоявал, готов да се закълне в живота си, че тази прекрасна роза няма клонче отдолу. Той казал на майка си: „Повярвай, майко, ако това чудно дърво, отрупано с даровете на Любовта, даде само една слива [3] на болния, той ще направи на сливи всички лекари. Трябва с всякакви средства да научим истината, иначе ще се проваля в бездна; и ако не намеря русло за моето желание, ще отида в гроба [4].
Горката майка, виждайки сина си упорит като никога, казала: „Искаш да научиш истината ли? Няма нищо по-просто: извикай приятеля си да се къпете в морето, и ще разбереш кой е пред тебе: Арката на щастието [5] или куполите на Бая [6], Дългият площад или Форчела, Цирко масимо или колоната на Траян“ [7]. „Правилно! - подхванал Нардучо. - Нищо повече не може да се каже, ти постави точка. Сега ще видим шиш ли е това или тиган, точилка или сито, вретено или совалка!“
Но Белуча, като подслушала разговора, изпратила да извикат спешно при нея един момък, който помагал на баща ѝ в работата и бил съобразителен и бърз в краката, та му казала: „Когато ме видиш на брега заедно с Нардучо, щом започнем да се събличаме, ела при мене и кажи, че баща ми умира и иска да ме види, преди вретеното на живота му да престане да се върти“. И момъкът, застанал нащрек, като видял, че Нардучо и Белуча дошли на брега и започнали да се събличат, постъпил точно според уговорката. Белуча, като чула уж внезапното известие, се извинила на Нардучо и хукнала към Вара.
А болният, като се върнал с клюмнала глава и празен поглед, с пожълтяло лице и побелели устни, разказал на майка си, че замисълът не се осъществил и последното изпитание се провалило заради случилото се нещастие. „Не се отчайвай – казала майка му, - заек се лови с примка. Утре ще отидеш лично в дома на Амбруозо и ще кажеш да извикат при тебе сина му. Ще гледаш дали ще дойде бързо, или бавно и ако се задържи, по това ще се досетиш, че те лъже“.
От тези думи бузите на Нардуча порозовели и на следващото утро – когато Слънцето взело метлата от лъчи, за да измете звездите навън от прага – отишъл право в дома на Амбуозо, където – след като намерил стопанина, му казал, че иска да поговори по важна работа със сина му. Амбруозо го помолил да почака, като казал, че синът му ще излезе веднага. Белуча, която не позволила да я изненадат, хвърлила веднага женските си дрехи и, като навлякла мъжките, полетяла като птица надолу по стълбите; но така бързала, че забравила да извади обеците от ушите си.
Както по клепналите уши на магарето познават, че на другия ден времето ще е лошо, така Нардучо видял още отдалече в ушите на Белучи белега на слънчев ден. Като се спуснал към нея с пъргавината на корсиканско куче, той я прегърнал и казал: „Тебе и само тебе искам за своя жена, дори ако цялата хорска завист, съпротивата на Фортуна или на самата Смърт бъдат против“. И Амбруозо, като видял добрите намерения на Нардучо, отвърнал: „Ако баща ти не възразява, ще си стиснем ръцете – от него една, а от мене сто“.
И тримата отишли в дома на Биазило, където майката и бащата на Нордучо, като видели сина си здрав и щастлив, посрещнали невестата му с неописуема радост. Биазило попитал защо Амбруозо е нагласил всичкия този куклен театър, изпращайки дъщеря си в мъжки одежди. И той казал: „За да не знаеш за моето нещастие – да имам в дома си седем дъщери и нито един син“. А Биазило му отговорил: "След като на Небето е било угодно да ти даде толкова дъщери, колкото на мене синове, нека направим сделката за всички, та да не ходим седем пъти на пазара. Води ги до една у дома и аз на всяка ще дам от себе си зестра; за седемте рибки имам сос предостатъчно“.
Чувайки това, Амбруозо литнал като крилат към Вара за останалите дъщери и ги довел в дома на Биазило, където подготвили общо тържество за седемте двойки и то такова, че музиката и песните летели нагоре до седмото небе. И сред тази велика радост всички разбрали ясно, че
милостта Господня никога не закъснява.
1. Кралските врати на Неапол, които не са се запазили и днес не съществуват. Площадът пред тях бил място, където се събирали вестоносците от кралската пощенска служба.
2. Персонаж от народната куклена комедия. В редица комедии с негово участие насипан прах предизвиквал неудържим сърбеж.
3. В оригинала: fico (смокиня), дума, звучаща близо до fica (женски полов орган).
4. Игра на думи: fossa (русло) и fuosso (гроб).
5. Древни врати, водещи към проход в планината Грило.
6. Куполите на античните храмове на Диана и Венера, запазили се в полуразрушен вид в Бая (предградие на Неапол).
7. Двойките неаполитански и римски антични забележителности са подбрани така, че във всяка двойка първият обект се асоциира с женски полов орган, а втория – с мъжки.
КОРВЕТО
(CORVETTO)
Седма забава от третия ден
ПОРАДИ ИНТРИГИ НА ПРИДВОРНИТЕ, ЗАВИЖДАЩИ НА ОТЛИЧНИТЕ СПОСОБНОСТИ НА КОРВЕТО, КРАЛЯТ ГО ИЗПРАЩА НА МНОГО ОПАСНИ МИСИИ. КАТО ИЗПЪЛНЯВА С ЧЕСТ ВСЯКО ПОРЪЧЕНИЕ, ТОЙ, ЗА ГОЛЯМ СРАМ НА ЗАВИСТНИЦИТЕ, СЕ ЖЕНИ ЗА КРАЛСКАТА ДЪЩЕРЯ.
Слушателите били толкова увлечени от историята на Белуча, че, като чули как се омъжила, изпаднали във весело настроение и възторг, все едно им била родна дъщеря. Но желанието да чуят Чула ги накарало да спрат ръкоплясканията и да наострят уши, след като раздвижила устните си, които разказали следното:
– Чувала съм, че някога Юнона, като искала да открие измамата, отишла на остров Кандия [1], но ако някой ме попита къде наистина можем да намерим в изобилие измислици и измами, няма да посоча по-добро място от двореца, където всички и винаги носят маски, където навсякъде откриваме сплетните на Трастуло, злословието на Грациано, предателството на Дзани и мошеничеството на Поличинела [2]; където в едно и също време режат и шият, нараняват и замазват, разкъсват и залепят. От всичко това ще ви представя само една малка част в приказката, която сега ще чуете.
Служел някога при краля на Шюмо ларго [3] един много достоен юноша на име Корвето, който бил мил на сърцето на господаря заради добрия си нрав и по тази причина засядал в гърлото на всички придворни, които, като прилепи на глупостта, не били способни да видят слънчевите добродетели на Корвето, който купувал кралската милост с парите на прекрасните си дела.
Но ето че разкъсващите се от завист нищожества превърнали попътния вятър на милостите в сироко: защото те, събирайки се по всичките кътчета на двореца, не правели нищо друго, а само шепнели, бърборели, сплетничели и мърморели за нещастния юноша, казвайки: „С какво този глупак очарова краля, че той така го обича? Откъде този негов късмет? Три дена не минават, без да получи някаква почест, докато ние все се спускаме надолу, като по въже! Служим като кучета, мъчим се като селяни в полето, препускаме като елени, само и само да угодим до най-малката подробност на краля! Вярно е, че на този свят трябва да се родиш щастлив; а който няма късмет, да вземе и да се хвърли в морето! Иначе ни остава само да гледаме и да се пукаме от недоволство!“
Тези и други думи излитали от устата им като отровни стрели, насочени за гибел на Корвето. О, колко е нещастен осъденият на този придворен ад, където ласкателството се продава на тумули, лукавството и подлостта се мерят на квинтали, а лъжата и предателството - на кантари (тумул, квинтал, кантар: мерки за тегло – бел. П. Н.)! А кой ще разкаже за динените кори на интригите, които хвърляли под краката на Корвето, за да се подхлъзне! Кой ще разкаже за сапуна на измамата, с който търкали стълбата на кралския слух, за да падне юношата и да си строши врата! Кой може да опише рововете на злобните слухове, изровени в главата на краля и едва прикрити с тънки дъсчици, за да може Корвето, стъпвайки по тях, да рухне с главата надолу!
Но Корвето, притежавайки вълшебни дарования, виждал клопките, разплитал коварствата, разгадавал измамите, разпознавал интригите, засадите, капаните, интригите и триковете на своите врагове; ушите му били нащрек и очите му гледали на четири, за да не обърка плетката, защото знаел, че късметът на придворния е направен от стъкло и може да се строши само от едно неловко движение. И колкото по-нагоре се издигал юношата, толкова повече се гърчели завистниците му: като не знаели как да го съборят на земята, и виждайки, че с обикновена клевета по негов адрес няма да постигнат нищо, те намислила да му изровят яма по пътя към славата (изкуство, изнамерено в ада при сатаната и усъвършенствано в двореца). И ето какво решили да направят.
На десет мили от Шотландия, където този крал управлявал, живеел един орк, най-дивият и най-жестокият, който се е раждал някога в Оркария. Преследван от краля, оркът се заврял в планината, в една непроходима гора, където не долитали даже птици, толкова гъста, че погледът и на Слънцето не прониквал в нея. Оркът имал прекрасен вълшебен кон, все едно с четката на художник изписан, който, сред другите достойнства, имал дар да говори не по-зле от всеки човек.
И така, придворните, като знаели за свирепостта на орка, непроходимостта на гората и височината на планинските върхове, като знаели колко трудно някой би могъл да получи коня, започнали да описват пред краля съвършенствата на животното, убеждавайки го, че именно такъв кон ще прилича на негово величество, че трябва с всички средства и на всяка цена да бъде измъкнат от лапите на орка и че това е само по силите на Корвето, защото е доблестен юноша и ще премине невредим през всякакъв огън.
Кралят, като не разбрал, че под цветовете на тези думи се крие змия, извикал веднага Корвето и му казал: „Ако ме обичаш, намери начин да получа коня на орка, моя враг. И ще бъдеш щастлив, че си ми направил тази услуга“.
Макар да знаел, че в този барабан биели тези, които го мразят, Корвето се подчинил на кралската воля и отишъл в планината. Като се приближил тихо до конюшнята на орка, той оседлал коня, скочил върху него и, пришпорвайки го силно, препуснал към вратите. Конят, като видял, че го изкарват от двореца, започнал да вика: „Помощ! Корвето иска да ме открадне!“ При този вик оркът изтичал с всичките си зверове, които му служели (къде на друго място би могъл човек да види котарак мамон, принц мечка, полулъв-полувълк и върколак [4]), за да разкъсат похитителя. Но юношата, шибайки животното навред по хълбоците, бил вече далече от планината. Като препускал в галоп през целия път до града, той пристигнал в двореца, отвел коня при краля и той, като се спуснал да прегръща Корвето по-сърдечно от роден син, бръкнал в кесията си и напълнил шепите му с патакони [5].
Но с това той прибавил още една порядъчна мяра украшения към ливреите от злоба на завистниците; и ако преди завистта ги надувала със сламка, сега те едва не се пръснали, надути като с ковашки мех; защото виждали, че кирката, с която мислели да строшат добрия жребий на Корвето, помогнала да изравнят пътя на успеха му. Но, знаейки, че стената не се руши под първия удар на обсадната машина, те повторили пристъпа, като казали на краля: „Да ви донесе успех, ваше величество, този великолепен кон, който се превърна в истинско украшение за вашата конюшня! Но ако завладеете и драгоценната копринена тапицерия от двореца на орка, чиято красота, както знаем, е неописуема, вашата слава ще се разпространи даже сред дивите зверове. И никой друг не е способен да присъедини това съкровище към вашите богатства освен Корвето, който има щастлива ръка в делата от подобен рода!“
И кралят, който танцувал под всякаква музика, а на всички тези горчиви, но подсладени плодове ядял само кората, извикал веднага Корвето при себе си и го обсипал с молби да добие драгоценните тъкани, които украсявали жилището на орка.
Корвето, без изобщо да възрази, се добрал с четири скока до гората, където живеел оркът, вмъкнал се незабелязано в стаята, в която спял, и се скрил под леглото. Като се спотаил, започнал да чака кога Нощта, желаеща да разсмее Звездите, ще отвори пред Небето книгата с карнавални лудории [6]; а щом оркът легнал с жена си в постелята, обрал безшумно всичките драгоценни тъкани, с които била тапицирана стаята, и, като искал да отнесе и одеялото от кревата, започнал бавно да го дърпа. А оркът, като се събудил, казал на жена си де не тегли много към себе си одеялото, че вече съвсем го е отвила и студът вее чак вътре в него. „Не, ти издърпа всичко от мене – отвърнала жена му. - Няма с какво да си покрия гърба!“ „Дяволът ли си играе с това одеяло?“ - разсърдил се оркът, пуснал ръка край леглото и, като докоснал в тъмнината лицето на Корвето, започнал да вика: „Моначело, моначело! [7] Ей, има ли някой там, дайте по-скоро огън!“ От рева му в целия дворец настъпила суматоха; но Корвето, като изхвърлил възела с тъканите през прозореца, скочил също оттам и с товара на гърба си хукнал към града. И не могат да се преразкажат нито ласките, с които го посрещнал кралят, нито огъня, с който неговото завръщане изпопарил придворните завистници.
Тогава те намислили да атакуват Корвето откъм тила с ариергарда на ново лукавство и, като отишли при краля, който целият се топял от удоволствие, тапицирайки стаите си с богатите тъкани на орка, които – не стига че били целите покрити със златни шевици върху коприната, но имали по себе си и хиляди разнообразни картини и изречения, а сред всичко останало, ако помня правилно, там бил изобразен петел, който възпява изгряващата Зора, с надпис на тосканско наречие: „Sol ch’io te miri“ [8], също така разцъфнал слънчоглед с тоскански надпис „Al calar del Sole“ [9] и велико множество от други, за изброяването на които би трябвало по-добра памет и повече време – та, като отишли при краля и го намерили весел и ликуващ, придворните му казали: „След като Корвето направи толкова неща в угода на ваше величество, няма да е голяма мъка за него да ви окаже една особена услуга, като превземе за вас двореца на орка, който е достоен по големина даже за император; защото има толкова помещения отвътре и отвън, че в него би се събрала цяла войска, и няма да повярвате колко дворове, галерии, лоджии, тераси, тоалетни с вити стълби и камини с комини има там, а архитектурата е такава, че изкуството ѝ превъзхожда себе си, природата отстъпва пред нея и изумлението преминава всякакви граници“.
Кралят, който бил плодовит на мисли и бързо забременявал, извикал Корвето и му обявил своето желание да завладее двореца на орка и че ако в добавка към всичките удоволствия, които юношата вече му доставил, прибави още и тази дреболия, ще я запише с въглена на дълга върху стената на кръчмата в паметта си.
Корвето, който се палел бързо като сярна клечка кибрит и можел да свърши сто хиляди неща за един час, хукнал веднага и като стигнал в двореца на орка, видял, че жена му е родила дете и докато стопанинът го нямало, защото заминал да вика роднините си на тържество, родилката станала от постелята и се занимавала с приготвянето на ястията.
Като придал на лицето си състрадателен вид, Корвето казал: „Добър ден, почитаема красива стопанке! Едва вчера роди, а днес вече се трудиш? Изобщо не даваш покой на тялото си!“ „А какво ще ми кажеш да правя – отвърнала орката, - като съм сама и няма кой да ми помогне?“ „Ето аз дойдох – казал Корвето - и съм готов да ти помагам и с ръце, и със зъби!“ „Ами добре се намерил тогава – откликнала орката. - Като си дошъл с добро сърце, помогни ми, моля те, да нацепя тези четири дънера“. „С удоволствие – отвърнал Корвето. - Ако са малко четири – ще нацепя пет“. И като взел току-що наточената брадва, вместо в дънера, я забил в тила на орката, така че тя паднала на пода като круша. Корвето изтичал веднага до портите, изровил пред входа дълбока яма и, покривайки я с клони, нахвърлял отгоре пръст, а самият той започнал да наднича иззад едната порта. И щом видял орка, идващ заедно със своите роднини, изскочил на двора и започнал да вика с пълно гърло: „Ей вие, да живее кралят на Шюмо ларго!“ Чувайки този призив, оркът, начело на цялата тълпа, се понесъл към Корвето като гюлле, изстреляно от оръдие, за да го направи на пихтия; но като стигнали всичките под свода, рухнали и изпопадали в ямата, а Корвето, хвърляйки върху тях предварително приготвени камъни, ги сплескал на пита. Когато свършил работата, той затворил двореца с катинар и отнесъл ключа на краля.
Тогава кралят, като видял доблестта и ловкостта на юношата, въпреки капризите на Фортуна, въпреки завистта на придворните, му дал за жена дъщеря си. И така гредите на завистта се превърнали в траверси, по които корабът на неговия живот бил спуснат в морето на величието, а враговете му, раздирани от безсилна злоба, сконфузени и смазани, отишли да серат на тъмно [10], защото:
злите хора за злините си в отплата,
все някога ще си платят цената.
1. Кандия е италианското име на Крит. Базиле има предвид вариант на мита за раждането и смъртта на Дионис-Загрей, споменат от много антични автори, но достигнал до нас в разказа на Фирмик Матерн (VI, 15), според който Дионис бил син на Зевс и Персефона, която го родила на остров Крит. Ревнивата Хера (Юнона), като открила измамата на мъжа си, отишла на Крит, съпроводена от титаните, където с коварни интриги успяла да убие младенеца.
2. Типични персонажи от италианската комедия.
3. Широка река.
4. Персонажи от италианския фолклор.
5. Едри испански сребърни монети.
6. Нощният живот на града, с неговите развлечения, престъпления, пороци, страсти и драми, се уподобява на „обърнатия с хастара навън“ свят на Карнавала.
7. Monaciello (неаполитански диалект) – малък монах. В Неапол и до ден днешен има поверие за дух, който живее в къщите на хората и понякога се явява в образа на малък монах.
8. „Само да ти се любувам“. Стих от мадригал на неизвестен автор, приписван по-късно по грешка на Пиетро Метастазио (1698-1782). Изваден от контекста, поради омонимията, който Базиле обиграва (sol(e) – слънце, и sol(o) – само), стихът може да бъде разбран и като „Слънце, да ти се любувам“.
9. „На залез слънце“. Това място вероятно няма такъв двоен смисъл. Характерно е, че Базиле нарича италианския литературен език „тоскански“, макар че на него не по-малко от три века вече пишат във всички области на Италия, включително и Неапол. На него е написана и не малка част от стихотворното наследство на Базиле. Едновременно с това, заедно със своя приятел Дж. Ч. Кортезе, Базиле принадлежи към тези неаполитански автори, които защитават решително литературните достойнства на местния диалект.
10. Поговорка, означаваща сам да си направиш лошо.
ГЛУПАКЪТ
(L’IGNORANTE)
Осма забава от третия ден
БАЩАТА НА МОШОНЕ ГО ИЗПРАЩА НА ПАЗАРА В КАЙРО, ЗА ДА ГО МАХНЕ ОТ ДОМА СИ, КЪДЕТО СЕ ДЪРЖИ КАТО СЪЩИНСКИ ГЛУПАК. НО ПО ПЪТЯ СИ ТОЙ СРЕЩА УМНИ ХОРА, ВЗЕМА ГИ СЪС СЕБЕ СИ И, БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЯХНАТА ПОМОЩ, СЕ ВРЪЩА, НАТОВАРЕН СЪС СРЕБРО И ЗЛАТО.
Придворните защъкали около принца, засегнати болезнено от думите, че всичкото им умение се свежда до интриги и притворство. И те не можели да кажат кое ги засегнало повече: разкритието за лицемерния им характер или завистта от успеха на Корвето. Но заговорила Паола и извлякла душите им от кладенеца на страстите с кукичката на следните думи:
– Хората винаги хвалят повече глупака, който дружи с умни хора, отколкото умния човек, който се събира с глупаци. Благодарение на първите можеш да постигнеш успех и величие, а по вина на вторите да изгубиш пари и чест. И както шунката се проверява с пръчка, така по случката, която ще ви разкажа, ще разберете истина ли е това, което ви казвам.
Живял някога един баща, богат като морето; но понеже на този свят никой не може да се наслаждава на пълно щастие, синът му бил толкова глупав и негоден, че не можел да различи акациеви шушулки от краставици. И бащата, като нямал сили да търпи повече глупостта му, дал му добри пари и го изпратил да търгува в Левант, знаейки, че от пътешествията в различни страни и от общуването с различни хора разумът се пробужда, мисълта се изостря и човекът става проницателен.
Мошоне (така се казвал синът) яхнал коня и потеглил за Венеция, хранилище на чудеса от целия свят, за да се качи на някакъв кораб, заминаващ за Кайро. Като препускал цял ден, видял човек, който стоял под една топола, и му казал: „Как се казваш, млади човече?“ Откъде си и какво умееш?“ Другият отвърнал: „Казвам се Фурголо [1], от Саиета (думата означава „стрела“ и „мълния“ – бел. П. Н.) съм и тичам с бързината на светкавица“. „Бих искал да ми докажеш това“ – отвърнал Мошоне. А Фурголо: „Чакай и ще видиш прах ли са моите думи, или брашно“. Почакали малко и ето ти една сърна. Фурголо я оставил да мине малко напред, за да ѝ даде повече шанс, след това хукнал така бързо и с такава лекота на краката си – улица, покрита с брашно да пресече, следи няма да остави, - че я догонил с четири скока. Мошоне го попитал изумен не иска ли да остане с него, за което ще му плати богато. Фурголо бил щастлив да чуе това и двамата тръгнали заедно на път.
Не минали четири мили и срещнали друг младеж, когото Мошоне попитал: „Как се казваш, приятелю? Откъде си? Какво можеш да правиш?“ И другият отговорил: Казвам се Заешкоухо, от Вале Кориоза (Любопитната долина – бел. П. Н.) съм и като сложа ухо на земята, чувам какво става по света: чувам споразуменията, които занаятчиите правят, за да надуят цените, заговорите на придворните, прелъстителните думи на сводниците, срещите на влюбените, уговорките между крадците, жалбите на слугите, докладите на шпионите, шушукането на стариците, ругатните на моряците - нито петелът на Лукиан, нито лампата на Франко са видели толкова, колкото са чули ушите ми“ [2]. „Ако това е вярно – отвърнал Мошоне, - кажи ми какво говорят сега у дома“. Събеседникът му, като сложил ухо на земята, казал: „Един старец говори с жена си и казва: слава на Соле Лионе [3], че махнах Мошоне от очите си, тази дрипава физиономия, този нокът в сърцето ми! Поне, пътувайки по света, ще стане мъж и няма да бъде повече такова магаре, говедо, глупак и безделник!“ „Стига толкова – прекъснал го Мошоне. - Казваш истината и ти вярвам. Идвай с мене и ще си намериш късмета“. „Да вървим“ – казал младежът и потеглили заедно.
След още десет мили срещнали пак един младеж, когото Мошоне попитал: „Как се казваш, добри човече? Къде си роден? Какво можеш да правиш?“ И другият отговорил: „Казвам се Ачекадирито (Стреляй, без да се целиш – бел. П. Н.), от Кастел Тираджусто (замъка Точна стрелба – бел. П. Н.) съм и мога така да стрелям с арбалета, че да улуча ябълкова люспа в средата“. „Бих искал да видя как става това“ – отвърнал Мошоне. Ачекадирито взел арбалета си, прицелил се и пръснал зърно леблебия, поставено върху камък. Затова Мошене го взел при останалите.
А на следващия ден видели по пътя си други хора, които градели красив кей под лъчите на слънцето и с пълно право можели да кажат: „Парела, виното с вода да разредиш, защото сърцето ми изгаря“. Мошоне съжалил тези хора и им казал: „Откъде намирате сили, майстори, да работите в тази пещ, в която бичи мехур човек би могъл да изпече?“ Един от тях му отвърнал: „Свежи сме като рози, защото един младеж тук духа към нас, както би духал западният вятър“. „Искам да го видя – казал Мошоне, - след като Бог ви го е пратил“. Строителите повикали младежа и Мошоне го попитал: „Как се казваш, да е жив и здрав баща ти? Откъде си? И какъв е твоят занаят?“ Другият отговорил: „Казвам се Софиарело (Духащия – бел. П. Н.), от Тера Вентоза (Ветровита земя – бел. П. Н.) съм и мога да изкарвам всякакви ветрове от устата си. Ако искаш зефир, ще те накарам да изпаднеш в екстаз; ако искаш вихър, къщи мога да отнеса“. „Не вярвам, докато не видя“ – казал Мошоне. И Софиарело започнал да духа толкова кротко, все едно вятър духа надвечер от Позилеко [4], и веднага след това, като се обърнал към едни скупчени дървета, задухал така яростно, че изкоренил няколко дъба. Като видял това, Мошоне го взел за спътник.
Те вървели още дълго време и срещнали друг младеж, когото Мошоне попитал: „Как се казваш, прости за любопитството? Откъде си, ако не е тайна? И какво умееш, ако въпросът ми е уместен?“ Другият отвърнал: „Казвам се Фортескена (Здрав гръб – бел. П. Н.), от Валентино (Яко – бел. П. Н.) съм и мога да нося на гърба си планини, както се носи леко перце“. „Ако е така – казал Мошоне, - достоен си да бъдеш крал на Доана [5] и победител на Първи май [6], но бих искал да видя как правиш това“. И Фортескена се натоварил с огромни камъни, стволове на дървета и много други тежести, които и хиляда големи каруци не биха могли да превозят. Като видял това, Мошоне взел и него със себе си.
Накрая стигнали в страната Бело Шиоре [7]. Там живеел крал, чиято дъщеря бягала като вятъра и можела да изтича по цъфтящо зеле [8] така бързо, че да не подвие връхчетата му. Кралят огласил указ: който я надбяга, ще я вземе за жена, а който изостане, ще му отрежат главата.
Мошоне се представил на краля и предложил да бяга с дъщеря му. Условили се така: или ще си движи бързо карата, или ще му хвръкне тиквата. На следващото утро обаче Мошоне казал, че се е разболял внезапно, не може да бяга лично, но на неговото място ще застане друг млад човек. „Да идва който иска – отвърнала Чианетела, дъщерята на краля, - все ми е едно с кого ще бягам“.
И когато площадът се изпълнил с хора, които искали да гледат състезанието, а други се тълпели по прозорците като мравки и терасите били запълнени, както яйце запълва черупката си, излязъл Фурголо и застанал на края на площада, очаквайки сигнала. Дошла Чианетела с поли, запретнати до коленете, и обувки с красиви подметки, които не били по-дебели от десет сантиметра. Застанали рамо до рамо и като чули тарантара и туту на тръбата, хукнали да бягат така, че петите им се удряли в раменете. Представете си ги като зайци, преследвани от хрътки, като коне, изскубнали се от конюшнята, като кучета с пришки на опашките или като магарета, боднати с нещо остро по задника.
Но Фурголо, оправдавайки своето име, изпреварил принцесата с повече от една педя. Когато стигнали до края, чули се виковете, воплите, свирканията и тропота на хората, които викали: „Да живее, да живее чужденецът!“ От срам и обида, че е загубила, Чианетела почервеняла като седалищните части на ученик, нашибан с пръчка.
Но тъй като трябвало да бягат два пъти, тя започнала да мисли как да си отмъсти за неуспеха. Когато се върнала вкъщи, омагьосала един пръстен така, че който го носи на пръста си, да му се подкосяват краката, та не само да не може да бяга, но и да ходи. Тя изпратила пръстена като подарък на Фурголо с молба да го носи на пръста си и да си спомня за нея. Заешкоухо чул целия разговор между бащата и дъщерята, но не казал нищо, очаквайки какво ще последва.
Когато под фанфарите на птиците Слънцето започнало да бичува Нощта върху магарето на сенките [9], двамата се върнали на площада и щом бил подаден обичайният сигнал, хукнали отново. Но нямало нужда Чианетела да се уподобява на нова Атланта [10], защото Фурголо приличал на уморено магаре или на изтощен кон, безсилен да направи и една крачка.
Ачекадирито обаче, като видял опасността и научил от Заешкоухо каква е причината, свалил арбалета и пуснал една стрела, която улучила пръстена на Фурголо и избила камъка, в който била затворена цялата магическа сила. Внезапно схванатите крака на Фурголо се отпуснали, той прелетял с четири скока като сърна покрай Чианетела и спечелил състезанието.
Виждайки, че глупакът, малоумникът, идиотът победил, спечелил и триумфирал, кралят се замислил дали да му даде дъщеря си, или не. И като се посъветвал с придворните мъдреци, чул от тях, че Чианетела не е лъжица за устата на голтак и скитник и че той би трябвало, без да се срамува от нарушаването на дадената дума, да му даде вместо ръката на дъщеря си порядъчна сума, което би удовлетворило грозния просяк повече от всичките жени на света.
Кралят харесал тази мисъл и накарал да попитат Мошоне каква награда иска в замяна на обещаната принцеса. Мошоне се посъветвал със своите другари и казал: „Искам толкова злато и сребро, колкото един мой приятел може да отнесе на гърба си“. Кралят се съгласил. Тогава дошъл Фортескена и започнал да товари на гърба си сандъци с дукати, чували с песо, кесии с ескудо, бъчви с карлини, ковчежета с огърлици и пръстени, но колкото и да се товарел, не му личало изобщо, стоял като кула. Вече не стигали нито кралските съкровища, нито запасите на градските банкери, лихвари и сарафи и кралят изпратил хора по цялото кралство, събирайки на заем сребърни свещници, супници, чаши и чинии, но дори сребърните нощни гърнета на благородните особи не стигнали, за да се натовари Фортескена както трябва. Накрая на приятелите им омръзнало всичко това и те, доволни от полученото, напуснали страната.
Кралските съветници, като видели огромното богатство, което мизерниците отнесли със себе си, казали на краля, че ще е голяма глупост, ако позволи да пропадне цялото състояние на кралството, и че трябва да изпрати след тях хора, за да избавят от товара му този Атлант, който носи на плещите си цяло небе от съкровища [11].
Кралят послушал съвета им и изпратил веднага отряд от пехотинци и конници да настигне приятелите. Но Заешкоухо чул думите на съветниците и предупредил своите спътници. А когато войниците вече ги настигали, вдигайки прах до небето, Софиарело започнал да духа така, че те не само изпопадали на земята, но и, както се случва в северните страни, били отнесени на повече от една миля назад.
След това, без никакви пречки повече, Мошоне се върнал в дома на баща си, където разделил спечеленото със своите приятели - защото е казано: „Даде ли ти някой сладкиш, дай му от него парче“ – и ги изпратил весели и доволни. А той останал да живее при баща си в безмерно богатство, потвърждавайки, че са истински думите:
На този, който няма зъби, бог му изпраща бишкоти.
1. Името предизвиква голям спектър от асоциации както в литературния (тосканския) вариант на италианския език, така и в диалектите. Сравни: frugolo – суетлив, подвижен; furbo – хитрец, умник; furare – крада; furfante – измамник; furegar – опипвам, драскам (венец.); furgiare – работя в ковачница и други подобни.
2. Става дума за диалога на Лукиан от Самосата „Петелът и Слонът“ и за два злъчни миниатюрни шаржа на неаполитанския поет и прозаик Николо Франко - „Писма до лампата“ и „Отговор на лампата“ (публикувани в книгата на Франко „Вулгарни оръжия“, Венеция, 1539 г.). Франко, скандално известен както с литературните си плагиати, така и със съдебните си авантюри, завършил дните си на бесилката през 1770 г.
3. Слънце, намиращо се в съзвездието Лъв. Това негово положение, продължаващо от 23 юли до 22 август, се смятало в астрологията за особено благоприятно.
4. Позилеко (на неап., ит. Позилипо) е предградие на Неапол, любимо място за отдих още от древни времена. Името му идва от гръц. παυσίλυπος - прогонващ тъгата.
5. Доана - митница в пристанището на Неапол. Мястото до нея се използвало за игри и състезания между младежите, а също така за изясняване на отношенията между съперничещи си улични компании.
6. Първи май - много страни на Западна Европа традиционен, водещ началото си от езичеството, пролетен празник, на обновяващата се природа, магията и еротиката, съпровождан от весели младежки забави, игри и юмручни боеве.
7. Красиво цвете.
8. Става дума за зелето броколи, най-типично по тези места.
9. Описана е наказателна процедура за дребна кражба в Неапол по време на испанското владичество: слагали виновния на магаре с лицето назад и като го прекарвали по улиците на града, го биели с камшик. Екзекуцията се предхождала от сигнал с фанфара и гласно обявяване на присъдата.
10. Аталанта – персонаж от гръцката митология, дъщеря на Иас и Климена, изкусна ловджийка. Състезавала се по бягане със силни мъже, мнозина от които убивала (Овидий, „Метаморфози“, Х)
11. Древноримската статуя на Атлант, държащ върху плещите си сферата на звездното небе (с подробна карта по системата на Птоломей), била пренесена в Неапол от Рим през XVI в. и веднага станала градска забележителност. Днес се намира в Националния исторически музей.
РОЗЕЛА
(ROSELLA)
Девета забава от третия ден
В ЖЕЛАНИЕТО СИ ДА СЕ ИЗКЪПЕ С КРЪВ ТУРСКИЯТ СУЛТАН ПЛЕНЯВА ЕДИН ПРИНЦ. ДЪЩЕРЯ МУ СЕ ВЛЮБВА В ПЛЕННИКА И ДВАМА БЯГАТ. КОГАТО МАЙКАТА НА МОМИЧЕТО СЕ ОПИТВА ДА ГИ ДОГОНИ, ПРИНЦЪТ Ѝ ОТРЯЗВА РЪЦЕТЕ. СУЛТАНЪТ УМИРА ОТ ОТЧАЯНИЕ. А ТЪЙ КАТО МАЙКАТА Е ПРОКЛЕЛА ДЪЩЕРЯ СИ, ПРИНЦЪТ ЗАБРАВЯ ЗА СВОЯТА ЛЮБИМА. СЛЕД МНОГО СТАРАНИЯ НА ДЕВОЙКАТА ПАМЕТТА МУ СЕ ВРЪЩА И ТЕ ЗАЖИВЯВАТ РАДОСТНО И ЩАСТЛИВО.
Като изслушали разказа на Паола с голямо удоволствие, всички се съгласили, че бащата бил прав, като искал да научи сина си на ум и разум, макар че в случая за сина му пропяла кукувица [1] и неговите приятели омесили тестото, а той получил макароните. Но дошъл ред на Чометела да разказва и тя започнала така:
- Който живее лошо, не може да умре добре и ако някой направи изключение от това правило, той е като бяла врана. Защото този, който сее трева, няма да отгледа пшеница, а този, който сее млечка, няма да събере зеле. И за да не кажете, че ви лъжа, чуйте тази история и ми се отплатете с отворени уши и затворени уста, докато се опитвам да ви доставя това удоволствие.
Живял някога един турски султан, който, страдайки от проказа, не можел да намери лек за болестта си. И лекарите, като не знаели какво да правят, за да се отърват от настойчивите молби на своя пациент, намислили да му предложат нещо, което смятали за непостижимо, и му казали, че трябва да се изкъпе с благородната кръв на някой принц.
Щом чул страховитата рецепта, която му предписали, султанът, който желаел много да се излекува, изпратил веднага голям отряд войници по море със заповед да търсят навсякъде и с помощта на шпиони и велики обещания да намерят и да заловят някой принц.
Минавайки покрай Фонте Киаро [2], войниците се натъкнали на една лодка, с която плавал за свое удоволствие Паолучо, синът на краля на тази страна, когото веднага хванали и откарали в Константинопол. Там лекарите, не толкова от жал към нещастния принц, колкото мислейки за себе си, защото - ако къпането не се окажело полезно, щели да си изпатят, решили да протакат лечението възможно най-дълго. Те убедили султана, че пленникът тъгува много за свободата си, която проиграл като на „три седмици“ [3], че размътената му кръв ще донесе повече вреда, отколкото полза и затова не трябва да се бърза с лекарството, докато принцът не излезе от меланхоличното си настроение, а за да стане кръвта му полезна, трябва да бъде забавляван и подкрепян с питателна храна.
За да направи принца щастлив, султанът го настанил в една прекрасна градина, която Пролетта си взела за вечно владение и в която фонтаните се състезавали с птиците и свежия вятър кой по-добре пее и ромоли. Той довел там и дъщеря си Розела, залъгвайки принца с надеждата, че ще му я даде за жена. Но Розела, щом видяла красивия принц, паднала в мрежите на любовта, а желанията ѝ се преплели с желанията на Паолучо, така че и двамата били стегнати в пръстена на взаимното влечение.
Когато дошло време котките да се разпалят, а Слънцето да се наслади на сблъсъка си с небесния Овен [4], Розела научила за решението на лекарите да заколят принца и да приготвят вана за турския султан, защото през пролетта кръвта придобива най-добри качества. Баща ѝ скрил това от нея, но поради вълшебния си дар, който получила от своята майка, тя разбрала за гибелния замисъл срещу нейния любим. Розела не се бавила и като донесла на принца един прекрасен меч, му рекла: „Любими мой, ако искаш да получиш свободата, която толкова цениш, и да си спасиш живота, който ти е толкова сладък, не си губи времето: бягай с бързината на заек към пристанището, където ще намериш един кораб. Влез в него и ме чакай там, защото с вълшебната сила на този меч моряците на кораба ще те приемат с почести, каквито се полагат на император“.
Паолучо, като видял, че че се отваря такъв широк път за спасение, взел меча и тръгнал към брега, където, след като намерил кораба, бил посрещнат с велики почести от тези, които се намирали на него. В същото време Розела, като омагьосала един лист хартия, го пъхнала незабелязано и тихо в джоба на майка си, която веднага потънала в дълбок сън, от който никой не можел да я изтръгне. Тогава Розела, като взела един вързоп с драгоценности, хукнал към кораба, където бил принцът, и вдигнали платната.
Междувременно султанът влязъл в градината и като не намерил там нито дъщеря си, нито принца, вдигнал тревога и хукнал при жена си. Но не могъл да събуди спящата нито с викове, нито с дърпане за носа. Той помислил, че е изгубила съзнание, повикал придворните ѝ приятелки и ги накарал да я съблекат. Когато свалили полата ѝ, магията се разпаднала и тя се събудила с вик: „О, тази изменница, дъщеря ти, направи това! Тя избяга с принца! Но не се безпокой: аз ще изправя кривото и ще скъся дългото!“
След тези думи тя се спуснала разярена към пристанището, хвърлила в морето лист от дърво и то се превърнало в стройна фелука, с която отплавала да преследва бегълците. И макар че майка ѝ била невидима, Розела видяла с очите на своето вълшебство надигащата се опасност и казала на Паолучо: „Сърце мое, извади меча, тичай на кърмата и щом чуеш шум от вериги и куки, удряй пред себе си, както се удря прасе през очите, а който си изпати, така му се пада. Иначе сме загубени“.
Като видял, че става напечено, принцът застанал в очакване. И веднага щом фелуката приближила и султанката хвърлила една верига с кука на края, нанесъл силен удар отляво, който, за щастие, отсякъл ръцете ѝ. Пищейки като душа в ада, тя проклела дъщеря си: щом принцът стъпи на родна земя, да я забрави. След което се върнала в Турция, явила се пред мъжа си, показала му мъчителното зрелище и му казала: „Ето, мъжо, как и двамата загубихме съдбоносната игра: ти се лиши от здраве, аз се лиших от живот“. С тези думи дъхът ѝ напуснал тялото и тя отишла да плати уроците на своя учител, който я посветил в занаята [5]. Едновременно с нея султанът скочил като козел в морето на отчаянието, и – студен като сняг, заминал също за жежкия дом [6].
А Паолучо, като стигнал до Фонте Киаро, казал на Розела да го чака на кораба, защото ще отиде да доведе хора и карети, за да я отведе триумфално в дома си. Но щом стъпил на земята, Розела изчезнала от ума му. И когато отишъл в кралския дворец, баща му и майка му го посрещнали с безконечни ласки сред празненства и фойерверки, които дълго нямало да бъдат забравени.
След три дена, като чакала напразно Паолучо, Розела си спомнила за проклятието на майка си и се ядосала много, че не успяла да се предпази навреме. Ето защо слязла отчаяна на сушата и наела една къща срещу двореца, за да се опита за върне по някакъв начин спомена на принца за дълга му пред нея.
Но придворните, които обичат да си пъхат носа навсякъде, видели новата птичка, появила се в къщата, не можели да се откъснат от нейната красота - а тя надхвърляла всякакви граници, не се подчинявала на никакви мерки, довеждала до девета степен [7] на възхищение, опустошавала разсъдъка, изумявала до загуба на чувствата - и закръжили около Розела като комари, разхождайки се всеки ден под прозорците ѝ. Сонетите летели един след друг, посланията се носели като бурна река, серенадите замайвали главата, а въздушните целувки чак ставали досадни. Всички един през друг се целели в една мишена, и всички, пияни от любов, напирали да пробият дупка в изящната бъчва.
А Розела, като знаела къде е пристанището за нейната лодка, се усмихвала на всички, развличала всички, давала им надежди. Накрая, в желанието си да завърже чувала, тя се договорила тайно с един рицар от висок ранг, че ако ѝ даде хиляда дуката и подобаваща рокля, ще може да прекара с нея нощта, а тя ще му позволи да използва банковата сметка на нейните чувства. Нещастният влюбен, чиито очи били завързани с кърпата на страстта, хукнал да събира нужната сума и, като взел заем от един търговец, купил парче скъпоценен плат, обработен от двата края, след което започнал да чака с нетърпение времето, когато Слънцето ще смени Луната, за да откъсне плодовете на своите желания. Като настъпила нощта, той отишъл тайно в дома на Розела, която намерил лежаща в красиво легло, подобна на Венера сред цветна поляна. Тя му казала много нежно да затвори вратата, а след това да легне при нея.
Рицарят, на когото се сторило, че това е нещо незначително в сравнение с предстоящата неземна радост, отишъл да затвори вратата; но всеки път, когато я затворел, тя се отваряла широко; той я затварял, тя пак се отваряла, все едно играейки си с него на сека молека [8], и с това насам-натам минала цялата нощ. А когато Слънцето засяло със златни лъчи полето, разорано от Зората, той все още се сражавал с проклетата врата, без да може да я заключи. И като добавка изслушал дълга лекция от Розела, която го нарекла некадърник, който не може една врата да затвори, а напира да отвори ковчежето с удоволствията на Амур. Така че, подигран, смутен, унизен, с разпалена глава и замръзнала опашка, нещастникът се измъкнал навън.
На втората вечер Розела си уговорила среща с друг барон и поискала сто дуката и друга рокля. Рицарят заложил всичкото си злато и сребро при евреите, за да удовлетвори страстта, която след най-високата точка на насладата води до покаяние. И щом Нощта, като срамежлива просякиня, покрила лицето си с пелерина, за да изпроси милостинята на мълчанието, той отишъл в дома на Розела. Тя, както си била в леглото, му казала да духне свещта и тогава да легне при нея.
Рицарят, като свалил наметалото и меча си, започнал да духа свещта. Но колкото по-силно духал, толкова по-силно се разгаряла тя, защото духането действало на пламъка като ковашки мях на въглените. Така, духайки, прекарал цялата нощ и от борбата със свещта сам изтънял като свещ. А когато Нощта се скрила, за да не гледа разните хорските безумия, нещастникът, подигран, нагостен със сладкиша на обидите, се измъкнал навън като първия.
На третата нощ трети влюбен се явил с още хиляда дуката, взети от лихварите, и с рокля, купена на заем. А като се качил в стаята на Розела, тя му казала: „Преди да легнеш до мене, искам да си среша косата“. „Позволи ми аз да направя това“ – отвърнал рицарят, накарал я да седне с глава на коленете му и с вярата, че ще опита от френския хляб [9], започнал да реше косите ѝ с гребен от слонова кост. Но колкото повече се опитвал да разплете непослушните коси, толкова те се заплитали.
Мъчил се рицарят цяла нощ, но не могъл да направи нищо и вместо да оправи чуждата глава, дотолкова размътил своята, че му се искало да я блъсне до смърт в стената. А когато Слънцето се показало, за да чуе урока, който птиците репетират, и шибнало с камшика на лъчите си щурците, които пречели на репетицията, рицарят, като получил порция презрителни насмешки и подигравки, напуснал къщата на Розела със завинаги изстинали въжделения.
Но един ден този рицар повел разговор във фоайето на двореца, където кроят и шият, където жална ще направят тази майка, която има пораснала дъщеря, където работят меховете на ласкателството, където се плетат мрежите на измамата, където се докосват клавишите на сплетните и се режат пробно дините на невежеството. Та, сред другите неща, рицарят разказал какво се случило с него и как го разиграли. А другият рицар му отвърнал: „Не ми говори! Когато Африка плаче, Италия не трябва да се смее [10]. Аз също минах през това иглено ухо, така че да смятаме общата ни мъка за половин радост“. На втория отвърнал третият: „Вижте, всичките сме с една смола изцапани и можем да си стиснем ръцете, без да си завиждаме, защото тази измамница ни направи до един за подигравка. Но да глътнем това хапче и да замълчим, не подобава. Нас, мъжете, не трябва да ни подиграват и да ни навират в миша дупка. Нека накараме тази шарлатанка да си плати за всичко!“
Те отишли заедно при краля и му разказали какво им се случило. Кралят изпратил веднага да доведат Розета, на която казал: „Къде научи това изкуство, с което омота моите придворни? Не мислиш ли, че ще те впиша в списъка на длъжниците, нещастнице, развратнице, мизернице?“ А Розела, без да смени цвета на лицето си, отвърнала: „Само си отмъстих за злото, което ми причини един човек от вашия дворец, макар че не ми е по силите да се отплатя напълно за обидата, която ми беше нанесена“. Кралят ѝ заповядал да разкаже с какво са я обидили и тя разказала, все едно разказва за друг човек, какво е направила за сина му: как го освободила от плен, как го избавила от смърт, как го научила да се спаси от опасна магьосница, как го докарала с кораба жив и здрав в страната му, за да ѝ обърне гръб и да ѝ се изплати с качокавало [11], което е тежко оскърбление, защото тя е от благороден произход и е дъщеря на владетел, който управлява много земи.
Като чул тази история, кралят я поставил на почетно място и я помолил да каже кой е този неблагодарник, който се е подиграл така с нея. А тя, като свалила пръстена си, казала: „При когото отиде този пръстен, той е изменникът и неблагодарникът, който ме излъга!“ След това хвърлила пръстена, а той се нанизал на пръста на принца, застивайки там непоклатим като стълб. И вълшебната му сила, като навлязла в разума на принца, върнала паметта му, очите му се отворили, кръвта му закипяла, духът му се събудил и той изтичал да прегърне Розела. И не можел да се насити на веригите на своята душа, не преставал да целува вместилището на своята радост и помолил да бъде простен за причинената болка.
„Не трябва да искаш прошка – казала Родела – за неволно направени грешки. Аз зная причината, която те накара да забравиш своята Розела, защото помня проклятието, с което те порази моята майка, тази пропаднала душа. Затова ти прощавам от все сърце“. И добавила още хиляди ласкави думи. Кралят, като научил за произхода на Розела и че синът му дължи спасението си на нея, си помислил колко добре би било двамата да се вземат. След като покръстили Розела, той я омъжил за принца и двамата заживели най-щастливо от всички, които са свързани с връзките на брака, осъзнавайки, след многото изпитания, колко е вярна пословицата:
на сламата щом дойде времето,
и мушмулите ще станат готови.
1. Кукането на кукувицата се смятало за добър знак.
2. Прозрачен извор.
3. Игра на карти.
4. От 21 март до 21 април Слънцето се намира в съзвездието Овен.
5. Дявола.
6. Бележка към превода на Бенедето Кроче: В ада.
7. Девет (три пъти по три) се смятало в нумерологията за много благоприятно число, символ на съвършенството.
8. Неап. seca-molleca – първите думи на игрива песничка, която майката пее на малко дете, което седи на коленете ѝ, а тя последователно го дърпа за ръцете и го отпуска назад.
9. В оригинала: credennose arrobbarepanno franzese. Става въпрос за така наречената „френска целувка“ (целувка с език).
10. Надигайки се в Сахара, пясъчните бури стигат до Италия, а скакалците могат да прелетят през Средиземно море.
11. Бележка на Павел Николов: Вид италианско сирене.
ТРИТЕ ФЕИ
(LE TRE FATE)
Десета забава от третия ден
ЧИЧЕЛА, С КОЯТО МАЩЕХАТА Ѝ СЕ ОТНАСЯЛА ЗЛЕ, ПОЛУЧАВА ПОДАРЪЦИ ОТ ТРИ ФЕИ. ЗАВИСТЛИВАТА МАЩЕХА КАРА ДЪЩЕРЯ СИ ДА ОТИДЕ ПРИ ФЕИТЕ, НО ТЯ САМО СИ СПЕЧЕЛВА ТЯХНОТО ПРЕЗРЕНИЕ. ТОГАВА МАЩЕХАТА ИЗПРАЩА ЧИЧЕЛА ДА ПАСЕ СВИНЕТЕ, КЪДЕТО ЕДИН ЗНАТЕН РИЦАР СЕ ВЛЮБВА В НЕЯ И ИСКА ДА Я ВЗЕМЕ ЗА ЖЕНА. ЗЛОБНАТА МАЩЕХА ОБАЧЕ МУ ДАВА ВМЕСТО НЕЯ ГРОЗНАТА СИ ДЪЩЕРЯ, А ЗАВАРЕНАТА СЛАГА В ЕДНА БЪЧВА, ЗА ДА Я ПОПАРИ С ВРЯЛА ВОДА. РИЦАРЯТ ОТКРИВА ИЗМАМАТА И СЛАГА В БЪЧВАТА ИСТИНСКАТА ДЪЩЕРЯ. ИДВА МАЙКАТА, КОЯТО Ѝ СМЪКВА КОЖАТА, КАТО Я ЗАЛИВА С ВРЯЛА ВОДА, А КОГАТО ВИЖДА ГРЕШКАТА, СЕ САМОУБИВА.
Приказката на Чометела сметнали за една от най-добрите между разказаните до тогава. И Якова, като видяла, че всички изгубили дар слово от изумление, казала:
- Ако не беше заповедта на принца и принцесата, която ме тегли като с въже и ме влачи като след каруца, щях да сложа край на моето бърборене, защото ми се струва твърде самонадеяно да слагам разстроеното си устно колашоне [1] до словесната виола на Чометела. Но понеже моят сеньор иска това, ще ви разкажа една малка история за наказанието на една завистлива жена, която в желанието си да изпрати своята заварена дъщеря на дъното, направила така, че я издигнала до звездите.
Живяла някога в чифлика Марчаниза една вдовица на име Карадоиня, от която по-голяма завистница нямало; ако видела нещо добро у съседите, буца ѝ засядала на гърлото; прилошавало ѝ, ако някой познат спечелел дори и най-малкото нещо; ако който и да е човек получавал някаква радост, сърцето ѝ било готово да се пръсне.
Тя имала дъщеря на име Границия, образец на страшилище, отлична представителка на морските орки, висша степен на спукана бъчва, с въшлива глава, с чорлави коси, с плешиви слепоочия, с чело като наковалня, с изпъкнали очи, с тумбест нос, с гнили зъби, с уста като на морска риба, с брадичка като копито, с хриптящо гърло, с гърди като смачкана чанта, с рамене като свод, с ръце като мотовили и с крака като куки. Накратко казано, от главата до петите била същински урод, съвършен вредител, истинска зараза, а освен това била джудже, подобна на патица, същинско чудовище. Но за своята майка и хлебарката е хубавица.
А се случило така, че тази добра вдовица се омъжила да Мико Антуоно, най-богатия стопанин в Паникоколи, когото два пъти избирали за кмет на селото, защото всички там го ценели високо. Мико Антуоно имал дъщеря, която се казвала Чичела и от която нямало по-красива и по-достойна на света. Тя имала любещи очи, които пленявали човека, малка цъфтяща уста, която предизвиквала екстаз, гърло като моцарела, което кара хората да въздишат. С една дума, тя била толкова сочна, пикантна, игрива и ласкава, в нея имало толкова чар, толкова нежност, че изтръгвала сърцата от гърдите. Но защо са тези много думи, достатъчно е да кажем, че все едно била нарисувана с четката на художник така, че да не откриеш в нея никакъв недостатък.
Карадония, виждайки, че в сравнение с дъщеря ѝ Чичела е като копринена възглавница до кухненска пачавра, като венецианско огледало до мазното дъно на гърне и харпия до Фата Моргана, започнала да я гледа намръщено и да я пренебрегва.
И това не било последно, защото циреят, който бил вътре в нея, избил навън и тя не могла да държи дълго на каишка злобата в себе си, а започнала открито да тормози бедното момиче. Дъщеря си обличала с поли от кепър и дантели, с блузи от коприна, а нещастната Чичела с парцали и носени неща; на дъщеря си давала хляб от най-хубаво брашно, а на Чичела – корички твърд и плесенясал хляб; дъщеря ѝ стояла като шишенцето на Спасителя [2], а Чичела тичала напред и назад, метяла къщата, миела съдовете, застилала леглата, перяла мръсните дрехи, хранела прасето, грижела се за магарето и изхвърляла помията. Доброто момиче, грижливо и прилежно, вършело това с най-голямо усърдие, без да щади силите си, за да угоди на злата си мащеха.
И един ден, както щастието пожелало, Чичела отишла да хвърли боклука на мястото, където имало голяма скала, а кофата ѝ се търкулнала надолу. И когато се оглеждала как може да я извади от дълбокото – ето ти тебе! - появило се нещо, за което не можело да се разбере дали е оригиналът на Езоп, или е копие на грозния просяк [3]. Това бил един орк, с коса като свинска четина, много черна и падаща до глезените му, с набръчкано чело, върху което всяка бръчка била дълбока като бразда, направена от лемеж, с разрошени и космати вежди, с хлътнали очи както два мръсни дюкяна под големите навеси на клепачите, с крива и мърлява уста, от която стърчели два зъба като на глиган, с гърди в струпеи, дотолкова обрасли с косми, че стигали да се напълни цял дюшек, а освен това имал голяма гърбица, подут корем, тънки и криви крака – такъв, че като го погледнеш, устата ти да се изкриви от страх.
Но Чичела, като видяла това привидение, което едва дишало, му казала добродушно: „Добри човече, подай ми кофата, която изтървах, а аз ти пожелавам да забогатееш и да се ожениш“. Оркът отвърнал: „Ела тук, момичето ми, и си я вземи“.
Доброто момиче, държейки се за корените и камъните, се спуснало с не малко усилие. И какво намерило на дъното на оврага? Три феи: от красиви по-красиви. Косите им като златна прежда, лицата им като пълна луна, очите им сами говорят, устните им свидетелстват пред съда на Амур с нежни доводи, за да удовлетворят иска си със сладки целувки, и – какво още? - всяка от феите имала сладък глас, нежни гърди, меки ръце, малки крачета и такава грация, че била нещо като позлатена рамка за всичките тези прелести.
Феите се отнесли с Чичела толкова ласкаво и учтиво, че няма как да си го представим. Като я хванали за ръка, те я завели в дома си, намиращ се под скалата, така просторен и богат, че в него и цар можел да живее. Настанили я на турски килим върху гладки кадифени възглавнички с пискюлчета, след което сложили главите си в скута ѝ и помолили да им среше косите. А когато ги решела с лъскав гребен от биволски рог, те я питали: „Мило момиче, какво намираш в главите ни?“ И тя отвръщала ласкаво: „Тук има въшчици и бълхички, бисерчета и гранатчета“ [4].
Феите така харесали учтивите обноски на Чичела, че тези добри жени, като сплели разресаните си коси, я повели със себе си и започнали да ѝ показват всичките чудеса, които се намирали във вълшебния дворец: ковчежета от кестен и габър с красиви инкрустации, покрити с конска кожа и калаени плочи; полирани като огледало орехови маси; бюфети със съдове от кристал, ослепяващи със своя блясък; зелени завеси с цветя по тях; кожени фотьойли и много други разкошни неща, от които всеки би се очаровал. Но Чичела, тъй като всичко това не било нейно, гледала великолепната обстановка, без да дава воля на удивлението си като някой селянин.
Накрая я завели в гардеробната, препълнена с разкошни одежди, където ѝ показали рокли от испански лен, блузки с кадифени ръкави във формата на цигулка, обшити по краищата със злато, пелерини от тафта с емайлови топченца, косо изрязани мантии, венци от живи цветя, ленти с дъбови листа, с раковини, с полумесеци, със змийски езици, яки със стъклени малки петлици, сини и бели, пшеничени класове, лилии и щраусови пера за шапки, емайлови копчета със сребърна обковка и хиляди други неща и украшения, и казали на Чичела да си избере от всичко това каквото си пожелае.
Но Чичела, от скромна по-скромна, не обърнала внимание на по-ценните неща и избрала една омачкана рокля, която не струвала и три кавало. И феите, като видели това, я попитали: „През коя врата искаш да излезеш, мила?“ А тя, като клекнала в поклон до земята, без страх, че ще изцапа роклята си, казала: „Свикнала съм да излизам от плевнята“.
След това феите, като я прегърнали и разцелували хиляди пъти, я облекли с великолепна, обшита със злато рокля, заплели косите ѝ по шотландски, като кошничка с корделки и лентички, така че се превърнала в цветна ливада [5], и като я изпратили до вратата, която била от чисто злато с елмазена рамка, ѝ казали напътствено: „Иди си, скъпа Чичела, желаем ти да се омъжиш щастливо. А когато излезеш навън, вдигни очи и ще видиш какво има горе“.
Девойката се простила почтително с тях и излязла. И когато се озовала навън и вдигнала лице, на челото ѝ паднала малка златна звездичка с невероятна красота. И така, със звездичката на челото, като красив кон, пременена и нагиздена, в злато и блясък, тя се върнала при мащехата си, като ѝ разказала всичко от игла до конец.
Но за завистливата жена този разказ бил като удар по главата, тя не можела да си намери място и скоро, като научила къде живеят феите, завела там дъщеря си с рибешката уста. Когато Границия отишла в омагьосания дворец и намерила там трите красиви феи, те я накарали да им среши косите и попитали какво намира там, а тя отвърнала: „Въшки, големи като грах, и гниди, големи като лъжица“.
Феите се ядосали и макар че гърлото им се свило от маниерите на безобразната селянка, се направили, че нищо не е станало. Отвели я в стаята с разкошните неща, като ѝ казали да си избере най-хубавото. Виждайки подадения пръст, Границия захапала цялата ръка и започнала да граби всичко най-красиво, намиращо се в шкафовете.
Виждайки, че все по-лошо става, феите били отчаяни, но поискали да разберат докъде може да стигне и я попитали: „През коя врата искаш да излезеш, красавице? През златната или през градинската?“ А тя, с каменно лице, отвърнала: „През по-хубавата, разбира се“.
Тогава феите, като видели арогантността на Границия, не ѝ дали даже щипка сол и я отпратили обратно с думите: „Когато излезеш навън, вдигни лице нагоре и виж какво има там“. И тя излязла сред оборски тор, а когато вдигнала глава, отгоре паднал един магарешки тестис, който залепнал на челото ѝ, отбелязвайки вероятно желанието на майка ѝ, когато била бременна с нея. С този деликатен подарък, леко-леко, тя се върнала при Карадония.
И Карадоиня, с разпенена уста и зла като току-що родила кучка, съблякла веднага Чичела, облякла ѝ пак дрипите и я пратила да гледа прасетата, а с нейните дрехи облякла дъщеря си. Но Чичела понасяла нещастната си съдба с невероятно спокойствие и с търпение като на Роланд. О, жестокост, която и уличните камъни не биха изтърпели! О, уста, достойна да изрича любовни слова, а осъдена да свири с рог и да подвиква: „Гъци-гъци, гъци-гъци“! О, красота, създадена да е сред ухажори, а намираща се сред прасета! [6] О, ръка, способна да стисне сто сърца, а гонеща с тояга сто свине! Да няма миг покой тази, която я изпрати в онези гори, в които под покрова на сянката се таят страх и мълчание и се крият от Слънцето!
Но Небето, което събаря самонадеяните и издига смирените, направило така, че един високоблагороден господин, който се казвал Куоземо, минал оттам. Като видял този бисер в калта, този феникс сред прасетата, това блестящо слънце иззад разкъсаните облаци на дрипите, той така се възхитил, че изпратил да попитат коя е девойката и къде живее. И веднага щом научил, се представил на мащехата и я помолил за ръката на Чичела. обещавайки за нея несметен брой дукати.
Карадония приела веднага предложението, мислейки за дъщеря си, и затова казала на Куоземо да се върне с настъпването на нощта, защото трябва да повика роднините си. Той си тръгнал целият сияещ и всеки час му се струвал хиляда години, докато чакал Слънцето да си легне в сребърното ложе, приготвено му от реките на Индия, за да си легне на свой ред и той с това слънце, което изгаряло сърцето му. А в същото време Карадония вкарала Чичела в една бъчва и заковала бъчвата, за да свари заварената си дъщеря вътре, попарвайки я като прасе, след като трябвало да изостави прасетата.
Навън притъмняло и небето заприличало на вълча уста, когато - треперещ и умиращ от желание да даде по-скоро воля на страстното си сърце, като стисне в обятия своята любима красавица, Куоземо си говорел разпалено по пътя към нейната къща: „Дойде времето да издълбая прорези по дървото, което Любовта засади в гърдите ми, за да източа сока на любовните наслаждения. Настана моментът да изровя съкровището, което Фортуна ми обеща! Затова не си губи времето, Куоземо: когато ти дават прасе, бързай с въже да го вържеш! О нощ, о щастлива нощ, о приятелко на влюбените, о душа и тяло, о тенджера и черпак, о Любов, тичай бързо, за да мога под шатрата на твоите сенки да се скрия от жаждата, която ме поглъща!“
С тези мисли той стигнал до къщата на Карадония и на мястото на Чичела намерил там Границия - бухал вместо щиглец, плевел вместо цъфтяща роза, която, макар че носела дрехите на Чичела и макар че хората казват: „Облечи Чипоне, та барон да стане“ [7], приличала на хлебарка, изпълзяла върху златна кърпа. Червилото, мазилата и масажите, направени от майка ѝ, не махнали пърхота по главата ѝ, гнойта по очите ѝ, луничките по лицето ѝ, чернилката по зъбите ѝ, брадавиците по шията ѝ, мръсотията по гърдите ѝ, пукнатините по коленете ѝ и не потулили миризмата ѝ на клозет, която се усещала от една миля.
Женихът, като видял това страшилище, не можал да разбере какво се е случило и, като направил крачка назад, все едно пред него застанал този, чието име не е за споменаване през нощта, си казал: „Страшен сън ли виждам, или ме лъжат очите? Аз ли съм, или не съм аз? Какво виждаш, бедни Куоземо? Не си ли напълнил още гащите? Това не е лицето, което сутринта похити душата ми, не е образът, който остана нарисуван с четка в сърцето ми? Какво е това, Фортуна? Къде е, къде е красотата, къде е въдицата, на която се улових? Къде е въжето, което ме завърза здраво? Къде е стрелата, която ме прониза? Знаех, че на свещ ни жена, ни портрет изглеждат добре, но оставих чувствата си в залог на слънчевите лъчи. И – уви! - сутришното злато се превърна в мед вечерта, а брилянтът – в стъкло“.
Тези и други думи процедил той през зъби, но в крайна сметка, принуден от обстоятелствата, целунал Границия. И сякаш трябвало да целуне антична ваза, три пъти приближавал и отдалечавал устните си, докато накрая докоснал носа на невестата. А като я доближил, все едно се озовал на брега на Киайя вечерта, когато почтените жени плащат данък на морето, но не с аромати от Арабия, а със съвсем други неща [8].
Тъй като обаче Небето, в желанието си да изглежда по-младо, боядисало в черен цвят бялата си брада, а земята на рицаря била далече, той бил принуден да заведе невестата си в една къща близо до Пенекуоколо, където постлал един чувал върху два сближени сандъка и легнал върху него.
И кой може да опише горчивата нощ, която прекарали и двамата? Макар че било през лятото и тя била по-малка от осем часа, сторила им се по-дълга от най-дългата зимна нощ. Неспокойната невеста кашляла, пускала слюнка и от време на време докосвала мъжа си с крак и въздишала, показвайки мълчешката, че чака наема за наетия дом. Но Куоземо хъркал престорено и така се дръпнал на края на постелята си, за да не го докосва Границия, че се изхлузил и паднал върху нощното гърне, поради което всичко завършило с воня и срам. О, колко пъти той проклинал мъртвите роднини на Слънцето [9] за това, че се бави толкова дълго и той трябва да страда върху това ложе! Колко пъти се молел Нощта да си строши врата, а звездите да изчезнат и новият ден да сложи край на злощастната тъмнина!
И веднага щом Зората отишла да прогони Кокошките [10] и да разбуди петлите, той скочил на крака, завързал си набързо панталоните и хукнал към къщата на Карадония, за да се откаже от Границия и да плати за опита си с дръжка от метла. Но не намерил никого, защото стопанката отишла в гората за съчки, за да запали огън и да направи на сапун заварената си дъщеря, заключена в гробницата на Бакхус [11], вместо да лежи в люлката на Любовта.
Търсейки напразно Карадония по целия дом и виждайки, че не може да я намери, Куоземо започнал да вика: „Ей, къде си?“ И неочаквано шарената котка, която спяла върху топлата пепел на огнището, заговорила: „Мяу-мяу, жена ти е в бъчвата, затворена и закована, мяу-мяу“. Куоземо отишъл до бъчвата и като чул като че ли слаб плач отвътре, взел брадвата, която висяла до огнището, избил капака и все едно се разтворила театрална завеса пред сцена, на която се появява богиня, за да произнесе пролога на пиесата.
Не се знае как от този блясък Куоземо не паднал мъртъв на място; той замръзнал за миг, все едно видял моначело [12], но след това, като се опомнил, се спуснал да прегърне Чичела, като я разпитвал трескаво: „Кой те затвори в това ужасно място, о съкровище на сърцето ми! Кой те скри от мене, надежда на моя живот? Какво е това? Грациозният гълъб в клетка с обръчи, а птицата грифон редом с мене? Какво се случи? Кажи, нежна малка уста, утеши моя дух, дай ми да въздъхна свободно“.
Чичела му разказала всичко, както било, без да пропусне нищо: колко страдала в миналото у дома си от деня, в който мащехата ѝ дошла там, та чак до момента, когато, за да ѝ отнеме светлината на брачния светилник, я затворила в тъмната бъчвата на Бакхус. Чувайки това, Куоземо я скрил зад вратата, а след това довел Границия и, като я напъхал в бъчвата, казал: „Поседи тук малко, а аз трябва да направя над тебе една магия, за да не те хваща лошо око“. След това затворил добре бъчвата, прегърнал жена си, сложил я на коня и я отвел в Паскарола, неговото владение.
Като се върнала с огромен наръч съчки, Карадония запалила огъня, над който окачила голям котел, кипнала водата, а след това я изляла в бъчвата през направената отгоре дупка. Така сварила дъщеря си, която обелила зъби, все едно е преяла със сардинска трева, а кожата ѝ се смъкнала като на линееща змия. И когато мащехата си помислила, че омразното тяло на заварената ѝ дъщеря се е отделило от костите, избила капака и видяла – о, ужас – дъщеря си, сварена от своята зла [13] майка. Като скубела косите си, деряла лицето си, биела гърдите си, кършела ръцете си, удряла главата си в стената и тропала с крака, тя вдигнала такъв грохот и шум, че събрала цялото село. Карадония вършела невъобразими неща и крещяла нероизносими думи, така че хората не намирали нито слово да я утешат, нито средство да я успокоят, а накрая хукнала към кладенеца и – бух! - скочила надолу с главата, от което си строшила врата, доказвайки с примера си колко вярно е твърдението:
който към небето плюе,
ще му се върне на лицето.
1. Струнен музикален инструмент от вида на лютните, модификация на персийския дутар, донесен в Южна Италия или от арабите, или от централноазиатските търговци на коприна. Употребявал се сред простолюдието за разлика от изисканата виола.
2. Шишенце, в което, според преданието се пази Христова кръв, пролята на Голгота. Кръстоносците го донесли от Изток и го положила в Реймската катедрала.
3. Бележка към превода на Бенедето Кроче: Дявола.
4. Мотивът за изчесване на въшки е обичаен за италианските приказки, от което разбираме, че това е било проблем на жените от всички слоеве на населението. Както виждаме, даже богатството и вълшебните способности на феите не ги спасяват от тази беда.
5. В оригинала след тези думи четем: „качулка като на папагал с корделки и лентички„ („lo tuppo a perichitto co la ’mottonatura e le trezzelle“), което вероятно е било чернови вариант на предходното словосъчетание, попаднал в окончателния текст по недоглеждане на тези, които след смъртта на автора са готвили ръкописа за издаване.
6. Бележка на Павел Николов: В оригинала – игра на думи: pruoce – ухажори / puorce – прасета.
7. Бележка на Павел Николов: В оригинала поговорката е римувана: „Vieste Cippone ca pare barone“; точен превод: „Облечи Чипоне, за да заприлича на барон“.
8. Едно от средствата да се избави Неапол от нечистотиите, при отсъствието на канализация, било изхвърлянето им в морето. Специално разпореждане на властите, действащо до края на XVIII в., предписвало на домакините и слугините да правят това от крайбрежието на квартал Киайя.
9. Неаполитанците по традиция употребяват имената на умрелите (включително и на светците) в клетвите и проклятията си.
10. Народно название на съзвездието Плеада.
11. Иначе казано – в бъчвата за вино.
12. Monaciello (неаполитански диалект) – малък монах. В Неапол и до ден днешен има поверие за дух, който живее в къщите на хората и понякога се явява в образа на малък монах.
13. В оригинала игра на думи: figlia cotta da na cruda mamma. Думата cruda има две значения: 1) сурова (за храна) и 2) жестока (за човек).
ДЕН ЧЕТВЪРТИ
Тадео казал на Цеца да открие новия ден със своята приказка. И тя, подчинявайки се на думите на принца, започнала така:
ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ
(LA PRETA DE LO GALLO)
Първа забава от четвъртия ден
ПОД ВЪЛШЕБНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА ЕДНО КАМЪЧЕ, НАМЕРЕНО В ГЛАВАТА НА ПЕТЕЛ, МИНЕКО АНИЕЛО ПОЛУЧАВА МЛАДОСТ И БОГАТСТВО; НО ДВАМА ЧАРОДЕИ МУ ОТКРАДВАТ ПРЪСТЕНА С КАМЪЧЕТО И ТОЙ СТАВА ОТНОВО СТАР И БЕДЕН. БРОДЕЙКИ ПО СВЕТА, МИНЕКО НАУЧАВА В КРАЛСТВОТО НА МИШКИТЕ КЪДЕ СЕ НАМИРА ПРЪСТЕНЪТ. С ПОМОЩТА НА ДВЕ МИШКИ ТОЙ СИ ГО ВРЪЩА, А С НЕГО ВСИЧКО, КОЕТО ИМАЛ, И СИ ОТМЪЩАВА НА КРАДЦИТЕ.
Жената на крадеца няма да се радва цял живот; който плете мрежи, ще си изплете беда. Няма измама, която да остане в тайна, предателство, което да не се разкрие; за мошеници и стените дебнат. От кражбата и подлостта земята се разтваря и свидетелства за тях, както ще чуете сега, ако си наострите добре ушите.
Живял някога в град Грота Негра [1] някой си Минеко Аниело, в когото сякаш винаги се взирало лошото око на лошия късмет, така че цялото му имущество, движимо и недвижимо, бил един кльощав петел, който той хранел с корички от оскъдния си хляб. Но една сутрин, тормозен от глада – а гладът и вълка от гората изкарва, - той намислил да получи поне за него малко пари и го понесъл към пазара. Там срещнал двама брадати като бухали вълшебници, които се съгласил да вземат от него петела за половин патако и го помолили да го отнесе до дома им, където обещали да се разплатят.
И така, вълшебниците вървели напред, а Минеко Аниело, крачейки след тях, слушал как говорели помежду си на своя апашки жаргон: „Кой би могъл да си помисли, Йенароне, че ще извадим такъв късмет! Този петел ще ни донесе щастие с камъчето, което е скрито, както знаеш, в главата му. Ще го поставим на един пръстен и ще получаваме всичко, което пожелаем“. А Йенароне отвърнал: „Ш-ш-т, по-тихо, Яковучо, вече се виждам богат и не мога да дочакам момента, когато ще отрежа главата на петела! И ще сритам беднотията, и ще застана истински на краката си. Защото на този свят ценят човека без пари не повече кухненски парцал; почитат те според облеклото“.
През живота си Минеко Аниело не малко места обиколил и не една пещ хляб изял, така че разбрал добре разговора на техния апашки жаргон. Като минали покрай една тясна уличка, той обърнал носа на кораба и така бързо се омел, че само вдигналият се прах останал. Стигнал до дома си, отрязал веднага главата на петела и като я отворил, намерил камъчето. Минеко побързал да накара един майстор да го сложи на месингов пръстен и като искал да изпита свойствата му, казал: „Искам да стана момък на осемнадесет години!“ Едва успял да промълви тези думи и почувствал, че кръвта му в жилите се сгряла и потекла по-бързо, нервите му станали по-чувствителни, очите по-зорки, коленете му укрепнали, тялото му се освежило, косите му от сребърни станали златни, устата му, приличаща на разграбено село, отново се напълнила със здрави зъби, брадата му, подобна на запуснат храсталак, заприличала на поле с първи пшеничени кълнове.
С една дума, добър момък се получил от него. Тогава той казал: „Искам да имам разкошен дворец и да се сродя с краля“. Веднага, направо от земята, израснал дворец с невероятна красота, с чудни статуи, с ослепителни колони, с изумителни картини: среброто преливало отвсякъде, златото се разсипвало по пода, направо да ходиш по него, скъпоценните камъни светели в очите, наоколо гъмжало от слуги, конете и каретите чет нямали. Такава изложба на богатства станала, че самият кралят хвърлил око на Минеко и решил да го ожени за дъщеря си Наталиция.
По същото време вълшебниците чули за щастливата съдба на Минеко Аниело и намислили да му отмъкнат внезапния късмет. Те направили една красива кукла, която можела да играе и да танцува с помощта на механизми и противотежести, и в одеждите на пътуващи търговци отишли при Пентела, дъщерята на Минеко Аниело, като ѝ предложили да купи куклата. Виждайки тази прекрасна играчка, Пентела веднага попитала колко струва; а те отвърнали, че няма да има толкова пари за нея, но ще я получи, ако им направи една малка услуга: да покаже пръстена на баща си, за да му направят копие. Когато стори това, ще ѝ дадат куклата даром.
Като чула тази изгодна цена и не знаела пословицата: „Дават ли ти евтино, мисли“, Пентела се съгласила веднага, обещавайки на сутринта да донесе пръстена. Когато вълшебниците си отишли и баща ѝ се върнал вкъщи, тя му прошепнала в ушите куп нежности и така се галела около него, че го уговорила да ѝ даде за малко пръстена: уж била тъжна и искала да се развлече.
На сутринта – когато метлата на Слънцето измела боклука на тъмнината от небесните площади – вълшебниците се върнали и щом получили пръстена, все едно се провалили вдън земя, без да оставят и следа, както прави този, когото не споменават през нощта [2], а бедната Пентела останала едва жива от страх.
Като стигнали в една гора, където клоните на дърветата частично танцували импертеката [3], а частично играели на криеница, вълшебниците заповядали на пръстена да събори постройката, която подмладеният старец издигнал. А той, както седял по това време свойски с краля, почувствал внезапно, че косите му щръкнали и посивели, по челото му легнали бразди, слепоочията му оплешивели, очите му отслабнали, лицето му се сбръчкало, зъбите му изпадали, брадата му се сплела, тялото му се сгърбило, коленете му затреперили, а сияещите му дрехи се превърнали в дрипи с кръпки. И кралят, като видял безобразния измамник, който имал наглостта да седи в негово присъствие и да си бъбри с него, заповядал веднага да го прогонят с удари на тояги, а самият той го изпратил с безброй ругатни.
Минеко, който за един миг потънал като олово на дъното, отишъл насълзен при дъщеря си, за да си вземе назад пръстена и да поправи нещастието; и когато чул за измамата на фалшивите търговци, едва не скочил надолу с главата през прозореца, обсипвайки с хиляди проклятия лекомислието на момичето, което заради една ненужна кукла го превърнало в бостанско плашило, заради нещо, направено от парцали, направило баща си луд [4]. Така че той бил готов да обходи и последния бедняшкия квартал като фалшива монета, само и само да научи къде са се дянали двамата измамници.
Наметнал на гърба си плащ, обул си сандалите, провесил торба през рамо, взел тояга в ръцете си и, като оставил дъщеря си без храна и огрев, тръгнал да броди по света, изоставил всякаква надежда. И бродил така, докато не стигнал до кралството Пертусо Купо [5], населено с мишки, където стражите, като го взели за шпионин, изпратен от котките, го отвели при при крал Росеконе [6]. И той го попитал кой е, откъде идва и какво прави по тези краища. Тогава Минеко Аниело, като поднесъл най-напред на краля парче сланина вместо входна такса, разказал поред всичките си мъки, като най-накрая казал, че няма да даде покой на тялото си, докато не разбере къде са тези окаяни души, които измъкнали от ръцете му великото щастие, отнемайки му за един миг цвета на младостта, източника на богатства и пиедестала на честта.
Росеконе, измъчван [7] от съчувствие и желаейки да утеши по някакъв начин нещастника, събрал съвета на мишите старейшини, попитал ги какво мислят за печалната история на Минеко и им заръчал да проучат старателно къде се намират фалшивите търговци. Сред другите на съвета присъствали по волята на случая Рудоло [8] и Саутариело [9], мишки, осведомени за хорските дела, защото от шест години живеели в един крайпътен хан. И те казали на Минеко: „Горе главата, приятелю, нещата не са толкова лоши, колкото си мислиш. Чуй сега: веднъж, когато седяхме в кръчмата „Под рогата“, където идват да прекарат весело времето си най-почитаните маже на света [10], наминаха двама от Кастело Рампино [11]. Те хапнаха добре и видяха дъното на бутилката, говорейки си как изиграли един старец от Грота Негра, на когото отмъкнали някакъв чуден пръстен, който еидният (на име Йенароне) не свалял никога от пръста си, страхувайки се да не го изгуби; а за своята измама използвали дъщерята на стареца.
Като чул тази вест, Минеко Аниело казал на двамата миши сеньори, че ако го съпроводят до мястото, откъдето са крадците, и му помогнат да си върне пръстена, ще им даде по един голям чувал [12] сирене и сланина, за да се насладят на разкошно угощение заедно със своя господар. Те, като видели възможността да придобият нещо, се съгласили да вървят с него през гори и морета; след което тримата получили пътен пропуск от мишата корона и тръгнали да търсят мошениците.
Когато стигнали след дълги странствания в Кастело Рампино, мишките оставили Минеко Аниело под дърветата на брега на една река, която смучела като пиявица кръвта на полските труженици и я плюела в морето [13], а те намерили къщата на вълшебниците. След като научили, че Йенароне не сваля пръстена от пръста си и през нощта, те започнали да мислят каква военна хитрост да приложат, за да победят противника.
Като дочакали момента, когато Нощта намазала с мастило лицето на Небето, което до тогава било препечено до червено от Слънцето, и когато най-сетне Йенароне отишъл да спи, Рудоло започнал да хапе пръста, на който бил надянат пръстена. Тогава Йенароне, като почувствал болка, свалил пръстена и го сложил на масата до възглавницата на леглото. Саутариело се покатерил мигом на масата, хванал пръстена със зъби и двамата изтичали бързешком при Минеко Аниело.
Той, зарадван повече от осъден на смърт, когато чува заповед за помилване, грабнал пръстена и най-напред превърнал двамата вълшебници в магарета; и на едното, като сложил на гърба му плаща си, седнал, горд като граф, а другото натоварил със сланина и сирене и потеглил към Пертусо Купо. Там той връчил даровете на краля и съветниците му, благодарейки им за всичките блага, получени отново с тяхна помощ, и молейки Небето: никога да не попаднат в капан, да не ги улови котката и да не ги отрови мишеморка [14].
Като напуснал онази страна и се върнал в Грота Негра, Минеко Аниело станал още по-красив и по-богат и бил приет от краля и дъщеря му 15] с най-големи на света ласки. Минеко блъснал магаретата долу от една висока планина, а самият той заживял със своята съпруга за свое удоволствие, без никога да сваля пръстена от пръста си, за да не го постигне ново нещастие; защото
опари ли се кучето с вода гореща,
и от студена след това се плаши.
1. Черна пещера.
2. Бележка към превода на Бенедето Кроче: Дявола.
3. Танц с пръчки, увити с бръшлян и цветя, произлизащ от езическите култови обичаи.
4. Игра на думи: pezze (парцали) и pazzo (луд).
5. Тясна дупка.
6. Буквално: голям гризач.
7. В оригинала игра на думи: „Rosecone… se sentette rosecare“ („Големият гризач... се почувства нагризан“).
8. Гризльо.
9. Скокльо.
10. Мъжете рогоносци.
11. Скален замък.
12. В оригинала: sauma – голяма чанта за носене от магаре, муле или кон.
13. Иначе казано, земеделците се трудели тежко, носейки от реката вода за поливане, а солената им пот капела в речните води и отивала в морета.
14. Връщайки се от нищетата, от социалното небитие, в „света на хората“, героят остава нравствен длъжник и съюзник на мишките, макар че те са вредни за човека. Вижте същото положение в приказката „Хлебарката, мишката и щурецът“. Мисълта за относителността на всички без изключение социални (конфесионални, държавно-политически, родови, расови и прочее) положения, е сенчеста, неофициална страна от съзнанието на епохата, чиято външна страна са абсолютизмът, религиозните войни и търговията с черни роби. Във Франция тази идея изказва още Монтен в „Опити“, но особено рязко – по-младият съвременник на Базиле, Сирано дьо Бержерак в „Другият свят, или Държавите и империите на Луната“ (1650 г.).
15. За участта на изоставената на произвола на съдбата родна дъщеря на героя Пентела читателят може да се досети, опирайки се на жизнения си опит. Вероятно неволното, но красноречиво премълчаване нарушава идиличния край на приказката.
ДВАМАТА БРАТЯ
(LI DUI FRATIELLE)
Втора забава от четвъртия ден
МАРКУЧО И ПАРМИЕРО СА ДВАМА БРАТЯ: ЕДИНИЯТ Е БОГАТ И ПОРОЧЕН, ДРУГИЯТ - ДОБРОДЕТЕЛЕН, НО БЕДЕН. БОГАТИЯТ ПРОГОНВА БЕДНИЯ, КОЙТО ОБАЧЕ, СЛЕД МНОГО ПРОИЗШЕСТВИЯ, СТАВА БАРОН, А БОГАТИЯТ, КОЙТО ОБЕДНЯВА, Е ЗАПЛАШЕН ДА УВИСНЕ НА БЕСИЛКАТА; НО ГО ПРИЗНАВАТ ЗА НЕВИНЕН И ДОБРОДЕТЕЛНИЯТ МУ БРАТ РАЗДЕЛЯ С НЕГО СВОИТЕ БОГАТСТВА.
Много доволен от изхода на историята с Минеко Аниело, принцът похвалил хиляда пъти мишките, благодарение на които беднякът получил обратно своя пръстен, а вълшебниците – дупката на простена, като си строшили главите. Но ето че се приготвила да говори Чека и всички затворили вратата на думите с резето на мълчанието. И тя започнала така:
- За тези, чиято крепост е обсадена от нещастието, няма по-надеждна защитна стена от добродетелта. Тя е противоотрова срещу бедите, подпора за разрухата, пристанище при тежки плавания; тя измъква от калта, спасява от бури, предпазва от напасти, помага в нужда, защитава пред лицето на самата Смърт, както ще чуете в приказката, която е вече на върха на езика ми.
Живял някога един баща, който имал двама сина, Маркучо и Пармиеро. И когато дошъл часът да си уреди сметките с Природата и да скъса дневника на живота си, повикал ги при своята постеля и започнал да им говори: „Благословени деца мои! Още малко остава и приставите на Времето ще дойдат, ще разбият вратата на моите години и – макар законите на кралството да не го предвиждат – ще секвестират зестрата на моя живот, за да бъдат погасени земните ми дългове [1]. И понеже ви обичам като самия себе си, не искам да ви напусна, без да ви оставя няколко напътствия, та с попътния вятър на добрия съвет да насочите умело кораба си по морето на труда и да хвърлите котва в мирно пристанище. Отворете ушите си; защото макар имането, което ще ви оставя, да изглежда нищожно малко, знайте, че има друго богатство, което никога няма да бъде похитено от крадци; има дом, който няма да бъде съборен от земетресения, има поле, което няма да бъде изядено от вредители.
И така, първо и главно, имайте страх от Небто; всичко идва от него: който не се смирява пред Небето, ще загуби всичко на земята.
Не позволявайте за ви победи безделието и да дебелеете като прасе при хранилка: който не сресва коня с гребен, не става за ездач; ако ти е трудно да заловиш работа, сам се удари с камшика; работиш ли за друг, и себе си ще храниш.
Пазете това, което имате: който пести, той забогатява; който трупа, той намира съкровище; кавало след кавало и ето ти торнезе; където стопанката е пестелива, там масата е пълна; ако е останало на трапезата нещо – не го хвърляй; добро нещо е и дружбата, и роднинството, но лошо е, когато у дома няма нищо; без вятър няма да отплаваш, а без пари няма нищо да свършиш; без пари животът е магарешки, само чакаш тояга по гърба; не бъди от богат род, а харчи според дохода; колкото изсере задникът, толкова ще мирише; колкото си изработил с ръцете, толкова ще имаш между зъбите; ако имаш по-малка кухня, ще си построиш по-голяма къща.
Не бъдете приказливи: защото езикът кости няма, но кости троши; чул си, разбрал си и – млък, ако искаш да живееш мирно; каквото си видял, видял си; по-малко яж, по-малко пий, по-малко думи говори; топлата дреха не подвежда никого, но който много говори, си навлича беда.
Бъдете доволни от малко: бобът в запас е по-добър от сладкишите на масата; по-добре е да се веселиш малко, отколкото да плачеш много; на когото месото не му стига, късметлия е, ако му дадат бульон; ако няма с какво да се веселиш, легни с жена си в леглото; нека всички живеят както искат, ти живей както можеш; който не яде месо на воля, по-добре оглозгва костите.
Не се скъпете да дружите с тези, които са по-добри от вас: кажи ми с кого дружиш, и ще ти кажа какви ги вършиш; който ходи с куция, за година сам ще окуцее; който спи с кучетата, без бълхи няма да остане; дай на скитника грош и да си върви с мир, а ако тръгнеш след него, ще те заведе на бесилката.
Отначало помислете, след това действайте: няма защо да затваряш обора, ако биковете са излезли; когато бъчвата е пълна, запуши я веднага, а когато е празна, защо да я затваряш; отначало сдъвчи добре, а след това гълтай; котките се котят бързо, но котетата се раждат слепи; времето е хубаво за този, който върви бавно.
Дръжте се по-далече от спорове и съд: ако риташ всеки камък по пътя, ще си нараниш крака; ако обичаш да прескачаш колове, някой път задника си на кол ще набиеш; на кон, който рита, нито добър товар, нито добър овес му дават; който с ножче ранява, от кинжал ще загине; научило се гърнето да ходи за вода, там ще си строши главата; бесилката е за тези, които губят съдебните игри.
Не се поддавайте на гордостта: държиш ли главата си по-ниско, по-добра работа ще свършиш; добрият алхимик полива пепелта с дестилат, да не мирише на дим, а умният човек трябва да полива паметта си, за да може пепелта на смирението от гордостта на ума да я пречисти и да не ѝ позволи да дими.
Не се месете в чужди дела: който с чужди работи се обвърже, никога няма да се развърже; глупаво е да пресмяташ за колко пари хората продават краставиците [2] и колко сол слагат в тенджерите.
Нямайте работа със знатни господа: иди, когато те викат да ловиш риба, не отивай, когато те викат да служиш в двореца; господарската любов е като виното в шишето: на сутринта е добро, а към нощта вече се е вкиснало; от господарите ще получиш само сладки думи и гнили ябълки; в господарския дом трудът е безплоден, мечтите горчиви, а надеждите разбити: лееш пот – няма да те съжалят, бягаш – почивка няма да ти дадат, спиш – няма да се наспиш, по нужда ако тръгнеш – свещ няма да получиш, а седнеш ли да ядеш – храната ще ти е безвкусна.
Пазете се от богаташ, който обеднее, и от просяк, който се издигне, от немощен, който се вайка, от продажен слуга, от глупав благородник, от користен съдия, от ревнива жена, от мъж, за когото всичко е „утре“ [3], от полицейска дребна рибка [4], от мъже без мустаци, от брадати жени, от неподвижна река, от димяща печка, от зъл съсед, от капризни деца и от завистливи хора.
Накрая ще ви кажа: не бъдете мързеливи да учите; който в каквото е майстор, в това му е щастието; който има ум в главата си, в гората няма да пропадне; доброто дело движи мелницата на мъдростта и сменя първите представи; добрият кон без седло няма да остане.
Иска ми се още хиляди неща да ви река, но ме налегна смъртна умора и не мога повече да дишам“.
Като казал това, той успял само да вдигне ръка и да прекръсти синовете си, след което спуснал платната на живота си и влязъл в пристанището на отдиха от делата на този свят.
След смъртта на баща си, като взел присърце неговите думи, Маркучо започнал да учи в различни училища, да ходи по академии, да се състезава със студентите, да усвоява разни тънкости, така че скоро станал най-грамотният човек в страната. Но тъй като бедността е отпечатък на добродетелта [5] и по човека, помазан с маслото на Минерва[6], водата на късмета се пързаля, нещастникът не бил на почит, винаги се намирал в бедствено положение, навсякъде се натъквал на „сърце жестоко и зла воля“ [7]. Разлиствайки до пресищане страниците, облизвал с радост мазнината от тигана; пълнейки главата си със сентенциите на законодателите, ходел с празни джобове; мъчейки се да изучи „Дигеста“, постел през цялото време.
За разлика от своя брат, Пармиеро заживял безгрижно и леко; ту играейки, ту пирувайки, той не се лишавал от нищо и не го било грижа за никакъв занаят на света; по един или по друг начин успял да си натъпче дюшека си със слама. Като видял това, Маркучо започнал да съжалява горчиво, че - следвайки съвета на баща си, избрал неверен път в живота, защото граматиката на Донат [8] не го дарила с нищо, „Рогът на изобилието“ го направил бедняк [9], а Бартоло не му помогнал да си напълни кесията [10], докато Пармиеро, забавлявайки се с игра на зарове, натрупал добро състояние, и без да се труди с ръцете, напълнил догоре хамбарите.
Накрая, като нямал сили да търпи повече сърбежа на постоянната нужда, Маркучо отишъл при Пармиеро, за да го помоли, след като Фортуна е признала, че е син на бяла кокошка [11], да си спомни за своя нещастен брат, защото двамата са от една кръв и от една цепнатина са излезли на белия свят.
Пармиеро, който вече пърдял от богатство, но страдал от състрадателен запек, казал на брат си: „Ти, който не вдигаше глава от своите занимания, следвайки съвета на баща ни, и винаги навираше в очите ми моите скандали и игри, върви и продължавай да гризеш мъдрите си книги, а мене ме остави да си върша глупостите. Не ти дължа и зрънце сол; не съм получил даром парите, които имам. Ти си млад, носиш глава на раменете си, върви си: ако някой не умее да живее, проблемът е негов. Всеки е за себе си, само Бог е за всички. Ако нямаш пари, играй с чашки [12]. Ако искаш да ядеш – хапи си краката, ако искаш да пиеш – смучи си пръстите“. Като му казал тези и много други думи, той го отпратил да си върви.
От това, че родният му брат се отнесъл с него като с куче, Маркучо изгубил всякаква надежда и решил с киселината на отчаянието да пречисти златото на душата си от мръсотията на тялото. И отишъл в една висока-превисока планина, която като съгледвач на Земята оглеждала всичко, ставащо в държавата на Въздуха, и като велик планински султан се издигала с чалма от облаци към небето, за да откъсне оттам полумесеца и за го сложи на челото си. Промъквайки се по една тясна пътечка сред пукнатини и скали, той се изкачил на самия връх и като видял под краката си огромна пропаст, отворил крана на очните си фонтани и след дълги ридания понечил да скочи долу; но в същия миг една прекрасна жена, със зелени одежди и с лавров венец на изумително златните си коси, го уловила за ръката: „Какво правиш, нещастнико? Къде позволи да те завлекат лошите мисли? Ти ли си човекът, който изгори толкова масло в лампата и изгуби толкова сън, занимавайки се с наука? Ти, който насочваше своята слава като огромна и добре насмолена галера, колко време търпиш тази нищета? Защо губиш най-добрите си часове и не използваш оръжието, което закали в огъня на науката, срещу оскъдицата и злощастието? Нима не знаеш, че добродетелта е най-силното лекарство срещу отровата на бедността, тютюн срещу катара на завистта, рецепта срещу болестите на времето? Нима не знаеш, че добродетелта е компас, който сочи пътя под платната на несполуките, смолист факел, който свети в тъмнината на горестите, здрава арка, неподвластна на земетресенията на бедите? Спри се, нещастнико, ела на себе си и не се отвръщай от тази, която може да те въодушеви в опасностите, да ти даде сила в бедите и търпение в отчаянието. Знай, че самото Небе те доведе в тази непроходима планина, където живее Добродетелта, която ти в своето безумно отчаяние порицаваш, и тя ще ти даде прозрение сред злите помисли, ослепили душата ти. И така, пробуди се, успокой се, не мисли за нищо лошо; и за да разбереш, че Добродетелта е винаги истински добра, винаги силна, винаги полезна, вземи тази кесийка с прах и иди в кралството Кампо Ларго [13]. Там ще видиш дъщерята на краля, на която вече се готвят да четат заупокойна молитва, защото не намират лекарство за смъртоносната ѝ болест; ще ѝ дадеш от праха, като го смесиш със сурово яйце, и с това ще подпишеш заповед за изселване на нейния недъг, който, като войник, установил се на квартира, терзае живота ѝ. Когато го прогониш, ще получиш толкова голяма награда, че ще хвърлиш завинаги от раменете си нуждата и ще започнеш да живееш така, както ти се полага, без да имаш нужда от нечия помощ“.
Като разбрал коя е жената, Маркучо се свлякъл пред нея на колене, молейки прошка за страшната грешка, която едва не извършил, и казал: „Падна ми пелена от очите и по твоя венец познах, че ти си Добродетелта, която всички славят, но малцина следват; ти си Добродетелта, която издига до съвършенство дарованията, заразява с дръзновение умовете, изостря разсъдъка, укрепва силите за честен и ползотворен труд и дава криле, възнасящи над самата небесна твърд! Познах те и съжалявам, че използвах прекалено малко оръжието, което ми даде; но обещавам, че отсега нататък винаги ще се ограждам с твоите противоотрови от всякаква напаст, така че и мартенски гръм няма да ме порази!“ [14]
И когато Маркучо понечил да целуне нозете ѝ, тя се изгубила, а той почувствал силно облекчение, като нещастен болник, който след края на пристъп пие прохладна вода със смачкан в нея целителен корен. Слязъл той бързо от планината и отишъл в Кампо Ларго, където се явил в двореца и казал на краля, че има лекарство за дъщеря му. И кралят тозчас го отвел в стаята на принцесата, а тя, бедната, лежала на легло с дупки [15], толкова изтощена и отслабнала, че от нея останали само кожа и кости; очите ѝ били така хлътнали, че зениците им можели да се видят само с тръбата на Галилей [16]; носът ѝ бил толкова заострен, че можел да се използва като тръбичка за клизми; бузите ѝ били така страшно хлътнали, че приличала на Смъртта от Соренто [17], долната ѝ устна висяла към брадичката, гърдите ѝ наподобявали гърди на чавка, ръцете ѝ приличали на овчи пищяли, когото остържат от тях месото; с една дума, целият ѝ облик бил така разкривен, че все едно с чаша жалост в ръка произнасял тост „за състрадание“.
Когато Маркучо видял девойката в такова окаяно положение, потекли му сълзи от мисълта за слабостта на нашата природа, подвластна на грабителството на времето, на въстанията на тялото и на бедствията на живота. Като помолил да му донесат прясно яйце от млада кокошка, той го нагрял леко, смесил го с праха и като накарал принцесата да изпие сместа, я завил с четири одеяла.
И не успял още да пристигне в пристанището корабът на Нощта, когато болната повикала придворните момичета да ѝ сменят постелята, подгизнала цялата от пот; а като я изтрили с кърпи и я положили върху новото бельо, поискала да хапне нещо – молба, която никога не излязла от устата ѝ за седем години болест! Като видели този добър знак, донесли ѝ бульон; силите ѝ укрепвали с всеки час, апетитът ѝ се подобрявал с всеки ден; не минала и седмица, тя се поправила напълно и станала от леглото. Когато всичко това се случило, кралят въздал на Маркучо почести, като да е някой бог на изцелението, и не само го удостоил със званието барон и го дарил с обширно владение, но и го назначил за първи придворен съветник, давайки му плюс това за жена една благородна дама, най-богатата в страната.
По същото време Пармиеро изгубил всичко, което имал: защото парите в играта, както идват, така си отиват; колелото на успеха, колкото лесно се върти в едната посока, толкова бързо се завърта в другата; и той, като се видял беден и нещастен, намислил да броди по света, сменяйки местата за живеене, докато не се върне при него късметът или не бъде зачеркнат изобщо от книгата на земните наематели. И след шест месеца скитане пристигнал в Кампо Ларго, толкова изнурен и обезсилен, че краката не го държали. Място не намирал къде да падне като мъртъв; гладът му растял нагоре, дрипите му се свличали надолу; накрая, в пълно отчаяние, намерил една изоставена къща извън градските стени, свалил памучните жартиери от чорапите си, вързал ги заедно, направил им примка, завързал ги за гредата под покрива, поставил няколко камъка на куп, стъпил на купа, надянал примката на врата си и ритнал камъните под краката си. Но както било угодно на съдбата, гредата се оказала толкова проядена и гнила, че от тежестта му се строшила през половината и живият обесник, като паднал върху камъните, си натъртил кръста, който след това го болял около една седмица.
А след пречупената греда на земята паднали няколко златни верижки, пръстени и огърлици, които били пъхнати в една цепнатина на гредата, а с тях заедно - една кожена кесия, пълна със златни монети.
Така Пармиеро с един скок от бесилката прескочил рова на нищетата; и ако до преди минута примката на безнадеждността стискала гърлото му, сега не усещал под себе си земята и го люлеел вятърът на радостта. Като грабнал подаръка на Фортуна, той забързал към близката кръчма, за да върне в тялото си духа, който една не го напуснал.
Но два дена по-рано някакви крадци похитили драгоценностите и парите от същия кръчмар, при когото Пармиеро отишъл да обядва; като ги скрили в цепнатината, те възнамерявали да ги продадат поотделно и след това да харчат парите по малко. Когато Пармиеро си напълнил добре корема и извадил кесията, за да се разплати, кръчмарят веднага я познал и извикал полицейските агенти, които често обядвали при него; като хванали Пармиеро, те го отвели с подобаващите почести в съда. Съдията наредил да го обискират; открили краденото и като го съпоставили с казаното от кръчмаря, Пармиеро бил признат за виновен и бил изпратен да си поиграе с трите греди, ритайки под тях весело с краката си.
Нещастникът, като разбрал, че след вигилията [18] с памучните жартиери ще последва празник с конопено въже и че, след като спечелил двубоя с гнилото дърво, е поканен на турнир с току-що одялана греда, започнал да се бие в гърдите и да вика, че е невинен и че ще обжалва присъдата. Той надавал вопли и крещял с пълен глас, че няма справедливост, че никой не се вслушва в думите на бедните хора, че произнасят присъдите все едно играят на “събори пумпала” [19], и че, след като не може да подкупи съдията, да облажи секретаря, да даде нещо на началника на канцеларията, да поднесе дар на прокурора, го пращат да танцува във въздуха пред майсторката вдовица [20]. Тогава обаче го видял брат му Маркучо, който освен съветник на царя станал и началник на окръжния съд, та се оказал там случайно по някаква работа. Малкучио заповядал да спрат веднага изпълнението на присъдата, желаейки да изслуша показанията на Пармиеро.
А когато той разказал всичко, което се случило с него, Маркучо отвърнал: “Стига си приказвал; виж какъв голям късмет имаш: първия път си намерил верижка с дължина три длани, а сега, втория път, ти се пада друга, дълга цели три крачки [21]. Бъди весел и доволен, защото бесилката е твоя родна сестра, а твоят занаят е да си пълниш джоба, като опразваш живота на другите!” Разбирайки, че му се присмиват, Пармиеро отвърнал: “Искам да бъда съден справедливо, а не да бъда подиграван. За което ме обвиняват, вина нямам, защото съм порядъчен човек, макар че ме виждаш облечен с дрипи; та нали не расото прави монаха. О, ако можехте да чуете тук баща ми Маркионе и брат ми Маркучо! Но тях ги няма, затова ме влачат сега по разни изпитания и ще отида да пея мадригал на три гласа [22] под краката на палача”.
Като чул името на баща си и своето име, Маркучо почувствал как се раздвижила кръвта му; той се вгледал в лицето на Пармиеро и му се сторило, че го е виждал някъде; накрая познал брат си и сърцето му едва не се разкъсало между срама и любовта, между роднинството и честта, между справедливостта и съжалението. Струвало му се срамно да разкрие, че е роден брат на този бродяга с лице на престъпник; но бил готов да умре, виждайки, че така ще свърши живота си най-близкият му човек; гласът на роднинството го теглел като с кука да оправи положението; честта му подсказвала да не се позори пред краля като роднина на човек, съден de menatione ancini [23]; справедливостта изисквала да удовлетвори потърпевшата страна; жалостта се стремяла да спаси родния брат.
И докато умът му стоял като акробат на въже, между едното и другото, докато главата му се цепела на две като тиква, ето че дотичал вестоносец от съдията, изплезил език, и извикал: “Спрете, спрете екзекуцията, минута, една минута, постойте, почакайте!” “Какво има?” - казал съветникът. А вестоносецът отвърнал: “Ето какво се случи, за късмет на този човек: двама крадци отишли да вземат парите и златото, което скрили в една празна къща в гнила греда; не намерили нищо и всеки помислил, че другарят му ги е взел; сбили се и се пребили до смърт. Когато съдията отиде, все още успяха да си признаят всичко. Като разбра, че този бедняк е невинен, той ме изпрати да спра екзекуцията и да освободя невинния”.
Като чул тези думи, Пармиеро, който до този момент се страхувал, че ще го повдигнат на един лакът от земята, като че ли веднага пораснал с една длан. Тогава Маркучо, виждайки, че честта на брат му е възстановена, му открил кой е и му казал: “Братко! След като с пороците и играта позна велики нещастия, познай сега вкуса на добродетелта и ползата от нея. Влез, не се срамувай, в моя дом и се наслади заедно с мене на плодовете на добродетелта, от която преди се гнусеше; а аз, без да помня за предишния твой презрян живот, ще те обичам като самия себе си”. След което прегърнал брат си, завел го в своя дом и го пременил от главата до петите. Така Пармиеро, след всичките изпитания, успял да се убеди в това, че
само добродетелта прави човека блажен.
1. Римското право не позволявало да се конфискува зестрата на жената заради дълговете на мъжа.
2. Пазарните цени на краставиците в Неаполитанското кралство не се регулирали поради достатъчното им изобилие и ниската им хранителна стойност. Имало поговорка: „определям цена на краставиците“, което ще рече въвеждам закон за нещо, което е глупаво и неуместно да се регулира.
3. Визира се мъж, който от всяка работа за благото на семейството си се измъква с: „ще го направя утре“.
4. В оригинала: esca de corte (съдебна рибка), иначе казано – полицейски агент; esca – дребна рибка, която слагат на кукичката, за да хванат по-голяма.
5. С други думи – това е обикновеното състояние на добродетелните хора в тяхната младост.
6. Гръцката митология смята Атина (у римляните – Минерва) за създателка на маслината.
7. Първият стих от мадригал на неаполитанския композитор и лютнист Фабрицио Дентичи (1539–1581), подражание на Петрарка („Канцониере“, сонет CLIX).
8. Клавдий Тиберий Донат (V в. пр. н. е.) - автор на учебник по латинска граматика и на коментари към „Енеида“ на Вергирий. Името му се съпоставя с причастието donato – подарен.
9. „Рог на изобилието или коментари за латинския език“ – учебник от Н. Пероти да Сасоферато, издаден през 1489 г.
10. Името на юриста се съпоставя със съзвучната му дума bertole – кесия.
11. Древноримска поговорка, която се среща по-специално в „Сатирите“ на Ювенал.
12. „Пари“ (denare) и „чашки“ (сорре) – означения в неаполитански карти за игра. Смисълът изглежда е следният: ако не можеш, да печелиш, проси милостиня.
13. Широко поле.
14. Става въпрос за мартенските бури в Южна Италия.
15. На леглата за тежко болни, с хигиенична цел, се пробивали дупки.
16. Става дума за неотдавна (1609-1610 г.) изобретения от Галилей телескоп.
17. Направена от дърво и картон фигура на Смъртта във вид на грамаден скелет с коса присъствала неизменно на карнавала в Соренто.
18. Вигилия – вечерно или нощно богослужение в навечерието на църковен празник.
19. В оригинала: spacca-strommola – детска игра, при която всеки от двамата участници пуска срещу другия свой дървен пумпал; губи този играч, чийто пумпал бива съборен от пумпала на другия играч.
20. В оригинала: mastra vedola; става дума за бесилката.
21. Въжето за бесене. Явно процедурата по обесването се е регулирала от задължителни за изпълнение норми, защото Базиле винаги споменава едни и същи цифри в поговорки, които видимо са били добре познати на читателя. Въжето например е дълго три крачки, краката на обесения трябва да висят над земята на не по-малко от един лакът и така нататък.
22. Изобилието от шеги и поговорки на тема бесилка отговаря напълно на честите екзекуции: в средата на XVI в. Педро де Толедо, вицекрал на Неапол, споменава за осемнадесет хиляди смъртни присъди, които утвърдил по време на своята двадесетгодишна служба.
23. Изречение на шеговит латински: за хвърляне на въдицата (в чуждо имане).
ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ
(LI TRE RI ANIMALE)
Трета забава от четвъртия ден
ТИТОНЕ, СИН НА КРАЛЯ НА ВЕРДЕ КОЛЕ [1], ТРЪГВА ДА ТЪРСИ ТРИТЕ СИ РОДНИ СЕСТРИ, ОМЪЖЕНИ ЗА СОКОЛ, ЕЛЕН И ДЕЛФИН. СЛЕД ДЪЛГО ПЪТЕШЕСТВИЕ ГИ НАМИРА, А ПО ОБРАТНИЯ ПЪТ СРЕЩА ЕДНА ПРИНЦЕСА, ЗАТВОРЕНА В КУЛА ОТ ДРАКОН; ТОЙ ДАВА ЗНАК НА ТРИМАТА СИ ЗЕТЬОВЕ И ВСИЧКИ МУ ИДВАТ С ГОТОВНОСТ НА ПОМОЩ. КАТО УБИВА ДРАКОНА И ОСВОБОЖДАВА ПРИНЦЕСАТА, ТИТОНЕ СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ, А СЛЕД ТОВА ЗАЕДНО СЪС ЗЕТЬОВЕТЕ И СЕСТРИТЕ СИ СЕ ЗАВРЪЩА В СВОЯТА СТРАНА.
Слушателите били трогнати силно от милостта, която Маркучио оказал на Пармиеро, и се съгласили, че добродетелта е богатство, което нито времето ще изхаби, нито бурята ще отнесе, нито червеи ще го изтребят за разлика от другите житейски блага, които - както идват, така и си отиват; и ако нещо е придобито несправедливо, до внуците няма да стигне. Накрая Менека, желаейки да подправи ястието, току-що поднесено от Чека, сложила върху масата на разказите нова приказка.
Живял някога един крал на Верде Коле, който имал три красиви дъщери, в които били влюбени до забрава тримата синове на краля на Бел Прато [2]; но и тримата юноши, поради магия, имали животински облик и затова кралят на Верде Коле не се съгласявал да им даде дъщерите си за жени.
И ето че най-големият от братята, който бил прекрасен сокол, свикал със своето вълшебство всички птици при себе си на съвет, и там се събрали чинки, кралчета, врабчета, щиглеци, мухоловки, сови, папуняци, чучулиги, кукувици, свраки et alia genera pennatorum [3]. Тогава той изпратил всичките, които се явили на неговия повик, да изкълват къде-що има дървета в кралството Верде Коле, така че там да не останат нито цветчета, нито листа.
Вторият брат, който бил елен, свикал дивите кози, зайците, къртиците, глиганите - с една дума, всички диви животни в странат, и им заповядал да унищожат къде-що има посеви по земята, така че и тревичка да не остане.
А третият, който бил делфин, се сговорил със стотици морски чудовища и те предизвикали в морето такава буря, че край бреговете на кралството не останал нито един цял кораб.
Като видял, че работата върви на зле, и като нямал средства да възмезди всичките загуби, които му причинили тримата диви влюбени, кралят се съгласил да им даде дъщерите си, само и само да се избави от бедите. Зетьовете дошли и без всякакви празници и музика просто взели всеки своята жена от кралството. А когато младите невести напускали родния си дом, майката, кралица Градзола, им подарила по един еднакъв пръстен, като им казала, че ако им се случи да се разделят и след дълго време да се срещнат отново или да видят някого от своя род, ще могат да се разпознаят по тези пръстени.
И така, те се простили със своите родители и всяка заминала по пътя си. Соколът отнесъл Фабиела, най-голямата от сестрите, на една планина, толкова висока, че, издигайки се над облаците, стигала с върха си там, където няма дъжд, и я настанил в прекрасен дворец с всичката чест, подобаваща на кралица. Еленът отвел Васта, втората сестра, в толкова гъста гора, че сенките, свикани от Нощта, не знаели как да намерят изход, за да се включат в кортежа ѝ; там, в чудесен дом, сред градина, пълна с всякакви красоти, заживял с нея, както подобава на равна с него. А делфинът, като сложил Рита, най-малката, на гърба си, доплувал с нея до самата среда на морето, където на живописна скала я чакал такъв дворец, какъвто би стигнал и за трима крале със семействата им.
В същото време Градзола родила прекрасно момче, което нарекли Титоне. Когато Титоне станал на петнадесет години, видял как майка му тъгува за трите си дъщери, които било съдено да даде на трима мъже с нечовешки облик, и оттогава не била чувала нищо за тях. Той пламнал от силно желание да пътешества по света, докато не разбере нещо за сестрите си. Дълго молел баща си и майка си и накрая те го пуснали, като му дали всичко необходимо за изпътя и свита, подобаваща на сана му; а на прощаване кралицата му връчила пръстен, същия като тези, които дала преди това на дъщерите си.
И Титоне не оставил нито една тъмна дупка в Италия, нито една колиба във Франция, нито един ъгъл в Испания, където да не разпитвал за сестрите си; обходил цяла Англия, пресякъл Фландрия, видял Полша; с една дума, стигнал до краищата на Изтока и Запада, като изгубил всичките си слуги - кого по кръчми, кого по болници - и останал без пукнат грош. Накрая се добрал до върха на голямата планина, където живеел соколът с Фабиела. Докато, извън себе си от изумление, съзерцавал красотата на двореца им, с колони от порфир, със стени от алабастър, с прозорци, поставени в рамки от злато, и с керемиди от сребро, сестра му го видяла през прозореца, наредила да го повикат и го попитала кой е, откъде идва и каква съдба го е довела по тези краища. Когато Титоне казал името на своята страна, на баща си и майка си и своето име, Фабиела разбрала, че е неин брат, а освен това и пръстенът на пръста му се оказал точно като този, който получила някога от майка си. И като го прегърнала с огромна радост, тя, понеже се страхувала, че на мъжа ѝ неговото идване може да не му е приятно, го скрила на едно тайно място. Когато соколът се върнал вкъщи, Фабиела започнала да му говори, че я обзема силна мъка по своите близки. И мъжът ѝ отвърнал: “Остави тези думи, жено; не мога да те пусна при тях, докато сам не реша да отидем заедно”. “Но нека - казала Фабиела - да поканим поне на гости някого от моите родственици, за да получа все пак някаква утеха”. Соколът отговорил: “Нима някой от тях ще дойде да те навести на такова далечно място?” “А ако все пак дойде - продължавала Фабиела, - няма ли да ти бъде неприятно?” “Защо да ми бъде неприятно? - отвърнал соколът. - Достатъчно е, че е една кръв с тебе, за да го обикна като зеницата на окото си”.
Като чула от мъжа си тези думи и се ободрила, Фабиела извела от укритието брат си и го представила на сокола, а той казал на шурея си: “Пет и пет прави десет, а любовта идва през ръкавиците, както водата през ботушите! [4] Добре дошъл, смятай, че си в твой дом. Ползвай се от всичко и прави всичко, каквото пожелаеш!” След това соколът наредил на слугите си да почитат госта и да му служат така, като служат на самия него.
Когато Титоне прекарал в планината петнадесет дена, дошло му на ум да навести и останалите свои сестри. Той поискал от сестра си и от зет си позволение да замине и соколът му дал едно от своите пера с думите: “Носи това перо със себе си навсякъде, скъпи Титоне. Може би ще дойде време, когато ще го оцениш повече от цяла хазна. Така че го пази, а когато имаш нужда от помощ, хвърли го на земята с думите: “При мене, при мене!”, след което ще ми бъдеш благодарен”.
Като завил перото с хартия и го сложил в кесията си, след почтително сбогуване, Титоне тръгнал на път. И като изминал безмерно дълго разстояние, стигнал до гората, където живеел еленът със сестра му Васта. Принуден от глада, той се промъкнал в градината, за да откъсне няколко плода, и сестра му го видяла. Като го познала по същия начин, по който го познала Фабиела, тя го започнала с мъжа си, който му оказал всякакво гостоприемство, отнасяйки се с него, както подобава на достоен принц. А когато след петнадесет дена почивка Титоне поискал да тръгне, за да търси третата си сестра, еленът му дал косъм от козината си, като прибавил към подаръка същите думи, които му казал соколът, когато му дал перото.
Като се отправил на път със запаса от парите, които му дал соколът - и с още толкова, които му дал еленът, - Титоне странствал, докато не стигнал до края на земята, и тъй като по-нататък не можело да се върви пеш, качил се на един кораб с намерение да разпита за сестра си по всичките острови. И плавал той с попътен вятър по морето, докато не стигнал до острова, където живеел делфинът с Рита. Едва успял да слезе на брега, когато сестра му го видяла и го познала, както го познали и останалите. Зетят му оказал множество любезности, а когато Титоне се приготвил да си тръгне, за да се види най-накрая след дългото отсъствие с баща си и майка си, делфинът му подарил една от своите люспи [5], като казал същото, което казали и другите зетьове. След това Титоне се отправил на път.
Като слязъл на земята и не изминал и половин миля от брега, той се озовал в гора, която била безмитно пристанище на страха и тъмнината, с ежедневни панаири на безпомощност и ужас, и там се натъкнал на едно езеро, което целувало краката на дърветата, молейки ги да не го показват на безобразията, които причинява Слънцето. Сред езерото се издигала огромна кула, в прозореца на която Тотоне видял прекрасна девойка в краката на спящ дракон.
Като видяла приближилия се Титоне, девойката заговорила тихо и жално: “Добри момко, изпратен може би от Небето, за да утешиш моята нищета на това място, където никога не се е показвало християнско лице! Изтръгни ме от лапите на тиранина дракон, който ме похити от дома на моя баща, краля на Киара Вале [6], и ме заточи в тази проклета кула, където се задъхвам от плесен и мъка!”
“Ох - отвърнал Титоне, - как да ти помогна, красавице моя? Как да мина през това езеро? Как да се кача в кулата? Как да се приближа до този страшен дракон, който само с погледа си внушава ужас и сее страх, от което човек се насира? Но успокой се, почакай малко, ще видим дали няма някой друг с по-дълга тояга, за да прогони гадината. Крачка по крачка, както е казал Градасо [7]. И нека видим най-напред какво съм стиснал в юмрука си: яйце или вятър? [8]
Той хвърлил на земята перото, косъма и люспата, които получил от своите зетьове, с думите: “При мене! При мене!”. И както в летния зной от капките вода, падащи на земята, се появяват жаби, така и пред тях, изневиделица, застанали соколът, еленът и делфинът, които в един глас казали: “Ето ни, какво искаш?”
Като ги видял, Титоне казал силно зарадван: “Нищо друго, само да измъкнете нещастната девойка от лапите на дракона, да я изведете от кулата, да разрушите всичко тук, а красавицата да отведете в дома ми за моя невеста”. “Спокойно - отвърнал соколът. - Бобът е скрит там, където най-малко можеш да го намериш [9]. С нас ще обходиш на кон един карлин и пак ще остане място [10]. “Да не губим време - прибавил еленът. - Бедите, като макароните, трябва да се употребяват горещи”.
И соколът призовал ято огромни грифове, които влетели през прозореца на кулата, вдигнали девойката и я пренесли над езерото там, където стоял Титоне със своите зетьове. И ако отдалече тя му се струвала като Луната, отблизо красотата ѝ не отстъпвала на Слънцето. Но докато я прегръщал, говорейки ѝ всякакви нежни думи, драконът се събудил и като скочил през прозореца, заплувал стремително да го погълне. Тогава еленът повикал на помощ цял отряд лъвове, тигри, пантери, мечки и котки маймуни [11], които се нахвърлили вкупом върху дракона и го разкъсали с ноктите си. Когато всичко свършило и Титоне понечил да напусне гората, делфинът казал: “Искам и аз да ти бъда с нещо полезен”. И за да не остане спомен за това проклето и нещастно място, развълнувал така морето, че то, като излязло от пределите си, връхлетяло кулата и я разрушило до основи.
Виждайки всичко това, Титоне започнал да благодари на своите зетьове и накарал своята невеста да направи същото, защото именно те я избавили от голямото нещастие. А те му отвърнали: “Ние трябва да благодарим на тази прекрасна госпожа, защото заради нея можем да станем такива, каквито бяхме преди. Още в младите ни години, заради една обида, която майка ни нанесе на една фея, бяхме прокълнати да останем в образа на животни, докато не избавим от беда някоя кралска дъщеря. Ето че настъпи дългоочакваният миг, ето че узряха плодовете на офиката [12]! И сега по нов начин дишат гърдите ни и нова кръв тече в жилите ни!”
И с тези думи тримата се превърнали в трима прекрасни юноши. Един след друг те прегърнали своя шурей и стиснали ръката на невестата му, която била на седмото небе от радост. Виждайки това, Титоне възкликнал: “Господи Боже, защо не можем да споделим тази радост с баща ми и майка ми? На криле биха летели от щастие, виждайки своите зетьове толкова млади!” “Още не е късно - отвърнали зетьовете. - Защото срамът да се покажем в животински облик ни принуждаваше да бягаме от хорските очи; но сега, когато по милостта на Небето можем да общуваме отново с хората, бихме искали да се върнем всичките под един покрив заедно с нашите жени и да живеем в обща радост. Така че да вървим по-скоро на път и преди сутрешното Слънце да разтвори чувалите с лъчи в митницата на Изтока, с нас ще бъдат и нашите жени”.
Като нямали със себе си нищо освен коня на Титоне, те извикали, за да не вървят пеш, една прекрасна колесница, теглена от шест лъва, в която се качили петимата и като пътували цял ден, посрещнали вечерта в един крайпътен хан. И докато чакали да стане вечерята, се развличали с това, че четели разните глупости, които пишат по стените посетителите.
Накрая след вечерята младата двойка легнала да спи, а тримата зетьове, като се направили, че също отиват да спят, тръгнали отново на път и така бързали, че на сутринта, когато Звездите срамежливо, като току-що венчала се невеста, се крият от очите на Слънцето, отново били в хана, но вече с жените си. И след като те посрещнали Титоне и невестата му с безмерни обятия и безмерна радост, осмината седнали в колесницата и като изминали дълъг път, пристигнали във Верде Коле, където ги посрещнали с невероятни ласки кралят и кралицата, които се сдобили с внезапно богатство - четири деца, които смятали за изгубени, заедно с приход от трима зетьове и снаха, достойни да бъдат четири колони в храма на Красотата.
Изпратили и на краля на Бел Прато, и на краля на Киара Вале известие за всичко, което станало с децата им; и двамата дошли на голямото тържество, за да прибавят мазнината на своето веселие към пинято маритатото [13] на общото щастие, като приключат с някогашните беди, защото
час веселие да си доставиш,
сто години мъки ще забравиш.
1. Зелен хълм.
2. Красива ливада.
3. И прочее видове пернати.
4. Така казвали, когато по някаква причина било неудобно да се свалят ръкавиците при ръкостискане (например, когато носели доспехи). Зетят дава на шурея си да изпита едновременно и сърдечност, и сдържаност, и чувство за дистанция.
5.Ако съдим по многобройните скулптурни изображения на делфини от XV–XVII в. (“Фонтаните с делфини” в Рим, Салерно, Прато и много други градове), някога са смятали, че делфините имат люспи.
6. Светла долина.
7. Името на Градасо (сарацински цар, персонаж от поемата на М. Боярдо “Влюбеният Роланд” и поемата на Л. Ариосто “Неистовият Роланд”) е влязло в италианската реч като нарицателно за човек, който се хвали безмерно със силата си. В нарицателна употреба това име означава гигант с неимоверна сила и тук смисълът на изречението е следният: даже силният човек трябва да постъпва обмислено, без да бърза.
8. Смисълът на израза е: да видим дали няма да ни помогне нещо, което още не е изпробвано.
9. Визира си боба, който слагали в сладкиша по време на празника “Тримата царе” (5 януари), за да го търсят децата - старинна традиция у редица европейски народи.
10. Неаполитанският карлин по времето на Базиле имал диаметър около 20 мм.
11. В оригинала е именно така: gatte maimune. Звучи близо до Gatto Mammone, Котка Мамон - фантастичен звяр от народните приказки.
12. Така казвали за събития, които трябвало да бъдат чакани дълго и мъчително. С плодове от офика се хранели жителите на планинските местности, бедни на плодни растения. Събраните плодове слагали в мокра слама и постепенното им ферментиране ги правело бавно годни за ядене.
13.В оригинала: pignato maritato. На съвременнен италиансик: pignatta maritata. Празнично месно ястие (буквално: омъжена тенджера).
СЕДЕМТЕ ПАРЧЕТА СЛАНИНА
(LE SETTE COTENELLE)
Четвърта забава от четвъртия ден
БЕДНА СТАРИЦА БИЕ ЛАКОМАТА СИ ДЪЩЕРЯ, ЧЕ Е ИЗЯЛА СЕДЕМ ПАРЧЕТА СЛАНИНА; ЕДИН ТЪРГОВЕЦ, КАТО ПИТА КАКВА Е ПРИЧИНАТА ЗА НАКАЗАНИЕТО И ЧУВА, ЧЕ ДЕВОЙКАТА ВРЕДИ МНОГО НА ЗДРАВЕТО СИ, Я ВЗЕМА ЗА ЖЕНА. ТЯ ОБАЧЕ НЕ ИСКА ДА РАБОТИ. КАТО СЕ ВРЪЩА ОТ ПЪТУВАНЕ, СЪПРУГЪТ Ѝ ОТКРИВА ВКЪЩИ ЦЯЛ ЛЕНЕН ПЛАТ, ИЗТЪКАНО С ПОМОЩТА НА ФЕИТЕ, И, ОТНОВО ИЗМАМЕН ОТ ЖЕНА СИ, ОБЕЩАВА ПОВЕЧЕ НИКОГА ДА НЕ Я КАРА ДА РАБОТИ, ЗА ДА НЕ БОЛЕДУВА.
Всички благославяли устата на Менека, която разказала приказката за омагьосаните крале толкова изкусно, че някогашните събития сякаш оживели пред очите на слушателите; и това събудило ревността на Тола, която била готова да излезе от кожата си, само и само да достигне висотата на Менека. И ето, като се изкашляла, тя започнала:
- Няма поговорка, която да не казва половината или всичко [1]. И този, който е казал: “лицето криво, а съдбата права”, е знаел как е уреден светът и вероятно е чел историята на Антуоно и Пармиеро [2]:
“Антуоно, птицата небесна
ще хванеш лесно в храстите завряна”.
Защото опитът показва, че нашият живот е пряко изображение на блажената страна, в която колкото повече ореш, толкова повече са ти скъсани гащите [3], в която дебелее този, който не прави нищо, а само отваря уста, за да му падне сама хапката вътре. И няма защо да се съмняваме, че педалът на Фортуна [4] и нейните трофеи попадат на вонящи корабчета, а не на красиви, обилно смазани галери [5] и това, което ще чуете сега, е потвърждение на моите думи.
Живяла някога една бедна старица, която освен вретено не била държала нищо друго в ръце от самото си раждане, но и от това нямала нужда, защото не предяла, не тъчала, а точела дълги слюнки пред хората на улицата, ходейки от врата на врата да проси милостиня. Както обикновено става, “там ще поплачеш, там ще излъжеш и пак ще оцелееш”; та ето - проглушила тя слуха на жените, от тези, които имат добро сърце под ребрата и слаби врати на мазето, че непременно трябва да нахрани по-обилно единствената си дъщеря, която е болна, немощна и кльощава. С една дума, така или иначе, ходила и измъкнала от добрите хора седем парчета сланина. Понесла ги към къщи, а по пътя начупила наръч съчки и като стигнала, накарала дъщеря си да напали огън и да приготви сланината, докато тя мине през съседите си градинари и изпроси нещо зелено за обяда.
Сапорита, дъщеря ѝ, взела едно от парчетата сланина, опърлила му кожата, сложила го в тенджерата и започнало да го вари. Сланината кипи в тенджерата, а в гърлото на девойката сякаш котки драскат, защото миризмата, която плъзнала по цялата къща, завързала смъртен бой с нейния апетит и започнала да изпраща допитвания до банката на стомаха ѝ. Известно време тя се противяла на натиска, но скоро, очарована от аромата, който идвал от тенджерата, пришпорвана от природната лакомия и притисната до стената от глада, който я ръфал като куче, решила да опита едно малко късче, което намерила за толкова вкусно, че си казала: “Който се страхува, да стане полицай! [6] Щом съм жива днес, трябва да си хапна, умра ли утре, няма как да стане. А случи ли се нещо, имам на гърба си доста кожа - да се разплатя за свинската!”
Като казала това, тя се заела с първото парче сланина; след това, чувствайки, че стомахът ѝ се стяга все по-силно, посегнала към второто, към третото и така тихичко, едно след друго, изяла всичките седем парчета.
Когато работата била вече свършена, Сапорита се замислила за последствията и започнала да си представя как седемте парчета сланина ще ѝ заседнат на гърлото, когато се върне майка ѝ. И намислила как да поправи нещата: взела една стара обувка, разрязала подметката на седем парчета и ги сложила в тенджерата.
И ето че майка ѝ се върнала, носейки в полата си една зелка, нарязала на дребно всичко, за да не пропадне нито едно парченце, сложила нарязаното във врящата вода, добавила мазнина, която ѝ дал кочияшът от запасите за смазване на каретата, разпънала парче плат върху разсъхналия се сандък, извадила от торбата си две парчета корав хляб и като го разтрошила, прибавила и него в тенджерата.
Но когато започнала да се храни, майка ѝ скоро разбрала, че зъбите ѝ не са като на обущар и че парчетата сланина, както става в “Метаморфозите” на Овидий, са се превърнали в биволска кожа. Тя се обърнала към дъщеря си и казала: “Какво си направила, свиньо проклета? Какви боклуци си наслагала в яденето? Смяташ стомаха ми за стара обувка, та си решила да му сложиш подметка? Веднага си признай, иначе ще съжаляваш, че си се родила; нито една кост няма да оставя по тебе здрава!”
Сапорита се опитвала да се отбранява, но понеже майка ѝ настъпвала все по-силно, хвърлила вината върху парата от тенджерата, която до такава степен замъглила очите ѝ, че допуснала непростима грешка. Тогава старицата, след като обядът ѝ бил окончателно провален, хванала метлата и започнала да налага дъщеря си от всички страни, все едно я върти на струг, като седем пъти започвала и спирала от умора, а след това с нови сили се залавяла да удря където ѝ попадне.
На воплите на девойката притичал в къщата един търговец, който случайно минавал оттам. Като видял ожесточението на старицата, той измъкнал метлата от ръцете ѝ и извикал: “Какво е направила нещастната девойка, че смяташ да я убиеш? Какво искаш - да я накажеш или да ѝ извадиш душата? Не те ли е срам да я измъчваш така?” “Ти не знаеш какви ги върши - отвърнала досетливата старица. - Тази безсрамница, макар че вижда моята нищета, не ме почита като майка изобщо; иска да ме разори за лекари и за лекарства. Казвам ѝ: днес е горещо, не работи много, за да не се разболееш, няма да мога да се грижа за тебе. А тя, упоритата, прави всичко напук на майка си - работи и работи като обезумяла и не иска да спре, докато не напреде седем вретена. А не мисли, че ако ѝ изскочи на сърцето пришка, ще легне за няколко месеца в леглото”.
Търговецът, като чул тези думи, решил, че девойката ще стане добра фея в неговата къща, и казал на старицата: “Спри се, аз ще избавя дома ти от тази напаст. Ще взема дъщеря ти за жена и ще я отведа при мене, където ще живее като принцеса! Защото аз, по милостта на Небето, имам кокошки, храня прасе, развъждам гълъби и у дома е съвсем тясно от многото неща вътре! Тъй като - да бъда благословен отгоре и зло око да ме подмине - имам там бъчви с пшеница, сандъци с брашно, делви с масло, гърнета с мас, парчета сланина, лавиците пращят от съдове, дървата са подредени на цепеници, въглищата са на купчини, а пълен шкаф с бельо и съпружеското ложе чакат; освен това от наеми и ренти живея като господар и на скорошния панаир ще вложа петдесет дуката, та ако ми провърви, ще стана истински богаташ”.
Виждайки какъв късмет се излял върху нея като дъжд, когато най-малко очаквала, старицата хванала за ръка Сапорита, приближила се до търговеца и казала, както е прието в Неапол: “Вземи я, тя е твоя от тази минута за много години; бъдете здрави и да имате добро потомство!”
Търговецът прегърнал Сапорита и я завел вкъщи, като зачакал с нетърпение деня на панаира, за да отиде там по търговски дела. А когато дошъл понеделник, станал прано сутринта, отишъл на мястото, където се събирали селянките, купил осемдесет къдели лен, откарал ги у дома и ги връчил на Сапорита със следните думи: “Сега преди колкото ти душа иска, в този дом няма такава злобна глупачка като майка ти - ти ѝ предеш пълни вретена, а тя ти троши ребрата! Затова пък аз за всяка една десета част от всяко вретено десет пъти ще те целуна, а за всяка изпредена къделя - сърцето си ще дам! Работи с най-голямо удоволствие! А като се върна от панаира, ще ми дадеш преждата и ще те накарам да ми ушиеш риза с червени ръкави, по краищата с кантове от зелено кадифе!” “Хайде, изчезвай по-скоро - процедила тихо, през зъби, Сапорита. - Ей сега ще напреда всичко. Ама ще има да вземаш. И ако чакаш, че ще ти шия ризи, по-добре не изхвърляй вехтата, че сигурно ще ти потрябва. Намерил на кого да го каже. Да не съм пила от черна коза мляко, че да изпреда толкова лен за двадесет дена? Дано потъне корабът, който те доведе в нашата страна! Върви, много дни има, а ще намериш вкъщи прежда, когато си видиш ушите!”
И така, мъжът ѝ заминал; а тя, колкото лакома, толкова и мързелива, не мислела за нищо друго, само вземала всеки ден от килера по една кесия брашно и една бутилка масло, печала сладки дзеполи и препърлени пици и от сутрин до вечер ту мелела със зъби като мишка, ту страдала от диария като малко прасенце.
Но дошъл денят да се връща мъжът ѝ и Сапорита започнал да я хваща запек, представяйки си гръмотевиците и мълниите, които ще се разразят над нея, когато търговецът види лена непокътнат, а сандъците и гърнетата празни. И ето че взела един дълъг прът, намотала на него четири парчета недарачен лен, надянала на горния край една кратуна, привързала пръта към перилата на терасата, и започнала да върти едно огромно вретено от терасата до земята, като вместо чинийка с вода поставила голяма тенджера с отвара от макарони [7].
И докато предяла нишки, тънки като корабни въжета, пръскайки при всяко потапяне на пръстите си във водата минувачите, както се прави в дните на карнавал, минали оттам по улицата три феи, които, виждайки абсурдната сцена, така се разсмели, че едва не се пукнали от смях. И като награда за отличното забавление се отблагодарили на Сапорита със следния вълшебен дар: всичкият лен в къщата се оказал не само изпреден, но и изтъкан, и избелен. Това станало мигновено, като с един жест на ръката; и Сапорита плувала в мазнината на радостта, виждайки какъв дъжд от дарове на Фортуна се е излял върху нея от Небесата.
А за да не последва ново засушаване от страна на мъжа ѝ, тя легнала в леглото, като насипала под чаршафа порядъчно количество орехи. Когато търговецът влязъл в дома си, Сапорита започнала да охка, обръщайки се от една страна на друга, и орехите така пукали под тялото ѝ, че все едно пукат костите ѝ. И когато мъжът ѝ попитал как се чувства, Сапорита отвърнала с жалостно-прежалостно гласче: “По-зле не може да бъде, мъжо; една костица не ми остана здрава. Ти да не мислеше, че това е шега, че да изпредеш осемдесет кадели лен за двадесет дена, а и плат да изтъчеш, е като за овцете наръч трева да наскубеш? Не ме доближавай, мъжо, не ме докосвай, остави ме на мира; не си платил за мене на майка ми; имаш щастие, че тя така сглупи, като ме даде на тебе. Внимавай, че ако умра, няма да ти роди друга. И повече не смей да ме награждаваш с такава безумна работа, защото не искам да намотавам твоя лен така, че да размотая до край нишката на живота си!”
И мъжът ѝ, като я милвал нежно, казал така: “Остани жива и здрава, жено, защото тъкачният стан на твоята любов ми е по-скъп от всичките платове на света! Сега разбрах колко права е била майката ти, която те наказваше за тежкия труд, виждайки, че си губиш здравето. Но бъди спокойна, скъпа; няма окото си да пожаля, само и само да те излекувам. Почакай, мигом ще доведа лекар!” И с тези думи изтичал да вика месер Катруополо.
В същото време Сапорита изяла орехите и изхвърлила черупките през прозореца. Лекарят дошъл, пипнал ѝ пулса, погледнал ѝ лицето, проверил ѝ урината, подушил нощното гърне и, като се посъветвал с Хипократ и Гален, казал, че болестта ѝ се състои в прекомерна кръв и недостиг на труд. Търговецът решил, че лекарят говори глупости, и като му дал един карлин, го изпратил да си върви; а когато поискал да потърси друг лекар, Сапорита казала, че няма повече нужда, защото от един само поглед на любимия всичките болки ѝ минали. И тогава съпругът ѝ, прегръщайки я страстно, обещал, че отсега нататък ще живее, без да се труди изобщо, защото не се сади на една земя и лозе, и зеле, и няма случай
и бъчвата да е пълна, и слугинята да е пияна.
1. В оригинала: “Non se dice mutto che non sia miezo o tutto”; което ще рече, че всяка поговорка е измислена и се употребява не напразно, а може да има и не един смисъл.
2. Герои от неаполитанския народен фарс, текстове от който влизали в състава на популярни издания.
3. Става дума за Paese di Cuccagna, Страната на изобилието - в италианския фолклор и популярната сатирична литература: гротесково изображение на несправедливостите и абсурдните явления в обществения живот.
4. С който върти своето колело.
5. Обилно смазаната галера означава трудолюбив и усърден в науките човек; маслото (подразбира се масло за лампа) е метонимия на нощното бдене над книгите.
6. Неаполитанска поговорка, която Базиле споменава нееднократно и чийто смисъл е: “Смелият няма да се уплаши и ще открадне, а полицейски служители стават страхливците”.
7. По време на предене предачката мокрела нишката с вода или със слюнка.
ДРАКОНЪТ
(LO DRAGONE)
Пета забава от четвъртия ден
ИНТРИГИТЕ НА ЕДНА КРАЛИЦА ИЗПРАЩАТ МИУЧО НА МНОГО ИЗПИТАНИЯ, ОТ КОИТО ТОЙ СЕ ИЗБАВЯ С ПОМОЩТА НА ЕДНА ВЪЛШЕБНА ПТИЧКА. НАКРАЯ КРАЛИЦАТА УМИРА И СТАВА ЯСНО, ЧЕ МИУЧО Е КРАЛСКИ СИН. ТОЙ ОСВОБОЖДАВА МАЙКА СИ И ТЯ СЕ ОМЪЖВА ЗА КРАЛЯ.
Приказката за седемте парчета сланина така добавила мазнина към удоволствието на принца, че тя преляла през ръба на чинията, когато се наслаждавал на глупавото лукавство и на лукавата глупост на Сапорита [1], толкова изкусно изобразени от Тола. Но ето че Попа, като не искала изобщо да отстъпва на Тола, излязла в откритото море на приказките и започнала така:
- Който мисли зло на другия, вреди на себе си; който иска да хване ближния в капана на интригите и измамите, често сам пада в него, както ще чуете от приказката за една кралица, която сама приготвила клопката, в която се уловила.
Казват, че живял някога един крал на Аута Марина [2], чийто трон, поради жестокостта и тиранството, към които дръзвал да посяга, бил зает от някаква магьосница, докато той с жена си се развличал в един замък далече от града. Кралят разпитал една дървена статуя, която давала загадъчни отговори, и тя казала, че ще си върне кралството тогава, когато магьосницата се лиши от своето зрение. Но тъй като тя се обкръжила с бдителна стража и сякаш с носа си подушвала шпионите, които кралят изпращал да ѝ пакостят, убивайки ги като кучета, той изпаднал в такова черно униние, че от омраза към магьосницата лишавал от честта, а след това и от живота всички жени, които успявал да хване в гората до своя замък. И след стотици и стотици жени, които злият жребий завел там за гавра и пагуба, в гората се оказала една девойка на име Порциела, толкова хубава, че по-хубава нямало на земята. Косите ѝ били окови в ръцете на тъмничарите на Амур; челото ѝ - масичка, върху която е подписан договор за покупки от магазина на Грациите, очите ѝ - два фара, подаващи със светлината си сигнал на корабите, за да завият към пристанището на удоволствията, устата ѝ - сладка като мед пътека сред две лехи с рози. Попаднала Порциела в ръцете на краля и той, като я минал по списъка [3], вече се готвел да я убие, но в момента, когато вдигнал кинжала си, някаква птичка пуснала на ръката му неизвестно каква курешка и той така се разтреперил, че изпуснал оръжието. Тази птичка била фея, която преди няколко дена задрямала по обяд в гората, където под навеса на сенките дързостта се вози на кораба на страха, и някакъв сатир се готвел да стори с нея нещо гнусно, но Порциела я събудила. Така че сега, след тази благородна услуга, феята вървяла по следите ѝ, за да ѝ се отплати със същото.
Тогава кралят, като видял случилото се, помислил, че красивото лице на Порциела е секвестирала ръката му, поради което не можал да я заколи, както направил с много други. Той решил, че “един глупак в къщата стига” [4] и не е задължително да окъпе в кръв девойката с оръжието на смъртта, след като е окъпал в нея инструмента на живота; тя можела да умре без проблеми и зазидана в един от килерите под покрива на замъка. Така и направил: зазидал я, отчаяно ридаеща, между четири стени, като не ѝ оставил нито храна, нито питие, за да си отиде по-скоро.
Но птичката долетяла при Полциела през една малка пролука в покрива и като я видяла на ръба на живота и смъртта, започнала да я утешава с човешки език, убеждавайки я да се ободри, защото в отплата за доброто дело е готова да пролее за нея и кръвта си. И виждайки, че бедната девойка умира от глад, хвръкнала навън и ѝ донесла един остро наточен нож, който измъкнала от кралския сандък, за да направи Порциела под покрива дупка откъм кухнята, през която птичката би могла да ѝ носи всеки ден някаква храна.
Като поработила не малко време, Порциела издълбала достатъчна дупка, а когато готвачът отишъл с кофата за вода, птичката се озовала в кухнята и отнесла едно още топло печено пиле, след което, като не знаела как да занесе нещо за пиене, проникнала в килера, където били окачени прекрасни гроздове и взела най-хубавия; и така правила много дни. Едновременно с това девойката помолила птичката да не разказва на никого за нея, освен ако не се намери сигурен начин за нейното освобождение.
А тъй като била бременна от краля, след полагащото се време родила едно прекрасно момче, което хранела с мляко и отглеждала с неуморната помощ на птичката. И когато то поотраснало, птичката посъветвала Порциела да разшири дупката и да отмести няколко дъски от тавана, за да може Миучо (както се казвало момчето) да се промъкне и да слезе по въжето, което птичката донесла; а когато излезе, да сложи дъските на предишното място, за да не се вижда откъде се е спуснал.
Порциела направила всичко, което птичката казала, и като наредила строго на сина си да не казва на никого откъде е дошъл, го спуснала по въжето долу, докато готвачът го нямало. Той се върнал и като видял момчето, го попитал кое е, откъде е дошло и какво търси в кухнята; а Миучо, като помнел какво казала майка му, отвърнал, че е сирак, че се е загубил в гората и търси някой да го приюти.
По време на разговора в кухнята влязъл един придворен, някогашен уредник на кралската трапеза, и като видял живото и умно момче, помислил, че от него би могло да излезе придворен паж, и го завел при краля. Момчето наистина било толкова хубаво и приятно в обноските си, че веднага се харесало на краля, който го приел на служба като паж, а в сърцето си - като син, и наредил да го научат на всичко, което трябва да научи един рицар. И когато Миучо пораснал, станал най-добрия придворен и кралят го обичал най-много от всички - много повече от своя доведен син, който имал от кралицата.
И тя, като намразила Миучо, започнала да мисли как да се избави от него. Но колкото копаели пред него ровове завистта и зложелателството на кралицата, толкова му павирали пътя милостите и благоволенията на краля. Тогава тя решила да излее сапун върху стълбите на неговия успех, за да се подхлъзне и да полети надолу. Една вечер, когато кралят и кралицата, като настроили своите инструменти съзвучно, и засвирили музиката на приятното бъбрене, кралицата казала на мъжа си как Миучо уж се хвалел, че може да построи във въздуха три замъка. Кралят, който бил любопитен и желаел да угоди на жена си, на сутринта - когато Луната, учителката на сенките, заради празника на Слънцето, разпуснала своите ученици да си починат - наредил да извикат Миучо и му казал да построи непременно тези замъци, щом се хвалил, че може да го направи, а ако не ги построи, ще го окачат да рита въздуха с краката си.
Като го изслушал, Миучо отишъл в своята стая и започнал да плаче горчиво, мислейки си от какво крехко стъкло е направена господарската любов и колко скоротечни са господарските милости. И както си седял така, проливайки обилни сълзи, пред него се явила внезапно птичката и казала: “Ободри сърцето си, Миучо, и не се страхувай, защото аз съм с тебе. Ако трябва и от огън ще те измъкна”. Тя го научила да се запаси с картон и лепило и да направи три големи замъка; а когато били готови, извикала три огромни грифа и накарала всеки от тях да върже на шията си по един замък. Докато грифовете се носели високо в небето, Миучо извикал краля, който дошъл с целия двор да се полюбува на зрелището. Като видял на какво е способен Миучо, кралят го заобичал още повече от преди и го дарявал с невиждани милости, с което прибавил сняг към завистта на кралицата и огън към злобата ѝ. От неуспеха си тя стигнала до това, че и сутринта, като се събуждала, и вечерта, като заспивала, мечтаела [5] само за едно: как да извади тази прашинка от окото си. Минало известно време и тя казала на краля: “Мъжо, настана време да си върнем някогашното величие и предишните удоволствия. Защото Миучо казва, че може да ослепи магьосницата и с цената на очите ѝ да откупи за нас изгубеното господство”.
Кралят, живо засегнат, наредил да извикат веднага Миучо и му казал: “Много съм учуден, че в отговор на цялата ми любов и милост ти, след като можеш да ми върнеш трона, от който ме свалиха, стоиш със скръстени ръце и не правиш нищо, за да ме изтръгнеш от тази бедност. Нима не се срамуваш да ме виждаш, че съм изгонен от двореца в гората, от столицата в този негоден замък и, след като някога владеех многоброен народ, се задоволявам сега с една шепа слуги, които едва могат хляб да нарежат и супа в чиниите да сипят. И така, ако не ми желаеш злото, побързай да ослепиш магьосницата, която ми отне достоянието; защото, като затвориш магазина ѝ, ще отвориш път за връщане на моето величие; като угасиш този фенер, ще запалиш отново угасналата и почерняла лампа на моята чест!”
Миучо само отворил уста, като искал да каже, че са го наклеветили или са го сбъркали с някого, защото не е врана да кълве очи, и не е чистач на отходни места да отпушва запушени дупки, но кралят го прекъснал: “Мълчи! Така искам и така ще бъде! И знай, че в обменния магазин на главата ми везните са вече готови: на едното блюдо е наградата, ако изпълниш дълга си, а на другото - наказанието, ако не изпълниш заповедта ми”.
Миучо, готов едва ли не да си бие главата о камъните, оставен да го разиграва човек, на когото ако някоя майка даде дъщеря си, цял живот ще съжалява, се скрил в най-отдалечения ъгъл на двореца и заридал над своята съдба. Тогава птичката, като долетяла при него, казала: “Как може така, Миучо, всеки път си готов да се удавиш в чаша вода. Ако бяха ме убили, щеше ли да плачеш така на погребението ми? Или не знаеш, че мисля повече за тебе, отколкото за себе си? Не се вкисвай, а върви след мене и виж какво ще направя”.
Тя полетяла в гората и започнала да чурулика, докато на нейния зов не се събрали множество птици. И на тази от тях, която се наеме да изкълве очите на магьосницата, обещала да даде защитна грамота, която да я пази от ноктите на ястребите и лешоядите и гаранция за неприкосновеност от пушките, лъковете и арбалетите на ловците и примките на малчуганите.
Намерила се сред птиците една лястовичка, която имала гнездо под гредите на царския дворец и мразела магьосницата, защото, занимавайки се със своите проклети чародейства, я гонела с лютивия си дим. Търсейки начин да си отмъсти, а едновременно с това да получи обещаната награда, тя се наела да свърши работата и се стрелнала като мълния към града. Като влетяла в кралския дворец, лястовичката намерила магьосницата да лежи на мека постеля; две прислужващи девойки ѝ веели с ветрила. Птицата се стрелнала надолу и капнала по една курешка в очите на магьосницата, която тутакси ослепяла. И, като потънала посред бял ден в нощна тъмнина и знаела, че щом се затворят митниците на очите ѝ, ще настъпи край на играта ѝ с кралството, тя надала вопли като душа, измъчвана в ада, хвърлила скиптъра и се скрила в една пещера, където си блъскала главата о камъните, докато не свършили дните ѝ.
Щом магьосницата избягала от града, съветниците изпратили при краля и кралицата вестоносци да им кажат, че могат да се върнат и да живеят отново за свое удоволствие в двореца, защото слепотата на магьосницата им върнала отново слънчевите дни. Като дошъл заедно с тях, Миучо, научен от птичката, казал на краля: “Добре ти служих досега, но магьосницата ослепя, кралството е отново в твоите ръце и ако това е достойно за награда, моля те само за едно: остави ме на спокойствие, не ме пращай повече на такива опасни дела”.
Кралят го прегърнал със силна любов и го сложил до себе си, като му разрешил да не си сваля шапката в негово присъствие, от което такава злоба разкъсала кралицата, че единствено Небето било способно да си я представи: само по дъгата, чието разноцветие се приливало по лицето ѝ, можела да се предвиди пагубната буря, която се готвела да стовари върху нещастния Миучо.
Недалече от тези места живеел един много зъл дракон, който бил роден от една утроба с кралицата; и астролозите, когато ги повикал баща му, за да обяснят смисъла на това произшествие, предсказали, че дъщеря му ще бъде жива, докато е жив драконът, но ако той умре, след него неизбежно ще умре и тя. И само едно нещо ще може да възкреси - ако намажат слепоочията, ключиците и ноздрите ѝ с кръвта на дракона.
Така че кралицата, знаейки злобата и силата на тази твар, намислила да изпрати в лапите ѝ Миучо, уверена, че драконът, без даже да се замисли, ще го лапне като мечка горска ягода. Тя казала на краля: “Миучо е наистина съкровище в твоя дом и ти би бил неблагодарник, ако не го обичаш още повече: защото той се наема да убие дракона, който е толкова враждебно настроен към тебе, макар че е мой брат. Но на мене, наистина, един косъм от главата на моя мъж ми е по-скъп от сто братя”.
Кралят, който мразел до смърт дракона и не знаел как да се избави от него, извикал веднага Миучо и му казал: “Зная, че можеш да се справиш с всичко, стига да поискаш; та ето, макар че направи за мене много, трябва да ми окажеш още една услуга, а след това ще съм целият на твое разположение. Без да губиш време, иди и убий дракона, за което ще ти бъда вечно задължен и ще те наградя за всичките твои заслуги”.
От тези думи Миучо едва не припаднал и когато се върнала способността му да говори, казал: “Отново напаст на главата ми! Все едно вместо от майчина гръд съм бозал мляко от черна коза, че така ме измъчвате! Това не е да брулиш круши от дървото, а да отидеш при дракон, който ще те раздере с лапите си, ще те прогони в преизподнята с муцуната си, ще те направи на парчета с опашката си, ще те разкъса със зъбите си, ще те порази като чума с очите си и ще те изгори с огъня на диханието си! Или искате така смъртта ми? А може би да получа “мъртвешка койка” [6] като награда за това, че ви върнах кралството? Коя проклета душа хвърли на масата тези зарове? Кой син на дявола ви прескочи, че забременяхте с тази идея?”
Тогава кралят, който ставал по-лек от топка, когато трябвало да прескочи дадената дума, и по-тежък от каменен блок, когато трябвало да изпълнява обещания, започнал да тропа с крака и да вика: “Като си ми върнал кралството, върнал си го; а сега мълчи и не губи време! Махни веднага тази чума от кралството ми, ако не искаш да ти махнат главата”.
Обречен всеки час да слуша ту похвали, ту заплахи, ту да получава ласки, ту ритник по задника, да бъде ту на топло, ту на студено, на нещастният Миучо не му оставало нищо друго освен да размишлява за това колко е променлива съдбата в двореца и какво зло щастие е да се познаваш с някой крал. Но, разбирайки, че да спори със силни и зверски жестоки хора, е все едно да дърпа лъв за брадата, той си тръгнал от своя господар, проклинайки съдбата, която го завела в кралския двор, за да съкрати дните на живота му [7].
И когато седял на стълбите пред вратата, сложил лице на колене, обливайки със сълзи обувките си и сгрявайки с въздишки яйцата си, долетяла птичката с тревичка в човката и сложила тревичката на ръката му със следните думи: “Ставай, Миучо! И повярвай, че няма да играеш на “разтовари магарето”, а на “разгром” [8] за живота на дракона. Вземи тази тревичка и щом приближиш пещерата на мерзката твар, хвърли я вътре. Драконът ще бъде налегнат от дълбок сън, ще падне на зумята и тогава го намушкай с меча си отзад. А след като му организираш този светъл празник, върни се веднага тук и всичко ще се нареди по-добре, отколкото би могъл да си мечтаеш. Бъди спокоен, защото зная какво говоря. Върви, времето е по-скъпо от парите; който има време, има и живот пред себе си”.
След тези думи на птичката Миучо станал, запасал меча, взел тревичката и тръгнал към пещерата на дракона, която се намирал в подножието на една толкова висока планина, че три планини, служещи за стъпала по стълбището на Гигантите, не биха стигнали до средата ѝ. Като наближил пещерата, Миучо хвърлил тревичката вътре и когато драконът заспал, влязъл и започнал да го сече на парчета.
В същото време, когато кълцал чудовището, кралицата почувствала силна болка в сърцето и разбрала, че сама си е купила смъртта срещу броени пари. Като повикала мъжа си, тя му разказала всичко, което предсказали астролозите: че от смъртта на дракона зависи живота ѝ и че вероятно Миучо е успял все пак да го убие, защото ѝ става все по-зле и по-зле с всяка изминала минута.
Кралят казал: “Ако си знаела, че животът на дракона е корен и на твоя живот, защо ме убеди да изпратя Миучо? И кой е виновен сега? Ти си навлече бедата, ти ще плачеш, ти счупи чашата, ти ще плащаш”.
Кралицата отвърнала: “Никога не съм предполагала, че това кльощаво същество е толкова пъргаво и силно, че да убие чудовище, с което цяла войска не би се справила; мислех, че от него ще останат само парцали. Напразно си правих сметката без кръчмаря; лодката на моите замисли потъва. Само за една милост те моля: ако ме обичаш, щом умра, вземи една гъба, напоена с кръвта на дракона, и преди да ме погребат, намажи тези и тези части на моето тяло”.
“За любовта, която изпитвам към тебе, това е нищо - казал кралят. - Ако не стигне кръвта на дракона, и с моя ще те намажа, само и само да ти угодя”.
Кралицата искала да му благодари, но се изплъзнали от нея и душата, и думите, защото точно в този миг Миучо завършил разправата с дракона. И не успял да се представи пред краля и да му разкаже всичко за всичко сторено, когато бил изпратен незабавно да се върне и да събере цялата кръв на убитото чудовище.
Но тъй като кралят бил любопитен да зърне подвига на Миучо, тръгнал тайно след него и видял как той излязъл от двореца, а срещу му долетяла една птичка, която попитала: “Къде отиваш?” Миучо отвърнал: “Отивам, където ме изпрати кралят. Размята ме като совалка насам-натам, не ми дава час да си почина”. “А какво ти заповяда?” - продължила птичката. “Да събера кръвта на дракона” - казал Миучо. А птичката отвърнала: “Нещастнико, тази драконова кръв ще бъде за тебе бича кръв [9], от която ще загинеш, защото ще съживи седем твои беди. Кралицата правеше така, че да се подлагаш на все по-нови опасности, докато не изгубиш живота си. И кралят, позволявайки на тази нещица да го оседлае, те подхвърляше като игрален зар, рискувайки живота ти, макар че ти си негова кръв, ти си истинска зелка от кочана му. Но му прощавам, той самият не знае какво прави и не знае какъв му се падаш. Вярвам обаче, че сега естествената любов към тебе ще му разкрие кръвната ви връзка. И че всичките услуги, които си му направил, всичките твои подвизи, достойни за истински наследник на трона, ще обърнат сърцето му и към бедната Порциела, твоята майка, която вече петнадесет години е погребана жива на тавана. О, кой и къде е виждал храмът на Красотата да бъде затворен в един проклет килер!”
Кралят чул думите на феята и си спомнил всичко, което се случило някога; като научил, че Миучо е син на Порциела, че Порциела е била бременна от него и е все още жива в своето заточение, той побързал да отиде в замъка и заповядал да разбият стената. И като видял Порциела, която под грижите на птичката станала още по-красива от преди, притеглил я към себе си със силна любов и не можел да се насити, прегръщайки ту майката, ту сина си, молейки майката да му прости за насилието и жестокостта, а сина си - за опасностите, на които го подлагал. Той облякъл Порциела в най-разкошните одежди, останали от кралицата, и се оженил за нея.
Като знаел вече, че Порциела останала жива, а синът му е излязъл невредим от всичките изпитания благодарение на това, че птичката поддържала живота на Порциела, а на Миучо помагала със съвети, кралят се обявил за вечен неин длъжник, дотолкова, че щял да бъде радостен даже кралството си да ѝ подари. Но птичката отвърнала, че не иска различна награда от тази да се омъжи за Миучо. При тези думи тя се превърнала в най-прекрасната девойка на света, която, за радост на краля и Порциела, се венчала незабавно за Миучо. Докато насипвали над мъртвата кралицата надгробния хълм, младоженците събирали сред горската тишина наръчи [10] от нежност и удоволствие; а след това, за да добавят към своя празник нови тържества, те отишли заедно в двореца, където народът ги чакал с нетърпение. И още повече се зарадвали всички, когато разбрали, че на Порциела се паднал добър жребий заради добрата услуга, която оказала на феята. Така най-сетне нашата приказка потвърждава, че
доброто дело не остава никога напразно.
1. Игра на думи: assaporare (наслаждавам се) и saporita (вкусен).
2. Морски бряг.
3. Иначе казано - след като я изнасилил.
4. Смисълът на поговорката е: “За един път две глупави постъпки са прекалено много”.
5. Итал. sognare, неап. sonnare означава и “сънувам”, и “мечтая”.
6. В оригинала: chiazza morta, жаргонно название на пожизнено място в приют за войници инвалиди.
7. Игра на думи: corte (двор) и fare corte (съкращавам).
8. Названия на игри със зарове.
9. Древните естествоизпитатели (по-специално Плиний Стари) смятали бичата кръв за вредна.
10. Игра на думи: tumolo (надгробен хълм) и tommola (наръч).
ТРИТЕ КОРОНИ
(LE TRE CORONE)
Шеста забава от четвъртия ден
ВИХЪР ОТНАСЯ МАРКЕТА В ДОМА НА ЕДНА ОРКА, ОТКЪДЕТО ТЯ, ОСКЪРБЕНА СЛЕД МНОГО ТРУД, СИ ЗАМИНАВА, ПРЕОБЛЕЧЕНА В МЪЖКИ ДРЕХИ. ПОД ОБЛИКА НА ЮНОША ПОПАДА В КРАЛСКИЯ ДВОРЕЦ, КЪДЕТО КРАЛИЦАТА СЕ ВЛЮБВА В НЕЯ И КАТО НЕ ПОЛУЧАВА ВЗАИМНОСТ, Я ОБВИНЯВА ПРЕД КРАЛЯ В ОПИТ ДА ПОСЕГНЕ НА ЧЕСТТА Ѝ. ОСЪДЕНА ДА БЪДЕ ОБЕСЕНА, МАРКЕТА СЕ ИЗБАВЯ ОТ СМЪРТТА С ВЪЛШЕБНАТА СИЛА НА ПРЪСТЕНА, ПОДАРЕН Ѝ ОТ ОРКАТА, И СЛЕД СМЪРТТА НА СВОЯТА ОБВИНИТЕЛКА СТАВА КРАЛИЦА.
Приказката на Попа харесала на всички безмерно; те били радостни от добрия изход на случката с Порциела, но не се намерил нито един желаещ да ѝ завижда; защото, преди да достигне до сана на кралица, едва не загубила сана на жив човек. Тогава Антонела, виждайки как нещастията на Порциела развълнували принца и принцесата и желаейки да им повдигне малко духа, започнала така:
- Истината, господари мои, излиза винаги като масло на повърхността, а лъжата е огън, който не може да бъде скрит; тя е като ново модерно оръжие, което убива самия стрелец; и не напразно наричат измамник този, който не държи на думата си, защото измамата изгаря не само всичките добродетели и блага, които човекът носи в гърдите си, но и самата обвивка [1], в която се пазят, а с това ще се съгласите веднага, щом чуете моята приказка.
Живял някога един крал на Валете Скуосе [2], който нямал деца и по всяко време, и на всяко място говорел: “О, Небе, изпрати ми наследник на престола, за да не се прекъсне родът ми!” Но веднъж, когато се разхождал в градината, обзет от тази дълбока душевна скръб, той произнесъл същите думи думи и чул внезапно как от листата му отговорил глас:
Дъщеря ли искаш, надалеч да свърши,
или син желаеш, за да те довърши?
Смутен от това предложение, кралят недоумявал какво да избере. За да се допита до най-мъдрите си придворни, той се върнал веднага в двореца и тозчас повикал своите съветници, като им наредил да обмислят въпроса. Едни отвърнали, че е по-добре да се цени честта повече от живота; други, напротив, че животът, съществено благо, е по-скъп от честа, която не е повече от външно украшение. Първите твърдили, че да си загубиш живота не е кой знае какво нещо, защото той изтича като вода, а богатствата - подпорите на живота - се постигат само със стъкленото колело на Фортуна [3]; трябва обаче да се пази честта - вечно достояние, което води по пътя на славата и се изписва върху скрижалите. А вторите още по-упорито доказвали, че трябва да се мисли преди всичко за живота, заради който хората създават потомство, сбират имущество, поддържат величието на дома; и тъй като честта не е нищо друго освен хорско мнение за добродетелите, загубата на една дъщеря поради някакъв удар на съдбата няма да постави под съмнение добродетелта на бащата и няма да опетни честта на дома му.
Намерили се обаче и такива, които казали, че честта не е скрита в женската рокля и че добрият господар трябва да се грижи повече за благото на народа, отколкото за своите интереси; избягалата дъщеря ще донесе на бащиния дом само краткотраен срам, а злият син ще подпали и дома, и държавата. И затова, ако кралят иска деца и му предлагат избор, нека избере да има дъщеря, за да не излага на опасност живота си и мира в страната.
Тази мисъл се сторила на краля най-убедителна; той отишъл обратно в градината, където повторил отново това, което казал преди, а когато чул същия отговор, казал веднага: “Дъщеря! Дъщеря!” И като се върнал у дома, вечерта - когато Слънцето кани часовете на деня да отидат и да погледат забавната суетня на Антиподите - легнал с жена си в постелята и след девет месеца вече имал чудесна дъщеря. Но от първите дни на момичето започнали да го пазят в укрепен и добре охраняван дворец, не пропускайки никакви мерки, за да предотвратят печалната му участ, като освен това го възпитавали усърдно в достойнствата, подобаващи на една принцеса. А когато дъщерята поотраснала, без да се бавят, започнали преговори да я омъжат за краля на Перде Сино [4].
Но едва я сватосали, в същия миг, когато девойката напускала дома си (откъдето нито един път още не била излизала), за да отиде при своя жених, завъртял се силен вихър, който я вдигнал нагоре и я отнесъл от погледа. Като я пренесъл по въздуха, вихърът я спуснал пред дома на една орка, посред някаква гора, която записала Слънцето в списъка на вредителите, защото убило отровния Питон [5].
Там Маркета (така се казвала принцесата) срещнала една старица, която орката оставил да пази къщата, и тя ѝ казала: “Ох, бедната ми, тук ли намери да попаднеш? Горко ти: като се върне орката, стопанката на тази къща, и три торнезе не би струвала кожата ти, защото за нея няма по-вкусна храна от човешкото месо; моят живот е в безопасност, докато се нуждае от мене, пък и нейните зъби се гнусят от мизерната ми плът, измъчена от припадъци, пристъпи, дрисъци и диарии. Но знаеш ли какво ще направим? Ето ти ключовете от къщата: влез вътре, подреди стаите, изчисти всичко, а когато дойде орката, се скрий да не те види, а аз ще ти нося храна. Пък след това - кой знае? По милостта на Небето времето върши велики дела. Накратко, с разум и търпение даже морето да преплаваш, в буря няма да попаднеш”.
Неволята учи, затова Маркета взела ключовете, влязла в жилището на орката и хващайки най-напред метлата, изчистила и измила така пода, че върху него можело да се ядат макарони. След това, като взела парче сланина, натъркала всички пейки, маси и орехови сандъци до такъв блясък, че ставали да се използват за огледало. И едва успяла да оправи постелята, когато чула стъпките на върналата се орка и се скрила в бъчвата, където държали зърното.
Орката, като намерила в къщата необичаен ред, се зарадвала, извикала старицата и попитала: “Кой подреди тук така приятно за окото?” А когато старицата казала, че тя е направила това, орката отвърнала: “Когато слугите правят повече, отколкото господарите искат, или са ги излъгали с нещо, или искат да ги излъжат. Но да сложим шушулка в дупката [6]; поработила си отлично, значи ти се полага по-лакомо късче”.
Като казала това, орката седнала да обядва, след което заминала отново някъде и, когато се върнала, открила в дома си поредните новости: всичката паяжина под тавана била изметена, всичките медни тигани и съдове, лъснати до блясък, били окачени по стената, всичкото мръсно бельо, изварено на огъня, сияело с ослепителна белота. Като изпаднала в неописуем възторг, орката обсипала старицата с хиляди похвали, казвайки ѝ: “Нека те дари Небето с велики дарове, госпожо моя Пентароза, та век да цъфтиш и да не увехнеш: така радваш сърцето ми със сърдечната си дружба, че сега живея като в куклен дом, а в постелята спя като новобрачна”.
От похвалите на своята господарка старицата хвръкнала на седмото небе и не преставала да тъпче Маркета с вкусотии като кастриран петел за празник. Когато орката пак заминала някъде, тя казала на Маркета: “Бъди внимателна; дойде време да си опиташ щастието. Така че поработи добре с ръцете си, за да зарадваш орката; но помни, и да ти се кълне във всичките съзвездия на Зодиака, не ѝ вярвай; а когато се закълне в трите си корони, тогава ѝ вярвай, защото нещата ти ще тръгнат като по вода и сама ще видиш, че съм те посъветвала по-добре и от родна майка”.
Като чула тези думи, Маркета заклала една тлъста гъска, ощипала я, изкормила я, напълнила я с шунка, риган и чесън, сложила я на шиш, изпекла апетитни странголаприевете [7] и, като покрила масата, украсила я с розови цветчета и кедрови клонки.
Орката се върнала и, виждайки тази подредба, едва не подскочила до тавана; тя извикала старицата и ѝ казала: “Признай кой направи това”. “Яж спокойно - отвърнала старицата - и не питай много; добре е, че има кой да ти служи и да прави всичко за твое удоволствие”. Орката започнала да се храни, а вкусните мръвки, приготвени от Маркета, стигали чак до петите ѝ, така че тя отново заговорила: “Кълна се в трите думи на Неапол [8], че ако разбера коя е тази прекрасна готвачка, ще съм цялата на нейно разположение”. И още: “Кълна се в трите лъка и трите стрели, че ако я видя, ще остане завинаги в сърцето ми. Кълна се в трите свещи, които палят, подписвайки договор с нощта; кълна се в тримата свидетели, които стигат, за да осъдят някого на смърт; кълна се в трите педи въже, което е достатъчно да се направи примка; кълна се в трите неща, от които човек би напуснал дома си: воня, сажди и зла жена; кълна се в трите неща, на които се крепи къщата: зеполе, топъл хляб и макарони [9]; кълна се в трите жени и едната гъска, които правят цял пазар; кълна се в тримата най-добри певци на Неапол: Джовани с количката [10], Компа Юно [11] и Краля на музиката; кълна се в трите F на добрата риба: тлъста [fritto], изстудена [frisco] и скоро уловена [futo]; кълна се в трите S, по които ще познаеш истинския влюбен: самотен [sulo], бодърстващ [solliceto] и криещ чувствата си [secreto]; кълна се в трите неща, необходими на добрия търговец: кредит, смелост и успех; кълна си в трите вида мъже, около които се върти проститутката: самохвалковци, красиви юноши и глупаци; кълна се в трите неща, необходими на крадеца: очи, за да следи, ръце, за да хваща, и крака, за да бяга; кълна се в трите неща, които погубват младостта: хазарта, жените и кръчмите; кълна се в трите неща, необходиим на полицейския агент: откриване, проследяване и залавяне; кълна се в трите неща, необходими на придворния: умение да лъже, невъзмутимост и късмет; кълна се в трите неща, необходими на сутеньора: щедро сърце, приказлив език и безсрамие; кълна се в трите неща, които проверява лекарят: пулса, лицето и нощното гърне...” Така се кълняла орката и можела да продължи чак да сутринта, защото Маркета, предупредена от старицата, седяла тихо, без да издава звук.
Накрая орката казала: “Кълна се в моите три корони, че ако разбера коя е тази мила къщовница, която така добре ми служи, с такива ласки ще я обсипя, с такива апетитни броколи [12] ще я нагостя, че даже не може да си представи!” Тогава Маркета излязла от своето скривалище и казала: “Ето ме!” И орката, като я видяла, казала: “Хубав ритник ми удари: познаваш живота по-добре от мене! И ми служиш майсторски, и се спаси от това да се озовеш в корема ми. Виждайки твоето умение и твоята любезност, искам да ми бъдеш вместо дъщеря. Ето ти всичките ключове от стаите, бъди стопанка на къщата и над всички стопанки стопанка. Само за едно те моля: не отваряй под никакъв предлог последната стая, от която е това ключе, за да не ме огорчиш много. И продължавай да ми служиш заради своето щастие, защото аз, кълна се в моите три корони, ще ти намеря богат мъж”. Маркета целунала ръката на орката за тази милост и обещала да ѝ служи като робиня.
Но когато орката излязла някъде навън, Маркета била обхваната от нетърпимия сърбеж на любопитството - да види какво е скрито в забранената стая. Тя отворила вратата и намерила там три девойки със златошити рокли, които седели на три стола, подобно на императрици, и спели дълбоко. Това били трите дъщери на орката, омагьосани от майка си за това, че им предстояло да попаднат в голяма беда, ако не дойде да ги разбуди някоя кралска дъщеря; и орката ги затворила в дъното на къщата, за да ги избави от опасността, която предвещали звездите.
Щом Маркета влязла в стаята, от звука на стъпките ѝ девойките трепнали, събудили се и я помолили за ядене. Като взела веднага три яйца, тя ги изпекла в горещата пепел и дала на всяка по едно. Те дошли малко на себе си и поискали да излязат навън, да са подишат чист въздух; но в този миг орката се върнала внезапно, разгневила се страшно и зашлевила една плесница на Маркета. Девойката била така обидена, че веднага поискала от орката позволение да напусне дома ѝ, готова и боса да върви до края на света в търсене на по-добра участ.
Орката се опитала да я успокои с ласкави думи, като казала, че се е пошегувала и това повече никога няма да се повтори, но така и не успяла да я уговори. Виждайки, че няма начин да задържи Маркета, тя ѝ дала за сбогом един пръстен и я предупредила, че трябва да го носи с камъчето надолу и никога да не го поглежда, а само тогава, когато се озове в някаква голяма опасност и чуе как Ехото повтаря името ѝ. Освен това Маркета поискала от орката да ѝ даде хубави мъжки дрехи, което тя направила с удоволствие.
Като се преоблякла, Маркета тръгнала на път и когато стигнала до една гора - където Нощта ходела за дърва, за да се грее след скооршните застудявания, - срещнала там краля, който отивал на лов. Като видял красивия юноша (за какъвто помислил Маркета), той попитал откъде идва и какво търси. Маркета се представила за син на търговец и казала, че след смъртта на майка си бяга от притесненията на своята зла мащеха.
Кралят харесал пресметливостта и благовъзпитанието на юношата, взел го за свой паж и го завел в двореца. А кралицата, щом видяла новия паж, усетила как мината на неговото изящество взривява всичките ѝ вече отминали желания. Няколко дена, малко от страх, малко от гордост (която винаги съпътства красотата), тя се опитвала все още да потуши пламъка и да скрие любовните рани под опашката на въжделението, но понеже била слаба в преднаат част, не могла да сдържи дълго натиска на неистовата похот. Веднъж, като повикала Маркета на едно потайно място, кралицата ѝ открила своите мъки. Тя казала, че бодилът на тревогата се е забил в меките ѝ части от мига, когато видяла красивия паж, и че ако той не се реши да ороси с вода полето на нейните страсти, то ще изсъхне заедно с живота ѝ. Тя говорела как се възхищава на милите черти на лицето му, убеждавайки го, че не подобава ученик на Амур да цапа с мастилени петна книгата на красотата и че разплата за това ще бъде бой с пръчката на горчивите съжаления. Към похвалите за миловидността на юношата тя присъединила молбите си, заклевайки го във всичките съзвездия на Зодиака да не оставя в пещта на въздишките и в локвата на сълзите тази, над чието магазинче на мислите се е настанил като табела неговият мил образ. След това следвали обещания: кралицата се кълняла да плаща за всеки пръст удоволствие с пълна шепа подаръци и денонощно да държи отворена банката на благодарностите за един толкова скъп клиент. Накрая тя напомнила за своето кралско достойнство, казвайки, че след като вече се е качила на борда на кораба, той няма право да я остави в морете без помощ, защото иначе ще се разбие в рифовете, за нейна и негова гибел.
В отговор на всичките тези нежности и атаки, обещания и заплахи, проливане на сълзи и вдигане на поли било достатъчно Маркета просто да каже, че не притежава ключ за такава врата, че няма как да достави на кралицата жадуваната утеха, защото не е Меркурий и не разполога с никакъв кадуций [13]. Но като не желаела да разкрие тайната, тя отвърнала, че не може да повярва как кралицата иска да сложи рога на един толкова достоен съпруг като краля и че ако тя, като съпруга, не цени репутацията на своето семейство, верният васал никога няма да постъпи подло спрямо своя господар, който толкова го обича.
Като чула отговора, кралицата казала: “Гледай надалече, мисли наблизо и добре сдъвчи, преди да глътнеш; защото хората с моя сан, когато молят - заповядват, а когато застават на колене - удрят по гърлото! И така, пресметни и размисли какво може да те сполети! Но стига, защото аз си тръгвам, а на тебе ще кажа само едно: когато жена от моя ранг бъде оскърбена, измива петната от лицето си с кръвта на оскърбителя”. И с тези думи, като погледнала заплашително изпод вежди, кралицата се обърнала и си отишла, оставяйки нещастната Маркета развълнувана и смразена от лоши предчувствия.
Като продължила още няколко дена обсадата на прекрасната крепост и накрая се убедила, че всичките старания са напразни, трудът е безполезен, умората е безплодна, думите летят на вятъра, а въздишките отиват напусто, кралицата започнала да пише нова счетоводна книга, сменяйки любовта с омраза и стремежа да се наслади на любимия с жажда за отмъщение. Като се престорила на разплакана, тя отишла при краля и казала: “Кой би могъл да знае, мъжо, че ще отгледаме змия в пазвата си! Кой би могъл да си помисли, че малкият скитник ще се окаже голям негодник! Но ти си виновен с твоето излишно благородство. На този селяк пръст като му покажеш, с радост ще ти налапа ръката. И сега, ако не накажеш подобаващо този, който заслужи да бъде наказан, ще се върна в бащината си къща и повече не желая нито да те виждам, нито името ти да чувам”. “Какво ти стори?” - попитал кралят. И кралицата отвърнала: “Ами почти нищо! Този злосторник поиска да сложи ръка на съпружеския дълг, който ме свързва с тебе, и без всякаква почит, без страх, без срам имаше наглостта да дойде при мене и дързостта да поиска да мине през полето, което ти си засял с честта си!”
Чувайки това, кралят не потърсил други свидетели, за да не изнася пред хората думите и достойнството на кралицата, а наредил на стражите да хванат пажа и, като не му дал да каже нито дума в своя защита, веднага, докато бил още топъл и пресен, го осъдил да провери с врата колко са точни везните на палача [14].
Когато повлекли Маркета, която нямала никаква вина, към мястото на екзекуцията, тя започнала да вика: “О, Небе, с какво съм заслужила погребението [15] на нещастната ми шия преди опелото на бедното ми тяло? Да ми беше казал някой някога, че без да съм се наредила под знамената на крадците и разбойниците, ще бъда определена да пазя двореца на Смъртта с три педи въже на шията! И кой ще ме утеши в моята последна минута? Кой ще ме избави от бесилката [16]?” “Орката” - отвърнало Ехото; и Маркета, като чула отговора, си спомнила за пръстена, който носела с камъчето надолу, и за думите на орката, казани на прощаване; тя погледнала камъчето, което до това време нито един път не била поглеждала; и тогава във въздуха се разнесъл три пъти гръмотевичен глас: “Освободете тази жена!”
Гласът прозвучал толкова страшно, че и стражите, и сапунджията в бръснарницата на правосъдието [17] се изпокрили кой където свари; а кралят, като чул думите, които разтърсили двореца му из основи, наредил да доведат Маркета и я накарал да му разкаже цялата истина, коя е и как е стигнала до неговата страна. Принудена от необходимостта, девойката описала последователно всичките събития от своя живот: как била родена, как я заключили в двореца, как я похитил вятърът, как попаднала в дома на орката, как си тръгнала оттам, какво орката ѝ казала и какво ѝ дала, какво се случило между нея и кралицата и как тя, Маркета, която нямала никаква вина, едва не била заставена да гребе с крака на кораба от три греди.
Като чул нейната история и я сравнил с това, за което си приказвали веднъж с краля на Валете Скуосе, негов приятел, кралят разбрал коя е в действителност Маркета; но в същото време разбрал и за лукавството на жена си, която наклеветила девойката и едва не я довела до гибелта ѝ. Той заповядал да вържат на врата на кралицата един воденичен камък и да я хвърлят в морета. А след това, като повикал бащата и майката на Маркета на разкошен пир, поискал до се ожени за нея, с което се сбъднало казаното:
на изгубената лодка
Бог намира пристанище.
1. Игра на съзвучия: buscia (лъжа) — abruscia (изгарям) — buccia (обвивка).
2. Долини с оврази.
3. Представата за “стъкленото” свойство на човешката съдба води началото си от афоризма на римския поет Публий Сир (I в. пр. н. е.) “Фортуна е стъкло: блести, чупи се”. Изреченията на Сир били популярни както в Средновековието, така и в по-късни времена; цитират ги М. Монтен, Пио де Роси и други. Вероятно поради тези представи кръглите витражни “розони” в порталите на италианските готически катедрали понякога се приемали като изображение на колелото на Фортуна и се украсявали с нейната алегорична фигура.
4. Изгубен ум.
5. Препратка към античния мит, известен на Базиле от Овидий. Змеят Питон, син на богинята на земята Гея, бил убит от Аполон - бога на Слънцето (“Метаморфози”, I).
6. Неап. mette-re lo spruoccolo a lo pertuso - изразът се употребява, когато се случва някакво рядко и неочаквано събитие: за да не се забрави за него, в някаква дупка или цепнатина в стената (стените от неизмазани камъни изобилстват от такива дупки) поставяли пръчка или клонка.
7. Местно лакомство: strangolaprievete, буквално “задушени свещеници” (има и друг вариант: strangolamuoneche - “задушени монаси”).
8. Вероятно става въпрос за неаполитанската поговорка, когато на въпроса: “Кои са най-важните неща в Неапол?” отговаряли: “Vruoccole, zuoccole, trapole”, което ще рече: “Любезности, прелъстителки, капани”.
9. Zeppole - захарни кръгли бисквити, традиционни за деня на свети Йосиф (19 март), който в Италия се смята за празник на бащинството; топъл хляб мъжът взема със себе си, когато отива на работа или потегля на път, макароните са обичайната семейна трапеза, а захарните бисквити са лакомство за децата. Много характерно е, че пословицата поставя на първо място бисквитите, подчертавайки сякаш, че децата не трябва да бъдат лишавани от радост при никакви обстоятелства.
10. Неаполитански народен поет и разказвач от края на XVI и началото на XVII в. (датата на раждането и смъртта му са неизвестни). Споменава се в редица литературни произведения от тази епоха. Ако се съди по прозвището му, водел е скитнически живот. Някои от неговите съчинения се разпространяват в популярните издания както в Неапол, така и извън него чак до XIX в.
11. Знаменит неаполитански уличен певец, съвременник на Базиле.
12. Думата vruoccole, означаваща броколи, има и преносно значение: любезно отношение.
13. За фалическия характер на култа към Меркурий и за това, че неговият кадуцей (крилат жезъл, около който се вият преплетени змии) е свързан с раждането на хората, споменава римският писател от V в. пр. н. е. Макробий (“Сатурналии”, XIX, 14–17).
14. За да съкрати агонията на обесения, палачът, седейки на гредата, натискал с пети раменете му. Базиле оприличава петите на палача с блюдата на везните.
15. Игра на думи: funerale (погребение) и fune (въже).
16. Бесилка - forca. Ехото от тази дума е: orca.
17. Палачът, който сапунисва въжето, преди да го надене на осъдения на смърт.
ДВЕТЕ ПИТКИ
(LE DOIE PIZZELLE)
Седма забава от четвъртия ден
КАТО ПОСТЪПВА БЛАГОРОДНО С ЕДНА СТАРИЦА, МАРЦИЕЛА ПОЛУЧАВА ВЪЛШЕБЕН ДАР, НО ЛЕЛЯ Ѝ, ЗАВИЖДАЙКИ ЗА ДАРБАТА НА СВОЯТА ПЛЕМЕННИЦА, Я ХВЪРЛЯ В МОРЕТО, КЪДЕТО ЕДНА СИРЕНА Я ДЪРЖИ НА ЗЛАТНА ВЕРИГА. ОСВОБОДЕНА ОТ БРАТ СИ, ТЯ СТАВА КРАЛИЦА, А ЗЛАТА ЛЕЛЯ Е НАКАЗАНА ЗА СВОЯТА ПОСТЪПКА.
Принцът щял да признае без съмнение, че приказката на Антонела е надминала всички останали приказки, ако не се страхувал да убие вдъхновението на Чула, която - като закрепила копието на куката [1], успяла да улучи като мишена удоволствието на Тадео и съпругата му по следния начин:
- Чувала съм много пъти пословицата, че който прави добрини на другия, добрини ще получи; и камбаната в Манфредония казва: “Дай на мене - ще дам на тебе” [2]; а който не закача стръвта на вежливостта на кукичката на доброто разположение, никога няма да хване рибата на ползата. И ако искате да разберете как стават тези неща, чуйте моята приказка, а след това кажете кой повече харчи - скъперникът или щедрият.
И така, разказват, че живели някога две сестри, Лучета и Трокола, които имали две дъщери, Марциела и Пуча. Марциела била прекрасна по лице, добра по сърце, но затова пък сърцето и лицето на Пуча, по същото правило, били като краста и чума: всяка от девойките приличала на родителите си, защото Трокола била отвътре харпия, а отвън - свинска четина.
Веднъж Лучета, когато трябвало да свари четири моркова, за да ги нареже на дребно и да ги добави в соса, казала на дъщеря си: “Марциела, дете мое, иди, миличка, до чешмата и ми донеси гърне с вода”. “С радост, майчице - отвърнала дъщерята. - Само че, ако ме обичаш, дай ми една питка да я изям с прохладната вода”. “Вземи” - казала майката и от кошницата, закачена на кука под тавана, извадила една хубава питка, която изпекла предната вечер, когато печала хляб в пещта. Дала я на Марциела, а тя, като поставила гърнето на главата си върху мека подложка, тръгнала към чешмата, която, подобно на уличен шарлатанин, седнал на пейка, продавала под музиката на падащата вода тайни срещу утолена жажда [3].
Докато гърнето се пълнело, към чешмата се приближила една бедна старица, която на сцената на огромната си гърбица играела трагедията на Времето, и като видяла от каква възхитителна питка Марциела се готви да отхапе едно парченце, казала: “Дъще ненагледна, отчупи ми малко от твоята питка и нека добър късмет да се изсипе върху тебе”. Изчервявайки се като кралица, Марциела отвърнала: “Вземи цялата питка, почтена жено; жалко, че не е със захар и бадеми, иначе щях да те нагостя с още по-голяма радост”.
Старицата, като видяла тази отзивчивост на Марциела, казала: “Дано Небето да те награди за любезността, която ми оказа! Моля всичките звезди да бъдеш щастлива и доволна от всичко; и когато дишаш, от устата ти рози и жасмини да излизат, когато решеш косите си, от тях бисери и гранати да падат, а там, където докоснеш с крак земята, лилии и теменужки да никнат”.
Като благодарила за това пожелание, девойката се върнала вкъщи; и когато майка ѝ приготвила яденето, двете платили естествения си дълг към тялото. А на сутринта - едва Слънцето сложило на тезгяха своите блестящи и разкошни стоки, донесени от страните на Изтока - Марциела, като разчесвала косите си, видяла как в скута ѝ падат като дъжд бисери и гранати, и, безмерно зарадвана, повикала майка си. Те събрали скъпоценните камъни в една кутийка и Лучета отнесла по-голямата част от тях, за да ги продаде на познат ювелир. В същото време дошла Трикола да навести сестра си и като заварила Марциела да се занимава с бисерите, попитала откъде и кога е успяла да се сдобие с това богатство.
И девойката, която не можела да се преструва и вероятно не знаела пословицата: “Не прави, колкото умееш, не яж, колкото искаш, не харчи, ако нямаш, и мълчи, за което знаеш”, разказала всичко на леля си. Когато Трикола чула историята на Марциела, главата ѝ така се завъртяла, че не могла да дочака сестра си, защото всеки час ѝ се струвал хиляда години. Тя хукнала към дома си, дала на дъщеря си една питка и без нито една излишна дума я изпратила на чешмата.
Предишната старица се появила там и този път, като помолила Пуча да ѝ отчупи парче от питката; а Пуча - която била по-вежлива от горска мечка - галантно, както била възпитана, отвърнала: “Хич не се надявай! Да не си водила у нас магаре да покрива магарицата, че трябва да ти давам от питката? Върви си, откъдето си дошла! Своята уста е по-близка и от роден брат”. Като казало това, на четири хапки, мляскайки, глътнала питката, а на старицата останало само да си гълта слюнката. Виждайки как последното парче, паднало в утробата на Пуча, погребало надеждите ѝ, жестоко обидена, старицата казала: “Нека с всяка въздишка от устата ти да тече слюнка като на магарето на господин доктора [4]; нека, когато решеш косите си, от тях да падат шепи въшки; а навсякъде, където стъпи кракът ти, да никнат папрати и млечка!” [5]
Като напълнила вода, Пуча се върнала у дома, където майка ѝ едва я дочакала, за да разреши косите ѝ. Накрая, като я сложила да седне на леглото, постлала на скута ѝ най-хубавата покривка, навела главата ѝ и започнала да я реши. И бликнал от главата на Пуча такъв поток от алхимични животни [6], че единствено живакът би могъл да го спре [7]; виждайки това бедствие, майката на девойката прибавила към снега на завистта и огъня на гнева, така че стояла сред своето жилище, подобна на вулкан, изригвайки от устата и ноздрите си пламъци и дим.
Но ето че след известно време Чомо, братът на Марциела, който търсел по-добър живот в чужди краища, попаднал в двореца на краля на Кюнцо [8]. И, слушайки как придворните разсъждават за красотата на различни жени, макар че никой не го питал, излязъл напред и казал, че всички красавици на света ще скочат от моста в реката от срам и огорчение, ако се осмелят да се състезават по красота със сестра му, която като добавка към съвършеното си тяло, което е контрапункт на “кантус фирмус” [9] от душевните ѝ добродетели, има устни, коси и крака, притежаващи чудодейни свойства - дар от една фея. Тогава кралят, като чул хвалбите на Чомо, наредил да му доведе в двореца девойката, защото решил твърдо да я вземе за жена, ако наистина се окаже такава, каквато я описва брат ѝ.
Като си помислил, че подобен случай втори път няма да се падне, Чомо изпратил веднага при майка си вестоносец с писмо, в което разказвал всичко поред и я молел колкото се може по-скоро да дойде заедно с Марциела в двореца, за да не изпуснат големия късмет. Но Лучета, която била по това време много болна, поверила на вълка да пази овцата: тя помолила сестра си да ѝ направи една голяма услуга - да заведе Марциела в двореца на кралство Кюнцо поради тази и тази причина. Трокола, като видяла, че щастието само идва в ръцете ѝ, обещала на Лучета да заведе дъщеря ѝ цяла и невредима при Чомо. Тя се качила на един кораб с Марциела и Пуча, а през нощта, когато корабът бил далече в морето и моряците спели, блъснала племенницата си зад борда. Но в мига, в който Марциела потънала, внезапно се появила една прекрасна сирена, подхванала девойката с ръце и я отнесла със себе си.
И така, Трикола пристигнала в Кюнцо. А Чомо, който отдавна не бил виждал сестра си, се припознал, като взел Пуча за Марциела, и я отвел веднага при краля. Като помислил малко, кралят ѝ заповядал да си среше главата и оттам като дъжд се посипали чудовища, толкова враждебни към истинното, че постоянно позорят неговите свидетели [10]; когато погледнал лицето ѝ, той видял, че дишайки тежко от умората по пътя, девойката изпуска от устата си струи пяна, все едно е истинска хартиена мелница [11]; а когато свел очи надолу, съгледал цяла поляна зловонни треви, които само при един поглед предизвиквли повдигане.
Като прогонил Пуча и майка ѝ, кралят, заради обидата, нанесена на сана му, осъдил Чомо да пасе патките. И Чомо, потресен от случилото се, без да знае как е могло да се случи това, извеждал кралските патки извън града, където ги пускал да ходят на воля край морския бряг, а той влизал в една тръстикова колиба и цялото време до вечерта, когато трябвало да се връща, седял там, оплаквайки своята съдба.
А когато патките се разхождали по брега, Марциела излизала от морските вълни, хранела ги с бисквити от кралско тесто [12] и ги пояла с розова вода, при това така щедро, че всичките станали скоро тлъсти като прасета и очите им вече почти не се отваряли от мазнина. И връщайки се вечерта в своята кошарка, която била точно срещу кралския прозорец, те подкарвали следната песен:
Па-па-па,
прекрасно е слънцето и луната е прекрасна,
но още по-прекрасна е девойката, която ни храни.
Кралят, който слушал всяка вечер тази патешка музика, наредил най-сетне да извикат Чомо и започнал да го разпитва как и с какво храни патките. А Чомо отвърнал: “Само със свежа ливадна трева и с нищо друго”. Но, кралят, като не повярвал на отговора, изпратил след него верния си слуга, за да проследи къде води патките. И той, като вървял по следите им, видял как Чомо влязъл в колибата и оставил патките да се разхождат на свобода, как те тръгнали към морския бряг и как, едва-щом го наближили, от морето излязла Марциела, и аз не мисля, че била толкова красива, когато се появила от пяната на вълните, даже майката на Слепеца, който според думите на поета не търси друго подаяние освен сълзите [13]. Като я видял, слугата, поразен едва ли не до умопомрачение, изтичал при своя господар да му разкаже какво прекрасно представление гледал на пясъчната сцена край морето.
Разказът на слугата раздразнил дотолкова любопитството на краля, че той решил да отиде лично на брега: да види с очите си необичайното зрелище. И на сутринта - веднага щом петелът, главатарят на птиците, ги вдигнал на въстание, въоръжавайки земните жители срещу тиранията на Нощта - Чомо се отправил с патките на обичайното място, а кралят тръгнал тайно след него, без да го изпуска от очи. И когато патките, вече без Чомо, тръгнали към морето, а той останал да тъгува в своята колиба, кралят видял как Марциела излязла от водата, донесла на птиците голяма кошница със сладки бисквити, напоила ги с розова вода от едно гърне и след това, като седнала на един камък, започнала да разресва косите си и от тях на шепи се посипали бисери и гранати, докато в същото време, заедно с дишането, от устата ѝ излизали облаци ароматни цветя, а под нозете ѝ се появил ярък килим от лилии и теменужки.
Когато видял всичко това, кралят отишъл да извика Чомо, показал му Марциела и го попитал не познава ли тази прекрасна девойка. И Чомо, като познал сестра си, изтичал при нея, за да я прегърне, след което, в присъствието на краля, изслушал цялата нейна история за предателството на Трикола и за това как завистта на подлата чума накарала пламъка на Любовта да заживее в дълбините на морето.
Не е възможно да се опише цялото удоволствие, което изпитал кралят, когато попаднал на това драгоценно съкровище; като се обърнал към брата на Марциела, той казал, че Чомо е бил съвсем прав, когато хвалел красотата ѝ, и че сега, след като се убедил в недостатъчната истина за нея, смята, че е повече от достойна да стане негова жена, ако се съгласи да приеме скиптъра на кралството му.
“О, стига да е угодно това на звездите - отвърнала с въздишка Марциела - и да можех да служа като робиня на твоята корона! Но нима не виждаш златната верига на крака ми, с която ме държи в плен една сирена? Когато се увличам прекалено много по земния въздух и се задържам на брега повече от полагаемото, тя ме дърпа назад и ме държи на морското дъно в разкошно робство, окована със злато”. “А няма ли начин - казал кралят - да те освободим от ръцете на сирената?” “Има начин - отвърнала Марциела. - Трябва да се изпили тихо веригата и аз ще бъда свободна”. “Почакай до сутринта - казал кралят. - Ще донеса пила и ще те взема при мене в двореца, където ще станеш мое дясно око, зеница на сърцето ми, кристалче в душата ми”.
И след като си подали ръце и се заклели в любов, тя се върнала насеред морето, а той се озовал насред такъв огън, че не можал да намери покой през цялото денонощие.
А когато черноликата Нощ започнала да танцува туба катуба [14] със звездите, кралят излязъл навън и, без да мигне, бродел и бродел, предъвквайки с челюстите на паметта си красотата на Марциела, обсъждайки с мислите си дивните ѝ коси, чудото на устата ѝ, достойните за изумление деяния на нозете ѝ, и като проверил златото на нейната грация с пробния камък на разсъдъка, го оценил на двадесет и четири карата. Той проклинал Нощта, че не бъра и не си отива задно с блестящата си звездна шевица, хулел Слънцето, че се бави от мързел да пристигне в каретата от светлина, за да дари двореца му с въжделеното богатство, да доведе в стаите му златната жила, раждаща бисери, бисерната раковина, даряваща цветя.
И докато плавал по морето на мислите, мислейки за тази, която се намирала в морето, предните отряди на Слънцето вече прокарали пътя, по който трябвало да тръгне на поход начело на своята армия от лъчи. Кралят се облякъл както подобава и заедно с Чомо отишъл на морския бряг, където, виждайки отново Марциела, изпилил веригата от любимото краче, а едновременно с това сложил нова, още по-здрава верига на сърцето си, след което качил до себе си на коня тази, която била яхнала душата му, и препуснал с нея към двореца. И там Марциела била посрещната от събралите се по кралска заповед всички най-прекрасни жени в този страна, които я приветствали и почели като своя господарка.
И когато било организирано брачното тържество, с множество бъчви със смола за осветяване на нощта, кралят заповядал да сложат редом с бъчвите и Трокола, като разплата за коварството, с което искала да унищожи Марциела. След това повикал в двореца си Лучета и предоставил на нея и на Чомо да живеят така, както подобава на богати господа. А Пуча, изгонена от кралството, тръгнала по света да проси, и заради това, че ѝ се досвидяло парче от питката, никога не вкусила през живота си хляб до насита; защото Небето повелява така, че
който няма милост, не получава милост.
1. Става въпрос за куката, която завинтвали на бронята преди рицарски турнири и служела за устойчивост на тежката копие.
2. Манфредония - град в Апулия (през 1620 г., иначе казано - малко преди да бъде написана “Приказка на приказките”, е жестоко обсаден от турската флота); в оригинала: damme е dotte - израз, наподобяващ звук на камбана.
3. В оригинала римуван израз: venneva secrete ре cacciare la sete.
4. Магарето на лекаря в Неапол трябвало да разкарва цял ден стопанина си на визитации, включително и да изкачва стръмните улички по склоновете на хълма Вомеро.
5. Двете растения се използват в традиционната медицина като средства за повръщане и разхлабване.
6. Изображенията на реални или фантастични животни се срещали широко в алхимичната литература.
7. Бележка към превода на Бенедето Кроче: Живакът се използвал като средство за премахване на въшки.
8. Селище в Кампания близо до град Амалфи.
9. Cantus firmus (лат., буквално: твърдо пеене) - мелодия за един от гласовете в многогласен ансамбъл.
10. Игра на думи: vero (истинно) и verga (пръчка, евфемизъм за фалос); testimoni (свидетели) и testicoli (тестиси).
11. Хартиената мелница превръщала в еднородна каша всякакви гнили парцали - основна суровина за производството на хартия. През XVII в. десетки такива мелници, използващи водата на местните планински ручеи, работели в окръг Амалфи, разпространявайки тежка за понасяне миризма.
12. Pasta reale - приготвя се с голяма добавка на смлени бадеми.
13. Венера, майката на Амур, наречен слепец, защото “стреля слепешката”. Базиле прави препратка към поемата на Петрарка “Триумфът на Любовта”.
14. Tubba catubba - танц, на който приписвали източен произход. Изпълнявал се под ритмите на тамбурина с чувствени движения на тялото. Чисто простонароден, даже вулгарен танц
СЕДЕМТЕ ГЪЛЪБА
(LI SETTE PALOMMIELLE)
Осма забава от четвъртия ден
СЕДЕМ БРАТЯ НАПУСКАТ РОДНИЯ СИ ДОМ, ЗАЩОТО МАЙКА ИМ НЕ МОЖЕ ДА РОДИ ДЪЩЕРЯ, А КОГАТО ТЯ НАЙ-СЕТНЕ РАЖДА МОМИЧЕ, СИНОВЕТЕ ЧАКАТ ОТ МАЙКА СИ ИЗВЕСТИЕ, НО ТЯ ОБЪРКВА ЗНАКА И ТЕ ПОЕМАТ ДА БРОДЯТ ПО СВЕТА. КОГАТО СТАВА ГОЛЯМА, СЕСТРА ИМ ТРЪГВА ДА ГИ ТЪРСИ, НАМИРА ГИ И СЛЕД МНОГО ПРИКЛЮЧЕНИЯ ВСИЧКИ СЕ ВРЪЩАТ ЗАЕДНО В КЪЩИ БОГАТИ.
Приказката за двете питки, като обилно напълнена питка, задоволила вкуса на всички слушатели, които дълго още си облизвали пръстите. Но Паола вече се приготвила да разказва поредната история и ето че знакът, даден от принца, лишил като поглед на вълк присъстващите от дар слово, а тя започнала:
- Който прави добрини на другите, добрини получава; благодеянието е стръв за дружбата и кукичка за привързаността. Който не сее, не жъне и прекрасен пример за това ви поднесе Чула като вкусно блюдо, а аз ще ви дам друг пример за десерт, при условие че ще помните какво е казал Катон: ”Не говори много на масата”. И така, бъдете добри, предоставете ми за малко ушите си и нека Небето им даде да чуват само добри и приятни неща.
Живяла някога в село Ардзано [1] една добра жена, която всяка година раждала по едно момче, докато накрая стигнала до седмото, и те били като срингата на Пан [2] със седемте дупки, всяка следваща по-малка от предишната. И синовете, едва-щом сменили първите си уши [3], казали на майка си, която била отново бременна: “Знай, майчице, че ако след като имаш толкова синове, не ни родиш поне една сестра, ще напуснем завинаги този дом и ще тръгнем да бродим по света, където ни видят очите, като пиленца на дрозд”.
Когато чула лошата вест, майка им започнала да моли Небето да изгони от главите им този замисъл и да не я лишава от седемте ѝ безценни съкровища, каквито били нейните синове. Но ето че, когато дошъл часът за раздяла, синовете казали на майка си: “Ще живеем на онзи хълм над стръмнината, който виждаш право пред тебе. Ако родиш момче, постави на прозореца мастилница и писалка, а ако родиш момиче - постави черпак и вретено [4]. Видим ли знак, че се е родило момиче, ще се върнем у дома и ще прекараме целия си живот под твоето крило; а видим ли знак за момче, забрави, че си имала синове, зачеркни имената ни завинаги”.
Те тръгнали, а Янетела родила прекрасно момиченце. И толкова била замаяна и разсеяна, че объркала какво казали синовете ѝ, и сложила на прозореца мастилница и писалка. Като видели знака, братята тръгнали веднага на път, вървели, вървели и накрая след четири години стигнали до една гора, където дърветата под песента на пролетните води, звучаща като контрапункт на камъните, танцували мпертеката [5], а в дълбините на гората стоял домът на един орк. На този орк веднъж, докато спял, една жена му избола очите и затова той бил толкова враждебно настроен към женския пол, че когато успявал да хване някаква жена, веднага я изяждал.
Изнурените от дългия път и измъчените от глад юноши стигнали до дома на орка и му казали, че ще им окаже голяма милост като не пожали за тях няколко късчета хляб. На това оркът отвърнал, че е готов да ги нахрани, ако се съгласят да му служат, а службата им няма да бъде трудна: нека всеки ден един от тях, когато му дойде редът, да го направлява, както обучено куче води слепец. Чувайки тези думи, юношите помислили, че ще могат да живеят на това място не по-лошо отколкото при баща си и майка си, съгласили се с условията на орка и останали при него на служба. А той, като научил наизуст имената им, викал при себе си по някаква работа ту Джанграцио, ту Чекитиело, ту Паскале, ту Нучо, ту Поне, ту Пецило, ту Каркавека, както се казвали братята. И като им предоставил стаята, която се намирала под неговото жилище, грижел се за тях така, че не оставали гладни.
По това време сестра им поотраснала; и когато слушала разговорите у дома, че заради майчината разсеяност и грешка нейните седем братя тръгнали да бродят по белия свят и от тях няма ни вест, ни кост, в сърцето ѝ се разгоряло силно желание да отиде да ги търси. И толкова молила майка си, че тя, като една не се побъркала от молбите на своята дъщеря, я облякла в дрехите на поклонник и я пуснала да върви.
Девойката вървяла и вървяла, разпитвайки навсякъде, не е ли видял някой седемте ѝ братя, и изминала дълъг път, докато накрая в един хан не получила вест за тях. Тя научила кой е пътят, който води до гората, и в едно прекрасно утро - когато Слънцето с ножчето на лъчите почиства черните мастилени петна, с които Нощта е изцапала хартията на Небето - стигнала до мястото, където нейните братя я познали и я приели с безмерна радост. И всички проклели единогласно мастилницата и писалката, която подписала лъжливата присъдата за множество страдания; като ѝ оказали хиляди ласки, те оставили сестра си в стаята, казвайки ѝ да не излиза никъде, за да не я усети оркът, и нареждайки ѝ освен това от всичко, с което се храни, да дава на котката, която живеела в същата стая, за да не ѝ направи някаква пакост.
Чиана, както се казвала сестрата, си записала тези съвети в тетрадката на сърцето и всичко, което имала, делила дружески с котката, режейки ѝ половината от всяко късче с думите: “Ето за мене, ето за тебе, а ето за дъщерята на краля”, след което ѝ давала полагащото ѝ се парче до последната трошичка.
Но един ден се случило така, че братята отишли на лов, и когато тръгвали, оставили на Чиана една кошничка с боб, за да го сготви за обяд. Докато чистела боба обаче, едно бобче се превърнало в препъни камък и съблазън, защото тя го сложила несъзнателно в устата си, без да го сподели с котката, която, обидена, скочила към огнището и го препикала така обилно, че то угаснало. Като видяла бедата и не знаела какво да прави, Чиана, въпреки забраната на своите братя, излязла от стаята, влязла в покоите на орка и го помолила за огън.
Като чул женски глас, оркът си казал доволен: “Добре търси, търсачо! Скоро ще намериш това, което търсиш!” [6]. След тези думи той извадил един генуезки камък [7], капнал върху него няколко капки масло и започнал да си точи зъбите. Като видяла, че работата отива на зле, Чиана хукнала по стълбата в стаята, заключила я отвътре, сложила резетата, затрупала вратата със столове, пейки и сандъци, подпряла я с камъни и всичко, което ѝ попаднало под ръка.
Като си наточил зъбите, оркът побързал да отиде в долната стая, открил, че е затворена здраво отвътре, и започнал да блъска с юмруци и ритници вратата, опитвайки се да я издъни. Притичалите при тази страшен шум седем братя чули от орка: “Предатели! Как посмяхте да превърнете дома ми в леговище на мой враг!” Като видял надвисналата беда, Джанграцио, който бил по-голям и по-разсъдлив от другите, отвърнал: “Ние не знаем абсолютно нищо! Сигурно тази нещастна жена е влязла тук случайно, докато бяхме на лов. Но след като е заградила вратата, да вървим, ще те заведа през задния вход и ще я пипнем; няма къде да избяга от нас”.
Той хванал орка за ръката, повел го там, където била изровена една дълбока яма, и братята дружно го блъснали отзад така, че той полетял с главата надолу. Като хванали лежащата наблизо лопата, те го засипали с пръст. А когато сестра им махнала от вратата всичко, с което успяла да я загради, те изслушали, силно развълнувани, нейния разказ за грешката, която допуснала, и за опасността, на която се подложила, след което я предупредили да бъде за в бъдеще по-внимателна и в никакъв случай да не скубе трева от мястото, където е заровен оркът, защото в противен случай те ще се превърнат в гълъби.
“Да ме пази Небето да ви причиня подобно зло” - отвърнала Чиана. И след това, като завладели дома и вещите на орка, те заживели весели и щастливи, очаквайки да мине зимата - когато Слънцето, след като превземе дома на Телеца [8], ще подари на Земята зелена рокля, извезана с цветя - и да тръгнат на път към родното си село.
Но веднъж, когато братята били в гората за дърва, които да ги топлят в студа, който ставал все по-силен с всеки изминал ден, в гората се озовал един беден поклонник, който за това, че раздразнил едно горско страшилище, което живеело на върха на един бор, получил от него шишарка по главата, но с такава сила, че му излязла голяма цицина и нещастникът запищял все едно е осъдена душа в преизподнята. А Чиана, като излязла при вика му навън, се съжалила над страдалеца и откъснала набързо връхче от размариновия храст, който растял на гроба на орка. Като го счукала с хляб и сол, тя приготвила от него мазило за нещастния човек, с което намазала болното място, дала на странника храна и го пуснала да си върви.
Но когато нареждала масата за своите братя, видяла как долетели седем гълъба, които ѝ казали: “По-добре без ръце да беше останала, защото ни причини безмерна мъка като откъсна проклетия розмарин, и сега не знаем къде да се денем! Мозък от котка ли яде, мила сестрице, че забрави нашите заръки? Вече сме птици, жертви за ноктите на орлите, ястребите и соколите, станахме другари на пчелоядите, врабчетата, щиглеците, рибарчетата, бухалите, совите, свраките, гарваните, каменарчетата, конопарчетата, враните, чучулигите, зеленоножките, блатарите, скатиите, скорците, чинките, кралчетата, синигерите, червенушките, въртошийките, гмурците, зелениките, мухоловките, папуняците, коприварчетата, чаплите, стърчиопашките, патиците, потапниците, кукувиците, калугериците и кълвачите! Добра работа свърши! Върнахме се у дома, а там ни била приготвена клопка! За да изцелиш главата на странника, счупи главите на своите седем братя! А за това няма изцеление, освен ако не намериш къде живее майката на Времето: само тя ще ти посочи как да ни избавиш от бедата”.
Чиана, с вид на ощипан пъдпъдък заради допуснатата голяма грешка, молела отчаяно прошка от братята си и решила да обходи целия свят, но да разбере къде живее майката на Времето. Тя ги помолила да останат вкъщи, за да не им се случи някакво нещастие, докато не се върне от своя път; и тръгнала да странства, без да знае умора, защото, макар че ходела пеш, желанието да помогне на братята си я носело като муле на планински страж [9] със скорост три мили в час.
И като стигнала до един бряг, където морето шибало с камшика на вълните си скалите, защото не си написали домашното по латински език, тя видяла един голям кит, който я попитал: “Къде отиваш, красавице моя?” И тя отвърнала: “Отивам да търся къде живее майката на Времето”. “Знаеш ли какво трябва да направиш? - казал китът. - Върви все направо и направо покрай този бряг до първата река, която ще видиш, а там, като завиеш по горното течение, ще срещнеш кой да ти покаже пътя. Но направи ми и ти една услуга: попитай майката на Времето как да плувам безопасно, за да не се удрям о скалите и да не може бурята да ме изхвърли на брега”. “Бъди спокоен, ще изпълня всичко, от което имаш нужда” - отвърнала Чиана и като благодарила на кита, че ѝ показал пътя, тръгнала бързо край брега.
След дълъг път тя стигнала реката, която като данъчен агент внасяла чували със сребърни монети в банката на морето. Там девойката свърнала по пътя, който водел нагоре по течението, и стигнала до една красива местност, където една поляна, наметнала зелена пелерина и сияеща с цветята си като със звезди, се правела на небе, а там срещнала една мишка, която, щом я видяла, попитала: “Къде отиваш съвсем сама, прекрасна девице?” И тя отвърнала: “Търся къде живее майката на Времето”. “Дълъг път ще трябва да изминеш - казала мишката. - Но не падай духом, всичко на този свят си има край. Върви ей там към тези планини, които като независими владетели на тези полета искат да бъдат наричани “техни височества”; по пътя си ще чуваш все по-нови и по-добри вести за това, което търсиш. Но ми направи и ти една услуга: когато стигнеш при старицата, попитай я какво средство да намерим, че да се избавим от тиранията на котките, които ни отнемат неправедно храната и живота. И след това се разпореждай с мене както искаш, защото ще ти бъда вечно задължена”.
Чиана, като обещала да ѝ направи тази услуга, тръгнала към планините, които, макар и да изглеждали близки, все не се доближавали. Като се добрала с не малък труд до тях, тя приседнала от умора на един камък и видяла цял отряд мравки, които носели тежък товар от пшеничени зърна. Една от мравките се обърнала към Чиана с думите: “Коя си ти и къде отиваш?” И Чиана, която била учтива с всички, отвърнала: “Аз съм една изстрадала девойка и търся по една важна работа къде живее майката на Времето”. “Върви все напред и напред - казала мравката. - А когато тези планини преминат в обширна равнина, ще чуеш вести за нея. Но направи и за мене едно добро дело: разпитай старицата какво да направим ние, мравките, за да си прибавим земни години. Защото според мене е безумие да събираш и трупаш цял живот препитание, когато този живот е къс като свещ на публичен търг, която угасят след най-високото предложение” [10].
“Бъди спокойна - отвърнала Чиана. - Ще се отплатя за твоята доброта”.
И, преминавайки през планините, тя излязла в една прекрасна равнина, по която вървяла дълго-предълго, и накрая видяла едно огромно дъбово дърво, което водело дълъг живот от дълбока древност, а дълголетието получило като сватбено украшение в деня, когато било млада и щастлива невеста [11], дар, който Времето връчва на горчивия живот в замяна на изгубената сладост. И дървото, като разтворил устните си от кора, издало глас от самата си сърцевина: “Къде, къде бързаш така загрижена, дъще моя? Ела под моите сенчести клони да си починеш”. Чиана отвърнала колко много е благодарна, но помолила дървото да я извини, защото бърза много да намери майката на Времето. Като чуло отговора, дървото казало: “Вече си близо: ще вървиш още един ден и ще видиш една къща на върха на една планина, където живее тази, която търсиш. Но ако си толкова добра, колкото си красива, постарай се, моля те, да разбереш какво да направя, за да върна изгубената си чест; защото моите плодове служеха за храна на велики мъже в древността, а сега са станали храна за прасетата” [12].
“Можеш да разчиташ за всичко на Чиана - отвърнала девойката. - Ще изпълня молбата ти”.
Тя тръгнала по-нататък и, като вървяла, без да спира, стигнала до подножието на непристъпна планина, която издигала главата си толкова високо, че докосвала облаците. И там намерила един старец, който, уморен от пътя, си почивал върху едни снопи от сено. Като видял Чиана, той познал веднага тази, която му излекувала цицината на главата, и като научил от нея какво търси, отвърнал, че тъкмо носи на Времето данъка от полето, което е обработвал цял живот, защото Времето е тиранин, подчинява на властта си всичко по света и иска от всеки данък, а особено от хората на неговата възраст. И понеже е видял добро от ръката на Чиана, иска да ѝ се отплати двойно, като ѝ каже какво я чака на планината, защото самият той, за съжаление, не може да се качи там заедно с нея, тъй като възрастта му, когато му се налага да върви вече не нагоре, а надолу, го принуждава да остане тук, в подножието на планината, за да се разплати със съдебните изпълнители на Времето - тежкият труд, неуспехите и злите случаи в живота - и да върне своя дълг на Природата.
След това той продължил: “А сега слушай внимателно, прекрасна и несравнима дъще. Знай, че на самия връх на планината ще намериш къща, толкова стара, че не помни кога е построена: стените напукани, основите се ронят от влага, вратите са проядени от дървояди, мебелите вътре са покрити с плесен, всичко е износено и се разпада на части: тук - рухнали колони, там - разбити статуи, с една дума - нищо цяло освен герба над падналите врати. На герба ще видиш змия, която си хапе опашката, елен, врана и феникс. Като влезеш вътре, ще намериш лежащи на пода триони, коси, сърпове и множество гърнета, към които, като към бурканчета с подправки, са завързани дървени табелки с надписи. На тях ще прочетеш: “Коринт”, “Сагунт”, “Картаген”, “Троя” и множество други названия на градове, превърнати в пепел, която Времето пази като спомен за своите деяния. Когато се приближиш до къщата, скрий се някъде, докато Времето не излезе навън; а щом излезе, влез бързо вътре. Там ще намериш стара-престара жена с брада до земята и с гърбица до небето, чиито коси, като опашката на сив кон, покриват стъпалата ѝ, а лицето ѝ прилича на яка, чиито гънки са се втвърдили, колосани от годините. Тя е възседнала часовник, вграден в стената, и не може да те види, защото веждите ѝ са толкова тежки, че няма как да ги вдигне от очите си. А ти, щом влезеш, откачи гирите на часовника и след това заговори старицата и я питай за всичко, което искаш. Като те чуе, тя в същия миг ще започне да вика сина си, който, ако дотича, непременно ще те изяде; но след като часовникът, на който седи майка му, е вече без гири, той няма да може да мръдне от мястото си, така че старицата ще трябва да ти даде каквото поискаш. Но не вярвай на нищо от това, в което ще ти се кълне; само когато се закълне в крилете на сина си, тогава ѝ вярвай и прави това, което ще ти каже, така че ще останеш доволна”.
Преди да успее да произнесе тези думи, нещастникът започнал да се разпада на прах, като мъртвец, когото са извадили от гроба на дневна светлина. Чиана взела праха и като добавила към него малко сълзи, изровила малък гроб, където го погребала и помолила Небето за тишина и покой на погребания. След това изкачила с не малки усилия планината и изчакала Времето да излезе от дома си. То било старец с дълга-предълга брада, с износено-преизносено палто, към което били пришити парцалчета с имената на различни хора. Зад раменете си имало огромни криле и се движело така бързо, че девойката го изгубила скоро от очите си.
Като влязла в дома на майката на Времето, тя едва не припаднала при вида на черната изсъхнала кожа; и като свалила бързо гирите от часовника, казала на старицата защо е дошла при нея. Тя издала вопъл от изненада и започнала да вика сина си, но Чиана казала твърдо: “Може и главата си да строшиш о стената, но кълна се, че няма да видиш сина си, защото държа в ръцете си гирите”. Тогава старицата видяла, че няма да стане със сила, и започнала да я ласкае: “Сложи ги на мястото им, радост моя, не спирай хода на моя син; това не е правил още нито един човек, живял на земята. Остави го на мира, Бог да го помилва! Кълна ти се в царската вода на моя син, разяждаща всичко на земята, че той няма да ти навреди!” “Напразно си губиш времето - отвърнала Чиана. - Трябва да кажеш нещо съвсем друго, за да го пусна”. “Кълна ти се в зъбите, които смилат всичко на света и които ще изчезнат, ако ти кажа това, което искаш”. “И сламка няма да получиш от мене - отвърнала Чиана, - защото зная, че ме лъжеш”. Тогава старицата отвърнала: “Е добре. Кълна се в крилете му, които летят навсякъде, че ще направя за тебе повече от това, което можеш да си помислиш”.
Чиана сложила обратно гирите и целунала ръката на старицата, която миришела на плесен, а на вкус удряла на гнило; и тя, като видяла учтивостта и доброто възпитание на девойката, ѝ казала: “А сега се скрий зад тази врата; когато дойде Времето, ще го разпитам за всичко, което искаш да знаеш. И когато отново си отиде - защото никога не стои на едно място - можеш да си тръгнеш спокойно; но в никакъв случай не се издавай, защото синът ми е толкова лаком, че не жали дори своите деца, а когато няма нещо друго, яде от себе си, след което отново израства”.
Едва Чиана успяла да направи това, което казала старицата, вътре влетяло Времето и започнало веднага да гризе и предъвква всичко, което му попадне под ръка, чак до варовото покритие на стените, а когато се наканило да тръгне отново на път, майка му го разпитала за всичко, което чула от Чаяна, искайки отговор на всеки въпрос.
И синът ѝ, след всякакви уговорки, отвърнал: “На дървото може да се каже, че няма да бъде драго за хората, докато под корените му има заровено съкровище. На мишките - че ще се чувстват в безопасност от котките, едва когато им вържат за лапите по едно звънче, за да се чува, когато се приближават. На мравките - че ще могат да живеят до сто години, ако се откажат от умението да летят, защото на мравката ѝ покарват крила точно тогава, когато идва времето ѝ да умре. На кита - че трябва да направи мило лице и да се сдружи с морската мишка [13], която ще му служи за водач и той никога няма да сбърка пътя си. А за гълъбите отговорът е този: когато кацнат върху колоната на богатството, тогава ще приемат предишния си облик”.
Като казало това, Времето се спуснало в обичайния си бяг, а Чиана се сбогувала със старицата, слязла от планината в равнината и в същото време при нея долетели седемте гълъба, които следвали своята сестра. Уморени от дългото летене, те кацнали на рогата на един мъртъв бик, лежащ близо до пътя; и едва ги докоснали с ноктите си, се превърнали в прекрасни юноши, каквито били преди това. Удивени от това превъплъщение, те чули от Чиана отговора, който дало Времето, и разбрали, че рогата, като символ на козата [14], са всъщност колоната на богатството. И, като отпразували радостно събитието, те тръгнали обратно към дома си.
Когато стигнали до дъба, те му предали какво казало Времето и дървото помолило да извадят от корените му заровеното съкровище, след като то било причина да загуби честта си. Братята взели една лопата от близките градини, започнали да копаят и копали доста дълбоко, докато не намерили огромно гърне, пълно със златни монети. Те разделили богатството на осем части за себе си и сестра си, за да го носят по-лесно.
Като се уморили от пътя и от товара злато, те легнали до една ограда. И там ги намерила една шайка разбойници, които, като видели уморените юноши, сложили главите си на торби с монети, ги хванали, вързали ръцете и краката им за близките дървета, взели парите и оставили нещастниците да оплакват не само богатството, което толкова бързо се изплъзнало от ръцете им, но и живота си, защото без помощ отникъде рискували да умрат от глад.
И докато те се оплаквали от нещастната си съдба, притичала мишката, която, щом чула от Чиана отговора на Времето, за благодарност прегризала всички въжета и пуснала пленниците на свобода.
Братята и сестрата повървели още малко по пътя и срещнали мравката, която, след като чула съвета, даден от Времето, попитала Чиана защо е така печална и бледна и тя му разказала каква беда донесли на нея и на братята ѝ разбойниците. И мравката отвърнала: “Успокой се, защото ми се пада случай да ти се отплатя за твоята милост. Знайте, че когато влачех по един подземен ход тежко пшеничено зърно, ми се случи да видя дупката, в която тези мерзавци крият плячката. Те са изкопали една землянка под развалините на стара къща и крият там всичко, което награбят; и сега, докато са заминали за ново тъмно дело, искам да ви заведа там и да ви покажа мястото, за да си върнете вашето богатство”. Като казала това, тя затичала към старата къща и братята тръгнали бързо след нея. Когато намерили входа на подземието, Джанграцио, най-смелият от братята, се спуснал долу и открил там всички откраднати пари. Като извадили съкровището навън, те отново го метнали на рамо и потеглили по-нататък - към брега на морето.
Там срещнали кита и му предали съвета на Времето; и докато му разказвали за своето пътешествие и за всичко, което трябвало да преживеят, изневиделица изскочили въоръжените до зъби разбойници, които търсели бегълците по следите им. Като видели това, братята казали: “Сега и спомен няма да остане от нас: всеки момент ще бъдем в ръцете им”. “Не бойте се - отвърнал китът. - Аз ще ви извадя от този огън, а едновременно с това ще се отблагодаря на сестра ви за добрината, която ми направи. Седнете на гърба ми и ще ви закарам на безопасно място”.
Братята и сестра им се покатерили на гърба на кита, който се отдалечил от онези скали и ги носел на гърба си, докато в далечината не се открил пред тях видът на Неапол. Но китът не се решил да се приближи до града заради множеството плитчини и казал: “Къде искате да ви оставя: тук или на брега близо до Амалфи?” На което Джанграцио отвърнал: “По-добре е, мила рибо, да слезем нейде настрани, защото в Маса ще рекат: “Здравей и прав ти път”, в Соренто всеки казва: “Мълчи и не приказвай!”, във Вико викат от вратата: “Носите ли си храната?”, а Кастело а Маре поздравява: “Никой тук не ви познава” [15].
И китът, по тяхно желание, ги отнесъл до Солената скала [16], където ги оставил и с първото рибарско корабче, минало оттам, те се добрали до брега. А като се върнали в селото си здрави, невредими и богати, утешили майка си и баща си и после, благодарение на добрия нрав на Чаяна, всички заедно заживели мирно и щастливо, което потвърдило древното изречение:
прави добрини, когато можеш, и не помни за това.
1. Днес град на 8,5 километра северно от Неапол.
2. Сирингата, своеобразна флейта, е постоянен атрибут на горския бог Пан.
3. Иначе казано, когато започнали да разбират нещата.
4. Характерен детайл: независимо че действието се развива на село, като “мъжки” знак са избрани предмети, свързани с интелектуалния труд.
5. Обред с езически произход, свързан с дните на лятното слънцестоене и запазил се в Неапол до средата на XVII в.: представлявал хоро на голи мъже и жени в морските води. Забранен от вице-краля с указ през 1653 г.
6. Из детска игра, подобна на нашата “жмичка”: дете със завързани очи търси други деца, които са се скрили.
7. Брус за точене.
8. Иначе казано - да се намира в съзвездието Телец (20 април-20 май).
9. Отряди въоръжени стражи на мулета патрулирали отдалечените планински пътища, защитавайки пътешествениците от разбойници.
10. Иначе казано - в разцвета на силите и възможностите. Да се гаси свещ, когато се даде най-високата сума, било приет обичай по време на публични търгове.
11. Думата дъб (quercia) на италиански език е от женски род. Макар че в случая е употребен неаполитанският еквивалент (cierzo), който е от мъжки род, Базиле персонифицира дървото като женско същество.
12. Римската поезия (Клавдиан. “Похищението на Прозерпина”, III, 59-60) е запазила предания, че в дълбока древност, преди да усвоят отглеждането на зърнените култури, жителите на Италия са стривали дъбовите жълъди на брашно, от което правели питки.
13. Кит (valena) е дума от женски род, а мишка (sorece) - от мъжки. Плиний Стари (“Естествена история”, IX, 62), като твърди, че сред различните морски животни има примери за дружба и взаимопомощ, споменава за връзка между “кита и морската мишка; тъй като върху очите на кита се надвесват тежки мигли и ги закриват, морската мишка плува отпред и му показва плитчините, опасни за огромното му тяло и така му заменя очите”. Очевидно не става въпрос за червея Aphrodita aculeata, известен днес под името “морска мишка”, а за някакъв вид дребна риба.
14. Козата у редица народи символизира от древни времена богатството. Рогът на козата Амалтея, която откърмила с млякото си Зевс, е придобил значението на “рог на изобилието”.
15. Тези шеговити рими, разобличаващи негостоприемството на жителите на амалфитанското крайбрежие, имат по всяка вероятност фолклорен произход.
16. Островче срещу брега на Позилипо.
ГАРВАНЪТ
(LO CUORVO)
Девета забава от четвъртия ден
ЙЕНАРИЕЛО ПРЕДПРИЕМА ДЪЛГО ПЪТЕШЕСТВИЕ ЗАРАДИ БРАТ СИ МИЛУЧО, КРАЛ НА ФРАТА ОМБРОЗА [1], И КАТО НАМИРА ТОВА, КОЕТО МУ Е НУЖНО, ЗА ДА СЕ ИЗБАВИ ОТ СМЪРТТА, СЕ ОКАЗВА ОСЪДЕН НА СМЪРТ. ДОКАЗВАЙКИ СВОЯТА НЕВИННОСТ, ТОЙ СЕ ПРЕВРЪЩА В МРАМОРНА СТАТУЯ, НО СЛЕД ЕДНО УДИВИТЕЛНО ПРОИЗШЕСТВИЕ ОЖИВЯВА ОТНОВО И ПОСЛЕ ЖИВЕЕ РАДОСТЕН И ЩАСТЛИВ.
Дори да имах сто уста, подобни на тръби, гърди от бронз и хиляда стоманени езици, и тогава не бих могъл да опиша [2] колко се харесала на всички приказката на Паола, защото тя потвърдила, че никое добро дело, извършено от човека, не остава без награда. Така че трябвало да удвоят молбите си към Чомотела да разкаже своята история, защото на нея вече ѝ се струвало непосилно да влачи колесницата с желанията на принца наравно с другите. Но тя все пак не се осмелила да се отклони от послушанието, с което да наруши правилата на играта, и започнала така:
- Има наистина голяма мъдрост в пословицата: “Криво седим, право съдим”, но е доста трудно да се извлече от нея полза, защото рядко хорската преценка удря точно по главата на гвоздея. Уви, в морето на човешките дела хвърлят въдиците на своите преценки предимно пресноводни рибари, които не могат да хванат нещо различно от рак. И който мисли, че е способен да преценява по-точно от другите това, до което се докосва неговата мисъл, най-често греши. От което следва, че всички се хващат в капани, всички се трудят слепешком, всички мислят изкривено, всички действат как да е, всички разсъждават като деца, които въртят пумпал, и в повечето случаи, падайки като на лед заради абсурдните си решения, след това се разкайват. Същото станало и с краля на Фрата Омброза, за чиито дела ще чуете, ако ме повикате със звънчето на любезността от приемната на скромността, за да ми дадете аудиенция.
И така, разказват, че живял някога Милучо, крал на Фрата Омброза, който обичал така безумно лова, че захвърлял в най-далечния ъгъл най-важните държавни и домашни дела, за да преследва някой заек или да се цели в летящ дрозд. И дълго правел така, докато веднъж съдбата не го отвела в една гора, която била построила ескадрона на храстите и дърветата си така плътно, че през него не можела да проникне даже кавалерията на Слънцето. И в тази гора върху един прекрасен мраморен камък кралят намерил току-що убит гарван.
Като погледнал прясната кръв, пръснала върху чистата белота на камъка, той въздъхнал дълбоко и казал: “О, Небе, защо нямам жена, която да е кръв и мляко - като тези капки върха мрамора, а косите и веждите ѝ да са черни като перата на този гарван?” И така си тръгнал с тази мисъл в главата, все едно играел с камъка в пиесата “Двамата близнаци” [3], та вече сам се чувствал като мраморна статуя, обхванат от любов към друг мрамор. Като си набил в главата този отчаян каприз, който хранел с млечния рог на въжделението, той за съвсем кратко време се превърнал от клечка за зъби в стълб, от смокиня в индийска тиква, от спиртна горелка на бръснар в пещ на стъклар, от джудже в гигант, така че не мислел за нищо различно от измисления образ, който бил вече изрязан в сърцето му като върху камък. Където да обърнел очи, намирал облика, който носел в гърдите си, като забравял за всичко останало, и нищо нямало в главата му освен мрамора, който постепенно се извайвал от точилото, което се превърнало във воденичен камък, смилащ живота му, в порфир, заличаващ цветовете на дните му, в огниво, което разпалва фитила на душата му, в магнит, който го тегли винаги след себе си, и накрая в камък в бъбреците, който не му оставя нито минута покой.
Стигнало се до това, че Йенариело, братът на краля, като го видял как посърнал и изсъхнал, го попитал: “Братко, какво става с тебе? Защо в очите ти се засели скръб, а отчаянието застана под клюмналите знамена на твоето лице? Какво има? Кажи, открий душата си пред своя брат! Димът от въглищата в затворена стая убива човека; планината, когато заложиш под нея барутен заряд, хвръква във въздуха; крастата, попадне ли във вената, отравя кръвта; газовете, сдържани вътре в тялото, предизвикват метеоризми и колики: отвори уста и кажи какво ти е; във всеки случай можеш да бъдеш сигурен, че и хиляда живота да имам, ще съм готов да заложа всичките, за да ти помогна”.
Като дъвчел думите си заедно с въздишките, Милучо благодарил на брат си за голямата му любов, като му казал, че никога не се е съмнявал в нея, но че за неговата болест няма лекарство, защото идва от камък, върху който е посял желания без надежда за плодове, от камък, върху който не се надява да отгледа даже гъби на радостта, от камък на Сизиф, тласкан по склона на мечтите, който от върха - хоп! - се търкулва надолу. Но в края на краищата, след хиляди уговорки, той казал на брат си какво трябва да търпи заради любовта си към един измислен от него облик.
Като чул признанието на Милучо, Йенариело го утешил по най-добрия възможен начин и му казал да не пада духом и да не се предава на меланхолията, защото той, Йенариело, за да изпълни желанието му, ще тръгне да странства по света, докато не намери жена, която е оригинал на въпросния камък. И скоро, като натоварил пълен кораб с различни стоки, облечен като търговец, той отплавал за Венеция - огледалото на Италия, пристанището на доблестни мъже, каталогът на чудесата на Изкуството и Природата, - където получил защитно писмо за пътуване по всички страни на Изтока, а оттам опънал платна към Кайро. Като стигнал до Кайро и влязъл в града, той видял един човек, който носел прекрасен сокол, и веднага го купил, за да го занесе като подарък на брат си - страстния ловец. Малко след това, като видял друг човек, с хубав кон, купил и коня, а след това се настанил в един хан, където легнал да си почине от изнурителното морско пътешествие.
На следващото утро - когато войската на звездите, след като била наритана от генерал Светлина, събрала палатките си от лагера на Небето и напуснала своите позиции - Йенариело започнал да обикаля града, разглеждал със зоркостта на рис всяка вървяща насреща му жена и си мислел, че може би по някаква случайност ще намери такава, чието лице да има някакво подобие на мрамор. И бродил така наслуки по улиците, оглеждал се като крадец, който бяга от полицията, докато не срещнал един дрипльо, носещ по себе си цяла болница от пластири и цял магазин от парцали, който го попитал: “Благородни човече, каква грижа имаш, че изглеждаш така обезпокоен?” “Защо мислиш, че именно на тебе трябва да разкажа за себе си?” - отвърнал Йенариело. - Макар че ще е добра възможност да изкараш хляба си, като донесеш на полицията всичко чуто за мене!”
“Е, не бързай, прекрасни младежо - казал беднякът. - Човешкото тяло не се продава на тегло. Ако Дарий не беше разказал на коняря си от какво е загрижен, нямаше да стане владетел на Персия [4]. Така че и за тебе не е много трудно да споделиш своите грижи с нещастния голтак, защото няма на света такава пръчка, от която да не става поне клечка за зъби”.
Йенариело чул, че беднякът говори учтиво и разумно, та му разказал какво го е довело в тези краища, и за тази, която търси с такова старание.
И беднякът отвърнал: “Виж, сине, трябва да бъдеш внимателен с всеки човек. Защото макар че съм предназначен да наторя земята, все пак мога да наторя и градината на твоите надежди. Чуй ме: ще почукам на вратата на една прекрасна девица, дъщеря на вълшебник, все едно искам подаяние. А ти дръж очите си широко отворени, гледай я, наблюдавай я, премервай я, преценявай я и ще познаеш в нея образа на тази, която твоят брат желае”.
Като казал това, беднякът почукал на вратата на една недалечна къща и оттам погледнала Ливиела, която му подхвърлила парче хляб. Когато я видял, Йенариело веднага я оприличил на къща, построена точно по плана, начертан от Милучо, и като дал щедра милостиня на дрипльото, го пуснал да си върви. А той се върнал в хана, преоблякъл се, като се преправил на амбулантен търговец, от тези, които носят в няколко кутии цялата красота на света. Той вървял дълго пред дома на Ливиела, хвалейки своята стока и призовавайки купувачи, докато тя не го повикала. Девойката огледала красивите коприни, наметалата, лентите, воалите, дантелите, пискюлчетата, обеците, закопчалките, иглите, шишенцата с червило и шапките, които разнасял, видяла ги един път, прехвърлила ги отново сто пъти и накрая го помолила да ѝ покаже още някакви все такива красиви неща. И той отвърнал: “Господарке моя, в тези кутии нося обикновени и евтини неща. Но ако решите да дойдете на моя кораб, ще ви покажа нещо невероятно: имам истински съкровища, имам прекрасни неща, достойни за истински господари”.
Ливиела, на която не ѝ липсвало любопитството, свойствено на женската природа, казала: “Ах, ако баща ми не беше далече оттук, бихме могли да дойдем с него на вашия кораб”. “Толкова по-добре, че не е тук - отвърнал Йенариело. - Тази разходка може би няма да му достави удоволствие; а аз ще ти покажа украшения, от които ще ти се замае главата. Какви огърлици и обеци! какви колани и корсети! а какви нагръдници! а какви гривни! а какви бродерии! С една дума, искам да се самозабравиш от възхищение”.
Като чула за такива великолепни неща, Ливиела повикала една своя приятелка да я придружи и отишла на кораба. А когато се качила на палубата, докато Йенариело я очаровал, като ѝ показвал едно след друго най-прекрасни неща, моряците вдигнали пъргаво котвата и опънали платната. Когато девойката успяла да откъсне очите от стоките, корабът вече бил на половин дузина мили от брега. Като разбрала прекалено късно, че са я похитили с измама, тя изобразила Олимпия [5] с обратен знак: защото както поетът оплаква тази, която нейният любовник оставил на брега, така Ливиела оплаквала себе си, след като напуснала по неволя родните брегове.
Но Йенариело ѝ разказал кой е, къде я кара и каква велика съдба я очаква, а освен това, като описал красотата на Милучо, неговите доблести и добродетели, и накрая любовта, с която ще я посрещне, така изкусно я уговорил, че тя малко по малко се успокоила и даже започнала да се моли за вятър, който да я носи по-бързо и да ѝ даде по-скоро да види в цветове картината, чиято скица нахвърлил пред нея Йенариело.
Те плавали известно време с добър попътен вятър и изведнъж чули как тревожно си шепнат вълните под кърмата на кораба; и макар че те говорели съвсем тихо, капитанът, който разбирал техния език, започнал да вика: “Всички горе! Сега ще започне такава буря, че Бог да ни е на помощ!” Веднага към неговите думи се присъединило свистящото свидетелство на вятъра и скоро небето се покрило с облаци, а морето - с вълни. И понеже вълните, любопитни за чуждите дела, били обидени, че не ги канят на сватба, се промъквали неканени на палубата, та едни ги изхвърляли обратно с ведра, друг ги изпомпвал с помпа и всеки моряк - защото ставало въпрос за живота на всеки - отговарял за това, което му е възложено: този държал кормилото, онзи насочвал платното, трети опъвал шкота, а Йенариело се качил на марса [6] и се опитвал да намери с далекогледа място, където може да хвърлят котва.
И в същото време, когато измервал сто мили разстояние с две педи далекоглед, долетял един гълъб с гълъбицата си, кацнал на мачтата и заговорил: “Гу-гу-гу”, а гълъбицата попитала: “Какво има, съпруже, от какво си огорчен?” Гълъбът отвърнал: “Този нещастен принц е купил сокол, който, щом се озове в ръцете на брат му, ще му изкълве очите. А който не го занесе на краля или предупреди краля за опасността, ще се превърне в мраморна статуя!” Като казал това, той отново изгукал: “Гу-гу-гу” и гълъбицата попитала: “Отново си загрижен? Какво още ново можещ да ми кажеш?” И гълъбът казал: “Има още едно нещо: принцът купи кон и щом брат му го яхне за първи път, ще си счупи врата. А който не го заведе при краля или предупреди краля, ще се превърне в мраморна статуя”. И отново: “Гу-гу-гу”. “Ох, стига с това гу-гу... - заоплаквала се гълъбицата. - Какво още има?” И гълъбът отвърнал: “Принцът води на брат си прекрасна жена. Но щом двамата легнат за първи път в леглото, ще ги изяде страшен дракон. Но който не я отведе при краля или който го предупреди, ще се превърне в мраморна статуя!”.
И веднага след тези думи бурята спряла, раздразнението на морето стихнало и яростта на вятъра се уталожила; но много по-силна буря се разразила в сърцето на Йенариело от това, което чул. И не веднъж му идвало на ум да хвърли всичко, което кара, в морето, за да не занесе със себе си у дома причина за гибелта на своя брат. Но от друга страна мислел и за себе си, защото опасността го заплашвала също; и като се страхувал, че ще се превърне в камък, ако не занесе на брат си всичките тези неща или ако го предупреди, решил, че трябва да се погрижи отначало за името, а не за фамилията, защото ризата е все пак по-близо до тялото от кафтана.
И така той стигнал благополучно в пристанището на Фрата Омброза, където брат му го чакал на брега силно зарадван. И като видял, че Йенариело идва заедно с тази, която стояла в сърцето му, сравнил едното лице с другото и не намерил никаква разлика. Той се зарадвал така, че излишният товар на радостта едва не го смазал под тежестта си; преизпълнен с доволство, стиснал брат си в своите обятия и го попитал: “А какъв е този сокол, който държиш с ръкавицата си?” Йенариело отвърнал: “Купих ти го за подарък”. И Милучо извикал: “Ето сега всички знаят, че ме обичаш наистина, защото търсиш точно това, което ми е по сърцето! Да беше ми донесъл което и да е съкровище на света, нямаше да ме зарадваш повече, отколкото с този сокол!” Но когато протегнал ръка към сокола, Йенариело с един голям нож, който носел на колана си, отсякъл пъргаво главата на птицата. Кралят, поразен от тази постъпка, си помислил дали брат му не се е побъркал, но за да не си помрачи радостта от неговото завръщане, не му казал нищо.
А когато видял коня и попитал чий е, брат му казал, че му го води като подарък. И кралят поискал да го опита как препуска; но едва вдигнал крак към стремето, Йенариело съсякъл коленете на животното с ножа си. Кралят се разгневил, защото си помислил, че брат му е направил това нарочно, за да го оскърби, и всичко отвътре започнало да му се обръща. Но решил засега да не дава воля на чувствата си, за да не помрачи първата среща със своята невеста, защото не можел да ѝ се насити, като ѝ хвърлял погледи и стискал непрестанно ръката ѝ.
Когато отишъл в двореца, кралят извикал всички знатни хора от града на великолепно сватбено тържество, по време на което препускащи конници правели салта и пируети, и като ги гледал, се вълнувал цял табун от кобили с дамски рокли и шапки. А щом танците и обилните ястия свършили, кралят повел младата си съпруга към спалнята.
Йенариело, в чиято глава нямало нито една мисъл, освен тази как да спаси живота на брат си, се скрил зад съпружеското ложе и започнал да чака кога ще се появи драконът. И ето че посред нощ в спалнята нахлул огромен дракон, който изпускал пламък от очите си и дим от устата си и с успех можел да бъде агент за търговия на едро с тиквено семе заради ужаса, който предизвиквал видът му [7].
Като го видял, Йенариело започнал да му нанася с дамаския си нож удари направо и отстрани и при едно замахване пресякъл на две подпората на балдахина над кралското ложе. Кралят се събудил от шума и в същия миг драконът изчезнал, все едно потънал вдън земя.
Когато съгледал Йенариело с нож в ръката и пресечената на две подпора, Милучо започнал да вика: “Ей, стража! хора! на помощ! на помощ! Моят брат предател се е вмъкнал тук да ме убие!”
При вика му дотичали стражите, които спели в коридора. Те вързали Йенариело, отвили го в тъмницата и - щом Слънцето отворило своята банка, за да даде от депозитите на светлината пари на дневните кредитори - кралят свикал Съвета, разказал му за случилото се, което съвпадало и с недоброжелателното отношение на брат му, явно демонстрирано, когато убил сокола и коня. С общо решение те осъдили Йенариело на смърт и даже молбите на Ливиела не могли да преломят сърцето на краля, който казал: “Ти не ме обичаш, жено, ако цениш живота на своя девер повече от моя живот! Нали с очите си видя как това псе с нож, наточен така, че може във въздуха да пререже косъм, се вмъкна, за да ме накълца на парчета. И ако не ме беше защитила подпората на балдахина, ти, подпора на моя живот, сега щеше да си вече остригана!” [8]
И след тези думи дал заповед да изпълнят присъдата. А Йенариело, като видял, че заповедта му всеки момент ще бъде приведена в действие и че за доброто, което направил на брат си, го чака безмерно зло, не знаел какво да реши: да не каже истината - чакала го беда, а да я каже - чакала го още по-голяма; лошо е да имаш краста, но струпеите са още по-лоши. Каквото и да направел, падал от дървото в устата на вълка: ако си замълчи - ще му строшат врата, ако каже - ще загине, превърнат в камък. Накрая, след буря от мисли, той решил да разкаже на брат си цялата истината, като предпочел да се прости с живота си невинен, отколкото да бъде изгонен от него, като носи клеймото на предател.
Той помолил палачите да предадат на краля, че иска да му каже нещо от държавна важност, и отново бил изправен пред кралските очи. И там, като разказал в подробен преамбюл за любовта, която винаги е изпитвал към брат си, преминал към това как излъгал Ливиела, за да му достави удоволствие, след това разказал какво чул от гълъбите за сокола и как, за да не се превърне в мрамор, го донесъл и, без да разкрива тайната, го убил, та да запази очите на краля. Още не довършил тези думи, той почувствал как натежават и се вкаменяват краката му. Продължил да разказва за коня, като пред очите на всички се превърнал в мрамор до кръста и така се втвърдил, че в друг случай аз бих дал пари за същото нещо [9], но на Йенариело от това само му плачело сърцето. И накрая, като разказал историята с дракона, той застинал като статуя насред тронната зала. Кралят, като проклел своята грешка и прибързаната присъда, произнесена над неговия достоен и любещ брат, носил траур повече от една година и всеки път, когато си спомнел за него, проливал цяла река от сълзи.
През това време Ливиела родила две момчета - две най-прекрасни създания на този свят. И когато няколко месеца по-късно кралицата излязла да се поразходи извън града, а бащата, който се намирал с децата в залата, вдигал очи, изпълнени със сълзи, към статуята - паметник на грешката, която му отнела цвета на човешкия род, - внезапно там се появил висок старец, чиито коси се спускали на раменете му, а брадата закривала гърдите му. Като се поклонил на краля, той казал: “Какво бихте дали, ваше величество, за да стане вашият брат такъв, какъвто беше преди?” И кралят възкликнал: “Даже и моето кралство!” “Не става въпрос за нещо - отвърнал старецът, - което струва пари; става въпрос за живот и за него трябва да се плати с друг живот”.
Кралят, отчасти заради любовта си към Йенариело, отчасти защото се чувствал виновен за неговата смърт, казал: “Повярвайте ми, господине мой, с радост бих заменил живота му за моя и за да излезе той от камъка, готов съм аз да вляза в него”.
Като чул това, старецът казал: “Няма да подлагаме живота ви на такава опасност! Но понеже да се превърне отново камъкът в човек, е много трудно, достатъчно е се пролее кръвта на двете ви момчета върху мрамора, за да оживее”.
И кралят отвърнал: “Така да е! Тъй като формите, в които са отлети тези деца, са още способни да създадат други, нека това бъде направено за брат ми, защото не мога да се надявам, че ще имам друг вместо него!” И с тези думи той извършил пред каменния идол плачевно жертвоприношение на двете невинни агнета. Обляна с кръвта им, статуята оживяла и кралят с неизразима радост прегърнал своя брат.
Когато нещастните момчета били положени в ковчег с подобаващата им се чест, в същия момент се върнала кралицата и кралят, като накарал брат си да се скрие, казал на жена си: ”Какво би дала, сърце мое, за да оживее брат ми?” Ливиела отвърнала: “Бих дала за него цялото това кралство”. И кралят подхванал: “А би ли дала за него кръвта на синовете си?” “Това не - отвърнала кралицата. - Защото не мога да бъда толкова жестока, че да изрежа зениците на очите си!” “Уви - отговорил кралят, - за да съживя брат си, аз заклах децата. Това беше цената за живота на Йенариело!”
Като казал тези думи, той ѝ показал децата, които лежали в ковчега, и тя при вида на това толкова горестно зрелище започнала да вика като безумна: “О, мои деца, о подкрепа на живота ми, о очи на сърцето ми, о ручей на кръвта ми! Кой хвърли тази кал в прозорците на Слънцето? Кой преряза, без да пита лекаря, основната жила на моя живот? О, деца мои, разбита моя надежда, угаснала моя светлина, отровена сладост, изгубена опора! Вас ви прониза нож, а мене ме уби скръбта, вие се задавихте в кръвта си, а аз потънах в сълзите си! Горко ми; за да върнете живота на чичо си, убихте майка си, защото не мога повече да тъча тъканта на моите дни без вас, мили обтегачи на стана на моя горестен живот! Ще трябва да млъкне, останал без въздух, органът на моя глас, лишен от двата си мяха! Деца, деца мои, защо не отговаряте на своята майка, която е дала кръв на телата ви, а сега лее кръв от очите си? Но ако моят жребий ми е отредил да видя пресъхналия извор на моите радости, не искам да живея на този свят повече и тръгвам след вас, за да ви намеря!”
С тези думи тя изтичала до прозореца, като искала да скочи от него; но в същия миг там се появил баща ѝ, обкръжен от облак, и казал: “Спри, Ливиела! Защото аз, като изминах не малък път и подсторих три случки, съм вече отмъстен. Ти ми беше длъжник, Йенариело, защото дойде в моя дом да откраднеш дъщеря ми, а мене ме остави дълги месеци като самотна раковина върху морски камък. Наказах и тебе, дъще, за твоето безразсъдство, за това, че - като презря баща си, позволи на един чужденец да те завлече на своя кораб: и ето че видя двете си деца, двете безценни твои съкровища, заклани от баща си. Наказах и тебе, кралю, за твоите капризи, достойни за бременна жена, за това, че отначало стана престъпен съдия на своя брат, а след това палач на своите деца. Но целта ми е само да ви обръсна, а не да ви одера кожата; искам цялата горчива отрова да се превърне в сладост. И така, иди, дъще моя, и приеми своите деца, а мои внуци, живи и още по-прекрасни от преди. А ти, Милучо, ме прегърни: защото те признавам за зет и син и прощавам на Йенариело обидата, която ми нанесе, тъй като показа своята преданост към брат си, който напълно заслужава това”.
В същия миг младенците скочили, живи и невредими, и изтичали при дядо си, който не можел да им се насити, като ги прегръщал и целувал, и към това веселие се присъединил и Йенариело, който, пропуснат като меден лист през метални валяци, сега плавал като макарони в сос. Но и сред всичките приятни неща, които му се наложило да изпита в по-нататъшния си живот, той никога не можел да забрави миналите опасности и размишлявал над грешката на брат си и над това колко трябва човек трябва да бъде внимателен, за да не падне в ямата на злото, защото
всяка човешка преценка е погрешна и измамна.
1. Сенчест храст.
2. Сравни: Вергилий, “Енеида” (VI, 625-627, разказът на Сивила за престъпниците, търпящи посмъртни наказания): “Ако имах сто уста и сто езика и ако // имах гърди от желязо, пак не бих могла да изредя // всичките различни престъпления и всичките различни страдания...”
3. Пиесата на Плавт “Двамата Менехми”, приспособена към реалиите на епохата, влизала в репертоара на уличния театър под названието “Близнаци”.
4. Виж: Херодот. “История”, III.
5. Персонаж от поемата на Л. Ариосто “Неистовият Роналд”; историята на Олимпия, изоставена от любовника си Вирено, станала сюжет за цяла редица произведения на италианския и испанския барок.
6. Площадка на горната част на мачтата, служеща за различни действия с платната и за наблюдение.
7. Тиквеното семе е известно народно средство срещу глисти и диария. Базиле се позовава на мнението на Ибн Сина (Авицена - бел. на П. Н.), висш медицински авторитет по това време, според което една от причините за заразяване с глисти е силният страх.
8. В Южна Италия до XIX в. имало обичай: веднага след смъртта на мъжа си вдовицата остригвала късо косите си и можела да се омъжи отново, когато те израснат до обичайната си дължина.
9. Намек за това, че на Йенариело се е втвърдил и половия член, за което други мъже биха били готови да платят много пари.
НАКАЗАНАТА ГОРДОСТ
(LA SOPERBIA CASTICATA)
Десета забава от четвъртия ден
КРАЛЯТ НА БЕЛО ПАЙЕЗЕ, ОТХВЪРЛЕН С ПРЕЗРЕНИЕ ОТ ЧИНЦИЕЛА, ДЪЩЕРЯН НА КРАЛЯ НА СУРКО ЛУОНГО [1], Ѝ СЕ ОТПЛАЩА С ЛИХВИТЕ, КАТО Я ДОВЕЖДА ДО ГОРЕСТНО СЪСТОЯНИЕ, А СЛЕД ТОВА Я ВЗЕМА ЗА ЖЕНА.
Добре е, че Чометела поставила навреме вълшебника на сцената, за да залее пожара с вода, иначе от жалост към Ливиела на слушателите можело да им стане лошо, защото вече им бил секнал дъхът. Но заедно с утешението на нещастната жена се утешили и те и, успокоени, зачакали кога Якова ще изведе на турнирното поле под знамето своята приказка. И ето че тя препуснала с насочено копие към целта на техните желания:
- Който дърпа силно, къса; който вика бедата, много беди и нещастия ще го споходят; ако някой, като се разхожда по края на пропастта, падне долу, виновен е само той, както ще чуете за това, което се случило с една принцеса, която презряла короната и скиптъра и стигнала до нищетата на конюшнята. Но Небето, като ни прави цицини по главата, ни дава и цлебни лепенки и цялото му наказание е съпроводено с милост, та дори когато ни шиба заслужено с камшик, не ни оставя без парченце сладкиш.
Казват, че някога живял един крал на Сурко Луонго, който имал дъщеря на име Чинциела, прекрасна като Луната; но в противовес срещу всяка драхма нейна красота стояла цяла либра [2] гордост, защото изобщо не почитала никого; и нещастният ѝ баща, който мечтаел да я задоми, изобщо не можел да ѝ намери мъж, чийто нрав и поведение да ѝ били угодни.
Сред многото знатни млади хора, които идвали да молят за ръката ѝ, бил и кралят на Бело Пайезе [3], който не пропускал случай да завоюва ответните чувства на Чинциела. Но колкото повече тежест на желанието си да бъде неин служител добавял, с толкова по-нищожна мярка му отговаряла тя; колкото повече привилегии ѝ давал на пазара на своето благоразположение, толкова по-скъпернически отговаряла на неговото желание; колкото по-щедър бил душевно, толкова по неподатливо оставало сърцето ѝ. Така че нямало ден нещастникът да не ѝ говори: “Кога накрая, о жестока, след толкова дини на надеждата, които се оказаха с вкус на тиква, ще получа поне една сладка? Кога, зло животно [4], ще стихнат бурите на твоето безсърдечие и аз ще мога да насоча с благоприятен вятър кормилото на надеждата към твоето прекрасно пристанище? Кога след пристъпи на заклинания и молби ще мога да издигна флага на моето любовно желание на стените на твоята прекрасна крепост?”
Но всичките думи отивали на вятъра. Въпреки че красотата на очите ѝ била способна да пробие камък, тя все едно нямала уши да чуе този, който стенел от любовни рани; напротив, гледала го с такова ожесточение, като да е изкоренил лозето ѝ. И нещастният млад човек, виждайки упоритостта на Чинциела, която му обръщала толкова внимание, колкото на този, чието име не споменават [5], напуснал двора на баща ѝ, като отнесъл със себе си своите богатства с думи на възмущение: “Излизам от играта на Амур!” [6] И се заклел тържествено да накара тази черна сарацинска душа да съжалява горчиво за това, че го е измъчвала толкова жестоко.
Като се върнал вкъщи, той си пуснал дълга брада, а след няколко месеца намазал с нещо лицето си и се върнал преоблечен като селянин в Сурко Луонго, където подкупил необходимите хора и получил мястото на кралски градинар. Трудел се с всички сили в градината и в един прекрасен ден сложил на тревата под прозорците на Чинциела корсет, достоен за кралица, целият обшит със злато и брилянти. Придворните дами, като видели корсета, казали веднага за него на своята господарка, която им наредила да попитат градинаря дали не го продава. Градинарят отвърнал, че не е галантериен търговец, но ще бъде радостен да го подари на принцесата, ако му разреши да прекара една нощ в залата на нейната половина от двореца.
Като предали молбата му на Чинциела, придворните дами казали: “Какво ще загубите, господарке, ако позволите на градинаря да пренощува един път в залата? В замяна на това ще имате корсет, който наистина е достоен за кралица”. Чинциела глътнала кукичката със стръвта, с която можело да се улови не само риба, съгласила се и получила корсета, а на градинаря предоставила удоволствието, за което молел.
На следващото утро на същото място лежала рокля, толкова великолепно изработена, колкото корсета, и като я видяла, Чинциела изпратила да попитат градинаря за колко ще я продаде. Градинарят отвърнал, че роклята не се продава, но ще я подари с радост на принцесата, ако му позволи да пренощува в предверието на покоите ѝ. Чинциела, за да има роклята към корсета, наредила да го пуснат, за да прекара нощта там, където искал.
И когато настъпило трето утро - преди Слънцето да запали с огнивото си фитила на полетата, - градинарят сложил на същото място прекрасен жакет, удивително допълващ роклята и корсета. Като го видяла, Чинциела си помислила: “Докато не го имам, и другите неща няма да ме радват!” След което извикала градинаря и му казала: “Моля те, добри човече, да ми продадеш жакета, който видях в градината, а вместо него вземи даже и сърцето ми”. “Той не се продава, господарке моя, но ако нямате нищо против, ще ви подаря и диамантена огърлица като добавка, а вие ще ме пуснете да пренощувам в единия от ъглите на вашата спалня”. “Държиш се като същински грубиян - отвърнала Чинциела. - Малко ти е да спиш в залата, малко ти е в предверието, та вече искаш да се разположиш и в стаята ми! Малко по малко ще поискаш да спиш и в леглото ми!” “Господарке моя, нека моят жакет остане при мене, а вашата спалня - при вас. Ако искате да ме повикате, знаете пътя до мене. С удоволствие ще се наспя и на пода, което добрият човек и на турчин няма да откаже. А ако бяхте видели с очите си огърлицата, която искам да ви подаря, тогава може би щяхте да отстъпите”.
Принцесата, от една една страна подстрекавана от желанието, а от друга - подтиквана от придворните дами, позволила да бъде уговорена. И когато настъпила вечерта - а Нощта, като кожухар, натопила в дъбилен разтвор кожата на Небето, за да я направи черна на цвят - градинарят донесъл огърлицата и жакета в покоите на Чинциела. Когато ѝ ги дал, тя го пуснала в спалнята, настанила го в ъгъла и казала: “Стой тук и не мърдай, ако искаш милост от мене!” И за по-сигурно начертала с въглен линия на пода, като добавила: “Минеш ли линията, лошо ти се пише”. С тези думи пуснала покривалото на леглото си и легнала да спи.
Кралят градинар, веднага щом разбрал, че е заспала, решил, че е настъпило времето да изоре полето на Амур. Той легнал до своята господарка и откъснал любовните плодове още преди тя да успее да се събуди. А когато се събудила и видяла какво е станало, не пожелала вместо едното зло да направи две и, като накаже градинаря, да погуби заедно с това и градината [7]; така че обърнала неизбежното в порок [8], утешила се в своето падение и превърнала грешката в удоволствие; гледала отвисоко на множество короновани глави, но не се отвратила да се озове под космата мъжка лапа, защото така изглеждал кралят и така мислела за него Чинциела.
Но като продължила да се занимава със същото, скоро забременяла. И виждайки как с всеки изминат ден коремът ѝ расте, Чинциела казала на градинаря, че ако баща ѝ открие нейното прегрешение, добро не я чака, и трябва да помислят как да избегне тази опасност. А кралят градинар отвърнал, че не може да измисли нищо друго освен бягство, и предложил на Чинциела да се скрие в дома на една предишна негова господарка, която ще ѝ предостави някои удобства, за да роди детето.
Чинциела, като видяла как грехът на гордостта, след като спечелил играта, я подхвърля като пробита лодка от един риф на друг, се оставила да бъде убедена, напуснала двореца и се доверила на непредсказуемите обятия на Фортуна. А кралят, след дълго пътуване, я завел в двореца си и, като разказал всичко на майка си, я помолил да се престори, че не знае нищо, защото искал да накаже Чинциела за нейната гордост. И майка му я настанила в една от конюшните на двореца, в най-голяма мизерия, където и парче хляб ѝ се струвало голяма милостиня.
Когато слугините на краля трябвало да изпекат хляб, той им наредил да извикат Чинциела, за да им помага, а след това, като отишъл при нея с градинарските дрехи, я уговорил да открадне няколко сладки гевречета, за да могат да утолят глада си. Нещастната Чинциела, когато вадела хляба от печката, откраднала незабелязано едно геврече и го сложила в джоба си. В този момент кралят, като влязъл неочаквано в пекарнята с подобаващия му се облик, започнал да вика на слугините: “Кой ви позволи да пуснете вътре тази опърпана жена? Вижте, на лицето ѝ пише, че е крадла! Ей, кой е там! Бръкнете ѝ в джоба и ще я хванете на местопрестъплението!” Като я претърсили, намерили у нея уликата на престъпното деяние и я наругали здраво, след което целия ден до вечерта отвсякъде я преследвали с насмешки и подсвирквания.
А кралят, като се преоблякъл отново, отишъл при нея и като я видял силно опечалена след преживяния позор, я посъветвал да не скърби, защото нуждата е тиранин за хората, и както е казал тосканският поет:
“когато гладен е беднякът,
ако след това нахранен бъде,
друг някой, че гладува, ще осъди”. [9]
Гладът изкарва и вълка от гората, а това я извинява, дори ако е направила нещо, което на друг не подобава да прави. И той добавил, че господарката реже на парчета някакво платно, та Чинциела да ѝ предложи помощта си, а заедно с това да открадне няколко платнени парчета, защото скоро ще трябва да ражда и такива неща ще потрябват.
Чинциела, която не можела вече да казва “не” на мъжа си (а тя го смятала за свой мъж), се качила при господарката и заедно с прислужниците започнала да реже платното за връзки, панделки, шапчици и престилки. И между работата откраднала едно парче плат, което скрила под дрехата си. Но в същия момент дошъл кралят, разиграл същата сцена като в пекарнята и заповядал да я обискират. Открили парчето плат, Чинциела била отново строго смъмрена и като насапунисана отзад, хукнала към конюшнята.à
,ЮЯЯЯкой е и казал, че всичко, което ѝ причинил, било от негодувание, че го е пренебрегнала, макар и двамата да били равни; но отсега нататък тя ще бъде негова господарка. От друга страна я прегръщала кралицата, като своя снаха и дъщеря. В благодарност за наследниците те дарили Чинциела с толкова прекрасни дарове на любовта си, че един само сладостен миг на нейната утеха победил всичките предишни горчивини, които обаче я научили да не вдига платната си прекалено високо, а да помни, че
гибелта е дъщеря на гордостта.
1. Дълга бразда.
2. Мерки за аптекарски везни, различни в различни страни. Според традицията на знаменитото в Средните векове медицинско училище в Салерно (близо до Неапол) драхмата е 3,3, а либрата 360 грама.
3. Хубава страна. Като собствено име е употребено първо от Данте (“Ад”, XXXIII), а след това от Петрарка (“Канцониере”, CXLVI) по отношение на Италия, по това време разделена на различни държави, като географско и културно единство.
4. Бележка на Павел Николов:: В оригинала: cana perra - зла кучка, но поради прекалено пейоративния заряд на думата “кучка” в български език, реших да смекча израза.
5. Лукавия дух.
6. В печатния текст е “chiammo da lo fuoco d’Ammore” - “излизам от огъня на Амур”. То тъй като е употребен израз, с който се обявява излизане от игра на карти, може да се предположи, че в незапазения ръкопис на Базиле вместо fuoco се е намирала думата giuoco (игра), а замяната е станала по време на редактирането или набирането.
7. Иначе казано: да погуби себе си.
8. Тук можем да видим алюзия на учението на блажения Августин за произхода на човешкия грях: първоначалното порочно желание на Адам и Ева да вкусят от забранения плод довело до това, че след нарушаването на забраната грехът станал за човека неизбежен. Чинциела върви по обратния път. Виж същия маниер при шеговитото описание в приказката “Гарванът”, където Ливиела е представена като “обратна Олимпия”.
9. Петрарка. “Канцониере”, CCVII, 22–24.
10. Огрубена пародийна препратка към изреченията на философите Ксенофон и Парменид (VI в. пр. н. е.), родоначалници на школата на елеатите. След като вероятно не е познавал оригиналите на техните съчинения, Базиле би могъл да ги познава по латинските им изложения.
ДЕН ПЕТИ
ГЪСКАТА
(LA PAPARA)
Първа забава от петия ден
ЛИЛА И ЛОЛА КУПУВАТ ОТ ПАЗАРА ГЪСКА, КОЯТО АКА ПАРИ. ЕДНА СЪСЕДКА ГИ МОЛИ ДА Ѝ ДАДАТ ГЪСКАТА, ЗА ДА Я ПОЛЗВА ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ, И КАТО НЕ НАМИРА ТОВА, НА КОЕТО СЕ НАДЯВА, Я УБИВА И Я ИЗХВЪРЛЯ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА. ТЯ ОЖИВЯВА И ЗАХАПВА ОТЗАД ПРИНЦА, КОЙТО Е КЛЕКНАЛ ПО ГОЛЯМА НУЖДА, И ТЪЙ КАТО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА Я ОТКЪСНЕ ОТ НЕГО ОСВЕН ЛОЛА, ТОЙ Я ВЗЕМА ЗА ЖЕНА.
Дадено било нареждане на Цеца да отвори бутилката с приказките. А тя, макар че лицето ѝ руменеело и очите ѝ блестели, можела да мели с езика си не по-зле от най-добрата мелница и платила дълга си със следния разказ:
- Велика мисъл е изрекъл този добър човек [1], който казал, че занаятчията завижда на занаятчията, златарят - на златаря, музикантът - на музиканта, съседът - на съседа, а беднякът - на просяка. Защото няма нито едно дупка в работилницата на този свят, където да не плете своята паяжина паякът на завистта, който се храни единствено с горестите на ближния, пример за което ще видите в моята приказка.
Живели някога две сестри, привити от бедност до голата земя, така че се хранели само с плюене върху пръстите си от сутрин до вечер [2] и изтегляне на нишки за продан. Но при цялата им злополучна съдба изобщо не било възможно да се вкара в дупката на билярдната маса топката на честта им с топката на нищетата. И ето че Небето, толкова щедро, когато награждава за добрите дела, и толкова стиснато, когато наказва за злините, подбудило бедните жени да отидат на пазара и да купят няколко гранчета прежда. И когато ги купили, те видели, че им останали пари и за една гъска. Като отнесли гъската вкъщи, те толкова я обикнали, че започнали да се грижат за нея все едно им е сестра, и даже я сложили да спи в леглото, в което спели и те.
И ето че - както казват: утрото ще настъпи, слънцето ще огрее - добрата гъска, без да мисли дълго, започнала да ака, но не каквото подобава, а истински монети: ака тук, ака там - с една дума, за кратко време, като събирали след нея, сестрите напълнили цяло сандъче. А тя продължавала да ака толкова обилно, че те вече не вървели с наведена глава като преди, а гледали наоколо смело и весело и даже косите им заблестели като злато. А няколко съседки, като се събрали в един прекрасен ден да поклюкарстват за чуждите дела, заговорили помежду си: “Виж ги - казала съседката Васта - тези Лила и Лола: завчера нямаше къде да легнат и да умрат, а сега са се нагласили като знатни госпожи. Ето, днес на прозорците им висят ощипани кокошки и шунка - направо ти дразнят носа! Какво ли е станало с тях? Или някой е бръкнал в бъчвата с моминска чест, или са намерили съкровище”. “И аз съм се вдървила като мумия - отвърнала съседката Перна. - Едва не умираха от глад, а сега надигнаха глави, все едно са принцеси: гледам ги и си мисля дали не сънувам”.
Те мелели всякакви други неща и накрая, възбудени от завистта, издълбали дупка в къщата, към стаите, където живеели сестрите, за да надничат и да удовлетворят своето любопитство. Гледали така и в един вечерен час - когато Слънцето от пищния кораб на своите лъчи нарежда на лодките в Индийския океан да се отдръпнат, за да могат дневните часове да си отдъхнат и да се поразвлекат - видели как Лила и Лола разстлали на пода един чаршаф, пуснали върху него гъската и тя започнала да трупа тук и там купчини ескудо. От това зрелище на двете съседки едновременно им изскочили очите от орбитите и гушите от гърлото.
А когато настъпило утрото и Аполон показал със златната си пръчка на сенките къде да се отстранят от пътя, Васта отишла на гости при сестрите и след хиляди уловки в разговора, и така, и иначе, с всякакъв майсторлък стигнала най-сетне до целта си и ги помолила да ѝ дадат гъската за няколко часа, за да приучи към домашна обстановка малките патенца, които уж купила току-що от пазара. И толкова изкусна била да замайва главите по време на разговор и да умолява, че наивните сестрици, които не можели да казват “не” - а и на ум не им идвало да заподозрат в нещо съседката си!, - ѝ дали гъската с уговорката да я върне колкото се може по-скоро.
Съседката отишла при другите съседки и те, като разстлали бързо чаршафи на пода, сложили върху тях гъската. Но гъската, вместо да отвори под опашката си монетния двор, сечащ златни ескудо, отворила сточната тръба на отходното място, която мигновено украсила бельото на нещастниците със сиенска охра, така че се понесла воня по целия квартал, както в неделни дни от всички прозорци се носи аромата на пинята маритата [3].
Като видели това, съседките помислили, че ако се отнесат с гъската добре и търпеливо, ще намерят философския камък за изпълнение на желанията им. Затова я нахранили така, че храната чак вече не се побирала в нея, и я поставили на друг чист чаршаф; и ако първия път гъската се показала просто акаща, сега направила пълно впечатление на болна от дезинтерия, защото храносмилането си казало думата. А разярените съседки пламнали от такава злоба, че, като извили шията на гъската, я хвърлили през прозореца в една глуха уличка, където хвърляли нечистотиите.
Но на съдбата - по чиито капризи бобът никне там, където не го очакваш - било угодно покрай този квартал да мине кралският син, който отивал на лов; и внезапно коремът му се разиграл така, че връчил на слугата си коня и шпагата, а самият той влязъл в уличката да се облекчи. Като си свършил работата и не намерил в джобовете си никакво парче хартия, той видял лежащата редом убита гъска и решил да я използва със съответното предназначение.
Но гъската, която съвсем не се оказала мъртва, впила клюна си в меките части на нещастния принц и той се развикал така, че се стекли всичките слуги. Като се опитали да откъснат гъската от плътта му, те се убедили в своето безсилие, защото тя се заловила за принца като някаква перната Салмакида за някакъв космат Хермафродит [4]. И така, принцът, нямащ сили да търпи болката и виждащ напразните усилия на слугите си, наредил да го отнесат на ръце в двореца. Там били извикани веднага медици, които се консултирали в присъствието на пациента и изпробвали всичките известни им начини, мъчейки се да се справят с нещастния случай: мажели принца с целебни мехлеми, използвали щипци, ръсели прахове. Но тъй като гъската се оказала кърлеж, който не може да бъде прогонен от кожата с живак, и пиявица, която не може да бъде откъсната от раната с оцет, принцът наредил да обнародват указ: намери ли се в държавата човек да го избави от този сърбеж в задника, ако е мъж, ще получи половината кралство, а ако е жена - принцът ще се ожени за нея.
Да бяхте видели само как хората се устремили към двореца на цели тълпи, бутайки се, мушкайки се, нанасяйки си удари! Но колкото повече средства използвали, толкова повече гъската стискала с човката си нещастния принц: като че ли всичките рецепти на Гален, всичките афоризми на Хипократ и всичките лекарства на Месуе [5] сключили съюз срещу “Analyticae Posteriorae” [6] на Аристотел, за да се облекчат мъченията на страдалеца.
Но на съдбата било угодно сред хилядите и хилядите дошли да опитат щастието си да се появи и Лола, по-малката от двете сестри. И щом видяла гъската, веднага я познала и извикала: “Любима моя [7], любима моя!” И гъската, като чула гласа на тази, която я обичала, веднага пуснала своята жертва и хвръкнала в ръцете на Лола, галейки се в нея, целувайки я, без изобщо да скърби, че е променила задните части на принца с устните на една обикновена жена.
А принцът, дивейки се на това чудо, пожелал да разбере подробно цялата история на Лола и нейната перната приятелка. И когато излязло наяве всичко, което направили съседките, заповядал да ги нашибат здраво с камшик насред улицата и да ги изгонят от града. И като взел за жена Лола, а като зестра - гъската, която акала големи съкровища, омъжил Лила за друг много благороден и богат човек. И заживели като най-щастливи хора на света, за срам на съседките, които в желанието си да затворят улицата на богатството, изпратено от Небето на бедните сестри, отворили за тях друга, която ги довела до кралския дворец, като ги накарала в крайна сметка да разберат, че
във всяко препятствие се крие някаква полза.
1. Гесиод. «Труды и дни», 25–26.
2. По време на работа предачката мокрела периодично нишката с вода или със слюнка.
3. Празнично месно ястие (буквално: омъжена тенджера).
4. Нимфата Салмакида, кото живеела в един извор, се влюбила от пръв поглед в петнадесетгодишен красавец, син на Хермес и Афродите, и го завлякла в своите струи (Овидий. “Метаморфозы”, IV, 356–379).
5. Юхана ибн Масавай ал Мардини, известен в Европа като Месуе Младши (около 925-1015 година) - сирийски лекар, практикуващ в Багдад и Кайро, несториански християнин. Създава фармакологична енциклопедия от дванадесет части, която в продължение на седем века е основно пособие по предмета не само на Изток, но и в Европа.
6. Латинското название на “Втора аналитика” на Аристотел, съзвучно с думата anus, на студентски жаргон означавало задник.
7. В оригинала Лола употребява рядката диалектна дума ‘ntrofatella, която идва от гръцката дума εντροφος - домашен любимец. Интересно свидетелство за запазване на остатъци от гръцки език сред местното население.
МЕСЕЦИТЕ
(LI MISE)
Втора забава от петия ден
ЧИАНЕ И ЛИЗЕ СА БРАТЯ, ЕДИНИЯТ БОГАТ, А ДРУГИЯТ БЕДЕН. ЛИЗЕ, ИЗМЪЧВАН ОТ НУЖДАТА И КАТО НЕ ВИЖДА НИКАКВА НАДЕЖДА ЗА ПОДКРЕПА ОТ БОГАТИЯ СИ БРАТ, ТРЪГВА ДА СТРАНСТВА И НАМИРА ТАКЪВ КЪСМЕТ, ЧЕ СТАВА МНОГО БОГАТ. ЧИАНЕ, ЗАВИЖДАЙКИ МУ, СЕ ОПИТВА ДА ВЪРВИ ПО СЪЩИЯ ПЪТ, НО ВСИЧКО СЕ ОБРЪЩА ЗА НЕГО ТОЛКОВА ЛОШО, ЧЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ СПАСИ ОТ НЕЩАСТИЕТО БЕЗ ПОМОЩТА НА СВОЯ БРАТ.
Смехът, който предизвикало в цялата компания нещастното произшествие с принца, бил толкова неудържим, че всеки от слушателите щял да си причини херния и припадъци от хохот вероятно щели да се случват непрекъснато ту тук, ту там, ако Чека не дала знак с ръка, че е готова да надуе своята тръба. И веднага всички останали уста били секвестирани, а тя пристъпила към своята приказка:
- Има едно изречение, което може да бъде написано върху катафалките: “Умението да си замълчиш още никога на никого не е навредило” [1]. Що се отнася до езиците на някои злословещи хора, които не могат да кажат за никого нещо добро, а само режат и порят, на тези езици не обръщайте внимание: те така вършат своето дело, че когато дойде време да се съберат пуловете от игралната маса, веднага се вижда - и примерите за това са ежедневни: ако говориш добри думи, придобиваш любов и признателност и напротив, ако говориш зли неща, ще си спечелиш вражда и крушение. Чуйте как стават тези неща, а след това ще кажете, че съм хиляди пъти права.
Казват, че живели някога двама братя - Чиане, който подредил живота си за пълно свое удоволствие, все едно е граф, и Лизе, който изобщо не живеел живот; и колкото единият бил беден на късмет, толкова другият бил беден на сърце, та го мързяло и задника си да повдигне и поне малко да помогне на брат си. И нещастният Лизе, като се отчаял, напуснал родните краища и тръгнал да броди по белия свят.
Вървял така, вървял и веднъж вечерта (а денят бил съвсем дъждовен) влязъл в някаква кръчма, където около огнището седели дванадесет юноши; като видели нещастния Лизе, вцепенен и кашлящ като от туберкулоза - дали заради студа, дали защото бил облечен леко - му предложили място до огъня.
Като приел поканата - защото не се нуждаел от нищо друго освен от топлина, - той се приближил до огнището, а докато се греел, един от юношите, със свъсени вежди и толкова мрачно лице, че можел да изплаши някого, го попитал: “Какво мислиш, земляче, за времето навън?”
“За времето ли питаш? - отвърнал Лизе. - Ами според мене всеки месец в годината си върши своята работа; само ние, без да познаваме това, за което съдим, искаме да определяме законите на Небето, обичаме всичко да върви, както на нас ни харесва, а не можем да вникнем в основни неща, добри ли са, или са лоши, полезни ли са за нас нашите капризи, или не са. Когато през зимата валят дъждове, искаме да пече Слънцето, а когато то ни пари през август, си мислим за облаци на небето. И не се сещаме, че ако всичко беше по наше желание, годишните времена щяха да си променят реда, семената щяха да загинат, реколтата щеше да пропадне, плодовете щяха да бъдат проядени от червеи и цялата Природа щеше да се сгромоляса. Така че нека Небето прави това, което знае; затова е създало за нас дърветата - в зимния студ да се греем със съчките им, а през лятото - да се прохлаждаме под листата им”.
“Ти говориш по-достойно от Самсон [2] - отвърнал юношата. - Но сигурно няма да отречеш, че сега месец март се е развихрил не на шега: ту лед, ту дъжд, ту сняг, ту град; ветрове, течение, мъгли, бури... от всичките тези глупости и животът изглежда противен!”
“Лоши неща говориш за нещастния месец март - отвърнал Лизе, - а не казваш колко полза има от него: защото той идва с пролетта, дава начало на раждането на всичко и като никой друг радва изключително много Слънцето, защото го въвежда в съзвездието Телец”.
Юношата харесал много думите на Лизе, защото точно той бил месец Март, озовал се заедно с другите си братя месеци в кръчмата. За да се отблагодари за добротата на Лизе, че изобщо не се оплакал от тягостния месец, който дори пастирите не обичат да наричат по име, той му дал една красива кутийка и казал: “Вземи я и искай всичко, от което имаш нужда: отвориш ли кутийката, ще го намериш”.
В отговор Лизе казал на юношата колко много му е благодарен, а след това сложил кутийката под главата си вместо възглавница и заспал; и още преди Слънцето с четката на лъчите да пренарисува със светли бои сенките на Нощта, се сбогувал с юношите и тръгнал на път.
Но преди да изминал петдесет крачки от кръчмата, отворил кутийката и казал: “О, щастие мое, не може ли да поискам носилка, облицована с вълна, която да се отопля отвътре, та да мога да пътувам на топло сред тези снегове?” И не успял още устата си да отвори, когато се появили носачи, сложили Лизе в носилка, вдигнали я на раменете си, а той им наредил да го отнесат вкъщи.
Когато дошло време да си размърда челюстите, той отворил отново кутийката и казал: “Да дойде нещо за ядене!”, при което като манна небесна се явил такъв обяд, че стигал с чест да се нахранят десетима крале.
А вечерта, като стигнал в една гора, която не пропускала Слънцето, защото идвало от враждебни краища, Лизе отправил към кутийката нова молба: “Бих желал да пренощувам на това прекрасно място, където реката, подскачайки по камъните, съпровожда със своя контрапункт “кантус фирмуса” на свежия вятър”. И веднага се появило ложе с яркочервен балдахин под натрит с восък навес, с дюшеци от пух, завивки от испанска тъкан и чаршафи, леки като повей на нежен ветрец. Лизе помолил кутийката да му донесе вечеря и пред очите му, под още един навес, се появил веднага сребърен сервиз, достоен за принц, и била застлана маса, отрупана с всевъзможни ястия, чийто аромат се носела на сто мили наоколо.
Като хапнал от това, което имало там, Лизе легнал да спи и - когато Петелът, разузнавачът на Слънцето, известил на своя господар, че сенките са вече достатъчно отслабвали и разсеяни, поради което за него, като опитен воин, е настъпило времето да ги удари в гръб и да ги изтреби напълно, - като се събудил, отворил кутийката с думите: “Нека имам красиви дрехи, защото днес ми предстои да се срещна с брат си и искам да го оставя със зяпнала уста”. Казано - направено: той се видял като знатен сеньор, в одежди от най-качествено черно кадифе, с яка от червена вълнена материя, а по жълтата тънка вълнена подплата, като разноцветна ливада, минавала богата шевица. Облечен по такъв начин, Лизе седнал отново на носилката и скоро стигнал до родния си дом.
Чиане, като го видял да идва в такъв разкош, с всичките богатства, поискал да разбере какъв късмет го е постигнал. И Лизе му разказал за юношите, които срещнал в кръчмата, и за подаръка, който му направили, но за всичко, което си говорили, не обелил и дума. А на Чиане вече не му било до разговор: той казал, че е уморен и иска да си почине, но веднага оседлал коня си и препуснал по пътя.
Като преодолял доста разстояние, той стигнал най-сетне до кръчмата, където намерил юношите и се натиснал да разговаря с тях. А щом същият, който говорил с брат му, го попитал какво мисли за мартенското време, Чиане дал пълна воля на езика и гърлото си: “Господ да го порази, да ослепее дано този проклет месец, враг на сифилитиците, мразен от овчарите, месец, който смущава нашите жизнени сокове и разтриса нашето тяло! Това е такъв месец, та когато искат да кажат на някого, че краят му идва, казват: “Март те порази”; а когато видят някой прекалено нагъл човек, казват: “Мартенска мъка!” С една дума, това е такъв месец, че ще бъде щастие за света, радост за земята, блаженство за хората, ако го прогонят с трясък от компанията на неговите братя!”
Братът Март, като бил насапунисан така от Чиане, се престорил, че това все едно не го засяга никак, и мълчал до самото утро, мислейки как да запуши тази отточна тръба. И когато Чиане се наканил да тръгва, Март му подарил една тояга и казал: “Когато ти потрябва нещо, кажи на тоягата: “Тояжке, дай ми сто пъти от това!” - и ще видиш тръстика, украсена с бисери [3].
Чиане поблагодарил на юношата и пришпорил коня си, като не желаел да изпита чудесната сила на тоягата, докато не се прибере у дома. И едва като пристъпил домашния праг, се затворил в една потайна стая, за да скрие веднага парите, които се надявал да получи от тоягата, след което казал: “Тояжке, дай ми сто пъти от това!” И ако мислите, че тоягата не му поднесла пълна порция, кажете, че даже му прибавила още, защото му изсвирила такава музика по коленете и лицето, че на воплите му притичал Лизе и, като видял, че тоягата няма да спре иначе, отворил кутийката и тя веднага спряла.
Като разпитал брат си как го е постигнала такава беда, и изслушал историята му, Лизе казал, че няма на кого да се оплаче, освен на себе си, защото сам си е изсрал бедата като дрозд [4], и се е оприличил на камилата, която искала да има рога, но си загубила и ушите [5]. Затова следващия път би трябвало да държи юздите на езика си, този ключ, който му отворил хранилището на нещастието; защото ако бил казал добра дума за юношата, може би щял да го сполети същият късмет като брат му. Тъй като добрата дума е стока, която не струва нищо, а често дава такива приходи, каквито никой не очаква.
Накрая той утешил брат си, като казал, че не няма защо да търси по-големи богатства от тези, които той, Лизе, е получил от Небето, защото неговата вълшебна кутийка е достатъчна да напълни до горе тридесет богати къщи; така че Небето е стопанин на всичкото му имущество, тъй като на щедрия човек самото Небе му е ковчежник. И още прибавил Лизе, че на негово място друг би мразел брат си за безсърдечието, което проявявал по време на неговата нищета, но смята, че беднотията била попътният вятър, които го отвел в добро пристанище; затова е благодарен на брат си и иска да запази в паметта си всичкото минало с него като добър спомен.
Като чул това, Чиане го помолил да му прости за някогашната жестокост; и сключвайки помежду си съглашение - както търговците се наговарят да поддържат високи цени, - те заживели, наслаждавайки се заедно на полученото щастие. А Чиане оттогава за всичко, което му попаднело, даже за най-печалното, говорел само добри неща, защото
куче, като се опари с гореща вода,
след това и от студена се страхува.
1. Тъй като катафалките били използвани при погребението на знатни хора, в случая виждаме намек за представителите на висшето общество, които са били погубени от излишна откровеност или критика на висшите власти. По всяка вероятност съвременниците на Базиле са знаели за какво точно става дума
2. Библейският Самсон не бил само прославен с безпримерната си сила, но и в продължение на двадесет и пет години изпълнявал успешно службата на “съдия над Израил” (Съдии, 15, 20).
3. Иначе казано, “ще видиш чудо на чудесата”. В Неапол имало обичай в деня на Рождество да се окачат над вратите на къщите гирлянди от тръстика с “рождественска звезда”, обшита с мъниста и бисери.
4. Италианската пословица казва: “Дроздът сам си е изсрал бедата”, защото от торта на дроздовете се правело лепило за ловене на малки птици (виж: Nuovo thesoro de’ proverbii Italiani, in Venetia, 1604, p. 63).
5. Баснята на Езоп за камилата гласи, че тя завидяла на бика заради рогата му и започнала да моли Зевс да ѝ даде и на нея такива, а Зевс, за да я накаже за завистта ѝ, не само не ѝ дал рога, но ѝ отнел и ушите.
ПИНТО СМАУТО
(PINTO SMAUTO)
Трета забава от петия ден
БЕТА ОТКАЗВА ДА СЕ ОМЪЖИ; НАКРАЯ СЪЗДАВА СОБСТВЕНОРЪЧНО СВОЙ СЪПРУГ, НО ГО ОТВЛИЧА ЕДНА КРАЛИЦА. БЕТА ГО НАМИРА СЛЕД МНОГО ЗЛОЩАСТНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ, С ПОМОЩТА НА НЕ МАЛКИ ХИТРОСТИ УСПЯВА ДА СЕ ВИДИ С НЕГО И ДВАМАТА СЕ ВРЪЩАТ У ДОМА.
Когато Чека завършила своята приказка и тя допаднала на всички, Менека, която вече държала аркебузата върху стойката, готова за изстрел, като видяла, че слушателите са наострили уши, започнала:
- На човека винаги му е по-трудно да запази това, което има, отколкото да придобие нещо ново. Защото в придобиването на новото участва Фортуна, която подпомага и недостойните, но за да запазиш това, което имаш, е необходимо благоразумие. Затова ни се налага често да виждаме как и неразумните се издигат до богатство и власт, но след това, поради липса на способности, се търкулват надолу, пример за което ще видите в приказката, която сега ще ви разкажа - само слушайте внимателно.
Живял в предишни времена един търговец и имал една-единствена дъщеря, която желаел горещо да види омъжена. Но всеки път, когато се опитвал да свири на тази лютня, гласът му звучал все едно на сто мили от мелодията; защото тази празноглавка, като някаква маймуна сред жените, враждувала със своята опашка и като в ловен резерват забранявала преминаването на каквито и да е мъже, явно желаейки нейния трибунал да е винаги празничен, нейното училище да е винаги във ваканция, нейната банка да е винаги затворена по време кралски празненства и нейният баща да се мисли за най-нещастния човек на света.
Но веднъж, отивайки на панаир, той попитал дъщеря си какъв подарък да ѝ донесе и чул в отговор: “Мило татенце, ако ме обичаш, моля те, донеси ми половин кантар [1] палермска захар, половин кантар ароматни бадеми, четири или шест шишенца с розова вода, малко мускус и амбра, четиридесет перли, два сапфира, по една шепа гранати и рубини, чиле златни конци, тесто и сребърен бръснач”.
Бащата ѝ се учудил много от тази толкова причудлива поръчка, но не желаел да огорчи дъщеря си и донесъл от панаира всичко, което поискала. Бета взела тези неща, затворила се в стаята си, където започнала да меси голяма топка тесто със захар и бадеми, като я поливала с розова вода и аромати, и когато свършила с месенето, изваяла прекрасен юноша, на когото направила коси от злато, очи от сапфир, зъби от бисери и устни от рубини, след което юношата станал като истински, само дето не можел да говори. И тя, понеже била чувала как в древни времена с молитвите на някакъв цар оживяла една статуя [2], започнала да се моли на богинята на любовта, докато статуята не отворила очи. Бета продължила да се моли още по-усърдно и статуята започнала да диша, а след диханието започнала да издава звуци и да произнася думи; накрая оживели всичките ѝ части, така че можела и да ходи.
Бета се зарадвала повече, отколкото би се зарадвала, ако получи цялата власт над кралството, хвърлила се да прегръща и целува неудържимо статуята, а след това я взела под ръка, завела я при баща си и казала: “Татко, господарю мой, винаги сте ми казвали, че искате да ме видите омъжена; така че, за да бъдете доволен, си направих съпруг, какъвто искам да имам”.
Бащата, като видял, че от стаята на дъщеря му излиза красив момък, когото не бил виждал да влиза там, застинал с отворена уста. Накрая, като дошъл на себе си и видял цялата му красота, за която, за да ѝ се любува някой, можело да се взема такса от едно грано [3] на човек, дал съгласието си за брак и вдигнал голямо празненство, на което, сред останалите гости, дошла и кралицата на някаква неведома страна. И тя, като видяла Пинто Смауто (такова име му дала Бета), не на шега пламнала от желание да го получи за себе си.
И когато Пинто Смауто, който едва наскоро отворил очите си за лукавствата на този свят и не знаял още как хората си мътят водата един на друг, изпращал до парадното стълбище почетните гости - защото така му казала невестата - и се прощавал с въпросната госпожа, тя го взела под ръка и го завела при своята карета, запрегната в шест коня, която я чакала на двора. Там тя го блъснала ловко вътре и запрашила към своите владения, където направила нищо неразбиращия Пинто Смауто свой съпруг.
Бета чакала дълго съпруга си и като видяла, че не се връща, изпратила слугите да видят на двора дали не се е заприказвал с някого, погледнала на терасата, дали не е решил да се поразхлади, надникнала и в тоалетната - да разбере дали не е отишъл да плати първия си дълг на житейските необходимости; и като не намерила никъде своето съкровище, разбрала, че са го похитили. Така че, както се постъпва при такива случаи, разгласили обява за пропадналия, но понеже никой не донесъл никакви вести за него, Бета решила да тръгне да го търси, ако ще и по целия бял свят, за което се облякла с дрехи на просякиня и потеглила на път.
След няколко месеци странствания тя стигнала до дома на една добра стара жена, която я приела милостиво и гостоприемно.
Като чула за нещастието на Бета и видяла, че освен всичко е бременна, старицата се изпълнила със силно съчувствие към нея и в желанието си да ѝ помогне я научила на три вълшебни поговорки. Първата: “Трике варлаке [4], къщата тече!”; втората: “Нагоре дърпай, отдолу бутай!”, а третата: “Задникът е барабан, бий го, весело крачи” [5]. Тези поговорки, посъветвала я тя, трябва да се казват, когато е в голяма беда, защото чрез тях, уверявала я старицата, ще дойде някакво голямо благо. Макар че била удивена от такъв странен подарък, Бета си казала: “Който духа в лицето ти, не желае смъртта ти [6], събираш ли, няма да изгубиш; всяка трошица в устата е полезна. Кой знае, може би наистина в тези думи се крие някакъв късмет?” Като си помислила така, тя благодарила на старицата и тръгнала по-нататък.
И след дълъг път, като стигнала до един прекрасен град, наречен Монте Ретионо [7], тя отишла направо в кралския дворец, където помолила, в името на Небесната милост, да я приютят поне в конюшнята, защото е близо времето да роди. Придворните дами, като чули за нейното положение, я пуснали в една стаичка под стълбището, откъдето нещастницата видяла как наблизо минал Пинто Смауто, и така се зарадвала, че едва не паднала от дървото на живота.
И понеже се намирала в голяма беда, тя решила да използва първата поговорка, която старицата ѝ казала; и не успяла да произнесе: “Трике варлаке, къщата тече!”, когато пред нея се появила малка каляска от злато, ослепително украсена с драгоценни камъни, която се движела сама наред-назад по стаичката, така че било чудно да я гледа човек. Придворните дами също видели каляската и веднага отишли да кажат на кралицата; а тя, без да губи време, побързала да отиде в стаичката на Бета и, като видяла това прекрасно нещо, попитала за колко би могла да го купи. А Бета казала, че макар да е бедна, цени своето удоволствие повече от цялото злато на света; и ако кралицата иска да има каляската, трябва да ѝ позволи да преспи една нощ със съпруга ѝ.
Кралицата се поразила от безумието на тази беднячка, едва покрита с дрипи, която само заради един каприз е готова да се раздели със скъпоценната вещ, но решила да не се отказва от лакомото парче. Тя се съгласила с предложението на Бета, като намислила да напои Пинто Смауто със сънотворно, за да изпълни желанието на дриплата, но заедно с това да я остави с пръст в устата.
И щом настъпила Нощта - когато излизат да се разходят пред очите на кавалерите небесните звезди и земните светулки [8], - кралицата дала на Пинто Смауто приспивателна отвара, завела го в стаичката на Бета и го положила в леглото. А той, като правел само това, което му казали, щом докоснал възглавницата, заспал мъртвешки сън. И нещастната Бета, която се надявала през тази нощ да се утеши за всичките си предишни преживени горести, като видяла, че никой не я вижда и не я чува, започнала да се жалва безмерно, оплаквайки се от всичко, което донесло бедите ѝ. Угнетена от скръбта, тя не затворила устата си от плач, но заспалият не отворил очите си до самото утро, когато Слънцето донесло колба с киселина, за да раздели сенките от светлината, а кралицата се спуснала в стаичката на Бета, вдигнала от постелята съпруга си и, като го взела под ръка, я попитала насмешливо: “Какво, доволна ли си?” - “Ти да си така доволна през целия си живот! - отвърнала мислено Бета. - След тази тягостна нощ дълго няма да се опомня”.
Но, като нямала сили да търпи, нещастницата намислила да си опита щастието още един път. И като казала: “Нагоре дърпай, отдолу бутай!”, видяла как пред нея се явила златна клетка с прекрасна птичка от драгоценни камъни и злато, която пеела като славей. Когато видели птичката, придворните дами казали веднага за нея на кралицата и тя пожелала да я види. И, като задала на Бета същия въпрос, който задала за каляската, и чула отново от нея същата молба, кралицата се съгласила, защото предвиждала отрано това и вече била приготвила измамата.
Като взела клетката с птичката, тя дала, щом настъпила нощта, на съпруга си от същото приспивателно питие и го изпратила да спи в стаичката, където Бета, изгаряйки от очакване, приготвила чиста постеля. Но като видяла, че той спи като заклан, започнала отново да плаче и да нарежда така, че би могла да накара и камък да ѝ съчувства, и с тези жалби и ридания, драскайки лицето си, тя прекарала нощта, натъпкана с мъки като празнична пита с месо. И щом се разсъмнало, кралицата дошла да вземе съпруга си, а нещастната Бета останала сама, треперейки като от студ и хапейки пръстите си от това, че отново ѝ се присмели жестоко.
Но през същото утро, когато Пинто Смауто излязъл в градината извън градските врати, за да се разходи и да откъсне няколко току-що узрели смокини, при него дошъл някакъв дрипльо, който живеел през една стена от Бета, поради което не пропуснал нито дума от това, което тя говорела през нощта, и разказал на краля подробно за мъченията, риданията и жалбите на нещастната просякиня. Като чул това, кралят, който вече започвал да се досеща за нещо, си представил как би могло да се е случило всичко, и решил, че ако бъде изпратен за трети път да спи с нещастната девойка, няма да пие отварата, която му дава кралицата.
И ето че Бета се решила на трети опит; и когато произнесла: “Задникът е барабан, бий го, весело крачи”, пред нея паднал цял вързоп с ярки коприни, златотъкан брокат и панделки, бродирани със златни раковини, така че даже кралицата нямало как да има толкова скъпа и красива галантерия. Придворните дами видели тези чудесии и казали на кралицата, която решила твърдо да ги получи така, както и всичко преди това. И като чула, че Бета ѝ отговорила със същата молба, си казала: “Какво ще загубя, ако още един път направя същото удоволствие на съпруга си, а ѝ взема тези прекрасни неща?” Така че взела от Бета разкошните материи и - когато нощта дошла под покрова на тъмнината, за да погаси своя дълг по договора си със Съня и Отдиха, - дала пак сънотворно на Пинто Смауто.
Но той, като го държал в устата си и не го гълтал, се отдалечил, все едно иска да се облекчи в тоалетната, и изплюл всичко. А когато легнал с Бета, се престорил на мигновено заспал; и чул как Бета подкарала жалната си песен, нареждайки как го е замесвала със захар и бадеми, със своите ръце, как е правила от злато косите му, а от бисери и скъпоценни камъни - очите и устните му, как е оживял от молитвите ѝ и накрая как е бил откраднат, и тя, очаквайки от него дете, тръгнала да го търси по света с такива мъки и скърби, от които Господ да избави всяка кръстена душа. И как след това, с цената на неземни съкровища, преспала с него две нощи, но не могла да чуе от него и две думи, така че сега е последната нощ на нейните надежди и последният предел на нейния живот.
Слушайки тези думи, Пинто Смауто си спомнил като на сън всичко, което се случило с него, и накрая, като отворил очи, стиснал Бета в жарките си обятия и я утешил така, както смогнал. И - докато Нощта с черна маска на лицето ходела и оглеждала бала на съзвездията - той, като се качил тихо по стълбите, влязъл в спалнята на кралицата, която спяла като заклана, и изнесъл всички неща, които тя взела от Бета, като отнесъл и някои дреболии от хазната, за да компенсира понесените от Бета страдания. С всичко това той се върнал при любимата си жена и като напуснали набързо двореца, двамата вървели, без да спират, докато не преминали границата на кралството. И тогава се настанили да починат в един порядъчен хан, където Бета родила прекрасно момче.
А когато възстановила силите си и станала от леглото, двамата отишли в дома на баща ѝ, когото намерили жив и здрав; и той, безмерно щастлив от срещата с любимата си дъщеря, със зетя си и внука си, се радвал като петнадесетгодишен юноша. А кралицата, като се събудила и не открила нито съпруга си, нито просякинята, нито съкровищата, от ярост си издрала с нокти кожата, макар че кой, ако не тя, трябвало да каже:
който мами другите, да не се оплаква, че са го измамили.
1. Кантар (от арабски - qintar) - мярка за тегло, употребявана до средата на XIX в. в различни италиански държави. В Неаполитанската държава съдържала сто ротоло, равняващи се на около деветдесет килограма.
2. Историята на Пигмалион и Галатея.
3. Грано - монета, равна на две торнезе или дванадесет кавало.
4. Трике варлаке (tricche varlacche) - народен ударен инструмент от Южна Италия.
5. В оригинала са дадени поговорки от детски игри, чийто първоначален смисъл е забравен вече по времето на Базиле. Възстановяваме смисъла примерно, като се основаваме на предположението, че в тях, както често се наблюдава в неаполитанския диалект, са запазени елементи на гръцката реч.
6. Да се духа в лицето или в устата на загубил съзнание човек е обикновена практика, водеща началото си от първобитните магии.
7. Кръгла планина.
8. В оригинала: lucciola, което в преносно значение е евфемизъм на “нощна пеперуда” (иначе казано - проститутка).
ЗЛАТНИЯТ ПЪН
(LO TURZO D’ORO)
Четвърта забава от петия ден
ПАРМЕТЕЛА, ДЪЩЕРЯ НА БЕДЕН СЕЛЯНИН, НАМИРА СВОЯ КЪСМЕТ, НО ЗАРАДИ ИЗЛИШНО ЛЮБОПИТСТВО КЪСМЕТЪТ СЕ ИЗПЛЪЗВА ОТ РЪЦЕТЕ Ѝ, ТА ЕДВА СЛЕД МНОЖЕСТВО ИЗПИТАНИЯ ТЯ НАМИРА ОТНОВО СВОЯ СЪПРУГ В ДОМА НА МАЙКА МУ, КОЯТО Е ОРКА; КАТО ПРЕМИНАВА ПРЕЗ НЕОБИКНОВЕНИ ОПАСНОСТИ, НАКРАЯ СЕ РАДВА ЗАЕДНО СЪС СВОЯ ЛЮБИМ.
Да, мнозина от слушащите биха дали да им отсекат пръста, само и само да се научат как да си направят съпруг или съпруга по собствен вкус, а особено принцът, който също искал да седи до питка, омесена със захар и бадеми, а седял до купчина отрова. Но играта вече изисквала от Тола да направи поредната своя заявка; и тя, без да чака да изпълни дълга си под натиска на съдебен изпълнител, побързала да започне:
- Прекалено любопитният човек, който иска да знае неимоверно много, поднася съвсем близо горящия фитил към барутницата на своя успех; и често този, който души за чужди дела, изпуска своите. Тези, които се възпламеняват от излишно любопитство, копаят на различни места в търсене на съкровище, но ето че пропадат в отходни канали, като разбиват до кръв носовете си. Това се случило и с дъщерята на един градинар, а как - ще ви разкажа сега.
Живял някога един градинар, от беден по-беден, който колкото и пот да проливал в работата си, все не можел да свърже двата края. И си купил три прасенца, които започнал да охранва, за да може, когато пораснат трите му дъщери, да има поне нещо да им даде за зестра.
Паскуца и Чиче - по-големите дъщери - пасели своите прасенца на една прекрасна ливада, но не искали по-малката, Парметела, да ходи заедно с тях и я гонели да пасе своето прасенце някъде на друго място.
И веднъж, като гонела своята животинка по гората, в която сенките се отбранявали непреклонно срещу пристъпите на Слънцето, тя излязла на едно място, където течал ручей и като търговец на прясна вода хвалел със сребърен гласец своята стока, приканвайки пътниците да изпият по чаша. И като видяла там дърво със златни листа, откъснала едно листо и го занесла на баща си, а той, силно зарадван, отишъл и го продал за двадесет дуката, които стигнали да запушат няколко дупки в бъчвата на семейните нужди. А когато попитал дъщеря си къде расте дървото, чул в отговор: “Дръж това, което имаш, татко, господарю мой, и повече не питай, ако не искаш да си изпуснеш късмета!”
Като се върнала от гората на следващия ден, тя донесла още едно листо и така всеки ден продължила да къса листата на дървото, което накрая останало оскубано и голо, все едно са го обрулили ветровете.
Минала есента и веднъж девойката, като видяла в основата на дървото пън, целият златен, за който не ѝ стигали силите да го извади, донесла от дома си брадва и започнала да му подсича корените; накрая, като изскубнала пъна от земята, намерила под него разкошна стълба от порфир. Безмерно любопитна, Парметела се спуснала по стълбата дълбоко-дълбоко, в тъмна-претъмна пещера, която извървяла до края и излязла на една живописна равнина, където имало прекрасен дворец, а в него, където и да стъпиш, всичко било застлано със злато и сребро, а стените святкали в очите с бисери и скъпоценни камъни.
И Парметела вървяла разгорещена, разглеждала сияещите драгоценности и не видяла жива душа сред величествената постройка, докато не влязла най-сетне в една стая, където висели много картини. На тях тя видяла изобразени множество различни неща, като например невежеството на тези, които хората смятат за учени, несправедливостта на тези, които решават съдебните дела, човешките престъпления, за които Небето отмъщава - все неща, които могат да изумят човека, дотолкова изглеждали правдиви и живи. Там, в същата стая, тя видяла и една прекрасна, разкошно подредена маса.
Тогава девойката, като чувала как се обажда празният ѝ корем и като не виждала никого наоколо, седнала на масата, за да се нахрани като знатна госпожа. Но ето че в най-апетитния момент на обяда в стаята влязъл миловиден чернокож слуга, който ѝ казал: ”Стой тук и не си отивай, защото искам да се омъжа за тебе и да те направя най-щастливата жена на света!”
Парметела, която в уплахата си била зашеметена от примамливото предложение, се окопитила и се съгласила с това, което искал слугата. И в същия миг пристигнала една елмазена карета, впрегната в четири златни коня с криле от рубини и изумруди, които я понесли по въздуха, за да я развлекат, а вместо прислужници я заобикаляли маймуни със златоткани рокли; те я преоблекли от главата до петите, така че тя, цялата оплетена в разкош като паяк в паяжина, приличала на същинска кралица.
Но дошла нощта - когато Слънцето в желанието си да се наспи без комари край бреговете на индийските реки гаси светилника си - и чернокожият слуга казал на Парметела: “Щастие мое, ако искаш да поспиш, легни на това ложе; и когато се завиеш, угаси свещите и прави точно това, което ти казвам, за да не изпуснеш това, което вече си уловила”.
Парметела легнала, но едва първият сън затворил очите ѝ, чернокожият слуга се превърнал в прекрасен юноша, който легнал до нея, и тя, като се събудила и усетила как решат вълната ѝ без гребен, отначало едва не умряла от страх, но след това, като видяла, че всичко това няма да доведе до гражданска война, станала по-смела и приела предизвикателството.
А на сутринта - преди още Зората да излезе от дома си за пресни яйца, с които да подкрепи своя остарял любовник [1] - слугата, като скочил от леглото, приел отново предишния си цвят и напуснал Парметела, чиито вътрешности горели от мисълта за това кой ли лакомник е изял първото яйце на прекрасната кокошчица.
А когато настанала втората нощ, тя легнала на ложето, угасила свещите, както направила през вчерашния ден, и прекрасният юноша дошъл отново в леглото ѝ. Но когато той, уморен от игрите, заспал, Парметела взела огнивото, което приготвила предварително, запалила свещ, вдигнала покривалото и видяла абаноса, превърнал се в слонова кост, черния хайвер - в млечна пяна, изгорелите въглища - в негасена вар.
И докато стояла, замряла с отворена уста от тази красота, съзерцавайки най-дивната картина, която някога Природата е рисувала върху платното на чудесата, юношата се събудил и започнал да укорява Парметела с думите: “Ох, по твоя вина ще трябва да остана още седем години омагьосан - само заради безмерното ти любопитство, което те накара да си навреш носа в моите тайни! Махни се, бягай далече от очите ми, така ме нагласи, че не искам да те виждам повече, върни се обратно при своите дрипи, след като не можа да опазиш късмета си!” И с тези думи се изпарил като живак.
Нещастницата, треперейки цялата и със сведен поглед, излязла от двореца и щом се изкачила над пещерата, срещнала една фея, която ѝ казала: “Дъще моя, душата ми плаче за твоята злощастна съдба! Чака те голяма мъка, защото нещастното ти тяло ще трябва да върви на косъм от смъртта. Но за да избегнеш опасностите, които ти предстоят, вземи тези седем вретена, тези седем смокини и тази еводия. Вземи също така тези седем чифта железни обувки и върви, без да спираш, докато не ги изтъркаш. А след това ще видиш на терасата на една къща седем жени, които предат нишка, спускайки я отгоре надолу, а отдолу на нишката са завързани човешки кости. И знаеш ли какво трябва да направиш? Притаи се, замри, а когато нишката се спусне до долу, отвържи една кост и завържи едно от вретената, намазано с мед, и една смокиня. Те ще издърпат всичко това горе, ще почувстват на езика си сладост [2] и ще кажат: “Който ни намаза устните със сладост, съдбата да му донесе радост!” А след това една през друга ще започнат да викат: “Ей ти, която ни донесе тези сладки неща, покажи се, дай ни да те видим!” На което им отговори: “Няма да се покажа, защото ще ме изядете!” А те ще започнат да викат: “Няма да те изядем, бог да пази лъжицата ни!” Ти стой и не мърдай, защото те ще продължат: “Няма да те изядем, кълнем се, бог да пази шишовете ни!” Но ти стой неподвижно като човек, който сам си бръсне брадата. А те ще си знаят своето: “Няма да те изядем, кълнем се, бог да пази метлите ни!” Ти обаче им обърни внимание колкото на сушена смокиня [3]. “Няма да те изядем, кълнем се, бог да пази гърнетата ни!” Ти обаче си свивай устата и ни гък, иначе ще ти извадят душата. Накрая ще кажат: “Няма да те изядем, кълнем се, бог да пази Гръм и мълния!”. Тогава се качи при тях и знай, че няма да ти направят нищо лошо”.
Като изслушала с благодарност тези думи на феята, Парметела тръгнала по планини и долини и вървяла седем години, докато не изтъркала седемте чифта железни обувки. И стигнала до голяма къща, отгоре на която имало тераса [4], а на терасата седели седем предачки. И като направила всичко, което ѝ казала феята, след хиляди уловки и предпазливост, тя получила най-сетне клетвата в Гръм и мълния, показала се и се качила горе, където седемте ѝ казали в един глас: “Ах ти, кучко, предателко, ти си виновна, че нашият брат остана още седем години в пещерата, далече от нас, като черен роб! Но не се безпокой, макар че успя да изтръгнеш от нас клетвата и секвестира нашите гърла, при първия случай ще си платиш и за старото, и за новото! А сега знаеш ли какво трябва да направиш? Скрий се в този сандък и когато дойде майка ни, която с удоволствие би те глътнала, скочи ѝ отзад и я хвани за гърдите, които са толкова увиснали, че ги държи като торби зад гърба си, дърпай я с всички сили, не я пускай, докато не ти се закълне в Гръм и мълния, че няма да ти направи нищо лошо”.
Парметела изпълнила всичко това и майката, която отначало се кълняла в лопатата за въглища, в столчето, в закачалката, в мотовилката и в сушилнята за чинии, накрая била принудена да се закълне в Гръм и мълния; тогава Парметела пуснала гърдите ѝ и застанала пред орката, която ѝ казала: “Е, добре ме подреди! Но внимавай, дръж се тихо, предателко, че още при първия дъжд ще те насапунисам!”
И търсейки случай да изяде Парметела, тя донесла веднъж дванадесет чувала, в които били смесени боб, грах, фъстъци, леща, ориз и лупин, и казала на девойката: “Чуй, предателко, това, което донесох, трябва да го отделиш едно от друго. А ако не го направиш до вечерта, ще те глътна като зепола за три кавало!”
Нещастната Парметела, като седнала между чувалите, започнала да плаче, нареждайки: “Майчице мила, колко скъпо ми излезе този златен пън! Времето изтече и се затварят кепенците на моето мизерно магазинче. За това, че видях само за минута как едно черно лице се превръща в бяло, почернялото ми сърце ще бъде разкъсано на парчета. Горко ми, простих се с живота и вече съм погребана, защото нямам изход! Час ще мине, друг ще мине и няма да се спася от гърлото на вонящата орка! И няма кой да ми помогне, и няма кой да ме посъветва, и няма кой да ме утеши, нещастната аз!”
Но ето че, когато Парметела предизвиквала над себе си буря с дъжд и вихър, който изтръгва дървета от корен, се появил внезапно Гръм и мълния, защото времето на неговото проклятие свършило. И макар че бил ядосан на Парметела, нали кръвта вода не става, като я видял да ридае, я попитал: “Защо плачеш, предателко?” А тя му разказала как се гаври с нея майка му и какъв край ѝ готви - да я изкорми и да я изяде. И Гръм и мълния отвърнал: “Стани и погледни по-весело, защото няма да стане така, както ти е казала” За един миг той изсипал всичко от чувалите на земята и по негова заповед наоколо плъпнал цял поток мравки; те започнали да трупат на отделни купчини отделните зърна, така че Парметела напълнила скоро всичките чували.
Дошла орката и като видяла, че всичко е свършено, побесняла и започнала да вика: “Ах, този негодник Гръм и мълния как ме нареди! Но ти ще ми платиш за изхабената стока [5]! Ето ти дванадесет калъфки за дванадесет дюшека, които трябва да натъпчеш до вечерта с пух и пера. Ако не го направиш, ще те изкормя”.
Нещастната девойка взела калъфките, седнала на земята и започнала да реве като на гробище; и когато си деряла лицето с нокти и леела ручеи от сълзи, се появил Гръм и мълния и казал: “Не плачи, предателко! И не се страхувай, с мене ще доплуваш до тихо пристанище. А ако искаш да плачеш, разпусни косите си, разположи калъфките на земята, ридай и викай, че е умрял кралят на птиците; и ще видиш какво ще стане”. Парметела направила така; и ето че се появил цял облак птици, от който небето потъмняло. Те така пляскали с крилете си, че летели цели кошници пух и пера; и тя успяла да натъпче дванадесетте калъфки за по-малко от час.
Върнала се орката и като видяла, че Парметела се е справила с работата, се надула така, че хълбоците ѝ започнали да пукат. И казала: “Е, добре ме начеса Гръм и мълния! Но маймуна без опашка да остане, ако не го пипна там, където не може да ми избяга!” И отново казала на Парметела: “Тичай с всички сили към къщата на сестра ми и кажи да ми изпрати музикалните инструменти, защото съм намерила невеста за Гръм и мълния и искам да вдигна сватба, не по-лоша от кралска”. А по друг път изпратила на сестра си вест, когато се яви за инструментите предателката, да я убие и опече, а след това двете ще хапнат човешко месо.
Като чула, че ѝ дават по-лека работа, Парметела се развеселила, защото си помислила, че идват по-добри времена - о, колко грешни биват хорските мнения!, - но по пътя я срещнал Гръм и мълния и казал: “Къде бързаш, нещастнице? Не знаеш ли, че вървиш към смъртта си, че сама си слагаш примка на шията? Че сама си точиш ножа, че сама си вариш отровата? Защото те изпращат при такава люта орка, която ще те глътне на един път. Но ме чуй и не се съмнявай: ето това хлебче, този сноп сено и този камък. Когато стигнеш до къщата на леля ми, внимавай: насреща ти ще изскочи огромно корсиканско куче и ще започне да лае, заплашвайки да те разкъса със зъбите си. Подхвърли му хлебчето и ще му затвориш устата. Когато се приближиш още, ще срещнеш отвързан кон, който ще препусне към тебе, за да те стъпче с копитата си: хвърли му сеното и ще му вържеш краката. Накрая ще стигнеш до врата, които постоянно движат крилата си като юмруци; подложи отдолу камъка и те ще се успокоят. Като влезеш в къщата, ще се качиш по стълбите и ще видиш там орката, която седи до запалена печка с малко момиченце в ръцете. И тя ще ти каже: “Вземи за малко момиченцето ми, а аз ще се кача горе за инструментите”. Но знай, че тя ще отиде да си наточи зъбите, за да те разкъса на парчета. Хвърли момиченцето в печката без жалост, защото това е семе на орки, вземи инструментите, които лежат зад вратата, и бягай презглава, докато не се е върнала орката, иначе тежко ти. Но внимавай: инструментите са в кутия, която не трябва да отваряш, ако не искаш да си навлечеш нова беда”.
И Парметела изпълнила всичко, което казал нейният любим, освен едно: защото, щом излязла от дома на орката с инструментите, не се стърпяла за минута даже - отворила кутията и всичко полетяло на различни страни: тук флейта, там обой, на една страна гайда, на друга кречетало; летели и издавали във въздуха различни звуци, а Парметела ги гонела, дерейки от отчаяние лицето си до кръв. В същото време орката слязла обратно в стаята и като не видяла Парметела, подала глава от прозореца и извикала на вратата: “Смажи тази проклетница!” А вратата отвърнала: “Няма да я докосна даже, тя ме подпря с камък!” Орката извикала на коня: “Стъпчи злодейката!” На което конят отговорил: “Не искам да я тъпча, тя ми даде да хапна сено!” Накрая орката извикала на кучето: “Разкъсай подлата твар!” А кучето: “Нека си върви по пътя, тя ми подхвърли хлебче!”
И тогава Парметела, която гонела с вопли летящите инструменти, се натъкнала на Гръм и мълния, който не я пощадил в думите си никак, като ѝ казал: “Предателко, учиш се за своя сметка, но те мързи да си научиш уроците [6]! Помисли си само до какво те доведе твоето проклето любопитство!” С едно изсвирване той извикал всичките инструменти обратно и затворил кутията, която дал на Парметела и казал да я отнесе на майка му. А тя, като видяла кутията, започнала да вика до небесата: “Защо съм така наказана! И сестра ми се опълчи срещу мене, не пожела да ми достави удоволствие!”
Но по същото време дошла невестата, която орката избрала за сина си. Тя била истинска чума, едра шарка, харпия, мрачен облак, със нос като свинска зурла, с физиономия като на див звяр, страшна, сбръчкана, студена като камък, и - както била украсена с хиляди цветя и гирлянди - приличала на новооткрита кръчма. Бъдещата свекърва подготвила в нейна чест голямо пиршество и, със зла умисъл в главата, поставила масата до един кладенец. Зад него настанила седемте си дъщери, всяка в факел в ръцете, а Парметела поставила на края на кладенеца с намерение, когато я обземе дрямка, да я блъсне долу.
И така, докато продължавал пирът и кръвта в жилите вече започнала да кипи, Гръм и мълния, намръщен като млада булка, която са оженили насила, рекъл тихо на Парметела: “Кажи, предателко, обичаш ли ме?” Тя отвърнала: “До небесата и по-нагоре”. Той ѝ казал: “Ако ме обичаш, целуни ме”. А тя в отговор: “Бог да ме пази, това няма да стане. Ти имаш тази красавица, която седи до тебе - нека Небето да ви пази много години, да ви даде добро здраве и синове за наследници!” А невестата подхванала: “Ха-ха, веднага си личи, че за нищо не ставаш, сто години да живея! Дърпаш се да целунеш такъв красив момък, а аз за два печени кестена дадох на пастиря да ме нацелува цялата!”
Като чул тази приятна новина, женихът променил лицето си, надул се като жаба и залъкът заседнал в гърлото му; но прибрал корема си, поразвеселил се и преглътнал горчивия хап с мисълта да запише това в счетоводната книга и по-късно да сравни дебита с кредита. А след вечерята се простил с майка си и сестрите си, като останал само с невестата и Парметела, готвейки се да отиде в спалнята. И когато Парметела, като слугиня, сваляла обувките му, казал на жена си: “Жено, видя ли как това горделиво същество отказа да ме целуне?” “Глупаво постъпи - отвърнала жена му - като не поиска да целуне такъв красавец. Не като мене: за два печени кестена се позабавлявах до насита с пастиря!”
Гръм и мълния нямал повече сили да търпи, защото при мълниите на отвращение от невестата и гръмотевиците от нейните постъпки така му загорчало, че извадил кинжала си, заклал я на място, а след това, като изкопал в мазето яма, я заровил там. После, прегръщайки Парметела, ѝ казал: “Ти си моята радост, ти си цветът на жените и огледало на честта! Сега ме гледай колкото искаш, дай ми ръката си, вдигни лице за целувките ми, притисни се до сърцето ми, защото искам да бъда твой, докато свят светува!”
С тези думи те легнали в леглото и останали там, изпълнявайки казаното в “Gaudeamus” до това време, когато Слънцето, като пуснало огнените си коне от конюшните на водите, ги подгонило да ги пасе в полетата, засети от Зората. И тогава влязла орката, носейки според обичая пресни яйца, за да подкрепи новобрачните и да ги поздрави с думите: “Блажени са тези, които вземат съпруга, и тези, които имат свекърва!” И не могла да повярва на очите си, като видяла Парметела в обятията на сина си. А когато чула от тях какво се е случило, се понесла като вихър към сестра си, за да обсъдят заедно как да извади от окото си омразната прашинка, от която не поискал да я избави синът ѝ.
Но там трябвало да разбере, че от мъка по изпепелената си дъщеря сестра ѝ се хвърлила в печката, така че зловонието от саждите се носело по цялата околност; и бесът на орката бил толкова неистов, че - като се превърнала в овен - блъскала главата си в стената, докато мозъкът ѝ не се разлетял навън. А Гръм и мълния установил мир между Парметела и сестрите си, така че оттам нататък те живеели в щастие и доволство, като проверили на практика истинността на казаното:
който е упорит - побеждава.
1. Аллюзия на мита за Еос и Тифон.
2. По време на работата си предачката мокрела от време на време нишката с вода или слюнка.
3. Което ще рече: никакво внимание.
4. В Неапол някога и до наши дни къщите не се покриват с керемиди; оформят се тераси, където стопаните могат да спят в горещо време, да се хранят или да се занимават с къщна дейност.
5. Иначе казано: ще намеря как да ти го върна.
6. С други думи: не си научила нищо.
СЛЪНЦЕТО, ЛУНАТА И ТАЛИЯ
(SOLE, LUNA E TALIA)
Пета забава от петия ден
ТАЛИЯ, КОЯТО ПАДНАЛА КАТО МЪРТВА ОТ ТВЪРДА ЛЕНЕНА ИГЛИЧКА, ОСТАВА В ДВОРЕЦА, КЪДЕТО НАМИНАЛ ЕДИН КРАЛ, ОТ КОГОТО РАЖДА ДВЕ ДЕЦА. РЕВНИВАТА ЖЕНА НА КРАЛЯ УСПЯВА ДА ПОЛУЧИ ДЕЦАТА И НАРЕЖДА ДА ГИ СГОТВЯТ И ДА ГИ ДАДАТ ЗА ХРАНА НА БАЩА ИМ, А ТАЛИЯ ДА БЪДЕ ИЗГОРЕНА В ОГЪН. НО ГОТВАЧЪТ СПАСЯВА ДЕЦАТА, А КРАЛЯТ ОСВОБОЖДАВА ТАЛИЯ, КАТО ХВЪРЛЯ ЖЕНА СИ В ОГЪНЯ, КОЙТО Е РАЗПАЛИЛА ЗА ТАЛИЯ.
Историята с орките би могла да подбуди съчувствие, но предизвикала само удовлетворение; всички били радостни, че приключенията на Парметела завършили по-добре, отколкото би могло да се помисли. И дошъл ред на Попа да разказва, която сложила крак в стремето и започнала:
Живял някога един господар, който, след като му се родила дъщеря на име Талия, извикал мъдреците и гадателите от цялото си царство, за да определят съдбата ѝ. И те, след дълги и разнообразни съвещания, стигнали до извода, че я грози сериозна опасност от ленена игличка. Тогава кралят забранил да се внася изобщо в двореца ленена прежда, коноп или нещо подобно, надявайки се да избегне предсказаното нещастие.
Но когато Талия пораснала, веднъж, стоейки на прозореца, видяла една старица, която предяла в движение. И тъй като никога не била виждала нито къделя, нито вретено и всичко това ѝ било много интересно, дотолкова пламнала от любопитство, че извикала старицата в двореца и като взела къделята, започнала да дърпа нишката. Но тогава, за нещастие, една ленена игличка се забила под нокътя ѝ, от което тя паднала като мъртва.
Като видяла какво се случило, старицата избягала от страх надолу по стълбището. А нещастният баща, когато получил вестта за случилата се беда и платил с бъчва пролети сълзи ведрото с аспринио [1], положил дъщеря си в двореца, като я поставил да седи на кадифен трон, под брокатен балдахин, и - затваряйки вратите, напуснал завинаги мястото на непреодолимата скръб, за да не вижда повече нито един знак, напомнящ му за постигналото го нещастие.
Но след известно време соколът на един крал, който тръгнал на лов, излетял от ръката му и влязъл през прозореца на споменатия дворец; а след като не се връщал при призивите, кралят започнал да чука на вратата, като мислел, че някой живее в двореца. Така той чукал дълго без успех, а след това донесъл стълба, с която берат грозде, решен да влезе вътре и да види какво има там. И когато се качил и преминал през целия дворец, студен като мумия, не видял нито една жива душа.
Накрая влязъл в стаята, където се намирала Талия, неподвижна като омагьосана. Когато я видял и си помислил, че спи, кралят започнал да я вика; но както и да я викал, както и да я докосвал, тя не се събуждала. Тогава той, възпламенен от нейната красота, я свалил от трона, отнесъл я на ръце до едно ложе, където откъснал плодовете на любовта, след което, като я оставил все така да спи, се върнал в своето кралство и дълго време не си спомнял за този случай.
А тя след девет месеца родила близнаци - момче и момиче, които приличали на двойка златни обеци със скъпоценни камъни. И две феи, които се появили в двореца, се грижели за тях, поставяйки ги за кърмене към майчините гърди. Но веднъж, като искали да сучат мляко и не намерили гърдите, младенците започнали да смучат пръста на Талия и така смучели, че ленената игличка излязла изпод нокътя ѝ. Тогава Талия се събудила като от тежък сън и като видяла до себе си двете чудесни създания, дала им гърдите си, при което се привързала към тях повече отколкото била привързана към живота си.
И докато тя живеела така, без да знае и да помни какво се е случило с нея, как се е озовала в двореца с двамата младенци, без да вижда кой ѝ носи храна, кралят си спомнил за нея и под предлог, че отива на лов, тръгнал да я намери; и я намерил не спяща, а с две красиви писани яйца, от което се зарадвал безумно. Той разказал на Талия кой е и какво се е случило между тях, след което сключили помежду си договор за дружба и вечен съюз. Като прекарал с Талия няколко дена, той се сбогувал с нея, обещавайки да се върне и да я вземе със себе си, а след това заминал за своята страна, повтаряйки постоянно имената на Талия и младенците, така че и когато се хранел, на устата му били Талия, Слънцето и Луната (такива имена дал на децата си) и даже в леглото си викал имената ту на децата, ту на майка им.
Жената на краля, у която още по времето на дългия лов се появило подозрение, сега, като чувала непрестанно имената на Талия, Слънцето и Луната, пламнала цялата - по-иначе отколкото при слънчев удар. И като повикала секретаря си, му казала: “Слушай, приятелю, сега си между Сцила и Харибда, между чука и наковалнята, между тоягата и решетката. Ако откриеш какви ги върши мъжът ми, ще те обсипя със злато; а ако ме излъжеш - ще те оставя нито жив, нито мъртъв”.
И този приятел, зашеметен, от една страна, от заплахата, а от друга, надянат на шиша на користта, която винаги връзва очите на честта, мъти водата на справедливостта и спъва крачките на верността, ѝ разказал всичко поред, наричайки хляба хляб, а виното - вино [2]; след което кралицата го изпратила да каже на Талия от името на краля, че той иска много да види двете малки деца. И Талия, много зарадвана, изпратила децата при баща им. А кралицата, тази душа на Медея, наредила на готвача да ги заколи и, като ги опече с всякакви сосове, да ги поднесе на масата на нещастния ѝ мъж.
Но готвачът, милостив човек, като видял двете златни ябълки, се съжалил над тях и казал на жена си да ги скрие на тайно място, а вместо тях приготвил две козлета със стотици разнообразни сосове.
И когато дошъл кралят, кралицата наредила с голямо задоволство да внесат ястията. Кралят започнал да се храни; и когато се хранел и постоянно хвалел храната: “Ах, какво вкусно късче, кълна се в живота на Ланфуза! [3] А колко е сладко пък това, кълна се в душата на дядо си” - тя всеки път му отговаряла: “Яж на здраве! Своето ядеш”. Два или три пъти кралят пропуснал този припев покрай ушите си, но след това, като видял, че песента продължава, казал: “Много добре зная, че ям своето, защото нищо твое не си донесла в този дом!” И като станал ядосан от масата, отишъл наблизо да се разходи, за да му мине гневът.
А в същото време кралицата, неудовлетворена от това, което вече направила, извикала секретаря си и и го изпратила да покани Талия под предлог, че кралят я очаква. И Талия, като си събрала набързо багажа, потеглила с горещото желание да види светлините на своите очи, без да знае, че я очаква огнен пламък. И когато дошла в двореца и застанала пред кралицата, тя, с лицето на Нерон, цялата изпълнена със змийска отрова, изсъскала: “Добре дошла, госпожо Трокола [4]! Ти ли си тази красива повлекана, тази буника, с която мъжът ми се нагълта? Ти ли си тази окучена кучка, от която ми се наду главата? Добре дошла, пристигна в чистилището и аз ще си взема от тебе всичко, което загубих!”
Като чула тези думи, Талия започнала да се оправдава, че няма вина за това, че мъжът на кралицата се вмъкнал в градината ѝ, когато спяла. Но кралицата, като не желаела да слуша оправдания, наредила да запалят в двореца голям огън и да хвърлят в него Талия. Виждайки, че работата ѝ отива на зле, Талия паднала пред кралицата на колене с молба да ѝ даде поне време да свали от себе си скъпите дрехи, с които е облечена. И кралицата, не толкова от жалост към нещастницата, колкото от желание да получи дрехите, обшити със злато и перли, казала: “Съблечи се, разрешавам”.
Талия започнала да се съблича и при всяко одеяние, което сваляла от себе си, издавала жалостни вопли; а когато свалила от себе си връхната дреха, туниката и корсета, събличайки долната си пола, извикала за последен път; а когато вече я водели, за да направят от нея пепел за пране на гащите на Харон, излязъл кралят и като видял това зрелище, наредил да му обяснят какво става. И на въпроса за децата чул от жена си, която го упреквала в измяна, чу му ги е дала да ги изяде.
Като чул това, нещастният крал, безпределно отчаян, възкликнал: “Така значи, станал съм върколак за моите агънца! И как моите жили не разпознаха ручеите, в които тече моята кръв? Ах, потурчена отстъпнице [5], към какво зверство посегна! Но сега и ти ще станеш тор за зелето и твоята зверска физиономия няма да бъде изпратена в Колизея [6] за покаяние!”
И той заповядал да хвърлят кралицата в огъня, който разпалили за Тамия, а заедно с нея и секретаря, който бил лостът на гнусния замисъл и тъкач на скверната тъкан. А когато се канел да отправи там и готвача, за когото мислел, че е нарязал на парчета децата му, той, като паднал в нозете му, заговорил: “Честно казано, господарю, многогодишната ми служба при тебе заслужава различна пенсия от горещите въглени, друга подкрепа в старостта ми от стълб зад гърба, други веселия от тези да пукам и да се овъглявам в огъня, друга чест от смесването на пепелта на готвача с пепелта на кралицата! Никакъв дар не е това, защото аз запазих живи твоите деца въпреки кучешката злоба, която искаше да ги убие, като върне на твоето тяло това, което е било част от него!”
Като чул тези думи, кралят все едно се оказал извън своето тяло: струвало му се, че сънува, защото нямал сили да повярва на това, което чуват ушите му. Като се навел към готвача, той сазал: “Ако е истина, че си спасил моите деца, кълна се, че вече няма да въртиш шиша, а ще те поставя в кухнята на моето сърце и ти ще въртиш по своя угода не късчета месо над огъня, а личните ми желания; ще ти дам такава награда, че ще се прославиш като най-щастливия човек на този слят”. При тези кралски думи жената на готвачя, виждайки, че се решава съдбата на мъжа ѝ, довела бързо в двореца Луна и Слънце и ги предала на краля, който, в игра на “три карти” с децата и майка им, въртял мелницата на целувките ту с тях, ту с нея. Като дал голяма награда на готвача и го посветил в рицарско звание, той взел Талия за жена и тя живял дълъг щастлив живот с мъжа си и децата си, като разбрала след всичките си изпитания, че
и когато си заспал, може да намериш щастие.
1. Бяло вино от Кампания, произвеждащо се от XIV в. в околностите на град Аверс; има крайно нисък процент на захар. Името произлиза от aspro - тръпчив.
2. Което ще рече, че казвал нещата такива, каквито са.
3. Ланфуза - майка на мавританския герой Ферагус, персонаж от поемите на М. Боярдо “Влюбеният Роналд” и на Л. Ариосто “Неистовият Роналд”. От поетичните текстове клетвата “в живота на Ланфуза” преминала в разговорния език като шеговита поговорка.
4. Народен инструмент от Южна Италия, представляващ голямо и усложнено кречетало, използвано по-специално по време на църковни процесии по време на Страстната седмица. Свирещият на трикола върви в процесията със закрито лице (все едно е анонимен), а движението на инструмента напомня женска походка с подчертани поклащания на бедрата. Вероятно прякорът, който дава кралицата на своята съперница, е свързан и с двата аспекта.
5. Както е известно, еничарският корпус, отличаващ се с особена жестокост, се състоял от християнски деца, принудени да отстъпят от своята вяра. Затова кралят не нарича жестоката си жена “туркиня”, а “ torca renegata”, потурчена отстъпница, жена, която е приела исляма.
6. Римският Колизей от края на I в. бил място на гибелта на много християнски мъченици, хвърлени да бъдат разкъсани от зверовете. В християнската епоха той станал едно от основните места за поклонения в Рим. По времето на Базиле съдът понякога заменял реалното наказание за някое престъпление с поклонения за покаяние.
РАЗУМНИЦАТА
(LA SAPIA)
Шеста забава от петия ден
САПИЯ [1], ДЪЩЕРЯ НА ЗНАТНА БАРОНЕСА, ПРАВИ ОТ КРАЛСКИЯ СИН КАРЛУЧО, НЕПОДАТЛИВ НА УЧЕНИЕ, ГРАМОТЕН ЧОВЕК, НО ТОЙ, ОЗЛОБЕН СРЕЩУ НЕЯ ЗАРАДИ ЕДНА ПЛЕСНИЦА, СТАВА НЕИН МЪЖ С НАМЕРЕНИЕ ДА СИ ОТМЪСТИ. СЛЕД МНОГО СТРАДАНИЯ ТЯ, БЕЗ ТОЙ ДА Я ПОЗНАЕ, МУ РАЖДА ТРИ ДЕЦА И НАКРАЯ ДВАМАТА СЕ ПОМИРЯВАТ.
Принцът и принцесата били много доволни, като чули добрия край на случилото се с Талия, защото не можели да повярват, че посред такава буря може да се намери мирно пристанище. След което бил даден знак на Антонела да оголи шпагата на своята приказка и тя веднага хванала ефеса:
- Има на света три вида невежи хора и човек не знае кои от тях заслужават повече да бъдат хвърлени в огъня: тези, които не знаят, тези, които не искат да знаят, или тези, които се правят, че знаят. Невежата, за когото ще говоря сега, е от втория вид; защото не иска да допусне знания в главата си, мрази този, който иска да му ги даде, и ,като някакъв нов Нерон, е готов и да го умори от глад.
Живял някога един крал на страната Кастело Кюзо [2], който имал син, толкова глупав, че не бил способен да научи даже азбуката; всеки път, когато му говорели за четене и учене, той се вбесявал като ненормалник, така че нито виковете, нито камшиците, нито заплахите - нищо не можело да го успокои. И нещастният баща, който се надул от досада като жаба, не знаел как да принуди некадърния си син да работи с главата си, за да не остави държавата в ръцете на мамелюците [3], защото знаел, че невежеството не е съвместимо с кралското управление.
Но по същото време баронеса Ченца имала дъщеря, която била много открита за познанието и научила всичко възможно до тринадесетата си година, така че я нарекли Сапия. Слухът за забележителните ѝ способности стигнал до краля, който намислил да даде сина си на баронесата с надеждата, че общуването с девойката и нейните знания ще му бъдат от полза.
И когато принцът дошъл в дома на баронесата, Сапия започнала да го учи най-напред на кръстния знак. Но като виждало как добрите думи, които влага в него, той изхвърля на земята през задника си, а всичките наставления влизат през едното му ухо, а излиза през другото, момичето не се удържало и му завъртяло една плесница.
Карлучо, както се казвал принцът, се оскърбил много от плесницата. Но което не можело да се постигне с ласка и вежливост, стигнало до него чрез срама и обидата, така че за няколко месеца той не само се научил да чете, но и толкова напреднал в граматиката, че усвоил всичките нейни правила. От това баща му изпаднал в такъв възторг, че не ходел по земята, а все едно се носел във въздуха; като взел Карлучо от дома на баронесата, той започнал да му дава все по-трудни задачи, така че за кратко време синът му станал най-ученият човек в кралството. Но тялото на Карлучо толкова живо пазело спомена за плесницата, която му зашлевила Сапия, че и през деня я виждал постоянно пред очите си, а нощем я сънувал, желаейки само едно от двете неща - или да умре, или да си отмъсти.
По това време Сапия стигнала брачна възраст и принцът, все едно застанал с фитил до серпентина [4] в очакване на случай да се разправи с нея, казал на баща си: “Господарю мой, като съзнавам, че сте ми дали моето битие, се чувствам задължен пред вас до най-горната тераса на телесното и душевното ми здание; но пред Сапия, която ми даде благо битие [5], се чувствам задължен до най-висока степен; и затова, като не намирам друг достатъчен начин да ѝ платя този дълг, бих поискал вашето позволение да се оженя за нея, ако ви е угодно, като ви уверявам, че с това ще оставите вечен знак на благодарност в душата ми”.
Като чул за решението на сина си, кралят отвърнал: “Сине мой, макар че Сапия няма толкова карата тегло, колкото би подобавало за твоя съпруга, нейните способности, сложени на везната срещу нашата кръв, правят този брак възможен. Така че и ти ще бъдеш доволен, и моята чест няма да бъде накърнена”. Той извикал баронесата, двамата подписали веднага брачен договор и след като бракът бил отпразнуван с тържество, подобаващо на величието на сана, принцът помолил краля да му даде дом с всичко необходимо, за да живее с младата си жена. И кралят, за да бъде синът му доволен, наредил да построят прекрасен дворец, отделен от този, в който живеел. Като отвел там Сапия, Карлучо я затворил в една от стаите, давал ѝ да яде малко, още по-малко да пие, а което е най-лошото - не изпълнявал съпружеския си дълг. И така тя се почувствала най-нещастната жена на света, като не разбирала причините за толкова лошото отношение към нея още от идването ѝ в новия дом.
И веднъж принцът поискал да види жена си; той влязъл в стаята и попитал как се чувства. “Пипни корема ми - казала Сапия - и може би ще разбереш как се чувствам. Но не съм заслужила да бъда държана като куче на верига. Защо искаше да се оженя за тебе, след като сега се държиш с мене по-зле и от робиня?” И принцът отвърнал: “А ти нима не знаеше, че този, който оскърбява, пише оскърбленията върху пясък, а който ги търпи, ги изсича върху мрамор? Спомни си какво направи, когато ме учеше да чета! И знай, че поисках да станеш моя жена, за да направя от живота ти сос, в който да те сваря заради моята обида!” “И това означава - отвърнала Сапия, - че трябва да събирам тръни там, където сеех добро семе! Ако те шамаросах, това е само защото беше голямо магаре, а аз исках поне нещо да разбереш човешки. И нима не знаеш, че който ти желае доброто, те кара да плачеш, а който ти желае злото, те разсмива?”
Принцът, който преди бил озлобен за плесницата, сега пламнал от още по-голям гняв заради напомнянето за неговото невежество. Той очаквал, че Сапия ще иска прошка за своята постъпка, но вместо това видял, че тя храбро, като петле, му отговаря с атака на всяка атака; затова, обръщайки ѝ обърнал гръб, си отишъл, като я оставил в още по-лошо положение от преди. Но като се върнал след няколко дена и я намерил със същото отношение към нея, напуснал стаята ѝ окончателно озлобен, решен да я свари в собствения ѝ сос, както правят с октоподите, и да я накаже с по-дебела тояга.
По това време на краля било обявено за лишаване от благата на живота до колоната на смъртното ложе [6] и принцът, като останал единовластен повелител на цялата държава, решил да замине и да приеме лично властта над всички свои области. Той сформирал отряд от пехотинци и конници, достоен за сана му, и потеглил на път.
Баронесата, като знаела за тежкия живот на дъщеря си и искала да поправи тайно тази несправедливост, заповядала да изкопаят под двореца на принца проход, по който изпращала храна в подземието на нещастната Сапия. Няколко дена преди отпътуването на новия крал тя приготвила карета и разкошни ливреи, облякла дъщеря си в най-хубави дрехи и, като изпратила да я съпровождат верни рицари, я отправила по по-къс път, така че Сапия дошла на мястото, където трябвало да спре мъжът ѝ, един ден преди него.
Като наела дом срещу двореца, приготвен за краля, Сапия застанала, богато облечена, на прозореца и кралят, когато пристигнал там, видял това най-красиво цвете от вазата на Грациите, и - без да познае жена си, пламнал веднага от въжделение и така упорито обикалял наоколо, че скоро я имал в ръцете си. И като я оставил бременна, ѝ подарил една драгоценност за спомен от неговата любов.
И когато кралят се отправил да посети други градове в своето кралство, Сапия се върнала в двореца, където след девет месеца родила едно прекрасно момче. А кралят, като се върнал в столицата, дошъл да види отново жена си, уверен, че ще я намери мъртва, но тя била свежа като никога до тогава. И като никога му повтаряла упорито, че именно за да направи човек от такова магаре като него, е поставила на лицето му печата на петте си пръсти.
Кралят си излязъл разярен, а когато станало нужда да обходи отново своите владенията, Сапия с помощта на майка си направила същото като първия път; и като прекарала една нощ с мъжа си, без той да я познае, тя получила от него драгоценен венец за главата си и останала бременна с още едно момче, което, след завръщането у дома си, родила в уреченото време.
Това се случило и трети път; тогава кралят ѝ подарил голяма златна верижка със скъпоценни камъни, като я оставил бременна с дъщеря, която тя също родила благополучно след определения срок.
А когато кралят се върнал отдалече, баронесата дала на дъщеря си сънотворно и разпространила слух за нейната смърт. Като я изпратила до гроба и уж я положила там, тя ловко я откарала със себе си у дома си и я скрила заедно с децата.
Кралят пък вдигнал нечувано празненство; и като намислил да се ожени отново за някаква знатна особа, я довел в двореца; но в същото време, когато наоколо кипели невероятни тържества, посред залата се явила Сапия, великолепно облечена, носейки със себе си подарените ѝ от краля драгоценности, с три деца, светещи като три самоцветни камъка, и като се преклонила към нозете на повелителя, го помолила да бъде справедлив и да не отнема кралството от децата, които са негова кръв.
Кралят онемял и дълго стоял неподвижно, като да вижда сън наяве; накрая, като осъзнал, че разумът на Сапия достига звездите и че в замяна на цялото зло, което ѝ причинил, му дарила - което не можел и да си въобрази! - три опори в старостта му, се смилил в сърцето си. Той дал за жена на брат си, който също имал голямо кралство, пристигналата госпожа, о Сапия приел с чест, смирение и любов, показвайки с примера си, че
на мъдреца и звездите се покланят.
1. Sapia (ит.) - умница, разумница.
2. Заключен замък.
3. Военна каста от тюркски и кавказки потомци, който взели през XIII в. властта в Египет. Двата и половина века управление на мамелюкските султани били белязани от чести преврати, жестокости и произвол, така че османските турци, които завладели Египет през 1517 г., били посрещнати от населението като освободители.
4. Вид средновековно оръдие.
5. Сравни “Разговор с манихееца” на Йоан Дамаскин (VII–VIII в.): “Вие сте получили битието си от Бога. Всичко, което Бог е дал на всекиго, е благо - защото това, което Бог дава, е благо. А злото е загуба на благата, иначе казано - на даденото от Бога. Така че в тези, които имат от Бога поне битие, отчасти присъства благото като последен отзвук. И така, битието е добро, а благото битие е най-добро”. Базиле не без умисъл придава на речта на “учения” принц теологична риторика, показвайки, че с доводи “от Писанието” може да се прикрият лесно изтънченото коварство и жестокостта.
6. Смъртта е сравнена с церемонията за обявяване на банкрут, приета в Неапол: разореният търговец бил опиран с гръб и гол до една от колоните на зданието на Трибунала.
НЕНИЛО И НЕНЕЛА
(NINNILLO E NENNELLA)
Седма забава от петия ден
ЯНУЧО, КОЙТО ИМА ДВЕ ДЕЦА ОТ ПЪРВАТА СИ ЖЕНА, СЕ ЖЕНИ ПОВТОРНО; НО МАЩЕХАТА ДОТОЛКОВА МРАЗИ ЗАВАРЕНИЧЕТАТА, ЧЕ ТОЙ ГИ ЗАВЕЖДА В ГОРАТА, КЪДЕТО ТЕ СЕ ИЗГУБВАТ ОТ ОЧИ; ПОСЛЕ НЕНИЛО СТАВА ЛЮБИМ ПРИДВОРЕН НА ЕДИН ПРИНЦ, А НЕНЕЛА СЛЕД КОРАБОКРУШЕНИЕ Е ПОГЪЛНАТА ОТ ОГРОМНА ВЪЛШЕБНА РИБА. РИБАТА Я ПУСКА НА БРЕГА, КЪДЕТО ТЯ И БРАТ Ѝ СЕ РАЗПОЗНАВАТ, А ПРИНЦЪТ УРЕЖДА ВЕЛИКОДУШНО СЪДБИТЕ ИМ.
Когато Антонела направила своята обиколка, към началната точка на палиото [1] препуснала Чула; като похвалила приказката на своята приятелка, която изобразила толкова живописно и правдоподобно разсъдителността на Разумницата, тя започнала своята приказка:
- Нещастен е този, който има свои деца и се надява да ги отгледа с помощта на мащеха, защото тя вкарва в дома оръдие за тяхната гибел; светът не е видял още мащеха, която да гледа с добро око на децата от друга жена, а ако по някакво чудо се намери някога такава, трябва веднага да се забие пръчка в стената [2] и може да се каже, че това е нещо като бяла врана. Но аз, освен за многото, за които сте чували, ще ви разкажа за още една от списъка на злите мащехи и вие ще можете да кажете, че тя е достойна за наказанието, което си купила за налични пари [3].
Живял някога един човек, който се казвал Янучо, имал две деца, Ненило и Ненела, и ги обичал като самия себе си. И тъй като Смъртта с безшумната пила на Времето изпилила решетките на телесната тъмница на жена му [4], освобождавайки душата ѝ, той се оженил повторно. И си намерил една непоносима проклетница, същинска морска акула, която не успяла още да стъпи в дома на мъжа си и започнала да бие с копито като побесняла кобила, говорейки: „Какво, да не съм дошла тук на чужди мърльовци въшките от косите да пощя? Само това ми липсваше – да си навлека такава беда и да се занимавам с тези сополивци. По-добре шията си да строша, отколкото да попадна в този ад, където няма какво да се яде, няма кога да се спи и всичко това заради тези две жаби! Коя глупачка ще търпи такъв живот! Дойдох тук за жена, а не за прислужница! Трябва да се намери изход и да се потърси място за тези две пиявици, иначе нека се търси място за мене! По-добре един път да почервенееш, отколкото сто пъти да побелееш. Да решим всичко веднъж завинаги: или ще постигна това, което ми е от полза, или ще разкъсам всичко и завинаги!“
Нещастният мъж, който изпитвал някаква слабост към тази жена, се опитвал да я успокои: „Не бъди толкова злъчна, жено: захарта на магазина е скъпа! [5] Утре сутринта, преди още петелът да пропее, ще сваля от гърба ти този товар, за да бъдеш доволна“.
И на следващото утро – преди още Зората да провеси червеното си одеяло от източния прозорец, за да изтърси от него бълхите – той, като взел за ръце децата, а на гърба си метнал пълна кошница с храна, ги повел към гората, където войската на тополите и буковете обсаждат лагера на сенките. Като навлязъл навътре, Янучо казал: „Деца мои, останете тук, яжте и пийте колкото искате, а когато нещо не ви достигне, тръгнете по следата на пепелта, която ще разсипя след себе си; тази нишка ще ви изведе от лабиринта [6] и бързо ще ви доведе до дома ви“. И като целунал и двамата, се върнал със сълзи на очите вкъщи.
Но ето че настанало време, когато животните по зова на съдебните изпълнители на Нощта плащат на Природата данъка на естествения отдих, и малчуганите, като се страхували да останат на това пустинно място в мрака, когато шумът на реката, раздаваща шамари на дръзките камъни, които се мотаят в краката ѝ, може да уплаши и самия Родомонт [7], тръгнали, крачка по крачка, по пътечката от пепел и към полунощ стигнали спокойно до дома си.
И тогава Пашоца, мащехата, се разядосала така, че не приличала вече на жена, а на адска фурия: надавайки вопли до небето, тя кършела ръце, тропала с крака, раздувала ноздри като като уплашен кон и викала: „Ама че работа! Откъде изпълзяха тези горски мърляви същества? Откъде да взема живак, че да изчистя тази зараза от къщата? Или искаш да ги държиш тук нарочно, за да ми късаш сърцето? Махай ги от очите ми веднага, няма да чакам нито петел да пропее, нито кокошка да проплаче! [8] Не стане ли моето, можеш цяла нощ да си човъркаш зъбите, да не мислиш, че ще легна с тебе! А на сутринта ще си замина при родителите, защото не си достоен за мене! Не донесох в тази къща скъпи мебели, за да се вмиришат на чужди мръсни задници! И не затова ти дадох богата зестра, за да стана робиня на чужди деца!“
Нещастният Янучо, като видял, че лодката е пълна с вода и е готова да потъне, че тенджерата е изкипяла и всеки момент ще се разпои на огъня, взел веднага децата и се върнал с тях в гората, като им оставил още една кошница с думите: „Виждате, деца мои, как ви мрази тази кучка, която влезе в дома ми за ваша мъка, като заби гвоздей в сърцето ми; останете в гората, където дърветата, които са по-милосърдни от нея, ще ви заслонят с крилете си от Слънцето, където реката, която е по-грижовна, ще ви напои с чиста вода, неотровена от омраза, където земята, която е по-щедра от нея, ще ви даде снопи трева за меки постели, без да ви упреква и да ви заплашва. А ако нямате вече какво да ядете, ще ви насипя пътечка от трици: по нея ще можете да дойдете и да получите от мене помощ“.
И с тези думи той се обърнал, за да не разтревожи нещастните деца с вида на сълзите си. D когато те изяли всичко, което се намирало в кошницата, поискали да се върнат у дома. Но понеже магарето, дете на горчивата съдба, изяло разсипаните по земята трици, те се заблудили и за няколко дена навлезли най-навътре в гората, като се хранели с жълъдите и кестените, които падали от дърветата.
Небето обаче простира винаги ръка над невинните и се случило така, че един принц отишъл в гората на лов; и Ненило, като чул лая на кучетата, така се уплашил, че се напъхал в едно старо корубесто дърво, а Ненела хукнала да бяга и бягала, докато не излязла от гората, озовавайки се на брега на морето. И някакви пирати, които спрели там, за да се запасят с дърва, я взели на своя кораб, а техния главатар я завел вкъщи, където жена му, на която неотдавна умряла малката дъщеря, я приела като свое дете.
Но да се върнем към Ненило, който се скрил в корубестото дърво: кучетата на принца, като заобиколили дървото, лаели така, че човек би могъл да оглушее, и принцът изпратил един от слугите си да види какво става. И когато намерили славния малчуган, който обаче не можел даже да каже кои са неговите родители – толкова бил малък, принцът го взел в двореца, където наредил да се грижат много за него и да го учат на всякакви изкуства. А сред всичко останало го учели на умението да поднася и да разрязва храната и той постигнал в това такова съвършенство, че след три или четири години можел и косъм да разцепи на две.
По това време се разбрало, че пиратът, в чийто дом живеела Ненела, се занимава с грабежи по морето, и искали да го хвърлят в затвора; той обаче дружал със съдиите и като им платил добре, избягал навреме с цялото си домочадие на малък кораб. Но може би на Небето било угодно той, който вършел престъпления по морето, да бъде наказан от морето: вдигнал се страшен смерч и вълните така се разбушували, че корабът се обърнал и всички потеглили към дъното. Само Ненела, която не била виновна за разбойничеството като жената на пирата и другите му домашни, избегнала общия край, защото внезапно се появила редом с кораба огромна вълшебна риба, отворила уста, голяма като пещера, глътнала момичето и го отнесла.
И когато вече мислела, че земните ѝ дни са преброени, Ненела видяла вътре в рибата невероятни неща: защото там имало прекрасни поляни, дивни градини и се издигал разкошен дом с всички потребности за съществуване, където можела да живее като принцеса. И малко ли, много ли време минало, но рибата я отнесла на брега, близо до мястото, където в най-задушното време на летния зной пристигнал принцът, търсейки прохлада от морския вятър.
Докато слугите готвели за принца преизобилно пиршество, Ненило излязъл на терасата на двореца, откъдето се виждал брегът, за да наточи ножовете, защото изпълнявал с желание своята придворна работа, която смятал за голяма чест. И Ненела, като го видяла през отворената рибешка паст, започнала да вика: „Братче мое, братче! Чиниите златни блестят, вилици, ножовете светят, но без роден брат щастие мене няма!“
Ненило не обръщал отначало внимание на тези викове, но принцът, който стоял на другия балкон, се обърнал натам, откъдето се носели; и когато разбрал, че гласът идва от огромната риба, дъхът му спрял от изумление. И докато изпратеният от него отряд от слуги търсел начин да примами рибата и да я извади на брега, принцът, като чувал това непрестанно повтарящо се „братче мое, братче“, започнал да разпитва един по един придворните дали някой от тях не е изгубил сестра си.
И когато дошъл ред на Ненило, той казал, че си спомня като на сън, че преди принцът да го намери сред гората, е имал сестра, за която няма никакви известия. И принцът му наредил да отиде до рибата с лодка, да види кой вика там и дали не е негово това щастие.
Щом Ненило се доближил до брега, рибата, като подала главата си на сушата, отворила паст и пуснала Ненела – толкова прекрасна, че приличала на нимфа от театрална интермедия, излязла от огромната уста на чудовище след движение с вълшебна пръчица. И принцът започнал да я разпитва какво се е случило с тях, но тя, макар да помнела нещо за техните бедствия и за омразата на мащехата, не могла да каже името нито на баща им, нито на родния си град. И тогава принцът наредил да се обнародва указ, гласящ, че този, който е изгубил деца на име Ненило и Ненела, следва да се яви веднага в двореца, защото там го очаква добра вест.
И Янучо, който живеел през тези години с безутешно, почерняло от мъка сърце, мислейки, че децата му са станали храна на вълците, сега, като чул указа, хукнал силно зарадван към двореца, където обявил, че той е този, който е изгубил децата. А когато разказал как бил принуден да ги отведе в гората, принцът го наругал здраво, като го нарекъл овца и глупак за това, че позволил на една никаквица да го яхне и едва не погубил такива прекрасни деца.
А след като му начукал достатъчно главата с гневните си думи, принцът използвал и лепенките на утехата, като му позволил да види децата си, така че Янучо, прегръщайки ги и целувайки ги, не можел да им се насити и за цял половин час. Тогава принцът наредил да съблекат от него дрехите на позора и да го облекат като дворянин, а след това извикал жена му, показал ѝ Ненило и Ненела – прекрасни като два златни житни класа – и попитал какво отмъщение заслужава този, който причини зло на такива деца, подлагайки живота им на опасност. И тя отговорила: „Бих го затворила в бъчва и търкулнала от планината“. „Ами получѝ си своето! - казал принцът. - Глупавата коза сама се мушка с рогата си. Да бъде така, както каза! Тя отсъди, сега да получи полагащото се за това, че със своята омраза едва не погуби тези две красиви същества!“
Той заповядал всичко да бъде изпълнено според думите ѝ, след това избрал един от най-богатите свои васали и му дал Ненела за жена, а за Ненило се оженила дъщерята на друг велможа, равен по звание и богатство. На двамата и на баща им била определена рента, за да живеят, без да се нуждаят от нищо. А мащехата все се търкаляла по склона, викайки през дупката в бъчвата, докато имала в себе си дъх:
макар да се бави наказанието много,
все някога ще дойде време за разплата.
1. Копринено знаме, награда при конни състезания; със същата дума се наричали и конните състезания в кръг - традиционни съревнования между представители на различни градски квартали. Особено известно било древното палио в Сиена.
2. Неап. spruoccolo a lo pertuso – изразът се казва, когато настъпи рядко и неочаквано събитие; за да не се забрави за него, в някоя дупка или цепнатина на стената (стените от незидан камък са изобилни на такива дупки) забивали пръчица или клонка.
3. Иначе казано – наказана е не само заради намерението, но и заради делата.
4. Платоновата, споделяна и от средновековните християни, представа за тялото като за „затвор за душата“.
5. Обичайна и до наши дни неаполитанска пословица, която казват, когато искат да успокоят прекалено разгневен човек.
6. Препратка към мита за нишката на Ариадна.
7. Мавритански рицар, персонаж от поемата на Л. Ариосто „Неистовият Роланд“.
8. Цитат от сатирически стихове на флорентинския поет Доменико Буркело (1404–1449). Вероятно е старинна поговорка, която би могла да означава: „Няма да чакам нито близко, нито далечно време“. Времето, когато „кокошките плачат“, е Рождество: тогава всяко семейство приготвяло празнично ястие от кокошка.
ПЕТИМАТА СИНОВЕ
(LI CINCO FIGLIE)
Осма забава от петия ден
ПАЧОНЕ ИЗПРАЩА ПЕТИМАТА СИ СИНОВЕ ПО СВЕТА, ЗА ДА НАУЧАТ НЯКАКЪВ ЗАНАЯТ; КАТО СЕ ВРЪЩАТ, ВСЕКИ СЪС СВОИТЕ УМЕНИЯ, ТЕ ОТИВАТ ДА ОСВОБОДЯТ ДЪЩЕРЯТА НА КРАЛЯ, ПОХИТЕНА ОТ ЕДИН ОРК. КОГАТО, СЛЕД МНОГО ПРИКЛЮЧЕНИЯ, ТЕ СПОРЯТ ПОМЕЖДУ СИ КОЙ Е НАПРАВИЛ ПОВЕЧЕ ЗА НЕЙНОТО СПАСЕНИЕ И Е ПО-ДОСТОЕН ДА СЕ ОЖЕНИ ЗА НЕЯ, КРАЛЯТ РЕШАВА ДА Я ДАДЕ НА БАЩА ИМ, ЗАЩОТО Е СТВОЛ, НА КОЙТО СЕ КРЕПЯТ ДОБРИ КЛОНИ.
Когато Чула завършила своята приказка и дошъл ред на Паола, тя се наместила по-удобно на стола, огледала се наоколо и с голямо изящество започнала да говори:
- Разум на котка има този, който се грее вечно до топлата пепел; който не пътешества, той не вижда, който не вижда – не знае, а този, който върви смело, придобива опит; опитът лекува от неразумни постъпки; не напразно се казва: „Изхлузиш ли се от дюшека, веднага се събуждаш“. Това ще ви го разкрия с кралския цимент [1] на моята приказка.
Живял някога един добър човек, вдовец, на име Пачоне, който имал петима глупави синове, неспособни за никаква работа; и нещастният баща, като нямал повече сили да ги храни, решил да ги свали от врата си, та им казал така: „Деца мои! Бог ми е свидетел колко ви обичам; каквото и да е, вие сте кръв от моята кръв. Но вече се състарих и не мога да работя много, а вие сте млади и всеки от вас яде за двама: не мога да ви храня като преди. Всеки за себе си, а Бог за всички! Така че вървете, намерете си подходящ човек и се научете на някакъв занаят, но не се наемайте при него за повече от година; а след една година ви чакам у дома – всеки със своето умение“.
Като чули тези думи, синовете взели по възел с дрехи за смяна, сбогували се с баща си, и всеки тръгнал по своя път, търсейки късмета си. А след една година в уречения ден се събрали заедно в родния си дом, където баща им ги посрещнал много ласкаво и ги настанил на набързо наредени маси, защото били уморени и огладнели след дългия път.
И в самия разгар на гощавката се чула песен на птица. Тогава най-малкият от петимата братя станал от масата и излязъл навън, а когато се върнал, покривките вече били прибрани и Пачоне започнал да разпитва синовете си: „Утешете сега кърцето ми: много искам да чуя какво добро дело е научил всеки от вас за една година“.
И Лучо, най-големият син, отвърнал: „Научих занаята на крадците и станах архистратег на пройдохите, велик магистър на измамниците, старши майстор на мошениците и няма да намериш човек, който по-добре от мене да очиства всичко до троха, да отупва всеки, да шари в чуждите джобове, да омита до шушка магазини и складове, да прибира и опразва кесии, да оставя празни сандъците. Да отидем където искаш и ще ти покажа чудото на ловките ръце“.
- Браво, честна дума! - отговорил бащата. - Научил си се като добър търговец да пишеш сметката с пръсти, а да получаваш отговор по задника; да заменяш отварянето на резето с размахване на веслата в галерата; да се качваш по въже до прозореците, а да се спускаш по въже от гредата! Горко ми; по-добре да бях ти облякъл рокля и да те бях сложил да въртиш вретено – поне нямаше да ми се върти вретено в корема! А сега ми остава да чакам, че всеки миг ще те видя или с хартиена шапка, или с весло на галера или пък – ако се отървеш от едното и от другото – с въже на шията.
След това се обърнал към Титило, втория си син, като попитал: „А ти какво добро дело научи?“ „Да строя кораби“ – отвърнал той. „Не е лошо – казал бащата. - Това поне е честен труд и ще можеш да се изхраниш с него. А ти, Ренцоне, какво можеш да правиш?“ „Мога така да стрелям с арбалет, че да попаднав окото на петел“ – отвърнал третият син. „И това все пак е нещо! Така или иначе - ще се справиш, с лов можеш да се изхранваш“ – казал бащата и попитал четвъртия, а Яково отвърнал: „Научих се да намирам трева, която възкресява мъртвите“. - Браво, кълна се в живота на Ланфуза! [2] Сега вече ще се измъкнем от нищетата и ще народим множество народ, повече от камъните в развалините на Капуа!“
А когато накрая попитал последния от синовете си, Менекучо, какво е научил, той отвърнал: „Научих се да разбирам езика на птиците“. „Какво пък, добре – казал в отговор баща му. - Докато ние се хранехме, ти стана и отиде да слушаш за какво чурулика врабчето. Но след като казваш, че можеш да разбираш птичия език, кажи какво чу от него“ – „То каза, че един орк е отвлякъл дъщерята на краля на Ауто Горфо [3], която се казвала Чиана, и я отнесъл на един далечен остров. Оттогава няма никаква вест от нея; и баща ѝ издал указ: който я намери и я върне, ще я вземе за жена“. - „Ако е така, смятай, че сме вече богати! - възкликнал Лучо. - Достатъчно съм смел, за да я отнема от орка!“ „След като си такъв храбрец – подкрепил го баща му, - да вървим веднага при клаля. И ако се закълне да изпълни всичко, което е обявил, ще му предложим своите услуги!“ С което всички се съгласили.
И ето че Титило построил прекрасен кораб и шестимата се качили в него, като насочили платната към Сардиния, където ги посрещнал кралят. Когато те казали, че искат да намерят принцесата, той охотно потвърдил своите обещания. И те се отправили към острова, където за свое щастие намерили орка, който, опънал се на слънцето, спял с глава на коленете на кралската дъщеря.
Като видяла кораба, тя едва не скочила радостна от мястото си, но Пачоне ѝ направил знак да мълчи. Всички слезли тихо, сложили на корема на орка тежък камък, качили Чиана на кораба и наблегнали дружно на веслата. Но не успели да отплават далече от брега, когато оркът се събудил, хвърлил от себе си камъка и като не намерил никъде Чиана, започнал да се вглежда в морето, където видял кораба, който я отвеждал. Тогава се п ревърнал се в черен облак и хукнал по въздуха да го гони.
Чиана, като знаела на какво е способен оркът, го познала във вида му на облак и така се уплашила, че едва успяла да каже на Пачоне и синовете му каква опасност ги настига, след което се лишила от чувства и паднала мъртва.
Рендоне, като огледал добре приближаващия се облак, заредил арбалета, прицелил се и ослепил орка, който изревал от болка като гръм и се разсипал на градушка по морето. А когато всички успели да отвърнат очи от облака и се обърнали към Чиана, видели, че девойката е напуснала играта на живота. Като разбрал това, Пачоне започнал да си скубе брадата, говорейки: „Ех, всичко е напразно – и сънят, и маслото! [4] Всички усилия са хвърлени на вятъра, а надеждите – в морето; тя отиде да пасе като овчица в храстите, а ние ще измрем от глад; каза ни „лека нощ!“, за да посрещнем лош ден, прекъсна нишката на живота си, а въжето на нашите блянове се скъса! Наистина казват, че замислите на бедняците не се сбъдват никога; който се роди без късмет, ще умре нещастен! Ето че освободихме дъщерята на краля, ето че я заведохме у дома ѝ, ето и булка я направихме, ето и кралска сватба вдигнахме, ето ни със скиптър в ръцете, ето ни и с гол задник на земята!“
Яково слушал, слушал тази надгробна песен и накрая, като сметнал, че баща му много я проточил и разпердушинил лютнята на скръбта до самата роза [5], казал: „Успокой се, татко, господарю мой; защото ни предстои да доплаваме мирно до Сардиния и да станем най-щастливите и най-доволните хора на света“. „Такова щастие да изпрати Бог на турския султан! - отвърнал Пачове. - Тъй като, когато занесем на краля труп вместо дъщеря му, ще ни даде да броим не пари, а нещо друго. И както някои умират от сардоничен смях [6], ние ще умрем от сардоничен плач!“ „Спри се – казал Яково. - На коя ливада пасе умът ти! Нима не помниш на какъв занаят съм обучен? Ще слезем на брега и аз ще отида да потърся тревата, която съм запомнил, и ще видиш, че няма да ви донеса плява“.
Баща му, като се ободрил от думите на сина си, го прегърнал; и сега, колкото повече го увличала целта, толкова по-наблягал на веслата. Така, не много дълго след това, те стигнали до бреговете на Сардиния, където Яково слязъл на сушата и като намерил нужната трева, се върнал тичешком на кораба [7]. И когато изстискал сока от тревата в устата на Чиана, тя веднага оживяла, както оживява жаба, която е била в Кучешката пещера, а след са я хвърлили в езерото Аняно [8]. И всички заедно, много зарадвани, отишли при краля, който започнал да прегръща и да целува единствената си дъщеря, благодарейки непрестанно на смелчаците, които я върнали.
Но когато му напомнили за неговото обещание, кралят казал: „И на кого от вас трябва да дам сега Чиана? Тя не е празничен сладкиш, че да я делим на парчета, така че при всеки случай някой ще получи боба [9], а останалите могат да си човъркат зъбите с клечка“.
Тоагва първият от синовете, най-хитрият, казал: „Господарю, наградата трябва да бъде според труда. Разсъдете отначало кой от нас е по-заслужил, а след това определете справедливо на кого се пада прекрасният сладкиш“. „Разумни приказки казваш – отвърнал кралят. - И така, нека всеки разкаже какво е направил, за да не сбъркам, когато взема решение“.
Тогава петимата синове започнали един през друг да разказват какво е направил всеки от тях и всеки смятал, че неговото умение е решило общия успех на делото. След всички тях кралят се обърнал към Пачоне: „А ти какво свърши?“ „Ами, струва ми се, не малко неща – отвърнал Пачоне. - Защото аз им помогнах да станат мъже: натирих ги от къщи и ги накарах да придобият тези умения, които сега владеят. И ето че гледат смело пред себе си: като подбрани, като подредени зрели ябълки, а иначе щяха да си останат празни кошници“.
Кралят изслушал всичките доводи, предъвкал, предъвкал и накрая произнесъл решението си, че подобава Чиана да стане жена на Пачоне, защото той е коренът, върху който е израснало спасението на девойката. Речено – сторено: всеки от синовете получил достатъчно пари, които би могъл да развърти и преумножи, а щастливият баща, като хвърлил от плещите си бремето на възръстта и мъките, заприличал на петнадесетгодишен юноша и точно за него като че ли била измислена пословицата:
докато двама спорят, третият се радва.
1. Кралски цимент – смес от оцет, готварска сол и много дребни тухлени парчета, използвана за отделяне на златото от примеси при нагряване.
2. Ланфуза – майка на мавританския рицар Ферагус, персонаж от поемата на М. Боярдо „Влюбеният Роналд“ и на Л. Ариосто „Неистовият Роналд“. От поетичните текстове клетвата в „живота на Ланфуза“ преминала в разговорния език като шеговита пословица.
3. Открит залив.
4. Маслото е за светилника; иначе казано – „и не си спал, и бденето (над книгата) не е било от полза“. Казва се за труда на учениците, но Базиле променя малко смисъла на поговорката: „Силите са изхабени, а целта не е достигната“.
5. Роза – резонаторния отвор на лютнята, който се украсявал с богата резба във вид на кръгло цвете, напомнящо кръгло прозорче на готическа църква, което също се нарича роза. „До самата роза“, иначе казано – да скъсаш всички струнин а лютнята до една.
6. Сардоничен се нарича смехът при нещастни обстоятелства. Този израз, срещащ се още у Омир („Одиссея“, XX, 300), писателят от II в. Пасваний обяснява нака: На острова [Сардиния] няма отровни растения, които могат да умъртвят човека, освен едно – вредните му листа приличат много на целина и хората говорят, че който ги изяде, умира от смях. Затова Омир и всички след него наричат смеха, който не е полезен, сардоничен“ („Описание на Елада“, X, 17, 7).
7. Народната мълва смятал Сардиния за страна на вълшебствата.
8. Кучешката пещера се намира в окръг Неапол, близо до брега на Пуцоланския залив. Излизащият вътре в обилно количество въглероден двуокис се стели по дъното на слой от половин метър, от което кучетата в пещерата се задушават и умират, а хората могат да стоят известно време вътре без вреда. Жабите там заспиват, но се събуждат, когато биват хвърлени във вода.
9. Бобът, изпечен вътре в сладкиш, е лакомство и забава за децата по време на празника „Тримата царе“ (5 януаре) – старинна традиция при редица европейски народи.
ТРИТЕ ЦИТРОНА [1]
(LE TRE CETRA)
Девета забава от петия ден
ЧОМЕТЕЛО НЕ ИСКА ДА СЕ ЖЕНИ, НО ВЕДНЪЖ, КАТО СИ ПОРЯЗВА ПРЪСТА НАД ПАРЧЕ РИКОТА [2], ПЛАМВА ОТ ЖЕЛАНИЕ ЗА ИМА ТАКАВА СЪПРУГА, БЯЛА И ЧЕРВЕНА КАТО РИКОТАТА И КРЪВТА, И ТЪРСЕЙКИ Я, СТРАНСТВА ДЪЛГО ПО СВЕТА; НАКРАЯ, КАТО ПОЛУЧАВА НА ЕДИН ОСТРОВ ТРИ ЦИТРОНА, РАЗРЯЗВА ЕДИНИЯ И НАМИРА В НЕГО ПРЕКРАСНА ФЕЯ, ТЪКМО ТАКАВА, КАКВАТО ЖЕЛАЕЛ, НО ЧЕРНА РОБИНЯ УБИВА ФЕЯТА И ТОЙ, ИЗМАМЕН, Е ПРИНУДЕН ДА ВЗЕМЕ ЧЕРНАТА ВМЕСТО БЯЛАТА НЕВЕСТА; КОГАТО ОБАЧЕ ИЗМАМАТА ИЗЛИЗА НАЯВЕ, ТОЙ УБИВА РОБИНЯТА, А ФЕЯТА, СЛЕД КАТО СЕ ВРЪЩА КЪМ ЖИВОТА, СТАВА КРАЛИЦА.
Не е трудно да опишем колко се харесала на цялата компания приказката на Паола; но дошъл редът на Чометела и тя, след като принцът ѝ дал знак, започнала така:
- Истина е казал един мъдър човек: не говори всичко, което знаеш, не прави всичко, което можеш, защото и едното, и другото носи неведоми опасности и непредвидени падения. Така станало – и вие ще чуете – с една черна робиня (да не се обижда от това госпожа принцесата), която, стремейки се да причини зло на една бедна девойка, толкова зле разсъдила за себе си, че станала съдия на собственото си злодейство, произнасяйки сама присъдата за наказанието, което заслужила.
Имал кралят на Торе Лонга [3] един-единствен син, когото пазел като зеницата на окото си, защото виждал в него основа на своите надежди и безмерно желаел да му намери добра невеста, за да стане по-скоро дядо. Но принцът бил толкова вял и необщителен, че когато му говорели за женитба, клател глава, готов да избяга на сто мили далече.
И нещастният баща, като виждал, че синът му прави кисела физиономия и се дарпа и че кралският род е заплашен от изчезване, ходел навсякъде разтревожен, все едно с буца в гърлото, нацупил устни като проститутка, която е изпуснала клиент, като търговец, чийто магазин се е разорил, като селянин, на когото е умряло магарето. Защото принцът не отстъпвал пред сълзите на баща си, не се трогвал от молбите на васалите, не се вслушвал в съветите на уважаваните хора, които му говорели за радостта от бащинството, за нуждите на поданиците и за собствения му интерес да не се пресече линията на кралската кръв, а с упоритостта на Карела [4], с ината на старо муле, все едно имал кожа три пръсти дебела, се дърпал назад, запушвал ушите и сърцето си, така че в кралството вече настъпило време да бие тревога.
Но често за един час се случва повече отколкото за сто години и никой по никакъв начин не може да каже уверено: „Никога няма да тръгна по този път“. И веднъж, когато цялото кралско семейство обядвало на масата, принцът, след като си отрязал половин рикота и се загледал в един гарван през прозореца, си порязал жестоко пръста. Две капки от кръвта му паднали върху рикотата, от което се получило доста красиво и приятно смесване на цветовете. Какво било това – наказание от Амур, който отдавна дебнел принца, или небесна утеха за баща му, който по-малко страдал от хернията си, отколкото от сина си, дълбаещ с копита земята като необязден кон? Каквото и да е, но принцът пламнал веднага от желание да си намери жена, само че такава, кръв и мляко, с лице точно като рикотата, оцветена от кръвта му.
И той казал на баща си: „Господарю мой, ако не намеря красавица с такъв цвят на кожата, няма живот за мене! Досега нито една жена не развълнува кръвта ми; а сега желая жена, която да е подобна на кръвта ми! Затова наредете, ако искате да ме видите жив и здрав, да получа средства, за да мога да пътешествам по света, докато не намеря жена, която да бъде равна по красота на тази рикота; ако не – ще прекратя жизненото си плаване и ще се отправя на дъното!“
Когато кралят чул това странно решение, все едно таванът се срутил върху главата му; като изстинал целият, той менял постоянно цвета на лицето си; а когато успял да дойде на себе си и отворил уста, казал: „Сине, утроба на душата ми, око на сърцето ми, опора на старостта ми, какво така ти завъртя главата? Ума ли изгуби? Мозък ли нямаш? Или асо, или шестица - трето не съществува! Колко те увещавах, но ти не искаше да се жениш и беше готов да ме оставиш без наследник, а сега ти хрумна да ми съкратиш живота. Къде, къде искаш да отидеш, за да опропастиш живота си и да изоставиш дома си? Да захвърлиш уютния си ъгъл, топлото си огнище, познатото нощно гърне. Защото не знаеш колко трудности и опасности дебнат пътешественика. Остави капризите, сине, седни и ме послушай! Не прави нищо, моля те, за да не изгубиш живота си, да не разрушиш този дом, да не потопиш в бедствие тази страна!“
Но и тези, и други думи, както влизали в едното ухо на принца, така изтичали от другото като ручей, който се влива в морето: и нещастният крал, виждайки сина си оглушал като гарван на камбанария, му дал прилична сума ескудо, двама или трима слуги и го пуснал по живо и здраво. Чувствайки как душата му се отделя от тялото, плачейки като срязана лозова пръчка, той изпратил сина си с очи, докато не се скрил от погледа му.
И така, принцът заминал, като оставил баща си скръбен и печален, и започнал своето странстване през поля и гори, през планини и долини, през равнини и хълмове. Той видял много страни, срещнал хора от различни народи и гледайки на четири , търсел обекта на своето желание. И след четири месеца стигнал във Франция до морския бряг, където оставил слугите си в лечебница с разранени до кръв крака, а той се качил на един генуезки кораб и се отправил към Гибралтарския пролив, където се прехвърлил на по-голям плавателен съд и заминал за испанските Индии. Като странствал от кралство в кралство, от провинция в провинция, от област в област, от улица в улица, от дом в дом, от дупка в дупка, той търсел навсякъде оригинала на прекрасния образ, който нарисувал в сърцето си.
И така се трудел той с пищяли и пети, докато накрая не пристигнал на Острова на орките, където, след като хвърлил котва, срещнал една старица, стара-престара на години, мършава-премършава телесно, страшна-престрашна в лицето. Той ѝ разказал какво го довело в далечните земи и старицата била поразена, като чула за желанието на принца, за химерата, която си измислил, и за мъките и опасностите, на които се решил, за да угоди на прищявката си. И му казала: „Синко, скрий се, където намериш, защото ако те видят тримата ми синове, които са свикнали да се хранят с човешко месо, няма да оценя живота ти и за три кавало. И тогава за тебе, наполовина жив, наполовина опечен, тиганът ще бъде катафалка, а коремите им – гроб! Тичай оттук с бързината на заек. И знай, че близо до тези места ще намериш късмета си“.
Като чул тези думи, принцът едва не умрял от страх, изстинал, побледнял, смутил се, плюл си на петите и, без дори да каже „сбогом“, хукнал да бяга, докато не дотичал до друго село, където срещнал по пътя си друга старица, още по-страшна от първата. И тя, като изслушала цялата негова история до последната капка ром [5], му казала: „Бягай бързо оттук, колкото сили имаш, ако не искаш да се нахранят с тебе синовете ми орки, бягай, без да се оглеждаш, че вече притъмнява! И знай, че скоро ще намериш късмета си“.
На това място нещастният принц хукнал отново да бяга, все едно имал окачени отзад звънчета, и след дълго бягане видял още една старица, която седяла на едно колело и носела кошница на рамото си, откъдето вадела сладки пасти и бонбони и ги давала на магарета, а те, наяли се със сладостите, препускали по брега на реката, разгонвайки и тъпчейки с копитата си едни злополучни лебеди [6].
Като се приближил до старицата, принцът, след дълги „алейкум селям“ [7], ѝ разказал за своите странствания и старата жена, като го утешила с добри думи, му дала да се подкрепи от кошницата с вкусните неща, така че пръстите да си оближе, а когато тръгнал да върви по-нататък, му подарила три цитрона, приличащи на току-що откъснати от дървото, и красив нож, след което прибавила думите: „Сега се върни в Италия, защото вече си напълнил вретеното и си намерил това, което търсиш. Върви и близо до границата на твоето кралство, при първия извор, който видиш, разрежи първия цитрон, от който ще излезе една фея и ще ти каже: „Дай ми да пия!“, а ти предварително трябва да си приготвил вода; ако се забавиш, феята ще се изпари като живак. А ако изпуснеш по същия начин втората, бъди особено бдителен за третата, че да не избяга и тя. Дадеш ли ѝ да пие, ще се ожениш за нея, защото ще бъде точно такава, каквато търсиш“.
Принцът, безкрайно зарадван, целунал сто пъти ръката на старицата, дотолкова обрасла с бодливи косми, че приличала на гърба на бодливо свинче, простил се с нея и напуснал онези земи. Като стигнал до морския бряг, той се качил на кораба и доплавал до Херкулесовите стълбове, оттам – до нашите морета, а накрая, след хиляди бури и урагани, слязъл на брега на разстояние един ден път до своето кралство. Като навлязъл в една прекрасна гора, където сенките на дърветата се простирали над поляните, закривайки ги от слънцето като дворцови сводове, принцът слязъл от коня при един извор, който зовял с кристален език пътниците да си разхладят устата. И там, като седнал на пъстрия килим от треви и цветя, извадил ножа от ножницата и разрязал първия цитрон.
Мигновено, като мълния, оттам излязла една прекрасна девойка, бяла като мляко и алена като горска ягода, и казала: „Дай ми да пия!“ Но принцът застинал на място, поразен от красотата на феята и не успял да ѝ даде навреме вода, така че тя, както се появила, така и почти в същия миг изчезнала. Принцът се отпуснал зашеметен на земята все едно са го ударили с тояга по главата, подобен на човек, който дълго е търсил нещо прекрасно и още с намирането му го е изгубил.
Но когато разрязал втория цитрон, станало същото за втори път и огорчението така притиснало слепоочията му, че от очите му потекли две струйки. Той проливал сълзи, седнал лице с лице към извора, капка след капка, и като не се отделял оттам нито на педя, потънал в плач, говорел: „Какъв глупак съм, какъв лош късмет имам! Две феи изпуснах, все едно ръцете ми се вдървиха, гръм да ме удари! И защо се вкоравявам като камък, когато трябва да тичам като ловджийска хрътка! Но видят те! Събуди се, нещастнико, имаш още един опит! Броиш до три и всичко ще се нареди! По-смело! Или на коня в седлото, или с нос в лайното!“
С тези думи той разрязал третия цитрон и излязла трета фея, която казала като останалите: „Дай ми да пия!“ Принцът ѝ поднесъл веднага вода към устните и ето че в ръцете му се озовала девойка, нежна и бяла като извара, с алена свежест, която напомняла прошуто от Абруцо или сопресата [8] от Нола, чудо, каквото светът не бил виждал, белота зад пределите на задпределното, грация, по-величествена от величието, върху косите на която Юпитер е излял златен дъжд [9] и от това злато Амур си е направил стрели, за да поразява с тях сърцата, а на лицето ѝ с цинобър е изписал жестоката си воля – да окача невинните души на бесилката на въжделението; в очите ѝ Слънцето горяло с два светилника, за да може в гърдите на всеки, който ги гледа, да избухват фойерверки, да излитат оттам ракетите и петардите на въздишките; Венера греела със зора на устните ѝ, украсявайки ги с цвета на ярка роза, за да избоде с шиповете си хиляди влюбени сърца; капки от соковете на Юнона покривали гърдите ѝ, за да кърми желанията на мъжете... И така, тя била толкова прекрасна, че принцът не разбирал какво става с него, намирайки се извън себе си, без да има сили да отвърне поглед от това толкова дивно продължение на цитрусовото дърво, от толкова прекрасния образец на жена, излязла от разрязания плод, и говорел сам на себе си: „Ти спиш ли, или си буден, Чометело? Твоите очи омагьосани ли са, или са обезумели? Какво е това чудно бяло създание, което излезе изпод жълтата кора? Какво е това вкусно хлебче от тръпчивата киселина на цитрона! Каква е тази прекрасна плът от малкото семенце?“
Накрая, като осъзнал, че това не е сън, а действителност, той стиснал феята в обятията си, като я дарил със стотици целувки. И след хиляди любовни чуруликания, чийто „кантус примус“ [10] се съпровождал от контрапункта на сладостните милувки, принцът казал: „Не искам, душа моя, да те въведа в кралството на баща ми без украшения, достойни за твоето прекрасно тяло, и без свита, подобаваща на кралица. Затова се качи, моля те, на това цитрусово дърво, където самата Природа е направила за наше удобство гнезденце, подобно на малка стая, и ме почакай за амлко; защото няма да е изсъхнала тази плюнка, когато ще се върна, за да те въведа в двореца с разкошни одежди и с кортеж, както е прието в нашето кралство“. И след нежни прощални думи принцът се отдалечил.
Но скоро при извора дошла една черна робиня, изпратена от господарката си да донесе вода. И, като видяла случайно във водата отражението на феята, която седяла на дървото, помислила, че това е нейното лице, и, изумена, заговорила на себе си: „Как така, Лучия бедна, си красавица такава, а твоя господарка за вода гърне ти дава? И защо търпи, Лучия бедна?“ С тези думи тя замахнала, строшила гърнето о камъните и се върнала вкъщи с ръце на кръста, а когато господарката я попитала защо не е донесла вода, отвърнала: „Лучия за вода отишъл, а гърнето ѝ се счупил“.
Господарката, като преглътнала тази измама, ѝ дала на следващия ден магаре и бъчонка, за да я донесе пълна. И Лучия, като се върнала при извора и видяла отново как сияе във водата нечуваната красота, въздъхнала дълбоко с думите: „Аз не бърнеста робиня, аз не „халабала“, аз не такава, не онакава! Аз такъв красавица да съм, а вода с бъчонка носи!“ - И отново – тряс! - ударила бъчонката о камъните така, че тя се разлетяла на седемдесет парчета, след което се върнала вкъщи, мърморейки, и казала на господарката си: „Магаре избягал, бачонка се счупил, на земя се разлял, всичко отишъл!“
Нещастната господарка, като чула това, не могла повече да се сдържи и, като хванала метлата, така наложила робинята, че тя усещала болка по цялото си тяло няколко дена след това. После господарката намерила мях и го дала на робинята с думите: „Тичай бързо, презглава, негоднице с крака на щурец и окъсан задник! Нито се поклащай, нито се поврътвай, а на бегом ми го донеси пълен с вода! Ако не, като октопод ще те облъскам [11], такива тупалки ще отнесеш, че дълго ще ги помниш!“
Робинята си плюла на петите и се понесла бегом, защото – след като опитала мълнията, се страхувала от гръмотевицата. Но докато пълнела мяха и гледала във водата, видяла отново същия прекрасен облик и казала: „Не ща вода да нося, по-добре Джорджия да женя!“ [12] И като извадила фибата от косата си, започнала яростно да дупчи мяха, който заприличал на градина с фонтани, бликащи със стотици струи, така че феята, която я наблюдавала от дървото, не могла да се стърпи и се разсмяла.
Като чула смеха, робинята вдигнала очи и разбрала как се е подлъгала; тя процедила яростно през зъби: „Мене господарка бие, ти виновна бъде! Ще плати за всичко!“, а на феята казала гласно: „Какво правиш горе, госпожица красив?“ А феята, която била самата вежливост, ѝ разказала всичко, без да пропусне и една запетая, за принца, който щял да пристигне всеки момент, с дрехи и свита, за да я отведе в двореца при баща си, където ще вкуси щастието със своя.
Тогава робинята, като пламнала от дързост и решила да спечели тази партия, казала: „Ако ти жених си чака, нека коси да ти разреше: ще станеш съвсем-съвсем красив!“ Феята отвърнала: „Колко си прекрасна – като първи майски ден! Разреши ме, моля те!" - и когато робинята тръгнала да се качва на дървото, ѝ подала за помощ балата си ръка, която – стисната от черните сухи пръсти, заприличала на кристално огледало в рамка от ебонитово дърво. Като се качила горе, робинята започнала да подрежда косите на девойката и, избирайки подходящ момент, забила острата фиба в сърцето ѝ. Фиеята, като почувствала, че е прободена, извикала: „Гълъбица, гълъбица!“, превърнала се в гълъбица, размахала криле и отлетяла. А робинята се съблякла гола, вързала всичките парцали, които носела, на възел, който хвърлила колкото се може по-далече, и като останала на дървото както майка я родила, приличала на статуя от въглен сред изумруден дворец.
По това време, съпровождан от величествена кавалкада, се върнал принцът и като намерил бъчва пресован хайвер там, където оставил гърненце с мляко, дълго не можел да си поеме дъх и накрая едва изрекъл: „О, кой капна това черно мазно петно на кралската хартия, върху която се надявах да нарисувам най-щастливите си дни! Кой облече в траур прясно варосания дом, в който мислех да получа най-висшите си удоволствия? Кой постави грапав точилен камък там, където оставих цял сребърен рудник, вярвайки, че ще живея богато и щастливо?“ Но лукавата робиня, като видяла изумлението и ужаса на принца, казала: „Не диви се, принце моя, аз така – хоп! - цяла омагьосан станах: една година лице бяла, друга година задник черен!“
Поразеният нещастен принц, като видял, че станалото няма да поправи мъката му, отпуснал рога като бик и, преглъщайки горчивото хапче, помогнал на въглищната грамада да слезе, облякъл я от главата до петите в донесените дрехи, нагласил я, украсил я и с буца в гърлото, целият мрачен, намръщен, с надути устни, я повел към своята страна. А кралят и кралицата, като излезли от двореца на шест мили, посрещнали сина си и неговата невеста така, както затворник посреща присъдата си, че ще бъде обесен, виждайки този безумец, който обиколил половината свят да търси бяла гълъбица, а довел със себе си черна врана. Но като нямали какво да сторят, родителите се отказали от престола в полза на новобрачните и сложили златен венец на черната като въглен глава.
Но ето че когато приготвяли невероятни празненства и умопомрачителни пиршества и готвачите скубели гъски, колели прасета, дерели козички, пълнели месо за печене, обирали пяната от пинятите [13], кълцали месо за кюфтета, тъпчели с плънка угоени петли и готвели хиляди други най-вкусни ясния, на прозореца на кухнята кацнала една гълъбица и казала с човешки глас: „Кажи, главни готвачо, как живее кралят с черната?“
Готвачът не обърнал отначало внимание на тези думи; но когато гълъбицата промълвила същото още един път, а след това още един път, той изтичал в залата, при масата на новобрачните, за да разкаже за томва толкова удивително произшествие. И младата стопанка, веднага щом чула казаното, заповядала да хванат незабавно гълъбицата и да ѝ извият на място врата.
Готвачът отишъл и направил всичко така, както заповядала госпожа Красота. Като попарил и оскубал гълъбицата, той излял водата с перата в една от саксиите на терасата, където – преди още да минат три дена – израснала красива цитронова издънка, която съвсем скоро станала голямо дърво, така че на следващото утро кралят го видял от прозореца си; и тъй като не бил виждал дървото по-рано, извикал готвача и попитал кога и кой го е посадил.
И като чул от маестро Кокяроне [14] всичко от игла до конец, заподозрял, че нещо не е наред. И заповядал под страх от смъртно наказание никой да не пипа дървото, а напротив – всички да се грижат за него колкото е по силите им. И след няколко дена на него израснали три красиви цитрона, подобни на тези, които му дала орката; а когато узрели, принцът ги откъснал и ги отнесъл в стаята си, където се затворил с голяма чаша вода и ножа, който старицата му подарила и който постоянно носел на колана си. И отново се случило същото като предишния път с първия и втория цитрон; а когато разрязал третия плод и дал на излязлата от него фея да пие вода, веднага щом го помолила, в ръцете му се озовала същата девойка, която оставил на дървото; и тя му разказала за злодеянията на робинята.
А сега може ли някой да си представи дори най-малка част от щастието, което изпитал принцът при този толкова чудесен обрат на съдбата! Кой има силите да разкаже как той ликувал, подскачал, наслаждавал се, радвал се! Представете си как плавал по морето на наслаждението, как все едно изскачал от тялото си, как сякаш политал до небето от блаженство! След крепки обятия, като облякъл феята с всичката възможна пищност, той я завел и я изправил на средата на залата, където били събрани всичките придворни и васали, дошли на тържеството. И като се обърнал поред към всеки, попитал всички: „Кажете какво наказание заслужава оня, който вдигне ръка срещу живота на тази прекрасна госпожа?“
И един отговорил, че такъв човек заслужава огърлицата на дръвника, друг – богати викулки от тежки камъни, трети – чук по корема, четвърти – мъчителна отрова, пети – украсена с котва шия: едни казвали едно, други друго.
След тях принцът задал същия въпрос на кралицата, а тя отговорила: „Добре е в огън хвърлен и прах от кула разхвърлен“. Като чул отговора, кралят провъзгласил: „Със своето перо подписа мъката си! Сама постави брадвата до ствола, сама изкова веригата, сама наточи ножа, само разбърка отровата! Никой няма да ти направи повече зло от това, което сама си направи, кучко бясна! Знай, че това е прекрасната девица, в която заби фибата си! Това е прекрасната гълъбица, която ти нареди да удушат и да изпържат в тигана! Какво мислиш, Чека, за тази кранта? [15] Планината е висока, търкаляй се, троши си ребрата! Хубава каша си навря под носа! Който зло прави, зло да очаква! Който влачи в кухнята сухи храсти, нека гълта пушилка!“ И с тези думи наредил да я хванат и да я заобикалят цялата с огромна купчина дърва. А когато от нея останала само пепел, разпръснали я от височината на замъка по вятъра, като потвърдили с това, че е истина казаното:
който сее тръни, да не ходи бос.
1. Плодово дърво от рода на цитрусите, култивирано от човека в дълбока древност. Плодовете му в пресен вид не се употребяват, но етерното масло, получавано от кората им, служи за ароматизатор и за овкусяваща подправка подправка при приготвянето на сладкиши.
2. Мек, подобен на сирене продукт, подобен на извара, но кисел на вкус; изготвя се от млечна суроватка.
3. Висока кула.
4. Персонаж от наполитанската народна поезия: анекдотичен образ, символизиращ тъпа упоритост.
5. Ромът, който през XVI в. вече се произвеждал на островите в Карибско море (откъдето го транспортирали и за Испания, и за Неапол), скоро започнал да се използва като дижестив, поднасян след ядене в коктейлите. Изразът на Базиле означава „до самия край“.
6. Орката, седяща на колело и раздаваща сладки неща на недостойните, е карикатурно изображение на Фортуна. Магаретата са богатите и нагли галеници на съдбата; лебедите са хората с високи принципи, носители на култура, мъдрост и знание, но безпомощни пред копитата на наглостта, произвола и насилието.
7. Преправеното арабско приветствие започнало да означава в италианската реч дълго церемониално приветствие „с приближаване“.
8. Различни видове колбаси; прошуто – вид шунка; приготвя се от свинско месо. При разрязване има яркочервен цвят, а след това постепенно тъмнее.
9. Отправка към мита за Даная.
10. Cantus firmus (лат., буквално: „твърдо пеене“) – мелодия на един от гласовете в многогласен ансамбъл, на чиято основа се създава произведение чрез присъединяване към него на други гласови партии.
11. Месото на октопода се очуква с чукче преди варене.
12. Препратка към текст на една от „мореските“ (шеговити многогласни композиции на тема тъмнокожи прислужнички), съчинени от Орландо ди Ласо (истинско име – Ролан де Ласю; 1532-1594), фламандски композитор, работил плодотворно в Неапол.
13. Пинята – тенджера (итал.)
14. Прозвището на готвача идва от думата cocchiarone – черпак.
15. Фолклорно изречение. Много подобно на него, и също като поговорка, има в сатиричните стихотворения на неаполитанския поет Джулио Ачано (1651-1681).
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ“, КОЕТО, ЗАВЪРШВАЙКИ ТОВА, КОЕТО БЕШЕ В НАЧАЛОТО, ЩЕ ПОСЛУЖИ ЗА ЗАБАВА ДЕСЕТА ОТ ПЕТИЯ ДЕН
(SCOMPETURA DE LO CUNTO DE LI CUNTE PE CHIUDETURA DE LA ’TRODUZZIONE DE LI TRATTENEMIENTE CHE SARÀ PE LO TRATTENEMIENTO DECEMO DE LA IORNATA QUINTA )
Десета забава от петия ден
ЗОЗА РАЗКАЗВА ИСТОРИЯТА НА СВОИТЕ НЕЩАСТИЯ; РОБИНЯТА, КАТО УСЕЩА, ЧЕ СВИРЯТ НА НЕЙНИТЕ КЛАВИШИ, МЪРМОРИ, ЧЕ ПРИКАЗКАТА Е МНОГО ДЪЛГА И НЕ СВЪРШВА; НО ПРИНЦЪТ, КАТО НЕ ОБРЪЩА ВНИМАНИЕ НА МЪРМОРЕНЕТО, ИСКА ДА ДОСЛУША ПРИКАЗКАТА. КОГАТО ИЗМАМАТА ИЗЛИЗА НАЯВЕ, ТОЙ ЗАПОВЯДВА ДА НАКАЖАТ СЪС СМЪРТ РОБИНЯТА КАКТО Е БРЕМЕННА И СЕ ОЖЕНВА ЗА ЗОЗА.
Всички наострили уши, когато слушали приказката на Чометела; и едни хвалели нейното умение, а други не одобрявали нейната непредпазливост: защото не подобавало в присъствието на черната принцеса да се говори за лукавството на друга, подобна на нея; и вече се шепнело, че тази приказка може да развали цялата игра.
А Лучия се държала като същинска Лучия, цялата преминавайки като през сито, докато продължавала приказката; и по това как треперело тялото ѝ [1], човек би могъл да се досети за бурята, която бушувала в сърцето ѝ; защото в приказката за другата робиня виждала изобразени своите недостойни постъпки. И макар че жените прекратили скоро разговора помежду си, тя не била способна да се освободи от желанието да слуша още. Цялото ѝ тяло се разпалило като тялото на човек, който е ухапан от тарантула и се нуждае за изцелението си от музика [2]. И за да не даде на Тадео повод за подозрение, преглътнала горчивия хап и се заклела вътрешно да си отмъсти, когато се намери за целта време и място.
А Тадео, който вече харесвал доста това развлечение, дал знак на Зоза да разкаже нещо и тя. И Зоза, като се поклонила, започнала:
- Истината, господин принце и госпожо принцесо, винаги ражда омраза, а аз не бих искала да засегна никого от присъстващите и говорейки, само се подчинявам на вашата заповед; както моят характер, така и моите обстоятелства ме карат да говоря истината. Но, макар че пословицата казва: „Пикай бистро и покажи кукиш на доктора“ [3], като зная, че истината не е желан гост в дворците на принцовете, ми е трудно да се реша и да разказвам неща, които могат да ви разгневят.
- Говори без задръжки – отвърнал Тадео, - защото от твоите прекрасни уста не може да излезе нищо, което да не бъде сладостно и приятно.
Неговият отговор пронизал като с нож сърцето на робинята, което щяло да се види, ако черните лица служеха до такава степен за книга на душата като белите; и тя с радост би се лишила от пръст на ръката си, за да се избави от този разказ, защото сърцето ѝ било черно като лицето. Още преди това, като усетила в приказката на Чометела първо предвестие за беда, тя по утрото успяла да се досети, че денят за нея ще бъде дъждовен.
Между другото Зоза омайвала всички седящи наоколо със сладостни речи, разказвайки по ред историята на своите бедствия, като започнала с характерната ранна печал – нещастен знак за това, което ѝ предстои да понесе: защото още преди люлката носела в себе си корена на нещастията, които с ключето на неволния смях отворили вратата за много сълзи. Разказала и за клетвата, с която я заклела старицата, и за дългото и тягостно пътешествие, и за фонтана, и за големия си плач, подобен на плача на отрязана лоза, и за предателския сън, който разбил всичките ѝ надежди.
Робинята, като видяла, че Зоза, макар и да започнала отдалече, се приближава вече до целта, заплашвайки всеки момент да ѝ обърне лодката, започнала да вика: „Мълчи, уста затвори, иначе аз мене по коречм удари и Джорджетело убие!“ Но Тадео, като разбрал за измамата, вече не можел да запази търпение: свалил капаците от очите си, хвърлил на земята сбруята и казал: „Нека продължи края; и стига си ми досаждала с този Джорджетело или Джорджоне! Защото изобщо не ме познаваш: ако ми попадне горчица в ноздрите, по-добре да те няма, по-добре каруца да мине през тебе“. Той наредил на Зоза да разказва по-нататък, без да обръща внимание на принцесата; и девойката, чакаща само знак, продължила – за счупеното гърне, за коварството на робинята, която измъкнала от ръцете ѝ щастливия живот, а като стигнала до това, избухнала в такъв плач, че наоколо не останала нито една душа, която да не била трогната от състрадание.
По сълзите на Зоза и по мълчанието на робинята, която изгубила ума и дума, Тадео се убедил, че разказът е истински; като наградил жена си с такива остри думи, каквито и магаре рядко получава, и я принудил да признае измамата, заповядал да я закопаят жива в земята, само главата ѝ да стърчи, за да се мъчи повече. След това взел Зоза в обятията си, заповядал на всички да ѝ оказват почести като на принцеса и негова съпруга и изпратил на краля на Вале Пелоса покана за сватбено тържество. И с тази нова сватба завършило и величието на робинята, завършила и забавата с приказките, за добрите хора от полза и за здраве; оттам и аз се върнах крачка по крачка, а в ръката си лъжица мед донесох.
Край
1. Иначе казано – тялото ѝ се извивало като при танца „Lucia cagnazza“ („Кучката Лучия“), характеризиращ се със страстен еротизъм.
2. Практиката да се лекуват с музика хора, ухапани от тарантула, истерични жени, жертви на уроки и т. н. съществува и до днес в някои краища на Южна Италия. За целта се избират енергични танцови мелодии; обредът се съпровожда с молитва пред икони на почитани светци.
3. Пословицата под различни близки варианти е разпространена в различни краища на Италия. Прекият смисъл според речниците е: „Ако си здрав, не ти трябват лекари“, а преносният, който използва Базиле, е: „Ако имаш чиста съвест, не се страхувай от властниците“.
(Следва)
