УРОЦИ ПО АТЕИЗЪМ

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 1. Битов атеизъм

С какво е свързана необходимостта да се появят тези текстове, посветени на въпросите на атеизма?

Изключително с това, че в днешното медийно пространство православната цензура стана до крайна степен безсрамна, свирепа. Фактически за сериозен, свободен, волнодумен и здравомислещ разговор за религията остана място само в Интернет.

Ние ще говорим за атеизма. Макар че вероятно е трудно да бъдеш по-голям атеист от самите служители на култа, от поповете [1]. Особено що се отнася до огромната по същество тоталитарна секта, каквато е в днешно време Руската православна църква.

При това аз съм дълбоко убеден, че в 99% от случаите, когато говорим за така наречената вяра, става дума за абсолютна преструвка. Никаква вяра в действителност няма и не може да има. Преценете сами: познаваме добре тяхната литература и техните нормативи за поведение, които са установени в тази литература, и знаем, че е казано: „Идете и проповядвайте“. Там в общи линии са казани много неща. Но ние виждаме, че от доста сложния комплекс от указания, съществуващи в тяхната религия, те са избрали само позлатените одежди, бижутерията и пустословието в едно или друго топло студио.

Неизвестно защо нито един от тях не отива да се целува с прокажени например в някой лепрозорий. Никой не дарява своите жилища или леки коли на клошарите. Подобни случаи науката не познава.

Освен това, ако толкова ги мъчи сърбежът да проповядват, те биха могли да го удовлетворят напълно, като отидат по места, където все още не е прозвучало така нареченото слово божие – например в Афганистан. Никой не им пречи да си купят билети и да заминат да проповядват там, където словото божие е прозвучало вече, но не е направило особено впечатление, защото не са длъжни да спират по средата на пътя.

Въпреки това обаче ние виждаме, че никой от тях не проявява характерните за вярващия човек особености. Проявява се само това, което съпътства не вярата, а идеологията: злоба, агресивност, нетърпимост и страст да се пишат доноси в полицията и прокуратурата, страст да се обиждат, страст да изпадат в истерия и страст да погребват под себе си и средствата за масова информация, и издателствата на книги, и изобщо всичко, което ги заобикаля.

Защо говоря с такава увереност за поповете като образци на атеизма?

Нека да погледнем най-напред поведението на техния главатар. Фамилията му е Гундяев, някога го наричали Владимир Михайлович. [2]

Много се говори за това, че го пази Федералната служба за охрана, при което всички обръщат внимание на юридическата пикантност на ситуацията – тоест на това, че лицето, което няма право на такава охрана, въпреки това я получава. Но покрай юридическата има не по-малко пикантна, така да се каже, религиозна страна. Гледаш охраната на Кирил Гундяев и разбираш, че едно са думите, а друго делата.

Играта със златни парцали, разговорите с проникновен глас за душата и нравствеността, за вярата и вечността са едно нещо, а реалният живот е нещо съвсем различно. И, разбира се, в този реален живот Федералната служба за охрана е значително по-надеждна от някакъв си теоретически бог.

Иначе казано, даже не се предполага, че в ситуация на внезапна зла умисъл срещу този знатен персонаж някакви ангели или някакъв бог ще го спасят самостоятелно от бедата. Подобна версия изобщо не се разглежда. Има Федерална служба за охрана, има и един главен поп, който трябва да бъде охраняван с шум и патос.

По-нататък ще видим удивителната страст на вярващите да пишат доноси до различни инстанции срещу хора, които се осмеляват да мислят свободно и волно. Разбира се, те имат в общи линии правото да пишат доноси и в това поведение няма нищо удивително, освен това, че само по себе си то е блестящ пример за битов атеизъм!

Прецените сами. На теория вярващите са прекрасно осведомени за характера на своя бог, който с лекота, за най-дребното нещо, е изтребвал цели градове с всичките им жители, включително децата, жените и стариците, поливайки ги със сяра и огън. А следователно, знаейки, че нравът на това свръхестествено същество е истеричен и крайно тежък, те напълно биха могли да предположат, че всяко свободомислие, като например в моя случай, ще бъде веднага наказано – с някакъв инсулт, паралич или нещо от този род. Да не говорим за мълнии или падащи от небето нажежени метеорити. Но те не вярват, че това ще стане. Те не допускат реалната възможност да бъдат наказани непосредствено от свръхестествените сили тези, които смятат за богохулници. И пишат доноси.

Ние виждаме ясно тези прелестни белези на чистата идеология. Ясно е, че тук няма никаква вяра – има само притворство. И бизнес, който се нуждае от това притворство. И притворство, което се нуждае от този бизнес.

 

БЕЛЕЖКИ

 

1 Невзоров нарича попове всички служители на култа: от обикновения енорийски свещеник до патриарха.

2 Става въпрос за светското име, презиме и фамилия на днешния руски патриарх Кирил.

Урок 2. Църквата и науката: част първа

Нашата втора беседа е за науката.

В последно време можем да видим как служители на култа от всякакъв вид, от всякакъв калибър и от всякакви секти се подмилкват с необикновена страст на науката, побратимяват се с нея и изобщо се правят, че винаги са били извънредно близки до науката, дружели са с нея, покровителствали са я и едва ли не са били част от нея.

Но аз смятам, че има смисъл да напомним: своята научна кариера църквата е започнала с убийството на Хипатия – първата жена-геометър, математик и астроном. След това убийствата на учени са станали вече битова, всекидневна, стандартна норма. И става дума не само за широко известни факти като изгарянето на Джордано Бруно, униженията на Галилей или историята с Николай Коперник.

Да си спомним Мигел Сервет, откривателя на малкия кръг на кръвообращението, когото изтезавали, а след това изгорили по обвинение в ерес и волнодумство. Да си спомним Етиен Доле, великолепен философ, блестящ учен и изследовател, който също бил изгорен за волнодумство. Да си спомним Джулио Чезаре Ванини, автор на книгата „За удивителните тайни на природата, царица и богиня на смъртните“, който за ерес бил осъден да му бъде отрязан езика и да му бъдат строшени пръстите, а след като благочестивата публика свършила всичко това с него, Ванини бил изгорен и пепелта му била пръсната по вятъра. Да си спомним Пиетро Д’Абано, лекар и анатом, осъден на доживотен затвор и по заповед на духовниците удушен в килията си. Да си спомним Чеко Д’Асколи, блестящ учен, който бил просто изгорен без всякакви предварителни църковни трикове; да си спомним Пиетро Джаноне и Херман Рисвикски…

Този списък може да бъде продължен до безкрайност. Трябва да сме наясно, че и по онова време хората, които са знаели, че не всичко е точно така, както учат поповете, са били много повече. Но за да се противопоставиш на свирепата, чудовищна по своята агресивност тоталитарна машина на църквата, се изисквало огромно мъжество.

В Русия всичко било още по-лошо и по-страшно, въпреки че тук не горели никого. Просто нямало кого да горят. В продължение на около седемстотин години, като започнем от така нареченото покръстване, била създадена толкова безжизнена, толкова смъртоносна за всяка мисъл, за всяка търсене и за всяко изследване среда, че в периода от IX–Х до XVIII век в Русия просто не се появил нито един учен – не се родил и не се развил.

А когато все пак се появили учени, това, разбира се, било до най-голяма степен проблематично. Знае се как в Казан местните семинаристи под ръководството на местните архиереи разгромили анатомическия факултет, унищожавайки колекцията от образци. Как забранявали издаването на произведенията на Дарвин и на Хекел. Как издевателствали над Иван Михайлович Сеченов – санктпетербургският митрополит Исидор настоявал великият физиолог да бъде изпратен в Соловки на покаяние, а книгата му „Рефлекси на главния мозък“ да бъде забранена за печат и разпространение.

Такива случаи имало много. Но работата не е в това. Работата е в това, че днес, в периода на активното заиграване с науката, служителите на култа, използвайки неосведомеността на публиката, започнаха да придърпват към себе си наистина велики имена. За вярващи се обявяват практически всички, даже например и Иван Петрович Павлов.

По повод на Иван Петрович Павлов съществува огромно количество легенди, които започват с твърдението, че едва ли не е бил настойник на някаква църква, а това, че е бил вярващ, ни се внушават постоянно, повсеместно и много страстно. Но нека погледнем как наистина стоят нещата с Иван Петрович Павлов.

За целта ще ни помогнат спомените на неговия племенник Сергей Александрович Павлов, който доброволно поел задължението в продължение на почти цял живот да отбелязва съвестно репликите и настроенията на Иван Петрович. Трябва да отбележим, че Сергей Александрович считал себе си за вярващ човек и към тези въпроси се отнасял с необикновена сериозност и прецизност. В академичното издание от 2004 година „Спомени за Иван Петрович Павлов“ практически половината от текста принадлежи на перото на Сергей Александрович, при което значителна част от този текст е посветена на отношението на Иван Петрович към религията. Ето какво пише Сергей Александрович: „Иван Петрович не само че беше нерелигиозен човек, той беше безбожник, дълбоко и окончателно убеден, пропит от своето отрицание до дъното на душата си, стопроцентов безбожник“.

Като илюстрация Сергей Александрович привежда един характерен диалог. По време на късен вечерен чай, седейки с Иван Петрович на четири очи, той попитал: „Кажете, според вас, има ли бог?“ На което Павлов веднага и рязко отговорил: няма. Освен това, цитирам, „…добави, че да се признава съществуването на бог е предразсъдък, абсурд, признак на умствена изостаналост“.

Това може би не звучи много толерантно. И вероятно, ако Иван Петрович Павлов беше доживял до наши дни, щеше да бъде обвинен в екстремизъм, в неуважение към някого или в оскърбяване на нечии чувства. Но въпреки това – ето ви научен, строг факт за отношението на един учен от подобно – най-високо! – равнище към въпросите на религията и вярата.

Урок 3. Донесения за изповедите

 

Нека сега да се спрем на скандала в Българската православна църква отпреди три години.

Стана ясно, че от петнадесет действащи архиереи на Българската православна църква единадесет имат агентурни дела и тези агентурни дела бяха обнародвани. По-скоро беше обнародван фактът, че има такива дела. Във връзка с това възниква естественият въпрос: а от каква планета са долетели останалите четирима архиереи и защо това архиерейско долитане е останало незабелязано за астрофизиците и уфолозите? В края на краищата това не е някакво обикновено събитие.

И така, отнякъде са се взели цели четирима архиереи, които, работейки в системата на църквата, не са се намирали в агентурната мрежа на Държавна сигурност. Пълна загадка! Но аз мога лесно да я разгадая и да ви обявя: работата се състои в това, че ако няма агентурно дело, сътрудникът на църквата има лично дело.

Личното дело е свидетелство за това, че църковният деец е редовен, щатен офицер от секретните служби. В такъв случай, естествено, никой и никога няма да го разкрие. Разкрити са само единадесет агенти. Това е напълно обичайна практика, предвидена от правилата за оперативна работа: изхвърля се агентурата, която или не представлява ценност, или трябва да бъде изхвърлени с цел безопасност.

Вероятно същото рано или късно ще се случи в Русия. Защото да си представим църковен деец – поне от онова, съветско време, - който да не е бил в агентурна или някаква по-сериозна връзка с Комитета за държавна сигурност, е абсолютно невъзможно по различни причини.

Трябва да кажем, че българите постъпиха много хитро: представиха факта, че единадесет от петнадесет архиереи са били платени агенти, осведомители, но не разкриха съдържанието на документите. А нали най-интересното не се крие в този скучен факт. Хайде сега, чудо голямо: попове-върколаци. Знайно нещо. Докато най-прелестното при такива случаи е какво има в документите. С други думи – какво е конкретното съдържание на оперативните и агентурните дела.

Когато бях малък – първи, втори, трети клас – от училище обикновено ме вземаше адютантът на чичо ми и след това или отивахме на кино, или в секцията по фехтовка, или в някакъв друг кръжок. Но той често ми казваше, че трябва да хвърли едно око на работата. Знаех какво означава това: ще отидем в една от конспиративните квартири, за да занесем или, обратното, да вземем някакви документи. Там трябваше три или четири часа да играя на морски шах с оперативните работници, да чета „Советский экран“ („Съветски екран“, филмово списание – бел. П. Н.) и да гледам поповете, които идваха от целия град да донасят какво са чули по време на изповедите.

Между другото, там не идваха само градски попове. В конспиративните квартири водеха и попове от близки и далечни кътчета на областта – вероятно защото по селата, където всичко се вижда, е доста сложно да се осъществи агентурна среща. Така че всичките, разбира се, ги влачеха тук – те все едно се разтваряха в огромния град, в гигантския брой квартири.

Процедурата изглеждаше долу-горе еднакво, но отделни моменти се оказваха особено забележителни.

Помня как веднъж, от някакъв манастир ли, от някакъв скит ли – учреждението не се намираше в Ленинград, а някъде в дълбоката провинция – докараха едно съвършено, напълно прозрачно старче с пухкава, като у Черномор, дълга брада.

При това не забравяйте какво време беше – тогава интелигенцията се наплоди, дисиденти всякакви. И те, дисидентите, започнаха да се влачат при всякакви там старци и старчета.

Та този старец – той и така носеше очила, но когато оперативните работници му показваха снимки, направени по някакъв оперативен начин, той слагаше върху тези очила още едни – дълго, като пъшкаше и даже от време на време стенеше, се вглеждаше в снимките, вземаше химическия молив, плюнчеше го и поставяше дебела чавка под лицето, което разпознаваше, че е било при него на изповед. А след това вече започваше да преразказва някакви най-обикновени тайни на съветския интелигент, които той му е изповядал.

Помня, че към края на събеседването устните на прозрачния старец бяха напълно сини от химическия молив. Това изглеждаше пределно комично.

Но освен занимания с чистите дисиденти имаше и занимания, така да се каже, с широките слоеве на вярващите, които заемаха основното време. Иначе казано – всякакви градски попове, които имаха свое паство и изповядваха, донасяха всичко на оперативните работници. На пръв поглед информация, представляваща някакъв безумен интерес за Държавна сигурност, там нямаше.

Но в действителност така може да си помисли или съвсем глупав човек, или човек, който просто не е запознат с принципите на оперативната работа, с изграждането на оперативни вертикали и хоризонтали в едни или други структури.

Ето представете си: идва при попа някакъв професор, мъничък, трогателен, плашлив, носещ барета с червейче, и запъвайки се и заеквайки, излага страшната си тайна: да речем, опънал е аспирантката си. Подобни лудории като че ли не могат да представляват никакъв интерес. Но не – представляват и даже голям! Докладвана на нужното място, тази информация позволява да извикат професора където трябва, да поговорят с него меко и да му предложат алтернатива: или този мил факт става обществено достояние, включително ще го научи и жената му, или професорът ще предава с голямо усърдие на заинтересованите органи всичките разговори в катедрата и всякакви подобни нюанси, които са известни само на него.

Иначе казано – трябва да помним, че реално оперативната информация се намира на много равнища и се подрежда много сложно. И това, което пред погледа на дилетанта не изглежда интересно, в действителност е много важно.

В конспиративните квартири идваха различни попове: и космати, груби в лицето дебелаци с тежки малинови носове, и пухкави, прозрачни, безплътни старци. Нито веднъж не видях да получават пари – пари на ръка. Но въпреки това ги стимулираха. Работата е там, че оперативният работник винаги имаше в папката си пачка талони.

Ако помните, в съветско време съществуваше една чудесна структура, наречена стол заказов. Към нея имаше номенклатурни отдели, от които се снабдяваха със стоки (срещу въпросните талони – бел. П. Н.) сътрудниците на градските партийни комитети, на районните партийни комитети и така нататък. За тях имаше специални поръчки. Поръчка номер три ли, две ли – сега вече не мога да кажа точно – включваше салам и нескафе. Поръчка номер пет съдържаше пушена наденица, елда и сьомга. Сьомга!

Запомнил съм това, защото всеки път списъкът на продуктите се обсъждаше задълбочено от представителите на духовенството, които получаваха своите талони за донесенията какво е казано по време на изповедите.

Ще кажа честно: не съм богослов, не съм специалист. Не зная доколко пушената наденица е по-благодатна от, например, салама. Но всеки път поповете, които идваха в конспиративните квартири, много напористо, направо алчно, с обиди и мърморене се опитваха да измъкнат талон, в който има именно пушена наденица.

След това, когато вече станах значително по-възрастен, през 90-те години, ми се случи да се запозная с голямо количество агентурни дела, засягащи именно духовенството. Там вече присъстваха и пари – сериозните по съветско време суми от двадесет и пет, четиридесет рубли, че и повече.

Но най-забележително в тези агентурни дела не е даже броят на доносите за своето паство. Впечатлява количеството на, така да се каже, вътрешните доноси – между архиереите и въобще между служителите на така наречената Руска православна църква. Поповете са се обвинявали и в антисъветска дейност, и в подривна дейност, и в шпионаж, и в криене на забранена литература. Разказвали за хомосексуализъм, за извънбрачни деца, за някакви незаконни семейства в други градове. Иначе казано – донасяли са един за друг всичко, което е възможно, основно в борба за по-богати, по-заможни и по-симпатични епархии.

Ще попитате: не е ли имало по онова време хора, свободни, да речем, от агентурни връзки с Комитета за държавна сигурност? Вероятно все пак е имало – до определен момент. Докато е още млад и се намира между стените на семинарията, попът не представлява никакъв интерес. Но след като един или друг архиерей го ръкоположи и попът вече има епархия, бит, семейство и деца – тогава става много удобен обект за работа. Същото се отнася и за различните монаси, защото едно е да имаш шанс за Москва, за някоя престижна и богата катедра, и съвсем друго – да гаснеш тихо някъде в покрайнините на Вологодска област. Макар че и там, между другото, пълномощникът по религиозните въпроси и оперативният пълномощник от Комитета за държавна сигурност изтръсквали от попа това, което е възможно да бъде изтръскано.

Има ли такава практика днес? Не зная. Нямам достоверни факти, но имам определена увереност, че все пак принципите на оперативна работа не биха могли да се променят – поради една проста причина. А тя е, че религията е била винаги удобна за държавата в следния план: освен че се събира голямо мнозинство от хора, готови да се признаят за овце, за стадо, съществува и това вълшебно нещо, каквото е концентрираната информация за всеки отделен човек. И тази информация хората споделят доброволно – по време на така наречената изповед.

Когато се изповядвате, е желателно да мислите за това и да помните какво става в този момент.

Разбира се, рано или късно това, което се случи в България, ще се повтори и тук.

Въпросът е само какви форми ще приеме.

Аз мисля – доста трагични. Работата е в това, че си спомням как тези агентурни дела – личните никой не е виждал – бяха ксерографирани и копирани от много хора. И тези копия лежат сега в голям брой екземпляри по цяла Русия, и вероятно чакат своя час, за да нанесат внезапен удар. А там, в тези дела, освен самия факт за връзки с агентурата има още доста всякакви, меко казано, съвсем мръсни подробности.

Много от героите на тези агентурни дела днес са вече благополучно починали. Но според моите сметки – съвсем не точни, защото не притежавам пълната информация – от архиереите двадесет и двама души още продължават, ако използваме стария църковен термин, да окърмяват (рус. окормлять – бел. П. Н.) своето паство.

Аз не зная какво означава буквално думата „окърмяват“.

Може би това е намек за известния термин „кърма“? Но в такъв случай не се знае чия е тази кърма: на архиерея ли, или на паството, или на отделни негови представители.

Урок 4. Отговори на въпроси на зрителите

Обещах да посветя един урок на въпроси, зададени от зрителите на моя канал в YouTube, което сега ще направя. От всички въпроси избрах, естествено, най-комфортните, най-удобните и най-безобидните. Какво пък – това е мое право.

Първият въпрос е за Чаплин. Нямам предвид Чарли, а попа Чаплин. Който не играе в нямото кино, а в съвременното. (Всеволод Чаплин – председател на Синодалния отдел за връзки на църквата с обществеността към Светия синод на Руската православна църква – бел. П. Н.)

Един път се сдърпахме с него някъде по телевизията и Чаплин страстно искаше от мене списък на педофилите в Руската православна църква. Обещах да му предоставя такъв списък, но стана ясно, че Чаплин ни е дал много сериозна работа. Той предполагаше, че имам предвид само поповете. Но вероятно има смисъл Чаплин да отиде все пак и да завърши някакви ускорени богословски курсове – сега има такива. Там ще разбере, че църквата се състои не само от попове, но и от така наречените вярващи. С други думи, не само от тези, за които говоренето от името на едно свръхестествено същество е професия, но и от тези, за които това е хоби.

Та ето че сред вторите педофилите се оказаха много, доста много. Даже аз, честно казано, не си представях колко от осъдените, с произнесена присъда, педофили са така наричащи се християни, при това, по правило, православни.

Като пример мога да посоча скандалния случай с депутата Смирнов. Който ръководеше бойскаутско православно движение и чийто „служебен“ списък от четиринадесет или петнадесет извратени по най-изтънчен начин момчета се съчетава забележително с безкрайно целуване на икони, песнопения и тям подобни манипулации.

Всички тези случаи сега се сумират и редактират. След време непременно ще издадем книга – тя ще се казва „Педофилията в Руската православна църква“ и, разбира се, на титулната страница ще има посвещение на свещеника Чаплин като вдъхновител на това произведение.

Вторият въпрос беше за това как преценявам подчертаната и, бих казал, малко натрапчива религиозност, която демонстрират руските президенти през последните десет години.

Какво мога да кажа по този повод. Разбирате ли, ако човек иска да бъде крал на папуасите, той е обречен да си забоде на главата големи пера, да си окачи на шията огърлица от най-големите мидени черупки и да танцува най-буйно от всички определени танци.

Съвсем неразбираемо е, наистина, кой внушава на първите държавни лица мисълта, че в Русия има толкова много папуаси и че тези папуаси имат някакво влияние в мащабите на страната. Не е така. Както показаха последните избори за Държавна дума, папуасите у нас не са толкова много. А както показаха гастролите на един известен предмет от гардероба на една богиня – за него ще стане дума в следващия урок, - те са в общи линии съвсем малко. ВЦИОМ (център за изследване на общественото мнение в Русия – бел. П. Н.), както знаете, дава тъжна за православните цифра – около 3% живеещи по църковните канони в страната.

И истерията в средствата за масова информация, и безумието в пресата, и постоянното показване на безкрайни опашки доведоха като резултат до това, че по цялата страна, в шестнадесет града, за четиридесет дена гастроли се събраха около три милиона души. Това е даже по-малко от трите процента, които дава ВЦИОМ.

Забавно е, че чиновниците, които винаги копират робски телодвиженията на своето ръководство, също станаха поголовно безумно православни.

Но тук трябва да помним, че за този етап православието е задължителен ингредиент, също като тениса по времето на Елцин. И вероятно, когато се смени настроението на началството, всичките чиновници, които сега се кръстят непрекъснато и държат свещи, и палят кандила, и пълзят някъде на колене, ще захвърлят с удоволствие всичките икони някъде на боклука и на най-видно място ще поставят друг символ, угоден на следващия президент (или през президент).

Имаше в списъка още един малък въпрос. Той засяга това, че забележителният писател Александр Андреевич Проханов взе и публикува някога една пределно груба, непристойно ругателна статия за мене. Но вие знаете, че аз не се обиждам.

Първо, Александр Андреевич е наистина забележителен писател.

Второ, трябва да помним, че той е член на секта. А това, приятели, е съвсем друга история. Сектите изискват да се мразят, да се ругаят и да се заливат с помия хората, които мислят иначе от тези, които не са в съответната секта.

Освен това знаем много добре, че в религиозните секти има доста строги, може даже да се каже – свирепи наказателни системи.

Например не е изключено на Александр Андреевич да му забранят да участва в колективното ядене на божията плът.

Или да му забранят цяла седмица да не целува ръцете на дебели мъже.

Всичко това може да бъде за него извънредно болезнено.

Във всеки случай мога да ви кажа, че тази статия изобщо не повлия на прекрасното ми отношение към него.

Урок 5. Предмет от гардероба

Мисля, че има смисъл да си поговорим подробно за един предмет, който беше донесен в Русия в края на 2011 година. Според убеждението на вярващите това е, ако не се лъжа, пояс или някаква друга част от гардероба на една от богините [1]. Всички видяхме многокилометричните опашки, наблюдавахме истерията по всички канали на телевизията, във всички вестници и изобщо навсякъде, където беше възможно.

И ето какво искам да кажа. Ако някой смята, че станалото в Москва, а също така в шестнадесетте други града на Русия в продължение на четиридесетдневните гастроли на този предмет е тържество на вярата, този човек вероятно греши.

По-скоро това беше тържество на рекламата и на великолепните пиар технологии, защото истерията, както помните, се нагнетяваше и нагнетяваше с всеки изминал ден.

В резултат от това имаме някакви цифри, които също неизвестно защо се приемат, че са тържество на религиозната идея.

Става въпрос за три милиона вярващи. За три милиона, които изразиха към този предмет покорност, които се обърнаха към него с молби.

Но това, обърнете внимание, е в шестнадесет града за четиридесет дена, плюс това при такова истерично нажежаване на рекламата.

Да повярваме на цифрата на църковните дейци и да приемем за даденост, че да се поклонят на предмета от гардероба са дошли три милиона души. Та, имайки тези три милиона, ние имаме точно тази тъжна, печална цифра, която посочва ВЦИОМ [2], когато оценява така наречените реално вярващи в Русия.

Иначе казано – около 3%. От сто и четиридесет милиона това ще бъде даже още по-малко, но, хайде, да дадем на църковните дейци 1,5 %, просто от добро отношение.

Както обаче знаем, за да се демонстрира такъв мащаб на посещаемост, в повечето случаи не е необходима никаква вяра. В тази цифра изобщо няма нищо монументално.

В края на 2011 година почина лидерът на Северна Корея и тълпите бях още по-големи – без всякакъв примес на религиозност.

И си мисля, че ако през 90-те години на миналия век, в дните на славата на Анатолий Михайлович Кашпировский, на гражданите на Русия бяха предложили да докоснат някаква част от неговото тяло, за да се излекуват от разни болести, и го бяха поставили в някое здание, щеше да се събере още по-впечатляваща опашка.

Даже не говорим за опашките пред „Макдоналдс“ в дните на неговото откриване. И после, нима сте забравили какво ставаше пред Мавзолея в продължение не на някакви си четиридесет дена, а на почти петдесет години? Така че масовостта в действителност не означава нищо.

Ще оставим зад кадър този момент, че, ако не се лъжа, организатор на гастролите на споменатия предмет беше някакъв гръцки религиозен деец и едновременно с това търговски агент, вече осъждан за мошеничество или поне намиращ се под следствие за мошеничество.

Да обсъдим по-добре възникналата след гастролите своеобразна представа, че визитата е оздравила необичайно атмосферата в страната, повишила е чудодейно равнището на вежливост, спокойствие и доброта на гражданите на Русия. Като обърнем внимание на простия факт, че в продължение на четиридесет дена в шестнадесет града на много хора, които не разделяха възторга по отношение на предмета от гардероба на богинята, им бяха създадени сериозни трудности.

За обслужването и сигурността на опашките бяха отделени и изхарчени значителни държавни средства. Няма значение за какво – и за извозване на биологичните тоалетни, които опашките постоянно пълнеха. И за многобройните милиционерски кордони, за отцепление, за охрана, за работа на „Спешна помощ“, за работа на службите за безопасност.

В общи линии, бяха хвърлени много пари и труд.

А качеството на живота на огромно количество хора през тези дни се влоши съществено – за сметка на спирането на движението, за сметка на образувалите се задръствания, за сметка на невъзможността да се добереш до дома си.

И обърнете внимание: никой – нито представителите на Руската православна църква, нито така наречените вярващи, които би трябвало да са достигнали необикновено просветление в морален смисъл, стоейки на опашката – никой даже не помисли да се извини на гражданите за всичките неудобства, които им бяха причинени.

Аз разбирам, че това е дреболия. Но твърде характерна дреболия.

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Става дума за така нареченият честен пояс на Пресвета Богородица.

2. Център за изследване на обществетого мнение в Русия.

Урок 6. Два въпроса към вярващите

Искам да задам, колкото и странно да прозвучи, два въпроса на вярващите.

Аз имам свои отговори, но е възможно те да не са правилни. Възможно е да разбирам някои неща грешно или неточно.

И ми се иска да науча отговорите, които могат да ми предложат вярващите, или така наречените вярващи, или тези, които се смятат за вярващи – не е толкова важно.

А е важно, че двата въпроса се отнасят до тяхната главна книга – така нареченото „свещено писание“, по-точно засягат непосредствено самото Благовестие, иначе казано – Новия завет. Разделът се нарича Деяния на апостолите, а моят въпрос за пета глава, конкретно – за случката с Анания и Сапфира.

Ще припомня: за да влезе човек в общината на първите християни, било необходимо да продаде всичко, което има, а парите – пълната сума, до последната сестерция – да донесе и да ги даде на апостол Петър.

И ето че една семейна двойка – Анания и Сапфира – решават да влязат в християнската община. В глава пета пише буквално:

„А един човек на име Анания, с жена си Сапфира, продаде имота си и задържа от полученото със знанието на жена си; и донесе една част и я сложи пред краката на апостолите“.

Иначе казано, Анания продал всичко, което имал, но скрил част от парите – вероятно поради някакви битови съображения.

„Тогава Петър му каза: „Анания, защо позволи на Сатаната така да завладее сърцето ти, че да излъжеш Святия Дух и да задържиш част от парите от продажбата на земята?

Нали тази земя беше твоя, преди да я продадеш! След като я продаде, парите бяха твои да се разпореждаш с тях, както намериш за добре. Защо намисли да извършиш това нещо? Ти излъга не хората, а Бога.“

Като чу тези думи, Анания се свлече на земята и издъхна. Всички, които научиха това, много се изплашиха.

Младежите станаха, покриха тялото му, после го изнесоха и го погребаха.

След около три часа влезе жената на Анания, която не знаеше какво се беше случило“.

Ще добавя от себе си: никой не е казал на Сапфира за смъртта на мъжа ѝ, която всъщност е настъпила в съвсем близко време.

„Петър я попита: „Кажи ми, за толкова ли пари продадохте нивата си?“

„Да, за толкова я продадохме“ – отговори тя.

Тогава Петър ѝ каза: „Защо вие двамата сте се наговорили да подлагате на изпитание Духа на Господа? Виж! Онези, които погребаха мъжа ти, са стъпили вече на прага; и теб така ще изнесат.“

В същия миг тя падна в краката му и издъхна. Когато младежите влязоха, я намериха мъртва, изнесоха я и я погребаха до мъжа ѝ“.

И точно тук се появява моят въпрос.

Как всъщност са умрели Анания и Сапфира? Кой е техният убиец?

Ако това е така нареченият всеблаг бог, който е любов, ние знаем, че всеблагият бог имал все пак навика да убива по много по-изтънчени и екзотични начини – например с превръщане в солен стълб. Или още някак си все така изкусно.

Между другото, идеята за превръщане в солен стълб би била тук по-оправдана, защото би могло да поставят и Анания, и Сапфира в християнското светилище като нагледни експонати, прикрепяйки им някакъв надпис от рода на: „Те не дадоха всичките пари на апостолите“. Би могло и на три езика – на арамейски, гръцки и латински.

И все пак – кой е техният убиец, ако това не е така нареченият всеблаг бог? Ще напомня, че освен Бог, Анания, Сапфира и групата християни на мястото на произшествието нямало никого. Не се споменават никакви други действащи лица.

На мене ми се иска много да чуя отговора на този въпрос.

Вече казах, че имам свой отговор, и допускам напълно, че той може и да не е верен.

Аз смятам, че тук виждаме единствено схематична илюстрация на това как се създава всяка тоталитарна секта, чиято цел са преди всичко парите, бизнесът. Според мене историята, която цитирах, показва по най-добър начин това.

Ако не съм прав, предложете, моля ви, своя отговор.

Вторият въпрос засяга непосредствено разпятието.

Ние знаем, че героят на вашата книга - а именно Новият завет, или Евангелието – Исус Христос, равин по професия, проповядващ в синагогите, имал доста печална за земните мерки съдба: бил разпънат.

Смята се, че по този начин той е пожертвал себе си.

Наистина, получава се така, че той е пожертвал себе си на себе си. Защото нееднократно казва, че той и Бог Отец са едно и също нещо.

Той нееднократно се преобразява на планината Тавор, заставайки пред учениците си с всякакви бялоблестящи одежди. Той знаел предварително цялата драма и даже предсказал на Петър, че, преди да пропее петелът, ще го предаде три пъти. Иначе казано – той безусловно бил бог и руската православна канонична традиция само потвърждава това.

Нека си спомним: (Тук следва откъс от стар руския православен тропар за разпънатия Христос – „цар на ангелите“)

С други думи, никакви съмнения, че Христос е Бог, православните християни не би трябвало да имат.

Но ако бог е абсолютно всезнаещо, всемогъщо, всевластно, всепроникващо същество, той по всяка вероятност знае всичко, което е станало, и всичко, което ще стане.

Така в евангелската драма той участва като автор на сценария, продуцент и режисьор-постановчик, който по дефиниция е запознат със сценария и в общи линии знае много добре как ще се развият събитията.

По тази логика, отивайки на така наречената кръстна смърт, той е знаел прекрасно, че с него няма да се случи нищо лошо. Че нищо не заплашва нито живота му, нито здравето му, нито властта му, нито благополучието му. Че ще минат някакви си тридесет и шест часа и той, абсолютно невредим, ще стане и ще продължи да функционира.

В какъв смисъл тогава се е жертвал?

Защото ако това е спектакъл, ако хепиендът на това същество е бил гарантиран просто защото така е било заложено в сценария и изпълнителят на главната роля го е знаел прекрасно – смъртта престава да бъде смърт. И мъките престават да бъдат мъки. Това повече прилича на някакъв туризъм в екстемални условия.

Възможно е да греша. Възможно е моята трактовка да е абсолютно невярна и вие да имате своя. Но аз вече ви обърнах внимание, че това е само въпрос.

Как така се е жертвал, след като хепиендът е гарантиран?

Предполагам, че тези книги са се писали за така наречените първи християни. Ние помним, че това са били работници в лупанариумите, прокажени, местни клошари, освободени роби и роби – накратко казано, абсолютно безпросветни хора, без какъвто и да е критичен, скептичен или аналитичен подход към въпроса. На тях можело да им се набие в главите всякакво нещо.

Възможно е да не съм прав.

Ще чуя с интерес вашите отговори.

А по време на следващите уроци непременно ще поговорим за това как да предпазим децата от попската пропаганда по време на така наречените уроци по православна култура в училищата. Мисля, че мога да ви подскажа как да го направите.

Освен това задължително ще организираме малки библейски четения и аз ще се постарая да обясня на атеистите как е най-добре да се разговаря с вярващите.

Урок 7. Как да разговаряме с вярващите

Много важен въпрос – как изобщо да разговаряме с вярващите или с тези, които смятат себе си за вярващи.

По принцип, разбира се, такива разговори е по-добре да се избягват. Но ако все пак са ви провокирали да разговаряте, трябва да говорите много доброжелателно и ласкаво.

Помнете, че всички подобни теми за вярващите са прекалено сложни и болезнени, а освен това тези хора лесно преминават в състояние на силна истерия. Затова е по-добре да скриете кибрита, да махнете острите и тежки предмети и, повтарям, всячески да демонстрирате търпение, ласкавост и доброжелателност.

При това не си струва да се занимавате с глупави разговори за някакъв си бог – това е празна тема. Всеки вярващ, ако му предложат да докаже съществуването на бога, след три-четири минути започва да се чувства като идиот и точно тогава може да го обземе въпросният бяс. Това не трябва да се прави.

Най-добре е да се предложи на вярващия да докаже, че наистина е вярващ.

Работата е в това, че колекционирането на иконки или други картинки, на кръстчета, на малки сушени хлебчета, участието в елементарни представления с изяждането на плътта на бога или без това изяждане, туристическите екскурзии до определени места, съответната фразеология, съответните одежди – всичко това не доказва така наречената вяра. Това е само доказателство, че участваме в някаква ролева игра.

Но тяхната вяра изисква от тях – при това изисква твърде сурово – много лишения, силно себеотрицание. Затова винаги е необходимо да предлагаме на така наречения вярващ човек да докаже, че е вярващ именно в евангелския смисъл на тази дума.

Да изясни на кого от просяците е подарил жилище, на кого е дал коженото си палто, на кого от бедняците е приписал колата си, колко прокажени е целунал по устата, има ли намерение да отиде, да речем, в Судан или на брега на езерото Чад и да проповядва там християнството, както му е заповядано. Обикновено такива неща поставят вярващите в задънена улица.

Те, разбирате ли, се провъзгласяват за вярващи и като Магаренцето от известната книга за Мечо Пух започват да се цупят обидено и да казват: „Знаете ли, ние сме едни такива особени, пред нас не трябва да се споменава думата „балон“.

Но за да не се споменава пред вас, като пред Йори, думата „балон“, докажете, че също сте Йори! Докажете, че наистина сте особени – а то засега само го декларирате.

И ето тук, по правило, се появява интересен казус. На тях им е много трудно да докажат, че са наистина вярващи. Оставете ги насаме с тези мисли. И можете да бъдете уверени, че в тях ще покълнат непременно някои зърна на съмнението, зърна на схващането, че на този свят така наречената вяра не е чак толкова просто нещо, колкото се представя в синодалните списанийца.

След това можете да им предложите да коментират няколко факта на съвсем откровена лъжа. При което не заемайте никаква своя гледна точка. Дайте им възможност да се замислят.

В какво се състои откровената лъжа?

Преценете сами. Църквата казва, че проповядва вяра в някакъв бог, нали?

Добре, нека приемем гледната точка на църквата. Но става ясно, че тя не проповядва вяра в един бог, а вяра в един от боговете.

Наглостта на всичките попове, взети заедно, не стига, за да бъдат зачеркнати от историята на човечеството всички останали богове, които хората са познавали от времената на Шумер и Вавилон. Тези богове са около триста или четиристотин.

В такъв случай, ако може да се вярва в един от боговете – така наречения Исус, - защо вярата в Зевс, Озирис или Кетцалкоатл се обявява за абсурдна? С други думи казано, какво прави един бог по-добър и какво прави друг по-лош? Точно тук за вярващите също настъпва момент на определени съмнения и размишления.

След това, естествено, се появява въпросът за Русия, за руската самоидентификация и за връзката с православието. Тук също е желателно да им бъде дадена думата: как се е получило така, че именно тази идеологическа система е довела до пълния крах на държавата през 1917 година?

Напомнете им, че цялата духовност се е крепяла изключително на четиринадесет члена от Наказателния кодекс, на множество подзаконови актове, на страха от каторга, на страха от отнемане на имуществото и заточение в Сибир – с други думи, на доста много неприятни неща. И всичко това съвсем по времето, когато православието се е смятало за народна религия.

Помолете ги да коментират тезиса, че православието е вече продупчен билет и да се опитваш да използваш този билет втори път за пътуване с „трамвая на историята“ е най-малкото наивно.

Наистина, имаме исторически „медицински“ факт: крах на държавата, която в продължение на седемстотин години нямала нищо друго освен тази идеология. Съвсем нищо. И нищо друго не се допускало.

И колко в такъв случай члена от Наказателния кодекс са нужни: двадесет и осем, петдесет, шестдесет? Какви още наказателни мерки и средства са необходими, за да се осигури цялата тази духовност?

Ясно е, че православието може да се задържи само с помощта на щиковете. Без съответната помощ от държавната власт то се разпада веднага на множество малки секти и самото то се превръща в една от тези секти.

Ето това може и трябва да се предложи за коментар, след което пак ще оставим така наречени вярващи насаме със своите мисли.

Защото какво е атеизъм?

Атеизъм не са критики за това, че няма бог. Той не е даже издевателство над една или друга догматика, над риториката на вярващите. Съвсем не.

Атеизъм означава право на мисъл. Атеизмът е тържество на свободомислието, умение да се разсъждава критично и скептично, и да се преценява всичко преди всичко чрез самостоятелен анализ. Атеизмът предлага критическо осмисляне на всички написани или казани думи. Така казва великият лекар и философ Жулиен Офре дьо Ламетри, и великият просветител Пол Анри Холбах.

И към моите думи трябва да се отнасяте толкова критично, колкото и към някой стих от Библията.

Към всичко трябва да се отнасяте критично.

И щом този критицизъм, скептицизъм и умение и желание да се анализира се превърне в норма – боговете сами издъхват. Или емигрират там, където все още има място за тях. Някъде по бреговете на Чад или в Нова Гвинея.

Урок 8. Нови въпроси към вярващите

Важен момент в разговора с вярващите може да бъде въпросът, свързан с медицината.

Неразбираемо е защо изобщо така нареченият вярващ човек ходи на лекар. Защо се лекува, защо си прави операции, защо прибягва до най-новите медицински технологии или даже до обикновената фармакология? Защото по идея вярващият трябва да разчита безусловно на силата на молитвата. Освен това, ако неговото божество - едно от боговете - му изглежда толкова прекрасно същество, а моментът на срещата с него е такова вълшебство, дългоочаквано и прочувствено, защо трябва да го отлага?

На този въпрос по принцип не можете да получите ясен отговор.

Но има още един момент. Винаги може да се предложи на вярващия човек да коментира свидетелствата за Христос.

При което нямам предвид тези свидетелства за Христос, които ни предлага Евангелието, Новият завет. Тези истории не са нищо повече от древноеврейски фолклор, който не трябва да се смята от гледна точка на достоверността за нещо повече от, да речем, приказките за Змея Горянин или от чукотските митове, или от основополагащите сказания на култа вуду. Това е митология и фолклор. Тези истории не могат да са документални свидетелства за Христос и би било странно да се разглеждат сериозно като такива.

Но ние имаме документални свидетелства за Христос, които са в общи линии много по-интересни.

Какво аз, като безбожник и атеист, смятам за безусловни документални свидетелства за Христос?

За подобни свидетелства смятам многобройните доноси, които християните обожават да пишат. За такива свидетелства смятам злобата и наглостта на телевизионните попове. Смятам за такива свидетелства алчността на тези попове, които изхвърлят планетариуми, детски градини, музеи и университети от зданията, които заемат, за да станат те стопани на тези недвижими имоти.

Като свидетелство за Христос възприемам злобата и свирепостта, която са демонстрирали европейските християни, когато са унищожавали така наречените вещици, изгаряли са жени на клади и са убивали тези, които не мислят като тях. При което в Русия всичко това е имало още по-мръсен, още по-стихиен и още по-безпросветен характер - при гоненията на старообрядците например. Хората, които са убивали старообрядците, в момента на убийствата също са свидетелствали за Христос. Защото наричали себе си християни, а това значи - негови ученици. Но както вярващите би трябвало да знаят от тяхната любима книга, тяхното божество е казало буквално следното: „Където двама или трима са се събрали в Мое име, там и Аз съм сред тях“.

Следователно всичко, което правят християните, е свидетелство за Христос. И тези гнусни свидетелства има смисъл да бъдат предложени за коментар на вярващия човек.

Главният контрадовод обикновено е следният: тези, които са постъпвали така, не са в действителност вярващи. Но моля ви, как може да отказвате на хора, които са се считали за християни, правото да се наричат вярващи? При това без да имате нито основания, нито доказателства. И тук отново се появява богато поле за самостоятелни размишления.

Ето тези два посочени по-горе въпроса е винаги много полезно и уместно да бъдат предложени за обсъждане на вярващите.

Урок 9. Как да предпазим децата от изучаване на основи на православната култура?

И така, днес ще говорим за това как да спасим детето от така наречените основи на православната култура – а всъщност от пряката, лицемерната и пределно наглата религиозна пропаганда, която вече нахлу и в училищата.

Да се спаси детето от религиозната пропаганда не е трудно и по-нататък аз ще обясня как се прави това технически. Важно е самите вие да вземете решение – естествено, оценявайки също така критично и моите думи. Но предполагам, че все пак мога да ви дам някакви основания за размисъл.

На първо място помислете: какво е православието?

Въпреки своето богатство, въпреки ревящите камбани и брадатите протодякони, то е фактически също такава секта, каквато са всички останали тоталитарни религиозни организации, претендиращи за монопол над истината, твърдящи, че са неоспорими, смятащи, че имат последната дума по всички важни житейски въпроси. Днес ние виждаме до каква степен нагло и безцеремонно тази огромна православна секта се навира навсякъде и иска да контролира науката, да контролира киното, да контролира телевизията, да контролира обществения живот.

Това е много характерно за всяка секта. Не е важно дали сектата е голяма или малка, бедна или богата – от това същността ѝ изобщо не се променя. А свирепостта, която демонстрира руската православна секта по отношение на всички останали секти, е обусловена единствено от съвсем разбираемата конкуренция на пазара на магическите услуги и в тази конкурентна борба православната секта, разбира се, използва всичките свои не малки възможности. Никакви други причини за разногласия, освен строго финансови, там няма.

Трябва да напомним, че между представителите на всички така наречени конфесии се води постоянно, да речем, невидима война. Води се вечна, нестихваща битка за всяка рубла, за всеки сандвич с хайвер, за всеки литър коняк, за всеки „Мерцедес“. Естествено, поповете от различните конфесии са готови да си прегризат един на друг гърлата. Единствено това обяснява защо руската православна секта се отнася толкова свирепо към всички други дребни християнски конфесии, които, разбира се, ѝ отвръщат със същото.

Трябва да помните, че потапяйки или позволявайки да бъде потопено детето в православната реалност, потапяте абсолютно емоционално беззащитно същество в реалността на секта, която, каквото и да ни казват, е и ще бъде в пълно противоречие и в неимоверен конфликт с огромна част от човешката култура. На първо място с науката, защото науката е преди всичко пълно и абсолютно свободомислие. Без свободомислие, без ирония, без разбиране за относителността на всичко не съществува наука. И това свободомислие няма да бъде прието никога от църквата, а следователно тя ще се намира винаги в конфликт с науката.

Трябва да помним, че безрезервното – а в детска възраст, за съжаление, това е възможно – приемане на православните догми огражда автоматично човека от практически всички най-важни достижения на науката: и на биологията, и на медицината, и на химията, и на физиката, и на астрофизиката, и на неврофизиологията – от всичко, което е създала нашата цивилизация.

Защото, ако се вгледаме внимателно, ще видим, че и Алберт Айнщайн, който нарича Библията глупава и груба приказка, и Пиер-Симон дьо Лаплас, и Чарлз Дарвин, и Иван Михайлович Сеченов, и Стивън Хокинг, и Иля Илич Мечников, и Иван Петрович Павлов, и Леонардо да Винчи, за когото Джорджо Вазари в своите „Животоописания на прославените живописци, скулптори и архитекти“ казва, че все пак е предпочел да бъде „философ, а не християнин“ – всички те са крайно далече от каквито и да е форми на религиозност. Да не говорим за Ернст Хекел, Томас Хъксли и Зигмунд Фройд. Цялата наука всъщност е или атеистична, или няма никакво отношение към много локалния православен култ. И когато се опитват да ни разказват за някаква религиозност на сър Исак Нютон, сме длъжни да напомним, че Нютон, който е до голяма степен привърженик на арианството, рядко срещано и незначително разклонение на, да речем, християнския мейнстрийм, се е намирал поради своето вероизповедание в дълбок конфликт с цялата останала християнска традиция.

Трябва също така да напомним, че приемането на религиозните основи огражда човека и от световната философия: и от Мишел Монтен, и от Волтер, и от Дени Дидро, и от Жан-Жак Русо, и от Пол Анри Холбах, и още повече – от гигантския масив на блестящата материалистическа философия, олицетворявана например от Лудвиг фон Фойербах. Тук ще бъде прокарана твърда демаркационна линия, обозначаваща, че там, от другата страна, се намират врагове и хора, които мислят различно.

Всички разговори, че православието и руската култура представляват някакво единство, са, честно казано, съвсем за наивници. Ще бъдем откровени: всичко, което засяга непосредствено християнския култ, култа към Исус, е изцяло, напълно, стопроцентово еврейска история, която няма никакво отношение нито към славянството, нито към руския етнос. Просто сме длъжни да признаем това – при цялото ни уважение към евреите и при цялата ни симпатия към тяхната митология.

Не случайно главният герой на книгата в стил ранно фентъзи – имам предвид Евангелието – е равин. Който, между другото, в Евангелие от Матей обяснява, че е „пратен само при загубените овци от дома Израилев“. Равин, който ходи и проповядва по синагогите, което можем да видим споменато на не по-малко от дванадесет места във всички Евангелия. Например в Евангелие от Марк, глава първа: „И дойдоха в Капернаум. И веднага в съботата Иисус влезе в синагогата и поучаваше“.

Ето още, пак там: „И влизаше в синагогите им по цяла Галилея, като проповядваше и изгонваше бесове.“.

И отново там, в шеста глава: „Когато настъпи съботният ден, той започна да поучава в синагогата.“.

На никого, освен на равините, не било позволено да поучават в синагогите и разговорът, че Исус е имал някаква странна професия от рода на дърводелската, е разговор за игрално кино или за комикс.

Освен това виждаме, че евангелската история се преподава в основите на православната култура като нещо безусловно положително и учещо на добро. Но това не е така.

Нека сравним лицемерния, розовия и лакирания вариант, който ще бъде предложен на децата, с това, което пише наистина във въпросното вероучение. Уверявам ви, че няма да намерите нищо общо.

За контраст на обичайната слюнчава сладникава картина ще прелистим Евангелие от Лука и ще намерим там думите на същия главен персонаж на книгата, равина, който казва: „Огън дойдох да хвърля на земята; и как желая вече да се е разгорял!“ В глава дванадесета е казано: „Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята? Не, казвам ви, но по-скоро раздяла. Защото от сега нататък петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима. Ще се разделят баща против син, и син против баща; майка против дъщеря и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха против свекърва си.“

А в глава десета на Евангелие от Матей всичко е още по-откровено. Исус описва последиците, които трябва да настъпят в резултат от неговата проповед: „ Да не мислите, че дойдох да поставя мир на земята; не дойдох да поставя мир, а меч. Защото дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка й, и снаха против свекърва й; и неприятели на човека ще бъдат домашните му. Брат брата ще предаде на смърт, и баща сина си; и деца ще се надигнат срещу родителите си и ще ги умъртвят.“ Ето я цената на цялата тази добронамереност.

Но да се върнем към въпроса за руската култура, по-специално за руската литература. Трябва да помним, че руската литература не е само религиозният фанатик Фьодор Михайлович Достоевский с неговите откровено пропагандни книги. Трябва да помним, че тя е и атеистите Александр Иванович Херцен, Иван Сергеевич Тургенев, Висарион Григоревич Белинский, Дмитрий Иванович Писарев, прокълнатият от църквата Лев Николаевич Толстой, полукатоликът Пьотр Яковлевич Чаадаев, сатанистът Михаил Афанасевич Булгаков, изобщо неразбираемият какъв, но по-скоро атеист Михаил Юревич Лермонтов, масонът Александр Николаевич Радишчев. Руската литература е огромна културна традиция, която е почти напълно откъсната от църквата, като изключим споменатия Достоевский, с други думи – в нея има много широко представена маса от съвсем други възгледи. Та да се говори, че православието има някаква непосредствена връзка с руската култура, не е обосновано.

Между другото, когато се възхищаваме на творчеството на Достоевский, трябва вероятно да имаме все пак на ум фактите, които описва неговият биограф Николай Страхов: как води при Достоевский в банята непълнолетни селски момичета – и много други любопитни подробности.

Що се отнася до истинското отношение към науката… Разбирам, че моите думи могат да бъдат възприети критично. Също така критично може да бъде възприето и мнението на Алберт Айнщайн, и мнението на академик Иван Иванович Шмалхаузен, на Алексей Николаевич Северцов, на Иван Соломонович Бериташвили, на Леон Абгарович Орбели, на нобеловия лауреат Сантяго Рамон и Кахал.

Но нека си спомним един безусловен факт, с който е безсмислено да се спори. През времето, когато православието господствало безгранично в Русия, когато всичко му било подчинено, Русия поставила рекорд, достоен за Книгата на Гинес. В продължение на почти осемстотин години огромният и „безкрайно талантлив“ народ не дал на света нито един учен. Първото научно действие, осъществено в Русия, е когато Михаил Василевич Ломоносов наблюдавал през 1761 година преминаването на Венера пред слънчевия диск. Преди това седемстотинте шестдесет и една години, изминали от момента на Покръстването, се характеризирали само с въшки, икони, кандила, мръсотия и безкрайна покорност.

Трябва да имате предвид всичко това, когато вземате решение дали си струва или не си струва да хвърлите детето в тази идеология, която съвсем вероятно най-напред ще го подчини, защото адептите на въпросната идеология са отработили великолепно за две хиляди години методите за привличане и съблазняване. Спомнете си, в края на краищата, Адам Козлевич и ксендзовете (история от „Златния телец“ на Илф и Петров – бел. П. Н.).

Какво трябва да направите, когато решението ви е готово?

Трябва да вземете химикалка, хартия и старателно да напишете следното заявление:

След като се запознах с учебника, в който се предлагат така наречените основи на православната култура, и открих в него откровена религиозна пропаганда, моля да не допускате детето ми до тази пропаганда в съответствие с члена от Конституцията, който гарантира свобода на съвестта. Освен всичко останало, въпросните възгледи не са приети в моето семейство, което се придържа, естествено, към здрави научни възгледи“.

Вероятно това е труден избор, като се има предвид масовата хипноза, като се има предвид, че епидемията се разраства, като се има предвид, че мракобесието и сектантството са тръгнали отново на бой със свободомислието, с науката, със свободата преди всичко. Но тези учени, които изброих, са хората, които са създали света, в който живеем. Именно на тях дължим нашия комфорт, нашата сигурност, нашата продължителност на живота. Защо тогава това, което те са смятали да безусловно зло и против което са стояли до смърт, изведнъж ще се поднася на нашите деца като нещо прилично, допустимо, че и добро?

Изборът обаче направете вие…

Урок 10. За моето отношение към църквата и за древните митове

Често ми задават любопитния въпрос, свързан с момента, в който се промени личното ми отношение към Руската православна църква. Неизвестно защо мнозина са убедени, че този момент е бил някак си трагичен, сложен.

В действителност аз познавам още от детските си години коварството на църквата - за това съм разказвал. По времето на „секундите“ (телевизионното предаване „600 секунди“ на Александр Невзоров - бел. П. Н.) също често, много и не по най-приятен начин ми се случваше да имам допирни точки с поповете. Въпреки това в някакъв момент настъпи, така да се каже, определен прелом, който може да се характеризира по следния начин (искам да подчертая, че това не е пряка аналогия, не искам да обидя никого, така че не трябва да се отъждествява напълно ситуацията с описаната от мене картина).

И така, представете си, че се озовавате често във физиологична лаборатория, където виждате плъхове. Тези плъхове седят в малки клетки, в главите им са забодени електроди, те гризат непрекъснато нещо и, разбира се, предизвикват и жалост, и симпатия. Вие искате да им донесете зелев лист, да ги пуснете за няколко минути да се разходят, да ги приласкаете по някакъв начин. Но след това настъпва момент, в който наплодилите се плъхове строшават клетките, измъкват се на свобода и започват да унищожават или да изяждат всичко, което им попадне под зъбите и лапите, а след това напълно решават, че отсега нататък именно те ще ръководят научния процес в лабораторията и изобщо всички процеси.

В този случай, въпреки цялата ви предишна симпатия към въпросните плъхове, е необходимо да употребите варфарин, иначе казано - отрова за плъхове. По отношение на изходната ситуация - да използвате сарказъм. Пак ще подчертая, че това не е пряка аналогия. Не е изключено да съм се изразил неумело. Всичко става.

А сега искам да разгледам още един въпрос - с доста странно съдържание.

Става дума за това, че някакъв служител на култа се усъмни, че майката на Херакъл е била девственица. Трябва да кажем, че за един църковен деец е вече голямо и потресаващо постижение това, че знае поне думата „мит“.

Предисторията на ситуацията е такава: бях преди известно време в ефира, където се сдърпах с поредните попове и, като разказах историята за Херакъл, обясних, че тя в действителност не се различава по нищо от така нареченото земно животоописание на главния герой на Евангелието - Исус Христос.

И ето че този поп веднага пое риска да блесне с познанията си по митология и съобщи, че Алкмена - майката на Херакъл - не е била девственица. Което не е така. Макар че, повтарям, това, че един служител на култа има макар и минимални познания, е много добре. Но тук в общи линии виждаме типичният резултат, до който води изучаването на митологията от детските издания. Предлагам ви да вземем академичното издание на Робърт Грейвс „Гръцките митове“ - най-авторитетния и най-пълния сборник с препратки към Хезиод, Аполодор и Пиндар.

Като прелистим книгата, ще намерим лесно информация за това, че “благочестивата Алкмена не пожелала да раздели ложето си с Амфитрион, докато той не отмъсти за смъртта на осемте ѝ братя“. И именно като се възползвал от това, че Амфитрион, мъжът на Алкмена, заминал на война, Зевс приел неговия образ, явил се при Алкмена и заченал Херакъл. А братът на Херакъл, Ификъл, пак според нашия академичен източник, бил заченат от Амфитрион една нощ по-късно, когато той се върнал при жена си.

Най-главното е, че от това абсолютно не следва, че Херакъл наистина е живял някога. Известно е, че в митологията на Древния Египет имало един персонаж - сега вече никой не знае името му, - чийто образ по всяка вероятност също е бил откраднат или компилиран от някакви по-ранни източници. Същността е в това, че Херакъл и египетският юнак са много сходни по описание и имат относително еднаква биография. И достоверността, че е съществувал единият или другият, е абсолютно равна на достоверността за съществуването на така наречения Исус Христос, иначе казано - на непосредствения герой в Евангелието.

Искам да кажа с това, че всички религии са сглобени от едни и същи детайли. Просто понякога детайлите се разполагат в малко по-друг ред.

Урок 11. Библейски четения

Да започнем нашите малки библейски четения.

Какво изобщо представляват библейските четения? Мисля, че това е много приятно занимание. Но в началото ще си позволя кратко предисловие.

Знаете ли по какъв начин можете да зарадвате набожния и благочестив човек?

Когато някой ви говори, че вярвате в бог, веднага уточнявайте в какъв именно бог вярва, защото боговете са извънредно много.

Световната наука, която изследва религиозните култове, знае около триста и осемдесет или триста и деветдесет големи богове, като не се броят всякакви малки божества на племената от Северна Африка, Таити, Гвинея, Борнео и така нататък.

Та ако на така наречения вярващ човек му зададете въпрос в какъв именно бог вярва, той веднага ще започне радостно да обяснява, че целият околен свят е населен с идиоти. Че цялата световна история - на Индия ли, на Китай ли - е история на идиоти, които не са знаели правилния бог, а всичките техни богове са лъжливи, защото са различни от единия бог, в който вярва поклонникът на Библията и Евангелието.

Но нека да се разберем, съществува ли в Библията така наречения един бог и откъде изобщо се е взела тази налудничава формулировка за единия бог.

Да отворим като начало Изход, глава двадесета, и да прочетем така наречените заповеди. Тези заповеди са доста истерични и основно са посветени на искането да нямаш други богове, да не познаваш други богове, да не произнасяш имената на други богове, при това в режим на, бих казал, жесток шантаж - със заплахи да бъде прокълнат нарушителя и да сполети беда него и неговото потомство не само до седмо коляно, а практически до безкрайност.

Нещо не е така, нали? Един прост пример. Да вземем някой млад човек, който по силата на възрастта и темперамента си е крайно ревнив и впечатлителен. Да си представим, че този млад човек се е озовал на необитаем остров заедно със своето момиче. И островът е наистина необитаем - палми, пясък, наоколо океан и единствените хора са само нашият герой и неговото момиче. Как мислите, ще започне той всеки ден да иска от нея с пяна на устата да не гледа други мъже? Да не мисли за други мъже? Да не тича след други мъже? Разбира се, не. Той прекрасно знае, че на необитаемия остров те са само двамата и момичето няма къде да тича.

В Библията всичко е малко по-иначе. Така нареченият бог се намира в състояние на доста жестока конкурентна борба, в хода на която се опитва да огради поверения му не много развит в този момент скотовъден народец от влиянието на някакви други богове. Например, когато евреите, намирайки се в египетски плен, се опитва да си тръгнат оттам, изпратеният от бог Мойсей прави фокуси, които бог му подсказва, а сред тях сред и този с хвърлянето на жезъла (който станал на змия - бел. П. Н.). Но се изяснява, че местните египетски фокусници владеят, да речем, абсолютно същия комплект от хитрости (и техните жезли станали на змии - бел. П. Н.).

Помислете си - за какъв един бог може да става дума, когато едва ли не на всяка страница от Библията виждаме изисквания най-напред да се разоряват олтарите на някакви чужди богове, да се унищожават нечии светилища и в никакъв случай да не се признава за бог някой друг бог?

На мене ми се струва, че същество, което е уверено, че е само и няма конкуренция, никога не би се унизило до такива постоянни и, бих казал, не много благоприлични истерии.

Урок 12. Постите

Нека поговорим за постите.

Какво представляват постите и защо са необходими?

Разбира се, че физиологически това е напълно абсурдно действие, което не само не е полезно, но е и извънредно вредно, защото след времето на лишения настъпва време на чудовищно необуздано тъпчене, което има съответни названия в различните религиозни практики.

Но откъде изобщо се е взела необходимостта да се пости?

Обяснявам. Има едно нещо, което се нарича религиозен празник. Неговият смисъл по принцип или на никого, включително и на самите служители на култа, практически не е известен, или е дотолкова мъглив и загадъчен, че такъв празник, голям или малък, изобщо не може да стане събитие в живота на обикновения, нормалния човек.

Следователно трябва да се измисли нещо. Трябва да се направи така, че празникът, безсмислен или просто неразбираем, да стане събитие, при това не само той, но и близкия до него, съседен празник, и тези празници да образуват непрекъсната редица, на която се подчинява целият календар и целият начин на живот.

Как да се направи това, като се има предвид, повтарям, загадъчния и неразбираем характер на религиозните празници и това, че по същество те не могат да станат събития в живота на обикновения човек?

И ето че била измислена, от моя гледна точка, една съвършено блестяща манипулация. Ще напомня, че всички религии са така или иначе манипулативни - затова и са необходими, защото съществуват като начин за управление на човешката маса. И тук трябва да кажем, че служителите на култа са се оказали на висота и доста изобретателно са изработили една много интересна схема, позволяваща качествено да бъде измамено населението.

И така, как да се превърне някой непонятен ден в празник, в събитие, което всички чакат?

Трябва да си спомним какво човекът обича да прави най-много.

За наше велико разочарование става ясно, че най-много на света човекът обича да яде. А нейде редом с тази любов се намира любовта към секса и към всякакви други видове разпуснато поведение.

Следователно на човека могат да му бъдат забранени неговите първични радости, а след това внезапно, в определен ден хикс - тоест в деня на празника - да му се позволи да се занимава с всичко това, от което е бил лишен в продължение на дълго време. Именно затова са се появили постите - за да може в празничния ден на хората, лишени за цял месец от удоволствието, да им се разреши отново да получат това удоволствие.

Мога да кажа, че тази практика не съдържа в себе си нищо ново - тя просто се прилага умело. Както помним, в нашата мила Римска империя циркът е бил вече добре развит, имало венатори и други специалисти по работа с различни животни и вероятно съответната методика служителите на култа са взели именно от цирка. Там това се нарича „хранително стимулиране“.

В какво е неговата същност? Да вземем например някакви циркови кученца - пудели или шпицове. Една седмица преди представлението ги лишават практически от храна, като ги оставят на самия минимум, а след представлението ги хранят, както се казва, до пръсване. И в деня на представлението, знаейки, че веднага след него ще има много храна, шпицовете и другите там пудели работят с необикновено въодушевление.

Съдейки по всичко, именно този стар цирков метод е бил толкова талантливо и интересно възприет от служителите на култа, които са организирали на основата на тази практика своите пости.

Урок 13. Съвети към вярващите

Какво бих могъл да посъветвам вярващите? Бих могъл да ги посъветвам да се чувстват колкото се може по-добре, колкото се може по-уверено, колкото се може по-спокойно и по-победително.

За съжаление това явно не е възможно. Не е възможно по една проста причина: всеки от тях вероятно си дава сметка, че постоянните разговори за някаква си съвест и за някаква си нравственост се съчетават зле с откровено паразитната роля, която изпълнява сега църквата.

Въпросът е в това, че дали поради воля на случая, дали поради воля на историята, Руската православна църква се е оказала наистина в ролята на паразит. Говоря за това без желание да обидя когото и да е. Просто печално констатирам факта, че и освобождаването от плащане на различни данъци, и освобождаването от необходимостта да се фиксират приходите с касови апарати, и необходимостта и възможността да се поддържа огромна полулегална мрежа за търговия със злато и сребро във вид на всякакви кръстчета, иконки и прочее неща е, разбира се, доста съществен и крайно неприятен финансов фактор, сериозно помрачаващ светлата картина, за която постоянно претендира църквата.

За съжаление именно този стремеж да се избяга от общонационалната финансова отговорност, стремежът да не се участва със свои пари в социалния живот, както правим всички ние, най-вече чрез данъците, превръща църквата в паразит. Което би трябвало по всяка вероятност да тежи извънредно на тези, които принадлежат към нея. Сигурно е адски неприятно да принадлежиш към организация паразит, при това такъв паразит, който на всяка крачка демонстрира своето великолепие, разкош, злато, тонове хайвер, безкрайни черни лимузини, вили в Геленджик и яхти. Това изобщо не съответства на стремежа и желанието да се участва във финансово-социалната схема, която е основа на държавата. Църковните дейци са се сметнали за свободни от това задължение. Но нали църквата не се състои само от попове. Тя се състои и от миряни и тъй като, доколкото зная, тези миряни получават малко хайвер или не получават изобщо, те биха могли изцяло да подемат инициативата за прекратяване на паразитизма. Това може да се направи по всякакъв начин.

Много, много съвместимо с безкрайните разсъждения за съвестта, нравствеността и националната идея би било просто изказаното, точно и разбираемо желание: искаме да плащаме всички данъци! Искаме да плащаме данък от печалбите, искаме да плащаме данък за недвижимото имущество, искаме да направим напълно прозрачно нашето счетоводство, искаме да живеем честно. Това е единият начин.

Вторият начин се състои в това, че все пак църквата трябва да се издържа от вярващите хора. За това е необходимо само да се въведе някаква форма на доброволен данък от вярващите. Такъв данък има в много страни и вариантът, при който именно вярващите се заемат да издържат своята църква, е прекрасно разработен законодателно и финансово. Тогава кой има килограм хайвер повече, а на кого не му достига, е последен въпрос. Важното е, че благодарение на подобно действие, благодарение на подобен данък, който ще е финансова база за съществуването на църквата, всички вярващи ще се чувстват вероятно значително по-добре и по-спокойно.

Днес Руската православна църква се намира в ролята на държанка, а аз не зная до каква степен това може да бъде приятно. Освен това при такъв случай всякакви истерии изглеждат най-малкото странно, защото държанката трябва да може да изслушва критичните забележки и трябва да умее да понася това, което самоосигуряващото се общество изобщо не е длъжно да понася.

Ние – които не искаме да ви издържаме с вашите представи, с вашите вреди, с вашите патриарси, с вашите митове – сме доста много на брой. Но нас ни принуждават да го правим. Принуждават ни чрез не напълно справедливото разпределение на парите, които ни вземат като данъци. Ние ви издържаме.

Избавете ни от това, моля ви. И тогава ще имате всички основания с по-ясен звън в гласа да произнасяте думата „съвест“.

Урок 14. Коментари към нашумелия молебен

Що се отнася до нашумелия молебен в така наречения храм на така наречения Христос и така наречения Спасител (като безбожник имам право на такива формулировки), мога да кажа, че според мене проблемът е до голяма степен преувеличен.

Доколкото можах да схвана, тези момичета са вярващи – просто се помолиха малко екзотично и необичайно. Но за нас няма никаква разлика дали едни странно облечени хора пеят и танцуват или други странно облечени хора пеят и танцуват. Освен това, както разбирате, в нашия речник няма думи като „кощунство“, каквито обичат да ни навират в очите днешните брадоносци и служители на култа. Тези речеви конструкции са за нас напълно неразбираеми и неизвестни, ние не сме длъжни да знаем какво означават и как трябва да ги разбираме. Това са изцяло проблеми на църквата. Нито в един законодателен акт, нито в един документ няма подобно понятие и ние, повтарям, не сме длъжни да го знаем, а и не искаме.

Относно съдържателната част на мероприятието, проведено от вярващите момичета (както разбирам, християнки, защото се обръщат към определена богиня с определени молби), ще отбележа, че по степента на своя екстремизъм – ако оценяваме нещата от тази позиция – тя отстъпва значително на текстовете, които звучат при щатните мероприятия в подобни молитвени домове.

Да си припомним, че на практика всички старозаветни четения, множество паремии и множество песнопения не само са изградени от пропаганда на расовата, религиозната и националната изключителност на древноеврейския народ, но и съдържат пределно преки екстремистки призиви да се убива – по специално в тях се казва, че малките деца на друг народ трябва да се хващат за краката и да се разбиват главите им о камъните.

Не съм голословен. Достатъчно е да си спомним 136-ти псалм (в някои преводи е 137-ми – бел. П. Н.), наречен „При реките на Вавилон, там седяхме и плачехме“. Именно в този псалм се намира откъсът, за който говоря в случая. Той звучи така: „О, дъще вавилонска, която ще запустееш, блажен е онзи, който ти отплати за всичко, което си ни сторила! Блажен е онзи, който хване децата ти и ги разбие в скалата!“ Това, ако се съди по всичко, е обръщение към някоя млада вавилонянка, която е станала наскоро майка.

Така че по повод на екстремизма навярно служителите на култа от Руската православна секта не би трябвало да бързат и не би трябвало изобщо да засягат тази тема. Както се знае, този, който живее в стъклена къща, не трябва да хвърля камъни. Мисля, че ако се направят съответни проучвания на техните текстове и се премахнат от богослужението цели фрагменти като екстремистки, на тях ще им бъде много горчиво и обидно – защото са свикнали с хода на своята служба.

Какво видяхме в тази история ние?

Пънк молебенът „Богородице, Дево, прогони Путин“ на групата „Pussy Riot“, за който говори Невзоров

Всичко, за което ставаше дума до тази секунда, нас, безбожниците, честно казано, не ни засяга. Ние за пореден път видяхме в тази история преки, документални и много интересни свидетелства за Христос. Защото Евангелието, както и други произведения на ранното фентъзи като Бхагавадгита, „Сказания за Гилгамеш и Енкиду“ или Бардо Тодол (превежда се като „Тибетска книга на мъртвите“), не е документ. Тези произведения не трябва да се разглеждат сериозно и към тях също така не трябва да се отнасяме сериозно. Но след като се опитват да ни внушат, че всичко това, което казват християните, е напълно реално, нека в такъв случай да видим какво за нас е документално свидетелство за Христос. Аз вече говорих за това, но не е грях да го напомним.

Известно е, че главният герой на тяхната митология, непосредствено Христос, казва: „Където двама или трима се съберат в Мое име, там Аз съм сред тях“ – като документира с това простия факт, че той е отговорен за всяко действие на християните и че всяко действие на християните е свидетелство за него. Ние, разбира се, можем да разтворим забележителната книга „Малеус Малефикарум“ („Чук за вещиците“) – много християнски наставления как трябва да се проследяват, разкриват, улавят, измъчват по различен начин и унищожават жените, заподозрени във връзки с дявала. Тази книга била дълго време бестселър и много поколения християни векове наред се ръководели от нейните наставления и постановки.

Можем да кажем, че злобата и дебелащината на телевизионните попове са също пряко свидетелство за Христос. Това са негови ученици, негови служители. Можем да кажем, че за нас документални свидетелства за Христос са доносите, които обичат да пишат християните до прокуратурата, до милицията – навсякъде, където може да се напише донос, вече лежи нещо от обидени или оскърбени християни. Но защо да отиваме толкова далече? Историята с молебена и момичетата ни даде ново свидетелство за Христос. Специално за мене ми го разпечатаха от Интернет.

Хора, това наистина е нещо невероятно. Такова количество злоба, омраза и агресия сигурно не е сънувал никой атеист, никой, даже най-професионалния и злобен простак. Най-малкото, което се предлага да бъде направено с момичетата, е да бъдат остригани до голо, да бъдат изхвърлени на студа, да им се отрежат ръцете, да им се натъпчат микрофоните в гърлата, да се дадат за една нощ на охранителите на храма или да бъдат пребити с лопати. Някакъв побъркан търговец на кефир направо, открито обявява награда за телефоните и адресите на гражданките на Руската федерация, вероятно за да огласи тези телефони, адреси и други лични данни.

Ето това нажежаване на свирепостта е за нас най-доброто свидетелство за Христос. Плюс това си струва да отбележим, че главният герой на тази история, който теоретически би трябвало да бъде оскърбен най-много – техният бог – мълчи. Във всеки случай не сме чули изобщо някоя от участничките в представлението да е сразена от паралич или поне да е хванала диария. Бог мълчи. Заради него по неизвестна причина действа цялата тази фанатично злобна и агресивна публика, която ни демонстрира истинското лице на християнството и това, което може да се случи, ако на тези хора им се даде малко повече свобода и власт.

Между другото, ако се върнем към забележителната история с основите на православната култура, родителите, които още се съмняват дали да пуснат децата си на тези уроци, трябва да се замислят. Ако ви се струва, че заедно с основите на православната култура вашите деца няма да бъдат научени на това, което видяхме по отношение на нещастните скандални момичета, много се лъжете – именно на това ще ги научат. Защото тези, които са написали наставленията за убиване с лопати, за рязане на ръце и за напъхване на микрофони в гърлото, са вярващи хора, християни. Това е техният стил, техният почерк. И това, ако се съди по всичко, е и тяхната същност.

Урок 15. Как да се строят и възстановяват така наречените храмове?

А сега да поговорим за строителството и възстановяването на така наречените храмове.

Това е много интересно тема – особено интересна сега, след цялата история с песните и танците на едни момичета по време на някакво поредно молитвено събрание на християни. И във връзка с това в крайна сметка видяхме отново – видяха даже тези, които не искаха – познатото зверско озъбване, видяхме дивата злоба, видяхме агресията, видяхме и това, че по същество религията с нейното доминиращо състояние е напълно несъвместима нито с цивилизацията, нито с демокрацията. Че тя е съществено препятствие за изграждането и организирането на всяко гражданско общество.

Именно във връзка с това стана ясно, че нейните дни са вероятно преброени.

Ние знаем, че по-специално православието, ако бъде лишено от административния ресурс и възможността да паразитира, иначе казано – ако бъде заставено да плаща данъци и да участва във финансовия живот на страната, мигновено ще се сведе до нулата, ще се разпадне и ще се превърне в още една от множеството малки секти. Ясно е, че то може да се крепи само върху щиковете, само върху насилието, само върху административната принуда, че не притежава никаква вътрешна спойка, никаква съблазнителна за публиката сърцевина и може само да бъде насаждано тъпо като някаква идеология. Но, както показва опитът от съществуването на света през последните векове, подобно състояние не продължава дълго. Нещо повече, подобно състояние свършва доста бързо.

Аз вече казах тук, че на Руската империя са ѝ били необходими, ако не се лъжа, четиринадесет различни текста в Наказателния кодекс, заплашващи с реални наказания, за да се удържат в рамките на православието народните маси. Разбираемо е, че сега, в епохата на големите съблазни, подобни наказателни текстове би трябвало да има много повече, но за това няма защо да говорим, тъй като подобна тактика е неефективна. И е ясно, че при всички случаи църквата е обречена на забвение и отмиране, защото държавната дотация и държавният административен ресурс не са вечни, а организацията, която залага само на това, е, разбира се, още по-малко вечна.

Не съм забравил за строителството на храмове. Това е важна и интересна тема.

Упрекват ме често, че в „Уроци по атеизъм“ няма атеизъм. Че не разговарям за бог и богове, за красотата или грозотата на едни или други култове. Но, виждате ли, да се обсъждат сериозно особеностите на християнското учение ми се струва толкаво глупаво нещо, колкото и да се обсъжда метаболизмът на Пинокио. Защото няма нищо за обсъждане. Ние говорим за социалната роля на църквата и за това какво бъдеще я чака.

Ако бях само аз, нямаше да има никакъв проблем. Достатъчно би било да ми намерят оптимален модел клетка, да ме разкарват навсякъде в нея и да ме показват. Но двадесет и пет милиона атеисти в Русия не могат да бъдат напъхани в клетка и те също ще поискат да им се уважават правата. Защото разговорът за оскърбяването на чувствата на вярващите не може да има тежест в една светска страна – трябва да се говори за оскърбяване на чувствата изобщо. Но, да речем, мене като атеист ме оскърбява религиозната пропаганда, а някой от поклонниците на култа към летящото спагетено чудовище се оскърбява от неупотребата на гевгира или на някакви други кухненски прибори. Между другото, споменатото пастафарианство е също регистрирана религия, която не е с нищо по-лоша от православието, култа вуду и всичко останало.

Та така, във връзка с това, че съдбата на православието е в общи линии ясна, преминаваме към важното и интересна тема за строителството и възстановяването на храмове.

Доста често ми задават умния, но пределно провокационен въпрос как трябва да се отнасяме към възстановяването на тези култови съоръжения, много от които стоят във вид на руини по цялата територия на Русия. Трябва ли изобщо да се възстановяват, трябвали да се харчат за това нашите пари? Особено като имаме предвид, че от тези здания Православната църква ще направи свои търговски центрове, в които ще продава магически услуги на желаещите.

Мога да кажа, че храмовете трябва, разбира се, да се възстановяват, защото е лошо, когато има рушащи се здания. А и строителството на нови днес едва ли може да бъде спряно. Но трябва да се строи и възстановява умно – така че в даден момент тези здания да могат лесно и без проблеми да се препрофилират. Да може в тях спокойно да се направят пързалки, спортни зали, големи книжарници, пазари за плодове и зеленчуци, в крайна сметка.

Аз изобщо не преувеличавам. Виждаме примери в Европа, по-специално в Швеция, където около 74% от култовите съоръжения са вече запустели и са се превърнали в книжарници или в други някакви места за прекарване на свободното време.

Вероятно това, което става сега по цяла Европа, ще стане и в Русия. Да се мисли, че този процес ще ни подмине някак си, е най-малко наивно и глупаво. Не трябва да се уподобяваме на другаря Суслов, който викаше: „Никога съветският човек, даже и да го заплашат с разстрел, няма да обуе дънки“. Ама обу.

Приблизително същата история ще се случи и с всичките тези култови съоръжения. Затова още сега в проектите за реконструкция трябва, разбира се, да се предвиди възможност за завинтване по долните места на анкери, за монтиране на конструкции, които могат да издържат батутни мрежи, баскетболни кошове или магазинни рафтове, трябва предварително да се укрепят фундаментите така, че в дадено здание да може да се разположи басейн и прочее.

Иначе казано, още сега има смисъл да се замислим каква ще бъде вероятната съдба на постройките в близките петнадесет-двадесет години.

Урок 16. За кощунството

Нека поговорим за кощунството. За това какво представлява то и с какво е опасно за църквата.

Историята с момичетата, които изпълниха в Храма на Христос Спасителя една молитва и един танц (виж УРОК 14), разкри удивителни неща. Вече говорих за това, че се оказахме свидетели на съвършено невероятен пристъп на злоба от страна на християните и открихме, че за петстотин, шестстотин, хиляда години те не са се променили. Че всъщност имаме пред себе си същата екстремистка, човеконенавистническа секта, която е съществувала по времето на инквизицията или в периода, когато е унищожавала руските старообрядци. Нищо не се е променило. Но въпросът не е в това. Тези хора имат правото на свои, така да се каже, предпочитания и на този маниер на поведение, който е за тях най-комфортен. Но е интересно, както се казва, да се поровим в това, което им послужи за причина.

Причината, както ми се струва, е достатъчно ясна.

Можете ли да си представите ситуация, при която това непохвално изпълнение на момичетата в Храма на Христос Спасителя би доставило на вярващите ако не удоволствие, то поне удовлетворение?

Не е трудно да си я представите. Всичко е същото: същия танц, същото въртене към олтара, както правят поповете, същото високо вдигане на крака и същите неразбираеми текстове, но в края на цялата процедура се чува съответно небесен гръм, блясват мълнии и кощунстващите момичета или са изпепелени до шепа прах, или просто са превърнати в кървави късове месо, смесено с парчета от плетени шапчици. Но това не се случи. За пореден път не се случи нищо.

И, ако се съди по реакцията на вярващите, те разбират, че нищо подобно никога няма да се случи. При което за пореден път се озоваха в глупаво положение, защото позиционират своя бог като крайно свирепо същество, мълниеносно реагиращо на много по-дребни по своя трагизъм и по своите последствия фокуси от този, който беше представен в Храма на Христос Спасителя.

Един прост пример. Както знаем, техният бог работи особено безтрепетно с младите хора. Четвърта книга Царе разказва не без удоволствие, че е достатъчно групичка селски момчета да се пошегуват само с някого от светците на този бог, за да излязат незабавно от гората две мечки и да разкъсат на парчета четиридесет и две деца.

Ние помним, че за да заяви този бог за себе си и да прекрати също така един вид кощунство на египтяните по отношение на избрания израилтянски народ, били убити всичките египетски първородни деца: „Нямаше дом, в който да няма мъртвец“.

Ние помним с каква страст и увлечение този бог сам, лично, хвърля камъни от небесата, поразявайки враговете на израилтянския народ, вдигнали ръка срещу Израил и неговите светини, иначе казано – също кощунстващи. Това, ако не се лъжа, е в Книга Исус Навин, глава десета. С други думи – виждаме, че в своите книги християните декларират незабавна реакция на техния бог.

А в нашия случай нямаше никаква реакция, нито бавна, нито бърза. И е ясно, че няма да има. И тази ярост, тази истерия, това людоедство и тази кръвожадност, които показаха християните в историята с певиците, са в действителност тяхна трагедия. Защото те прекрасно разбират, че са получили за сетен път доказателство, че бог не съществува. А ние виждаме отново, че всичките заплахи, всичките проклятия и цялата свирепост са в общи линии литературна измислица и нищо повече. Това, разбира се, не може да не предизвика ярост. И тогава християните поемат сами работата на своя бог и искат да накажат кощунстващите момичета лично – кърваво, кошмарно, но лично, като си дават напълно сметка за това, че никой няма да го направи вместо тях. Че няма да има не само мълнии, но даже и късо съединение.

В този смисъл това, което християните наричат кощунство, им носи много съществена вреда.

Предлагам ви да си помислите какво е изобщо кощунството. По своята природа то е нещо богословско, теологично.

Да си спомним как са били събаряни руските богове в годината, когато се покръстила Русия. Нима техните изваяния тихо, скрито, тайно, под покрова на нощта са били закопавани, влачени извън пределите на селищата или изгаряни? Не. Това се правело пред очите на всички – трупали „идолите“ заедно, биели ги с камшици, дърпали ги през целия град, палели ги, гадаели по тях, хвърляли ги в реката. И за какво? Също е лесно за разбиране. Доказвала се слабостта на тези богове, тяхната неспособност да се защитят и да отговорят с мълнии, гръмотевици, земетресения, епидемии или нещо в този дух.

Иначе казано, кощунството винаги води до това, че определени групи вярващи започват да се оглеждат някак си сложно около себе си, разбирайки, че е получено, за съжаление, още едно доказателство за небитието на така наречения вероятен бог. Това е много тежко за понасяне и се появява вече видяната от нас яростна агресия.

Възниква закономерният въпрос: как биха се отнесли със същите момичета в някакъв друг храм на някаква друга конфесия? Сигурно също така лошо, защото последствията ще са приблизително същите. Имам предвид смисловите последствия от техните действия и липсата на отговор от свръхестествените сили.

Между другото, има светини, които не се страхуват от кощунство. В моята координатна система също има доста симпатични и много значещи за мене символи и изображения. При това можете да вземете скъпия за мене портрет на Хъксли или на Дарвин, или на Павлов и да им нарисувате петдесет рогчета, синини под очите или мустачки, но у мене няма да се появи желание да давя, горя или наказвам някого. Аз зная прекрасно, че този, който е изобразен на портрета, няма да изгуби нищо, че неговият принос към човечеството дава резултати и няма да отиде никъде, че този велик принос не може да бъде минимализиран нито от рогчетата, нито от синините, нито от псувните, написани на челото – от нищо. И точно по същия начин това вероятно няма да развълнува и даже няма да учуди нито един атеист.

Връщайки се към историята с кощунството, трябва да си кажем честно, че през цялото време наблюдаваме подмяна на понятията. В какво се състои тя? В това, че човекът, който заявява, че вярва в бога, в действително говори абсолютни глупости. Защо? Виждате ли, аз разбирам, че ако в някакъв момент, в определен ден, в определен час, на определено място се материализират някакви свръхестествени същества, които с удоволствие разказват на всички желаещи за бога, за своята роля за възникването на вселената, за това как са предизвикали Големия взрив, как са влияели на хода на еволюцията, как са обличали първите трилобити с черупки, а наоколо стоят хора и ги слушат… Ето тогава бихме могли да си говорим за това, вярваме ли в този бог, или не вярване.

Но ние нямаме такъв случай. Ние, говорейки за вяра в бога, сме принудени да говорим за доверие в Гундяев (руския патриарх Кирил – бел. П. Н.), в Чаплин (високопоставения свещеник Всеволод Чаплин – бел. П. Н.) или техните предшественици. А ако съдим по поведението, което демонстрират християните днес, техните предшественици не са се отличавали много от тях. Нямам никакви основания да смятам, че някакъв си Чаплин е по-лош от друг Чаплин, но живял през V или в XV век от нашата ера.

И ние виждаме, че основната причина за всичките тези телодвижения са материалното благополучие, вилите в Геленджик, часовниците с брилянти, дебелите попове в „мерцедеси“. В общи линии никакви други причини за съществуването на тази организация няма.

Урок 17. Митът за гоненията на църквата

Сега в Русия, поради откровената и очевидна дискриминация на хората, свободно и критично мислещи, атеистично мислещи, агностици и чисти атеисти, е практически невъзможно да се развенчаят митовете за нещастната съдба на служителите на култа в началото на ХХ век, които се създават усилено от църковните дейци. Отделно ще подчертая, че тази тема е болезнена, хлъзгава и не всичко трябва да се възприема абсолютно буквално. Макар че съществува прекрасната книга на Андрей Георгиевич Купцов - между другото, вярващ - „Митът за гоненията на църквата“, която е безкрайно ценна с това, че в нея са събрани огромно множество документи, засягащи кървавото, страшно и неспокойно време на 20-те и 30-те години на миналия век.

Ще започнем с въпроса за това дали наистина болшевиките са затваряли, громили и рушили църквите.

Разбира се, не е изключено, че в частни, отделни случаи, в отдалечени губернии по това време може би е имало маниаци, шизофреници и терористи, които са използвали своята власт и са вършели някакви чудовищни, абсолютно противозаконни действия. Но като цяло - принципно, системно - масов разгром на църквите безусловно не е имало и не би могло да има.

Какво в общи линии се случило тогава? Случила се Октомврийската революция, която била предшествана от много всякакви революционни събития, случили се разни следреволюционни събития и църквата била отделена от държавата.

Какво означавало това? Това означавало, че от този момент нататък организацията като такава не съществувала. Не съществувал държавният департамент, за който само през 1911 година Русия изхарчила 37 535 478 златни рубли, като 14 220 192 рубли от тази сума отишли за заплати на духовенството. Ще подчертая - църквата била абсолютно държавна структура и в „Сборник с правила за държавното благоустройство“, в раздела „За издигането на църковни сгради“, в чел 196 четем: „Църквите се изграждат и се издържат за сметка на хазната“, а редом в скоби: „за сметка на енориашите“. И се цитират проценти, от които виждаме, че разходите на частни лица са изключително минимални и то като се има предвид не издръжката, а постройката на църкви, когато някой въодушевил се търговец се решавал наистина да издигне някоя малка църквичка. Това е нищожен процент.

И така, ще повторя: цялата църковна инфраструктура била държавна и се издържала с държавни пари. Както вече сте разбрали от цитираните суми, издръжката на толкова на брой църкви била доста солена. Но и издръжката на една църква е много скъпо нещо. Църквата, като всяко здание, се нуждае постоянно от ремонти, от реставрации, от почистване; за да се отоплява подобно голямо помещение, трябват значителни суми за въглища и дърва, а да не се топли не може, защото иначе всичко започва да се овлажнява, да се рони и да плесенясва. Даже не говоря за заплатите на духовенството, а това не са само поповете, по правило има минимум и дякон, клисар, хор, всякакви жени, помагащи по време на службата и т. н.

И ето че в един момент на църквата било казано: хора, ако искате - вярвайте ни, ако искате - не ни вярвайте, но ви даваме абсолютна свобода. И съгласно с инструкцията на Народния комисариат по правосъдието от 24 март 1918 година храмовете били предадени на вярващите - държавата се отрекла от необходимостта да ги издържа. Повече държавата не давала нито копейка на църквите, на поповете, на вярващите.

А после се случило това, което трябвало да се случи. Не зная как е стоял при тях въпросът с мъчениците и страдалците за вярата, но около 96% от целия личен състав на духовенството хукнали да си търсят друга работа: счетоводители, литератори, икономи, каквито и да е. Просто трябвало да хранят семействата си, а никой повече не им плащал за труда с изключение на някои малко на брой енориаши, които останали при тях.

Ние знаем, че когато било анулирано действието на огромния брой наказателни членове и постановления, предвиждащи преследване за отстъпление от вярата, около 80% от жителите на Русия прекратили всякакви отношения с църквата - включително, разбира се, и финансови. А малките енории, състоящи се основно от бабички, които останали при църквите, не били в състояние да издържат поповете и прочее духовни служители и да покрият финансово и една стотна част от това, което изисквали огромните и сложни архитектурни съоръжения. Защото веднага след като църковното имущество било предадено за ползване от вярващите, в същата инструкция на Народния комисариат по правосъдието тези вярващи били задължени „да го пазят като поверено им народно достояние; да ремонтират посоченото имущество и да поемат разходите, свързани с него: за отопление, застраховки, охрана, дългове, местни данъци и прочее“.

И църквите, разбира се, започнали да пустеят. Затова и се появили по цяла Русия отначало десетки, след това стотици, а после и хиляди безстопанствени храмове, които с времето, естествено, като всичко безстопанствено, започнали да западат, да се рушат, да се пълнят с безпризорни, а жителите на околните села вадели от тях вратите с касите, рамките на прозорците, всичко дървено, всичко относително полезно за бита. Но съзнателен елемент на държавна политика за разгром или закриване на църквите никой никога не е провеждал.

Четете забележителната книга на Андрей Купцов „Митът за гоненията на църквата“. Тя не е написана на много академичен език и авторът не крие понякога своите емоции, но се позовава на проверени документи. Той е напълно почтен човек, и между другото, както вече казах, вярващ, при това въцърковен, брадат. Книгата не влиза в списъка на екстремистките материали, затова предполагам, че не е трудно да бъде намерена.

Урок 18. За оскърбените чувства на вярващите

Има и една такава забележителна, деликатна тема, каквато е оскърбените чувства на вярващите.

Разбира се, чувствата на вярващите трябва да бъдат пазени от всякакви оскърбления и ние трябва да внимаваме много за това. Важно е да помним, че вярващите са особени хора, те врат носа навсякъде и навсякъде търсят възможност да бъдат оскърбени. Те ровят по послесловията и предисловията на книгите, по сайтовете, по списанията, по изложбите и навсякъде търсят жадно повод да предизвикат поредната истерия. Впрочем, те имат право на тази истерия и ние, разбира се, трябва да пазим тези чувства.

Но това трепетно отношение към чувствата на вярващите изобщо не ни пречи да се поровим в световната история и да видим какво е оскърбявало векове наред християните. Какви фактори са били за тях най-раздразнителни и какво е предизвиквало у тях най-масовите, продължителни и шумни истерии.

Да погледнем веднага първите столетия от новата ера. Християните все още не се чувствали много свободни, но вече доста бързо започнали да се оскърбяват. На първо място ги оскърбявали, разбира се, Омир, Софокъл, Еврипид, Есхил и други класици на античната литература. Защо? Защото в техните произведения се споменавали други богове. Съответно преподаването на Омир било забранено в тогавашните училища, книгите по възможност се конфискували и някак си се правели негодни.

След това вярващите започнали да се пристрастяват и разбрали, че в действителност могат да се оскърбяват по всякакъв повод. Започнали, разбира се, да ги оскърбяват античните статуи и античните храмове, храмовата култура, храмовото изкуство, фреските, рисунките, мозайките, различната малка пластика. И оскърбените християни, като се възползвали от това, че са получили тежест в обществото и възможност да действат свободно, започнали да чистят всичко от корен.

Античните статуи били унищожавани с хиляди, античните храмове били събаряни и се раздробявали на малки парчета, както станало например с храма на Серапис (в Александрия, разрушен през 391 година по нареждане на епископ Теофил - бел. П. Н.). Оскърбявало ги всичко. Сваляли се мозайки, измивали се фрески, всякакви дребни прояви на така наречения езически култ като незначителни венчета или кандила на домашни богове ставали повод за страшно оскърбителни реакции, съпровождани с писане на доноси, поява на войници и репресии по отношение на тези, които са си позволили тези неща.

Като унищожили практически цялата материална база на античната култура (както разбирате, това, което се пази днес в нашите музеи, са жалки, нищожни трохи от огромното наследство, което е можело в действителност да се запази), вярващите започнали да търсят от какво още да се пооскърбят. Какво можело да засегне техните религиозни чувства, но толкова силно, че да получат възможността много пламенно и истерично, както обикновено, да отговорят на оскърблението?

Отговорът е много прост: разбира се, книгите. Преди това вече били разгромени философските школи, чието съществуване също оскърбявало вярващите, защото не всички там били техни привърженици. Но ето че най-сетне се добрали до книгите. Практически всички антични библиотеки, съдържащи книги, в които се споменават имената на Зевс, Озирис, Изида, Хера, Деметра, иначе казано - на боговете, конкуриращи се с бога на християните, били унищожени. Както помните, още през 391 година епископ Теофил най-сетне изгорил окончателно Александрийската библиотека - там имало все още около четиринадесет хиляди драгоценни тома; а благочестивият император Валент призовал да се съберат по цяла Антиохия книгите от дохристиянския период и да бъдат изгорени, а ако не могат да бъдат изгорени, да се закопаят в земята. Всичко това за пореден път свидетелства колко лесно и неистово се оскърбявали християните.

Забележителният гръцки граматик Атеней Навкратски пише към 228 година книгата „Пир на мъдреците“, в която споменава почти осемстотин имена на автори и хиляда и петстотин названия на литературни произведения, които изобщо не са стигнали до нас. Това били именно плодовете от оскърблението на християните. Точка по въпроса поставил папа Григорий, който заел римския престол през 590 година - той заповядал да бъдат унищожени всички книги от дохристиянския период.

Трябва да кажем, че никога не е възможно да се предусети какво наистина може да оскърби чувствата на вярващите и до каква степен това оскърбление ще бъде силно и неочаквано. Например в продължение на почти сто години те се оскърбявали от иконите. Те изгаряли иконите, закопавали ги в земята, трошели ги в главите на иконописците, горели ръцете на иконописците с нажежено желязо. Всичко това ставало във Византия и го правели благочестиви християни, православни, които били оскърбени от факта, че съществуват икони. След това, наистина, положението се променило и християните започнали да се оскърбяват вече от тези, които се оскърбяват от иконите, но това е съвсем друг въпрос.

Също така и в най-ново време вярващите намерили лесно множество поводи да се оскърбяват. По-специално, както помните, ги оскърбило много книгопечатането. Първият руски печатар Иван Фьодоров бил подложен в Москва на диви репресии от страна на православната християнска тълпа, която била оскърбена от печатането (вместо ръчното преписване) на така наречените свещени книги. Печатницата била разгромена, работещите в нея бити, а самият Иван Фьодоров успял да избяга.

Имало още един забележителен, много благодушен, много вярващ в просвещението човек на име Квилен фон Бромберг, който решил да открие в Москва аптека и да запознае руснаците с това какво представлява фармакологията. Самият факт, че аптеката съществувала, че на витрината ѝ имало нещо подобно на скелет, а вътре се продавали някакви отвари, оскърбил, според твърденията на вярващите, православната тълпа дотолкова, че аптеката, естествено, била веднага затворена и фактически ликвидирана, въпреки че Бромберг имал всичките необходими официални разрешения.

Постепенно вярващите в Русия и в Европа започнали да се оскърбяват буквално от всичко. Оскърбявали ги астрономическите открития, оскърбявали ги Джордано Бруно и Галилео Галилей. Оскърбявала ги анатомията и заниманието с нея - така лабораторията на Андреас Везалий, който живял през XVI век, била разгромена, а на самия него му се наложило да замине на някакво „пътешествие“, за да избегне смъртта. Те дотолкова били оскърбени от откритието на малкия кръг на човешкото кръвообращение, направено от Мигел Сервет, че изгорили Мигел Сервет.

По-нататък, естествено, всичко вървяло по нарастваща спирала. Оскърбило ги изобретяването на електропроводите и електрическите лампи - струва си да се прочете за истерията на поповете, било то наши, било то западни, по този повод. Оскърбило ги изобретяването на автомобила и на железницата. Извънредно ги оскърбило изобретяването на рентгеновия апарат - работата е в това, че първите рентгенови снимки в цял ръст не показвали къде е разположена човешката душа. Оскърбил ги Иван Михайлович Сеченов с издаването на книгата „Рефлекси на главния мозък“. И дори през XIX век, в 1824 година, оскърбените казански семинарист разгромили анатомичната колекция на Казанския университет.

Иначе казано - те се оскърбяват от всичко. Това трябва винаги да се помни. Естествено, необходимо е да се щадят чувствата на другите хора, но не забравяйте: ако всичко това, което е оскърбявало вярващите, не е получавало в крайна сметка правото да го има, човешката цивилизация вероятно е щяла да прекрати своето съществуване.

Като постскриптум искам да добавя наколко думи към предишния урок „Митът за гоненията на църквата“.

Прегледах внимателно множество материали, засягащи така нареченото преследване на вярващите. И, знаете ли, няма нито едно съдебно дело, което да е напълно очистено от политиката, от участието в някаква контрареволюция, подривна дейност или делба на „заможни“ енории. Защото поповете доста активно пишели един за друг доноси, обвинявайки се ту в недостатъчно обновленчество (движение в руската православна църква след Февруарската революция през 1917 година - бел. П. Н.), ту в обновленчество, ту в разхищаване на църковни ценности, ту в нещо друго. Много трудно е да се намери поне едно дело, при което някой е бил осъден реално заради вярата си.

А ето какво ни показва историята на един наистина вярващ човек. През 1923 година бил арестуван Алексей Алексеевич Ухтомский, блестящ руски руски физиолог, който не само бил набожен, но и носел тайно монашески сан. Друга работа е, че Ухтомский изобщо не бил православен - той бил старообрядец, при това от тези твърди старообрядци, които не са забравили нищо и не са простили нищо на патриаршията. Въпреки това, че бил професор по физиология, Алексей Алексеевич не се притеснявал да показва открито своите религиозни възгледи и дори да служи в Единоверческата църква.

И така, Ухтомский бил арестуван и всичко завършило с едно доста забавно постановление на ОГПУ: предписали му да не демонстрира своите религиозни възгледи, а втората важна точка от постановлението задължавала професора да приведе заеманото от него жилище в съответствие с установените санитарни правила. Работата е в това, че Алексей Алексеевич, като доста талантливи хора, не бил много по подреждането. Когато получавал от болшевиките своята професорска дажба, включително и бързо развалящи се продукти, той слагал всичко на лавицата в жилището си. Ако дойдели вечно гладните студенти, изяждали ги и нямало проблем; но ако не дойдели - професорската дажба оставала да мирише.

Както и да е, но този прост пример с едни много ярко и откровено вярващ човек ни показва, че всичко завършило за него с четири или пет, струва ми се, дена разследване в ОГПУ и оттогава никой и никога не го преследвал заради вярата му.

Урок 19. За уроците по религиознание в началното училище: отговори на въпроси, поставени от Челябинското областно училище за кино и телевизия

Ако говорим честно, никакви причини да се учи религия или религиознание в училище няма. Разбира се, това, което се предлага да учат сега децата, е плод на дълги битки, на сложни и страшни компромиси, това е следствие от войните на поповете с нормалните хора, които са искали много да се оградят от попската пропаганда, а поповете са искали много да наврат своя православен учебен предмет. И ето че се е получил някакъв крив, уродлив, ни такъв, ни инакъв вариант.

Естествено, да се учи това не трябва по една проста причина: религията и религиознанието съдържат прекалено сложни въпроси, много силно свързани с цялата световна култура. И за детето те са, първо, неразбираеми, а второ, предлагат му се да бъдат изучавани в абсолютно некритичен вид и не е важно за каква религия става дума. Религията трябва да се учи само от критични позиции, като се оценява здравомислещо и трезво, а за тази оценка е необходимо да се привличат различни научни, популярни и художествени източници, което би позволило да се вземат самостоятелни решения. В този вид, в който се преподава в училище, религиознанието е просто една безсмислена общорелигиозна пропаганда.

Освен това, както виждаме, от учебниците е премахнат атеизмът, изобщо е премахната мисълта, че е възможна друга, научна, здрава и ясна гледна точка - оставена е само религията. Все едно да дойде при вас някой и да ви каже: камилите са същества, които серат изумруди. Но не позволява на никого да отвърне: момент, нека се усъмним в това, че наистина става въпрос за изумруди и в това, че наистина става въпрос за камили. Следователно - подобен учебен предмет трябва, разбира се, да се бойкотира по всички възможни начини.

Защо за този експеримент с преподаването на религия са взети, да речем така, достатъчно малки хора - от начален курс? Вероятно по същата причина, която кара педофилите да избират деца, които все още не могат да се съпротивляват сериозно. В нашия случай положението е същото: четвърти клас е все още училищна еуфория, абсолютно доверие, в душите няма юношески протест. Това е много благоприятна почва да се сеят в нея всякакви антинаучни, глупави и абсурдни безсмислици. В тази възраст човекът се поддава изключително много на внушения - затова вероятно е бил взет четвърти клас.

Аз вече отговорих отчасти на въпроса кому е нужен този учебен предмет. Разбира се, за неговото преподаване напираше църквата. Защо? За да си осигури още няколко поколения купувачи на свещи. Защото се лъжете, ако мислите, че църквата има някакви други задачи на този свят като това да спасява хората, да ги прави по-добри, да ги храни с плътта на бога или нещо подобно. Всичко е в търговията със свещи и с различни магически услуги. Църквата е бизнес корпорация, която експлоатира страха на човека от смъртта, от неизвестното, от сложното, от депресиите и проблемите. Така тя паразитират ловко в течение на много векове, впивайки се в най-слабите и в най-глупавите. Затова е взето решение: хайде да въвлечем в тези неща и най-малките, в края на краищата ще има повече купувачи на свещи.

Аз мисля, че този родител, който разбира своята отговорност пред детето, е длъжен да разбира и това, че некритичното изучаване на религия - няма значение каква: вуду култ, православие, ацтекска религия с почитане на Кетцалкоатл или скандинавска религия с молитви към Один и Тор - ще огради при всички случаи детето от естественото, нормалното разбиране за света, ще го огради от биологията, от еволюционистиката, от знанията как наистина е възникнал светът и как се е развивал.

Ще ви говорят, че науката е едно нещо, а църквата - съвсем друго. Това са глупости. В основите на науката лежи критичността, критичност по отношение на всичко, постоянен и безпощаден анализ. Науката не се спира пред изучаването и на природните явления, и на историческите процеси, и на митовете за различни божества и прави това критично и смело, използвайки методите на анализа. Което, разбира се, предизвиква воплите на религиозните хора. Защото не трябва да се вслушваме в уверенията, че има някакъв консенсус, някакво примирение на науката с религията - това е чиста пропаганда. А тези учени, които се опитват да обслужват интересите на религията, могат да бъдат сравнени с власовците - онези съветски войници, които по време на Втората световна война преминали на страната на фашистите, помагайки им да палят нашите села и да стрелят в гърбовете на нашите партизани.

В заключение искам да разгледам най-мащабния и най-сложния въпрос. Защо на хората изобщо им трябва религията? С две думи на този въпрос не може да се отговори. Трябва обаче да разберете какво е вяра. Вярата е липса на знания.

Човекът, който знае какво представлява керосинът, няма да вярва в него и в някакви негови вълшебни свойства. Дивакът, като види, че прозрачната локва, която му прилича на вода, внезапно пламва, наистина ще повярва във вълшебните свойства на керосина. А ние знаем природата на тези свойства, затова нямаме нужда от вяра. Вярата в общи линии е доста изкуствено понятие. Мисля, че да се вярва днес в говорещи магарета и говорещи храсти, във вертикално излитащи тридневни покойници или в това, че е достатъчно над парче хляб да се изпеят няколко песни, за да се превърне този хляб в парче плът на умрял преди две хиляди години еврейски равин - това е, разбира се, пълен абсурд.

Според мене това, което днес се означава с думата „вяра“, отдавна вече не е вяра, а е по-скоро съпричастие към някаква идеология. При което, както е известно, колкото идеологията е по-тоталитарна, по-строга и по-примитивна, толкова повече привърженици има. Спомнете си какъв идеологически възторг са изпитвали през 1936 или през 1939 година немците, с готовност прекарващи по няколко денонощия на студа, само за да видят отпечатъците от грайферите на гумите на колата, с която пътува фюрерът, и как са плакали от щастие. Или как се държаха преди няколко години гражданите на Северна Корея, когато погребваха своя лидер.

Това, което сме свикнали да наричаме вяра - иначе казано, цялата тази обредност, готовността да се тича при поповете по всеки повод, - е за много слаби и примитивни хора. За тези, които не искат да разсъждават самостоятелно, а искат да използват рецепти: как да живеят, как да мислят, как да чувстват.

Самостоятелният, силният, стремящият се към успехи в живота си човек, разбира се, ще бъде критичен. Той ще обмисля всичко. Той, може би, ще стане в края на краищата вярващ, но това ще бъде негово собствено, лично, изстрадано решение на зрял човек. Макар че преди всичко интелектуално развитите и критично мислещите хора все пак не стават вярващи.

И все пак да се върнем към препоръките за родителите.

Ако разбирате в каква бездна от религиозна мръсотия, невежество, глупости, предразсъдъци и това, което класиците на антропологията наричат първобитно мислене, ви предлагат да потопите своето дете, ако не искате да допуснете подобно издевателство над неговия току-що съзряващ светоглед, вероятно ще трябва, след като се запознаете с учебника, да пишете веднага до директора на училището, че всъщност ви предлагат религиозна пропаганда без никаква алтернатива и критически анализ. Това е нарушение на глава 14 от Конституцията на Руската федерация, затова помолете да бъде освободено вашето дете от всякакво съприкосновение с дадения учебен предмет.

Урок 20. Бъдещето на Руската православна църква

И така, планираното за 22 април 2012 година стояние (в случая: църковен митинг с молитви; буквално: стоене - бел. П. Н.), моля да ме извините за израза, се случи. Същото това стояние, което трябваше да изуми Русия и да хвърли в трепет всичките врагове на бизнес корпорацията, наречена Руска православна църква (РПЦ).

Да кажем, че стоянието беше много впечатляващо, не можем. Като цяло то беше до най-голяма степен рехаво; и специалистите, сред които представители на абсолютно религиозни организации и на напълно авторитетни СМИ като християнския портал Credo.Ru, преброиха около петнадесет хиляди участници. При това е ясно, че от тези петнадесет хиляди 90% са най-борбените и съзнателни бабички-активистки, докарани от цяла Русия с огромно количество автобуси, които след това се спотайваха някъде в страничните улички. Нощвите бяха изстъргани така старателно, че например в Петербург за демонстриране на монолитност, стояние и множественост останаха около сто души, които изглеждаха сред монолитния обем на бившия Музей на религията и атеизма доста сиротно. Но така или иначе, стоянието се случи. На участниците в него даже им провървя с времето. Но самото стояние беше в общи линии грешка. Стратегическа, тактическа и всякакъв друг вид грешка.

Работата е в това, че РПЦ демонстрира с това стояние съвсем не това, което би трябвало сега да показва. Ще обясня какво имам предвид. Както знаете, малко преди посочените събития, от шкафа на РПЦ се изсипаха обилно скелети, а заедно с тях всякакви дреболии като часовници, някакви жилища, някакви съжетелстващи жени, уж далечни роднини, и т. н. Нищо неочаквано и удивително в това всъщност няма. Подобни тайни трябва да има всяка бизнес корпорация и РПЦ изобщо не е задължена да няма тайни. Така че, повтарям, в наличието на тайни няма нищо удивително. Това е само демонстрация на истинските цели, на истинските мотиви на така нареченото служене на тази корпорация.

Удивителна беше истерията, която настъпи, когато всичките тези напълно естествени и разбираеми факти изплуваха на повърхността. При което ролята на най-гръмогласно истеризиращата страна изигра именно РПЦ, а виновни се оказаха всички, които волно или неволно са разбрали тайните. Макар че не е трудно да се досети човек, че всички тайни рано или късно стават явни и затова трябва в крайна сметка да се има готовност.

Защото никой в действителност не си мисли, че патосът на древноеврейските приказки има някакво непосредствено отношение към дейността на РПЦ. Всички разбират, че в най-добрия случай става въпрос за бизнес, при това доста мащабен и доста завиден, а в най-лошия - просто за мрачно, безпросветно, невежествено сектантство.

Но работата не е в това. Истерията, между другото, не се отличаваше с особена екзотика - относително своеобразна нейна черта стана средновековната злоба, малко вече необичайна, а всичко останало беше доста традиционно: и изпълнението, и сценографията не се отличаваха с нищо от всяка друга история.

Истерията, впрочем, не беше много обяснима, защото вината за станалото лежеше преди всичко върху самата РПЦ. Всичко това е много мило, но пастирите от РПЦ все пак, както ми се струва, са длъжни много по-внимателно да крият от очите на стадото си своите мотиватори.

И накрая, истерията потвърди любопитния факт, че РПЦ не може да се чувства в безопасност във всяко обществено пространство, ако не е защитена от минимум четиринадесет члена в Наказателния кодекс, от жандарми, от камшици и от щикове. Ние знаем прекрасно, че в царска Русия тези четиринадесет члена са съществували също не от любов към камшиците, каторгата, заточението и лишаването от право на собственост. Това била единствената възможност да се обезопаси РПЦ като главна идеологическа сила.

Но кое е най-важното в случилото се? Защо казах, че е било грешка? Изключително по тази причина, че стана възможно да се прогнозира бъдещето на РПЦ. Засега на поповете им върви: кои са техните основни, най-сериозни опоненти? Правилно, атеистите. Иначе казано, тези, които не посягат на най-святото им - техния бизнес. И като че ли тази структура със своята продажба на свещи, търгуваща със злато и освободена от данъци, може да се чувства относително спокойно. Но тук именно не всичко е благополучно.

Работата е в това, че за сметка на дупките, които направи този скандал в репутацията на РПЦ, конструкцията РПЦ съществено отслабна. Мога да кажа абсолютно точно, че репутацията на главния поп на страната получи пробойни, несъвместими с неговата репутация. За репортерите-наемници това е добре – пробойните, дупките и петната само ги украсяват, но що се отнася до главния жрец, случилото се е за него направо противопоказно. И наистина, репутацията на Гундяев вече не може да бъде възстановена.

Какво означава това за РПЦ? Означава, че в скоро време, ако се съди по всичко, като се има предвид цъфтящото състояние на този бизнес и голямата покупателна способност на тези, които идват и плащат за магическите услуги, някъде в близка орбита ще се появят един или няколко космати харизматици. Които ще подходят към въпроса вече не от позициите на чистия и честен атеизъм, а ще бъдат толкова актьорски надарени, че ще се окажат способни да изобразяват вяра в дадени телевизионни шоу програми и пред широки народни маси. Те ще владеят добре попската терминология и, използвайки проблемите, които сега ще възникнат неизбежно в РПЦ заради поредицата от скандали, ще организират вероятно интересен разкол и ще отведат със себе си минимум една трета от жреците и една трета от паството заедно с неговите финансови възможности и покупателна способност. Затова казвам, че беше глупаво да се показва масата от покупатели – защото всички, които отдавна, жадно и с интерес са разглеждали приказния, освободен от данъци, бизнес на РПЦ за търговия с магични услуги и свещи, получиха възможност да преброят, нека кажем, съответния процент от купувачи. Което само разгорещи интереса им към този бизнес.

Предполагам, че точката за връщане назад е премината. Никой вече няма да се удържи и този гигантски нежизнеспособен концерн ще бъде разрязан на множество религиозни фирми и фирмички, които ще започнат да се бият помежду си за привилегии, антиквариат, необложен от данъци, и за единствената синя лампа, която ще им се полага (колата на патриарх Кирил е с полицейска синя лампа – бел. П. Н.). Разбира се, че този разкол ще унищожи напълно така нареченото монолитно тяло на църквата и ще ни избави от излишни посегателства на църковните дейци върху нашия светски живот и върху нашето свободомислие. Вероятно съпротивата срещу това положение е вече невъзможна. На мене, честно казано, ми е обидно, че същественият удар по невежеството ще бъде нанесен не от научните идеи на Жулиен Ламетри или на Пол Анри Холбах, а от някакви тъпи пазарни механизми. Но това ще стане непременно.

Урок 21. Отговори на въпросите на славянското интернет радио „Голоса Мидгарда“

В този раздел на „Уроци по атеизъм“ ще отговоря на въпросите на славянското интернет радио „Голоса Мидгарда“. Много сложни и много на брой въпроси, от които избрах най-форматните за обяснение в рамките на дадената книга.

Първият въпрос е доста естествен - странно е, че не го е задавал никой досега. Защо е бил изобщо необходим толкова масираният и истеричен мит за гонение на църквата в съветско време, макар че фактите и документите, с които разполагаме, свидетелстват, че всичко е било, меко казано, не така?

Отговорът е прост. Работата е в това, че времето, когато се ускори този мит, когато се разду и се доведе до почти вселенски мащаби, са 80-те и 90-те години на миналия век. Тогава църквата се стремеше към владичество в обществено-политическия живот и помнеше, че това владичество ѝ трябва, за да оцелее и да се запази по някакъв начин. Но стана ясно, че ще трябва да се носи отговорност за ситуацията по време на Втората световна война, когато огромен брой от енориите - около две хиляди, намиращи се в състава на така наречената Псковска мисия, преминават напълно и неразделно на страната на фашистите и фашизма, подкрепят германските войски и осъществяват и идеологическа, и, колкото и смешно да звучи, така наречената духовна подкрепа на тези, които се записват във власовската армия и в казашките подразделения, също воюващи в състава на СС частите и в други германски структури. Това било масово, безусловно предателство - когато пеели „многая лета“ за Хитлер, когато кожените есесовски генерали се посрещали с кръстни ходове, начело на които вървели монаси с хляб-сол и икони.

За да се обясни това предателство, трябваше да се създаде мит за някаква извънредно жестока обида, нанесена на поповете в ранното съветско време. Необходимо е да кажем, че болшевиките са били същински негодници, но са постъпвали доста неизобретателно, да не речем глупаво. Работата е в това, че било напълно възможно - и такива предложения е имало - да се потърси от църковните дейци наказателна отговорност заради откриване в мощехранителниците на откровени фалшификати. Известно е, че отварянето на мощите тогава, в периода 1917-1920 година, ставало в присъствието на духовенството, на западни кореспонденти и безбройни свидетели и всичко, което намирали вътре, явно не можело да се припише на болшевишките похвани и на напъните, да речем така, на ранната антирелигиозна пропаганда.

Това било истина. Заедно с мощите на Сава Сторожевский била открита кукла от памук, а заедно с мощите на Павел Обнорский - парчета дъски, стари монети, шише от помада „Брокар“, стружки и тухли. Заедно с мощите на Ефрем Новоторжский - череп с тухлен цвят, много памук и шест излишни кости. Или ето какво свидетелства например протоколът за отварянето на мощите на Сергий Родонежский: „Проядени от молци парцали, памук, полуразпаднали се човешки кости, много мъртви молци, пеперуди и личинки. В черепната кутия във восъчна хартия - русо-рижи коси със скорошен произход“. Всичко било документирано и даже заснето на кинолента.

А ние помним колко пари е натрупала с тези мощи Руската църква. И въпреки това, даже независимо че отварянето на мощите показало масова и непременна измама, наказателни дела за откровеното мошеничество не били повдигнати. С други думи, можем да кажема, че съветската власт е била и не особено изобретателна, и не много заинтересована, и не толкова кръвожадна. Отгоре на това така нареченото разпореждане на Ленин да се убиват поповете, както показаха скорошните експертизи, е абсолютен фалшификат.

Но, повтарям, трябваше да се подготви предварително оправдание за този, в общи линии, див факт, че църквата, която се позиционира като някаква патриотична организация, по време на Втората световна война безусловно, нещо повече, както се казва, с жар и въодушевление преминавала на страната на неприятеля на Съветския съюз там, където се появявала такава възможност.

Вторият чудесен въпрос засяга разгадаването на загадката за днешното влияние на църквата, когато виждаме, че доста голямо количество хора носят с желания своите банкноти от сто и хиляда рубли в замяна на магическите услуги, които им продават в храмовете. Мога да кажа, че тук работи факторът, който се нарича „сила на сценизма“. Сценизмът в случая се състои във въздействието върху хората с всичките атрибути като патосни бради, бижутерия, позлатени и посребрени одежди от брокат и други неща в същия дух.

Съветвам ви да направите следния очарователен мисловен експеримент. Решете се да гледате някое религиозно-пропагандно предаване с участието на Гундяев, Смирнов или който и да е от днешните пропагандисти на идеологията на Руската православна църква и мислено ги подстрижете късо, обръснете им патосните бради и ги преоблечете в потници или тениски. Патосният фон също може да се замени с нещо по-обикновено. И тогава веднага ще стане очевидна анекдотичността на това, което говорят. Ако експериментът ви се окаже успешен, гарантирам ви незабравими по веселост усещания.

И още един много разумен, безпрекословен и като че ли неудобен, но въпреки това много добър въпрос. Той засяга войниците на Суворов и Кутузов, които влизали в бой с имената на някакви православни богове или някакви светии и в общи линии показвали преданост пред образа на тези богове или светии. Разумен въпрос, но не напълно коректен. Защото когато говорим например за войниците на Кутузов, които в навечерието на Бородинската битка целували така наречената Смоленска икона на Божията майка, възниква въпросът: имали ли са избор тези войници какво да целуват? И с чие име на уста да влизат в бой? И бил ли е изборът на войниците свободен? Цялата история на репресивния апарат, знанието по какъв начин – с кръв, побоища, екзекуции и изтезания – се е насаждало и се е поддържало православието в продължение на седемстотин години, знанието, че най-малкото отклонение от държавната примитивна православна идеология незабавно се пресичало, наказвало и преследвало, ни позволяват да се съмняваме в искреността на чувствата, които би трябвало, според логиката на автора на въпроса, да изпитват войниците.

Може би, ако имаха свободен избор, те щяха да поискат да влизат в бой за Перун или Озирис, за Фрея, за Тор или изобщо за никого от боговете, а просто за себе си и за своите деца или за някаква патриотична идея. Но не трябва да забравяме за репресивната съставка, която пресичала всяка различна мисъл и която в продължение на седемстотин години не давала на хората изобщо да избират свой мироглед. За тях винаги решавал друг в какво ще вярват. И това решение от всички страни се ограждало с камшици, тояги, щикове, заплахи, каторга, вериги и други атрибути, да речем така, на Светата Рус. Изобщо не се знае какъв избор биха направили тези хора, ако имаха свободата да избират.

Аз мисля, че изборите биха били разнообразни и доста далечни от православните идеали, които се описват сега в евтините книжки. Въпросът е, че за това има потвърждение. Виждаме, че щом рухнала репресивната църковна система, църквите веднага изгубили енориашите си, православните идеали девалвирали и се обезценили и ако не била, да речем така, периодично появяващата се помощ от страна на държавата, то вероятно днес Православната църква като такава вече нямаше да съществува. Защото изборът е винаги свободен. И не само необходимостта от наказателните закони и постановки, за които вече говорих, но и средновековната реалност, предлагаща като факт огромно количество именно строго репресивни рамки за мирогледа на руския човек доказва, в общи линии, че изборът на православието не е бил доброволен.

Още един забележителен въпрос – за отношението ми към езичеството. В дадения случай към руското, славянското езичество.

Що се отнася да религиозната му съставка, не я разбирам. Като атеист не мога да я приема сериозно. Що се отнася до, да кажем, до историческата и нравствената съставка, тук вече имам мнение. Разбира се, може да се каже, че за разлика например от православието, езическият избор, направен в своето време, е бил свободен. Създаването на езическия пантеон не било натрапено, то не се крепяло на сурови и непрекъснати репресии. Освен това виждаме дълбоката вкорененост на славянската езическа религия, вкорененост, който поповете не успели да победят в продължение на много стотици години.

Аз вече съм казвал, че не е имало в Европа друг народ, който да е притежавал змеевици. Знаете ли какво е змеевик? Змеевикът е нещо като малка икона, която се носела на гърдите, и на едната ѝ страна имало езически славянски символ, а на другата бил изобразен персонаж от древноеврейския фолклор, иначе казано – символ на православието. Това било нещо като компромисна иконка и властите били принудени да се съгласяват с тази поразителна устойчивост на руското езичество, макар че не се поддържало от никакви усилия на държавния, пропагандния, наказателния или някакъв друг апарат. В този смисъл може да се каже, че да, наистина руското езичество е много по-свободен и чист избор, да речем така, в историческия смисъл на думата. За религиозната съставка, повтарям, не мога да кажа нищо, защото напълно и категорично не я разбирам.

Следващият прекрасен въпрос – за пълните семинарии и за това от какво се ръководят хората, които отиват там.

Някога, когато всичко беше много строго регламентирано и се намираше изцяло във владенията на Комитета за държавна сигурност, ситуацията беше донякъде по-разбираема. Но не трябва да забравяме с какво е привлекателна църквата. Тя е привлекателна преди всичко с това, че дава приют и възможност за много добра печалба на хора, които нямат абсолютно никакви способности. Защото от тях се иска само да обраснат с патосни бради, да се костюмират както трябва, да научат няколко заклинания – и това им позволява по нататък да живеят, в общи линии за завист на много руснаци, напълно безделнически и сит живот.

Трябва да помним, че не съм голословен, когато казвам, че основната маса от свещенослужителите, поповете – 99 % от всичките, са хора, лишени от каквито и да е дарби и образованост. Говоря като познавач на нещата и опирайки се в дадения случай на исторически факти. Да погледнем 1918-1920 година, когато църквата престанала да получава дотации от държавата и поповете били принудени да изоставят своите енории и да се разбягат по света, за да припечелват някакви пари за себе си и за своите семейства. И макар че напусналият своята енория поп, който се е отказал от религиозната си дейност, бил винаги в достатъчна степен мил за властите, виждаме, че в основни линии бившите попове се оказали способни само за професиите на кочияши, каруцари и разносвачи на вода. В някои случаи успявали да направят нелошата за тези времена кариера като търговци на керосин – въпреки че заради емиграцията и заради огромните човешки загуби необходимостта от кадри в младата Съветска република била по това време огромна и всички граждани поне с минимални способности се мобилизирали, призовавали се и намирали своето място в обществения живот. Въпреки това огромната маса от бивши духовници така и не била потърсена – именно по тази причина, че тези хора не били способни на никакъв труд, не притежавали никакви знания и никакви умения.

Затова говорим уверено, че тази професия не изисква практически нищо, а в замяна на това нищо предоставя и статут, и възможност да се показваш по телевизията, и възможност да се позиционираш като някакво интелектуално или притежаващо тайни знания същество. Но много простата основа на това явление ни е позната.

И последният въпрос, на който ще отговоря, е въпросът за природата на атеизма и за моето отношение към атеизма.

Атеизмът е забележително нещо. За мене това е просто синоним на свободата и синоним на правото да мисля така, както искам. И, естествено, атеизмът ме натоварва с много големи и сериозни задължения, много по-големи от тези на религията. Защото, ако искам свобода за себе си, съм длъжен да призная правото на тази свобода за всички останали – сред което и правото да изповядват това, което аз смятам за глупост, абсурд и диващина. Да изповядва и да има възможността да реализира религиозните си култове, да има възможността да носи на главата си тенджера с всякакъв цвят или да яде месото на своя бог в съпровод на колективно пеене – това е свободен избор на всеки. В този смисъл атеизмът е уязвим и той няма нищо общо с онзи атеизъм, който се демонстрирал от „Съюза на войнстващите безбожници“ (обществена организация в Съветския съюз от 1925 до 1947 година – бел. П. Н.), защото е атеизъм на интелекта, атеизъм на свободата.

Урок 22. Отговори на въпросите на нелегален атеистичен кръжок

В този раздел ще се постарая да отговоря на крайно любопитните въпроси, които ми бяха предложени, колкото и парадоксално да звучи, от нелегален атеистичен кръжок в едно санктпетербургско висше учебно заведение. Там нещата наистина достигат до маразъм, при това до такъв маразъм, че в библиотеките е забранено да се дават книгите на Ярослав Голованов, Лео Таксил, Ламетри и съчиненията на Жан-Жак Русо. И ето че най-интелектуалните, най-самостоятелните и най-разумните студенти започнали да се обединяват в някакви атистични кръжоци, от които дойдоха въпросите. Трябва да кажа, че тези въпроси наистина се отличават с известно познаване на предмета и с определен вид острота.

Първият въпрос може би трябва да наречем попско-полов. Не бих препоръчал тази глава да се чете от малки деца, а още по-добре и от дами, а още по-добре и от мъже, защото темата е такава. Но въпросът е поставен доста любопитно и трябва да получи отговор. И така, защо, по-специално, Руската православна църква изпитва такава патологична страст да се пъха в леглата на хората или в разни срамни места, да се държи колкото се може по-близо до гениталиите, да раздува постоянно тези въпроси, да акцентира върху хомосексуализма, лесбийството, абортите и така нататък?

Трябва да помним, че това не е днешно явление и този интерес на Руската православна църква се е зародил не сега, съвременността няма тук нищо общо. Това е дълбока, отгледана и, бих казал, съществена традиция на православието: постоянен контрол на половата сфера.

Това започнало много отдавна. Защо можем да го твърдим уверено? Защото имаме така наречените епитимийници, от думата „епитимия“ – манастирски ред за изповядване. При това, разбира се, те са били съставяни от хора, които са знаели великолепно, както се казва, фактологията, иначе казано – живота в манастира и това какво именно трябва да съдържа изповедта. Знаели са какво да питат, кое е най-типичното, най-острото и най-значимото в манастирския – и не само в манастирския – живот. Трябва да кажа, че цялата родна литература по въпроса - а това са и забележителните изследвания на Ева Левина „Сексът и обществото в света на православните славяни“, и изследванията на Евгений Мороз „Сексът и любовта в света на руското Средновековие“, да не говорим за различните първоизточници – ни показва, че църквата наистина се е интересувала винаги патологично от тази тема и тази тема е била една от основните.

Защо казвам, че това не е много прилично да се чете от деца? Защото най-традиционните въпроси, които попът задавал на изповядващата се например монахиня, звучали така: „Ни си ли държала някого за срамното място?“ А въпросите към мирянина били такива: „А не си ли бъркал в жена с ръка, крак или нещо друго? Езика си на жена не си ли давал? За циците жена не си ли хващал?“ И така нататък в същия дух. Честно казано, на мене самия ми е много трудно да прочета това, без да се изчервя.

Трябва да кажем, че при този ред на изповядване църквата достигала до някакъв сексуален фантасмагоризъм. Как мислите, кой е най-страшният грях от гледна точка на православния поп, който изповядва? Вероятно ще се удивите, но за мъжеложство трябва четири години „да се яде сухо“, което означава постене; за скотоложство – една година; за блудстване с монахини – две години, но най-страшният грях бил този: „Всяка жена, която възсяда мъжа си, да се кае шест години и поклони дванадесет сутрин и дванадесет вечерта да прави и да се комка“ (последната дума също означава пост). Иначе казано – по съвършено необяснима причина позата, при която жената се намира отгоре, довеждала духовенството до ярост и се смятала за най-лошия грях.

С други думи, можем да видим много здрав, много силен интерес към сексуалната сфера. И традицията се проследява далече назад. Можем да погледнем в един епитимийник от XVIII век за какво е трябвало да се изповядват иноците и монахините: „За грехове всякакви блудоскотски, и содомистки, и за кръвосмешение, и за ръкоблюдие, и за други любодеяния и прелюбодеяния, и за всякакво блудодеяние – естествено и неестествено. И с жени, и с девици, и с отроци, и с иноци, и със свещеноиноци, и даже с добитък и птици. Това е традиционен манастирски изповеден ред.

Интересен момент е, че се налагала например изповед и за случаите на онанизъм. При това и за случаи на онанизъм, станали по време на църковна служба. В църквата по време на пеене и четене божествено и на манастирската трапеза държал ли си се с ръка за срамните части и изтичане направил ли си?. Именно това имам предвид, когато казвам, че преди да целунете ръката на попа, трябва да си помислите какво е правил с нея преди десет минути.

Сега тази болезнена насоченост към сексуалната страна на живота се реализира с пълна сила. Църквата започва да демонстрира всичко това, с което е богата. И патологичното желание да определя дължината на полите и да решава въпросите за допустимостта или недопустимостта на абортите не е от днес. При това ние знаем, че разюздаността на духовенствата винаги е превъзхождала мирската разюзданост. Това е еднакво вярно както за руските попове, чиито нрави описва прекрасно Ефим Фьодорович Грекулов, така и за католиците и протестантите. Жак дьо Кофен без всякакви задни мисли, а просто като медицински случай описва абатите, които идват в Париж и там веднага „се наяждат с бонбони, в които има така наречената испанска муха“. Испанската муха, ще поясня, е много силно въздействащ афродизиак. Още един цитат: Абатът беше обхванат от страшен пристъп на сатириаза… Завърши с това, че след няколко седмици почина от гангрена на половия си член. Този стил на поведение на духовенството е съвсем еднакъв и там, и тук. И съответно лицемерието е нараснало заедно с разюздаността.

Вторият въпрос звучи така: струва ли си да се задълбочаваме в богослужебните текстове и да се опитваме да разберем техния смисъл?

Аз мисля, че това не трябва да се прави. Мисля, че за тези, които са направили своя избор в полза на свободомислието, в полза за разума, в полза на науката и на честното разбиране на този свят, е по-добре да не се задълбочават. Защото никаква принципна разлика, както вече сме казвали, между това вярване и всяка друга религия, включително и култа вуду, не съществува. Освен това трябва да разберем: каквото и да говори попът, за каквото и да говори, всичките му думи от неразбираемия църковнославянски език се превеждат по един и същи начин: дай сто рубли. Или дай хиляда рубли. Трябва да разберем, че цялата фразеология не е нещо повече от стока, с която търгуват църковните дейци и която им носи много добри доходи.

Следващият въпрос ни връща към тема от предишния урок – темата за мощите. Той засяга по-специално това, че по време на отварянето на мощите на Сергий Радонежский през 1919 година в Троице-Сергиевата лавра имало даже някакви вълнения, имало опити на вярващите да попречат на процедурата. В действителност такива опити не е имало, защото болшевиките въвели на територията на манастира курсанти. Но когато в двора влязла кола с осветителни прибори – защото се предвиждало да се правят киноснимки, - вярващите решили, че болшевиките са докарали някакви фантастични оръдия, с които ще горят мощите или самите вярващи, и се опитали да препречат пътя на автомобила.

Но защо заговорихме за мощите? Защото, за съжаление, всичко, което можем да придобием от този въпрос, е простото и много ясно разбиране, че не трябва да се вярва на нито една дума, просто на нито една дума на църковните работници. И, между другото, историята с мощите на Сергий Родонежский е прекрасно доказателство за това. Известно е, че архимандрит Кронид и йеромонах Йона, които трябвало да извършат непосредствено отварянето, плашели червеноармейците и членовете на комисията. И архимандрит Кронид, който бил по това време наместник на лаврата, се биел в гърдите и викал, че съвсем неотдавна е разопаковал мощите и краката на Сергий Родонежский били като на жив човек. Но вие всички знаете прекрасно, че когато мощите били най-сетне отворени, там нямали нищо освен непълен разпаднал се скелет и някакви неразбираеми, явно скоро сложени неща.

Това за пореден път потвърждава – както, между другото, и при всичките други случаи с отваряне на мощи, - че след като виждаме подобна доказана, явна лъжа по този въпрос, най-вероятно поповете ни лъжат и по всички останали засягани от тях теми.

Връщайки се към отварянето на мощите, ще отбележа, че сред шестдесетте и три мощехранителници наистина открили няколко тела, които били подложени на частична мумификация. Но това изобщо не е рядкост, ако мъртво тяло се окаже на място с определени климатични показатели – достатъчно сухо и достатъчно топло. Помня добре моята „секундова“ младост (става въпрос за телевизионното предаване на Невзоров „600 секунди“ – бел. П. Н.). Когато ходехме да снимаме криминални хроники, често на покривите, в мазетата и върху отоплителните тръби можеше да бъдат открити лежащи там от няколко години трупове на бездомници, напили се с някакъв боклук и напълно мумифицирани. Теоретично те също биха могли да бъдат представени за мощи.

Между другото, когато болшевиките иззели някога мощите на светците и ги поставили в един от музеите, до тях за сравнение положили примерно такъв вид останки на асоциални типове от тогава, които не са успели да изгният в топлите московски мазета, а са се мумифицирали. По-късно, когато всичко това се предавало обратно на църквата, настъпило объркване. Така че сега може би в някоя от така наречените мощехранителници се намира тялото на някой свят и праведен бродяга или безпризорник.

Урок 23. За защитата от християнските ценности

Дойде време да поговорим за християнските ценности. Днес виждаме с каква страст се опитват да ни извадят от дясното поле на Библията – свещената книга за християните, да я лишат от всякаква експертиза за екстремизъм, за пропаганда на омраза, за пропаганда на убийства, за религиозна и расова нетърпимост. Заедно с това трябва да знаем, че тази книга е за вярващите фундамент, главен учител, тя полага основите на техния мироглед и наистина да бъде извадена от човешкото ежедневие сигурно ще бъде крайно болезнено. Същевременно ни обясняват през цялото време, че Библията учи на доброта, търпимост, снизходителност и нежност между хората. Но при една проверка всичко това се оказва лъжа. Някога обещах да организирам малки библейски четения. Сега, във връзка с днешната възбуда по повод на Библията, имаме всички основания да направим това. Нека да видим на какво в действителност учи Библията, какви основи полага тя във вярващия човек.

Да се обърнем към Стария завет – към Книга Числа.

Трябва да помним, че главно действащо лице в Книга Числа е Мойсей – един от най-великите християнски светци и подвижници, основатели и първооснователи. Не случайно неговите думи се смятат за транслация на божията воля и трябва да се възприемат изключително като еталон, като образец, като фундамент на морала, за който обичат да говорят християните. Нека се поинтересуваме какво предлага Мойсей.

След един от походите на израилската войска в земята на мадиамските царе юдеите довеждат при Мойсей тълпа пленници. Ето каква пише в глава 31: „…и взеха цялата плячка, която бяха заграбили – хора и добитък. След това представиха пленените и заграбената плячка пред Мойсей, пред свещеника Елеазар… Мойсей, свещеникът Елеазар и всички предводители на обществото излязоха да ги посрещнат вън от стана. Тогава Мойсей се разгневи на военачалниците, хилядниците и стотниците, които се бяха върнали от военния поход“.

Знаете ли какво попитал Мойсей, когато видял тълпата пленници? „Защо оставихте всички жени?... …убийте сега всички деца от мъжки пол, убийте всяка жена, познала мъж в леглото му. А всички момичета, които не са познали мъж в леглото му, оставете живи за себе си“. Да не видим тук пряка пропаганда на педофилия е доста трудно при цялото ни желание. Но може би това е едно-единствено място?

Нека погледнем не по-малко свещената и популярна книга от Стария завет – така наречената Книга Изход.

Ето какво предава бог посредством Мойсей: “ Той им нареди: „Така говори Господ, Бог Израилев: Всеки да препаше своя меч на бедрата си! Минете навсякъде през лагера от врата до врата и всеки да убива брата си, всеки приятеля си, всеки сънародника си“.

Това трябвало да се направи като отмъщение за колебания по религиозни въпроси. Което също е фундамент. Призивите за убийства, призивите за омраза, призивите за нетърпимост по отношение на най-малкия религиозен въпрос са на всяка страница. Но как предпочитат да убиват библейските герои? Какъв начин именно е най-изгоден за техния бог? Това се вижда добре при пророк Давид, който пленил жителите на град Рава: „Народа, който беше вътре, изведе и го положи под триони, под железни уреди за вършитба, под железни брадви и ги хвърли в пещите за печене на тухли. Така постъпи с всички амонитски градове. След това Давид се завърна с цялата си войска в Йерусалим“. Подобни фрагменти са прекалено много. Ето книгата на пророк Езекиил: „Старец, младеж, девойка, деца и жени предайте на унищожение… И те започнаха от стареите, които бяха пред храма. Тогава им каза: „Осквернете храма и изпълнете дворовете с убити. Излезте!“ Така те излязоха и поразиха целия град“.

Това е пак същият фундамент, същата основа на християнството, при която омразата по религиозен признак е най-висока добродетел и строго култивирано качество. По отношение на тази основа и действията на инквизицията, и действията на Руската църква за унищожаване на старообрядците, молоканите и атеистите или на каквито и да е други инакомислещи приличат на самодейност. Ясно е, че това не е нещо измислено, не е белег на порочността на конкретни хора, а следване на вероучението. И тази свирепост, тази пропаганда на омраза, на религиозна нетърпимост, пропаганда за убиване по религиозен признак се среща в Библията навсякъде. Повярвайте, това, което цитирах тук, е нищожна част. На всяка страница има призиви да се унищожават чужди храмове, да се събарят чужди изваяния, да се изсичат чужди свещени горички. Да, разбира се, тук религията е издигната до абсолют и заради този абсолют трябва да се принесе в жертва всичко.

От това става ясно, че християнството не може да бъде друго. Че пак ви лъжат, когато ви разказват, че бог е любов, бог е търпимост, бог е милосърдие. Вземете Библията, тя сега е широко разпространена на пазара, и се убедете, че всичките цитирани от мене примера не са моя фантазия.

В общи линии най-много потиска лъжата на всяка крачка. Не много отдавна лауреатът на наградата „Сребърен галош“ (антинаграда на московското радио „Сребърен дъжд“ за най-съмнителни постижения в шоу бизнеса – бел. П. Н.) Владимир Гундяев (патриарх Кирил – бел. П. Н.) много проникновено, в духа на добър актьор от старата школа на Каратигин, обясняваше, че Руската църква никога не е използвала насилие по духовни въпроси, никога не е имало насилствени кръщения и насилствено покръстване. Но материалите от забележителното изследване на Карлхайнц Дешнер „Криминална история на християнството“ ни показват с каква степен на страстта си християните винаги са разпространявали своята вяра именно с насилие, с огън и меч, с мъчения и убийства.

Впрочем, Дешнер се позовава в основни линии на няколко отдалечени във времето примери. Нека отворим академичното изследване на Пол Верт „Очерци върху историята на религиозното разнообразие на Руската империя“ и да видим какво е очаквало народите на царска Русия, които поради своята малочисленост и беззащитност пред наказателната машина на официалната духовност са били принудени да поемат върху себе си ударите на тази духовност и на тези идеали. Верт цитира например напълно конкретен случай, един от многото стотици, за насилственото покръстване на марийците, като за документална основа са му послужили жалбите на тези хора.

Първата жалба започва със заявление за това, че в селото, наречено Вереск алмаш, дошъл за разправа окръжният началник. Няколко семейства се съгласили да се покръстят под заплаха за рекрут (принудително вземане в армията – бел. П. Н.) или изселване, но останалите отказали да сменят вярата си. Тогава, по думите на жалващите се, хората на Блударов – окръжния началник – започнали да бият жестоко и да изтезават старшите на семействата, така че едни от авторите на жалбата бил кръстен в безчувствено състояние, припаднал от побоите. Така били кръстени почти петстотин души в един купел, при което хората даже не събличали дрехите си. Освен това част от марийците били затворени под стража в къщите и баните си без храна, където седели по две-три денонощия, докато не се съгласят да се покръстят.

В своите показания до временния губернатор Македонский марийците описали как ги биели с ръце, с камшици, с тояги, как ги тъпчели с крака до припадък и как ги държали в букаи и окови. С една дума, жалващите се подчертавали изключителната жестокост на областното началство. И своя страх описали, обяснявайки, че нямало какво друго да правят, освен да приемат кръщенето.

Пак лъжа. Лъжа за Библията, лъжа дреболии като скъпите часовници и вилите, лъжа за някаква благодат, лицемерна лъжа за духовността, за нежността и за акуратността към чувствата на другите хора. В действителност няма нищо подобно. Виждаме свирепо сектантско мислене, което засега само показва своя нрав, което засега не е пуснато на свобода изцяло и окончателно. А какво може да направи то, когато получи свобода, когато получи всичките преференции и възможности да се разпорежда с човешките съдби, виждаме много добре от тези примери, които посочих тук.

Урок 24. За сиянието на „Сребърния галош“

Ще поговорим за галошите. По-специално за сребърните галоши и за техния непоносим и крайно многозначителен блясък.

Неотдавна връчването на извънредно престижната награда „Сребърен галош“ (антинаграда на московското радио „Сребърен дъжд“ за най-съмнителни постижения в шоу бизнеса – бел. П. Н.) на Владимир Гундяев, повече известен под сценичния псевдоним Кирил, постави много неща по местата им и позволи, вероятно случайно, но едновременно с това много точно и много ясно да се означи съвременната роля на църквата като подразделение на шоу бизнеса. И наистина – макар това да не е така патетично, както биха искали поклонниците и привърженици на църквата – днешното ѝ място се намира именно в тази сфера. Едни хора се преобличат, пеят, събират пари, работят малко в областта на разговорния жанр като четци-декламатори, работят малко като илюзионисти-фокусници на юнашко доверие – тук, наистина, вариантът е малко по-друг: виждаме уж правеното на фокуса, не виждаме никога резултата, но сме длъжни да предполагаме, че резултат има. Иначе казано – това наистина е някакъв шоу бизнес и „Сребърният галош“ в този смисъл е абсолютно заслужена, и - бих казал – много мъдра награда, която позволява да се постави точка на много дългите и страстни религиозно-философски търсения и различните патетични и сложни опити да се определи мястото на църквата в обществото.

Но нека погледнем от малко по-друга страна. Ние виждаме, че даже идеологическото осигуряване, въпреки всичките фантасмагории, въпреки всичките свинщини и зверства, въпреки непристойната история на тази организация, не отива по-далече от областта на шоу бизнеса. Църквата например вади постоянно от своите сандъци разнообразни аргумент, опитвайки се да ни убеди, че някога в древността именно благодарение на нея са били постигнати необикновени висоти в сферата на културата и изкуствата. И дава по-специално пример с Андрей Рубльов.

Но като използва името на Андрей Рубльов, Руската православна църква си служи с малка хитрост. В случая тя залага на абсолютната сивота и невежество на аудиторията, която няма и понятие от това, че никога през живота си Андрей Рубльов не е нарисувал нито една икона. Андрей Рубльов, като всички останали иконописци в Русия, е използвал изключително шаблони, така наречените прориси – наричат ги още иконописни лицеви оригинали, - при които всичко е регламентирано до последната извивка. И нито един иконописец със здрав разум не можел да добави нито гънка на облеклото, нито точка в окото, нито да смени позата, нито да измени движението на пръстите, нито да промени антуража или интериора. Всичко било изключително строго.

Освен това как се създавала една икона? На дъска, покрита с левкас – слой от гипс и лепило, - се слагал книжен шаблон, а след това иконописецът бодял с игла шаблона, оставяйки дупчици по левкаса. После се вземала торбичка с въглищен прах и въглищният прах се насипвал в дупчиците, така че вече непосредствено на дъската – на бъдещата икона – се образувал контур на това, което трябвало да бъде изобразено. Контурът е много строг и много ясен. След това на иконописеца му предстояло да оцвети изображението и нищо повече.

В зависимост от неговата дизайнерска дарба той можел да оцветява по-лошо, можел да оцветява по-добре, можел да оцветява повече или по-малко прилежно. Но в действителност на никого никога не се позволявало да рисува нищо, защото нямало никакви изобразителни школи, никакви живописни школи, нямало изобщо нищо. И когато се умиляваме пред иконописта, трябва в общи линии да си даваме сметка, че говорим за крайно примитивно плоско изображение, за най-началния етап от развитието на едно декоративно изобразително изкуство, което замръзнало точно в тази своя точка.

Можем да му приписваме какъвто си искаме мистичен смисъл. Но, уви, трябва да се съгласим, че това е именно първоначално, първобитно състояние, което по-късно в Европа било развито и предложило удивителни по своята сила образци на живописта, графиката и т. н., а иконописта така и си останала на равнището на едно доста примитивно декоративно приложно изкуство. Защо казвам „декоративно приложно“? Защото смисълът на изкуството е в неговата неповторимост, в неговата абсолютна уникалност и индивидуалност. Това определение можем да намерим поне в Голямата съветска енциклопедия. А в случая е трябвало да се следва точно шаблона.

В това, общо казано, имало определен смисъл, защото Русия била огромна страна с много голям по това време брой иконописци. Да се каже, че всичките винаги са били трезви, е доста трудно, затова ако задачата да се изобрази един или друг светец, се оставела на милостта на някой архангелоградски или вятски иконописец, той би рисувал в съответствие със своите представи за прекрасното. Естествено, такава икона никога нямало да бъде допусната за църковна употреба. Затова разговорът за Андрей Рубльов като за художник е всъщност огромно и неграмотно преувеличение.

Но тези преувеличения, тези смешни измислици, насочени към крайната сивота на аудиторията, са буквално навсякъде. Не един път вече съм говорил за Пьотр и Феврония Муромски (руски православни светци – бел. П. Н.) и за това, че тази двойка неизвестно защо е превърната в Русия в символ на любовта, семейството и верността. Тук е трудно да се говори сериозно, защото отново се залага на дивата сивота, на това, че никой никога няма да прочете, макар и формално, даже църковното житие, да не говорим за някакви по-основателни източници. Сега например държа в ръцете си една книга от 1979 година, издадена от издателство „Наука“ – това е академичното издание „Повестите за Пьотр и Феврония“ под редакцията на академик Александр Михайлович Панченко и в него има и прилукската, и причудската и муромската версия, които се смятат за най-пълни. Нека си спомним за какво става дума в разказа за Пьотр и Феврония.

Става въпрос, че девицата заставя княза да се ожени за него с груб шантаж. При това шантажът се гради върху най-болезненото, най-страшното: Пьотр, поразен по всяка вероятност или от много тежък дерматит, или от екзема, отива при нея в гората. Девицата е от простолюдието, тя се занимава с магьосничество, тя е лекаршчица (лечителка – бел. П. Н.), както казвали по това време. Пьотр я моли да го излекува. Феврония го лекува, само че поставя условие: ще те излекувам, но ще ме вземеш за жена. Пьотр се съгласява и обещава да го направи. Феврония, която не е глупава девойка, явно разбира, че могат да я измамят и затова, лекувайки струпеите, „оставила един струпей ненамазан“. Иначе казано – оставя една язва, както се казва, за развъждане.

Планът ѝ се оправдава. Пьотр, естествено, отказва след лечението да се ожени, тръгва си, но не успява да стигне до своя Муром, когато „от този струпей започнали да се образуват струпеи по цялото му тяло […] и бил той покрит с много струпеи и язви като преди“. Той се връща отново при Феврония и тя отново му поставя условие: или ме вземаш за жена, или няма да те лекувам. Той се съгласява, разбирайки, че няма друг изход. И наистина, след второто си излекуване, опасявайки се вероятно, че някъде е останало още нещо неизлекувано и трети път вече няма да има, се жени за нея. С други думи – за никаква любов, за никакви чувства, за никакви отношения не може да става дума – чист шантаж, чиято жертва е Пьотр, а обект на шантажа са неговото здраве и неговият живот. Така Феврония подобрява рязко своето социално и материално положение.

В продължение на известно време двойката живее в Муром, след това се развежда. При това, ако се съди по всичко, съпрузите са били и бездетни, защото нито причудската редакция, нито муромската редакция дава някакви сведения за деца. А защо се развеждат? Защото двамата решават да се подстрижат за монаси: и Пьотр става монах, и Феврония става монахиня. Трябва да помним, че монашеството е пълен отказ не само от собственото светско име, не само от светските навици, не само от даваните определени обети, но е и задължително пълно прекратяване на всичко, което е свързано с личния, семейния живот, а по-специално означава и задължителен развод.

И така, бездетната, събрала се в резултат от шантаж двойка се развежда, а след това настъпва някакъв митологичен цирк, защото Пьотр се кани да умре – вероятно от старост или поради някаква болест – и постоянно праща при Феврония вестоносци, за да я изнуди да умре в един ден с него. След настоятелни увещания Феврония също умира и двамата, вече напълно чужди един на друг, разделени от монашеските обети и развода, са погребани на различни места и, естествено, в различни ковчези – защото светлата мисъл да бъдат сложени в един ковчег монах и монахиня не е хрумнала все още на никого дори и в наше време. А на сутринта след погребението муромчаните внезапно откриват монаха и монахинята в един ковчег, съвсем на друго място. По какъв начин са се събрали, за да легнат в един ковчег, и историята мълчи, и житието мълчи. И така ставало няколко пъти.

С други думи – в руски символ на любовта, семейството и верността се превръща тази бездетна, разведена, събрала се със шантаж двойка, която след смъртта си неизвестно защо се оказва в един ковчег. Нищо по-дивашко не можем да си представим. Отново се разчитан а сивотата.

Същото разчитане на сивотата, между другото, виждаме в един аргумент, който много често се употребява от православните. Имам предвид постоянното изтъкване на хирурга Валентин Феликсович Войно-Ясенецкий, лауреат на Сталинска награда, който я получава за определени, наистина интересни и сериозни постижения в областта на гнойната хирургия и който при това е бил свещеник, известен под името епископ Лука. Но този пример отново не доказва нищо, защото виждаме много блестящи хирурзи, които са дали много повече на медицината. Това са Гавриил Абрамович Илизаров, Николай Василевич Склифосовский, Николай Михайлович Амосов, Сергей Сергеевич Юдин, а и множество други, които не само не са били епископи, но и не са били вярващи. Трябва да кажем, че в историята с Войно-Ясенецкий неговата религиозност се оказала „пушка, която виси на стената“ и която все пак накрая гръмнала. С времето Валентин Феликсович навлязъл в напълно, бих казал, анекдотична и антинаучна област, създавайки теорията за кардиоцентризма, според която сърцето е център на нервната система. Нищо по-абсурдно не може да се предположи, но заедно с това разбираме, че пушката е трябвало да гръмне. Той вероятно е бил симпатичен човек и доста добър хирург, но примерът с него отново не доказва нищо.

Като още едно доказателство ни посочват, че само много висока, силна и значителна идеология е способна да създаде мъченици. И тук също се разчита на невежеството и на сивотата. Няма да засягаме въпроса за ранното християнско мъченичество – там има толкова изказани лъжи, толкова предложени абсолютно митологични конструкции, че не трябва да им вярваме. Същото се отнася и за целия средновековен материал, и, между другото, за материалите от времето на така наречените репресии. Но въпросът не е в това. Да предположим, че някакви мъченици наистина са съществували и наистина са давали живота си за своите убеждения. Според мене актът на мъченичество е един от най-извратените видове договор, когато човек дава живота си за някакви невероятни блага на оня свят, в съществуването на които го е убедила неговата религиозна среда, но да предположим, че тези факти на мъченичество наистина са се случвали някога. И доказват ли те нещо?

Едва ли на някого ще му хрумне да смята Ким Чен Ир или Ким Ир Сен за възвишени персонажи, които са достойни да влязат в историята на човечеството като лидери, герои, пророци или нещо в същия дух. Въпреки това нека си спомним случая, за който писа пресата преди няколко години: в провинция Южен Хамгьон тринадесетгодишната ученичка Хан Хен Ген загинала, спасявайки портретите на Ким Чен Ир и Ким Ир Сен по време на наводнение. Тя останала сама в училището и можела да се спаси, но тогава портретите на вождовете щели да се намокрят и да станат негодни. И тринадесетгодишната ученичка стояла до край, вдигнала портретите над главата си, като не се решила да плува, за да не се повредят.

Разбира се, в севернокорейския политически пантеон тя е канонизирана, на нейното име е наречено едно училище. Но това е много добър пример, че всяка свирепа, тоталитарна идеология възпитава зомбита, които са готови за своята идеологизираност да платят каквато и да е цена.

Урок 25. Абортите и тайните знания на поповете

И така, да поговорим за абортите. Днес можем да наблюдаваме задълбочаваща се истерия около тази обикновена житейска реалия, която е била, е и вероятно ще бъде един от най-важните белези за свободата на човека по въпросите да решава както своята съдба, така и съдбата на производните на своя организъм. Правото на това решение се отнася може би към фундаменталните свободи на човека. Това е много важно да се знае и да се помни.

Също така е важно да се знае и да се помни, че по този въпрос науката е казала отдавна своята дума, определяйки, при това с голям запас под линия, безопасните за организма на жената срокове за прекратяване на бременността, а също така мястото и статута на ембриона. Най-известните ембриолози, включително Карл Максимович Баер, Вилхелм Хис, Вилхелм Роу, Ханс Шпеман и Жак Коен, са единни в своето мнение, че не виждат никакъв проблем в аборта. Фактическите материали от всички открития, удостоени с Нобелова награда, като се започне от 1901 година, когато наградата е основана, не съдържат никакви указания за особени свойства на човешкия ембрион, които да го отличават от ембрионите на всички останали млекопитаещи. Трябва да помним, че истерията във връзка с абортите има единствено религиозни причини и корени. Нещо повече, тази истерия няма никакви аргументи освен тези, които са част или от религиозния фолклор, или от така наречените предания – също религиозни. Нещата с вторите са много забавни.

Ще напомня, че антиабортната истерия е започнала от Шестия вселенски събор и от редица папски енциклики по този повод. Автори на тази истерия били монаси, които в съответствие с техните обети не би трябвало да знаят даже колко точно гърди имат жените, да не говорим за това, че нищо не са можели, не са били длъжни и не са имали право да разбират нито от особеностите на строежа на матката, нито от особеностите на ембриологията. Въпреки това истерията за прекъсването на бременността станала факт.

Между другото, това изобщо не е удивително. Както знаем, всички религии се навират много страстно във физиологията. При това с особена упоритост се пъхат в това място, което се нарича на латински nima pudenda, иначе казано – непосредствено в срамната цепка, и придават огромно значение на сексуалния контекст на всичко това. Няма да напомням за особената ярост, която предизвиква у православието позата „жената отгоре“, но ще напомня, че някои вярвания изискват категорично циркумцизия – отрязване на част от пениса на мъжа или на момчето. Някои също толкова страстно искат инфибулация – зашиване в младенческа възраст на големите полови устни на момичетата, като се оставя само малък отвор. Трети настояват да се изрязва клитора, някои забраняват преливането на кръв, някои забраняват пресаждането на органи, да се правят аборти и така нататък. Религиите са много и всяка си има, както се казва, свои изисквания.

На теория тук няма никакви проблеми. Никой не пречи на вярващите да постъпват според своите вярвания: могат да се циркумцизират, могат да се инфибулират, могат да си зашиват свирка в аналното отверстие. Въпрос на вкус, лична работа. Но в последно време поклонниците на свръхестествени същества се опитват да натрапват совите възгледи за физиологията и на тези милиони хоро, които или не ги възприемат, или ги смятат за диващина. Вътрешните правила на своята секта или на своята конфесия поклонниците на свръхестествени същества се опитват да направят общозадължителни за цялото общество. В Русия повод за религиозна истерия отново станаха абортите. По този въпрос, както вече отбелязах, академичната наука отдовно е казала своята дума, но църквата държи на своето мнение и смята прекъсването на бременността за недопустимо в който и да е момент.

Може би църквата има някакво особено тайно знание? Може би знае някакви тайни за онтогенезата и за мирозданието!

Но нека не се докосваме до “строго специфичните“ знания на църковните дейци. Известно е, че например не може да се намери религия, в която убитият или умрелият бог да не възкръсва и да не се възнася. Как именно се е осъществявало това възнесение: с вертикално излитане или все пак е било необходимо някакво засилване? Това изобщо не е наша работа, с такива въпроси трябва дас е занимава теологията. Ние изобщо не можем да потвърдим или да опровергаем тези твърдения, те са и непроверяеми, и напълно недоказуеми. Нека с проверяеми и доказуеми факти да опровергаем накратко способността на църквата да получи достоверна информация изобщо за каквото и да е съществено, важно и значително нещо. Може би свръхестествените същества, които управляват съзнанието на вярващите, са им разкрили и са им съобщили някакви непознати за нас тайни на природата?

Да погледнем може ли поне някои знания и убеждения на църквата да се възприемат сериозно. Ще постъпим строго, но пределно доброжелателно. Да вземем например геологията. Тази наука е била атакувана от християните от момента на своята поява. Най-значителните произведения, основаващи се на класическата теология и на традициите на светите бащи, са „Свещена история на Земята“ от Томас Бърнет, „Естествена история на Земята“ от Джон Уърд и „Произход на човешкия род“ он Матю Хел.

Там всичко е доста забавно. Според възгледите на теолозите всички изкопаеми останки на огромни същества се обясняват например така – цитирам: „Продукт на маслена материя, започваща да се мести под въздействието на горещината или на бурното движение на земните изпарения“. Томас Бърнет, известен, между другото, теолог, в своята „Свещена история на Земята“ обосновава библейската версия за мирозданието и потопа. Според Бърнет Земята е била първоначално идеално гладка и подобна на яйце, нещо повече – била изпълнена с течност. Набраздило я едва грехопадението на човека.

Професорът от Кеймбриджкия университет, също теолог, Уилям Уитсън в капиталното си произведение „Нова теория за Земята от момента на нейното сътворение“ обяснява появата на всички земни релефи с комета, която отворила намиращи се много надълбоко фонтани. Професорът от същия Кеймбриджки университет Джон Уърд в „Естествена история на Земята“ развива теорията за произхода на различните изкопаеми останки от времето на Ноевия потоп. Любопитно е, че различни случайно открити фосили – независимо дали са останки от дицинодонти, паразавролофуси или мегалозаври – винаги са били сочени от църквата като доказателство за съществуването на библейските исполини. Тези исполини, които според Книга Битие и Книга Числа от Библията са населявали земята паралелно с хората по времето на Мойсей и Ной.

Разбира се, тогава никой не правел специални разкопки, но много често ерозиите, свлачищата и сриването на отвесните брегове на реките са разкривали гигантски загадъчни кости и тези кости се окачали в църквите именно като кости на исполини, загинали при потопа. Трябва да отбележим, че палеонтологичните находки се възприемали по горепосочения начин не от някакви случайни любители или от отделни попове, а от най-известни и авторитетни професори по богословие – Тарубий, Инкриз, Мадзер и Шайцхер. Шайцхер се прославил с това, че през 1726 година открил в едно свлачище много големи кости и тържествено ги провъзгласил за останки от допотопен човек. Костите се запазили до края на XIX век, когато науката ги идентифицирала вече като принадлежащи на мегалозавър.

Същият например конфуз се среща и при религиозната датировка на възрастта на Земята. Знакова фигура по този въпрос е теологът Джон Лайтфут. Той превръща в теологична догма предположението, че Земята е сътворена на 23 октомври 4004 година преди новата ера в четири часа сутринта. Но Лайтфут не е измислил нищо. Той се позовавал на собствени изчисления, на хронологията на библейските събития, на произведението на епископ Ъшър „Летописите на Стария и Новия Завет“, а също така вероятно и на произведението на Винсент от Бове „Огледало на историята“. Той първи определя, че Земята е на четири хиляди години. Впрочем, тон по тази тема дават още така наречените бащи на църквата, или непосредствено Ориген, Евсевий, Лактанций и Климент Александрийски, които винаги са балансирали при определянето на възрастта на Земята някъде между четири и шест хиляди години.

Няма да обръщаме внимание на анекдотичността и диващината на тези представи, засягащи много сериозни въпроси. За нас е важно само това, че са неправилни. Че никакви знания в тази сфера, които принципно, качествено да се различават от общото равнище, църквата няма и никога не е имала. Но вие вероятно помните текста на отричането, което църковните дейци заставили да произнесе Галилео Галилей: „Аз, Галилей, на седемдесет години, намиращ се в тъмницата, коленопреклонен пред ваши свещенства и имайки през очите си Евангелието, което докосвам с ръце, отхвърлям, проклинам и презирам заблудата и ереста, съдържащи се в твърдението за движението на Земята“. Точно този текст, трябва да помним, е бил разпратен до всички нунции в Европа, до всички архиепископи и епископи. Той станал основа за много университетски курсове и бил прочетен от всички църковни катедри. Наред с тези мероприятия типографиите печатали могъщи антикоперниковски, антикеплеровски и антигалилеевски произведения, които имали повсеместно разпространение и били задължителни за преподаване във всички университети. Тези произведения съдържали теологични възражения и критики по отношение на вече разгромената теория на Галилей.

Да разгледаме например произведението на Киарамонти, посветено на същия кардинал Барберини, който преследвал Галилей. Той съдържа крайно убедителен за онова време и много популярен аргумент срещу движението на Земята, звучащ буквално така: „Животните, които са способни да се движат, имат крайници и мускули, а Земята няма нито крайници, нито мускули, следователно не може да се движи“. Някой си Полако посочва в своето съчинение още по-убедителен аргумент: „Земята не само е студена, но и олицетворява самия принцип за студенина, а студенината е противоположна на движението и дори го разрушава, за свидетелство на което могат да послужат животните, които при вкочаняването си стават неподвижни“.

Всички тези произведения били, както вече казах, широко тиражирани. А произведенията на Йохан Кеплер, Галилео Галилей и Николай Коперник били внесени в известния списък „Индекс на забранените книги“ (лат. Index Librorum Prohibitorum) и разпространението им било практически нереално. И тук също сме принудени да отбележим една крайна съществена грешка. При това напълно можем да се въздържим от естествената ирония – няма никаква необходимост да ритаме трупа на теологичното съзнание, странното е друго. Защо свръхестественото същество е забравило да съобщи на доверените си лица, за каквито, както е известно, се представят църковните дейци, толкова прости и важни подробности за строежа на Слънчевата система?

Същото се отнася и за елементарната биогенеза. Така наречените бащи на църквата, като Василий Велики, Григорий Нисийски, Августин Блажени, Исидор Севилски, Петър Ломбардски, създали свои хипотези за създаването на света и за произхода на видовете. По-специално Исидор Севилски е автор на версията, според която пчелите се образуват от разлагащо се телешко месо, хлебарките – от конско месо, щурците – от магарешко месо, а скорпионите – от морски раци. Приблизително също така любопитна версия предложил и премъдрият баща на църквата Тома Аквински в „Summa Theologiae: „Ако даже се появяват нови видове, те потенциално са съществували по-рано, което се доказва от факта, че някои животни се образуват от гниенето на други животни“.

Повтарям, въпросът не е в диващината на тези представи. Въпросът е в тяхната принципна погрешност. Лесно е да видим, че в умозаключенията на църковните дейци няма и никога не е имало никакви сериозни знания или някакви прозрения. Те винаги са комплект от груби и крайно примитивни грешки, съпровождани от противопоставяне на всички реални знания и на всичко емпирично. Даже тези прости примери са достатъчни, за да се убедим в това, че представата на църквата за сложни неща, включително и за абортите, изобщо не трябва да се приемат сериозно в какъвто и да е смисъл на тази дума.

Нарочно посочих тук примери, основаващи се именно на западната теология. Руското православие е било винаги някакво парахристиянско течение, което е взело от основите на религията само тоталитаризма и агресивността, напудрени леко със захаросана фразеология за всякакви си там любов и прошка. Православната църква е била винаги провинциална и в създаването на фундаменталните основи на богословието, в общи линии, никога не е участвала. Между другото, може би именно с това се обяснява нейният дивашки страх от атеизма.

Ето ви един любопитен факт. Когато се създаваше Обществената телевизия, която трябваше да бъде независима, народна и свободна, още никой не знаеше какво ще има на нея. Но беше абсолютно точно известно какво няма да има на нея в никакъв случай. Да, познахте – никакъв атеизъм. Страхът на църквата от атеизма е толкова велик и всеобхватен, че всяко споменаване за него в днешната официална, държавна преса на Руската федерация се смята за недопустимо. Може би във връзка с това се приемат и абсурдни закони за клевета. И това явно се прави, за да се спасят поне последните парчета от рухналата репутация на Гундяев (руския патриарх Кирил – бел. П. Н.). Макар че, както е казал някога Талейран: „Знаете ли, скъпи мои, има оръжие, което е по-страшно от клеветата“.

И накрая искам да отговоря на един въпро за милите московски момичета, които се наричат Pussy Riot. Често ме питат как ще завърши тази история. Е, трудно е може би да се предскажат всичките етапи, но с какво ще завърши, според мене, е абсолютно разбираемо. Ще завърши с Чаплин (Всеволод Чаплин, руски високопоставен свещеник, личен враг на Невзоров – бел. П. Н.), който с баян и кепе ще изпълнява на ъгъла на проспект „Толоконникова“ (фамилията на една от участничките в пънк групата Pussy Riot, осъдена на две години затвор заради антиправителственото изпълнение на Pussy Riot в храма „Христос Спасител“ – бел. П. Н.) тъжни песни, които, надявам се, ще му позволят да не умре от глад.

Урок 26. Още един път за Pussy Riot, чистотата, любовта и лудориите

Да сложим най-сетне черта на драмата, в която се прероди палавото изпълнение на петте момичета в така наречения ХХС (храмът „Христос Спасител“, в който пънк групата Pussy Riot изпълни антиправителствения молебен „Богородице, прогони Путин!“ – бел. П. Н.). Какво имаме и какво трябва да видим в цялата тази история, кое за нас е най-любопитно?

За нас това е уникален резултат от един абсолютно чист експеримент, когато можем да видим научно, практически лабораторните доказателства за това какво наистина представлява религията при допир със свободата, достойнството, личността и съвременността. Може би дори не бихме могли да си припомним друг такъв образец и не можем да намерим толкова красноречива, характерна и демонстративна ситуация. Видяхме това, което само сме чели в струващата ни се понякога фантазия книга на Карлхайнц Дешнер – какво представлява религията, с каква поразителна лекота и злоба принася в жертва на своите фантасмагории реални хора. Засега не реални животи, а само съдби. Но по тази размах, по това зъбене, по тази кръвожадност, която демонстрира религията, разбираме прекрасно, че само да бъде отпусната малко, тя ще започне да унищожава не само съдби, но и семейства, и животи, и цели поколения.

Това е драгоценен случай, който вероятно ще отвори очите на доста хора за същността на религията. Защото винаги на всички им се струва, че атеистите нещо драматизират, нещо не казват до край. Че всичко се е променило. Че сега вече не могат да се повторят дивашките сцени, които са се разигравали по площадите на германските, английските и руските градове, когато в огъня пукало нечие живо месо и горели нечии коси; когато някого набивали на кол, а някого изпепелявали в клетка върху леда на река Москва. Не, всичко това е абсолютно възможно.

Трябва да помним, че всичката тази история е, разбира се, изцяло религиозна и православна. Нещо повече, ако се запознаем внимателно със съдебните материали, ще видим, че като потърпевши се изказват със своите православни обиди православни хора. Ако погледнем държавния обвинител и цялата обвиняваща страна, ще видим рядко залитане по посока на религията и на най-неудържимо и откровено православие. Ако погледнем експертизите, които легнаха в основата на скандалното съдебно решение, ще видим отново абсолютно православни експертизи, които разглеждат лудориите на момичета от гледна точка на православието. Така че всички православни могат да се смятат за съавтори на тази присъда.

Разбира се, можем да се крием зад разговори за властта, зад разговори за пристрастието и изкривяването на съдебната система, което също е вярно. Но трябва да помним, че това беше най-напред православен процес, който завърши с тържество на православието над свободата, над личността, над правата и над съвременността. А за нас това е наистина лабораторен образец какво представлява религията днес.

Молебенът „Богородице, прогони Путин!“

 

На този фон е много забавно писукането на интелигентите, които през цялото време апелират, че християнството, по-специално православието, е религия на прошката, религия на любовта и че християните уж са нарушили сами своите правила и заповеди. Няма нищо подобно. Те следваха изцяло тези заповеди и правила, защото разговорите за това, че християнството е религия на любовта, се основават на дивашка наивност и абсолютно неразбиране и непознаване на принципите на религията. Съвсем вярно е, че там присъства някаква любов. Но трябва да разбираме, че тя се отнася само до членовете на въпросното религиозно общество, само до членовете на сектата. Най-малкото отклонение от правилата на религиозното общество или на сектата моментално предизвиква бясна омраза и изгнание и дава правото да се постъпва с отстъпника по всякакъв начин.

Няма да изброявам сега примери от световната история – те наистина са стотици хиляди. Ще повторя само, че думата „любов“ е валидна единствено вътре в християнското общество. Устремена и насочена навън, тя най-често няма този смисъл . Освен това не трябва да забравяме, че у християните много понятия се тълкуват по много забавен начин. Ако се опитаме да разберем думата „любов“ по техния начин, ще трябва да направим вероятно някаква най-лека, най-проста аналогия – например с чистотата. Да си спомним, че по време на християнските служби - и православни, и католически – звучи следният фразеологизъм: „Да изживеем живота си в пълно благочестие и чистота“. А сега нека строго и добронамерено погледнем какви еталони за чистота ни предлога каноничното християнство.

Да си спомним свети Йероним, който подчертава благоговейно, че свети Иларион доказал своята святост преди всичко с това, че прекарал живота си в крайна физическа нечистоплътност. Свети Атанасий Велики превъзнася свети Антоний Велики за това, че не е мил даже краката си. Това са все бащи на църквата, общи за всички църкви.

Свидетелство за светостта на Авраам е това, че в продължение на петдесет години не умил нито една част на своето тяло. Със същото е известна и света Силвия – тя никога не миела тялото си, като не се смятат пръстите, с които се кръстела. Мария Египетска се прославила с пълна и абсолютна забрава на изобщо всякакви представи за лична хигиена, а Симеон Стълпник, както и неговото жилище, бил толкова мръсен, че тези, които идвали при него да му се поклонят и да му засвидетелстват своята почит, често падали в несвяст само от миризмата. Както свидетелства житието му, „и телеса свои, и даже лице свое окалях“ (църковнославянски – бел. П. Н.).

„Окалях“ е специален глагол, който съществува в църковнославянски език и означава – хиляди извинения, но съм принуден да преведа – буквално „олайних“. Този глагол се употребява и в църковните православни служби, по-специално в песнопението „Покаяния отверзи ми двери“ („Отвори ми вратите на покаянието“, църковнославянски – бел П. Н.) - „студными бо окалях душу грехми“ („защото със срамни грехове олайних душата си“, църковнославянски – бел. П. Н.) - и изобщо доста широко и често. Това преклонение пред абсолютната мръсотия е една от най-сериозните християнски традиции. По всяка вероятност именно на нея се дължи традицията на кръстоносците – романтичните красиви рицари – да се търкат с изпражнения на римския папа. Но това, между другото, няма особено отношение към нашата история. Важно е, че у християните, ако се разглежда буквално, представата за чистота е много своеобразна. Вероятно толкова своеобразна, колкото и представата за любовта.

Що се отнася до появилите се на фона на случилото се разнообразни православни патрули и гръмко прозвучалите желания за изгаряне, набиване на кол, изобщо за всякакви свирепи разправи – това също е забележително! Защото колкото по-често християните демонстрират своето истинско лице, толкова по-скоро ще се спука целия този религиозен цирей и вероятно ще можем да забравим за него. Надявам се, че точно така ще забрави за него и властта, която през последните двадесет години прави много забавен експеримент, опитвайки се да използва за изграждането на съвременна демократична държава копролити (изкопаеми вкаменени екскременти – бел. П. Н.) от XV век.

Като последен довод да си спомним една известна забележка: какво, пипат ни, би станало с тези момичета в друг храм. Виждате ли, що се отнася до храмовете на други религии, това сравнение е абсолютно некоректно. Всички религии са абсолютно еднакви и абсолютно еднакво генерират нетърпимост и злоба. Но ние видяхме лудориите на момичетата в един така наречен храм на науката. За това много обичат да говорят православните гинеколози, които все разсъждават доколко например е момиче Толоконникова. Но както и да е, когато тези лудории, много по-впечатляващи, отколкото в ХХС, станаха в Музея по естествена история, не видяхме нито биолози, нито зоолози, нито академици, нито журналисти, които да призовават някой да бъде изгорен или съден и които изобщо да са поне малко оскърбени. Защото те разбират, че каквито и да е лудории никога с нищо не могат да навредят на науката.

А ние с вас имаме възможността да наблюдаваме един мил парадокс: колкото повече святост има у един човек, толкова по-често той се хваща за брадвата или факлата.

Урок 27. Медийните митове на Руската православна църква

Ще поговорим за православните митове. А по-точно – за медийните православни митове.

И първият по значимост, може да кажем, най-силен мит е хирургът Валентин Феликсович Войно-Ясенецкий, или архиепископ Лука. Обикновено го дават за пример, че само вярващ човек може да бъде значителен, виден или знаменит хирург. Неговото име носи дружеството на православните лекари – макар че не е много разбираемо какво е това православна медицина. Вероятно в определени отрасли като проктологията, а и гинекологията също, те използват инструменти само с формата на кръст, а не някакви други.

Но да оставим шегите и да се върнем към Войно-Ясенецкий. И така, митът се състои в това, че Валентин Феликсович е бил изключителен хирург именно защото е бил вярващ – нещо повече, бил е епископ. Но нека си спомним – и аз вече съм го казвал в тази книга, - че много повече значителни, наистина велики хирурзи, направили много повече за медицината, като Николай Василевич Склифосовский, Александр Василевич Вишневский, Сергей Сергеевич Юдин и Николай Михайлович Амосов, не са били нито епископи, нито пък изобщо вярващи. И в дадения случай никаква връзка между професията и вероизповеданието предполагам, че няма.

Сигурно Войно-Ясенецкий е бил по своему много обаятелен и много добър човек. Разбира се, той, като при всеки хирург, е имал, както е прието да се казва, свое лично гробище, но за това в никакъв случай не трябва да го виним. Той наистина получава Сталинска награда за остроумните и интересните си разработки в областта на гнойната хирургия. Интересувал се от темата за фасциите като преграда за разпространяването на гнойната инфекция, но ако си спомним, тази идея принадлежи още на Николай Иванович Пиригов и Войно-Ясенецкий просто я прилага добре на практика.

Общо казано, нищо изключително не е имало при него. Но висяла на стената през цялото това време, както се казва, православната пушка. А се знае, че виси ли пушката, рано или късно трябва да гръмне. И точно това станало, когато Войно-Ясенецкий, за мое искрено съжаление, изведнъж станал за абсолютен смях, когато предложил и публикувал своята теория за кардиоцентризма.

Общо казано, кардиоцентризмът е доста древна теория, много примитивна, водеща началото си още от Древния Китай и Древна Индия, от началото на Античността, която теория се опитва да анулира абсолютно ролята на нервната система, като възлага отговорността за мисленето, паметта, разума и интелекта на сърцето. Сега, когато знаем, че пълното присаждане на сърце не влияе нито на качеството на личността, нито на паметта, нито на спомените, нито на характера – изобщо на нищо, - подобни възгледа могат да се посрещнат само с усмивка. Но Войно-Ясенецкий, уви, съвсем сериозно в книгата си „Дух, душа и тяло“ пише: „Сърцето не само определя нашето мислене; колкото и странно да изглежда на всички, които смятат за неизменно учението на психологията за ума като орган на мисленето и познанието, именно сърцето, според Свещеното писание, мисли, размишлява и опознава“.

Теоретически погледнато, това не би следвало да го казва един хирург, човек, който би трябвало да е наясно с анатомията и със строежа на централната нервна система. Но не трябва да забравяме, че във всички без изключение книги на Библията – и в Стария завет, и в Евангелията – в съответствие с доста натуралистичния стил на тези повествования и описания се сочат практически всички органи на човешкото тяло. Коремът, или червото, се споменава стои петдесет пъти, женските полови органи, или лоното – деветнадесет пъти, челюстите – деветнадесет пъти, кръвта – триста двадесет и шест пъти, спермата – иначе казано, семето – седем пъти, урината – осем пъти, черния дроб – четиринадесет пъти, областта на бедрата – чреслата - деветстотин пъти, бъбреците – осем пъти, ушите - сто седемдесет и шест пъти. По-малко, но се споменават: ноктите, потта, бедрата, черепа, тлъстината, циците, езика, бузите, слюнката, плацентата, менструацията и пениса – там той се нарича с думата „уд“. Единственият орган, който не се споменава в Библията, е главният мозък. В своеобразната реалност на Стария и Новия завет такъв орган просто не съществува. Споменава се костният мозък в Книга Йов и в Послание до евреите. Само това.

Интересно е и това, че фактически Войно-Ясенецкий се връща към идеите на „Чук за вещиците“ (издадена през 1487 г. безумна книга, инструктираща как да бъдат разпознавани и унищожавани вещиците – бел. П. Н.), чиито автори, Якоб Шпренгер и Хайнрих Крамер, оформят първи от европейците теорията за кардиозентризма, като пишат: „Тук можем да отговорим, че основното присъствие на душата е в средата на сърцето, откъдето тя дава живот на всички части на тялото. За пример може да ни послужи паякът, който – седейки в паяжината, чувства докосването от всички страни“.

С други думи, от този прост пример виждаме, че даже у един много добър и симпатичен човек религиозността може да срещне с науката непреодолими и смешни противоречия.

Вторият мит засяга социалната служба на църквата – тоест издържането на всякакви приюти, хосписи и детски домове. Тук трябва да припомним, че основополагащ мотив на всеки благотворителен бизнес е непосредствено самият бизнес и възможността на този бизнес да предоставя колосални, заради безконтролното им набиране, средства. В това, между другото, може да се упрекне всяка благотворителност, затова да се ограничим само в дадения контекст на църковните хосписи и приюти би било некоректно. Това е в общи линии задължителна, неизбежна черта на всеки благотворителен бизнес. Но користта на църквата е в действителност огромна и се проявява съвсем различно.

Работата е в това, че и болният от рак, и сиракът, и раненият, и останалата без близки старица са абсолютно беззащитни от лавината църковно-религиозна пропаганда, с която ги засипват в подобни приюти. Вие не можете да си представите колко е нажежена пропагандата по отношение на тези напълно безпомощни хора. Естествено, това се разпростира и по-нататък, като засяга и роднините, които посещават периодично обитателите на такива заведения и също се оказват потопени в света на дивашките религиозни представи. Затова да се смята, че църковната дейност, която носи името социална и безкористна, изобщо не е такава. Става въпрос за най-користните видове дейности на църквата. При това трябва да помним, че благотворителността се използва, разбира се, и за реклама и пиар.

И накрая, още един момент, който трябва да разгледаме. По време на записа на поредния видеоурок по атеизъм, който стана основа на дадения фрагмент от книгата, написах с тебешир на дъската някакви знаци, които съвременният човек би възприел еднозначно като драсканици (вижте началото на видеото отдолу – бел. П. Н.). А между другото това са славянски означения – начин, по който до определен момент в Русия са се записвали всякакви цифри. Така че аз, написах една малка аритметическа задача: 2869–1707.

Но помислете за секунда, че когато говорим за цивилизацията, ние не можем да я откъснем от аритметиката, от геометрията и от алгебрата. И тези, които се умиляват именно от приемането на една изолирана от цяла Европа особена по вид писменост, която в общи линии ни е наложила църквата, не разбират, че в продължение на седемстотин години сме били откъснати напълно от всякаква алгебра, геометрия и елементарна аритметика, с една дума – от всякакъв вид математика. Защото с използването на славянските цифри, до появата през 1703 година на първия руски учебник по аритметика на Леонтий Магницкий, в който са въведени плахо за използване арабските цифри, съвсем естествено, никаква алгебра и никаква геометрия просто не са били възможни. Няма как да се изчисли повърхнината на куб или сфера, да не говорим как би могла да се запише константата на Фарадей или някаква формула на Нютон.

Важно е да помним, че липсата на аритметична писменост (а славянското изписване на цифрите не е такава), откъсва напълно нацията и държавата от контекста на цивилизацията. Можем, ако стиснем зъби, да се лишим от присъствието на Микеланджело. Може с тиха тъга да констатираме, че не е имало Петрарка и Бокачо, че не е съществувала даже цялата литература през XVIII век, освен щампованите и в по-голямата си чест плагиатствани и клонирани жития на светци. Но липсата на подобно абсолютно необходимо нещо като възможността да се изчислява – това е истинска трагедия. Може би сте много учудени от факта, че московският Кремъл е плод на архитектурния гений на П. А. Солари, а Успенската катедрала е построена от Аристотел Фиораванти? Няма място за чудене – нито едно здание, изискващо сложни архитектурни изчисления, не би могло да бъде построено. Защото най-талантливите руски хора по това време били напълно отрязани от геометрията и алгебрата, от всичко, което в Европа съществувало в продължение на много години, от това, което човечеството изнамерило няколко хиляди години преди това. А Русия била напълно изолирана от това.

Разбира се, с тези странни знаци би могло да се пресметне и да се означи с думи някаква причудлива цифра, за да се покаже броят на счупени тухли или на заклани кокошки. Но това не математика! И това е огромен и сериозен проблем, както и поредно свидетелство зад каква желязна завеса църковните идеолози някога са скрили Русия, лишавайки я от възможността да се развива.

Урок 28. Православието в училище: какво да казваме на децата

И все пак това се случи. Религията нахлу в училищата. Възниква въпросът: какво да се прави?

Изборът всъщност е прост. Разбира се, желателно е да се противопоставяме чрез демонстриране на пределно твърда родителска позиция и да изискваме да се изолира детето от религиозната пропаганда. И обърнете внимание – поповете са необикновено хитри. Тяхната интервенция в училищата не винаги се нарича непременно ОПК – Основи на православната култура (учебен предмет – бел. П. Н.). Ако се съди по писмата, които получавам, тази интервенция е маскирана много често едва ли не като краезнание, но въпреки това си остава опит за религиозна пропаганда, монументално запечатана пряко в учебниците. Например в подмосковските училища има учебник, който се казва „Духовно краезнание на Подмосковието“, придружен от всичките безкрайни свещички, иконки, бабички и кърпи за глава. Но аз повтарям: необходимо е да се противопоставяме. И, както показва опитът, другата страна е готова в общи линии да трепне и веднага да направи компромиси, да прояви страхливост и да прехвърли вината върху висшестоящите организации, така че - може да се води борба.

Ако не можете да се борите с някакви причини, тогава ви предстои разговор непосредствено с детето. Трябва да му кажете честно, че неговото развитие и неговото бъдеще до голяма степен се принасят в жертва на теоретическата доходност на една странна организация, която се нарича Руска православна църква. Тъй като никакво друго обяснение за въвеждането на религиозно знание в училищата, освен желанието да се осигурят две-три поколения купувачи на свещи, не съществува, то и ние вероятно би трябвало да бъдем пределно откровени. На детето трябва да се обясни, че педагозите също могат да бъдат глупави, че те също могат да бъдат користни и че те могат да не разбират това, което преподават.

Разбира се, при това ще се наложи да се пожертва както авторитета на отделния педагог, така и на цялото училище като обществена институция, защото, внушавайки недоверие към един учител, вие безусловно подкопавате авторитета на училището. Но какво пък, нека училището получи това, което е заслужило – защото, пускайки след стените си религията, то влиза в конфликт не само с развитието на цивилизацията и науката, но просто и с човешката нормалност. То влиза в конфликт и с още хиляди велики сенки. Тези сенки приживе са били хора с пределно разяждащо остроумие, и да се мисли, че изпод мрамора на своите гробници няма да се доберат до днешните плахи шкраби – както наричали някога учителите (през 20-те и началото на 30-те години на миналия век – бел. П. Н.) – би било пределно наивно. Ще се доберат. И това, което е приготвила световната култура за едно такова смехотворно съсловие като служителите на култа, сега ще се насочи и към училището.

Разбира се, това е един вид жертвоприношение. Но то е необходимо, ако искате да запазите нормалния мироглед и нормалното състояние на своето дете – а училището трябва да плати за удивителната си покорност, с която е пуснало религията сред стените си, и да разбере, че в покорността има не само преимущества, но и недостатъци, и да се запознае с тези недостатъци. Трябва търпеливо и внимателно да обясните на детето, че православието в действителност няма пряко отношение към руската култура. Защото руската култура е толкова конфликтна, толкова многосъставна, многослойна и многосложна, че към нея не може да се приложи никакво обозначение – нито православно, нито атеистично, - но фактът на обикновеното числено представителство в тази култура на такива хора като Иван Сергеевич Тургенев, Александр Иванович Херцен, Висарион Григоревич Белинский, Дмитрий Иванович Писарев, Николай Александрович Добролюбов, Леон Абгарович Орбели, Осип Емилович Манделщам и Михаил Афанасевич Булгаков говори сам по себе си.

Иначе казано, руската култура може и да не е атеистична, но със сигурност не е и православна, а изобщо със световната култура православието няма никакъв допир, намирайки се с по-голямата ѝ част в откровен конфликт, защото всички въздишки за религиозността на някои учени не струват пукната пара. Ако сър Исак Нютон, който е арианин, беше запознал православните със своите представи за света и религията, от него вероятно в същия миг нямаше да остане и пепел. Православието, в обикновеното разбиране за него, е нечия религия. Изобщо, когато говорим за която и да е религия, трябва на първо място да си зададем въпроса: чия е тя? Какви хора са я изповядвали. И тук с огромно и трагично недоумение си изясняваме, че православието е било религия на робите – защото по-голямата част от населението на Русия се е състояло или от крепостни, или от хора, намиращи се в друга, не по-малко унизителна и тежка форма на робство. Нещо повече, тук с пълно право можем да кажем, че хората, изповядващи тази религия, са ни демонстрирали с пълна сила образци на неолитно мислене.

Даже в ХХ век руските селяни влезли, запазвайки в себе си чертите на въпросното първобитно неолитно мислене. Болезнено е да признаем това, но по-добре е да се казва истината. Работата е в това, че покрай всякакви литературно-художествени красоти има такива безусловни документи като например архива на княз Вячеслав Николаевич Тенишев. Княз Тенишев бил патриот, влюбен в Русия, но и много трезво мислещ човек. И по едно време решил да състави всеобемна енциклопедия на руския живот – наел няколкостотин кореспонденти и тези кореспонденти във всичките губернии на Руската империя записвали не само етнографските особености на шевиците, на дърворезбата, на плетенето на дантели и на строежа на къщи, но и образци от мирогледа на тогавашните руски хора.

И сега можем да видим в записки от 1911 година – долу-горе тогава, когато Сантяго Рамон и Кахал получава Нобелова награда за изследванията си на нервната система – съобщение, че например напикаване се лекува, като се одере кожата на сврака и се сложи на главата. А нежелана бременност може да се предотврати, като се смеси собствената менструална кръв с вода от седем извора и сместа се изпие. Има и един още по-любопитен начин – също в архива на Тенишев, - практикуван и във Владимирска, и в Санкт-Петербургска губерния: „Със същата цел хвърлят в жарта на банята ризата от първата нощ и изрязват от ризата петната от месечните пречиствания, изгарят ги, пепелта размесват с вода и пият. Особено сигурно действа това средство, когато се прилага в църквата, докато пее детски хор. Това е реалността.

Да си спомним, че руските благородници, след като Пьотр I им предоставя минимална свобода, масонствали поголовно, занимавали се със спиритизъм, месмеризъм и теософстване. От другата страна на барикадата царствали дарвинизмът, чистият атеизъм и някакво преусложнено търсене на бога, което почти никога не било свързано с православието – в основни линии истината се търсела или в католицизма, или в кирхерианската мистична египтология.

Както вече казах, не може да се постави руската култура под каквото и да е определение, не ѝ подхожда нито един термин. И ние виждаме, че кумирите на руската младеж се сменяли един след друг: рушителят на православието и католикофил Пьотр Яковлевич Чаадаев отстъпил място на блестящия атеист Писарев, той на Пьотр Алексеевич Кропоткин, но никога сред тези кумири нямало официални философи. Руските благородници си спомняли за Дева Мария, четейки порнографската „Гаврилиада“ или редове за това как последният руски цар ще бъде удушен с червата на последния поп. Естествено, покрай прогресивния имало и православен полюс, защитаван от закона, но двата полюса се намирали винаги в толкова остър конфликт, че най-добре би могла да го характеризира реакцията на религиозния белетрист Фьодор Михайлович Достоевский срещу произведенията на Иван Михайлович Сеченов. Произведенията на Сеченов, които поставили основите на неврофизиологията не само за руската школа, но практически и за всички западни школи, са направили за човечеството вероятно много повече, отколкото творенията на всички писатели по света. И щом излязло едно само произведение на Иван Михайлович, Достоевския веднага започнал да плюе отрова, наричайки физиолога в писмата си „необразован, невеж човек, малко знаещ“, добавяйки: С научните си изводи той е по-скоро вреден, отколкото полезен“.

У служителите на култа остава за оправдание, че се насажда религия в училищата, само един, на пръв поглед относително разумен аргумент – възпитаването на децата в така наречената нравственост. Но нравите на тази организация даже в най-добрите ѝ времена православният цар Иван IV характеризирал, обръщайки се към духовниците така: “Вие сте говеда. Вие сте по-лоши от говеда“. Организацията, чиито членове са се прославили с алкохолизъм, разврат и алчност, които са станали герои на много вицове и басни, неизвестно защо е решила, че именно тя трябва да учи на нравственост.

Тази приватизация на нравствеността от поповете е уморителна по същността си, защото пълен комплект от нравственост в нейния рафиниран, лесен за усвояване вид се съдържа практически във всяко произведение на световната литература. При това този комплект от необходима нравственост не е обременен по правило от необходимостта да изровиш пода с челото си и да целуваш боядисани дъски или ръцете на дебели мъже.

Обяснявайки на детето диващината да се преподава религия в училище, може да използвате още един силен аргумент. Може да му обясните, че човек или знае законите за развитието на света и истината за произхода на света, включително и теорията за еволюцията на първо място, или е православен. Иначе казано – трябва да го накарате да разбере, че хората стават православни не защото имат някакви особени знания, а защото не знаят най-елементарни неща. Между другото, при необходимост и ако се появи подходяща ситуация, може спокойно да притиснете преподавателя по Основи на православната култура, като го помолите пред детето за следното най-просто нещо. Нека с нагледни средства да ви обясни какво е дивергенция или конвергенция или да ви разкаже за хомологичността на костите у примитивните риби и човека. Това, че ще го накарате да се намери в небрано лозе, е гарантирано.

Наистина, това не е никак лесна задача за родителите. И на родителите ще им бъде полезно да попрочетат и Томас Хенри Хъксли, и Дийвид Атънбъроу, и Ричард Докинс, и много други. Хуманитаристиката, на която са ги учили във факултетите, че сиренето произлиза от баницата, ще им влияе тежко, но, виждате ли, заради детето може да се направят и такива жертви. Когато се критикува теорията за еволюцията, трябва да умеем да обясним, че тази теория се критикува от хора, които или изобщо не я разбират, или знаят от цялата теория за еволюцията едно-единствено изречение, което в действителност няма към нея никакво отношение.

Тук ще ви помогнат не малко книгите. Добрата литература днес е много. И аз подозирам, че процесът на спасение на вашето дете от упадъка и подготовката на неговото мислене за истинските знания ще ви даде и на вас възможността да научите много, да се развиете и да укрепнете в разбирането на прелестта на истинския, нормален, научен, ясен и трезв мироглед. И към всичко, повтарям, се отнасяйте критично – даже към моите думи.

Урок 29. Критерии за вяра

Днес в Русия религията се е превърнала в сериозен проблем, нажежаващ и разкъсващ обществото. Краищата на този разкол не заздравяват, не образуват белег, не се затварят, а стават все по-зеещи, все по-гнойни. И въпросът вероятно се състои преди всичко в това, че до ден днешен няма точно и юридическо премерено, пък и въобще ясно обяснение какво представлява вярващият човек.

Човекът, който казва, че е вярващ, поставя себе си в някакво изключително положение по отношение на всички останали. Той декларира преди всичко своята инаквост, своята различност, като по този начин предявява претенции за някакви отделни права. Именно затова разбирането какво представлява в действителност вярващият, иначе казано – човекът, който претендира за особено трепетно отношение към неговите чувства, е много важен проблем.

Работата е в това, че по формален признак, по признака на заявлението, по употребата на екзотична лексика или по признака на участието в несложни театрални представления като литургията е напълно невъзможно да се определи дали един човек е вярващ или невярващ. Малко ли хора казват какво ли не за себе си. Що се отнася до причастието или непричастието, трябва да знаете, че още през 1871 година на Световния конгрес по антропология в Болоня блестящият учен Карл Фогт анализира обреда на християнското причастие и свежда произхода му до древните канибалски култове. С него се съгласяват значителни антрополози като Едуард Бърнет Тайлър, Люсиен Леви-Брюл, Шарл Летурно и всички останали. Иначе казано – по този признак също не може да се съди.

Та има ли някакъв абсолютно ясен признак дали един човек е вярващ, или не е? Когато човекът казва, че е вярващ, той претендира за много неща, а в днешна Русия, която е ориентирана към определен вид преференции за вярващите, той претендира и за освобождаване от данъци, и за особено положение, и за особено отношение към неговите така наречени чувства. Долу-горе като това някой да дойде при вас на улицата и да ви каже: „Знаете ли, аз съм син на Карлсон“, или: „Аз съм марсианец“. Но човекът, който казва, че е син на Карлсон, винаги може да бъде помолен да покаже свидетелството си за раждане или поне снимка от семейния албум с баща му. А „марсианеца“ можем да попитаме ласкаво дали няма случайно в джоба си парче почва от повърхността на Червената планета.

Тук нещата са по-сложни. Но има тест, който самите вярващи са длъжни най-напред да признаят за безусловен. След като навлизаме в облостта на свръхестественото, вероятно ще бъде уместно да говорим за него. Естествено е, че нашите атеистични, научни, материалистични тестове ще бъдат приети от вярващите за признаци на зли духове, сатаната и т. н. Но има проверка, от която те не могат да се измъкнат и която, както показва моята полемична практика, работи добре в повечето от дискусиите с християни – защото след нейното прилагане хората, които се наричат вярващи, по принцип не могат да кажат нищо повече. Нейната методика се намира в книгата, която е за вярващите най-първи и най-важен авторитет – иначе казано, намира се в така нареченото Евангелие.

Там основателят на тяхната религия и ръководителят на тяхната организация – защото глава на църквата не е все пак Гундяев или даже римският папа, а съвсем друго същество – е посочил съвсем ясен критерий кой човек може да се смята за вярващ, а кой не е вярващ. Имам предвид глава 17 на Евангелие от Матей, стих 20: „Истината ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зрънце, ще наредите на тази планина: „Премести се оттук там!“ – и тя ще се премести. И нищо няма да бъде невъзможно за вас“.

Този най-прост критерии за наличие или липса на вяра не е предложен от зли атеисти. Не съм го измислил аз и даже не е измислен от барон Холбах. Той е деклариран ясно и еднозначно от ръководителя и основателя на християнската вяра, който съвсем явно е направил този параметър задължителен. Затова на човека, който се смята за вярващ, трябва да зададете въпроса дали може да издържи простия тест за преместване на планини.

Даже не казвам, че в глава 16 на Евангелие от Марк се споменава още един тест, но той се отнася за изцеляване на смъртно болни чрез докосване с ръце, а също така за хващане с голи ръце на отровни змии, така че ще останем засега при варианта, описан от Матей. По правило така наречените вярващи не могат да преминат успешно през простия тест. При което, когато ги питаме могат ли да местят планини, ние не вършим нищо безтактно. Ако човек иска да се нарича например майстор на спорта, той е длъжен да отговаря на някакви критерии и е длъжен да покрие определен норматив, за да получи съответната значка. По същия начин вярващо, според Евангелието, строго по неговите догми и канони може да се нарече само това същество, което е способно да мести ако не планини, то поне купчини строителни отпадъци или някакви други струпвания на дребни или едри предмети, съсредоточени върху плоска повърхност.

Ако това не може да стане, няма за какво да говорим. Към такива хора трябва да се отнасяме само като към носители на определена идеология и нищо повече. А идеологията вече не изисква някаква деликатност от страна на нейните критици и не е такъв сакрален и безусловно уважаван обект, за какъвто неизвестно защо се смята религиозната вяра. Така много неща стават разбираеми и се появява възможността всяко нещо да се постави на мястото му – например в разговор за рязането на кръстове, така наречените крестоповали (неологизъм, влязъл в руски език, след като активистки на украинското движение „Femen“ отрязват в центъра на Киев през 1912 година голям дървен православен кръст за поклонение и намират в това свое деяние много последователи – бел. П. Н.).

Крестоповал (буквално – събаряне на кръст) от активистки на „Femen“

Работата е в това, че тук въпросът е поставен абсолютно неправилно. Може ли да се режат кръстове, не може ли да се режат кръстове – такъв въпрос не съществува. Има друг: защо символите на една идеология носителите на тази идеология поставят там, където им се прииска, без съгласието на всички останали граждани на Руската федерация, които също, да речем така, използват местата, където са поставени тези символи? При това мнозина възприемат тази идеология като чужда, неразбираема и символизираща невежество, злоба, масови убийства и всичко останало, което е характерно за християнството.

Разберете, Русия е комунална квартира (или комуналка – руско жилище, в което живеят няколко семейства или отделни хора, използвайки обща кухня, тоалетна и баня – бел. П. Н.) и в нея има представители на всичко, което е възможно. И ако продължим аналогията с комуналката, да си представим за минута, че една от жените, живеещи в тази квартира, използвайки факта, че е интимно близка с домоуправителя, изведнъж решава да си суши сутиените там, където си поиска, а не където предписват правилата на комуналката, или да поставя примуса си на всяко едно място, включително и в помещенията за общо ползване. В такъв случай е напълно естествено да се очаква, че някой сутиен рано или късно ще бъде накъсан и хвърлен в тоалетната чиния от отмъстителните съседи, а на примуса ще натрошат стъклариите и ще сложат в керосина дявал знае какво.

Когато стигнем до разбирането, че нямаме пред себе си религиозна вяра, а преди всичко и само идеология, ръцете ни до известна степен се оказват развързани – разбира се, в полемичен смисъл и строго в рамките на закона. Освен това, както показва моят опит, именно този метод работи по правило стопроцентово.

Урок 30. Краят на света в детайли

Колкото по наближаваше 21 декември 2012 година, толкова по-силно се усещаше общественият оптимизъм по повод на бъдещото унищожаване както на човечеството, така и на планетата като цяло – известно е, че унищожаването беше планирано да стане точно на тази дата. За края на света всички говореха единствено със сладострастно потриване на ръцете. Публиката беше, както се казва, в очакване. Този оптимизъм беше напълно разбираем – за мнозина именно краят на света би могъл да се превърне в единствено решение на личните и обществените проблеми. Тревожеше само странната надутост, която демонстрираше по въпроса Руската православна църква. Както се изясни, тя имаше за това всички основания.

Работата е там, че средствата за масова информация мълчаха престъпно по много важни въпроси за наближаващата катастрофа, в резултат от което у населението се формираше неоправдано приятна и оптимистична картина. На всички им се струваше, че краят на света ще бъде някакъв чистичък и спортен моментален колапс по Хокинг или просто планетата ще бъде засмукана от най-близката във Вселената черна дупка и всичко ще протече незабелязано и практически безболезнено. Но това категорично не е така.

Според всички източници сценарият за глобалната катастрофа е бил, както се знае, начертан от древните маи. А нашите оптимисти имаха слаба представа за спецификата на края на света според тяхната технология. Никакво безкръвно мигновено анихилиране не се предвиждаше и на 21 декември 2012 година краят на света трябваше да се осъществи от доста и доста злодейски настроените богове от пантеона на маите и ацтеките – иначе казано, по всяка вероятност от Ицамна, с тяло на гущер, от крилатата змия Кетцалкоатъл, от братята Бокаби, които държат небето, и от Телпочтли, известен с дивата си похот (между другото, неговият пенис, според митологията на маите и ацтеките, е дълъг осемстотин осемдесет и три лакти).

А божествата, представящи другите култове, едва ли биха могли да бъдат допуснати до участие в погромите, кръвопролитията и масовите унищожения – за тях на теория би трябвало да се купят пуканки и бинокли, за да могат да наблюдават спектакъла. Това обстоятелство изяснява отчасти песимизма и надутостта на Руската православна църква и неучастието на тази организация в общественото оживление по повод на приближаващия крайна света. Разбира се, че ще е обидена, защото е вън от играта.

Особено обидени на 21 декември, ако краят на света наистина беше настъпил, щяха да бъдат така наречените вярващи християни. И наистина – през целия си живот те са подкрепяли честно една групировка богове, но друга, древномексиканска, се е оказала дотолкова силна и влиятелна, че даже на каноничната православна територия е успяла да осъществи масов погром, палежи, убийства и свършек на света съвсем по свой вкус. Разбира се, на лице би било нарушаване на правата на вярващите християни, защото явно ще бъдат лишени от правото на нормален апокалипсис, който, както помните, предполага оцветяване на моретата с кървав цвят, песни на ангели, дъжд от сяра, шествие на мъртъвци и други чудновати специални ефекти.

Честно казано, християнският край на свата изглежда по-весел и по нещо дори по-сценичен. Но самата дата – 21 декември – предполагаше, че на конкурса за край на света е победил вариантът на маите и ацтеките, и всичко, което ни очакваше, би трябвало да става именно по този сценарий – иначе казано, изтребването на Земята щеше да се осъществява от група богове на Древно Мексико, дивите нрави, неукротимост и свирепост на които са добре известни. Ясно е, че нищо не би ги спряло, ясно е, че Ицамна щеше да тъпче Кремъл с краката си като на гущер, ясно е, че пирамиди от изтръгнати сърца щяха да се издигнат по-високо от кулата в Останкино, а похотливият Телпочтли със съскане щеше да нанизва на нажежения си пенис по хиляди рускини наведнъж.

Възниква въпросът: а трябваше ли всичките тези безсмислици да се възприемат сериозно?

Отговорът, за съжаление, е еднозначен: в контекста на днешната държавна идеология на Руската федерация, в която влизат и преподаването на православна култура в училищата, и опашките пред пояса на една древноеврейска дама, целуването на който пояс избавя от влагалищни фистули дори най-мустакатите министри, и като имаме предвид, че редовно виждаме по телевизора костюмирани брадати граждани, които се представят за пълномощни представители на свръхестествени същества, по-специално на един древноеврейски бог, да се приемат сериозно всичките тези древномексикански безсмислици, по всяка вероятност е необходимо. Както, между другото, и всички други безсмислици, измислени от всеки един древен народ.

Защо? Защото това са едни и същи богове. По същество те са колеги на Тор, на Один и на Христос. Защото митологията, украсен с пера, не се различава принципно от митологията, украсена с нимби. Странно би било да признаваме реалното съществуване на един бог и да не признаваме съществуването на всичките останали божества, които са известни на човечеството и от много отдавна приемат от това човечество поклонения. И ето че, ако започнем да защитаваме целия този цирк, се появява възможност да поразсъждаваме върху една интересуваща ни тема, засягаща пряко „Уроци по атеизъм“.

Необходимо е да си спомним, че християните не отричат края на света, но настояват, че той трябва да се осъществи изключително по тяхната рецепта. Строго погледнато, те оспорват само датите и някои нюанси на изтребването на човечеството. Според християните масовите убийства трябва да бъдат извършени от щатни архангели, а не от някакви звероподобни богове на Древно Мексико, но никакви принципни разлики по въпроса за необходимостта да се осъществи масов терор, унищожаване на народи, на градове, на човечеството като цяло и разрушаване на екосистемата на Земята в мексиканската и християнската религия в общи линии няма.

Двата култа настояват категорично, че висшите сили трябва да проведат операция за масово унищожаване на човечеството. При християните тези мечти са документирани, както е известно, във фрагмента от тяхното „свещено писание“, наречен Откровение на Йоан Богослов, а при древните мексиканци - съответно в тяхната митология.

И тук достигаме до най-интересното. Тези религии имат по принцип много общи неща. Удивително е сходен ритуалът на така нареченото причастие при християните и при древните мексиканци. Смисълът на причастието е, както знаем, в това да се даде възможност на вярващите да изядат колективно плътта на своя мъртъв бог. Плътта на бога по удивителен начин се получава от хляб и някакъв заместител на кръвта – при християните е вино, а при древните мексиканци сок от цвекло.

За християнското причастие имаме доста пълна информация, а за древномексиканското знаем по-малко. Но то е описано много подробно практически от всички класици на антропологията и по-специално от Джеймс Джордж Фрейзър във фундаменталното му произведение „Златната клонка“. Ето какво се казва там: „През месец май мексиканците празнували в чест на своя бог Витцилипуцтли. Два дена преди началото на празника девственици смесвали цвекло с печена царевица и като заливали сместа с мед, извайвали от нея идол… слагайки му вместо очи зелени, сини и бели стъклени маниста, а вместо зъби – царевични зърна“.

След това убивали божеството, като го колели и разчленявали. Получените парчета наричали плът и кости на Витцилипуцтли. „Тези парчета – продължава Фрейзър – се употребявали за причастие и се давали отначало на благородниците, а след това на всички останали мъже, жени и деца, приемащи ги със сълзи, трепет и преклонение, което представлявало поразително зрелище“. Любопитно е, че причастието с плътта на Витцилипуцтли се разрешавало само на разсъмване, а след това не трябвало да се яде и да се пие нищо до обяд. Древните мексиканци „вярвали, че освещавайки хляба, жреците го превръщат в плътта на бога и че, следователно, всеки, който яде свещения хляб, поглъща частица от божествената същност и осъществява чрез нея тайнствена връзка с бога“.

Точно такава история съпровождала и култа към друг бог, Уицилопочтли, с тази разлика само, че субстанцията за приготвянето на неговата фигурата се смесвала обикновено с детска кръв.

Изследователите на религиите предполагат, че и маите, и християните са заимствали независимо едни от други този обред от древните форми на брахманизма. Но всичко това е лирика. Малкото сходство няма никакво отношение към темата за края на света, но то ни посочва необходимостта да проявим уважение към боговете на Древно Мексико и към произвола, който са се канили, но така и не са се наканили да осъществят на територията на Руската федерация на 21 декември 2012 година. Нека помним, че оскърбяването на религиозните чувства или на някакви богове е недопустимо, а и Кетцалкоатъл, и Витцилипуцтли, и всичките други са всъщност колеги и съратници на Исус Христос, на Вакан Танки и на останалите богове и са достойни вероятно за същото уважение и поклонение.

И ще се върна също така за минута към предишния урок. Прегледах коментарите към него и те много ме зарадваха. Най-същественото и любопитно възражение, получено от вярващи хора, беше това, че тестът със синаповото зрънце е метафора.

Първо, хората, които твърдят това, имат смелостта (или по-скоро наглостта) да редактират текста на Евангелието или да се съмняват във вменяемостта на този, който го е диктувал, писал или създал. Защото никъде в текста не е казано, че това е метафора, някакъв образ, който не трябва да се тълкува пряко. Но дори ако последваме тази странна християнска логика, става ясно, че тестът е несъвместим за тях, те не могат да го издържат, това за тях е много сложно. И те започват, естествено, да обявяват теста за метафора, за нещо измислено, несъществено. Но аз още един път повтарям: никъде в Евангелието не е казано, че, произнасяйки тези думи, тяхното божество е намигнало, усмихнало се е и е казало: „По принцип, момчета, всичко това не трябва да се възприема сериозно“. Нищо подобно няма там. Евангелието настоява именно да е буквално.

Но добре, да предположим, че това е метафора. Тогава нека вярващите да ми подскажат какво още е там метафора.

Благовещението също ли е метафора? Иначе казано – никаква партеногенеза ли не е имало?

И Възкресението, ако се съди по логиката на вярващите, също ли е метафора?

Урок 31. Руската православна църква отзовава светци, които се оказват бракувани

В японската кухня има едно ястие, което се казва одори. Това е риба, частично сготвена, частично жива. Зрелището, меко казано, не е много приятно: пържено, димящо, изпускащо пара тяло и въртящи се очи, и разтваряща устата си глава. Легендарният готвач Набусато, говорейки за сортовете риба, които се използват за приготвянето на това ястие, отбелязва: Рибата е добра от всяка една гледна точка, но единственият ѝ недостатък е, че не може да се пържи сама“.

Руската православна църква премина тази граница и започна да се пържи сама. Съвсем в края на 2012 година се случи едно много любопитно събитие, което можеше да остане почти незабелязано, а аз не бих искал да остане почти незабелязано, а още повече да бъде забравено.

Работата е в това, че в процеса на отразяване на агресията на църквата и на нейните опити да се намеси във всички сфери на гражданския, политическия, и културния живот бяха проведени няколко набега в тила на неприятеля, резултат от които стана историята с часовниците, с жилищата и прочее (Невзоров намеква за скандални обстоятелства около руския патриарх Кирил – бел. П. Н.). И трябва да кажем, че това имаше някакъв ефект, защото поповете станаха страхливи, но се научиха и да се пържат сами. Какво се случи?

В комисията, която се занимаваше с канонизация на нови мъченици – Синодалната комисия за канонизиране на светци – беше подхвърлена информация, че някаква инициативна група е получила достъп до архивите на ОГПУ, МГБ и КГБ (репресивни органи по време на комунистическия режим – бел. П. Н.). До тези архиви, които непосредствено са се занимавали с новите мъченици, иначе казано – с тези свещенослужители, които са били уж заради вярата изтезавани, разстрелвани, хвърляни в дупките на леда и т. н. Страхът от възможен скандал доведе до това, че от списъка на светците бяха веднага и безследно премахнати такива персони като Ювеналий Рязанский, Василий Кинешемский, Макарий Днепропетровский, Васиан Тамбовский, Пьотр Космодемианский – всичко тридесет и пет души. Те току-що са станали светци, вече са били канонизирани от Руската православна църква и изведнъж ги изхвърлят от състава на светците, смъкват им нимбите без всякакви обяснения, все едно такива светци никога не е имало.

Разбира се, църковните дейци са почувствали, че им дишат във врата и че по всяка вероятност тези нови мъченици ще бъдат инспектирани, поради което са предпочели да се избавят от най-спорните персонажи. Наистина, всичките тридесет и пет души едва ли съответстват на нашите представи за така наречената вяра, които представи е прието да се влагат в това понятие. Някои от тях са сътрудничели на следствието, някои са предавали всички останали, някои са писали доноси, някои изобщо не са имали нищо общо с мъченичеството, а са пострадали заради ярко изразена подривна и антисъветска дейност или други прегрешения. Накратко казано, тридесет и петима светци изчезват безследно – а в чест на някои от тях вече са били построени храмове, нарисувани икони, в тяхно име са кръщавани деца и поповете са събирали не малко пари за свещи по време на мероприятията, посветени на новите мъченици. Единственият, който се добра до тази история, беше вестник „Известия“, ако не се лъжа, от 14 декември 2012 година, но всички опити на журналистите да се обърнат към Синодалната комисия за канонизиране на светци не получиха никакъв отклик, което свидетелства за паника.

Но да оставим новите мъченици. Ясно е, че там наистина всичко е пределно спорно. От този пример обаче виждаме, че само да се появи някакъв дори и малко разбираем и ясен документален материал, който може да бъде проверен, църквата, опасявайки се от скандал, веднага вади от обръщение своите светци – вече прославени, вече канонизирани! – все едно никога не ги е имало и се прави, че е забравила за тях. Лесно е да си представим какво би станало, ако се появи възможност да се ревизират документално всички останали така наречени светци, за които можем да съдим само от заявленията на някакви полуграмотни личности с бурна фантазия, често не много с ума си, плюс това нямащи реална представа за предмета, защото не са били съвременници на светците. Ясно е, че там ще се сринат не тридесет и пет, а сигурно всичките налични имена. И това е много характерно и показателно, а на много православни нека им бъде тема за вътрешни размисли.

Втора точка от днешния ни урок ще бъде продължението на разговора за това, че много учени са били вярващи.

Като начало ще отбележа, че тази формулировка е некоректна. Наистина, когато ни дават за пример някакъв цитат, свидетелстващ за религиозността на един или друг учен, никога не ни казват през кой именно период от живота си този учен е произнесъл или написал дадените думи. Защото, както помните, даже Иван Михайлович Сеченов е бил в ранните си години идеалист, едва ли не вярващ, и напълно си е позволявал различни дуалистични и прочее изказвания. А заключителните, крайните, финалните, поставящи черта под живота думи – били не Дарвин, на Айнщайн и на много други – най-често остават неизвестни и ни се предлагат като плънка някакви реплики, направени под въздействието на младостта, незрялостта или недостатъчното разбиране на ситуацията.

За кого искам да се застъпя сега? Искам да се застъпя за Иван Петрович Павлов, защото много често попските йерарси сочат името му като пример за вярващ човек. За Иван Петрович това би било крайно оскърбително. Аз вече говорих за това, като се позовах на спомените на племенника на Павлов, Сергей Александрович, който е разговарял с Иван Петрович и Мария Капитоновна Петрова, несменяем заместник и помощник на Иван Петрович. А сега да се обърнем към най-авторитетния източник, а именно – към „Павловската енциклопедия“. Цитираните там изказвания, направени от Павлов през последните дни от живота му, са пределно еднозначни: „Хората на науката трябва да бъдат врагове на религията, когато тя отрича науката и оспорва правото ѝ да печели вниманието на хората и да ги ръководи“.

На прекия въпрос в анкета, изпратена от Кентърберийския епископ до много учени по света – „Вярвате ли в бог, или не“, Павлов отговаря: „Не, не вярвам“.

Павлов бил доста непримирим и емоционален по тези въпроси – емоционален до такава степен, че понякога това водело до трагедии. Известни са спомените на академик Евгений Михайлович Крепс, намерили място във всички сборници със спомени на съвременници за Павлов: професор Богоявленский, някогашен другар на Павлов от семинарията, отишъл веднъж при него, потресен от нещо, и попитал: „Ти, Иван Петрович, достигна върховете на науката, разбра как работи мозъка, вместилището на душата. Кажи ми, има ли нещо отвъд, какво ни чака след смъртта? Само на тебе ще повярвам“. Павлов му се присмял, като казал: „Как ти, лекар, естествоизпитател, можеш да говориш такива глупости?!“

Последиците от този рязък отговор се оказали чудовищни. Като си отишъл, професор Богоявленский се обесил. Станало ясно, че предната вечер починала съпругата му и в разговора със своя приятел той се опитвал да намери за себе си надежда, че някога, някъде ще се срещне с любимата си жена отново. След тази трагедия Иван Петрович започнал, разбира се, да се изказва много по-внимателно на тема религия, стараейки се изобщо да избягва подобни разговори, но се отнасял към религията крайно враждебно.

Същевременно не трябва да се забравя, че през 30-те години на миналия век, когато политиката на държавата по отношение на вярващите била наистина, да кажем така, затегната, Павлов се застъпвал за църковни колективи, които се обръщали към него за подкрепа, и се опитвал да пречи на затварянето на храмовете. Просто той, като атеист и абсолютно свободно мислещ човек, винаги признавал правото на другите да мислят така, както те пожелаят. Според Павлов религията имала място в живота на човека, но само някъде редом с хохломската живопис, гжелския порцелан, балалайките и сувенирните лапти.

Това място, между другото, е пределно почетно. И всички претенции към религията, които имаме, се появяват само тогава, когато тя се опитва да се откъсне от това място и да заеме отново пространството, което е заемала обичайно в продължение на двадесет века.

Урок 32. Класика. Егорушка

На пръв поглед цитираният по-долу текст има много малко отношение към атеизма. Но това е само на пръв поглед – защото вие помните с какъв възторжен вой се съпроводи в стана на поповете приемането от Държавната дума на закона, забраняващ на американци да осиновяват деца-инвалиди, от които са се отказали всички възможни руски кандидати за ролята на осиновители. Но да се преразказва попския вой е много сложно – той е трафаретен, унил и се свежда до: ах, бедните деца, няма да получат православно възпитание, нещо заплашва душата им.

Както знаете, в наследство от предаването „600 секунди“ [1] останаха наистина безразмерни архиви, които са много подробен летопис и хроника на всичко, което ставаше в Русия в края на 80-те и началото на 90-те години. И, знаете ли, докато за децата-инвалиди се говори теоретично, докато те съществуват в някакво изречение от закона или от подзаконов акт, докато са просто абстракция – това е едно. Но даже у мене, човек, който е чужд на всякакви чувства – почти като влечуго - и не е склонен към сълзи, умиление и сантименти, ситуацията с приемането на този закон предизвика много сложна реакция.

И ето, за да не бъда голословен, ще цитирам тук малък фрагмент от репортажа за момченцето Егорушка, който направих много отдавна. Това е силен, забележителен репортаж, той е малко по друг въпрос, но там е засегната съдбата на това момченце. Вадик Медведев, моят покоен колега от „Секундите“, отиде в Детския дом и там стана известно, че животът на Егорушка внезапно и удивително се е променил. Дори може би не удивително – променил се е поразително.

20 ноември 1991 година. Детски дом.

Александр Невзоров (зад кадър): По-нещастни от тези деца със сигурност няма. Те са плод на най дивата дивотия на „четиринадесетгодишните и петнадесетгодишните глупачки“. Това са дъщери и синове на проститутки, 99% от които даже не знаят как се казват тези, които небрежно, между другото са ги родили. Тук са най-унижените и най-оскърбените деца, част от тях с вродени и неизлечими увреждания.

Кореспондент: Анечка, как се казва майка ти?

Анечка: Майка ми? Дона.

Кореспондент: А татко ти?

Анечка: Татко ми? Джо.

Кореспондент: Анечка, кога ще отидеш в Америка?

Анечка: Скоро.

Вадим Медведев (зад кадър): Тези кадри бяха заснети на 28 февруари 1992 година. Американци осиновиха руското момиче Аня Петушкова от Детския дом. Анечка е болна от така наречената детска церебрална парализа и тогава едва беше започнала да ходи трудно. Сега, след десет години, тя е щастлива – тя живее в семейство. Аня стана първото осиновено дете от стотината деца-инвалиди, живеещи тук, в Детския дом № 13 на проспект „Елизаров“.

Вадим Медведев: Тези все наши ли са?

Валентина Яковлевна Самсонова, директор на Денски дом № 13: Все наши деца са.

Вадим Медведев: А това Егорушка ли е?

Валентина Яковлевна Самсонова: Да, Егор Головин. Роден е през 1988 година, сега е на четиринадесет години. Егор Головин беше осиновен тук през юли 1992 година. Осиновен е в Америка. На седем години му направиха протези на долните крайници. Изпраща ни снимки. Егор е в семейство, Егор има майка и баща, Егор има бъдеще.

Вадим Медведев (зад кадър): А тази статия във вашингтонски вестник разказва за победите на Егорушка в спорта. Нашата снимачна група се запозна с Егор през 1991 година. Тогава се случи нещо много некрасиво и „Секундите“ се намесиха. За Егорушка, който е роден без ръце и крака, и за други деца-инвалиди това запознанство се оказа щастливо. Хората научиха за децата и започнаха да ги осиновяват. За по-нататъшната съдба на всяко подобно дете разказват албуми и снимки, грижливо събирани и пазени от Валентина Яковлевна.

Вадим Медведев: А вярно ли е, че след онези репортажи на „600 секунди“ сте искали да наречете вашия Денски дом на името на Александр Невзоров?

Валентина Яковлевна Самсонова: Да, искахме.

Вадим Медведев: Наистина ли?

Валентина Яковлевна Самдсонова: Наистина.

Приемането на така наречения закон на Дима Яковлев освен с някаква извънземна, паралелна намеса – паралелна по отношение на цялото човечество даже от моя гледна точка – не може да се обясни. Не съм следил по-нататък съдбата на Егорушка – зная само, че той е щастлив, че има успехи. Макар да разбирам, че даже този жив, истински, неизмислен пример ще убеди малцина в днешна Русия.

Но може би поне някои от идиотите, които са приемали този закон, ще разберат какво именно са направили.

БЕЛЕЖКИ

1. Телевизионна информационно-аналитична програма, която излиза в ефир през 1987-1993 година на ленинградския Пети канал с автор и основен водещ Александр Невзоров. Програмата е регистрирана в книгата на рекордите „Гинес“ заради изключително високия си рейтинг.

ПРЕПОРЪКА: Непременно гледайте видеото, дори да не знаете руски език: ще видите на живо откъс от репортажа на Александр Невзоров за Егорушка в предаването „600 секунди“ и репортажа на Вадим Медведев за по-нататъшната съдба на детето.

Урок 33. Бедата на господин Дураев

Ето че се насадихме на пачи яйца. Вярващите ми пишат писма. И сред другите дойде едно необикновено драматично писмо, бих казал, че по-драматично не може да бъде.

Някой си гражданин Дураев, наскоро приел вярата, се обърна към мене за разяснения. Работата е в това, че се опитал да си изясни от причестилия го служител на култа в кой ден той, причестеният Дураев, може да отиде в тоалетната по голяма нужда, без да извърши грях. Попът го навикал, не отговорил на въпроса и нещастният Дураев вече шести ден се въздържал благочестиво да не ходи в тоалетната.

Това може би е подвиг на благочестието. Но ми се наложи да го разочаровам – не мога да отговоря на въпроса в кой ден след причастието може да се ходи на тоалетна. Все пак това е някаква вътрешнокултурна, вътрешноцърковна история и въпросът, разбира се, не би трябвало да се отправя към един атеист.

Аз мога да дам само кратка и пределно коректна историческа справка по този въпрос. Ние сме говорили много за така нареченото тайнство на причастието. Известно е, че като суровина за него се използват хляб и вино, в производствената технология няма да се задълбочаваме, но крайният, окончателният, афористичният продукт се състои, според църковните представи, в реалната плът на мъртъв мъж, равин, убит преди две хиляди години – Исус Христос, който, според представите на вярващите, е физиологично и биологично земно въплъщение на древния еврейски бог Йехова.

Много важен елемент от поклонението на това същество е процесът на изяждането на неговата плът. Изяждането се съпровожда с пеене и някои ритуални телодвижения.

Догматично изяжданата плът на бога е някакъв свръхестествен продукт, независим от законите та физиката и химията. Той притежава определени вълшебни, магически свойства – какви, не се уточнява – и да се вижда в него алегория или символ, според християнската догматика, не е допустимо. Това е грях поради неверие или нещо повече – чиста проба ерес.

Общо казано, като алегорично или символично възприемат причастието само протестантите, но в това няма нищо странно. Примери за ритуален канибализъм в историята на религиите има много. Практически не е възможно да се намери някаква древна религия, при която вярващите да не изяждат тялото на своя бог и да не придобиват чрез това някакви свои свръхестествени възможности и способности. Аналогични моменти можем да наблюдаваме при различни ритуали у племената от нило-сахарската група, у полинезийците и у зулусите. Така че в случая нямаме нищо ново. Но не за това е думата.

Да се върнем към трагедията на гражданина Дураев. По-нататъшната съдба на погълнатата плът на бога, попаднала в стомашно-чревния тракт на човека, е вълнувала именно християните и винаги е предизвиквала извънредно разгорещени спорове. Спорното се състои в това, запазва ли свръхестествената субстанция своите вълшебни качества при всички случаи, или се подчинява на баналните закони на храносмилането и се превръща в част от фекалната смес, отделяна по обичайния ред. Въпросът вълнувал дотолкова християните, че някъде приз Х век се появила така наречената секта на стеркоранистите. За стеркоранистите доста уважително и благоразумно – макар че, за съжаление, кратко – пише Пол Анри Холбах в своето забележително произведение „Джобно богословие“. Техният интерес бил толкова силен, че похищавали телата на екзекутирани престъпници, които малко преди смъртта си са получили причастие, и отваряли тези тела, за да проследят съдбата на плътта на бога, попаднала в стомашно-чревния тракт.

Искам да ви обърна внимание, че все пак не си струва да питате атеистите в кой ден можете да ходите на тоалетна. Мисля, че случаят с господин Дураев е единичен. В действителност за това трябва да питате служителите на култа. Те вероятно знаят отговора, те обичат да говорят на тази тема и ще са радостни да покажат своята ерудиция и своята богословска подкованост. И човекът, който се е обърнал към тях с този въпрос, вероятно ще бъде похвален за проявеното благочестиво любопитство. С други думи, кога именно трябва да се яде плътта на бога и какво става с изядения бог в стомаха и червата, са въпроси, на които все пак трябва да отговарят непосредствено църковните хора.

Да минем към втората точка от нашия урок. Чували сме много за някаква необичайна роля на вярващите и църквата по време на Великата отечествена война, при което легендарността и митотворчеството около това твърдение вече достига краен предел. Виждаме, че въпросът за това доколко наистина са били религиозни съветските войници, е облепен с голямо количество мащабни киномитове. И естествено, емоциите от всички страни пречат да се види някаква обективна картина. Въпреки това тази обективна картина съществува и аз искам заедно с вас да се обърна към цифрите – простите цифри, които не е така трудно да бъдат намерени.

Обърнах се към хората, които откриват, изравят, препогребват и отдават воински почести на останките на неизвестни войници от Великата отечествена война. Както знаете, все още има много подобни останки. По моя молба ми беше изпратено абсолютно обективно описание на предметите, открити заедно с телата на тези войници. Изследвани са били две хиляди и шестстотин бойци и командири от Червената армия, загинали на територията на днешните Калужска и Смоленска област. Сред личните вещи на тези хора били намерени кръстчета за шия – три броя, овална иконка едва ли не по-малка от монета, за шия – един брой, и още един предмет, който с известно пресилване все пак може да се сметне за амулет.

И така, три кръстчета и две иконки. А броят на предметите, намерен заедно с телата на загиналите, е огромен: има и венчални пръстени, и вещи за лична хигиена, и медальони, и монети, съветски и не само, и табакери. Много разни неща. И се получава, че имаме около едно кръстче на петстотин души – с други думи, едно кръстче на един батальон. При това разкопките са от периода 1941-1943 година, когато нито всеобщи, нито каквито и да е изобщо забрани за носене на дребна лична религиозна символика, както знаете, в Съветския съюз вече не е имало. Заедно с това можем да направим любопитна съпоставка: сред останките на немските войници нетленни разпятия се срещат значително по-често – например едно кръстче или една иконка на петима души. Тези обикновени археологически данни ни дават лесно да разберем доколко религиозни или нерелигиозни са били победителите във Великата отечествена война.

Още един въпрос, според мене също толкова съществен. Той засяга документалните свидетелства за това как е била покръстена Рус. Отново най-чист, в известен смисъл най-надежден и най-незаинтересован източник са летописите. Ние знаем, че някога Археологическата комисия е издавала „Сборник на руските летописи“, а вече в съветско време издателство „Наука“ е препечатвало добросъвестно това, което е издала Археологическата комисия. Макар че най-добре е да се използват дореволюционните издания. И там, по-специално в „Обобщен летопис“, е цитирано изречението на Владимир към тези на които предлага да се кръстят. Дословно: А който не се кръсти в реката, ще бъде виновен и противен, ще се лиши от имота си, а самият той ще бъде умъртвен.

С други думи – покръстването се е осъществявало с методите на доста примитивния и жесток шантаж, че ще бъдеш убит.

Покръстването на руските градове е изобщо отделна история. „Йоакимовският летопис“ разказва за покръстването на Новгород с всички подробности. Новгородците, на които се опитали да натрапят православието, се съпротивлявали, разбира се, много твърдо. Защото новгородците били особен народ – те вече опитали свободата, която идвала заедно с търговията, опитали европейския дух. Но се появил някой си военачалник Путята, който начело на отряд от петстотин въоръжени войни нахлул в Новгород, пленил няколко влъхви и започнал, според „Летописа“, „да сече жестоко новгородците“ .

Подробностите за сечта са, разбира се, чудовищни. Отначало новгородците побеждавали – те успели да обкръжат, да завземат и за запалят християнската църква. Успехът като че ли бил на тяхна страна, но тогава дошли допълнителни подразделения християнизатори. Те изгорили на практика всички къщи в Новгород и победили жителите му. Някои от тях били, разбира се, убити, някои били заставени да се предадат и били покръстени насилствено. „Летописът“ казва за това така: Путята ги покръсти с меч. „Летописът“ не цитира данни за човешките загуби, но е лесно да разберем това, защото той, естествено, е бил многократно редактиран от тогава.

Тук, в пълния сборник на руските летописи можем да намерим лесни доказателства за факта, че много руски градове са се съпротивлявали дълго и кърваво на насилствената християнизация, осъществявана по същия свиреп начин. По-специално се оказва, че яростно са се съпротивлявали на покръстването жителите на Ростов – има се предвид Ростов Великий. Жестоко се съпротивлявали вятичите. Дълго време не можели да бъдат покръстени градовете на изток от Днепър, да не говорим за всякакви северни глухи провинции.

Ето ви нагледна демонстрация за това колко евтино струва православният мит за радостта от покръстването на Рус и колко лесно може да бъде разрушен с помощта на съвсем отворени, достъпни източници.

Урок 34. За произхода на закона за защита на чувствата на вярващите

Днес ще поговорим за така наречения закон за защита на чувствата на вярващите. Какъв великолепен, зашеметяващ урок за тези, които са се съмнявали, че учението на разпънатия Христос е било насаждано в Русия с камшици, приклади и чизми! Ето ви този прост пример. Само година и половина опити за честна идеологическа борба, за честна полемика с поповете и те се сгромолясаха, не издържаха и като забравиха своите собствени закони и даже правилата на собствената си демагогия, хукнаха към държавата – за да може с познатите чизми и приклади да осигури тържеството на много любвеобилната и много човеколюбивата религия.

В действителност ние трябва да схванем механизма и произхода на този закон. Разбира се, всичко не е толкова просто, разбира се, видима е много малка, надводна част, разбира се, законът има и ще има продължение. И това продължение за известно време ще бъде безрадостно. Откъде изобщо се взе този закон? Всичко е много просто: църквата не издържа честната полемика, честния дуел между нея и обществото – достатъчно акуратен и благороден дуел, защото, както можем да видим, всичките сили бяха на страната на Руската православна църква. Та в Русия на нито един канал, за което вече говорих по време на тези уроци, няма не само атеистично предаване, но даже и предаване, което изобщо би могло да се нарече опора на свободомислието. И ето, като не издържа, да кажем така, на живота в съвременното информационно общество, църквата призова група верни нейни другари и чрез тях, като ги стимулира подобаващо, инициира този удивителен закон. На пръв поглед той дори изглежда някак си разумен и едва ли не въвеждащ ред в цялата хлъзгава религиозна сфера. Но няма нищо подобно.

Какво прави най-напред този закон? Най-напред той издига около Руската православна църква дебела стена и Руската православна църква се превръща в абсолютно недостъпна за всякакви средства за масова информация. Зад тази стена поповете получават възможността без всякакви пречки да броят своите пари, необлагани от данъци, да се разпореждат със своите свръхпечалби, да целуват страстно своите скъпи автомобили, право в решетката на радиатора – при което, забележете, отпада напълно необходимостта да изтриват срамежливо и набързо от тази решетка кръвта на някакви си пътни работници. Защото всяко обвинение, всяка констатация за простащина, грубост и безобразие от страна на поповете ще бъде обявена за оскърбление на религиозните светини и вярата.

Повярвайте, те имат достатъчно подготвени групи активисти, които веднага в отговор на съвсем естествената реакция на пресата ще надават вой и ще намекват, че са им оскърбени религиозните чувства. На теория да се посочват свинщините на църквата ще бъде възможно, но това ще се заплаща с „пет години“ и желаещите бързо ще свършат. Аз смятам, че те и така няма да са много – един, два, три прецедента, когато горещите и млади глави ще се опитат да защитят истината и свободата на словото, ще повлекат след себе си нежелание.

И повярвайте, Руската православна църква ще си създаде абсолютно благоприятен климат, при който никой и никога вече няма да посмее да разказва нито за скъпите коли, нито за жилищата, придобивани за сметка на болни от рак или на стари хора, за нищо. Поповете наистина ще получат изключителната възможност да се занимават със свръхпечеливши операции, необлагани от данъци, да изместват тихичко от училищата всякакви астрономии и биологии и, разбира се, да разширяват пазара на търговията с магически услуги сред стремително оглупяващия народ. И на повърхността ще остане, естествено, съвсем полирания, съвсем изгладения образ на Руската православна църква, който тя самата ще редактира и който в продължение на пет-седем години ще даде вероятно възможността вече безпроблемно и гарантирано да се премине към референдум – а той, на свой ред, ще позволи на православието да се нарече най-сетне държавна религия.

Така че причините да се приеме законът са съвсем очевидни. И неговите стратегически и тактически планове са също много и много разбираеми.

Урок 35. Вярвам в един Лунтик

Мисля, че във връзка с добре известните на всички неотдавнашни събития православните, по всяка вероятност, ще трябва да направят избор – в кого все пак вярват. Дали вярват в някакъв Лунтик [1], същество тихо и забравено, което при всяка вестникарска публикация може само да се отдалечи в ъгъла под килима, да ридае и да иска защита. Или все пак вярват в същество, което самите те наричат всемогъщ бог. Ако това същество е всемогъщ бог, на когото е покорно и подвластно всичко на планетата и извън нейните предели, вероятно това същество е способно да се защити само, само да наказва богохулниците, кощунстващите и всякаква друга публика, която, да речем, се отнася неуважително и непочтително към него, към неговата група от фенове и към аксесоарите на тази група от фенове.

Но, както виждаме, това свръхестествено и всемогъщо същество мълчи. И никакви действия на галеристите, публицистите, артистите и танцьорките не предизвикват у него ни най-малки реакции. Макар да е известно, че това същество е доста истерично и реактивно и даже сред своите колеги богове, които също обичали да си играят и с чукове, и с мълнии, то винаги е било известно като бог на бързото реагиране, мигновено изпращащ чума, епидемии и кипяща сяра от небесата в отговор на всяка дреболия. И ако този бог мълчи, може би просто дава на вярващите пример за подражание? Но те като че ли не приемат сериозно своя всемогъщ бог и не подражават на стилистиката на поведение, която той им предлага.

Тук изборът като че ли е очевиден за така наречения вярващ човек. Но в действителност той съвсем не е толкова прост – ако се съди по реакциите във вестник „Московский комсомолец“. Сега ще се отвлека малко и ще отбележа, че „Московски комсомолец“ е, разбира се, чудесен вестник, но е много православен. И моят материал, който се казва „Държавната дума прие оставката на Господ Бог“, беше подложен на доста съществени, бих казал, злодейски редакторски поправки. Оригиналното му заглавие беше „Оставката на Господ Б“.

Ако се съди по тази реакция, повечето от православните нямат понятие в какъв бог все пак вярват. Защото са решили, че може по някакъв начин да разделят евангелския бог от библейския бог, старозаветния. Оказва се, че никой от тях не разбира и не знае даже най-елементарната догматика. Не знае, че този, който удавил десетки хиляди души във водите на Световния потоп, който изпращал проказа, който поразявал с болести, който унищожил първородните деца в египетската земя и който разкъсал с мечки четиридесет и две момчета и Исус Христос с неговите разговори за любовта, са едно и също лице, един и същи бог. Двама богове няма.

Тук, разбира се, е на лице някакво раздвоение на личността или определена персонална еволюция на този бог. Въпреки това трябва да помним, че това е едно и също същество, че като се опитвате да го разделите, ще получите като резултат не ерес, а някакво забавно езичество и ще трябва да се съгласите със съществуването на двама богове във вашата религия. В действителност според вашия символ на вярата вие казвате: „Вярвам в един Бог, Баща и Вседържител“, а за Исус Христос казвате: „Чрез Когото всичко е станало“. Иначе казано, Той и неговият Баща са едно и също лице. Това, че може да полива с кипяща сяра и камъни градове с деца и старици по съвсем глупава причина - били пренебрегнати някакви праведници - и че ни говори за необходимостта да си подлагаме другата буза, наистина навежда на мисълта за раздвоение на личността.

За да нямате никакви илюзии, вижте текстовете на православното богослужение. По принцип можем да отбележим, че около 70 % от текстовете в него са строго старозаветни текстове, без да говорим за специалните му части като шестопсалмието, където текстовете са 100 % старозаветни, или перемиите, които също са 100 % старозаветни. Нещо повече, ако вземем молив и преброим общото количество на светците, а след това изчислим процента на старозаветните светци, ще видим, че те са 49 %. Не зная наистина колко новомъченици са се прибавили днес, но във всеки случай старозаветните светци са от 47 до 49 %. А текстовете, които звучат в християнската църква, звучат и в синагогата, защото, при всички случаи, става дума за култ към племенното, местното древноеврейско божество Яхве и Исус Христос е, да кажем така, една от неговите роли, един от неговите ипостаси.

Изпратиха ми любопитен въпрос: защо съвременните писатели, които, както се изясни, са чудовищно много, се втурнаха изведнъж така дружно в православието? Защо образуват някакви писателски съюзи и там православничат? Мисля, че могат да се потърсят някакви отвлечени отговори и хитри обяснения, но в действителност всичко е много просто. Това са все бивши звезди на партийно-стопанските активи, които са си пуснали бради. Те бързо схванаха едно просто нещо: църквата, за разлика от техните писателски или книготърговски организации, има своя уникална, независима, гигантска мрежа за литературно разпространение.

На какво се дължи така нареченият читателски успех? Ето, излезе една книга със заглавие, струва ми се, „Несветите светци“, най-обикновена пропагандна православна литература, и тя наистина води по потребителско търсене и продажби. А води по една проста причина: към всяка църква има всъщност магазинче и това, което е получило гриф от Московската патриаршия, се продава наистина по-добре от която и да е друга книга, просто защото търговските точки на църквата са десетки пъти повече отколкото на всяка светска книготърговска организация. Тези „светци-пресветци“ се продават в която и да е обикновена нормална светска книжарница, да речем, кошмарно, на равнището на всяка друга пропагандна литература, но затова пък имат необикновен успех в специализираните магазинчета.

Затова писателите се обявиха незабавно за пазители на трите копролита и надявайки се, че техните съчинения също ще получат някога гриф и ще се продават заедно с матрьошките, иконките, свещичките и изсъхналите върбови клонки, те, разбира се, са готови на всичко. Тук, както винаги, трябва да се търси корист и нищо повече.

И още един въпрос във връзка със закона за защита на така наречените чувства на вярващите. Разберете, това е забележителен замисъл, защото веднага щом понятието вяра мине в правното поле, настъпва вече не факултативна, а пряка и неотвратима необходимост от доказателства. И щом стане дума за накърняване или оскърбяване на така наречената вяра, колкото и потърпевшият да обяснява, че има някаква категория, която е пострадала от нечии действия, той ще бъде принуден да доказва наличието на тази категория. Каквото и да ни казват, който и да ни го казва – Гундяев или някоя местна откачена старица, - вие обяснявайте: ние не искаме да доказвате съществуването на бога, това малко ни тревожи, вие докажете, че сте вярващ! Защото доказателствената система, системата за използване и привеждане на доказателства е основата на всяко право.

Докато не се опитаха да вкарат вярата в областта на правото, тя в действителност не вълнуваше никого – блъскате си главите както искате. Но щом вярата премине в юридическата сфера и щом така наречените вярващи започнат да искат за себе си особен правен статут, едва ли не програма за защита на свидетелите, тогава всички разговори трябва да започват категорично с искане на доказателства.

Наистина, седи пред вас някакъв човек и разказва за своята вяра. Да, но той всъщност може да се ви се подиграва и да се маймунджилосва, а като излезе за секунда да се изпикае или да остане насаме, ще се подхилква колко ловко ви е преметнал. Къде са гаранциите, къде са доказателствата? Затова нека премине през известния евангелски тест [2] или да предостави други неоспорими аргументи. Що се отнася до служителите на култа, иначе казано – до нашите търговци с духовност, те изобщо в този случай нямат право на глас – защото всичките въпроси на вярата и религията са за тях хранителна база.

Следователно можем да говорим, че у така наречените вярващи има пряк, абсолютно еднозначен материален интерес да се пропагандира идеологията и да се имитират така наречената вяра и така наречените оскърбени чувства.

БЕЛЕЖКИ

1. Лунтик – герой от руския мултипликационен филм „Лунтик и неговите приятели“ („Лунтик и его друзья“).

2. Тестът на Невзоров се състои в това всеки вярващ да докаже вярата си като премести с нея някакъв обект (дори и най-малък), както обещава на вярващите Христос („Защото истина ви казвам: ако имате вяра колкото синапено зърно, ще кажете на тази планина: Премести се оттук там! - и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно“. Матей, 17:20)

Урок 36. Ентропия

Съветвам ви да направите един любопитен експеримент. Той не е сложен и е достъпен за абсолютно всеки. Достатъчно е да попитате всеки така наречен вярващ православен християнин защо техният главен празник се нарича Пасха [1] и какво в действителност означава тази дума. И изобщо, откъде се е взела. И защо този празник така упорито продължава да се нарича Пасха, въпреки че за него има и паралелен термин – така нареченото Възкресение.

Ще кажа веднага: ако попитате православния християнин защо празникът се нарича Пасха, то, както показва статистиката, най-разпространеният отговор ще бъде оскърбено мълчание или обвинение в богохулство. Наистина, срещат се всякакви жизнерадостни личности, които уверено и твърдо отговарят, че празникът се нарича Пасха в чест на сладкарското изделие, което им разрешават да ядат в този ден поповете [2]. Що се отнася до самите попове, на въпроса защо празникът се нарича Пасха те започват по удивителен начин да ондулират, да извъртат всячески и старателно да замъгляват нещата, разказвайки за изхода на евреите от Египет и споменавайки други приказки, макар че в действителност нещата са много по-любопитни.

В действителност названието на този празник е Песах. Той има и друго име – Хаг ха Мацот. Установен е в чест на това, че на този ден древноеврейският бог, като решил да отмъсти на египтяните за някакви дребни битови неудобства, които причинявали на евреите, умъртвил всички първородни младенци в египетската земя. А еврейските деца в нощта, когато ставали тези масови убийства на младенците, останали живи по простата причина, че евреите намазали с овнешка кръв вратите си. Ангелът, който вършел убийствата, обикаляйки къщите, душел вратите и разбирал, че не трябва да влиза там, а да върви по-нататък. Тази хитрост с овнешката кръв била подсказана на евреите от техния бог. Или Песах – Пасха – означава буквално “да подминеш”.

В коректността на моето изложение можете да се убедите много лесно. Достатъчно е да вземете основната книга на християните – Библията, – да отворите, ако не се лъжа глава 12 от Книга Изход и да прочетете текста от 22 до 26 стих: “И в полунощ Господ порази всяко първородно в египетската земя, от първородния на фараона, който седеше на престола си, до първородния на пленника, който беше в затвора. […] И фараонът стана през нощта, той и всичките му слуги, и всичките египтяни; и се нададе голям писък в Египет, защото нямаше къща, в която да няма мъртвец“ [3].

Иначе казано, както винаги християнството е изпълнено със солидно всеобщо човеколюбие. Връзката на това събитие с главния християнски празник е теологически също много ясно установена. Въпросът тук е в жертвената кръв, в тържеството на евреите и в други моменти. Духовниците, наистина, се притесняват някак си от този факт и избягват да говорят на тази тема със същата настойчивост и предпазливост, с каквато избягват въпросите за обрязването на Исус Христос. Макар че какви тайни и недомлъвки може да има между свои хора! Странна стеснителност.

Както е известно, в основата на православната култура лежат свещени, фундаментални книги на еврейския фолклор, а именно Тората и Техилим. Тората е Петокнижието на Мойсей, най-важната част от Библията, разказваща за сътворението на света. Техилим е сборник с псалми, който също в много отношения е основа на православния руски национален мироглед.

Най-страшното е, че може би според изводите от цялата тази лекция Руската православна църква ще ми даде някакъв орден заради това, че обяснявам катехизиса на нейните вярващи, но нищо, ще го преживеем. Мисля, че ще намеря някъде местенце за този орден.

Ето това е любопитният и знаков произход на руския народен православен празник. Иначе казано, хиляди, десетки и стотици хиляди хора употребяват този термин, без изобщо да се замислят и да знаят, че той означава масово убийство на деца и тържество по този повод.

Що се отнася до необмислената употреба на различни думи, днес поповете могат да се познаят със затворени очи: ако някъде чуете разговор за законите на термодинамиката или думата „ентропия“, може със сигурност да кажете, че тези думи са произнесени от поп. Аз не зная кой е научил главния поп Гундяев [4] на думата „ентропия“, но количеството от наукообразни термини, съвсем неприложими нито към теорията за еволюцията, нито към теорията за абиогенезата, нито към каквато и да е научна реалност, достигна в речите на поповете върха. Също така те много заобичаха изведнъж да говорят по темата за началата на термодинамиката – ако съдим по всичко, без изобщо да могат да ги формулират и без да знаят за какво изобщо става дума, но въпреки това повтарят папагалски умните думи по отношение на своите попски идеи, което, разбира се, изглежда феерично смешно.

Както виждаме, активното вълнение на църквата, когато все по-старателно и по-силно се търка о краката на науката и върти пред нея опашка, е много характерно. Учудва нахалството, разчитащо на невежеството на масите, с което поповете се опитват да присъединят към така наречените вярващи например Иван Петрович Павлов или Чарлз Дарвин. За атеизма на Павлов вече говорих. Що се отнася до атеизма на Дарвин, ще ви насоча към забележителната книга, наречена „Автобиография“, в която сър Чарлз описва своите усещания от религията, от християнството, от Евангелието и в края на краищата подчертава: „Заслужава доверие не повече от… вярванията на някой дивак. […] Отвратително учение!“.

На същата страница Дарвин – при това той пише книгата си към края на своя живот, тя е равносметка на възрастния, силен и мъдър Дарвин, отговарящ за своите думи – абсолютно точно заявява: ”В края на краищата престанах изобщо да вярвам. Но това ставаше толкова бавно, че не чувствах никакво огорчение и никога оттогава нито за секунда не се усъмних в правилността на моето заключение“.

Лекомислието и нахалството, с което поповете се опитват да приобщят известни мислители и учени под своята попска стряха са, разбира се, поразителни. Макар че в случая трябва да се помни едно много важно нещо: изобщо не е важно какъв на цвят каскет има свидетелят, иначе казано, изобщо не е важно какви лични, битови или субективни навици има един или друг човек – важно е какви показания дава относно идеята за бога. Няма защо да ходим далече, да вземем Грегор Мендел, който бил духовно лице и може би се е отнасял напълно сериозно към религиозните въпроси. Но именно законът за деленето на хибридите от второ поколение е дал ключа на тези, които са създали теорията за абиогенезата, ключ, който позволил да се изгради окончателно тази теория. Иначе казано, мисълта на Мендел е била също преди всичко показание срещу идеята за бога.

Накрая – за взаимоотношенията между църквата и науката. Повярвайте, по този повод ще слушате винаги лъжи, ще слушате винаги абсурдни доводи – че например Коперник е бил духовник, че някой друг е бил вярващ. Първо, помнете, че буквално до скоро време атеистичните възгледи са били много опасни за своите носители и тяхното обнародване можело да доведе до трагични последици. Второ, личните битови убеждения по принцип не играят никаква роля.

По отношение на опасността си спомнете забележителния факт, за който вече говорехме и който е известен на малцина. Защото въпросът не се състои в десетките и стотиците клади, на които са изгаряли учените. Опасността не е задължително публична екзекуция; не е и перспективата да гниеш в затвора петнадесетина години и да умреш там. Понякога се използвали още по-интересни начини, както станало с великия астроном Йохан Кеплер. За да държат Кеплер в подчинение, духовниците арестували майка му Каетрина и я хвърлили в затвора – с обвинение, естествено, че е магьосница. И след това в продължение на пет години от време на време, един път на седмица или на две седмици, изгаряли някоя от спътничките на Катерина Кеплер, които седели с нея в една и съща килия със същото обвинение. Естествено, това стимулирало Кеплер да бъде пределно скромен и в своите лекции, и в своите произведения. Достатъчно е да кажем, че първото негово издание след смъртта му наброявало двадесет и два тома неиздадени преди това съчинения, пределно важни за астрономията и за науката като цяло.

Но да се върнем към ентропията. Това наистина звучи много любопитно. И може би трябва да се знаят някои прости неща, които са недостъпни за поповете – че даже аминокиселините на определен етап от абиогенезата са били способни на много конкретна и много интересна, практически структурна подреденост и определеност.

Иначе казано, това, което поповете наричат с думата „ентропия“ изобщо не е ентропия. „Ентропия“ била любимата дума на провинциалните гинеколози през 50-те и 60-те години на миналия век. Гледайки основния обект, върху който трябвало да приложат професионалните си навици, те произнасяли с трагичен глас: „Ентропия!“, с което хвърляли пациентките си в ужас и в абсолютна покорност.

БЕЛЕЖКИ

1. В Русия названието Пасха е значително по-популярно и по-употребявано от названието Възкресение Христово. В българския православен календар празникът е отбелязан като „Възкресение Христово Пасха“.

2. Пасха – сладкарско изделие във вид на четириъгълна пирамида, което се приготвя в Русия за Възкресение; украсява се обикновено с кръст или с буквите ХВ (Христос възкръсна), а понякога и с двете.

3. Цитирани са 29-ти и 30-ти стих, а от 22-ри до 26-ти стих се разказва за Божия съвет да се намажат вратите с кръв.

4. Руският патриарх Кирил, когато Невзоров нарича винаги със светското му име – Владимир Гундяев.

Урок 37. За ползата от закона за оскърбените чувства

Позвъни ми веднъж моят стар приятел Александр Петрович Никонов, забележителен писател, ръководител на Московския атеистичен фронт, и ми предложи да подпиша петиция срещу закона за оскърбяване на религиозните чувства. Трябва да кажа, че тези московски атеисти са изключителни момчета, много романтични. Те смятат, че злото е нещо, с което могат да се борят като събират подписи. Отказах. Но отказах по съвсем свои причини. Аз смятам, че в общи линии това е забележителен закон, забележително допълнение към Наказателния кодекс и ако го нямаше, би трябвало или да бъде измислено, или да се инициира неговото приемане.

Защо? Въпросът е в това, че благодарение на този закон борбата с оглупелия клерикализъм ще стане наистина интересно нещо. Ние ще получим възможността да лъснем о каменната кожа на това древно слизесто чудовище от самите дълбини на Средновековието острието на истинския атеизъм и истинският атеизъм ще придобие в Русия съвсем друга ценност и друга значимост. Живеещи в XXI век, ние никога не сме и мечтали, че ще можем да се срещнем лице в лице с тази твар.

Ще напомня, че такъв или подобен закон е довел някога до прекъснатия живот или до прекършената съдба на такива потресаващи хора като Жулиен Ламетри, Галилео Галилей и Мигел Сервет. Ние имаме възможността да се срещнем с този закон и вероятно за се разплатим за някого от тези хора. Не забравяйте, че съществува едно нещо, което се нарича езопов език. Известно е, че мъжете с черни тенджери на главата никога не са се отличавали с особена съобразителност и не разбират всичките възможности, които дава езоповият език. Освен това, ако някога свободомислието клокочеше в някакъв съд и се разсейваше в атмосферата, сега законът запоява този съд и дава възможност за онзи атеистичен пробив, взрив, ако искате, който навярно толкова не достига на интелектуалния живот в Русия. Така че трябва да гледаме с голям оптимизъм това, което става.

Аз не просто обяснявам защо съм за този закон. Виждате ли, когато главният идеологически противник иска да ми напише разписка, в която се признава за пълен идиот, в която потвърждава, че православието – религията на любовта, смирението, всеопрощението и покорността – е напълно безсилно и недееспособно без окови, белезници, тояги, зони и присъди, ще му подам златно перо и ще му намеря най-добрата попивателна хартия. Разбира се, би ми се искало повече – по-осезателно благочестие, по-чувствително присъствие на църквата на телевизионния екран. Според мене това присъствие не достига; смятам, че то трябва да бъде истинско убедително присъствие, което вероятно ще пречупи ситуацията на абсолютната, както те се изразяват, бездуховност.

Какво правят те по телевизията? По телевизията сменят облеклото си, сменят бижутерията си, позират и говорят за нещо, забравейки, че под въздействието на религиозната вяра човек се променя напълно и че ранните християнски свидетелства говорят именно за пълна трансформация на поведението и за смяна на стилистиката на човешките постъпки. Би ми се искало, разбира се, да се насладя на демонстрирането на продължителни шоу програми от типа реалити, способни поне в общи черти да възкресят истинските християнски, нещо повече, истинските раннохристиянски идеали.

На всички е известно например, че Симеон Стълпник не само развъждал червеи в раните на своето тяло, но и че тези рани се образували от навика му да се търка със собствените си екскременти, за което разказва, между другото, неговото житие, което вече е съвсем без значение. Можем да си спомним, че преподобният Павел от Тиваида гладувал деветдесет години и крадял фурми от враните, че Нил Столобенский спял само прав, опирайки се на две патерици, а преподобният Теофил плакал непрекъснато дванадесет години. Всичко това се е случило – разказват го скъпоценните за всеки християнин жития на светците. Там, между другото, намираме бележки за това, че света Роза пиела само жлъчка, а преподобният Макарий, за да се избави от нехристиянски мисли, завирал за дълго време задните си части и гениталиите си в мравуняци.

Би ми се искало да има такива реалити предавания. Би ми се искало днешните праведници не просто да си чешат езиците в ефира на държавната или недържавната телевизия, а да демонстрират тези образци за истинско благочестие, които са документирани в така наречените жития на светците. Предполагам, че и на дякон Кураев, и на многобройните православни активисти и експерти много биха им подхождали тези роли. Защото това за тях са идеали, образци и подобни реалити предавания със заврян задник и гениталии в мравуняк сигурно биха станали едни от най-ефектните и рейтинговите на руската телевизия. Вероятно демонстрирането на такава неподправена вяра ще може да върне мнозина в лоното на истинската църква. Вероятно и на мене би ми направило известно впечатление. Учудвам се защо досега същите православни активисти не осъществят транслация на деветдесет години гладуване и кражба на фурми в пряк ефир? Това вероятно би било много убедително.

Аз мисля, че ставащото днес е много правилно. Че Русия трябва да преживее този мракобесен кошмар и вероятно след три-четири години опити за прилагане на подобни закони всичко ще си дойде най-сетне на мястото. И безсмислената дума „вяра“ ще бъде заменена с юридически осезаемото понятие „идеология“, защото днес християнството очевидно не е нищо друго освен идеология. И когато замяната стане, тогава вече ще знаем и разбираме как може да се взаимодейства с християнството. По отношение на идеологията ръцете ни няма да бъдат вързани с нищо и ще можем да се отнасяме към нея без така наречената почтителност, точно както правим с всяка друга идеология.

Това време непременно ще настъпи. Така че не унивйате, не си търсете белята, а разбирайте силата на езоповия език. Защото в края на краищата няма да престанем да се разбираме, напротив – ще започнем да се разбираме още по-добре. Точейки остриетата на чистия атеизъм о тази дива ситуация.

Урок 38. За експеримента и лабораторния материал

Принуден съм да направя едно много кратко допълнение към предходния урок.

Въпросът е в това, че небезразлични ми другари от атеистичните окопи изразиха съмнения в моята искрена радост от това, че законът „За защита на чувствата на вярващите“ беше най-сетне приет. Длъжен съм с цялата си отговорност да заявя: не просто се радвам, щастлив съм, защото имаме най-чисто, буквално лабораторно експериментално доказателство за това, което говорех в своите предавания, а сега и в тази книга.

Аз говорех, че православието не е жизнеспособно без тояги, белезници, затвори, камшици, заточения и така нататък. И това, признайте си, мнозина го мислеха за поетическо преувеличение или за нагнетяване на страстите. Но дойде време и всички получихме възможността да се убедим в справедливостта на моите думи. При което това не е вече риторика – това наистина е абсолютно чист, грандиозен, блестящ експеримент.

Да си спомним Вилхелм Вунд, немския психолог, физиолог и езиковед. Негово е забележителното изказване: „Понякога не можем да осъществим в лабораторията един или друг важен експеримент – вместо нас го прави историята“. И в дадения случай историята осъществи експеримент вместо нас, като доказа, че всичките легенди за някакъв всемогъщ бог са напълно безсилни без подкрепата на много примитивни, много остарели методи, характеризиращи съвсем неразвитите държави. И изследователите на религиите, наблюдавайки днешната ситуация, могат да направят блестящо обобщение как в действителност се е разпространявало християнството.

Ние виждаме, че то не може да се приспособи към никаква жива, нормална, истинска среда. В дадения случай среда беше руското общество и резултатите от експеримента се оказаха доста красноречиви. Затова пък сега мажем да отговорим уверено на въпроса в какво се състои силата на християнството. Отговорът ще бъде ясен и конкретен: „В член 148 от Наказателния кодекс на Руската федерация“.

Така че аз бях абсолютно искрен – защото може би нищо не е по-важно от чистотата и успеха на експерименат, чийто резултат доказва хипотезата, която се струваше на много наблюдатели прекалено смела. Между другото, трябва даа отдадем дължимото на нашия лабораторен материал – колкото и да хулите депутатите от Държавната дума, както и да ги ругаете, каквото и да говорите за тях, те се оказаха потресаващ обект за изследване, значително превъзхождащ по своите възможности не само жабите или аплазиите, но даже плъховете и морските свинчета. И това заслужава отделна благодарност.

Урок 39. Християнската злоба

Появи се интересен въпрос. Ако се опитаме да намерим и да формулираме някакво определящо, обобщаващо за християните качество и чувство – какво ще бъде това качество и какво ще бъде това чувство?

Аз мисля, че най-характерната, най-присъщата за християните черта е злобата. И сега ще поговорим с вас за християнската злоба като за най-ярка и най-забележима особеност на тази идеология. Повтарям – ние не говорим за така наречената вяра, не за частните дела на някои граждани. Ние говорим именно за идеологията.

В това, че злобата е най-характерната черта на християните, сме могли да се убедим, проследявайки своеобразния рецидив на средновековните гонения на вещиците, проявяващи се като процеси над нещастни млади жени, които не са направили нещо както трябва. Но ако се обърнем, да речем, към по-свежи исторически примери, ще видим тази изключителна злоба във всичко и у всички. Православните християни смятат например за мерило на добросърдечие и благодатност някой си Иван Сергиев, чийто църковен псевдоним е Йоан Кронщадский. Да видим с какво се е отличил той и с какво се е запомнил. А се е запомнил с това, че през 1908 година, когато Лев Николаевич Толстой се разболял тежко и за него се безпокояла цяла Русия, Йоан Кронщадский се молел за смъртта на престарелия писател, призовавайки своя бог да го убие. В дневника си от 1908 година Йоан Кронщадский записва своята молба: Не му давай да доживее до празника. Вземи го от земята – този зловонен труп, овонял с гордостта си цялата земя. Амин“ – и така нататък.

Християнската злоба, кладите, нетърпимостта и свирепостта, които сме виждали по отношение на картините на Иля Ефимович Репин, на поемите на Александр Сергеевич Пушкин, на многобройните изложби и спектакли, имат, разбира се, много дълбоки, сериозни корени. Да не говорим за Библията, която е пронизана от край до край с призиви за мъст и с омраза, с изисквания за да се убива безжалостно по национален и расов признак. При което трябва да се помни, че всичко там съвсем не е безобидно – древните евреи обичали много мащабните изтребления. Ако не се лъжа, в Четвърта книга Царе, в глава 19, се съобщава радостно как бог мигновено за някакво малко провинение убива ни повече, ни по-малко от сто осемдесет и пет хиляди асирийци. А в Трета книга Царе пророк Илия убива едновременно осемстотин пророци на планината Кармел.

Но в Евангелията нещата не са по-добри. Не трябва да забравяме, че от множеството Евангелия, съществуващи вече през III век, са били избрани само четири, при това избрани по такъв, меко казано, анекдотичен признак, че не си струва да го споменаваме. А в действителност всичките Евангелия – и първото Евангелие от Яков, и Евангелията от Никодим, Петър, Тома или Мария, и Евангелието „Детство Исусово“, и Книгата за Рождеството на блажената Мария и за детството на Спасителя – са имали от историческа гледна точка абсолютно равно право на съществуване и всички са имали възможността да станат канонични книги. Но въпреки това били избрани четири. Другите останали да се използват от християните като апокрифни – не ги четат на глас в църквата, но те съществуват.

Сред апокрифните Евангелия се намира забележителната книга за Рождеството на блажената Мария и за детството на Спасителя. В глава 26 четем: Исус, който беше вече на четири години, играеше с другите деца в съботния ден на брега на Йордан. […] Тогава едно от децата […] събори това, което Исус беше направил. И Исус му каза: горко ти, сине на смъртта, сине на сатаната! ти се осмели за събориш това, което направих! И веднага умря този, който стари това. Иначе казано, умряло малката момче.

В глава 29 едно дете се осмелило да блъсне малкия Исус: ”Но Исус му каза: ти няма да се върнеш здрав от пътя си. И веднага момчето падна и умря.

В Евангелието „Детство Исусово“, в глава 46, отново срещаме – наистина, в друг контекст – момче, което тичайки през гората, блъсва случайно Исус: “И той каза на детето: Така, както ти ме блъсна, падни и не ставай. И детето падна веднага на земята и умря“.

А в глава 48 малкият Исус убива своя учител, който му обяснява неправилно значението на буквата алеф. И така нататък.

Иначе казано, базата за злоба, базата за омраза на християните е много богата. Така че не си струва да се учудваме от това, което е ставало в продължение на хиляда и няколко години руска история, когато не просто убивали хората по религиозен признак, а ги убивали с някакво невиждано зверство. Да си спомним много положителния, колкото и да е странно, исторически персонаж Дмитрий Иванович – император Дмитрий, известен повече като Лъжедмитрий. Прието е той да бъде порицаван, макар че, ако си помислим, никой не може да каже какво лошо е направил. Известно е само, че в първата година на съвсем краткото си царуване сменил Болярската дума със Сенат, дал на хората пълна свобода да се предвижват по страната, отменил по същество крепостното право и се опитал да основе университети. Иначе казано, направил това, което дълго време след него ще започне да прави Пьотр Алексеевич [1].

А сега да си спомним как завършил житейският път на този така наречен Лъжедмитрий – с каква образцово показателна злоба бил унищожен, а трупът му бил изложен за поругаване.

Всичко това е много важно да се помни и знае. Макар че християнството безусловно се е фосилизирало, вкаменило се е, изгубвайки живите си черти, те въпреки това все още присъстват някъде. И ние трябва добре да помним, че именно злобата е отличителна черта на християнството.

БЕЛЕЖКИ

1. Цар Пьотр I.

Урок 40. Църквата и науката: част втора

Сега ще стане дума за взаимоотношенията на църквата и науката – при цялата нееднозначност на науката.

Знаете ли, че през 1611 година, във връзка със започващия по това време процес срещу Галилей, във Ватикана е свикан тридневен кардиналски конклав, който съвсем сериозно решавал: допустимо ли е изобщо да се гледа небето през зрителна тръба? Не е ли това грях? Но всичко това са пикантности. А покрай пикантностите съм ви приготвил малък досаден списък на реални жертви на църквата. Иначе казано – на реални свидетелства за отношението на църквата към науката. И така, да започнем.

Изгорени: философите Херман Рисвикски, Етиен Доле, Джулио Чезаре Ванини, Яков Хутер. Анатомите Мигел Сервет и Шарл Ектор дьо Естиен. Анатомът-математик Джордано Бруно. Историкът Жофроа Вале. Изследователят на природата на светлината Марк Антоний де Доминис. Астрономът Чеко д’Асколи.

Отровени: антропологът и философ Джовани Пико дела Мирандола.

Да не забравяме, че покрай удушаванията, отравянията и изгарянията мнозина учени са прекарвали много години в затворите. Не всички от тях са лежали по тринадесет-четиринадесет години като Роджър Бейкън, но понякога годините са били доста значителни.

Да си ги спомним: химиците Жак Барильон и Джузепе Франческо Бори. Анатомите Ла Перейра и Йохан Вайер. Физиците Фладе и Бекер. Историкът Лоренцо Вала. Натурфилософът Хенрих Корнелий Агрипа. Естествоизпитателят Пиетро Помпонаци. Ботаникът Ото Брунфелс. Анатомът, механикът и математикът Ероним (Джероламо) Кардано. Философът Томазо Кампанела. Зоологът Улис Алдрованди. Лекарят Джон Ди.

Затворническите години по църковна традиция били доста продължителни. Не винаги учените умирали в затвора от собствената си смърт – често се оказвали там удушени, както се случило с естествоизпитателя Пиетро Джаноне, с първия палеонтолог Бернар Палиси, с историка Томас Уулстън, с лекаря, физиолога и анатома Пиетро д’Абано.

Естествено, този списък не е пълен и подлежи на обсъждане. Защото аз наричам Бернар Паласи първи палеонтолог, но със същия успех той може да бъде наречен един от първите химици или първи картограф – по това време профилът на учените, както се наблюдава и днес, бил необикновено широк.

Както забелязахте, не включих в този списък тези, които църквата е убила по теологични съображения, макар че списъкът е огромен: Пиер дьо Брюи, Арнолд Брешиански, Хенрих Пиемонтски, Йоан Скот Еригена, Пиетро Отие, Маргарита Тренска, Джерардо Сегарели, Фра Долчино… Списъкът е страница и половина. И повтарям, тези хора са били изгорени заради вътрешноцърковни борби – към науката те нямали никакво отношение.

Въпреки това списъкът на реалните учени е толкова голям, че не се събира на три листа машинописен текст. И да не забравяме, че там са представени само светилата, само тези, без чиито имена днес не бихме могли да си представим развитието на математиката, анатомията, ботаниката, палеонтологията. Но имало и мнозина неизвестни дейци на науката, които били убивани, преди да достигнат до славата. Ние не знаем колко бъдещи Декартовци и Галилеевци са били изгорени и удушени. Знаем само – на основата на документите, предоставени от Роберт Мюшембле, - че от 1599 до 1661 година само във Франция църквата е инициирала екзекуцията на четиридесет и осем волнодумци с формулировката „за атеизъм“.

Урок 41. За педофилията

Случката, станала през 2013 година с един петербургски поп, предизвика взрив от повишен интерес към темата за педофилията в църквата. Абсолютен лайтмотив беше учудването: как така поп и малки момиченца. Но съвсем неотносително към дадения конкретен случай – да се оправят там следствието и съдът – ще ви кажа, че в действителност тук няма нищо за учудване. Могат да се учудват само тези, които изобщо не са запознати с догматиката и историята на християнската църква.

Както помним, прелатите от католическата църква, които бяха уличени в разврат с деца, при това даже понякога в групов разврат, се измъкваха доста леко по църковна линия и не се разкайваха особено. На това рядко обръщат внимание – а би трябвало. То засяга не само локалния, но и масовия разврат, какъвто беше случаят с така наречения отец Брендън Смит, който за години служба развратничил с около двадесет деца – не зная само процента на мамчетата и момичетата. При което вече разобличеният и арестуван отец Смит твърдеше, че случилото се е най-лекият и най-краткият път на тези деца към бога.

И изобщо, църковните дейци някак си не се плашат много от тези педофилски скандали. Само Бенедикт XVI (Ратцингер), който се страхуваше да не катапултира от папското кресло, но това е единичен случай. В по-голямата си част всичките тези служители на култа, обвинени в педофилия, твърдят, че са били съвършено чисти пред своя бог. И по-скоро, колкото и странно да звучи, са прави. Но за това малко по-късно.

Ще ви запозная накратко с историята на проблема. Общо казано, в православна Русия отношението към педофилията било, да речем, доста безразлично. Тя не се смятала за реално престъпление, поне до последната третина на XIX век, и се разглеждала като еротичен каприз или като някаква достъпна сексуална екзотика. За пример можем да си спомним Михаил Иларионович Кутузов, който по всички фронтове през 1812 година возел със себе си селски момиченца, преоблечени в казашки униформи, или религиозния фанатик Фьодор Михайлович Достоевский, на когото водели в банята малолетни девойчета. В православна Русия през XIX век, където всички без изключение са били кръстени, приобщени към църквата и причестени, според статистиката, от огромното количество сексуални престъпления около 74% се падали на педофилски действия по отношение на деца, недостигнали единадесет години. Долу-горе същите данни дава и класикът на съдебната медицина Огюст Амброаз Тардийо.

На тези, които имат желание да се поровят във въпросната мръсотия, да проучи по-подробни цитати и всякакви отвратителни детайли, препоръчвам фундаменталното произведение на професор Владислав Осипович Мережковский „Съдебна гинекология“, издадено през 1878 година. Тук всички можещи да заинтересуват читателя факти за педофилията в Русия са представени доста широко и казуистично. При това Мережковский подчертава, че по правило развратниците с деца са много скромни и благочестиви на външен вид хора, които обичат да говорят за нравственост, морал и упадък на нравите. Ще приведа един цитат: “Нито по едно дело не е известно да са се явявали лица, които с маниерите си да напомнят педофил, напротив, фигурантите по такива дела са публика гладка, гланцова, разсъдлива и както се казва, много сладка“.

Тази връзка на кроткото поведение, подчертано от благопристойност и заострена религиозност, с педофилските наклонности е подчертана между другото и от Рифард фон Крафт-Ебинг в съчинението му „Половата психопатия“. Уилям Мастърс и Вирджиния Джонсън, автори на знаменитата „Енциклопедия на секса“, не само казват, че педофилите ценят извънредно морала и обичат да говорят за него, но и привеждат следната закономерност: едва 10% от сексуалните престъпления с деца са дело на някакви зловещи непознати. В 90% от случаите става дума за религиозни наставници, педагози, гуверньори, домашна прислуга и така нататък.

Това, което става при католиците, вече напомня, разбира се, епидемия. Броят на педофилските жертви възлиза на хиляди и десетки хиляди. При това трябва да помним, че все пак не по-малко от половината подобни случаи стават зад стените на манастирите, академиите или семинариите и остават неизвестни.

В Русия нещата стоят малко по-добре, но у нас, за разлика от свободния свят, църквата е защитена от членове на Наказателния кодекс, от нагайки, от бодлива тел, от щикове, а най-вече от такъв мощен, непробиваем цензурен похлупак, който не позволява изобщо да се процеди извън него каквато и да е негативна информация. Днес, за да изправи някой поп пред съда по член 134 от НК, от следователя се изисква героизъм, съпоставим с героизма на персонажите от „Илиада“. Въпреки това подобни случаи са доста много.

Да се върнем към разказа за това, че обвинените и уличените не показват никакво разкаяние, и моя коментар, че имат за това всички основания, и да отворим отново „свещеното писание“ на християните. Там е нормирано всичко: видовете разрешена храна, количеството гвоздеи за сандъчетата, в които ще живее бог, отношението към мензиса и полюциите. Забраните са хиляди, от най-мащабни до най-дребни, включително и заветът “не вари козле в млякото на майка му“. Но забрана за сексуална връзка с деца в Библията и в Евангелието няма никъде.

Сексуалната неприкосновеност на децата не влиза в комплекта на така наречените християнски ценности. Нещо повече, Старият завет откровено препоръчва при водене на бойни действия – естествено, на територията на противника – да се убиват всички деца от мъжки пол, а децата от женски пол да се оставят живи „за себе си“. Можем да се убедим в това, като прочетем в 31 глава на Книга Числа стиховете от 14-ти до 18-ти. Още един път ще напомня на тези, които казват, че Старият завет е едно нещо, а Новият завет съвсем друго: Библията е най-важната, фундаменталната част от християнския култ и най-известният вероятно израз „обичай своя ближен като себе си“ изобщо не се споменава за първи път в Евангелието, а в Библията – Книга Левит, глава 19, стих 18. Евангелският персонаж само повтаря тези думи.

Но добре, като искате Евангелието, ето ви Евангелието. Днес от позиция на законите на Руската федерация, на които се подчиняваме всички ние, доста двусмислено изглежда сцената на така нареченото Благовещение. Ще напомня – това е едно от най-важните библейски събития. От множество източници е известно, че брачната възраст на момичетата в Юдея по времето на Втория храм се е колебаела от десет до тринадесет години. По-специално за това свидетелстват многобройните евангелия за детството на Исус, оказали силно влияние върху формирането на християнството.

За това говори Порфирий Тирски, а апокрифната Книга на Йосиф Дърводелеца казва направо възрастта на Мария – дванадесет години. Какво се е случило между бога и Мария, всички знаем. Та ето че, в съответствие със законодателството на Руската федерация, съществото, чиито действия са довели до бременността на дванадесетгодишно дете, трябва да бъде арестувано и осъдено по член 134 от Наказателния кодекс на затвор от три до десет години. А всякакви положителни оценки на действието на това същество – иначе казано, на бога – могат да се възприемат единствено като педофилска пропаганда.

Абсурд, разбира се. Но тук за пореден път виждаме съществения конфликт между фолклорно-религиозните и правовите представи. За вярващия вероятно не е първичен гражданският, светският закон, а така нареченият религиозен закон. Приблизително такава е историята с всичките тези кардинали и прелати и тяхното възприемане на законността. Вече осъдените попове твърдят, че са невинни, и според мерките на тяхната вяра, която наистина не смята за престъпление половата връзка с дете, те вероятно са наистина невинни. Сега разбираме защо църковните дейци от всякакъв калибър се съпротивляват толкова активно на сексуалната просвета в училищата – вероятно не им се иска много децата да разбират какво правят с тях духовните им наставници.

И накрая искам да утеша и да успокоя християните. Никой, разбира се, няма намерение да арестува техния бог или да го обявява за издирване, даже няма да му се наложи да се крие в родния си Израел. А и той изобщо няма никаква вина. Аз зная съвсем точно, че са го наклеветили. Цялата история с Благовещението била изцяло и напълно заимствана, а направо казано, буквално преписана от древноегипетския култ към Аменофис. Този култ бил създаден доста преди християнството, приблизително хиляда триста и петдесет години по-рано. Изобщо, истории за непорочно зачатие има много, абсолютно нереално е да се намери божество, което да не се е родило от девственица, но именно историята на Аменофис е копирана по-късно почти без промени от компилаторите на Евангелието.

Тя започва с това, че на младата девствена жрица Метемфа се явил бог – птицеглавия Тот, който ѝ съобщил блага вест: Метемфа е бременна от божеството и този, когото ще роди, ще се казва Аменофис. При което процесът на непорочното зачатие станал не само с размяна на любезности, но и с целуване на анх, подаден ѝ от Тот. Анхът е една египетска измишльотина, отчасти напомняща кръст, но с кръг отгоре. Вече по-късно, след раждането на Аменофис, около него се събират всякакви мъдреци, като идват да му се поклонят и трима влъхви. Всичко това е отразено върху множество египетски стели и върху фреските, които били разкопани по-късно в Луксор. С други думи – историята е абсолютно христоматийна. Що се отнася до възрастта на древноегипетската богородица Метемфа – не е известна.

Урок 42. Въдицата на патриотизма

Като начало искам да поздравя всички с едно знаменателно събитие. Един път вече споменах за жестокия погром, който организирали през 1824 година поповете в катедрата по анатомия на Казанския университет. Тогава с благословията на епископ Амвросий Казанский били строшени с ръжени всичките стъкленици с препарати, а всичките така наречени сухи препарати, заедно с това, което изпаднало от стъклениците, натоварили на каруци и под камбанен звън го откарали на гробището – защото това са останки, те се нуждаят от опело и изобщо преподаването на анатомия подкопава съществено вярата в бога, плоди атеизъм и засилва волнодумството (което е съвсем вярно). Това е наше минало и поради своята абсолютна маразматичност то ни се струваше неповторимо.

Оказа се, че няма нищо подобно.

Ние всички, повтарям, можем да бъдем поздравени. Всичко се повтаря с умилителна точност. В края на 2013 година в Нижни Новгород гостуваше анатомична изложба – не най-добрата от подобните експозиции, но напълно търпима. Та ето че ръководителят на Центъра за душевно здраве и духовна сигурност към Нижегородската епархия поп Михаил Макаров осъди изложбата и поиска да се погребат препаратите. Това днес. В XXI век. Иначе казано – поповете не са поумнели и историята не ги учи на нищо. И вечно прав остава барон Пол Анри Холбах, който някога е казал твърдо за всички векове и за всички времена: „Християнството винаги е обявявало война на науката и на човешките знания. […] На хората, които подчиняват своя разум на вярата, не им трябва нито наука, нито просвещение“.

Но ето, както се казва, информация за размишление. Темата на този урок е съвсем друга. Напоследък в Русия се повиши съществено градусът на православно-патриотичната истерия и във връзка с това вероятно дойде време да разгледаме и механизма на руския патриотизъм.

Той е пределно прост. Има я Русия, която ни се представя като някаква висша ценност и на която трябва безмълвно да позволяваме да ни обира с диви налози и за която трябва да жертваме всичко, включително здравето и живота си. Но да се предлага като обект на тази възвишена любов една реалност, която е представена от Мизулин, Гундяев, Исаев или Астахов, по всяка вероятност е някак си неловко. Любовта към въпросната реалност е малко вероятна. Затова се опитаха да подменят реалността с историческа кукла, но замисълът отново се провали, защото куклата се оказа толкова уродлива и гнила, че изобщо не можеше да служи за фетиш. Всички опити да се огради историческия сурогат от разобличение се оказаха безсилни.

Мерзавците либерали са разсъждавали вероятно така: след като черносотниците, поповете и държавните идеолози са приватизирали руската история и са я обявили за свой главен аргумент в борбата, трябва да се действа с пълна безпощадност. Иначе казано, ето един скрин. Скрин като скрин, не по-лош и не по-добър от всеки друг, но са го нападнали дървеници и са го нападнали така масово, че вече никакви средства и инсектициди не помагат. Следователно скринът трябва да се изгори, по дяволите. При това, както става ясно, това не е сложно. Няма никакви проблеми, защото на всеки аргумент от официозната история се намира контрааргумент, който лесно може да бъде изваден от всякакви архиви. И това засяга всичко.

Можем да си спомним някаква уж народна съпротива през 1812 година и някаква уж партизанска война. Там всичко като че ли е определено, но има още и някоя си Василиса Кожина, която ръководела партизански отряди и се сражавала за нещо. Започваме да повдигаме документите и разбираме, че никакви отряди никога не е имало, че Василиса не оглавявала нищо и единственото нещо, което направила, е, че посякла с коса един ранен и завързан пленен французин. Името му било като че ли Дьо Сонсе от 30-ти линеен полк, нищо повече не се знае за него. А бил посечен само за това, че Дьо Сонсе не разбирал френския на Василиса Кожина. Това е частен пример, доказващ, че практически всеки руски исторически мит може да бъде стрит на прах. С други думи, никаква охранителна цензура няма да спаси руската история от либералната просветена разправа. Уви-уви.

Както знаете, силите на охранителите и либералите са винаги неравни. Охранителите са стотици хиляди пъти по-силни, те имат кокарди на челата, тояги, камшици, топчета бодлива тел, членове от Наказателния кодекс. Но ето че волнодумците от век на век леко и блестящо въртят охранителите на пениса си – само защото на страна на волнодумците са смелостта, смехът и остротата на мисълта.

С други думи, какво видяхме, в делото за създаване на привлекателен образ на Русия се провалиха и двата проекта: и реалистичният, и историческият. Въпреки това тази Русия, пред която трябва да се покланяш, която трябва независимо от всичко да бъде обичана и за която трябва да се жертва всичко, продължава да бъде търсена, защото това е основният обект на патриотичната любов. И поради това беше измислена не гундяевско-мизулинска, а някаква абстрактна Русия: възвишена, светла, справедлива, страна, в която никой никога не е живял, която никой никога не е виждал, която няма нищо общо с позора „Единна Русия“ или с абсурдните реплики на Онищенко, с калните пътища, мръсотията, безпросветността и подкупите. И ето тази абстрактна Русия се оказва достойна за любов, жертви и поклонение.

Предполагам, че тук имаме обикновена подмяна на понятията. И не е трудно да се види, че когато милваме абстрактната Русия, ерекция получава „Единна Русия“.

Урок 43. Сините [1] хоризонти на Руската православна църква

Както, между другото, предупреждавах, в началото на 2014 година от шкафа на Руската православна църква изпадна поредният скелет. При това доста солиден скелет. Имам предвид хомосексуалния скандал, подробностите около който огласи дякон Кураев.

Честно казано, не разбирам много възбудата по този повод. Най-малко за това като че ли бяха предупредени и бяха длъжни да се подготвят всички, така че каква е причината за истерията? Защото всичко случило се беше толкова нормативно, колкото и изначално по принцип необсъждано в църковните кръгове. Това е стабилно състояние и беше странно да видим как Кураев хвърля неизвестно защо на масата шестици, когато има в ръцете си козове. Той все обикаляше, като котарак край гореща каша, около всички провинциални рядкобради архиереи и не се решаваше да премине към някакви други имена и фамилии. Макар че на едно място все пак престъпи опасната черта, която започва вече да безпокои сериозно корпорацията. Имам предвид историята с Никодим, Ленинградския и Новгородски митрополит, и цялото гнездо на Никодим, и пиленцата от гнездото на Никодим, иначе казано – Маркел, Модест, Януарий, Йонафан Елецкий и всички останали.

Но удивления по повод на хомосексуализма в църквата изобщо не трябва да има. Трябва да помним, че навсякъде, където има хора, има сексуален живот. Това, че вярвате сериозно в декларацията за целомъдрие и въздържане, са ваши лични проблеми. Със същия успех можете, седейки в киното и гледайки актьора, който играе ролята на Винету, да станете и по средата на прожекцията и да му зададете някакъв въпрос. В случая имаме същото – ако вярвате в обета за въздържане, проблемът е ваш. В действителност вътре в църквата никой не гледа на този обет сериозно. И половият живот, разбира се, съществува – или обичаен, или в много своеобразните му деривати, иначе казано – производни. Какво да говорим за днешните съвременни църковни дейци, дребни, неизвестни, обикновени, ако даже стълбовете и светилниците на християнството са демонстрирали поведение от съвсем друг вид? Но това все още са празни думи. Нека се обърнем, както винаги, към източниците.

В Миланския университет преподавал някога забележителният професор Алехандро Вило. През 1915-1917 година той поставил началото на разкошно фундаментално изследване на аскетизма с цел да установи какво в действителност са усещали и преживявали аскетите. Нека видим как се проявявал половият въпрос в тези, които се считали за основатели, просветители и примери за подражание.

Своето съчинение професор Вило започва със забележителните думи: ”Животът на аскетите не е нищо друго освен непрекъсната психическа мастурбация. Нищо не интересува така отшелниците както животът на проститутките и грешните земни страсти. Свети Августин разказва как са го мъчили еротични видения и халюцинации“. По-нататък се описват еротичните видения и халюцинации, известни на всеки семинарист и богослов. Вило цитира подробно изследванията на Доминик Морел за света Анжела. В борба със сладострастните пориви, според собствените ѝ думи, тя била принудена да прибегне до следното средство: „Огънят на желанието разпалваше така силно тайните части на моето тяло, че се приучих да ги горя с истински огън от главня, който угасяше огъня на сладострастието“.

Свети Бенедикт, борейки се с половата възбуда, бил принуден да скача гол в гъсталаци от бодливи трънки. Свети Франциск се търкалял без дрехи по снега. Страстите стигали необичайно далече. По-специално свети Арсений бил измъчван постоянно от блудни въжделения и им се противопоставял с всички сили; когато бивал побеждаван от тях, се преизпълвал с такова разкаяние, че от постоянен плач му изпадали ресниците. Има множество такива примери. Трябва да кажем, че тази сексуалност винаги придобивала забавни форми. Ето например: ”Света Вероника почитала дотолкова небесния агнец, че винаги вземала в леглото си истинско агне, покривала го с горещи целувки, позволявала му да смуче гърдата ѝ, която понякога пускала няколко капки мляко“.

Агресията по отношение на естествените човешки сексуални стремежи е намирала в църквата доста своеобразен израз, по-специално като постоянно оскърбяване на жените. Вило отбелязва: „Всичките писания на бащите на църквата са преизпълнени с ужасни и непристойни оскърбления по адрес на жените. Свети Петър казвал, че жената е първопричина за човешката гибел, врата, която води в ада. Тя е виновна за всичките грехове на човека. Свети Антоний, като определя любезно жената за начало на всяко престъпление и за оръдие на дявола, също ѝ дава много разгърната и пределно неприятна характеристика“.

Но този опит сам да загубиш следата, да се поставиш встрани от жените не е случаен. Многократно съм обяснявал механизма за възникване на църковния хомосексуализъм и мога да кажа: тези, които смазват този механизъм, които го държат в ред, които го наблюдават, могат да бъдат разбрани. Защото в условията на църквата това е правилно. Хомосексуализмът е нещо като цимент, като лепило, което слепя църквата отвътре. А щом на хоризонта се появят момичета, веднага започват големи беди и проблеми. Само в Питер през последните три години имаше три скандала. И то не с някакви си монаси – цели настоятели на манастири хвърляха расото, вземаха под ръка послушницата, която са харесали, и скъсваха завинаги с монашеския живот. Лично аз познавам няколко монаси, които са отвели манастирски девици – послушници, монахини и т. н.

Иначе казано – където се появи страшната сила, носеща името „момичета“, веднага се случва това, което се нарича „голяма църковна дезорганизация“. А ето че има момчета, розови, гъвкави, наблизо са, и… първо на първо, няма къде да отидат. Второ, трябва да помним, че здравите, нищо неправещи мъже, които ядат твърде много и не са заети с абсолютно нищо, живеейки в безделие и празнословие – имам предвид монасите и църковните дейци, – трябва, разбира се, да решават някак си своите сексуални въпроси. И ги решават по безопасен за тях начин. Безопасен и традиционен. Така че в това наистина няма нищо учудващо.

Що се отнася до храбреца Кураев – разбира се, не би било лошо, ако продължи своите дирения, за да забавлява и по-нататък всички с удивителната истина за Руската православна църква. Защото прави това доста отговорно, систематизира добре и дава добър илюстративен материал. Но като познавач на тази ситуация бих го посъветвал все пак да си плюе на петите. И да се надяваме, че няма де си повреди задната ушна артерия в резултат от серия небрежни удари в тоалетната чиния, както се случи на някои хора – които, между другото, чакат вероятно и до ден днешен възмездие. И че ще успее да излезе невредим от тази история, защото той, така или иначе, е много симпатичен чичко.

 

БЕЛЕЖКИ

1. Руската дума „голубой“ означава „син“, но и „хомосексуален“.

Урок 44. Отговор на „Антропогенез“

В цялата наша атеистична история има една загадъчна страна. Съвсем неразбираема. Русия зае формално мястото на Съветския съюз – същият Съюз, където наистина имаше мощна наука. И защо руската наука така покорно и бездарно се предаде на поповете? Защо учените захвърлиха своите бойни знамена и се спуснаха да целуват ръцете на брадати мъже? И защо стана възможно да се сбират хора като стадо заради някакво лакейско, лицемерно освещаване на някаква нова лаборатория?

Дълго време това беше за чене голяма загадка. Аз не разбирах, че има не само планктон в офисите, но и в лабораториите. И че цялото доцентско общество е обезоръжено и безпомощно пред клерикалната заплаха – преди всичко заради своята невероятна сивота. Наистина, ако се замислим, не е само това, че там няма никакви полемични навици. Няма страст. Всеки опитен поп ще схруска всеки така наречен руски доцент без особени затруднения – което, между другото, се прави периодично в ефира. Но е време все пак да преминем към темата, която, честно казано, ме интересува много.

Неотдавна ми разпечатаха и ми показаха забележителен анализа на моята скорошна книга, която се нарича „Произход на личността и интелекта на човека“. И този разбор беше направен именно от много мил, много симпатичен доцентски планктон, които действа или в режима на нещо като ритуално лаене, или се държи наистина искрено. Да прочетем разбора, той заслужава това. Той е блестяща илюстрация към моите думи „защо руската наука е хвърлила бойните си знамена“.

Има един сайт – „Антропогенез.ру“. Рекламирам го подчертано, защото идеята на този сайт е забележителна и хората, които присъстват там, най-вероятно, са също забележителни. Но изведнъж се нахвърлят срещу мене. Кои са те? Какво обединява тези мили, но съвсем различни хора като Александр Борисович Соколов – редактор на портала „Антропогенез.ру“, Станислав Владимирович Дробишевский – доцент, Светлана Анатолевна Бурлак – също доцент, Светлана Александровна Боринская и т. н.?

Мога да ви отговоря какво ги обединява. Обединява ги фееричното, невероятното непознаване на анатомията на главния мозък и едновременното страстно желание да разсъждават по този повод. Решавайки да разгромят книгата, те започват разбора с възхитително живописна, съвършено яростна, невиждана и даже малко шокираща неграмотност. Те са се впили в някаква страница и се учудват защо аз, описвайки черепа на Еразъм Ротердамски според думите на професор Вертеман и според негови материали, казвам, че обемът на черепа на Еразъм Ротердамски е хиляда двеста двадесет и пет кубически сантиметра, а – съответно, обемът на неговия мозък едва ли е надхвърлял деветстотин и осемдесет кубически сантиметра. И ето че доцентите питат: как така? Обемът на черепа е такъв, а обемът на мозъка такъв?

Иначе казано, това не е даже думата „овца“ с четири грешки, а е забележително по-лошо. Това е вече трагедия. Сега ще ви обясня. Вместимостта на мозъчния череп съдържа и малки канали – така наречените диплоидни канали, по които минава част от кръвоснабдяването. Но освен от непосредствения мозъчен субстрат, от субстрата на големите полукълба и от продълговатия мозък пространството на мозъчния череп е заето от множество различни образувания, които нямат никакво отношение към субстрата на главния мозък. Преди всичко това е твърдата и меката мозъчна обвивка. Това е фалкс церебри – доста голямо и заемащо значително място в черепа на човека образувание, това е и tentorium cerebelli, това са и мозъчните вентрикули. Ясно е, че вентрикулите нямат тегло, но имат обем. После не трябва да се забравя, че всичко това трябва да се снабдява с кръв и да живее в специален субстрат от гръбначно-мозъчна течност, така наречения ликвор, а това, макар и да са малки, са все пак образувания. Да добавим и хороидният плексус, който преобразува кръвта на ликвор, и пахионовите гранулации, които играят ролята на канализации, по които се стича отработеният ликвор в кръвта.

Иначе казано, трябва да помним, че обемът на мозъчния череп и обемът на мозъка са принципно различни неща. Аз с удоволствие не бих раздавал шамари, ако тези приятели сами с такъв плам и с такава глупост не се бяха наврели между тях.

А, между другото, това не е мое откритие. Честна дума, не е мое. Може да прелистите от любопитство произведението на невроморфолозите Самуил Михайлович Блинков и Иля Исаакович Глезер “Мозъкът на човека в цифри и таблици”, може даже да погледнете просто във всеки елементарен, примитивен анатомичен справочник. Но с такова недоумение, с такъв патос да питате: “Как така? Обемът на черепа е такъв, а обемът на мозъка такъв?”, това означава, че признавате пълното се непознаване и неразбиране на главния мозък на човека и на неговия череп.

Аз предполагам, че по-нататъшните опити на милите наши антрополози с черепа не представляват интерес. Интерес представлява втората точка: вечната разпра за това какъв е бил, да речем, ранният човек? Мършояд или ловец. Има един мит, при което до голяма степен филологически мит, че е бил ловец. Но съществува и гледната точка на професор Борис Фьодорович Поршнев и на много западни изследователи, която, уви, сочи, че героичният мит не се основава на нищо. Да, приятелите от “Антропогенез” искат да виждат своите прадеди като ловци, но това са техни лични проблеми.

Нека видим как стоят нещата. Ето, имаме саблезъб тигър, глиптодонт, токсодон, космат носорог, мамут, пещерна мечка и мегатерий – тези животни, които са били до една или друга степен съвременници на човека. Този човек, който вече бил способен на нещо. Следователно ни интересуват кости със забити в тях кремъчни или други наконечници. Но такива останки, които да свидетелстват еднозначно за лов, няма.

На една от страниците от разбора милите, очарователните антрополози казват: “Количеството на подобни материали е огромно”. Но засега единствено безусловно свидетелство е, ако не се лъжа, един изкопан по долното течение на Яна мамут, в чиято лопатка намерили дупка и тази дупка веднага била обявена за следствие от удар с каменно копие или стрела. При което, хората, обявили това, също познават много зле остеологията. Те не разбират, че ако е нанесена подобна рана, наконечникът остава забит. Иначе казано, в костта не само се образува някаква дупка със загадъчна форма и със загадъчен вид – там остава забитият наконечник. Именно такава картина показват многобройните открития, направени, ако не се лъжа, от съпрузите Пикар край Сарагаш – Ян-Улаганското скитско погребение. Там веднага виждаме съществено количество различни наконечници, които са забити в кости. Когато говорим за някакъв уж лов на палеоантропите, нямаме на лице никакви наконечници. Ето защо всичко това, което се казва в дадения момент за ранния homo като за успешен ловец, е просто забавна и засега неосноваваща се на нищо измислица. Търсете кости! Търсете забити каменни наконечници! Тогава ще се появи възможност да се говори на тази тема сериозно.

Странно беше да осъзная, че специалистите, заемащи се да разсъждават за черепа и мозъка, нямат понятие за това, че пространството на мозъчния череп е запълнено с множество структури, нямащи непосредствено отношение към мозъчния субстрат. Още повече ме удиви, че те, оказва се, правят опит да атакуват и критикуват също така професор Сергей Вячеславович Савелев. Професор Савелев е ужасен тип, ние с него не можем да се търпим, той има кошмарен характер, но е блестящ невроморфолог и всичките тези дечурлига са толкова далече от него, колкото са далече и от Слънцето. Вероятно затова виждаме това, което виждаме. И това не е просто неспособност да се оказва съпротива на масираната клерикализация – виждаме пълна доцентска непълноценност.

Между другото, в този разбор имаше две разумни забележки по мой адрес, но те потънаха в общата маса от глупости. Забележките засягат спорните, обаче въпреки това много интересни и обсъждани моменти относно това какво е било все пак първично и какво е морфологизирало организмите: дали необходимостта от разширяваща се нервна система, или наличността на някаква сила на генома, почти виталистична от гледна точка на създателите на тази теория. И авторите на разбора представят много спорни теории за безспорни и като цяло се придържат само към това, което им харесва. Така не трябва. Това е много смешно.

И накрая, за да не приключа с този печален момент, ще продължа предходната тема за хомосексуалните в Руската православна църква.

Забравих да разкажа една история – как изясних за себе си, че всичко е пропито от тази хомосексуализъм. Случи се в една от църквите в Петербург, тогава бях певец в църковния хор. Вече отвсякъде, от всички църковни структури ме бяха прогонили, но гласът ми беше здрав, а в църквата плащаха много, затова бучах в хора. И ето че един път трябваше да има архиерейска служба, а едно от момчетата се страхуваше страшно от тази служба – знаеше, че ще дойде един архиерей, който отдавна му беше хвърлил око. Момчето се мяташе из църквата, докато не се обърна към мене: „Глебич, помогни ми“. Аз, разбира се, реших да го спася. Да го скрия от алчния архиерей.

Разбирах, че просто ще качат момчето в черната „Волга“, ще го откарат в архиерейските покои и по-нататък, да речем така, ще носят там вазелин с кофи. Така че го отведох в камбанарията, където обикновено пушех, когато нямаше възможност да пуша на други, по-удобни места. Сцената, която последва след това, запомних за цял живот: дърпам, значи, моя „Беломорканал“, щастлив и необикновено горд, че съм спасил момчето от хомосексуалиста, а момчето ридае и ридае, ридае и ридае, направо като момиче, ридае непрекъснато. Казвам му: „Какво ридаеш, вече те спасих, да те вземат дяволите. Какво ридаеш? От какво се страхуваш?“

А то ми отвръща: „Вече не се страхувам, но толкова се страхувах, че ще трябва да изневеря на владиката…“ – и казва името на друг архиерей, не този, който му имаше мерак. Тогава разбрах, че, разбира се, нямам място там, че трябва да си плюя на петите. По-късно срещнах спасеното от мене момче, то сега е един от големите архиереи в Руската православна църква.

А на „Антропогенез“ поздрав.

Урок 45. „Антропогенез“. Рубльов. Нощна лампа

Понеже циркът, както казват, се харесва на публиката, нека по изключение да присъединим още един фрагмент към моя разговор с “Антропогенез”. Те продължават да упорстват и упорстват наивно и смешно, демонстрирайки с всеки нов пристъп на упорство все по-голяма и по-голяма неграмотност. Извадиха отнякъде съвсем прелестната книжка на Мария Борисовна Медникова “Трепанацията в древния свят и култът към главата” и въз основа на тази книжка се опитват да ми прехвърлят топката за мозъка на Еразъм. Но, приятели, още един път казвам: има неотменима невроморфологична норма. Определена е от специалисти, които се наричат невроморфолози. Според споменатата вече книга на Блинков и Глезер “Мозъкът на човека в цифри и таблици”, издадена през 1964 година (може да се намери без проблеми), обемът на мозъчното вещество не е равно на обема на черепа. И тази разлика на мозъчните и немозъчните субстрати на млади години е от 5 да 12 %, а към старческата възраст достига 25–27 %. Така че моята цифра е изглежда по-точна.

Но работата не е в това. Всичките останали претенции във въпросния разбор са все същата субективност, еквилибристика и фантазия. Но понеже на тези приятели им хареса скандалът да прерасне в нормална война – а аз обичам всякакви войни, – реших да дам на конфликта още по-голям простор. И тук веднага при скандалната миризма налетяха две големи дебели списания, които ме помолиха да напиша рецензия за две книжки, разбирайки, че всичко това вероятно ще бъде забавно и весело – тези, които четат моите статии в „Московски комсомолец“, знаят, че мога да се справям с всякакви материали. И аз избрах книжката на Марков и Бурлак – бойната сила на „Антропогенез“.

Ще видим до каква степен е уязвимо всяко произведение, когато започваш да се занимаваш в него с лапане на мухи. Подозирам, че това ще бъде до най-висша степен весело. Така че съветвам тези, които следят моите публикации, да се запасят с пуканки – пиесата има много-много-много действия, предстои ни дълга и, надявам се, яростна война.

Нещо повече, искам да кажа напълно добронамерено: приятели, свидетели сте на нормална териториална агресия. Вие смятате науката за свое владение и се отнасяте много болезнено към това, че някой се вмъква внезапно при вас. Но, скъпи мои, това се отнася за всички. Навярно е ужасно, когато геологията попада в ръцете на адвокати и анатоми, а естествознанието – на журналисти, наемни войници, получили образование на бойното поле, банкови служители и възпитаници на езуитски колежи, които са учили донякъде право. Това, разбира се, е ужасно. Но имената на тези хора са известни сега на всички. Това са Чарлз Лайъл, Нилс Стенсон, Фридрих Енгелс, Рьоне Декарт и Жан-Батист Ламарк.

Разбира се, не по-малко ужасно е, когато физиката и астрофизиката попада в ръцете на юристи, квакери, фермери, служители в патентно бюро, телеграфисти и книговезци без всякакво специално образование. Но имената на тези хора са Едуин Поуъл Хъбъл, Джон Далтон, Йохан Кеплер, Алберт Айнщайн, Томас Алва Едисън и Майкъл Фарадей. Списъкът може да бъде продължен до безкрайност, като завърши с красивото твърдение, че археологията не може да бъде дело на продавач в бакалия, крадец и дребен авантюрист… но името на този продавач в бакалия е Хайнрих Шлиман.

Защо тези хора са се вмъквали някога в науката? Защо са нахлули във вашата територия и са натрили такива като вашите носове?

Научната теория, както помните, е била винаги доста строго охранявана. И въпросът даже не е в това, че именно доцентите от предишни времена – Френската академия на науките, между другото, а не някой дребен сайт – са изпращали по всички музеи на страната категорично искане да се махнат от витрините и експозициите всички така наречени аеролити – казано с днешен език, метеорити. Защото от гледна точка на Френската академия на науките фактът, че от небето падат камъни, изглеждал невероятно глупав – смятало се, че аеролитите няма откъде да падат. Това е един пример. Но такива примери в доцентската наука са множество.

И защо всички тези хора, всичките тези Хъбъловци и Енгелсовци, са навлезли някога във вашата територия?

Мога да обясня. Защото вие сте безплодни. И ако вашето дело е да обяснявате, ако вашето дело е да създавате за антиклерикалния фронт снаряди и шмайзери, извинете, приятели, но вашите снаряди не се взривяват, а на вашите шмайзери са им криви дулата. Вие се занимавате захласнато с терминологични шевици, но при това вашата наука тъпче в някаква глуха, неизвестна на никого задънена улица. Ние видяхме колко струват доводите на Марков в боевете и полемиките. Нищо. Затова не се учудвайте, че ви посещават. И аз се надувам, че все повече и повече хора ще се осмеляват, все повече и повече хора ще разбират, че знанията са знания – те са под ръката на всеки, а и да се структурират не е трудно. И не трябва да се плашим от доцентите, които могат да изскочат от някои тъмни ями на Интернет и да ни ухапят. В общи линии доцентите имат много любопитни качества и те, разбира се, могат да хипнотизират.

За първи път от цялото време на съществуването на програмата „Уроци по атеизъм“ ми разпечатаха и ми дадоха да видя един коментар. Мога да кажа, че бях, разбира се, огорчен. Разбрах, че атеистите или тези, които се наричат атеисти, не са по-добри от православните. Те са също така злобни, също така категорични, единствената разлика е в това, че вместо попове имат доценти от „Антропогенез“. Е, въпрос на вкус, на когото както му хареса. Но това как доцентите могат да хипнотизират, е отделна история, много интересна.

А между другото мога да разкажа за иконата на Рубльов и за ролята на доцентите за създаването на националния символ. Всичко това е много смешно. Знае се, че някога за „Троицата“ на Рубльов споменава Стоглавият събор, което е същото като на XXII конгрес на КПСС да се спомене за най-добрия стоманолеярен роман – ето така трябва да се пише. След това Николай Михайлович Карамзин споменава в V том същия Андрей Рубльов и веднага приятелите и поклонниците на Карамзин, Алексей Иванович Мусин-Пушкин и още няколко души, обявяват Рубльов за невероятен гений, а неговите произведения за абсолютно съвършенство на древноруското изкуство.

От този ентусиазъм се заразява историкът Николай Дмитриевич Иванчин-Писарев, който намира иконата – а тя не трябва да бъде дълго търсена, защото виси в Троице-Сергиевата лавра – и също изпада пред нея във възторжени, съвършено невероятни словоизлияния: че това е съвършенство, това е пълно великолепие, това е нашето истинско, национално, древно, велико изкуство. Той успява да въодушеви със своя възторг и славянофилите, и Николай I, и всички започващи да се възхищават от „Троицата“ на Рубльов или това, което смятат за „Троицата“ на Рубльов.

Минава още някое време, а по-нататък се случва следното. Първо, братята Михаил Иванович и Василий Иванович Успенский издават книгата „Бележки за древноруската живопис“, в която Рубльов направо се преподнася като гений, а „Троицата“ като шедьовър. След това се появява „Речник на руските художници“ с автор Николай Петрович Собко, в който се твърди същото. И накрая славата на „Троицата“ става толкова велика, че държавата в лицета на Археологическата комисия и на иконописеца Василий Павлович Гурянов решава да предприеме държавна реставрация на иконата.

Свалят иконата и тогава става ясен едни феноменален и много пикантен факт. Оказва се, че Мусин-Пушкин, Иванчин–Писарев, Николай I, Собко и братята Успенски са виждали пет напълно различни изображения. Просто към изображенията била прикрепена табелка „шедьовър“ и те следвали послушно табелката. Проблемът е в това, че иконата постоянно се обновявала и само през XIX век я подновили три или четири пъти, така че всичките изброени хора виждали напълно различни изображения.

Какво означава обновяване? Идва, значи, един иконописец, някой си Ивашка Малишев, гледа – ликовете са потъмнели и не се виждат. Наистина, иконата живее в химически агресивна среда: всякакви целувки на старици, пръскане на восък от свещите, на масло, температурни промени, влага и т. н. Така че ликовете са тъмни, дрехите не се виждат – хайде да нарисуваме всичко това красиво. И го рисуват красиво.

Когато с иконата се заел Гурянов, започнал да сваля слоевете и разбрал, че в действителност изобщо не са хвалили някаква древноруска живопис. В действителност са хвалили едно много примитивно рисуване, подобно на палехското, което няма никакво отношение към така нареченото изкуство. Но по това време още не можели да правят нормални реставрации и Гурянов просто обновил още един път „Троицата“ отгоре.

И едва през 1926 година болшевиките предприели сериозна реставрация на шедьовъра. Те свалили всичките слоеве по дяволите и получили това, което имаме днес. Иначе казано – това нещо с излинелите криле, с подобните на кренвирши пръсти без фаланги, с непонятните анатомични параметри на ръцете, с подутите, много смехотворно нарисувани дамски физиономии и с кривата чаша на масата.

Но нямало къде да се ходи. Славата на шедьовъра била вече отбелязана навсякъде – във всички учебници. За кривата чаша доцентите от изкуствознанието също дълго се въртели, обяснявали, че – виждате ли – това е магически символ, мистика. Но аз подозирам, че всичко е по-просто и великият художник на руската земя Андрей Рубльов не е можел да рисува. Вероятно, ако го бяха помолили да нарисува бутилка, димяща лула, скелет на тиранозавър или сеяч, резултатът би бил същия като при Остап Бендер на известния агитационен параход. И не защото Рубльов е бил слаб художник и не е бил талантлив, това изобщо не се обсъжда. За това вече говорихме – той е оцветявал, не е правил нищо повече, не му било разрешено нищо повече. Единственото ново нещо в „Троицата“ в сравнение с всичко останало е ивицата върху химатиона на средния ангел.

Работата е там, че по това време в Русия нямало изобразителни школи. Нямало ги изобщо, по принцип. В Европа вече творели Джото и фра Беато Анджелико, а у нас нямало нищо. Никой не се учел да рисува – не било нужно. Въпреки това, вижте каква е силата на доцентите! Сега наистина всички са хипнотизирани до такава степен, че „Троицата“ се е превърнала в национален шедьовър.

А накрая още един въпрос, който засяга нашите ръчкания с „Антропогенез“. Някакво обединение на атеисти ми съобщи, че ме е изключило отнякъде, прекъсва с мене дипломатическите и всякакви други връзки и въобще не иска повече да ме познава.

Знаете ли, приятели, аз не мога да бъда изключен от никъде. Никога никъде не съм членувал – нито във вашите атеистични движения, нито в каквито и да било други. Аз винаги съм сам за себе си; аз се ръководя само от своите интереси и от своята изгода. Никакви други обвързвания нямам.

А що се отнася до скептиците, които са ме уволнили от някъде, това, разбира се, е много, много печално. Печално е, когато една малка скептична нощна лампа обявява, че прекратява своето сътрудничество с електроцентралата.

Урок 46. Как ще свърши всичко?

Струва ми се, че пълнотата на усещането за кошмар е в дадения момент пределна. Човек има дивото чувство, че някъде сега са седнали брадати обезумели черносотници и драскат идеология, иначе казано – правила, по които ни предстои да мислим, да чувстваме и да живеем. Че от всички страни се разнася звукът на чука, който забива така наречените ценности, опитвайки се да заздрави с тях гнилата разпадаща се руска действителност. Че вече са се появили строго очертани теми, по които даже не трябва да се мисли, да не говорим да се разговаря свободно, от рода на блокадата или нещо в този дух. Иначе казано – усещане за пълен кошмар, за пределно идеологизиране. И, разбира се, в авангарда на всичко това, светейки с бижутерия по коремите, крачат нашите космати и брадати другари, които искат да ни учат как да живеем.

Усещането е много мрачно. Но, приятели мои, искам да ви вдигна настроението. Искам да ви разкажа как ще завърши всичко това. А ще завърши по една от схемите. Вижте, църквата обича много да се обръща към репресиите от 1918, 1920 и 1923 година, разказвайки как са ги мъчили, хвърляли от камбанариите, закопавали са ги живи, разстрелвали са ги с картечници и са стреляли с тях от оръдия в неизвестна посока. В тези думи, разбира се, 99 % са лъжа – ние вече изяснихме с вас на един от предишните уроци, че в действителност всички те са били осъдени не за така наречената вяра, а за други постъпки и факти от тяхната биография. Те обичат много да разказват за тези кървища, за този ужас, но ние трябва да помним, че тогава всички съсловия в Русия не са преживявали по-добро време. Убити, заточени, прогонени, закопани и разстреляни имало навсякъде: във всяка класа, във всеки слой, във всяко съсловие. Но те не обичат много да си спомнят по-страшни гонения. Иначе казано – направо и категорично отказват да си ги спомнят.

Но нека да го направим сега ние и да си спомним как от 1958 година започват изведнъж да се закриват масово църкви. Това е периодът на така наречените хрушчовски гонения. Четиридесет процента от църквите били закрити и на тяхно място, в техните помещения били устроени всякакви складове за картофи, планетариуми и спортни зали; някои от зданията били взривени или просто забравени, захвърлени и оставени да обраснат с бурени. Само през 1959 година, ако не се лъжа, двеста йереи и протойереи се отказали от сана си. Говоря само за максимално забележимите деятели на Руската църква по това време, но още около два и половина или три хиляди – различните източници дават различни цифри – всякакви там дяци, дякони, клисари, олтарници, свещари и прочее храмова прислуга също напуснали завинаги църквата. Били ликвидирани цели епархии, по-специално, ако не се лъжа, Сумската, Челябинската и Уляновската. Аз помня само тези, навярно са били много повече. Три четвърти от манастирите били затворени. Иначе казано – трагедията за Руската църква била много по-мащабна и много по-осезаема от това, което станало през 20-те и 30-те години. Това бил наистина пълен крах, когато за тях като че ли не оставала вече никаква надежда нито за възраждане, нито за възстановяване.

Защо станало това? Каекво дало импулса за тези страшни гонения и репресии?

Механизмът бил пуснат от две малки постановления на Съвета на министрите на СССР. Едното било, ако не се лъжа, от 16 октомври 1958 година. Това постановление задължавало религиозните организации да плащат налози за постройките и поземлените участъци. Следващото постановление на Съвета на министрите, постановило, че доходите на епархийските управления трябва да се облагат с данъци. И още едно следващо постановление на Съвета на министрите забранявало на църквите да продават на енориашите църковни свещи на цени, по-големи от изкупните.

И моментално всичко рухнало. При условие, че следвоенното църковно възраждане било, да речем, не по-слабо от сегашното.

Нека се обърнем към документите. Да си спомним, че не така отдавна по този повод говори Иркутският и Читинският архиепископ Хризостом: „Помня 40-те години. От 1940 до 1945 година ние също се възраждахме, даже по-мощно от сега. Отваряха се хиляди храмове, свещенослужителите имаха възможност за административна и пасторска дейност. Започнахме най-напред с това, че си купувахме разкошни къщи на най-видни места, боядисвахме оградите в зелено, а нашите коли не бяха просто волги, а ЗИЛове“.

И това не е някаква атеистична литература. Това са материали от Поместния събор на Руската православна църква, издадени от Московската патриаршия през 1990 година. И ние виждаме, че само след три малки постановления, забраняващи фактически спекулациите със свещи, всичко се сринало. Подозирам, че и в бъдеще, по всяка вероятност няма да има застраховка от подобна ситуация.

И тогава цялата тази идеологическа мъгла ще се разсее веднага. Тогава отново в Русия ще се върне свободата да се мисли, свободата да не се слушат хора, които нямат ни най-малкото право да ни учат как да живеем, а всякакви духовни ценности ще бъдат отправени там, където трябва да се намират, иначе казано – непосредствено за отпадъци.