ПРОЗА

АВТОР: ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

"БЪЛГАРСКА СБИРКА"

 

год. XX, кн. 3 и 4.

 

Г-н А. Теодоров-Балан, старият ревнител за правилност и чистота в родния ни език, на когото дължим вмъкването в нашия речник на много нови хубави думи и изгонването на много чужди думи, отново издига глас в списанието "Българска сбирка" против притъпяването усета на българската реч у стари и млади и се опитва да намери средствата за избава от тая "неволя". Добри чувства са довели автора до написването на статията и хубави верни мисли са набелязани в нея, но прочитането й е цяло изпитание за търпението на четеца. Речта на самия ревнител за хубава реч е мудна и замотана. От преголям усет за правилност и чистота в нея е прегазена живостта, гиздавината и звучността й, а, струва ни се, тези последните три качества са ако не повече, то поне наравно ценни с първите две.

Пак в 3-а книжка са поместени петнадесет "недомлъвки" в стихове на г. Ст. Михайловски - остроумия и "философии", които, ако бяха написани в размерена реч, се би могло да се четат с по-голям интерес. Грапавият и недотаслен стих е отнел много от силата и яснотата. Последната "недомлъвка" цитираме изцяло, като доказ за липса у самия автор на ония добродетели, които той с ювеналовски бич иска да създаде в сърцата на съвременниците си.

 

Драмбой Драмбоев, ритмоплетец шур и лих естет,

Похули вярата на българите като каза,

Че в летописите им тя съставя рабска фаза...

 

Драмбой Драмбоев, от всемирна ненавист обзет,

Бе ницшеист горещ - и пеяше: "- Самопоклонство

Е първа мъдрост; втора мъдрост пък е людогонство."

 

Драмбой Драмбоев, за свободна обич ратник клет:

След като обяви, че свен и чест са дим и сянка -

Издъхна във прегръдки на своята държанка.

 

Драмбоя даскалчета днес зовът велик поет...

Уви! за стотний път таз истина се потвърдява, -

Че глуп поклонник глупави кумири си създава.

 

Не е мъчно да се отгатне, че тая памет злобно се зачерня с тия нещастни терцини... В четвъртата книжка същият стар поет под псевдоним Драгостин Др. Истров (род. 1885, поч. 1913) е напечатал редица любовни стихотворения, вероятно писани твърде отдавна. Ако нямаше желанието да се направи една мистификация, ние бихме погледнали на тия нявгашни рожби на поета само като на документи за един етап от живота и развитието му. Но понеже изглежда, че авторът им дава някаква цена и днес, привеждаме без подбор няколко от тях "за сведения"...

 

3

Кой ли магестник, питаш,

Щастье раздава?... 

Щастьето, дете, никой

Даром не дава...

Щастье всегда с щастье

Се разменява!

 

11

"- Ела! -" "Къде?" "- Ще се разходим из полето -

"- Че как да тръгна с легка дрешица и с тънки

обувки?"

"Не видиш ли какъв студ хвана тая заран? -"

"- Ела, не бой се. Огън ще си накладеме."

"С целувки! -"

 

15

Обичам всяка твоя думица, - обичам

И всяко маханье на твоите ръчички...

 

Ала от всичко повече обичам, дете,

Бездънното море на твоите очички...

 

* * *

Обичам белостта на твоя врат - обичам

Благоуханността на твоите косички...

 

Ала от всичко повече обичам, дете,

Бездънното море на твоите очички...

 

27

На жилетката ми в лявото ми джобче

Бръкна ти -

И часовниче малко извади... 

"- Не върви! Не го навиваш на време! -"

Каза ти -

И присмя се на моето нехайство...

 

* * *

Но след малко челцето си, о мила,

Ти опря 

На сърце ми, и зашепна: "- Как тупа! -"

"- На добър часовник, рекох... Не може

Да го спре"

"Нищо... Обич всеки ден го навива! -"

БЕЗ ДА ИСКАШ - ДА ЗАСПИШ

 

(Декемврийски монолог)

 

На Бедния Хайнрих

 

(На креват - солидна постройка от газени сандъци и чамови дъски - лежи възнак неразсъблечен и с обуща млад човек, разтворил широко нозе, с ръце, сключени под главата. Малка ламба с опушено от едната страна стъкло хвърля бедна светлина в почти голата стая. Ненакладената печка смирено дреме.) 

 

Измамих се аз... Дааа! Така е то, като слуша човек хората. Иди, каже, в София, работа ще намериш, ще се наредиш. Запиши се в университета и карай! Няма и да усетиш как ще свършиш. Като ги слушаше човек, виждаше му се лесно, като по вода. А пък то!... И първия семестър май не ще се изкара. Нейсе!... И това имало да ни мине през главата... Наесен аз зная какво ще правя. Не ми трябва ни София, ни следване, ни студенти, ни студентки, дявол ги взел! Аз мислех живот да живея, пък то бамбашка работа излезе. Ще стана аз даскал. Дето и да е, само тука да не съм. Денка добре ми думаше. Хе-хе, ти в София ще ходиш, студент ще ставаш. Голяма работа! Па пиши поне чат-пат... Хм!... Де я да ме види сега на кой съм хал? Ще се върна лятос, защото сега ме е срам. Ще я накарам да станем заедно даскали в едно село. Може и да се сгодим даже. Ей че живот ще бъде! Може и да се оженим на бърза ръка. Мъничко селце и в селцето къща и в къщата двамата с нея. Ставам сутрин аз малко махмурлия. Денке, кафе или чай, а? Чай! Добре! Отиваме на училището. То май студеничко, ветровито, ама нищо. То пък и учение ще бъде я! Вечер се връщаме раничко. Мръква. Запалваме печката отгоре с колела, да може и да се готви. Аз лежа на кревата по гащи и по риза и чета. Чета напр. някоя книжка. Денка седи до печката и готви фасул или пък леща. Става ли? - Още малко да поври. Добре, ще почакам. Ами чушка тури ли? - Турих, ама само една, аз люто не обичам. (Червата на младия човек възторжено изкуркват.)

По Коледа с колегите ще дадем представление "Двамата железари" или пък "Виновен", или пък "Борислав". Защо не? Да, да! Непременно "Борислав". Хем тамам му е сега сезона. Аз ще играя Борислав, а пък Денка - Тамара! Ех, че славно ще бъде! (Младият човек се обръща по очите си.) "Бориславе, спаси ме", вика Денка. "Махни сеее!", рева аз и ритам по сцената. А публиката се смее, та чак примира.

Напролет ще ходим по сватби и кръщенета. Без даскало не може. Барем на чест ще ни имат хората. Пък тука. Никой те не и бръсне. Да пукнеш, няма кой да те погледне. Ама и аз зная какво ще правя. Получим ли заплатата: “Денке, а? Колко да отделим сега за в София? Двайсе, трийсе лева настрана.". Без да усетим, току-виж дошъл Гергьовден. И по Великден ще дадем някое представление. Дошъл Гергьовден и ние се вече прибираме. Ще претупаме надве-натри изпита , и ще раздадем свидетелствата. Кмета и настоятелите ще ни дадат гуляй. Аз може и да се напия. И ще пея. Някоя руска песен... "Там проклялис ми пред луной сияниям..." Кмета и настоятелите ще ме гледат. Знам ги аз тия работи...

И дохаждаме в София. Спираме в някой хотел, ама не от най-скъпите. Още първата вечер в "Батенберг". Пий сега, Денке. А път тя ми се хили... 

На другия ден ставаме късно. Няма защо да бързаме. Наобядваме се в "Колумбос" и тръгваме - къде? В градската градина. Иде някой отсреща...

O-хооо-о! Здрасти бе! Къде се губиш?... 

 

(Младият човек ненадейно заспива.)

(ДО ЕДНА НЕПОЗНАТА)

 

То беше още през ония летни дни, когато те срещнах привечер из бялата алея вън от града и ме упойваше мечтата да проникна в твоя живот и да разгатна тихата скръб, която те правеше да изглеждаш като изгубена сред онова хилядно множество, което пъплеше вечер из алеите.

Тогава аз виждах великата наслада да питам и да предчувствувам.

Една вечер тебе те нямаше там, където те търсеше моят жаден поглед. На другата вечер ти пак не дойде и тогава се заредиха дни на жажда и на спотаено страдание. Лятото умираше пред очите ми бавно и умираше заедно с него крехката радост, разцъфнала някога под топлината на твоя поглед.

Есента настъпи мълком и дъждовете запяха през дни и нощи еднаква песен.

И през една от моите скръбни нощи дъждът ме настигна в една от крайните улици на града. Аз бягах уплашен от гръмовния кикот на мълниите. Мълниите бяха усмивките, а гърмът - величавият смях на някой огромен витяз, който беше впрегнал ветровете и прелиташе над света величав и страхотен.

Аз се заслоних в един кът, поразен от съзнанието, че нощта е толкова страшна, а аз съм толкова сам.

И ето че аз се взрях в един отсрещен прозорец. Там светеше. Аз се приближих и се вгледах отвън. Знаеха ли онези, които бяха вътре, че някой гледа през прозореца. Аз видях запалени вощеници, аз видях бяло легло и на леглото... Мълчаливи жълти фигури стояха мрачни над това последно легло. Една страшна стара жена с черно наметало плачеше тихо над мъртвата. Аз се вгледах и изтръпнах от ужас... Това беше ти, беше ти!...

Чужди, далечни стъпки ме накараха да се отдалеча от прозореца, зад който лежеше ти, увехнала като музика заедно с последната усмивка на лятото. Аз плаках без сълзи през тая нощ.

 

* * *

 

Довечера ние ще се срещнем пак и ще вървим редом по алеята, дето те срещнах през летните дни, покрита сега със сняг. Както вчера, ти ще се усмихваш топло и ще се смееш над онова, което съм видял през оная страшна нощ, защото сега аз зная, че ти живееш на другия край на града, ти не си била тука, когато аз те видях мъртва, и там далече в едно село, изгубена сред съня на снежните равнини, ти си мислила и копняла за мене.

Но твоят смях ще бъде чужд за мене, аз студено ще мълча като вчера и когато се разделим, аз няма да се обърна, за да те видя как ти си отиваш към дома самотна и печална.

Довечера ще бъде последната ни среща. Ние никога вече няма да говорим; защото между нас има една покойница, защото през оная нощ аз изплаках сълзите си за теб.

 

ХРОНИКА

 

ВЪНШНА

 

Нова опасност за България. В чуждия печат усилено се говори за предстоящото сключване на военна конвенция между Парагвай и Аржентина, насочена изключително против България.

Внос на свини. Турското правителство е решило да се допуща без мито грамадния внос на свини в Арабия.

П р о т е с т. По настояване на императора руската Дума е изказала своя протест за преследванията на руските анархисти в Англия.

Мирът в Европа заплашен. Републиката Монако е заръчала в Англия 12 нови броненосци за усилване на флотата си, по случай новия курс на своята завоевателна политика.

 

ВЪТРЕШНА

 

Предстоящи митинги. От най-достоверен източник се учим, че народняците, съвместно с радикалите и тесните социалисти, са решили да свикат във всички градове и паланки грамадни митинги, в които да изкажат своето възмущение от даването на стамболовистите под съд. 

Всенародно празненство. На 28 т. м. в Русе, по случай годишнината от щастливия епилог на сватбата на Саафет и Стефанов, ще се устрои голямо тържество. Ще има делегати от цяла България. М-р Такев лично ще присъствува. Почнато е вече издигането на арката за посрещането му.

Общинските избори. Според сведенията на вътрешното министерство, стамболовистите, с редки изключения, са спечелили всички общински избори, станали на 20 т. м. Това за лишен път показва с какви симпатии се ползува единствената националистическа партия в средата на българския народ.

Министерска криза. Вследствие внезапно избухналата министерска криза, в партийните лагери се забелязва крайна угриженост. Г-н Радославов е молил най-настоятелно г-н Малинова в тоя критически за България момент да не се оттегля от властта.

 

ЛИТЕРАТУРНА

 

Чест за България. Една германска издателска фирма е поискала напоследък позволение да преведе и издаде на немски съчиненията на българските писатели: Глогинко, Ненчо Илиев-Сириус, Дерижан, Блажин-Звездин и Бургуджиев. Визираните писатели не са дали още своето изрично съгласие.

Разменени поздрави. Избраният напоследък за член на френската академия поет Henri de Regnier е бил поздравен ласкаво от г-да: Ст. Ватралски, Ст. Дринов и Дерижан. Отговорил им е с дълго писмо, в което ги нарича "chers confreres".

Филологически спор. Много европейски знаменитости във филологията водят отчаян спор върху новоизнамерената българска дума "пущайдавървиев", известна на читателите на в. “Трибуна".

 

ТЕАТРАЛНА

 

"Хамлет" в Куртово Конаре. Усилено се готви - и ще се даде през страстната седмица на куртовоконарската сцена "Хамлет", драма от В. Шекспир, известен английски писател. За декориране на сцената са ангажирани чергите на всички по-видни семейства.

"Дамата с камелиите". В Модерния театър в София играха за пръв път "Дамата с камелиите". Играта беше сполучлива. Желателно е оркестра да не свири през време на действието, защото и без това резонанса в театъра е слаб и артистите са принудени много силно да викат. 

Руски театър. В Московския художествен театър наскоро ще бъде представена пиесата "Врази" от българския драматург Д. Т. Страшимиров.

Театър "Одеон". Понеже след представянето на "Дайте път на жените" публиката на "Нова Америка" е значително намаляла и понеже съдържателя на това семейно-забавително заведение се страхува от тая силна конкуренция на г-да уредниците на театъра, предложил е на последните да влязат в споразумителна акция.

 

ЖАН МОРЕАС

 

Със смъртта на Жан Мореас, поминал се в Париж на 18 т. м., френската поезия претърпява такава загуба, каквато не е претърпявала от 1895 г., когато умря Верлен.

По народност грък, роден в Атина в 1856 г., той още в ранни младини отива в Париж и се посветява на своето призвание - служене на френската поезия. Първата сбирка "Les Syrtes" издава едва на 30-годишната си възраст. Тя произвежда заедно с последвалата я "Les Cantilenes" известно впечатление в литературните кръгове, но все пак остава работа на един не напълно закрепнал талант, изложен още на чужди навеи и влияния.

С "Le Pelerin Passione" (1891) той изпъква като смел ратник за новата символистическа поезия и със своите манифести и литературни полемики в парижките вестници ратува за прокламираните от Маларме и Верлена нови естетически принципи в поезията.

Ала стремежът му към крайния предел в изтънчеността на формата и красотата на съдържанието не го оставя да се задържи на една позиция по-дълго време. След " Le Pelerin Passione" , сбирка, която се посреща от приятелите на новото течение с възторжени приветствия, той избягва от символистическия стан и открива заедно с още пет души френски поети тъй наречената от него Романска школа във френската поезия. Девизът на школата е: Към класиците - през Ронсара. В това негово отстъпление от горещо защищаваните принципи на символизма мнозина съзират липса на поетическа сила и той бива напуснат от всички свои бивши съратници.

Името му започва да се споменува и с неприязън, и с присмех. Този тежък период за неговата поетическа дейност се извършва с издаването на "Les Stances" (1889-1901), неговия шедьовър, достойнствата на който никой не можа да откаже.

"Les Stances" представлява сборник от малки, повечето две- или трикуплетни стихотворения, в които изразените чувства са най-естествени, езикът богат, но не претрупан, а стихът почти недостижим по своята простота, звучност и заключеност. За тези малки стихотворения Андре Боние в своята книга "Новата поезия" говори, че имат всичката изтънченост, определеност, но и строга студенина на мраморните изваяния. Философската концепция в тях е концепцията на стария елин, който обича живота и когато изнемогва от скърбите му, и когато пилее сили сред неговите веселби.

Мореас е работил и в областта на прозата, като е дал няколко произведения, от които най-важното е "Les contes de vielle France". В драмата даде само "Ифигения", която наскоро ще бъде представена, след дълго очакване, на сцената в "Comedie francaise".

Реми де Гурмон в своята "Le livre de masques", като говори за Мореаса, завършва с думите: "Той може да взима различни лица, той се крие под различни маски, но под тях всеки ще го познае и ще каже: Ето един поет!"

На 20 март се е извършило погребението му при стечение на целия литературен свят в Париж. Над гроба му са държали речи Морис Барес от френската академия, негов другар по борба от младини, Жюл Кларети, директор на "Comedie francaise" , м-ра на правосъдието Луи Барту.

 

 

КЪРВАВАТА КНИГА

 

Отдавна някога, в зорите на своята младост, аз прочетох една хубава книга. В нейните страници се говореше за пролетта, която с лъчите на своето слънце пробудила във всяко сърце светли надежди и жажди за простор и радост. Разказваше се за благоуханния дъх на цветята, цъфнали в пробудените за живот поля и планини и за буйния шум на размразените потоци. Цялата книга беше една възторжена песен на красотата и младостта, незамрежвани от грижата и страданието. Аз дълго четох и препрочитах книгата и се опивах от всеки неин ред.

Изминаха години.

Аз слязох от височините на своите млади увлечения и възторзи в печалната долина на живота. Дните, които тихо минаваха край мене, ми носеха разочарования и покруси. Аз виждах навред ожесточени борби и чувах, от една страна, тъпия смях на доволството, а, от друга, отчаяните викове за помощ и гръмовните негодувания на заробения човек. По ясното ми някога чело съмнението в световната правда прокара неизличими бразди.

Минаваха години.

И ето аз намерих пак същата оная книга, която бе ме опивала в зорите на младостта, и жадно се зачетох. Аз търсех напразно предишното увлечение. То беше мъртво, защото аз бях много видял и познал. Една вечер пред мене ясно предстана историята на хубавата книга и черна мисъл помрачи радостта ми. Аз видях този, що бе я написал, да седи в студена и полутъмна стая и трескаво да предава в страниците й това, което през цял живот бе жадувал да види. Той пееше в нея за радостта и светлината, а сам бе сломен от нищетата и грижата. Видях след това прашни и задушливи салони, в които, изпити и бледни, работеха онези, които редяха редовете на хубавата книга. Очите слабееха от напрягане, краката се подгъваха от умора, в гърдите бавно и уверено се забиваха ноктите на страшни болести. За тях бе все едно дали навън вият бурите на зимата, или майско слънце пръска спокойно живителните си зари... Те трябваше късно да привършват, а може би у дома ги чакаха изнемощели деца, болни бащи под схлупените стрехи на мрачни жилища.

Аз трепнах като пробуден от тежък сън и захвърлих книгата, която някога бе ме опивала.

Зад всяка нейна буква аз виждах капка кръв...

 

 

ЛЪХ ОТ ПАРНАС

 

Отговарям с известно стеснение. Защото не разбирам какво важно и интересно може да има в това, което ще кажа аз.

Онези, чийто живот е изплетен от несгоди и несрети, са се приучили да изживяват своите радости и скърби далече и дълбоко в душата си, дето външното малко влияе. Затова може би аз не жаля, че почти цялото лято прекарах на писмения стол в една софийска канцелария.

За сегашното положение на някои чужди литератури много малко зная. И струва ми се, смешно е да криеш своето невежество зад хубаво стъкмени фрази и вред познати имена...

Майсторите, едни заети със специалността си, други с мисли за синекури и курорти, изглежда, че не знаят добре що става вън - по света. На чираците в такъв случай е простено.

У нас наистина е много тихо. Ала това са може би, да употребя чуждо сравнение, тъмни зори, когато нощта е най-дълбока. Те са близко до истинската зора, която ще предхожда един светъл празничен ден за нашата литература. Мнозина истински таланти сега може да угаснат. Но какво от това? Нали са на път други, които ще продължат работата им за пробиване пътища и откриване нови кръгозори! И ако днешните не милеят само за своята писателска кожа, с ясни надежди трябва да чакат утрешните.

През последните месеци опитвах да чета някои от новите френски поети. Видях, че те и когато са малко познати, могат да бъдат възторжено обичани.

 

 

КИТАЙСКИ РАЗКАЗ

 

(по Анатол Франс)

 

Чуанг Цен, мъж многоучен и мъдър, беше презрял плътските съблазни в света и жаждата за богатство и слава, макар и да не вярваше - понеже беше истински китаец - във вечността и в задгробния живот. Една сутрин, като се разхождаше по цветните склонове на планината Нам-Хоа, той неусетно за самия себе си влезе в едни гробища. При вида на безбройно многото гробници мъдрецът се размисли за съдбата на човека.

- Уви! - каза си той - ето кръстопътя, дето извеждат всички жизнени пътеки. Когато човек заеме веднъж мястото си в обиталището на мъртвите, никога вече не се връща назад!

Мислейки така, той продължи разходката си и ето че изведнъж съзря една жена, облечена в жалейни дрехи, т. е. в бяла роба, съшита от грубо платно и лишена от всякакви украшения. Седнала до един гроб, тя махаше едно бяло ветрило над още неизсъхналата пръст, под която почиваше мъртвецът, заровен там.

Учтиво поздрави Чуанг Цен жената с бялото ветрило и каза:

- Смея ли да попитам, госпожо, кой лежи в тоя гроб и защо си давате толкова труд да разхлаждате пръстта, която го покрива? Аз съм мъдрец и искам да узная причината на всички световни явления.

Младата жена продължаваше да размахва ветрилото. Тя заруменя, наведе глава и промълви няколко думи, които мъдрецът не чу. Повтори и потрети той своя въпрос, но не получи отговор. Стори му се, че душата на тая жена е минала всецяло в ръката й, която движеше бялото ветрило.

Със съжаление се оттегли Чуанг Цен. Той продължи бавно своята разходка, извръщайки от време на време глава да види ветрилото, което трепкаше във въздуха като крило на голяма пеперуда. Но ето той внезапно забеляза до себе си една стара жена, която му направи знак да я последва. Тя го отведе в сянката на един надгробен заслон и му каза:

- Аз видях, че моята господарка не отговори на вашия въпрос. Ще задоволя любопитството ви, ако вие благоволите да ми дадете онова, което ми е нужно, за да купя от жреците книгата, що да може да продължи живота ми.

Чуанг Цен изпълни желанието на старата жена и тя заговори така:

- Жената, която видяхте при гроба, е госпожа Лу, вдовица на един мъдрец, наречен Тао, който почина преди петнадесет дена от една дълготрайна болест. Нежно и пламенно се обичаха двамата съпрузи. И плачейки до леглото на умиращия си съпруг, госпожа Лу се обрече веднъж да раздели с него и гробния ковчег, както е разделяла леглото. Но господин Тао й каза:

- Госпожо, не се кълнете в това.

- Тогава, подзе тя, ако аз съм осъдена да гледам светлината, когато вие няма вече да я виждате, знайте, че аз в света ще остана вярна на единствения съпруг, който съм имала.

Но господин Тао отговори:

- Госпожо, не се кълнете в това.

- O, господине Тао, позволете ми поне пет години след смъртта ви да не се женя за другиго, за да не угасне тъй скоро нашата любов.
Тогава господин Тао каза:

- Госпожо, закълнете се само в това: да запазите в душата си спомените за мене, докато изсъхне пръстта над моя гроб. - Тържествено се закле нажалената съпруга и Тао склопи очи, за да не ги отвори вече никога.

Отчаянието на госпожа Лу премина всички граници. Из очите и изтекоха потоци сълзи. Ала три деня след смъртта на съпруга й скръбта на госпожа Лу стана по-земна, по-човешка. Тогава тя научи, че един от младите ученици на покойния философ иска да сподели скръбта й. След дълги колебания тя го прие. Младият човек беше строен и красив. Той й говори за господин Тао, но повече за самата нея. Той й каза, че е очарователна и че я обича. Тя му позволи да каже всичко това и той си отиде с обещанието да я навести пак наскоро. И очаквайки го, госпожа Лу дойде на гроба на своя мъж, за да изсуши пръстта над него със своето бяло ветрило."

Когато старата свърши, Чуанг Цен помисли:

"Младостта трае малко: жилото на пожеланието окрилява младите жени и младите мъже. Госпожа Лу е честна жена, защото не иска да измени на клетвата си..."

И отмина, дълбоко замислен.

 

 

L'IRREPARABLE

 

Et quelque chose en nous s’est brise puor jamais.

F. Gregh - L’Irreparable

 

От летните вечери на първите ни срещи аз си спомням само жаждата да проникна в твоите незнайни за мене дни и да разбуля тихата скръб, която пълнеше погледа ти с някаква странна дрезгавина.

При всеки заник на слънцето тогава из бялата алея вън от града шумеше пъстра навалица. Безстрастен към погледи-те и усмивките на другите, аз носех своята жажда сред тях и когато трепнеха надалеч пред мене двете черни пера на шапката ти, в душата ми запяваха незримите струни на една потаeна и невнятна радост.

То бяха вечери на предчувствия и смътна боязън, на смирение и чистота.

Ние се разминавахме, незнайни един другиму, и двамата уморени от безплодни устреми към щастие, и двамата еднакво запленени от мечтата по една далечна и недостигната земя.

Една вечер, когато слънцето зайде зад грамада черни облаци и между листата се понесе първата въздишка на умиращия август, аз не те срещнах. Помислих, че това е невинна забава на случая, и затова се надсмях на болката, която сви сърцето ми през първия час на нощта. Много вечери аз пак те търсих там, но ти не мина край мене.

И тогава се заредиха дни и нощи на безпомощност и самота. И затьгувах по тебе като едва разлистен явор по измамната усмивка на пролет без време.

Пробуден сутрин, аз дълго не откривах очи, за да не видя как измръзналото есенно утро забулва с мъгла моите прозорци и плаче с безбройни сълзи; денем излизах край града и гледах надалеч в полето черните гробове на летните радости; вечер и нощем бродех из крайните улици и мислех за своята мъка, за тебе и за смъртта.

И там ме намери оня страшен час на нашата раздяла.

Някой властен витяз беше запрегнал през тази нощ ветровете, събираше в сухата си огромна шепа последните листа на акациите и с бесен смях ги разпиляваше по влажните стрехи и пустинни дворища. Из прихлупените небеса заплиска пороен дъжд. Аз подирих подслон в черния ъгъл до една пътна врата. Далече в двора гледаше прозорец. Завладян от жадно любопитство, аз се примъкнах в тъмнината край дворната ограда. Под стъпките ми изпращяха сухи съчки. Вятърът изплака в замлъкналия двор и заглуши техния съсък. Аз доближих до прозореца и се взрях в стаята. По средата беше простряно мъртвешко носило. Отстрани и до него будуваха стари повехнали хора. Аз впих поглед в лицето на мъртвия. То беше млада жена. Лицето й като че се усмихваше под жълтите трепети на вощениците. Допрял лице до стъклото, аз почувствувах, че някой сложи студена мъртвешка ръка на челото ми. Сега аз разбирах всичко, сега аз знаех, знаех. Ти лежеше там, угаснала, преди да те намери моят зов.

...Нощта дълго кънтя от безумните ми стъпки. Аз бягах под проливния дъжд и вятърът ме догонваше и изпреварваше с риданията и със смеха си.

………………………………………………………………………………………………

Привечер ние ще се намерим пак, както вчера, из бялата алея вън от града.

Ти ще се приближиш до мене светло усмихната, защото ще бъдем сами, аз ще усетя топлината на ръката ти в ръцете си и когато тръгнем един до други по сипкия сняг, дъхът на косите ти ще ми говори за блясъка и тишината на оная далечна земя, която ти си достигнала чрез мене.         Ще ми кажеш, че когато лятото умираше, ти си отпътувала далече от моя град, че ти живееш другаде, и ще се надсмееш на моето видение през страшната есенна нощ. Аз ще те слушам, унесен в други мисли и в други спомени, и ти ще тръпнеш пред ледното безумие на моя поглед.

И ние няма вече да се срещаме.

Между нас белее призракът на една покойница и ти не можеш да я възкресиш!

 

 

НЕЩО ПО КРИЗАТА

 

(Анкета на "Шантеклер")

 

След като шеговитият цар на каналиите видя, че представленията, които даваше в своя дворец с режисьорите на мелодраматическите трупи г. Данев и Гешев, не могат да се продължават до века, и реши сам да спусне завесата, редакцията на „Шантеклер" изпрати едно окръжно до някои опозиционни шефове и лидери със заповед да отговорят незабавно на следните въпроси.

Трябваше ли да паднат демократите и защо?

Коя партия трябваше да ги наследи и хубаво ли е да си на власт?

Какво мислите да правите, след като останаха излъгани надеждите ви да се ухилите на зелената маса в Народното събрание?

 

Пръв отговори г. Радославов.

Че трябваше да паднат, и дума не можеше да става. Трябваше обаче по скоро да се изметат, защото "Народни права" предразня от викане по тях.

Разбира се, либералната партия със своя достоен шеф начело.

Аз мисля да се предам на популяризиране идеите на моя любим учител Ницше или да отворя птицевъдна станция за облагородяване на сойките.

 

След него отговори г. Тончев.

Как не, моля ви се, как не? Че нали и аз може да дойда по някакво чудо един ден на власт?

Аз бях готов да поема на всяка цена властта, но болестта на Радославова ме побърка. Тоя мой смъртен враг и тука реши да ме погуби, но...

Право да ви кажа и аз не зная вече какво да правя. Ще предложа на г. Маджаров да уредим един конезавод, по английска система да отгледваме жребци за разплод.

 

След него отговори г. Влайков.

Ние винаги сме били за падането на кабинетите, за-щото се създава материал за статии в "Радикал" и в "Демократически преглед". Ние, както знаете, обичаме книжнината и затова сме против компромисите.

Се трябваше да ги наследят някои. Г-н Гидиков може сериозно да е мислил, че и нас ни бива за министри, но партията беше на друго мнение и ние пак си оставаме свободни и неопетнени да се подвизаваме на литературното поле в политиката.

Възнамерявам да пиша още за личния режим, за кооперациите и да преиздавам благословените читанки.

 

След него г. Генадиев.

Според мене и според белгийската преса те трябваше да паднат преди година и половина. Сегашното падане е "след дъжд качулка".

Които и да дойдеха - се едно. Нямаше да дойдем ние. А това за възвеличение на отечеството беше най-добро. По този въпрос ще се изкажа допълнително в независимия в. "Воля".

Бих се изселил из България, тая страна на корупцията и на политическия разврат, дето Черната джамия е зинала да погълне всичко честно, благородно и велико, даже и моя другар Халачева, един гений, гордост за нова България.

 

Отговори ни и г. Драгиев, земледелски шеф и най-смел оратор в парламента.

Трябваши да паднът, защоту... трябваши да паднът.

Народняцити, защоту съ наши най-върли врагуве, и технити шефуви не ядът прас и чесън къту нас. Ния искахми да дойдът народняцити, за да се борим с тях и да ги пубидим.

Аз ша утвора зарзаватчиница в Стара Загора за прудажба на краставици и червен лук на сдруженити зимлeделци.

Последен, макар и непитан, ни отговори г. Кръстев, бившия министър.

Паднахме и добре стана, че паднахме, защото аз се уморих да държа наляво и надясно нескончаеми речи.

На тоя въпрос по висши политически съображения не мога да ви отговоря.

Ще се върна в Пловдив. Възможно е да се запиша в редовете на социалистическата партия, за да покажа нагледно на работниците, че те не съществуват.

 

ОКОЛО ЕДНА СТАРА ПЕСЕН

 

Песента за тежките материални условия, в които живеят и работят българските писатели, повтаряна от ред години на най-различни гласове, почна да става безинтересна и досадна. Без да я повтарям, аз искам набързо да набележа някои мисли около нея и около ония, за които тя тъй настойчиво се пее.

В истински културните страни, дето литературата е вече преминала своя период на оформяване, такава песен или отдавна е забравена, или е оставена да я използуват ония, които не искат да обясняват своя литературен неуспех с липсата у себе си на необходимите за един писател творец качества и добродетели. Причината на това обаче съвсем не е само във възможностите да бъдат винаги материално осигурени истинските таланти в тия страни. Защото могат се изброи стотици примери, от които да се види, че писатели от първа величина, създали цели епохи в литературата и оставили неизличими бразди зад себе си, биха могли много и много да завиждат на мнозина от своите малки събратя в България, ако е въпрос само за обикновени жизнени улеснения.

Наброявам в безредица само ония, които сега ми идват наум.

Верлен живя и умря в мизерия, пред която биха настръхнали косите на някои "мъченици за изкуството" у нас. А тази година Анри де Рение, най-благородният от неговите далечни ученици, почтително се прекланя пред паметта му при влизането в Академията.

Петер Хилле умря на улицата до една пътна врата като последен нищий. А стиховете и афоризмите си, в които тъй ярко блести искрата на гения, беше писал върху празните полета на стари вестници.

Ще кажат, че това са изключителни натури.

Но Маларме стенографираше, за да живее по-сносно. И все пак преди десет години Албер Мокел го нарече герой на новото време в поезията. 

Жерар де Нервал, който очарова и самия Гьоте с превода си на Фауст и изтръгна из устата му най-голямата похвала за себе си: "Никога не съм се разбирал тъй добре, както във френския превод на своя Фауст", умря на една парижка улица през мразовита зимна нощ.

Албер Самен беше обикновен чиновник в парижката община и пак стана един от основателите на "Mercure de France", списание, което изнесе победата на символизма във Франция.

Юисманс чиновничествува до към края на живота си, а само с "Au Rebours" отрази цяла епоха.

Скитничеството и службата по трамваите в Америка не попречиха на Хамсуна да ни даде и "Пан", и "Виктория" и "Мистерии".

И - ако трябва да натрупвам още имена - аз бих споменал Достоевски, Дикенс, Мюсе, Хайне, Бодлер, По, Мултатули и колко още други.
От всички тия примери не може, разбира се, да се изведе заключението, че един писател е толкова по-велик, колкото е била по-велика мизерията, в която е живял. Но изпъква един интересен за у нас въпрос.

Всички тия великани на мисълта и песента наистина ли биха създали творения по-велики от ония, които са ни оставили, ако бяха се радвали на едно даже сравнително доволство в живота? Къде лежи и какво подхранва най-силно подтика към творческа работа?? Не стои ли устремът към изкуството като самоцел и самоценност над всички условности около настаняването на жизнения пазар и наистина ли материалните несгоди са едва ли не от решително значение за развитието на едно истинско дарование?

 

* * *

 

С известно стеснение, след като съм изредил толкова едри имена, заговорвам за у нас и за ония наши писатели, делничните жизнени условия на които могат да бъдат от значение за развитието на литературата.

И не считам, че прибързвам и че отивам много надалече, ако обясня недостойния хленч на някои от тях, не толкова с болката, че им се пречи да дадат на родната земя всички духовни ценности, които носят у себе си, колкото със стремлението към обикновено благоденствие и самодоволство, унаследено може би от деди и бащи, живели само с грижата за делничния къшей, лишени от всякакви по-висши интереси на духа. И затова тяхното окайване и вайкане пред несгодите, в които живеят, е често пъти една телена маска на мъченик, едва ли не на светец, през която прозира повече образът на безличен пазарски хитрец, отколкото образът на висока културна единица, увлечена в свето служене на един свет завет.

Не би ли било смешно да се твърди, че тежки материал-ни условия карат един престарял наш писател да се стреми неприкрито и с всяка цена да наложи на публичното внимание, чрез списания и театьр, една позната бездарност?...
Нима от материална мизерия, като рецензира "На острова на блажените", г. Антон Страшимиров смесва чисто литературния въпрос за ценността на тая книга с пенсията на една министерска вдовица?

Какво кара г. Пенча Славейков да се забавлява и подиграва с родната литература чрез издаването на цял сборник от автобиографии и автокритики?

Та нима защото е останал на улицата, г. Кирил Христов поднася свои сонети пред стъпките на българския корононосец, който награди някога г. Антон Драндар за услуги към литературата?

Помогна ли Яворову настаняването му в театъра да създаде повече от онова, което създаде като поет през едни много по-усилни години?

Аз бих споменал дори оплакванията на кръгли бездарности от низост в нашата литература - защото липсвали условия за работа, ако не рискувах да изпадна в дребнавост.

 

* * *

 

Истината е много проста и ясна. Заветът за служене на изкуството - преди всичко - е още нероден завет у нас. Приказката за непоносимия кръст на българския писател е само приказка. Нашите писатели издребняват, защото ние нямаме писатели, защото благочестието пред изкуството - и угодничеството, любоугодничеството, плоските редакторски хитрости, озлобеността до забрава, са неща, които се изключват.

И затова чакаме нови носители на писателския кръст у нас, достатъчно горди да обичат себе си и своето дело повече от просешкия хленч и достатъчно силни да се възмогват и презират трудностите на своето време.

 

ОСТРОВА НА БЛАЖЕНИТЕ

 

(Географическа, историческа, етнографическа, политическа, социологическа и... зоологическа студия)

 

Земята, която носи горното име, всъщност не е никакъв остров, а двуногите, които я населяват, никога не са били блажени, нито пък изглежда, че някога ще станат такива. От незапомнени времена през нея са минавали войнствените пътища почти на всички племена и народи, но тя е служила обикновено за станция, а не за цел на походите им, защото почти никога не е имала с какво да привлече тяхната охота за грабеж и завоюване.

Схлупените хижи на нейните обитатели, техните кирливи ризи, глинените или дървените им съдове, дръгливия им добитък, пръснат по обработени тук-там поли, не си стрували, види се, труда да бъдат нападани и разграбвани. Всяко племе, което е минавало през тая страна, е оставяло нещо от себе си в кръвта на нейните жители и затова днес зоолозите, колкото и да се мъчат да подведат тоя вид животни под някакъв общ разред, не успяват. Отличителните външни белези, които се срещат по често у индивидуумите на споменатия зоологически вид, са: среден, по-скоро нисък ръст, крива пъпешообразна глава, ниско, набърчено даже у децата чело, малки очи, малки вежди, много голям или много малък, но непременно безформен нос, голяма уста с изхвръкнали напред зъби, дълги ръце с китки като мечешки лапи и разкривени нозе. Те живеят в заселища, наречени според големината си градове или села. Разликата между едните и другите, т. е. между селяните и гражданите, е не особено голяма и тя е повечето външна. Първите са около шест пъти повече от вторите. Онова, което съединява всички в едно цяло, то е силната миризма на пот, чесън и лой, която образува тънка атмосфера около телата им. Последната миризма иде навярно от вонещия сапун, с който те перат понякога облеклата си. Носовете им са винаги обилно производителни и за облекчаването им от излишен товар шепата им превъзходно заменя всякаква кърпа. По телата на индивидуумите от зоологическия вид, който живее на Острова на блажените, особено по главите им, една малка гадинка, със сплеснато тяло и множество малки крачка, винаги се намира в най-отчаяно изобилие. Понякога тя образува нещо като огърлица по яките на дрехите им, необезпокоявана от никого, оставена свободно да се развива според законите на природата и изискванията на естетиката. Много често внимателният наблюдател ще срещне тоя вечен другар на "блажените" и там, дето съвсем не му е мястото, напр.: в чашата боза, национално питие на "блажените", което бива сладко и кисело, т. е. рязко, и отронен случайно в чашата мляко, па даже и във виното, с което той би пожелал да утоли жаждата си след дълго пътешествие.

 

 

ПАЯЖИНА

 

(Безобидни драскулки)

 

I. СРЕЩИ И ПОЗДРАВИ

На Душечка

 

Вие можете да се смеете на това, което ще чуете или прочетете сега. Все едно. И да ме съжалите, по-леко няма да ми стане.

Искам, за да се намеря на работа, да ви разкажа за две-три от своите хиляди нещастия. Ако обичате, слушайте.

Трябва да ви кажа, че обикновено, когато лежа и когато ходя, дълбоко се замислям. Разбира се, с това не искам да се хваля, защото от опит зная, че да се замислиш дълбоко, то не значи непременно да мислиш дълбоки неща. Идиотите най-често изглеждат дълбоко замислени.

 

* * *

 

Една сутрин аз станах от сън. Умих се, облякох се и понеже считам трудолюбието, освен когато ни се налага, за плебейска черта, тръгнах да се шляя из улиците, широко разпуснал ширококрилия си балтон, унесен в хармоничното и апетитно мляскане на левия си галош.

Но ето че при един завой на една улица виждам една жена с един офицер и едно дете. Кой знае защо, преди три деня някой беше ме запознал с нея. Може би защото нямаше как да се избегне това.

Щом я видях, понеже бях дълбоко замислен, твърде неясно съзнах, че ще трябва да се направи някакъв жест, да се каже нещо като поздрав. Отдавна съм престанал да употребявам обикновените думи "добрутро", "добър ден" и "добър вечер", защото по някаква страшна орисия винаги ги бъркам. Вървя аз, прочее, изравнявам се с дамата, все така дълбоко замислен. И ето че дигнах глава, погледнах я веселичко и като махнах с ръка към челото си, твърде ясно, даже височко извиках "здрасти"!... Зная само това, че след "здрасти"-то краката ми се запреплитаха, ушите ми се изпотиха и аз почти бежешком развях балтона си, за да се отдалеча от това проклето място. 

 

* * *

 

Също тъй по неволя се запознах с една персона, следвала в Париж, макар и по зъболекарството. Аз зная, че Париж е градът на маниерите на елеганцията, но виновен ли съм, че забравям това тогаз, кога случаят я изпречи насреща ми? Горката! Изглежда, че скромната ми личност толкова я е наплашила, че не зная дали и насън тя не вижда ужасите, които аз й съм причинил неведнъж. Когато привечер тя ме зърне през навалицата, някакво смущение я обладава и тя бърза да се затули зад някой гръб или бомбе. Още повече че се разхожда твърде често с хора, на които аз като че ли не приличам. И тя има право. Защото аз вече два пъти съм й викал "здрасти", а веднъж, смутен до замайване, само я погледнах, ухилих се глупаво (ръцете ми бяха в джобовете) и заклатих глава. А погледът ми трябва да е изразявал: “Как си! Харничко ли? И ние сме добре!" Помня, че след тая среща, аз, пак тъй познал нещастието си, се сблъсках с нещо като жена и след мене дълго хвърча една безцеремонна ругатня сред най-голямата навалица към Борисовата градина.

 

* * *

 

Една вечер отидох в една бирария. Пълно като всякога. Гледах насам, гледах нататък - най-после намерих на една маса хора, познати на един мой познат. Разбира се, наместих се на масата. Лицето ми обърнато към огледалото, окачено на стената (не лицето), а гърба ми - към музиката. Трябваше може би да бъде обратното, но тъй си беше. По едно време, загледан в огледалото, оправяйки връзката си, която с безумното си стремление да бяга към врата ми неведнъж ме е засрамявала, аз съзирам две женски лица. В самия тоя факт няма, разбира се, нищо необикновено. Необикновеното е там, че те бяха лицата на две мои познати учителки, впрочем твърде презрели, в една от тукашните гимназии. Гледам аз в огледалото, гледат ме и те. И под звуците на "валс долорес" от Валдтайфел, аз подставам малко от стола, почтително дигам ръка и поздравявам в огледалото впрочем твърде презрелите възпитателки. Пак стана нещо, което ме забърка. Видях само, че лицата на възпитателките в огледалото неудържимо се раздвижиха, а зад истинския си гръб, не този в огледалото - чух как звуците на "валс долорес" се сливат със звуците на неудържимия им смях.

Впрочем, и аз се смях, само че след като се завърнах вкъщи...

 

 

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

 

На българския Парнас в сегашно време се подвизават множество поети, но само пет от тях заслужават особено внимание, поети с доказани способности и със строго определени физиономии. Те са Иван Вазов, Ст. Михайловски, Кирил Христов, П. К. Яворов и Пенчо Славейков. Последният от тях е предмет на настоящия реферат. Аз ще се помъча да определя Пенчо Славейков като поет и художнпк (заедно с това като човек с известни [възгледи] върху света, хората и изкуството). П. Славейков изпъква особено силно в българската литература като епически поет. В епическата му поезия, събрана в двете сбирки "Епически песни" и "Блянове", се срещат главно два елемента, един лек и шеговит, а други сериозен и тъжен. Мотивите на първия елемент той взема из източните сказания или направо из живота на източните народи - турците и персите, - тези сказания и този живот, из когото са черпили и черпат теми много поети, когато искат да облечат известна философска идея в хубава и изящна форма. Но както и Стоян Михайловски, в използването на тези ценни съкровища той показва известна непохватност, която го докарва до смешно бръщолевение, до неща, на които мястото не е в поезията. За илюстрация на мисълта си аз привеждам едно из стихотворенията, написани по такъв маниер: "На хаджилък в коша". Наистина не може да се откаже, че има стихотворения от този род, които ни поразяват със своите хубости ("Два погледа"), но все пак изчезването им из неговата поезия би я очистило и въздигнало повече пред нашите очи. Защото тук е най-слабата страна на неговата поезия и изчезването й би отнело удоволствието на някои лигави критици и поети да го обвиняват в бездарност и измъченост на стиха.

Мотивите на втория род стихотворения П. Славейков взима из историята на другите или българския народ, из живота на хората на мисълта и чувството, из народните предания и песни и др.

Към стихотворенията, за сюжет на които са послужили разни исторически събития, принадлежат и тези, взети из българската история. Само че той ги разработва по начин, съвършено различен от този на Вазов, Петко Славейков и др. Използуването на едно събитие, важно или съдбоносно за българите, не му дава повод да подига акциите на своя народ, да хвали този или онзи цар и с това да понижи цената както на събитието, така и на произведението. Той взема събитието само дотолкова, доколкото може то да обясни чувството, което обладава героят, причина на това събитие. Сравнете например "Цар Симеон" от Иван Вазов с "Цар Самуил" от Пенчо Славейков. Първото е пълно с бабаитлък и превъзнасяния на Симеона, а второто с чувство и хубост. Тук принадлежи и стихотворението "След старозагорския бой", написано с много тежък стих, "Маркови кули", "Едно време" и "Пленници". Последното стихотворение като че ли противоречи на изказаната по-преди мисъл върху стихотворенията с народно-исторически теми, обаче при по-дълбоко вгледване в него ще видим, че поетът и тук не обръща внимание на това, дали войниците са български или не, а обръща внимание на техния бодър, несъкрушим от битките и от плена изглед. Тук се отнася и поемата "Въстаник", ученически стъкмена и наредена по подражание на "Шильонския затворник", която има само това значение, че е увеличила с двайсет страници сбирката "Епически песни". Към стихотворенията с историческо съдържание принадлежи "Валтазар",което или той е откраднал, или него са открали, защото аз съм го чел в сп. "Нива" със същите мисли и даже съща външна форма "Цар Крез на кладата". С разглеждането на стихотворенията, за теми на които са послужили моменти из живота на великаните на ума и чувството, ние встъпваме в областта, където Пенчо Славейков е най-силен като епик, където е най-вещ като художник. Тука се отнасят "Успокоений", "Fis-dur" ["Cis-moll"], "Сърце на сърцата", "Сянката на свръхчовека" и "Микеланджело". В тях поетът ни прави зрители на най-странните мъки, които изпитват те, на онези моменти из техния живот, когато душата им се сгибва под бурно накипелите мъки или пък се възражда за мирен живот. Във всичките тези стихове авторът е майсторски съгласувал състоянието на героя с външните условия. Във "Fis-dur" ["Cis-moll"], "Усокоений", "Сърца на сърцата", "Сянката на свръхчовека" всичко става нощем и тъмнината на нощта иде да удвои тьмнината, набрана в душата на героя. В "Успокоений" най-силното стихотворение от този род, той на два пъти ни рисува ношта, и то като вещ художник само с няколко черти. "Успокоений" ни показва Ленау, нещастен немски поет, в навечерието на своето полудяване. Той се скита из тъмний парк през една есенна нощ, мъчен от беззаветна скръб. Листата плахо шумят като че ли в съзнание за близкия си край и вейките се свеждат с милост връз него. Тук той изказва на себе си своите болки, на които не намерил отзив и не намира и сега. След това се връща в стаята си, грабва цигулката и засвирва. Но тъкмо що се унася в потока на сладостно тъжните звукове, се скъсва една струна, символ на скъсването на живота, преди да е изпяна песента, той се хваща за косата с ужас и се хвърля из прозореца обезумял. Достоен сюжет и по-достойно изпълнение.

Във "Fis-dur" ["Cis-moll"] виждаме Бетховена измъчван от съзнанието за своята глухота, за този изгубен дар, който той има най-голямо право да притежава като творец на хармонията. Сянката на смъртта вече се скланя над него, но духът, пазител на душата, започва да му шепне думи, които вливат примирение в неговите гърди:

 

Ти сляп си бил - и Омир бил е сляп,

но в тъмни свят от хилядите зрящи,

едничък само той е виждал ясно.

Не из очите погледа излиза,

а на душата из света светих.

 

И завършва с думите: Ти на съдбата няма що да робщеш, защото ти сне огьня от небето и го запали в хорските сърца и затова ще вечно да живееш безсмъртен в смъртний мир. Аз няма да се спирам на всички произведения от този род, защото зная, че хубавото се мъчно предава - то се само чувствува. Ще направя само една кратка характеристика на всички заедно. В стихотворенията "Успокоений", и "Fis-dur" ["Cis-moll"], и пр. Пенчо Славейков се издава като вещ психолог-поет и като рядък художник, способен да облече в образи и най-тънки и недоловими чувства, и най-отвлечени идеи. Тука Пенчо Славейков се явява и като чуден лирик, който под маската на един напълно обективен епически поет ни предава свои чувства и настроения. Но случайната прилика между Бетховена, глухия творец на хармонията, и парализирания поет ни дава право да мислим, че повечето чувства на Бетховена във "Fis-dur" ["Cis-moll"], са чувства на П. Славейков. С това обективиране на собствените си чувства Пенчо] Славейков рязко се отличава от всички български поети.

С разработване на мотиви из народните песни и народен живот Пенчо Славейков основа едно ново течение в българската литература, по което тръгнаха много бележити поети като П. [К.] Яворов в "Хайдушки песни"; Кирил Христов в баладите си и "Самодивска китка"; Трифон Кунев в "Песни" и П. Ю. Тодоров в идилиите и драмите си.

За да може човек да разработва с пълна сполука мотиви из народната поезия, трябва да я познава до съвършенство. Това условие Пенчо Славейков напълно задоволява. Студиите в "Мисъл" и "Периодическо списание" доказват това. И той напълно отговаря на думите "разработва мотиви из народните песни", защото не е разработка това, да вземеш някой мотив из народния живот и да му придадеш същата форма на народните песни. Разработката се състои в това, да доловиш мотива или идеята, да го въплотиш в образи и да го излееш в една форма напълно съвременна. За пояснение аз привеждам песните "Теменужка" и "Гурбетчия", и двете преработени народни песни. Тук се отнася баладата "Чума-ви", "преработка на "Лазар и Петкана". Тук твърде ясно може да се види неговата способност в това отношение. Освен че е придал на песента хубава, подходяща на съдържанието форма, но я е очистил от всички отживели елементи. Например от суеверните елементи е оставил само този, който е основният в песента - оня за възкръсването на Лазаря. Такава е песента "Първо либе" и др. От стихотворенията, в които се въплотява простонародният живот, по-бележити са "Етър назад се повръща" и "Коняр", а след тях "Бойко" и "Ралица". За основа и в четирите служи любовта - страстната, гореща, но неудовлетворена навреме любов. Най-дивното от тези произведения е "Етър назад се повръща".

С необикновена живост е представена планинска воденица, която не работи, защото дъжд не е капнал дълго време. Набрани около нея, селяци докарали жито за мелене. Тук е и Велко, първият любовник на воденичарката, която сама управлява воденицата, защото мъж й е заминал надалече по печалба. По разказите на хлевоустите жени, които са набрани около огъня вечерта, от която се почва идилията, се научаваме, че когато заминал, той я заклел да му не изменява. Тя му дала обещание, че само когато се повърне Етър назад, само тогава ще му измени. Тука е центърът на идилията. Наглед в тази клетва няма нищо двусмислено, но ще видим към края на идилията, че не е така. Очакванията на селяните се изпълняват, загърмява надалеч, небето се покрива с черни летни облаци и дъжд завалява като из ведро. Воденицата заработва, всеки бърза да си смели по-скоро и да си ходи. Най-назад остава (по желанието на воденичарката) Велко. Всички селяци са си вече отишли. Настава нощ. Воденицата е глуха. Само Велко е там, ратаят и воденичар-ката. Любовникът загорява тогава от мъжка страст да удовлетвори това, което навремето не е можел. След дълги молби воденичарката го пуска при себе си... Тогава тополите покрай Етъра си шепнат: "Етър назад се повръща", което има сега вече два смисъла - един: пресъхналият Етър пак протече -върна се водата му - и друг: воденичарката измени на мъжа си. "Коняр" не отстъпва по хубост на "Етър назад се повръща". То е една песен за един селянин от пририлските села, отишел в Цариград да служи при сараите на един паша. Тука го мъчат спомените за стара майка и млада булка, оставени в село. Но неговият кръшен стан, красиво лице възбуждат страстите на една от пашовите жени харемкини и той изначало им се противопоставя, но после се увлича в престъпна с нея любов. След това се поболява и пропуска времето, когато заедно с другари трябва да си иде в село. Заговорва в него тогава любовта към родно село, майка и жена и копнеющ за там, той гасне из ден в ден. Една вечер тръгва сам, но на пътя умира.

"Бойко" и "Ралица" имат за основа пак тази обич неудовлетворена. Към стихотворенията по народен мотив се отнасят още "Чунар", "Змейново либе" и др. Но хубостите и на четирите е събрала в себе си драматическата поема "Коледари". За сюжет й е послужил един народен обичай: пението по къщите срещу Коледа. В нея е мощно отразен целият простонароден бит. Най-милите и естествени чувства, всичките възгледи на народа са отразени там. И ако някога потърсим съчинения, в които да се е отразил селският ни живот, на първо място трябва да турим "Коледари". В нея можат да се видят прототиповете на Яворовите, Кирил Христовите и др. песни, писани по народен мотив. Д-р Кръстев я нарича българска "Песен за камбаната". За да се уверите в това, може да прочетете последнята, която е от Шилера, и сравните с П.-Славейковите "Коледари".

След този преглед на епическите песни на П. Славейков ще преминем към лириката му и след туй ще направим един общ преглед на формата на неговите стихове. На литературната сцена П. Славейков най-напред се явява като лирик, после като епик, както се вижда, ще свърши като лирик. Лирическите му песни са печатани в "Наука", "Денница", в сбирката "Момини сълзи" и в сп. "Мисъл", и то в два цикла: "Самотен" в IX годишнина и "Сън за щастие" в 9 книжки на 15 годишнина. Ще разгледаме само "Самотен" и "Сън за щастие" - те са достатъчни. Ако в епоса на П. Славейков може да се намерят стихотворения, които да страдат било от външна или вътрешна хубост, в лириката му нищо подобно няма. Ако в епоса могат да се изхвърлят цели стихотворения за в полза на общата му хубост, тук не може да се промени даже и един ред. Всичко е така хармонично, така изящно сградено, че поразява човека. Лирическите му песни са нежни, чарующи звукове, откъснати от една дивна хармония, която от мнозината призвани малцината избрани могат да слушат и да разбират. Те са или крайно жизнерадостни, или леко меланхолични. Никъде в лириката му тежката тъга и отчаяният песимизъм не са намерили място. Като образец на жизнерадостни стихотворения привеждам: "Зад горите тъмни...", "И пак се върна есента", а като образец на леко меланхолни: "Безсънно цяла нощ пробдях", "Докле е младост, златно слънце грей", "Заглъхналият сенчест двор... Погребан, и в гроба все пак е". В лириката си Пенчо Славейков, както и сами виждате, изпъква като поет с висша естетическа култура, като вещ познавач на хубавото, такъв познавач, както никой друг от българските поети.

Едно нещо, което забелязвам в епическите песни на Славейков, е изобразяването на човека, като под човек се разбира силно-страдащ човек. Той сам признава, че гледа да изобразява човека, гдето и да е той, в Българско или в европейска държава.

Като свършвам с лириката, аз ще направя обща характеристика на П. Славейков като поет.

В поезията Пенчо Славейков е привърженик на принципа "изкуството за самото изкуство. Той е поет в повечето случаи на лични чувства, а не на обществени, какъвто е Ботев, Вазов в много стихотворения и др. Той нарича това - да пееш за обществени скърби или радости - да дрънкаш на спукана цигулка. Изключение от това правило той прави само в "Марий и Сулла" и в още две-три стихотворения, но затова пък те са най-лоши от всичките му стихове.

Той и даже според думите на д-р Кръстев, Вазов и др. не пее под влиянието на накипели чувства. Това сам той признава в стихотворението "И пак се върна есента". Това, разбира се, никак не намалява цената на неговите стихотворения, защото, когато ваятелят например направи една статуя, не се пита как я е направил, а какво представлява тя от себе си.
Езикът му е пълен с хубости, във всички стихотворения се вижда как той грижливо е избрал думите и как грижливо ги е нареждал. В него се срещат народни изрази, които употребява с голямо умение. За пример може да ни послужи думата "кръз", която употребява винаги наместо "през". И вижда се, че тя много по-добре изразява това, което искаме да изразим с през. И тя отговаря напълно на руската "сквозь".

Много напрягат наблягат на това, че езикът му е тежък, надут, а стихът измъчен. За опровержение на това може да ни послужи лириката, именно стихотворението:

 

И наяве и насън

ти си все пред мен -

дивна като ясна нощ,

свидна като ден.

 

През деня сърце копней

в жалби за нощта -

цяла нощ за свидни ден

милва ме мечта.

 

По-голяма естественост от тази не може и да има.

Пенчо Славейков е прекрасен между прекрасните поети на България, но затова пък непопулярен между популярните. Но има една страна от нея, където той може да стане напълно популярен, и то със стихотворенията из селския живот. Там той може да се разбере от всички.

Непопулярността му се дължи естествено на характера на неговата поезия. Тя не дразни честолюбието на простата маса, непосветена в поезията, тя не разработва мотиви, разбираеми и от децата, тя е поезия, извирающа из едно дълбоко, чутко сърце, което само сродни по душа нему натури могат да разберат, както и сам казва в своята песен на критиците.

И той не ламти за тази популярност, признак в малко случаи на велики поети и в повечето на чираци и калфи в поезията.

Аз свършвам, като каня другарите си, ако има някоя невярна мисъл, да ме поправят или допълнят.

 

 

ПИСМО ОТ СЕЛО

 

Не помня обещавал ли съм да ти пиша и не зная дали тъй отдалечени един от други - не сме престанали вече да се разбираме. Се едно! Писмото ми ще те намери, дето и да си, и захвърлиш ли го с насмешка, или го скъташ, за да го препрочетеш някога, аз няма нито да се оскърбя, нито да се зарадвам, когато узная неговата участ.

Почнал бях без това предисловие, в тона на което мнозина млади хора у нас пишат стихотворения в проза, пълни с много красива празнота.

Оставих своя хрисим спътник да хрупа сочна трева край пътеката и се отбих на почивка върху малката могила наблизо, която ми се усмихваше през очите на всички игличини и теменуги, обилно нацъфтели под неразлистените още храсти. Легнал по очи, аз се оставих да ме залюлее смътната мелодия на хилядите малки живота, скрити в тревите наоколо и ромонът на далечния поток. Небето, отскочило високо, високо след тихата смърт на последните зимни облаци, сипеше над моята родна земя здраве, благодат и светлина. И тя, моята родна земя, разкриваше пред мене сега далече зад разтичалите се надолу хълмове прелестта на едно от своите най-дивни поля. Погледът опиянено целуваше всеки склон и всяка падина, спираше се по черните угари, освежаваше се в струите на реката, поела лъкатушен път през равнината, изгубваше се из далечните гъсталаци и се плъзваше волно по голите чалове на планината, за да потъне в бездънната синева над нея.

Аз гледах въплътената младост, аз тръпнех с пролетните тръпки на майката земя, сякаш намерена и позната след едно печално изгнание.

От моята цветна могила до крайния предел на далечината спокойно виеше пътят, по който бях минал, за да спра изморен на почивка. Аз повтор тръгвах по него, спирах в селата, дето бях спирал вече, срещах срещнатите из него, оставах сам, за да мисля за виденото и чутото, изгубвах се в планината и отново се завръщах - смаян и възроден. Защото аз наистина трябваше да мина по него, за да се сепна от тежкия сън, сънуван години в София, близо до тебе!

Така бях п о ч н а л , така мислех да завърша, ако не бях се сетил, че с възклицания най-малко мога те подкупи.

Зная, че ти, макар и още млад, минаваш за писател и мнозина възлагат надежди на тебе. В някои от твоите стихове и разкази наистина е отразен един роден талант. Ти сам чувствуваш това и уверено гледаш напред, несплашван нито от несретите в своя живот, нито от апатията към твоите усилия, която ще срещнеш в живота на другите. Ти живееш в София само защото съзнаваш, че ти е необходима широка духовна култура, и затова с достойна настървеност купуваш и четеш книгите на новите руски писатели или на френските или немските, ако си сполучил да понаучиш езика им.

Всяко ново явление било в нашата, било в чуждата литератури силно те вълнува, ти ходиш на всяка нашенска пиеса в Народния театър и водиш ожесточени спорове отпосле върху нейните достойнства и недостатъци. И когато се срещнеш лице с лице с обикновените нужди на живота, ти се чувствуваш отчужден и тогава у тебе се ражда гордото съзнание, че си надминал времето си и най-после си успял да се заключиш в своята tour d’ivoire, отдето съзерцаваш образа на вечната красота. Аз зная твоите възтързи и униния, зная твоите желания, познавам образа на всеки твой ден. И затова, когато седях на малката цветна могила и гледах едно от най-дивните поля на моята родна земя, пътя през която бях изходил, аз си спомнях за тебе с една съжалителна и тъжна усмивка. Наистина колко малък и жалък ще останеш ти, ако след като прегориш и отрезвееш в София, не дойдеш да подириш тука своя изгубен път! Да дойдеш не с предубеждението на маниак спрямо живота, който тука се живее. Да забравиш празните приказки на мнозина безсилни за безсилието му. Да го погледнеш през очите на един успокоен съзерцател, който е научил много истини от чуждите жреци на художеството, и да подириш средства и за въпльтяването им в наши образи. Защото, повярвай, почти никой досега не е направил у нас силна и вярна стъпка към този подвиг. Само тогава ти ще видиш грамадната безценност на много ценни за тебе сега словосъчинения по страниците на нашите списания или на сцената на Народния театър.

Може и ти да си писал в някой софийски вестник съкрушителна рецензия било за "Божана", било за "Кърджалии".

Много нерви си изхабил съвсем напразно! Ако ти дойдеше тука, след като си ги гледал, па не само тях, а и всички други нашенски пиеси, но дойдеше такъв, какъвто никой не е дохождал досега, щеше само да се усмихваш.

Зная, че ти си готов да наречеш наивност това, което ти говоря, но то едва ли ще престане да бъде истина, дори ако го наречеш недомислие.

Защото ти трябва да ми повярваш, ако ти кажа, че в едно малко село, през което ти би минал набързо, за да не въшлясат високите ти помисли, мене ми разказаха една история, изживяна сякаш нарочно, за да се повтори "Коларят Хеншел". И какво би казал след това напр. за Св. Иван Рилски?

Още би могло да ти се пише. Това са само бегли редове, без претенциите на едно откровение, писани навярно и от други много по-рано.

Но нали не беше излишно да ти се напомня, че един широк път, един дълъг път, около който кипи силен и пъстър живот, спокойно чака ония, които за своя беда тъй нехайно са го забравили.

 

Гара Белово

 

"ПОД ГРЪМА НА ПОБЕДИТЕ"

 

от Иван Вазов, - София, 1914 г.

 

Великият бог на изкуството почти никога не е удостоявал смъртните с велики откровения в размирни времена, когато мечът е сменял арфата и кистата и спокойното проникване в предвечните тайни чрез осветяване всички лица на живота е ставало невъзможно пред гръма на битвите. Дълбоко би могло да се мисли дали неуведаемата прелест на "Двамата гренадери", "Бородино" и много още поетически перли от същия род не е в изключителна зависимост от обстоятелството, че те са написани късно след Наполеона. Изглежда, че кристализацията на формите на живота в душата на художника става по определени закони и всеки, който пожелае да пренебрегне последните, ще прахоса светия си труд за работа без ценни резултати.

С най-новата си книга нашият най-стар поет доказва за лишен път колко близко вижда целите на своето изкуство и с каква малка цена иска да си изкупи място между безсмъртниците. Повечето от стихотворенията в "Под гръма на победите" бяха печатани по вестниците още през първата война. При крайно спадналото по онова време интересуване от литература те се можеха да минат за поезия, защото възторгът пред великолепния подвиг на нашите безименно по-малки братя разполагаше към щедра снизходителност. Днес обаче, когато прегърмяха вече бурите и на славата, и на позора, и ние с по-голям страх се питаме: не притъпи ли ни духовно кошмарът на дългата война, отколкото: ще дойдат ли нови погроми - публиката, която ще се възхити от новите стихове на г. Вазова, ще бъде оная, която след Лозенград и Люле-Бургас превземаше всеки ден из кафенетата и улици Одрин и всяка сутрин влизаше тържествено в Цариград. Защото, ако и млада България би намерила някакви особено големи по-етични достойнства в тая книга, това би значело, че от Сливница и "Сливница" до днес поезията и изкуството изобщо се още дирят своето място в нашия живот.

Нито с един ред на предговора си авторът не ни открива, че той гледа на своето дело преди всичко като на дело на поет и че не сматря книгата си за стихотворен бележник на политик. Само стихотворенията "Сенките при Аркадиопол", "Симеон при Мраморно море" и "Буйните нивя" съдържат елемент на художественост и обработени вещо с по-нови средства, биха оправдали труда на писателя.

Езикът, на който е написана книгата, е стар и слаб за наше време. Стихът не носи нищо ново дори за самия автор. Изплитането и сплитането на отделните размерни редове не поразява дори и своята естественост, защото не се съчетава с изящество. За сизелировка на фразата и за елементарна дори музикалност и дума не може да става. фигурите са бледни, защото са вети, а някои от тях с грубостта си биха уязвили вкуса дори на четец със средна култура. От цитатите, посвещенията и бележките, които придружават много от стихотворенията, лъха старомодност и наивност.

Не защото "мястото не позволява" - за обстойно разглеждане на една Вазова книга във всяко литературно списание трябва да има широко място, - аз не подкрепям твърденията и с цитати. Недомислица би било да смятам, че така ще усиля своята убедителност. Едни ще видят достойнството на новата господин Вазова книга само в това, че в много от стихотворенията в нея са зарегистрирани доста живи събития, силно преживени навремето от цял народ, че не едно и две от същите стихотворения ще бъдат успешно декламирани по забавления и тържествени случаи и пени от ученици и войници. Те няма да променят схващането си даже да цитирам половината от сбирката, защото им е нужно превъзпитание в друга култура. Други след прочита на същата книга ще решат, че тя в наши дни не е дело на писател, който твори висши духовни ценности. Те сами могат да намерят доказателствата. Убеденият в своята правота само констатира.

 

 

ПОСЛЕДНИЯТ ХАЙДУТИН

 

Възлезохме на преслава между Белмекен и Равничал и вдъхнахме с разширени гърди ведрината, която идеше оттатък границата. Нейде наблизо бяха постовете и нейде наблизо зад тях почваше Разлога. Това разлято българско име започваше с шепота на нещо много близко и много незнайно. Тук-таме в мъглявата далечност сякаш се съзираха поселища.

Погледът бързо прехвърляше хълмове, долини, далечни някакви лъки и колкото повече потъваше в земята, дето под друга власт шумеше животът на родни нам хора, толкова по-примамна израстваше пред нас тайната на тая земя. А далече, далече на самия хоризонт, отделен гордо от хълмове, като че ли изведнъж израснал там в някакво величие, което презира, строен, с петте си кули на Елтепе, приковаваше и погледа, и ума Пирин! Още долу в полето аз копнеех по него и ето че той е там, такъв, какъвто съм жадувал да го видя - недоловим, призрачен като самата мисъл за него. Аз стоях прехласнат, унесен на преслаба, под чистото небе на планината, сред вълни широка лятна светлина без зной и не откъсвах поглед от [това] море.

Там нейде в пазвите, в горите между стръмните канари на тая загадъчна легендарна планина живее нейният силен син и силен цар, познат във всяка клисура и на всяка предверна поляна, загадъчен и легендарен като нея, Царят на Пирина!

Какъв е той, как изглежда, как говори, каква е и де е неговата дружина. Не броди ли тя и сега из потайни кътища там, в дълбоката гора, отвека верна майка на хайдутите. Аз стоях и гледах и ме лъхаше лъх из далечни времена, сякаш близо някъде свиреше кавал стара песен за стари хайдути. Сякаш първи път аз вярвах на странната в детинство слушана песен на Страхил. Люлееше ме смътна мисъл за родна земя, за кървавия подвиг, извършен в нейно име, за нещо далечно, любено и разлюбено, умилило охладнялата душа с някаква примирена жалба по младост и воля.

 

* * * 

 

То беше отдавна, преди години, в дни на кипяща сила, способност за опиянения и вяра в легендите, когато имаше родна земя за здравото сърце и родна песен за прекопнялата за скръб душа. Сега, вчера или завчера, нейде на път из своето царство, "Пиринският цар", "Зандан-паша", "Старикът" е лежал прострелян в планината и може би тя, незнайно за никого, е пожалила за своята горда рожба.

Ще бъде погребан в Роженския манастир. Как много прилича това на стара приказка за старо време. Колко много говори за другошни борби и борци, за страданията и за страшната мъст на едно здраво племе в планините, забравени сега от нас негови синове. Ще се стече множество прости планинци, ще тръгне печално шествие по стръмни и криви пътища из планината, погребалната песен ще звучи странно там, един гроб ще чернее, може би на някой цветен хълм, може би в някоя цветна лъка, ще стоят всички с отвалени калпаци и с наведени глави и ще се простят със Старика, добър и страшен като самата гора.

И подир години този гроб може би няма да заглъхне в бурени и забрава. Ще минават пътници, ще спомнят за оня, който се покои там, ще говорят за него, а може би и песен ще се подлови, а може би тя е подловена вече: тежка и протяжна като стъпките на стар харамия. И не в едно сърце Роженския манастир ще израсне като някакво оброчище. Как много прилича това на стара приказка за старо време, как много говори за другошни борби и борци, за страданията и за страшната мъст на едно здраво племе в планините, забравено и неразбирано досега.

 

* * *

 

Не малцина ще бъдат и ония, които ще срещнат тази смърт с облекчение. Мнозина са ония, които са познали колко е била тежка ръката на страшния Пирински цар.

И те ще бъдат прави за себе си. Но дори и те биха намерили сили да смирят радостта си в това време у нас, в което много трябва да се прощава, защото е много страданието. Даже и те може би ще намерят сили да опростят не безгрешната сянка на този последен хайдутин в нашите планини. Ще минат години на бури, на борби, на слави, на разгроми и в планините ще остане само песента, пълна с тъмна скръб по воля, по кървава жертва за родната земя. Не един връх и не една долина там шепнат на завърналия се у дома чужденец имената на ония, които със своя подвиг са изкупили срама и унижението на другите.

 

 

ПРИКАЗКА

 

В кафенето на кривия Мангър, дето, терзан от неумолима скука, аз прекарвам от сутрин до късно през нощта, имаше и един вехт грамофон. Сложен на края на тезгяха, той изглеждаше като мене чужд на ония, които или играеха скамбил и табланет, облакътени на мазните маси, или шумно сърбаха кафета и мляскаха локум. И колчем из широките му уста се заточваха кривите звуци на шопска ария или турско маане, аз изпитвах странно съжаление към някой унизен и измъчен и ми се искаше да се унеса в непробуден сън, забравил всичко, което е наоколо ми. И ето че една вечер, след като слушах дълго време всепознатия по нашенско дует "Христовице, леле, млада невясто", аз наистина съм заспал. Стори ми се, че грамофонът веднага прекъсна пискливите си извивания и заговори много тихо и много печално на новия будилник, окачен под картината, представляваща гуляй на ловци, която единствена красеше малкото кафене.

- Слушай сега, аз пък да ти разкажа отде съм и какъв съм, за да се сприятелим още повече.

Аз излязох из фабриката заедно с мнозина подобни на мене, чист и светъл, какъвто си сега ти и изпълнен с желание да свиря само най-отбрани песни и да радвам с гласа си всеки, който би се спрял да ме слуша. Занесоха ме в един магазин в София и скоро оттам ме купи един млад човек с хубава къдра брада, бледно изпито лице, много умни и уморени очи. Той ме пренесе в малката си къща накрай града с някаква тиха детска радост, която изпитват обикновено само ония, които много са страдали. Може би той се радваше и за това, че ще изненада малкото си дете, което наистина дълго игра около мене и пляска с ръце, възхитено от новата музика. Още на вечерта у моя първи стопанин се събраха цяла дружина млади хора. Те всички ме поздравиха полушеговито и когато почнах най-хубавата си песен, от която диша нежността и умората на ранна есенна вечер, те възторжено я подзеха и мене ми беше драго да сливам своя глас с гласовете им и да треперя с трепета на техните сърца. Когато си разотидоха, моят стопанин дълго време писа нещо на масата, дето бяха ме сложили.

Сега си спомням, че веднъж те четоха нещо в една книга, споменаха името на едного от ония, които идваха в къщата, и казаха, че прочетеното е много хубаво. И самият аз се зарадвах, когато видях колко много доброта, топла дружба имаше в тия думи. Но една сутрин в нашата къща влязоха непознати хора, мълком записаха в една книга цялата покъщнина и след това я изнесоха на един мръсен и шумен площад, дето я разпродадоха още до вечерта. Помня, че моят стопанин се опита да ме откупи с посредството на един свой приятел, но ей този келяв и гурелив човек, дето сега клюма глава над тезгяха и си чопли носа, даде по-висока цена и аз трябваше да се простя с оногова, когото бях обикнал толкова много. Вечерта аз свирих в един от най-малките софийски ханове, дето винаги мирише на конски тор и на пържени в лой кюфтета, а на другата сутрин ме установиха тука, дето ме виждаш сега. Аз обичам да меня мястото си и може би там в София, у човека с къдрата брада и уморените умни очи, може би също би ми дотегнало. Но мъка ми е, че тука аз няма никога вече да свиря най-хубавите свои песни, и ужасно ме терзаят тия маанета, които понякога аз трябва да повтарям и потретям по желанието на някой пиян циганин или влюбен файтонджия. Напразно чакам аз от толкова време вече да дойде някой тука, за да ме послуша, когато засвиря някоя от любимите ми песни, и да ме остави... И нека тогава се притъпя и олющя под мазните ръце на моя нов стопанин.

- Ето идат пак някои. Чуваш ли стъпките им през вратата? Те са пияни вече, защото много кресливо викат. Ала ето ги. О, как много ще ме мъчат те тая вечер, как дълго ще ме мъчат те!

Аз се сепнах от някакви ужасни викове, излезли из дебели засъхнали от ракия гърла. В кафенето влязоха двама горски стражари, богатият писар в София, който се готвеше за кмет сега, и двамата водачи на скорооснованото земеделско дружество в селото. Докато поръчат кафе, аз успях да си изляза, отпратен с насмешливи закачки от едни, а със сдържани ръмжения от други. На улицата беше глухо като в душата на случайно изтрезнял пияница. И сред виковете на пияната компания аз дълго слушах как грамофонът отчаяно пищеше: "Аз съм мома англичанка, измамена от любов."

 

 

ПРОЩАВАНЕ С ЯВОРОВ

 

Пак тъй двамина ходихме преди години да се простим с един Друг наш поет, свършил като Яворова. И тогава беше слънчев ден. София беше пак така сякаш изведнъж отчуждена за сърцата ни поради спокойствието, с което преживяваше страшния край на един от своите най-достойно подранили поети. И тогава ние разменяхме само откъслечни думи - толкова както и сега, ни се виждаше излишно и може би срамно да оплакваме шумно един покойник, пред смъртния одър на когото мълчанието говори така величаво.

Сякаш и стражарят, поставен пред пътната врата, разбира мрачната тържественост на този ден на безмълвна и тежка разлъка. Той ни пропуща мълком и ние влизаме по каменните стълби тихо, сякаш се боим да не събудим някого. Посрещна ни в коридора някогашният мой учител Ганев и ни показа стаята, в която Яворов доброволно се е успокоил.

- Искате да видите Пея, нали?

От тия думи вее толкова нежно умиление, че ние неволно отвръщаме с плахи усмивки, в които има повече горест, отколкото би имало в несдържаните ридания. В стаята е тихо и здрачно. Нищо не дава повод да се мисли, че последната минута е била страшна, безумна. Той лежи в своя кивот така спокоен, така хубав в смъртта, че тягостното чувство на някакъв нелеп страх, което беше стиснало сърцата ни при влизане, неусетно се разлетява.

Една свещ гори над главата му и под трепетите на нейната светлина лицето му сякаш още живее и устните му шепнат тихи думи към някой незнаен, дошъл при него сега иззад великата межда на живота и смъртта, да го целуне незримо и сложи върху лицето му светостта на мъченик.

И иска ти се да стоиш по-дълго при него, благоговейно да сложиш пред живота му искрената обич към човека и дълбоката почит към поета и ако намериш сили, да измолиш с кротките думи на някоя стара, забравена молитва покой за неспокойния и утеха за неутешения страдалец.

Мълком, както сме дошли, както сме стояли при него, ние излизаме и за дълго из шумната и светла улица все още го виждаме прострян в здрачната стая с четническите си дрехи, в тихо очакване да го отнесат след едногодишната безумна разлъченост там, дето злословията ще трябва да мълчат и дето тишината ще освети неговата невинност, несъмнена като страданието му.

 

 

РАЗСЕЯН РАЗКАЗ

 

Връщам се в 3 часа сутринта. Запалвам кревата и се тръсвам уморен въз лампата. Тъкмо в полунощ се събуждам. Иска ми се пак да се събудя, пък очите ми се отворени стоят. Почвам да чета една критика за Никола Атанасов през 1909 година от българската литература и все не мога да заспя. По едно време хазаинът се отваря и вратата влиза. "Аз, казва, много късно се прибирате, и със съня си разваляте шума на хората. Нахалността си не плащате, а кирията ви няма край. Вие не може повече да търпите и ние ще трябва да се изнесем?" Излиза. Гледам навън - слънцето преминало и нощта изгряла. Виждам, че не може вече да се става, затова - заспивам, измивам си обущата и си ваксвам лицето. Турям си главата, пък яката ми тежиии... Решавам да не ходя към улиците, а да тръгна из канцеларията, да си търся друга квартира, за да покажа на човешкото безсърдечие, че и ние имаме малко хазайско достойнство.

Наложиха ми после едно отсъствие за неоправдано наказание от работа.

 

"СЪВРЕМЕННА МИСЪЛ"

 

год. IV, кн. 2 и 3

 

Силно впечатление правят написаните в тон на дълбока искреност "Спомени за Пенча Славейков" от г. Йорд. Маринополски (кн. 3). С тях се пролива много светлина върху фигурата на големия наш поет и бъдещите изследвачи на Славейков като човек сигурно ще благодарят на г. Маринополски, че не ги е запазил само за себе си.

В следната книжка на "Съвременна мисъл" (4) пак от същия автор намираме статията "Българските писатели и държавата". На тая тема преди три години много се писа из вестници и списания, явиха се доста интересни мнения и схващания, но резултати няма. Не можеше и да има. Защото представителите на държава у нас почти никога не са умели поради своята простота и посредственост да съдействуват за разрастването на истинска духовна култура у нас, а ония писатели, които не само на думи са влачили живот на постоянни лишения, са били достатъчно достойни, за да се отвращават от искане възмездие за своята многоценна работа с подсещания и натяквания.

Г-н Маринополски мисли, че с всички средства, с които държавата би се притекла на помощ на нуждаещия се писател, наместо да се изпишат вежди, ще се извадят очи. Това, според нас, е една недомислица. Че държавата много може да направи, за да добие писателят възможност да развие напълно силите си - е несъмнено. Големият въпрос е другаде - трябва ли писателят да измолва помощта на държавата, или трябва да я дочака като естествено, с право добито възмездие. Да се отстранява от по-сносен живот и по-добри условия за работа, сдобити без падения, и да му се препоръчва едва ли не гладуване, и то от хора, които са готови с години да оплакват злата му съдба от своите топли и удобни места (не говорим само за г. Маринополски), е най-малко едно неприличие.

Г-н Маринополски сочи за пример Алека и Ботева. Това показва, че авторът твърде повърхностно е погледнал на своята работа. Защото условията за писателство, при които живя и умря Ботев, нямат нищо общо с днешните - а Алеко беше същевременно и публицист партизанин, нещо, което не е от малко значение при формиране отношенията на държавата лично към него. Освен това Ботев и Алеко са вече далече надживени и не могат да служат за образци на ония, които идат. Не искаме да затъмним светлата памет за тях. Но докато тяхното време ги е издигало високо, защото са били преди всичко борци за свобода, от която то се е нуждаело, днес писателят у нас си има особено място и борбата "за правда и за свобода" е пренесена на друг терен.

 

"В ПЛАНИНИТЕ, ГОСПОДА"

 

В прискърбната история, която възнамерявам да разкажа, не всичко ще бъде ясно. За да стане ясно защо не всичко е ясно, трябва да се знае, че аз не съм от обикновените смъртни. Един мой роднина, страдащ от едно непрекъснато перисталтично състояние на стомаха, което го прави да изглежда винаги като подгонен, когато ме представя на непознати, прибавя: "Той е малко нещо поет", и завъртва ръката около главата си по начин, който говори: "Изгубен е и не ще се намери."

Наистина аз съм малко нещо поет. Инък не би могло да се обясни как при тая мрачна фееричност на своя живот аз мога да се усмихвам най-невинно и никога да не мисля за утрешния ден.

Бяха ме погнали, прочее, тука в София всички земни нещастия. Наемът застрашително растеше ден из ден, гостилничарят вдигна благоволението си, един от големите пръсти на нозете ми неудържимо се стремеше да разшири отвора, през който го мамеше усмивката на пролетта, през раздраните панталони волният вятър безсрамно ме ръкопипаше. Като се убедих, че корабът ми пак е навлязъл далече в морето на злите стихии и може да пострада капитанът му, т. е. собствената ми персона, аз взех една вечер картата на България, гледах я отсам, гледах я оттатък и най-после реших да хвърля котва в едно малко градче, с малка гара, в която живееше стар мой другар. Някога и той беше "малко нещо поет", т. е. пишеше стихове, които не възхитиха никого, защото никой нема нещастието да ги види напечатани. Аз вярвах, че той в името на своето минало и на моето бъдеще ще ме приеме в обятията си и ще утеши великата ми горест.

Когато стигнах обаче при него - по какъв път, не важи, - сложил на лицето си най-благата от своите усмивки, аз научих страшни работи. Добри хора намерили за уместно да го задомят - сам той не би направил това - и когато прекрачих гостоприемния праг на къщата му, аз изтръпнах пред негостоприемната гримаса на домакинята. Разбира се, това мина лесно, защото аз й казах, че съм очарован от всичко, което виждам наоколо си - даже от шафранените гащички на първенеца им - и че съм се отбил за ден-два при тях, защото заговорили в душата ми старите спомени за нейния мил съпруг. Макар и да не изчезна съвсем неприветното изражение на лицето й, аз се пак сполучих да го смекча, а когато останах насаме със своя стар приятел, уредих въпроса за един малък гуляй след вечеря. На гуляя обаче аз по навик се разчувствувах и велегласно открих, че в техните лица аз виждам спасители от едно преотчаяно положение. То се знае, че тази откровеност беше съвсем излишна. Ако не беше така, аз бих спал през нощта в "коридорчето", завит само с палтото си, и на другия ден би имало с що да подкрепя своя настървен желудък.

Тогава се почна история, много по-страшна от софийската. Нямаше какво да се прави. Аз напрегнах машинаторските си способности и чрез разни фокуси, в които доста пострада гордостта на душата ми, сполучих да убедя своя приятел в полезността и красотата на живот като моя - особено когато човек служи на изкуството - и още другата вечер ние се върнахме вкъщи, изгубили всякакво понятие за равновесие. На другата сутрин аз направих едно важно откритие в своето "коридорче". Узнах, че у мене и с мене заедно живеят и други същества. Вие ще помислите - мишки! - O, не, още по малки! Ще кажете - бълхи! O не - още по малки, по-не-подвижни и при това бели. Утеших се с едно стихотворение от Валерия Брюсов, което завършва така: "мили знать, что с нами вместе жизнь другая есть". Излезе, че и моят другар пръв път "константира" присъствието на друг живот редом със своя и това накара домакинята да се ужаси най-неприкрито. Това разкритие обаче направи дните ми малко по-разнообразни. Със своя другар аз вече не играех на карти за кафе или локум. Условието преди почване на играта биваше се едно и също. "По на пет" - т. е. който надвие, да подари на своя противник пет екземпляра от своите храненици. Минаха два дена по-леко отвсякога. Злобата и завистта човешка обаче не спяха. Домакинята ме отбягваше най-категорично, бакалите в чаршията започваха да се прокашлят, когато минувах край тях, и викаха: "Хм... дошли сме на прехрана", децата почнаха да ми се плезят и да ме замерват, а добрите хора посъветваха другаря ми да ме експедира по-скоро, защото ще го "компроментира" излезлия вече на свобода голям пръст на едната ми нога. Аз обаче реших да не се подчиня и тоя път на общественото мнение. Отблъснах гордо предложението на другаря си "да идем в София заедно", като заявих, че сам мога да си отида, и една вечер след дълги мъчения написах за един столичен вестник едно поетично послание, в което се говореше за дивната прелест на живота близо до природата и за чистия и здрав въздух на планините: "В планините, господа!" Изпратих го с пожеланието да ми даде веднага скромен хонорар, защото киселецът "в планините" не е още достатъчно пораснал.

Без да се простя със своя стар другар, аз се върнах в София в същото състояние, в което я бях напуснал. Трябва да ви кажа, че аз имам премного другари. И понеже и те са "малко нещо поети", интересуват се чрезмерно от съдбата ми. По всичко изглеждаше, че моето послание ги е накарало от все сърце да ми завидят. Това личеше и от въздишките, с които те прекъсваха разказа ми за планините и за свободния живот близо до природата.

- Ех, че хубаво трябва да е било!

- Може ли да не е хубаво! Оная планинска вода! Kристал, кристал!

- Ц!... Ц!... Ц!... брей!!

- Самота! Тишина! Никой ти не пречи да мислиш, да работиш, да съзерцаваш!

- Да, ама си отслабнал малко.

- Е, може ли да не отслабна. Всяка сутрин се качвах на един висок чал да чакам изгрев-слънце! Как мислите!

- Ех, дявол да го вземе, хайде да отидем пак!

- Да отидем, защо не! Аз с години бих живял се така.

В такива разговори аз минавах скучните следобеди. Някои от другарите ми бяха научили цели пасажи от посланието ми и когато ми ги повтаряха, аз прибавях с една мнооого тънка усмивка:

- Ех, дано можете само тъкмо тъй да прекарате, както аз прекарах там!!

 

В ТОЗИ МИГ

 

В съседната стая детето на хазаите дава концерт - вокал-на музика, последен сорт.
В долния етаж свирят на мандолина и пеят "По моря се скитам ази". Майка ми плете край печката, а аз седя до масата и мисля кое е по-важен акт в живота на човека - първото любовно писмо ли, или първият запор върху заплатата. Мисълта ми остава безсилна над този въпрос и по стар навик, като вижда, че може и да го не разреши, отлита из пространствата.

И ето аз мисля: докато аз седя тук сам, мъничък и неизвестен, какви ли важни работи стават по света. Целият живот се занизва пред мене и мисълта ми лети по-бързо и от смесен нощен влак.

Един цар на малко царство гледа болните си от подагра крака и мисли каква разходка да направи за благото на народа си. Пиян файтонджия се дави в някоя локва, недалеч от двореца, и псува кмета на града. Една свиня сънува сладостите, които утре ще й поднесат стопаните й, натъпкали се тая вечер с тлъстините на една нейна сестра. Един президент дълбоко спи. Селски дръглив пес обикаля затворените касапници, а един поет си смучи пръстите. Ординарец пере оплесканите гащички на бъдещ офицер. Проститутка се обяснява във вечна любов на един обущарски калфа, а двама калугери въздишат и се пощят. Една звезда намига на столичния градоначалник през прозореца и му спомня оназгодишната заповед за леките жени. Детето на един депутат земледелец си играе с кръста на независимостта, като го окачва на котката. Една въшка плува в бозаджийски кюп и си мисли в чий стомах да попадне.

Селски даскал си гризе ноктите и чете "От идеализма към материализма". Един келнер сънува, че го сечат с брадва за изгубен бастон. Ученик смята наум колко трябва да получи, за да му излезе бележката 2 1/2. Един гостилничар пържи кюфтета, а сополя му съобразява над кое кюфте да капне или право в маслото. Гладен уволнен чиновник брои ако би спестявал на месец по три лева, колко би имал в народната банка. Ах да, народната банка!... И наистина кое е по-важно, първото ли любовно писмо, или първият запор?

Майка ми клюма глава, задрямала. Концертът в съседната стая е престанал. Но това е може би само антракт. Да, той ще почне пак, уверен съм, той ще почне пак!

 

ЗА РОБСКАТА НЕВОЛЯ В П[ЕНЧО-СЛАВЕЙКОВАТА ПЕСЕН

 

Както и всички именити поети на нашата земя, Пенчо Славейков отдели няколко звънки струни от своята арфа за миналата и днешна неволя на своите братя по кръв под ярема на чужди властници. Но понеже той беше повече певец на прекипели преживявания, отколкото на непосредствени излияния, т. е. понеже той беше повече художник и мъдрец, отколкото поет, откликът на тая неволя, роден в неговата възвисена душа, не можа да добие мощта на един буен марш към борба и победа, както у Вазова и предимно у Ботьова, и остава може би непознат още за ония, които държаха и държат и сега кинжала и знамето на революцията в поробените покрайнини на родната земя. И се пак ако не в разгара на бойния поход, то при спокойствието на домашния и чужди подслон няколко от неговите песни могат да сгреят смразените надежди на борците и да им открият по-ясно чрез сълзите, които ще заронят в душите им, величието на подвига за свободата. Аз искам да спомена неговата дивна песен "Заточеници", защото зная как родно би се отекнала тя в сърцата на ония, които или сами са изричали с непосилна мъка, или им се е случвало насън да изрича някой от техните родни кървавите думи, написани в нея. "Ах, докога ли тоя път ще трай!" Низами водят група заточеници през пусти и знойни поля към мястото на бавната и печална смърт. Спират на стан през тиха нощ и когато всички заспиват, един от злочестниците сънува как се е привела над него майка му и му шепне думи на утеха и надежда, че ще се разкъсат робските окови и ще изгрее слънцето на правдата и свободата. И когато при изгрева на новия ден оковите задрънкват пак низ дългия и страшен път, той тръгва по-бодър и по-уверен, за да стигне там, дето го чака тлението и нерадостният копнеж по окървавената родна земя. Искам да спомена и за "Харамии", тихия и скръбен разказ за тримата ранени другари, които слизат по стръмна планинска пътека и един след друг я запречват с труповете си. А из гората дебнат за юнашко погребение вълци - юнашки другари... Искам да спомена и за другата песен "Харамии", в която изморените да бродят немили-недраги по гори и планини ратници за свобода казват на своя войвода да свива кървав байрак. Защото е време вече да се завърнат у дома, дето ги чакат пребрадени с черни чембери старите им майки. И искам да свърша, без да говоря за "Кървава песен", дето всеки син на поробен край ще намери много сълзи и възторзи, без да говоря за "Въстаник", дето би могъл да се познае всеки сломен от веригите на зандана борец, с песента "В кулата край морето", която би показала, че е достойно да пожалеят за Пенчо Славейков и синовете на печална Македония.

 

Прозореца гледа в морето далеко.

Настръхнал Олимп се тъмнее напреко.

Очите го гледат, сърцето мечтай 

за тъмните дебри на родния край.

Сърцето мечтае и нещо все чака... 

Отнейде се счуй песента на моряка -

и емват я с ромон тайнствен вълни,

и носят я бодри насам към стени.

Но тъмно пред тях се изпречват стените

и сблъскани в тях и на пръски разбити

назад те изчезват нанякъде пак...

И чезне душата в тъмничния мрак.

 

, . ? ! :

 

(Хумористичен разказ за препинателните знакове)

 

Миналото лято, когато прекарвах на дача на „Острова на блажените", едно културно дружество ме покани да държа публична лекция на каквато и да била тема. Като се опирах на дългогодишната си коректорска дейност в литературата на "Острова на блажените", аз се наканих да говоря върху "препинателните знаци". Лекцията си не можах да държа, защото островът ненадейно потъна в морето. Как се спасих, сам аз си зная. Считам обаче, че тука имаше пръст провидението, защото с мене се спаси и лекцията ми, която сега ще ви прочета.

УВАЖАЕМИ ГОСПОДА, 

(Уводът е изпуснат)

Запетаята е безспорно най-глупавият от всички знаци. И прав, и обърнат, той нищо нищо не изразява. Изпречва се там, където най не трябва, и като всяко глупаво нещо често пъти бърка. И в самото му име нищо интересно няма. (Провлечено): За-пе-та-я. Един пример. Вие сте без работа. Намирате вакантно място (макар и за коректор) и си предлагате услугите. Отивате една сутрин да го заемете и узнавате, че една запетая във вид на роднина или познат на друга някоя видна запетая тихо се наместила там, където вие бихте били поне точка и запетая.

Точката е също така глупав знак. Тя означава спиране. Е добре, може ли да не се иска на човека да спре именно там, дето тя се е окумила. Тя прилича сякаш на пенсионер, на ония дебели човеченца, които знаят да купуват всичко най-евтино и знаят всички кафенета, където може човек да прочете всички вестници и да пие кафе за рупче. Винаги, кой знае защо, ми се струва, когато срещна подобно човече, че това е точка, изскокнала из колоните на някое вестникарско антрефиле, на която са израсли крачка и ръце и си е купила бомбе - точка, която се движи.

Въпросителна или с повече думи - имаш ли пари, е знак, с който аз от известно време насам твърде често се срещам. Струва ми се понякога, че дървета, стълбове и хора го наподобяват и това, разбира се, не е от най-приятните усещания. Веднъж аз видях една реклама, на която беше изобразен тоя проклет знак и зад него една ухилена глава. Вие може би също да сте я виждали. Вам, разбира се, тя не е направила особено впечатление. Аз обаче сметнах, че това е просто жестоко да се лепят такива оскърбителни работи по улицата, да се рисуват въпросителни и ухилени глави зад тях. Преди всичко, когато изразяваш с погледа си една огромна въпросителна, най-малко можеш да бъдеш ухилен и после, ако оня, който е рисувал рекламата, е считал, че тия неща могат да съвпадат, няма защо да рисува това; из улиците можеш да срещнеш живи реклами от такъв вид, които не само се хилят, а и говорят, което все пак е едно преимущество,нали?

Удивителната прилича на министър или на депутат, непременно от болшинството. Цялото й същество като че вика високомерно брееееий!!! Върви тя много удивително, при всичко че нищо удивително няма в нея. Една проста нищо и никаква точка и.над нея нещо като бутилка, обърната надолу. Разбира се, че нещото като бутилка е празно. Някои я наричат възклицателна, а някои чуденка. Артък! Да я наречем тогава Наденка!!!

Двоеточието е по-интересен знак. То е като разтворени за любов очи или ръце. Най-лошото е, че почти никога не се знае какво ще стане след него. Ще приведа най-лошия случай. Често пъти, когато изразява това, което казах по-горе, то може да бъде посрещнато от друго двоеточие във вид на два стиснати юмрука. Когато се прибавят към такова именно двоеточие още няколко такива, то става вече многоточие и обикновено се среща там, дето има нещо, което е по-добре да се не казва. Особено когато точките енергично и продължително време се движат, остава много, което се замълчава.

Аз си спомням, че веднъж, когато... и пр.