НОРМАН КОН / БЛАГОСЛОВ ЗА ГЕНОЦИД (Митът за световния еврейски заговор и "Протоколите на цийонските мъдреци")

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ [1]

Предлаганата на читателското внимание книга представлява интерес в няколко отношения. Преди всичко тя дава отговор на въпроса за достоверността на документа, който и до днес се използва като едно от основанията за черносотническа антисемитска пропаганда.

Известният английски учен Норман Кон, опирайки се на значителен брой документи, проследява създаването на фалшификата, който под името "Протоколите на цийонските [2] мъдреци" е разпространен в началото на ХХ век от погромаджиите в Русия, а след това е използван в Германия през периода, когато нацистите се готвят да дойдат на власт.

Макар че лъжливият характер на документа е общопризнат, което намира отражение например във всички последни издания на "Британската енциклопедия" и в други западноевропейски и американски справочни издания, нашият читател и до ден днешен не притежава достатъчно пълно и обстоятелствено описание на това как е бил създаден този подправен текст.

Основните етапи в изфабрикуването на документа са набелязани още от известния изследовател на най-новата руска история Бурцев. Опирайки се на Бурцевите разобличения и на работата, извършена от други изследователи, Кон проследява убедително етапите, през които преминава създаването на фалшификата. Използвайки интертекстуални методи за изследване, той доказва неопровержимо, че в основата на "Протоколите на цийонските мъдреци" и следващите ги видоизменения, широко използвани за целите на черносотническата пропаганда, лежи блестящ френски политически памфлет от миналия век.

Един от основните похвати на споменатата пропаганда е било и си остава до ден днешен разпространяването на измислици за някакъв съществуващ еврейски (в нацистката терминология "юдейско-масонски") заговор, поставящ си за цел да пороби другите народи.

За съжаление, това е още едно свидетелство колко актуална е книгата на Норман Кон, пресъздаваща първо мрачната руска атмосфера в началото на века, а след това и атмосферата в предфашистка Германия, направила възможно разпространението на фалшификата.

Книгата на Кон ще бъде полезна за всички читатели.

Вячеслав Иванов

доктор на филологическите науки, професор

Глава I. "ПРОТОКОЛИТЕ НА ЦИЙОНСКИТЕ МЪДРЕЦИ" И "ДИАЛОГ В АДА"

1

Хората, разпространявали през ХІХ век мита за световния еврейски заговор, са доста пъстра компания. Това са Барел с "Писмото на Симония" в началото на столетието, а значително по-късно, през последната третина на века - Хедше в Германия с "Речта на равина", французите Гуньо дьо Мусо, архиепископ Меран, абат Шабо, Едуард Дрюмон, руснакът Брафман, полякът Лютостански и сърбинът Осман бей. Тези хора разчистват заедно пътя за знаменития фалшификат, който надживява значително техните собствени, потънали в Лета, съчинения.

"Около 1840 г. - пише Осман бей в своята книга "Завладяването на света от евреите" - в Кракув е свикан еврейският парламент. Той е нещо като Вселенски събор, където се събират да се съвещават вождовете на Избрания народ. Събранието си поставило за цел да определи най-подходящите средства, за да постигнат евреите господство над всички земни ширини" [3].

Върху тази фантазия се гради книгата "Протоколите на цийонските мъдреци". "Протоколите" представляват доклади или бележки за доклади, в които член на тайно еврейско правителство - "мъдреците от Цийон" - представя план за постигане на световно господство.

На брой "протоколите", докладите или главите в обикновения стандартен вариант са двадесет и четири. Те са събрани в брошура, която в двете си английски издания малък формат съдържа около сто страници [4]. Да се предаде съдържанието на "Протоколите" не е толкова просто, защото те са многословни и са изложени в помпозен стил, а аргументацията им е уклончива и лишена от логика. Но с известно старание в тях все пак могат да се различат три главни теми: критика на либерализма, анализ на методите, уж позволяващи на евреите да постигнат световно господство, и описание на бъдещата им всемирна държава. Тези теми са изложени в най-разбъркан вид, но като цяло може да се каже, че първите две преобладават в първите девет "протокола", докато останалите петнадесет най-вече описват бъдещото царство. Ако се опитаме да подредим аргументацията на "Протоколите", тя в общи линии изглежда така.

Разчетите на "мъдреците" се градят върху специфично разбиране за политиката. Според тях политическата свобода е само идея, притежаваща огромна привлекателност за народните маси, която обаче на практика не е била никога осъществена. Либерализмът, който се заема с изпълнението на тази неразрешима задача, води в крайна сметка само до хаос, защото хората не са способни да се самоуправляват, те не знаят какво в действителност искат, лесно се лъжат от показната видимост и стане ли нужда да избират, не могат да вземат правилно решение. Когато съвсем основателно на власт била аристокрацията и свободата била в нейни ръце, тя я използвала за общото благо; например, грижела се за работниците, от чийто труд живеела. Но аристокрацията останала в миналото, а либералният ред, който я заменил, не е жизнеспособен и неизбежно трябва да доведе до деспотизъм. Само тиранинът може да въведе ред в обществото. Нещо повече, тъй като на света има повече порочни, отколкото порядъчни хора, силата остава единственото приемливо средство за управление. Силата винаги е права, а в съвременния свят основа на силата са капиталът и контролът над него. Днес в света управлява златото.

В продължение на много столетия съществува заговор за съсредоточаване на цялата политическа власт в ръцете на тези, които могат да я използват правилно, иначе казано - в ръцете на "цийонските мъдреци". Вече е направено много, макар че заговорът още да не е постигнал своите цели. Според много точно формулираните планове на "мъдреците" през периода, предшестващ установяването на господството им над целия свят, още съществуващите, но вече в достатъчна степен отслабени нееврейски държави трябва да бъдат унищожени.

Отначало за тази цел е необходимо във всяка държава да се постигне ескалация на недоволството и тревогата. За щастие средствата за това са предоставени от самата природа на либерализма. Още сега, поощрявайки безкрайната пропаганда на либералните идеи и непрекъснатото бърборене в парламентите, "мъдреците" помагат да се постигне пълно объркване в умовете на обикновените хора. Объркването и раздорите ще се засилят благодарение на многопартийната система: "мъдреците" грижливо задълбочават разногласията, оказвайки тайна подкрепа на всички партии. Те ще се погрижат хората да се отчуждят от своите ръководители. По-специално ще разгарят сред работниците постоянно недоволство, давайки си вид, че подкрепят техните искания, но в същото време тайно ще правят всичко възможно, за да понижат жизненото равнище.

Във всяка държава властта трябва да бъде опорочена. Аристокрацията трябва да бъде окончателно унищожена с помощта на засилено данъчно облагане на земята; тъй като аристократите никога няма да се откажат от разкошния си начин на живот, трябва да им се помогне да затънат в дългове. Като резултат от това трябва да бъде въведена президентска форма на управление, която дава възможност на "мъдреците" да издигат на президентските постове свои марионетки; предпочитание трябва да се дава на хора с "тъмно минало", за да се контролира по-лесно дейността им. Масонството и тайните дружества трябва да се направят послушни в ръцете на "мъдреците"; всеки масон, който окаже съпротива, трябва да бъде унищожен физически. Индустрията се концентрира в ръцете на гигантски монополи, за да може собствеността на неевреите да се унищожи мигновено, когато това бъде необходимо на "мъдреците".

Трябва също да се подкопават отношенията между държавите. Нужно е да се изострят националните различия, докато взаимното разбирателство между нациите не се изгуби напълно. Запасите от оръжие трябва да се увеличават постепенно и е необходимо да се водят колкото се може по-често войни. Тези войни обаче не трябва да водят до окончателна победа на някоя страна, а само да съдействат за създаване на още по-голям икономически хаос. В същото време е необходимо непрекъснато да се дестабилизират нравствените устои на неевреите. Широко да се пропагандират атеизма, красивия начин на живот, разпътството и порока; за тази цел "мъдреците" вече внедряват специално подбрани агенти като възпитатели и гувернантки в домовете на неевреите. Трябва особено старателно да се поощряват пиянството и проституцията.

"Мъдреците" признават, че неевреите все още могат да пречат за осъществяването на техния заговор, но са напълно уверени, че са способни да сломят всяка съпротива. Те могат да използват обикновените хора за сваляне на управляващите, довеждайки масите до такава степен на обедняване, че да въстанат едновременно във всички страни и под пълния контрол от страна на "мъдреците" да унищожат цялата частна собственост с изключение, разбира се, на собствеността, принадлежаща на евреите. Те могат да насъскват едно правителство срещу друго; след дълги години на изкусно плетени интриги и поощряване на взаимни вражди те ще могат лесно да постигат започване на война срещу всяка нация, противяща се на тяхната воля. Ако случайно дори цяла Европа се обедини срещу тях, те ще съумеят да получат подкрепа от оръдията на Америка, Китай и Япония. Освен това съществува метрото: подземните железопътни линии са измислени с една единствена цел - да дадат възможност на "мъдреците" при поява на сериозна опозиция да взривят която и да е столица. След това остатъците от опозицията могат да бъдат унищожени във всеки един момент с помощта на страшни болести. Предвижда се дори такава възможност: ако някои евреи проявят плахост, да бъдат довършени с помощта на антисемитизма.

Оглеждайки мислено съвременния свят, "мъдреците" подготвят почвата за планове с далечно бъдеще. Още сега те могат да констатират, че са нанесли сериозно поражение на религиите, особено на християнството. Днес, когато влиянието на езуитите е сведено до нула, а папството е беззащитно, то може да бъде унищожено по всяко време. Престижът на светските управници също пада; убийствата и заплахите от покушения ги карат да се появяват пред публика само заобиколени от телохранители, а убийците се прославят като истински мъченици. Нито управниците, нито аристократите вече могат да разчитат на преданост от обикновените хора. Икономическите безредици са разклатили обществените устои. Хитроумни финансови манипулации са довели до упадък на икономиката, до огромни държавни дългове; финансите са достигнали до състояние на пълна неразбория, златният стандарт [5] е предизвикал навсякъде национални катастрофи.

Скоро ще настъпи време, когато нееврейските държави, доведени до краен предел, ще се радват да предадат управлението на "мъдреците", които вече са успели да поставят основата на бъдещата държава. На мястото на аристокрацията те са установили плутокрацията, властта на златото, а златото се намира изцяло под техен контрол. Те контролират законодателната дейност и са довели законите до пълен хаос; изнамирането на арбитража [6] е нагледен пример за дяволските им хитрини. Те са взели надеждно в ръцете си образователната система. В тази област пагубното им влияние се е проявило в създаването на обучението с помощта на нагледни средства. Целта на тази техника е в това да се превърнат неевреите в "немислещи послушни животни, очакващи нагледност, за да я съобразят...".

"Мъдреците" вече осъществяват контрол над политиката и политиците; всички партии - от най-консервативните до крайно радикалните - са всъщност оръдия в ръцете им. Криейки се зад гърба на масонството, "мъдреците" са проникнали в тайните на всички държави и както е известно на всички правителства, са достатъчно силни да създадат общество с нов социален ред или, напротив, да разрушат едно общество, когато си поискат. След столетия борба, коствала живота на хиляди неевреи и дори на много евреи, "мъдреците" вероятно се намират само на сто години от окончателното постигане на целта си.

Тяхна цел е настъпването на "месианското време", когато светът ще бъде обединен от една религия, от юдаизма, и ще го управлява юдейски владетел от рода на Давид. Това време е благословено свише, защото сам Бог е избрал евреите да управляват света, а неговото устройство ще се отличава с напълно определена политическа структура. Обществото ще бъде организирано в пълно съответствие с принципа на неравенството; масите в него ще са отделени от политиката; образованието и пресата ще пресичат дори и най-малкия интерес към нея. Всички публикации ще се подлагат на жестока цензура, а свободата на словото и сдружаването ще бъде строго ограничена. Ограниченията ще бъдат представени като временни мерки, които уж ще отпаднат, когато се приключи с всички врагове на народа, но в действителност ще се закрепят завинаги. Историята ще се преподава само като нагледно средство, което подчертава разликата между хаоса в миналото и идеалния ред в настоящето; успехът на новата световна империя ще се противопоставя постоянно на политическата слабост и провалите на предишните нееврейски правителства. Всеки член на обществото ще бъде следен. Многочислена тайна полиция ще бъде вербувана от всички слоеве на населението и на всеки гражданин ще бъде втълпено безусловното задължение да съобщава за всички критични бележки, засягащи режима. Антиправителствената агитация ще бъде смятана за най-позорно престъпление, сравнимо само с кражбата или убийството. С всяка проява на либерализъм ще бъде приключено, от всички ще се изисква безпрекословно подчинение. В неопределено бъдеще ще бъде обещана свобода, но това обещание ще бъде ефимерно.

От друга страна ще бъде осигурено високо жизнено равнище на населението. Безработицата ще бъде ликвидирана, а данъците ще се определят в зависимост от дохода. Заинтересоваността на "малкия" човек ще бъде стимулирана от развитието на дребното производство. Образованието ще бъде планирано така, че младите хора да получат подготовка в зависимост от произхода им. Пиянството ще бъде осъдително, както и всяка проява на независима воля.

Всичко това ще даде на масите удовлетворение и покой и за това ще им помогне примерът на вождовете. Законите ще станат разбираеми и неизменни, а съдиите - неподкупни и безпогрешни. Всички еврейски ръководители ще се избират от способните, делови и доброжелателни хора. Освен това върховният вожд ще бъде човек с изключителни достойнства; всички неподходящи наследници ще се отстраняват безжалостно. Еврейският ръководител ще общува свободно с хората, ще приема техните петиции; никой няма да се досети, че е заобиколен постоянно с агенти на тайната полиция. Той ще трябва да води безукорен личен живот, без да покровителства своите родственици; няма да има никаква собственост. Ще бъде призван да работи постоянно по задачи, поставени му от правителството. Като резултат от това ще се възцари свят без насилие или несправедливост, в който всички ще се наслаждават на истинските обществени блага. Народите по света ще се възрадват, ще прославят прекрасното управление и затова царството на Цийон ще просъществува дълго.

Такъв е замисълът, който се приписва на тайнствените господа, наречени "цийонски мъдреци".

* * *

За първи път широката публика научава за него, когато няколко издания на "Протоколите" са публикувани в Русия през периода от 1903 до 1907 година. Най-ранният печатен вариант, с малки съкращения, е вариантът, появил се в петербургския вестник "Знаме" ("Знамя"), където се публикува от 28 август до 7 септември 1903 година. Редактор и издател на "Знаме" е П.А.Крушеван, известен върл антисемит. Няколко месеца преди появата на "Протоколите" в печата той организира погром в Кишинеу, по време на който са убити 45 евреи, над 400 са ранени, а 1300 еврейски къщи и магазинчета са разрушени.

Крушеван не съобщава кой му е изпратил или му е предал ръкописа; той само споменава, че е превод на документ, написан във Франция и озаглавен от преводача "Протоколи от заседанията на световния съюз на франкмасоните и цийонските мъдреци" ("Протоколы заседаний всемирного союза франмасонов и сионских мудрецов"); Крушеван го озаглавява "Програма за завоюване на света от евреите" ("Программа завоевания мира евреями").

Две години по-късно същият вариант, но този път без съкращения, се появява под формата на брошура със заглавие "Коренът на нашите беди" ("Корень наших бед") и подзаглавие "Къде е коренът на съвременните неуредици в социалния строй на Европа като цяло и по-специално на Русия. Откъси от древни и съвременни протоколи на Световния съюз на франкмасоните" ("Где корень современной неурядицы в социальном строе Европы вообще и России в частности. Отрывки из древних и современных протоколов Всемирного союза франкмасонов"). Произведението е предадено в Петербургския цензурен комитет на 9 декември 1905 година; разрешението за публикуване е получено веднага и през същия месец брошурата се появява в Петербург с библиографски данни от Императорската гвардия. Името на редактора не се споменава, но е съвсем вероятно това да е офицерът в оставка Г.В.Бутми, близък приятел на Крушеван, също като него по произход от Бесарабия.
        По същото време, от октомври 1905 г., Бутми и Крушеван вземат активно участие във формирането на крайно дясната организация "Съюз на руския народ" ("Союз русского народа"), известна с името "Черна сотня" ("Черная сотня"), която създава въоръжени отряди за борба с радикалите и либералите и за масови кървави разправи с евреите.

През януари 1906 година въпросната организация публикува отново брошурата "Коренът на нашите беди", но този път на обложката й присъства името на редактора - Бутми, и тя има нова заглавие - "Врагове на човешкия род" ("Враги рода человеческого"). Основната част на книгата е с подзаглавие "Протоколи, придобити от тайните хранилища на Главната цийонистка канцелария (Къде е коренът на съвременните неуредици в социалния строй на Европа като цяло и по-специално на Русия)" ("Протоколы, извлеченные из тайных хранилищ Сионской Главной Канцелярии (Где корень современной неурядицы в социальном строе Европы вообще, и в России в частности)"). Сега брошурата не се появява с библиографски данни от Императорската гвардия, а от Училището за глухонеми. Три нови издания на "Протоколите" в този вариант излизат през 1906 година и още две - през 1907-ма, всичките в Петербург; освен това "Протоколите" са отпечатани и в Казан с подзаглавие "Откъси от древните и съвременните протоколи на Цийонските мъдреци от Световното дружество на франкмасоните" ("Выдержки из древних и современных протоколов Сионских мудрецов Всемирного общества Фран-Массонов").

"Коренът на нашите беди" и "Врагове на човешкия род" са евтини брошури, адресирани до масовия читател. Съвсем иначе са поднесени "Протоколите" в появилата се книга под заглавие "Великото в малкото и Антихристът като близка политическа възможност" ("Великое в малом и Антихрист как близкая политическая возможность"). Неин автор е писателят-мистик Сергей Нилус. В първото издание на книгата му (1903 г.) "Протоколите" не излизат. Те са включени във второто издание, появило се през декември 1905 година с библиографски данни от местното отделение на Червения кръст в Царско село. По-късно ще видим, че това издание е подготвено с определена цел - да направи впечатление на Николай II, поради което носи отпечатъка на тайнственост по отношение на първоизточника. Прекрасното издание на книгата е камуфлаж на мистичните съчинения, които царят обичал да чете. Освен това то съдържа препратки към събития от Франция и други страни, докато изданието на Крушеван-Бутми е ориентирано повече към събития, ставащи в Руската империя.

Да се върнем малко назад. И така, книгата на Нилус е одобрена от Московския цензурен комитет на 28 септември 1905 година, но остава все така в ръкопис; въпреки това се появява почти едновременно с "Коренът на нашите беди". Още преди това обаче е привлякла вниманието. Тъй като Сергей Нилус се ползва по това време с благосклонността на Императорския двор, Московският митрополит нарежда да се прочете във всичките 368 църкви на Москва проповед, в която е резюмирана неговата версия на "Протоколите". Това е изпълнено на 16 октомври 1905 година, освен това проповедта е препечатана веднага в десния вестник "Московски ведомости" ("Московские ведомости"), ставайки фактически още едно от изданията на "Протоколите". Именно вариантът на Нилус, а не на Бутми оказва влияние върху световната история. Но това става не през 1905-та и дори не през 1911 или 1912 година, когато се появяват нови издания на "Великото в малкото". Това става едва тогава, когато споменатата книга се появява отново, в малко променен и преразгледан вид, по-обемна и под заглавие "Близо е, пред вратите" ("Близ есть, при дверех"). Годината е 1917-та.

2

Когато човек се сблъсква с напълно секретен документ, представляващ цяла серия от доклади, не може да не си зададе въпроса кой е писал тези доклади, за кого, по какъв повод; а също - по какъв начин документът е попаднал при хора, за които очевидно изобщо не е предназначен. Различните издатели на "Протоколите" са направили всичко възможно да удовлетворят основателното любопитство, но отговорите им, уви, са далече от яснотата и съгласието.

Дори най-ранното издание, появило се във вестник "Знаме", предизвиква недоумение. Докато преводачът твърди, че документът е получен "от тайните хранилища на Главната цийонистка канцелария" във Франция, издателят признава: "Как, къде и по какъв начин са били преписани протоколите от заседанията във Франция, кой именно ги е преписал, не знаем...". Това обаче все още не е всичко. Преводачът в постскриптум съобщава: "Изложените протоколи са написани от цийонистки представители" и настойчиво ни предупреждава да не бъркаме "цийонистките представители" с представителите на цийонисткото движение, но тава не спира издателя, който твърди, че протоколите са заплаха от страна на цийонизма, "призван да обедини всички евреи на земята в един съюз, още по-сплотен и опасен от езуитския орден".

Бутми също обяснява, че "Протоколите" са иззети от секретните архиви на "Главната цийонистка канцелария", но представя къде по-живописна история:

"Заради тайния си характер протоколите са получени с големи усилия, във фрагментарен вид, и са преведени на руски език на 9 декември 1901 година. Почти е невъзможно да се проникне втори път в тайните хранилища на секретните архиви, където са скрити, затова не могат да бъдат подкрепени с точни указания за мястото, деня, месеца, годината, къде и как са написани".

Като основен доказателство за това, че "Протоколите" не са фалшификат, авторът посочва "прозиращото от всеки ред на протоколите безсрамно самохвалство, презрение към цялото човечество, а също и безочието при подбора на средствата за постигане на целите, качества, присъщи в подобен вид само на юдеите" [7].

Нилус се забърква в своите твърдения и в края на краищата противоречи не само на Бутми, но и на себе си. В изданието на "Протоколите" от 1905 година след текста следва забележка: "Протоколите са взети скришом (или откраднати) от цяла книга с протоколи. Мой кореспондент ги е получил от тайните хранилища на Главната цийонистка канцелария, намираща се днес на френска територия" [8].

Тази измислица е като версията на Бутми, но за нещастие същото издание на "Протоколите" е съпроводено със забележка, в която се казва, че ги е откраднала някаква жена от много влиятелен, заемащ много висок пост лидер на масоните след едно от тайните им сборища на "посветени" във Франция, гнездото на масонския заговор [9]. А в изданието от 1917 година Нилус още повече обърква въпроса за произхода на "Протоколите":

"...едва сега ни стана достоверно известно от еврейски източници, че "Протоколите" не са нещо друго, а стратегически план за завоюване на света под петата на богобореца Израел, съставян от вождовете на еврейския народ в продължение на много векове по време на разселването му и доложен на съвета на старейшините от "княза в изгнание" Теодор Херцел по време на Първия цийонистки конгрес, свикан от него през август 1897 г." [10].

Авторът не е могъл да измисли нищо по-добро! Оригиналът на ръкописа е намерен уж на френски език, но на Първия цийонистки конгрес не е имало нито един френски делегат, а официален език е бил немският. Херцел, основателят на съвременния цийонизъм, е австрийски журналист; цялата дейност на конгреса протича с участието на публика, а град Базел е наводнен от журналисти, които едва ли биха могли да пропуснат една толкова необичайна среща. Но така или иначе в изданието от 1905 година Нилус твърди категорично, че докладите са били прочетени не в Базел, а във Франция, "съвременното гнездо на франкмасонския заговор".

В атмосферата на всеобщо объркване издателите на "Протоколите" продължават да измислят все по-нови версии. Издателят на немския превод (1919 г.), известен под името Готфрид цур Бек, твърди, че "цийонските мъдреци" са просто делегати на Базелския конгрес; той също обяснява, че техните машинации са били разобличени. Според него руското правителство, отдавна обезпокоено от активната дейност на евреите, изпраща на конгреса свой шпионин да наблюдава работата му. Евреинът, на когото е възложено да отнесе стенографския запис (какъвто не съществува) от тайните срещи в Базел на "еврейско-масонската ложа" във Франкфурт на Майн, е подкупен от руски шпионин, комуто предоставя ръкописа за една нощ в някакво градче по пътя. За щастие се оказва, че шпионинът разполага с цял взвод преписвачи. За една нощ трескава работа те успяват да препишат много протоколи, които след това са отнесени в Русия на Нилус, за да бъдат преведени на руски език.

Така твърди Готфрид цур Бек. Но Теодор Фриш, "патриархът на немския антисемитизъм", предлага в своето издание на "Протоколите" (1920 г.) съвсем друга версия. За него документът е също цийонистко произведение - той дори го нарича "Цийонистки протоколи", - но е откраднат не на Базелския конгрес от руската полиция, а от някакъв неназован еврейски дом. Още повече, протоколите са написани не на френски, а на древноеврейски език, така че полицията ги предава за превод на "професора ориенталист Нилус" (който в действителност, както ще видим, не е нито професор, нито ориенталист, нито дори преводач на "Протоколите").

Съвсем друга история предлага Роже Ламблан, автор на най-популярното издание; според него "Протоколите" са взети в някакъв елзаски град от бюрото на франкмасонски ръководител, а ги е взела неговата съпруга или годеница. След такива живописни истории твърдението на полския издател, че "Протоколите" са били просто откраднати от жилището на Херцел във Виена, звучи като сива проза.

Една дама, известна като американката Лесли Фрей, а по съпруг - като мадам Шишмарьова, пише от 1922 година нататък не малко неща за "Протоколите". Неин главен принос в дискусията са аргументите, доказващи, че автор на "Протоколите" не е друг, а Ашер Гинсберг, който пише под псевдонима Ахад Хаам (означаващ "един от народа"), [11], автор по същество толкова аполитичен, че друг подобен е трудно да си представи човек. Според мадам Фрей "Протоколите" са написани от Гинсберг на староеврейски език, прочетени са от него на тайно заседание на "посветени" в Одеса през 1980 година, после са изпратени във френски превод на Световния еврейски съюз в Париж, а след това през 1897 година на Базелския конгрес, където, както очевидно следва да се предположи, са преведени на немски за удобство на делегатите. Прекалено заплетена хипотеза, но въпреки това намира доста влиятелна подкрепа.

Така че при различните автори, пишещи за "Протоколите", няма еднакво мнение за произхода ми. Дори убеждението, че "цийонските мъдреци" са делегати на Базелския конгрес, не се споделя от всички. Неизвестният руски преводач на френския текст, според Крушеван и Бутми, твърди недвусмислено, че "мъдреците" не трябва да се отъждествяват с представителите на цийонисткото движение. За Нилус, до късното му откритие, "главна цийонистка канцелария" е щаб-квартирата на Световния еврейски съюз в Париж; Урбан Готие, един от първите издатели на "Протоколите" във Франция, е също убеден, че "мъдреците" са били членове на Съюза. Други, следвайки мисис Фрей, се опитват да обединят двете хипотези - трудна задача, защото Съюзът е изцяло благотворителна аполитична организация, която възлага всичките си надежди на това евреите да се адаптират към съотечествениците си и е толкова враждебно настроена към цийонизма, че предизвиква всеобщо учудване. Разбира се, остават още и масоните, които много често се споменават във връзка с "Протоколите"...

Същевременно през 1921 година се появява на бял свят нещо, което най-решително доказва, че "Протоколите" са фалшификат. При това толкова явен и смехотворен фалшификат, че може да ни се строи учудващо за какво е необходимо да доказваме този факт. Но в годините, следващи непосредствено Първата световна война, когато "Протоколите" изплуват от мъглата и прогърмяват по целия свят, мнозина напълно здравомислещи хора се отнасят към тях съвършено сериозно. За да осъзнаем това, е достатъчно да видим какво пише вестник "Таймс" на 8 май 1920 година:

"Какво представляват "Протоколите"? Достоверни ли са? Ако да, кое злонамерено сдружение е създало подобни планове и се радва на бурното им осъществяване?.. Не се ли освободихме, напрягайки всичките сили на нашата нация, от "Общогерманския съюз" само за да попаднем в мрежите на "Общоюдейския съюз"?".

Една година по-късно, на 18 август 1921 година, "Таймс" помества сензационна уводна статия, в която признава своята грешка. В броевете си от 16, 17 и 18 август вестникът публикува подробно съобщение на своя кореспондент в Константинопол Филип Грейвс, в което се казва, че "Протоколите" са в основни линии копие на памфлет срещу Наполеон III, писан през 1864 година. Ето какво съобщава Филип Грейвс:

"...трябва да призная, че когато откритието стигна до мене, отначало отказах да повярвам. Г-н Х., който ми предостави доказателствата, беше убеден в тях. "Прочетете тази книга - каза ми той - и ще намерите неопровержими доказателства, че "Протоколите на цийонските мъдреци" са плагиат".

Г-н Х., който не желае името му да стане известно, е руски помешчик, чиито роднини живеят в Англия. По религиозни убеждения е православен християнин, по политически - конституционен монархист. Дошъл е тук като бежанец след окончателния провал на бялото движение в Южна Русия. Той отдавна се интересува от руския еврейски въпрос. Затова е изучавал "Протоколите" и през управлението на генерал Деникин е предприел някои изследвания, за да си изясни наистина ли в Южна Русия съществува някаква тайна "масонска" организация, подобна на тази, за която се говори в "Протоколите". Оказало се, че там има една единствена организация - монархическа. На отговора за появата на "Протоколите" се натъкнал съвсем случайно.

Преди няколко месеца купил няколко стари книги от бивш офицер, служил в тайната полиция и избягал в Константинопол. Сред тях открил малко томче на френски език без титулна страница с размер 15х9 сантиметра и евтина подвързия. Върху кожения гръб с големи латински букви било щамповано "Жоли". Предисловието, озаглавено "Просто обявление", е датирано: "Женева 15 октомври 1864 година..." Както хартията, така и шрифтът са много характерни за 60-70-те години на миналото столетие. Привеждам тези детайли с надеждата, че те могат да доведат до това да бъде открито заглавието на книгата...

Г-н Х. смята книгата за библиографска рядкост, защото иначе "Протоколите" веднага биха били признати за плагиат от всеки, който е прочел оригинала.

Истинността на книгата няма да предизвика съмнение у всеки, който я види. Първият й притежател - офицерът от тайната полиция - не помнел откъде я има и не придавал на това никакво значение. Веднъж, преглеждайки я, г-н Х. бил поразен от сходството между изречението, на което се спрял погледът му, и изречение от френското издание на "Протоколите". Той продължил сравнителното проучване и скоро разбрал, че "Протоколите" са в основни линии... парафраза на женевския оригинал...

Докато не получих книгата от ръцете на г-н Х. не можех да повярвам на това. Не смятах "Протоколите" на Сергей Нилус за истински... Но никога не бих повярвал, ако не бях видял сам, че писателят, който дава оригинала на Нилус, е безсрамен и безсъвестен плагиатор.

Женевската книга представлява тънко замаскиран памфлет срещу деспотизма на Наполеон III и се състои от 25 диалога... Събеседници са Монтескьо и Макиавели..." [12]

Преди да публикува съобщението на своя константинополски кореспондент, "Таймс" предприема издирване в Британския музей. Напечатаното на обложката име Жоли дава ключа за разгадката. Тайнственото томче е разпознато: става въпрос за книгата "Диалог в ада между Монтескьо и Макиавели", написана от френския юрист Морис Жоли. За първи път е публикувана в Брюксел (макар и с посочена Женева като място на издаването) през 1864 година.

В своята автобиография, написана през 1870 година, Морис Жоли разказва как веднъж се разхождал по брега на Сена в Париж и в главата му неочаквано се родила идеята да напише диалог между Монтескьо и Макиавели. Пряката критика срещу режима на Наполеон била забранена. А по този начин ставало възможно, макар и с устата на Макиавели, да се разкрият причините за действията на императора и неговите методи, като се освободят от обичайния камуфлаж. Така смятал Жоли, обаче подценявал своя противник. Книгата "Диалог в ада" била отпечатан в Белгия и трябвало да бъде доставена тайно във Франция, но при пресичането на границата стоката била иззета от полицията, а скоро и авторът бил открит и арестуван. На 25 април 1865 година Жоли бил изправен пред съда и го осъдили на петнадесет месеца затвор. Книгата му била забранена и конфискувана.

По-нататъшният живот на Жоли протекъл все така неуспешно. Остроумен, агресивен, без проява на почтителност към властта, той все повече се разочаровал от всичко и най-сетне през 1879 година се самоубил. Разбира се, заслужавал е по-добра съдба. Жоли е не само блестящ стилист, той притежава великолепна интуиция, дар да вижда в бъдещето. В романа си "Гладуващите" Жоли проявява рядко разбиране на напрегнатите отношения в съвременния свят, които пораждат революционни движения както с десен, така и с ляв характер. Но преди всичко в размислите си за дилетантския деспотизъм на Наполеон III той достига до такъв поглед напред, който запазва своята актуалност и относно различните авторитарни режими в наше време. Нещо повече, някои предвиждания на Жоли оживяват отново, когато "Диалог в ада" е превърнат в "Протоколите на цийонските мъдреци"; и това е причината, поради която, както ще видим по-късно, "Протоколите" често ни се струват предсказание за авторитаризма през ХХ век. Но в края на краищата това е незавидно безсмъртие и жестоката ирония на съдбата се състои в това, че блестящата, но отдавна забравена защита на либерализма става основа за кошмарно написана реакционна безсмислица, която въвежда в заблуда целия свят.

Памфлетът на Жоли е наистина забележително произведение, по-точно - безжалостно, логично, прекрасно организирано. Спорът започва Монтескьо, който твърди, че в днешно време просветните идеи на либерализма са породили деспотизъм, който винаги е бил аморален, а също и нежизнеспособен. Макиавели му отговаря с такова красноречие и толкова пространно, че надделява в останалата част на памфлета. "Народните маси - казва той - не са способни да се управляват. Обикновено те са инертни и са щастливи само тогава, когато ги управлява силна личност; в същото време, ако нещо ги пробуди, те проявяват способност само за безсмислено насилие и тогава отново им е необходима силна личност, за да ги постави под контрол. Политиката никога не е имала нещо общо с морала, а що се отнася до практическата страна на въпроса, никога не е било толкова лесно, както сега, да бъде установено деспотично управление. Съвременният управник трябва само да се престори, че спазва формите на законността, той трябва да убеди своя народ, че има някакво самоуправление, и в такъв случай няма никаква трудност да постигне и осъществи абсолютна власт. Народът с радост приема всяко решение, което сметне за свое собствено; затова управникът трябва само да предава решенията на всички въпроси на народна асамблея, като предварително, разбира се, уреди нещата така, че асамблеята да приеме именно тези решения, които са му нужни. Със силите на опозицията, която може да се опълчи срещу волята му, е лесно да се справи: достатъчно е само да ожесточи цензурата, а също и да даде указание на полицията да следи политическите му противници. За него не са страшни нито властта на църквата, нито финансовите проблеми. Докато държавният деец заслепява народа със силата на своя авторитет и печели военни победи, той може напълно да разчита на подкрепа".

Такава е книгата, вдъхновила автора на фалшивите "Протоколи". Той се е заел безсрамно да плагиатства, а за това до каква степен безсрамно и безцеремонно е плагиатствал, може да се съди по паралелните текстове, поместени в края на книгата [Вж.: Приложение]. Над 160 откъса от "Протоколите" - две пети от целия текст - са откровено заимствани от книгата на Жоли; в девет глави заимстванията покриват повече от половината текст, в някои - до три четвърти, а в една (протокол VII) - почти целия текст. Нещо повече, с някои изключения редът на заимстваните откъси е точно като при Жоли и се създава впечатление, че авторът на "Протоколите" е работил над "Диалога" механично, преписвайки страница след страница. Дори разположението по глави е почти същото - 24-те глави на "Протоколите" почти изцяло съвпадат с 25-те глави на "Диалога". Само в края, където преобладават пророчествата за "месианското време", преписвачът си позволява някои отстъпления от оригинала. Това е наистина безспорен случай на плагиат и фалшифициране.

Авторът на фалшификата е построил доказателствата си върху основи, заимствани от спора на двете противникови страни в "Диалога": защитаващия деспотизма Макиавели и защитаващия либерализма Монтескьо. Но заемките му са преди всичко от Макиавели. Със същите думи, които Жоли влага в устата на Макиавели, авторът на фалшификата заставя да говори безименния "цийонски мъдрец", но с някои имащи важно значение добавки. В книгата на Жоли Макиавели, олицетворяващ позицията на Наполеон III, описва положение, което е съществувало винаги, а в "Протоколите" това описание се поднася под формата на пророчество за бъдещи времена. Макиавели твърди, че деспотът може да намери в демократичните форми на управление полезно прикритие за своята тирания; в "Протоколите" този аргумент е обърнат с главата надолу и в резултат на това се получава, че всички демократични форми на управление са само прикритие на тиранията. Но плагиаторът заимства някои откъси и от Монтескьо, които при него придобиват специфичен смисъл. Че, виждате ли, идеите на либерализма са изобретение на евреите и те ги разпространяват с една единствена цел: да дезорганизират и деморализират тези, които не са евреи.

Ако човек има на разположение свободно време, с такъв материал може да изгради блестящ фалшификат, но когато четем "Протоколите", оставаме с впечатлението, че са били изфабрикувани набързо. Например в "Диалога" се прокарва съвсем ясна разлика между политиката на Наполеон III, когато само се стреми да завземе властта, и политиката, когато вече държи твърдо властта в ръцете си. "Протоколите" не подозират нищо за подобни нюанси. На едно място докладчикът говори така, сякаш че "мъдреците" вече упражняват пълен контрол, а на друго оставаме с впечатлението, че им предстои да чакат за това още сто години. Понякога той се хвали, че нееврейските правителства са вече изплашени от "мъдреците", а понякога си признава, че те не знаят нищо за заговора на "мъдреците" и че дори не са чували за тяхното съществуване. Други нелогични места се обясняват с това, че описаният от Жоли деспот се стреми да господства над Франция, а "мъдреците" се опитват да постигнат господство над целия свят. Авторът на фалшификата не се старае поне някак си да съгласува подобно разминаване. Нещо повече, харесва му да разкъсва словесната тъкан на "Диалога" с безсмислици собствено изобретение, например тази за заплахата да се взривят метежните столици, като се използва за постигането на тази цел метрото.

Още по-странно е, че авторът на фалшификата запазва всички откъси, посветени на нападките срещу либералните идеи и възхвалата на поземлената аристокрация като необходима опора на монархията... Тези откъси са толкова нееврейски по характера си, че предизвикват объркване дори сред издателите на "Протоколите". Някои от тях просто ги изключват, други се опитват да ги обяснят с това, че отявленият руски консерватор Сергей Нилус явно е вмъкнал свои собствени разсъждения. Можем да разберем затрудненията им. Нилус не е автор на фалшификата, но както ще видим скоро, проклятията по адрес на политическите свободи и възхвалата на аристократичния и монархическия строй ще ни помогнат да открием неговата истинска природа и причините за появата му.

БЕЛЕЖКИ

1. Предговор към руския превод (със съкращения на пасажите, отнасящи се само за руския читател). - Бел. прев.

2. От името на планината Цийон, върху която е разположен Ерусалим.  На иврит в думата צִיּוֹן има звук "й" ("Цийон"), който в български език е пренебрегнат ("Цион" или още по-неправилното "Сион"). - Бел. прев.

3. Osmаn-Веу. Die Eroberung der Welt durch die Juden. Wiesbaden, 1875, S. 48.

4. Руското издание от 1917 година съдържа 83 страници. - Бел. рус. ред.

5. Система, при която един метал (златото) служи за всеобщ еквивалент и основа на паричното обръщение. За първи път е установен във Великобритания в края на ХVIII в., а в повечето други капиталистически страни в края на ХIХ в.

6. Начин за решаване на спорове, при който страните не се обръщат към съдебните органи, а към така наречените арбитри. Арбитрите се избират от страните по спора или се назначават по ред, определен със закон. - Бел. прев.

7. Г. Бутми. Враги рода человеческого. Издание Союза русского народа. Спб., 1906, с. V.

8. С. Нилус. Великое в малом. Царское Село, 1905, с. 394.

9. С. Нилус. Великое в малом. Царское Село, 1905, с.322

10. С. Нилус. Близ есть, при дверех. Сергиев Посад, 1917, 88.

11. Политическият цийонизъм не е единствената форма на еврейското национално движение. В края на ХIХ век се появява своеобразен "духовен" цийонизъм, чийто главен идеолог Ахад Хаам (псевдоним на А. Гинсберг), критикува рязко програмата за териториално-политическо решаване на еврейския въпрос, предложена от Т. Херцел. Той смята, че страната на Израел ще играе роля само като духовен център в живота на евреите и се изказва срещу идеята на политическите цийонисти да се съберат всички евреи в родината на прадедите им - в еврейска държава. Основна цел на Ахад Хаам е духовното възраждане на еврейския народ. - Бел. рус. ред.

12. "Times", 16, 17, 18 August 1921.

ГЛАВА II. Тайната полиция и окултистите

1

Когато Хитлер идва на власт, "Протоколите" в Германия придобиват особено значение и с разпространението им по целия свят се заели както германските нацисти, така и съучастващите им организации в други страни. Срещу това активно се противопоставили еврейските общини в Швейцария, които завели дело срещу ръководството на швейцарската нацистка организация и някои отделни нацисти. Те били обвинени в печатане и разпространение на осъдителна литература, но съдебното дело, което се гледало в Берн през октомври 1934 година и май 1935 гадина, в действителност се превърнало в разследване, поставило си за цел да изясни дали "Протоколите" са истински, или са фалшиви. Малко правдоподобно може да изглежда днес, че тогава разследването привлякло широкото внимание на целия свят и на него присъствали много на брой журналисти от всички краища на земята.

Големият интерес към делото в Базел бил предизвикан от това, че той можел да хвърли светлина върху дейността на царската тайна полиция и нейната възможна връзка с "Протоколите" [1.]. Като свидетели ищците призовали в съда няколко руски емигранти с либерални възгледи. Един от тях бил професор Сергей Сватиков, бивш социалдемократ от меншевиките. При Временното правителство Сватиков бил изпратен в Париж, за да разпусне задграничния отдел на руската тайна полиция, чиято щаб-квартира се намирала във френската столица. Един от агентите, с които той разговарял, бил Анри Винт, французин от Елзас на руска служба от 1880 година. Според показанията на Винт "Протоколите" били изфабрикувани по указание на ръководителя на задграничния отдел на тайната полиция в Париж Пьотр Иванович Рачковски. Друг свидетел, известният журналист Владимир Бурцев, дал сходни показания. Той заявил, че знае от двама бивши директори на полицейския департамент, че Рачковски е замесен в изфабрикуваното на "Протоколите" [2.].

За Рачковски, тъмна личност и умен началник на тайната полиция извън пределите на Русия, се знае много. "Ако го срещнете в обществото - пише един французин, който го познава лично, - съмнявам се дали бихте почувствали и най-малка уплаха, защото в облика му нямаше нищо, което да говори за тъмните му дела. Пълен, суетлив, с постоянна усмивка на устните... той напомняше по-скоро добродушен, весел човек на пикник... Имаше една забележима слабост - старателно преследваше нашите малки парижанки; но е един от най-талантливите агенти във всичките десет европейски столици" [3.].

Руски съотечественик на Рачковски дава следното описание: "Неговите леко угоднически маниери и мекота в разговора напомняха голям звяр, старателно криещ своите нокти, но те само за миг затъмниха моята представа за това, което оставаше главно в този човек - тънкият му ум, твърдата воля и дълбоката преданост на интересите на императорска Русия" [4.].

Рачковски започнал своята кариера като дребен служител и дори поддържал отношения със студенти с повече или по-малко революционни възгледи... Повратна точка в кариерата му станала 1879 година, когато бил арестуван от тайната полиция за дейност, заплашваща държавната сигурност. Извършено било покушение срещу живота на генерал-адютант Дрентелн, и макар че Рачковски бил само приятел на човека, обвинен в укриване на престъпника, това било достатъчно, за да попадне в ръцете на Третия отдел на Императорската канцелария, бъдещата тайна полиция. И както често ставало в подобни случаи, Рачковски бил изправен пред избор: или заточение в Сибир, или доходна служба в самата полиция. Той избрал второто, като достигнал положението на човек, притежаващ огромна власт.

Към 1881 година Рочковски развил широка дейност в дясната организация "Свещена дружина" ("Священная дружина"), която след това започнала да се нарича "Съюз на руския народ" ("Союз русского народа"), през 1883 година бил адютант на началника на тайната полиция в Петербург, а през следващата година вече оглавявал в Париж задграничния отдел на тайната полиция. Рачковски заемал този пост в продължение на 19 години и постигнал големи успехи (1884-1903). Той създал агентурна мрежа във Франция, Швейцария, Англия и Германия, осъществявайки таен надзор върху дейността на руските революционери не само в Русия, но и в чужбина.

Скоро Рачковски разкрил подозрителната си способност да плете интриги. През 1886 година негови агенти, сред които бил и Анри Винт, взривили печатницата на руските революционери "Народна воля" ("Народная воля") в Женева и представили случилото се така, че все едно печатницата е взривена от предатели на същите революционери. През 1890 година той "разкрил" организация, която уж изготвяла в Париж бомби за осъществяване на терористични актове в Русия. В самата Русия заради това изобличение тайната полиция арестувала не по-малко от 63 терористи. Едва 19 години по-късно журналистът Бурцев - същият Бурцев, който дал показания пред съда в Берн, - обнародвал истината за случая: бомбите били поставени от хора на Рачковски по негово лично указание.

През 90-те години изготвяли бомби и ги залагали както в Европа, така и в Русия; това е златното време на анархистите и нихилистите. През 1893 година Ваян хвърлил заредена с гвоздеи бомба в камарата на депутатите на френския парламент; през 1894 година следват цяла серия къде по-опасни взривове в Лиеже. Няма съмнение, че Рачковски е предизвикал умишлено тези актове на насилие, но е напълно вероятно да е стоял и зад първия взрив. Рачковски не бил удовлетворен от това да бъде началник на задграничната агентура на тайната полиция и се опитвал да влияе върху хода на международната политика. В организирането на безредици във Франция и Белгия той виждал възможност за сближаване между френската и руската полиция като първа стъпка, предшестваща сключването на руско-френски военен договор, който бил така мил за сърцето на Рачковски и заради чието постигане направил толкова много.

Той установил лични отношения с водещи френски политици, сред които президента Лубе, и с руски сановници, особено близки с царя. Но бил крайно честолюбив и това отбелязват мнозина, особено тези, на които се е наложило да се сблъскат с неговото честолюбие - от генерал Селиверстов, който е изпратен в Париж през 1890 година да разследва дейността на Рачковски, до министъра на вътрешните работи Плеве, който го отзовава през 1903 година от Париж, защото извежда от подчинението на министъра тайната си агентура. Рачковски търси щастието си, спекулирайки на борсата, и парите му позволявали да живее в разкош.

Интригант по рождение, той обича да се занимава с подправяне на документи. Като началник на тайната полиция в чужбина основно се занимава със следене на руски революционери, намерили убежище извън страната си. Един от любимите му методи е фабрикуване на писма или памфлети, в които един или друг революционер напада своето ръководство. През 1887 година в парижката преса се появява писмо на някой си П. Иванов, който се обявява за разочаровал се революционер и уж твърди, че повечето от терористите са евреи. През 1890 година е публикуван памфлет, озаглавен "Признанията на стария революционер" ("Признания старого революционера"), в който криещите се в Лондон революционери са обвинени, че са британски агенти. През 1892 година се появява писмо, подписано уж от Плеханов, в което той обвинява ръководителите на "Народна воля" за публикуването на признанията. След време следва още едно писмо, в което Плеханов отправя остри нападки към други мними революционери. В действителност документите са подправени от един човек - Рачковски.

Той има голяма заслуга и за разработването на тактиката, която се използва след много години в широк мащаб от нацистите. Тя се състои в това да се представят всички прогресивни движения - от най-умерените либерали до най-заклетите революционери - просто като оръдие в ръцете на евреите. Целта му била да дискредитира прогресивното движение едновременно в очите и на руската буржоазия, и на пролетариата, а също така да насочи срещу евреите широкото недоволство на масите, породено от царския режим. Сред материалите, представени от ищците на съда в Берн, се намира писмо, което Рачковски изпраща през 1891 година от Париж в Русия до директора на полицейския департамент и в което се говори за намерението му да започне кампания срещу евреите.

Тогава се появява книгата "Анархия и нихилизъм", публикувана в Париж през 1892 година под псевдонима Жан-Превал. "Анархия и нихилизъм", няма никакво съмнение, е написана под влияние на Рачковски, в нея е поместен един от неговите печално известни фалшификати - някои страници много напомнят на откъси от "Протоколите". В книгата се разказва как в резултат от Френската революция евреите са станали "абсолютни стопани на положението в Европа... внимателно управлявайки и монархиите, и републиките". Единствено препятствие по пътя на световното господство на евреите остава "Московската крепост" и за да я преодолее, международният синдикат на богатите и могъщи евреи в Париж, Виена, Берлин и Лондон уж се готви да създаде коалиция срещу Русия. И тук ние с изумление се натъкваме на изречение, което след това се среща в безкрайните аналози на "Протоколите": "Откровената истина трябва да търсим точно в тази формула, която дава ключ към много на пръв поглед неразрешими загадки", с други думи - от тях, казва се по-нататък, трябва да се вземе практически урок, трябва да бъде създадена френско-руска лига за борба с "тайната, тъмна и безотговорна" власт на евреите [5.].

През 1902 година Рачковски наистина се опитал да създаде такава лига, но действал с обичайните методи. Той разпространил в Париж призив към французите да подкрепят Руската патриотична лига, чиято щаб-квартира се намирала уж в Харков. Призивът бил лъжлив, защото е съставен от името на организация, която в действителност не съществува. Но това все още не е всичко: в призива се цитират многобройни оплаквания от Рачковски, който се обвинява, че представя неправилно целите на лигата и нейната дейност, и в лъжливи твърдения, че такава лига не съществува. "Но какво - звучи по-нататък в призива - може да се очаква от началник на тайна полиция, който вербува в редовете на агентите си бивш революционер, книжен авантюрист и шантажист.. на чиито бузи още горят следите от шамарите, които е получил при опит за изнудване през 1889 година". Призивът завършва с изразена надежда, че Рачковски все още може да признае грешката си и да оцени лигата по достойнство. Цялата тази заплетена драсканица е дело на Рачковски, който съчинил всичко така изкусно, че успял да подведе не само видни френски дейци, но и руския министър на външните работи! [6.]

Този път обаче Рачковски се престарал и след като поредната "уловка" била разобличена, следва отзоваването му от Париж. Неуспехът му е временен. Когато през 1905 година избухнала революцията и генерал Д.Ф.Трепов получил почти диктаторски пълномощия, назначил Рачковски за заместник директор на полицейския департамент. На тази длъжност той можел спокойно да фабрикува документи в по-широк мащаб. Отпечатани били многобройни брошури от името на несъществуващи организации, които призовават населението и дори войниците да убиват евреите. Сега най-сетне Рачковски можел да помогне за създаването на антисемитската организация "Съюз на руския народ", чиито членове от Бутми през 1906 година до Винберг и Шабелски-Борка през 20-те години изиграват много важна роля за разпространяването на "Протоколите". Въоръжени банди, финансирани от "Съюз на руския народ", организират масови еврейски погроми и въвеждат в практиката на политическия тероризъм форми, които, както ще видим по-нататък, се използват от нацистите. Във всеки случай няма защо да се чудим, че Готфрид цур Бек, издателят на първия чуждестранен превод на "Протоколите", заявява, че Рачковски, който умира през 1911 година, е в действителност убит по заповед на "цийонските мъдреци" [7.].

Така че имаме доста сериозни основания да обвиним Рачковски във фабрикуването на тези фалшификати, които по-късно са създали "Протоколите". Свидетелствата на Сватиков и Бурцев, книгата "Анархия и нихилизъм", дейността на самия Рачковски като войнстващ антисемит и организатор на погроми, страстта му към съставяне на невероятно заплетени фалшификати - всичко това го сочи като инициатор. Струва си също така да се обърне внимание на това, че именно Рачковски през 1902 година, опитвайки се да организира Руска патриотична лига, е замесен в придворна интрига в Петербург заедно с бъдещия издател на "Протоколите" Сергей Нилус. Интригата е заплетена срещу един французин на име Филип, който, подобно на Разпутин, наследил мястото на Филип, се установява в императорския двор като целител-чудотворец и става кумир на царя и царицата. В интригата, насочена срещу Филип, вземат участие Рачковски и Нилус.

Пълното име на въпросната личност е Филип-Низие-Антелм Вашо, макар че обикновено наричал себе си Филип. Роден е през 1850 година в семейството на беден селянин от Савой. Когато Филип навършил шест години, местният свещеник го сметнал за обзет от духове; на тринадесет започнал да се занимава със знахарство; по-късно се заселил в Лион като "месмерист" [8.]. Тъй като нямал медицинско образование, лекарската практика му била забранена, но той продължавал да се занимава с нея, за което бил съден три пъти. Въпреки всичко Филип успял да продължи лекуването. Той несъмнено притежавал някакви изключителни способности и можел с помощта на внушение да постига удивителни резултати.

Когато царят и царицата посетили през 1901 година Франция, двете "черногорски принцеси" Милиция и Анастасия, дъщери на княз Николай Черногорски и съпруги на руски велики князе, желаейки с цялото си сърце да очароват императорската двойка, й представили Филип. Царят, човек слаб и боязлив, изнемогващ под бремето на императорската власт, мечтаел за някакъв свят човек, който би могъл да стане посредник между него и Бога, чийто несъмнен, но малко достоен помазаник се чувствал. Царицата се отличавала с неуравновесен характер, страхувала се от заговори, които заплашват нея и съпруга й, от терористи-бомбаджии; тя от своя страна също била готова да се довери на всеки шарлатанин, който би могъл да разсее страховете й и в крайна сметка поне малко да й вдъхне увереност. Освен това царят и царицата, макар че имали четири дъщери, мечтаели за син - наследник на трона. Всеки човек с поглед в областта на медицината и заявяващ, че може да реши този проблем, имал върху тях огромно влияние, както станало по-късно с Разпутин, който се издигнал, експлоатирайки желанието им да спасят сина си, страдащ от хемофилия.

Не трябва да се учудваме, че Филип получил покана да посети Царско село и бил обсипан с милости. Още докато бил във Франция, царят се обърнал с лична молба към френското правителство да връчи на този невежа медицинска диплома. Във Франция това се оказало немислимо, но в Русия, където бил пълновластен стопанин, царят заповядал на Петербургската военна академия да назначи Филип за военен лекар. Той го назначил също за държавен съветник с чин генерал. Но макар че императорската двойка обичала, боготворяла и едва ли не се покланяла пред Филип заедно с "черногорските принцеси" и техните съпрузи, той имал и могъщи врагове и в действителност попаднал в същото двусмислено и опасно положение, както по-късно и Разпутин. Обкръжението на двете влиятелни жени - императрицата Мария Фьодоровна и великата княгиня Елизавета Фьодоровна - не го обичало и го презирало. За да обезвредят Филип, тези хора се обърнали към Рачковски.

Той бил помолен да направи справки за миналото на Филип. Благодарение на доверителните си отношения с френската полиция Рачковски съставил подробен и несъмнено лъжлив доклад, който донесъл със себе си при посещението си в Петербург през 1902 година. Първият човек, на когото показал документа, министъра на вътрешните работи Сипягин, го посъветвал да го хвърли в огъня. Но Рачковски се заинатил. Той отнесъл доклада на коменданта на императорския дворец и изглежда дори е написал лично писмо на императрицата Мария Фьодоровна, разобличавайки Филип - агент на масоните. Но лошите предчувствия на Сипягин се оправдали. Макар че в края на краищата царят, отстъпвайки под натиска, забранил на Филип да се засели завинаги в Русия, той бил извън себе си от гняв. През октомври 1902 година Рачковски е отзован от Франция, на следващата година е свален от поста си и изпратен в оставка без пенсия и със забрана да се връща във Франция. Няма съмнение, че ако това е станало частично заради манипулацията му с въображаемата Руска патриотична лига, не по-малка роля е изиграла в случая и кампанията му срещу Филип. Дори по-късно, когато Филип вече се върнал завинаги във Франция, а Рачковски живеел в Русия като частно лице, той използвал връзките си с френската полиция за преследване на несполучилия целител. Отмъстителен и безпощаден, Рачковски преследвал виновника за падението си, докато в края на краищата не го вкарал в гроба. Филип бил следен денонощно от шпиони, пощата му се проверявала, пресата постоянно го осмивала. Като не издържал, Филип умрял през август 1905 година, седмица преди Рачковски, отново покровителстван, да достигне върха в кариерата си, получавайки назначение на поста заместник директор на полицейския департамент.

В интригата срещу Филип бил въвлечен и Серей Нилус. За това разказва французинът Александър дю Шайла, живял дълги години в Русия и общувал близко с Нилус през 1909 година по време на съвместният им престой в Оптин манастир (Оптиная пустынь). Известно е, че дю Шайла постъпил през 1910 година в Петербургската духовна академия, в която слушал четиригодишен курс. Написал е няколко изследвания на френски език по история на руската култура, по славянски и църковни въпроси. От 1914 година дю Шайла е началник на предния транспортен отряд към 101 пехотна дивизия. За непосредствено участие в боевете бил награден с Георгиевски медали от всичките четири степени. От края на 1916 до август 1917 година служил в 8-ми брониран автомобилен дивизион. След това преминал на служба в щаба на 8-ма армия. През 1918 година постъпил на служба в щаба на Донската армия. От 1919 година заемал последователно длъжността  щабен офицер за поръчения по дипломатически дела и началник на политическата част. След евакуацията от Крим през април 1921 година дошъл в Париж от Константинопол.

Във вестник "Последни новини" ("Последние новости", под редакцията на П.М.Милюков) от 12 и 13 май 1921 година дю Шайла помества за първи път публикацията си "С.А.Нилус и "Цийонските протоколи".

Той разказва как Нилус, богат помешчик, загубил състоянието си, докато живеел във Франция. През 1900 г., върнал се в Русия, Нилус започнал да води живот на вечен странник, местейки се от един манастир в друг. В същото време написал книга за своето преображение от интелигент-атеист в дълбоко вярващ православен мистик. Тази книга - "Великото в малкото", но още без "Протоколите" - получила благожелателни отзиви в консервативната и църковната преса и привлякла вниманието на великата княгиня Елизавета Фьодоровна. Великата княгиня, искрено вярваща жена (която по-късно станала монахиня), се отнасяла крайно подозрително към мистиците-шмекери, с които царят се ограждал [9.]. Тя обвинявала за това протопрезвитера Янишев, който бил духовник на царя и царицата, и си поставила за цел да го замени със Сергей Нилус, когото възприемала като истински православен мистик.

Нилус бил доведен в Царско село, когато главната задача на великата княгиня била да отстрани Филип. Противниците на французина разработили следния план: предполагало се, че Нилус ще се ожени за една от придворните дами на царицата Елена Александровна Озерова, а след това ще бъде ръкоположен. После щяло да се предприеме опит да бъде направен духовник на царя и царицата. В случай на успех Филип, както и другите "свети" хора, щял да изгуби своето влияние. Планът бил добър, но съюзниците на Филип го разгадали. Те привлекли вниманието на духовното началство към някои факти от живота на Нилус, които изключвали ръкополагането. (Основно фактите засягали продължителната му любовна връзка с Наталия Афанасиева К., с която заминал за Франция и не скъсал по-късно в Русия.) Нилус изпаднал в немилост и бил принуден да напусне двора. Няколко години по-късно той наистина се оженил за Озерова, но надеждата да стане духовник на царя не се сбъднала.

Използвани ли са "Протоколите" в интригата срещу Филип и ако да, използвани ли са по инициатива на генерал Рачковски? Ако се вярва на дю Шайла, на двата въпроса трябва да се отговори утвърдително. "Нилус - разказва той - беше убеден, че general-ът наистина е успял да го измъкне (ръкописа) от масонския архив". Според него Рачковски е "добър, деятелен човек, направил много на времето си, за да бъде изтръгнато жилото на Христовите врагове", борещ се самоотвержено "с масонството и дяволските секти" [10.].

На какво е разчитал Рачковски, изпращайки "Протоколите" на Нилус? В "Протоколите" се разобличава дяволски заговор на масоните, отъждествявани с евреите. Филип е мартинист, с други думи - член на кръжок, който следва учението на окултиста от ХVIII век Клод дьо Сен Мартен. Мартинистите всъщност не са масони, но царят едва ли е можел да знае тези тънкости. Ако царят повярва, че Филип е агент на заговора, за който се говори в "Протоколите", той, разбира се, би го отпратил веднага. Предположението е съвършено точно, а подобни предположения са напълно в духа на Рачковски.

Доколко може да се вярва на дю Шайла? Понякога той допуска неточности, например когато твърди, че Нилус е публикувал първото издание на "Протоколите" през 1902 година, но като цяло проявява добра осведоменост. В своя статия, публикувана през 1921 година, той между другото твърди, че през 1905 година Нилус е публикувал още едно издание на "Протоколите" в Царско село, на което са означени библиографски данни от отделението на Червения кръст. Наистина, книгата, за която става дума, е второто издание на "Великото в малкото", в което са включени "Протоколите". Нещо повече, дю Шайла отбелязва, че изданието е станало възможно благодарение усилията, положени от Елена Озерова. Много години след това, когато съветските власти предоставят на съда в Берн фотокопия от документи, това се потвърждава напълно. Сред документите се намират както няколко писма до Московския цензурен комитет, така и отговорите оттам, от които става ясно как Озерова е използвала положението си на придворна дама, за да постигне публикуването на книгата, написана от бъдещия й съпруг.

Тези документи хвърлят светлина върху още едно обстоятелство, което, разбира се, не би могло да бъде известно на дю Шайла. Сред фотокопията има един документ, толкова труден за разбиране, че и до сега не е коментиран, но който подсказва, че Рачковски или се е срещал с Нилус, или е бил добре запознат с ръкописните копия на "Протоколите", намиращи се у Нилус. На заседанието си от 28 септември 1905 година Московския цензурен комитет изслушва съобщение на държавния съветник и цензор Соколов, в което се цитира изречение, собственоръчно прибавено от Нилус към ръкописите на "Протоколите":

"Естествено, началникът на руската агенция в Париж евреинът Ефрон и неговите агенти, също евреи, не са съобщили нищо по този повод на руското правителство" [11.]. Давайки разрешение за публикация, комитетът постановил да се отстранят от ръкописа всички собствени имена, включително и това на Ефрон. Името било премахнато от ръкописа, но може лесно да се определи откъса, където би трябвало да фигурира - в епилога на "Протоколите". Този епилог се появил във всички други по-ранни руски издания на "Протоколите", както в "Знаме", така и в изданията на Бутми. Нито едно от тях не е свързано с постановлението на Московския цензурен комитет за премахване на собствените имена. Например вариантът, публикуван в "Знаме", се появил две години преди постановлението на комитета, но на страниците му името на Ефрон не се споменава. Ние можем само да предположим, че то е поставено специално в ръкописа на Нилус. И това е можел да направи или да го подскаже някой враг на Ефрон.

Но кой е Ефрон и кой е бил неговият враг? Аким Ефрон, или Ефронт, е таен агент на руското Министерство на финансите в Париж. След смъртта му през 1909 година френската преса пише за него като за началник на политическия отдел към руското посолство. Няма съмнение, че Ефрон не е принадлежал към организацията на Рачковски, а е използвал услугите на собствени агенти, отправяйки самостоятелно донесения в Петербург. Естествено е да предположим, че само това би могло да предизвика омразата на Рачковски, и макар че си остава предположение, все пак разполагаме с някакви доказателства. За Ефрон е известно, че по време на международното изложение в Париж през 1889 година е получил публично плесница в руската палата при опит за шантаж. Иначе казано, Ефрон е същият човек, когото Рачковски описва в изфабрикувания призив на Руската патриотична лига, човекът, "на чиито бузи още горят следите от шамарите, които е получил при опит за изнудване през 1889 година". Що се отнася до твърдението, че Ефрон е един от хората на Рачковски, това е несъмнена лъжа, от хитроумните коварни лъжи, към които Рачковски обичал да прибягва. Така споменаването на Ефрон в ръкописа на Нилус наистина навежда на мисълта за възможни преки или косвени срещи между преследвачите и съперниците на Филип.

2

Като си изяснихме що за човек е Рачковски, ще се опитаме да хвърлим поглед и върху живота на Нилус. Все същият Александър дю Шайла ни е оставил подробно описание. Движен от религиозно мотиви, той отишъл през януари 1909 година в знаменития Оптин манастир, разположена близо до град Козелск. Оптин манастир играе значителна роля в духовния живот на Русия; един от неговите старци е прототип на стареца Зосима от "Братя Карамазови"; Л.Н.Толстой често посещавал манастира и известно време дори живял в него. Около манастира се намирали няколко вили, в които живеели миряните, пожелали в една или друга степен да се приобщят към манастирския живот. Дю Шайла наел жилище в една от тези къщи. На следващия ден след идването му настоятелят архимандрит Ксенофонтий го запознал с един от неговите съседи; той се оказал Сергей Александрович Нилус.

Нилус, който по това време бил на четиридесет и пет години, е според описанието на дю Шайла "типичен руснак, висок, набит, със сива брадичка и дълбоки сини очи, леко помътнели; беше обут с ботуши, облечен с руска косоворотка [12.] и препасан с ширит с бродирана на него молитва". С домашните си заемал четири стаи в голяма 8-10-стайна къща; останалите помещения били пристан за сакати, малоумни и душевно болни, които живеели там с надеждата за чудесно изцеление. Цялото семейство се издържало с пенсията, която императорският двор изплащал на Озерова като бивша придворна дама. Озерова, или мадам Нилус, поразила дю Шайла с безпрекословното подчинение на съпруга си. Тя поддържала най-дружески отношения с някогашната любовница на Нилус, Наталия Афанасиевна К., която, след като загубила състоянието си, живеела от същата пенсия на мадам Нилус.

По време на деветмесечния си престой в Оптин манастир дю Шайла научил за Нилус много неща. Бивш помешчик от Орловска губерния, той бил образован човек и на времето си завършил юридическия факултет на Московския университет; владеел съвършено френски, немски и английски език и познавал прилично съвременната чужда литература. Но характерът му бил заядлив, буен, суров и капризен, което го принудило да подаде оставка от длъжността следовател в Закавказието. Опитал се да се заеме със стопанството в имението си, но безуспешно. В края на краищата заминал с любовницата си в чужбина и живял в Биарице до времето, когато веднъж неговият управител му съобщил, че е разорен.

Известието разтърсило силно душевното състояние на Нилус и той променил коренно възгледите си за живота. Дотогава се увличал от ницшеанството и теоретичния анархизъм. След духовното си пречупване Нилус станал ярък привърженик на православната църква, страстен защитник на царското самодържавие и Светата Рус.

От предишното си анархистично мислене той запазил отрицанието на съвременната култура; въставал срещу духовните академии, влечала го "мужишката вяра", изказвал големи симпатии към старообрядчеството, отъждествявайки го с вяра без примес на наука и култура. Според дю Шайла Нилус отхвърлял съвременната култура "като мерзост на запустението в свято място" и като оръдие на идващия Антихрист. Подобно отношение към живота в една или друга степен ще срещаме сред поклонниците на "Протоколите".

Дю Шайла е описал доста ярко какво въздействие оказвало четенето на "Протоколите" върху знаменития издател: Нилус "взе своята книга и започна да ми превежда на френски език най-ярките места от "Протоколите" и тълкуванията към тях. Следейки израза на лицето ми, той предполагаше, че ще бъда зашеметен от откровението, и беше не малко смутен, когато му заявих, че тук няма нищо ново и че явно даденият документ е родствен с памфлетите на Едуард Друмон...

С.А. се развълнува и възрази, че мисля така, защото запознанството ми с "Протоколите" има повърхностен и откъслечен характер, а освен това устният превод понижава впечатлението. Необходимо е цялостно впечатление, а между другото за мене ще бъде лесно да се запозная с "протоколите", защото оригиналът е написан на френски език.

С.А.Нилус не пазеше при себе си ръкописа на "Протоколите", страхувайки се от възможността "чифутите" да го откраднат. Помня как ме развесели и какъв смут настана, когато един евреин-аптекар, който беше дошъл от Козелск с домашните си на разходка из манастирската гора, попадна случайно в двора на Нилус, търсейки по-пряк път от манастира до сала. Бедният С.А. дълго беше убеден, че аптекарят е дошъл на разузнаване. По-късно разбрах, че тетрадката, съдържаща "Протоколите", се е пазела до януари 1909 година от йеромонах Даниил Болотов (доста известен на времето си в Петербург художник-портретист), а след смъртта му в оптинския Предтеченски скит [13.] на половин верста от манастира при монаха о. Алексий (бивш инженер).

Известно време след първия ни разговор за "Цийонските протоколи" в четири часа след обяд при мен дойде една от сакатите, живееща в приюта за инвалиди във вилата на Нилус и ми донесе бележка: С.А. молеше да го посетя срочно.

Намерих С.А. в работния му кабинет; беше сам: съпругата му и г-жа К. бяха отишли на вечерня. Беше настъпила вечер, но още светлееше, защото на двора имаше сняг. Забелязах на бюрото му голям черен плик, направен от плат; на него беше нарисуван бял кръст с осем краища и надпис: "Сим Победиши". Помня, че още беше залепена и малка книжна икона на Архангел Михаил, явно всичко това имаше заклинателен характер.

С.А. се прекръсти три пъти пред голямата икона на Смоленската Божа майка... отвори плика и извади солидно подвързана кожена тетрадка.
        Както разбрах по-късно, пликът и подвързията са били изработени в манастирската книговезница под непосредственото наблюдение на С.А., който сам носел и отнасял тетрадката, страхувайки се да не изчезне. Кръстът и надписът на плика са били направени с боя по указание на С.А. от Елена Александровна.

- Ето я - каза С.А. - Хартата на Антихристовото царство.

Той разтвори тетрадката... Текстът беше написан на френски с различни почерци и като че ли и с различни мастила.

- Ето - каза Нилус, - когато е заседавал този Кагал, вероятно в различно време са били секретари различни лица, затова и почерците са различни.

Явно С.А. виждаше в тази особеност доказателство за това, че ръкописът е оригинален. Впрочем, той нямаше по този въпрос твърдо виждане, защото друг път чух от него, че ръкописът е само копие.

Като ми показа ръкописа, С.А. го сложи на бюрото, разтвори го на първата страница, придърпа ми едно кресло и каза: "А сега четете".

Когато четях ръкописа, ме порази езикът му. Имаше правописни грешки, нещо повече, изразите далече не бяха чисто френски. Прекалено много време мина оттогава, за да мога да кажа, че в него имаше "русизми"; едно обаче беше несъмнено - ръкописът беше писан от чужденец.

Четох два часа и половина. Когато свърших, С.А. взе тетрадката, сложи я в плика и я заключи в чекмеджето на бюрото...

Между другото Нилус искаше много да научи мнението ми и виждайки, че се стеснявам, разгада правилно причината за мълчанието ми... Казах му открито, че оставам на предишното си мнение: не вярвам в никакви цийонски мъдреци и всичко това е взето от фантастичната област на "Satan demasqué", "Le Diable au XIX Siecle" и други подобни мистификации.

Лицето на С.А. помръкна. "Вие се намирате буквално под дяволско внушение - каза той. - Нали най-голямата хитрост на сатаната се състои в това да застави хората не само да отричат неговото влияние върху делата на този свят, но и съществуването му. Какво ще кажете, ако ви покажа как навсякъде се появява тайнственият знак на идващия Антихрист, как навсякъде се чувства близкото пришествие на неговото царство".

С.А. стана и ние се преместихме в кабинета му.

Нилус взе своята книга и една папка с книжа; донесе от спалнята малък сандък, който по-късно нарекох "Музей на Антихриста", и започна да чете ту от своята книга, ту от материалите, приготвени за бъдещото издание. Четеше всичко, което можеше да изрази есхатологичните надежди на съвременното християнство; там бяха съновиденията на митрополит Филарет, предсказанията на пр. Серафим Саровски и някакви католически светци, цитати от енциклика на Пий Х и откъси от съчинения на Ибсен, В.С.Соловьов, Д.С.Мережковски и пр. Той чете много дълго, след това, като отвори сандъка, премина към веществените доказателства. В неописуем безпорядък вътре се бяха смесили якички, галоши, домашни потреби, значки на различни технически училища, дори вензелът на императрица Александра Фьодоровна и ордена на Почетния легион. На всички тези предмети му се привиждаше "печата на Антихриста" във вид или на един триъгълник, или на два кръстосани. Да не говорим за галошите на фирма "Триъгълник", но съединените стилизирани начални букви "А" и "О", образуващи вензела на царстващата Императрица, както и Кръстът с пет краища на Почетния легион се отразяваха в разпаленото му въображение като два кръстосани триъгълника, които според него бяха знак на Антихриста и печат на Цийонските мъдреци.

Достатъчно беше някаква вещ да носи фабрично клеймо, предизвикващо дори далечна представа за триъгълник, за да попадне в музея му [14.].

С нарастващо вълнение и безпокойство, под влиянието на мистичен страх, С.А.Нилус обясни, че знакът на "идващия Син на беззаконието" вече е осквернил всичко, сияейки в изображенията на църковните одежди и дори в орнаментиката на задпрестолния образ в новата Църква на малкия манастир.

Стана ми страшно. Беше около полунощ. Погледът, гласът, сходните с рефлекси движение на С.А. - всичко това предизвикваше усещането, че вървим по края на някаква бездна, че още малко и разумът му ще се разтвори в безумие (подч. - дю Шайла)" [15.].

По-нататък дю Шайла разказва как през 1911 година, след излизането на книгата, Нилус се обърнал към източните патриарси, към Светия синод и Римския папа с послания, искайки свикването на Вселенски събор, който да приеме съгласувани мерки за защита на християнството от идващия Антихрист. Той започнал да проповядва на монасите от Оптин манастир, че Антихристът ще се яви през 1920 година. В манастира настъпил смут, поради което му е наредено да го напусне завинаги.

Няма никакво съмнение, че по това време Нилус наистина е вярвал в световния заговор. И все пак той понякога и сам е бил готов да признае, че "Протоколите" са фалшификат. Веднъж през 1909 година дю Шайла го попитал не смята ли, че Рачковски би могъл да е подведен и че разполага с фалшив документ.

"На всички е известно - отвърнал С.А. – моето любимо изречение от апостол Павел: "Божата сила се осъществява в немощта човешка ". Да предположим, че "Протоколите" са фалшиви. Не може ли Бог и чрез тях да разкрие готвещото се беззаконие? Нали е правила предсказания и Валаамовата магарица! Заради нашата вяра Бог може да превърне кучешките кости в чудотворни мощи; той може да застави и лъжеца да възвестява истината..." [16.] .

Разказите на дю Шайла и на М.Д.Кашкина [17.] могат да се съпоставят с биографията на Нилус, публикувана в Югославия през 1936 година. Авторът на книгата, княз Н.Д. Жевахов, е страстен почитател на Нилус; в неговите очи "Протоколите" са безспорно "произведение на евреин, писал под диктовката на дявола, който му е разкрил начините за разрушаване на християнските държави и тайната как да бъде завзет светът" [18.].

Забележително е, че биографските данни, дадени от автора, съвпадат почти изцяло със сведенията на дю Шайла. Нещо повече, от спомените на Жевахов разбираме за едно намерение на Нилус, когато работи в манастирските архиви. Едно от изданията на Нилус е дневникът на отшелник, в който, според Жевахов, се описвал извънредно реалистично задгробния живот. В него се разказвало за юноша, който, проклет от майка си, бил възнесен от неизвестни сили в безвъздушното пространство над земята, където четиридесет дена живял като духовете, смесвайки се с тях и постъпвайки според техните закони... Накратко казано, дневникът представлявал извънредна ценност, истинско ръководство за постигане на святост [19.] .

Жевахов разказва и за последните години от живота на Нилус, когато изчезнал напълно от погледа на дю Шайла и М.Д.Кашкина и когато "Протоколите", издадени от него, са наводнили света, за което издателят нямал никаква представа. Ако съдим по всичко, след като бил принуден да напусне Оптин манастир, Нилус живеел в именията на свои приятели. Шест години след болшевишкия преврат, когато Русия се разтърсвала от революционни катаклизми, гражданска война, терор, контратерор и глад, Нилус и Озерова живеели в Южна Русия, в един дом с бившия отшелник Серафим, който служел в храма, постоянно препълнен от бежанци... След няколко години скитане, като се озовал на два пъти за кратко време в затвора през 1924 и 1927 година, Нилус починал на 14 януари 1929 година в село Крутец от сърдечен удар, на 68 години.

От Фрайенвалдските документи в библиотеката Уайнър, Лондон, ние знаем за съдбата на някои хора, близки до Нилус. В ръкописно писмо на един от дейците на руското дясно крило, известния Марков 2-ри [20.], се казва, че Озерова е била арестувана по време на масовите репресии през 1937 година и е била заточена в Колима, където умряла от глад и студ на следващата година. [21.] Запазена е също доста обширна кореспонденция на сина на Нилус, вероятно от първата му жена. Сергей Сергеевич Нилус, полски гражданин, предлага услугите си на нацистите, когато през 1935 година те готвят апелация срещу постановлението на съда в Берн. Писмото, което пише до Алфред Розенберг през март 1940 година, заслужава да бъде цитирано:

"Аз съм единственият син на човека, открил "Протоколите на цийонските мъдреци", Сергей Александрович Нилус... Аз не мога, не трябва да стоя встрани във време, когато съдбата на целия арийски свят виси на косъм. Аз вярвам, че победата на фюрера, този гениален човек, ще освободи бедната ми страна и смятам, че бих могъл да съдействам за това под каквато и да е форма. След блестящата победа на великата германска армия аз... ще направя всичко, за да заслужа правото да взема активно участие в ликвидирането на еврейската отрова..." [22.] 

Това като че ли е напълно подходящ щрих, завършващ изследването ни за Сергей Александрович Нилус.

3

И Рачковски, и Нилус несъмнено са били въвлечени в интригата срещу Филип; напълно вероятно е да са плели заговор за използване на "Протоколите" в общ интерес. Както предполагат мнозина техни изследователи, фалшификатът е изготвен, за да повлияе върху царя и да го настрои срещу Филип. Но това предположение е малко вероятно. Филип е мартинист и знахар и ако "Протоколите" са изфабрикувани да помогнат на Нилус в борбата му с него, в тях трябва да има поне някакво указание, че мартинизмът и знахарството са поне част от еврейския заговор. Но "Протоколите" съдържат всичко, освен това - от банките и пресата до войните и метрото. Едно е да използваш вече съществуващ фалшификат, а Рачковски, безспорно, не се стеснява при избора на оръжие, а съвсем друго е да изфабрикуваш цяла книга, която няма абсолютно никакво отношение към настояща задача. Можел ли е цинизмът на Рачковски да отиде толкова далече?

Така че трябва да обърнем внимание на всяко свидетелство, говорещо нещо за съществуването на "Протоколите" преди 1902 година. Наистина, има не малко свидетелства, някои от които принадлежат на руски бели емигранти, но не на всичките може да се вярва. Ето писменото показание, дадено под клетва от Филип Петрович Степанов, бивш прокурор от Московската синодална кантора, камерхер и действителен статски съветник, живеещ в Стари Фугот, Югославия, от 17 април 1927 година. В него се казва:

"През 1895 година моят съсед по имение в Тулска губ., майорът в оставка Алексей Николаевич Сухотин, ми предаде ръкописен вариант на "Протоколите на цийонските мъдреци". Той ми каза, че една негова позната дама (не спомена името й), живееща в Париж, ги намерила у свой приятел (изглежда евреин) и преди да напусне Париж, ги превела тайно от него, донесла превода в един екземпляр в Русия и предала екземпляра на него - Сухотин.

Отначало ги отпечатах в сто екземпляра на хектограф, но изданието се оказа трудно за четене и реших да го отпечатам в някаква печатница, без да споменавам времето, града и печатницата; да направя това ми помогна Аркадий Иполитович Келеповски, по-това време чиновник за специални поръчения при В.К. Сергей Александрович; той ги даде за печат в Губернската печатница; това стана през 1897 година. С.А.Нилус препечата изцяло тези протоколи в съчинението си със свои коментари" [23.].

Освен с кратките позовавания на "приятеля (изглежда евреин)" посоченият документ всъщност не разширява знанията ни по въпроса; вероятно Степанов се опитва да изложи фактите, както ги е запомнил след 30 години. Но съществува и дори може би се е запазило и до днес едно доста сериозно свидетелство, потвърждаващо неговата достоверност. Макар че не разполагаме с нито един екземпляр от  книга, която Степанов издава, по време на Бернския съд през 1934 година там е имало хектографско копие от нея. По това време книгата се намира в колекцията на Пашуканис в Московската библиотеката Ленин и съветските власти изпращат на Бернския съд фотокопия на четири страници. На титулния лист датата не е посочена, но покойният Борис Николаевски [24.], като се запознава внимателно с тях, е убеден, че това наистина е хектографско копие на Степанов [25.]. То е направено от ръкописен руски текст, озаглавен "Древни и съвременни протоколи от срещите на цийонските мъдреци". За съжаление, по-нататък се оказа невъзможно да се проучи целият текст - две години старателни търсения, предприети по-късно в Ленинската библиотека, не доведоха до никакъв резултат, не можа да се намери дори и следа от ръкописа . Но в библиотеката Уайнър има немски превод на откъсите, които са изпратени в Берн. Проучването им показа, че те практически са идентични с текста, издаден по-късно от Нилус и станал основа за всичките следващи издания по целия свят.

Сред белите емигранти съществува твърдо убеждение за дамата, донесла руския ръкописен вариант на "Протоколите", който предава на Сухотин. Това е Юлиана (или на френски Юстина) Глинка [26.]. За нея също се знае много и всички свидетелства съвпадат. Юлиана Дмитриевна Глинка (1844-1918) е дъщеря на руски дипломат, който завършва кариерата си като посланик в Лисабон. Тя е придворна дама на императрица Мария Фьодоровна, принадлежи към висшето общество, прекарва по-голямата част от живота си в Петербург, движейки се в кръга на спиритите, групирани около мадам Блаватска [27.], и пръсва състоянието си, оказвайки им материална подкрепа. Но съществува и друга, тайна страна от живота й. Намирайки се в Париж през 1881-1882 година, тя взема участие в играта, която по-късно води така блестящо Рачковски - следене на руските терористи в изгнание и предаването им на местните власти. Генерал Оржеевски, който е забележителна фигура в тайната полиция и след това става заместник-министър на вътрешните работи, познава Юлиана от детските й години. В действителност обаче тя е малко подходяща за подобна работа, постоянно е на нож с руския посланик и накрая е разобличена от левия вестник "Le Radical".

Съдейки по една статия, публикувана във вестник "Ново време" ("Новое время") на 7 април 1902 година, същата дама е направила по това време неуспешен опит да привлече върху "Протоколите" вниманието на сътрудник на вестника. Има сериозни основания да се предполага, че Юлиана Глинка и Филип Степанов наистина са взели участие в първата публикация на "Протоколите".

Накрая трябва да решим и въпроса с името на фалшификата. Напълно логично е да се очаква загадъчните владетели-заговорници да бъдат наричани в "Протоколите" "еврейски мъдреци" или "мъдреци на Израел". Но трябва да съществува някаква причина за едно толкова абсурдно название като "цийонски мъдреци" и такава причина, разбира се, има. Както знаем, Първият цийонистки конгрес в Базел е преценен от антисемитите като гигантска крачка към световно господство. Безбройните издания на "Протоколите" свързват документа с конгреса; и е напълно вероятно, ако конгресът не е станал причина за изфабрикуването на фалшификата, поне да е дал неговото име. Конгресът се провежда през 1897 година [28.].

Не подлежи на съмнение, че "Протоколите" са изфабрикувани между 1894 и 1899-та, а по-точно между 1897 и 1899 година. Страната, където става това, е безспорно Франция, за което свидетелстват многобройните позовавания на френски събития. Мястото на фалшифицирането, както може да се предположи, е Париж, но в това уточнение е възможно да се отиде и по-далече: едно от копията на книгата на Жоли в Националната библиотека е изпъстрено с бележки, които съвпадат удивително със заемките в "Протоколите". Така че фалшифицирането е станало по времето, когато в съда се разглежда делото Драйфус, между неговия арест през 1894 година и оправдаването му през 1899-та, а може би и точно по време на споровете, които буквално разделят Франция [29.]. И все пак създаването на фалшификата е дело на човек от Русия или на човек, принадлежащ към руското дясно политическо крило. Можем ли в такъв случай да сме сигурни, че това е било направено по заповед на ръководителя на тайната полиция в Париж, зловещия Рачковски?

 Както вече казахме, има доста сериозни основания да смятаме, че е така, и въпреки това въпросът не е толкова прост, колкото изглежда. Политически покровител и началник на Рачковски е Сергей Вите, всемогъщия финансов министър на Русия, и враговете на Вите, естествено, стават врагове на Рачковски. Несъмнено е обаче, че именно враговете на Вите имат пръст в "Протоколите". Когато през 1892 година Вите заема поста министър на финансите, той си поставя за задача да продължи мисията, започната от Пьотр Велики, а след това забравена от неговите наследници: решава да превърне изостаналата Русия в съвременна държава, неотстъпваща на страните от Западна Европа. В продължение на десетилетие производството на стомана, въглища и чугун нараства повече от два пъти; строителството на железопътни линии, което по това време е най-точният показател за индустриална мощ, върви с толкова бързи темпове, каквито са били постигнати само в Съединените щати. Но бързият икономически растеж нанася сериозен удар върху класите, чиито доходи са свързани със селското стопанство; в тези кръгове Вите е ненавиждан. Освен това през 1898 година настъпва сериозен икономически спад, който донася не малки загуби дори на тези, които вече са получили значителни изгоди от икономическите достижения. Върху Вите се упражнява силен натиск, правят се опити да го откажат от политиката на сдържане на инфлацията, дори ако това означава отказ от току-що въведения златен стандарт. Той се съпротивлява, което предизвиква по-нататъшния упадък на популярността му.

Възможно е "Протоколите" да са използвани в кампанията срещу Вите. В тях например се настоява, че всеки спад и и всяка криза се използват от "мъдреците" като средство за постигане на контрол върху паричното обръщение, за предизвикване на недоволство в средите на пролетариата и, както вече отбелязахме, те твърдят, че златният стандарт довежда до банкрут всяка страна, която го въвежда. Нещо повече, ако се сравни "Диалог в ада" с "Протоколите", се вижда, че единствените икономически и финансови разсъждения, заимствани от книгата на Жоли, са именно тези, които съответстват на особеностите в развитието на Русия през периода, когато управлява Вите. Намеренията не предизвикват съмнение: да се представи Вите като инструмент в ръцете на "цийонските мъдреци".

"Протоколите на цийонските мъдреци" не са единственият образец на документ, насочен едновременно срещу евреите и Вите. Съществува един още по-странен документ, който се нарича "Тайната на евреите" ("Тайна еврейства") [30.]. Той носи датата февруари 1895 година и прилича на първи неуспешен опит за изфабрикуване на "Протоколите". "Тайната на евреите" се появява на бял свят, когато по указание на министъра на вътрешните работи Столипин, в първата година на нашето столетие (ХХ в. - П.Н.), са отворени архивите на полицията, за да се засвидетелства истинността на "Протоколите". Това е неумело описание на някаква въображаема тайна религия, която отначало са проповядвали есеите по времето на Исус, а сега се споделя от незнайни ръководители на евреите. Но тук, както и в един от "Протоколите", се предупреждава, че тайно еврейско правителство се опитва в момента да превърне Русия от аграрна полуфеодална страна в съвременна държава с капиталистическа икономика и либерална буржоазия.

"Като изпитано бойно оръжие на масоните от Запада вече послужи най-новият икономически фактор - капитализма, изкусно попаднал в ръцете на евреите.

Естествено, появило се е решение то да бъде използвано и в Русия, където самодържавието се опира изцяло на дворяните-помешчици, докато детето на капитала - буржоазията, обратно, се стреми към революционен либерализъм" [31.].

 Както в "Протоколите", така и в "Тайната на евреите" има нападки срещу нововъведението на Вите - златния стандарт.

От един белоемигрантски източник е известно, че този невероятен буламач е предаден от все същата Юлиана Глинка на близкия й генерал Оржеевски, който го предава на началника на личната императорска охрана генерал Черевин, а той на свой ред трябва да го предаде на царя, но не прави това. Несъмнено "Протоколите" също са предназначени да бъдат прочетени от царя и за това си има особена причина. В сравнение със суровия си баща, Александър III, Николай II е мек, добродушен човек, който в първите години на царуването си се изказва срещу всякакви преследвания - дори на евреите - и освен това се стреми към модернизация на Русия, а вероятно дори и към незначителна либерализация. Ултрареакционерите са силно загрижени от това, желаят на всяка цена да избавят царя от тези заблуждения, убеждават го, че евреите са организирали гибелен заговор, стремейки се да подкопаят основите на руското общество и православието и че избрано оръдие за постигането на тази цел е великият реформатор Вите.

Как в края на краищата са изфабрикувани "Протоколите"? Борис Николаевски и Анри Ролан твърдят, че голяма част от текста на "Протоколите" би могла да е написана от изтъкнатия физиолог и журналист-международник, известен като Иля Цион в Русия и като Ели дьо Сион във Франция [32.]. Дьо Сион е непримирим противник на Вите и много откъси от политическите му статии наистина напомнят тези части от "Протоколите", които са насочени пряко срещу Вите и неговата политика. Веднъж дори той напада Вите с помощта на метод, използван в "Протоколите" - като си служи със забравена френска сатира срещу отдавна починал държавен деец, заменяйки в нея имената. Освен това като руски изгнаник той живее в Париж, участвайки в кръжока, групиран около Жулиет Адам, близка приятелка на Юлиана Глинка. Но все пак е необходимо да направим една важна уговорка: ако дьо Сион наистина е изфабрикувал фалшификата, това съвсем не са "Протоколите", които познаваме днес.

Немислимо е сериозен човек с интелектуално равнище като на Цион да се снизи до писането на груб антисемитски фалшификат. Освен това, евреин по произход, той приема християнството и никога не е нападал евреите. В книгата си "Съвременна Русия" ("Современная Россия", 1892 г.) [33.] Иля Цион демонстрира дълбока симпатия към руските евреи, преследвани от властите, иска да им бъдат дадени равни права и възможности, напада яростно антисемитските пропагандисти и подстрекателите на еврейските погроми. Ако дьо Сион наистина има нещо общо с изфабрикуването на документите, известни под името "Протоколите на цийонските мъдреци", това означава, че някой е използвал съчинението му, като го е преработил и е заменил руския министър на финансите с "мъдреците от Цийон".

Тук явно не е минало без Рачковски, защото през 1897 година той и неговите хора разбиват по заповед на Вите вилата на дьо Сион в Теритете, Швейцария, и изнасят много документи. Те търсят материали, насочени срещу Вите, и вероятно там откриват във вариант книгата на Жоли. Остава загадка как Рачковски, предан слуга на Вите, може да разпространява документ, който дори в преработен вид все още крие сериозна опасност за неговия покровител. Не е ли имал намерение да припише цялата книга на дьо Сион? Подобна стъпка би обслужила едновременно две цели: антисемитите могат да заявят, че световният еврейски заговор е разобличен от евреин по произход, а дьо Сион ще бъде морално унищожен и известно време няма да може да се защити от обвиненията. А ако си спомним, че в Русия дьо Сион се нарича просто Цион, заглавието "Протоколите на цийонските мъдреци" започва да звучи като зловеща шега-подигравка. Всичко това е напълно в стила на Рачковски.

Във всеки случай напълно е вероятна хипотезата, че сатирата на Жоли срещу Наполеон III е преработена от дьо Сион в сатира срещу Вите, която след това, под ръководството на Рачковски, е преправена, превръщайки се накрая в "Протоколите на цийонските мъдреци".

Но все пак завесата на тайнствеността остава и няма изгледи, че скоро ще бъде повдигната. В архивите на тайната полиция, пазещи се днес в Гуверовския институт и в Станфордския университет, няма нищо; личният архив на Рачковски в Париж (днес изчезнал) също не е запазил нищо: Борис Николаевски го преглежда през 1930 година. Архивите на дьо Сион, които вдовицата му в Париж пази до Втората световна война, са загубени. Загадъчна е и "Тайната на евреите", внимателното проучване на която едва ли позволява да се припише авторството й на дьо Сион или Рачковски. И всичко това може да се обясни само с едно - преследван в продължение на няколко дена от агентите през 90-те години, Цион е унищожил всичко.

А ако става въпрос за ранните издания на "Протоколите", сравнението с хектографските фрагменти, намиращи се в библиотеката Уайнър, показва, че вариантът на Нилус е най-близък до първоизточника, макар че не е първата публикация. Сергей Нилус в действителност е ключовата фигура, дала живот на фалшификата. По какъв начин той е попаднал при него, остава неизвестно, както и много други неща. Самият Нилус в предговора към изданието от 1917 година казва, че копието на "Протоколите" му е предал Сухотин през 1901 година, докато в писмо от сина на Филип Степанов, което се пази в колекцията на Фрайенвалд в библиотеката Уайнър, се казва, че там името на Степанов е сгрешено. Във всеки случай достоверно се знае, че през 1901 година Нилус е живял в непосредствена близост до именията на Сухотин, Степанов и Глинка. Както вече казахме, съществуват сериозни основания да се смята, че Рачковски или се е срещал лично с Нилус, или е имал непосредствено отношение към копието на "Протоколите", принадлежащо на Нилус.

 Опитвайки се да разгадае тайната, свързана с първоизточника на "Протоколите", изследователят постоянно се натъква на двусмислици, варианти и загадки. Към тях не трябва да се отнасяме прекалено сериозно. За нас беше важно да се вгледаме по-внимателно в странния изчезнал свят, който дава живот на фалшивите "Протоколи" - свят на агенти от царската полиция и на лъжемистици, процъфтяващ в самата сърцевина на разлагащия се царски режим.

Уникалното значение на "Протоколите" се състои в огромното влияние, което оказват по-късно - макар че това е невероятно, не може да бъде оспорено -  върху цялата история на ХХ век.

БЕЛЕЖКИ

1. Тайната полиция (така наречената охранка) е основана с императорски декрет след убийството на Александър II през 1881 година за "защита на обществения ред и сигурността". Преди това за ядро на тайната полиция се смята Третият отдел на Императорската канцелария, учреден през 1826 година след въстанието на декабристите. Полицейският департамент има свои отдели на тайната полиция във всички главни градове на Русия и чуждестранен отдел в Париж. Той, както и другите подразделения, се подчинявал на министъра на вътрешните работи.

2. Протоколният запис на това свидетелство, дадено на Бернския процес, се намира в библиотеката Уайнър (Лондон).

3. Papus. "Echo de Paris", 27 oct. 1901 г. (Папюс е окултист, близък до руския императорски двор. - Бел. рус. ред.).

4. М.А. Taube, La Politique russe d'avant-guerre et la fin de l'Empire des tsars (1904-1917). Paris, 1928, p. 26.

5. Вж.: Gehan-Preval. Anarchie et nihilisme. Paris, 1892, p. 202-207.

6. Фотокопие на този документ - на френски език - е изпратено от съветските власти в Берн по време на процеса и се пази в библиотеката Уайнър в Лондон.

7. Подобни измислици се разпространяват и за Сергей Нилус, който също умира от собствена смърт.

8. Последователи на Антон Месмер, който лекува с хипноза и "животински магнетизъм". - Бел. рус. ред.

9. По-късно тя става противник на Разпутин. - Бел. рус. ред.

10. А.М. дю Шайла. С.А. Нилус и "Сионские протоколы". - "Последние новости", 12 и 13 мая 1921 (Париж).

11. Фотокопие от текста на Московския цензурен комитет е изпратено от съветските власти в Берн. Немският превод на документа се намира в библиотека Уайнър.

12. Руска национална риза (рубашка). - Бел. прев.

13. Малък манастир. - Бел. прев.

14. Почти всички тези негови наблюдения влизат в изданието на "Протоколите" от 1911 година.

15. А.М. дю Шайла. С.А. Нилус и "Сионские протоколы". - "Последние новости" (Париж), 12 и 13 мая 1921.

16. А.М. дю Шайла. С.А. Нилус и "Сионские протоколы". - "Последние новости" (Париж), 12 и 13 мая 1921.

17. Норман Кон цитира и спомените на Мария Дмитриевна Кашкина, също съседка на Нилус в Оптин манастир. Тъй като те не прибавят нищо съществено и ново към разказа на дю Шайла, редакцията счете за възможно да ги пропусне. - Бел. рус ред.

18. Н.Д. Жевахов. Сергей Александрович Нилус. Нови Сад, 1936.

19. Н.Д. Жевахов. Сергей Александрович Нилус. Нови Сад, 1936, с. 20.

20. Николай Евгениевич Марков (1866 - годината на смъртта неизвестна) - руски политически деец, едър помешчик, реакционер, монархист. От 1905 година е активен член на "Черна сотня", организатор на "Партията за народен ред" в Курск, която през 1907 година се слива със "Съюза на руския народ", в който Марков е член на Централния комитет. По-късно излиза от организацията и се присъединява към Съюз "Архангел Михаил" ("Союз Михаила Архангела"). В III и IV Държавна дума, като депутат от Курска губерния, Марков 2-ри оглавява крайно десните сили. Придобива печална известност, след като започва да се изказва в Думата с провокационни програмно-шовинистични речи. След революцията на разпит в Извънредната следствена комисия към Временното правителство признава, че за издаването на един от официалните органи на Съюза на руския народ - "Земшчина" ("Земщина") - е получавал тайно от правителството 144 000 рубли годишно. - Бел. рус. ред.

21. Според ръкописните спомени на М.В.Орлова-Смирнова, дъщеря на селски свещеник от Владимирска губерния, в чийто дом е живял през последните си години Нилус, Е.А.Озерова е починала в град Кола, Мурманска област, в дома на бившата си икономка. В спомените на Марков 2-ри град Кола е представен като Колима, а домът на бившата икономка - като концлагер. - Бел. рус. прев.

22. Писмо от архива на библиотека Уайнър.

23. Факсимиле на текста в кн.: J. Fry. Waters Flowing Eastwards. Paris, 1933, p. 100.

24. Б.И. Николаевский - меншевик, историк, колекционер на книги и материали по история на руската революция. След революцията живее в чужбина, окончателно се установява в САЩ. - Бел. рус. прев.

25. Собствена колекция на автора.

26. J. Fry. Ор. cit., р. 87-89.

27. Елена Петровна Блаватска (1831-1891) - руска теософка и спиритистка, автор на книгата "Тайната доктрина". - Бел. рус. ред.

28. В края на ХIХ век се появява и развива така нареченият политически цийонизъм - движение, което си поставя за цел създаването на еврейско "национално огнище" (след това и държава) в Палестина. За създател на политическия цийонизъм е прието да се смята виенският журналист Теодор Херцел. В програмната си брошура "Еврейската държава" (1896 г.) той провъзгласява идеята за необходимостта от създаване на еврейска държава като единствено средство за разрешаване на еврейския въпрос. Херцел става инициатор за създаването на Световна цийонистка организация (СЦО). Първият конгрес на СЦО се провежда през 1897 година в Базел, където е приета програмата на политическия цийонизъм (Базелска програма). Тя определя задачата да бъдат създадени за евреите правозащитни убежища в Палестина, да се развие там еврейска община, да се укрепи еврейското национално чувство и самосъзнание, като се има предвид, разбира се, че основната цел е създаването на бъдеща еврейска държава. - Бел. рус. ред.

29. Обвинението срещу офицера от френската армия евреина Драйфус в държавна измяна се превръща през тези години в повод за широка антисемитска кампания. - Бел. рус. ред.

30. Текстът е приведен в кн.: Ю. Делевский. Протоколы сионских мудрецов. (История одного подлога.) Берлин, 1923, с. 137-158.

31. Текстът е приведен в кн.: Ю. Делевский. Протоколы сионских мудрецов. (История одного подлога.) Берлин, 1923, с. 155.

32. Вж.: Николаевски в частен разговор с автора Анри Ролан. - In: L'Apocalypse de notre temps. Paris, 1939. (Иля Цион, противник на провежданите от Вите реформи, между другото служи като чиновник в Министерството на финансите при него. - Бел. рус. прев.)

33. E. de Сyon. La Russie contemporaine. Paris, 1892.

ГЛАВА III. "Протоколите на цийонските мъдреци" в Русия

1

Какъвто и да е произходът на "Протоколите", те били приети като средство и по-късно пуснати в ход по целия свят от професионални подстрекатели на погроми. Защото стотиците кървави разправи над евреите, които избухнали в Русия през периода от 1881 до 1920 година, изобщо не могат да бъдат наречени безпричинни изблици на народна ярост - те изискват продължителна подготовка, прецизна организация и постоянна агитация. Понякога с това се занимавала полицията, понякога доброволни участници и, разбира се, безпринципни журналисти. Това са хора, които превърнали "Протоколите" в средство за съществуване.

Паволаки Крушеван, който пръв публикувал "Протоколите", е типичен погромаджия. Четири месеца преди публикуването им в петербургския вестник "Знамя", друг негов вестник, "Бесарабин" ("Бессарабец"), успял да провокира погром в родната му Бесарабия, а по-точно в столицата й Кишинеу, където вестникът излизал. Как е било скроено това, разказват ирландски и американски пътешественици, посетили града веднага след касапницата [1]. Те видели плодородна и процъфтяваща земя, където традиционно съществували добри отношения между основната част от населението и доста многобройното еврейско малцинство, наистина добри, защото когато през 1881-1883 година по цяла Южна Русия преминали погроми, бесарабските селяни отказали да вземат участие в тях. "Ако на царя му е угодно да убива евреи - казвали те, - за това си има армия. Но ние няма да избиваме евреите". Положението се променило едва през 1898 година, когато Крушеван основал местен вестник и започнал да публикува статии с фантастични обвинения по адрес на евреите. Група журналисти, цивилни служители и представители на други професии, която Крушеван организирал и изпратил от Петербург, започнала трескава подготовка за кървава разправа. През 1902 година по време на Великден - любимото време за погроми - Крушеван обявил, че един юноша-християнин, намерен убит в кладенец, е станал жертва на ритуално убийство. Този път на Крушеван не му провървяло, защото истинският виновник за престъплението бил открит много скоро, но на следващата година убийство на момче в Дубосари му дало възможност да възобнови обвинението и този път не без успех. Той разпространил и слуха, че е обнародван императорски указ, разрешаващ на християните "да възстановят с еврейска кръв потъпканата справедливост по време на трите великденски дена".

Но не спрял с това. По време на подготовката за кървавата разправа съучастниците на Крушеван използвали по-съвременна фантастична версия за световния еврейски заговор. Те разпространили копие на "Речите на Равина", но старателно преработено [2]. За мащабите на организираната измама свидетелстват показанията на активния последовател на Крушеван в Кишинеу, антисемита-агитатор Пронин. По време на съдебния процес, силно напомнящ фарс, но който все пак се организирал няколко месеца след разправата благодарение преди всичко на искания от чужбина, Пронин заявил, че точно в навечерието на Великден в кишинеуската синагога се е състояла някаква среща на евреи, представляващи всички страни по света. На тази среща било взето решение за организиране на заговор срещу правителството, след което евреите нападнали християнското население, което просто се защитавало. Пронин също така публикувал в "Знамя" статия, в която възхвалявал нарушителите на обществения ред като истински патриоти, които са се ръководили от стремежа да защитят царя и светата Рус от страшен международен заговор. И всичко това прозвучало във време, когато в Кишинеу не пострадал нито един християнин, а 45 евреи били убити и стотици ранени - в общи линии бедни занаятчии, съвсем беззащитни хора. Освен това били разорени около 10 хил. евреи. Такава била обстановката, сред която се появили "Протоколите".

В същото време борбата за модернизация и либерализация на руския политически режим се разгърнала с нова сила. Особено през 1904-1905 година, когато като следствие от загубената война с Япония се появило широко движение, изискващо осъществяването на кардинални реформи, по-специално свикване на Държавната дума, свобода на словото и гаранции за личните свободи. Общата руска стачка през октомври 1905 година принудила правителството да отстъпи и същия месец царят издал против волята си манифест, в който обещал да даде граждански свободи и да свика Думата. Но всички тези движения, естествено, срещнали яростна съпротива. Царят се намирал в плен на реакционни влияния, идващи преди всичко от страна на майка му, на някои велики князе, на оберпрокурора на Светия синод К.Победоносцев, на петербургския генерал-губернатор Ф.Трепов, да не говорим за организацията, известна с името "Съюз на руския народ" и наричана от хората "Черна сотня".

С царския октомврийски манифест била дадена и свобода да се създават съюзи, на което най-бързо от всички реагирали крайните реакционери и на 4 ноември 1905 година в Петербург се появил "Съюз на руския народ", основан от доктор А.И.Дубровин и политическия деец В.М.Пуришкевич, негов вдъхновител. Подобно на Крушеван и Бутми, също членове на "Черна сотня", Пуришкевич бил по произход от Бесарабия (и получил образованието си в Кишинеу). Политическото му кредо, както и на неговите привърженици, било да спъва либерализацията на Русия, дискредитирайки този процес като резултат от еврейски заговор, да организира кървави разправи над евреите, за да докаже реалността на заговора. В градове и села започнали да се появяват прокламации по следния образец:

"Опитите да се замени поставеният от Бога самодържец Цар с конституция и парламент са вдъхновени от кръвопийците евреи, арменци и поляци. Бойте се от евреите! Всичките злини, всичките нещастия, сполетели нашата страна, идват от евреите. Долу предателите! Долу конституцията!" [3]

Когато се свикала Държавната дума, "Черна сотня" разгърнала пропаганда, решавайки да компрометира Думата като оръдие на евреите. Изборите за Първата дума през 1905 година и за Втората и Третата през 1907 година били съпроводени от потоци памфлети, твърдящи, че повечето от кандидатите за Думата са евреи, че либералните партии се финансират от евреите, че евреите превръщат с помощта на Думата руснаците в роби. Сред тези памфлети и брошури, публикувани от "Черна сотня", намираме и варианта на издадените от Бутми "Протоколи": "Врагове на човешкия род" в пет издания от 1906 до 1907 година.

Дори на мрачния фон на руския политически живот "Черна сотня" се възприема като нещо, намиращо се извън границите на допустимото. За нея Вите не се заблуждава:

"Тази партия е в основата си патриотична... Но тя е патриотична стихийно, изградена е не върху разума и благородството, а върху страстите. Повечето от вождовете й са политически нехранимайковци, нечисти в мислите и чувствата си хора, те нямат нито една жизнеспособна и честна политическа идея и всичките си усилия насочват срещу разпалване на най-низките страсти на дивата непросветена тълпа. Тази партия, намираща се под крилете на двуглавия орел, може да предизвика ужасни погроми и сътресения, но не може, освен отрицание, да създаде нищо. Тя представлява див нихилистичен патриотизъм, хранещ се с лъжа, клевета и измама, и е партия на дивото и страхливо отчаяние, а не съдържа в себе си мъжествено и прозорливо съзидание. Тя се състои от безпросветна дива маса, вождове - политически негодници, тайни съучастници от придворните и различни, предимно титулувани дворяни, цялото благополучие на които е свързано с безправието, които търсят спасение в беззаконието и чийто лозунг е "не ние за народа, а народът за благото на нашия корем". За чест на дворянството тези тайни черносотници са нищожно малцинство от благородното руско дворянство. Това са дегенератите на дворянството, откърмени с подаяния (макар и в милиони) от царските трапези. И бедният ни Господар мечтае, опирайки се на тази партия, да възстанови величието на Русия. Бедният ни господар..." [4]

Тези хора били по същество предшественици на нацистите. Думи като "профашист" са се изопачавали толкова често при употребата им, че е трудно да бъдат използвани, и все пак не може да се отрече, че "Черна сотня" е важен етап в процеса на преход от реакционната политика, както е разбирана през ХIХ век, към нацисткия тоталитаризъм. Кълнейки се във вярност на трона и олтара, те били хора от миналото. Като политически авантюристи те се опитвали с помощта на антисемитска агитация и терор да спрат развитието на демокрацията. Реакционери-романтици, на които не била чужда радикално-демагогската фразеология, те безспорно били хора и на бъдещето - подобни на Хитлер и на неговите сътрудници. Също като нацистите те твърдели, че евреите са организирали капиталистически революционен заговор и за да се противопоставят на този заговор, чиято цел е да се установи чудовищна тирания, работниците и селяните трябва да подкрепят твърдо своето "любимо" правителство. Те предхождали идеите на нацистите и в това как трябва да се постъпва с евреите. Ако някои от черносотниците предлагали те да бъдат депортирани в Колима, в района на Северна Арктика или дори зад Алтайските планини в Южен Сибир, други жадували за пълното им физическо унищожаване. Един от лидерите на "Съюз на руския народ", Макаров ІІ, когото през 30-те години нацистите привлекли като експерт по "Протоколите" и еврейско-масонския заговор, още през 1911 година призовал в своя реч пред Думата "с евреите в Русия да бъде приключено..." [5].

Добре известно е, че "Съюз на руския народ" привличал криминални престъпници за организиране на убийства и погроми. И макар че във висшето общество се смятало за лош тон да се приемат дейци на "Черна сотня", това не пречело на организацията им да получава сериозна подкрепа от някои църковни дейци и държавата. В ръководството й имало един епископ, манастирите печатали черносотнически листовки, емблемите и знамената й се излагали в храмовете, свещеници призовавали паството си да се моли за успехите на "Съюза" и да участват в дейността му [6]. Правителството от своя страна оказвало на организацията всякаква помощ. Известно е, че "Съюз на руския народ" получавал ежегодно 2500 хил. рубли държавна субсидия. Предоставено му било право на апелация за освобождаване на всеки негов член, арестуван за участие в погроми. Нещо повече, "Съюзът" се ползвал с пълното одобрение на царя, който го възхвалявал като блестящ пример за справедливост и ред и с удоволствие носел значката му на ревера на военната си куртка. По време на процеса срещу Бейлис, обвинен в ритуално убийство, Николай II дори изпратил поздравителна телеграма до лидерите на организацията заради опитите им да постигнат осъдителна присъда за "виновните" [7].

Интересна е историята с меморандума на Ламздорф, която свидетелства, че дори международната политика на Русия изпитвала върху себе си влиянието на "Черна сотня". Пред лицето на растящия либерализъм министърът на външните работи граф В.Н.Ламздорф подготвил през 1906 година секретен меморандум, в който препоръчал Русия, Германия и Ватикана да предприемат общи действия, насочени срещу Световния еврейски съюз и срещу Франция, която съюзът използва като инструмент. Кампанията за разширяване на избирателните права и либерализация на режима, обяснявал графът, е просто уловка, за да се модернизира Русия, която, "като селска държава, а също монархическа и православна", все още остава бастион по пътя на световното господство на юдомасоните, действащи от Париж. Наистина, меморандумът на Ламздорф много скоро е оставен без внимание от неговия приемник на поста министър на външните работи Изволски, но трябва да се отбележи, че царят е поставил в полето на му следната резолюция: "Преговорите трябва да започнат веднага. Споделям напълно изразеното тук мнение" [8].

Такава била обществената атмосфера, когато "Протоколите" започнали да излизат на мода. За това колко сериозно са били приети в някои кръгове и как сляпо са им вярвали, свидетелства едно непубликувано писмо, което бившият журналист с консервативни убеждения И.Колишко, известен под псевдонима Баян, написал на Бурцев по време на Бернския процес, когато двамата, вече като емигранти, живеели във Франция:

"7 септември 1934 г.

Многоуважаеми Владимир Лвович!

Вие ме питате като бивш журналист... известно ли ми е нещо за така наречените "Протоколи на цийонските мъдреци"...

За да ви помогна да оцените по-точно моите спомени, мисля за необходимо да Ви разкажа, че по това време моите симпатии бяха насочени към десните кръгове в Русия... хора, които проповядваха антисемитизъм... и в резултат на това обръщах особено внимание на всичко, което попадаше при мене от техния лагер. Не мога да отрека, че когато "Протоколите" се появиха за първи път, на мене лично ми направиха силно впечатление. Както Ви е известно, всеки вярва в това, в което иска да вярва. Хората, в чиито кръгове се движех, повярваха абсолютно в истинността на този документ. След това постепенно усилията на левите започнаха да подкопават вярата... ние започнахме да се съмняваме и цялата конструкция... започна да се разпада под въздействието на критиката (и фактите); отначало това беше доста бавен процес, но след това тръгна все по-бързо. Доколкото помня... и аз промених мнението си в началото на войната. По време на Първата световна война не чух нищо за "Протоколите" в Русия до 1917 година... В Русия споровете бяха изчерпани. Не съм информиран как и по какъв начин "Протоколите" са предадени на Запад - във Франция, Англия и Германия. Защото за мене този въпрос беше решен веднъж завинаги... Изглеждаше ми невъзможно "Протоколите" отново да оживеят и да развълнуват човечеството...

С дълбоко уважение и преданост И. Колишко (Баян)" [9].

Наистина, успехът на "Протоколите" в довоенния период бил доста ограничен. Н.Д.Жевахов разказва как Нилус му се оплаква през 1913 година:

"Не мога да намеря аудитория, която да се отнесе към "Протоколите" със съсредоточеното внимание, което заслужават. Те са четени, критикувани, често осмивани, но много малко са тези, които им придават истинско важно значение, които виждат в тях реална заплаха за християнството, програма за разрушаване на християнския ред, програма за завоюване на целия свят от евреите. На това никой не вярва" [10].

Няколко години по-късно Марков ІІ в писмо, запазено в библиотеката Уайнър, се кахъри по повод на това, че "Съюз на руския народ" не е придал необходимото значение на "Протоколите" и затова не е успял да предотврати руската революция.

Не трябва да се забравя, че отношението към "Протоколите" зависело много от царя, а в края на краищата той, макар и наплашен от еврейско-масонския заговор, бил принуден да ги признае за фалшиви. Това е отбелязано от генерал К.И.Глобачов, бивш някогашен началник на петербургския отдел на тайната полиция. Заявлението му е огласено от Бурцев на съда в Берн. Глобачов разказва как след многобройни и безуспешни опити "Протоколите" са представени най-сетне на височайшето внимание през революционната 1905 година. "Четенето на "протоколите" - свидетелства Глобачов - впечатли много силно Николай II, който от този момент ги направи нещо като свое политическо ръководство". Характерни са бележките, направени от царя в полетата на предоставения му екземпляр:

"Каква дълбочина на мисълта!", "Каква предвидливост!", "Какво точно изпълнение на поставената програма!", "Нашата 1905 година е под самото ръководството на мъдреците", "Не може да има съмнение в истинността им", Навсякъде се вижда насочващата и разрушаващата ръка на евреите" и т.н.

Проявявайки интерес към получаването на "Протоколите", Николай II обърнал внимание на агентурата в чужбина и наградил мнозина с ордени и парични награди...

Дейци на "Съюза на руския народ" като Шмаков, Марков II и др. се обърнали към министерството на вътрешните работи за разрешение да използват широко "протоколите" за борба с войнстващите евреи.

Притиснат от Лопухин, Столипин заповядал да се проведе секретно разследване за произхода им на двама офицери от жандармерията - Мартинов и Василев.

Дознанието установило съвсем точно фалшивостта на "протоколите" и техните автори. Столипин доложил всичко на Николай II, който бил дълбоко потресен от това. На доклада на десните за възможността все пак да ги използват за антиеврейска пропаганда Николай II написал: "Протоколите да бъдат иззети, не трябва чисто дело да се защитава с мръсни методи" [11].

Положението се променило през 1917-1918 година, когато отначало царят, а след това и Временното правителство били свалени. Болшевиките завзели властта, започнала гражданска война. Обстоятелството, което подпомогнало разпространението на "Протоколите" по целия свят, е разстрелът на императорското семейство в Екатеринобург (днес Свердловск) на 17 юли 1918 година. Тук удивителна роля изиграл случаят. И така, няколко месеца преди убийството в Екатеринобург свалената императрица получила от своята приятелка Зинаида Сергеевна Толстой екземпляр от книгата на Нилус с "Протоколите". Ако се съди по писмото, което Александра Фьодоровна изпратила на любимата си приятелка Ана Вирубова на 20 март 1918 година, книгата едва ли й направила силно впечатление: "Зина ми изпрати книгата "Великото в малкото" на Нилус. Чета я с интерес". Такъв лаконичен коментар едва ли може да свидетелства за голям интерес към книгата, а и царицата, макар че била ограничена, суеверна и истерична жена, в действителност била по-малко настроена срещу евреите от съпруга си. От кореспонденцията й са известни случаи, когато тя се е спречквала с царя заради антисемитската му политика. Иронията на съдбата е в това, че именно смъртта на царицата допринесла повече от всичко друго за световната слава на стария и полузабравен антисемитски фалшификат.

Случаят решил императрицата да вземе със себе си книгата на Нилус в последното си пристанище, дома на Ипатиев в Екатерионбург. Седмица след разстрела на императорското семейство болшевиките напуснали Екатеринбург и градът бил завзет от белите. На 28 юли останките от императорското семейство, разчленени и полуизгорели, били открити в шахтата на изоставена мина в съседната гора. В същото време съдебният следовател Наметкин направил списък на нещата, намерени в дома на Ипатиев. Той открил три книги, принадлежали на императрицата: първия том на "Война и мир", Библия на руски език и "Великото в малкото" на Нилус.

Известно било още едно любопитно обстоятелство: царицата нарисувала върху отвора на прозореца в стаята, която заемала със съпруга си, свастика. Знаело се, че тя отдавна не е равнодушна към древния символ [12]: носела свастика, гарнирана със скъпоценни камъни, и изпращала подаръци на свои приятели, върху които била гравирана свастика. Известно било също, че тази крайно суеверна жена смятала свастиката за талисман, който носи успехи. Но още по това време се намерили хора, за които въпросният талисман означавал нещо друго. Доста преди войната австрийският писател Гуидо фон Лист разяснил в серия от книги за "германо-арийците", че свастиката символизира чистотата на немската кръв и борбата на "арийците" срещу евреите. Идеите му проникнали в Русия и за тези руски читатели, които били запознати с тях, откриването на императорската свастика в дома на Ипатиев и екземпляра от книгата на Нилус прозвучало като откровение. Те вярвали, че това е завещание на загиналата императрица, което свидетелства за началото на царството на Антихриста, за това, че болшевишката революция е най-силният изблик на сатанинските сили, че императорското семейство е унищожено, защото олицетворява божествената воля на Земята, и че силите на тъмнината са се въплътили в евреите.

В това било лесно да се повярва, защото евреите действително играели забележима роля в революцията. Офицерите от бялата армия не искали да разберат, че участието на евреите в революцията се обяснява с дискриминацията, на която били подложени от царския режим, и че царе са убивани и преди, при това от чистокръвни руснаци. Подобен предразсъдък се обяснява просто: на хората постоянно им е било повтаряно, че евреинът е източник на всякакво зло. Учели ги, че руският народ обича царя и е предан на самодържавието, и те били свикнали да крият дори от себе си, че това отдавна вече не е така. Те търсели просто обяснение за катастрофата, която се разразявала и помитала техния свят. И намерили причината: свастиката и "Протоколите", открити в дома на Ипатиев. А скоро и погромаджиите извлекли полза от това велико "откритие".

2

Царят и неговото семейство били убити в период, когато гражданската война току-що се разгаряла. Тя продължила още две години и нееднократно Съветското правителство се намирало на косъм от гибелта си, докато накрая белите армии не били окончателно разгромени. През този период "Протоколите на цийонските мъдреци" се използвали за първи път за подстрекаване към убийства. Зад "Протоколите" стояли все същите хора. От 1910 година "Съюз на руския народ" формално вече не съществувал като единна организация, но предишните му ръководители сега се подвизавали в различни бели армии, образували нови политически групировки от типа на "Съюз на руските национални комитети" ("Союз русских национальных комитетов") или "Руска дума" ("Русская дума") и в основни линии активно пропагандирали погроми. Французинът дю Шайла, който по това време се намирал в редовете на бялата армия, описва с какво усърдие тези хора разпространявали "Протоколите". Адвокатът Измайлов и армейския старшина Родионов пуснали заедно евтино издание на "Протоколите" в Новочеркаск през 1918 г. Книгата се разпространявала сред войските от Пуришкевич, основателя на "Черна сотня", заемащ пост в отдела за пропаганда към щаба на генерал Деникин в Ростов. В Крим при генерал Врангел черносотниците, "субсидирани от правителството, говореха под път и над път за "Протоколите" и юдейско-масонския световен заговор" [13].

Освен това издания на "Протоколите" се появявали в Сибир, едно от тях било напечатано в Омск за армията на адмирал Колчак. Самият адмирал бил луд на тема "Протоколите". Г.К.Джинс, който по това време се виждал често с Колчак, съобщава, че той буквално "поглъща" "Протоколите". Главата на адмирала "беше натъпкана с антимасонски идеи. Той виждаше масони навсякъде, дори в собственото си обкръжение... и сред членовете на съюзническите военни мисии" [14]. Няколко издания на "Протоколите" се появявали в Източен Сибир, във Владивосток и Хабаровск. Едно издание било пуснато от руски белоемигранти дори в Япония.

Значението, което се придава на "Протоколите", е подчертано в предговора към първото от новите издания, което е отпечатано от Измайлов и Родионов в Новочеркаск под заглавие "Цийонски протоколи, план за завоюване на световно господство от евреите и масоните" ("Сионские протоколы, план завоевания мирового господства евреями и масонами"):

""Протоколите" са прецизно и детайлно разработена програма за завоюване на целия свят от евреите. Голяма част от тази програма вече е осъществена и ако не се опомним, неизбежно ще бъдем обречени на унищожение... "Протоколите" са по съществото си не само ключ към разбиране на първата ни неуспешна революция (1905 г.), но и на нашата втора революция (1917 г.), в която евреите изиграха толкова гибелна за Русия роля... За нас, свидетелите на това самоунищожение, за нас, надяващите се да видим възраждането на Русия, този документ е още по-знаменателен, защото разкрива намеренията, с които враговете на християнството се стремят да ни поробят. Само в случай, че разгадаем тези намерения, ще можем да се борим успешно с враговете на Христос и християнската цивилизация" [15].

"Протоколите" били все пак прекалено сложни и заплетени за разбиране от обикновените войници, повечето малко грамотни хора. На процеса в Берн през 1934 година Хаим Вайцман си спомня как ги видял за първи път. Британските офицери, командировани към белите армии, донесли със себе си в Палестина документ, състоящ се от четири или пет машинописни страници, и обяснявали, че такъв документ се намира у всеки бял офицер. Оказало се, че документът съдържа цитати от "Протоколите". Според други източници подобен материал се разпространявал широко сред грамотните бойци от различните бели и украински армии, които го четели на глас и разяснявали смисъла му на неграмотните.

В допълнение към "Протоколите на цийонските мъдреци" се появявали нови фалшификати, чиято цел била да ги обнови и приспособи към изискванията на момента. Сред най-известните варианти имало един, за който се казвало, че е намерен в командир от Червената армия, евреин на име Цундер. Екземпляри от този документ, съдейки по всичко, се разпространявали още през май 1918 година; през зимата на 1919/1920 година, когато белите армии търпели едно след друго поражение, документът започнал да се появява във вестниците им, понякога в нови и значително разширени варианти. В него се казва:

"Секретно. До представителите на всички отдели на Международната израелска лига.

Синове на Израел! Часът на нашата окончателна победа е близък! Ние сме на прага да завоюваме света. Това, за което по-рано само мечтаехме, се превръща в действителност. До неотдавна слаби и безсилни, сега вече можем благодарение на световната катастрофа да вдигнем високо и гордо глави.

Но трябва да внимаваме. Уверено можем да предскажем, че след като преминем по рухналите и разбити олтари и тронове, ще продължим нашия марш по предначертания път.

Авторитета на чуждите нам религии и вероучения ние подложихме на безпощадна критика и насмешки с помощта на успешна пропаганда. Ние накарахме културата, цивилизацията, традициите и самите тронове на християнските народи да се разклатят и след тези народи намерихме много повече хора, отколкото са ни потребни за нашето дело. Ние направихме всичко, за да наденем на руския народ ярема на еврейската власт и в края на краищата го принудихме да падне пред нас на колене.

Ние почти осъществихме замисъла си, но в същото време трябва да проявим бдителност, защото угнетена Русия е най-големия наш враг. Победата над Русия, постигната благодарение на интелектуалното ни превъзходство, може в бъдеще, при следващото поколение, да се обърне срещу нас.

Русия е завоювана и повалена на земята. Русия агонизира под нашите ботуши. Но не забравяйте нито за минута, че трябва да бъдем бдителни. Свещеното задължение да се грижим за своята сигурност не ни позволява да проявяваме нито жалост, нито милосърдие. Най-сетне получихме възможността да гледаме горчивата нужда на руския народ и да виждаме сълзи в очите му! Вземайки му собствеността и златото, ние сведохме този народ до положението на безпомощен роб.

Бъдете бдителни и спокойни. Ние не трябва да жалим враговете. Ние трябва да унищожим най-добрите и известни представители на руския народ, за да не може повече победената Русия да си намери достоен вожд! Така ще изчезне всяка възможност за съпротива на нашата власт. Ние трябва да разпалваме ненавист и вражда между работниците и селяните. Войната и класовата борба ще унищожат всички съкровища и културата, създадена от християнския народ. Но бъдете бдителни, синове на Израел! Нашата победа е близка, защото с всеки ден нараства нашата икономическа и политическа мощ и влиянието ни върху широките маси. Ние купуваме правителствата с помощта на заеми и злато и с това контролираме световната финансова система. Властта е в наши ръце, но бъдете бдителни и не вярвайте на тъмни предателски сили.

Бронщайн (Троцки), Радомисълски (Зиновиев), Розенфелд (Каменев), Щайнберг - всички те, както и хиляди подобни на тях, са истински синове на Израел. Нашата власт в Русия е безгранична. В градовете комисариатите и продоволствените комитети, домкомите и прочее се ръководят от наши хора. Но нека победата не ви опиянява. Бъдете бдителни, защото никой освен вас не може да ни защити.

Помнете, ние не можем да разчитаме на Червената армия, която в един прекрасен миг може да обърне оръжието си срещу нас. Синове на Израел! Часът на нашата дългоочаквана победа е близък - стегнете редиците! Пропагандирайте нашата национална политика! Борете се за нашите вечни идеали! Пазете в святост нашите древни заповеди, които са ни завещани от историята! Нека нашият ум и нашият гений да ни защитят и поведат напред!

Централен комитет но Международната израелска лига".

При цялата си абсурдност така нареченият "документ на Цундер" е своеобразен предшественик, защото идеята, лежаща в основата му - че болшевишката революция е резултат от еврейски заговор и осъществява вековните мечти на израелския народ, - оставя забележима следа в историята. Тя придобива характер на мания у много бели емигранти, по-късно става символ верую на нацистите и в период от едно поколение оказва влияние върху вътрешната и външната политика на немското правителство. Необходимо е да се разгледа има ли тази идея някаква историческа обосновка.

Да си евреин винаги означава само едно: да изповядваш юдейската религия. За вярващите евреи "болшевишката революция" означава не осъществяване на мечтите им, а нова заплаха. По това време вярващите евреи са подложени на същите гонения в Съветския съюз, на каквито са подложени и християните. Когато "документът на Цундер" обикаля белите армии, съветското правителство затваря синагоги, превръщайки ги в клубове, разпуска еврейските религиозни, културни и благотворителни институти, забранява всички еврейски книги независимо от съдържанието им. Евреите болшевики съвсем не изпитват чувство на солидарност с вярващите евреи. Когато делегация от евреи отива при Троцки и го моли да не провокира "белите войници" да организират погроми, той отвръща: "Върнете се при своите евреи и им предайте, че аз не съм евреин и изобщо не ме е грижа какво ще стане с вас" [16]. Тук се вижда непреодолимата пропаст, която пропагандистите на антисемитизма се стараят да замаскират на всяка цена.

Съществува още една причина, поради която много от евреите не оказват подкрепа на новата власт: основната им маса се състои от дребни дюкянджии и еднолични частни занаятчии.

Въпреки крайната им бедност те не са причислени от идеолозите на революцията към съюзниците на болшевиките. И макар че евреите са настроени срещу царския режим, който ги подлага на дискриминация, те стават всякакви, но не и комунисти. В краткия период от време, когато могат свободно да се изразяват политически възгледи, евреите застават на страната на буржоазната партия на конституционалистите-демократи (кадетите). През 20-те години над една трета от еврейското население е лишено от граждански права в сравнение с пет-шест процента от нееврейското население. Несъмнено евреите, хората с еврейски произход, са непропорционално много в ръководството (макар и не в общия състав) на болшевишката и меншевишката партия. Да се види причината не е трудно. Това са хора по правило скъсали с традиционната еврейска община и с еврейската религия, което не ги спасява от дискриминиране и преследване по време на царизма. Именно с това се обяснява заставането им в редиците на левите партии. В политиката се включват основно студенти, като евреинът наистина е трябвало да притежава изключителни способности, за да попадне в университета, защото по това време съществува официална процентна норма (5%) за постъпване на евреи във висши учебни заведения. Встъпвайки в редовете на партиите, те се оказват много по-добре подготвени от останалите и затова заемат ръководни постове. Подобно положение се повтаря нееднократно в други страни, където евреите интелектуалци се борят успешно с антисемитизма, без да търсят подкрепата и утехата на религията.

Евреите политици са по правило идеалисти, вдъхновени от идеята за изграждане на общество, където ще бъдат унищожени всички видове дискриминация. Обикновено те са лоши политици и по принцип ги премахват веднага след осъществяването на победоносната революция. В Русия евреите са значително повече в меншевишкото отколкото в болшевишкото ръководство. Всички евреи меншевики по-късно са изпратени на заточение или унищожени. Същата участ постига евреите сред болшевишките вождове, почти всички са разстреляни през 30-те години. Такива са фактите. Но вярата не се опира на факти и митът за еврейско-комунистическия заговор се оказва по-жизнен от мита за еврейско-масонския. Гражданската война в Русия демонстрира за първи път неговата сила и жизненост. Някои главнокомандващи като генерал Деникин са възмутени от антисемитската пропаганда, която се води в армиите им, но това не променя същността на нещата. Черносотниците формулират ясен лозунг: "Бий юдеите - спасявай Русия".

Масовото унищожаване на евреите, осъществено от нацистите, затъмнява всички погроми в миналото, така че малцина знаят за прелюдията, която се разиграва в Русия от 1918 до 1920 година. Броят на жертвите е доста внушителен - около 100 хил. убити и неизвестно колко ранени и осакатени. Свидетелствата за тези погроми са толкова чудовищни, че едва ли могат да се преразкажат.

Откъсите от съобщението на руския журналист Иван Деревенски за погрома, който осъществява казашкия полк във Фестов, през септември 1919 година, могат да дадат някаква представа какво е погром и как се организира. Ето какво се случва след неуспешен опит на болшевиките да завземат града:

"Грабежите и убийствата през първите дни ставаха предимно нощем. Наистина, през нощта цялото население чуваше ту тук, ту там отчаяни викове и изстрели. Убийствата още не бяха толкова много. Но те ставаха все по-чести. На третия ден по града вече ходеха открито групи казаци, търсейки еврейски жилища, и вършеха там каквото си поискат. Спираха евреите на улицата. Понякога просто питаха: "Ти чифутин ли си?" и стреляха от упор, но най-често преди това обискираха, дори събличаха до голо и в този вид веднага разстрелваха на място. Сред погромаджиите имаше и пияни.

...Палежите на еврейски къщи и магазинчета започнаха на втория-третия ден. Отначало те се диктуваха от желанието на погромаджиите да скрият следите на своите особено ужасни престъпления. Така в една къща на ъгъла на Търговския площад (Торговая площадь) имаше петнадесет трупа, сред тях на много изнасилени, а след това убити млади момичета. За да скрият следите от това престъпление, погромаджиите запалиха къщата.

...Ще опиша отделните престъпления на погрома.

*Убийства*. По време на моя престой във Фастов никой още не можеше да определи точния брой на жертвите. На еврейското гробище до 18 септември бяха погребани 550 трупа (цифра, съобщена ми в Червения кръст). Общото мнение на пострадалите и всички останали граждани е, че във Фастов са убити 1500-2000 души... Всички трупове, които лежаха във Фастов пред очите ни, бяха погребани до моето заминаване оттам. Продължаваше търсенето и събирането на трупове по овразите, горите, отделните къщи и пр. Освен това, според потърпевшите, много трупове са били изгорели в пожарищата. Търсенето им продължаваше. Наистина, около някои изпепелени къщи се чувстваше дъх на трупове. Често на опожареното място намираха кости, неизвестно чии. Мнозина роднините им не ги откриваха нито сред живите, нито сред мъртвите. Имаше основание да се предполага, че са загинали. Няколко трупа в оврага зад молитвения дом бяха изядени от прасетата и кучетата...

*Ранени*. Броят на ранените се определяше на 300-400 души. Всеки ден сред тях се наблюдаваха смъртни случаи. Медицинската помощ беше много слаба заради отсъствието на достатъчен медицински персонал. Ранените, настанени в двукласното училище, лежаха без превръзки и в такава теснота, че беше трудно да се премине между тях.

*Зверства и издевателства*. Разказват за един случай, когато жив човек бил хвърлен в огъня. На някой си Киксман му отрязали езика и имал рана от взривяващ се куршум (мъртъв). За употребата на взривяващи се куршуми говорят всички, в това число и хора от медицинския персонал на земската болница. Раненият Маркман е с отрязани уши. По един от Маркманови са открити 12 рани от шашки, по друг - 8. Трупът на момичето М.Полска е намерен обгорен. В един списък на погребаните (в наличност у деловодителя на пристава) има имената на две шестмесечни деца - Аврум Слободска и Рувин Коник. Трупът на един евреин е разсечен на две. До синагогата голяма група евреи (20 души) е съблечена до голо и веднага разстреляна. Същият е случаят с четирима евреи на Вокзална улица (Вокзальная улица). Особено често погромаджиите окачаха жертвата да виси, като форма на заплаха... Има и обесени, какъвто е например случаят с Мошко Ременик (на дърво в градината); Меер и Борис Забарски (баща и син гимназист) са обесени заедно, като момчето е заставено да надене примката на баща си...

*Изнасилвания*. Имената на изнасилените и останали живи по напълно разбираеми причини потърпевшите не съобщават. Много са - на мене ми разказаха само за две млади момичета, които лежат някъде в болницата. Но изобщо изнасилените са много, както разказват потърпевшите. Обикновено след извършването на гнусното злодеяние ги убивали. Разказват за изнасилени малолетни...

*Пожари*. Изгоряха общо около 200 постройки... Хиляда семейства останаха буквално без приют и са се подслонили в синагогата, училищата или просто на улицата, под открито небе.

На въпроса кой извърши погрома, може да се отговори определено: казаците от 2-ра Терска пластунска бригада с командир полк. Белогорцев...

Длъжен съм да заявя, че потърпевшите неизвестно защо са убедени, че погромът е бил "разрешен" на пластуните от тяхното началство. До това убеждение ги доведе както равнодушието, а понякога и явното поощрително отношение на офицерския състав от бригадата към погрома, така и заявлението на отделни участвали в погрома казаци, че им "е заповядано да бият юдеите", че могат "по закон да се веселят три дена", че "за това няма да им направят нищо" и т.н. Но трябва да отбележа, че отделни офицери от бригадата предприемаха мерки за спиране на погрома, защитаваха отделни къщи и изобщо всякак помагаха на еврейското население в неговото нещастие. Така например поручик Илюшкин, началник на картечната бригада, убеди казаците от своята сотня да защитят от погрома един участък...

Обръщам се към въпроса за поводите, довели до погрома. Никакви определени указания за определен повод не получих, макар че се интересувах най-вече от това. Несъмнено е само едно: че казаците са били твърдо убедени в симпатиите на еврейското население към болшевиките, убеждение, което, разбира се, в толкова обща форма не се основаваше на нищо. Поручик Илюшкин ми заяви по този повод, че някой е разпространил сред казаците "явно провокационния слух", че евреите са посрещнали с радост болшевиките, когато нахлуха за кратко време във Фастов, че са викали "ура" за болшевиките на гарата и накрая, че са стреляли в доброволците, когато те се оттегляли от града. Никой от хората, които разпитвах, не потвърди истинността на тези слухове. Напротив, всички - сред тях и хора с явно враждебно отношение към евреите - отричаха дори възможността за подобни факти. Викове "ура" наистина се чуваха в града откъм гарата, когато болшевиките направиха там пробив, но евреи, а и изобщо местни жители в този момент на гарата нямаше, защото всички се страхуваха от сражението и се бяха изпокрили..." [17]

Докато в Русия се случват подобни събития, "Протоколите" и митът за еврейско-болшевишкия заговор проникват на запад и пускат корени преди всичко на немска почва.

БЕЛЕЖКИ

1. . Вж.: J. Singer. Russia at the Bar of the American People. A Memorial of Kishinev. New York - London, 1904 и доклада на известния ирландски националист Майкъл Девит, който посещава Кишинеу веднага след кървавата разправа, "Отвъд свободата на евреите: истинската история за антисемитските преследвания в Русия" ("За чертой оседлости: истинная история антисемитских преследований в России"). Лондон, 1903.

2.. "Речта на Равина" - откъс от романа на Херман Хедше (псевдоним на Дж.Реклиф) "Биариц", където от името на евреите е представен план за покоряване на света. В края на ХIХ век откъсът се издава вече отделно и се представя за оригинален документ. Той става предшественик на "Протоколите". - Бел. рус. ред.

3.. Цитат по В. Segal. Die Protokolle der Weisen von Zion. Berlin, 1924, S. 214.

4.. Цитат по С.Ю. Витте. Петроград, 1923, с. 223.

5.. Цитат по А.С. Тaгeр. Царская Россия и дело Бейлиса. М., 1934, с. 54.

6.. Подобни настроения се споделят съвсем не от всички ръководители на църквата. Така например епископ Сергий (бъдещ патриарх) отказва да освети знамето на черносотниците, а много свещеници се изказват активно срещу погромите. - Бел. рус. прев.

7.. През септември-октомври 1913 година в Киев се водел съдебен процес, организиран от царското правителство и черносотниците срещу евреина М.Бейлис (служител в тухларния завод), клеветнически обвинен в убийството на руското момче А.Юшчински уж с ритуална цел. Като разгърнали антисемитска пропаганда, черносотниците се опитали да използват "делото Бейлис" за настъпление срещу активизиралите се демократични сили в Русия през периода на започналия нов революционен подем. Подробности вж. в: А.С. Тагер. Царская Россия и дело Бейлиса. М., 1934; Дело Бейлиса. Стенографический отчет, т. 1-3. М., 1913; В.Г.Короленко. Дело Бейлиса. Собр. соч., т. 9. М., 1955. - Бел. рус. ред.

8.. Меморандумът на Ламздорф е публикуван от съветския Комисариат на външните работи през 1918 г. Френски превод се появява в "Mercure de France", 1 октомври 1918 г., p. 547- 551; английски превод в кн.: L. Wolf. Diplomatic History of the Jewish Question. London, 1919, p. 54-62.

9.. Копие от писмото на Колишко се намира в сбирката на Б.Николаевски в института Хувър, Калифорния.

10.. Н.Д. Жевахов. Сергей Александрович Нилус, Нови Сад, 1936, с. 35.

11.. Този документ е публикуван по-късно от В.Л.Бурцев в книгата му "Протоколите на цийонските мъдреци": доказан фалшификат" ("Протоколы сионских мудрецов": доказанный подлог"). (Париж, 1938, с. 105-106).

12.. Свастики са намирани върху паметници от бронзовата епоха в различни европейски страни. Свастиката била известна в Персия, Индия, Китай и Япония, а също така и на индианците в Северна и Южна Америка. Символизирала е щастие и успех. - Бел. рус. прев.

13.. А.М. дю Шайла. Посоч. съч.

14.. Г.К.Джинс. Сибирь, союзники и Колчак. Т. II. Пекин, 1921, с. 39.

15.. Сионские протоколы (изд. А. Родионова). Новочеркасск, 1918.

16.. .Вж.: Н. Valentin, Antisemitens Spiegel. Vienna, 1937, S. 179-180.

17.. Иван Деревенски е изпратен във Фастов от организация, основана в Киев през 1919 година, за да събере информация за погромите в Украйна, която по-късно, установявайки се в Берлин, е наречена "Централен архив на материалите за погрома". Деревенски пристига във Фастов на 17 септември 1919 година. Погромът е станал на 10-13 септември. Съобщението му е напечатано в кн.: И.Б. Шехтман. Погромы Добровольческой армии на Украине. Берлин, 1932.

ГЛАВА IV. "Протоколите на цийонските мъдреци" се появяват в Германия

1

По време на гражданската война в Русия погромаджиите и белите офицери, върху които те оказали силно влияние, създали цял списък от антисемитски легенди и фалшификати. Така например през септември 1919 година вестник с монархически настроения в Ростов на Дон напечатал фалшив документ, уж написан от висш комисар на френското правителство до Федералното правителство във Вашингтон [1]. Смисълът на документа се свежда до това, че болшевиките са получили многомилионна субсидия в долари от американския банкер и евреин Яков Шиф чрез нюйоркската банка Кун, Лоеб и Ко, което им е помогнало да доведат революцията до победен край. Не е трудно да се разбере защо в документа се споменава именно Шиф. По време на погрома през 1905 година той наистина се опитал да убеди американското правителство да защити евреите в Русия и, разбира се, погромаджиите не могли да му простят това. Някои от чуждестранните кореспонденти и членовете на военни мисии при белите армии възприели тази глупост сериозно и я изпратили по своите канали на Запад, в Европа. В Париж монсеньор Жуен препечатал с удоволствие фалшификата за Шифе в своето издание на "Протоколите", а за нацистката пропаганда той станал неизчерпаема тема.

В същото време "Протоколите" вече обикаляли Запада. Двадесет години след като ръкописът на френския фалшификат бил донесен от Париж в Русия, отпечатани копия на руския му превод се изнасяли от Русия в багажа на белите офицери. През 1919 година, напечатани с пишеща машина на различни езици, те се появили по бюрата на министри и цивилни служители в Лондон, Париж, Рим и Вашингтон. Целта на подобна маневра била да се убедят правителствата на различните държави да продължат и дори да засилят интервенцията в Русия. Всякакъв вид възражения могат да се изкажат срещу намесата в една обикновена гражданска война, но ако конфликтът в Русия не е просто гражданска война, а в действителност е осъществяване на международен еврейски заговор с цел да бъде поробен руският народ? Колкото и несериозен да ни се струва днес този аргумент, тогава, ако съдим по всичко, е имал някакво въздействие върху държавната политика.

Уместно е да се отбележи, че не всички разпространители на "Протоколите" се грижели само за "голямата политика". Така например през лятото и есента на 1919 година някакъв тайнствен литовец, бивш агент на тайната полиция, посетил еврейската делегация на Парижката мирна конференция и й предложил да купи за 10 хил. фунта стерлинги книга, която по негови думи представлявала смъртна опасност за евреите. Едва ли трябва да споменаваме, че сделката не се е осъществила; но делегацията видяла книга-копие на "Протоколите". И това не бил единичен случай. Американският еврейски комитет съобщава в своя ежегодник за 1920 година, че към него са се обръщали някои руснаци с предложение да унищожат за известна сума ръкописния първоизточник на "Протоколите".

Но времето на дребните интриги около "Протоколите" залязвало. Към края на 1919 година тяхната известност станала световна благодарение на дейността, която развили двама руски фанатици, установили се в Берлин - Пьотр Николаевич Шабелски-Борк и Фьодор Викторович Винберг [2].

Шабелски-Борк е роден в Кавказ през 1893 година. Баща му бил едър помешчик, а майка му - активен член на "Съюз на руския народ", авторка на антисемитската и антимасонска книга "Съучастниците на сатаната през двадесетия век" ("Подручные сатаны двадцатого века"). Като младеж Шабелски-Борк членувал в "Съюз на руския народ" и в друга организация - съюза "Архангел Михаил". Като офицер участвал в Първата световна война, а също, за кратко време, и в гражданската. През септември 1918 година се озовал в Екатеринбург, твърдейки, че му е наредено от доста важни особи да проведе разследване, свързано с изясняването на обстоятелствата около смъртта на императорското семейство. Той разпитвал много хора и, разбира се, знаел за свастиката и книгата на Нилус.

Винберг бил значително по-възрастен от Борк. Роден е в Киев през 1871 година, син е на командващ артилерийска дивизия. Бил е също офицер със звание полковник от Императорската гвардия. Като член на съюза "Архангел Михаил" постоянно пишел черносотнически статии. През 1918 година бил арестуван за контрареволюционна дейност и е затворен в Петропавловската крепост в Петроград, но скоро или е избягал, или е бил освободен. Заминал за Украйна, където се присъединил към белогвардейските антисемити и погромаджии в Киев. Убийството на царицата и това, което било намерено в стаята й в Екатеринбург, имало за него особено значение. Когато умрял през 1927 година във Франция, некрологът му в "Международно списание на тайните дружества" отбелязал, че царицата е била почетен полковник в неговия полк: "Той я боготвореше истински и всичките му съчинения срещу евреите и масоните са пропити с това почитание".

Шабелски-Борк и Винберг напуснали Русия в началото на гражданската война. Когато немските войски изоставили Украйна след сключването на примирието през 1918 година, немските власти предоставили влак за всички руски офицери, пожелали да заминат с тях. Шабелски-Борк и Винберг използвали тази възможност и заминали за Германия.

Ако се съди по всичко, веднага след пристигането си в Германия Винберг се запознал с човека, който станал първият преводач на "Протоколите" на немски език - Людвиг Мюлер. Мюлер, който обичал да се величае като Мюлер фон Хаузен, си избрал псевдонима Готфрид цур Бек. Той бил армейски капитан в оставка и издател на антисемитския и консервативен ежемесечник "Ауф форпостен". В края на ноември цур Бек вече разполагал с копие от книгата на Нилус "Великото в малкото", издадена през 1911 година заедно с "Протоколите", която получил или от Винберг, или от един от приятелите му. Дружеските отношения между тези тъмни, полубезумни и полукриминални личности довело до сериозни последствия: монсеньор Жуен, който направил много за разпространението на "Протоколите" във Франция, смятал, че дейността на Винберг в Германия е "отправна точка за кръстоносния поход срещу еврейско-масонската заплаха". Макар че тази оценка звучи преувеличено, тя съдържа частица истина. Несъмнено от този момент антисемитската агитация придобила такива чудовищни мащаби, каквито по-рано Западна Европа не е познавала.

В Берлин Винберг и Шабелски-Борк сътрудничели на ежегодника "Лъч светлина", чийто трети брой (от май 1920 г.) поместил цялата книгата на Нилус, издадена през 1911 година. Всички броеве на ежегодника говорели натрапчиво за еврейско-масонско-болшевишкия заговор, както и книгата на Винберг "Кръстен път" ("Крестный путь"), преведена на немски език. Във всичките си писания Винберг по един или друг начин твърдял, че с евреите трябва да бъде приключено. Естествено, той разбирал, че нищо подобно не може да се направи в демократична страна, но това съвсем не го безпокояло, защото според него демокрацията била чудовищна заблуда, дяволски инструмент, измислен от евреите, за да постигнат своето господство. Затова Винберг искал общоизвестните вождове на нациите да признаят веднъж завинаги политическото невежество на тълпата и, приключвайки с играта на демокрация, да завземат властта, установявайки диктатура над "човекоподобно стадо". Тогава щял да съзрее необходимият момент за обединяване на всички нации срещу световния заговор на евреите.

Засега Винберг се утешавал с едно: Германия била относително свободна от демократичния недъг. "В Германия се разпространява по градове, фабрики и заводи, пренася се от село на село знаменитата книга "Протоколи на цийонските мъдреци", работниците се събират заради нея на извънредни съвещания и вземат решения за преразглеждане на всичките си социалистически програми [3]. Крепост на "мъдреците" според него са Франция и Англия, враговете на Германия. Още през XVIII век Англия плащала по искане на "мъдреците" на Русо, Волтер и енциклопедистите за тяхната дейност, насочена към подкопаване на Франция; в близкото минало тя платила на Толстой и Горки да подкопаят обществените устои в Русия. Френската революция била дело на "мъдреците", руската и немската революция от 1917-1918 година също:

"Общата връзка между нашата и немската революция е в това, че двата държавни преврата са извършени по изкуствен път, посредством световна, навсякъде хвърлена мрежа от интриги и тайни машинации на еврейско-масонските организации. В тези организации масонството играе чрез низшите си слоеве ролята на сляпо оръдие в ръцете на всеизвестния "Алит" ("Световен еврейски съюз"), а висшите му слоеве (степени) са изцяло погълнати от евреите и са превзети от тях, така че висшето масонско управление е съсредоточено изключително в еврейски ръце [4].

Нещо повече, не само революциите, но и Първата световна война била дело на "мъдреците", които контролирали външната политика на Англия и Франция. Кайзерът и царят направили всичко, за да се избегне войната, но не можели да се равняват по сила с "мъдреците". Единственият изход сега се състоял в съюза на истинската Германия с истинската Русия, иначе казано - на Русия и Германия под диктатурата на десните. Такъв съюз можел да предизвика и да разруши еврейско-масонския заговор заедно с френските и английските му марионетки. Трябвало да бъде издигнат нов лозунг: "Русия и Германия над всичко, над всичко на света!" "И тогава - коментира Винберг - двата народа ще намерят своето истинско призвание и ще придобият общочовешкия, великодушен и благ стремеж към Световния мир [5].

Като политическа програма изказванията на Винберг не можели да се приемат сериозно. Сред руските емигранти, дори и в средите на десните екстремисти, само незначителна част мечтаела да призовава Германия на помощ, за да се възстанови царският режим, а сред немските десни само малцина, например Людендорф, били дотолкова отровени от реалността, че разглеждали сериозно възможността за реставрация на монархията. От друга страна Винберг бил абсолютно прав, считайки, че "Протоколите" ще намерят значително по-голям отклик в Германия, отколкото във всяка друга страна. Той, разбира се, знаел, че от появата си като политическа сила към 1870 година антисемитизмът е значително по-широко разпространен в Германия, отколкото в Англия и Франция. Но това все още не било всичко: веднага щом станало ясно, че Германия губи войната, тези, които водели страната към катастрофа, побързали да прехвърлят вината върху евреите, които обявили, че са отговорни не само за нейното разпалване, но и за поражението в нея.

През януари 1918 година ежемесечникът на десните "Дойчланд ернойерунг" вече публикувал някои вариации на тема "Речта на равина", но отлично приспособени към изискванията на текущия момент. Той съобщил, че през 1913 година в Париж се събрала международна група от евреи-банкери и решила, че е настъпило време за едрите финансисти да свалят от престолите им царете и императорите и открито да наложат своята власт над целия свят; това, което по-рано се контролирало тайно, трябвало да се превърне в открита диктатура. Именно тези хора въвлекли света във войната. Те настоявали също "еврейските агитатори" да подкопаят така обществените устои на Германия, че чуждите държави да могат да я нападнат безпрепятствено, знаейки предварително, че войната ще се превърне в революция.

Тази "смела" идея се възприела бързо в десните кръгове. Така през последните отчаяни месеци на войната в Германия и Австрия избухнали стачки, навсякъде се разхвърляли листовки, твърдящи, че "американските, английските и руските евреи са дали 1500 милиона марки... за да насъскат немци срещу немци, брат срещу брата". През август 1918 година, когато немската армия отстъпвала бързо от Западния фронт, доктор Ото цу Залм-Хоршмар, който след това станал активен разпространител на "Протоколите", заявил, че Германия губи войната, защото демократическата идеология е подкопала вкоренената в страната философия на аристократизма, че демократическата идеология е намерила най-голяма подкрепа в лицето на международното еврейство, действащо чрез масонските ложи. За своя аргументация той добавил, че Ленин също е евреин и принадлежи към Парижката масонска ложа, към която принадлежи и Троцки. Всичко това князът казал в официална реч пред горната камара на пруския парламент.

Вестник "Ауф форпостен" коментирал окончателното поражение на Германия така:

"Бяло-синьото знаме на еврейския народ и кървавочервеното знаме на старите, възприети от древността шотландски ритуали [6] са днес победители! Троновете на романови, хабсбургите и хохенцхолерните... опустяха, а Германия стене под тиранията на работническите и войнишките Съвети [7].

В началото на 1919 година, когато немците преживявали горчивината от поражението, се появявали обемисти книги, тълкуващи подробно изхода от войната. Сред тях най-голяма популярност имала книгата "Сметките, които Германия трябва да си уреди с евреите", излязла под псевдонима на Вилхелм Майстер [8], и "Световното масонство, световната революция, световната република - изследване за произхода и крайните цели на световната война" на доктор Ф.Вихтел. Двете книги били напечатани в Мюнхен, където Адолф Хитлер току-що започвал политическата си кариера. Целта им била обяснена със забележителна наивност от самия Вихтел: "Ние искаме да убедим читателя, че не ние, немците, трябва да бъдем обвинявани за чудовищното кръвопролитие, а световния еврейско-масонски заговор, този незрим господар на всички народи и държави [9]. Подразбирало се естествено, че Русия се намира в здравите лапи на тази сила, но че в не по-малка степен е под нейно подчинение и Англия. Англичаните заедно с евреите са организирали заговор и са предизвикали войната, за да постигнат по-лесно световно господство. Както пацифистката пропаганда, която подкопала мощта на Германия, така и Антантата била организирана от евреите от бастиона им в Лондон. И ако Троцки е едновременно агент на висшите финансови кръгове и на равината, то еврейският монарх, който следвало да бъде възкачен на трона като владетел на целия свят, трябвало да е не друг, а крал Джордж V. Страната, в която подобна глупост можела да има грамадна популярност (за една година книгите се разпродали с тираж 50 хил. екземпляра всяка), наистина била готова за "Протоколите".

Но тук "Протоколите" засекли. Предполагало се те да бъдат публикувани едновременно в Германия и Англия със съответните коментари, но да се намери издател в Англия се оказало съвсем не лека работа. Затова публикуването им в Германия се отложило до началото на 1920 година. Но още през април 1919 година престарелият Теодор Фритш, "патриархът на немския антисемитизъм", публикувал в своя "Чук" предсказанието, което уж през 1895 година, иначе казано - във времето, когато са се появили протоколите, е направил в Париж някакъв еврейски революционер: "След около тридесет години Германия ще бъде въвлечена в голяма война, която ще бъде принудена да загуби. Тогава върху руините на Германската империя ние ще изградим наша империя, както ни е обещал Яхве, а неин цар ще стане вторият Соломон". Този откъс свидетелства, че Фритш е бил запознат с текста на "Протоколите" (скоро той ще ги издаде и ще получи огромна печалба). Пак тогава, през април 1919 година, "Ауф форпостен" поместил на страниците си обява, която представлява доста сериозен документ:

"В Германия информацията за цийонските мъдреци до войната е известна само в еврейските и масонските кръгове. Световната история несъмнено би тръгнала по друг път, ако правителствата на европейските страни се бяха запознали с "Тайните на цийонските мъдреци" навреме и си бяха направили от всичко правилните изводи...

Заради мекостта, проявена от народите на Централна Европа, и особено от немския народ, в подхода към еврейския въпрос, обнародването до войната на истинските цели на евреите вероятно би било отклонено с недоверчива усмивка. Дори по време на войната само малцина осъзнаха, че може да съществува някакъв велик план за унищожаването на Германия; посветените знаеха, че масоните и евреите са разработвали този план много преди началото на войната, в продължение на десетилетия, за да съборят управляващите династии в Европа, а след това да започнат борба срещу църквата... Нека безпристрастният съд отсъди кой е виновен за тази война! Ние призоваваме ръководителите на международното масонство, на световните еврейски съюзи и всички главни равини на този съд [10].

В това възвание имало само една истина: хората, които преди войната просто се смеели над "Протоколите" и се отвръщали с презрение от тях, сега ги възприемали сериозно. Трагичните събития, които се случили в Русия след Октомврийската революция, трябвало да се повторят, но значително по-широки по мащаб, в Германия. Претърпелите поражение, доведените до отчаяние хора трябвало да се заловят за смехотворния фалшификат, за да могат поне някак си да си обяснят своите нещастия и да оправдаят собствените си грешки. И най-вече, шепа политически авантюристи извлекли полза от всичко това като средство за завоюване на влияние, привилегии, власт, в което някои от тях преуспели толкова, колкото не е сънувал нито един погромаджия от "Черна сотня".

За появата на първото немско издание на "Протоколите" се знае много. Книгата била напечатана в средата на януари 1920 година под заглавие "Тайните на цийонските мъдреци". Публикувала я същата група, която издавала вестник "Ауф форпостен" - Асоциацията срещу презумпцията за невинност на евреите, създадена през 1912 или 1913 година с цел "просвещение на духовния, социалния и икономическия елит на нацията". "Протоколите" били издадени от основателя на организацията, същия Людвиг Мюлер, на когото още през 1918 година бил предаден екземпляр от книгата на Нилус. Книгата веднага станала бестселър, започнали да постъпват значителни средства за нейното преиздаване, ясно от какви източници. Макар че по новата конституция горната камара на австрийския парламент трябвало да бъде разпусната, консервативното й крило продължавало да функционира, насочвайки между другото значителни фондове към различни организации, чиято дейност била свързана с дискредитирането на републиката и възстановяването на монархията. Княз доктор Ото цу Залм-Хоршмар черпел средства за издаването на "Протоколите" от този източник. Освен това не предизвиква съмнение фактът, че и свалената династия на Хохенцолерните е внесла своята лепта; във всеки случай, когато срещу нея било отправено това обвинение, обикновено кресливият "Ауф форпостен" благоразумно млъкнал.

Хохенцолерните били, разбира се, доволни от изданието и ето по каква причина: върху титулния лист имало посвещение "На владетелите на Европа" и личал портретът на прославения им прародител, "великия курфюрст", с лозунг: "Да стане за няколко дни отмъстителят от прахта". Затова не е за чудене, че принц Йоахим Албрехт Пруски раздавал екземпляри от книгата на обслужващия персонал на хотелите и ресторантите, които посещавал. Що се отнася до намиращия се в изгнание кайзер, когато лейди Нора Бентинк го посетила през лятото на 1921 година, той изразил пред нея твърдото си убеждение, че свалянето му е дело на "мъдреците" [11]. За великия герой на Германия генерал Людендорф "Протоколите" станали истинско откровение; той продължавал да вярва в истинността им дори тогава, когато "Таймс" ги разобличил като фалшификат. "Висшето правителство на израелския народ - пише той през 1922 година - е работило ръка за ръка с Франция и Англия. Има вероятност е да е управлявало и двете" [12]. А по-нататък си спомня:

"Неотдавна се появиха няколко публикации, хвърлящи повече светлина върху позицията на еврейския народ. Немският народ, както и другите народи на Земята, има основателни причини да проучи детайлно историческото развитие на еврейския народ, неговите организации, методи на борба и планове. Може да се предположи, че в много случаи ще достигнем до други представи за световната история" [13].

Разбира се, Людендорф изпитвал огромна нужда от изкупителна жертва, защото, препоръчвайки да се ожесточи подводната война, допринесъл неизмеримо повече от всеки друг за въвличането на Съединените щати във войната срещу Германия.

Ако Людендорф и кайзерът, съдейки по всичко, се заблуждавали искрено, такъв професионален политик като граф Ернст цу Ревентлов знаел прекрасно какво върши. Този пруски аристократ, един от ръководителите на блока на "народниците", фьолкиш [14], и бъдещ нацист, посветил живота си на пропагандирането на "Протоколите". Той ги пропагандирал в "Ауф форпостен", в собствения си вестник "Дер райхсварт", а също и във вестници с масов тираж като "Дойче тагеблат", а когато "Таймс" разобличил фалшификата, продължил да защитава "Протоколите" с удвоена енергия:

"Разобличенията на "Таймс" не могат да засегнат и още повече да опровергаят "Протоколите". Напротив, тези разобличения хвърлят светлина върху машинациите на евреите. Нека народът на Германия си направи практически изводи и се погрижи тази книга, която вече и така е достатъчно известна, да се разпространява и занапред толкова нашироко, колкото е възможно!"

Това е призивът на граф Ревентлов, който (както ще се убедим по-долу) не вярвал на нито една дума в "Протоколите".

Сред този хвалебствен хор гласът на Асоциацията срещу презумпцията за невинност на евреите звучал най-ясно и най-силно от всички. Тези предприемчиви издатели не само говорели за политиката, войните и революциите - разобличаването на еврейско-масонския заговор се представял от тях (а по-късно и от нацистката пропаганда) като повратна точка в духовната история на човечеството. Според твърденията на "Ауф форпостен" новата книга е разкрила заговор, който има за "цел да унищожи християнството и другите религии и да установи масонско-талмудистката вяра като световна религия. Великата борба, която далновидни хора са предсказали преди десетилетия, започна. Ако цивилизованите народи на Европа не се вдигнат на борба срещу общия враг, нашата цивилизация ще загине от същата разрушителна плесен, унищожила древната цивилизация преди две хиляди години...

Неотдавна един берлински професор ни съобщи, че книгата безспорно ще донесе спасение на нашия народ, а друг учен от Южна Германия ни писа, че нито една книга според него никога не е извършвала такъв преврат в мирогледа на хората, както изданието на Готфрид цур Бек, дори не от времето на книгопечатането, не, не - от времето на създаването на азбуката! Всички слоеве на немското общество, от дворците на принцовете до жилищата на работниците, ни изпращат писма, в които изразяват радостта си и одобрението си за дейността на този мъжествен човек, разрешил проблема, от който зависи съдбата на немския народ" [15].

Рекламните заявления на издателите, разбира се, преувеличават, но приемът, който обществеността оказала на Мюлер фон Хаузен (или Готфрид цур Бек) и неговата публикация на "Протоколите", бил поразителен. За един месец те излезли два пъти и още три пъти до края на 1920 година; тиражът скоро достигнал 120 хил. екземпляра. Тази книга, разбира се, наливала масло в огъня на нацисткото безумие още през периода на демократичния и либерален режим на Ваймарската република. Ето например бележката на един еврейски наблюдател от началото на 20-те години:

"В Берлин присъствах на няколко митинга, изцяло посветени на "Протоколите". Изказваха се обикновено или професори, или учители, издатели, адвокати, изобщо хора от този кръг. Аудиторията се състоеше от образовани хора - цивилни служители, делови мъже, офицери в оставка, дами от висшето общество и предимно студенти, студенти от всички факултети и възрасти... Страстите се нажежиха до краен предел: ето я причината за всички злини, ето ги от плът тези, които предизвикаха войната, които ни доведоха до поражение, които организираха революцията, тези, които са виновни за всичките ни страдания. Врагът е близо, редом с нас, можем да го хванем за ръката и все пак този враг изчезва в тъмнината, и тръпки ни побиват при мисълта какви тайни планове замисля.

Наблюдавах студентите. Няколко часа преди това те вероятно са работили на семинарите, където под ръководството на някой известен професор или учен са се опитвали да решат някаква математическа, философска или юридическа задача... Сега младата кръв кипеше, в очите се разгаряше огън, юмруците се свиваха, хрипливи гърла викаха или "браво!", или "мъст!". Понякога се разрешаваше да се произнасят речи от място; този, който се осмеляваше да изрази дори и сянка на съмнение, биваше посрещан с викове, оскърбления, а в някои случаи и със заплахи. Ако ме бяха разпознали като евреин, не зная дали бих могъл да си отида оттам, без да ме набият. Немската образователна система проповядваше вяра в истинността на "Протоколите" и в съществуването на световен еврейски заговор, насаждайки я сред всички слоеве на образованото немско общество, така че сега тези идеи не могат да бъдат изкоренени. От време на време някой вестник с християнска насоченост изразяваше леки съмнения, помествайки скромни и плахи възражения, но по-далече от това не стигаше. Нито един от великите немски учени (освен покойния и оплакван от всички Щрак) не се възпротиви и не разобличи фалшификата..." [16].

Това съобщение се потвърждава и от други, отнасящи си за този период, и всички те са единодушни в това, че "Протоколите" се възприемали особено благоприятно в средите на дребната буржоазия. Социалдемократическите вестници ги разобличавали, но голяма част от буржоазната преса оставала най-малкото индиферентна. Най-ревностните привърженици на "Протоколите" не били сред квалифицираните и неквалифицираните работници, а сред хората с интелектуални професии. Особена любов към тях изпитвали бившите военни, но "Протоколите" се разпространявали също така нашироко в техническите институти, често с одобрението на администрацията, и помагали да се формира мирогледът на тези студенти, които по-късно щели да заемат забележими служби в промишлеността, включително и най-високи постове. (Между другото, Течов, убиецът на Ратенау, е завършил технически институт.) Несъмнено най-фанатичните привърженици на "Протоколите" били тези, които споделяли расистките възгледи на фьолкиша - този въпрос ще разгледаме по-късно, - но от друга страна дори и най-ортодоксалното протестантство не можело да послужи за надеждна противоотрова. Антисемитските пропагандисти започнали да разпространяват слухове, че истинността на "Протоколите" е гарантирана от Британския музей, защото в огромната му библиотека има екземпляр от книгата на Нилус, и това било достатъчно, за да убеди най-солидните и достойни за уважение списания на лютеранската църква.

Търсенето на "Протоколите" сред широката публика, принадлежаща основно към средните слоеве на обществото, може и да спадало, но никога не изчезнало. До времето, когато Хитлер дошъл на власт през 1933 година, преводът на цур Бек претърпял 33 издания. По това време издателство "Der Xammer" в Лайпциг пуснало популярното издание на "Протоколите" под редакцията на Теодор Фритш, което през 1933 година се разпродало с тираж 100 хил. екземпляра. Освен това въпросните издания били съпроводени от потоци книги, допълващи и защитаващи "Протоколите". Немският превод на книгата "Международното еврейство", организиран от Хенри Форд, излязъл в шест издания през периода от 1920 до 1922 година [17]. Към 1923 година официалният идеолог на нацистката партия Алфред Розенберг издал книга, озаглавена "Протоколите на цийонските мъдреци и световната еврейска политика", която за една година претърпяла три издания. През 1920 година Германия вече била наводнена от стотици хиляди екземпляри на "Протоколите" и коментари към тях.

Всичко това било част от антисемитска пропаганда с такъв размах, какъвто бил непознат до войната. Година след сключването на примирието имало вече шест организации, които се занимавали с разпространението на "Протоколите" - две в Берлин, три в Хамбург, една в Лайпциг, и поне 12 вестника и други периодични издания. И това е във време, когато Хитлер със своята партия още не бил излязъл от неизвестността на политическата арена. С усилията на тези организации и вестници влиянието на "Протоколите" постоянно се подкрепяло с нови фалшификати и измислици за световния еврейско-масонско-болшевишки заговор. През 1919 година вече била издадена два пъти "Речта на Равина", отделно от тези нейни варианти, които били включени в книгата на Вилхелм Майстер; "документът на Цундер", изиграл важна роля за организирането на погромите в Русия, също проникнал в Германия, напечатан бил през февруари 1920 година в руския вестник с дясна ориентация "Призив" ("Призыв") и веднага бил преведен и препечатан от "Ауф форпостен" и издания от подобен род. През същия месец била преиздадена книгата на Осман бей "Завоюване на света от евреите". Още една златна жила за антисемитите намерил Мюлер, който снабдил своето издание на "Протоколите" с пространна уводна и заключителна част.

Дори и у тези, които се занимавали с въпроса, съдържанието на книгата предизвикало шок и било най-сериозно възприето от професори и учители, бизнесмени и промишленици, армейски офицери и цивилни служители. Защото дори "Протоколите" не били толкова ексцентрични, колкото издателските приложения. Тук можем да споменем например за карикатурата "Сънят на кайзера", публикувана най-напред в английския ежеседмичник "Истина" през 1890 година. Този сатиричен коментар - във връзка с амбициите на кайзера и техните възможни последствия - се преценявал като еврейско-масонско произведение, разкриващо таен (!) план за сваляне на европейските монарси; нима издателят на "Истина" Хенри Лабушер не е масон и плюс това член на Клуба за провеждане на реформи? Още една забележителна фантазия, която Мюлер фон Хаузен заимствал от "Призив": в Кремъл била отслужена черна меса, по време на която Троцки и неговите помощници се молели на Сатаната да помогне за победата над враговете им; това съобщил един боец от охраната,  който след това бил убит по заповед на Троцки. Тази глупост станала широко разпространена стока в ръцете на антисемитските пропагандисти.

Но връх на абсурда станал фалшификатът "Победоносен поглед върху света (Неомакиавелизмът и ние, евреите)”, напечатан няколко дни преди появата на "Протоколите" под измисленото име на доктор Зигфрид Пентатул. Авторът на памфлета, разбира се, евреин, се радвал открито, че планът, изложен в "Протоколите", е успял, очевидно забравяйки, че този план е трябвало да остане таен. Да се открият следите на лекомисления Пентатул било доста просто. Точно по това време вестник "Дойче цайтунг", бивш орган на Немската национална народна партия (консерватори), започнал да публикува серия малки разкази, в които главно действащо лице бил един негодник евреин на име Пентатул; разказите, както и фалшификатът, принадлежали в действителност на един и същ автор на име Ханс Шлиман, известен антисемит. Но това не спряло вестника да изрази престорен ужас във връзка с откровенията на измисления Пентатул. От неговата книга, възклицава вестникът, "кръвта в жилите изстива". И по-нататък изисква:

"Необходимо е да се организира обединена християнска фаланга срещу страшните опасности, с които евреите заплашват не само църквите, но и целия немски народ. За това трябва да се говори откровено, ако не искаме жалка смърт... Народът може да бъде изваден от тресавището... единствено с енергична борба срещу отровителите на нацията; само така ще можем да се изтръгнем от здравите им обятия" [18].

Най-много се разпростирал по същата тема, както и Пентатул, неуморимият пропагандист на "Протоколите" граф Ернст цу Ревентлов. През май 1920 година той й посветил няколко статии в "Дойче цайтунг", в които твърдял, че истинността на "Протоколите" е несъмнена, а доказателство за това са Пентатул и "документът на Цундер". Всичко това Ернст цу Ревентлов правел, без да вярва на нито една дума. Макар да е добре известно, че по-голямата част от антисемитската пропаганда се състои от несъмнени лъжи, трудно е да се намери друг такъв лъжец, плискащ подобно количество клевети върху хартията. Само един път Ревентлов направил изключение. През 1940 година отделът за пропаганда на Третия райх решил да възроди Пентатул и се обърнал с молба към Ревентлов, който все още бил член на райхстага. Сбирката на Фрайенвалд в библиотеката Уайнър пази неговия отговор:

"Когато прочетох памфлета, подписан "Пентатул", веднага ми стана ясно, че това е неумела вестникарска измислица. Въпреки това твърдях публично, че е истински, защото според мене подобна тактика най-добре отговаряше на целите на времето... Хайл Хитлер!" [19].

Ние знаем защо Ревентлов е забъркал тази лъжа. През юни 1920 година трябвало да се състоят избори за първия републикански райхстаг. Изобразявайки републиката като творение на "цийонските мъдреци", той получил огромно количество гласове за победата на антидемократичните десни сили.

2

Не на последно място с помощта на "Протоколите" били предизвикани две политически убийства, извършени в Берлин през 1922 година.

Когато Шабелски-Борк, приятел и съратник на Винберг, а също и активен разпространител на "Протоколите", пристигнал в Берлин, намерил организация, създадена по образец на "Черна сотня" и добре обучена да използва методите на терора. Най-важният й подвиг бил извършен на 28 март 1922 година. В зданието на берлинската филхармония имало организиран митинг на руски емигранти в подкрепа на гладуващите от Съветския съюз. Ръководител на митинга бил Павел Николаевич Милюков, известен историк и ръководител на партията на конституционните демократи (кадетите). Милюков избягал от Русия, защото не желаел да попадне в затвора или да загине от болшевишки куршум. Също като Винберг и Шабелски-Борк той бил принуден да се присъедини към немските войски, напускащи Украйна. Но и това не спряло фанатиците. Шабелски-Борк и неговата банда нахлули в зданието на филхармонията и открили стрелба по сцената. Не улучили Милюков (той се хвърлил по лице на земята), но убили Владимир Набоков (бащата на известния писател). За това убийство Шабелски-Борк бил осъден на 14 години каторга. Пуснали го на свобода много преди края на срока, а когато на власт дошли нацистите, започнал да получава редовна пенсия от управлението на Розенберг. През 1933 година му било позволено да сътрудничи на властите за организиране на руско нацистко движение. Това била достойна награда, защото в своите действия и в опита да убие Милюков Шабелски-Борк се ръководел от доктрината на учителя си Винберг, който също бил замесен в убийството и бил принуден да напусне Германия. Винберг смятал Милюков за таен агент на болшевиките, а тях на свой ред за агенти на "цийонските мъдреци".

Няколко месеца по-късно станало убийство, този път извършено от десните сили, което получило широк отзвук в цяла Европа. През юни 1922 година група млади фанатици убили немския министър на външните работи Валтер Ратенау. Извършителите на убийството били абсолютно уверени не само в това, че Ратенау действа от името на "мъдреците", но и че самият той е един от тях.

Ратенау бил човек с изключителни способности. Той оставил следи в приложните науки, техниката, философията, политиката и икономиката. Освен това бил едър немски индустриалец, изключителен администратор и талантлив министър на външните работи. Заслугите му пред Германия били огромни. В самото начало на войната той предсказал смъртната заплаха, която може да представлява британската блокада. За предотвратяването й създал за удивително кратко време мощна организация, която по същество осигурявала Германия със суровини в продължение на цялата война. След войната се трудил неуморно, за да изведе Германия от изолацията и да облекчи контрибуционното бреме; едновременно с това се стремял към обединяване на европейските народи, все още разединени, желаейки да се координират общите усилия за възстановяване на разрушената икономика. През април 1922 година, като министър на външните работи, подписал Рапалския мирен договор със Съветския съюз, благодарение на който двете страни се отказали от взаимни претенции.

Ратенау бил страстен патриот, но патриотизмът му бил патриотизъм на цивилизован и либерален европеец, без каквито и да е допирни точки с шовинизма. Ратенау бил евреин. Десните фанатици, естествено, го гледали с ненавист, която се усилвала с укрепването на политическия му авторитет. През 1921 година пресата на фьолкиш блока и младата нацистка партия започнали да представят този велик човек като дяволско изчадие. "Вие разпространявате около себе си сатанинска справедливост, развивате сатанинска дейност, прославяте сатанинската нравственост" - написал веднъж "Дойче фьолкише блатер", а нацисткият "Фьолкише беобахтер" се оплаквал:

"Кога преди сме имали Валтер I от династията на Авраам, Йосиф и Ратенау? Идва ден, когато колелото на световната история ще бъде задвижено назад и ще премине през труповете на великия финансист и неговите съучастници" [20].

В същото време Теодор Фритш представял в "Чук" Ратенау като човек, стоящ зад гърба на руските болшевики. През 1922 година нападките срещу него станали все по-груби... Твърдяло се, че установявайки контрол над суровините по време на войната, Ратенау е предизвикал умишлено глад, от който на немския народ му се е наложило да изстрада много... Що се отнася до назначението му на поста министър на външните работи, той го бил получил, поставяйки на канцлера ултиматум, в който заплашвал "да пренесе немския народ в жертва на световната еврейска власт". И в продължение на много месеци преди убийството му се чували речи, призоваващи за разправа с него.

В тази кампания, разбира се, се споменавали и "Протоколите". Нещо повече, в ход били пуснати две измислици, които свързвали особено тясно Ратенау със "цийонските мъдреци". Едната от тях била стара странна история, която Мюлер фон Хаузен вмъкнал в своето издание на "Протоколите". Емил Ратенау, бащата на Валтер, веднъж купил в Берлин къща, а след това я преустроил основно. Преустроен бил и един кант, намиращ се от външната страна на сградата. Той се състоял от малки вази, чиито изображения се повтаряли шестдесет и шест пъти, но във възпаления мозък на издателя на "Протоколите" кантът се превърнал в символ на шестдесет и шест отсечени короновани глави, поставени върху шестдесет и шест блюда за употреба на жертвена кръв. Как може да има съмнение, че изображенията символизират тайната на немската и руската революция? А нима Емил Ратенау не бил един от най-доверените съветници на кайзера? "Колко ли често – оплаквал се Мюлер - нашият нищо неподозиращ император е прекрачвал прага на този дом, без да се досеща за "добрите" пожелания към Хохенцолерните, които обмислял човекът, наричащ се негов приятел?" [21].

Синът не е стигнал по-далече от бащата, казвали десните. Няколко години преди това Валтер Ратенау публикувал едно изречение, което имало дълговременни злополучни последици. В "Нойе фрайе прес" на Рождество през 1909 година била поместена негова статия, която по-късно той включил в книгата си "Критика на епохата" (1920 г.). Статията засягала преди всичко икономиката и съдържала следната мисъл: "Триста души, които се знаят помежду си, решават икономическите съдби на континента и си търсят приемници сред своите последователи". Тук изобщо не се споменавали евреите, а от контекста ставало ясно, че Ратенау изразявал съжаление, че по това време ръководните постове в областта на финансите и индустрията се предават по наследство. По всяка вероятност Людендорф пръв е изказал предположението, че тези триста души са фактически тайно еврейско правителство [22].

Предположението веднага било подхванато от професионалните антисемити и те много скоро направили следния извод: ако Ратенау знае точния им брой, значи самият той е един от тях. Нищо повече не било необходимо, за да бъде превърнат министърът на външните работи в свръхпрестъпник.

"Името на главния престъпник, поробил нашата икономика, е Ратенау... Господството над производствения труд на всички народи на Земята все повече и повече преминава в ръцете на тези триста, които в съответствие със секретните тайни съвети на Ратенау направляват световната история, тези триста, които се знаят помежду си и един от които е самият той... Много лековерни съвременници още не разбират преднамерените действия на тези триста, принадлежащи всичките, почти без изключение, към еврейската раса... " [23].

В памфлета си "Чумата в Русия" Алфред Розенберг твърдял, че Ратенау и подобните нему "отдавна вече са готови за затвора и бесилката". По-рано граф Ревентлов скърбял дълбоко, че този човек все още е жив и невредим. Статията му била препечатана от много вестници две седмици преди убийството на министъра.

Ратенау бил заплашван нееднократно, но отказал полицейска охрана. Сутринта на 24 юни 1922 година, когато пътувал, както обикновено, с кола за министерството, бил убит. Убийците му се оказали млади хора, принадлежащи към различни крайно десни групировки като "Дойч фьолкишер шуц", "Трутцбунд" и "Морска бригада на Ерхард"; някои от тях участвали в първия опит за сваляне на републиката по време на Каповия пуч през 1920 година. Всички членували организацията "Консул", която, както и младата нацистка партия, имала щабквартира в Мюнхен. Организацията се занимавала с тероризъм, а припевът "Застреляйте Валтер Ратенау, проклетата от Бога еврейска свиня" бил типичен образец на това, което пеели членовете й по улиците.

Въображението на убийците било изцяло погълнато от "Протоколите" и материалите, които се трупали около тях. За това съвсем откровено говорел по време на предварителното следствие главният организатор на престъплението Вили Гюнтер. На въпроса за причината да бъде убит Ратенау той отвърнал, че според Людендорф това е човекът в Германия, който знаел колко са точно на брой представителите на тайното еврейско правителство, предизвикало войната. Същото се чуло и на съда в Лайпциг, когато разпитвали шофьора на колата, от която бил застрелян Ратенау (от двамата стрелци единият бил убит от полицаите, а другият се самоубил, за да не попадне в ръцете на правосъдието) [24].

Ето по какъв начин Ернст Течов описва смисъла на заговора, един от организаторите на който е убитият Ервин Керн:

„Керн каза, че възнамерява да убие министър Ратенау. А аз трябва да му помогна, искам или не искам. В противен случай ще мине и без мене. Той посочи различни доводи, които според него имаха решаващо значение, макар че аз не споделях гледната му точка. Той каза... че Ратенау се намира в тясна връзка с болшевишка Русия и е дал сестра си за съпруга на комуниста Радек.

Накрая каза, че Ратенау сам си е признал и се е хвалел с това, че е един от тристата цийонски мъдреци, чиято цел е да поставят целия свят под еврейски контрол, както вече е направено в болшевишка Русия, където отначало всички фабрики, заводи и т.н. са станали обществена собственост, а след това по предложение на евреина Ленин от чужбина е дошъл еврейски капитал, с помощта на който фабриките отново са пуснати в действие и така цялата собственост на руския народ е попаднала в ръцете на евреите...

Председателят на съда: Вие твърдите, че Ратенау е имал тесни връзки в болшевика Радек и че му е дал сестра си за съпруга?

Течов: Сигурно е така. Не зная.

Председателят: Доколкото ми е известно, Ратенау има само една сестра, която е съпруга на доктор Андре и живее в Берлин.

Течов: Не зная.

Председателят: Как един едър индустриалец може да има връзки с комуниста Радек? Изглежда ли ви вероятно?

Течов: Не, това е просто догадка, която Керн представяше за факт. Така че на мене ми се наложи да я приема именно така.

Председателят: Да продължим. Вие твърдите, че Ратенау си е признал, че е един от тристата цийонски мъдреци. Но тристата цийонски мъдреци са персонажи от памфлет. Чели ли сте го?

Течов: Да [25].

В навечерието на съда един от обвиняемите, Вили Гюнтер, получил в затвора отровен шоколад. В специално заявление по този повод общественият обвинител обяснил причината за "подаръка" така: "Тези, които стоят зад убиеца на министъра на външните работи, биха били изобличени от показанията, които Гюнтер можеше да даде по време на процеса" [26].

Доколко тези хора могат да се отъждествяват с младата нацистка партия, остава неизвестно, но ние знаем, че Гьобелс е написал на Течов, който бил осъден и изпратен на каторга:

"...Лагерът на националистите ще застане зад Вас без всякакви колебания. Това очертава и разликата между истинските националисти и "буржоазните" патриоти, които подкрепят човека, ако не е заплашен от нищо и е чист през закона, пазещ буржоазната собственост..." И още: "Искам да Ви стисна ръката - това е вътрешна необходимост и тъй като не ми е позволено да призная публично Вашия подвиг, искам да се солидаризирам с Вас като Ваш приятел, като немец, като млад човек и съзнателен активист, който вярва във възраждането на Германия въпреки всичко" [27].

Разбира се, убийството на Ратенау като един от "цийонските мъдреци" предвещавало настъпването на безумна ера, когато "Протоколите" щели да бъдат провъзгласени от правителството на великия европейски народ за истина от последна инстанция. Мнозина осъзнали напълно едва по-късно някои думи, произнесени от съдиите в заключителната реч, но през 1922 година не ги разбрали:

"Зад гърба на убийците и техните съучастници стои главният виновник - безотговорният фанатичен антисемитизъм, който безчести евреина като евреин, независимо от неговата личност, с помощта на клеветата, образец на която е вулгарният фалшификат "Протоколи на цийонските мъдреци"; антисемитизъм, който пробужда в незрелите и объркани умове инстинкти на убийци. Нека жертвената смърт на Ратенау, който знаеше прекрасно на каква опасност се излага, заемайки своя пост, нека дълбоката загриженост от безразсъдното и безсъвестно подстрекателство, проявено по време на този съд... послужат за пречистване на атмосферата, възцарила се в Германия, и нека водят Германия, обхваната днес от нравствена болест, потънала в морално варварство, към нейното изцеление" [28].

Убийството на Ратенау наистина се превърнало за известно време в пречистваща жертва. Приет бил специален закон за защита на републиката и благодарение на него различни тъмни личности от света на журналистиката били подложени на съдебно преследване за твърдението, че Ратенау е бил "цийонски мъдрец". "Отбранителният и настъпателен алианс" бил поставен извън закона. Людендорф се изплашил и в статия, публикувана в лондонски вестник, обвинил за престъплението комунистите. Мюлер фон Хаузен от своя страна се опитал отначало да оправдае убийството, повтаряйки своята история с канта, но скоро, когато майката на Ратенау го дала под съд, млъкнал. След това, като се започне от 1924 година, обстановката в Германия започнала да се променя толкова коренно, че дори най-яростният фанатик едва ли можел да каже каква всъщност вреда са причинили на Германия "цийонските мъдреци". Проведени били преговори за установяване на нови, по-умерени контрибуции, съюзническите войски напуснали немската територия и през 1926 година Германия била приета единодушно в Обществото на народите. Като резултат вълната от десен екстремизъм спаднала в цялата страна. Това било неблагоприятно време за "Протоколите", но то не продължило дълго.

БЕЛЕЖКИ

1.. "В Москву!", Ростов-на-Д., 23 сентября, 1919.

2.. Вж.: Н. Rollin. L'Apocalypse de notre temps. Paris, 1939, p. 153; W. Laqueur. Russia and Germany. London, 1965, p. 109.

3.. Ф.В. Винберг. Крестный путь. Мюнхен, 1922, с. 246.

4.. Луч света. Т.1, Берлин, 1919, с. 50.

5.. Ф.В. Винберг. Посоч. съч., с. 49.

6.. Масонската система има 33 степени, а шотландският ритуал е една от тях. Установен е в Съединените щати и се разпространява в много страни. - Бел. рус. прев.

7.. "Auf Vorposten", 1918, Heft 4-6, S. 82.

8.. Автор на книгата е Паул Банг, експерт по икономика на Немската национална партия, приемник на консервативната партия на Прусия, съществувала до 1918 година.

9.. F. Wichtl. Weltfreimaurerei, Weltrevolution, Weltrepublik. Munich, 1922, S. 268.

10.. "Auf Vorposten", 1919, Heft 4-6, S. 78-80.

11.. Lady Norah Bentinck. The Ex-Kaiser in Exile. London, 1921, p. 99-108.

12.. E. Ludendorff. Kriegfuhrung und Politik, zweite auffage. Berlin. 1922. S. 51.

13.. Ibid., S. 322.

14.. Фьолкиш - "народници", ултрашовинистично политическо течение, появило се в края на ХIХ век в кайзерова Германия и хабсбургска Австрия. До Първата световна война се нарича фьолкишко, което ще рече - народно, народническо. Фьолкишката идеология се превръща в ядро на нацистката идеология и пропаганда, което се отразява върху името на централния орган на фашистката партия "Фьолкишер беобахтер" ("Народен наблюдател"). В основата на тази идеология лежат расистките идеи за съществуването на висши и низши нации. Според нея историята на човечеството е история на сблъсъка между различни "кръвни общности", иначе казано - раси или нации, разбирани расистки. В тази борба за най-опасен враг на "висшата" немска раса е обявена расата на евреите. - Бел. ред.

15.. "Auf Vorposten", 1920, Heft 1-2, S. 35-37.

16.. В. Segel. Die Protokolle.., S. 37-38.

17.. По-късно Форд признава публично, че е бил заблуден и се отказва от антисемитската си дейност. - Бел. ред.

18.. "Deutsche Zeitung", 31 August 1920.

19.. Копие от писмото на Ревентлов (от 5 март 1940 година) се пази във Фрайенвалдовия архив (Пентатуловия раздел).

20.. "С. V. Zeitung", 20 June 1921, Band I.

21.. G. zur Beek. Die Geheimnisse der Weisen von Zion. Berlin, 1919, S. 199.

22.. E. Ludendorff. Op. cit., S. 51.

23.. Mitteilungen aus dem Verein zur Abwehr des Antisemitismus, 12 January 1922, S. 3.

24.. Вж.: Die Geachteten. Berlin, 1935. Авторът на статията Ернст фон Соломон, един от заговорниците, не споменава за "Протоколите" и за тайно еврейско правителство. Той отрича и връзката между престъплението и еврейския произход на Ратенау. Но дори и да има други причини, свидетелските показания на Течов не губят силата си.

25.. К.. Brammer. Das politische Ergebnis des Rathenau-Prozesses. Berlin, 1922, S. 26-29. Книга содержит краткую запись процесса.

26.. Ibid., S. 42.

27.. Е. Techow. Gemeiner Morder?! Leipzig, 1933, S. 31.

28.. К. Brammer. Ор. cit., S. 14.

(Следва)