АВТОР: ВАСИЛ БИКАУ
ПРЕВОД ОТ БЕЛАРУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
1. ОКОЛНОСТИТЕ. ЕЗЕРОТО
Родното ми място не е може би много типично за равнинния север на Беларус - съвсем неравен релеф, хълмове и долини, оврази, блата и езера. Езерата даже са множко - полски и горски, кръгли, с криволичещи брегове, понякога с голи, а повечето с обрасли тръстикови брегове. И, разбира се, гори. Червените борове, наистина, са останали малко: изсякоха ги, особено след войната - за строителство, за дърва, за продажба. Полетата са почти навсякъде тесни - ивици по хълмовете, в низините, често прорязани от оврази с елшови храсти по бреговете. По тези ивици край горите, до блатата, до рекичките и езерата са разпръснати селища - малки, с криви улици, а и съвсем без улици, с пътечки от къща до къща. Нито чифлици, нито села, но може би така е било по-удобно да се гледа стопанството, защото на едно място са къщата, оборите, хамбарът, отопляваният склад, харманът с площадката за вършеене, навесът и сеновалът. Дори малко селце отдалече правеше впечатление на голямо застроено място. С течение на времето постройките намаляваха: изгаряха, разрушаваха се, местеха се до колхозните стопанства - до оборите или конюшните. Намаляваха и хората. Сега в моето село Бички има двадесетина самотни къщи, половината от които стоят празни. В останалите доживяват живота си немощни пенсионери.
Нашият двор беше в края на селото, по-нататък - поле и обрасъл с елша и елша овраг. С този овраг е свързано преди всичко моето детство; в него, особено през лятото, имаше много примамливи и любопитни неща. Там се сливаха два ручея, чиято вода камъните преграждаха като бент, пътечката постоянно беше изровена от къртици, малко по-нататък, на склона, зееше дупка на язовец, а долу, в подножието, изпод камъните струеше изворче. През всичките довоенни години наливахме от него вода, която обаче не беше лесно да се носи по стръмните пътечки, особено зимно време. Но нямахме кладенец в двора на къщата, а водата от изворчето беше много хубава - чиста, винаги студена и вкусна, както казваше майка. В кладенците няма такава. Над оврага в далечината се виждаха тъмни купове елхи, това бяха Горите, Близката и Далечната, където децата започваха да ходят от Великден нататък, когато изсъхнеха пътеките. Там вече се намираше съвсем друг свят - горски, сумрачен и тайнствен. През коледните пости се чуваше как там вият вълци, макар че истинското вълче място се наричаше Ваукоушчина, то беше встрани и по-далече от Горите, зад друг, още по-дълбок овраг. Изобщо имахме си оврази, всичките обрасли с храсталаци, със стръмни, главоломни склонове.
Помня се може би от пет години.. Първите ми впечатления от околния свят обаче са свързани с езерото.
Моят приятел Валодзя Галавач, по-голям от мене с три или четири години, веднъж каза: да отидем на езерото. Това, разбира се, беше много примамливо, но далече - може би два километра. За едно петгодишно дете е наистина целия свят. При това всичко самоволно, без разрешение на родителите. И ето че тръгнахме. Трябваше да минем през полето, през една ленена нива, да прелазим през един дълбок, страшен овраг, да се изкачим на един стръмен баир и чак от него можеше да се види езерото, което се разстилаше сред гората на неравни блестящи късове. Отсрещният бряг също беше хълмист, стръмен, обрасъл с елхи и дъбове; а на нашия - храсталаци и ниски дървета. Пред самото езеро имаше удобна ивица с пясъчна плитчина, а встрани голям стръмен хълм с дъбове. Казваха, че там някога имало езическо капище. И ето че аз за първи път виждах това чудо. Времето беше тихо, лятно, така че отсрещният бряг висеше спокойно във водата с главата надолу - и елхите, и дъбовете. Беше очарователно. Всичко най-романтично в моето детство беше свързано именно с това езеро. После там се къпехме, ловяхме риба и раци - тогава още ги имаше. Когато поотраснах малко, помня, че ходехме през нощта с факел. Запалваш факела, а раците изпълзяват наоколо в плитчината, даже страшно ти става. А иначе си пъхаш ръката в подмитите коренища на брега, ракът - хоп за пръста и ти го издърпваш. По-нататък на заблатения бряг при храстите живееха бобри, строяха си къщичките. Понякога можеше да се видят (особено вечер) как плуват, влачейки нещо за своето жилище.
Любопитно е да се отбележи, че за времето, което мина от момента на моите първи впечатления от езерото, много неща - ако не всичко - наоколо се промениха. Няма ги селцата край него, разрушени бяха по време на войната и така и не се възстановиха местата, отидоха в друг свят хората. А езерото изобщо не се е променило. Все същият бряг, същите негови очертания, плитчината и тръстиковите гъсталаци встрани. И дори трите стари елши на брега, както са расли в началото на миналото столетие, така си растат и сега. И отсрещният бряг е също така стръмен и горист, недостъпен нито през зимата, нито през лятото. Наистина, безсмъртно и непроменимо даже е моето мило езерерце, което ще обичам до края на дните си. Казва Белякоуско - по името на на близкото, оцеляло между другото по време на войната село. А историческото му име е Гарадзен, очевидно по името на споменатото вече капище. Малко по-нататък е езерото Камароуско, от нашето до него води рекичка. То е по-голямо, с островче, а другото е като по-малък негов брат близнак. Между тях по едно мостче минаваше път. И ето, помня, беше през двадесетте години, когато живеехме еднолично, на някакъв празник, може би Троица, отидохме семейно в Стайки на църковна служба. Казваха, че е пристигнал някакъв архиерей. По този път надолу конят кривна страни и на мене, малкото дете, ми се стори, че отива право в езерото. Много се уплаших. Благодарение на тази уплаха запомних и пътуването, и езерото, и себе си като малък. А езерото е също и красиво, на островчето минските археолози разкопаха седалище на човек от неолита. Така че тези места са били отдавна населени и са оцелели хилядолетия наред.
Някога край езерото, близо до село Белякоушчина, се намираше имението на пан Рудамин (знаменит между другото род по времето на Великото Литовско княжество), в което няколко години имаше училище. След това преместиха училището в Двор-Слабодка, а имението на Рудамин разглобиха на трупи и ги прекараха във Вушачи за строежа на районния изпълнителен комитет, който се намираше там до началото на войната. Без постройките езерото осиротя, макар че наблизо имаше села - Долни Саучонки и Горни Саучонки. Сега за тях свидетелстват само обраслите с малинаци каменни основи. По-нататък до рекичката се намираше село Витава с мост, бент и каменна мелница. Витава и мелницата отдавна ги няма, но село Чарапоушчина на хълма все още си стои, прислонило се до запуснатата градина и къщата на пан Малиноуски. През 20-те години тя беше все още красива сграда с веранда, остъклена с разноцветни стъкълца, а най-вече - с метална вита стълба към втория етаж. И едното, и другото очароваше децата и ние тичахме натам да погледаме макар и отвън. Вътре не ни пускаха, там имаше важно учреждение - селсъвета, пред чиято врата се разхождаше милиционер с наган на кръста.
2. МОИТЕ РОДИТЕЛИ. УЧИЛИЩЕТО. КУБЛИЧИ
За дедите-прадедите си не зная много, очевидно са се били запазили малко спомени за тях в нашата семейна памет. Или може би родителите ми не са имали нужда да разказват за тях на децата. Всъщност, отначало това не е интересно за малките, а след това няма кой да слуша. Зная само, че един от дядовците ми е бил потомствен рибар, цял живот ловял риба. Предал занаята си на своя син, брата на майка Лявон, който също ловеше риба. Другият ми дядо бил селянин, който ходел на сезонна работа в промишлените предприятия на Курландия и накрая се издигнал там до управител на тухларски завод. Баба ми живееше на село, но умряла рано и не оставила след себе си някакви особени спомени. Татко, Уладзимер Хведаравич, на млади години поскитал доста по света и и едва като остарял, заживял в родното си село. Като гледам сега, това е може би най-нещастното поколение, което през целия си живот бял свят не е видяло. Само безредие, революция, войни. И колективизацията. И борбата с враговете на народа... Глад, кръв и страдания.
Земята била малко, както казваха тогава - два участъка, затова татко всяко лято ходел на печалба - в тухларските заводи в Латвия, след това служил четири години в царската армия, в Горадно, където впрочем после и на мене ми се случи да живея. Едва си дошъл от служба, започнала Първата световна война, бил мобилизиран в армията на Самсонов, някъде в Аугустовските гори бил пленен и се озовал в Германия. Работел за един бауер. Казват, че в плен било различно, зависи къде и при кого. В заводите и мините не се карало лесно, но при частните стопани се случвало и да е нищо работа. Разбира се, трябвало да се работи, но немците ги хранели, обличали ги, грижели се някак си за работниците, не като после в родината, в колхозите. Татко често си спомняше пленничеството с добри думи, което у мене, вечно гладния юноша, предизвикваше недоумение и завист. Освен това татко участвал в Гражданската война, настъпвал към Варшава. А преди това поляците настъпили към нас, в близост до селото ни се водел бой, имало много убити и от двете страни. Мястото, където лежали убитите, дълго време след това се наричало Битото стърнище.
Майка разказваше, че някои от селяните сваляли ботушите и дрехите на убитите. Разказваше осъдително, почти с уплаха (това е голям грях!) и показваше в ъгъла на къщата дупката, където заседнал куршумът, който долетял оттам, от Битото стърнище. Аз също не обичах стърнището, но повече заради бодливата трева, която растеше там и бодеше много босите крака.
Татко си спомняше как в Източна Прусия (в Аугустовските гори) бил пленен от немците. "А къде остави пушката?" - интересувах се аз. "Окачих я на един клон в гората" - каза татко. Аз съжалявах: защо в гората, по-добре да беше я донесъл у дома, щях да си играя с нея. Тогава бях на пет години.
Майка, Ганна Ригорауна, беше от село Завулак, което се озовало от другата страна на границата, в Полша. Зад границата останал и брат ѝ, този, който ловеше риба. Тя все тъгуваше за него, особено когато агитаторите разправяха, че работниците в Полша влачат съществуване без права и хляб. За нас, децата, това също беше някаква драма, с която се сблъскахме в прекалено ранна възраст. Аз бях най-големият. Наистина, имах по-голяма сестра, Антунина, но тя умря на петнадесет години... След мене се роди сестра ми Валя, а в 1930 година - брат ми Миколай (умря в 2000-та). А какво още да кажа за родителите си... Татко беше доста строг с нас, децата, в общи линии се страхувахме от него. А майка, напротив - беше много мека и жалостива, никога не съм я чувал да повиши глас, все с ласка и доброта. И аз не смятам, че това е добре. Животът е безжалостен, характерът за него трябва да се калява още в детството. Взех от майка прекалено много мекота, която някак си ми вредеше - по време на войната и след войната. Особено в армията, където на почит е абсолютно зверският характер. Може би си струва още да отбележа, че селото ни беше на някакви си два километра от границата с Полша и това обстоятелство оказваше влияние върху много неща - бита, политиката, самоусещането на хората.
Много романтични неща в младите ми години, както и драматични, са свързани с границата. В Кубличи близо до училището се намираше граничната комендатура, до училищния двор бяха конюшнята и тирът, или стрелбището, където граничното началство стреляше с револвери. По пътя за училището и обратно можеше да се видят граничарите - на коне, групово, по двама, с пушки и шашки, върху красиви, скърцащи седла. Командирите живееха в градчето, а техните жени ни бяха учителки в училището. Понякога граничарите прожескираха в селата кино, все едно бяха някакви началници. През някои празници организираха на градския площад джигитовка - препускаха и "сечаха лоза" с шашките си. Всичко това беше интересно. А през лятото къпеха конете си в Комароуското езеро, ние помагахме. Не минаваше, разбира се, и без драматични събития. Помня, че през една зима пристигнаха спешно някакви началници и изкараха всички мъже да застанат в засада за нарушители на границата и те седяха едно денонощие в храстите, за да дадат сигнал, ако забележат някого. В края на 20-те и началото на 30-те години от Полша на наша страна преминаваха не малко хора, основно младежи, след известния разгром на комунистическата партия и комсомола. Момците вървяха весели, даже с хармоники - и как няма, бяха се изтръгнали от панския гнет и бяха дошли в новия свят. Виждахме как сутрин ги водят от заставата в комендатурата и те се усмихваха. А после, когато се връщахме от училище, ги отвеждаха с камиони някъде далече, те държаха ръцете си отзад или може би им бяха вързани и не се усмихваха. Веднъж на границата някой уби граничар и целият район го погреба на пазарния площад в Кубличи. Мисля си сега, че не са го убили непременно поляци или нарушители на границата, а е възможно да са били свои с цел провокация, както се правеше отдавна. Всичко това украсяваше понякога детството ни с неестествен, уродливи цветове. Особено ако се имат предвид някои следващи събития...
Училището в нашето село се откри в началото на 30-те години, отначало беше начално училище в една селска къща. Тази къща стои и до днес, след войната в нея живееше брат ми Микола. А по онова време стопаните ѝ се преместиха в едно тристенно помещение и дадоха голямата стая за училище. Там поставиха две дълги маси и събраха петнадесет селски дребосъци. Учител беше Антон Василевич Ауласенка от село Дарошкавичи. Между другото, неговата дъщеря живее в Минск, омъжена за по-големия Машерау. Случи се така, че всичките ми приятели бяха по-възрастни от мене и тръгнаха на училище по-рано, а аз бях само на шест години. Седя си у дома, а на училище става нещо интересно и аз също искам да съм там. Тогава един път татко ме хвана за ръка и ме заведе при учителя. Поговори с него и Антон Василевич каза: да идва. Даде ми тетрадка и перо, а Валодзя Галавач, с когото ходих на езерото, ме заведе при замръзналите блата, отряза старателно с ножче една тънка тръстика и сложи там перото. И аз започнах да уча...
Явно от това време (а може би от малко по-рано) е запознанството ми с художествената литература. Още не можех да чета и първото художествено произведение ми прочете татко. Беше знаменитият разказ "Гой" на Михас Линкоу ("И плачеше Рива...). А в училище учителят донесе веднъж няколко детски книжки, започна да ги раздава за четене - на тебе, на тебе... На мене ми се падна една тънка книжка, приказката "Царкинята жаба", а на Валодзя - "Конче вихрогонче". Това беше за мене първата училищна неправда: не исках да чета за "жабата" - исках за кончето вихрогонче. Онеправда ме съдбата още в самото начало. Във втори клас отидох вече в друго село - в Двор-Слабодка. Беше малко по-далече, но училището беше по-хубаво, в някогашно панско имение. За училището бяха отделили половината господарски дом с веранда, кахелна грубка и големи прозорци. Преподаваше ни младият учител Сцяпан Ригоравич Троцки, а също така и неговият колега Крацьонак. Първият е сега пенсионер, работеше дълго в Браслав. Тогава беше весел, добър, ние го обичахме. Учи ни, струва ми се, една зима. После дойде друг - Сяргей Сцяпанавич Новикау, по произход от нашето село. Той беше пълна противоположност на предишния - доста строг човек, партиец, организираше колхозите в нашата околия и загина като партизанин по време на знаменития разгром, наречен след това "пробив". Той имаше своя, партийна преподавателска система: не наблягаше много на езика или аритметиката, а на обществознанието, на историята също. В стаята, в която учехме, имаше два класа - две редици чинове. Когато единият клас имаше устен урок, другият имаше писмен, значи работеше самостоятелно. Получаваше се така, че си решавах бързо задачите и седя, слушам за какво говорят в по-горния клас. Случи се, че няколко пъти, когато никой не можеше да отговори на въпроса на учителя (помня, нещо за Парижката комуна), аз вдигах ръка и Сяргей Сцяпанавич ме посочваше, а след това укоряваше по-големите за това, че не знаеха. Проявих се по този начин няколко пъти и учителят каза: няма защо да седиш там, ела да седнеш тук. Така в средата на зимата той ме премести в четвърти клас. Макар че от това нямах никаква полза. Защото завърших четвърти клас на десет години и какво по-нататък? Средното училище беше в Кубличи, на три километра, и татко каза: "Къде ще ходиш такъв малък толкова далече? Върви пак в Слободка". И отидох отново да уча в четвърти клас. Значи, учих в трети клас половин година, а в четвърти - две години. След това отидох в Кубличи, където имаше средно училище и където ходеха момчета и момичета от цялата околия.
Когато блатото замръзнеше, ходехме на училище пряко - през елшака, по хълмчето и по-нататък по блатото. Там трябваше да заобиколим един елшов гъсталак с блатна острица, да минем през обрасла с аир рекичка и да се изкатерим на стръмния склон пред Кубличи. Пътят беше труден, но интересен: по блатото се срещаха зайци, а в острицата можеше да подплашим яребици. Веднъж в зимния здрач срещнах вълк, известно време вървяхме в една посока, аз по пътеката, а той встрани по целината. После се разделихме - всеки по своя път.
В блатото близо до училището се разстилаше малко езерце, недостъпно през лятото, но затова пък много интересно през есента, когато се покриваше с тънък прозрачен лед. Там можеше да се пързаляме сутрин, да изследваме какво има на плиткото тинесто дъно. На дъното тук-таме, едва мърдайки плавниците си, дремеха мъздруги и щуки. Струваше си да пробиеш тихо малка дупка и да забиеш в едрата риба направен от дебела тел харпун, след което тя ставаше твоя вълнуваща плячка. С това обикновено се занимаваха някои по-големи момчета, на малките позволяваха само да гледат отблизо.
Приеха ни пионери, дадоха ни червени връзки с красиви металически катарами, които много ни харесваха. Повече от връзките. Но жените на село се смееха, а някои гълчаха, казваха: безбожници. Затова до Кубличи криехме връзките в джобовете си и ги връзвахме на завоя преди училището. След часовете веднага ги сваляхме.
В Кубличи, като във всяко беларуско градче, тогава имаше много еврейски деца, с които учехме заедно и дружахме. В нашия клас половината ученици бяха евреи. Аз бях приятел с братята Свярдлови - Меер и Лейба. Меер беше по-голям, два класа преди мене, а с Лейба бяхме в един клас. Загина моят Лейба-Льоша през 41-ва година, разстрелян заедно с всички кублицки евреи във Вушачи, а Меер живееше в Москва, работеше в някакво секретно предприятие. Веднъж дойде в Минск и двамата отидохме в градчето на нашето детство, където не беше останала и следа от къщата на Свярдлови. А и изобщо малко беше се запазило от Кубличи - всичко бяха бомбардирали, изгорили, унищожили по време на войната... А някога това беше славно старинно градче, означено на картите от XVI век, с православна църква (бивша униатска), в която са ме кръстили и в която приех първото си причастие. В Кубличи се е родил Вярига-Дареуски, известният литератор, участник във въстанието на Катус Калиноуски. Имаше също синагога, училище и дори пожарна до църквата, аптека, ковачница. Главно място обаче до пазарния площад заемаше червената тухлена сграда на граничната комендатура. Отначало тя просто си беше до площада, след това я обиколиха с висока дъсчена ограда със стълб на ъгъла - нещо като поставка, към която прикрепиха ръчна картечница. През 30-те години построиха ново, нелошо училище, но свалиха кръстовете от църковните куполи, за да не се виждат оттатък границата, защото могат да послужат за ориентири на "световната буржоазия", която само гледа как да разруши Кубличи. Но започнахме да рушим ние. Цялото църковно имущество конфискуваха или просто разграбиха войнствените атеисти, каквито трябваше да бъдат всички пионери, комсомолци, болшевики, учители и активисти. И ние, пионерите активисти, влачехме от църквата и късахме старинни фолианти, правехме от църковните ръкописни пергаменти хвърчила, които пускахме във ветровити дни. От църковните ризи районният битов комбинат уши тюбетейки, с които дълги години ходеха през лятото нашите момчета. През първата година на войната окупаторите отведоха във Вушачи цялото еврейско население и го разстреляха до гробището. Преди освобождението Кубличи беше жестоко бомбардирано и изгорено. Сега това е западнало селце с няколко силикатни постройки в началото.
Да, религиозно-християнските традиции увяхваха, закриваха православните църкви и католическите храмове, затваряха свещениците. Но остана привлекателността на старите традиции - Коледа, Дзяди, Купале. Особено Купале. В нощта на 7 юли селските младежи, които тогава бяха много повече от сега, правеха насмолени обръчи или намазваха с катран някой дънер и на хълма зад къщата на Галавачови го палеха на високо вдигнат прът. И веднага всички се разбягваха кой където види. От Кубличи веднага препускаше конен граничен наряд, сваляше и гасеше дънера. Граничарите ругаеха - да се пали огън на Купале беше забранено. Защо? Защото! - беше лаконичният отговор.
Зад гората (високите гъсти храсталаци) се намираше още едно градче - Селишчи. То беше регионален католически център - с голям храм и манастир, покрит с блестяща бяла ламарина, която се виждаше чак от нашето поле. Там цяла година зеленееха борове в католическото гробище с много красиви мраморни паметници и надписи на латиница. В средата на гробището между боровете се издигаше бяла мраморна фигура на ангел момиче - разбира се, на гроба на покойница. Страхувахме се много от този паметник, не зная защо. Сега Селишчи е също западнало село с разрушен храм и запуснато гробище.
До войната Кубличи беше център на селсъвета, а Вушачи - на района. В моите тогавашни представи това беше град, далечен и примамлив - с клуб, гостилници и даже книжарница. В книжарницата беше окачена известната картина на Зайцев (репродукция, разбира се) "Чапаев на кон" - с бурка, с отпусната блестяща сабя. Привличаше естествено нарисуваното небе (тогава още можеха да рисуват така) с красиви облаци и аз, като ходех рядко във Вушачи, се отбивах в книжарницата да погледам Чапаев.
3. УЧИТЕЛИТЕ. КРАЯТ НА УЧИЛИЩЕТО
Но Кубличи... Както вече казах, там имаше ново, дървено училище със светли класни стаи, до него физкултурна площадка. И, разбира се, с нови учители. Руски език и литература ни преподаваше Клаудия Якаулеуна Пашута, младичка девойка, която беше дошла току-що от Полацкия педагогически техникум. Ние я обичахме просто заради младостта ѝ, макар че не беше и лоша учителка. И все пак руският език не се отдаваше лесно на беларуските деца, особено диктовките, всякакви съчинения. А аз по това време бях увлечен от книгите, няма значение какви - руски или беларуски, затова се справях с руския език без особени проблеми. Беларуски език ни преподаваше Андрей Дзямянавич Курчинка - мрачен човек, доста строг учител. Трябва да кажа, че познаваше отлично своята работа, и понеже беше строг, всички трябваше да учим сериозно беларуски език. На мене ми беше лесен, може би защото също се страхувах от Андрей Дзямянавич. Макар че ме изпитваше рядко и никога не ми даваше да довърша. Едва започвах, когато ми казваше: сядай! И ми поставяше петица. (Или - "отличен", вече съм забравил какви бяха тогава оценките. Образователната система у нас се променя постоянно.) Както и да е, усвоих трайно беларуската граматика (разбира се, наркомовката) и може би едва сега започвам да я забравям. А имаше още един учител, Красинцау, който преподаваше физика, също Жирноу - историк и географ. Те също бяха много добри учители, светла им памет.
През тези години вече бях увлечен от четенето. Но откъде да вземам книги? Разбира се, от училищната библиотека, която не беше много богата, но там имаше класика, и беларуска, и руска, и нещо от световната. Преди всичко приключенска - от Жул Вурн до нашия Янка Маур, чиито книги обичах много. Много популярната по това време "Как се каляваше стоманата" се четеше по ред от цялото училище. Веднъж се разболях и не ходих дълго време на училище, затова пък четях и препрочитах всичко, което имаше в слободското училище, а това беше предимно руска класика. Тогава прочетох "Война и мир", трите тома на "Тихият Дон", много неща от Гончаров и Тургенев, а също така от Зарецки, Гартни и Галавач. Дълго не можех да намеря повестта "Мочурище" на Якуб Колас, за която разбрах от училищната граматика. Издебнах я, когато се появи в магазина за полуготова продукция в Селишчи. Но откъде да взема пари? Обикновено през лятото децата издърпваха лико от лози и зърнастец, сушаха го и го предаваха в канторите за заготовки. Като занесох за пореден път солиден наръч лико в Гушчинска Слободка, можах да си купя "Мочурище". Когато всичко беше прочетено, започна лов на книги от приятели и познати. Да речем, разбирах, че у някого има някаква непозната книга, и го молех да ми я даде за четене. За два дена, за една нощ. Помня, че с нас в училището учеше Баброуски, струва ми се от село Чамяричина. Неговият дядо, или баща му, бил учител още през царско време и оставил след себе си един сандък с книги. Ето това беше съкровище! Баброуски ми носеше книги в училище, тичах при него за книги и през лятото. Четях преди всичко издания от XIX век - Мамин-Сибиряк, Короленко, Станюкович, Помяловский, няколко романа на Шелер-Михайлов и други. У него намерих рядката по това време книга на Жул Верн "От Земята до Луната", която ми хареса много. Като разбрах, че я няма на беларуски език, преведох я сам от руски и я изпратих в Минск на вестник "Беларуски пионер", за да я напечатат там и да запознаят с произведението беларуските деца. Разбира се, това беше наивно, но светът на книгите вече стана за мене не по-малко значим от реалния. В детските ми години настъпваше някакво духовно формиране, може би по-важно от влиянието на реалния свят...
Поезията, включително и руската класика, не ме вълнуваше много. Малко по-късно, в юношеството, започна да ми харесва Лермонтов. И разбрах защо, когато след войната прочетох у Бунин, че Лермонтов, а съвсем не Пушкин е най-големият руски поет.
Няколко години в училище седях на един чин с Шурка Андрейчик. Той беше тихо, замислено момче, учеше се добре по математика. По-добре от мене. Но аз пишех по-добре диктовки и съчинения. Тогава направихме нещо като кооперация и си помагахме един на друг: той на мене по математика, аз на него по езиците. С течение на времето станах съвсем нагъл и в часовете по математика четях под чина книги. Така продължи, докато директорът Слимборски, който преподаваше по математика, не ме улови и не ми написа двойка. Трябваше да я поправя. Беше ме срам, защото по останалите предмети имах само петици.
Тук може би трябва да кажа за още едно училищно увлечение - рисуването. Започнах да рисувам рано, може би в трети или четвърти клас - както обикновено, с моливи или водни бои за стенвестника, разни училищни помагала - карти, схеми... Но откъде на село произведения на изобразителното изкуство? Ама все пак се намериха. В съседното село Астроушчина живееше селянинът Бобрик, от беден по-беден, може би най-беден от всички. Но по време на гражданската война бил слуга на някакъв заможен дворянин в Сибир, казваха, че на губернатора. Та той беше донесъл вкъщи няколко картини, рисувани с маслени бои, едни такива малки етюди. Беше донесъл също така годишните свезки на списание "Нива" и "Огоньок" за няколко години."Огоньок" от началото на века до 1916 година. Там имаше много репродукции - черно-бели и цветни също. Вземах от него подшитите свезки, четях ги, разглеждах рисунките на тогавашните художници. И, разбира се, самият аз рисувах. Изпращах някъде по конкурси своите рисунки, пишех си, струва ми се, с минския или вицебския пионерски дом. Там имаше методически кабинети, откъдето ми изпращаха задачи...
Що се отнася до книгите, те си имат своето време, всяка от тях трябва да се прочете на определена възраст. Сега съжалявам, че прочетох рано тъкмо най-значимите книги, от които в детска възраст взех далече не всичко, което трябва да се вземе. Но може и да греша. Може би именно в ранните години те можеха да докоснат нещо в душата, а след това би било късно. След това животът те досяга и мачка, а литературата не може да ти повлияе.
Освен класиката успях да прочета по това време няколко книги, които така или иначе докоснаха детската ми душа и останаха в спомените ми. Това бяха случайни книги, понякога на малко известни автори. Прочетох и дълго не можах да забравя военния трагизъм на книгата "В якутската тайга" от И. Строд. Или "Адютантът на генерала" на Май-Маевски - предтеча на много следващи "шпионски" или "разузнавачески" книги от по-късно време. "Сивцев вражек" на Осоргин ми отвори очите за следреволюционното време в Москва. Разбира се, ужасно време, погледнато обаче от малко по-друг ъгъл отколкото този, който обикновено срещахме в съветската литература. Това беше литература от 20-те години, произведения на "попутчиците", а не на писателите комунисти. От белоруските в този ред си спомням "Алея" на М. Зарецки и "Смут в загражденията" на П. Галавач. Особено края на тази христоматийна повест.
4. КОЛЕКТИВИЗАЦИЯТА. ГАМАШИТЕ
Дотук моят разказ вървеше по детска линия, повече избираше от паметта ми по-доброто или, може би, неутралното. Но животът в действителност беше друг и паметта ми е запазила много различни гримаси от живота на възрастните.
Ето, спомням си, май през 32-ра година беше, през пролетта. В страната се провеждаше колективизация, по същество насилствена ликвидация на селяните като класа. В една напълно селска страна се ликвидираха селяните като класа, което е класически геноцид, само че по отношение на класовата принадлежност. Агитираха селяните, че в колхоза ще бъде по-добре, а те, "глупаците", не вярваха и така влизаха в конфликт с държавата. Но това беше в сферата на политиката, а как беше в действителност? Бях малък, но помня, че на село имаше събрание - няколко дена поред, уговаряха селяните да влязат в колхоза. Те упорстваха - мислеха, че нещо зависи от тяхното съгласие. Но напразно. Един път се събудих много рано, разтревожен от това, че майка плаче. В детството си усещах много добре маминото настроение и обикновено реагирах по съответния начин. Но никога не бях виждал майка да плаче. А сега направо нареждаше, като над покойник. До нея в ъгъла, намел глава, седеше татко. Изтичах до нея и попитах: "Какво има?" А татко каза: "Не я закачай, направиха колхоз". Ами нека си го правят, но защо майка плаче? Оказа се, че по изгрев дошла бригада и изгребала всичко от качетата, от чувалите и хамбарите. С какво да храниш децата! И майка плачеше. Татко мълчеше, какво можеше да каже? И оттогава се започна. Известно е какво беше в колхозите - глад, крепостен труд, репресии... С желязна крачка пристъпваше разкулачването. Разкулачваха селянин, който има крава с теленце. Всеки има по една крава, а той - с теленце. Друг разкулачваха за това, че през лятото племенницата му помагала да жъне житото. Значи - наемна сила. Трети - като саботьор. Не иска да влече в колхоза, дърпа се. Откарваха ги семейно. Помня едно момче, с което учех. Разкулачването беше през есента, макар че не зная вече дали след организирането на колхоза, или след това... И ето че момчето не дойде на училище и аз изтичах да го навестя. Гледам, там вече товарят имуществото на каруци, а моят приятел се хвали: "Ще пътуваме с влак, аха!" И аз му завиждах - защо не бяха разкулачили и татко, щях също да пътувам с влака. А така влак не бях и виждал... Направиха колхоза, дойде пролетта, доядоха картофите, които останаха след уедряването. Нямаше вече нищо за ядене. Ядяха отпадъци от вършитбата и трева, коприва. И така продължи много години, защото от колхозите не даваха нищо. Реколтата всяка година беше лоша, всичко, което пораснеше, отиваше за държавната зърнена поръчка и за семе. Помня такива моменти... Отива татко през есента за крайното разпределение и носи годишната си печалба - половин чувал зърно. Ето всичко, което сме изработили за една година, след като цялото ни семейство е работило в колхоза. Голямо имàне. А ни искаха още и доставки: месо, вълна, яйца, мляко, масло, паричен данък, застраховка, заем и различни други, брой нямат. Откъде да се вземат пари? Какво да се продаде, за да се плати? Да не говорим за купуване на нещо. Поне панталони на момчетата, за да ходят на училище. Когато бяхме частни стопани, ни спасяваше ленът, който сеехме, обработвахме и така се обличахме. А сега и с лена стана много строго - също наложиха данък. Деряха страшно.
Това време съм го запомнил с унилостта на татко. Обикновено си идваше от колхозна работа, сърбаше, без да пророни дума, нещо от чинията, излизаше от къщи и сядаше на някой чукан до бараката за дърва. Пушеше мълчаливо. Тогава майка не го закачаше, ние също мълчахме. На мене ми се струваше, че татко се сърди - може би на мене? А аз също му се сърдех малко, толкова глупав бях. Когато по-късно разбрах причината за мрачното състояние на татко, за него, както и за всички селяни, нямаше вече живот.
Помня (беше още преди колхоза) как татко вечерта отмотаваше конски вързалà, разплиташе ги, за да ги предаде за лен. Защото ходят активисти от селсъвета и правят обиски, та да намерят дали някой не е скрил някоя къделя. През пролетта направиха обиск на всички, дойдоха и у дома. Имахме стара истопка (отопляем хамбар - бел. прев.), с пробит таван, леко покрит със слама. Търсиха, търсиха, не намериха нищо и ме питат: "Момче, къде баща ти крие лена?" А аз им казвам: "Отгоре на истопката". Те: "Иванов, хайде там". А аз... Защо казах така? Може би от неприязън. Попитаха ме и аз им казах, като имах предвид замаскираната дупка на тавана. И наистина, този Иванов пропадна в нея и започна да псува. А аз избягах в оврага. После татко ме навикваше: "Къде си видял там лен? Нашият лен е скрит на друго място, никога няма да го намерят..." Да, ленът. Но трябваше да се предава и зърното. За да не го мелим сами, а да го караме на мелницата, където можеха да го преполовят, реквизират или просто откраднат. Но селяните си имаха свои мелници - хромели. Почти всеки държеше в антрето или в истопката едно такова просто устройство от два камъка. А и какво къде имаше да се носи, някакви си два чувала зърно. Татко мелеше сам. Но ето че дойдоха комбедовците, селсъветските активисти, и свалиха горния камък. На ъгъла от основата на къщата стърчеше голям каменен блок, удариха о него камъка на хромела и го строшиха на три парчета. И ето че си имаме зърно, но си нямаме хляб. А онези ходят, проверяват редовно дали парчетата лежат в копривата. Тогава татко ги взе една нощ и ги свърза заедно с един дървен обръч. Наби ги, подравни ги и тихо си мелеше. През нощта смила, а след това сваля обръча и отново хвърля камъните в копривата, все едно не ги е пипал.
А после, след като направиха колхозите, нямаше никакво зърно, излишни станаха и хромелите. Настъпи пълна нищета. От пролетта глад, няма какво да се яде. Чакаме картофите. А картофите... Сега има ранно зреещи картофи и разни други видове, благодарение на института по картофовъдство. А тогава имаше само един вид картофи, които ставаха за ядене чак наесен. И така цяло лято полугладни. Първите картофи. Добре нагладували се през лятото (без хлебец и без картофче), дочаквахме най-сетне времето, когато картофите биваха готови за вадене. Това ставаше след Спас, но преди още да сме тръгнали на училище. Майка отдавна вече беше хвърлила око на една браздичка край оврага, където картофите би трябвало да са най-добри. Шумата отгоре даваше знак, а окото на майка в това отношение беше безпогрешно. Тя взе кошницата, а аз лопатата. И наистина, още първата шума имаше отдолу засега не много големи, но прилични червеникави грудки, които майка слагаше внимателно в старата прокъсана кошница. Копнах няколко пъти рохката земя, след това пошарих старателно с ръце и намерих там още пет картофа. Същото направих и със съседните корени. Наистина, там имаше по-малко, исках да разкопая още няколко корена, но майка не ми даде - нека да пораснат още, каза. На нас това сигурно щеше да ни стигне. Занесохме кошницата в двора, сестра ми Валя веднага се зае да бели картофите - внимателно, за да не обели нещо в повече. Шестгодишният Миколка се зае с огъня, да има съчки и няколко цепеници. Стъкнахме го на тревата до улицата, където беше по-чисто отколкото навътре в дворното място до обора. За целта поставихме три плоски камъка и заедно с брат ми разпалихме съчките. Майка постави бързо едно гърне, не най-голямото - по-малко, напълнено догоре с още дребните, розови, с очички картофи. Отгоре постави капак. Варете се, картофи. Ние стояхме над огъня, който димеше. Валя все се въртеше, за да избяга от дима. А Миколка слагаше и наместваше цепениците. Един път едва не обърна гърнето и майка се уплаши - не пипай, дай аз. Ние чакахме да закипи водата.
И ето че закипя, пяната изби леко над ръба на гърнето, засъска върху въглените. Сега трябваше да се слагат по-малко дърва. "Свариха ли се вече?" - питаше нетърпеливо Миколка. Майка каза, че пресните картофи се варят дълго, не е като на печката. Така че те наистина се вариха дълго, но майка не бързаше да им хвърля водата - чакаше татко. Татко беше с мъжете на полето, трябваше да си дойде всеки момент и ние му приготвяхме вечеря. Майка вече донесе една делва с кисело мляко, а хляб... Хляб няма. Вместо хляб ще има пресни картофи.
- Тате си идва! - радостно съобщи Валя.
И наистина, иззад ъгъла на къщата са появи на двора с уморена крачка татко. Като видя огъня и своето семейство около него, се усмихна тъжно.
- Ето, имаме вече картофи! Ще си измия ръцете.
Нямахме никакво търпение да опитаме по-скоро пресните, димящи, леко твърди и отдавна очаквани картофи.
- Е, сега няма да умрем - каза татко, като приседна на малката пейка. - След като доживяхме до картофите...
И тежко, самотно въздъхна.
Разбира се, спасяваше ни млякото, но децата и мъжете искаха хляб. Освен това, вечният проблем с облеклото и обувките. В калта, в снега всеки ден три километра до училището. Три натам, три обратно. В магазините не можеше да се купи нищо, а и с какво ще го купиш? Помня, че когато докарваха в магазина на село манифактура, за нея настъпваше адска блъсканица. Газ даваха литър или половин литър на месец и само срещу купони. Дойдеш си през зимата у дома, а в къщата е тъмно, пред печката - подпалки, трябва да се готвят уроците. Наистина, сред нуждата понякога се случваха и светли моменти. Един път през есента ме извика директорът, погледна моите изцапани с кал обувки и ми каза: "Иди в селмага и примери едни гамаши. Кажи, че директорът те е пратил". Отидох, премерих, а после директорът ми ги купи. Все пак бях отличник и може би това означаваше нещо. Аз много си пазех тези гамашки...
5. МАСОВИТЕ АРЕСТИ. БОБРИК
Точно по това време татко се зае да прави нова къща, старата изгни, стана невъзможно да се живее в нея. През зимата той отиде в селсъвета, за да му разрешат да отреже няколко бора, след това трябваше да се докарат. Когато времето се затопли, постави основите, после направи стените от греди. И всичко сам, без чужда помощ, без да напуска полевата работа в колхоза. Случваше се да дойде на обяд и веднага на гредите - със секирата клъц, клъц... Така до есента. През есента се преместихме в новата, още недовършена, без под къща. Стените ухаеха хубаво, но нямаше печка. Печка поставиха едва при първите студове. Добре се намръзнахме...
Селските ми приятели бяха момчета предимно по-големи от мене, освен Васил Паршонок, с една или две години по-малък. Разбира се, всичките бяха различни по характер: някои добри и дружни, други - не толкова. Валодзя Галавач, макар и по-голям от мене с три години, се държеше като равен, беше истински приятел, помагаше, когато имаше нужда. Нищо чудно - майка му беше много добра жена, майка ми се грижеше за нея, когато остана сама, без мъж. Валодзя ми помагаше да сека дърва, когато татко лежеше с тиф във Вушачи. Добро момче беше синът на едни репресиран - Коля, мой съсед (живееше през една къща), който след войната не се върна в родината си, замина за Латвия. По-малко дружах с неговия брат Миша Змитраков, за него казваха: горделивец. След войната беше директор на училището, което се построи наново с негово участие в Кубличи. С Васил Паршонок, бъдещ кинооператор, помня, че се пързаляхме през зимата със ски; Васил се спускаше по-добре от мене по най-стръмните склонове. Още един приятел, моят братовчед Микола, не се върна от войната - по всяка вероятност са го убили при щурма на райхстага, според думите на комбат Неустроев. А по-малкият му брат Иля, бивш партизанин, поскита по света, върна се на стари години в родните места и го погребаха в гробището на бащите му.
Ето, спомням сега и искам да кажа, че все пак децата са жестоки. И даже някак си по животински люти. Е, разбира се, това зависи от социалното положение, от възпитанието, напълно ясно. Като при възрастните. Но възрастният човек има някакво право на достойнство, макар и на лично. А детето? То няма никакви права, даже и не си представя нещо подобно. То е свикнало да мисли, че всичко се решава със сила - на властите, на по-възрастните, на по-големите приятели... И винаги ще се намери някой по-голям или по-силен, че и със садистични наклонности, който диктува своите закони... И често по-малкият не разбира, че това е неправилно, че трябва да бъде иначе. И няма да се оплаче, защото знае, че няма да го защитят. Знае също, че да се оплакваш е лошо - така му е внушавано от рано, в обкръжението, а и от родителите. От учителите също. Не бях нисък на ръст, но бях тънък и слаб, което ми пречеше да побеждавам в различни схватки. Побеждаваха други - по-силните, а най-вече - по-наглите. Аз не бях нагъл. И точно тук си спомнях мекия майчин характер, който бях наследил и който ми вредеше не малко от детските години. Освен това, когато бях дете, бях склонен да преживявам силно своите и чуждите нещастия. Особено когато започнаха репресиите, масовите арести на селяните. И дружах с момчетата, които бяха останали без бащи, от които другите страняха и ги презираха, защото са врагове на народа. Нашето село имаше тогава дванадесет двора, наистина по-късно заселиха към него и други домакинства. Та от дванадесет стопани арестуваха шестима. Мрачни колхозници, бивши бедняци. Арестуваха и Бобрик. Вероятно списанието "Нива" с царете и графините му излезе през носа. Също така Дзямян Азевич, инвалид от Първата световна война с изсъхнала парализирана ръка, на която носеше черна ръкавица. Изкарваше си хляба с поправка на часовници, които му носеха от цялата област. И той ги поправяше - стенни, джобни, будилници и т. н. И дори нещо повече - слагаше им стъкла. А откъде да се вземе стъкло? И той купуваше стъкла за лампи, от изпъкналата част изрязваше необходимото парче и го поставяше. Когато бях ученик, няколко години му носех часовници от градчето, преди всичко на учителите. Поставям ги в кибритена кутийка и му ги нося. Той слага стъкълце и връщам часовника обратно. Тогава нося една рубла за работата. И той винаги ми даваше 20 копейки. Но ето че арестуваха инвалида. А синът му по това време, също Дзьомка, служеше в Далечния Изток. После, по време на войната, стана партизанин и се би до победата. Би се за съветската власт, която унищожи баща му. Но той не се разсърди, за което, както е известно, болшевиките хвалеха. Че "не се е озлобил". Все едно за подобно нещо наистина можеше да не се озлобиш. През лятото на Пятроуска ливада жените събираха сено. Вечерта до мостчето спря райкомовската емка, от нея слезе някакъв началник със сако. Той нареди на бригадира Антон да събере жените на едно място. Всички се събраха бързо на ниското хълмче край гората, стояха, опирайки се морно на вилите. Райкомовецът разтвори вестник и започна да чете. Във войската действала група вредители и шпиони, начело с маршал Тухачевский и други. Те тровели червеноармейците, сипвали в храната им натрошено стъкло, издавали на чужденците военни тайни. Върховната колегия на Военния трибунал ги осъдила на разстрел и предния ден присъдата била изпълнена. Славните съветски чекисти били на мястото си и този път. Жените плачеха - така трябва, какви подлеци. "Добре, че са ги хванали, че моя малкият отива през есента в казармата, направо щяха да го отровят!" - плачеше радостно една жена от Слободка. "Така де - съгласяваше се друга. - Да не би да им е жал за нашите момчета. Зверове такива". Бригадирът Антон мълчеше упорито. Не се знае какво мислеше. Но той беше разумен човек и ние, децата, го уважавахме. Но защо мълчеше - тогава още не знаехме.
Селото ни беше в основни линии православно, но от чифлиците заселиха няколко католици. Фамилиите им: Лявицки, Блажевич, Корсак - тях ги арестуваха най-напред. Арестуваха и нашия съсед Барис. Арестуваше ги обикновено районният пълномощник на НКВД Перацяцкин. (И след войната идваше - може би го влечеше местопрестъплението.) Е, и граничарите се стараеха - не пазеха така границата, както ловяха сънните мъже отсам нея. Макар че са пазачи на границата, системата е една - НКВД. Никой от репресираните не се върна, макар че реабилитираха всичките. Арестуваха по това време и няколко учители, сред тях и нашия директор Карчеуски, който ми купи гамашите. Но арестуваха също и граничари, командири. Например капитан Акулов, мъж на наша учителка. Любопитно е, че за секретни сътрудници, които да доносничат, използваха и по-големите ученици. Когато съдеха директора, една наша ученичка свидетелстваше срещу него. На 15 години. Може би така беше навсякъде. А край границата особено.
И всяко село имаше своите секретни сътрудници, къде по-добри, къде по-лоши, активни и не много. На нас в този смисъл явно не ни провървя. В селската община влезе един чужденец, придошъл човек - след гражданската война се залепи за една местна жена. Не зная откъде беше, но НКВД установи с него много тесни връзки. И той даже не се криеше много, дори се похвали, че помага на чекистите. Някъде към петдесетте години, когато ходех при татко, той идваше също и на чашка казваше, че искал да прати в затвора и него, имало причина, но го съжалил. И татко му беше благодарен. Не зная какво имаше предвид. Може би маминото "контрабандно" преминаване на границата?
Сигурно си струва да спомена за тази "криминално-политическа" постъпка. Както вече казах, майка беше родена от другата страна на границата и през всичките тези години нямаше никаква връзка с брат си. Дори не знаеше дали е още жив. В тридесет и девета година след съединението се появи малка надежда поне да получи вест. Преместиха новата граница зад Бялисток, но не премахнаха старата. Пазеха я все така строго, за да не може да мине никой - ни оттам, ни насам. Ние чакахме. Но веднъж през гладното време майка се реши и тръгна - през гората, блатата, край езерото, помнеше пътя от детските си години. И отиде. И се върна. И донесе на гладните лакомства - малко брашно в едно чувалче и овнешка плешка. Оказа се, че брат ѝ под панския гнет живее все пак по-добре от сестра си в колхоза, която отдавна няма на масата си хляб. После майка се страхуваше, че някой ще я издаде и ще я затворят. Но не я затвориха и ние вече мислехме, че никой не е разбрал нищо. Оказва се, че някои са разбрали...
6. ВИЦЕБСК
Изпратих през лятото документите си във Вицебск, в художественото училище.
Вероятно тук му е мястото да кажа, че това мое решение не беше неочаквано, по всяка вероятност така беше решила съдбата. Животът в колхоза ставаше непоносим, гладът и репресиите гонеха хората оттам. Но възрастните не можеха да избягат никъде от колхоза, само младежите и подрастващите. Точно по това време в училището се появи нов пионерски ръководител, младият Виктор Кондрацкий, който се ожени за нашата Клаудзя Якаулеуна. Той поработи малко и бързо изчезна, оказа се, че се е записал във Вицебското художествено училище. Веднъж през лятото се срещнахме в Кубличи и той ми разказа за ученето си, показа ми студентските си рисунки. Каза, че дават общежитие и дори плащат стипендия - цели 60 рубли. Очарован от него, отидох при директора за отпускно свидетелство. Директорът отначало не се съгласяваше, нали бях отличник в училището. Но се наложи да ми даде свидетелството. А татко каза: "Върви някъде, защото тук ще се стопиш от глад. А там, във Вицебск, поне ще имаш стипендия. 60 рубли са много пари!" Наистина, татко имаше селски ум и не му харесваше много моя избор да стана художник. Той все казваше: "По-добре е да учиш за учител и да се запишеш в партията, като нашия Новикау. Началник стана". За съжаление на татко това не ми беше съдено... Както впрочем и да стана художник...
За кандидатския изпит пътувах с влак, това беше първото ми излизане сред широкия свят, с прехвърляне в Полацк, където също отивах за първи път. Излязохме на разсъмване, по пътя заваля дъжд, добре се измокрихме. Суших се, като се разхождах сутринта по Полацк. След привичното селско обкръжение градското ме поразяваше необичайно, всичко там беше ново и интересно. Тесни, криви, павирани улички, магазини... Също и във Вицебск, който ме порази с многото си хора и... трамваите. Малко уплашен, пътувах с трамвай от гарата до центъра. На площада имаше огромни цветни реклами на кината, наблизо се извисяваха грамадна катедрала и кулата на градския съвет.
Училището се намираше в хубава стара къща с буржоазен изглед, с мозаечен под във вестибюла. (Мисля, че сега там има музикална школа. Сградата не беше разрушена по време на войната.) Основните изпити бяха, разбира се, по изобразително изкуство, рисувахме акварелен натюрморт с гърнета. После бяха изпитите по другите предмети, които взех успешно, и като се върнах у дома, получих известие, че съм приет за студент.
През есента започнахме учебните занятия: живопис и рисуване, които ни преподаваше старият Лейтман, и всички други предмети като в предишното училище. Най-напред живеехме в общежитието на площад "Могильоуски", сега го няма - преименуваха го на площад "Съветски". Или може би на площад "Централен". А след това, забравил съм по каква причина, ни настаниха четирима души в частна къща на "Смаленски кирмаш". Струва ми се, че преди това се наричаше Червения площад. След известно време в училището се създаде скулптурен отдел и аз с малка група момчета се преместих там. Скулптурните класни стаи се намираха на една странична уличка пред сградата на бившия градски съвет и музея на изкуствата. Учеше ни скулпторката Галина Ивановна Беляева, по произход, струва ми се, от Киев. (След войната не чух никъде нищо за нея, може би е изчезнала.) Директор на училището беше Иван Восипавич Ахремчик. В училището се намираше неговото ателие, на първия етаж, с прозорци, които гледаха към улицата. Прозорците бяха големи, както трябва да бъде за едно ателие на художник. Когато започва да се мръква, той пали лампите, а щорите не затваря и ние го гледаме какво прави. Помня едно огромно, колкото цялата стена платно, на което бяха нарисувани образите на Ленин и Сталин по време на някакъв конгрес. Тогава тази тема беше задължителна. Скулптурата в общи линии ми се отдаваше лесно, но ми харесваше по-малко от живописта. Много моделирахме анатомия - фрагменти от класиката, Давид на Микеланджело, - носовете, ушите и лицата не бяха трудни. Повече грижи създаваха композициите - на една и на две фигури. Курсовата ми работа беше фигура на граничар с шинел, с пушка и бинокъл на очите. Преподавателката ме похвали.
По това време Вицебск, разбира се, беше традиционен град на изкуствата, имаше музеи; на улица "Гогол", близо до площада се намираше музеят на знаменития Пен, когото скоро преди това бяха убили при загадъчни обстоятелства. В малка стая и на стената край една дървена стълба висяха негови картини, изпълнени в стила на типичния реализъм - обущари, стари евреи, коне, изображения на стария Вицебск. За неговия знаменит ученик Марк Шагал, който по това време живееше в Париж, в родния му град не се знаеше нищо. Все едно нямаше никакво отношение към града. Но времената се менят и след много години бях сред тези, които откриха на улица "Пакроуска" паметник на своя славен земляк.
Не учих там много. През есента на четиридесета година обявиха една "радостна" новина: с постановление на правителството се отменят стипендиите, а всички материали и учебници трябваше да се плащат. Как да се живее, не само да се учи? Пари от дома никога не ми бяха пращали, а и аз не молех за пари. Един път татко, когато дойде в града, отиде при дядо Сцяпан, взе на заем три червонеца, които изхарчих колкото се може по-дълго във времето. Най-много за хляб, който обикновено ни беше храната. Станеш рано сутринта, в 6 часа, и на опашка пред магазина за хляб. Опашката е огромна, всички чакат.
В осем часа докарват хляба, започва блъсканица.
По това време отмениха купоните и за хляб в града се устремиха от околните села, от други райони. За хляб давах не повече от една рубла, защото трябваше да си купувам и бои. А и от брезентовите обувки ми се показаха пръстите... Опитвахме с момчетата да изкарваме по нещо от всякаква работа на товарната гара, във фабриката за четки.
Във Вицебск, колкото и да е странно, до самата война се запази дребният частен сектор. Някъде на улицата, която водеше към летището, видяхме едно малко магазинче, над вратата беше неумело написано "Шия шапки" - там работеше старият Абрам. И ето, помня, двамата с Шаучонак, момче от Полесието, отидохме там. (Шаучонак след това също напусна училището, не можеше да учи. Нямаше обувки и през есента ходеше в калта с едни смачкани валенки.) Уговорихме се със стопанина да му направим хубава голяма табела, а той ни обеща за това 15 рубли. Намерихме един подходящ шперплат, грундирахме го и написахме "Шапки". На едната страна на дъската нарисувахме кепе, а на другата - бомбе. Занесохме поръчката. Стопанинът погледа, погледа и каза: а защо бомбе? Да не би да правя бомбета за боржуата? И не взе табелата, отметна се. Явно беше наплашен от времето на непа.
7. ФЗН. ШОСТКА
Така печалбата ни пропадна. Като се помотахме още малко по града и не намерихме никъде нищо, разбрах, че повече няма да мога да се задържа в училището, ще се наложи да приключа с изкуството. Отидох в канцеларията за документите си. Там нашият учител по литература, чиято фамилия беше, струва ми се, Леваньонок, каза: "Жалко, Биков - би могъл да учиш..." Аз също съжалявах, но как да уча? Отнесох в един комисионен магазин последната си риза, купих си билет до Полацк и две хлебчета, които изядох, приседнал в градинката, където сега е паметникът на Пушкин. Прибрах се на село и отидох в моето училище, в десети клас. Но бях изостанал много с учебния материал. А и в училището имаше нов ред. Учебниците сега се оказаха с пари, трябва да се купуват. Но и да се купят няма откъде, не достигат. У дома е същата нищета, колхозен безпорядък. Ни хляб, ни дърва.
Точно по това време започнаха да набират ученици за новосъздаденото училище за професионално обучение (официалното название на беларуски и руски е фабрично-заводско обучение, ФЗН или ФЗО - бел. прев.) и аз скоро се озовах отново във Вицебск. Радвах се, че съм там. Познат град, любими музеи. И спомени. Невесели обаче спомени... В училището ни учеха за строители: каменоделци, бъркачи на бетон, арматуристи - всичко това много далече от изкуството. Изкуството ставаше все по-недостъпно. Трябваше да се работи - на студа, с разтворите. Но там ни хранеха, даваха ни подслон в интерната, а след това започнаха да ни обличат. В предишното училище не ходех, само вечер отивах до прозорците, гледах през перденцата покритите с парцали скулптури върху стативите. Беше ми срамно и болно... Зимата през тази година беше много студена, с ветрове и мраз. Работехме и учехме все на студа. Помня, че строяхме къща на "Суражска шаша", оформях ъгъла, за което се искаше майсторлък и най-вече точно око, за да не се изкриви. Тичахме да се греем в съседния цех на керемидената фабрика, където беше по-закътано. А моят ъгъл се оказа малко наклонен на една страна, нашият учител Андрей Иванович не беше доволен и аз известно време страдах от това. (Напразно обаче преживявах. Скоро от тази къща ще остане само куп развалини. А след войната и развалините няма да останат, ще изчезнат под бурени и коприва.)
В началото на юни - край на учебните занятия. Съобщиха ни, че ще отидем да работим в Украйна, в град Шостка. Докато траеха приготовленията, помолих да ме пуснат до село. Работата е в това, че точно в Шостка живееше мой чичо... Това е също една история, история на съдбата. Чичо ми бил някога активист, направил известна партийна кариера, работил даже като редактор на вестник в Полесието. Но докато служил на съветската власт, тя разкулачила по родните места баща му и брат му и ги заточила в Сибир. Явно не му станало добре на сина и той заради спасението си заминал за Украйна, в същата Шостка. А аз си дойдох вкъщи, отидох при директора на училището и му разказах какво бях решил.
Директорът Слимборски изрази съчувствие за не толкова успешната кариера на своя някогашен отличник и не ми даде диплома, а свидетелство за десети клас, където сам постави необходимите оценки. Планът ми беше такъв: в Шостка ще издържа като външен ученик изпитите за средно образование и ще се запиша в тамошния индустриален институт, към който имаше някакво отношение моят чичо. Той и Слимборски се познаваха...
8. УКРАЙНА. ВОЙНАТА. БЕЛГОРОД
В едно ведро юнско утро пристигнахме в Украйна... Бели измазани къщи, тополи, непознат език по гарите, гоголевски асоциации ме пренасят в друг свят, романтичен и приказен. Не си мислех тогава, че много драматични и трагични неща ще ме свържат с тази страна. Не успях да се огледам, да опозная както трябва града и дори да намеря чичо си, когато избухна войната.
Да си призная, това отначало не уплаши много младите хора. Беше минало малко време от финландската война, преди нея - освободителният поход в Западна Беларус, всичко завърши с триумфа на победите. Ще победим и сега. Още повече, ако ни ръководи непобедимият Сталин. Но постепенно ставаше тревожно, а след това и страшно. Искаше ни се да си отидем у дома, по родните места. Но нямаше как. Когато немският вермахт завзе Минск и Гомел и настъпи към Киев, военкоматът ни мобилизира. Първо за отбранителни работи. Може би един месец копахме много дълги и дълбоки противотанкови ровове, струва ми се край Пирогивка, която след това изоставихме, защото немците вече затваряха своето обкръжение на киевския чувал...
Започна евакуация. Колони от хиляди 17-18-годишни юноши се проточиха по прашните пътища на изток. Беше обеден жар. В селата и градчетата, през които минавахме, ни изпращаха жени и девойки, даваха ни някаква храна, плодове, махаха ни с кърпи. Някои плачеха. Ние се държахме свободно, шегувахме се. Нас, шепата беларуси, никой не оплакваше, нашите оплаквачки бяха далече. Но и украинките ни жалеха и ни обичаха. На края на старинния Глухив една чернокоса украинка изтича и ме целуна - това беше първата вълнуваща моминска целувка в живота ми. Нощувахме обикновено в селскостопански постройки, в обори, във вече опразнени училища. Украинските младежи пееха много добре.
Колкото и да се уморяваха през деня, в тъмнината на лятната звездна нощ някъде на края на селото дълго се чуваше най-любимата и позната "Розпрягайте, хлопці, коней, та й лягайте спочивать, а я піду в сад зелений, в сад криниченьку копать." ("Раззпрягайте, момци, конете и лягайте да почивате, а аз ще отида в зелената градина кладенче да копая" - бел. прев.) Като се разсъмне - ставане и по знойния път, докато не се появят в небето немските ястреби.
Ядем каквото където намерим. В повечето случаи по пътя. Имаше добра реколта от ябълки, зеленчуци. Влизаме в магазините край пътя, в които обаче няма почти нищо. Всичко са разграбили преди нас. В Белгород се опитах да купя плодов чай, който можеше и да се яде, но бях притиснат от тълпата пред щанда. Ето защо изостанах от колоната, а след това и я изгубих. Докато тичах по претъпканите с войски улици, настъпи нощ. Уморен, влязох в една полуразрушена от бомбите къщичка и заспах. Събудиха ме комендантските патрули. Отведоха ме в комендатурата. Там нощен разпит - кой съм, защо съм изостанал, с каква цел? Претърсиха ме, взеха ми документите. Намериха в куфарчето ми карта - откъснат от един учебник лист, на който аз, грамотният, бях нанесъл как се движи фронтът. Този лист едва не ме погуби. Лейтенантът със синя фуражка, който ме разпитваше, след първите думи ме зашлеви по едната страна, а след това с другата ръка по другата страна: "Защо се криеше?" Опитах се да му обясня, че съм изостанал от своята част, че вървя от Сумска област. А моят следовател ми отвърна: "Всички казват така, нескопосно работят вашите фашисти, по шаблон. Но ние ще те накараме да си признаеш, японский городовой (словосъчетание, което замества в руски език нецензурен израз - бел прев.)!" Тази особена псувня чух тогава за първи път и я запомних за цял живот.
Наистина, повече не ме биха и, като му ругаха още известно време, ме отведоха в една тясна килия в мазето. Там беше тъмно, чувстваше се присъствието на хора и аз седнах до входа. Но скоро доведоха още някого, светейки с фенерчета, и ме накараха да седна по-нататък. Притиснах се до стената и като че ли малко задрямах.
Когато започна да се съмва, се събудих. Килията стана малко по-светла. В нея седяха осем души и аз вгледах се в моите съседи. Единият лежеше на една страна, протегнал дълги крака с високо навити навуща. Другият седеше до него и имаше фуражка със звезда над козирката. Още един лежеше до мене, с бяла везана риза, а ръцете му бяха извити зад гърба. Не се сетих веднага, че са му вързани, и неволно след това посегнах да ги развържа. Но човекът се дръпна рязко и простена: "Не пипай, ще те разстрелят". И аз се извърнах. Странно беше, че до обяд не изведоха никого от килията, а доведоха още трима. Всички мълчаха, само един от доведените започна да плаче и му извикаха: "Тихо! Какво си се разкиснал..." Всички чакаха нещо и се вслушваха какво става навън. А там наистина ставаше нещо, бучаха камиони, чуваха се високи команди или нещо такова. На обяд градът беше бомбардиран ужасно, целият свод се тресеше така, че от тавана се сипеше мазилка. Някъде наблизо стреляха картечници, но зенитни оръдия нямаше, както отбеляза сдържано моят съсед с навущата.
Към вечерта изведоха няколко души и повече не ги върнаха обратно. В килията се освободи малко място, но отвън не стана по-тихо. Някъде, доста наблизо, стреляше артилерия. Отново задрямах за малко. Събудих се от това, че ме лъхна свеж въздух, на вратата стояха войници с плащпалатки. Събудиха с ботуши тези, които бяха по-наблизо, и им казаха да излязат. Много скоро от другия край на сградата се чуха изстрели. "Четири" - каза със страх някой от килията. Лицето на моя съсед с везаната риза стана съвсем бяло, като посипано с брашно. Вратата след това започна да се отваря често, явно започнаха да извеждат всички, по ред. Някъде, не толкова далече, започна стрелба, през която чухме няколко близки изстрела. За пореден път дойдоха двама - млад мъж със синя фуражка и възрастен мустакат червеноармеец с винтовка. Мустакатият ми кимна - излизай, и аз се изправих послушно.
Не помня как излязохме от мазето, през павирания двор завихме зад ъгъла на каменното здание към изпотъпканите лехи на една градина. И там до старата дъсчена ограда видях в копривата дългите нозе с високо навитите навуща. Не издържах - сълзите сами потекоха като ручей от очите ми. Червеноармеецът спря, сякаш удивен от моя безмълвен плач, и изведнъж каза: "Бягай, момче! Бързо!" И аз хукнах през картофените редове към близката пролука в оградата, очаквайки, че всеки момент ще стреля в мене. И той наистина стреля, но във въздуха, както разбрах, бягайки, макар че даже не се огледах.
Тичах и зад оградата, през някакви градини, минах през едно телено заграждение, пребягах край един килнат малък обор и попаднах в една обрасла с репеи уличка. Добре, че там нямаше военни, само някаква лелка с ведро се показа иззад ъгъла, минах мълчаливо покрай нея и най-сетне се добрах до железопътната линия. Там се поколебах малко, като не знаех накъде да тръгна - надясно или наляво? Тръгнах наляво - нататък от водонапорната кула, която се издигаше близо над покривите. Скоро срещнах един възрастен железничар, който с метално куфарче в ръка отиваше някъде или идваше отнякъде. Попитах накъде е Харков и възрастният човек, като ме поогледа, махна мълчаливо с ръка - натам. И аз тръгнах на запад. Не беше лесно да се ходи, пътищата бяха претъпкани с войски, които отстъпваха, с бежанци - пеши и на каруци. Вървях бързо по железопътната линия към Волчанск - градче до Харков, където, както бях чул по-рано, се формираха запасните части. Частта, от която изостанах, отиваше именно натам. Но къде беше този Волчанск? Дали наистина до Харков, както ми посочи железничарят? Повече нямаше кого да попитам. А и се страхувах да питам.
В общи линии тогава ми провървя. Встрани от пътя в гората намерих своята част, която вече се беше строила за формиране. Зарадвах се много, почувствах се почти щастлив. Но нямах никакви документи, всичко остана в белгородската комендатура. Добре, че командирите не бяха толкова придирчиви - нямаше време, а и момчетата потвърдиха: наш човек е. И аз не за първи път почувствах радост от единството на колектива, от неговото благополучно предимство пред потиснатия от живота индивид. За своите драматични приключения в Белгород дълго не разказвах на никого, за документите след това написах, че са се изгубили по време на войната. Без всякакви подробности.
Сформираха от нас нова част, дадоха ни някаква втора ръка униформа, но вместо оръжие - лопати. Обявиха, че от този ден сме в състава на армейски инженерен батальон. Дойде някакво началство и отново ни поведоха да копаем окопи на север от Харков. След няколко дена ни дадоха винтовки - по една на десет души, и ние се почувствахме бойци от непобедимата Червена армия. Скоро настъпи суматоха. Фронтът се приближи, зачестиха бомбардировките. Пробиви на немски части, въздушни десанти, които трябваше да отблъскваме, но по-често бягахме от тях. Веднъж ни изпратиха да прикриваме наша кавалерийска контраатака. Там за първи път усетих целия ужас на тази война.
През нощта изкопахме в края на едно царевично поле малки окопи. Пред нас - нива с цвекло, а зад нея голямо украинско село. Предния ден минахме през него. А след нас вървеше кавалерия - много кавалерия. И до днес е пред очите ми: прашни, уморени коне и хора, наоколо прах, прах... В Украйна през лятото винаги има прах по пътищата. Кавалеристите явно идваха отдалече, през деня над тях висеше немската авиация, постоянно бомбардираше. Наоколо всичко гори... А тяхното въоръжение е винтовка на гърба, шашка, противогаз и преметната на седлото чанта... Не зная защо съм запомнил конските противогази... Голямата чанта на седлото, от нея излиза дебела гофрирана тръба, като черво, и маска - надява се на коня при газови атаки, каквито между другото по време на войната нямаше. На разсъмване конниците препуснаха в атака към селото, срещу немските танкове. Немците ги оставиха да се приближат съвсем и така започнаха да ги косят с картечниците, че да пази господ! След около десет минути всички се понесоха назад. И ето че препуска разпенен кон, без ездач или ездачът виси от седлото надолу с главата. Конят пада, мята се, вътрешностите му се изсипват от корема, а освен това се влачи и червото на противогаза... Всичко наоколо е разпердушинено от картечните откоси. Бързо хукнахме оттам - всички, пеши, конници - към горичката, атаката се провали и повече не я подновиха. Танковете продължиха нататък.
После имаше още много такива неща, неорганизирани и глупави. Направихме за маршал Будьони команден пункт, на който Семьон Михайлович едва не беше пленен. Отстъпвахме към Стари и Нови Оскол... Когато дойде есента, през октомври май, армията беше най-сетне изведена край Воронеж, тя вече беше небоеспособна, само остатъци.
9. ГАРА ГРЯЗИ. САЛТИКОВКА
Озовахме се на гара Грязи, там започна новото сформиране. И тогава се оказа, че според тиловите закони 23-та година подлежи на мобилизация, а 24-та - още не. И всички нас, които бяхме 24-та година, ни събраха заедно. А трябва да кажа, че такива се оказахме малко, защото украинците не бяха глупави, не отиваха далече от домовете си, обикновено се връщаха. А аз къде да се върна? Беларус остана на хиляди километри, не мога да стигна. И бях принуден да се влача с другите. Построиха моя набор в една колона, дадоха ни по три самуна хляб и както си бяхме, с омазаните ватенки, въпреки зимата - с пилотки, ни отправиха в тила. Но отново под командването на един подполковник (от запаса) - да не се разбягаме.
Вървяхме към Саратовска област...
Хранехме се отново сами - кой каквото намери. Селяните понякога ни даваха да ядем, все пак бяхме в тила и у мнозина мъжете бяха на фронта, хората съчувстваха на войниците. Още повече на такива с жълто около устата като нас. Макар че зависи къде. По гарите, където всичко беше ограбено, за нас нямаше нищо, но по селата се намираше по малко. Докато стигнахме до Саратовска област, одрипавяхме и останахме без крака. Обувките ми бяха в такова състояние, че от тях ми се показваха партенките. А точно тогава започнаха студовете. Нямахме никакви топли дрехи. Помня, че някакв а лелка ми даде един плетен шал и толкова. Най-сетне се добрахме до гара Салтиковка в самия край на 41-ва. Там ни разпределиха по колхозите. Аз и един момък, Льошка Арлов (между другото от Вушачи), попаднахме в един близък колхоз... Селото беше голямо (странно, но съм му забравил името), на юг от гара Салтиковка. Мисля, че колхозът се казваше "Коминтерн". С Льошка Арлов живеехме близо един до друг, но се срещахме рядко - нямаше такъв обичай у нашите стопани. Всеки ден ходех сутринта в степта и донасях замръзнали слънчогледови стебла, след което си седях вкъщи. Нямаше какво да се прави, за четене също нямаше нищо. Стопанките почти не разговаряха помежду си (снахата се мразеше със свекървата), стопанинът ходеше на работа. Но имаше едно малко шестгодишно момиченце - мило и благосклонно създание, което не се отделяше от мене по цял ден, като искаше да му разказвам нещо.
Разказах му всичките приказки, които знаех, разказах му за Беларус с нейните гори, птици и зверове. Но това не беше достатъчно. Тогава, като взех от съседите дебелата книга на академик Тарле за Наполеон, започнах да му чета. За голямо учудване то слушаше и на мене ми беше по-лесно.
Седяхме у колхозниците почти през цялата зима на 1942 година. Колхозът даваше просо - по килограм на седмица. Просото трябваше да се търка със стъргало, за да се получи чисто зърно. Живеех в семейството на комбайнер, който не подлежеше на мобилизация, съпругата му, едно малко момиченце и една бабка. Бабката, светла ѝ памет, ми вареше каша. Семейството, естествено, се хранеше отделно, а аз - с просена каша, което за онези времена не беше никак лошо. У нас преди войната просото беше деликатес. Помня, че във Вицебск паничка такава каша с чаена лъжичка масло отгоре струваше 60 копейки. Тук масло нямаше... В общи линии гладувах, все ми се искаше да ям... Млад бях.
Трудна беше тази зима, студена, а най-вече - тежеше самотата, откъснатостта от познатите места, от родината, която се оказа окупирана. Льошка живееше през пътя у съседите и задачата ни беше да снабдяваме стопаните с огрев. За огрев се използваха слънчогледовите стебла, които бяха останали под снега в степта. За да ги събираме, стопаните ни даваха по една бурка на двамата. И ето че често (два-три пъти в седмицата) отиваш с шейната в степта, прелазваш през оврага, начупваш замръзнали слънчогледови стебла и ги караш в селото. Не беше лесно да се изкачиш с тежкия товар по стръмните склонове, опъват ти се яко вратните жили. А когато излезеш мокър от пот, си спомняш своя овраг до родното село, поглеждаш червеният мразовит залез, където далече-далече е останала родната ти страна и вече не можеш да сдържиш сълзите си. Още повече, че около тебе се разстила мразовита степ, никой там няма да те види, може да не се срамуваш. Самота, изоставеност, чувство за някакво сиротство - болезнени чувства, които до това време не бях преживявал. За първи, но не за последен път беше това...
Не мога да кажа, че с нас се отнасяха лошо - както и с всички. Но след известно време ни стана непоносимо и с Льошка решихме да тръгнем на запад. Беларус беше окупирана, но там имаше партизани. Също фронт, чиито ужаси малко по малко започнаха да се забравят, и на нас ни се прииска да сме на фронта. Така че веднъж тръгнахме. Но не стигнахме далече. Наивните бегълци на запад бяха задържани на първия железопътен мост и върнати в районното НКВД в Ртишчево. Там започна същото, каквото ми се случи някога в Белгород. Разпитваха ни кой ни е изпратил на моста и с каква задача. Това, че се промъквахме на запад, към фронта, предизвикваше у началниците недоверие, дори негодувание. Те трябваше да убедят нас и себе си, че сме вървели в тила с някаква цел. С каква?
Спаси ни оттам една съвсем различна случайност. През нощта доведоха някакъв криминален глиган, който още в стаята на дежурния предизвика сбиване. Беше много силен, преобърна де що имаше мебели, започна да души началника и върху него се нахвърлиха всичките милиционери, които бяха там. А ние с Льошка в същото време се измъкнахме тихо през вратата. Върнахме се отново в колхоза, при предишните си стопани, за които скалъпихме някаква лъжа. Не зная дали ни повярваха.
най-сетне изведена край Воронеж, тя вече беше небоеспособна, само остатъци.
10. АТКАРСК. САРАТОВ
Живяхме там до пролетта, а после, струва ми се през април, в колхоза дойде разпореждане за разпределение на младежите - отново във ФЗО. Разбира се, беше им жал за местните, посочиха нас, а на нас само това ни трябваше. И ето че с Льошка се озовахме пак във ФЗО, този път наблизо, в Аткарск... Не е излишно да добавя между другото, че на мнозина от преднаборните младежи тези ФЗО-ФЗН дадоха временен, но необходим хляб и приют, станаха за тях, така да се изразя, професионални академии, нерядко последни в техния кратък живот. Защото скоро след това - призовка, на фронта и край на всичко. И това са спомените, които остават от цивилния живот - малка група връстници, самотно учещи във ФЗО...
В Аткарск имаше железопътно училище, учех там за железопътен работник: ремонт на пътя, укрепване на траверсите, подравняване... И това през първата половина от лятото на 42-ра година. Прекалено горещо, по моя край такива горещини май нямаше. Беше трудно, мазоли по ръцете от чука и лопатата. Затова пък ни хранеха, което по това време беше важно.
Занятията на железопътното училище в Аткарск през това жарко лято се провеждаха по железопътната линия, състояха се в работа, до която се добирахме пеша, по траверсите. Понякога минавахме към десет километра, оттам - на обяд, а вечерта у дома. Край река Медведица под храстите чухме писък на морзова азбука - тренираха се девойки свързочнички. Край тях се разхождаха техните учители - офицери.
През август за армията ме изпрати една млада жена, която работеше в училището. Тя ме жалеше много. Каза, че през есента изпратила брат си, такъв като мене, и само един месец след това получила "пахаронка" (известие за убит войник - бел. прев.) - от околностите на Сталинград. Нямах домашен адрес и тя ми каза да си запиша адреса ѝ в Аткарск. Обещах... А след това си помислих: защо? Не ѝ ли стига братовата "пахаронка"?
Така през август 1942 година призоваха младежите, родени през 1924 година и веднага - в запасния полк край Татишчево. Запасният полк край Татишчево приличаше на мравуняк и беше под земята. Хиляди войници живееха в землянки, обучаваха се наблизо в полето. Дисциплината беше желязна, командирите - още от тимошенковско-ворошиловската школа, от сержантите до полковниците. Подготовката обикновено протичаше за всички заедно: маршировка, пълзене, окопаване. И постоянно викане по име, проверки - за да не дезертираме. Но имаше и такива, които изчезваха - вчера ги е имало, а днес ги няма. И никой не знае къде са отишли. Пушки така и не ни дадоха, имаше само учебни, които се учехме да разглобяваме и сглобяваме. Да се оплакваме от условията не се разрешаваше, от своеволията на командирите също. Политическите ръководители следяха за дисциплината и ни четяха политически информации за обстановката по фронтовете. Особено на Дон, където фронтът вече беше разкъсан и немците напираха към Сталинград.
Там имаше много местни, земляци, саратовчани. Само ние с Льоша се чувствахме чужди. Но бързо ни разделиха: аз - в Саратов, Льошка - във Волск. Повече не го видях. И не чух нищо за него. По всяка вероятност причината е все същият Сталинград. Аз се задържах в Саратов, а Льошка във Волск - едва ли.
Това градче е известно на мнозина от ветераните, мнозина получиха там първото си войнско обучение, което ще помнят дълго. Полкът там като че ли не се запази до края на войната, но тогава подготвяше кадри, войнишки и сержантски - за победата.
Наистина, случи ми се да бъда там за известно време, но в началото на септември ме изпратиха в Саратовското пехотно училище. Започнаха военни делници. Едва там изпитах това, което не ми се беше случвало да изпитам никъде и никога. Всеки ден по десет часа занятия - рядко в учебните стаи, повече на плаца и в полето, в пек, дъжд и студ, с нашите класически, тънки до немай къде шинели. Освен това, работа по отбраната край града - немците вече бяха наближили Саратов и го бомбардираха всяка нощ. Основно се целеха в завода за комбайни, който по това време правеше самолети, и в нефтопреработвателните съоръжения. През нощта ни пращаха на дежурства - да гасим пожари, когато се подпалваше заводът, защото работата в него продължаваше и под бомбите. Това ставаше така: щом само се мръкне, обявяват тревога. Появяват се самолети, като провесват в небето своите осветителни бомби. Над земята от тях - все едно свети слънце, а в небето не се вижда нищо. И започват да се сипят бомби. Всичко наоколо се тресе. Но това се търпеше, седим си в укритията, когато нещо се запали, гасим го, изблъскваме навън самолетите. Макар че имаше жертви и сред нас. Но това беше нищо в сравнение със съдбата на нашите курсанти при крекинговите установки с техните големи запаси от нефт. Там всичко гори, не стихва нито през деня, нито през нощта. И момчетата изгарят, не остава нищо за погребение. Цели отделения, цели взводове не се връщаха от това огнено море. И така почти до зимата. През зимата, когато немците обкръжиха Сталинград, всичко това престана.
Веднъж, пак през есента на 1942 година, нашият батальон беше изпратен край Сталинград. Стигнахме пеш до Камишин. В Камишин обаче ни разделиха: половината от всяка рота оставиха, а половината изпратиха да помага на Сталинград. Останалите се върнаха в Саратов. Сред тях и аз. А моят приятел от Беларус Коля Иванов замина за Сталинград и, разбира се, загина. След войната се опитах да намеря неговите близки. Но... у нас са толкова много Иванови. След това имаше още много случаи, когато вдигаха през нощта нашата рота по тревога, строяваха ни и четяха имената на тези, които трябваше веднага да заминат за гарата, в ротите за отправяне на фронта. Сега от висотата на военния опит и на преживените години не мога да не се чудя на какво и как ни учеха там. Както е отдавна в руската войска, главна като че ли беше строевата подготовка - военна наука на плаца, според която се оценяваше всичко останало. Всичко останало се равняваше по нея. Дори тактиката с нейните строго регламентирани параметри за отбрана и настъпление. По време на бойни действия никой не се придържаше към това, защото не беше потребно. По време на бойни действия се оказваше, че успява най-много този командир, който забрави по-бързо от другите довоенната наука и експериментира творчески, подхождайки по различен начин към всеки отделен бой. Може да се каже, че войната дължеше своите успехи на дилетантите. Някогашните професионалисти банкрутираха още в самото ѝ начало. Но за да разбере човек това, трябваше да придобие известен опит, а ние бяхме толкова зелени...
За командирите мога да разказвам много - бяха различни. Командир на нашата рота беше старши лейтенант Гриб, не много млад вече човек, беларус, някъде от гомелско. Може би благодарение на него успях да завърша училището. Някак си незабелязано, като земляк, той се грижеше за мене. А може би защото се учех добре, затова завърших училището с "отличен". Както биха казали сега - с червена диплома (специална студентска диплома за отличници, наречена така заради цвета си - бел. прев.). Но тогава само сложиха снимката ми на таблото за курсанти, завършили с отличен успех... Спомням си оттам нашия интелигентен преподавател по топография, за когото понякога рисувах схеми на карти - Ромественски, по това време вече инвалид от войната. Командир на батальона беше майор Антипас, грък. Известно е, че гърците не ги пращаха на фронта, използваха ги в тила, но тази беше добър командир, с традициите на стар царски офицер. Което не може да се каже за множеството по-млади кресльовци, възпитаници на Ворошилов и Тимошенко (бог да ги съди). Те обучаваха момчетата, предимно осемнадесетгодишни, глупаво и сурово, за да оцелеят най-напред самите те от войната, да останат в тила. Съвсем не всички обаче постигнаха това. Идваше им времето също да ги изпратят под унищожителния огън и мнозина от тях загинаха там. Което малко ги извинява...
11. ФРОНТЪТ. КОШАРАТА. СЕВЕРИНКА
През есента на 1943 година ми присвоиха званието младши лейтенант. Дадоха ни златни пагони, на които всеки от завършилите прикрепи по една малка звездичка. Получи се много красиво и отидохме да се снимаме. Но не можахме да си вземем снимките - през нощта ни вдигнаха всичките, за да ни изпратят на гарата, където на една задънена линия имаше празни товарни вагони. Наистина, с железни печки и това беше добре.
Пътувахме дълго, за местата си във вагоните се грижехме сами - крадяхме по гарите дъски за нарове. За храна получихме брашно, по килограм на човек, и от него печахме на печките питки, с които се хранехме по време на целия път.
А красивите пагони изобщо не ни послужиха. В дивизията, където най-сетне пристигнахме, началник щаба ни каза просто: "Свалете ги! Това тук не ви е парад". Свалихме ги, но не получихме полеви и отидохме да се бием без каквито и да е. До зимата ходех и бягах с шинел без пагони, а златните държах в чантата. После старшината на ротата свали от един убит артилерист зелени, които почти половин година носих на юнашките си рамене.
Фронтът започваше от Днепър, на вече отвоювани плацдарми. Така че ни провървя - не ни се наложи да форсираме реката. Но и след Днепър адът, в който попаднахме, беше достатъчен. Най-напред неуспешно настъпление към Кривой рог, от който ни отблъснаха немците. Шестдесет километра нашата пехота и танкове отстъпваха на север. После, като си отдъхнахме малко, започнаха боеве за Олександрия и Знамянка... Бях командир на взвод в обикновен стрелкови полк. Започна зимата, студ, макар и не такъв като на Волга. Всичките села разрушени, боеве за всяко хълмче, за всяка долчинка... Нечувани жертви. Избиваха пехотата до крак. Загубите бяха огромни. Попадайки в степта под огъня на картечниците, ротата за един час оставяше едва ли не половината си хора на снега. Или в царевицата. Или на края на някоя слънчогледова нива. Други убежища там нямаше. Падаха убитите, не се надигаха и ранените. Да се спуснеш и да помогнеш на някого не ставаше, това беше работа на санитарните инструктори, колкото ги имаше оцелели. Леко ранените се спасяваха сами - пълзяха към тила. Никой нямаше право да ги придружава, забраняваше го уставът и се смяташе за бягство от боя. Много от ранените, ако не можеха да припълзят назад сами, биваха ранявани повторно, дори и ги убиваха.
Един мой сержант, ранен в бедрото, преди да започне да пълзи към тила, поиска да запуши и изчака, докато момчетата му запалят цигара. Така дочака осколка в корема. Не зная дали успяха да го занесат до санитарната част...
Не ни се налагаше да погребваме своите убити, обикновено оставяхме всеки там, където го настигнеше смъртта. Нямаше кога и нямаше как под огъня, а под огън бяхме постоянно. Или под картечен, или под минохвъргачен, Или и под двата заедно. Старшите командири все гонеха пехотата "напред и напред!". Убитите погребваха после, в тила, за това се грижеха специални "погребални команди". Някъде до някое село или край пътя те копаеха братски могили, докарваха от степта труповете. Събличаха ги, изваждаха от джобовете им документите, събираха върху снега оръжието. Имаха много работа, така че не гледаха много труп ли имат пред себе си, или още жив човек. "Ще отиде в ямата - казваха. - А валенките ще потрябват. Шинелите също"... Списъците на убитите се пишеха в щаба, там отбелязваха къде кой е погребан. Но това съвсем не означаваше, че в даден гроб са погребани посочените хора. Те можеха да са погребани в друг, а в този да са погребани съвсем различни от тези, които са означени в щабните списъци.
Обикновено през деня водехме бой за някое село (а селата в Украйна са големи), на свечеряване го превземаме, немците напускат. Но ние не спираме в селото, трябва да ги гоним, докато отстъпват. Само притичваш, грабваш две парчета хляб, ако има, някоя лелка ти дава топло цвекло и - отново в полето. Отново бой и огън - избухват мини, от двете ти страни стрелят танкове. И виковете на началството, псувни на майка - лично и по телефона. Докато немците не се спрат в съседното село. Тогава и ние спираме в полето.
От безсъние и умора състоянието ти през цялото време е близко до пълно безразличие. Даже под огъня не ти се иска да се окопаеш и да се скриеш. Ще те убият - голяма работа. Колкото по-скоро, толкова по-малко ще страдаш. Колко по-силно от страха измъчва студът. В степта сме, през нощта. Но няма как да заспиш, студът те кара да се тресеш, да трепериш, да тропаш с крака. Дори и да лежиш в снега. От това състояние те извеждат само заповедите и псувните на командирите. Или стрелбата набилзо, от упор. Или минохвъргачният огън. Тогава за кратко време те обзема страх. А после - отново умора и безразличие към всичко.
Зимата в Украйна може да не е така люта като в Русия, но също е студена - със снегове и ветрове, особено в равната степ. Бях облечен с това, което ми дадоха от училището - шинелче, брезентови ботуши и шапка. В полка получих само ръкавици и жилетка от овча вълна, която изобщо ме спасяваше. Още повече, че седмици наред се намирахме денонощно в полето. Каска не слагах. Един път я сложих върху шапката, но те се крепеше там лошо и моят помощник взводен командир, опитен сержант, ми каза: "Каква полза от нея! Хвърли я на майната ѝ..." Преди това на края на едно царевично поле бяха убили най-младия войник във взвода - куршум го улучи по каската, докато лежеше във веригата, и я продупчи. Когато влязохме в селото, където под върбите лежаха няколко убити немци с каски, същият помощник командир на взвода стреля поред в главата на всеки и ги проби всичките. Така че хвърлих моята в снега. Веднага ми стана по-удобно и не съжалих нито веднъж. От войниците също малцина носеха каски - само най-предпазливите. И не съм чул каската да е спасила някого. Особено при настъпление.
Там по време на първия бой загина моят приятел Коля Перажни, с когото учехме в едни взвод в Саратов. Когато ни разпределяха по частите в Онуфриивка, той все се оплакваше, че не са му дали пистолет, какъвто се полагаше на всеки взводен командир. Тогава казаха - там ще получите. Коля така и не дочака своя ТТ, преди него получи куршум в сърцето. На друг приятел, Володя Левчук, му провървя повече - стигна до Буг, където при пресичането на реката беше ранен тежко. Повече не се върна на фронта, завърши живота си като инвалид от фронта.
Мене все още куршумите и снарядите ме подминаваха, само през една мразовита нощ си загубих ръкавиците в степта и ръцете ми измръзнаха много. Но за това си бях виновен сам. По-добре беше да не ходя при лекарите заради измръзването, това често се приемаше за направено нарочно и заплашваше с трибунал.
Не помня много добре моя първи бой като взводен командир. Спомням си само как ротния, един такъв тромав, цивилен на вид човек с полушубка, гонеше войниците и мене заедно с тях през едно широко царевично поле, докато не попаднахме под куршумите.
Залегнахме. След това пак напред. През нощта вървяхме в батальонна колона. Сутринта и през целия ден ни бомбардираха ужасно немски самолети и ние ту се разбягвахме в степта, ту се събирахме отново на пътя. Спряхме най-сетне на края на едно село до един празен обор, ротният каза, че ще си починем малко и ще атакуваме кошарата зад пътя. Но едва задрямах в ъгъла върху сламата, започна бомбардировка, трябваше да се изнасяме в степта - под огъня, идващ оттатък пътя. Ротният остана в обора, където го убиха при второто си нападение "юнкерсите". От командирите в ротата останах само аз, затова при мене дотича заместник-командирът на полка - настъпвай, твойта мама еди-каква си! Настъпихме - във верига по полето към кошарата. Този път ни провървя, не стреляха, ние се добрахме до разнебитената кошара, където не намерихме никого, немците се бяха измели. За да няма някакви последствия, изпратих в тила един сержант да доложи, че кошарата е превзета. Както се изясни после, не съм бил длъжен да го правя. Сержантът се върна и каза, че командирът на полка ми изказва благодарност. Какво пък, добре. Залегнахме зад кошарата в снега, огладнели, измръзнали. И моят помощник командир на взвода каза: хайде в кошарата, да се посгреем малко. Още повече, че войниците бяха намерили някъде термос с шнапс. Тъкмо за сгряване.
Но не успяхме да се сгреем, от близката царевица изпълзяха три бронетранспортьора и откриха по кошарата бясна стрелба. Моите наскачаха и без всякаква команда хукнаха назад, към пътя. След тях къде пълзешком, а къде тичешком отстъпи и техният злополучен командир. Там под обстрела седяхме до нощта. А когато се стъмни, по пътя притича заместник-командирът на полка, който веднага обеща да ме разстреля, ако сутринта не върна изоставената кошара. Оказа се, че вече е доложил за нея в дивизията, а тя отново се намираше в ръцете на немците. Положението ми беше такова, че по-лошо не можеше да бъде. До кошарата стоят три бронетранспортьора, а на мене ми останаха някакви си петнадесет войници. Как да я превзема?
Но трябваше да я превзема. Тръгнахме в нощта под светещата луна, но пак се върнахме бързо: немците не ни пуснаха и до половината на полето. Зачаках утрото и своята присъда. Но по това време се случи нещо на фланга - стрелба, викове. Скоро оттам прибяга автоматчик - немски разузнавачи нападнали щаба, заместник командирът на полка иска веднага да отидем там, на помощ. Хукнахме да помагаме, но закъсняхме.
Немците бяха вече изчезнали, а заместник командирът на полка лежеше убит. Сутринта до училището двама мои войници му изкопаха гроб. А при нас в ротата дойде нов командир, лейтенант Миргород, с когото воювах до Коледа. Донякъде този случай намери място в написания след двадесет години разказ "Сутрин рано". Да се воюва в равната степ беше тежко, няма как да се скриеш от огъня на картечниците. От огъня на минохвъргачките също. Единствено укритие ни бяха необраните през лятото царевични полета и самотните копи в степта. Но те най-често биваха предателска измама, защото немците отдалече виждаха, а още повече знаеха, какво се крие винаги зад тях и ги обстрелваха старателно. Избираха ги за укритие от стрелбата и от вятъра тези, които се намираха малко по в тила: санитари с ранени, войници от обоза, командири. Там те най-често загиваха - в тила на пехотните вериги. Докато веригите в същото време се оказваха по-безопасни.
Завземахме с боеве големи и малки села, вървяхме по-нататък. А в същото време зад нас, в завзетите села започваха дейността си тиловите служби, щабовете и полевите военкомати. Те прибираха всички, които се намират там и са родени през 1941 година. Не бяха малко - там нямаше партизани, всички си стояха у дома. Най-напред събираха в степта пушките, които са останали от убитите и ранените.
Убитите още не бяха погребани, а с техните пушки вече въоръжаваха мобилизираните. Униформи няма и те така, с домашните си дрехи, с мешките на гръб вървят във веригата - да атакуват съседното село. Малцина обаче стигат до него. И тогава всичко започва отначало.
С командирите беше същото, кадровите бяха малко. В нашата рота имаше само двама офицери - аз и командирът на ротата. Тогава даже не деляха хората на взводове, нямаше кого. Добре е, ако писарят успее да запише фамилиите им, иначе така отиват да се бият безименни. И загиват. Затова имаме толкова "незнайни войни", "безследно изчезнали". Такъв беше отчетът. Пехотата не я отчитаха никога. Отчитаха картечниците, оръдията, танковете. А за хората отговаряше единствено Господ Бог...
Новата 1944 година посрещнах под една копа в заснеженото поле. Когато притъмня, боят започва да стихва - немците също искаха да празнуват новогодишната нощ. Старшината донесе вечеря - ечемичена супа. Макар че се плискаше в термоса, тя отдавна беше изстинала. А хлябът беше съвсем замръзнал - сечахме го с немски щик. Но на нас, офицерите, точно преди Нова година ни дадоха допълнителна дажба - по шепа сухи бисквити на всеки и една кутия копърка на тримата. Дъвчейки бисквитите от джоба си, задрямах под копата, като не дочаках заветния час, когато се сменя годината.
А някъде на разсъмване ни вдигнаха - батальонът започна настъпление. Немците ни обстрелваха с трасиращи куршуми от близкото село, откъдето трябваше да ги отблъснем. Този път не ги отблъснахме - залегнахме в голото поле. Обикновено немците не обичаха близкия, както се нарича, бой и ни косяха с огъня си отдалече. По огъня бяха майстори, няма какво да се говори. У нас учеха войниците с техните остарели "драгунки" (пушки със скъсени стволове - бел. прев.), с които ни казваха, че трябва да се гордеем, да правят по 6-8 изстрела в минута, което беше абсолютна глупост. Немците ни поливаха с автоматите си колкото можеха, а тяхната картечница МГ-42 правеше 1000 изстрела в минута. Минохвъргачите им можеха да увесят по 12 мини във въздуха. Това означава, че първата още не се е взривила, а вече е излетяла дванадесетата. Естествено е, че при такъв ураганен огън дълго няма да оживееш. След ден-два - или в земния отдел, или в здравния отдел, както мрачно се шегуваха войниците. При нас с огъня беше къде по-лошо, винаги не достигаха боеприпаси. Дори на редовия войник, когато стреля по време на бой. Това, което имаше със себе си (в калъфите и пълнителите) можеше да бъде изстреляно за няколко минути.
Откъде да вземе боецът повече патрони? Може би от пазвата, от джоба. Немците използваха за това ботушите си с широки горнища, в които напъхваха пълнителите. Нашите дискове не можеш да ги напъхаш в ботушите. А и ботушите не са ни такива, горнищата им са тесни, пък и повечето бойци имат обувки с навуща. Затова в полето, във веригата, пехотата не стреляше, пестеше за битката в селото. Смяташе се, че там, сред къщите, може да се води бой с щикове, защото куршумът е глупав, както учел "великият Суворов". Но немците не ни допускаха близо, унищожаваха ни в полето с град от куршуми и осколки. Там нашият щиков бой, на който учеха много войниците и офицерите, практически не се използваше по време на войната. (Също като противогазите, които носехме напразно до самата победа.) Знаменитите "катюши" се използваха рядко, за транспортирането на техните боеприпаси бяха необходими десетки камиони, а гориво никога не достигаше. Затова пехотата се подкрепяше само от малокалибрена артилерия - 45 и 77 милиметрови оръдия с конска тяга. Но конете на бойното поле живееха по-малко и от войниците.
Веднъж в началото на зимата направих първия си опит да усвоя артилерията. На бойното поле до една копа слама се натъкнах на изоставено 45-милиметрово оръдие. Преди това там стреляха танкове и артилеристите или бяха избягали, или бяха избити - зад копата лежаха няколко трупа. А снаряди имаше - няколко сандъка. В училището ни бяха учили малко как се стреля с такова оръдие. И аз опитах. Не по танкове - по пехотата в близкото село. Изстрелях всичките снаряди, помагаше ми едно мое войниче. Жалко, че не можехме да вземем оръдието със себе си, изоставихме го до копата.
След малка почивка започна Кировградската операция, за която маршал Конев получи орден "Ленин", както самият той написа, спорейки с автора на "Мъртвите не ги боли" (авторът е Васил Бикау - бел. прев.). Според него и според Сталин операцията беше много успешна. Може би от гледна точка на Кремъл е било така. Но имаше друга гледна точка - на войника от заснеженото поле, залято с кръв и разровено от веригите на танковете, където нашият полк беше разгромен почти изцяло. Там загинаха командирът на моята рота лейтенант Миргород, командирът на батальона капитан Смирнов, командирът на полка майор Казарян, десетки войници и други офицери.
Всичко започна, когато заповядаха на нашата дивизия да направи пробив. Настъпвахме основно през нощта. През деня водехме огневи бой, а през нощта в колона - по степта, пъхахме се колкото е възможно по-навътре, където можеше да се пъхнем. Където ни пуснеха немците. Нямаше никаква възможност да спим, нито един час. Това е също феномен, изобретение на съветската военна наука - заставяш войника да минава без сън. Мисля, че в нито една армия не могат така. И ето че вървим сънени по степта, по заснежения път, мнозина спят в движение, спъват се, падат. Тогава другите псуват. Един път едва не се озовах при немците. Помня, че пътят беше затрупан, но снегът не беше дълбок. И ето че виждам около себе си лято, някакви дървета, като че ли алея. А отпред стена, нещо като замък и вратите му черни. Малко е обезпокояващо, но аз вървя натам, към вратите. И изведнъж чувам: "Къде отиваш? Лягай!" Събуждам се. Край пътя лежат наши разузнавачи, а отпред - горски участък с тънки млади дървета. Оказва се, че там има немци и вече са започнали да стрелят с трасиращи куршуми към нас. Ако не бяха разузнавачите, щях да попадна в ръцете им. И тогава щяха да кажат: минал е на страната на немците. По време на войната имаше между другото много такива случаи, когато наши отиваха или се озоваваха при немците. Даже един генерал попадна така в плен.
След това вървяхме отново в нощта, помня - скреж, студ. Отново имаше разни произшествия. Началник щаба на полка ни заведе не където трябваше, спряхме. Започнахме да се ориентираме. А опитай през нощта да се ориентираш в степта по карта. Наоколо полумрак, нито един ориентир, само необранаjd царевица и необранrsj слънчоглед шумят на вятъра. Стояхме, стояхме и внезапно ни догони един генерал с "уилис". Не зная кой беше, може би командирът на дивизията, скъса пагоните на капитана и започна да го бие. Докато ставаше това обаче, ние дремнахме за малко на снега. После тръгнахме отново. На сутринта излязохме до едно село край планината, оказа се, че е Голяма Северинка - село, което сложи брутален печат върху съдбата ми. Там до крайните къщи имаше някакви ями, от които явно са вадили през лятото пясък, и моят взвод веднага се напъха там. Когато се развидели, видяхме далечните сгради и комини на големия град Кировоград. Но изглежда и немците ни видяха. За нас беше далече да стреляме, а те с тежките си минохвъргачки започнаха да бият по селото, не даваха на никого да излезе в полето. Ние нямахме загуби, но там, отзад, бяха убити няколко души, сред тях и един офицер от нашия полк.
12. ПЪРВОТО РАНЯВАНЕ
Вечерта, когато се стъмни, минохвъргачният огън спря и командирът на батальона капитан Смирнов заповяда да се строим в походна колона, която поведе някъде в степта.
След огненото напрежение се отпуснахме малко, душите ни се поуспокоиха. И ето че вървим, в степта е достатъчно светло, макар че нямаше луна. Някаква полска пътечка, леко неравна. Вървя до другия наш взводен, който дойде неотдавна в ротата. Той е старши лейтенант, артилерист, но от попадналите в обкръжение и затова са го пратили в пехотата - да се превъзпита. Отпред върви командирът на батальона, по-нататък разузнавачите, а ние в средата на колоната. Можем да се отпуснем.
Боят гърми, но някъде отдалече и отстрани, а при нас е като че ли тихо. Изведнъж гледам - до царевичните стебла някакви хора. Едва ги съзрях и даже не успях да си помисля нещо, когато оттам плиснаха гъсти откоси - трасиращи куршуми по цялата колона. Дявол знае какво стана наоколо, такъв ураганен кинжален огън беше. По заповед на командира на батальона в случай на нападение нашата рота трябваше да се разгърне вляво от пътя, а другата - вдясно. Аз, разбира се, се втурнах встрани и паднах на снега. Имах автомат, но с него само един пълнител.
Защо един?
Преди настъплението получихме малко попълнение от тиловите подразделения. На нашата рота дадоха ръчна картечница и ни изпратиха батальонния писар. Писарят имаше автомат, но без патрони... Само че най-напред за картечницата. Започва да се оформя колоната, а от моите никой не иска да я вземе. Много хора са от Средна Азия - аз не разбира, аз не разбира. И другите отказват: не сме служили в армията, не знаем как да стреляме с нея. За да не хвърля картечницата, я дадох на един здрав чичо, да я носи поне. Не трябваше да я губим... А писарят стои без патрони и мърмори: какво да правя, само да ви се мотая из краката ли? Хитруваше вероятно, искаше да го махнем от ротата. Тогава ротният каза: Биков, дай му един диск, да не хленчи. И аз му дадох, защото други автомати във взвода нямаше, всичките бяха само с пушки. Останах с последния диск, който е на автомата.
Това беше, разбира се, грешка. А може би и спасение, както се оказа после.
Та, като паднах на снега, гледам, че работата ни е спукана. Първо, от царевицата идват танкове. Колко са, не може да се разбере, вероятно четири или пет. Или още повече. Изреваха моторите, танковете тръгнаха, картечниците им затракаха. А между танковете - автоматчици, и викат: рус, предай се! Винаги викаха така, когато ни вкарваха в някакъв капан. Започнах тогава да стрелям с автомата и като че ли ги загрях добре. Но ето че автоматът млъкна, значи патроните бяха свършили. Огледах се назад, а нашите вече бягат далече в полето. Край мене са останали само тези, които вече не се движат. И аз се колебая трескаво: да лежа или да хукна? Ако полежа още минута, ще ме хванат жив. Ако хукна, ще ме разкъсат с картечен откос. Кое е по-добре?
Но тогава немците прехвърлиха огъня върху тези, които бягаха нататък, вероятно не виждаха някаква близка цел. Огненият натиск като че ли отслабна. Аз скочих и хукнах с прибежки. Дори не с прибежки, а със скокове. Скачам и след три-пет крачки падам. След това отново скачам и отново падам. И така малко се откъснах от немците. Едновременно с това се научих да познавам кога стрелят по мене. Когато откосите започнат да святкат наоколо, падам. А когато се прехвърлят на другите, скачам на крака. И в един такъв момент, както тичах, нещо ме удари силно по прасеца като с тояга. Паднах. Ботушът ми отвътре веднага се затопли, течеше ми кръвта. Мисля си: кракът ми е счупен. Ако е така, това е всичко, свърши се с Биков... Но все пак след няколко секунди скочих, чакам, ще се огъне ли кракът ми, или не? Не, като че ли не се огъва. Само ме боли и в ботуша ми вече се чува мляскане. Автоматът е без патрони, но и без него съм окичен: полевата чанта, две гранати, едната противотанкова, комулативна - доста несериозно нещо. Първо, тежка е, не можеш да я хвърлиш надалече, второ, трябва да удари бронята с долния си край, само по такъв начин може да я пробие. А за да удари така, на дръжката си има стабилизатор - една платнена лента. Изобщо е много неудобна за хвърляне. И сама се забавя, а и този неин полет... Не я хвърлих както трябва. Явно не достигна целта и не се взриви. Или не улучих, и сега не зная какво се случи.
А от танка ме забелязаха и той бързо се обърна към мене... Е, това се разказва дълго, но иначе беше за секунди... И ето че се заизвивах като смок на снега, едва успях да издърпам изпод танка крака си, когато настъпи с веригата си полите на шинела ми и отмина нататък. Стори ми се, че вече съм се простил с живота. Но виждам: там, където е танкът, някой скача на крака и замахва широко с граната, така че полевата му чанта хвръква настрани. Полева чанта от нашите имаше само ротният, лейтенант Миргород. Взрив, танкът започна да пуши и скоро пламна върху снега. Там започна стрелба, но вече стреляха нашите, явно по танкистите. А аз от своето място по всички възможни начини - ту странично, ту на колене, започнах да се промъквам нататък под дима. И точно тогава наблизо се озова санитарният инструктор на нашата рота, оказа се, че е видял как са ме ранили. Той каза: не трябва натам, след всички, немците точно в тях се целят. Давай на тази страна, където е царевицата, там има малък овраг. И така, свърнахме встрани, където стърчаха някакви стебла, и изоставихме посоката, която бях поел към една копа. След това попаднахме на една пътечка. Там той събу ботуша ми и ми превърза крака.
Раната беше пробивна, куршумът беше преминал през пищяла, както се оказа после, беше отчупила част от костта. Затова кракът ми не се огъваше, но болката беше страшна, след това лежах в болницата през януари, февруари и март - почти три месеца. Не заздравяваше... Забравих още да кажа, че докато тичах, ни обстрелваха и с танкови оръдия. И ето че един снаряд се взриви точно пред мене, усетих силен удар в корема - в бързината ми се стори, че ме е улучила и осколка. Осколка в корема - много лошо нещо. Макар отначало болката да не е силна, с такава рана дълго не се живее. Вече бях виждал такива. Цялото ми тяло е мокро - не мога да разбера дали от пот, дали от кръв. Санитарният инструктор ме превърза и ме остави на пътя, трябваше да отиде при ротата. В нашата армия имаше заповед, която забраняваше на бойците да напускат бойното поле за съпровождане на ранените.
Край копите гърмеше бой, танковете тръгнаха към тях и там имаше нужда от моя санитарен инструктор. Където впрочем и загина. Там загинаха и командирът на ротата Миргород, и мнозина други. Копите горяха ярко в нощта и оттам по пътя се появи каруца с ранени. Но каруцата не беше на нашата, а на съседната част и в нея седеше една девойка санитарна инструкторка. Качиха ме и мене. След известно време се спуснахме от малък хълм, пред нас лежеше голямо село с църква. Там девойката попита някого къде е санитарната част, къде да откара ранените. (По-нататък е същото, което е описано в повестта "Мъртвите не ги боли". С абсолютна точност.)
13. НОЩ В СЕЛОТО. КОПИТЕ
В къщата, където събраха ранените, срещнах един мой съученик. Също ранен. Уговорихме се на сутринта да се измъкнем заедно. Имаше там и една санитарна инструкторка, бойко момиче като моята Катя. През нощта даже пийнахме малко - намери се у някого. После момчетата откриха под печката зайци и хайде да ги колят. Макар че са ранени, иска им се да похапнат. Преди да падне нощта, кракът започна да ме боли и аз легнах на пейката. В полунощ някой ме буди - отварям очи, а това е нашият батальонен командир Смирнов, пита: "Ранен ли си? Можеш ли да ходиш?" Казвам: не. Малко да стъпвам можех, но казах, че не мога. Той каза: "Събирам батальона...". Запали цигара, постопли се и си тръгна. Задрямах отново и се събудих от това, че всичко наоколо се тресеше, ужасен обстрел. По селото бият минохвъргачки, чува се, че стрелят и танкови оръдия - звукът им е един такъв особен, кратък.
Няма никакво укритие, намираме се в своя тил. Ранените се разтревожиха и започнаха един по един да се измъкват на улицата. А по нея вече препускат каруци, спасяват се. Моят съученик, младши лейтенант, казва: "Да вървим към църквата, там през полето са нашите".
Излязохме някак си от нашата къща, но не стигнахме до църквата, обстреляха ни. Казах: "Там няма да минем" - и се върнах, той продължи сам. А след известно време вратата се отваря и ето го че пада на прага с два куршума в гърлото. Кървава пяна от устата и раната. Иска да ми каже нещо, но само хърка. Умря бързо в ръцете ми. След още един час в къщата останаха само тези, които не можеха да ходят, останалите се разбягаха. Танковете вече влязоха в селото. Виждам, че не трябва да стоя тук. Кракът ми през нощта се е подул и боли повече отколкото в началото. Вече не мога да стъпя. Тогава изпълзях. На двора някакъв възрастен войник ми подава от мазето кутия с патрони за автомат и отново - кумулативна граната. Не взех патроните - в пистолета си имах патрони. А гранатата взех. Отвинтих дръжката, погледнах дали има взривател. Взривателят си беше на мястото. Въоръжих се така и си мисля: "Може би това е краят ми, финита ла комедия". И изпълзях на пътя. А нашите като че ли вече са опразнили улицата, няма никого. Танковете продължават да стрелят, особено на другия край на селото. И изведнъж се появява каруца с два коня, а на нея петима войници. Аха, мисля си, стой! Викам им и махам с гранатата. Ако не спрат, минава ми през ума, ще я хвърля по тях. Но те изобщо не намалиха - профучаха покрай мене. Не ми стигна решителност да хвърля гранатата. А и все пак там се намери добра душа, каруцата спря. Скача един с полушубка, тича към мене и ме хваща под мишниците. Така се озовах на каруцата. И като избягахме от селото в полето, се измъкнахме, може така да се каже, изпод танковете. А те не бързат да ни догонят - стрелят с оръдията, повече над главите ни по тези, които са далече напред. Във въздуха само свирят танковите снаряди. Държа се с две ръце за нещо в каруцата и гледам назад, към селото. Край църквата до малката мазана къща виждам нашата санитарна част. Единият от танковете спира внезапно и стреля два пъти от улицата към къщата, която изчезва в облаци от прах. И толкова. Може би тези, които останаха там, бяха стреляли по него или бяха хвърлили граната, затова и танкът се разправи с тях. По всяка вероятност това беше видял отнякъде и моят батальонен командир, който беше наминал при нас, преди да отиде да събира батальона. И, разбира се, е решил, че там е останал и Биков. Така са ме записали при убитите, защото повече не се върнах в полка.
Има още една версия за произхода на моята "пахаронка". Въпросът е в това, че нашият полк не се появи отново в полето край Северинка, началството насочи остатъците от него в друга посока. Убитите останаха в степта. Снегът ги затрупа. И едва когато през пролетта снегът се стопил, започнали да се появяват труповете, а селяните ги влачели с куки към шейните и ги карали в Северинка. У един от тях явно са намерили моята полева чанта с някакви документи и са сметнали, че "човекът изпод снега" е Биков.
После направили на братската могила край Северинка паметник с някои от фамилиите на загиналите, сред които се е оказала и моята.
След това ми се случиха още няколко дни приключения, точно такива, каквито са описани в "Мъртвите не ги боли". Между другото, това не е единствената ми автобиографична повест, в която всичко или почти всичко е истина. Но именно това, което беше истина, стана неприемливо за социалистическия реализъм. Може да се каже, че основен враг на този прословут метод беше истината. За нея следеше целият държавно-партиен институт на издателите, редакторите, рецензентите и критиците. В същото време, когато владетелите на нашите мисли не преставаха да агитират провокативно: пишете истината! Колко наши братя, писатели, изгоряха именно заради истината... А с лъжи, напротив, правеха кариера.
По-нататък нас, ранените, ни караха неизвестно накъде върху бронята на наши танкове. Беше нощ, светла, зимна. И един път след друг ни бомбардираха немски самолети. По време на бомбардировките танковете спираха и танкистите се криеха под тях, за да могат, ако се запалят, да избягат. А аз не можех нито да сляза, нито да избягам и лежах под бомбите отгоре. Само се държах здраво, за да не ме пометат взривовете. Но след една особено люта бомбардировка, когато на една селска улица изгоряха две машини, не издържах и скочих долу. Не успях да се изкатеря обратно и запълзях към една къща. Танковете продължиха нататък. Къде? - не знаех, а и самите танкисти не знаеха. Научаваха после. Така че влязох пълзешком в къщата, някой ми помогна да се кача на леглото. Тъмно, нощ. На масата има нещо, някакво гърне. Бръкнах в него, напипах още топло цвекло и започнах да го ям. До мене на леглото лежеше още някой, ръката ми все докосваше нещо мокро на сламата, но не ми беше до това. Заспах веднага. А като се събудих и вече беше започнало да се съмва, поглеждам към съседа си, а той - немец, оберлейтенант. Но вече мъртъв, вече студен и дори вкочанен. А изглежда беше жив, когато легнах до него.
Сутринта започна бой, вече за това село. Помня, че слънцето изгря и ярко освети всичко. На улицата някакви викове, някой нанякъде бяга, а аз явно бях вдигнал температура и престанах да разбирам какво става. И поради тази неприятност, и поради недоспиване. Във всеки случай вече не зная кой се намира в селото - нашите или немците. Защото стрелбата се чува в единия край, после в другия, носят се неразбираеми викове, след това всичко стихна. Мисля си - като лежа тук, какво ще дочакам? Допълзях до вътрешната веранда. Край вратата - заграден с дъски отсек с картофи, дребни някакви, може би за храна на животните. Прилегнах върху картофите, извадих пистолета и лежа. Чувам, тичат по улицата, по дворовете, но говорът им като че ли не е наш, значи са немци. Вратата е затворена, но ако я отворят, аз съм точно срещу нея, може би малко встрани. И ето туп-туп по двора. Вратата се отваря - немец! С едната си ръка държи вратата, с другата - автомат. А аз с пистолета го гледам. Разбира се, можех да стрелям всяка секунда, а той, за да го направи, трябваше да прехвърли автомата в дясната си ръка. И ето че аз не стрелях, а той пусна вратата и се върна обратно...
Лежах там още известно време. После, както би могло да се предположи, немците се оттеглиха. По улиците започнаха да минават наши камиони. Наистина, откъде и за къде - не можеше да се разбере. Но аз вече бях изпълзял на двора и стоях до оградата. Идва един бензиновоз, започнах да му махам с ръка, но той не спря. Стоя и гледам след него. Излезе от селото, върви по полския път, а там разклонение. Кривна вляво, към едно малко дере, а от дерето към пътя - трасиращи куршуми. Бензиновозът лумна като факел.
След това все пак ме взе един камион и ме закара до един железопътен прелез. Там имаше наши мотоциклетисти от някакъв разузнавателен батальон и още някакви бойци. Влязохме в една железопътна барака - може би е била железопътно общежитие. И в него са живели работници. А там - пълен ужас. Лежат убити на пода петнадесет души от нашите... Оказва се, че вчера танкисти донесли там свои ранени, а по железопътната линия се движел немски брониран влак - и тава в тила им. На разсъмване в общежитието влезли немци от влака и застреляли всички ранени. Един възрастен работник каза: "Спасявайте се, момчета, скоро пак ще дойдат!" И ние си тръгнахме. Но накъде? Зад нас е железопътната линия с бронирания влак, отляво се вижда как зад един овраг немците копаят нещо, по нататък - шосе, по което се движат нагъсто немски камиони, вероятно идват от Кировоград. А пред нас - минно поле, още указателите не са прибрани, по пътя има табелки с "Minen". Но нямаме друг път, а зад полето поне има копи, все някакво скривалище. И старши лейтенантът, който беше сред нас, каза: "Хайне, напред! Кой е първи?" Няколко негови подчинени са с бели маскировъчни халати. Но той не изпраща тях, иска да изпрати някого от чуждите. И изпрати един ранен в главата пехотинец. Той се взриви първи. След това тръгна друг пехотинец, но този път не се взриви той, а един "свой" с бял халат, който, струва ми се, вървеше четвърти. Макар че се движехме по следите на първия. Аз накуцвах пети. Най-сетне се добрахме до копите...
Заравяме се в копите, седим. Наблюдаваме. Наистина, след известно време минава брониран влак, спира на прелеза. От него излизат петима души немци, вървят към нас. А там в полето има два изоставени камиона, мислехме, че също са се взривили на мини. Но не. Немците стигнаха до камионите, занимаваха се с нещо там (може би ги минираха) и се върнаха обратно при железопътната линия. Минава време, ние чакаме.
Боевете гърмят около нас, по целия хоризонт. Навсякъде нещо гори, трещи. А тук, където сме ние, тишина, освен нас няма никого. Немците не ни виждат. И внезапно право над копите се спуска немска "рама" (разузнавателен самолет "Фоке-Вулф" - бел. прев.), пробягва известно разстояние по снега и спира. Излиза един летец, вдига капака и започва да човърка нещо вътре. И едни от разузнавачите казва на старши лейтенанта: "Хайде да пленим "рамата". Аз съм авиомеханик, мога да излетя". Странно в общи линии намерение, но какво да правим? Закъсали сме много, не се знае дали ще устискаме поне до нощта. Накратко казано, трима тръгнаха към самолета. С бели халати, не можеш да познаеш веднага какви са. Не стигнаха като че ли и на петнадесет метра. Немците извикаха нещо и нашите спряха нерешително, някой хвана автомата. И в същия миг се завърта картечната кула, големокалибрени куршуми политат срещу разузнавачите... Самолетът запали, засили се малко и се издигна в небето.
Оттам се измъкнахме през нощта. Светеше луна, по снега се виждаше надалече, натърпяхме на страх.. Този път старши лейтенантът изпрати първо мене и аз закуцах, опирайки се на нечия пушка. Но в края на краищата преминахме през шосето и в някакво село се добрахме до своите. "Юнкерси" обаче бомбардират селото, сипят касетни бомби.
В къщата, където лежат ранените и чакат да бъдат откарани, се разпорежда девойка с пагони, пише "талоните от предната линия" и ръководи товаренето. Но транспорт няма, ранените се нервират. Идва и моят ред, пита ме: от коя част си? Казвам си дивизията, а тя казва: това не е наша част, няма да ти дам талон. Какво да правя? Без талон няма да ме приемат в болница. Чакам. Тогава връхлита поредната група пикировачи - взривове, стъклата на прозорците се пръскат. И девойката, като изтръсква от себе си мазилката, ми подписва набързо талона. Мога да ходя в тила. Но с какво? С един ранен в ръката сержант излизаме на улицата. Бомбардировката престана, но навън е пусто. И изведнъж отнякъде се появява "вилис" с офицер и моят приятел вика: "Коля!". Шофьорът е негов познат. С "вилиса" пристигнах преди свечеряване в армейската болница в Александрия. Ето как най-сетне ми провървя.
14. БОЛНИЦАТА. ПЪТЯТ КЪМ ФРОНТА
Войната е самото човешко нещастие, а щастието, както знаем, е нещо много относително. В сравнение с предната линия всяка болница може да ти се стори курорт. Болницата в Александрия беше точно в центъра на града, май в училищната сграда. Измиха ме в банята, обработиха въшливите ми дрехи, дадоха ми чисто бельо. Ранените са много, местата, както винаги, не достигат. Офицерите лежат по двама на легло. Помня, че мой съсед беше един лейтенант танкист със знаменитата фамилия Ворошилов. (Лежах с Ворошилов, казвах по-късно.) Болницата беше на Пета танкова армия, затова там предимно имаше танкисти - ранени, обгорели, различни. Обгорелите са особено страшни. Обгарянията са много болезнени и дълго не зарастват. Хората страдат, често изпадат в ярост и се карат. Със сестрите, помежду си, с началниците. А началниците - лекари - са почти всичките жени на различна възраст. Мъже са само политическите ръководители, които и тук се занимават със същото - с досадната си пропаганда, насаждат омраза към немскофашистките завоеватели. Тази омраза у нас самите е свръх мярката - и не само към фашистките завоеватели. Някои ранени, когато не могат да се сдържат, пращат злостно началниците на майната им, в стаята избухва скандал, а вечерта или през нощта се появява СМЕРШ, преместват недисциплинираните някъде. За предната линия обаче никой не бърза, все пак тук е топло, тихо и не убиват. Наистина, гладува се, но животът ни е научил да гладуваме.
Понякога започват разговори, спомени за скорошните боеве.
Там научих много неща за прословутия "ред в танковите войски", за качествата на прехвалените танкове. За 45-миилметровото оръдие танкистите изобщо не искаха да чуят, за тях то не беше противотанково средство, а "хлопка", както го наричаха. Разговорите повече се въртяха около "тигрите" и "фердинандите", които унищожаваха от удобни позиции нашите танкови батальони. И се опитай да ги достигнеш. Поставеното на тридесетичетворката 76-милиметрово оръдие не можеше да им направи нищо, а те със своето 88-милиметрово пробиваха изцяло бронята на нашите танкове. А ние, глупаците, бяхме научени, че нашата тридесетичетворка е най-добрият танк на света. Да бяха чули привържениците на тридесетичетворките какво говорят за тях тези, които горят и загиват вътре. Но "нашето", руското, все е най-доброто - и остарялата "драгунка", образец от миналото столетие, и ППШ - автомат финландски образец, който се е произвеждл там още през 1934 година, и разбира се, нашето тъничко сукнено шинелче. Какво още да се каже за фронтовите болници, за които не един път с болка и гняв е писал Виктор Астафев. Основно лекарство в болниците е ихтиоловият вазелин, черно вонящо мазило, с което мажеха всички рани. Добре е, когато раната е чиста, а когато в нея има пръст, частици от мръсно облекло... Тогава нямаше пеницилин. Най-голяма надежда се възлагаше на хирурзите, които режеха безпощадно, може би спасявайки в това най-много хора. Храната е все същата, войскова, само че топла - хляб, ечемична каша, по-рядко пшенична, супа с фиде или също ечемична. И традиционният чай. (На фронта се чудехме, че немците пият кафе - пиите, което на село никога не бяхме опитвали и което ни изглеждаше отвратително, като направено от сажди. Но те го пиеха с мляко.)
Стараеха се да разпределят офицерите по някои къщи, а войниците настаняваха обикновено в опразнените по време на войната колхозни обори, краварници или свинарници. Почистваха малко торта, постилаха слама, която покриваха отгоре с универсалното войнишко облекло - плащ-палатката. Всеки се завиваше със своя шинел или своята ватенка, спяха с дрехите. През зимата в средата поставяха желязна четвъртита печка, която гореше през цялото денонощие. Около нея се настаняваха двеста-триста ранени. Като се наспиваха след предната линия, постепенно започваха да се запознават един с друг, младите - да се групират по интереси. Даже да играят на карти. Понякога през нощта при светлината на маслената лампа можеше да се чуе под тихия звук на балалайка някоя от популярните песни. А понякога и войнишки фолклор. ("Първият снаряд удари във бензина, излетях от танка, сам не зная как. Хубаво е, братя, ако ти си жив - няма да съм вече в танка си танкист. Рано сутринта викат ме на разпит: ти защо, подлецо, там не изгоря? Хубаво е, братя, ако ти си жив... Много съм виновен, казвам им така - утре при атака ще съм изгорял..." и т. н.).
Когато кракът ми започна да оздравява, захванах да излизам в града. Наблизо имаше импровизиран пазар, където продаваха семки, махорка, мляко, топли картофи и още други неща. Но се оказа, че нямам спестовна книжка и не мога да си получа заплатата. Разбираемо е в общи линии, че такава книжка не бях имал никога, защото за какво биха ми послужили парите на предната линия? Но освен шинелчето имах и жилетка от овча вълна, която продадох и купих бутилка цвеклов самогон. После отнесох на пазара едни топли памучни гащи - наближаваше пролетта, снегът се топеше. Раната ми ту оздравяваше, ту се отваряше пак, превързваха ме два пъти в седмицата. Нямах никаква връзка със своята дивизия, никой не идваше оттам и в това нямаше нищо чудно: болницата не беше на нашата армия. Но какво става на фронта в общи линии следяхме - всеки ден докарваха ранени, те разказваха. Особен наплив имаше, когато започна настъплението на юг, когато форсираха Буг.
Скоро преместиха болницата малко на север, край Знаменка. Отново - в колхозен обор, офицерите - в сградата на селското училище. Там започнаха да дават лек ароматен тютюн и аз се научих да пуша. Бях на двадесет години, а още не бях започнал да пуша - позор за един съветски офицер, както се подсмиваха старите пушачи.
Най-сетне преди поредното преместване на болницата ме изписаха. С още един оздравял - ранения танкист младши лейтенант Товакин - получих предписание да се явя в отдел кадри на 5-та танкова армия. Вървяхме пеш след фронта, който започна настъпление. От село на село, като всеки път нощувахме, където ни завареше нощта, там и се хранехме. Тогавашните украински села, два пъти ограбвани - от колективизацията и от войната, не бяха по-богати от беларуските. Наистина, сигурно не бяха толкова разрушени - там нямаше партизанско движение. Обикновено, когато се появявахме на прага, стопанката започваше да се оплаква: "Ай, с какво да ви нагостя, имам само фасул и барабой". За нас добре дошъл беше и фасула с барабоя. Понякога, наистина, получавахме и чашка самогон - смърдяща и мътна цвекловка, но и на това се радвахме.
Навсякъде по пътищата и селата питахме с Товакин за своите части и веднъж моят танкист надуши нещо, откри следите на своя танков корпус. Но аз нямаше защо да ходя там, не бях танкист и продължих търсенето сам. Пролетта беше вече в разгара си, снегът в Украйна се стопи тази година още през февруари. Пътищата бяха ужасни, целите в кал. Лепкавият украински чернозем отпаряше подметките и моите платнени ботуши се озъбиха. А край мене - войски, войски... Едни колони вървяха на север, други на запад или на юг - не можеш да ги разбереш... Веднъж седнах край пътя да си отдъхна, гледам как се влачи пехотата, а след нея започнаха да се точат впрегнати оръдия. На една от раклите за боеприпаси съзирам позната същество с мустаци - старши лейтенанта, взводния, с когото се разделих в нощта, когато ме раниха. Питам го - къде и откъде, как попадна тук? Защо да попадна, казва, никъде не съм ходил, само преминах към батареята. А къде е нашата дивизия? - попитах аз. Ето я, вика, прехвърлят я на друг участък. Учудих се: пред мене беше минал моят полк и нито един познат човек. А старши лейтенантът казва: "Няма да видиш познати, няма ги. А защо изобщо ти трябва да се връщаш в тази дивизия, никак не ѝ върви, все я бият. Потърси нещо друго". (Наивен човек - смяташе, че някъде има дивизия, на която ѝ "върви".) Но тогава му повярвах и направих това, което ме посъветва.
След един ден открих в едно оцеляло имение щаба на 4-та гвардейска армия, показах си документите, попълних необходимите анкети и ме изпратиха в 252 стрелкова дивизия. Почти щастлив излязох навън. Наоколо беше тихо, фронтът се местеше, само от едната страна нещо доста подозрително гърми, сякаш някой удря с чукало в земна чутура. Попитах един офицер, когото срещнах, дали знае къде да търся 252 стрелкова дивизия. Той ме поглежда внимателно и ми показва с ръка натам, където гърмеше. Върви, казва, към гърмежите, няма да сбъркаш. И тогава аз съжалих малко за срещнатата по пътя дивизия, която отиваше в тила. Но беше късно. В същия ден щабът на дивизията ме назначи за командир на взвод от батарея с 45-милиметрови оръдия към стрелкови полк.
15. ХЪЛМЪТ. САНИТАРНИТЕ ИНСТРУКТОРКИ
Един ден по-късно вече изпитвах безмилостната огнена неприятност, от която бях съвсем отвикнал през болничните месеци. Трудно беше да свикна отново, особено когато скоро към нас тръгнаха немски танкове. Веднъж при смяна на позициите налетяха шест "юнкерса", които унищожиха изцяло батареята и ние останахме без оръдия.
Стана така, че пехотата тръгна напред, а ние изоставахме и трябваше да си сменим позицията. Докарахме каруците, закачихме оръдията... Но веднага след хълма се натъкнахме на едно лозе, което тръгнахме да обиколим, за да излезем на пътя. И точно тогава налетяха немските бомбардировачи. Един от тях зави към нас и пикира към едно от оръдията. Първата бомба направи на парчета каруцата, изкриви станините с рилниците на оръдието, рани единия кон, който обаче се дърпаше, опитвайки се да стане. Тогава два други самолета пикираха към оцелялото оръдие, което конярите гонеха с пълна сила край лозето. Него най-напред обстреляха с картечниците и убиха конете. След това всичко беше лесно. Войниците, естествено, избягаха в лозето, а единият от самолетите с два захода унищожи напълно оръдието.
Там бяха убити двама от войниците (конярите), двама бяха ранени, снарядите от каруцата се взривяваха, разхвърлени по цялото лозе. А ние с командира на батареята само си деряхме гърлата да викаме, но не можехме да направим нищо. Всичко стана за някакви си пет минути.
Оцеляха дванадесет войници, аз и командирът на батареята - капитан. Войниците бяха изпратени в батальона за попълнение, а ние седим на командния пункт до хълма. Настроението ми - по-лошо не може и да се измисли: едва дойдох в дивизия, на която ѝ "върви" и ето ти - отново разгром. Капитанът не унива: той получава ново назначение - началник на артилерията в съседния полк. А началник на артилерията не е като командир на батарея, изкачваш се нагоре и рискът е минимален - ще живееш. Ето - извади манерка със спирт, пийнахме малко. Капитанът чака коняр с кон, който вече са му изпратили от новата служба. Ето го и конярят, води за поводите хубав кон за новия началник на артилерията. Разделяме се. "Е, Биков, пожелавам ти да доживееш до победата". Ти може и да доживееш, мисля си. А аз... Изпратих го с мълчалива завист. Нашият команден пункт е може би на километър от предната линия, но е до хълма. А той трябва да отиде в тила, през същия хълм, разкопан между другото от взривили се мини. Наистина, има и друг път - обходен, по един овраг. Гледам, моят капитан стигна до разклона, забави леко ход, може би решавайки накъде да тръгне. И препусна направо, през хълма. Движеше се много елегантно. И ето че изскочи на хълма, а мините веднага - бум, бум! Той по-бързо. А мините отново бум, бум, бум! И всичко там се обви в дим и пламък. А когато вятърът разсея облака, гледам, конят препуска надолу по хълма, поводите се мятат, а ездачът го няма. Конярят се върна сам. А вечерта измъкнаха тялото на убития капитан. Ето, такава е военната съдба!
Край Унгени - има такава гранична гара преди Румъния (където по-късно митничарите практикуваха своя прословут съветски "тараш"), заехме отбранителна позиция. Превземахме гарата и след това отстъпвахме от нея. Пред нея се намираше "Проклетата височина" (име на повест от Васил Биков - бел. прев.). Понеже нямах оръдия, ме изпратиха на предния наблюдателен пункт на командира на полка да дежуря през нощта. Командирът на полка спи на своя команден пункт (почива си, казано с езика на устава), а ние не трябва да спим, трябваме да гледаме и да слушаме.
Подчинени са ми един разузнавач и един телефонист. Предният наблюдателен пункт е в общи линии един земен изкоп, покрит нарядко с тънки пръти, върху които е метната плащ-палатка. На предната линия беше настъпило някакво затишие, особено през нощта. Пред нас малко встрани в неутралната зона се намира малко молдавско селце, може би от 10-15 къщи. Оттам хората, разбира се, са избягали в тила, кой ще стои на това място под обстрела. Няколко къщи вече са опожарени, а останалите са все още цели. Моят разузнавач попадна там през нощта на някакъв чичо, който останал да си пази къщата. А той, разбира се, има няколко кокошки и вино. И ето че един път... Командирът на полка може да позвъни в дванадесет часа през нощта, а иначе - тишина. Телефонистът остава, а ние отиваме, още повече че е близо, може би на стотина метра надолу по склона. Чичото ще ни улови кокошка, ще я оскубе, ще ни я свари (през нощта димът не се вижда), ще донесе гърненце с вино. Ще похапнем на топло и за телефониста ще вземем в канчето. В полето е студено, а в къщата е хубаво. Решихме, че можем и да подремнем един час на топло. Така се усвоихме там. Не мога да кажа, че ходехме често, но четири пъти бяхме. И ето че един път - кокошката още не се е сварила - какво става?.. Стрелба, избухват гранати, нечии викове... Ние, разбира се, тичаме през градините... Наблизо тича още някой, като стреля с автомат, нищо не може да се разбере в тъмнината. Дотичахме до предния наблюдателен пункт, а там телефонистът вече се оправдава, командирът на полка вика в слушалката: какво става, къде е Биков? В селото горят къщи - стрелбата, наистина, стихна. Започнах да обяснявам: ходил съм да разбера какво става. А беше станало това, както се изясни по-късно, че там сме отишли не само аз и разузнавачът, но е отишъл и командирът на батальона с началник щаба, а като добавка са отишли и немците. И се натъкнали там един на друг. Избили нашите, а началник щаба пленили. След това започна разследване, с нас се занимаваше СМЕРШ, но някак си ни се размина. Нито аз, нито разузнавачът, нито телефонистът издаде нашите походи през нощта, а можеше да стане иначе. Можеха да ни припишат връзки с немците.
Санитарните инструктори във войската често биваха млади момичета. Наистина, на предната линия обикновено се срещаха тези, които не са потрябвали в тила. По-хубавите, по-младите, разбира се оставаха в щабовете, на различни тилови длъжности. А щабове, както и тилове, имаше достатъчно: освен войсковите щабове съществуваха щабове на политическите отдели, тилови щабове и щабове на контраразузнаването СМЕРШ. Макар че според щата момичетата се водеха санитарни инструктори, свързочници и снайперисти, те живееха с началството. Всеки майор, полковник, още повече - генерал, си има ППЖ (походно-полева жена - бел. прев.) и това беше като нещо законно. Рядко някоя млада и красива се озоваваше в батальона, да не говорим за ротата. И те не бяха глупави, не напираха много за предната линия. По пътя за дивизията срещнах едно момиче, старшина или сержант по звание, която също отиваше в нашата част. Красиво момиче, младо, с пиперлив език, струва ми се. Тя търсеше свързочния батальон на дивизията, но аз си помислих, че едва ли ще се задържи дълго там. Говорехме си тогава точно за това и тя отговаряше много остро. После аз продължих нататък към полка, към батальона, а момичето остана в щаба на дивизията. След известно време я срещам в нашия полк, питам: какво правите тук? А тя казва: преместиха ме. А после вече, когато бях командир на взвод автоматчици и тичах под огъня от единия фланг до другия, чух внезапно познат глас. До командния пункт на батальона. Стана ми малко чудно, надникнах в окопа, а там на телефона - същото момиче. Питам: какво, пак ли ви преместиха? Да, казва, не се спогодихме с ротния в полковата свързочна рота... Значи не е поискала да спи с него и той я беше натикал в батальона. Така заради своя характер се беше озовала на най-предната линия. А би могла да дочака края на войната в тила, с награди. Дали е останала жива тук, не зная.
Младежите във войската, още повече на фронта, се намираха под магичното въздействие на оръжието, особено на стрелковото. Нашите "драгунки", да не говоря за "СВТ" (самозарядна винтовка на Токарьов - бел. прев.), не се харесваха на никого. Всеки боец при случай гледаше да замени това дълго неудобство с някаква карабина или трофейна немска пушка. Същото беше и с автомата ППШ (картечен пистолет на Шпагин - бел. прев.) - прославен (като всяко наше оръжие от пропагандата) и неудобен. Разбира се, немският "шмайзер" беше във всяко едно отношение по-добър, но той трябваше "да се намери". Както и патрони за него. А и началството гледаше тези замени доста накриво, в това можеше да видят политически подтекст. По-лесно беше с пистолетите - не биеха така на очи. На първо време карах без ТТ (пистолет "Тулски Токарьов" - бел. прев.), който ми се полагаше [заради званието], но който не ми дадоха, в пехотата имах ППШ, те бяха в изобилие. Но след това си намерих "парабелум", който дълго носих на кръста. Наистина, когато заехме отбранителни позиции в Молдавия, нямаше немски патрони и аз, при необходимост, стрелях с наши, от ППШ - ставаха, макар че бяха по-къси от немските. После получих ТТ, а "парабелума" замених с "Валтер" - така и си ходех с два пистолета на колана. Само в болницата останах без оръжие, за което едва не ме разстреля заградителният отряд при переправата на Дунава в Унгария.
Да стрелям с пистолет в жив немец, за щастие, не ми се случи, при автоматчиците стрелях с автомат - отдалече, по тези, които бягаха, и също така по тези, които атакуваха. Имаше един бой в окопите, който съм описал в "Неговият батальон", но там повече от ППШ се използвха гранати - наши "лимонки" и немски "яйца".
16. БАРСУЧЕН
През пролетта боевете стихнаха изцяло, фронтът премина в отбрана. След като дежурихме не много успешно на предния наблюдателен пункт, ме викат в щаба на полка и ми поставят нова задача: с група войници (12 души) да отида в прифронтовото село Барсучен и на сутринта да изведа от него цялото население. Селяните могат да вземат със себе си събиращото се на една каруца. Това е всичко. Разбрано? Изпълнявайте...
Тръгнах с войниците да търся Барсучен. Оказа се, че е зад едно възвишение, на километър и половина от предната линия. Помощник ми беше старшина Гончаренко, някогашен счетоводител от Виница. Селяните не възразяваха особено - като трябва, трябва: война е. Кой знае какво са замислили тези руснаци заедно с немците, които са зад хълма. Натовариха на каруците си децата, постелки, сложиха няколко чувала с царевица и тръгнаха, както беше заповядано, на петнадесет километра в тила. Ние също, както беше заповядано, направихме от двете страни на улицата бариери от тънки върлини, поставихме часовои. Като избрах най-хубавата къща, написах с въглен на бялата стена "комендатура".
Започна нова тилова служба в обезлюденото вече село. Главният смисъл на тази служба, както разбрах по-късно, беше да не се даде на селяните да използват своите продоволствия, защото те трябваше да бъдат конфискувани за фронта.
Скоро в селото пристигнаха някакви тилови части, един щаб на армейски инженерен батальон, още някакви. Започнаха да се разпореждат, да товарят на камиони всичко, което беше останало от продуктите - най-вече царевица, зърно, брашно. В Молдавия в това отношение не беше като в Украйна, намираха се достатъчно провизии. Всяко домакинство имаше хляб, дори бял, имаше сирене, сушени плодове, масло, мляко. Колхозите не бяха успели да ограбят молдованците, сега законно ги ограбваха войските, на които престанаха да карат провизии от тила. Целият войскови транспорт беше зает с извозването на боеприпаси - готвеше се "атаката на Балканите". Изселваше се широка 15-километрова ивица по цяла Молдавия. Но оставаше виното, каквото имаше всеки стопанин, и нямаше как да бъде откарано с една каруца. Заравяха го в земята. Наивни бяха тези молдованци - нима можеш да скриеш нещо от съветския войник? Още повече вино. Всеки боец имаше към пушката си шомпол, който прекрасно изпълняваше ролята на "търсач". За десетина дена изровиха и изпиха всичко. Понякога пияните войници започваха да се бият и дори да се стрелят, за вино и за къщи също. Това се случваше, когато едни части още не си бяха отишли, а други пристигаха и искаха да се настанят. Често идваше полковото началство - да контролира и също да пийне, ако все още имаше какво. За комендатура бях заел къщата на псалта, където се бяха запазили малко стари руски книги. Там четох "Така каза Заратустра" и още нещо от античните автори, разбира се, в превод на руски. Макар че беше война, ме теглеше към знанието, към културата, до които не се бях добрал през мирното време.
Беше ведро лято, топли южни нощи. И при мене идваше една сестричка от инженерния батальон, която черпех с гръцки орехи и молдавско вино. И ние говорехме дълго за литература, за изкуство. Тя разказваше за довоенния си живот в в зелената украинска Звенигородка, където се беше родила. По това време бях навършил двадесет години, още не бях познал жена и се отнасях много внимателно към неочакваното нежно чувство. Плюс това беше първо и неочаквано. Но веднъж дойде един непознат лейтенант, на вид по-възрастен от мене, и се представи: "Пълномощник на контраразузнаването смерш. Чували ли сте какво е това смерш?" Да, бях чувал нещо за неговия смерш, но какво иска от мене? А той искаше да разбере какви са отношенията ми с червеноармейката Лужкова. Защото това било въпрос на държавна сигурност. А аз, глупакът, си мислех, че това е лична работа... Но все пак накрая се оказа, че е лична работа, защото, както ми разказа после червеноармейката Лужкова, този смершевец ѝ бил хвърлил окото. След десетина дена инженерният батальон замина за друг участък и започна едно страдалческо, едва ли не всекидневно писане на писма. Струваше ми се, че целият смисъл на живота се състои в това колко бързо ще получа писмо от нея. Правилно беше казал някой, че любовта е винаги приказка с печален край.
Малко по-късно искаха да ме съдят и в едно друго село. Делото вече беше насрочено, трябваше да дойде следовател от военната прокуратура. Случи се така, че мои войници влязоха в църквата. А се знае как се отнасяха у нас към религията: ту се бореха с нея да я унищожат, ту отпускаха примката на църковната шия. По време на войната я отпуснаха, а войниците не се съобразиха с това и аз заедно с тях. Войниците счупиха катинара и влязоха в църквата да погледат иконите, а преди всичко - за хартия. Там имаше църковни книги и в тях бели страници, които късаха за писма до родителите и жените си: не ни даваха никаква хартия. Пушачите се спасяваха с фронтовите вестници, който се ценяха най-вече заради това, но върху лист от вестник не може да се напише писмо. И така, поповете се оплакаха на политическите ръководители, а те - на прокуратурата. И ме обвиниха, че не съм опазил църквата. Казвам им: не сме имали задача да я пазим, ние сме атеисти. Толкова по-зле, казват ми, ще отговаряте.
По повод на църковното дело от Централния комитет на Молдавската комунистическа партия дойде един цивилен, той също провеждаше следствие. А когато се освободи от следователските работи, поиска да си пийне. Но в селото нямаше вече нищо за пиене и отидохме с него в близкия хутор. Слязохме от каруцата, вървим през ръжта по една пътека, разговаряме. И изведнъж от хутора - изстрели. Моят гост хваща карабината, но веднага се свлича - по лицето надолу пълзи окото му, кръв облива бузата. А в двора на хутора псува наш войник с пушка в ръката. Двамата войници, които бяха с нас, се спуснаха натам, а аз - към госта. Бързо на каруцата и - в болницата. По пътя се уговаряме да кажем, че по нас са стреляли немци. Като се върнах у дома, докладвах точно това на началството.
Но на другата сутрин дойде капитан Травин, на когото бях подчинен, и ме наруга за измамата. Той вече знаеше какво се беше случило в действителност. Но откъде? "Оттам!" - каза сърдито старият и опитен старшина Гончаренко. Това ми беше първият урок от този вид - урок, който обаче не усвоих добре. Не зная как щеше да свърши всичко, ако не беше започнало скоро голямо настъпление, на никого не му беше вече нито до църквата, нито до пияния войник, който рани цивилния.
Точно преди настъплението получих първото писмо от своите родители - след три години без всякаква вест. Зарадвах се, че всички са живи, къщата не е изгорена. Подкарали сестра ми Валя за Германия, но тя беше чевръста, моята сестричка, и избягала от конвоя. Те също не знаеха нищо за мене и се зарадвали на писмото ми - че съм жив. Защото една седмица преди него получили "пахаронка", от онези боеве, край Кировоград. (Между другото, тази "пахаронка" имаше за мене не много приятно продължение след доста години от края на войната).
След войната сестра ми разказваше за своята "чевръстост". През пролетта на 44-та заедно с няколко момичета от селото избягала от "окопите", които копаели за немската отбрана. Но немците дошли в селото и започнали да ловят младите, за да ги отведат в Германия. Доста млади момичета изловили и ги подкарали към Чарапоушчина. А сестра ми не я намерили, тя по това време се криела във върбовите гъсталаци зад езерото. И тогава една нейна братовчедка, която вървяла под конвоя, казала, завиждайки, на един от охраната: "А вие погледнете там в храстите". Така открили Валя и я поставили също в колоната.
След няколко дена пътешествие пеш, под конвой, тя използвала удобен момент (бомбардировка или нещо такова), когато задържаните започнали да бягат на различни страни. Пазачите им, стреляйки - след тях. Валя клекнала в ръжта и гледа: към нея върви немец от охраната. Видял сестра ми, но си дал вид, че не я забелязва и минал край нея. Така тя се спасила и след няколко дена се добрала до дома.
17. БОЙЯТ. КОНТУЗИЯТА
Настъплението към Балканите (така наречената Яш-Кишиневска операция) започна за нас в общи линии успешно: пробихме отбраната, устремихме се към Прут. Там започнаха жестоки боеве за мостовете и переправите, защото и немците напираха към тези мостове от Кишиневския чувал.
В град Перм след войната излезе книга за нашата дивизия със заглавие "Ветераните от дивизията си спомнят". Там са напечатани спомените на подполковник Пилипенко, бивш офицер от щаба на дивизията. Между другото Пилипенко пише и за един епизод от тези боеве с участието на лейтенант Биков. "Бойните редици на стрелковия батальон на капитан Савченко, към когото беше прикрепен взводът на лейтенант Биков, бяха атакувани от вражеска пехота, поддържана от силен артилерийски и минохвъргачен огън. Около три часа се водеше напрегнат бой... Сутринта на следващия ден хитлеристкото командване вкара в боя няколко танка. На участъка на стрелковия батальон, който се поддържаше от артилерийския огън на лейтенант Биков, се появиха три машини. Биков даде команда: "огън!". Два снаряда избухнаха до първия танк, но той продължи да се движи. Прозвуча трети изстрел и немската машина спря. Другите вражески танкове започнаха да заобикалят горящата машина, като стреляха в движение по нашите оръдия. Осколки от вражески снаряд повредиха едното оръдие, беше убит старши сержант Буяненко, бяха ранени мерачът и зареждачът. В тази трудна минута до оръдието застана лейтенант Биков. Той го насочи през канала на дулото, след това зареди и стреля в приближаващия се танк на противника. Фашистката машина се завъртя на едната си верига и спря. Противотанковата батарея на полка нанесе значителни загуби на личния състав и на бойната техника, затова лейтенант Биков беше назначен за командир на взвод към рота автоматчици от същия полк. Не един път му се случваше да атакува със своя взвод и да отбива контраатаките на противника". И така нататък. Не зная точно, но по всяка вероятност този текст е взет от така наречения "нагрàден лист". В действителност всичко беше малко по-иначе.
Думата ми е, че там немците си пробиваха път от Кишиневския чувал, затова бяха доста упорити. Въпросът беше също така на живот и смърт... На моето оръдие не само му повредиха прицела, но и го унищожиха цялото със снаряд от танка. Снарядът удари почти под лявото колело, от взрива бяхме затрупани с пръст. Бях до зареждача, между станините и за няколко секунди явно съм изгубил съзнание. Когато вдигнах глава, гледам: моите не се надигат, мерачът е целият затрупан. А танкът - ето го, стои на някакви си петнадесет метра и насочва оръдието си по-нататък, към някого в нашия тил - с нас вече е приключил. А нашето оръдие е заредено, мерачът не беше успял да стреля. Протегнах ръка и, лежейки, натиснах бутона на спусъка. Вдигна се прах, нещо там стана. Гледам, танкът завива, завива - е, мисля си, сега ще ми даде да разбера. Но не - няма да ми даде, защото зад него се размотава веригата, все пак я бях улучил. Къде са отишли танкистите, така и не разбрах. През това време боят се премести малко встрани, към переправата, където бяха пробили. Край огневата позиция мина наша самоходка (самоходно оръдие - бел. прев.), притича някой от другия разчет. Но главата ме боли силно, от ухото ми тече кръв. Сержантът ми говори нещо, а аз не чувам. Оглушал съм. Оказа се, че не само не чувам, но и не мога да кажа нищо. Бях останал без глас. И целият треперя. Дали войната не свърши за мене, мисля си...
Някакъв камион ме откара в санитарния батальон. Там има много ранени, всичките лекари оперират. Седнах на сянка върху един земен насип и седях там до вечерта. Дори подремнах малко. Ухото ме боли, но вече не кърви. На смрачаване тръгнах към палатката, където бяха лекарите. Но се спънах в едно от въжетата и изпсувах. Върна се говорът ми. Това ме зарадва много и аз изпсувах още няколко пъти - все по-силно и по-силно. С памук в ухото излязох на пътя. Късно вечерта настигнах своя батальон.
Усещам сакраменталния въпрос за страха: дали се боях? Разбира се, че се боях, а може би понякога и доста. Но страховете по време на война са много и те в общи линии са различни. Страх от немците - които могат да те пленят, да те разстрелят; страх от огъня, особено артилерийския, и от бомбардировките. Когато край тебе проехти взрив, тялото ти като че ли само, без участието на разума, е готово да се разкъса на части от нечовешки терзания. Но имаше и страх, който идваше отзад - от началството, от всички тези наказателни органи, които по време на войната не бяха по-малко отколкото в мирно време. Дори бяха повече. Когато командирът обещае да те разстреля на сутринта, ако не превземеш някой изгубен хутор или височина, или окоп (което по това време беше напълно вероятно), не се знае от кого ще започнеш да се страхуваш повече - от немеца или от командира. Немците могат да не те уцелят и ще ти се размине. А своите, командирите (или, когато се случи, военният съд) няма да те пропуснат. При тях всичко е много по-сигурно и категорично.
После имаше още боеве, но в Румъния не стреляхме по танкове. Изтеглиха от огневата позиция моето повредено оръдие, смениха му колелото, но не намериха прицел.Така и си го карахме с нас при формирането край Луцк, след това в Унгария. И до новото ми раняване то си остана без прицел.
А сега за танка. При формирането през есента започнаха да предлагат за награди, написаха и за мене: "до оръдието застана Биков, насочи го през канала на дулото, след това зареди" и т. н. Но се оказа, че за този танк са наградили вече някого от дивизионната артилерия, която също стреляше там. Излиза, че Биков е унищожил унищожен танк? Може и така да е, не започнах да споря, с началството това е безполезно. Още повече, че през това време вече бях автоматчик. Не поисках да стана адютант на командира на полка, кресливия майор Ковал, и той от яд ме направи автоматчик.
18. ПОБРАТИМЯВАНЕТО
Тук може би си струва да се върна назад и да разкажа как в началото на пролетта ни се случи "да се побратимим с немците". Това стана като в "Проклетата височина", макар може би да не беше точно същото. Може би дори беше още по-страшно. Но събитията наистина се случиха с рота автоматчици. Пролет, обаче времето някак се развали, завея виелица, натрупаха се преспи сняг.
А след това изведнъж - слънце, снегът се стопи веднага, отново беше пролет. И точно в предпролетната нощ немците прогонили една рота от една височина и се задържали на нея. А нашите вместо да атакуват пак, решили да си позатраят, да си починат, докато началството е далече и щабовете са изостанали. Инициативата дошла от старшината на ротата. Долу течала рекичка, зад която била височината, а нашите заседнали на пред склон. И ето че старшината отишъл до рекичката, извикал немския оберлейтенант и сключили примирие. Установили връзка... Започнали да ходят и нашите, и немците. Да си изперат партенките, да разменят махорка за цигари. И да си поговорят. С една дума - побратимяване, не ще и дума. И продължило два дена. Командирът на ротата не бил там, замествал го взводният, младо момче. А как се разбра? След два дена, когато закарали ранените в тила, тамошният санитарен инструктор ги "изпортил". Разбира се, началството изревало...
Веднъж през нощта прехвърлят двете ми 45-милиметрови оръдия на чужд участък. Е, малко ми беше чудно, на какво пък, случва се, какво ли не измисля началството. До сутринта в основни линии се окопахме, седим. Пехотата малко по-напред и по-ниско, неспокойна, шава. Чувам нещо с края на ухото си, но не го разбирам. Зад нас докараха минохвъргачки, артилерия. Аз - с право мерене. И едва се развидели, гледам - към рекичката вървят немци. Вървят свободно, с оръжие, но без изобщо да се крият. Стигат до рекичката и викат: "Ей, Иван!" И още нещо. А при нас всичко е замряло. Постояха, поговориха помежду си, после явно заподозряха нещо и двама бегом назад. Останалите също започнаха да отстъпват от рекичката. И точно тогава нашите нанесоха удар. Отначало артилерията, след това се вдигна батальонът - през рекичката към височината. А онези мълчат. Ето че рекичката и полянката са вече отзад, след това размекната разорана почва по склона, а после много стръмно място с малки храстчета, там е вече самата височина. Когато стигнаха до храстчетата, немците започнаха да стрелят. Само няколко ранени допълзяха до рекичката.
След това цял месец превземаха тази височина. И през май все още атакуваха, и все неуспешно. Така до Яш-Кишиневската операция, до 20 август си оставаше у немците. А колко хора загинаха! Точно там по-късно едва не ме плениха. Вместо мене хванаха началник щаба на батальона.
19. БОЛЕСТТА. ФОРМИРОВАНЕТО
В Румъния влязохме с боеве, но по-нататък немците се съпротивляваха все по-слабо. В едно село войниците изтъркаляха на улицата една бъчва, наобиколиха я с канчетата, а се страхуваха да пият. Преди настъплението имаше много разговори и приказки, че минаваме границата с капиталистите, трябва да се очакват различни провокации. Храна от румънците да не се взема, вино да не се пие - всичко е отровено. Тогава извикаха: фелдшерът да дойде! Притича младши лейтенант Фьодарков, санитарен инструктор на батальона (по-късно загина в Унгария), а войниците му викат: провери, може да има отрова. Той гребна с канчето, отпи здраво - всичко е наред, няма отрова, давай до дъно! И пиха до дъно. Каквото остана, го изляха на пътя, да не остане за врага.
По заповед на крал Михай (после награден от Сталин с ордена на Победата) румънците капитулираха дружно. Или се разбягаха по домовете си. Те имаха много коне и ние често правехме размяна - направо на пътя нашите кранти срещу техни или немски тежковози. Имахме даже резервни. Защото на фронта конете загиваха не по-малко от хората и артилерията винаги имаше проблем с впрегатната сила. Но ето че веднъж връщат дивизията, а и цялата армия от фронта на някаква тилова гара, започва товарене във вагони, прехвърлят ни някъде. Вагоните не стигат. Пехотата натъпкват в товарните вагони, артилерията качват на открити платформи. Там са и артилеристите. Срещу дъжда и вятъра - все същите палатки.
Тук се разболях - съвсем глупаво, по пътя за новото преформиране, защото както каза моят приятел, взводният Егоров, кой се разболява, когато отива в тила. Но да, именно когато отивах в тила. Отначало беше малария, тресеше ме още от крайречните маларийни мочурливи ливади, след това се включи още нещо. На платформата под палатката стана непоносимо, плюс това заваляха есенните дъждове. И ме пренесоха в товарния вагон на санитарната част. Но като че ли нашите лекари се бяха научили по време на войната само да режат, а за всякакви други болести изобщо бяха забравили. Лежах в студения вагон през целия път до украинския Луцк, по-добре не ми стана. Стоварихме се в гората, започнахме да се устройваме - землянки, колиби, коневръзи... И тогава аз съвсем отпаднах. Отново ме настаниха в санитарната част - изоставена къща без прозорци, без врати.
Лежа сам на сламата в ъгъла, треперя, температурата ми се качва, дават ми някакви хапчета, които помагат слабо. По едно време почувствах, че ако не стана веднага и не си тръгна оттам, там ще си умра. И аз събрах всичката си воля, всичките си слаби сили и като се ловях за иглестите клони, се добрах до моите момчета. Там ми дадоха половин литър спирт, от който веднага заспах. След това бавно се оправих.
Веднага започнаха занятия - полеви и строеви, с песен (че как иначе - желязна традиция от времето на пруската армия), съвещания, политически занятия (също традиция, но съветска). По едно време след вечеря идва в колибата нашият полкови смершовец, започва разговор: колко са убитите в миналите боеве, колко са ранените... А Мокиш, пита, също ли е убит? Да, казвам, също. Край Серет. А дали сме видели това с очите си? Тук аз се обезпокоих малко, защото този Мокиш изчезна някъде по време на една бомбардировка, може да го е разкъсала бомба. Боят беше много напрегнат и никой не видя къде се дяна. За да не си създавам излишни грижи, когато започнаха да пишат сведенията за безвъзвратните загуби (убитите) и възвратимите (ранените), записах Мокиш при убитите. Значи, казва смершовецът, прикривате дезертьор. Вашият Мокиш е задържан от комендантски патрул в Белци. С каква цел сте дали фалшиви сведения?
Ето ти беда, дявол да я вземе и нея, и този Мокиш, бял ден да не види. Ама и аз съм една овца! Но кой да предположи, че ще хукне към къщи? Наложи ми се отново да пиша, да се оправдавам, смершовецът дойде още два-три пъти. След това не се появи.
Получихме попълнение в жива сила и мене ме преместиха от батареята в ПТО на 2-ри батальон. Командирът на батальона (и той капитан Смирнов) веднага ме смъмри, когато дойдох да се представя - за лош ред на коновръза и непочистени коне. (Боже, колко ядове ми създаваха тези коне! По време на войната и след това. Чистенето им и чистенето на хамутите, безкрайните разхождания - живи рецидиви от старата кавалерийска традиция, която не искаше да си отиде и в новото време. Наистина, всяка армия се подготвя въз основа на миналата война, а бъдещата идва неочаквана.) Така или иначе, строг беше нашият командир на батальона Смирнов, бивш учител. Той не ми спести доста неща и по време на боевете на унгарска земя. Но аз не му се сърдя, защото в много случаи си го бях заслужил.
Но преформирането завърши бързо, получихме попълнение и се подготвихме за качване на влака. Преди това обаче станах свидетел на страшна сцена с разстрел на двама войници - за обир и убийство на украинско семейство от един близък хутор. Съди ги военен съд и ги осъди на смърт. На сутринта строиха полка на поляната във вид на буквата П, в средата изкопаха яма. Поставиха осъдените без колани и пагони до ямата, прочетоха присъдата. След това комендантският взвод даде залп и двамата паднаха вътре. Как ги закопават там, не видяхме, настроението на всички беше потиснато. Разбира се, беше ни ясно, че двамата заслужаваха това, което получиха, но... Все пак ни беше противно от това публично наказание. С омерзение в душата полкът отиде на гара Луцк - да се натовари в ешелона.
Качихме се и тръгнахме, този път товарните вагони бяха с печки и нарове. В отделен вагон - конете (конският състав, според военната терминология). Във взвода си имах четири огромни немски тежковоза, които теглеха добре оръдието със снарядите, но винаги крачейки. В тръс не можеха. И им трябваше много храна. А нямаме сено, овес не дават. Ако се обърнеш към началството, ще получиш само отказ: намерете. Намерете и ги нахранете! Разбрано? Изпълнявайте! Моите войници "изпълниха" - някъде на гарата довлякоха от един открит вагон цвекло и ги нахраниха, а след ден една кобила умря. Какво да правим? Скоро ще се товарим, как да теглим оръдието? Стигна до началството, до политическия апарат, те вдигнаха шум: загуба на боеспособността, виновният да отговаря. А кой е виновен? Разбира се, командирът, лейтенант Биков. Отново заведоха дело... А по това време мой командир на оръдието (същото, което нямаше прицел) беше старши сержант Закиров, башкирец по националност, голям специалист по конете. Той каза: не се безпокой, лейтенанте, ще се оправим - ще намерим кон. Още по-добър.
И наистина намери. Даже не един. Дори и аз получих отличен породист кон, удоволствие беше да го яздиш. Лошото е, че беше много висок, за да се качи човек на него, трябваше да стъпи на нещо - ограда или пън. От земята стремето не можеше да се достигне. Затова пък по пътя - не кон, а наслада. С марш през Трансилвания и партизанската Воеводина настигнахме Трети Украински фронт. Там немците се отбраняваха слабо, повече отстъпваха и ние бързо влязохме в Унгария.
20. УНГАРИЯ. ОТКЛОНЯВАНЕ ОТ БОЯ
Това беше първата по пътя ни наистина европейска страна, неразрушена от войната, с многобройни белези на довоенно благополучие. Късно есента в дъжд и киша вървим, случва се, през унгарски градчета и селища и гледаме жадно техните красиви, с керемиди, къщички, кокетни порти, телени огради. Белите стени на селските къщи още отдалече сияят с червенината на връзките окачен пипер, знаменитата унгарска паприка... Населението ни посрещаше в общи линии дружелюбно, дори гостоприемно, макар че унгарската армия по това време все още воюваше с нас, наистина без устрема на немците. Във всеки дом имаше хляб, шунка, колбаси, буркани с конфитюр от всякакви плодове. Реколтата е преработена, подготвена за зимата, поставена в мазетата. По мазетата, разбира се, ние се завирахме постоянно. Защото и боеве да има, и да бомбардират, най-надеждното скривалище, ако си в село, е мазето. Там има и отлично унгарско вино. Чак не ти се иска да излизаш - под огъня - при кръвта и смъртта. В Унгария войската премина на самозадоволяване, това, което се вареше в полевите кухни, престана да бъде търсено. Вървим, случваше се, в колона през някое село и войниците, като мишки, се шмугват по дворовете. После догонват своя строй - под мишницата с пушен бут, торбата на противогаза пълна с бурканчета конфитюр, на щика бял самун, а в ръката малка кофа или котелка с вино. Командирите гледаха на това снизходително, и те получаваха по нещо. Понеже Унгария беше съюзник на Хитлер, там се позволяваха много неща.
Късно есента форсирахме Дунава. Помня, че се бихме три дни и все неуспешно. А Дунавът там е много широк, може би колкото Волга. От единия бряг едва се вижда другият. Форсираме през нощта. Разбира се, най-напред артилерийска подготовка - доста слаба, със средствата на щатната артилерия. Дадох няколко изстрела от брега на пределно разстояние и тича някой от командира на батальона: "Спри стрелбата - с какво ще стреляш на другия бряг?" В смисъл, когато си изстреляш на този боеприпасите. Има право, спираме стрелбата. След известно време притичва началникът на артилерията - защо спряхте артилерийската подготовка? Веднага огън! Разбира се, той отговаря за артилерийската подготовка, а другият бряг засега не го вълнува. Така две или три нощи. Предните роти тръгват със салове и лодки по нощния Дунав и никой не се връща. Единствено на сутринта да се появи отдолу по течението някой мокър войник, който разказва, треперейки, как са ги посрещнали немците. Така беше, докато по Дунава не се появиха бронирани катери с танкови кули на палубите, някои даже имаха "катюши". Те ни взеха на борда си и ни стовариха на другия бряг. Конете са все още на отвъдния, но в първото унгарско село моят Закиров намери пълен комплект коне. Така от Дунава започнахме настъпление право към Балатон. Бяха жестоки боеве всеки ден и всяка нощ.
Помня, че когато командирът на батальона даваше заповед, винаги се чудехме дали пред нас има немци, или унгарци. Ако са унгарци, те не се съпротивляваха много, при натиск отстъпваха. А немците, разбира се, както винаги се отбраняваха толкова, колкото искаха. Да се отблъснат лесно от заетите позиции беше невъзможно, докато те сами не ги напускаха.
Беше късна есен, студ, киша, дъждове... Най-напред от Дунава нататък се простираха гористи хълмове, а след това се ширнаха блатисти долинки, напоителни канали. Там нямаше как да се окопаваме, бойното поле се прострелваше цялото. Веднъж през целия ден валя дъжд, късно вечерта завзехме някакво село, батальонът се разпръсна по къщите, началството също. Страшна умора, студено. Не даваха на никого да спи, ако имаше възможност, дремвахме някоя и друга минута, където може и който може. Най-вече когато командирите изчезнеха нанякъде. Избутахме в едни двор оръдията и веднага полегнахме в къщата.
Струва ми се, че едва задрямах, а ето че вече се съмва и зад селото в гората се води бой. Батальонът е отишъл там на разсъмване, а нас не са ни извикали. Гледам, че работата е лоша... Защото трябва да съм там с оръдията. А съм проспал момента. И войниците ми го проспаха. Така че препуснахме натам през полето, колкото сили имаха конете. Стигнахме до гората, а там ето ти го командирът на батальона, веднага към мене с пистолета: за отклонение от боя... Като че ли искаше моментално да ме ликвидира, защото батальонът лежи, а немците бият с осколочни снаряди, яростно тракат скорострелните им МГ-та. Но постепенно се успокоява и заповядва: да се унищожат картечниците! За двадесет минути време. Нагласяме бързо оръдието и тогава разбираме: няма снаряди. Въпросът е, че за да сме в готовност, слагахме винаги снарядите на станините, а когато препускахме под огъня през полето, те бяха изпопадали и се бяха разпръснали. Къде да ги търся сега?
В раклата имахме само бронебойни и подкалибрени (които не се взривяват, а пробиват танковата броня със силата на удара - бел. прев.), с каквито тогава не стреляхме. Картечниците косят, само клони се сипят. Командирът на батальона вика: "Биков, огън". А с какво огън? Това беше, разбира се, ужасно и тогава ми се искаше да ме убият колкото се може по-скоро. Все пак изпратих каруцата в полето, насъбраха в буренака снарядите, започнахме да стреляме. С една дума, пердашиха ни в гората яко, а какво им направихме ние с нашия огън, не се знае. Може и да ги избихме, а може и с настъпването на вечерта сами да се бяха оттеглили. Както вече споменах, другото ми оръдие беше без прицел, а без прицел каква стрелба? По такъв начин, освен оръдието, имахме в запас още двойка коне и шестима души войници. Държах ги в тила - какво да правят на предната линия? На предната линия са отличните момчета Свинцов и Пронин, командир и мерач - добър мерач. А старши сержант Закиров, специалистът по конете, ни е нещо като интендант.
Докато ние се мъчим под огъня, влачим насам-натам нашето оръдие, разбира се, в студ и глад, те там някъде в близкото село се стараят за нас. И ето, когато вечерта всичко утихне, потъмнее, виждаме, че Закиров и войниците пълзят. Носят ни в кофичка месо или пилешко, два самуна бял хляб в мешката и вино в термос или бидон. И тогава започваме да пируваме - между станините, зад щита на оръдието.
След високия кон, оставен на другия бряг, Закиров ми намери една млада кобилка, която два пъти ми спаси живота. Един път, когато настъплението започва малко да боксува, ме вика командирът на батальона. Беше вечерта, мъгла, вали дребен дъждец. Непознати места, озовахме се тук едва вечерта, но на мене неизвестно защо ми се стори, че КП-то (КП - команден пунк - бел. прев.) е близо, зад хълма. И тръгнах. Наблизо не се стреля и аз яздех, яздех и по едно време не зная накъде яздя. Чувам някакви гласове, свърнах към тях, гледам: на склона лозе и на края му нещо копаят. Приближавам се тихо по-наблизо, ослушваме се - немци! Завих на другата страна, яздех, яздех, стигнах някакъв път, а там вървят немски камиони...
Бях без автомат, с пистолет, защото автоматът още в пехотата ми беше омръзнал. А и неудобен беше с този диск. По-добре нещо по-леко. Немски "шмайзер" например. Но за немския са необходими патрони, каквито не винаги се намираха. Струваше ми се тогава, че ще заобикаля един хълм и ще намеря там КП-то. А тук няма нито хълм, нито КП. Вече не зная какво да правя. И съвсем естествено, защото бях отишъл при немците. Но чувствам, че моята кобилка все се дърпа нанакъде встрани и си мисля: нека тя решава. Отпуснах поводите и кобилката тръгна. Някак си делово тръгна. През един хълм, след това по края на една гора, насам-натам и ме доведе до един овраг. А там пасат конете на нашия комендантски взвод. Откъдето беше близко и КП-то на командира на батальона.
А след това я убиха, под мене, макар че ме спаси. Това по-късно. Помня, че пехотата завзе някакво голямо унгарско село или може би градче дори, ние бързаме към покрайнините му, където се води бай, но се появяват двама майори и викат: "Бързо натам, надясно! Немски танкове! Трябва да се задържат". И там се чува стрелба. Препуснах надясно, но се оказа, че сведенията за танковете са закъснели, те бяха вече навлезли в улицата. И ето че на един завой (улицата извиваше под формата на буквата Г) попаднах под картечен откос, от един танк шибнаха по моята кобилка и тя рухна до една ограда. Полетяха само от нея кървави парчета, опръска ме с кръвта си. Но кобилката, падайки, ме хвърли зад оградата, в градината... Когато след един ден войниците свалиха седлото, цялото беше надупчено от куршуми. А аз оттам изпълзях през градините. С оръдието бяха влезли в друга улица, добре, че не ме беше последвало...
След това, между другото, вече нямах кон, нямаше как да се язди. Настъплението ни се забави - от село до село повече с пълзене. В полето навсякъде канали, канавки, а боеве всеки ден и всяка нощ. Капвахме така, че не ни се искаше да ядем, само да легнем на земята и да лежим. Но къде да легнеш? Трябва да се окопаваме, а няма как. Копнеш с лопатата на дълбочина един щик, а там вода. И в тази кал се настаняваш и лежиш под огъня - все пак искаш да живееш. А времето е отвратително, всеки ден мокрота, дъжд. Ако се появят танкове, веднага ти става горещо, веднага се обливаш в пот.
Веднъж спряхме в едно графско имение, влязохме в бараката, където бяха жилищата на тамошните работници. Графът, разбира се, не беше там, работниците бяха останали и се отнесоха съчувствено към нашите войници, черпеха ги с вино и разказваха за своя неволен живот. Нашите ги слушаха учудени: колко пари са получавали, хляб и даже вино. Като разказаха за себе си, те попитаха: е, как е във вашите колхози? И някой от нашите, като помисли, започна да лъже - и за парите, и за хляба, стараеше се да ги изкара повече от тези на унгарците. Останалите мълчаха мрачно.
21. УЛУЧЕНИЯТ ТАНК. ВТОРОТО РАНЯВАНЕ
Помня, че моите улучиха с четиридесет и петицата един танк - точно пред фермата, от която, между другото, току-що ни бяха изтласкали - и нас, и пехотата. Както се полага в такъв случай, трябваше да има потвърждение от командира на батальона. Боят още не е свършил, взривяват се снаряди и си мисля: да доживеем до вечерта, тогава ще оформим нещата. А преди вечерта налетяха "месершмити", започнаха да пикират със сирени, изтласкаха ни и оттам. И ние си плюхме на петите след пехотата, като мъкнехме по полето нашата четиридесет и петица. Докато не стигнахме до каналите. Ето така: отпред канал и отстрани канал. Каналите не са широки, пехотата се прехвърли оттатък и зае позиции на края на гората. А ние как да се прехвърлим? Не можем да минем през каналите. Поставихме оръдието на брега и лежим, чакаме. Ако се появят танкове, спукана ни е работата. Но точно тогава се стъмни и не се появиха. Само един път снаряд улучи брега и ме покри с кал. През нощта танковете отидоха нанякъде и пехотата се върна на нашия бряг. На сутринта, когато получавах задача от командира на батальона, му казах за улучения танк. А той каза: "Охо! Вече трети човек днес ми докладва за улучен танк. Вчера подписах на моите минохвъргачи". А моите артилеристи останаха недоволни от мене - прозяпа нещата, командире, други ще получат наградата. По-ловките. Какво да се прави, така е! Трябва да можеш не само да улучваш, но и да подписваш. Последното може би е дори по-важно. Не само по време на война. А междувременно времето се промени, през нощта измръзнахме здраво. Пехотата все пак превзе фермата, излезе на другия ѝ край. Ротите тръгнаха от двете страни на междуселския път, заобиколен с дървета и храсти. Но не вървяха дълго, отново танкове. С картечен огън те накараха пехотата да залегне в голото поле. Трябва да се окопаят, а как? Лопатката не може да влезе в замръзналата земя. Така лежат, даже не стрелят. Само на кино показват красиво как пълзят с гранати под танковете, хвърлят, взривяват. А тук танковете дойдоха на 400 метра и спряха. Не мърдат по-нататък. А батальоните лежат. Всичко е като на длан и танковете - снаряд след снаряд във всеки боец. Избиват батальона. Обърнахме четиридесет и петицата край пътя. Но за нея разстоянието е голямо. Макар че сме сред бойните редици на пехотата, на мене даже ми се струва, че сме на петдесет метра пред нея. Може би малко са избягали от танковете, а ние не сме успели. Но танковете не ни виждаха толкова добре зад крайпътните храсти. Те бяха редки, но все пак ни прикриваха малко. Моят мерач започна да стреля. Помня, че лежах встрани от оръдието. (За да видиш къде се взривява снарядът, трябва да лежиш встрани. Когато оръдието стреля, се вдигат облаци прах и дим и тогава не може да се види къде е отишъл снарядът. А когато си встрани, се вижда.) Така лежа може би на пет метра встрани и назад. Гледам, изстрел и - не улучихме. Втори път - отново не улучихме. Трети изстрел... Сутринта беше облачна, затова трасето се вижда добре, особено на бронебойно-трасиращия снаряд. Този път той удари в бронята и рикошира - трасето изви към небето. По-добре щеше да е, ако удареше отстрани или във веригата. Но опитай се от половин километър да улучиш веригата - и танка да удариш, пак е добре. Не помня колко изстрела дадохме (къде в тази треска ще запомниш нещо), но ни забелязаха. И когато аз, лежейки, махнах с ръка, командвайки "огън", наблизо избухна първият танков снаряд. И веднага в ръката ми - осколка. Тясна и остра, заседна между фалангите на пръстите, от ръката ми потече кръв. (После в санитарната част докторът се опита да я издърпа, но не успя, извадиха я в болницата.) Започнах да се превързвам и малко се разсеях за танковете, които обаче започнаха да се движат всеки в своя си посока. Трябваше да обърнем оръдието към танка, който стреля по нас и когато мерачът направи това, се оказа, че му пречи един близък храст... Налагаше се някой да го отсече. А това е под огъня и съвсем без прикритие. Кого да изпратя? Мерачът вика, трябва да се вземе решение, и аз го взех... Може би това още лежи на съвестта ми, но изпратих този, с когото неотдавна се скарах, досаден сблъсък, когато даже исках да го застрелям. Защото през нощта на една улица, по която вървях немци, демаскира оръдието ни - като стреля в един немец. За щастие, тогава ни се размина и сега наредих: "Лазук (фамилията е променена), отсечи храста! Бързо!" Той не веднага и бавно запълзя със секирата и едва започна, лежейки, да сече, когато отново избухна снаряд - този път до храста, отпред, пред оръдието. Войникът там и си остана. Следващия снаряд удари до самото дуло...
Вече бъркам... Бяха двама, млади мъже, които много си приличаха - Синцов и Пронин, и двамата младши сержанти. Но вече съм забравил кой от тях беше командир на оръдието, а кой мерач. Мерачът беше убит на място, а командирът беше ранен в рамото и още някъде. Оцеля и подавачът. Оръдието се преобърна, хлътна в снарядната яма, а ние, всичките ранени, по канавката, зад храстите се добрахме до нашата каруца, с която се понесохме към тила, в санитарната част. Помня, че пренощувахме там, а на сутринта ни откараха с автомобил в тиловата болница в Сексард. Едно градче на 60 километра от предната линия, което бяхме превзели преди един месец.
22. СЕКСАРД [СЕГЕД]
Болницата се намираше в тамошния хотел в центъра на градчето. Струва ми се, че беше двуетажно или триетажно здание. Стаите, като навсякъде в хотелите, са малки, тесни. И така са претъпкани, че и тук лежат по двама и по трима души на легло. И във войнишките, и в офицерските стаи. Този път мой другар по легло се оказа един командир на стрелкова рота, ранен в лицето. Гледаше света само с едно око, хранеха го с лъжичка, без да му отварят устата. Разбира се, тук болничният живот не беше като в Украйна. Най-вече краката ми бяха здрави и понякога излизах в града. А в града, между другото, течеше интересен живот. Вечерта работеше малко ресторантче, където чевръсти, с цигански вид келнери наливаха вино - срещу пари и така, срещу обещание да се заплати на другия ден. Навсякъде бяха окачени розови обяви, предлагащи на хората да се запишат в унгарската комунистическа партия.
Извън градските покрайнини в лозята имаше винарски изби, които, разбира се, освободителите разграбваха и затова в града няколко дена по канавките течеше вино. Като кръв. Ходехме там с бутилки и бидони и носехме в болницата за почерпка. Но на входа стоеше заместник политическия, който вземаше всичко донесено и го носеха в стола. Там ни даваха по чаша на обяд. Смешна доза, която все намирахме начин да прехвърлим многократно. Добър беше животът в болницата, но като всяко хубаво нещо свърши бързо. Точно преди новата година немците разкъсаха нашия фронт и танковият им авангард се озова в покрайнините на града. През нощта вдигнаха всички, които можеха да ходят - петдесет километра пеш до переправата при Бая.
Имаше виелица, валеше сняг. Аз, още двама лейтенанти и болничната сестричка Галя изминахме през нощта тези километри, излязохме на брега на Дунава, където се намираше градчето Бая. Там беше переправата. Но на переправата не ни пуснаха, заградителният отряд искаше да ни арестува всичките най-напред заради това, че бяхме без оръжие. Като дезертьори или такива, които искат да се предадат в плен. След раняването трябваше да предам щатния си ТТ в полка, а "валтера" ми го взеха в болницата - "с оръжие не се полага". От заградителния отряд ни спаси Галя, отидохме надолу по Дунава и го преминахме по леда, между рохкави места и дупки. Преминахме Дунава и преспахме в една къща - мокри, тримата на едно легло. На сутринта се добрахме до една друга болница. Раната ми беше лека, там извадиха от нея осколката, остана само едно малко парче, което и досега си е там. Нося си го в ръката за спомен.
В тази тилова болница в Сегед не стоях дълго, на края на месеца ме изписаха. С попътни камиони стигнах до отдел кадри на армията, където получих направление - този път по-високо, в армейската противотанкова бригада. Там имаше 76-милиметрови оръдия, които ми се сториха огромни след моите четиридесет и петици. Помня, че отидох в Дунапатай, където се формираше бригадата, с двама лейтенанти - Иванов и Рижков. По армейско образование (още отпреди войната) на тях им се полагаше да бъдат в корпусната артилерия и много се тюхкаха, че са ги изпратили сега в противотанковата, където "дулото е дълго, а животът къс". Но те бяха изпратени там след щурмови батальон, в който бяха изкарали своя срок, защото бяха обкръженци и до освобождението бяха стояли в Одеса. Двамата се оплакваха навъсено, а аз се радвах, защото за мене това беше повишение. Бях се измъкнал от мъченическата пехота.
23.
ПОЛКЪТ. РАЗГРОМ
През февруари нашият полк излезе със свой ход на фронта и зае позиции зад пехотата. Там беше противотанковият отбранителен район по посока на предполагаемото направление на немските танкове. Тази вероятност някой беше определил с дяволска точност, защото скоро полкът беше унищожен целият само за едно утро. Не остана почти нищо: нито оръдия, нито нашите влекачи - "студебейкърите". И това три месеца преди края на войната, а толкова много танкове. (Откъде се вземаха, може да се прочете в наскоро преведените спомени на Алберт Шпеер, райхмиинстърът по въоръжаването. Там той разказва как е поставил немското производство на военни релси. В това число и производството на танкове, на самолети и на всичко друго, което им стигаше до края на войната.)
Що се отнася до Унгария, там немците громяха през цялата зима двата украински фронта - на Малиновски и на Толбухин. Страшно неприятно положение, но то остана почти неизвестно в Съюза, покрито с мълчание от съветските средства за масова информация. Едва когато бяха публикувани мемоарите на маршал Малиновски, се видя, че обстановката в Унгария по това време е била катастрофална. Немците разгромиха няколко наши армии (особено си изпати 3-ти Украински фронт на маршал Толбухин) и излязоха на Дунава. Ако се съди по всичко, Сталин не е знаел как се развива фронтът и според свидетелствата на Малиновски е дал право на него и на Толбухин да решат: да оставят фронта на десния бряг или да го евакуират на левия. А какво означава да се евакуира един фронт? Това е маса войска, техника, също така - тилови части.
Переправите бяха само две - понтонни през Дунава. И Малиновски пише, че с Толбухин решили да евакуират фронта, за да го спасят. Точно тогава обаче по Дунава тръгна лед, на големи и малки парчета, и отнесе двете плаващи переправи. Ето защо фронтът трябваше да се спасява сам. Много хора загинаха там, а ние се спасихме. От предишната ми дивизия останаха малко хора. Днес правят срещи на фронтоваците и аз всеки път питам кой е от 924-ти полк? Няколко тиловаци, един доктор от санитарната част и такива като мене, ранени през декември. Та ето че воювам в артилерийския противотанков полк. Изобщо, не е много приятно да се озовеш сред непознати хора като новак, когото всички оглеждат, за да го проверят. Знаех това от предварителен опит и се стараех да не се изложа. Това, което обикновено се прощаваше на своя човек, на този, с когото са свикнали, едва ли биха простили на новопристигналия. Което в различна степен се отнасяше както за началството, така и за подчинените, равни едни на друг. Този, който е отдавна там, може и да се уплаши, да се прикрие, без да е необходимо, но новакът няма такова право.
А ако трябва някой да бъде пожертван или някой да рискува, новакът е тъкмо за тази работа. Но и това не е просто нещо, като всичко по време на война. Най-напред се оказва, че нашите 76-милиметрови оръдия не са много полезни срещу танковете. Тези оръдия изобщо не са противотанкови, просто ги използваха в това им качество. Защото други няма. Техният прав изстрел не е далечен, пробойната сила на снаряда е малка. Прицелната вероятност не е добра - по-лоша е от тази на четиридесет и петицата. В общи линии, качеството на оръжието е винаги нашият най-злбодневен въпрос. В болницата или някъде по време на затишие най-много говорим за това - какви боклуци са нашите автомати, картечници, оръдия, че и танкове. Но на политическите занятия това не може да се каже, защото във всички вестници пише, че нашето оръжие е по-добро от немското, че немците имат само негодни неща и сурогати. И хлябът им е такъв, и сапунът, и кафето. Плюс смърдящия прах, с който посипват всичко в блиндажите срещу вредни насекоми. Колко по-лесно е при нас да си варим въшките във варели. Понякога ни четат заповеди от случаи, когато някои офицери са осъдени от военния съд за похвала на немското оръжие. Още повече на немската тактика. Нашата тактика е също по-добра от немската, чуваме ние и само някои от нас се усмихват криво при тези думи. Но мълчат. Тогава също заехме противотанков отбранителен район, което ще рече, че се разположихме на небезопасно от танковете направление, с право мерене. До предния край имаше може би два километра. Стоим там, види се, една седмица. В общи линии е спокойно, тревожи ни само немската авиация. Но тя къде ли не ни тревожи? През пътя от моите оръдия се намира огневата позиция на моя приятел лейтенант Бережни, който обичаше много книгите и все четеше нещо. Един път взех от него "Сестра Кери" на Драйзър, но не успях да я прочета, вечерта той дойде за книгата. Помолих да ми даде още малко време и Бережни отстъпи. А на сутринта се събудих в землянката (която бяхме построили набързо). Събудих се с предчувствието, че нещо се е случило. Отначало не можах да разбера какво. Страшен рев, дим и огън. Изскачам от землянката и все още не мога да разбера нищо. Нищо не се вижда, димът разяжда очите.
Отгоре нещо се срива, пада, вие. Като да са сирени.Оказва се, че пикират "месершмити". А ние на огневата позиция имахме сандък с ракети - обикновени за ракетен пистолет в случай на нощна стрелба. Самолетите бяха улучили и бяха запалили ракетите. Те горят и се взривяват. Осколки няма, но... Ракетите са осветителни, цветни, букетни, всичко това гори, свети и се пръска, а отгоре се носи рев.
Един самолет отмине, след него пикира друг и коси с картечниците. Вече не помня дали бяха отлетели или още пикираха, но ние започнахме да гасим пожара. И ето - достигна до слуха ни тогава приближаването на нещо по-лошо. Земята се разлюля, трепери и разбира се - познато бучене. Когато вятърът отнесе малко дима от запалените ракети, погледнах пътя, който се намираше встрани. А трябва да кажа, че полкът се беше разположил така: две батареи от тази страна, три от другата. Това се нарича да оседлаеш пътя. И ето че от другата страна на пътя зад насажденията се движи стадо танкове. Така ми се стори, че са именно стадо, вървят на плътни групи, като крави на водопой. Никакъв боен ред, само предните стрелят с оръдията. Ето по този начин, без да спират, минаха през половината от нашия полк, все едно го излизаха. Сякаш го е нямало - нито оръдия, нито камиони, нито хора. И тогава при мене дотича командирът на батареята, старши лейтенант Ахрин (живее в Николаев, понякога си пишем): "Измъквай оръдието, давай камионите!.. Изчезваме оттук!"
Дойдоха студебейкърите, изтеглиха оръдията и хайде някъде настрани. По радиостанцията командирът на полка заповяда - да се пресече пътя на танковете. Но точно тогава попаднахме в някакви заблатени храсталаци, камионите започнаха да потъват, после се промъквахме през хълмове, обрасли с дъбове. Ясно е, че се забавихме да заемем необходимата позиция и попаднахме под обстрела на танковете, точно на един склон в полето, който прострелваха безпогрешно от селото. Ние имахме двадесет камиона, оръдия по-малко - две батареи. И решихме, че трябва да се промъкваме камион по камион. Камионът се засилва и надува колкото се може по склона, а танковете стрелят. Така един ще мине, друг ще го запалят. Аз се измъкнах, не ме улучиха. В другите попаднаха и ги запалиха...
След един ден още ни остана само моето оръдие с камиона, една радиостанция и щабния автомобил. Другите оцелели тръгнаха в различни посоки, защото беше невъзможно да преминем всичките заедно. Но с нас беше командирът на полка полковник Парамонов, щабът, няколко тиловаци и автоматчици. Спряхме през нощта в една унгарска ферма - голяма къща с керемиди, конюшни, обори. Пред нас има широк напоителен канал, там се намира понтонна переправа и ние трябва да преминем от другата страна. Но переправата е вече завзета от немците, няма как да се придвижим по-нататък. Под храстите в края на двора поставихме оръдието. Пред нас е широк ров, а зад него - пътят към переправата. И по този път сутринта плъзна цялото танково множество. Във въздуха - рев, гръм, скърцане на вериги, даже отблизо не се чува нищо.
И в този момент идва при мене тичешком партийният организатор - командирът на полка заповядва да се открие огън. Какво пък, щом иска огън, да бъде огън. Но дълго ли ще продължи така стрелбата? Мерачът се прицели и стреля. Аз до него гледам - дали улучи? И виждам, че снарядът отиде високо в небето. Какво има? - викам на мерача и той регулира прицела на панорамата (перископичен прибор за оръдейна стрелба - бел. прев.). Отново стреля. Чакам кой танк ще спре, но къде ти! Снарядът удря встрани в земята. Тогава се хвърлям към оръдието... А то има един такъв механизъм - паралелограм, който свързва панорамата с дулото. Където дулото, там и прицелът - такава е идеята. Но като сме влачили оръдието по гори и хълмове, сме нарушили регулировката и сега панорамата и дулото не са паралелни. Трябва да се ремонтират.
Доложих на партийния организатор, той хукна да докладва на командира на полка. Разумен човек беше нашият полковник Парамонов, изпсува и махна с ръка. Защото какво можеше да се направи? И кой е виновен? Докато се суетяхме, танковете стъпиха на переправата и минаха оттатък. А нас по това време от височините зад канала започнаха да ни обстрелват нашите тежки минохвъргачки. Може би виждат, че сноват някакви хора, затова стрелят, само керемиди от покрива летят на различни страни. Тогава ме вика командирът на полка и, понеже се бях провинил, ми нарежда да се прехвърля през канала и да установя връзка с минохвъргачите. За целта ми дава петима артилеристи, някакви случайно дошли при нас сапьори и нашия батареен старшина Жарава.
Какво пък, събрахме се група от дванадесет души и изтичахме приведени в полето. Но не стигнахме далече, гледам, че нищо няма да стане: тези зад канала веднага започнаха да ни обстрелват. Залегнахме, какво да правим? Двама вече са ранени, някого убиха.
Осколка се заби в задните части на старшината. А до канала има още път и път... Минохвъргачите, разбира се, бяха помислили, че сме немци. Така че реших да се върнем. Взехме двамата ранени, убитите оставихме и все така под огъня, между разривите стигнахме до фермата. Командирът на полка даже не изпсува, сам беше видял всичко.
Наистина, минохвъргачките скоро пренесоха огъня по-нататък, може би бяха решили, че с фермата е свършено. И ние някак си престояхме там до нощта. През нощта решихме да се промъкнем, защото друг изход нямаше. Изпратихме лейтенант Бормотов (сега полковник, живее в Кривой рог) да разузнае переправата - дали е цяла. Може би минохвъргачите са я унищожили вече. Оказа се, че переправата е цяла, разбира се, под охрана (до нея стоят два бронетранспортьора) и подходите към нея са преградени с бариери. Ние имаме едно оръдие, камион с радиостанция и още пет камиона. Пуснаха първи моя стедебейкър, след това останалите. Задачата е да съборим бариерата и да преминем на другата страна на канала. Но и на другия бряг също има немци, успели са вече да си осигурят плацдарм. Чува се, че там се бият, всичко грохоти и гърми. Двамата с командира на батареята стоим на стъпенките на кабината, в каросерията са войниците с приготвено за стрелба оръжие. Приближихме в здрача бариерата, насреща ни изскочи немец с червена палка, светна към нас, извика нещо... Студебейкърът е мощен камион, като се вряза в бариерата, тя отлетя. Преминахме през понтоните на другата страна, която започваше с каменна къща и извиваща улица. А отзад започна стрелба, но ние надухме по улицата, колкото го позволяваше полумракът. Мисля, че преминахме всички, улучиха само последния камион. Веднага след селището спряхме, защото започнаха вече да ни обстрелват своите, раниха двама войници в каросерията и пробиха гумите на моя студебейкър.
Веднага се появи началството и ние заехме отбранителни позиции под височините. Поставихме оръдието във веригата на пехотинците. Вече седмица се водеха боеве за тези височини, но танкове повече не се появяваха. Може би бяха изпълнили своята задача и бяха минали на друг участък. А тук се биеха помежду си пехотите, височините няколко пъти преминаваха от едни ръце в други. Окопах се с оръдието под една от тях и това може би и ни спаси. Защото немците разстрелваха от високото тези, които бяха назад, а нас под носа си не ни виждаха. Там загинаха нашият подполковник Овчаров, капитан Ковальов, двама взводни и много войници. Веднъж пехотата избяга, изостави моето оръдие, което не можахме да изтеглим. Но ни се размина - спаси ни мъглата. А изобщо оръдието ми го спасяваше една наша самоходка, която беше изгоряла предния ден и ни прикри отстрани по посока на канала, откъдето немците прострелваха нашия плацдарм. Плюс това ни бомбардираха и наши "кукурузници" (биплани - бел. прев.) - женския авиационен полк. Всяка вечер окачаха на небето фенери (осветителни ракети с парашути, които се задържат дълго във въздуха - бел. прев.) и започваха да хвърлят бомби. Добре е, че не се целеха - просто се разтоварваха... В интервалите между бомбардировките идваше заместник политическия командир майор Цквитария, разясняваше ни заповедите на Върховния главнокомандващ и обръщенията на Военния съвет, че не трябва да се отстъпва нито крачка назад. Когато започнеше бомбардировка, той се хвърляше в малкия изкоп, но беше дебел, непохватен, там за него нямаше достатъчно място. Тогава той викаше: "Аз съм заместник-командир на полка, заповядвам да ми освободите място..." Когато си заминеше набързо, от височината започваха да действат немските "звукови уредби". След като изсвиреха "Стенка Разин" или "Ямшчик", те ни обливаха с потоци от власовска пропаганда, че под ръководството на Хитлер е започнал прелом във войната, така че ако не днес, то утре ще бъдем окончателно унищожени, затова трябва да спасяваме живота си, а не да умираме за Сталин и за неговите евреи комисари. Но тази пропаганда вече не действаше на никого, ние разбирахме прекрасно, че часът на Хитлер е минал.
Някъде по това време получихме нови 57-миилметрои оръдия. Това вече бяха добри противотанкови оръдия - с дълго дуло и голяма пробивна сила на снаряда. Веднага ни харесаха. Сам ги пристрелях по свой начин - с помощта на бинокъл. Точността им също беше изключителна и ние съжалявахме само, че са се появили при нас толкова късно. Но и това беше добре. Скоро те ни послужиха така, както през цялата война не ни служеха другите оръдия.
24.
НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ УНГАРИЯ
На 16 март с мощен взрив на разсъмване (немците взривиха переправата край Шаманторния) започна тяхното отстъпление и нашето настъпление на запад.
Настъпвахме по същите места, където преди месец се отбранявахме, където нашият полк беше разгромен от немските танкове. Когато минавахме край моята огнева позиция, където горяха ракетите, спряхме и командирът на полка заповяда да отбием встрани, към старите позиции на разгромените батареи и да вземем оцелелите снаряди. Откачихме оръдието и отидохме със студебейкъра наблизо от пътя в полето. На стъпалото на камиона при нас скочи един капитан от СМЕРШ и аз си помислих с известна тревога: защо? Позициите, заемани от взвода на Бережни, бяха крайни, видяхме веднага унищоженото му оръдие, сгазения от веригите изкоп, няколко трупа на войници и него самия - на ръба на изкопа с разперени ръце. Коланът му беше свален, пистолетът му вече го нямаше, някой беше откачил от гимнастьорката му ордена "Червено знаме". Обляната с кръв гимнастьорка беше засъхнала. Всичките сандъци със снаряди бяха наблизо, но оръдието... То в общи линии беше цяло, само дулото - разцепено на ивици. Значи е било взривено. И това беше много лошо. Гледам капитана, а той се приближи, удари няколко пъти с една пръчка по дулото и каза, като ни гледаше в очите: "Виж ти, да го улучат по такъв начин. Да го улучат право в дулото" - каза така, че всички да чуят. И войниците да чуят, и аз също. Погледнах го и се учудих за малко, но после разбрах, че капитанът казва това нарочно. Защото той е също артилерист (във всеки случай носеше такива отличителни знаци) и трябва да ги разбира тези неща. Естествено, не го е взривил Бережни, бил е вече убит, значи е някой от живите. А това вече беше подсъдно, работа за трибунала и смершовецът можеше да задвижи делото. Но той ни даде знак, че смята оръдието за улучено от немски танк. И наистина, повече разговори за това нямаше. Взехме няколко сандъка със снаряди. Не прибрахме убитите, тях трябваше да ги погребат тиловаците, ние бързахме, защото немците отстъпваха.
...През нощта пътувахме и пътувахме нанякъде - по някакви мокри и кални междуселски пътища, по полетата, сутринта пристигнахме на края на едно село и поставихме оръдията от двете страни на едни копи. Наблизо се чуваше някакво движение - бръмчаха мотори, нещо бучеше, шумеше, понякога до нас достигаха приглушени гласове. Вървяха колони. Немците се движеха от Будапеща на запад. Когато започна леко да се разсъмва, видяхме пред нас това, което чувахме в тъмното. Движеше се непрекъснат армейски поток: автомобили, танкове, пехота. Веднага открихме огън. Беше лесно да се стреля, защото бяха наблизо. Веднага пламнаха няколко автомобила, от танковете в наша посока дадоха няколко изстрела, без да се целят. А моят мерач Расцелуев имаше остро око и ги взе точно на прицел. Още с втория изстрел се запали един танк. Колоната почти спря да се движи, задните започнаха да напират към предните, предните горяха. Пехотата хукна в паника през полето и ние я избивахме с осколочни. После, когато всичко свърши, малкото машини изчезнаха, а пехотата се разбяга, отидохме да видим какво сме свършили. Ужасно беше да се гледа това... Подобен разгром не бях виждал през цялата четиридесет и четвърта, само когато край Уман нашите танкисти разгромиха една немска щабна колона.
Това беше едва ли не последният бой на унгарска земя, за есента, зимата и пролетта, напоени богато с наша кръв... До австрийската граница се движехме в общи линии успешно, с кратки сблъсъци. А на границата спряхме всички, немците преминаха в отбрана. В подножието на Алпите - широка долина, която те покриха с огън и не ни пускат там. Немските танкове стрелят отдалече по единствения път на един склон. Пехота, артилерия - всички спряхме. Но скоро се появи някакъв генерал с комбинезон, но с генералска фуражка на главата, и налетя точно на нашата батарея. "А вие какво стърчите тук? Давайте напред!" И подгони батареята по склона надолу, където са немците. Студебейкърите с оръдията преминаха някак си и ние започнахме да се окопаваме набързо зад едни храсти. Другите, които се движеха зад нас, не бяха пропуснати от немците, те запалиха няколко камиона и повече никой не премина през техния огън. За това, че сме пред погледа на своите, не се безпокояхме. Но какво става по време на война? Различните части са много, нашите в полка, да речем, знаят къде са останалите, а другите може и да не знаят. И някакви минохвъргачи, които някакъв нетърпелив генерал е накарал да открият по-бързо огън, откриха огън. По нас, разбира се. Едва бяхме направили с войниците изкопа до коляно, когато започнаха да ни млатят. Мините започнаха да падат на куп и от двете ни страни. И явно щяха да ни избият, ако не се беше появил пролетен облак и не плисна дъжд. (През войната, между другото, започнеше ли артилерийска стрелба, винаги започваше и да вали. Друг път той не спираше, защото не спираше и артилерийската стрелба.) Когато дъждът рукна, изскочих от изкопа: дайте камиона и да се махаме бързо оттук. Но къде? Отпред са немците. Ако трябва и по дяволите... Отдалечихме се малко, зад някакви храсти, които бяха по-близо до немците, отколкото до своите, и там се спасихме. Под носа на немците стана по-спокойно.
25.
АВСТРИЯ. МАЛАРИЯТА
А след това дойде още войска, започна планомерно настъпление и боеве. Но вече в планинска местност. Чувстваше се бързият край войната, духът беше бодър. Помня, че цял ден се бихме за някакво село, не можахме да го превземем, когато от някакъв друг участък прехвърлиха един самоходен полк. 75-милиметрови самоходни оръдия, които по време на войната също наричаха "сбогом, родино". Ето че минават край нас, на едното отзад (отзад са открити) стои командир с храбър вид, мустакат с танков шлем и ни вика: "Напред, топчии, стига сте орали с корем земята!" Какво пък, давай напред, като си толкова чевръст. Превзехме селото, пехотата стигна до другия му край, ние след нея. До мостчето, гледам, стои опожарено самоходно оръдие и от него виси към веригата обгорял човек. По недоизгорелите мустаци познаваме онзи оптимист.
Помня още неприятни, но и комични случки. Както вече казах, в Румъния се разболях за първи път от малария. Доста противна болест, още повече че болничното лечение не помага. През зимата имаше кратка пауза, а през пролетта започнаха пристъпите. С определена закономерност - надвечер или когато видя вода... Няма значение дали отдалече, или отблизо. Внезапно потръпвам и започва треска за няколко часа. Веднъж заехме огнева позиция за право мерене в полето. Малко по-далече и встрани от нея растяха дръвчета, някакви храсти. Не стреляхме, но немците бяха наблизо. Внезапно ме втресе и аз отидох до дръвчетата. Беше топло, вече се показваше зелена тревичка. Като легнах, един войник ме зави с някакви трофейни одеяла и немски шинели - да се сгрея. След това, когато ме отпусна малко, заспах. Като се събудих, се учудих, че наоколо е много тихо. Показах главата си изпод завивките - вече е тъмно. Но къде е оръдието? Моето оръдие го няма на огнената позиция, стоят някакви хора и нещо гледат не натам, накъдето винаги гледат на фронта - по посока на противника. Тези гледат назад. Вгледах се още един път и се ослушах - това са немци! Разбира се, изплаших се, макар че нямаше нищо чудно. При пехотата такива, негероични, случки имаше предостатъчно. Но за това е написано малко. Защото от пехотата, освен В. Кондратев, не дойде в литературата никой. Може би не бяха останали. Всичко добро, което е написано за войната от участвалите в нея, принадлежи на артилерията. Може би според традицията, чието начало е поставил артилеристът Л. Толстой. А там, докато съм треперел под вехториите, нашите хукнали назад, командирът на батареята заповядал да издърпат оръдието долу в селото, а за мене ме забравили. Войникът, който ме зави, изпратили за камиона, а останалите не ме видели... И ето че гледам чуждите силуети - единият с каска, а другият, помня, с фуражка... И пълзешком, приклекнал се измъкнах оттам. Намерих своите, командирът на батареята пита къде съм бил. При немците, казвам, бях. Посмяхме се... Все пак беше четиридесет и пета година, до победата оставаше последен месец. А ако се беше случило това една година или половин година по-рано, нямаше да ни бъде до смях. Както с нашия командир на взвода за управление, който ранен се побратими с немците. В Унгария, по време на боя за едно село, немските самолети бомбардираха много, лейтенантът, ранен в крака, се мушнал в зимника в двора на една селска къща. Тъкмо се мръкнало и в зимника се пъхнал още някой, също ранен. Тогава бомбардировката престанала, изобщо боят свършил. И ето че двамата седят, но в тъмнината не се виждат един друг и не знаят кой е редом - свой или чужд. Затова мълчат. А най-вече - не знаят кой е завзел селото, нашите или немците. Никой не иска да се разкрие първи. Така минала нощта. И едва когато започнало да се разсъмва, лейтенантът видял, че пред него е немец, хауптман от медицинската служба. Но никой от тях не се хваща за пистолета, защото все още не знаят кои са отгоре. Първи не издържал немецът, също ранен, излязъл някак си, а лейтенантът не можел да излезе сам. Седи и чака кога ще дойдат немците и ще го пленят. Или ще го разстрелят в ямата. И немците дошли. Но на развален руски език му обяснили, че няма да стрелят, а ще му окажат арцлихер беистанд (медицинска помощ). И измъкнали лейтенанта, занесли го в един медицински пункт, където същият негов другар по нощувка му превързал крака и го попитал какво иска: при своите или в плен?
Разбира се, лейтенантът поискал да отиде при своите. Тогава през нощта двама немци го сложили на една палатка и го довлекли близо до нашите окопи на края на селото. След половин час той паднал вътре. Е, откарали го в санитарния батальон, лежи там лейтенантът, превързват го, но са му много любопитни преживените приключения. И през нощта ги разказал тихо на своя съсед - какво се е случило с него там през тези три дена.
Любопитно им било за малко и на двамата. А след един дошъл непознат офицер и казал да приготвят бързо лейтенанта за евакуация. Само него. Повече никой не го видя в полка. И никакви слухове даже не се чуха.
После този случай ми послужи до известна степен, когато писах "Една нощ" (разказ, написан от Бикау през 1961 година - бел. прев.). Макар че там фонът и времето са други, обществото, а най-вече нашите редактори не бяха готови да приемат подобни теми, от които се носеше дъх на неприемлив за тях пацифизъм. Тогавашния редактор на "Полымя" (списание "Пламък", издание на Съюза на беларуските писатели - бел. прев.) Максим Танк отказа на автора публикацията поради "неизразеност", както написа, на идеята. Мисля, че идеята беше точно изразена, както точно изразени бяха и партийните директиви по отношение на нея.
Ах тези партийни кагебистки отношения!
Боевете по това време отслабнаха, немците не се отбраняваха много, но и ние много не се навирахме. Пехотата ходеше по домовете, по дворовете. Необходими бяха трофеи. По това време отгоре дойде разрешение да се изпращат колети в родината. Затова шареха из изоставените под огъня къщи, отваряха шкафовете, вземаха някакви дрехи, обувки. Заедно с това и продоволствия. Макар че с продоволствията в Австрия беше къде по-зле отколкото в Унгария - австрийците се хранеха с купони. Дисциплината във войската се разколеба, понякога войниците изчезваха някъде по лични дела. Пиеха обаче не по-малко, както винаги. Подпийналият командир на трета батарея капитан Кохан се връщаше през нощта на своя наблюдателен пункт от съседната батарея и го застреля собственият му часовой. Един месец преди края на войната. Погребаха го в Източна Австрия.
Веднъж стигнахме до едно малко селище и спряхме. Нощта мина спокойно, спокойна беше и сутринта. Пехотата завзе градчето, ние - след нея. Наблизо до окопа - манастир. Дремнах малко през нощта, а на разсъмване се събудих и влязох през вратата в зданието на манастира - любопитно ми беше да погледам, у нас манастири нямаше отдавна. Манастирът беше изоставен, по коридорите му вече се мотаеха войници. Навсякъде се търкаляха богослужебни книги, някакви вещи...
И внезапно се започна - в покрайнината на градчето влязоха танкове и обърнаха в бяг нашата пехота. Когато всички, които бяхме в манастира, изскочихме оттам, я видяхме да тича, разпръсквайки се по цялото поле; отнякъде, иззад стените и оградите на градските постройки стрелят танкове. От нашата позиция не можехме да стреляме по тях, пречеха крайпътните растения, а и този участък не беше наш. И за да се спасят, останали без прикритието на пехотата, моите момчета окачиха оръдието за студебейкъра и се понесоха към пътя. Може би това беше правилно, но защо побягна пехотата? И къде са в крайна сметка пехотните командири? И къде са нашите славни политически работници, които вдъхновяват бойците за победа над злия враг? Нима също се бяха пръснали по интересни за гледане места?
Това крещях долу-горе, като тичах под куршумите по голото поле. Чу ме един капитан, който също се беше оказал в положението на изоставен под огъня. Този капитан беше пълномощник на контраразузнаването смерш и само мълчеше. Аз крещях от ярост, защото нашите шансове да преминем широкото бранувано поле под ураганния огън от танковете не бяха големи. А много несправедливо беше да загина заради нечия глупост преди края на войната. Може би и заради моята страхливост. Но добре беше, че напуснах предната линия (защото едва ли бих се осмелил в тази ситуация да напусна бойното поле), без мене момчетата спасиха оръдието, а най-вече - спасиха себе си. Ние имахме късмета да се доберем живи до едно укритие, а танковете не ни последваха. После се оправихме някак си.
Но аз се вглеждах дълго, когато виждах, че на огневата позиция идва страничен човек: не е ли онзи капитан? Той не дойде. Струва ми се, че в известен смисъл не беше лош смершовец, за което свидетелстваше и предишният случай с оръдията на лейтенант Бережни. Вече бях готов да повярвам в това.
Тогава в едно австрийско градче срещнах прототипа на моята бъдеща Джулия. В градчето, както впрочем в много други австрийски градчета, имаше много докарани от изток (а и от запад също) хора, които работеха в австрийските военни заводи.Те живееха в огромни дълги бараки, а когато градът беше завзет от Червената армия, се разбягаха кой където му видят очите. Разбира се, тръгвайки най-напред за родината си, ако това беше възможно. Нашата колона от камиони с оръдия спря на една от градските улици, чакахме докато началството отпред реши нещо. И тогава край камионите се появи пъргава чернокоса девойка с раирани дрехи, която питаше нещо войниците, които седяха в каросериите. Оказа се, че пита за някой си Иван. Разбира се, почти от всяка каросерия ѝ се обаждаше някакъв Иван, но девойката въртеше глава - не. Така тя обходи колоната и не намери този, когото търсеше. Тогава се приближих до нея и я попитах кого търси. На смесица от немски, руски и италиански думи тя ми разказа, че се казва Джулия, че е италианка и че търси един руски пленник Иван, с когото избягали заедно през миналата година от концлагера. В планината ги хванала полиция, нея я върнали обратно в концлагера, а какво е станало с Иван, не знае. Сега се надява да го намери сред червеноармейците. Това, разбира се, беше празна надежда.
Но аз запомних тази кратка история, за да я превърна след двадесет години в "Алпийска балада".
26.
КРАЯТ НА ВОЙНАТА
А на едно друго място, като заехме огнева позиция на края на един град, почукахме на вратата на една близката къща. Отвориха ни веднага - на прага стоеше девойка с бяла престилка, която попита на руски какво искаме. Това ни учуди много и ние на свой ред я попитахме дали е рускиня. Да, беше отговорът, рускиня е. Но тук живее един господин професор, стар е и моли да не го безпокоят. Но коя е тя и защо е тук? От Днепропетровск е и служи у господин професора , който е изцяло цивилен човек и се държи много добре с нея. Това ни учуди още повече: тази наша землячка защитаваше един немец. И изглежда няма намерение да ни пусне в заможната къща. Това вече ни възмути. Някой от нас повиши глас, някой се хвана за пистолета. Тогава моят приятел, също взводен, Валка Бахтигозин каза решително: стойте, оставете! Тръгнахме си обратно... Тръгнахме си оттам, намерихме си друго пристанище, където никой не ни спря. Не ни покани, но и не ни спря. После попитах Валка защо защити землячката, и Валка каза, че в Европа трябва да се държим като цивилизовани хора, а не като хищни азиатци. Запомних това. Както и самия Валка - най-младият от нашите взводни, далечен наследник на полски заточеници в Сибир, роден в град Ачинск, един син на майка си, която едва ли не всеки ден му пращаше на фронта номерирани писма и го молеше да прави същото - тя работеше като счетоводител. Валя не правеше така, макар че беше добър по характер и обичаше майка си. Началството недолюбваше прекалено младия и някак си нехарактерен за взводен командир момък. А аз го обичах. След войната от всички наши ветерани най-много исках да открия Валя Бахтигозин, но напразно...
Беше вече май, цъфтеше люлякът. Стояхме до малко планинско градче или може би голямо село, през което преминаваше асфалтирано шосе. Бяхме заели позиции зад една дъскорезница, мястото беше уединено. Немците зад селището стреляха рядко с минохвъргачки, разрушавайки последните оцелели къщи. Намерих в дъскорезницата един велосипед и се научих да го карам - като дете не ми се случи. Веднъж се засилих по хълма и на завоя блъснах неочаквано онзи смершовец. Двамата полетяхме на асфалта, панталонът на капитана се скъса. Като се изправи, той започна да ме сапунисва яко и ми напомни за моите приказки под огъня в полето, за които не беше забравил. В този момент се уплаших, защото мислех, че капитанът не си ги спомня вече. Но ми се размина. Скоро го преместиха някъде, на негово място дойде друг - този път от танковите войски. Макар че те носеха отличителни знаци по избор - каквито им харесат. Така настъпи седми май. Ние сме все до онова селище, пехотата е също в западния му край. Американците са още далече. И ето - през нощта нашите радисти чуват, че утре ще се подписва капитулацията на Германия. А ние получаваме заповед: в 19.00 атака на немските позиции. Да се подготвим за атаката, да се поставят оръдията на право мерене, да съпровождаме пехотата с огън и придвижване напред. Е, най-напред написахме писма до домовете си, отиваме, значи, да се бием за последно. Ако нещо стане... Психическото ни състояние е повече от отвратително, защото вече се бяхме нагласили за мир, появи се надежда, че сме оцелели. А ето че... Наистина, проточихме времето с още един час, но тогава след кратка артилерийска подготовка се вдигна пехотата. А немците не стрелят, ето ти чудо! Когато пехотата стигна до вражеските окопи, те се оказаха празни. Немците бяха офейкали. И началството заповяда да закачим оръдията за камионите и да ги стигнем. Но без пехотата. Ако стане нещо, сами да бъдем пехота. И артилерия също. Какво пък, тръгнахме. Пътувахме през цялата нощ и сутринта. Догонихме немците. Навсякъде всички пътища бяха задръстени с немски колони - пехота, артилерия, - всички отиват на запад, да се предадат на американците. На нас не искат да се предават. А ние и не ги вземаме. Получихме нова задача - да се свържем колкото се може по-бързо със съюзниците. А тези просто ги подминаваме. Някои от немците мърморят "Хитлер капут" и вдигат ръце. Които имат часовници на ръцете си, нашите им ги вземат. Часовниците са най-популярен трофей. Някои от тях разоръжаваме. Особено тези, които са с есесовска униформа.
Стигнахме до река Енс в Централна Австрия. Това беше последната ми граница през тази война. Зад реката са американците. Слязохме на една поляна от безразборно спрелите камиони, започнахме "срещата". Не ни пуснаха на другата страна, затова пък американците дойдоха свободно на нашата. Някои от тях имаха славянски произход (преди всичко полски), а ние имахме момчета от Западна Беларус, които разбираха полски, по такъв начин установихме връзка. Те ни подаряваха своите часовници, запалки, разни дреболии - за спомен. А ние какво можехме да им подарим - звездите от пилотките си. Но се намери вино и се напихме добре заедно - победителите от различни армии и националности. И всички заспахме в каросериите на нашите студебейкъри. Началството изчезна някъде, може би при тяхното началство, за всеки се намери своя компания.
През нощта се събудих и отидох в града. Един такъв малък град, но кокетен, както всички техни градове. И неразрушен, цял. Гледам на едно място светлини от фарове и наши войници правят нещо. Оказа се, че там е градският продоволствен склад. Момчетата донесоха една противотанкова граната и я метнаха по катинара - вратата рухна. А там купища сандъци и чували - алкохол, консерви, брашно, шоколад... Започнаха да товарят. Аз също изтичах при своите, докарах студебейкъра. И се натоварихме. Не оставихме с празни ръце и австрийците, които дойдоха при победителите. Те не живееха сито, хранеха се с купони. Идва един дядо с паничка, иска разрешение да я напълни с брашно. Какво е една паничка, казвам му - вземи чувал. Казва - тежък е. Но подлага превития си гръб, войниците му качват един чувал брашно и дядото си тръгна, поклащайки се. Станахме добри, не ни се свидеше чуждото имане... Може и добре да постъпвахме - това беше нашата нощ, нощта на победителите. Денят след нея вече не ни принадлежеше. През деня се появиха големи началници, изгониха всички чужденци от нашия бряг на другия, поставиха на моста тройна охрана. Никой - ни натам, ни насам. А ние така мечтаехме да почерпим с награбеното нашите съюзници. Не можахме.
Полкът беше отведен бързо в тила край град Леобен, където в гората най-напред заповядаха да бъде предадено всичко, което взехме през нощта. Понеже не дочакаха да го предадем доброволно, началниците дойдоха сами и разтовариха от камионите нашите запаси - бутилки, сирене, шоколад. Казаха, че ще си ги получим по реда за раздаване на продоволствия.
Не получихме нищо. Сандъците отидоха в тила.
След няколко дена построиха полка на една поляна в чест на победата. Определиха кой е най-старият (не по възраст, а по време на престой в полка), кой е най-заслужил (иначе казано - с най-много награди). Най-дълго беше служил в полка началникът на финансовата част, а най-награждаван беше командирът на моето оръдие старшина Лукянченко. Заслужено беше получил наградите си този възрастен вече син на селянин от някои си краища на Кубан. Командирите на батареите имаха по-малко награди, взводните още по-малко. Орденът "Червена звезда" беше обичайната награда по време на войната. Аз също имам. А Валка Бахтигозин така и не го наградиха с нищо. Преди всички казваха - млад е, ще успее...
Но ето че войната свърши.
След ден-два - нова заповед: да се приготвим за марш. Къде? Казват, май чак в София. През Унгария, Югославия и Румъния. По следите на скорошните боеве. Проточихме по пътя колоната, но преди да потеглим, началството тръгна да изтръсква камионите. Командирът на бригадата каза: "Вас, вехтошарите, през цяла Европа няма да ви карам". Отново заповед: да се предаде всичкото имущество, продукти, нищо освен боеприпаси не трябва да има в каросериите. Започнаха да конфискуват. Стари ветерани, преминали през цялата война, на които всичко в родината е унищожено, децата им са голи и жените им са гладни, едва ли не със сълзи на очи молеха: позволете ни поне тези обувки да занесем. Поне тези подметки за ботуши. Нищо не се позволява. Тогава от камионите започнаха да хвърлят всичко в реката, която течеше до пътя, и по нея започнаха да плават дрехи, китари, сандъци с провизии, че и бутилки. Да пропадне, но няма да го дадем. Макар че и даденото стигаше. Само началникът на политическия отдел вече от България изпрати три сдудебейкъра в Одеса, където живееше семейството му. Не изостанаха от него и другите началници, сред тях и новият началник на отдела за контраразузнаване смерш.
27.
БЪЛГАРИЯ. КОМСОМОЛСКИЯТ ОРГАНИЗАТОР
По понтонен мост през красивия Дунав преминахме в братска България, където ми беше съдено да живея една година. Българите ни посрещаха като близки, като освободители, които винаги са обичали. Само да слезеш от камиона и веднага те наобикалят селяни: братушки, братушки, добре дошли! Веднага се появяваше чаша или кана, пиехме за Русия, за България, за вечната дружба. Струваше ни се, че тази дружба ще бъде безкрайна. (Когато след 20 години отидох отново в София, чух от българите следния виц. При дядо Тодор на лозето тичат деца и радостно казват: дядо Тодоре, дядо Тодоре, руснаците са полетели на Луната! Дядото се изправя. Какво - всичките ли? Слава тебе, Господи!) Двадесет години бяха достатъчни, за да не остане нищо от вечната дружба. Освен може би театралните прегръдки между Брежнев и Живков.
А тогава започна скучен гарнизонен живот във военното градче на Пловдивското шосе до София. Както винаги - ставане, гимнастика, развод на караула, гарнизонна служба, наряди. В града до есента не пускаха никого. Всички - войници и офицери, млади и стари - се мъчехме на жегата зад бодливата тел на военното градче. Повечето офицери, особено младите, не искаха да служат след войната, искаха да си отидат у дома, където бяха останали техните близките, които не бяха виждали през цялата война. Цялата ни радост беше да купим няколко бутилки вермут, които ни носеха от другата страна на телта, и да ги изпием. Там пиеха - и офицерите, и войниците. До есента не демобилизираха никого, затова всички заедно - млади, 18-годишни, и стари, до 50 години - учеха военни устави, устройство на материалната част и политика по време на редовните политически занятия. Най-напред отношението ни към англо-американските съюзници беше лоялно, все пак помнехме кой ни помагаше по време на войната, чии консерви ядяхме, с чии автомобили пътувахме. Но после внезапно, като по команда (разбира се, по команда, както се прави всичко у нас) това отношение се промени и ние чухме от нашите командири и политически ръководители, че сега най-първите ни врагове са Америка и Англия. Затова е необходима бдителност и бдителност. Да не се поддаваме на провокации и да укрепваме бойната готовност.
През есента войниците от няколко набора (родените до 1924 година включително) се демобилизираха, офицерите ги оставиха. Написах няколко рапорта за демобилизиране, на нито един от тях не дадоха ход. Служѝ, офицерската професия е у нас престижна, беше отговорът. Не исках да служа дори в благословената страна България, исках у дома, в бедната моя Беларус, исках да уча. Не станах на фронта партиен член, стигаше ми комсомола, който също ми беше не малко омръзнал. Едва ли не постоянно бях комсомолски организатор на батареята, където трудностите не бяха големи, но бюрокрацията беше достатъчна. Най-напред събранията, документацията, бойните листовки... А главно - за всяка седмица, месец, тримесечие - плановете за мероприятия, привидни, защото никой нямаше намерение да ги изпълнява. Но за това следяха заместник политическите командири, които така и така нямаха други задължения. Омръзна ми комсомолът. Но веднъж ме извика заместник политическия на полковия командир и каза: "Биков, а ако те изберем за комсомолски организатор на полка? Длъжността е свободна, ще работиш самостоятелно, не трябва да ходиш на занятия. Ти си грамотен офицер, завършил си училище, мисля, че ще се справиш..." Комсомолът ми беше опротивял, но и всекидневните занятия в пек и лошо време също не бяха сладки и аз се съгласих. На поредното събрание бях избран единодушно за комсомолски организатор. След още някое време същият заместник политически командир каза: "Комсомолският организатор на полка трябва да бъде партиен член, затова трябва да станеш. Аз ще ти дам препоръка". Това вече беше по-лошо, знаех, че членството в партията е робство на душата, че ще престана да принадлежа на себе си, а най-вече в такъв случай - прощавайте, демобилизация и всички мои мечти.
Но животът или съдбата се разпореди иначе. Нито според заместник политическия началник Цквитария, нито според моето желание. През есента започнаха да ни пускат в града - в свободното от служба време, и офицерите, като коне, застояли се зад ограда, хукнаха към градската свобода. В славната, станала вече мила на сърцето ни София. На площада на Народното събрание, точно срещу паметника на царя освободител, властите бяха уредили Дом на офицера, разбира се, с ресторант, където можеше най-напред да се пийне и да се хапне. Разбира се, беше грях да се изпусне такъв случай и ние не го изпускахме. Стига да имаше пари.
С парите понякога беше трудно. Заплатата на взводния не беше голяма, освен това мнозина изпращаха парични атестати на роднини и близки. Аз също изпратих атестат на нашите за 600 рубли, долу-горе толкова получавах на ръка. Веднъж, спомням си, през една събота пийнахме добре в ресторанта (компания от шестима души), но не ни стигна. И виното, и парите. Тогава Льошка Рижков каза: "Биков, ти нали събра комсомолския членски внос, къде е?" В сейфа, казвам. "И защо да стои в сейфа, безполезен е. Парите трябва да работят. Давай ги, а в понеделник получаваме заплата, ще върнем всичко". Ех, Льошка, колко си умен, помислих си може би тогава не само аз. Отидох, взех от сейфа каквото имаше вътре и се повеселихме славно през този ден в ресторанта срещу царя освободител.
Случи се обаче така, че в понеделник не получихме заплати - от банката не дадоха пари. Това беше лошо, но аз си мълчах. Малко се учудих наистина, когато ме извикаха след занятията - и не кой да е, а самият началник на политическия отдел на бригадата, който едва ли ме беше виждал някога. (Впрочем, както и аз него.) Разговорът започна приветливо: как върви работата, какви са плановете? А после, все едно между другото - събра ли членския внос? Събрах го, казвам. И какво - даде ли го във финансовия отдел? Не, още не, казах и отвътре нещо ме преряза. А къде са парите? - пита полковникът. В сейфа, казвам. Хайде, донеси ги... Станах и седнах. Всичко беше ясно. Някой е донесъл и бях загубен. Е, не напълно, но моята дарена политическа кариера рухна в самото си начало. След два дена се върнах в батареята и моят батареен командир се пошегува: "И какво, не се получи от тебе политически ръководител! Казвах аз". А заместник политическият командир майор Цквитария каза, че след такава постъпка нямам място не само в партията, но и в комсомола. Тези дни ще съберем членския внос и ще те изключим. Аз се напих от яд и като се върнах от ресторанта, хвърлих в печката комсомолската си книжка. (Оттогава цял живот съм безпартиен.) На сутринта написах нов рапорт за демобилизация.
Няколко седмици след това ходех като отнесен, блъсках си главата: кой? Кой е донесъл? Би могъл да го направи само някой от шестимата, които бяхме на масата. Впрочем, от петимата. А нали всички бяхме братя по оръжие, връстници, приятели. Кого да заподозра за, може би, най-гнусното нещо? Сред нас шестимата двама бяха партийни членове - дали не са те? Или може би е някой от комсомолците? Или съвсем безпартийния Льошка, който предизвика всичко? Това обаче не разбрах никога. Както и при много други случаи.
28.
НЕЩАСТНИЯТ ШИНЕЛ. ВОЛОДЯ
Хората са забелязали отдавна, че бедата не идва сама, бедата обича да е в компания. Макар че бедите, идващи след първата, се възприемат вече по друг начин, понякога с хумор, със заядлива самоирония. Както се случи с моя мундир, който за младия армеец винаги означава много. Иска ти се да изглеждаш "като всички", смяташе се за недостойно, ако те сочат с пръст. Още повече в града.
Тогава в София се сблъсках точно с такива проблеми: нямах приличен мундир. Още в Австрия, като си свалях гимнастьорката, ѝ откъснах яката, която беше изгнила през зимата. Дадоха ми от подменния фонд употребявана. Сносна в общи линии гимнастьорка, но с две кръпки: отзад на лявата лопатка и отпред на гърдите - вероятно свалена от убит. Шинелът ми беше с обгорели поли, защото стоеше в камиона, а когато се промъквахме през Унгария, камионът се запали и оттам успяха да измъкнат само него. (В мешката изгоря албумът с рисунки. Защото рисувах...) И ето че дойдох в София с този обгорял шинел. През лятото нищо, но дойде есента, захладя. Стоя веднъж на Орлов мост само по гимнастьорка, чакам автобуса за Пловдивското шосе. А вече е студено, вали рядък снежец. Край мене минават българи, чувам да си казват: "Братушка - сибиряк, сибиряк..." Целият съм премръзнал, а те мислят, че съм закален, че ми е топло, защото съм сибиряк.
За да се справя с положението, си купих шинел от един български генерал. Българската армия беше разпусната, офицерите уволнени. А униформата им беше като униформата в царска Русия, само че с шест копчета - подобна на нашата. Шинелът беше добър, само че с едни не малък дефект - червена подплата. Но ако се загърнат добре полите, няма проблем. Само дето е прекалено изискан материалът, от който е ушит... За първи път облякох шинела по време на отпуск, когато с един приятел и приятелката му отидохме на поход до Витоша. Цяло лято гледахме тази прекрасна планина до София, а да се качим на нея не ни се случи. Добрахме се там през зимата, по снега и като се уморихме много, пренощувахме в една ловна хижа. Моят приятел старши лейтенант Володя с приятелката си остана, а аз трябваше да успея сутринта за развод. Затова на разсъмване се наложи да сляза от планината. Бързам по шосето, но чувствам, че закъснявам и точно тогава - "уилис" и в него командирът на бригадата. Е, спря - сядайте! Седнах, пътуваме.
Стигнахме до портала, исках да се измъкна, за да успея за строя, защото бригадата беше вече построена на плаца, чакат бригадния командир. А той ми казва - почакайте! И ме води на плаца. А там, както обикновено, дежурният командва на строя "мирно", рапортува на командира на бригадата. Стоя отстрани и вече чувствам, че ей сега ще се случи нещо лошо. Така и стана. Като даде командата "свободно", командирът на бригадата каза гръмогласно на дежурния: "А сега рапортувайте на този господин генерал! На него, както виждате, не му харесва съветската униформа, затова е облякъл българска. - И повдига полата на шинела с червената подплата. - Ето, полюбувайте се, като папагал е!.." В строя се смеят. Но не много силно. Командирът на бригадата беше нов, дошъл от академията, и се бореше много енергично за "реда", от който бяхме отвикнали по време на войната. И аз му попаднах под ръка. А командирът на полка полковник Парамонов тогава ми каза: "Да не те виждам повече с този шинел!" Какво да правя? Продадох шинела на нашия взводен, лейтенант Кривовязов, който си уши от него кител и брич. На мене пак ми дадоха някакъв втора ръка, английски - хубав шинел, но къс. Наложи се да го дошивам отдолу... А с другия не му провървя и на Кривовязов. Той беше в общи линии свадлив момък и веднъж, като пийнал, се сбил с един майор, началник на сержантската школа, който също бил доста на градус. Лейтенантът беше по-млад и изглежда победил в боя. На майора му докривяло. И отишъл през нощта в интерната, където живееше Кривовязов, за да продължи разправата. Но Кривовязов спял и майорът не успял да го събуди. Затова пък там на нощното шкафче била сгъната униформата му от шинела. Тогава майорът взел от масата мастилницата и полял обилно с мастило и китела, и брича. Сега е лесно - даваш ги на химическо чистене и ще ти ги почистят, а тогава... С какво ли не ги търка Кривовязов - и със сапун, и с бензин, нищо не помогна. Така пропадна униформата от моя изискан генералски шинел. Наистина, няма щастие от чуждото нещастие.
Дружах там с мнозина, в компанията имаха чинове като моя. Радвах се на известна репутация сред тях, особено след случая с комсомолския членски внос. Началството настръхна тогава срещу мене, а моите приятели - напротив. Сближих се с лейтенант Дибнер, който служеше в щаба. Той беше родом от Ленинград, където живее и днес (пишем си от време на време, звъним си. Доктор е на геологическите науки, специалист по геология на Арктика). Тогава ходехме от време на време в града. Виталий обичаше да изпие чаша вино, аз също, но основни бяха многото му разкази за неговия Ленинград, който никога не бях виждал. Той беше по-голям от мене, до войната беше завършил университет и беше много образован, което ми допадаше много.
Другият мой приятел беше момък, различен по характер. Няма да назовавам неговата фамилия, но той също беше наш взводен, старши лейтенант, когото [наричах] Володя. Беше родом от Владивосток, макар че не разказваше много за своя град. Той беше очарован от друг град - София, както го наричаха българите (на беларуски е Сафiя - бел. прев). И веднъж се влюби в една девойка, българка. Разбира се, за свое нещастие... Въпросът беше в това, че тогава всякакви наши връзки с чужденци не само не бяха разрешени, но и се пресичаха твърдо. Не даваха и не беше безопасно да се сприятелиш с българин, ако седнеш с него на маса или дори се срещнете няколко пъти, това трябваше да се крие от нашия мил смерш, който в чужбина работеше с двойни усилия. Володя не само се сприятели, но и се влюби в студентката Вера, дъщеря на някакъв високопоставен български правителствен чиновник, член на Централния комитет на българската комунистическа партия. Володя предполагаше, че това обстоятелство - членството на баща ѝ в Централния комитет - ще го избави от неприятности. Оказа се, че не го избави.
През българския период на нашия живот се разпали бързо и се изостри необичайно тъгата по далечната родина. Много искахме да си отидем у дома. За да се срещнем с близките, които не бяхме виждали дълги години, а също така и с познатите ни от детството природа, пейзажи, бит. Родните места ни се явяваха на сън и ни викаха при себе си, докосвайки душите ни, чувахме гласовете на родителите си, които идваха от тъжните писма. В родината имаше глад и безпорядък, а ние живеехме в България относително сити, искаше ни се да помогнем с каквото можем. Но когато изпратих атестата, сам останах с жълти стотинки - само за цигари. Това помрачи бързо всекидневния ми бит. Почти през цялото свободно време, което, между другото, не беше много, се намирахме в града, в милата София. Там имаше художествени музеи, където с любопитство и за първи път разглеждах някои творби на буржоазната, "салонната" живопис, за първи път отидох и на опера, разбира се, на руски спектакли ("Евгений Онегин", "Княз Игор"). Българите тогава и след това поставяха най-много руски произведения. Веднъж сред уличната тълпа гледах с удивление как докарани за целта от Русия багери и булдозери разрушаваха каменната ограда на царския дворец в центъра на София. Какъв ентусиазъм цареше тогава сред хората - изгонили са царя кръвопиец! (За да приветстват след половин век с не по-малък ентусиазъм неговото завръщане.) Политическият климат в страната все повече и повече се определяше от комунистите - местните с подкрепата и под ръководството на пристигналите съветници. Веднага започнаха да откриват врагове на народа, предатели, такива като Васил Коларов (грешка на автора; пред самия праг на предопределената си смърт - от рак - Бикау публикува спомените си в необработен вид - бел. прев.), за които се искаше да бъдат разстреляни. Което беше направено. (Разбира се, как да не го направиш, когато народът го иска.) На такъв политически фон започна и протече любовта на Володя: бащата на неговата любима изглежда изпадна в немилост. Володя започна да се таи, да крие по всякакъв начин своите срещи с Вера. На улицата беше сложно, в жилището на родителите ѝ невъзможно. В гарнизона, разбира се, започнаха да го следят, смерш наблюдаваше всяка негова крачка. Няколко пъти го викаха и го предупреждаваха. В партийния комитет го заплашваха, че ще го изключат от партията. Володя не желаеше да го изключат, защото в такъв случай щяха да го изпратят веднага в родината, а той искаше да бъде с Вера. Тогава той ми се довери и ме помоли за помощ. С него ходихме през онзи почивен ден на Витоша, където той остана да нощува. Понеже трябваше да скрие този факт, той ме предупреди да кажа (ако ме извикат), че вечерта сме се върнали заедно в града и съм бил през цялото време с него. Разни бележки от Вера и нейни снимки той криеше най-напред под горната дъска на нашата маса в интерната, след това, когато му се стори, че някой ги е открил, ги даде на мене. Носех ги в полевата си чанта - по време на занятия, на полето, в артилерийския парк. Но веднъж не ги намерих там - някой ги открадна, когато обядвах в столовата. Извикаха ме в контраразузнаването и ме питаха за Володя. И за това, което пише в бележките. Казах, че не чета чужди бележки. А ако там е имало шпионски сведения - попитаха ме те - и са ви направили свръзка на шпионите? Какво можех да им кажа? Там имаше любовни писма, знаех това, макар че не ги бях чел.
Арестуваха Володя, като го извикаха в политическия отдел. Отивайки, той предчувстваше това и само ми прошепна да отида в шест часа на Орлов мост и да предам на Вера да не го чака. Което направих. За съдбата на Вера не научих нищо, защото скоро разформираха бригадата и ни разхвърлиха по разни места из България. Не знаех адреса ѝ. (Ето още един нереализиран -"негативен" сюжет от моята долитературна биография.)
29.
НИКОЛАЕВ
Малко време след това прекарах в стрелковата дивизия край Бургас, но разформираха и нея, като я закараха на гара Кодима в Одеска област. От гара Унгени вървяхме пеш - точно по тези места, където воювахме преди две години. През това лято на юг господстваха страшна суша и обичайният ѝ спътник - гладът. Молдавските села бяха оклюмали, без хора, хората бяха заминали на север - Украйна, Черновци. Изтичах в селцето под хълма, където бяхме ходили през нощта и където едва не ни плениха. Не срещнах там нито един човек, беше съвсем обезлюдяло. Нямаше го и стопанинът, който ни гощаваше с пилешко. Само лобода по дворовете, полето черно, изгоряло от жегата. През войната не беше така...
През лятото бях вече в Николаев, в тамошната стрелкова дивизия. Дивизията беше на летен лагер край Терновка отвъд Буг. За първи път тогава ми се случи да узная изцяло всичките прелести на степния юг. Най-напред се проявиха вятърът, прахът и пясъкът. Страшна жега и никъде нито едно дръвце. Всичко е в прах - постелите в палатките, прах върху масите в лятната столова, върху съдовете, върху дрехите на хората. Не един път тогава си спомнях нашите мили гори и горички, кленовете и дъбовете край алеите, техните раирани сенки през улицата. Красавците - горските езера... Наистина, тук наблизо имаше река, но до реката има патрули - пазят, за да не се доближи никой до нея. Такъв е старият военен принцип: не те пускат там, където искаш. И те гонят натам, където никой не иска. Всички занятия са на голата, без трева, степна равнина, всичко се наблюдава от щабното възвишение. Както винаги в мирно (а и във военно) време, занятия, строева и политическа подготовка. Всичко е в степта, от сутрин до вечер.
Там за първи път ме вкараха в ареста - удави се един войник. След занятията отишъл самоволно до Буг, бухнал се във водата и не изплувал. Може нарочно, а може и не. Но кой е виновен? Разбира се, командирът на взвода. Макар че командирът през това време е бил на инструктаж за политическите занимания. Но все едно, затвориха ме. В гарнизонния арест редът е каторжнически - нито седиш, нито лежиш. Сутринта ставане, дървените скари се изнасят навън. За да не сядаме, на циментовия под изливат няколко ведра вода. Комендантът е звяр. Не му стигат баналните издевателства, затова внася личен елемент - цял ден псува люто, оскърбява с най-последни думи, все едно сме негови заклети врагове.
В навечерието на есента се разболях, настаниха ме в болница. Този път в най-подходящото време - преди инспекторска проверка. Прозорците на болницата гледаха към плаца за физическа подготовка. На инспекция беше дошъл самият командир на Одеския военен окръг маршалът на Съветския съюз Г. К. Жуков. Гледаме от втория етаж на болницата как осъществяваше инспекцията. Всички офицери - млади и стари - бяха построени в редица до физкултурния уред "кон". Командирът на полка командва: напред! Към коня тича тромаво един плешив, дебеличък, на около петдесет години майор, командир на батальон, иска да прескочи, но къде ти, минава отстрани. Следващият - същото. Е, по-младите, взводните, прескачат, но не всичките. Които не са прескочили - в отделна редица. Те се оказаха мнозинство. И маршалът започва да псува на майка: охранили сте се, надебелели сте, не искате да служите добросъвестно на съветската родина, на великия Сталин... Ето как трябва - учете се! Затъква на колана полите на шинела си, късо засилване и - хоп! Прескочи. И заповядва на командира на полка: да тренират! Като свършат с тренировките, да ми се докладва. Седна в "уилиса" и си замина. "Глупак, макар да е Жуков" - каза след него сивокосият началник на финансовия отдел на артилерийския полк.
Вечерта един болен, капитан артилерист, който по време на войната служил в редовете на Първи Украински фронт, разказа, как командирът на фронта Жуков ликвидирал през есента на 43-та немския пробив край Житомир. Возел се, както винаги, в "уиилса", съпроводен от бронетранспортьор с главорези автоматчици и бордовия автомобил на военния трибунал. Където имало някакъв неуспех, хващал първите, които му попаднели под ръка - войници или офицери - и заповядвал на автоматчиците да ги разстрелят. От джобовете на още топлите трупове трибуналчиците вадели документите и оформяли присъдата. Маршалът лично не убивал и не подписвал нищо, това правели другите - по всичките правила на армейската юриспруденция.
Късно есента се преместихме в зимни жилища. Войниците в старите казарми, от николаевско време, офицерите - кой където намери, в частни квартири. Преди това срещнах моя приятел Валка Бахтигозин, с когото се разделих в София. Валка е все още младши лейтенант, но служи в артилерийски полк, където, разбира се, е по-престижно и по-спокойно отколкото в стрелковия. Валя ме взе в своето жилище, което беше наел неотдавна от една стара самотна бабичка. Бабичката ни пусна с уговорката, че ще ѝ намерим дърва за зимата. Обещахме, макар че не знаехме къде ще ги търсим. Впрочем, дърва така и не намерихме и прекарахме зимата в неотоплената къща, почти без да се събличаме през нощта. Хранехме се в столовата, заедно с войниците: супа с фиде, ечемична каша, чай, понякога компот. И това е добре. Гражданите и това нямаха, живееха гладно, продуктите - с купони. В града можеше да си купим вино - сухо или полусухо. Обикновено преценявахме, колко градуса, кое ще бъде по-силно. Което е по-силно, него пиехме. Но, както е известно, винените напитки са слаби...
Войната в този южен град все едно не беше свършила. Стреляха по улиците, особено нощем. Имаше случаи с нападнати наши караули, които пазеха продоволствени складове. Нападаха офицери, грабеха нощно време. Един командир на рота, като се връщал късно от казармата (живееше далече, зад парка "Петровски"), взел със себе си пистолета, което изобщо не беше разрешено. Точно до парка го пресрещнали двама: сваляй шинела, давай ботушите... Ротният извадил пистолета, убил единия. Другият избягал. И ето че го съди военният трибунал: за убийството на тази и този гражданин този и този гражданин (нашият капитан) се осъжда на шест години лагер. След съда капитанът каза: "Какъв съм глупак! И по долни гащи да бяха ме съблекли, гол щях да изтичам до дома. А сега..." Съдиите му съчувстваха, но - закон!
И тук подадох два рапорта за демобилизация, но напразно. И малко по малко изгубих надежда да се измъкна от войската. Жалко за Валка, който наистина искаше да служи, но в края на зимата го демобилизираха. На прощаване пийнахме в едно ресторантче и аз го изпратих на гарата. Валка си отиваше в своя сибирски Ачинск при майка си. За него и войната, и военната служба свършиха без радост. Не дослужи Валка нито до следващо звание, нито до награда. Макар че воюваше и служеше не по-лошо от останалите. А може би и по-добре. Но беше много млад и много честен. И наивен. Макар че и аз не получих много за войната и службата - една звезда на гърдите и една на пагоните. И това е. Не като други. Веднъж срещнах в киното Валерий К., някогашен мой съученик в Саратовското училище. Той е вече старши лейтенант с два ордена на гърдите, служи като инструктор в политическия отдел към комсомола. И тогава си спомних как се суетеше преди завършването, събираше препоръки за партията. А ние се шегувахме: не е ли все едно какъв ще те погребат - безпартиен или болшевик? Той все едно не ни чуваше и преди да заминем на фронта, вече беше успял да получи кандидатска карта. А на Днепър в отдел кадри, когато започнаха да ни разпределят по дивизиите, него го оставиха в политическия отдел. Тогава съобразихме - разумен е, макар и да е млад. Така и се оказа.
30.
ОТПУСКЪТ
През февруари съвсем неочаквано ми дадоха отпуска и аз се втурнах към родината. Трябваше да пътувам през Кривой рог, Харков и Гомел. На гарите при прехвърлянето беше ужасно - тълпи хора, военнослужещи и цивилни, старци, жени и деца, опашки и блъсканица... Добрах се някак си с куфара до Подсвиле, където знаех, че работи в едно счетоводство сестра ми Валя, събудих я през нощта - разбира се, на канцеларските маси, където нощуваше с една приятелка. Сутринта заедно се отправихме по заснежения път през гората към Кубличи. По пътя Валя ми сподели своята обида, как след немския плен я изпратили в Източна Прусия - да докара крави за колхоза. Месец или повече гонели едно голямо стадо, доили го и го пасели по пътя, бранели го и го пазели, самите често гладни и премръзнали. Но трябвало да търпят, защото им обещали, че като докарат стадото, ще им дадат по една крава - нашата Окулярка я изяли през 43-та партизаните - и сестра ми търпяла. Но като ги докарали, се оказало, че кравите са необходими за развитието на колхозното животновъдство и краварките останали с пръст в устата.
У дома се радваха, че всички са живи, къщата е също така цяла, не е изгоряла. Но няма хляб, заделили са малко картофи за семе, но не се намира вече нито мляко, нито месо. Не останали даже кокошки, които някога преди войната бяха главни крепители на бедняшкия бюджет. Вечерта дойдоха съселяни, неотдавнашни партизани, разказваха как са преживели войната. Колко мъки и обиди са претърпели! От немците, от партизаните, от народниците (членове на организацията Беларуска народна самопомощ, която сътрудничи на немските окупатори - бел. прев.)... Също и от някои местни, особено от тези, които до войната били съветски активисти, а по време на войната не пропуснали се поставят в услуга на окупаторите. Но какво да се прави, на кого не му се иска да живее? Като на предишния наш председател на колхоза Егор, който беше пленен. Държали пленените в лагер край Лепел, местните пускали вкъщи. Жена му отишла за него, но Егор не я послушал, не си отишъл у дома. Казал, там веднага ще донесат, че съм комунист, ще ме ликвидират. А тук малцина ме знаят, може и да доживея до края на войната. Не доживя до края на войната нашият председател Егор, умря в лагера.
От моите училищни приятели не беше останал почти никой - кой намерил смъртта си като партизанин, кой като полицай (мобилизиран в началото на окупацията), кой бил убит на фронта след освобождението. Някои от младите, които не се бяха демобилизирали, продължаваха да служат. Други преминали всичките кръгове на ада - мобилизацията през 41-ва, плен и концлагер, после - освобождение, на фронта и отново лагер - този път наш, на север или в Сибир.
Отидох в районния център Вушачи - трябваше да бъда заведен на отчет във военния комисариат. Натам ме закараха, а назад вървях пеш през нощта. Едва стигнах, не успях да замръзна. Защото пих у някогашния си приятел Миша. Той, като онзи мой саратовец, още в армията се беше погрижил за следвоенната си кариера и сега работеше в районния комитет на партията. Но той беше по-голям от мене, по-опитен, а най-вече - предвидлив. Това се виждаше още от детските му години, когато, получавайки районния вестник, започваше да го чете от уводната статия. А аз бях свикнал да чета винаги от края, от четвърта страница, където печатаха външните новини. Уводната статия оставях без внимание.
Моето пристигане в родината след седем години небитие не можеше да остане, разбира се, без вниманието на местното НКВД. Започнаха да наминават тукашните секретни сътрудници, които бяха много любопитни да разберат къде съм бил по време на войната. (Дали не съм бил в плен?) Една жена ми каза: "Аз тебе те видях, когато немците бяха тук". Къде си ме видяла? "Не помня къде, но май те видях. С една такава пилотка..." Може би имаше такива, на които им се налагаше да крият нещо, и такива, които да ги разобличават. А моята война, макар че беше далече оттук, щялата беше пред свидетели. В плен не съм бил, на окупирана територия не съм живял. Не така добре беше провървяло на моя приятел Коля, който едва ли не цялата война беше прекарал в Заксенхаузен, работил в мините в Австрия, а след това даже воювал малко на фронта. Като се демобилизирал, не се върнал вкъщи, а отишъл в Рига, където живее и до днес. В спокойствие, благополучие и без сериозни проблеми.
Татко ме попита за моите планове - какво ще правя по-нататък? Казах, че искам да се демобилизирам и да се върна у дома, в Беларус. А той каза: трябва ли? Все пак там, в армията, макар да е трудно, хранят. А тук, като доядем картофите - глад. Като преди войната. Сега на свой участък не можеш да засееш - не е като по време на войната. Вече изораха и междите...
Пътувах назад към Николаев с болезнено чувство на разочарование, осъзнал остро това, че не намерих в родината целебното душевно спокойствие, към което се стремях в своите 22 години. Околният свят ми се струваше неуютен, непригоден за щастие по време на войната, малко пригоден и в мирно време. Съвсем не такъв ми се стори той в деня, когато свърши войната. Но светът много бързо ми навря муцуната в дупката на живота. Как да се измъкна от нея?
Чувствата ми мрачнееха и от това, че там, в Николаев, си имах момиче, с което исках да се събера. Там то имаше жилище, роднини, всички работеха в корабостроителния завод, казаха, че като се демобилизирам, мога да се настаня у тях. Но точно това не исках, защото исках у дома, в Беларус. А като погледнеш - къде да го заведа в Беларус? И намерението ми изстина бавно, като пепел в догорял огън.
Върнах се в Николаев отчаян и смутен.
31.
В ЗАПАС. ГОРАДНЯ
През пролетта, точно преди Първи май, дойде заповед за моето уволнение, отивах в запаса. По това време, когато се бях примирил донякъде със своята армейска съдба, мислех си, че ще ми се наложи да служа. Тогава и по-нататък всички промени в живота ми ставаха във време, през което бях най-малко подготвен за това. Всичко неочаквано, внезапно, изневиделица. Най-напред възникна въпросът: къде да отида? Разбира се, в Беларус, в това нямаше съмнение, но къде конкретно? Да се завирам при родителите си в колхоза нямаше смисъл, но къде тогава? Къде да намеря приют, макар и на първо време?
Отидох в Минск. По-рано не бях ходил в столицата и това, което видях там, ме смути. Градът лежеше в руини. На една улица намерих Съюза на художниците, председател на който тогава беше Ахремчик. Дадоха ми възможност да му позвъня. Разказах кой съм, за какво съм дошъл. Той каза, че засега няма никакви учебни занятия, училището не работи, къде ще бъде - във Вицебск или Минск, - още не е определено от правителството. Животът тук е тежък. Няма смисъл, каза, да оставате тук. В някои области има отдели на художествения фонд и нелоши художествени колективи. Например в Брест или Горадня (рус. Гродно - бел. прев.). Съветвам ви да отидете там, ще намерите работа и да живеете там ще ви е по-леко отколкото в Минск. А после може и да отворят художественото училище. Помислих си, че явно трябва да постъпя така. Точно в Деня но победата заминах с влак през Баранавичи за Горадня - град, където нямах нито една позната душа. И който така дълбоко и за много години щеше да стане част от моята човешка съдба.
Градът ми хареса от пръв поглед, не беше толкова разрушен (макар че в центъра се срещаха руините на някои здания), там се чувстваше някаква "западност", чувстваха се някакви черти на Средновековието - в старите постройки, в църквите, дори в павираните улици. Освен това - два замъка и Ньоман (рус. Неман - бел. прев.). Това много ми допадна на сърцето, измъчено в чужбина. Ходих половин ден по улиците, разглеждах, но не събрах смелост да вляза някъде. Първата гродненска нощ прекарах на гарата. На сутринта тръгнах да търся ателието на художествения фонд.
Ателието беше точно на центъра на улица "Клара Цеткин" - малка стаичка в стара къща. Зад единствената маса седеше оплешивяващ човек със светъл костюм и орден "Червено знаме" на гърдите. Това беше председателят на горадзенските художници Виктар Марозау, неотдавнашен командир на противотанкова батарея, който след демобилизацията беше останал в Горадня. Там беше и старият художник Дзежка, който страдаше от болестта на Паркинсон. След това дойдоха сивокосият и изпълнен с достойнство Игар Василевич Сямьонау, черноликият Ваня Пупикоу, също бивш артилерист, и още някои. Възпитаникът на Варшавската художествена академия Аляксандр Кох ме отведе в своето жилище, където си оставих куфарчето, а жена му, мила горадзенска полякиня, ме нагости с чаша мляко и парче хляб. Всички се разбрахме бързо, а за да укрепим нашата щастлива среща, вечерта отидохме на ресторант, който, разбира се, се казваше "Ньоман".
Нямах много пари (само уволнителното обезщетение), а след ресторанта не ми остана почти нищо. Затова пък си спечелих приятели, които ме настаниха на квартира отвън Ньоман у сърдечната Маря Иванауна, която ми стана за дълго време като втора майка. Да, хората и художниците бяха тук чудесни. Някои от тях (Марозау, Сямьонау, Парахня) бяха виртуози по оформлението, красиво, с особен вкус пишеха шрифтове. А нашата работа се състоеше главно в шрифтовете. Аз, разбира се, не можех така, затова гледах и се учех. Но работата беше в това, че не ми се налагаше особено да гледам и да се уча - работата беше малко. Поръчки за живопис изобщо нямаше и това измъчваше много художниците. Но обикновено техните тревоги не продължаваха дълго, срещу това имаше едно обичайно мъжко средство. Да се намерят пари за хляб е трудно, даже невъзможно, но за гарелка (обл. водка - бел. прев.) се намираха винаги. В това отношение също имаше някои виртуози и най-добрият сред тях беше Виктар Марозау. Рядко минаваше някой ден без пиене - това, разбира се, беше наш черен ден. Но надвечер все се намираше нещо и аз се връщах късно в своята квартира в Заньоман. Това не беше нещо ново за Маря Иванауна, дълги години тази нещастна жена беше добре калена от своя съпруг, също демобилизиран военен. Лошото беше, че квартирантът се държеше не много етично - няколко месеца не беше плащал за квартирата. Само обещавах, но нямаше с какво. Престоях цяла година в ателието, прехранвайки се оскъдно от случайни поръчки. Веднъж с Андрей Заспицки, скулптор и бъдещ лауреат, направихме витрината на един киносалон, през есента оформихме павилионите на Скиделския пазар. Това беше последната ми печалба, която обаче стигна колкото да поседим в ресторанта и да си платя квартирата. А в пиенето се бях тренирал вече така, че можех да изпия половин литър на един път. Приятелите ми смятаха, че това е нормално, че най-сетне съм достигнал общите норми. Но за мене всичко това беше тежичко и аз започнах да мисля какво да правя по-нататък. Това, че трябва да работя нещо, беше сигурно. Но какво? Какво можех? Да се уча? Но къде и как? Нямах никакви документи за образование - войната погълна всичко, последното остана в моята полева чанта на заснеженото поле край Северинка. Написах в Саратов, да ми изпратят поне някакво копие. Отговориха, че всички архиви са изпратени по време на войната в Бугуруслан. Написах там - получих отговор, че не са получавали никакви документи от Саратовското военно училище. След това отидох у дома - в Кубличи нямаше нито училище, нито някой от познатите ми учители.
32.
РЕДАКЦИЯТА. АЛБЯРЦИН
В Горадня недалече от нашето ателие се намираше редакцията на областния вестник "Гродзенска правда". Често се срещахме с някои от неговите журналисти в една кръчма на ъгъла на две улици. Тогава в редакциите работеше като счетоводител един стар (към 70 години) полковник от някогашната царска армия, той също ходеше там - да изпие една бира от заплатата. Понякога разговаряхме, той разказваше много интересни неща за своята царска служба. Веднъж в момент на пияновата доброта ми каза, че не е лошо да помисля за своето бъдеще и с това докосна някаква струна в душата ми. Вие знаете беларуски език, каза той, а при нас започват да печатат част от тиража на беларуски. Наминете към секретариата, може би ще има нужда от вас. След няколко дена наистина отидох в секретариата, където ме посрещна Ганна Иллинична Ципина, стар вестникарски работник, която ме помоли да напиша заявление на беларуски. И понеже, както ми се стори, не намери в него много грешки, ме прие на работа като коректор на беларуското издание. Като поработих малко в коректорския отдел, се прехвърлих в секретариата. Започваше нова страница от моя живот. Струваше ми се, че излизам на някаква права, но само ми се струваше. Предстояха ми още превратности на съдбата, пъклени рецидиви на все тази военщина, която упорито не желаеше да ме пусне от своите железни прегръдки.
Но засега в редакцията беше спокойно, харесваше ми. Почти всички, които работеха там, бяха пришълци или демобилизирани и ходеха изцяло с военно облекло - шинели, гимнастьорки и ботуши. Началници на отделите бяха предимно бивши армейски политически работници, изключение правеше отделът по селско стопанство, който се ръководеше от неотдавнашния командир на бригада във Войско полское (неофициално название на няколко формирования, създадени на територията на СССР през 1943 година и състоящи се от поляци, но предимно с руснаци за командири - бел. прев.) майор Пьотр Барейка. Командваше като по време на война - енергично и напористо, особено по време на пълната колективизация на Западна Беларус. Разбира се, че с такива кадри коректорите и стилистите не оставаха без работа и нашият ревизионен коректор (коректор, който прави окончателните коректури - бел. прев.) Микола Аучароу се караше безкрайно с всички, отстоявайки "свещените" норми на руската граматика. Той беше наистина образован и грамотен човек, но пълен кутсуз. В началото на войната го пленили, преживял много горчиви беди, а като излязъл на свобода след победата, изпил от радост "не какъвто трябва" спирт и едва не ослепял. Освен това се изяснило, че някогашната му жена не дочакала своя мъж, изчезнал в плен, и се омъжила за един полковник чекист, а когато ѝ показали негова снимка, Аучарова казала, че не е той. През цялото време, през което познавах Аучароу, той доказваше на смерш, че той е той и че жена му греши. Като се установил в Горадня, той и новата му жена построили един коптор от натрошени камъни и тухли и живееха в разрушения квартал на съществувалото по време на немците еврейско гето.
Мой колега в секретариата беше Георги Цвятницки, човек малко по-възрастен от мене, стар жител на Горадня, много опитен, възпитан в традициите на старата руско-полска култура. Без да има висше образование, говореше няколко езика и изобщо знаеше всичко. Когато някой имаше някакъв въпрос (освен, разбира се, по марксизъм-ленинизъм), на който нямаше отговор в Голямата съветска енциклопедия, се обръщаше към Георги Аляксеевич, а той, като си помислеше малко, отговаряше. Освен това може би единствен той от тогавашната редакция разбираше перфектно от полиграфия, оформяше колоните, избираше шрифтовете и в този смисъл беше незаменим.
По-голямата част от моето работно време отиваше да превеждам на беларуски език руските материали, предадени по телетайпа на Беларуската телеграфна агенция. Те всичките не бяха малки по размер - разни постановления, речи, разбира се, с бележка "веднага в броя" и аз трябваше да ги диктувам на Станислава Фадзееуна - едва ли не единствената машинописка в редакцията, която знаеше беларуски език. От време на време пишех нещо малко в раздела за информация. И по това време през един почивен ден надрасках първия си разказ за последния ден на войната. Заместник-редакторът А. Салауйоу го прочете и каза: забележително! Неговата пестелива похвала ми даде вяра в някакви мои способности. Но не написах бързо следващия разказ. Причина за това беше едно немаловажно обстоятелство. През тези години, винаги в началото на лятото, започнаха да призовават запасняците и аз получих призовка. Отидох при заместник-редактора - какво да правя? Той каза: ще ти дадем бележка, иди във военния комисариат, моли се да те освободят. Отидох при военния комисар, дадох бележката. Той мърмори недоволно: "Всички идват, пъхат бележки - да ги освободя. А кого ще изпратя? Трябва да събера 140 души, какво - вместо вас ли да отида?". И седи с бележката в ръце и писалката, колебае се какво да напише. Чувствам, че се решава съдбата ми, и казвам: "Ако не ме освободите, редакторът каза, че ще се обади в областния комитет". (Ето това не трябваше да казвам, но направеното не може да се върне.) Полковникът хвърля писалката, бележката и вика: "Какво - в областния комитет ли? Плюя аз на вашия областен комитет, ето - имам заповед от министъра на отбраната, нея изпълнявам. Това е! Върви. Няма да бъдеш освободен!".
Тези няколко необмислени думи определиха същността на моя живот през ред следващи години.
На другия ден се явих на сборното място - палатков лагер в гората близо до село Грандзичи, на брега на Ньоман. Запасът ми отне три летни месеци. Обикновени военни порядки, занятия по артилерия: изчисляване на данни, артилерийски стрелби... В началото на есента - изпити, които имах "щастието" да взема с отличен. Върнах се в редакцията и получих отпуск. Веднъж срещнах на улицата познат офицер, който беше наш командир по време на запаса, и той ме попита: "Какво, Биков, разхождаш ли се?" - Разхождам се, казвам. - "Не си ли получил още призовка?" - Каква призовка? - "Скоро ще получиш". Каза и си тръгна. И наистина, след един ден ме викат във военния комисариат - подпишете се. Извадка от заповедта на министъра на отбраната за зачисляването на В. В. Биков в редиците на съветската армия. След три дена да се явя в частта си. Какво да правя? Отидох при отговорния редактор, той разпери мълчаливо ръце. Наложи се да си събирам "чашата, лъжицата и канчето". Този път заминах по-далече - за Слоним. В света започваше широкомащабна студена война с перспективи да се превърне в гореща, необходима беше по-голяма армия. Слонимската бригада се преобразуваше в дивизия и това не можеше да мине без артилериста лейтенант Бикау.
Намерих армията почти същата, каквато я оставих преди две години. Все същия безпорядък, нагнетяване на мисълта, че Западът е опасен, недостиг на всичко материално - от транспорта до шинелите. (До средата на зимата носех ватенка с пришити офицерски пагони на раменете.) И необичаен дори за военните години режим на секретност. Всички устави, инструкции и заповеди бяха засекретени. Когато беше необходимо някакво нареждане за занятията (а такова беше необходимо всеки ден), трябваше да бъде получено сутринта срещу подпис от секретната част, а вечерта да бъде върнато. Ставаха много бъркотии и няколко офицери изгоряха от това. Един наш командир на батарея, за да не тича всеки път до щаба за устава, преписал нещо от него в бележника си, който след това изгубил по време на занятия в полето. Разбира се, бележникът не бил регистриран, и командирът на батареята не се тревожел особено. Но се случило така, че един колхозник го намерил на края на гората и извършил, както си мислел, добро дело - занесъл бележника по време на пазарния ден в Слоним. Там установили много бързо на кого принадлежи и след месец свалиха пагоните на командира на батареята.
Прекарах зимата в Слонимската дивизия и живеех отново у една бабичка в Албярцин (работническо селище в рамките на Слоним - бел. прев.). Всеки ден - полеви занятия, в мраз, дъжд и студ. Най-сетне - чаканата пролет, пекна слънце и Бикау получава нова заповед: да замине за Далечния Изток.
33.
КУРИЛСКИТЕ ОСТРОВИ. КУНАШИР
Далекоизточният период от моя живот е останал в паметта ми като нещо уродливо, малко вероятно и парадоксално... От една страна - обикновена армейщина, служебна закостенялост и сурови занятия. Но наложени върху тамошната особена екзотична обстановка, върху различните природни условия, те не само угнетяваха човешката същност, но и я задушаваха със своята изключителност, със своята разлика от всичко по-раншно, от обичайно европейското.
След дълго пътуване с влака покрай Далекоисточната магистрала, след едномесечно чакане в казармите във Вторая речка край Владивосток (тези казарми, където в края на 30-те години се намирал транзитен лагер и където свършил живота си поетът Осип Манделщам), след морски пътешествия в душните туиндеци на товарни кораби по Японско море видях най-сетне мястото на моето назначение - село Головнино на южния край на остров Кунашир. Тогава вече не бях сам, а с жена си Надзея Андрееуна, завършила неотдавна Горадзенския педагогически институт, която беше принудена да се отправи с мене по неведомия далечен път.
От морето Головнино се виждаше като група разхвърлени по брега ниски дървени къщички на фона на величествената, обрасла с гори планина на тукашния вулкан с японското име Тятяяма ("яма" на японски означава именно планина). Откъм морето стърчеше дървената постройка на кея, там стояха няколко войници и ни показаха къде се намира щабът на полка, където трябваше да се явя. На този див, планински, обрасъл с борове и бамбук остров ми беше съдено да се мъча три години от моя все още млад живот.
За жилище ни дадоха тясна стаичка в една дървена, от дъски като всички тук, къщичка, където вместо столове и табуретки имаше сандъци, горната част на един от които беше прикрепена към перваза на прозореца и служеше за маса. В средата на стаичката имаше желязна печка с поръждавели кюнци, излизащи под стряхата. Веднъж от кюнците се запали дървения покрив, което (за щастие) беше забелязано от стопанина, който тъкмо тогава си идваше от казармата за закуска. Къщата се намираше на самия бряг на залива, отзад до насипа край нея се плискаха непрекъснато водите на Тихия, или Великия океан. Заливът беше в общи линии плитък, обрасъл с морски водорасли, които по време на отлив застилаха дебело черния крайбрежен пясък. Понякога морето изглеждаше дори красиво, особено в хубави дни. Но хубавите дни не бяха толкова много, в повечето случаи бушуваха ветрове, в студено време вееше сняг - затрупваше селото до железните му комини. Неуютен изглеждаше Великият океан, а от другата страна на острова се извисяваха сурово заснежените планини на японския остров Хакайда, зад който имаше пак море и след това вече идваше Азиатският материк и далечната далечна Европа. Беларус се мержелееше в мечтите ми невъобразимо далечна, от което често ми се свиваше сърцето. И не само моето. Понякога имаше случаи на самоубийства, особено сред младите войници и дори младите офицери. Тогава някои се чудеха - защо така? Каква е причината? Кой ги е обидил? А аз разбирах защо. Ужасната откъснатост от привичния бит, самотата, излизането вън от цивилизования (европейския) свят бяха психологическата причина, която не позволяваше на някои чувствителни натури да живеят. Тукашното робско войнишко съществуване ставаше нетърпимо. Някакво средство срещу това психологическо сирачество би било приятелството, землячеството. Но аз имах само един земляк, войника Барсукевич, роден на запад от Горадня, с когото рядко си подхвърляхме родни думи. А и съдбата ме раздели бързо с него. По това време у мене се появяваха някакви литературни стремежи, събуди се полузабравената тема за войната. Написах два-три разказа на беларуски език, които изпратих в Минск на адреса на списание "Полъмя" ("Пламък" - бел. прев.), за да ги предадат на Михас Линков. Обичах отдавна прозата на този автор и си мислех, че неговата оценка ще бъде справедлива. И наистина, доста бързо (може би след около три месеца) получих отговор - подробен анализ на няколко страници. Както си спомням сега, разказите бяха доста слаби и на Михас Циханавич му беше потрябвал не малко такт, за да каже нещо по същество и да не нарани авторското ми самолюбие. Авторът почувства това и спря да пише. Дълго време не пишех изобщо.
Рутинната военна служба беше в общи линии като навсякъде: занятия, наряди, преглед на оръжието и техниката. И, разбира се, политическа подготовка - свято дело в цялата Съветска армия. Но именно с рутинни занятия се занимавахме най-малко от всичко, защото цялото първо лято премина в превозване на боеприпаси. Големи океански товарни кораби едва ли не всяка седмица се появяваха на нашия рейд и ние с лодки кунгаси разтоварвахме от тях сандъци (хиляди сандъци) с най-различни боеприпаси, карахме ги навътре в острова в специални хранилища.
Ако се съди по всичко, командването се готвеше за нов Порт Артур. Тъкмо беше започнала корейската война и веднъж, като ни вдигнаха по тревога, ни изкараха на тихоокеанското крайбрежие. Веднага започнахме да копаем и да се окопаваме, а след това да градим по-основни укрепления (блиндажи, бункери, огневи позиции, наблюдателни и командни пунктове). Всеки ден чакахме нападение на американците. Началството искаше да се усъвършенства отбраната, да покриваме постройките с дървета и да се окопаваме по-дълбоко в земята. А дървета не даваха, лесничеите ловяха и глобяваха своеволните секачи на ели и борове. Офицерите псуваха, плащаха глобите, а началството искаше всичко да бъде построено според статута на инженерната служба. И така есен, зима и лято. И отново есен...
През лятото поне имаше връзка с материка, движеха се параходи, караха провизии. А през есента рейсовете спираха, шест месеца островът оставаше откъснат от страната. Хранехме се само с консерви, пиехме 95-градусов спирт, който продаваха от железни бурета риболовните кооперативи в съседните села. Когато наближаваше есента, свършваше и спирта, тогава най-практичните преминаваха на одеколон, лосион и разни технически течности като антифриз. Командирите бяха различни, най-вече ветерани от войната, но идваха и по-млади - от училищата. Първите обикновено опъваха военния каиш, заработвайки си пенсията, а по-младите, след като се бяха озовали на края на империята, понякога се бунтуваха, не искаха да служат. Като моя млад приятел Льошка Климов. Той беше завършил военно училище, а преди това Суворовското, цял живот се готвил да стане офицер, а като станал, разбрал, че е сбъркал. Но началството не разбираше това и пресичаше бунта на Льошка с дисциплинарни средства - порицания и арести.
34.
ПОЛКОВНИКЪТ И СМЕРШ
Командир на полка беше един стар военен, герой от изминалата война, човек в общи линии разумен, но неук. Дори във военното дело беше неук, което се използваше често от неговите по-млади подчинени. На негова заповед да направят нещо те обикновено отговаряха спокойно: "Но това не е по устава". Полковникът се замисляше малко и се съгласяваше: като не е по устава, нека бъде така. А в действителност по въпроса няма нищо от устава, подчинените му го лъжеха. Веднъж се случи една история, която показа кой е главният в полка. Изгуби се един мой войник, нямаше го на закуска, не дойде и за обяд. И никой не знаеше къде е. Това вече беше ЧП (извънредно произшествие - бел. прев.) и аз отидох да докладвам. Точно тогава в кабинета на командира на полка имаше няколко офицери, аз доложих и командирът на полка каза: "Ще почакаме до вечерта". И тогава скочи полковият особист (сътрудник на отдела за военно контраразузнаване - бел. прев.) и започна да крещи на командира на полка, стария офицер: "Какво означава ще почакаме? Веднага организирайте търсене, изпратете да го хванат. Той може би е вече на път за Япония, ще предаде родината си и тогава ще ни хвръкнат главите от раменете". Полковникът изслуша мълчаливо капитана и вдигна рамене, което означаваше: правете каквото каза той. А войникът се намери след обяд - просто беше заспал на тревата зад артилерийския парк. Бил изморен. Трябва обаче да отбележа, че страхът на особиста не беше без основание, у нас вече се беше случило няколко войници да се прехвърлят в Япония. През зимата там по затлачения с ледени блокове залив избяга един граничар. Но на острова нямаше само гранична служба във вид на наземни застави, а и морска, която се осъществяваше от граничарите, особено през лятото. Понякога катерите идваха до нашия кей. И ето че веднъж войниците видяха как от един такъв катер свалят някакъв чувал, като със зелки, и оттам се чува познат глас: "Привет, земляци, докараха ме вече". Бяха докарали беглец в завързан чувал. Своята чекистка роля в полка капитанът смершовец след това доказа не един път. И от него се страхуваха повече отколкото от другите. Командирът на полка можеше да те напсува, да те вкара в ареста, да не ти даде поредното звание. А този можеше да ти съсипе целия живот. И съсипваше, без оглед на репутация и звание.
Веднъж (това беше още в самото начало на моя живот на острова) отидох рано сутринта на кея да посрещна един катер от Южен Курилск, който трябваше да докара от ремонт една стереоскопична тръба. Но не я докара и аз слязох от кея на брега. И ето че срещам онзи капитан, след който върви друг капитан, началник щаб на батальон - по някаква причина с шинел и без пагони, с малко куфарче в ръце. След него войник автоматчик с готов за стрелба ППШ. Те слязоха бързо по стълбите и се скриха в катера. Това беше странно, защото бях видял предния ден началник щаба на полковото съвещание. Какво беше станало за една нощ? След няколко дена също по време на съвещание командирът на полка обяви, че капитан Аверянов е арестуван за антисъветски изявления. А после станаха известни и самите заявления. Оказа се, че капитанът проспал развода за занятия (не звъннал будилникът) и той, като псувал, споменал с недобра дума "стахановското производство". Чул го през шперплатовата стена началникът на батальонната артилерия, който по това време си бил у дома, и, разбира се, го докладвал. Капитанът получи пет години лагер. Смерш свирепстваше там като никъде на друго място. Специалните пълномощници на тази служба в полка бяха цяло подразделение и се стараеха до краен предел. Тяхната "хитра къщичка" (жаргонен израз, означаващ помещение на специалните служби - бел. прев.) се намираше между казармата и войнишката тоалетна - за удобство и пестене на време. Прозорците със спуснати завеси там светеха до късно през нощта. Дори и след отбоя.
Отначало бях назначен за командир на взвод за управление, оборудвах наблюдателен пункт, давах дежурства и наблюдавах определен участък от океана. Там се намираше и командирът на батареята, млад, но заслужил майор с пет ордена от войната. Той беше в общи линии кадърен офицер, не много по-голям от мене. Но станало така, че жена му го напуснала, заминала за материка и майорът останал сламен вдовец. Разбира се, пиеше, понякога прекалено. Иначе беше дисциплиниран и слушаше началството. И ето че веднъж, когато бях дежурен по полк, рано сутринта на вратата на щаба се появи един смершовец и седна до мене в стаята за пушене. До това време не се бях срещал с него насаме. И ето че ме пита: какви са ми отношенията с моя командир на батареята? Нормални, казвам. А той, като помълча, каза: "А знаете ли, че е бил в плен и е служил в полицията?" Това ме учуди - знаех, че майорът е бил през цялото време на фронта, в противотанковата артилерия, и толкова му вървяло, че даже не бил раняван. А ако това, което казва смершовецът, е истина, защо не са го арестували, защо е все още майор и още командва батарея? Така си помислих, но не казах нищо на онзи - нима можех да се усъмня в неговата истина? Те знаеха всичко за всекиго, виждаха безпрепятствено нашето минало. И дори нашето бъдеще. Точно тогава по всички части на окръга (а може би и в цялата Съветска армия) се правеше проверка на офицерските кадри. Понякога по време на полкови съвещания четяха заповеди на командването за разкрити злоумишленици. Помня една, как един сержант, ординарец на командира на полка, станал полковник. Случило се така, че командирът на полка бил убит, а раненият ординарец взел неговите документи и се представил за своя началник. След болницата го изпратили в един полк, който командвал до победата. И вероятно го командвал добре, защото на този пост получил три ордена, а и полкът бил награден. По време на съда го попитали: "Как ти, без да имаш военно образование, постигна това?" Полковникът сержант отговорил: "Много просто: имаше героични командири на батальони, които виках при себе си и така им духваш под опашките, че тичаха в атака като луди".
Офицерите на съвещанието се отнесоха към това различно. По-възрастните се възмущаваха: нахалник! Как може?! По-младите ехидничеха: главното е да имаш герои с опашки. Явно обаче настъпи и моят ред да бъда проверен. След занятията ме вика заместникът на началник щаба по отчета и ми дава мълчаливо да прочета един секретен документ. В него е написано, да речем, следното. Според отчета на личния състав на тази и тази армия лейтенант В. В. Биков е убит на 7.01.1944 година и е погребан в братска могила край село Голяма Северинка, Кировоградска област. Параграф втори: да се поиска от лейтенант В. В. Биков да обясни въпросния случай. Материалът от дознанието да се изпрати на 17 септември тази година. Заместникът на началник щаба се смее: "Ами пиши, щом си изпълзял от братската могила". Какво да се прави, шегите са си шеги, но се наложи да пиша. И не един път. След това поискаха още и свидетели, документи от болницата. Веднъж ме извика един смершовец, писах и там обяснение. Но той се интересуваше преди всичко дали съм имал контакти с немците след моето раняване. За това как лежах цяла нощ с трупа на немския офицер, разбира се, не му казах. Интересно е да се отбележи отношението политическите органи към този случай. Ако преди това партийният организатор на полка започваше два-три пъти разговор с мене за моята нежелателна безпартийност, след това - пълно мълчание. Никой нито дума. И аз в общи линии се радвах, защото безпартийността ми откриваше някакви перспективи, а партийността ме водеше направо в задънена улица. Постоянно си мечтаех да се измъкна на свобода...
35.
СЯРОЖКА
Както и преди, божие наказание в армията бяха ЧП-тата (извънредните произшествия). Ту някой ще се удави, ту ще падне в пропаст с камиона, ту ще се застреля, докато си чисти оръжието. Ту ще се напие. А един мой войник рани сериозно друг. Кадърен войник, старателен, стоял на пост до оръдието. Като се стъмнило, по брега вървят двама, носят му вечеря. А той, както се полага, вика: "Парола!" Отговарят му: "Ечемична каша, Хакимов! Ечемична каша носим"... А той пак: "Парола! Ще стрелям!" И гръмнал. Било тъмно, но улучил, прострелял приятеля си в бедрото. И никаква отговорност, всичко отговаря на устава.
Такива са уставите. Уставът за караулната служба изискваше да се иска от командира, който проверява караула (или поста на входа), документ за самоличност. И какво да му проверяват, когато този командир го познават от две години по лице, виждали са го всеки ден. Но трябва. Един командир на полк издевателстваше садистично над дежурните по КПП (контролно-пропускателен пункт - бел. прев.), като минаваше всеки път през вратата, като гледаше дали ще проверят също така всеки път служебното му удостоверение. Обикновено на свечеряване преставаха да проверяват и така се хващаха в капана. В най-добрия случай получаваха мъмрене. Интересно е, че у кадровите офицери тази безсмислица не предизвикваше съмнение. Така се полага, казваха обикновено, и по-нататък от полагащото се не отиваха даже и в мислите си. Здрав смисъл? Но здравият смисъл, както казваше един познат командир на батарея, никога не го е имало в армията.
Най-популярна командирска черта беше строгостта. Строгостта и взискателността бяха задължителни за всички командири, като се започне от ефрейтора и се свърши с полковника. Мнозина се придържаха само към нея, даже правеха кариера, демонстрирайки строгост, граничеща с жестокост. А понякога и превишаваща жестокостта. В специфичните условия на екзотична отдалеченост от родния край офицерите живееха много изолирано, прекарвайки по-голямата част от времето си в своите подразделения - в ротите и батареите, заедно с войниците, и както е прието в армията, взаимоотношенията им се оформяха според субординацията - дружаха равни по длъжност и звание. Каквито и да е приятелски отношения между началници и подчинени предизвикваха подозрение и в такъв случай от своя страна им обръщаха внимание особистите. В този смисъл най-много грижи създаваха младите офицери, ергени, които и пиеха, и вдигаха скандали, защото мнозина от тях не искаха да служат в този край на земята, искаха да са в Европа, във вътрешните военни окръзи.
У моя командир на батарея отношенията с началството се поразклатиха (най-напред, разбира се, заради обръщането на чашката) и той изглежда реши да си поправи репутацията. Веднъж дойде в батареята на брега пийнал и обяви сбор в землянката на НП-то. От разчетите попитаха: "А да си вземем ли противогазите?" Както искате, каза командирът на батареята, макар че според изискванията на устава войникът в бойна обстановка трябва да ходи винаги натоварен като магаре. Но кой иска да е магаре? Някои притичаха с противогази, а някои без, само с пушките. Командирът на батареята ги затвори в землянката и обяви газова атака. За целта запали димна шашка. Тази шашка вероятно съсипа цялата му военна кариера.
Шашката се оказа нова конструкция, усъвършенствана с усилията на ВПК (военно-промишления комплекс - бел. прев.), и не само димеше, но и поразяваше дишането. Войниците, които се оказаха в землянката без противогази, изгубиха съзнание, едва ги измъкнаха после на чист въздух. Гръмна скандал. Скочиха партийните органи. И веднага, както винаги, смерш се оказа готов за действие. Извикаха майора уж за изясняване на случая в политическия отдел и оттам повече не се върна в полка.
Долу-горе по същото време, докато седях на наблюдателния пункт и гледах морето (няма ли да се покаже американски десант), при мене дойде К., младши лейтенант, взводен, когато за нещастие (като и мене някога) бяха направили комсомолски организатор. За своя беда комсомолският организатор се беше оженил наскоро за едно младо момиче, чийто баща бил репресиран за нещо от органите и дъщерята не пожелала да се откаже от него. Поискаха от комсомолския организатор или да се разведе, или да си върне партийната книжка. Лейтенантът не знаеше какво да прави и се чувстваше много потиснат. От мене отишъл в селото, където купил спирт, изпил го и като легнал на леглото в стаята на жена си, се застрелял. Погребаха го през нощта, тайно, в старото японско гробище, където вече имаше няколко пирамиди със звезди. Това бяха наши момчета, които се бяха разделили с живота тук, на чужда земя.
Установеният местен военен ред имаше не малки предимства в сравнение с казармата. Най-напред - относителна изолираност от началството. Второ, възможността да се скриеш, след като никой не знае с какво се занимаваме тук. Понякога можеше дори да се поспи, което войниците правеха, като поставяха зорко следяща стража. Освен това - ловяха запалено риба, особено когато кетата и горбушата си хвърляше хайвера.
Към есента и през зимата островът се разтърсваше от земетресения. Къщите се тресяха (не се събаряха, защото бяха направени от дъски) и само скърцаха, а от тенекиените кюнци се сипеха сажди. Но се случваше кюнците да паднат, когато печките горяха, тогава ставаха пожари. Веднъж тичах по улицата по време на земетресение и улицата пред мене се разцепи по цялата си ширина. Едва успях да прескоча пукнатината, широка колкото длан. А през есента на 52-ра се случи нещо незнайно какво. Реката, която течеше през селото и се вливаше в залива, започна да тече назад. Водата заля малката ливада, наводни къщите. Едва след няколко дена се разбра, че това е от цунами. Епицентърът му бил някъде около северния остров Парамушир, откъдето дойде вълната. След ден-два водата тръгна обратно, към морето.
Два пъти в годината, през пролетта и есента, наблюдавахме незабравимо зрелище - как рибата на пасажи, нагъсто напираше по водата и камъните към пресноводната рекичка, за да си хвърли хайвера. Еднометрови риби можеха да се хванат с ръце, да се убият с тояги, да се ловят с телени мрежи. И ги ловяха, и ги убиваха. Варяха ги във войнишките канчета и ги ядяха. Но най-много събираха червен хайвер, какъвто можеха да натрупат в запас с кофи. Но никой не трупаше запаси, всичко ставаше за един ден. Изкормената риба се търкаляше и гниеше цяло лято в тревата край островните рекички. Това наблюдавах пред първите години от престоя си на Кунашир. А когато след три години си тръгвах, нямаше риба. Изчезна и кетата, и горбушата. Изловиха я, изядоха я, захвърлиха я.
През зимата рибарско наслаждение беше ловенето на корушки. Към началото на пролетта, когато ледът в залива се напукваше, в пукнатините се навираха малки рибки, които не беше нужно да се примамват с нищо. Рибарите просто правеха кукички от тел и като ги пускаха в пукнатините, извличаха рибата на леда. За час можеше да се напълни една кофа. Печена, тя беше най-вкусна от всички морски и океански риби. Жалко, нямах време да ловя и само наблюдавах какво става, седейки в своето НП на отвесния бряг.
На Курилите четях малко, преди всичко вестниците, които ни донасяха един път месечно. А през зимата, когато навигацията спираше, изобщо не донасяха нищо. Дори алкохол. По радиото не можеше да се чуе никога нищо. Западните станции ги заглушаваха изцяло. Недалече от моята батарея до село Головнино стърчаха антени за радиоприхващане, където цяло денонощие дежуреха офицери от КГБ. От това, което ми попадна на острова, добро впечатление ми направи повестта на Е. Казакевич "Двама в степта". Това беше нова страница с истината за неотдавнашната война и ми беше много неприятно да чета как скоро започнаха да я громят в литературната и партийната преса. Както и статията на Померанцев "За искреността в литературата". Тази статия ми хареса много, но като прочетох критиката за нея, разбрах, че с правдивата литература ще трябва да се почака. Традициите на литературния погром, започнали след войната с Ахматова и Зошченко, като че ли нямаше да свършат скоро. Така мислех тогава и след трите разказа, които изпратих на М. Линков, повече не пишех нищо. Нямах желание. През зимата, точно в деня на Съветската армия, се роди синът ми Сярожка. Ще стане генерал, шегуваха се приятелите, имайки предвид знаменитата дата на раждане. Генерал не стана, но е добре, че оживя в онзи студ, до желязната печка, за която никога не стигаха дърва. Явно още в детството се закали от японския климат. Жена ми работеше в училището, а той, като поотрасна, се възпитаваше в компанията на котарака - огромно пухкаво създание, чиято привързаност към малкия започна да предизвиква безпокойство. Котаракът го спасяваше от студа, но можеше и да го задуши без да иска, толкова беше голям. Опитах се да се отърва от него, но напразно.
В края на есента дойде заповед: да отида на Сахалин за учебни занятия. Жена ми и синът ми с котарака останаха на Кунашир.
36.
САХАЛИН
Това беше ужасно морско пътешествие на няколко сухопътни офицери с малък военен кораб през бурното Охотско море. Морската болест ни изкарваше вътрешностите, докато се търкаляхме, неспособни да се изправим, в смърдящия отсек, като се крепяхме колкото сили имаме с ръце и крака за някакви тръби. Подмятахме се безмилостно на всички страни. Цяла нощ отгоре се чуваха псувните и виковете на екипажа, който се бореше за живота на кораба. Като пристигнахме в Корсаков, се оказа, че моряците са имали право: можели сме да потънем - толкова лед се беше наслоил по горната палуба, по принадлежностите и мачтите. Как не сме се обърнали с дъното нагоре, един Бог знае.
За началото на учебните занятия, разбира се, закъснях, офицерите се бяха занимавали вече месец във военното градче Южно-Сахалинск. В класната стая ме сложиха на последната маса и нашият ръководител подполковник Емелянов долго ме наричаше Баранов. Защото по време на предишния курс там седял някой си с фамилия Баранов. Между едното и другото животно няма голяма разлика (Бикау от "бик", Баранов от "баран", рус. "овен" - бел. прев.). Тук ми се наложи да се занимавам основно с математика, която, разбира се, не бях доучил в училище. А без математика в артилерията, както се знае, няма какво да се прави. Нижеха се седмици и месеци работа с учебниците, над логаритмичните изчисления, по теория на вероятностите. Артилерийска стрелкова подготовка в пълен обем - изчисляване на данни и стрелба по наземни и морски цели. Отначало, разбира се, с имитационни средства, а с наближаването на есента и на полигон. Някак си постепенно тази наука даже ме завладя, а когато нещо ме завладее, аз му се отдавам изцяло. Там се бяха събрали различни офицери, от различни части - от Чукотка до Сахалин. По-голямата част от тях - неотдавнашни фронтоваци от европейските окръзи. Мнозина от които не искаха да служат, но бяха принудени, защото да се изтръгнеш от войската доброволно не беше възможно. Някои, наистина, се стараеха в службата, сред тях и моят земляк Иванау. Беше умен, образован офицер, добър математик, но имаше прекалена склонност към справедливостта. А това вече не е даже недостатък, а пълен цайтнот и не само за офицера. Там разбрахме също така за трагедията на Парамушир, която при нас, на Кунашир, отзвуча само с повишаване на водното равнище. Цунамито на Парамушир помело с два удара откъм морето едно село и с него един танково-самоходен полк. Самоходките били разхвърляни по целия бряг, а стотици хора се озовали в студената океанска вода, където умирали от студ, ако се държали за нещо. На помощ им дошли американски военни шлепове, но от Москва пристигнала радиограма: да загинат, но помощта на американците да не приемат. Не помня някой офицер от нашата група да одобри тази глупава заповед. Макар че никой не каза нито дума против. Един офицер от Далечния Изток разказа как е живяла там войската по време на войната. Разбира се, гладували (но къде не гладуваха?), униформи и обувки изобщо не им давали. Войниците изтегляли лико и си плетели лапти. Дисциплината обаче била желязна, за това се грижели тиловите генерали. Войските командвал генерал Апанасенко. Веднъж същият този офицер трябвало да отиде при жена си, която се намирала в родилния дом на двадесет километра в селото. И ето че върви пеш в калта, есен е, ръми дъжд. Внезапно го настига един "уилис" и в него седи генералът. "Къде отивате?" - "В селото". - "По каква работа?" - "Жена ми ражда". - "А нямаше ли нещо да те закара?" - "Командирът не даде, горивото е малко." - "Хайде, сядай". Седнал. Но шофьорът не тръгва, чака. И тогава генералът се обръща и казва: "Ти какво, сополивец такъв, не можеш ли да откажеш, когато те кани съветски генерал? Вън от колата!" Изскочил офицерът като попарен, а "уилисът" дал газ и продължил по пътя.
Такъв е съветско-генералския етикет.
Учебните занятия по артилерия дори ме увличаха, за това не малка заслуга имаше подполковник Емелянов, който умееше да предизвика любопитството ни и да ни заинтригува. Този армейски математик се опитваше дори да докаже триста години недоказаната теорема на Ферма (an + bn = сn). Но не учехме само артилерия. Имаше много други предмети, сред които и (не второстепенна по значение) политическа подготовка. Живеехме в казармена обстановка - легла на два етажа в огромна казарма, с твърдо разписание на деня, за изпълнението на което следеше пак един зверовит майор. Особено досадна беше утринната гимнастика, на която изкарваха всички, независимо от времето - в дъжд, сняг и мраз. И разбира се - строят. За занятия, от занятия, към столовата и към клуба. Злостно ни припомниха нашата училищна младост и неумиращата традиция на пруско-руската сурова подготовка.
Едно събитие от това време не можех да не запомня завинаги. Когато през един сив мартенски ден в клас влезе нашият преподавател подполковник Емелянов и с явно престорен трагичен глас обяви, че преди един час е починал великият Сталин. Всички станаха, постояха с каменни лица, а аз си казах на ум: "Слава тебе, Господи! Може би поне сега нещо ще се промени към по-добро". Но уви, промениха се малко неща.
Бериевската амнистия, която беше обявена незабавно, напълни далекоизточните градове с маса бандити, убийци и злодеи, които бяха пуснати най-напред. Политическите пускаха след обстойна сортировка, а тези, социално близките, като се озоваха на свобода, се заеха дружно за привичната си работа. До пролетта не можехме да се покажем в града - грабеха и убиваха даже офицери.
Политическата подготовка, а и войсковата политика изобщо, както и по-рано, беше насочена към противопоставяне на англо-американския империализъм. Продължаваше укрепването на отбраната на Курилите, към които се насочваха все повече и повече войски и боеприпаси. Цялата брегова линия на островите беше обхваната от гранична служба, изградиха сложна система за радиопеленгация и радиозаглушаване. Нищо нито от "Гласът на Америка", нито от БиБиСи, нито от "Свобода" не можеше да се чуе. Всичко това въздействаше по определен начин върху настроението на офицерите, което беше далече от оптимизма. Въпреки надеждата... Не видях някой от моите еднокурсници да плака за смъртта на вожда. Повечето мълчаха упорито.
Точно тогава дойде време да завършваме. По всички предмети имах петици (най-високата оценка в съветската система на оценяване - бел. прев.). Последната на полигона изпитна задача - стрелба с рикошет - изпълних отлично и получих червена диплома (специална диплома, с червена обложка, която се дава само на отличници - бел. прев.). Но каква полза от това? За какво трябва да се хабят в живота време и сили, ако става въпрос за нещо напразно, което не може да се реализира. Или не трябва да се реализира? Освен на война? Но войната за нас свърши, вече се навоювахме. Не прилича ли това, което учихме, на размахване на юмруци след жесток побой? А главното е, че това не е лошо: по-добре е да размахваш юмруци, отколкото да проливаш кръв. Но защо тогава е всичко това, с което се занимаваме? И с какво се готвим да се занимаваме? И защо съм тук аз, като изобщо нямам намерение да правя военна кариера, а само си мисля как да се измъкна от този далечен край и да се върна в родината. Аз и на Сахалин отидох с такава цел, мислех си: оттам е по-близо до дома. Оказа се, че не е по-близо, а е още по-далече. Такива мисли ми идваха, когато плавах по морето отново към своя остров. Другите офицери получиха след курса нови назначения, някои с повишение. Аз не получих нищо и се връщах на предишното си служебно място.
37.
ОТНОВО КУРИЛСКИТЕ ОСТРОВИ. ВЛАДИВОСТОК
На Кунашир научих новината: полкът се разформирова. Много офицери отиват на материка, другите чакат своя ред и си стягат куфарите. Къде ще отида аз, засега не се знае. В замяна на полка, който се намираше край брега, навътре в острова започнаха да строят летище за реактивна авиация. Това, разбира се, беше много дълбокомислен план на Генералния щаб: способно да нанася унищожителни удари летище в тила на неприятеля, зад остров Хокайдо. А как да бъде построено, когато тук не може да се намери и сто метра равна площ? Значи трябва да се направи такава площ. И ето заповед: да се разкопаят върховете на два хълма, да се засипе седловината, за да се получи равно място. Но най-напред трябва да се изсече гората, да се прокара път. Техника никаква. Затова път има войнишки ръце - безотказни и безплатни. Те могат всичко. Главното за генерала е да издаде заповед! А както се знае, заповедта на началника е закон за подчинените.
На другия ден, след като се върнах в Головнино, вече бях на хълмовете, където офицери строители обясняваха как трябва да се прави всичко. Те утре си отиват у дома. Под мое ръководство остават двадесетина войници с вид на бродяги, с окъсани гащеризони. Те питат кога ще ги демобилизират. Защото служат вече шеста година, а за демобилизацията им Москва като че ли е забравила. Но както към тях, така и те. На другия ден до обяд още спят, никой не отиде на работа. Изтребителите, казват, да почакат. И край Владивосток им е добре.
А след два дена ще дойде комисия от окръга и ще ми се наложи да ѝ покажа всичко. А какво ще им покажа? Накопаната пръст и купчините металически ленти, с които трябва да се покрие площадката. Впрочем, да гледат каквото искат... Комисията дойде, погледа, записа си и си отиде. А аз останах отново с моите разядосани строители и започнах да ги уговарям да работят. Къде ти! Дойде командирът на полка, каза, че се демобилизира, а в полка остава началникът на щаба. След няколко часа началникът на щаба позвъни сам, оказва се, че в полка има ЧП: някой е обрал касата на началника на финансовия отдел. Търсят кой е. Но подозрението пада върху един от моите строители. Затова трябва да отида в гарнизона. В гарнизона тарашат навсякъде, търсят злодея. Иначе ще стоварят всичко върху командира на полка и командира на батареята, което ще рече върху мене. Намериха богаташа. Аз казах, че в такъв случай няма да отида на летището.
Докато търсеха злодея, офицерите се разпръскваха по новите си местоназначения. За мене все още нямаше никаква заповед. Аз чаках търпеливо. И ето че дочаках - на следващия ден заминава последният параход за материка, навигацията спира. Половин година никакви връзки за никъде няма да има. Какво да правя? Началникът на щаба каза: сам решавайте! Тук да остана не е лесно, защото полкът повече го няма. Селото опустя. Но и да отида някъде без заповед е своеволие. Какво да правя тогава?
Сред велика блъсканица, без документи, по собствена инициатива се изкатерих с жена си и сина си на последния параход. Отново, както предишния път - късна есен, бурно море. Всички пътници лежат един до друг - морска болест. Само моето двегодишно синче не се страхува от люлеенето, шляе се по коридорите на кораба и иска салам. Много обича салам... Във Владивосток - отново познатата Вторая речка, казармите с легла на два етажа, където са настанени всички - мъже и жени, деца. Хиляди, а може би десетки хиляди офицери, откъснати от предишните им служебни места, чакат да бъде определено кой за къде ще замине. Чакахме може би цял месец. През това време моят Серьожка лежа в болница от ангина, мислеха, че е дифтерит. Оправи се някак си. А когато дойде ред на Бикау, кадровиците се учудиха много: защо Бикау не е на Сахалин? Още през пролетта е бил назначен там в гаубичен артилерийски полк, защо не е отишъл? "А кой ме е уведомил за това?" - мислех си аз, като едва сдържах нямото си негодувание. Да изкажа негодуванието си гласно беше невъзможно.
Отново почти вече зимното море, буря, ураганен вятър и ужасна нощ до Корсаковското пристанище. Гаубичният полк се намираше в гората зад Долинск. Добрах се някак си. Дадоха ми жилище - като квартирант у заместника на командира по политическата част. Обща кухня, тясна стаичка и, разбера се, студена. Не успях да поема задълженията си в батареята и нова заповед: да отида с група мои батарийци за охрана и разтоварване на дървесина. Един интендант, когото срещнах по пътя от щаба, каза: внимавай, старши лейтенант, там работата не е чиста. Пропиха дървата, разграбиха ги, а когато натрупа сняг, искат да отчетат, че всичко си е на мястото. Да не ти се наложи да плащаш...
Отново - да плащам! Както винаги, в 12,5-кратен размер. Не успях да дойда и вече искат да ме изпързалят. Но кого да изпързалят, ако не чуждия. Новия. И на сутринта казах: няма да отида. Как няма да отидеш? Нечувано, офицер отказва да изпълни заповед на командването! Тогава - в ареста. Добре, ще отида в ареста. Десет денонощия от командира на дивизията. Взех една дебела книга ("Угрюм река" на Шишков), отидох в Долинск и се настаних в ареста. Спомних си как стоях някога в ареста в Николаев. Не, тук е малко по-иначе. Тук цари либерализъм. Седи си, лежи си, чети си... Вечерта ще дойде някой от познатите стари арестанти, ще донесе бутилчица и морунаж за мезе. Угощаваме се. Че и началника на караула черпим. Не, нашата армия явно се реформира. Такова нещо до неотдавна не можеше да се случи.
Излежах всичките десет денонощия, излязох късно вечерта на един зимен ден. Помня, че по улиците на селото падаше мек снежец, а радиото в клуба съобщаваше гръмко, че е бил съден изменникът на родината, агентът на различни чужди разузнавания, подлият заговорник и провокатор Берия, който е осъден на най-тежкото наказание по нашите закони и присъдата вече е приведена в изпълнение. Тази новина ми беше като награда, като балсам на сърцето. Поне с един тези бяха станали по-малко...
Върнах се в полка с някаква увереност, че сега вече няма да ме пратят "за дърва". Наивен човек, не знаех как началството умее да постига своето. На това се учеше през цялата си служба, не само в академиите. След няколко дена трябваше да замина за едно миньорско селище, което се казваше като мене - Биков, и където бяха дървените заготовки. Вечерта седях с новия си помощник старшина Гуз до горещо напалената печка и той ме успокояваше. Нищо тук не е пропито, всичко си е на мястото.
Защото нямаше какво да се пропива. През лятото, когато брояли, пишели надути цифри, а сега фактически няма нищо. Преспи сняг, а под преспите е празно. Благодаря, успокои ме. Мислех, че ще ми се наложи да плащам за някакъв недостиг, а се оказва, че изобщо няма нищо...
Старшината все едно гледаше в бъдещето - никаква от никого отговорност. Но понеже са необходими дърва, заповедта е категорична: да се режат и да се карат. За тази цел ни дадоха един полуразбит камион, който постоянно се повреждаше. Сечта беше на склона на планината. Като нарязваха дърветата, ги свличаха долу и ги нареждаха край прокарания в снега път. След това по оврага - на двадесет километра до гарата. Там ги товареха на открити вагони. И така през цялата зима на тази злощастна година. А през пролетта, когато снегът се стопи, в тайгата започнаха пожари. Ужасно нещо са горските пожари. Гасяхме ги цели денонощия, разбира се, с подръчни средства, с клони и лопати, тъпчехме ги с ботуши. Но като не обръщаха внимание на всичките войнишки старания, пожарите се носеха по цялата сахалинска тайга, унищожаваха хиляди хектари иглолистни дървета. Когато се движи пращящата стена на огъня, изпод нея бяга всичко живо - зайци, лисици, язовци, дори мечки. Никой от тях не напада другия и което е интересно, нито едно животно не се плаши от човека. Напротив, всички търсят неговата защита, само на него се надяват. И ние ги спасявахме, прогонвахме ги на долу-горе безопасни места. А на една млада мечка даже ѝ хареса нашето горско жилище, където миришеше на консерви и каша, и може би една седмица живя наблизо. После отиде някъде. През лятото, когато нямаше нужда от дърва, се върнах в гарнизона при батареята.
38.
ДОЛИНСК
Тук атмосферата беше малко по-различна - форсираха боевата подготовка, предстоеше проверка на дивизията от някаква комисия към Министерството на отбраната. Всичките тези специални комисии не бяха, между другото, малко, но за войниците и низшите армейски чинове нямаха никакво значение. Затова пък висшето началство винаги изпадаше от тях в паника и изпращаше свои предварителни комисии. По такъв начин войската се ръководеше изцяло от комисии с техните проверки, контролни дейности и безкрайни съвещания, на които "ни духваха под опашките". Само нашият нов командир на дивизиона, подполковник Дятлов, беше винаги спокоен. Този влюбен в артилерията офицер и нелош математик си мислеше поради своята наивност, че главното за нас е да стреляме отлично, а не да плевим канавките в страх пред идването на комисията. Той ни тренираше всяка седмица, нас, командирите на батареи, по артилерийска стрелба, превръщайки ни спокойно, но настойчиво в професионалисти, в майстори на точния огън. Отначало това му се отдаваше, ние, трима негови подчинени, проведохме добре най-тежките и най-сложните батарейни стрелби по морски цели, което беше успех за целия дивизион. Командирът на дивизията можеше да бъде доволен и дори да разчита на някакво поощрение от началството. Но както е известно, дяволът във войската никога не спи, той винаги е на безсменно дежурство. Издебна дяволът и нашия дивизион - веднъж през нощта пламна казармата. Понеже тя, както всичко тук, между другото, беше дървена, до сутринта от нея не остана нищо. Хората се спасиха, но изгоря много оръжие, техника, различно военно имущество. А плюс това, когато пристигнаха пожарникарите, в огнището започнаха да се взривяват снаряди и наоколо засвириха осколки. Както се изясни после, това били скрити боеприпаси, които старшините държали в складовете си, за да не тичат всеки път преди имитационни стрелби за тях до складовете.
И досега не мога да разбера как нашият Дятлов не загуби заради този пожар пагоните си. А и ние заедно с него. Наистина, едно или друго нещо загуби немладият вече командир на полка, пенсионираха го. Може би това спаси другите. Що се отнася до мене, аз за пореден път подадох рапорт за демобилизация. Понеже по-раншните мои действия в тази насока не дадоха резултат, написах рапорта до министъра на отбраната маршал Малиновски, който беше депутат във Върховния съвет от нашия окръг. Това ми даваше право на специално обръщение.
Дълго нямаше никакъв отговор и вече започнах да си мисля, че рапортът ми не е стигнал до маршала. Но в едно студено януарско утро ми позвъниха от Долинск, да отида незабавно в щаба на дивизията. Единственият път дотам беше затрупан и аз тръгнах по железопътната линия. Срещу мене духаше леден вятър, студът беше под тридесет градуса. Но аз вървях, като се радвах, че може би най сетне нашият депутат ще ме освободи от своята омръзнала ми армия, която вече се превръщаше за мене във вечно проклятие. Премръзнал и замръзнал, влязох в съответната стая на щаба, доложих. Младият с контешки вид офицер кадровик поразрови книжата на масата и намери това, което му трябваше. "Вие ли сте писали до Министъра на отбраната, маршала на Съветския съюз, депутата във Върховния съвет на СССР другаря Малиновски?" - "Да, аз писах". - "Получен е отговор. Чета: според този и този член от Конституцията на Съюза на ССР службата във Въоръжените сили на СССР е свещен дълг на всеки гражданин на СССР. Да се обясни на другаря В. В. Биков, че той като гражданин на СССР е изцяло длъжен да изпълнява изискванията на Конституцията на Съюза на ССР. Подпис: Министър на отбраната на Съюза на ССР, Маршал на Съветския съюз, депутат във Върховния съвет на Съюза на ССР Р. Малиновский. Разбрахте ли?" - "Разбрах". - "Разпишете се, че сте запознат..."
Върнах се в своето селище сред тайгата разбит, сломен и потиснат. Отдавна вече разбрах, че да се измъкна от армията с добро е загубена работа. Остана един изход - скандал. Но за това беше необходим друг характер, какъвто нямах. Освен това, важно беше да не се прекали, та вместо да се демобилизирам, да не се озова пред трибунала. Като моя някогашен приятел Льошка Климау, който "си сръбна" един път здраво, насъска срещу често крещящия началник на щаба своята овчарка - огромния доста злобен Джим, и се изправи пред съда. От един затвор отиде в друг, още по-лош.
По пътя от службата срещнах един познат заместник по техническата част, който каза: "Чуден човек, намерил си на кого да пишеш! Какво сме ние за министъра, депутата и маршала. Ето и аз например. Служа от войната и все като командир на техническа рота. Веднъж дойде Малиновский да ни инспектира, събра офицерите - има ли оплаквания? И аз казах: не ни присвояват звания, петнадесет години съм капитан. Той на адютанта: запиши. Записа си. Чакам. През есента заповед за повишения. Параграф първи - звание полковник да се присвои... Параграф втори - звание подполковник... Трети - майор. Чакам, а моето име все го няма. Най-накрая - звание капитан да се присвои на командира на транспортна рота Степаненко, което ще рече - на мене. Станах, плюх и си излязох. Благодаря ти за грижите, другарю маршал. Така и си ходя - два пъти капитан". Мълчах, защото на мене не ми трябваше звание - трябваше ми да ме пуснат на свобода. Опротивя ми този рускояпонски Изток, искам у дома. Минаха вече четири години, а не съм получавал отпуск, изтормозих се в чужбина, тъгувам за моите хилави елши. За какво са ми тези дебри на тайгата, кедри и бамбук? И този воински безпорядък, гнет и дисциплина - искам у дома.
Но това бяха лични, субективни желания, а службата и реалният живот си искаха своето - сурово и конкретно. Всеки ден, както винаги в 9.00 - развод за занятията. Командирът на батареята трябва да отиде по-рано, да приеме рапорта на дежурния, да провери добре ли са оправени леглата. О, тези легла и тяхното оправяне, с което започваше всеки един ден! Проверяваха ги дежурните, старшината, командирът на батареята, а после и командирът на дивизията. И не дай, Боже, да ги провери освен това командирът на полка или началникът на щаба. Те вече непременно ще намерят, че някъде е криво или неравно и ще видят в това престъпление срещу държавата. Може да си отличен специалист във военната професия, отдаден на делото на "Ленин и Сталин", но когато в характеристиката ти бъде записано, че си недостатъчно взискателен към изпълнението на вътрешния ред, няма да видиш никакво повишение. Аз не исках повишение, така че веднъж завинаги плюх на вътрешния ред с неговите легла. Но това не значеше, че на него са плюли моите началници. Те изобщо не бяха плюли, а бяха съсредоточили върху това цялото си внимание, което записваха в характеристиките и свидетелствата на Бикау. От това може да се направи извода, че както Бикау се отнасяше към службата, така и службата се отнасяше към него. Взаимно не се понасяхме.
39.
РАЗМЯНАТА. ЛАПИЧИ
Според съществуващите законови положения офицерите трябваше да служат в Далечния Изток три години, а след това да се разменят с други от централните и западните окръзи. Но едно е - длъжни. А в действителност служеха по четири, пет и шест години без замяна и почивка, като пишеха всяка година рапорти, които оставаха без отговор. Обикновено искаха да отидат в по-комфортния Московски, Киевски или Закарпатски окръг, понякога в Прибалтийския. За Беларуския имаше малко любители, смяташе се, че там животът е по-беден. Когато не се получи нищо с моята демобилизация, започнах да искам замяна и написах, че желая да отида в Беларуски окръг. Неочаквано на шестата година от далекоизточната ми служба дойде заповед за моята размяна. Трябваше да сдам батареята, да си уредя сметките със службите и да замина за град Асиповичи, БССР.
Зарадвах се предпазливо и започнах сложната процедура за раздяла с полка.
Да сдам батареята, нейното имущество, оръжие и техника се оказа извънредно сложно. Недостиг на какво ли не. Нещо се е загубило, нещо не е било своевременно отписано и макар отдавна да е станало негодно, се смята за налично. Нещо преди много време е предадено на друго подразделение, а в полковите документи това не е отбелязано. Когато вече се оправихме с повечето неща, стана ясно, че липсва една голямокалибрена картечница, която използвахме някога за имитационни стрелби. Заради тази картечница рискувах да остана и да зимувам на Сахалин. Изхода ми посочи един опитен военнослужещ. Той каза: "Имаш ли осем и двадесет? Иди в магазина, купи бутилка коняк и я носи на началника по боеприпасите". Така и направих. Когато излизахме вечерта с началника по боеприпасите от кръчмата, го попитах откъде ще намери картечницата. Или ще я замени с друга? А майорът каза: защо да я търся? Просто ще я зачеркна от отчетната книга... Най-сетне всичко свърши, всички обходни листи бяха подписани, получих документи за пътуване от Сахалин до гара Асиповичи в Беларус. Отново трябваше да скучаем седмица и повече по страничните пейки на вагона със запазени места, докато не стигнахме Москва. Пътувах все с офицери, които бяха отслужили своето в дивия Изток и сега се радваха, че са се добрали до цивилизования Запад. В Москва жена ми и сина ми отидоха да навестят сестра ѝ, която живееше в Монино, а аз тръгнах да разглеждам столицата, в която всъщност не бях идвал още. Започнах, разбира се, от Червения площад, който изобщо не ми се стори толкова голям, колкото изглеждаше на празничните снимки, но затова пък стените на Кремъл се оказаха много по-големи отколкото си ги представях. На дългата опашка за мавзолея не се наредих, тръгнах нагоре по улица "Горки". Ходих-ходих, прииска ми се да хапна някъде. Сред хората от столицата се чувствах така, както трябваше да се очаква, неловко - като човек, който е дошъл от тайгата в цивилизования свят. Вървях изпотен, с кител и ютови ботуши. Келнерката в заведението, където влязох без колебание, измери, разбира се, най-напред посетителя с презрителен поглед и попита през зъби какво желае. Какво можех да желая? Сто грама и нещо да хапна. Попита - омлет ли? Нека бъде омлет. Не ми се искаше много да пия сам, но трябваше. Помня как някога в Николаев, когато отивахме сутринта на работа с Валка Бахтигозин, винаги чувствахме глад. На улицата в бараките продаваха сандвичи с цаца и също така наливна водка. Да купуваме само сандвичи беше срамно, така че добавяхме: и сто грама. Тогава пъргавите лелки продавачки се учудваха престорено: ай-ай, толкова сте млади, какво е за вас по сто грама! Вземете по двеста! Трябваше да вземаме по двеста. Така и тук. Като изпих сто, поисках още сто. Добре! Придобих по-весело настроение и Москва стана по-красива. Във военната комендатура на гара Асиповичи, крайната точка на моето пътуване, разбрах, че полкът, който търсех, изобщо не е тук, а в Лапичи, някъде по-нататък, в гората. Че това е голямокалибрен (152-милиметрови гаубици) армейски полк. Как да стигна дотам? Обичайно - по шосето на автостоп.
Така и направихме. Качихме се накрая на една полупразна тритонка, където се настани и един капитан, който също отиваше в Лапичи. Гледах с любопитство околните есенни полета, отрупани с бели чували - селяните събираха картофи. Тук-там в небето се виеха прозрачни мъгли. Времето беше тихо, време на циганското лято. Боровите гори от двете страни на пътя събуждаха у мене болезнено умиление - колко години виждах това великолепие само в сънищата си на Изток. Съседът капитан разказа как добре се лови по това време щука на блесна, точно вчера извадил от реката трикилограмова риба. Сега там след работа всички офицери размахват спининги. Слушах го и изведнъж си помислих: ще служа! Ако се случи така, че там не можах да се измъкна, тук ще остана. Все пак съм у дома, а не в чужбина. Беларус не е Курилите.
Това в общи линии спокойно-иделично настроение се помрачи малко, когато видях до реката бъдещата си казарма - стара, занемарена, още от николаевските времена постройка от червени тухли, която неизвестно по какъв начин се беше запазила след две войни. Но си помислих: така е добре, няма да изгори, няма да се наложи на никого да отговаря за нея. Исках да виждам всичко тук в по-добра светлина отколкото там, на Изток. Но идиличното настроение не продължи дълго, в щаба ми дадоха да прочета окръжна заповед, според която изобщо не се назначавах за командир на батарея, а с понижение, на щабна длъжност. Като поразмислих малко, реших: може да е за добро, ще ми бъде по-спокойно. Там ми казаха да отида при заместник командира по политическата част, който ми зададе само един въпрос: "Били ли сте партиен член?" - "Не - казвам, - не съм бил". - "Е, това е, вървете". Тръгнах си, но се позамислих малко над този неслучаен въпрос.
Дадоха ми за настаняване два дена, които ми стигнаха да си намеря едно ъгълче у един колхозник от съседното село. Мрачно и доста студено. Стопанинът лежеше пиян, а стопанката ругаеше с последни думи и него, и съветската власт. Изглежда, че не бях много желан. Жена ми и синът ми отидоха в Горадня при сестра ми, която остана някога в нашето жилище, а после се омъжи. Както ни писа - също за офицер.
40.
УВОЛНЕНИЕТО. ГОРАДНЯ
Някога един разумен офицер на Сахалин каза, че Съветската армия прилича много на планета пулсар, която ту се свива, ту се разширява, и в това е цялата ѝ функция. В спокойно състояние не може да съществува, спокойствието е за нея гибел. А кой желае гибелта си? Така че пулсира. И не само че не иска да загине, но и жадува още да погуби враговете, които за всяка армия винаги ще се намерят. Взаимозависимостта на войската и враговете е изключителна. Създаде ли се армия, в същия момент се появяват врагове. И обратно. Проблемът изглежда е само в това как да подходят един към друг. От коя страна. И ето че тогава се появява прословутата тактиката (също и стратегията) на пробите и грешките. В известен смисъл това, което на прост език се нарича: иди и постой. Иди не зная къде, донеси не зная какво. Ту увеличават, ту намаляват. Ту мобилизират, прекършвайки живота на хората, ту уволняват, отново без да обръщат внимание на човешките съдби. През есента Никита Хрушчов обяви, че съветската войска се съкращава на 55 хиляди души. Примамен вече от "цивилния живот", аз посрещнах тази новина даже с радост, но много други офицери, които възнамеряваха да свържат завинаги живота си с армията, се оказаха объркани. Преживяха съдбовна драма.
Не зная как се осъществяваше това съкращение в другите окръзи, в Далечния Изток (макар че можех да си го представя по бъркотията, която предизвика там скорошното разширение), но в Лапичи подкараха всички офицери на медицинска комисия.
Военните лекари, като на конвейер, прегледаха всички и у всекиго намериха по нещо. У мене - недостатъчност на митралната клапа и като резултат записаха в документа: негоден за служба в мирно време. (Между другото, когато ме призоваха преди шест години, не намериха нищо. Тогава бях напълно годен.)
Раздялата с този полк не беше сложна и дълга, за краткото време не бях успял да направя там никакви задължения. Като пийнах на прощаване с моите хазяи, излязох на шосето и почаках малко за попътен камион. Валеше рядък сняг, духаше студен вятър. А аз може би за първи път от много години се почувствах свободен от всичко на света. Наистина, радостта от това не беше много голяма. Налегнаха ме неканени грижи и тревоги. Но този път ме утешаваше това, че съм си у дома, а не някъде на края на земята. У дома вероятно няма да пропадна.
Дойдох през Менск в Горадня, където малко преди това беше дошла жена ми със сина ни. Тук настроението ми малко се помрачи: жилището на сестрата на жена ми Вера се оказа мизерничко, в стара къща, и макар че стопаните ни посрещнаха гостоприемно, разбрах, че не можем да живеем дълго там. Веднага се изясни, че съпругът е наистина офицер, но от особен род войски и служеше в областния комитет на партията като адютант на първия секретар.
Няколко дена изгубих, за да се заведа на отчет във военния комисариат и да си получа паспорта. За жилище военният комисариат не можеше да ми помогне с нищо, изпратиха ме в градския изпълнителен комитет. Там ми обещаха да ме запишат в списъка. Списъкът, разбира се, е преференциален, така че чакайте, може и да получите. Като изпреваря събитията, ще отбележа, че трябваше да чакам три дълги безжилищни години, като преживях не една квартирна драма.
Първата възникна едва ли не една седмица след моето идване. Един ден вечерта си дойде от работа Павел Змитравич (между другото, мой връстник) и каза: има възможност. Един техен работник заминал за района, жилището му се освободило. Трябва да се заеме. В общи линии незаконно действие, но сега всички правят така, иначе няма да дочакаш. Не ми се искаше много да го правя, вече имах някакъв опит в това отношение. На Сахалин се опитах да заема - не жилище - една съседна стая, но не се получи нищо, след седмица ме изхвърлиха оттам. Но може би тук е друга работа. Може би заради Павел, не заради мене, ще ме оставят да доживея до пролетта. Спрях на улицата един камион и си пренесох вързопите.
Малкото жилище се оказа съвсем занемарено, стаичка с коридор, вратата излиза на двора. Катинар без ключ, закачен със скобата си за халката. Счупена печка, телефон на перваза на прозореца. Телефонът предизвика подозрението ми - защо е там? Освен това неизключен.
Защо и за какво стана ясно сутринта, когато на вратата се почука силно. Влязоха двама и се поинтересуваха вежливо кой се е заселил тук. Обясних им и те си тръгнаха мълчаливо. След няколко часа дойдоха отново, но вече с милиционер и домоуправителя. "Веднага освободете жилището! Защо ли? Ами затова. Иначе ще ви изхвърлим лично".
На обяд тича сестрата на жена ми Вера - при тях също скандал. Извикали Павел, заплашвали го, че ще отговаря. Къде са го извикали? Ами в КГБ, той работи там. А това е тяхна тайна квартира, в която се срещат с когото трябва. Ето ти работа, каза си Бикау, ето ти хлътване. И не стига че сам хлътнах, ами и на друг човек навредих.
Още няколко дена чукаха на вратата, заплашваха и предупреждаваха. И аз не издържах, тръгнах да търся друго жилище. Срещнах на улицата един стар познат, художника Близняцов, и той ми каза: има едно жилище, скоро се освободи. Наистина, студено и без вода. И без тоалетна. Не зная зали е свързано с електричество. Жилището се оказа на улица "Падгорна", близо до Ньоман, където се преместих преди новата 1956 година.
Най-голямата грижа беше решена, оставаше следващата - работата. Жена ми започна бързо работа в едно училище, а аз трябваше да чакам. В редакцията, където, разбира се, отидох веднага, хората се бяха сменили, сменил се беше и главният редактор. Новият, Васил Булай, ме попита най-напред за партийното ми членство и като чу отговора, разпери мълчаливо ръце. Той изобщо не обичаше да изказва мислите си с думи. Научил по всяка вероятност някои уроци от 30-те години, той даваше по време на разговор превес на жестовете, които можеха да се разбират всякак. Но аз го разбрах правилно - работа няма.
Известно време си изкарвах прехраната в работилницата на художествения фонд, където почти всички художници също бяха нови. Моят приятел Викар Марозау беше заминал за Украйна, Дзешка беше умрял. Кох беше в лагер. (Скоро пристигна реабилитиран. Разобличен от КГБ като автор на карикатури за Сталин, той се оказа невинен, карикатурите рисувал друг.) Намерих си в един оказионен магазин радиоприемник и като оставах сутрин със сина ми в квартирата, слушах "Свобода" и Би Би Си. Заглушителите работеха неистово, но от време на време можеше да се чуе нещо. Освен информационните програми ми харесваха много от предаванията на културологични теми - лекциите на В. Вейдле и Голдберг. Това беше ново и ме впечатляваше много. В Далечния Изток не можеше да се чуе нищо от тези станции. Там, на "Падгорна", написах първия си след уволнението разказ, който отнесох в редакцията. В културния отдел се запознах с литературния консултант Михас Васильок и поднових някогашното си запознанство с литературния сътрудник на отдела Ирина Суворава. Познавахме се бегло от 49-та година, когато като студентка идваше за редакционна практика в Горадня. За Михас Восипавич не знаех много неща.
До неотдавна този западнобеларуски поет живял в Баброуня, оттатък Скидал, и дошъл в Горадня едва преди една година. Изглеждаше много измъчен, смачкан от живота човек, пишеше рядко юбилейни стихотворения, които поместваха на първата страница на вестника. Пихме за запознанството си на ъгъла на "Савецка" и "Цеткин", аз го попитах как живее и той заплака. На въпросите ми защо, какво има - само махна с ръка. По-късно се изясни, че по това време (както, между другото, и после) го викали едва ли не всеки ден в КГБ, искали нещо от него. Но какво - Михас така и не каза до смъртта си в шестдесета година.
Едва след смъртта на Михас Васильок се разбра за неговата военна драма. Мобилизиран в полската войска в началото на Втората световна война, заедно с много други войници попаднал в немски плен, откъдето се измъкнал, след като хитлеристите нападнали Съветския съюз. Разбира се, като популярен сред народа беларуски поет, не можел да избегне вниманието към него както от страна на националните сили, така и на съветското партизанско движение. Михас Васильок избягвал и двете страни, искал да остане неутрален, да живее със семейството си в родната Баброуня. Но това не му се отдавало. Един път ми разказа, че от "голямата земя" изпратили за него самолет, за да го откара в Москва, където по това време живеели неговите приятели писатели Максим Танк, Пилип Пястрак и други. Но не му казали своевременно за това, той закъснял да отиде на партизанското летище и вместо него за Москва полетял друг. Оттогава за поета селянин започнали големи беди. Принудили го да участва в местния конгрес на БЦР (Беларуска централна рада, колаборационистка администрация по време на немската окупация - бел. прев.), който се провел в Беласток, а това дало повод на смерш да арестува Васильок след освобождението и той съжалил много, че не е заминал заедно с другите на запад. Известно време го държали в Лидския затвор, но след разпити и изтезания го пуснали. Не го бяха оставили без внимание обаче през цялото му време до смъртта, подозирайки, че е бил колаборационист, немски агент.
Между другото, както ми разказа огорчено Г. Цвятницки, друг горадненски мъченик, явните агенти ходеха свободно по горадненските улици и никой не ги ловеше. Работата беше в това, че през 41-ва година немците завзели толкова бързо Горядня, а славните чекисти избягали толкова скоростно, че не успели да унищожат картотеката на своите агенти. Като я завладяло, гестапо изобщо не се заело да разстрелва съветските тайни сътрудници - презавербувало ги набързо и ги принудило да работят за немската власт. Така те работили до освобождението през 44-та година. А когато дойдоха "вторите съвети" (така местните жители наричаха тогавашното възстановяване на съветската власт), чекистите донесоха от Москва запазените там дубликати на довоенните картони и същите хора започнаха да работят отново за старите нови господари. Това продължи редица години, използваха ги успешно, без да обръщат внимание на някогашното им гестаповско минало, докато бяха потребни. После тихо ги премахнаха - без насилие и шум. Но хората виждаха всичко. Само че не се възмущаваха.
Бяха свикнали през годините на безвремие.
Жилището ми беше малко уютно и студено, за вода трябваше да се ходи през три двора. Но аз бях свободен по цял ден и започнах да пиша. По-късно, когато станах автор на книги, ме питаха как и защо се е случило това. Какво съм искал да кажа на човечеството, на каква истина да го науча. Може би на никаква истина; веднага почувствах, че не съм проповедник по природа.
Тогава за мене беше важно да намеря своя път в живота, да се определя някак си. Бях вече на 32 години, а в основното - търсенето на място сред хората - бях начинаещ. Нямах определено място в живота, което, разбира се, не можеше да не ме измъчва, като всеки човек в подобно положение. Това, с което се занимавах в юношеските години, се оказа измама, празна работа, съвсем непотребно.
Утешаваше ме мисълта, че всичко това не става по моя моля. Бях принуден. От съдбата, от живота, от хората - добрите и лошите. А най-вече от властта, която тогава у нас се опитваше да диктува всичко - от глобалните цели до съдбата на малкия човек.
През тази зима писах много, преписвах малко, а почти всичко късах на парчета. Малко неща докарвах до края. Обикновено започвах с желание, но скоро губех интерес. Всичко ми се струваше калпаво. Като почаках един разказ да отлежи цял месец, го взех и го отнесох в редакцията. Михас Васильок каза, че ще има заседание на литературния кръжок, където ще бъде обсъден.
Това заседание на областните любители на литературата беше първото и последното, на което присъствах. Дойдоха петнадесетина души в различни възрасти - студенти и пенсионери, една девойка. Главен арбитър беше един преподавател от педагогическия институт, който ни громеше безпощадно, като врагове на изящната словесност и посегатели срещу основите на литературността.
Другите се равняваха по ръководителя. А аз си изпатих най-много от всички. Редакционният сътрудник ми беше подчертал с червен молив всичките местоимения "той", получи се много пъстро и впечатляващо. Което предопредели присъдата: лошо във всяко едно отношение. И другите, между другото, не мислеха иначе. После Михас Восипавич ме утешаваше, че в началото е винаги така, макар че за мене това беше слаба утеха. Малко след това се реших да изпратя един нов разказ в списание "Маладосц", което беше започнало да излиза отскоро в Менск.
За да бъда достоверен, трябва да кажа, че преди "Загубата" написах една малка военна повест със заглавие "Последният боец", която изпратих в "Маладосц". Повестта според мене беше безупречна в идейно отношение, но не я приеха за печат. Завеждащият отдела по прозата Иван Навуменка, като се понамръщи, каза на автора, че не подхожда за списание. Тогава бях готов да се обидя, но скоро бях благодарен на бъдещия академик и народен писател. Наистина, за да разбера това, трябваше да напечатам повестта - с продължения в "Червена смяна". Повече не съм я печатал никъде.
Заради абонамента в Горадня дойде Георги Шчарбатау, беларуски писател, заместник-редактор на списание "Маладосц". Той вече беше чел първите ми разкази, един от тях неговото списание ми напечата. Вечерта се срещнахме в едно заведение на "Савецка" и си поговорихме добре. Георги се отнесе към мене внимателно, питаше ме къде, какво. Къде съм се родил, къде съм учил. Каза, че имам талант, трябва само да пиша. Казах, че нямам филологическо образование, не съм учил в университет. На това Шчарбатау отговори, че, разбира се, трябва да се учи, но това не е главното. Главното е все пак талантът. Нито Толстой, нито Горки, нито Бунин е имал университетско образование. В литературата всичко се постига с работа. Също като при нашите Брил или Танк. И макар че Шамяк е завършил двегодишна ПШ (партийна школа - бел. прев.), много неща ли е постигнал в областта на литературата. В партийните школи няма да те научат на литература, ще те научат на съвсем други неща. Тези негови думи запомних завинаги, макар че Георги Шчарбатау не беше писател от първа величина.
След няколко години Е. Евтушенко написа, че големите могат да помогнат малко на начинаещите, както обикновено им помагат плодотворно средните таланти. Това е истина.
Първия жив писател прозаик видях в Горадня, това беше Пилип Пястрак. Веднъж, когато вървях по "Савецка", видях един възрастен човек със сламена шапка, който беше спрял на тротоара и се озърташе. При което произнасяше с умиление една и съща дума - "кошница". Наистина, недалече оттам през улицата минаваше селянка с празна лозова кошница. В този човек познах знаменития по това време писател Пилип Пястрак.
Той беше едва ли не последен от чудаците - западнобеларуски писател комунист, лежал дълги години в Горадненския затвор, където, между другото, се учел на марксизъм, възпитавал се като пролетарски революционер. Такъв остана през целия си живот.
Веднъж, по време на поредните декади на беларуската литература, група беларуски писатели ходеше по районите, където ги водеха по животновъдните комплекси, показваха им новите силозни кули. Когато групата с бели халати отиде в поредния свинарник, Пилип Сямьонавич ме дърпа за дрехата - какво, не се ли намириса на лайна? Да вървим в автобуса. Отидохме в празния автобус и Пилип Сямьонавич веднага изтърси: ред няма да има. - Защо? - Защото враговете са завзели властта. - Какви врагове? - Класовите.
Пястрак помълча. - Този И. имаше 80 хектара земя. А Б. - 40. А вашия Карпюк - 30. И ето че те ни водят. Докъде ще ни доведат...
Това беше стара краста на Пилип Сямьонавич. Но в общи линии той беше приличен човек, дори човечен. По време на писателски събрания винаги защитаваше слабите и обидените. Не се разбираше с началството. Обичаше Барадулин - може би не толкова заради стиховете му, колкото заради неговата аполитичност. Тръгваше на път винаги с една стара изтъркана чанта, от която, щом седнеше на мястото си в купето, вадеше бутилка, слагаше порядъчно парче сланина, няколко глави лук. Когато се случеше да отиде на ресторант, поръчваше водка на едро - но не по 200 грама на всеки, а общо за всичките - 800. Винаги плащаше той.
Конфликтът му с властта започнал през 39-та. Веднага след освобождението си от Горадненския затвор Пястрак започнал да организира революционен комитет, за да си отмъсти на поляците. Но с червеноармейците в Горадня дошъл техен ревком (революционен комитет - бел. прев.), а на дългогодишния затворник казали - дръпни се. Той, естествено, се обидил, но не възразил. После много пъти го обиждали, поставяли го все по-ниско и по-ниско. Умря в самота, едва ли не забравен от всички, автор на едва ли не един-единствен, макар и голям, роман - "Ще се срещнем на барикадите".
41.
"ГРОДЗЕНСКАЯ ПРАУДА"
Същевременно настъпи пролетта, на улица "Савецка" в Городня цъфнаха кестените. Преместих се в друго жилище - също неприветливо, но с водопровод. Нямах още постоянна работа. Един път, като вървях по улицата, срещнах заместник-главния редактор Андрей Салауйов, който ме попита как съм и ми каза да намина в редакцията. Посещението беше успешно: веднага заех място в секретариата - същото, което напуснах преди седем години. Мой нов началник - отговорен секретар - беше по това време Андрей Колас, който беше дошъл неотдавна от Ваукависк. На съседната маса работеше художникът ретушор Володя Фридрихсон, чиято превратна съдба го беше захвърлила от Архангелск в Беларус. Родил се в семейството на порусначен немец, но когато започнала войната, за да избегне някои проблеми, се представил за евреин, само че го разкрили и се озовал в трудовите лагери в Северен Урал. Кинооператор по образование (завършил Държавния институт по кинематография), той не можал да си намери работа в Русия, а в Горадня го приютила под крилото си все тази добра душа на Андрей Абрамавич Салауйов. Георги Цвятницки, както и преди, мереше с линия на срещуположната маса колоните и чертаеше макетите на вестникарските страници. Аз този път имах много секретарски задължения. Най-напред четях материалите на съветската и беларуската телеграфна агенция, които се предаваха по телетайпа, след това превеждах текстовете от беларуски на руски и обратно. Четях също така руските материали. Затова трябваше да се заема основно със стилистика. Веднъж Андрей Абрамавич ми даде една дебела книга - курс по публицистична стилистика за задочници, която проучих добросъвестно. Вестникарската практика, разбира се, беше много по-различна от пуританската теория и журналистите не бяха доволни от моите корекции. Всички пишат така, казваха те. Наистина, менските вестници, включително "Советская Белоруссия" и "Звязда" (та и "Правда" също) се водеха от свои партийни журналистически правила. Защо "Гродзенская прауда" трябва да се ръководи от други? И аз махнах с ръка. Да карат, както са карали досега, с тези безсмъртни изрази като: водят борба, провеждат уборка, осъществяват производство. И много други. Някогашният строг привърженик на литературно-публицистичния език Микола Аучаров вече го нямаше в редакцията. С неговото "подозрително" минало той не се задържа дълго тук и, уволнен, замина за Таганрог, където започна работа в завод за комбайни. А беше отличен езиковед, какъвто в редакциите не може да се срещне често. В началото на лятото ми дадоха от културния отдел материал за жилищната несправедливост и аз написах през почивния ден фейлетон. Ирина Суворава даде фейлетона в мое присъствие на Колас, като прибави няколко комплимента по адрес на автора. Това ме смути. Несвикнал с похвалите, още не знаех, че в някои моменти е по-лесно да понесеш упрек отколкото похвала. Още повече публично и от жена, която ти е симпатична.
В един от летните броеве на "Маладосц" напечатаха разказа ми "Загуба". А след не много време същият разказ излезе в московското списание "Советский воин". Преведе го военният журналист Яков Плехов, който по това време също беше в началото на литературното си творчество. Този двоен успех издигна веднага автора в собствените му очи, макар че външно се стараех да бъда колкото се може по-спокоен. Явно се страхувах да не изплаша неочаквания късмет. А и като прочетох двата текста, намерих там маса слабости и дори безсмислици, от което дълго страдах. Тези страдания се опитвах да заглуша с работа над нови неща, ако ми се струваше, че ще се получат по-добри. Защото вече имах някакъв опит. За съжаление все не ставаше по-добре. Или опитът се оказа недостатъчен, или - което е по-вероятно - се налагаше изводът, че в литературата всяко ново произведение се започва като за първи път. Изобщо за първи път. Колкото и да пишех после, всеки път си спомнях това, което прочетох, струва ми се, у Парандовски (Ян Парандовски, полски писател, автор на "Алхимия на словото" - бел. прев.). Тогава четях много такъв вид литература - преди всичко за технологията на писане. Мислех, че именно в нея са тайните на писателския успех. Оказа се, че не са в нея. Или не само и не толкова в нея. Отдавна е известно, че съставки на културата са животът и самата култура. Едното без другото означава малко и в литературата.
Струваше ми се, че имам знания за живота, имах опит, бях се нагледал на множество хора и човешки типажи. Явно не ми достигаше култура. Но както разбрах след това, културата е нещо безпределно. Колкото и да я има някой, едва ли може да се каже, че му стига. Културата е море, безкраен океан, запълван от човечеството хилядолетия наред. Впрочем, какъвто е и самият живот. Може би никой не може да обхване и едното, и другото в пълен обем. Но нашите хора се вълнуваха малко от световната култура - те искаха само да се доберат до съветската. Национална по форма и социалистическа по съдържание. Специалистите по тази култура се възпитаваха от партията, обучаваха се във висшите училища, усърдстваха в литературоведските и филологическите науки. Беларуската академия на науките издаде руско-беларуски речник под редакцията на академик Крапива, където беларуската лексика почти приличаше на руската, което, според замисъла, трябваше да съдейства за сливането на народите в едно братско семейство. Народите не се сляха, но речникът причини не малка езикова вреда, тази вреда се усеща и до ден днешен (днес беларуският език има фактически две фонетично-ортографични системи: наркомовка - въведена през 1933 година и утвърдена окончателно с въпросния речник на Крапива, и тарашкевица, отпреди 1933 година; Бикау пише на тарашкевица - бел. прев.). Работейки в секретариата, бях принуден да пиша беларуските текстове според него, макар че често моята беларуска природа се противеше на езиковото насилие. Спомнях си майчините думи и изрази, които бяха различни, дори различни по природа, но не можеше да бъдат сложени на вестникарската страница. Ще ги зачеркне коректорът, пред когото на масата лежи езиковият закон във вид на въпросния речник на академик Кандрат Крапива, удостоен с Държавна награда на СССР.
42.
КАРАЛИШЧАВИЧИ
А какво да кажем за езика на художествената литература, за партийната чистота на който се грижеха партийните редактори във всички литературни издания. Още повече техните помощници измежду младите възпитаници на Беларуския държавен университет.
Първият ми писателски конфликт беше именно в областта на езика, който, естествено, не отговаряше на издателско-редакторските канони. Връщаха разказите ми, изпълнени с множество забележки-упреци. Това, разбира се, беше неприятно, но и ми помагаше да почувствам необходимото равнище на тогавашната литература, да се адаптирам по някакъв начин към него.
В края на годината бях поканен от Съюза на писателите да участвам в ежегодния семинар на младите, който се провеждаше в Каралишчавичи край Менск. Симпатичното имение на един изпаднал в немилост партиен функционер служеше дълго време на беларуската литература и съдействаше за нейното развитие, през него преминаха едва ли не всички тогавашни млади писатели. Старите имаха възможност години наред да си поемат там дъх от партийната задуха на работните им места, на идеологическите им длъжности. Там, сред елите и боровете, всички като че ли ставаха равни, вглъбяваха се в собствения си художествен свят и творяха, творяха... Как и какво - това е вече друг въпрос, явно всеки своето. Мележ не пишеше това, което пишеше Паслядович, Броука се различаваше от Куляшоу. Допуснати там за една седмица, ние гледахме и слушахме. Професор Гутарау ни въвеждаше пламенно в прогресивния, според него, свят на социалистическия реализъм, в марксистко-ленинската естетика, Шамякин със своя опит на партиен романист наблягаше на отразяването на авангардната роля на партията в борбата с немско-фашистките нашественици. Уладзимер Карпау насочваше вниманието ни към злонамерените действия на западните агенти, на някогашните колаборационисти, които трябваше да бъдат изобличавани. Брил не насочваше вниманието ни натам, говореше повече за лиризма в литературата, като даваше за пример своя разказ "Галя". По това време Брил се харесваше на младите, докато Мележ беше малко познат и никой не очакваше от него такава изненада като "Хората от блатото". Ние, петнадесетина участници, които бяхме дошли от провинцията, четяхме и обсъждахме донесеното със себе си, макар че всичко това не беше нещо особено и не се запомни. Освен може би "Зоня" на Вячаслав Адамчик. Адамчик беше признат за несъмнен талант, казваха: млад е, а вижте как описва старите. Това беше истина. Моите военни разкази не ги критикуваха много, но и не ги хвалеха. Може би имаха право.
Тогава, както впрочем винаги, ориентираха литературата към съвременността, към предсрочното изпълнение на поредната петилетка. И също - към прославените първенци, стахановци, ударници на комунистическия труд. Войната с нейния "безкраен героизъм" се губеше все повече и повече в миналото. Между другото, никой не се натъжаваше прекалено от това...
Някъде по това време в списание "Маладосц" се появи новата повест на главния му редактор Аляксей Кулакоуски със заглавие "Доброселци". Произведението показваше доста реалистично живота в белоруското село след войната. Във всеки случай по своята правдивост нищо подобно в беларуската литература не беше имало. Но може би именно с това повестта изплаши партийното ръководство, което не се забави да покаже своята власт. В партийните вестници се появиха унищожителни статии за произведението, редакторът беше свален от длъжност. Веднъж, когато бяхме в Менск, решихме с Карпюк да наминем към "Маладосц", за да изкажем на автора възхищението си от неговата творба и да му изразим своето съчувствие. Кулакоуски седеше сам в своя кабинет (беше към края на деня) и ние му казахме какво мислим. Тогава той изказа внезапно своето несъгласие, като заяви, че идеята на повестта е погрешна, и съжалява за нейното написване. Той е честен комунист и желае да помага с всичко на партията. Излязохме с Карпюк от "Маладосц" като попарени и Карпюк дълго време ругаеше тази среща. "Ами да, разбера се!.. По време на войната е бил командир на наказателна рота..." Вече знаех, че Карпюк мери всички с мерките на войната и в дадения случай може би имаше право... А може би Кулакоуски говореше така само на нас, защото какво основание имаше да приеме искрено нашите съчувствия? Свален от поста главен редактор на списанието, той една година или повече писа партизанските спомени на председателя на Върховния съвет, което по всяка вероятност го спаси. Изкупи творческия си грях.
След семинара съставих първия си сборник от всичко, което ми се беше събрало, и го изпратих в едно издателство. Мина доста дълго време и го дадоха да бъде подготвен за печат на един от редакторите, който се оказа Уладзимер Дамашевич. На него му се налагаше не само да редактира текста, но и да защитава моите литературни идеи, които не бяха изцяло традиционни и не задоволяваха началството на издателството. Това особено се отнасяше за повестта "Викът на жеравите". Но Володзя имаше характер, а най-вече - свое виждане за литературата, различно от официалното виждане на многобройното началство.
Най-сетне получих долу-горе нормално жилище, наистина, със съквартирантка, самотната счетоводителка Еудакия Василеуна, с която съжителствах десет години. Тогава вече имах двама сина - вторият, Вася, се роди точно на рождения ми ден, затова го нарекохме така - Васил Василевич. Зад къщата имаше симпатично дворче с дървета, покрито по западен маниер с плочки. Това някога бил манастирски имот, заедно със съседното здание на редакцията. И зданието на редакцията ми харесваше. Беше на два етажа, на първия се разполагаше печатницата с линотипите, печатарската машина, цинкографията, телетайпите. На втория от двете страни на коридора се разполагаха кабинетите на отделите. Таванът на всички беше висок, прозорците също. Паркетен под. Едно неудобство - печки, облицовани с плочки, които не топлеха много през зимата.
Когато започнаха да ме печатат, моят съсед по секретариат Володя Фридрихсон често повеждаше разговор за литературата. Той познаваше добре руската класика, а и западната, особено немската литература, спомняше си най-различни литературни колизии през 20-те години. Моите военни разкази възприемаше с доста голям дял дружеска ирония, особено по въпроса за героизма. И аз може би за първи път почувствах другата страна на това, което си представях като възприемане на моите произведения от читателите. Впрочем, този в общи линии разумен човек възприемаше едва ли не цялото минало (а и съвремието също) с едва прикрития скептицизъм на интелигента, чийто смисъл разбрах много години по-късно. Но най-много скептицизмът и иронията му се изливаха върху неговия колега, чиито снимки ретушираше ежедневно - фотографа Виктар Косцин. Този ветеран от отминалата война, бивш танкист, беше преживял много през военните години и изобщо не беше настроен да понася нечия ирония по отношение на себе си. Без да обръща внимание на това, Фридрихсон дълго се надсмиваше на писмото, което Косцин получи от Москва в отговор на молбата си да получи медал "За превземането на Берлин". Писмото беше следното: "До гражданина В. П. Костин. Във връзка с вашето обръщение за награждаването ви с медал "За превземането на Берлин" ви уведомяваме, че N-ският Житомирско-Фастовски-Берлински танков корпус, награден с ордените "Ленин", "Червено знаме", "Кутузов" и "Суворов", не е участвал в превземането на Берлин и вие нямате право да бъдете награден с посочения от вас медал. Началник на отдела за награждаване полковник еди кой си". Виж ти, корпус самозванец, иронизираше Фридрихсон. Косцин се възмущаваше. По това време се запознах с горадненския прозаик Аляксей Карпюк. Веднъж се сблъскахме на стръмното редакционно стълбище и Карпюк ми подхвърли с неговия обичаен припрян маниер: "Здравей! Казват, че пишеш повест?" - "Пиша, да". - "Правилно, пиши". Каза и изтича надолу на двора. Тогава той вече беше написал книгата "В един институт", беше преживял не една житейска драма и като че ли по това време беше без работа. По-късно животът ни събра за дълги години с този необичаен човек и писател, много горчивини и грижи преживяхме заедно.
По това време или малко по-рано се проведоха два известни партийни конгреса, които разклатиха здраво вътрешния живот на страната. В литературата това се усети най-напред с неочаквания възход на сатирата, на която през годините на съветската власт (особено след известната разправа с М. Зашченко) като че ли бяха завинаги изтръгнали зъбите. Във вестниците и списанията започнаха да се появяват хапливи фейлетони и миниатюри, появиха се нови имена на сатирици. От тях много ми харесваше рано починалия А. Зверау (надпис върху болница: "Съветските болни - най-здравите на света", "Помни: като сдъвкваш храната, помагаш на страната" и други). Беларуският "Вожик" ("Таралеж" - бел. прев.) започна да оформя постепенно характер, макар че критичният му патос не се издигаше над длъжността домоуправител. Списанието напечата някои мои фейлетони и главният редактор Павел Кавальоу ме покани в Менск да се запознаем. (Тогава личното познанство с автора беше задължително, преди това се проучваше неговото минало, социалното му положение, партийността). Като отидох един път да си взема хонорара, се запознах с Павел Ничипаравич, а за да отбележим запознанството, отидохме на ресторант. Нашата компания почетоха и други работници във "Вожик", и не само сатирици. Резултат от това сътрудничество след известно време стана една книжка със сатирични разкази, носеща характерното заглавие "Ход с коня".
43.
ВОЕНЕН СБОР. "ТРЕТАТА РАКЕТА"
Пишех разкази, като всеки път сменях темата - ту се залавях с войната, ту с младежки проблеми. Един "младежки" разказ изпратих в Менск на фестивален конкурс и получих първа награда за проза. Същата награда за поезия получи тогава младият начинаещ поет от Ворша Уладзимер Караткевич. Веднъж се запознахме бегло с него в Менск, но нямахме общ приятел и следващата ни среща не стана в скоро време. Наистина, опитах се да сътруднича на "Чирвона змена" ("Червена смяна" - бел. прев.), през която казват, че е преминала цялата млада беларуска литература. Но изпратения там разказ беше разкритикуван остро от Иван Калесник, който дойде по някаква работа в Горадня, и аз в общи линии се съгласих с него. Затова пък изпратеният в "ЛiМ" (вестник "Літаратура і мастацтва" ("Литература и изкуство") - бел. прев.) военен разказ беше приет радушно от заместник-редактора Раман Сабаленка, който ми каза, че си струва да развивам и задълбочавам тази тема. Окрилен от съвета му, написах за кратко време малката повест "Викът на жеравите", която беше напечатана веднага в "Маладосц" и излезе в първия ми прозаичен сборник. Сборника ми донесе в Горадня завеждащият отдел в издателството Микола Татур. Плюс това с подарък - бутилка арменски коняк, който тогава можеше да се намери само с връзки. Това беше добър знак. Почувствах се почти щастлив. А в редакцията на "Городненска прауда" имаше тъжно събитие - почина внезапно Михас Васильок. Прощаваха се с него всенародно, в Дома музей "Елиза Ажешка". Беше топъл дъждовен ден, събраха се изключително много хора. Сега, когато не беше между живите, се оказа, че горадненци са го обичали много, някои дори плачеха на погребението - особено по-възрастните хора, които помнеха селския поет от полските времена. Аз като член на Съюза на писателите заех неговото място в редакцията и се преместих от пренаселения секретариат в тихия отдел за култура. Това беше по-удобно за моето творчество, отвори ми се повече свободно време.
Тогава се разболях. От апендицит. Но за да се установи това, трябваше време, а бърза помощ ме закара в болницата късно през нощта. Дежурният хирург по това време беше вече "глътнал" своята доза спирт и беше легнал да спи. Започна да ме реже, когато се събуди, и времето като че ли беше пропуснато. Докторите не можеха да определят какво е, мислеха, че е коремен тиф. Пак добре, че се консултирах със стария горадненски лекар Ничипарук, който ме сложи веднага на хирургичната маса и ме разряза втори път. Така ме спаси, защото вече си бях отишъл.
Като за мнозина от нашите читатели и за мене по това време беше много важно да открия на Ъ. Хемингуей. Появиха се от печат негови творби ("Сбогом на оръжията", "Безкраен празник", повести и разкази), неговата книга "Старецът и морето". Много ми допадаше неговото жизнелюбие, непоправимия романтизъм на най-добрите страници от неговите произведения, неговата публицистика, изказванията му за литературата и литературната дейност. "Нещастното детство е най-добрата школа за писателя" - прочетох в една негова статия и това като че ли обясни нещо за моята склонност към литературата. Написал е още: "Прозата е архитектура, а не декораторско майсторство" и "Войната оставя в писателя рана, която зараства много бавно". Освен това - неговата превратна литературна съдба. Пишел голям роман за живота в морето по време на световната война, за да изкара пари. И тогава Хем извадил от романа завършения долу-горе раздел за един рибар, който хванал голяма риба и се борел с нея. Нарекъл откъса "Старецът и морето", който неочаквано му донесъл Нобелова награда. Не роман, не цялото несъмнено забележимо творчество, а само един малък откъс.
Не обичал театъра и киното... Привличал го много естествения живот на обикновените хора, към които сам искал да принадлежи. Ако не бил станал писател. В началото на своето творчество не можел да усвоя тогавашния литературен стил, пишел "не по онзи начин", по своему, което обаче позволило да се видят в езика му особеностите някакъв заложен от него хемингуеевски стил.
В страната като че ли се оживи в общи линии цялата литература, втора глътка въздух поемаше военната проза. След "В окопите на Сталинград", "Волоколамското шосе", двете повести на Ем. Казакевич, едната от които ("Двама в степта", тя е най-добрата) беше разгромена от партийната критика, човек можеше да си помисли, че темата за войната изчерпана и няма да се възроди. Но тя се възроди и започна да сияе с по-ярък от преди блясък, преди всичко с усилията на младите писатели, представители на така наречената лейтенантска проза. Най-напред беше Юрий Бондарев с неговите "Батальони" (пълното заглавие на произведението е "Батальоните искат огън" - бел. прев.), след това Григорий Бакланов с "Педята" (пълното заглавие на произведението е "Педята земя" - бел. прев.). Там в общи линии нямаше Бог знае какви открития, но я имаше истината за войната и болката от войната, от които съветското общество почти беше отвикнало. (Ако изобщо беше свикнало.) Някъде по това време ми се случи да прочета малката книжка на Г. Бакланов "На юг от главния удар", която почти ме порази. Въпросът е, че авторът беше описал подробно и правдиво в нея няколко момента от известните ми от собствен опит боеве край унгарския град Секешфехервар, където ме раниха. Бях удивен как простата истина за войната се превръща във високо изкуство, каква, оказва се, мощ носи със себе си баналното късче живот... (Макар че, разбира се, войната не е банално късче...) А като прочетох в "Новый мир" неговата "Педя земя", оставих всичко, което пишех по това време, и седнах разпалено над "Третата ракета". Не успях да я завърша до пролетта, а в началото на лятото - отново военен сбор. Армейското градче край Наваградак, занятия. Отново - устави, политическа подготовка, артилерията, която се бях постарал да забравя. Но там ще ти припомнят всичко. И все повече ме обсебваше моята незавършена повест. Може би нито една не съм писал с такъв ентусиазъм като "Третата ракета", сам не зная по каква причина. Случваше се, когато едва настъпеше следобеда и по обичайния дневен ред военните лягаха за сън, да тичам в тихото ъгълче на войнишката пушалня и да пиша - с молив в една тетрадка. Тогава нямаше химикалки, техническият прогрес още не беше докоснал нашата организационна техника. Не беше малък проблем и да се напечата написаното. Пишещи машини имаше само в учрежденията, използването им се контролираше строго от началниците и КГБ. По време на почивните и празничните дни обикновено запечатваха машинописните бюра. Трябваше да увъртам някак си, да препечатвам почти нелегално. И тогава ме спасяваше машинописката Станислава Фадзееуна, а след това Ирина Михайлауна, която освен това стана моят първи и доста придирчив критик на всичко, което пишех. Сега съм ѝ много благодарен за това, макар че понякога тогава се обиждах. Списание "Маладосц", с което вече бях установил постоянно сътрудничество, напечата веднага повестта. Главният редактор Пимен Панчанка ми каза по този повод няколко ласкави думи. Те, разбира се, повдигаха настроението, подтикваха ме да пиша още. По време на едно съвещание при мене дойде младият учен и начинаещ прозаик Алес Адамович, който ме поздрави с истината за войната, която е намерила място и на страниците на беларуския печат. Бях благодарен и на двамата. В страната се появяваше нова литература с ново виждане за света. И, по-специално, за войната. Главна идейно-художествена черта на тази литература стана признанието, че по време на войната имаше не само външни, така да се каже, врагове - немските фашисти, но и вътрешни, не по-лоши от немеца. По-рано това бяха просто предателите, понякога страхливците, дезертьорите. Сега се появиха и нагаждачите, кариеристите, егоистите. И най-добрите произведения от този вид показаха, че в нашите собствени редици се водеше битка, която по изостреност се отличаваше малко от битката на предната линия. Във военната проза се появи за първи път злонамереният особист, некадърният политрук. Това беше прието с ентусиазъм от известна част от литературната критика, макар че не от цялата. Партийната критика присви заплашително очи. Тя нямаше намерение да търпи подобно нещо, тя само чакаше сигнал. Хрушчов със своя ревизионизъм подкопа традиционните основи на културата, размъти нейната идеологическа стерилност. Дори позволи на Твардовский да напечата "Един ден на Иван Денисович" (в списание "Нов път", чийто редактор е; Твардовский наистина иска от Хрушчов разрешение да напечата произведението и получава неговия положетелен отговор - бел.- прев.), тази коледна приказка за лагерния живот.
Първо трябваше да се премахне Хрушчов.
Как го премахнаха, сега е широко известно - със заговор, който организираха членовете на политбюро (когато Хрушчов е на почивка, те свикват пленум на Централния комитет на Комунистическата партия, който сваля държавния и партийния ръководител от всички длъжности - бел. прев.). Но в политбюро се обсъждали и други начини. Ръководителят на КГБ по това време Семичастний написа по-късно, че е бил разработен план за терористичен акт във въздуха, когато Никита Сергеевич се връща от Египет. Този вариант не бил приет само защото трябвало да загинат няколко десетки "момчета от КГБ" - охраната на Хрушчов. Кормилото на държавния кораб се завърташе за друг курс.
Още нямаше никакви постановления по този въпрос, но хората, близки до коридорите на властта, разбраха накъде трябва да се върви и изскачаха, за да не останат отзад. В Менск длъжността главен редактор на "ЛiМ" зае дошлият от Московската висша партийна школа партиен журналист Ничипар Пашкевич. На него, естествено, му се искаше да се прояви, да засвидетелства партийната си страст, да преоцени оцененото преди него. Нещо в последната повест на Я. Брил не го задоволяваше. Но Брил вече беше лауреат на Сталинска награда, а и неотдавна беше издал звънкогласния очерк "Сърцето на комуниста". Явно не беше много подходящ за момченце, което да бъде напердашено. Затова пък напълно подходящ беше младият прозаик от Горадня Васил Бикау. И скоро в "ЛiМ" появи грамадна, разположена на цяла страница статия с красноречивото заглавие "Герои или жертви на съдбата?" Въпросът в заглавието беше, разбира се, риторичен. Още преди да започне човек да чете, можеше да се сети, че авторът на повестите е глупак и некадърник, а неговите герои са жертви и лигльовци, от които в никакъв случай не трябва да се взема пример. А след като не са създадени за пример, какво може да се научи от тях? Защо авторът не осъжда своите персонажи и техните постъпки?
Наистина, имаше и други мнения за произведенията, както и за статията. Някои от писателите смятаха, че критиката е в общи линии правилна (няма от кого да се вземе пример), но не е трябвало да се налага автора като с тояга по главата. Още повече да го прави такъв критик, такъв голям авторитет и на такава висока длъжност. Да беше някой от младите, би било оправдано. Алес Адамович каза при една среща: "Правилно си написал. Трябвало е още по-зло. И в никакъв случай не отстъпвай". Когато дойде в Горадня, както винаги достойно и аргументирано ми каза няколко добри думи Змитрок Бугайоу, а също и горадненския преподавател Аляксей Пяткевич. Това ми беше достатъчно.
Напоследък в Горадня се събра малка групичка писатели, членове на Съюза на писателите на Беларус и Городненския обком заедно с писателското ръководство в Менск реши да създаде областен отдел. Разбира се, за да може по-удобно да ръководи, влияе, координира и т. н. Извикаха ни всичките в обкома и отначало предлагаха на мене да бъда секретар. Но аз се отказах в полза на Аляксей Карпюк, който се зае да организира отдела със съответния ентусиазъм. Най-напред извоюва за офис една заличка в Дома "Ажешка" и нареди в нея мебели. След това се зае да уреди прикрепянето на писателите към спецполиклиниката. Това ни хареса много и ние подкрепяхме Карпюк по всякакъв начин. А той, като придоби съответния статус, започна да се изкачва по-нагоре, да се меси в живота на града, често ходеше по разни работи при началниците в обкома.
Между другото слуховете за моята повест и за това, което става около нея, стигнаха до Москва. Консултантът на Съюза на писателите на СССР по беларуска литература, преводачът Михаил Гарбачоу, ми изпрати писмо, в което изрази намерението си да преведе "Третата ракета" на руски език и покани автора на гости. Отидох. Миша Гарбачоу се оказа мил човек, фронтовак, родом от Сенна. Обядвахме вкусни шашлици в "Казбек", след това вечеряхме в Дома на литератора. Той каза, че ще преведе повестта скоро и ще я печата в списание "Дружба народов" ("Дружба на народите" - бел. прев.), вече е уговорено. Има, наистина, един проблем - Иван Мележ, преводът на чийто роман още не е завършен. Мележ ще се обиди - как може заради някаква "повестчица" да се задържа преводът на неговия роман! Но нищо, каза Горбачоу, Мележ ще почака. (Но Мележ не почака, а си взе романа и, без да се съобразява с направеното, го даде за превод на руския поет Д. Ковальов.)
Скоро след публикуването на повестта в "Дружба народов" се появи и рецензия в "Литературная газета" ("Литературан вестник" - бел. прев.) Написана беше от Григорий Бакланов, което ме зарадва много. Изборът на автор не беше случаен - за това се погрижи моят нов приятел Валентин Оскоцкий, с когото ме запозна в Москва Алес Адамович. Това добро приятелство продължава и до днес - лека ръка изглежда имаше незабравимият Алес Михайлавич. Бакланов написа хубави неща за повестта, добави само една забележка за превода, което, разбира се, не се хареса на преводача. Може да имах вина и аз, защото преди текстът да бъде напечатан, го авторизирах. Но тогава нямах достатъчно опит с руския литературен език и не можах да изведа текста на необходимото равнище. За да бъде преводът на руски добър, трябва руският език да е майчин. Иван Бунин е написал някога, че сродните езици се превеждат много трудно, защото са много близки по природа и още не са изгубили своята първоначална красота, за да влязат в семейството на културно развитите.
"Не е възможно да се знаят два езика" - заявява категорично известният майстор на руския литературен език. По-късно си спомнях тези негови думи не един път...
44.
КИНОТО
Беларуското партийно ръководство се бореше отново за подема на селското стопанство и на нашето кино. В студията ("Беларусфилм", основана през 1924 година - бел. прев.) дойде нов директор - дейният и тактичен Йосиф Дорски, беларуските писатели Куляшов и Лужанин "подсилиха" отдела за сценарии. Обикновено сценариите за студията идваха от Москва - тези, които не можеха да се реализират в столицата. Сега решиха да ги потърсят у дома. Най-напред сред литературата. И някой препоръчал на студията новата повест на Бикау - почти готов сценарий. Така казаха и на мене.
Трябва само да поработя с режисьор-постановчика, за какъвто вече е назначен младият Ричард Викторов, току-що завършил ВГИК (Всесъюзния държавен институт по кинематография - бел. прев.). В споменатото вече Каралишчавичи се подготвя семинар за сценаристи, ще дойдат специалисти от Москва, ще може да се нагласи окончателно сценарият. Взех си от редакцията неплатен отпуск и заминах за Менск.
Киното беше за мене нещо ново, никакъв опит. Но в студията имаше толкова разумни специалисти, талантливи режисьори, че само слушах и се учех. По техните съвети и под ръководството на режисьора написах нещо малко пригодно в литературен смисъл, което се наричаше сценарий, а повече наподобяваше съмнителен конспект на прозаично произведение. Занизаха се дълги редици заседания, обсъждания, консултации, утвърждавания. Пишеше се и се преписваше - отначало в Менск, след това в Каралишчавичи. Там се присъединиха и съветници - дойде професорът от ВГИК Константин Скворцов, работничката от Киноглавк (Главен комитет по въпросите на киното - бел. прев.) Белова и други. В противоположния край на сградата работеха няколко кинодокументалисти и сред тях младият журналист Микола Матукоуски, подготвеха някакъв филм.
Несъмнена полза от каралишчавското мероприятие бяха организираните прожекции на западни филми, които не се даваха по нашите екрани - "Веридиана" на Бунюел, "Диктаторът" (пълното заглавие е "Великият диктатор" - бел. прев.) на Чаплин, "Децата на рая" на Рьоне Клер (режисьор на филма всъщност е Марсел Карне - бел. прев.), или на японския "Рашамон". А също и на няколко съветски филма от 20-те години, като например "Катя - хартиената ябълка" и други. Тези филми шокираха нашите кинодейци, които дори не се осмеляваха да сравнят с тях съвременната съветска кинопродукция. Гостите много разсъдително и ерудирано говореха за киното - нашето и чуждото. Киното, казваха, е колективно изкуство, дори и най-гениалният режисьор не може сам да създаде филм. А понеже освен всичко това е и скъпо, а парите са държавни, съвсем естествено в цялата дейност се включват още, освен ръководството на студията, Комитетът по кино, Главният комитет в Москва, Съюзът на кинематографистите. Е, разбира се и отделът за култура към Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус заедно с отдела за пропаганда. И още политическото управление на военния окръг - нали филмът е военен. Веднъж пресметнахме и се получи, че около 60 души имат право да се месят в кинопроцеса, нещо да забраняват, да променят, да изискват. Което в общи линии правеха, защото всеки искаше да оправдае хляба, който ядеше на своя пост. Докато продължаваше подготвителният процес, режисьор-постановчикът отслабна, имаше вид на започнал да се побърква, не знаеше на кой свят живее. Авторът на сценария също.
Простичката сценка от войнишкия бит в окопа се превръщаше в предмет на сложен естетико-политически диспут - как е било, как трябва, как не трябва и какво ще каже началството. Престанахме да броим написаните и отхвърлени варианти на сценария, спряхме се накрая на последния, приет условно. Лятото свършваше, с него заплашваше да свърши и необходимата за филма натура и групата най-сетне замина за снимки край Ветка до Гомел.
С общи усилия филмът беше заснет. Получи се нещо долу-горе, сива посредственост. Снимаше се с допотопна апаратура, на с изтекъл срок на годност черно-бяла лента шосткинско производство. Затова пък беше правилен във всяко едно отношение: героичен, патриотичен. Положителните герои можеха да служат за пример, отрицателните се порицаваха. Като започна снимките, режисьорът реши да смени оператора, взе нов от Москва. Може би имаше право. Моето участие в снимането беше минимално. В самото начало Викторов каза тактично и добродушно, както си умееше: "Ти, писателю, седни и не мърдай. Своето си го свърши, останалото е моя работа". Запомних този разумен съвет, макар че в бъдеще не винаги се съобразявах с него. За което не един път след това съжалявах.
45.
ИТАЛИАНЕЦЪТ МАРИО
Както казваха тогава опитните кинопрофесионалисти - и глупак може да заснеме филм, но глупак никога не може да го предаде. Това беше истина. Процесът по предаването на филма е може би по-тежък от снимките. Дори само затова, че го предават двама-трима души без всякакви права (режисьор, директор, сценарист), а го приемат десетки чиновници, облечени с високи държавни пълномощия. Бавно, тежко, нервно преминахме всички беларуски инстанции (киностудията, министерството на културата, политическия отдел на военния окръг, Централния комитет) и отнесохме филма в Москва. Понеже знаехме, че предаването е дълго и трудно, настанихме се в най-евтиния хотел - на селскостопанската изложба. Финансирането на филма вече беше спряно, парите свършиха. Дочакахме определената от Главния комитет дата за познатия на всеки кинодеец "Болшой Гнездниковский переулок" (улица в центъра на Москва, където по това време се намира Главният комитет по въпросите на киното, т. н. Киноглавк - бел. прев.). Обсъждането продължи цял ден.
Началникът на Главния комитет, слоноподобният кинобюрократ Баскаков, изслуша всички претенции към филма от страна на своите заядливи дами, интелектуални специалистки, и отказа на Викторов да приеме филма. Оставиха процедурата за следващия ден, като задължиха режисьора да изреже някои неща. На другия ден претенциите не свършиха с това, намериха се нови. На третия ден същото.
Парите свършваха, нямаше с какво да живеем в Москва. Тогава директорът на филма Тулман каза на режисьора: "Звъни в Менск, искай подкрепа от Централния комитет. Защото нашият Централен комитет одобри филма, какво още искат тези?" Викторов звъни в Централния комитет на самия секретар Шаура, казва: "Нали одобрихте сцената с немските танкове? А тук някаква Зусева възразява срещу нея, не приемат филма. Какво да правим?" Настъпи кратка пауза, след което другарят Шаура казва: "Другарю Викторов, направете така, както ви съветва другарката Зусева". Трябваше да преработваме според указанията на другарката Зусева. Но самият Баскаков забеляза нещо и отново не подписа акта за приемане. Режисьорът е в паника - какво да правим? Тогава един от неговите познати московчани, който също работеше в областта на киното, каза: "Трябва да напоите Баскаков и ще го приеме". Това ни се стори невероятно - как може да се предложи подобно нещо на такъв важен сановник? Но трябваше. Викторов събра от всеки кой колкото имаше в джоба си и вечерта отиде на "Болшой Гнездниковский". Ние останахме да чакаме в хотела. Чакахме до мръкнало и не дочакахме, легнахме да спим.
Рано сутринта почукахме на вратата на Викторов, той още спеше след вчерашното. Не се събуди веднага, протегна се безгрижно и каза: "О кей, момчета, актът е подписан. Отиваме си у дома..."
Така предадохме най-сетне многострадалния филм. Той мина почти незабелязано по екраните и аз си мислех, че няма да се заема скоро с някой следващ сценарий. Но се получи малко по-иначе. След излизането на "Третата ракета" като отделна книга и особено след издаването ѝ в Москва критиката промени малко своята оценка за повестта. Филмът, какъвто и да беше, все пак укрепи основите на литературния първоизточник. Авторът обаче почувства определено разочарование, може би му оказаха влияние незабравимите страдания, които му причини филмовото творчество. Плюс това следващата повест, написана в същия дух като предишната, придоби още по-голяма острота в социално-психологическо отношение. Веднъж в личен разговор на маса моят връстник академик Иван Навуменка каза, като ме гледаше в очите: "Аз съм по-добър писател от тебе, но ти умееш да заостряш". Какво пък, може би докторът и академикът имаше право, при мене наистина се получаваше остро. Но след "Измяната" почувствах инстинктивно нуждата от нещо по-меко, дори добро. Искаше ми се тази добрина, която я имаше толкова малко в живота и едва ли се срещаше по време на война. А може би чувствах някаква тъга по романтиката? Тази, разбира се, която идваше от миналото, от книгите, прочетени в юношеството, и носеше със себе си нежелателната в наше време сантименталност. Исках да се измъкна от жестоката тълпа, да се усамотя някъде, където са само той и тя. Дори да е в окопа. В гората. Още по-добре в планината. Или по пътя.
По пътя може би е най-добре - ако става дума за война, това ще бъде най-малко фалшиво. Защото войната е изцяло път. Натам или насам. Към рая или към ада. А още по-типично е, когато си помислиш, че е за рая, а стигнеш в ада. Това вече не е романтизъм, а най-жесток съвременен реализъм. Пълно и органично съчетание на едното с другото. Началото на творческия процес в изкуството е винаги тайно, скрито и неясно, първите му импулси се появяват подсъзнателно, като че ли без участието на волята и разума. "Творчеството е несъзнателно" - написал някога англичанинът Карлайл. Така и при мене се появи незабележимо намерението за "Алпийска балада". Там наистина са той и тя, двамата гонени и преследвани в най-драматични обстоятелства, където обаче се появява вечната проява на живота - любовта. Известно е, че любовта преодолява много неща, случва се да преодолее и смъртта. Образът на героинята ми подсказа един случай по време на войната, същият случай ми поосчи и антуража на събитията - планината, съвсем романтичен, като се почне от името - Алпи. Що се отнася до героя, познавах добре Иван като характер, мнозина като него бях видял по време на войната. Известна трудност беше говорът на девойката, този конгломерат от два-три езика, основният от които, разбира се, трябваше да бъде италианският. Не знаех италиански и нямаше с кого да се консултирам. Но ми помогна случаят. Аляксей Карпюк започна по това време работа в агенция "Интурист", имаше на железопътната гара свой работен офис - малка стаичка на първия етаж. По това време вече бяхме приятели. Обикновено Аляксей седеше зад пишещата машина, за пореден път препечатвайки своите повести, за разговори никога не му стигаше време. Но ето че един път ми позвъни, казва ми - намини. Отидох и заварих при него един непознат човек със смутен поглед. Стана ясно, че е италиански турист, когото граничарите свалили от варшавския влак, защото нямал паспорт. Никой не знаеше какво да прави с него по-нататък. Но като си спомнил за моята грижа, Карпюк ми се обадил по телефона.
Най-напред заведохме италианеца на ресторант, нахранихме го. Той говореше малко руски и ни разказа, че е загубил портмонето си, а вътре му били паспортът и парите. Докато граничарите решаваха какво да правят с нещастника, ние го настанихме в едно хотелче до гарата, където престоя три или четири дена. Казваше се Марио, родом беше от Генуа, работеше в областта на медицината. Докато седеше там, ми даваше уроци по италиански език - разбира се, в рамките на необходимото за моята героиня, която вече бях нарекъл Джулия. (Името, между другото, не е съвсем италианско, но това го разбрах по-късно.) След няколко дена се намериха документите на италианеца, които му били откраднати в Ленинград, изпратихме госта на варшавския влак и се сбогувахме. Той обеща да не се навира повече в страната, където има такива сръчни крадци. Тази история обаче след известно време имаше своеобразно продължение.
Сцените с бягството на героите и интимните сцени сред алпийските ливади се пишеха в общи линии лесно, поезията на любовта завладя дори суховатия автор. Но по едно време той почувства, че само с поезия няма да е достатъчно. Все пак драматичното военно време не можеше да се изключи от сюжета на социалните обстоятелства. Макар Иван и Джулия да са се изолирали в планината със своята любов, войната не ги е забравила. А неотдавнашното минало, предвоенните години с тяхната социално-политическа драма също не са се заличили от съзнанието на Иван. Заради миналото се появява първата пукнатина в отношенията между човека от Изтока и девойката от друга, западна култура. Пукнатина, която може да бъде запълнена само от любовта, което и се случва по-нататък в сюжета. (При печатането в Москва тези сцени предизвикваха най-голямата съпротива на редакторите.)
Както винаги, първото издание на повестта излезе в "Маладосц", която дълго време се отнасяше доста внимателно към моето творчество. Което не можеше да се каже за "Полимя" - тогава специално издание, създадено за номенклатурата на писателския елит. Но мене ме задоволяваше и "Маладосц", макар че възрастта ми беше прекрачила младежките рамки. По време на задължителното тогава предварително обсъждане на редколегията Пимен Панчанка каза: "Разбира се, всичко това не е истина, а вярваш. Значи е изкуство".
Добри отзиви за повестта изпратиха мнозина читатели, обикновено бедният на похвали Янка Брил, по-млади писатели. Получих мило писмо от Зелва, от малко известната по това време Лариса Гениюш, тя беше възхитена от Иван, изстрадалия и сърдечен беларусин, който спасява със своята жертвоготовност човек от Европа. А мъжът ѝ, доктор Иван Пятрович Гениюш, ме посети скоро в Горадня и ми разказа за своята и на жена си горчива съдба. Оттогава той се отбиваше често при мене на улица "Кошевой", когато идваше по свои лекарски дела. Работеше в Зелва като дерматолог. Изобщо, харесваше ми със своята неподправена беларуска искреност. От нашите разговори научих не малко нови и дори непредполагани неща за живота на окупираната територия, по време на немците, а също така и в Прага. Фактите, които ми разказа Гениюш, не съответстваха на това, което бяхме усвоили от съветската пропаганда. Той ми разказа как след войната семейство Гениюш "било задържано" в Прага, как Лариса Анонауна не отваряла вратата на кагебейците и заплашвала, че ще се хвърли през прозореца, а те разпънали отдолу брезент, за да не се пребие. Много им била необходима жива, защото чрез нея смятали да разберат къде се намират архивите на последния президент на БНР Абрамчик.
Имало още едно досадно произшествие, което се случило със семейство Гениюш. Тук се проявил негово величество случаят. Дали той управлява света, както са казали французите, не съм уверен, но съдбата на човека - със сигурност. В моя живот имаше не малко съдбоносни случаи, но повече от всичко впечатлява случаят с Иван Пятрович Гениюш.
Иван Пятрович е лекар, който работел в Прага, не се интересувал от политика, с каквато повече се занимавала жена му Лариса Антонауна. Но, разбира се, като беларус, принадлежал към беларуската община, която от време на време провеждала свои мероприятия. Когато започнала войната, никой от беларусите, разбира се, не агитирал за Хитлер, но и да се измъкне от някаква макар и символична подкрепа също нямало как. Направили събрание, на което имало малко хора. А Иван Пятрович закъснял и дошъл, когато всичките били вече там. Хитрият Ярмаченка, който ръководел общината, попитал кой ще ръководи събранието. И някой подсказал: "Ами Гениюш, на него му е все едно къде седи, дори и в президиума".
Когато по инициатива на Ермаченка приели да бъде изпратена поздравителна телеграма на Хитлер, се наложило телеграмата да бъде подписана. И кой да я подпише? Разбира се, председателят на събранието. Иван Пятрович каза, че в този момент му притъмняло пред очите. И имало защо. Телеграмата след войната струвала на председателя на събранието осем години във Варкута и обвинение до края на живота му, че е служил на Хитлер. Семейство Гениюш било отведено във Варкута, където прекарало осем години, но не предало архива. Говори се, че и до ден днешен е на сигурно място. В Зелва семейството живееше в режим на редовна обсада, под постоянния надзор на КГБ и съседите. И не е за чудене.
Лариса Антонауна отказвала да приеме съветско гражданство и молела да я пуснат с мъжа ѝ в Чехия, пращала писма в чужбина. Синът им Юрка, когото намерили, когато се върнали от Варкута, живеел в Беласток, бил полски гражданин, и родителите му дълго време нямали възможност да го видят. (След тяхната смърт той също загина при загадъчни обстоятелства. Добре, че на майка му не беше вече съдено да види това...) Така изчезна великият и славен някога род на беларуските Гениюши.
46.
ГАРБАЧОУ. СЦЯПАНАУ
Редакционната работа по това време не ми тежеше много. Обикновено приемах през деня млади поети с техните стихотворения, пишех отговори на техните дописки, преглеждах поезията, която получавахме във вестника. Един път в месеца или в тримесечието вестникът печаташе литературна страница, за която трябваше да се подберат дузина стихотворения и един-два разказа. Обикновено това не беше трудно и не създаваше главоболия. В Горадня пишеха много млади автори. Със свой собствен глас навлязоха в литературата студентката Данута Бичел и нейните приятели Ул. Шурпа и Ул. Васко. В детския дом израстваше напористата ученичка Волга Ипатава, за която с Карпюк имахме големи надежди. Понякога в редакцията идваше разсъдителният менски аспирант Сяргей Габрусевич, чиито стихотворения започнаха да се появяват в републиканския печат. В Навагрудак започна да пише стихове местният кореспондент на вестника Валянцин Блакит. Веднъж донесе нелоша подборка на руски език преподавателят в музикалното училище Валянцин Чекин, с което започна нашето дълго приятелство. Наистина, случваше се да ми досаждат и някои много активни стихоплетци, особено запасняци, бивши военни. Единият от тях - подполковник Е., донасяше всеки понеделник по две-три стихотворения, написани през почивните дни и посветени на определени събития през текущата седмица. Той не закъсняваше, което беше добре, но вестникът не можеше да реализира цялата му поетична продукция, която плюс това нямаше много висока стойност. Понякога не знаех какво да му отговоря, всичките ми аргументи бяха отдавна изчерпани. Така че един път казах: "Защо трябва да печатате хубавите си стихове в нашия провинциален вестник? Изпратете ги някъде в Москва". - "А какво мислите, ще ги приемат ли?" - "Сигурно!" - "И за "Правда" ли ще станат?" Той взе стиховете и се изнесе набързо, а аз за първи път въздъхнах с облекчение - оттам ще му дадат добър отговор! И какво беше моето учудване, когато много скоро Е. ми донесе "Правда" със свои стихове на първата страница. Видът му беше триумфиращ и ми благодареше много за съвета. Наистина, повече негови стихотворения в "Правда" не се появиха. За голямо мое съжаление. И тогава се случи нещо, което още един път заплашваше да преиначи моята съдба и наистина ме обезпокои много.
Отново, както и преди, ме извикаха във военкомата и ми дадоха да попълня огромна, на няколко страници анкета. Плюс това в шест екземпляра. Защо - не ми казаха, но веднага разбрах от слухове, че се готвят да призоват отново офицерите запасняци, за да ги преквалифицират за нуждите на ракетната артилерия. Заради моите атестирани математически способности, удостоверени в личното ми дело, бях попаднал в техния списък. Това изобщо не ми харесваше, но какво можех да направя? Един наш журналист се познаваше с офицера от военкомата, подполковник и изобщо малък човек, когото поканихме един път на ресторант да го почерпим. Любител да пийне добре още от времето на изминалата война, той се отнесе със съчувствие към нашия проблем и попита нямам ли някой близък в чужбина. В чужбина, за съжаление, нямах никого. Тогава той ме попита не е ли изчезнал безследно някой от роднините ми по време на войната. Такива, разбира се, се намериха, спомних си за братовчед ми Микола и в съответната графа на анкетата написах, че Микола живее в Западна Германия. Това беше достатъчно, откачиха се от мене. (Да ме прости моят нещастен братовчед, който на деветнадесет години даде живота си по време на войната. Той, мъртвият, направи услуга на мене, живия.)
Като остави настрани основната си работа - превода на големия роман на Мележ, Гарбачоу преведе доста бързо "Баладата" на руски език и тя беше напечатана веднага в няколко броя на списание "Огоньок". Илюстрациите към нея направи знаменитият график Пинкисевич, те бяха забележителни по своето великолепие илюстрации към литературна творба, а не съмнителни плодове на самоизразяването на художника, както се прави навсякъде сега. И, разбира се, напомни за себе си Беларуската киностудия - казаха, че могат да заснемат много добър, романтично-патриотичен филм с международно звучене. Не намерих аргументи да се противопоставя. Може би по-раншните мъки с "Третата ракета" бяха започнали да се забравят, мислех си, че сега ще бъде по-различно. Може би и в киното, както и в литературата, всяко следващо произведение не прилича на предишното и има своя собствена съдба.
Вече знаех как се пишат сценарии, надрасках нещо доста набързо. Да заснеме филма се зае опитният режисьор Барис Сцяпанау. Някога Алес Адамович каза, че всички съветски режисьори са еднакви и се различават помежду си само по това как се отнасят към сценария. Едни го преработват безкрайно сами или карат автора да прави това, че даже и помощници наемат. Други, като получат сценария, го хвърлят в кошчето за боклук и снимат така, както си искат. Кои от тях са по-добри, не се знае, но резултатът е винаги един и същ.
Моят предишен режисьор Ричард Викторов явно се отнасяше към първата режисьорска група, той изстискваше от мене и от останалите, които имаха отношение към филма, всички сокове, стремейки се към съвършенството. Другият, Сцяпанау, веднага щом получи утвърдения сценарий, изчезна някъде. И една когато групата излезе да снима навън, покани автора да отиде, преди всичко за да си почине сред природата.
47.
ТЕБЕРДА. ЧЕКИН
Отидох. Снимаха в района на Теберда, Северен Кавказ. Природата беше в общи линии красива - обрасли с гори планини, буйна рекичка, макар и не такава като в Алпите. Всяка планина очевидно си има сови особености, свой характер. Несъвпадението на пейзажа беше първата отстъпка пред обстоятелствата във вреда на изкуството. Втората беше несъответствието на актьорите, най-напред взаимното им несъответствие. За ролята на Иван поканиха вече познатия на ръководството на "Беларусфилм" Станислав Любшин (Любшин играе главната роля и в "Третата ракета" - бел. прев.), а аз ролята на Джулия - Люба Румянцева. Всеки сам за себе си от двамата актьори може би беше добър, но от тях не се получи хармоничен дует. Плюс това още в началото на снимките се скараха помежду си и до края не успяха да излязат от конфликта. Това, разбира се, оказваше своето негативно влияние върху цялата атмосфера сред колектива. А и скоро започнаха творчески (прераснали в лични) двубои между характерите на режисьора и оператора Толя Заболоцкий. Говореха, че операторът дърпа творческата черга към себе си, а режисьорът се опитва да не отстъпи. Накрая като че ли режисьорът отстъпи и филмът се получи долу-горе. А жалко. Според мене в сюжета бяха заложени определени кинематографични възможности и при определени условия можеше да се създаде красива, поетична любовна трагедия. За съжаление не се получи.
Васил Бикау (с очилата) и Станислав Любшин по време на снимките на "Алпийска балада"
Веднъж, като дойде в редакцията, Валя Чекин каза, че е купил моторна лодка и ме покани да се повозим по Ньоман. Като взех порасналия си син Вася, отидохме по моста на другия бряг на Ньоман, където във водата имаше много моторни лодки, а там, на брега, бяха струпани металически сандъци с речни принадлежности. Валя запали своя "Ветерок" ("Ветрец", марка съветски мотори за лодка - бел. прев.) и ние заплавахме тихо под железопътния мост нагоре по Ньоман. Не бях виждал още неговия бряг откъм водата, плитчините, стръмнините, крайбрежните селища и иглолистните гори, всичко беше за мене ново и привлекателно. Тогава Чекин, освен от моторнаи лодки, се увличаше от риболов и един път ми показа снимка - своята "визитна картичка": той с въдици до преобърната гумена лодка, върху която имаше цяла купчина платики. "Тридесет парчета - каза Валя. - За една сутрин".
Явно това събуди в душата ми една забравена детска страст - някога също ловях с необикновено увлечение бабушки в моето езеро. След известно време си купих и аз мотор (по-мощен "Вихър") и лодка "Казанка" с изпъкнал корпус; Валянцин ми ходатайства да получа място на пристанището за лодки. Двамата с него започнахме да кръстосваме Ньоман, да ловим риба. Веднъж отидохме с приспиване в старото русло, под Мости, но там дребосъци за чорбица налови моя Вася, ние с Валянцин не хванахме нищо. Ако не риболовът, очароваше ни реката и веднъж поканихме приятели от Менск. Дойдоха Матукоуски, Гилевич, Бураукин със своята млада Юля, намерихме недалече на брега уютна полянка и организирахме угощение. С шашлици. Рибата в Ньоман упорито не искаше да се лови, може би и не беше останала там, особено когато по-нагоре по течението построиха азотно-торов завод. Казаха - нищо страшно, отпадъчните води се пречистват. Но един път сутринта на пристанището видяхме много риба, която плуваше нагоре с коремите; на металните лодки им се олющи до половината боята. Бързо изстинах към риболова, като разбрах, че рибата не ме обича.
Тогава често ми се налагаше да пътувам до Москва - по издателски грижи и за различни мероприятия на Съюза на писателите. На едно от тях в Дома на литераторите се запознах с критика и литературоведа Лазар Лазарев, за когото бях чувал по-рано, и тогава стиснах за първи път неговата ръка, осакатена по време на войната. После започнахме да се срещаме от време на време в Москва, той идваше в Менск, ходех у тях, запознах се с неговата мила разумница Ная. Лазар стана бързо мой приятел и проницателен критик, след време написа обстоятелствена книга за за моето творчество. Някъде тогава в Москва, струва ми се, срещнах за първи път в ресторанта на ЦДЛ (Централния дом на литераторите - бел. прев.) Юрий Бондарев, с когото ме запозна Григорий Бакланов. Тогава тези автори на "лейтенантска проза" другаруваха и не можеше даже да си помисли човек, че животът някога ще ги раздели. Но, колкото и да е чудно, става така, че животът повече разделя, отколкото събира.
На поредния президиум на СП (Съюза на писателите - бел. прев.) се разглеждаше извънреден въпрос - изключването от СП на преводача Васил Сьомуха.
Васил Сьомуха беше познат на мнозина в Менск като добър преводач от немски. Завършил някога Московския университет, той превеждаше настойчиво немска проза и поезия, неотдавна беше завършил превода на "Фауст", но нямаше свое жилище, скиташе със семейството си по частни квартири. А между другото по време на войната немците изгорили бащината му къща. Множеството заявления до СП за жилище не давали резултати и Васил написал в отчаянието си писмо до немското посолство в Москва. Помолил да му съдействат за издаването на "Фауст" и да получи жилище. Писмото, разбира се, било заловено от КГБ и върнато в Менск за вземане на мерки.
Преди заседанието на президиума писателите обсъждаха помежду си необикновения случай. Едва ли не на всички им беше жал за добрия човек Сьомуха , който "е постъпил глупаво". Нима може да се моли за помощ врага? Иван Чигринау каза, че не би направил това дори пред смъртна заплаха, защото врагът е винаги враг. Някои обясниха, че като за първи път на Васил трябва да му се прости. Бураукин отбеляза сърдито, че номерът с изключването няма да мине - не са онези времена. Валя Тарас подхвърли лаконично - все същите са. Започна обсъждането. Писателите от партийното бюро едва не плачеха заради обидата, която е нанесъл на партизанската република Васил Сьомуха. Иван Новикау, който работеше като специален кореспондент на "Правда", поиска да бъде наказан най-сурово. (Същият този Новикау, който след година ще каже за автора на тези редове: "Ако имах в ръцете си автомат, целия пълнител в него..." Пилип Пястрак, който никога не беше служил във войската, като чул това, излязъл в коридора и попитал: "Момчета, колко патрона има в пълнителя?" - "Петдесет и два" - казали му запознати. Пястрак вдигнал многозначно пръст нагоре: "Охо!"). В резултат от гласуването Сьомуха беше изключен от Съюза почти единодушно. Не гласува за изключването му само Васил Бикау.
48. "МЪРТВИТЕ НЕ ГИ БОЛИ"
Като се върнах у дома в Горадня, се заех с нова повест, чието заглавие не намерих веднага. За заглавието в общи линии се мисли накрая, обикновено когато произведението е вече написано. Съвсем напразно някои се хвалят: "Започнах роман, вече има заглавие - «Закалени от огъня»". Обикновено от подобна закалка не се получава нещо особено. Зная и една такава особеност в това отношение: добрата проза има непретенциозно заглавие, а много гръмкото заглавие е знак за лоша проза. Наистина, това е все пак субективно и първото изключение са произведенията на западните автори, където и прозата е отлична, и заглавията са непривични, поне за нашите уши.
Първия импулс за повестта получих обаче по пътя от Москва за Менск. Между влаковете имах свободно време и отидох в редакцията на "ЛиМ", където намерих само главния редактор Ничипар Пашкевич. Започна разговор, по време на който Ничипар прояви пълен антагонизъм по отношение на моите мисли-възгледи, които донесох от Москва. Освен към една - да отидем и да пийнем заедно. На масата в ресторанта дискусията продължаваше по-мирна, ние почти се разбрахме и когато стана въпрос за войната, разказах на партизанина комсомолски организатор Пашкевич епизода с моето раняване край Кировоград. Като доказателство, че и на фронта не беше никак леко. Уморен от разговора и вечерята, Ничипар каза добродушно, може би за да завърши спора: "Ето, почти готова повест". После, пътувайки с влака за Горадня, започнах да мисля над това и реших да опитам с написването.
Още не знаех какво ще бъде - разказ, повест или може би някакъв спомен. Но намерението да напиша нещо заседна силно в главата ми.
Писах "Мъртвите не ги боли" основно през лятото и не толкова припряно като предишните повести. При мене вече се беше случвало, случваше се и по-късно да пиша зимни неща през лятото и обратно. Това, разбира се, не е добре. Добре е, когато натурата е пред очите ти и не трябва да я извикваш от зрителната си памет. Като при художниците. Някои писатели, като художниците, обичат да пишат от натура: за пролетта - през пролетта, за гората - в гората. При мене не се получаваше така. Може би оттам идва и малкото отделено внимание на антуража, повечето - на действието. Но не зная със сигурност как е най-добре. Може би кой както умее.
Тогава вече знаех, че във военния сюжет може и да няма излишен драматизъм, че може да няма и никакъв сюжет, за което някога е писал още Чехов. Драматизмът по време на война е нещо естествено. Малко по-друг въпрос е - за сметка на какво? С какви средства? Разбира се, преди всичко със средствата, които разкриват същността на борбата между двете страни, което в общи линии беше прекалено традиционно, да не кажа рутинно. Мене отдавна ме интересуваха друг вид конфликти - вътрешните, които не липсваха и по време на войната. Войната изобщо не премахна (ако и не изостри) вътрешната политика на партията (и особено на нейните наказателни органи) към народа. Репресивната политика продължаваше, макар и може би не толкова забележимо, както беше преди войната. Естествено, вниманието тогава беше насочено към друга борба. Но аз научих за съдбата на един офицер от нашия полк, журналист в дивизионния вестник. Той пишеше стихотворения, които се появявах редовно на страниците на нашата дивизионка, подписани от младши лейтенант Д. Кугултинов. А след това внезапно изчезнаха. Тогава това не направи никакво впечатление: по време на войната постоянно изчезваха хора - кой на оня свят, кой в болница. Чак след войната се разбра, че от фронта калмикът Кугултинов е бил изпратен на заточение, където изпратиха целия негов калмицки народ. Върна се едва след десет години и стана известен калмицки поет. Същото, впрочем, се случи и с друг голям поет, балкареца Кайсин Кулиев, а и с много други. За следвоенните арести на офицери вече разказах, това тогава беше свежо в паметта ми и ме поразяваше силно.
След като "култът към личността" беше разобличен, в руската литература започнаха да се появяват негативни образи на чекисти, енкаведисти, случваха се и някогашни смершовци. Но всичко това много сдържано и боязливо. Тогава "Архипелагът ГУЛАГ" не беше известен, А. Солженицин оставаше автор само на "Един ден на Иван Денисович". Но в общественото съзнание вече се беше оформил омразният образ на тези хора, определено отношение към които се беше очертало у мене отдавна. Искаше ми се да пиша за тях, макар че не знаех със сигурност как може да завърши подобен опит. Имах обаче някакво усещане, във въздуха се чувстваше вече полъхът на нови ветрове, но си мислех, че може да е временно. А може би това, което стана в обществения живот на страната, беше необратимо и тя беше приключила завинаги със своето кърваво минало. Военните сцени писах отделно, после вмъкнах в тях следвоенен сюжет с млади хора от него време. Това беше мой нереализиран дълг към младежката тема, а имах и още една причина. Както винаги, смятах да печатам повестта в "Маладосц", а в Москва Гарбачоу обеща да я преведе за "Юность" ("Младост" - бел. прев.) - списание, което по това време стана много популярно не само сред младите хора. Повествователен сюжет имаше прекалено много, стараех се по възможност да го съкратя. Като помнех съвета на А. Чехов, махнах от сюжета началото и края, защото, както е писал класикът - там е най-големият фалш. Що се отнася до конфликтния образ на смершовеца, трябваше много да си поблъскам главата каква фамилия да му дам. Известно беше какви какви отношения се бяха оформили у нас към националната принадлежност на литературните герои, особено към отрицателните. Обикновено на положителните се реагираше мълчаливо, все едно така трябва да бъде, а за отрицателните изпращаха на авторите и редакциите протести и опровержения с жалби, че са оскърбителни. Миньорите се обиждаха за миньори, металурзите - за металурзи, учителите - за учители. Само за отрицателните колхозници никой не се обиждаше и не се застъпваше. Чисто руска фамилия не подхождаше от самото начало (няма да мине през Главлит), средноазиатска предизвикваше не малки съмнения, азиатските "читатели" в това отношение бяха още по-чувствителни. И аз без колебание избрах почти неутрална - Сахно, която макар че носеше в себе си някакъв славянски елемент, нямаше според мене ясно изразена национална принадлежност. Но сигурно в случая не бях помислил до края, някои я приеха за своя, което после ми струваше не малко главоболия. Сред които и от моите украински пишещи приятели.
Обсъждането в редколегията премина общо взето доброжелателно, някои членове на редколегията се изказаха даже прекалено апологетично (Генадз Бураукин, секретарят на ЦК на комсомола Арсен Ваницки). Наистина, имаше и такива, които замълчаха многозначително, макар че това не им попречи по-късно да твърдят, че са гласували против. Някой каза, че това вече не е повест, а завършен роман. Но аз избягвах подобно определение на жанра, мене ме задоволяваше и повест. Пимен Емялянович не каза нищо похвално, макар че не каза и нищо укорително, само в самото начало се произнесе като за нещо решено: длъжността на Сахно трябва да бъде сменена. Това не ми харесваше много, защото подобна поправка променяше доста неща в идейната система. Но аз разбрах и след кратко съвещание решихме длъжността да не се посочва изобщо. Просто - офицер от щаба. Умният ще се досети, а за глупака няма защо всичко да се предъвква до дребнавост.
Повестта беше напечатана в два броя на "Маладосц", доста скоро се появиха и рецензии за нея (Първата публикуваха в "ЛиМ", неин автор беше критикът Васил Буран). Рецензентите обръщаха внимание основно на фронтовите реалии, на военните детайли и на героизма на редовите участници във войната. За "офицера от щаба" Сахно се стараеха да не пишат много и аз се успокоих. Дори се появи чувството, че могат да не разберат основната идея на произведението и аз не знаех как да се отнеса към това.
49. СРЕЩА В "ЮНОСТЬ"
През лятото ме поканиха в Москва на съвещание, което трябваше да се проведе от редколегията на "Юность" и което трябваше да обсъди публикуваната в списанието млада проза. Въпросът се състоеше в това, че партийното ръководство беше недоволно от някои публикации на млади автори, най вече на Анатолий Гладилин и Василий Аксьонов. Преди това беше сменен главният редактор на списанието - вместо В. Катаев дойде Б. Полевой.
На съвещанието от Средна Азия дойде Анатолий Ананев, който вече беше напечатал разхваления от критиката роман "Танковете се движат в ромб", чийто главен герой приличаше прекалено много на Никита Сергеевич Хрушчов. С Анатолий бяхме на една възраст, на фронта и двамата бяхме воювали с четиридесет и пет милиметрови оръдия, той бил тежко ранен. Като се настанихме в един замоскворечки хотел, прекарахме цяла вечер в разговор за войната и литературата и като че ли открихме общ подход към творчеството на младите. Предполагах, че на другия ден ще подкрепим младата проза на "Юность" и се подготвих да се изкажа в този смисъл. Затова бях много учуден, когато чух сутринта как Ананев започна веднага да критикува Гладилин, Аксьонов и някои други. Разбира се, аз се изказах в тяхна защита, но тогава още повече ме учуди Б. Полевой, който в заключителното си изказване не подкрепи мене, а Ананев заради неговата "нелицеприятна критика". Впрочем, много скоро разбрах поведението на Ананиев - беше дошъл от своята Средна Азия в Москва да заеме поста заместник-редактор на едно авторитетно списание.
Някъде по това време или може би по-рано в Москва дойде американският писател, автор на "Гроздовете на гнева", Джон Стайнбек, който посети "Юность" и подкрепи много разпалено младите. "Не се страхувайте да бъдете зли, млади мои вълчета" - завърши маститият прозаик, като се обърна към Евтушенко, Гладилин, Аксьонов, Вознесенский и някои други. Казват, че в ЦК избухнал голям скандал и повече не дадоха на американския писател виза за Съветския съюз. Но е възможно той да не е искал. През това време Михас Гарбачоу завърши превода на повестта, но "Юность" отказа да я печата. Тогава той даде ръкописа на "Новый мир" ("Нов свят" - бел. прев.), който още преди това беше започнал да придобива дисидентска слава. И ето че по едно време ми донасят телеграма от Москва от заместник главния редактор на "Новый мир" Алексей Кондратович с предложение да напечатат повестта, "ако това списание не ви е противно". Разбира се, съгласих се веднага. Гарбачоу неизвестно защо мълчеше.
50. РИМ
В началото на есента в Рим се откри поредният конгрес на КОМЕСО, единствената европейска писателска организация, с която си сътрудничеше СП на СССР (Съюза на писателите на Съюза на съветските социалистически републики - бел. прев.). В Москва организираха представителна писателска делегация, в която включиха и мене. Това беше в общи линии рядко за тогава писателско пътуване на Запад, а на мене ми беше за първи път. Преди да замина, ме извика завеждащият отдела за култура към ЦК на КПБ (Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.) и ме инструктира: да си отварям ушите, да внимавам, да не контактувам с никого. В чужбина всички са врагове. От Москва на летището пристигна голяма група млади и стари - Виктор Шкловский, Александр Твардовский, Константин Симонов, Рюриков, Сучков, Аксьонов, Карим, Мартинкявичус. За ръководител на делегацията беше определен Алексей Сурков. В Рим всички се настанихме в един хотел близо до главната улица "Корсо" и отидохме да разгледаме града. Рим, разбира се, зашеметяваше със своите старини, с руините на Колизея, с музеите и дворците. Отидохме в катедралата "Свети Петър", в капелата на Рафаел. Много ни привличаха магазините на буржоазния град, но нямахме с какво да влезем вътре - парите ни бяха малко. Оставаше ни само да разглеждаме витрините. Запазил съм снимки, на които Юстас Мартинкявичус се вглежда втренчено през стъклото в една превъзходна пишеща машина, за която ни оставаше само да мечтаем. Аксьонов видя на една книжарска витрина романа на майка си, някогашната затворничка Евгения Гинзбург, "Опарването" (грешка на Бикау, "Опарването" е книга на Аксьонов, книгата на майка му, издадена в чужбина и разпространявана в Съветския съюз като самиздат до 1988 година се казва "Стръмен маршрут" - бел. прев.) и ни прошепна да мълчим за това.
На конгреса говореха за литературния авангард, разбира се, за западния - у нас тогава още си нямахме свой. Там, в заседателната зала, научихме за арестуванетоа на Синявски и Даниел в Москв и на мене ми хареса много, когато К. Симонов каза тихо, че арестът на един поет е винаги позор за властта. Никой обаче не го подкрепи, а и малцина го чуха. Ние слушахме внимателно и с известно удивление дълбокомислените изказвания на Сартр, на режисьора Антониони, на Джанкарло Вигорели, които говореха съвсем не така и не за това, което бяхме свикнали да чуваме в родината. Особено ни порази Сартр със своите философски импровизации за екзистенциализма. Умно говореше той, Сартр, а аз си мислех, че все пак е може би прав неговият земляк Камю, който разкритикува СССР за концлагерите, а Сартр скъса заради това връзките си с него.
Авангардистите, които се изказваха там, ни интересуваха по-малко, сред съветските писатели тогава имаше малко привърженици на това течение. Освен може би Виктор Шкловский, който след своето изказване по тази тема стана веднага популярен сред западните писатели. Роб-Грийе и Натали Сарот стиснаха горещо ръката му. Там се запознах с Александр Твардовский, който каза, че ще напечата моето произведение, макар че още не го е чел. А на една римска уличка зад малка кръгла маса срещнах двамата известни поляци Я. Ивашкевич и Й. Путрамент, които се учудиха шеговито, че в Беларус има писател, който е по-млад от Танк. Тогава Танк беше за тях юноша.
Трима - Аксьонов, Мартинкявичус и аз - отидохме да се разходим по посоката на катедралата "Свети Петър". Там срещахме много свещеници в черно, интересно ни беше да видим група млади монахини с черно-бели забрадки. По улиците в неголеми магазинчета се продаваха различни църковни принадлежности - кръстчета, разпятия, броеници. Ние решихме да си купим библия. У нас в Съюза нямаше как да си я купим, но тук можеше. Влязохме в едно магазинче с религиозна литература, попитахме - да е на руски език. На руски език не се намери наблизо, служителят отиде някъде да търси. Ние чакахме. Най-сетне той донесе - на жълта хартия, с мека подвързия. Но на украински. Момчетата отказаха да я купят, а аз я взех - беше рисковано да я прекарвам през границата (смяташе се за непозволена литература), но рискувах. И след това четях свещеното писание на украински, учех украински език и словото божие по нея.
Накрая, едва ли не в последния ден от нашето гостуване в Рим, се случи едно дребно, но многозначително за онова време приключение, за което може би си струва да разкажа тук. На сутринта ни съобщиха, че съветското посолство кани на прием руските писатели, автобусът ще чака пред хотела. Понеже в състава на делегацията нямаше само руснаци, останалите се почувстваха свободни от поканата и отидоха на разходка из града. Аз и литовецът Мартинкявичус се отправихме към парка Венето. Но почти стигнахме до него, когато ни настигна автомобил на посолството и един млад служител ни съобщи поправката: посланикът кани на приема всички, не само руснаците. Трябваше да се върнем в хотела, за да си сменим ризите си и да си сложим вратовръзки. И закъсняхме. На входа на хотела срещнахме башкиреца Мустай Карим с Александр Твардовский, които също бяха изпуснали автобуса с останалите. Наложи се да вземем такси. Твардовский беше с черен костюм, целият разгорещен от топлото и ругаеше. В посолството се оказа, че приемът не е там, а в лятната резиденция извън града. Отидохме там, отново с такси, по пътя претърпяхме автомобилна катастрофа, макар че никой не пострада.
Настроението ни се развали, но ни грееше целта. Твардовский обаче беше на ръба на нервна криза. Пристигнахме с голямо закъснение, всички седяха на малки масички с разхладителни напитки, посланикът свършваше да чете доклада си и да изрежда процентите за ръста на чугунодобива и стоманодобива през поредната петилетка. Като приключи, се поинтересува дали има въпроси. Въпроси нямаше и той благодари на всички за вниманието. Всички се надигнаха разочаровани и Твардовский силно, по мужишки изруга. Посланикът попита отдалече: "Какво казахте, другарю Твардовский?" Александр Трифонович отговори сдържано: "Това, което чухте". Всички се отправиха с каменни лица от задушното помещение навън.
Москва не прие нашия самолет от Рим заради лошото време и се наложи да се върнем в Киев. Оттам пътувахме с влак. Беше дълбока нощ, ресторантът не работеше, но ние събудихме барманката, взехме от нея шампанско. И започнахме да пием. В Рим не се отпускахме много - нямахме лири, а тук се развихрихме. Борис Сучков, като си пийна, започна да разказва как е създавал някога издателството "Иностранная литература" ("Чужда литература" - бел. прев.), какви трудности имал с материалната база и как се обръщал към всички - от Маленков до Калинин. Но никой не можел или не искал да му даде два автомобила, все протакали, позовавали се на военните обстоятелства. Тогава някой посъветвал редактора да се обърне към Берия. Сучков отначало не искал, страхувал се, а когато се осмелил, Берия веднага казал: "Ще имаш колите!". След една седмица звъни: "Сучков, защо не вземаш петте "студебейкъра", чакат на товарната гара". Тази случка показал на Сучков кой е господар в страната. Наистина, само след няколко години този господар изпратил редактора на мордовското сечище, откъдето го освободил ХХ конгрес на партията. А в съседното купе също пийналият Алексей Сурков разказа пестеливо как искал в Брюксел да се самоубие - такива задължения му възложили в Москва, че за неизпълнението им го заплашвала Лубянка.
Както се изясни след това, проблемите на А. Сурков в Холандия възникнали след историята с Пастернак. Сурков бил обвиняван във фалшификации и клеветене на нобеловия лауреат, така че съветското ръководство предизвикало съдебен процес, за да го оправдае. Но като че ли напразно.
И аз си мислех: бедни, нещастни съветски писатели! Като това е елитът! Не е за учудване, че може би най-елитният от тях АТК се търкулна веднага да спи на долното легло. За да не чува нищо. Казват, че разумните съветски хора правели винаги така по време на пътуване. Този, който си е пийнал добре, винаги имаше оправдание.
Пътуването на един писател в чужбина по това време беше почти сензация. Когато се върнах, ми взеха интервю, отговарях на въпроси в редакцията, писах за това в "ЛиМ". От Менск дойде предложение за създаване на балет по "Алпийска балада", но аз, като имах опит с киното, отказах. Не исках прекалена популярност, вече чувствах как се отнасят към това моите менски колеги писатели. По-добре да си седя тихо и да не се изхвърлям прекалено много.
51. ХОТЕЛ "СЪВЕТСКИ"
През есента ми позвъниха от "Новый мир" - трябва да отида във връзка с подготовката за печат на "Мъртвите не ги боли". Приготвих се бързо, отидох, намерих редакцията на "Малый Путниковский переулок" - тясно коридорче, тесни стаички, силна миризма на комунална кухня (на третия етаж беше редакционният бюфет). Мой редактор се оказа една немлада приветлива дама с късоглед поглед - Анна Самойловна Берзер, която веднага каза, че преводът е калпав, трябва да се работи много. Същото каза и завеждащият отдела за проза Игор Виноградов и добави: "Този път ще го напечатаме. Но следващия път на този ваш преводач кракът му да не е стъпил тук". Това малко ме учуди и едва после разбрах, че Михас Гарбачоу като секретар на партийното бюро на СП на СССР си е спечелил в Москва не малко врагове. Разбира се, "Новый мир" не беше в този смисъл изключение.
Седях няколко седмици в разкошната, но студена стая на хотел "Съветски" и поправях, поправях според бележките на Анна Самойловна. Надвечер носех поправеното в редакцията и на другия ден поправях отново. Наложи се също така да размествам някои части, особено съвременните планове. Някои сцени да разширявам, други, напротив - да свивам. Понякога от тази работа чак ми се замайваше главата. Веднъж на вратата почука една непозната жена, оказа се, че това е менската либретистка Чарахоуская, беше готова да падне в краката ми, за да ѝ позволя да напише либрето за балет по "Алпийска балада". Даже вече го беше написала - ето, прочетете. Има всички основания да се получи отличен балет, музиката пише младият композитор Яуген Глебау, който много обича цялото творчество на Васил Бикау. Сърцето, както казват - не е камък, съгласих се въпреки това, което чувствах. Този факт постави началото на моето дългогодишно приятелство с талантливия композитор и делови човек Яуген Аляксандравич Глебау. Той създаде забележителен балет. Гледах го веднъж заедно с Ирина Михайлауна (която по това време стана моя жена), от очите ѝ тогава течаха сълзи. А беше категорично против този спектакъл, струваше ѝ се, че ще опошли високата тема.
"Новый мир" тогава се бомбардираше вече от всички инстанции - от Главлит, от СП, от ЦК. Списанието не излизаше редовно, всеки път с голямо закъснение. Закъсняха и №№ 1-2 с моята повест и излязоха точно преди поредния и може би най-реакционния конгрес на КПСС (Комунистическата партия на Съветския съюз - бел. прев.) - това му беше като подарък! По това време, когато конгресът набираше решителност да реабилитира сталинизма, да излъска зацапаните от Хрушчов славни чекистки органи, Твардовский бие по тях с два броя, в които е поместена повестта на един беларуски писател. Явно свои в Москва не са се намерили. Толкова по-зле за "Новый мир".
Инстанциите реагираха оперативно и след няколко дена излезе поредния брой на "Правда" с голяма статия от В. Севрук (както после се изясни, слушател в Академията за обществени науки). В статията се констатираше безспорния неуспех на писателя, защитаваше се честта на Съветската армия, победителка на фашизма, даваха се насоки как трябва да се пише за отминалата война. Може би статията се хареса много на главния идеолог на КПСС др. Суслов, защото нейният автор беше скоро извикан на "Старая плошчад" (площад в Москва, където се е намирал ЦК на КПСС - бел. прев.), където направи кариера, нечувана да един провинциален (струва ми се, чукотски) журналист. Този човек беше роден в Беларус и може би поради това стана главен съветник на Суслов - първо за творчеството на Бикау, а после и за цялата съветска литература.
След статията в "Правда", като по команда, се посипаха много критични, често оскърбителни статии с политически подтекст във всички останали централни вестници.
Обвиненията всеки път звучаха все по-страшно. "Красная звезда" ("Червена звезда" - бел. прев.) хвърли в статия на Баранц и Дашков главния си обвинителен коз - намерението на автора да скара два предвечно братски народа, беларуския и украинския. Ветераните в свои писма до редакцията, както винаги, се оплакваха от принизяване на ролята им в разгрома на немските нашественици. Много бързо към обвинителния хор на московските вестници се присъедини и беларуската преса. Може би най-дълго мълчание запази "ЛиМ". Провинциалните вестници, които не можеха да организират оперативно свои статии срещу "идеологическата диверсия" на Бикау, препечатваха статии от централните. Сред тях и моята мила "Городненская правда". Интересното е, че в общи линии биеха автора за каквото и да е - клевета, принизяване, изопачаване, - но никъде не беше казана нито една дума за "смерш", за НКВД или за КГБ. Все едно написаното в повестта нямаше нищо общо с тези "органи". Четях и не можех да разбера: какво е това? Нарочно ли е, или е недоразумение.
Това обаче намери бързо своето обяснение.
Повестта "Мъртвите не ги боли" беше обявена за безусловен неуспех на автора. Но за автора беше важна не оценката на произведението, не отношението на началството към него, а неуспех ли е то наистина. Това беше важно за моите бъдещи замисли, защото, както пише У. Фолкнър, "неуспехът за мене стои над всичко. Да започнеш нещо, което не е по силите ти - даже и да не можеш да се надяваш на успех, но все пак да опиташ и да претърпиш поражение, а след това да опиташ отново. Ето какво е за мене успех". Разбира се, аз не можех да се равнявам с Фолкнър, но и неговият опит беше тогава важен за мене. Но ми се струва, че този "неуспех" се превърна за мене в нещо друго. Макар че, за да разбере и почувства това, на автора му трябваха повече от двадесет години.
Понякога през лятото си ходех по родните места, в моето Бички. Родителите ми още бяха живи и когато наближавах, още отдалече виждах как татко чака на двора, поглеждайки изпод ръка натам, където беше къщата на Азевичи. Като посрещаше автобуса в Слабодка, Микола слагаше вързопите ми на велосипеда, а аз вървях със синовете си до него. След това се гощаваме на обща маса, татко много искаше да попита как живее синът му в далечния град, където и той е живял някога - служил е като войник. Но сина го влечеше не разговорът с баща му, а езерото. Всеки път, още в деня на идването ми, крачех по пътечката през полето и храстите към своята заветна цел - макар и за няколко часа, а всичко останало след това. Вечерта татко казваше, че трябва да намина към кръстницата Барисиха - коя година вече лежи старицата, чака смъртта. Като вземах нещо сладко или поне ябълки, отивах при кръстницата си и цял час слушах горчивата ѝ изповед как моли Бог да ѝ изпрати смъртта. А не я изпраща. Тя живееше със снаха си, внучките ѝ учеха в града, синът ѝ беше изчезнал по време на войната. Зле живееше моята кръстница. И не след дълго време Господ Бог чу молитвите ѝ.
След някой и друг ден мама ме молеше да навестя брат ѝ - вуйчо Лявон, който живееше в Завулак. Пътят беше през полето и гората, покрай езерото Супонец. Вуйчо с работливия си син Антол строеше къща (предишната беше изгоряла по време на войната, семейството дълго време живя в зимника. Той , както винаги, ловеше риба в околните езера, понякога, когато времето беше добро, вземаше със себе си и госта. И тогава се запознавах с вуйчовото умение - не такова като моето. Вуйчо винаги хващаше риба, винаги имаше риба на масата си. Не винаги имаше хляб, дори картофи нямаше, но риба имаше винаги - печена, пушена, сушена.
Веднъж вуйчо Лявон ми разказа как уловил една щука със самоделна блесна в нея, която щуката му откъснала още по времето на Пилсудски (Йозеф Пилсудски - полски маршал, президент на Полша, започва война срещу болшевишка Русия през 1919 г. и я побеждава през 1920 г. - бел. прев.) - преди двадесет години. И умря вуйчо Лявон заради рибата - простуди се на езерото. А неговият Анатол се увлече от пчелите. Много години в двора му жужаха пчели, ядяха мед, а и припечелваха по някоя копейка. Не от колхоза...
52. ДУБАВИНКИН. ВЪЛЧЕВИ
В нашата областна редакция, която се премести тогава от центъра на града зад железопътната линия, дойде един път непознат човек и като хвърли проницателен поглед на тези, които седяха в кабинета, каза, че трябва да поговори с Бикау. Когато всички се изнесоха набързо, той ми показа удостоверение с големи букви КГБ на СССР и се представи: подполковник Дубавинкин. Разговорът започна с общо опознаване: на колко съм години, откъде съм родом. И по-нататък: "Може би сте наясно за какво става дума? За вашето произведение, напечатано в "Новый мир". Вероятно по недоглеждане, защото нито едно уважаващо себе си издание не може да напечата подобно съчинение".
Този разговор обаче имаше всичките белези на разпит. Подполковникът се интересуваше много от моите отговори на неговите в общи линии наивни или дори глупави въпроси. Отговарях доста сдържано, никак не ми се искаше нито да разговарям, нито да споря. Тогава обаче разбрах, че горадненските служби не знаят нищо за мене, трябваше им първоначален материал и те се бяха заели да го съберат именно по този примитивен за тях начин. Може би бяха на зор. Вечерта на същия ден, без предварително да позвъни, дойде в жилището ми Павел. Той изглеждаше много угрижен и не попита нищо, нищо не каза. Само унилият му вид свидетелстваше, че работите отиват на зле. Впрочем, отиваха на зле преди всичко за него. В скоро време, може би за да го изолират от Бикау, го преместиха на работа в най-отдалечения горадненски район - Карелицки. (Не за да го оправдавам, а в името на истината трябва да кажа, че моят баджанак не ми направи никога нищо лошо и изобщо съм му благодарен да това).
В Беларус дойде българския писател Найден Вълчев. Както винаги, след кратко гостуване в столицата го изпратиха в провинцията - този път в Наваградак. Вълчев беше за първи път в Беларус и може би не е очаквал подобно внимание към себе си. През първата нощ в наваградския хотел го окрали, но той даже не казал за това на администраторите. След това го заведоха в Бярозаука в стъкларския завод, където трябваше да има четения с участието на местни писатели.
Аз и Карпюк отидохме на срещата. Четенията минаха, както винаги, при препълнена зала, всички бяха любопитни не толкова да слушат стихотворения, колкото да видят един поет от далечна братска страна. На обяда, който уредиха на живописния ньомански бряг, се събра цялото бярозавско и наваградско началство, че и городненското също. Ядене и пиене докараха с пълна догоре линейка. Покрай Ньоман разстлаха покривки и зазвучаха тостове - в чест на партията, на първенците в производството, за разцвета на социализма и за дружбата между народите. Гостът седеше мълчалив, за него като че ли бяха забравили, особено когато се разбра, че не пие. Това малко смути беларусите, но не за дълго. До вечерта две бутилки опустяха, а над ньоманските вълни се разнасяше надалече "Подмосковные вечера" ("Подмосковски вечери", популярна руска песен - бел. прев.). Найден ме попита тихо: "Какво, нямате ли свои песни?".
В страшните гръмотевици, които се разнасяха поради повестта на Бикау, Съюзът на писателите дълго време не участваше изобщо и аз вече си мислех, че ръководството му е на моя страна. Но къде ти! Оказа се, че по време на партийни събрания също протичали бурни дебати, някои комунисти поискали да се вземат мерки. Особено се възмущавал Иван Ноивкау, с когото бяхме воювали заедно в Унгария. Другият Иван, който ме поздравяваше, когато ме срещнеше, приветливо и доброжелателно, подлагаше на жестока критика в университетските си лекции отстъпника от соцреализма. Само младите негодуваха от това, което ставаше около мене. Като ме срещна в Менск, младият, но сериозен критик Виктар Каваленка, ми стисна силно ръката и каза, че момчетата от Академията [на науките] са на моя страна. И не само от Академията. Алес Адамович, който тогава беше уволнен от Московския университет, защото отказа да подпише професорското писмо срещу Синявски и Даниел, ми телефонираше не един път от Менск да се държа и да не се отчайвам. Наистина, той вече беше защитил докторска дисертация, мисля, че в Киев, с помощта на почтения Леонид Новиченко. Същият Новиченко дойде веднъж в Горадня, за да се срещне с мене и да ме подкрепи. За съжаление не си бях у дома. Но затова пък останалите украински писатели, сред които и мои доскорошни приятели, бяха готови да ме бойкотират. Като се срещнахме на един московски пленум, Олес Гончар ме попита кой е дал името Сахно на негодника смершовец. Казах му, че това е авторът. Тогава той се възмути: "А ние чухме, че е някакво еврейче от "Новый мир"... Не сме очаквали такова нещо от тебе..." След много години, когато в Киев се обсъждаше възможността повестта да бъде напечатана на украински език, същият Гончар каза: само през трупа ми! И аз си помислих: нима всичко е само в тази омразна фамилия? А може би е в нещо по-дълбоко, за което обаче не говорят? Срамуват ли се или какво? Но благодарение на принципната позиция на моите приятели, украинските писатели Вл. Яворивски, Д. Павлички и Ив. Драч, повестта излезе на украински език в превод на нашата мила Таня Кабржицка.
Скоро след идването на Найден Вълчув у нас, дойде друг Вълчев - Георги, учен, университетски преподавател. Той се оказа много подходящ за компания, говореше добре руски. Ригор Барадулин го заведе заедно с художника Барис Заборау във Вушачи, на гости у майка си. Навестих ги, когато отивах от село за Менск. Родната къща на Ригор се криеше в сянката на посадения от баща му бряст, зад нея имаше градинка. А на верандата стоеше милата Акулина Иванауна - майката на Гришка, типична вушацка овдовяла през мойната нещастна жена, чиято единствена утеха в живота беше синът ѝ. Гениален начинаещ поет, което за майката обаче значеше малко. За майката беше от значение само това, че той е неин син. И живееше тя с това огромно поднебесно чувство, по-възвишено от което на този свят няма. Помня, че там или може би по-късно се спречках с Барис Заборау, който за разлика от някои от нас нямаше много добро мнение за колегата Михас Савицки, който тогава бързо и уверено изкачваше беларуския художествен олимп. Времето обаче показа, че Заборау е бил прав, а аз съм сбъркал - за голямо мое съжаление.
В Горадня от Менск дойде Васил Буран, който се готвеше да защити кандидатска дисертация за творчеството на Бикау. Не приемаха дисертацията, защото в нея не се даваха очакваните оценки за моето творчество. Васил се блъскаше над нея вече няколко месеца и все напразно. Казах му: "Напиши това, което искат". Но Васил, който се оказа славен украинец, на моите години, се инатеше. Така че седяхме заедно и аз му помагах да формулира собствените ми творчески недостатъци. Това като че ли помогна, приеха дисертацията.
53. ШЕСТИЯТ КОНГРЕС НА СП НА БССР
Получи се така, че мои литературни приятели в Менск станаха младите писатели, родени през 30-те години. Приятели сред връстниците си (освен може би Алес Адамович, с 3 години по-малък от мене) почти нямах. Това е в общи линии разбираемо. Моето поколение едва ли не цялото беше отнето от войната, а малцината от него, които оцеляха, научиха много неща на фронта и след това. "Филологическото поколение" на писателите може би не беше изгубило още своите младежки стремежи към истината и справедливостта и понякога, може би дори пряко волята си, реагираше конфликтно на негативните прояви в литературния живот.
Преди поредния конгрес на Съюза на беларуските писатели Генадз Бураукин и Анатол Вярцински организираха подписка на писмо в защита на Бикау. Както разказваха по-късно, любопитно им било да видят как ще реагират много от писателите, когато им предложат да подпишат писмото. Едни отказвали веднага, други обещавали да помислят (иначе казано - да се посъветват с някого). Повечето обаче, без да се замислят, подписаха писмото и аз бях доволен, че сред тях имаше не малко стари, много уважавани писатели: Михас Линкоу, Иван Мележ, Янка Брил, Аркадз Куляшоу. (Между другото, Куляшоу, който беше стар приятел на Твардовский, беше един от първите, които ме поздравиха за напечатаната в "Новый мир" повест). Но нито Шамякин, нито Броука, нито Танк подписа писмото. Разбира се, то помогна малко на изпадналия в немилост автор (а и нямаше как да помогне), но предизвика доста шум. Това, което ставаше около него, накара партийното ръководство да разбере, че в бдително контролирания колектив на писателите няма предишното циментирано единство. Че писателите, колкото и да е чудно и въпреки многогодишния натиск и репресиите, са способни да протестират. Писмото, разбира се, не беше напечатано никъде, а неговите организатори бяха викани не един път на разпит и изслушване в различни инстанции (включително и КГБ). Но делото беше факт, писателите за първи път показаха, че могат и да не се подчинят на суровата партийна воля. Това беше вече опасност, вестта за която стигна до Москва и която трябваше да бъде предотвратена.
Съвсем неочаквано в Горадня се появи моят преводач Михас Гарбачоу. Притича сутринта право от влака при мене на "Олег Кошевой", каза, че е дошъл инкогнито, защото има много спешна работа. Заради публикуването на моята повест, към която и той имаше отношение, в ЦК на КПСС се разразил голям скандал, готви се закрито постановление за нея, което дявол знае какво може да направи. Затова трябва да се изпревари - като се съглася с критиката и се разкая. Най-добре тайно, с лично писмо до ЦК. Аз, разбира се, не се съгласих, Михас започна да натиска. Захванахме се да спорим, да се караме и, естествено, да пием. Спорихме и пихме едва ли не цяло денонощие, но така и не стигнахме до съгласие. Казани бяха всякакви пиянски глупости, но не малко и принципни неща, които разделиха с непреодолима граница мене и моя преводач. Накрая той каза: какво пък, повестта, разбира се, няма да я напечатат, ще лежи като резервен капитал в сейфа. Може би някога... Освен всичко друго, той като преводач, не ще и дума, жалеше за собствения си труд, който пропадаше напразно, и се надяваше на някога. За съжаление неговите надежди не се осъществиха, Гарбачоу умря, като така и не дочака издаването на омразното произведение.
Като изпратих Гарбачоу на московския влак, седнах да пиша реч. Не се изказвах често по писателски конгреси, но сега се реших. (После някои от моите много информирани опоненти стовариха съвсем напразно това върху невинния Гарбачоу). А и Алес Адамович каза по телефона: нямаш право да мълчиш, особено когато заради тебе могат да пострадат други хора. Нахвърлих за един ден изказването с моите възгледи и несъгласия.
Когато отидох в Менск, дадох да го прочетат някои от московските гости - Оскоцки и Лазарев, те са съгласиха. Само Лазарев, като познаваше малко моя не много практичен начин да се изказвам, каза: не бързай. И беше прав: аз се стараех да чета написаното колкото се може по-бързо, от което впечатлението не беше добро. Четох със силно нервно напрежение, при пълна тишина в залата, а като свърших, залата неочаквано гръмна от ръкопляскания. Някои от задните редове дори станаха. Началството в президиума, разбира се, седеше с каменни физиономии. Но началството знаеше това, което не знаеха другите - не напразно беше готвило конгреса дълго и старателно. След почивката веднага взе думата Алес Савицки, който малко преди това беше дошъл след завършена аспирантура в Литературния институт и също започваше своята кариера. С твърд, размерен глас на убеден ортодокс той прикова за един миг към стълба на позора ренегата и антисъветчика Бикау за това, че клевети Съветската армия и нейния авангард - партията на комунистите. На Савицки също ръкопляскаха, а аз още там в залата му написах бележка: "Далече ще стигнеш, Алес!". И познах. Не мина месец и моят земляк и връстник се озова на удобен и почетен пост в ЦК на КПБ (Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.). Правилно казват: "Основната истина на нашия век е: изял си приятел - по-дебел си станал".
Врагове с тази реч си спечелих, разбира се, не малко (цялото ръководство, което дълго след това избягваше да ме поздравява), но се увеличиха и приятелите ми. При срещи и на маса в ресторанта много дружелюбно се отнесоха към факта Ригор Бярозкин и неговите млади приятели - Валя Тарас, Навум Кислик, Хведар Яфимау. С тях често биваше и Алес Адамович, който не пиеше, но това не му пречеше да бъде едва ли не най-активният инициатор на срещите на маса. Докато ние се опивахме, той говореше умно и съдържателно за тоталния натиск върху литературата и за несломимостта на личната воля. В условията на обичайна липса на свобода това не беше лесно. Но беше необходимо. Иначе литературното дело се превръщаше в банално полицейско разследване и преследване. Казвах, че е много важно тава да се знае от нашето ръководство на СП, а Адамович само изсумтя иронично - те го знаят по-добре от нас. Защото участват непосредствено в това. Какво пък, както винаги, Саша беше прав, защото вече имаше опит от скандалната история в Московския университет.
Текстът на моето изказване на конгреса попадна в Москва, оттам на Запад. Радио "Свобода" го предаде в ефира. А скоро след това получих от Берлин прекрасно издание на книгата "Мъртвите не ги боли" на немски език. Директорът на западноберлинското издателство "Propileen" питаше по какъв начин може да ми изплати хонорара. Дълго се съвещавах с Аляксей Карпюк за отговора и решихме да оставим въпроса нерешен. Иначе можеше да се случи нещо лошо. И вероятно постъпихме правилно, защото всички задгранични хонорари минаваха тогава през специална държавна структура, чието заобикаляне не беше безопасно. Съвсем неотдавна съобщиха, че съдят наследниците на Борис Пастернак - уж за нарушаване на правилата за валутни операции.
Скоро след конгреса получих първото писмо от Твардовский. След това той ми изпращаше не малко писма и пощенски картички, но това най-първо писмо стана за мене най-важно във всяко едно отношение. Най-напред Александр Трифонович обосноваваше своето виждане за съвременната литература и изразяваше пълната си подкрепа за моето изказване на конгреса. Беше му харесало, че не се оправдавам, не се разкайвам, а по-скоро настъпвам и обвинявам. Похвалните думи на редактора и майстора на руската литература бяха за мене по-важни от всички заплашителни нападки на "цивилните литературоведи". Почувствах се още по-уверен, когато веднъж в навечерието на есента получих ялтенска телеграма от Виктор Некрасов, известния автор на "В окопите на Сталинград", също атакуван от критиката (заради пътните му бележки от Запада). "Пием за ваше здраве, чакаме нови книги с истината за нашата велика война" - се казваше в телеграмата...
В резултат от широката кампания за дискредитиране на произведението на Бикау авторът започна да получава много писма от негови читатели. Пишеха от Беларус, от Москва, от Петербург и дори от Сибир и Далечния Изток. Авторите бяха най-различни - от ветерани от отминалата война до младежи и студенти. Авторите на значително мнозинство от писмата подкрепяха позицията на автора, благодаряха за истината за войната. Тогава чрез писма се запознах с някои писатели, които бяха, така да се каже, "ухапани от войната", инвалиди, които пишеха за нея. Като известния руски писател Вл. Тендряков, а също така С. Крутилин, В. Гончаров, [нечетимо вмъкване], Д. Гусаров от Петрозаводск. Те ми благодаряха и ми стискаха ръката писмовно. Тогава и и по-късно събрах такива писма в не един куфар. Част от писмата изгорих след това на вилата, когато видях, че могат да ги откраднат, защото определени хора се интересуват много от тях. Но още по онова време забелязах, че всички писма са отваряни, което отварящите не криеха много. Известно е, че хартията на съветските пликове беше лоша и следите от държането им на пара личаха явно от другата страна. При това някои от писмата бяха отваряни няколко пъти, в различни инстанции. Особено измачкани изглеждаха писмата ми до моите родители на село. Вероятно ги отваряха и в Горадня, където ги пусках в пощенската кутия, след това в Менск и, разбира се, в селото на адресата - всички трябваше да знаят какво пише Бикау. Но аз отдавна вече не пишех нищо подозрително, още повече на родителите си. Както, впрочем, и те на мене, а техните писма не бяха по-добри на вид. Когато се случеше някакъв пакет - книга или ръкопис, той изглеждаше безмилостно раздърпан (все едно го е гризало куче) и имаше черен пощенски печат: "Повреден при получаването".
Някои писма изобщо не идваха - може би веднага отиваха "към дело". Тогава още нямаше ксерокси, а за препечатване органите щадяха труда на "квалифицираните машинописки".
54. СОФИЯ. СМЪРТТА НА ТАТКО
Още с идването на Найден Вълчев в Беларус беше уговорено, че българският Съюз на писателите ще ме покани на гости. За това имаше основания и първото от тях беше, че моите повести "Третата ракета" и "Алпийска балада" бяха преведени на български език и излязоха в Пловдив. Значи имах право на някакъв там хонорар. Но нямах задграничен паспорт. Когато се обърнах към менското МВР, там дълго не отговаряха, нещо протакаха. Мина време, настъпи есента. И тогава веднъж позвъниха: можете да дойдете за паспорта. След една седмица вече пътувах с влака от Москва за София. Бях много нетърпелив да отида в страната на моята макар и не много щастлива младост, да видя познатите ми и мили за мене места. Е, разбира се, и да погостувам. Все пак отивах по покана на официална организация, а не като безправен частен пътник.
На граничната гара Унгени, от която някога бяхме изгонили с бой немците, вече функционираше зорка гранична служба и веднага бях помолен да отида от вагона в сградата на гарата. Казаха, че може да не вземам куфара. Не носех със себе си нищо освен бутилка водка и няколко книги. Наистина, съпругата на Аркадз Куляшоу - Аксана Хведарауна - ми даде кутия бонбони за дъщеря си Валя, която беше омъжена в София. В сградата гарата ме отведоха на втория етаж, където в просторен кабинет седеше русоляв човек, който явно ме чакаше. Веднага се сетих какъв е, макар че той не се представи. Започна разговор - какво, как? Откъде и накъде? Какви приятели имате там? Какви са ви връзките - кореспондентски или лични? След това разговорът придоби по-емоционален тон - защо пишете толкова тенденциозно? У нас има много военни писатели, но другите пишат добре, без да изкривяват истината за войната и за работата на органите. Без организираната работа на органите нямаше да победим във войната - враговете и предателите бързо щяха да предоставят Съветския съюз на Хитлер. А ето че така имате възможност да отидете в България, да се срещнете и да си пийнете с приятели. Разговорът продължи един час или повече и аз започнах да се опасявам, че мога да изпусна влака. Казах му това. Той само се усмихна - влакът няма да тръгне без вас. И наистина, като си поговорихме добре и той изглежда изпълни най-сетне своето задължение, ме изпрати до вагона. Когато влакът премина границата, отворих куфара си и се удивих: всичко вътре беше преровено. Един от моите съседи по купе ми прошепна после в коридора: взели са и куфара там. Какво пък, благодарен съм, че поне не бяха откраднали чуждите бонбони...
Останалият път през Румъния и до самата София беше помрачен, вече не ми се искаше да пътувам. Но скоро в София, която ме посрещна с познатия мирис на печени кебапчета, настроението ми постепенно се подобри. Особено след една добра чаша греена ракия в студеното време. Найден ме настани веднага в хотел и ме предупреди, че с това официалното гостоприемство на СП свършва, по-нататък ще се грижат за мене лично. Включително и той. Така заповядала Москва, изобщо искала да отмени посещението, но българите сметнали този акт за нетактичен и разрешили да дойда. Какво пък, и лично също ме приеха добре. Най-напред ме нагостиха хубаво в жилището на Найден с неговата мила Минка, където дойде и другият Вълчев - Георги, с когато се запознах по време на идването му в Менск и Горадня. Прозаикът Ивайло Петров, като ни срещна на улицата, ни почерпи с вино и разказа един много политически виц. При въздушна катастрофа загиват трима национални лидери: Аденауер, Айзенхауер и Хрушчов. Въпрос: кой народ ще съжалява най-много? Отговор: българският. Защо? Защото сред тях не е бил Тодор Живков. Анекдотът обясни в алегорична форма всичко. Повече за настроението и живота в България можеше да не се пита. Макар че животът там беше във всяко едно отношение много по-добър, отколкото в нашата страна. Имах там честта да бъда поканен няколко пъти на гости и помня как говореше за Менск редакторът на един български вестник. Той каза, че като ходил в Беларус, му идвало да заплаче, защото не видял по улиците нито една беларуска табела, не чул в Менск нито една беларуска дума и тогава разбрал какво я чака България. Не беше далече от истината...
Отидох в София на Пловдивското шосе, при някогашното наше военно градче. Градчето беше на мястото си - същите телени огради, портала, сградите и казармите. Но нещо и се беше променило. В романтичната вила през пътя, където някога живеел български генерал, а после живееше нашият комбриг (командир на бригада - бел. прев.), сега живееха хора на комунални начала, на двора съхнеше на въжета бельо, а по-нататък двама българи пърлеха прасе. Също като в беларуско село. Селото и тук беше дошло в града. Гостоприемните български писатели искаха да ме почерпят със знаменития им коняк "Плиска", но напразно. Търсеха из целия град, отидоха във фирмения хотел "Плиска", коняк обаче не намериха, казаха - отишъл за износ. Тогава си помислих: добре е, че нашия "сучок" (долнокачествена водка - бел. прев.) не го изнасят, поне има какво да се пие.
В началото на декември, точно в деня на сталинската конституция, почина татко. Отидох на погребението. До Полацк пътувах с влак, а оттам - с такси. Таксито не стигна до Кубличи, в Штундарави гари забоксува, наложи се да вървя пеш. Добре, че беше близо. Преди смъртта си татко боледува дълго от някаква треска, която лекуваха в Селицката болница, но напразно. Той страдаше много - от болестта и още за сина си. Когато си дойдох последния път, той ме погледна втренчено и въздъхна тежко: патиш си, сине, по-добре е да оставиш писането. Под покрива на бараката той имаше отдавна приготвени няколко борови дъски, които, ако се съди по всичко, чакаха своето време. Не дочака моят стар татко да оставя писането. Така и си отиде в боровата горичка сред селото, където са се събрали всичките поколения тамошни жители. Живели са и са се отнасяли помежду си различно, но там лежат близо един до друг - в мир и съгласие. Може би това е възможно само на гробището.
55. „ПРОКЛЕТАТА ВИСОЧИНА“
Това което преживях напоследък и беше свързано с литературата, не ме накара да се отрека от военната тема. Макар че понякога беше мъчително, понякога безнадеждно. Но подкрепата на моите приятели - в Менск и в Москва - свидетелстваше, че в творчески смисъл съм на плодотворен път. Веднъж в Москва ми се случи добре и искрено да си поговоря с Лазар Лазарев, който се превръщаше в едва ли не най-авторитетния изследовател на военната литература и вече беше напечатал някои неща в моя подкрепа. Както винаги, на всички колективни мероприятия похвално и разгорещено говореше за моите повести Алес Адамович. Читателите изпращаха маса отзиви, преди всичко с одобрение на повестите. Сред тях веднъж получих мило писмо от малко известния тогава, а после един от най-големите руски писатели Виктор Астафев. Прекрасно писмо, подкрепящо моето виждане за войната, ми изпрати командващият ЗАКВА (Задкавказкия военен окръг - бел. прев.) армейски генерал Стукаченко. Жалко, че се запазиха малко от тези епистоларии: част от тях сам изгорих на вилата (не знаех къде да ги крия), част изпооткраднаха. Някои неща дадох и на литературния музей.
Тогава прекарвах свободното си лятно време на Ньоман. Мой приятел си оставаше Валя Чекин, музикант и поет. Нелоши негови стихове понякога печатаха в областния вестник. С него можеше да се поговори искрено за живота и литературата. Той умееше да слуша, не обичаше да спори - също като мене. А и беше добър рибар.
Като стана секретар на областния отдел на СП, Аляксей Карпюк се стремеше да активира работата на гродзенските писатели, организираше всякакви вечери и срещи - в училищата, в предприятията, понякога с пътувания по районите. Обикновено канеше за това Данута Бичел и Волга Ипатава, която от училищните занятия все тичаше някъде - в педагогическия институт или в редакцията, и бойко четеше стихове.
Карпюк обикновено се гордееше с младите и недолюбваше старите - няколко много активни демобилизирани пенсионери. Към моето приятелство с Чекин се отнасяше доста сдържано, но смятах, че греши. Това мое мнение се задълбочи още повече след един случай.
В един от първите слънчеви дни на лятото се уговорихме с Чекин да се срещнем на Ньоман, за да ремонтираме пристанищата, където държахме нашите лодки. Предния ден Валентин донесе две много дебели дъски, които беше получил срещу една бутилка от близкия строеж. Като отидох при лодките, чаках дълго приятеля си, а него все го нямаше. Накрая той се появи, но изглеждаше угрижен от нещо и не веднага ми каза тихо, че са го викали в КГБ. Не на "Урицки", където беше тяхното управление, а в хотел. И се опитали да го завербуват, но той отказал. Това не ме изненада много, обаче ми развали съвсем настроението. Отново не знаех как да се отнеса към случая, плюс това Чекин каза, че уж са го предупредили да не разгласява нищо. Фактът, че Валентин е отказал да работи срещу мене, го правеше в моите очи още по-голям приятел. Но повече никога не говорихме за това с него и той не каза дали е имал нови срещи с КГБ. Аз също не казах на никого нищо за този случай, освен след много години на Карпюк. Тогава Аляксей се усмихна криво - имат си такава хватка, а ти си мислел... Помислих си, че ако това е хватка, тя е най-отвратителната и подла хватка. Защото признанието на моя приятел предизвика у мене най-другарски чувства към него и пълно доверие. Мислех си, че ако човек, пренебрегвайки забраната, признава подобно нещо, значи ти е истински предан приятел. Оказва се, че е хватка...
За кратко време, може би за един месец, написах една малка повест, наречена "Проклетата височина". Все ми се въртеше в ума случилото се през пролетта на четиридесет и четвърта година на фронта. Мислех си, че в това има нещо ново, че може да се използва, поне в литературата. Макар че новото е много относително разбиране, това, което имах за цел, отдавна беше станало баналност в нашия живот, надлъж и нашир пронизан от същите тези "органи". Но като написах повестта, започнах да се колебая дали си струва да я печатам. Искаше ми се да се посъветвам с някого, но в Горадня такива хора имаше малко. Карпюк, струва ми се, беше заминал по това време нанякъде, моят Валентин не знаеше беларуски език. А и изобщо беше поет и затова не се интересуваше много от моето прозаично творчество. Но от време навреме се бях срещал (предимно в компанията на Карпюк) с преподавателя в медицинския институт доцент Клейн. Барис четеше на бъдещите медици история на КПСС, беше ерудиран учен, познаваше литературата и философията. Към нашата действителност се отнасяше сдържано критично и това ме накара да се реша и да му предложа повестта. Като я взе не с голямо желание, той я прочете за една нощ и когато се срещнахме, я похвали много. Каза, че Твардовский ще напечата с радост подобно нещо. Заслужава си.
Най-напред занесох повестта в Менск, дадох я на Пимен Панченка. Пимен беше угрижен - моите повести изглежда бяха започнали да заплашват редакторското му място в "Маладосць". Каза: добре, ако я подкрепи "Новый мир". Но за "Новый мир" трябваше да се преведе, а аз нямах преводач. Тогава Пимен каза: направете буквален превод, а те сами ще намерят преводач. В Москва преводачите са под път и над път.
Така и направих - преписах текста долу-горе на руски език. Нарочно не го изгладих, не се стараех за стила, залягах само над смисъла. При удобен случай изпратих ръкописа в Москва. Съвсем скоро ми позвъни Кондратович - трябва да отида.
56. „НОВЫЙ МИР“
Този път срещата беше с цялата редакция. В едно широко кресло седеше едрият, официално облечен Александр Трифонович Твардовский, дойдоха сдържаният Алексей Кондратович, очилатият Игор Виноградов, словоохотливият Владимир Лакшин, моята редакторка Аня Берзер и нейната колежка Ина Борисова. По-късно пристигна сивокосият все усмихнат Игор Сац, а секретарят Хитров беше там от самото начало. Започна обсъждането, което продължи кратко, сдържано и задълбочено. Помня, че Кондратович говореше за известна скованост в конструкцията на повестта, Лакшин - за характерите. Твардовский отбеляза известен нов нюанс в разработката на старата тема, но каза, че да напечата повестта е негов дълг. Само че преводът... Кой ще направи превода? Лакшин каза, че превода може да го направи Дудинцев, неотдавна са го разкритикували за романа му и сега седи без работа. Твардовский го погледна с укор: "Аха, така значи: автор Биков, редактор Твардовский, преводач Дудинцев? И вие искате с това трио да напечатам повестта?" Всички се засмяха, разбирайки колко е неприемливо предложението на Лакшин. Тогава, като помисли малко, Александър Трифонович каза: "Ами нека Васил сам да поработи над руския текст, да го прегледа добре, Анна Самойловна ще му помогне. А ние ще видим." Това и решиха. И за много години направиха Бикау преводач на собствената си проза. Макар че този хляб се оказа необикновено горчив, поне за мене, и аз не един път се опитвах да се откажа от него. Но се захващах отново, защото иначе нямаше как.
В заключение Твардовский обяви, че заглавието на автора няма да е подходящо, за заглавието трябва да се помисли. Може би това не ми хареса най-много, но вече знаех, че тук се отнасят много взискателно към заглавията. Това го изисква политиката. А там, където има политика, там няма място нито за вкус, нито за логика. Цялата ми по-нататъшна практика на отношенията ми с изданията и издателствата потвърди този непоколебим принцип.
В "Маладосць" повестта излезе, както се полагаше, по-рано от новомирската публикация. Но не успях да получа поредния брой на "Маладосць", когато в Менск се появи голяма статия на един партиен журналист, някой си Агеев, който не остави камък върху камък от нея. Не остана пощаден, разбира се, и авторът. Макар че не очаквах друга оценка, беше ми малко обидно - колко още може! Този път беларуското ръководство не остана назад - изпревари каквато и да е московска оценка. Ако преди се беше оказало "догонващо", сега можеха да го догонват руснаците. Инициативата беше на Беларус.
В Москва, разбира се, не спяха, подхванаха веднага. Едва ли не по всички вестници премина вълна от критики и порицания. Не притъпяваше своята политическа бдителност ГЛАВПУР (Главно политическо управление на Съветската армия - бел. прев.). На всевъзможни политически съвещания неговият началник генерал Епишев сочеше като отрицателен пример "клеветническата" повест на Бикау. Оценките му влязоха даже във военните учебници и пособия за политически занятия на войниците от Съветската армия. Точно тук се обади и "Новый мир" с повестта, наречена там "Атака от движение". Това "от движение" трябваше да оправдае някак си неуспеха на атаката - така ми обясниха после в "Новый мир". Но не оправда нищо. Цялата съветска преса, разправяйки се с автора на порочната повест, громеше и списанието, особено не един път вече позорения Твардовский. Като четях как го хулят, чувствах известна неловкост, че "подхлъзнах" списанието и неговия уважаван редактор. Той обаче не се разкайваше, а ми изпрати поредното писмо с подкрепа, в което сочеше за пример протопоп Авакум, който с последни сили вървял по пътя със своята протопопадия (след заточение в Сибир старообрядецът Авакум - 1620-1682 година - извървява пеш с цялото си семейство обратния път до Москва; пътуването продължило три години - бел. прев.). Но към каква цел, мислех си аз. Към своето последно огнище в една изоставена къщичка. Наистина, "Литературката" (вестник "Литературная газета" - бел. прев.) помести положителна рецензия за повестта, единствена по това време, и за мене беше много важно, че неин автор е Юрий Бондарев.
57. ПОМОЩНИЧКАТА. РУМЪНИЯ
Продължавах да работя в редакцията, но забелязвах как отношението към мене става все по-кисело. На поста отговорен редактор дойде нов човек, ветеран от войната, бившият летец Георгий Лисов. Той разговаря с мене, от разговора разбрах, че обкомът няма да ме търпи дълго, и Георгий Степанович ме посъветва да пиша малко по-сдържано. "Да вървят по дяволите органите! По-добре е да не ги закачаш, по себе си зная..." Мислех си: кой от нас не го знае? Но все мълчим. Може би и аз трябва да замълча. Вече бях готов да замълча. И вероятно щях да го направя, ако не бяха следващите събития...
Жена ми през цялото време работеше в училището, у дома растяха две момчета и тя търсеше помощница. Някоя от преподавателките в педагогическия институт препоръча една добра жена, самотна, която можеше да идва два пъти в седмицата и да чисти жилището. Скоро тя се появи у нас - добродушна, прилежна жена. Наистина живееше сама, макар че имаше син, и вече беше лежала в лагер. Наистина, не беше много ясно за какво. А и аз не любопитствах. Обикновено, когато идваше да чисти, аз и синовете ми се измитахме на двора или някъде на друго място - за да не пречим. Чистеше добре, старателно. Жена ми беше доволна.
Но един път се зарових в шкафа за една необходима ми книга - "Юни 41 година" на Некрич (книгата всъщност се казва "22 юни 1941 година", в нея авторът представя своя разминаваща се с официалната, концепция за началото на войната между СССР и Германия - бел. прев.), която току-що бяха разгромили в пресата, а книгата я нямаше. Помнех добре: тези дни я бях оставил на определено място в шкафа, а сега не беше там. Книгата беше изчезнала. Преди това в продължение на дълго време бях получавал от Малмьо от една емигрантка дълги писма с описание на личните ѝ приключения в Менск по време на окупацията. Написани с дребен почерк на много тънка хартия, те бяха много интересни, защото съдържаха много подробности, фамилии и дати. Събирах ги в папка (бяха се събрали може би двадесет писма) и също ги слагах вътре в шкафа. След книгата изчезнаха и писмата. На кого биха могли да потрябват? Ясно е на кого. Ако се съди по всичко, когато стопаните излизаха от жилището, там идваха гости.
Че е точно така, ме убеди скоро и следващата случка.
Веднъж късно през есента ме уговориха от чуждестранната комисия на СП да отида в Румъния. Не ми се искаше много да ходя там, нямах познати. Наистина, в Букурещ излязоха няколко мои книги и жената от чуждестранната комисия ме убеждаваше доста: ето, румънците ви четат, обичат ви и много молят. Това пътуване ми донесе малко радост, заболя ме зъб, наложи се да го извадят, за което дадох едва ли не всичките си командировъчни. Приемаха ме обаче добре, като - наистина - отначало любопитстваха какво пиша - стихотворения или проза. Това ми говореше много. Но там все пак имах няколко интересни запознанства с литератори и един от тях, автор на монография за руската литература, ми даде своята визитка с фамилия Утан. (Такава фамилия имаше по това време генералният секретар на ООН.) У дома при мене в кабинета дойде на приказка Барис Клейн, поговорихме, разказах за пътуването и показах визитката. Барис искрено се учуди: срещнал си се с У Тан? Да, казвам, срещнах се, а той дори е писал за мене в книгата си. Гостът разбра всичко, посмяхме се и се разделихме.
След някой ден в Горадня се вдигна тайнствен шум за У Тан. Познат лекар се интересува с кого съм се срещал в Румъния. А какво, и генералният секретар на ООН ли беше там? - Ама не, казвам, какво да прави там? Звъни ми директорът на библиотеката: не можете ли да ми кажете какви книги е написал У Тан? Търсят ги тук, а не можем да ги намерим. Питам кой ги търси. - Това не е за телефона... Но е ясно кой. Записали са думите на Клейн, а визитката, разбира се, не са виждали и са помислили, че става дума за нелегално донесена книга на У Тан. Значи някъде под канапето ми има бръмбар.
58. ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ДИВЕРСАНТИ
След малко веселата история с публикуването на "Проклетата височина" намеренията ми за военно-фронтова тема започнаха да се изпаряват. Макар че виждах там не малко възможности и в главата ми се редяха някакви планове, като си представих как това ще бъде посрещнато от началството и критиката, реших да се въздържа. Още повече, че и партизанското минало ми изглеждаше не по-малко интересно, може би най-напред със своята морална проблематика. Трябва да кажа, че и с тази, както и с другата тема се заемах след всички останали. След като другите бяха написали много и за фронта, и за партизаните. За да не преча на другите, се стараех да вървя скромно след тях и да обирам оставеното.
В страната като че ли махнаха с ръководна ръка на икономиката, промишлеността и по-нататъшния възход на селското стопанство и се заеха с любимата си тема - възхода на идеологията. По повод на идеологията се провеждаха пленуми на всички равнища, на творческите съюзи; редакциите и издателствата се подсилваха със завършили ВПШ (Висша партийна школа - бел. прев.) и АОН (Академия за обществени науки - бел. прев.). Невероятни размери достигнаха Главлит (Главно управление за литература и издателска дейност - бел. прев.) и облитите (областни управления за литература и издателска дейност - бел. прев.), списъците със забранени теми и сведения достигнаха дебелината на телефонен указател. В редакциите и издателствата главен човек стана цензорът, който опипваше придирчиво всеки ред и при нарушение докладваше нагоре, за да се направят оперативно съответните организационни изводи. Пропагандният апарат намери обемисто и универсално определение: идеологическа диверсия. За нейното разкриване към всеки партком (партиен комитет - бел. прев.) работеха идеологически комисии, които също произнасяха своите присъди. Като начало по всички инстанции проведоха кампания за откриване на абстракционистите и борбата с тях.
Веднъж ме извикаха в обкома (областния комитет на комунистическата партия - бел. прев.), където първият секретар Уладзимир Мицкевич, човек два метра на ръст и с квадратни скули, ме попита зная ли какво е това абстракционизъм. Доколкото знаех и разбирах, се опитах да му обясня какво е това и казах, че в литературата няма абстракционизъм. "А Евтушенко?" - ми беше зададен въпрос. "Ама какъв абстракционист е Евтушенко, той е съвсем истински социалистически реалист" - казах аз. "А вашият Карпюк?" Това вече съвсем ме учуди. "Карпюк - абстракционист?" Но, както бързо се изясни, обкомовският бос съвсем не ме беше извикал, за да слуша моите обяснения. Когато скоро беше свикано областното събрание на партийния актив, Мицкевич громял на него московските абстракционисти Евтушенко и Вознесенский, към които присъедини и нашия Карпюк. Събранието поискало от члена на КПСС Карпюк да си признае и той отговорил в смисъл, че изобщо не знае какво е това. Тогава Мицкевич заявил в заключителното си слово, че другарят Карпюк, както всички са се убедили, е прикрит абстракционист, макар и да не си признава.
Трябва да отбележа, че у първия секретар на обкома имаше не малко претенции към Карпюк и по друг повод. Стар борец за правда и справедливост, Аляксей ходеше по всякакъв повод в обкома и по цели часове се караше със секретарите, включително и с първия. Ядосваше го отношението на ръководителите към състоянието на културните учреждения в областта, към снабдяването на гражданите с продукти, даже това, че израслите в парка дървета закриват бюста на Елиза Ажешка. Сега като че ли беше настъпил моментът да злепоставят публично писателя. Но Карпюк реши да не се предава, отиде в Менск при Машеров. Когато с приема при Машеров не се получи нищо, хукна към Съюза на писателите при Танк. Но Танк само разперил ръце - какво да правиш с глупаци. Може би Яуген Иванавич имаше право, той отдавна не се месеше в никакви конфликти с властите. В най-добрия случай можеше да те изпрати при своя вечен заместник Шамякин. Но Шамякин да се застъпи за някого пред партийните органи, такова нещо не се случваше. Самият той се страхуваше от тях; говореше се, че когато в СП звъни ръководещата дама Синелникова, той заема с лулата в ръка стойка "мирно".
След конгреса на мястото на Синелникова в ЦК дойде Савицкий и първата му командировка по периферията беше идването му в Горадня.
Карпюк ме извика в Дома на Ажешка, където обикновено седеше зад пишещата машина, и каза: "Слушай, идва със самолет Савицкий, ще го посрещнеш на летището, а тук ще го приема аз. Както трябва по протокола".
Така и направих. Посрещнах важния гост при стълбата на самолета, отведох го с обкомовската "волга" при Карпюк. Карпюк се надигна иззад масата. Савицкий, който учил някога заедно с Карпюк във Висшите литературни курсове, му протегна дружески ръка - здравей, Аляксей. Аляксей обаче скри ръцете си зад гърба си и каза: "Виж какво, Алес. Ти си доносник и ръка няма да ти подам. Но ако си дошъл от името на ЦК, сядай, ще говорим по същество".
Савицкий явно имаше здрави нерви и без даже да мигне, седна на масата. Започна официален разговор - изпълнение на плановете, отношения и взаимоотношения. Карпюк изгуби бързо интерес към госта и каза, че пред този ден има много работа, завършва една повест. Разделиха се студено. Този студен прием съвсем скоро отзвуча доста горещо в съдбата на Карпюк.
59. ХЕМИНГУЕЙ, РЕМАРК
Както се убедих с времето, животът в провинцията имаше явно преимущество пред живота в столицата, където за съвременният човек наистина съществува възможността да се скрие в мравуняка на многолюдието. Въпреки разпространеното мнение, това в провинцията не е възможно. Първо, тук си под постоянния поглед на началството, съседите, органите, които винаги се стремят всичко и за всички да знаят. Отново - посещения. В Горадня, където живеехме с Карпюк от години, не минаваше седмица да не дойде някой при нас - от Менск, от Москва или от Полша. Разбира се, идваха приятели, добри хора, журналисти, на които се радвахме. Обикновено след такива запознанства се създаваха приятелства, които понякога продължаваха години наред. Но сред дошлите се случваха и подозрителни хора или явно изпратени по линия на службите за сигурност. А как да разберем това? Други пишеха писма или телефонираха по работа от Менск или Москва. Често звънеше Микола Матукоуски. Той работеше в "Известия" и, естествено, се стараеше за своя вестник. Пишех някои неща така, както разбирах проблемите на литературата и езика, той, естествено, го преписваше и това се печаташе, но носеше малко радости на автора. Веднъж при нас дойде любимият на всички Уладзимер Караткевич. Тогава той пишеше "Христос се приземи в Горадня" и искаше да види гродзенските "костоломни кули". Без да чака стопаните да го поканят на маса, сам повика тукашните литератори в ресторант "Беларус" (който по това време още съществуваше), започна да отваря бутилка шампанско и оля любимата си Данута. След това се извиняваше галантно и целуваше ръцете ѝ. Малко преди смъртта си дойде от Варшава известният полски поет Виктор Ворошилски, когото след това задържаха на гродзенската митница, направиха му позорен, оскърбителен обиск по пълна програма. Ворошилски се е родил тук и е живял тук с родителите си по време на войната. Немците не унищожили семейството на известния гродзенски евреин гинеколог само защото през тези години на окупацията го спасявала една беларуска жена, бивша работничка в родилния дом. Виктор разказваше как влачела по нощите трите деца и тримата старци, криела ги в мазета и изоставени бараки, рискувайки своя живот и живота на своите близки. И ги спасила, никой не загинал. Тази жена умря през 70-те години, непочетена нито от беларуските власти, нито от израелския "Яд вашем". Дръвце в нейна чест до известната менска Яма никой не е посадил. За ден или два имахме с Карпюк удоволствието да посрещнем вече знаменития писател от Бялисток (град в Полша, в който живеят много беларуси - бел. прев.), изпадналия в немилост Сакрат Янович. Докато се разхождахме из околностите на Горадня, той разказваше за своето преследване от полските власти, а ние му разказвахме за своето. Това ни сближи. Както показа времето - завинаги.
Особена симпатия гостите изпитваха към Карпюк, плюс това той беше винаги достъпен, денем седеше в своя офис, тракаше на пишещата машина. По едно време започна често да идва в Горадня журналистът и писател Олек Амелянович, също от Бялисток. Карпюк обикновено не обичаше да сяда на чаша и в определени случаи канеше мене или изпращаше някого при мене в жилището ми. Амелянович беше обикновен, свойски момък, пиеше с удоволствие и разказваше много за своите екзотични пътешествия на юг, в Латинска Америка. Но веднъж, когато трябваше да дойде, някой се обадил анонимно в офиса на Карпюк и предупредил да не приемаме Олек. Бяхме объркани - чие е това обаждане, откъде? Помня как тогава тримата - аз, Карпюк и Клейн, като се усамотихме в парка до Каложа (църква в Горадня - бел. прев.), обсъждахме това събитие. Че обаждането е от държавна сигурност, нямаше съмнение, но от коя? Карпюк каза: а ако е от тяхната? Разумният Клейн отвърна: и от тяхната не е по-добре. Така и не решихме нищо. Но струва ми се, че след това Амелянович изобщо не дойде. Затова пък, когато скоро на Карпюк му се наложи да се обърне към него в Бялисток, той му помогна така, както не можеше да му помогне никой в Беларус.
Запомнил съм идването от Ленинград на инженер Вайцяхоуски, някогашен партизански комбриг. Помня, че тогава времето беше хубаво, взехме няколко бутилки и отидохме на природа край Пъшка. Когато пийнаха, комбригът и бившия му подчинен, когото той назначил някога за командир на отряд, започнаха да си спомнят множество епизоди от своето съвместно партизанство.
Тогава Вайцяхоуски се изказа много ласкаво за Карпюк като командир, двамата си спомняха много общи приятели партизани. Назоваваха имена - на тези, които са загинали, кой е жив и къде живее, каква кариера е направил след войната. Вайцяхоуски кореше, но и хвалеше Карпюк, че не е останал след освобождението пред 44-та да укрепва съветската власт в гродзенския район, както правели това всички партизански командири, а отишъл на фронта, където го осакатили.
А Карпюк, както разказваше, попаднал на фронта заради "валтера", с който се сдобил преди освобождението през 44 година. Подобно на много партизански началници и него не го вземали на фронта, оставяли ги за възстановяване на съветската власт в Западна Беларус. Но казали: трябва да предаде пистолета. Преди раздялата със своя "валтер" Аляксей отишъл в плевнята и се прицелил в един вързоп на стената. И улучил. Жал му станало за отличния пистолет и не се решил да се раздели с него. По-добре да отиде на фронта.
А там още по време на формирането на частите началниците му взели "валтера". Червеноармеецът Карпюк получил бързо куршум в рамото, а след това осколка в белите дробове и тогава вече не му било до пистолета.
Карпюк само се усмихваше. Те се познаваха добре и се уважаваха и аз неволно им завиждах. Нямах никаква възможност за подобни срещи: моите приятели или лежаха в братските могили от Днепър до австрийските Алпи, или бяха разхвърлени по света. Не мина много време и аз престанах да завиждам. Наложи ми се да съчувствам...
Някъде по време на хрушчовото размразяване в съветския печат започнаха да се появяват книги на известни западни писатели, непознати до това време у нас. Може би най-напред от тази поредица започнаха да издават Ремарк, който веднага си спечели голяма популярност сред четящите млади хора. (Париж, жени, калвадос. Но и "На западния фронт нищо ново".) Докато обаче властите търпяха някак си френските жени и свободната любов, "На западния фронт нищо ново" не можеха да изтърпят. Както винаги, оперативно беше пуснато в употреба отрицателното у нас определение ремаркизъм, което като табела на бичи рога окачаха на един или друг автор. Първи с такава "чест" беше удостоен Булат Окуджава с малката му, но съдържателна повест "Бъди здрав, ученико", издаден в скандалните "Тарусские страницы" (алманах на Калужкото издателство, 1961 година - бел. прев.) в Калуга. Беше добра повест. Но повече за войната Окуджава, струва ми се, не писа - отдаде се на поезията и шансона, които го направиха известен по света. След Ремарк в съветската литературна употреба влезе Хемингуей, макар че в Москва никак не искаха да издават неговият най-значителен роман "За кого бие камбаната", а когато го издадоха, се оказа, че почти една трета от текста е съкратен. Дадоха ми в Москва напечатания на тънка хартия ръкопис, който прочетох внимателно у дома и се почувствах много беден. И много необразован също. Това, което се силехме и изобщо не можехме да разберем за войната, прочутият Хем го беше разбрал и написал още през 30-те години. Оттогава, а може би и от по-рано същността на войната не се е изменила. Военната същност едва ли се изменя през столетията. Само на пръв поглед изглежда, че нашата война не е като предишната, че с нещо всяка следваща война е различна, а всъщност всички са еднакви. Минава време и всичко се слива в едно вместимо и омразно на хората определение - война. Хемингуей е казал открито, че "войната е бардак" и че войната на 30 години изглежда съвсем различна от войната на 18-20 години, че на някогашните впечатления и чувства не трябва да се вярва много. И че най-добрата школа за писателя е нещастното детство (Твардовский обаче смяташе, че е юношеството), и че прозата е "архитектура, а не декоративно майсторство". А ние толкова се трудехме над стила, над нюанса на думата, забравяйки за извода на друг знаменит автор (Уилям Фолкнър), че ако се грижим прекалено много за стила, няма да остане нищо друго освен стил. Хем не се беше грижил много за узаконения стил, затова бързо го бяха признали за създател на собствен стил. Но може би най-значителното, което намерих за себе си у великия хуманист Хемингуей, беше простичката, но много съдържателна мисъл: "Добре е, ако решиш да не бъдеш боклук". Наистина, у нас само решение за това не беше достатъчно, трябваха още много неща, които понякога стоят по-високо от живота, по-високо от твоята човешка съдба.
Замисълът на "Круглянският мост" съзряваше бавно, този път повече под влияние на прочетеното, а не на спомненото, преживяното. В литературата и особено в журналистиката, а също така в т. н. документална литература за войната по това време бяха използвали всичко и всякакви прояви на истински и измислен героизъм, дойде ред на децата. Създаваше се образът на малкият отмъстителен герой, който така мрази фашистите, че само се стреми да даде живота си в борбата срещу тях. Възрастните чичковци, естествено, го разбират и му съдействат всячески. Макар че е жалко за малчугана, щом той иска така, не могат да му откажат. И те го научават как да прави това, постигайки най-добър резултат - да взривява мост, влак или поне камион със снаряди. Той, разбира се, загива, но геройски, и това обяснява и оправдава всичко. За моралната страна на този акт обикновено не се споменаваше - там нямаше място за морал. А мене ме привличаше именно моралът, него и представих.
60. „КРУГЛЯНСКИЯТ МОСТ“
"Круглянският мост" излезе в списание "Полымя", което по това време се редактираше от Павел Кавальоу - Павелак, както малко пренебрежително го наричаха по-младите. По природа той не беше лош човек, не беше фанатичен болшевик, беше разсъдителен и предпазлив. Особени сложности с повестта нямаше - далновидният редактор си осигури най-напред подкрепата на ЦК. Секретарят по пропагандата, бившият партизанин Пилатович, одобри повестта. Както след това каза редакторът, Пилатович бил очарован най-много от заключителната фраза за комисаря, който чака като ангел спасител в ямата малкия партизанин Стьопка. Обикновено избягвах в моите произведения образите на комунисти-комисари, но тук допуснах съществуването на този. Така да се каже - хипотетичен комисар, какъвто не съществува, но какъвто може да се появи. Както показа времето, това беше печеливш ход, който в беларуското издание изцяло оправда себе си. Редакторът на "Лiтаратура i мастацтво" Леанид Прошка, самият той бивш политрук-комисар, напечата в своя вестник собственоръчно написана статия, изцяло възхваляваща повестта. Преведох я на руски език (повестта - бел. прев.) и я занесох в "Новый мир".
Разбира се, можех да не печатам повестта на руски, плюс всичко преводът не ми носеше наслади, а точно обратното. За него изписах много повече хартия и изразходвах повече време, отколкото за оригиналния вариант на беларуски. Но новомирци ме молеха и не един път ми напомняха, когато напиша нещо, да им го изпращам веднага. Твардовский ми предлагаше аванс (дори без да го връщам, ако не напиша нищо). Не живеех богато, но се стараех да не вземам аванси. А тук точно бях написал нещо, при това одобрено на равнище ЦК, как да се въздържа?Помислих си освен това, че може би ще умиротворя с повестта моите, а едновременно с това и новомирските врагове.
И наистина, повестта се хареса и в "Новый мир". Когато отидох, Твардовский беше в добро настроение, каза, че тя е може би най-доброто от всичко, което съм напечатал в руските списания. Свежа и благородна идея. Може би отдавна беларуските литератори е трябвало да се вгледат в своето партизанско движение, където далеч не всичко е бяло, а не малко неща са черни. Но кой да ги подтикне към това? Този ваш Броука, на когото отдавна "са му са се залепили клепачите", или свинарят Гришка (герой от повестта "Свинарят" на беларуския писател Михас Чарот - бел. прев.) - Шамякин? Казах, че Шамякин не е Гришка, а Иван. "Една порода - каза Твардовский, - познавам я. Прадедите ми са оттам, от Беларус. Имате ли там у вас, в Съюза, някакъв мъдър евреин? На вас ви липсва много един мъдър стар евреин". Каза още, че трябва да се учим и да вземаме пример не само от руската литература, която отдавна е задушена от идеологията, а и от западната, където силно влияние оказва литературата на екзистенциализма, Камю например. Неговият роман "Чумата" е евангелието на двадесети век. Разбира се, ние не сме французи, имаме си своя болка, но все пак... Той, Твардовский, разбира се, уважава Пушкин, но предпочита Некрасов. Макар че в общи линии не обича стихотворенията и дори иска да престане да ги пише. Такъв беше разговорът преди публикуването на "Круглянският мост" в "Новый мир".
Бедният Александр Трифонович, той не го каза, но изглежда се надяваше малко, че моята одобрена от беларуския ЦК повест ще поправи може би репутацията и на неговото списание, която по това време беше стигнала предела на възможното. Вероятно разчиташе, че беларуското партийно ръководство ще го подкрепи в двубоя му с бандата на Софронов, Кочетов и Поликарпов. Както постепенно се изясни, тези негови надежди бяха напразни. Настъпилите събития не оставиха от тях нищо и в края на краищата доведоха до оставката на новомирския редактор. Тогава на Беларуската гара ме изпращаше Алес Адамович. Имаше малко време и ние, като седяхме в чакалнята, си поговорихме добре за всичко. По това време Адамович беше издал две повести за любовта, които обаче не направиха необходимото впечатление на московската критика. И той искаше да хвърли поглед на моя опит - прочете ръкописа на "Круглянският мост", който му дадох предния ден. Бивш партизанин, какъвто аз не съм бил, той може би имаше своите забележки към повестта, но и сам беше видял нещо полезно за себе си. Говорехме за това. Разбира се, за изкуството са необходими жизнен опит и култура, но кое върви по-напред? Защото едното и другото заедно се случват рядко в живота, някое от тях предварва. Поне в нашата литература. На Запад е иначе. Но ние сме далече от Запада, ние имаме свой опит и свои критерии. След излизането на "Круглянският мост" от печат първи публикува рецензия ежеседмичникът "Огонёк" ("Огънче" - бел. прев.), който дълги години се редактираше от личния враг на Твардовский Анатолий Софронов. По произход от Беларус, той имаше там някои приятели - разбира се, чекисти, партизански генерали и партийни функционери. Сигурно те бяха сигнализирали своевременно в Москва и ето че в "Огонёк" се появява материал с подписите на цяла група партизански секретари и генерали. Най-първи стои подписът на два пъти Героя на Съветския съюз - партизанския генерал Фьодоров, след него са се наредили останалите. В статията - плач и гняв, гняв и плач по отношение на автора и списанието, по отношение на главния му редактор също. След "Огонёк" тръгна, та се не видя, от Москва до самите покрайнини. Не мина много време и нито Твардовский остана в "Новый мир", нито Пилатович в ЦК. Недълго се задържа начело на "ЛiМ" непредвидливия Прошка. А и в "Полымя" предпазливият Кавальоу също. Взаимоотношенията между писателите (а и останалите творци) винаги биваха сложни, от което - между другото - извличаха полза в свой интерес властите. Що се отнася до нашите предшественици, много ми се искаше да си мисля, че са се намирали над личните разпри, над интересите на управниците. За мене например като целебна душевна музика звучи някогашният стих на Каласоуски: "Мой мили Янка, мой Купала..." В него е съсредоточено много - както личното между двама гении, така и общонационалното. Значи, въпреки всичко, това е било възможно, поне в миналото.
Отидох веднъж при Микола Матукоуски, който веднага ме отведе в кабинета си в своето ново жилище на "Бранявой завулак" в Менск. Там вече беше Генадз Бураукин, с когото четяха един материал, получен от "Известия". Беше статия от Матук за Бикау - може би първата в централния печат, която целеше да докаже на обществото, че Бикау е наш, съветски писател, а не някакъв си там полицай или власовец. И че неговите герои са нужни и полезни, защото по време на войната е имало не само герои, но и страхливци и предатели. Е, бях благодарен на моите приятели, които ми бяха помагали и по-рано (и ще ми помагат и после) в моята литературна съдба. Може би наистина статията в централния вестник побутна някъде нещо, следващите събития разкриха нейните несъмнени плодове.
61. ТАНКОВЕ В ПРАГА. КАРПЮК
Имах транзисторен приемник за къси вълни - японски "Панасоник", който едва ли не всяка нощ настройвах, хващах "Свобода" (българската редакция на същото радио се наричаше "Свободна Европа", днес не съществува, но радио "Свобода" продължава да предава на беларуски език - бел. прев.), Би Би Си и "Гласът на Америка". От всички тях обаче предпочитах "Свобода". Рядко ми се случваше да я чувам добре - заглушаваха я постоянно и плътно. Някои ме съветваха да търся подходящо място в жилището, до водопроводните тръби, да се опитам да настроя приемника извън града. Пробвах и така, и иначе - най-често не се получаваше нищо. Предавателите бяха на хиляди километри, а заглушителите - ето ги, в съседство, на края на града. Неуспешни бяха всичките ми опити и в онази нощ. А именно тогава ми се искаше да науча за събитията около Чехословакия, в която се беше прицелил "кръвожадният блок НАТО".
"Миролюбивият" Варшавски блок се готвеше да я спасява. Сутринта, както винаги, тръгнах за редакцията и на пешеходния мост над железопътната линия срещнах Клейн. Барис се оказа необичайно мълчалив, съсредоточен върху нещо и само измърмори: "Е, чу ли? Навлязоха. Танкове в Прага..." Това, разбира се, беше кошмарно. И едва тогава си обясних суматохата, която не ми даде да спя през нощта - по улиците ставаше нещо, движеха се автомобилни колони, чуваха се нечии гласове, тропаха входни врати и тичаха някакви хора. Оказва се, че е мобилизация, като по време на война. За помощ на предните части, които бяха навлезли в Чехословакия, в Горадзенска област се разгръщаше резервна армия. Вземаха запасняци, мобилизираха транспорт, в покрайнините във военните селища се формираха подразделения. Както се изясни по-късно, градските телефони през тази нощ били изключени. Тръгнахме с Клейн да отидем при Карпюк.
Още като наближихме Дома на Ажешка, където обикновено работеше Карпюк, чухме, че по цялата улица звучи предаване на Би Би Си, съобщаваше, че съветските войски атакуват Прага. На улицата имаше не малко хора, някои се спираха, слушаха, а повечето тичаха бързо нанякъде. Дръпнахме вратата на Карпюковия офис, не беше заключена, а в стаята на канапето лежеше Карпюк. Беше с пълна военна униформа, до него на масата лежаха портупеят му и брезентова полева чанта. Карпюк скочи бързо, разтърка очи. Изключихме транзистора. "Ох, холера, успах се" - каза мобилизираният армеец. Оказа се, че е бил цяла нощ във Фолюш (микрорайон на Горадня - бел. прев.) за формиране на частта му, сутринта дошъл тук и заспал. Следва бърза отправка на освободителен поход в Чехословакия. "И ти ще отидеш?" - попита Клейн. - "Задължително. А там ще напиша" - беше ясният му отговор. Карпюк тръгна бързо за сборния пункт и какво се случи с него по-нататък, стана известно след няколко дена.
Извели огромната механизирана колона с мобилизираните на шосето по посока на полската граница. Дошли началници от окръга, започнали да проверяват. Минали едни, други, трети. Карпюк седял търпеливо в каросерията на МАЗ-а. И изведнъж се появил началникът на политотдела на окръга генерал Дебалюк. "А този защо?" - кимнал той към Карпюк. Някакъв полковник започнал да обяснява нещо, но генералът не го изслушал: "Да слиза! Няма да ходи". Наложило се Аляксей да слезе от високата каросерия и да се добере до Горадня с попътни коли. Колоната заминала за Чехословакия без Карпюк.
Карпюк безусловно беше честен човек и може би дори искаше да бъде честен комунист. Но не знаеше как да бъде такъв. И изобщо - какво е това честен съветски човек. Сигурно е обаче, че не обичаше лъжата и не търпеше безпорядъка - било то в литературата, било то и в армията. Затова, като предал във Фолюш амунициите си, тръгнал край бодливата тел да огледа загражденията, не е ли оставено нещо забравено от неговите предшественици. И ето ти чудо! Видял в тревата три останали карабини. Чувствителен още от войната към цената на оръжието, той сложил карабините на рамо и ги понесъл към склада. Но складът се оказал вече затворен - всички заминали на фронта ("усе пайшлi на фронт" или на руски: "все ушли на фронт", популярен израз от времето на Втората световна война - бел. прев.). За да не хвърля карабините в гората, наложило се да ги отнесе в града, в щаба на армията. Там обаче оказали да ги вземат - не са от нашата част! А вече настъпила нощта и той бил принуден да занесе карабините вкъщи. Оттам ми се обади по телефона: какво, по дявалите, да правя? Казвам: зад къщата ти тече Ванючка, бухни там твоите карабини и това е. Той ме наруга: ти все едно не си служил в армията, не знаеш какво е оръжие. Зная какво е, казвам. С това оръжие е осран целият свят. Само твоите три карабини ги няма там... Не се разбрахме тогава с Карпюк, едва не се скарахме. На другия ден започна отново да разнася карабините, докато не му поискаха писмено обяснение: откъде, с каква цел ги е взел и т. н. Едва се измъкна от този конфуз, който сам си създаде.
Интересно е, че мене този път не ме мобилизираха. Може би причина за това беше моят братовчед, който според онази анкета "живее в Западна Германия". А може би още нещо. Между другото, за разлика от Карпюк, аз не се натисках да отида и си мислех: сигурно е по-добре, че го върнаха. Тези, които отидоха там, след това разказваха как ги държали за резерва на чешко-полската граница, чакали реакцията на блока НАТО, който така и не реагира. Това предизвика възхищение сред някои горадзенски среди - аха, изплашиха се от нашата Съветска армия! За чехите казваха: свобода им се приискала! Ето, ние живеем без свобода, но не се бунтуваме. А на тях - свобода! Още нещо! И така говореха не най-лошите и най-глупавите от нашите познати. А може би само говореха по този начин, а мислеха иначе? Но каква е ползата от правилните мисли, когато трябва да се изказват неправилно, извратено, обърнато. За да изкажеш честна мисъл и да не предизвикаш подозрение, явно трябваше да имаш много изкусен разум, който малцина от нас притежаваха. Ние бяхме прекалено простодушни в мислите си и праволинейни в действията си, от което и страдахме.
62. КАРПЮК И ГЕНЕРАЛ ГОРБАТОВ
Седейки в Дома на Ажешка, Карпюк прочел в "Новый мир" спомените на генерал Горбатов, където вниманието му привлякъл не разказът на генерала за кариерата му и за фронтовите му подвизи, а пестеливото съобщение, че генералът не пие. И никога не е пил. Поразен от това чудо, Карпюк пъхнал списанието в джоба си и се понесъл към гарата. Там, като не успял да каже даже на жена си, седнал в московския влак и на сутринта бил вече в Москва. След дълги преговори с полковниците от Генералния щаб получил адреса на Горбатов, който живеел до Никитские ворота (площад в Москва - бел. прев.). Карпюк позвънил на вратата и предупреденият от генщаба генерал го пуснал. Карпюк се представил вежливо - беларуски писател, ветеран от войната. Генералът сложил госта да седне на една малка маса и извадил от шкафа многостенна малка гарафа. Карпюк понечил да се възмути и казал, че генералът е написал в списанието, че не пие Оказало се, че наистина не пие, а гарафата е за госта. Тогава Карпюк стиснал горещо ръката на генерала, като го уведомил радостно, че също не пие. И му разкрил причината да дойде в Москва. Във всички страни по света има дружества на трезвениците, у нас няма. А между другото от пиянството има само вреда... И т. н. Затова трябва да се направи писмено обръщение към обществото, подписано от авторитетни хора, такива като вие и аз, и да се основе дружество. Текстът на обръщението вече е готов, ето - прочетете го...
Леко смутеният генерал прочел текста и въздъхнал тежко. Добро дело, казал той. Но кой ще подпише? Сред своите познати генерали не знае да има трезвеник. Може би сред писателите?..
Карпюк се замислил. Било му ясно, разбира се, че два подписа са малко за подобно обръщение, трябва да има трети. Но да бъде намерен сред писателите е също проблем. И изведнъж си спомнил за Адамович, който по това време беше в Москва на някакви курсове. (Стана доктор на науките, но продължаваше да учи.) Карпюк хукнал по Москва да търси Адамович. Търсил го цял ден до вечерта, обходил всички известни му редакции, звънил на всички познати. И разбрал, че Адамович заминава на същия ден за Менск. Тогава Карпюк си купил билет за вечерния влак и когато влакът тръгнал от Белоруската гара, започнал да обхожда вагоните. Обходил ги всичките, надникнал във всяко купе и близо до Смоленск наистина открил сънния Адамович. Той изслушал неговото предложение и казал: "Готов съм да вляза в дружеството. Но само с уговорката да го разваля отвътре". И легнал да спи. Карпюк наругал Алес и слязъл от влака. Сутринта пристигнал на Никитские ворота и обявил на генерала, че не е успял да намери трети трезвеник в Русия. Така високоблагородното дружество не беше създадено. Нито тогава, нито никога повече.
По-късно Карпюк разказваше, че се е свързал напразно с военните, па били те и генерали. Във своя живот се беше убедил, че с този народ е по-добре да си нямаш работа. По време на войната Карпюк командвал партизански отряд, после воювал на фронта, бил два пъти тежко ранен, но така и не получил офицерско звание. В същото време момченцата, които идваха от университета, така да се каже, бяха авансово лейтенанти. А някои и с награди, заслужени и не чак толкова. На Карпюк не му позволиха да получи дори заслужения от него военен медал.
Като намерил веднъж свободно време, той се заел да пише писма. Едното било до министъра на отбраната - да му дадат заслужения медал за превземането на Берлин, второто - до чичо му в Урал. Чичото отдавна пишеше, че живее зле, с продуктите е трудно, молеше за помощ. Така че племенникът му написал: махни го този руски живот, ела в Беларус, тук има достатъчно картофи. После още същия ден занесъл писмата на пощата.
И ето че след известно време тича от военкомата куриер, носи призовка. Карпюк се зарадвал - дали не е дошъл от министъра медал? Отишъл при полковника военком (военен комисар, началник на военкомата - бел. прев.). Той неизвестно защо гледа на кръв, а след това му подава лист хартия и казва: "На, чети". Карпюк чете на ум. "Не, на глас чети" - казва военкомът. А там върху бланка на Министерството на отбраната на Съюза на ССР е написано: "Заповядвам. Параграф първи. Да се извика гражданина А. Н. Карпюк и да му се обясни, че нямам с него родствени връзки и не съм негов чичо. Параграф втори. На гродзенския облвоенком (областен военен комисар - бел. прев.) полковник този и този за ниското равнище на политмасовата работа с личния състав обявявам порицание. Министър на отбраната: маршал на Съветския съюз Г. Жуков". "Разбра ли?" - пита военкомът. - След половин година се пенсионирам, кой сега ще ми свали това порицание? Или да ходя в оставка без пенсия? Ето какви ги забърка, мърляч такъв!"
Потиснат, с развалено настроение се върнал Аляксей у дома, където го чакало писмо от чичо му. Той му пишел с химически молив на лист от ученическа тетрадка: "Драги племеннико, ти там побърка ли се в тази твоя Горадня - какъв маршал съм ти аз на тебе и откъде да ти го взема този медал? Аз и в армията нито един ден не съм служил..." С чичото, разбира се, отношенията се изгладиха, а представянето на Карпюк за офицерско звание пропадна. Карпюк недоумяваше: какво толкова съм написал! Не съм го ругал маршала. И заради това до петдесет години да си остана редник? А тези, които по време на войната нито един път по жив немец не са стреляли, вече са майори от запаса. Като онзи там Гаурушка, който вареше в хутора самогон (долнокачествена ракия, изготвяна предимно от картофи и хляб - бел. прев.) за комбрига. Сега е член на бюрото на горкома (градския комитет на партията - бел. прев.) - възмущаваше се Карпюк. Тогава той все още не знаеше, че този бригаден самогоншчик ще му напомни за себе си...
63. СЧУПЕНИТЕ ПРОЗОРЦИ
Върнах се от Менск, където бях ходил заради една моя книга. Въпросът беше в това, че от няколко години издателство "Мастацкая лiтаратура" ("Художествена литература" - бел. прев.) бавеше издаването на две мои повести, даже не ги включваше в плана си. Когато казах това на завеждащия отдела Алес Бажко, той впери в мене невинен поглед: "А къде е ръкописът? Няма ръкопис". Преди три години занесох лично ръкописа в издателството и в същия кабинет го дадох на секретарката. Тя сложи папката в шкафа, към който погледнах механично и видях зад стъклото моя ръкопис. Ами ето го ръкописа! Бажко искрено се учуди: а ние толкова търсихме, търсихме... Така ръкописът беше намерен, но книгата все едно не излезе скоро...
У дома, на "Кошевой", още беше рано, светеше телевизорът и изведнъж - удар в прозореца, стъклото - на парчета, на пода парче тухла. Изтичах на улицата - никъде никого. На сутринта след тягостни размисли отидох в милицията, написах заявление. После ме накараха да го препиша, казаха, че ще разследват. Известно време чаках резултат, после престанах да чакам. Започнах да чакам други резултати, които и последваха. По това време Карпюк издейства от областното началство да поставят най-сетне телефони на писателите и това беше направено. Стана удобно да се позвъни някъде, не трябваше да се тича до пощата или до автоматите, които никога не бяха изправни. Но дойде друга беда, поне за мене. Започнаха да звънят - от Горадня, от Менск, от Москва или дявол знае откъде, - без да си казват имената. Това беше истински телефонен терор, явно организиран от някого. От кого, известно е. По всяко време на деня и нощта телефонът дрънчеше, аз скачах от леглото и чувах първия въпрос: "Докога ще подкопавате съветската власт?" Или: "Много ли ви плати ЦРУ да клеветите партията и Червената армия?" През деня често звънеше Дубавинкин - питаше вежливо за нещо, нещо уточняваше и ме поучаваше ненатрапчиво. Четеше ми морал. Същият морал няколко пъти ми чете един полковник от политуправлението на БВО (Беларуския военен окръг - бел. прев.), който се представи като кандидат на науките (наистина, не уточни на какви) и активен участник във ВОВ (Великата отечествена война - бел. прев.). С добре модулиран глас той доказваше напористо, че към темата за войната трябва да се подхожда много внимателно, за да не се изкриви ретроспективата. Самият той имал необикновено велики заслуги по време на войната, преживял е толкова, че ако го напише, ще стигне за "Война и мир". Но не пише, защото няма време. Цялото му време е погълнато от възпитанието на съветските войници, патриоти на страната си. Слушах тези глупости и си мислех дали това е сериозно. Дали този разговор не е самооправдание на човек, който някъде е сгрешил и сега се поправя? Като нашия редакционен Яркин. Той обичаше да си посръбва, понякога можеше да направи нещо пиян и поради това на следващото партийно събрание вземаше първи думата и пламенно се изказваше в подкрепа на поредното постановление на ЦК, обкома или горкома. За него не беше важно кого подкрепя, важно беше да подкрепи. Това му се зачиташе и го спасяваше до следващия ексцес.
Животът ми в Горадня, към който град се привързах, ставаше обаче все по-малко привлекателен. Стената на отчуждението между мене и редакционния колектив растеше все повече. (Макар че, ако разсъдим, можеше да бъде и по-лошо.) Длъжността ми си оставаше все същата - литературен консултант, но направиха заплатата ми на парче, започнаха да ми плащат само за отговорите, които пишех на авторите. За един месец се събираха копейки. Приятели там нямах, нямаше вече даже с кого да поговоря или да пийна. Валянцин Чекин, с когото бяхме някакви приятели, се отдръпна, другите, макар че не се отдръпнаха, се пазеха много. Във вестника, част от чийто тираж излизаше на беларуски език, не можеше да се чуе нито една беларуска дума. Всички разговаряха на руски. Освен един литературен работник - Вячаслав Кат, който упорито с всички, беларуси и руснаци, разговаряше само на беларуски, което често предизвикваше удивление. Но Вячаслав се интересуваше от беларуската литература, учеше задочно в БДУ (Беларуския държавен университет - бел. прев.), където слушаше лекциите на професор Навуменка. После, като се връщаше оттам, идваше в кабинета ми и загадъчно, като че ли със съчувствие гледаше към мене. Сещах се за какво става въпрос, но не питах нищо. Понякога в редакцията наминаваше бившият командир на батарея Иван Ушчапоуски, с когото завързахме добри отношения. Беше преживял не една военна беда, имаше добра памет и описа правдиво една не много весела страница от войната - гибелта на няколко наши армии край Вязма и Ржев, която официалната военна история странно премълчаваше. За жалост на автора не му достигаше литературна грамотност и аз, понеже ми беше жал за материала, записах всичко това литературно, което ми отне една цяла зима. После се опитвах да го дам на някое издателство, но напразно - не приеха ръкописа нито в Москва, нито в Менск. Така тези редки страници за кървавата военна истина останаха ненапечатани, за което искрено съжалявам и до днес.
Малцина от моите познати разказваха за своята война искрено, без да използват пропагандните кокили. Запомнил съм обаче фелдшера Хандобкин с неговите самоиронични разкази, как от Централния щаб на партизанското движение го изпратили партизанин - изхвърлили го с ритник от самолета и той, едва жив от страх, се приземил в "леговището на звяра". Някога нещо подобно разказваше и поетът Анатол Астрейка, който в началото на войната заедно с няколко други беларуски поети живеел в хотел "Москва", където издавали вестник "Да смажем фашистката гадина". Астрейка обаче не се задържал дълго, защото бил безпартиен, а там заседнали поети комунисти, които останали до края на войната. За своята героична работа, свързана с вдъхновяването на беларуския народ да се бори с нашествениците, те били наградени с бойния орден "Червено знаме". А Астрейка, който преживял не една партизанска блокада, получил медал. Наистина, Бог дели неравно. Още повече началството - дори по отношение на живота и смъртта.
На партийни и стопански мероприятия в областта със завидно внимание и удоволствие обсъждаха "идеологическата диверсия" на гродзенските литератори. Дори поискали отговор от секретаря на обкома по идеологията А. Улянович, който не знаел как да се оправдае, но обещал да "набие канчето" на Карпюк и Бикау. Една много ръководна дама явно имала желанието да оправдае Бикау със следния аргумент: какво искате от човек, който дори не е завършил ВПШ (Висшата партийна школа - бел. прев.), защото не е член на партията? Плюс това пие. На това възразили: ама Карпюк е завършил институт, даже Висшите литкурсове (литературни курсове - бел. прев.) и не пие. Къде гледа обкомът на КПБ (Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.)?
За пиенето дамата имаше известно право - носех този грях. Особено по време на пътувания за различни писателски мероприятия. Помня как веднъж, на един пленум в Москва, седяхме с един мой приятел целия ден в бюфета, където, разбира се, пиехме. Но не само пиехме, но и доста актуално обсъждахме с двама украински ортодокси преследването на Виктор Некрасов.
Спорът се превърна в злостна кавга, ние се карахме (и пихме) до края на мероприятието. Така и не влязохме в залата. Това се случваше не един път в Менск и Карпюк даже ходеше да се кара на моите приятели, че напиват Бикау. Мълвата постепенно градеше образа ми на лентяй и пияница. Аз не рушах този образ, поддържах го като известна защита срещу това, което можеше да сполети един отговорен, здравомислещ и трезвен човек. И сполетя не един. А мене някак си ме подмина.
В централните вестници се появи статия (или реч) на началника на ГЛАВПУР (Главното политическо управление - бел. прев.) на Съветската армия армейския генерал Епишев, в която наред с други руски автори (Евтушенко, Вознесенский и Аксьонов) беше сапунисан и Бикау. На поредното партийно мероприятие в Дома на офицерите, на което поканиха и Карпюк, Аляксей казал злостно: "Епишев като е генерал, да си командва армията и да не се навира в литературата". Тази негова реплика предизвика паника сред партийното ръководство на Горадня. Когато Аляксей отиде за пореден път в обкома, не го пуснаха да влезе. Назряваше нещо не съвсем обичайно.
64. ЮБИЛЕЯТ НА ЛЕНИН
В тази атмосфера наближи 100-годишният юбилей на Ленин, за който се готвеха все едно за окончателната победа на комунизма. В градове и села се провеждаха събрания, пленуми, ленински симпозиуми. В Съюза на писателите по този повод организираха тържествен пленум, отидохме с Карпюк. Аз поседях малко и си тръгнах - безпартийни приятели ме поканиха на угощение. Карпюк се записа за изказване. Току-що преди това в страната беше проведен ленински съботник, репортажи за който се печатаха по всички вестници и Карпюк направи от това тема на своето изказване. Накрая той каза: "Ние знаем как Владимир Илич е участвал в съботниците, с кого е носил трупи. Но с кого е носил трупи Леонид Илич (Брежнев, генерален секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на СССР, фактически ръководител на Съветския съюз - бел. прев.), това "Правда" не ни каза. Или може би Брежнев не е участвал в ленинския съботник - нека ни отговорят". Марцалеу, който стоеше в президиума, чак се разтресе от тези думи и в края на пленума каза, уж между другото: "Що се отнася до изказването на Карпюк, този човек започва да ни лази по нервите".
След известно време същият Марцалеу и неговият помощник Гниламьодау дойдоха в Горадня да въвеждат ред в местния отдел на писателите. След основен разговор в обкома започнаха да ни викат един по един в Дома на Ажешка. Първа извикаха Данута, която излезе след доста време оттам с разплакани очи. Дори не искаше да каже какво са я питали. Следващият бях аз. Разговорът беше обичаен - питаха какви са причините за конфликта ми с местните власти и четяха морал. Когато разказах за машинациите на КГБ, Марцалеу чак се уплаши: "А това на всички ли го казахте?" Не съм, отговорих, но на някои го казах. На кореспондентите от Москва и Варшава също. Карпюк го питали какви са причините за отношението му към обкома, на което Аляксей отговорил: "Както те към нас, така и ние към тях. Наградиха Улянович с юбилеен ленински медал за изкуствено осеменяване на кравите, а да наградят мене и Бикау за войната - не се сетиха".
В края на учебната година се случи конфликтна ситуация с по-малкия ми син. Обади ми се по телефона директорката на училището, много принципна дама с характерната фамилия Сукачова (на беларуски и руски "сука" означава "кучка" - бел. прев.) и поиска да отида веднага там. Не отидох, най-напред попитах моя Васил какво е забъркал. Той, естествено, се противеше, нищо, казваше. Но постепенно всичко се изясни. На ленински урок в 4 клас, когато говорили за Илич, синът ми си промърморил една рима: Илич - стари хрич (Илич е старчок - бел. прев.). Чула това неговата бдителна съседка и веднага вдигнала ръка, за да го каже на учителката. Ужасена, учителката вдигнала сина ми, който, разбира се, не си признал. Нещата стигнали до директорката, доложили в горкома и още някъде. Раздухаха политически скандал, поискаха ми писмено обяснение. Като жалех сина си, който беше заплашен от изключване, написах нещо, оправдавах себе си и оправдавах него. Всичко това в общи линии беше противно и позорно.
Стана така, че вече другарувах малко с някого от Горадня. Всичките ми познати бяха заети с лични дела, а най-вече - бояха се да контактуват прекалено много с изпадналите в немилост писатели. Понякога се срещах с Барис Клейн, когато нямаше работа в института. Клейн имаше доста проницателен аналитичен ум, разбираше от политика. И от култура също. (Разказваше как някога учил в един клас с Ролан Биков, а сега съдбата го събрала с друг Биков.) Не се интересуваше много от беларуска литература, но това е на когото както му е дадено.
Една вечер той дойде в жилището ми, поседяхме малко и аз тръгнах да го изпратя до дома му. Най-важната част от разговора, разбира се, запазихме за това време. Клейн живееше наблизо, в центъра на града, до затвора. Стигнахме до единия край, след това до другия. Беше вече тъмно, на улицата срещахме малко хора. До самия му вход изведнъж пред нас изникнаха трима, заградиха ни минаването. Отначало даже не разбрахме защо застанаха на нашия тесен път и тогава получихме по един удар в лицето - аз и Барис. Очилата на Барис паднаха на земята, а аз извиках сдавено: "Какво има?". И отново ни удариха - втори път. Тогава започнахме да викаме - по цялата улица. Единият бързо мина на другата страна, където вече стоеше третият от групата. Последният се приближи изведнъж плътно до нас, каза тихо "Извинете, момчета!" и се отправи към другите двама.
Помогнах на Барис да намери в тъмното очилата си. Ядосани, постояхме още малко, като гледахме как тримата тръгнаха бавно по посока на затвора. Какво да правим по-нататък? Наблизо имаше управление на милицията, срещу него беше управлението на КГБ. Но не отидохме там. Изобщо не отидохме никъде, нито тогава, нито на другия ден. Разбрахме чие дело е това и че е напразно да се оплакваме. А и не бяха ни били много силно - не останаха синини. Барис смени стъклата на очилата си, а аз изобщо минах без загуби. Оставаше само да благодарим на Бог и да чакаме нови приключения.
След един ден позвъних в Менск на Матукоуски, разказах му какво става при нас. Микалай Ягоравич повъздиша в слушалката и каза, че трябва да се преместя в Менск. В Горадня ще те изядат. Или ще те убият, което също не е за предпочитане... Но в Менск, където съвсем скоро бях ходил, не беше по-добре. Кислик и Тарас разказваха как в Академията [на науките] разгромили групата на националиста Прашкович, за политика изключили и изгонили от вестника Винаградау, съпруг на писателката Вакулоуска. В Съюза на писателите, където наминавах, можеше да се размени някоя дума май само с приветливия Толя Вярцински, който отдавна се отнасяше към мене дружелюбно.
Адамович живееше в Москва, където караше курсове аз сценарист. (Притрябвали му бяха тези курсове. Колкото да избяга от Менск.) Не беше лошо да намина към "Маладосць", но от известно време напъхаха редакцията в зданието на ЦК на ЛКСМБ (Ленинския комунистически съюз на младежта на Беларус - бел. прев.) с неговия строг пропускателен режим, който не можех да понасям. Позвъних на Нил Гилевич. Този човек и поет уважавах отдавна най-напред за неговата твърда национална позиция, която обаче му се отдаваше все по-трудно. Особено след като най-сетне стана партиен член. На чашка с него в уютната му кухня човек можеше да си отпусне душата, да се наговори на родния език. Което и правех напоследък, когато се намирах в Менск.
65. БАРАДУЛИН. АЛЕКСАНДР ТРИФОНОВИЧ
Веднъж, преди да настъпи пролетта, ме навести моят ушацки земляк Ригор Барадулин. Дойде с младата си женичка, усмихващата се и благоразумна Валя. В Горадня живееше неговата тъща, но заради тясното ѝ жилище се беше настанил в хотел "Ньоман". Този хотел и ресторантът към него отдавна бяха станали за нас "фатални", не му провървя там и на Ригор, който вечеряйки, естествено, се натрови. И ми позвъни за помощ. Оказа се, че нямам специални лекарства, и се наложи да лекувам своя земляк с примитивен калиев перманганат. Когато е от добри ръце, ще помогне, шегуваше се Ригорка, гълтайки червения боклук. И наистина - помогна. Поговорихме си добре двамата, а след това поляхме авансово неговото оздравяване. Ригор беше майстор в тази работа и неговият остър по природа ум ставаше в такъв случай още по-остър. Изобщо чувствителен по отношение на хората, той понякога достигаше в своята чувствителност някаква подсъзнателна дълбочина и проникновеност, виждаше наистина всекиго както се гледа през стъкло. Той направи изчерпателна характеристика на много от моите приятели и врагове и като го слушах, единствено се удивявах как не съм забелязал тези неща по-рано. Всичко това беше така, защото може би живеех встрани, в провинцията, и познавах слабо литературните среди. Тези среди съществуваха и функционираха според свои собствени, невидими за външните хора правила, без усвояването на които няма да постигнеш нищо. А аз си мислех наивно, че нещата зависят само от литературата, от качествата на едно или друго произведение. Оказа се обаче, че зависят и от неговия автор, от неговите приятели по чашка и особено от отношенията му с началството. Веднъж в края на работния ден в редакцията иззвъня телефонът и завеждащият отдела Леанид Дзянисау ми предаде слушалката. Кой? - Не зная. Казах си името и чух глуховат разсъдителен глас: "Говори Александр Трифонович". (Уплаших се, помислих си, че е Твардовский, но защо е в Горадня?") Но не, оказа се, че е друг Александр Трифонович - новият секретар на ЦК на КПБ (Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.) по идеологията Кузмин. Иска да се види с мене, но неофициално, може би да се поразходим вечерта по улиците, да си поговорим? Беше лято, времето навън беше хубаво. Разбрахме се да се срещнем.
Това беше моята първа среща с този човек, който разколеба в съзнанието ми по-рано установената представа за партийните функционери от всички без изключение рангове. Вървяхме по тихите горадзенски улички близо до двата исторически замъка и Александр Трифонович разказваше с тих глас за своята война, как бил на фронта летец щурман на бомбардировач, как трябвало да лети и как бил свален. Разказа за случките си с особистите, които - като навсякъде - действали усърдно и в авиацията. Оцелял през войната само защото бил тежко ранен и го уволнили. Започнал цивилния си живот като инвалид, малко по малко преминал на партийна работа и ето че се добрал до ЦК. Сега ръководи идеологията, за която обаче не решава нищо, защото всичко във връзка с нея е вече решено - отдавна и завинаги. Относно виждането за войната в моите произведения е изцяло на моя страна, но като партиен функционер, за съжаление, не може да каже това публично. Аз само вдигах рамене - какво пък, благодарен съм и за това признание.
На мене никога никой, дори секретарят на редакционната партийна организация, не ми беше казвал, че е на моя страна. Макар че той също беше ветеран от войната, бивш фронтовак. Други понякога ми говореха в очите, че са против моите "писания", повечето, наистина, мълчаха мъдро.
След тази моя среща с ОТК (Отдела за технически контрол - бел. прев.), както му казваха за пред очи, си създадохме дружески, почти приятелски отношения. С каквото можеше, Кузмин се стараеше да ми помогне, също така и на Алес Адамович, който скоро се оказа без работа, изгонен от Московския университет. А и на мнозина други.
66. ИЗКЛЮЧВАНЕТО НА КАРПЮК
Над нас в Горадня нещо се събираше, сгъстяваше се, набъбваше от очакване. Не знаехме точно какво, но чувствахме - ще се случи нещо лошо. Веднъж срещнах на улицата една учителка от Зелва, с която се познавахме малко. Както обикновено, се разпитахме един друг кой как живее, аз казах, че няма с какво да се похваля. И тя ме утеши: през пролетта ще стане по-добре. Кое по-добре? Учителката се засмя: а може и по-зле. Кой го каза? Картите ми го казаха...
Забравих бързо този разговор, докато веднъж в редакцията не чух: след обяд - закрито партийно събрание. Закрити партийни събрания не се случваха често, обикновено провеждаха открити, на които аз, разбира се, не ходех. Карпюк беше принуден да ходи, водеше се на партиен отчет в редакцията. Дойде и този път, надникна при мене в отдела, където седях. Лицето му беше мрачно и веднага каза: "Ще има изключване". - "Кого ще изключват?" - "Мене..." Ето това е новина, помислих си аз. За какво? Защо? Какво се е случило?
Но какво се е случило, скоро стана ясно. Дошъл представител от горкома, обявил цял куп политически грехове на члена на КПСС Аляксей Карпюк и поставил за обсъждане предложение на горкома - да се изключи. В редакцията познаваха Карпюк може би от петнадесет години, най-възрастните сътрудници бяха работили някога с него и малцина се отнесли с разбиране към предложението на горкома. Наистина, познаваха неговия неукротим характер, но го уважаваха като герой от войната, като известен в Горадзенския край партизански командир. Когато започнали да гласуват, само трима или четирима комунисти (предимно уволнени военни) гласували за изключване, останалите - за порицание. Представителят на горкома не изпълнил задачата си и си тръгнал недоволен. Трябваше да се очаква продължение.
И наистина, продължението не се забави - след една седмица извикаха Карпюк в бюрото на горкома и го изключиха единодушно.
На улицата през обедната почивка срещнах първия секретар на горкома Магилницки, когато познавах малко, и го попитах: защо така строго? Карпюк да не е престъпник? А той ми отговаря: "По-лош е от престъпник". И си тръгна, без да се сбогува. Объркан, тръгнах в другата посока и се замислих. Колко такива секретари, владетели на нашата съдба, преминаха над нас? Над всеки от тях в определено време сияеше властовият ореол на силата и святостта, на човек му се струваше, че могат всичко. И те вършеха това, което искаха от тях други, по-висшестоящи, с още по-големи ореоли. В това те виждаха едва ли не единствения смисъл на своята работа и чакаха да бъдат възнаградени с кариера и по-висок пост.
Но се случваше и да изгорят - от прекомерни усилия, от пиянство или от аморалност и потъваха в небитието още на следващия ден, след като се изметяха от своята канцелария. Все едно не ги е имало никога. Тогава на тяхно място идваха други - също с неизменния ореол на партийността, и всичко започваше отново. Що се отнася до Магилницки, точно заради случая с Карпюк той се издигна високо - до прокурор на републиката, за да дойде време да се пльосне също така ниско и да изгори. Сега в Горадня няма никакъв повод да си спомнят за него. Освен във връзка с позорната разправа над писателя Карпюк.
Но Карпюк не беше от тези, които можеха да се покорят безволно на властта или на врага, или на житейската безсмислица. Цял живот се беше стремял сам да определя съдбата си, макар че това му струваше огромни усилия и съвсем не винаги успяваше. Но беше успял дори по време на войната, когато избягал от концлагер, после се спасил от разстрел в партизанската бригада. А и на фронта в общи линии му вървяло, защото да се избави от гибел с неговата тежка рана не всеки би успял. Карпюк оживял. Щеше да живее и повече с неговата жажда за живот (Аляксей Карпюк умира на 14 юли 1992 година в Горадня - бел. прев.), ако злоумишлениците не му го бяха съкратили. За Карпюк започна дълга линия от душевни страдания, ходене по инстанциите, по всичките тези парткомисии (партийни комисии - бел. прев.) с техния хищен партийно-партизански актив. Тези, за които Карпюк говореше и пишеше, че през войната нито един път не са стреляли в жив немец, показаха своята принципност - отхвърляха единогласно жалбите на Карпюк.
Синхронно се задействаха и неговите колеги в Съюза на писателите - свалиха Карпюк от поста секретар на областния отдел. С такава заповед дойде в Горадня първият секретар на СП Грачаникау, който обаче прати своето менско началство на трите букви ("на х*й" - бел. прев.) и до тръгването на влака се заби в ресторанта, с което предизвика нашето уважение.
Разбира се, бедата не идва сама. По това време бедите кръжаха хороводно. Разболя се жената на Карпюк, учителката Ина Анатолеуна, Аляксей беше принуден да я закара в Барауляни. На ръцете на безработния писател останаха три деца. Книгите му, които трябваше да излязат скоро, бяха оперативно изхвърлени от издателските планове. Парите свършиха, както свършиха и всякакви надежди да се появят. Карпюк взе назаем от мене, но аз също не бях богат и написах в литфонда (литературния фонд - бел. прев.) заявление за еднократна помощ - за приятеля. На него помощи вече не му даваха. Понякога, във вечерните часове се срещахме някъде тримата - Карпюк, Клейн и аз, обмисляхме какво да правим. Клейн го съветваше да не се примирява - да се бори, да пише, истината е на твоя страна. Но на кого му беше потребна истината на Карпюк?
Както после стана известно, в областното КГБ определили специален офицер, майор Хамин, който започнал "да фабрикува" за Карпюк криминално дело. Изключването от партията беше само начало - трябваше да вкарат човека в затвора.
Понеже Карпюк имаше от войната героична репутация, решили да го хванат именно по тази линия. Майорът отишъл в Полша, по военните следи на Карпюк, посетил Щутхоф, където бил затворен и откъдето избягал, търсел компромат и документи. И разбира се, използвал своята фантазия - съчинил, каквото не му достигало. Да съчиняват умееха, бяха образовани. Само някогашните чекисти имаха ограничено въображение и караха затворниците сами да си измислят престъпления. Тези ги съчиняваха сами.
Мина малко време и, както после разбрахме, председателят на тогавашния Комитет по държавна сигурност на СССР Андропов докладвал в ЦК на КПСС: "Комитетът по държавна сигурност на Беларус има сведения за нездрави настроения сред беларуските писатели - члена на КПСС Карпюк и Биков... Карпюк разпространява нелегално сред своите познати всякакви пасквили като книгата на Гинзбург-Аксьонова "Стръмен маршрут" и други. Влияе отрицателно на младежите. Под негово въздействие студентът от Гродзенския пединститут (педагогически институт - бел. прев.) Малашенко пише стихотворения, пропити с песимизъм и упадъчност, някои от тях съдържат вреден политически смисъл... Възгледите на Карпюк до известна степен се споделят от Биков, автор на тенденциозната повест "Мъртвите не ги боли"... В днешно време от Биков се интересуват идеологическите центрове на врага. Това личи преди всичко от кореспонденцията му със сътрудника на затворения сектор на "Народно-трудовия съюз" (политическа организация на руските емигранти, пълно наименование: "Народно-трудов съюз на руските солидаристи", съществува и днес - бел. прев.), който се занимава с неговата антисъветска обработка. С Биков се е свързал италианецът Поджи, който се подозира в принадлежност към специалните органи на врага... Комитетът за държавна сигурност на Беларус със санкция от ЦК на компартията на републиката готви мероприятия, насочени към предотвратяване на възможни вражески акции от страна на посочените лица".
67. ГОЛГОТАТА НА КАРПЮК
Карпюк разказа на мене и на Клейн, че са му предявили такива обвинения, че могат да го разстрелят без съд и присъда. Струва ми се, че бяха седем, и сред тях: сътрудничество с фашистите в концлагера Щутхоф срещу заплащане; дезертьорство от партизанската бригада; внедряване в съветска разузнавателна група на гестаповски агент; връзка с агент на полицията; самозвано представяне за командир на отряд и нещо по-дребно. Разбира се, Карпюк веднага се втурна да ги опровергава. Най-напред отиде в Менск, в архива на партизанското движение, където обаче не намери нито един документ за своя отряд. Нямало го даже отчета, който написал собственоръчно през лятото на 44-та след освобождението на Беларус. Тогава той написа на всички свои познати партизани, за да свидетелстват, че е бил командир. И не получи никакъв отговор. Затова пък след известно време му показаха в горкома около двадесет техни свидетелства и всичките срещу него, бившия им началник. Там, към делото, бил подшит и лист от някогашния комбриг Вайцяхоуски, който пишел, че никога не е назначавал за командир гражданина Карпюк и изобщо не знае за такъв отряд. Това вече можеше да извади от равновесие всекиго. Карпюк хукна към Ленинград, където живееше пенсионираният комбриг. Той го приел ласкаво и казал: "Льоша, какво искаш? Написах това, което ми казаха. Мога да ти напиша друго, истината". И написал друго, истината, с която Карпюк дотича обратно и се понесе към горкома. Магилницки прочел листа хартия и заявил: "Ние имаме друг документ от Вайцяхоуски, заверен с печат, а това е празна драсканица". И хвърлил "драсканицата" на Карпюк.
За внедряването на немския агент в наша разузнавателна група вече знаех нещо - пак от разговорите на Карпюк с Вайцяхоуски. Нещата бяха такива. През лятото на 44-та след освобождението Карпюк заедно с други партизански командири бил извикан в Менск, за да напише отчет за дейността на отряда. Веднъж с приятеля си Андреев, също партизански командир, вървял покрай една телена ограда, зад която се тълпели немски военнопленници. И изведнъж Карпюк видял там един познат немец от концлагера, в който лежал. Немецът също го познал. Не бил лош немец, отнасял се добре със съветските пленници, черпел ги с цигари. Андреев се учудил и Карпюк му разказал откъде е тяхното познанство. Тогава Андреев рекъл: "Трябва да кажем на охраната, нека го освободят". Така и направили. Отишли при охраната и Карпюк разказал за военнопленника. След това вече не видял немеца. Едва после станало известно, че го завербували и го включили като преводач в наша разузнавателна група, която пуснали с парашути в чешките Татри. Но там групата намерила гибелта си и вината за това паднала върху преводача. А сега падна и върху Карпюк. Така ловко нагодиха всичко.
Това, което майор Хамин беше формулирал като дезертьорство на Карпюк от партизанската бригада, било всъщност бягството му от една бригада в друга. Случило се така, че в първата бригада, където Карпюк притичал от лагера, не му повярвали, заподозрели го и искали да го разстрелят. След като бил избягал от цял концлагер, Карпюк избягал лесно от несериозната землянка и отишъл в друга бригада, чийто командир бил Вайцяхоуски. Вайцяхоуски повярвал на младежа, изпробвал го в боевете и след това го назначил за командир на отряд в бригадата си. (Тогава му повярвал, а сега помагаше да затегнат примката около шията на някогашния свой подчинен.) Примерно такива изсмукани от пръсти бяха и обвиненията за връзките на Карпюк с агент на полицията. Този агент бил местният горски, който веднага щом полицията го завербувала, побързал да отиде в бригадата и казал: "Вземете ме в отряда, защото не мога да остана там". А комбригът му казва: ""От какво се страхуваш? Работи, информирай ни". Той така и правел - работел на два фронта, а връзка с бригадата държал чрез отряда на Карпюк. Наистина, както винаги, двойната игра свършила зле - след войната арестували двойния играч. А сега заради него искаха да арестуват и командира на отряда.
С Клейн смятахме, че ако се заемем както трябва, тези обвинение могат да бъдат опровергани. Оставаше обаче най-важното: платеното сътрудничество на Карпюк с фашистите в Щутхоф. За да докаже това, Хамен беше подготвил документ - страница от финансова ведомост, където се вижда подписът на Карпюк. Карпюк сам ни разказа за това и каза: "Не мога да се начудя откъде е този подпис. Но подписът е мой". Това вече беше лошо. Веднъж в Менск, като улучих подходящ момент по време на някакво съвещание, разказах на Кузмин за фалшификациите срещу Карпюк. Той ме изслуша мълчаливо и каза: "Главното е, че се е подписал там за марки. А немците напразно пари не плащат".
Трудно беше да не се съглася с това.
68. „СОТНИКОВ“
Повестта "Сотников" (в първоначалния си вариант "Ликвидация") се роди не толкова "от главата", колкото от чувствата, вдъхновени не толкова от войната, колкото от нашето съвремие. Разбира се, можем да кажем, че сюжета на библейския разказ за Авел и неговия брат Каин живее сред хората отдавна и се проявява постоянно, още повече по време на война. Но ако в други времена брат е убивал брата заради някаква полза - наследство или богатство, по време на война това става заради елементарната, биологичната цел да оживееш. Това като че ли оправдаваше или поне помагаше да се разбере нещо от редицата тогавашни трагични мотиви и последствия.
В мирно време вече не убиваха заради елементарната нужда да се оживее, на литераторите не стреляха в тила. Затова пък широко се практикуваше убийството на техните произведения. Не печатаха произведенията им, преследваха ги, прихващаха ръкописите по пощата, даваха ги тайно на наказателните органи, които произнасяха своите присъди - и за произведенията, и за техните автори. И го правеха не окупатори, не хора от друга нация или религия, а свои - колеги, другари, дори приятели. Партията не можеше (а може би и не искаше) да върши тази неблагодарна в общи линии работа със собствените си ръце, с ръцете на своите щатни функционери, всичките тези секретари-главлитовци-цензори, чекисти в униформа и цивилни, активисти на идеологическите комисии, затова използваше широко самите писатели. Както ги наричаха тогава - литературните полицаи, и това определение беше много точно. Всички редактори на литературни (а и на останалите) вестници и списания, завеждащите отделите и редакциите, едва ли не всички членове на редакционните колегии и особено доверените рецензенти бяха от писателските среди, членове на СП, самите те пишеха и печатаха в същите издания като останалите. Именно там те извиваха ръцете на всички останали, които не попадаха в техните ръководни, все едно поставени над литературата среди. Някои правеха това с твърдото болшевишко убеждение, че така трябва, че това е в интерес на партията и народа. Иван Пташникау, през чиито ръце премина през тези години едва ли не цялата беларуска проза, имаше изключително значение за литературата, защото никой от нейните ръководители - нито Шамякин, нито Танк, нито множеството парторзи (партийни организатори - бел. прев.) - нямаше такава възможност да приема, отхвърля, реже и променя като завеждащия отдела за проза на списание "Полымя". Странно е, че това почти не оказваше влияние върху качеството на собствените му произведения, които излизаха изпод неговото перо не съвсем лоши. Но както често става, към собственото творчество се предявяваха други, специални изисквания. Други от редакторите като че ли разбираха своето идиотско положение, но всеки имаше семейство, децата им имаха нужда от хляб. И плюс това беше разпространено юдиното съображение - а кой вместо мене? Ето на, вместо нас ще сложат още по-лоши, така че по-добре е да сме ние. Рядко някой от тях намираше у себе си сили и решителност да каже: не! Няма да съм аз. Това е неморално. Да режеш произведението на писателя е все едно да режеш детето му. Извинете, подавам заявление и напускам. Известен е само един такъв пример - с руския писател от Менск Фьодор Ефимов. Той изрази несъгласие със задушаването на Чехословашката пролет, заради което беше изключен от партията. До известна степен "Сотников" се превърна в литературна реакция на тогавашната действителност, макар че събитията там се развиват в различна обстановка и през различно време. Както винаги, след написването на повестта се появи проблемът с печатането - къде да я занеса? Вече ми беше неудобно да карам "Маладосць" да прави това, може би нямаше да ми откажат и този път, но нямаше и да ми се зарадват много. Плюс това отношенията на главния редактор, милия Пимен, с началството бяха станали доста обтегнати. И в не малка степен заради Бикау. Като помислих и се поколебах малко, отнесох ръкописа в "Полымя". Все пак това списание беше по-авторитетно, с големи заслуги пред партията, значи и с по-големи пробивни възможности, което тогава беше най-ценно. Наистина, "Полымя" не бързаше да печата Бикау, но и аз не подканях списанието, преведох малко по малко повестта на руски език, Ирина я препечата и понеже имаше лека ръка, я занесе в "Новый мир". Там я прочетоха удивително бързо, позвъни ми самият Александр Трифонович - ще я печатаме. Кога? Още не е решено, но няма да протакаме дълго. Обнадежден, започнах да чакам.
69. ИЗКЛЮЧВАНЕТО НА КЛЕЙН
По това време събитията в Горадня се развиваха по специален сценарий. Нашият приятел Барис Клейн беше разсъдлив човек и винаги даваше умни съвети. Особено в последно време, когато над Карпюк надвисна споменатото зло. По-склонен към безнадеждност, аз понякога смятах, че не може да се направи нищо, че човек трябва да се примири с това, което е. А той винаги ни съветваше да се борим, да пишем някъде, да ходим, да искаме. Само един път го видях смутен, готов да изгуби вяра във всичко.
Веднъж седях на масата и пишех нещо, когато на прозореца почука Карпюк (живеех на първия етаж). Като излязох на улицата, Аляксей попита: "Барис не е ли звънил?" - "Не, не е звънил. Какво има?" - "Това, че сутринта го извикаха в горкома и досега го няма. Да отидем в парка, там ще почакаме".
Това вече беше новина - лоша новина. Стигнахме мълчаливо до Каложа и седнахме под един храст на тревата. Клейн знаеше това място и трябваше да дойде. Мълчахме. За какво да си говорим?
И той наистина дойде, след два часа, на свечеряване. Дойде и седна уморено до нас. "Е, това е! Всичко пропадна. Изключиха ме и мене... Уволниха ме от работа, ще ми вземат кандидатската диплома... Сега съм никой..."
Но какво беше станало? И каква беше причината за това? Оказва се, че всичко е започнало не от сега, а отдавна, за което Барис не се досещал, не подозирал. При цялата му умереност и предпазливост се беше оплел като диво прасе в мрежа, от която едва ли имаше начин да се освободи.
Кандидатската си дисертация Барис Клейн защитаваше във Вилно (Вилнюс - бел. прев.), където понякога се срещал със състудента си от ЛГУ (Ленинградския държавен университет - бел. прев.) доцент Д. Но по това време започна борбата с литовските националисти и Клейн дочул, че неговият състудент е уволнен от работа и изглежда се канят да го изключат от партията. Движен от сантиментални чувства, веднъж, пътувайки от Ленинград за Горадня, Барис се отбил в жилището на доцента. Имало малко време между влаковете и бившият аспирант искал от вежливост да утеши литовския учен, да му изкаже своето съчувствие. Поговорили си добре тази вечер, стопанинът почерпил госта с чаша коняк. И, като се прегърнали, се разделили. По пътя за Горадня Барис все се тревожел за своя колега, мислел как да му помогне. Може би и колегата му, останал в своята виленска квартира, не е мислел лошото на своя гост, но се страхувал. Много се страхувал, че беларуският му колега може да е изпратен от беларуското КГБ, затова написал за какво са си говорили и занесъл написаното в литовската държавна сигурност. Не се знае колко време се е колебал мъчително, но Д. решил да изпревари беларуския "агент", описал тяхната среща и, разбира се, бунтарския разговор. Литовското КГБ изпратило информацията в Менск. А менската държавна сигурност поръчала на гарадзенската да се разрови и да вземе мерки.
Ровели дълго и дълбоко. Барис каза, че са записали с голяма точност всичките му телефонни разговори и дори домашните разговори с жена му - в кухнята и в спалнята, така че по отношение на казаното - пълна адекватност. И по отношение на Карпюк и Бикау, и особено за "братската помощ" на Чехословакия, която комунистът Клейн нарекъл някъде вероломна окупация. Обвинението твърдяло, че още в началото на 60-те години Клейн убеждавал хората да се борят срещу сталинистите и кремълското ръководство, което нарекъл "група изроди", и още много други неща. С формулировките нямало проблем, затова го изключили лесно и единогласно. Почти едновременно загубил мястото си на доцент в мединститута (медицинския институт - бел. прев.), ще бъде незабавно принуден да предаде кандидатската си диплома и наистина ще стане "никой".
"И ти ще вдигнеш ръце? Ще се предадеш на тези душегубци? Не ме ли съветваше да се мятам като жаба в гърне с мляко? Ами мятай се! Пиши, ходи - недей да дремеш" - злостно го наставляваше Карпюк. Самият той все и всячески се мяташе, наистина, засега без никакъв резултат. Сега ще се мятат двамата. Но да се мятат двамата никой няма да им позволи, защото това е групово действие - още по строг член от закона. Отделно, по един все още разрешаваха. Да се мяташ.
Вечерта някой ми позвъни и ми каза с тих глас да стоя по-далече от тези двамата. Защото искали да завлекат и мене. Не хванах много вяра на това, но предишното желание да се срещаме, да обсъждаме и да разговаряме малко по малко се изпари. Оставах сам. И се зарадвах тогава, че не съм член на партията, че не съм доцент и че няма откъде да ме изключат. Макар че, разбира се, могат да ми направят много други неща, от които няма да се зарадвам. И аз въпреки волята си започнах да чакам тези други неща. Защото чувствах - наближава и моят ред.
Клейн се мяташе. Както винаги в такива случаи, беше принуден да премине през всичките дантеви кръгове на страданията - най-напред през многобройните парткомисии (партийни комисии - бел. прев.) със злобните си палачи, престарели болшевики, които, за да отмъстят за безбройните свои страдания и унижения, унижаваха злостно изключения, караха го да си признае някакви престъпления, да се разголи пред партията и съветския народ. Заедно с партийните органи работеха всичките техни катедри, научни съвети, ректорати и ВАК-ове (ВАК - висша атестационна комисия - бел. прев.). Макар че сам се чувствах много несигурно, разказвах за гродзенската драма навсякъде, където можех, включително и в Москва. Един път се обърнах и към Кузмин. Той ме изслуша с внимателна загриженост и се съгласи, че Клейн е разумен човек и добър учен, но само толкова. И разбрах, че има други сили, над които секретарят на ЦК няма власт. По-скоро те имат власт над него.
Много скоро историкът Клейн се озова на градската зеленчукова база, където носеше щайги с цвекло и моркови. Но не го съдиха, никого не затвориха. Това вече беше преценено като добър символичен знак, почти предвестие за либерализация. И наистина, скоро започна някакво раздвижване по делото на Карпюк, когото извикаха неочаквано пред бюрото на ЦК на КПБ. Значително по-късно, когато драматичният жар на тези отдавнашни случки започна да се забравя и мнозина от някогашните "ръководители" на нашите съдби се разпръснаха насам и натам, станаха известни някои детайли от трагичните събития. Бившият началник на Гродзенска област Микулович разказал на чашка как спасил Альоша, а заедно с него и Вася (Карпюк и Бикау) от бедата и затвора. Когато гредзенската КГБ скалъпила делото на Карпюк, областният прокурор го занесъл за одобрение на "първия". Микулович го прегледал, прелистил го и се изплашил - всеки член от обвинението носел минимум петнадесет години. А всичките членове били около седем. Жал му станало за Альоша и попитал прокурора дали наистина всичко това е доказано. Дали е основателно. Прокурорът леко "се объркал" - това-онова, може и да не е толкова основателно. Тогава Микулович: "Върнете делото назад, нека да довършат следствието, както трябва да се прави". (За да бъде затворен със сигурност и за дълго.) Прокурорът върнал послушно делото. Но нито той, нито Макулович, нито КГБ може би не си давали сметка, че Карпюк не напразно сочеше примера с жабата и продължаваше "да се мята".
70. ЛАРИСА ГЕНИЮШ
Веднъж в Горадня дойде Лариса Гениюш. По-рано не беше идвала никога в града, живееше си в своята Зелва, пишеше. Обикновено ходеха при нея, включително един път и аз с Карпюк. Преживяла не малко драми и трагедии, тя изобщо беше неразговорчива жена, доверяваше се на малцина, криеше своите преживявания в себе си. Срещнахме се с нея в дома на Ажешка и този път ни се стори много весела и обнадеждена. Имаше впрочем защо - пускаха я да отиде в Бялисток, където щеше да се срещне със сина си, когото не беше виждала от арестуването си в Прага. Показваше пари, "цял куп", които получила благодарение на Максим Танк, който помогнал да излезе неин сборник. Зарадвахме се искрено на щастливия обрат в живота ѝ. Там Карпюк, като отведе гостенката в едно тихо ъгълче, ѝ даде писмо, което трябваше да предаде в Бялисток на един човек. Този човек беше подозираният неотдавна от нас Олек Омелянович. Съмнявах се много в това, че Карпюк постъпва правилно, страхувах се, че с това може "да подхлъзне" Лариса. Оказа се, че съм се страхувал напразно.
Гениюш беше стара конспираторка и направи всичко както трябва. Всичко както трябва направи и Омелянович. Отишъл в Щутхоф, където на мястото на някогашния концлагер бил събран архив, и там сред останалите други документи откопал злощастната немска ведомост. На първата страница върху пожълтялата хартия пишело ясно: "Регистър на паричните преводи, постъпили за пленниците от техни родственици". Нататък се редели дребни суми в дойчемарки и подписите на тези, за които били предназначени. Ясно е, че затворниците не са получавали никакви марки, но счетоводната точност изисквала всички да се подпишат. Включително и затворника Карпюк, който се подписал и забравил. Никакви пари, разбира се, не видял, затова нямало нужда да помни за тях. Главата му по това време била заета с проблема как да избяга, което и направил. А после при разпитите в КГБ тези, които останали там до края и били освободени, твърдели, че да се избяга от Щутхоф било невъзможно. Че Карпюк може би е бил пуснат. И им вярвали, без да знаят, че ако нещо за някого е невъзможно, за Карпюк може да стане възможно. Защото Карпюк винаги "се мяташе", такъв му беше характерът.
И до днес не се знае дали членовете на ЦК на КПБ са имали в ръцете си ведомостта, когато са решавали съдбата на Карпюк, защото Карпюк я получи значително по-късно. Но бяха обмисляли всички точки на обвинението дълго и старателно. След това гласували.
За гласуване имало две предложения: да се изключи или да му се наложи строго мъмрене. За изключване гласували двамата някогашни "приятели" на Аляксей - генерал Дебалюк и Мицкевич. За строго мъмрене - Кузмин и Аксьонау. Самият Машерау се въздържал. Което означавало спасение. Накрая се спрели на строго мъмрене, което Карпюк изтърпя за една година и стана съвсем чист. Пред партията и съветския народ. А много лесно можеха и да го затворят - за сътрудничество с гестапо и другите неща. Заедно с него, разбира се, и тези, които са сътрудничели със сътрудника. Вече имаше подобни примери и един от тях е историята на слонимския поет Анатол Иверс. Като останал на окупираната територия, той бил принуден по задача от гората да отиде на работа в градската управа, негов другар внедрили даже в СД. Работели там толкова усърдно, че едва се спасили от арест. Иверс скочил през прозореца, а семейството му било арестувано и жена му и децата му загинали. След освобождението известно време всичко вървяло добре, в Слоним знаели тяхната история и никой не ги закачал. Но с течение на времето, когато партизанските ръководители, за които работели при немците, починали или се разпръснали, двамата "били разкрити". В Горадня имаше съд, другарят на Иверс получи петнадесет години, а самият Иверс беше уволнен от работа, изключен от СП и петнадесет години работѝ като производител на смоля в горското стопанство.
По това време Клейн още работеше в зеленчуковата база, наистина, тогава вече не носеше щайги - като грамотен човек го поставиха да ги брои с молив в ръката. Това беше отслабване на хватката. След още малко време премина на работа в социологическия отдел на химкомбината.
"И благородникът може да стане пленник на обстоятелствата, но този, който стане лакей на обстоятелствата, не е благородник" - отбелязал някога Лев Николаевич.
71. ТВАРДОВСКИЙ СИ ОТИВА
Обади ми се по телефона Твардовский и с глас, който отдавна (а може би и никога) не бях чувал, ми съобщи, че напуска списанието. Обърках се и не знаех какво да отговоря на това, а той веднага ме попита дали в такъв случай ще печатам новата си повест в "Новый мир". Още повече смутен, мърморех нещо, а след това го попитах какво ще ме посъветва. Александр Трифонович отговори, както им се стори, раздразнено, че няма да ме съветва - сами решавайте. Това беше последният ми разговор с Твардовский. Повече не ми се случи да говоря с него. Борбата срещу Твардовский и "Новый мир" се водеше отдавна - изтласкваха главния редактор от списанието по всякакви начини. Макар че можеха, разбира се, да го свалят "с трясък", но вероятно ЦК искаше да направи това деликатно, с ръцете на ръководството на Съюза на писателите начело с Федин-Воронков. Те обаче се бавеха. Началството установи постоянен натиск върху самия Александр Трифонович, частично чрез някои членове на редакционната колегия на списанието. Редакцията подкрепяше самоотвержено главния редактор, почти всички заместници и отдели бяха на негова страна. Тогава ЦК разпространи слух, че ако главният се оттегли доброволно, цялата редакция ще остане в предишния си състав, Александр Трифонович ще получи солидна държавна пенсия, кремълска дажба и за своята 60-годишнина, която скоро ще настъпи - званието Герой (Герой на Съветския съюз, най-високото отличие тогава - бел. прев.). Може би това беше повлияло в края на краищата на окончателното решение на Твардовский и той беше написал заявление. (Като изпреваря събитията, ще отбележа, че нито едно нещо от обещаното не беше изпълнено, разгониха редакцията един по един, а редакторът в оставка, като загуби своята любима работа, скоро се разболя неизлечимо.)
Точно в последните дни на стария "Новый мир" дойдох в Москва и разбрах, че моята повест отива в следващите броеве. Според своя редакторски обичай - да не "разлайва кучетата" със заглавията - Твардовский я беше нарекъл "Сотников", което изобщо не ми харесваше. (Защо Сотников? Вниманието трябва да е насочено към двамата герои - Рибак и Сотников). Но ми обясниха, че така е по-добре - по фамилията на положителния герой. Главният явно възлагаше на него особени надежди - както навярно и авторът.
Звъннах на Адамович, който по това време беше също в Москва и се срещнахме в ресторант "Арагви". Дойдоха Лакшин, Сац, Виноградов, Миша Хитров. Поседяхме доста, опечалени, но шумни. Нямаше на какво да се радваме - "Новый мер" потъваше. Оставаше назад една ярка и самобитна страница от руската литература, която едва ли щеше да се възстанови някога. Това, което направи преследваното списание, някога ще бъде оценено по заслуги. Както и ролята в него на Александр Твардовский. Но кога? Някой изказа съмнение в това, защото литературата не е авангардно изкуство, което се оценява на следващия ден. Литературата е важна днес. Ако не е потрябвала днес, едва ли ще потрябва някога в бъдещето. Бъдещето ще има своя литература, свои автори и свои герои. Също както и политиката. Казах за последния си разговор с Твардовский и за явното му нежелание повестта ми да бъде напечатана при новия редактор. На това почти всички възразиха: повестта се е появила в своето време и на своето място. Разбира се, по-добре би било преди един месец при Твардовский. Но кой да знае...
Лакшин каза, че няма да се задържи дълго при новия редактор - ще отиде на друго място. Сац вече се беше пенсионирал. Другите също се разбягаха бързо. Най-дълго от всички остана в "Новый мир" неговият секретар Миша Хитров. На мене още ми беше съдено да напечатам там малката повест "Обелиск", а след това се отдръпнах от списанието за дълго време.
72. СМЪРТТА НА ТВАРДОВСКИЙ
Голяма група беларуски писатели беше в Москва на поредния пленум на СП, когато дойде вестта, че Твардовский е починал. Всичките останахме за погребението.
Поклонението беше в ЦДЛ (Централния дом на литератора - бел. прев.) на улица "Воровский". Преди това имаше непонятна суетня и тревога - нещо не можеха да съгласуват с ръководството на Москва или на страната. Казаха, че най-напред имало разправии къде да го погребат, началството не искало да даде гроб на Новодевическото (на Новодевическото гробище в Москва се погребват известни личности, а Твардовский според тогавашните власти не е заслужавал тази чест - бел. прев.). Пускаха публиката в траурната зала с пропуски, имаше много хора. Застанал на стража до ковчега, гледах и не можех да позная някогашния поет и редактор. Болестта беше изсмукала в крайна сметка могъщия някога човек и пред мене лежеше слабоват покойник, с рядък пух на главата. По време на панихидата се казаха проникновени думи за неговите заслуги пред литературата и изобщо пред руската култура, думи, които бяха непоправимо закъснели. Помня изказването на Константин Симонов, който, говорейки пред пълната зала, без да се стеснява, се задушаваше от сълзи. Много хора плачеха и в залата. Там мнозина видяха за първи път Александър Солженицин, който седеше до вдовицата Мария Иларионовна и прекръсти мъртвия. Но думата за прощално слово не му дадоха. После стана известно, че едва са го пуснали в залата - по това време Солженицин вече беше изключен от съюза на писателите.
След края на панихидата отидохме на гробището.
Беше мрачен и облачен ден в началото на зимата, падаше рядък снежец. На подходите към гробището погребалният кортеж беше посрещнат от верига войски на МВР - по протежение на железопътната линия до гробищните порти. В гробището същото. Всички бяха принудени да се промъкват през тесните редици на войските за сигурност до мястото на гроба. Когато се озовахме с Валя Шчадрина извън редицата, един офицер от службите ни наруга злостно, дори извика: "Ще стрелям!". На което тази безстрашна беларуска жена тихо, но решително каза: "Хайде, стреляй, давай!". И той като че ли потръпна от нейната решителност.
Преди да засипят ковчега с пръст, Солженицин го прекръсти. Това беше необичайно за атеистичните писателски среди, за което дълго след това говореха и пишеха свидетелите. Организаторите на погребението бяха принудени да се оправдават - виновни сме, значи, изплъзна ни се от очите. След погребението всички, приятели и врагове на някогашния редактор на омразното списание, се разпръснаха по кръчмите - да обмият покойника. Беларусите също обмиха костите му, особено Аркадз Куляшоу, който през цялото време плачеше.Твардовский беше негов отдавнашен и най-добър приятел. Почувствах се осиротял...
Като се върнах у дома, скоро след този печален случай, когато вече излезе "Новый мир" с моята повест, от "Полымя" ме поканиха да намина. Бяха се приготвили най-сетне да печатат и това трябваше да се обсъди. Събра се едва ли не цялата представителна редколегия - всички без Барадулин, който беше заминал за някъде. Предполагах, че ще има дребнави забележки за езика и стила, но се оказа, че са организирали обсъждането по пълната програма. На слабото ми възражение, че това е вече обсъждано в Москва и че московският Главлит е пуснал повестта, полимският главен Павел Кавальоу отвърна, че Москва не може да ни дава указания. Москва печата и Евтушенко, което в Беларус няма как да се случи никога, защото беларуската литература е идейно здрава, без вредни уклони. По време на обсъждането особено се стараеше Анатол Вялюгин, който, ако се съди по всичко, се беше подготвил предварително. Той правеше паралели между прозата на Бикау и порочните идеи, които ни се натрапват от Мюнхен, тоест от радио "Свобода". Другите полимци се изказаха по-умерено, но всички стигнаха до мнението, че е рано да се печата повестта, трябва да се доработи. Помощта на автора за доработката беше решено да се възложи на Барис Сачанка. Казаха ни да не се бавим много.
Веднага след заседанието на редколегията, още докато не бяха изстинали пресните указания, отидохме в жилището на Саченка. Там Барис ми каза, че не пие и не ме съветва и мене да го правя, защото трябва да се редактира на трезва глава - работата е сериозна. Аз вече имах опит от редактирането на Сачанка, някога с неговите старания беше почти изцяло преписана малката ми повест "Измяна". Сега Борис ми разкри приятелски тайната на редакторските претенции към повестта - в нея няма образи на комунисти. Казах, че изобщо отбягвам тези образи, защото нямам необходимия талант. Явно за тяхното създаване е необходим талант като на Салтиков-Шчедрин, а моят, макар и да го имам, не е същият. На това Сачанка каза, че ще оправи нещата само за миг и като разлисти ръкописа, намери подходящото място. Ето тук ще напишем: Сотников е комунист. А освен това е син на комунист, това ще се види от контекста.
Тогава се усъмних леко, но скоро се убедих в редакторската мъдрост на Барис Иванавич, която в края на краищата го доведе до високия пост главен редактор на БелСЕ (Беларуска съветска енциклопедия - бел. прев.).
Макар че не променихме нищо повече, повестта отиде за набор в този си вид. Претенции към нея повече не се намериха нито у главния - Павел Кавальоу, нито в Главлит, нито в ЦК. Ето какво означава мъдър опитен редактор! Само авторът се чувства в случая като глупак, но това си е лично негова работа.
В издателско-редакторската практика беше прието издателите редактори да не се позовават на цензурата или на началството, а си даваха дълбокомислен вид, че литературно-идейните пропуски са открити от самите тях. Това поставяше автора в идиотско положение, който смята за идиот именно този, който му поставя идиотски изисквания. Например аз не знаех дълги години, че отрицателните отношения към "Мъртвите не ги боли" са дошли от самия ръководител на КГБ на СССР Семичастний, който се изказал в тази насока на секретно съвещание веднага след публикуването на произведението в "Новый мир". Естествено, присъдата на главния чекист на страната бил сведена до всички най-нисши звена на КГБ, до партийните органи, цензурата, редакциите на литературните и други издания. Не знаеше това само авторът, който смяташе, че присъдата идва от разсъдливия редови редактор, който разговаря с него. Но редакторът се грижеше най-напред за своя хляб.
Случи ми се още да бъда в Москва на четиридесетия ден от смъртта на Твардовский. Събрахме се в тясното жилище на Игор Сац, бяха едва ли не всички новомирци и още някои. Лакшин говореше с отчаяние, че са ги разхвърляли на различни страни като главни от огнище и сега им остава едно: да пушат, но да не горят. Стопанинът - някогашен секретар на Луначарски - живееше бедно, пиенето не стигна. Тогава Жорес Медведев изтича до "Берьозка" (верига магазини в СССР, единствено разрешени за пазаруване с чужда валута или със специално издадени чекове от Външната търговска банка на СССР - бел. прев.), купи уиски с чекове, нещо и за мезе. Пийнахме, поседяхме и се разотидохме. Повече май не видях никого от изпадналите в немилост новомирци. Лакашин почина скоро, след него Кандратович, после Сац и Берзер. Виноградов премина в "Континент", а къде и с какво ще се заеме Миша Хитров, не знаех. С несправедливостта хората или си сътрудничат, или се борят - цитираше някога Твардовский (цитатът е от Албер Камю - бел. прев.).
73. ПРОФИЛАКТИКА
Някакви редовни отношения с чужбина по това време нямах. Рядко получавах поздравителни картички от българите - двамата Вълчеви. От генуезеца Марио преди новата година дойде пратка - красива сребриста елхичка с музика. Като навиеш отдолу ключето, започва да звучи тиха мелодия в прослава на Езус - Исус Христос. Но веднъж получих от него писмо – измачкан, обработван-преобработван на пара плик с подпечатани марки. В него кратичък, на половин страничка текст с поздравления и съобщение, че Марио ще се жени за беларуско момиче от Менск. В същия момент от плика изпадна друг лист – на жълта хартия във вид на листовка беше напечатано с едър шрифт: „До гражданите на Беларус!“. По-нататък следваше призив да се обединят, да се организират и да се вдигнат срещу съветската комунистическа власт. Тази листовка ме учуди и смути – нима този италианец е толкова глупав! Защо ми я изпраща? Или не ми я изпраща той? Колкото повече мислех върху това, толкова повече достигах до извода, че става дума за провокация. Необходима им беше моята реакция.
Не ми беше лесно да взема определено решение, но трябваше. Не потърсих среща с моя „отговорник“ Дубавинкин, а отидох вечерта в КГБ. Там на вратата отдавна висеше красива обява „Посетители се приемат денонощно“ и аз дадох плика на дежурния на входа. Когато попита от кого е, казах: от Бикау - и това е. Колкото и чудно да изглежда, нито на другия ден, нито когато и да е се проведе някакъв разговор за тази листовка. Но по някои косвени признаци разбрах, че тя се е превърнала в нещо като межда на моите отношения с органите. След известно време ми позвъни Дубавинкин и ме попита кога мисля да отида в Менск. Този въпрос не ми хареса, казах, че засега не зная, нямам там работа. Тогава след няколко дена той позвъни отново. Каза, че искат да ме видят в тяхното управление. „Какво – профилактика ли?“ – попитах аз. Полковникът като че ли се смути, но бързо отговори: „Не, за разговор. Кани ви един генерал от КГБ“. Разбрах, че колкото и да протакам, когато ме кани генерал от КГБ, се налага да отида. Разбира се, за профилактика и за моя сметка. Така и се оказа.
Една сутрин се качих по широките стъпала на парадния вход в двореца на КГБ на „Ленински проспект“ в Менск. Разтворих тежките врати и се озовах до масата на дежурния прапоршчик. Той позвъни някъде – от недрата на двореца веднага притича младичък офицер, поведе ме нагоре, в кабинета на заместник-началника на КГБ. Дебел сивокос генерал на масата ме покани сдържано да седна. Започна разговор – дълъг и ленив. По всичко се виждаше, че генералът си отбива номера, неговият събеседник изобщо му беше слабо интересен – знаеше за него всичко. Къде с по-голямо желание разказа за своята война в Полесието, че веднъж разстрелял един полицейски началник – „Като го гръмнах с маузера, размаза му се мозъкът по стената“. Това беше впечатляващ разказ. А след това генералът ми предложи да напиша книга за чекистите. В Москва вече са написали много, а в Беларус малко. Аз казах: „Какво пък, напишете, имате голям опит“. При което чух стандартния в такъв случай отговор: „Опит имам, но нямам време – работа! Но ако вие се заемете, вие имате талант, а ние бихме могли да помагаме. Ще ви дадем материал, можете да изберете всеки човек, всеки епизод и на негова основа да напишете повест. А още по-добре роман. Това и за вас, и за нас ще бъде от полза. Че иначе там са ви налепили с лайна тези ренегати Карпюк и Клейн“.
Генералът натисна един бутон, услужливият офицер донесе купчина папки. "Ето - изборът е ваш. Почетете".
Отведоха ме в съседната стая и ме оставиха с четири или пет папки. Разлистих ги с известно любопитство. Бяха не някакви дела, а старателно препечатани извлечения от отделни чекистки истории по време на войната. Чекистът в леговището на врага, чекистът - ръководител на диверсионна група... И други неща. Една история даже ме заинтригува - как един съветски офицер свързочник бил използван последователно ту от немците, ту от нашите. Не зная как е стоял там въпросът с героизма, но страданията мога да си ги представя! Оказа се, че героят на тази история е жив, работи в Лепелски район. Гарадзенските чекисти ще ми помогнат да се свържа с него.
74. АГЕНТЪТ НА АБВЕРА
Не успях да си отида у дома и веднага телефонно обаждане от Дубавинкин: Касинец е вече в Горадня, може да се организира срещата. Може в хотела. Уговорихме се да отида след един час. До помещението на дежурния ме посрещна непознат човек с цивилно облекло, поведе ме нагоре. В страшно задимената стая на леглото седеше мрачноват възрастен човек. Чекистът ни остави сами. Седнах до масата. "Ами разкажете ми..." Човекът започна да си спомня - трудно, без желание. с пелтечене. И внезапно млъкна. "А, не мога така. Да бях глътнал нещо..." Разбрах го и го заведох в ресторанта, където двамата глътнахме по нещо и се върнахме в неговата задимена стая. Като си пое дъх, човекът започна своя горчив разказ. Сега речта се лееше плавно. "Войната ме завари в Бялисток, бях тогава командир на свързочна рота. Старши лейтенант. Разгромиха полка. Разгромиха дивизията. Разгромиха армията. На отделни групи се промъквахме на изток. На отделни групи също ни разгромиха. Попаднах в плен.
Озовах се в полеви щалаг (концентрационен лагер на Вермахата за военнопленници - бел. прев.). Село Калбасино, ето тук, до Горадня. В голото поле десет хиляди души. Нищо за ядене, нищо за пиене. Под дъжд и слънце. Събраха петнадесет души - да копаем капонир. Копаем. Вече не ни останаха сили. Изпсувах злостно и се уплаших. От бруствера ме гледа немец. Чисто облечен. Млад. Офицер. "Ком!" (Ела! - бел. прев.) Излязох. Кимна с глава - комен зи (ела тук - бел. прев.)! Подкара ме нанякъде. Тогава вече станаха двама. Влязохме в канцеларията им. Защо псувате немската власт? - Не съм псувал. - Аз чух. Ей сега ще ви разстреляме. (Какво пък, разстреляйте ме - мисля си. - Но нещо не е така.) -`Искате ли тод (мъртъв - бел. прев.)? - Май че не, казвам. Само на двадесет и шест години съм. - Добре, казват. Ще отидете на обучение. Не разбирам нищо - къде? Какво ще уча?
Въпреки това ме поведоха. После ме откараха в някакъв щаб. Там още разпити - вече с протокол. През нощта ме подкараха нанякъде в закрит камион. Накъде - няма как да разбера. Но далече. Пътувахме цяла нощ. Вече се бяхме събрали десет души. И трима немци с автомати. Разбира се, може да се избяга. Ако, да речем, ни водеха на разстрел. Но може би не ни водят на разстрел. А по-лошо от лагера едва ли ще бъде.
Накратко казано, откараха ме в някакво полско градче, влязохме зад една ограда. А там абвериуле (училище на военното немско разузнаване - бел. прев.) А-3. Значи ще ме обучават за разузнавач. Срещу своите, руснаците. Какво пък, мисля си, обучавайте ме, ще потрябва. Само да се добера до фронта. Оттук е все пак далечко. Обучаваха ме три месеца. Такива неща като радиовръзка, шифри-кодове и парашутно дело. На теория, разбира се. Всички курсанти са като мене, предимно свързочници. Между нас никакви разговори, единствено по учебната част. Но съм уверен - всички мислят едно и също нещо: само да се доберат до фронта.
Рано през пролетта започнаха да подбират и да откарват някъде по 2-3 души. Дойде и моят ред. Падна ми се да сме двамата с Льошка Книш.Момък, младши лейтенант от Виница. Приготвихме радиостанциите, шифрите, пари по три пачки, запасни батерии. Надянахме парашутите и - в самолета. Преди да отлетим - задачата: да проникнем в град Горки, да започнем работа във военния завод. И да осъществим връзка. Явол, хер майор (Тъй вярно, господин майор - бел. прев.), да осъществим връзка.
Летяхме дълго през нощта. Земята е долу, от облаците не се вижда нищо. Най-после команда: шпринген (скачай! - бел. прев.)! Скочихме - дявол знае къде. Да си трошим главите. Приземихме се в полето, наблизо има горичка. От другата страна село.
Преди това с моя другар даже не си бяхме продумали - нямаше как. Какво си мисли - не се знае. Но мога да се досетя. И казвам: "Капут (Свърши се - бел. прев.), Льоха! Хайде в селото, ще попитаме къде е селсъвета и - хенде хох (горе ръцете - бел. прев.)".
Тръгнахме към селото. Взехме цялото съоръжение, само парашутите хвърлихме. И без това се натоварихме прекалено много. В селото попитахме една лелка къде е селсъветът. Не ни каза. Само ни погледна подозрително, уплашена. Попитахме едно момченце. То каза, че тук няма селсъвет, а в другото село, на пет километра. Какво да се прави, тръгнахме за това село. По междуселския път. А вече се съмна съвсем. Вървим, на душите ни е тревожно. Но сега е винаги тревожно...
И изведнъж зад нас каруца. Мислим си - ето, ще ни закарат. Трима мъже, единият с военна униформа. И към нас: кои сте вие, документи! Отговаряме: отиваме в селсъвета, там ще си покажем документите. А, не - горе ръцете! Какво да правим? Вдигнахме ръце. Претърсиха ни и чак затрепериха от страх или от радост - диверсанти! Закараха ни в районното НКВД вече с вързани ръце. Докладват: заловихме ги на пътя. Глупости, разбира се, но ще повярват на тях, а не на нас.
А нататък тръгна, та се не видя. В района, в Горки, оттам в Москва. Килии, разпити, чекисти. Разделиха ни с Льошка, не го видях скоро. Приписваха ни, разбира се, едно и също нещо: предали сме се в плен, измяна на родината, шпионаж и диверсия. Казвам: какъв шпионаж, отивахме да се предадем. А на това - нула внимание. Но чувствам, че не нещо не могат да се разберат помежду си. Най-напред - кой ни е задържал. За мъжете на пътя вече и дума не обелват, в протоколите фигурират двама - майор и подполковник. На това, че сме тръгнали да се предаваме, не вярват. Задържани в зоната на обект. Какъв обект, изобщо не знаехме. Казват: незнанието на закона не освобождава от отговорност. Такива са правилата! Вече молех: изпратете ме на фронта. С кръв ще изкупя вината си. Дори с живота си съм готов да я изкупя. Охо, какво ти се приискало, казват. Цялата кръв няма да ти стигне, за да си изкупиш вината. Да пукнете, мисля си аз.
И изведнъж - в кола и през нощта в някакво градче. Висока ограда, телени заграждения. Но като че ли не е затвор. Наблизо някакви казарми. Там отново ни събраха с Льошка. Донесоха цялото ни снаряжение. Оказа се, че подготвят така наречената радиоигра. Ние трябва да се свържем с немския център А-3. Така че започнахме... И наистина, свързахме се. Но се случи засечка - бях забравил една парола. Прекъснаха връзката, искаха да ме разстрелят моментално. За саботаж. А аз наистина я бях забравил. Какво, много ли ми трябваше да я помня или мислех да я използвам? Но ето ти чудо: като видях зор - си я спомних. И започнахме отново... Мислех си, че немците са се досетили. Но като че ли не. Те изобщо са недосетлив народ. От това и си патеха...
Третият опит започна по-добре, а и майор Третяков започна нещо да съобразява. Досетлив се оказа. Започнахме да предаваме някакви шифровани глупости, уж за производство на танкове, дебелина на бронята - челната и страничната поотделно. Немците приемаха, дори благодаряха за ценните сведения. Така продължи цял месец. А след това заповед от А-3: да се върнем назад, като преминем през фронтовата линия. Е, мисля си, провал. Заподозрели са нещо. Значи, балът свърши, гасете свещите. Може би сега ще ни изпратят на фронта или ще ни разстрелят. Но не. Към нашия Третяков се присъединиха още двама подполковници и казват: "Трябва да отидеш. Такива са правилата на играта. Плюс това е посочено мястото за преминаване, паролата. (Помня паролата - Вили.) Защо се страхуваш? Всичко е гут (добре - бел. прев.)!"
Изпратиха ме сам. Льошка остана. Закараха ме на фронта край Демянск. През нощта допълзях до предната линия. Сняг, телена мрежа и ракети светят в небето. Стигнах с пълзене до покрайнините на едно разрушено село, където имаше две върби. В полето пълно с трупове - наши и на немците, а между тях - плъхове. И тези плъхове ми налетяха. Разбираемо е, жив съм, топъл... Отблъсквах ги с ръце и крака. Допълзях близо до немския окоп, гледам - като че ли над бруствера стърчи каска. Не знаех какво да правя: да пълзя ли направо там, или да извикам паролата. Все пак извиках тихо: Вили! А онзи с граната. Гранатата удари земята, отскочи и взрив. Засипа ме със сняг, но не ме засегна. А аз в същия момент се изтърсих в окопа и бърборя: Вили, Вили... А немецът към мене: "Какъв по дяволите (дер тойфел) Вили? Их бин (аз съм - бел. прев.) Руди". Всичко бяха объркали, неизвестно кой - дали нашите, дали не нашите. Макар че и на мене в главата ми се обърка - кои са наши, кои не са наши. Но не ме застреляха на неутралната зона и това е добре.
Отведоха ме в тила. Паролата "Вили" все пак подейства, не тук, но в гестапо. Закараха ме в подразделение А-3, в абвершулето значи. Там веднага разпити. И то такива, че нашите нищо не струват! Не зная как ми се усмихна щастието да се измъкна, да не се проваля. Защо мълчахте дълго и не се свързахте? - Не можеш да се измъкнеш, казвам, от производството на танкове. За отклонение от работата болшевиките пращат в затвора, постановление на Върховния съвет, на самия Калинин. - О, явол, те знаят това. А защо прекъснахте внезапно първата радиовръзка? - Казвам: - Беше в парка извън града. Тъкмо разпънахме антената, появи се отнякъде една жена, върви към мене. Тогава аз, знаете ли, си свалих гащите, уж ме е назорила нужда. И тя свърна настрани...
- О, гут, правилно, ловък агент.
След това още най-различни проверки-разпити. Изпратиха провокатор от нашите. Но преминах през всичко, дадоха ми една седмица почивка в съседното градче. А след месец ме наградиха - медал за заслуги. Известно време бях в шулето нещо като инструктор, разказвах на новаците как трябва да се измъкват от болшевиките танкови тайни. Помня, че ме гледаха някак си лукаво, явно не ми вярваха много. Но аз се стараех - лъжех на поразия.
През лятото на четиридесет и четвърта, когато започна настъплението, отново парашут, мешка с тротил и на летището. Този път трима. Аз съм старши. Задачата - диверсия по магистралите. Пуснаха ни през нощта, точно върху позициите на оръдия от тежката артилерия. Не успяхме да се приземим и - хенде хох! Единия го убиха. Двамата с другия - в плен. Но тогава вече имах своя (наша) парола. - Казвам: давайте в смерш! Разбраха, изпратиха ме в Москва. Повече не ме изпратиха при немците, спряха радиоиграта. Но и от своите имах малко радост. Половин година лежах, разпитваха ме, изясняваха дали и не съм двоен агент. Ами двоен агент съм, казвам, нима го крия? В Москва е онзи Третяков, вече полковник, с два ордена. Двамата подполковници също са наградени с бойното "Червено знаме" - за успехи в радиоиграта. А на мене едва след победата ми подхвърлиха "Отечествена война" втора степен. Но и тогава продължавах все пак да работя за тях - пътувах с влаковете и стоях по гарите, дебнех във вагоните за агенти. И, знаеш ли, веднъж в Менск срещнах моя Аляксей. Седи в ъгъла на гарата, дреме. Приближих се, седнах до него и не зная какво да правя. Най-важното е с кого е сега Льоха. Може да е легален, законен, а може и да се крие. Ако е така, трябва да го арестувам. Но как? Докоснах рамото му, отвори очи, позна ме. Но не се радва много на срещата, виждам, като че ли се страхува. Казвам, че може да отидем в града, да полеем срещата. Тръгнахме. Аз все свивам към НКВД, гледам - върви с мене, не се крие. Гадно усещане, но какво да се прави. И си мисля: може би човекът си е уредил живота, оженил се е, започнал е работа, а аз го вода да го предам. Но как иначе? Заведох го в отдела, една тайна стаичка на първия етаж, там има дежурен. Казвам: ето, доведох го. А Ляксей сочи мене: аз тебе доведох, защото си агент на абвера. Оказа се, че играе същата роля. Е, разбрахме се! Макар че ни стана противно един от друг.
А сега ли? Сега работя в горското стопанство. Катран произвеждаме за нуждите на химическата промишленост. Заплатата е малка, ако не откраднеш - няма да оцелееш. А аз да открадна - ами! Всичко е под надзор, ненадежден тип съм. А вие какво - ще пишете ли? Нима ви позволиха?"
Да, исках да напиша. Съдбата на този човек ме развълнува. Само че, разбира се, всичко така, както е било. Документален очерк. Казах това на Дубавинкин, той съобщи в Менск. Оттам дойде отговор: делото все още не е разсекретено, разрешава се да се използва само косвено. Минимум действителност. Пишете повест с акцент върху дейността на контраразузнавачите. Казах, че за повест съдържанието е малко, повестта е все пак друг жанр. Не чекистки, а литературен.
С това "чекисткият проект" приключи. После Дубавинкин каза, че съм го подвел. Може и да съм го подвел, но не много. Защото скоро получи повишение и отиде да служи в Подмосковието. В Горадня обаче не съжаляваха за него.
75. "ОБЕЛИСК"
Ние отдавна сме свикнали да чуваме, че в живота винаги има място за подвизи. Наистина, подвизите са необходими на всички и винаги. Особено там, където няма мир, където се води борба за свобода и справедливост. Но природата на подвига може да бъде различна. Включително и по време на война.
Литературата на соцреализма зацапа подвига в името на родината, партията и Сталин, заобикаляйки цялото сложно разнообразие на това явление. Подвизи безсрамно и редовно се съчиняваха за целите на пропагандата, както по време на войната, така и в мирно време. Кой не е чувал за подвига на комсомолката, която немците обесили за неуспешно подпалване на една конюшня с коне. При което акцентът се поставяше върху казаното преди екзекуцията. Отначало това бяха думите: Ще дойде Сталин, ще дойде след него партията - според пропагандния аспект на времето; в това се състоеше нейният подвиг. Гърмеше много години славата на бойците панфиловци, които уж загинали, като не пуснали немците в Москва. И не беше важно, че след войната тези герои се върнаха живи и здрави от плен - важно беше, че митът за тях изпълни своята пропагандна функция. Запомнил съм разказа на един познат военен с генералски чин за славния подвиг на Александър Матросов. По това време генералът воювал като командир на батальон в бригадата, където служел боецът Матросов и цялата история се разиграла пред очите му. Съчинили я политруците, за да оправдаят една неуспешна атака, да намерят в нея поне нещо позитивно. И намерили убит на полето боец, който допълзял най-близо от нашите до блиндажа. Това е всичко. Останалото било измислено. Измислицата се оказала по-важна от обикновената войнишка смърт в един безславен бой.
В съветската политика и пропаганда постоянно се извършваше характерната за тях подмяна, когато жертви и герои си сменяха местата - жертвите направиха герои, а героите превърнаха в жертви. Първите ги награждаваха със звездички, а вторите ги откарваха в Колима, Воркута и Курапати (горски участък края Менск, където са открити масови гробове на разстреляни от НКВД хора през периода от 1930 до 1940 година - бел. прев.). Такава беше политиката и логиката на болшевизма, разбрана обаче много години след това.
Наистина, нещастна е тази страна, която се нуждае от герои, както е писал Бертолд Брехт.
Мене ме интересуваха други подвизи - подвизите на духа. От времето на Исус Христос и първите християни духът е станал немаловажен фактор в борбата за оцеляване на нациите или на етносите - не по-маловажен от физическата сила, която в древни времена решавала всичко. А и в самата литература все по-голяма привлекателност придобиваха, така да се каже, подвизите на интелигенцията, а не само на войниците. Подвизите на войниците са нещо тривиално, особено по време на война. Когато извърши подвиг този, които е предназначен за съвсем друго, мирно дело, това вече е нещо изключително и придобива особено значение. Макар че практическите резултати от това често са равни на нула. Както е бил нулев от прагматична гледна точка подвигът на Януш Корчак (полски лекар, педагог, писател, публицист и обществен деец, който заминава, въпреки предложението на немските власти да запазят живота му, със своите ученици от варшавското еврейското сиропиталище за Треблинка, където загива - бел. прев.) или на учителите от югославския град Крагуевац, които отиват на смърт заедно със своите възпитаници (през октомври 1941 година, отмъщавайки за партизанско нападение, немците извършват масови разстрели в Крагуевац и околните села, разстреляни са общо 2272 души, сред тях 217 малолетни, от които 60 са ученици от крагуевацката гимназия - бел. прев.). Разбира се, по време на война смъртта е нещо обикновено.
В Беларус също имаше такива учители, макар че за тях се знаеше малко, пропагандата не ги споменаваше. Болшевиките не признаваха усилията, които националното учителство беше положило в областта на просветното дело на окупираната територия. Учителите, които учеха по това време децата, като не позволиха на цяло едно поколение да подивее, се смятаха за колаборационисти и след войната често се озоваваха заедно със своите ученици в Печорлаг (съветски лагер в град Печора, Коми - бел. прев.). Беларуският учител Барис Кит лежал заради самоотверженото си учителстване в Лукишки (затвор в центъра на Вилнюс, използван от поляците по време на Полската Република от 1922 до 1939 година - бел. прев.) по време на полската власт и във Вилейската централа на СД - по време на немците. За да не се озове в съветски лагер след войната, бил принуден да емигрира на Запад (днес Барис Кит - все още жив, на 106 години - е известен учен в областта на астронавтиката; живее от 1948 година в САЩ - бел. прев.). И само защото в младежките си години е прегърнал призива да учи децата на добро и справедливост и не се е отрекъл от беларуското в себе си. Много важно и опасно дело беше беларуското учителстване. Ако, разбира се, му бъдеш верен и не се превърнеш в "ремъчна придавка" на болшевишката политика, което наблюдавахме през всичките години на съветската власт.
Написах "Обелиск" лесно, както е прието да се казва - на един дъх. Повестта беше напечатана в Менск също без големи загуби. Можеше да бъде преведена на руски език, с което обаче не бързах. Самият аз нямах голямо желание, мислех да намеря преводач, който е по-добър от мене.
Някъде преди това ми се случи да се запозная с руския поет, пехотния разузнавач Григорий Куреньов, автор на интересната поема "Река Полота" - за боевете в Полотчина. Той беше дружелюбен, общителен момък, имаше чудесна жена Галя и син Сашка и на мене, когато отивах в Москва, ми се случваше да прекарвам времето си в неговото гостоприемно семейство. Галя, която работеше в едно издателство, се зае да преведе малката повест. "Новый мир" я напечата бързо - наистина, вече при новия редактор. Повестта посветих на учителя от Мядзелшчина Микола Пашкевич. Той беше забележителен учител - ентусиаст по отношение на беларуското, безкрайно обсебен от литературата. Веднъж пътувахме за Нарач на гости у стария Михас Линков, чиято проза Микола обичаше много. За него нямаше място в колата, затова Микола помоли да го сложим в багажника, където, свит на кълбо, пропътува цели петдесет километра и каза: "Как да не го видя, толкова е остарял..." Тогава видя Михас Циханавич, а след половин година почина внезапно - по-рано от своя кумир. Помня, че преглеждах новомирския макет в градинката до "Путинковский переулок" и едновременно с това четях машинописния текст на "В първия кръг" от Александр Солженицин, който ми бяха дали до вечерта в "Новый мир". Солженицин по това време беше откритие за литературата, но след "Един ден на Иван Денисович" не го печатаха. Твардовский се опита да прокара романа в ЦК, абаче не успя. В куфара ми лежеше още една книга от същия автор - "Ленин в Цюрих", която ми даде Куреньов. Нея носех у дома - в Менск и Горадня, където я прочетоха десетки мои приятели и познати. За "Обелиск", след като повестта беше напечатана, положителна рецензия написа в "Комсомольская правда" Григорий Бакланов, чиито оценки за мене винаги са били важни. Както и на нашия общ приятел Лазар Лазарев.
Филмът „Обелиск“ (пълната версия, на руски език):
76. "ДА ДОЖИВЕЕШ ДО РАЗСЪМВАНЕ"
Както винаги през лятото, се заех да пиша "зимната" повест "Да доживееш до разсъмване". Темата ѝ като че ли звучеше доста екзестенциално, един мотив за безизходицата и разочарованието - този път в някакъв конкретен смисъл. А можеше да се разбира и в по-широк, който както го възприеме. Подобно отдръпване от идейната конкретика даваше известен простор за въображението, но и обвързваше. Както и по-рано, обвързваше с истината и с определени житейски реалии, което не беше лесно да се въплъти във военния материал. Затова всеки читател (или група читатели) разбираше дадени моменти според своите склонности и желания. Авторът не твърдеше много неща - повече изобразяваше и разказваше. Така му се струваше на автора, макар че в действителност всичко би могло да бъде иначе - по един или по друг начин, по-зле или по-добре. Понеже тази година бях печатал вече в "Новый мир", изпратих повестта в Ленинград, в списание "Нева".
Както обикновено, започнах да чакам да ме повикат за обсъждане и редактиране. Но повикването се бавеше. И изведнъж получавам от "Нева" брой с напечатаната вече повест и писмо, подписано от главния редактор Николски, който ме поздравява и ме кани за сътрудничество. Това беше нещо необикновено, не бях свикнал с такива издателски правила. (Като изпреваря събитията, ще отбележа, че "Нева" не само напечата повестта, но и я предложи за държавна награда).
По това време в издателство "Молодая гвардия" ("Млада гвардия" - бел. прев.) дойде ред да напечатат моя книга и аз отидох в Москва. Със завеждащата отдела за художествена литература Зоя Николаева Яхонтова се познавах още от времето, когато се появи "Третата ракета", отношенията ми с тази мила жена бяха най-добри. Макар че в общи линии комсомолското изд[ателство] се отнасяше към авторите и техните произведения с явно завишени изисквания, и този път ме принудиха да напиша към книгата "добавка" - статия за Хатин (село в Беларус, унищожено заедно с всичките му жители - изгорени живи и разстреляни общо 149 души - от немски наказателен отряд през 1943 година - бел. прев.). Хатин по това време спасяваше много в не съвсем лоялната наша публицистика, макар че в известно отношение се оказа блъф. (Но за това после.)
А тогава в редакцията на Зоя Николаевна се запознах с един мрачен човек, който говореше с разсъдлив басов глас и се оказа авторът на вече известните в литературата "Иван" и "Зося" - Владимир Богомолов. Покани ме да наминавам към него и ми даде адреса си. При следващото си идване в Москва наминах. Володя живееше на "Болшая Грузинская", под самия покрив на една стара къща. Семейство изглежда нямаше, майка му починала неотдавна и синът разказваше как сам я измил и погребал. Живееше бедно, нуждаеше се от пари, но беше горд по природа и винаги черпеше. Към неговия знаменит "Иван", по който заснеха филм ("Иваново детство" на Андрей Тарковский - бел. прев.), се отнасях в общи линии спокойно, но затова пък обичах неговата "Зося". По това време Володя работеше над голям роман, но не казваше за какво е романът. Веднъж в жилището му се събраха Юрий Бондарев, Сергей Смирнов, Нил Бикенин, още някои - все известни и знаменити приятели от литературата и войната. Богомолов помоли Бондарев да намери от "кремльовката" (Кремълската болница - бел. прев.), където се лекуваше, лекарство за мене - астматика, вносния "беротек", който много ми помогна. С. С. Смирнов правеше по телевизията серия от предавания за героите от Брестката крепост, беше много уморен и се чувстваше зле. Той говореше много добри неща за моите повести и за повестите на Богомолов, които, освен всичко друго, подкрепяше и в печата. Скоро обаче заболя и почина скоропостижно. Бондарев се раздели решително и рязко с Богомолов - и досега не зная защо, - а аз, напротив, се сближих. Другарувахме десет години, той идваше в Беларус, почиваше с младата си жена в Нарачи и Друскеники. Запознах го с моите приятели Матукоуски и Бураукин, с които той се сприятели. Но както всичко на света, мъжкото приятелство също има край. Свърши и приятелството ми с Богомолов.
77. ХАТИН. СЪДЪТ
Много новини в наше време пристигаха по телефона (сега пристигат по интернет и факса), дойдоха и такива: в Горадня съдят палачите от Хатин. Външна съдебна колегия от Менск, петима подсъдими - бивши полицаи. Адамович, който пишеше тогава своя "Наказателен отряд", не можеше, разбира се, да подмине такова събитие и дойде в Горадня. Карпюк вече беше ходил на първото заседание на съда, на второто отидох и аз. Външно това беше съд, може би като всички подобни - съдии, адвокати. На подсъдимата скамейка седяха петима възрастни, доста омачкани от живота мъже. Бяха ги събирали който откъдето - от Украйна, Русия, един докараха от Казахстан. Но защо ги съдят в Горадня? Защо поне не в Менск? И тук става ясен един необичаен факт. Оказва се, че съвсем не немците са запалили Хатин и са избили всичките му жители, а ето тези полицаи от така наречения 118-ти украински полицейски батальон, както му било официалното име. Това беше, разбира се, не много приятен за властта факт, който разклащаше известния постулат за нерушимата дружба между съветските народи. Затова бяха преместили процеса от центъра до самата полска граница. Макар че това също едва ли беше добре обмислено: съзвучието на Хатин с Катин предизвикваше в Полша определени негативни асоциации.
Съдът заседаваше в една малка стаичка, където не пускаха външни хора. Съдиите разпитваха, подсъдимите вяло си признаваха всичко: беше заповядано, палехме, стреляхме, какво можехме да направим? Сред полицаите седеше командирът на ротата Лапуста, който след войната направил в Казахстан кариера - бил не един път награждаван, станал народен представител в местния съвет. Някои от полицаите след освобождението били и на фронта, където не воювали лошо и били наградени - към немските медали прибавили съветски. Фамилията на единия беше Сахно (както в моята повест "Мъртвите не ги боли"), което ни беше доста забавно. Адамович даже се пошегува по този повод: лошо са чели следователите Бикау, иначе отдавна да са открили Сахно. Или може би са го съжалили - корпоративна солидарност... Точно така, мислех си аз, от Германия насам всичко у нас се обърка - кой е свой, кой е чужд? Струва ми се, че на смърт осъдиха двама и Карпюк молеше прокурора да му позволи да поседи с тях през последната нощ - да наблюдава малко смъртниците. Прокурорът не му разреши, а Адамович го укори: "Това трябваше да го поискам аз, но не се осмелих". Карпюк беше доволен, че се е оказал по-смел. Макар че кой ли от нас се съмняваше в това?
78. НАГРАДАТА. ЕЗИКЪТ
Ние живеехме в неестествен, уродлив свят, когато бяха отхвърлени не само християнските завети, но и елементарното съобразяване със здравия смисъл. Смисълът стана класов, партиен, пролетарски. Призоваваха ни да пишем истината, но далеч не всяка истина се позволяваше в литературата, само тази, която служеше на властта. За регламентираната истина следяха партийните органи, помагаха им писателските началници, цензорите, редакторите, "скритите" рецензенти, които за вярна служба биваха възнаграждавани с жилища, постове, научни звания, премии. За държавна награда на Беларус бяха предложени заедно Уладзимер Караткевич и Барис Сачанка, като знаменитият класик на беларуската култура беше само фон, а наградата, разбира се, дадоха на Сачанка. До което се стигна не без енергичната намеса на ЦК и особено на Иван Антанович. Всичко това, естествено, водеше до израждане на литературата. И когато в нея се появяваше не много покорно име и плюс това надарено с някакви способности, горе решаваха какво да правят с него. Изпробваният метод от 30-те години явно беше вече омръзнал, необходими бяха по-гъвкави методи - камшик в съчетание с хлебче. Гледаха кое ще се окаже по-резултатно. След дългогодишно налагане с камшик за Биков беше решено да се използва хлебчето. Аз, разбира се, не знаех това: литературните началници умееха да пазят партийните тайни. Дори тези от тях, които в общи линии се отнасяха добре към мене.
Някъде към края на 70-те години Комитета по награждаването ми присъди Държавна награда на СССР за повестите "Обелиск" и "Да доживееш до разсъмване". След преживяното в литературата наградата някак си не ме впечатли много, макар че, разбира се, бях обнадежден - може би сега ще ме оставят на мира? Естествено, не разчитах, че вече ще ми бъде позволено да пиша всичко и така, както аз искам, но все пак... Наистина, Адамович с неговия сарказъм каза, че сега сам няма да поискам да дърпам дявола за опашката, ще бъда по-умерен, защото съм минал курса на обучение. Може и така да беше. Както винаги в такива случаи, наградата зарадва приятелите, но и прибави завистници - също така сред приятелите. А завистта (болестта на червените очи по китайски) е много противно нещо, което притежава някаква дяволска сила. В това се убедих със сигурност през своя писателски живот. А и помня как в детството ми мама се боеше много от уроките, от лошото око - също като в Китай...
Наградата ми връчиха в Кремъл, после там я поливахме - една дузина пресни лауреати в областта на литературата и изкуството. Главен разпоредител на мероприятието беше нашият земляк Шаура (по това време завеждащ Отдела за култура към ЦК на КПСС - бел. прев.), който ме поздрави доста хладно - все едно обяви присъда. Но това не ме впечатли много - повече съм запомнил доброжелателното внимание от страна на моите приятели в Москва и Менск. Тогава или малко по-рано отпаднаха някои от издателските проблеми - в Менск планираха и издадоха избрани мои произведения в четири това, макар че не включиха "омразните" повести - "Мъртвите не ги боли и "Круглянският мост". За да не се възгордее много новоизпеченият лауреат.
През тези години ходех често в Менск - ту за някакви мероприятия на Съюза на писателите, ту в редакциите по издателски въпроси. А понякога и на връщане от Москва. Когато до гарадзенския влак оставаше някакво време, тичах на улица "Енгелс" в тясната къщичка на СП, където седеше Толя Вярцински (от 1967 до 1982 година отговорен секретар на Съюза на писателите на Беларусска ССР - бел. прев.). При него винаги можеше да се прекара приятно в компанията на Макал, Гамолка или на още някого от менските литератори. Там беше шумно и често весело. Но нямаше условия да се говори за работа. За работа и за нещо сериозно обикновено разговарях с Нил Гилевич, когато не беше на лекции в университета. Нил, освен това, нямаше нищо против да обърне някоя чашка, разговорът с него беше интересен и сериозен: за живота, за литературата и най-вече - за езика.
Националният език на беларусите, както и преди сто години, се потъпкваше неуважително на всички равнища, изместваше се от руския, макар че официално това не се признаваше. Официално, напротив - властите тръбяха за неговия разцвет, което даваше грешна посока на мисълта за някакво недоглеждане, което може да се поправи. Нил, като емоционален човек, преживяваше болезнено това състояние на езика. В университета с помощта на студентите той събираше непрекъснато и трупаше фолклор, който издаваше в книги - една след друга. Но фолклорът интересуваше малцина. Училищното обучение на беларуски език постепенно замираше, вече трябваше да се отиде в районните центрове, за да се намери изцяло беларуско училище (както например в Гудзевичи, Гарадненско). В Менск не остана нито едно. А без овладяването на беларуския език от младите поколения ставаше непотребна и беларуската култура. Говорехме си, че с тези темпове на русификация след около 20-30 години няма да има кой да чете беларуски книги. А ние се трудим именно над книгите, както са се трудили нашите многострадални класици. Няма ли да се окаже безполезен този труд? Говорят, че Якуб Колас (беларуски писател, поет и преводач,1882—1956 година - бел. прев.) издъхнал над писмо до ЦК за потискането на беларуския език. Какво от онези времена се е променило?
Комунистическата партия упорито се придържа към своето говорене на руски, всички партийни ръководства от горе до долу работят само на руски. На беларуски се изказва само министърът на финансите Шацила, но той скоро ще се пенсионира. И най-обидното тук е, че нашите руски колеги дори от най-демократичното направление не искат да разберат нашия национален проблем. Освен Валентин Оскоцкий и Лазар Лазарев, с които ми се случваше да говоря за това, никой друг не прояви даже любопитство за съдбата на нашия език. Какво толкова, казват, ще минете на руски. Да не би руският да е по-лош? - Не, казвам, даже е по-добър. Но... Какво "но" вече нямах желание да обяснявам. Тогавашното ръководство на СП в лицето на Броука, Шамякин и Танк беше като парализирано от езиковия проблем и се страхуваше даже да заговори за него. Което не е за чудене. Шамякин дълги години беше председател на Върховния съвет, по негово време се гласува да се зачеркне от конституцията на БССР текста за беларуския език като държавен. Втори път примерно същото се случи и при председателството на академик Навуменка (Всички тези факти за унищожаването на беларуския език на равнището на върховната власт са разкрити подробно в изследването на Анатол Бели. Не зная обаче дали го напечатаха, защото пуснаха за автора му слух, че е уж агент на КГБ и всичките му действия са провокативни). Същото ръководство на СП не намери смелостта да поиска от правителството да бъдат пренесени в Минск останките на Максим Богданович от ялтенското гробище, където ги заплашваше унищожение. Страхуваха ли се да не проявят национализъм, като най-страшно престъпление, за което през 30-те години награждавали с куршум в тила? Едва ли. Грижеха се преди всичко да не ги отстранят от коритото, към което се бяха прикрепили през относително либералните години, които настъпиха след Цанава (Лаврентий Фомич Цанава, от 1938 до 1941 година народен комисар на вътрешните работи, а от 1943 до 1951 година министър на държавната сигурност на БССР, близък приятел на Лаврентий Берия - бел. прев.). Може би затова едно правдиво изказване на Уладзимер Дамашевич за беларуския език една не свърши зле за него. После Шамякин каза: с мъка го спасихме - ето какви добрички бяха. Дадоха на Дамашевич да се разхожда на свобода. Но това може и да е истина: у нас не вкарваха в затвора като в Украйна, у нас нямаше дисиденти. Намерението като че ли да направят такива от няколко гродзенци не успя, професионализъм ли не им достигна, що ли? А може би се променяше времето, политическият вятър смени посоката си и човек можеше да се поотпусне?
79. МОСКВА. КОНГРЕСЪТ НА СЪЮЗА НА ПИСАТЕЛИТЕ
В Москва предстоеше конгрес на СП на СССР, отидохме от Менск една голяма група. Преди откриването, както обикновено, се блъскахме в тесните коридори на "Воровский", даваха ни направления за хотелите. Сложно и важно дело беше хотелското настаняване. Настаняваха с умела сортировка, според тежестта, която имаха писателите и организациите в очите на началството. Едни (ръководители, депутати, народни) настаняваха в хотел "Москва", други, без титли и заслуги - в "Русия". Случваше се объркване, като да речем с редакторите, не всички от които бяха депутати или народни. Получилите хотел с по-нисък ранг ходеха да се оплакват на Марков или Воронков или изпращаха при тях Шамякин - да ходатайства. Шамякин ходатайстваше също умело, като не допускаше уравниловка. Бях настанен в "Москва". Адомович - в "Русия", беше малко неудобно, но не хукнахме да се оплакваме. На "Воровский" ни намери Анатолий Гладилин и ни показа писмо на Александър Солженицин до конгреса в защита на творческата свобода, срещу цензурата. Ние го подписахме, но повече никой от присъстващите там беларуси не го подписа. Адамович предложи да позвъним на Солженицин, с когото още не се познавахме. Съмнявах се, че Солженицин ще поиска да разговаря с нас, но неочаквано самият той взе слушалката и преди да започне разговора, попита дали сме подписали писмото му. Адамович отговори, че сме го подписали и сме проагитирали да го подпишат и други. Тогава Александр Исаевич каза, че не е лошо да се срещнем. Уговорихме се това да стане в моята стая в хотел "Москва". Сутринта рано Адамович беше вече при мене, аз приготвих фотоапарата, купихме нещо за пиене. Солженицин дойде с малко закъснение. Запознахме се лично, а в литературен смисъл Александр Исаевич каза, че ни е чел и двамата и споделя нашия патос. На конгреса няма да отиде, защото не е поканен, но очаква, че ще се изкажем там в духа на неговото писмо. Адамович обеща да го направи (но не му дадоха думата), а аз подготвях изказване в малко по-друг дух. В литературен план Солженицин каза, че сега работи над произведение за империалистическата война през 1914 година и вероятно ще отиде през лятото в Източна Прусия. По пътя може да намине към Беларус, където воювал през 44-та година. Разбира се, ние го канехме. (Това, за съжаление, не се осъществи.) По време на разговора аз и Адамович все поглеждахме стените, които криеха известна опасност. Солженицин се държеше уверено и смело, отказа да пие. Накрая снимахме госта - поред с Адамович и Бикау.
На конгреса в залата на прочутия Кремълски дворец седях малко, повечето време прекарвах в кулоарите или в бюфета. Но в огромната зала на бюфета можеше само да се хапне, за пиене нямаше нищо. И това възмущаваше мнозина от дошлите писатели. Особено се ядосваше Виктор Астафев, с когото вече се познавах и имахме намерение да полеем срещата. А нямаше с какво. И Виктор гръмко, смущавайки изтънчения кагебистки обслужващ персонал, викаше, че без водка не сме щели да победим във войната - независимо от гръмотевичните призиви на политруците. Беларуските партизани също знаят това, нали, Васил? - шеговито се обръщаше той към мене. Аз се съгласих и припомних на Виктор как на банкета по време на предишния конгрес спаси Константин Симонов. Симонов се разхождаше величествено между масите с някакъв чужденец, а зад тях, като опашка, се влачеше подозрително един кагебистки тип и все се стараеше да дочуе разговора им. Когато спряха, спря и той, като подскочи до нашата маса, точно срещу Астафев. Павел Нилин, който седеше при нас, като разбра каква е работата, го попита от коя организация е. Но онзи като че не чу въпроса - цялото му внимание беше насочено към Симонов. Тогава Астафев мощно, за да надвика полупияния шум, каза: "От организацията на Семичастний (Владимир Семичастний, председател на КГБ от 1961 да 1967 година - бел. прев.) е, огледайте се, Константин Михайлович!" Симонов наистина се огледа и онзи тип, като сви глава в раменете си, се изнесе мълчаливо встрани. Вечерта в хотела обсъждахме този случай и Астафев напомни доста нервно къде живеем. Той каза, че през 30-ге години в СССР е имало 10 милиона сексоти (секретни сътрудници - бел. прев.), така свидетелства синът на Г. Маленков (съветски партиен лидер, приближен на Сталин - бел. прев.), а той знае някои неща. Пък и самият Хрешчов, разобличавайки Берия, каза, че в СССР всеки пети е сексот. Какво искате от писателите? - питаше Виктор Петрович.
Както вече казахме, въпреки разкошните мезета, в Кремъл нямаше какво да се пие, а бюфетите в хотелите пращяха от пиене, но нямаше мезета. По стар обичай с мезетата в страната беше напрегнато. Сутринта по време на закуската дълго решавахме задачата как да да донесем на конгреса някоя бутилка. Бураукин се опита да напъха една в джоба си - изглеждаше подозрително, все едно там има бомба. Опитахме да я сложим в представителната папка на Гилевич, с която той не се разделяше никога - също не беше добре. Можеха да му я вземат, че и да му пришият още нещо. Проверяваха ни не един път, на всяка врата, където кагебейците дежуреха по двойки: докато единият гледаше документите, сверявайки снимката с оригинала, другият правеше "визуален обиск", като прокарваше остър поглед по джобовете и ръцете. И ние намерихме най-простото решение - пием в хотела и бегом да замезваме в Кремъл.
Но по пътя ни чакаше изненада. Като не успяхме да пребягаме през улицата при Спаската кула, докато светофарът беше зелен, спряхме на място. Само един (делегат, който не беше от нашата компания) - стар туркменски писател - пресече бързешком и беше задържан от униформен кагебист, който го дръпна грубо за рамото и започна да му се кара. Григорий Бакланов, който вървеше с нас, не можа да изтърпи това. Никога не съм виждал Григорий така разярен, както в момента, когато се нахвърли върху кагебиста, за да защити стария писател туркменец, и пред очите на десетки минувачи го ругаеше и навикваше. Но кагебистът също се разядоса, поиска пропуска на Бакланов, започна да вика: "Сега ще ти го скъсам и повече няма да видиш конгреса". На което Бакланов отвърна предизвикателно: "Хайде, скъсай го! Скъсай го, де! Късай..." Но не го скъса - явно добър се случи. А тази постъпка на Бакланов обясни много неща в неговия характер, твърд и упорит. Станаха разбираеми някои негови пасажи в печата и в изказванията му. Особено блестящата му, безкомпромисна реч по време на всесъюзната партконференция (партийна конференция - бел. прев.) в Москва, когато правоверната аудитория се опитала да го свали от трибуната. Запомнил съм острите му сблъсъци с комунопатриотите (привърженици на политически сили, изповядващи комунистически и ултранационалистически идеи; синоними: "комунофашисти" и "червено-кафяви" - бел. прев.) в присъствието на члена на горбачовото политбюро А. Яковлев. И още някои прояви на смелост и принципност, по които у нас можеше да се сравни единствено с Алес Адамович.
Беларуските писатели, с малки изключения, бяха умерени, държаха се мълчаливо и заедно. Помня само един случай, когато в самото начало при настаняването в хотела започнаха да се карат Куляшоу и Макайонка. Пиеха и се караха - дълго и упорито, от обяд до вечерта и едва ли не цяла нощ. Опитах се да ги успокоя, уговарях ги и ги помирявах, и все напразно. А се караха за такива особени неща, че беше невъзможно да се разбере смисълът на конфликта. Другите, които присъстваха, един по един отиваха да спят. Накрая не издържах и аз. На сутринта разбрах, че Макайонак спи, а Куляшоу е напуснал хотела и е заминал за Менск.
80. ДЕДКОВ. СЕВРУК
На конгреса, както винаги, звучаха речи, обичайно скучаеше президиумът. В кулоарите беше по-интересно. Някъде към края на деня се появи Виктор Некрасов, когото по това време преследваха в родния му Киев и в Москва също. Дойде на конгреса с вид на парижки клошар - със стара раздърпана тениска, стари джинси и износени сандали на бос крак, от които стърчаха жълти старчески нокти.
Сред парадната, с всички сили излъскана публика това изглеждаше предизвикателно. Затова пък бързо го наобиколиха младите и от тесния им кръг на стълбището дълго се чуваше шум и смях. Цивилните кагебисти бяха принудени да притворят вратата за залата.
Важното е, че срещите и запознанствата продължаваха и след конгреса, в хотелите и ресторантите. Една вечер в жилището на Валентин Оскоцкий се срещнах за първи път с уважавания много от мене критик Игор Дедков. Той отдавна живееше в Кострома, в столицата се появяваше рядко, но печаташе задълбочени и умни статии за съвременната литература, включително и за беларуската. Понякога ми изпращаше топли писма в Горадня, а след няколко години написа обстоятелствено изследване за моето творчество. Срещахме се рядко, но винаги усещах присъствието му в моята писателска съдба.
За писателските конгреси в Москва мога да си спомням дълга и много. Или с досада заради тяхната рутина, или, случваше се, с възторг от някои смели и разумни изказвания. Особено по време на перестройката, когато желязно организирания СП започна забележимо да се разпада. Но и тогава партията го държеше упорито в ръцете си. Опитаха се да реформират ръководството, избираха в управлението доскоро още навикани писатели. Председателството на един конгрес повериха на Юрий Бондарев, един път дори поставиха и мене на почетно място в президиума. Александр Яковлев разговаряше приятелски с нас в кулоарите. Но и тогава в ЦК продължаваше да стои Шаура и неговият земляк Севрук, който по това време направи най-успешната си кариера - ръководеше всесъюзния главлит и осъществяваше практически цензура над цялата съветска литература. Той се държеше здраво за своята цековска длъжност даже при Горбачов и рухна окончателно едва тогава, когато рухна партията КПСС. Тогава се прехвърли в гостоприемната лукашенковска Беларус, където и досега се занимава с обичайното си дело.
Някъде още в брежневските времена Москва откри неочаквано за себе си един странноват автор с не по-малко странноватото му произведение със заглавие "Москва-Петушки". Името на автора беше Вениамин Ерофеев или просто Веничка, както със симпатия го наричаха приятелите му и читателите. Книгата ми даде да прочета Адамович, на когото му харесваше много, може би защото, без да скъсва с хуманизма, носеше в себе си зачатъците на бъдещия постмодернизъм. После разбрахме, че авторът работи в газопроводното строителство, че е много болен и че дружи с групата московски литератори, които издаваха по това време скандалния "Метропол" (алманах с литературни текстове, които цензурата не е допуснала до печат, излиза в дванадесет екземпляра през 1979 година - бел. прев.). Веднъж Адамович ме удиви, като ме попита по време на елефонен разговор какво е мениск. Това не беше филологически термин и далече стоящият от техниката Адамович не би трябвало да се интересува от него. Припомних си от физиката, че мениск е криволинейно напрежение върху повърхността на течност. В последвалия разговор стана ясно, че в едно интервю, напечатано, струва ми се, в "Литературная Россия", Ванечка се изказал доста похвално за мене и Адамович и казал, че при среща би налял на Адамович пълна чаша, а на Бикау - и с мениск. Бедният алкохолик Ванечка, може би не знаеше, че Адамович не пие и с това го беше развеселил. Но все пак моралният му жест беше много по-приятен за нас двамата от която и да е идеологична похвала на някой "цивилен литературовед".
81. ЛАРИСА ШЕПИЦКА. ХАЙНРИХ БЬОЛ
В началото на 70-те, когато литературното ми реноме започна да се поправя, киното се обърна отново към мене. В Ленинградското киностудио заснеха филм по сюжет на "Да доживееш до разсъмване" - неуспешен филм във всяко едно отношение. Ходих тогава няколко пъти до "Ленфилм", поработих с режисьора, но веднага разбрах, че няма да има голяма полза. Не беше подходящ режисьор. От по-раншен опит знаех, че на режисьор-постановчика му трябва не толкова ум и вкус, колкото характер и воля. Умение да се бори и да постига. Режисьорът Виктор Соколов беше умен и честен човек, но не притежаваше целия комплект от необходимите за това качества. Отново се добавиха недостигът на средства и ограничеността на материално-техническата база. И като капак на всичко подведе времето - снегът се стопи по-рано, което беше гибелно за необходимата зимна натура. Махнаха режисьора, накараха друг да довърши филма, всичко тръгна надолу и свърши с пълно фиаско.
Скоро обаче получих писмо от "Мосфилм", в което младата режисьорка Лариса Шепитко ми предлагаше да заснеме филм по "Сотников". За това я посъветвал нашият общ приятел Алес Адамович. Съгласих се. Наистина, налагаше се още да получи одобрение от ръководството на студиото, то киноглавк, от отдела по култура към ЦК. Но пробивната Лариса беше изпълнена с надежда и поемаше нещата в свои ръце.
Но далеч не всичко се нагласи от самото начало. Най-напред трябваше сценарий - кой ще го напише? Ръководството на студиото не беше съгласно с авторството на Бикау. Съгласих се - нека бъде някой друг, по техен избор. Избраха младия и талантлив киносценарист и поет Генадий Шпаликов, който написа сценария бързо и добре. Наистина, намериха се претенции, искаха да променят нещо в сравнение с повестта. Съгласих се и изобщо написах на Лариса, че и давам пълен карт бланш - да прави каквото иска. Цялата тази кинобъркотия наистина не ме привличаше отдавна, вече бях сит от нея и исках само едно - да ме оставят на мира. На мира обаче не ме оставяха, бъркотията около сценария продължаваше. Необходима беше авторската ми подкрепа и аз ходех в Менск, където Лариса водеше преговори вече с "Беларусфилм". От преговорите не излезе нищо белеруските киновласти не се осмеляваха да се свържат отново с прозата на Бикау. Усвоили си бяха урока. Лариса се прехвърли отново в Москва, започна да ходатайства през централните власти. Помоли ме да отида.
Отидох в Москва и се срещнахме с Лариса на обяд в Дома на киното. Нямаше много народ, не ни пречеха на разговора. Лариса каза, че работата е спукана, не дават да се снима. Кой не дава? Никой не разрешава, всички забраняват. Трябва да се пробие до самия Суслов (по това време секретар на ЦК на КПСС, наричан "сивия кардинал" на съветската власт - бел. прев.). Исках да кажа: ами пробивайте! А тя казва: "Трябва двамата, сега ще позвъня на помощника му и отиваме при Суслов". Не знаех какво да ѝ отговоря. Работата беше в това, че преди шест години бях чул, че ЦК е приел постановление за моето творчество, подписано именно от Суслов. А аз сега да ходя при него? Дори и в най-мрачните за мене часове не бях молил никого за нищо. Докато Лориса ходи долу да звъни, премислих много неща и много ми се искаше тогава всички там, в сусловския ЦК, да се стрият на прах, даже заедно с моя "Сотников". Не исках нито филма, нито дори повестта. Може би Бог чу молитвите ми. Дойде Лариса, на лицето ѝ лежеше израз на разочарование: Суслов е болен. Слава тебе, Господи, помислих си аз. Излязохме скоро от Дома на киното и аз си отидох у дома.
След известно време получих от Лариса прощално писмо, в което тя се извиняваше и пишеше, че е принудена да се откаже от замисъла, с който живееше цели две години. Какво пък - като ще се отказва, да се отказва, на мене това даже ми харесваше. По-малко грижи. Защото резултатът ще е един и същ, мислех си аз. В същото време ми беше жал за Лариса Шепитко, за нейната завидна продължителна привързаност към моята повест.
Но сбърках, все пак Шепитко, както се беше отказала, така и правеше нещо. И изведнъж, още не беше минала половин година, телеграма: "Пускаме филма, събираме екип. Музиката пише Алфред Шнитке". Нещо се беше завъртяло в желаната направление... Но аз не вярвах много в сигурността на това наше най-несигурно изкуство, чаках отбой. Но отбой нямаше. Получавах редки съобщения: снимат зад Москва, в старо руско градче. Друга натура не намерили. Западно от Москва и в Беларус цялата стародавност е омаскарена от силозни кули и силикатни кутийки.
Снимаха тежко, в централна Русия беше лют студ, някой от екипа се простуди и почина. За двете главни роли Лариса покани младите и малко известни актьори Борис Плотников и Владимир Гостюхин. (Последният направи след това известна кариера в Беларус, подкрепяше режима на Лукашенка и беше облагодетелстван от него. А тогава наистина изпълни добре ролята на Рибак, може би се проявяваше родството на душите.) Когато филмът беше завършен, започнаха обичайните за съветския кинематограф грижи за неговото предаване. Зорките надзиратели от различни органи видяха в него прекалено много християнско-религиозни мотиви. За това до известна степен съдействаше музиката на А. Шнитке, когото властите не признаваха. Разбира се, музиката беше забележителна, но критериите за нейното разбиране бяха по това време особени. Това, което след двадесет години се превърна в несъмнена ценност, тогава се възприемаше като недостатък. Лариса каза, че наистина се е стремяла към възвишена религиозност и дори имала намерение да нарече филма "Възнесение". Компромисно го нарече "Възвисяване" - близко по смисъл. Но все пак не е същото.
След няколко години на Берлинския кинофестивал филмъгт "Възвисяване" получи голямата награда - Златна мечка. А още след известно време забележителната руска режисьорка Лариса Шепитко загина при автомобилна катастрофа. Тогава снимаше филм по повестта на Валентин Распутин" "Прощаване с Матьора", връщали се сутринта уморени в Москва, шофьорът заспал на кормилото, колата се блъснала в насрещна и всички загинаха. Остана вдовец отличният кинорежисьор Елем Климов, който след това засне правдивия филм "Иди и виж" - за беларуските партизани по сценарий на Алес Адамович.
"Възвисяване" е най-добрата от всичките около десет екранизации на мои произведения.
В началото на перестройката писателите започнаха често да ходят в чужбина - на различни конгреси, конференции, срещи, разбира се, по покана на другите и за тяхна сметка. Собствена сметка обикновено имахме във вид на 30% дневни, а това беше дреболия, с която беше срамно да се влезе даже в някое кафене. Веднъж за Германия замина голяма писателска група, сред която беше и Адамович, което ме зарадва много. След дългата карантина в Менск Саша се почувства много благоприятно в чужбина сред московските си приятели, беше винаги център на вниманието, разказваше, дискутираше, шегуваше се. По време на обсъжданията вземаше с удоволствие думата и се изказваше много разумно, макар че не винаги така, както се очакваше. Струва ми се, че в Кил, като се изказваше пред една младежка аудитория, на въпроса наистина ли в Москва младежите не злоупотребяват с наркотици, а повече четат книги, отговори, че проблемът в общи линии е какво четат. Понякога е по-добре да не се чете, а да се играе, да речем, на домино, защото книгите у нас са създадени преди всичко с методите на соцреализма, според указанията на партията. А на въпроса на една феминистка каза, че не може да подкрепи нейното движение. Разказали му, виждате ли, вчера как една млада феминистка, когато ѝ направили път на вратата, се обърнала и зашлевила човека, който ѝ направил път. Защото тя е за равноправие, а този жест е унижение за жената и за женското достойнство. Залата започна да шуми, феминистките наскачаха от местата си, спуснаха се към сцената, а ние с Адамович бяхме принудени да се спасяваме през черния вход. Преследваха ни по нощната улица чак до хотела, в който, след като се озовахме вътре, казах на моя приятел, че повече няма да ходя с него на подобни шоу програми, защото не искам да бъда линчуван.
През лятото на осемдесет и трета година ми се случи да отида в Кьолн на писателски конгреси. Делегацията от Москва беше малка, ръководена от Сергей Михалков: Емтушенко, Распутин, Межелайтис, аз и още някои. Чудесният надрейнски град, който както и много други западногермански градове, се беше издигнал след войната от пепелта на военната разруха, привличаше с красотата си, подредеността си и, разбира се, с прословутата Кьолнска катедрала, близо до която живеехме в хотела. Конгресът протече в залата на градската библиотека. Изказванията бяха доста разгорещени - по света още не беше изстинало човешкото възмущение заради задушаването на "Пражката пролет". Съветските писатели се оправдаваха слабо, обикновено позовавайки се на "козните на англо-америкнския империализъм". Но най-ярко изказване направи Хайнрих Бьол, когото да слуша на площада пред библиотеката се събра многобройна тълпа от граждани. Този забележителен немски писател, борец с фашизма и болшевишкия тоталитаризъм, противник на ракетно-ядреното безумие, завърши речта си с цитат от Шекспир: "Чума върху домовете и на двама ви", и слушателите в залата и на площада го наградиха с овации.
По това време знаех от спомените на Бьол и от неговата автобиография, че сме воювали с него от двете страни на фронта в Молдавия и край Яш, може би бяхме участвали в едни и същи боеве. Там аз, контузен, се върнах в своя батальон, а Бьол, симулирайки болест, постигнал изпращане в тила - такава беше разликата в позициите ни през тази война. По време на почивката отидох при Бьол и му напомних за общото ни военно минало. Бьол се засмя и каза, че ако не сега, то по-късно ще разберем, че и двамата сме били използвани в едно мръсно убийствено дело за целите на еднакво престъпни сили. Може би имаше право, макар че тогава не можех да се съглася напълно с него. Все пак аз си оставах до голяма степен совок (съветски човек; думата има пейоративен смисъл - бел. прев.), докато нобеловият лауреат Бьол стоеше по-високо и виждаше Божия свят по различен начин - широко и независимо. Винаги четях с голямо любопитство малкото негова публицистика, която се появяваше на руски език. Що се отнася до влиянието му върху европейското съзнание, то беше продължително и неоспоримо. Едва след смъртта му през 1985 година значимостта на Бьол в Европа започна да бледнее. Но тогава на негово място в Германия дойдоха негови съмишленици, такива като Гюнтер Грас например, които продължиха хуманизма на великия немец.
Моят разговор имаше известно продължение.
След няколко месеца на международния писателски конгрес в София московската журналистка Женя Катава ме заведе при двама немци. Единият от тях беше мюнхенски редактор на списание, а другият ветеран от миналата война, писателят Х. Кипхард. Някогашният танкист Кипхард, от един полк с Бьол, също воювал в Молдавия, много вероятно по същите места като Бикау, и сега предлагаше да напишем заедно книга за общите ни боеве, но от различни позиции. Бьол подкрепял много тази идея. Идеята подкрепи и ръководителят на българските писатели Л. Левчев, който каза, че е готов да ни предостави някакви условия - да ни осигури места в един от творческите домове на българския СП. Съгласих се.
След известно време се срещнахме отново с Кипхард, този път в Кьолн, обсъдихме някои детайли на общата ни работа и се разделихме с твърдото решение да отидем в началото на пролетта в българския Бургас и да се заемем с писането. Но не се заехме. Кипхард почина внезапно. След него почина и нашият опекун Хайнрих Бьол.
82. ЮБИЛЕЙ. КГБ
Между другото дойде времето за моя юбилей - дотъркаля се незабелязано. До съвсем неотдавна бях млад, "начинаещ", а вече съм на петдесет, половин столетие. Цялата младост е зад гърба зи. Стар съм... Може би така или приблизително така разсъждават мнозина, когато станат на петдесет години. Но тогава повече ме безпокоеше друго. В СП казаха, че "има мнение" юбилеят на Биков да се проведе на две равнища - републиканско и областно. Това ме унищожи съвсем, дори на едно равнище нямах сили и смелост, а тук на две. Но - приятели! Приятелите искаха да се отбележи.
Не помня много добре как протече събитието в Менск. Струва ми се, че в малката зала на "Мътно око" се събраха около петдесет писателски активисти, от ЦК дойде секретарят Кузмин. За творчеството на юбиляря прочете малък доклад критикът Бугайоу. После малко объркано (и пияновато) благодарих аз - на всички приятели и врагове. Заради юбилея исках да бъда великодушен. Кузмин каза, че всеки момент трябва да дойде известие за награждаването ми, но нещо се бави в Москва. Не останахме да чакаме закъсняващото известие, а когато свършиха изказванията, отидохме на ресторант, където веднага поляхме хипотетичната награда.
В Горадня беше още по-зле. Областното началство, сякаш за да се извини на Бикау по-раншните обиди, реши тържеството да бъде проведено в голямата зала на двореца на текстилните работници. Дойдоха представители на работнически колективи, на интелигенцията и не многото приятели на юбиляря. Предните скамейки бяха заети от областното партийно ръководство начело с новия първи Кляцков. На подиума сред сцената поставиха донесено от театралния реквизит едно старомодно, като кралски трон, кресло с висока облегалка и позлатена дървения. Това беше най-ужасно нещо, което трябваше да изтърпя в продължение на няколко часа. Седях като в нагорещен тиган, едва долавяйки ласкавите изказвания и приветствия, и се проклинах в мислите си, че съм доживял до такъв срам. Тогава вече със сигурност знаех, че принадлежа към тези хора, които понасят ругатните много по-лесно от похвалите. Не бях привикнал да ме хвалят и се чувствах кошмарно. Особено в очите на десетките мои познати, които Бог знае какво си мислеха за мене тогава.
След още някое време в новото ми жилище, което получих на улица "Свердлов", се разнесе телефонен звън. Деликатен женски глас каза, че с другаря Бикау иска да разговаря началникът на областното управление на Комитета за държавна сигурност. Сърцето ми се обърна - пак ли! Оказа се - не. Беше новият началник, който пристигнал преди месец в Горадня, чул много неща за мене (има си хас!), иска да се запознаем лично и да ме запознае с колектива от чекисти. Не би ли могъл другарят Бикау да дойде в събота в комитета и да разкаже на гродзенските чекисти какво е написал, над какво работи в момента?
Като потиснах отвращението си, трябваше да се съглася. След един ден вече стоях на масата в президиума пред няколко десетки предимно млади хора с униформи и цивилни. Мислех си банално: как се мени времето! И хората. Дори чекистите. Неотдавна моят приятел Йон Друце (молдавски писател и драматург - бел. прев.), като не знаел моя гродзевски адрес, изпратил телеграма: Гродно, КГБ, да се предаде на Васил Бикау. Тези хора, разсъждавал Йон, би трябвало да знаят къде в Горадня живее Бикау. Телеграмата се върнала обратно с бележка: местоживеенето на Бикау не е установено. Може би ме бяха поканили заради този случай? А може би и не.
След изказването ми и кратък, не съвсем оживен разговор с чекисткия колектив разговарях и с неговия началник. Обстановката беше почти гостоприемна, с чашка кафе, в кабинета на началника. Началникът каза, че през предишните години били допуснати някои грешки по отношение на творческата интелигенция, включително и в Горадня. Сега тези грешки трябва да се поправят. Чекистите имат намерение да установят редовни взаимоотношения с местната литература и скоро ще повикат за запознаване Карпюк и Данута. Какво пък, мислех си аз, може и да е правилно. А то толкова години и не се познаваме. Въпреки всичките усилия на Дубавинкин и Хамин...
Буквално след седмица новият началник на гродзенското областно управление на КГБ почина внезапно през нощта в жилището си. Планът му за запознаване с местните литератори увисна във въздуха.
А след това изобщо се стопи. Литераторите така и не се запознаха с областния КГБ.
83. ЛАЗАР ЛАЗАРЕВ
При мене в Горадня дойде моят стар московски приятел Лазар Лазарев. Посрещнах го на гарата и нарочно го поведох през градския център - по "Ажешка", "Советская", край фаровете. Искаше ми се да види и да оцени това, което ми беше особено скъпо в Горадня - стария западен облик на града. Той изглежда разбра моето намерение и похвали избора ми къде да живея. Разбира се, Горадня не е столицата, не е голям промишлен или културен център, с каквито са свикнали да се гордеят руснаците, а е просто уютно за човека ъгълче, където може да се притулиш, ако жадуваш за житейска самота. Поне така си мислех аз. На практика не беше съвсем така. Художникът и писателят в наше време не могат да се скрият никъде, държавната система за контрол и наблюдение не го оставя никъде на мира - нито в столицата, нито в провинцията. Разумният Лазар виждаше всичко и може би разбираше всичко. Но мълчеше тактично и аз му бях благодарен за това, че не ми напомняше и той за необходимостта да се преместя по-близо до столицата. За това преместване вече не малко ми бяха проглушили ушите моите приятели - Матукоуски, Бураукин и дори Адамович. За много неща бяха прави, но аз отказвах. Не можех да им кажа тогава, че към Горадня, освен всичко останало, имам някаква сърдечна привързаност, която ме задържа в града. Като закусихме през този ден, говорихме дълго за работата и литературата, още повече че Лазар не беше дошъл току така, а да вземе интервю за списание "Вопросы литературы" ("Въпроси на литературата" - бел. прев.), където работеше. Беше ми леко и просто да общувам с него, както може би с никого другиго - бяхме от едно поколение и имахме практически еднакъв военен опит. Само че той беше завършил по-рано от мене войната с тежката си рана, съдбата му го повела по болниците, докато аз още се борех с немските танкове. Но беше и започнал по-рано - край Сталинград, стигнал до украинската земя, където и двамата проляхме кръвта си. Освен това литературните ни приятели бяха едва ли не всичките общи. Някои Лазар обичаше много, някои не обичаше никак, но и едното, и другото чувство обикновено проявяваше деликатно, разумно и спокойно.
После успях да покажа още на моя гост двата старинни замъка, катедралите, църквата, полуразрушената синагога в квартала на някогашното еврейско гето. А вместо взривената от комунистите църква и разрушените през войната ратуша (здание на градското самоуправление, кметство - бел. прев.) и хотел му показах само техните места, като го оставих сам да си представи как е изглеждало всичко преди. Както и мястото на разрушения квартал с лионските къщички, които били построени някога за тамошните тъкачи. С нестихваща тъга за някогашния град Горадня отидохме в литовските Друскеники, които дълги години бяха място за отдих на гарадзенци, както Версай за парижаните. Свободната курортна атмосфера на градчето лекуваше скърбите, особено неговите паркове със старите дървета, ароматните кафенета и прекрасното със своята скромност музейче на Чурльонис (Микалоюс Чурльонис, литовски художник и композитор, 1875-1911 година - бел. прев.).Конякът в кафенетата беше още от онзи, който миришеше на дървеници - отличен арменски коняк. Ньоман там не изглеждаше много красив и аз, като си спомних старото увлечение на Лазар от водните стихии, му предложих да се запознае с реката на другия ден. В Горадня Ньоман е по-добър. Става дума за това, че моят гост е учил някога за моряк, воювал е в пехотата, а вече колко години изкарваше хляба си с литература. Същата пъстра, усукана съдба като на неговия домакин. Но може би това е общата съдба на нашето стреляно по време на войната поколение. На другия ден сутринта отплавахме надолу от гарадзенските мостове - към Пишак, край Мелавие гори, Ласасянка и по-нататък до устието на Чорная Ганча. Тогава имах малко моторно катерче марка "Прогрес", с което бях обходил всички околности нагоре и надолу по Ньоман. И сега с възторга на стар тукашен жител показвах на госта си това, което много пъти бях виждал сам. Моторчето тракаше на ниски обороти, край нас минаваха брегове с борови горички и ливади, пясъчни коси и обрасли с тръстика стари устия. В уединени места удивено ни гледаха от брега неподвижни чапли, а край нас пляскаха във водата едри риби. Наоколо нямаше жива душа. Избрахме един удобен тревист бряг и извадихме приспособленията за шашлик. Докато над водата се разстилаше ароматен дим, разговаряхме за нашия проклет живот, и в Москва, и в Горадня, за който някога проливахме кръвта си. Ние поне оживяхме, а нашите другари (97 от сто) са отдавна в братските могили, разхвърляни по земята от Сталинград до Елба. Загинаха, без да разберат кога свърши войната - това е най-обидното за тях. Може би си мислят, че все още воюваме? Като партизанина от вица, който излязъл от гората и попитал едно момченце: къде са немците? Момченцето казва: какви немци, войната отдавна свърши. Партизанинът изругал разочаровано: а аз все още взривявам влакове. Та и ние като него. Войната отдавна е свършила, а все не можем да се откачим от нея - все пишем и пишем. Може би това е необходимо на някого. Да, необходимо е, казва Лазар. Докато боли, трябва да се пише. Колко години вече няма спокойствие от тази болка. И няма да има, говори моят приятел. Тава е наша болка за цял живот. "Моите знания са песимистични, но моята воля и моята надежда са оптимистични" - ми се искаше да мисля с думите на Алберт Швайцер. А късно вечерта се връщахме по тихата вода в града. Ньоман се готвеше за нощен сън, от двете страни на бреговете отблизо и отдалече припламваха светлини. Това беше моето последно ньоманско пътешествие, неочаквано прощаване със скъпата река, скромна в своята миловидност, най-добрата от всичките познати ми реки в Европа и Азия.
84. МХАТ
Още когато живеех в Горадня, веднъж в града дойде Андрей Макайонак, който беше депутат във Върховния съвет от Гарадзенски окръг, и ние се срещнахме с него. Аз, Карпюк и Данута го заведохме на ресторант, ходихме в хотела му. Тогава той ме запита: "Слушай, защо не напишеш една пиеса? Имаш такъв драматургичен материал - една повест е почти готова пиеса. Напиши. Ако има нещо, и аз ще помогна, ще прочета..." Сред това ме молиха за същото от театъра, режисьорът Раеуски, и аз някак въпреки волята си се натъкмих да пиша пиеса. Разбира се, драма на тема от миналата война. Но аз все пак не съм драматург и не съм любител на театъра, което явно повлия на работата и на резултата от нея. Когато след известно време ме уговориха да прочета моето произведение пред колектива на Купаловския театър (Националния академичен театър "Янка Купала" в Менск - бел. прев.), стана ясно, че шедьовър не се е получил. Но тогава все заради същия Макайонак дойде предложение от московския МХАТ, там поискаха да се запознаят с пиесата. След запознанството завеждащият литературната част ме уведоми, че пиесата трябва малко да се дообработи и ще може да бъде поставена в техния театър. Заех се да дообработвам. Дообработването продължи едва ли не през цялото лято, изписах килограми хартия, която тогава беше необходимо "да се доставя", но мхатомци ме поощряваха - още малко... Намериха даже и режисьор - младия и талантлив Володя Салюк с неговата също така млада и талантлива съпруга актриса. Те идваха в Горадня да поработят с автора и да дообработят пиесата, която получи заглавието "Последен шанс". Накрая всичко беше направено и ме поканиха в театъра, където стана обсъждането.
Обсъждането, оформлението и декорите изобщо не ми харесаха; малко радост предизвикваха, ако се съди по всичко, и у главния режисьор Олег Ефремов. Когато видях, че при оформлението "се обиграва" образа на нелегалните като хора, които излизат "изпод пода" (на руски и беларуски "нелегален" е "подполшчик", буквално: "който се намира под пода" - бел. прев.) на сцената, разбрах, че заради този формализъм реалистичен спектакъл няма да се получи. Така и стана. По време на обсъждането, в което участваха все заслужили и мастити театрални дейци, изказванията бяха за дреболии, а секретарката на партбюрото (партийното ръководство на театъра - бел. прев.), известната Ангелина Степанова, разбира се, беше загрижена за политическото звучене на пиесата, че не дай, Боже, някъде да се получи отклонение от идеята за партийност и народност. Не съм запомнил много добре премиерата, ако не се брои банкета, на който поканеният от мене Виктор Астафев каза сдържано: "Толкова човешка мъка, а заглавието е скапано. Не си подхождат!". Може би можеше да каже и повече, но от уважение към автора си замълча. С Александр Вампилов отидохме заедно вечерта в хотела и разговаряхме. Този сибирски драматург тогава едва възлизаше на московската сцена, беше написал вече пиесата си "Лов на диви патици", която го направи известен, но за съжаление след трагичната му гибел в Байкал. А по това време беше изпълнен с театрални грижи и проекти. Той, между другото, каза, че режисьорите обичат "тъмни" пиеси, които позволяват да се третират както е изгодно и както е изгодно да се поставят. Когато в пиесата всичко е ясно и реално, това не им е интересно, защото това се съотнася с критериите на реалния живот. А те не искат критерии. Това бяха златни думи. Разговаряхме също така за съвременните актьори и помня как му се оплаквах, че съвременните, дори най-талантливи актьори не могат да почувстват психологията на военното време и не могат да избегнат фалша. Той отбеляза с горчивина, че не могат да почувстват и времето, в което живеят. Особено столичните актьори. Затова им е по-лесно да играят класика. След премиерата ме поздравяваха сдържано, поздравяваха режисьора постановчик и главния, но аз си мислех, че повече с театър няма да се занимавам. Не ми харесваше изобщо това изкуство с неговата прекомерна условност (или обратното - натуралност), с неестествените гласове на актрисите, с постановъчните извъртания. Мислех, че когато една пиеса е добра, си струва да я прочета насаме и да си я представя. А театърът с неговите образи и действия е изглежда за тези, които нямат въображение. Спомнях си прочетеното някога у Бунин за театъра и неговата неестественост и фалш, които го "отвращавали". Но на мене ми казаха: трябва още да се има предвид непосредственото въздействие на личността на актьорите и актрисите, тяхното човешко обаяние. Е, щом е за обаянието на актрисите, това е друго нещо, мислех си аз. Но в такъв случай е по-добре балет. Не случайно началниците от всички известни изкуства харесват най-много балета. После на чаша не много дълго, но според мене искрено си поговорихме с Олег Ефремов, който се оплакваше от театралната си съдба. Театърът, както впрочем и цялото съветско изкуство, е задушен от политически гнет, режисьорът се намира в постоянна политическа зависимост и ако има някакви възможности, те са само в областта на формата. Формални по същество възможности. Всичко останало не влиза в неговите компетенции. Понякога се появява силното желание да махнеш на всичко с ръка и... Но какво следва след това "и"? Там, за съжаление, е пустота... Слушам го и си мисля: това е в Москва, в столицата. А какво да правим ние в провинцията, каквато е Беларус с нейния мним национализъм, от който всички се страхуват? И ако у нас все още не сме в задънена улица, това е благодарение на нашия национален елит и преди всичко на шепата беларуски писатели. В изцяло русифицираната и комунизирана страна те все още имат смелостта да се придържат към своя национален език и към някакви остатъци от древната култура.
85. ТАГАНКА
Мина известно време и някой от моите приятели (струва ми се, Адамович) ме завлече в знаменитата тогава Таганка (Московския театър за драма и комедия на Таганския площад - бел. прев.) на прославения спектакъл "Хамлет" с Висоцкий в главната роля. Там много неща не бяха такива каквито бяха в МХАТ, като се започне от бохемския вид на кабинета на главния - Юрий Любимов, където по стените се виждаха десетки (ако не стотици) автографи на известни посетители, които се състезаваха помежду си по остроумие. Главният покоряваше едновременно с категоричната точност на мислите си и с разсъдителността си. За него като че ли нямаше нито власти, нито авторитети, а само великото изкуство на театъра, на което се стремеше да служи безупречно. Това можеше да се види и на сцената, където обзетият от страст Висоцкий, като сновеше напред-назад с шпага в ръката, се бореше с една тежка платнена завеса. Възникваха съвсем близки и познати асоциации въпреки старинната отдалеченост на темата. А може би същността беше именно в тази старинност? Съвременността би се възприемала все пак по-иначе. Без необходимите за театъра илюзии.
Късно вечерта малка група отидохме на ресторант, трябваше да се отпразнува запознанството с Таганка. Инициатор на това беше, разбира се, Адамович. Помня, че тогава се запознах с Юрий Карякин (Юрий Фьодорович Карякин, 1930-2011, литературовед, публицист, писател и обществен деец - бел. прев.), който беше дошъл неотдавна от Прага, където работеше в едно списание. Разговорът, разбира се, засегна театъра и съвременните актьори. Актьорите като цяло не струват, дори и в известните театри. Защото всички учат по една система. А да учат отиват или с връзки, или след общ конкурс: кой ще напише без грешки съчинение на тема "Я знаю, город будеть, я знаю, саду цвесть" ("Зная, че град ще има, зная, че градина ще цъфти", стих от стихотворение на Владимир Маяковский - бел. прев.). На Запад е иначе, каза Карякин. Знаменитият режисьор Висконти, когато му потрябвала в Алжир млада актриса, отишъл в съседната гимназия и "си харесал" едно момиче. Това момиче се оказало Клаудия Кардинале. "Може би в някои страни момичетата са по рождение актриси, волни и талантливи, което у нас с никакви лекции не можеш да постигнеш. Но за това трябва да има и някой знаменит Висконти" - каза Висоцкий. Когато се разделяхме, той попита дали няма начин "да поизкара нещо" в Меннск, в някакъв филм, защото му трябват пари.
Както и да е, но ме уговориха да се опитам да напиша пиеса, този път обединяваща две повести - "Сотников" и "Круглянският мост". Обещах, макар че поради сложността на задачата ми дадоха помощник, който, струва ми се, направи всичко. Когато отидох на репетициите, не разбрах много неща. Но беше необходимо да отидем след един ден с Любимов в Минкулт (Министерството на културата - бел. прев.), където трябваше да се проведе обсъждане и да се даде (или да не се даде) позволение за спектакъла. Там ме чакаха много нови и любопитни неща.
Обсъждането беше в един разкошен старинен кабинет в министерството на културата - с чай на масата, при уважителната тишина на присъстващите, аргументираните изказвания на съответните чиновници и записване на техните забележки. Началникът на главка (тук: главния комитет по култура - бел. прев.) седеше като мрачен чугунен дирек, на който Юрий Петрович изглежда не обръщаше никакво внимание. Както, между другото, и на изказванията на всички останали. Когато всичко свърши, дадоха думата на Любимов, който с характерния за него безкомпромисен маниер каза, че не е момче за всичко на Минкулт или дори на химика Демичев (Пьотр Демичев, по това време министър на културата, по професия химик - бел. прев.), той е режисьорът, поставя пиесата на уважаван автор и ще направи само това, което сметне за добре. А когато каже на нещо НЕ, можете да бъдете сигурни, че никой не е в състояние да го накара да го направи. Това са последните му думи.
Това на мене ми хареса много, такъв решителен деец на културата виждах за първи път. Тогава още не се знаеше докъде ще го доведе тази негова решителност, как ще се завърти в неговата театрална съдба. Макар че нещо можеше да се предвиди. Скоро ще напусне Москва, ще го лишат от съветско гражданство, ще се скита по света, но ще остане верен на свещения призив на изкуството и ще се върне като победител обратно след разпадането на СССР. Но дотогава Любимов трябваше да преживее много години. В изкуството изобщо трябва да се живее дълго, защото за един кратък живот рядко на някого е съдено да постигне победа.
Късно есента беше премиерата на спектакъла със заглавие "Кръстопът". Сценографията на знаменития художник Боровский беше изпълнена във вид на няколко кръстосани ствола, по които пълзяха героите от пиесата. Аз мълчах. На театралите този сценичен антураж им харесваше.
Спектакълът по "Последен шанс" в Купаловския театър не се игра скоро, в него съм запомнил яркото, дори могъщо изпълнение на ролята на Мейр от стария уважаван Дзядзюшка.
Но както често става, ярката звезда затъмни с блясъка си блясъка на другите. Макар че вината за това можеше да легне и върху автора, който "не се е справил", не е дал необходимия шанс да заблестят и останалите. А главното, както бях разбрал, в моето изкуство е, че то е индивидуално дело. Колективно го бяха направили животът и историческите обстоятелства и с това бяха поставили под съмнение неговата, така да се каже, първоначална, метафизическа същност. Без тази същност изкуството не е изкуство, а само производство на развлечения.
Но културната парадигма се променя. Векът на индивидуализма, като разцъфтя най-найкрая, отстъпи мястото си на открития от Юнг феномен на несъзнателното колективно. Някога това беше феномен, сега е общоприет процес, който е обхванал страни и континенти. Можи би културата, също като живота, е променлива в проявите си, многолика и безкрайна. Макар че и в миналото не всичко беше просто; объркано и сложно беше, както и сега. Известно е, че Твардовский не обичаше стихотворенията, Бунин и Хемингуей - театъра, Горкий мразел истината, на която през целия си живот се опитвал да служи Толстой, и станал родоначалник на соцреализма. Може би повече истина има в афоризма на Бердяев, че културата е "неуспехът на човечеството", и безусловно в думите на Гьоте: "Между два възгледа няма истина, а проблем". Струва ли си тогава да се дискутира за културата? Да се приеме за истина известната картина "Черният квадрат" на Малевич (Казимеж или Казимир Малевич, руски художник авангардист, основоположник на супрематизма, абстрактно течение в изобразителното изкуство - бел. прев.) и да се реши проблемът. Имаше и още спектакли по посочените и други пиеси на Бикау. Постави ги ленинградският театър на "Литейний проспект", московският театър "Константин Станиславский", руският театър "Максим Горкий" в Менск, много други театри в Русия, в Украйна, в страните от Централна Азия. Но без участието и без вниманието на автора, който от самото начало изгуби интереса си към театъра. Маже би така и го нямаше. Но какво от това: всяка врана си има свой клон на дървото. Не трябва да се каца на чужд.
86. ЯУГЕН ГЛЕБАУ
Не съм музикален човек и познавах малцина от областта на музикалното изкуство. Може би само Алоуникав, с когото ме свързваха войната и общите ни спомени за боевете в Унгария, или Лучанка, когото познаваха всички. Но ето че Матукоуски ме запозна с Яуген Глебау, който написа музиката за балета по "Алпийска балада", а за него казваха, че се играе с успех в операта. Балетът в общи линии ми хареса, както може да се хареса друго изкуство по прозаичен оригинал. Танцуваха добре, хармоничен дует. След спектакъла се запознах с автора на музиката. Глебау се оказа общителен човек, остроезичен и ироничен. Да се говори с него беше истинско удоволствие. Особено когато засегнеше заядливо-иронично политиката или беларуското началство, от което съвсем неотдавна си бях патил не малко и аз. Бяха го изключвали от Съюза на композиторите, отнемали му бяха работата. Не го подминали и семейните проблеми. Но след това политиката по отношение на интелигенцията се разхлаби малко, някои започнаха да ги привличат в партията. Глебау даже стана депутат във Върховния съвет на БССР. Не искаше да влиза в партията, съпротивляваше се дълго и вяло, но е известно, че вялата съпротива не е съпротива. И го накараха да напише заявление. След това - приемане. Разглеждане на кандидатурата от парткомисия (партийна комисия - бел. прев.) в райкома, в горкома... Обикновено за такава важна процедура бъдещите комунисти се подготвяха основно, учеха историята на партията. Глебау не се подготви, затова на всички въпроси, които му задаваше паркомисията, отговаряше - не зная, или просто вдигаше рамене. Тогава най-педантичният, също така и най-заслужил член, попитал: "А в коя година е избухнала Великата октомврийска социалистическа революция, знаете ли?" Глебау, като го гледал в очите, отвърнал: "Не, не зная". Отговорът му предизвикал възмущение в залата. Глебау си помислил: може би сега ще ме оставят на мира? Но не го оставили - приели го. Тогава се възмутил Глебау - имаше си други планове и надежди.
По това време се срещахме често - в неговия "долар" или при мене на "Танкова". Жена му Лариса Василеуна, за разлика от много писателски жени, беше във всичко на страната ма мъжа си и го подкрепяше всячески. Женя виждаше в това голямото си щастие. Така и си беше. Композираше забележителна музика, може и да не беше винаги беларуска по звучене, понякога космополитична, обичаше скандинавците, Григ. Написа музика за балета "Малкият принц", който беше поставен в Хелзинки и Глебау отиде там за премиерата. Когато бях във Финландия, срещнах някои финландци, които помнеха неговия спектакъл и от него разбрали тогава за една неизвестна им страна - Беларус.
87. ПАРИЖ
Вестникът на френските комунисти "Юманите" организираше своя ежегоден фестивал и канеше гости. Трябваше да отиде и някаква делегация от КПСС, но се случи така, че отношенията между двете компартии внезапно се влошиха. Делегацията от Москва беше намалена на пет човека, а след това на двама. А преди нейното заминаване решиха да не изпращат в Париж комунисти. Така от цялата делегация остана само безпартийният Бикау. Точно в навечерието на празника там беше излязла моята книга "Сотников", което може би стана причина да ме изберат за пътуването. Присъствието на безпартиен автор по време на фестивала не можеше да засегне нито едната, нито другата страна.
Преди отлитането трябваше да получа документи от Министерството на външните работи и да изслушам някакъв инструктаж. Документите ми ги дадоха, а инструктажа така и не дочаках, потеглих със самолета без определени задължения и определена цел. На летище "Орли" ме посрещнаха двама служители на търговското представителство, при единия от които, Владимир, ме заведоха на квартира. По-нататък за мене се грижеше Владимир - разкарваше ме по града, показа ми Триумфалната арка, Айфеловата кула, двореца Шайо в "Трокадеро". По пътя влязохме в малко кафе-бистро, където изпихме по фужер бира. Опитвах френска бира за първи път и тя ме впечатли. След помията "Жигульовска" (марка съветска бира - бел. прев.) това наистина беше като божествен нектар. За нещо по-съществено нямах пари, а моят домакин, ако се съди по всичко, живееше доста икономично - събираше за кооперативно жилище в Москва. Но, каза Владимир, може би за да утеши своя гост, ще се почерпим утре на фестивала.
На другия ден отидохме в един крайградски парк, където щеше да се проведе фестивалът. Там наистина се намираше в стихията си един разкошен празник, какъвто никога не бях виждал. В огромния парк между дърветата стояха стотици големи и малки търговски палатки, в тях се лееха, варяха и печаха различни вкусотии. Хиляди хора, предимно млади, от цяла Франция пируваха там от вчерашния ден - през цялата нощ, настанени в своите навсякъде и безразборно разпънати палатки. Официалната част с изказването на генсека (генералния секретар [на Френската комунистическа партия] - бел. прев.) Марше се очакваше на другия ден, а на днешния - почивка и отново пиршество. Някъде, също в една от търговските палатки, трябваше да продават моята книга, току-що напечатана от издателствота "Албин Мишел". Дълго блуждаехме из търговските джунгли, докато най-сетне намерихме палатката. Сред множеството други книги и пакети лежаха и пакетите със "Сотников". Но нещо не ги разопаковаха - чакаха някого от партийните функционери. Когато той дойде, му дадоха веднага моята книга. Функционерът се вглъби в предговора, като го прочете, измърмори нещо и си замина. Започнаха да товарят всичките пакети на една кола, за да ги карат някъде. Не знаех какво става. Моят домакин каза: да вървим, после ще ти обясня. Като се отдалечихме от книжарите, ми разказа, че станало недоглеждане. Предговорът към книгата написал Жан Катала, журналист и дипломат, който престанал да бъде привърженик на компартията и започнал да критикува Марше. Затова ФКП (Френската комунистическа партия - бел. прев.) не иска книгата с неговия предговор да се продава на фестивала на "Юманите". Приех тази новина спокойно - като не искат, да не я продават, по-малко главоболия за мене. Все едно няма да ми платят, може би хонорарът ми е заминал вече за употреба от международния отдел на КПСС. (Когато след това издаваха във Франция мои книги, хонорарите винаги се присвояваха от Москва. Само последния път, в годините на "независимостта", културното аташе ми донесе в Менск малко франкове.) Вървяхме нанякъде сред веселия, шумния, явно подпийнал човешки мравуняк, който кръжеше в дима от шешчета, печени пуйки, колбаси и разни други горещи вкусни неща. Владимир срещна един огромен и мустакат човек, който се нахвърли да ни черпи, особено като разбра, че съм от Москва. От него преминахме на други, а след това по-нататък и на още. Там ми се случи да опитам шампанско от долините на Шампан, коняк от град Коняк. Край нас в огромния парк бодро се гощаваха и французите - комунисти и не комунисти, бели и черни, мъже и жени. На свечеряване едва се добрахме до края на Булонския лес, където се намираха жилищата на съветската търговска мисия.
На другия ден, когато отидохме там, хората бяха значително по-малко. По алеите и пътеките бяха разхвърляни бутилки, празни бирени кутии, хартия от опаковки, парчета от вестници, някакви дрипи или бельо. Сред боклуците моят стопанин видя и вдигна една захвърлена партийна членска книжка. Позабавлявали са се и книжката е станала ненужна, а когато потрябва - пак ще станат членове на партията, каза Владимир. Тук с това няма проблеми. Хората се увеличиха преди обяд, когато на подиума на лятната сцена се появи началството и сред него - набитият и чернокосият генсек Жорж Марше. Той започна реч, която продължи едва ли не два часа. Пред него се люлееше море от хора. Вестниците писаха, че на митинга е имало около един милион души. Това изглежда беше истина.
Третият ден се предвиждаше да разгледам основно Париж, да ходя по музеите. Но сутринта се появи внезапно един млад колега на Владимир, който пристигна с кола, и каза, че ме викат в ЦК на ФКП. Чака ме идеологическият секретар.
Входът на бетонно-затворническото здание на ЦК се охраняваше - от жандармеристи и пазачи с униформи, които звъняха някъде, натискаха бутони, вратите се разтваряха, все едно ни поглъщаха, двамата преминаващи. След това вървяхме дълго по един коридор, чиито стени имаха вид на прясно завършени - все едно току-що им бяха свалили кофража. Може би това беше някакъв модерен марксистки стил на архитектурен примитивизъм. Затова пък кабинетът на секретаря на ЦК имаше доста уютен вид. Немладият вече, смугъл човек със слабо и нервно лице май не ме попита нищо, а започна веднага монолог, който свърши едва в края на приема. Преводачът изглежда успя да преведе само половината от него, от което не разбрах много. Направи ми впечатление само един израз, който се повтори няколко пъти: предайте на Михаил Андреевич... На кой Михаил Андреевич? На нашия художник Савицкий ли? И едва накрая разбрах, че секретарят на ЦК на ФКП има предвид своя колега в Москва - другаря Суслов. Но защо аз? Аз да не си пия със Суслов сутринта чая? За това обаче се сетих в края на приема, когато темпераментният французин се умори и ми протегна съвсем приятелски ръка. Оревоар? Гуд бай? Ауфвидерзен? - Да пабачэньня! (Довиждане! [белар.] - бел. прев.) - отговорих с израза, който едва ли беше чувал някога тук. От ЦК тръгнах вече с нов екскурзовод - преводач, който се оказа френски комунист, някогашен молдавски евреин. Той ми разказа как бил много години президент на различни фирми, които принадлежали на ФКП, печелейки пари за партията. Много пари! А сега е бедняк, пенсията му е малка, по-голяма в компартията не заработил. Работниците във Франция живеят в общи линии тежко, цените са високи, заплатите малки. В магазините е пълно със стоки, но магазините са празни - купувачите нямат пари. Казах тогава, че и у нас е така: пари много, но стоки няма. По това сме се изравнили с вас. На екскурзовода комунист това сравнение не му хареса много.
По-нататък екскурзоводът ме отведе в новия парижки район Деманш с неговата модерна стъклена архитектура, показа ми парламента, знаменития Дом на инвалидите, където е погребан Наполеон. Отидохме и в Булонския лес, там сред дърветата бродеха наркомани и по пейките спяха клошари. По пътя се отбихме в Монпарнас, в знаменития ресторант на изкуствоведа Лев Доминик, който предлагаше руска кухня и почерпи гостите си с истинска руска водка. Тя беше в тъмна бутилка, запечатана с червен восък. Наблизо имаше запазена арка, някогашна градска порта, медната табелка на която разказваше, че оттам през 1991 година започнала Великата френска революция, след като властите забранили доставките на вино за Париж. (А ние сме свикнали да мислим, че за революцията е имало друга причина. Как е важно все пак да се добереш до първоизточниците!) Вечерта френската компартия представи на своя "московски гост" спектакъл в знаменитата "Мулен руж". Седнал на малката, както навсякъде, масичка, аз разглеждах с любопитство голите красавици в аквариума на стената, как се извиваха там и се гмуркаха. Като истински русалки. Играта им коментираше от огромен екран президентът на Франция Жискар д`Естен, а японски туристи пляскаха дружно с ръце.
Едва ли не през целия си последен ден в Париж бродих по божествените анфилади на Лувъра, където в края на краищата ми се замая главата и започнаха да ми се подкосяват краката. Може би както не трябва да се пие много водка и да се ядат много вкусотии, така не трябва и за един ден да се възприема това, което културата е създала за не едно столетие. Още повече такава известна и трудолюбива бабичка като европейската култура. За Лувъра не стига нито ден, нито седмица, нито месец. Там трябва да се живее с години, може би дори цял живот. Но нашият живот принадлежи другиму - за голямо, закъсняло съжаление...
В Латинския квартал още можеше да се видят следите от неотдавнашните младежки събития и сблъсъците с полицията, разкъсани прокламации по стените. Мотивът за отчуждението звучеше в изказванията на студентите, вдъхновени от радикалните призиви на своите агитатори, сред които имаше прочути дейци на европейската култура. Режисьорът Антониони и философът Кон-Бендит призоваваха младите хора да се освободят изцяло вътрешно, да очистят от себе си всичко, което е останало, за да не трови новото, което е започнало да гори в душите им. Заедно с тях френският комунист Роже Гароди съветваше да се изрази по най-силен аспектът на отчуждението, без дори да се определят неговите причини. Това изглеждаше прекалено революционно, макар че същият Гароди имаше и сериозни изказвания, например срещу епическия роман, който отдавна се култивираше в литературата на соцреализма. Спомних си, че в този смисъл с него бяха съгласни Твардовский и другите "новомирци", които отдавна предпочитаха кратката повест.
След това имах щастието да посетя не един път Париж и първоначалната свежест на усещанията малко по малко се губеше. Но първия път бях опиянен от неговите дворци, разкошни булеварди със старинните възловати дървета, малки улички и тесни кафенета с миниатюрни маси по тротоарите. Живата лекота на французите и приветливите усмивки на парижанките ме привличаха и очароваха. А знаменитият Монмартр все едно ни укоряваше, че не сме опазили своето великолепие, за което не трябват нито много пари, нито много усилия. Само малко уважение към себе си и към своята култура. Ако не беше войната, ако не беше революционното оглупяване, подобни на Монмартр у нас можеха да станат много градове с техните старини (Полацк, Вицебск, Наваградак), катедрали и църкви там имаше предостатъчно, както тесни улички и изящни фасади. И художници у нас сме имали винаги не по-малко от художниците в Париж. Наистина, ние не ги уважавахме, а им извивахме ръцете, принуждавайки ги да правят това, което не искаха да правят. Шагал си замина от нас, отиде там, в тази Мека на художниците и постигна световната си слава там, а не у нас. У нас упорито не го признаваха, дори през осемдесетте години съветската власт го клеветеше с помощта на официозните художници, защото не е наш, не е комунист, защото е буржоазен художник, плюс това и евреин.
Да, не е наш! Шагал принадлежи на Вселената, към която, за съжаление, изобщо не искаме да принадлежим ние. Защото не сме ли от Бога проклети най-напред заради своята глупост?
Невесели мисли-размисли ме обземаха в небето над Европа, по пътя назад, и аз записах в бележника си пророческите думи на великия французин: "Про[дължавам] да числя, че в този свят няма висш смисъл. Но зная, че нещо в него все пак има смисъл. Албер Камю...".
88. МАГИЛЬОУСКАТА ДРАМА
За рождения ден на Александр Солженицин му изпратих поздравления и скоро получих писмо с отговор. По това време отношенията между интелигенцията и властите все повече се влошаваха и Александр Исаевич ме успокояваше, че всичко ще бъде добре. Че гледа на бъдещето оптимистично. Това, разбира се, обнадеждаваше.
И наистина, през есента Шведската академия присъди на Солженицин Нобелова награда, с която аз и някои мои приятели от Менск поздравихме лауреата. След това той ми написа писмо, после още няколко. Солженицин не можеше да отиде на Запад, затова беше решено да му връчат наградата в шведското посолство в Москва. Той ми изпрати покана за церемонията по връчването. Но властите явно не можаха да понесат това и предприеха свои дяволски мерки. Най-напред на широк фронт чрез пресата и телевизията започна компрометиране на Солженицин като фронтовак, писател и гражданин, наричаха го предател, полицай, власовец. Преследваха го по местожителство и той известно време живееше във вилите край Москва, в гаража на Ростропович (заради това виолончелистът и диригент Мстислав Ростропович и съпругата му са подложени на гонения, принудени са да емигрират в чужбина, след което са лишени от съветско гражданство - бел. прев.), после се прехвърли в Москва. С неговите приятели и познати също се заеха, искайки от тях да направят изявления срещу "власовеца". Вестниците печатаха писма с подписите на известни интелигенти против Солженицин и Сахаров, обръщения на работнически колективи, които искаха наказание за изменниците.
По това време получих в Горадня картичка от Москва, с която непознат югославянин ме уведомяваше, че иска да дойде в града, за да се срещне с мене по някакъв важен въпрос. Какво пък, аз уважавах югославяните и зачаках. Но тъкмо преди неговото идване ми позвъниха от областния КГБ, където неотдавна ходех да разговаряме, и ми казаха, че е най-добре срещата да се състои в някой хотел. Те ще направят резервацията, ще осигурят всичко. Това изобщо не ми хареса, вече знаех какви гости идват от чужбина. И в деня, когато югославянинът трябваше да пристигне, излязох от къщи, като казах на сина си, ако ме потърсят по телефона, да каже, че ме няма и че няма да ме има. Плюс всичко не бях обещал да се срещам с него. Но къде да отида? Денят беше дъждовен, не ставаше за разходки сред природата. Тогава отидох оттатък Ньоман при Данута, където прекарах времето си до вечерта. Югославянинът си отиде. А на сутринта ми позвъниха от КГБ, упрекнаха ме, че съм ги подвел.
Ловът на определени писатели продължи и аз заминах за Москва. Там известно време се спотайвах в гостоприемното жилище на Гриша Куреньов (Григорий Куреньов, поет фронтовак - бел. прев.). Цековците (служителите на ЦК на Комунстическата партия - бел. прев.) и кагебистите ме търсеха в Горадня и Менск, в Москва не можеха да ме намерят. А някои московчани по това време отиваха в други градове. Бакланов например живя инкогнито една седмица или повече у режисьора Хейфиц. Него също го търсеха много. За да го окалят и използват.
Но колкото и да се криеш, накрая трябва да се върнеш у дома. Върнах се и аз. Не излизах известно време от жилището си, притулвайки се като престъпник.
А след няколко дена позвъниха от Менск, викаха ме да отида в Магильоу. Помислих си, че това няма да е лошо, и заминах за Менск. Оттам ни закараха с автобус в Магильоу. В Магильоу имаше някакви четения и срещи с участието на голяма група беларуски писатели начело с Иван Шамякин. След обяд отидохме в най-голямото магильоуско предприятие - капролактоновия комбинат. Като се поразходихме из цеховете, влязохме в кабинета на директора, където той, както обикновено, започна да разказва за успехите на предприятието. В средата на разказа му се отваря вратата и елегантно облечен мъж пита: "Кой е тук Бикау? Викат го бързо в Менск". Уплаших се - дали не се е случило нещо лошо у дома - и излязох от кабинета. Оказва се, че трябва да отида в обкома на пряката линия. Колата и шофьорът чакат. Предчувствайки нещо не добро, тръгнах към колата.
В празния кабинет на първия (беше почивен ден) нещо дълго не можеха да се справят с телефона, свързваха се с различни абонати. Най-сетне ми дадоха слушалката, в която познах гласа на един тогавашен беларуски цековец. Той вежливо и тихо ме уведоми, че в ЦК на КПСС има писмо на известни дейци на културата, които осъждат решително подривната дейност на Сахаров и Солженицин. От Беларусия го подписал Мележ, необходим е и подписът на Бикау. Казах, че не съм чел писмото, затова не мога да го подпиша. Той каза, че това е моя работа, но е длъжен да ме предупреди за възможните последици. Без да да се сбогувам, поставих слушалката и и излязох от кабинета.
Същата кола ме откара в химкомбината, но писателите вече си бяха отишли оттам. До хотела се добрах пеш. А когато пристигнах, почти всички мои колеги седях пред телевизора и гледаха програма "Время" ("Време", централна новинарска програма на съветската телевизия - бел. прев.). Познатата дикторка тъкмо четеше въпросното писмо от "Правда" (вестник, орган на ЦК на КПСС - бел. прев.), в което група съветски писатели осъждаха Сахаров и Солженицин. С особена интонация прочете имената на подписалите се, сред които и моето име. Колегите ми се оживиха, някои се обърнаха към мене. Иван Чигринау мълчаливо, но изразително ми стисна ръката. Другите се намръщиха лошо. Аз бях объркан и смазан...
Със същото настроение отидох в Менск. Все мислех какво да правя? Един осведомен чиновник от ЦК ми каза, че всичко се е решавало в Москва, а на тях само им наредили да ми предадат, което направили със закъснение. След един ден се върнах в Горадня. Карпюк се ядоса, когато му разказах моята история. Каза, че трябва да се напише. Къде? Повсеместно. Навсякъде. Обадих се по телефона в Москва на Сергей Залигин (писател - бел. прев.), чието име също стоеше под писмото. Сергей Павлович каза, че за съжаление не може да говори за това по телефона и няма да е лошо да отида в Москва. Приготвих се бързо и отидох.
Намерих Залигин у тях, той не се чувстваше по-добре и ми разказа тихо, че всичко това е една голяма провокация, организирана от Шуро и други като него. Викали ги един по един в ЦК и там просто извивали ръцете на всеки, искайки да подпишат. Верните на партийната дисциплина писатели комунисти, макар и без желание, били принудени да сложат подписите си. Залигин, като се позовал на това, че е безпартиен, опитал да се измъкне. Тогава го попитали: с кого е - с тях или с другите? Другите скоро ще се озоват на подсъдимата скамейка, да не се окаже и той редом. Залигин беше дошъл да живее отскоро в Москва, беше получил добро жилище, имаше някакви литературни и издателски планове (после стана главен редактор на "Новый мир"), а ето ти един зверски избор. И подписал. "Но аз не подписах!" - казах. "Ами ти си от провинцията. В провинцията всичко е по-лесно. И по-страшно" - каза Залигин, който само преди месец се беше измъкнал от сибирската провинция.
Дълго говорихме и мислихме тази вечер. Останах да нощувам у Залигин. Решихме да измислим нещо на другия ден. Най-напред трябваше да се извиним на Александр Исаевич. Сутринта започнахме да звъним на познати. Някой ни даде телефона на Ростропович, при когото известно време живя Солженицин. Но телефонът не отговаряше, а по това време нямаше телефонни секретари. Не отговаряше и московският телефон на бъдещата съпруга на Солженицин. Някой от нашите общи познати ни каза, че Александр Исаевич е заминал. По всяка вероятност за чужбина. Тук няма да го намерим. И тогава написах писмо до ЦК, Залиигн ми помагаше. Но през нито един вход на Старая плошчад (където се е намирала администрацията на ЦК на КПСС, днес там е настанена администрацията на президента на Русия - бел. прев.) не ме пуснаха. Наложи се да занеса писмото в пощата и да го изпратя препоръчано. Отговор на писмото не получих никога.
Отидох в списанието, където работеше Лазар. Той пишеше по това време книга за моето творчество и исках да се посъветвам с него. Излязохме на улицата, поговорихме си, като се озъртахме постоянно. Мъдрият Лазар ме утеши: "Не се вълнувай много, не се оправдавай, на никого не обяснявай нищо. Тези, които те познават, ще разберат всичко без думи, а на тези, който не те познават, няма да можеш да обясниш. Нека да си мислят своето".
Въпреки това ми се наложи да обяснявам - тогава и после. Някои слушаха и мълчаха. Някои се възмущаваха. Чувствах се виновен. Но какво можеше да се направи? След това изгониха Александр Солженицин от страната, не се видях с него и не му се извиних. Беше ми много неловко. Проклинах тези, които ми направиха тази мръсотия... (След много години един отговорен служител на ЦК на КПСС ми обясни в момент на откровение, че това било направено заради моето спасение. Иначе щели да бъдат принудени да ме отпратят и мене като Солженицин - бел. авт.)
89. ЛИЧНИ РАБОТИ
В доста драматичния и бохемски писателски бит не малко проблеми създаваше алкохолът. Честите пътувания, скитания и гостувания, заседания и конгреси почти никога не минаваха без другарски угощения, нерядко дълги и прекомерни. Те не винаги протичаха в дружеска хармония - понякога се съпровождаха от караници и струваха нерви...
Помня, че по време на някакъв конгрес с един мой приятел, щом се срещнахме сутринта, отидохме, разбира се, веднага в бюфета, където заседнахме за дълго. Към нас веднага се присъединиха двама киевски литератори и започна спор за Виктор Некрасов (съветски писател и дисидент - бел. прев.), когото бяха подложили на гонения в Киев. Спорът премина в злостна караница и ние се карахме и пиехме до края на мероприятието. Без изобщо да влезем в залата. И това не беше единствен случай. Имаше и по-лоши.
Естествено, подобно поведение не можеше да остане без нежелани последствия. Не можеше да не доведе до конфликти в семейните отношения.
Първи почувства нещо не добро в живота ми Аляксей Карпюк, който започна да действа отдалече. Веднъж отиде в Менск и се накара на моите приятели, че помагат на Бикау да се пропие. Тогава това ме ядоса и аз се сдърпах с Карпюк. А като погледна сега, от висотата на преживените години, виждам, че трезвеникът Карпюк е бил прав. Макар че неговата принципна трезвеност, всекидневната гимнастика и изобщо любовта към физкултурата не удължиха живота му. За човека винаги ще се намери някаква пакост - ако не е рак, ще е началството, което не по-успешно от болестта умее да вкара човека в гроба. А що се отнася до водката, кой не я пиеше? Както казваха моите земляци, не пие само този, който няма пари. Незабелязано Бикау си създаде определен имидж, разбира се, не най-добрия, но аз нарочно не го събарях. Той ме извиняваше за някои неща, най-напред в очите на началството. Макар че в случая беше важно да не се премине границата. Иначе ме грозеше още по-голяма опасност. По това време ходех от време на време в Москва при Куреньов и там се запознах с един негов приятел, психиатъра Володя. Володя работеше като завеждащ отделение в психиатрична болница, неотдавна беше лекувал генерал Григоренко (генерал-майор Петро Григоренко, съветски правозащитник, основател на Украинската хелзинкска правозащитна група - бел. прев.) и още някои дисиденти. Веднъж през почивните дни, когато с Куреньов му бяхме на гости, докторът ни предложи да се запознаем с неговите болни, още повече че болницата се намираше в съседния корпус. Отидохме. Беше ни в общи линии любопитно, нито Куреньов, нито аз бяхме виждали досега психично болни. И ги видяхме. Беше ужасяваща гледка. Единият, като лежеше на леглото, се оплакваше, че не се изпълнява плана за извозване на дървесина, току-що е се е обадил по телефона на едно отдалечено горско стопанство. Попитах доктора дали може да се обажда оттук? Ами не, каза той, само така му се струва. Бил е секретар на обкома по промишлените въпроси и продължава да ръководи изпълнението на плановете. Друг, здрав мъжага, който ядеше на масата каша, се оказа завършил школата на КГБ, който преди да отиде по поставена задача, се уплашил и го подозират, че симулира. А третият - ето този, който лежи на леглото и ни гледа вторачено, предложил на Суслов проект за реформиране на властта. И Суслов го изпратил тук. Куреньов попита: "Какво, наистина ли са болни?". Докторът каза с усмивка: "По-здрави са от всички нас".
Това по всяка вероятност беше истина. А психиатърът съвсем скоро изчезна. Може би си беше платил за своята доверчивост, а може и да е било нещо друго. Опитахме с Куреньов да го намерим, но Куреньов скоро почина. И тогава разбрах, че трябва да променя нещо в живота си. Плюс това моите синове бяха тогава пораснали и избрали своя път в живота. По-големият, Сяргей, завърши военното училище в Полтава и служеше в Лайпциг. Неотдавна му се беше родил син, също Сярьожа. По-малкият, Васил, вече работеше като лекар в Горадня и се увличаше от риболов. Отношенията със синовете ми бяха нормални. Лошо беше само, че при определените житейски обстоятелства не можах да им създам национални условия за възпитание и момчетата израснаха всъщност в космополитично градско обкръжение. Жените им също не бяха беларуски - на единия е рускиня, а на другия украинка. Много жално ми беше да напусна Горадня, който град се превърна в моя родина, но требваше да се преместя в Менск. Живях известно време по хотелите, което обаче не беше много удобно във всяко едно отношение. Тогава Андрей Макайонак (беларуски драматург и сценарист - бел. прев.), с когото някак си станахме добри познати, позвъни в ЦК на Кузмин. Той реагира веднага - извика ме при себе си, разпита ме как съм и що съм. Като чу, че имам нужда от жилище, си спомни, че някога ме агитираше да се преместя в Менск, където имах възможността да се измъкна от гнетящото внимание на областните ръководители. В Менск, мказа ми, ще ти бъде все пак по-лесно да дишаш. Тогава отказах, а сега сам молех. Аляксандр Трифанавич ме заведе на другия етаж - при Аксьонав, който без всякакви приказки свали телефонната слушалка и позвъни някъде. След един ден получих ордер за недостроено наистина жилище на улица "Танкова", където живея и до ден днешен. При грижите с настаняването ми помогна изключително съчувствения Микола Матукоуски с неговия услужлив шофьор Петя. Матукоуски ме отведе при министъра на търговията, за да се снабдя с мебели за новото си жилище (иначе нямаше възможност) и прекара някои мои неща от Горадня. Когато вечерта сглобявах-завинтвах сам мебелите, дойде да се запознаем полковник Сулянов. Още когато учел във Московската академия, прочел моите книги и почувствал известна симпатия към автора. Скоро Анатолий Константинович стана генерал, писател и ме дари с предана и сърдечна дружба.
В Менск донесох нова повест - последното нещо, което написах в трудния и благословен град Горадня. "Да отидеш и да не се върнеш" се появи от разказ на тема за сложността на едно изконно явление - любовта. Особено в преломен или конфликтен период от живота, когато от любовта до омразата има наистина една крачка. Аляксей Карпюк, като прочете повестта, не я одобри, даже ме молеше да не я публикувам и аз не разбрах защо. Стана ми ясно едва много късно... А тогава моите чувства се управляваха от други дела.
През топлия слънчев май на седемдесет и осма година при мене в Менск дойде от Горадня Ирина Суворава, с която дълго преди това работехме във вестника като добри приятели. Познавах Ирина от студентските ѝ години, когато идваше в Горадня на практика от журналистическия факултет на БДУ (Беларуския държавен университет - бел. прев.). Скоро след това аз се озовах за втори път в армията, отидох в Далечния Изток, а Ирина, като завърши университета, се омъжи, роди син Сярьожа и почти до пенсията си работеше в "Гродненска правда". Така я намерих втория път, когато се върнах от армията. Ирина оцени сред първите в редакцията моите литературни опити, проявявайки отлични знания и съвършен литературен вкус. След това ми помагаше като машинописка и първи критик на моите произведения. Бях ѝ благодарен за всичко и тази благодарност бавно прерасна в постоянно чувство. Това чувство придоби особен характер, когато попаднах в черния списък на литературно-политическите издателства, когато гарадзенското началство и мнозина от моите колеги писатели и журналисти започнаха да се отнасят към мене неприязнено. Ирина държеше на своето, подкрепяше ме и вярваше в моята щастлива литературна съдба, макар че с всяка изминала година това ставаше все по-сложно. Важен беше и фактът, че само ние двамата в редакцията бяхме безпартийни. Когато останалите заседаваха на своите ритуални партийни събрания, ние ходехме сред природата, която Ирина обичаше с безпокойството на една гражданка.
Наближавайки пенсионната възраст, Ирина не чакаше нищо, не разчиташе на нищо и на вид си оставаше почти някогашната подрастваща девойка, безразлична към жизнените блага - Гаврошка, както сама се наричаше. Това беше истина, както успях да се убедя по-късно - тя дълго си оставаше безкористна, по младежки устремена. Макар че годините, както е известно, не щадят никого. Още повече жените.
90. БОГОМОЛОВ И НЕГОВИЯТ РОМАН
Веднъж в началото на пролетта, в най-гладното за нас време, в Менск дойде Владимир Богомолов с жена си. Моята Ирина хукна по магазините да купи нещо и като ги обходи основно, намери все пак килограм полски картофени кнедли. Щяхме да гощаваме гостите с това, ако те, тръгвайки за братска Беларус, не се бяха запасили с продукти в Москва.
С Богомолов не беше така лесно като с другите. Неговата Раиса, наистина, не създаваше проблеми в този смисъл, беше разговорлива и весела, но мъжът ѝ... Владимир никога не сваляше своя мрачно-обидчив израз, държеше се необикновено сдържано и говореше за всичко много сериозно. Той беше подробно информиран за криминалните дела на Галина, дъщерята на Брежнев, за търговията ѝ с брилянти, за много други подробности от писателските и кагебистките върхове. Понякога се чудех как този писател, който седеше със седмици на работното си бюро, знае толкова много за това, което не е написано във вестниците. По това време той не желаеше никакви връзки с моите приятели в Менск, освен с Микола Матукоуски, с когото го запознах. Когато се разхождахме по улиците, Богомолов каза, че е лежал в Лвовския затвор (през 1950 година - бел. прев.), където разбил с белезниците си главата на кагебисткия му началник. А преди това бил разузнавач, след войната пътувал по Германия и понеже имал необикновена зрителна памет, запечатвал всичко, което му нареждали да види. Там се издънил, когато се застъпил за един свой приятел, и се озовал в затвора. Но победил и бил напълно реабилитиран. Сега пише роман. За какво? Ще видим, когато излезе в "Новый мир". Понякога при мене, за да се срещне с новия човек, идваше винаги любопитния по отношение на хората Алес Адамович, говорехме за много неща - темите ни бяха за войната и мира. Особено за ставащото в Москва. Съжденията и оценките на Богомолов в общи линии ни харесваха, постепенно той стана наш, може би най-близък московски приятел. Ние също ходехме у тях, особено когато получи жилище в един престижен дом на "Безбожний переулок" в Москва.
Веднъж през лятото той дойде с Раиса на Нарач (най-голямото езеро в Беларус, до което е разположено едноименно курортно селище - бел. прев.). Районното началство се отнесе с него много гостоприемно, настаниха го в в отделна рибарска къщичка на брега на езерото. Отидохме там с Матукоуски, поплискахме се в чудесното езеро, поговорихме за живота. Местното рибно стопанство ни снабди с риба, от която сварихме чудесна тройна (защото се приготвя на три етапа - бел. прев.) рибена чорбица. (Когато всичко беше приготвено, Богомолов заяви мрачно, че не обича риба, и на другата сутрин изми всички мебели, за да не остане даже рибен мирис.) Затова пък по време на разговора ни край огъня не се сдържа и кастреше на общо основание Брежнев и неговото обкръжение. За беларуското ръководство, наистина, не каза нищо. Първият секретар на райкома, който също присъстваше, слушаше внимателно - нито противоречеше, нито се съгласяваше. Това в общи линии не беше съвсем обичайно за партиен ръководител. Макар че какво ли няма по света...
В два свои броя (три, брой 10, 11 и 12, 1974 година - бел. прев.) "Новый мир" напечата романа на Вл. Богомолов "Август 44-та" (всъщност: "През август четиридесет и четвърта" - бел. прев.). Печатането отначало спря за малко, официалната критика като че ли си даде тайм аут. Прочетох романа без възторг. Добре написан, с не малко на брой специфични детайли, но носеше едва замаскирана апологетика на определени органи. Наистина, въздържах се да кажа всичко, което мислех за него, но авторът беше досетлив човек и нещо почувства. Казах му само, че според мене неговата "Зося" е по-добра от романа. А Адамович с нетърпимостта си към всякакви литературни хитрини, както и да са маскирани, каза направо на автора, че романът му е като "Щит и меч" на Кожевников, но по-добре написан. Богомолов се обиди, наруга го и прекъсна с него всякакви връзки. Нашите отношения продължиха още известно време, но ставаха все по-обтегнати. Може би за да се оправдае, Богомолов разказваше как се е борил с генералите от КГБ за романа и за издаването му като отделна книга. Макар че защо трябваше да се бори? Тук авторът си кривеше душата, генералите от КГБ в края на краищата позволиха да се издаде неговия "Август" и дори се опитаха да го предложат за държавна (или Ленинска) награда. За чест на автора трябва да отбележим, че той се съпротивляваше на кагебисткото предложение. Както сам каза, необходиими му бяха пари, а не слава. Преиздавана много пъти в руската провинция и в социалистическите страни (освен в Полша) (романът на Богомолов не е издаван никога в Полша заради изразеното в него отрицателно отношение към Армия крайова - бел. прев.), интерпретирана от киното (два пъти, но до широката публика достига само версията от 2001 година - бел. прев.), поставяна и пригодена за поставяне, книгата му носеше пари. Романът за славните "чистачи" (военни от смерш - бел. прев.) стана култов в постмодернистичната епоха сред популярния жанр на чекисткта детективска литература. Но Бог да съди автора, всеки свири с цигулката на живота така, както умее. Струва ли си да стреляме в него?
Наистина, четвърт век след това Богомолов не напечата нищо. Казват, че все пише. Какво пък, на добър час!
91. КУБА
Дружеството за приятелство с чужбина събираше туристическа група за Куба. Първи в нея бил записан Микола Матукоуски, който при това си спомнил, разбира се, за своите приятели и ми се обади по телефона. Каза, че отиват Генадз, Нил и още някой от писателите. Съгласих се. Макар че далечният път през океана ме плашеше, какво ли не прави човек за компания? Наистина, в последния момент Генадз и Нил се отказаха, а на мене ми беше неудобно да се откажа - не исках да подвеждам Матукоуски. Събра се немалка група - двадесет души менчани, почти поравно мъже и жени, що се отнася до мене, не познавах почти никого. Полетът наистина беше дълъг и тежък. Самолетите на Аерофлот, както винаги, се пълнеха до последно, за да няма свободно нито едно място. Бяха конструирани така, че всеки отпред седеше едва ли не в коленете на този отзад. По време на далечни полети това ставаше непоносимо.
Летяхме с кацане в Рабат (Мароко), където ни заредиха с гориво. Изведоха всички от самолета в едно тясно кътче на летището, там не можеше нито да се седне, нито да се разходи човек, чакахме дълго в задушния въздух кога ще ни дадат шише кока кола. Въоръжени с автомати хора с високи тюрбани се грижеха за нашата сигурност - казаха, че ни пазят от мароканската опозиция. А в действителност май ни пазеха от контакти с тамошните бедуини, да не се нагълтат от нас с комунизъм. Хавана ни посрещна с непривична горещина и строга митническа проверка. Особено търсеха дали няма нещо за ядене, например колбаси. Но колбаси по това време нямаше много и у нас в родината, така че бдителността на революционните митничари не им донесе никакъв улов. От летището с Матукоуски ни заведе у тях един негов познат менски генерал, който служеше като милиционерски съветник в Хавана. Той живееше в една вила, изоставена от буржоазните ѝ собственици - разкошна, голяма и запусната. На чаша вино генералът ни разказа за своя живот, в който обаче имаше малко радостни неща... За армаган му бяхме донесли няколко самуна черен хляб, за който в самолета Матукоуски каза: ще се зарадва много. Струва ми се, че наистина се зарадва...
Настаниха групата в хотел, едва ли не най-разкошният в Хавана, близо до прословутата крайбрежна улица. Но, както навсякъде, и там на всяка крачка се чувстваше безстопанствеността, запуснатостта и немарливостта на временните стопани, които се бяха докопали до незаконното имущество. Още в Москва ни обмениха за тамошните песо доста голяма за това време сума (400 рубли) и ни дадоха тархети - карти, с които единствено можеше да се купи нещо. Но нямаше нищо за купуване. Битовите стоки се продаваха само срещу вътрешни карти, ограничени до 600 песо. Частна търговия нямаше. Започнаха организирани разходки по Хавана, посещения на исторически места, свързани с героичните действия на команданте Фидел и неговите славни съратници Че Гевара и Раул Кастро. В музея ни показаха поставените в спирт пръсти на Че, който, както е известно, загинал героично в Колумбия, където развивал революционна дейност. Но команданте ще отмъсти за гибелта на своя велик сътрудник, увериха ни. Отидохме в Залива на прасетата, където героичният команданте гръмнал по интервентите със съветско самоходно оръдие, което си останало там за вечни времена. След това видяхме едно блато, гъмжащо от крокодили, но те не уплашиха много нашите жени, които казаха, че в родината са виждали доста други крокодили - двуноги. С комфортни испански автобуси с меки кресла и климатици отидохме на другия край на острова, в побратимения с Беларус Камагуей. Природата и даже пътят, построен по времето на диктатурата на омразния Батиста, бяха чудесни. Наоколо растяха разкошни палми, под тях пасяха стада биволи с бели птици по гърбовете. По-нататък се намираха палмовите колиби на аборигените, мулатите и черните, които се държаха далече от туристите - такава беше заповедта на местните власти. Малките градчета, които срещахме по пътя си, имаха подчертан испански вид - със своята архитектура, с тесните улички, с многото църкви. Когато автобусът спираше, веднага ни наобикаляха деца - рус, дай! Давахме кой каквото има - от значки до автоматични писалки. Вземаха всичко с голямо желание. Затова Матукоуски се беше запасил още от къщи с моливи, които раздаваше в десетки жадно протегнати ръце. Но нашия запас явно не стигаше за всички, които искаха да вземат нещо. Край магазините търпеливо бяха застинали обичайните за нас женски опашки - чакаха времето за продажба. На друго място се блъскаха за яркокафяви пластмасови легени. Всичко това се даваше с карти, както също така два метра черен и два метра бял плат за една година. За да се означи състоянието на живота там думата бедност беше неточна, по-точна беше може би думата нищета. Така живееха те в очакване на окончателната победа на социализма.
Чак после разбрахме, че цялата селскостопанска продукция принадлежи на държавата и се разпределя централно, по строги норми. За лично ползване не остава нищо. Отглежданият в стопанствата добитък, кокошките и яйцата трябва най-напред да се предадат на държавата, а след това се получава от тях това, което се полага според законите. Да се скрие нещо и да се изяде е невъзможно, за това следят така наречените комитети за защита на революцията, които властите са сформирали от най-бедните и най-заслужилите революционери. С картите се купуваха стоки за 600 песо, останалите можеше да се хвърлят на боклука. В предприятията, както и в Съветския съюз, беше популярно социалистическото съревнование, което и в Куба все се ширеше и ширеше. И за преизпълнение на плановете плащаха. Тези плащания можеха да се видят по улиците, когато заедно със сухите палмови листа вятърът гонеше и изработените над плана песо.
В Хавана имахме кратък разговор с един кубински писател, който пишеше и издаваше романи с революционна тематика. Писателят заемаше някаква стопанска длъжност, пишеше изключително в свободното си време, хонорари за произведенията си не получаваше. Попитахме го какъв е тогава смисълът да ги пише. Като наведе глава, той каза тъжно: това е революционното ми задължение.
Образцовото показно училище, в което ни заведоха веднъж, порази необикновено всички ни. Пристигнахме през деня, когато си мислехме, че децата ще учат. В големите модерни постройки сред широките цитрусови плантации обаче беше тихо и безлюдно. Безупречно застланите двуетажни легла, подредените под конец играчки и учебници ми напомниха много незабравимия войнишки ред в някогашната казарма. Дори имаше дневален до шкафчето край вратата. Това впечатление се затвърди още повече, когато в двора от плантациите влезе с маршировка първият отряд начело с един учител. Никакъв шум, никаква детска блъсканица, дори викове и високи разговори няма. Звучаха само команди. След обяд в столовата едно ловко дванадесетгодишно момченце ни показа завидно майсторство по разглобяване и сглобяване на автомат Калашников, друго направи същото даже със завързани очи. Наистина много умело. Но защо? Ето за какво възникна веднага диспут в нашата група, където имаше няколко учители. Едни казваха, че това е правилно, няма защо да се отпускат младите хора, защото оттам идват пиянството и всичките останали неща. Тук господства методът на Макаренко, който у нас, за съжаление, е изоставен. Други възразяваха, че по-добър би бил методът на Сухомлински - повече свобода и внимание към личността на децата. Свободата и така е прекомерна, ето до какво доведе, не се съгласяваха с тях, вижте нашите писатели. Поне този Солженицин! Тогава може би най-разумните от нас казаха, че това не е предмет за дискусия в Куба, тук си има свой ред и не ни е работа да се месим. Разговорът се слушаше внимателно от нашите екскурзоводи, които бяха учили някога в института "Лулумба" (институт в Съветския съюз за чуждестранни студенти - бел. прев.) и разбираха руски. Микола Матукоуски работеше по това време в "Известия" и имаше в Куба колега, специален кореспондент на вестника. Един път той ни предложи да отидем при по-големия брат на Фидел - Рамон, който работеше недалече от Хавана в аграрен комплекс.
Преди пътуването малко поспорихме да вземем или да не вземем бутилката "Московская", която ни беше останала последна. Да купим там водка или някакъв друг алкохол беше невъзможно: макар че имахме пари, бяха ни свършили тархетите. Микола каза: "Какво, у брата на Фидел няма ли да се намери за гостите по чашка?". Но неговият колега отбеляза меко: "Вземете я". И ние я взехме.
Още не бяхме стигнали комплекса и видяхме сред ананасовите плантации множество хора, заети с това, което у нас обикновено се нарича борба с плевелите. Попитахме къде е офисът на предприятието и къде можем да видим неговия шеф господин Кастро. Посочиха ни покривите, които се мяркаха наблизо иззад палмите, а шефът - ето го, чисти канавката. И наистина, наблизо край пътя работеше бойко с широко мачете един едър човек с познато брадато лице и това беше Рамон, по-големият брат на команданте. Когато го заговорихме, каза, че в момента работи, ще свърши работата си след три часа и тогава ще ни приеме в кантората. Зачакахме.
Като се поразходихме из не много поддържаното поле, си починахме от жегата под палмите и след това отидохме в кантората. Господин Рамон даде някакво нареждане, услужливи креолки донесоха подноси с пилешко, стопанинът ни покани да се гощаваме. Нямаше никакъв алкохол и Матукоуски извади бутилката, която наляхме в една дузина чаши. На масата се оказаха още хора. Рамон каза, че в техния бит алкохолът не е приет и веднага изпи две чаши. После започна да разказва, че не е участвал в революцията, изкарвал пари за братята си, които били студенти и сега ръководят. Двама революционери в семейството са достатъчни, той е обикновен латифундист. От времето на победата в казармата Монкада не е имал нито един почивен ден. Няма също така никакви привилегии, работи наравно с всички, а изискват от него повече отколкото от другите, защото е брат на команданте. Съчувствахме на онеправдания брат и му припомнихме библейското правило, че Бог не дели по равно. С това го утешавахме и утешавахме също така себе си.
В града побратим Камагуей ни посрещнаха почти царски - с ром и богати мезета, след което отведоха всички на градски митинг по някакъв важен повод. Впрочем, както ни казаха, митинги там се провеждат едва ли не всяка седмица, без да са свързани с някакъв повод. Митингът продължи от полунощ до сутринта, през цялото това време държа реч шефът на провинцията - едър мъж, с тлъста шия, як, може би подражавайки на своето началство, жестикулираше широко с ръце и юмруци, някого заплашваше, някого успокояваше. От време на време си наливаше нещо от една малка гарафа, която беше поставена под лавицата на трибуната. Тълпата слушаше мълчаливо и покорно, не се разотиваше. От вежливост ние дремехме търпеливо встрани.
На последния прощален прием в Хавана кратка реч от името на делегацията произнесе Микола Матукоуски. Тази реч на испански той готвеше старателно още в Менск и един кубинец от тамошните екскурзоводи, който седеше настрани, каза тихо: "Виж ти, не знаех, че вашият беларуски език прилича толкова много на испанския". Микола се обиди много, когато му казах после за това - самият той имаше малко по-различно мнение за речта.
Това кубинско пътешествие беше в общи линии съвсем дискомфортно (простудих се силно в тропиците, освен това се натровихме с нашенски консерви), но с нещо и полезно. Видяхме какъв е в действителност прославеният Остров на свободата, както и каква е съответната гримаса на социализма в условията на авторитарна власт. На нещастника му е винаги драго да види, че на някого му е по-зле от него. Но едва ли разбраха това кубинците, които единствено живееха с надежда. Приспани от многочасовите митинги в чест на революцията, те все чакаха. Ще минат години и като не дочакат, ще се втурнат през протока към омразния капиталистически Маями, където ще намерят някаква възможност за живот. Макар че не на своя, а на чужда земя.
92. СМЪРТТА НА МАЙКА МИ
През есента на деветдесет години в село Ваучо до Вушачи почина мама.
Последните години от живота ѝ, като на много други стари хора, бяха помрачени от битовия безпорядък и от психологическата несъвместимост. Къде и с кого да живее, тя решаваше през дългите години на своята старост, но така и не можа да реши. Разбира се, най-добре би било да живее в своята къща, да умре в своето легло. Но в своята къща не можеше да живее сама. Наистина, наблизо живееше синът ѝ, моят по-малък брат Микалай, можеше при него. Но там имаше снаха, с която на мама не ѝ беше много душевно. Дъщеря ѝ, моята сестра Валя, по това време се омъжи със закъснение за един разведен колхозен механизатор във Ваучо. Мъжът ѝ беше малко шумен по характер, освен това обичаше да си пийва и мама не можеше да свикне с него. В града при по-големия си син не можеше да отиде - не ѝ достигаше смелост на стари години. През целия си живот мама не беше ходила никога по-далече от Вушачи, даже в болница никога не отиваше. Когато счупи шийката на бедрото си, лежа три месеца без лекар, докато не зарасна сама. Изобщо, като се разболееше, все биваше на крак, не лягаше, надвивайки болестта без лекарства. Помня, че в детските ми години имаше един случай, когато се разболя от червен вятър, Татко доведе фелдшера, но той не помогна. Тогава мама, измъчена, каза на татко: заведи ме при знахарка. Татко не се съгласява: за какво ти е знахарка, когато не помогна докторът? Но мама я боли много и в един снежен ден татко впрегна коня в шейната и тръгнаха. Ние останахме у дома да чакаме. И ето че на свечеряване се връщат, а аз веднага питам: "Как е, мамо, олекна ли ти?" А тя ми отговаря спокойно: "Олекна ми, сине". И наистина, знахарката помогна, мама се оправи. Но дойде времето, когато нищо не може да помогне.
Мама живя много години и един път си отиде незабелязано през нощта.
Албер Камю посветил последния си роман на своята майка, която не могла да го прочете, защото била неграмотна, но това не я накарало да се гордее по-малко със забележителния си син. Мама също не прочете нито един ред от моите произведения и също защото беше неграмотна. Татко беше грамотен, но по времето, когато започнаха да печатат произведенията на сина му, не можеше да прочете нищо, защото не виждаше, а нямаше очила. Молеше някого да му прочете някой разказ на сина му, както сам някога беше чел на момчето "Гой" на Михас Линкоу. Сравняваше и казваше, че Линкоу е по-добър - по интересен.
Погребахме мама в един топъл слънчев ден на циганското лято. Заместник-председателят на райизпълкома (районнния изпълнителен комитет - бел. прев.) даде кола и дори организира малък оркестър. На погребението се събра много народ. Минахме с ковчега през Вушачи за бичковското гробище, където мама легна редом с татко. Жалко, че там не остана повече място - по-нататък има овраг. Брат ми Микола, който почина миналата година, погребахме на другия край на гробището... Много тежки и дори мрачни неща ме свързват с моята малка родина, където обаче ходех едва ли не всяка година. Но докато бяха живи моите родители. Когато починаха, всеки път, като се връщах оттам, си казвах: "Е, това е за последен път, повече няма да отида". Но минаваше време, настъпваше лято (или пролет, или есен) и отивах отново. И отново си казвах: "Е, вече наистина е за последен път". Много малко радост намирах там, а печал - прекомерно. Но в това е може би горчивата сладост на живота... А може би и неговият естествен смисъл.
93. ЗА ПЪРВИ ПЪТ ДЕПУТАТ
В Нясвижкия дворец, който служеше в последно време за почивен дом, умря Аркадз Куляшоу.
Сякаш предчувствайки близкия си край, той пишеше много, издаде няколко доста добри поеми - както често се случваше с писателите, накрая се стараеше да навакса пропуснатото по-рано. И може би се пресили, сърцето му не издържа. Тръгна след своя приятел Александр Твардовский. И понеже неговият избирателен окръг остана непредставен във Върховния съвет, отгоре решиха, че е необходимо да го представя Бикау. Трябваше да се приготвям за среща с избирателите.
Депутатството в общи линии не беше нещо ново за мене, две години вече бях представител в областния съвет на Турецки окръг. Помня, че тогава ме посрещна тамошният председател на колхоза, който най-напред настани кандидата в "Нива"-та и го откара на полето. Полето беше чудно, посевите се възправяха като стена. Председателят спря колата и попита: "Пил ли си някога в ръж?" Казах, че не съм. "Ами да пием тогава". Той извади от багажника бутилка шампанско и изстреля ловко тапата в ръженото поле. Изпихме по няколко чаши и продължихме по-нататък. По-нататък имаше засят овес и председателят спря колата. "Пил ли си някога в овес?" - "Не, не съм пил". - "Ами да пием". И той гръмна тапата в овеса. После по ред - в царевицата, в ечемика, в цвеклото. Последният изстрел от последната бутилка беше поверен на мене - в бурните води на бащицата Ньоман, откъдето стана време да отидем на предизборно събрание в Турец.
Но това беше през лятото, зимно време не може да се излезе в полето.
От Талачина изпратиха райкомовската "Волга", с която тръгнах за селището, където никога не бях ходил. Районното началство ме прие много сърдечно, изрази скръбта си за покойния Куляшоу и ме отведе в един студен клуб, където се бяха събрали избирателите. Най-напред разказаха моята биография и обявиха, че писателят Васил Бикау няма да е по-лош депутат от починалия Аркадз Куляшоу. По-нататък трябваше да се дадат поръчения на бъдещия депутат. Дълго време никой не искаше да вземе думата, може би ги вълнуваха други въпроси. Най-сетне един отруден механизатор излезе напред и каза примерно така: "Какви поръчения може да имаме към другаря писател? Ако беше министър на строителството, щяхме да го молим за нашите недостроени работилници. Ако беше министър на шосетата, щяхме да му напомним, че мостът на реката скоро ще се срути, министър на образованието - училището цялото е прогнило, през стените вали сняг. А той е писател... Жив да е, да пише и по-малко да боледува..."
Това кратко изказване ме накара да разбера моята депутатска роля и моята писателска цена.
През нощта да ме изпратят от Талачина излязоха три коли. До една крайпътна брезова горичка спряха, чевръстите шофьори бързо запалиха огън от сухи дръвца, складирани в багажниците. Поставиха на снега няколко каси с бутилки. И започна разговор (беларуската дума "бяседа" освен "разговор" означава и "пир, пиршество" - бел. прев.), и зазвъняха чаши, зазвучаха проникновени тостове в чест на партията и нейния ленински ЦК начело с Леонид Илич. А после разказвахме вицове за жени. А после изпяхме "Ручници" ("Ручнiкi", беларуска народна песен, "ручник" е кърпа за ръце с традиционни народни шевици - бел. прев.)... Късно през нощта се върнах на моята "Танкова" в Менск. За резултатите от изборите нямаше никакво съмнение.
Това беше моето най-добро, макар и кратко депутатство, с най-малко грижи. Плюс това не ми се случи да отида пак в Талачина, срокът на мандата свърши, започваше нов с поредните избори. Този път ме определиха за родните места - във Вушачи. Сега вече ми се наложи да отида, да се срещям и да пия водка с не по-малко гостоприемните стопани на района, с моите земляци и с изпратени неизвестно откъде хора. Проблеми имаше във всеки колхоз, във всяко населено място и най-напред в райцентъра (районния център - бел. прев.). Пътища, училища, работилници, краварници и свинарници, торове и строителни материали. Нищо не достигаше, всичко трябваше да се намери, да се достави, да се измъкне. За целта всеки депутат имаше специален бележник с депутатски гриф, в който пишех заявления до министерства и ведомства, до съд и прокуратура. Ползата от тези писания вероятно беше малка, умните депутати решаваха проблемите с помощта на лични контакти, по време на сесиите. Но до министрите и до популярните дейци човек не можеше да се добере и по време на сесиите, освен това през почивките те се уединяваха в специални помещения, където нямаше как да се влезе. А да ходя по кабинетите им не ми беше в характера. Затова по време на депутатството си в родния край не успях да направя кой знае колко неща. Главната улица във Вушачи не асфалтирах, училище в родното място на Пятрус Броука (беларуски писател, поет и преводач - бел. прев.) не построих. С големи мъки едва постигнах да се положи три километра асфалт от Кубличи до Бички, по който и досега бичковци карат велосипедите си зиме и лете. Малко асфалт не стигна до бащината ми къща и последните метри до нея останаха в калта. Но какво ли някъде у нас свършваха както трябва?
Затова път имах щастието няколко пъти да пирувам сред родната природа - един път на горския бряг до майчиното ми езеро Супонец, до което в детските ми години нямаше достъп. (Граница!) И втори път добре си поседяхме в една пролетна привечер край ушацкия красавец Вячелле (езеро в Беларус до град Ушачи (Вушачи) - бел. прев.), достойно възпят от Ригор Барадулин.
Третото си депутатство в Турау запомних с тежкото прехвърляне от единия бряг на Припяц (река в Баларус, преминаваща в непосредствена близост до град Турау - бел. прев.) до другия (новият мост тогава току-що започваше да се строи), с кресливите събрания на избирателите и с дългите (петгодишни) грижи около строителството на болницата. Това строителство беше започнато от главния лекар Волкау, който се пресили от инициативата и почина. Не му беше леко и на депутата. Но по това време може би нямаше друг начин да се направи нещо съществено, всичко се правеше на границата на абсурда. В края на краищата болницата беше построена и аз се тешах с мисълта, че има в нея и една тухла от моите грижи. Дано добре да се лекуват в нея нещастните турауци, богато посипани с радиоактивни изотопи от Чернобил.
94. ДЕПУТАТСТВАНЕ
Интересно е, че по това време, когато станах депутат, веднага се появиха някогашните ми приятели, земляци и роднини. Започнах да получавам писма, звъняха ми по телефона, като ми се признаваха в отколешна дружба, дълбоко уважение и... молеха. Кой за каквото може. От жилище и лека кола до по-висок пост и увеличение на заплатата. И биваха много разочаровани, след като им отказвах. Когато обяснявах, че не мога да уредя нечий син или дъщеря в института или да помогна на някого да се премести от Ушачи в Менск, ми казваха: е как така, ти си толкова известен... Един мой далечен роднина дойде в жилището ми с бутилка и когато беше изпита, ме помоли да му дам на заем... един милион рубли. Беше много учуден, когато му казах, че толкова пари не съм виждал никога. "Че какъв писател си тогава?" - упрекна ме той. Наистина, ужасно нещо е да станеш известен, както пише умният американец Джон Стайнбек.
Пари наистина се събраха малко в спестовната книжка, в общи линии ме издаваха Менск и Москва. Друг въпрос е, че за тези пари нищо и никъде не можеше да се купи. Когато за рождения ден на жена ми се наложи да купя подарък, Матукоуски ме отведе при един свой познат директор на универмаг в Менск и той с големи връзки ми позволи да купя от склада някаква евтина блузка. Със зимна шапка човек можеше да се снабди само по специален списък, спуснат от министерството на търговията. Билети за самолет или влак купувах от отделна депутатска каса, при случай - за приятели и познати също. В това беше несъмнената изгода от депутатството. Но нищо повече. Всичко останало се решаваше с връзки, по пътя на личните познанства. И писателите в Менск и Москва (а и навсякъде) си създаваха такива познанства - с продавачи и продавачки, с директори и партийни секретари, които, както винаги, се чувстваха господари. На депутатите никой не им обръщаше никакво внимание. Освен тези, които нямаше към кого другиго да се обърнат.
Депутатските сесии (два пъти в годината) преминаваха чинно и спокойно. Докладите звучаха строго формално, според регламента, споровете не предизвикваха никакви емоции у никого. Депутатите обикновено дремеха в залата, някои четяха вестници; писателите (Панченка, Лужанин, Гилевич) изглежда пишеха стихотворения. Заседанията водеше председателят на Върховния съвет Иван Шамякин, който не можеше да подремне на масата в президиума, макар да се виждаше, че му се иска. Командите към залата подаваше от бележки, които му носеше иззад кулисите секретарката Чагина. Веднъж, като ръководеше гласуването, без да вдига поглед от бележката, прочете последователно: "Кой е за, кой е против, въздържали се няма - единодушно". В залата се засмяха, защото никой още не беше успял да си вдигне ръката. Но след това вдигнаха ръцете си точно така.
Аз обикновено седях само по време на първата част - до почивката. По-нататък вече не ми стигаха сили и когато звънецът удареше, излизах от сградата. По пътя ме настигаха двама други нежелаещи да слушат заседанията - художникът Савицки и скулпторът Аникейчик. Те бързаха за своите ателиета и казваха, че всичките тези дрънканици не струват и пет пари. Което беше истина. Ще минат няколко години и Аникейчик ще умре без време, а Савицки ще промени рязко своето отношение към неизменния по същността си режим, ще стане негов апологет. Както и неговият колега и депутат, театралният деец М. Яроменка, който в разгара на перестройката заяви, че напук на беларуските националисти е бил комунист, остана си такъв и ще умре като такъв. И наистина, остана си комунист до края. Което значи, думата на болшевика е твърда дума.
95. ПИЦУНДА. ВАЛОДЗЯ
Както винаги, новият замисъл зрееше някак си между другото - сред всекидневие и дела, които имат малко общи неща с литературата. Подсъзнанието обаче си вършеше своята работа - все още неясна, неочертана, която обаче обещаваше все някога да се очертае. Понякога неочаквано.
В началото на есента отидохме с Ирина в Пицунда. Там обикновено ходеха много различни писатели. Изостри ми се астмата, затова морският климат на Ялта, където бях ходил няколко пъти преди това, стана неблагоприятен. В Пицунда, казваха, има реликтова борова гора, много благоприятна за хора с белодробни заболявания. В началото творческият дом ме разочарова - огромен жилищен корпус, безпорядък и грамадна, за стотици души, столова. И хора, сред които би било добре, ако се намерят двама-трима познати. Но този път се намериха няколко и сред тях милият Валодзя Караткевич (Уладзимир Караткевич, 1930-1984, беларуски писател, поет, драматург, сценарист и публицист - бел. прев.) с жена си Валя. Любопитно беше да разбера между другото, че Валя е в известен смисъл моя землячка, баща ѝ бил от Воцкавичи, което се намираше през една ливада от нашето село, и моминската ѝ фамилия беше Вацкович. Макар че не се беше родила там и, разбира се, знаеше малко неща за този край. В творческите домове, каквито имаше много по Съюза, това беше време за запознанства, сприятелявания и пиене. Да се работи - едва ли. Особено когато се събереше компания.
Там особена компания нямаше (освен Спринчан със сина си и Алес Савицки), но те през повечето време работеха и ние много не ги закачахме. Времето в общи линии беше добро, морето спокойно. Веднъж Валодзя каза, че трябва да намерим водка, защото на другия ден сутринта отива с рибарите в морето. Това добре - да излезеш в морето, но откъде да вземем водка, каквато по магазините не се продаваше? Оставаше ни да отидем в селото при абхазките лелки.
Тръгнахме четирима - аз, Валодзя и жените ни. Валодзя беше ходил вече там и знаеше пътя. Отдалече още на мястото на самодейното пазарче видях камилата Неля. Е, щом Неля е тук, някъде е и нейната стопанка - леля Мария, с нея ще оправим нещата! Така и стана - без големи проблеми, макар че наистина злостната камила се изплю няколко пъти към жените, които кой знае защо не обичаше, но Мария извади изпод полите си две бутилки с мътновата течност.
Зарадвани, се отправихме към къщи, където няколко колеги на верандата се опитаха "да ни обработят", но Караткевич се държеше твърдо и легна да спи трезвен. На разсъмване изчезна. Казал на Валя, че ще се върне надвечер.
Но не се върна до нощта, нямаше го и на другата сутрин. Започнахме да се тревожим. Някои ни успокояваха, като казваха, че с две бутилки нищо няма да се случи. Но към двете можеше да се прибавят още няколко. Впрочем, така и беше станало. Валодзя се върна на третия ден - мокър, измъчен, но весел и дори с някои трофеи, които подари на жените - малки морски кончета. "А рибата?" - попитахме ние. "По дъното рибата плава, как да я хванеш тогава?" - беше римуваният отговор.
И досега не съм убеден, че Валодзя е бил в морето, а не някъде на друго място. Но няколко дена той живя с този поход, разказваше живописно за бурята, в която попаднал край нос Карадаг, когато лодката им едва не била изхвърлено върху скалите. Но кормчията (разбира се, това бил Караткевич) завъртял ловко кормилото и с това спасил крехкия плавателен съд. Жените подвикваха от страх - ами ако беше потънал! Това няма как да стане, отговаряше Валодзя, защото съм автор на незавършено произведение, над което бдят боговете. Слушах живописния му разказ и си спомнях друг случай в Менск, когато срещнах един път Караткевич с бинтована и висяща на превръзка ръка. "Разбираш ли, приятелю - каза той тогава, - какво нещо ми се случи. Вървя вчера по същата тази улица и виждам две горили да бият едно момиче. Хубаво момиче. И какво трябваше да направя аз с моето възпитание на благородник? Скочих на бой и ги изпоразмятах като кученца. Наистина, изпатих си и аз - счупиха ми ръката. Но да върви по дяволите - ще зарасте. Затова пък спасих момичето, хубавото момиче". Тогава се учудих - и вярвах, и не вярвах. А после вече случайно разбрах, че предния ден пияният Караткевич паднал по стълбите на входа и си счупил ръката. Този или друг случай, ако не беше станал с него, щеше да ме възмути. Но Караткевич не ме възмущаваше. Може би цялата работа беше в това как падаш и на кого му се случва това. С Караткевич всичко се случваше много естествено. Човек можеше само да се смее...
След риболова Валодзя не се показа в столовата няколко дена. Валя каза, че пише. И наистина пишеше - бързаше да завърши своя приключенски роман, посветен на жена му. А когато се появи отново, възникна въпросът откъде да вземем чача (грузинско и абхазко спиртно питие домашно производство - бел. прев.). Милицията беше разтурила самоделното пазарче в селцето. На отъпканата площадка край опустелите пейки ходеше само злата камила Неля. Трябваше да отидем някъде на друго място.
Направихме една разходка до съседното, макар и малко село.
По пътя Валодзя беше трезвен и мрачен, говореше за нещо омръзнало - литературата. Разказваше как съвсем неотдавна подготвяли за печат в издателство "Мастацкая литература" романа му "Класове под сърпа ти". Как приятелите му по чашка не искали или не можели да му помогнат и той сам се борел с някогашния знаменит издателски бос Матузау.
И все пак победил, романът излязъл. А къде е сега Матузау? Пропадна, изчезна, умря и никой няма да си спомни за него. А романът ще остане в литературата, както е останал в историята неговият герой великият Калиноуски (Кастус Калиноуски, 1838-1864, беларуски революционер, поет и публицист - бел. прев.). Защото романът е от Бога. А редакторите са чада на дявола.
Караткевич ме утешаваше много в моите някогашни и сегашни грижи и казваше, че нашата литература ще живее в народа. Докато народът живее.
Но народът може и да не живее, ако не поиска това, усещайки се, добавяше той. Аз не възразявах. В моето подсъзнание от известно време вече се формираше сюжетът на новото ми произведение. След няколко дена, седейки на уединения балкон в нашия корпус, написах първото изречение: "Кравата скубеше тревата".
96. УЛАДЗИМЕР КАРАТКЕВИЧ
Може би е истина, че още на генетическо равнище жената е по-силна от мъжа и по-нататък в процеса на трудното съществуване се поддава най-слабо на въздействието на средата, запазва своята индивидуалност. Това се проявява особено в конфликтни моменти, когато трябва да защити себе си, семейството, децата. Че и мъжа си. Мъжът няма такава сигурност, защото му влияят много мощни обстоятелства - власт, партия, армия, където правят какво ли не с него, само и само да го пречупят, да го поставят на колене. Може би всичко това е оформило съвременния, не много завидния архетип на беларуския мъж в живота и литературата - бедно, кротко, боязливо същество. Такъв човек, за когото казват: да краде се страхува, да работи го мързи, да проси се срамува. Това виждахме навсякъде след войната, когато храбри в продължение на четири години партизани изгубиха в мирно време цялата си смелост и позволяваха да ги навиква всеки, който си пожелае. Включително и жените им, които обаче не изгубиха много през войната. А може би и придобиха - разум и решителност.
Някои се питат защо по време на войната беларуските партизани се оказаха толкова храбри, откъде се взе тази храброст у обезбожената, колхозна и полугладна страна? Ами оттам - от 30-те години, в резултат от съветската дресировка с глад, унищожение и страх. Когато на селяните вече не им оставаше много за губене. Освен живота като последна собственост. Но и живота си малцина жалеха, толкова беше станал нетърпим. В това се състои психологическият източник на много постъпки, включително и тези, които днес наричаме подвизи.
Говорехме за това, че не трябва да навираш никого в ъгъла - нито приятел, нито враг. Беларуските селяни през 30-те години, лишени от земята и свободата си, се оказаха всъщност в ъгъла. От гладна смърт ги спасиха градините - четиридесет сотки (една сотка е равна на една стотна част от хектара - бел. прев.) бащина земя, която ги хранеше. После немците ги навряха още по-навътре - какво да правят селяните? Какво прави кучето или вълкът, когато го притиснеш до оградата? Нахвърля се срещу хората. Беларусите се нахвърлиха срещу немците. От отчаяние. Ето откъде идва героизмът на партизаните.
Ако окупационната политика на немците беше по-разумна, ако немците бяха разтурили колхозите и бяха върнали на беларусите техните царски поземлени дялове, може би дори в условията на война и на окупационна неволя те щях да се държат иначе. Поне като литовците, латвийците или естонците. Като украинците, в края на краищата. Щяха да орат земята, да отглеждат децата си и да плюят на бандитското партизанско движение, което едва ли помагаше на фронта, но пък подхранваше амбициите на московското партизанско ръководство. Фактът, че немците унищожаваха по селата евреите, не безпокоеше много беларусите - само тях да не пипат! Но ги "пипнаха" и тях - започнаха безмилостно да стрелят и палят. Казваха - като разплата за партизанското движение, което в общи линии приличаше на истина. Всъщност Хитлер и Сталин се оказаха в един съюз, съюза на палачите. Това, което Сталин не можа да свърши в предвоенните години, го свърши по време на войната Хитлер. Беларус изгуби една четвърт от своето население и се озова в руини, за да започне след това "героичната" епоха на възраждането. Не трябва да навираш никого в ъгъла - на самия тебе ще ти излезе солено. А моята Сцепанида се оказа именно навряна в ъгъла. Сцепанида, селската леличка, не искаше да се прости с живота си и се вкопчваше в някакви прояви на воля. Но закъсня с вкопчването. В това е нейната човешка трагедия.
А ако не беше закъсняла? Сцепанида изобщо не разполагаше със свое време, изпаднала беше от хода на времето, беше се озовала на границата на небитието, Няколко години или седмици подобно балансиране и всичко загива. За да не се възроди ли? Уладзимер Караткевич не беше съгласен с моя фатален възглед и искаше да се надява. Както можеше, той също се вкопчваше в живота, в надеждата. Но не можа да се вкопчи. Защото също се оказа човек без време, който се беше родил много рано или много късно, не в подходящия момент беше станал писател. Несъвременен. Несъвременният човек не може да живее дълго. Трябва да умре. Тогава, за да се постигне някакъв успех в литературата, не стигаше да имаш литературен талант - необходима беше обществена физиономия, началнически пост, невъзможен без "членство" в партията. Именно затова нашите "млади таланти" постъпваха още като студенти в партията, след завършване на учението си с желание (или без) ставаха сексоти (секретни сътрудници на службите - бел. прев.) и за да се установят в столицата, се настаняваха в редакциите. Служебната кариера в общи линии зависеше малко от литературния талант, който често дори вредеше на кариерата. Обикновено литературните дейци, окичени с регалии, звания и отговорни длъжности, бяха посредствени писатели, което обаче не им пречеше да ръководят другите. Литературата беше не само рисковано дело, но и много несигурна, както беше несигурен и методът на соцреализма. Друго нещо е заеманият пост. Литературен или още по-добре - партиен. Той хранеше, осигуряваше комфортно жилище и полагащата му се почит. Мнозина писатели, когато нямаха щастието да пробият до такива постове, се оказваха в дългите списъци на редколегиите (или редсъветите), някои от ползващите се с особено доверие влизаха в две, три, че и четири редколегии, където дълги години изпълняваха цензурните си задължения. Други там нямаше, а мнозинството от тях вършеха работата така, както се изискваше.
Уладзимер Караткевич не беше даже редови комунист, не беше някакъв "член", нито още повече редактор, какво му оставаше? Нищо друго освен да пише "несъвременни", исторически романи и да пие водка. Печатаха го след безкрайни, понякога глупави, но винаги политически обвинения (разбира се, в страх от беларуското плашило - национализма), но да пие не можеха да му забранят. Може би, водейки се от собствения си опит, началниците разбираха, че в този случай са безсилни. Валодзя също разбираше това като право на единствено възможна своя свобода и при случай я използваше. Но и тук не можеше да се мине без проблеми. Всички "грехове" на Валодзя бяха на строг отчет.
Това обаче още не беше дошло, Валодзя все още ходеше с рибарите и в селото за чача. Аз седях няколко седмици на балкона и пишех на леката и клатеща се дуралуминиева маса. Валодзя каза, че мрази такива маси, било то в стая, било в някое кафене, че са изобретение на дявола. Върху тях не може да се съчини нищо човешко. На него за писане му трябваше стара, яка, дъбова маса. А също така куп хубава хартия и чиста, изгладена риза. Тогава се появяваше вдъхновението, което единствено гарантираше плодове.
Веднъж той изчезна отново за известно време, а когато се появи, не можахме да го познаем. Не беше като от този свят - с помътнял поглед и измъчено лице. На свечеряване започна да се оплаква, че долу в храстите има змей, който го следи. Каза - ела, ще ти покажа. Отидох в ъгловата стая, където се бяха настанили с Валя, и Валодзя показа долу: ето, ето... Поглежда!.. Не, скри се. А, почакай, ще те издебна аз... Не го чакай, Валодзя, казах аз с жал. Лягай да спиш. - Не, няма да спя, ще го чакам...
Валя плачеше. Много лоша работа...
Когато престоят ни наближи своя край, отидохме на екскурзия в Сухуми, където Валодзя най-напред завлече всички ни в маймунарника. Там той беше оживен и весел, изпълнен с най-детински възторг, гледайки всичките тези малки и големи същества, които седяха, лазеха, скачаха от клон на клон и като че ли изобщо не обръщха внимание на любопитните посетители. Валодзя намери за много симпатична една маймунка, която, след като срещна погледа му, подскочи смело към него и протегна малка длан с тънки черни пръстчета. "Вижте, какво чудо! - каза Валодзя. - Тя струва повече от хората, каква доброта и преданост..." Той сложи в ръчичката ѝ мандарина и маймунката с радостен писък полетя високо на дървото.
А в кафенето на проспекта под палмите имаше само кисело студено вино, от което Валодзя гнусливо се мръщеше. И пиеше.
Караткевич и Валя си тръгнаха от Пицунда преди нас - свърши срокът на картата им. Изпратихме ги до автобуса, но нямаше какво да пием на раздяла. Зарадвахме се много, когато скоро получихме от Менск телеграфен превод с прилична сума и малко, тежичко колетче. Помня, че се връщахме от пощата и се чудехме много: какво ли ни е изпратил Валодзя? Приличаше на тухла. Но не беше тухла, а бутилка молдавски коняк, какъвто в Беларус все още можеше "да се намери". Ех, Божествена душа, милият Валодзя!
После, когато вече бяхме в Менск, настаниха Валя в Барауляни и аз возех Валодзя при нея - на свиждане. Оставах в колата, а той отиваше в сградата. Връщаше се оттам много и много разстроен, триеше скришом очите си. Обичаше жена си... А когато умря, струва ми се, че не плака. Помня, че след погребението ме питаше как ще живее сега. Искаше да си намери жена, но да е без деца, каквито с Валя не му беше дал Бог. И да няма много роднини. Тези негови грижи някак си ме учудиха, защото и на него самия не му оставаше много.
Малко преди смъртта си той се отнасяше някак си много внимателно с тези, които уважаваше, със своите приятели. Тогава ми звънеше често и когато ме нямаше у дома, разговаряше дълго с Ирина. Здравето му се влошаваше, но той не му обръщаше много внимание. Разбира се, поради болестта не му се пишеше много и ходеше при приятелите си. Сякаш предчувствайки близкия край, се стремеше към природата, с която му бе съдено да се слее окончателно и последното негово пътуване до любимия му Припяц го довърши. Цяла Беларус оплака смъртта му, тя дълго ще помни неговото славно име. Такива като Караткевич не се раждат често...
97. "ЗНАКЪТ НА БЕДАТА"
Дописвах повестта в Менск, на "Танкова" - през цялата есен и в началото на зимата. Не може да се каже, че ме затрудни - материалът беше познат, известна част бях преживял сам. Особено тази, която се отнасяше за 30-те години. Впечатлителната детска памет беше запазила множество белези на бита и драми от онова необикновено време. Що се отнася до войната, също можех да си представя некои неща, макар че не бях живял на окупираната територия. Трябва да кажа - благодаря на Бога, че не ми се случи, избегнах не само опасността, но и определена отметка в биографията си. На хората с подобна отметка дълго не им даваха да я забравят.
Пишех последователно, освен една част, която трябваше да бъде вмъкната и която стана нещо като ядката на орех - поставих я после. Тази ядка беше важна за темата, защото именно тя съдържаше главния идеен знак - знакът на националната беда. Така да се каже - не стигаше колективизацията, ами още и окупацията. И всичко това е съдено да го преживеят двама реликтни хуторяни - Сцепанида и Петрак. Инстинктивната Сцепанида чувства посоката, от която през цялото време настъпва към тях бедата - това е мостът. Тя иска много да го унищожи, за да се изолира окончателно, да се отдели - това за беларуските хуторяни беше най-важното нещо.
Но точно това никога и никога не успява да направи, въпреки всичките драматични опити. Бомбата на Сцепанида е предназначена за друг.
Старателно препечатания екземпляр на повестта отнесох в "Полимя", чийто пореден редактор тогава беше станал Кастус Киреенка, човек с ограничени способности, но с определени амбиции. Нямах с него никакви отношения и не ми се искаше много да имам. Както, между другото, и с цялата редакция на списанието. Отнесох ръкописа сутринта, когато освен коректорите нямаше никого другиго, и го дадох да го предадат на главния. След известно време ми позвъни Киреенка, уведоми ме, че е получил ръкописа, ще го чете Пташникау. Пташникау при една случайна среща похвали ръкописа - чист, без корекции, не като другите. С това свърши всичко. Бях благодарен и на двамата, защото това беше най-добрият вариант за отношение между двама антиподи - автор и издател. По-хубаво нещо не можеше и да се очаква. Скоро "Знакът" беше напечатан.
Всички по-раншни повести (до "Знакът на бедата" включително) имаха не малки проблеми с печатането. За политическата стерилност на творбите се грижеше не само редакторатът, не само цензурата, но и КГБ. Дори и по времето на Горбачов. Бившият пресаташе на генсека Андрей Грачов в книгата си "М. С. Горбачов" пише: "Отговаряйки на заседание на Политбюро на В. Чебиков (тогавашния ръководител на КГБ - В. Б.), който възразяваше срещу публикуването на повестта на В. Биков "Знакът на бедата", бдително съзирайки в нея "подкопаване на колективизацията", Горбачов викаше: "Да, изкривявания ще има. Всичко ще заплува в потока, който ще се създаде. Ще има и пяна, и мръсотия, но всичко това е знак на пролетта, на обновлението, спътник на демокрацията. А нейният маховик трябва да се разклаща, не трябва да се страхуваме..." По такъв начин моята повест за ръководителя на КГБ беше "знак на бедата", а за Горбачов - все пак "знак на пролетта". Но ми се струва, че и двамата сбъркаха.
В списание "Дружба народов" ("Дружба на народите" - бел. прев.), където дадох собственоръчно направения превод, извикаха срочно автора. Редакторът Сергей Баруздин направи общи забележки, но не ги детайлизира - бързаше много за някакво заседание (разбира се, в ЦК). Каза, че останалото ще го допълни неговият заместник Леонид Теракопян.Теракопян доказваше не много категорично, затова пък подробно и аргументативно. (Е, разбира се, имало е крайности, нарушения, но колективизацията е била необходима, защото раздробеното частнособственическо селско стопанство не би могло... и т. н.). Нещо се наложи да зачеркна, да пропусна или да заменя с баналности. Но аз вече знаех, че когато при първия етап на редактирането отстъпиш нещо (ето тук - само три-четири места), при следващия тези места вече ще бъдат пет-осем, а след това и десет-петнадесет. Особено в Главлит. Общо казано, така се получи и с мене. За да се изчисти всичко окончателно, от редакцията беше командирован в Менск опитен литературен коректор, с когото чистихме повестта на четири ръце. Трябваше да се направи корекция на стила, макар че стилът беше най-малката грижа - не се харесваше политиката. При това политика от минали дни, дори от минали десетилетия, която обаче упорито не искаше да си отиде от живота. А какво ще бъде, ако наречем произведението роман? - дойде ми на ум тази нелепа мисъл, на която моят коректор отвърна просто: "Тогава ще трябва да се занимаваме с него два пъти повече, защото е друг жанр". Такова беше официалното научно определение за жанра и аз си помислих: нека жанрът си остане повест.
В издателство "Молодая гвардия" ("Млада гвардия" - бел. прев.), което трябваше да издаде повестта като отделна книга, стана още по-лошо. Вече добре почистената при предишните публикации повест беше върната внезапно от Главлит. Ако се съди по всичко, тайната се състоеше в това, че за Главлит отговаряше моят стар "приятел" Владимир Севрук, който с всяка изминала година набираше тежест в апарата на ЦК. Явно по негово нареждане повестта беше попаднала на масата на "втория човек в държавата", който по това време беше секретарят на ЦК Лигачов. Както се знае, новата метла винаги мете чисто, в дадения случай заедно със селското стопанство помиташе и литературата. В издателството избухна скандал, завеждащата отдел Зоя Яхонтова беше изпратена в Менск - да уговаря автора. Тази добра жена дойде на "Танкова" и каза какъв е проблемът. В общи линии не трябваше много: "Да се махне това и това. А също така, ако може, оттук и дотук" и т. н. Исках да помогна на тази в общи линии славна жена (която освен това трябваше скоро да се пенсионира), защото е известно, че всеки редактор е като сапьор. Един път да сбърка и всичко ще пропадне. Зачерквах, изхвърлях, но логиката на произведението протестираше, налагаше се да обновявам, спорехме. В края на краищата махнахме прекалено конфликтната сцена с разкулачването и още нещо. Цензорите, разбира се, усещаха много добре къде е "знакът на бедата" и се стараеха много читателят да не разбере това. Да бъде скрито всичко в строго засекретени фондове, да го зачеркнат от литературата. Но не беше по силите им да го зачеркнат от живота, защото - както са казали античните гърци, дори боговете не могат да преиначат миналото. То стои над настоящето и вече не е подвластно на никого.
Болшевиките обаче се стараеха много да подчинят миналото.
98. ВИСОКАТА НАГРАДА
Същото в още по-драматична форма се случи, когато М. Пташук сне по повестта едноименен филм. Отначало всичко като че ли вървеше добре, почти приемливо, доколкото тогава можеше да бъде приемлив един съветски филм. Пташук успя някак си да го предаде без големи загуби и филмът беше занесен в киевската кинофабрика да правят копия за прожектиране. Снимачната група беше разпусната, финансирането спряно. И тогава завеждащият отдела по култура към ЦК на КПБ (Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус - бел. прев.) Иван Иванович Антонович вика внезапно Пташук, а заедно с него и автора на повестта. Антонович доста нервно започва да доказва, че филмът трябва бързо да се преработи. Пташук се опъва - няма как и няма кой. Антонович е почти отчаян - разбирате ли, това е указание на "втория човек в държавата"... - "А аз не мога и няма да го направя..." - "Тогава няма да работите в киностудията". - "И какво от това, имам книжка, ще отида да въртя кормилото". Дълго Антонович убеждаваше Пташук, призоваваше и автора. Но трябва да се отдаде дължимото на режисьора - стоеше като скала.
По това време в Москва настъпиха нови събития, "вторият човек в държавата" престана да бъде такъв. Антонович замина от Беларус, повишиха го - не му беше вече до филма на Пташук и Бикау. На хоризонта се мяркаше една голяма опасност за КПСС в лицето на Горбачов и Елцин. Наистина, появата на единия, а след това на другия, както и на разумния Александр Яковлев, започна да смекчава културния климат в страната. Променяше се и отношението към някои дисиденти. Аз не бях дисидент в буквалния смисъл на тази дума, но също почувствах, че нещо се променя. Най-напред СП (Съюзат на писателите - бел. ред.) на Беларус предложи "Знакът на бедата" за Ленинска награда. За което в не малка степен съдейства личната инициатива на Нил Гилевич, който отскоро беше станал първи секретар на Съюза (след дългогодишното секретарство на Иван Шамякин). Преди подобно предложение не би било възможно, защото Иван Пятрович, получил дузина ордени за литература, не можеше да си осигури все още Ленинска награда. Така че Биаку беше предложен със заобикаляне на законната опашка. Москва не възразяваше, може би пресмяташе - нека за приличие в дългия списък на номинираните да има и един беларус. Но ето че по време на тайното гласуване в комитета по награждаването мнозинство от гласовете получи именно той. Както после разказваха, резултата на моя страна наклонил известният и уважаван руски музикант Георгий Свиридов, който казал долу-горе така: "Обичам руската култура и руската литератури, но още повече обичам истината. А в дадения случай истината е, че повестта "Знакът на бедата" е най-добра сред от останалите".
Това решило всичко. Лауреат стана Бикау.
99. ЮБИЛЕЯТ. ТУРАУ
Награда като награда, така или иначе я оправдават определени постъпки, плод е на авторски усилия. Малко по-иначе изглеждат другите награди, узаконени за десетилетия съветска власт - всички и всякакви, броят на които към края на царстването на Леонид Брежнев стана над сто. Във всяко предприятие, във всяко учреждение, дори във всеки колхоз беше трудно да се намери работник, който да не е награден поне с един орден, а още повече с медал. Някои ги имаха с дузини - от министрите до доячките. Сред тях не правеха изключение и писателите. У уважаемия Максим Танк само ордените "Ленин" бяха повече от тези на маршал Конев и малко по-малко от тези на маршал Жуков. Макар че Яуген Иванавич (Яуген Иванавич Скуркоу е истинското име на беларуския поет Максим Танк - бел. прев.), като писа Карпюк, не беше стрелял през войната нито един път.
За 60-годишния ми юбилей дойде вест, че са ми присвоили званието Герой на социалистическия труд. Честно казано, това изобщо не го очаквах, наградата отначало ме учуди, а след това ме смути. Почувствах инстинктивно, че ползата от нея ще е малка, а главоболия достатъчни, пък и дано да не се случи нещо лошо. В общи линии съвсем скоро стана точно така.
Приятелите ми обаче имаха друго мнение: едни се радваха искрено, други бяха доволни (все пак по-добре, отколкото да е друг), някои и завиждаха - без това не може. Наградата ме изравни с моите колеги Иван Шамякин, Максим Танк и Петрус Броука. С дългата редица хитри председатели на колхози, пробивни директори на предприятия кутии (предприятия от сферата на отбраната, които са известни открито само с пощенската си кутия за кореспонденция - бел. прев.), челни механизатори и доячки. Но щеше да е по-разумно тази награда да беше получил някой, който се стремеше повече към нея, или някой, който беше по-заслужил от мене, по-плодовит в литературата. Мислех си, че тази награда не е за заслуги. Наистина, приятелите ми и жена ми казаха, че е за таланта ми. Но аз не чувствах у себе си такъв талант - и да имах талант, беше друг, далеч не апологетски по отношение на режима. И режимът го знаеше. Но може би работата беше в това, че се менеше времето - тромаво, неповратливо, и отстъпваше място на новото, на нови хора и на нова политика. Първи секретар на ЦК на КПБ стана Слюнкоу. В Москва все по-голяма сила набираше младият, перспективният Горбачов, който фактически се зае да ръководи държавата. Както после разбрах, по време на някакво мероприятие Слюнкоу попитал Горбачов за мнението му да се даде на Бикау званието Герой и той се съгласил. Всичко се решаваше оперативно, но както винаги, докрай оставаше в тайна. Едва когато подписа указа, Громико изпрати поздравление на новоизпечения герой.
Някъде по това време ми се случи да разговарям със Слюнкоу. Първият секретар на ЦК на КПБ като че ли имаше време и беше в добро настроение. Попита ме за литературата и литераторите, как се чувстват в променливите и сложни условия на съвременността. Отговарях кратко. Общо взето ги уважавах, те заслужаваха това. Нима ще се намерят много автори по света, които работят в условията на езиков вакуум, когато наоколо не се чува нито дума на беларуски, родният език се е запазил само като рудимент и рискува скоро да се превърне в раритет - като санскрит или латински. А беларуска литература пишат - романи и поеми, лирика и епика - все на родния беларуски език. Макар че да се издава с всяка година е все по-трудно. Ръководителят на републиката изобщо не възразяваше. Пред него на масата лежеше голям куп книги, които в края на разговора подбутна към мене. "Ето - Нил Гилевич, за две години десет книги!" - "Да, човекът пише, така че го печатат, не е нещо крадено". - "Но другите не ги печатат толкова..." Тук вече не знаех какво да кажа - да се застъпя за уравниловката или какво? Но после от разговора стана ясно, че под Съюза на писателите отдавна и настойчиво копае завеждащият отдела по пропагандата към ЦК Савелий Паулау. Ще мине още известно време и Нил Гилевич ще организира приемането му в Съюза. Може би за да отслаби враждебността на този човек към себе си и към националната литература?
Както се знае, юбилеят е по-лошо нещо от погребението - носи много грижи и отнема жизнени сили. Но доставя и несъмнена радост - радостта от дългоочаквани срещи с приятели, които намират в това определен повод да дойдат, да се видим, а може и да погуляем - всеки според своите наклонности. Разбира се, не като един път, когато поканих в Менск добри хора, а сам рухнах на земята преди банкета и приятелите ми, вместо да пируват, трябваше да ме спасяват. А така си мечтаех тогава да бъда заедно с милия Юра Карякин, с Игор Дедков, който дойде в Менск от своята Кострома. С Юра поне пихме преди това коняк в "Минск", а скъпия ми Игор Александрович чух като че ли през полусъзнателното бълнуване, когато лежах на пейката, чакайки "бърза помощ". Тогава ме спасяваха Сулянов и Законникау - правеха ми сърдечен масаж. Притича от къщи повиканата Ирина и отчаяна - от прага: "Какво ти е, Василка?" А Игор някъде наблизо тихо каза: "Това е, защото го обича..." Отговори може би на нечия неуместна реплика. Този негов тих глас и до ден днешен продължава да звучи в моята благодарна памет. А сега, за моя радост, дойдоха моите отдавнашни приятели: московчаните Лазар Лазарев с Ная, старият неуморим Залигин, с когото скоро бяхме преживели една беда, осетинецът Нафи Джусойти, мой съмишленик и връстник. От Ленинград долетя Даниил Гранин, от Вилнюс - литовският златоуст Петкявичус, който по време на тържеството развесели всички с едно точно изречение: "Саламът трябва да бъде дълъг, а речта кратка". Може би най-рано от всички дойде от Молдова шеговитият Васил Василаке. И моите беларуски приятели отдавна бяха готови - Алес Адамович веднага пое грижата за гостите, наблизо винаги се намираха Бураукин, Казко, Матукоуски. Някъде, наистина, се изгуби Ригор Барадулин, но се появи по-късно. По време на вечерта в Купалауския театър Аляксей Карпюк, като в укор към приятелите, които разтваряха пред себе си поздравителните адреси в папките, награди церемониално юбиляря с големи шперплатови криле - за висок литературен полет. Бях трогнат от оригиналната шега на моя стар верен приятел.
Най-веселото обаче чакаше всички ни на другия ден и беше свързано с пътуване до легендарния и екзотичен край П о л е с и е, което беше подготвено с усилието на моя по-млад приятел и известен писател Виктар Казко.
Тръгнахме сутринта рано с два автобуса - гости и минчани, някои с жените си. На границата на Житкавицки район, откъдето бях тогава депутат във Върховния съвет, ни посрещнаха представители на работници и ръководители на брой около петдесет души. Отидохме в районния център, след което се отправихме към старинния Турау. Веднага започнахме да изкачваме историческия хълм заедно с две проскубани кози, които пасяха там. По улиците на селището течеше обичаен живот - веселеше се циганска сватба с черноперчемест жених с ботуши и огненоока невеста циганка. Всички бяха очаровани от Припяц, известно време чакахме едно речно корабче и отплувахме някъде нагоре по течението. Но местният жител Казко знаеше къде. Там над пясъчната стръмнина вече гореше привлекателно огън, в една кофа вряха раци - оказаха се много вкусни със студената, извадена от водата бира. Започна почти първобитен пир на гости и местни хора, а след това последва къпане. Жената на някогашния моряк Лазарев - Ная - преплува храбро под овациите на присъстващите Припяц - натам и обратно. Беше ни радостно, но и ни ставаше малко тъжно. Може би от някакво предчувствие за неизбежното, което щеше да се случи с чудната полеска река, скоро след това посипана с чернобилска пепел. На свечеряване Витя Казко не пропусна случая да покани всички в своята близка Вилча с нейните дъбове край брега, за които много години се беше грижил. Дъбовете наистина бяха вековни, а главното - много от тях растяха на разлива между реката и селото.
Тези като че ли бяха последните щастливи мигове от моя не още стар живот. Скоро всичко това потъна безвъзвратно в небитието.
100. НЕМЦИ. ХОЙБНЕР
Позвъниха от СП, секретарката ми каза, че са дошли някакви немци, питат за някого от ръководството. Но от ръководителите няма никого и те молят да се срещнат с Бикау. Какво ми оставаше? Захвърлих моята работа, сложих в куфарчето бутилка коняк и отидох на улица "Фрунзе".
Немците се оказаха не малка група (12 души), всички чакаха долу и аз ги заведох ги в залата за конференции. Единият, който говореше долу-горе добре руски, обясни, че това е група немски свещеници от евангелистката църква, че представляват организацията Aktion Suhnezeichen, която се грижи за жертвите на нацизма по целия свят, включително и Беларус. Че са чели в Германия моите книги и смятат Бикау за писател пацифист, поддръжник на дружбата между немския и беларуския народ. Казах, че изобщо не грешат, че съм враг на враждебността, значи съм привърженик на мира и дружбата с всички народи, включително и с немския. По този случай ги каня да изпият на беларуска маса по чашка грузински коняк.
Така се запознах с немската пацифистка организация и това запознанство продължава щастливо и до ден днешен.
Тогава в групата имаше различни хора - свещеници и студенти, двама-трима ветерани от миналата война, единият беше с протеза вместо с дясна ръка. Той разказа как през 43-та година лежал в болница в Менск, където му ампутирали ръката. Другият имаше църковна енория в Кройцберг - район в Западен Берлин. Млад, чаровен, повече подобен на италианец отколкото на немец, беше Кристоф Хойбнер, поет и сътрудник на Акцията. Немците ме заинтригуваха, почувствах, че това изобщо не са онези, познати ми от войната, фашисти. Така и се оказа. След известно време в Дома на дружбата и културните връзки, който се ръководеше от Арсен Ваницки, дойде расивата изящна дама Хелга Сибаи, която договори конкретно сътрудничество на Акцията с Беларус. Беше постигнато споразумение да се положат грижи за паметниците на жертвите на фашизма (Хатин), немски доброволци да участват в лекуването на наши психическо болни (Навинки), да се грижат за малки деца в някои запуснати детски градини. В началото на пролетта дойде голяма група младежи и девойки, които отидоха да оправят Хатин. Този път я доведе Хойбнер. След работата в хотела се състоя разговор, мене ме помолиха да разкажа за Беларус, за войната и малко за литературата. Това беше още преди перестройката, когато съветските хора и особено чиновниците гледаха на немците като на неотдавнашни фашисти, някои учени от Академията на науките се затваряха в тоалетната по време на посещения от чужденци - за да не се срещат с тях. Като че ли само Домът на дружбата и неговият ръководител Арсен Ваницки контактуваха смело и дори се стремиха да разширяват контактите, при което канеха и Бикау. По-късно, както е известно, контактите се разшириха и обхванаха всички страни, но за това беше необходимо много време и не малки размествания в масовото съзнание. За тези контакти беше привлечен Съюзът на писателите. Идваха при нас, канеха наши хора в Германия - разбира се, за сметка на немците, на нас вечно не ни достигаха средства.
Веднъж през зимата немците ме поканиха в Западен Берлин на форум, свързан с годишнината от завземането на властта от Хитлер. Че това ще бъде антифашистко мероприятие, нямах никакви съмнения, вече знаех за отношението на Акцията към неотдавнашното минало на Германия. Но все пак не можех да зная всичко, а най-напред степента на популярност на антифашистките идеи сред жителите на Западен Берлин. Събранието се проведе в една голяма (грамадна) зала на техническия университет, началото беше определено за 18 часа. Пристигнахме с домакините половин час преди това и залата беше пълна, хората седяха и стояха покрай стените и в проходите. Ръководител (медиатор) на всичко беше моят приятел Кристоф Хойбнер и аз за първи път се удивих на неговите организаторски и шоуменски способности. В продължение на шест часа той ръководеше без почивка хода на сложния интернационален фестивал, който включваше множество изказвания на ветерани антифашисти и на гости от всички страни на Европа, които се редуваха с песни и музика на различни вокално-инструментални групи, включително една чудесна група и хор от Израел. Аз също трябваше да се изкажа, да разкажа как е отекнал фашисткият преврат в Беларус - за нашите жертви и партизани. Залата аплодираше права.
След това чак до събарянето на Берлинската стена ходих не един път в Западен Берлин. Всяко пътуване имаше своите проблеми. Най-напред транспортни. Западен Берлин едва ли не през цялото време беше в желязна блокада. Летището "Шонефелд", както е известно, се намира в източната страна, влакът до Западен Берлин не стигаше. Как да се добера дотам? Трябваше да се обръщам към съветското посолство, да моля за помощ, макар че служителите на посолството изобщо не бяха заинтересовани от моите пътувания.
Тогава ходех пеш с куфарите. Правилата за преминаването на граничната стена се меняха през цялото време и ставаха все по-сложни, понякога се връщаха назад. Веднъж, наистина - вече по време на перестройката, аз и Анатол Кудравец бяхме прекарани почти нелегално на другата страна от жената на Хойбнер - храбрата французойка Мишел. Да се върнеш след три-пет дена гостуване в Западен Берлин, беше още по-трудно - нямаше никакъв транспорт на изток. Тогава отивах предишния ден в съветското консулство и молех генералния консул с фамилия Биков да ми даде кола. Може би заради еднозвучните ни фамилии генералният консул ми влизаше в положението и сутринта рано ме откарваха до "Шонефелд". (След това обаче преместиха генералния консул Биков в Москва, където почина, без да дочака 40 години. Повече не отидох в генералното консулство.)
Обикновено в Западен Берлин отсядахме с Кудравец в "Б о г о т а" - не богато и не луксозно хотелче, което се намираше почти на "Курфюрстендам", който води към "Кудам" с известния му паметник от миналата война - Гедахтнискирхе. С течение на времето хотелчето ми хареса много - и с местата, и с обслужването си. Като отседнеш там няколко пъти поред, вече ставаш нещо като приятел или добър познат, разпознават те на рецепцията и при среща ти се усмихват радостно. Спомних се някогашното свидетелство на Хемингуей, който пише, че си струва на тръгване да дадеш на испанеца портиер няколко долара, та следващия път - макар и след две или три години, когато се върнеш, ще те познаят и ще те приемат като най-добър приятел. Тук не давахме нито долар (самите ние ги нямахме), но наистина ни познаваха. И не испанци, а немци, което също означаваше нещо.
В деня на пристигането или на другия ден започваха някакви срещи - в бюрото на Акцията до гарата, някъде с младежи в някой клуб, със студенти в Свободния немски университет. С активисти на Акцията в Кройцберг или с други работници от района на Берлин. Понякога, особено в началото на моето сътрудничество, участвах в работата на централното ръководство на евангелистката църква във Ванзее, чудесно зелено предградие на Западен Берлин. Веднъж се изказах по време на протестантска меса в църквата, а заедно с многоуважаемия епископ Шарф се любувах на беларуски танци в зеления театър. Всички немци, с които контактувах, се отнасяха много сериозно към беларуския народ и му съчувстваха за нещастието, което му беше донесъл немският фашизъм. За нещастието от болшевизма, за което им разказах, се въздържаха да се изказват, но чувствах, че и в този случай са на моя страна. Обикновено с Хойбнер използвахме сложна смесица от три езика - руски, немски и полски, който Хойбнер знаеше съвсем прилично. При други случаи ни превеждаше Ирма, студентка с корени от Рига. Тя беше разумна млада личност, която се ориентираше добре в немската история и политика и ми разказваше много неща. Жалко, по-късно се омъжи, народи деца и престана да сътрудничи на Акцията. Оттогава за нас започна да се грижи нашата землячка от Менск Лена Пренц, която учеше в Берлин. Там научих някои удивителни неща, които нямаше как да науча в родината. Веднъж ми показаха книга на доктор Раушнинг, сътрудник на Хитлер, който записвал за историята всяко негово изказване. И сред тях - ето такъв пасаж: "Между нас и болшевиките има повече общи неща отколкото разлики. Дадох нареждане всеки бивш комунист да бъде приеман безпрепятствено в нашата партия". Или друго свидетелство - вече на доктор Ламперс. "Националсоциализмът е това, което би могъл да бъде марксизмът, ако се освободи от безпределната си връзка с демократичното устройство. Революционно учение - това е тайната на новата стратегия. Аз се учех от болшевиките. И не се страхувам да говоря за това" - казал Хитлер. Няма съмнение, че и Сталин се е учил от фашистите, известно време те действали единодушно и съгласувано, докато не се счепкали в двубой. Както пише друг свидетел, Сталин, като разбрал за самоубийството на Хитлер, подхвърлил замислено, стоейки до кремълските прозорци: "Получи си го подлецът! А колко славни неща можехме да направим заедно..." Но не ги направиха. Не всичко в света беше разделено между червеното и кафявото, оставаше свободен свят, който изтри от картата кафявата половина. Червената сега засега си остава.
След обединението на Германия финансовите дела на Акцията започнаха да се влошават, бюрото беше принудено да се премести в по-евтин район на Берлин. Но Акцията упорите не искаше да се отказва от сътрудничеството си с Изтока, включително и с Беларус. всяка година изпращаше там алтернативни доброволци. Младите хора месеци наред работеха като санитари в Навинки и Барауляни, както и на други места, научиха езика - за съжаление, повече руски. Само един млад човек ме учуди много в Берлин, когато каза половин дузина беларуски думи, които беше научил от една стара лелка, санитарка в Барауляни. Ръководител на всички беше все същият Кристоф Хойбнер. Наистина, беше започнал да пише по-малко стихове, от грижи и работа не му беше до стихове. Често пътуваше до Беларус и Полша, където прие длъжността ръководител на немския културен център в Освиенцим. Жилището му беше в един стар модерен район на Западен Берлин, там господстваше неговата френска красавица Мишел и растяха две славни момчета, които още в ученическите си години говореха три езика - немски, английски и френски. Един път по-малкият, Нема, ме попита: "Кажете, хер Бикау, каква марка е вашият хунд (куче на немски език - бел. прев.)?" Това ме развесели много - в едно изречение се чуха отзвуци от две различни цивилизации...
Веднъж късно есента пътувах към Германия за някакво празненство на Евангелистката църква. За беда точно по това време започна стачка на немските железопътни работници. Нашият влак, преди да стигне полско-немската граница, спря на някаква незабележима гара. Шафнерката каза: по-нататък няма да ходим. Спряха тока във вагона, отоплението също. Пътниците започнаха да се разпръскват, да търсят някакъв друг транспорт. Седях сам в студеното купе и не знаех какво да правя. Така минаха може би два часа. И изведнъж чувам познат глас: "Къде е Васил Бикау?" Това е моят Кристоф! И откъде се беше взел на тази полска гара? Оказа се, че е дошъл за мене от Берлин. Прегърнахме се, аз бях учуден и безкрайно радостен. Взехме още един пътник - ленинградски учен, забравен като мене пред входа на Германия. И тръгнахме.
Във Франкфурт на Одер качихме още една пътничка, моята землячка Людмила Корбут, която чакаше Кристоф. Оттогава тя стана за дълго време моя и на жена ми приятелка. Живееше в Берлин, говореше добре немски, ходеше с нас в емиграционните ведомства, помагаше в писането на разни анкети. След това идваше при нас във Виперсдорф, където живеехме, на "Кьопеник" 360. Самата ѝ съдба не се беше случила много щастлива, но тя с удоволствие помагаше на другите. Както нейният немски приятел Кристоф - нашият общ най-добър другар. След това Кристоф Хойбнер, сам или с групи доброволци, идваше дълго и редовно в Менск, необходим беше хотел, с който у нас винаги възникваха проблеми. С този въпрос се занимавахме аз и Анатол Кудравец, който по това време напечата в "Ньоман" няколко стихотворения на Хойбнер, понякога ходатайствахме чрез Ваницки, а понякога резервирахме сами. През лятото Хойбнер ни покани на някакво мероприятие в Берлин, а и в други градове на ФРГ. Там говорехме на молитвени събрания на евангелистите, давахме интервюта за вестниците. Срещахме се и с политици, с депутати от бундестага. Два пъти разговарях с днешния министър на отбраната, а тогава просто с депутата господин Шарфинг, а друг един път бях на прием у премиера на провинция Долна Саксония господин Шрьодер. Всички те се интересуваха как вървят нещата в Беларус и искаха да ѝ помогнат. Необходимостта от немска помощ стана много конкретна, когато внучката на Кудравец се разболя от чернобилските последствия. За лечението ѝ помогна Хелга Сибаи, която запозна дядото с влиятелен човек в Германия и щастливото момиче замина с майка си за град Исни (провинция Алгой). Това като че ли помогна, макар и не веднага.
По време на внезапните посещения в Германия нашият мил екскурзовод Кристоф Хойбнер се стремеше да ни покаже различни страни на немския (западния, буржоазния) живот. И в културната сфера, и в бита. Ние с Кудравец само гледахме и мълчахме. Понякога пестеливо си обменяхме възторзи след това в хотела. Да отговорим на Кристоф със същото в нашата родина при неговите посещения в Беларус не се осмелихме - страхувахме се да не го шокираме с контраста. Тогава ни се струваше, че постъпваме правилно, защото не се знаеше как ще се отнесе към този контраст. А едновременно с това и към самите нас.
Макар че, както се разбра после, той знаеше за нас не по-малко от нас. Но като деликатен човек никъде и с нищо не ни даде да разберем това...
Няколко пъти ни викаха с Кудравец на кирхентогове (църковни празници - бел. прев.), каквито евангелистката църква провеждаше редовно. Хойбнер ни возеше до Дортмунд, Хамбург, Франкфурт - по целия германски запад. Веднъж към края на съществуването на източногерманската държава той каза: "Не искате ли да изпиете по една гедерейска бира?" Ние, разбира се, искахме, как иначе. Още стоеше прословутата Берлинска стена, там имаше бдителна стража. Тогава Кристоф ни закара до Ванзее, където сред храсталаците на старото гробище имаше тесен процеп в стената. Промъкнахме се през него и се озовахме в края на един източногермански дорф (село - бел. прев.), намерихме на една улица местен гащет (кръчма - бел. прев.), където изпихме по чаша източногерманска бира за западногермански марки. А когато се промъквахме назад, на същата стена написахме с флумастер: "Тук бяха двама беларуси и един немец". Този знак на немско-беларуското приятелство е може би вече разрушен и западните немци ходят сега да пият бира в селото със своите фолксвагени. Какво пък, на добър час!
101. ОТНОВО ЗА ЕЗИКА. КУЛИК
Когато се заселих на "Танкова", не се запознах веднага със съседите. Мина известно време, докато разбера кой живее до мене, на същия етаж. На горните етажи имаше ателиета на художници, но кой се разпорежда там, не знаех. Моите стари познати художници живееха на други места - предимно в новата жилищна сграда на улица "Сурганов". Затова малко се учудих, когато чух веднъж покана по телефона да отида в една стая на дванадесетия етаж.
Там беше ателието на художника график Яуген Кулик, когото срещах понякога на двора. Вечно самотен, болезнено прегърбен, той ходеше от магазин в магазин, поздравяваше вежливо и толкова. Не бяхме разговаряли помежду си. А ето че сега ме покани гостоприемно да седна на масата, като каза, че има една работа за уреждане. Освен него в ателието беше Микола Купава и още един непознат човек. Те ми казаха, че художниците са подготвили писмо до Москва за бедственото положение на беларуския език и сега събират подписи. Прочетох бегло писмото, в него явно нямаше нищо ново. Подобни писма бяха написани много в продължение на едно столетие, но всичко без всякакъв резултат. Защото въпросът изобщо не се състоеше в това, че беларуският език загива. Това, че загива, партийното ръководство знаеше не по-зле от беларуските интелигенти, може би и по-добре, защото разполагаше с всичките факти и цифри. Но как се отнасяха те към това? Когато интелигентите плачеха, партийците се радваха, защото ставаше точно това, което изискваше тяхната вяра, към което комунистите се стремяха. А именно - към окончателната победа на комунизма във всяка една отделно взета страна с един език, една вяра и едно ръководство с ленинския ЦК начело... Важно беше само да се запази лингвицидът в тайна, да не се разклаща състоянието на психологически комфорт на висшето ръководство с този въпрос... Знаеха ли това тези, които пишеха писма с жалби до висшите партийни органи?
Може би знаеха, защото не го правеха за първи път. Но въпреки това го правеха, защото не оставаше нищо друго, а трябваше да се прави нещо. Макар и заради чистотата на собствената съвест, заради примера, който трябваше да се даде на бъдещите поколения, на които беше съдено да правят същото. За да виждат в миналото прецедент. На някакъв успех в това можеше да се надява само някой кръгъл глупак.
Подписах писмото, което след ден-два, допълнено с други подписи, художниците изпратиха в Москва - на Горбачов. Лично аз се занимавах с езиковия въпрос не за първи път. Преди година напечатах в "Известия" статия именно в защита на езика, скоро се появих със същото по една московска телевизия в пряко предаване. Тогава заедно с мене в студиото на НТВ беше известният украински писател Володимир Яворивский и ние двамата призовахме руската интелигенция да ни помогне в защитата на националните светини. Отзвук, за съжаление, нямаше никакъв. Зянон Пазняк напечата в естонското списание "Дъга" отлична статия, посветена на лингвоцида на нашия език. Не малко се изказваха в защита на езика Нил Гилевич, Ригор Барадулин, Анатол Вярцински и други писатели. Сега за първи път се обръщахме непосредствено към генералния секретар на ЦК на КПСС. Без да се надяваме на нищо, чакахме обаче отговор. Някои започнаха да се шегуват: е, сега ще узаконят езика, ще принудят ръководството да заговори на беларуски. Други само се усмихваха криво. Изказваше се мнението, че ако не беше загинал Машерау, щял да върне езика в конституцията на БССР. Но други казваха, че не би го върнал, защото самият той го махна. Пък и изобщо не беше известно дали е знаел и една дума на беларуски... Точно по това време в Менск пристигна на гости група космонавти и заедно с тях старият Пономаренко. За среща с тях на "Войсковий переулок" бяха поканени няколко дейци на културата, обадиха се по телефона и на мене. Малко се учудих - защо? Космосът не ме е привличал никога, познавам малцина от космонавтите. Но трябваше да отида. Там вече бяха Климук, Ковальонок, Терешкова с дъщеря си, още някои. Гостите, както се полага, заеха почетните места на масата, започнаха тостове и разговори. След известно време чинният ред се наруши, оформиха се групи "по интереси". На единия край на масата, наобиколени от възхитени дами, привлекателните космонавти ръсеха доста пиперливи анекдоти, а на другия Пантелеймон Кондратевич разказваше нещо с тих глас. Вслушах се. Изглежда беше старата история как Пономаренко накарал Сталин да променя ордерите за арест на беларуските писатели на ордени за тях. Това му се отдало много трудно, самият той бил принуден да се спасява - през Слуцк и Бобруйск се добрал тайно до Москва и там успял да направи така, че да бъде приет от Сталин. Сталин спасил от Берия честта на беларуската литература - Купала, Колас, Броука и Глебка. Този разказ на стария бос се увенча с успех, някой предложи тост за здравета на скъпия Пантелеймон Кондратевич. След това за неговата героична постъпка писаха вестниците, не веднъж я разказваше Барис Сачанка (който не след дълго написа статия как "развързаните връзки на обувките", а не кагебистите са отнели живота на Янка Купала). Още докато беше жив, Пономаренко стана високоблагороден герой в беларуската история.
Но скоро настъпи отрезвяване, героичната аура на Пономаренко помръкна. Един "учен котарак" изрови от бездънния партиен архив засекретени по-рано писма на Пономаренко до Сталин, в които беларуският гаулайтер моли сълзливо за разрешение да арестува колкото се може по-скоро враговете на народа, националистите Янка Купала, Якуб Колас и още няколко вредители, "пречещи на успешното строителство на социализма в БССР". Защо Сталин не е уважил молбата му, остава загадка, но едва ли Пономаренко има някаква заслуга за това. Както е известно, хартията в съвременната хартиена цивиилзация е велика сила. Ръкописите не горят, но понякога не горят и доносите, което в общи линии помага на истината, към която се стреми литературата. Или поне би трябвало да се стреми.
Между другото ЦК на КПСС дълго не отговаряше на подписката, макар че никой вече даже и не чакаше отговор. И изведнъж новина - дойде комисия от ЦК на КПСС да разгледа проблема с езика в Беларус. Започнаха да ни викат, както се полагаше - секретно, по един, в специален кабинет в сградата на ЦК. Мене ме извикаха едва ли не сред първите. В кабинета седяха двама надути чиновници от "Старая плошчад" и присъединилият се към тях Иван Антанович. Разговорът беше насочен към това, че подписалите писмото не са наясно, отделните факти ("фактчета") са представили за типични и като резултат от това са написали една лъжа, което хвърля сянка върху партийната политика в Беларус. Беларуският език функционира нормално, развива се успешно, общите тиражи на беларуските вестници са нараснали спрямо миналата петилетка с ... процента. Осемдесет процента от всички училища в Беларус са беларускоговорящи. "Няма нито едно беларуско училище" - не се сдържах аз. Чиновникът тутакси млъкна. Не беше свикнал да му противоречат или дори да го прекъсват. Като помълча малко, каза, че на другия ден ще отидат по областите и ще се запознаят на място с езиковата обстановка.
След няколко дена ме извикаха отново. Антанович не присъстваше, в кабинета седяха само московчаните. Те ми съобщиха бодро, че са ходили в Гродзенския край, влезли лично в едно случайно попаднало им по пътя училище и училището се оказало изцяло беларуско. "Кое е това училище?" - попитах аз. - Сигурно в Гудзевичи?" Чиновникът ме изгледа смутено: "А вие откъде знаете? Кой ви каза?" - "Как да не зная къде е у нас показното беларуско училище? В Гудзевичи. Там има и един учител - беларуският ентусиаст Белакоз". Двамата се заровиха в книжата - да, Белакоз, аха... Нещо като че ли им обърках работата или може би така ми се стори. Едва ли техният спектакъл можеше да бъде объркан с нещо... Както и трябваше да се очаква, ползата от нашето писмо не беше голяма, нищо в езиковия проблем не се промени. Борбата за езика отдавна беше придобила хроничен характер, ту се разгаряше, ту затихваше без никакви резултати. Но този път не затвориха никого, не уволниха никого от работата му - това също е резултат. Като че ли все пак идваха други времена, които носеха надежда.
102. ИТАЛИЯ. БЕРГАМИНИ
През лятото след Купале се появи възможност да замина за Италия. Винаги бих се радвал да отида в Италия, помнех я от някогашното си пътуване до Рим, беше ми останала в паметта като желан слънчев празник. Този път ме канеше кметството на град Терни, столицата на провинция Умбрия. Пътувахме трима - освен мене Дайнека от Дружеството за приятелство и познатия Иван Иванавич Антанович от ЦК.
На нажеженото от лятната горещина летище "Микеланджело" ни чакаше един пъргав и приказлив италианец на име Джорджио, който ни качи в нова алфа ромео и наду към Терни. Лятната Италия дори през стъклото на автомобила изглеждаше прекрасна, приказна страна, ние гонехме по новата магистрала с бързина сто и двадесет километра в час. Край нас се мяркаха храстите на алеите с бели и жълти цветове, в далечината величествено плуваха иглолистните чадъри на пиниите. По склоновете на обгорените от жегата планини се издигаха каменните постройки на старовремски градове с църкви в средата, замъци, обкръжени от кипариси вили. Терни като град със съвременна индустрия беше по-малко привлекателен, затова пък водопадът в края на града, знаменитият Каскадо, оживяваше необичайно целия околен пейзаж.
От града Джорджио ни закара в своето курортно градче Педилюка, където живееше със семейството си. Кривият път се виеше дълго между бели скали и ни доведе до малко уютно селище, което се беше прилепило до стръмен склон на брега на планинско езера. Над селището се издигаха руините на древен замък, а на другия бряг върху един зелен хълм се извисяваше бяла скулптура на Мадоната. Всичко това се отразяваше живописно в тихите води на езерото.
Настанихме се в един крайпътен мотел и Джорджио Бергамини започна да ни вози със своя стар дизел, който постоянно му се разваляше. Ту ще потече вода от радиатора, ту ще се спука гума... Отидохме в Терни, а след Терни на вилата на един негов приятел художник. Тази вила, наречена студио, беше преобразувана от стара мелница, сред помещенията по каменния под течеше бистър и студен ручей. Старият баща на художника ни черпеше с вино и разказваше как работи сина му. По професия е металург, а изкуството е негово хоби. Отидохме в планинското селце Палина, от което се откриваше прекрасна гледка към широката долина, обвита със синкава мъгла. По време на световната война селцето било партизанска база и жителите му крояха планове да завържат приятелство с беларуските партизани. В Терни ни се случи да присъстваме на откриването на беларуска художествена изложба, което в общи линии беше срамно зрелище. Дузина остарели (от 40-50-те години) картини на тема отглеждане на лен или сключване на договор за социалистическо съревнование, портрети на челници в производството, окачени в малка зала, правеха угнетяващо впечатление на редките посетители. Наистина, да се покаже това в страната на възвишеното класическо изкуство беше за организаторите на изложбата много самонадеяно и може би те разбираха това. След нейното закриване всички експонати бяха безстопанствено изоставени, никой не се погрижи за тях. Назад в родината ги върна все същият Джорджио - по собствена инициатива и за своя сметка.
В една празнична неделя отидохме във Флоренция, това беше може би най-незабравимото ми пътуване. Видях оригиналната статуя на Давид на площада пред катедралата, в която някога се срещали героите на безсмъртния Данте, а в знаменитата галерия "Уфици" беше трудно да сдържа сълзите си пред платната на Сандро Ботичели, които помнех като репродукции от времето на моето печално юношество. В малка уютна тратория изпихме по няколко чаши кианти, което обикнах оттогава за цял живот. Джорджио беше за нас и шофьор, и екскурзовод, и грижлив домакин. В лицето на този италианец получихме тогава един верен и дългогодишен приятел. Почти всяка година след това той идваше в Менск - ту със спортисти, ту с туристи, ту с ветерани партизани, ту като съветник на италианска фирма, реконструираща автострадата Брест - Москва. Аз му помогнах да се свърже с Дружеството за приятелство и Арсен Ваницки винаги го приемаше с радост на чашка кафе. Отношенията му с Антанович не бяха много добри, през цялото време на гостуването ни в Италия те се караха за нещо. Джорджио беше италиански комунист, а Антанович, както е известно, съветски - може би на това се основаваше конфликтът между тях. Все пак италианските комунисти бяха друга порода, не като нашите, съветските.
Джорджио се стараеше да ме подкрепя икономически във времето, когато у нас се разрази политико-икономическата криза и нямаше нито водка, нито храна. Веднъж позвъни от един менски мотел и каза: идвай на гости. Само че с кола. Отидох, като все си мислех какво гости е това, когато трябва да ходя с кола. Оказа се, че става въпрос за една каса кианти, скрита от Джорджио под седалката на микробуса му. Учудих се: как го докара това? Джорджио само се усмихва: "Италиано - буоно контрабандисто". Какво пък, благодаря ти, опитни контрабандисте, дълго те споменавахме, пиейки с приятели твоето чудесно кианти. Веднъж и аз му помогнах според моите възможности. Той смята, че даже повече.
Случи се така, че синът му, юноша, претърпял мотоциклетна катастрофа и си счупи крака. Италианските лекари го гипсирали и той зараснал, но се оказал по-къс от здравия. Необходима била нова операция, която се съгласил да направи известният доктор Илизаров от Курган. Джорджио откарал сина си там, където нямаше никакви познати, не знаеше езика и се почувствал много безпомощен. Като добавка го обрали. Без пари и без документи се озовал в милицията и си спомнил за Менск и Бикау. И ето че късно през нощта в жилището ми се разнася телефонен звън от далечния Курган, полковник от милицията пита дали аз съм писателят Биков, за когото бил чел неотдавна във вестниците. А след това се интересува дали познавам италианец с фамилия Бергамини, когато са задържали в Курган. Разбира се, аз представих пред милицията по най-добрия начин моя злополучен приятел, който по някакъв начин най-сетне се измъкна от своето незавидно положение. Оперираха сина му успешно, за което благодарих лично на доктор Илизаров, а Стефано скоро танцуваше бойко на собствената си сватба.
Както вече казах, Джорджио идваше много пъти в Беларус и всеки път се отбиваше в жилището ми на "Танкова". Веднъж - семейно: с жена си Ана и дъщеря си Симона, няколко пъти доведе свои приятели от Терни и ветерани от Палина. Разбира се, той също ме канеше с Ирина в Италия - да си почина и да се покъпя в Адриатика, където Ана имаше жилище. Бяхме благодарни на нашия мил италианец, но не отидохме. Не отидохме и когато получих награда от президента на Италия, а също така наградата "Св. Валентин". Неловко беше да играя ролята на беден роднина, който се надява на милостта на домакина. Още повече че и домакинът не беше от богатите... Гостът, както винаги, беше беден и се опитваше поне да не изгуби остатъка от честта си - последното малко нещо, което все още имаше.
103. ЛИТЕРАТУРНИ ДОХОДИ. ПАРИЖ
От средата на 80-те години моите книги се издаваха доста често в Съюза; в Беларус малко по-рядко. Хонорарите в рубли бяха стандартни, може би моите като на лауреат малко по-високи. Така за книга с проза от петстотин страници можеше да се купи "Жигули". Друг въпрос е, че нямаше възможност да се купят доста неща, всички търсени или ценни стоки не се продаваха свободно. Трябваше да се ходатайства пред властите (преди всичко партийните) или да имаш връзки в търговските структури. Наистина, Съюзът на писателите имаше в това отношение някакви привилегии, например за коли или за еленови шапки, и ги използваше нашироко. Парите в обществото, организирано по планово-разпределителния принцип, имаха вторичен характер. Но частнособственическите потребности на хората упорито не искаха да се съобразяват с това и съществуваха независимо от държавните постановления. Изведнъж се разрази бум за книги (като някакво предчувствие за скорошното сбогуване с книжната цивилизация), стойностна книга не можеше да се получи без връзки, да се абонираш за класика - също. Западните интелектуалци тогава ни завиждаха, защото в Европа престижът на литературата отдавна вече беше спаднал, отстъпвайки на аудиовизуалните атрибути на културата, книгата очевидно губеше духовната и информационната си стойност. Но нашите книги още продължаваха да ги издават и на Запад. Особено в социалистическите страни. Само в ГДР в превод на немски език излязоха петнадесетина мои книги, малко по-малко във ФРГ, Франция и Италия. Но с хонорарите за тези издания положението беше сложно. Защото от известно време изплащането на хонорари, както и сключването на договори за издаване, пое държавата в лицето на специално създадената организация "Союзкнига". Бяха определени процентно и данъците върху хонорарите, а именно - до 70 процента плюс 30 процента комисионни в полза на "Союзкнига". Тази гъвкава система даваше възможност за някои издания (идейно вредните, например) да не се плаща изобщо, целият хонорар ставаше собственост на държавата. Както се изясни по-късно - за да се финансират отделите на съветското разузнаване в чужбина, което по това време вече имаше проблеми с парите. Авторите получаваха така наречените чекове, с които можеше да се купят стоки в специализираните магазини "Берьозка". Хората от по-старото поколение помнят тези срамежливо скрити някъде из уличките магазинчета и техните загадъчни витрини, украсени с туристически плакати, изобразяващи руски красавици с кокошници на главата. Там наистина имаше какво да се купи, ако се намираха повече чекове. Но авторите на издания в чужбина получаваха чекове колкото да не е без нищо - шестдесет рубли за книга и това все още беше добър хонорар. Защото плащаха по 40, 20 и дори по 10 рубли на издание. И всичко това според закон, от който не беше прието да се оплакваш. Големият "законник" Богомолов се съди с някакви организации в Москва и спечели 15 рубли във вид на чекове за един дебел роман, издаден в Чехословакия. Що се отнася до издателската практика в някои социалистически страни обаче, те понякога нарушаваха съветските закони - издаваха книги без официален договор, почти пиратски. Затова пък, ако авторът отидеше в дадената страна преди излизането на книгата, получаваше хонорар, от който му удържаха само вътрешен данък. Но тази практика беше скоро забранена. "Нарушаването на правилата за валутни операции" се наказваше строго. Наследниците на нобеловия лауреат Б. Пастернак се озоваха в затвора, защото се осмелиха да получат някакви пари, които се полагаха на покойника. Други ги преследваха по линия на борбата с черния валутен пазар...
В Париж се подготвяше да излезе май третата моя книга с проза и познатата ми сътрудничка на издателството Люся Катала ми изпрати издателска покана. Заех се да подготвя документите за пътуването - биография, характеристика, анкети, визи, справка за здравословното състояние. По лична договорка с издателството трябваше да пристигна в първата десетдневка на октомври, точно преди излизането на книгата, за да успея да си получа хонорара. Гледах да направя всичко бързо и пристигнах в Париж според уговорката. На летище "Дьо Гол" ме посрещна грижливата Люся (между другото, наша землячка от Бобруйск) и ме откара с кола в Латинския квартал, където беше резервиран хотел. По пътя ми съобщи "приятната" новина, че предния ден в издателството отишъл парижкият представител на "Союзкнига" и ми взел хонорара. Остатъкът, който ми се полага, ще мога да получа в Москва.
Всичко ми стана ясно. Една седмица гостуване в Париж трябваше да прекарам с джобните франкове, които ми даваше издателството. Три хиляди хонорар отидоха за финансиране на милото разузнаване и това "утеши" автора. Съчувствайки ми вероятно за моя финансов неуспех, издателството се стремеше го компенсира със специални грижи - заведоха ме в известната "Ротонда", където ме гостиха с морски таралежи. А вечерта при мене в хотела дойде Ефим Еткинд и ме отведе в жилището на Катала, където проведох дружески разговор с известните емигранти Виктор Некрасов, Андрей Синявский и Мария Василевна Розанова. Синявский се чувстваше много бодър и както някога Камю, на всичко и на всички казваше НЕ, което малко ме учуди. Виктор Платонович изглеждаше зле, не му оставаше много да живее. Приятелката на Люся Ирина Сокологорская ме заведе на другия ден в Барбизон, любимото село на постимпресионизмите, а също така и на известното гробище Сен Женевиев дьо Боа, което ме изпълни до края на деня с песимизъм. Мъжът на Ирина беше по това време декан на Сорбоната и ми организира лекция в Източния университет, където учат всички езици, които се говорят в Съветския съюз, освен беларуски. Попитах защо. Отговориха ми, че няма желаещи: за такъв език никой в Париж не е чувал. Ето ти изненада! Но защо да е изненада? - мислех си. Защо са длъжни да го знаят в Париж, когато не искат да го знаят в Менск?
Диктатът на Москва в областта на издателската политика се разпростираше далече и засягаше даже дреболиите. Веднъж бяхме с делегация на Съюза на писателите в София и трябваше да получим там някакъв хонорар. Българите дълго бавеха изплащането му и едва през последния ден ни повикаха в счетоводството. Там, все едно между другото, ни показаха получена от Масква телеграма, където се казваше колко на кого от нашите автори трябва да се заплати в проценти. На Сирокомский - 60, на Ахмадулина - 90, на Вознесенский - 75, на Бикау - 15. Защо така - не можеше да се разбере. Изясни се едва тогава, когато получихме парите - на всеки примерно по двеста лева, независимо от жанра и размера на публикациите. В това се състоеше свещената социалистическа справедливост, както се шегуваха московчаните. Тогава в Пловдив получих първия сърдечен пристъп, стана ми много лошо. Добре, че имах около себе си приятели. Помогна ми моят връстник, известният поет Костя Ваншенкин, духовно ме утешаваше Бела Ахмадулина. С тяхна помощ се пооправих някак си, макар че ми се наложи да полежа в българска болница.
104. КОЛАТА. НИДА
Строях в Ждановичи вила и си мислех: ще пиша! На втория етаж, в тясно ъгълче. Между брезичките, които се извисяваха над покрива, гледайки двора с розите долу. Но не можех да пиша на вилата. Всичко там ми пречеше - и разговорите на съседките наоколо, и лая на кучетата, и детската врява с писъци и викове. Че и радио някъде встрани откъм близкия път. Накрая на лятото реших: ще отида в Нида. Всички много я хвалеха - подходящо градче на брега на залив, редом с жълти дюни.
Карта за почивка получих от литовския литературен фонд, трябваше да имам и разрешение. Нида се намира в гранична зона, да се отиде там не е лесно. Някой разказваше как тръгнал без разрешение, но го върнали и го отвели в Калининград като нарушител. Нашите граници са, разбира се, винаги под ключ. Даже и заради самите нас.
За печат-разрешително ми се наложи да ходя три пъти. Ту не отивах в нужния час, ту по-рано, ту по-късно. Ту началникът се оказваше на профзанятия, ту по работа при своя началник. Най-сетне ми постави печатите. Правеше го с такова съжаление, все едно губеше половината си заплата.
Този път пътувах с моята волга, Ригор Барадулин, който седна до мене, и Ирина на задната седалка. Ригор беше много радостен, че се е измъкнал най-сетне от омразния Менск, че има пред себе си един свободен месец, през който ще може да пише стихове - не откъслечно, а както трябва да бъде. Сега той разказваше нещо, сипеше поговорки и находчиви слова, проявявайки необикновена подвижност на разума и мисълта. Това, разбира се, не е чисто беларуска черта, може би е частично литовска, получена в наследство от неговия баща полулитовец. Да го слуша човек, е наслада, дори когато импровизира не непременно в стихове, а в много остроумна проза. Но изглежда този път неговата проза ме подведе. Заслушан донякъде в нея, тръгнах след Ашмяни да излизам на магистралата. Беше кишава, мъглива утрин, стъклата на колата все се потяха. Чистачките бършеха непрекъснато предното, страничните оставаха матови. Преди завоя наляво погледнах само веднъж вдясно и завих. И мигом се ужасих - до мене, почти опирайки ме, неизвестно откъде изскочи една кола, изпревари ме и рязко спря. За да не се ударя в нея, също натиснах спирачките, след което спрях. От колата изскочи разярен шофьор и се нахвърли върху мене, като се опитваше да ме измъкне от купето. Моите пътници, като не разбираха нищо, започнаха да викат. Ригор изскочи на пътя, Ирина се опитваше да разбере от нападателя за какво става дума.
Какво бяхме направили не както трябва ли? Аз знаех какво бях направил не както трябва и какво заслужавах. Добре, че шофьорът, макар и да караше бързо, се справи с положението, иначе щяхме да се търкулнем и дамата от пътя по склона. (Любопитно е, че една година по-късно на същото кръстовище катастрофира моят гродзенски приятел Барис Клейн и половин година ходи с патерици. Проклето място!)
Останалият път мина без произшествия, макар че коленете ми още дълго трепереха.
От този опит разбрах, че опасност дебне автомобилиста не само на пътя, на улицата, но може би и вътре в колата. Знайно е, че във всяко едно отношение е по-добре да се пътува без пътници, когато това е възможно. Гродзенският художник Пушкоу се съгласил да откара някъде съседа си, но се преобърна край Друскеники и беше принуден да му плаща няколко години - за причинена инвалидност.
Две години след това произшествие, с друга вече лека кола в Менск не можах да избегна сблъсъка (отново не пропуснах) и на едно кръстовище един самосвал ме удари здраво от дясната страна. Добре, че бях в колата сам, без пътници.
За да избегнеш аварията (по собствена вина), трябва не само да спазваш правилата за движение, да имаш добра техника и да бъдеш трезвен. Но трябва да имаш също така здрави нерви, винаги да се чувстваш спокоен. Дори когато те удари самосвал, да не губиш самообладание. Не го умеех това и затова не се смятах за добър шофьор, макар че пропътувах зад кормилото не малко години.
След това пътувах много с Ригор, свикнах с неговите приказки и реагирах на тях нормално. Той дори някак си ме успокояваш - най напред, разбира се, с доброжелателното си настроение, което за шофьора има винаги голямо значение. Що се отнася до жена ми, с която пътувахме дълги години, тя пое задължението да ми помага, когато карам колата - да ме предупреждава, да ми подсказва, да ми напомня. А ти само върти кормилото. Макар че един път, когато поставих небрежно колата на един склон и тя тръгна към близката река, на Ирина ѝ се наложи да я спасява. Тя догони колата, отвори вратата, хвана ръчната спирачка и не позволи на колата да цамбурне от стръмничикя бряг. Признавам си за моя чест, че никога не съм сядал зад кормилото пиян, дори ако бях пил предната вечер. Страхувах се повече не от катастрофа (казват, че според статистиката трезвите правят повече катастрофи от пияните), а от среща с инспекторите. Представях си какво ще кажат моите недоброжелатели, когато разберат, че "Бикау е задържан да кара пиян". Никак не ми се искаше да им доставя допълнителна радост. За четвърт столетие посветих на автомобила едва ли не повече сили и емоции отколкото на литературата. Причината за това е явно в закъснялото идване у нас на световното явление автомобилизация. По времето, когато хората от останалите страни на Европа и Америка бяха усвоили перфектно колите и пътищата, ние едва започвахме да сядаме зад кормилото. Няколко десетилетия нашият човек зад кормилото се смяташе за любител шофьор със съответното отношение на обществото към него. Когато бях веднъж в България, попитах писателя Коста Странджев, който ме караше от Пловдив за София, коя му е поред колата, може би първа. Коста гордо отговори: вече пета. А аз тогава още нямах и първа.
За да си купа първата (от популярните по това време "Жигули"), трябваше да ходатайствам пред облизпълкома, дълго да чакам и да я взема почти със скандал: колата беше предвидена за друг район - за първенци в производството. Късно хванах кормилото, но затова пък изучих колата, както никой от тези, които имаха коли от млади години. Веднъж в Париж попитах Ирина Сокологорская за някакъв детайл в нейната кола и тя вдигна рамене - не зная. Никога не вдигам капака. - А как караш? - Много лесно. Когато нещо се развали, обаждам се в гаража, идват момчетата и правят всичко, каквото трябва. А аз си плащам и тръгвам... И така четиридесет години зад кормилото.
А у нас не е така. У нас за несъвършената техника, за лошите пътища и за пияните съседи шофьори се плаща с нерви и живот. Моят скъп автомобилен приятел Алес Ставер караше раздрънкана кола, с неизправен двигател, без надеждни спирачки и загина при пътно произшествие. Остана ръкописът на негов партизански роман, който никой не поиска да издаде.
От личен опит усвоих простата истина: ако не си помогнеш сам, никой няма да ти помогне. На такъв принцип се основанаше и функционираше нашият славен съветски автосервиз, с който аз, както мнозина "любители шофьори", имах не малко отношения. Тези отношения не носеха нищо освен разочарования и неприятности. Ако не и по-лошо. Генерал Сулянов остави за няколко минути своята "Волга" до менския басейн и колата изчезна. Дълго я търсиха, той ходи при министъра, нае екстрасенс. Опитни хора попитаха: ремонтирал ли си колата? Давал ли си ключовете? При тях търсете... Много приличаше на истина - автосервизът още тогава беше бандитски. Но за да постигнеш нещо, най-напред трябва поне нещо да знаеш. Препоръки от доброжелатели съветници могат да се чуят винаги, но не винаги трябва да им се вярва. Най-доброто нещо е литературата. И от цялото техническо множество, което си бях осигурил, най-надеждна - и най-елементарна - беше инструкцията, която се дава с колата. Там има, ако не всичко, то поне най-необходимото. В "Автосервиз" няма и това. За известния литовски Дом на творчеството в Нида трябваше да пътуваме през Клайпеда, а оттам с ферибот до пристанището Куршска коса. Зад гъстите иглолистни дървета белееха отдалече пясъчните планини на дюните. На края на едно красиво селце се издигаха няколко модерни постройки и столова с масивен фронтон. По нататък над боровете се извисяваше раирания стълб на морския фар. Това беше прочутата Нида. Там написах "В мъглата". Ригорка в отсрещната къща четеше Платонов и пишеше стихове. Вечерта се срещахме и по пешеходната пътечка вървяхме надолу до брега на морето. През деня встрани от пътечката Ирина събираше млечници в тревата и ги солеше за мезе. Чудесно мезе беше. Жалко, Ригор отдавна вече не пиеше - беше си отпил на времето за цял живот. Беше сигурен, че един поет, който не е минал през алкохолна закалка, е калпав поет. За което има безброй примери и най-красноречивият от тях е съвременната беларуска поезия, която не струва нищо. И всичко това е, защото поетите не пият. Изпозаписаха се в партията и се страхуват да не ги мъмрят. А от този страх каква поезия може да има? От всички познати трезвеници уважавахме единствено (и той не беше поет) Алес Адамович, който въпреки това обещаваше твърдо и не един път, че ще започне да пие. Но не успя - заяде го политиката. А иначе щеше да е жив и до днес.
Сюжетът на "Мъглата" беше готов отдавна. Идеята за човешката безизходица почиваше непоклатимо в съзнанието ми и от време на време искаше да бъде реализирана. Някои казваха: песимизъм, фатализъм, разни други упадъчни влияния. Може и така да е. Но колко конфликти се случват в човешкия живот - със себе си или с обществото, които не могат да бъдат разрешени. Не се поддават на някакви разумни усилия. И не само в ситуации, когато доброто се противопоставя на злото. Но и тогава, както е писал Хегел, когато конфликтът лежи в отношенията между правия и правия. Това вече е трагедия. Като погледнеш, целият човешки живот е трагедия, защото всички се чувстват прави.Никой не се смята за виновен. Ригор хвалеше много Платонов, аз го четях без желание. Много неестествен, необикновен език, със силен акцент върху патологията на характерите. По същата причина много неща не ми харесват и в Достоевски. Може би съм все пак по-голям романтик, отколкото на някои им се струва. Ако не в своите произведения, то в своите читателски наклонности. Дон Кихот - ето я моята книга. Макар че тази привързаност ми е от детството, но нали всички идваме от детството. А не от университетите. За Ригор да живее означава да пише стихове. Да говори в стихове и да мисли също така в стихове. От това никаква сила не може да го лиши. И още от това да се шегува. Шегите на Гришка са двигателят на неговата поезия. Той дели хората на две категории - черни и бели. Може да е опростено, но затова пък е точно. Или така, или иначе. Разбира се, това нее християнски, а изцяло езически принцип. Но на естествения човек Ригор му харесва езичеството. Струва ми се, че след всичките тревоги, които сме преживели, той е прав.
105. ЧЕРНОБИЛ
Седях на вилата и вместо да си поливам розите, пишех някаква статия. В последно време изобщо не ме оставяха на мира вестниците и списанията, рядко радиото и телевизията - на всички им трябваха статии за перестройката. Може би им липсваха професионални перестройчици и си спомниха за аматьора Бикау. До съвсем неотдавна избягваха да споменават името ми, а сега настоятелно молят: само напиши нещо. И аз пишех, а те редактираха, случваше се нещо да допишат и преписваха така, както им беше необходимо. Колко пъти се заричах да не пиша, но те бяха квалифицирани професионалисти и постигаха своето. И Бикау за пореден път биваше принуден да пише. В такъв един час дойде нашата мила съседка Валянцина Микалаеуна Милто и каза, че предния ден е станала някаква катастрофа в Украйна, Западът е много разтревожен. Катастрофи у нас винаги е имало, макар че за тях не съобщаваха, за да не развалят настроението на работниците, да не предизвикат паника. И аз не се тревожех - продължавах своите писаници. Но вестите за бедата ставаха все повече, нещо предаде и Би Би Си. На свечеряване се разбра, че наистина е станала катастрофа - избухнал е реактор в Чернобил. Но това е в Украйна - ние защо да се страхуваме?
От беларуския ЦК казаха точно това, когато им позвъни някой от съседите по вила. Но скоро на вилата си в селото дойде Васил Барисавич Несцяренка, който беше директор на ядрения център в Сосни. Току-що беше долетял от Москва и най-напред отишъл в ЦК да бият с всички сили тревога, да вземат мерки. Радионуклидите вече засипват Беларус - приборите регистрират опасни дози. Ръководството на ЦК го успокоявало - нищо страшно. Той обаче не спираше - ходеше по всичките инстанции, разбираше с какво случилото се заплашва народа. Но какво можеше да направи? Какво изобщо можеше да се направи? Кузмин, на когото се обадих по телефона, каза, че трябва да се използва йод. Няколко капки йод на парче захар и това е. Други средства срещу атома нямахме.
Вечерта от Кисловодск позвъни Адамович - идва си. На шега му казах да не бърза, нека се запази един беларус - за чистота на генофонда. За нас да се спасяваме е късно. Въпреки това Адамович си дойде. Изтича веднага в ЦК, където също не можаха да го успокоят с нищо. Макар преди това да бяха уверили Горбачов, че чернобилският атом не заплашва беларусите. Горбачов ги даде за пример на украинците, които изпаднаха в паника и молеха за пари. Беларусите не искаха нищо. Тогава Адамович се срещна с Несцяренка и научи от него, че в действителност работата ни е спукана. Най-вече, няма прибори, за да се мери степента на поражението, няма никакви други средства. Адамович хукна в Москва, при Горбачов - да спасява беларуската нация. Горбачов беше в състояние на силна тревога и объркан - на кого да вярва? На партийното ръководство, което мълчеше, на учените, които запазваха завидно спокойствие, или на "паникьора" Адамович? И все пак повярва на дилетанта Адамович, който успя да измъкне чрев него известно количество дозиметри. Генсекът почувства интуитивно кой казва истината и кой го лъже. Впрочем, може би и на самия Горбачов му се искаше да бъде излъган, ако имаше възможност.
През почивните дни, тъй като нито в Москва, нито в Менск някой от началството не можеше да бъде намерен, Адамович си дойде у дома. В градски условия не беше възможно да се срещнем, нашите жилища отдавна и непрекъснато се подслушваха, и ние се уговорихме да излезем сред природата. Тръгнахме към Ивянец, за Ислач, и оставихме колата до речния бряг. Докато жените ни Ирина и Вера приготвяха храната, тръгнахме бавно между дърветата. Саша беше много угрижен, дори потиснат от това, което се беше случило. А най-вече - от пълната глухота на ръководството, което се грижеше само за едно: да скрие опасността колкото се може по-далече от народа. За да си стои той тихо и малко по малко, незабележимо да мре, без да тревожи началството. Ние знаехме тогава малко неща, но за опасността от радиацията Адамович вече беше научил в Москва. А и нашият Несцяренка му беше казал не малко за това.
Академик Легасов разказа повече от другите, защото може би знаеше по-добре от тях какво представлява чернобилският взрив. Скоро атомните електроцентрали ще започнат да избухват една след друга, каза той - Курската, Смоленската, Ленинградската... Спасение от това при тази система академикът не виждаше и може би затова след известно време сложи край на живота си. Адамович беше много разтревожен и каза, че е дошло време, когато трябва да се бият всички камбани - да се спасява човечеството. Преди това редица години биеше камбаните - спасяваше света от ракетноядреното безумие, сега дойде ред да го спасява и от "мирния" атом. Трябва колкото се може повече да се появяваме в печата, по телевизията, просто да говорим с хората, да им сочим какво им готви съветското ръководство начело с изпитания ленински авангард. Горбачов като че ли започва да разбира нещо, но е сам, при това ограден със здрава чекистка стена, за която не съществува нищо друго освен тяхната изродена идея - власт, основаваща се на марксизма и ленинизма. Заради нейната чистота и непоклатимост те са готови да пожертват човечеството. Тогава Саша ми разказа как след завършването на университета се опитвали да го вербуват за сексот и как им се изплъзвал. А неотдавна разбрал, че вербовката на випускниците съвсем не била избирателна (ние ви уважаваме, само на вас предлагаме и т. н.), а за всички без изключение - за да имат всекиго в джоба си. С предварителна умисъл за неговата кариера, успехи в живота или непредвидени обстоятелства, когато вербуването би било по-трудно. Агентите сексоти са необходими навсякъде, именно те, а съвсем не членовете на партията са основната опора на режима. Да, може би всички комунисти са потенциални или действителни сексоти, но, разбира се, не всички сексоти са комунисти, не малко са там и безпартийните. Това е сплотен и разклонен секретен клан, който надминава всички познати в историята кланове, включително и масонския. Колхозникът от полевъдната бригада е също такъв сексот с прозвище, какъвто е министърът или професорът, и те трябва еднакво вярно да служат на своя кум, на когото са подчинени до смърт. Държавна сигурност не дава развод, както справедливо отбеляза някога Сакрат Янович.
Тогава попитах: как да се отнасяме поне към някои приятели, за които можем със сигурност за предположим, че са там? Че са сексоти? Саша скръбно каза: "Този проблем изобщо не може да се реши. Същото е като смъртно наказание. Кое е по-добре - да убиеш всичките, за да не пропуснеш сред тях нито един злодей, или да помилваш всичките, за да не накажеш нито един невинен? Няма положително решение, при всеки случай ще остане възможност за грешка и за надежда също".
О, тази проклета човешка надежда, майка на глупците, както точно я определил някога Максим Гарецки! Отлично се научиха да я използват всички - от Хитлер до Сталин! Водели нещастниците уж на баня, където ги тровели с циклон, разстрелвали ги в Курапати, казвайки им, че са осъдени на десет години без право на кореспонденция. Строяха затвор за народите, а казваха, че е комунистическо общество и призоваваха за надежда в светлото бъдеще. Именно надеждата повече от страха парализираше волята, отнемаше силите и утешаваше човечеството. А сега, след Чернобил, с какво да се утешим? Разпадането на плутония продължава сто хиляди години. Адамович се позоваваше на неотдавнашен извод на Макс Борн, че и да успеем да предотвратим ядрената катастрофа, нищо освен тъмно бъдеще не очаква човечеството. Ето какво сътвориха науката, техническият прогрес и комунизмът заедно с капитализма на края на XX век. Мили, разумни Саша, каква болезнена истина казваш! И как да живеем ние, като знаем тази твоя истина? - мислех си объркано аз.
106. ДУБЯНЕЦКИ. АДАМОВИЧ
Издателство "Мастацкая литаратура" ("Художествена литература") пусна няколко тома с мои събрани съчинения. Дойде ред за последните две произведения и аз дадох в редакцията ръкописа на "Мъртвите не ги боли". Тази повест не беше печатана в Беларус като отделна книга (в Русия също), не беше позволено да се споменава за нея. За което строго следеше лично кураторът на съветската цензура, заместникът на завеждащия идеологическия отдел на ЦК на КПСС другаря Сеурук. Когато един път В. Оскоцкий написа няколко факта за нея в предговора към сборник с мои повести, върнаха целия тираж на книгата в печатницата и ги накараха да махнат въпросните страници. Печатницата, издателството и авторът на статията протестираха, но напразно. Книгата отиде на пазара осквернена. Но времената уж се бяха променили. От момента на първата журнална публикация на повестта бяха изминали повече от двадесет години и издателството реши, че тя може да бъде напечатана в събраните съчинения. Плюс това, както ме уведоми директорът [на издателство "Мастацкая литаратура"] Михал Хведаравич Дубянецки, повестта се намирала в каталозите и е събралала на книжния пазар не малко заявки. ЦК на КПБ в лицето на А. Кузмин също нямаше нищо против издаването ѝ. Републиканският главлит постави печата си и ръкописът беше отправен в полиграфическия комбинат.
Но издателите и техните съмишленици явно не отчетоха един момент - бдителността на вътрешните сексоти. И ето че именно по тяхна инициатива в Менск дойде нареждане от московския главлит повестта на Бикау да не се издава. Дубянецки ми съобщи това и ядосано каза, че е изпратил в Москва телеграма до секретаря на ЦК др[угаря] Зимянин, в която отправил жалба и протест. Все пак и Зимянин, и Сеурук са наши земляци, би трябвало да съчувстват на своите хора. Бедният и наивен, въпреки партийния си опит. Михал Хведаравич, на какво се надяваше! Разказах му една случка от войната, когато някакъв полицай разстрелял група земляци, сред които бил и братовчед му. Полицаят бил добър човек и за братовчед си направил изключение - постлал му в гроба свежи елхови клонки. Все пак братовчед му е... Дубянецки не ми повярва, каза: ще видите, ще се отменят нареждането. Трябва да почакаме отговора.
Вместо техния отговор дочака в скоро време повикване в ЦК ва КПБ, строго мъмрене и най-накрая - оставка. По-късно този усърден застъпник за беларуската литература получи инфаркт, след което бързо се озова в Северното гробище. Но преди това приключенията със злощастната повест продължаваха. Като ме извика след Дубянецки, Кузмин каза, че повестта трябва да се преработи малко, поне за пред очи да се променят някои думи или нещо там. Това ще даде основание да уведоми Москва, че авторът е преработил основно своето произведение. Учудих се малко на наивността на Аляксандр Трифанавич, но направих така, както ме посъветва - почистих малко стила. И наистина, в този си вид (доста осакатена след много редактирания) повестта беше напечатана в последния том на моите събрани съчинения. Този път Сеурук не можа да постигне своето и отстъпи - реши да опита с друго.
Като дойде у дома, Адамович каза, че е написал писмо на Горбачов, носи ми го да го прочета. Беше оплакване до генсека от неговия подчинен Сеурук, който се е превърнал отдавна и безсменно в зъл гений за беларуската литература, по специално за писателите Бикау и Адамович. По-нататък в писмото се изброяваха случаите, когато Сеурук е нареждал на редакторите и на директорите на издателства да не печатат въпросните литератори, да свалят от страниците на списанията техните произведения и дори да не бъде пускан Адамович да пътува в чужбина, където е трябвало да изнася доклади. Ще подпишеш ли? - попита Адамович. Изказах съмнението си за ползата от подобно обръщение, казах, че никога не съм се оплаквал на тези хора, но подписах. Какво ли не прави човек заради компанията?..
Дълго време от Москва нямаше никакъв отговор, след това съвсем неочаквано Кузмин извика двамата подписали се. Той ни прочете част от документ, който получил от апарата на ЦК. Там се казваше, че във връзка с жалбата на двамата литератори до ЦК на КПСС е направена старателна проверка за дейността на др[угаря] Севрук В. Н. и че нито един факт, посочен в тяхното писмо, не е бил потвърден. Директорите на издателства и редакторите на списания са заявили, че др[угарят] Севрук не е осъществявал отнжсно тях никакъв диктат, че изискванията към писателя Адамович са били предявени по тяхна лична инициатива. В заключение на секретаря на ЦК на КПБ се предписваше да предприеме мерки за въздействие спрямо двамата беларуски клеветници, които са допуснали неадекватни нападки срещу един отговорен работник в ЦК на КПСС. Адамович слушаше всичко това и лицето му се покриваше с червени петна, а аз изпитвах злостна радост за моя приятел - ще знаеш как да се оплакваш! Като завърши четенето, Кузмин също се заусмихва - какво да ви правя? Ако бяхте партийни членове - щях да постави въпроса за изключването ви, а така... Ще го предам в профсъюзната организация, каза той и се засмя искрено. Ние тъжно се засмяхме и двамата.
Не зная дали Адамович писа още нещо до ЦК, почти съм забравил тази история. Но така или иначе, Сеурук изхвръкна все пак от ЦК и се оказа... заместник-главен радактор на "Известия". След това работи още някъде, докато не стана доверен съветник на президента на РБ. За което има поздравления - от мене и от покойника [Алес Адамович].
107. КУРАПАТИ
В страната започна да става нещо необичайно, невъзможно преди това. Много вестници, дори московският "Правда", писаха за необходимостта от перестройка, за безперспективността на съветската икономика. Аз написах няколко статии в "Известия" (със съдействието на Матукоуски), в "Звязда" ("Звезда") и дори в "Собетская Беларусия" ("Съветска Беларус"). Преди всичко за нашето близко минало. "Комсомолская правда" ("Комсомолска правда") помести моя статия в защита на духовните ценности. Тя беше отговор на публикацията на известния войнстващ безбожник професор Кривельов. Сега не бих написал такава статия, но какво да се прави, стореното не може да се отмени. Тогава ми се струваше, че религията ще застане на страната на демокрацията, защото Христос всъщност е бил демократ. Но стана иначе. За много кратко време православната църква и комунистите се обединиха доста хармонично - преди всичко от империалистическата идея, което доведе до рухване на религиозните илюзии у постсъветското общество.
Старата съветска идеология упорито не искаше да отстъпи своите позиции. Когато Елем Климов засне по сценарий на Адамович нелош филм за партизанското движение, чиновниците от кинематографа се възпротивиха рязко. Снет в Беларус, той, естествено, не можеше да избегне вниманието на беларуското ръководство и ако филмът се подкрепяше някак си от Кузмин, срещу него остро се изказа отделът за култура към ЦК. Веднъж именно Кузмин организира обществено обсъждане на филма, на което бяха поканени партизани, ветерани, някои писатели. Аз и Сулянов се изказахме в подкрепа на филма, Антанович - против и оттогава рязко скъсаха с Адамович.
Това скъсване не беше неочаквано и за двамата. Срещу Адамович по това време се оформяше определена опозиция в Беларус, особено сред младите беларуси. Причината за това беше проста - Адамович пишеше прозата си на руски, макар че литературознанието и критиката - на беларуски. Веднъж той помести (струва ми се в "ЛиМ") дискусионна статия за необходимостта да се повдигне интелектуалната стойност на беларуската проза, която, според автора, прекомерно предпочита да се грее около националния "огън". Това предизвика горещо недоволство у младите, подтикнати от някои хора от ЦК. Накрая и ръководителят на Съюза на писателите Нил Гилевич застана в редиците на противниците на Адамович, което стана за него съвсем нетърпимо и подтикна неговото заминаване за Москва. Там го избраха за директор на института по киноизкуство. Мнозина се зарадваха на неговото заминаване, а на мене ми стана много сиротно без Саша. Макар че звънеше от Москва, пишеше накратко и идваше рядко в Менск, където беше останало семейството му - жена му Вера и дъщеря му Наташа. Но вече беше сигурно, че в Менск няма да се върне - за голямо съжаление на неговите приятели, които го обичаха много. Един път обикновено мълчаливия Навум Кислик каза за Саша: "Ако пиеше, цена нямаше да има". Това беше най-високата оценка за Адамович от пиещата компания. Но в Менск отдавна му беше станало тясно и душно, впрочем, както и в Москва, откъдето един път вече избяга именно в Менск. Вероятно за човек с неговата съвест и талант няма никъде място по света. Беше живял в Менск толкова години благодарение на това, че го подкрепяше Кузмин, когото въпреки много неща ценеше и дори обичаше. Струва ми се, че това беше взаимно. Главен редактор на "ЛиМ" тогава беше Анатол Вярцински, който се опитваше да направи вестника на писателите активен поборник за перестройката, напечата много смели и задълбочени статии за политиката и особено за състоянието на беларуския език. Един път ме извика и ме помоли за една услуга. Ставаше въпрос за това, че двама автори - Зянон Пазняк и Леанид Шмигальоу - му бяха донесли статия за откритите край Менск погребани жертви на НКВД от 30-те години. За да се напечата статията, трябва "поплавък" - кратък малък предговор на някой известен автор, какъвто той вижда в лицето на Бикау. Със Зянон Пазняк не се познавах, знаех само, че пише книги по краезнание и че е автор на една много добра статия за езика, напечатана в естонското списание "Радуга" ("Дъга"). Същия ден Пазняк ми позвъни и ние се срещнахме до известния в Менск затвор - Пешчалауския замък. Пазняк изглеждаше по-възрастен за своите непълни петдесет години, беше сдържан и приветлив, предаде ми ръкописа на статията, който прочетох у дома и написах кратко предисловие. Предвиждайки, разбира се, какво вълнение ще настане след публикацията. Но за разлика от миналите времена сега и другата страна можеше да защити своите принципи. А тези принципи бяха изцяло разобличителни по отношение на близкото чекистко минало. Публикацията в "ЛиМ" препечатаха някои руски средства за масова информация, полският вестник "Газета въборча", а след това и други чужди вестници. Правителството на Беларус беше принудено да реагира по някакъв начин и създаде комисия за разследване, като се надяваше някак си да затаи всичко. В комисията влязоха високопоставени чиновници, генералният прокурор, председателят на КГБ, някои депутати - писатели и художници. За председател беше назначена Нина Мазай, вицепремиер на правителството. Решихме всичко да започне с търсене на документи в КГБ. Но председателят на КГБ генерал Ширкоуски, в чийто кабинет се събрахме, ни уведоми с горчивина, че няма нищо. Всичко изгоряло през войната, унищожено е от немско-фашистките завоеватели. От неговите ръце получихме няколко папки с лични дела, но там наистина нищо не можеше да се разбере. И да са разстреляли някого, не се знаеше къде и кого. След шифрования текст на енкаведиста имаше мастилена завъртулка, от която не можеше да се прочете фамилията. Умеели са да шифроват, няма какво да се каже... Затова пък на мястото на масовите гробове отвъд околовръстния път нещата изглеждаха иначе. Група войници разкопаваха малки могили и ями. Разкопаваха по всичките правила на археологията, ръководеше ги лично Пазняк, който претриваше с пръсти всяко парче земя, измерваше всичко и го рисуваше. Много бързо се събра купчина кости, простреляни в тила черепи, останки от обувки, лични вещи, много гилзи от нагани. Друга група хора обходи околните села, събираше сведения как тук през 30-те години са карали от Менск хора и са ги разстрелвали. Питаха: а през войната немците разстрелваха ли тук хора? Отговорът беше еднозначен: по време на войната тук не са разстрелвали никого, немците са разстрелвали на друго място - в Трасцянец. (Това обаче не попречи на друга комисия, създадена при Лукашенка, да твърди само след шест години, че тук немците са разстрелвали хамбургски евреи). А тогава официалните власти, включително генпрокурорът и председателят на КГБ, бяха принудени да признаят факта за злодеянията на НКВД. За това даже беше издадена книга в Москва. В общи линии всичко беше проучено и изяснено, комисията състави съответния акт. Изоставеният горски масив в покрайнините на Менск стана известен с името си Курапати и се превърна в жертвен символ на Беларус.
За да се отбележи този символ на място, трябваше да се направи паметник или поне да се постави някакъв знак. С това се зае специална комисия под ръководството на народния художник на Беларус В. Шарангович. Но благоприятния за това момент явно беше пропуснат, наближаваше комунистически реванш. Комисията и особено нейният председател не намериха в себе си воля да изберат от немалкото на брой проекти най-достойния за материално въплъщение и затлачиха работата. Сложиха там някакъв знак по инициатива на президента Клинтън, който беше заведен в Курапати от лидера на опозицията З. Пазняк. Този знак, представляващ мраморна пейка, не веднъж се опитваха да го счупят, събаряха поставения от обществеността кръст - режимът правеше всичко, за да изтрие от човешката памет злодеянието на болшевиките. Сега там прокарват шосе, за да закопаят завинаги под асфалта това злодеяние.
108. БНФ
Но засега идеята за справедливост и за осъждане на сталинските репресии беше още силна, особено сред националната интелигенция. По инициатива на Зянон Пазняк беше решено да се създаде особено сдружение - Беларуски мартиролог, с перспектива да бъде преобразувано в друга, по-радикална организация. По-късно Пазняк ще каже, че за създаването му, освен него, са знаели Дубянецки и Бикау, но това не е съвсем така. През една октомврийска надвечер отидох в Червената църква, както и доста още, за създаването на Мартиролога. Там дойдоха някои писатели и художници - Максим Танк, Нил Гилевич, Анатол Вярцински, Ригор Барадулин, Уладзимер Калесник, Михал Дубянецки и много други. Но и другата страна предприе свои мерки и се беше подготвила добре. За да заемат места в залата и да не допуснат други хора, един час преди началото там дойдоха маса цивилни кагебисти, секретари на гаркома, представители на прокуратурата начело със заместника на генералния прокурор Кандрацки. Най-първи пристигна от ЦК инструкторът Бузук, който, ако се съди по всичко, имаше явната задача да провали събранието.
Аз също отидох малко по-рано и надникнах в кабинета на директора на Дома на киното, в какъвто по това време беше превърната Червената църква. Именно там станах свидетел как този Бузук се беше счепкал с Пазняк - за предстоящото събрание. Пазняк му се опъна здраво и аз тогава си помислих: "Твърд характер! Да имаше повече такива в Беларус". Залата беше вече пълна, президиумът зае местата си. Да ръководи всичко се зае, струва ми се, Михал Дубянецки, който седеше до мене. Трябваше да се изберат ръководни органи на Мартиролога и тук настана бъркотия. Особено когато дойде ред да се избира председател. Като се наведе към мене, Дубянецки каза: сега ще завалят предложения - Бикау. Не можех да допусна това и като станах, предложих Пазняк. В залата надигнаха шум, врява и викове тези, които бяха дошли с намерение да провалят събранието. Нещо срещу Пазняк доказваше прокурорът Кандарцеу, истерично крещеше от мястото си една секретарка на гаркома. Дубянецки обяви от трибуната гласуване, но когато се стигна до Пазняк, до него подскочи Бузук и започна да го изблъсква от трибуната. Залата викаше възмутено. Тогава станах от масата и предложих да се продължи гласуването. Кой е за, кой против, единогласно! - обявих аз, както се бях научил от сесиите на Върховния съвет. С това всичко свърши. За председател на Мартиролога беше избран Зянон Пазняк.
И тогава някой (не помня кой) предложи от залата избраният комитет на Мартиролога да се смята за оргкомитет на Народния фронт. Залата започна да ръкопляска оглушително, тези ръкопляскания бяха приети за съгласие. Опонентите бяха бесни, като схванаха, че са били измамени. Но вече нищо не можеше да се промени, протоколът на събранието се писа без тях. Както и историята на Беларус. Поне така мислехме ние, като се поздравявахме с победата.
Но това, което се случи в Червената църква, не беше окончателна победа, не беше даже и половин победа. На сутринта ме извика председателят на Върховния съвет Г. Таразевич. От известно време отношенията ни бяха в общи линии добри. Още през пролетта се обърнах към него с молба за реабилитиране на редица дейци на културата. Преди това на съвещание в ЦК се обърнахме към Я. Сакалоу за реабилитиране на А. Гарун и Ц. Гартни, но Сакалоу каза, че "за съжаление" няма съответните документи. После разговарях неофициално за същото с втория секретар Игрунау, но все безрезултатно. Таразевич каза: "Направете списък и ми го дайте като за помилване". Телефонирах до всички творчески съюзи, театри, консерваторията - събрах 55 души и ги отнесох във Върховния съвет. И след около два месеца излезе указ, подписан от Таразевич, за реабилитирането на всички без Ф. Аляхнович, чието криминално дело се намираше в Литва, където беше загинал.
Сега Таразевич изглеждаше много загрижен и ме посрещна с въпроса: "Какво сте направили, това е политическа партия. Подсъдно е, прокуратурата започва разследване..."
Вечерта аз, Пазняк и Дубянецки се срещнахме в градската градина. Дубянецки ми предложи да оглавя оргкомитета на Народния фронт, но аз отказах. Добре би било да го оглави Пазняк, но Пазняк беше вече ангажиран с Мартиролога. Така Народният фронт остана без председател.След един ден в жилището ми дойдоха Васил Якавенка и Алес Емялянав. Последният работеше като консултант в СП и стана известен с това, че призна как го вербувал КГБ, но той не се съгласил. Писателската общност го подложи на остракизъм, но не се знаеше за какво: за това, че са го вербували, или за това, че си призна. Двамата бяха доведени при мене от една грижа - кой ще стане лидер на БНФ? Уговаряха мене, но аз твърдо отказах - не исках, а и не мислех, че имам морално право за такава мисия. В края на нашия разговор казах на Васил: "А защо не станеш ти?" Васил каза, че ще си помисли. И на другия ден преди заседанието на оргкомитета уведоми, че е съгласен.
На важното организационно заседание освен приятели на комитета дойдоха секретарят на гаркома П. Краучанка и председателят на СП Нил Гилевич. Когато заседанието започна, двамата се изказаха остро срещу създаването на БНФ. Гилевич доказваше дълбокомислено, че това подхожда на балтийските народи, но не и на Беларус. Беларуският народ няма да приеме такава организация. Странно беше да чувам подобни думи от моя доскорошен приятел, който отдавна минаваше за националист номер едно. Краучанка доказваше същото. Както се бяхме уговорили предния ден, предложих кандидатурата на Васил Якавенка и присъстващите гласуваха единодушно "за". Пазняк не присъстваше на събранието.
Но след ден-два, когато Пазняк разбра за избора, оргкомитетът беше свикан отново и се проведе ново гласуване. Председател все пак стана Пазняк. Това обаче се случи без мене. По някаква причина отсъствах от заседанието. Разбира се, смятах, че кандидатурата на Пазняк е по-добра във всяко едно отношение от тази на Якавенка. И ако не предложих Пазняк на първото заседание, това беше само защото той беше вече зает с Мартиролога. Сега на това място беше избрана Мая Кляшторная, дъщеря на ликвидиран беларуски поет и самата тя затворничка в ГУЛАГ.
Точно по това време - след ден или два - наближаваше Дзяди и се предполагаше да участваме. Но на заседание на БНФ решиха, че понеже Дзяди е религиозен празник, участието в него може да стане само по лично желание. Тогава се разболях от грип и не отидох на гробището. А именно там се разиграха трагични за менчани събития. Когато хиляди от тях тръгнали от станцията на метрото към гробището, там там вече ги чакали редици войска и милиция - със затворнически автомобили, автобуси и дори водни оръдия. Започнали да разгонват хората, да ги бият, да ги арестуват и да ги тровят с газове от портативни флакони. Напръскали и Пазняк, който вървял начело на колоната. Но Пазняк не отстъпил. Той насочил множеството към покрайнините и го повел към Куропати. Но и там пътят на колоната била преградена от войски. Тогава Пазняк обърнал всички към полето. И в голото поле под снега, който се сипел от мрачното небе, се извършило богослужението. Отгоре се веело бяло-червено-бялото знаме, изказвали се оратори и сред тях писателят Уладзимер Арлоу. Тогава и след това доста хора бяха бити и задържани в участъците.
Сутринта се свързах с московското списание "Огоньок" (редактирано по това време от В. Коротич), което беше най-радикалният печатен орган в страната и пишеше много за перестройката. От редакцията казаха, че ще изпратят в Менск спецкор, но материалът за инцидента трябва да се даде веднага за броя. Написах през нощта една статия, предадох я по телефона и тя се появи скоро в "Огоньок". Статията се казваше "Тояги вместо перестройка". Това беше може би първата статия за потъпкването на национално-освободителното движение в Беларус.
Скандалът беше могъщ. ЦК на Беларус начело със Сакалоу предприе решителни мерки. Най-напред ръководителите се заеха да опровергават всячески факта за полицейската разправа над мирната демонстрация. (Милицията не е била никого, не е тровила с "черьомуха". Случилото се е метеж на националисти срещу съветската власт, който е бил потушен с мирни средства.) Мене ме извика Сакалоу и ме обработи в примерно същия план. Казах му за насилието от страна на правозащитните органи, а той доказваше, че факти за насилие няма. За което цитираше заключението на комисията, която вече беше разследвала инцидента. А в комисията, казва, са такива уважавани хора като художникът академик Савицки, писателят лауреат Гилевич, трябва да им вярваме. Много журналисти доказваха противното, само че на тях не им вярваха. Будзинас дори засне побоя на кинолента, но въпреки това доказваха, че газ не е използван. (Комисията претеглила запасите на МВР от "черьомуха" - цялата е в наличност.) Като се върнах от Сакалоу, написах писмо на Горбачов, разказах за варварската история в Беларус и помолих за справедливост.
Отговор от Горбачов, разбира се, не получих - извикаха ме на заседание на творческата интелигенция, което се готвеше да се проведе на "Старая плошчад" в ЦК на КПСС. Там в една неголяма зала се събра едва ли не целият творчески актив на страната, имаше много познати автори. На сцената излезе политбюро в пълния си състав начело с Горбачов. Той започна да говори нещо и М. Шатров, който седеше до мене, каза тихо: да видим какви ще ги говориш, когато те запрат като посланик някъде в Монголия. Запомних това. И тогава изведнъж чувам - Горбачов се обръща към мене: "Васил Биков, как се случи така, че беларусите излязоха срещу съветската власт? Спокоен, дисциплиниран народ... Неразбираемо".
Започнах да обяснявам нещо, казах за жестокостта на милицията, която беше била и тровила жени и деца, които отиваха на гробището, където са погребани славни беларуски мъже, сред които и Машерау. Горбачов вдигаше неразбиращо рамене. Насреща в първия ред седеше главният организатор на всичко това Я. Сакалоу и мълчеше. Започнаха да се изказват словоохотливи артисти и писатели, да говорят за перестройката. Накрая, като стоеше прав до редовете, заговори Виктор Астафев, който осъди доста рязко беларуските комунисти за "зверствата към един от може би най-спокойните славянски народи" и предложи да се разследват злодеянията, извършени на Дзяди. Бях много благодарен на моя руски приятел и го прегърнах горещо. Виктор Петрович беше един от тези, които можеше да каже това, което искаше, и на този, на когото искаше. Той имаше честта и смелостта, характерни за един истински народен застъпник.
Като прескоча напред, ще отбележа, че конфликтът имаше продължение. Когато в Кремъл заседаваше съветът на старейшините (след изборите за народни представители на СССР), по време на почивката Горбачов дойде при мене и попита как е сега положението в Беларус. Утихнало е ръководството? Започнах да разказвам детайлно, но към нас веднага подскочиха други с наострени уши и Горбачов прекъсна разговора. Каза, че ще разговаряме после... Но това после не настъпи. Настъпи друго после, при което на Горбачов не му беше до Беларус.
Течеше издигане на кандидатури за Върховния съвет на БССР. Окончателното им утвърждаване беше предходено от придирчива селекция с обсъждане на така наречените изборни събрания. Представителите на "обществеността" се разглеждаха прецизно и се "режеха" неугодните. Всичко се състоеше в политическата ориентация и на кандидатите, и на подбраните представители.
В Дома на културата, който е до станция "Московская" на метрото и където трябваше да бъде "сгледата" на дузина кандидати, дойдоха (разбира се, организирани от гаркома) няколко стотин студенти от Института по физкултура. Те бяха много активни, гласуваха дружно за кандидатите комунисти и режеха интелигентите. Тогава още до изборния старт отстраниха мнозина. Но накрая явно се умориха - заболяха ги гърлата да се изказват както "за", така и "против". Един кандидат, който дълго чака реда си, защото фамилията му започваше с една от последните букви на азбуката, предизвика слабата реакция на събранието по отношение на заговорническата му договорка. Този кандидат беше С. С. Шушкевич, който от това събрание направи блестящия си политически старт.
109. В АМЕРИКА С ГОРБАЧОВ
Мина малко време, започнах да пиша поредната повест, но постоянно трябваше да прекъсвам - нямаше спасение от журналистите, свои и придошли. По това време в Менск идваха кореспонденти от Варшава, Прага, от немския "Шпигел", а московските журналисти като че ли изобщо не си тръгваха от Беларус. Да даваш интервю е неблагодарна работа във всяко едно отношение, защото далеч не винаги имаш възможност да контролираш окончателния текст, винаги ще се намерят неточности, че и грешки, след които е повече от досадно. А отгоре на това комунистите натякват за получени долари - все едно някой плаща за интервю.
Един път неочаквано, дори без предварително обаждане по телефона, на прага ми застана Анатол Бутевич, който тогава работеше в ЦК, и ме смая: трябва да замина за Москва. Ето билетите, след три часа ще дойде кола и - на летището. Ще ходите в Америка с Горбачов.
Това беше чудесно, в Америка още не бях ходил. Но защо с Горбачов? Това Бутевич не знаеше, само каза: нареждане от ЦК на КПСС. Съветвам те да побързаш.
Какво пък, за подобно нещо можеше и да се побърза. Приготвих се набързо и тръгнах. В Москва на летището ме посрещна консултантката на СП по беларуска литература Галя Грибовская и ме отведе на "Старая площад". Там ме преведоха стремително през няколко кабинета , написаха и подписаха необходимото - документи, пари. Валута на касата вече нямаше, някаква счетоводителка извади от чантата си своите 200 долара, с което отидох на летище "Внуково". В малката и уютна зала на правителственото летище се събираха тези, които трябваше да съпровождат Горбачов на срещата му с Рейгън. Там видях няколко познати и сред тях писателите Игор Денков и Владимир Карпов, режисьора Марк Захаров, грузинеца Тенгиз Абуладзе, цековеца Наил Бикенин, журналиста Андрей Грачов и няколко други. Горбачов с Раиса Максимовна и децата им летяха с друг самолет.
Полетът беше дълъг, с две кацания - в Англия и в Канада. Едва ли не всички в самолета се познаваха, сядаха кой където си поиска и общуваха активно. До мене седна един непознат човек, много словоохотлив и общителен, все ме разпитваше за политиката в Беларус и самият той разказа много неща за перестройката. После питах кой е този, но никой от моите познати не можа да ми каже. В Ню Йорк той изчезна и повече не го видях.
През първата нощ в Америка пренощувах в тясната ъглова стаичка на беларуското представителство в ООН, където ме настани представителя Лев Максимов. Той ми каза, че в стаята са намирали подслон много беларуски писатели, които са идвали за сесии на ООН. След това ме преместиха в един близък хотел, при останалата делегация. За това се погрижи Игор Дедков - за да бъдем заедно. Там на един етаж живяхме един до друг няколко дена. Наши съседи бяха Андрей Грачов и академик Олег Богомолов. През първия ден (по-скоро през остатъка от деня) се оказах свободен и и отидохме да се разхождаме по града, който виждахме за първи път. Пето авеню, околностите на централния парк, Бродуей... В Ню Йорк най-напред поразяваха много високите му стъклени здания. Улиците, които през деня тънеха в сянка, нощем бяха изцяло залети с електричество - това изглеждаше неестествено след тъмната и пустинна през нощите Москва. Тук до сутринта се тълпяха хора, цареше разоезичие, чуваха се обичайни руски псувни - нашите не се сдържаха, като смятаха, че никой не ги разбира. Докато шефът ни контактуваше с Рейгън, ние участвахме в пресконференции, заради което, доколкото разбрах, бяхме дошли. Всичко се ръководеше от пресаташето Андрей Грачов. На добър английски език той обясняваше на разноцветните журналисти основите на новата политика на Горбачов, ние уточнявахме детайлите и отговаряхме на питания. Любопитството от страна на журналистите беше голямо, задаваха много въпроси. Не на всички от тях можехме да отговорим, особено в областта на икономиката и финансите. А що се отнасяше до културата, тук Игор Дедков отговаряше и озадачаваше едновременно. Защото и самият той се съмняваше много в перестройката, която се осъществяваше под ръководството на комунистическата партия.
Първата среща с Горбачов на американска земя пропуснах - разхождахме се с Владимир Карпов из Ню Йорк. Късно вечерта се заблудихме и не знаехме как да се доберем до нашия хотел. Взехме такси, в което, като седнахме, попитах Карпов: "А на какъв език ще говорим?" И тогава нашият шофьор каза: "На руски, другари, на руски". Оказа се, че е от Ленинград, преди няколко години дошъл при сина си, който имал успешен бизнес, но се провалил и сега, за да го спаси от банкрут, бащата върти кормилото по осемнадесет часа - изкарва пари. Изразихме съчувствието си към възрастния човек.
В един ден на края на посещението бях включен в група икономисти за среща с американски делови кръгове. Свои руски колеги в хотела не намерих, мислех, че ще ги видя на мястото на срещата, някъде в Института за източни връзки или както там точно се наричаше. Отидох по-рано, чаках на вратата, но не дочаках никого. Принуден бях да отида сам, защото наближаваше часът на срещата. В шикозното здание по широка, покрита с килим стълба ме отведоха на втория етаж, където на кръгла маса вече се бяха събрали една дузина стари американци - всичките изискано облечени, с костюми и жилетки, вратовръзки и папийонки. Някои с пръчици в ръце. Представиха се поред, стиснах на всички старческите, като птичи лапички, пръстчета. Седнахме да обядваме, ядяхме нещо, пиехме по малко вино, което ни наливаше един прислужник. Докато бяхме заети с обяда, всички мълчаха. (Почти всички.) Едва когато обядът свърши, обърнаха погледи към госта. Гостът в същото време се чувстваше доста притеснено, защото колегите му все още ги нямаше. А какво да говоря с тези, не знаех.
Като запушиха своите пури, "тези" най-напред попитаха коя фирма представлявам. След кратка пауза отговорих, че фирмата се казва Съюз на писателите. Домакините се спогледаха сдържано, един прелисти някакви хартии, които бяха наредени пред него, но може би не намери в тях посочената фирма. Повече обаче не попита нищо. Започнах да говоря нещо за важността да се установят икономически връзки между нашите страни, слушаха ме съсредоточено, макар че на масата вече се възцари неловкост. Все не преставах да чакам своите икономисти - специалисти от министерствата и ведомствата, но те не идваха. Тогава след доста дълга пауза един, като че ли най-старият американец попита: "А по какъв начин можем да получим доходи от своя бизнес? Не може ли сър Бикау да ни посочи съответната банка?" На това сър Бикау сам вдигна слаби рамене. Тогава старшият на масата вдигна чаша с вино и предложи да пием за здравето на президента Горбачов. Пихме и всички станаха. Моето посещение в деловите среди на Америка беше свършило.
Вечерта в хотела попитах Игор Дедков: как да разбирам това? Защо съветските икономисти не дойдоха на срещата? Игор Александрович, който разбираше по-добре от мене голямата политика, само се усмихна: и какво щяха да кажат там? Какво изобщо могат да кажат на американските капиталисти? А и не за това са дошли...
Може би беше истина - не за това...
Умният и честен Игор Алекдандрович! Това беше предпоследната ми среща с него. Последната се състоя скоро след това в Москва. След едно заседание късно вечерта отидохме с него у Лазар Лазарев. Там малко пийнахме. Дедков вече живееше в Москва, работеше в някогашното списание "Коммунист" ("Камунист"), преименувано на "Свободная мысль" ("Свободна мисъл"). По това време той написа и издаде книга за моето творчество, печатаха го много в московските литературни списания.
Но настроението му не ми хареса - беше мрачен, отпаднал. Късно през нощта го откарах с такси в жилището му, сбогувахме се набързо и повече не се видяхме. Игор Александрович почина скоро от неизлечима болест... А тогава имаше прием в ООН, срещнахме се с Михаил Сергеевич и Раиса Максимовна; на шведската маса поговорих малко с Александр Николаевич Яковлев. Попитах го защо се отдръпна от културата, за която отговаряше в ЦК, и той отговори просто: комунопатриотите оживяха. Както се изясни после, това беше истина. Комунопатриотите винаги и всички побеждаваха - дори членовете на политбюро, - такава сила имаха. През нощта ме събуди Игор Дедков - всички наши от хотела ги викаха в представителството на ООН, където трябваше да се видим с Горбачов. Бързо се облякохме и отидохме - представителството не беше далече. Там пред вратите вече се събираха нашите, но в сградата не пускаха никого - чакаха да дойде "обкръжението", необходимо за сигурността на Горбачов. Абсурдността на тази мярка беше очевидна - от кого ще осигуряват неговата сигурност? Но именно така беше. И ние не можехме да се досетим какво е принудило Горбачов да вдигне посред нощ своята делегация. Какво се е случило? Тогава се появи Шеварднадзе и каза, че Горбачов прекъсва посещението и се връщаме. "Не знаете ли какво става в къщата, когато стопанинът го няма?" - каза многоопитният журналист международник Валентин Зорин. Изстинахме. Уплаших се, както отдавна не се бях плашил - преврат ли? "Нима са се осмелили?" - тихо и объркано говореше Дедков.
Но тогава още не се осмелиха, превратът чакаше своето време, а ние просто се връщахме. Това ни каза Гоарбачов, като събра делегацията: Армения е в беда, републиката е разтърсена, сутринта отлитаме.
А сутринта имахме назначена среща с деловия елит на Ню Йорк. Не знаехме както да правим и тогава Олег Богомолов каза, че не е удобно да подвеждаме важните хора, които ще се съберат в изискания хотел "Роджърс Астория", трябва да отидем и всичко да протече в темп. Така и направихме. Но докато там, седнали да обядваме, слушахме бавните разсъждения на старите милионери, всички се чувствахме като на тръни. Времето много ни притесняваше. Особено когато забелязахме, че някои от нашите един по един изчезват. Ние с Богомолов и редакторът на "Известия" Лаптев седяхме в самия ъгъл и нямаше как да се измъкнем от залата. Това неудобство ни подведе много, защото когато най-сетне се измъкнахме, автобусите пред хотела вече ги нямаше - всичките бяха заминали за летището. Започнахме да тичаме, за да хванем някое такси. Накрая Богомолов видя познат журналист с кола, който ни откара на летище "Кенеди". Едва успяхме за самолета. А Владимир Карпов не успя, самолетът вече захождаше за излитане и Героят на Съветския съюз трябваше да вика и да маха с ръце, за да не го оставят. Самият Горбачов даде нареждане да спрат и да вземат пътника. Като се качи на борда, Карпов ругаеше звучно организацията на посещението, останалите мълчаха. Всички бяха недоволни, че важното посещение всъщност се провали. Беше тъкмо време да се пийне нещо, но в самолета нямаше алкохол. Горбачов проповядваше трезвеност и се бореше с пиенето. Затова пък на летище "Внуково" се намери и коняк, и още нещо. Там всички добре си отдъхнахме. Олег Тимофеевич ме откара на "Шереметево 1", откъдето заминах за Менск. Това пътуване беше може би най-неприятното от всичките ми пътувания в чужбина. Разбира се, много неща можеха да се припишат на страшната катастрофа в Армения, но не всичко. Тогава видях обкръжението на инициатора на перестройката и започнах много да се съмнявам, че то я желаеше. На тях и без това им беше добре. А може би дори и по-добре, отколкото във времето, което настъпи после и към което те изобщо не се стремяха. Един от тях, най-подмазващият се и надежден тогава съратник, ще нарече спосле Горбачов "ангел на тъмнината" и ще се хвърли отчаяно да възстановява това, което е било отхвърлено неочаквано от историята.
110. ИСПАНИЯ
А в Менск започна неспокоен, размътен живот. Партийната преса, телевизията, а също така и партийните органи на всички равнища се нахвърлиха върху новото национално-демократично движение. Обвиненията бяха най-страшни. Наричаха бенеефовците фашисти, немски слуги, полицаи. Националното бяло-червено-бялото знаме обявиха за фашистко и непрекъснато доказваха, че именно под него немците и полицаите са разстрелвали евреите. За Пазняк казваха, че е бил полицай (а е роден през 1945 година) и че е син на полицай (а не на войник червеноармеец, загинал на фронта). Пазняк обаче запазваше спокойствие и твърдост, не се занимаваше с опровержения и неуморно събираше под знамената на БНФ националния актив. Негови съратници от самото начало станаха М. Дубянецки, а също така известните историци М. Ткачоу и А. Грицкевич, професор Ю. Хадика, учен, преподавателите Г. Вашчанка, В. Вячорка, Ю. Сиучик, изкуствоведите В. Чуйко и В. Тригубович. А също художниците М. Купава, А. Марачкин, Я. Кулик, журналиста С. Навумчик с жена си Галя. Писателите в новото движение не бяхме много: аз, Ригор Барадулин, Артур Волски. И толкова. Повечето писатели страняха от БНФ. След това по-голямата част от тях влеле в Дружеството на беларуския език, либерална организация, създадена със съгласието на властите от Н. Гилевич. През зимата започнахме да готвим конгрес, за да узаконим Фронта, да го направим легитимен. Не можехме да проведем конгреса в Менск, така че ни спасиха литовските приятели - помогнаха за организацията, дадоха удобно помещение. За съжалени аз не участвах в конгреса - съвпадна с отдавна предвидено отиване в Испания. Международната писателска общност беше планирала конгрес в Севиля и аз бях определен там за докладчик. Имаше и друга причина, която ме накара да не отида във Вилнюс, а в Севиля: една издателска фирма предлагаше да издаде мои събрани съчинения, включвайки в тях всичко, което съм написал, както и забраненото в Съюза. Подготвих съответните ръкописи, събрах черновите - такава беше уговорката. Не можех да изпратя това по пощата, а да го занеса лично можех, използвайки депутатската си неприкосновеност на митницата. Издателството ми даде няколко адреса в чужбина, включително и в Мадрид. Като пристигнах там със самолета, опаковах всичко и го изпратих на мадридския адрес. И - завинаги. Не получих нито една дума в отговор. После се опитах да разбера нещо за това издателство, но не открих никакви негови следи. Така пропадна всичко. (Може някога ще се намери в бездънните хранилища на КГБ, ФСБ, ФАПСИ и т. н.) За няколко дена по време на това пътуване спрях в Мадрид. В общи линии всички европейски градове са с нещо еднообразни - с архитектурата, с благоустройството си. Но всеки си има свой облик, свои особености - в областта на планирането, на озеленяването, да не говорим за музеите. Мадридският "Прадо" зашеметяваше, както може би и всички подобни средища на многовековната европейска култура. Не като галерията на Пикасо, в която имаше малко посетители, а и изглеждаше прекалено модернистична - дори за Пикасо. Въпреки това неговата знаменита "Герника" е станала заслужено емблема на наближаващата световна война.
Но като че ли най-силно впечатление ми направи мемориалът, разположен на половин час път с автомобил от Мадрид.
Още отдалече на планината се вижда огромен католически кръст, под който се намира мемориалът - огромна катедрална зала в скалата, разделена на две половини. В едната са намерили последен приют републиканците, а в другата - метежниците франкисти. По средата се издига гранитния гроб на самия Франко, който след смъртта си е обединил всички - и врагове, и приятели. Това беше прекрасно въплъщение на християнския постулат, че пред Бог всички са равни, смъртта обединява. Постулат, който за голямо съжаление у нас е занемарен дори в границите на една нация, да не говорим за отношението към други националности, някогашни врагове. Ако в Европа са построени стотици мемориали и старателно се грижат за гробовете на нашите войници, жертви на Втората световна война, на наша земя от немските паметници не е останал нито един. Всички бяха разрушени от вълната на естествения военен гняв и омраза към окупаторите, която не се е уталожила и до ден днешен. И сега нашите ветерани са готови на всичко, за да не позволят немците да възстановят със свои средства паметта за своите жертви на наша земя. В същото време хуманитарна помощ от тях искат редовно да получават. Моралът е такъв. Дори в рамките на възстановеното и почитано християнство. Севиля със зелената трева на моравите през февруари и вечнозелените палми напомняше приятно за пролетта, както и с портокаловите си дървета по улиците, обсипани с жълти плодове, които на вкус не се оказаха добри - бяха горчиви. Посетихме бившата тютюнева фабрика, където е работила някога безсмъртната Кармен, а сега се чуваше неспирната врява на студентите от Севилския университет. Един ден се почувствах зле, не отидох сутринта на заседанието на конгреса, лежах в хотелската стая и станах неволен свидетел как в съседната стая претърсват куфарите на моя другар московчанин. Правеха го двама наши земляци, които дойдоха заедно от Мадрид. Несправедливо щеше да бъдат обвинявани испанците, ако му изчезнеше нещо. А можеше и да не му изчезне - да се прибави, което можеше да бъде още по-лошо.
По обратния път срещнах на мадридското летище Олег Яфремов, който се връщаше у дома от гастроли. Изглеждаше зле, беше изпълнен със застарял песимизъм, не очакваше нищо добро за културата. Това беше малко странно на фона на видимата еуфория, която цареше в Москва във връзка с перестройката. Но Яфремов беше мъдър човек, трудно беше да не му повярваш.
Върнах се в Менск и веднага попаднах във водовъртежа на политическата борба, която се разгръщаше изцяло в беларуската столица. БНФ веднага след създаването си започна да призовава народа, да го вика на улицата. Народът не реагираше с голямо желание на пламенните призиви на Пазняк, но постепенно се събираше, слушаше изказващите се на митингите. Пазняк поставяше крайно радикални цели, които предизвикваха у едни съмнение, други се плашеха именно от този радикализъм. Често заседаваше Събранието, в което с Барадулин се стараехме да участваме редовно. Ригор се изказваше кратко, но винаги остро и на място. Условия за политическа работа нямаше, с помещение за своите заседания Събранието не разполагаше и се събирахме в случайни помещения - в училища, музеи и понякога в Дома на литератора, докато принадлежеше на писателите. По това време в Дома на литератора се простихме с Михас Ткачоу, който почина след побой в Мсцислаучински район. А преди това Михас ходи в Горадня за погребението на Аляксей Карпюк. Карпюк почина през лятото, като се мъчи тежко от рак на стомаха. Малко му бяха приживе другите страдания... Даже през последните години старите комунисти го обвиняваха във вестниците, че представя неправилно колективизацията, оскърбяваха с гнусни изрази автора. Карпюк заведе дело за обида и го спечели, като получи за своето унижение една рубла. Неговите противници само се изсмяха: сарказмът на Карпюк не достигна до тях...Скоро за обида и клевета те се научиха да смъкват милиони и ги даваха за нуждите на детски градини. Самите те вече се бяха натъпкали, на тях не им трябваха.
111. КОМИСИЯТА ЗА ЕЗИКА
Най-сетне Върховният съвет на БССР (Беларуската съветска социалистическа република) се загрижи да беларуския език и както винаги, за да скрие проблема, състави съответната комисия. За неин председател назначиха Нил Гилевич, стар поборник за беларуското. Започнаха дълги заседания, скучни обсъждания, когато един през един многословно доказваха колко е необходим на беларусите техния роден език. Тук нямаше разминаване и тогава единодушно се премина към конкретните неща. Езикът на държавните учреждения, на висшите училища, на издателствата и литературата... А езикът на ръководещата и определящата всичко партия? На това място колегите привеждаха хитрия и предварително подготвения аргумент: езикът на партията е дело на партията, ни е не можем да ѝ диктуваме нищо. Ето какво, казах аз веднъж, докато комунистическата партия на Беларус не премине на беларуски език, беларусите няма да имат никакъв роден език. "Ей че го каза!" - подхвърли заядливо Иван Чигринау, много активен по това време секретар на СП (Съюза на писателите), който при Лукашенка получи званието народен. Нил Гилевич мълчеше мрачно. Двамата, както впрочем и останалите от комисията, членуваха в комунистическата партия и не беше трудно човек да се досети с каква цел са назначени в нея. В най-добрия случай - да имитират борба за езика, а когато не се получи нищо, да кажат: "Ами ние се постарахме"
Беше приет подробен и доста странен план за беларуския език, в основата си популистки и безнадежден. Това стана особено очевидно, когато на последното заседание беше обявен редът за въвеждане на плана в действие. Като го прочетох, исках само да видя погледа на Гилевич и Дземянцей, който седеше до мене и под ръководството на когото може би беше писано всичко това. Погледите си тези хора бяха навели срамежливо, ясно защо. На всеки, който дори и бегло погледнеше този план разпределение, би му станало ясно, че е писан само за пред хората, за успокоение на "кресльовците" и особено на БНФ (Беларуския народен фронт), който на всеки митинг настояваше: езикът!! Наистина, каква е ползата от един план, който предвижда нещо за десет години, иначе казано - прехвърля мерките за езика към края на столетието. Казах им, че до края на столетието може да стане така, че никого от нас да го няма на този свят, кой тогава ще изпълнява това фантазьорство? Ще бъде забравено също като имената на неговите създатели. Така и стана. При властта на комунистите нищо от този план не беше и не можеше да бъде реализирано, върху страната бързо се стовариха куп различни събития и на никого не му беше до езика. Докато упоритият Нил Гилевич, като напусна СП (Съюза на писателите), не създаде ТБМ (Дружеството за беларуски език). Куцукайки и буксувайки, то се бори все за това, за което са се борили беларуските интелигенти от началото на века. Може би наистина, както казаха умни хора, сбъркахме приоритетите и впрегнахме каруцата пред коня. Не трябва ли най-напред да де постигне независимост на страната, след чието придобиване много по-лесно и по-просто ще бъде беларуският език да стане държавен. Иначе - напразна борба, пусти намерения. Или поне имитация на борба без никаква надежда за приличен резултат.
Но това, което беше видимо за всеки зорък поглед, не искаха да го видят нашите националкомунисти. Включително най-честните и най-умните. Освен когато тази борба не беше необходима на партията, за да отдръпне национално активните (интилигентските) сили от радикалните идеи на БНФ (Беларуския народен фронт) и да ги включи в по начало безперспективната (и безвредна) борба за езика. Но с кого да се бориш, когато партията винаги е подкрепяла демагогски развитието на националния език? По същество с народа, който - както казват, не иска да говори на беларуски, а на руски. И това е истина. Защото за какво му е на народа да говори на език, който извън селския бит не се използва? На който не говорят в града, където са се преселили младите хора, не говори началството. Руският език е отдавна език на началството и народът се стреми да разбира преди всички него, за да разбира нарежданията на началството. Защото, ако не разбереш тези нареждания, лесно ще получиш плесник зад врата, както по време на немската окупация. А ако ги разбереш, току виж ти се случи и на тебе командваш. Тези, които са под тебе. Чиста изгода е да говориш на руски. Затова елементарният смисъл на борбата за беларуския език е да се започне от началството, от сегашната ръководеща партия. Но как да се изправиш срещу партията, към която сам принадлежиш? Ще те изключат от нейните редици. Откъдето идват и имитационната суетня.
В общи линии, жалко. Защото наистина имаше един определен момент, който беше бездарно пропуснат. Тогава комунистите започнаха да се грижат повече за себе си, за своето много несигурно бъдеще, след година се съгласиха за суверенитета, можеха да се съгласят и за езика. Макар че всичко това са напразни разсъждения. Както показаха следващите събития, беларуската компартия по-лесно прие собствената си туберкулозна смърт отколкото народния език...
112. НАРОДЕН ДЕПУТАТ НА СССР
Според новите закони на перестройката започнаха да издигат кандидати за народни представители на СССР (Съюза на съветските социалистически републики). От Москва бяха спуснати квоти, включително и за СП на БССР (Съюза на писателите на Беларуската съветска социалистическа република). В Дома на литератора беше свикано събрание, водеше го Нил Гилевич, който беше назначен за председател на тукашната избирателна комисия. А това означаваше, че няма право да издига кандидати за народни представители. Това огорчи не само него, но и мене, защото чувствах, че ще ме предложат и не знаех как да се измъкна. Приблизително така стана, както го бях предвидил. На събранието няколко души станаха и предложиха - Бикау! Аз на свой ред си направих самоотвод. Тогава започнаха да гласуват и не приеха самоотвода. Отново не се съгласих. Отново се изказаха, уговаряха ме. Един само Дамашевич може би ме разбра и каза: "Какво сте се лепнали? Човекът не иска, не е млад вече, не е здрав..." Не го послушаха, също както и мене. С това и се разотидохме. На другия ден ми позвъни Анатол Вярцински, който по това време редактираше "ЛиМ" ("Литература и изкуство"). Той едва ли не с отчаяние каза, че е объркан. Вестникът трябва да информира за резултатите от избора, а ти не си съгласен. В протокола, който лежи пред мене, пише: да се предложи Бикау. Какво да правя?
Уважавах Вярцински, бяхме в дружески отношения, и като стиснах зъби, бях принуден да се съглася. Заради редактора, заради "ЛиМ", а не заради събранието, което насилствено ме обрече на мъки.
Предложението отиде в Москва. И понеже изборите трябваше да станат в Съюза на писателите, имаше обща съюзна квота - 10 депутати от СП (Съюза на писателите). Там трябваше отново да се избира от всички, предложени от републиките и автономните области. Мислех и се надявах, че може би там няма да мина, ще минат други. Но не стана така - избраха ме и там. И ето че Бикау, като един от десетте, стана народен представител на СССР (Съюза на съветските социалистически републики) от името на всесъюзната писателска организация. Алес Адамович също стана народен представител, но от Съюза на кинематографистите. Това, че беше избран Адамович, малко ме зарадва - все пак ще имам свой човек до мене. Не съм сам сред това номенклатурно сборище, което от Беларус наброяваше около стотина души. И малко ме утешаваше това, че съм избран от името на творческа организация. Няма да седя между т е з и, мислех си, наседях се за десет години във Върховния съвет на БССР (Беларуската съветска социалистическа революция). Но, за съжаление, не стана така. Избираха от различни организации и съюзи, но в залата ни сложиха по азбучен ред и териториален принцип. Адамович се озова сред депутатите от Москва, а аз - от Беларус. Мои съседи бяха председателят на Берасцейския изпълком, един майстор от маладечанския завод, председателят на колхоз Бядуля и председателя на КГБ (Комитета за държавна сигурност) Балуеу. Отзад седяха председателят на Саумина (Министерския съвет) Кебич и беларуският първи секретар Сакалоу. Хубава компания! Но най-напред трябваше да се избере Върховен съвет на СССР (Съюза на съветските социалистически републики), заради което в Менск се събраха всички депутати, заседанието се водеше от Малафееу. От масата избираха с пряко и открито гласуване. Като чух името си, веднага си направих самоотвод, който не приеха. Само генерал Чумакоу и още няколко души гласуваха срещу Бикау и аз не знаех дали това са мои приятели или врагове. Отидохме в Москва. Там в залата на президиума на ВС (Върховния съвет) свикаха съвета на старейшините, на който присъствах и аз с Адамович. Седяхме горе, на задните банки и гледахме как Горбачов и Лукянов обсъждат кандидатурите и определят ръководните органи. Изпратих на Горбачов бележка за самоотвод. Горбачов я прочете гласно и ме вдигна от мястото ми: каква е причината? Казах, че съм болен. Горбачов поклати глава: е, известен писател, а се отказва. Какво пък... Сложи моята бележка настрани, но от списъка на [президиума на] Върховния съвет ме зачеркна.
Адамович, напротив - искаше да го изберат, но напразно. Даже не го предложиха. Виждаше се, че малко преживява, защото беше човек със значителна гражданска активност. Но у нас нещата отдавна са поставени така, че който иска, не му дават, а който не иска, го заставят. Този болшевишки принцип не успя да го разруши и Горбачов. Когато започна разпределението по комисии, беше предложено да подаваме заявки - кой къде желая. Не подадох заявка, исках по войнишки до се скатая. Адамович подаде едновременно за две комисии, мислеше, че може би ще го запишат в някоя. За съжаление не го записаха в нито една, а аз, без да желая това, се озовах в комисията по отбрана и държавна сигурност. Когато след това се оплаках на Лукянов, който се занимаваше с това, от неочакваното назначение, той отговори: "Ами вие пишете за армията и за КГБ (Комитета за държавна сигурност)". Така хлътнах. Адамович тогава ми се присмя - намерил си кого да надхитриш! А аз му разказах старата приказка за одеския клошар, който се събудил сутринта на пристанището и тръгнал да търси нещо за работа. Гледа, че на мостика на океански лайнер стои красавец капитан и клошарят, като се почесал, вика: "Ей, капитане, да ти трябва помощник?" - "Не" - казва капитанът. - "А боцман?" - "Също не". - "А готвач?" - "И готвач не." - "Късмет имаш, мършо, иначе щеше да видиш една работа от мене..." Аз не съм одески клошар, но за комунистическия капитан също не мислех да работя.
Започна шеметна, безредна и в много отношения драматична дейност на заседанията на народните представители, които зачестиха в Кремъл. Депутатите бяха страшно много, от всички републики на Съветския съюз. Най-много - от републиките от Средна Азия и най-малко - от Прибалтика и Кавказ. Седяхме в залата на строго определени места, по време на почивката всички се трупаха около партийните си лидери, каквито тогава бяха първите секретари на ЦК (Централния комитет на Комунистическата партия). Те бяха нещо като режисьори, определяха кой ще се изказва, даваха политически указания. Тези, които искаха да се изкажат, пращаха бележки: искам думата в подкрепа на и т. н. На тях им даваха думата, докато другите се възмущаваха. До беларуската делегация цял хектар място заемаше делегацията от Узбекистан и аз наблюдавах нейното поведение. Там имаше няколко диригенти, включително и една жена, които ръководеха не само изказващите се, но и подаваха репликите, подвикваха, започваха да ръкопляскат. Много сплотена делегация беше. Изобщо, политическите страсти в залата бяха понякога нетърпими за несвикналия човек. Особено когато се изказваше Сахаров или Афанасев. Че даже и Собчак. Сахаров говореше за Афганистан и му изключваха микрофона, опитваха се да го изгонят с ръкопляскания от трибуната. Затова пък, когато се изказваше генерал Родионов, който осъществи известното кърваво клане в Тбилиси, го изпращаха от трибуната с бурни овации, половината зала ставаше. Тогава разбрах ясно, че явно съм попаднал не на място, че някак си трябва да бягам оттам.
Алес Адамович напротив - беше пълен с енергия и полемичен хазарт, готов беше да се изкаже по всеки повод.Често успяваше, защото седеше на първия ред, точно пред трибуната.
Един път се изказа доста рязко (и с право), предупреди Горбачов за опасността която носи неговото генералско обкръжение. Тогава си изпати от други, включително и руски комунопатриоти, негови колеги от СП (Съюза на писателите). Много печално е, че към тях (засега мълчаливо) се присъединиха някои от беларуските дейци на културата, като например Михаил Савицки и някои други. Опитах се един път да поговоря с Валентин Распутин, с когото бях в добри отношения, но бързо разбрах, че между нас зее пропаст. Тези хора не виждаха и не признаваха нищо друго освен своята любима матушка Русия. Но те бяха руснаци, а останалите?..
Пробен камък за новата политика на Горбачов стана националният проблем (Грузия, Армения, Азербайджан, Централна Азия, Прибалтика). Дори за неосведомения човек беше ясно, че тези народи се стремят към свобода и независимост, че достатъчно много са се наживели в затвора, който се наричаше СССР (Съюз на съветските социалистически републики). Имперците не разбираха това. Аз тогава контактувах с прибалтийците - естонци и литовци, които предприеха ясен курс към независимост и започнаха последователно да се стремят към нея. За целта трябваше да се признае незаконността на секретните протоколи от пакта Рибентроп-Молотов.
Но за да се направи това, първо трябваше да се намерят тези протоколи. Дипломатите и кагебистите твърдяха, че протоколите са фалшификация на Запада. С усилията на демократите беше съставена специална комисия, която беше оглавена от Ландсбергис и в която включиха и мене. Трябваше да докажем, че публикуваните на Запад копия от тези документи са истински. Това не беше лесно, защото академик Фалин убеждаваше депутатите от трибуната, че никакви протоколи няма на бял свят. Повечето му вярваха. Но повечето не предвидиха колко силна е настойчивостта на балтийците, по-специално на Ландсбергис с неговата политическа хватка на булдог. Този литовски професор по музика в продължение на няколко заседания доказа, че не Западът е фалшификатор, а МВР на СССР (Министерството на вътрешните работи на Съюза на съветските социалистически републики). Ръководството на страната продължаваше да упорства в своята измама, което след известно време доведе до кървави ексцеси във Вилнюс, Рига, че и в Закавказието. Проля се кръв, за което Горбачов беше предупреждаван строго от неукротимия Адамович, който от активен негов последовател най-накрая се превърна в негов противник. Както между другото и цялата междурегионална група на Афанасев и Попов.
По време на една почивка между заседанията ми се случи да се срещна и да поговоря с Андрей Сахаров. Депутатите стояха на опашка пред бюфета, когато на вратата се появи Сахаров. Той явно беше объркан, като видя опашката, и спря, без да знае къде да застане. Повечето от редицата се отнасяха към него враждебно, съвсем неотдавна се бяха опитали да го прогонят от трибуната. Тогава аз излязох от опашката и му предложих моето място. Сахаров благодари, но не се нареди. Стаяхме двамата отделно от другите и разговаряхме. Андрей Дмитриевич каза, че е чел моите книги, самият той не е участвал във войната, но вярва на безпогрешната реакция на съпругата си Елена Бонер, която е фронтовачка и дори е била ранена. А що се отнася до моралната стойност на книгите, тя е безспорна. Аз на свой ред разказах на академика как искаха срещу него и Солженицин подписи от писателите, подкрепих неговата борба и днешното му изказване за Афганистан, където съветски летци са опитали да бомбардират своите, за да не попаднат в плен. Това предизвика буря от протести в залата, един ветеран инвалид се изказа с гневен отговор в смисъл, че факт за това няма, защото не може да се случи никога.
Това беше моят първи и последен разговор с този човек. През нощта Сахаров почина в своето жилище, а след два дена депутатите отидоха с автобуси на погребението му. Попаднах в автобуса, където след мене седна група генерали и с тях маршал Ахрамеев. Въпреки печалния повод генералите се държаха доста оживено, маршалът се шегуваше. Трудно беше тогава да си представи човек, че ще мине малко време и същият Ахрамеев ще се обеси в кабинета си. Ето такива два смъртни случая. Приравняват ли те покойниците? В заседателната зала сред беларуската делегация назря конфликт, в който се включих и аз. Трябваше да се доизберат депутати във Върховния съвет. Демократично настроената част от народните представители се приготви да предложи свои хора - Шушкевич и Дабраволски. Но с работата се зае Сакалоу, който проведе гласуването по "опростена" схема - в залата, всеки от своето място. Да брои гласовете възложи на кагебиста Балуев, който седеше срещу мене. Веднага вдигнах ръка срещу всички други кандидати, но, разбира се, загубих, избраха комунисти. Тогава не се сдържах и може би прекомерно рязко, че и неуважително навиках Сакалоу. Ленинградският следовател Иванов, който седеше наблизо и наблюдаваше тази сцена, ми каза: "Смело го давате". Може да беше смело, но глупаво и безполезно, защото не постигнах с това нищо. А най-вече навредих на себе си - после гълтах хапчета.
На заседанията на комисията, в която ме включиха, не ходех. Изпращаха призовки, които разнасяше специален куриер - чукаше през нощта в четири часа, караше ме да се подпиша, след което хвърлях хартийката в кошчето за боклук. Но веднъж ме повикаха на поредното събиране в края на дневното депутатско заседание. Комисията заседаваше в разкошна зала на стария Кремълски дворец. Отидох със закъснение, но по-добре изобщо да не бях ходил. Това беше ужас, какъвто не се случваше дори в голямата зала, където заседаваха всички депутати. Течеше някакво обсъждане, ръководител беше председателят на комисията, цивилен, но - както беше отбелязано в документите, с чин генерал-полковник. Останалите също бяха генерали - от въоръжените сили и КГБ (Комитета за държавна сигурност), цековци и републикански лидери. Страстите бяха нажежени, лицата на всички горяха. Поредният изказващ се доказваше, че политиката на Горбачов е предателска, че той не дава възможност да се достроят "авионосните крайцери, крайно необходими на армията и флота". Други го подкрепяха с реплики от място. После се изказваха и те - всички срещу предателската политика на Горбачов, който "продаде Русия и закопава партията". След това започнаха да обсъждат "гнусната клевета" на журналиста Коротич, който в своето списание "Огонёк" е написал, че уж в Съветската армия се среща "измисления от него тормоз от страна на старите войници". Един възрастен полковник едва не заплака от тази обида, защото нашата "работническо-селска армия, победила най-злия враг - немския фашизъм..." и т. н. Останалите го подкрепиха дружно. Прозвуча предложение да се извика на едно заседание редактора Коротич и "да се разкритикува, за да разбере как се клевети доблестната работническо-селска..." По-нататък не издържах и излязох.
Повече не се появих в тази комисия. Не исках да имам нищо общо с престъпната политика на очевидния реванш, който дълго преди известния опит за преврат назряваше и се подготвяше от тези, които се оказаха пред реалната заплаха да изгубят дългогодишната си власт. Разбирах Адамович, който заедно с другите интелигенти осъждаше Горбачов, но не можеше и да не му съчувства. Горбачов се озова в зверилник, който без да иска или нарочно разръчка и може би вече не знаеше как да се справи с него.
113. ПРИ РОДНОТО ЕЗЕРО
Ригор Барадулин, както винаги пълен с разни (не само поетични) идеи, намисли да заснеме филм за моята "малка родина". Когато всичко беше уредено, отидохме с автобус на "Белорусфилм" във Вушачи.
Пътят през Плешчаница и Бягомл ми беше отдавна познат, обичах неговите околни иглолистни горички и хълмове, сенчестия горски път през Бярезинския резерват. Може би този път беше най-приятният от това пътуване, защото останалите... Останалите бяха прекалено живо свързани с тежките спомени от детските ми години, с тъжното отмиране и запустяване на някога познатите ми околности. Това потискаше болезнено душевните сили, опъваше със самотата си нервите. Всичко, което за другите, страничните, беше детайл от тяхното любопитство, за мене беше болка. И аз може би нямаше да се съглася, ако хитрият Ригор, който знаеше една моя слабост, не ме беше подмамил с любимото ми езеро. Бяха планирани снимки край езерото и аз отидох.
По пътя се отбихме във Воуча при сестра ми Валя, която знаеше за идването на хората от киното и ни чакаше. Валя се омъжи във Воуча за колхозния механизатор Шурка, в общи линии добър и работлив човек, но имаше един недостатък - все същия. Деца нямаха и сестричката ми доста се намъчи с Шурка-Сашка, който изглежда умря не много стар точно от това нещо. Вдовицата остана сама във вехтата къща, с котарака и градината, за която все се грижеше от ранна пролет до късна есен. С това и живееше.
Настанихме Валя в автобуса и отидохме в Бички - в изоставения, обрасъл с репеи и коприва двор на бащината ни къща. Помня как я строихме, колко беше нова и радваше деца и родители. Но мина не много време, къщата се наклони, вдълба се едва ли не до прозорците в земята и стоеше с продупчения си покрив и изгнилите дъски на верандата. Единствена радост бяха двете посадени от родителите ми дървета - дъб и клен, които с всяка година ставаха все по-разкошни и се издигаха високо над къщата. Кинематографистите ме накараха да заема на верандата необходимото им положение и да отговарям на въпросите, които задаваше, оставайки "човек зад кадър", редакторът и режисьор Валодзя Халип. След това отидохме при езерото, да се слезе до което по хълмистия бряг беше немалък риск. Но слязохме някак си. А там на удобно хълмче, което обичах от детските си години, запалиха огън и започнаха да подготвят учен разговор. Никак не обичах тези постановъчни разговори, когато трябва да демонстрираш своето дълбокомислие или лирическа възвишеност. И двете, според мене, е по-добре да държиш вътре в себе си, а когато ги доверяваш на някого, най-добре е на хартията. Сестричката ми седеше наблизо и слушаше, дивейки се на кинематографичната "мъдрост", преживявайки нашето общо минало. Когато всичко свърши, Валодзя Халип се бухна в езерото и - за моя възхита - го преплува натам и обратно без почивка. Това виждах за първи път. Никой преди това не беше преплувал толкова смело нашето езеро - може би нямаше умели плувци, а може би плашеше дълбочината. Старите хора казваха, че езерото е много дълбоко. Но няма нищо за чудене - Валодзя е израснал край езеро. Като се върнахме в селото, докато брат ми Микола с жена си Тоня приготвяха гощавка, аз се разходих по безлюдната, обрасла с трева моя някогашна улица. Милото мое, бедно и нещастно селце доживяваше своите последни дни. От нашите някогашни съседи живееха хора само в две къщи, останалите стояха изоставени, а и от тях бяха останали няколко. Гледаше със счупените си прозорци къщата на Галавачови, където някога обичах да ходя при Валодзя, нямаше я къщата на чичо Васил, на умрелия от туберкулоза богатир Куц. Наистина, нелошо се беше подредил в своето стопанство по-малкият брат на моя приятел Коля - Сямьон, грижовен и работлив селянин. В къщата на Миша, който дълги години беше директор на училището, живееше и доживяваше живота си овдовялата му сестра, чиято единствена дъщеря беше убита от мълния. В другото село имаше малко повече къщи, но вече бях забравил имената на неговите жители. Освен на киномеханика Васил Паршонка, който живееше на края зад гробището.
Околностите също се бяха променили. В любимия ми зелен овраг нямаше откъде да се влезе, толкова беше обрасъл с елшак, изчезнало беше без човешка нужда и нашето изворче. Храстите и елшите все повече превземаха някогашните селски полета и стигаха до самите градини. Гъсто бяха обрасли полските пътечки, а тези, които бяха останали, бяха безжалостно обезобразени от огромните колелета на автотракторната техника и цяла година зееха с дупките си по коловозите. Добре е, че все пак постигнах да асфалтират главния път по времето, когато бях депутат. Военните не дадоха да се асфалтира частта от магистралния път до Кубличи, откъдето започваше маневреното им авторакетно трасе, което трябваше да се крие от НАТО. Сега няма нито трасето, нито ракетите, но няма и човешки път.
Брат ми Микола, който беше прекарал тук живота си, работейки в колхоза, дочака най-сетне пенсия и беше много радостен от това. Никой не го гонеше на безплатна работа, можеше да ровичка по двора, до къщата, която брат ми обичаше много. Плетеше от тел мрежа за ограда, от съседните храсталаци се запасяваше с дърва. В кочината растеше прасе, пасеше крава. Пари му плащаха малко, но редовно, хляб един път на седмицата им караше автомагазин. Какво още му трябваше? Такъв живот не е имало никога на село и на пенсионерите им се струваше, че най-сетне са доживели до комунизма, който им обещаваха болшевиките. Да има само повече здраве. Но именно здраве не достигаше - здравето без остатък им беше отнела колхозното слугуване. Не дълго се радва на своята пенсионна свобода и моят Микола...
Така настъпи времето на загубите, все по-близо идваше часът на раздялата. По-малко и по малко оставаха роднините, приятелите и дори познатите. Ригор изобщо остана сам - сред последните почина леля му, която някога ни гощаваше ласкаво с най-различни неща (мъжкото достойнство тя определяше най-вече по една старинна селска скала: яде - не яде. Не зная за Ригор, но за нея аз се оказах в числото на тези, които не ядат), неотдавна си отиде и чичо Пятрок, последният от близките на Ригор, не много старателен пазач на Ригоровия двор, където едва ли не всяка зима се разпореждаха вушачките крадци. При едно от последните мои пътувания до родните места се роди сюжетната идея на повестта "Хайка".
Мой познат от Кубличи ми разказа една случка от 30-те години, как са осъществявала у нас колективизацията и заедно с нея разкулачването, изселванията и репресиите. Един селянин бил изселен със семейството си край Архангелск, там се настрадал, погребал жена си, малката си дъщеря и решил да избяга в родината си. Колкото и странно да е, успял. През много приключения и мъки, като преодолял хиляди километри, се озовал в родното си гнездо и сладко, насаме си поплакал. Но с това се свършило неговото щастливо завръщане. По пътя никой не го знаел, а тук го познал първият срещнал го сутринта съсед. И още на свечеряване започнал лов, организирали хайка, в която (ето ти драма!) бил принуден да участва и синът му, който вече се бил отрекъл от баща си и станал партиен член. Бащата се удавил в блатото, но с какво останал да живее синът му? Дали не се това, което през цялото време носеше в себе си Александр Твардовский? Той се озовал в подобно положение, когато един път в Смоленск, където младият поет работел като редактор, при него дошъл баща му, който избягал от заточение. Тогава синът му казал: "По-добре се върни там, откъдето си дошъл..." Хората от друго време едва ли ще разберат цялата дълбочина на изворите, дали началото на пожизнената драма на известния поет и неговия нещастен баща.
През нощта по пътя за Менск, като седях между уморените от пътуването и работата кинематографисти, все си мислех за тази отдавнашна драма. И като си отидох у дома, бързо написах "Хайка".
114. БНФ. ПАЗНЯК
Зянон Пазняк се стремеше да установи в БНФ (Беларуския народен фронт) строга партийна дисциплина, отчетност и всичко друго, характерно за една нормална политическа организация. Повече от два пъти не можеше да се отсъства от сойма, всички членове получиха отчетни книжки. Това може би беше необходимо, защото министерството на правосъдието следеше строго за спазване на формалностите, за да може при случай да се хване за нещо и да спре дейността на гражданската организация. Всичко това и още много други неща Пазняк и БНФ (Беларуския народен фронт) постигнаха при яростна съпротива дори в либералното време на Шушкевич, да не говорим за по-късния полицейски режим на Лукашенка.
Разбира се, строгият ригоризъм на Пазняк далеч не се харесваше на всички в редиците на фронта. Изобщо честните и умни момчета, преди всичко беларуски интелигенти, като се събираха заедно, не рядко изразяваха своето несъгласие с лидера. Несъгласието се отнасяше основно за тактиката; стратегията не предизвикваше у никого съмнение, защото стратегията беше Беларус, на която бенефейците, безусловно, бяха предани. Обичах и уважавах всичките - винаги философски и разсъдливо настроения Юрас Хадик, веселяка и песнопоец Валянцин Голубеу, чевръстия Вячаслав Сиучик, красноречивия Винцес Вячорка, деловито съсредоточения Сяргей Навумчик. Малко по-късно към тях се присъедини интелигентният Лявон Баршчеуски. Славни стояха край тях и момичетата, макар че по женски не винаги се разбираха помежду си, но бяха разсъдителни и образовани. Аналитичните способности на Пазняк изглеждаха безгранични. Той като че ли знаеше всичко за Беларус - съвременната и историческата, можеше човек да слуша с часове разсъжденията му за нея. Макар че не изглеждаше красноречив, той беше човек, за цял живот болен от Беларус. Ценях много това негово качество и дори когато не бях съгласен с всичко или не всичко ми харесваше в неговите максими, не исках да му противореча. Не чувствах, че имам право да противореча на човека, въодушевен от великата идея. Наистина, Адамович, като дойде един път в Менск и се срещна с Пазняк, каза, че този човек наистина може да претендира за лидерство в Беларус, но има един недостатък - прекалената въодушевеност. Лошо е да бъдеш въодушевен, особено от идея. Най-благородните идеи се провалят именно заради въодушевеността на своите последователи. В общи линии бях съгласен с това, но не и по отношение на Пазняк. Смятах, че на аполитичната, кротка Беларус е необходим именно такъв лидер. Само такъв има възможността, способността и волята да събуди нацията, която е проспала голяма част от своята история. Тази моя привързаност към Пазняк се засили, когато един път, като включих телевизора, видях в едър план аскетичното му лице, решителните лица на неговите съратници и чух как лидерът на БНФ (Беларуския народен фронт) нарече комунистическата партия банда тирани и убийци, най-кървавата в нашата история. Това негово изказване в пряк ефир на беларуската телевизия, както и няколко публикации в пресата, предизвикваха първоначално шок в обществото, несвикнало с подобни изявления. Въпреки това ще мине малко време и същото това общество ще избере без проблеми Зянон Станислававич за депутат във Върховния съвет. Разбира се, това стана възможно тогава, когато избирателните комисии не бяха изцяло обвързани с режима и брояха гласовете горе-долу обективно. Заедно с Пазняк във Върховния съвет беше избрана доста голяма група членове на БНФ (Белалруския народен фронт), която положи основите на парламентарната опозиция, постигнала много неща за независимостта на страната. Тези успехи на опозицията и на нейния лидер грееха, вдъхновяваха и даваха надежда.
За съжаление в своята вестникарско-митингова риторика Пазняк не винаги отдаваше дължимото на политическата логика и не можа да избегне крайностите в дефинициите - особено що се отнася до Русия и руснаците. Винаги много чувствителни по отношение на националното си достойнство, някои от тях се възползваха от нападките на Позняк, за да винят него и БНФ (Беларуския национален фронт). При което оставаха без внимание изказвания от друго естество. Така, когато по време на телевизионно предаване го запитаха каква политика по отношение на руснаците ще провежда, ако дойде на власт, кандидатът за президент Пазняк каза: "Такава, че руснаците в Беларус да живеят по-добре отколкото в Русия". Какво пък, риторично, но изчерпателно в смисъла на оптималното отношение към решаването на болезнения междунационален проблем. Може би в първоначалния период на неустойчивия суверенитет не трябваше да се засяга сложния въпрос за лустрацията и особено за пенсиите. С течение на времето това можеше да се реши тихо и без политическа възбуда, както беше направено скоро в Чехия или Полша. На мнозина не им беше лесно с Пазняк. Като въодушевен човек той очакваше същата въодушевеност и от другите, най-напред от своите съратници. Но всеки от другите имаше свой, различен от неговия характер. Това е в общи линии разбираемо и естествено, защото всички те бяха по убеждение демократи, а е известно, че на демократите метафизически не им е присъщо единомислието. Там където се появят поне двама демократи, започват несъгласия и възражения. Саможертвеността е психически тежко дело, може би е неразумно да се изисква от всеки друг. В случая е приемлив само собственият доброволен избор, да подтиква към който никой няма право. Дори болшевиките по време на войната разбираха това и смятаха, че стотици Матросовци ще осъществят своя подвиг доброволно (макар че това е много съмнително). Но е важно, че постулатът за доброволността беше и за тях неоспорим. Между другото, съвсем християнски постулат.
Именно при тези обстоятелства на поредния конгрес възникна проблем за лидера на БНФ (Беларуския народен фронт), чиято оставка поискаха някои от неговите съратници. Бях принуден да се изкажа с молба да не правят това, да разберат, че засега Пазняк няма алтернатива във Фронта. Послушаха ме, макар че може би сбърках. Защото все едно по-късно БНФ (Беларуския народен фронт) се разцепи и формално, а признаците за разкол се появиха в него няколко години по-рано.
Бенефейците, особено ветераните на движението, често са наричани пренебрежително романтици. Това не е съвсем правилно, макар че частица истина в това определение има. Известна доза романтизъм, може би беше характерна и за Пазняк. Не е много добре обаче, че с течение на времето благородната изобщо идея за възраждането придоби в очите на обществото архаичен оттенък - не винаги разбираем и поради това неприемлив за съвременния, прекомерно прагматичен беларус. Беларуският народ като цяло в края на ХХ век имаше проблеми не толкова с възраждането, колкото с оживяването. По някакъв начин поне, даже и с болшевишка зурла, но да не се превърне в труп, което в общи линии беше реално. По същество течеше процес на умиране (във всеки един смисъл) и важна беше грижата как да се задържиш на ръба на гибелта, а не да се занимаваш с някогашното величие по време на ВКЛ (Великото литовско княжество). Народът чувстваше това инстинктивно и затова на първите президентски избори в голямата си част не тръгна след Пазняк и БНФ (Беларуския народен фронт) с техния виртуален националдемократизъм и архаизацията на и без това не много уредения език, която се прояви според мнението на някои във връщането към граматиката на Тарашкевич. От времето на Тарашкевич са се променили много неща по света, включително и в беларуския език, с което прагматичният политик не може да не се съобразява. Народът тръгна след жестокия, нагъл, прагматичен директор на совхоз, чиито идеи бяха прости като мученето на крава и изцяло разбираеми. Без да се съобразява с националните принципи, Лукашенка се втурна към Русия, най-напред за да получи оттам лична подкрепа, а също така хляб, бензин, газ, без които не беше възможно не само"да се възраждаш", но и да преживееш зимата до пролетта. Разбира се, по-разумните усещаха, че той отнема на Беларус суверенитета и бъдещето, лишава я от демокрацията. Но каква е ползата от демокрацията, когато плачат гладните деца? Несъмнено, като демократи, лидерите на БНФ (Беларуския народен фронт) не разбраха, че демокрацията не означава справедливост, а математика, че националното бъдеще се определя сега от цифрите, а не от идеите, колкото и разумни да се те.
За възвишените национални идеи трябваше да има национален елит, а нацията се стремеше към елементарна цел - да оживее. Много съмнително е, че тази цел можеше да бъде постигната от националиста Пазняк, но затова пък да я постигне обеща прагматикът Лукашенка. Това, че методите му са по същество догматични, тогава малцина знаеха.
115. НАЦИОНАЛИЗМЪТ
Разговарях с някои писатели, повечето мои приятели, за да ги привлека в БНФ (Беларуския народен фронт). Но това не даваше особени резултати - писателите имаха друго мнение за Пазняк. И изобщо възнамеряваха да се държат далече от политиката. Само Ригор Барадулин и Артур Волски работеха доброволно и редовно в сойма. Гилевич се отдели в създаденото от него ТБМ (Дружество за беларуски език), Бураукин беше скоро свален от телевизията (когато допусна в пряк ефир Пазняк) и го изпратиха посланик в Америка. За мене това беше чувствителна загуба за дълги три години. Обичах Генадз за неговата дружеска чувствителност, за неравнодушното му отношение към болните обществени проблеми. Той се отнасяше все така добре с мене, понякога телефонираше от Ню Йорк, пращаше лекарства, канеше ме да отида за среща с диаспората. Но аз не се реших - започна да се влошава здравето ми, веднъж "бърза помощ" ме откара в реанимацията.
Тогава успях да отида още един път във Вушачи - аз, Барадулин и нашият трети вушачки земляк Сяргей Законникау, който е роден в Глибачки. Той ни закара в това крайезерно село, където ни запозна със своите родители, някогашни селски учители. Сярожа беше добър син, трепетен и искрен, имаше известни успехи в службата и литературата, но родителите му не бързаха да отидат при сина си в големия град и живееха в построената със собствените им ръце къщичка на брега на езерото. Изобщо казано, нашите старци от стари времена ги привличаха езерата и когато им се отдаваше възможност да избират място за живеене, избираха го така, че да бъде близо до вода. Водата успокояваше, лекуваше душата и удължаваше живота. Това старците го знаеха добре.
Както винаги, най-важните събития научавах от "Панасоника", който обикновено включвах късно вечерта или сутринта. По това време бяха престанали да заглушават, чуваше се добре, не като някога. Макар че слушахме и преди, през шума и пукането на заглушителите, защото това беше единственият извор на информация от свободния свят. Така се пристрастих към "Свобода", че когато имах възможност, не пропусках нито едно от нейните предавания. И не само за политиката и текущите събития, но слушах научни и литературни предавания, исторически обзори. "Свобода" информираше и просвещаваше много хора, както впрочем и Би Би Си или "Гласът на Америка". С лекциите и предаванията на Аутарханав, на културолозите В. Вейдле, Ф. Сартори, Голдберг, А. Шлеман. Предаванията на беларуската редакция звучаха много по-тихо, но също така, със сигурност, допринесоха не малко за формирането на духовното състояние на гражданите в поробената страна.
Още в началото на перестройката ми хареса книгата на беларуския журналист Аляксандар Лукашук, към която написах малък предговор. Оттогава станахме с автора добри приятели, като приятелството ни придоби характер на постоянно сътрудничество, когато след време Аляксандар Лукашук оглави беларуската редакция на "Радио Свобода". Той, както и моят колега от БНФ Сяргей Навумчик, имаха особен принос в моята съдба, когато се озовах в чужбина и се преместих в Прага. Но това беше много по-късно. А тогава от предаванията на "Свобода" чух нещо невероятно - внезапно по време на отпуск се е разболял Горбачов, а в Москва се е случило нещо, което много прилича на преврат. Телевизията прекъсна програмата си, предаваше класически балет, а след това на екрана се появи някаква малко известна личност, която съобщи за създаването на ГКЧП (Държавния комитет за извънредното положение). Това беше непонятно, предизвикваше неспокойствие и тревога. Какво става? Следващите дни, изпълнени с политически драматизъм, показаха, че става нещо лошо, че комунистите са решили да отстранят Горбачов, да сменят неговия курс. Но с какъв? Бързо се разбра, че с предишния, обичайния и изпробвания, добре известен на света, като се започне от октомври седемнадесета година. Оттогава този курс изобщо не се е променял, придобил беше като че ли устойчиви видови черти. И първи, който се опита да го смени, беше Горбачов. Но явно и неговият опит беше осъден да остане без резултат...
Ако се съди по всичко, перестройката се беше провалила и с нея - отчаяният и неумел опит да се реформира неговата партия. Но ако генсекът на партията не успя да осъществи реформите, кой тогава може да успее? Както показа животът, тази партия изобщо не можеше да се реформира. Тя или може да съществува в по-раншното си, създадено от Ленин състояние, или да изчезне. Съжалявах много, че по това време в Менск го нямаше Алес Адамович, който стана много необходим. И не само на мене. При поредната среща Зянон се изказа за последните събития малко по-различно, отколкото ги усещах аз. Той каза, че това е добре. Това само ще ускори тяхната агония. Смъртта ще дойде отвътре. Само не трябва да чакаме, а да вземем от огъня това, което ни принадлежи - нашата свобода. Защото тяхната свобода вече няма да я спаси никой. Това бяха разумни думи, но как да се постигне тяхното осъществяване?
Беларуското ръководство (председателят на Върховния съвет А. Дземянцей) подкрепяше, разбира се, ГКПЧ (Държавния комитет за извънредното положение). За комунистическата номенклатура в случая нямаше проблеми, тя винаги е настроена към властта и веднага се извръща от нея, когато тя престава да бъде власт. Горбачов явно губеше властовите функции и беларуските ръководители бързаха да се отрекат от него, за да се прилепят към другите. По това време - към организатора на преврата Крючков и неговото всемогъщо ведомство.
А в Масква, между другото, на авансцената на политическата борба излезе Б. Елцин, когото бяха избрали за председател на ВС (Върховния съвет) на Русия. Познавах малко този ръководител, макар че на заседанията и по телевизията се появяваше доста често. Визуално беше внушителна фигура, стандартен партиен лидер с красив побелял перчем и незлоблив уверен поглед. Но неговата предишна партийна дейност се отличаваше малко от дейността на себеподобните му - все същия номенклатурен кадър от областен мащаб. Едва ли можеше да тръгне сериозно срещу партията, в която беше направил значителна кариера. Но следващите събития показаха, че подобни мисли са частично неверни, събитията в Москва, както се полага на историята, се развиваха непредсказуемо. Елцин се изправи срещу партията, но спря на половината път, ако се съди по всичко - уплаши се. За себе си, за семейството си или за партията - сега вече няма значение. Както често се случва в политическата история, палиативите погубиха големите възможности. А що се отнася до Русия, там всичко се омеси: комунизъм с капитализъм, свобода с робство, демокрация с тирания. Както биха казали сега - политиката на Елцин прояви пълния си непрофесионализъм.
Алес Адамович, който в последно време се отдръпна от Горбачов, каза, че трябва да бъде подкрепен Елцин. Че той ще поведе страната по-нататък от Горбачов. По-нататък, но къде? Много беше възможно, между другото, това положение, в което се озова СССР (Съюзът на съветските социалистически републики), да няма алтернатива, улицата излезе така задънена, че всички начини за измъкване от нея се оказаха невъзможни. Освен връщането назад. Но историята, за съжаление или за щастие, няма заден ход.
Това обаче е в Русия. А у нас?
У нас бушуваше пагубното влияние на комунистите, седяха на своите места Дземянцей, партийният ръководител Сакалоу и неговият двойник Малафееу. Отдолу ги подкрепяха нетърпеливо младите - още по-агресивни и цинични. На кого да се надяваш? Медиите продължаваха да ме безпокоят, от Москва и тукашните, все едно не знаеха към кого повече да се обърнат. Тук-там се появиха неясни намеци за мене като възможен лидер на нацията - това трябваше да престане. Написах статия в "Народен вестник", в която ясно и недвусмислено посочих, че Беларус има истински лидер. С това определих също така моето отношение към Пазняк и спрях определени препратки към Бикау. Аз не съм лидер и не съм "съвестта на нацията", а обикновен, облъскан от живота беларус, който има само една цел - да остане честен. Искаше ми се още така да доживея до свободата, но това явно беше напразен стремеж. Моето поколение, както и мнозина от предишното, няма да види свободата. Може би следващото...
По време на следващите събития се редуваха бурно надежди и съмнения. Имаше моменти, когато ни се струваше, че нашата дългоочаквана истина е вече близо, необходими са още едно-две усилия и ще имаме това, за което беларусите са мечтали дълги столетия. Но на сутринта се оказваше, че всичко се е променило за една нощ и нашата надежда е отложена за следващия ден. Всичко трябваше да се започва отначало. Но кой е виновен? Едни казваха - Москва, тя не дава да си поемат дъх зависимите народи, обзета от имперска идея, и никога няма да се съгласи с независимостта на Беларус. Други мислеха, че всичко е в отношението на Запада към нас. На Запада са по-скъпи отношенията с имперска Москва, отколкото с несигурната Беларус. И при това почти всички твърдяха, че за нашата беда най-много сме виновни самите ние, защото още не сме осъзнали божествената ценност на свободата и независимостта.
Може би най-лошото беше това, че всичките тези съображения бяха верни.
Национализмът, това обществено-политическо явление, стана много разнообразен в наше време, до известна степен презиран и отхвърлян от общественото съзнание. Причина за това е безусловно практиката, осъществяването му в живота, през което е преминало западното общество и е излязло на друг бряг. Националистическата идея се оказа дискредитирана от немския нацизъм, от италианския фашизъм и от много други най-дребни радикални движения. А между другото почти всички държавнически постижения в близкото минало на Европа (и не само на Европа) се дължат именно на национализма на нейните велики и малки страни. Национализмът е създал необходимата форма на обществена организация - държава, която съществува "не за да превърне земния живот в рай, а за да не му позволи да се превърне като последно в ад", както пише Н. Бердяев. В основата на национализма стои вроденият егоизъм, черта, характерна за всяко живо същество. Горко на този организъм, в който тази черта е проявена недостатъчно, както е зле и когато тази черта се проявява прекомерно. Национализмът, насочен към вътрешна употреба от обществото, отдавна е наречен патриотизъм, а насочен към външния свят е шовинизъм или империализъм. Знаменитият философ Ричард Пайпс дели съвременния национализъм на два негови варианта: ексклузивен (агресивен) и инклузивен (умерен); руския той отнася към първия вариант, а беларуския просто не забелязва. Може би характерът на всеки национализъм се определя от менталността на нацията, от нейните политически стремежи в даден исторически момент. Руският национализъм е намерил своето най-пълно въплъщение в болшевишкия империализъм, немския - в агресивния нацизъм. Но каква представлява беларуският национализъм? Общоприетото определение за национализма се съгласува зле с това беларуско явление, което е различно, с друго национално-политическо съдържание. Днес то се проявява слабо и според мене недостатъчно по отношение на вътрешния обществен егоизъм, необходим за елементарното самоопределение на нацията. Може да се говори само за национални кълнове, закъснели и слаборезултатни, които не само не заплашват другите народи и националности, но и не задоволяват националните потребности на самите беларуси.
В края на ХХ век характерът на национализма в Европа се промени много, необходимостта от него за цивилизованите страни отпадна. Но за тези, които по различни причини не постигнаха успех, той продължава да бъде злободневен. Именно национализмът според Франсис Фукояма е помогнал най-много за освобождението на народите от комунистическата диктатура. Не либерализмът, не демокрацията, а точно национализмът на поробените от комунизма народи. Там, където този процес беше завършен, се появи възможност за преход към демократичен либерализъм, а където не завърши, където беше спрян от реакционните сили, там национализмът е все така актуален. Защото само национализмът с най-голяма резултатност може да обединява силите на обществото по време на демократичното му развитие. В същото време той може мирно и хармонично да се съвместява с либерализма, твърди Фукуяма - "съвременният адвокат на национализма", но и убеден привърженик на либерализма.
Някога Алес Адамович каза, че при надмощието на дегенериралата власт и ограничените природни ресурси на Беларус е необходима доста значителна (велика!) идея, която да въведе страната в състава на съвременните държави. Това е истина. Националната идея е важен фактор за прогреса, дори и за физическото съществуване във света. Русия достигна например до своя упадък, защото изживя имперската си идея и сега стои пред проблема да намери нова. Но що се отнася до Беларус, тя има важна и много актуална идея, идеята за свобода и независимост. Идеята е класическа, към осъществяването на която отдавна са се стремели много страни по света и са изградили върху нея своята национална съдба. А беларусите все още дискутират струва ли си да се стремят към това? Враговете на всичко беларуско, разбира се, твърдят: не си струва, има по-добра идея - за робство и зависимост, но тя дава хляб. (И бензин, и газ и промишлени стоки.) Почти като в Библията: покорете ни, но ни нахранете. Или още твърдят, че Беларус не може да съществува независимо в изцяло зависимия хищническия свят, където всичко се решава със сила. Но други, много по-малки от Беларус европейски страни съществуват и живеят добре. Никой не поробва днес малката Швейцария, Австрия, Унгария, Дания и дори Люксембург и Андора, чиято икономическа зависимост от свободния свят им е само от полза. Няма съмнение, че от времето на средновековието в света са се променили много неща и дават възможност на народите да живеят и дори да се развиват.
Народи, които в началото на третото хилядолетие от раждането на Христос не са усвоили тази истина, рискуват да не я усвоят никога. И завинаги да останат роби - най-напред на собственото си невежество и мързел.
116. ЕВТУШЕНКО
В Менск дойде Евгений Евтушенко, посрещнахме го на гарата. Не зная по каква причина се случи малко недоразумение - чакахме го на един вагон, а той излезе от друг. Целта на посещението му при нас беше обединяването на писателските съюзи - руския и беларуския. У нас се отнесоха към това нееднозначно - някои бяха за, някои - против. Въпросът беше в това, че нашият СП (Съюз на писателите) никога не е бил консолидиран в политическо отношение, само си даваше вид на такъв. Включващ писатели от различни поколения, той носеше на гърба си всичките родови белези на неотдавна преживяното време - старите бяха по-консервативни, мнозина от тях фундаментално ангажирани с режима и изцяло сервилни по отношение на властта. Но постепенно в СП (Съюза на писателите) идваха млади хора, които носеха в себе си известна опозиционност към близкото минало. Имаше обаче едно положение, при което и едните, и другите се придържаха към почти еднакви убеждения - отношението към националния език. Езикът загиваше, а нали това е клонът, на който се държи цялата национална култура. Писателите не можеха да бъдат безразлични към това и много инициативи отвън разглеждаха в светлината на последствията им за езика. Руснаците в този смисъл, за съжаление, не бяха наши съмишленици.
Освен това в Русия по време на перестройката изплуваха на повърхността много неща, които не можеха да не плашат, които не бяха характерни дори за болшевишкия режим. Доскорошните апологети на интернационализма се превърнаха в яростни защитници на своята култура от другите народи, които "подяждат Русия". Демокрацията все още не можеше да се изправи на крака, докато в същото време националболшевизмът започна да се разхожда нашироко по нейните интелектуални простори. Както винаги, свободен се почувства антисемитизмът, особено на юг и на изток в Русия. Да си заедно в един съюз с руската демокрация не беше лошо, но... Къде е гаранцията за устойчивостта на тази демокрация? Можеше ли да я даде дори такъв общопризнат майстор на поезията и убеден антикомунист като Евгений Евтушенко?
Уважавах Евгений Александрович, както го уважаваха и мнозина в Беларус, възхищавах се от неговата поезия, която се беше превърнала в знакова за дисидентската съпротива срещу сталиновите и брежневите времена. Имахме няколко общи пътувания по страната и в чужбина, при които нашите отношения се превърнаха в добро приятелство. Помня как веднъж се озовахме през нощта на сватба в Ереван, където Евтушенко вдигна тост в чест на мирното съществуване между арменския и турския народ, за което едва не си изпатихме и двамата. На практика това означаваше: не влизай със свои правила в чужд манастир. Когато влязохме в хотелската му стая, продължавайки свободния разговор, посочих предупредително тавана, иначе казано - тихо. Евгений само се засмя. Защо, каза той, нека запишат всички наши думи - ще са необходими на потомците. Това беше истина. Ще мине не много време и ние ще разберем, че не само ръкописите не горят, но и казаното остава. Включително и скритото в секретните отдели на КГБ (Комитета за държавна сигурност).
Обсъждането на предложението, дадено от Евтушенко, премина в президиума на СП (Съюза на писателите) вяло, не беше взето никакво решение. Макар че повечето не се съгласиха с обединението, аз тогава бях склòнен да се обединим. Но времето показа, че мнозинството е имало право. Скоро СП на СССР (Съюзът на писателите на Съветските социалистически републики) се разпадна на няколко писателски съюза, някои от които придобиха откровено антидемократичен, проимперски характер. При подобно положение е по-добре да се запази неутралност и формална независимост.
После имаше още няколко опита за обединение с някои руски писателски групировки, но и те завършиха с нерушимост на нашата независимост. Това е този рядък случай, когато политическата индиферентност беше от полза. Наистина, като издържа на външния натиск, беларуският СП (Съюз на писателите) не съумя да се противопостави на пълзящите вътрешни разрушителни сили. Скоро той изгуби своето имущество, скромните си финансови средства и западна организационно. Но Бог не изоставя праведниците, а съдбата понякога им подава мъничко надежда.
В света отдавна съществуваше ПЕН клуб (поезия, есеистика, новелистика) - организация, която въпреки своята почти 80-годишна дейност не беше признавана от съветските писатели, защото я смятаха за буржоазна. Но времената се меняха, историята ковеше своята логика. И тази логика доведе до неочаквани резултати. Част от руските писатели се отделиха от комунопатриотичните СП (Съюзи на писателите) и създадоха руски ПЕН център. Неговият тогавашен ръководител Анатолий Рибаков ми телефонира в Менск по поръчение на международния ПЕН и ми предаде предложението за създаване на беларуски ПЕН център. Обсъдихме първоначалната квота - двадесет души от средите на литераторите, неангажирани с органите на властта и комунистическата партия. Посъветвах се с Барадулин, Разанау, Някляев и още няколко писатели. Направихме малък списък и се събрахме на първо заседание в Червената църква, одобрихме Статута на международния ПЕН и избрахме ръководство. Първи президент стана Ригор Барадулин, секретар (по-късно вицепрезидент) - Карлас Шерман. Новата писателска организация по това време нямаше нито помещение, нито пари, всичко трябваше да се придобие. Разбира се, ПЕН не се обърна към властите, а най-напред започна да печели популярност. Добрите публикации не бяха за тази цел достатъчни, спонсорите, както винаги, се грижеха повече за своите джобове, трябваше да се контактува непосредствено с колкото се може повече хора. Започнаха изяви - в столичните клубове и с ходене по периферията. Поетите рецитираха стихотворения, прозаиците водеха политикокултурни дискусии. Любопитството на националната публика беше по това време огромно. Беларус се готвеше за възраждане (което обаче бързо угасна). Ръководството на ПЕН в лицето на Карлас Шерман осъществи плодотворно сътрудничество с международни хуманитарни организации, с националните Пен центрове и с фонда на Сорос, докато не го прогониха от страната. Дейността на ПЕН се ограничаваше значително от изискването на устава за аполитичност, което членовете се научиха някак си да заобикалят. Нашата литература и политика бяха по традиция свързани със здрава пъпна връв и това не беше лошо. Друг въпрос е каква е политиката. В своята дейност ПЕН центърът се стремеше да провежда национално-демократична политика, насочена най-напред към независимостта и свободата на страната. ПЕН центърът стана съучредител на важната правозащитна организация Хелзинкски комитет, в която членовете на ПЕН заеха в началото най-важните постове. За чест на ПЕН центъра като организация трябва да се отбележи, че е като че ли единствената в страната, която за десет години не се разцепи, запази единството си, увеличи пет пъти състава си и в тежките условия на националната криза продължава да консолидира значителна част от беларуската литература.
117. СВОБОДАТА
Свободата е най-голямата морално-физическа ценност, дадена на всяко живо същество с факта на неговото раждане. Всичко живо използва тази ценност, доколкото това е възможно в сложния и оплетен свят на органичното съществуване. Освен човекът, на когото вродената свобода му е малко. За да опознае и почувства нейната необходимост в пълна степен, той е обречен да премине през хитро сплетения лабиринт на живота и току да се озове в една от неговите задънени улици. А там да се приспособи, да повехне, да изгуби вродения дар - свободата, да се адаптира към елементарната цел за биологично съществуване. Да стане част от тълпата, обществото, електората - еднакъв с всички останали. Но какво да прави личността, когато се отдели от масата на себеподобните си, когато е творец, който действа според вътрешните импулси на самоизразяването? Как да преодолее бруталната зависимост от социума, който неизменно нивелира дадения от Бога дар? Или може би не трябва да преодолява нищо, а да се пригоди, да се приспособи, за да си осигури безконфликтно съществуване? Десетки години в ушите ни звучеше робската максима: "Не може да живееш в общество и да бъдеш свободен от обществото". Наистина не може, няма да ти дадат, няма да ти позволят. Тези, от които зависи това, не се вдъхновяват от измамната идея за човешка свобода, а от реалната необходимост да се прилагат гнет и сила. И наистина, те имат немалка сила, защото винаги са в една група.
Може би, наистина, за да оцелееш, си струва да се събереш в група, както правят много същества в живата природа. Особено когато групата има идея - не е важно каква, добра или лоша. Понякога в идея се превръща инстинктът на нацията или на класата, или на някаква група и тогава светът се озовава пред имперска, пролетарска, нацистка идея, които винаги изпитват кървава жажда. Безумни, така наречените популистки идеи, също изискват много кръв и рядко се осъществяват. Дори и свещената сред тях идея за свобода. Но дали някаква друга идея е необходима на твореца, когато неговата душа е обзета вече от съвсем различна - от идеята за истина и красота? Там няма място за друго и той е индивидуалист. Всичко значително в изкуството от вечни времена се реализира на границата на индивидуализма. Опитите за организирано художествено творчество (още повече литературно) винаги са завършвали с фиаско. Творците са самостоятелни личности, те работят на парче. Творчески съюз от двама, дори всеки от тях да е гений, е невероятен. Само поотделно. Дори когато са единомишленици, едноверци, членуват в една партия. Колективният елемент в изкуството има несъмнено деструктивен характер.
Наистина, нашето време е особено - лицемерно и жестоко, а що се отнася до изкуството - разрушително по същността си, само че ние още не сме осъзнали това. Съвременната масова култура не е саморазвитие на предишната, традиционната култура, както понякога изглежда, а контракултура. Затова сега най-напред трябва да се грижим не за разцвета, а за оцеляването и запазването на най-доброто от националната и световната култура, която така брутално се руши от властите и времето. Навярно е по-добре това да се направи като цяло. Но може ли да не разбираме, че и да се руши също е по-удобно като цяло - всичко от един път. Така е по-удобно за властите, които са свикнали да господстват не само над телата, но и над душите на хората. С тази цел в близкото минало те създадоха партията, колхозите, ГУЛАГ, за да обхванат всички наведнъж. И натикаха творците в "творчески" съюзи, където ги взеха в "творчески" плен. Това правеха с помощта на самите творци, намиращи се сред най-повратливите колаборационисти. По принципа на някогашното самообслужване: сами пишете, сами и се ограничавайте.
Нашата литература като че ли се измъква бавно от интелектуалния гулаг, от който все още трябва да се измъкне нацията. Свободата на работниците и селяните изисква, както казват, много валутни инвестиции, каквито държавата няма. На литературата не са ѝ нужни прекалено много инвестиции, но на нея ѝ трябва свобода. Интелектуалната свобода обаче струва още по-скъпо от свободата да използваш земята. Впрочем, ако става дума за Беларус, резултатът е еднакъв - нито селяните имат земя, нито писателите имат свобода. Поне свобода да използват родния си език. Дори да използват малкия ер, за да не кривят езика в устата си от неестествения варварски изговор. Наистина, езикът, както казва Хенрих Бьол, е последната опора на свободата.
Навсякъде е непреодолимата сила на робството, с което нацията е свикнала, с което се е сродила, от което е рисковано да се отстъпи. Как трябва да се отнасят към това творците? Томас Венцлова например пише, че най-големият патриотизъм е в да се бориш с комплексите на нацията. Това е казано по отношение на не най-комплексираната нация, но е истина и може би се отнася за всички нации без изключение. Можем да разберем нашите колеги, руските демократи, които не отдавна преживяха същото като нас и сега са се устремили към примамливата, труднодостижима свобода. Обединени с беларусите, те възнамеряват да добавят още едно възможност по пътя към нея, водейки се все от същото логика - заедно е по-добре. Но старата чешка пословица казва: не пускай мелницата, ако нямаш сили да я спреш. Имат ли сили нашите руски колеги да се разпоредят достойно поне със своята свобода? Дали по-реален за нас и за тях не си остава рискът да загубим всичко? Къде е гаранцията, че тяхната свобода е постигната изцяло и завинаги? Много е съмнително това в страна, където не спират позорните войни, навсякъде се лее кръв, унищожава се свободата на словото, а основна държавна идея си остава все същият националимпериализъм.
У нас и нашите нещастия не са малко. Руши се икономиката, народът е доведен до нищета, насилствено се унищожава националната култура и националния език. Много е вероятно да не може да ни помогне никой - толкова дълбоко сме затънали в тресавището на лъжата и тиранията, че от нас се отвърна целият бял свят. И все пак за нас, също като при затворниците, е нежелателно да попаднем от една килия в друга, която е съвсем същата, особено когато прекъсването между разпитите се оказа толкова кратко.
Може би на всеки е съдено да измине своя път към свободата самостоятелно. И така индивидуализмът в този си облик не е най-лошият път към нея. Може да не е най-добрият, но не е и най-лошият - в основата на всяка обща свобода лижи индивидуалната свобода. Що се отнася до мене, вероятно моят логос е песимистичен, макар че душата ми жадува за оптимизъм. Както е писала някога Леся Украинка: "Без надii таки сподіваюсь" ("Без надежда се надявам").
