Томас Ман (Thomas Mann)
6 юни 1875 г. – 12 август 1955 г.
Нобелова награда за литература, 1929 г.
(За великия роман "Буденброкови", превърнал се в класика на съвременната литература и чиято популярност непрекъснато нараства.)
Немският прозаик и публицист Томас Ман е роден в старинния пристанищен град Любек, в Северна Германия. Баща му, Йохан Хенрих Ман, е заможен търговец на зърно и градски сенатор; майка му, по рождение Юлия да Силва Брунс, жена с музикално дарование, е родена в Бразилия, в семейството на немски преселник-плантатор и креолка. Вероятно заради смесения си произход Ман съчетава чертите на северняка-европеец с неговата буржоазна солидност, емоционална сдържаност и уважение към човешката личност и на южняка с неговата чувствителност, жив ум и страст към изкуството. Това противоречиво смесване на северни и южни черти, на привързаност към буржоазните ценности и естетизма изиграва важна роля в живота и творчеството на Ман.
Ман трябвало да наследи семейното предприятие за търговия със зърно, но след ненавременната смърт на баща му през 1891 г. предприятието е ликвидирано и Томас завършва училище, както по-късно се изразява, "доста безславно".
Когато юношата е на шестнадесет години, семейство Ман се мести в Мюнхен, по това време - както впрочем и сега - голям интелектуален и културен център. Там Томас работи известно време в застрахователна компания и се занимава с журналистика, като се готви да стане писател по примера на по-големия си брат Хенрих. Скоро Ман става редактор в сатиричния седмичник "Симплицисимус" ("Simplizissimus") и започва да пише разкази, които по-късно влизат в сборника "Малкият господин Фридеман" ("Der Kline Herr Fridemann", 1898 г.). Както и в по-късните си произведения, в тези разкази Ман с иронична и в същото време с доста тъжна интонация изобразява боязливия и объркан "съвременен" художник, който се лута в търсене на смисъла на живота. Освен това в разказите прозира и влечението на Ман към стабилността на буржоазното съществуване, което примамва със своята недостъпност героите художници.
Тези теми се повдигат с изключителна сила в първия и най-известен роман на Ман "Буденброкови" ("Buddenbrooks", 1901 г.), който има автобиографичен характер и разказва за упадъка и краха на голяма търговска фирма в Любек. Използвайки традиционната литературна форма на скандинавската семейна сага (пред читателя преминават три поколения Буденброкови), Ман придава на своето повествование епически черти: в съдбата на неговите герои се вижда съдбата на буржоазната култура като цяло. В този реалистичен и в същото време пълен с иносказания роман се усеща стремежът на автора, от една страна, към естетизма, а от друга - към бюргерското здравомислие. Колкото всяко ново поколение Буденброкови става все по-неуверено в себе си, повече "художници", отколкото "изпълнители", толкова по намалява способността им да действат. Забележително е, че семейната линия прекъсва, когато подрастващият Гано, надарен музикант, умира от треска, а всъщност от отсъствие на воля, от неприспособеност към живота.
Темата за сложната взаимна връзка между знанията и живота, между теорията и практиката се проследява и в "Тонио Крьогер ("Tonio Kröger", 1903 г.), първата новела на Ман, която има голям успех. Подобно на Хамлет и Тонио достига до извода, че заради своята деликатност не е способен да действа; само любовта може да го спаси от нравствения паралич, предизвикан от свръхактивната мисловна дейност.
Опирайки се вероятно на това обнадеждаващо разсъждение, през 1905 г. Ман се жени за Катарина (Катя) Прингсхайм, дъщеря на известен математик, потомка на стар еврейски род на банкери и търговци. Семейството има шест деца, три момичета, едното от които, най-голямото, става актриса, и три момчета, едното от които, също най-голямото, става писател. Но бракът не помага на Ман да реши интелектуалните си проблеми, любовта не го спасява и от хомосексуалните му увлечения, които преследват писателя през целия му живот.
Темата за хомосексуализма преобладава в "Смърт във Венеция" ("Der Tod in Venedig", 1913 г.), една от най-забележителните новели в световната литература. Нейният герой, застаряващият писател Густав фон Ашенбах, който е пожертвал всичко в живота си заради изкуството, се оказва във властта на саморазрушителна и неудовлетворена страст към необичайно красиво момче. В този блестящо написан разказ присъстват много теми от по-късни произведения на Ман: самотата на художника, отъждествяването на физическия и духовния недъг, разрушителното въздействие на изкуството върху психиката.
Първата световна война хвърля писателя в дълбока морална и духовна криза. През тези години той пише книгата от 600 страници "Разсъждения на аполитичния" ("Betrachtungen eines Unpolitischen", 1918 г.), в която критикува либералния оптимизъм, изправя се срещу рационалистичната просветителска философия, защитавайки немския национален дух, който според Ман е музикален и ирационален. Но с типичната си ирония авторът отбелязва, че собственият му принос в литературата явно съдейства за развитието на същия рационалистичен хуманизъм, срещу който се изказва.
След войната Ман отново се обръща към художественото творчество и през 1924 г. се появява "Вълшебната планина" ("Der Zauberberg"), един от най-блестящите иронични романи в традицията на bildungs-roman, възпитателния роман - за интелектуалното и духовното възпитание. Героят на романа, Ханс Касторп, съвсем обикновен добродушен млад инженер от Северна Германия, отива в швейцарски туберкулозен санаториум да навести своята братовчедка, но става ясно, че също има болни дробове. Колкото повече Касторп се намира сред състоятелните пациенти, колкото повече води с тях интелектуални разговори, толкова повече го омагьосва техният начин на живот, който няма нищо общо с неговото еднообразно и скучно буржоазно съществуване. Но "Вълшебната планина" не е само история за духовното развитие на Касторп, това е и дълбок анализ на предвоенната европейска култура. Много теми, които засяга в "Размишления на аполитичния", остроумно, с ирония и с дълбоко съчувствие към човешкото несъвършенство Ман преосмисля във "Вълшебната планина".
Творчеството на Ман оказва силно влияние върху образованите читатели, които виждат в неговите многозначни проблемни романи отражение на собствените си интелектуални и нравствени дирения.
След получаването на Нобеловата награда в творчеството на Ман голяма роля започва да играе политиката. През 1930 г. писателят произнася реч в Берлин, озаглавена "Призив към разума" ("Em Appell an die Vernunft"), в която призовава за създаване на общ фронт на работниците-социалисти и буржоазните либерали за борба срещу нацистката заплаха. Той пише също така "Марио и вълшебникът" ("Mario und der Zauberer", 1930 г.), политическа алегория, в която продажният хипнотизатор олицетворява вождове като Адолф Хитлер и Бенито Мусолини. В неговите очерци и речи, които писателят произнася през тези години по цяла Европа, звучи рязка критика срещу политиката на нацистите; Ман също така изразява симпатии към социалистите, когато социалистите защитават свободата и човешкото достойнство. Когато през 1933 г. Хитлер става канцлер, Ман и съпругата му, които по това време се намират в Швейцария, решават да не се връщат в Германия. Те се установяват недалече от Цюрих, но пътешестват много, а през 1938 г. се преселват в Съединените щати. В продължение на три години Ман чете лекции по хуманитарни дисциплини в Принстънския университет, а от 1941 до 1952 г. живее в Калифорния. Той също така е консултант по немска литература към библиотеката на Конгреса.
През 1936 г. Ман е лишен от немско гражданство, а също така от почетната докторска степен на Бонския университет, която му е присъдена през 1919 г.; през 1949 г. почетната степен му е възстановена. През 1944 г. става гражданин на Съединените щати. По време на втората световна война често участва в радиопредавания за Германия, осъждайки нацизма и призовавайки германците да се вразумят. След войната Ман посещава Западна и Източна Германия и навсякъде го посрещат възторжено. Но писателят отказва да се върне в родината си и последните дни от своя живот прекарва близо до Цюрих.
Вече на преклонна възраст Ман работи повече от тринадесет години над трилогия за библейския Йосиф. В съвременно звучащия, искрящ от ирония и хумор роман "Йосиф и неговите братя" ("Joseph und seine Bruder", 1933-1943 г.) се проследява еволюцията на съзнанието от колективно от индивидуално. "Триумфът на Ман се състои в това, че ние обичаме героя не по-малко от автора" - пише Марк ван Дорен за суетния, но обаятелния Йосиф.
Друг кумир на късния Ман става Гьоте, главен герой на романа "Лоте във Ваймар" ("Lotte in Weimar", 1939 г.), където за Гьоте и живота му се разказва от името на неговата бивша любима. Като контраст с тези до известна степен идилистични произведения в "Доктор Фаустус" ("Doktor Faustus", 1947 г.) е изобразен гениален, но психично болен музикант, чието творчество е отражение на духовния недъг на епохата. Критикувайки остро европейските висши културни слоеве, "Доктор Фаустус" е също така най-сложното произведение на Ман от гледна точка на стила.
"Приключенията на авантюриста Феликс Крул" ("Bekenntnisse des Hochstaplers Felix Krull", 1954 г.), последният роман на Ман, е резултат от преработката на ръкопис, започнат още през 1910 г. Пронизан от ирония, романът е заключителен акорд в творчеството на писателя, за когото самоиронията винаги е оставала главен стимул. Екстравагантна пародия, "Феликс Крул", според думите на самия Ман, премества "автобиографичната и аристократичната изповед в духа на Гьоте в сферата на хумора и криминалистиката". Художникът, твърди със своя роман авторът, е космическа фигура: той може да заслепява и за мами, но не може да промени света. Ман смята "Феликс Крул" за своята най-добра, най-успешна книга, защото романът "едновременно отрича традицията и се движи в нейното русло".
Мнението на критиката за творчеството на Ман остава все така високо, въпреки че неговата немска менталност често се оказва чужда за англичаните и американците. Немският поет Райнер Мария Рилке дава на "Буденброкови" много висока оценка, като отбелязва, че с това произведение Ман е свързал "колосалния труд" на романиста реалист с "поетическото видение" - мнение, което се споделя от много критици. От друга страна критикът марксист Дьорд Лукач вижда в творчеството на Ман обмислена и последователна "критика на капиталистическото общество". Критиците са единодушни в това, че Ман проявява мъжество, като изобразява нравствената криза на обществото и преоценката на ценностите, идваща от Ницше и Фройд.
Освен с Нобелова награда Ман е награден и с наградата Гьоте (1949
г.), която му е присъдена съвместно от
Западна и Източна Германия, а
също така има почетни степени от Оксфордския и Кеймбриджкия университет.
Превод от руски: Павел Б. Николов
