АВТОР: ХРИСТО БОТЬОВ
ПИСМА
ДО ФИЛИП ТОТЮ
Български Революционен
Комитет
и Букурещ
№ 30
Букурещ, 1875 Август 21
№ 2
Уважаемий ни войводо!
Ф и л и п Т о т ю
Вам трябва да е известно вече, че в България се приготовлява силно всеобщо възстание и че това възстание скоро ще да избухне. Всичките революционни комитети в България бяха испроводили свои представители в Букурещ и на едно общо събрание се реши да ви поканем да доидете, за да земете командата на една огромна и добре организувана чета.
Ние вярваме във вашият патриотизъм и във вашата постоянна готовност да послужите на своето потъпкано и поробено отечество и затова испровождаме нарочно едного от членовете на тукашния революционен комитет, а именно г-на Христа Ботйова, с когото като се споразумейте, молиме да додите незабавно в Букурещ.
Сега е време да покаже секи своите достойнства и своята любов към отечеството си, сега е време да види и нашият народ бял свободен ден. Вие, уважаемий ни войводо, сте един от първите синове на България: Вие сте жертвували за нейната свобода и имот, и живот, Вие сте напълнили България с имято си и със своите подвиги - не оставяйте сега на дире от своите другари и приятели, покажете че у Вас не е угаснала любовта към отечеството си [Ви], а елате да нанесете страх и трепет на нашите тирани и да оставите името си вечно в българската нова история. Уверени във Вашият патриотизъм, чакаме да Ви прегърнем брътски и заедно с вази да извикаме: Да живее България! Да живеят нейните достойни синове!
Членове на комитета
Индж. Д. Шопов
Ив. Т. Драсов
Хр. Ботйов 168
Д-р Чобанов
Д. Ценов
ДО ТОДОР ПЕЙОВ
Драгико Пейов!
Не обичам да пиша безсъдържателни писма, затова ти не отговорих, ако и да бях длъжен да направя това. - Види се, че самият наш живот е безсъдържателен, ако секи път, щом зема перото, неволно ми се изпречва въпрос: що да пиша? Вопросите решени, целта обазначена, времето и разстоянието определени, следователно тука се не иска молитва, а мотика. А ние какво правиме? Носим с решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива. Каква ирония за хора, които при средства би могли да направят чудеса! Не зная как мислите вие (ти и други) за себе си, но аз се признавам вече в тоя общ наш порок и бързам да произнеса над себе си праведният приговор. Пейов! Ние не сме направили и стотната част от онова, което би могли да направиме. Слава богу и дяволу, природата ни не е обидяла нито умствено, нито физически - защо следователно седиме на припек и плачеме, че петлите ни кълват носовете? Признанието смалява вината и нравствено, и юридически, затова се и покаях. В продължението на 8 години аз видях всичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими конкили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата! Наистина, ние сички сме напразни с велики идеи, но ти, Ботйов, ако си пигмей, то сляз от тия конкили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал. . . Пейов, не се смей! Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевските песни на патриотически маниер. Нека правят това други. Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще да дам съдържание и на своите глупости. И така, сбогом. Аз утре заминувам за Триест и на прощаване ти казвам, че ако ти искаш да ми направиш едно добро, т.е. да печаташ "П.Списание" у мене, то споразумей се с брата ми и захвани. Яви му се само колкото ви печатат ка`лата в Браила, на какъв формат и на каква хартия, и бъди уверен, че тука ще да ви стане с 25 на сто, а може и с 30 на сто по-ефтино. Това би било наистина добро за мене, защото с това ще да се поддържи брат ми, който не може да ме последва, и моят наследник, който скоро ще се яви на света. . . (Видиш ли, че в редовете на човечеството аз няма да оставя прадно място?) Извини ма, че ще да ти кажа искрено, защо по-преди ти не отговорих на предложението, което ми правеше в писмото си до Драсова. В това също писмо, в което ма питаше за условията на печатанието, ми явяваше, че книжката е дадена във Виена под печат, след. да се споразумяваме за следующата, която не знаях кога ще да излезе, за мене беше нещо като ирония.
После сичкото това приими братските ми поздравления и не забравяй
Б о т й о в
Букур.
12 февр. 1876
P.S. Поздрави Драсова и му кажи, че аз съм заминал вече от Букурещ и съм оставил брата си, жена си и работниците си само с 50 фр. Ако Г-ну разполага с пари, то нека бъде добър да ми изпроводи 40 фр. по следующия адрес: Veneta Botiof, Str. Rumeora № 15: Bucuresti. С това Г-ну като човек ще да си заплати дългът, а като приятел ще да ми направи и едно добро. Добро видение.
ДО ПРИЯТЕЛИ
Г-да Грудов, и Кавалджиев, и Странски!
Пиша Ви пред едно знаменателно събитие. Щом се качат приятелите и от Бекет, работата е свършена. Големи препятствия посрещнахме в качването на вапорът, но постоянството и решителността добиха своето. Скоро ще да извикат 200 гърла: "Да живее България!" Чувствата, които напълнят сега душата ми, ме правят като лев: аз съм тронут от любовта и предаността на своите другари. Нашата девиза е: юначество и великодушие.
Работете, братя, работете! Сега е времето да покажиме своите способности и своят патриотизъм. Ние сме щастливи, че и най-малките способности могат да намерят арена и да добият славно име между народът ни. Бързайте да запишеме имената си в историята на нашето освобождение!
Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че "Моята молитва" се сбъдва. Но колко по-весел и по-спокоен щях да бъда, ако да знаех, че Вие няма да оставите жена ми и детето ми да теглят черно тегло! Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето отечество.
Странски!
Иди у дома, поздрави жена ми, детето ми и помни, че ако бъда жив, то аз ще да бъда най-признателният твой приятел.
Приемете, г-да, най-искрените ми поздравления и не забрявяйте Вашият
Ботйов
"Радецки", 17 май 1876 г.
* * *
От вапора "Радецки" (между Турну Мъгурели и Бекет)
Приятели!
От Гюргево и Турно се качихме повече от 100 души; след нази върви турски вапор с башибозуци, но духът на момчетата е превъзходен. От Корабия до Бекет ще да се качат още 100 юнака; по сичките признаци планът ще се осъществи; след няколко часа ние ще да целунем свещената земя на България.
Благодаря Ви, приятели, за доверието, което имахте към мене и за любовта, която показахте към моето поробено отечество. От страна на сичката чета ви принасям най-дълбокото си почитание.
Четоводец: Хр. Ботйов
17 май 1876 год.
От вапора
N.B. Новата станция за България село Козлодуй, 2 часа горе от Оряхово
ДО КАПИТАНА И ПЪТНИЦИТЕ НА ПАРАХОДА "РАДЕЦКИ"
Превод на български
Господин капитан!
Господа пътници!
Имам чест да ви обявя, че в тоя параход се намират български въстаници, на които имам чест да бъда войвода.
С цената на нашия добитък и на нашите земеделски сечива, с цената на големи усилия и с пожертвуване на нашите блага, най-после с цената на всичко, що е най-скъпо на тоя свят (без знанието и въпреки преследванията на властите в страната, чийто неутралитет ние уважихме), ние си доставихме това, което ни беше необходимо, за да се притечем на помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро под българския лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо Отечество - България.
Ние молим Господа пасажерите никак да не се безпокоят и да останат спокойни. Колкото за вас, Господин Капитане, аз имам тежката длъжност да ви поканя да поставите парахода на мое разположение до самото ни слизане, като в същото време ви заявявам, че и най-малкото ваше съпротивление ще ме постави в печалната необходимост да употребя сила и въпреки волята ми да си отмъстя за отвратителната случка върху парахода "Германия" в Русчук през 1867.
И в единия, и в другия случай нашият глас за бой е следния:
Да живее България!
Да живее Франц Йосиф!
Да живее граф Андраши!
Да живее християнска Европа!
Х. Б о т й о в
Долуподписаните потвърждаваме истинността на това писмо:
Д о й м и, помощник
Е н г л е н д е р, кап.
Х а д з е л, I-ви машинист
УДОСТОВЕРЕНИЕ, ДАДЕНО НА КАПИТАНА НА ПАРАХОДА "РАДЕЦКИ"
Ние, долуподписаните, удостоверяваме с настоящето, че ние, въстаниците на България, със сила принудихме капитана на кораба "Радецки" да спре на турския бряг, ако и да няма станция.
Въстаниците на България
Войвода: Б о т й о в
ПИСМО ДО ВЕНЕТА, ДИМИТЪР И ИВАНКА
Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те
Х р и с т а
17 мая 1876
" Радецки
[ На гърба на писмото, пазено от Д. Рашев, Ботев саморъчно е отбелязал]:
Това писмо да се предаде на жена ми Венета Х. Ботйова, в Букурещ. 182
ПУБЛИЦИСТИКА
ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА
"Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?"
Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тия две болести: или млада жена, или стар ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук - суджук, с който във виенския райстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия - тюмбекия, която е крайно полезна за краставите народи, - пламенно и възвишено като дим. Дим, дим! под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка. Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш? - Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бахусу. Г-н Бисмар възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравето на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за "бог да прости" славяните; майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие; испанските "братовчеди" са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите; владетелят на чизмата се наговаря с човека от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата, който ще да се изчисти сам) и, наместо хляб и макарони, да дадат чист въздух на Мациниевите дечица; безбрадото пърчле на солените, възседнало буцефалът на Александра Македонски и исторически иска да докаже, че само немецът може да бъде пастир на козите; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика "Аман от пияни хора". Множество малки и големи господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на просяците, молят се богу за плодородието на човеческия род и за изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата литературна и финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията. А ти, българин и патриотин, гледаш на всичкото това с особено недоверие и думаш: "суета сует и всяческая суета". Светът е кръчма, а ти трябва да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и на сън да виждаш лятото на Балканския полуостров. "Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба." Лежиш на гърба си и благодариш всевишният таван, че по негова непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои, жената ти не те мъчи, парите ти не се губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език. Наместо икона, над главата ти виси портретът на н. в. султанът, покрит с тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портрета е залепен фермана с 11-те точки на българското щастие, а във фермана волята на негово императорско величество, небесният представител на влашкките българи, г. Пандурски, и горещите желания и надежди на нашите цариградски патриоти. Земи си един комат хляб, малко сланина и една глава лук, пък чети: "Моята царска воля е, щото сичките животни по държавата и верни мухи поданици да могат да помагат доколкото им се пада на гърбовете, на ежедневните им царски поядания, които полагам за достигание до по-висока степен на моето затлъстяване и за благоденствието на моята обширна кочина." А по-надоле следва рахатлъкът на екзархията, правдините на българския народ и кефът на босфорския Саул. - "Но какво дяволите? Животни ли сме ние, животни ли са нашите владици, учители и вестникари? Протестуваме!" - Не бойте се, господа, аз сънувам. Дайте ми да прочета цариградските български вестници и аз ще да си зема думите назад, т.е. ще да се уверя, че по сичките краища на паяжината е тихо и мирно и че сичко блаженствува под дебелата сянка на паяка. Само - црррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото; там вързали 50 - 60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място покойно, т. е - в Диар Бекир и в Акия, тука връзват други и им четат баснята за вълка и агнето; там окачили едного на въже да се поизсуши. - "Но ние имаме училища, читалища, екзархия, литература, журнали, правдини - имаме младо поколение..." - Да, да! Имаме! Кой ви казва,че нямате? Но ако е работата да се хвалиме, то и ние имаме тука, в Румъния. Откогато г-н Пандурски остави своята знаменита политическа и литературна кариера и откогато на хоризонта на българската литература се появи съзвездието "Блъсков" и "Дружеството за разпространение полезни знания", оттогава науката, поезията, педагогиката и литературата потекоха из крачолите на българския народ и на неговото книжевно щастие захванаха да завиждат даже и манджурите, откакто цариградските ханъмки родиха литературно-политическото списание "Ден", то Милош Милоевич престана вече да разпространява сърбизмът из България; откакто "Училище" роди богобоязливия редактор на "Градинка", то нашите учени младежи престанаха вече псуват света Богородица; откакто отец Марко цанцугерът турна на своите глупости заглавие "Век", то великите български пости станаха 365 дена в годината; откогато "Право" се кръсти на "Напредок", то българският поет Славейков зави чалма и захвана да пее "аман, аман", а откогато "Levant Times" се преведе на български, то нашите патриоти захванаха да плетат мрежа, за да покрият народа от политическия студ, от литературната мъгла, от революционната виелица, от индустриалния сняг, от економическото пиянство и от белите, черните и сивите цариградски вълци; а откогато най-после "Читалище" се обеща, че от нова година (т.е. от първи януари на деветнадесетия век) ще да се оправи и няма да печати гениалните глупости на нашите литературни телци, то колата на европейската цивилизация останаха без катран и заскърцаха въз баира на българския напредок; умствените чакръчета на нашето младо поколение замръзнаха и пуснаха вощеници за "упокой" на грешните и живоумрелите политически и литературни души; а в пияцата (т. е. - по бит пазар) на нашето умствено развитие, произлязоха такива важни операции и такива чудни метаморфози, щото при броениците на нашето калугерско щастие се притуриха още няколко стотини зърна, с които ние няма никога да изчетеме своите навечерки и никога няма да дочакаме "светлото христово възкресение".
И наистина, погледнете със слепите си очи на главите на нашите мудрословеснейши патки и вие тутакси ще да видите, че по тях отдавна вече са захванали да растат различни литературни зеленчуци, сякакви политически бурени и всевъзможни научни билки; а нощта се не свърша, зимата се не изминува и патриотите лежат в своите топли стаи, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, за да ги разкажат на своята революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници. Но и аз съм патриот, господа! Топлата соба, изпросеният хляб, харизаната сланина и краденият лук довеждат стомаха ми до такова поетическо настроение, щото и аз сънувам, че скоро ще да дойде равноправното лято. Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюрбето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да изпъплят из кръчмата и ще да се запощат на припек; а аз ще да излеза из своя палат да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да запея: "Гледайте, очи, ненагледайте се!" И да се ненагледаш! Пред вратата ти се събрало на конгрес племето, което едно време е избавило Рим, и с патриотически крякания се приготовлява да направи преврат в историята на гастрономията; почтените и важните кокоши физиономии се разхождат по двора и правят археологически открития по купището, за да снесат яйцето на общото южнославянско щастие; коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото поколение изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да каже своята последна дума за живота, за характера и за стремленията на гъбите. А ти... О! ти си българин и патриотин! Запей песента "гъби, мои гъби", пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ. Но преди сичко, попитай жената си или своя мозъчни ревматизъм, изминала се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и сега, завивай се в своята мрежа и извикай сам: "Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."
М и х а и л
[ в. "Знаме", г. I, брой 10 от 2 март 1875 год.]
***
В затворената печатница на букурещките български мандарини, която носи название: "Небесно отечество" - турила се е под печат книгата: "Верую" на пияниците и "10-тях заповеди" на кръчмаря. Тая книга ще се изпечата с черно неготинско вино, което пият повечето от владиците. Ний препоръчваме тая книга на еснафът на св. Архангела; защото виното е родило велики човеци, а ти, български народе, за да станеш велик, трябва по-напред да бъдеш горчив пияница. А пиянството има три градуса: 1) когато вървиш, да залиташ от дувар на дувар; 2) двама да те държат под мишниците и трети да ти мести краката, и 3) да лежиш на пътя, а гаргите да ти кълват очите, както тебе, народе, кълве секи, кой отде помине - и турчин, и поп, и дявол.
[в. "Будилник", г. I, брой 1 от май 1873 г.]
ЗНАЕШ ЛИ ТИ КОИ СМЕ?
Аз би желал да съм в Цариград, па да се кача на най-високото минаре и да погледам що става във Фенер, по Ортакюю, по Татавла и по Балкапан. Господи, боже мой, що ли прави сега г. Христо Арнаудов? Какво ли си въображава г. Генович ефенди? Какво ли си мисли негово високопреосвещенство отец Антим IV билюк баши? Какво ли се сърди х. Иванчо ефенди? Как ли подсмърча х. Николи ага? В кое ли кьошенце се е въврял отец Балабанов? Сичките тия вопроси аз би желал да реша изведнъж; но Цариград е далече, а човеческото сърце е дълбоко като кладенец. И наистина десет пъти е по-лесно да реши човек българският черковен вопрос, нежели да ни каже в какво състояние се намира Арнаудовият кеф после унищожението на тайната полиция! Десет пъти е по-лесно да разрежеш гордиевият възел, нежели да оцениш белият дроб на г. Геновича! Десет пъти е по-лесно да кръстиш х. Иванча и да го убедиш "във веру истинную", нежели да докажеш на о. Антима IV билюк баши, че българският народ не е копейка! Десет пъти е по-лесно да направиш седемдесет и седем византийски империи, нежели да найдеш в кое кюше се намира сърцето на х. Иванча ефенди! Десет пъти е по-лесно да потурчиш фанариотският патриарх, нежели да накараш х. Николи да бъде човек! Най-после милион пъти е по-лесно да покалугериш шейх юл-ислямът или да опопиш дяволът, нежели да убедиш о. Балабанова, че е срамотно и грешно нещо да продава човек майка си и баща си за бели ръкавици. . . Чуден е тоя свят; а още по-чудни сме ние, българите, заедно с "Българското книжевно дружество", с "Читалището" и с г. Камбурова.
И така, аз би желал да съм сега в Цариград и да съм на Фенер в патриарханата. Дохождам и влазям. . . Седи на миндерлъкът негово високопреосвещенство в своята атлазена антерия, пуши своят чибук и въздиша. Около отца Антима седят гръцките мъдреци и мислят "думу велию."
- Аз никога не съм мислил, че работата ще да достигне дотам. . . - казва един белоглав мъдрец, и очите му горят, като два въглена.
- Не би трябвало да ги проклинаме - казва едно малко, като орех, владиче, и гледа към патриархът, като кушле, което подмамя господарят си.
- Сега ми казвате, че не би трябвало да ги проклинаме, а преди три недели искахте да ги погълна заедно с дрипелите - казва патриархът и надува чибукът си.
- Аз сякога съм ви казвал, че с тояга крепост се не зема - казва орешковчето.
- Вие оставете старото и да помислиме за бъдещето - казва патриархът.
- Какво ще ние да мислиме, когато хората не щат вече нито да чуят нашите думи - казва един черен, грапав и мършав азиатски грък.
- Излъга ни северният варварин. Аз ви казвах, че тоя български вопрос не е нищо друго, освен панславизъм; а вие ми не вярвахте! - казва белоглавият мъдрец.
Анадоллият подскача от мястото си, като чува тия думи, и вика колкото си може: "Аз намерих средство. . . Трябва изведнъж да се иде при великият везирин и да му се отворят очите. . . Трябва да му се каже, че ако той не земе ферманът си назад, то панславизмът твърде скоро ще да му кукурикне на ухото. . . Трябва още да му се каже, че ние губиме толкова, колкото губи той. Вие, ваше високопреосвещенство, трябва да идете тоя си час при Махмуд паша и да го убедите. . .
- Не минува вече тая калпава монета! Тоя Игнатиев до такава степен е влязъл под кожата на турските големци, щото нашата дума остава "глас вопиюшаго в пустини". И панславизмът вече не помага! Освен това, ако ние още веднъж пустиме стрелата си в руското сърце, то твърде лесно можеме да изгубиме и това, щото имаме днес в ръцете си. Знаете ли вие, че ако Русия и да е православна, то в това също време тя е и славянска - "гарван на гарвана очите не вади" - казва патриархът.
- А мене ми казаха, че руските вестници говорят за наша полза и въстават против българите - казва един владика-цинцарин.
- Руските вестници говореха за нашата полза, защото ние сами им бяхме дописниците; но. . . Не вярват ни вече - казват огнените очи.
- Казват, че в руският вестник "Моск. Ведомости" била напечатана една дописка, която опровергала н а ш а т а, която беше напечатана в същият вестник - казва патриархът.
Един от евлогимените изважда из пазухата си "Московския Ведомости", чете ги на руски и превожда ги на гръцки:
"После своето отделявание от Фенер, българският народ ща да стане още по-православен. Ако до днес някои българи и да са станали паписташи и протестанти, то тие ще да се върнат пак назад и щат да признаят своята екзархия."
- Господи, Исусе Христе, и Русия се е оеретичила - казва малкото владиче.
- Слушайте, слушайте, казва евлогименосът, и продължава да чете: "Положението на българският екзархат не представлява нищо такова, което би било несъгласно с черковните правила, и нищо портивно, което би унищожавало мирът и любовта между гръцката и българската черкова."
- Господи, боже мой, избави нас от лукавого! - казва азиатецът и кръсти се.
- Да воскреснет бог и расточатся врази его! - казва белоглавият мъдрец.
В това време един от светските цариградски архонти става и захваща да говори:
- Евлогемени елини ке християни! Под булото на българската черква се скрива руският камшик и сръбският ятаган, и елинското име трябва да погибне заедно с православието. О, Сократе! О, Демостене! О, Юпитере! О, агие Харалапие! Обърнете своето око към нас и избавете своят народ от варваризмът и от страшното унижение! Нашите деди и прадеди са харчили пари, губили са здравето си, търпели са мъки и неволи, за да просветят варварите по сичките восточни страни; а сега един Чомаков и няколко варварски чапкъни развалят великото здание, което сме изградили в продължение на няколко векове! О, нещастие! о, о, о, о. . . Евлогимени елини! Станете из гробовете си и защитете ни от панславизмът! ("Браво, браво!" Силно одобрение.)
После това става други Демостен и говори още по-риторическа реч; а когато панславизмът се вече убива съвсем, то гръцкото народно събрание решава следующето: "Вселенският патриарх е готов да възобнови своите преговори с българските комисари за решението на българският черковен вопрос съгласно със свещените канони, ако само българският народ се откаже, право или чрез своите представители, тържествено и всенародно ако осъди нечестивите действия на своите архиепископи и ако признае силата на свещените канони. А ако българите не направят това и ако продължават да искат решението на вопросът, то вселенският патриарх ще да принесе тоя вопрос пред съдилището на един вселенски събор."
Влазят: х. Иванчо ефенди, х. Николи ага, Камбуров ефенди, Гешооглу ага и отец Балабанов, и петимата се кланят на почтеното събрание, и говорят в едно време:
- Пак нашата комисия надви! Везиринът е дал на българите право да си изберат екзарх; но тоя екзарх ще да бъде избран пак по нашата програма! Чомаков остана като гъска на лед, защото неговото Филибе днес за днес остава под патриархът.
Гръцкото събрание чувствува голяма радост; радвам се и аз, и от възхищение се завземам да напиша една ода на това блогочестиво събрание.
Събрали се поповете,
поповете, патриците,
кметовете, архонтите,
дяконите, владиците,
да прокълнат българите,
че не дават сввойто злато,
свойто злато, свойто вино,
и ракия - амберия;
че не дават ангария.
Па си стана дюкянчето,
па извади едно книже,
бяло книже, черно слово,
па го чете, па го пее:
"Ой ви вазе, баш папазлар,
я клекнете пред господа,
лейте сълзи и молете,
да не земат България . . .
Изгубихме Влашка земя,
изгубихме Русията,
изгубихме Сърбията,
няма вече хляб за назе . . ."
Отговаря баш папазът:
"Я не бой се, мое дяче,
дорде ни е Хаджи Иван,
що му казват ефендия;
дорде ни е Гешооглу,
който има куфа глава,
дорде ни е Никол ага,
който няма чест за пара;
дорде ни е Камбурчето,
който става и чифутин;
дорде ни е Балабанчо,
кой продава Христа Бога . . .
О.
(Продължава се.)
[в. Свобода, г. II, брой 37 от 26 февруари 1872 г.]
ПРИМЕРИ ОТ ТУРСКО ПРАВОСЪДИЕ
(ИЗ "ПЪТНИ ЗАПИСКИ")
Трай, душо, черней, кожо!
... То беше село Калофер. Тъжни спомени нахлуха в главата ми, щом превалих баиря и видях онез хубави къщи и черкови, през кои като змия се измича бистрата Тунджа. Тук е, рекох, тя, мойта изгора, тук са и моите Лефтерови другари, с кои прекарах 5-6 месеца най-светли дни в живота си и запознах отблизо Калофер, тоя "алтън Калофер", който роди в мене страстна любов, коя тъй рано загина, и дълбока омраза, коя ще ме придружи до гроба... В Калофер познах аз чорбаджията и сиромаха, турчина и народа.
... Умислен влизах в Калофер, но сърцето ми тупаше силно и аз горях от нетърпение да се срещна с някого от другарите си, да го питам и разпитам: кой де е, кой как е, как са агите, де убиха Лефтера, де е Добри - за всичко, що ме интересуваше. Но трябваше да чакам нощта - и не дочаках я!
Щом влязох в хана, пред очите ми се представи страшно зрелище: жени, деца и девойки пищяха, мъже се лутаха насам-нататък - едни купуваха хляб, вино, наденици, - други с дискус събираха пари между народа; заптиета се смееха, псуваха и със сопи пъдеха народа, ала всяко се тълпеше, всяко искаше да види. Тука майка се разделя със син, жена с мъж, сестра с брат, деца дребни с бащица и всяко думаше: жива раздяла! Жива раздяла! Прощавай, синко, прощавай, татко, прощавай, бате, чичо, вуйчо - прощавайте!... Други гласове тъжни, но твърди, отговаряха: вий прощавайте! Господ да прости!
И синджири дрънкаха из народа...
След малко викът поутихна, народът насяда наоколо по земята и аз можах да видя кои бяха причина на тази смутня. 10-на души, навързани на верига, почернели от бой и мъки, насядаха окол прощална народна трапеза и тъжно, мрачно обръщаха очи към народа, който лееше вече безмолвни сълзи, горещи сълзи и глухо, но дълбоко въздишаше. Трапезата и виното съживи злочестите, начна се говор, запитвания, оплаквания, и всичко скръбно, мрачно и жално. Но ето кърсердаря, ето още жандарми; те грозно изгледаха народа, грубо закрещяха и подкараха вързаните. Пак викна народът, пак писнаха жени и деца, пак сълзи, пак прегръщания, прощавания, и прощавания тежки, святи, искрени...
Но кои бяха тези злочести, като зверове заковани в железа? О, един техен поглед, една тяхна дума, и доста беше. Другарите ми, наши другари, братя! Хайдути, народни хайдути! Мъчно посрещнах техните погледи, ала погледа на едного прониза ме в сърцето, и сълза след сълза покапаха по гърдите ми, Никола Дели-Стоянов, болен от треска, осакатял от бой и просветнал от мъки и страдания, качваха го в талига, а той, като метна поглед към народа, който поглед срещнах и аз - извика: "Предатели ме изядоха, майко!"
С безкрайна скръб, со страшна злоба в гърди влязох в стаята си и се залепих за прозореца. Насреща по кафенетата чорбаджии играяха на табла и книги; други с жените си отиваха на разход и весело разговаряха; черкова клепеше и викаше народа на молитва... - А аз - в главата ми се въртяха страшни мисли - и думах си: пролели ли са те, пролял ли съм аз и ще пролея ли толкова кърви, колкото сълзи проля днес невинния народ?...
Бедния народ! Проклети да са предатели, проклет да е всеки тиранин, помазаник божи!...
На другия ден аз бях вече в Пловдив и ето що можах да науча за тях, що зная и що мога подели с вас, братя емигранти.
За да говорим за четата на Добря войвода и за улавянето на някои от дружината му, ний трябва да се върнем да кажем нещо за Калофер, отдето е била тази дружина, и да видим де са били причините, кои са подбудили тези момци на хайдутлук.
Надали има град или село, дето своеволието на чорбаджиите да се е развило дотолкова, както в Калофер. В него, освен мюдюрина и няколко заптии, други турци няма, и всичкото зло, всичкото тиранство е предоставено на самите чорбаджии, които са и агенти,и ортаци на правителството.
Добри, копривщенец, от четата на Ангел войвода, бил е 7-8 години байряктар на Лефтеря в Анадол, четата на когото се състоеше повече от калоферци, кои ходят в Цариград на работа. Както Ангел и Лефтер, тъй и Добри бяха от онез класически хайдути, в кои се явява животът на народ поробен със сичките оттенъци на характера му, на обстоятелствата, и кои учудват ни с добрини, учудват и със злини. Те ходеха хайдути, както казват турците, за н а м - за да покажат свойто поетическо мъжество пред рода и врага и да отвръщат за обиди, сторени тям или на сюрмаси от турци и чорбаджии; затуй в техния живот няма нищо такова, кое би могъл да осъди човек по каквато ще би логика.
И тримата сме виждали, и ни в едного не забележихме онуй низко зверство, кое се проявява в сичките движения на турския злодеец - и в тримата видяхме благороден характер и пълно съзнание на скрита сила.
Такъв беше Добри.
След убиването на Ангела в 63 год., и на Лефтера в 68, Добри, гонен отвред, доде в Калофер при някои от другарите си и се кри цяла зима. На пролетта излезе с дружина.
Видяхме по-преди (вж. брой 2) в какво състояние беше достигнала сюрмашта в Калофер от разпрата за мерата, подбудена от самото правителство и от злоупотребленията на чорбаджиите, кои с кражбите удвояваха правителствения данък и заедно с правителството сякак мъчеха беззащитния народ - прибавете при туй развитото народно чувство между младежите, кое, като смъртен грях за турците беше компрометирало мнозина - и вий ще си съставите пълно понятие за дружината на Добря войвода! Сичките ги познаваме, с мнозина сме били приятели, и всички излязоха хайдути не да грабят и убиват било кого било, както правят турските злодейци, а да се избавят от веригите правителствени и обществени и да отмъстят на тези, що тъй безмилно глобяха бедния народ.
Жално е юнак да падне! Тежко му, който се хване! Добря убиха в Средна гора, дружината му - едни бегаха, други се предадоха от чорбаджии...
Очеркът е отпечатан в бр. 1-5 на вестник "Дума на българските емигранти"; след спирането на вестника продължението му остава неизвестно.
СЪРБИЯ И НАШЕТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ
Б у к у р е щ, 3 а п р и л
На Балканският полуостров живеят две главни племена, в ръцете на които се намират двата края на онзи гордиев възел, когото ние сме привикнали да наричаме Возточен вопрос. Тие племена са българският и сръбският народи, които, както по географическото свое положение, така и по своята уважително многочисленост са обърнали вече на себе си вниманието на Европа, а със своят характер и трудолюбие са спечелили общественото мнение и симпатиите на сичкият почти образован свят. България и Сърбия са прави и законни наследници на европейският Кашемир, а тие две сестри отдавна вече са в състояние да кажат на своите белисани и червисани стари съседки, че тие са двете хубавици, които тряба да разделят ябълката на раздорът и отдавна вече би трябало да плеснат с ръце и да се прерърнат в името на братството, на свободата, на равенството и на оние демократически начала, на ковто е основан животът и на българинът, и на сърбнът. Но причината, дето тие две млади и прекрасни сили стоят и досега една срещу друга и не вършат почти нищо друго, освен това, че обтягат краищата на възелът и с това още повече затрудняват неговото развезване, е онова тайно и кокетливо недоверие, което е посеяла между тях историята на тяхното гнуснаво преминало и което и днес даже се възбужда от женихите и на едната, и на другата сестра. Разбира се, че ако това положение на младите хубавици и това безумие на техните филологически куртизани-политици се продължи още няколко време ( да не казваме няколко години), то твърде естествено нещо е, че ще да се намери някоя стара и умна държава, която да раздели черупките на орехът между препирающите се и за своята услуга да изяде сама ядката.
Наистина, скръбно нещо е да погледне човек на положението, на антипатиите и на неискрените стремления и отношения на двата братски народа, но сичкото това е станало вече факт, когото ние не можеме да оставиме да избегне вниманието а нашата революционна партия и на оние наши братия, които твърде много нещо очакват от Сърбия. Защо да си закриваме очите пред истината, когато оние, които разделиха нещастната Полша, се приготвляват да извършат тая съща операция и над трупът на Турция? Защо да мълчиме и да скриваме своите слабости, когато вътрешните наши нещастия се умножават от ден на ден и когато за изходът из това страшно положение у нас не остава друго нищо, освен с огън и с меч да разчистиме пътят към своето спасение? Ние сме казвали и казваме, че дордето се не обяснят и не изравнят отношенията ни със Сърбия, то никакъв съюз и никакво споразумение е невъзможно между южните славяни. Ние ще да се лъжеме и ще да лицемериме един пред други дотогава, дордето настане часът на нашето окончателно унищожение. На кого ще да се обрушат* [стоварят] тогава проклятията на свободата и на човечеството? Кой ще да бъде отговорен пред съдът на историята?
Още от началото на своето съществувание и досега Сърбия е била неискрена към българският народ. Нейните всевъзможни правителства от Милоша и до Милана, освен че не са желали никога да ни помагат, за да смъкнеме от шиите си варварският турски ярем, но сякога почти са се старали да възпрепятствуват на нашето освобождение и сякога почти са гледали да се възползуват от нашето доверие, от нашите сили и от нашата кръв. Във времето на частните български въстания в 1838,39,40 и 41 години Милош се е отнесъл твърде подло към нещастните наши въстаници. Въстанието при Шаркьой, което е броило в себе си повече от 20 000 бунтовници, е било усмирено от "освободителят на Сърбия", От една страна, той възбрани сяка една помощ от страната на сръбският народ, а от друга страна, изпроводи своят министър Петрониевича да убеди въстаниците да се разотвдат по къщята си. После това Петрониевич и един представител от въстаниците отидоха в Цариград да се молят на султанът да облекчи робското положение на раята, но това ходене нема никакъв успех. "Българите би издействували за себе си нещо повече, говори руският генерал Липранди, ако да не би било вмешателството на Милоша, на което се тие довериха така сляпо. Милош е гледал да угоди повечето на султанът, нежели на българите."
Това същото ние видиме и в Нишкото въстание, при което в онова време се присъединили въстаниците из Видинският пашалък, из Шаркьой и из Враня. "Когато въстанието стана страшно, говори дак генерал Липранди, Мустафа паша Нишки се обърна с най-убедителна просба към Милоша да уговори българите за неговата полза. Милош тутакси събра сенат и, ако мнозина искат да кажат, че той е покровителствувал това въстание, сръбското правителство реши да пази пълно невмешателство. Милош обнародва един указ, чрез когото запретяваше сяко едно намисание в работите на българите и, за да прекъсне сяко едно сношение с въстанието, огради границите си с войска." В това време свирепите турски войски изгориха повече от 150 български села и произведоха такива страшни и отвратителни зверства, каквито се не срещат даже и в най-черните страници на нашата история. И сичкото това е произлязло из благодарност към святата кръв на нашите "бекяри", която тие така юнашки проляха за свободата на Сърбия! А историята мълчи за това!
Още по-неискрена роля е играл в това отношение синът на Милоша, когото Сърбия и до днес оплаква. "Великият Михаил" е правил това същото, което е правил и баща му, с тая само разлика, че от нашето глупаво доверие той е можал да извлича полза барем за себе си. За нас са памятни годините 1862 и 1867, в които Сърбия се подигра така небратски с нашите най-светли чувства. Правителството на Милоша събра в 62 година няколко хиляди българи под предводителството на Иля и на Раковски, обеща им се да им даде помощ и оружие и да ги пусне да преминават през границите, за да произведат въстание на Балканският полуостров; а всъщност неговите намерения бяха да уплаши само Турция и без капка кръв да придобие белградските крепости. Като извърши тоя свой знаменит подвиг, тогавашното правителство се постара да скара българските предводители и, за да изпълни желанието на Турция, проводи своите "браhя бугаре" да си оплакват дните и годините. Това същото произлезе и в 1867 година.
Когато Сърбия видя, че българските патриоти се приготовляват вече сами да вдигнат народът на въстание, и когато нашите юнашки чети й известиха това с връщанието си от Балканът през нейните граници, то правителството на Михаила науми да се възползува и от това сгодно обстоятелство. То влезе в споразумение с българските патриоти в Букурещ, събра и състави знаменитата българска легия и захвана изново да плаши Турция с всеобщо въстание на Балканският полуостров. Секиму е вече известен печалният изход на тая смешна комедия. Сърбия изгони турците из Белград, но с това заедно изгони из себе си и българското доверие. Оттогава и досега тя се не е погрижила никак да поправи своите погрешки, а напротив, в сяко едно отношение е показвала своята неискреност към назе. После катастрофата при Топчи дере регентството, а особено Блазнавац, който искаше да играе в миниатюрен вид ролята на Бисмарка и който считаше Сърбия за Пиемонт на южнославянското обединение, употребляваше твърде гнуснави средства за постиганието своите цели. От една страна, той лъжеше и подкупуваше нашите "патриоти", т.е. хвърляше кости на оние псета, които в противен случай би лаяли против него, а от друга страна, с помощта на идиотическата и шарлатанската Милош Милоевичева компания разшири и усили до такава степен пропагандата на сърбизмът в западните краища на нашето отечество, щото при сичките прикрития от страната на подкупените, българският народ, а особено неговата емиграция, от която мнозина познаваха Блазнаваца още от времето на легията, с ужас забележи подлите стремления на мечтателите на Душановото царство; така щото това, което доскоро беше само едно просто предположение, една проста проблема, днес стана вече факт и аксиома, която не могат да не забележат даже и искрените и честните патриоти на сръбската Омладина.
Aко белградската журналистика и да се занимава повечето с Китай и Япония, отколкото с делата и със страданията на своите поробени братия, и ако и очевидно и да избягва вопросът за отношенията на Сърбия към българският народ, но последнята народна скупщина изяви негодуванията на сръбският народ към досегашната политика на неговото правителство и това ни дава право и надежда да мислиме, че при такава една скупщина и при едно либерално, активно и патриотическо правителво Сърбия ще може да поправи своите исторически погрешки и сближението на южните славяни ще да влезе в своят естествен път. Дотогава сяко едно обещание от страната на сръбските патриоти ще да бъде за назе лъжа и лицемерие, а сяка една дума за съжаление - присмех на нашите страдания.
Дотука ние свършаме своите обвинения към Сърбия за нейните неискрени към нас отношения, а допъти ще да се повърнем да видиме на какви основания тие би могли да се изравнят. Вопросът е важен и ние се надеем, че няма да дотегнеме на читателите си.
[в. "Знаме", г.I, брой 13 от 4 април 1875 г.] 23
[СРЪБСКАТА ПРОПАГАНДА МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ И ОПАСНОСТТА ОТ НЕЯ]
Ц а р и г р а д, 21 я н у а р и
В онова също време, когато "Независимост", нейните едномисленици, вие сами и въобще сичката наша емиграция проповядваше съюз между южните славянски племена, в Цариград сяка неделя почти дохождаха известия из западните страни на нашето отечество, че така наречената събска пропаганда се повече и повече сее раздор между българското население по тие заглъхнали места, т.е. че компанията на Милош Милоевича изпроважда агенти, които възбуждат народът против екзархията, че тя разпространява сърбизмът в чисто българските села и градове чрез книги, чрез учители и чрез множество други тайни помощи и че громадните суми, които сръбското министерство искало уж сяка година от скупщината за поробените под Турция южни славяни, се не харчат за друго нищо, освен за ущърб и за вред на нашата народност. Вие твърде добре знаете, че тие известия, дописки и частни писма произвождаха (и за съжаление и днес даже произвождат) такова негодование между тукашните наши литературни, търговски и журнални дружества, щото следствието на това бяха явните нападения на сръбският народ, отвореното писмо към министърът г. Мариновича и оние безумни и безнравствени клевети, които идиотите на в. "Право" отправиха към нашата нещастна (?), но честна емиграция. Тие известия, дописки и частни писма се продължават даже и днес и негодованието на нашите цариградски българи, както и на по-голямата част от нашите по-развити хора, расте се повече и повече и не е чудно, ако след малко време вие видите, че на тоя вопрос ще да се даде твърде голямо значение, т.е. че той ще да придобие такива широки размери, щото ще да бъде в състояние да обяви даже война на вопросът за южнославянското единство. Колкото и да е прискръбно това явление в неправилният живот на двата съседни и братски народа, но то е близо вече да бъде факт, затова то тряба да се разгледа колкото е възможно по-сериозно. Времето ми не позволява да направя това тая неделя; аз ще да се огранича само с няколко думи, които отправям не към оние късогледи патриоти на филологията и на фанатизмът, с които е нещастен и сръбският, и българскиият народ, но към тия искрени апостоли на свободадата, които съществуват и в единът, и другият народ. Твърде естествено нещо е, че поклонниците на нашата гнуснава преминала история, в мозъците на които играят конете на Душана и на Симеона, като са повикани от самите обстоятелства на робството да земат и тие участие в събужданието на двата подивели от невежество народа, ще да злоупотребят това свое призвание и ще да употребят науката, образованието и свещената длъжност към брата си за осъществлението на своите детински мечтания и за постиганието на своята безчовечно-глупава цел. Предводителите на тая фаланга идиоти, види се, намират в това нещо храна за своите мозъци и шкембета; техните покровители, които разбират интересите на двата народа дотолкова, доколкото Милош Милоевич разбира себе си и своята глупост, виждат интересът на своето отечество, а оние развратени дечурлига, които се не срамуват да казват, че тие са последователи на слепците, безсъзнателно служат на глупостта на своите учители и на враговете на нашата южнославянска свобода. Да се сърди човек и да негодува против тие деца на глупостта, е се едно да се сърди, че вали дъжд, или че мишката ти е прегризла дрехата. Шарлатаните имат такова също право да се занимават със своят занаят, каквото право има и добросовестният човек да прави добро на човечеството. Против дъждът ние тряба да употребляваме омбрели или качулки, против мишките - котки или капани, а против шарлатаните съществува полиция. Ние нямаме право да се сърдиме на Милоша Милоевича за това, че мозъкът на тоя шарлатанин е изгнил, на сръбското министерство (Ристичево и Мариновичево) за това, че то е още по-безумно, ако поддържа шарлатаните, и на техните слепи оръдия за това, че тие са способни да продадат и майките си за комат хляб. Ние тряба да се сърдиме на оние искрени проповедници на свободата, които твърде малко внимание обръщат на тие шарлатанства и които и досега още не са протестовали против злото, което се сее за вредът и на двата народа. И наистина, аз се чудя на това, дето, после толкова протестации от страната на нашите цариградски "патриоти", сръбската журналистика не щя да земе във внимание тоя вопрос и не прие да го разгледа колкото се може по-безпристрастно; но още по за чудение и това, дето патриотите из сръбската народна скупщина и досега още не са попитали своето правителство, действително ли то поддържа безумието на Милоша Милоевича и действително ли харчи такива грамадни суми за убиванието на твърде младата идея за братството между сърбите и българите. Аз мисля, че това е необходимо да се направи и да се изнесе на бял свят, защото освен от пропагандата, българският народ страдае и от друга една много по-важна страна.
Нашата емиграция, на която принципите за свободата не позволяват да разглежда такива търпеливи вопроси и да влазя в полемика нито с едната, нито с другата страна на политикофилологическите куртизани, по тая само причина е изгубила една доста голяма част от доверието, което има народът към нея. Атова, както щете, е вредително и за българите, и за сърбите. Българската емиграция е представителнмца на своя народ, тя е оная сила, която ще може да влезе в споразумение с неговите освободени вече братия, и тя е, която ще да даде сигналът за българското всеобщо въстание. А ако нашите цариградски гарвани и сръбските нощни бухали достигнат до това, щото да захванат да си кълват очите, то България и Сърбия твърде лесно ще да достигнат едната да остане без ръце, а другата без крака; така щото първата не ще може да простре обятията си, за да прегърне своята сестра, а втората не ще да може да прегази Дрина и Тимок, за да влезе в осакатените от нея сама обятия. В такъв случай, ако тие две сестри и да не достигнат да се карат като съседки, то не ще могат да живеят като сестри. Животът им под една стряха Ще да бъде в тягост и на едната, и на другата. Но дано моето заключение излезе криво и дано сръбските честни патриоти, които са близо да наложат на правителството си своята искрена южнославянска политика, разберат моите няколко може би остри, но искрени думи. Други път аз ще да се завърна да поговоря по-напространно за тоя въпрос, а сега ще разкаха на читателите на "Знаме" няколко новости.
Вие тряба да сте чули, че на 5 януария в нашата eкзархия стана събрание, в което се разгледа вопросът за българската черкова на фенер. Не мислете, че като казвам "вопросът за българската черкова", искам да ви уверя, че над пукнатите и потъналите в морето темели това събрание иска да издигне храмът, или, по-добре да кажа, памятникът на своята глупост. Не! Събранието стана, за да принуди екзархията да заплати в името на народът оние громадни суми, които са похарчили известните вам няколко славолюбиви спекуланти за своят кеф и за своите надежди за тлъсти кокали от народът. Тоя вопрос е близо вече да се реши за ползата на спекулантите и затова секи един българин има право да попита това самозвано събрание как е смеело то в името на народът да плаща такива суми, които не са похарчени нито за ползата на народът, нито за ползата на самата екзархия. Когато са се харчили тие пари, екзархията не е съществувала, а народът не е упълномощял нито Ивана, нито Драгана да харчат пари за глупост. Но в кьоравото царство, който е с едно око, той царува, а когато слепците се напият, то се не знае нито кой пие, нито кой плаща.
В Македония произлазят големи скандали както от страната на гръцката пропаганда, така и от последователите на католицизмът. Тая страна е станала арена на такава борба между всевъзможни глупости на фанатизмът, каквато произхождаше едно време в Тракия и в България, с тая само разлика, че тука борбата е приела твърде широки размери. Гърците и правителството на разбойниците действуват наедно, а българите по някои си места са достигнали до такова отчаяние, щото са захванали вече да приемат католицизмът. Рафаил се намира в Кукуш и секи ден почти приема депутации из околните села, които го молят да защити от фанариотите беззащитното българско стадо. Тие дни той е тръгнал за Полянин, за Воден, за Струмица, за Малешово и за Велес. А по тие места унията е готова вече да се осъществи. Но правителството и в това отношение помага на фанариотите. Една депутация из Малешово, която е отивала в Кукуш при Рафаила, е била биена и върната от цяла банда заптии, между които е имало и множество гърци или гъркомани. Българското население по тие места е заприличало на дойна крава, която дои секи, който завърне. Освен това тая крава е гладна, жъдна и убиена до такава степен, щото твърде скоро може и да издъхне. Но такава е, види се, участта и на сичкият български народ, и такава, види се, ще да бъде тя още дълго време, ако нашите патриоти не разберат, че единственото наше спасение е революцията и ако не употребят сичките свои сили за това свято дело. Аз ще да ви предскажа, че ако нашето положение се продължи така още пет години, то Македония е изгубена за назе.
[в. "Знаме", г. I, брой 7 от 26 януари 1875 г.]
[EДИНСТВЕНОТО СПАСЕНИЕ НА НАШИЯ НАРОД Е РЕВОЛЮЦИЯТА]
Б у к у р е щ, 4 я н у а р и
Дивият, варварският и безчовечният турски ярем, който в продължението на цели почти пет столетия е висял, и днес даже с още по-голяма тежнина виси на врата на нашия потъпкан, западнал, но жив и неразвален още народ, е довел тоя народ до такава ниска степен на гражданственост между другите европейски народи, щото мнозина от нашите, може би и искрени патриоти, са дошли до робското и несъвременното вече убеждение, че и на нашия народ преди сичко е потребно да се даде наука и образование, знание и развитие, пък тогава вече да се мисли за неговото политическо освобождение, пък тогава вече да му се дава място в историята на човечеството.
Ако тоя вопрос и да е разглеждан в продължението на цели 6 или 7 години от нашата емиграционна журналистика и ако отдавна вече да е решен както от съвременните двигатели на човеческата свобода, така и от стремленията на самите народи за ползата на здравия разум и за ползата на оная част от угнетеното човечество, в която е невъзможно да проникне никаква здрава и истинска наука, но защото това мнение е приняло вече такива широки размери, щото е готово да препречи път на революционните у нас идеи и да им обяви жестока и решителна война, то ние се решихме да преварим удара и да изнесем колкото е възможно по-навидело неговите слаби и несъвременни страни.
В първият брой на вестникът си ние бутнахме тоя вопрос и казахме, че "както за една личност отделно, така и за цял народ въобще - за да може той да се развие и да достигне до известна степен в своето нравствено и материално благосъстояние, - преди сичко е потребно такова едно условие, което се нарича свобода; а защото това условие не съществува у нас, то и никакъв прогрес, като-речи, е невъзможен". Но ето чегато за да покаже сичката неоснователност на това наше убеждение, под самия нос на нашата емиграция се появи обявлението за литературно-научния вестник "Знание", в което "Дружеството за разпространение полезни знания" ни учи просто и ясно, че дордето един народ се не развие, не образова и не придобие известен капитал знания, до тогава той не заслужава даже вниманието като народ, или с други думи за него е непотребна и невъзможна никаква свобода. Ние ще да се съгласим на минута с делната, ясната и убедителната проповед на науката и ще да попитаме самото "Дружество" как ще то да разпространи между нашия народ науката и образование то, когато за това дело у нас съществуват съвсем неблагоприятни и противни условия? Възможно ли е, щото при тоя варварски деспотизъм, при тие страшни преследвания, гонения и притеснения да може нашият народ да възприеме нещо из здравата и полезната наука и чрез нея да добие какво-годе облекчение в своето положение? Възможно ли е, щото сичкото това да стане, преди да се унищожат тие условия и преди да добие народът пълна политическа свобода?
Ние виждаме, че още от началото на неговото възраждание и до днешен ден той е преминал доста значително временно пространство в своето образование, но ако разгледаме по-отблизо неговото економическо състояние и неговът робски страдалчески живот, то ще да помислиме, че или никакво образование не е съществувало и не съществува днес у нас, или ако и да съществува, то това образование е непотребно, защото не принася никаква съществена полза на народа. Наистина у нас има и училища, и читалища, и вестници, и книжарници, и литература, но сичкото това е довело тоя народ до такава степен на човеческото щастие, щото той умее вече доста правилно да запише кога е станало в Турция глад, кога мор, кога пожар, кога са минали царските войски, кога са дошли черкезите, кога е наложен данъкът и на пеленачетата, кога... Но кажете ни, молиме ви се, сичкото това прогрес ли е за един народ, който има такова също право за съществувание и за развитие, каквото имат и сичките други народи по света? Нека говори кой що ще, а ние ще да кажеме, че ако би да се продължи и занапред тоя прогрес, то съществованието на нашия народ е немислимо. Турция е простряла вече своята мъртва ръка връз сичките негови жизнени сили и нищо друго не ще може да я възпре освен огън и меч.
Но да предположим, че европейският Китай ще да бъде в състояние да влезе в пътя на прогреса и че и на нашия народ ще да се даде такава барем сянка от свобода, за каквато мечтаят нашите червоугодни и сити дуалисти, то и в такъв случай ние пак ще да попитаме: осигурява ли се с това съществованието, развитието и бъдещето на българският народ? Както щете, но ние никога не би пожелали на своя народ прогреса на чехите, бъдещето на поляците и щастието на хърватите. С тие народи ние не можеме да сравняваме българския народ, който е заборавил вече своето прошедше, който ненавижда своето настояще и който полага сичките свои надежди на едно твърде недалечно бъдеще. Тоя народ се е събудил преди половина столетие и сичката негова деятелност се е заключала досега в стремлението да се избави от онова безчовечно двойно иго, което го беше довело до положение да забрави даже и своето собствено име. Той ритна калимавката, под която беше скриен от влиянието на сяка една нова човеческа идея и която беше намразил до такава степен, щото тя и сега се не ползува с някакво особено от него уважение, видя в какво нещо му не достига, за да излезе съвсем из своето робско положение и дойде до пълно убеждение, че за да може да съществува, нему е потребно да си отърси яката и от варварското турско зло.
Разбира се, че за да направи това, то и науката, и литературата, и поезията, и журналистиката, с една дума, сичката духовна деятелност на неговите водители би трябало да земат характер на политическа пропаганда, т. е. да се съобразят с живота, със стремленията и с потребностите на народа и да не бъде вече науката за наука, изкуството за изкуство, а журналистиката за преживяние старото, изгнилото и отдавна вече изхвърлено европейско гюбре. Но тука може някой да ни каже: науката, литературата, поезията и т. н. са произведение и отражение на самия живот на народа, следователно, ако тие имат такова направление, то това показва, че потребностите и стремленията на самия народ са такива. - Да, това би имало смисъл за назе, но само в такъв случай, ако да би и нашият народ се ползувал барем с такава сянка от свобода, с каквато се ползуват в настоящето време чехите, хърватите, сърбите, поляците, ирландците и т. н. - Тогава да чакаме и ние да добием тая свобода? - Чакайте, господа, чакайте и водете народът из пътя на вашия глупав мирен прогрес и той скоро ще да заприлича на оная знаменита карикатура, с която светите отци на втората французка революция се присмяха на своето собствено дело. Тие изобразиха онова животно, което се нарича магаре (да им прости народът за това изражение) и прекараха от самара му до пред самата му глава едно дърво, за което вързаха един наръчник сено така, щото муцуната на животното да не може да го достигне. Магарето се стремеше да хапне от сеното и гладно, жъдно и излъгано пристъпяше напред и вървеше в пътя на прогреса. Такъв смисъл има за нас и онзи мирен прогрес, който се проповядва днес в нашия народ, но с тая само разлика, че французкото магаре е вървяло само, а нашето върви възседнато от босфорския идиот, водено от екзархията и карано от нашите свободолюбиви и прогресивни робове. Но стига толкова.
От сичкото това, що казахме дотука, ние не можеме да направиме друго никакво заключение, освен това, че единственото спасение на нашия народ се състои в революцията. Който има уши, той нека чуе. Нашата революционна партия скоро ще покаже де е, какво е и какво иска.
[в. "Знаме", г. I, брой 4 от 5 януари 1875 г.]
[РЕВОЛЮЦИЯ НАРОДНА, НЕЗАБАВНА, ОТЧАЯНА]
Б у к у р е щ, 26 ю л и
В последните бройове на вестникът си ние бяхме пристъпили да разгледаме течението на нашият политически вопрос и да покажеме на читателите си, че единственият изход из това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна; революция, която да изчисти Балканският полуостров не само от турците, които ни считат за стока и за добитъци, но и от сичко онова, което може да вреди на истинните наши стремления за пълна и абсолютна човеческа свобода.
За да покажеме, че тая революция е вече на вратата и че тя трябва да се посрещне от секи патриот като някакво си откровение, ние поддържаме, че българският народ е бил сякога готов да се реши на тоя велик подвиг - само [че] тие, които са водили неговите дела, не са могли да свържат неговите сили наедно, не са могли да създадат пълна и необходима революционна организация и не са умели да се ползуват от обстоятелствата. Едни са мислили, че само с инсурекционни* [въстанически] чети ние ще да можеме да принудиме Турция да ни даде някакви си правдини; други са мислили да придобият това чрез дипломатически сълзи и коленопреклония, а трети са се старали да поведат народът на касапница без никаква вънкашна помощ и без никакви чети, а само с неговите сопи, коси и топори - и сичките, после техните несполуки, са се разочаровали и са дохождали до заключение, че народът не е готов, че народът не желае да бъде свободен и че дълго време трябва да се чака, дорде се той образова и дорде до съзнание какво нему не достига, за да бъде народ. Хероите на тия убеждения са пред очите ни и тям ние искаме да посветиме своето обозрение и да им докажеме, че петстотингодишният турски роб е в състояние вече сам да реши своята съдба и своето бъдеще. Но днес ние прекъсваме това обозрение. В тая глуха нощ, в която ние брояхме дните на нашата безконечна страстна неделя, на северозапад от нас, в Отечеството на Лука Вукаловича, угнетените наши братя херцеговинци вдигнаха знамето на свободата и без никаква вънкашна помощ излазят на борба против нашият общ тиранин.
Кое южнославянско сърце няма да затупа при тоя сигнал на революцията? Кой юнак няма да засучи мустакът си и да се хване за своят ръждясал ятаган? Кой българин, кой патриотин няма да се замисли и да попита себе си: "Какво трябва ние да правиме?" Не са се изминали бог-зна колко години от онова време, когато Лука Вукалович - накогото юнаците никога не са били повече от 5 хиляди и който в продължение на 5 години, по верни статистически сведения, е съсипал до 100 000 турци - викаше сичкият славянски юг на революционен пир и когато, освен синовете на Черна гора, никой други се не притече на помощ, никой не раздели силите на тиранинът, а напротив, Австрия открадна от въстаниците няколко топа и с това даде възможност на Дервиш паша да влезе в центърът на движението; Сърбия стоеше със сгърнати ръце и с идиотическо хладнокръвие гледаше на кървавите подвиги на своите братя; българският народ спеше и пъшкаше под петите на азиатските варвари; с една дума, не е отдавна онзи изгоден случай, когото ние, славяните, изпуснахме и оставихме азиатският звяр да стъпи изново и с по-тежка нога на гърдите на нашите братя херцеговинци.
Но минаха се 15 години; Турция с гигантски крачки е вървяла към своето политическо и финансиално падение; Сърбия, Черна гора и България са се развили донейде както в умствено, така и в политическо отношение; Европа е успяла да изгуби и последнята капка доверие към капъните на своето равновесие и ето съсипаната, необразованата, но юначна Херцеговина въстана изново и възелът на Восточният вопрос, това плашило за боязливите дипломати, се обтегна и достигна или до развързвание, или до разсичание. Херцеговина се бие, Черна гора се е разпъплала по своите гори и тича на помощ, Сърбия е готова да турне своите сили на картата и да извика va banque! Албания се вълнува, Гърция е готова да обяви война, Румъния не ще да упази неутралитет. . . Има ли тука съмнение, че смъртта на Турция е вече над главата й? Княз Милан оставя за няколко дена Сърбия и отива във Виена, княз Никола, княз Карол и цар Георги бързат да го пристигнат, и там, отдето се мислеше да е запален фитилят на въстанието - там "първият политик и дипломатин на восток", генерал Игнатиев, чака "представителите" на тия народи, които на основание на кулачното право са прави и законни наследници на умирающият босфорски деспот. Защо? Тука не е вече парижката конференция на Наполеона за запазванието на statuquo-то, тука се хвърлят жребии връз империята на Османа, тука се решава съдбата на поробеният Балкански полуостров. Преди коронованият ареопаг да произнесе своята сентенция** [решение], едни от оракулите дават Херцеговина на Черна гора, Босна на Сърбия, Епир и Тесалия, и даже Албания - на Гърция; други делят орехът помежду си, а на децата дават черупките; трети съставляват някаква си Византийска империя, - и в сичките три случая избрисват Турция от картата на Европа. А назе, а 7-милионният българсски народ? Назе считат за стока, за стадо, а българският народ за неспособен да се радва на никаква свобода, на никаква самостоятелност. Чувате ли, господа дуалисти и просветители? Чуваш ли, нещастний български народе? Чувате ли вие, братия емигранти? Ако чувате, то помислете какво трябва да се прави. Турция е в несъстояние вече да ни даде никакви правдини и облекчения, защото тя няма вече право за съществувание, следователно дуализмът е мечта, утопия, безумие; Европа и политическите обстоятелства дават свобода и самостоятелност само на тогова, който сам може да я добие. Примерът е Херцеговина. Следователно, какво трябва да правиме? Да мълчиме? Да чакаме? Да оставиме българският народ на волята и на милостта на дипломацията? Това е безумно, безчестно и безчовечно до non plys ultra. Тука се изисква протест, бунт, въстание, революция. - Но народът е неразвит, необразован, неприготвен. - Лъже се тоя, който мисли така. Херцеговинците са много по-неразвити и много по-необразовани от нас, но това им не бърка да доведат Турция до пропаст, да изведат Сърбия и Черна гора из апатия и да накарат дипломацията да пристъпи до решението на Восточният вопрос.
Българският народ е показал през сичкият свой робски живот, че в него има доста жизнени сили, за да води постоянна и упорита борба против своите притеснители, а от 1867 г. и досега революционният дух е покрил, като-речи, сичкото наше прекрасно Отечество. У нас не достигаше само едно: организация, която да свърже революционните сили на народът, да им даде направление и да им определи времето за избухвание; но и на това е вече турнато доста добро и здраво основание. Следователно, народът е готов, обстоятелствата са благоприятни и по-добра помощ от тая, която ни оказа Херцеговина и която ще ни окажат Черна гора и Сърбия, е невъзможна и немислима. Ние не трябва да чакаме. Ако изпуснеме и тоя случай, то сме изгубени. Или сичкият товар на турското иго ще да се стовари на нашите гърбове, или ние ще да промениме тоя самар на друг, още по-срашен и още по-унизителен. Ние трябва да въстанеме и да дадеме край на нашите гнуснави и безчовечни теглила, ние трябва да си видиме сметките с тиранинът, да помогнеме на Херцеговина и на себе си и да покажеме на дипломацията, че ние не сме скотове, не сме стока, а сме народ, способен да живее, да се развива. Помислете върху това, братя емигранти. Зданието на Османа пада, и пада връз нашият народ! Елате да отблъснем това падение в Азия, защото в противен случай името българин се изгубва от лицето на земята. . . Ние живееме в свободна земя и никой не може да ни запрети да изпълниме дългът си към своето Отечество. Няма власт над оная глава, която е готова да се одели от плещите си в името на совобадата и за благото на цялото човечество.
[в. "Знаме", г. I, брой 23 от 27 юли 1875 г.]
[РАЗДОРИТЕ МЕЖДУ БАЛКАНСКИТЕ НАРОДИ]
Б у к у р е щ, 27 м а р т
Сега ние сме вече в състояние да поговориме за онзи вопрос, за който нашата журналистика е говорила твърде малко, или ако и да е говорила, то сичко, щото е изказала досега, е било повърхностно, косвено и понякогаж даже и пристрастно. Думата ни е за положението на нашият народ относително оние малки държавици, които се приготовляват да бъдат наследници на Турция и които историята призовава да съставят на свободни демократически начала желаната и необходимата дунавска конфедерация. За да бъдеме последователни в разсъжденията си, ние би трябало да направиме кратък един обзор връх сичкото онова, щото се е казало досега за тоя вопрос, но ние не пишеме история, следователно можеме да оставиме това за друго по-удобно време и да преминеме право на самият предмет.
Идеята за южнославянското единство е приняла гражданственост у сичките почти народи на Балканският полуостров (с изключение само на турският) и малко по малко се е простряла даже между враждебните един на други елементи. Европа е забележила това отрадно явление в нашият общи живот и полека-лека е дошла до убеждение, че секи един от тие народи е в състояние вече да бъде господар в своята собствена къща и може да води делата си самостоятелно както в нравствено, така и в политическо отношение.
И наистина, в последньото време Возточният вопрос е влязъл вече в пълната своя сила и чака само първият сигнал на революцията, за да дойде на дневни ред. Даже и нещо повече: и без тоя сигнал ние виждаме, че Европа е захванала да прекарва географически линии през нашите земи и, като-речи, определя границите на сяко едно от интересующите се племена. Почти сичкият европейски печат е съгласен в предположенията си, че Русия, Прусия и Австрия са се споразумели вече помежду си да съставят тритейски съд и да разделят имането на умирающият между отдавна вече пълнолетните наследници. Разбира се, че ако от една страна съдиите не пожелаят да приемат рушвети (а това е твърде съмнително), т.е. ако се не полакомят за Босна, или за Херцеговина, за Цариград или за устието на Дунавът, и ако не обърнат внимание на естествените права и граници на интересующите се племена, т.е. ако оставят Сърбия да осъществи своите патриотически мечтания за Душановото царство, Гърция да усвои Албания и Македония, а Румъния да търси Траянови потомци даже и в габровските колиби, то се разбира, че Возточният вопрос ще да се реши неправилно и това решение ще бъде второ начало на оная страшна, безумна и вредителна историческа борба, която доведе турците в Европа и която твърде лесно може да доведе на Балканският полуостров други някои незвани гости, или по-право да кажем, друга някоя цивилизована орда откъм север или откъм возток. "Завещанието на Петър I" и немското "Drang nach Osten" имат в това отношение голям смисъл за назе. Но види се, че на историческите уроци държавните мъже на Сърбия, на Гърция и на Румъния не обръщат почти никакво внимание. Сърбия със своята идиотическа пропаганда в северозападните страни на нашето отечество - която пропаганда за срам и укор за сръбският народ се продължава и до днес - в продължението на десет години ни е уверила, че под булото на южнославянското единство тя иска да оплете своята собствена кошница и не иска да знае за съществованието на българският народ. Гърция, тая традиционна неприятелка на сичко, щото е славянско, при сичката своя неспособност за държавен живот, употреблява твърде низки средства, за да простре своята народност чак до Балканът, и прави в това отношение доста успешна конкуренция на сръбските патриоти. А Румъния, която в продължението на сичкото свое съществование е хранила и подкрепяла своята народност чрез румънизацията (на) чуждите елементи, а особено българският, днес с още по-голяма енергия извършва това свое "назначение на Возток". Тя гони и преследва българската народност в Бесарабия, препятствува на нашата емиграция да помогне на своето потъпкано и поробено отечество и систематически прелива сичко, щото е чуждо (освен немско), в гърнето на своята дако-ромейска цивилизация. Колкото за последните две държавици, тяхното поведение относително "робовете в Турция" е простително донейде, ако земем във внимание това, че тие и досега още се боят от панславизмът; но за Сърбия - нейното поведение относително "брача бугарима" е глупаво, отвратително и даже необяснимо за свободната дунавска, балканска или южнославянска федерация. Затова при подробното разглеждание отношенията между народностите на Балканският полуостров, ние ще да обърнем особено внимание на Сърбия и ще да се постараем да определим, колкото е възможно по-безпристрастно, нейните отношения към нашият народ. Засега ще да кажеме само това, че дордето се не обяснят и не изравнят тие отношения, то никакво споразумение и никакво съединение е невъзможно между двата братски, съседни и едноплеменни народа.
[ в. "Знаме", г. I, брой 12 от 28 март 1875 г.]
НАМЕСТО ПРОГРАМА
Една от най-главните причини за неуспеха на нашите вестници, особено на тия, що са се издавали и издават отсам Дунава, е и тая, дето между програмата и съдържанието на всеки почти вестник, между обещанията и изпълнението на редакторите почти всякога е имало такава разлика, каквато има между мохамеданския р а й и християнската м ъ к а. Нашите редактори в програмите си обещавали са златни гори на читателите си, но тутакси след тези обещания, след тези сладки и медени, вестникът им замязва на голо поле без цел, без характер, на кое наместо обещаните гори читателят вижда някакви си тръни, случайно накачени с безцветни дрипи от разни материи, приготвени за дреха на оголелия народ. И робът, който чака да му покажат враговете на неговото нравствено и политическо освобождение, да види помощ във вековната си инстинктивна борба срещу тях, вижда само пилинките в очите си увеличени в куб квадрат, а горите, що тежат на плещите му и възпират дишането му, означени с едни само точици. Тъй едни от враговете му се потулиха, други оставиха, а трети се дору показаха за негови приятели - за патриоти. Такъв е бил Всеобщият български вестник, който отначало докрай беше орган на някакви си млади чорбаджии; такъв стана Вестникът на волните българи, който избръщолеви най-сериозната страна на политическия ни въпрос с устата на един луд Див Дядо; такъв е и сега недоносеният изтърсак на нашите двигатели на пищеварението - политическия и книжовен вестник "Отечество".
Този триумвират, който искаше да представя уж мненията и стремленията емиграционни, падна именно затова, защото нямаше нищо общо с емиграцията: първият бягаше от нея, вторий се смееше и подиграваше, а третий от височината на чорбаджилъка си дълбоко я презираше и презира, и всичко това ставаше от туй, че те служеха на някакви си партидки, кои нито народа познаваха, нито пък народът тях. Всяка от тях викаше, крещеше и проповядваше свобода, всяка насърчаше войводите и емигрантите и в същото време всички бягаха и никому ръка не подаваха; тъй щото думата "хъш" беше станала дума за укор, за презрение, за недоверие, та тези, що имаха злочестината да я носят, теглеха крайни нужди, като не намираха нийде място за работа, или ако и да намираха, то със сигоранца, че трудът ще им е изяден...
Но "Народност" и "Д[унавска] Зора" умряха и погребаха се в самите си идеи, а "Отечество", ако и да не е още погребано, за кое тряба да благодари влиятелните си агенти, кои, по низкопоклонничество към патроните му, изполъгали са свят простаци, за да му съберат няколкостотин абонати - но и то е отдавна вече умряло и неговата мъчителна смърт е отвратителната категория, в коя се намират "Право" и "Турция".
За да не падне и нашата "Дума", ако ще би и в категорията на споменатите блаженопочивши средневекови рицари, ний ще се въздържим от всякакви обещания и като мислим, че съдържанието на първите два-три броя от вестника ни ще обясни и програмата му, възпираме се само да кажем нещо върху названието му - Дума на българските емигранти.
На последнята нова емиграция, коя от ден на ден се умножава с бежанци и изгнаници от вси слоеве на наша народ, ний гледаме като на пръв гранитен камък, който се хвърли сред пладня връх голата тиква на тиранина, като на същ народен протест против общественото му положение между народите - дору и повече, нашият емигрант, като прав и законен наследник на класическия ни хайдутин, приел и упазил е завещаната борба с всичките му социални стремления, които са едни от най-хубавите черти на народния ни характер. Полякът люби и пролива кръвта си за всичко, що е полско, що говори езикът му - за магнати, за шляхта, за езуити. Българинът, напротив, каквато омраза храни против турчина, такава (може и по-дълбока, като е по-вета) и към чорбаджията и духовенството, тази непорината византийска воня, коя продаде и съсипа народа, а днес носи на шия ключовете на неговите окови.
Който иска да се увери в това, нека вникне в смисъла на нашия хайдушки епос, нека припомни шопското, браилското и Дядовото-Николово въстание; за нас са доста отношенията на чорбаджийството отвъд и отсам Дунава към днешната емиграция и онези на народа и обратно. С какви трепетни надежди, с каква трогателна гордост се отзовава бедният народ към своите си прокудени синове, и каква антипатия показват неговите изедници - чорбаджиите и по-горното духовенство!
Сами сме били свидетели и сами на себе си сме изпитали това като пропагандист отвъд и емигрантин отсам Дунава... И то само ний ли?Колко други злочести проповедници се продадоха от тези народни пиявици, и колко други се укриха и крият в народа! А тука, тука не направиха ли ни вагабонти, шарлатани, чапкъни и всичко, що може да излезе из устата на едни баснословни невежи, каквито са нашите чорбаджии? Или бяхме глухи и слепи, та не видяхме техния пръст и в несполуката на Петрушанското събитие, и на решителните приготовления на Желя и Филипа Тотя. Нека ни възрази някой на това, с фактове, с живи фактове ще му избодем очите и ще му докажем, че несполуката ни не бе, че идеята за освобождение не е развита у народа, както мислят Ивановци и Стояновци, а частните тези ненародни препятствия. Собствено идеята за освобождение не е никога угасвала у народа и ако неговата емиграция днес за днес приутихна, то тя не е умряла и не спи, а се е сложила да си почине и отдъхне от несполуки и изново, с нови сили да се залови за работа и приготви за удари.
Ето с какви убеждения, с какви надежди и мисли ний разкриваме уста и викаме пред грозния час всеки емигрантин, всяка благородна душа, всеки свестен българин, кой е оставил бащино огнище не за да промени едно робство на друго; викаме ги да издумаме всичко, що се е набрало в гърди, в тези злочести четири години, да повдигнем въпроса на нравствено-политическата свобода и да се откликнем на страждущия народ, който зад расата и калимавката посяга връх чалмата на босфорския болван и гледа да ритне и едното, и другото. Откъм Дунава, белия Дунав, е чакал той някога си своите освободители от византийско иго, към Дунава и сега обръща очи! Затова ний трябва да се сплотим, да мислим, да думаме и да работим! Пък ако е имало досега ръка, коя да ни отбий или възпре ударите, то къса ще е вече да ни затули устата и прекъсне думата...
И глас искрен благороден
в сърца отзив ще намери,
той е станал глас народен,
та врагът ще потрепери!...
Статията е печатана в брой 1 на вестник "Дума на българските емигранти". Има за задача да очертае идейното направление и политическите позиции на вестника.
[ИЗТОЧНИЯТ ВЪПРОС ЛЕЖИ НА ПЛЕЩИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД]
Б у к у р е щ, 14 д е к е м в р и
При прагът на едно близко бъдеще, което, види се, ще да настане после проливанието цели реки човеческа кръв и при началото на което, може би, ще да запустеят големи пространства от нашето прекрасно отечество, окото на съвременния човек се запира пред един вопрос, който, ако и периодически, но се повече и повече възбужда интерес в днешния политически свят. Тоя вопрос е така несправедливо нареченият Возточни вопрос, който е ближен за назе дотолкова, доколкото е ближна и ризата до гърба ни. Ако е това така, то да запреме и ние своето внимание на него и да видиме каква роля е отредила съдбата да играе нашият народ при разсичанието на тоя гордиев възел.
От онова време, откогато силата на турския деспотизъм захвана вече да пада в Европа и когато здравият разум се убеди, че "болният човек" тряба да промени климата си, т. е. да отиде просто там, дето се е начнало неговото детинство, и досега тоя вопрос е преминал през такова множество разнообразни фази, които ние сме не в състояние даже и да преброиме. Возточният вопрос най-напред е бил притежание на Русия (оттука той носи и своето название возточни), после се е решавал между нея и Наполеона I, а най-после, след Кримската война, стана достояние на сичките почти европейски сили. Оттогава насам, както и по-напред, картата на Балканския полуостров се е делила ту между едни, ту между други държави; а народонаселението или, по-право да кажем, раята в Европейска Турция се е считала просто като стока, която секи би имал право да експлоатира. В онова време ни на една дипломатическа глава не е преминавало през ума, че по полетата и по горите на тоя "европейски Кашмир" живее такова многочислено племе, което има своя история, свой характер и свои нрави и обичаи, което е трудолюбиво и способно за развитие и за политически живот и което рано или късно ще да изяви своето съществование и ще да потърси своята изгубена и потъпкана свобода. Разбира се, че, от една страна, събитията, които станаха както в живота на Европа, така и в живота на "болния човек" и които, с освобождението на Сърбия, на Гърция и на Румъния, орязаха донейде крилата на пренесеното някога си из Азия и Европа зло, от друга страна, историческата и етнографическата наука в XIX век, която не независимо от тие събития се не забави да обърне праведно и сериозно внимание на многочисления славянски елемент в Турция - сичкото това има такова благотворно влияние на нашия народ, щото той излезе из своето полумъртво състояние, огледа се около себе си, видя в какво низко и отвратително положение се намира и захвана тихо и енергически да работи за своето освобождение, тихо и енергически да приготовлява своето бъдеще. Европа с удивление забележи това ново явление на Балканския полуостров, а оная нейна част политици, етнографи и журналисти, които не виждаха никакви причини да плачат над гроба на Турция, с любов и съчувствие се заловиха да излагат своите програми и трактати за правилното и за рационалното решение на возточния вопрос. Руският "панславизъм", който произхождаше, разбира се, из едно просто състрадание от страната на руския народ към неговите угнетени едноплеменници и който е възбуждал, за съжаление, и днес даже възбужда постоянни страхове във въображението на дипломатите, престана вече да плаши здравия разум. Возточният вопрос влезе в нова фаза. От въпрос за раздиранието Османовата фереджа той стана вопрос за еманципиранието славянските племена с такава само резерва от дипломатическо благоразумие, щото ни една от европейските държави да се не меша във вътрешните дела на Турция. И така, съдбата на Балканския полуостров се остави сама на себе си, а смъртта на "болния човек" - в ръцете на поробените и на полуубиените от него славянски племена.
Но на Балканския полуостров живеят две такива главни племена: българи и сърби. На кое от тие две племена принадлежи честта да повдигне знамето на освобождението и да каже на беззъбата вече Турция: "Стига, часът на твоята смърт настана, а ние сме повикани от самата природа да живееме!" На сърбите или на българите? Разбира се, че който познава съвременното положение на тие два братски народа, то, без да мисли много, ще да отговори, че тая чест принадлежи на първите, т.е. на сърбите като народ, който е осигурил вече донейде своето съществование и който притежава, като-речи, достатъчни средства, за да се реши на такъв един важен и спасителен подвиг. Но какво виждаме ние? Цели 30 или 40 години вече стават, откакто българският народ се е надеял на Сърбия да приеме на себе си тая чест и цели 30 или 40 години той се е лъгал в своите надежди. Напразно даже и органът на нашата емиграция, "Независимост", е проповядвала в продължение на едно доволно дълго време сближение и споразумение между тие два свезани с общи интереси народа: ние виждаме, че и досега още не се е изработило нищо, и че и досега още не се е дошло до никакво споразумение. Колкото и да е прискърбен тоя факт, ние не можеме да обвиняваме нито сръбския, нито българския народ, защото и първият е крив за погрешките на своето правителство дотолкова, доколкото е крив и вторият за своето безвиходно робско положение. Ние виждаме само това, че по-голямата част от сръбския народ пъшка под игото на Турция и на Австрия; а белградските дипломати се занимават с вопроса за Зворник и за Сакра! Но да оставиме това и да продължиме своето обозрение, т. е. да видиме де лежат средствата за нашето спасение.
И така, когато ние вече виждаме, че Сърбия е сама дала причини да мислиме, че тя не желае да помогне на своите братя, че Черна гора е в несъстояние да излезе сама из своите природни крепости и че Румъния не особено обича славяните, то питание е, какво тряба ние да правиме, за да смъкнеме от шията си тоя унизителен хомот, който от ден на ден става още по-несносен, още по-убийствен и още по-безчовечен? Тряба да търпим и да чакаме ли? Или тряба да се запретнеме и сами да решиме своята съдба? Ние вече знаем, че първото е убийствено за нашия народ и опасно за неговото по-нататъшно съществование и развитие; а за второто ще да оставиме да поговори един чужденец, който в продължението на десет години и повече е изучил нашия народ, който го е виждал както в мирните негови земеделчески занятия, така и с оружието в ръце, "дето не било мъчно да забележи неговото преимущество пред сичките други съседни с него славянски племена", и който няма решително никакви причини да лъсти на едно или на друго племе или пък да говори неистина. "Аз мисля, говори генерал Липранди в 1868 г., че ако българите са намислили да направят общо въстание, то возточният вопрос или, по-правилно да кажа, съществованието на европейска Турция може да бъде съсипано до основанието си; защото, без да говориме за придунавските княжества, т. е. за сегашна Румъния, но и освобождената, като-речи, Сърбия и напълно отделената Гърция са не в състояние да направят онова, което би направили българите сами."
И така, нека говори кой що ще, а ние ще да кажеме, че решението на нерешимия досега возточни вопрос лежи единствено връз широките плещи на нашия немалочислен народ, а смъртта на Турция се намира в неговите яки и напукани от труд ръце. А когато е сичкото това така, то защо да подсмърчаме пред чуждите врата, защо да си правиме мили очи и защо да оставяме да се експлоатира нашето отдавна вече осъдено от множество горчиви опити доверие и нашата безпределна, но неземна и досега във внимание племенна любов? Какво не достига на нашия народ,за да смъкне от шията си хомота на турския деспотизъм? Сила ли, средства ли, патриотизъм ли или революционна пропаганда! Историята на нашето хайдучество, на нашите частни въстания и на нашата помощ, която сме ние оказвали в множество случаи на произходившите около нас народни въстания, показва доволно ясно, че у нас има сила, и средства, и патриотизъм, но че у нас не достига само такава широка пропаганда, която е потребна, за да свърже в едно цяло частните или провинциалните у нас революционни проявления, да им даде надлежащото направление и да им посочи целта, към която тряба да устремят своите действия. Ето какво не достига на нашия народ! Ето следователно онова свято и благородно дело, за което ние тряба да се заловим по-сериозно. Разбира се, че само в такъв случай ние ще да имаме право да се надеем за спасение и че само в такъв случай ще да можеме скоро да извикаме с думите на богоприемеца: "ныне отпущаещи раба твоего"
... Но до неделя ние ще да поговориме за тоя вопрос по-напространно.
[ в. "Знаме", брой 2 от 15 декември 1874 г.]
СМЕШЕН ПЛАЧ
Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните вампири, на великите тирани - за паметниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова Предтечи, на толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици за насущния хляб, - плачете! - лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!
Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум! Плюйте на техните трупове и на труповете на онези жертви на цивилизацията, кои сте прегръщали и прегръщате в лицето на жените си, на сестрите си, на майките си и днес наричате бесни блудници, защото имаха още сила да се хванат за оръжие и избавят от вертепа на разврата! Хвъргайте кал и камъни връх гроба на Домбровски, защото не стана слуга на някоя коронясана глава, а поборник на велика идея, на висока цел и с гърди твърди се опря на предателите на Франция и виновниците на толкова злочестини в човещината.
Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното.Смешен плач! Като че от Нимврода до Наполеона, от Камбиза до Вилхелма войната не представя едни и същите зрелища, една и същата цел с едни и същите средства. Като че Наполеон, в името на цивилизацията и Вилхелм, в името на божия промисъл, не направиха повече зло, повече варварство в 19-ий век, отколкото напр. Александър Македонски с походите си преди толкова векове. Но там е варварството, там са укорите и проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разума му, улавя се за крайност и се бори на живот и смърт, доколкото му позволяват средствата, които са низки, защото са малки, а малки само затуй, защото им са ги отнели господарите. Тогава човекът наричат разбойник, развратник, низък и варварин! Такива бяха и комунистите.
Християнството има своите мъченици, доде нарече роба "син божий, син человеческий"; има ги и революцията, за да "направи скитника гражданин"; има ги и ще ги има и социализмът, който "иска да направи човека повече от син божий и гражданин - не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града". Християнството, революцията и социализмът - монархията, конституцията и републиката - те са си фактове и епохи исторически, кои ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса в человечеството.
Училището и само училището, казва баба Македония, ще избави Европа от социален преврат - училището и само училището, повтаряме ний, ще я приготви за тоя преврат; но не училището на Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие и Прудона, на Кювие и Нютона - и училището житейско.
Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба. "И свободата ще има свойте езуити", казва Гейне.
Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската - за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит - звяр или риба? ... И ще бъде ден - ден първий.
Памфлетът "Смешен плач" е публикуван в бр. 2 на вестник "Дума на българските емигранти".
ПЕТРУШАН
Нам казваха, че те са разбойници,
излезли из своите вертепи, но те нищо не
зеха, нито даже парче хляб; и ний чухме
от тях само едно : Дошли сме да измрем
за земята си.
Л. Меркантини
Пълни три години са днес от оня героически подвиг, подобни на който виждаме само в историята на Италианската революция; пълни три години са от онуй славно събитие, кое направи епоха както в историята на нашата емиграция, тъй и в историята на нашето политическо и умствено възраждание. Какъв спомен за потомството! Какъв урок, какъв пример за нас, братя емигранти! Шепа решителни млади момци, без никаква революционна организация, без никакви средства, презрени и гонени - момци, кои претърпяха сичко за една благородна свята цел, - минаха Дунава и с живо свидетелство показаха какви съкровища се крият в душата на българина... Наистина, голяма душевна сила трябва да има човек, за да може каза: "Ние си достигнахме целта, защото измираме, а вие още не сте, защото сте живи!..." А това трябва да го каже всеки, който мре за свободата на човечеството, това им казаха с примера си нашите въстаници в 1868 г. под войводите Хаджи Димитра и Стефан Караджа.
Тези мъченици на свободата, що измряха с усмивка на уста, бяха наши приятели, наши братя; с тях деляхме скръб и радост, смях и сълзи; с тях сядахме на бедна и богата трапеза и разговаряхме за съдбата на нашето потъпкано отечество...; с тях деляхме сичко, само смъртта и свободата не можахме с тях да разделим! Затова елате, братя, да ги споменем с добра и свята памят за нази и славна за нашия злочестен народ!
След четите на 1867 г. под войводството на Панайота, Дяда Желя и Филип Тотя, чети, които бяха само за явление на знаменития М е м о а р, който като галванически ток мина през сърцето на народа и възбуди нервите му, а Турция накара да мисли за положението си - съвсем последователно на другата година трябваше да се начне движението със сичка сериозност и сички средства, що можеха да се разполагат в онова благоприятно време, кога Кандия тънеше в кърви и със секи куршум хвърляше и залъка от устата си, а Гърция точеше сабя, Румъния и Сръбско запретнаха ръкави... Тогава ний имахме първия Таен комитет, на позива на когото бяхме се стекли да решим съдбата на народа като ратници славната борба за освобождение. Ала тоя комитет, когото турците по глупост, но праведно нарекоха "комита", като комета наистина показа само свойта бляскава опашка на хоризонта, а кога да покаже ядрото си и се срещне с безжизнения месец, без никаква физическа причина свърна от орбитата си, пръсна се и угасна. - Ний останахме сами да решим и съдбата на отечеството си, и свойта. Нашите астрономи, на кои очите са се въз небето, за да има с какво да се утешават и занимават, обърнаха на "комита" всяко българско сърце и без да виждат що се вършеше по земята и в самите тези сърца, заловиха се за бабини деветини и станаха един на други органи на онзи патриотизъм, който вчера викаше народа на въстание, а днес презря и нарече вагабонти онези, що бяха се събрали да мрат за негова свобода!
Но поврага тоя патриотизъм и тези бездушни "астрономи"! "Не разум, не логика води народите, а магнетизмът на вярването и одушевлението", казва един списател във физиологията на народите - и ако нашите "комети", "астрономи", литератори не знаеха това, то видяха поне, че не лиги като у тях, а кръв течеше в жилите на онез мъченици, за избиването на кои те бяха причина, като, от една страна, измамиха Панайота да за държи толкова опитни и приготвени юнаци, а, от друга, възпротивиха се на приготовленията на Дяда Желя и Филип Тотя - и с това оставиха онез юнаци отвъд без сяка помощ и средства да вдигнат народа...
Дойде пролетта 1868 и на хиляди юнаци закипя кръвта, хиляди бяха готови да идат да измрат за свобода и в две недели да вдигнат сичкия народ на оръжие! Всеки продаваше мило за драго, всеки забравяше бедност и възраст, родители и роднини и всеки думаше: на Балкана, на Балкана! Но де бяха нашите патриоти да разберат туй тупане на сърцето, туй сътресение на нервите? Де бяха да отговорят и те с каква-годе жертва на олтаря за освобождение? Де беше Тайният комитет да хване жиците на психическия телеграф и направи съобщение с всичката емиграция; де беше да даде средства и направление на тази жива народна сила? Патриотите бяха там, дето са и днес, Комитетът мина като комета, а тези, що викаха: на Балкана, на Балкана - едни се отчаяха, други със затаена злоба сложиха ръце и се заловиха за работа, а трети, кои можаха да намерят средства, отидоха и измряха!
Повече от 200 души излъгани и оголели оставиха още пролетта името на българската легия в Белград и с Караджата събраха се окол Хаджи Димитър. При всичките гонения и преследвания от "старите" (с презрение споменуваме туй име) те найдоха истинни патриоти, добиха средства и минаха, та измряха.
Но само туй ли? Те измряха, но тяхната смърт беше громен удар за Турция, громен и за нашето отечество-на първата извести падането, на второто възраждането. Сънливият тиранин залитна на трона от думите. "Болгаристан калктъ" и окачи мъртвия Черковен въпрос на галваническа кука, с кое, без да иска, призна името на робите си - призна борбата. Будният народ стресна се силно, огледа се и като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си.
И ето и до днес кръвта на тези мъченици не е още засъхнала по бащините ни полета; сенките им бродят денем и нощем и чакат онези, кои от Петрушан им пожелаха "добър час и добра стига!" - чакат нази, братя емигранти, да откопаем костите им и избършем сълзите на техните клети майки, които са вече майки и нам!...
Статията е излязла във в. "Дума", г. I, бр. 3 от 8 юли 1871 г.
ЗНАЕШ ЛИ ТИ КОИ СМЕ?
...Огледах се и видях, че главата ми е украсена с зелена чалма, с червен фес и с подрязана брада; а тялото ми е накитено в зелени шалвари, с жълт пояс, с червени емении, с голи баджаци, със зелено контохче и с шам аладжена ентерия; с една дума, аз бях станал кадия. Пред мене стояха всякакви физиономии, всякакви душици и разнообразни сърца. - "Нека дойде № 1" - извиках аз. Пред мене излезе една от ония угоени личности, които са готови да заколят и майка си, ако само тя им препятствува да отгоят "чувствата" си. Очите на моят шкембеджия бяха червени, ръцете му бяха кървави, а лицето му беше подпухнало от пиянство. - "Кой си ти?" - попитах аз шкембеджията. - "Аз съм един от ония патриоти, които обичат да стават посредници между народът и правителството. - Аз съм един от софийските комисари, аз съм хаджи Иванчо Пенчович ефенди" - отговори шкембеджията. - "Кръстен ли си ти или си обрязан?" - попитах аз. - "Тялото ми е кръстено, а душата ми е обрязана." - "А имаш ли ти чест и почтение?" - "Аз мислех, че имам; но моята "едноутробна" дъщеря ми доказа, че честта ми е отдавна вече изветряла. Да ти разкажа в Цариград и че принимавам в къщата си по-младите ефендиета и по-първите турски чиновници. Това аз правя не само за своята собствена полза, а и за удоволствието на моята женска фамилия - дъщеря ми обича да говори само с ефендиета. Веднъж в нашата къща дошло едно младо момче, което било принето от моята фамилия твърде любезно, т.е. моята едноутробна дъщеря му дала сладко кафе и изцедила три кантара любезности над главата му. Трябва да ти кажа и това, че моята дъщеря е европейка, и затова обича да говори с младите хора, без вмешателството на жената ми. Младото момче било от възхищение от моето чедо. Но историческите съдби са неизповедими. Това момче захванало да говори с чедото ми български и. . . Когато си дойдох вечерта, то чух следующето: "Ти, баба, нямаш ни чест, ни почтение. Я кажи ми ти, защо водиш приятелство с българите? Аз мислех, че е някое ефендие и подадох му сладко и кафе, а той бил дебел българин. Още веднъж да ми не пращаш в къщата български цървулани!" Видиш ли сега как аз возпитавам своите деца? Едно само ми е жално, че не мога да стана роднина с г. Михайловски или с дели Мехмеда." - "А имаш ли ти срам, имаш ли совест?" - попитах аз. - "Аз се срамувам само от моите кредитори. Който има парички, той не трябва да се срамува от никого, а който е сиромах, той трябва да се срамува и от най-честното свое действие. Колкото за думата "совест", то аз и до днес още не мога да разбера нейното значение. Тая дума, както ми се чини, е измислена от русчушките вагабонти, които желаят да направят и от калта злато. Совест! Какво е това совест? Моят приятел Мехмед чауш ми разказваше, че совестта прилича на попарена кокошка" - отговори х. Иванчо Пенчович ефенди. - "А защо ти са кървави ръцете?" - попитах аз. - "Без кръв се не може. Сяко едно патриотическо дело изисква кръвопролитие" - говореше покойни Омер паша. "Кръвта принася полза на сяко едно величие. Ако Давид да не убиеше Саула, то не би станал еврейски цар." - "Но невинната кръв почти сякога пада на главата на джелатите" - казах аз. - "Не продавай ми ти зелени краставици. Аз отдавна вече зная, че твоите философии са празни приказнички. Невинна кръв, божие наказание, народно отмъщение - дипсис киле, бош амбар. Умният човек търси покровителство между силните; а силните хора почти сякога живеят от кръвта на слабите. Погледай на окружающата ни природа и ти ще да се съгласиш с мене. Кокошката е родена да носи яйца и да ври в тенджерата; а мечката е родена да пие кръв." - "Но общественото мнение ще да те осъди и ще да те прокълне до девето коляно." - "Проклинайте ме колкото искате. Хаджи Иванчо х. Величков Пенчович ефенди се не бои от никакви приклятия." Като кадия, аз не бях в състояние да осъдя такова едно откровено и правдолюбиво същество, и извиках: "Доведете № 2."
Пред лицето ми изведоха една от ония личности, които са пишман, че са се родили и които ненавиждат сичкият свят. Очите на тая личност бяха полумъртви, лицето му беше ядовито, а главата му трепереше като ясоново листо. - "Кой си ти?" - попитах аз. - "Аз съм Петраки Златев, роден съм от православни родители, възпитан съм в турска трагия, посолен съм с чорбаджийска сол, окъпан съм в сиромашки сълзи и облечен съм в човечески кожи." - "Кръстен ли си или си обрязан?" - "Обрязан съм." - "Имаш ли сърце, душа, чест и совест?" "Ако да би имал чест и совест, то не би се крил като прилеп по пукотините; а излязъл би пред светът и казал би на своите ближни: "Добър ден." Страшно е народното отмъщение! Знаеш ли ти, че секи българин, който мине покрай къщата ми, плюе на вратникът ми? Знаеш ли ти, че българите гледат на мене, яко на аспид и василиск? Знаеш ли ти, че даже и моята майка се гнуси от мене? Страшна е народната клетва!" - "Да си проклет и от мене" - казах аз и заповядах да доведат № 3.
Пред очите ми излезе такова едно лице, което приличаше на турски джамбазин. - "Кой си ти?" - попитах аз. - "Аз съм Джамбазооглу Мехмед." - "Кръстен ли си или си обрязан?" - "Кръстен съм." - "Имаш ли чест и совест?" - "Тамам си намерил за какво да ме разпитваш! Знаеш ли ти, че аз съм променял знамето знамето си пет-шест пъти? Аз съм ставал и грък, и цинцарин, и румънин, и циганин, и арменец, за да угодя на своите страсти. За мене народността, вярата, народолюбието и честността за празни неща. Дето има да се пие, да се яде и да се весели, там съм и аз. Ако казвам, че съм народолюбив, то имам на умът си съвсем друго, - аз искам да заповядам и да ми се покоряват". - "А ти се не боиш от народното отмъщение?" - "Не боя се, защото аз не съм член ни на един народ. Щом видя, че българите захващат да оживяват, аз ставам грък или турчин. Народите са слепи; те по-често наказват своите верни синове, нежели предателите. Който е умен човек, той трябва да се показва като патриотин, но да не жертвува нищо; а който е още по-умен, той трябва да се ползува от народните слабости. Аз зная множество "честни патриоти", които въртят своята търговийка с народни сълзи; а никой не казва за тях, че са злодейци. У когото са паричките, той е прав и честен. Аз познавам множество български патриоти, които се хранят от народният гръб. Да приведа един пример. Един от най-знаменитите български патриоти повикал един ден в къщата си българско събрание. - "Ако сме патриоти - казал патриотинът, - то трябва да помогнеме на г. П. и на г. Т." Събранието извадило кесиите си и дало колкото могло. Само един човек дал 500 жълтици. Когато гореказаният български патриотин видял такива големи суми, то намислил да направи едно велико патриотическо дело, т.е. да даде на г. П. 30 лири и на г. Т. 20; а останалата сума да задържи в касата си. Говорете вие каквото щете, а аз ще кажа, че великият патриотин е постъпил твърде умно. Молете бога да дойда аз на неговото място и тогава ще да видите кой е Джамбазооглу Мехмед." Аз мислех вече да осъдя тоя справедлив човек, но дойде ми на умът, че ако осъдя него, то ще да осъдя и нашите букурещки месечини, и аз проговорих: "Идете, растете и умножавайте светът."
Когато казах да доведат № 4, то пред мене излезе българското "Книжовно дружество". Това дружество ми се яви в лицето на следующият персонал. Действителните членове на това дружество водеха по една кокообразна мадама под мишница; а самото дружество вървеше отзад окъсано, дрипаво, загоряло и босо, и просеше милостиня.
- "Имате ли, господа, чест и совест?" - попитах аз.
- "Да би имали чест и совест, то не би се хранили наготово; ако би имали чест и совест, то не би ходили по Цариград да продаваме душите си на Геновича и на Арнаудова; ако би имали чест и совест, то не би лаяли против ония хора, които са заслужили само една похвала; най-после, ако би имали чест и совест, то би се постарали да напечатаме барем що-годе, за да види светът, че и ние сме направили нещо" - отговориха действителните членове на дружеството. - "Задоволно ли си от своите честити членове?" - попитах аз самото дружество. - "Дайте Христа ради по една парица" - рече дружеството и замина си.
Под № 5 бяха четисани нашите цариградски редактори, които просвещават българската публика и които разпространяват татаро-монголски идеи. Г. Генович имаше воловска глава и козя опашка; а г. Найденов беше без глава. - "Иммате ли совест и честност?" - попитах аз. - "Чети вестникът ми" - проговори г. Генович. - "Не чети вестникът ми" - каза г. Найденов. - "Вие сте до такава степен овъшкавели, щото не може човек да ви презира" - рекох аз. В това време дойде общественото мнение и проговори: "Вонещиците трябва да се смачкат, защото от тях не може да живее ни един честен човек." - Тие не са вонещици, а нещо по-малко; тие са безопасни жаби-крекетуши" - рекох аз и. . . пробудих се.
[в. Независимост, г. III, брой 24 от 3 март 1873 г.] 88
емении - меки кожени обувки;
джена (тур.) - пъстра;
принимавам - приемам;
баба' - татко;
аспид - вид отровна змия;
василиск - митическа змия, чийто поглед убивал.
НАРОДЪТ ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ
Мрачна и жалостна е нашата история от подпаданието ни под турците дору до днешните времена, тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога български народ! Страшен хомот, какъвто тежи и до днес на врата му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жегли; тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в кои са заковани и ръце и нозе, и ум и воля, и в кои и до днес пъшкат бащи и майки, братя и сестри, дядове и синове - злодейства, безчестия, колове, бесила, мъки, тъмница, - най-после даалийци и кърджалии, фанариоти и чорбаджии, черкези и татари, - с една дума, зло, варварско зло, кое само едно азиатско въображение може обхвана, зло от завоевателя Мурада до читашкия реформатор Азиса - това са страниците на тази история, на това наше в ч е р а. Кървави страници, горчиво преминало! Но д н е с, днес не е ли пак същото черно тегло, същият хомот, същите вериги?
Освен тези, що нямат талант да търпят, освен няколко хиляди волнодумни изгнаници, всеки раб божий с християнско смирение ще ни отговори: "Не, днес си добре живеем с турците, те се образоваха и нам олекна." И наистина, сега кого убиват, кого бесят, кого набиват на кол, кой плаща диш-хакъ и развожда вместо кон цървула на краставия гаджелин, кой? ... Но да казва разорения и добития народ, да кажем и ний по совест: днес не убиват никого беззаконно, а законно, не набиват на кол, а като кол всякого н а б и в а т, не бесят вкъщи по стрехи и по черници, а на отредени места за гявурски касапници; днес никой не развожда цървула на читака, а сякого като цървул развождат по ангарии и тъмници, никой не плаща диш-хакъ, а сякому и зъбите вадят за данъци и сякакви законни кражби, имдадиета и севдадиета; днес няма даалийци, няма кърджалии, няма фанариоти, кои да палят пленят села и градища, едни да убиват, а други да земат д у ш е д я л и к е в ш п а р а с ъ за вината на умрелия и убития - днес има правителство, което само изпълнява тези длъжности към раята и държи за това чиновници, рязани и кръстени, с чалми и калимавки, с дълги и къси пискюли, чиновници, кои от вълчия везир Али паша до мечкарина жандарм Кел Мехмед ага, сир. от скиптъра до сопата - всичките притежават най-високите добродетели, дори и човещината, с коя се отличават братята им черкези и татари. И всичко това в Турция е реформи, и реформи здрави и трайни, основани на дълбоката любов между турчин и българин, между господари и роби.
При тези радикални реформи, ако и да се случва да нападнат някои правоверни къщата на гявурина, да го убият или удушат, да обезчестят жена му или дъщеря му, а сина му да извлекат и жив на огъня опекат, то това са изключения и случайности, защото не стават всяка неделя в една и същата къща, всяка нощ в едно и същото село. И освен това правосъдното правителство с голяма строгост наказва виновниците, като им отнеме половината и повече печала и ги гуди на най-тежка работа - кърардари или заптиета, за да гонят виновните на други още по-маловажни случайности, кои стават аллахън кърънда - думи, кои на езика на нашите аги имат туй преносно значение, че престъпника на къра тряба да се остави на правосъдието божие. От туй нашите баби и майки, кога оплакват мъжете си и синовете си, утешават се с тази - не знаем как да кажем - клетва или молитва: "От бога да намери душманинът!"
Иди сега при тоя прогрес в правосъдието, та думай, че в Корана няма ни логика, ни психология, а в Наполеонова кодекс здрав смисъл; иди и повярвай англиеца г-на Монсела, който преди десетина години, във време на сирийските ужаси, изрече в палатата на общините и в лицето на приснопометения лорд Палмерстона, този неразкаян грешник в работите на Изток, следните тежки думи: "Колкото и да желае благородния лорд да поддържа трона на султана, тряба да се надеем, че той не ще поиска както и да е да забраня такава система, при коя са възможни подобни ужаси. С чувство от дълбока скръб си припомням за участието, кое приемах в 1855-56 с повечето от палатата в парламентските усилия да поддържам Турция. Сега видя, че националният характер на турците е неизправим."
Тука ний бихме утешили благородния джентълмен, бихме опровергали мненията и острите съждения на много недоброжелатели на нашите пилафчии с фактове и примери, кои пълнят домашната хроника на всяко село, на всеки град, и то не отдавна, а от времето на Къбразли Мехмедпашовите ревизии, откога в Турция се въведе някакъв си ред и равенство в кражбите и пълна система в напрешните убийства, злодейства и всякакъв род притеснения - ала що щяха да значат нашите думи при онези на Лонгворта и подобните нему шарлатани чиновници и продадени журналисти, кои тръбят по света и искат и нас дору да уверят, както и увериха някои си извеяни и слепи глави, че Турция, този европейски Китай, този присмех на человечеството и укор на съвременна Европа, ще се преобрази скоро на азиатска Белгия и ще пролее благодатта на европейската образованост по всичките краища на Азия! O, tempora, o, mores! Намерете изкуството на Медея и влейте в жилите на това варварско племе нова, човешка кръв, тогава ще се поколебаем и ний във вярата си, че Турция няма живот, няма бъдеще; но доде турчинът е с този характер, с този фанатизъм, с тази варварска кръв, ни един красноречив туркофил, ни един дълбокомислящ дуалист или ренегат не може ни увери, че турчинът ще бъде някога способен да влезе в пътя към онази нравственополитическа цел, към коя се стреми умът човешки, отрешен от всяко опекунство на духови йерархии и политически мандаринства. Дотогаз най-красноречиви ще бъдат живите рани, що зеят по тялото на народа и по гърдите на неговата емиграция, рани, на кои, като гледаме, напомнят ни всичко, що трябва да влезе в сметка за народно мщение.
Повтаряме - Турция няма живот, няма бъдеще, тя е труп на смъртния одър, когото никакви дервишки баяния на нейните мандарини, никакви дипломатически молитви на западните доктринери няма да я спасят от анатомическия нож. Лекувана по стара метода, с политически кръвопускания и операции, с дипломатически хлороформ, тя изгуби ръце и нозе, провинция след провинция, и отслабна дотолкоз, щото даде място на оназ страшна болест, коя обхвана сърцето й, влезе в дихателните й органи и кръвообращението; тъй щото никаква операция е невъзможна вече. Самите лекари и те забележиха това и след критския шербет, който се даде на Турция от Парижкия консилиум в 1868 г., приписаха й за спокойна смърт и последния рецепт: дуализма.
Ще се найдат ли в народната фармакопия на Балканския полуостров елементи за подобен рецепт, ще може ли той възроди Турция, а главното ще може ли го тя прие, като й са захванати уста и гърло - това и сам Али паша не ще знае, ако ще би живял и до Матусалови години и не изучи българския народ, негова социален живот, негова твърд характер и волска упорност. Инак той.и днес щеше да чете между редовете на черковния ни устав други редове, други думи, кои да му казват: "Али, тоя народ е болестта на Турция, а дуализмът е пътникът за нейната смърт!" Ала Али паша е турчин - фанатик и фаталист; той се надей само на кучешката животна сила на племето си и като приима за бъл[гарски] народ тези, що коленичат и скимучат отпреде му, пее и дума: "Жив е аллах, жива е Турция! Много са и робите..." Тъй мислят и нашите чорбаджии и калимавки, тези амфибии, кои в блатото на дуализма намират своя живот, и онез гладички умовце, кои внасят у нас ръждата на западните предразсъдъци и сметта на гнилата вече европейска цивилизация - без да виждат новите явления на живота нито там, дето са се учили, нито тук, дето учат.
Не тъй обаче мисли здравата част на наша народ и неговата емиграция, не тъй мисли всеки свесен и искрен славянин, всеки съвременен човек, в главата на кого се не вие паужина, а стяга мозък, и в гърдите не плакне жабина, а тупа сърце. За нас преобразованията в Турско, обещанията, дуализмът, те са думи без никакъв смисъл, призраци и утопии, кои може да се осъществяват нейде си в Китай или Япония, а не на Балкан[ския]полуостров между турци и българи, две племена с противоположни характери, нрави и обичаи, с противоположни миросъзерцания. Изход от туй тежко и гнусно положение не са новите окови, новото разделение на тиранството, а народната революция, радикалният преврат, които са триумфални врата за всеки народ, особено за нашия, който няма преминало, няма настояще, а има едно само бъдеще, и бъдеще светло, защото с другите славяни той ще има що да каже в света, що да внесе в човещината.
Метнете поглед връх историята на българското царство от Бориса дору до подпаданието му под турците, и ще видите, че всичкото историко-политическо преминало на наша народ е било току-речи чисто византийско, и в него са живели само царе, боляри и духовни, а той сам всякога е бил отделен с дълбока обществена нравственост от разврата на правителството си, който разврат заедно с християнството се вмъкна в по-горнята част на народа. Наистина, неведнъж народът е явявал твърдата воля на характера си с въстания против царете си, против духовенството си, както във времето на Богомила и Самуила; но всичко това е ставало само тогава, кога властта или се едно насилието е допирало до къщата му, в коя той сякога е бил нравствено свободен, до семейството му, до понятието му за честта - с една дума, до негова дълбок социален живот, с който се отличават общо славянските народи и частно нашия народ.
Отделен, както казахме, нравствено от правителството си, народът много пъти го е оставял само да се бори с Византия, само да си вади очите за престолонаследие; тъй щото тука и бяха главните причини, дето гърците можаха да завладеят навреме България, а варварските турски орди съвсем да я разорят и тъй с твърд крак да стъпят на врата на народа.
Но и при тия страдания, при това страшно насилие, в кое и камъкът би се стопил, българинът се затвори от турчина вкъщи с челядта си и, както и днес, пял е и слушал е вместо византийската литургия свойта елегическа юнашка песен, вместо стрелата и сабята, хвана ралото и сърпа, ходил е по сборове и по седенки, по тлаки и по черковища - и щом варваринът е погазвал огнището му, кое, както и днес, е било обиколено със снахи и дъщери, със синове и унуци - той е оставял ралото и сърпа, гегата и кавала, хващал е бащина сабя, братова пушка и с "дружина вярна и сговорна" отивал е в Стара планина да мъсти за обиди от турци и чорбаджии, да им отнима грабено имане и да пази село и сиромаси.
Такъв е бил българският народ, и ето го и днес пак чист от всяко чуждо влияние, пак с тоя патриархален живот, пак с тази първобитност - след толкова и при такива страдания, пред зори, той се провиква от вратата на къщата си: пее отходня молитва на Турция, на робството; проклина свойто преминало, което е мрачно и той го мрази; свойто настояще, което е тежко и горчиво, та лесно ще го забрави, и вика: бъдещето ми, бъдещето ми! Турция и незваните му водители поднасят му на блюдо преобразования, дуализми, йерархии, но той се туй дума и ще дума: бъдещето ми, бъдещето ми!
Но какво е неговото бъдеще?
Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особна физиономия, коя го отлича като народ - дайте му да се развива по народните си начала, и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му или поне не бъркайте му да се освободи от това варварско племе, с кое той няма нищо общо, и ще видите как ще той да се устрои. Или не видите семето, зародиша в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества мъжки, женски и детински? Или не видите в него и това, що казахме по-горе?...
Всичко това са въпроси и въпроси, важни, затуй ний ще се повърнем да ги разгледаме по-отблизо в след[ващите] броеве на "Думата".
[ O,TEMPORA! O,MORES! ]
O, tempora, o, mores! Седя и се чудя, защо човек се сърди, кога му речеш: магаре,свиня или вол; и не се сърди - дору още се радва, - кога му речеш: пиленце, гълъбче, славейче, дори още котенце и теленце? Дали славеят принася повече полза в обществото на човеците, отколкото благородната свиня, тази производителна сила в природата на животните, на която само като погледне човек, наумява му нещо аристократическо, нещо възпитано и на дължина, и на широчина? Дали пилето има повече мозък, повече ум, отколкото почтеното магаре, този философ не само между животните, но и между човеците? Или пък гълъбът е по-непорочен и по-достоен в нещо от скопения вол, туй подобие на нашия търпелив народ? Но иди и речи такава дума на нашите, например (ний се с примери ще говорим) литератори, поети, вестникари, чорбаджии, учители и прочии раби божии, та виж какво ще ти се струпа на главата от сичките тези труженици в полето на глупостта. Музикословеснейшият господин Пишурка, за честта на музите и на неговата „госпожица правда" и „мадам кудкудячка" ще те повика на дуел или, поетически да кажа, на полето на честта. Мудроглупейшите и изряднейшите последователи на нашия Сумароков (нека се не сърди г-н Войников, че му дадохме това име. Сумароков е малко по-долен поет от великия Тредяковски) - почтените господа Пърличев, Сапунов, Пискюллиев, Оджаков, Станчов, Фингов, Деребеев (уху!), щурците на Блъсковото училище за мишките и сички нищи духом и богати глупостию, - сичките ще те потеглят, щеш не щеш, на съд пред парнаските богове, дето, разбира се, председателствува философът с дългите уши; а други, за кои истината не е тъй тежка и горчива, сир. онез табан суратларъ, на които и в очите да плюеш, те ще казват, че е божа росица - каквито са благородните напр. х. Иванчо Пенчович ефенди, Христо Арнаудов ефенди, Никола Генович ефенди, сладкото перо Михайловски, учителската фабрика Груев, синът на Мита Патката - Павлов, сиамските братя Балабанов и Овчов, букурещката „Добродетелна дружина" за обиране на умрелите и все и вся дебелокожа породица и чорбаджийска - всички ще кажат: „Оставете тоз чапкънин; човек без работа, заловил се да ни гложде цървулите и да маскари пречистите ни лица, създадени по образу и подобию божию." А! Незлобливи пиленца, гълъбчета, славейчета и теленца! „Будилникът" не ще бъде тъй глупав, защото не му е изпила още кукувица ума като на „Звънчатий Глумча" (Глупчо трябвало да се каже), и тъй безбожен като покойния „Тъпан", та да унижава умните, полезните и трудолюбивите животни с вас, подвижници на пищеварението. „Тъпанът" беше омаскарил веднъж една магарица, като казваше, че тази почтена майка родила букурещките български нотабили; но затуй и господ го наказа, та нема рахат и на оня свят. „Будилникът", който знае, че страхът от бога е начало на премъдростта, а почетта към старите начало на добродетелта, ще се пази като от огън от такива неща - да унижава животните. Неговата програма ще бъде: да гуди сяко нещо на мястото му и сичко да краси с боите му. А ако има нещо общо между споменатите в тая молитва раби божии и животни, то българският зоолог и доктор (ъ-хъ! доктор ами?) Начо Планински, който беше написал едно време „Зоология за българите", нека се потруди да реши тази велика задача, този всемирен вопрос, та на Куковден, когато се напечати тази книга, да види ученият свят какво ще рече: „Зоология за българите". Дотогава ний ще се препираме, че нито Генович, нито Найденов имат нещо общо с животните и с човека. И наистина какво общо напр. между занятията на магарето и работата на ефендето и черибашият? Философът с дългите уши носи на гърба си: дърва, вода, брашно, хора, и с това принася голяма полза, а ефендето издава органа на шпионите „Турция", а черибашият - органа на идиотите „Правото" и с това приносят вреда; философът върши само онова, що може, а черибашият сичко, що не може; магарето никога не лъже, а ефендето го е срам да каже някога право; магарето пости и затова ще отиде в християнския рай, Генович яде пилаф и ще отиде в кочината на Мохамеда - а черибашият, който в турско село държи рамазан, а в българско яде сланина, той на оня свят ще яде от коритото на Гилдебранда.
А-ха, има едно нещо, за кое, ако се улови българският зоолог, ще може да обори мнението ни. То не е тъй важно, та можехме да го премълчим, но „понеже обаче сърцето ми плаче за моя народ", както казва г-н Великсин в едно стихотворение, ще го кажем: юларят! Юларят и самарят! „Звънчатий Глумчо", вместо да говори глупости, добре би сторил да прикачи юларя на ефендето, а самаря на черибашият, па хайде като сюрюджия на изложбата във Виена, та да видят и европейците какви стоки има българският народ, когото едни наричат „немци на юг", други - „английци на восток", а той не е друго освен вол в хомот, роб на бръснатата глава и на калимавката, роб и сам на себе си.
O, tempora, o, mores! - Латинска сентенция със значение: "О, времена! О, нрави!"
табан-суратларъ - дебелокожи, дебелооки (тур.)
нотабили - благородници
Фейлетонът е печатан в бр. 1 на в. "Будилник" (1 май 1873 г.) и представлява всъщност програмната статия на Ботьовия сатиричен вестник.
ЗНАЕШ ЛИ ТИ КОИ СМЕ?
Преди малко време аз ходих на Баламук по следующите две причини: 1) Вестник "Дунав" ме молеше да му бъда постоянен дописник и да му являвам за сичките политически и социални новости, които върши и които мисли да извърши лудото човечество; 2) Мене се искаше да погледам лудите братя и да ги сравня с нашите философи, които решават съдбите на народите по кафенетата и по публичните къщя. Тряба да забележа и това, че ни един човек не може да разбере степените на лудостта, ако не изучи мозъците на ония философи и дипломати, които се занимават със социалните и политическите въпроси от бездействие или от немай-къде.
Щом влязох в болницата, то ме посрещна един дългонос и кривокрак грък и попита ме:
- От схизматиците ли си ти или от благословените?
- От схизматиците съм - отвърнах аз.
- Ако си от схизматиците, то те съветвам да идеш при Сардели и да го помолиш да те благослови, защото в противен случай ти ще бъдеш виновен и пред бога, и пред Сардели.
- А коя е тая госпожа Сардела? - попитах аз.
- Г. Сардели не е риба сардела, а грък Сардели, елин. Разбираш ли сега? Трябва да ти кажа и това, че той е сляп с едното око, защото е редактор на елинския вестник "Ирис", който излазя в Букурещ два пъти през годината. С една дума, г. Сардели е велик човек, мъдра глава и голяма паница. Ако ти да би бил грък и ако да би бил в състояние да разбираш гръцките мъдрости, то аз би ти дал да четеш "Ирис" и да изучиш и птичия език. Ако аз да не би чел тоя честит вестник, то не би бил в тая къща и не би седял на царския престол. Нашите баламукски братя са във възхищение и от г. Сардели, и от неговия вестник. Един из министрите на нашето умно царство насмалко щеше да полудее от прекрасната логика и от дълбоката риторика на г. Сардели. Главният управител на нашия вилает съветваше преди малко време своите поданици да бъдат осторожни, когато земат в ръцете си в. "Ирис", защото подобна философия се чете само в черковите и в хаврите. Ето кой е г. Сардели. Разбра ли сега?
- Разбрах - казах аз. - Кажи ми сега защо г. Сардели е сляп с едното око.
- От родолюбие и от голям ум - отговори моят Ментор.
- Аз би посъветовал гръцките патриоти да му извадят и другото око, ако искат да им се роди и втори Омир. Гръцките философи и поети трябва да бъдат или слепи, или пелтеци, или да живеят в бъчва - казах аз.
- А вашите? - попита той. Аз побягнах, защото се побоях да ме не попита за нашите бивши редактори и за нашите велики историци.
Второто лице, което излезе пред мене, беше една от ония личности, които са се родили само да ядат и да пият и които обичат да се подкривят на сиромасите и на мършавите човеченца. Тая личност ме погледа кръвнишки и рече ми:
- Аз те познавам от коя си ливада. Я кажи ми ти, защо не слушаш по-старите, по-силните, по-знаменитите и по-шейретите? Ти си лошав човек. Ти викаш против турците, против чорбаджиите, против калпазаните и против изедниците, без да искаш от нас дозволение и без да добиеш нашето благословение. Кажи ми ти, кой ти е дозволил да издаваш вестник и да откриваш имената на крадците, на лъжците и на шарлатаните? Кой ти е дал право да осъждаш гърците, с които наша милост има родство и търговия? Замълчи, нечестиви, и не издавай богопротивни вестници, защото конокрадците ще да те прокълнат и твоето име ще да остане во веки веков записано в букурещката полиция. Трепери, тиранино, пред нашето отмъщение! - извика лудият брат и повдигна ръката си така, както я повдига секи един актерин, когато желае да заколи невярната си жена.
Когато чух тия попръжни и когато видях тия актерски пози, то исках да посъветовам приятеля да иде и да се полечи в лудницата, но тутакси се усетих, че се намирам на Баламук, и затова отговорих само следующите думи:
- Ноктите ви са обрязани, мой брайно! Аз съм срещал през живота си множество подобни Дон Кихоти; но ни пред едного не съм свалил шапката си. "Кажи право, па нека и езикът ти да откапе" - казват умните и честните българи.
Моят приятел се разсърди още повече, защото той не беше се научил да слуша противоречия, и извика:
- Аз ще да изпроводя адрес до министерството, под който щат да се подпишат сичките "умалишени" братя. Ние тряба да те изгоним из Баламбук, защото нашето царство не може да търпи ни една истина. Ако ние да би обичали истината, то не би отпуснали такова гиздаво шкембенце. Я погледай го - каза той най-после и потупа си "чувството".
- Имаш ли още с какво да ми се похвалиш? - попитах аз.
- Имам зер. Касата ми е пълна с парички.
- А главата ти с боза - казах аз и побягнах, защото се побоях да ме не видят двата бивши наши български редактори и да ме не предадат на полицията. - Не знае човек какво може да се случи с неговата личност! Аз съм дошъл да погледам на лудите; а благодетелите на българския народ могат да помислят, че съм се решил да събирам "луда" чета и да възбунтувам чорбаджийските халища и търговските кантори. Който се е попарил с млякото, той духа и на леда.
Третата личност беше калугерска: душата й миришеше на пресен шаран и на родоски зехтин, кожата й се лъщеше като лакиран сахтиян, очите й бяха кочешки, а носът й приличаше на морав патладжан.
- Чедо мое! - каза тая личност кротко и благосклонно. - Не нападай на калугерите и на калугерките, обаче они сут раби божии и невести Христови. Ако на тоя свят да не би били гръцките калугери и калугерки, то хората би захванали да мислят само за себе си и да гълтат само със своето собствено гърло. Без чорбаджии и без гръцки калугери светът не може да съществува. Седни да ти прочета житието на един гръцки мироточец, което е напечатано преди малко време във в. "Жижа". Ето го. Един благочестив (гръцки) архиерей, по име Авакум, обявил на православното стадо Христово, че той е дотолкова праведен, щото може да повика даже и Св. дух да слезе от небето и да се яви на народа. - "Елате в неделя в черкова и да видите каква е моята сила и каква е божията благодат" - рекъл той на православното стадо и вдигнал ръцете си благоговейно нагоре. Тряба да кажа и това, че тоя мъж твърде дълго време учил един гълъб и опитомил го дотолкова, щото той дохождал и кацал на рамото му почти сякога, когато владиката му казвал: "Душе святий, гряди ко мне!" Тоя гълъб бил занесен в черквата и захлупен под едно решето. Когато настанала неделя, то сичките православни християни се събрали в черквата да видят свети дух, да запалят по две свещи и да се посветят. Щом се свършила службата, то архиереят повдигнал ръцете си нагоре и извикал: "Душе святий, гряди ко мне!" Архидяконът отишел в олтаря, отлупил решетото и приготвил се да пусне св. Дух; но намерил под решетото само перушините му. Владиката пак извикал: "Душе святий, гряди ко мне!" "Изяла го е котката" - рекъл архидяконът полека и подмигнал на архиерея си; но той не разбрал какво му говорят и извикал трети път: "Душе святий, молим тя, гряди к нам!" "Изяла го е котката" - извикал колкото си може архидяконът и донесъл перушините в решетото.
Р. S. Моля в. "Ирис" да препечата разказа на № 1; моля в. "Дунав"да препечата приказницата на № 2; моля "Неологос" да препечата житието на архиерея Авакума.
[Независимост, г. III, брой 29 от 7 април 1873 г.] 90
КАЛЪП ЗА УЧИТЕЛИ
Чули сте за фабриката, ала не сте чели в "Училището" на буля Блъсковица, да видите какъв пък калъп за учители е приготвил синът на дяда Блъскова. Слушайте да ви го опише "Будилникът".
Първо и първо - учителят трябва да знае нещо повече от децата, които ще учи. Второ и второ - когато ги той учи, или не учи, то трябва с очи да гледа долу на земята, а духът му да е издигнат горе на таванът, а сам той да не е в кожата си. Третйо и третйо, понеже децата ги предава на учителят сам Христос, а не родителите им, то най-тежка служба на учителят е: да запази тяхната драгоценна и сладка невинност, дорде остареят, - което е най-главната цел на възпитанието, а сичко друго наоколо (пръчка, книги и др.) са колайлъци, сир. - шарлатанлъци. Четвърто и четвърто най-после - учителят трябва да бъде: търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като биволски просяк.
Мъчно се усвояват такива свойства от един учител, но с божа воля, като се поотворят тук-таме фабрики за попове-учители или учители-попове, то - "дето махнеш със сопа - таквоз добиче ще удариш".
[в. Будилник, г. I, брой 2 от 10 май 1873 г.] 71
ЗНАЕШ ЛИ ТИ КОИ СМЕ?
Почти сичките народи и народности ще да изпроводят на виенската изложба по някое чудо, защото от тая изложба зависи щастието и нещастието на тая или оная народност. Така например, ако турската "рамазан-халвасъ" и "миридитската боза" се харесат на графа Андрашия, то турската империя ще да продължи своето съществуване, а миридитите ще да влязат в числото на европейските народности; а ако "печената тиква" на Сали ефенди и "малебието" на Хасан-аа не срещнат съчувствие от стараната на Австро-Унгария, то положението на Европа ще бъде твърде критическо. С една дума, от бозата и от халвата зависи равновесието на Европа, както то преди няколко години зависеше от Наполеона III. Ако да повярваме на "Neue Freie Press", то тая боза се приготовлява да направи големи чудеса! "Ние никога не сме мислили, че това господарство има такова индустриално развитие" - казваме ние. Но както и да е, а турските философи са намислили да покажат пред виенските граждани сичките художествени произведения на своят османски хения, ако тия произведения и да са изработени с чужди ръце.
Аз мисля, че ако турците да би били умни хора, то тие би занесли във Виена и следующите неща: 1) една печена тиква с кълцани орехи; 2) две-три оки "иджи-биджи"; 3)една паница с шкембе-чорбасъ; 4) една зурла и един тъпан; 5) един пехливанин (Касъ Хасан-ааа) из Русчушкото; и 6) три-четири бръснати глави. Секи ще да се съгласи с назе, че тия шест предмета са национални произведения на турският народ, които никой не можа да му ги отнеме.
А какво щат да изпроводят на изложбата нашите православнейши гърци? "Имера" ни разказва, че гърците са намислили да занесат на изложбата няколко фалшиви древности, няколко парчета от останките на стара Елада и няколко дрипели от Византийската империя. От новите елински произведения, които ще се приготовляват за виенската изложба, по-замечтателните са следующите: 1) една везаница чирози; 2) една калугерска фустанела; 3) два чифта калугерски червени гащи; най-после 4) цариградският патриарх. Разказват, че последният предмет ще бъде зело интересен за виенските граждани и гражданки, защото подобно чудо не се е являло ни на Олимп, ни на Св. гора, ни в Ерусалим, ни в папската столица. Едно само ни смущава. Ние не знаеме още, сам ли ще да иде вселенският патриарх на тая знаменита изложба, или ще да поведе след себе си и своят клир, т.е. своите анепсии, своите архидякончета, редакторът на "Неологос" и г-на Сардели? Ако той да би попитал назе, то ние би го посъветвали да не ходи сам, защото във Виена съществуват големи съблазни и защото само в тоя клир се заключават каноническите преимущества на фанариотското чудо.
Да поговорим сега и за българите, които съставляват част от Балканският полуостров и от които зависят премъдростите на "Neue Freie Press". И наистина, какво мислят да изпроводят българите на тая изложба? - Отговорете де! Ако българските патриоти да би послушали мене, то аз бих ги посъветвал да изпроводят в. "Право", "Кудкудячката" на г. Пишурка, правописанието на г. Груева, патриотизмът на александрийските и плоещките българи, търновските училища, галашката черква, поп Арнаудова et Cie, хаджи Иванча Х. Величкова Пенчович ефенди, отца Балабанова и "Братската любов" на букурещките българи. Ако сичкото това бъде малко, то ние трябва да изпроводиме и Дорча ефенди. Последната рядкост ние се решаваме да изпроводиме само затова, защото сме намислили да конкурираме с фанариотите. Дето иде патриархът, там трябва да иде и Дорчо ефенди. Нека и немците видят "кои сме ние"!
Разнесъл се слух, че г. Пискюллиев, който постоянно пее химни на реките и на търсищата, приготовлява една ода и на виенската изложба; а г. Сапунов III ще да й посвети втората част от своята безсмъртна поема "О българ рода". И така, виенската изложба ще бъде знамените от сяка една страна; но аз не съм задоволен и от нея, както не съм задоволен (по мнението на г-на Пахома), и от сичкият свят.
Ако би аз имал неограничена воля, то би накарал всичките фабриканти да ни направят такова едно огледало, в което да видиме не само състоянието на главите си, а и качеството на мозъците си. Това би било за нас милион пъти по-полезно, нежели сичките всемирни изложби. Ако би фабрикантите направили подобно огледало, то ние би видели, че в нашите мозъци съществува плесен, че нашият патриотизъм прилича на побеляла дреха, че нашата чест е сляпа от рождението си, че нашето самосъзнание е изветряло, че нашата гордост е потъпкана, че нашите свещени обязаности са разпродадени, че нашите сърца спят от дългият, че нашите души са прокиснали и че нашият напредък се намира само в устата ни. Подобно огледало би могло да открие и много други неща, за които нашите българи не са ни сънували. Така например ние би видели, че одеските ученици харизват "Венелинската библиотека" - която е съставена от сиромашка пот - на един от българските крезове, за да я хариже пък той на цариградското читалище. Това ни напомни приказницата за ходжата. Един ходжа откраднал кравата на един сиромах, изял месото й, а от кожата й направил цървули и раздал ги на сиромасите "за бог да прости".
Тия неща заставляват секиго да се поразмисли. Ако одеските са измрели до един, то библиотеката би трябвало да стане вечно владение на "Благодетелната дружина", която е направена само да зема имотът на мъртвите; а ако тия ученици са още живи, то би трябвало да се разпоредят със своята библиотека сами, защото г. Миронович не е техен комисионерин. А какво щат да правят търновските патриоти със своята библиотека после затварянето на училищата? Ние ги съветваме да я харижат на тревненското училище; а Трявна да хариже училището си на видинското читалище; а Видин да хариже своите учители на софийското книгохранилище; а София да хариже своето женско дружество на цариградското читалище; а цариградското читалище да не харизва никому своите патриоти.
P.S. Тая минута се известихме, че по примерът на американците българската община в Букурещ е намислила да изпроводи своята академия, заедно с професорите и с учениците, на виенската изложба и да се похвали пред светът със своите наредби. Тая академия ще да убеди сичките педагоги, че началото на премъдростта е тоягата.
[в. "Независимост", г. III, брой 29 от 7 април 1873 г.] 90
господарство - държава
хения - гения
зело - много
ХАЙДЕ НА ИЗЛОЖБАТА!
"Боже, ти знаеш безумието ми,
и погрешките ми не са скрити от тебе."
в. "Право"
Браво! Браво! Нашите суверани изпратиха толкова сандъци с дервиши на изложбата във Виена, а ученолюбивите български общини стоят и се чешат в тиловете над статията на "учителския приправник" из Загреб, напечатана в Христа ради юродивото "Право". Не видат, че Шишкова го хвана зъбица от тая статия и за да се препоръча клетият за изложбата, написа и "статия без заглавие, но не и без цел", сир. плод на неговия ум изветрел. Тоя драматург, педагог и критик, който не признава други авторитети, освен своят, доказва, сир. прави си устата като габровец за бой, че българите не са тъй "назад", за да нямат място на изложбата, и не са тъй "напред", за да не проводят барем него. Нека го проводи търновското читалище и нека бъде уверено, че протекторът му ще изучи и педагогията тъй, както е изучил българската народна поезия, за която като чете преди две години в Браила, и бабичките дору плакаха. - Бог да е на помощ!
Машаллах! Машаллах! Много хубаво словце казала кака Рада, учителка в Пловдив. Бива го за изложбата. Но какъв ли мехлем е капало на сърцето на о. Панарета, като е чул, че той е "провидение божие", "пръст божий" и за да се оправят като въже в торба пловдивските училища, то пловдивчани трябва него да слушат и нему да се покоряват. Хитра учителка, хитра като овца - знай да подиграва хората. Но пловдивчани са заняти, види се, с вопроса: кого от учителите да изпратят на изложбата - Груева ли, Чинчева ли, или Павлова? Общинарите искат Груева, учениците - Чинчева, а учителите - Павлова. Г-да! "Братство и съединение ест спасение", казваше едно време "Дунавска зора". Съединете се братски, па изпратете и тримата; защото - секи човек си има достойнствата, а тия мъже са цветът на нашите учители. Груев с фабриката си напълни Тракия с учители, достойни като ученикът Чинчева, насмете в българската книжнина такъв боклук, какъвто не е виждала и р. Марица, и за ползата на раята мърсува и до днес по турските конаци. Чинчев е достоен ученик на учителя си, защото освети името си и гърбът си не само в Пловдив, но и в Калофер, дето хората, като живеят по Европа, сир. - в Галата и Бал капан, уж отбират от наука, като магаре от кантар. Павлов - то достойнствата и занаятите на тоя мъж са тъй много и тъй големи, щото мъжът и зетят на баба Тоца, сир. свети Скопски Дорчо ефенди, би казал: "И аз съм цвете, но тоя син и от мене е по-цвете. Бива го за владика." Но от сичките занаяти на Павлова най-много ни харесва неговото лакейство. Представяме се как е препускал той коня си* [Груев! си-то е тука притежателно местоимение. Лично или возвратно щеше да бъде, ако кажехме: Павлов препускал себе си. Разбра ли? Пусти лобут! - бел. а.], за да изкара калоферските калугери и калугерки с литии да посрещнат к о н с у л ъ т от Пловдив, на когото главата е пълна с причастие. - Светий дух да ви не оставя.
Има хас! Има хас! Като чуят калоферци, че ги хвалим, да скътнат и те авторът на "Наградения подвиг", Фингова, който учи и възпитава деца, овце, кози и се занимава с изящното изкуство на гайтанджилъка, и да го изпратят в един сандък на изложбата тъй, както си е, сир. без да го проваждат в Загреб да го приправя г. Добринов със сол, пипер и чесън. Едно време д-р Начо Планински беше возевстил на човечеството, че медицината е едно от изящните изкуства, а Фингов ще потвърди това, като докаже пред света, че чарковете за гайтан са един вид музика, - нещо като фортепиано. Браво! - ний се радваме, че калоферци имат учител, на когото, както казват русите, "ум за ум зашел", и учителка, която е била в Прага перачка. Още ги съветоваме да побързат със съндъците си на изложбата, и уверяваме ги, че ще получат първата награда, краставица pour merite. - Наздраве, съотечественици!
Българското лъжовно дружество в Браила свикало Девствените си членове, за да размислят кого да изпрати на изложбата: Несостоятелните ли, или Недоплатителните членове? Г-да! Изпратете вехтият Дяловодител Стоянова, защото нему му играе ченето като на циганин, та ще представи и букурещките антики. Само не гуждайте го в сандък, а в кафез, та да може да гледа и да събира статистически сведения за гаргите. - За много години!
Голямо чудо! Добродятелната дружина съставила комисия и решила да изпрати на изложбата следующите неща: 1) фанариотската кожа на о. Магарета, за да се изработи на ръкавици за цивилизованите със сюлюмен търновски госпожи; 2) феноменалната глава на доктора Простича, за да се изработи на табакера за бъдещият анатомический музей на направената още търновска болница, и 3) завещанието на Горгор башият, в което, казват, имало такъв един член: "Между моите пари има и чужди, но те, понеже са крадени, са моя собственост." В тая комисия членът от Пловдив предложил да се приемат в букурещкият сандък и мощите на протосингера Кирила от Карлово и да се направят от тях цигарета за арнаутите. Дядо Кирил беше завещал на Карловското училище 30 хиляди гроша, а като умря, се отказа, като писа на роднините си от оня свят, че за греховете на калугерките и за 2-та милиона гроша, които е събрал, като е продавал за душедял чергите на вдовиците - свети Петър го турнал в мъката при арнаутите. Радуйте се, карловци!
Не става надире, не! читалището "Братска любов" в Букурещ ще изпрати на изложбата кръчмата на К. Влахов, която е запазила добра памет за това заведение, в което ораторствуваха едно време за съсипването му: Касабов, Планински, Попов, Гръмников и други, на кои няма друго що да кажем, освен да си свалим шапката и да им запеем: "Спаси, господи, лудите и благослови недостойните!"
[в. "Будилник", г. I, брой 1 от 1 май 1873 г.]
ДОЛАПЪТ
Долапът, на който се въртят от толкова време насам чираците на Фуада и Алия, се спря, и на височината остана Саръ` Чизмели Мехмед ага. Туй нещо овехтя, както е овехтял и мозъкът на фанариотския патриарх. Но цариградските хаваджии* [вестникари], а в туй число и пачаврата "Турция" ни разправят за знаменитостите на тоя мъж и за неговата програма. Той бил знаменит с това, че едно време, като си връзвал една заран гащите, Фуад рекъл на Мехмеда: "Хайде, чоджум, сенда чираам ол!** [Хайде, дете мое, и ти ми стани слуга!]", и го проводил да коли и беси из Сирия. Сега вече, като везир, тоя знаменит мъж (мъж е и наш Генович) издал и програма за политиката си. Смисълът на тая програма е: новият везир във ваншната си политика ще се пази да не яде свинско месо, а ще гледа да яде само онова, което заячва стомахът на държавата му, и във въпроса за пищеварението, заедно с другите министри, ще се върти на долапът. А колкото за вътрешната политика на тоя мъж, то тя ще върви, както върви и мозъкът на долапчият. Долапът ли се върти според тоя мозък или мозъкът според долапа - не знаем; но реформаторът, дипломатически да кажем, дошел е вече в онова нормално състояние, в което трябва да бъде царят на трудолюбивите дембели и цивилизованите варвари; сир. като човек долапчият е полудял, а като турчин - дошел му е умът, та и показва вече великата си воля връх сахалите, огледалата, стъклата и сичките неща, направени от шейтана и донесени за смях в стаята му. Ополеон чорбаджи, гогона Октория и Маджар Фиранца бяха разбъркали с клечка турския ум, но той си дойде пак на мястото, и султанът троши сега огледалата, защото му се смеят и му думат: "Син ти не е твой син! Син ти няма да стане цар!", а сахатите - защото показвали часът, в който ще умре и Турция, и той. Но долапът се върти, мозъкът се извива и фанариотският патриарх, който има алъш-вериш с небето, моли се богу и пее: "исполаети!" Ами в. везир? От долапа той ще прави преобразования в държавата, каквито прави и долапчият в стаята си, само той няма да троши огледала и сахати, а овчите глави на раята - доде се завърти пак долапът и краката на мъжът се потътрят по земята, а на везирската височина дойде други чирак и каже: "Куку! И аз не ям свинско!" и начне и той да прави преобразования. Тъй, но в таз чифутска чаршия се дробят залъци за попара, и попарата ще бъде добра! Само кой ли ще я сърба? О! Честит си, български народе! Честита е твоята кожа!
Фейлетонът "Долапът" е публикуван за първи път във Ботьовия вестник "Будилник" - г. I, бр. 1 от 1 май 1873 г.
Долапът представлява обикновена въртележка, на която се въртят, издигат и падат Фуад, Али, Махмуд, султани и везири, както и техните чираци.
ДЛЪЖНОСТИТЕ НА ПИСАТЕЛИТЕ И ЖУРНАЛИСТИТЕ
Послушайте, мои мили гълъбчета, моите старешки съвети и възползувайте се от обстоятелствата. Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане"благороден" просяк и да живее по-лесно от "неблагородните" просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? - Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия, колкото се може по-скоро, защото днешнйото развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците.
Слушайте и това. Ако някой се осмели да ви каже, че сте бездарни, че сте луди, че не знаете какво говорите и че мозъкът ви се намира в петите, то го изпсувайте с хамалски виражения, наречете го шпионин и народопродавец, кажете му, че той е продал совестта си и перото си на японците, на абисинците - това е се едно, - и помолете публиката да го не слуша и да не принимава думите му за факти. Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: "сахарчица", "халвица", "високоблагородия" и пр.
Слушайте, братя врабци и цанцугери! Аз мога да ви уверя, че ако послушате съветите ми и ако се възползувате от обстоятелствата, то вашата прехрана е обезпечена и вашето име ще да се почита и уважава от восток до запад. Но тежко ви и горко ви, ако похвалите някой сиромах, някой хъш или някой западнал търговец! Ако направите подобно престъпление, то работата ви е спукана. Чорбаджиите не обичат оние писатели, които турят имената им на един ред със сиромасите. Вардете се. Слушайте още и това. Ако някой чорбаджия ви помоли да го не хвалите във вестника си и да го не срамите пред ония, които познават неговите "несъществующи" благодеяния, то вие го не слушайте. Маслото не разваля яденето, а похвалата не произвежда пагуба за кесията. "Кроткото агне от две майки суче" - говори българската пословица, а в пословиците се заключават стари истини. Хвалете и не бойте се. Хваленето не иска хляб и топли обуща, а за лъжите не вземат нито гюмрюк, нито бедел-парасъ. Вашата стока ще се продава без акциз и без полицейски надзор, следователно - вие и вашето домочадие можете да бъдете съвсем спокойни. Ако някой от вашите граждани направи някое беззаконие и ако тоя гражданин ви плаща акуратно за годишното течение на вестника, то и в такъв случай вие сте обязани да премълчите и да не говорите за това беззаконие. Ако премълчите, то няма да ви се отяде от езика, а ако не премълчите, то няма кой да ви каже "аферим". Секи човек има свои грехове и сяка душа се бои от адските духове, следователно мълчанието е една от ония добродетели, които се похваляват от сяко пъповъзвишение и от сяко щастливо миропомазание. "Ох, агне мое, мълчанието е голяма добродетел" - говорят калугерите на своите неопитни почитатели, които се приготовляват да бъдат техни ублажители. "Ах, чедо мое, мълчанието е Христова добродетел" - говорят духовниците на елеокожите вдовици, които се приготовляват да живеят "о господе". "Ех, мой синко, мълчанието е една от най-главните комерчески добродетели" - говори пъповъзвишеното величество на своите подчинени, които му помагат да се кълне пред купувачите си и да лъже и с ушите си. Идете после това и не говорете, че мълчанието е голяма добродетел!
После мълчанието върви смирението. Ако желаете да ви хвалят хората и ако ви се иска да живеете наготово, то свивайте полите си даже и пред ония свои благодетели, които ви хранят само с мазни обещания. Пословицата, която казва, че "по-добре днес попарник, нежели до неделя тутманик", няма никакво значение за журналистите. Кой знае из коя дупка ще да изскокне заец? С една дума, вие сте длъжни в това отношение да бъдете много по-чисти и много по-кротки христиени, нежели Дорчо ефенди. "Ако някой (богат човек) ви удари плесница по едната страна, то вие му обърнете и другата"; а ако някой (богат човек) ви каже, че сте глупави и че не знаете какво бръщолевите, то идете на другия ден и помолете го да ви даде добър и умен съвет за това или за онова ваше предприятие. Ако направите така, то бъдете уверени, че след няколко недели вашето име ще да се прослави по сичкия град и вие ще да бъдете наречени благонадежден и разумен човек.
Третята длъжност на писателите и на журналистите е да просят деликатно и да подмамят своите благодетели с особено изкуство. Ако имате намерение да издавате "Напредок" или "Хитър Петър", то отваряйте ушите си и не лапайте мухите. Когато чуете, че някой базергянин е получил наследство или че е спечелил 20-30 хиляди гроша с някоя леснина, то идете на другия ден при него (в това време той тряба да има кеф), разкажете му своето незавидно положение, обвинете времето и скъпията (и скъпията е богоугодна на пъпестите базергяни) и явете му умилително и сладкозвучно, че вашата най-голяма дъщеря е порасла вече и че възрастта й ви задава големи грижи (N.B. Даже и женените сърца биват нежни към порасналите дъщери). Когато извършите сичкото това, то повдигнете малко страните си, захлупете отчасти очите си, поухилнете се кисело и помолете великия патриотин да запише няколко екземпляра от вестника ви и да ги хариже на сиромашките деца. Слушайте и това: ако тоя благодетел на човеческия род ви каже, че той няма време да чете и че вашият вестник му се не харесва, то и в такъв случай не губете куража си. "Не четете, а сичко знаете" - му кажете вие и вашият успех ще да влезе сам в джеба ви. А какво трябва да пишете в своите книги и вестници и какви идеи сте длъжни да проповядате? О, за това не трябва ни да мислите. Земете пример от "Хитър Петър", поучете се из "Гражданин", възползувайте се от програмата на "Напредок", приемете направлението на "Източно време", усвойте клисурските идеи на отец "Век", изучете премъдростите на "Дунав", оженете се за "Училището", нахрапайте се из "Читалището", и вашата работа е свършена. Ние не живеем вече в оние темни времена, когато нашите писатели и журналисти ходеха да търсят душевна храна по гръцките купища и по турските кавенета. Днес царува XIX век. Разбира се, че ние говорим тук не за Балабановия "Век". Тоя "Век" не прилича даже и на своя брат "Напредок", когото самата природа е създала отличително от сичките други живи същества. В нашия деветнайсети век българската литература се е обогатила даже и с такива съчинения, които ще да научат Паничката да слуша, г-на Ангелаки Савича да мисли, Найденова да блее, г-на Геновича да сънува, отца Балабанова да преде, а дяда Блъскова да плете чорапи.
И така, падайте на колене и поблагодарете, мои мили врабци и цанцугери, бача си Добря Войникова, който се е постарал да ви напише "Теория на словесността" и който се е завзел да ви направи хора. Нам отдавна вече е нужен такъв човек и такава книга. Същото говори и остроумният критик във в. "Напредок". Досега хората са се учили в различни училища и изучавали са всевъзможни книги и науки, а отсега работите ще да се опростят и улеснят. Земете книгата на Войникова, прекръстете се, прочетете я и станете разумен човек и остроумен писател. Разбира се, че ако отец Марко Балабанов да би се родил после г-на Войникова, той не би ходил в Париж да изучава Ламартина и не би се върнал без мозък. Но историческите съдби са необясними. Боже мой, кой дявол се е надеял, че из главата на г-на Войникова ще да се роди такава нравствена сила, която ще да захлупи под калпака си даже и г-на Оджакова и неговата "Наука за песнотворството"! Както щете, а на г-на Войникова тряба да се окачи голямото петало. (Букурещките чорбаджии завиждат.) Ако г-на Оджаков ни учи само да пеем "Чам-чам дибинде", то Войников ще да ни научи да мислиме (радвай се, г. Сапунов!), да пишеме (радвай се, г.Найденов!), да разсъждаваме (радвай се г. Савич!), да философствуваме (радвай се, Мемиш паша!), да дипломатизираме (радвай се, дядо Блъсков!) и да мъдрословиме (радвай се, г. Войников!). Из последния брой на "Хитър Петър" се види, че влиянието на г-на Войникова се разпространява необикновено бързо. Боже мой, и г. Паничков е захванал вече да блее, а ние сме имали слабост да мислиме, че това словесно животинче е способно само за клисарин или за "червочист" по касапниците. Идете после това и не радвайте се г-ну Войникову! Но г. Паничков си има и врожден талант. Секи от вас знае, че зимно време в Калофер остават само жените, селските терзии, копачите и поповете, защото мъжкото население отива в Цариград да шие на Амбарът. В това време в Калофер дошел нов ага. А кой ще да го посрещне? Жените и поповете решили да изпроводят г-на Паничкова да се поклони на забитина и да му каже "добре дошел", защото г. Паничкова още в онова време се считал за "окумушин". Г. Паничков отишел в конака, поклонил се на агата и рекъл му смирено: "Сен сън пезевенк, аго!" Разбира се, че на агата се не харесало това приветствие и той захванал да бие калоферския "окумушин". Тряба да ви кажа и това, че из къщата на г-на Паничкова се видел конашкият двор, а сестрата на окумушина стояла на прозореца и гледала как ще да бъде посрещнат брат й от агата. Когато тя видяла, че бият "окумушина", то извикала: "Мамо, а, мамо, бият Димитърча!" - "А защо го бият?" - попитала майката. - "Димитърчо наддума агата" - отговорила дъщерята. Из сичкото това вие видите твърде ясно, че редакторът на "Хитър Петър" е бил знаменит още в онова време, когато е мислил с мозъка си, когато е слушал с ушите си и когато е говорил с устата си.
Но както и да е, а българската журналистика напредва. Ние сме твърдо уверени, че ако се появят още един "Хитър Петър", още един "Гражданин" и още един "Напредок", то българският народ ще да отнеме "Баламук" и лудите ще да останат без столнина.Токвил говори, че сяко едно правителство прилича на народа си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича на нас с вазе. Когато публиката няма нужда за здрава храна, то за шарлатаните се открива широко поле. Нека ни дава господ бог повече разум и по-малки пъпове!
Фейлетонът е излязъл във в. "Незвисимост", г. IV, бр.52 от 12 октомври 1874 г.
РЕШЕН ЛИ Е ЧЕРКОВНИЯТ ВЪПРОС?
"Решен е", крещят цял рояк оптимисти вън и вътре в Отечеството ни; "решен е", казва "Македония" и "Право", "Турция" и "Отечество"; - решен е, ще кажем и ний, като закрием на минута очи пред горчивата истина и се съгласим с възренията на нашите журналисти - решен е; но кога и как, от кого и за кого? - Глух ли си, сляп ли си? - с праведна гордост ще отговорят нашите цариградски комисари, кои от върха на своеволието си до вчера викаха на самия народ: "ти мълчи, ти си твърде беден, за да имаш право да говориш";- глух ли си, сляп ли си? - ще отговорят и народните представители, кои сами не знаят защо са се събрали в Ортакюю...
Смешно ще се покаже нашето питане после 10-х заповеди на цариградския Мойсей и уставът на нашите Левити - смешно може и да бъде наистина, ала ний не за смях говорим, не за смях питаме, а идем да разкрием онуй утешително мнение, кое от ден на ден се повече и повече се разпростира в народа, но признаците на кое нашите пророци или не могат да видят, или се боят да забележат.
Ако има тука нейде смях, то трябва да е в прогреса на разума човешки, в развитието на историята - че онуй, що вчера е било незиблема истина, необходимо условие, днес е вреден предразсъдък; онуй, що се е считало за утопия, днес е исторически факт. Боговете от Голгота смъкнаха онез от Олимп, конституционният протестантизъм победи монархическия католицизъм; Златоуст и Лойола, Лутер и Калвин онемяха пред "волнодумците" на ХVІІІ-ий и мислителите на ХІХ-ий век; - язичеството падна пред християнството, християнството се обърна на язичество, религията се замени с разумът...
Тъй и в политическо отношение. Колко кърви, пот и сълзи са се пролели и колко ще се пролеят, за да стане монархията на конституция, конституцията на република, републиката на община! Няма предел умът човешки! Недоволни са народите от настоящето си! Вчера искаха едно, днес търсят друго; туй, що добиха днес с пот и кърви, утре пак пот и кърви проливат, за да го махнат; и отвредом човекът е хвърлен в борба - в борба за свобода, за истина.
В таз борба е смехът и плачът, доброто и злото; в нея е прогресът човешки. Без борба светът и до днес щеше да бъде на точката на Япония.
От таз точка на зрението може и да е смешно нашето питане: решен ли е черковният въпрос? на кое ний и бързаме да отговорим.
Умствените и политически преврати на новата история наша народ проспа под натиска на робството - под власт духовна, много по-лоша, по-варварска и от самата инквизиция - под иго политическо, нечуто в историята на никой народ. Мъртъв лежеше той под папуците на читака и калугера, кога Европа събаряше средневековото здание на робството, на религията, на предразсъдъците, и силни работници за свободата на човека, енергични двигатели на събитията със сълзите си, с кървите си, с речите си въдворяваха нов порядък в историята; мъртъв и забравен лежа той почти до 30-те години на тоя век, кога настана епохата на славянското възраждане и духът на новото време, на новите идеи повея и в тази забравена на юговъзток на Европа земя. Вечният Балкан, който като Атласа носеше и носи на плещите си тежкия товар на духовното и политическото робство, разведри се и народът се събуди, разправи вкоченелите си членове и тутакси в главата му се завъртяха жизнени дневни въпроси, от кои пръв, най-лесен, най-сгоден и необходим за решаване беше въпросът за освобождение от духовенството, или както после се нарече, въпросът черковен.
Не се мина много време от началото на нашето възраждане и ето вехтата борба между двата елемента - българи и гърци - начна се със сичката сериозност, като борба за живот и смърт, за глад и насущен хляб. В тази борба много праведни и големи жертви претърпя наша народ, много добри патриоти, много пламенни деятели в делото на възраждането и образованието, много мъченици за любовта към ближния измряха в турските тъмници и в заточение, гонени и убивани тайно и явно. Но не по-малки бяха загубите и на разбойническия вертеп Фенер. Великата черква, вселенският патриарх останаха само с титлите си като "великия монгол"; изгони се духовенството, прекъснаха се доходите на дармоядите и - въпросът се реши.
Реши се въпросът с жертвите на народа, и реши се още тогава и вредом, отдето се порина властта на духовенството, вредом, дето се поколеба вярата в святостта на Златоустовите кърджалии.
Реши се въпросът, но нашат политически тиран не беше толкова глупав да не разбере, че с духовенството той изгубва оръдията на властта си, шпионите и заслепителите на народа със страхът от бога и почитта към царя, кои едното олицетворяваха със себе си, другото със самия тиранин.
Видя туй турското правителство и употреби сичкия си вандализъм, за да задържи тази добрина за поданиците си. Въпросът зе друго направление, влезе в нова фаза: обърна се от въпрос за освобождение от една власт на въпрос да се замени тази власт. Начнаха се мечтанията за народна йерархия, за народно духовенство, с признаването на което признаваше се и българският народ, като народ отделен. Това чакаше турското правителство: с думата народна йерархия то провря кука в езика на тези, що работеха за нея, и в най-грозните времена караше ги да бръщолевят лъжи, неврели некипели - имаше ли по-смешно, по-глупаво нещо от оня роболепен адрес, който се подаде на Портата във време на Критското въстание от самозвани някои народни представители?
Но доде се продължаваха азиатските тези дипломации, доде се разиграваше безконечната комедия на Черковния въпрос, друга пиеса стъпи на сцената на Балканския театър, друго отвлече вниманието на народа - яви се полическият въпрос. Първият трагически акт на драмата потресе афионния мозък на Турция, настръхна й кожата, и тя, за да спре ентусиазма и ръкоплясканията на публиката, за да отложи страшния финал на операта - след дълги колебания, юрушки издаде кокетния ферман за Българска екзархия. Но късно беше, не направи той онуй впечатление, кое можеше направи преди 10-12 години! Народът, който в продължение на туй време не седеше със сгърнати ръце, а се учеше и развиваше и с това усети други нужди, други потреби, видя, че не туй той искаше, не в туй е неговото бъдеще, неговата свобода - видя, че вместо гръцкото духовенство иде друго, кое иска същите права и власт, същите привилегии, и - ето студенина и нерадение в нарежданието на Екзархията, ето неподдържка за представителите. Въпросът стана несъвременен.
И наистина, какво ново и полезно ще внесе в живота народен туй ново духовенство? С какво ще улесни то напредъка на тези неразвити още сили? С какво ще облекчи съдбата на поробения народ? - Видяхме разправиите между "Македония" и "Правото" , видяхме и видим постъпките и дебненето, за да хване то юздите или само юзда да стане на народа - видяхме и представям си вече: кърджалии със Златоустови проповеди, затъпителни семинарии, разкошно младо духовенство, гласни всенародни лъжи и всичко, що е могло да даде кое да е било духовенство вредом и сякога после епохата на християнството.
Въпросът се реши само за духовенството, а за народа ще се реши само кога остане той без духовенство. Но до тогава колко ли още време ще се мине?! Колко ли още жертви ще трябват?!
[в. "Дума на българските емигранти", г. I, брой 4 от 17 юни 1871 г.]
[ЗАДАЧАТА НА В. "ЗНАМЕ"]
Б у к у р е щ, 7 д е к е м в р и
"Dreptulu de a vorbi aici l`am de la
terra ear nu de la domniavostra; ve
rogu dar sa mi respectati cuvantulu!"
L. Costin
"Правото, за да говоря тука, ми е дадено от Отечеството ми, а не от вас. Моля ви да ми почитате думите!" Тия думи е изрекъл един от румънските депутати в камарата в 1872 г., когато партизаните на правителството повдигнаха шумотевица и поискаха да заглушат гласът на справедливостта и негодуванията на патриотизмът. Тия думи повтаряме и ние днес, в началото на своята журнална кариера, когато "Независимост", после дълга и упорита борба против настоящата горчива съдба на нашият народ, каза своята последня дума и с достойнство слезе от трибуната, и когато ние, уверени, че посеяното на нашата народна нива семе рано или късно ще да принесе своя плод, не можахме да отстъпим пред необходимостта да се подкрепи идеята за нашето освобождение и решихме се да развием "Знамето" на нашата революционна партия. "Добре, добре! Но към кого именно отправяте вие гореказаните думи на румънския патриотин?" - ще да попитат някои от нашите читатели. Към вас, господа, към вас - отговаряме ние и бързаме да се обясним. Нашият нещастен български народ няма камара, няма трибуна, отдето да изкаже своята воля, свойте нужди и свойте теглила. Единственото негово средство в това отношение се являва неговата журналистика.
Но кой от нас не знае в какво жалостно положение се намират нашите цариградски вестници и каква незавидна роля е играла по-голямата част от нашите емиграционни публицисти.
Ако погледнем с безпристрастно око в стълповете на нашите цариградски хавадиши, то от първият поглед още ще да се убедиме, че под дебелата сянка на босфорските идиоти друго нищо не може да процветава освен политическа лъжа, литературна подлост, дипломатическо раболепие и сякакви други верноподанически до родетели. "Елате, казват нашите доморождени политици - патриоти на народа, елате да обиколим престола на н. в. султана и да запеем песента на Лазаря . . . Трохите, които падат от държавната трапеза на нашия милостив баща, стигат, за да се подкрепи историческият стомах на нашия народ, стигат, за да се поддържи неговото етнографско съществувание на Балканския полуостров, стигат, за да се осигури неговото политическо бъдеще между другите южни славяни." А народът? Народът продължава да прекарва с християнско смирение дните на своята безконечна страстна неделя, брои часовете на своите несносни страдания и чака възкресението на мъртвите...
Но дванайсетият час е вече настанал, и той се още се надее за милост от своите тирани и се още вярва думите на своите сити и самозвани предводители, че новият живот, когото тие основават на някакви се неизвестни дуалистически начала, ще да дойде постепенно заедно с науката и с образованието. Благи надежди и похвални намерения! Но да видиме до каква степен те постигат своята цел.
Ние сме съгласни, че както окото е потребно за светлината, ухото за звукът, а разумът за разбиранието и най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до известна степен на своето благосъстояние; но за сичкото това са потребни такива условия, които, за нещастие, у нашия народ не съществуват. Вратата на нашия обществен живот зеят и въпросите, които е изработило човечеството в продължението на цели векове и които нашият народ е проспал под петите на азиатските варвари, влазят в нашата обществена къща заедно с вятъра и заедно с него излазят, без да оставят каква-годе диря в нашето безвиходно робско положение. Народът, притиснат и нравствено, и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що произхожда около него; оре своята обляна с кръв и със сълзи земя и едвам ли счита себе си за нещо по-горнйо от своя добитък. А ако понякогаш и да се появлява у него стремление да излезе из това скотско състояние, то това стремление се не простира по-нататък от онзи инстинкт, по който и волът желае да строши хомота, и птицата да изхвръкне из кафеза, и рибата да изскокне из мрежата.
Разбира се, че при такова едно безотрадно положение на нашия народ длъжността на секи честен и способен патриот е да се поддържа и да се развива тоя инстинкт. Но в това отношение нашите цариградски патриота журналисти изпълняват ли своята длъжност? Колкото и да е прискорбна нашата присъда, ние ще да отговориме отрицателно. Цяло половин столетие вече става, откакто ние броиме епохата на нашето възрождение и при сичкият видим прогрес в образованието и в развитието на известна една част от народа, ние, при сичкия си оптимизъм, не можеме да забележим решително никакво улучшение в неговът многострадален живот. Коя е причината на това? Причината е тая, че както за сяка една личност отделно, така и за цял народ въобще преди сичко е потребно такова едно условие, което човечеството нарича свобода и за което и у нас даже е пролеяно не малко едно количество кръв и мастило. А ако е това така, то как щем ние да придобием тоя неизбежен и досега още не напълно разбран атрибут на човеческото щастие? Чрез наука ли, чрез образованието ли, или чрез оная просяшка песен, която са пели, па и досега, пеят множество поробени и образовани народи?
За да отговориме на тоя въпрос, ние сме длъжни да се обърнем към нашата емиграционна журналистика и да разгледаме какви средства за спасение са приписвали на народа нашите патриоти и доколко добросъвестно са изпълняли те своята свещена обязаност към отечеството си.
От началото на 1867 г., когато първият български революционен комитет издаде своят знаменит мемоар, с който се свършваше деятелността на покойния Раковски, и до днешния божи ден в Румъния са се издавали в различно време повече от 10-на политически вестници. Ако разгледаме с особено внимание както деятелността на Комитета и на някои и други отделни личности, така и направлението на гореказаните вестници, то твърде лесно можеме да се убедиме, че и между тие нови политически лечения са съществували няколко различни и даже съвсем противоположни методи. Хигиенистите из Комитетът, хомеопатите из своите контори и гимнастиците из кафенетата при сичкият свой умствен и материален капитал и при сичката своя широка програма, наместо да пристъпят до радикалното лечение на народа, т.е. наместо да отрежат от неговото здраво и читаво тяло гангренната част на босфорската болест, тие се заловиха да излагат своята неизпълнима диета в различни брошури, мемоари, адреси, прокламации и др. т. и, най-после, след безполезният моцион на четите в 1867 г. и след необмисленото кръвопускание при Върбовка, тие резюмираха почти сичката своя политическа медицина в девизата на безцветния и продадения по-после в. "Народност", която ни учеше на чист български език, че "само праведното удовлетворение на народностите ще да оздрави всеобщия мир". Разбира се, че сичкото това учение не беше друго нищо освен една смела дуалистическа безмислица, която трябаше непременно да изчезне като сапунен мехур, без да принесе каква-годе съществена полза на народа.
И наистина, напразно хористите на това учение, представлявани от "Отечество" и от "Дунавска зора", посягаха да уловят наследника на Мохамеда за ухото, да го доведат в Търново и да го венчаят за престола на Шишмановците; напразно тие затваряха очите си пред истината и тропаха по чуждите врата за помощ и за милостиня. Народът, който знаеше, че никой не дава на слепците нито злато, нито сребро, а дава им такива строшени, изтъркани и калпави монети, които нийде вече нямат никаква цена и които в калпазанското царство на банкротите се наричат гюлханета, хатихумаюни, хатишерифи, фермани и др. т. - преклони главата си пред необходимостта, оплака няколко стотини свои жертви и задоволи се с решението на несъвременния вече черковен вопрос. Хористите извикаха "да живее тиранинът!", свиха своите разноцветни знамена и завещаха на народът "да работи и да се надее", да се учи и да чака, или, с други думи, да мълчи и да робува. Видеше се, че после тая епоха, т.е. после решението на черковния вопрос, сичко трябаше да млъкне; сичко трябаше да се помири с нещастната съдба на българския народ и сичко трябаше да влезе в своят плесенясал петивековен гроб.
Но не тъй излезе. Оная здрава част на народа, която се беше откъснала от неговото живо и изранено тяло и която, разбира се, не можеше да гледа на неговите безчовечни страдания .през призмата на дуализма, улови своя анатомически нож и, под защитата на "Независимост", събра своите сили в особен лагер и пренесе почти сичката своя деятелност над трупа на "болния човек" и над тялото на страждущия български народ. "Кръв, кръв! Кръв тряба да се пусне и на едина, и на другия, извика тя в оная темна нощ, когато просяците, на един ред със страждущите, пируваха около трапезата на екзархията и не обръщаха никакво внимание даже и на сами себе си. - Единът тряба да умре, а другият ще да земе своя одър и ще да тръгне в пътя на прогресът."
Разбира се, че тонът, с който се излагаше така ясно учението на нашите радикалисти, оскърбяваше чувствата и деятелността на хигиенистите и тие не приеха да вземат участие в общия консилиум за българската свобода. "Независимост" захвана да негодува и излея сичката своя жлъчка както против тяхното учение, така и против самите тях. Но нямаше какво да се прави. За репутацията на революционната партия и за успешното разпространение нейните идеи, тя трябаше или да даде друго направление на своите убеждения, или, из горещата си любов към народа, да слезе от трибуната на своята партия. Тя предпочете последнйото и даде похвален пример за честност и за постоянство. Ние й ръкоплещим.
И така, после преставанието на "Независимост", на хоризонтът на нашата журналистика не остана почти никаква възможност, за да могат да се изказват болките и страданията на нашият народ; не остана почти никакво средство, за да се поддържа онзи революционен дух, кой то е покрил вече нашата народна нива и който от ден на ден чака своя жътвар... Какво трябаше да се прави? Да се мълчи ли? Но мълчанието би било престъпление за секи един човек, който обича себе си, народа си и отечеството си?
И ето в името на тая любов ние развиваме своето "Знаме" и без никакво угризение на совестта си, без никаква злопаметност и без никакви задни мисли подаваме ръката си на сяка една честна и патриотическа душа.
За интересът на общата цел ние оставяме настрана сякакви лични страсти и нападения и сичкото свое оружие ще да употребим против враговете на нашата пълна и съвършена свобода; с една дума, ние ще да служиме на оная съща идея, на която е служила и "Независимост", но с тая само разлика, че с оние съществующи вече у нас партии, с които тя е водила постоянна и непримирима война, ние ще да употребиме тона на помирението и ще да бъдеме колкото е възможно по-деликатни. Разбира се, че ако нашите убеждения намерят отзив и съчувствие между нашата многочислена емиграция, то нашата обща цел ще да бъде, като речи, постигната; а ако думите ни се посрещнат със смях и с шумотевица, то и ние ще да се помириме с общата съдба на нашите емиграционни публицисти и ще да повториме думите на апостола Павла, които е повтарял в страшните години и нашият първоучител св. Методий: "Не сонду я на совятя злыхъ и с злодеями не пребуду, а примкну къ невиннымъ и окружу олтарь бога моего."
[ в. "Знаме", г. I, брой 1 от 8 декември 1874 г.] 13
ТОВА ВИ ЧАКА!
(АКО НЕ Е ИСТИНА, НЕ Е И ЛЪЖА)
Пари, пари, пари! - рекъл едно време Наполеон I и зяпнал беше да глътне цял свят; пари, пари, пари! - думат нашите букурещки народни базиргени и слухтят де кой ще да умре, за да му лапнат имотецът; пари, пари, пари! - думаше наш кир Михалаки и беше - чорбаджия. Парите са ум, парите са чувства, парите са живот, парите са бог. За пари Генович е станал шпионин, Найденов мекере, а Михайловски подлец - само нашите букурещки патриоти не работят за пари в кафенето, а за да им се смеле ястието в стомаха. Но от сичките тия златни телци достоен за нашата дълбока почит и за нашето високо внимание е кир Михалаки. А неговата орисница е обща за сичките "велики" хора, неговата съдба е по-трагическа и от Дон-Кишотовата.
Седим срещу Вознесение с дяда Обрешка Картункович на пътя и гледаме как си играят децата на "пещ-пещ-пещице". Отдолу иде кир Михалаки и като върви, сякаш че и дуварите му думат: "Машаллах, машаллах! Голям човек, умен човек." А голям и умен човек беше кир Михалаки: шкембето му - де можеш направи такова шкембе - да събереш шкембетата и на шестех букурещки трътове, макар те и повече народен имот да са изяли; главата му - пет такива глави, каквото има "нашето доктор", макар то да е професор "на букурещкото медицинско факултето" и с конския си ум е зачудило и мало, и голямо. Главата и шкембето на кир Михалаки нямаше ги по сичките салхани. В шкембето му свободно можеха седна пет души турци и да пият кафе; в главата му с трийсет яйца гъска да насадиш; а гърдите му - гърди нямат нашите чорбаджии. Лицето на кир Михалаки мязаше на подница, носът - на мухлясал грозд, ръцете - ръцете му се не виждаха отпред; а крака - само от краката му да направиш 5-6 попа. Отзад кир Михалаки беше някак по-деликатен: вратът му - като талията на свинята, гърбът - като табашки кош, а под гърба - кръгла манастирска трапеза.
- Бягайте беее-й! Бягайте! Чорбаджията иде! - извика едно от хлапетата, като зърна кир Михалакя, и обърна пети, та побягна като опърлено.
Децата - едни избягаха, други като втрещени се прилепиха до дуварите, зачевъркаха носовете си и със страх чакаха да измине селският бик. А кир Михалаки - вятърът надул шкембето му като гемеджийско платно - плува ли, плува! "Их! Да има кой да ти избоде с някоя главня едното око, ще замязаш на циклоп" - рекох аз на ума си; защото тамам тогава учех гръцката митология. Но преди да посегне някой да избоде окото на кир Михалаки - кир Михалаки пресегна и улови едно хлапе за ухото. "Магарета ниедни... за вас черква няма, а? Хайде да се молите богу за бащите си и за майките си." "Оле-ле! Чичо Михалаки, откъсна ми ушенцето!" - извика хлапето и се изкриви тъй, както не се е изкривявало и в ръцете на учителя си. Кир Михалаки пусна хлапето и подкара сичките гологаши сополковци да идат да се молят богу.
"Тъй и Наполеон е теглил ушите на народите, дорде най-после и него уловиха за ухото и го заведоха да се моли богу на св. Елена" - помислих си аз тогава. Но тъй е и сега: светът,сякаш, направен е един други за ушите да се теглят. А като погледна, ушите на българите видат ми се много големи - май-май магарешки.
- Кольо бе, ти защо побягна, като видя чорбаджията? - попита дядо Обрешко хлапето, което беше вече излязло и подскачаше пред нас с коматче ръжен хляб в ръката си, от което, като отхапнеше, изтриваше си и сополите.
- Побягнах зер, че той тегли за уши.
- А че защо тегли?
- Защото е чорбаджия.
- Ами защо е чорбаджия?
- Хайде де! Защото има пари.
- Ами ако да нямаше той пари, ти нема не щеше да бягаш?
- Е-хе! Ще бягам аз ! Нямаше да грабна тогава тоягата на татя, пък да го закарам на блатото да го напоя - каза хлапето, но като се озърна, изведнъж улови дънцето на потурките си и не чу се - не видя. Погледнах: вятърът се обърнал отгоре и шкембето повлякло кир Михалаки надолу. Кир Михалаки върви, а с него и жената на Мита Ченгелят с пеленаче дете на ръцете си и с още четири други подире си, накичени със сичкия салтанат на сиромашията и едно от друго по-дребни. Ченгелка плаче, а кир Михалаки се подсмива под мустак.
- Моля ти се, кир Михалаке, имай милост от бога - пусни Мита из хапуса. За 30 гр/оша/ цял месец вече как лежи - а аз сама жена какво да правя? Толкова деца, а залък хляб няма вкъщи... от вчера не са яли...
- А че не съм те карал аз да раждаш толкова деца. Сиромаси хора сте - да сте правиле икономия.
- О-ох, не думай, кир Михалаке, каква кумания да правиш, като кума -той по сиромах от нас? За дрешки, за свещи, за туй - за онуй, се ние си харчиме. Само попът - невидяло му се попството, - само той ни зе 9 гроша за кръщене. Пък с 30 гроша кое първен? И то пак отколе да сме ти платиле тия пари, ама на: магарето го притисна глината, свинята я убиха у вас в градината, а кокошките - ако не вярваш, ела виж - до една изпукаха от пипката... Няма, няма отде да зема; една верига и една черга бяха остале, и тях донесох у вас... Не зная вече какво да правя!
- То не е моя работа. Хилядо пъти ти казах: донес 30 гроша, пък си земи и чергата, и веригата, и мъжа... Ако не - хайде, деф ол бурдан; ако ти е мил мъжът, иди и леж с него в магарешкия рай! Аз й казвам да е правила икономия, тя ми разправя, че кумът, попът и магарето й биле криви! Бе хей, мерет, пари ако нямаш, ум барем в главата си нямаш ли? Разбери какво ти хортувам.
- О-ох, ох! Смили се, кир Михалаке, какви пари и какъв ум искаш от жена? Който има в кесията, той има и в главата, ами аз? Тежко ми и горко с толкова деца!...
- Ха! За тая хората - "бог да прости". Затова ти казвам аз, че мене ми трябват пари - пари - парииий! Разбра ли? Донес 30 грошовца - пък да пусна мъжецът ти, разбра ли?
- Разбрах... - едвам продума Ченгелка и с края на кърпата си зе да си трие сълзите. А кир Михалаки извади кърпата си из пазвата и изтри потът от прекрасното си лице. "Умори ме май с проклета жена" - изпъшка той и тръгна след шкембето си.
- Пари да те парят по дроба! Веригата, що ми си зел, дано на шията ти ръжда да я изяде! А с чергата ми носилото да ти покрият! - пропя, или се едно проплака Ченгелка след кир Михалакя, и влезе в къщата си да набере бурен и да нахрани децата си.
* * *
- Бабо мари, защо не духнеш туй пусто кандило, ами свети на котката, та драще по рогозката и ме не оставя да заспя?
- Грехота е бре, синко. Как да го духна, като тая нощ ще се вознесе господ?
- Аз пък мислех, че ти ще се вознесеш; гледам те замязала си на вампирин.
- Ех, баба, де тоя господ? Който е праведен, само той се вознася; ами аз - какви добрини съм сторила?
- Изгаси кандилото - ето ти една добрина. Среднощ е вече, господ трябва да се е вознесъл.
- А че зная ли? Ако се е вознесъл, то да го изгася, пък утре запали ща го по-ранко, хайде.
Баба стана да духне кандилото, но тамам да посегне, изведнъж 5-6 пушки изгърмяха наблизо нейде в махалата и тя остана като потрещена. Пушките повториха и вик: "Юря! Юря! Юря!" - понесе се по сичката махала. Баба хвана да се кръсти и да бие поклони. - "Бабооо, господ се вознася - чуеш ли?"- "Мълчи бре! Какъв господ? Това се обирници."
А пушките гърмят и виковете цепят дори небето.
- Прощавайте бееей! Прощавайте, добри хора! Отивам вече - изрева гърлото на кир Михалаки.- "Чуеш ли, бабо, кир Михалаки се вознася; чуеш ли, ангелите го влачат въз баиря?" - "Млъкни бе, поразийо, какви са тия ангели от тебе, това са хайдути. Отиде добрият човечец!" - "Моля ви се, братя! Моля ви се като на бога - недейте ме затрива. Пет дечица имам..." - вика кир Михалаки, но тъй като че ли се дави. "Не съм те карал да раждаш толкова деца" - отговаря свети Архангел и ножовете без икономия плющат по гърба на кир Михалаки. Вознесение! "Бабооо, вознесе се вече - хайде изгаси кандилото." И наистина - баба ми не беше дотолкова диван: позна, че не господ се вознася, а кир Михалаки, и от страх да не зърнат и нея ангелите и да додат да я вознесат, тя духна кандилото и влезе да се моли богу под чергата. И, слава богу, котката престана да дращи по рогозката и аз си заспах.
На другия ден, Вознесение Христово, цял град празнуваме вознесението на кир Михалаки. Едни приказваха, че видели как ангелите метнали на шията му верига и на главата му положили венец - нажежена перостия; други учеха, че кир Михалаки вече се е посветил и в раят със синовете на бога яде попара; а трети проповядваха, че ангелите вознесли и три торби с пари: а това не е било лъжа, защото и бог, като чорбаджия, без пари и той надали ще може да има ум. Но аз зная само това, че на Вознесение Ченгелка запали на св. Мина свещ за 10 пари, но то затова, че мъжът й не беше вече в хапуса. Кир Михалаки с пари откупи се и от бога. След един цял месец затвор не в магарешкия, а в божия рай кир Михалаки си дойде, но само без пари, без ум и с име, прекръстено от чорбаджи кир Михалаки на М и х а л.
И тръгна Михал да разказва на раята си за своя чорбаджилък и за своето вознасяние, и децата не бягат вече от него, а изскочи едно отпреде му, па го бодне с пръстче в шкембето и рече: "Какво имаш тук, Михале!" Михал каже. "Ами кога си ги изял? Когато беше чорбаджия ли?" А друго отзад плюне на пръстчето си, пък се затече и бъзикне чорбаджията. А дядо Обрешко се смее, смее, смее и дума: "Не стига на магарето крастата, ами и мухите го хапят."
[Будилник, г. I, брой 3 от 20 май 1873 г.]
