Автори: Проф. Александър Балабанов и проф. д-р Асен Златаров, публикация във вестник „Литературен глас“, 27 септември 1931 година
Обработил с OCR програма и редактирал: Павел Николов
МОЯТ ВАЗОВ
Проф. Александър Балабанов
Заедно с истинската българска литература още от началото в България се завъди една особена писменост на посредствените и на яловите духове. Тогава тия духове бяха слаби, немощни, безгласни, в бумтежа и в наивния политико-културен шум на детска България още никой не можеше да ги чуе и никой не им обръщаше внимание.
Но тия духове се засилиха, размножиха се, организираха се като някоя войска, надигнаха гласове много високи, почнаха да крещят, да се помазват сами себе си, опълчиха се като зверове против всичко талантливо и зряло в българската литература, подигнаха яловото и неинтересното, неоригиналното, книжното. То им требваше. Требваше им и лично за тях, понеже всека проповед за нещо силно, свежо и оригинално - за тях самите щеше да бъде жизнена опасност .
И по тоя начин се появиха две литератури в България — едната книжна и ялова и без замах, често и без грешки, защото нямаше в какво да се греши, а другата жива, силна, оригинална, с пламъци и с удари, с прелести и с грешки, с грубости, но винаги с поезия.
Организацията на посредствениците с ярост , подигравки, с школска важност се втурна против живота на тая хубава поезия. И успя доста много. Дотам стигна работата, щото почнаха да се надигат и да се хвалят и провъзгласяват за поети лица. които можеха да пишат само това, което биха си прочели. Не модерни бяха те, а зяпаха по всека мода. Пенчо Славейков, най-благородния дух в българската литература като личност, макар и да бе с твърде скромна оригинална творческа сила, все пак нямаше да загине толкова скоро, ако да не бе егоистичната тревога на тия организирани посредствености, които почнаха да го провъзгласяват за това, което той не можеше да бъде. Почнаха да удавят бедността в думи. Почнаха дори да пишат дословно за Пенчо Славейков че „векове ще се изминат, докато българският народ разбере поне нещичко от поезията на Пенчо Славейков“.
А прочетеш всичко от него, ако имаш търпение и кураж, ако си герой на школския дух, прочетеш всичко - и всичко разбереш тъй лесно, щото не векове - а ти стига един час да видиш, че тука имаш работа с едно благородно лице като човек. но с едно съвсем скромно дарование И ето сега, стана нещо много лошо с Пенчо Славейков: той е незаслужено забравян. Големите думи го доубиха, големите думи на организираните посредственици. Също тъй както доубиват още по-големи думи едно друго благородно, но още по скромно дарование: Димчо Дебелянов. И, както се интимничи от посредствениците с името „Пенчо“, така се интимничи от същите хора и с името „Димчо“.
Добър един млад и трагично загинал благороден поет и рицар на духа, човек с такова голямо сърце и със самопожертвувателно внушение, щото умре на бойното поле. Само за това би требвало всички да му се поклоним. Но пък за поезията му, за нея ще кажем, че е много, крайно скромна. Често в нея словото не е за да изрази нещо, а за да се каже само в реда на някой стих. Дотам отиде работата, щото оригиналните умове, даровитите, големите души - познават нещастния посредственик само по това колко високо той крещи за „Димчо“. Да бих могъл, бих спрял тоя поход против Димчо Дебелянов, за да не го постигне съдбата на Пенчо Славейковци и на други ги някои.
Ето, тия организирани книжници, фразьори в литературната история, школски душици, ялови сърца - те навикаха много викове против Иван Вазов. И дори успяха техните викове да зашеметят по едно време и по-свободните души в България. И бе почнало да се гледа на Вазова почти със снизхождение, често дори и с презрение. Смяташе се простащина да се интересуваш много от Иван Вазов и да го взимаш сериозно.
Пишеха се дълги статии за поезия - неговото име се прескачаше. За неговите драми само подигравки имаше. В неговия език се намираха само грубости и грешки. Някои несръчности поради ранното време - те се требеха като капитални недостатъци.
Чудната гениална наивност и непостижима свежест на „Под Игото“ се смяташе за простотия. И дотам успяха, щото и в училището се явиха клонове от тия организации на посредственостите.
Мои връстници и по-млади от мен - спомнете си, ще видите, че така беше !
***
Сега вече не е тъй! Веригата на тия посредствености се счупи. Сами те почнаха да я гризат с своите собствени зъби - и те почнаха да „признават" Вазов. Дори бият такъв отбой, че да изглежда като че те винаги тъй са мислили.
Жизнената сила на Вазов ги уплаши. Те изтръпнаха от страх и като видяха, че, въпреки техните заучени в руските учебници или криворазбрани в немските естети максими - Вазов живее, Вазов твори, Вазов е интересен, Вазовите грешки са най-сладкото нещо в поезията. Почнаха да се озъртат и да си гризат ноктите от смущение. Докато тайничко - и те почнаха да го „признават“ и да пишат и явничко дори.
И ето сега, когато срещу тяхната организация на посредствениците се надигнаха нови, свежи, бодри, богати, обилни, преливащи дарби от всяка страна, макар и още да не са организирани — и не трябва това засега, тия Вазови грешки са вече на чисто! Вазов е големия поет, Вазов е сътворил много блага за българския език, Вазов е нашият представител.
Въобще Вазов — и със силата на своята задушевност в поезията, и със замаха на своите големи крила, и с детската си наивност и във формата и в съдържанието, и с голямото си слово, и с грешките си, с трудолюбието си и с мързела и повърхностността си в много работи, с омразата си и с любовта си - Вазов е наистина във всичко представител на българския народ. Или както го нарекох с чуждата дума в една статия в „Таймс“ преди 7 години—Вазов е репрезентант на българската нация.
***
Всичко това е хубаво, може да бъркам в някои работи. Но едно ме блазни. Познавам Вазов и като човек. Приживе, разбира се, не след смъртта му — често бях в неговата близост . Той ме много обичаше и ме ценеше. Прати ми съвсем по свой почин от Костенец такова ласкаво писмо за моите класици, за техния език и пр. Често сме приказвали за всички неща с него. А в театъра - заедно с него бяхме главните в началото на новата сграда. Да кажа, че бяхме приятели с него - не мога, защото той е много голям за това. Но наистина бяхме близки приятели.
И тъкмо затова, тъкмо защото има нещо у мен от неговото време - много бих желал да ми се случи да имам повечко време да го прочета отново целия. И „Епопея на забравените“, и „Немили недраги“, и „Сливница“, и „Италия“, и „Под игото“ за Мунчо и Хаджи Ахил, и другите чичовци, особено неговите малки лирики. неговите топли и свежи разкази, в които има толкова любов и толкова поезия и толкова вестник, толкова много България!
И вярвам, това препрочитане ще ме зарадва много, ще ми възвърне наивността, детската радост , ще ме оплоди като обилен дъжд след дълга жега.
ИВАН ВАЗОВ
Проф. д-р Асен Златаров
С него почнахме в нашата младост . А юношеството ни деляха той и Ботев. После, пленници на естетични теории, ние го отрекохме. Но животът е по-силен от нашите хитроумни теоретични постройки и канони и налага живите ценности. Той наложи и на нас Вазова, за да разберем. че е голям поет и в широк смисъл - народен поет.
Епохата на интензивното Вазово творчество не познава по-верен изразител от Вазов: нашето политическо пробуждане и примитивните еснафски отношения на българина след неговото освобождение, намериха у Вазов своя верен изразител, който с любов и дар описа радостите, неволите, надеждите и бита на българина от 90-те години. А тоя българин беше мнозинството на българския народ и затова никой от поетите ни няма право по-голямо от Вазов да носи отличието народен поет. И сега дори, когато диференциацията на съсловия и класи вече по-ясно се очертава, пак Вазов си остава най-разбирания и най-вкусения поет за мнозинството на племето ни.
Вазов не е от поетите-пророци, какъвто е, напр. Ботев, защото той в своите поетични унеси не надхвърля времето, в което живее, а следва неговите трепети, вижда и разбира само истините на вчерашното и днешното. В това отношение той е верен следовник на своя учител Виктор Юго. И ако Юго от монархист завърши със социализъм, то е защото беше свидетел на обществени преустройства в Франция, чийто ход той следваше. Вазов слабо еволюира в своите концепции, защото и животът у нас не му даде изживелица на обществен преустрой: от 1875 до 1915 - епохата на Вазовото творчество - много малко се е променила нашата обществена структура. Но ние не се съмняваме, че ако Вазов бе включил в своя живот и годините след голямата война, той щеше да разбере и да се отдаде на народническото движение, което днеска се носи и изнася по-хубавите идни дни за народа ни.
И днес, десет години от смъртта на Вазов, ние можем вече без преднамереност да измерим ръста на неговото дело и да видим, че Вазов бе наистина голям поет.
ОРИГИНАЛ
