Хенрик Понтопидан (Henrik Pontoppidan)
24 юли 1857 г. – 21 август 1943 г.
Нобелова награда за литература, 1917 г. (заедно с Карл Гелеруп)
(За правдивото описание на съвременния живот в Дания.)
Датският романист Хенрик Понтопидан е роден във Фредерисия на Ютландския полуостров и е четвърто от шестнадесетте деца в семейството на Денис Понтопидан и съпругата му, по рождение Мария Оксенбел. Бащата на писателя, потомък на стар род на датски учени и свещеници, е последовател на Н.Ф.С.Грундтвиг, радикален богослов, който свързва идеите на лютеранството с датския национализъм. Макар че уважава баща си, Хенрик обича повече майка си. Образована и начетена жена, тя смята, че Дания, превърнала се от автократична държава със съсловни предразсъдъци в демократична страна, се държи лицемерно към селяните, които са получили избирателни права, но остават без собственост. Тази гледна точка по-късно писателят изказва в много свои книги.
Когато Хенрик е на шест години, родителите му се преместват в централната част на Ютландия, в гр. Рандерс, който година по-късно е завзет за продължително време и опустошен от пруските и австрийските войски. Това събитие прави на момчето толкова тежко впечатление, че когато Южна Ютландия, анексирана и присъединена към Шлезвиг-Голщайн, е върната през 1920 г. на Дания, Понтопидан пише по този повод патриотична поема, една от многото, в които намира отражение потресът, преживян през детството.
Макар че не е бедно, семейство Понтопидан живее доста скромно. Животът край лютеранската църква действа на бъдещия писател угнетяващо: дразнят го пораженческите настроения на средните слоеве на датското общество по време на пруското нахлуване, откритата им омраза към селяните, той се отнася критично и към дребното земеделско дворянство и към зараждащата се класа на капиталистите. Стремейки се да даде своя принос за формирането на съвременната му демократична Дания, Понтопидан решава да стане инженер и след завършването на средното училище постъпва в Копенхагенския политехнически институт.
Като отива в Копенхаген, бъдещият писател скъсва с провинциалната си среда. Той посещава музеи и картинни галерии, ходи на лекциите на двамата най-популярни в столицата оратори: пастор Фримод, плашещ своите слушатели със зловещи описания на ада, и Георг Брандес, водещ критик и историк, който оказва огромно влияние върху младия човек. Брандес призовава датчаните да догонят по-съвременните индустриално развити страни на Западна Европа и се бори всячески за развитието на натурализма в духа на Емил Зола, който заостря вниманието върху текущите социални проблеми. Заедно с Ханс Кристиан Андерсен Брандес стои в началото на датското литературно възраждане. Понтопидан се запознава с него през 1884 г. и той става прототип на Емануел, главен герой на едно от най-значителните произведения на писателя – трилогията „Обетована земя” ("Det Forjoettede Land", 1891-1895).
През първите години от живота си в Копенхаген Понтопидан следи внимателно парламентарните дебати между консерваторите, представляващи интересите на дворянството и едрата буржоазия, и опозицията, която се стреми към по-свободно и демократично общество. Симпатиите му са изцяло на страната на опозицията, което по-късно намира отражение в неговото творчество.
През 1877 г., когато навършва 20 години, Понтопидан заминава за Швейцария, влюбва се за първи път и написва няколко очерка. Именно тогава той решава да стане писател. През 1879 г. напуска Политехническия институт и става учител в селското училище във Фрерслав, открито от брат му Мортен. „Най-много ме интересуваше животът на бедняците – пише по-късно той. – Най-силно ме вълнуваше неравенството”.
Работейки в училището, Понтопидан чете много, включително философските произведения на Сьорен Киркегор, Харалд Хефдинг и Фридрих Ницше, а също романите на Достоевски и други руски, френски и немски писатели. Преподавателската му кариера завършва през 1882 г., когато брат му е затворен за политическа дейност, а училището е закрито.
През лятото на 1880 г. Понтопидан служи в строителни войски, а през 1881 г. е литературният му дебют: седмичникът „В чужбина и у дома” ("Udeog Hjemme") публикува разказа му „Краят на живота” ("Et Endeligt"). През същата година излиза сборникът му с новели „Подрязани криле” ("Stoe kkede Vinger"), печатани преди това в периодиката.
През декември на същата 1881 г. Понтопидан се жени за Мете Мари Хансен, млада селянка, с която се запознава, когато преподава в селското училище. От нея има две деца. До 1884 г. семейството живее на село, където Понтопидан пише разкази, повести и очерци за селския живот, а след пътешествие по Германия и Италия се премества в Копенхаген. Там Понтопидан се запознава с Брандес и става активен участник в интелектуалния и културния живот на столицата.
През 1883 г. писателят замисля голям роман за религиозното съперничество между последователите на Грундтвиг и евангелистите и от 1891 г. до 1895 г. публикува трилогията „Обетована земя”, която се отличава с натуралистично описание на бита на селяните и с дълбоко проникване в тяхната психология.
Героят на романа, Емануел, е образован свещеник, който се жени за селянка, обработва земята, живее затворено, привърженик е като автора на конституционното правителство и е поборник за равноправие, но всичките му усилия да примири висшите и низшите слоеве на обществото завършват с неуспех и в края на краищата животът загубва за него всякакъв смисъл. „Обетована земя” е не само история за изгубените илюзии, но и широка панорама на религиозния, политическия и социалния живот на Дания от средата на миналия век. Едновременно с това в трилогията се усеща определено разочарование, което Понтопидан изпитва от своя кумир Брандес и неговата философия.
През 1887 г. съпругата на писателя напуска Копенхаген и се връща на село при родителите си. През 1892 г. Понтопидан се развежда с нея и се жени за Антоанета Кофуд. Двамата живеят заедно до смъртта й през 1928 г., бракът им е бездетен.
Следващото голямо произведение на писателя е романът в осем тома „Щастливецът Пер” ("Lykke-Per"), който излиза от 1893 до 1904 г. За разлика от идеалиста Емануел от „Обетована земя” младият провинциален инженер Пер, главен герой на романа, е истински реалист, човек без илюзии. Подобно на автора Пер израства в семейството на селски пастор, учи в Копенхаген, разработва план за строеж в Ютландия на свободно пристанище по подобие на хамбургското и се жени за дъщерята на богат евреин-финансист. Той пише книга за ютландските канали, пътешества много, рекламирайки своя проект, но тъй като не е в състояние да пребори своята селска природа и религиозното си възпитание, в края на краищата изоставя проекта за строеж на пристанище, разделя се с годеницата си и се връща в Ютландия, за да живее този живот, от който отначало се е опитал да избяга. Критиците оценяват високо романа „Щастливецът Пиер” за високото майсторство, с което авторът успява да изобрази човека, губещ мъжество и самообладание в решаващия момент от живота си, и да разкрие проблемите на датското общество от втората половина на ХІХ в.
Последното от трите основни произведения на Понтопидан е романът-хроника от пет тома „Царството на мъртвите” ("De Dødes Rige", 1912-1916). За разлика от първите два романа в третия няма главен герой, в него действат многобройни персонажи, дадена е широка социална панорама. В центъра на романа стои радикален политик, опитващ се „да разбуди народа, който е заспал дълбок сън”. В „Царството на мъртвите”, писан до Първата световна война и през първите й години, се усеща нетърпимостта към датското общество и в същото време патриотизмът на автора. Бързайки да завърши романа-хроника, Понтопидан казва: „Аз не съм писател, а верен войник”.
Понтопидан продължава да пише и следващите 20 години след получаването на Нобеловата награда. Най-запомнящо се негово произведение от този период става автобиографичната епопея, състояща се от 5 книги: „Детски години” ("Drengeaar", 1933 г.), ”Смяна на кожата” ("Наmskifte", 1936 г.), „Наследство и дълг” ("Arvog Goeld", 1938 г.), „Семеен живот” ("Familieliv", 1940 г.) и „На път към себе си” ("Undervejs til mig selv", 1943 г.).
Макар че Понтопидан никога не е бил популярен сред
англоезичните читатели, повечето критици смятат, че той е един от най-добрите
датски писатели. Както отбелязва датският критик Вилхелм Андерсен, „днешната
Дания се опознава лесно по неговите книги”. „Като художник той е второстепенен –
отбелязва Оскар Гайсмар, - но в преломен исторически момент е живял със съдбата
на своя народ, чувствал е тънко ставащото и е писал за своите преживявания на
ясен, шлифован датски език”. Американският писател и журналист Джордж
Стрендволд нарича Понтопидан „един от най-значимите реалисти и един от най-проницателните
романисти в своята страна; той е наблюдателен битов писател… Той
негодува… но това не се отразява върху стила му, той пише съвсем безпристрастно”.
През 1927 г. Томас Ман пише, че Понтопидан е „роден епически поет… успял да
запази в този суетен свят епичността на повествованието”. „С обезоръжаваща и
очароваща суровост, която е именно тайната на изкуството – продължава Томас
Ман, - той произнася присъда над времето и подобно на истински поет посочва
пътя към висшата справедливост”. Много по-късно, през 1980 г., американският
учен от датски произход Свен Росел отбелязва: „Нито един датски писател
не е изобразил своето време, своите проблеми и живота на своите съвременници
така точно, завършено и с такова художествено съвършенство като Понтопидан”.
Превод от руски: Павел Б. Николов
