Ясно слънце грее насред самото небе, отдето пръска своите зари върху пространните добруджански равнини, по които сам-там м се мержелеят стада овце; а татък се съгледват купове камъни, които показват развалини от вехти степи.
Необикновена слънчева горещина неволно носи тегота върху тегота па злощастните добруджански жители. Трудолюбивият селянин често се принуждава да оставя нивата си п да търси почивка под някое сенчесто дърво, което тук нарядко се намира. Седнал на зелена морава, той тъжовно гледа пред себе си нива, коя напусто му обещава пълни житници: мисъл за приближаещата опасност за неговия живот, за неговите чеда, за неговите роднини, за неговите бедни събратя селяни принуждава го да забрави всички благополучия, с които го е обсипала природата; и нищо му не е на очи.
Слънчевата горещина от час на час става по-нетърпима. Черен облак, поведен от сиви орли, задава се откъм север н отива да се смеси с други, който се задава откъм пладне; те се сбират и закриват всичкия небосклон. Тих ветрец, предшественик на буен дъжд, захваща да люлее изкласените нивя, между които се дига тънък прах. Страшни гърмели, размесени със силни светкавици, трещяват, заплющяват. Свраки и гарвани се скупчват по въздуха, ту се пак разпиляват п с грозното си грачене като да предсказват беда. Най-сетне рукна силен дъжд като из ведро. Заведнаж големи порои се спуснаха от околните височинни и се сляха хучешком татък из трапищата. Изпод тъмното небе се чуват плачевни гласове, придружени с отчаяни викове; къщя на злощастни селяни, повлечени от мътната вода, се носят от буйния порои.
Навред по цяла Добруджа се заприказва, че това не е на добро, че то е знак за крайно разорение на селата - и това не излезе лъжа.
Дъждът попрестана; синьото небе малко по малко се изясни, времето се поразхлади, подир малко черното нощно було закри земята.
Мина се ден, минаха се два, работно време настава, но ни един селянин на работа не отива; всякой се навърта у дома ся; никой не смее да излезе отвън селото. Жалостнн слухове се носят, че всичката Добруджа на огън гори; наоколо селата едно подир друго запустяват. Голи татари, покрътени из Добруджа, бягат от наближаването на руските войски, отиват у вътрешните места на турско; тяхната немилостива ръка нищо не жали: през което село преминат - грабят, убиват и всичко на огън предават. - Същата съдба чака н селото Таш-Авлъ.
II. СЕЛОТО ТАШ-АВЛЪ (Дядо Иванов дом)
Всред равна Добруджа, помежду другите малки, големи селца, в една разстлана широка долина са разположени на две страни - едно срещу друго, две селца, помежду разделени с едно малко пространство - полянка, всред която тече една рекичка; тия села са: Т а ш-А в л ъ и П а л а с. Тук между каменни порутени стени се виждат няколко сламено-покрити къщички и няколко гражда за добитък: накрай селото се гледа една по-уредена къщичка с широк и разтребен двор: тук е дядо Иванов дом.
Дядо Иван - старец комахай шейсетгодишен, беше човек простодушен, той се почиташе от всичките селяни за неговите добрини; неговото походване насам-нататък, по градища и села, беше му дало много опит, за да знае как да се обхожда със своите съседи-селяни. Всичките го обичаха и слушаха. Честен старец беше той. Когато и да се случеше сбирня за някоя селска работа, той трябваше да бъде там; без него нищо не се решаваше, всякой думаше: „нека доде и дядо Иван, да видим и той какво ще каже".
Но при всичките си добрини, той пак се гонеше от хора чернодушни. Но не беше само това. Прочутата му по хубостта си едничка негова дъщеря Станка, сгоденица, която турски хайти много пъти се опитваха да я откраднат и повлекат, отсъствието на неговия по-голям син - Василя, който беше отишел на Варна да занесе жито и щира, го правеха да мисли, че пагубните следствия на опустошенията ще бъдат най-много горчиви за него.
III. ПОСЛЕДНЯ ВЕЧЕР
Слънцето беше на залязване. Всеки селянин си прибира в двора де що има добитък. На дяда Ивана не се седеше на едно място: ту се разхождаше по двора, ту излизаше по пътя, за да се поразтуши; по жални мисли всъде го сподиряха. Най-сетне поседна до дръвника, къса си луличка извади и умислен, тютюнец си запуши. Жалният негов поглед, обърнат беше повече към вечерното слънце, което наближаваше да се затули зад височинката на селото. В очи му сълзи заблещяха. - „Ах -- думаше си той, - дали не ще бъде сетнички ден, когото аз тъй, със сълзи изпровождам, наедно с ясното слънце!"
Баба Рада, дядо Иванова стопанка, с тояжка в ръка обикаляше двора и си прибираше добитъка. Тя се виждаше много по-стара от мъжа си: нейните болежки, нейните охка-пия още по-много тегнеха на нейните старини, а още повече се умножаваха, кога тя помислеше какви ли черни дни има да дочаква. Колкото и да беше скръбна, тя пак се показваше като по-безгрижна от дяда Ивана. Шеташе си из къщи, както всякога, гледаше да се покаже пред къщните си весела, безгрижна; ходеше си из двора и час по час се одумваше с добитъците; ту хукаше кравата, че отворила вратата на агнетата, ту кълнеше кучетата, че излокали сурватката, дето приготвила за прасетата и др.
Снахата (Василевата булка) помагаше на старата си свекърва и се трудеше да приготви ведрици, за да издои овцете, кои Стоенчо, дядо Ивановото момченце, полека-лека караше от поляната. А между това Станка, Стоенчовата сестра, приготвяше вечеря. След като се всички прибраха, дядо Иван залости за последен път добре вратника, влезе вкъщи и седна да вечеря с всичките си домашни. Насила си хапна той две-три хапки; не му минуваше; най-сетне се оттегли край огнището, дето запуши къса си луличка. Скоро всички се понахраниха и станаха. Станка, като разтребн софрата, отиде в собата, за да постели на баща си, а Стоенчо отиде да обиколи овцете и да нахрани обичното си куче Черня с останалите корички.
IV. ТЪЖОВНИ МИНУТИ
Дядо Иван, като остана сам с бабичката си, след едно дълбоко въздишане продума: - „Жена, страшни години дочакахме! Този бой, дето се е подигнал сега, много майки ще разплаче, много ще къщи да запусти; проклета черна земя, много ще хорица да погълне; тя вече е зинала и пред нас. Гняв божий скоро и на нашите глави ще се излее. Жена, Добруджа па огън гори; тя от единия край запустява; ред иде и за наше село. Тежко и горко на нас! Какви черни дни сме имали да прекарваме! Аз това отколе чувам, но не смея да ти продумам, но нине не е за криене; време наближи. Татарята се дигат от Добруджа и бягат надолу къде Балкана: те, през дето поминували, всичко на прах и пепел ставало.
- Мъжо, мъжо - отговори баба Рада, - това и аз чух през денеси от жените да приказват. Днес пак се научих, че от всяка къща хората се готвят да бягат, ами ние къде ще се денем и какво ще правим с два вола, като и Засиля го още няма с колата? Но и той, бог знае, дали е жив... днес са четиринайсет дена, откак е отишъл на Варна, и още го няма! Зле, та зле... Боже, боже, пустата ни злочеста глава и туй ли ще има да види.
- Вярваш ли, жена - повтори дядо Иван, - че аз за себе си хич не мисля: ние сме вече стари. Но като си помисля, че има друго по-страшно, ум в главата ми не остава. Татарите, дето намирали млади и хубави моми и булки, грабели и ги подбирали с тях си, как ще опазим ние наша Станка, коя, както знаеш, прочута по хубавината си? Слушай що ще да ти кажа още. Онази неделя на вечер, когато нашите момичета се бяха натрупали на извора за вода, аз, ще бъде я, да замина през там, позапрях се до плета, за да ги погледам и им се порадвам, че знам ли дали ще ги видя утре... Там беше и наша Станка. Не се мина много, ето че се зададоха няколко млади татари от селата. Отбиха се уж да пият вода на извора. Всички момичета отстъпиха. Тръпки ме побиха. Гледах ги в очите, кръвнишките им погледи бяха все връз наша Станка. Един друг се спобутваха и с вежди сочеха към нея. Хеле имаше едно младо, високо и чернооко татарче, то никак си не дигаше очите от нея. Жена, това татарче не ми се аресва, по не дай боже... Сетне се научавам, че разпитвали чия дъщеря е тя.
Докато старецът тъй приказваше, Станка скокна от собата, доближи и седна край огнището и взе да стъква загасналите главни; от слабата светлина на пламъка тя съзря, че баща й е много умислен; руменото нейно лице побледня, като си науми, че всичко онова, що беше чула да казват дружките й на чешмата, ще излезе наистина. Вратата се хлопнаха и Стоенчо влезе; той седна близо при сестра си Станка, за да си поизсуши навоите. Старецът, надвесен до огнището, поизгледа наоколо драгите си чеда, сърце му се нажали, дребни сълзи от очи му протекоха. Доде и Василевата булка, седна отзадя, и тя мълчеше.
- Що ти е, тейко? - попита Стоенчо, като съгледа, че но лицето му се сълзи ронят.
- Наистина, тейко, ти плачеш - продума Станка, - кажи ни, какво ти е?
Старецът помълча няколко минути, сетне, като обърса сълзите, продума с дрезгав глас:
- Е, деца, какво ли да ви кажа, знам, че и вас ще раз плача, но това, дето ще бъде, не трябва вече криене.
Тогаз старецът приказа и на тях онова, що беше изприказал на майката им; накрая той пак им зададе сърце, като им каза:
- Деца, вие недейте тъжи. Добър е господ; той ще си има еня и за нас, горките.
Василевата булка се оттегли настрана, тя дълбоко се замисли; и как да не мисли, като този, който трябваше на този ред да бъде при нея, да я запази, няма го, без да го знае как е и къде е!
Станкиното лице побледня, тя се полека облегна на стената и си наслони главата на пъстрошитата си пазва. Бистри сълзи потекоха из нейните черни очи и обливаха хубавото й лице; тя не можеше да смага да ги бърше с края на червената си кърпа, с която бе забрадена. Тъй, задълбочена в голяма тъга, стоеше непомръдната. Огънят гаснеше; сурова главня раздимена, коя често пращеше и пукаше, правеше по-грозно това селско жилище. Стоенчо излезе и отиде да нощува при овцете. Старецът, дядо Иван, като не мож'еше нито себе си да утеши, нито домашните си, излезе навън, да се поразтъпче и да се услуша да няма глъчка или друго нещо около селото. Хрумна му па ума да обиди Стоенча и да види на кое място си е легнал. Стоянчо току-що бе заспал насред двора под дървото; новият месец пронизваше със зарите си през шумтящнте листа на дървото и озаряваше на-росените потни странички Стоенчови. Баща му, изправен над главата му, стоя дълго време и не можеше да се нагледа на миличкия свой син. Черньо, вярното негово куче, неговият добър другар, спокойно си лежеше обтегнат до Стоенчовите крака.
V. БЕЖАНЕЦ (Станкин сгоденик)
Нощ. Новият месец е на залязване; бледната негова светлина се вижда, като да се опрощава за сетничко с угрижените жители на Таш-Авлъ. Блещят безбройни звезди по ясното небе; далеч са те, нито грижа имат, нито страх, и тия милиони блестящи звезди, досега свидетели на селския невинен и злочест живот, сега, и то скоро, скоро, щат бъдат свидетели, зрители на най-ужасни грозотии. Над бистрата рекичка, що тече сред дълговатата долина и която разделя двете срещуположни села - Палас и Таш-Авлъ, съединени чрез един камъчен мост, сега насред този мост стои млад момък, сърчан бежанец. Дългата негова сянка, причинена от слабата месечина, трептишком се простира по тихото течение на рекичката, коя чурчури под неговите крака. В ръката му дълъг дебел кривак, на рамо му приплещена пълна чанта, отгор която се развява нов ямурлук. Дългата му черна коса се разстила изпод плиткия му калпак, по широките негови плещи; върху червения му опас се белее превит злато-шит ръченик, над когото от лява страна се лъщее сгоденишка китка, направена изкусно от разни синци, покрай увисната с дребни жълтички. От опрашените му цървули, обтегнати с черни върви върху бели навои, се виждаше, че не само дълъг път е пътувал, но и че е готов и стегнат още да пътува.
Под тия селски дрехи, под това погоряло лице се криеше душа съвсем различна от други като него млади. Бащиният му имот даваше му ръка да търгува по добруджанските села и градове; неговото добро отнасяне бяха го сприятелили с всекиго, със сладкия си език беше привлякъл любовта на всичките негови познайници. Всеки го почиташе. Но сега той потънал в жалостни мисли, всички приятности бягат от него: веселите и умилни негови очи сега са помрачени от горчива скръб, често у тях сълзи се лъсват, кои на времени протичат по загорелите му от дневния пек страни и се губят в сивите му гъсти мустаци. Всичко е той изгубил: родители, роднини, съседи, всички разпиляни, без да знае кой накъде е и дали са те живи, или са паднали под острия злодейски нож. Едно знаеше само запазено и него искаше, ако може, да заварди от приближаващата опасност.
Месецът заседна. Бежанецът, подпрян на кривака си, още не престава да отправя жалостни погледи към злощастното селце, което малко по малко се закриваше под черната нощ.
- Как? - думаше си той. - Как? Може ли се отърва и това село от страшния огън, който погълна нашите къщя? Има ли вече надежда, че това село, тъй спокойно замръкнало, пак тъй тихо ще си осъмне и ще ,си остане целокупно тъй, както си е сега? - Горко! Пуста зла чест скоро ще сполети и него! Злочестите ми и тук роднини дали не щат дочака да видят това, което другите техни съседи изтеглиха ... Два дни са вече откак бягам. През дето поминах, редом запустели села; отвред се чуват плачове... О, злочести аз, колко страхове претеглих: често в тъмна нощ се припънувах в човешки трупове с кръв облени; сега пак в тази грозна нощ, ето ме върху този мост жив и здрав, но кой знае докога? Кръвнишкият крак скоро ще нагази и в това село, скоро щат писна майки, бащи ... А какво ли ще да стане с моята сгоденица? Дано не дочакам а'з да видя да влезе агне във вълчи уста ... Боже! Боже! Дали щат избягна моите роднини от черния този ден, що наближава, дали ще има някой да помогне на сгоденицата ми и да я измъкне от кръв-нишки ръце? Кой ли ще други, ако не аз?... Стига толкози плачове. Боже, цяла Добруджа е пламнала в огън и надали оцеляха на половината от тукашните хорица; сега запази макар това село или ми помогни п дай ми сила, за да запазя слабите и да се боря с по-силните! ..."
Тих вятър подухна и отдалеч носеше страшни виения на кучета, челяшки гласове се зачуват като изпод дън земя. Първи петли пропяха в селото. Бежанецът закрачи нагоре и се изгуби в нощната тъмнина.
VI. СЕЛОТО В ПОЖАР
Вече беше среднощ; втори петли пропяха; врясък на безбройни жаби по ближните локви смущаваше нощната тишина; сам-там се чуваха кучешки лаения; всичко изведнъж се утаи. Пук от пушка, която се чу далеч, вън от селото, смути тишината; кучетата силно залаяха и страшно завиха. Нощта беше тъмна като рог; страшно до немай-къде. Малко се мина и втора пушка гръмва около селото. Всичко се събуди; всичко стана на крак и се разшава, но само около себе си. Само едни кучета, като по-безстрашни от стопаните си, бягаха насам-нататък из улиците и с грозно виене връщаха се пак назад. Черньо, Стоенчов другар, драскаше на вратата, той бягаше из егрека и грозно скимтеше. Трета пушка пукна сред село. Стоенчо трепна, издигна главата си, но- заглушен от лаенето на кучетата, не можа да разбере нищо; само позна, че има нещо в селото. - „Черньо!" - извика той кучето си н скоро се затече па прозореца, та похлопа да събуди баща си.
- Тейко, тейко!
- Що е, синко? - отговори старецът сънлив.
- Я стани, тейко, и послушай как е фукнало селото, чуват се пушки.
- Пък що си се толкова, синко Стоенчо, уплашил? То не е нищо, някои ловци може да ходят край село и пушкат на дивеч.
- Що думаш ти, тейко? Среднощ какъв те е лов патил? На, ето ти и друга пушка ... Тейко, ставай, я, я гледай татък надолу, къде беглишките хамбари, какво свети? То е огън, тейко, огън! Ето, чуваш ли гласове, пясък и плачове! Тейко, не стой, скоро събуди майка и Станка. Пламъкът повече и повече се издигаше; селото светна.
- Какво свети? - попита баба Рада уплашена.
- Огън, мамо, огън! - извика Стоенчо. - Гледайте, и от друга страна се подигна пламък.
Излезе вятър, той почна да усилва и раздухва пламъка. Селото екна от писъци. Дядо Иван, стреснат, изскочи от къщи-
- О, боже! Как тъй скоро! - извика той, като се озърташе от всички страни. Вкъщи всички писнаха.
- Деца - сърдечно той продума, - сега не е време вече за плач, бягайте да се крием!
Под селската тая къщица се простираше едно тясно подземие (хумба), приготвено нарочно за такива случаи. Дядо Иван поведе домашните си през тесните врата на подземието, което беше близо до зимника. Баба Рада прибра всичките скъпички неща из къщи и отиде подир рожбите си. Тук тия се спотаиха в дъното на подземната дупка, а дядо Иван се спря зад развалените бъчви у зимника и гледаше през прозореца на двора. Станка и Стоенчо лежаха на майчините си колене в несвяст. Сирота майка неутешима, не знаеше как да утеши милите си чеда. Непрестанните сълзи, които падаха от очите й връх разтрепераните нейни деца, повдигаха им повече страха.
- Селото е в огън - пошушна дядо Иван, като се за върна от прозореца, - тук от лоши хора можем се отърва, но от огън?
Отчаянието на стареца разплака повече злочестите. Стоенчо прегърна баща си.
- Не е ли по-добре, тейко, да излезем и да бягаме на горе из баиря, а не да изгорим живи в огъня? - изрече Стоен-чо и ревна да плаче.
- Синко Стоенчо, то е по-страшно; селото вън и вътре е пълно с хайти, които, само да им се мерне някой в тая мрачина, завчаски пушкат връз него . . .
- Деца! - продължи старецът с жален глас. - Много ми е мило за вас и за вашата младина! Станке, Станке, и ти... - плачът пресече думите на стареца. - О, деца, защо съм се нарекъл баща, когато сега не мога да ви помогна и отърва! Василчо, де си, де, сине, да видиш в какъв огън горим и няма никой да ни помогне! - Всички се разхълцаха и раз плакаха, без да има кой кого да утеши!
Кучета силно се разлаяха и разтичаха по двора. Черньо, с двата си крака опрян на вратника, лаеше яката. Старецът надникна през прозореца, о, боже! Що да види! Страшно! Вратникът се силно блъска; грабител, държащ в едната си ръка нож, в другата главня, идеше към къщата; след него още един, че и други, че и други .. . Черньо млъкна, като да видя, че вече няма да помогне нищо. Първият злодеец бутна главнята под стряхата; горницата на къщата пламна; сухата тръст, що покриваше къщата, страшно запращя и затрещя.
- Стойте! Станка е наша! - избъбраха злодейците по техния език и с един удар изкъртиха къщната врата. Нищо вкъщи здраво не остана. Бедният старец разтреперан впуща се с разгърнати ръце към децата си и ги прегръща плачешком и извика:
- Деца, изгубени сме вече, нека да умрем всички наедно; всичкото наше имане ведно с нашето гнездо се изгубва. Защо вече да живеем? Пазете се сега, дано не погубим и душата си. Деца, грешни сме били пред бога! Да умием греховете си с проливането на нашата кръв. Станке, дъще, и ти, синко Стоенчо, елате, чеда, сетнички път да ви прегърне баща ви и тогава ...
Гъст дим напълни подземницата. Пламъкът обгърна всичко ... Душа се лесно не дава, всекиму е тя скъпа .. . Дядо Иван трепна, баба Рада се събуди като от сън; никой никого не виждаше; никой от никого помощ не чакаше, всички хукнаха, кой където можеше.
VII. АГНЕ ВЪВ ВЪЛЧИ УСТА
Между това, кога всичко беше в пламък и злодейците бяха предадени на грабеж, таен непознат човек прескочи през плета и легна между камънака, който беше обрасъл с буренак, полека и пълзешката се влачеше и се услушваше да чуе кое де що става. Той се приближи до зимника, изправи се, слуша, но всичко беше напразно. От шума, що ставаше около него, не може да чуе нищо. - „Черньо" - повика той, като видя кучето, че обикаля зад къщи; кучето, като го позна от гласа, приближи се, почна да скимизга, да скача около него и да се радва.
- Шът, Черньо! - пошушна непознатият, като го улови за мусурата и като че искаше да го попита де са твоите стопани. Кучето се дръпна от ръка му, затече се около подземието и взе да рови и да скимчи. Петър се прислушва и чува жални гласове, размесени с плачове; той се сега не плаши от кръвници, що са наоколо; кръвта му кипи, с бързост, като допипва с двете си мощни ръце зимничния прозорец, изкръщта го и се изгубва в дима.
Там едвам що баща и майка бяха сполучили да се проврат изпод полузапалените греди, в също време и непознатият, като се водеше от гласовете им, сполучи да улови Станка и без да знае, че е тя, избута я вън през прозореца. Станка, като се намери отвън пламъка, затече се да бяга, без да знае накъде. От бързина тя не можа да съгледа що има напреде й. Силно се препъна на дървотника, удари се и от болест с глас викна. Нейният вик я предаде. Няколко разбойници, които я търсеха, зачуха я и се спуснаха по гласа й. Станка се вече предаваше в злодейски ръце; буен пламък, който се заведнаж дигна, от силно горящата стряха озари нейното бледно лице.
- Тука, тука! Станка е тука! - викаха грабителите.
Отчаян клик Стапкин за помощ екна наоколо. Майчина любов превари всичките; тя зачува жалния глас на рожбата си, впуска се и като лъвица хвърга се отгоре дъщеря си, прегръща я и изпищява. Но ето един татарин дига немилостиво в кръв облян остър ятаган и разсича злочестата надве.
- Тейко, мама! - извика Станка и падна долу полумъртва.
Непознатият, който още се бореше с огъня, за да измъкне Васнлевата булка, като чу викове, уплашен дръпна се назад: той позна, че извади Станка от огъня да я предаде в кръвнишки ръце.
- Смърт, злодейци, вземете я, сега тя е ваша, но не за всякога! - измъмра той и се изгуби.
Татарите с радостни викове понесоха Станка; други уловиха булката, която едвам що бе се отървала от огъня, и тръгнаха надолу из селото. От жалостния БИК на нещастните тия две жени екна цяло село. Всеки, който слушаше тия гласове, страх и трънки го побиваха и като нож се впиваше в сърцата на всичките селяни, но никой не смееше да се побутне от мястото си: никой не подигна ръка за свобода; всякой се потаяше, всякой мълчеше и долу се слагаше. И другояче не можеше. Непознатият бгеше същият Станкин сгоденик, който едва сполучи да се промъкне със Стоенча през развалената Станкина градина н да излезе отвън селото. Станкиният глас го последваше навсъде: тя се влечеше от разбойниците по отсрещния път на селото; сърцето му се късаше. Той втрещен стоеше и гледаше към това място, отдето, без да види драгата си сгоденица, чуваше само нейния отчаян жален глас, който лека-полека престана съвсем да се чува.
- О, боже! Боже! - викна бежанецът, - чуй слабата моя молба и дай ми сила да отърва, да извадя агне из вълчи уста!
На изток звезда зорница заблещя, зора се зададе; звездите малко по малко трептешком се изгубваха по синьото небе; съмна се.
VIII. НАД МАЙЧИН ГРОБ
Вятърът утихна. Слънцето си изгря със същата оная приятност, както и в другите летни дни. Но селото Таш-Авлъ не е вече тъй весело, тъй приятно, тъй с приликата си както предай. Всичко разорено и порутено; всичко обърнато в купища, купища прах и пепел! Бедният селянин, който други път рано попарваше своите волове и весело отиваше по работата си, сега той, облят със сълзи, почива тежка почивка и оплаква развалините на къщата си. Овце, говеда, подкарани от татарите, ревешком тичат насам-нататък; тяхното умилно ревове още по-грозно правеше това вече запустете място.
Траката на рогатия югич, който всяка сутрин предвождаше сиво стадо, сега не се чува; блеянето на овцете по околните хълмове не се раздава вече... Злочесто място! В малко време, за една мощ, запустя, погрозня! Черен дим покрива селото! Самите безсловесни птичета - участници на всички страдания, лишени от гнездата си, накацали по ближните прегорели плетища, умълчени, трептят криле и гледат на жалостната тая картина! Всеки се чуди и мае какво да прави и къде да се дене; сто пъти по-добре щеше да му е, ако 'можеше жив да се зарови в мерната тая земя ю да се покрие с пепелта на къщата си, а не да гледа всичко развалено изпреде си- Дядо Иван, лишен от къща, деца и имот, седеше сега при бабина Радин гроб, която набързо бе заровил в .градинката, за да не гледа нейното грозно разсечено тяло; сълзи течаха по неговото старо сбръчкано лице и мокреха гроба на старата му стопанка. Той като да не съществуваше вече, с очи хлътнали, гледаше само гроба, като на едничко утешение, що му сега остана.
- Мали, мила моя майчице! - чу се зад него глас.
Старецът подигна глава.
- Стоенчо - извика той, като стана на крака, - жив ли, си, сине, и ти ли си?
- Аз, тейко ...
Те се прегърнаха, син и баща, паднаха отгор гроба примрели.
- Мамо, мамо! Де си, мамо! - ревеше Стоенчо. - И ти, Станке, мила сестрице, де ли си сега? ...
- Мълчи, синко - извика старецът, като се улови за дървения кръст на гроба, - не човъркай раната на сърцето ми! - И пак заби главата си в черната пръст на новозаровения гроб.
Петър, който беше се намерил със Стоенча и доде заедно с него, като видя стареца отчаян, приближи се и го улови за ръка.
- Татко - продума той, - всичко, що стана, то стана вече и замина. Стани сега да помислим и да видим какво ще правим. - Старецът мълчеше и стоеше като пренесен ... - Татко! Станка ще се отърве или аз ще загина! - умилно и решително изрече Петър.
- Какво, кой хортува? - избъбра захласнато старецът, като подигна главата си и с надутите си от плач очи гледаше за него.
- Той е Петър, тейко - рече умилно Стоенчо.
- Тъй, тъй, Петър, виждам, но що ще той тука?
- Изправи се, тейко, доди малко в себе си и всичко ще научиш.
Горкият старец от жалби и плачове не знаеше вече що хортува и що прави.
- Ела, ела Петре, ела при мене и ми разкажи що те носи тук в тоя огън и как се намери със Стоенча ... Тук, тук, деца, около майчиния си гроб седнете, нека и тя да слуша какво ще приказваме ... - и пак заплака.
- Татко, не плачи; туй не е само до вас и до вашето село; тия немилостиви злодейци много села разграбиха, много хорица разплакаха, тейко ... Ами пие какво, какво по-зле изтеглихме!
- Казвай, казвай, сине!
- От всичкия наш род ето само аз останах.
- Що думаш ти, Петре!
- Истина е, татко, ето два дни става, откак аз вървя се нощем; аз знаех, че и вас ще опали тоя огън; аз побързах дано да мога да ви помогна, да се отървете, защото само еднички вие на света ми останахте. Непознатият, който снощи ви извади от огъня, то бях аз. Мислех да ви измъкни из огъня и да бягаме, но то не би: от едно зло аз ви предадох на по-голямо. Майка посякоха, а Станка влезе, о, боже, във вълчи уста! Татко, аз видях и гледах как я те грабнаха; аз вървях издалеч отподире, тя, сирота, крещеше, моето сърце се раздираше, татко, но що можах аз самичък да направя?
Сълзи рукнаха из старчеви и Стоенчови очи.
- Не плачете, татко - продължи Петър, - време има още, не се е минало.
- Е, синко', влезе ли тя веднаж в ръце, всичко вече напразно.
- Татко, недей дума тъй. Тук пред тебе и пред майчин си гроб с клетва вярна се аз заклевам .и знайте, че или аз ще загина, или Станка ще бъде моя и ваша.
- Петре, Петре, всичко, що казваш, синко, господ знае дали ще се сбъдне. Но пак да ми си живичък, сине, аз те благославям; върви и върни милото ми чедо: още един път да го прегърна и тогава да умра. Ти виждаш, синко - продължи старецът, като гледаше Петра умилно, - че никой от нас не може ти помогна; Василчо се изгуби и нищо не се чува за него. А Стоенча аз не пускам; той е малък, тека седи при мене да разговаря баща си. Ти, синко Петре, оставаш сам, иди направи що те е господ научил. Стар съм аз и не мога ти помогна. Оставете ми Стаенча, скоро ще умра, нека макар една ръка |на милите ми рожби затвори на смъртния ми час очите ми н да хвърли шепа пръст на гроба ... Сълзи пресякоха думите на стареца.
- Стоенчо - бързо рече Петър, - иди скоро и повикай чича си Иовча. - Стоенчо завчас тичешком отиде и го доведе. Петър, без да губи време, разказа му наред всичко, както беше станало.
- Брате Йовчо, ние Станка изтървахме, тъй и Василевата булка, ти това вече знаеш, но аз искам сега да ги измъкнем от душмански ръце; ставаш ли ми ти другар?
Йовчо мълчеше.
- Ти мълчиш - извика Петър отчаено, - види се, че тебе не те е ни грижа за една твоя роднина, ти забравяш, чичо Йовчо, че те на нас се надяват и от час на час за нас погледват. Чичо, аз ще ти се моля, върви с мене, аз ще ти платя за всичко, само послушай ме и ела с мене.
Но Йовчовото сърце никак се не омилостивяваше от тия думи, той мисли, че има по-ближни: жена, чеда, братя, и не може да ги остави.
- В едно такова време, Петре - рече той, - всеки трябва да мисли за главата си.
- Ти ле щеш?! Нека бъде тъй - кресна Петър, като се наляха очите му, - аз ще ида, ще я търся, ще я намеря и господ ще ми помогне да я отърва! - Петър скокна на крака.
- Прощавайте, татко, прощавай, Стоенчо, ние може вече и да се не видим. Ох, прощавай и ти, стара майчице, и от гроба благослови зетя си, който сега отива да отърве и доведе изгубеното твое чедо.
Това като издума, грабна кривака ай, позатегна чантата си, прехвърли дългата аба през рамо и тръгна.
Дядо Иван, Йовчо и Стоенчо, с наведени глави, с очи просълзени мълчаха, не смееха да погледнат Петра, който като вятър се изгуби от очите им.
- О, боже - думаше си той, като вървеше, - колко е било мъчно човек да остане без роднини; да бях имал сега поне един трапец или никой сърчен роднина, то беки би дошъл той да ме придружи, а сега, самичък, всичко гледа на мене? Дали и аз да юе оставя? О, не.... върви, върви, душо, и се не плаши, имай си надежда на онзи, който е па небето, който е баща на сирачета, закрилите ма злочестите, сила ма слабите, който всичко види и на всичко добро помага, той ще ти помогне.
С наведена глава надолу сега бързо върви Петър; той превали рътлината, улови едва посока и се изгуби из добруджанските дълги пътища.
IX. ТАТАРСКИЯТ КЕРВАН
Грабителите, които разориха и опустошиха селото Таш-Авлъ, бяха татари; те вървяха с цял керван, който се състоеше от десетина кола: всяка кола носеше покъщнините на една цяла къща. Тия покъщнини се състояха повече от обир. Крадени волове,и биволи, навпрягани по четири, по шест на една кола, караха ги бързо, -бързо, за да вземат повече път. Отстрана, малко на раздалеч от колата, вървяха мъжете, добре въоръжени. Близо до колата вървяха жените им. Множество безобразни дечурлига с дива радост викаха и тичешком ту изпреварваха колата, ту оставаха назад; две кола в средата бяха покрити с черни чергила, под които седяха свити двете откраднати нещастни млади - Станка и булката. Керванът се спря в едни дол: мъжете разпрегнаха воловете, като изтеглиха колата си на търкало. Всяка жена смъкна от колата си по един таржик, пълен с хляб, сирене и друго и всички скупом наедно с дечурлигата си насядаха около таржиците: всички чакаха, кого? Ето черна черга се отваря. Станка и булката, покрити нацяло с черно платно, слазят от колата, с лица пожълтели, повяхнали, с очи зачервени, сядат и те на общата софра: тям подават хляб, но те нито го погледват. Техните хлътнали очи издигнати гледат околовръст... търсят... но кого? .. .
- Петър! - извика Станка плахо, като се хвърли в полата на буля си.
- Що ти е, Станке? - запита Василевата булка и я прегърна.
- Той ... Той е тука . .. Мълчи!
- Какво пати Станка, що й е? - запитаха татарите уплашени и черно младо татарче беше вече над главата й.
- Няма нищо, нищо ... - продума Василевата, - стана й лошево.
Петър, като излезе от селото Таш-Авлъ, подир двадневното търсене и разпитване, най-сетне улови дирята на граби телите и ги пристигна тук в дола, дето бяха застанали. Полека-лека из шумака, пълзешком, той се приближи; слага се зад един сух пън и оттук хваща да назира що става и да гледа дали в тоя керван е Станка, шш не. Неговото любопитство го не излъга; неговият остър поглед изведнъж съзря Станка; той се разтрепера, сърце му силно затупа и студени го тръпки побиха, без да си помисли, че е сам при толкова вълци, той се изправи, неговият поглед се срещна с погледите на милата му сгоденица. Викът „Петър" го стресва и сепва, уплашен пада заведнъж долу и пълзешком скрива се в гъстака.
Татарите, гузни, не се бавиха твърде много, навпрягаха колата си бързешком и, една по една, затулиха се из кривите гористи пътища.
Като се отдалечиха, бежанецът Петър изскокна из шумалката, доде и се спря на онова също място, де седеше клетата му сгоденица; той изгледваше като дете мястото, милваше го и плачеше.
- От тука, злодейци - извика той, - и от това място втори път се скривате и отнасяте много мило и драго, още и пред очите ми; по пазете се вече в трети път...
После той жално изгледа дирята на кервана и с тежко въздишате върна се назад.
Х. ВАРНА (Варненският грък владика)
Слънцето беше вече на пладне, а Петър все вървеше и вървеше, без да знае накъде.
Умислен, стигна той до един кръстопът. Един от тези пътища водеше към Варна, други - назад към Хаджи Оглу Пазарджик - къде Добруджа.
- Кой път да уловя, и къде сега, о, боже - издума Петър, като кръстоса ръце отгор кривака си и се дълбоко замисли, - В село? - Оттам си вече аз отбих .надеждите - Варна, Варна, там ще си ударя аз главата и там ще мисля какво да правя; там аз ще намеря Васил я, който ще ми бъде колко-годе подпорка; защото и той се лиши и от майка, и от жена, и ,него трябва да боли също като мене.
- Там е още град, та могат се намери милостиви хора, на които като се оплача, беки щат ми помогна или щат ми показа някой път. Има и друго, пъй че съм забравил от мисъл! Там е и нашенският владика, който ме познава твърде добре, познава баща ми; колчем е дохаждал на село, у дома е конднсвал и преседявал по цяла неделя; гощавали сме го всякога тъй добре, щото не знаеше как да изкаже благодарностите си.
- Аз съм го слушал много пъти да приказва на баща ми тъй: „Аз съм нареден не от хора, ами от бога, да завардям стадото си във всяка случка; защото ако би чрез мое нехайство загине някоя моя овца, тогава аз трябва, да пролея и самата си кръв, с която мога да умия греха си". Тъй приказваше той с уста, ама ще ли го направи? Бог знае. Ще се опитам.
С такива утешителни мисли нашият юнак Петър улови пътя за Варна, де след два дни стигва. Тук, без да разпитва за Василя, упътва се по-напред право към митрополията. Той се изправи пред владиката, след като се .поклони и целуна ръката му.
- Що е, синко? - запита владиката по турски, като изгледа Петра от главата до летите.
Петър по-напред му разказа чий е син и отде пътува; после изприказа едно по едно всичките злощастни и опустошения из Добруджа: каза му за смъртта на баща си и майка си и най-сетне задето татарите откраднаха сгоденицата му Станка.
- Една само надежда ми остана, владико свети – изрече накрая Петър, като заплака и поколеничи пред него, - и тази надежда ми сте вие. Ти баща, ти майка, моля ти се, моля ти се до бога, още в името на старото ви бащино приятелство - помогни ми, помогни, без тебе всичко е изгубено.
Владиката мълчеше. Той изслуша хладнокръвно всичките теглила ма старите си познайници; в неговата лукава глава сега се въртяха други мисли; той мислеше, че след такова едно опустошение на епархията му никаква облага не ще има нито от нея, нито от приятели, които ги вече няма и на този свят. А на такъв голак защо да помогне?
Злобна усмивка се показва на фанариотското негово лице и затри всичка надежда, що имаше бедният момък от него.
- Е, сега какво да ти направя? - попита студено владиката.
- Аз ти казах, владико свети - аз искам помощ, искам един ум, защото у мене в главата ми ум не остана.
- Що ти трябва, хей лудо, да се пъхаш в такава работа, да си въвираш главата в беля? Станало що станало; или пък няма за тебе друга?
- Владико свети, аз за това те не питам, но само кажи: щеш ли ми помогнеш, или не?
- Знай, момко - отговори владиката, като се изправи и си сложи чибука на миндеря, - в една такава размирица като сегашната никой никому не може помогна,, затова, без да се надяваш от мене за помощ, търси си на главата цяр ... Таквоз време е сега, всеки за главата си трябва да .мисли.
- Това ли са вашите добрини, тази ли е вашата вяра? ... Нека бъде тъй! - отчаяно продума Петър и изскочи навън. Вратата се затръшваха зад него.
Излезе на пътя и вървеше злочестни дотолкоз бърже, щото ако би го съгледал някой, би помислил, че бяга; сърце му се наля с кръв, като си помисли как тъй немилостиво се посреща от онзи, на когото толкоз се надяваше; не мислеше да има такива хора, отвън предадени богу и съвсем свети, а отвътре пълни с подлости и черна корава душа.
- О! Кой сега ще ми помогне - издума той, като се спря в една пуста улица, - кой? Кога онзи, който можеше и който ме познава, сега си обръща гърба и не ще да ме погледне?! ... Кой други? - изрече и се силно удари в челото.
Като се дълго скита из варненските криви-тесни улици, хрумна му пак наум за Василя и захвана да разпитва за него.
Долу под варненските високи стени, дето се въртеше множество народ и мекереджии, едва сполучи да се запознае с едного от Добруджанско, от когото се научи, че Васил и другите мекереджии са проводени да возят храна за войската при Силистра, дето беше преминала наскоро руската войска. Той се улови яко за таз последна надежда; той се запъти през Делиорман за Силистра.
XI. СИЛИСТРА (Бойното поле)
Тихият бял Дунав излека влече своите вълни край полуобсадеиия град Силистра; отсрещният бряг се зеленей и гордей със своите сенчести зелени върби. Прибрежната тръст навожда и издига зеленочервените си върхове при лекото духане на хладния вятър; тънката й сянка се рисува по бистрото течение на реката Дунав. О, какво прекрасно местоположение, какво привлекателно зрелище имаш ти, мила ми хубава, родна страно! Чудни и драги са украшенията, с които те е изобилно надарила природата! В един пролетен ден, при самото задаване на утрешната зора, човеческото чувствително око не може ти се нагледа, не може ти се насити! И изгрява величественото слънце, неговите златни зари като да се мият в дунавските бистри води. Те още като да пронизват многолиствените дебелосенчести дървета по прелестните дунавски брегове, по очарователните ширококлонести брястове на дълговатите средореци, там, де като «скри зари се пръскат под тия великолепни сенки и оживяват тъмнозелената росна тревица.
Един час на югоизток от Силистра се простира равна височина, дето друг път, освен драки и тръни, нарядко да е стъпвал човешки крак, а сега, чудно! Рекъл би някой, че това място е заселено отдавна. Широкото негово чело и всичката му горна повърхност е увенчана с хиляди .разноцветни шатри, всред които се развява руското знаме - двуглавият орел. Тук под тия и покрай тия шатри сега се трупат хиляди хора, на които едничкото утешение е да се радват и нарадват в настоящия час на тия приятности на природата, а при това и един на друг. Оттук бягат далеч господарските украшения с великолепните им палати и дворове, напостлани с мраморни плочи л обградени с високи стени, които правят въздуха затворен и тежък, отдето окото, без да се простира надалеч, нищо друго не вижда, освен земя и небе. Тука богатото седалище е зелената трева, а великолепният палат - белият чадър, разпънат под ясното небе върху зелената морава.
По-надолу Дунав тече помежду четири средорека (речни островчета). Тия средореци, тия малки островчета, ако и природата да ги е разделила, но сега човешкият ум чудесно ги е съединил. Широк дълъг мост, опнат и скопчен със сушата от железни вериги, съединява тия малки острови един с друг. Всяко едно от тия островчета, преди пусто, сега е като един малък градец, обграден с естествена крепост, дебели върбалаци, а в средата гъста, висока трева, размесена с тръстолига. Тук под просто направените колиби угриженият руски войник намира разтушка всред тая пространна естествена градина, помежду тик хубости чуваш неговия умилен глас:
- Эх, брат, уж подлинно, здесь всем - житье - битье! Не даром Великий княз наш Святослав из Русси - матушки свою столицу в этот край перенести хотел.
- Да недаром и мы теперь проливаем кров ... - отговаря друг.
- Будем же и мы петь и веселится, пока кровь кипить в наших жилах - потвърждава трети, и руски хор от множество гласове еква наоколо.
И в такова едно място, при такова едно бойно поле, може ли смъртният човек напълно да се радва ма всичките тия приятности, що му принася природата? Може ли той с разпуснато сърце да ходи по тая зелена морава, коя напъха се наръсва с. човешка кръв? Трепетното гърмене на топовете, което всеки час ехти по тия хълмове, прави го да забрави всичко, най-вече като погледне, че пренасят край него сътрудника му ранен или мъртъв! Смъртоносният бод на щика, страшният удар от гюлле или куршум рано или късно може да пронижат и него.
Близко до града откъм юг издига се друг по-висок хълм, който се гордее със скоронаправената прочута турска табия М е д ж и д и е, а насреща й, отдясно, отвъд два дола, на друг хълм се чернее страшната, наречена А р а п – Т а б и я.. Отстрана, покрай тия хълмове, се чернеят потъпкани лозя, а по-надолу, към града, се простира полянка, пълна с шатри на турските войскари. Тук, по-долу, е широк път с върволик от множество войскари и различни други хора. Селяни от разни места, изпокъсани, посърнали от глад и от страх, носят с кола ранени по болниците. Други, мекереджии, с мършавите си добичета влекат по крепостите разни военни припаси. Насам кола скърцат, нататък хора крещят, ранени плачат, коне цвилят, говеда реват и всичко това става и се движи непрестанно под един гъст облак от прах.
Тук по тия дълги, в прах потънали пътища, тук между безбройното това множество се скита човек, просто облечен, с кривак в ръце, на рамото му виси таржик; косата му прашна, разрошевена, а очите му мътни и подути. Той се видеше като да не гледа на нищо, що става около него; страшното гьрмене на топовете и пукването на бомбите, които правеха да хвърчат до небеса градските здания, всичко това беше нищо за него. Той си следваше да ходи от кола «а кола -и с жален поглед към своите братя селяни да изредява всичките.
- Побратиме! Не сте ли виждали и слушали за едного на име Васил от село Таш-Авлъ из Добруджа? - попитваше всекиго българина, познат и непознат.
Всеки му отговаряше:
- Не знам, братко.
Горкият! Отстъпваше да отива до други керван, дето чакаше същият отговор.
Най-сетне, отруден, седна под едно дърво да си почине. Слънцето отиваше на пладне; денят заминуваше, а нашият юнак, предаден в тъмни мисли, никак се и не сещаше, че времето минува.
- О, боже - извика той, като се изправи на крака и тръгна, - дните вървят, заминуват, Станкиното тегло се продължава, а Василя, а Василя се нема и нема ... а аз се измайвам!
След като се отби Петър на Дунава и поразхлади бледното си лице и накваси засъхналата си, с прах пълна уста, упъти се къде запад. Малко надалеч той срещна един селянин, който беше от селото Сребърна.
- На добър час, юначе! - рече му непознатият, като се спря.
- Дал ти господ добро, побратиме - отговори Петър.
- Отде, накъде? - залита го селянинът.
- Бе, хей, брате, какво да ти кажа, като няма да станеш цяр на раната ми; казвах, казвах, вече бактисах.
- Ба, кажи, кажи - изрече непознатият с голямо любопитство, - белки . ..
Петър, без да му разправя надълго, каза му, че търси едного на име Васил, от село Таш-Авлъ.
- Холам, юначе, аз ще ти стана цяр на болката, ама не знам дали ще излезе той, когото ти търсиш.
- Човече, наистина ли казваш? - изрече Петър с припряно сърце.
- През денеси бяхме ходили да возим брашно за аскера, там се срещнахме с едни мекереджийски кола, заприказвахме се. - Бе, брате, каза един, язък за нас, зеносахме се; ей го и сега един болнав, та бог знае ... - отговори накъсо непознатият.
- Как! Васил е бил болнав? А де е сега той? ... – извика Петър отчаяно, като затули с ръце очите си и заплака.
- Не, юначе, недей плака, той не беше толкоз зле болен.
- А сега де е? Казвай, за бога, скоро, ако знаеш.
- Хе там, виждаш ли под баира, дето се гледа село; него казват А й д е м и р, там занасят болни и ранени и той може да е там.
- Да си жив и здрав, побратиме, господ здраве да ти дава! - бързо изрече Петър и тръпна из трънливата поляна къде селото Айдемир.
- О, боже - думаше си той, - и от тука си изгубвам надеждата, но дано е тука, у мене има пари, аз ще го изцеря по-скоро л тогава ...
Наведен, с глава надолу, вървеше бърже, бърже- На пътя стигва се коля, които отиваха към същото село; той надникваше в тях и що да види - те бяха пълни с болни хорица, натрупани един върху други, като мърши, които издаваха слаби, тежки охкалия. Петър, нажален от това зрелище, помисли си, че и с Василя е станало същото; той не можа да се стърпи: очите му се наляха пак със сълзи.
- Бедни майки - думаше си сам себе, - о, защо ли раждате тия клети синове, кои без време, млади-зелени, изгубват далеч от вас живота си!
XII. ПЕТЪР НАМИРА ВАСИЛЯ
Петър, умислен и нажален, стигва най-сетне в селото Айдемир.
- Де има тук да лежат болни българи? - попита той един селянин, който идеше насреща му.
- Там, в черковния двор - отговори той, като го насочи отде да отиде.
С нетърпение голямо едва той пристигва. Страх го съвзе, като влезе в двора и като видя натъркаляни хора под черковната стряха, хора болни, без покрив, без хлебец; милостиви селяни им принасяха, но кому първо?
Васил това време спеше; беше покрит с бял ямурлук. Петър го открива полека, за да се увери дали е той.
- Той е! - лродума полекичка и разтреперано от радост.
Васил спеше в сладък успокоителен сън. Петър ие смееше
да го разбуди и умилно гледаше на неговото бледно лице, като на бъдещия Станкин спасител; с едната си ръка той държеше края на ямурлука, а с другата подпираше главата си.
- Василе! - повика го полека Петър.
Но Васил спеше дълбоко.
- Брате Василе, стани! - извика по-силно Петър, като го улови за ръка.
Васил зачу гласа му- Той се попреобърна и със затворени очи, със слаб глас продума:
- Що е то, кой ме вика?
- Стани, брате Василе, стани, аз съм! - И сълза капна от Петровите очи.
Васил позна Петровия глас; разтри и отворя очите си, втрещен в него, след една минута мълчание извика:
- Петре, ти ли си?
- Аз съм, бате Василе.
- Що те господ тук донесе, Петре! - плачешком изрече Васил, като се понадигна.
- За тебе, за тебе само, бате Василе. Ето пет дни става, откак те търся и едвам днес ...
Васил полека-лека се издиша. Петър го улови за ръка и го заведе настрана. Там Петър му разказа откъсо всичко, що стана, що се случи у тях и що го накара да го търси. Васил с наведена глава, с насълзели очи слушаше всичко. Отмъщение за майчината |Му смърт, спасение сестрино силно сега викат в неговото сърце; от жалби сиромахът не можа да се стърпи, хвърли се отгор Петра, прегърна го и викна да плаче като дете.
- Стига, бате Василе, недей плака, братко, не си късай сърцето, че си болнав. То не ще плач, но ...
- Как, как, Петре, да не плача и да се не късам! Я погледни тука, че виж само аз ли съм, колко бащи, колко майки, оста вили милите свои чеда, и тук, без да ги знаят те, мрат без вре ме горките в чужбина, а там клети майчици, сироти дечица, останали без бащи, безпомощни, немилостиво мрат и гинат от ръждив душмански нож! - Как, кажи ми, сега, Петре, как да се не къса сърцето ми, като гледам това? Тук аз на царска служба да гина, а там моите дечица, жена, моята майка ... о, майчице, майчице, и ти, мила сестрице, за вас, за вас само сега аз ще живея. Майчина смърт, люто си« за тебе ще отмъсти, само, боже, дай ми сила и вдигни ме по-скоро . . .
Петър, от една страна, нажален, слушаше всичко това, а от друга, се тайно радваше, защото си намери верен другар.
- Бате Василе - произнесе той, - кажи ми ти сега, имаш ли сила да дойдеш с мене, защото няма време за бавене.
- Колкото мога, Петре, ще падам, ще ставам с тебе, но аз трябва да вървя.
- Добре, но ще те пуснат ли и как можем избягна?
- Можем; то е лесно; аз ш!е ти кажа как, само ти мълчи.
След три дни двамата юнаци се изгубиха из многометежната тая околност.
XIII. ШУМЕН
Неделен ден. Дървеното клепало от църквата „Св. Възнесение" раздава глухото си тънтене по близките долини, в които се разстила наляво, надясно град Шумен. Църквата е препълнена с набожните жители от града; от едина край още прихождат. Народът, като няма вече място в църквата, повечето стои спрян отвън под широките стрехи на храма, отдето по гласа на певците, що се едвам чуват, отправя молбата си към вишняго. Под дългата тая стряха, близо до един мраморен паметник, стоят благоговейно двама чужденци; по издраните им и опрашени дрехи всеки би помислил, че тия хора или са твърде сиромаси, или са вървели дълъг път из гористи тесни пътеки. От тяхното смирено богомоление, от тяхното често кръстене с доземлени поклони, проумял би всеки, че има нещо да им тежи на душата. Вдадени в мисъл към онзи подвиг, когото ни час не забравят, без да се помръдват от мястото си, без да се озъртат наоколо си, те топло и чистосърдечно се молеха и с вяра, като да очакваха някоя помощ от оногова, пред когото те на тоя час тъй набожно и благоговейно стоят.
Божествената служба се свърши; отпуск се даде. Владиката Венеамин, придружен със свещеници и дякони, най-напред излязва, а след него по-предните граждани и старейшините отиват къде митрополията, дето всяка неделя и празник след отпуск на църквата се събират чорбаджии, еснафи, старейшини, за да разгледват общи работи.
Двамата странни, които не бяха други освен Петър и Васил, бяха намислили друго, т. е. да прибягнат към правителството. Те мислеха и вярваха, че като всичко зло, що вършат, татари било, турци било, е против царската воля, правителството, без друго, ще им спомогне. Още и затова трябваше да искат помощта на правителството, защото татарският керван, у когото беше Станка, се състоеше от много кола. Силата им беше голяма, а срещу такава сила трябваше друга, по-голяма. Затова те искаха да изприкажат на владиката всичко и да го помолят, щото да може да издействува правителствената сила, та тъй беки би могло да сполучат, ако ли не, после пък . . . инак. Затова те, без да изгубят време, излязоха пред събранието. Всичките присъствуващи обърнаха погледа си към тях, но никой не смееше да ги попита какво търсят.
Владиката, след като изпуши чибука, изпи кафето си и се поразговори със старците, обърна се към чужденците и ги запита отде и по каква работа ходят тъдяз.
Васил, пълен с набожност, приближи се учтиво и след до-земния поклон целуна му десницата и се оттегли пак назад. С кротост, но с живост начна той да приказва болката си тъй:
- Владико свети, ние сме отдалеч, из Добруджа, от село Таш-Авлъ (Кюстендженско). Вие може да сте чули и разбрали за добруджанското опустошение, за злочестината, която сполетя всичките добруджански селяни, които се разпръснаха като плци, без да се знаят кой накъде е. Помежду всичките най-злочести сме били ние. Освен що останахме без покрив, без добитък, без прехрана, без баща, без майка, най-сетне от делиха ни и от най-милите на тоя свят - от жена, дъщеря и сестра. Ох, видяхме ги, като влязоха живи в кръвнишки ръце. Ако бяха убити, то хиляди пътя повече щяхме да бъдем благодарни.
После това Петър надълго взе да разказва за всичко кое как се случи. Всичките граждани с наведени очи слушаха нажалени за теглото на техните братя-българи, окайваха ги и се чудеха, как тъй е нямало кой да помогне на тия хорица.
- Е, сега - продума владиката - вие какво искате?
- Нищо друго, владико свети, освен вашата помощ, да отървете тия злочести млади със силата на милозливото ни правителство.
- Да видим - каза владиката и кимна им да излязат малко вън да почакат.
- Бе и от този изедник, както и от варненския, няма да ни огрее нищо ама хайде да видим! - каза Петър на Василя, като излязоха вън.
Всичките събрани първенци сега гледаха владиката в очите и с нетърпение чакаха да чуят какво ще каже той попреди.
- Християнлар! - измърмори той по турски след едно дълго мълчание, - тази работа е такваз работа, каквито са ставали и досега хиляди и са се свършвали се с нищо.
- Че като са се свършвали, владико свети, досега с нищо, та и сега ли се тъй и до веки да се свършват така? – изрече стреснато, но умилно един от старците.
- Не трябва, отистина, но що да се прави, като знам на вярно, че правителството за такава една малка работа, в такова едно размътено време нито ще ни чуе. И какви, какви по-големи работи и залиси има то! Знаете ли вие?
- Зяаеме, но знаеме, че и вас за такива работи малко боли на сърце ... толкоз налягате вие да изпълнявате своите духовни пастирски длъжности... - продума един млад уж полекичка, да се не чуе.
Всички събрани от нетърпение чакаха да чуят какъв път ще посочи владиката на тия бедни сиромаси и с какво ще ги утеши. Но, уви! Неговото сърце не почувствува никаква милост; той със студенина и вече като с презрение изказа, че това е нищо и не струва да се мисли много-много. Тоя ответ наскърби, докачи повечето от събраните. Общо негодувание, що се превръщаше повече и повече в ярост, се изображаваше по лицата им. Минаха се вече ония времена, когато бедни българи стояха с едно глупаво благоговение и мълчание пред тия свети отци. Дигнаха се надеждите за добрина от тях.
Всички събрани един други се погледваха, като да търсеха оногова, който ще бъде вреден да изкаже техните чувства. Той беше между тях. Разтреперан не от страх, но от вълнение, става на крака и без да се бои, че стои пред тогова, пред когото негов прадед, негов баща е треперал и не смеял да го погледне, сега той право в очи го погледна и започна да говори:
- Владико свети, ти казваш, че тая работа е малка и царското правителство не ще ни послуша; но кажи ни, молим те, как царското правителство ще презре и ,не ще вземе във внимание тази противна на волята му постъпка от татарите? Или правителството само вашите пощевки, вашите молби, вашите клевети искате да слуша? Малко ли бедни българи лежат невинно в тъмници само за едно гнусно ваше отмъщение! А сега, като се иска от вас помощ, за да спасите някоя душа, и то с волята на правителството, вие си умивате ръцете: вас ви там няма! О, свети отци, вие сте само за зло способни, само за разрушение! … Само за себе си, за да угодявате на тялото си, на пощевките си, и .нищо повече ...
Одобрение и възхищение от тия речи се изобрази в лицата на повечето събрани.
Владиката се смути. Неговите злодеяния, които той ги мислеше покрити, сега се откриваха; сърцето му се обля с яд, то се препълни, той не можа да се стърпи и извика:
- Християнлар, що е това? Сега вие насила ли ще ме на карате? . ..
- Не, не щеме - извикаха всички в един глас, като го пресякоха и станаха, - ти стой тука; ние макар да нямаме пристъп до пашата, но пак и с друга леснина, и без теб, щем помогна на тия хорица, но и ти като си седиш тука на покой днес, мисли що ще да стане утре. Сбогом!
Съборът се разиде.
XIV. ПОДВИГ
Гражданите си тръгнаха всеки за у тях. Трима от по-първите, като видяха Василя я Петра да чакат отвън, попитаха ги у кого са, като им казаха да си идат, а те, като излязоха от митрополията, оттеглиха се в една къща. Тук в една затънтена стая се затвориха и полекичка захванаха разговор:
- Дали ще са те тука? - попита единият.
- Ще видим, Иванчо! - извика другият, който беше стопанинът на къщата.
Завчас довтаса един млад, червендалест, с тънки черни мустаци българин.
- Не знаеш ли Жельо или Никола дали са тука, в града?
- Никола струва ми се да е тук, защото го видях вчера, а Желя не знам. - отговори младият.
- Иди виж дали са тука, или не, и ако са тука, кажи и на
двамата да додат.
- Добре.
- Никому нищо не казвай.
- Твърде добре.
Поменатите двама души, Никола и Жельо, познати са и днес от мнозина шуменци; те бяха тайни хайдутеги. Единият от тях, Жельо, беше човек среден бой, но здрав и читав; от неговото мурго (възчерно) лице и страшен поглед се познаваше, че той живее повече в гората. Другият - Никола, беше човек едър и пъргав; неговата руса коса, що се издигаше над високото му чело, правеше лицето му приятно; беше приличен младеж. Но за зла чест, той безумно, без време, изгуби и пъргавост, прилика, и хубост, и младост като всички тия, заедно със себе си, зарови в черната земя ... Една година след това приключение, за което ще прикажем, той заедно с други злодеи улови се от правителството, запират го в тъмница, дето и умира. Неговият другар Жельо си беше таен разбойник; често той се изгубваше от града и след 5-6 месеца се връщаше, без да го знаят къде е ходил и какво е правил. В 1859 г. той се измами и присъедини в дружината на прочутия тогава разбойник К а л ъ ч л ъ Д и м и т р а. В една нощ Калъчлъ Димитър и неговата дружина решили се да оберат някой си богат гражданин в Шумен, на име Харалан чорбаджи, но по несполука те се оттеглят в една къща край града, дето властта ги издебва и изловява. Желя отсъдиха на тригодишен затвор; главатарина им Калъчлъ Димитра обесиха в Русчук (1861 г.).
По случай и двамата в този ден се .намериха в града и додоха при тримата граждани.
- Тук гора ли е, Жельо, че седиш - каза му домакинът усмихнат, като го видя, - тука е град.
- И между хора трябва да се живее, господарю - отговори Жельо.
- Истина. Но това да оставим, Жельо, кажете ми сега, и ти, Никола, без работа ли сте?
- Че ние ... току-кажи, всякога сме без работа.
- Добре. Ще ли ме послушате и направите това, за което сме ви викали?
- Кажете, та да видим.
- Ще чуете; но преди да ви кажем всичко, вие трябва тук пред светицата да се закълнете как нищо от вашите уста няма никога да излезе.
- Господарю - отговори Жельо, - вие знаете, че най-голям закон, който сами трябва да държим, е тайната; никой, който носи това страшно име хайдутин, не смее никому нищо да каже; никой не може някого да изобади, макар и главата му да отсекат. Затова, господарю, не бойте се и не берете грижа.
- Твърде хубаво, Жельо, сега слушайте: научаваме се, че през денеси заминал тук през селата татарски керван и отивал къде Карнобат. В този керван има едно момиче и една булка, грабнати от добруджанските села. Никаква друга помощ няма за тях отникъде. Ние ще искаме от вас да паднете по дирята им и, правите що сторите, да отървете тия две млади души. Наемате ли се?
- Помъчи щем се, господарю - отговори Жельо, като погледна Никола.
- Вие отдалеко ще опознаете силата на тия душмани и ще работите, както ви прилегне.
- Добре, господарю, но в такава една работа да се влезе е май опасно; вместо да ги отървем, можем да станем причина, за да ги убият и тогава?... Ние не оставаме виновати! - каза Никола хитро, като мислеше, че и това може да се случи.
- То се знае, и ставало е; но вие ще пазите дано не бъде! - обади се един.
- Второ - начна пак Никола, - ние отиваме и ще се борим до последен край и, кой знае, може би, не дай боже, един от нас да загине; тогава вие ще бъдете длъжни да пригледвате неговите деца, додето поотрастат.
Тия думи Никола каза повече за Желя, а не за себе си, защото той беше само една душа.
Това второ условие позамисли гражданите; но те пак, уверени на тяхното юначество, още и на Петровия имот, съгласиха се на искането им.
- Бъдете спокойни и уверени на нас - рече един млад гражданин, - всичко, що желаете, ще ви се изпълни, само вие направете онова, което се от вас иска. Вървете и не мислете при това, че отивате да се напиете с кръв, но че отивате да освободите две клети, които всеки час погледват за помощ.
- О, стига, господарю - извика Жельо почти разтреперан, - аз съм готов, и знайте, че или ще загина под татарския нож, или ще ги отърва. Никола, сговорен ли си ти?
- Сговорен, брате, сговорен - човещината го изисква и трябва да се потрудим ...
- Освен то вие ще имате още двама другари и двоицата мъжки синковци - каза старият домовладика, като заповядада кажат на Петра и Василя да влязат вътре.
Петър и Васил влязоха.
- Юнаци! - каза едни от съгражданите, - ето ви двама мъже, другари, които се наемат да отърват момичето и булката.
- Харно - отрече Васил, - но можем ли се увери и надея на тях?
- Ние ги знаем кои са п що са те; затова бъдете уверени на нас . . .
- Какво уверение, нали ще бъдем и ние ведно - каза Петър.
- Не! - решително отсече думата Никола.
- А защо? - попита Петър.
- Защото вас се трябва да ви познават татарите п ако се случи да се срещнем някъде, ще ви видят и познаят, и тогава всичко е напразно.
- Салт това не може да бъде! - каза Васил-
- Кога е тъй, ние се оставяме - отговори Никола и стана сърдито.
- Василе и Петре - рече един от гражданите, като се изправи, - стойте вие долу. С препиране, бързане работа не става, затова нека идат тия двамата, които са влизали в по-страшни работи, а вие останете. После види-щем.
Петър се никак не съгласяваше; той не можеше да повярва, че без него ще се отърве сгоденицата му. Но на Василя му доде на ума защо те не щат, той скрои тозчас в главата си друг план.
- Кога е тъй, нека вървят! - продума той, като че се склони на всичко.
Петър го погледна слисан; той позна, че Васил скрои нещо, затова, без да отвърне, млъкна.
- Вие обещавате ли се как не ще додете с нас или подир нас? - попита Жельо, като се приближи до тях.
- Вие като се наемате без нас, вървете, ние ще стоим ту ка - каза Васил.
- Като е тъй - казаха гражданите, - кажете сега в какъв керван и от какво може се позна къде са жените?
- Ето от какво - отговори Петър, - аз се научих, че сега всичките татари се сбрали и вървят в един керван; колата, дето е Станка и булката, върви всякога с други шест кола, без да се дели от тях. Тази кола е средната и е покрита с пъстра черга и се вози от пъстри черни млади волчета. В тия кола са те; заедно с тях седи една дебела татаркиня.
- Още по-добре ако искате да се уверите - продължи Петър, - вие ще видите младо едно високо черно татарче с кон, въоръжено добре, то се не дели никак от колата; винаги се огледва на четири страни и с пушка в ръце пази лежа си. Това татарче отне милата сгоденица, то уби с ножа си нейната клета майка, след като измъкна из ръце й нейната драга дъщеря, с него ще вие първо да се срещнете, с него ще се борба борите, а ако го навиете, всичко тогава е свършено. Това е, което мога да кажа за кервана. Вървете и бог да ви е на помощ.
- Петре, дайте на тия хора сега малко харчлък - продумаха няколко от гражданите, - че то е тяхна работа.
Петър извади изпод опаса си дълъг мешинен кемер и изтърси няколко зърна жълти жълтици и ги спусна в шепата на Желя.
- Сбогом, господари, а вие, братя, бъдете спокойни! - казаха Жельови и излязоха.
- Господари граждани, сполайме ви за всичко, що се по трудихте! - произнесе Васил. - Нека господ, братя, ви заплати за доброто.
- Нищо, нищо, юнаци, тук господ да .помогне да се отърват вашите злочести младинки и то ще бъде най-голямата за нас радостна заплата.
- Останете си сбогом! - казаха Петър и Васил и си излязоха.
- Сбогом, юнаци.
Те заминаха, а гражданите останаха да си приказват.
- Видите ли сърце и любов! - умилно каза старецът - домовладиката, като гледаше подире им.
- И ще видите, че тия юнаци няма да оставят работата на Желя и Никола.
- Клетите! - каза старият, като въздъхна.
- Бедни българи! - повтори друг.
- Страдаят сиромасите! - потвърди трети и един по един си отидоха всеки у дома.
XV. ПРИГОТОВЛЕНИЕ
Когато Жельо и Никола се готвеха да вървят от един път, в това също време Петър и Васил се сдумаха скрито, отдалеч, да вървят подире им по друг път, за да им са в помощ в нужно време.
- Е, побратиме Никола, ние вече взехме върху си един тежък товар; по н и не, каквото и да става, ние трябва да мислим каква ще я въртим н как ще я свършим. Дума дадохме пред толкоз почетни хора. Не е шега.
- Брате Жельо, да е в друго време, аз хич не бих мислил; ние ще се мъчим, ако можем, добре, ако ли пък не сполучим, то... но туй то, че ние дордето тях отървем, страх ме е да не вземе по-напред дяволът нас от този свят. Сега е муарабе. Ако нейде ни притупат, туй за туй.
- Да ти кажа ли пък аз, ти з наш какъв е нашият занаят. Днес ако не, то утре ни чака я бесилка, я куршум. Ще си гудим главата .в торбата, че каквото ще да стане.
- Много-много смятане не трябва - продължаваше да говори Жельо, - който смята зурли и тъпани, той сватба не прави. Знам, че ти си юнак, но май много му смяташ. Времето, да кажем, че е лошо, то е лошо, но с кого имаме ние работа? Да ми са някои юнаци турци, както и да ,е, пък те голи татари, на двайсетте един нож им стига.
Така се одумваха и раздумваха двамата наши български хайдутеги; най-сетне Никола каза:
- За повечето ще му мислим по пътя; а сега да видим как ще се измъкнем от града, който навред е заобиколен с войска и стража и, както казват, птичка не пропускат да прехвръкне.
- Право казваш, и за това трябва да се мисли, но и то е лесно. Ето как ще направим: ти сега таз нощ ще идеш да постъкмиш всичко, що «и трябва за в път. А пък аз ще ида при Петра да го поизштам и да разбера още по-добре за татарите да не продължаваме. Утре, как се зора цъкне, ще излезем един по един просто облечени из града. Пушки, ножове, хайдушките дрехи ще обвием в нещо; а за да превалим голия баир, без да ни сполети някое зло, ето какво съм аз намислил: по гробищата има много магарета, ще уловим полекичка от тях едно, какво да е, и като го натоварим с нещата си, то напред, а ние изподир, с по една брадвичка в ръка, ще преминем като дърва ри, дордето се примъкнем до гъсталака.
- Каквото казваш, Жельо, то е твърде добре и нека направим тъй - каза Никола.
- Кога е така, ти върви и не бави се. Гледай да не угади някой. Добро виждане в гробищата.
Никола, според както му каза Жельо, отиде си право у тях, а Жельо, придружен с Петра, начаса скочиха и отидоха до едно ближно село. Тук-там те издириха и се научиха как татарският керван заедно с шестте кола бил вече заминал през злокученския мост и се отправил къде Карнобат.
- Вървете сега, батьо Жельо, - каза му Петър, като го улови за ръката, - всичко вече знаете, и бог да ви е на помощ!
- Бъдете без грижа, Петре, как, как, празни не ще се върнем . . .
Петър след това по-скоро се намери с Василя и скритом от Жельо н Никола упътиха се къде село Дивдядово.
XVI. ТРЪГВАНЕ
Нощ. Градът Шумен е в дълбока тишина; всичко живо почива в дълбок сън. От време на време общата тишина се пресича от грозния рев на магарета, които тук изобилуват и кои цяла нощ ходят край града да пригризват младочки, дървета и сухи тръни. Едно слабо озаряваме на изток показва, че скоро ще да се съмне. Тук-там по улиците захвана да се чува леко дрънкане от котли; всеки къщовник, додето му децата тихо и мирно спят на постеля, бърза да си донесе вода за през деня, защото той знае, че щом се съмне, трябва с мотика и лопата да върви по околните крепости да работи а н г а р и я (без пари).
Два часа пред това, още в тъмнина, нашите освободители се намериха вън от града под Илчев баир, помежду турските гробища, място, наречено Козлука. Жива душа няма около им. Доволно далечко от тях наляво се чернее търпеният плет на лозята - Ичъбаалар.
- Жельо - пошепна Никола, - видиш ли там до плета нещо се мержелее.
Жельо прекрачи няколко стъпки полекичка напред и позна що е то.
- Не бой се, Никола, те са наши другари, господ ни ги е изпроводил на помощ. Ти помниш, дето снощи си приказвахме, че ще ни трябва какво-годе добиче. Ето ти за добра чест едно, и две, и три, избирай кое е по-якичко, само по-скоро, за да превалим Илчов баир, докато е мърчина.
Никола се спусна п докопа едно за ухото, а Жельо извади по-скоро от торбата въже, направи примка и я хвърли на врата му.
- Води го сега.
- А бе, Жельо - рече засмян Никола, - то пущината женско, я погледни, че подир него тръгна пърле. Пусни го на дяволите; две магарета защо ни са. Дръж друго.
Те уловиха друго, свързаха го и всичко, що имаха, натовариха го на тоз си нов другар. Жельо го поведе, а Никола изотзад току го налагаше с топоришката на брадвичката, за да върви по-скоро.
Слънцето беше вече изгряло. По върха на Илчов баир се белееха тук-там войскарски шатри, под които войниците, уморени на съмване, изтегнати безгрижно, си отспиваха. Стражата беше будна, «о тя макар и да съзря отдалеч двамата наши пътници, никак не даде внимание на тях, като ги видя облечени с прости дрехи, под вид дървари.
Жельо и Никола, в това обстоятелство, ако и да беше ги много страх, но за това изтегли повече третият им другар - магарето. То, ще не ще, трябваше сега да върви бърже, защото и отпред зле, и отзад по-зле.
Подир малко тримата пътници се бутнаха в гъстия шумак.
Слънцето беше на пладне, а Жельо и Никола бяха вече далеч от Шумен, те са сега свободни, малко мислят, сърце им веч не тупа, но друга беда: гъст вършинак ги заобикаля отвред и пътека няма, и те бяха принудени с ръце да разгръщат бодливи драки и трънаци, за да си отварят път. Зле, добре, те напредваха, но за новия им другар - магарето, беше съвсем усилно; от две страни трънливите вършини го шибат, храбро ги то отблъсква с дългите си уши, но най-сетне уши, очи, мусура се изподраха и разкървавиха, а те тътрят ли го тътрят. Бедното добиче, като не можа вече да търпи болките ту от трънливите шибалки, ту от Никеловата топоришка, захвана да се противи на водача си; то се обтегна, въжето стегна гръцмуля му, отзад брадвата заигра по-силно; опря се на двата си предни крака и ревна, колкото можа.
- Стой - извика Жельо, като се спусти да му стегне зурлата, - стой, поразена гадино! Познаваш ли ти, Никола, че тоз наш другар ще ни издаде!?
Напразно го силеха ту с удряне, ту с теглене да върви, но то опъна врат и нито крачка напред.
- Заплати се пущината - рече Никола, -- не ще, та не ще! Хай да се осмъди ... Сега кой да носи на гръб тия тежки дисаги . . .
Никола, разгневен, отново го забра по главата, по краката, дето завърне; магарето зарита, заскача и изпоразнесе татък всичките парцалаци.
- Пусни го, пръждума му глава - извика Жельо, - как то с него, тъй и без него; ще ни ували в някоя беля, та после да се чудим и маем що да правим.
Никола по-скоро развърза въжето, прибра едно друго и като го наложи сетничко, иатири го татък :из храсталака.
Едната пътека, по която се упътваха сега Жельовн, водеше ги към село Осмар; вървящиц дебнешком, те додоха навръх една висока канара; насреща имаше друга, дето съзряха каменна врата, която се видеше да води е дълбока пещера, потърсиха да найдат леснина, за да възлязат. При всичко че мястото беше стръмно, те като кози можаха да се покатерят и влязат вътре в пещерата.
Хубаво и добре се познаваше, че тук в тая канара е било някога черква. Образи на светци, изобразени по каменните стени и свода, личаха си още.
- Ей, боже - продума Жельо, - пак на добро място ни доведе! Никола, да се прекръстим тука на светото това място, за да ни бъде бог на помощ. Че сетне, виждаш ли там, хе, отсреща, там ни е пътят направо.
Подир като ой малко поотпочинаха в тая хладна черковна пещера, смъкнаха се надолу из Троишкня боаз, прецапаха реките Врана и Тича и през селото Златар допипаха се до подножието на клоновете от Стара планина и поеха гората Чалъ-Кавак.
XVII. ГОРАТА ЧАЛЪ-КАВАК
Местоположение диво и пусто. Вериги от високи планински бърда простират се от изток към запад, а ,на юг - гора зад гора, планина върху планина, балкан зад балкан, издигат се нависоко и високо; а горе над тях дигат се и издигат облаци над облаци дори досред синьото небе. От върха па тия високи стръмнини, ако надникнеш надолу, тук през тънка тъмна мъгла, разстлана над тези пусти дълбоки доли, грозни стръмни усои, съзираш тъмнозелените листнати върхове на едно до друго, и като едно върху друго, непроходими, непроницаеми високи дървета: дъбове, букове, липаци, дренаци, крушаци, брястове, храстове и габари. Насреща, далеч като през мъгла, се съглеждат островърхови каменисти скали, които издигат ръбестите си бели чела над гористата тая пустотия. А долу, долу, чак в най-дълбокия дълговат дол, лудо фучи и трещи реката, наречена Л у д а К а м ч и я. Един продължителен шум, причинен от силното течение па тази река, се подзема из дълбочините на туй страшно, грозно доли и се разнася горе по тихошумещите гъсти листи на тия високи дървеса, кои се виждат, като да са дори до небето клон клонили.
Всичко друго се потая във вечно мълчание: рев на питомно животно рядко се тук чува, глас на сладкопойни птици отникъде се не издава. Дропли и гарвани понякога прехвръкват и гра! гра! - минават-заминават, а само бухалът, постоянен обитател в пусти места, цяла нощ бухти из канаристите дупки и с грозния си глас прави още по-страшно това място, особено в нощно време.
Из тия непроходими места, изпомежду тия гъсти дървета, през тия високи гори, дълбоки доли, дето човешки крак рядко е стъпвал, сега дебнешком едва се промичат двама, както мястото, така и те страшни юнаци. С лица издраскани, с очи умалени от неспане, с дрехи изподрани, те мълчешком, с глави отпуснати надолу, лека-полека вървят, като със сила разтварят отпреде си оплетените шубраци, следват, продължават предначертания си труден път. Тихият шум, причинен от техния вървеж, плаши всякаква рода диви, дребни хвъркова-ти гадини, които се гнездят до корените на гъстите храсти и търнаци и изпришупърка из шумата, пръпне някое през високите гъсти клонаци, писне н отлетява възбог, отива, та се не вижда.
Далеч долу, из един-едничък през този балкан път, скърца керван от татарски коли; тук в тях са нашите жертви, тук е съкровището на двамата наши юнаци, Петра и Василя; тук са ги те пристигнали и вървят по дирята им.
