Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).
ПРЕДГОВОР
През последните години се откри един нов безценен източник за изучаване историята на българския народ под турското владичество: тайните турски държавни архиви. Едва ли има нужда да се изтъква, че този извор на материали за новата наша история е несравнено по-достоверен, отколкото са, например, византийските хроники за старата история на българския народ. Това са преди всичко официални документи, много от които са съставяли интимни тайни на вековната и разноплеменна империя на султаните. Под тяхното осветление не малко тъмни страни на нашето робско минало ще бъдат разяснени и не една погрешна или едностранчива преценка, разпространена в чужбина и у нас — поправена.
Г-н Панчо Дорев е един от неколцината българи турковеди, на които се удаде да се поровят в турските държавни архиви и да извадят на бял свят съдържащите се в тях български исторически съкровища. Изнесеното от него в предлаганата книга съставя само малка част от онова, което е събрал, но и то е достатъчно, за да потвърди и чрез турски подпис българския народностен характер на Македония. Завоевателите, чужди по вяра и език на покорената област, са взимали местното население за такова, както то се е наричало и чувствувало. Затова техните исторически свидетелства и техните официални книжа са едни от най-солидните документи за народността, езика и чувствата на дадено подвластно население. За турския историк и географ Хаджи Калфа — преди 285 години, за турския пътешественик Евлия Челеби — преди 270 години раята в Битолско, Тиквешко, Радовишко, Петричко, Охридско, Костурско и пр. е българска, както е българска и за турската официална власт в ново време, когато българите почват да се борят за църковни и политически права.
Никога през петте робски века народностната общност между българите от Македония, Мизия и Тракия не се е прекъсвала. Българщината в Македония е заварена от турците, тя не е създадена от Екзархията, — както продължават да твърдят новите владетели на тая класическа българска земя, — а самата Екзархия е плод на общонародна борба, в която македонските българи имат своя почтен дял.
Това говорят турските архиви.
На второ място трябва да посочим, че събраните в тази книга документи осветляват променливостта на турската официална политика спремо отделните народностни групи. Тази политика се определя от степента на опасността, която дадена християнска народност представя за държавата. Тя използва изкустно вероизповедните и племенни разпри на своите християнски поданици, насърдчава ги и дори ги подстрекава, покровителствувайки винаги по-слабата страна. Така през време на църковния въпрос турското правителство, в желанието си да омаломощи влиянието на гърцизма в своите предели, подтиква българите към пълно отцепване от Патриаршията. По-после то дори улеснява Екзархията да прибере, по силата на султанския ферман от 1870 г., своето българско паство. (Виж документ № 2). Въстанието от 1876 г., Цариградската конференция и последвалата освободителна война заставят го да промени коренно своята политика: българщината става враг № 1. Дори гръцко-турската война за Крит (1897 г.) не променя положението, понеже тъкмо по това време се започва масовото революционизиране на македонските българи. Империята се тресе от ударите на Вътрешната революционна организация и цариградските управници поемат охотно ръката за помощ, която им протяга елинизмът. Илдъзът, Фенер и Атина защищават задружно застрашените си позиции против общия враг. От „българофилска" през църковния въпрос, сега официалната политика на Турция става българоизтребителна и действува в дух пряко противоположен на фермана от 1870 г.: в негласен съюз с враговете на българщината, тя се мъчи насила да задържи осъзналите се българи патриашисти под духовната власт на елинизма.
Ала заедно с тая характеристика на турската политика, документите подчертават и нещо друго: надмощната сила на българщината в Македония под турска власт.
Ядката на документите в тази книга се състои от преписката на Хюсеин Хилми паша, главен инспектор на реформите в Македония от края на 1902 г. до младотурския преврат през м. юлий 1908 г., с Високата порта. Този е най-важният период от освободителните борби на македонските българи. Във времето на Хилми паша се повдигна Илинденското въстание, което съставя най-крупната въоръжена акция на българския народ не само в ново време, но през цялото негово петвековно робство. Илинденското въстание има своята десетгодишна предистория.
Десет години минаха в революционна просвета, организиране, въоръжаване и обучение. През тоя период македонският роб биде превъзпитан в борчески дух, самодисциплина и готовност за жертви. Всяка македонска околия роди големи борци, записа героични подвизи и даде скъпи жертви. В Битолския вилает, дето се работи най-системно вcl всяко отношение, населението сравнително бързо възмъжа и се подготви за илинденския подвиг. Една-две години до въстанието то живееше като на лагер, готово всеки час да се дигне с оръжие и да се яви там, дето му се заповяда. Това явствува и от преписката на Хилми паша: „Духът на болшинството от българското население е революционизиран", „четнишкото организиране на селата е свършено" - казва се в едно донесение на битолския валия до канцеларията на Султана (Документ № 2). Мобилизирани милиционери се явяват в тила на войската, когато тя се сражава с чети вътре в някое село или в планината. На 28 март 1903 г. костурски четници с Б. Сарафов и Чекаларов са обградени в с. Смърдеш и се сражават с войската. През това време „от околните български села много въоръжени лица се събраха по височините и се осмелиха да нападнат с цел да попречат на движенията на войсковите части", — донася на 12 април 1903 г. Хилми паша във Вел. везирство (Документ № 8). Случаят със Смърдеш не е единичен. Но подобни прояви на висок дух и самодисциплина се срещат само във възмъжалите райони на Битолския революционен окръг,
Костурско е един от тях. Един от първите, ако не и първият.
Обстоятелството пък, че костурският край, тъй много отдалечен от българската граница, е лишен и от свой български градски център, издига още повече неговото героично население.
Месеците април и май 1903 г. са най-страшните през бурната доилинденска епоха. Разярена от динамитните атентати в Солун, турската власт хвърли в затворите по-будните българи в областта и предаде — с повод и без повод — не малко села на меч и пожар. През тази паметна епоха Костурско плати най-скъпа дан на турската жестокост. Но между многото пострадали села в Костурско, Смърдеш стои на чело по размера на жертвите в хора, опустошение и преживени ужаси. Войската и башибозукът от околните турски и арнаутски села имаха зъб на Смърдеш не само заради нещастното за тях мартенско сражение, от което се изскубна здрав и читав Борис Сарафов. Родно село на прочутия войвода Васил Чекаларов, на Пандо Кляшев и на много други нелегални, Смърдеш минаваше за първо комитско село в околията. И наистина, Смърдеш бе едно от най-въоръжените села, център на революционен участък, с леярница на бомби и куршуми и със самородни техници.
На 8 май 1903 г. след полунощ един полк войска с артилерия обгради селото. Призори се започна нападението с артилерийска и пушечна стрелба. Едни от хората бяха изненадани в леглата си, по-заподозрените бяха се свряли в скривалищата си. Не се мина много, от всички махали се издигнаха пламъци. Башибозукът, снабден с газ от разбитите дюкяни, разнасяше огъня от къща в къща. Смаяните домочадия, търсейки спасение в бягството, се натъкваха на разярената сган. При непрекъсната стрелба, всред писъци на жени и деца, башибозук и войници стреляха в бягащите, сечеха с ножове, къртеха врати, грабеха, изтезаваха хората за пари и най-после подпалваха къщите. С най-голям бяс налитаха на жените, но всекъде срещаха отпор. Нападнатите невести и моми се защищаваха с нокти и дървета, подпомагани от своите близки и дори от стари баби. Големият брой на избитите и изклани млади жени говори за тази отчаяна съпротива. Само едно семейство, Дулеви, даде седем жертви от които шест са жени, паднали, защищавайки честта си. Пожарът трая 7 часа и опепепи 240 къщи (от всичко 300), 85 души бяха избити и изклани, 50 души ранени, мнозина от които останаха сакати. Пропаднаха в пожара и около 80 пушки, 12—13000 патрони и известно количество бомби.
Горните цифри, установени от покойния Пандо Кляшев, който, заедно с други четници, посети селото на другия ден след пожара, не се схождат напълно с официалните турски данни (Документи под № 13). Но недобросъвестността на турската власт лежи не в горното обстоятелство, а в старанието ѝ да представи пожара като случайно избухнал през време на сражение, да прикрие ролята на башибозука и отговорността на войсковия началник. В Цариград, дето смърдешките събития предизвикаха остри дипломатически постъпки, са повече смутени. Цариградските управници не са доволни от сухите донесения на главния инспектор и от факта, че на пострадалите „били раздадени сто оки хляб"; те искат същия ден телеграфически от него да съобщи какви нареждания е направил по отношение на населението в Смърдеш. Два дни по-късно главният инспектор отговаря, че е дадена заповед да се направят потребните разследвания и пр. (Документ № 15).
Изтребителните средства, турени в действие през пролетта на 1093 г., заблудиха органите на турската власт. В много градове и села комитетите бяха обезглавени. Затворите бяха натъпкани с български първенци. В многото станали сражения загинаха прочути войводи и четници. През месеците юний и юлий настана относително затишие, което управниците изтълкуваха в смисъл, че революционната организация е вече достатъчно омаломощена, за да може да предприеме сериозна бунтарска акция. Ето защо избухването на Илинденското въстание дойде като гръм от ясно небе за вилаетските власти в Битоля и за главния инспектор. Документ № 18 говори за изненадата и смущението им от първите възстанишки нападения и от скъсването на съобщенията със съседните околии. Във въстаналата област има сравнително малко войска. Властта в Битоля е така загрижена за самия град, че не се решава да използува рационално битолския гарнизон. Надеждата ѝ е в така наречената албанска армия на Омер Ружди паша, съсредоточена в Призрен, в Митровица и други места на Новопазарския санджак. Към Цариград хвърчат бързи телеграми за военна помощ от Санджака. Битолският валия и Хилми паша бият тревога особено за Костурско, дето въстаниците са господари на положението. В една телеграма от 7 август 1903 г., забележителна по плачливия си тон, Хилми паша прави различни комбинации откъде би могло да се изпрати помощ за Костур — от Призрен ли, от Солун и Солунско ли, или пък "пристигащите утре във Велес два табура да продължат пътя по железницата до гара Соровичово и по този начин да се помогне на Костур и на Костурско" (Документ № 21). Великото везирство усвоява последното мнение на Хилми паша. На 12 август то получава отговора на военния м-р Риза паша, че "исканата от главния инспектор военна сила в помощ и подкрепа на Костурско" пристига (Документ № 22).
Тревогата за Костурско бе напълно основателна. Между всички райони на Битолския революционен окръг Костурският бе най-узрелият за въстание. Той дори рискуваше да презрее в този смисъл, че ръководителите едва задържаха напора на населението. След опожаряването на Смърдеш околията бе наводнена от потери, които непрекъснато обграждаха и обискираха селата, залавяха тук-таме и оръжие. Хората живееха при страшно напрежение и със съзнанието, че всеки изминат ден носи вече само загуба. Положението се усложняваше и от гурбетчиите, дошли по легален и нелегален път от чужбина, за да вземат участие в народното въстание. За щастие, само няколко дена преди клането в Смърдеш, беше вече се състоял предилинденския районен конгрес, който свърши най-важната работа във връзка с очакваното въстание. По ред съображения конгресът бе свикан не наведнъж, а на две места: между 3 и 4 май в с. Дъмбени — за центровете от Корещата и Кастенарията, и на 6 и 7 май в с. Блаца — за центровете от Пополето и от Кайлярско. И на двете места се размениха мисли по плана на въстанието в района и се взеха решения относно разпределението на въоръжените сили, складирането на храни, допълването на военни припаси и пр.
Въпреки всички понесени удари в продължение на два и половина страшни месеци, Илинден завари Костурския район не само с най-повишен дух, но и сравнително по-добре подготвен откъм въоръжение и обучение, и с едно ръководство, състоящо се от прозорливи и авторитетни началници, от доморасли, но опитни и калени войводи и от кадър стари храбри четници, поели сега командни длъжности в центровите чети. За въстанишката дейност в Костурско аз на друго място писах: "В двете северни части на околията, Корещата и Пополето, цялото население се дигна на крак и свърза съдбата си с подетата борба. Командуването още от първия ден взе в ръцете си инициативата и не я изпустна през целия нападателен период на въстанието — до средата на август. В своя нападателен устрем то действуваше с мълниеносна бързина и почти навсякъде с големи отреди. Затова и отбеляза блескави успехи".
Нападението на гарнизона във Вишени (21 юлий), нападението на гарнизона в градеца Клисура (23 юлий), сражението пред Билища (23 юлий), победоносното сражение над с. Дъмбени, в което турският отред от 1003 души с два горски топа бе изтикан от позициите си и обърнат в бягство (29 юлий), упоритият целодневен бой над Песодери — Биглата (4 август), разбиването на гарнизона в градеца Невеска (12 август) и пр. са едни от най-крупните акции през Илинденското въстание.
От 20 юлий до средата на август вcl въстаналата част от Битолския вилает бяха завзети, след разбиването на местните гарнизони, и задържани в продължение на 6 до 22 дена три града: Крушово, Клисура и Невеска. Клисура, най-дълго задържаният град, бе подвиг на костурските въстаници, а Невеска — съвместна акция с лерински въстанишки отреди.
Но високият дух, предприемчивостта и физическата издържливост на костурските борци изпъкват още по-ярко през втория период, когато турците, натрупали вече достатъчно войски, предприемат по-методично своята потушителна акция. Войската в дълги вериги настъпва от всички страни и обискира планините. Както се вижда от съдържанието на документ № 23 (с дата 28 август), турската войска е с впечатление, че се е разправила окончателно с "разбойниците". Положението, обаче далече още не е такова, въпреки споменаваните резултати: "сто души разбойници" (чети: безоръжни селяни) убити, взети 30 пушки" и пр. Възстанишките сили са притеснени и оставането им в района става, наистина, немислимо. Те, обаче, чрез изкусни и бързи движения успяват да се измъкнат от железните клещи на Едхем паша.
На 27 август те са събрани наново в гористите склонове на Лисец (над с. Кономлади), претърсени вече от войската. Там се взима решение да се разделят въстанишките сили на два големи отреда и да се предприемат сериозни акции, с цел да се постигне частичното макар изтегляне на войската от района. Единът отред от около 450 души, с Чекаларова начело, потегля на юг, а другият, предвождан от костурските началници Лазар п. Трайков, Манол Розов, М. Николов и от районния войвода Ив. Попов, се насочва към север. Славните подвизи на тези два отреда в едно време, когато цялата въстанала област се залива в пламъци, кръв и сълзи и когато безпомощността разколебава и най-силните водачи, съставят една епопея, достойна да заеме място наред с най-могъщите прояви на бойния български дух в новата ни история и да бъде възпята от вдъхновени поети.
Два дни след раздялата, на 29 август, Чекаларовият отред се явява над с. Апоскеп, пет километра от Костур. Въстаниците посрещат със залпове едно отделение от 200 войника, явило се в планината. Войсковият началник в Костур е изненадан от тази дързост на комитите. Целият град се вдига на крак. Хиляден аскер потегля към Апоскеп. Здраво окопани на мъчнодостъпните позиции "Ковачо", "Летников връх" и "Вардарска глава", въстаниците отблъскват турските атаки. Планината ехти от пукота на бомби, куршуми и гранати, но в тая адска музика се примесват отвреме-навреме викове "ура" и революционни песни: така въстаниците изказват радостта си след всяка отблъсната неприятелска атака. Привечер позицията "Летников връх" бе вече завзета от турците. Патроните на мнозина от въстаниците са на привършване. Нощта тури край на това епично сражение, в което войската даде много жертви, а въстаниците само един ранен. В безсилния си гняв турците на другия ден опожариха цялото село и избиха 14 души.
По-голямата част от въстаниците се завърна и прикри в Корещата, докато Чекаларов, с 120 подбрани момчета, се отправи същата нощ към най-южната част на Костурско (Кастенарията). Там той наказа неколцина пакостници от с. Нестрам и разпръсна едно местно войсково отделение. Докато, обаче се раздвижи костурската войска, отредът се прехвърля в албанската област Колоня — вън от организационната територия. Дойде ред сега и местните арнаутски плячкаджии и потераджии да изпитат отмъстителния гняв на въстаниците. В продължение на шест дни една неуловима ръка нанасяше гърмотевични удари, държейки областта в неописуема паника. Ненадейни нападения на села, отвличане на върли арнаути, пожари и сражения с башибозука покриват пътя на отреда, който често се разделя на части, за да се събере пак. Докато зашеметеният началник на гарнизона в Костур се ориентира, Чекаларов се завърна обратно в Костурско. И като стратегическа диверсия и като дръзка замисъл, осъществена чрез неудържим устрем, тоя поход е едно от най-блескавите дела през Илинденското въстание.
Историята на другия отред е една покъртителна одисея от стълкновения, скитания и страдания. Отредът се прикри в планината Вич, провря се между аскерските кордони, слезе в Леринското поле, дето развали железопътната линия, и се прехвърли в Нидже.
Тук, скитайки из пусти места, измъчвани от глад до такава степен, че се видяха заставени да заколят товарните си коне, въстаниците не един път се натъкнаха на аскер. На 3 септемврий, над с. Пожарско (Воденско) отредът атакува на нож и прогони едно отделение войска, но даде двама убити — единия Манол Розов, ръководител, който бе и погребан на върха Сокле. На другия ден, застигнати от многоброен аскер, въ станиците дадоха ново сражение, което продължи целия ден. Следван по петите, отредът се видя заставен да се отбие от пътя си и да се прехвърли отвъд р. Църна в скалистите върхове над с. Добровени.
Нищо не разколеба така духа на тези доблестни борци, както бездействието на организационните сили и животуването на населението и на местните четници в посетените места. Костурчани се почувствуваха подведени и измамени. Събрани на съвет, ръководители и войводи решиха и предложиха на хората си: които от тях желаят — да се отделят и да се върнат вкупом в Костурско. Около 400 души, предвождани от началника Мих Николов, потеглиха обратно, стигнаха родните си планини, омърсени вече от вражеския крак, и се разпръснаха по опепелените си домашни огнища.
Около 120 души останаха с Л. п. Трайков и Ив. Попов. Това бяха железни борци, с несломим дух, готови да продължат докрай започнатото дело. Гьорче Петров, който, заедно с прилепската чета на П. Ацев и с Пере Тошев, се срещна с тоя отред и прекара с него известно време, пише в своите "Спомени" (стр. 51—52): "Грозно впечатление ми направиха, че всички бяха опърпани, голи и боси като цигани, и навсякъде гонени от войската, изгладнели бяха като вълци. Но спрямо прилепските четници предизвикаха възхищение у нас. Сравнението беше, че бяха герои спрямо нашите баби". На 2 октомврий те са, заедно с неколцината другари на Гьорче Петров, над с. Чанища (Мархиовско) и се готвят да слезат в Леринското поле, за да извършат една по-сериозна динамитна акция по железопътната линия около Соровичево. Тук, обаче, те бяха нападнати от няколкохилядна войска. Започнало сутринта, това сражение продължи и след мръкване. Пукотът се чуваше в Битоля, напомняйки на турци и на християни, че въстанишката сила още не е напълно сломена. Много бесни турски атаки бяха отблъснати, с жертви и от двете страни. Войската отложи генералната атака за другия ден, но въстаниците направиха един динамитен взрив и с викове "ура" си пробиха път през най-слабото място на турския кордон. На местосражението по върховете "Маргари" и "Гарван" турците оставиха много трупове. От въстаниците паднаха трима убити и 7—8 ранени, между които Л. п. Трайков и Йово Йованович, доброволец от четата на Гьорче.
Заскитали сега из Мориховско, но все ненапускайки мисълта за динамитна акция по железницата, костурските въстаници на 6 септемврий се срещнаха съвсем случайно в планината Барбеш с Борис Сарафов, запътен за България. От него те научиха решението на Главния щаб за демобилизация. На свой ред, отредът трябваше да се върне в Костурско. Прехвърлили вече Леринското поле, въстаниците преживяха трагични моменти. Открити от войската и заставени да се отбият от пътя си, те се видяха в един трап при с. Бел-камен. Тук Ив. Попов невиждайки изход, решава да се самоубие. Но между тези изнурени, гладни и боси момчета, намериха се такива титани по дух, които се изправиха твърди пред войводата си и го отклониха от решението му. Тук, около Бел камен, отредът, разкъсан на части и гонен от неприятеля, се разпръсна. Последната славна останка от въстаническата сила на Костурско се стопи. Момчета на малки групи прехвърлиха Вич и се прибраха при родните си пепелища. Повечето от началниците и войводите се отправиха по разни пътища за България.
Между петте околии на Битолския вилает — Битолска, Костурска, Леринска, Охридска и Кичевска — дето въстанието бе повече при по-малко масово, действията в Костурско се отличават с най-стремителен нападателен дух и стратегически похвати, с най-много грижи за общия успех на подетото дело и най-силен ефект. Тая динамичност се изрази в похода на Чекаларова из албанската област Колоня, в нападения из съседни райони (Невеска и Песодери) и в трагичната одисея на северния отред по Нидже и Мориочвските планини, дето той даде и последното крупно сражение през въстанието — над с. Чанища, в западно Мориховско. В сраженията паднаха 83 въстаници убити и много повече ранени.
Ала за страшната цена в човешки и материални жертви, с която Костурско заплати своята илинденска дързост, трябва да се съди по следните данни: 2750 къщи (в 18 села) опожарени, 15650 души останали без покрив, изклани и избити българи 413, обезчестени жени и моми 396, пленени жени и моми 30. Между петте пострадали околии Костурската заема първо място по брой на опожарените къщи, трето място (след Битолската и Охридската) по брой на изклани и избити жители, второ място (след Битолската) по брой на обезчестявания и първо място по брой на пленени моми и жени.
Впечатлението в Европа и в цариградските дипломатически среди от опустошенията и зверствата при потушаването на въстанието е толкова потресно, че Великото везирство се вижда заставено да съветва главния инспектор "да се пази покорното население от нападения и да не се позволява да се вършат спрямо него деяния противни на Султанската воля" (Документ № 20). В действителност опожаряването на селата е система, усвоена от военното командуване и от административната власт. За това свидетелствуват и опитите на Хилми паша да оправдае опожаряванията, между друго и с "наложените военни действия" (Документ № 24.)
*
Ограничено в една сравнително малка част на Македония и неподкрепено от външна въоръжена помощ, Илинденското въстание не постигна гонимата си цел. Все пак то тласна македонския въпрос в пътя на неговото правилно разрешение — предизвика Мюрцщегския реформен проект.
Мюрцщегските реформи не отговаряха на понесените загуби, те обаче бяха сериозно начало на европейска намеса и на европейски контрол в Македония. Но тъкмо този постигнат резултат и подчертаният пред целия свят — чрез илинденския подвиг и следилинденските мъченичества — български характер на Македония, хвърлиха в тревога гърците и сърбите. В обстоятелството, че реформената акция се ограничи в околиите с преобладаващо българско население, Атина и Белград видяха зараждането на бъдещата автономна Македония, под европейски контрол и с български народностен и културен облик. Застрашени във въжделенията си за териториално разширение, Гърция и Сърбия решиха да подобрят позициите си в реформената област и чрез въоръжена сила. От друга страна, приложението на този план, замислен още преди въстанието, сега им се виждаше по-лесно осъществим: революционната организация изглеждаше парализирана, населението омаломощено, противобългарският бяс на турците стигнал най-високата си точка. Едновременно почти се явиха терористически чети — сръбски на север, гръцки на юг — и се заеха да засилват с огън и меч кадрите на сърбоманството и гъркоманството.
На костурските българи, несъвзели се още от преживените ужаси, се падна да изпитат първи новата напаст откъм юг.
В действителност за тях тази напаст не беше съвсем нова. При потушаването на въстанието един християнски пастир, обиколен с въоръжени андарти, дошли от Гърция, придружаваше настъпващата турска войска, заплашвайки озлочестените български селяни с нови беди, ако постоянствуват в българщината си, и обещавайки им своята закрила, ако минат под ведомството на Патриаршията. Ала зловещият купувач на човешки души — костурският гръцки митрополит Германос Каравангелис, не успя в отвратителната си търговия. Пострадалите се оказаха твърде упорити хора. Загубили вече домове, покъщнина и стока, те не искаха да обрекат на дявола и душите си. Погнусата от поведението на гръцкия владика бе еднакво почувствувана и от гъркоманските села, които също бяха въстанали и пострадали.
Не само в Костурско, но из цяла южна Македония гъркоманските села започнаха да се отказват от Патриаршията и да минават в лоното на родната си църква. Движението взе масов характер. Хилми паша си послужи с всички средства за да го спре. Под разни предлози, той оставя без последствие исканията на гъркоманските села да бъдат признати за екзархийски. И докато цивилните агенти и другите европейски органи се застъпват за свободното самоопределение на християните, Патриаршията се оплаква, че турската власт не упражнява достатъчно силен натиск върху тяхната съвест. Хилми паша смята тези оплаквания за досущ неоснователни, и с една цинична откровеност излага средствата, с които властта се стреми да задържи осъзналите се българи под духовната власт на Патриаршията, понеже "масовото преминаване на тези места под Екзархията е твърде вредно за истинските интереси на държавата" (Документ № 25). Нещо повече, той признава, че на гръцките митрополити се дават "тайни наставления как да постъпват" (същия документ).
Благосклонността на турската власт към гърцизма отива дотам, че тя взима под защитата си дори и въоръжените андартски банди, които вършат единични убийства и масови кланета на българи, като опожаряват понякога и цели села. "Не бива гърците да се преследват и съдят по същия начин като българите, които са дигнали оръжие против държавата; такъво едно поведение от наша страна не би могло да се оправдае политически от наша страна", — пише Хилми паша до Портата, обяснявайки, защо залавяните андарти трябва да се съдят от обикновените съдилища, докато българските революционери се изправят пред извънредни съдилища (Документ № 28). За забелязване е при това, че главният инспектор, сочейки "постоянното и неуморно преследване на четите като най-ефикасно средство против разширението на българщината в Солунския окръг и в околиите Леринска, Костурска и Битолска", има пред вид изключително българските чети — не и андартските, за които дори не споменава (Документ № 25). Гръцкото правителство цени по достоинство дейността на Хилми паша и му предлага ордена на Спасителя, първа степен. Главният инспектор, обаче, е достатъчно умен за да съобрази, че неговото награждаване с гръцки орден "няма да направи добро впечатление" и отклонява направената му чест (Документ № 33).
Обстоятелството, че гръцкото правителство не държи никаква сметка за впечатлението у външния свят от гръцко-турското сътрудничество, потвърдено и с декорирането на Хилми паша за неговите услуги към андартството, говори достатъчно за нравствената деградация, в която по онова време бе изпаднал елинизмът в лицето на официалните си представители — министри, консули, владици. Чуждите цивилни агенти и жандармерийски офицери, очевидци на това срамно сътрудничество в едно време, когато те се стараят да подобрят, чрез прилаганите реформи, живота на местното население, не крият недоволството и отвращението. Тяхната съвест на цивилизовани хора и тяхното чувство на служебен дълг се бунтуват. Те се застъпват за нещастното население, изобличават андартските жестокости и турското двуличие. Съблюдаването на елементарна справедливост и човещина от тяхна страна Хилми паша окачествява като българофилство и постоянно се оплаква от тях в своите доклади. Единомислието и единодушието, които отличават отношението на тези чужденци, принадлежащи на пет различни европейски държави и народности, към гръцко-турското сътрудничество, е косвено потвърждение на високо идейния характер и на правотата на каузата, която македонските българи отстояват. Има нещо сюблимно в свръхчовешкото напрежение, с което тези българи отстояват правото и идеала си, борейки се едновременно на три фронта — против турската имперска сила и против терора на гръцките и сръбските държавни чети.
А че гръцките чети в южна Македония се въодушевяват единствено от желанието да задържат под духовния гръцки плен гъркоманите, за това говори и андартският натиск над влашките села. Поне в първо време, власите нямат свои комитети и чети, за да тероризират когото и да било. При все това андартските чети изтребват с не по-малка жестокост влашките първенци, които се борят за влашко богослужение и за влашки училища. Еднаквата участ сближава власите с българите. На свой ред и власите започват да се бранят с оръжие от андартските насилия. Хилми паша говори с голямо огорчение за тази солидарност между власи и българи (Документ № 35).
Най-изложена, поради географското си положение, Костурската околия даде и най-много жертви на андартската жестокост. Градът Костур със своето гръцко и гъркоманско население и с владиката си Каравангелис, гръцките села Богацко, Лошница, Костурач, Гръцка Блаца, разположени по периферията на Костурската околия, послужиха като първи бази на андартското движение. От изброените села андартските чети, съставени от наемници с месечна заплата, главно критяни, и командувани от действуващи гръцки офицери, войводи от критските въстания и стари харамии, предприемаха своите набези из костурските български села. Тук те залавяха и избиваха — за назидание — отделни първенци, изискваха от селяните да се обявят за патриаршисти, като им даваха ултимативни срокове, и се завръщаха бързо в базите си. По-късно те намериха помощници и на самото място в лицето на разни ренегати, отделни фанатизирани гъркомани, гръцки учители и свещеници. Голяма помощ им оказваха и духовниците от няколкото гръцки манастири в Костурско.
До есента на 1904 г. андартското дело в Костурско се ознаменува с отделни зверски убийства. Така от четата на Павлос Мелас, действуващ офицер, родоначалник на андартството, бяха по един зверски начин изклани учителят Кондевчев и свещеникът Димитър от с. Прекопана. Същата година, на 13 ноемврий през нощта една голяма андартска чета нападна ненадейно къщата на българския първенец Стефан Готев в с. Зелениче (Леринско), когато той празнуваше сватбата на сина си. Служейки си същевременно с пушечна стрелба и с хладно оръжие, нападателите избиха тринадесет и раниха пет души сватбари, между които едно 10 годишно момиченце и неколцина местни турски първенци, приятели на домакина. Пукотевицата трая повече от час — едно андартско отделение стреляше непрекъснато навън, докато вътре в къщата ставаше клането — но андартите се оттеглиха необезпокоени от никого. "Едно отделение войска и жандармерийският полк при Невеска са се притекли на мястото на произшествието чак на другия ден, а каймакаминът още по-късно". Това е констатирано от руския и австроунгарския консул, които анкетираха страшното произшествие на самото място.
Все през есента на 1904 г. в Костурско намери гроба си най-големият андартски вожд Павлос Мелас. Българите от Статица, дето бе пристигнал с четата си Мелас, в желанието си да избегнат екзекуциите в селото си и знаейки, от друга страна, че турската войска не преследва андартите, послужиха си с хитрост: съобщиха на аскера, че в селото им се намира прочутият български войвода Митре Влахът. Хитростта успя. Войската, доволна, че ѝ се удава най-после да сгащи отдавна търсения баш комита, блокира веднага селото. Едни от андартите успяват да се измъкнат, други се предават, а сам Мелас, който напразно се мъчи да обясни на нападателите, че нямат работа с българи, пада убит.
Не е тук мястото да излагаме историята на гръцко-българската борба в южна Македония изобщо и в Костурско отделно. Не малко българи станаха жертва на подли нападения. Не са малко и андартите, които загинаха в сражение с местните български чети или с въоръжени български селяни. Не можем все пак да не споменем, че най-кървавото и най-чудовищното андартско злодеяние през целия период от 1904 до 1908 г. е извършено пак в Костурско — в с. Загоричани.
На 25 март 1905 г. една андартска чета, броеща над 200 души критяни и селяни от съседните на Костурско гръцки села, загради посред бял ден Загоричани, родно място на големия македонски борец полковник Янков. Част от андартите нахълтаха ненадейно в селото, подпалиха го от разни страни и се отдадоха на грабежи и сеч. Шестдесет и шест души невинни хора, между които и жени и деца, от заварените в Загоричани паднаха от нож и от куршум или изгоряха в пламъците.
Трагедията на това цветущо някога село, най-голямото в Костурско, не се подава на описание. Неговите жители бяха два пъти горени, два пъти клани, два пъти ограбвани — един път от турци, втори път от гърци. Пръснатите из чужбина загоричанци събраха после помежду си доброволни пожертвувания и овековечиха с особена гробница и църквица паметта на своите 66 мъченически загинали съселяни. Седем години по-късно, през балканската война, посетих Загоричани. Картината бе все така страшна. От някогашните 600 къщи само 200 бяха построени наново. Движехме се всред развалини и едва сдържахме сълзите си...
*
Ако някога се роди гениалният български поет, призван да възсъздаде неизповедимата трагедия на Македония, той ще я намери цялостно въплътена в съдбата на Костурско — на тоя отдалечен български край — пръв по героизъм и пръв по мъченичество. Попаднал под владичеството на ония, които най-нечовешки го клаха заради народността му, днес той е лишен и от оная свобода, която и под турско робство не му бе отнета — свободата да говори на своя език. Съгражданите на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, полковник Янков, поп Търпо Поповски, Лазар Московъ, Кузо Стефов, Манол Розов, Лазар поп Трайков и на толкова други самопожертвували се за свободата борци, живите още ветерани от Илинденското въстание, братята и синовете на мъчениците от Смърдеш и от Загоричани нямат право да говорят публично майчиния си език и да кореспондират на български с роднините си от чужбина. Нарушителите се глобяват, а по-упоритите се изхвърлят зад граница или се изпращат на заточение из пустинните беломорски острови на Гърция.
Но костурският дух, потиснат всякак в Костурско, живее буден и несъкрушим всред костурската емиграция, пръсната по разни държави и континенти. Където и да изпадне, костурският българин носи копнежа по своите славни планини, култа на своите герои и мъченици, фанатичната си българщина, предприемчивостта и организаторския си дар. Не съставляват ли костурските българи в Америка най-будната, най-организираната и най-напредващата част всред цялата българска емиграция отвъд океана?
Костурчаните живущи в България са също верни носители на костурския дух. Изключителните условия, в които македонската емиграция в царството се намира от известно време насам, не пречат на костурските братства да живеят организационен живот и да вършат своето родолюбиво и културно дело. Костурското братство в София може да се посочи като образец в това отношение. То не е никога прекъсвало своите срещи, забавления, събрания, за да поддържа духовната връзка между членовете си и озлочестения роден край. Неотдавна случи ми се да присъствувам на едно трогателно костурско събрание, в което г. Л. Киселинчев, участник в Илинденското въстание, произнесе реч — "Възхвала на падналите за свободата на Костурско". Неотразим бе моментът, когато сказчикът започна да изрежда планините в Костурско и извън Костурско — "Локвата", "Виняритe", "Св. Илия", "Франговица", "Тиза", "Дива череша", "Одрето", "Грамос", "Мориховските планини", "Нидже", "Ножот" и пр. и пр. — по които няколко стотини костурски синове написаха с кръвта си едни от най-славните страници на общата македонска епопея и оставиха костите си. Просълзените очи на възрастни мъже, жени и деца говореха за общението на присъствуващите с душите на падналите...
Костурското братство в София поддържа постоянна връзка с костурските емигранти в Америка и другаде. То събира старателно, от години насам, и привежда в ред ценни сурови материали, въз основа на които един ден ще се напише историята на националните и освободителните борби в Костурския край.
Настоящата книга, издадена по почина и с средствата на същото братство, е скромен принос към тая история.
София, 16 май 1937 г.
Хр. Силянов
ОФИЦИАЛНИ ДОКУМЕНТИ ИЗ ТАЙНИТЕ ТУРСКИ АРХИВИ НА ВЕЛИКОТО ВЕЗИРСТВО (ВИСОКАТА ПОРТА) И НА ХИЛМИ ПАША, ГЛАВЕН ИНСПЕКТОР НА РУМЕЛИЙСКИТЕ ВИЛАЕТИ
Гореща благодарност на Исмет Инону
Министър-председател и главен сътрудник на великия Ататюрк в изграждането на нова Турция, за голямото внимание към българския народ, като на два пъти ми разреши да проуча турските държавни архиви.
П. Дорев
ОФИЦИАЛНИ РАЗРЕШЕНИЯ
Писмо на главния секретар на министър-председателя
Анкара, 6 април 1929 г.
До господин Панчо Дорев
Вашето писмо до Негово Превъзходителство г. Министър-председателят от 5 април 1929 г. се получи днес. По-рано Министерството на външните работи поиска и г. Министър-председателят разреши да правите проучвания в Хазиней-Еврак.
С писмо от 4 април под № 929 се предписа нужното до Директора на Хазиней-Еврак и се съобщи на Външното министерство да Ви извести за същото. При възможността Външното министерство да позабави съобщението до Вас, бързам да донеса горното до Ваше знание и по този случай да Ви потвърдя, господине, моето приятелство.
Ваш, Векялет Мустешари (съветник)
(п.) КЕМАЛ
LEGATION DE TURQIE
SOFIA
Copie
№ 1131
NOTE VERBALE
La Légation de Turquie a l'honneur de porter à la connaissance de l'honorable Ministère Royal des Affaires Etrangères avec la prière de communiquer à l'intéressé, que, répondant à la sollicitation de cette Légation, le Gouvernement de la République vient, par une décision du conseil des Ministres, d'accorder à M. Pantcho Doreff, ancien Consul Général de Bulgarie, la permission d'avoir accès, en compagnie d'un spécialiste, aux archives dites Hazinei Evrak, à Stamboul, en vue de s'y livrer aux études 3 sur les documents de l'ancienne Inspection Générale des provinces Rouméliotes.
Sofia, le 19 Novembre 1930.
Au Ministère Royal des
Affaires Etrangères,
En ville.
УВОД
В 1929 и 1930 г. имах щастието — с благосклонното позволение на Исмет Инону, постоянния министър-председател на Нова Турция и един от главните сътрудници на Ататюрк — да поработя няколко месеца в турските държавни архиви (Хазиней-еврак). Първата част от моите проучвания, които описват културно-стопанския живот на българския народ под турско владичество, от падането на Константинопол до освобождението, е приета и одобрена от Българската академия на науките и наскоро ще бъде дадена под печат като „Документи за българска история".
Вторият голям том от събраните документи ни дава ценни сведения за живота и събитията на княжество България, Източна Румелия, Тракия и Македония. В Константинопол, пак със специално разрешение на турския министър-председател, основно прегледах тайният архив на Хилми паша, известния главен инспектор на румелийските вилаети и по-късно, след хуриета, и велик везир на Турция. Тук обнародваме няколко десетки документи, които засягат живота и борбите на Македония изобщо и частно на Костурско — южния полюс на българщината.
Турците, преминавайки Дарданелите, най-напред се натъкват на гърци, затова европейската част на държавата нарекоха Румели — страна на гърци (от Ромеос — Рум и ели — област). Румелийската область във военно и административно отношение е обхващала Балканския полуостров, без Гърция (Мора), Босна, Северна Сърбия и Албания. Тази Румели е имала два центъра, така наречените пашови санджаци, Софийския и Битолския, всред царството на двата шоплука. И наистина най-чистата българска териториална ивица върви от София, между Скопие и Щип, Велес и Прилеп, Битоля и Охрид, Воден и Костур, тази зона е Млечният път на българщината. Дори и самите гърци в Битоля ни наричаха торлаци и кондрокефали — дебелоглави, защото ние не сме се подавали, но затова пък гърци, турци и всички други чужденци там бяха принудени да учат и знаят български. Отпосле беше отделен и създаден Силистренския аялет (област) с окръзите: Силистра, Никопол, Черемен, Виза, Лозенград, Бендер, Акерман, Килия, сир. Бесарабия, Добруджа и Източна България до Странджа. Така важните центрове на османската държава на Балканския полуостров бяха българските градове: Силистра, София и Битоля.
За българската народност на населението на Румели имаме ценни признания и сведения на турски историци и пътешественици от 17-то столетие, макар че при покоряването им западно-българските покрайнини са били под сръбско владичество.
Така, турският учен, историк и географ от 17-то столетие Кятиб Челеби, известен на европейските учени под името Хаджи Калфа, съчиненията на когото са преведени — макар с много грешки и пропуски — на чужди езици, но не и на български, в своето съчинение „Левами-Нур" от 1652 г. (на немски превод „Румели унд Босна") пише: „Монастир (Битоля) е подчинен на пашовия санджак, раята е българска (раяси булгар дър)".
Но ние имаме още ценните и подробни данни и описания на прочутия пътешественик и очевидец Евлия Челеби, който заедно с турските войски и везири е пребродил педя по педя, надлъж и нашир цялата османска империя (от Персийския залив и Египет до Виена, от Крим и Кавказ до Крит, посетил дори Германия и Холандия). Онези томове от съчиненията му, що се отнасят до Мала Азия и Унгария, са отдавна преведени на чужди езици и служат за основа на най-хубавите съчинения по география на тези места, като например на проф. Тешнер, Мортман и пр.
В излезлия в 1928 г. том VIII, 786 стр. на голям формат, собствено издание на Турското историческо д-во при Константинополския университет, Евлия Челеби описва пътуването си в 1667 г., сир. преди 270 години, по крайбрежието на Бяло море до Гърция и Крит, по случай похода против Крит, и от там назад през Авлона — Елбасан, Битоля, Тиквеш, Радовиш, Петрич, Станимака, Пловдив, пак за Константинопол.
За центъра на Македония, Евлия Челеби пише: „Радовишката околия има 60 богати села, всичката рая е българска (стр. 748), Тиквешката — 70 богати села с лозя и градини, всичката рая са български селяни" (стр. 749), да не говорим за изцяло българските околии Битолска, Охридска и Стружка.
На стр. 746 четем: „Градът Поградец е прелестен. Този град е хасово владение (сир. доходите му принадлежат на бея на Охрид). Войводата на околията (Старово) е записал, че получава 150 аспри; околията има 70 села, всичките раи са българи". На югозапад Костурско граничи със Старовската околия.
На отиване за Крит и Гърция, Евлия Челеби, след като казва, че и в Катаферия (стр. 182) е имало български махали, на стр. 183 пише: „От тук станахме и, пътувайки за юг, след три часа влязохме в Чаршанба пазари (Кожани), където живеят юруци. Прадедите им бяха от туркменско племе и, през времето на Сюлейман, син на Орхан Гази, бидоха изселени и се настаниха в тези места; но намирайки се в съприкосновение и сношение с български и гръцки кяфири, говорят на един особен диалект". Същото виждаме и днес. Гръцките бежанци от Мала Азия, които се заселиха в Воденско, Леринско и Костурско, научиха да говорят местния български език. И по-нататък: „... Напуснахме тази околия и, вървейки все на юг, минахме с лодки голямата река Индже кара су (Бистрица), след четири часа стигнахме в Серфидже". И на стр. 189, като описва града Аласония (Еласона), пише:
„... беше покорен от Гази Худавендиgyap, но пак обратно завзет от пъклените кяфири, по-късно завоевателят на Константинопол, султан Фатих, покори тази крепост и Гьоли-Кесре (Костур), но пак кяфирите българи и гърци си ги взеха назад. И едва при покоряването на Мора, през време на султан Баязид, тези крепости бидоха окончателно присъединени към държавата".
Всички тези сведения са от времето на така наречената тъмна епоха, когато нямаше България и Българска екзархия, нито българска писменост и български чети да вършат българска пропаганда, и то още по-на юг от Костурско!
Минавайки към новите времена, пред нас е официалният годишник (Салнаме) на Битолския вилает от 1305 год. (1889 год.), който ни дава следната статистика за населението по народности на Битолски окръг и Костурската околия, която се числеше към Корчанския окръг:
В по-късните издания не се дават вече сведения по околии, а за целия Битолски вилает, който се състоеше от окръзите Битолски, Дебърски, Корчански и Елбасански (населени предимно от албанци-мохамедани) и Серфидженския (в голямата си част с гръцко население), гонейки целта да се намали числото на българското население в сравнение с другите народности.
Така в четвъртия годишник от 1311 г. (1895 г.) се дават следните глобални цифри за целия вилает:
Мохамедани 383,622
Гърци и власи 225,235
Българи 284,999
Арменци 26
Протестанти 34
Евреи 5,038
__________________
Всичко 838,354 души
Панчо Дорев
А. МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ УЧАСТВАТ В ЦЪРКОВНАТА БОРБА
1 . Плебисцит за български митрополити в Охрид и Скопие преди освобождението на България
Записано на страница 38 от Държавен важен регистър № 263, почнат в 1286 г. (1869—1870 г.)
Екзархията напоследък е поискала да бъдат назначени митрополити на вакантните Скопска и Охридска епархии. В представените два такрира се изтъква, че според член 10 от фермана от 8 зилкаде 1286 г. (9 февруарий 1870 г.) са изредени епархиите, които влизат под ведомството на Екзархията; Охрид и Скопие се намират вън от изброените епархии, но в една алинея на споменатия член се постановява че ако вън от означените епархии православното население на други места, изцяло или с две трети, изкаже желание да мине под духовното ведомство на Екзархията, и след проверка това се установи, желанието им се удовлетворява.
В миналото, след запитване от Цариград, от получените местни книжа се установи, че от 8600 и няколко къщи от християнското население на Скопие и подведомствените на Скопие местности 8100 и няколко къщи са пожелали да са под Екзархията, а за Охрид едно мнозинство по-голямо от две трети се изказало в същия смисъл, и на 17 сефер 1291 г. (23 март 1874 г.) излезе султански берат, с който се потвърдиха длъжностите на назначените в Скопие и Охрид митрополити.
Тъй като излезе султанско ираде да се представи на какви книжа и доказателства почива горното желание на населението, с повече от две трети, да мине под Екзархията, тези книжа се взеха от бюрото на вероизповеданията и се разгледаха. В доклада на административния съвет на закрития Призренски вилает от 8 муххарем 1291 г. (13 февруари 1874 г.), въз основа на изпратените от местата протоколни решения, се установява, че християнските къщи в околиите и нахиите, които съставят Скопската епархия, били 8698 къщи, от които 567 семейства изявили желание да бъдат под Патриаршията, 8131 семейства да бъдат подчинени на Българската екзархия, а неполучените книжа от Тетовската околия ще бъдат изпратени по-после.
В донесението на Солунския вилает от 21 муххарем 1291 г. (26 февруари 1874 г.), въз основа на протоколното решение на Битолския административен съвет, се установява, че от населението на самия Охрид и подведомствените села 190 души искали да бъдат под ведомството на Патриаршията, 9287 души под Екзархията; в нахиите Преспанска, Ресенска и Демирхисарска 2679 за Патриаршията, 3395 души за Екзархията.
Изпратените протоколни решения се разгледаха и се установи, че за всяко село съществуват подписани и подпечатани от селски мухтари и старейшини книжа, сочейки колко жители желаят Патриаршията и кои — Екзархията. Скопските книжа са потвърдени от административните съвети на околиите Паланечка, Кумановска и Вранянска, също и от окръзите Нишки и Скопски, а охридските книжа — от нахиите Ресенска и Преспанска и околия Охридска и окръг Битолски.
4 джумази-юл-ахър, 1302.
9 март 1301 г. (19 февруари 1885 г.).
Бележка под страницата: — Сравнен с оригинала.
Дават се сведения за българите от Скопие и Охрид: и някои околии и нахии, които са останали под Патриаршията и под Екзархията. Това тескере на Негово Превъзходителство Бейликчи ефенди (на протокола) буквално се написа на 4 джумази-юл-ахър 1302 г. на горната страна на тези тефтери и черновката се постави в торбата за важни книжа. (Следва и препис от текста на Екзархийския ферман)
2. Българите в Битолския окръг да се закрилят
До Солунския вилает.
Понеже се разправя, че българите от Битолския окръг били принуждавани да се отнасят до гръцката митрополия, тук приложено Ви се изпраща едно запечатано предписание, съдържащо тайните наставления до Битолския мютесарифлък, с молба да бъде веднага изпратено на поменатия мютесарифин.
11 джемази-ул-еввел 1289. от Хеджира
5/17 юлий 1872 г.
3. До Битолския мютесарифлък
Понеже се разправя, че българите от Битолския окръг били заставени да се отнасят до гръцката митрополия, — както му е редът, — бе ни съобщено телеграфически. Ако е верен тоя факт, отдаваме го на обстоятелството, че не Ви са известни новите разпоредби, защото за българите е назначен един екзарх и впоследствие ще бъдат назначени отделни митрополити.
Понеже подробностите по тоя въпрос ще Ви се съобщят по-късно, сега за сега налага Ви се да се стараете българите да бъдат твърде много задоволявани и да бъдат бащински закриляни от тормоза и другите постъпки на Патриаршията.
Прочетете настоящето ни тайно предписание внимателно, и го проучете, да бъдете един вид пастир на българите и като се отнасяте твърде мъдро и осторожно, ще се стараете да не давате повод за оплаквания. Това го изискват обстоятелствата, за което Ви се пише настоящето специално писмо.
11 джемази-ул-еввел 1286 г. от Хеджира
5/17 юлий 1872 г.
4. Изборът на екзарх Йосиф — подписи на български народни представители от Битолско и Скопско.
Екзархийският съвет — до Върховното началство на Министерството на външните работи
С високото тескере на Ваше превъзходителство ни се съобщи височайшата заповед на Великото везирство да изберем, в съгласие с Смесения съвет, на вакантната длъжност за екзарх най-достойния от митрополитите и решението да се представи с протокол на Високата порта.
Ние, скромният ни съвет, съобщаваме, че, събрани в Екзархията, разисквахме и с мнозинство на гласовете избрахме на екзархйското достоинство ловчанския митрополит Йосиф ефенди и Ви молим да благоволите да вземете акт от това. Както в този, така и в други случаи всичко зависи от заповедта на Ваше Превъзходителство.
22 реби-юл-ахър 1294 г. от Хеджира
24 април 1293 г. финансова (1877 г.)
Следват 18 печати:
Панарет — митрополит на Пловдив и епархията
Григорий — митрополит на Русчук и епархията,
Доситей — митрополит на Самоков и епархията,
Ирги син на Стоян — член на Сената,
Д-р Янчо Стою — член на Държавния съвет,
Димитраки — народен представител на Дунавския вилает (в първия турски парламент б. н.)
Николи — от народните първенци,
Никола Михайловски — член на Учебния съвет,
Петраки — народен представител на Дунавския вилает,
Стефанаки — народен представител на Дунавския вилает
Захарий х. Гюрович — народен представител на София
Иоаким Груюоглу — от народните първенци,
Димитри, син на Робе — народен представител на Битолския вилает,
Никола Христо Тъпчилещов — търговец,
Пешо Тодоров — народен представител от София,
Иорги Стефан — народен представител на Косовския (Скопския) вилает,
Тодор Искович Геков — от народните първенци,
Димитри Пандуров — от народните първенци
5. Българското население в Костурско иска български митрополит
Висока порта
Секретариат на
Минист. на външните работи
№ 1611
№ на Великото везирство
156334—404
До Негово Височество Великия Везир
Скромно излагаме:
Заместникът на маршалството на третия (Битолски) султански корпус съобщава, че българите готвели петиция до Екзархията да се назначи един български митрополит в Костурската епархия, изтъквайки, че осем десети от населението в Костурско били българи. На направеното запитване, корчанският мутесарифлък (окръжно управление) с телеграма донася, че населението по език и по род е българско, и българските разбойници тайно принуждавали онези, които признавали ведомството на Патриаршията, да минат под лоното на Българската екзархия, и наистина, както ми се донася от Битолския вилает, приготвяла се една обща петиция.
И така приготвянето на общи петиции е забранено, и тъй като приготвяната петиция преследва особени и вредни цели, нещо, което подсилва забраната, в отговор ние дадохме съвети на споменатия вилает да попречи на съставянето и изпращането на такива петиции, да не допуска повтарянето на такива неща и направи законното следствие против съставителите. По същия въпрос дадохме сведения и на Министерството на правосъдието и на изповеданията. Във всеки случай ....
2 реби-юл-еввел 1321 г.
29 май 1319 г. (1903 г.)
Министър на вътрешни работи
Мемдух
На 22 май, под № 1611 се писа на инспектора на румелийските вилаети въз основа на това съобщение на Министерството на вътрешните работи, да влезе в сношение с вилаета (Битолския) и да направи потребното.
6. Българи и гърци помощници на валии в Битолския и Косовския вилаети. За сърби не става дума
Заверен препис от доклада на Министерския съвет
От мерките, които се взимат в румелийските вилаети, на Негово Величество биде представено на височайшо одобрение и Н. В. Султанът е одобрил назначаването, пропорционално на мнозинството на немохамеданското население, за помощници валии на лица от гръцка народност в Солунския и Янинския виляети, от католишка — в Шкодренския, от българска — в Битолския и Косовския вилаети, помощниците да бъдат с доказано поведение и да знаят да четат и да пишат на турски.
В изпълнение на това султанско ираде ние писахме на Министерството на вътрешните работи и в получения, прочетен между нас, отговор се предлага да бъдат назначени следните лица, които били опитни и знаели да четат и да пишат на турски:
За помощник на солунския валия, от гръцката народност Константиниди паша, който е бил веднъж на същата длъжност в Солунския вилает; за помощник-валия в Янина, бившия съветник на посолството ни в Петербург Христиди ефенди; за помощник валия в Шкодра — Агоп Макасдар ефенди от арменокатолишката община, помощник в юрисконсултското отделение при Министерството на вътрешните работи.
Според тескерето на Вътрешното министерство и заверените книжа относно техния живот, явствува, че тези лица са с доказана опитност и добро поведение и ние еднодушно намерихме за уместно да бъдат предвидени в Солун, Янина и Шкодра; също и предложените като опитни и отговарящи на поста от българската община: — Стефанаки бей, син на Гаврил паша (Кръстевич б. н.) в Битолския и Димитраки Пандуров ефенди в Косовския вилаети, като помощници на валиите и, както се предвижда в подобни случаи, да им се определи на всичките по 5000 гроша месечна заплата.
Представяме споменатото тескере на Министерството на вътрешните работи с приложените книжа. В този и във всеки случай, всичко зависи от височайшата заповед и ферман.
15 реджеб 1313 от Хеджира
20 декември 1311 финансова година (1895 г.)
1 януари 1895 г. (н. с.)
Б. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПОДГОТОВКА НА БОРБАТА ЗА СВОБОДА
7. Революционната организация в Битолския вилает
Дворец Илдъз / 5458
От Двореца до Великото везирство
В едно обширно донесение от Битолския вилает, което биде прегледано от Негово Величество, с положителност се изтъква, че духът на мнозинството от българското население, което живее в румелийските вилаети, бил революционизиран — тези, които могат да носят оръжие, се въоръжават, една част е определена да помага с пари, а други пък са определени за куриери и разузнавачи.
Когато на едно място се появят въоръжени лица в по-голем брой, не трябва да се предполага, че те са дошли от България или че се движат все така многобройни. Четништкото организиране на селата е свършено. Когато някой водач, дошел от България, се установи с няколко другари в едно-две български села, той може да повика своите съмишленици от села и паланки, в което време би поискал и има всички улеснения да увеличи броя им в каквато размер би пожелал.
Когато ни се донесе, че разбойници са се събрали на някой балкан, или пък са убили някои невинни хорица и се реши да се изпрати сила срещу тях, разбойниците лесно се научават за това, посредством своите съмишленици в градовете и селата, веднага се разотиват по домовете и приемат вид на покорно и работещо население. Ето защо се налага да се създадат военни постове на най-важните места. Да се направи потребното.
15 реджеб 1320, 4 октомврий 1318 г. (17 октомврий 1902 г. н. ст.)
Главен секретар Тахсин
Под № 672 и 1434 още същия ден от Великото везирство се писа на съответните власти.
8. Сражение с Сарафов и Чекаларов в с. Смърдеш, Костурско
№ 153244—166
Шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети до Великото везирство
При известието, че Сарафов и Чекаларов с техни сподвижници се криели в с. Смърдеш, Костурска околия, изпратените войскови отделения заобиколиха въпросното село. От околните български села много въоръжени лица се събраха по височините и се осмелиха да нападнат с цел да попречат на движението на войсковите части. Войските бидоха засилени и обсаждането стана по-строго. От разбойниците има: убити 5 души, ранени 4 души и хванати живи 5 души. През време на сражението от султанските войски падна убит един човек и ранени 4 души. Правят се нужните разследвания на местните български бунтовници, които оказаха дейна помощ на разбойниците.
Горното се съобщава в получените от Битолския вилает телеграми, на които отговорихме да се засилят и да се разширят преследванията и се вземат всички мерки за залавянето на Сарафов.
30 март 1319 г. (12 април 1903 г. н. ст.)
Инспектор Хюсеин Хилми
9. Телеграма — отговор от В. везирство 30 март
Хванатите живи разбойници трябва да се предадат на съдилищата.
10. Амнистия за българите, затворени или обвинени за политически деяния — 1077 души
№ 153370 318
от 18 мухарем 1321 г.
3 април 1319 г.
(16 април 1903 г.)
От Великото везирство
До почитаемото Министерство на външните работи
Инспекторатът на румелийските вилаети, с донесение под № 52 от 13 мухарем 1319 г., ни съобщи:
В изпълнение на дарената от Негово Величество амнистия от Косовския и Битолския вилаети са изпратени два списъка с имената на освободените бунтовници. Освободените в Солунския вилает възлизат на 276 души, но се писа, че трябва да се изпрати нужния списък.
Това писмо на инспектората с приложените книжа се изпраща на Ваше Високопревъзходство и, според както се донася, в споменатите три вилаети били освободени всичко 1077 души. Направете потребното и ни повърнете приложените книжа.
11. Разквартируване на войски в българските околии: Костурска, Леринска, Битолска, Охридска, Кичевска и Прилепска
Дворец Илдъз
Главен секретариат
№ 758
До Великото везирство
Заповяда се на бившия битолски валия Едип паша да направи доклад за мерките, които би трябвало да се вземат срещу българските разбойници. За премахването на нападенията на бунтовниците полезно било на съответни места в околиите да се създадат постоянни застави, дето султански войски да квартируват вкупом в по-голямо число и летящи жандармерийски отреди. Тъй като в Битолския вилает околиите Охридска, Кичевска, Прилепска, Леринска, Костурска и централната (Битолска) са населени най-много с български елемент, необходимо е горните мерки да се вземат в тия околии. По този начин ще престанат и оплакванията, произлизащи от съприкосновението на войските със селяните, а същевременно ще се гарантира щото султанските войници да не бъдат пръснати. Всяка околия да се раздели на няколко райони и в всеки пункт да се постави най-малко по един бюлюк (взвод) войници, които да бъдат в подкрепа на излизащите от тия пунктове жандармерийски отреди. В центъра на околиите ще квартирува по един табур (дружина) войска и с това ще се осигурявай редът и спокойствието на страната. Ако броят на жандармите не е достатъчен за тези дислокации, да се предостави на местните власти да увеличат техния състав.
В горния дух е донесението на споменатия паша до Негово Величество и умолявайте се Ваше Височество да докладвате бързо мнението си.
2 сефер 321, 17 април 1319 г. (30 април 1903 г.)
Главен секретар на султана: Тахсин
Бележка на Великото везирство:
Отговорът е представен и се телеграфира на инспектора на румелийските вилаети.
4 сефер 1321 г. (2 май 1903 г.) под № 153.
12. Битолският валия иска да се изпратят войски срещу едно евентуално нападение на Битоля от страна на бунтовниците
Дворец Илдъз
Главен секретариат
Шифрована телеграма от Битоля
От разни места се известява, че българските бунтовници тези дни кроели едно общо нападение на Битоля. Под мощната сянка на Негово Величество Султана правят се приготовления срещу всяка евентуалност и предвиждаме, че такова едно смело движение от страна на бунтовниците няма да ни създаде опасност, но от пристигналите в подкрепа на Битоля три табура (дружини) от шестата дивизия, един табур от тях преди няколко време, по заповед на корпусния командант, биде изпратен в Косово, а и за изпращането на другия от корпусното командантство се дават заповеди.
Центърът на вилаета е заобиколен почти изцяло от български села и при такова едно общо нападение, ако всички български села и българското население на Битоля вземат участие, ще срещнем големи мъчнотии както за да запазим от нападение правителствените сгради, казармите, погребите, консулствата и покорното и верно население, така и за разпръсването и унищожаването на бунтовниците. От друга страна, при едно общо движение, което би застрашило спокойствието, центърът и провинцията биха се възбудили и ние с наличната ни сила ще срещнем също големи мъчнотии да успокоим духовете на мохамеданите. Затова, преди да е станало съобщеното общо нападение на бунтовниците, за тяхното бързо смазване и разпръсване, под егидата и с помощта на Н. В. Султана — налага се да бъде отменено решението на корпусния командант и табурът да бъде оставен тук. Що се отнася до изпращането на постоянни летящи отреди из околията — нещо, което ще внесе успокоение в населението и ще спъне движението на бунтовниците в българските села, то да се изпратят бързо най-малко два малоазиятски табура за Битоля.
Моля да доложите на Негово Величество, че коленопреклонно моля да се издаде султанска заповед в горния смисъл.
Битолски валия Риза
19 април 1319 г. (2 май 1903 г.)
Илдъз 865
Да се прочете днес в Министерския съвет и да се поднесе с доклад.
5 сефер 1321, 20 април 1319 г. (3 май 1903 г.)
Главен секретар Тахсин
№ 200 и 13.
13. Трагедията по опожаряването на с. Смърдеш, Костурско
Висока порта
Велико везирство
Секретариат
Шифрована телеграма, изпратена от Инспектората на румелийските вилаети
Представям препис от телеграмата получена от самото място, която дава подробности по положението и събитията в с. Смърдеш, Костурска околия, и допълнителните сведения на Битолския вилает.
14 май 1319 г. (27 май 1903 г. н. ст.)
Хюсеин Хилми
Препис
Пожарът в с. Смърдеш е потушен; според емлячните регистри от 251 къщи са изгорели 184 къщи, 19 дюкяни, 2 училища, 1 вакъвски хан и един хамбар за жито. В началото и през време на сражението пламнаха една-две къщи, отдето пожарът се разпространи и над горните сгради.
Пожарът се разшири и от това, че вътре в къщите били складирани много военни припаси — един ден по-късно една църква изгоре по същата причина, 67 къщи останаха незасегнати от пожара.
Селяните по списък съобщават, че през време на сражението и пожара починали, убити или изгорени, 81 лица от мъжки и женски пол; освен тях, както ни съобщава един доносчик, бил убит и Фоти, родом от с. Смърдеш, капитан от българската армия (не капитан, а обикновен майстор каменоделец – б. н.), но селяните отричат това. Последните заявяват, че при пристигането на войската от Костур, в селото им имало само четирима четници под шефството на Търпо, един роднина на Чекаларов, които били избегали по това време; но вземайки пред вид дадените в голямо количество изстрели вътре в селото, трябва да се предполага, че броят на разбойниците е бил голям, и, че както става в такива случаи, и самите селяни са взели участие и стреляли срещу султанските войски. Повечето от селяните днес се намират в селото, но се писа на градския лекар в Костур веднага да замине за село Брезница, да лекува намиращите се там ранени, около 20 души мъже и жени; купи се и се изпрати също 100 оки хляб, за да се раздаде на нуждаещите се. Изпратените на мястото чиновници лека-полека изнамират и връщат на стопаните открадналите вещи, а виновниците се арестуват и подвеждат под съдебно следствие; селското население се третира еднакво. Чакаме по-нататъшните Ви заповеди, как да се постъпва спрямо населението.
14. Шифрована телеграма до Инспектората на румелийските вилаети от 15 май
Отговор 14 май 1319 г. Трябва ясно да ни донесете в какъв смисъл са по-нататъшните разпореждания спрямо населението, поради станалите събития в Смърдеш.
15. От Румелийския инспекторат
Отговор 16 май. — Вследствие събитията в Смърдеш днес бе заповядано на Битолския вилает да се направят потребните разследвания, да се върнат заграбените вещи и виновниците да се заловят. Сега изпратихме повторно заповед да се настанят намиращите се без подслон пострадали, да им се даде нужната помощ и да ни се съобщи каква сума е потребна за целта.
16 май 1319 г.
Хюсеин Хилми
16. В навечерието на Илинденското въстание затворените българи възлизали на 1140 души
Висока порта
Секретариат на
Великото везирство
№ 158948-540
Шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети
Отговор на 30 юний 1319 г. (1903 г.)
Според получените от валиите и прокурорите при апелативните съдилища в Битолския, Солунския и Косовския вилаети, българите, осъдени или обвинени за политически престъпления или намиращи се под следствие и съд, арестувани и затворени в Битолския вилает, възлизат на 597 души, в самия Солун 327 души, в Косовския вилает — 216, или всичко — 1140 души. Затворените в подведомствените околии на Солунския вилает българи не влизат в тая сметка, и като се получат сведения, вилаетът допълнително ще даде сведения за числото им; но понеже напоследък се взе решение всички български бунтовници да се изпращат направо в центъра на вилаета, не може да се приеме, че числото на арестуваните българи в подведомствените околии на Солунския вилает е голямо.
6 юлий 1319 г. (19 юлий 1903 г. н. ст.)
Инспектор Хюсеин Хилми
17. До Инспектората на румелийските вилаети
7 юлий 1319 г. (20 юлий 1903 г. н. ст.)
Отговор на 6 юлий 1319 г. Броят на затворените е голям. Налага се бързо съдене, съветваме Ви с пълна спешност да се направи потребното (по заповед на Великия везир).
В. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ
18. Първите тревоги на турците
Висока порта
Секретариат на
Великото везирство
№ 159837—601
Шифрована телеграма от Инспектората на румелийските виляети
В две телеграми на Битолския вилает отъ 21 и 22 юлий 1319 г. ни се донася, че положението в Битолско се усложнило. Българските селяни оставяли храни и добитък, напускали жените си и на тълпи се присъединявали към разбойниците. Всека чета възлизала на 200 до 300 души. В централната (Битолска) околия шест мохамедански села били нападнати от четите. Поради малката сила, с която разполагали, властите не изпращали войски за гонене на четите. Валията моли определените за там войски да се изпратят с извънредна бързина от Велес. От Прилепската, Охридската и Кичевската околии не се получавали никакви известия.
Под крепката егида на Н. В. Султана табурите (военните дружини) почнаха да се движат. Отговорих в Битоля да свикат редифите (запасните) без да се губи време, полученитe тук сведения за споменатите по-горе три околии Ви се долагат от вилаета (Солунския б. н.). Във всеки случай. . . .
22 юлий 1319 г. (4 август 1903 г. н. ст.)
Инспектор Хюсеинъ Хилми
19. Превземането на Крушово и други въстанишки действия
Висока Порта
Секретариат на
Великото везирство
№ 159841—599
Шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети
Твърде бърза
Подробна телеграма от прилепския командант и от тамошния каймакамин, изпратена посред нощ, получена тази заран:
Българите опожариха Доленци и Рамна, мохамедански села от Битолска околия, и се сражават с тяхното население. От Битоля били изпратени достатъчно сили. Телеграфните жици са прекъснати, само жицата Прилеп —Велес е поправена.
Подведомственото на Битоля село (град б. н.) Крушово, център на нахия, е нападнато; правителственото здание и телеграфната станция са опожарени, гарнизонът от 50 души е избит.
Не се знае нищо за отделението, което бе изпратено от Прилеп в едно село и бе завързало сражение с разбойниците.
Както Ви доложихме снощи, на много места в Кичевската околия разбойничеството продължава; разбойниците с хвърляне на бомби и по други начини тероризират мохамеданските села в Битолската околия; в прилепските села и в самата Битоля до вчера заран не стана никакво събитие.
Една чета от 150 души е нахлула в българските села на границата между Прилеп и Битоля и насилствено е отвела със себе си от всяко село от 30 до 40 души и хванала гората. В прилепските гори има много разбойници, които възнамерявали да нападнат града. В Прилеп има 300 души войници, които в случаи на нужда бихме могли да употребим. Поискахме да ни се изпрати един табур. Също да се изпратят бързо два взвода от Гостивар за Кичево, а от Тетово и Призрен — един табур за Гостивар, за да се подсили Гостивар.
Телеграфира се на пашата, дивизионния генерал в Скопие и на Битолския вилает да побързат с изпращането на по-големи сили и се писа на прилепския каймакамин. Ферманът е Ваш.
22 юлий 1319 г. (4 август 1903 г. н. ст.)
Инспектор на Румелия: Хюсеин Хилми
20. Съвети от Цариград
Шифрована телеграма от Великото везирство до Инспектората на румелийските султански вилаети
Отговор на 22 юлий 1319 (4 август 1903 г. н. ст.)
Както се казва в другите ни телеграми, съветваме ви строго да се преследват разбойниците и да не се допусне разширението на бунта и разбойничеството, но да се пази покорното население от нападения и да не се позволи да се извършват спрямо него деяния, противни на султанската воля. Редовно да ни давате сведения за изпращаните войски.
21. Хилми паша апелира да се изпратят войски в помощ на Костурско
Висока порта
Велико везирство
Отделение на шифъра
№ 664 и 160437
Шифрована телеграма изпратена от Инспектората на румелийските вилаети
Отговор на 25 юлий 1319. Със султанска заповед числото на войските в румелийските вилаети бе определено на 125 табура (дружини). Днес Битоля не разполага и с три табура за да ги постави в движение и да изпрати помощ на Костур. От каквато страна и да разгледаме въпроса, ние трябва да съжаляваме и да му отдадем нужното внимание. Не ми са известни напълно истинските причини на това плачевно положение.
От определените да се изпратят от Призрен седем табура, както Ви донесох в днешните си телеграми, три табура са пристигнали в Прилеп, другите два ще тръгнат утре рано от Велес. Разстоянието е повече от 12 часа и няма надежда да пристигнат още вечерта в Прилеп; на другата заран е сигурно. Силно се надеваме, тръгналите вчера заранта от Призрен през Гостивар други два табура да пристигнат утре вечер в Кичево, тъй като разстоянието е 20 часа. Негово Превъзходителство Юмер Ружди паша вчера е тръгнал от Призрен, утре пристига тук. От осемте табура, които той ще докара, намиращите се в Митровица два табура ще пристигнат утре вечер, а другите два, ако е рекъл Бог, други ден сутринта — във Велес. По-бързото им изпращане е невъзможно. Идещите от Ипек четири табура ще бъдат изпратени след тях.
Както донесох в другите си доклади, понеже Прилепската и Кичевската околии са твърде далеч от нахиите Клисура и Соровичево, мъчно е да се изпратят от там войски, за да се разправят с разбойниците. Ако не може да се изпратят по-бързо от Солун и Солунско няколко табура, пристигащите утре в Велес два табура да продължат пътя по железницата до Соровишката гара и по този начин да се помогне на Костур и Костурско. За това моля да се даде заповед на Юмер Ружди паша.
25 юлий 1319 г., 7 август 1903 г. (н. ст.)
Инспектор Хилми Паша
22. Бързо се изпращат войски срещу въстаналите въ Костурско
Главен генерален щаб
Трето отделение
1697
До Великото везирство
Покорно излагаме:
Отговор на тескерето на Ваше Височество от 27 юлий 1319 г. (9 август 1903 г.) под № 1326.
Според свещеното съдържание на султанското ираде, дошлите по железницата от Митровица във Феризович табури от Анталия и Акя (Мала-Нзия), за които бе решено да слезат на Велешката гара, наредено е да се изпратят направо през Солун за Соровичево. От донесенията на корпусния командант Омер Ружди паша разбрахме, че са били дадени заповеди и други идещи от Митровица табури от Елмали и Мекри да бъдат изпратени направо за Соровичево.
Така, по този начин, исканата от главния инспектор военна сила в помощ и подкрепа на Костур и Костурско пристига. Споменатата телеграма Ви се връща.
18 джюмази-ул-еввел 1321 г.
30 юлий 1319 г. (12 август 1903 г. н. ст.)
Министър на войната Сераскер Риза
23. Войските на дълги вериги прегазват Костурско
162391—1191
от 18 джюмази-ул-ахър 1321 г. от Хеджира
28 август 1319 г. (1903 г.).
От Великото везирство до Министерството на външните работи
Военните действия на бригадния генерал Едхем паша в Костурско, от 22 до 25 август, преминавайки местните планини и гори, на дълги вериги (на турски: като гребло) дали добри резултати: от срещнатите в разни места разбойници, повече от сто души били убити, взети 30 пушки, 10 бомби, муниции и разни неща; от султанските войски, слава Богу, само един мъченик (убит) и пет души леко ранени; при претърсването били намерени повече от 500 глави добитък, които били предадени на местните власти.
С извършените военни действия, съединителните връзки между четите били премахнати и за сега останалите въстаници почват поединично да се крият или да се предават. Напоследък българите от селата Куманичево, Тихолища, Габреш, Апоскеп и Бабчор са поискали милост от Негово Величество Султана. От тях — населението от Куманичево е предало 12 пушки гра, а българите от село Бабчор — 2000 гроша. Наки Симон, брат на Коле, един от четнишките шефове, биде хванат невъоръжен близо до църквата на Клисура. За окончателното унищожение на разбойниците били оставени да действуват и наблюдават достатъчни войскови части в балканите на Дъмбени и Габреш, които са свърталища на разбойници.
Това ни се донесе с телеграма от инспектора на румелийските вилаети, въз основа на съобщения на дивизионния генерал Хюсни паша, командант на гръцката граница. Препис от телеграмата се прилага за по-нататъшно разпореждане.
На румелийския инспектор се изказва похвала и задоволство.
24. 80 села и 7000 къщи били опожарени при потушаването на въстанието; селяни от костурските села на тълпи пристигат в Битоля
Висока порта
Секретариат на
Великото везирство
Препис от шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети
В първите дни на въстанието селата се опожаряваха от разбойниците, по-после през самите сражения отчасти подпалвани от разбойниците, отчасти от топовните снаряди и вследствие наложените военни действия, опожарените села възлизат на 80 и опожарените къщи на 7000. Останалите без подслон селяни, заедно със старците, жените и децата, подбудени от разбойниците, на тълпи пристигат в Битоля. За да обърнат вниманието на консулите и да възбудят тяхното състрадание, те се оплакват от султанските войски и мохамеданите и изтъкват мизерията, в която се намират, искайки от правителството да бъдат настанени и продовалствувани и постоянно висят пред консулствата.
Вчера пък от местностите Корча и Костур са пристигнали около 600 души. Решено е, щото, съпроводени от специални чиновници, да бъдат възвърнати и разпределени по села на временно настаняване; решено е също да се ожънат и приберат зърнените храни, които са на полето, откраднатия — според техните думи — добитък да се потърси и изнамери. Но тъй като тези молби ще продължат, па и зимата наближава, няма съмнение, че мъчнотиите и молбите ще се увеличат. На изказаните от консулите пожелания да бъдат настанени в Битоля и хранени от държавата даваме съответни отговори, че оставянето на селяните в Битоля е съпроводено с мъчнотии, с оглед на здравето, обществената безопасност и тяхната прехрана. Понеже въпросът е много важен и заслужава внимание, необходимо е да се вземат мерки преди настъпването на зимата.
12 септемврий 1319 г. (1903 г.)
Инспектор на румелийските вилаети
Хюсеин Хилми
Г. ГРЪЦКАТА ВОЕННА ПРОПАГАНДА
25. Турското правителство в услуга на гърцизма
176851
177751—352
Главен инспекторат
на румелийските вилаети
№ 442
До Негово Височество Великия Везир
Скромно излагаме:
Прочетохме Вашето везирско предписание от 20 май 1320 г. (1904) под № 234 заедно с приложения препис от такрира на Патриаршията, с който тя се оплаква от насилията на българите върху гръцките общини в Солунския и Битолския вилаети, за да минат под ведомството на Екзархията, от вършените злодеяния на четите над гръцките първенци и духовни лица, които не се съгласявали на това, и от симпатиите на чуждите офицери на турска служба към българите.
Споменатите в такрира оплаквания и насилия отчасти са верни. Както комитетите, така и българските учители и духовници тайно и явно употребяват всякакви усилия, за да накарат християнското население, което говори славянски и се намира под Патриаршията, да мине под ведомството на Екзархията и за постигане на тази цел вършат престъпления. Постановлението в Мюрцщегската програма за образуване, след като се възстанови редът, на административни единици въз основа на народността, кара българите да засилят дейността си за разширение на българщината. Навсякъде те подписват и представят прошения за минаване на християните от Патриаршията към Екзархията. Но тези прошения почиват на принуда и заплашвания; освен това такива инициативи и прошения са вредни за истинските интереси на държавата и затова не се приемат и удовлетворяват.
На гръцките села се дават нужните съвети; не се позволява на исканите от селяните български свещеници и учители да се намесват в църкви и училища, а на по-свестните гръцки митрополити се дават особени и тайни наставления как да постъпват.
На чуждестранните чиновници, чиито имена и чинове няма нужда да споменаваме, които се застъпват в полза на българите и запитват защо не се дава ход и не се удовлетворяват прошенията им за промяна на духовното ведомство, отговаряме, че съществуват чети, чиито заплашвания и насилия са известни на самите чужденци, и, следователно, не може да се удовлетворяват подписаните по принуда техни прошения. При това добавяме, че когато престанат въздействията на комитетите по тия въпроси и се създадат условия, при които заплашванията срещу гърците биха престанали, въпросите ще бъдат разглеждани и решавани.
Натоварените с реформирането на жандармерията в Солунския окръг руски офицери, когато посещават околиите, гостуват в къщите на някои българи. Тукашните гръцки първенци и духовни началници са съобщили и на мен за това, обаче симпатиите на споменатите офицери нямат този размер, за който се съобщава преувеличено. На началника на жандармерията Негово Превъзходителство Деджорджис паша и на неговите помощници обърнах сериозно вниманието, че службата на чуждестранните офицери се отнася до реформирането на жандармерията и че не е желателно те да се намесват в други въпроси, да проявяват симпатии към едни и антипатии към други от разните народности и че, като отиват по околиите, добре би било да се настаняват в къщи, посочени и приготвени от местните власти. Твърдо се надявам тези ми препоръки да бъдат взети под внимание.
Като първа мярка, която би трябвало да се вземе за запазване на гърците от заплашванията и насилията на българите, е: военните власти да подадат ръка на гражданските за преследването на четите, които се движат и имат за цел да разширят българщината в Солунския окръг и в околиите Леринска, Костурска и Битолска от Битолския вилает; войсковите части и гражданските власти постоянно и неуморно да преследват четите, да пазят населението на гръцките села и, там където се окаже нужда, да се поставят войскови и жандармерийски отделения.
Втората мярка е, ако част от населението на патриаршистките села мине под Екзархията, то да не бъде насърчавано, като му се дават притежаваните от гърците църкви и училища или като се позволява използването им по ред от българи и гърци. Този въпрос беше взет под внимание и, както представихме с нашия доклад от 30 май 1320 г. (1904 г.) под № 402, горното начало, под справедливата егида на Н. В. Султана, напълно се прилага.
5 реби юл-ахир 1320 г.
6 юни 1320 г. (1904 г.)
26. Великото везирство съгласно с Хилми паша
4 джумази-юл-еввел 1322 г.
5 юли 1320 г. (1904 г.)
№ 294
Препоръката в рапорта Ви от 5 реби-юл-ахър 1322 г. под № 442 да не се приемат несправедливите желания за използване поред или общо на църкви и училища е уместна и отговаря на положението. Така ни се съобщава от страна на Министерството на правосъдието и изповеданията. Прочее, вършете потребното.
27. Засилването на българщината е пакостно за турските държавни интереси
Висока порта
Бюро на шифъра на
Великото везирство
180 923—1477
Препис от шифрована телеграма, изпратена на 6 септември 1904 от инспектора на румелийските вилаети
Сведения и мнение относно преминаващите от Гърция чети представих с две телеграми от 4 и 6 септ. Що се отнася до оплакванията на Патриаршията, че не била защитавана, давам следните подробни сведения и разяснения:
Комитетите и българските духовници и учители агитират явно и тайно и заплашват християните, които духовно са под Патриаршията и говорят български език, да минават под ведомството на Екзархията, като ги карат да дават на правителството прошения, че са българи, и ако им се удаде случай, убиват несъгласните с това гръцки духовници и първенци. Тъй като масовото минаване на тия лица под Екзархията е твърде вредно за интересите на държавата — сега и в бъдеще — не се дава ход на прошенията, които идат от гръцките села в смисъл че те са българи; на населението се съобщава да пази старите си духовни връзки с Патриаршията; запрещава се на български свещеници да влизат в такива села, църквите и училищата се оставят в ръцете на гръцки свещеници и учители; отстраняват се и се наказват всички ония, които се намесват против гръцките свещеници и учители; възприетото по-преди начало за използуване, общо или поред, на църкви и училища е против принципа и основата на управлението; то е, очевидно, пакостно и в политическо отношение, затова от сега нататък не се позволява създаването на такива споразумения.
Всички тия решения са съобщени на трите вилаета и под справедливата сянка на Н. В. Султана правата и интересите на Патриаршията са от всяко гледище запазени, следователно не са никак прави оплакванията и постъпките на Патриаршията, че гърците не били защитавани. От взетите по-горе мерки, цивилните агенти, консулите и други чужденци, Екзархията и българите постоянно и силно се оплакват, но защитавайки ги с внимание и твърдост, доказваме несъстоятелността на техните оплаквания и заставяме всички да млъкват.
При все това изложените мерки не могат да попречат на злодеянията, които четите вършат над гърците. Криейки се по балкани и гори, четите могат, когато пожелаят, да събират съмишленици от българските села, да нападат нощем гръцките села, да премахват гърците, които пречат на пакостните български домогвания, и да се разотиват без да може да се намерят техните следи, камо ли самите разбойници.
Затова предвиде се поставянето на войскови отделения в някои по-изложени села, но напоследък те бяха вдигнати от военните власти и станаха някои случки, които наново всяха страх у гърците. Молбите и оплакванията на Патриаршията, вероятно, са произлезли от това положение. Естествено, не е възможно да се поставят войскови отделения във всички села, но може да се охраняват по-важните села и по тоя начин престъпленията и оплакванията — може да се разчита — биха престанали.
10 реджеб 1322 г.
8 септември 1320 г. (1904)
28. Гръцките андарти са и съдебно привилегировани
Висока Порта
Секретариат на
Великото везирство
Шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети
Действията на гърците са запретени от закона и заслужават наказание. Те обаче заявяват, че се сражават срещу български чети и като срещат войски доброволно се предават, заедно с оръжието си. Те казват, че били принудени да закрилят и защитават своите роднини и сънародници, постоянно заплашвани със смърт от страна на бунтовниците (българите б. н.). И наистина, техните цели и действия не могат да се сравнят с изброените в първа и втора глава на наказателния закон политически и бунтовнически престъпления. Не бива гърците да бъдат преследвани и съдени по същия начин като българите, които са дигнали оръжие срещу държавата. Такова едно поведение не би могло да се оправдае политически от наша страна.
Преди няколко месеци, цивилните агенти (австрийският и руският б. н.) запитаха на какво основание гръцките четници се предавали на съдене в обикновените съдилища и ние им отговорихме, че те не са вдигнали оръжие срещу държавата и не могат да се сравняват с българските бунтовници, но тъй като се движат и действуват като обикновени чети и с това се намесват в действията на правителството, а при това вършат и много престъпления, то се налагат строги наказания за техните обикновени престъпления и затова, според степента на деянията им, предават се на обикновените окръжни и апелационни съдилища. На този наш отговор не биде възразено. Критиките, които се сипят от странство срещу действията на гръцките чети, могат да се отнасят до резултатите от съденето. Ако на гърците се налагат съответни на престъпленията им наказания, никой не би имал какво да каже против присъдата, от какъвто съд и да е произнесена.
Според горните подробности, предоставям на просветеното мнение на Ваше Височество да определи съда, на който трябва да бъдат предавани (гърците — б. н.).
7 март 1321 г. (20 март 1905 г.)
Хюсеин Хилми
Бележка наша. — Решенията на извънредните съдилища се считаха окончателни, не подлежаха на апелация и касация и след телеграфическо разрешение от Цариград веднага се изпълняваха, когато при процесите на обикновените съдилища се запазваха срокове, решенията се издаваха с голямо закъснение, подлежаха на апелиране и касиране и се печелеше сума време.
29. Трагедията на с. Загоричани. 60 българи изклани и 6 души ранени
Висока Порта
Секретариат на
Великото везирство
Шифрована телеграма от Битолския вилает
Допълнение към телеграфическото ми донесение от 27 март 1321 г. (9 април 1905 г. н. ст.)
Според току-що получената телеграма на завърналия се от Загоричани в Костур каймакамин, гръцките разбойници, които са нападнали въпросното село, възлизали на около 200 души. В самото село те са убили 45 души, от които шест жени, и са наранили една жена. Като видели, че султански войски приближават, взели със себе си други 25 души, от които убили 15 души, ранили 5, а останалите 5 освободили. В селото те опожарили 8 къщи, 10 плевни и един дюкян, убили 15 глави добитък и заграбили стоки и пари.
Намиращата се в съседство подвижна дружина веднага се притекла на мястото и почнала да се сражава; също и клисурският мюдюрин с едно отделение от 30 души пристигнал и взел участие в сражението, но тъй като разбойниците били поставили засади и били многобройни, па и било се стъмнило, не било възможно да бъдат унищожени, и избягали. През време на сражението от войските били ранени двама души. Повече от разбойниците били от съседните села, от които петима били познати. Разследването на произшествието и преследването на разбойниците продължават. Дадоха се повторни и категорични нареждания навсякъде бързо и строго да се преследват, а познатите да се арестуват.
28 март 1321 г. (10 април 1905 г.)
Битолски валия Хазим
30. Великото везирство не споделя разбиранията на Хилми паша за подсъдността на гръцките андарти
Висока Порта
Секретариат на
Великото везирство
№ 172
19 април 1321 г. (1 май 1905 г.)
Шифрована телеграма до Инспектората на румелийските вилаети
(Тескере до Министерствата на правосъдието и на вътрешните работи)
Отговор на предшествуващата телеграма. Целите и действията на минаващите границата гръцки разбойници са излезли вече вън от рамките на самоотбрана. Ако стрелят срещу царските войски и нарушават мира в страната, то и тяхното предаване на съд в извънредните съдилища, също като българските разбойници, отговаря на началата за ред и равноправие. Така че дошлите в с. Белкамен, Леринско, гръцки разбойници са от тоя род и трябва да се предадат на извънредните съдилища. В този смисъл излезе султанско ираде и се съобщи на Министерството на правосъдието. Направете потребното в случая.
31. Пътуването на г. Брайс, председател на Балканския комитет в Македония. Поверително нареждане
Висока порта
Секретариат на
Великото везирство
199719—527
Отговор на 30 август 1321 г. (12 септ. 1905 г. н. ст.)
Писмената Ви заповед от 28 август, че висшите интереси на държавата изискват да се направят всички възможни улеснения на г. Брайс, за да се завърне задоволен в своето отечество, както и телеграмата Ви от същата дата, като се правят нужните улеснения, тайно да се следи и да се направят невъзможни някои бунтовнически въздействия от негова страна, поверително предадох на трите румелийски вилаета и, когато г. Брайс пристигне, ще се постарая по възможност да поправя някои негови мисли.
30 август 1321 г.
Инспектор Хюсеин Хилми
Допълнение към телеграмата от 30 август:
Г. Брайс приключи своето пътуване в Скопския и Битолския вилаети, върна се в Солун и има среща с мене. Не зная дали е променил особеното си мнение за нас, обаче изказа задоволство и благодарност за своето пътуване; призна, че в страната ни царува ред и в разговора ни по въпроса за зверските отношения между християнските населения той употреби думи, от които явствува, че е променил донякъде неприязнените си чувства и мисли спрямо нас.
7 септември 1321 г.
20 септември 1905 г.
Румелийски инспектор Хюсеин Хилми
32. Смущение в Цариград от изявленията на Джеймс Брайс
Висока порта
Секретариат на
Великото везирство
До инспектора на румелийските вилаети
34 зил-кааде 1323, 6 януари 1321 г. (19 януари 1906 г.)
Напущайки председателския пост на Балканския комитет поради назначаването му за министър на Ирландия, г. Джеймс Брайс в една реч до г. г. членовете на Комитета много едностранчиво е предал своите впечатления и наблюдения от пътуването си в България и Румелия, като е дал и израз на своите добри чувства към българите. Тези неща са несъвместими с широките възгледи, с които той се гордее, и ясно изпъква неговата неприязненост към османската държава — плод на сляп фанатизъм. Някои вестници са предали неговата реч откъслечно, а „Таймс“ — изцяло. Преводът на тая реч и рапортът на лондонското ни посолство за нея изпращат Ви се тук приложени.
Известни са мненията и разбиранията на г. Брайс за правителството на Султана и неговите последни изявления не ни очудват; но както се вижда от някои подробности, дадени във в. „Таймс“, има две неща, които заслужават нашето внимание: едното е, че местните власти гледали със затворени очи на престъпните нападения на гръцките чети в Румелия, а при взимането на мерки за тяхното разпръсване властите нарочно правели грешки; второто е неговото пожелание чужденците да се намесят във реформирането на правосъдното дело.
Мнението, че гръцките чети не се преследват съществува в България, Сърбия, Румъния, Италия, па и в Германия; за да докажем и на дело неистинността на това твърдение, абсолютно се налага да се развие по-голяма дейност и строгост спрямо гръцките чети.
Същевременно налага ни се още, неспособните или провинилите се чиновници по правосъдието да се заменят с по-добри, да се бди постоянно за подобрение на съдилищата и да не се допускат деяния противни на правосъдието, даващи повод за оплаквания. Не се знае доколко днешните инспектори на съдилища съзнават бъдещите нужди. Дайте категорични нареждания да се вземат необходимите мерки в тези две отношения. Също и от Ваша страна постоянно да се следи за това.
33. Награждаването на Хилми паша с гръцки орден
Инспекторат
на румел. вилаети
№ 604
До Негово Височество Великия Везир
Скромно излагаме:
Когато бяхме в Битоля, гръцкият генерален консул в Солун г. Коромилас пристигна там и ми съобщи, че гръцкото правителството ме награждава с ордена на Спасителя първа степен. След като със съответни думи изказах задоволство от това награждаване, отговорих, че в едно време, когато българите и много зломишленици в Европа с лъжливи публикации и без това обвиняват отоманските чиновници, че са били благосклонно настроени към гръцките чети, награждаването ми с горния орден няма да направи добро впечатление, поради което не ще мога да доложа в Цариград и да поискам позволение да получа тоя орден. За сега не трябва да се оповестява награждаването ми с този орден.
Като пристигнах в Солун, научих се, че същия орден бил даден и на Негово Високопревъзходителство Рауф паша, солунския валия, комуто подробно обясних моя отговор на консула; решихме и той да отговори по същия начин. Горното долагам за сведение.
15 реджеб 1324 г. от Хеджира
22 август 1322 г. (1906 г.)
Инспектор на румел. вилаети Хюсеин Хилми
Шифрована телеграма до инспектора (26 август)
Вашия отговор на консула е уместен. Нужно е и Н. Високопревъзходителство Рауф паша да отговори по същия начин.
34. Директиви на гръцкия комитет до андартските чети след клането в Загоричани
Инспекторат на
румелийските вилаети
№
(Документ, заловен от турците и намерен в архива на Хилми паша)
До шефовете на всички гръцки чети в Македония
Издигнатите до небесата оплаквания по случай сражението (? б. н.) в с. Загоричани, създадоха пречки и мъчнотии на борбата ни в Македония. За да не се дава повод на османското правителство да предприема гонения срещу нас и тъй като от сега нататък хората, които се заловят, ще бъдат предавани на съд в специални военни съдилища (извънредните), додето се премахнат тези настроения и додето престанат протестите на консулите в Битоля, съветваме Ви да отбягвате всякакви инициативи и действия. Вменява се във Ваш дълг да не влизате в никакви нападения и сражения.
Но няма да се откажете от действия, целящи погърчването на българите, както ни показват резултатите от случката в с. Загоричани. Ще продължавате в това направление. Оставаме на Ваше усмотрение обстоятелството да не давате сражения. Ако българите се опитат да вършат престъпления с цел да си отмъстят, естествено, ще се защитавате. В такива случаи каквото направите, гледайте да става безшумно, не оставяйте подире си никакъв знак или следа, които биха дали повод на консулите да се оплакват.
От името на висшия съвет на Македонския гръцки комитет.
Подписът не се чете.
Б. н. Тоя документ в оригинал е изпратен от Хилми паша на великия везир с доклад № 627 от 18 юли 1906 г.
35. Власи сътрудничат на български чети
Главен инспекторат
на румелийските вилаети
№ 1453
208350—1037
До Негово Височество Великия Везир
Скромно излагаме:
Прочетохме почитаемото писмо на Ваше Височество от 2 януари 1906 г. под № 851 заедно с приложенията и за сведение ги изпратихме на трите румелийски вилаета.
Мнозина от власите, които са напуснали лоното на Патриаршията, се присъединяват към българския комитет и българските чети и заедно разбойничестват и се бунтуват. На този факт често се натъкваме в Битолския и Солунския вилает. Така миналата година в началото на месец декември от четата, която зверски уби 16 войници в с. Любеница, Гевгелийска околия, само една малка част бяха българи, а мнозинството бяха власи, отказали се от Патриаршията. Така че съобщението от генералното консулство в Букурещ, че румънският комитет се е обединил с българския, съпоставено с горното, отговаря на самата истина.
В предишните си донесения бях изтъкнал, че е голяма вероятността и румънците, за да засилят своята пропаганда, да почнат да образуват чети с престъпна цел. Трябва да се съжалява, че румънският комитет е приобщил своите усилия към българския, въпреки големите отстъпки и благодеяния, които османското правителство е направило на власите. Предоставям на Ваше Височество да реши въпроса дали да се обърне внимание на румънския посланик в Цариград.
25 Зилкаде 1323 г. от Хиджра
Д. СРЪБСКАТА ВОЕННА ПРОПАГАНДА
36. Амнистирането на ренегата Мицко и мнението на Хилми паша за македонските революционери
Главен инспекторат на румелийските вилаети
1285
До Негово Височество Великия Везир
Изпратения превод от рапорта на Белградската ни легация относно сръбския воевода Мицко и Вашето писмо от 23 ноември 1321 г. (1906 г.) бидоха прочетени от нас.
Ние знаем положението на гореспоменатото лице. Около две години е водил сръбски чети в Кичевско и имал сражения с български чети. В едно сражение той бе дори хванал ранен Дамян Груева, когото освободи след тайното посредничество на чужденци. По желанието и настояването на сръбския дипломатически агент в София г. Симич, който поддържа идеята за сближение между българи и сърби, сръбското правителство извика въпросния Мицко в Сърбия и го постави под наблюдение в Крагуевац.
Ние не можем да назначим това лице на служба в полицията. Това противоречи на постановленията на реформите, па и ще имаме големи оплаквания от страна на българското правителство, като оставим настрана възраженията на чуждестранните офицери. Би могло от тайните фондове да му определим 500-600 гроша заплата и да бъде използуван от войсковите отделения, но и за това българите и чужденците биха протестирали и поставили в недоумение Високата порта. Ако е възможно тия протести да бъдат отминати с уместни отговори, предоставям на Ваше Височество, както е докладвано от Белград, да бъде амнистиран и да му се позволи да се завърне.
Що се отнася до въпроса, доколко бихме имали полза от неговата служба — който и да е четник, бил той българин, грък или сърбин, веднъж се отделил от своя комитет и четата си и се предал явно на правителството, след като почне сериозно да работи, той никога вече не може да узнава комитетски тайни. И Мицко нищо не ще може да научи за бъдещите движения и въстанически намерения на българския и сръбския комитети. Само офицерите биха могли да извлекат нещо полезно от миналото на Мицко, как той е действувал, по какъв начин е избягал и пр.
Амнистирането и връщането му трябва да бъде поставено в зависимост от условия. Ако се амнистира още докато е в Сърбия, българите и чужденците ще се оплачат; по-уместно е да замине направо за родното си място и там да се предаде на властите. И тогава на възраженията, които биха ни се направили, че е минал на наша служба, бихме отговорили, че и българските воеводи от ранга на Мицко, които биха се разкаяли и поискали милост от Н. Величество Султана, ще бъдат амнистирани и приети на служба.
Но тъй като е повече от сигурно, че никой български разбойник няма да се предаде, то от даването на такъв отговор няма да последва никаква вреда.
11 шеввал 1323 г.
25 ноември 1321 г. (1905 г.)
Хюсеин Хилми
Бележка: — И мнението на командант на третия воененен корпус (Битоля—Македония) от 20 декември е, че няма да има полза от услугите на Мицко като водач на войсковите отделения.
ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ
Други документи
Стотици други документи ни осветляват върху положението и борбите на българите за род и свобода. Ще привършим тоя си очерк с някои извадки от дългите тайни рапорти на Хилми паша относно въпроса за преброяването на населението и числеността на всяка народност поотделно:
Така в доклада си от 14 май 1319 г. (1903 г.) солунският валия се изказва по следния начин:
„Що се отнася до записването на разните народи от немохамеданското население, аз не съм наклонен да вярвам, че би се създала опасност за държавата в бъдеще. Защото в румелийските вилаети, дори ако сравним днешните регистри, мнозинството от населението е мохамеданско, а ако се преброи точно населението и в непреброените до сега места (албански и пр.), сигурно е, че мохамеданското население ще се увеличи още повече.
Народните интереси на гръцкото население са да продължава да бъде вярно към държавата; гърците хранят чувства противни на намеренията на различните тем по вяра и род българи и сърби. В Янинския вилает и без това няма българи, в Солунския и съседните вилаети българското население би останало в абсолютно малцинство и то отговаря на интересите на държавата да се увеличи броя на признаващите Патриаршията. Сърбите, изобщо, не са се поставили в положение противно на държавните интереси, няма изгледи и за в бъдеще да се проявят, па и да се проявят, твърде лесно бихме се справили с тях. Власите пък, според сегашното им поведение, не са в положение да създадат някоя грижа на правителството, или пък да попаднат под влиянието на други. Така че в посочването им наотделно, според тяхната народност, ние не виждаме някаква истинска опасност".
В рапорта си от 18 май 1319 г. (1903 г.) под № 379, битолският валия се изразява както следва:
„Що се отнася до въпроса за отделянето по народности на немохамеданското население, българските духовници и учители, които са били най-силни поддържатели на намеренията на българските бунтовници, силно са се стараели да вкарат населението, което признава гръцката църква, и свещениците в българщината. Наистина дадоха се наставления до местните власти да не позволяват гръцките свещеници да бъдат принуждавани да се присъединяват към българите, при все това употребените от българите старания в това направление са принудили много гърци да минат под лоното на българската църква.
Следователно, при преброяването на населението, като се записват поотделно разните народности, предвижда се, че българското население би получило мнозинството, но в тези места българското население и без това само изпъква по много начини (Булгар нуфусунун кесрети елхалету хаза сурети адиде иле кендини гьостермекде), та няма никаква полза, ако го запишем в по-малко. При това непълното посочване на българското население става причина, щото и местата, населени с мохамеданско и християнско население, да бъдат посочвани като български".
В рапорта си от 11 джюмази-юл-ахър 1321 г. и 21 август 1319 г. (1903 г-) досежно едно евентуално сътрудничество между българските и сръбски чети, четем следните фрази :
„В Солунския и Битолския вилаети броят и значението на славяните, които принадлежат към сръбския елемент, е ограничено (адед ве ехмиетлери махдут); в Призрен, Прищина, Ипек и Ташлиджа българи не съществуват, а в Скопския окръг, където живеят смесено и българи и сърби, сръбският народ сравнително е малък (сърб джинси билнесбе аздър)".
В окръжното със същата дата от Инспектората на румелийските вилаети се казва:
„Християнски поданици от сръбски елемент, които живеят в султанските вилаети, най-много се намират в Призренския, Прищинския, Ипекския и Ташлидженския окръзи, а от Скопския окръг — само в Кумановската и Прешовска околия (Куманова ве Прешова каазаларине мунхасър), а в другите места в Косовския вилает, в Битолско и Солунско значението на сръбските славяни, спрямо другите християни, е ограничено (ехмиртлери махдут иседа)".
(Край)
