Роберт Барани (Robert Bárány)
22 април 1876 г. – 8 април 1936 г.
Нобелова награда за физиология или медицина, 1914 г.
(За изследванията му, свързани с физиологията и патологията на вестибуларния апарат.)
Австрийският физиолог и специалист по отохирургия Роберт Барани е роден във Виена. Негови родители са Мария Хок, дъщеря на учен, и Игнац Барани, унгарски евреин, банков служител и управител. Освен Роберт, който е най-голям, семейството има още пет деца. В детството си Барани боледува от туберкулоза. Когато оздравява, под влиянието на майка си, която успява да увлече сина си за интелектуална и научна дейност, започва да се интересува от медицина. Роберт завършва блестящо училище, след това Виенския университет и през 1900 г. получава медицинска диплома. След завършването на университета специализира вътрешни болести във Франкфурт. След това изучава две години нервни болести в Хайделбергския и Фрайбургския университет, а след завръщането си във Виена кара едногодишен стаж като хирург.
През 1903 г. Барани започва да работи като асистент-професор в клиниката по ушни болести към Виенския университет. Там заболяванията на ухото от инфекциозен произход обикновено се лекуват с промивки на слуховия канал с топла вода, при което болните получават периодичен световъртеж. Барани забелязва, че по време на подобни пристъпи пациентите проявяват нистагъм - характерно ритмично движение на очните ябълки.
Още през 1825 г. чешкият физиолог Ян Пуркине открива, че нистагмът е непроизволна реакция, свързана със световъртежа. В края на ХІХ в. е установено, че световъртежът възниква при превъзбуда на вестибуларния апарат - мехчетата на преддверието и трите полукръжни канала, запълнени с течност, разположени във вътрешното ухо и служещи за орган на равновесието. Течността в каналите на вестибуларния апарат, наречена ендолимфа, не се мести в строго съответствие с движенията на тялото, а се колебае леко като вода в кофа. Във вестибуларния апарат има клетки, възприемащи тези колебания, а информацията от тях се съгласува със зрителните усещания. Така ние осъзнаваме себе си и тялото си в околния свят.
Световъртежът се появява, когато сигналите за движението на тялото, идващи от зрителния анализатор и вестибуларния апарат, си противоречат. Това става, когато ендолимфата в полукръжните канали се движи, а околните предмети са в покой (след люлеене на люлка), или напротив, когато се движат околните предмети, а ендолимфата е в покой (ако човек се намира в стая с движещи се стени). Нистагмът в подобни случаи е рефлекторно движение на очните ябълки, благодарение на което ние се стремим да приведем в съответствие информацията от зрителния анализатор и вестибуларния апарат.
Обаче само с тези данни не може да се обясни защо пациентите на Барани получават световъртеж при промиването на ушите им. Ключът за тази загадка е намерен, когато Барани веднъж промива ухото на един болен отначало с много студена, а след това с много гореща вода. И при двата случая пациентът получава световъртеж. По-късно Барани отбелязва:
"...Нистагмът при промиването с гореща вода имаше противоположно направление в сравнение с нистагма, появил се при промиването със студена вода. Внезапно разбрах, че явно причината за нистагма се крие в температурата на водата". При използването на студена вода се охлажда ендолимфата, разположена по-близо до слуховия канал. Тъй като при охлаждането течността става по-тежка, охладената ендолимфа слиза на дъното на полукръжния канал и се заменя от топла ендолимфа; тя на свой ред също се охлажда и слиза надолу и т.н. Като резултат течността в полукръжните канали се мести, но тялото и зрителните образи остават неподвижни - появява се главозамайване. А промиването на ухото с гореща вода предизвиква обратно преместване на течността, следователно и нистагмът - компенсаторна рефлекторна реакция - има противоположно направление.
Както повечето органи на чувствата, вестибуларният апарат е чифтен - разположен е в левите и десните слепоочни кости. Откриването от Барани на калоричната (топлинната) реакция става жалон за изследване на вестибуларния апарат, защото за първи път се появява възможност да се изучат поотделно функциите на всеки полукръжен канал. Калоризацията на ухото по принципа на Барани и до днес си остава най-често използваният метод за изследване на състоянието на полукръжните канали при здрави хора. Освен това този метод е ценен и при диагностиката на пораженията, нанесени на вътрешното ухо, тъй като, ако вестибуларният апарат е повреден, при калоризация на ухото не се появява нистагъм.
Барани е спокоен, добросъвестен изследовател. Първите си произведения, свързани с изучаването на вестибуларния апарат, той публикува през 1916 г. Три години по-късно получава длъжността доцент във Виенския университет. Когато през 1914 г. започва Първата световна война, Барани се записва като доброволец в медицинската служба на австрийската армия и е назначен в крепостта Пшемишл в Галиция (Полша). Там той разработва нов начин за лечение на рани от куршум в мозъка. Този начин е днес толкова разпространен, че се смята за разбиращ се от само себе си: поразените тъкани и чуждите тела се отстраняват, раната се дезинфекцира и веднага се затваря плътно.
Когато през април 1915 г. руската армия завзема Пшемишл, Барани попада в плен и е отправен в затворнически лагер в Туркестан. В лагера оказва лекарска помощ както на местното население, така и на австрийските военнопленници. Тук научава, че през 1914 г. му е присъдена Нобелова награда. Въпреки всичките усилия на шведския крал Карл, руският цар се съгласява да освободи Барани едва след две години. Едва тогава той успява да получи в Швеция Нобеловата си награда и да се върне във Виена.
Триумфът на Барани е кратък. Скоро след завръщавето му сътрудниците на медицинския факултет го обвиняват, че в някои свои статии не споменава за дейността на други изследователи. И макар че обвиненията се оказват безпочвени, Барани напуска Виена, премества се в Швейцария, където става професор и завеждащ катедра по орнитология в Упсалския университет. Тук той продължава работата си по изучаването на вестибуларния апарат. В своите произведения посочва важността на вързките между вестибуларния апарат и нервната система за поддържането на равновесието и координацията на движенията.
През 1909 г. Барани се жени за Иде Фелицитас Бергер. Семейството има двама сина и една дъщеря. Всичките стават лекари. Барани умира в Швеция след няколко апоплектични удара, няколко седмици преди шестдесетгодишния си юбилей. В памет за учения е отлят златен медал, който оттогава един път на пет години се присъжда от Упсалския университет на изследовател, чиито успехи в изследването на вестибуларния апарат се признават за най-значителни. Учредено е също така дружество на името на Барани, негови членове стават най-известните учени в тази област на науката. Знаменит учен, Барани е и прекрасен пианист (особено обича музиката на Роберт Шуман), увлича се от алпинизъм и тенис.
Освен
Нобеловата награда Барани е удостоен и с
медал на Немското неврологично дружество
(1913 г.) и Юбилейния медал на Шведското
медицинско дружество (1925 г.).
Превод от руски: Павел Б. Николов
