ДЖОН ГОЛСУЪРТИ

Джон Голсуърти (John Galsworthy)

14 август 1867 г. – 31 януари 1933 г.

 

Нобелова награда за литература, 1932 г.

(За високо повествователно изкуство, чийто връх е "Сага за Форсайтови".)

 

Английският физиолог Едгар Дъглас Ейдриън е роден в Лондон. Негови родители са Алфред Дъглас Ейдриън, юрисконсулт, и Флора Лавиния Ейдриън (Бъртън). Семейството има три деца. Едгар е средният по възраст. През 1908 г. той завършва престижно средно училище в Уестминстър и постъпва в Тринити колидж на Кеймбриджкия университет, за да учи естествени науки. Там той работи под ръководството на Кит Лукас, който изследва реакциите на нервите и мускулите при електрическо дразнене.

През 1871 г. е установено, че реакцията на сърдечния мускул при електрическо въздействие се подчинява на закона "всичко или нищо" - или реакцията е максимална, или изобщо не се появява. През 1905 г. Лукас доказва, че не само за сърцето, но и за всеки друг мускул са характерни особени реакции, дължащи се на промени в броя на възбудените влакна и честотата на тяхното свиване. Макар че при следващите опити на Лукас са получени сериозни данни в полза на това, че и за нервите са характерни реакции, подчиняващи се на закона "всичко или нищо", преки доказателства за това няма, защото по това време още не съществува начин за регистриране на активността на отделните нервни клетки.

По време на своите изследвания Ейдриън и Лукас проучват служи ли енергията на дразнителя за източник на енергия за разпространение на нервния импулс (потенциала на действие), както става при полета на куршума, или този процес е самоподдържаща се реакция - като разпространяването на пламъка по фитила. Техните данни свидетелстват в полза на второто предположение. При това едва през 40-те години Алън Ходжкин и Андрю Хъксли разкриват механизма, по който възниква потенциала на действие.

През 1911 г. Ейдриън  завършва Кеймбриджкия университет и след две години става научен сътрудник в Тринити колидж. По това време той стига до убеждението, че знанията по медицина ще му помогнат в научната дейност и малко преди началото на Първата световна война започва да работи в лондонската болница "Св. Вартоломей". За рекордно кратко време - малко повече от година - Ейдриън преминава медицинската практика. Годините на войната прекарва в Англия, занимавайки се с проучване и лечение на контузии и неврологични поражения.

До смъртта на Лукас, който загива при самолетна катастрофа през 1961 г., двамата с Ейдриън обсъждат възможните начини за регистриране на електрическата активност на единичните нервни влакна. До това време е известно, че продължителността на тези импулси е само няколко хилядни части от секундата, величината им е от порядъка на няколко микроволта. Всичко това не позволява да се регистрират подобни импулси с помощта на наличната по това време апаратура. Лукас предлага да се направи опит за записване на електрическите сигнали от нервите, като се използват за тяхното усилване термоелектронни лампи от типа на тези, които били изобретени от Гулелмо Маркони и Фердинанд Браун.

Тъй като след войната притокът на студенти се увеличава рязко и на Ейдриън му се налага да отделя много време за преподаване, няколко години няма възможност да осъществи идеята на Лукас. Но макар че научната дейност остава за Ейдриън на втори план, той прави няколко важни наблюдения, засягащи периода на рефрактерност на нервите и мускулите (иначе казано - на промеждутъка от време непосредствено след електрическия импулс, когато тъканта е невъзбудима), а през 1922 година заедно с американския невробиолог Александър Форбс получава убедителни данни за това, че сетивните нерви, както и двигателните, се подчиняват на закона "всичко или нищо". Това откритие е неочаквано, защото по това време повечето учени смятат, че информацията, идваща от сетивните нерви, е прекалено сложна и не може да се кодира от толкова прости импулси.

През 1925 г. Ейдриън започва да използва при опитите си лампови усилватели. По това време Хърбърт Гасер и неговите сътрудници от медицинското училище "Джонс Хопкинс" създават усилвател, с помощта на който става възможно да се записват потенциални действия в снопчета двигателни нервни влакна. Ейдриън конструира по схема на Гасер свой усилвател и го пробва в опитите си с нервите, инервиращи мускулите на жаба. Преди това Чарлз Шерингтън изказва предположението, че от мускулите излизат чувствителни нерви, възприемащи разпъването на тези мускули. Ейдриън успява да отдели такава част от мускул, която съдържа само един сетивен рецептор; при разпъване на мускула рецепторът се възбужда. Оказва се, че всички импулси в нерва от този рецептор притежават абсолютна еднаква продължителност и амплитуда; но, както пише по-късно Ейдриън, "честотата (на импулсите) зависи от степента и скоростта на разпъването, иначе казано - от степента на възбуждане на сетивния орган. Във връзка с това импулсацията носи много по-голяма информация от сигнала, че възбудата е настъпила".

През следващите няколко години Ейдриън и неговите сътрудници изследват импулсацията в различни сетивни и двигателни нерви и резултатът от техните изследвания става основа за създаване на общата теория за сетивността. Според представите на Ейдриън сетивните рецептори на човека реагират само на промените на околната среда и след като промяната е настъпила, се адаптират към новата ситуация. От интензивността на възбудата на рецепторите зависи честотата на импулсация в сетивните нерви.

По-късно Ейдриън описва целия процес от възбудата на рецепторите до възприемането ѝ от мозъка. Той пише: "Възбудата на рецепторите постепенно спада и с това спадане интервалите между импулсите в сетивните влакна стават все по-големи. Тези импулси се интегрират с помощта на централни процеси и благодарение на това нарастването и спадането на усещането е доста точно копие на нарастването и спадането на възбудата на рецепторите. Що се отнася до природата на усещанията, тя очевидно зависи от пътя, по който се движи импулсацията". С други думи, всички импулси в сетивните нерви са еднакви. Светлината се възприема като светлина, звукът - като звук не защото между сетивните процеси в органите на зрението и на слуха съществува някаква принципна разлика, а защото главният мозък преценява всяка възбуда на зрителните нерви като светлинна, а на слуховите - като звукова.

При опитите си върху двигателните нерви Ейдриън открива, че "възможното разнообразие от сигнали, постъпващи по двигателните нерви към мускулите... е ограничено до такава степен, до каквато е ограничено и при появата на импулси в сетивните нерви; в случая величината на ефекта се определя от честотата на импулсацията и от количеството на възбудените влакна". Откритията на Ейдриън, засягащи адаптацията и кодирането на нервната импулсация, позволяват на изследователите да провеждат пълно и обективно проучване на усещанията.

По това време интересите на Ейдриън се прехвърлят от периферните сетивни органи към главния мозък. Неговите изследвания за електрическите сигнали на мозъка, проведени в началото на 30-те години, се превръщат във важен принос за развитието на електроенцефалографията като метод за изследване на мозъка.

През следващите 20 години Ейдриън изучава експериментално най-различни обекти - слуховия анализатор, сензорната кора (мозъчни участъци, отговарящи за обработката на сложни сетивни сигнали), малкия мозък, вестибуларния апарат, органите на обонянието; вероятно всички тези негови изследвания са подстъпи към решаването на общата задача - да се разбере дейността на централната нервна система като цяло. Прекрасен експериментатор, той понякога прави опити и върху себе си. Така веднъж Ейдриън забива в рамото си дълга игла и с нейна помощ в продължение на два часа регистрира дейността на своите мускули.

През 1951 г. Ейдриън напуска длъжността професор по физиология в Кеймбриджкия университет и оглавява Тринити колидж. Във връзка с това той посвещава по-голямата част от времето си на административната работа, на четене на лекции и на политическа дейност. От 1950 до 1955 г. Ейдриън заема поста президент на Лондонското кралско дружество, чийто член е от 1923 година. Като президент на дружеството в продължение на една година е президент и на Британската асоциация за съдействие на развитието на науката и така ръководи едновременно двете организации, което е трети случай в тяхната история.

От 1957 до 1959 г. Ейдриън е проректор в Кеймбриджкия университет, а от 1968 до декември 1975 г. - негов ректор. Алън Ходжкин си спомня, че "когато Ейдриън стана ректор, сътрудниците му от Тринити колидж, които се занимаваха с гребане, го помолиха да им окаже честта да го закарат с лодка по реката от Тринити колидж до университетския център. Макар че тогава Ейдриън беше на 78 години, той се съгласи, седна с официалните си дрехи на кърмата и успешно прекара лодката през множеството мостове нагоре по течението".

Висша почест в живота му е оказана през 1955 г., когато кралица Елизабет II го удостоява с титлата барон. Като барон Ейдриън Кеймбриджки, пер на Англия, той често посещава камарата на лордовете, където произнася речи по най-различни теми - от шапа до ядреното разоръжаване.

През 1923 г. Ейдриън се жени за Естер Пинсънт, една от потомките на шотландския философ Дейвид Хюм. Семейството има три деца - син и две дъщери. Лорд Ейдриън е смел човек, който се увлича на младини от скоростното каране на автомобили и алпинизъм.

Ейдриън е член на повече от 40 научни и професионални организации. Той е удостоен с много награди, сред които Кралския медал (1934 г.) и медала Копли (1946 г.) на Кралското дружество, златния медал Албърт на Кралското дружество по изкуствата (1953 г.), медала за изключителни заслуги на Британската медицинска асоциация (1958 г.)  и медала Джефкът на Кралското медицинско дружество.

Превод от руски: Павел Б. Николов