ПИСМА

АВТОР: ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

 

ДО НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ

 

24/VІІ/1909

 

Мен ме е обхванало странно желание да пиша писма, комуто и да било, за каквото и да било. Самото явяване на раздавача, навярно когато може би не го очакваш, ще ти създаде едно малко удоволствие сред скуката в Стара Загора и аз може би само затова ти пиша. Защото ти виждаш, че писанията ми са твърде просташки и пусти. В Долня Баня ще бъде много мъчно, особено сега, в тези "размирни дни, усилни дни"! Много ти здраве от всички, за които веднага ще си спомниш, щом помислиш за Долня Баня.

 

Д и м ч о

29. VII. 1909 Долна баня

 

Снощи у Х. Калчо грамофонът свири онова парче от някаква си опера "Хугеноти", което ти лани обичаше да слушаш. Макар че то бе изсвирено по грамофонски и бе последвано от едно разтегнато турско маане, се пак бе доста силно, за да извика у мене хубави спомени за хубавото ланско време. Аз, както виждаш, често си спомням за това време. Наистина ли заслужава то да се спомня често за него, не зная, но в сравнение със сегашното то беше много по-хубаво. Сега аз се щурам като див из ул. "Търговска", изтягам се в читалището или у Х. Калчо, чудя се и се мая на тънкия и дълбок г. директоров ум, на остроумията на Гаджана, "развивам" "социалистическа" дейност чрез писане покани за събиране пари в полза на стачниците в кибритената фабрика на гарата, къпя се из Марица с учениците и др. и др. В Баня ще стоя до в събота, защото трябва да се стои някъде, а в Заара няма да дойда, защото нямам ни повече отпуск, ни повече пари. Опитвам се да сантименталнича понякога и да уйдурдисвам стихове за изгубената пролет, но напразно. Мен сега всичко ми е тъй безразлично, че аз отивам даже дотам да мисля не ли си ти щастлив, като можеш да кажеш "зер тука е  пусто и  т ъ ж н о - м н о г о т ъ ж н о". Щом като ти се радваш на всяка случайна карта, je prend la liberté да ти пиша по-нататък и за някои неща в "Mercure de France" и повече новини. Поздрави от всички ДД.

 

Без дата

Николай,

 

Ето, най-после, че започвам отдавна обещаното дълго писмо. Още съм в началото му, а не зная за кое и за какво да ти пиша по-напред. Зная само това, че ми се ще да изпълня и четирите страници на листа, та да има какво да четеш, какво да научиш и за какво да си спомняш поне няколко дни след получаването му. Навярно ти си получил досегашните броеве на Юса"-та, и си видял, че ние петимата (!-Гюра-Ал-мавива, Душечка, Бащата и Аз) фигурираме по-честичко там. Това, може би, те е накарало да се сетиш, че то е легнало на нашите плещи и, колкото и слаби понякога да са те (в хумористично отношение) мъчат се да го удържат. Събираме се всеки вторник почти, за да избираме материал, а в сряда ходим да го нареждаме в печатницата. Какво интересно може да има в това за теб, не зная, но ми се струва, че това по-ясно ще ти представи Софията и нашите скромни милости, за които навярно честичко си спомняш.

В нашата "литература" има много неща нови, но нищо по-значително. В последната, преди месец излязла книжка на "Начало", господин Андрейчин печати нещо като поема, озаглавено "Dolce far niente", което значило "Сладко безделие". Някои пасажи са силно проникнати с дима и праха на Арменското кафене, безделието в което той и възпява там. Ако някъде проличи между изтърканите образи и изрази, нещо ново и добре намерено, то след два-три реда авторът вече съумява да го заплеска с някое безобразие. В същата книжка господин Траянов печати стихове, които се характеризираха с опита да се слеят размери - амфибрахи и ямб - в едно от тях, а в друго - пак с опита да се употребят дактилически рими. И двата опита, обаче, не бяха особено сполучливи, защото ми се струва, че "прозрачности" и "неудачности" не се иска бог знае какъв зор, да се намерят. Страшимировците - Антон и Димитър - заедно със Стаматов и Руневски започнаха ново списание "Наблюдател". Още първата му книжка, в която има разказ от Стаматов "Лебединна песен", пиеска от Антон "Сребърна струна", "Инвалиди" от инвалида Руневски, една рецензия Де. Те. Страшимиров за "Борислав" - бе всичкото шашава работа. Навярно "Наблюдател" е умрял преди да почне да наблюдава. Излезе първа книжка от "Съвременна мисъл" със стихотворение "Сафо" от Яворов и "Самодива" - разказ от Елин Пелин. "Сафо" е дивно хубаво стихотворение. Страх ме е, да не би ти велики литературни интриганте, по-велик и от мене, дипломиран вече от бащата, да знаеш тези работи. Ако не знаеш "Сафо" пиши ми да ти го препиша. В "Самодива" личи, че Елин Пелин се влияе от френските писатели. Езикът му става все по-богат, по-подчинен, но способността му да схваща живота ясно и вярно почва да му изневерява. В новата книжка на "Художник", която гледах в коректура (само две коли) чрез Душечката Яворов печати стихове "Ляворъчни пръстени", едното от които "Родина" много размазано, но други две - "Слова" и "В часът на синята мъгла" - повече от скъпоценни. Във второто "В часът на синята мъгла" има изразът: "Живот и смърт се разминават всеки час". Ще ти препиша и него. Страх ме е само пак така дълго да не те накарам да чакаш. От твоите работи, печатани в "Съвременник", който ще получиш, може би, по-скоро от това писмо, господин Дерижан, който работи сега при мене в "Ден" е възхитен. Заръча ми да те поздравя когато ти пиша. В моите стихотворения там, има грешки "чиста работа". Наместо "В незнайности" - станало "в незнайност", вместо тишина - тъмнина, вместо обливай - обвивай. Здраве да е! И в твоите има: серце - сърце, жаждата - нуждата. И в другите има - също все тъй значителни. А! Да! В "Художник" има нещо и от Емануил П. Димитров - "Звезди". Наистина просташки работи - сега се убедих в това. Имало нещо и от Людмил, но не можах да го видя. Може би, ако в "Отломки"-те на Хр. Ясенов бяха печатани и преводите из Бальмонта, печатани сега в "Съвременник" ти нямаше да ме караш да кажа две-три добри думи в "Българска сбирка". Защото преводите са наистина едно омаскаряване на Бальмонта.

Ако те интересува частния ми живот, той е твърде несложен. Работя и в станцията, от дето сега ти пиша, и в "Ден" - коректор Безволие и дезинтересуваност отдавна са ми на гости. Изглежда че хич и не мислят да ме напуснат, макар че гостуването им убива много радости и щастия, които едва ли не всякога жадувам. В едно писмо до Димитра ти пишеше "няма да се живее бреййй". Добре те разбирам. Защото твойта. светла жажда на духа и мене е сушила някога, а и сега може би, но какво да се прави? Аз бих могъл по-лесно да се примирявам да намеря и по-широко да разтворя душата си за смеха и безгрижието, но ето че ми пречат на всяка стъпка хиляди дребнавости, материална несигурност и незадоволеносг например, неувереност в себе си вследствие само на нея, и понякога ми се струва, че приличам на онзи нищий у Тютчева, който край градината на светлината и безоблачната наслада, "бредет по жаркой мостовой" и отдалеч гледа как "фонтан на воздухе овись". Пречи му ограда, която се нарича "служене за 60 лева в "Ден" и за 30-40 в станцията. Виждам, че е предвзето и глупаво това, което ти пиша и че прилича на Гюровото декламиране, но няма какво да се прави. По-хубаво и по-умно засега няма. Ами ти защо ми не пишеш по-дълго писмо: макар и да не си обещавал. Аз също те питам: нима нашите отношения не дават материал за по-смислена кореспонденция. Какво стана с руските стихове на френски? Знаеш ли, че аз още чакам да ги изпратиш преписани? Достави ми това удоволствие да ги прочета - аз ще съумея да ти отвърна не само с благодарност. Часът е вече 6 и 10 минути (Нали е глупаво да се пише за часа?) София кипи сега от върволицата "вечни държавни хрантутници". Станционните "роби мастилени" излязоха вече. Аз свършвам, за да нзлеза също. Много ти здраве от Бащата, Гюро, Машев, Цанков, Арнаудов, Душечка и др. и др. др. Почдпави от мене Mercur'а. 
(2б Rue de Congm 26!)

 

Д и м ч о

 

Р. 5. Херолдовите работи пак ще прочета. Навярно са хубави!

София, редакцията на "Ден" 23. III. 1910 ст. ст.

 

Николай,

 

Завчера получих "Les Sonets D`Amour" и още не мога да им се нарадвам. Пред мнозина аз вече се похвалих с драгия за мене подарък, като им казвах от къде иде той. Изражението по лицата на всички говореше едно: "Колко е хубаво да има човек такъв славен другар". А аз съм цял престъпник спрямо тебе - отдалечен от всичко, което те е интересувало и интересува. Ще ми простиш - аз съм тъй улисан, тъй разсеян, тъй унил сега "в началото на пролетта", че сам не зная къде ще му излезе края. Пишеш: "дай ми възможност да познавам твоето творчество". Ха! Ха! Ха! "Творчество!. . ." (Помниш ли в Андрейчиновото "Dolce far niente" израза "Надежда? Хм!. . ."} Последното ми печатно произведение е за атлетските борби в един цирк, гостуващ сега в София. Жално е само, че антрефилетата в "Ден" не се пишат в стихове. Този продукт на моето творчество навярно много би спечелил. Силно желая, Николай, да ти пиша смислено, добре наредено, мъдро писмо, защото зная, че ти не обичаш разхвърляните фрази. Ще го сторя при по-смислено настроение (израз)!. Яворов издаде вече своите летежи - утре в други ден ще ги взема и ще ти ги пратя веднага. Ще ти пратя също и второто издание (преди 2-3 год.) на "Стихотворения", за да видиш, както аз вече видях, как работи Яворов, какво е оставил в новото издание, какво е изхвърлил и какво е изменил. Из родната ни литература почти нищо ново няма. Из руската може да има, но аз не зная, защото от 2-3 месеца не съм виждал руско списание. Какво да се прави!! Само в "Славянскiя известiя", получавано в редакцията, имаше напоследък една бележка за българската литература - кратка бележка. Отбелязва се съществуването и на "Съвременник" и се казва, че редакцията се считала задължена да дава всеки месец по един разказ и по няколко безграмотно написани стихотворения. Как ти се вижда, а? Във всеки случай, на мен се пада най-голям дял от този комплимент. . . За "Българска сбирка" се казва, че било "почтено списание". Името на Кьорчев като редактор на "Слънчоглед" е писано така: г. Де Кьорчев. То ви прилича на френското dе или на немското von, нали? Дерижан печати в "Българска сбирка" едно дълго стихотворение под име "Тerra incognita". Това май че прилича на "Via dolorosa", но нейсе. . . А моето име над "Отгласи" и "Станси" бе писано само Дебелянов. Види се, печатарите, защото този позор е тяхна работа, са счели, че е излишно името, когато "авторът" е толкова много, толкова много популярен. . . Твоите "Химни на Пролетта" ще открият сегашната книжка на "Съвременник". Ще ги видиш. Ще гледам да ги коригирам и аз, та да не се омаскариш поне ти с безграмотност.

Днес и от твойто писмо, и от "Le Temps" аз научих за смъртта на Мореаса. Написах още снощи нещо за него и неговите станси, но днес като че ли няма да се помести, защото ще трябва да се печатат "много по-важни работи" - малката България с малките си редактори и вестници нима може да се интересува от смъргта или живота на такива великани? За нея трябва повечко кал, защото сегашната като че й е недостатъчна. Ще гледам утре да влезе. Ще прочета още веднъж стансите, за да видя какво е изгубила Франция с него, ако, разбира се, мога да видя аз това. Статията в "Mercure'а" ми се струва, че следва, затова ще чакам завършека й, за да я прочета. Пък нямам време и ищах, да го вземат дяволите. Димитър е сега добре. Не мисли да пише разказ, но аз съм вече замислил един. Виж в какво е работата. Погребват някого и при погребването му един държи реч, с която без да ще разсмива всички, даже и близките му. Подир това стават ред смешни работи, пред които никой не може да задържи смеха си. Това е само зрънцето. Ако го развия и оформя сам, вярвам, че би излязло нещо не съвсем глупаво и не съвсем неоригинално.

Дадоха ми коректури сега.

 

Сърдечни поздрави

Димчо

 

[Отстрани на писмото е добавено с молив] Писмото е безграмотно, нали?

25. V. 1910

 

Ще почна пак с извинения, мосю Лилиев, ще ме разбереш ли или не - не зная, но причината да ти не пиша толкова дълго време не се крие никак в някакво мое нежелание да сторя това. Тъмно, Николай, тъмно! А пък "светлата жажда" става се по-силна и по-силна! Сега сме в магазина. Бай Мирчо перспективата е на същата маса. Пием вермут мислим за онези, които са далеч от нас и плачем без сълзи за всички, които са велико самотни, безбрежно самотни. Най-мили поздрави!

 

Димчо

 

Да ти представя моя другар: Н. Сяров, знае хубаво руски и пее чудни оперни парчета и той е от занаята.

 

[Писмото е на илюстрована картичка.]

София, 27.V.1910 ст. ст.

 

Коректорът на почитавания в-к Ден, дошел по-рано тази сутрин тук - в редакцията, реши, преди да му са предложили някоя прясна шпалта за коригиране, да напише дълго-дълго писмо, макар и с молив, за своя незаменим далечен Николай Михайлов-Лилиев - Одуванчик - Гений без портфейл и пр. Трети път вече той попипва мазното си, прилично на слива носле (у-ха! с го писах!), нервно разчепква една пъпка на връх челото си и не знае. . . не знае "отде да започне, да му изприкаже с някоя леснина всичките си мъки, малки и големи, които той тегли в тая младина".

. . .Е, Николай, най-после аз надвих мързела си, който според думите на Бащата ти дивно възпя в стиховете "Аз обичам. . . всяко празнично безделие на самотния си дух", и възползуван от това ще ти пиша много, много, много!

Преди всичко да те въведа в редакционната атмосфера. Рано е още - 9 часа сутринта. Г-н Абрашев, съчинителят на "политическите бюлетини", още не е дошъл. Сам съм в познатата тебе схлупена редакционна которка, в която и ти си коригирал. А, pardon - Лазар експедиторът е тук - лепи адреси и напява турски маанета. До дясната ми ръка се мъдри първата днешна шпалта - част от подлистника "Студиозус Траутман", превеждан великолепно неграмотно от една млада и хубава Велчева роднина. Донесоха сега и втората шпалта. Първи шпалти коригирахме ли ний? - Не сме още, няма и скоро да го коригираме, защото е на втора страница. . . Пък вън тъй тъжно вали, Николай! "Цветята, слънцето, те мяркат се мъгливо, като че призраци от някогашен сън." И това било май, и това било младост, време на пориви и на упования! - Вятър!

Литературните въпроси ще оставя за по-после. . .

Най-важното "събитие на деня" (за това "събитие на "Деня" ще ти разкажа едно анекдотче после) е стачката на тютюнопродавците. София без тютюн!! Ужасно - вчера един подлудял и се опитал да се удави! Само тук-там продават скритом. Лазар ни продоволствува с папироси, защото ни станаха вече отново необходимост, както бяха - ти знаеш. Вали. . . вали. . вали. . . Мислите ми са крайно разбъркани - впрочем те някога едва ли са били наред. От няколко дена обаче ме плаши вече мисълта, че ще стана идиот. Смешно, нали? Донесоха третата шпалта - прекъсвам.

Коригирах статия от А. Теодоров-Балан и го псувах през цялото време. Абрашев вече дойде и те поздравя.

Вчера и днес получих картички от тебе. Излъгах Лазара, че писаната на френски [е] от много хубаво младо момиче - Анфиса - което следвало в Париж по зъболекарство. Погледна ме с овлажнени очи и ме нарече "щастливец". Как понякога невинна шега може да създаде кръвна обида. Защото не е ли обидно да те наричат "щастливец", когато всеки елемент на душата ти трепери от жал по отминати щастия и от страх пред дъждовна и пустинна бъднина. Но ето, "той" непознатият мой спътник стои зад мен, гледа редовете, които пиша, смее се и шепне: "Лъжеш, лъжеш, лъжеш! Това са само фрази, фрази, фрази. . . който прочете това, което горе си писал, ще се усмихне снизходително!"

Това прилича на цитирано от някоя книга, нали? А ти знаеш как мразех и мразя преструвката и сантименталниченето.

Не зная, Николай, какво ще се прави. Едно време вярвах в стихотворството. Просторът, който би се разкрил пред мене, когато изляза на свят, мислех тогава, ще ме опияни и ще ми даде нова мощ за нови устреми. Това мина. Нужно ли е да ти повтарям, че извинен сега аз считам това за детинска, дребнава мечта, и че даже да бих станал всесветска знаменитост - говоря за търсенето на слава - не бих бил задоволен. След това аз повярвах във всеизцелителната велика сила на любовта. То минава, ако не е минало вече. Виждам сега, че аз много съм очаквал, и затова дочаканото ме разочарова. И ако сега седна да пиша или писмо или стихотворения на или за оня, която е далеч, аз чувствувам, че лъжа и себе си и нея. И се влача без охота да живея, но и без сила да затворя прозорците, които гледат към живота.

Стига вече за себе си да ти приказвам. Може би не е и толкова интересно.

Реших да се отделя вече от Яворова и днес след обед ще ти го пратя, заедно с второто издание на "Стихотворения". Страх ме е да не ти побъркам на изпита. Но щом го искаш сам!

Тъкмо започнах за литературата, по коридорче-то мина Алекс Кипров. Печатил беше в "Просвета" (тя захвана пак да излиза) един разказ "Моят рожден ден". Имах чест да го чета в ръкопис, собствено да го слушам, като го чете авторът му пред мене. Каква чест. Хвали се често, че писал някога хубави стихотворения, а към моя милост храни топла обич като към надеждно момче.

"Балканска трибуна" откри литературна анкета. 1) Кои двама славянски писатели, живи - най-обичате. 2) Кои - български. 3) Кои произведения на българските двама. Много отговори са дадени досега (около 60). Изглежда, че ще спечелят Страшимиров и Яворов. Има и куриозни отговори. Един напр. приписваше "Симфония на безнадеждността" на Петко Тодоров! Ужас и безумие. Може би ти четеш понякога български газети и знаеш и това. Гюро се канеше да отговаря - нещастният Гюро, колко е жаден да види имението си някъде. Това е впрочем обяснимо и аз го съжалявам искрено.

Имаше конкурс за славянска приветствена песен по случай славянския събор в София на 23 юни т. г. Съблазнен от премията, 80 лева, аз плюх на всеки срам, проституирах със себе си и предложих свое сочинение. Проектите били 28. Комисията, съставена от Н. Атанасов, Иширков, Цонев и др. не харесала нито един и натоварили, сир. поръчали една песен в работилницата на г-на народния поет. Песента е нескопосано нареждане на думи, бледо и измъчено създание. - "Дай ми тефтерчето, татко Зевсе!"

Списанията напоследък много се наплодиха. "Съвременник" VI кн. ти е изпратен - той закъсня малко този месец. В Българската сбирка Дерижан печати две-три нещастия. Горкият! Как се възхищава от своите микроскопични рожбици - по всичко личи това. В "Съвременна мисъл" се промъкнахме и ние. Печатахме един сонетец: "Грижата", който за някои бил хубав (казаха ми 4-5 души), но за самия мене е твърде далеч от "хубав". Както и да е. В същата книжка имаше от Карановски, Минко Неволин, Бабев, Душечка (един превод от Гипиус) и Дерижан. Работите на последния бяха съвършено несъстоятелни брътвежи (ако може така да се каже!).

Излиза сп "Наблюдател", редактирано от Страшимирсвци, Руневски и Стаматов. В последната книжка имаше две стихотворни пиеси от Антона "При Симеоновата кончина" и "В подземния град". Някои ги харсват, но аз съм много наклонен да ги мисля само за фантасмагории, блестящи само с външни накити, които крещят: "Ние сме поезията, ние сме красотата!" Става ти смешно, а и жално за инак симпатичния Антон, който единствен може би у нас живее за изкуството.

Земеделската партия започна да издава свой литературен орган "Земеделска мисъл". Първата книжка ощастливи с едни кресливи стихове на Бабева, които той, останал навярно без пари, навярно е писал специално за случая. Проституция! Но какво ще правиш? След това последва една поема от Г. Райчев (наш Гюро), която започва така:

 

Смрачи се, мръкна, тук и там 

нощта веч черен плащ размята.

 

По случай славянския събор ще излезе една "Славянска антология - отбрани преводи от различните славянски литератури". Димитровите "човечета", собствено хубавият негов превод влиза. Също и друго едно стихотворение - превод от същия. Събрал ги е Чилингиров. Той е все същия славен "бащата", какъвто винаги си го знаял. Виждаме се обаче твърде рядко и за малко, защото е зает в "магазина", а ми се не чека да го залисвам, често пъти с брътвежи и глупави "литературни интриги".

Сега за анекдотчето: едно от ""момчетата" в магазина, ако не се лъжа, Митьо, като чело в "Балканска сбирка" заглавието на отдела "3лобата на деня", питало след това кой е този Деню.

Писмото ще те измори навярно. Още повече, че е писано набързо и е тъй разхвърляно, тъй безобразно разхвърляно. Забравил съм сигурно да ти пиша за неща много по-важни за тебе. Ще прощаваш. Пиши и ти нещо повече. Аз съвсем не без радост срещам твоите писма.

 

Бъди здрав и горд, Николай!

 

Димчо

 

Без дата

На такива листчета, Николай, преписваме стихотворенията за Антологията. Не ти писах досега, защото очаквах "трите волюма красиви френски стихове". Днес ги получих - чак днес - и горещо ти благодаря, неизказано ти благодаря. У Димитрови сме - аз и Гюро. Преди малко вечеряхме заедно. Ядохме много ряпа. Сега Димитър лежи на кревата, чете стихове из Вазовите "Звукове". Смеем се, чудим се, възхищаваме се, подиграваме се.

Слушай сега какво ще диктува Димитър:

Онзи ден ходих в Министерството при нач-ка Лазаров. Той бил страшен дурак. Разговаряхме се доста и доста оживено. И най-сетне останахме с това решение: веднага ти да напишеш специално заявление в М-вото. В него да изложиш подробно, ясно, убедително и трогателно всичките мотиви, които те карат да искаш промяна на школата. Подчертай обстоятелството, че целта на М-вото да те направи учител в търговско у-ще по френски език ще се постигне също тъй, може би по-добре, ако преминеш в друго училище. Изтъкни голямата претрупапост с часове в сегашната ти школа, но изкарай, че това е неудобно за твоите външни занятия с езика напр., защото Лазаров знае, че ти имаш и други стремежи, и изглежда, че подозира, какво те са причината, дето ти искаш да отидеш другаде, за да имаш повече време. Изтъкни, че ти си възрастен мъж, няколкогодншен банков чиновник, живял свободен живот на български гражданин, та ти е крайно неудобно съученичествсто с френските хлапаци. Подчертай, че в това у-ще, ограден с богаташки синове, положението ти на одърпан български стипендиант е много неловко. Наблегни, че таксите са много големи, че 200-те лева са съвсем недостатъчни за живеене в Париж, направи даже и един по-подробен месечен бюджет, дай, ако искаш, фактически подробности за отрупаността на програмата и изтъкни, изобщо, всичко, което ти смяташ за положителен мотив, подкрепящ искането ти. На всичко това придай възможна по-благовидна форма. Повтарям, гледай да не се подозре, че ти за свой личен кеф искаш промяната, а да се напира, че целта на държавата, която те праща, ще бъде пак постигната. А тази цел, Лазаров ми каза, е да бъдеш преподавател по френски в търговско у-ще.

Както ти казах, г-н Лазаров е чудовищен серсемин. Се пак обаче полуобеща, че ще вземе присърце каузата ти, и изказа надежда, че ако не сварят за първия семестър, поне за втория ще могат те премести. Не бил той сам, който ще разреши окончателно въпроса. Но той ще докладва работата на министъра.

Заявлението си изпрати до мене. Аз ще го поднеса на тези идиоти. Даже, ако мога узна времето, когато той ще го докладва на м-ра, може би да опитам чрез други лица да кажа две-три думи и на самия Кръстев-ефенди.

(Друго няма вече какво да му кажа.)

Гледай по-скоро да изпратиш портрета. Имай пред вид, че това писмо, диктувано от Димитра, писано от мене н слушано от Гюра, ние го смитаме за три отделни писма. Ще прощаваш, че е много нечисто писаното. Часът е вече 10 1/2 и ние с Гюро бързаме да се очистим, едно, защото ни се спи и, друго, защото пихме по две чаши бира. Щастие!

Утре ще допълня писмото и ще ги го пратя.

Продължавам в редакцията, с молив, както виждаш. Преди малко получих картичка от тебе -  (неразбрани думи - бел.ред.) много хубава. В нея си писал ти (неразбрани думи - бел.ред.)  за което споменаваш в друга картичка, получена вчера.

Какви литературни новини да ти пиша. Вярвай бога нищо ново няма. Всичко е много мъртво. В "Съвременна мисъл" Карановски печати пак - твърде бледи стиховце, в "Българска сбирка" в последната книжка са се подвизали Дерижан и Дринов със стихове. Дерижановите нещастия някъде говорят за способността на това омразно литературно хлапе да ограбва безмилостно чужди работи, особено тези на нашия млад, обещаващ, мил приятел-поет Николай Лилиев. Нямам на ръка повече негови работи сега, за да ти покажа нагледно това. Наскоро ще гледам да направя в едно писмо няколко извадки от тия нещастия. В Народния театър се дава "Врази", пиеса от Д. Страшимиров. Има ли нужда да ти казвам, че беше крайно глупава, нетърпима даже. Но у нас така върви. "Г-н Вазов" излезе и охули пиесата в "Ден" под псевдонима "Ламбев". Във в. "Реч" нарекоха този "Ламбев", без да подозират кой е той, "литературен апаш"!!. . . Как ти се вижда. Миличко, нали?

Друго почти няма. Аз коригирам, опитвам се да пиша стихове - не ми върви. Залисан съм много, как-то и Бащата, с приготвяне на антологията, която ако не други, ще има поне тези заслуги, че пораздвижи малко писателите - поетите, разбуди спящи интриги и показа, поне пред нас, българския поет - голям или малък - във всичката му човешка нищета. Дребни амбиции, дребни хора, способни за реклама да се унижават и пред такива незначителности, каквито сме ние "съставителите" като поети. . . И много други. Готви ти се една хубава изненада от страна на Димитра, но по изрично негово желание не ти съобщавам сега в какво се тя състои. Няма вече място. Допъти повече ще ти пиша.

 

Димчо

 

Без дата

Зная, Николай, че ти си успял да се опечалиш и може би да се разядосаш за мойто престъпно мълчание. Ще простиш, както си прощавал много пъти досега. Пък и аз наистина заслужавам прошка. Ще бъде безинтересно за тебе. "обитателю на светлокрасиви-те надзвездности", от които аз, нявга уверено устремен, сега бавно се спущам към земята, да ти разправям какво ме е отвличало и увличало през последните дни. Рискувам с това пребулено загатване да изпадна в положението на един прост и плитък Нагел, но - здраве да е.

Пиша ти от редакцията на в-к "Ден" - от коректорската маса - близо до вратата. Изглежда, че лятото ще се прекара тук, в София, в работа и в безпаричие. Отишъл бих с най-голямо удоволствие в Долна баня поне за 5-6 деня, но нямам възможност. Ще останат, значи, напусто мечтани мечтите за едно поне преспиване в планината, дето спомнящия за детинството дъх на горите ще ме накара в много неща отново да повярвам, разведрен и пречистен.

Оплакваш се от самотата. Тежко е, зная това. Но пък не е ли цяло щастие, да бъдеш там, дето са били, както пишеш, Бьоклин и Ницше. И ако ти нямаш родна страна, в която да те срещнат, както мнозина други, усмихнати лица и протегнати за поздрав и подкрепа ръце - ако ти нямаш родна страна, не е ли хубаво, че твоята чужбина се осмисля от съзнанието, че живееш там, дето бродят невидими сенките на такива великани. Тук по-добре ли би било? С какво ще осмислиш, какво ще украси твоята чужбина в страната, дето си видял първи път слънцето, безродний, бездомний Николай? Тука все пак има хора, които те спомнят, които те обичат, ала нещо им пречи да разпръскват мъката ти поне с писма. И Димитър, и аз, и мнозина още може би не ти пишем често, не само защото ни липсва желание. Даже съвсем не затова. Зная, от Долна баня, още с какъв трепет очакваше ти няколко реда, много пъти не особено значителни, от някой познат или приятел.

Аз съм добре засега - добре съм там, където не духат черните ветрове на грижите за хляба и на скърбите, рожби на един труден живот сред апатията на буболечките. Обичам и ме обичат, тъй както съм искал.. Сепванията и съмненията, за които ти пишех по-преди, "тя" успя да разпръсне с усмивката на едно чисто като първата сълза дете; виждам, че "тя" ще бъде при мене, когато се почувствувам отруден и уморен, като скъпа сестра. Защото "тя" има всичката преданост и благородна вярност на онези жени, които в романите често пъти създават дивни по красотата си страници, а в живота са скъпоценна рядкост. Коя е и каква е - важно ли е да се знае. . .

Пак се раздърдорих. Но когато дърдоря пред тебе за тези чисто мои работи, аз не изпитвам страх, че давам в недостойни ръце нещо особено скъпо за мене сега.

Димитър беше последните 2-3 деня в Стара Загора. Не зная дали се е сетил да те изненада с една карта от там. Добре би сторил, нали?
Напоследък аз познах, Николай, че Димитър е имал право, когато ни наричаше лани мързеливци. Нещо невъобразимо - поне за мене, - аз преведох около 60 страници от Мултатули и, както изглежда, книгата ще бъде издадена наскоро. Надявам се оттам да взема някоя пара. Да видим. Това ти пиша не за да ти се похваля само, макар че и това искам да сторя, а да ти изкажа доволството си, че бих могъл да работя при малко усилие над себе си.

Литературни новини почти няма. От наесен Борина и Ас. Младенов щели да издават списание. Какво ще бъде не зная, но особено доверие нямам към новото им начинание. Особено този Борина с глупавия си псевдоним.

Право да ти кажа, изчерпах се. Все пак изпълних една приятна работа - издължих ти се. Пиши и ти повече и, ако е позволено да ти представя една малка сметка, не изпращай картичките в пликове, макар и отворени, защото ги таксуват.

 

Хиляди поздрави

Димчо

 

Р. S. Слушай, Николай! Тази година не съм изписвал нито една книга от "Меркюра", защото нямаше с що. Когато си купуваш книги оттам, ти навярно плащаш по 3.50 за едната. Ще ми бъде приятно, ако мога да ти услужа с едно "пълномощно" или нещо подобно, да ги купуваш поне ти по 2.50, за да не отиде напразно отстъпката, която правят.

Ще го получавам и тая година до 1 януари.

Късно се сетих, извини!

София, 15. IX. 1910. ст. ст.

 

Драги "г-н Михайлов" (помниш ли, че в първите месеци на нашето приятелство аз така се обръщах към тебе), колкото ме радваш с хубавите си карти, хубави и по картините на тях, и по писаното от тебе, толкова ме караш да съжалявам и да се срамя пред себе си. Пред очите ми са четирите ги писма, изпратени през последните няколко дни. Срамя се пред себе си, че аз мога или бих могъл, да нарушавам по-често самотата ти, па макар и със сантименталности и глупости, а не върша това. Ти не трябва и да си помислиш даже, че не ти пиша от липса на желание или хубави чувства към тебе. Сам не зная защо съм такъв нехайник от няколко време. Предисловието стана много дълго и ти, който умееш тъй тънко да се усмихваш, навярно си си припомнил вече за една от моите грешки - да пиша претрупано. Бях намислил да ти пиша на френски. Представих си колко ужасно би било да четеш сбъркани думи и зле скърпени фрази и се отказах от тоя мерак. Щях да започна така: Parmi les hommes que j`ai rencontré sur le chemin de ma vie, c`est toi et "notre père", с които аз бих могъл да дружа винаги със същата приятност, с каквато съм дружил някога и дружа сега. Аз си спомням колко хубаво беше някога, когато ти беше тука, и "как сладко отмаряха тихите ни разговори" за онова, което е най-хубаво и най-скъпо в живота, през нощните ни разходки из Долна баня и София. Нарочно ти припомням за ония времена, за да се убедиш още веднъж, че все има някои тук "у нас", които и след дълга раздяла си спомнят даже с умиление за тебе. Защо пишеш такива работи: - ...ceux qui ne reviendront peut etre?. . . Tu reviendras sans doute entre nous (moi, le père etc.) известна подкрепа и разтуха. Изглежда, че и тебе трябва да ти се внушава, че си "надеждно момче", защото не искаш да разбереш направо тая истина. Твоят "Многоцветник" на мнозина е направил отлично впечатление. Людмил Стоянов един път ми думаше. . . "А, да, Лилиев. Ще го бъде това момче". Трябваше да бъдеш тука, да го чуеш, за да видиш, че той говореше с убеждение. Душечката и др., ако искаш дори и Дерижан, намират, че там имало нещо хубаво. Голяма простащина би било ако исках със съобщаването на тоя факт, да ти кажа: ти няма вече какво да искаш и търсиш в живота, всякакви загадки и тайни изчезват от него. Не! Но ти би могъл да намериш в него поне малко удовлетворение и радостта, която ще ти донесе той, макар и малка, може би, ще те накара да повярваш в някакъв бог, бил той и дребен. "Без богове не може да се живее - щастлив е оня, който носи най-много светилища в душата си".- Аз работя пак в "Ден", почти нищо не чета. Ден из ден умирам като човек, защото глупея, издребнявам и оставам назад във всяко отношение. Но защо ти пиша това? Тоя процес у мене се почна още когато ти беше тука. Но заедно с упадъка ми се увеличава и вярата в някакво чудо в бъднините, в разцвета на сили, които само временно са били спрени. Кой знае? Ще дойдат може би дни, когато аз ще вдъхна свободно, но няма ли да видя още в първия им час, че тия сили не са били само спрени, а завинаги похабени. И сега, когато ти пиша това, аз не разбирам дали то е искрен израз на накипяла мъка или желание да се пишат само красиви фрази. Това, от което ме е най-много страх, е възможността да изгубя дори и способността да преценявам изгубеното и да жаля по него. Николай, Николай, защо ние, всичките, се уплитаме във въпроси - за другите най-лесно разрешими, а за нас, страшни като смърт? Да не знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред конфликти със самия себе си и вместо гордостта, че живееш поне малко по-висш духовен живот, да изпитваш самопрезрението на безволния? Хваща ме яд, че ти пиша такова писмо. Ще прощаваш и ти. Намерих случай да кажа това, което ми тежи, и го използувах, може би повече за собствено успокоение, отколкото за твое удоволствие. Защото, струва ми се, че е удоволствие, да четеш оплакванията на хората, макар те и да ти са близки. . .

16. XI. 1910 г. ст. ст. . . . Това писах снощи, малко преди полунощ. Сега намирам, че на много места аз съм дал воля на словоохотливостта си и, наред с искреното чувство се мъдри желанието да се декларират гръмки фрази. Нали? Днешният преди обяд мина пак така сито и глупаво в редакцията, както много досега от година и нещо насам. - Ти искаш "куриера" на бедната ни книжнина. Какви новини да ти съобщя? В двете отворени карти, които ти навярно си получил вече, беше писано доста за моите и "татевите" планове. Почнахме вече работа. Интересно нещо Николай! Знаеш ли че от Екатерина Ненчева например, сносно нещо не може да се намери, което да заслужава мястото си в подобна антология. И бащата и аз дохождахме до убеждението, че българска поезия всъщност няма. Всичкото е вятьр работа. От дъртите, да не кажа старите, изборът е по-лесен; но от младите - много тежка работа. А пък не може да се игнорират. Ще турим портретите почти на всички представени. Валяй!. . . Ако ни обвинят, че сме се самопризнали за поети, бащата, смеейки се, казваше: ще се спотайваме! На г. "Липев", разбира се, своевременно ще се пише да определи кои от своите работи мисли, че трябва да се вземат и да си изпрати портрета. Както виждаш - деятелност! Димитровият и Бобевият сборник е вече под печат. Видях в коректура някои от твоите работи: нещо из Уитмана, онова от По и др. И той ще бъде също хубав, макар че "Бабьоф" май не ми го хващат очите. - Исках, но не можах да наредя изпращането на "Ден" през тия дни. След няколко време ще ти се изпраща непременно. "Съвременник" спира - изчерпа едно малко поле за състезанието на "младите таланти" Лилиев, Дебелянов . . . Карагьозов, А. Томов и др. Как ти се струва? Няма вече място. Няма и какво да се пише вече.

 

Хиляди поздрави: Димчо

София, 13. IX. 1910 г.

 

Драги Николай - изглежда, че сега пък ще трябва да те подсещам да ми пишеш. Не зная получил ли си трите писма - едното от мене - затворено, другото от Гюра, Йовчева и от мене и третото - пак отворено: писахме ти заедно с малкото момче, което държи конкурс. С Дим. Йовчев често се срещаме и приказваме почти изключително за тебе - и на двама ни еднакво драг и скъп приятел. Приготвянето на антологията поглъща всичкото ни време - мене и на Бащата, и затова не трябва да се сърдиш, ако не можем да ти пишем често. Ще трябва ден по-скоро да си приготвиш портрет и да го изпратиш, защото работата напредва, а без тебе - то се знае - няма да мине, защото мнозина мислим да бъдем представени. Пиши също - говоря ти най-сериозно - с кои работи мислиш, че ще бъде най-добре да бъдеш показан на българската публика. Това е и от страна на Бащата. "Литературни" новини ще ти пратя с по-дълго писмо, но дано не закъснее то.

 

Хиляди най-горещи поздрави

Димчо

16. XII. 1910 г.

 

Дааа, Николай, това ще рече да мине щастието край тебе и да не можеш да го задържиш. Когато получих последната карта от тебе, в която споменаваш за някакво експедиране към Париж, аз тъй много се зарадвах, че ми се стори възможно това невъзможно за мене експедиране. Поне засега то ще си остане пак мечта. За да разбереш ясно състоянието ми, безпомощното ми състояние пред тая съблазнителна перспектива, начертана от тебе, само с няколко думи, представи си, че ти предлагат баснословния по цена диамант на сиамския - или беше друг - не помня! - крал за някакви си 50 или 100 лева и ти не можеш да го купиш. Няма какво да направя освен дълбоко да ти благодаря, че ти тъй жертвено се грижиш за мене. Абрашев и мене уволниха от ред. на "Ден", защото схванали, че с един разговор между нас и работниците - изменници на стачката ние сме ги подстрекавали да напуснат работата. А Белчев - защото бил социалист. Аз се радвам, че напуснах този обор, кой знае защо направен редакция, и се отървах от коригирането. Сега съм на работа в метеор [ологическата] станция - пак! - ще получавам около 50 лв., защото е на час работата и имам запорец. Ще си докарвам оттук-оттам още 50-60 лева и ще живея както господ дал. Засега много здраве.

 

Димчо

 

Антологията още не е излязла поради стачката. Навярно след нова година. Много здраве от Димитра. Той търка още в "Камбана". Запознахте ли се с Мечкаров? Поздрави Белчев и Стайнов.

София, 1911, февруари, 9 ден.

 

Ето че изпълнявам обещанието си, Николай. Тая вечер силно ме боли глава. Не бих ти съобщавал тая "подробност", ако не беше тя причината да изпълня именно тая вечер обещанието си. Прибрах се рано в къщи и понеже опитите ми да чета излязоха безрезултатни, сиреч очите ми се търкалят по редовете, а мозъкът ми отказва да възприема и запомня прочетеното, реших да изпълня писмените си задължения към сестра си и към тебе. Не зная дали ти знаеш, че аз живея у Коста Константинов-Душечката, който сега, струва ми се, държи най-новото, последното място в регистра на твоите любовници. Той сега не е дома - отишел е на представление в театър "Одеон", дето една малоруска мелодраматична трупа дава своите представления. Защото и ние тука имаме "Одеон", който навярно само по име прилича на тамошния. Ти обичаш чистотата като една от проявите на всеобемната Красота (охо-хо! - каква глупост!), а Случаят, за да се подиграе с тебе, па и с мене, изпоцапва писмото ми най-безпощадно.

Написах вече куп думи и всъщност нищо не съм ти казал. И какво ли има да се казва. Нима тази маниерност на писмото ми не е най-верният признак за великата пустота, която ме изпълня цял, не от ден и от два, а от месеци насам. Да, Николай! Тъй е. Но мене ме утешава, едва ли не - радва това, че тя е отражение на оная още по-велика пустота, която се шири във всяка улица на нашия, на българския живот - и в литературната, и в политическата, и във всички други. Ще видиш в някой вестник - дават съдържанието на някое списание: "Просвета" - стихове от Дерижан, Арнаудов, Ст. Дринов, М. Неволин; "Българска сбирка" - стихове от Дерижан, Ст. Дринов, Арнаудов; "Българска литер. през 1910 год.", статия от Хр. Цанков; "Демократически преглед"- Сир[ак] Скитник, Мих. Кремен, Бабев; "Съвременна илюстрация": Вазов, Иван Грозев и Конст. Мутафов, който извърши нещо нечуто по своята нозост - взе, че написа "Сонет в проза". Факт! И го напечата в спис. "Свобода". А сп. "Наблюдател" на Антон Страшимиров, един човек, у когото странно се отразява всичката малокултурност и маниячество, двете безценни качества на най-новата ни литература! Да, Николай, "така е било и така ще бъде, другарко моя, бледна!" - стихотворение от Т. Христов. Пусто, глупаво и дребнаво. Пенчовата книга не донесе вяра и ободряване. Напротив, тя като че ли още повече обезнадежди. В нищо не може да се съзре някаква искра на нов разцвет. Залогът, който дават "младите", наистина е по-голям от оня, който дадоха на времето си "старите": Пенчо, Кирил, Андрейчин, даже Яворов, но достатъчен ли е тоя да убие нашата безутешност? Ти си видял това в "Българска антология", за която ти зъб и не обели да кажеш права и очаквана, може би много силно, дума. Аз зачетох страниците от Метерлинка в книгата, пратена от Мечкаров, зачетох и Мюрже, зачетох нещо и от Уайлд. Голямо разнообразие, както виждаш, и голяма разсеяност. За своите замисли да ти кажа ли нещо. Ако искаш да знаеш, последните ми произведения са още в проект - Легенди, от които едната е "Празникът па Лъжата":

През една вечер в града аз виждам, че носят мъртвец из най-шумната улица. Мъртвецът съм аз и около мене са всички ония, на които аз приживе съм подарил, слаб и заслепен, най-хубавите си часове. Изпращат ме не със сълзи, а обзети от някаква жестока радост. И в очите им, и в звъна на хиляди камбани, които бият празнично, аз усещам безумното ликувание на Лъжата, заследила ме невидима от часа на мойто проглеждане в нейния свят. Фантасмагорин. нали! Какво да се прави, друго нямам.

 

Д и м ч о

 

Бащата все се кани да ти пише.

11. VII. 1911 г.

 

Николай, Николай, да знаеш само колко плачат в душата ми спомените за тебе сега, когато седя в една долнобанска кръчма с работници от фабриката и приказвам за "г-н Михайлов"! От дясно е един чех - Хофман, когото долнобанчани наричат Охман, от ляво "г-н" Генкин, който си спомня за тебе като за "най-добрият човек на света". Далече някъде в Париж, тъй рядко спохождан от мои писма, но винаги жив в един от най-хубавите ми спомени, пренеси се в Долна баня, пожали за хубавите нощи, прекарани заедно с мене, и помисли за "Димча", който сега е много нещастен - затова е и пиян - и който те обича с най-възторжената любов на света.

Николай, Николай, къде си ти сега да заплача пред тебе?

 

Твой Димчо.

София, 4. Х. 1911 г.

 

Николай,

 

Аз бих искал отговорът ми на последната ти карта да бъде най-сърдечното и най-нежно писмо, което някога се е писало някому. Разбира се, че това си остава само желание, защото аз отдавна се усещам неспособен за сърдечности. Инак аз не бих вършел такива безобразия - да ти не пиша по месец - тебе, комуто толкова много съм доверявал с увереността, че ще ме разбереш като брат. Може би аз по-преди съм бил твърде много сантиментален, за да бъда сега студен като камък даже към тебе, Николай. Съмняваш ли се, че ако нямаше нещо силно, което да ме гнети и да парализира даже най-дребните ми пожелания, аз бих ти писал всеки ден, бих те държал в течение на всичко, що става тука, и ти не би се чувствувал тъй самотен и изоставен. Завчера и Душечка ми натякна, че не ти пиша. Аз му казах почти сопнато: "На Николай аз искам и мога да пиша само когато се чувствувам щастлив и когато съм весел." Аз зная, че ти сам влачиш едно твърде тежко бреме и просто не бих желал да притурям към него, като ти пращам писма, които няма да ти носят нищо отрадно. След 3-месечно безделие аз станах от завчера администратор на новия македонски вест. "Вардар". Пиша адреси, лепя марки, разправям се с редакторите и пр. и пр. С Мечката сме постоянно заедно. Говорим много често за тебе, четем заедно писмата ти до него или до мене. Той, откак получи Константинов стиховете, повтаря "Какво ти слушаш Николай", и това му дава повод да ми разказва подробности из твоя живот в Париж. Аз бях за 7-8 дена в Ихтиман, но не успях да се сгодя. (Мислиш ли, че бих направил някога тая величайша глупост?!) Димитър търка в "Камбана". Аз често ходя при него на разговор - било в редакцията, било у дома му и винаги, когато се разделям с него, чувствувам се облекчен и пълен с благодарности към него - нашият скъп баща. (Три пъти повторих него в едно изречение, - ще прощаваш.) Отзарана валя първият сняг. Аз съм в квартирата на Мечката - той декорира стените й с портретите на парижките актьори. Ще ти пишем по-често. Той е по-редовен и аз се надявам да се заразя от него. Довечера ще насиля Бащата да ти пише.

 

Хиляди поздрави.

Димчо.

София. 7. IV. 1912 г.

 

Колкото повече приближава денят на твойто завръщане при нас, скъпи Николай, толкова по-често аз си спомням за тебе. Понякога ми се струва, че аз няма да дочакам този хубав ден - сам не зная защо - и ми се иска да заспя, да сънувам, че ти си дошъл в София, пак така мил и добър като при отдавнашната раздяла. Научи това, което ти говоря сега, израз на прекалена сантименталност, ако щеш, или плод на желание да се пишат хубави думи, но аз зная, че то е искрено, защото зная, че съм уморен и жадувам адски за добротата и тишината, които не веднъж съм познавал чрез тебе. - Сега отивам при Митя. Боже мой, колко е хубаво при него!

 

Димчо.

 

Получихме писмо от. . . Коста ти е разправил. Ще ти пиша пак.

Самоков. 9 XI 1912

 

. . .Яви се той пред наборната комисия в одея­нията на Адама, когато го извика Йехова из мрака на небитието, за да понесе всички световни бремена, и записа го тя в списъците на «способните» да служат на царя и Отечеството. А той беше роден в Стара Загора, оня чутовен град, в който от най-тъмна дре­вност шумяха от ревностни жреци нетленните свети­лища на Аполона. Записаха го в списъците на «способните» и определиха му ново поприще: да се учи на прибежки и атаки по глъхналите под снежна завивка хълми край Бедечка. А не помислиха дори за безполезността за него от това ново учение. Понеже той десет години подред беше прибягвал и атакувал укрепените позиции на родния Парнас и над челото му се виеха вече лаврите на ясноок победител. Излезе той с оборено чело из стаята, дето се извърши това страшно покушение над него, и замисли се за деня на своята гибел. . .

Така почина този герой на новото време в една глуха страна, глуха за химните, родени в лазурната безпределност на. . . на. . . на. . . право да ти кажа, Николай, не зная как да завърша.

. . .Моят нетленен дух обитава сега снежните пустини около Самоков и скърби за тебе, за Митя и мнозина, мнозина още други. През зелената мъгла на повседневните унижения и принудено дебелоочие избиват тихите звуци на прекършена песен и замират невидени-нечути от никого. . . За утеха или за забрава аз чета, чета до замайване. Прехвърлих вече два тома от Гоголя, единът от които «Переписка с друзьями», а другият - «Вечера на хуторе близь Диканьки». Интересно е, че «Майская ночь или утопленница», «Вечера накануне Ивана Купала», «Сорочинская ярмарка» не можаха да ме обаят, като мис­лех и очаквах преди да съм ги чел. В тези работи, в които реализмът се прелива със символизма наисти­на много красиво, губят много от своята ценност, като се обсъдят от становището спрямо изкуството, изработено у нас след прочита на някои, макар и малцина нови писатели. Това са само хубави, пъстри, странни картини без претенциите на откровения, каквито безсъмнено личат да имат творения като «Рибарят и душата му», «Дориян Грей» и др. нови работи от по-ново време, писани в духа на последните. Колкото и да е странно на пръв поглед сравняването на един Гогол с един Уайлд, то се има своите основания. Затова ми се иска сега да прочета статията на В. Брюсова във «Весы », в която той говори за Гоголя и която е озаглавил «Испепеленный ». Струва ми се, че в нея аз ще намеря подкрепа на някои свои мнения за Гоголя. Излезе, че аз съм го чел почти целия — имах на ръка всичките му съчинения - и следователно мога да си позволя смелостта да «имам мнение» за творчеството му. В «Переписка с друзьями» има една дълга статия за руската поезия. Оня, който е чел нещо от новите руски или френски поети, след прочита й би изпитал чувство на доволство, че се е родил сега - по-късно - когато не може вече да се поставят почти на еднаква висота като поети един Пушкин и един Крылов, а за Лермонтова да се говори с една пренебрежителност, както прави Гогол, или - когато не може вече да се възлага на поета на морализатор, както прави същият Гогол в едни свои писма - едното до Жуковски, другото до Языков.

След два-три дена ще загриза Чехова - имам го на ръка цел-целеничък. Не е ли това все пак едно щатие в този глух край и в тия тревожни времена!

Срещаме се всяка вечер с Мечката, младия вой­ник Мечкаров. Той буди възхищение и завист със своите приказки за Париж и чудесата му, разправени - приказките, де - с широкия тон на повальник, който ще служи три години в артилерията. Вярвам, че сега ти ще ми простиш за толкова дългото мълчание, както и за многоглаголието в това писмо.

Сладък Кладенец, 3. V. 1913 г.

 

Николай, Коста, Людмиле,

 

Тук е много хубаво! Хубаво е, защото никой не ме познава, даскалът не чете “Универсальная библиотека”, зет ми обича да си попийва коняк, водим важни политически прения с преносвачите, стрелочниците и кантонерите, защото всички жени са много грозни, защото има много синчец и мак покрай линията и защото, защото почвам да вярвам, че бих написал пет романа, ако бих заживял тука за по-дълго време. Право да ви кажа, не мисля скоро да се връ­щам в Пловдив. Впрочем. . . може още утре да потегля. Неизповедими са пътищата на “мойто провидение”.

 

Сърдечни поздрави: Д и м ч о.

 

Пиши ми и ти!

 

Не смея да ти пратя целувките си, защото няма да ги приемеш. Ще ти пиша в друго писмо за едно свое посещение в женския метох, в обиталището на “девствениците”, които, уви! - по нищо, ни по фор­ми, ни по съдържание, не напомнят богинките на Роденбаха!

 

Д и м ч о.

 

Без дата

Николай,

 

Получих снощи препратеното от тебе самоковско писмо, в което ме канят (па и тебе!) да напиша химн за княгините и “песен за посрещане на храбреците” или “възпяване на м. май”. Каква идиотщина! Като че и тука, толкова далече от казармата, аз трябва да повтарям низостите, вършени през зимата в Самоков? Услугата, сторена на другаря по съдба, винаги ми е била приятна, но когато тя ме унижава, както тая, която сега искат от мене, аз мога само да плюя и да отмина без отговор. Добре стори, че препрати писмото. След като го прочетох, аз още веднага разбрах, че наистина е подвиг да бленуваш за едно служене на чистата поезия, минавайки през всички бедствия на живота презрително усмихнат; когато пътищата на пазарската слава са толкова широки, възможностите за охолност - толкова големи, а душите на ония, които утре ще те ласкаят, без да са те чели - толкова нищожни. - Тука е много тихо и аз доста усилено работя. Какво - ще ти кажа в Пловдив. Мислех за твоята “Война” и смятам, че тя е ценна, даже много ценна, повече като стихотворение (взета изцяло) с чисто външни достойнства, ако, разбира се, може така да се съди. Изразих се малко смътно. Ето как мисля. Димитър не би могъл да напише “Нощна-та бу­ря”на Емануила, едно мощно, според мене, стихотворение, доста неугледно по форма. Емануил никога не би могъл да напише “Арфата” на Димитра, стихотворение с такава изящна форма. Единият е удома си в една област, другият - в друга. Войната, безсъмнено най-мощно проявление на земното, грубо реалното в човешкия живот, по-сполучливо би могла да бъде “възпяна” от поети, в стиховете на които фразата “я из мяса” не би звучала странно. Аз много малко познавам Lerbergh'а (така ли се пише­ше?), но той не би написал никога “Пътуването” на Бодлера. Последната мисъл може да бъде счетена за абсурдна само ако се забрави, че аз приказвам за Войната,която ти си възпял. Може би защото съм друг темперамент, може би защото успях по-отблизо да видя войната, ето че в твойто стихотворение образът на тази стихия не възстава ясно пред мене и аз бих могъл да го отрека, ако нямаше в него други ценности, сами по себе си големи. Ако то беше написано на друг език и аз можех да го преведа така, че преводът да достига оригинала, щях да го плагирам по следния начин: ще го разделя на части и като махна онова, което най-непосредствено ги обединява, ще напечатам тия части разместено. Тогава никой не би могъл да ме пита защо не съм възпял сражение, нали? а напротив, щяха да се чудят на прелестната форма, в която съм ги написал. В Пловдив ще поговорим пак. Сега ще отида да се разходя по линията. Ще напусна тоя тих край към 10 или 15. Ще ти пиша пак. Ако Мика изпрати пари, изпрати ги моля ти се.

 

Сърдечен поздрав

 Димчо

Самоков, 27. VI. 1913.

 

Аз съм тука, Николай. Не ти писах досега, защо­то съм претрупан с работа - писарствувам в комендантството. При тая затихналост на града, при тая сравнително моя запазеност от походи и подвизи към и на бойното поле, аз бих могъл много и добре да чета, ако не бях толкова много зает. Сутрин бързам да се явя на поста си, вечер се връщам в квартирата много уморен — това е достатъчно, за да разбереш .какъв е моят образ жизни за сега. Получих навреме “Plus loin” и много ти благодаря. Присъствието само на тази книга на масата ми е достатъчно, за да не забравям, че някога съм чел, и да не изгубвам надеждата, че и занапред ще чета такива хубави рабо­ти. А поемите на Райнова, които нося със себе си, дават живот на предположението ми, че съм поет и че мога и аз да напиша нещо свястно. А твоят “Даниел” (не съм го чел), за който (или когото?) ми казаха възторжени думи, примамно се мярка пред очите ми в часовете на униние. Ще го изпратиш, нали? Аз дълбоко скърбя, че нищо свое не мога да ти изпратя засега. Получих от Гъончо писмо от Карлово. Не зная дали се е върнал вече в София, не зная дали и ти не си тръгнал вече за Стара Загора. Но се вярвам, че тия редове ще те намерят дето и да си и ти ще ми отговориш. Митьо де ли е сега? А Коста Кнауер. А Стойчо? Пиши, ако знаеш нещо за тия мили хора. А Людмил? И той може би е на сръбската граница или в Сърбия, както хиляди други. Горкият Вилям Вилсон, дали ще оцелее? Неговото последно писмо - за Райновите поеми - беше много хубаво. Пиши също де ще бъдеш ти през лятото, та да си устроим среща макар и за малко време. Аз се вярвам да взема отпуск поне за 2-3 дена. Ако, разбира се, не ме изпратят и мене “там, дето копия мятат и бой кипи гърди срещу гърди”, “както казва поетът”.

Какво друго да ти пиша? Не е ли и това много? - Много не за тебе, а за тия мътни времена.

Ще чакам писмо.

 

Хиляди поздрави - Димчо.

 

Р. S. Николае, - и аз четох Райновите алегории, но ръка на сърце или на друго място - ще си кажа, че ничего не разбрах. Невежество! би казал Петко. Аз също съм писар в комендантството, но участта ни е неизвестна. Нашият любим Ромен Ролан, както вероятно знаеш, е бил “удостоен”с grand prix de litterature от Академията. Как скърбя, че сега нямам Жан Кристоф, за да го прочета още веднъж. Пиши.

 

Целува те М е ч к а р с о н.

22. II. 1914 г.

 

Княжевската школа за запасни офицери.

 

Драги Николай.

 

Митьо беше днес при мене - в казармата. Прочетох и писмото му до тебе, и бележката “От редакцията”. Заявих му, че отказването на Радославов да сътрудничи в “Звено” е дребна работа - и той напразно му дава такова значение. Аз мисля, че ще бъде необмислено да се спира “Звено” още след първата книжка поради твърде подозрителната амбицираност на Ивана. Не ще ли бъде глупаво да изпуснем издател, който ни дава всички възможности за основаване на едно списание по наш вкус, и по нашо разбиране? Участието на Кремена, Б. Ант , Стаматов, Владимир Василев, е проблематично. Оставаме пак ние - Митьо, ти, аз, Людмил, Радославов, Ясенов, Аполончика, Константинов, като хора, които ще дават физиономия на “Звено”. Каква по-голяма възможност за свободно проявяване и свободна работа изобщо. Нима истинският талант се нуждае непременно от специални, строго определени условия, които да способствуват за неговото издигане? Ето защо аз смятам, че Радославовото отказване е несериозна работа. Ние ще заработим за закрепване на списанието и той след време ще се убеди, че при нас ще му бъде най-добре, ако, разбира се, не излезе, че жела­нието му да бъде знаменосец не е по-силно от жаждата му да напише неща, значителни сами по себе си. Точно същото ще стане и с Райнов.

Строяват се за проверка и затова прекъсвам. Отговори колкото можеш по-скоро!! Отговори на Димитра.

 

Твоят    Димчо.

 

Аз смятам също, че от бележката няма нужда. Много е по-хубаво без нея.

Самоков 6. VIII. 1914 г.

 

Аз напуснах вече “Беглика”, мили Николай, н след като престоя в Долна баня още 5-6 дена, ще се прибера в София. Не ми се ходи в този проклет град, но няма де на друго място да се отиде. Решил съм при първа възможност да се оттегля на повторна почивка в провинцията. Аз зная, че ти си много зает в казармата, та не искам дълги и широки писма от тебе, но ще бъде много хубаво, ако ми се обаждаш по-често с по няколко реда. В щаба ли си, изобщо вън от строя ли си, или и ти наред с другите “произвеждаш учение”? Понякога ми е мъчно за тебе. (Да не би да те обиди това?) Защото и аз теглих това тегло около 8 месеца в школата, та зная какво нещо е. Мечкаров е тука на същинско заточение. Можеш ли си представи какви тежки дни прекарва и той. Много рядко си пишем с Митьо - (Един от двамата другари, с които седя. . . повтаря: “По безкрайния път, дървесата скърбят”. . .). Утре се връщам в Долна баня. Ще ти пиша пак. Твоят

 

Димчо.

 

Без дата

Милий, милий Николай,

 

Димчо е на смъртен одър. Диктува ми и аз ти пиша.

 

Скъпи, скъпи Николай,

 

Навярно ти ще си спомниш едно стихотворение от Брюсова, в което бедата, скръбта и смъртта са представени като разбойници, които дебнат пътниците в един планински завой. Бедата и Смъртта, струва ми се, могат да бъдат представени тъй, защо­то те нападат внезапно и ние не тъй явствено ги чувствуваме до себе си в своя път, както скръбта. Тя тръгва често пъти с нас - говоря за оная дълбока скръб, на която причините никой не знае - още от самото ни рождение. От нея аз не съм се плашил, нито се плаша. Веднаж даже, когато пред мен се разтваряха златните врати на дълго очаквано ща­стие, изтръпнал пред мисълта, че мойто опиянение може да се свърши някога, аз тихо си казах: когато радостта се свърши, аз пак ще имам спътница най-вярна от всички. Ще се върне мойта скръб при мене по-мила и по-неразделна, отколкото е била преди.

Бедата и Смъртта са ме плашили повече. Аз съм жертва сега на една беда, която много хитро ме из­дебна. Лежа дома вече пети ден и навярно още 5-6 деня няма да стана

И без това бях решил да се прибера в себе си, уморен от един шумен живот посред другите и за другите. Тъкмо тогаз, когато мислех да изпълня своето решение, болестта се стовари като железен чук връз главата ми и аз още веднаж се уверих, че ме следи някаква фаталност, която неведнаж е наквасвала пръстите си в кръвта ми.

Стаята ми е на третия етаж, легнал аз гледам насреща през прозореца Семинарията и около нея позлатените храсти и дървета на Куру Баглар. Гле­дам ги цял ден през времето, когато не чета, за­щото аз бях принуден най-после да чета, за да убия теготата. Привърших «Мадам Бовари», изчетох «Ам Егзил» (!), където в Жан'а на много места познах тебе. Изследвах първия том от Вазовите лирически стихотворения, които скоро ще ти пратя. Останах смаян от разликата между него и младите хора, ко­ято се хвърля на очи, като се разглеждат и сюжети­те му, и чисто техническите похвати. С тоя човек като че нищо ни не свързва. При все това той ни е бил учител някога. И ако участта на всички учи­тели е такава - да им се надсмиват учениците!. . . Писмото стана много дълго, Мечо (колко миличко! — М.) се умори да пише, затова свършвам. Ще пиша пак, а ако умра, някой другар ще ти извести за моята кончина.

 

Димчо

КАТО ИНТЕРМЕЦО

 

(Запазено е между писмата на Димчо Дебелянов до Лилиев. Не е датирано, но по всяка вероятност е изпратено, докато Н Лилиев е в Париж)

Днес, на втори февруари,

ние, тримата другари,

ваши достове се стари –

Димчо, Коста и Димитър,

кат мечтахме по за литър,

си напнахме ума хитър

и след длъгнести дебати

с рими сухи и сакати

и със средства непознати

рекохме да изразиме –

макар че сега е зиме –

туй, което няма име  

чувственцата говорещи

и мечтаещи за срещи

на сърцата ни горещи,

се към вази се стремещи.

(Има още да се плещи!)

 

Ето турихме звездичка,

таз спасителка едничка

за поети като нази,

пък донейде и кат вази!

(Бог от злото да ни пази!)

Ех, че мъчно се татрази!. . .

 

Тоз път турихме ги двечки,

миловидни като мечки,

и решихме да захване

наш'то рошаво посланье.

А бе, типове проклети,

славни български поети,

без излишни комплименти

недоучени студенти

(при това и декаденти!),

вие хич се не сещате

ни за нази, ни за тате,

по улиците скитате

и се храните с патати

(бъдни наши дипломати!),

а пък от Париж кокетски

с вашите души мерески

нищо май че не видяхте –

нит'по Сена плув'те с яхти,

само стихове си пяхте.

 

Нещ' дотук дали разбрахте?!).

Три звездички тук ще сложим

и веч ще се разтревожим -

ний хептен без вас не можем,

зер другари сме уж-божем.

Тук ще почнем с друга рима

зер в запас ги много има,

пък и автори са трима.

(В Перу е столица Лима!

Даскала за нея би ма.)

Ний ще пишем цяла зима

таз поезия любима!!!

Рима има се започва

и със рима почва почва,

(Тук кафе ще се излочва.)

В тез нощи се пуща мочва

може би за бяла бочва.

 

Тук ги чет'ри наредихме

и кафето си изпихме.

Много работи свършихме

и като се уморихме,

три цигари запалихме.

(И от зор се изпотихме).

Няма к'во да се вьзпих'не!

Тате стана въздържател,

на Форел добър приятел

и отличен послед'вател.

Той стомаха си изпратил

на поправка - зло изпатил.

Той бе станал същи катил,

с алкохола бе се сватил,

здравето си бе разклатил,

но откак е въздържател,

много се е опататил.

 

Тук за него ще престанем

и за Коста ще захванем.

Тая шваба продължава

да си смуче като крава,

нивга трезвен не остава.

Пие, а пък нам не дава.

Не че търси той забрава,

но защото много шава.

(Цариброд е на Нишава.)

Татко му го не лишава,

всеки месец изпращава,

а пък син му изпръщява.

 

Таз поезия мъглява

почна да ви се отщява.

С друга римичка тогава

почваме за чест и слава.

И за Димча ще да кажем,

две-три думи, без да лажем,

и набързо ще го смажем.

(Ние с Коста тука важим.)

 

Но напразно рими тражим.

Димчо поп ще го помажем –

че да н'пие се зарича

и пак винцето обича,

се във “Средна гора” тича,

пие, пей и се измича.

(Осман-пазар е до Тича.)

Всяка вечер се накича

и на нищо не прилича.

Няма място - студ и бури! –

нощта веч се прекатури.

(Тук ще трябват май лазури!)

Слушайте ни, о, гяури –

таз поезия с потури

и написана с кюмюри

ний желаем да се тури

во франсъзките Меrсuri!!!

 

(Подписани: Бащата, Димчо, Коста Кнауер)

 

16, 2. 1915. София

 

Николай, надявам се утре ла мога да ти изпратя някое от сандъчетата. Нарочно позабавих, за да мога сам да свърша това, а не да поверявам на други. От Колянски не съм вземал никакви книги още, защото ще променям квартирата, улисан съм в много работа, тежат ми много грижи и пр. и пр. Личи и от писмата ти, че не си добре, т. е. по-малко добре си, отколкото други път. Пускай идёт, Николай, Ти заглъхваш там от много тишина може би, ние тука умираме от много бури - стара история, която се така ще върви. Родихме се във времена, които са или велики, или безподобно подли. Сам не зная от какво страдаме - от слабост ли, от ненужна сила ли - изобщо аз нищо не разбирам тези дни. И струва ми се, Николай нищо не разбира. Аз се повече и повече губя яснота на съзнанието, налитат ме срамни настроения и нелепи желания; често пъти ми се струва, че всичко съм забравил, че не зная кой съм, къде съм, с кои хора съм, и мисълта, че може би аз отдавна съм престанал да живея, че сегашният живот е едно бледо повторение на нещо минало, имало някога смисъл, мъчително ме гнети. Пък и тясната, прашната, сънната канцелария, в която сега работя, наистина прилича на гроб, в който аз съм погребан заедно с още 5-6 души книговодители и писари. Гроб, в който пият кафе, говорят глупости и цинизми и не гледат навън към улицата, защото прозорците от години не са мити и през тях нищо не се вижда.

 

Димчо

 

Пиши и ти по-често.

 

Без дата

 

Синьор Пиетро Чамурлини,

тук, в тия задушни пустини 

под небеса бездушно сини 

далеч от питиета фини 

и ресторанти и градини 

съвсем, съвсем, съвсем не чини.

 

Но няма що човек да чини -

във ресторанти и градини

ще пием питиета фини, 

кога намъкнем дрехи сини.

 

ДО МАЙКАТА НА ПОЕТА

Без дата

 

Мамо,

 

Утре Нака се готви да отиде в Белово. Но това ще стане ли още не зная, защото тя се само готви, а дали ще тръгне не се знае. Стана една работа, която ми попречи да ти изпратя тези дни пари. След 7-8 деня ще може да ти изпратя, защото тогаз ще взема от едно място. Тогаз също ще платя и на Петко и на Алкалай (вземах си дрехи от него). Засега съм много добре и в квартирата, и в станцията. Днес бях у Накичи. Не прави добре Мика, дето тъй постъпя. Една учтивост поне да бе изпълнила, като й пише дали би могла да й отиде тя на гости. Още повече, че тя няма да яде и изпие бог знае какво и ще бъде за малко. Тя е много слаба и ще бъде много благотворно за нея, ако прекара поне една седмица при по-друга обстановка. Лятос аз навярно ще дойда в Баня. За наесен ще видим как ще се срещне работата. Може би ти пак ще дойдеш в София. Много здраве от всички ни.

 

Тв. син Д и н ч о.

 

Мико,

 

Днес Петър получи писмото с парите.

Много здраве и от Михайлов.

 

Тв. брат Д и н ч о

София, 12. XI. 1909 г.

 

Мамо,

 

Мисля, че няма нужда още веднъж да повтарям, че ти трябва да си дойдеш вече. Стоенето ти в Студена стана много дълго, а ще трябва увреме да се наредим за зимата. Квартира не съм търсил, но като дойдеш, лесно ще намеря, 2-3 деня ще стоим в сегашната. Чакам по-скоро да дойдеш.

 

Динчо

 

Madame [1],

 

 Как сте с новите борби с шопите, за които Петър ме уведоми вече.

 

Динчо

Петър

 

1. Сестрата на Дебелянов - Мария П. Григорова, която по това време е учителка в с. Студена, Пернишко.

ДО СЕСТРАТА НА ПОЕТА МАРИЯ И СЪПРУГА Ѝ ПЕТЪР ГРИГОРОВ

Без дата

 

Мико и Петре,

 

Много се умълчахте! Не зная причината коя е, но ми се иска да бъде немукаятлъка. Как вървят преводите? Марсел Прево ще ли има честта да се яви на български. Мика не вярвам да е толкова заета с работа, за да не може да ми пише. За Петър не говоря - с него си доста приличаме в това отношение - не обичаме да пишем. Поздрав от всички роднини и познати.

 

Ваш Д и н ч о.

София, 28. I. 08.

 

Петре,

 

Изпращам с препоръчано писмо уверението. Ако и сега се изгуби, кой знае какво ще се прави. Крайно ти благодаря, че навреме си се сетил да дадеш заявление и че си успял да изискаш тяхното доверие, което те толкова мъчно дават, за да ме не представят в Княжево.
Ние караме тук както знаеш. Чудя се какво да правя. Тези дни (към 5-6) мисля да отида към Баня за десетина дена.

Поздрав на Мика и на домашните ви, на тебе от мен и всички у дома.

 

Твой Д и н ч о.

София, 30. III. 08.

 

Мико и Петре,

 

Завчера взех заплата и отидох да дам на хазаина 25 лева, кирията за м. април. Той обаче с голямо учудване ме посрещна и каза, че очаквал да му дам 75 лв., а пък аз съм му носил само 25. Каза ми, че не обичал да прави пазарлък Миналия месец, когато му предплащахме, ти си го бил попитал за в бъдеще се ли ще се предплаща, а той ти казал, че за всеки месец ще иска предплата. Ако го е казал, защо не съм чул или защо не си ми казал, ако ли не е, тогаз защо лъже?! Каза ми да му дам поне още 25 лева. Аз не мога да му дам нито 25 пари, защото за месеца имам само 60 стотинки. Увещава ме да накарам вас да дадете. Понеже аз съм се объркал, оставям на вас да видите какво трябва да се прави. Мама утре отива при Илия. Ако може, нека Петър да дойде - или да уредим, или да намерим къща. Пък може и на инат да му седим - той няма основание да ни изкарва. Пишете.

 

Поздрав на всички. Д и н ч о.

София, 11. IX. 08.

 

Петре и Мико,

 

Не ви писах до сега, защото исках нещо положително да ви съобщя по конкурса. Свърши се той неблагополучно. Не зная дали пропадането ме кара да мисля, че този неуспех е щастлив за мене, или друго нещо. Аз не му мисля много. Животът е борба - стара истина, която винаги си остава нова. Ще отида тези дни в М-вото, за да узная нещо по вашата работа; не питах веднага, щом получих писмото ви, защото ми се струва, че работата е свършена - остава да се изпълни формалността - съобщението.

 Поздрав и на двама ви от всички, шурея и др.

 

Д и н ч о.

София, 22. Х. 08

 

Петре и Мико,

 

Получих днес писмото. Благодаря. Книжката ще почне навярно да се разписва - крайният срок за разписване е 15 ноември - има време. В Нар. събрание записваме глупостите на г. г. депутатите (сега говори опозицията по отговора на тронното слово) - парата да падне.

Найда е много опечалена от заминаването на своята "гостенка".

 

Ваш Д и н ч о

"Батемб.", София, 31. I. 09

 

Щом като искаш да ти пиша, ето ти не две думи, а 105. Ходихме, та изпращахме Михайлов [1] до квартирата му, след туй "случайно свърнахме в Батенберг, отдето ти и пиша. В София нищо ново, в мене - също. Напролет, ако остане време и "възможност", ще ти дойда на гости; в Бельово се ще бъде по-хубава пролетта, отколкото тук в София /о. д. я г/.

 

Поздрав от всички 

Динчо. Петър

 

1. Николай Лилиев.

 

Без дата

Ублажавам Петър, че ще попромени обстановката. Благодаря за кокичето - аз още го пазя, макар и изсъхнало вече.

Получих и двете ви писма. Писах ви преди Димитровден - вярвам да сте получили писмото. С нищо ново из София не мога да ви се похваля. У байкови Иванчови не съм скоро ходил - ще отида утре навярно. Сега съм повече отрупан с работа, та не мога даже да пиша. Но нищо - то е временно. Хубаво е, че Мика има другарки в село, но за мен какво интересно може да има в това!? Петър не мисли навярно да дохожда скоро. И аз не бих стоял в София, особено сега в този "океан" от кал и рапортьорско безгалошие.

 

Ваш Динчо

 

От Илия завчера имах писмо, сега пиша и на Нака.

Долна Баня, 29. III. 912

 

Прощавайте, Мико и Петре, че не ви поздравих за Великден. Уви! Не само вас сполетя тая горчива участ. Останаха забравени от мене и Илиови и Накини и баткови Иванчови, защото когато другите срещаха възкресението на Христа по черквите, аз лежах разпнат от навехнат крак на леглото си в София. Велико беше през тая светла нощ мойто страдание и жалните ми стонове дълго време пъдеха великденския сън на моите хазаи. С помощта на трамвая, трена и един файтон аз се пренесох в Долна Баня, да стоя на топло, да налагам болното място с "луковина", да уча статистика с най-голямо негодувание и да пиша извинителни писма като настоящето. Сега вече мога да ви поздравя с "Христос възкресе", защото тъмните облаци на болките се разсеяха и в чистия лазур на здравословните ми небеса аз виждам образа на един здрав крак, сияещ с белината и благоуханието на недопечен симид.

 

Ваш милоствовател

Динчо

Бяла Планина, 11 юли 913.

 

Мико, поръчах на..... да ти съобщи, че неочаквано е трябвало да тръгна. Той навярно е сторил вече това. Обаждам ти се, както виждаш, при първия удобен случай. Великолепно е из планината! Пращам ти хиляди, хиляди поздрави! Пиши, моля ти се, на нашите в Сладък Кладенец и Панагюрище. Ще ти се обадя пак с по-дълго писмо. Засега -сбогом. - "Дружина тръгва - отива. Пътят е стръмен, но славен. . ." За мене не се безпокой. Може би и аз имам някой незнаен ангел-пазител, може би...

Довиждане!

 

Динчо

 

София, 22. IV. 914

Мико,

 

Съвсем напразно си мислила, че се сърдя, та затова не съм ти писал. Отде накъде ще бъда сърдит! Ти знаеш, че аз в София по стар навик живея много неспокойно и често не намирам време да пиша даже едно писмо. Думите ти, че може би "Звено" не ти е пратено, защото не си изпълнила някакви "задължения", много ме огорчиха. Станала е някаква грешка или пък се е изгубила книжката. Бъди уверена, че мене ще ме е просто срам да ти не пращам редовно книжките, когато за сътрудничеството си аз имам право поне на 2-3 годишни течения от списанието. И дума не може да става някакъв абонамент, защото това би ме обидило. С Петър се срещнахме няколко пъти. Той навярно ти е писал какво мисли да прави. Аз сега стенографирам в общината, за да изкарам някой лев, а за изпита няма да се готвя, защото въпроса с университета още е висящ и ще се разреши навярно към средата или края на май. Довечера пак ще ида на работа - защото стенографираме обикновено от 6-7 часа. И мене ми се иска да дойда в Мирково, но няма да бъде умно да напусна работата, от която може да изкарам пари и за през лятото. Хиляди поздрави тебе и на "бежанчето."

 

Брат ти Д и н ч о [1]

 

1. Писмото е върху бланка на списание "Звено".

31. V. 914 г., Батак

 

Ето по тия места обитава нашата бохемска милост. Слязохме днес в Батак и там намерих писмото ти. Засега съм добре, но по-нататък навярно ще настанат усилни дни. Когато намериш за удобно, прати нещо. Сега засега няма големи нужди. Поздрави Марийка.

 

Брат ти Д и н ч о

[4. П 1915, София]

 

Мико,

 

Писах на Накини, на Николая, на друг един приятел, та рекох и вам да се обадя. Бях миналата седмица малко болен, но сега съм, слава богу, добре. Трябва да беше инфлуенца - от 5-6 дена не съм срещал човек да не се оплаче от неразположеност, от треска, от хрема и т. н. - се такива дребни, но досадливи болести. (Вижте колко глупаво излиза писмото, като е писал човек скоро, та се чуди сам какво да пише сега ). Илия е тука, ще се видим довечера в гостилницата В четвъртък смята да си ходи в Баня, защото привършили работата. Петър кога мисли да дохожда. Ще пишеш ли за книгите или за по-нататък ще оставиш. Пиши какво да правя. За Великден смятам пак да направя едно излетяване из София. Ако вие не дойдете насам, което ще бъде още по-хубаво, ще дойда в Махала. Поздрави на трима ви. Марийка как е?

 

Ваш Д и н ч о [1]

 

1. Като адрес на подателя е посочена Сметната палата.

София, 14. II. 1915

 

Мико,

 

Изпратих ти веднага, щом получих писмото, "Пан", а за "Извора Света Клара" се позабавих малко, защото исках, да ти изпратя с нея и други книги, което и сторих. Вярвам, че си ги получила. Нямаше нужда и въобще няма нужда да ми пращаш пари, когато заръчваш за книги. При случай ще ти изпратя и други. Щях веднага да уредя въпроса и за твойто представяне за повишение, но ми попречи новия режим, който въведоха в Палатата. По-преди можеше да се отсъствува кога да е и съвършено безпрепятствено, но сега за най-малкото отклонение от работа трябва да се иска разрешение, защото инак заплашват с глоби и др. п. глупости. Ходих в инспекцията, но нищо не можах да узная. Днес подир обед се готвя да отида пак и в М-вото, и при Косачев пак. Сега вярвам да узная нещо положително. Зная, че ти ще се ядосваш и че ще ме обвиниш може би в нехайство, но няма как. Веднага ще ти пиша какво е станало. Аз съм горе-долу добре засега. Навярно и нас ще свикат на обучение и ще се отлети към Самоков за някоя седмица и друга. Каквото ще да става - се ми е едно. За хубостите на природата около Махала и изобщо вън от София аз често мисля. Трябва наистина да се зарови човек в някаква тясна, тъмна, прашна и сънлива канцелария, за да може да познае по-добре каква цена има свободата и животът на открито море, далече от всякакви мизерни пристанища. - Поздрави Петър, когато му пишеш, Илиови, когато идеш в Баня, също и дядови Григорови в Самоков. Много поздрави на тебе и на Марийка. Пиши по-често.

 

Брат ти Д и н ч о.

 

Ходих в М-вото и в инспекц. Секретаря на инсп. каза, че си била представена за повишение, но не те пов., защото било вече късно. Ще бъдеш повишена непременно от 1 юли т. г. От м-вото също ми казаха. Това е то.

 

София,10. V. 915

 

Мико,

 

Снощи срещнах Василя и говорихме за шапката. Каза ми, че ще бъде готова на 27 т. м. Защо толкова ще се забави просто недоумявам. 4-5 пъти я търсих и подсещах и ту я няма, ту ми каже, че всичко е наред и тя ще ти пише, и т. н. Друго нещо - аз разбрах, че ти искаш само фасон да се даде на шапката, а сега излиза, че и гарнитура трябва. Нищо, аз казах на Василя и тя ще направи това. От Нака не съм получавал писмо от преди Великден. Тя навярно мисли, че се скоро ще минава през София, та затова чака да ме извести, когато ще мине. Ще запазя писмото ти и ще изпратя по Нака всичко, каквото трябва. Дано се намерят "нужните суми", когато стане тази работа. От "Мъртвите души" има и втори том, но той е по-малко интересен и се чете и превежда, както поне аз зная, само от учтивост към автора на първия том. Може и него да ви изпратя. Защо Илия не ми се обади досега. И аз не съм му писал наистина, но аз смятам, че като пиша вам, това е писмо и за него. Поздрави на всички.

 

Брат ти Д и н ч о.

 

Петреско, как си? 

 

София, 20. I. 916

 

Мико,

 

Утре ще тръгне за Самоков (или в други ден най-късно) Васил Маджаров (Спаска Кумичина го знае, живели близо до тях или нещо подобно, та по него ти пращам портрета. У Петко са оставени 300 лева от Петър. Каза, че ще ти ги прати днес. Много хубаво е излязъл Петър на портрета. С мене още нищо няма. Не зная вече как да изтиквам дните. Много ми се пътува макар за няколко дни вън от София, но няма как при това неопределено положение. Поздрави Илия, Мариака.

 

С много поздрави

брат ти Динчо

 

Без дата

 

Мико,

 

Трябва да си научила от Данчо, че преди два дена съм ходил в Кюстендил, за да си получа назначение във войската и да замина. Върнаха ни оттам, като ни казаха, че подир два-три дена ще се разреши окончателно въпроса и ще заминем. Чакам, значи. Ако стане скоро, ще ти се обадя от там, дето ще бъда. Ако ли пък има изгледи да се позабави, ще направя покупките и ще дойда макар за ден да се видим. Не ми се вярва последното, но всичко става.

Много поздрави на тебе и на Марийка. Честити празници на всички.

 

Брат ти Динчо

 

Без дата

 

Мико,

 

Хиляди извинения, че не ти се обадих досега. В София ме понесоха и този път старите бури и плановете ми - да отида до Трявна или до Варна, изобщо да видя повече места - пропаднаха. Така е било писано! Понякога ми става малко мъчно за оная разправия, която предизвиках една вечер в не особено спокойно състояние и от която нямаше абсолютно никаква нужда, но и тука смирено навеждам глава - така е било писано. С Петър още не сме се видели, защото не ми падна път към него, пък сме и отделно от полка сега. Питах за него и го поздравих.

Ще чакам да ми пишете по-подробно писмо, защото писмата са едно скъпо удоволствие тука.

Поздрав на тебе, на Марийка и на всички познати от мен и от Илия.

 

Брат ти Д и н ч о

16. IX. 1916 г., гр. Самоков [1]

 

Мико,

 

Благодаря и на тебе и на Марийка [2] за писмата Вярвам, че Петър [3] ти е вече писал. Нямаш основание да се безпокоиш, защото обикновено нещо във военно време е да се бавят писмата, пък и той си е малко немукаят, още повече те бяха добре и сега са добре, та сигурно си мисли, че ти си спокойна. Аз съм спокоен и бодър и заедно с всички се радвам на всичките наши успехи, особено на тези срещу румъните. Ние тук бързо узнаваме новините по всички бойни фронтове. Съдено е било Данчо да дойде близу до мене, да остава един ден, за да се видим и да замине без да можем да се срещнем. От съдбата си човек не може да избяга, затова ще трябва да се примирява с всичко. Пожелавам на Марийка големи успехи в училището. Поздрави всички познати и роднини, особено кумицата. Вчера се срещнах със Спиро, той е близо до мене и е добре.

 Дано се случи скоро да се видим.

 

Брат ти Д и н ч о.

 

(Под: подпоручик Дебелянов, 22 полк, II дружина, 8 рота.)

 

1. Писмото е написано набързо с чер молив върху бяла военна пощенска картичка. Върху картичката стои подчертан печатен текст на военната цензура: "Да сеи пишат само частни работи. Картата ще бъде унищожена, ако съдържа военни новини". Димчо се придържа към указанията на този предупредителен текст, който определя и характера на писмото му, изпратено шестнадесет дни преди трагичната му гибел. Част от писмото е публикувано в книгата на Вл. Русалиев. Пълният му текст сега съобщаваме за първи път. Съхранява се в арх. фонд към Дирекцията на музеите - Копривщица.

2. Осиновена дъщеря на Мария П. Георгиева, род. 1908 г.

3. Петър Григоров - адвокат, зет на Д. Дебелянов.

28. IX.1916

 

Мико,

 

Надявам се да си получила изпратените пари. Уведоми ме, за да мога да изпратя още пак по пощата от същото място. Писах ти отворено писмо, след като не успях да се срещна с Данчо - вярвам и него да си получила навреме. Напоследък бях леко болен, та сега повече почивам "за възстановление" на здравето. От всяка страна сега съм добре, чакам само по-скоро да се отвори път да си дойда, та да се видим, защото повечето офицери си ходиха втори и трети път в отпуск, а моя късмет не проработи още. Поздрави всички роднини и познати, най-много Марийка.

 

Брат ти Д и н ч о

 

ДО ИВАНКА ДЕРМЕНДЖИЙСКА

 

15. XII. 1908 г., София

 

Тази е, ако не се лъжа, пета година, откак аз усетих първия трепет на любовта към теб. Добри и лоши дни са минали от тогаз, много неща са преживени и забравени, но едно аз ясно помня и ясно зная - то е, че през тези пет години нито един ден не е минал без да помисля за тебе. Аз те любех пламенно и искрено и дълго, и търпеливо чаках да бъда разбран...

Аз можех много лесно да ти се обясня, много пъти ми се е представяла възможността да направя това. Но аз не можех и не исках да го направя само защото турях твоето щастие по-горе от моето. Аз мислех, че ти любиш друг, и не исках да заставам между двама ви. . . Може жестоко да съм се лъгал, като съм мислил така, но. . . това, което е минало, не-може да се върне.

През това време аз не можех да се радвам истински, защото скърбях, че тази, която тъй безумно любя, никога няма да узнае моята любов. И аз избягвах да се срещам с жени, защото ме беше страх да не се увлеча по друга и да забравя теб, която изпълваше моя живот. Едни ме мислеха за студен и неспособен да любя, други за отчаян песимист. Аз не бях нито едното, нито другото. Аз бях способен да любя и любех тъй свято и тъй искрено, както малцина са любили.

...Безкрайна радост съм чувствувал, когато съм те виждал или когато са ми казвали нещо за теб. . .

...Пред мисълта, че ти най-после ще разбереш моята любов и че ти най-после ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се упивам от щастие. И в моментът, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливия в света. Защото любовта ти ми е скъпа - тя е изкупена с толкоз много душевни мъки. 

...Аз чувствувам, как твойта любов би ми вдъхнала нови сили, нова вяра, нови надежди.

Аз бих принесъл всичко пред нея. Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе.

Най-хубавите ми спомени са спомените за срещите с теб.

Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб.

Аз не зная още какъв ще бъде твоят отговор, но аз не мога да не ти кажа това, което толкоз време се е набирало в душата ми.

...Позволи ми да се обръщам към тебе само с името ти. То е тъй хубаво и когато го произнасям или пиша, чувствувам, че то изразява всичката моя любов...

Вярвам, че ти няма да оставиш без отговор моето тъй разхвърляно първо любовно писмо.

Как искам да те видя!

20. XII. 1908 г., София. [1]

 

Йорданке,

 

Ние мислим да дойдем в Ихтиман за Нова година, но ако през някои от 3-те дни на Коледа има представление ще дойдем за него.

В такъв случай, освен ако не е на първия ден, запазете ни два билета да не би да се изпродадат. Пиши ни, за да се съобразим.

Днес получих "Начало весны". Моите поздрави и благодарности. "Начало на пролетта" - то е нещо .действително хубаво. Пиши и коя пиеса ще се играе?

Дните много бавно минават.

 

(подписът нечетлив)

 

1. Картичката носи клеймо, от което ясно личи, че е писана в Народното събрание и пусната в пощенската кутия на Народното събрание, където по същото време Дебелянов работи като временен парламентарен стенограф.

20 януари 1909 г., София

 

...Вчера Д. получи от И. писмо, от което узнах, че първото ми писмо, изпратено след Нова година, още не ти е предадено и че ти си ми писала писмо, което аз, кой знае по какъв нещастен случай, не съм получил. Колко много ме успокои писмото й, аз не бих могъл никога да ти изкажа. През последните двадесет дни аз тъй силно се измъчих, както никога, откакто ти си станала за мене всичко в света. И колко много съжалявам, че първото ми писмо, в което мисля, че толкоз много обяснявам, ти ще получиш може би след 15-20 дни. Но "l`absence ni le temps ne sont rien quand on aime", казва един френски поет, наречен поет на любовта и младостта.

...Вчера четох на едно място, че любовта била комедия, и трябвало много репетиции да се правят, за да излезе комедията сполучлива. Прекараното време в Ихтиман като че всичкото беше само репетиция. Аз уж дойдох да се разберем, пък нямах смелостта да потърся това разбиране. Наистина нямаше и възможност да се обясним, но и голяма грешка има в мен. Аз в тая репетиция съвсем не си знаех ролята, пък и за пръв път играя в такава комедия.

Не зная каква е тази работа, но откак почувствувах, че любовта ми няма да остане само спомен, аз като че цял се прераждам. Аз досега нямах никому, комуто да се изкажа...

А ако някога действително почувствувам, че аз мога макар и малко щастие да ти дам, аз не мога да си представя какво би станало с мен... 

Ще ми отговориш, нали?

6 февруари 1909 г., София

Рожби на прибързани заключения и може би на предвзетост, някакви си "Замиращи звуци" би било по-добре да ти не падат на ръка. Ако ли това се случи, вярвам, ти сама ще разбереш, че аз не мога да вярвам и да поддържам това, което в някои от тях се говори. Най-малко неучтиво е да казваш някому, че ти е "разрушил щастието", когато по-преди си му казвал, че той е за тебе щастието в света. Тези чувства ми се натрапиха през ония дни, когато аз чаках отговор на писмото чрез Йорд., а не знаях причината, по която се забави той. Работите се стекоха тъй, че това, което изразяваше истинската ми радост пред мисълта, че най-подир ще "изгрее слънцето на мойта пролет", намери място в "Съвременник" - списание, което в Ихт. не се получава.

В София също нищо ново няма. Ти сама навярно си изпитала тежестта на еднообразния живот, за да няма нужда да ти я описвам. През последните два деня обаче аз два пъти бях извънредно радостен. Първо ходих на "Женитба" и се пренасях, като я гледах, в Ихтиман. И второ, че се възхищавах, като четях същата пиеса "Сняг", която и ти четеше на вечерта преди вечеринката у вас. Нали в нея има нещо много хубаво и как четирите лица в нея са хора издигнати и достойни за завиждане?

Аз също не обичам да пиша и писмата ми до тебе едва ли не са от 3-4 години насам най-дългите ми писма. Та и какво да пише човек на приятели? Даже и на К., единствен може би, който ме е повече разбирал от другите и на когото писмата ми зная, че доставят истинска радост, аз много рядко пиша, и то по няколко реда. Ти би могла, ако това ти е възможно, разбира се, да ми пишеш по-подробно: мен всичко в Ихтиман, там при тебе, ме интересува...

От първите редове на това писмо, вярвам, че няма да помислиш, че аз искам да ти се представям за бог знае какъв или че искам да обръщам внимание върху себе си. Може да е нескромно това, което върша, но тези работи са свързани с тебе и аз трябва да се обясня, при всичко че съм отбягвал винаги да говоря за своите работи и че мразя самохвалството.

14 февруари 1909 г., София

 

Предполагам, че в отговор на толкоз закъснялото писмо чрез Йорданка ти пак искаш да повториш: "Чувствувам се недостойна за това." Не зная какво те кара да мислиш още така, но във всеки случай тази мисъл не е права. Ако ти не беше в Ихтиман, където малцина са достойни за тебе и за твоята любов, може би другояче щеше да мислиш. Или пък искаш да повториш, че жените са "жестоко променливи- непостоянни". Да, наистина те са такива понякога, но то не е без причина, а причините за това са повечето пъти мъжете. Пък и що ти трябва да си задаваш сега такива въпроси и да чувствуваш тъй? Ти по-добре се попитай дали между нас може да има нещо сериозно, след като прецениш всичко. Знаеш положението ми, знаеш, че ме не чака кой знае какво бъдеще, че може би да остана само с гимназиалното си образование, че външно може би аз нямам качества, каквито имат други. Тези неща са наистина дребни работи, но все пак не са без значение. Това е то, което мен ме интересува сега за сега и което аз исках, и ти обеща, че ще разбера. Ако моите писма ти очакваше с такова нетърпение, както аз твоите, и ако те тъй те радваха, както мен радват твоите, какво щастие би било! Чувствувам, че чувствата ми към тебе, в истинността на които ти не вярвам да се съмняваш, нищо не би могло да измени, даже ако ти би ме намерила недостоен и би ми отказала твоята любов. За мен само едно е важно сега: че аз съм искрен към теб и че се надявам да бъда разбран.

Ти, изглежда, че обичаш руските поети, Ето ти едно стихотворение, написано от М Лохвицкая:

 

Я люблю тебя, как море любит солнечный восход,

как нарцис к волне склоненый - блеск и холод сонных вод,

я люблю тебя, как звезды любят месяц золотой,

как позт свое созданье, вознесенное мечтой,

я люблю тебя, как любит звонкий ветер камыши

и люблю тебя всей волей. всеми струнами души,

и люблю тебя, как любят неразгаданные сны,

больше солнца. больше счастья, больше жизни и весны.

Повече от слънцето, от щастието, от живота и от пролетта...

Аз сам се чудя как мога да пиша толкоз дълги писма, каквито досега не съм писал. Но нищо. Те може би ще убият няколко часа от живота в Ихтиман, "понякога разнообразен и пак неприятен".

23 февруари 1909 г., София.

 

Колкото повече мисля върху последното писмо, което ти изпратих, толкова повече се убеждавам, че в него наистина е имало нещо неразбрано и обидно  за теб. Още когато ти пишех, аз съзнавах, че е безсмислено да те питам мислиш ли, че има нещо сериозно между нас, и да ти изреждам разни глупости, които бях нарекъл дребни работи. Аз знаях, че ти, ако не мислеше, че "то" ще бъде сериозно, нямаше да ми пишеш и да искаш да се разберем. Знаях също, че е безсмислено да ти казвам "след като прецениш всичко", защото ние не от вчера се познаваме. Знаях и това, че не си ти тази, която ще обръща внимание на такива работи. При все това аз писах така, като исках да те накарам с това да ми кажеш нящо по-ясно. Намеренията ми не бяха лоши, но туй, което направих, си остава грубо н необмислено и аз крайно съжалявам. Но... както и да е. Достатъчно е, че аз виждам своите грешки и лесно бих могъл да ги не правя. Аз вече 2-3 пъти те обиждам, без, разбира се, да съм искал това. Но недей никога помисля, че съм те мислил за неискрена! Н и к о г а! Аз съм се боял от други неща, които друг път ще ти обясня.

Тези малки обиди приличат на малки облачета преди изгряването на слънцето. Когато то изгрее, те ще се пръснат и небето ще бъде безкрайно чисто. Такава ще бъде и нашата любов, защото ние и двамата сме достойни само за такава.

4 март 1909 г., София

 

Зная за силното ти желание да дойдеш в София. Ако не се явят пречки, можеш да сториш това за 13 март - петък. В "Славянска беседа" ще дава концерт Кубелик, за когото казват, че бил най-великия цигулар в света. На 14. III ще има нещо в театъра, тъй че времето ще бъде използувано. Ако това е възможно, ще трябва да ми пишеш по-скоро, за да задържа билети, защото бързо ще се продадат.

Пролетта настъпва ли в Ихтиман? Тук тя още е безсилна да надвие зимата, но все се чувствува нейния дъх...

Дано бъде тя първата пролет!

11 март 1909 г., София

 

Навярно ти вече си научила или ще се научиш какво се е говорило за нашето дохождаме в Ихтиман. Мен малко ме е грижа, че хората приказвали така или инак за мен. Но все пак чувствувам, че около твоето име, по моя вина може би, не трябва да се приказват измислици. Какво да правиш? Повод да говорят и мислят така не съм им давал, а да им заключа устата не мога. Но нека си приказват. За мен сега за сега важи ти какво ще мислиш; за мен светът си ти. Че някои клюкари щели да се занимават с любовта ни, нека това да ни не смущава. По-добре да им не обръщаме внимание и да презираме тяхната дребнавост. Ние ще се издигнем високо над всичко дребнаво и кално, защото искаме и можем да сторим това.

А туй дохождане в Ихтиман и на двама ни с тебе много помогна. Ти сама виждаш как ние ставаме все по-близки и по-свободни един към друг. А там е всичкото: колкото по-скоро тази свенливост, която досега имаше и у двама ни, изчезне, толкова по-добре. Аз всичко оставих настрана, за да мисля за тебе. Всичко говорено си спомням и съм доволен, че при срещата ни у И. много неща се разбраха, и аз смело мога да вярвам, че при друга среща ние ще се чувствуваме по-свободни и по-близки помежду си.

Приеми поздрав от цялото ми сърце, което силно тупти, когато мисля и си спомням за тебе...

 

Твой Д.

18 март 1909 г., София

 

Концертът на Кубелик беше нещо очарователно. Жално е, че ти не можа да дойдеш. Макар и да не разбирам много от музика, аз все пак се възхищавах, може би защото и около мен и в мен е "началото на пролетта". Ти казваш, че в Ихтиман нямало книги за четене. С най-голямо удоволствие бих ти услужил, ако да знаях как. За Великден, ако мога да дойда в Ихтиман, а аз сам желая това, ще се помъча да избера и донеса не

 

Със сърдечен поздрав: Д.

22 април 1909 г., София

 

Многоочакваният отговор най-после получих. По-достатъчен от него не бих могъл да искам и никаква двусмисленост не съзирам в него. "Стига досегашното да е запазено" - как хубаво е казано това! И за мен то е било най-важното. Аз бях смел в последното си писмо, но ти си разбрала какво ме е карало да бъда такъв и си ме извинила. Не отивай докрай в това да обръщаш внимание на хорските приказки. От хората, които пълнят живота си със сплетни, интриги и дребнавости, човек наистина трябва да се бои, но трябва и да презира тяхната мълва, особено когато гради своето щастие.

Ще чакам да дойде И. Дано тя донесе повече новини от тебе и за тебе. Много хубаво е, че у мен изчезват всякакви съмнения.

И ако ние останем все тъй искрени, силни и верни на своите чувства, бъдещето няма защо и няма с що да ни плаши. Ако можеше да дойдеш с И., славно щеше да бъде!

Пиши ми, когато има нещо интересно за мене в Ихтиман.

Кой знае кога ще се видим. Навярно няма скоро да бъде.

8 май 1909 г., София

 

През тези два празника - вчера и днес - мислех да отида или на Елисейна, или на Погановския манастир, при Цариброд. За съжаление нито едното, нито другото стана. Мислех оттам да пиша и ми се струваше, че писмото щеше да бъде по-хубаво и много по-сърдечно. Там всичко щеше да помага, за да бъде то такова. А то трябва да бъде сърдечно и хубаво, особено сега, след последната ти картичка. Calme ме изпълва с увереност и радост. Слънцето на пролетта сега вече не изгрява, а грее, стопля, съживява, вдъхновява...

За чакането не се грижи. Аз съм научен да чакам. Пък и сегашното чакане не е нищо пред онова дългогодишно безнадеждно чакане, което аз прекарах и останах верен...

Аз знаех, че е възможно Йор. да не дойде, защото същите причини, които навярно са я заставили да не дохожда, и мене неведнъж са карали да изменям взетите по-рано решения. Нищо. След свършване на годината [1] ако дойдете, ще бъде още по-хубаво, защото ще бъде навярно за по-дълго време и няма да бие зле в очите на хората. Тези "хора" много пречат, но няма какво да се прави. Д. ми казваше, че си обичала да четеш. Аз знаех това и по-преди. С четенето човек може да стане различен от тези, които го заобикалят, и да им покаже, че в животът има много по-възвишени неща от тези, с които те живеят. Да бих могъл да те видя, макар и от далеч.

 

Далечните ми поздрави.

 

1. Учебната година.

9 май 1909 г., София

 

Chere,

В понеделник, с долната поща ще мина за към. София. Ще ходя, ако това е интересно за тебе, в Пловдив и в Пазарджик, за да видя хубава ли е първата ми пролет и там, и още да видя гроба на Ал. Константинов. (Не гроба, а паметника на мястото, където е убит.) Пътуването ще бъде много приятно. Знам това; но то щеше да бъде още по-приятно, безкрайно по-приятно, ако ти излезеш на гарата.

Това свиждане няма да прави впечатление на нагласено. И пътуването ми наистина е съвсем случайно. Пак жертви, както виждаш, ако, разбира се, тази дребна работа - излизането на гарата, може да се нарече жертва.

 

Au revoir!

10 май 1909 г., Пловдив

 

Много здраве от много хубавия Пловдив. Сега се сетих, че утре ще се венчава х. И-в (така ми каза той). Кой знае вярно ли е или се шегува и може би няма да ти бъде лесно, ако не и невъзможно, да излезеш на гарата. Там вече ти знаеш. Нареди тъй, както е най-удобно за тебе. Хубаво би било да се видим, макар и за малко, но не зная дали ще бъде възможно. Насам всичко е просто вълшебно. Може би то изглежда така само на този, който се чувствува щастлив...

15 май 1909 г., София

 

Приятността на пътуването ми не се много намали от това, че тебе те нямаше на гарата, но тя изглеждаше съвсем пуста без тебе. Но не затова не се намали, че мен ми е безразлично дали ще се видим или не, а защото още на отиване и в Пловдив, както вече знаеш, аз разбрах колко мъчно ще бъде да оставиш училищния празник. Смешното беше там, че и на Белово, и на Костенец, където също чаках да излязат сестра ми и брат ми, нямаше никой, а жалното: че именно в този ден се случи да пътувам.

Изпращам ти Хайне. Едва ли има друг поет, който тъй хубаво да е възпял любовта с всичките й радости и тъги, прелести и горчивини, както той.

Аз имам много негови работи и ако остане някога повече време, ще ти препиша нещо. Сега има смисъл да се чете поезия, пък и самата наша любов е препълнена с дивна поезия...

 

Далечните ми поздрави

20 май 1909 г., София

 

Chere et bien aimee,

 

Щях да изпратя картичка с лика на Мопасан, от когото ти навярно си чела нещо. Случайно обаче ми падна на ръка тази книга, видя ми се хубава за писмо и аз отложих картата за друг път. (Дълъг предговор, както виждаш!)

Тишината между нас доста се продължи и аз искам да я наруша вече. Но не защото се боя от нея, както беше по-преди, а защото всяко от твоите хубави писма в този безобразен живот на всекидневни дребнавости и глупости ми дава подкрепа и надежда за бъдещето.

Не зная дали ти си получила картичката с Хайне. Бях обещал да ти препиша нещо от него. Не зная .дали няма да бъда принуден да се оставя от този мерак. Търся и не намирам нещо, което да изразява моите чувства. А само такова нещо бих искал да ти препиша...

Аз нарочно оставих в Ихтиман когато дохождах по Великден, "Теменуги" от Дора Габе, "Сняг" и "Кога ние мъртвите се пробудим". В първата книга ти може би ще намериш неща, които сама си чувствувала някога, а с другите две ще се опиташ да четеш на руски. Опитай се, ако не си го вече направила; ако върви - добре, ако ли не - не е голямо нещастие.

Едно време аз жадувах за тази възможност да мога да ти пиша или да ти кажа как много те обичам. Сега благодарение на това, че ти ме разбра, аз мога да го сторя. И затова писмата ми са тъй дълги.

Но ти не гледай мен. Пиши ми макар и накъсо. Една дума даже от ръката на тази, която е тъй скъпа за мен, е хиляди пъти по-ценна от цели страници, написани от другиго.

Колко много още има да се пише!

Но нека остане и за други път.

 

Най-сърдечни поздрави: Д.

6 юни 1909 г., София

 

Очакването и дохождането на Д. забавиха писмото, което щях да ти пиша и изпратя преди 3-4 деня. И сега навярно не е късно. Още повече, че сега мога да ти кажа какво щастие бе за мен да седя и приказвам с него, най-близкият ти засега човек. Струваше ми се, че той ще отнесе със себе си при тебе моята любов и ти ще я почувствуваш още един път в думите му, ако, разбира се, стане дума и за моята скромна милост.

Щях да ти пиша снощи, но нещо тайно ме мъчеше. Не зная предчувствия ли са това, или е мисълта, че ваканцията дойде, а ти през нея може би няма да дойдеш в София.

Ако то се случи, очакването ще стане много тежко! Аз и тъй съм уморен от живота, в който има много малко радости (освен тези, които ти ми донесе) и ако някога ме отминеш, какво ще чакам вече от него не зная...

Приятно ми е, че от утре за тебе настъпя отдих. Щях да ти изпратя някаква картичка, в която един е написал нещо дивно хубаво под заглавие"Что такое любовь". Но защо? Нали е по-важно тя да се почувствува, отколкото да се учи по книгите, както наистина аз я чувствувам сега, когато на свършване ти изпращам хиляди горещи поздрави.

 

Димчо

8 и 9 юли 1909 г., София

 

Навярно досега ти вече си имала време да помислиш върху това, което става в София. Аз съм много доволен ст всичко.

...А колко хубави чувства изпитах, докато ти беше тук, не искам да ти излагам, защото ще почнат пак излияния на чувства, с които и без това са пълни повече от досегашните ми писма.

Часът е близо 11. Настъпиха пак вечерите, през които няма къде да се ходи, защото навред има много досада и безсмислие. Някога в "Батемберг" ще свирят пак същата програма, която свириха в петък вечерта. Същите композиции, макар и да не отбирам твърде от музика, аз ще слушам с истинска наслада. Причините за това ти добре познаваш.

Аз дълбоко вярвам, че ще настъпят по-добри дни за нас и тогава всичко ще се изясни и оправи. Докато настъпят те, ние ще пазим миналото въпреки всички спънки и несгоди. Защото в туй неспиране пред спънките и несгодите е висотата на нашата любов.

 

Вярвай ме и помни:

Димчо

 

П. П. Много добре ще сториш, ако прочетеш "Виктория" от К. Хамсун № 64 от "Унив[ерсальная] библиотека". Дадох я на К. и ти би могла по някакъв начин да я вземеш от него.

За нея стана дума в градината, на увеселението, където щеше да бъде чудесно, ако ние, по-усамотени, можехме по-свободно да приказваме из "алеята на усамотението".

9 юли 1909 г., София

 

Ето какво писмо бях приготвил да ти пратя. Днес получих твоето писмо и макар че това, което писах снощи, не е точен отговор на писаното от тебе, аз пак ти го изпращам, за да видиш как съм гледал на това, което стана в София, преди да си ми писала ти. И не е ли славно, Иванке, че ние тъй добре се разбираме, даже и тогаз, когато ни е отнета възможността устно да се обясняваме. Повече от това за сега не може да се иска.

Едното ми писмо е измачкано, а другото - на черновка. Но нищо. Розовите пликчета и листове с цветя и птички по тях често пъти са само за простаците.

А сега, когато свършвам и ти пращам сърдечния си поздрав, аз съм тъй щастлив!...

 

Димчо

З август 1909 г., София

 

...Бъди уверена, че ти никога по моя вина няма да се почувствуваш "одинока и покинута" [1].

...Страшното писмо е вече у мене. Още снощи го взех от станцията, силно заинтригуван. Довечера или утре ще ти пиша за всичко.

Сърдечен поздрав:

 

Димчо

 

1. Писмото е написано върху картичка - репродукция на картината "Одинока и покинута" от Р. Фосберг.

5 август 1909 г., 9 ч. и 45 мин. веч., София

 

Бях написал едно дълго и широко писмо, което мислех да ти пратя вчера. Но понеже много неща в него бяха повторение на говореното пред теб в Ихтиман, оставих го. Последното ти писмо наистина щеше да ме учуди, ако не бях се спирал, а заминех направо за. София. Виждам, че Йорд. в доброто си стремление да ти подействува по-силно, е усилила някои неща. И ти си напълно права във всичко, като се знае моментът, в който си го писала, както бях прав и аз, като постъпих тъй, след като научих страшните за мене новини. Може би имаше прибързаност и голяма горещина в постъпките ми, но ако отминех всичко равнодушно, щеше да излезе, че ти съвсем не си за мене "тя" и че аз те лъжа, като ти казвам, че ти си за мене всичко в света...

Но то е "било", а не и сега, както пишеше ти в предпоследното си писмо.

Едно нещо, което ми направи особено впечатление, са думите: "Ти можеше да знаеш всичко това от мене, а не да се учиш от хората."

Никога да не си помисляш даже, че аз ще отида да питам този или онзи какво правиш ти. Такава постъпка аз смятам за подла и недостойна. Нима аз мога да вярвам хората повече от тебе? Особено пък в онзи момент, когато след дохождането ти в София аз бях упоен от щастие. Всичко, което съм чул, е било случайно и даже въпреки желанието ми.

Ти много лесно можеш да попречиш на детските спомени и чувства да се пробуждат у тебе. Пробуждането им само мъки и разочарования може да ти донесе.

Бъдещето гледай ти. Нали бях писал някога, че за миналото няма защо да се съжалява, щом бъдещето може да ни донесе щастие. А то непременно ще бъде щастливо, защото ние ще го заслужим. От сегашното аз съм доволен с изключение само на едно - че ние сме разделени един от друг, и откак дойде "началото на пролетта", срещали сме се само няколко пъти. Може това да е достатъчно, но понякога така ми се струва, че съм в пустиня, и ми се иска да бъда поне в Ихтиман, в градът, да чувствувам, че и ти си в него, близо при мен, макар и пак разделени.

Тази година ще остави неизгладими следи у мене. В нея аз заживях и имаше дивни неща. Онази вечер, когато ти четеше на кьошка и аз, може би невидим за тебе, гледах, сам зная как силно чувствувах, че те обичам, и как желаех да бъде малко по-друг животът, в който е наистина rude! (Viril наистина значи това, което казваше ти...)

Преди ти пишеше, че има още време, докато почнеш да ми пишеш по-надълго, а в последното писмо, че се чувствуваш смела. Аз ще чакам отговорът ти. Бързам да отида на гарата да пусна писмото. От там пак тука, у дома, да чета "Ton image en toux lieux peuple ma solitude" и др. и да мисля за тебе и за бъдещето, в което вярвам сега.

 

Сърдечен поздрав: Димчо

13 август 1909 г., София

 

Трябваше снощи да ти пиша. Тъмните облаци и дъждът навяваха много мисли и много далечни и мили спомени и аз чувствувах, че в такъв момент аз бих могъл да излея по-силно и по-искрено пред теб всичко накипяло в душата ми. Дребни неща, както много пъти досега, побъркаха. А аз исках да ти кажа колко съм доволен, че есента, която иде, ще бъде първата есен, която аз ще срещна без въздишки и с усмивка на уста. Ти пишеш, че ще дойдеш или че желаеш да дойдеш към първи. Какво по-хубаво от това? Когато си тръгвах от Ихтиман, мене ме мъчеше страшно мисълта, че ще се видим навярно към Коледа, а до тогава има още толкова много време! Ти сама виждаш колко много значат за нас срещите, било тук, било в Ихтиман. Не забелязваш ли как ти ставаш все по-свободна и по-свободна в писмата си? А това, покрай други неща, се дължи и на дохождането ти тука в началото на юли. Снегът и у двама ни, който пречеше по-преди да се разбираме, полека, незабелязано ще се разтопи и тогава с по-голямо право ще говорим за пролет, защото тя ще бъде тогава в пълния си разцвет, докато сега все пак е още нейното начало.

От разправиите в писмата или в разговорите ни не се плаши. Те понякога се налагат. Пишеш, че от писмата има полза, защото чрез тях по-добре може да се изучи човека. Това е много право, но все пак ти обръщай по-голямо внимание на постъпките. Всекидневната монотонност тежи ужасно, но няма какво да се прави. И в София тя е същата, при всичко че има много начини и възможности да се облекчи тежестта й. В миналите години тя беше още по-мъчителна и по-тежка.

Писмото ми става пак много дълго. И аз го свършвам, не защото няма какво да се пише - има хиляди неща, за които може да се спомене, - а защото искам да останат неща да се говорят пред тебе, което е много по-приятно, макар и тъй рядко да е ставало.

 

Сърдечен, но далечен поздрав: Димчо

 

П. П. Сега аз виждам колко много важи настроението при писането на писмата. Снощи можех да ти пиша за неща, за които сега нямам нужната смелост. Но ти, когато и да е, ще ги узнаеш. Само остани към мене такава, каквато беше напоследък в Ихтиман.

 

Димчо

29 август 1909 г., София

 

С какво нетърпение очаквах да дойдеш, няма нужда да ти казвам. Тежко ми беше, като узнах от писмото ти, от което вее много искреност и много сърдечност, че това няма да стане. Разбира се, бързо се примирих - нямаше какво друго да правя. Още повече, като видях, че няма да чакаш Коледа, и като предполагах, че ще дойдеш, ако не по-рано, в началото на ноември за държавен изпит.

Да ти пиша за мен стана необходимост. Мъчно е, че все в писма изживявам чувствата си, но... Пишеш колко хубаво щеше да бъде, ако можеше да следваш. Сам аз неведнъж съм пожелавал това, и то с какво съжаление! Но ти не се плаши, че все така ще върви. Освен това и моето положение не е по-розово Ще следвам може би при доста неблагоприятни условия. Но толкова по-добре! Животът може да е тежък, но трябват надежди, трябва търпение, трябва борба с него. Инак той е безсмислен.

В сегашното, както виждаш, аз не мога да се похваля и да те увлека с някакъв блясък, но нека това да ми е недостатъкът. Аз бих се гордял с него.

Мнозина са ми казвали, че любов отдалеч и само с писма лесно се свършвала. Ако това е така, нека пък нашата любов да бъде изключение. Зная също, че и в София, и в Ихтиман, и навред има неща, които могат да увлекат човека. И затова цяло геройство ще бъде, ако ние останем верни един на друг, докогато настанат по-добри дни. Ние сме способни на това, нали? Аз зная това и не се боя.

Бих ти писал още, ако не рискувам да стана отегчителен. Накрай аз искам само едно: като мен да се чувствуваш пълна със сили (а това е тъй, щом с голяма охота почваш работа) и да не чувствуваш нищо ново тъй силно, както "това"...

 

Сърдечен поздрав Димчо

 

П. П. Не зная нямаш ли нужда от книги за прочит. Имам най-голяма възможност да намеря. Щях стихове да ти преписвам, но те са за тебе и има време да ги знаеш.

12 септември 1909 г., София

 

Ти виждаш, че аз сега не съм така редовен като по-преди. Причината е, че съм много претрупан с работа и даже и в празник съм зает. От друга страна, напоследък станаха неща, които ме накараха да мисля и да се тревожа не малко. Сега съм спокоен и мога да ти пиша сърдечно, винаги сърдечно, обичана и скъпа. Ти знаеш вече за печатаното във "Вечерна поща". Пиша ти за него не защото му отдавам голямо значение, а защото трябва да ти обясня някои неща. За мнозина излизането с портрети, подписи и др. може да се покаже нескромно и ще помислят, че чрез това аз търся някаква слава. То съвсем не е така. Преди и след като го извърших, аз много мислих и съобразявах. Мислех, че не трябва да се вършат такива постъпки и че трябва по-голяма скромност, а като гледах, че хора сериозни, като Страшимиров, Яворов, К Христов и др. не считат това за Бог знае какъв грях, аз отговорих. Наистина те са по-значителни от мене, но аз пък съм много по-млад от тях и ако това е грешка - грешките на младостта се прощават. Но - добро или лошо - то мина.

Сега, когато ти пиша, последното ти писмо е пред мене. Аз го чета често и то заменя засега разговора с тебе. Радва ме, много ме радва това, че ти пишеш все по-ясно и по-смело. Отегчителна никога няма да станеш - никога. Още когато ти пишех "боя се да не стана отегч.", аз виждах колко не намясто е това. Може ли да се говори за отегчителност, когато за мене всяка запетая даже е скъпа. Децата, които са викали и са те чакали, когато си ми писала, са по-щастливи от мене. Те тъй много време са при тебе! За нещата, които могат да отвлекат човека в Ихтиман, ще чакам да ми пишеш. Книги ще ти изпратя след 2-3 деня, чакам да взема от Бакалов някои от най-новите му издания. Те ще бъдат интересни. Има ли нужда пак да ти повтарям, че ако дойдеш, ще бъде чудно хубаво. В София е много по-интересно и разнообразно през зимата --ти сама знаеш това. Ще чакам твойто дохождане, като хубав празник.

В "Съвременник" може да срещнеш "Спомени". Те са дребни работи, но са свързани с мисълта и чувствата за тебе и затова ти пиша. Второто е писано по Великден, когато аз мислех, че пролетта е преминала. Първото е по-скорошно. И наистина няма година от "Начало весны", а ми се струва, че то е било много отдавна - толкова много е преживяно през това време. А ако ние не бяхме говорили сами само два пъти, все у Йорд., много по-хубаво щеше да бъде. Но ще се чака. Може би за да бъде истинско щастието, трябва дълго време да се чака.

Поздрав на всички в Ихтиман чрез тебе, аз всичко в него обикнах.

 

Сърдечен поздрав: Димчо

23 септември 1909 ., София

 

Ще ти се види чудно, че ти отговарям със същата карта. Но по-хубава и по-подходяща засега от нея [1] едва ли може да се намери. Освен това аз искам да я имаме и двамата един от друг, за да ни напомня някога за времето, когато малко сме искали да знаем за вълните на бъдещия ни живот и за безкрайния простор, който се е откривал пред нас. Неща нови, за които не е писано досега, ми се искаше да ти кажа, но мислите ми са забъркани. Но не от някаква "буря", а от много голямо щастие... (Колко пъти вече тази дума си срещала в писмата ми!) Аз поне за сега не познавам по-голямо щастие от това да се чувствуваш силен в живота и най-много от това, че тя е и ще бъде с тебе - единствената и по-мила от всичко. "Виктория" аз исках да прочетеш, защото ако не всичко, то повечето от това, което е преживял Ийхон в нея, съм го преживял и аз, може би не по-слабо от него. Из книжарниците напразно я търсих, а моята книжка я дадох на един приятел, който я превежда в "Балканска трибуна" като подлистник. От там ти можеш да я прочетеш, ако, разбира се, пазят броевете в читалището. Ще гледам да я взема - дано мога по-скоро - и ти ще я имаш. Дано неусетно мине времето до твоето дохождане Сега аз повече от всеки друг път горя от желание да те срещна. Пиши какво си направила с "Виктория".

 

Димчо.

 

1. Писмото е написано върху картичка, която представлява репродукция на картината «Какой простор!» от Иля Рений.

8 октомври 1909 г., София

 

Картичката получих още по-миналия понеделник. Данчо, на заминаване за Радомир рано-рано ме събуди, за да ми я предаде и ми каже много хубави новини от Ихтиман. Ако знаях, че може тъй славно да излезе, нищо не бих гледал, за да дойда. Щях още тогава да ти пиша, но все чаках отговор за "Виктория", а чакането доста се продължи. Завчера, в неделя, тук беше Ружа Драганова [1]. Запознаха ме. Когато се срещнем, ще ти разправям надълго и нашироко как сме прекарали. Не зная какви ви са отношенията, но тя знае за нашата работа. Сам аз не се много старах да скривам, макар че тя пак нищо определено не узна от мене. Мене не ме е страх, когато такива хора знаят, че "има нещо" (разбира се, само това!). По-опасни са дребнавците, които без сплетни и интрижки не могат да живеят и които щом надушат нещо, почват да правят бог знае какви заключения. Но за тях аз, както сигурно и ти, имам голям запас от презрение.

"Виктория" беше у мен и Р. Др. я взе. Види се, че е речено да я получиш чрез други. Ще я вземеш от нея. Изглежда, че аз по-скоро ще дойда в Ихт., отколкото ти в София. "Варвари" ще се "удостои" може би с моето присъствие (!) и с присъствието на друг един - студент, славен човек, познат на Р. Др. След 2-3 деня аз свършвам с чиновничеството, което ме измъчва цели три години. По-нататък ще ти пиша за голямата си радост, че съм пак в университета, дето е тъй хубаво, че за да почувствува човек това, трябва да бъде в него. Сега повече от друг път съжалявам, че ти не си тук, че не следваш. Нямаше тогава да чакам като празник дохождането ти само, а всичкото време щеше да бъде навярно хубав празник. Пък кой знае?! Виж аз колко много пиша. Това показва, ако не друго, то поне това, че аз не жаля времето, което посветявам на тебе. И може ли да се жали за него. То е само веднъж, само веднъж в живота и лошото е там, че голяма част от него ще мине в раздяла.

 

Сърдечен поздрав Димчо.

 

П. П. В празното място чети това, което в думи не може да се изрази. Цял океан от чувства...

 

1. Ружа Тенева-Северина.

29 октомври 1909 г., София

 

Трябваше да ми наложат някакви си глупави вестникарски отчети за Нар. събрание, за да не мога да ти пиша досега. И днес даже аз не мога да се освободя, да мисля за това, което стана в Ихтиман. Особено завчера мен се ми се струваше, че ще те срещна някъде или ще срещна друг някой, който ще ми каже нещо за тебе. Това може да е, защото не бях спал, а може би и затова, че в Ихтиман беше много славно, особено вечерта на представлението. И може ли да не бъде славно! Да знаеш само каква тежест се смъкна от мене след това дохождане. Въпросът за "по-далечното", за който говорихме, много ме измъчваше. Бързам да ти кажа, че го не считам напълно разрешен, защото тогава аз говорих сред вълнения и смущения, които за първи път преживявам. Аз, да ти се призная, малко съм мислил по него, но не защото съм го считал за несериозен (смешно е да се мисли за това), а защото съм мислил, че той напълно от тебе зависи. Но тъй или инак, три години са много време. Наистина, ние сме много млади, за да не бързаме, но кой знае какво може да стане. Понякога един час може да разруши това, което с години е градено. Но ти скоро ще бъдеш в София и дано тогава можем пак да говорим върху него.

Не зная, но мене ме обзима безумна радост, когато си помисля, че някога очакванията ще се свършат и очакваното ще изпълни живота ни. Чудни сили ще имам тогаз да се посветя на тази работа, която страстно съм обичал и любовта към която съм запазил и в най-трудните дни на живота си. Когато видя една от мечтите си изпълнена - ти да бъдеш с мене, нищо няма да ми пречи да изпълня другата си мечта, да обърна в пожар искрата, която ми е дадена. (Пак малко нескромност.)

И каква разлика между миналото и сегашното! Уверявам те, че ако между нас нищо не беше станало, при тези лоши условия на следването ми отдавна щях да туря край на всякакви пориви и - да става каквото ще. Сега, когато ми се случи някаква неприятност, аз я отминавам с презрителна усмивка - какво ме интересува тя, когато аз нося такава хубава пролет в душата си.

Книгите у Йорданка навярно си видяла. Те са много хубави - смело мога да ти кажа това. На масата ми има димитровчета от вашата градина. Макар и да не са от тебе (взех ги от Ганини през нощта), аз зная, че когато са цъфтели, ти може да си мислила за мен.

Хубавото е, че ти обичаш този живот, който и аз обичам. Него само еснафите не харесват.

 

Поздрав на Ихтиман

 

Димчо.

 

П. П. Писмата адресирай до редакцията. Там най-скоро се получават.

8 ноември 1909 г., София

 

Тази вечер бях на "Ромео и Жулиета", но не седях до края, защото не исках да дочакам трагичния край на тяхната любов Скръбното и мрачното нямат място там, дето всичко трябва да бъде весело и светло. Изглежда, че ние ще държим конкурс кой на кого да създаде по-голяма радост и ще бъде славно, ако той продължава докрай, без да излезе някой победител.

Сам се чудя как не съм могъл да се срещна с Йорд. Ти ми писа пак и писмото ти беше и за мене много голяма радост, но аз пак съжалявам. За мен е приятна срещата с всекиго от Ихтиман, който може да те е срещнал или приказвал с тебе, а колко повече пък срещата с Йорд., която е носила писмо, знае всичко и на която ние най-много има да благодарим. С Ружа също не можах да се срещна, но много здраве получих.

На 4 т. м. имаше студентска вечеринка: шум, игра, веселби и все пак пустота. Ако ти беше тук!... Едно имаше само: аз знаех, че мнозина, които бяха там, като се приберат в къщи, ще занесат със себе си по един любим образ и дълго ще мислят за "нея" или за "него". Това ме правеше да се чувствувам по-близък с всички.

И аз сега с по-голямо търпение очаквам твойто дохождане. Струва ми се, че чувам наблизо стъпките на някакво безкрайно щастие, което трябва да дойде! - Цветята увяхнаха, но аз ги запазих при писмата ти. Други цъфтят и ще разцъфнат. Додето в сърцето е пролет - цветята никога не прецъфтяват.

Ако ти беше тук!

 

Димчо

24 ноември 1909 г., София

 

Още когато излезе окръжното по изпитите, аз знаех, че дохождане едва ли ще има, но все пак се надявах. Ще трябва сега пак да се чака и да се търпи. От чакане и търпение не ме е страх - аз съм свикнал, - пък се убедих, че след дългото очакване дочаканото е по-мило. Пак започнах дълбокомислията си. Когато те изпълнят писмата ми, струва ми се, че изглеждам студен и слаб по чувства човек. Но какво да правя, когато просто не мога да изразя всичко, което ме вълнува, когато мисля или си спомням за тебе и ти пиша. А пък то е обзело всичко у мене и може би затова животът, който ми носи обиди и унижения всеки ден, все пак ми се вижда много хубав. Иска ми се не в писмо, а пред тебе да кажа "обичам те...", за да познаеш колко сме и колко можем да бъдем щастливи...

 

Хиляди поздрави

Димчо

10 декември 1909 г., София

 

Знаеш ли с какъв трепет чаках и ще чакам дохождането ти утре вечер.

Неизвестно ми е Д. ще бъде ли с вас и затова не зная как и къде ще се срещнем. По това време, когато ще дойдеш, аз съм свободен и ще съобразя какво ще правя. Уверен съм, че още вечерта ще ви намеря, воден от същото чувство, което и друг път ме е карало да те търся там, където си, без да ми е казвано за това.

 

Много здраве

Димчо

 

Ако в петък вечерта не можем да се срещнем, кажи ми по някакъв начин, напр. чрез писмо до редакцията, къде да ви намеря.

 

Д.

20 декември 1909 г., София

 

Доволен съм и от тебе, и от себе си, и от целия свят, безкрайно съм доволен. Всичко, което се случи през тези прекрасни седем деня (на седем - мене ми върви!), аз тъй отдавна съм мечтал и очаквал. След твойто заминаване мен ми се стори, че София съвсем опустя, като че ти отнесе със себе си всичко мило и радостно. Снегът и днес продължава да вали и където и да бях и да съм, чувствувам се много, много щастлив при мисълта, че ти си била тук. През всичкото време, а и сега, аз познавах колко много съм млад още, колко сили, неподозирани досега, кипят в душата ми. В такива моменти животът ми се вижда играчка и колкото и да ме заплашва, няма да ме сломи. Пиша ти у дома - на масата си - ти беше до нея. Ще изляза по същите улици, дето ти вървя с мен, и дето и да отида, ще ми се струва, че ще те намеря. Не е ли дивно-хубаво това? Преживяното тука остави неизгладими спомени и те ме изпълват с най-светли чувства. Нали е много хубаво да виждаш, че  най-хубавият сън се сбъдва!

Една година! И ние сме все същите, само че много по-уверени в голямото щастие, което може би още идущата година ще ни донесе. Юбилеят отпразнувах сам. Мъча се да спомня нещо из първото си писмо, преди година, и виждам, че с още по-голяма сладост мога да те нарека слънце на моята пролет! Не че няма какво да ти пиша още, но не зная кое по-преди. Сбъркахме, че не отидохме в Борисовата градина. Снощи аз бях там, вих снежни топки, но нямаше на чий мил удар да отвърна. Просторът е безкрайно широк сега.

Toujours a toi, et maintenant aussi.

 

Димчо

 

От Хайне ще ти препиша нещо и на руски. Виждаш, че писмото ти съм получил. Само аз зная с каква наслада го прочетох няколко пъти...

 

Д.

31 декември 1909 г., София.

 

Бързам да ти обясня това, което и двамата ни накара да се учудваме. След като ти отговорих на много хубавото ти юбилейно писмо, настана ваканцията, през трите коледни празници. "Ден" не излиза и редакцията беше затворена. И през трите дни ходих там, но понеже пощата се носеше у редактора, нищо не намерих. Не можех да се не стресна от тази тишина. След празниците получих писмото, на което ти •отговорих чрез Йорд. Днес получих последното ти писмо и първата ми работа беше да потърся другите две, за които споменаваш в него. Донесоха ги от къщата на редактора, дето били забравени. И затова от днес съм тройно щастлив, защото получих три писма от тебе. Тишината изглежда, че те е тревожила, но нали виждаш сега, колко проста е била причината. Сега бъди спокойна, за да ти обясня, защо не можех да дойда в Ихтиман и защо не исках. Данчо, знам, че с "покорност" си е тълкувал недохождането ми, но аз малко искам да зная за неговите тълкувания. "Заповеди" нямаше, но можеше и да има, за да има "покорност". Мене ми е крайно обидно да ставам прицелна точка на хорските наблюдения в Ихтиман, като че върша престъпление. Дните, през които щях да бъда при тебе, щяха наистина да напомнят великденските, а аз също искам тях да си не спомням. Зная също, че щях да видя само Ихт., не и тебе. Защо ми е тогаз да дохождам! Ако е въпроса да видя местата, които силно ще ми говорят за тебе, то не минавам ли всеки ден край "Централ", не ходя ли в "Бетемб"., в театъра, дето се почна най-хубавото "начало весны". А при все това как безумно искам да те видя! Питаш как прекарвам ваканцията. Ще ти кажа само това, че където и да съм, винаги мисълта ми, чувствата ми, мечтите са там далече при тебе. Нежеланието ти да дохождам не тълкувам зле, защото ми се струва, че ще бъде престъпно, ако вършех това, особено сега, когато ти ме радваш с хубавите си писма всеки ден. Аз не исках да дойда и по други причини. Пред твърдостта и светостта на любовта ни малко може да значи това, че ние посрещаме новата година разделени. А тя утре настъпва.

Аз съм пълен с надежди и увереност. Днес преглеждах писаното през 1909. Навред намирам тебе и думите: радост, надежда, щастие, любов... Нека 1910 бъде по-щастлива от нея! Къде си ти сега? Може би у дома си? Довечера ще бъдеш на онази вечеринка, на която съм дохождал, за да те видя. И аз ти казвам - гледай весело да прекараш. Мисля, че усмивката, с която ще посрещнеш новата година, ще я направи весела и за мене. Довечера не зная къде ще бъда, но навярно (не! - сигурно!) в Ихтиман при тебе с всичките ми мисли. След 12 часът ще ми бъде много мъчно, защото ще си спомня, как лани отидохме до вас, но дано се разсее тази мъка от надеждата, че догодина ще бъдеш пак при мене.

Какво още да ти пиша? Нека новата година ни донесе това, което чакаме. И от Хайне ти ще научиш, че трябва да се живее. Досегашното е било само началото на нашия бъдещ път - един до други завинаги, - над който още от сега аз виждам лъчи, а край него рози, рози, рози...

 

Обичам те!

 

Димчо

4 януари 1910 г., София

 

Не само забелязах, че ти не изпълни точно обещанието си, но и дълго време не можах да си обясня защо направи ти това. Завчера, на 2, аз рано, особено весел, отидох в редакцията, като бях повече от уверен, че ще намеря писмо. Бързо се разсея радостта ми, като узнах,че на 1-ви никакво писмо не е имало за мене. Може би охотата ти не трябваше да се намалява тъкмо на нова година, но "все мгновенно, все пройдет - что пройдет, то будет мило" - нали помниш, че бях ти пратил някога едно малко стихотворение с тези думи. Писал бях ти картичка, когато се бяха минали само два часа от новата година, но не я пратих, защото беше писано, че непременно ще дойда в Ихт. за 6 и 7. Бях в мъчително настроение - новата година бях срещнал в Батемберг само със сестра си и Петър, сред шум, който ми беше просто противен, като си мислех какво става в Ихтиман. Сега виждам, че е хубаво (ако това може да бъде хубаво), дето и ти не си я прекарала както предполагах или както исках. Тя е година като всички и може да са празни работи тези посрещания и др., но аз я свързвам с това, което чакам, а това я прави особено значителна за мене. Жалко е, че не съм ходил през тези дни в театър или другаде, за да ти пиша нещо по-интересно. Щях да ти препиша някакви стихове, "от тебе вдъхнати - на тебе посветени", но след като узнах колко хубаво е да ти ги казвам при такива обстоятелства, каквито бяха през един от онези минали, но незабравими дни, реших да ги запазя, за да се повтори миналото още по-хубаво. Всяка вечер аз си спомням за това близко минало и нарочно ходя там, дето сме минавали...

Понякога ми се струва, че дори и самата София иска да бъдеш тук. Пишеш "с корекция". Да, непременно! Но не защото направеното е погрешно, а защото може да бъде още по-хубаво. Паузите дано бъдат по-малки, мен също ми е драго, че ти пишеш повече и че виждаш, че има защо да се пише.

Как да завърша?

Ти ще се сетиш как бих искал, а то е все едно, че съм го писал...

 

Димчо

 

Ето ти и малко нещо от Хайне, по-нататък ще ти препиша повече:

 

Лилея и розу, голубку и солнца сиянье

когда-то любил я в блаженном любовном страданье,

тепер не люблю их; люблю я одну не на шутку,

одну грациозную, чистую, чудо-малютку.

Она всех любовных восторгов слиянье -

лилея и роза, голубка и солнца сиянье.

 

На френски е второ по ред.

"Начало весны" - другата хубава картичка, за която споменаваше ти тук, аз намерих, за да ти я пратя.

 

Д.

 

Ще ти омръзне може би да ти пиша все за едно и също нещо. Но аз чак днес получих, много приятно изненадан, хилядите ти благопожелания за нова година. Може би и така пък да трябва, за да се оправдаят някогашните думи: "И ден из ден, с по-светли изненади на щастието приливът расте." Сега всички писма са получени, тъй както трябва да бъде, и аз често ги чета, за да заменят разговора с тебе...

Днес денят е чудесен. Снегът бързо се топи и топъл южен лъх, който предвещава близка пролет, ме упива. Цяла София е плъзнала към Борисовата градина. Ще отида да се разходя там, дето като ученик съм те срещал - време много далечно, като че е било на сън. Ако ти дойдеш през пролетта тука, какво по-хубаво от това.

 

Сърдечни поздрави

Димчо

15 януари 1910 г., София

 

Никога не съм живял тъй разнообразно, както през последните седмици. С работата съм претрупан и се чудя какво по-напред да върша. Трябва да се ходи и в "Ден", и в станцията [1], да се наглежда понякога "Оса", да бъда по-редовен у дома и да не забравям, че трябва и в университета да се ходи - хиляди дребни работи, с които е пълен живота. Понякога това разнообразие ме плаши, понякога ми е много приятно, защото чувствувам приятностите на борбата в живота, но важно е едно - че във всичкото това няма пустота, защото го изпълня хубавата мисъл за тази, която е далеч, но която утре ще чете това писмо и ще си спомня за мене.

...Завчера бях на Кръстева лекция. Колко по-суха изглежда, когато ти не си с мене!

Ще бъдеш някога пак, нали? Ти навярно често приказваш с книгите и с Хайне и във френския напредваш. Аз малко време отделям за него сега, но нищо...

Щях повече да ти пиша, но трябва да бързам, за да не оставя писмото за утре.

Пак няма да ти кажа как ми се иска да свърша писмото си - ти ще си спомниш! - защото все повече като тебе се убеждавам, че сегашното не е живот.

 

Хиляди поздрави 

Димчо

 

Ела в някой предпролетен ден!

 

1. Метеорологическата станция.

24 януари 1910 г., София

 

По-добра щеше да бъде, ако ти не скъсваше писмото, което си била приготвила да ми изпратиш. Аз именно такова нещо чаках - да ми пишеш по-пространно за ония работи, колкото дребни и да са те. Ти пишеш "кой знае как съм забравила да ти пиша, че картата и писмото за Иванов ден получих". Ето това "кой знае как" най-много ме кара да мисля. Ако аз ти не вярвах тъй дълбоко, щях. да предположа, че ти си го получила, прочела си го набързо и много скоро си го забравила, като всяко обикновено писмо. Още повече, че аз те питах там "тази ли е картата" и др.

Дойде ли време да гледаме на писмата си като на нещо обикновено, което се не чака и забравя, това значи, че всичко, което ни е свързало, е изгубено и да се продължава ще бъде смешно и като по навик. А пък това никога не бих искал да стане. - Но аз ти вярвам, повтарям ти пак, и за щастие не мисля така.

Да ти пиша ли, че дните стават все по-мъчителни, още повече като настъпва втората пролет на нашата любов? Хиляди пъти щеше да е по-радостно настъпването й, ако (това проклето "ако", на всяка дума!), ние не бяхме тъй разделени. Сега виждам, че е по-добре да има човек много работа, и другари, и театър, и книги. Те разсейват и мъката не се усеща.

Снощи бях на "Морал" - чудно хубава пиеса и все пак по-лоша даже от "Борислав".

Горчивите мисли в началото на писмото по-хубаво да ги забравиш, макар че трябва да се знаят и да се помнят. Колкото по-рядко дохождат те, колкото по за кратко, толкоз по-добре. Най-добре е никак да ги няма.

 

Поздрав от София и мене.

 Димчо [1]

 

1. В края на писмото е преписано стихотворение от Конст. Балмонт.

1 февруари 1910 г., София

 

Винаги, когато съм започвал да ти пиша, съм мислил, че писмото ще излезе такова, каквото никога, каквото и никой не е писал. След изпращането му то ми се виждало твърде бледо и че много неща не са казани в него. Напоследък един ми казваше: Има неща, които не могат да се кажат на никой език!

Можем да бъдем спокойни - и ти, и аз - защото и с тебе може да се случва същото.

Снощи в една компания надълго и широко мнозина разправяха за любовта си. Повечето от тях разправяха, че са били нещастни в нея. Ето на, аз на никой език не бих могъл да ти кажа колко приятно ми беше, като ги слушах мълчаливо, да виждам, че с мене е по-другояче и че аз има коя да чакам и на коя да посветя живота си. Твои думи, казани иякога, ми звучаха в ушите, като откъслек от някаква песен: "Аз нали ти обещавам! Нека да има какво да се чака!"

Вчера се свърши зимният семестър. От март ще започне летния, за да свърши и той през юни. А след него - към октомври - аз пак ще чакам един от най-хубавите празници. Ако ти дойдеш тогава, ще бъде великолепно! И то не само за мене, а и за тебе може би повече.

"Някога" ти бе написала и ме питаше: pourquoi m`aimes tu?

По-напред, отдавна не знаях защо, после те обикнах, защото видях, че ти не се примиряваш с дребния обикновен живот, а сега виждам, че даже само това непримиряване да беше - а съвсем не е само то, - пак ще те обичам все така искрено и неизменно.

Когато се махне всичко това, което ни дели сега, аз вярвам, че ти ще ми помогнеш да презирам бедата и нещастието в живота и по-смело и уверено да вървя по своя път, па "каквото ще да става!"...

На Ружа аз благодаря за секретарството. Кажи й само, че искрено съжалявам, ако тя само секретарствува на другите. Кажи й също, че от печатаните й работи в "Демократически преглед" третото е хубаво и ако пише все така, Дана Наумова в "Наблюдател" й е безопасна съперница.

Хубаво е да се живее, когато има защо и за какво, нали?

 

Хиляди далечни поздрави

Димчо

12 февруари 1910 г., София

 

Както виждаш, аз се забавих да ти пиша. Може би и от тебе трябваше да получа писмо досега. Друг път след връщането си от Ихтиман аз бързах да ти изпратя писмо, в което да има радост и доволство.

Ти си се сетила, че сегашното ми връщане е било по-различно от миналите. Сега наместо радост имаше недоволство и мъка. Не исках да ти пиша веднага, защото, без да искам, щях да кажа неща, които ще противоречат на повечето от това, което съм ти писал и казвал досега. Но то мина. Преди да тръгна за Ихтиман, мислех, че и да се не срещнем, поне ще се видим. Ние не само се видяхме, но и два пътя бяхме "опять вместе" и пак, ако ти бях писал веднага, щях да почна с "недоволен съм..."

В някои твои писма след дохождането ти за изпит имаше хубавите думи, че "това не е живот", че не трябва вече patience, и след като се върнах сега, видях, че то остана само думи.

И защо?

Аз зная, че те са казани с дълбока искреност, както ти трябва да вярваш на моите думи. Аз не мога да разбера дали ние се мамим, че между нас има любов, или пък, че тя е много силна и затова не прилича на обикновената.

В едно писмо ти пишеше: Не е късно! Наистина животът е пред нас, но какво ще стане, ако се уморим най-после от чакане познаем, че е вече късно, много късно?... Или ти се плашиш! Или пък ме не вярваш? Аз не търся в живота материално доволство и кариера, но нали само за това даже човек може да бъде обичан? Какво ще се прави, не зная. Ти си много сдържана, да не кажа, според тебе, жестока! Съгласи се, че тази сдържаност повече ни пречи да живеем, отколкото всички други пречки от домашни и околни хора.

Ти не трябва да мислиш, че мойта любов се свършва там, дето свършва patienсе'а. Не! В развитието и в издигането си (ти смяташ да следваш, нали?) ние много може да си помагаме, но сдържаността ни дели повече, отколкото дългият път между Ихтиман и София!

Ние ще бъдем по-свободни, но кога ще бъде то? Дохождането ти аз пак ще чакам със същото нетърпение, може би с по-голямо.

Писмото ми е тъй нервно, защото съм уморен и разсеян.

 

Хиляди сърдечни поздрави

Д и м ч о

 

Минзухари цъфтят и тука, но с тях като че се кичат само онези, за които не е тъй далеч онази, която обичат...

19 и 20 февруари 1910 г., София

 

Лани, преди Великден, помня, че ти пишех на такива писма. Много вода изтече оттогава и много цветя прецъфтяха, за да цъфнат други по-хубави от тях...

С писането пак на такова писмо искам да подчертая, че "онова", което е било тогава, е и сега, но несъмнено по-закрепнало и по-неизкоренимо. Стоенето ми през двата деня в Ихтиман не беше съвсем без хубави моменти. Но лошото ми настроение беше по моя грешка, че потърсих там това, което може би само в София може да бъде.

Интересно е как посрещаш пролетта, която бих искал да бъде последна от разделеността ни. Днес ходихме към Княжево из полето - в Борисовата градина има много хора - и всичко ми напомняше за Ихтиман.

Хубаво щеше да е да съм там, но с корекция, както ти искаше да бъдем пак в Ссфия в едно писмо.

Животът ми сега е крайно неинтересен и сив. Пиша и коригирам вестникарски глупости и едничкото нещо, в което влагам повече чувство, са писмата ми към една учителка в Ихтиманското "Долно училище"...

Тази вечер дават "Възкресение" и Дойчинова, която снощи виждах, се готвеше да отива. Завиждаш й, нали? А ти си щяла да играеш във "Вуйчо Ваню" професоршата. В ролята на Вуйчо Ваню или на лекаря бих бил щастлив, но да бъда професорът - за нищо на света. Ти пък да не помислиш, че като зная, ще се домъкна в Ихтиман. Не ща, след като бях принуден да ти пиша писмо като миналото. Ще те чакам в Ссфкя, па макар и с гарнитура (това не се отнася за Йсрд.).

 

Димчо

 

Щях да ти преписвам едно чудно стихотворение, което започва с:

 

Depuis que tu t'en es allee, 

Tout ma vie est desolee,

Tout ma joie est envolee

 

и свършва с:

 

Mon doux emoi, ma douce vie!

 

Но изпълних писмото. Има време, не е късно (твои думи!)

 

Димчо

9 март 1910 г., София

 

Ще гледам писмото ми да не излезе сърдито, едно, защото пиша в първия ден на пролетта, на който ние лани първи път говорихме насаме, и друго - защото пред Йорд. аз бях вече достатъчно сърдит. Можеше ли да се не разсърдя, като видях, че ти не дойде и че при тръгването на Йорд. ти нито дума не й си казала за мене?

Не зная какъв човек съм, но аз щях по-доволен да бъда, ако тя ми кажеше, че си приказвала лошо за мене, отколкото, че нищо не си споменала. Но аз все пак исках да ти изпратя от тука нещо хубаво, за да ти напомня за прекрасните някогашни вечери тука, които понякога (само понякога) ми се струва, че няма да се повторят. Не можах - и това още повече ме разсърди. С Йорд. едва на отиване можах да приказвам повече, с Ружа - също. Прекарахме две вечери заедно с дошлите от Ихт., и то крайно глупаво и бледо. Най-важното, което узнах, бе нещо за твоите планове. Има ли нужда да ти казвам, че може би няма да се намери човек, който повече от мене да те насърчи и да се радва, ако тези планове се сбъднат?

Но мене ме много оскърби това, че те щяха да останат тайна за мене, ако не бях питал Ружа за тях. Стори ми се, че щом е така работата, много лесно се обясняват някои необясними неща; стори ми се също, че ланшното време по Великден ще се повтори с всичките си неприятности и нежелателни разправии между нас. Аз считах, че то е завинаги отминало и затова най-малкото нещо, което би приличало на него, беше в състояние да ми внуши най-горчиви мисли. Последното ти писмо обаче ги разсея и аз щях да ти пиша писмо пълно с радост, ако денят, първият ден на пролетта, не приличаше на ноемврийски. Мен сега ми трябва светлина, защото животът на дребнавите грижи е много тъмен.

А ти трябва - сама чувствуваш това - да бъдеш наистина пролетно слънце, което да сгрява и да вдъхва надежди. Не отказвам, че ти даде много доказателства за нещо трайно и сериозно между нас, но ми се иска по-често и по-смело да казваш, че искаш, когато и да е, да свържеш животът си с моя живот, защото само така любовта има смисъл.

Ще ти пиша писмо, изпълнено с много повече радост, но нека се разясни небето и ме огрее слънцето на пролетта, което и лани очаквах с най-големи надежди.

 

Сега - и на тебе честита пролет!

Д и м ч о [1]

 

1. Към писмото Дебелянов е приложил преписани стихотворения от П. П. Славейков (две), от Кирил Христов и от Андрей Белш.

21 март 1910 г., София

 

Ако чакам да се изясни времето, за да ти пиша радостно писмо, още повече ще закъснея, защото Марта не мисли скоро да ни даде дни с радост и със светлина.

Радостно или пак лошо ще бъде сега писмото - не зная; важното е, че ще бъде пак искрено, каквото и трябва да бъде. Не зная какво да ти пиша. (Ето едно необяснимо нещо!) Не зная, защото за всичко, което ми е минало през ума в последните дни, писмото е твърде малко. Пък има защо да се мисли. Малко ли най-горчиви мисли може да докара това например, че аз не зная кога ще се видим, къде и как ще
бъде то.

В Ихтиман при последното ми дохождане, мене така ми се пречупиха крилата, че даже и не помислям за дохождане - макар това и да ни раздели завинаги.

Тук ти ще дойдеш може, би, но ще бъде за малко и ако пак се покажеш съобразителна, пак ще има облаци и неизпълнени очаквания...

Казваш, че се плаша от катастрофа. Да, плаша се, и твърде основателно. Ще седим разделени, няма да даваме простор на любовта си, която обича свободата и презиране на условностите и ето че в един прекрасен ден някоя смела приятелка завъртяла умът ми и за един ден може би пазеното дълги години отишло по вятъра. А и с теб нима не може да се случи същото?

Това е то, което ме тревожи. Аз се боя сам за себе си. Аз от години вече чакам светлина, в която да се преродя. И не ми е простено да ти пиша писма като това, когато виждам, че единствената, която може да ми даде тая светлина, няма възможност да го направи, пък и сама си налага сдържаност и съобразителност. (Прощавай, ако това не е така!)

Аз искам пак да почувствувам както някога тука, че светът като че изчезва за нас и оставаме само двамата, свързани със силна и чиста любов. Аз помня още как ходихме двамата на лекцията на Кръстев (обикновено нещо, разбира се) и чакам повтарянето на подобни часове. Но кога ще бъде то? Илюзиите може да са хубави, но още по-хубава е действителността, когато в нея се сбъднат тези илюзии...

Аз почти нищо не зная за твоя живот в Ихтиман, а той не може да не ме интересува...

Писмото не е радостно - виждам сам. Но не личи ли, че аз все така силно те обичам? Виновно е настроението. Дано само мине по-скоро то, защото така е много лошо.

 

Сърдечни поздрави

Димчо

 

Пак обещавам радостно писмо!

26 март 1910 г., София

 

В такъв слънчев пролетен ден ще бъде много чудно, ако ти не пиша радостно писмо. Март или Марта - все едно - носят, както виждаш и хубави дни, и хубави писма. Пролет - време, като всяко време - но защо настройва тъй светло?
Вчерашното ти писмо дойде много навреме. Бях в редакцията. Тъкмо що бях почнал вече да чувствувам задимливата вестникарска атмосфера и то дойде. Като че видях самата тебе. Зад хубавите му думи и редове прочетох, че ще има и друг живот, по-светъл от днешния, и че ако в тези дни на дребни грижи аз изгубя някои скъпи за мене неща, ще останеш поне ти и любовта ни.

Поиска ми се да те намеря някъде, далеч от света, и да ти повторя колко много те обичам, да ти кажа колко силно вярвам сега в това, в което преди два-три деня бях писал, че се съмнявам.

Пролетта е неизказано хубава и светла, но защо трябва пак да се повтаря "защо тя не е тука?"

В околностите на София сега навярно е чудесно - пиша ти от стаята си - и аз ще побързам да се разходя било в Борисовата градина, било на друго място. Спомням си сега нещо много хубаво. В един пролетен ден - то беше много отдавна - преди 3-4 години, - но няма да ти го кажа сега, то пак е свързано с тебе. Ще отида може би и към Княжево. Искам да се отделя поне за малко от този непоносим хорски шум и някъде, свободен, да мисля, огрян от "слънцето на пролетта", за тебе и за това, което ни чака. (Колко пъти съм повтарял последните думи!) Но толкоз по-добре!

Сега те поздравявам и с вчерашния празник. Ако за последен път го празнуваш като "даскалица", още по-сърдечен поздрав. Да те не обидят кавичките?

В писма наистина не може всичко да се каже. И ти малко знаеш за моя живот тук. Разнообразен е доста, но най-приятното му разнообразие са писмата ти. Когато бъдем заедно, ще си кажем всичко, което в писмата е било или не на мястото си или пък - пропуснато.

Тъмнина няма да има. Слънцето - нашата любов - е запалено вече. Остава само по-скоро да огрее и двама ни...

 

Пролетни поздрави: Д и м ч о [1]

 

1  На последната страница от писмото е преписано стихотворението "Peur de la vie" от Auguste Dorchain, като Дебелянов е прибавил: "Стихотворението не съответствува на писмото, но нищо от това.

4. IV. 1910 г., София

 

Защо започна пак да се смрачава? Цяла седмица от как съм ти писал и напразно чакам отговор досега. Ако ти знаеше как неприятно ме дразнят тези, като че нарочно закъснявания, щеше поне малко по-редовна да бъдеш, но... Ето че сама създаваш у мен настроения за лоши писма, а после се чудиш, че съм писал така или инък. Хубаво щеше да бъде наистина през ясните пролетни дни да няма смрачавания и напразни очаквания, но това зависи не само от мен. И какво чакам? - Чакам писмо от тебе, за да почувствувам, че не съм съвършенно сам в света. Да предполагам, че не си получила писмото, което може да стане, не мога, защото няколко пъти в тези предположения съм се излъгвал. Да си изтълкувала криво някои неясности в него? - Но такова нещо нямаше. Тогаз защо е това мълчание? Виждам, че писмото ще бъде пълно с въпросителни и удивителни, с "дано", "ако" и затова по-добре да го не продължавам. Пък на вън е толкоз светло и аз живея сега близо до Борисовата градина (от завчера). Ако ти знаеше...

 

Сърдечни поздрави: Д и м ч о

9 април 1910 г., София

 

Тази вечер на път за към Борисовата градина срещнах... кого мислиш?... Димчо от пансиона. (Ти се усмихна, нали?) Вървеше с него някаква непозната мен г-ца и му говореше: "Ама никому няма да казваш, нали?" Не можех да чуя отговора му, защото както винаги бързах, потънал в най-разнообразни мисли. Какъв дребен факт, а колко много нови мисли, спомени и желания! Скоро ще минат два месеца, откакто аз не съм те виждал. Минал ли е час да не помисля за тебе добро или лошо? Защото ти вече знаеш, че аз мога и лошо да мисля, макар често и да не съм прав. Ето че сега пък аз закъснях, не толкова, разбира се, с колкото ти понякога. Търсех да ти изпратя някаква френска книга и не можах да намеря, такава, каквато трябва да бъде. Може би тези дни или към Великден да намеря и ти ще има какво да четеш. А Великден наближава. Д. пише, че ще отива в Ихтиман. Ще бъде прелест там, дето си ти, дето мислите ми често отлитат. Аз навярно няма да съм там и... нека и така да е. Борисовата градина надвечер е пълна с двойки, може би истински влюбени, може би и на шега, насядали по пейките, Аз минавам край тях повечето пъти сам, защото ми омръзнаха отдавна глупавите брътвежи на "другарите" (другари аз нямам). Искам понякога да доловя какво може те да говорят. Дали той й казва онова, което аз бих ти казал, ако ние можехме да бъдем поне веднъж тъй щастливи, както са те? Не зная. Животът, особено сега през април, ми се струва много красив, а аз съм принуден да приказвам сам на себе си, защото има много мисли, които никому не могат да бъдат поверени. Аз всичко бих ти казал, бих ти разкрил цялата си душа, в която може би има какво да се разкрива, ако не беше страхът, че ние ще се срещнем някога чужди един на друг и мъката ми ще се увеличи от съзнанието, че аз всичко съм вече дал и в душата ми няма красота, защото няма тайни. Пак лоши думи, нали? Но аз те много, много обичам.

 

Хиляди поздрави

Д и м ч о

 

Писмото е тъй нервно, защото още съм под обаянието на една книга, "Мистерии" от Хамсун, която ме опияни - толкова е хубава и силна тя.

 

Д.

17 април 1910 г., София

 

Поздравявам те с празниците само доколкото ще станат причина да дойдеш тук. И други път, преди дохождането ти, и сега казвам, че ще чакам това дохождане като хубав празник. Струва ми се, това ти писах най-напред в началото на есента, преди да дойде Ружа тук. Ако тогава е могло да се каже, колко може повече сега, когато всичко празнува. Какви златни дни наистина! И все пак в Ихтиман, при тебе, е прелестно, макар и при такива условия. Ще чакам предизвестието.

 

Сърдечен поздрав от София

Димчо

 

Писмото прати на адрес "Ген. Паренсов" № 10, защото редакцията ще бъде затворена и трите деня.

 

Още по-сърдечен поздрав...

Димчо

29 април 1910 г., София

 

И сега даже аз още не мога да кажа, че всичко, което силно ме развълнува след прибързаното ти заминаване, е съвършено затихнало. Малко история преди всичко. Вечерта, след разходката, аз те видях с Д-ва към ул. "Леге". Една нищожна, но бърза работа ме заставяше да отида у дома с един от редакцията и аз не можах да се отделя. Още повече, като знаях, че вечерта сигурно ще те намеря. Чаках в Батемберг. Към 10 часа Г-ев ми каза, като предполагаше, че аз мога да не зная, че ти си в София, че преди малко те срещнал пак с Д-ва из "Търг. у-ца". Излязох дано ви срещна, но напразно На другия ден ходих на гарата - пак напразно. Предположих, че си останала. Ще се сетиш как е минал денят до вечерта, когато отидохме с Р. Д-ва у Д-ва и узнахме, че си заминала още сутринта.

Това беше цяла буря. Предположението, че може да си се случайно разболяла, ми се виждаше малко вероятно, а пък не ми се щеше да вярвам, че ти си бързала да отидеш в Костенец, където може да ти е по-приятно, отколкото тука - в София. Бъди спокойна обаче. Аз не бързам да обвинявам. Аз само се ядосах, и то най-много на себе си. И закъсняването на писмото ме озадачи. Но нищо! То мина и дано се забрави всичко по-скоро, за да може да се чака празникът през май с по-хубаво настроение, отколкото сега.

Никога друг път аз не съм бил тъй силно разколебан във вярата си в нещо по-възвишено и по-идеално. Причината - уверявам те в името на всичко минало и сегашно - не си ти. Виновен е животът, случаят, може би, че аз дълги години мечтаех и желаех, и сега, когато мога да бъда напълно доволен, аз слепея пред свойто щастие.

Но защо ти дрънкам това, когато искам и би трябвало да ти кажа, че аз много още вярвам в по-добри дни, че те трябва да дойдат, защото това не е живот, защото нашата разделеност ще направи всичкото да стане смешно. Че ти бе тук, че бяхме заедно, всичко това сега е като сън. Тъкмо тогаз, когато трябваше да усетя, че бъдещето може да ни донесе само радости, като че нещо невидимо те грабна и отвлече надалеч някъде и заедно с тебе цялата красота на сегашния ми живот - сив и глупав до безобразие.

Но няма какво... Аз вярвам в себе си, защото много сили остават непокътнати, а в тебе да се съмнявам нито имам причини, нито пък искам това. - Мисълта, че ще дойдеш пак през май, увеличава надеждите. Дано тогаз поне денят бъде слънчев.

 

Хиляди сърдечни поздрави! 

Димчо

7. V. 1910 г., София

 

Прибрах се от работа сега, chere m-lle Д-ska, и съм пак сам в стаята си, т. е. насаме с мисълта за тебе - милата желана Иванка Д., сегашната скъпа Иванка и бъдеща... кой знае, може би пак миналата, само че на френски или немски... все едно Предстои ми сега да изпълня три дълга: един към. нашата книжна любов, друг към утрешния брой на вестника - все пак книжовен дълг, и трети - към много книги, много хубави, които искат да бъдат прочетени. Ти виждаш кой дълг най-напред изпълнявам и това може да ме извини, ако не съумея да ти пиша сега нещо по-радостно и по-сърдечно.

Напоследък имаше разни свършеци на света и опашати Халееви глупости [1] и аз съм страшно изморен. По-миналата нощ до 4 часа скитахме из Борисовата градина да чакаме свършека на света... и кой знае дали не щеше да бъде по-добре, ако бе се свършил! По онези места, дето бяхме наскоро двамата, не едни са си казали неща, които наистина не могат да се пишат, па даже не могат и да се казват всякога. Хубаво беше през тази нощ, много хубаво беше за... другите. Когато и да отида из боровата алея, не си спомням за нашата дъжделива разходка, защото тя беше като в сън и хубостта й се развали, за мен поне, от това, което дойде след нея, а за вечерите, прекарани тук, когато ти държеше изпит. Дали защото са по-далечни, та изглеждат по-хубави или... не зная. Но ще бъде много печално, ако не дойдат по-хубави от тях, да бъдем повече време заедно и да направим красиво онова, което ще се преживее в тях.

Ние влязохме, без да искаме, в едно фалшиво положение, което, ако не бяхме т и и а з, може би щеше да убие всичко, което ни свързва.
Понякога ми се иска да се пренеса в Ихтиман, да зная къде си и мислиш ли за мене, но не мога сега да го правя както лани, защото чакам ти да дойдеш тука. Из Ихтиман нищо не зная, макар ихтиманци да не са рядкост тука. Те обаче малко ме интересуват. Вината е в една от техните учителки, за която се интересувам и обичам зарад всички.

И все пак и книжната любов е хубава, нали?

 

Пет хиляди поздрави

Д и м ч о

 

"Мистериите" - когато дойдеш! 

Ако е въпроса за поздрави - щедри сме и двамата! Но и милион да ти изпратя - все то! Поздрави!

 

1. Халеевата комета, наблюдавана по небето през този период.

14 май 1910 г., София

 

Твоето писмо бе ми най-хубавата радост през последните дни. След прочитането му у мене сякаш възкръсна ланшната способност да се. радвам като дете на всяка твоя дума. А пък аз много се боях да не би всекидневната грижа и неспокоен живот да ме направят хладен към всяка твоя нежност, дадена ми от сърце (нали?), но все пак изпратена толкова от далече. Представих си, представям си и сега, когато писмото ти е пред очите ми, че там, дето си била ти, но дето не можех да бъда и аз, е много хубаво - и в Стамболово, далеч от шумът, и в Ихтиман, при венците. А знаеш ли как съм жаден да изляза някъде на тишина, на простор, някъде много далеч от София! Би било цяло прераждане наистина, а ако ти си при мене... може ли да се каже с думи колко голямо щастие? Тази разделеност, тази разделеност, колко пречи и колко мъчи тя! Плаши ме някога мисълта: ще може ли бъдещето ни да изкупи всички безпокойства и мъки, които се преживяват сега? Аз вярвам дълбоко в това, защото ако не вярвах, за какво бих ти писал сега? Какво да ти кажа за своя живот тука? Движа се с хора, които ти не познаваш. Пък и да ги познаваш, не би било Бог знае каква печалба. Когато срещна из улиците жена, която прилича по нещо на тебе, аз неволно трепвам, аз се радвам, че случаят ми е направил благодеянието да видя нещо твое, и съжалявам, че това не си ти. И тези неволни трепвания са много хубави. Помня, че и лани бе хубаво около Св. Кирил и Методий. Аз ходих в Пловдив тогава и посред толкова далечни, но тъжни спомени пак мислех за тебе и се надявах, че ще се видим. В писмото ти няма нищо за "празника през май". Може би няма да има такъв или? Може би утре аз няма да бъда тъй разгорещен, но сега с цялата си душа ти викам: ела!

В долната стая хазяйката свири на пианото и не зная дали не неговата мелодия ме настройва така весело. Една дата - 18 декември - се върти в паметта ми и аз .ти изпращам безбройно много поздрави! (Тук не можеш да ме надминеш!)

 

Димчо

31 май 1910 г., София

 

Пиша ти от метеорологическата станция. Писала си някога писма на такъв адрес, нали? Сега работя и във вестника, и тука. Ти, разбира се, не трябва да мислиш, че аз съм се впуснал да печеля повече пари. Работенето тук е само временна помощ, почти невъзнаграждавана. Захванах с дребни работи, за да свърша може би с много едри.

Закъснях да ти пиша не защото съм претрупан с работа или защото съм чел нещо. - Аз и лани, и сега съм чел и са се случвали "лоши работи" около мене, но все съм намирал възможност да те избавя от продължително чакане. След като, подир картичката от Костенец, бях принуден така продължително да чакам, у мене се уби охотата да ти отговоря скоро.
Аз се питах: какъв смисъл има да се пишат дълги писма, в които да се иска много да се каже, когато ще им се отговаря с продължително студено мълчание, както много пъти досега е било. Аз трябваше да си отмъстя. И така ще правя и занапред, докато благодарение на тези мои и твои изкуствени закъснения нашата любов (иска ми се да туря последната дума в кавички) се обърне в една забавителна, но крайно печална историйка.

И празникът през май не стана и навярно много се отдалечи. Пък и ще бъде ли някога? Празник аз наричам не само срещата ни тук или в Ихтиман, която ще бъде като открадната пак, а среща станала след като съм бил принуден да пиша писма като сегашното. Трябвало би да се чакаме спокойни и уверени един в други. Пък аз съм готов да отвърна лице от всичко, когато видя у тебе и най-малкият признак на нежелание да ми пишеш или да се срещнеш с мене. Зная, че ще кажеш: Но какво искаш повече? Трябват ли нови доказателства? Да, трябват, защото това е то истинската любов. Който люби с цялото си сърце, той всеки миг иска доказателства, защото го правят щастлив и уверен и защото скъпо цени, цени повече от всичко любимия човек - бил той мъж или жена. Не бих ти дрънкал разни философии, ако не бях почти наклонен да започна да считам всичко между нас като средство само да разгонваме скуката си и като нещо без бъдеще.

Благодарение на тази разделеност и студенината понякога аз бях принуден, когато ти беше тука, да правя въпрос за някакъв годеж наесен и да се рисувам като пълен еснаф. Както и да е. Може би аз съм твърде много раздразнителен и от едно закъсняване не би трябвало да става такъв голям въпрос, но това ми влияе, още повече, че досега неведнъж е ставало, и аз не мога да мълча...

"Мистериите" са отдавна у Чочаков и ми е чудно, че не знаеш това. Ще ти пиша нещо и за "Homo Sapiens" - четох напоследък "У моря", пак от Пшибишевски, и не ми хареса...

 

Много здраве Димчо

10 юни 1910 г., София

 

Аз предполагах, че последното ми писмо ще има такъв резултат. И все пак и миналата седмица, и по Ружа, и досега аз очаквах писмо. Получих само "печални и нежни привети", които разбрах защо са печални. С много тежки мисли и няколко мъчителни дни и нощи аз изкупих греха си, който  направих пред хубавата наша любов. Бързам обаче да ти кажа, че сега съм много спокоен н с това писмо нямам за цел да те подсещам да ми пишеш. Ако за тебе това е вече невъзможно - нека бъде така.

Около мен е много пусто и много студено, но може би така и трябва да бъде. Аз неведнаж досега съм разрушавал сам това, което съм градил с кай-голяма любов.

Зная, че когато получиш писмото, ти ще познаеш откъде иде то и няма да го захвърлиш. Ще го прочетеш и ако то е последната дума между нас, аз искам да бъде тя добра и пълна със сърдечност.

Съжалявам и ще скърбя само за едно: Ти обърна повече внимание на временните н преходни чувства у мене, забрави онова, което е бнло постоянно и силно. Само за един ден, когато се чувствувах така изигран и унизен от живота, аз се показах недостоен за чистата любов, която да няма ни бури, ни облаци, и ти се отказа да ме разбираш. А затвори очи пред толкова месеци, толкова години, през които аз тъй пламенно те любих и бях готов на всичко, за да бъдеш ти моя и да бъдем двамата заедно завинаги и в беди, и в радости. Помниш ли как сляпо вярвах някога, как безумно се надявах даже и тогава, когато знаях, че ти, познала колко е свята моята любов, не можеше и не искаше да се откажеш от едно детинско свое увлечение, недостойно за тебе? Но както и да е.
Сега е пусто и студено. Скоро може би ще започне нов живот, без надежди, без смисъл, без пролет. И пак ще ти повторя: не ти пиша да те подсещам, защото любовта не е милостиня, която може всеки да изпроси. Искам само да остане един по-хубав спомен за мене в паметта ти.
Ти, която живееш под закрила, безгрижна почти, не знаеш - и толкова по-добре - колко е подъл животът, особено спрямо онези, конто са оставени сами на себе си, като отбрулени листа, които вятърът подмята където поиска.

В тоя момент възкръсват много скъпи спомени. Аз съм силен обаче, достатъчно съм силен да ги избягна, а може би след време да ги скрия дълбоко някъде в душата си, където нищо няма да може да ги оскверни. Там ще живеят те и ще ми говорят за една скъпа Иванка, която някога дошла, донесла пролет и светлина и отминала пак, не по моя, а може би не и по нейна вина.

 

Печални и нежни привети 

Димчо

11 юли 1910 г., София

 

Преди малко преглеждах твоите писма. Обичам често да ги чета и чета ги с увлечение, каквото може да има у човека, който толкова много те обича. Сега съм сам в стаята си, която ти не знаеш още. И в мен и навън всичко е пълно със светлина. Не ми се работи, пък и трябва ли да се работи, когато аз още не съм се опомнил от вълненията, които преживях в последните няколко дни с тебе, при тебе и за тебе. Какво да ти пиша? Да ти пиша ли, че когато седя в редакцията, все ми се струва, че през прозореца ще видя, че идеш при мене. Или пък че като дигна очи от "коректурата", ще срещна твоят поглед толкоз близко до мене. Или че като отида в "Чам кория", не ми се иска, как много не ми се иска, да намеря там пустота и да видя, че ти си наистина вече в Ихтиман. Или че из улиците и в градината ще те срещна. Има ли по-хубаво състояние от това да бъдеш обзет само от една мисъл, от едно желание - мисълта за н е я и желанието да я видиш пак?

Представям си какво е сега в Ихтиман, дето е много по-тихо от тука и дето аз ще дойда през лятото, макар и да пише "вход забранен" на една врата, през която, когато и да е, аз искам и трябва да вляза без пречка и без страх.

Ти ще си спомняш за София и за мене и ако аз изпълвам света за тебе, както го изпълваш ти за мене, ще ти се вижда всичко там по-красиво и "лошите работи", които те заобикалят, ще отминеш с насмешка.

Утре се надявам сигурно да получа писмо от тебе. Ще пия неговите думи с наслада на същата маса, до която седеше ти.

Иска ми се да съкратя писмото, за да ти пиша по-спокойно, след като получа твоето писмо. Но мен ме обзема лудо желание да се измамя сам, че ти си още тука, и което ти пиша сега, да мисля, че ти го говоря, а не че го пиша.

Има наистина доста много неща да обясня. Особено за онази вечер, когато ние бяхме принудени не да слушаме музиката на сърцата си, а недостойните клюки на Д-в.

Бързам да не пропусна сега момента, в който дребнавите грижи и сметки на живота са далеч и аз мога да ти кажа думи, които рядко могат да се кажат, Рядко, толкоз, колкото са редки и минутите, когато щастливите погледи се срещат и говорят: Ние няма да се делим, аз ще те обичам всякога все тъй чисто, все тъй силно.

 

Д н м ч о [1]

 

1. На последната страница Дебелянов преписал сонета "Nuit blanche", под който е отбелязал: "Може би такъв "Voleur des baiser" искам да бъда!"

15 юли 1910 г., София.

 

Опасявах се, че и това твое писмо ще пропадне някъде и ще стане причина за нови неприятности. Разбираш вече, че съм го получил съвсем навреме, на същата маса... и пр. и пр. - ще почна да се повтарям. Напразно си чакала новини от Йорданка. Научих се на другия ден, че в петък вечерта били някъде с разни ботунета и пр. и пр. И да бях знаел къде са, пак нямаше да отида. Чувствувам се вече уморен от това, да убивам и таз малка гордост, която имам, в разправии с разни пигмеи, които и съжаление не заслужават. Думата ми е за Б., П. Попов и др. [1] - не за всички, които са били с тях. Аз още мисля за това, което става тук. Сега всичко се избистри (и с тебе е същото, нали?) и някои моменти стават още по-красиви, като се отдалечават. А Ганчо П. Ив.  [2] казвал, че "нищо няма да стане"? За такива хора мене ми е просто и жално, и смешно. До какво положение довеждат те жената - която и да била тя, - да считат, че тя може да се ръководи само от сметката; с кого "може да стане" и с кого - не, с кого по-скоро и с кого по-далеч. И мене понякога ми е много драго, като зная, че това, което ти пиша сега, ти го знаеш и без да ти го казвам аз, и че и с друг да беше "имала работа" (както се изразяват обикновено), ти би гледала на "тая работа" не така, както смятат, че гледат разни еснафи. Това не е комплимент, макар че на човек в това положение, в което съм аз спрямо тебе, като ти пиша, е позволено да прави комплименти.

Пак много ще стане писаното. Аз вече не давам най-голяма цена на много дългите писма. Писмото може да бъде и късо, стига да е било много това, което се е чувствувало, когато е писано. Тези дни съм особено много зает. Опитвам се да направя един превод, от който ще зависи по-скорошното ми излизане, поне за 10-15 дни из София. "Фигаро" - "Севилския берберин" - после ще превеждам. Или превеждаме? А? Ако те е много страх, недей.

Вън заваля, пък аз трябва да излизам от къщи, да ходя из улиците, дето няма вече оня шум, както когато беше ти тука, а след това на събрание: ще говори Бакалов, Георги върху "Българската литература и социализма". Ще слушам и заради тебе, а сега хиляди поздрави:

 

Д и н ч о

 

Щом искаш Динчо, нека бъде тъй. Съжалявам само, че не мога да ти отмъстя. Бих ти върнал м-то, като ти пиша Ивамка (което се римува с двамка), но не искам да развалям хубавото ти име. (Помниш ли, в първото си писмо бях писал, че името ти било хубаво. Колко беше смешно!)... Пиши нещо за "Мистериите" [3] 

 

Димчо

 

1. и 2. Познати на Иванка Дерменджийска.

3. "Мистерии" - роман от Кнут Хамсун.

21 юли 1910 г., София

 

Откак съм получил писмото ти, работата ми върви много добре. Аз лесно си обяснявам защо е това: ти първа ми пожела успех в нея и аз исках и трябваше да направя всичко възможно, за да се сбъднат твоите хубави пожелания. Разбира се, аз се доста уморих, но сега, като ти пиша, ще си почина, защото ще мисля, че сме заедно и че аз ти не пиша, а ти говоря. Горко на онези, които се уморяват често, но няма къде да си починат. Аз имам къде, поне сега имам, и това ме прави способен всичко да понасям.
Призракът, много страшен, на близка, дълга и може би съдбоносна раздяла с тебе пак се явява. Той не може да ме не плаши, но все пак ти казвам, че ни дума може да става за отказване от намерението ти да отидеш в странство. Даже да имах възможност, аз бих те просто заставил да отидеш, щом имаш всичката възможност.

Годините не чакат. Аз зная, че отиването далеч от Ихтиман, в нови, навярно много хубави места, е било за тебе мечта и преди да почнем да се обясняваме и да се разбираме. Защо да не я постигнеш сега? Че ние ще се разделим, когато ти заминеш, за да се срещнем после не вече същите, в това никой не може да ме разубеди. Ще трябват просто нечовешки усилия, за да можеш толкова далеч, посред съвсем нови хора и условия да останеш вярна на онова, което ни свързва сега. А ние, и аз и ти, сме хора преди всичко, които могат да се увличат и се изменят. Аз бих искал, разбира се, да бъдем не толкова далеч един от друг, но пък и не бих приел да съградим щастието си върху една твоя мечта и желание, убити завинаги. Пак ти повтарям: ни дума не може да става за отказване! Действувай само по-силно пред вашите, за да отидеш. Ще трябва да събереш всичките си сили и да се решиш. Раздяла ще има - тя е неминуема, защото ще се върнеш друга. Но може би това самият живот го иска.

Щях да ти пиша по-рано, но трябваше страшно да се измъчвам, когато се размислих, че ти ще трябва да отидеш, а аз ще трябва да те насърча, като зная, че ще те загубя. Пък кой знае? Може и да не е тъй опасно всичко, както си го представям аз, и затова ще ти пиша пак по-нататък. Зная, че не трябваше и дума да отварям за една пълна раздяла и да не помрачавам радостта ти, но мога ли да скрия, особено пред тебе, това, което ме вълнува и плаши: няма какво да се прави и няма друг изход. Поне аз не виждам такъв. Мене ми е ужасно тежко, че аз не мога да премълча опасенията си, за да заминеш наесен изпълнена само с радост и надежди, че отиването ти ще ни донесе още повече привързаност. Мъчно е, но то ще мине. До тогава може да се срещнем пак, ще си пишем и аз ще се убедя (дано стане това!), че ти ще останеш същата, каквато беше досега, и че раздяла не може да има...

 

Хиляди поздрави Димчо

 

В писмото може да има някакви неясности, но аз ще ти ги обясня, ако ги има.

4 август 1910 г., София

 

Ето едно писмо, каквото сигурно не си си представяла, че ще получиш. Утре с "горната поща" отивам в Долна Баня, където ще ме чака една компания ловци, за да отидем в планината. Ще се завърнем в Д. Баня чак в неделя вечерта. Три дена и три нощи в планината, далеч от София!

Не само с писмо, но и с думи не бих могъл да ти изразя, колко е голяма радостта ми! Като че се подмладих с десет години, когато най-после добих възможността да се измъкна от София, макар и за малко. Ти ще бъдеш с мен и там горе, и всяка мисъл за тебе ще бъде по-красива и по-чиста, защото ми се струва, че ще се възродя. Ще нося със себе си писмото ти, което получих днес, и ще го чета може би там на някоя скала и ще ми се иска да се хвърля от нея, за да не дочакам времето, когато няма вече да си пишем. Защото това може и да се случи някога... Пак го прекалих! На връщане от Д. Баня ще се помъча да се отбия в Ихтиман, макар че тука съм така увързан с работа, че ми е почти невъзможно това. 

Да ти се похваля: аз вече преведох оная книга, за която ми пожела ти успех, и тя е на свършване в печатницата. Достигнах до половината на друга - "Пан", но не от Хамсуна, а от един белгийски поет - Charles van Lerbergh, - която ти ще четеш, когато се отпечата, и ще видиш какво значи истинска любов при еснафски условия около нея.

Утре към 1 - 1,5 часа ще гледам Ихтиман от трена и ще те поздравя отдалече, а вечерта по това време, ще бъда може би край някой голям огън в гората. Къде ще бъдеш ти по това време - аз не зная, но ти погледни нататък към Рила. Твоят поздрав аз може би ще доловя, там, далеч от тебе, и ще ми се стори че няма вече редакции, няма коректури, няма грижи, няма София, има само дивна природа и една хубава любов на двама души... които като че се обичат повече, когато са разделени...

 

Хиляди поздрави

Д и м ч о

13 август 1910 г., София

 

Пак се заредиха еднообразните дни в София, в която едничката по-голяма приятност ще бъдат писмата ти и новините за тебе. Преживяното през разходката из планината беше толкова хубаво, че аз не мога да ти го опиша. Ходихме и нощувахме и из гората, и по върховете до снега, и никъде аз нито за час не те забравих. Когато пред едно езеро видях Ихтиман, много силно съжалих, че русалката е в него сега, и не при мене, за да бъде всичко хиляди пъти по-красиво.

Последното ти писмо четох, като ти писах, че ще направя, на една грамадна скала, близо до изворите на Марица. Далече пред мене се издигаше връх Мусала, който ми остави неизличим спомен със свойта горда красота, а надясно - зад цяла грамада върхове -се виждаше Еледжик, в който ти някога може би си помислила за мене. Хубаво, много хубаво беше всичко там, но защо нямаше русалката?! Още по пътя от гарата за Ихт. научих, че Йорд. не е в Ихт., и изгубих надежда да се срещнем за повече време. При все това аз останах на другия ден, защото исках поне да те видя. Ихтиман ми направи грозно впечатление с пустотата си, а още повече, като мислех, че няма да се срещнем. А на последък, когато се връщахме от гарата, пак има едно "малко облаче". Ти беше се много разбързала и мене ми се стори, че в оня момент тебе повече те интересува дали Ш-ва ще може да си свърши навреме домашната работа, отколкото дали аз ще си отида мрачен и недоволен.

Аз предпочетох да се отделя, отколкото да тичам oслед вас...

Има също и други вечери, когато аз няма да съм при тебе и присъствието ми никому няма да бърка да си гледа работата. Аз бих оставил задълженията си тука, ако виждах поне малка възможност да се срещнем по-свободно, а не така набързо, както много пъти досега, като че вършим престъпление. Мене ми е жал за тоя жар, който угасва благодарение на тия пречки и вън от нас, и в нас самите, защото годините минават бързо.

Кога ще презрем тия условности, които убиват живота, не зная.

Какво да ти кажа за следването? Аз всичко ти писах - остана ти сама да решаваш. Ако не отидеш, ще направиш непростима грешка, това хубаво трябва да знаеш. Но ако това не стане, защо не дойдеш в София? Щом и тебе те плаши раздялата, както и мене, запиши се тука. Тогава всичко лошо ще изчезне, животът ще стане много по-красив и ще се приближи денят, когато нищо вече не ще ни дели!

Но с писма мъчно може да се уреди това, аз ясно виждам, но няма какво да се прави. Ще трябва да приказваме по-надълго. И аз мисля да ставам учител, но нищо не съм решил, защото не зная какво ще стане с тебе за следване.

Ако дойдеш в София, ще се нареди много лесно.

Сега съм доволен, че те видях и че ти писах много, макар че пак се върнах недоволен.

 

Хиляди поздрави 

Димчо

 

"Ден" не ти изпращам. Ще ти пиша защо.

20 август 1910 г., София

 

...Аз бих ти казал да помислиш за мене, когато ти се запречват пътищата към по-светло бъдеще. Нима аз не исках някога да следвам, да заживея по-свободно, за да развия всичките си сили и да постигна най-хубавата си мечта - да се предам всецяло на литературата, след като изгрееш за мене. Ти ще разбереш колко е силна скръбта ми, като съм. принуден да се убивам из разни мизерни редакции, оставен сам на себе си. От младостта ще ми останат спомените за няколко чудно красиви дни и вечери, прекарани с тебе, и нищо повече. А може би аз можех да направя нещо повече в живота, ако мойта младост не беше изгубена в унизителна работа. Така е, но няма възможност и няма сила да се върне изгубеното и да се промени сегашното. И аз затова те тъй много обичам, защото ти ми си единствената радост, която ме е подкрепяла със своята любов в най-тъмните дни на тая тъмна младост. Ти си спомняй за нашето минало - напр. за отдавнашната вечеринка у вас, когато се почваше нашата пролет, за вечерите, когато ти държеше изпит тука, за снегът... и за много още други минали неща, но оставили много хубава следа след себе си.

Едно нещо искам да разберем и двамата: ако ти бъдеш принудена да се откажеш от следване и останеш учителка, какво ни пречи с една решителна стъпка да изменим това? Аз ясно си спомням, че ти една вечер през декември м. г. ми каза: Аз ще кажа на нашите: досега живях с вас, от днес се разделям вече. Дали не е наближило това време? Тези, които са около тебе, не могат да те разберат. Те, може би без да искат, ще те сломят, ще те примирят с живота и когато у тебе нищо не остане, ще те подхвърлят в ръцете на някой еснафин, като мислят, че те правят щастлива. Аз това няма да им позволя, които и да са те, в името на първата си любов, която ми е скъпа, много скъпа, ако ти, разбира се, останеш същата към мене...

Ти ще прекараш няколко неприятни дни и това ме кара още повече да те очаквам сега, без да зная какво да правя, за да ги направя по-леки. Ще ти пиша пак. Пиши ми!

 

Милиони поздрави

Димчо

 

Пиши ми до редакцията, защото там по-рано получавам писмата.

Една от преведените книги е вече готова, но понеже ще ги пущат към първи септември, самият аз още я нямам. Имам я на коли и може да ти изпратя тях...

12 септември 1910 г., София

 

Изпращам ти "Есен" само за хубавата картина и защото тя вече иде, а не защото й придавам някакво значение [1]. Избрах нарочно картичка за писмо, защото инак пак щях да ти пиша много, а да се пише много, видях, че вече е опасно. Не за друго, а защото мога да зачекна някой въпрос, по който ти ще предпочетеш пак да мълчиш десетина дена, отколкото ясно и открито да ми отговориш.

Аз сам знаях,че въпросът за "някаква смела постъпка" не е много лесен, но това, което ми пишеш по него в последното си писмо, ти можеше да го пишеш и по-рано; аз пак щях да го разбера, както и сега. Нищо не ме вълнуваше толкова, колкото това, че ти може би си помислила, че аз се оплаквам от лошите условия, при които работя, с някакви намерения чисто еснафски. И в едно писмо, което ти писах след изпращането на книгата, но после го скъсах, бях ти писал, че ако ти си помислила това н затова мълчиш, аз никога не ще мога да ти простя.

Много се радвам, че ти посрещаш новата учебна година, уверена, че и тя няма да те промени, но съжалявам, че следването ти се отдалечава.

И тази есен ще мине пак в очакване. Колко дотегва понякога това дълго чакане! Септември настъпи - ще има ли празници през него - не ми се вярва.

Пак много писах.

 

Сърдечен поздрав

Д и м ч о

 

Пак същият сън! Бил съм в Ихтиман и дълго време не сме могли да се срещнем. Търсил съм те навсякъде, но все напразно. Искал съм да попитам някого къде е "тя", но съм се стеснявал да отворя дума за "нея". Сънят беше наистина ужасно мъчителен, но затова пък тази заран беше ми така леко! Също като че съм се наистина срещнал с тебе и дълго време сме били заедно.

Със сестра ти и с Д-в беше много хубаво, защото аз бях и без това много весел. Чувствуваше се, разбира се, твоето отсъствие, още повече че те често споменаваха за тебе. Най-приятно ми беше да гледам малкото [2] , което на другия ден щеше да бъде при тебе, без да може да ти каже колко много се е искало на този непознат нему "чичо" да изпрати на "леля" му по него - хиляди най-хубави поздрави!

Работната ми маса измени и мястото си и покривките си - няколко пъти - след като "тя" написа на нея датите и "френското" си име. Но аз изрязах навреме и датите, и името и ги скрих при писмата до "него" - за спомен. Сега съм ги написал на стената срещу масата, за да ги виждам по-лесно и да не могат да се изличат.

През септември ти си била в София! Забравила ли си? А четири години като ученичка? Не си била само откак се започна... ти знаеш от кога! Ако дойдеш с лоши гарнитури, ще бъде пак празник, само че не толкова светъл и красив. Може би тогава случайно ще срещнем някой пансион; мене ще ми се струва, че пак ще те видя в него, макар че то беше толкова отдавна. Мене ми се иска и след години, когато ще сме вече събрани завинаги, да запазим младостта на любовта си, въпреки каквито и да било несгоди. Нали и ти би искала същото? А пък това, че ти може да се усъмниш дали те разбирам, не трябва нито да те обижда, нито да те тревожи. Когато аз ти пиша и ти се забавиш да ми отговориш, аз, разбира се, ще искам да си обясня закъснението ти. Най-хубавото е, че аз не допущам други причини, освен .тия, че аз съм те засегнал с нещо или пък че ти си недоволна от мене. Да предполагам напр., че ти си се изменила към мен, че си мислила може би за другиго през това време, аз не искам, защото от моя страна това ще бъде недостойно, а за тебе - много обидно.

Сега една малка молба: изпрати ми "Теменуги" от Дора Г.[3], ако са там, защото ще съберем с един приятел най-хубавите стихотворения на български и ще ги издадем в един голям сборник. Съобщавам ти тая новина, защото трябва да обясня защо ги искам. Тука мъчно ще мога да ги намеря. Инак аз не бих ги искал - защото е по-хубаво да останат заедно с всичко друго там, дето са дадени някога  през хубави дни.

Поздрави малкото от непознатия "чичо" (колко е мило това!).

 

Хиляди поздрави

Д и м ч о

 

Хубаво ли е в гората преди есента?

Есен, хубава като пролет.

 

1. Писмото е написано върху илюстрована картичка - картината "Есен" от Тамбурини

2.Детето на сестрата.

3.Дора Габе.

28 септември 1910 г., София

 

Защо ми не пишеш? В тоя въпрос съм събрал всичките си безпокойства през последната седмица. Ти знаеш с какъв трепет съм чакал след заминаването ти поне една дума от тебе. Не дочаках нищо и сега не зная как да си обясня това, в какво да вярвам и какво да мисля. Или пък се е изгубило писмото, което ти може да си ми изпратила? Защо стават тия работи? Малко ли е това, че аз пазя любовта си като светиня и вярвам в искреността ти, тук в София, където животът толкова лесно може да увлече човека, та трябва и цели седмици да прекарвам в очакване?

Аз предполагам, че ти ми си писала, и затова не бързам да се сърдя. А ако ти не си направила това, кажи ми какво да мисля? Или ти не си вече същата? Наистина у тебе има вече малка промяна, аз открито ти казвам това. Лани, когато беше тук за изпит, ти не се боеше да ходиш с мене из града, в театри, в университета, а миналата седмица трепереше от страх да не те срещне някой с мене.

Защо?

В София не можем да се срещнем по-свободно, защото мене ми е обидно и за тебе, и за мене си да измолвам срещите си с тебе. В Ихтиман всеки друг, но не и аз, може да се среща и да говори с тебе пред очите на "хората", писмата се губят, може би спирани от някой подлец, а аз те обичам все така, както винаги съм те обичал.

Защо няма простор за нашата любов и ако ти наистина си мълчала през това време, след като си замина, има ли поне най-малки причини за това? Какво да ти пиша още - не е ли безполезно да ти повтарям толкова пъти казваните и писаните уверения, че ти си всичко за мен? Или трябва вече да престана да ти говоря за любовта си, която може да е тежест вече за тебе? Ти можеш да кажеш, че се съмняваш дали те разбирам. За какво разбиране може да става дума, когато стават такива необясними работи?

Трябваше след заминаването ти да получа от Ихт. някаква си глупава дописка от М. К-ов, за да почувствувам още повече колко ме обиждаш ти, като ми не пишеш. Но и това ще мине, както са минали много неща досега. Жалкото е само, че няма светлина в живота, която ти можеш да ми дадеш, и че най-хубавите години от младостта минаха в тревоги и напразни очаквания.

Ще ми пишеш, нали?

 

Хиляди печални привети 

Димчо

7 октомври 1910 г., София [1]

 

Навярно ще се зачудиш, че аз пак ти пиша и след последното ти писмо от всеки ред, даже и от адреса, на което личеше презрение. Ти ще узнаеш някога заслужавал ли съм след толкова дълго мълчание да ми се праща такова надуто и високомерно писмо. Аз не разбрах, пък и не може да се разбере за какво се сърдиш. Дали за нещо в писмото ми, или пък защото си чула от "хората" нещо за мене - защото и това е възможно. Ако аз бях ти дал най-малък повод за замълчаване след заминаването, разбирам. Но сега, когато ти сама си причината на това?... Пък и от къде да зная какво си мислила и правила през тия дни, когато "не си могла" да ми пишеш? Дали причината е толкова проста? Ако ти не си се сетила да ми пишеш просто ей така, това значи, че у тебе е угаснала всяка любов. Аз съм крайно обиден и затова не мога и няма вече да ти пиша. Прощавай.

 

Д и м ч о.

 

1. Писмото е написано върху пощенска илюстрована картичка, изобразяваща репродукция от картината "Прошло" на В. Цикендрат, която сполучливо отразява настроението на поета.

18 октомври 1910 г., София.

Дъждовна есенна нощ.

 

Иванке,

 

Престъпвам решението си, защото съм принуден да разсея едно ужасно заблуждение, в което си попаднала. Никога не съм помислял, че ти имаш или може да имаш работа с хора като М. К. Как си могла да помислиш подобно нещо? Че то преди всичко е унизително за самия мене. Аз не съм такъв дребнав ревнивец и съм достатъчно горд, за да не се поставям наред с такива "съперници". После, аз те познавам по-добре, отколкото мислиш, и имам много по-високо мнение за тебе. Пак ти повтарям: как си допуснала такава мисъл? Ето как стои работата: На втория ден след заминаването ти получих вместо писмо от тебе - една глупава дописка за вестника, писана от Пане Лютов и М. Копчов. Това ме огорчи повече от всичко. Излизаше, че те повече са мислили за мене по онова време, отколкото ти. Прочети сега какво съм писал в писмото преди картичката и всичко ще ги стане ясно.

Друго. Никога не съм имал намерение да турям край на всичко. Ако ти си имала такова намерение, то е друг въпрос. Наистина, имало е моменти, когато аз съм мислил, че е по-хубаво да се разделим, отколкото да върви така мъртво нашата любов. Но то са били само моменти, които скоро са минавали. Аз се мъчех и все очаквах. Знаех, че или ще дойде момент, когато ще изчезнат всички облаци и бури и любовта ще стане за мене радост, а не измъчване, или пък ще стане нещо, което всичко ще убие. Второто ме е плашило и никога не съм го искал. Но ето че то дойде. Сбъднаха се думите на един мизерен субект, че "скоро ще се свърши и между тях". Нека сега те да се радват. Радостта им ще бъде още по-голяма, ако узнаят, че ти сама си причинила това. Пропадна една толкова искрена и хубава любов, която беше последната ми надежда. Колко много те обичах аз... Още когато се замълча, аз реших, че всичко е вече свършено. Познах, че ти си оставаш все същата и че ще дочакам вместо щастие - пак някои великденски дни... Стана ми много ясно, че ти друга не можеш да бъдеш. И имаше ли смисъл да се продължава? Ако допуснех, че ти си играеш с мене, беше по-леко. Но аз знаех, че ти си напълно искрена и вярна. Когато при такава искреност и вярност, ти оставаше тъй студена, че можеше да ми не пишеш толкова дълго време поне пет реда, какво трябваше да правя? Спомни си само на какви унижения съм бил подлаган! И защо е било всичко това? Проследи писмата ми и ще видиш как рядко си давала ти простор на своите чувства, колко пъти е могло да се живее по-красиво.

Сега виждаш кои са причините за всичко. Те са по-дълбоки, отколкото някой си М. К. и др. Виновен ли съм, че ти не можа да ме разбереш? Може би ти мислиш сега, че друга ще те замести. Горчиво се мамиш. И да дойде, тя няма вече да е "тя" - първата, обичана повече от всичко. А аз съм много уморен. Ще се намери други, който ще те люби повече от мене. Той ще бъде по-искрен. Няма да бъде коректор, няма да мисли за никакви 6 хиляди лева. С Д-в ще се разбирате много добре. Ще се срещате по-свободно. Ще ходите в театъра тук, ще се биете със снежни топки в градината, ще си пишете пак така често, по-дълги писма, ще се разговаряте чрез книги - Тужур а тоа - и всичко ще бъде по-красиво, отколкото е било с мене, нали?

Някога аз може да се разкая и ще съжалявам, че така много съм бързал. Но сега аз не мога повече да се върна назад. Между нас нищо не е станало - нито особено хубаво, нито особено лошо. В нищо не те обвинявам. Ти си невинна, защото не можеше да бъдеш друга. Искал бих само едно: да можех да забравя часа, когато ти дадох едничката целувка през толкова години любов. Споменът за нея ме измъчва и ще ме мъчи може би завинаги.

Благодаря ти за всичко.

 

Димчо

10 ноември 1910 г., София

 

Днес получих едно странно писмо от Б-в, писано уж и с твое съгласие. Моли ме да ти пиша и аз изпълнявам обещанието му, още повече че едно писмо още при многото, които ти пишех някога, няма да бъде много.

Съвсем случайно в понеделник научих, че в събота ти си била в София. Можеше да се срещнем, ако знаях, че си тука и ако ти би искала това. Щеше да се обясни нещо поне, макар че срещата едва ли би изменила положението. Защото ти знаеш, че аз не действувам по прищевка. Бих ти написал по-дълго и по-сърдечно писмо, ако имаше нещо да ми диктува това.

Благодаря за картичката на Димитровден.

Много здраве на тебе и на Ихтиман.

 

Димчо

 

Все вярвам, че ще се срещнем някога. Кога? - Не зная.

19 декември 1910 г., София

 

Очаквах днешния ден с особено вълнение. Ти може би си забравила вече, но аз още помня, че лани ние го нарекохме юбилеен, и всичко това беше по-красиво, отколкото е днес.

Ти беше тука, ние се разбирахме и може би истински се любехме. Такива дни рядко се преживяват и затова аз трябваше да ти пиша сега. Ти навярно считаш, че аз съм причина да не бъде тая година като лани, но това не ме тревожи. Колкото повече време минава, толкова по-чисто и по-скоро ще остане всичко, което някога ни е карало да мислим, че има защо да се живее.

Днес, особено днес, мене ми се иска да повярвам, че ние сме пак същите един за друг, каквито дълго време бяхме. Не зная къде си ти сега, как живееш, какво мислиш и дали си припомняш за ланшните хубави вечери през тези дни.

Запази споменът за тях - те заслужават да се помнят. Може и да е още възможно да се помнят те, защото аз вярвам да се срещнем пак - не зная сега кога и къде - и всичко станало да се обясни.

 

Хиляди поздрави 

Димчо.

 

Пиши ми, ако искаш - в университета.

27 май 1911 г., София

 

Ти много работи чу от мене, докато беше тука и затова сега, ако ти пиша дълго и подробно писмо, ще трябва да се повтарят. Пък и много от тях не трябва да се повтарят.

Миналото - минало! Да се връща то изкуствено е безполезна и опасна работа.

Както беше естествено лани да те обсипя с ласкави думи след такова писмо, тъй и сега не мога да намеря ни една такава, с която да подсладя писмото.

Ти няма защо много да скърбиш. Това, което ти преживяваш сега, аз съм го преживявал няколко пъти вече, ако си спомняш. И зная, че и да "започнем" отново пак ще бъде същото. Може и да е жестоко това, но мене, право да ти кажа, ми се виждат вече смешни такива сантиментални отношения, каквито бяха нашите. След тях идват обикновени еснафски сметки, годежи, сватба и робство цял живот. А аз искам да бъда свободен.

Ако ти беше постоянно тука, може би щеше да бъде по-друго. Защо да те лъжа? Ти спомена, че си искала да отидеш наесен в някое село учителка. Уверен съм, че няма да го направиш. Ако поне такава стъпка би направила, ти би се променила съвсем. И това би било хубаво. Не за мене, а за самата тебе.

 

Много здраве 

Димчо

6 януари 1914 г., София - Школата за запасни подпоручици 1р, III взвод, Княжево

 

Новата година посрещнах при условия, които съживиха в паметта ми много спомени за други посрещания на други години в Ихтиман. (Това име ми звучи сега и мило, и мъчително.)

И без да съзнавам ясно защо, аз чувствувам сега непреодолима потребност да ти пиша. Може би огнената жажда да се върна при своята изтерзана младост, ми е навяла желанието да се върна за няколко часа и с писмо при тебе.

Кръгът на моите блуждения и дирения на нови опиянения в нови сърца се заключи и аз виждам сега безценността на всички богатства, които съм спечелил далече от тебе.

И скръбта ми се увеличава още повече от съзнанието, че и да се върна назад, тя не би могла да ме посрещне с някогашната радост. Защото само скръб могат да навяват сега опожарените й младини.

Моят вик за забрава на пълното с озлобление и жестокост близко минало би бил унизителен за мене - затъмнителят на нашата пролет - и затова аз бих искал да го не чуеш.

Не зная как и с какво живееш сега. Не зная дали не те обичам още - свято и дълбоко, както някога. Не зная също обаче дали не бих останал ледно спокоен, дори ако ти би се оскърбила и би върнала даже писмото ми.

Защото е възможно да върша безумие, като ти пиша сега, когато вечерта е толкова снежна и в тишината й сякаш широко размахва крилата си Ангел Смерти [1]...

 

24. V. 1916 година 

Св. Кирил и Методий

.............................................................................................................................................

Бивак при М.

Подпоручик Дебелянов

Подпоручик П. Х. Сотиров

Подпоручик Н. Тодоринов

Още един: Подпоручик Желев

Привет сърдечен. Подпоручик Т. Тодоров

Подател: Офицерите на 2-а дружина на 22 полк.

Проверил: адютант па 2-а дружина подп. Сотиров.

 

1. Към писмото Дебелянов прилага и картичка с репродукция на картината "Der Engel des Todes" ("Ангелът на смъртта") от George van Hoesslin , на гърба на която пише: "Честит имен ден. Д. Дебелянов. 6. I. 1914 год., София."

Без дата. - Края на 1909 г. или началото на 1910 г.

 

...Често пъти хората се пленяват от неща, които са твърде незначителни. Аз сам съм изпитвал това. Стиховете, които печатам тук-там, на мнозина правят впечатление и ги карат да мислят бог знае какво за мене. А те са толкоз дребна работа. Може човек да бъде и музикант, и художник, и поет, и пак да си остане човек с лоши качества, както е с мнозина. Може би те [стиховете] дават известен смисъл на живота, може би те обещават някакво бъдеще, но не са те само, които определят цената на човека.

...Каква радост чувствувам при мисълта, че там някъде далеч от мен едно любимо сърце, на което животът още не е донесъл цветята, които е чакало то да получи от него, заобиколено от хора, които то мъчно може да обикне и които не го разбират, може би се вълнува за мен... Колко те обичам, колко те обичам!!...

LXIV  [1]

 

Навярно ти ще се зачудиш, че аз пак ти пиша и след последното ти писмо, от всеки ред на което, даже и от адреса, личеше презрение. Не зная какво те е накарало след толкова дълго мълчание да ми пращаш толкова надуто и високомерно писмо. От него аз нищо не разбрах. Ако съм бил жесток в писмата си, имал съм - и сега ти повтарям това - пълно право да бъда такъв. Много странна работа наистина! Предизвикваш ме да ти кажа горчиви думи и после наместо на себе си сърдиш се на мене! Ако ли ти си заблудена от хорски клюки, аз просто ръкопляскам на успеха на тия "хора". Още когато чаках писмо от тебе след заминаването ти, аз си мислех, че и най-големият глупец би познал, че в това замълчаване се крие едно пълно изстиване и за някаква любов и дума не може да става. Защото аз дълго време вече чаках оная любов, за която винаги съм мечтал: любов, която да сгрява, да дава живот, да прави животът по-красив. Ти можеше и можеш да направиш това, но ти просто съзнателно се спираш, все съобразяваш, все сметки правиш. Да не би да стане много, като че досега, освен петдесетина писма, често пъти писани само да се каже, че си писала, ти не си ми дала друга по-голяма радост. Все тия сметки и съобразителности и лани, и сега - Ти ще се разсърдиш и обидиш още повече. Аз това и искам. По-хубаво да зная, че ти ме не любиш и да не чакам, отколкото да лапам мухи след тебе и после да ми се смееш и ти, и хората на ума. Остави я ти, тая работа. Ние няма да се разберем. Не ми пиши вече.

 

Димчо

 

1  Писмото е без дата, намерено в книжата на Дебелянов след смъртта му; вероятно то не е било изпратено.