ИВАН НЕЛЧИНОВ: РОДОСЛОВНИ БЕЛЕЖКИ И СПОМЕНИ ИЗ МОЯ ЖИВОТ

Иван Нелчинов - "Родословни бележки и спомени из моя живот", публикувано в сп. "Македонски преглед", брой 4, 1994 г.

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИСЛОВИЕ ОТ Д-Р ПЕТЪР ШАПКАРЕВ

 

Българските възрожденци в Македония от втората половина на XIX и началото на XX век активно участват в процеса на възстановяването и по-нататъшното укрепване на българщината в тази част от българските земи, които по силата на несправедливия Берлински договор остават отново под турско робство. Много от тях, чувствайки голямото значение на извършваната от тях дейност „в полза народу“, са оставили след себе си ценни материали, във вид на автобиографии, дневници, спомени и други мемоарни форми, в които се съобщават интересни и автентични епизоди от борбите на македонските българи за политическо и духовно освобождение. Такива са например автобиографията на Григор Пърличев, дневникът и спомените на Евтим Спространов, автобиографията на Кузман Шапкарев и други. Освен това тези материали показват без предубеждения и фалшификации българската националност на живущите там сланини

Подобна автобиография под заглавие „Родословни бележки и спомени из моя живот“ е оставил и Иван Н. Нелчинов - бележит деец в освободителните борби на македонските българи в Македония и емиграцията в България. По обем тя е 31 гъсто написани страници. Датирана е „23.4.1934 г.“ и обхваща периода до 1909 година.

Кой е Иван Нелчинов?

Иван Нелчинов е роден в Охрид на 26. IХ.1869 година. Първоначално се учи на занаят - часовникарство, но по-късно постъпва в българската мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Солун. През месец юли 1892 година е назначен за главен учител в гр. Кичево, където изпълнява едновременно длъжностите секретар на общината и училищен инспектор в Кичевско. По-нататък той учителства и в други градове в Македония - Костур, Крушево, Охрид и други. Наред с просветната си дейност Ив. Нелчинов развива и активна революционна дейност. Илинденското въстание го заварва като член на Охридското околийско бюро на Организацията. През време на революционната си дейност, както по-подробно е описано в автобиографията му, Нелчинов влиза в затвора седем пъти, като времето на престоя там и размерът на присъдите са различни. През 1907 година е осъден на „вечен крепостен затвор“, но преди да бъде изпратен на заточение става младотурската революция (Хуриет), и бива амнистиран на 10 юли 1907 година. След Хуриета той се включва активно в обществена дейност и в движението на конституционните клубове. През време на Първата световна война 1915-1918 година е назначен за околийски началник на Охридска околия. През 1923 година заедно с многочленното си семейство преминава в България - първоначално във Видин, а след това в София, където се установява окончателно. През 1925 година се пенсионира. Подробности за живота и делото на Иван Нелчинов, за неговата просветна, революционна и обществена дейност се дават в приложената автобиография. В София се включва в живота на македонската емиграция. Дълги години е председател на Охридското братство „Свети Климент“, избиран е в ръководството на Илинденската организация. През 1937 година е избран за редовен член на Македонския научен институт. На преклонна възраст през 1941 година той посещава родния си град Охрид, където гражданството и местните власти му оказват най-голяма почит и признателност. В семейството на Иван Нелчинов израстват седем деца. от които пет сина и две дъщери. Ученолюбивият баща осигурява на всички деца виеше образование, от които трима са юристи, един - офицер, една учителка по счетоводство, един машинен инженер и една - лекарка. Всички деца се включват в обществения живот на страната и на македонската емиграция в България.

Иван Нелчинов умира във Владая на 75 годишна възраст на 27 януари 1944 година.

Ето и самата автобиография („Родословни бележки и спомени из моя живот“) на Иван Нелчинов. В нея се правят незначителни съкращения и се запазва стилът на автора. Направени са и някои редакционни поправки.

 

ИВАН Н. НЕЛЧИНОВ - "РОДОСЛОВНИ БЕЛЕЖКИ И СПОМЕНИ ИЗ МОЯ ЖИВОТ"

 

Отдавна децата ми ме молят и настояват да напиша, каквото помня, върху нашето родословие, както и за моята, макар и съвсем скромна, учителска, обществена и революционна дейност. Аз отказвах и отлагах, под предлог, което е и самата истина, че много дати и събития съм забравил, а пък онова, което съм запомнил, е много смътно в паметта ми.

Както и да е, аз излязох слаб, и най-после... отстъпих пред постоянното и силно настояване на децата ми, та се заех, колчем имам добро настроение, да сядам и да написвам по някоя страница от онова, което е останало в паметта ми. Аз обичах и обичам отечеството си и през целия си живот, като учител, революционер и общественик, безкористно му служих от сърце и душа и с всичката си енергия. Моето горещо желание е, щото и моите деца да обичат от все сърце своя народ и безкористно, и по-умело от мене да му служат, защото всички са с виеше образование, а не като мене - с непълно средно образование. Да бъдат децата ми високо просветени и родолюбиви - това бе моя идеал в живота ми - живот пълен с тревоги, премеждия, лишения и страдания, съпровождани в края на краищата от истинска душевна радост и наслада за изпълнен дълг към род и родина!

Настоящите ми спомени и бележки, в тяхната цялост, трябва да останат изключително достояние само на децата ми. Само някои извадки от тях, които биха били от обществен интерес, могат да станат достояние и на обществото. И то само в такъв случай, ако с това се цели да се установи истината - истина, която би способствала да се въдвори мир, съгласие и любов между моите съграждани, частно или общо, между моите съотечественици. Защото никога, абсолютно никога в живота си, нито на младини, нито на старини, не съм бил сторонник на крайностите и неотстъпчивостта, без обаче да жертвам истината, справедливостта, които в края на краищата винаги са възтържествували безобидно, даже за противника ми. Препоръчвам и на моите деца с достойнство да отстояват своите положителни, зрелообмислени убеждения, целящи винаги благото на измъченото ни отечество, без да бъдат заядливи с когото и да било. Заядливостта не е присъща на благородния характер, с който най-добре се служи на отечеството.

Нашият род носи името НЕЛЧИНОВИ от дядо, прадядо и прапрадядо. Етимологически прякорът НЕЛЧИНОВ произлиза от НЕДЯЛКО-НЕЛКО-НЕЛЧИН-НЕЛЧИНОВ.

Татко ми Никола Иванов Нелчинов бил роден в с. Модрич, Дебърско, а майка ми Пера (Петра) Николова Гьореска била родена в с. Нерези, също Дебърско. И двете села са разположени по планинските склонове, издигащи се по левия бряг на река Дрин, по пътя от гр. Струга за гр. Дебър. И двете семейства - и татковото, и майчиното, поради постоянните и големи зулуми на албанските дерибеи и разбойници, били принудени, още когато татко и майка били малки деца, да напуснат родните си огнища и са се преселили завинаги в гр. Охрид.

очно през коя година станало преселването не мога да установя, а зная само, че Нелчиновци са дошли в Охрид 7-8 години по-рано от Гьоревци. Първите са се установили в квартал „Кошища“, а вторите - в квартал „Варош“ у д-р Константин Робев.

Отсядането на баба Бисера Николова Гьореска със сина си Павле и дъщеря си Пера у д-р Робев си обяснявам със следното обстоятелство: дядо Никола Гьорески е бил на седем села КЕФАЙЛИЯ (кмет), та като такъв е идвал често в Охрид, по служебна работа и ще да е бил приятел на семейството д-р Робеви. Впоследствие и те са се преместили в квартал „Кошища“ и то в съседство с Нелчиновци.

Майка ми разправяше следния анекдот: в с. Нерези всяка година на празника „Преображение“ през месец август се уреждала обща трапеза в черковния двор. На тази трапеза, освен нерезани, идвали гости и от съседните села. Случило се веднъж, щото тъкмо в тоя ден баща ѝ Никола Гьорески, по неотложна общинска работа, да отсъства от селото - бил в Дебър или в Охрид. Във време на обеда, един от сътрапезниците, някой си Спасе, обидил с някаква дума майка ѝ Бисера, която вместо отговор, му запратила по главата намиращата се на трапезата пълна бъклица с вино. Пострадалият, с окървавена глава и засрамен, веднага напуснал трапезата, а сътрапезниците обърнали се с почит към Бисера със следните албански думи: „Ор Николице скиньо, мир с бера Спаси свиньо!“

При напускане на с. Модрич семейството ни се състояло от баба ми Велика и двамата ѝ сина: Наум (чичо ми) и Никола (баща ми). Чичо Наум бил 7-8 години по-голям от баща ми. Още от ранно детство и двамата се отдали на дюлгерство. Никакво училище не са посещавали, били неграмотни.

Отначало работили в Охрид, после в Солун, а най-после в Браила, Румъния.

Когато работили в Солун, случило им се голямо премеждие: пристигнал бил в Солун, идещ от Румъния, един майстор дюлгер от дебърското село Дренок от семейството Чубриновци, който се връщал при домашните си. А някой си член на това семейство бил убил братовия син на стрина ми Наумица. Пристигналият Чубринов изявил желание да пренощува в квартирата, дето живеели, заедно с други майстори и стрико ми, и татко ми. Обаче съквартирантите им, знаейки отношенията в подобни случаи между враждуващи семейства, са го замолили да пренощува другаде, поради присъствието в същата квартира на братя Нелчинови. На това предупреждение Чубринов с пренебрежение отговорил, че никак не се бои от тях, защото Нелчинови са кучета, които само лаят, а не хапят и даже той може да занесе и поздрав на Наумица. Целият този разговор „мот а мо" бил предаден на стрико Наум, който, с право, се възмутил и обидил до дън душа от нахалството и безочливостта на тоя неканен гост. И решил той да го накаже, за да запази своето лично достойнство и семейната си чест от поругание.

Взел един арнаутски пищов, напълнил го с два фишека барут и прибавил един куршум разрязан кръстообразно. Всички си легнали да спят, заедно с неканения гост; легнали си на свой ред и чичо, и татко. Никой не подозирал какво има да става, в това число и татко. Всички заспали, само чичо Наум не могъл да заспи. По едно време един от другарите му се събудил и чичо му се оплаква, че не може да заспи, защото е влязла в окото му една раска (прашинка) и се мъчи да я извади.

И сутринта, когато всички били насядали около огнището, пиели кафе и разговаряли, чичо Наум, под прикритието на татко и двамата правостоящи, изпразнил пищова върху Чубринов, когото повалил мъртъв, след което двамата, необезпокоявани от никого, веднага избягали и се скрили поотделно в разни съседни къщи. При прехвърлянето от една къща в друга, чичо Наум бил подгонен от гавазина на австрийския консул, и в самоотбраната си, с теслата, която носел в пояса, отрязал ръката му и така се спасил.

Цели шест седмици двамата са се крили поотделно и най-после, благодарение на приятели, и двамата братя са се прибрали в покоите на католическата църква. И след едноседмичен престой там, предрешени, и с лодка, отишли в Св. гора, дето останали цели три години. Там работили и изучили говоримия гръцки език. Чичо Наум изповядал греха си, за което му била наложена епитимия (тригодишен пост от блажни ястия, като само от Великден на Великден изяжда по едно червено яйце). През това време солунският валия се бил поминал вече и делото против чичо и татко било прекратено, та и двамата живи и здрави са се върнали в Охрид при домашните си. След това време, чичо и татко, вместо за Солун, заминавали на работа чак в Браила, Румъния.

Чичо Наум бил добър майстор-дюлгерин, както и татко, и винаги работили заедно. Те двамата никога, абсолютно никога, не са се скарали помежду си; колкото чичо Наум бил нервен и сприхав, толкова пък татко бил тих и кротък. Обаче и двамата били еднакво правдолюбиви, почтени и родолюбиви.

Чичо Наум до края на живота си останал добър майстор-дюлгер, а татко, след около 30-годишната си възраст, благодарение на своята природна интелигентност, се издигнал до предприемач-строител, ползващ се с добро име, както между нашенци, на които давал работа, така и между браилското общество, състоящо се от българи, румъни и гърци, на които е строял къщи. Той, като самоук, си водеше сметките по строежа на гръцки език. Татко отлично говореше албански, гръцки и румънски.

Татко и майка в продължение на цели девет години след женитбата си не са имали своя рожба, поради което цялата си обич прехвърлили върху Коста, единствена рожба на стрико Наум и стрина Наумица.

И Коста, обичан и гален от всички в къщи, расъл и своевременно бил изпратен да посещава училището във "Варош", дето се преподавало на гръцки. Той бил силен ученик, но физически е бил слабичък и мъничък, та добил прозвището „микре“, което по гръцки означавало „малкия“. В своите грижи по здравето на хилавото дете, татко, по свой почин, в отсъствието на стрико Наум, който бил тогава в Браила, ангажирал една дойна магарица, чието мляко давали на Коста да пие и сутрин и вечер, и то доста продължително време.

Детето расло, закрепвало физически и напредвало в училището. Татко и стрико редовно отивали на печалба в Румъния - в Браила, дето обикновено престоявали две лета и една зима и се връщали у дома на почивка.

Майка ми разправяше, че като идвал у нас стружанинът даскал Митре, у когото учел Коста, те с татко и стрико Наум говорели за народни работи и за онова, що ставало между българите в Браила. Няма съмнение, че тоя „даскал Митре" ще да е бил Димитър Миладинов, който се интересувал, между впрочем, и от културната, и от народополезна дейност на Българското книжовно дружество в Браила.

Едвам след деветгодишен съпружески живот майка добила първа рожба Мария, след което последователно са се раждали Борис, Виктория и Владимир, а последен аз на 26 септември 1869 година стар стил. Наш кръстник е бил Коста Лимончев.

Стрина Наумица се поминала много преди женитбата на Коста. Така той останал изключително под попечителството на майка. Тя, разбира се, с негово съгласие го годила за сестрата на поп Христо и Диме Цветкови-Златареви. Това станало в отсъствието на татко и стрико, които били в Браила.

Около две години след женитбата на Коста, по желание на булката му Пера (Петра), татко и стрико са се разделили. Татко и майка със сестра ми Мария и братчето ми Борис останали да живеят в старата къща, а стрико с Коста и булката му една година живели под наем, след което си построили нова къща на най-високо място в същия квартал.

Стрико Наум бил много огорчен от раздялата на семейството ни. Но, както и по-рано, през пролетта заедно с татко, заминали на работа в Браила и там пак двамата братя живели заедно.

Татко, както по-преди, след всеки две лета и една зима си идвал вкъщи на зимна почивка, обаче, стрико Наум изменил на старата практика и останал в Браила непрекъснато в продължение на цели петнадесет години. Само след като почувствал старческата си немощ, склонил се, по настояване на татко, да се прибере в Охрид при сина си Коста. И там, след петнадесетдневно пребиваване се преселил във вечността, като един праведник!

Понеже родените след сестра ми Мария деца Борис, Виктория и Владимир след две-три години измрели, майка, в отсъствието на татко, на своя глава решила да напусне къщата и толкова повече, че на сън последователно, на два пъти, ѝ се явил тогавашният епитроп на черквата „Успение Богородично“ (Каменско) Теле и ѝ заповядал веднага да напусне къщата, та заченатото в нея дете да се роди другаде и то толкова повече, защото за нея било отредено да живее занапред в килията на Пречиста, т.е. срутената къща, обещана на черквата „Успение Богородично“ (Каменско).

И майка, след повторното съновидение, което се случило в събота срещу неделя, отишла в черквата, отдето след черковния отпуск се отбила на гости у първия си братовчед Стоян Гьорески, комуто подробно разправила за своя сън. Стоян тогава живеел под наем в квартала "Месокастро“ у Байковци в съседство с Коте Чамишов. Стоян посъветвал майка си да се съобрази със съня и веднага с нея отишли при Коте Чамишов, дето наели една стая под наем. И там през есента на 26 септември 1869 година съм се родил моя милост.

Същата нощ една комшийка на име Коца от Ормана сънувала, че един гълъб от прозореца на наетата от майка къща прехвръкнал и кацнал върху развалините на отсрещната срутена къща, която била подарена на черквата „Успение Богородично“ (Каменско).

За притежатели на това място се считали Гелевци и Йовевци, от които майка, чрез посредничеството на Климент Н. Гелев, който бил годеник на сестра ми Мария, го е купила за 20 наполеона. По-късно майка дала още 10 наполеона за черквата в Каменско.

През пролетта на 1870 година бил построен първият етаж на къщата и през есента майка със сестра ми Мария и моя милост, като пеленаче, се пренесли в новата къща. Сбъднал се сънят на Коца Орманова. През есента на 1871 година се върнал татко от чужбина, довършил триетажната къща и през януари 1872 година станала сватбата на сестра им Мария с Климент Гелев. Същия ден след венчавката съм потърсил сестра си, която разбира се, била отведена в дома на младоженеца. Отговорено ми било, че аз съм я дал на зетя ми срещу подарения ми от него фес с голям пискюл. И аз, без да се обаждам никому, съм отишъл в къщата на зетя си, съседна с нашата, качил съм се горе, влязъл съм в стаята, дето е била сестра ми, заедно със сватбарките, захвърлил съм феса и с плач съм казал: „Земете си феса и дайте обратно сестра ми!“

Тази ми невинна детска постъпка разплакала сестра ми и всички присъстващи сватбари. Всичко това ми се е запечатало в паметта, като че ли да е станало вчера.

Не си спомням за пристигането и тържественото посрещане на първия български охридски митрополит Натанаил. Обаче, за неговото изпращане от Охрид в навечерието на Освобождението на България, само това си спомням, как майка плачеше.

Един анекдот от детинството ми с дядо Натанаил. Кръстникът ми Коста Лимончев беше по това време черковен настоятел при катедралната черква „Св. Климент“. Семейството му служеше Димитровден, та по тоя случай, майка ми и аз (татко беше в Браила) бяхме канени на обяд. Там беше и дядо Натанаил. Всички бяхме насядали около кръглата трапеза. По обичая, преди да започне яденето, всички станахме прави, за да се извърши от владиката освещаването на една просфора и на една паница с варено жито. Владиката мен покани да държа в ръцете си просфората, като ми поиска моето ново ножче, за да реже просфората. Това внимание към мен много, извънредно много ме поласка, та после много се хвалех пред роднини и другарчета.

Основното си образование до втори клас включително получих в Охрид. Последователно учители ми бяха Спиро Шанданов, Иван п. Стефаниев, Наум Филев, Георги Снегаров (после дякон), Аргир Маринов, Кузман Шапкарев, Цветко, Константин Нелчинов (по-късно свещеник), Андроник Йосифчев и Григор Пърличев.

Понеже се числях между най-силните ученици, по съветите на Григор Пърличев, Димитър Узунов и братовчед ми Константин Нелчинов, майка ми се съгласи да ме изпрати на учение и в Солун. Неразполагайки с пари, тя взе в заем десет турски лири от Христо Руменин, та по такъв начин аз можах в началото на 1883/84 учебна година да постъпя, с проверочен изпит, неправо в трети клас на Солунската гимназия. Всичко туй стана за една седмица, поради което нямаше възможност да се иска и чака разрешение от страна на татко. Пък и майка беше сигурна, че татко ще одобри извършеното от нея. Тя ми казваше: „Татко ти и аз изучихме братовчеда ти Коста, та тебе ли ще оставим без наука?“ Майка в случая извърши истински подвиг: татко беше в Браила, Румъния, аз в Солун, а пък тя самичка остана в Охрид - трима в три града!. Същата година дойдоха в Солун и постъпиха в 3-и клас съкласниците ми от Охрид Евтим Спространов и Ахил Минджов. Третият ни клас имаше две паралелки: в едната паралелка бяхме по-маловъзрастните ученици - аз, Христо Матов, Тодор Лазаров, Иван Николов (после дякон Йосиф), Петко Сарафов и други. Пак в същата учебна година постъпи в 4-ти клас на Солунската гимназия Антон Кецкаров, който по настояването на баща си, бе напуснал Софийското военно училище.

Една година по-рано съкласниците ми от 1-ви клас Климент Караполев и Георги Ив. Белев бяха приети в същия клас на Солунската гимназия, така че и двамата останаха един клас по-долу от мене.

През 1883/84 учебна година, когато аз вече бях в Солун, се открил и в Охрид 3-ти клас, и в него са следвали Георги Николов и Александър Вельов Христевски.

През следващата 1884/85 учебна година Георги Николов и Александър Вельов са били назначени като основни учители в Охрид, а пък аз, след свършване на лятната ваканция, се върнах в Солун за 4-ти клас.

Всяка лятна ваканция почти всички ученици, които следваха в Солун, прекарвахме в Охрид, дето бяхме учредили хор и пеехме по време на богослужение ту в катедралната черква „Св. Климент , ту в месокастренската черква „Успение Богородично“, дето се черкуваха и кошищани.

През втората ми лятна ваканция - през август 1885 г., се състоя едно събрание в къщата на Антон Кецкаров, на което присъствахме солунските ученици аз, Евтим Спространов, Ахил Минджов, Климент Караполев, Георги Баласчев, Иван Лимончев, Лев Огненов от Роберт колеж и други. Освен учениците присъстваха и учителите: Аргир Маринов, Анастас и Христо Маджарови, Яким Деребанов от Струга и Никола Пасхов. На същото събрание бяха и съгражданите ни Климент Заров (Чучупайков), Климент Шуканов и Климент Малезанов.

Пръв и продължително върху дълга на учениците от горните класове да координират своята просветна и обществена дейност с оная на учителите и ученолюбивите ни съграждани говори учителят Яким Деребанов. За тази цел се образува ученическо дружество „Св. Климент“, което още в своя зародиш имаше, покрай просветно-благотворителната си задача, още и прикритата политическо-революционна подкладка с оглед на постоянно менящите се условия политически и стопански на българското население в тоя най-отдалечен кът на нашето отечество - кът, изложен на постоянните золуми, вършени от местните дерибеи и от съседните албански разбойници.

Душата на това културно-просветно и квазиконспиративно дружество беше съгражданинът ни Климент Заров, който беше неспокоен дух и затова той постоянно сновеше из Охридско и Стружко, отиваше в Ресен, Битоля, Прилеп, Солун и в България. И до края той остана незаподозрян от турците.

А за да тлее и не угасва тоя бунтовнически дух в Охрид и Охридско, пък и даже от време на време да се проявява, това се дължи на спомените за Кузман - капитан, и на родолюбивата и тактична черковно-училищна, нелишена от революционен дух, дейност на охридския митрополит дядо Натанаил, който при обявяването на Руско-Турската война беше отзован в Цариград като неблагонадежден. Той остави в Охрид брата си Златан, който продължи да работи между населението в същия дух. Резултат на тази дейност е аферата през 1881 година в Охрид и в Горна Дебърца, когато бяха арестувани Златан (владиковия брат), у Коста Лимончев, епитроп на черквата „Св. Климент" (мой кръстник), братя Спространови - Ангел и Петре, Коста Манулов и други. След няколкогодишно престояване в затвора, всички бяха освободени, освен Коста Лимончев, който се помина в Диар Бекир - Мала Азия. Така също и нашето ученическо дружество, образувано четири години след аферата, в което членуваха ученици, учители и граждани, покрай просветната си дейност, преследваше и революционна цел в много прикрит вид и уж на местни начала.

През месец юли на същата ваканция, един неделен ден, сутринта, аз и майка ми, заедно със сестра ми Мария и зет ми Климент, отидохме да се черкуваме в кварталната ни черква „Успение Богородично" (Каменско). Като стигнахме пред къщата на Христевци, отсреща ни се зададе едно симпатично момиче на 10-11 години, облечено в бяла изпъстрена рокличка. След разминаването ни сестра ми каза, че това момиче било дъщеря на Вельо Христевски и че добре ще бъде, ако си го вземем за Йончета. Аз тогава бях на 15 години хлапак, та не отговорих нищо. Обаче образът на момичето заседна в паметта ми. Това ме накара още на другия ден да отида в кварталното училище, дето учителстваха Никола Пчелов, Георги Николов и Александър Вельов (Христевски). Измежду тримата учители близък ми беше само Георги Николов, който ръководеше 4-то отделение, в което, по една щастлива случайност се числеше и симпатичното, жизнерадостно момиче Елисавета Вельова Христевска. Аз започнах вече през ден, през два, да посещавам училището, предимно отделението на приятеля ми Георги Николов, като не изпусках понякога да посещавам, по тактически съображения, и отделенията на другите учители.

На годишния изпит, който стана през месец август, ме назначиха за асистент - да поставям изпитните бележки. От само себе си се разбира, че на Елисавета В. Христевска, поставях най-високата бележка (5). Пък и за годишния акт мен задължиха да дам на споменатата ученичка подходящо стихотворение за декламиране. Тогава избрах „Китка цвете". Всичко това ме улесни да завържа приятелство и с учителя Александър В. Христевски, брат на ученичката Елисавета В. Христевска. Даже, по негова настоятелна покана, два-три пъти отидох и в къщи у Христевци. При другаруването ми с Георги Николов и Александър Христевски, аз събудих у двамата желанието да напуснат учителството и да дойдат в Солун, за да продължат образованието си. Със същата цел говорих и на родителите на двамата. И сполучих. И Николов, и Вельов дойдоха в Солун, дето постъпиха в 4-ти клас, а пък аз в 5-ти.

След започване на редовните учебни занятия от дълг и от вежливост изпращах ободрителни и радостни писма у Христевци и у Николовци.

През същата 1885 година стана съединението на Източна Румелия с България, а непосредствено след това Сърбия обяви война на България.

С какъв трепет в душите очаквахме новините от бойното поле! И ученици, и учители не бяхме на себе си, в клас се влизаше само за форма! И получиха се радостните известия за българските славни победи срещу сърбите! Възрастни ученици от най-горния клас напуснаха гимназията и постъпиха като доброволци в българската армия.

Към коледните празници Антон Кецкаров и Иван Лимончев, като по-възрастни измежду охридските ученици, пуснаха подписка в гимназията за събиране волни помощи и пари, и книжки за Охридското ученическо дружество. Самичък аз не помня, що съм дал тогава, обаче Кецкаров твърди, че съм бил дал най-голяма помощ измежду всички ученици - половин наполеон.

И тази учебна година мина нормално и към Петровден, заедно с другите охридски ученици, се прибрах в Охрид при майка ми.

Ваканцията мина весело и с празнично настроение, не само за нас - солунските ученици, ами и за целия град, който ни се любуваше. През тази лятна ваканция, покрай Георги Николов и Александър Вельов, ми се удаде случай да посетя няколко пъти семейството на Вельо Христевски и да се видя със симпатичното момиче, пък и да разговарям с него. И неговият образ, приятен и мил, запазих в сърцето си през цялото ми юношество и ергенуване, където и да бях: в Охрид, Солун или Браила.

След свършване на лятната ваканция в началото на септември 1886 г. всички солунски ученици заминахме за Солун, за да се запишем за новата 1886/87 учебна година. Тогава аз постъпих в 6-ти клас. Към Митров ден, по желание на татко, майка напусна Охрид, за да отиде при него в Браила. На път за там тя мина през Солун, дето престоя с мен два дни, след което продължи пътя - през Цариград. Тя водеше със себе си и 4-5 годишната ми сестрина дъщеря Катерина. До Цариград майка пътуваше заедно с Угрин от селата из Горна Дебърца, който отиваше в Цариград, за да се ръкоположи в свещенически сан, понеже по това време в Охрид нямаше български владика.

За нещастие, след заминаването на майка, аз се разболях от малария, която периодически ме хвърляше на легло, докато най-после господин директорът Георги Кандиларов и учителят Григор Пърличев ме посъветваха да променя климата и да отида в Браила при родителите си, което и сторих в навечерието на коледните празници. По поръка на Кандиларов и Пърличев, ресенецът Ламбо, който имаше син в гимназията и живееше в Цариград, ме настани в първокласна каюта в парахода на гръцкото дружество „Куруджи“, дето се хранех заедно с капитана на парахода. В Цариград отседнах, като гост, в къщата на Ламбо.

На третия ден на Коледа, храмовият празник на българската църква „Св. Стефан“, присъствах на тържествената черковна служба, която в съслужене с други архиереи, извършваше Негово Блаженство Екзарх Йосиф I-ви.

Негово Блаженство със своята импозантна и внушителна фигура пленяваше и подчиняваше и аз бях в неописуем възторг от всичко видяно и чуто в църквата.

На другия ден, пак с грижите на г. Ламбо, бях настанен на един австрийски параход, който ме отведе във Варна, а оттам - с железницата в Русе, дето отседнах при Яким Лалков, който упражняваше занаята шекерджилък. А отидох при него, защото неговата съпруга, докато била мома, като сираче, била под настойничеството на майка ми и тя се погрижила за нейното задомяване. Пък и татко, колчем Яков Люлков се обръщаше към него за подкрепа, отпускаше му заем кога две турски лири, кога три, кога пет. Той беше трудолюбив и честен момък.

На другия ден прехвърлих Дунава, та през Гюргево и Букурещ на 1 януари 1887 година вечерта пристигнах по живо по здраво при родителите ми. С татко тъкмо четири години не бях се виждал. Родителите ми просто сияеха от радост и всички се стараеха във всичко да ми угаждат, разбира се, в кръга на своите средства. Татко беше вече към 70-те години, а майка на 60 години. Тяхната надежда за старини бях аз.

Солунската болест се обаждаше и в Браила от време на време, поради което се подлагах на лекарски преглед. Пръв ме прегледа д-р Евстатияди. След щателен преглед, докторът каза троснато на баща ми на гръцки: „Що си ми докарал това гнило дърво?“ Понеже и аз, като солунски възпитаник, разбирах що-годе гръцки, изтръпнах от този въпрос. След като татко обади на лекаря, че аз съм негов син и че разбирам доста добре френски, последният се обърна към мен на френски и ми даде нужните в случая наставления, и ми каза, че ми предписва три лекарства. Обаче, като излязохме на двора, прочетох рецептата и видях, че е писано само за две лекарства. Татко се върна, за да му каже това, а лекарят му се извини, че бил забравил да запише и третото лекарство. Това опущение ме накара да се усъмня в здравия разсъдък на лекаря. Татко ми съобщи, че тоя лекар бил пръв в Браила, но впоследствие смъртта на единствения му син, който се самоубил, защото бил наказан от баща си със затвор в една от домашните стаи, често изпадал в меланхолия и разсъдъкът му се помрачавал.

Колкото бях пъргав и жизнерадостен в Охрид и Солун, толкова нежен и кекав бях в Браила. В Браила ме гледаха много лекари и ме тровеха с лекарства, без да ме изцелят съвършено. Най-после отидох и в Галац, за да бъда прегледан там от един уж прочут лекар, пак грък - Сюлфиети. Той пък, след прегледа, ми препоръча да се върна в родното си място! Това още повече ни изплаши и мене, и родителите ми. Въпреки всичко, по едно време у мене се появи желание пак да се върна в Солун, за да продължа учението си, за която цел писах на Евтим Спространов, Христо Матов и Ахил Минджев, и на Тодор Лазарев от Щип, да ми пратят записките по тригонометрия.

В края на краищата татко ме заведе при д-р Диаманди, комуто най-подробно разказахме за моето продължително периодическо боледуване и моето непрекъснато четене до 11 часа през нощта. Четях само френски книги и вестници. Бях се абонирал за парижкото седмично списание „Льо бон журнал“ и за седмичната литературна притурка на букурещкия вестник „Лендепанданс румен“.

След най-щателен преглед д-р Диаманди ни увери и мене, и татко, че нямам никаква повреда въобще във вътрешните ми органи. Слабостта, която от време на време съм чувствал, била вследствие на продължителна малария, която вече е на изчезване. Препоръча ми и той силна храна и разходка, да съкратя до минимум четенето и да се откажа от желанието си да продължа образованието си. А, за да не скучая, да се заловя да изуча някакъв занаят.

При това положение, със съгласието на родителите ми, реших да науча часовникарството. И постъпих при един немец из Маджарско. Той беше отличен и много способен майстор-часовникар, който срещу едно възнаграждение от десет златни наполеона много охотно и с най-голямо удоволствие ме упътваше в манипулацията и ме посвещаваше във всички тънкости на занаята.

Пък и аз доста лесно схващах и всичко това живо ме интересуваше, защото ми се удаваше случай да приложа на практика физико-математическите познания, добити в горните класове на гимназията.

Моят майстор Мелтцер имаше жена и две дъщери. Госпожата и по-голямата дъщеря работеха в къщи дамски рокли според журналите от Париж и Виена, а по-малката дъщеря даваше уроци по пиано. Въобще семейството беше интелигентно и почтено и беше свързано с хайлайфа на Браила. Но, за голяма жалост, майсторът ми, според както се научих после от домашните му, се бил отдал на пиянство и комарджийство.

И един ден той не се яви на работа в магазина, поради което аз отидох вкъщи, за да го споходя, да не би да е болен. Там заварих домашните му разтревожени и разплакани. Те ми разправиха, че вследствие на пиянството и комарджилъка той много задлъжнял и през нощта с влака избягал зад граница. Замолиха ме да не напускам веднага магазина, а в продължение поне на един месец да ликвидирам с всички давания и вземания и каквото остане, да предам на тях, вкъщи. Те показаха към мен безрезервно доверие. Ликвидацията продължи повече от един месец и накрая им предадох всичко, каквото остана: инструменти и часовници. За благодарност те ме задържаха на обяд и ми предложиха да взема за себе си някои от най-необходимите инструменти. Аз учтиво, но решително им отказах. И се сбогувахме най-любезно, само ме замолиха, когато имам възможност, да ги посещавам.

През цялото ми време, което прекарах в Браила, щом бивах свободен от упражняване на занаята си, аз бях с книга в ръце: четях български и френски книги, списания и вестници. Много рядко четях румънски вестници. Абониран бях за „Дьо бон журнал“ от Париж и за „Суплемант литерер дьо Л’Ендипанданс румен“. И поради това тогава аз много свободно превеждах и говорех френски, а не както сега - едва удовлетворително!

Може би пребиваването ми в Румъния щеше да продължи още някоя и друга година, обаче, прескръбното известие за преждевременната кончина на единствената ми сестра Мария ускори нашето завръщане в Охрид. Особено майка ми не можеше по никакъв начин да се утеши и поради това решихме тя и аз, заедно с внучката ни Катерина да заминем за Охрид, а само татко да остане още за малко време в Браила.

И към средата на февруари 1889 година и тримата напуснахме Браила през Букурещ-Гюргево по железницата. Понеже Дунав не се беше още размръзнал, прегазихме го пеша, като багажа натоварихме на една кола.

На другия ден сутринта, като пътувахме с железницата за Варна, видяхме Дунава вече размръзнал се; носеше по течението си грамадни блокове лед. Поради туй и всяко пътуване по Дунава беше вече преустановено.

И във Варна пренощувахме една нощ и с параход се упътихме за Цариград, дето престояхме два дни. Там си набавихме най-необходимите материали и инструменти за часовникарство.

На третия ден вечерта, пак с параход, потеглихме за Солун, дето пристигнахме на третия ден сутринта.

Първата ми работа бе да отида в гимназията, за да се видя с мои приятели от другите класове и с бившите ми учители. Моите съкласници преди една година бяха напуснали Солун и повечето бяха изпратени из градовете на Македония, за да просвещават младежта, а заедно с нея и възрастните. Тогава почувствах неизмерима тъга, задето поради коварна болест напуснах преждевременно гимназията!

И със смесено чувство от радост и униние се сбогувах с приятели и познати и на другия ден потеглихме с железницата за Градско и Прилеп. Там посетих училището и се видях с двама мои бивши съкласници, чиито имена не мога да си спомня.

След двудневно пътуване с кола и с коне през Битоля пристигнахме по живо и здраво в родния ми град Охрид. Цялото ни пътуване от Браила до Охрид продължи 10-11 дни.

Къщата намерихме разнебитена и всичко в нея - разхвърляно. В нея живееше зет ми Климе със сина си Васил и дъщеря си Княгиня. Отначало всички живеехме вкупом добре: майка и аз, зетят с внучетата ни Васил, Катерина и Княгиня. Народната пословица казва: „Пукна волът, се отпрегна плугът“. Така се случи и с нас: зетят започна да намира поводи за караници - нещо, което не ни беше по характер ни на мене, ни на майка. Така, след големи неприятности, най-после, той с децата си, напусна къщата ни. Обаче, той в наше отсъствие, неизвестно по какви причини, направил така, че къщата ни била записана в емлячните книги на негово име, поради което бяхме принудени, за да бъде прехвърлена на нас, да му дадем в замяна една нива в „Лескайца“. И веднъж завинаги се отървахме от него.

Обаче децата му - наши внучета - скришом от баща си, идваха у нас.

След Петровден отворих дюкян, за да упражнявам занаята си часовникарство. За тази цел наех дюкяна на Веля Христевски, който дюкян се заеха да украсят, колкото се може по-хубаво, другарите ми Георги Николов, Александър Велев, Атанас Трендафилов и други. И започнах работата си. Турците ме наричаха „Йени мода сахатчий“! И доста много клиенти спечелих било измежду българите, било измежду турците. Особено последните бяха много учтиви към мене и добре ми плащаха. Силно впечатление им направило обстоятелството, че аз безплатно поправях големия стенен часовник на текето. По тоя случай аз им казвах: „Вакаф тан пара алман“.

Шейхът на охридското теке имаше под своя духовна власт текетата в Костур, Корча, Подградец, Ресен, Кичево, Гостивар, Дебър и Струга. Пък и самият той - Исмаил ефенди, беше много добър човек и се ползваше с добро име както между турците, така също и между християните. При особено критични времена за раята, както той, така и неговите баща, дядо и прадядо, всички са били нейни закрилници, било пред официалната турска власт, било пред разните дерибеи, които не липсвали през онези времена на тъмното ни двойно робство. Същият шейх, веднъж, завръщайки се от Цариград, минал през София, дето охридската колония му устроила отличен прием.

Макар и часовникар, аз бях в постоянна дружба с градските учители по това време: Лев Огненов, Иван Лимончев, Александър Чакъров от Струга, Иван х.Мишев от Щип, Аргир Маринов, Никола Пчелов, Александър Велев Христевски и др., както и със съкварталците ми Панде Христевски - шивач, Спиро Сарджов - обущар, и Александър Арнаутинов - търговец, брат на Георги Николов, който по време на екзархийската стипендия следваше медицина в Цариградския университет.

Макар и нашето семейство да бе в траур поради смъртта на сестра ми, хорската мълва започна да шушука, че аз ще се годявам или съм сгоден вече за дъщерята на Веля Христевски - Елисавета, и че, като зестра, щял да ми бъде даден дюкянът, който аз бях взел под наем. Понеже мълвата не се сбъдваше, пък и аз не давах никакъв повод пред хората, че имам намерение да се годявам, ето че се явиха кандидати за годеж от Спространовци, Петрушевци, Коцаревци, Тримчевци и други. Това ставаше през 1890 година. Макар и тия слухове силно да ме тревожеха и безпокояха, аз запазих през цялото време Зевсово спокойствие и хладнокръвие. Не допусках и на най-близките ми роднини и другари да ми продумат нито дума за годеж, за която и да било мома.

Същата година, през месец август, пристигна в Охрид новоназначения от Св. Екзархия митрополит Синесий, посрещнат доста тържествено. И аз с кон отидох чак в с. Косел, за да го посрещна.

Той беше много представителен и висок мъж с голяма прошарена вече брада и приятна физиономия.

Като влязохме в катедралната черква, той самичък прочете посланието на Негово Блаженство Екзарха, без да каже от своя страна нито дума.

Охрид ликуваше с пристигането на новия ни владика, защото бяха се изминали цели 14 години, откакто се бяхме лишили от дядо Натанаил, който в нищо не отстъпваше на епископ Мириел от „Клетниците“ на Виктор Юго.

На връщане от митрополията, дето бе настанен дядо Синесий, заварих вкъщи Руса от Пуля, по мъж Цветанчева, бивша учителка. Тя живееше срещу Христевци. Минавайки покрай нас, майка ми я поканила вкъщи и тя на драго сърце приела поканата, понеже същата и като мома, и като омъжена, бидейки комшии, е идвала често у нас. Между другите разговори за посрещането на владиката и за впечатленията ми от неговата личност, тя ми заговори и за годеж, като изтъкна на първо място Вета от Вельо Христевски, а след нея и няколко други момичета от. Месокастро и от Варош.

Освен на майка ми, за пръв път, само на Руса Цветанчева казах откровено, че измежду споменатите момичета само Вета ми е симпатична и бих се съгласил да се сгодя за нея само при следните две условия: първо, самата тя да се наложи на родителите си, а не те - на нея, защото отявлен съм противник на годежа по сметка, а желая годеж само по взаимна чиста любов. Второ, годежът ни да бъде неофициален, докато трае траурът за сестра ми. „Понеже зная твърде добре, че ти още през ученичеството ми ме обичаше, като учителка и после като омъжена, аз ти се доверявам сега като на сестра, с молба да употребиш всичкото твое умение, за да узнаеш, дали Вета би могла да има към мене същите чувства, каквито аз имам към нея. Всичко друго е от второстепенно и третостепенно значение“, „Нека бъде хаирлия това, което приказвахме, и Бог да ни бъде на помощ“ - приключи разговора Руса.

И запретна се Руса с най-голямо усърдие, и в много скоро време ми донесе благоприятни известия от Вета, която безрезервно ѝ се изповядала за симпатиите към мене. В отговор на това аз ѝ изпратих по Руса една хубава ябълка с надпис до нея и мой подпис. Същия ден, по време на обеда, Вета разрязала ябълката и раздала по една част на всички присъстващи на трапезата домашни. Това бе първата ни взаимна постъпка за осъществяването на нашето желание. След това ние бяхме в постоянна връзка посредством Руса и то само устно, а не писмено. Вета подготвяше домашните си чрез сестра си Костула, докато най-после, по взаимно наше съгласие, на 24 декември 1890 година стар стил, в деня пред Рождество Христово, Вета заявила категорично, умолително и настоятелно на майка си, че ще дойде у тях една жена, която ще им поиска нещо и те трябва да си дадат, без друго, своето съгласие.

И наистина, същия ден, рано-рано, Руса се явява пред родителите на Вета с предложение за годеж. Те се смутили, обаче без да откажат, замолили Руса това да стане след коледните празници. Руса им отговорила, че годежът, и то неофициално, трябва всячески да стане днес - до обяд, никакво отлагане не се приема, и напуснала къщата им. При това положение те поканили на съвещание зетя си Димуш Чорбев и дъщеря си Костула. Решили годежът да се отложи след коледните празници. И идва при мен в дюкяна Димуш Чорбев, и ме моли да отложа годежа след Коледа понеже няма причини, за да се бърза. След него дойде със същата цел и Сандре - големият им син. И нему отговорих отрицателно, като добавих: сега или никога!

След това Ветините домашни повикали Руса и ѝ обявили, че те ще изпълнят желанието на младите. И така Руса им дала моето годежно златно пръстенче, а те ѝ дали дар за мене, за татка и майка, и за стройницата Руса. Така стана нашият таен годеж на 24 декември 1890 година. На втория ден на Коледа аз бях на обяд у Вельо - моят бабалък. Разбира се, че Вета не беше на трапезата, а скришом надничаше през прозорците на съседната стая.

Само след като стана годежът, завърза се кореспонденция между мене и Вета при куриерството на Руса. Лични срещи, съвсем кратки, ставаха вкъщи у тях при отсъствието на родителите ѝ, а понякога у сестра ѝ Костула в нейно присъствие и в присъствието на Димуш.

Същата 1891 година за произвеждане на годишните изпити при трикласното училище бе назначена тричленна изпитна комисия: Григор Пърличев, Христодюл Топеничаров и аз.

През училищната лятна ваканция дойде от Цариград Атанас Шопов, главен екзархийски секретар. Заедно с него Георги Николов, аз и Лев Огненов, и други двама-трима учители отидохме с лодка в манастира „Св. Наум“, дето престояхме два дни. Между разговорите Шопов ме наведе на мисълта, че мога да бъда назначен за екзархийски учител, макар и да нямам завършено средно образование.

Понеже владиката Синесий, който още през пролетта отиде в Цариград, не пожела да се върне пак в Охрид, Екзархията изпрати на негово място бившия председател на солунската община архимандрит Григорий, който бе ръкоположен в епископски сан и снабден със султански берат за митрополит на Охридско-Преспанската епархия. Същият пристигна в Охрид към края на месец август или началото на септември 1891 година, точно не мога да определя датата. И нему устроихме прилично посрещане, като отидохме мнозина на коне чак до с. Опейнца. Митрополит Григорий се показа доста строг и енергичен пастир.

Същата 1891 година, срещу Димитровден, си дойде от Браила татко. Между другите подаръци той донесе и два златни пръстена: един за мен и един за годеницата ми Вета.

На 5 декември стар стил, същата година, на празника св. Сава, тогавашния имен ден на Вета, срещу Никулден, татко, братовчед ми поп Коста Нелчинов и енорийския ни свещеник протойерей Христо Маленков, отидоха като годежници у Вельо Христевски. Татко подари на Вета един голям австрийски флорин. По такъв начин беше обявен официалният ни годеж.

И двамата свещеници тоя ден останаха на обяд у нас.

На 12 януари ст.ст. 1892 година се извърши ГОЛЯМ СТРОЙ. Поканихме наши роднини и близки мои приятели - всичко около 30 до 35 души и свирачи с нас, та отидохме на гости у Вельо Христевски, дето се веселихме 2-3 часа. Тогава взе участие п. Христо Маленков. Като подарък дадох на Вета един позлатен сребърен-емайлиран часовник, с дълъг сребърен позлатен ланец.

След една седмица, на 19 януари стар стил 1892 г., неделя подир обяд, стана сватбата ни. Венчавката ни се извърши в кварталната черква „Успение Богородично“ - Каменско. Обредът се извърши от Негово Високопреосвещенство св. Охридския и Преспански Митрополит Григорий, в съслужение на свещениците Коста Нелчинов и Христо Миленков. За дядо Григорий нашата венчавка бе първа, откакто той е бил ръкоположен за владика. Кумуваше главната учителка на Охридското девическо училище Италия Константин Лимончева, подпомагана от майка си Хрисавия и по-малките си сестри Фанка и Дитка. Братими (шафери) бяха Александър Н. Арнаудов, по делегация от брата си Георги Николов, тогава студент-медик в Цариград, и учителят Наум Апостолов.

Сватбеното шествие бе извънредно многолюдно: то почваше от нашата разкръсница и продължаваше непрекъснато оттатък Христевци и Талевци. Черквата и дворът ѝ бяха препълнени с народ, даже и улицата пред черквата бе задръстена. Това, че нашето сватбено шествие беше толкова многолюдно се дължи, първо, на връзките, които двата рода - Нелчиновци и Христевци - имахме в охридското общество и второ, на великолепното време, което трая и през трите наши сватбени дни.

Първата вечер всички поканени бяха само на бал, втората - на вечеря - учителите и близките Нелчиновци и Христевски роднини, и третата - пак на вечеря само най-близките Нелчиновски роднини (в най-интимен кръг).

През втория сватбен ден, от сутрин до вечерта, извървяваха се в къщата на невестата жените почти на целия град. Квечерина зетят с братимите и други двама-трима души, със свирачите, според обичая, отидохме „на благо“ у Христевци и същевременно да поканим сватовщината да дойдат с „каната" у нас. И дойде откъм рода на невестата доста голямо мнозинство.

И през третия ден, преди обяд, идваха на честито жени от комшиите ни, които не бяха успели да дойдат през втория ден.

През третия ден, подир обяд, с чалгаджиите (свирачите) начело, отидохме „на благо“ у кумощината Лимончеви. Освен младоженците бяха двамата братими: Александър Арнаудов и Наум Апотолев, татко и мама, Руса от Пуля с мъжа си Петруш Цветанчев и изметчията Талко Христевски. След Лимончеви отидохме пак „на благо“ у големия братим - Александър Арнаудов, дето заварихме учителите Огненов, Чакъров и х.Мишев. Там останахме до мръкнало и най-после се прибрахме вкъщи и свирачите си отидоха.

Същата трета вечер дойдоха на вечеря само п. Константин Нелчинов, моят пръв братовчед и с това се свършиха сватбените вечери.

Същата седмица, в петък вечерта бяхме канени на вечеря при Апотолев - малкия братим. Според обичая, ние младоженците там и спахме.

Събота вечерта отидохме на първиче у Христевци, пак със свирачи, всички къщни, кумовете, братимите и някои най-близки роднини.

Като свърши вечерята, до късно се веселихме и след полунощ се върнахме в къщи, отдето се разотидоха всички у дома си, а Вета по обичая оставихме в бащината ѝ къща да преспи.

На другия ден - неделя, отидохме домашните с братимите и с учителите Александър Чакъров и Иван х.Мишев на обяд у Христевци, дето веселбата продължи до мръкнало, след което взехме си булката и отидохме у дома, а другите поканени също се прибраха у тях си. С това се свършиха сватбените угощения и веселби и започна нормалният и тих живот в семейството ни, състоящо се от татко и майка, от мен и Вета. У нас живееше почти постоянно братовчедката ми Полка, дъщеря на вуйчо Павел, брат на майка ми. По-рано постоянно живееше у нас по-голямата ѝ сестра Василка, след омъжването на която дойде да живее Полка. И двете бяха задомени от татко и майка, понеже вуйчо Павел беше много беден човек, прислужваше в махленската ни черква.

Аз продължих да упражнявам занаята си - часовникарството, обаче все умът ми беше в учителството.

В началото на юни 1892 година изпратих в Св. Екзархия заявление, с което молех да бъда назначен като учител. Уведомих за това и Георги Николов, който беше по това време студент в Цариградския медицински факултет.

Молбата ми в Св. Екзархия бе подкрепена от г. А. Шопов, екзархийски секретар и редактор на в. "Новини", който лично ме познаваше, и от приятеля ми Георги Николов.

И към втората половина на месец юли същата година получих от Екзархията назначение за главен учител в гр. Кичево с 40 турски лири годишна заплата.

Съобщение за същото получих и от училищната комисия при Българската църковна община в гр. Битоля, под № 51 от 10 август 1892 година. И с двете ми писма се съобщаваха имената на другите учители и учителки, а именно: Лев К. Карадимчев от Охрид, Абдулах ефенди от Кичево, Донка Чешмеджиева от Прилеп и Мария Николова от Кичево.

Щом получих екзархийското си назначение, набързо ликвидирах с часовникарството и започнах да се приготовлявам за новата си учителска служба.

Понеже през зимата мнозина от моите другари и приятели, като учители из провинцията, не можаха да присъстват на сватбата ми, а и поради новото ми учителско поприще, устроих вкъщи вечеринка, на която присъстваха всички мои близки.

На 18 август същата година заминах за Битоля, дето престоях десетина дни, през което време издържах пред Месариф комисион надлежния изпит и се снабдих с рухсаднаме на мое име за кичевското училище. И потеглих за Кичево, изпратен от моя приятел и другар Ахил Минджов, който по това време беше учител при българското 4-о класно училище в Битоля.

В Кичево отидох направо в общинския дом. Там заварих отец Хр. Терятинова от гр. Дойран, който предаваше службата и делата на новоназначения общински председател отец п. Иван п.Кръстев, чредник в кичевския манастир „Пречиста". Там присъстваше и йеродякон Йосиф, мой бивш съученик в Солунската гимназия, родом от гр. Крушево.

Сутринта, рано в зори, си замина отец Хр. Техятинов, та останах в общинския дом, заедно с п. Иван п.Кръстев и йеродякон Йосиф - първият като председател на кичевската църковна община, а вторият, като секретар на същата. Тази комбинация била скроена от йеродякон Йосиф, от п. Иван п.Кръстев от Орланци, чредник на манастира, и от пречистия игумен Негово Високопреподобие отец архимандрит Софроний, а възприета от отец архимандрит Козма Пречистенски, тогава председател на дебърската черковна община.

Веднага след пристигането се заех с отварянето на училището. В два-три дни учителите и учителките бяха налице. Черковният клисар прислужваше в училището, та същият от къща на къща оповести за отварянето на училището и записването на учениците и ученичките. Първия неделен ден, в края на черковната служба, и Мицко, старият екзархийски свещеник в града, съобщи на богомолците, че на другия ден, понеделник, ще се отслужи в училището водосвет и ще започнат редовни учебни занимания.

И наистина, на другия ден, освен учениците и ученичките, учителите и учителките, присъстваха на водосвета и много граждани.

В края на водосвета казах кратко слово за значението на науката и няколко напътствени думи за учениците и ученичките, след което гражданите, доволни от това скромно училищно тържество, се сбогуваха с всички учители и учителки, а ние, учителите и учителките, си влязохме в класните стаи, дето ни чакаха учениците и ученичките, разпределени в четири отделения на първи клас.

1-во отделение поверих на Лев Карадимчев, свършил педагогическия курс в Солун, 2-ро - на Мария Николова, 3-то - на Донка Чешмеджиева, а 4-то отделение и 1-ви клас разпределихме между мене, Лев Карадимчев и Донка Чешмеджиева. Турски език в 1-ви клас преподаваше Абдулах ефенди. Същият водеше и турската кореспонденция в общината.

Още през първите дни след започване на редовните учебни занятия, дочух да се шушука между общинските съветници, черковно-училищните настоятели и по-първите граждани, на което не бяха чужди и отец Иван п.Кръстев и йеродякон Йосиф, че по-добре щяло да бъде, ако училището не бъде смесено, та обучението да се води поотделно: учениците при учителите, а ученичките при учителките.

Разбира се, че аз най-енергично се противопоставих и не допуснах да ми се бъркат в училищната работа, за успеха на която, във всяко отношение бяхме пряко отговорни аз и колегите ми. По такъв начин на въпроса се постави точка и учебните занятия не се смутиха от нищо. Всеки от нас най-ревностно изпълняваше службата си. И всички заедно се трудехме за успеха и дисциплината в училището.

Понеже новият председател на общината отец п. Иван беше с килийно образование, макар и да беше доста разбран човек по светски и черковни въпроси, не можеше да води нито канцеларската работа, нито въобще реда в общината, както туй самичък вършел неговият предшественик. Ето защо Св. Екзархия се бе съгласила да назначи за помощник, по негова устна молба, отец йеродякон Йосиф. Последният беше млад, интелигентен калугер, с дар слово и гъвкав ум, амбициозен, и с тези качества умееше винаги да се налага над добродушни» игумен архимандрит Софроний, а още повече над п. Иван.

И се залови дякончето Йосиф със секретарската работа в общината, обаче това трая само една седмица, защото се убеди той самичък, че физически ще му бъде невъзможно да изпълнява едновременно четири длъжности: дякон, секретар и учител в манастира и секретар при общината в Кичево, поради което щеше да бъде принуден да изминава с кон 2-3 пъти седмично разстоянието между града и манастира.

Поради това и двамата - п. Иван и дякона Йосиф, ме помолиха да си дам съгласието да пишат на Св. Екзархия, за да ми възложат секретарската длъжност в общината. Аз се съгласих и те още същия ден писаха в Св. Екзархия, която от своя страна веднага ме натовари със секретарската длъжност в общината с поръчение и да подписвам цялата официална кореспонденция и протоколите.

Не се измина и една седмица, получих от Св. Екзархия и трето назначение: околийски училищен инспектор в Кичевско. Млад бях аз тогава, пълен с енергия и жаден за работа, та никак не ми тежаха и трите служби.

За състоянието на градското училище изпращах в Св. Екзархия три рапорта през годината: в началото на учебната година, в средата на февруари и в края на учебната година.

Селските училища обикалях веднъж в годината по изрична заповед на Св. Екзархия през м. февруари и март. След свършване на ревизията изпращах в Св. Екзархия общо подробен и обширен отчет за състоянието на всички селски училища, както и някои бележки, представляващи интерес и важност в географско, историческо и политическо отношение.

Не пропусках да давам сведения и за сърбоманската пропаганда в Кичевско, а особено в Поречието.

След започване на редовните учебни занятия убедих п. Иван, че от голяма полза ще бъде за черковно-училищното дело, ако имаме отношения с по-висшите представители на властта. И последователно посетихме каймакамина, кадията, юзбашията, малъмюдюри, началника на земеделската банка, Шех Ахмед и брат му Дервиш Махмуд. Те всички ни върнаха посещението в общината, след което, почти всеки петък (Джумагюни) п. Иван и аз посещавахме каймайкамина и Шех Ахмед, като се срещахме с по-висшите правителствени чиновници и турски местни първенци. Щастливо съвпадение - бащата на кичевския каймакамин бе по това време също каймакамин в Охрид. Синът на Шех Ахмед беше учител в Охридското медресе и квартируваше в Охридското теке, чийто голям стенен часовник аз поправях винаги безплатно. Юзбашията Реза ефенди е бил дълги години на същата служба в Охрид, дето имаше и своя къща в Долна влашка махала. Тази къща бил купил от Лев Огненов. Малмюдюри е бил на същата длъжност в Охрид, а заведующ земеделската банка Иззет ефенди е бил внук на Юсуф черкез, охридски жител, който се ползвал с добро име между турците и българите. И наистина, тия наши връзки с представителите на властите и местните турски първенци подействаха ободрително върху българското население, а угнетително върху гъркоманите и сърбоманите, които се представляваха от двама свещеници и власи, придошли от Крушово. Те бяха обсебили черквата, в която се четеше по черковнославянски книги. Българите се черкуваха в училищния салон, приспособен за параклис. А придошли чужденци куцовласи с рушвети бяха обсебили черквата, съградена с труд, пот и с пари на местни българи! Каква жестока неправда!!! И черквата, и параклиса бяха в един и същи двор, обстоятелство, което още повече дразнеше духа и бодеше очите на българите!

Вечерта срещу 8 септември стар стил по случай събора в Кичевския манастир, дойдоха в манастира на гости неколцина общински съветници от гр. Дебър, водени от Негово Високопреподобие архимандрит Козма, който по това време беше председател на тамошната черковна община. На събора в манастира „Пречиста“ идват богомолци не само от Кичевско, ами и от Охридско, Стружко, Дебърско, Гостиварско, Тетовско, Поречко, Крушевско-Демирхисарско и Битолско. Според обичая, всеки гост, съобразно материалното си състояние, оставя дар на манастира, в пари или в натура. По този случай изпратих в цариградския вестник „Новини“ доста дълга дописка, в която описвах манастира и събора.

След тридневно гостуване в манастира съветниците се завърнаха в Дебър, а отец Козма посети Кичево, дето престоя една седмица. При тия посещения той се придружаваше от отец игумена архимандрит Софроний, от председателя на общината отец Иван п.Кръстев, от мен като главен учител на българските училища и от дякончето Йосиф. През времето на престоя на отец Козма в Кичево, той бе посетен от всички наши правителствени чиновници начело с каймакамина и от много турски и български първенци от града и околията. Той се ползваше с голям авторитет и с добро име измежду цялото население без разлика на вяра и като такъв той пръв е повел борбата в Кичевско против фанариотската патриаршия, която с клевети, присъщи ней, издействала от правителството младият и енергичен пречистенски игумен отец архимандрит Козма да бъде изпратен на заточение в един гръцки манастир на Света гора. Впоследствие той успява да избяга от Света гора и се приютява в Св. Екзархия при Негово Блаженство Екзарх Йосиф.

Впоследствие Негово Блаженство го изпраща като председател на българската черковна община в Солун и катопреподавател по закон божи в гимназията. След това той е председателствал общините в Битоля, Дебър и Кичево. Отец Козма беше много трудолюбив и любознателен. Имаше много богата библиотека. Той, макар и самоук, бъбреше и френски език! Преди да си замине за Дебър, всички отидохме на гости в Текия, Бегташийско теке до с. Брод, разположено при вратата на Поречието. Господар на текето беше един шейх инвалид и полуумен човек. Обаче истинските разпоредители бяха неговият братов внук Хасан бей и неговият шурей Мето ага. Последните двама имаха голямо влияние в тоя отдалечен край. Поречието граничеше с Кичевско, Крушовско, Прилепско, Велешко, Скопско, Тетовско и Гостиварско.

Немного далеч от текето в отсрещните планински дипли бе разположено село Сланско, в което имаше училище, спадащо под моето ведомство. Възползвах се от случая и чрез текийските прислужници поканих селския учител Илия Чонев на среща. Той веднага се отзова на поканата ми и аз можах да се уведомя от него за състоянието на училището, както и за околните села, като му обещах, от моя страна, че наскоро ще посетя училището му. Той беше родом от гр. Крушово, което не беше далеч от с. Сланско. Селото си добило името Сланско от солената вода, която извира съвсем наблизо. Местното население вместо солено казва „слано“, та оттук и името на селото - Сланско .

След тридневно гостуване в Текето, след обичайния паричен дар, се сбогувахме с господаря и неговите близки Хасан ага и Мето ага и се завърнахме в Кичево, отдето същия ден, вечерта, о. Козма, придружен от отец-игумена и дякон Йосиф, се отправи за манастира.

На другия ден отец Козма, придружен от своя сейменин и от едно правителствено заптие, отпътува за Дебър.

Към края на месец октомври предупреден бях от домашните ми, че след някой и друг ден, с божието име, семейството ми ще се сдобие с един нов човек, вследствие на което бях в непрекъсната тревога. Понеже очакваното известие доста закъсня, запалих свещ пред Св. Богородица, като горещо ѝ се молех - с леснина да стане раждането. В понеделник, беше подир обяд, отидох в телеграфната станция и подадох телеграма, с която запитвах как са домашните ми. Преди моята телеграма да се изпрати, получи се за мен телеграма, препратена от Крушово със следното съдържание: „Кърчовада мектеб мюдюру Иван Нелчинов - Еркек евлади дюняда гелмиштър. (подпис) Сотир Минджов".

Моята телеграма, с която запитвах домашните ми, стана вече безпредметна, та вместо нея, изпратих друга, с която им честитях новороденото.

Забавянето на телеграмата станало по погрешка на телеграфната станция: по турски Кичево се пише Кърчова, а Крушово - Коршова, та станало смешение. По една щастлива случайност в Крушово беше учител моя близък приятел и братим на сватбата ми Наум Апостолов, та той поправил грешката и ги упътил да ми препратят телеграмата в Кичево.

По изричното желание на татко кръстницата поставила на първородния ми син името Никола.

Коледните празници прекарах в Охрид при домашните си. През есента бе се открило в Охрид неделно училище, в което учителите всеки неделен ден, след черковния отпуск, държаха сказки с патриотично съдържание в забавачницата при св. Климентовите училища. Душата на тия конференции, в които взимаше участие и гражданството, бе учителят Константин Николов от гр. Ресен.

На такава една конференция присъствах и аз. И възхитен от това, що видях и чух, в кратка импровизирана реч възхвалих просветната и родолюбива дейност на охридските учители.

На Ивановден посрещнах гости за именния ми ден. Същия ден заранта пристигна от Кичево и общинския сеймен Азис, когото селяните от Кичевско именуваха "Азис общинарот“. Същият, поради своята почтеност и акуратност в службата си, бе несменяем.

Вследствие големите снегове, на връщане за Кичево, ние минахме през с. Турие, разположено по билото на планината, и взехме вляво, на Пресека, и се озовахме при извора на р. Велика. Там преспахме в хана на Тоше и на другия ден, подир обяд, пристигнахме живи и здрави в Кичево. Макар и да разполагахме с два коня, обаче поради дълбокия сняг, невъзможно бе да се язди, та целия път от р. Сатеска, там, където тя излиза на Охридско-Стружкото поле, до гр. Кичево, извървяхме пешком.

С нова енергия се отдадох на всекидневната ми училищна работа.

Един неделен ден, след черковния отпуск, се отбих в учителската стая, която, както и параклисът ни, гледаше с прозореца в черковния двор. И какво виждам? Един наш общински съветник, в напреднала възраст, след като престоя на службата в параклиса ни, влиза в черквата, дето още не бе свършила божествената литургия! Това ме озадачи извънредно много, престоях на прозореца, додето той излезе от черквата и го настигнах на улицата. След обичаен поздрав, запитах го какво диреше в черквата на гръкоманите. Той много спокойно ми отговори, че влязъл там, за да запали свещ и да се прекръсти, понеже нашият параклис не бил черква, а училищен салон, дето се учат децата! Възразих му на това с думите в свещеното писание: „Дето са събрани двама или трима в Мое име, там съм и Аз“.

Тази случка, наглед съвсем маловажна, ме накара да се заинтересувам по-сериозно за черковния въпрос в Кичево.

И узнах, че черквата била неизчерпаем източник на рушвети за всеки новодошъл каймакамин в Кичево, както и за някои приближени нему чиновници. Такива рушвети били давани и от нашите българи, и от гъркоманите власи, към които бяха се прилепили двама-трима сърбомани.

Като дойдох в Кичево, заварих сърбоманско училище с 10-12 ученици и ученички и с учителя Станко п.Михайлов. Обаче то не изтрая до края на учебната година и беше закрито поради липса на ученици: всички дойдоха в нашето училище. Между тях бяха и двамата синове на гръкоманския свещеник Андрей.

У турците, както религиозните празници, така и султанският празник се движи по месечината, та през учебната 1892/93 година въпросният празник се случи през месец февруари. По тоя случай, подир обяд, общинският състав и учителското тяло, заедно с учениците, отидохме в конака и поднесохме на каймакамина обичайните поздравления и благопожелания за Н. И. В. Султана. Поради същия случай поднесох на каймакамина писмен адрес от учителското тяло и от учениците. Адресът бе подписан от учителя по турски език Абдулах ефенди. На другия ден дойде на гости в квартирата ми Шех Ахмед, един много добродушен старец. За да му се похваля и му направя кефа, му поднесох черновката от адреса. Обаче, за голямо мое учудване, след като го прегледа, ми каза: „Даскалче, аз не умея да пеям ръкописно писмо“. Вечерта имаше осветление и прием в училището. Посетиха ни мнозина правителствени чиновници и граждани: турци и българи. Домакини бяхме общинският съвет начело с п. Иван и ние - учителите.

През месец март получих от Св. Екзархия предписание да посетя селските училища и своевременно да изпратя подробен рапорт за тяхното състояние. Определих си да започна с манастирското училище и след туй да посетя последователно селата Свиница, Белица, Бръждани, Подвие, Попоец, Елховец, Доброновец, Поленци, Орланци, Св. Врач, Доквица, Сленско и Ягол.

При всяко село нощувах и беседвах със свещеника, с учителя и със селяните върху нуждите на училището и на черквата, и на селото изобщо. На сбогуване винаги им вменявах в дълг, колчем идват в града, да се отбиват било в общината, било в училището, даже и в квартирата ми при Божин. Горният етаж служеше за канцелария на общината и за квартира на п. Иван, а долният обитавах аз и колегата ми Лев Карадимчев.

Великден беше. И аз, и Карадимчев бяхме в черквата на Второ Възкресение и идва ученикът Милослав Новев, който ни прислужваше, и ни обади, че полицаят Мустафа ефенди и помощникът му Ибрахим ефенди били ни изпратили гозба - печена гъска и една тепсия баница с уведомление, че и двамата ще вечерят с нас. Отец Иван беше при домашните си в с. Орланци и там прекара празниците.

И наистина, щом се мръкна и любезните гости дойдоха, ние ги посрещнахме с отворени обятия и с искрена радост заради вниманието, което показаха в случая към нас.

Ето как мотивираха те своя жест: „Вие и двамата сте чужденци и живеете на бекярски начала. Днес за Вас е голям празник - Великден. На такива празници мъчно е човеку да бъде самичък, далеч от домашните си. Ето защо, ние двамата, дойдохме тая вечер у вас да прекараме заедно, та колко-годе да ви развлечем и намалим вашата тъга за домашните ви.“ И двамата хубаво пееха и превъзходно свиреха на тамбурчета. Репертоарът им беше все от български народни песни. Да ти е драго да ги слушаш: „Ой девойче девойче, ти бугарско момиче! Дай ми твоите черни очи, за да ги любам аз!“ и пр. и пр. В града и селата югоизточно от Кичево, турците говорят най-чист български език. А на северозапад от града се говори албански. След като се навеселихме и разговаряхме до късно, най-после гостите се сбогуваха с нас при най-добро настроение и с най-голяма благодарност, и възхищение от нас за най-приятната им компания с нас - чужденците.

В състава на общината влизаха: свещ. Димитри, Насте Бунгуров. Кале Стоянов, Цветан Стършинов, Илия Кузманов, Христо Каренков, Илия Божинов и Яким Бабов. А пък Кале Стоянов и Илия Кузманов, освен общински съветници, бяха и черковно-училищни настоятели. Цветан Стършинов беше и черковен певец, ученик на Иван Генадиев, син на владиката Генади. Всички общински съветници бяха добри и почтени хора, ала измежду тях имаше един, който ми правеше впечатление на особено упорит и корав българин, именно Насте Бунгуров. В един разговор по черковно-училищни въпроси го упрекнах, задето местните жители оставили черквата си на няколко придошли от Крушово власи. Тогава той ми се изповяда, че заедно с един свой другар направили опит да подпалят черквата, обаче не сполучили, та черквата продължава и сега да бъде трън в очите на българите и непрекъснат източник за вземане рушвет.

След тази изповед аз настоях да повтори опита, като го уверих, че тоя път ще вземем всички такива мерки, че опитът ни непременно ще бъде напълно сполучлив.

Имахме на разположение един стар черковен ключ, който една вечер проверихме, дали се нагажда на черковната врата. Опитът излезе сполучлив и приготвихме всичко нужно за опожаряване на черквата: една тенекия с газ и барут; укрихме ги под училищната стълба.

На другия ден вечерта останах самичък в учителската стая, която с прозорците гледаше в черковния двор. Там престоях до късно вечерта, докато се изгуби месечината. Пристигна и Насте Бунгуров. Той отключи черковната врата и пренесе тенекията с газ. С газта попръскахме иконостаса, владишкия престол, олтара и пангара. Натрупахме черковните книги на няколко места, като ги попръскахме с газ и поставихме хоризонтално по една свещ. Преди това отворихме няколко от прозорците, за да се образува течение. Най-после, подпалихме свещите. Преди обаче да пристъпим към работа, двамата се прекръстихме и помолихме Богу да ни прости греха, който вършим, защото туй го правим, за да се слави божието име от истинските стопани на черквата - от православните българи, а не от придошлите власи, които не са дали за черквата нито пет пари.

След всичко това, излязохме от черквата, пак я заключихме и бърже-бърже я напуснахме. За да не се дига шум при бързането ни, аз вървях по чорапи, а пък Бунгуров беше с цървули, а моите обуща бях ги мушнал в пояса си. Двамата дойдохме до моята квартира при поп Мицко. Понеже пътната врата бе заключена, Бунгуров се наведе, аз се качих на неговия гръб и прескочих зида, та в двора, а пък Бунгуров покрай калето отиде в дюкяна, където често оставал да спи.

Току-що се бях умил и разсъблякъл и се чуха пушечни изстрели за пожар: поп Мицко беше станал и по посоката на светлината от пожара предположи, че гори или черквата, или училището. Разбира се, че изказах съмнение в неговото предположение. Подир малко дойдоха ученици да искат ключа от учителската стая, та поради това и аз тръгнах с тях по халат, отидох при пожара, който се беше стихийно развихрил. Заедно с другите и аз взех да помагам при гасенето на пожара. Черквата изгоря съвсем, останаха да стърчат от нея само гнили зидища.

Още първия ден след пожара бяха арестувани черковно-училищните настоятели Насте Бунгуров, Илия Подвижанец, Кале Стоянов и Христо Козинков.

На другия ден, подир обед, седейки в учителската стая, аз бях задрямал върху масата и точно тогава дошъл полицаят Ибрахим ефенди, който ме извика, чрез учителката Донка Чешмеджиева да слезна долу при него, което веднага сторих. Същият поверително ме предупреди, че по заповед на каймакамина ще дойде да обискира квартирата ми, ето защо предварително да отида в къщи и да оставя върху масата си само съвсем невинни по съдържание книжки, защото не се знае от кого ще бъде придружаван при извършване на обиска!

Веднага отидох в квартирата ми и се съобразих с препоръките на полицейския. Подир малко пристига самичък и полицейския, който по изрична заповед на каймакамина, ми се извини, задето е принуден, по неволя, да извърши обиск в квартирата ми.

„Прибери от масата, каквито книжа намираш уместно, сложи ги в един голям плик, запечати ги и ми ги предай“. Всичко това се извърши за пет минути време, след което излязохме заедно . Отдалече видяхме каймакамина, че излиза на разходка. Поради това аз се сбогувах с полицейския, който продължи и настигна каймакамина, и се упътих към училището. Обискът у мене целял да установи някаква връзка между мене и отец архимандрит Козма от Дебър, относно опожаряването на черквата. А пък отец Козма нямаше никакъв хабер от тая работа. Освен мен и Насте Бунгуров, абсолютно никой друг не знаеше нищо. След тримесечно престояване в битолския затвор, по недоказаност, всички арестувани бяха освободени.

Настъпи краят на учебната година със започване на годишните изпити, приключени с тържествен годишен акт, в присъствието на всички правителствени лица начело с каймакамина. На заминаване за Охрид изпратихме Мустафа ефенди и Ибрахим ефенди, които ми поднесоха подарък една лъжица и една вилица от чист никел и един килограм цариградски бонбони.

И аз след лятната ваканция се върнах в Кичево, тоя път заедно с цялото ми семейство: татко, майка. Вета, Николче и аз и при особено повдигнато самочувствие за изпълнен към родината дълг.

Започна новата 1893/94 учебна година с едно малко увеличение на заплатата ми от пет турски лири. Отворихме училището и започнах записването на учениците и ученичките. Занятията започнаха с обичайния водосвет.

Всичко вървеше с повишено настроение: общинските съветници и черковно-училищните настоятели се надпреварваха да удовлетворяват всички мои искания относно училищните нужди. Само поп Иван, председателят на черковно-училищната община, продължаваше да бъде изплашен и имаше вид още на изтърван заек. А пък цинцарите бяха съвсем омърлушени и загубени. През есента, след като училищата вече вървяха по своя нормален ход, свиках в неделен ден, след черковния отпуск, общогражданско събрание, в което взехме решение да открием неделно училище за възрастните, в което да се учат на четмо и писмо, неграмотни и полуграмотни. Всеки неделен ден, след черковния отпуск, се държаха сказки и четяха четива от учителите с общополезен характер. Неделното училище нарекохме „Просвещение“ и писах на Христо Матов в София да поръча и ми изпрати печат. Той веднага изпълни поръчката ми, обаче ме упрекна, че не съм именувал неделното училище „Хаджи Йоаким Кърчовски“. А пък аз направих това от недосетливост.

Освен общите редовни заседания, в други празнични дни, подир обяд, свиквах в манастирския хан, чиито наемател бе Насте Бунгуров, по-свестните общинари, на които им четях биографията на Левски и „Под игото“ от Ив. Вазов.

С цел да заинтересувам колкото се може повече гражданите с новосъздаденото неделно училище, избрахме председател-гражданин, именно Насте Куюмджия, аз приех секретарската длъжност, а пък за касиер избрахме гражданина Илия Подвижанец.

Като главен учител, секретар на черковно-училищната община, околийски училищен инспектор и секретар на неделното училище аз бях в постоянен контакт с всички в града и околията: свещеници, учители, граждани и селяни.

През месец февруари и март 1893/4 учебна година ревизирах всичките селски училища, чието число от година на година все се увеличаваше.

След ревизията, която трая по-дълго време от миналогодишната, изпратих в Св. Екзархия обстоен рапорт с всички обстойни сведения.

Както в миналогодишния ми рапорт за състоянието на манастирското училище, което се ръководеше от бившия ми съкласник с мирското име Иван Николов, а сега йеродякон Йосиф, така и тоя път сведенията, неконтролирани, ги предавах в Екзархията, само и само да не накърнят болното честолюбие на отеца дякон! А би трябвало, ако той беше истински учител-педагог, истински божи служител и добър мой приятел-съкласник, самичък да ме покани да посетя и неговите ученици във време на изпитване и преподаване. Това той не направи и по тоя начин утвърди у мен убеждението, че съвършено е занемарил училището си. Наистина, колкото пъти съм посещавал манастира, аз никога не заварих дякона в училището. Нито във време на урок, нито във време на занимание.

Това положение търпеше по неволя и отец-игуменът Софроний, който беше много скромен и благ човек - истински божи служител.

А пък дяконът Йосиф беше много начетен, способен и сладкодумен млад калугер. Обаче за жалост само едно му липсваше - добро сърце. В замяна на това той бе болезнено амбициозен и типичен образ на тартюфщина.

Въпреки всичките ми желания да отбягна разрив с дякон Йосиф, който неминуемо би настъпил, ако аз си позволя да го ревизирам в училището му, обаче угризението на съвестта ми за неизпълнен дълг бе по-силно от всяко друго и ме накара да прескоча Рубикон, та заедно с игумена посетихме манастирското училище тъкмо във време на урок: първо по български език и второ по смятане в 3-то и 4-то отделение.

Той остана като гръмнат от тая наша смелост! Личеше, че прави върховни усилия, за да запази своето самообладание! И бърже-бърже обърна урок по български език на урок по смятане - таблицата за умножение! Учениците отговориха удовлетворително. Той не преподаде нов урок, а накара учениците да прочетат молитва и да отидат да обядват.

Като се завърнах в Кичево, изпратих на отец дякона формуляр-въпросник, по който да ми даде сведения за успеха, дисциплината и изобщо за състоянието на повереното му училище през текущата 1894/5 учебна година.

През зимата дякончето Йосиф бе поканено в Битоля и посветено в тайната революционна организация, от която се разпродаваха и едни малки револверчета. Като се върна оттам, той ме покани в манастира и ми откри тайната, като същевременно ми даде срещу заплащане едно револверче. Снимката, която видях в Охрид при Лев Огненов, се допълваше с това, което ми откри дякончето, при завръщането си от Битоля.

А пък аз, от своя стана, бях посветен вече в делото от моят най-близък приятел Насте Бунгуров. След срещата ми с дякона, посветих и Георги Варналиев, мой колега в училището, и по такъв начин се поставиха основите на ВМОРО и в Кичево. Дякон Йосиф посвети от своя страна в делото и младия и енергичен свещеник поп Стоян, млад вдовец от с. Подвие - Кичевско.

През пролетта на 1894 година обиколих, придружен по мое желание от правителствен стражар, всички селски училища в Кичевско, отидох даже и в Поречието. Ето посетените села: Карбин-ци, манастира „Пречиста“, Свиница, Белица, Бръждане, Подвие, Дъбреноец, Поплец, Елхоец, Ягол, Брод, Локвица, Сланско, Орланци и Вранещица.

През тази ми обиколка, освен училищната ми работа, според хората, зачеквах и общоселската работа, пък и народното дело. По такъв начин създадоха се из Кичевско, па даже и в Поречието, като в с. Локвица, огнища с революционен характер. Пък и в манастира „Пречиста“, в интимен кръг, около огнището, в присъствието на отец архимандрит Козма и отец игумена архимандрит Софроний, дякончето, аз и поп Стоян, пеехме народни и революционни песни с участието на светите старци.

Всичко вървеше добре, само училището в манастира беше съвършено занемарено. То беше поверено на дякончето. А пък последното от своя страна бе поверило всичката си работа на един по-възрастен ученик! В солунската гимназия бяхме съкласници с дякончето и поради туй аз бях особено внимателен към него и отбягвах да го ревизирам в клас, а само исках от него писмени сведения за състоянието на училището.

Всичко това виждаха и разбираха отец Козма и отец Софроний, обаче и двамата се преструваха, че нищо нередно не виждат. И моята дискретност в случая не помогна нищо. И случи се неизбежното в случая: при всяка среща ме удостояваше с братска гореща целувка, а пък същевременно се стараеше всячески да ме представи пред всички съвсем негоден за службата ми - главен учител на градските училища, инспектор на селските училища плюс и секретар на черковно-училищната община.

Лятната ваканция през 1894 година прекарах в Охрид, дето Лев Огненов и Никола Филипчев ми се похвалиха с портрета си „Тет а тет“ с надпис по средата им „Смърт или свобода“, разбира се само с инициалите „С. или С". Като се завърнах в Кичево, съобщих това на моя приятел Насте Бунгуров, родолюбив и упорит българин, който подскочи от радост и ме разцелува. През есента на същата година Бунгуров отиде по своя работа в Битоля, дето приятели го „покръстиха“. Най-после, към края на декември 1894 г. или в началото на януари 1895 г., не помня добре, бе извикан в Битоля дяконът Йосиф от Кичевския манастир, който беше по-свободен от всекидневна работа и можеше свободно да се движи между Битоля и манастира, без да бъде забелязан от полицията. На връщане от Битоля дяконът ми писа писмо стенографически, с което ми съобщи заповедта на битолските приятели да образуваме таен комитет и в Кичево. Тогава четиримата: дяконът Йосиф, който дойде в града, учителят Георги Варналиев, Насте Бунгуров и аз, турихме основа на революционния комитет в Кичево.

Преди една година ние бяхме вече отворили неделно училище, в което всяка неделя, след черковен отпуск, се държаха сказки и се четяха четива с революционно съдържание. Редом с общите редовни събрания, подир обяд, почти всеки празник, свиквах в манастирския хан, чийто настоятел бе Насте Бунгуров, по-свестните общинари, на които им четях биографията на Левски и „Под игото“. Освен главен учител, аз бях секретар на общината, секретар на неделното училище и още околийски училищен инспектор. Всичко това ми даваше възможност да бъда в постоянен контакт с гражданите, селяните, свещениците и учителите - обстоятелство, което най-много ми спомогна да подготвя почва за революционизиране населението в града и селата в Кичевско, па даже и в Поречието, дето пръв аз измежду главните учители успях да посея в Порече Поречкия манастир, Томино село, Манастирец, Грешница, Слатина, Брод, Девич, Суходол, Локвица, Вир, Карпа и Сланско.

След четиригодишно учителстване в Кичево, поради възникнали недоразумения между мен и дякон Йосиф, на които даде ухо и пречистенския архимандрит Козма, екзархията ме премести в Костур, дето през двегодишното ми престояване имах другари в революционното дело поп Филип от с. Дъмбени, Григор Борачев от с. Вишени и впоследствие, по специална препоръка от Даме Груев, и Лазар поп Трайков. В града Костур симпатизираха на делото Ламбо Порязов и Михаил Гегата, двамата баджанаци. Когато обикалях по селата, винаги първият ми даваше безплатно своя хубав кон.

В края на месец октомври 1898 г. по настояването на дебърския митрополит Козма, който след завръщането си в Кичево беше се уверил в моята лоялност и коректност. Екзархията ме върна в Кичево, дето продължих училищно-революционната си дейност до края на 1901 година, когато, поради аферата с дебърските бегове, бях хвърлен в затвора заедно с поп Тома, дякон Йосиф, Лука Джеров, Славейко Арсов и други учители и граждани. След десетмесечно престояване в затвора се установих в родния си град Охрид, дето бях приет за член в Охридското околийско революционно бюро, в което работих през всичкото революционно време, преди и след въстанието.

Илинденското въстание ме завари като член на Охридското околийско бюро. Освен обикновената ми революционна работа, аз бях изпращан на два пъти, с мисия в Струга, за да уреждам заедно с колегите ми от бюрото Наум Цветинов и Наум Чакъров възникнали спорове между някои села, както и някои недоразумения между самите граждани на Струга.

Друг път, през първата половина на месец април 1903 г. отидохме с Наум Цветинов да се срещнем с капитан Тома Давидов, който току-що беше дошъл в Охридската околия. Срещата стана в с. Куратица. Подир нас, същата вечер през нощта дойдоха от Охрид Христо Узунов и Анастас Каневчев. Там намерихме капитан Давидов, поп Тома Николов от Кичево, Тасе войводата с баща си и двамата си братя, войводите Марко и Яким, придружени с отбор левент юнаци. На другия ден ставаше обучение на всички четници и селяни, способни да носят оръжие, когато се получи известие, че войводата Деян с четата си бил заобиколен от аскер в село Ърбино. Обучението прекъсна, обядвахме на бърза ръка и всички четници и селяни, способни на оръжие, начело капитан Давидов и другите войводи, потеглиха за да помогнат на Деян. На третия ден рано-рано Наум Цветинов, Анастас Каневчев и аз, предрешени пак в кюмюрджийски дрехи, карайки овце и товарени с кюмюр коне, потеглихме обратно за Охрид, а Христо Узунов остана в Куротица, отдето щял да отиде в с. Брежани, за да се присъедини към четите.

Пътем ни срещнаха куратичани, които ни дадоха писма от охридското бюро, с които ни се препоръчваше предвид усилената турска потеря, която вървяла към Дебърца да не се връщаме в Охрид, или, ако се връщаме, това да сторим, като заобиколим чак към езерския район. Нито в Охрид, нито ние знаехме за нещастието, което се бе случило с капитан Давидов. После в Охрид узнахме, че капитан Давидов бил убит пътем поради своето лудо геройство, а пък войводата Деян с четата си сполучил навреме да се измъкне от с. Ърбино, без да даде някаква жертва.

След като ликвидирахме с въстанието, поради възникнал още по-рано конфликт между митрополит Методи и мене, владиката искаше, за да се отплати на каймакамина, който запази града, да се отворят градските училища, а пък аз се противопоставях, бях преместен за главен учител в Крушово, дето отидох едва като получих одобрение от Щаба с подписа на Даме Груев.

В конфликта ми с владиката останах самичък, всички ми изневериха от страх да не изгубят службите си.

В Крушово, макар и опожарено, започнахме революционната работа. Съвещавахме се Григор Димитров, Наум Томалевски, Стерпо Блажев, Никола Киров, Методи Койчев и аз. Само Никола Киров неохотно взимаше участие в нашите съвещания по неизвестни нам причини. На другата година пак се завърнах в Охрид, дето се отдадох изцяло на просветно-революционната си дейност като главен учител и член на Околийското революционно бюро.

През моята революционна дейност влизал съм седем пъти в затвор: първи път през лятната ваканция на 1897 година заедно с Пере Тошев в Охрид. Пере дойде в Охрид по организационна работа и беше гост при мене. Една вечер той и аз отидохме в Струга у Александър Чакъров. На другия ден обаче, рано-рано, бяхме поканени със стражар от мюсюдира, който ни съобщи, че получил заповед от охридския каймакамин да ни изпрати по етапен ред в Охрид, дето ни затвориха. Вечерта с гаранция ни освободиха. Втори път влязох в затвора през същата ваканция, през август, поради убийството на охридския сърбоманин Димитър Гърданов. Тогава изпоарестуваха всички учители от Охрид. В това число прибраха и мене, макар аз да бях учител в Костур. Тая чест ми направиха, защото Христо Узунов веднага след убийството дойде у нас вкъщи, та се уговорихме да измислим за него алиби, което и сторихме.

След десет дни ме освободиха, благодарение на случайното ми познанство от Костур с кятипина на мюстендика, който при разпита самичък нагаждаше моите отговори и се стараеше да ми задава много повърхностни въпроси.

Трети път в Кичево, срещу Гергьовден 1899 година, поради опит за пожар на гръкоманския параклис. Тогава престоях в затвора само три дни.

Четвъртия път в Кичево от 28 октомври до 5 ноември 1900 г. поради аферата с убийството на дебърските бегове. Тогава бях освободен от затвора благодарение застъпничеството на охридския шех Исмаил ефенди, който тогава беше дошъл на гости при кичевските шехове. Той беше много добър и благ човек и по такъв начин не допускаше, че и аз вземам участие в революционното дело.

Пети път пак в Кичево, поради същата афера. Арестуваха ме тъкмо на Бъдни вечер, срещу Божик. В кическия затвор лежах седем месеца, след което ме откараха в битолския затвор, дето престоях още три месеца. Най-после, след десетмесечно престояване в затвора, съдът издаде оправдателна присъда. Заедно с мене в затвора бяха: протойерей Тома Николов, дякон Йосиф и учителите Лука Джеров, Филип Чочков, Славейко Арсов, Матей Христов, Гиче и други граждани и селяни. Предател по тая афера бе някой си Яне, родом от Дебърско.

Шести път лежах в затвора в Охрид през 1903 год., в промеждутъка между Солунския атентат и Илинденското въстание. На 17 май ме арестуваха, а на 29 юни, на Петровден, ме освободиха срещу 50 лири гаранция и срещу клетва „за вярност“ на Султана. Охридският митрополит Методи в присъствието на каймакамина, който не знаеше български, ме закле, „че ще служа вярно на народа!“ Тогавашното арестуване принуди моите другари в бюрото да се укрият и по-скоро да заминат в гората, за да образуват горското началство. И най-после, седми път бях арестуван на 23 ноември 1907 година, поради залавяне архивата на войводата Деян Димитров. След тридневно престояване в охридския затвор бях откаран със силна охрана през Петрино в битолския затвор. По време на процеса, освен заловения архив, който служеше за веществено доказателство за моето ръководно активно участие в революционното дело в Охридско, съдът изслуша предателските показания на Петър Лигушът от Битоля, бивш член на битолския окръжен революционен комитет. В обвинителната си реч прокурорът поиска специално за мене смъртно наказание, понеже като директор на охридските училища съм занемарил пряката си длъжност - обучението и възпитанието на учащата се младеж, и съм се отдал на рушителна революционна дейност, като съм издавал и смъртни присъди, било против турци, било против християни, провинени пред Организацията и осъдени от нейните съдилища. Извънредният съд смекчи смъртното наказание с „вечен крепостен затвор“. Заедно с мене бяха осъдени на вечен крепостен затвор и Евгени п.Симеонов от Битоля, Климент Хаджов от Струга, Харалам Петков от Охрид, Руси п.Тодоров от с. Велмей, поп Йордан от с. Сбъджи, Евтим Бодлев от Охрид, поп Георги от с. Слатино, Темелко Блажев от с. Ърбино и други кой по десет, кой по пет години строг тъмничен затвор.

Управлението на затвора се готвеше вече да ни изпраща в Мурзук, в оазиса Фезан, в Африка, дето, може би, повечето от нас надали щяха да оцелеят по пътя, обаче, благодарение на Хуриета, тоя проект не се изпълни, и ние, заедно с всички затворници, бяхме освободени на 10 юли 1908 година. При завръщането ни в Охрид, охридчани ни устроиха бляскаво посрещане. Медения месец на Хуриета прекарахме в побратимяване с турците, гощавки и веселия. Меденият месец мина и дойде време за работа. И двете страни - турците и ние - застанахме здраво на своите позиции. Първите, за да ни асимилират, а ние пък, за да защитим своята национална физиономия. Понеже аз, уместно или неуместно, открито и най-енергично се противопоставях на всяко тяхно начинание, което пряко или косвено целеше да подцени нашето значение в културно и политико-икономическо отношение, охридските „младотурци“, които всъщност си останаха пак старотурци, с изключение само на Еюб Сабри ефенди, почнаха както преди Хуриета, пак да скърцат със зъби против мене. И през пролетта на 1911 година, на младотурския конгрес в Солун, бяха ми направили високата чест и мен да впишат в листата на ония българи в Македония, които трябва да бъдат най-първо убити. Това ми бе съобщено поверително, чрез Ламби Донейков, от страна на охридския албански първенец Хамди бей, който също, като опасен албанец, бил в списъка, поради което и преди мен напусна Охрид.

От една страна, поради това обстоятелство, и от друга страна, поради продължителната ми опасна болест, приятели и семейството ми ме заставиха да напусна Охрид, за да се избавя едновременно и от болестта, и от младотурците.

 

* * *

 

Само недоразуменията ми с Петър Чаулев ме принудиха през 1907 година да си подам оставката от Бюрото, макар и да бях преизбран с абсолютно болшинство. Това направих, защото поставях интересите на Организацията по-горе от всичко друго. И след Хуриета бях настоятелно канен да вляза в Бюрото, обаче аз категорично отказах и си останах обикновен работник на Организацията.

 

* * *

 

1909 година

 

През лятната училищна ваканция се състояха в Солун два конгреса: учителският и клубният.

На първия аз бях делегат на учителската колегия от Охрид и Охридско, а Евтим Спространов представляваше учителите от гр. Крушово и крушовските села.

На втория - клубния, Охрид беше представляван от мен и от Евтим Спространов.

За улеснение на делегатите, от които повечето бяха учители, конгресите се състояха без прекъсване, един след друг - първо учителският, а след него - клубният.

На учителския конгрес бе избран за председател Георги Баждаров, а за подпредседател - аз. Конгресът трая четири дни - сутрин и подир обяд, и извърши много полезна работа за учебното дело в Македония и Одринско. В заседанията присъстваха и представители на Св. Екзархия.

Конгресът на българските конституционни клубове продължи седем-осем дни със заседания сутрин и подир обяд. През времетраенето на конгреса съм вземал думата десетина пъти.

 

***

 

По-нататък в автобиографията се дават някои подробности за участието на Иван Нелчинов в тези два конгреса, като се предават и части от негови изказвания. В края на ръкописа е поместена интересна информация за началото и развитието на учебното дело в град Охрид след 1852 година.

 

***

 

През 1852 година жителите от квартала „Месокастро“ построяват училищно здание върху подареното място от Йоче Христовски и първи се осмеляват да издълбаят над училищната врата, облицована с камък, следния многозначителен надпис: „СИЯ УЧИЛИЩНАЯ СГРАДА КЪ ПРОСВЕЩЕНИЙ БОЛГАРСКИЯ МЛАДЕНЦИ ТРЕХЪ МАХАЛЪ МЕСОКАСТРО, ХАДЖИ-КАСЪМ И СКЕНДЕР БЕЙ, СЪЗИДА СЕ ВЪ ЛЕТО 1852, ЮЛИЙ 15, ГР. ОХРИД“.

Обаче в това ново здание преподаването продължава да става на гръцки.

Според летописните бележки, съдържащи се в годишните формуляри на охридските училища за 1908/1909 година, съставени от мен в битността ми на директор на същите училища, учебното дело в гр. Охрид на роден български език, ето как се е развивало последователно, и то от периферията към центъра:

1. На 10 октомври 1858 година Георги и Никола Мустреви - баща и син, по занятие самарджии, открили в своя дом, в квартала „Месокастро", частно вечерно българско училище, което било тайно посещавано от възрастни ученици от варошкото и месокастренското гръцко училище, от калфи и занаятчии. След деветмесечно функциониране, вследствие интригите и клеветите на охридските чорбаджии-гъркомани и на гръцката митрополия, то било закрито. За своето учителстване Никола Мустрев бил получил от Зографския манастири 6 000 гроша.

2. На 6 декември 1858 година първенците от квартала „Кошища“ братя Никола и Наум Нелчинови, братя Спас и Стоян Нерезанови, Христо Кувенджия, по-късно свещеник (баща на генерал Кръстьо Златарев), и Сотир Соколов, Никола Дебранец, старият Митуш и други, насърчени от стружанина Митре Даскалът (Димитър Миладинов), и сигурно, повечето от тях под влиянието на ученолюбивото българско общество в Браила и Галац (Румъния), дето са упражнявали своя дюлгерски занаят, положили основния камък на училищно здание, в което да се учат децата на българска книга. Водосветът в случая е бил извършен от самия гръцки владика Милети срещу 500 гроша възнаграждение. Горкият? Той никак не подозирал, че това скромно училище ще ускори неговото изпъждане от Охрид и впоследствие от цялата епархия.

Докато да се изгради училището, отличния по успех ученик Коста Наумов Нелчинов бил заведен от чича си Никола Нелчинов в Цариград, дето престоял цяла година в училището на Илариона Макариополски.

Завърналият се от Цариград Коста Н. Нелчинов, добре подготвен, на 14 февруари 1860 година, с тържествен водосвет, отваря първото българско основно училище в квартала „Кошища“ на името на СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ.

Същата 1860 година на 11 май училището, заедно с гражданството от кварталите: Кошища, Месокастро и Варош, отпразнуват за първи ПЪТ ПРАЗНИКА НА СВЕТИТЕ СОЛУНСКИ БРАТЯ!

3. През 1867 година баба Неделя Петкова отворила първото българско девическо основно училище „ИСКРА" в квартал "Варош".

4. През 1868 година месец ноември, се отваря във "Варош" българско основно мъжко училище „Св. Климент", с учители Григор Пърличев, Балев и Димитър Узунов.

5. Същата 1868 година, се въвежда български език в смесеното основно училище в квартала Месокастро с учител свещеник Яким Маленков.

6. През 1869 година, септември 15, първо българско класно училище „Св. Климент" във "Варош" с учител Григор Пърличев. През 1875/76 учебна година в класното училище във "Варош" учителстват Григор Пърличев, Андроник Йосифчев и Коста Нелчинов. През 1876/77 учебна година класното училище се прехвърля в "Месокастро" с учител Григор Пърличев.

По-късно вече, нашето българско учебно дело в Охрид се е развивало нормално до 3-и и 4-и класове, като съобразно нуждата са се отваряли български първоначални училища в крайните градски квартали: Горна и Долна Влашка махала, които били населени от българи и власи.

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".