Аристид Бриан (Aristide Briand)
28 март 1862 г. – 7 март 1932 г.
Нобелова награда за мир (заедно с Густав Щреземан), 1926 г.
(За сключването на Локарнския пакт и дружеския диалог на Франция и Германия след много години на недоверие.)
Френският държавен деец Аристид Бриан е роден в Нант (Бретан) в семейството на собственик на хотел. Учи в училището на съседното градче Сан Назер, а след това в Нантския лицей, подпомаган от известният писател Жул Верн. Въпреки живия си ум, ораторския си дар и прекрасната си памет Бриан е посредствен студент, защото отделя много време на спиртните питиета и играта на карти.
Когато завършва, Бриан се заема с юридическа практика в Сан Назер, където известно време издава и собствен вестник. След като не постига успех на адвокатското поприще, той все повече се увлича от журналистиката и политиката. Встъпвайки в социалистическата партия, Бриан застава на платформата на трейдюнионизма и се изказва за решителни действия, по специално за всеобщата стачка като средство за постигане на целите на работническата класа. През 1894 г., след като работническият конгрес в Нант одобрява предложението му за всеобща стачка, той е избран за генерален секретар на социалистическата партия. Бриан изоставя юридическата практика и се посвещава изцяло на политиката.
През 1902 г. след няколко неуспешни опита Бриан е избран в камарата на депутатите, където скоро си спечелва репутацията на изключителен оратор. Бриан и неговите съмишленици успяват да прокарат законодателство за отделяне на църквата от държавата. През март 1906 г. става министър на народното образование и вероизповеданията; в центристкото правителство на Жан Мари Сарян дава живот на тези закони, които е защитавал в парламента. Но му се налага да напусне социалистическата партия, която не подкрепя сътрудничеството със Сарян. Защитавайки се от нападките, Бриан посочва, че за социалистите е изгодно да имат свой глас в правителството и че сътрудничеството с други партии ще донесе повече полза, отколкото безкомпромисното чакане на парламентарно мнозинство.
Третата република е редица от краткотрайни и често безпомощни правителства, различните политически групировки водят сложна игра, опитвайки се да осъществят своите програми. По време на тази нестабилна обстановка Бриан в продължение на две десетилетия заема важни постове в различни кабинети.
Първото правителство на Жорж Клемансо, сформирано през октомври 1906 г., оставя Бриан на поста министър на народното образование и вероизповеданията. След две години той получава и портфейла на министър на правосъдието. Когато през юли 1909 г. правителството на Клемансо пада, Бриан става премиер-министър.
Въпреки намерението си да търси национално спокойствие и диалог, Бриан се сблъсква с кризата през 1910 г., когато започват стачка железниците. Бриан допуска стачкуването по принцип, но особената роля на железниците в националната икономика го принуждава да се противопостави на стачкуващите. Железопътните работници са призовани на редовна военна служба, а ръководителите на стачката са арестувани. Последвалите вълнения довеждат до размествания в министерския кабинет, но коалицията на мнозинството Бриан не успява да запази и през февруари 1911 г. той подава оставка.
През януари следващата година Бриан става министър на правосъдието в кабинета на Раймон Поанкаре, когото сменя на поста премиер-министър, когато една година по-късно Поанкаре е избран за президент. Правителството се задържа само два месеца и Бриан остава без работа до началото на Първата световна война. След това, стремейки се да разшири състава на правителството, премиер-министърът Рьоне Вивиани отново предлага на Бриан поста на министър на правосъдието. С падането на администрацията на Вивиани през октомври 1915 г. Бриан оглавява правителство на националното примирение, в което влизат представители на всички политически партии във Франция. Заемайки едновременно длъжността на премиер-министър и на министър на външните работи, Бриан е склонен да приеме преговори за мир с Германия. За това е критикуван от много членове на правителството. След оставка на военния министър Бриан загубва подкрепа и също подава оставка през март 1917 г.
Като се оттегля от държавна дейност, Бриан не играе никаква официална роля на Парижката мирна конференция през 1919 г., но не скрива неудовлетворението си от Версайския договор, защото смята, че е непосилен за Германия, неспособен да донесе траен мир. През януари 1921 г. Бриан отново става премиер-министър, но подава оставка една година по-късно, когато камарата на депутатите не ратифицира англо-френския отбранителен пакт, подготвен заедно с британския премиер-министър Лойд Джордж. Въпреки това през април 1925 г. Бриан става министър на външните работи, като остава на този пост пет и половина години в различни френски правителства.
Скоро след Парижката конференция става ясно, че условията на мирния договор не могат да донесат продължителен мир. Положението трябва да бъде поправено от плана Дос (наречен по името на Чарлз Дос), който променя системата на репарационните плащания на Германия: през септември 1924 г. той влиза в сила. На 9 февруари 1925 г. министърът на външните работи на Германия Густав Щреземан се обръща към френското правителство с нота, в която се предлага да се подпише съвместен договор за ненападение между Великобритания, Франция и Германия, гарантиращ френско-германската граница. Според Бриан пактът не е в противоречие с целите на френската външна политика. Нещо повече, той би могъл да привлече Великобритания за отбрана на Франция, а може би и да убеди САЩ, чийто интерес към европейската политика започва да нараства, да стане гарант за френската безопасност. Затова Бриан започва тайни преговори с Щреземан, британския министър на външните работи Дж. Остин Чембърлейн и представители на бившите противници на Германия. Целта на Бриан е преди всичко да гарантира сигурността на Франция като се преодолеят несправедливостите на Версайския договор.
През октомври 1925 г. резултатите от преговорите са обнародвани по време на срещата на министрите на външните работи на седем европейски страни в Локарно (Швейцария). Постигнатите там съглашения влизат заедно в историята под името Локарнски пакт. За Франция са особено важни постановките, предвиждащи демилитаризация на Рейнската област, военна помощ за Франция, Полша и Чехословакия, ако бъдат нападнати, и международни гаранции за следвоенната френско-германска граница. Освен това пактът задължава Великобритания да помага на Франция в случай на нападение от страна на Германия.
Локарнските съглашения са посрещнати във Франция с одобрение, което укрепва политическата репутация на Бриан в страната. Месец след подписването на договора той отново става премиер-министър. Макар че правителството му съществува по-малко от четири месеца, Бриан продължава да играе важна роля в политическия живот, като допринася не малко за следвоенното възстановяване на Европа.
Същевременно Бриан не губи надежда за постоянен съюз със САЩ като най-важен гарант за френската сигурност и европейския мир като цяло. През 1926 г. към него се обръщат Николас М. Батлър и Джеймс Т. Шотвел от Фонда за международен мир "Карнеги", които предполагат, че САЩ ще се отнесе благожелателно към предложението на Франция за съюз. На 6 април 1927 г., десет години след влизането на САЩ в Първата световна война, Бриан изпраща нота на американския държавен секретар Франк Келог, в която предлага сключване на договор за дружба. Но като се страхува да лиши САЩ от свобода на действие, Келог бави отговора до края на годината, а след това пише на Бриан, че предлага вместо двустранен договор да се обединят всички народи в пакт, "осъждащ войната като инструмент за национална политика". В продължение на няколко месеца вежливата кореспонденция между Бриан и Келог продължава. Макар Бриан да смята справедливо, че многостранният пакт, осъждащ войната, ще се окаже формален, той не може да отхвърли идеята на Келог. Резултат от трансатлантическата обмяна на мнения става Парижкият пакт, повече известен като пакт на Келог-Бриан, който е подписан във френската столица на 17 август 1928 г. от представители на петнадесет страни; по-късно броят им става шестдесет и седем. Макар че всичките петнадесет първи участници в пакта го нарушават в различно време, той така и не е денонсиран от никого.
Въпреки политическия
капитал, който му донасят локарнските съглашения и пактът Келог-Бриан, а
също и престижа му като нобелов лауреат, влиянието на Бриан
към края на 20-те години започва да намалява. Меморандумът от 1930 г.
за Съединените щати и Европа, който пише и изпраща на двадесет и шест
държави, не е разглеждан от никого сериозно нито в Обществото на народите,
нито в правителствата. На президентските избори през 1931 г. Бриан
търпи поражение. След по-малко от година умира в Париж.
Превод от руски: Павел Б. Николов
