Григор Пърличев от Охрид, Вардарска Македония - "Автобиография", публикувана в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", книга XI, София, 1894 година
Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов
Да пиша ли биографията си? Да обнародвам ли най-тънките подробности на краткия си живот? Да се сравня ли с онзи безумно горд калугер, който пред смъртта си сериозно се загрижи да остави своите броеници в наследство на папата и разни други свои вещи на разни калугерици и постници? Дълго време се колебах и не бих писал, ако не бях уверен, че биографиите са доста полезни книжки. Колкото и да е дръзко да уверява човек, че е рожба на еди кого си (всеки не може знае чие е семе), вярно е обаче, че съм син на Ставри Пърличев и Мария Гьокова, родители доста бедни, но честни.
Роден съм в Охрид на 10 януари 1830 година според едни, 1831 година според други. Затова и рядко споменавам дати: до вчера и на ум ми е идвало да пиша история. При това честите от правителствена страна набези на дома ми унищожиха много мои ръкописи.
След малко време умрял баща ми и ме оставил шестмесечен младенец заедно с други двама брата и една сестра, всички малки на възраст. Дядо беше земеделец, висок и белобрад старец, но трудолюбив; той всяка събота просеше милостиня за затворниците. В тия милостини, може би, имаха значително участие и внучетата му. Бях едва 4-годишен, когато дядо ми донесе един грацки буквар по старата метода и ме изучи на имената на буквите: алфа, вита и пр., които запомних за неколко дена. Но когато започна да ме учи на сричане: вита алфа = ва, вита епсилон = ве, това учение ми се видя съвсем странно и мислех със слабия си мозък: "Как е възможно две цели думи да са равни на една сричка?" Разбира се, това беше мисъл, неизречена с думи. При все това, в няколко дена победих тази мъчнотия. Много пъти майка казваше на дядо:
- А защо се мъчиш с това нипе (младенец)? Може ли то сега да се научи на каквото и да е?
- Мълчи ти - казваше дядо, - ти нищо не знаеш. Виждаш ли я тая къща? След смъртта си трябваше да я оставя на сестра си, защото ти си външен човек и нямаш средства да ме гледаш, както ме гледа тя. Но знаеш ли ти на кого ще я оставя? На никого! На никого! Освен на Григор!
Дядо беше очарован, когато му четях. Всяка вечер ми носеше по един геврек от две пари. Но за да покажа мрачността на тези първобитни времена, ще ви разкажа кратко една историйка, която ще докаже, че тогава любещия убиваше любимия, и то невинно, безсъзнателно: Обичай беше да се гори борина за осветление (както при героите на Омир). Свещникът беше железен и около един метър висок. На него окачваха борината и тя озаряваше божиите твари със светлината си - ту ослепителна, ту съвсем бледна. Аз обичах да стоя между свещника и противоположната му стена и да се взирам на сянката си. Това не се харесваше на дядо и на майка, които бяха уверени, че това е опасно нещо и ми казваха:
- Недей, синко! Защото на сън ще те яхне костенурка и ще те дави.
После дядо казваше едва чуто няколко гръцки молитви и лягаше:
- Легни синко, при мене и гушни ме (обгърни ме); костенурката ще дойде.
Аз лягах при него разтреперан и го обгръщах. Той прехвърляше покривалото през своята и моята глава, може би с цел да се стопли по-скоро. Тога майка ми, по предварителна с дядо ми уговорка, слагаше ръката си силно и бързо ту на главата ми, ту на нозете ми, ту на плещите ми. Аз мислех, че то е костенурката и бях в неописуема душевна тъга, и обгръщах дядо все по-силно и по-силно. Парализа вдървяваше ръцете ми. Студена пот ме обливаше, едно от страх, друго от липса на въздух. Разбирах, че дядо се смее; но аз не се смеех. “Как ще се живее?“ - мислех си аз, и тая мисъл остана царица на всичките ми мисли. Бях принуден да оставя настрани оптичните явления на сянката си; но видно беше, че здравето ми се влоши. Естествено нервен, тогава станах много по-раздразнителен: “Защо ми е животът, когато има и костенурки мъчителки? Малко ли са ни другите мъки?“
Дядо, като видя свободното ми четене, ме заведе на училище и, според обичая, занесе на учителя, който се казваше Апотоле, един салтар локуми (ромбовидни млинчета) и една разноцветна кърпа и си отиде. В училището, старо здание при гробищата, нямаше ни столове, ни чинове, а две дълги и дебели греди. Там се учих две години почти без никакво приключение. Когато снегът навалеше изобилно, дядо идеше на училище, вземаше ме на рамо и ме донасяше у дома. Аз все бях необут.
Да кажем нещо и за тогавашното учебно дело. Учителят, условен за 330 гроша годишна заплата, седеше и шиеше. Когато учениците идеха при него да си прочетат урока от Октоиха или от Псалтира, или от Орелой, за да ги алакса (да им даде друг урок), учителят продължаваше шиенето. Всеки ученик, като дочиташе урока си, чакаше решението на учителя, който му казваше: “Вземи другото“ или: “Не!“ Към обяд заповядваше: “Спете!“ Редеше ни един до друг, слагаше главите ни на гредите, и туряше в дясното ухо на всеки по едно камъче, за да не мърдаме. Горко на оногова, комуто изпадне камъчето! По тоя начин учителят, доволно сит и напоен, спеше блажен сън. Нерядко учениците му носеха ястия и пития, кой от милост, кой от страх. Забележете и това, че той и открито просеше у учениците да му донесат от дома си, кой едно, кой друго нещо и същевременно им казваше: “Ама да не узнае татко ти“. За да развлечем скуката на такъв живот, мамехме с хлебни трошици слънцето да дойде по-скоро до кохата (времето за края на учебните занятия). Поемахме въздух силно и дълбоко, за да опитаме кой повече ще издържи до второ поемане. Върху гробните плочи седяхме срещу слънцето с отворени книги, за да опитаме кой повече ще устои на отражението на слънчевите лъчи. Вярно е, че това е причината за късогледството ми, което докара на главата ми нещастия, които е безполезно да изброявам.
За да пишат, учениците вдигаха дясното си коляно и на него туряха хартията; а лявото им коляно, свито, се опираше о дюшемето. Когато взех да пиша, перото ми се видя като най-тежка мотика; изобилна пот течеше по тялото ми все едно бях орал цял ден без почивка. Учителят никога не ми каза как да държа перото, защото и на него не му бяха казали. Тъй и до днес твърде грозен е начинът, по който държа перото. По цели месеци аз не исках да пиша и учителят не ме забеляза или се преструваше, че не ме забелязва. Един ден обаче ми каза:
- Къде ти е написаното?
- Даскале! Започнах да пиша; но много, много се изпотих и за то оставих.
- Ти не си потен, бре пес! И отдавна не си ми давал нещо написано.
Тъй каза, свали ме на земята, сложи нозете ми във фалаката и ми дръпна, тъй да кажем, без един четиридесет [удара]. Незабавно се измъкнах от училището и се бавих по улиците, докато пуснаха учениците, та едва тогава и аз се върнах у дома си. Но не казах нищо на домашните.
Сутринта рано си взех Октоиха и отидох при поп Стефан, друг учител, не по-добър от Апотоле, но по-представителен и по-благогласен певец. Тогава голямо старание се полагаше за размножаване на певците, на църквите, на Октоихите и на Псалтирите. Затова днес в Охрид се броят десет главни църкви и безбройни малки църквици. В едни църкви не можеш преброи повече от петима посетители: и при все това службите се вършат редовно. Гръцкото духовенство беше вдъхнало на населението такъв един фанатизъм, че във всяка почти къща се намираше Октоих или Псалтир. Ето защо, още на 12-годишната си възраст, аз знаех наизуст Октоиха и особеностите на църковното пеене. Знаех и осемте гласа, които и днес още помня, при все че не съм се учил никога да пея псалтове. Фанатизмът тога беше такъв, че най-знатните фамилии, Н. П. Робеви, Паунчеви и прочее, изтръгваха синовете си от деловодителството на великата търговия и ги поставяха учители за ”Бог да прости”, както те казваха, за да ни преподават даром и с фанатичен жар непонятни граматически правила. Разтрепери се Охрид от една ръкопис, чийто апокрифен съчинител потвърждаваше: първо, че е паднал от небето; второ, че в петък не трябва да се работи; трето, че в събота, щом удари клепалото, трябва да се остави всякаква работа; четвърто, че който прочете туй божествено писмо, е длъжен непременно да го препише и разпространява: иначе гняв божий ще падне на него и на неговите [близки]. С молби аз сполучих да прочета тази ръкопис, даже и го преписах и поставих на Св. Трапеза в храма на Св. Безсребренници. Поп Н. Б., ефимерият, който благодарение на въздържанието си и днес още е жив и здрав телом и умом, който отдавна би умрял, ако постоянстваше във винопийството, беше, ако и не множко учен, но здравомислещ и благоразумен. Той разрешаваше на паството си да работи без угризение на съвестта в някои празници. Вместо да препише ръкописа, както се надявах, той го остави бездействен и туряше върху него ипсоми. Може би искаше да го сложи на друго място, не толкова почетно, но не го направи: фанатизмът беше силен.
Поп Стефан ме прие радостно, даже и ласкаво. Той служеше в църква "Св. Климент", а - аз като добър “αναγνώστης“ (четец), му бях нужен. Апотоле разбра това и се разсърди, все едно бях убил баща му, и чрез влиянието на митрополит Калиник, когото често разсмиваше с буфонадите си, ме грабна, сложи нозете ми във фалаката и ми нанесе повече от четиридесет [удара]. Върнах у дома и разказах на майка за даскалския бой.
- Даскал е той - каза тя, - ще бие я!
Върна се и дядо и ми даде обичайния геврек. Със страстни сълзи му разказах как пострадах от даскала, но причините за боя, разбира се, не му обясних.
- Никога даскал не бие - каза дядо - без вина. Сигурно си направил някаква грешка пред него, но и да не си сгрешил, няма нищо, синко.
- Два пъти ме би, дядо, лошо ме би, без милост ме би, на фалаката ме би.
- Няма нищо: който обича, мъчи, е рекъл мъдрият Соломон.
- Аз няма да ида вече у Апотоле.
- Ще идеш, ще идеш.
Наведох главата си, но не поисках вече да видя лицето на Апотоле и за да не тревожа домашните, особено дядо, който беше болен, аз се преструвах, че ходя на училище. А се криех в развалините на градската крепост и там четях и се любувах с природата, докато разпуснат учениците. Всеки ден прочее, в обикновените часове, вземах книгите си, а заедно с тях и някоя от ония елински църковни ръкописи пергаментни книги, които четях така свободно, както печатаните. Това беше малко: когато намирах на пътя някой изписан лист, бил той малък или голям, ръкописен или печатан, чист или мръсен, не можех да устоя на любопитството си Трябваше да го взема в ръце и да го прочета веднъж, дваж и да го взема със себе си.
Дядо, като разбра, че болестта му няма да продължи дълго и че се е приближила кончината му, повика майка и ѝ каза:
- Аз умирам, но Господ няма да ви изостави. Никола и Иван да ги дадеш да учат занаят. Те ще изкарат много, много хляб: така че и за тебе ще остане. Зуграфина я услових за слугиня у доктор Залокоста, който ще я храни, ще я облича и ще ѝ дава 200 гроша на година. Това не е малка сума. На Григор се надявам и ти да се надяваш. Слушаш ли?
- Слушам, ама горко ми, ако ми било писано да се надявам на едно детенце.
- Дай ми клетва, че ще го пращаш на училище
- Така и така ми жалби, така и така мъки, ще го пращам.
- Щом е така, къщата ми, покъщнината ми, лозята ми са ваши.
И едновременно с това ѝ връчи една кърпа, в която беше вързано нещо като пари. В нея беше и худжетът, документ чрез който ни оставяше единствени наследници на имота си.
- Слушай - повтори дядо.
- Слушам.
- Клетва ви оставям да ме погребите само с един поп.
- Господ няма остави децата ми съвсем сираци, тате! Господ ще ти даде здраве.
- Може. Господ всичко може, но аз съм длъжен да си уредя работите. И така, прости ме: много домакинка си ми била, много послушна си ми била, много честна си ми била, много си ми служила. Како свой татко си ме гледала. Много нощи без сън над възглавницата ми си прекарала. А аз, окаяник, за нищо и никакво, хиляда пъти съм те огорчил. Прости ме, снахо ... (дядо заплака).
- Бог да прости; и ти ме прости.
Тъй каза и му целуна десница, и нас застави да я целунем.
- Бог да прости... и да благослови... тебе... и чедата ти... Повикайте... духовника... и ефимерия... с причастието.
С тичане най-големият ми брат ги повика. Изповедта не беше дълга. След нея дядо се причести. Около полунощ издъхна, като праведник, тихо и незабелязано.
Смъртта на дядо ми направи дълбоко впечатление. Майка много пъти ми разказваше за татко, за раните му, за нежността му, за денонощните усилия, които той полагал, за да ни прехрани с иглата си; но аз за дядо повече жалех: него аз познах, от него облага видях. Майка ме утешаваше, ако да имаше и тя велика нужда в утешение. Тя даже, с истинска в Бога вяра, каза, че Господ ще ни помогне тъй, че не само мене, но и Иван ще ни праща на училище.
- Какво ще кажеш ти, синко Никола?
- Нямай грижа, мамо: аз ще работя, много, много.
- И аз не по-малко: усещам в себе сила голяма; ще работя по къщите, работата е здраве и чест.
Тъй като бях слаб и нервен, нищо не ме утешаваше, но майка беше упражнена в домашни и земеделски работи. Тя беше лъвица телом и духом. Мишците ѝ бяха железни, лицето ѝ почерняло от слънцето при полския труд. Братята ми постъпиха в тъкачиня занаят, а сестра ми стана слугиня. Словото мамино беше: “Ще работя по къщите.“ Тъй речено и тъй сторено. Тя още от вечерта сготви ястие за всички ни и ни каза:
- Чакайте ме утре вечерта: ще работя утре у Танчевци (милионерска къща, сега изпаднала), ще ви донеса и хляб, и манджа - каза тя.
Помолихме се Богу и легнахме, но цяла нощ не спах. Сутринта, като се разхлади въздухът, заспах. Всички бяха тръгнали по работата си, а аз не ги усетих. Дойдоха братята ми за обяд и ме намериха още в дълбок сън.
- Стани - каза Николай, - ще ядем.
Станах... ядохве...
- Брате Николай - казах аз, - как ще се живее? Сега ти ни си и татко, и дядо. Даваш ли ми да отида у Танчевци да видя мама.
- Иди, братенце - каза той и ме целуна, - но да не им искаш хляб.
- Не! Не! Аз съм сит, много сит.
- Иди, но е далеко.
- Нищо, аз не се уморявам.
Тръгнах и за неколко минути преминах оная ужасна стръмнина, която отделя бащина ми къща от Танчеви.
- Де е майка? - питам аз.
- Искаш ли хляб - каза ми домакинката.
- Де е майка?
- На езерото... пере.
Спуснах се по стръмната низина като стрела. Преди да достигна ъгъла на Писиновската улица, чух майчините си въздихания: Милата носеше на глава един, още мокър, болярски килим, с грамадна дължина и ширина, сгънат in octavo, килим, който и муле с труд би носило. Разкъса ми се сърцето. Като ме видя, тя спря стенанията си и ми направи една усмивка.
- Защо ти тука, синче?
Но аз плачех, все едно някой бе убил майка. Омир каза:
“Половината благародства бог отнема на човека,
който е изгубил свободата си и на друг е станал роб.“
Майка се спря.
- Защо плачеш, синко?
- Все така ли, мамо, ще робуваме?
- Синко! Казват, че знаеш много книга, а ти си още малък и не знаеш. Знаеш много добре небесните работи, а земните не ги знаеш. Тук на земята всеки е роб. Блазе на онзи, който с труд издига себе си. Горко на онзи, който с дембелство унижава себе си. Виждаш ли оная хубава къща, в която служа? Тя сега бързо ще се продава. А ти, ако се трудиш,ще я купиш за никаква цена.
Тъй тя проповядваше и едновременно с това от четирите страни на килима едри капки падаха на земята (дрехите ѝ отдавна бяха съвършено измокрени). После с нови сили тръгна нагоре по стръмнината.
- Майко! Дай ми килима да го понося.
- Не... не може... виж... килимът не е тежък: ти можеш да го носиш, но ученици да носят, грехота е.
Тъй майчината си неизмерима любов и уважение към нищожното ми учение показваше, а едновременно и ме утешаваше с това: “Килимът не е тежък.“
Майка вървеше боса, с твърди и топотни крачки. Тя искаше да каже: "Не съм уморена“. Като стигнахме у Танчеви, никой не ѝ дойде на помощ да снеме от главата ѝ тежкия товар. Викна майка, никой не отговаря.
- Спят мъртвешки сън - каза тя и бе принудена да се качи по стръмната стълба. Тогава се появи домакинката и ѝ показа место, където да сложи килима. Майка, кое с усилие на жилестите си ръце, кое с навеждане главата напред, сложи килима.
- Господ да ти усили рамената - каза домакинката. - Гледам, че сега килимът е съвсем инакъв, съвсем како нов.
Тъй каза, без да ѝ покаже место да си почине, даде ѝ един огромен пещник и ястие изобилно. Майка каза:
- Господ да ви пази и варди от зло.
Явно, че домакинката не разбра урока: може ли да разбере човек, съвършено опит от нехайство и сладострастия? Това не малко повлия, че после станах най-буен и страстен член на опозицията против аристокрацията. Все едно бях избран за общ отмъстител на бедните, всякога съм мразил, гонил и бил децата на богаташите, на чорбаджиите и на учителите си, когато те постъпваха гордо със съучениците ми. Дойдохме у дома. Бях в униние.
- Яде ли, синко?
- Ядох.
- Сега иди си у даскала.
Аз не исках да ида. И тъй, взех си както обикновено книжките и тръгнах към опустялата крепост, и там си четох, докато разпуснаха учениците, и после се върнах у дома. Съвестта ме гризеше за това, че лъжех майка благородна, неуморна, добродетелна, свещена майка И това увеличи меланхолията ми. Но и всичко, което ме заобикаляше, помогна да я увеличи, тъй като и естествено бях предразположен към нея: нашата собствена и всеобщата бедност, лицата, бледни от глада и нечистота, първенците ни, станали фанариотски сводници, съвършеното унижение на тъй наречената хондрокефалска каналя, която казваше Теос вместо Θеос, катадневните върволици от земеделци, карани в затвор за данък, благочестиви селяни, които се покланяха и с челото си биеха килима пред скверни, немилостиви, сребролюбци, лицемерци, страстолюбци калугери, които (калугери) се ругаеха безчовечно над самите глави на поклонниците си. Конака (хукюмата) беше близо до къщата ни. Там почти всеки ден се използваше фалаката. Нерядко двадесет дрянови се кършеха о стъпалата на унижения българина. Надалеч се чуваха писъците му, стоновете му. Чудех се как може да има на света хора толкова глупави, че да обичат и оценяват такъв живот. Бях разтърсен като поет, който гледа злото по светът и не може го търпи. Ако би ме видял някой психолог, би ме заставил да пиша стихове, но тогава откъде такъв наставник? И така най-цветните години на страстната младост минаха в грубо безвкусие. Поприще нямах. Колкото старателно и да се занимавах с гръцко четене (българското беше неизвестно), почти нищо не разбирах. Меланхолията ми постоянно растеше. Бях постоянно замислен, намръщен, мрачен, како старец, който е пострадал много в живота. В радости, сватби, песни, танци меланхолията ми се усилваше. Видял ли съм беда, каквато и да е, чул ли съм ридание на безсълзна баба над чужд мъртвец, тутакси страстни сълзи потичаха из очите ми. Бях постоянно в раздразненост. Никоя дреха не ми се харесваше, ако не беше съвършено хубава, чиста, благокройна. С трескава ярост съм разкъсвал дрехите, които сметнех за несъвършени. Много страдаше майка от това настроение.
Един ден (беше Страстната седмица) брат ми ми донесе тържествено отдавна обещания за Великден нов фес. Като не бях никога носил фес, фесът, тъй като беше малко по-широк, отколкото трябваше, ми се видя несносен товар.
- Върни го назад - казах на брат си.
- Кааак!
- Така.
- Аз го купих и няма да го връщам.
- Аз няма да го нося.
Напразно всички ме уверяваха, че фесът е хубав-прехубав и много ми прилича.
- Не съм научен да нося фес: по-добре гологлав.
Тогава Николай ми дръпна порядъчен бой. Боя претърпях, но феса не поисках да нося.
При все това понякога си позволявах да развличам меланхолията си с детски игри и опасни вятърничавости. Един ден се покачих на сливата на съседката си Талялица и взех набързо да късам и ям плодовете ѝ заедно с костилките им, докато се сети съседката и викна с пронизителен свой глас. От страх и бързане в слизането паднах от дървото на камъните, където си счупих един резец. После лежах опасно болен от запичане (костилките бяха останали в мене), докато здрава клизма не ме избави от належаща смърт. Повече от две седмици майка беше принудена да ме държи за мишниците, за да изляза на двора. Като се пооправих малко, казах на майка:
- Остави, не ме крепи: сега мога сам да вървя.
Но щом ме остави, аз паднах.
- Така! Иначе не може и да бъде!
Вироглаво повторих опита до четири пъти и резултатът беше все същия. Тогава се уверих, че съм бил опасно болен и близък до кончината си.
Още здравето ми беше слабо, когато се разгласи, че иде в града ни призван някой си прочут елински класен учител. Казваха, че той е влах, и после не го наричаха иначе освен „Влаха“, и дълго време след заминаването му това име беше равно на “класен учител“. Зарадвах се, че имам занапред да се занимавам и тъй да отбягна тежката скука, която ме гнетеше, и угризенията на съвестта си, че лъжех майка. Влаха, както и всички преди него и след него учители, ни преподаваше по два бедни урока на ден. Казвам бедни, защото всеки урок се състоеше от десетина думи, които нито ние разбирахме, нито той можеше ни изясни на майчиния ни език. Можете да си представите каква беше ползата от такива учители. И днес още се чудя на крайната си търпеливост, че дълги години съм посещавал училището, без да разбирам почти нищо. Приемник на Влаха (почти всяка година и всяко тримесечие се сменяха учителите) беше, ако добре помня, някой си Константин Янинец, наречен “Куциот“. Той учителства три години с такова усърдие, че взе да храчи кръв, но гласът му, както и онзи на Влаха, беше глас викащия в пустини. Почти никой нищо не му разбираше. Той в църквата често грабваше от ръцете на четците църковните книги и ме заставяше да чета. Робе му каза:
- Даскале! Три години ни служиш. Плащаме ти честно: удостои ни да видим плода на трудовете ти.
Учителят пожълтя като смил, трябваше да послуша и за един месец се готви за изпит. Наредихме се около четиридесет ученици в митрополитския салон; Робе започна да изпитва:
- Ή μέθη τί μέρος λόγου είναι? [“Пиянство” каква част на речта е?]
- Επίρρημα. [Наречие.]
- Τί είναι επίρρημα? [Какво е наречие?]
- Λέξις η οποία σημαίνει ενέργειαν. [Дума, която означава действие.]
Ученикът безочливо отговаряше, като знаеше, че нищо не знае, той мислеше, че и изпитващият го нищо не знае; но на третия въпрос се отчая и замълча. Робе повика друг:
- Τό γάρ τί μέρος λόγου είναι? [Думата “защо“ каква част на речта е?]
- 'Ρήμα. [Глагол.]
- Σχημάτισέ το. [Спрегни го.]
- Γραγαρέω-ω, γαργαρέεις-εΐς... [Защом, защощ ...]
Робе се разсмя.
- Τί σημαίνει τό γάρ? [Какво значи “защо“?]
Ученикът замълча. Робе повика трети ученик, който - като по-хитър, взе да казва наизуст ораторски звучно граматиката, без да чака въпроси. Робе се разсмя и го спря. Подобни бяха изпитите и на другите ученици, докато ми дойде редът. Робе ме попита:
- Στρατηγούσης τί μέρος λόγου είναι? [“Командващ“ каква част от речта е?]
(Той изпитваше само за частите на речта).
- Μετοχή. [Причастие.]
- Τί είναι μετοχή? [Какво е причастие?]
- Έπίθετον προερχόμενον από ρήμα. [Прилагателно, произлизащо от глагол.]
- Τί σημαίνει προερχόμενον? [Какво значи “произлизащо“]
- Което излиза [произлиза].
Робе разбра, че разбирам нещо си и каза:
- Τήν δεκάτην ώραν ελα εις το μαγαζί να έκλέξης μπασμαν δια φορέματα. [В десет часа ела в магазина да избереш басма за дрехи.]
После ме накара да спрегна Στρατηγέω-ω [“командвам”] и го спрегнах бързо. Очарованието беше общо. След края учителя ме прегърна пред целия събор:
- Πάρλιτζε! εσύ μου άσπρισες τό πρόσωπο. [Пърличе! Ти ми изчисти лицето.]
И плака, плака като човек, умит от безчестието, обществено признато. Ай, наивният! Той трябваше да е уверен, че жителите, колкото по-малко го разбираха, толко повече го уважаваха. Тоя ден песни и радости на сродниците, че в изпитанията се отличил един папагал. Вечерта отидох у Робеви и ми отмериха три аршина басма.
- Спечели ти, Григоре - ми каза брат ми, - а аз и басма по-хубава ще ти купя и в Янино ще те пратя да се учиш.
Много се зарадвах, но същата година внезапна смърт (от перипневмония) го грабна от обятията на осиротялата фамилия, която на него се надяваше. За да не увеличи скръбта ни, майка често ходеше в зимника и там го оплакваше. В утешение ѝ казах:
- Майко, Зарче ме кани у дома си да уча сина му. Той ми дава 400 гроша годишна заплата и храна, и облекло. Филадата на седмочислениците се търси от Света гора: аз ще я препиша цялата по три пари листа, а това ще направи добра сума. Черницата ни стига до облаците. Никоя черница в града не ражда черници толкова големи и хубави како нашата. Ти ще береш черниците така... все едно ръка да не ги е хващала, а аз ще ги продавам по целия град...
- Там ли ще спиш?
- Къде?
- У Зарчевци?
- Там ще ям, ще пия и ще спя.
- Това не бива, Григоре, аз без тебе не мога.
- Така нека бъде, твоята воля да бъде.
Майка ме стисна в обятията си.
Четиридесет дена след братовата ми смърт, сродници и съседи, според обичая, дойдоха у дома за възпоменание на покойника. Ястията, които донесоха, бяха изобилни, разни и вкусни, така че ядох прекомерно и не усещах, че съм преситен, докато коремът ми не се обтегна тъй, че сякаш ще се пръсне. Обаче от тази злоупотреба не легнах на постеля.
Според обещанието си, започнах да преписвам трескаво филадата. (Това преписване не малко ми помогна в езика). За уроците си нямах никаква грижа; позволявах си даже и чести отсъствия. Тогава уроците бяха толкова сухи, че отсъствията не се считаха за смъртен грях. Веднъж (през учителстването на Андроник Йосифчев, добър и деятелен учител охридянин) четирима ученици се съгласихме да идем на полето. Там, в Далянската река, ловяхме малки змиорки. За обяд си извахме у дома, а след обяд пак се събирахме на реката. Какво да правим? Неумолима беше нуждата за развлечение, а училището ни беше омръзнало. Тази игра продължи четири-пет дена. После някой си извести майка и тя с горчива усмивка взе да ме бие по нозете с чепато дърво. Градът се огласи от виковете ми, но майка не показа милост в биенето и после тури нозете ми в гъсто солена вода, предварително приготвена. Тя беше решила да ме изцери веднъж завинаги от болестта на отсъствията и сполучи.
Дълго време преписвах филадата. Като свърших делото, го представих на Евтим Балаз, който ми го поръча. Цели часове той проучваше дали преписът е точен: не намери нито една грешка. Той направи сметката (аз смятане не знаех) и ми каза, че трябва да ми плати шестнадесет гроша; но той постъпи великодушно: ми даде четири бешлъка, които ми се видяха като четири милиона. Като връчих парите на майка си, очите ѝ блъснаха: не заради значителността на сумата, но от радост, че е видяла първия плод на труда ми. Както виждате, никой може би не е работил толко евтино, колкото аз. Но имахме и други средства: майка развъждаше кокошки, а аз продавах яйцата. Веднъж Анастас Серезлия, доктор грък, който навсякъде с ентусиазъм хвалеше моите успехи и всякога даром ме цереше, ме видя в чаршията, където седях на един камък, вдървен от студ, и в скута си държах десетина яйца за продан, и ми каза на гръцки:
- Стани!
Станах.
- Колко пари ги продаваш?
- По три пари.
Той ми плати по пет пари.
- Никога да не седиш на камък. Разбра ли?
- Разбрах.
- Направи клетва!
И се заклех.
- Аз имам четирима сина, но тебе обичам повече. Не желая да те церя пак. Не че жаля труда си или лековете си, но жаля здравето ти. (Хиляда поклони пред сянката му, нищо че мразеше той всичко, което е българско).
Явно че животът ни не беше охолен. Но имахме и друго средство: през юни и юли, след обед, продавах черници. Надпреварваше се светът кой по-напред да купи. Много пъти даже турците не оставяха християнина да купи. И тъй всякога навреме се намирах на училище.
Един ден, ужасен ден (3 юли 1840 година), майка падна от черницата. И днес, когато си напомня това приключение, трескави тръпки усещам по плещите си, а по бедрата си едно неописуемо болезнено чувство както да ми се топи лойта. До Бога писнах, като видях майка простряна полумъртва.
- Няма нищо - каза тя, поизправи главата си и видя средния пръст на десницата си изкълчен между първата и втората фаланга, и грозно изкривен.
Ако и да беше како пияна от падането, тя взе да тегли изкълчения пръст с всичките си сили, костите не щракнаха и не се наместиха във физиологическо състояние.
- Сега нямай грижа - каза тя.
Съседките притичаха, уловиха я за мишниците, заведоха я вкъщи, постлаха ѝ и употребиха всички средства, които им бяха под ръка, за облекчение на пациентката. Никога през живота си не съм бил толкова тъжен, колкото тоя ден: бях постоянно при постелята ѝ. Очите ми все в лицето ѝ приковани. Майка усещаше болката ми, може би повече от своята и болезнено се подсмиваше.
- И това ще мине, синко! Нашата черница е благословена, тя е нашият ангел хранител - аз я почитам за свято нещо. Мнозина са паднали от нея, но никой не се е убил. Иван... и той падна... даже от най-голямата висина (и ми показа един клон на огромното дърво); но ми го варди Господ: нищо не пати. Не гледаш ли колко жени идват всеки ден .... и вземат от кората ѝ за лек против всякакви болки?
След няколко дена майка оздравя и взе да работи както обикновено.
Като за утешение на миналите ни нещастия, Митре Миладинов дойде да учителства в Охрид. Той се въдвори во дядовата ми къща заедно с младата си невеста. Между десетте учители, които се променяха през моето в Охрид ученичество, ни един не се оказа толко полезен на учениците, колкото Миладинов. Той във всяка постъпка имаше нещо си привлекателно. Словото течеше из устата му като мед. Свещен огън гореше в очите му. Той знаеше, че трябва да ни учи на гръцки: иначе не можеше и да се мисли. Но ето той как ни учеше: “Донеси, вода = φέρε νερόν“ и т. н. До негово време не знаехме почти нищо от аритметиката. По негов съвет старшите ученици вземахме огромните три тома на Лексикона на А. Гази, събирахме се удома и превеждахме Плутарх на новогръцки. Боже мой! Колко широка беше тогава паметта ни! Миладинов ни запозна и с италианския език. За шест месеца преведохме целия първи том на Телемах. Изпитанията станаха, каквито не бяха ставали. Навсякъде се раздаде слух за цъфтенето на охридското училище. От много градове и паланки на Македония и от най-западната част на Албания се стекоха ученици в Охрид да се учат при Миладинов, но всички му се сърдеха дето мърсеше (не постеше). Една година, помня, стисна глад: майка необикновено натъжена ми предложи да постъпя в занаят. Тогава аз се разплаках: никак не ми се щеше да оставя училището, едва тога почнах да се наслаждавам с непостижимите Омирови хубости.
- Майко! Не ли е по-добре да ида у Зарчевци?
- Иди, синко!
И отидох.
Зарче заповяда да сложат трапеза, постави ме при себе си и ме препоръча на домашните си. Като наядох до насита:
- Искаш ли - каза ученолюбивият гъркоманин - да седиш у нас, да те гледам како син?
- Искам.
- С моя Андроник ще ходиш на училище, с него ще се връщаш, с него ще ядеш, с него ще спиш и понякога ще го учиш.
- Постоянно ще го уча.
- Да си ми жив.
Тъй речено, тъй сторено.
Но мрачната съдба не беше още се уморила в гоненията си. Един ден Зарчевица ме прати в чаршията да взема месо. При една невярна стъпка, която направих в бързането си, ми се навехна кракът. Много дена куцах, без да кажа никому нищо. После болите не се търпяха и казах на майка. Тя повика една баба, която ми тури нозете в сапунена вода. Кракът отече ужасно. След два-три дена нужно беше да стане операция. Отидох при Робе: Серезлията не беше дързостен хирург. Робе проби с ланцета отеклото място (посред свирката, на вътрешната и страна) и тутакси потекоха изобилно гной и кръв. След два месеца се появи оток към горната част на същата кост (два пръста под ставата) и пак Робе направи операцията. Зарче, или от страх да не плаща на Робе за лечението, или заради стари помежду им страсти, ме отби от Робе и сам лично ме препоръча на някой си дайреджия, Махмуд, който разбра с досещане, че между двете рани има връзка, взе дебела синя хартия, направи от нея цилиндричен свитък, доста правилен, намаза го с мехлем и го въвря во горната рана. После той внимателно с двата си пръста сучеше свитъка, докато краят на свитъка излезе през другата рана. Тържествена радост се появи на лицето Махмудово:
- За две седмици ще те изцеря - каза той.
Зарче и аз го прославихме по целия град. Аз никога не съм се уповавал на надежди; даже съм презирал ония, които пасат ветрове, но в думата Махмудова повярвах твърдо. Всеки страдалец вярва, че ще се свършат страданията му.
За седем-осем дена Махмуд сполучливо сменяше свитъците; при последното посещение той, уверен в мъдростта си, взе да тегли свитъка не твърде внимателно. Щом се скри в раната горният край на свитъка, долният се скъса тъй дълбоко, че и най-тънкият инструмент не би могъл да го подхване, а инструменти у Махмуд нямаше никакви. Най-голямата част от чуждото тяло остана в моето. Дойдох у дома и разказах на майка... Ох! как се разплака тя! Не чаках от нея плач; тя беше необикновено твърдодушна, но сега, види се, че тя пресметна тежестта на нещастието.
- Не плачи, мамо, ще отида у Робе; той ще извади фитила.
Отидох у Робе; той изобщо не се опита да го извади и каза, че сам от себе фитилът ще си излезе през долната рана, нещо което и чудесно се сбъдна след четири години. Той взе да затваря раните, като ги гореше със селитрено сребро (lapis infernalis). Посред зима се потях от болки. Горната рана скоро се затвори, но долната не се затваряше. Робе знаеше, че не мога да му платя ни парица за лечението. Той ми представи безцеремонно едно свое ръкописно съчинение по медицина със заглавие “Тайни, открити от ...“ и ми заповяда да го препиша на чисто. Преписах безконечното му съчинение у дома си: Зарчевият дом ми беше омръзнал. Защо? - и аз не знаях причината. Вярно е обаче, че тогава всичко беше ми омръзнало. Не обичах нищо на света, освен Омир и майка, и Богородица, пред която се покланяхме. Нито “добро утро“ казвах някому! Чудех се как хората могат да живеят в тази плачевна долина. Постоянната ми мисъл беше или съвършенство, или смърт.
Преписването на Робевото съчинение беше дълго и мудно. За маса и дума не можеше да стане: тогава у най-богатите къщи маса нямаше. Пишех, както на училище, т. е. като държах хартията на дясното колено. Почеркът на Робе е най-занемарен, сбъркан, отчаяно нечетлив. С неимоверна търпеливост изучих формата на всека Робева буква, докато не взех да чета писаното му като собствено свое. Тъй се трудих повече от три месеца, за да изплатя визитите.
Един ден, Робе, като четеше преписа ми и видя, че съм написал ειξεργασάμενος, вместо неговото εξειργασάμενος, ме попита защо съм писал така.
- Така трябва! - казах и чрез граматиката, която наизустявахме, му доказах, че така трябва да се пише.
- Браво! - ми каза той.
Тъй тогава ни беше заслепил фанатизмът, че които знаеха гръцката граматика, се почитаха за велики и свещени хора.
После М. Миладинов се оттегли и аз станах терзия. След два месеца Симон чехларя, охридянин, дойде от Тиран и каза, че тиранлиите търсят учител за 2500 гроша. Сумата ми се видя огромна.
- Какво ще кажеш, мамо?
- Иди.
Тя приготви всичко, което трябва за пътуване, даде ми мушами, за да обвивам болния си крак и чрез целувания по очи и бузи, ми даде благословията си. Аз плачех, но нейни очи, според Омир, стояха как рогове или желязо: за да ме ободри, тя криеше сълзите си.
Пристигнах в Тиран. Там ме завзе носталгия (отечествената болест): бях едва 18-годишен и за първи път странствах. Нощем, особено, плачех по майка цели часове. За нейно утешение побързах да ѝ пиша, че намерих в Тиран една много изкусна баба, която ми обеща, че ще ме изцери съвършено. За добра чест в Тиран странстваше и Симон, когото почитах как баща и детето му учех като роден брата. Като се свърши годината, реших се да изпълня старото си желание - да ида в Атина. Първата нощ, когато се върнах от чужбина и спах под бащиния си покрив, се случи странно нещо: като излязох в полунощ, почувствах на болния си крак необикновена топлина. Пипнах - ръката ми се намокри. Повиках майка. Тя запали борина и какво да види: кръв беше обляла крака ми и още течеше.
- Бах! Няма нищо - казах, - то е от пътуването.
Майка бръкна в раната и извади едно синкаво вещество, а заедно с него и кост, до три сантиметра дълга, с неправилна широчина (че беше изгнила).
- Слава Господу - каза майка, - излезе фитилът.
(Това беше наистина хартиеният Махмудов фитил).
Сутринта се стекоха дома по обичая сродници и съседи. Те знаеха, че желая да се уча, но къде? На какво? Как?
Тогава се решаваше съдбата ми. Не се намери ни един да ме посъветва да ида в Русия, а пък тогава само името на Атина и Янино звучеше у нас. Покойният Ангеле Групчев, най-ученият тогава мъж, който като мой сродник имаше и най-голямо влияние над мене, ме посъветва да прегърна медицината. Много пъти се е случвало човек, който е сторил много добрини, даже и на неприятели, да е сторил обаче и неволно зло на най-ближния си. Тъй се случи и сега. Обещах му да уча медицина, за която не бях никак призван, следователно и не бях наклонен. Обещах му, защото много бях страдал и желаех да лекувам човешките страдания, но не знаех, че никой никога няма да успее в дело, което не му е присърце. Да изповядам и това: отивах в Атина не само за да се уча, но и да се изцеря, тъй като мислех, че няма по света по-добри от атинските доктори, както няма по светът поет по-добър от Омир. Иначе може би и майка не би ме пратила.
Тръгнах през август 1849 година с 1500 гроша. По пътя, в село Пателе, като исках да превържа раната си, видях, че течението на гнойта беше секнало и раната беше в пълно заздравяване, и писах на майка.
Трябваше да мина през Лариса - пътуване дълго, но затвао по-евтино. Когато оставихме Домоко и прехвърлихме турско-гръцките граници, един грък, търговец, мой спътник, слезе от коня и целуна земята.
- Стъпихме на елинска земя - каза той.
Слязох и целунах земята.
- Боже мой! Колко тази земя е червена!
- Да! Защото е пропита с кръв.
Веднага направих няколко стиха, които и декламирах с пророческо въодушевление. Опиянението ми се усили, когато от далеч видях прочутия Παρθενών.
В Атина се явих пред университетските власти, за да се запиша в Μυτρωον. Изпратиха ме при Βάμβα да държа изпит. Той ме изпита само по елински, даде ми едно чудо похвали и степен “Άριστα“. Същия ден се записах за студент по медицината и намерих жилището на трима Робеви юноши, ученици в гимназията, до които имах писма и дарове. Те ме запознаха с г-н Йоан Сапунджиев, охридянин и вестникар. Той, като видя бедността на дрехите ми и бледността на лицето ми (бях съвършено изнурен от пътуването и за дълго не можех да се наситя на хлебец), ме попита колко пари имам и като чу, че имам хиляда гроша, се стресна.
- Не ти стигат - каза той.
- Стигат ми. Само хлебец ми трябва.
- Само с хлебец не се живее.
- Аз само с хлебец досега съм живял.
- Слушай, има тук едно богато завещание от един македонец, жител на Блац и наречен Вельо. Това завещание е обречено изключително за стипендии на бедни македончета. Почакай!
Тъй каза и записа.
- Подпиши се.
Подписах се.
- Дайте това прошение на министър Пайкос, дано ви приеме за стипендиант.
Подадох прошението, но напразно. Пайко ми каза, че всичките места са заети. Късно после аз се уверих, местата са заети почти изключително от туземци. Тъй като не бях влюбен в медицината, често пишех стихове и ги излагах по черните дъски на университета, и с благодарност слушах похвали; като късоглед, слушах физика, ботаника и химия отчаяно небрежно. Но най-омразен от всичките предмети ми беше анатомията. В анатомическия амфитеатър много пъти един и същи труп лежеше повече от десет дена и то заради нямане на други. Там очевидни бяха човешките жалкости, които ми правеха повече впечатление от смрадната воня; не само сам аз не ядях месо, но и другиго да видя, че яде, не можех да търпя. Един ден ни донесоха пресен труп на ангеловидна жена. Взех да обмислям някой и други стих, когато влезе в стаята прочутият анатом Дамян, родом из Костур. От радост му блеснаха очите. Той удари тържествено трупа по бедрото, за да покаже, че е влюбен в науката. Незабавно излязох от стаята. Никой нищо не ми каза. Студентите бяха неограничено свободни и необвързани с никакво задължение. Професорите само преподаваха, а никога не изпитваха. Те ни диктуваха от ръкописите си (почти всички предмети бяха ръкописни), а ние пишехме. Щом чуех някоя тяхна езикова грешка, ми се струваше, че небето пада и често си позволявах да я поправя. Разбира се, че аз пишех най-бързо и най-чисто. Дългите ми преписвания в Охрид ми помогнаха в това. А за езика аз имах право да мисля, че на много професори мога за дълго време да им преподавам. Не можеше да бъде иначе: гръцката политика беше - да знаем само гръцки, а нищо друго. Олимпиос, професорът по хирургия, който ме лекуваше даром (горната рана ми се беше подновила), ми каза още в началото на годината, че по-добре е да запиша филология, но черна беше орисницата ми и ме повлече.
Не обичах съучениците си. Във всяка тяхна дума се мъчех да намеря гордост. Наистина, те, ако и да се надпреварваха всички за ръкописите ми, за да препишат от тях, заради българското ми произношение и заради бедността на дрехите ми, постъпваха почти презрително с мене. Когато костурските майстори вървяха вечерта пред университета и си говореха на български, те (съучениците ми) казваха: “ιδού περνούν τα βώδια = ето че минат воловете.“ Късаше ми се сърцето. Оскърбен в народното честолюбие, тлеех от гнева и не можех да го излея...
Към средата на учебната година, преди да се довършат париците ми, предложих на Робеви да им преподавам френски. Те имаха учител французин, когото никак не разбираха. Аз бях готов да им преподавам за половин заплата. Робеви приеха и аз бях честит.
На 25 март 1850 година бяха призовани да се състезават всички елински поети. Офицерът Залокоста беше признат за най-даровит от всичките и цар Отон сложи лавров венец на главата му. Той беше доста слаб и жълтичък от заниманията си. На музика, на разходка, където беше той, там и аз: бях му како спътник. Чудех се как човек, толкова нищожен на вид, може да бъде венчан за поет. Взирах се в него с благоговение. Можех ли аз да не говея, когато всички го показваха с пръст и го хвалеха? “Няма елин по-честит от него; цар Отон, който го венча, не е нищо пред него. Императори, които са триумфирали за славни победи, не са нищо пред него. За него и земният живот е рай.“
За успокоение на майка ѝ писах, че аз, слава Богу, добивам в Атина по някоя и друга парица, и притурих даже откъде и как добивам. Писмото си приключих с Робевите. Такава е била всякога наивността ми. Робеви в Охрид разпечатаха не само своите, но и майчиното ми писмо, и веднага заповядаха на децата си да се учат на френски у французин. Децата ме оставиха.
Беше ме посетила пустата бедност, туберкулозна и люта като оса, с коси разплетени, с лице смугло-бледно, с очи, горящи в дълбоки впадини.
На г-н К. И. преписах цялата философия на Йоан Филипов за два талира. Такова беше условието, но когато ги взех, исках да го ударя с тях по лицето. “Търпи душо“ – казах си аз, има и по-зло .
Наистина друго зло ме постигна: г-н М., който ми беше дал най-мрачната стаица на къщата си под наем (пет драхми на месец), като видя, че не мога вече редовно да му плащам, ми каза:
- Има тука един доктор, искрен мой приятел. Да идем при него да те види да не си болен.
- Аз си имам доктори, които ме лекуват даром.
- И той даром ще те лекува.
- Не съм болен.
- Си! Си! Как не си!
И имаше право; аз бях болен от бедност. Г-н М. като видя, че не ща да ида при неговия доктор, го доведе сам у дома. Докторът проучи благородните органи и ги намери съвършено здрави; даже и болният ми крак функционираше също като здравия. При все това той ми каза:
- Сега свършва учебната година и всички студенти ще се разпръснат. Добре е да си идеш у дома. Уверявам ви, че пътуването ще ви бъде много полезно.
Аз знаех твърде добре, че трябва да се махна от къщата и въобще от Атина, но къде да намеря пътни разноски? Божият промисъл всичко устроява. Г-н Коста Симовик, битолчанин, се готвеше да си иде у дома и ми даде колкото требваха пари за пътуване, с надежда, че скоро ще му ги платя. Пуста надежда! Симовик трябваше да чака дълго време.
Тръгнахме с параход през май 1850 година. Заемахме третото положение, кувертата. Валя силен дъжд. Ден и нощ безсънен, с отворен шатър, седях над книгите си, за да ги опазя от мокрото. Като стигнах у дома, майка ми забеляза, че коремът ми е по-голям от обикновеното, но отечественият въздух скоро ме оправи. Молих охридските първенци да ме приемат да им служа в училището, но те бяха си условили учител. (Тогава един само учител вземаше всичките класове.) За 3000 гр. се услових в Белица за певец и учител (звукар и класен). Там природата ми се видя чудесно хубава. Скромната синя теменуга (менекше), която балсамираше въздуха с упоителната си миризма, богатите конопища, обработени от неуморни домакинки, силната покрай потока растителност, дето се святкаха безбройни светулки, високите ябълшници, огънати под тежестта на неимоверно големи и вкусни ябълки, ме заставиха да стихотворствам и без да искам. Там служих две години, но понеже телесната чистота там беше много пренебрегната и бях често принуждаван да ходя пеш в Охрид, за да се отърва от нечисти насекоми, ми омръзна беличкото общество и тръгнах за Битоля да търся късмет. Там занесох една охридска пъстърва на г-н Симович и му платих около 240 гроша. Там три месеци седях на хан и късмет още не се явяваше. Отидох в Прилеп и казах на г-н Х. И.:
- Дошъл съм да Ви служа за никаква цена, не ще ли ме приемете?
- Приемаме те, но колко сакаш?
- 3000 гроша.
- Ние ще ти даваме 2500 гроша.
- Съвсем малко ми давате.
- Достатъчно ти е.
- Приемам, но договор не ви давам.
- Че какво трябва да се договаря.
След пет месеци получих от охридските първенци писмо, с което ме канеха да им служа за 3600 гроша годишнина. Имах за вземане от епитропа в Прилеп около 400 гроша, които не дръзнах да потърся, и незабавно тръгнах. Посред чаршията г-н Х. И. спря коларя ми, хвана ме ласкателно за ръка, и ме заведе в магазина си.
- Къде така, синко?
- В Охрид.
- Защо?
- За учител.
- Колко ще ти дадат?
- 3600.
- Недей, синко: ние ще ти дадем 4000.
- Не става.
- Ще ти дадем 4500.
- Не става.
- Ще ти дадем 5000.
- Не става.
Х. И. отрони няколко сълзи.
В Охрид служих шест години. Сега вече имах повече от 5000 гроша.
- Мамо! Ще отида в Атина.
- Иди, синко: където ти е добре, иди!
Тръгнах и през август 1859 година пристигнах и се записах второгодишен студент по медицина, но, разбира се, пишех и стихове. Тога бях започнал поемата си “Ο Άρματωλός“. Знаех, че трябваше да се предаде поемата на оценяващата комисия най-късно на 13 февруари, но не знаех, че подписът на съчинителя трябва да се намира в затворен плик, над който да фигурира един от най-добрите стихове на съчинението му; и тъй я подадох (поемата), подписана просто: Γ:Σ:Π. На 25 март 1860 година председателят на комисията, г-н Рангавис, пред многобройна публика, взе да оценява представените поеми, като започна от най-слабите. Начело на публиката фигурираха г-н Орфинидис, признат и венчан поет, и Вернардакис, професор на филология, двамата светло-весели и твърдо уверени, че ще получат венеца или поне паричната награда. За мене, както и за безбройни други зрители, стол, разбира се, нямаше. Но когато Рангавис каза: “Най-после имаме една поема, много по-малка от другите и надписана “Άρματωλός“, тогава усетих в себе едно неописано вълнение, каквото никога не съм усещал; тогава никой не би ме познал: бях вън от себе си - явно, че мой беше венецът.
Подробно описвам тези обстоятелства, за да знаят юношите, че прекомерната радост е по-убийствена от скръбта. Нека знаят и това, че не пиша от собствена своя гордост, но за въздигане на народната. Дотолкова ние, българите, сме били ругани и презрени от всичките народности, че е време вече да се опомним. Като чете човек народните ни песни, където всяка хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключим, че клетото самопрезрение е знак на българщината. Време е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие рядко се намира в другите народи; то ни е облагородило; то е било, е, и ще бъде наше спасение. Ако е истина, че безделието е майка на всичките злини, то тъй също истинно е, че трудът е баща на всичките добрини. Какво преимущество могат да имат пред нас другите народности? Като съм слушал всеобщите над българщината ругателства, цял живот съм прекарал с мисълта, че не струвам нищо. Тази същата мисъл ме е отстранявала от най-високите кръгове на обществото, без които никой не става нито знаменит гражданин, нито писател. Вярно е, че горделивият никога не прокопсва, но вярно е също така, че и който презира себе си, е самоубиец. Първия грях, разбира се, е по-опасен; но ние, българите, трябва да се пазим повече от втория: трябва да се уповаваме на силите си, на труда си.
После Рангавис посочи някои недостатъци на “Άρματωλός“ - второ вълнение, противоположно на първото. После загърмяха в устата му звучни похвали, каквито никога не се бяха чували през изминалите десет години за поетически подвиг - трето, най-силно и убийствено вълнение.
Дълго, даже и неприлично би било да пиша всичко, което се каза за “Άρματωλός“ на тържеството и после във вестниците: цел том не стига. Любопитният може да прочете тогава издаваното периодическо списание Πανδώρα или Νέα Πανδώρα (не помня добре), че в него Рангавис помести цялото изложение на оценямащата комисия.
Най-после Рангавис каза:
- Оценяващата комисия обявява, че тази година счита тази последна поема за първа и дава венеца на “Αρματωλός“.
Той не каза и “паричната награда“. Защо? Венецът стоеше на великолепно украсена маса пред Рангавис, но той не ме повика да ми го даде пред публиката, както ставаше другите години. Защо? Главната причина е, че не му миришеха на гръцки звучащите в поемата имена Στάϊκος, Τάδος, Νέδα, Γάλεσνικ, Τέκα.
Не проявих пред никого радостта си и се оттеглих преди да се разпръсне събранието. Един мой съученик ме стигна (вървях бавно).
- Да не страдаш от нещо?
- Да! От биене на сърцето.
- И аз също. Ела, ще те водя на гостилница. Днес имам да те черпя. Елинската литература се сдоби с извънредна поема.
Той ме взе под ръка.
- Напротив - му казах, - аз имам да Ви черпя.
Отидохме у Варнава, прочут тогава готвач. Смаях се, като се огледах в огромното там стъкло: приличах на човек, изтлял от тригодишна треска. За себе поръчах рибена чорба, любимото си ястие. Сръбнах един път, а вторично не можах да вкуся: остана ястието непокътнато. После отидох у Рангавис и му казах, че съм авторът на “Αρματωλός“. Той ме прие много ласкаво и с тържествен глас повика госпожата си и ме препоръча.
- Ви посветихте половината на наградата на каквото и да е благочестиво дело.
- Да! Тъй писах и не се отричам.
- Тая щедрост много Ви препоръчва, а другата половина?
Тоя странен въпрос ме учуди.
- За другата половина - прибави той - Ви не писахте нищо.
- Другата половина ми трябва на мене: не съм богат.
Видно беше, че отговорът не му се хареса и той замълча...
- Чухте ли какви похвали Ви сплетох?
- Да! Вие не можете да говорите против съвестта си...
Тутакси той усети суровостта на отговора.
- На каква сте възраст?
- На тридесет годишен.
- От каква народност сте?
- Българин.
- Не може българин да има черни коси и черни очи.
На това не отговорих, но приковах очите си в неговите. Той наведе своите.
- Нали Вие сам казахте от амвона, че от произношението на една само дума можете да познаете всекиго дали е елин или не, а аз даже думата елин не мога да произнеса, както Вие я произнасяте.
Рангавис онемя. Разговорът стана несносен и аз се оттеглих. След три дена ме повикаха университетските власти. Първият въпрос беше:
- От каква народност сте?
- Българин.
Замълчах.
- Можете ли да кажете наизуст няколко стиха от “Άρματωλός“?
- Всичките, ако щете - и започнах да декламирам.
- Стига! - ми казаха.
- Но с това не можете да се уверите, че стихотворението е собствено мое: аз и чужди стихотворения уча низуст. За да се уверите, дайте ми тема, каквато щете, и върху нея да напиша няколко стиха.
Останаха смаяни. Те бяха напълно уверени, че стихотворението не може да бъде мое.
- Искаш ли да те пратим в Оксфорд или в Берлин да се учиш за общинска сметка?
Разбрах, че целта им беше да ме посветят на гръцка служба, и казах:
- Нужда велика имам да си ида у дома.
Стана ректорът и ми подаде лаврата, от която висяха свилени кордели с цветовете на елинското знаме, и ми преброи 500 драхми.
- Другите 500 - каза той,- съгласно с Вашето писмо, ги подарихме на един твърде беден студент по богословие.
- Добре сте направили, че не сте позволили да видя този богослов; ще се срещаме тук всеки ден с него и ще се срамуваме един от друг.
Наградата беше в сребро, когато трябваше да бъде в злато. Като напълних всичките си джобове (кърпа нямах) с пари, “Те ме смятат за хамалин“ - казах на себе си. После ректорът ми подаде и ръкописа и каза:
- Печатайте го скоро, че публиката с нетърпение чака ...
Тоя същия ден Орфанидис ме покани да ида у дома му с ръкописа. Отидох (че той ми беше учител). Той го прочете с голямо напрежение, все едно желаеше да намери някоя грешка, поне правописна. После той ми говори sans façons:
- Има много ученици, които в Атина добиват вместо учение разврат; има други, пратени за друга наука, а се занимават с друга. Те не мислят никога, че трябва да държат изпит и че по време на изпита и най-добри ученици се объркват, защото се намират в подчинено положение.
Разбрах накъде бие Орфанидис, взех си ръкописа и си тръгнах. При излизането ме срещна Π. Ψαρας, мой съученик.
- Защо ти тук у този развратник?
(Орфанидис беше мразен заради предишното си поведение).
Казах му причината.
- Да си жив! Ти му ...удари плесница, каквато... Но знаеш ли?
- Какво?
- Обща радост е в Атина, че ни са явил δεύτερος Ομηρος. Тъй поне казва баща ми. (Баща му беше гимназиарх, който щом видя ръкописите ми, благоволи да се запознае с мене и много пъти ме канеше у дома си, и пред многочленното си семейство обичаше да ме хвали заради скромността ми).
- Недей така говори: страх ме е да не се възгордея. Страх ме е от Вашата песен като от песента на сирените. Искаш да ме издигнеш нависоко като орелът костенурката, но опасно е падането отвисоко.
- Е! Затова и баща ми те обича, както мене, защото не се гордееш.
Един ден изяви желание да се запознае с мене Михаил Ποτλυς (Бодле, охридянин, отличен юрист и министър на правосъдието). Той беше, въпреки своя характер, много весел, и се чудеше на моята апатия, ужасно и болезнено студена. Излишно е да разказвам всичко, което си говорихме.
Докато се печаташе “Άρματωλός“, се издаде указ от Отон да получавам 35 драхми месечна пенсия. Този указ, от който никога не пожелах да се възползвам, както и всичките ми документи, и няколко поетически и прозаически съчинения ги предадох в София на покойня Висковский, тогавашен директор на библиотеката, в присъствието на неговия помощник г-а Синвирский, за съхранение. Той ги сложи в стаята на дирекцията. Сега изобщо не зная каква съдба е постигна многогодишните ми трудове.
Не се забави и подаръкът (60 #) от Евангелис Заппа, комуто, по съвет на Иван Сапунжиев, посветих поемата си, като на основател на новите Олимпийски подвизи.
Преди да се издаде поемата ми, се състоя полемика между Орфанидис и Рангавис. Рангавис отговаряше; и аз не оставах назад. Видно е, че отговорите жегнаха Орфанидис. Той пак, като професор, ме повика у дома си. С цел да ми вдъхне омраза срещу Рангавис, той ми каза:
- Постоянно проповядвам, и устно, и писмено, че ти, г-не, имаш αΐσθησιν τού καλού = добър вкус; а Рангавис вчера в професорската стая те нарече βλάξ = глупак.
- Вярвам, това си има своите причини. Но как може да ме нарече “глупак“ същият този, който писмено, пред целия свят, ме сравни с Парасий и с Фидий, и казва, че “Άρματωλός“ е произведение на чудотворно длето, и че всеки стих там е чист бисер? Не е ли глупак онзи, който си противоречи? Ох! Колко презирам такива същества! Даже и похвалите му презирам.
- Недей говори така: той те възвиси до небесата.
- Да! Но той не видя в поемата ми творчество при създаването на нови думи: N. Π. Κρεωπληθής, σφριγηλή. Той похвали прекомерно и разпалено малките преимущества, а най-великото преимущество нито го похвали, нито го усети.
- Защо прочее му помагате и пишете против мене?
- Искахте ли да Ви помагам? Като пишете срещу Рангавис, значи, че не одобрявате решението на цялата комисия, а тая Ви постъпка е пряка нападка срещу мене (един от участниците в комисията беше и С. Куманудис, родом от Одрин, който по произношението се познаваше, че не е грък. Той беше отличен елинист и латинист и похвален поет).
Сега вече имах пари, колкото никога не бях виждал, и си позволявах да посещавам и кафене, и театър, и добри гостилници; но стомахът ми, който до преди месец лесно смилаше огромни количества хляб, сега вече беше съвършено слаб. Като всеки юноша, како всеки новозабогатял човек, не отдавах никаква цена на парите и ги харчех безсмислено; но едновременно с това и си казвах: “Пърличев! Не харчи така! Да не те посети бледноликата.“
След няколко месеца наистина бедността пак ме посети. Но като бях напълно уверен, че чрез ново някое стихотворение ще добия пари, бедността не ме плашеше толкова, колкото общата против мене омраза на атиняните, която от ден на ден се увеличаваше. Те ме обичаха много и много повече от сина и брата, докато се надяваха, че в сърцето си ще дам място на гръцките идеи, на елинския дух, но като видяха, че аз обичам народността си повече от живота си, всички, като по уговорка, ме изоставиха; никой мой приятел, ни съученик, ни съотечественик, не ме поздравяваше. Един само Яким Сапунджиев ми остана верен. С него често се разговаряхме за отечество.
Турих основа на друга поема, несравнено по голяма от “Άρματωλός“ и надписана “Σκενδέρμπεϊς“ , над която работих почти година; но не зная по каква причина празникът на поетите, който от 1850 до 1860 година се празнуваше редовно всяка година, не се отпразнува през 1861 година.
Един ден дяконът на Руската, в Атина, църква, с много нажален тон ми каза:
- Погинаха в Цариградските тъмници братя Миладинови и ... може би отровени. Това четох днес в “Дунавски лебед“.
Останах как статуя неподвижен и безответен, но сърцето ми кълнеше гръцкото духовенство.
Прибрах вещите си. Поемата “Σκενδέρμπεϊς“ оставих на г-н И. Сапунджиев, молих го да я даде на комисията не по-късно от 13 февруари и тръгнах с твърдото решение да гина или да отмъстя за Миладинови.
Стигнах в Охрид. Класен учител друг нямаше, но първенците държаха училището затворено и не ми предлагаха служба, докато не получих писмо, чрез което клисуряни ме канеха да им учителствам с 10 000 годишнина. Разпръснах това известие в града. Тутакси Стефан Папа, инак наречен Владиков, най-влиятелният в Охрид чорбаджия, който по вид и ум приличаше на историческия Richelieu и беше гонител на всичко, което е българско (че беше законен наследник на митрополит Калиник), повика у дома си първенците и мене и ми каза:
- Истина ли е, че клисуряни ти давали 10 000 гроша?
- Да! - и му показах писмото.
- Ние нямаме сила да ти дадем повече от 6000, но те молим да не оставяш татковината и т. н. (Той имаше трима синове и искаше да си ги възпита с градски пари.)
Без никакво колебание казах, че предпочитам 6-те хиляди охридски пред 10-те клисурски. Видно беше задоволството на всички.
- Донесете... да му направя договор и да му се подпишем.
- Няма нужда: имам вяра на думата Ви.
- Ето човек! Аферим на този, който го е учил.
- Ето ти даскал - прибави Стефан Владиков, - какъвто трябва, а не както И. С., който ни представи за подписване един договор по-дълъг от вестник; договор с 24 члена.
Наистина това мое доверие и безсребреничество бяха, може би, самите причини за дългото ми служение в Охрид, през което с помощта на Яким Сапунджиев побългарихме съвсем погърчения град Охрид.
Стефан Владиков ми каза с ентусиазъм:
- Стани, ръкувай се.
Длъжен беше всеки новоусловен учител да се ръкува с условителите, както новата невеста е длъжна да целува на гостите десница, па макар и крастава да е. Ръкувах се първо със Стефан Владиков и усетих в ръката си тежест.
- Никому до днес - каза той - не съм предплащал, но на тебе ще ти предплащам заради честността ти.
Като ме гледаше смирен и срамежлив, той вярваше, че от уважение към него съм такъв; изобщо не можеше да си помисли какъв пламък гори в гърдите ми и че не мога да обикна човека, който уби с клеветнически обвинения моя учителя. Толкова се уповаваше на силата си. Толкова беше влиятелен, необзорно грозен, блажено безгрижен; но не беше и психолог.
Тогава за първи път имах честта да направя на майка си си бунда (дълга сукнена дреха, подвита с кожух). Когато и я поднесох, много пъти ме целуна: тя никога не беше носила такава дреха. Облече си я и излезе по улицата. Постъпката ѝ беше ангелски горделива. Райска усмивка разтягаше набърчените ѝ устни: както вярваше в Бога, тъй също вярваше, че и всичките съседки ще се радват заедно с нея. Ни един ден в живота си не съм бил толкова блажен, колкото тоя ден. Жени и девойки я обиколиха и аз се оттеглих.
Кои бяха причините за това общо към майка почитание?
Да ви разкажа няколко от тях.
Върлува ли дете в някоя къща? Майка е поканена да го вразуми. Скарали ли се невеста със свекърва, или девер със снаха, или етърва с етърва? Там майка е извикана. Както тялото ѝ беше желязно, тъй и викът ѝ беше генералски. Трепереха от нея развратните. Разболял ли се е някой? Никой не можеше го окуражи като майка. Когато хирургът от небрежност оставяше болния да тлее от треска, докато се появи главата на отока, майка с изострена борина правеше операцията, изваждаше легени гной и получаваше благословии. Чудесно нещо! Нейните лекувания никога не се помрачиха от несполука. Колкото Ескулап мразеше мене, толко обичаше нея.
Много от наказаните от нея развратни деца я наричаха “Мустаклията“. Майка наистина беше мустаклия и не се сърдеше за тоя епитет, но горко на ония деца, които аз чуех да я наричат така: влачел съм ги немилостиво за косите по пространните охридски ридове - бях в пълната си сила, опит от идеи и утопии и не знаех ни дума от педагогика. Да ви кажа и друго: описаната в “Άρματωλός“ Неда не е друга, а майка ми и Нединото съновидение е майчино ми съновидение. Толкова е вярно, че майчина любов помага и в писането.
Още от 1861 почнахме с Яким Сапунджиев народен подвиг, но го почнахме тихо. Времето още не беше сгодно; гърцизмът в Охрид от векове се беше вкоренил и досега все беше расъл и расъл; българин българина наричаше “шоп“; българската азбука само на трима беше известна и се наричаше сръбска; учени мъже уверяваха, че българите нямат писмен език; обвинителите на Миладинови, тогава скоро наградени с ордени, бяха в най-високата степен на славата си и на влиянието си.
В дюкяна на Ангела Групчев, който служеше за читалище, се научих на българско четене и език. Помагахме си взаимно: той ни изясняваше българските непонятни нам думи, а ние - нему европейските. Прочетохме българската история и разказвахме в училището и по къщи, където трябваше, най-потресаващите ѝ страници и мъченическата смърт на Миладинови. Често разправяхме на учениците и на родителите им (но не на всички) колко е труден елинският и колко по-сладко и по-лесно е да се учат на майчиния си език. Много псалми, преведени на македонско наречие, се четяха по църквите и вдъхваха свещен ужас на християните. Когато четецът не ми се харесваше, сам ставах четец. Силно се богумолехме, но същевременно и работехме. Орахме ден и нощ да си приготвим почва за сеене.
През юни 1862 година Иван Сапунджиев ми прати в Охрид „Скендербей“, без да ми пише каква е присъдата на комисията за тази поема нито пък го попитах каква е присъдата: бях се предал на учебното дело с душа и сърце. Сам преподавах на четири класа и то през цялата година, даже и през август: тогава думата “ваканция“ беше неизвестна. Ваканция в Охрид беше само гроздоберът, около края на септември, но и тогава пак училището трябваше да бъде отворено и учителят беше длъжен да преподава със скотска търпеливост на трима или четирима ученици от различни класове, на всеки отделно. Обърнал бях особено внимание на дисциплината. Строго наказвах всяко своеволие. Позволявах да си поиграят само ония ученици, които си знаеха урока. Богаташки и сиромашки чеда при мене бяха равни. Ако и да биех твърде рядко, слух се раздаде, че Пърличев бие лошо и - чудно нещо! - тоя слух вместо да ме зачерни, повече ме утвърди:
- Такъв даскал ни трябва - казваха родителите.
Едно утро наказах сина на Х. М., богат чорбаджия. След обяд Т. М., чичо на бития, мъж с необикновена сила и голиатски ръст, дойде на училище и ме намери в клас. С каквато леснота изтръгва човек житен стрък, с такава леснота той откова една дъска от училищната библиотека. Оставих преподаването и се обърнах към нападателя с наведена глава. Той остана изумен.
- Защо си бил Яким?
Казах му причината.
- Не искам да го биеш.
- Аз съм му татко, ако стори зло, пак ще го бия.
Дъската падна от ръцете му.
Изпитите ми не само пред очите на простолюдието, но и пред моите бяха добри. Мога да се гордея, че почти всички в Охрид и в околията му, образовани личности, са мои ученици. Беше ни яд само, че не можехме още да направим гръцкото училище на българско.
Един ден Стефан Владиков изгуби всичкия си имот (безполезно е да разказвам как стана това) и се затвори у дома си; мало ядеше, много пиеше и спеше, докато не хвана болестта на чорбаджиите и на кардиналите, подаграта. Отдъхнаха си всичките патриоти, които той мразеше и гонеше. Сега вече започнахме да действаме по-смело.
По време на изпитите тази година се изрекоха две пламенни против гръцкото духовенство слова, едното от мен, другото от Яким Сапунджиев. Сам не смеех да нося такъв товар: Яким, като богатско чедо, имаше повече защитници. Словата се изрекоха тогава първо на майчин език. Радост и страх бяха изобразени по лицата на многобройните слушатели: никой не се надяваше да нападнем толкова явно в присъствието даже на Владиковия внук Антонаки. С. Владиков каза на Мелетий:
- Искам да те видя как ще се браниш от тези кучета.
Това значеше:
- Давай пари - да те браня.
Но гръцкият син пари не даваше, може би си мислеше: “От болен и беден човек каква защита бих имал?“ Затова не спеше вече оня предишен свой блажен сън. Той пръсна слух, че е готов да прати Яким вързан в Цариград, ако той (Яким) не дойде в митрополията да търси прошка. Намерих Яким в дюкяна му необикновено бледен и замислен.
- За какво така, Якиме?
- Ще ме прати вързан.
- Аз не те пращам; ако те повикат в участъка и поискат словото ти - да дадеш моето, а не твоето. Аз не искам да гинеш ти за мене, но аз - за тебе: аз съм свободен, а ти имаш семейство.
- Когато ти гинеш за мене, и аз ще гина за тебе.
Наистина Яким беше повикан да представи словото си в участъка. Той не прие да представи моето, а своето. Съдържанието му беше за Христовите укори против фарисеите. Общинарите, вместо да нахокат Яким, както се надяваше митрополитът, похвалиха и прехвалиха проповедта му: “Аферим бе, Яким, оджак гене оджактир. От тези думи се насърчихме. Правителството помагаше на слабите против силните. В очите на най-глупавите изпъкна безсилието на Мелетий. “Падна му шапката“ - викаха радостните граждани.
Сега вече народният дух беше развит и по околията. Даром пишехме стотици прошения срещу Мелетий заради разни негови злоупотреби. За общите молби срещу него мухтарските печати се събираха най-лесно. Той казваше: “Лири съм събрал цял куп; те са ваши и против вашите глави ще ги хвърля“. През май 1868 година, ако добре помня, поканих първенците у дома.
- Искате ли да въведем български език в църкви и училища?
- Искаме.
- Ще ми позволите прочее да ида в Цариград да се поуча на славянски.
- Позволено ти е ...
В Цариград се учих на славянски у г-на Иван Найденов (добър му час) даром. Досега можех да бъда кратък, сърдех се даже на перото си, дето не пише по-бързо - отсега краткостта е невъзможна, ще разказвам страдания.
В началото на ноември 1868 година се върнах от Цариград и незабавно въведох български език в църкви и училища. Това не изнасяше никак на Мелетий. Какви клетви скова против мене, ще покажат фактите.
През нощта на 26-ти към 27-ми същия ноември бях потънал в сладкия сън на онзи, който съответно е извършил дневната си длъжност. Щом слънчевите лъчи взеха да бият в очи, се събудих и викнах на домашните си да ми полеят вода за умиване... Ни глас, ни отговор. (Офицерите не даваха на никого да мръдне, нито да отговори). Още се чудех на това необикновено явление, когато стотникът Джемаил ага влезе тихо в стаята ми.
- Днес ти не си се прекръстил добре - и в един миг много жандарми се спуснаха в къщата, отвориха лавици и дрешници и разбиха сандъците. Няколко се покачиха и на тавана и бъркаха по всичките ъгли на къщата. Между тая навалица забелязах лицето на Христодул Владиков (брат на Стефан), който тичаше по къщата с необикновена бързина. Негово присъствие много ме ужаси, затова казах на стотника:
- От онзи доверие нямам. Доведи още сто жандарми, ако ме знаеш за лош човек, но на онзи заповядай да си иде.
- Той ми трябва за писар.
- Нареди да дойдат тука общинарите и старейшината на махалата и те ще ти послужат за всичко, което е потребно. Не е ли такъв канонът?
- Такъв е! Но така ми е наредено.
- Това е незаконно и аз протестирам.
- В арнаутлъка френски не знаем.
- В Стамбул знаят.
- Не приказвай, да не ядеш бой, и върви пред мене.
Бързо се облякох в пътните си дрехи и като излязох от стаята си, метнах един поглед в другата стая, дето майка лежеше болна от стомах: устните ѝ бяха възпалено раздути. Непознат за мене офицер, във великолепна униформа, седеше при възглавницата ѝ, често повтаряше утешителните думи “няма нищо“ и даряваше пари на малките на възраст дечица на брат ми, които пищяха до небето, като се взираха в разплаканата си майка. Поисках и получих позволение да поутеша майка си, влязох в стаята ѝ, целунах ѝ десница и казах:
- Майко! Не бой се. Кълна се в свети Климент - след малко време ще се видим. Никому зло не съм сторил. Чисто небе от светкавици не се бои. Това са клевети на Владиков, които Бог ще разпръсне како дим, Бог и със здраве ще ми те дари. Не ти казвам “сбогом“, а “довиждане“.
Стана старшият офицер и, докато майка произнасяше някои непонятни думи, се наредиха жандармите, мене и брат ми поставиха посред опълчението, заведоха ни в участъка и ни поставиха в тъмница. Ужас ни обзе, когато видяхме там и двете си внучета (сестрини деца). Те се разплакаха и по-големият (едва 15-годишен) ми каза:
- Вуйчо! Каква е тая беда?
Отчаянието дава сила и аз се потрудих да вдъхна на всички повече мъжество, отколкото сам в себе си усещах.
- Бъдете ми спокойни - казах, - никому зло не сме сторили; но каква е тази воня? Бога ми, аз не се боя от студа, но от вонята.
- Само веднъж през деня ни изваждат навън - отговори един старец. - Втори и трети път ако имаме нужда, тук трябва да... како говеда.
- А ти, татко, за какво си тук?
- Не съм само аз: виждаш тук всичките мъже от село Велестово, ние сме тридесет и петима. Има две седмици как лежим тук, защото сме дали хляб на непознати нам хора.
- Бог да ви освободи. А ти, кичеецо (от Кичево – бел. П. Н.), за какво си така омотан с вериги?
- Набедиха ме, че съм убил съседа си.
- Колкото и да се гърчееш, зная, че не си убиец; но къде са ти гърците, всесилните твои гърци, да ти помогнат? Къде ти е Мелетий, прехваленият твой владика, тоя Божий човек, който има строен стан и тънки пръсти, който добре благославя и като славей на Бог пее? Малка ли сила има той пред участъка? Не може ли той да ти строши веригите?
- И ти утре ще носиш вериги.
- Откъде знаеш това?
- Аз зная.
- Вярвам. Обаче не е чудно да носят вериги неприятелите, но приятелите на Мелетий...
След малко един жандарм, през един отвор, нарочно направено на тавана, спусна голямо шише, пълно с ракия, и викна.
- Пърличе!
Станах и го взех.
- От кого тоя дар?
- От Филе.
- Благодаря. Бог да не допусне да му го връщам. (Бог не чу молитвата ми: днес Н. Филев гние в Битолската тъмница).
Не минаха пет минути и ето тъмничните врата се отвориха и, заедно с пресния въздух, влезе любезният на музите певец и учител Н. Филев (добър му час!).
- Бъдете ми мъже - каза той и постави пред нас трапеза, пълна с ястия, достатъчни да наситят сто души.
- Пред Бога да ти се найде - извикаха затворниците.
- Ето за тебе - ми каза той - любимата твоя рибена чорба охридска; всичко друго подарявай комуто щеш; на благи и на зли.
- Тук зли няма. Но каква беда ни постигна, Науме.
- Млъкни! Тъмницата е приличното за мъже място! Видял ли си жена в тъмница?
- Бъди ми благословен.
- Знаеш ли, че мъжко и женско се стича в храма на св. Климент? Знаеш ли колко свещи горят пред св. Климент за вашето спасение?
- Благодаря - казах и се прекръстих.
- Знаеш ли колко лесно сега се събират помощи? Най-бедният дава. Но о чудо! Чорбаджиите не дават.
- Оставете ги. Но какво?... това шише... тук не е позволено да се пие.
- С малък подарък се пропусна.
- А Коче?
- Той стои вън и плаче.
- Да не плаче: с малък подарък ще бъдем спасени.
Жандармът, който чакаше зад вратата, викна “кефает“ („достатъчно“ на турски – бел. П. Н.) и прекрати разговора.
- Довиждане - каза Н. Филев и излезе.
Жандармът заключи вратата.
- На, татко! - казах на стареца. - Преди да ядем помоли се и напий се... Бог слуша молитвата на страдащите.
И му подадох шишето. Той го взе и помоли: свети Климент златен да плати на всекиго според работите (амин), да ни крепи във вярата (амин), да извиши къщите на милостивите граждани, които ни са ни нахранили и напоили (амин), да ги множи и слави (амин), да пази и варди от зло техните чеда, внуци и правнуци (амин).
При тези думи космите ми настръхнаха като четина, все едно казваше молитва някой светец или просветен свещеноначалник, проникнат от Светия дух. Той ми каза:
- Даскале, благослови - сръбна и ми даде шишето (бях от дясната му страна).
Взех го и се помолих:
- Господин Бог да ни чуват от зло (амин), да не забравя и да не забавя (амин), да ни даде сила да понесем теглилата си (амин), час по бързо да спаси и нас и нашите братя (амин), свети Климент да поднесе молитвите на стареца пред Божия престол (амин).
Шишето от ръка в ръка премина през всичките затворници, които се молеха типично: “Както се помолихте, така да бъде“. Когато дойде редът на кичееца (който беше от лявата страна на стареца), той гръмко произнесе: “Богородица да даде сила на царя и везира, на паши, аги, бегове и владици.“
- Да ти устата капне, кичеецо - рече старецът. - Твоята молитва е или много умна, или много лицемерна.
- Какво да правя аз, сиромахът - прошепна той, - и зидовете имат уши.
- Ако чуе турчинът или владиката, че се молиш за тях, ще ти бъдат ли благодарни?
- Не.
- И така ти си лицемер, на тебе вяра нямам.
- Да се помолим Богу, братя - казах, и станах и открих главата си.
Всичките направиха същото, освен кичееца. Изрекох “Отче наш“, после наредих затворниците на две чети и поделих на другата чета половината ястия. Всички се прекръстихме и седнахме.
- Аз не можах да стана - каза кичеец. - Прангите ми тежат.
- Не ти тежат прангите - рече старецът, - но ти тежи дяволът.
След обед разговаряхме с оня събеседен жар, който характеризира страдалците. Бих съставил повече от един том, ако бях записал всичките разговори, но многословието е страшно и омразно. Старецът особено изобразяваше тъй живо всичко, което беше чул и видял, че очите на всичките бяха вторачени в него. Между другото, той ме попита:
- Даскале, син да си ми, каква е оная молитва, която казахте? - и аз му изтълкувах Господнята молитва.
- Мили Боже! Струва ми се, че това е наш български език.
- Не! - му казах аз, за да не влизам в дълги разяснения. - Това е руски език.
- Сполай ми ти, Господи, колко сме били близо! А нашият поп какво ни мърмори, не мога нищо да разбера.
После той прошепна нещо на един млад исполин от съселяните си, който след няколко минути се изправи пред кичееца и му каза:
- Стани и седни в оня ъгъл или те удушавам.
Кичеецът остана смаян и безответен: посоченият му ъгъл беше същият, където затворниците по време на нужда изпускаха тънката си вода. Запламтяха очите на велестовеца; той тури ръцете си около врата на кичееца. Като видя кичеецът, че туй не е шега, стана и седна на посоченото му място.
- Тук седи - каза исполинът - и уста да не отвориш: тук аз съм ага, бег, цар, везир.
До вечерта четиринадесет пълни съда, кои с вино, кои с ракия, се спуснаха през отвора. Ястията, донесени ни от християнската милост, бяха толко изобилни, че и жандармите и семействата им ядоха и се наситиха. Когато се изправих да изрека “Ядат бедните“ (начало на молитва преди ядене – бел. П. Н.), и кичеецът, както всички, се изправи.
- Виж колко пъргаво стана! - се чу един глас.
- Тояга! Тояга на завеяните глави - каза старецът.
Ядохме и пихме до насита, а съвременно и жарко се разговаряхме. Кичеецът уста не отваряше. След кратка молитва легнах и тутакси заспах. Когато се събудих, намерих всички събудени. Между благословените наши земеделци, твърде редки са ония, които употребяват тютюн. Всички разговаряха, а кичеецът пушеше цигара.
- Моля ти се - каза той на стареца, - позволи ми да кажа нещо.
- Да се вид не видиш заедно с своите везири и владици - каза старецът, - ти се молиш за разбойници, които крадат царската хазна, обезчестяват царя, разрушават царството и стрижат и доят стадото до кръв.
- Аз ти рекох да мълчиш - прибави исполинът.
- Недейте, християни - казах. - Всички сме братя, всички страдалци. Вярвате ли, че тоя човек е убиец? Не! Той е три пъти на мъчения подложен и е доказал невинността си. Даже и убиецът е известен, но той е турчин; а турчин в тъмница не влиза, освен когато е сгрешил против турчин. Но и ако да е наистина убиец, трябва повече да го съжалим. Исус Христос се грижи повече за един грешник, отколкото за деветдесет и девет праведници. Тоя човек, между всички нас, е най-достоен за съжаление, през целия си животтой е ласкал големци. Все напразно! Къде са неговите господари да му помогнат?
- Да ти имам молитвата - каза старецът, - позволено му е да говори.
Кичеецът започна:
- Даскале, цяла нощ не съм спал. Жаден съм за разговор. Кори ме, псувай ме, но говори ми. Как ти цяла нощ спиш дълбоко в неизказаното зло, което ни сполетя? Докато си тук, кажи ми нещо. Днес е черен ден: ще те постигне моята съдба, ще бъдеш отведен в Дебър.
- Обърни се към съвестта си, брате, да не си в нещо сгрешил. Безсънието е чедо на греха. Праведникът всякога спи леко.
Не бях още свършил последната дума и от стаята на жандармите, която беше над нас, се чу дрънчене на вериги и глас: “Григор, Ставре и Гьоргий Наум, гответе се за в път.“
- Ох, сиромахът аз! - извика старецът. - Как не мога да загина заради тебе, синко!...
Скоро се приготвихме и се обгърнахме с всичките затворници. След мало отвориха вратата на тъмницата и поведоха мене и брат ми и двете ми внучета пред каймакамина, арнаутин от Епир, от племето на тоските, племе за гърцизма най-фанатично. До него бяха покойните ни първенци Тасе (Анастас) Зарче, Христодул Владиков, Наум Стружанче и Антонаки, внук на Мелетий. Синът му (на каймакамина) ме заплю.
- Каква е вината ми? Кой е обвинителят ми?
- Не зная - каза каймакаминът на гръцки - коя е вината ти и кой е обвинителят ти. Просто заповед имам от мютесарифина да те пратя в Дебър.
- Защо синът ти ме заплю?
- Това е прегрешение, за което ще го накажа.
- Благодаря. А ви господа, като знаете, че съм живял почтено и честно съм ви служил, кажете една блага дума за мене.
- Ние не сме обвинители - каза А. Зарчев.
- Не казах, че сте обвиинтели, но ви помолих да ми бъдете застъпници.
- Защо ти трябваше - каза А. Зарчев - да въведеш в Охрид български език? Не ти ли се харесваше елинският, чрез който си се просветил?
- Защо ти трябваше да се месиш в политически работи? - каза Х. Владиков.
- Защо ти трябваше да викаш против владиката? - каза Н. Стружанче.
Антонаки не продума нищо, за да не се разбере, че ужасната мрежа беше сплетена в митрополията.
- Но ако аз, както казвате, просветен, съм виновен, какво ви правят тези три прости душици? Какво имате против тях? Явно, че искате да затриете съвършено две цели семейства заради мнимата ми вина, че съм въвел в Охрид български език, когото сам султанът ми е позволил да преподавам.
Мълчание дълбоко.
Ненадейно се яви в залата старата ми майка, която до тогава не можеше никак да престъпи. Две жени я крепяха за мишниците. Тя прошепна слабогласно няколко умолителни думи. Милата! Тя не знаеше, че у гладни фанатици милост няма. Каймакаминът заповяда да я отведат.
- Спокойна бъди, майко - ѝ казах, - иди си дома и не бой се: не ще ме заколят, не ще ме обесят. Хората, които виждаш пред себе си, са толкова умни и самоотвержени, че никога не постъпват по своя воля, а всякога по чужда. Участъкът такива почита, защото такива са му нужни.
- Хитро го каза - каза А. Зарче, - иначе мислех да те закопча добре.
- Сгреших ли в нещо?
- Не, никак.
- Протестирам против тебе, г-н Зарче: ти не ме гониш за друго, а само за това, че сега е невъзможно да изричаш велегласно по църквите гръцкото “Πιστεύω“, което си научил наизуст, без да го разбираш. Както си ме обичал, така и сега би ме обичал, ако можеше да наизустиш българското “Верую“. Протестирам против тебе, г-н Х. Владиков, просветил съм две твои деца, а ти ме гониш, защото явно съм ти казвал, че ти, както и твоите другари, сте подкупени от владиката. По-лесен е моят протест против тебе, г-н Н. Стружанче. Ти ме гониш, защото от парите си, дадени на Мелетий, няма да вземеш ни лихва, ни капитал: от гонен калугер какво можеш взе? Протестирам против Мелетий, който, както уби учителите ми, така иска и мене да убие. Протестирам против мютесарифина, защото ме кани в Дебър, без да разкрие кой ми е обвинителят. Протестирам и против тебе, най-славни, защото ме плюеш, без да знаеш каква е вината ми.
- Остави българския език - каза каймакаминът - и веднага те освобождавам.
- По-добре смърт.
Тутакси, по заповед на каймакамина, ни отведоха на пространния пред участъка мегдан, където се беше стекло множество народ. Там, за зла чест, се беше спряла и майка ми, или от слабост, или за да види изхода на делото, или за да се поутеши от народното към нас съчувствие. Там на мене и на по-големия ми внук, Георгий Пармагов, туриха вериги на десните нозе, пред очите на майка ми, а брат ми и по-малкия ми внук освободиха.
- Слава Богу - продумах в себе си. - Няма да гине домът. Туй е едно от обикновените османски великодушия.
Майка ми ни повика и като ме целуна:
- Бъди ми юнак - ми каза, - ако ли не, аз ща умра от скръб. Четири сирачета малки ми останахте от татко ви; ти даже и не го помниш; ти беше шестмесечно детенце, седаче. Прехранила съм ви с юнашко земеделие и чуждоработничество. Не бой се! Пред свети Климент горят безбройни лампади. Ако ми се уплашиш, незаслужено да ти е млякото ми.
Много ме възхити великодушието на полумъртвата ми майка и весело и отговорих:
- Кълна се в свети Атанас, когото славим, няма да те оскърбя. Както досега, така и отсега ще бъда достоен твой син. Много съм весел, че Иван и Климе се освободиха.
Рекох и целунах десница ѝ; също и внукът ми...
Народните сълзи течаха изобилни. Възседнахме назначените нам мършави товарни коне и тръгнахме. Димитрий Пармагов, като видя, че ще минем през чаршията, когато има друг, по кратък път, предложи на Джемаил ага три лири подарък, за да ни преведе през краткия.
- Няма ад може: така ми е заповядано - каза той. Тогава узнахме, че намерението на митрополита беше да покаже силата си, да уплаши партията ни чрез примерното ми наказание (наистина на Спиридонов ден, когато той служеше, много страхливци, които преди не го признаваха, дойдоха в църквата заедно със семействата си добре натруфени да видят хубавите му дрехи, да чуят гръцкия славей и да целунат десницата му).
От минута на минута се множаха изпращачите. Старци се забелязваха сред юношите и жени сред мъжете. Дето минахме, по всичките врати и прозорци се виждаха насълзени лица: отечеството всякога прекомерно наказва и прекомерно обича.
- Не плачете за него: той не е за оплакване. Плачете за себе - каза един жандарм.
Като късоглед не можах да го позная (той не беше близко: повече от шестдесет и един жандарми съставяха конвоя, все едно бяхме ужасили света със злодеянията си).
Чудех се, че няколко зърна философия се намирали в мозъка на един жандарм.
Ангелина Филева, все едно ми беше сестра, плесна с ръцете си, когато минахме пред дома ѝ и каза на жандармерията:
- Какво е това от вас? Какво зло сте видели у даскала? Защо не ловите злодейците, от които дърво и камък плаче? Но вие сте юнаци само за кокошо клане и за ловене на честни хора.
- Ти не си за оплакване - каза същият жандарм, - но по-добро да мълчиш: ние не го уловихме, а други.
Да се върнем пет години назад (1863 година). Връщането ми от Атина беше още скорошно и учителствах на гръцки език.
Един ден влезе в училището един висок човек със сини очи, руси коси и покъсани дрехи, един от ония сираци славяни, на които ако не баща им, то дядо им е бил християнин и които се потурчили, за да се отърват от албанските грабителства.
- Добро утро, даскале - каза той.
- Дал ти Бог добро.
- Чух твоето името и дойдох да те видя.
- Благодаря.
- Аз от опит съм изучил и нашия, и вашия закон. Когато съм бил в недоумение за някоя дума в корана, идвал съм тук да попитал някого от ефендитата. Ако ли не съм намирал тук човек да ми разреши недоумението, тичал съм до Битоля и чак до Солун, пеш, под най-лютия студ или горещина. Аз съм имамин в селото си; аз определям часовете на молитвата с интифа.
И същевременно изважда от пазвата си една интифа, за да каже, че знае употребата ѝ. После изважда кратка ръкописна география и я чете. Още звучат в ушите ми думите: “Португалия, Лисабон“.
- Тук турците - му казах - не искат география, нито се учат на нея, че била противна на корана.
- Аз желая да зная - каза той, - в знанието няма ни грях, ни срам. Имам един син; сам съм го учил. Той знае добре да чете и пише, но няма моята севда (ученолюбие). Страх ме е да не е мой син, да не е копил (незаконен). Някой ден ще изтегля ятагана и ще му отсека главата.
Рядък човек - казах си на ум ...
- Знаете ли есап (смятане)?
- Зная, но съм дошъл да Ви моля да ме научите малко. Тук няма нито едно ефенди да знае.
- Добре!
И като видях, че знае добре четирите действия, му преподадох набързо простото тройно правило, което той научи за кратко време с чудесно бързоумие.
- Когато искаш, ела при мене.
- Да си ми жив! - и той идваше, докато не изучи всичките тройни правила.
Един ден му предложих една алгебрична задача, той с просто размишление я реши.
- Ето такива хора - извиках аз - трябва да бъдат паши и сатразами; такива хора царят да търси през деня със свещи.
- А аз служа - каза той - като имам и като учител, почти за никаква заплата: срам ме е да ти кажа какво вземам.
Тъй ми каза и се разделихме. Сега той се прилепи до коня ми, тури ръката си на задницата му и каза:
- Хубаво нещо е да прави човек добро.
- Да! Даже и на душманите си.
- Познаваш ли ме?
- Болни ми са очите, по гласа те познавам малко, а по дрехите никак.
- Аз съм Емин, матският имам, твоят ученик.
- Ти ли! Ти ли! Ти сега се жандарм!
- Докато бях учител гладувах; станах жандарм, по-добре прехранвам семейството си.
- Имаш ли малко милост към мене?
- Беса бес (вяра и клетва) - душата ми курбан за тебе.
Когато влязохме в чаршията, брат ми ми връчи няколко лири и ми каза: “На Христо Чудо да ги повериш“. Съгражданите със сълзи в очи натикаха в дисагите ми кой хляб, кой пари. Джобовете ми се напълниха със сребро. Най-сиромасите показваха щедрост. О срам! Богаташите, оня богаташи, които почитахме за стълбове на своята партия, изобщо не се явиха.
Чувал съм един учител, който казваше, че евангелската присъда против богатите е несправедлива. Ако тогава можех да разсъждавам, бих му отговорил: “Учителю! Които служат на Мамона и се покланят на среброто като на бог, тия и само тия биват богати, а следователно и осъдени; благородният, щедрият, великодушният човек, ако и да оставя своите милостини след смъртта си, не влиза в геената: не бой се за него; но той не може да бъде пребогат, защото усеща отдалече стенанията на бедните.“
Като видях на житния пазар народа ужасен и паднал духом, взех да ям хладнокръвно една от подарените ми ябълки, за да покажа на приятели и врагове, че нямам причина да се боя.
- Ето, помери се (полудя) сиромахът - каза един глупак и това слово от уста в уста премина като мълния по дългата чаршия; и тъй церът, употребен нарочно, за да умали народното отчаяние, послужи, за да го преумножи. Паниката е способна да омалодуши най-безстрашните.
После, където минахме, срещнахме хора вдървени от ужас и жалост, прилични повече на статуи, отколкото на хора. Редки бяха ония, които дръзваха да ме хванат за ръка или да кажат: “Господ да те избави.“ Мнозина ми донасяха пари.
- Недей, брате! Пари имам премного, нямам вече къде да ги туря.
- Клета му майка! Със сигурност е полудял.
Като преминахме с бавни стъпки охридската чаршия (че конете ни не бяха парадни), броят на изпращачите постепенно намаляваше и само десетина от учениците ме проводиха още за един час вън от града.
- Върнете се, мили мои чеда: силен е Господ, а аз съм невинен - няма да пострадам.
- Ще те изпратим до хана.
- Не ви позволявам.
Оросиха ръката ми със сълзи и се върнаха.
- Чуваш ли? - ми пошепна Емин.
- Чувам.
- Хич не бой се: с пари те подкова владиката и с пари ще се отървеш. Днес навсякъде и убийците с пари се отървават.
- Всичко разбрах, кажи ми нещо за владиката.
- Виждаш ли тоя кон?
- Виждам го.
- Той е натоварен със свите (сукна) и разни други дарове, пратени от владиката на мюте- сарифа. Оттук познавам, че ти си просто наклеветен и се радвам. Мютесарифът е умен и кротък човек, той ще лапне рушветите на владиката и пак ще те пусне.
- Амин.
- А оня кон, по-надясно, е товарен с твоите книги.
- Какво ще правят с тях?
- Ще ги прегледат.
- Нека! Но моля ти се да ми ги пазиш како окото си.
- Нямаш грижа.
- Беше ли у дома, когато ме задържаха?
- Не! Ние претърсихме неговата къща (и ми посочи внука ми).
- Какво е обвинението?
- Според донесението на владиката се надявахме да намерим у вас пушки, ножове и барут, а нищо не намерихме: не бойте се за книгите, и да се намери някоя лоша, то не е за зиян (щета).
- Няма ни една книга лоша от моите.
- Така да си ми жив. Срам е за царството да мъчи честните хора.
- Но защо толкова много жандарми, които аз не познавам.
- Повечето са от Дебър.
- Не стигаха ли охридските?
- Я помисли малко: вие в Дебър сте наклеветени като хасии (бунтовници).
Тръпки преминаха през тялото ми. Тежеше ми среброто. Същата вечер, по време на съня, можеше да ми го отнеме някой от многобройните жандарми, които ме заобикаляха. Реших се да го дам на Емин. Наистина, между всичките жандарми нямаше ни един да ме обича повече от Емин.
- Емин ефенди!
- Буюр (кажи – бел. П. Н.)!
- В Дебър ние ще бъдем по тъмно и ще имаме много нужди: моля те да ни наглеждаш понякога, да ни носиш хлебец, да казваш по някоя блага дума за нас.
- Това ще го направя, дори и да не ме молиш, само нямайте грижа.
- Не е ли по-добре, Емине, тези пари да стоят у тебе, отколкото у мене?
- Дай! Дай! На Емин ги даваш. Имаш ли шамлия (кърпа)?
- Много.
- Дай!
Дадох му една кърпа, той върза две на две успоредните ѝ краища. Бръкнах в джобовете си и сложих в кърпата няколко шепи сребро. После му дадох и лирите.
- Тези пари са вакъф параси.
- Давай и където трябва, Емине, но не вярвам да стигнат.
- Ще стигнат.
Боже мой! Колко люта беше зимата!
- Емине, вашият амир (началник – бел. П. Н.) жив ли иска да ме отведе в Дебър, или мъртъв?
- Стай фурула! (Пепел ти на езика! – бел. П. Н.) Какво говориш!
- Умрях от студ, виж краката ми.
- Оуу! - възкликна Емин, като пипна краката ми. - По-студени са от желязо: какво да правим?
- Да ми позволят да вървя пеш.
- Но прангите ще ти убиват.
- Нека, само да се стопля малко.
- Чакай да поискам изин (позволение) - каза той, изтича към бимбашията, разказа му каква е работата, получи позволение и се върна.
- Имаме изин - каза той.
Слязох от коня, също и внукът ми.
- Емин! - каза бимбашията. - Ако ти побягнат, вай халана (горко ти)!
- Ефендим! Аз с цената на живота си гарантирам за него.
- А за другия?
- Той ми е внук - казах на Емин.
- И за него - каза Емин.
- А какво има в кърпата?
- Пари.
- Много пари трябва да имат тези хасии.
- Ефендим! (Господарю! – бел. П. Н.) Те нито хасии са, нито пари имат. Народът насред чаршията им ги подари.
- От тези пари да не си взел някакво хисе (дял)?
- Аферим, бе Емин! Сени омбаши япаджаам.
- Ефендим! Ако имаше правда на света, аз бил бих юзбаши - рече и извади от дисагите ми няколко пещника и на мястото им тури кърпата.
- Няма ли да възседнеш коня ми, Емине!
- Не! Не съм уморен.
- Ако бяха всичките турци како тебе, цяла Европа би треперила от вас, както преди.
- Нашата книга казва, че хиляда и двеста турци, добри, честни и богобоязливи, могат победят най-силната войска.
Като прехвърлихме Дринския мост при село Дъбовяни:
- Стопли ли се малко? - попита Емин.
- Да!
- Сега възседнете конете си да не ви убиват прангите.
Възседнахме конете си. След няколко минути срещнахме пътници турци, яздещи великолепни коне.
- В Дебър почнахте ли рамазана?
- Да!
- Кога?
- Днес.
Юзбашията хвърли цигарата си и всичките жандарми последваха примера му.
Стигнахме Мерсимбеговия хан. Беше мрак. Настанихме се в пространен зимник, а бимбашията с неколцина жандарми - на първия етаж, жандармите седнаха всеки на полагащото му се място. Мене и внука ми поставиха покрай огъня, може би за да ни пазят по-добре, но аз зная, че човеколюбието блестеше у много османлии, докато у много християни нямаше нито зърно милост. Започнаха ония разгорещени приказки, рамазанските приказки. Хляб имах много: извадих няколко пещника и раздадох на жандармите. Пречупиха ги, водните частици в тях бяха измръзнали и светеха: дълъг стана разговорът за зимата. Поставиха пещниците покрай огъня, за да се размразят, и ни дадоха по половин пещник на мене и на внука ми. Не вкусих и трошица. Влиянието на огъня ни склони към сън. От разговора чух само това: “Ако тези хора наистина са противници на държавата, няма да се спасят.“ После заспах.
В критичните дни на живота и когато хората са най-много развълнувани, им се присънват сънища, които ясно им предсказват, каква съдба ги очаква. Същото се случи и тази вечер. С телесните си очи не съм никога нищо видял толкова ясно, колкото онова, което видях тази вечер с душевните очи: яви ми се на сън един нисък човек, с пребяла риза, белобрад, гологлав, плешив. Гола сабя, светла като слънце, блестеше в десницата му; махна с нея и разсече главното звено на веригите ми. Веднага се събудих - от радости ли, или от живостта на съня. Събуждам внука си, никак не иска да стане.
- Стани, стани, Георгий, имам да ти казвам нещо радостно.
Стана. Тога се обърнах към празнуващите османлии:
- Слушайте, моля ви се.
Разговорът прекъсна. Всички се умълчаха.
Няма нито един народ по света да слуша като османлиите, с прилично благоговение, онова, което казва който и да е, даже и най-простия и най-презрения човек. Разказах им точно съня си. Мълчание дълбоко и дълго.
- Душа да нямам - се чу един глас, - ако не ти паднат прангите, и то скоро.
Това тълкуване беше утешително и затова ми се видя естествено, макар че се бях смял дотогава на всичките разказвачи и тълкуватели на сънища.
Сутринта - дълбока зора, готвим се за пътуване. Прангите ни звънят в ханския двор. Бимбашията слуша звъна и приказва на двама жандарми: да ни махнат прангите. Един от жандармите изрече една мръсна псувня и с нисък и роптателен глас каза по арнаутски: “На гяурина да му се яви светец и да му махне прангите! Аз не му ги махам“, и отговори на бимбашията:
- Тук няма гвоздей.
- Потърси в хана и ще намериш.
Арнаутинът походи из хана, като се преструваше, че уж търси гвоздей, и се върна.
- Ефендим, няма гвоздей.
- Ако тука няма, ще идеш в село и ще намериш.
- Аман, ефендим! Селото е много далеч!
- Пет часа, далеч ще идеш и ще намериш.
Гвоздеят беше в джеба на тоя жандарма. След няколко минути го извади и отключи прангите ни с ужасни роптания.
Тръгнахме по ония стръмни рътове, които се възвишават над Дрин. Човек се схваща, ако от тази висота метне поглед на сините Дрински струи. Пътят прилича на козарска пътека, щом го видиш, ще заключиш: “Тук живеят зверове.“
Да оставим впечатленията, които ми направи пътуването: дълго би било да се разкаже всичко подробно.
Когато приближихме до град Дебър, един звероподобен жандарм:
- Дай пари - ми каза, - или иначе ще подбудя всичките дебърски деца с камъни да ви замерят.
- Мълчи, бе муртат (вероотстъпник – бел. П. Н.)! - каза му Емин и той млъкна, и наведе главата си.
Влязохме в Дебър. Тоя град, със забогателите си от грабителство жители и охолния им живот прилича на оазис посред Сахарската пустиня. Този оазис е погълнал всичкия сок на околията. Там е натрупано всичкото богатство на християнските градове и села, близки и далечни. Там арнаутката лежи на пухено легло, обиколено отвред със златошити възглавници, когато честният славянин се лишава от насъщния хлебец, когото той с пот на лицето си произвежда за грабителя. Всякога похвални и славни са били османските дипломати, но защо ли те не поискаха ни веднъж да накажат злодейския град Дебър, от който султанското правителство не получило никога ни редовна войска, ни най-малкия данък и чиито башибозуци са опозорили държавата пред целия свят. (Че те отиват на бой, не за да се бият за вяра, а за да грабят стоката на мирните граждани) Защо министрите ни слушат ежедневно дебърските злодеяния и се преструват на глухи? Искат ли да вразумят град Дебър? С пет хиляди войници могат да направят това. Ще се лишат ли от пари? Но в Дебър ще намерят безчетни съкровища, които, по всеки закон, са държавни. Защо наказаха с оттегляне Кадри паша, най-способния си служител, който успя да улови всичките главатари на дебърските злодейски чети, прати ги под конвой в Битоля и накара така дебряните да живеят мирно и да строят обществени пътища като всички покорни поданици? Защо изпълниха буквално дебърската молба и не само Кадри паша наказаха с оттегляне, а и главатарите на дебърските разбойници освободиха и разрешиха строенето на пътища по цялата дебърска околия, на която жителите са вечни врагове на мира, на тишината и на правдата?
Но колкото и да желая отговор на тези въпроси, длъжен съм да не се отклонявам от предмета си и да кажа нещо за дебърската тъмница: като дотегнах досега на читателите си с излишна говорливост, длъжен съм да им разкажа накратко за последвалите ужасни събития, но колкото и да бъда кратък, трябва ми още доста мастило, защото и материята е изобилна.
Влязохме в къшлата (казармата). Най-напред ни поставиха в затворническа килия, тясна, дълга и доста тъмна стая, където живееха жандармите. Боже мой! Какво ще стане с мене? Предразположен към нервни болести, силно раздразнителен, неспособен на притворство и ласкателство, аз съм свикнал да говоря направо, рязко, неприветливо - как ще се сближавам с тези звероподобни същества?
Г-н Христо Чудо (добър му час!), охридски кожухар, който работеше в Дебър и беше наглеждал много затворници, ни посети и ни донесе хлебец и печено месо. Двамата се разплакахме - с тази разлика, че неговите сълзи течаха от жал, а моите от радост, че в Дебър намерих един благодушен съотечественик, втори баща, на когото можех да се осланям.
О великодушни християни, родени и сами да бъдете мъченици и с мъчениците да съпреживявате... Но нека да оставим поезията.
След две минути г-н Димитраки ефенди, аптекар на войската, дойде и ми донесе една кърпа, пълна с ябълки.
- Добре ли си със здравето?
- Носът ме боли.
- Да! Имате оток и това е от лютия студ...
След като си отидоха посетителите, жандармите ми отнеха един табакерата, други цигарлъка. Те биха отнели и дрехите ми, ако можеха да сторят това ненаказано. На сутринта ето ти моя неотлъчен във всичките подвизи приятел, г-н Яким Сапунджиев. В Атина, когато нито един от предишните приятели и съотечественици не искаше да ми каже “добро утро“, само Яким ми остана верен. Като се видяхме в Охрид, сговорихме се да заместим владиката и гръцкия език с български.
Яким ми каза на гръцки:
- Дойдох да те спася или да гина заедно с тебе.
- Недей, друже! Ти имаш семейство!
- Когато изрекох против гърцизма ядовитото слово и гъркоманите се готвеха да ме пратят вързан в Цариград, не беше ли ти, който ми каза: “Друже, не бой се!“ Не беше ли ти, който преписа цялото ми слово със своя ръка и ми връчи преписа, и ми каза: “Дето и да идеш, носи с тебе това писмо. Аз ще гина за тебе: ти - семеен, аз - свободен?“ Няма никога да забравя това.
- Но вместо един, ще гинем двама, а това не е разумно: остани поне ти да воюваш ...
- Всичко е решено! Казах на съпругата си: “Отивам на смърт и ако родиш мъжко - да го кръстиш Григор, защото, струва ми се, Григор Пърличев няма вече да го видим жив“.
- Аз не съм на твое мнение, несъмнено ще се спасим.
- Амин.
- Не се ли уповаваш на силните ни защитници, а особено на г-н Христо Паунчев?
- Бог да го порази! Именно тоя Х. Паунчев помолих умолително за кон и му казах: “Г-не! Пърличев гине! Дайте ми кон да ида в Дебър да сложа пръст на очите му“, а той ми отговори: “Страх ме е да не познаят в Дебър коня ми“. Ето ти нашите защитници!
- Но ако у охридските първенци човеколюбието е угаснало, то поне у народа го има и у тукашните велможи ще го намерим.
- Затова и донесох множество пъстърви, достойни да красят трапезата и на Крас. Но помни това, че ние, като сме попаднали в ръце на неприятелите си, не можем намери у тях ни четвърт част от милостта, която ние бихме показали към тях, ако те бяха попаднали в нашите ръце.
- В това съм уверен. Когато троянският шпионин Долон попаднал в ръце на Диомид и му се молел горещо да го пусне за скъпоценен откуп, Диомид, ако и да му обещал предварително, че няма да го убие, сурово му отговорил: “Ако те пусна сега, утре пак зло ще мислиш на гърците и ще им вредиш с шпионството си или с копието си.“ Християнският закон осъжда такива жестокости, но фанариотът, ако и да е образ Христов, предпочита, както и всякога е предпочел, елинския закон. Но дълги разговори не са ни необходими, иди, работи и не се излагай; а за мене ще се грижат и Бог, и светиите.
Яким ми стисна ръката:
- Сбогом.
След малко дойде Емин и ми каза:
- На ти парите непокътнати, но не е добре да ти държиш при себе. Кому да ги предам? Кой ти е верен тук?
- Ти и Господ, и Христо Чудо.
- Стига.
И Емин излезе с парите, народния дар, и след малко се върна.
- Предадох ги - каза - на Чудо. Той ми даде и тези зърна сухо грозде за лек.
И едновременно с това Емин отвори едно зърно, махна семките му и ми го наложи на носа.
По цели нощи (през рамазана турците нощем не спят) Сапунджиев и Чудо посещаваха безсънни по-знатните и влиятелни аази и бейове, да ги смекчават, кого с молби, кого със гъделичкащи обещания, всичките с пъстърви. На дебърския владика Антим обещаха митрата на св. Климент и подариха 30 лири и скъп кожух.
- Лирите не ги приемам - каза той, - освен за да ги подаря, където трябва, за спасение на славния охридски поет!
Забележете, първо, че Антим, като албанец, и докато беше в Охрид, много пъти показа към мене знаци на любов (искрена или притворна, Бог знае), защото в “Άρματωλός“ бях похвалил няколко албански добродетели, второ, че той горещо желаеше да стане охридски митрополит.
Между другото носът ми ужасно отече и болките бяха нетърпими. Стенанията ли мои дотегнаха на жандармите, или ги обзе страх от зараза (имаше в тъмниците заразна болест), както и да е, но те ме изведоха от килията и ме посадиха в тъмницата на катилите (злодейците), много по-лоша от охридската. Вонята беше непоносима, погледът на новите ми другари – зверски, грозен. Стаята беше доста тясна и - о проклета дивост! - с камъни постлана. Мангали с недогорели въглища съкращаваха дните на затворниците, които се надпреваряха кой от кого повече да се доближи до мангала.
- Боже мой! - прошепнах си. - Как ще живея тук! По-добре смърт!
Един циганин ме посрещна и каза:
- Аз съм тук чауш, аз определям всекиму мястото. Кажи ми защо си осъден.
- Убих десет владици.
- Оооух! Седни тук при мене - и ми подаде кафе.
Тутакси на кожуха ми падна нечисто насекомо.
- Виж - каза ми циганинът, - над нас живеят низами (войници), от нас много по-нечисти: оттам постоянно падат тези...
- Нищо, и ние ще им пращаме по някое.
И се разсмяха злодейците. Аз не се смеех: болките ми всека минута ставаха по-люти.
Като усетих, че въздухът ни е отровен, огледах се и видех, че само през една триъгълна дупка, отворена на тъмничната врата, получавахме въздух, светлина и храна. Хлябовете даже за да промъкнат през нея, трябваше да се пречупят: не толкова заради теснотата ѝ, колкото за да узнае стражата да не се крие нещо в тях. Страдалчески стенех от болки и скръб, дето ме разлъчиха от внучето ми, когато Г. Х. Топеничар ме посети и ми подари дълъг шал (зимата беше прелюта). Какво ми каза той, не разбрах - че засвири военната музика.
- Слава Богу - каза циганинът, - дойде време да се поразходим. Ти, Сефедин, ще изнесеш днес кюпа навън. (У един кът на тъмницата имаше кюп, в който затворниците със скотско журчене изпускаха тънката си вода).
Сефедин биде послушен. Горко на вироглавите, които биха дръзнали да не послушат циганина. Един непослушник той удари по глава със стомна и го уби на място.
Като престана музиката, отключиха ни тъмничната врата, за да се поразходим или по-точно - да удовлетворим неизбежните физиологически нужди, които биха накарали и най-горделивият човек да наведе чело и да се смири, ако има най-мъничка частица от разум.
След няколко минути ето Х. Чудо пред мене.
- Не бой се! - каза той.
- Тая твоя дума е балсам, който услади всичките ми болки и тъги.
- Боли ли те носът?
- Ужасно.
- Ако може, да го видя.
- Заповядай!
Той махна наложеното зърно и каза:
- Слава Богу, раната е узряла и ще те избавя от гнойта, която те мъчи - и едновременно с това ми стисна носа и материята протече изобилно.
- А бе, татко! Аз сега съм като повторно роден: лекували са ме двадесет и трима атински доктори, но имам повече вяра на твоето християнство, отколкото на тяхната наука.
- Утре ще бъде по-добре, вдругиден още по-добре.
- Амин.
- Има още.
- Благослови!
- С Бога и с приятели ще ви спася от тъмницата.
- Амин! - и му целунах десница.
- С Яким посетихме всичките аази: всичките са благосклонни към нас.
- Пречи ли Антим?
- Не бой се! Аз отговарям за него.
Тъй както си разговаряхме, внук ми пристъпи към нас със сложени ръце.
- Как си, вуйчо?
- Много по-добре. Ето вторият ни татко, който ден и нощ се труди за нас: целуни му десницата.
Момчето целуна десницата на г-н Чудо, после и моята.
- Ако те гледам така болен, аз ще умра от жал.
- Търпение, Георгий! Нека пострадаме малко. Сам Христос е страдал за народа.
- Няма да страдате много - каза Чудо, кълна се в св. Климент, ще се спасите.
- Да му имам милостта; и на сън ми се яви той.
- Няма да забрави той ни вас, ни враговете ви. Пари имам, и Емин ми донесе много, и народът ще придаде многократно. Какво искате да вечеряте? Имам да ви храня с баклави. Болен и пътник да не пости - казва законът.
Затвориха ни в тъмницата. Циганинът започна да брои пари.
- Откъде толкова пари у циганина? - попитах някой си Трифон, който беше убил жена си, отчаяна курва.
- Не знаеш ли? Той ги граби в сред чаршията и после си ги дели с Адем ага.
- Как така?
- Той е толкова изкусен в занаята си, че не можеш да се усетиш когато те обира.
- Ще дойде ден и за него... но какво наказание по-тежко от нашето?
- Искаш ли да ти разкажа подробно делата на всеки затворник?
- Крайно ще ме зарадваш: тези пусти нощи, предълги, нескончаеми. Има време за сън, има и за разговор. Разговорът е утеха на нещастните. Отегчение е многото сън, а при това и не можем да спим.
Трифон започна да ми разказва ужасни истории, на които тука не им е мястото. Боже мой! Как спяха затворниците! Всеки от тях поставяше главата си на кълката на ближния си. Тридесет и двама затворници тъй пренощуваха, докато слушах интересните биографии на другарите си. Тъй се минаха шест дена. Храна ни носеше, кога сам Чудо, кога калфата му Анастас Димзович. Често идеше и Яким. Материята от раната ми течеше изобилно. После внук ми се разболя - от скръб ли, от заразата ли... Но причини бяха много.
Градяха се в казармата няколко стаи недоградени. Всичките затворници под конвой носеха отдалеч материал за тази цел. Аз, како болен, бях лишен от тази спасителна разходка, но след оправянето ми не ме оставиха да гния в тъмницата. Усетих животворното влияние на чистия въздух, но колкото аз печелех в здраве, толкова внук ми губеше. Късаше ми се сърцето, когато го изнасяха навън другарите му, държащи го за мишниците. Главата му висеше над рамото като чашка на увехнал цвят, но и така го ободрявах с енергични думи, произнесени с оня хроматичен тон, какъвто употребяваха Омировите герои, когато построяват на бой дружината си. Един вечер, когато А. Димзович ми беше донесъл ястие и си отиваше, видях през триъгълната дупка двама жандарми, недостойни за името (че бяха облечени в арнаутска форма), които взеха да го бият немилостиво и извиках:
- Не бу сизден, бе катиллееер катиллер? (Какво правите, бе убийци такива! – бел. П. Н.)
От вика се огласи казармата и жандармите уплашени изпуснаха мъченическото момче: те помислиха, може би, че някой чиновник им вика.
Отчаяно беше положението ми, но то щеше да стане три пъти по-лошо. Чакаха ни тежки изпитания: затвориха Яким в една стая на казармата, където къс по къс преживяше и погълна няколко писма, които имаше със себе.
Стига ли туй? Не! Никак! На сутринта, по време на отпуската, видях и брата си Иван и си помислих: “Не казваше ли право Христо Танчев, че аз не мога да победя Мелетий? Че аз с главата си не мога да строша планина, планината ще ми строши главата? Ето че врагът иска да затрие цялото ни семейство!“ Страшно се отчаях, но на брата си показах съвършено спокойствие, даже и шарлатански го ободрих с енергични думи и жестове.
- Откога си тук?
- Един сувария (въоръжен конник – бел- П. Н.) ме доведе вчера пеш.
- Къде се намираш?
- В килията.
- Защо си в Дебър?
- Оплаках се на чорбаджиите ни, че те са виновници за твоето нещастие, а те ме изпратиха тук.
- Те са искали да докажат, че е истинско твоето обвинение срещу тях, но бъди уверен, брате, че Бог ще ги порази, а нас ще избави.
- Бог да те чуе. На ти една риза.
- Благодаря! Как е мама?
- Много по-добре.
- Жив е Господ, бе хей!!
(А Иван може би пестеливо ми говореше, както и за себе си). След мало ни заповядаха да идем всеки на мястото си.
- Наглеждай малко Георгий: болен е.
- Знам.
И се разделихме. Влязох в тъмницата и седнах: “Боже! Боже! Как ще бъде! Разделен от брат си, от внук си, от Яким... Всичките гинем! Да бяха поне при мене“...
Струваше ми се, че каменният под ме вдига нагоре като с лост, че стаята се върти около мене, че съм дошъл до изумление. От страх при тези симптоми сърцето ми буйно затупа, все едно щеше да изскочи из гърдите ми. Станах и пак седнах, колената не ме крепяха. Съблякох си дрехите и се облякох в праната риза, която като че светлина разливаше от белина. Злодейците се чудеха на плата и на блескавината му. Симптомите изчезнаха: стана ми по-добре.
В такова положение бях, когато дойде Емин.
- Как си със здравето?
- Не много добре.
- Да ти доведа лекар?
- Не! Ти ще ми бъдеш лекар.
- Готов съм.
- От моя страна ще напишеш силен арзохал (молба – бел. П. Н.) на мютесарифа. Ще пишеш: коя е вината ни?
- Добре.
- Кой е обвинителят ни?
- Добре.
- Четирима мъже гинем в Дебър, затворени и несъдени.
- Предобре.
- Искаме да се изправим пред съда.
- Много добре.
- Ако загинем, пашата ще трябва да дава отговор пред хората и пред Бога.
- Това не е добре, такива думи не вървят, но нямай грижа: арзохалът ще стане силен, аз сам ще го поднеса.
- Да си ми жив!
Емин написа прошението и го поднесе. Около полунощ ме повикаха. Като престъпих прага на съдилището, заколебах се.
- Ха, кяфир (неверник – бел. П. Н.)! - каза кадията (съдията – бел. П. Н.). - Преструва се на болен.
- Много съм болен, а брат ми и внук ми може би и са умрели: има два дена, откакто не ги виждам. Но Боже мой! Какво е това зло, което ни намери! Кому кога прегрешихме ние!...
При тези думи ми закапаха сълзите. Поставиха ме на стола за разпит и започнаха ония нескончаеми писмени въпроси и отговори за име, презиме, звание, жителство, поданичество ... Че какво друго имаха да питат? Не знаеха ли те невинността ми?
Пашата изважда една ръкописна моя тетрадка и я подава на кадията, който като тоска знаеше гръцки. Кадията отвори тетрадката и взе да чете οίνον, χύνων πίνον, Σειρήνων, δελφίνων ....
- Какво е това? - ме попита.
Разправих му, че това е сборник с рими (още не знаех, че коранът проклина стихотворството, макар че самият той е стихотворен). Кадията се обърна към мютесарифа и каза:
- Шухара имиш, т. е. стихотворец бил.
Тъй се минаха още осем нощи, в които бях подложен на седем последователни разпита. В последните присъстваше и внук ми, чието здраве се беше поправило. Обвиняваха го за някаква си кореспонденция, която имал с брата си Коста в Румъния. Той отговори:
- Никога не съм му писал, нито той ми е писал.
При седмия разпит пашата се опита да ме заплаши: изважда едно мое слово, писано на задимена хартия и изречено по време на изпитания, и ми казва гръмогласно:
- Сега те държа, бе яланджи (лъжец – бел. П. Н.)!!
- Оооух! - отговорих и станах (Това оооух! звучеше често в тъмницата и го бях научил).
- Тъй ли се отговаря на пашата? - ми каза писарят.
- И на султана тъй бих отговорил, ако ме нарече яланджи. (Тук не ме излъга Омир, който казва: Θαρσαλέος γάρ άνήρ εν πασιν άμείνων, т. е. дръзновеният мъж е все по-добър).
- В това слово ти си казал, че народът не е длъжен да плаща на владиците.
- Това съм казал, това казвам и това ще казвам.
- И това е истината - каза Иляз ага, който днес е Иляз паша (Бог да го възвишава).
- И аз зная това - казва пашата, - но не е простено да се казват пред народа раздразнителни думи.
- Грешил е като човек - каза Иляз паша, - но против владиката, а не против Девлета (Държавата – бел. П. Н.).
Тогава аз казах на пашата:
- Четирима души гинем тук. Ако погинем аз и внук ми, да ти е пред Бога простено, но ако погинат брат ми и Сапунджиев, чедата им пред аллаха ще викат против вас. Ако сме виновати, погубете ни днес, ако ли не, осквернявате Рамазана.
Пашата побледня. Стоях му над главата не като осъждан, а като съдия. Мразех живота и да не помисли някой си, че само тогава, т. е. заради злощастията си, го замразих: ни в детството си, ни в юношеството си, ни в зрелостта си, ни в старостта си не съм оценявал живота. Ще повярват на туй поне злощастниците, ако не всички. Постоянно е звучало в ушите ми изречението: Ελεύθερος ο θανάτου καταφρονων (Само свободният презира смъртта – бел. П. Н.).
Юзбашията присъстваше на разпита и се чудеше: той мислеше, че ние сме за бесене, но пашата му заповяда да ме приеме в стаята си и той отговори: “Добре, ефендим“ с приличното към старшия благоговение, което характеризира османлиите, без което те щяха отдавна да загинат, и ме отведе в стая си и ми посочи добро място за седене и спане. Но там ме удари в носа воня, по-лоша от оная на злодейската тъмница. Стаята беше между двете най-смрадливи тъмници, в които бях поживял. За един миг се събраха там няколко жандарми. При огъня стоеше бляскаво медниче, пълно с кафе (арнаутинът пие двадесет кафета за двадесет и четири часа). По заповед на юзбашията се подаде кафе всички и на мене. Ако и да ми е забранено кафето, го приех (у османлиите е ужасно нещо да отхвърлиш какъвто и да е обичай или поднесено нещо). В разговора юзбашията, като мислеше, че не разбирам албански език, каза тези думи:
- Слушайте, бе синковци, турчинът нещо слаб ми се види; ишала (слава Богу – бел на П. Н.), Господ не дава слабост на турчина, но на мене така ми се струва.
От слабост често излизах навън. Като ме гледаха злодейците, казваха: “Ишала, пак ще се върнеш при нас“. Заповядано беше на някой си Оломан да ме съпровожда; затова двамата роптаеха, когато исках да изляза. Омръзна ми смрадната стая. Взаимната омраза се увеличи, когато на един албанец, който на пук ми каза: „На байрам, ишала, ще се отидем в Охрид и ще го пленим целия“, отговорих по арнаутски: „Мо м’чаа кокън, т. е. не ми цепи главата“.
Животът ми беше омръзнал. Кафето ме правеше раздразнителен. Страдах от нервите. Говорех открито и предизвикателно. Една заран излязох навън сам: Оломан не беше тук. Като се върнах в смрадната стая, не можах да не изкажа отвращението си с възклицание: “По-лошо от кенеф“. Юзбашията се събуди, повика един жандарм и му каза.
- Вземи онзи и го постави при катилите (убийците – бел. П. Н.) на място, където да няма въшки.
То значеше на най-лошо място. И той ме постави в най-отдалечения кът на злодейската стая, където преди два дена беше умрял един злосторник от тъмничен тифу. Смехове и радост у злодейците, че съм се върнал при тях, както ми предсказваха. На сутринта бях преместен в тъмницата на длъжниците, която по нищо не се различаваше от катилската, освен по това, че имаше един прозорец и не беше постлана с камъни. Там поне имахме утешението да си си разговаряме жарко със сестриния ми син и да се утешаваме един друг. Напразно предлагах на новите си другари да отварят понякога прозореца: те бяха почти всичките леко облечени и не разбираха какво е обновление на въздуха.
За зла чест там имаше един ефенди, който нощем по цели часове мърмореше безконечни молитви, като поставеше предварително пред себе една плоска дъсчица. Той беше омразен и презрян за всичките затворници.
Въобще животът тук ми беше по-сносен, но след два дена се разболях. Когато всички се тресяха от студ, тялото ми затля от огнена треска, която ме потопи в непрекъснат сън. Писано беше на внука ми да гледа страданията ми и над мене да кърши пръстите си. Неизвестно ми е колко дена тъй боледувах, но когато при едно отслабване на треската дойдох в съзнание, се намерих пак при катилите. Там ми известиха, че освободили брат ми не за друго, а защото беше опасно болен (зараза върлуваше), че Х. Чудо го приел у себе си, че братовата ми болест се лепнала веднага и на тоя евангелски мъж и на калфата му А. Димзович.
Слушах тези известия тъй безчувствено, като човек, навикнал да слуша постоянно злощастия за себе си и за своите си, но знаете ли как достигах до вратата, за да ги слушам? Трябваше да премина разстояние от шест метра. Колената ми трепереха. Почти на всяка стъпка падах над затворниците, които лежаха (денем спяха). Сам не си вярвах, че тялото ми се е изнурило и че нозете ми не могат да ме крепят. После настана ропот против мене от страна на злодейците и бях принуден да ида при посетителите си на четири крака.
Помня едно събитие, което доказва, че тогава и умствените ми сили бяха отслабнали; не само мозъка ми беше поразила треската - всичкото ми тяло страдаше.
Между другите рамазански увеселения, една вечер, докато спях, един от злосторниците се беше облякъл в женски дрехи. Смеховете бяха общи, от тях се събудих и видях мнозина да докачат притворната жена. Тя уж подбягваше и се оплакваше от докачителите си. Като късоглед, не познах това лице и се захванах със силна проповед за чистотата на нравите, която - особено в Албания - се счита за първа Божия заповед. Циганинът, явно за смях, щипна силно преправената жена и тя извика уж от болка. Тогава се разви у мене донкихотовски дух: станах за защита на невинно угнетената слабост! Како безсилна котка, когато се бори със силен пес, прибягва до дърво или зид и се изправя на задните нозе, опирайки гърба о прибежището си, а предните държи вдигнати и готови в защита и се хвърля решително върху песа, за да наложи на главата му острите си нокти - такъв бях аз пред огромния циганин. Опрях гърба си о зида, вдигнах изсъхналите си ръце за бой и му извиках:
- Лене се дотврас, т.е. остави я, защото ще те убия.
Но само в гласа беше силата ми и като не можех да го нападна, той ме нападна. Спуснах се към него като бездушно тяло: ръцете ми паднаха на рамената му, главата ми - на гърдите му, а нозете ми останаха където си бяха. Мнозина затворници обиколиха чаушина и го молеха да покаже милост към нещастието. А той не само показа милост, но и прекрати играта.
Още няколко дена и аз бих свършил попрището си. На сутринта Наум Кумев ми каза:
- Радвай се, дойдоха от Охрид седем старейшини, от всека махала по един, и носят със себе достатъчно пари и всенародни умолителни прошения за освобождението ви. Ти би плакал, ако да чуеш колко са страдали те по пътя от снегове и виелици. На Антим подариха тридесет и девет лири и един скъпоценен кожух и му обещаха да го възвисят на светиклиментовия престол. Утре е Божик и Антим ще ви освободи: ако ние не уважаваме турските празници, турците уважават нашите... Знаеш ли? Якимовата невеста роди син.
- Слава Богу! Како го кръстиха?
- Григор.
- Да е жив, вековит! (Григор е сега ученик във втори клас).
Вечерта, преди Рождество Христово, чух гласа на Антим. Незабавно се отвори вратата и двама охридчани - Евтим Мушмов и Наум Кумев - дойдоха при мене, взеха ме за мишници и ме извлякоха навън. При излизането ми циганинът не забрави да вмъкне пръстите си, показалеца и средния, в джоба ми тъй изкусно, че едва го усетих. Нищо не му казах, а и в джоба ми нямаше нищо.
Целунах десницата на мнимия си освободител. Казвам го мним, защото той не ме избави заради невинността ми, а заради обещанията и подаръците, а особено защото в “Άρματωλός“ бях похвалил албанците. Както и да е, той ни избави и не е мое право да изследвам приятел ли ни беше той, или враг. Той ме настани в една чистичка стая на митрополията си (която после турците направиха на прах и пепел цялата). Внукът ми отиде на хан. Боже! - си мислех аз, - защо внук ми не е приет тук?... Не може ли Антим с едно кафе да ме отрови?
Там пиех вода, каквато, уверявам ви, няма по целия свят - вода, която аз предпочитах пред баснословния нектар; вода, която нашите химици са длъжни да изпитат; вода, която прави всичките дебряни философи (в Дебър няма идиоти).
Антим не ме лиши никога от собствената си трапеза. Сам наливаше дебърско вино, несравнено по-добро от охридското (Дебър е вулканично място). Аз предпочитах митрополийската вода. Сутрин и вечер заедно с Антим четяхме съответното последование и след завършването му правех три поклони и му целувах десницата.
- Достопохвално е - казваше той - вашето четене и пеене.
- Бог ме порази - му казвах аз. - Έν τω θλίβεσθαί με έκέκραξά σοι Κύριε = когато ми е тежко, извиках към тебе, Господи.
И той се смееше нестихващ смях, уморителен. Той не можеше помисли, че аз му говоря сериозно. Той ме прати на прочутите дебърски топли бани заедно с един от слугите си, който ме уми.
Не помня добре третия ли, или четвъртия ден след Рождество Христово беше, когато Антим направи великолепен пир на всичките влиятелни в Дебър личности. Струва ми се, че тоя пир замести парите, които Антим се обричаше да даде на всеки от тях за освобождението ми. След вечерята, или както Омир би казал, като се задоволиха всички от ядене и пиене, Антим взе да им разправя как съм написал едно добро стихотворение, как в него похвалил съм шкипитарите (соколите), как делото ми предизвикало шум в Гърция, как се венчало и т. н. Особено настояваше да им разясни стиха ινα γνωριση έκαστος ...
- Ей завалли (клетник – бел. П. Н.)! - казваха гостите.
После бях свободен да излизам и на разходка. В чаршията срещнах злодееца Даут, свободен. Вървежът му беше странен: когато трябваше да вдигне десния си крак, накланяше тялото си напред, а крака си движеше назад и го издигаше прекомерно, грозно. Притекох се да го поздравя със свободата. Тъй като бях познат като убиец на десет владици, той ми оказа честта да ме прегърне три пъти.
- Приятел да си ми, Даут, не дигай ногата толко високо.
- Не знаеш ли че петнадесет години съм носил пранги?
- Не можеш ли да го движиш как другия?
- Не мога.
- Кракът е твой, можеш да му наредиш.
- Не мога.
Чудех се - тъй порокът, веднъж вкоренен, вече не се изкоренява.
Един ден, заедно с Георги Манчев, като се връщахме от посещение на болните ми другари, които бяха пренесени у една гостилница, едно дебрянче взе да хвърля камъни по нас и удари даже Манчев по крака.
Като се пооправих малко, потърсих и получих позволение да посетя великолепната общежителна обител на свети Йоан Предтеча. Там ме възхити звучното славянско четене. Чудех се как то се е опазило в Дебър, Кърчово и Прилеп, а в Охрид е изчезнало.
На 15 януари 1869 ми предадоха книгите и ръкописите. Какво да видиш! В тях намерих и чужди книги, способни да компрометират и целия град пред правителството: българска и сръбска истории; разговор на петима офицери, които си разделят Турската империя, и военни упражнения (книга, която знаех, че принадлежи на охридския доктор Вилар, янинец).
На 16-ти същия месец тръгнахме от Дебър, всички заедно, със старците. На 18-ти същия месец, празника на св. Атанасий, домашния ни покровител, стигнахме в Охрид весели и здрави, освен брат ми и внук ми, които бяха болни.
- Виж, майко, св. Атанас и св. Климент ни доведоха живи...
Трапезата беше сложена, но преди да седнем, се прибрахме пред иконата, кланяхме се и плакахме, славещи Бога и светиите му св. Климент и св. Атанас, комуто и паметта почетохме. После седнахме и се веселихме, преди всека наздравица молещи св. Атанас да пази от зло всичките християни, а най-после и нас, да подари здраве на болните (внук ми, болен, не можа да ни дойде на гости).
Стига ли туй? Не. На 20-ти същия месец друга заповед от Дебър - да идем пак аз и внук ми под конвой. Внукът ми не дръзнаха да го вземат, че беше опасно болен и от насекоми изнурен. Вместо него се реши в охридския меджлис да иде майка му, дванадесет години по-възрастна от мене. Със себе тя взе и зълва си, като остави други жени да наглеждат сестриния ми син. Тази нагла обида ме порази повече от всичките мои злощастия, взети заедно. По пътя срещнахме г-н Х. Чудов, който, изнурен от тифа, отиваше в Охрид.
- Със здраве!
Той не отговори, но може би не чу. Исках да сляза от коня, да го прегърна, да го разпитам, но не ми позволиха.
Отведоха ме в казармата, а жените в митрополията: трябвало да платим още двадесет бели меджидии обещани, а неплатени. Платих ги и сестра ми си отиде в Охрид свободна. Мене ме отведоха пак в митрополията под предлог, че трябва да се допълнят разпитите. Разпит изобщо не се проведе, но останах в митрополията още три месеца. Защо ли? За нищо друго, освен за да не се извърши въвеждането на български език в Охрид.
Когато към средата на април се върнах в Охрид, майка не ме позна: бях станал много здрав и двойно по-пълен, отколкото бях преди. Изхвърлихме елинския език, който бяха пак възцарили по времето на мъките ни. Въведохме български. Появи се ново мнение, нов стремеж, нов живот. Антонаки умря от злоба. Изгонихме Мелетий. Жънехме онова, което беше отдавна сеяно. За кратко време от гонителите ни ни един не остана жив: всичките погинаха почти едновременно, както кандидатите за ръката на Пенелопа, на които орисницата обрекла да загинат всичките в един ден. Правдата възтържествува, победата беше съвършена. След победата незабавно се приготвихме на сватба. Поправихме дядовата си къща. Макар да не съм никак подготвен за обществен живот, макар и да знаех, че Исус Христос, и изрично, и със собствения си пример, препоръчва безбрачието, макар и да знаех, че свети апостол Павел казва: “Добро нещо е бракът, но по-добро е безбрачието“, макар и да знаех, че който иска да се посвети на отечеството, трябва да е безбрачен, като напук обаче на мъчителите си, се ожених.
На всеки българин желая да има домакиня како моята, но вярно е, че бих бил по-полезен на отечеството, ако бях останал свободен.
На сватбата, почти за първи път, вкусихме вино, без което после не можехме, нито можем. Моля юношите да помислят колко е опасен навикът.
Понеже в Охрид никоя къща не е без лозе, шест месеца след сватбата изкоренихме старото си лозе и насадихме ново. Според обичая поканихме на гости работниците, които работиха даром. Това е първият път, когато се изпя песента:
Хиляда и седем стотин шестдесет и второ лето
в Охрида от Цариграда дошъл Салаор.
Се представил пред Арсеня наша Патрика честнаго
и му рекъл слово горко, слово жалостно:
“Царска веля е да търгнеш денеска за в’ Цариграда,
на тебе от върли гърци голем поплак е.“
Събрал Патрик свое стадо в църква святий Климентова,
благослов му дал последен, ръце заплетил.
Дълго време хлицал стярец во мълчане всенародно
и по бела брада ронил сълзи горещи.
“Слушайте ме, мили чада, аз ке ида в’ Цариграда:
на мене от върли гърци голем поплак е.
Гръцкий Патрик ке ни строши славна Охридска столица
и мене до смърт ке държи в заточение.
Ке прати владици гърци - лицем светци, сърцем вълци,
ке ви давят, ке ви стрижат, ке мълзят до кръв.
Мегю народа ке сеят несъгласе и раздори,
да се мрази син со татка и со брата брат.
И ке викнете до Бога, и крило не ке найдете,
смирени ке наведете глава до земи.
Ке ми бъдете сираци; така било написано:
елате ми да ви гушна за последен път.“
Чърна тъга поразила старо, младо, мъжи, жени,
вси со ръце заплетени сълзи проливат.
Той ги гушка, тие тъжни му целуват десна ръка,
и от ръка как от извор сълзи се леят.
Вяхнал Патрик бърза коня и неволно упътил се.
Тога гръмккй плач народен небо процепил.
Умилил се честний Патрик, свалил шапка навезана,
погледнал на сино небо, люто прокълнал:
“Ох! послушай, милий Боже! Хаир никога да немат
Стамче бей и Буяр Лигдо, Нейко челеби.“
Милостивий Бог послушал патричка гореща клетва:
слава нихна, семе нихно погубил со шум
и сега во куки нихни ткае паяк паячина
и на пусти стрехи нихни хукат хутове.
Сълзи потекоха из очите на гостите, не толкова от стойността на стиховете, колкото от страстта, с която се изпяха. Тая песен ни помогна за изкореняването на гърцизма много повече от всичките ни предишни подвизи.
Не минаха много месеци, когато почтените членове на цариградското "Читалище" ме поканиха да преведа „Илиада“.
В отговор им писах: "Ще съкратя, много пъти Омир спи; Jndignor quandoque bonus dormitat Homerus (прескачам местата, където добрият Омир спи – бел. П. Н.); ще преведа само блестящите страници на „Илиада“ и ще ги съединя така, че да съставят нещо цяло." Отговориха ми, че приемат с възторг предложението ми и заедно с отговора ми пратиха "Греческо-русскый словарь" („Гръцко-руски речник“ – бел. П. Н.) и "Илиада" на Гнедич (бях, както и днес още съм, слаб в българския език). Като отворих речника и видех, че думата “αταφος“ е преведена "несхороненный" („непогребан“ – бел. П. Н.), не ми се хареса никак и в полето на книгата при думата “αταφος“ написах "безгробен".
Превеждах на български не както исках, а както можех. Уморен от превода, четях руски стихотворения, които намерих у покойния Димитрий П. Захариович. Нещастие беше, че нямах български книги: вникнах жадно в руските и щом намирах дума поетическа или кратка, или звучна, или нова за ушите ми, я преписвах в речника при гръцката дума, на която съответстваше.
Така например при думата "καταβάλλω" съм написал синоними: обори, разори, погуби, сби, свъргна, свали, снесе, срази, низрина, низложи, опружи, срази, борит дървеса, поникна град, поражен страхом, повержен, опрокинат, разсиплет, сорва, отвали, уложи, в прах обрати, ниспровергна, спна (съпна), срина, обруши, разсипа, низложи, разгроми (град не устоял), преврати и т. н.
Почти нито една страница в тоя речник няма без мои бележки. Ден след ден духът на руския език ми ставаше по-познат и тъй като не можех да пиша на български, записвах на старобългарски. Но преди да усвоя новия стил, се появи в браилското "Периодическо списание" една критика против незнанието ми да употребявам препинателните знаци и против неточния ми превод (че съкращавах). Критикът писа дълго против мене – не трябваше толкова. Тъй като искаше да ме срази и да препоръча своя превод, можеше да каже само туй: "Пърличев не знае български", и тогава аз наистина бих бил сразен, но за жалост има критици, които не само са несправедливи, но и се явяват на света само за това – да се нарекат критици. Името "критик" е най-сладкозвучното име на света и един bachelier иска да бъде критик, както и един циганин иска да пуши тютюн. Добрият, просветеният критик не само посочва недостатъците, но и ги поправя. Само такъв може да бъде достоен за свещеното име критик. А да ти казва критик, че в стихотворение, ти или твоят словослагател, сте сгрешили в употребата на удивителен знак, да ти казва, че превеждаш неточно, когато ти, чрез печата, тръбиш пред целия свет, че преводът ще бъде свободен и съкратен – това вече не е ли несносно шарлатанство? Като видях тази критика, казах си: "Ще направя друга „Илиада“." Взех цялата българска "Илиада", хвърлих я в огнището и огънят тутакси я полиза. Само двете първи песни останаха напечатани в периодичното списание "Читалище".
Сега вече започнах да превеждам по други стил и употребих всичките падежи и причастия. Например:
Пей ми, музо, гнев неукротимий
Ахилея Пелеева сина;
гнев, кой гъркъм много бед устроил,
в ад низринал много душ иройских,
плот их сделал псов и птиц игранем:
Зевсова ся воля съвършала.
Зная, че тоя превод не мирише много на български, но тъй като съм слаб по български, той не можеше да стане инакъв.
В последните години на църковния въпрос, когато охридчаните бяха отчаяни и материално обезсилени, не само заплата не получихме, но според силите си и подпомагахме господата Илия Чобанов, Петър Огненов и Коста Размов, които пращаха за своя сметка в Цариград нужните телеграми и изгубиха в подвига целия си имот.
През 1874 година, когато наближаваше времето да посрещнем първия български митрополит Натанаил, съставих една песен, която вмъквам туа не заради достойнството ѝ, но за да покажа как после Натанаил ме възнагради:
Бога вишняго да славим и честитаго царя
и със радост да посрещнем добраго ни пастиря
Како прежде богом пратен Моисей за Исраил,
така сега царем пратен пастир наш Натанаил.
Окаянному народу врата рая отворил,
горки. сълзи стогодишни во вселье претворил,
Сега кости миросани Паурика Арсения
веселятся българскаго ради възкресания,
добре ни дошъл си, Отче, слава нам и лепота!
Посетил си народ скърбен, что лежал во тъмнота.
Наши дрехи великденски пред тебе би постлали,
но нам пастири лъжевни дрехи не оставили.
Пред стопи твои, Владико, цветя би усеяли,.
но, под зверско им дишенье; цветя нам овенали.
Как стана посрещането му, какво беше владикуванието му, кои бяха грешките му, как откровено го разобличавахме – тук не му е мястото да описвам. Ще кажа само туй: дотогава бях служил в Охрид петнадесет години последователно, но още през първата година на Натанаиловото владикувание училището се разори, учениците се разпръснаха и аз бях принуден да се условя в Месокастро (махленско училище в Охрид). Там служих две години. Но и там Натанаил не ме остави в спокойствие: той прати своето заптие, грозен дебрянин, въоръжен турчин, който ме хвана под мишница и при писъците на учениците ми ме свали по стръмната стълба. Месокастренците отидоха веднага в митрополията и казаха на Натанаил.
– Нямаш работа с нашия даскал. Ако не можеш да отвориш училище, поне не затваряй.
И ме поставиха пак на седалището ми. Служих им още една година. Изпитите станаха тържествени. Никога не съм бил толкова благодарен от успехите на учениците си, колкото през тези три години. Натанаил присъстваше и искаше да засрами учениците ми. Изпитваха ученика (сега учител) Аргир.
– Докъде стигнахте в аритметиката?
– До край.
Натанаил отвори числителницата (на Данов) и показа с пръст на ученика правоъгълен триъгълник, украсен с квадратчета, които доказват, че квадратът на хипотенузата е равен на сбора от квадратите на другите две страни, и го попита:
– Какви са тези прозорци?
Аргир каза и доказа. След него Дуле Гьоршев доказа поразителните свойства на геометрическата съразмерност и т. н. Натанаил, като видя, че всичките учители похвалиха делото ми, поопита един ученик от IV отделение:
– Защо се слага запетая между В ъ з л ю б л е н с и н и И с а а к?
– Този урок не е за него – казах аз, – а е урок за класните ученици и това доказва, че не е твоя работа да изпитваш.
Секретарят на Натанаил, Стоянчо, жител на Щип или на Скопие (не помня добре), му мигна с очите и го отведе от залата за изпитване. Натанаил се оплака на благочестивите месокастренци, че аз съм го изпъдил из училището: те му повярваха. Това беше истина, на която бяха очевидци, но не знаеха всичките причини за тази постъпка. И тъй, подадох си оставката, както си я бях подал и на думи преди изпитите.
Колко чудно е, че отечеството, което никога и никъде не оценява синовете си, и гръцкият владика Мелетий, най-непримиримия ми враг, цели осемнадесет години търпяха моите уроци, проповеди, мъмрения и укори, и никога не ме изпъдиха, а първият български митрополит, очакваният Месия, изпъди безчестно Пърличев от татковината му.
Реших се да отърся праха от нозете си и да отида в София, където, според писмото на г-н В. Диамандиев, мнозина родолюбци ме канели да се заловя за каквато и да е литераторска работа и ми обещавали всякакви улеснения и помощи. Решението беше твърдо, но средства за пътуване ми липсваха.
Какво да се прави? Услових се в Струга. Там си припомних някогашната бедност и икономия и, благодарение на г-н Йосиф Кавачов, за една година спестих 4300 гроша. Две хиляди оставих у дома, с другите две тръгнах за София. Там родолюбците, които ме канеха, станаха невидни, но кабинетът на бурмов ме назначи за класен наставник и преподавател на елински език в Габровската гимназия. Беше (ако добре помня) учебната 1879/80 година. Там, както и навсякъде, заради късогледството си, не намерих приятели. През следващата година спряха латинския и елинския език, за преподавател на които бях нарочно пратен (гимназията стана от класическа реална), и аз бях поканен за помощник в Народната библиотека.
Щом влязох в това здание, се уплаших от мрачността и влажността му и първата ми работа беше да си дам оставката. Два месеца чаках отговор на молбата си, но и буйно работих. На всичките книги в Народната библиотека (освен ония, които бяха в читалищната стая), изписах заглавията. Заповядано беше да се означи на всека книга автора, науката, с която той се занимава, годината и града, където е издадена, броя на страниците ѝ и на томовете ѝ, дали тя е една, или двойна, или тройна. Преди да свърша мудната си работа, очите ме заболяха от постоянното писане. Най-после г-н Гюзелев, с увеличение на заплатата ми, ме изпрати за учител в Битоля, където и сам желаех да отида. През втората година на учителстването ми в Битоля светият екзарх благоволи да увеличи заплатата ми още с 630 франка, а през следващата ме назначи в отечеството ми, където животът за мене беше невъзможен: охридчаните възроптаха, че получавам четирикратно повече, отколкото те ми плащаха. През миналата година учителствах, както и през настоящата 1884/5-та учителствам в Солун, наслаждавам се на добро здраве и на спомени за страданията ми, и се надявам, че Бог няма да допусне да оставя скоро службата си.
Но и днес още, проста среща с който и да е жандарм, или просто напомняне на звуците на една арнаутска песен, която често звучеше в казармата, ми причиняват тръпки, отвращение, ужас.
Солун, 16 април 1884 – 1 май 1885
БЕЛЕЖКИ
1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".
2. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден
български възрожденец, писател и преводач.
