Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ПРЕДИСЛОВИЕ
Моите записки не бяха предназначени за публикуване. Те са само опит за освобождаване от миналото: както в западните страни хората ходят при психоаналитик, разкриват му своите безпокойства, своите грижи, своите тайни с надежда да се излекуват и да намерят покой, аз използвах хартията, за да възкреся от кътчетата на паметта си дълбоко застиналата там мерзост, мътилка и свинщина, за да се освободя от от гнетящите ме спомени. Опитът сигурно е безуспешен, безнадежден… Тези записки са дълбоко лични, написал съм ги за себе си, а не за странично око и поради това са крайно субективни. Те не могат да бъдат обективни, защото аз преживях войната в почти детска възраст, при пълна липса на жизнен опит, на познания за хората, при пълно отсъствие на защитни реакции или имунитет срещу ударите на съдбата. В тях няма последователно, точно представянен а събитията. Това не са мемоарите, които пишат известните военоначалници и които запълват лавиците на нашите библиотеки. Описанията на боевете и подвизите тук са сведени до минимум. Подвизите и героизмът, проявени по време на войната, са известни на всички, възпети са много пъти. Но в официалните мемоари липсва истинската атмосфера на войната. Мемоаристите почти несе интересуват какво в действителност преживяват войниците. Обикновено начало на войните поставели тези, които най-малко са били заплашени от тях: феодалите, кралете, министрите, политиците, финансистите и генералите. В тишината на кабинетите си те градели планове, а след това, когато всичко завършвало, пишели спомени, прославяйки своите доблести и оправдавайки неуспехите. Повечето военни мемоари възхвалявата самата идея за войната и с това създават предпоставки за нови военни замисли. Тези, който се разплащат за всичко, загиват под куршумите, реализират замислите на генералите, тези, на които войната абсолютно не им е необходима, обикновено не пишат мемоари.
Тук се опитвах да разкажа за какво съм мислил, какво ме е поразявало най-силно и с какво живях през четирите дълги военни години. Повтарям, този разказ изобщо не е обиктивен. Моят поглед върху събитията от тези години е насочен не отгоре, не от генералската камбанария, откъдето се вижда всичко, а отдолу, от гледната точка на войника, пълзящ по корем във фронтовата кал, а понякога и забождащ нос в тази кал. Естествено, не съм видял много и съм го видял специфично.
Тази позиция има свой интерес, защото тя разкрива съвършено незабележими факти, неочаквани и като че ли не толкова маловажни. Целта на тези записки е отчасти в това да фиксира някои почти забравени щрихи от бита на военното време. Но най-вече – това е опит да си отгоовря сам на въпросите, които ме мъчат непрестанно и не ми дават покой, макар че войната отдавна вече е завършила, а всъщност завършва и моят живот, при изворите на който беше тази война.
Тъй като този ръкопис не беше предназначен за страничен читател, мога да подмина извиненията за рискованите изрази и сцени, без които не може да се предаде истинския аромат на войнишкия бит – атмосферата на казармата.
Ако все пак ръкописът намери читател, нека той не го възприема като литературно произведение или като исторически труд, а като документ, като свидетелство на очевидец.
Ленинград, 1975 година
НАЧАЛОТО
„Войната е достойно занятие за истински мъже“ (Карл XII, крал на Швеция)
Господи, Боже наш! Боже милосърдни!
Измъкни ме от тази помийна яма!
През пролетта на 1941 година в Ленинград мнозина усещаха приближаването на войната. Информираните хора знаеха за нейната подготовка, а местните се тревожеха от слухове и сплетни. Но никой не можеше да предположи, че три месеца след нахлуването немците ще се окажат пред стените на града, а след половин година всеки трети негов жител ще умре от страшната смърт на изтощението. Още повече ние, с жълтото около устата, току-що излезли от класните стаи, не се замисляхме за предстоящото. А нали на повечето от нас беше съдено в най-близко време да загинат в блатата около Ленинград. Другите, малцина от тях, които се върнат – щяха да останат сакати, без крака, без ръце или щяха да се превърнат в неврастеници, алкохолици, завинаги щяха да изгубят душевното си равновесие.
Обявяването на войната аз и, както ми се струва, повечето от гражданите посрещнахме не че равнодушно, но някак си отчуждено. Послушахме радиото, поговорихме. Очаквахме скорошни победи на нашата армия – непобедима и най-добра в света, както пишеха за това постоянно във вестниците. Сраженията засега се разиграваха някъде далече. За тях достигаха по-малко сведения, отколкото за войната в Европа. През първите военни дни в града се възцари своеобразна празнична обстановка. Беше ясно, слънчево време, зеленееха градините и парковете, имаше много цветя. Градът се украси с бездарно изрисувани плакати на военни теми. Улиците оживяха. Множество новобранци в чисто нови униформи сновяха по тротоарите. Навсякъде се чуваха песни, звукове на патефони и хармоники: мобилизираните бързаха да се напият за последен път и да отпразнуват заминаването си за фронта. Неизвестно защо през юни-юли на пазара се появиха множество хубави, дефицитни до това време книги. Невският проспект се превърна в огромна букинистка лавка: направо на улицата се разполагаха маси с купища книги. В магазините все още имаше продоволствени стоки и опашките не изглеждаха мрачни.
Домовете се преобразиха. Хората залепваха навсякъде стъклата на прозорците с кръстосани ленти хартия. Витрините на магазините заковаваха с дъски и засланяха с чували пясък. По стените се появиха надписи – указатели за бомбоубежищата и укритията. По покривите дежуреха наблюдатели. В градините настаняваха зенитни оръдия и някакви не много млади хора с широки скиорски панталони маршируваха там от сутрин до вечер и мушкаха чучела с щикове. По улиците от време на време се мяркаха девойки със смешни бричове и лошо ушити гимнастьорки. Те носеха чудовищни по размери балони с газ за заградните аеростати, които се издигаха над града на дълги въжета. Напомняйки огромни гъби, те често се очертаваха в безоблачното небе на белите нощи.
А някъде, между другото, войната продължаваше. Ставаше нещо, но никой не знаеше какво точно. В болниците започнаха да карат ранени, мобилизираните заминаваха и заминаваха. Врязало ми се е в паметта заминаването на морската пехота: точно пред нашите прозорци, гледащи към Нева, товареха на туристически катери войници, изцяло въоръжени и екипирани. Те чакаха спокойно своя ред и изведнъж към един от тях със силен плач изтича жена. Уговаряха я, успокояваха я, но напразно. Войникът откъсна със сила конвулсивно стисналите го ръце, а тя все продължаваше да се лови за мешката, за пушката, за противогазната торба. Катерът отплава, а жената още дълго виеше печално, удряйки глава о граничния парапет на крайбрежната улица. Тя беше почувствала това, което аз разбрах много по-късно: нито войниците, нито катерите, на които ги товареха за десант, повече не се върнаха.
След това всички ние се записахме в опълчението… Дадоха ни пушки, боеприпаси, храна (неизвестно защо сельодка – явно това, което им беше под ръка) и ни натовариха на един шлеп, който стоеше край бреговете на Малая Невка. И тук за първи път ме спаси моят Ангел хранител, приел образа на възрастен полковник, който заповяда всички да слезем от шлепа да се построим на брега. Отначало не разбрахме нищо, а полковникът огледа внимателно всички с червените си от безсъница очи и заповяда на няколко от нас да излязат от строя. Сред тях бях и аз.
„Марш по домовете! – каза полковникът. – И без вас, сополанковци, ТАМ е отвратително“. Оказва се, че той искаше да поправи нещо, да го направи както трябва, да предотврати безсмислената гибел на жълтоклюните момченца. Той намери за това сили и време! Но всичко това го разбрах по-късно, а тогава се върнах у дома – за удивление на моето семейство…
Шлепът, между другото, отплавал по Нева и по-нататък. На Волхов, според слуховете, го бомбардирали и го потопили месершмитите. Опълченците седели в трюмовете, чиито люкове предвидливото началство заповядало да бъдат затворени – за да не би случайно да се разбягат момчетата!
Върнах се у дома, но след седмица получих официална призовка за мобилизация. Военкоматът ме изпрати във военно училище – отначало в едно, после в друго, после в трето. Всички мои връстници бяха приети, а мене ме отхвърли медицинската комисия – проблеми със сърцето. Накрая и за мене се намери подходящо място: школата за радиоспециалисти. И тук още не миришеше на война. Всичко беше весело, интересно. Събрали бяха бивши ученици, студенти – живи, любознателни, общителни момчета. Смях, шеги, вицове. Вечерта един си подсвирква по памет всичките поред сонати на Бетовен, друг свири на гусла, която е взел със себе си на война. А колко е интересно да се спи на двуетажните койки, където няма дюшеци, а само мрежа, която се отпечатва през нощта върху физиономията ти! Как се променят хората, облечени в униформа! И колко е смешен сержантът:
- Аха, знаете два езика! Добре – отивате да чистите тоалетната!
Уроците на сержанта запомнихме за цял живот. Когато бърках при обръщане дясната и лявата страна, сержантът ме поучаваше:
- Това не ти е университета, тук трябва да мислиш с главата си!
Първите уроци по воински етикет ни преподаде самият началник на школата – стар службаш, още от времето на Гражданската война. Като марширувахме по двора, ние го срещнахме, и както ни бяха учили, доложихме старателно:
- Другарю, полковник, отделението отива на занятия!
- Не отива, а си влачи яйцата – беше отговорът…
А старши политрукът, какъв веселяк беше! По време на политическа беседа той ни съобщи:
- Украйна е завзета от ръцете на фашистките лапи!
А после, след отбоя, гонеше цялата рота по плаца. Войниците тропаха силно с единия крак и стъпваха едва чуто с другия – това беше стихийна демонстрация на общата ни неприязън към човека, когото никой от нас не харесваше. Косата удари о камък – политрукът обеща да ни гони до сутринта. Едва намесата на началника на училището спаси положението:
- Достатъчно! – заяви той. – Утре има тежък учебен ден.
Този политрук след това, когато започна блокадата и ние започнахме да се подуваме от глад, се научи да ходи в кухнята и да се тъпче там от войнишкия казан… По някакъв начин той успя да излезе жив от войната. През 1947 година, като пътувах по работа за Москва, видях във влака позната бандитска муцуна с белег на бузата. Това беше нашият доблестен политрук, сега шафнер на вагон, угоднически разнасящ чаши и бойко получаващ бакшиши. Той, разбира се, не ме позна и аз с удоволствие сложих петдесет копейки в потната му честна ръка.
Занимавахме се в школата с интерес, а и работата беше обичайна за нас: бяха изминали два месеца, откакто напуснахме училищните чинове. Лесната премъдрост на морзовата азбука беше усвоена бързо от всички. Свръхестествени армейски тренировки нямаше – за това не стигаше време. Наистина, строевите занятия и уроците по бой с щик довеждаха курсантите до пълно изтощение. Понякога се провеждаха паради с музика. Но оркестърът разочароваше: това беше джазов ансамбъл, мобилизиран и облечен във военна униформа. Вместо да свири строеви ритъм, той постоянно се отплесваше на румба, предизвиквайки многоетажните ругатни на началника на школата. Прекратиха парадите след появата на един немски самолет разузнавач, който фотографира това зрелище.
През това време войната някъде продължаваше. Първа представа получихме за нея, когато на територията на школата дойде от фронта за попълване и привеждане в ред една разбита дивизия. Всички бяхме учудени, че фронтоваците поглъщат жадно огромните количества ечмична каша, останала в столовата. Курсантите от радиошколата бяха дошли скоро от домовете си, още изнежени и придирчиви към храната. Някои по начало не можеха да свикнат с армейската кухня. Веднъж се събудих в три часа през нощта от някакво странно хрупане. Причината за това се разкри в предверието на входа: там стоеше Юрка Воронов, син на известен ленинградски актьор, и ядеше бързо една кокошка, която му бяха донесли от къщи любещите родители.
Войниците от фронта бяха тихи, затворени. Стараеха се да общуват само помежду си, все едно ги свързваше обща тайна. В един прекрасен ден строиха дивизията на плаца пред казармата, а на нас ни заповядаха да се построим до нея. Ние се шегувахме, бърборехме, гадаехме какво ще стане. Дадоха команда мирно и докараха двама, без колани. След това капитанът започна да чете от един лист: двамата бяха осъдени на смърт за дезертьорство. И тогава, веднага, ние още не бяхме успели да разберем нищо, автоматчиците застреляха двамата. Направо, без церемонии... Фигурките потрепериха и застинаха. Лекарят констатира смъртта. Телата закопаха в края на плаца, като заравниха и отъпкаха земята. Разотидохме се сред мъртва тишина. Разстреляните, както се оказа, просто отишли без разрешение в града - да видят своите близки. За заздравяване на дисциплината ни организираха показателен разстрел. Всичко беше толкова просто и толкова страшно! Именно тогава в нашето съзнание настъпи промяна: за първи път разбрахме, че войната не е шега работа и че тя ще докосне и нас.
През август положението на фронта край Ленинград се влоши, дивизията замина за челните позиции, а с нея и половината наши курсове като попълнение. Всичките скоро изгоряха в боя. Ангелът хранител ме спаси отново: останах в другата половина. Започнаха бомбардировки. Особено ефектна беше първата в началото на септември. В тишината на слънчевия ден във въздуха изведнъж се чу бучене, идващо неизвестно откъде. То все нарастваше и нарастваше, стъклата затрепериха и всичко наоколо започна да вибрира. Далече, в ясното небе, се появи армада самолети. Те летяха в строй, на различна височина, бавно, уверено. Около тях се взривяваха зенитни снаряди - като парчета памук в синьото небе. Артилерията стреляше обезумяло, безредно, без да причинява вреда на самолетите. Те даже не маневрираха, не променяха строя си и все едно незабелязвайки стрелбата, летяха към целта. Ясно се виждаха жълтите краища на крилете и черните кръстове по фюзелажите. Ние седяхме в "цепнатините" - дълбоки, специално изкопани канавки. Беше много страшно и изведнъж забелязах, че се крия под парче брезент.
Фугасните бомби, разтърсвайки земята, се взривяваха някъде далече. А върху нас се посипаха запалителни бомби. Те разведриха обстановката: курсантите наизскачаха от укритията си и се спуснаха да гасят огнищата на пожарите. Това беше един вид увлекателна игра: запалителните бомби горят като бенгалски огън и трябва да се заровят в пясък. Когато всичко свърши, видяхме кълбета дим, заемащи половината небе. Горяха Бадаевските продоволствени складове. Тогава още не можехме да знаем, че този пожар ще реши съдбата на милиони жители на града, които ще загинат през гладната зима на 1941-1942 година.
Бомбардировките станаха систематични. В двора на училището падна фугасна бомба, която разкъса на парчета няколко души, бяха разрушени здания на съседните улици, сред които и една болница (там, където сега е ГИДУВ). Носеха се слухове, че шпиони са сигнализирали на немските самолети от покрива на това здание с помощта на огледала. Нощите прекарвахме в укритията, изкопани на двора. Престанаха да действат водопроводът и канализацията. За два часа клозетите се напълниха с нечистотии, но началството бързо взе мерки: тези, които знаеха два езика, трябваше основателно да поработят, а на двора изкопаха примитивни устройства, като на село. Загубите от бомбардировките бяха малки, повече беше страхът. Изплаших се много, когато една бомба се взриви зад прозореца и запокити към мене огромна цепеница, която изби двете рамки заедно със стъклата. Секунда преди това бях приклекнал за нещо и цепеницата, като прелетя над главата ми, се удари в стената до мене.
В атмосфера на всеобща небрежност действаха свободно немски агенти, осветявайки вечерно време целите с множество ракети. Една от ракетите излетя веднъж от нашия балкон. Но, разбира се, не намериха никого, защото всички, които бяха наблизо - сто и петдесет души, - хукнаха да ловят човека с ракетния пистолет. Създаде се безсмислена и безрезултатна блъсканица.
В началото на октомври преминалите курса на обучение бяха изпратени на гара Левашово за полева практика. Там, в летните къщички на артилерийското училище, прекарахме един месец. Зимата беше ранна. Падна сняг, който не се стопи до пролетта. Практиката се състоеше основно в работа с морз и в поддържане на радиовръзка с отделни групи курсанти. Свикнахме да мръзнем и да гладуваме. Макар че истински глад още нямаше. С триста грама хляб на ден все още може да се преживее. Но ние събирахме жълъди, корени. Мечтаехме да ни сложат дежурни в кухнята. И веднъж на първи взвод му провървя. Като се върна вечерта, взводът повръщаше върху нас, върху втори взвод, който спеше на долните нарове: несвикнали, момчетата се бяха претъпкали и си бяха разстроили стомасите. Но настроението беше бодро. Продължавахме да се шегуваме, даже и с недостига на храна.
Левашово беше извън зоната на бомбардировките. Но веднъж през нощта, като стоях на пост край продоволствения склад, наблюдавах поредната атака над Ленинград. Това беше потресаващо зрелище! Взривяващи се бомби, зарево от пожари, разноцветни струи трасиращи куршуми и снаряди, димни протуберанси, осветени от пурпурни отблясъци. Всичко това пулсираше, трептеше и се разпростираше по целия хоризонт. Отдалече се чуваше глухо, непрекъснато бучене. Земята потрепваше. Имаш чувството, че никой няма да оцелее в този ад. С мъка и ужас си мислех за роднините, които се намираха там. А на сутринта добрият началник на склада ми подари ЦЯЛ (!) хляб. Изядох половината, останалото занесох на другарите си. Помня как се напълниха със сълзи красивите кафяви очи на един от тях. Мисля, че фамилията му беше Мендел...
Веднъж дежурихме цяла нощ на радиостанцията, седнали в една преспа. Наоколо нямаше никого и когато в ефира се разнесе едно немско агитационно предаване за руснаци, решихме да го чуем. Не ни порази нито съобщението за разгрома на поредната група войски, нито цифрата на загубите, пленените и трофеите, а това, че дикторът нарече Будьони и Ворошилов, за които у нас пишеха само в превъзходна степен, бездарни профани във военната област. Общо казано, тогава съзнавахме смътно сериозността на положението, разбирахме, че Ленинград е на границата на разгрома, но не мислехме за поражение и нескопосаната пропаганда на немците не ни действаше много. Макар че на душите ни беше доста противно.
В началото на ноември ни върнаха в студените, без стъкла, ленинградски казарми. Преди да бъдат изпратени на фронта, ротите получиха нареждане да патрулират из града. Проверявахме документи, задържахме заподозрени. Сред тях се оказаха обкръженци, измъкнали се от Луга или от други "чували". Това бях страшно отслабнали хора - кости с обтегната върху тях кафява, опалена от вятъра кожа...
Градът се различаваше поразително от това, което беше през август. Навсякъде следи от осколки, множество къщи с разрушени фасади, показващи жилищата като в разрез: някъде имаше закрепили се на остатъците от пода креват и шкаф, по стените висяха часовници или картини. Студено, усойно, мрачно. Конете на Клод са свалени, Юсуповият дворец е повреден. Етнографският музей има отдолу до горе огромна цепнатина. Стълбовете на Админиралтейството и Петропавловската катедрала са в тъмни калъфи, а куполът на Исаакиевската катедрала е боядисан с неутрална боя за маскировка. В градинките са вкопани зенитни оръдия. Рядко прелитат с вой немски снаряди и се взривяват далече. Метрономът чука равномерно [3]. Вятърът носи жълти листа, клонки, някакви замърсени хартийки... В града цари мрачно настроение, пресъздадено сполучливо в куплетите, съчинени малко по-късно от ленинградските хулигани:
В блокада е Ленинград, стрелят, бомбардират,
далекобойни снаряди летят.
В жилището е студено, в жилището - глад,
в жилището ни е скучно като никой път, ха-ха!
Студове настават, хляб не ни дават,
мъртвите на гробищата носят.
В жилището е студено, в жилището - глад.
в жилището ни е скучно като никой път, ха-ха! и т. н.
Ние пазехме около Филхармонията и някакви добри хора - минувачи - казали на майка ми къде съм. Така че успяхме да се видим за последен път и тя ми донесе нещо да хапна.
През нощта на 7 ноември имаше особено зверска бомбардировка (говореха, че Хитлер я обещал на ленинградците), а на сутринта, въпреки обстрела, ние марширувахме към Финландската гара, откъдето с товарни вагони ни закараха на спирка Ладожко езеро. Прекарахме нощта във вагона, буквално лежейки един върху друг. И това беше добре, защото навън имаше минус двадесет градуса студ. Можеше да се сгрееш само притиснат до съседа. Сутринта от разрушеното от бомбите пристанище ни натовариха благополучно на палубата на един старичък кораб, преправен на канонерка. Преходът през Ладога не беше спокоен: облаци закриваха небето, големи вълни, щорм. Не прелитаха самолети, но ние измръзнахме порядъчно на вятъра. Греехме се, като се притискахме до комина. Тук сключих изгодна сделка, разменяйки си със стиснатия Юрка Воронов три бонбона срещу половин сухар.
В покритата със сняг Нова Ладога почивахме един ден, настанявайки се кой където може. Молехме за храна жителите, в хлебозавода. След това вървяхме едно денонощие по глухи лесове, търсейки щаба на армията. Някои изостанаха, някои премръзнаха. В щаба ни разпределиха по войсковите части. Най-добра беше съдбата на тези, които попаднаха в свързочните полкове. Там работеха на радиостанциите до края на войната и почти всички останаха живи. Най-зле бяха зачислените в стрелковите дивизии.
- А, вие сте радисти - казаха им, - ето ви винтовки, ето ви онази височина. Там има немци! Задачата е да се превземе височината!
Така и си останаха новоизпечените радисти по безименните височини. Моята съдба беше друга: пол тежка артилерия. Търсихме го една седмица, мотаейки се по крайфронтовите села. Два пъти пресякохме замръзналия Волхов с грамадната електростанция. Хранехме се с каквото Бог даде. Нещо закачихме от служителите във волховската столова. Там се готвеше евакуация и крадяха продуктите. Това се правеше толкова открито и безсрамно, че на началничката не ѝ беше удобно да откаже на скромната ни молба за храна. Друг път на края на село Войбокало (което броени дни след това беше сметено от лицето на земята) милостива млада жена ни изнесе на верандата остатъци от ватрушки и разни други вкусотии за хапване: при нея се беше настанил голям началник - някакъв си старшина, и не си беше доял на сутринта закуската.
Нощувахме където ни падне. Ту в празната зала на спирка Волхов-2 (още беше цяла). Там се сблъскахме с въоръжени хора в цивилни дрехи. Това беше отряд партизани, на който предстоеше да отие в немския тил. Ту у една старица, на печката. В град Волхов диханието на войната ни докосна отново. През една сумрачна вечер минавахме край училището, превърнато в болница. В ъгъла на градината, до пътя, двама възрастни санитари погребваха убити. Изкопаха бавно ямата, свалиха от мъртвите униформите (имаше инструкция да се пази държавното имущество). Единият труп с пробити гърди е бил някога божествено красив юноша. Стегнати мускули, безупречно телосложение, на гърдите му е татуиран орел. На дясното му рамо има надпис: "Обичам природата", на лявото: "Пак съм гладен". Момчетата бяха от разузнаването на морската бригада. За първи път бригадата беше избита край Лигово, след това я попълниха и я изпратиха на Волховския фронт, където много скоро се обезкърви... Санитарите бутнаха труповете в ямата и ги заринаха със замръзналата пръст. Спогледахме се и продължихме по-нататък. (След това, през лятото, виждах как погребалните команди засипват мъртвите с вар - за да се избегне разпространяването на зараза. Но погребваха само малцина, тези, които успяваха да измъкнат изпод огъня. Обикновено телата гниеха там, където смъртта застигаше войничетата).
След дълги лутания, рискувайки да попаднем в ръцете на настъпващите немци или да се озовем в наказателна рота като дезертьори, се добрахме до спирка Мурманские ворота. Там млади, розовобузи червеноармейци с хубави полушубки ни казаха, че служат в също такъв полк като този, който търсим. А нашия полк не можем да го намерим, защото е някъде край Тихвин. Затова трябва да искаме разрешение за тяхната част. Началството, в лицето на капитан Седаш, ни прие радушно и заповяда да бъдем зачислени във втори дивизион на полка. Този Седаш, висок на ръст здравеняк, плешив, весел, пушеше дълги един аршин самокрутки и непостижимо, виртуозно псуваше на майка. Беше способен офицер, току-що завършил Академията, и работите в полка вървяха, за тези времена, отлично. Достатъчно е да се каже, че през августовските боеве край Кириши, когато пехотата частично се разбяга, а частично се предаде в плен, вдигайки на щиковете белите си долни гащи, полкът на Седаш задържаше няколко дена със своя огън немското настъпление. Скоро за тези свои действия стана гвардейски. По-късно Седаш стана полковник, командваше успешно артилерийска дивизия (край Нарва и Новгород в началото на 1944 тодина), но не достигна до генерал - според слуховете се беше замесил в продоволствена афера. През 1945 го раниха тежко край Будапеща.
Ирония на съдбата! Винаги съм се страхувал от силни звуци, не търпях в детството си играчки пистолети и бомбички, а попаднах в тежката артилерия! Но това беше щастлива съдба, защото в пехотата по време на активни действия човек остава жив средно за една седмица. След това непременно го раняват или убиват. В тежката артилерия този период се увеличава на три-четири месеца. Тези, които стреляха непосредствено с оръдията, успяваха да останат непокътнати през цялата война. Нали оръдието стои в тила и стреля от закрита позиция. Но при оръдията обикновено слагаха възрастни хора. Младите, като мене, се оказваха във взводовете за управление на огъня. Нашето място е на предните позиции. Трябва да наблюдаваме противника, да коригираме огъня, да осъществяваме връзка. Лично аз съм радиовръзката. Не участваме в атаки, а пълзим след пехотата. Затова загубите ни са неизмеримо по-малки. И полкът, в който попаднах, запази първоначалния си състав от времето на своето формиране, докато пехотните дивизии сменяха своите войници много пъти, запазвайки само номера си. Всичко това разбрах по-късно. А засега ми дадоха триста грама хляб, рядка супа и ми смениха ленинградските ботуши със стари разнокалибрени валенки.
Точно в деня на нашето пристигане намалиха продоволствените норми, защото беше паднал Тихвин и снабдяването се беше нарушило. Тук едва бяха започнали да свикват с глада, а аз вече бях дистрофик и се различавах от войниците с жалкия си вид. Всичко беше за мене необичайно, всичко беше трудно: да стоя на тридесет градуса студ на пост всяка нощ по четири-шест часа, да копая замръзналата земя, да влача тежки греди и снаряди (един сандък - четиридесет и шест килограма). Всичко това без време да свикна, веднага. А сили не достигат и тъгата е смъртна. Наоколо всичко е чуждо, всеки гледа само себе си. Съчувствие не може да има. Наоколо тлъсти псувни на майка, жестокост и безсърдечие. Моментално овъшкавях безпределно - така, че прекрасните дребосъци бягаха със стотици не само по бельото ми, но и отгоре, по шинела. На едрата въшка с кръст на гърба ѝ казваха тогава КВ - в чест на едноименния тежък танк и войничетата бяха забравили, че танкът е наречен в чест на великия пълководец К. Е. Ворошилов. Тези КВ трябваше да се хващат с шепа под мишницата и да се изсипват в нажежената печка, където се пръскаха със силен пукот. С течение на времето си разчесах до кръв слабите хълбоци и на мястото на резчесаното се образуваха струпеи. За баня и дума не можеше да става, защото живеехме върху снега, на студа. Нямаше даже запасно бельо. Специалните прахове срещу въшки не им оказваха никакво въздействие. Опитвах се да плакна бельото си в бензин и да го обличам така. Дребосъците бягаха изпод гимнастьорката и можех да ги бръскам в снега от шията си. Но на сутринта те се появяваха отново в още по-голямо количество. Едва през 1942 година се появи спасително средство: "сапунът К" - жълта, страшно воняща паста, в която трябваше да се изваряват дрехите. Тогава най-сетне въздъхнахме с облекчение. А и бани по това време се научихме да правим.
И все пак на мене ми провървя. Бях калпав войник. В пехотата или веднага щяха да ме разстрелят за пример, или сам щях да умра от слабост, забивайки глава в огъня: много обгорели трупове оставаха там, където лагеруваха частите, дошли от гладния Ленинград. В полка вероятно ме презираха, но ме търпяха. Подготвях десетки кубически метра дърва за офицерските землянки, изпълнявах всякаква работа, мръзнех на пост. Рядко дежурех на радиостанцията. На предната линия отначало не ме вземаха, а и големи боеве за щастие нямаше. С една дума, не попаднах веднага в месомелачката, а имах възможност да свикна с военния бит постепенно.
Отначало обстрелите не ме плашеха. Просто не разбрах веднага за какво става дума. Грохот, наоколо падат хора, кървави пръски по снега. А аз стоя и мигам. Често ме събаряха да легна и ме псуваха да не се показвам на открито. Но осколките и заблудените куршуми засега не ме засягаха. Много скоро намерих своето призвание: спусках се към ранените, привързвах ги, и макар че нямах опит, всичко се получаваше добре - за учудване на професионалните санитари.
В края на ноември започна нашето настъпление. Едва сега разбрах какво е война, макар че все така не участвах в атаките. Стотици ранени, убити, студ, глад, напрежение, седмици без сън... В една сравнително тиха нощ седях в заснежена яма, без сили да заспя от студ. Чешех си въшлясалите хълбоци и плачех от мъка и слабост. През тази нощ се пречупих. Отнякъде се появиха сили. На сутринта изпълзях от дупката, започнах да претърсвам празните немски землянки, намерих замръзнали, като камък, картофи, запалих огън, сварих картофите в каската и като си натъпках корема, почувствах увереност в себе си. Оттогава започна моето прераждане. Появиха се защитни реакции, появи се енергия. Появи се чувство, което ми подсказваше как трябва да се държа. Появи се хватка. Започнах да търся храна. Ту изсичах с брадвата конско месо от бутовете на убит немски жребец - беше се вкаменил от студ. Ту намирах изоставена картофена яма. Веднъж една мина уби минаващ край мене кон. След двадесет минути от него останаха само гривата и вътрешностите, защото майстори като мене нарязаха веднага месото на парчета. Конярят даже не успя да дойде на себе си, така и си остана да седи в шейната с поводите в ръце. Друг път марширувахме по пътя и внезапно отпред едни снаряд обърна кухнята. Елдовата каша се изля на снега. Моментално, без да се наговаряме, всички извадихме лъжиците и започна пир! Но не можеш да спреш движението по пътя! През кашата минаха каруца със сено и камион, а ние все ядяхме и ядяхме, докато не остана какво да ядем... Аз събирах сухари и корички край складовете и кухните - с една дума, намирах храна където и да можех.
Настъплението продължаваше, отначало успешно. Немците бягаха, като изоставяха оръдията, камионите, всичките запаси и убиваха конете. Убедих се, че разказите за техните зверства не са измислица на вестникарите. Виждах трупове на изгорени пленници с изрязани по гърбовете им звезди. Селата по пътя на отстъплението бяха всичките разорени, жителите прогонени. Бяха останали съвсем малко - гладни, окъсани, жалки.
Започнаха да ме вземат на предната линия. Спомням си адските обстрели, пълзенето по корем в снега. Кръв, кръв, кръв. В тези дни бях ранен за първи път, наистина раната беше нищожна - драскотина. Случи се така. През нощта, измъчени, се приближихме до едно изоставено училище. В празните класни стаи беше по-топло отколкото на снега, имаше слама и спяха някакви войници. Легнахме до тях и веднага заспахме. След това някой се събудил и успял да забележи: спим заедно с немци! Всички скочиха, в тъмнината започна стрелба, бой, шум, викове, псувни. Биехме се кой когото свари, без да се разбере нищо в суматохата. Удариха ме с щик в бедрото, ударих някого с ножа, после се разбягахме на различни страни, тракайки със заби, на всички ни дойде нанагорно. Като си свалих клина, определих по формата на раната, че щикът е бил немски, плосък. Не отидох в санитарната част, раната зарасна сама след две седмици.
На предната линия беше по-лесно да се намери храна. През нощта може да се изпълзи в неутралната зона, да се срежат с кинжал вещевите торби на убитите, а в тях - сухари, понякога консерви и захар. Мнозина се занимаваха с това в минутите на затишие. Мнозина не се завърнаха, защото немските картечари не дремеха. Веднъж един старшина, явно пиян, навлезе с шейна в неутралната зона, където и той, и коня бяха убити. А в шейната имаше храна - хляб, консерви, водка. Веднага се намериха желаещи да измъкнат тези ценности. Отначало излязоха двама и бяха сразени от куршумите, след това още трима. Повече желаещи нямаше. През нощта се отличих аз. Като разбрах, че немците стрелят, когато чуят шум, реших да не вземам нищо, а само прерязах сбруята, като вързах за шейната телефонен кабел и се върнах благополучно в траншеята. След това - раз! два! тегли! - придърпахме шейната. Всичките продукти бяха направени на решето от куршумите, водката беше изтекла и все пак се натъпкахме доволно!
При железопътната линия Мга-Кириши нашето настъпление заглъхна, а немците заеха здрави позиции. Тук, в голямото село Находи, от което сега не е останало и следа, посрещнах новата 1942 година. Краят на 1941-ва беше помрачен от един отвратителен епизод. Три дни преди това началството на нашия дивизион получи заповед да влезем в немския тил през пролука в отбраната и да коригираме оттам стрелбата на оръдията. В страшния студ, по дълбоките преспи, сред девствен лес ние се движихме двадесет километра със ски. Ракетите, които осветяваха предната линия, останаха отзад. Светеше луна. Наоколо се извисяваха огромни ели. Накрая, на една полянка намерихме землянки, изкопани още през лятото. Решихме да си починем в тях и да се сгреем. Настъпи утрото и изведнъж някой започна да вика:
- Немци!
Намирах се в крайната землянка и реагирах най-късно от всички. Като се измъкнах навън, не видях никого и само далече, в гората, се мяркаха фигурите на моите бягащи фронтови другари. Оставаше ми само да вървя след тях. Под една елха ме посрещна изплашен лейтенант с приготвен за стрелба наган.
- А немците?
- Не зная, не съм ги виждал...
Оказа се, че е настъпила паника, всички са побягнали, а началството най-напред. Няма значение, но в бързината бяхме забравили в землянката радиостанцията. А аз даже не знаех! Решихме да се върнем. Но сега се оказа, че немците наистина са заели нашето място. Започна престрелка и ние се оттеглихме с празни ръце. Радиостанцията беше загубена, заповедта неизпълнена. Преди Нова година последваха репресии. Дойде следовател, имаше разпити. Намери се изкупителна жертва - началника на радиостанцията, симпатичния сержант Фомин. След това се състоя заседание на трибунала - спектакъл с предварително известен край. Краят впрочем се оказа по-добър, отколкото очаквахме - Фомин и още един войник, който беше откраднал мед от една стопанка в Находи, получиха по десет години затвор, като трябваше да излежат наказанието си след края на войната. Барданосов (така се казваше крадецът на мед) скоро изкупи своята вина: куршум проби белите му дробове. Дали е оживял, не зная. Фомин служи дълго и честно с нас и очевидно след това са го реабилитирали. Но в навечерието на Нова година на всички не ни беше добре. Като се върнах от предната линия, заспах в землянката, проспах полунощ и дори не чух стрелбата, която започнала по това време навсякъде.
Скоро напуснахме Находи - последното село, което видях до средата на 1943 година. Полкът се пребазира в блатистата рядка гора около спирка Погосте. Всички мислеха, че задръжката тук е временна, ще минат два-три дена и ще продължим напред. Но съдбата реши иначе. В тези блата и гори затънахме цели две години! А всичко преживяно от нас бяха само цветчета, плодовете все още предстояха!
ПОГОСТЕ
Този, който забравя своята история, е обречен да я повтори
Древен философ
На югоизток от Мга, сред лесове и тресавища се е забутала малката гара Погосте. Няколко къщички на брега на черна от торф рекичка, храсталаци, гъсти брези, елши и безкрайни блата. Пътниците на минаващите оттам влакове даже не мислят да погледнат през прозореца, пътувайки през това забравено от Бога място. Не го знаеха преди войната, не го знаят и сега. А между другото тук се разрази една от най-кръвопролитните битки на Ленинградския фронт. Във военния дневник на началник щаба на сухопътните войски на Германия това място се споменава постоянно през периода от декември 1941 до май 1942 година, че и по-късно, до януари 1944 година. Споменава се като гореща точка, където се е създало опасно военно положение. Работата е в това, че Погосте беше изходен пункт в опита да се свали Ленинградската блокада. Тук започна така наречената Любанска операция. Нашите войски (54 армия) трябваше да пробият фронта, да се придвижат до гара Любан на железопътната линия от Ленинград за Москва и да се присъединят там към 2-ра ударна армия, настъпваща от Мясной Бор към Волхов. По такъв начин немската групировка край Ленинград щеше да бъде разделена и унищожена, което би довело до сваляне на блокадата. Известно е какво се получи от този замисъл. 2-ра ударна армия беше обкръжена и частично унищожена, частично пленена заедно с командира си генерал Власов, а 54-та, след тримесечни най-жестоки боеве, като заля с кръв Погосте и неговите околности, проби двадесет километра напред. Нейните полкове за малко не стигнаха до Любан, но за пореден път, като изгубиха почти целия си състав, затънаха за дълго в дивите лесове и блата.
Сега тази операция, като "непостигнала успех", е забравена. И дори генерал Федюнинский, който по това време командваше 54-та армия, премълчава срамежливо за нея в своите мемоари, като, вярно е, споменава, че това е било "най-трудното, най-тежкото време" в неговата военна кариера.
Ние дойдохме край Погосте в началото на януари 1942 година, рано сутринта. Снежна покривка се разстилаше над блатата. Закърнели дървета се издигаха от преспите. Край пътя тук и там се виждаха свежи гробове - хълмчета с дървени стълбчета над главата. В сивия полумрак се кълбеше мразовита мъгла. Температурата беше около тридесет градуса под нулата. Наблизо нещо гърмеше и ехтеше, покрай нас прелитаха заблудени куршуми. Наоколо се виждаха много автомобили, някакви сандъци и различно снаряжение, долу-горе замаскирано с клони. Разкъсани групи войници и отделни прегърбени фигури бавно пълзяха в различни посоки.
Един ранен ни каза, че поредната наша атака на Погосте е била спряна и че огневите точки на немците, заровени в железопътния насип, помитат всичко живо с ураганен картечен огън.
Подстъпите към гарата интензивно се обстрелват от артилерия и минохвъргачки. Не можеш да си вдигнеш главата. Той ни разказа, че гара Погосте нашите уж са я завзели безпроблемно, в края на декември, когато се приближили за първи път към тези места. Но в зданията на гарата имало спиртни запаси и изпонапилите се герои били изклани от пристигналите немци. Оттогава всички опити за пробив завършват с неуспех. Типична история! Колко пъти след това ми се налагаше да я слушам в различно време и на различни фронтови участъци!
Между другото нашите оръдия застанаха на позиция. Започнахме да се настаняваме в гората. Замръзналата земя успяхме да изкопаем само на дълбочина четиридесет-петдесет сантиметра. Отдолу имаше вода, затова нашите убежища станаха плитки. До тях можеше да се пропълзи през специален тесен изкоп, покрит с плащ-палатка, и да се стои там само в легнало положение. Но затова пък надълбоко вътре гореше малка печка, направена от старо ведро, и топлината беше мокра, като в баня. От огъня снегът се превръщаше във вода, водата в пара. След три дена всичко изсъхна и стана съвсем уютно, във всеки случай спяхме на топло, а това беше велико щастие! Понякога, за да осветяваме землянката, горяхме телефонен кабел. Той гореше със смрадлив смолист пламък, разпространявайки зловоние и сажди, които се лепяха по лицата ни. На сутринта, изпълзявайки от дупките, войниците храчеха и духаха от носа си върху белия сняг черни смолисти сгъстени сажди. Помня как веднъж сутринта измъкнах от землянката своята подпухнала, мръсна физиономия. След непрогледния мрак слънчевите лъчи ме ослепиха и аз дълго мигах, оглеждайки се наоколо. Оказва се, че ме е наблюдавал старшината, застанал до мене. Той отбеляза с усмивка:
- Не разбирам, с лицето или със задника си напред излизаш...
А обикновено ме приветстваше, желаейки да подчертае моето крайно изтощение, със следните любезни думи: -
Какво, още ли си опикаваш обувките?
И все пак животът в землянките под Погосте беше разкош и привилегия, защото повечето войници, преди всичко пехотинците, нощуваха направо върху снега. Огън не винаги можеше да се запали заради авиацията и на много хора им измръзваха носовете, пръстите на ръцете и краката, а понякога замръзваха целите. Войниците бяха страшни на вид: почернели, с червени възпалени очи, с обгорели шинели и валенки. Особено трудно беше да се опазят от студа ранените. Тях обикновено ги влачеха по снега на специални леки дървени шейни, а за запазване на топлината ги обграждаха с химически грейки. Това бяха малки зелени брезентови възглавнички. Трябваше да се налее вътре малко вода, след което настъпваше химическа реакция с отделяне на топлина, която се задържаше за два-три часа. Понякога шейните се теглеха от кучета - мили, умни създания. Обикновено санитарят пускаше водача на впряга в зоната на обстрела, в неутралната зона, където човек не можеше да се промъкне. Кучето намираше ранения, връщаше се и пълзеше отново обратно със своята шейна. Кучетата се изхитряваха да я подкарат откъм здравата страна на ранения, помагаха му да се претърколи в шейната и се измъкваха пълзешком от опасната зона!
Тежка беше съдбата на тежко ранените. Най-често не можеха да ги измъкнат изпод обстрела. Но и за тези, които изнасяха от неутралната зона, страданията не свършваха. Пътят до санитарната част беше дълъг, а до болницата се измерваше с много часове. Когато стигнеш до болничните палатки, трябваше да се чака, защото лекарите, въпреки самоотвержената си денонощна работа в продължение на много седмици, не успяваха да се погрижат за всички. Дълга опашка окървавени носилки със стенещи, мятащи се в треска или застинали в шок хора ги очакваше. Ранените в корема не издържаха това чакане. Умираха и много други. Наистина, през следващите години положението доста се подобри.
Но както разбрах по-късно, положението на ранените през зимата на 1942 година на някои участъци от съветско-германския фронт е било още по-лошо. Един епизод ми разказа в болницата моят съсед по койка: "В четиридесет и първа хвърлиха нашата дивизия край Мурманск, за да подкрепи отбраняващите се там части. Тръгнахме пеш по тундрата на запад. Скоро дивизията попадна под обстрел и започна снежна буря. Ранен в ръката, без да стигна до предната линия, тръгнах назад. Вятърът ставаше все по-силен, виелицата виеше, снежният вихър подкосяваше краката. Като преодолях с усилие няколко километра, се добрах до една землянка, където се намираше пункт за сгряване. Да се влезе вътре беше невъзможно. Ранените стояха плътно, притиснали се един до друг, запълнили цялото помещение. Все пак успях да се промъкна вътре, където спах стоешком до сутринта. На сутринта отвън се разнесе вик: "Има ли някой жив? Излизай!" Бяха дошли санитарите. От землянката изпълзяха трима-четирима души, останалите бяха замръзнали. А около входа се издигаше купчина покрити със сняг мъртъвци. Това бяха ранените, докарани през нощта от предната линия до пункта за сгряване и замръзнали там... Както се оказа, и дивизията почти цялата беше замръзнала през тази нощ на открития вятър по планинските пътища. Бурята беше много силна. Аз се отървах само с измръзнало лице и пръсти..."
Между другото на мястото, където бяхме разположени край Погосте (долу-горе на половин километър от предната линия), ставаше все по-многолюдно. В брезовата горичка се образува цял град. Палатки, землянки, колиби, складове, кухни. Всичко това димеше, обрастваше със суетящи се хора, и немският самолет за коригиране на огъня по прозвище "ръжен" (имаше нищо криво в очертанията му) веднага ни откри. Започна обстрел, рядък, но продължаващ постоянно много дни, ту усилвайки се, ту отслабвайки. Свикнахме с него, макар че всеки ден имаше по няколко ранени и убити. Но какво е това в сравнение със стотиците, които загиваха на предната линия! Тук се разделих с моя другар, който дойде заедно с мене от ленинградската радиошкола. Фамилията му беше Неелов. Осколка проби гърлото му, изглежда без да засегне жизнени центрове. Той даже можеше да говори шепнешком. Като омотах гърлото му с бинт, го откарах с попътен автомобил в санитарната част, разположила се на пет километра от нас в палатки.
Странни, причудливи картини наблюдавах по пътя край фронта. Оживен като проспект, той имаше двустранно движение. Натам отиваха попълненията, караха оръжие и храна, движеха се танкове. Обратно се влачеха ранените. А встрани от пътя цареше суета. Ето, разстлали плащ-палатка върху снега, делят хляб. Но е невъзможно да се реже и войниците стържат замръзналия самун с бичкия. След това парчетата и "стърготините" разделят на равни части, един от присъстващите се обръща, друг вика: "На кого?" Делбата завършва без обида, справедливо. Такъв хляб трябва да се смуче като бонбон, докато се стопи. Беше страшен студ: супата замръзваше в котелката, а плюнката, преди да достигне земята, се превръщаше в лед и звънко дрънваше о твърдата земя... Ето, закопават в снега мъртвец, недостигнал до болницата ранен, който или е замръзнали, или му е изтекла кръвта. Ето пазарят се, разменяйки водка срещу хляб. Ето един готвач, който вари рядка супа, бъркайки в котела с огромна лъжица. Издига се пара, а под котела весело припуква огън... На края на гората се натъкнах на празни елови колиби. Около тях са разхвърляни десетки черни матроски куртки, фуражки с "емблеми", шапки без козирки с лентички и множество елегантни черни половинки. Тук вчера преобуваха в топло армейско облекло морските пехотинци, дошли от Ленинград. Морячетата бяха тръгнали, за да не се върнат повече, а тяхното облекло, никому ненужно, го затрупва редкият снежец... По-нататък от един камион дават на войници бял (!) хляб. (Как ми се иска да ям!!!) Дошъл е отряд "политически бойци". Хранят ги преди поредната атака. С тях са свързани големите надежди на командването. Но и с морската пехота също бяха свързани големи надежди... Край пътя стоят каруци и предните части на оръдейни впрягове. Самите оръдия и техните разчети са заминали да се бият. Вещите очевидно вече не принадлежи на никого и пъргавите тиловаци опипват обоза в търсене на нещо за ядене. На мене за подобна операция още не ми достига "фронтова закалка"... Пак погребват някого и пък се влачат ранени... От един камион оглушително бие по самолет автоматично зенитно оръдийце.Та-тах! Та-тах! Тетах!.. Но без изобщо да улучи...
Изведнъж серия разриви на снаряди. По-далече, по-близо, до нас. На земята се гърчи в кръв часовоят, който стоеше до щабната землянка. Хвана се за крака възрастен войник, който вървеше по пътя. До него момиченце - санитарен инструктор. Плаче неистово, пътечките на сълзите тичат по мръсното, много дни немито лице. Ръцете треперят, изгубило е самообладание. Жалко зрелище. Войникът спокойно събува клина си, превързва кървящата дупка в бедрото си и плюс това намира сили да утешава и уговаря девицата: "Дъще, не се бой, не плачи!"... Не е женска работа войната! Спор няма, имаше много героини, които могат да бъдат давани за пример на мъжете. Но прекалено жестоко е да се карат жените да изпитват мъченията на фронта. И да е само това! Тежко им беше в обкръжението на мъжете. На гладните войници наистина не им беше до жени, но началството постигаше своето с всякакви средства, от грубия натиск до най-изискваните ухажвания. Сред множеството кавалери имаше луди глави от най-различен калибър: и да пеят могат, и да танцуват, и да говорят красиво, а за образованите - да декламират Блок или Лермонтов... И си отиваха момичетата у дома с прибавка към семейството. Мисля, че на езика на военните канцеларии това се наричаше "да заминеш по заповед 009". В нашата част от петнадесет дошли през 1942 година към края на войната останаха само двама бойци от нежния пол. Но "да си заминеш по заповед 009" е най-добрият изход. Случваше се и по-лошо. Разказваха ми как някой си полковник Волков строявал женското попълнение и минавайки покрай строя, си избирал харесалите му красавици. Те ставали негови ППЖ [Полева предвижвана жена. Абревиатурата ППЖ имаше във войнишкия речник и друго значение. Така наричаха гладните и изтощени войници постната водниста супа: "Прощавай, полов живот". (бел. авт.)], а ако се съпротивляват - под стража, в студена землянка, на хляб и вода! След това момичето върви от ръка на ръка, попадайки в ръцете на разни помощници и заместници. Според най-добрите азиатски традиции!
В армейския живот край Погосте се оформи между другото своеобразен ритъм. През нощта пристигаше попълнение: петстотин - хиляда - две хиляди души [Неотдавна един ветеран от тилово формировъчно подразделение ми каза, че средно всеки ден са формирали маршева рота от 1500 войници. Освен това попълнения край Погосте идваха от няколко запасни полка. (бел. авт.)]. Ту моряци, ту роти с попълнения, идващи от Сибир, ту блокадници (прекарваха ги по замръзналото Ладожко езеро). На сутринта, след слаба артилерийска подготовка те тръгваха в атака и оставаха да лежат пред железопътния насип. Движеха се в атака с хода на костенурка, пробивайки в дълбокия сняг траншея, а и силите им бяха малко, особено у ленинградците. Снегът беше над кръста, убитите не падаха, а застиваха в преспите Труповете засипваше нов снежец, а на другия ден имаше нова атака, нови трупове и за една зима се образуваха пластове мъртъвци, които едва през пролетта се показваха от снега - сгърчени, изкривени, разкъсани, смачкани тела. Цели купища.
За неуспехите край Погосте, за техните причини, за несъгласуваността, за неразборията, за лошото планиране, за лошото разузнаване, за липсата на взаимодействие между частите и родовете войски се говореше нещо там в нашия печат, в мемоарите и в специалните статии. Боевете край Погосте бяха до известна степен типични за целия руско-немски фронт през 1942 година. Навсякъде ставаше нещо подобно, навсякъде - и на Север, и на Юг, и край Ржев, и край Старая Руса - имаха си своето Погосте...
В началото на войната немските армии навлязоха в нашата територия като нагорещен нож в масло. За да се спре тяхното движение, не се намери друго средство освен да се залее с кръв острието на този нож. Постепенно той започна да ръждясва и да се движи все по-бавно. А кръвта се лееше и лееше. Така изгоря ленинградското опълчение. Двеста хиляди от най-добрите, цветът на града. Но ето че ножът спря. Той обаче все още беше здрав, почти не се отдаваше да бъде преместен назад. И през цялата 1942 година се лееше и лееше кръв, все пак по малко изхабявайки страшното острие. Така се ковеше нашата бъдеща победа.
Кадровата армия загина на границата. На новите формирования не им достигаше оръжие, боеприпасите бяха още по-малко. Опитните командири се брояха на пръсти. На бой отиваха необучени новобранци...
- Да се атакува! - звъни Стопанина от Кремъл.
- Да се атакува! - звъни генералът от топлия кабинет.
- Да се атакува! - заповядва полковникът от здравата землянка.
И се вдига сотнята Ивановци, и се влачи по дълбокия сняг под кръстосаните трасета на немските картечници. А немците в топлите дзотове, сити и пияни, нагли, са предвидили всичко, пресметнали са всичко, простреляли са пространството и бият, бият като на стрелбище. Но и на вражеските войници не им беше толкова лесно. Неотдавна един немски ветеран ми разказа, че сред картечарите от неговия полк имало случаи на умопобъркване: не е толкова лесно да убиваш хора редица след редица - а те все идват и идват, край нямат.
Полковникът знае, че атаката е безполезна, че ще има само нови трупове. Вече в някои дивизии са останали само щабовете и тридесет-чеиридесет души. Имаше случаи, когато дадена дивизия, започваща сражението, да се състои от 6-7 хиляди щика, а в края на операцията загубите ѝ да възлизат на 10-12 хиляди - за сметка на постоянните попълнения! А хората през цялото време не достигаха! Оперативната карта на Погосте е обсипана с номерата на различни части, а хора в тях няма. Но полковникът изпълнява заповед и гони хората в атака. Ако го боли душата и има съвест, сам участва в боя и загива. Протича своеобразен естествен подбор. Слабонервните и чувствителните не оживяват. Остават жестоките, силни личности, способни да воюват в стеклите се условия. На тях им е известен само един начин за воюване - да притискат с маса от тела. Все някой ще убие някой немец. И бавно, но сигурно кадровите немски дивизии се стопяват.
Добре е, ако полковникът се опита да обмисли и да подготви атаката, да провери направено ли е всичко възможно. А често той е просто бездарен, ленив, пиян. Често не му се иска да напуска топлото укритие и да се пъха под куршумите... Често артилерийският офицер не е определил достатъчно точно целта и за да не рискува, стреля отдалече по площ, добре е, ако не е по своите, макар че и подобни неща се случваха не рядко... Случваше се снабдителят да се е запил и да се весели с жени в близкото село, а снарядите и храната да не са докарани... Или майорът е объркал пътя и по компаса е извел своя батальон съвсем не там, където трябва... Бърканиците, неразбориите, пропуските, лъжите, неизпълнението на дълга, така характерни за нас в мирния живот, по време на война се проявяват по-ярко отколкото където и да е на друго място. И за всичко цената е една - кръв. Ивановците атакуват и загиват, а стоящият в укритието все ги гони и гони. Удивително се различава психологията на човека, който щурмува, и на този, който наблюдава атаката - когато не трябва да умреш ти, всичко изглежда просто: напред и напред!
Веднъж през нощта смених телеграфиста на апарата. Тогавашната връзка беше примитивна и разговорите по всички линии се чуваха във всички точки, така че разбрах как разговаря нашият командващ И. И. Федюнинский с командирите на дивизиите: "Мамка ви! Напред!!! Не мръднеш ли - ще те разстрелям! Мамка ви! Атакувайте! Мамка ви!"... Преди две години Иван Иванович, благодушен дядо, разказваше по телевизора на октомврийчетата за войната в съвсем други нюанси...
Ако говорим с иносказателен език, ставаше следното: в една къща са се завъдили дървеници и стопанинът заповядва на обитателите да запалят къщата и да изгорят заедно с дървениците. Някой ще остане и ще построи всичко отново... Иначе не умеехме и не можехме. Четох някъде, че английското разузнаване готви своите агенти десетилетия наред. Те учат в най-добрите колежи, създават се атлети, интелектуалци, способни на всичко професионалисти в своята работа. След това подобни агенти вършат глобалните дела. В азиатските страни задачата се дава на хиляди или на десет хиляди някак си, набързо обучени хора с презумпцията, че дори ако почти всички се провалят и бъдат унищожени, поне един ще изпълни своята мисия. Нито време, нито средства за подготовка, нито опитни учители тук няма. Всичко се прави набързо - преди това не са успели, не са го обмислили или дори са направили не малко, но не както трябва. Всичко се върши на самотек, по интуиция, масово, с бройка. Ето по този втори начин воювахме. През 1942 година нямаше алтернативи. Мъдрият Стопанин в Кремъл разбираше прекрасно всичко, знаеше и, потискайки всички с желязната си воля, командваше едно: "Да се атакува!" И ние атакувахме, атакувахме, атакувахме... И планини от трупове край Погосте, Невски пятачок и безименните височини растяха, растяха, растяха... Така се подготвяше бъдещата победа.
Ако немците бяха запълнили щабовете ни с шпиони, а войската с диверсанти, ако имаше масово предателство и враговете ни бяха разработили детайлен план за провала на нашата армия, те не биха постигнали този ефект, който беше резултат от идиотизма, тъпотията, безотговорността на началството и безпомощната покорност на войниците. Видях това в Погосте, а това изглежда е било навсякъде.
По време на войната особено отчетливо се прояви подлостта на болшевишкия строй. Както през мирно време се извършваха арести и се екзекутираха най-работещите, най-честните, най-интелигентните и най-разумните хора, така и на фронта ставаше същото, но в още по-открита, омерзителна форма. Ще дам един пример. От висшите сфери идва заповед: да се превземе височината. Полкът я щурмува седмица след седмица, губейки множество хора на ден. Попълненията идват непрестанно, липса на хора няма. Но сред тях са подпухнали дистрофици от Ленинград, на които току-що лекарите са предписали режим на легло и усилено хранене в продължение на три седмици. Сред тях са момченца, родени през 1926 година, тоест четиринадесетгодишни, неподлежащи на призив в армията... "Напред!!!" и това е. Накрая някакъв войник или лейтенант, командир на взвод, или капитан, командир на рота (което е по-рядко), виждайки това крещящо безобразие, възкликва: "Не трябва да се погубват хората! Там, на височината, има бетонен дот! А ние имаме само 76-милиметрово оръдийце! То няма да го пробие!"... Веднага се включват политрукът, СМЕРШ [организацията на НКВД "Смърт на шпионите!" В ръцете ѝ бяха съсредоточени наказателни функции (бил. авт.)] и военният съд. Един от доносчиците, с които е пълно във всяко подразделение, свидетелства: "Да, в присъствието на войниците се усъмни в нашата победа". Веднага се попълва вече готовата бланка, където само трябва да се напише фамилията, и готово: "Да се разстреля пред строя!" или "Да се отправи в наказателна рота!", което е едно и също. Така загиваха най-честните, чувстващи своята отговорност пред обществото, хора. А останалите - "Напред, в атака!" "Няма такива крепости, които болшевиките не могат да превземат!" А немците са се вкопали в земята, създавайки цели лабиринти от траншеи и укрития. Иди ги достигни! Протичаше глупаво, безсмислено убийство на нашите войници... Бихме могли да си помислим, че това беше селекция на руския народ - бомба със закъснител: тя ще се взриви след няколко поколения, през XXI или XXII век, когато подбраната и отгледаната от болшевиките маса мръсници създаде нови поколения себеподобни.
Лесно е да се пише това, когато са минали години, когато са се заличили бомбените ями край Погосте, когато всички са забравили тази малка гара. И вече са се притъпили мъката и отчаянието, които ни се случи да преживеем тогава. Невъзможно е да се представи това отчаяние и ще го разбере само този, който е изпитал върху себе си необходимостта да ес изправи и да тръгне на смърт. Не някой друг, а именно ти, и не някога, а сега, в тази минута, си длъжен да влезеш в огъня, където в най-добрия случай ще те ранят леко, а в най-лошия - или ще ти откъснат челюстта, или ще ти разкъсат корема, или ще ти избият окото, или ще ти отнесат черепа. Именно на тебе, макар че така ти се иска да живееш! На тебе, който си имал толкова надежди. На тебе, който още не е живял, още не е видял нищо. На тебе, пред когото всичко е напред, когато си само на седемнадесет! Ти трябва да си готов да умреш не само сега, но и постоянно. Сега ти е провървяло, смъртта е минала покрай тебе. Но утре пак трябва да се атакува. Пак трябва да се умира и не геройски, а без помпозност, без оркестър и речи, в калта, в смрадта. И никой няма да забележи твоята смърт: ще легнеш в големия куп от трупове край железопътната линия и ще изчезнеш, забравен от всички в лепкавата каша на погостинските блата.
Бедни, бедни руски мъже! Те се оказаха между въртящите се камъни на историческата мелница, между два геноцида. От една страна ги беше унищожавал Сталин, натиквай ги с куршуми в социализма, а сега, през 1941-1945-та, Хитлер убиваше множество невинни с нищо хора. Така се ковеше Победата, така се унищожаваше руската нация, преди всичко нейната душа. Ще могат ли да живеят потомците на тези, които останаха? И изобщо, какво ще стане с Русия?
Защо вървяха на смърт, макар че ясно разбираха нейната неизбежност? Защо вървяха, въпреки че не искаха? Вървяха, не просто плашейки се от смъртта, а обхванати от ужас и все пак вървяха! Да обмисляш и да обосноваваш своите постъпки тогава не се налагаше. Не им беше до това. Просто ставаха и вървяха, защото ТРЯБВА! Вежливо изслушваха напътствието на политруците - малограмотен преразказ на тъпите и безсъдържателни вестникарски уводни статии - и вървяха. Въодушевени изобщо не от някакви идеи и лозунги, а защото ТРЯБВА. Така явно са отивали на смърт и нашите предци на Куликово поле или край Бородино. Едва ли са размишлявали за историческите перспективи и величието на нашия народ... Навлизайки в неутралната зона, те изобщо не викаха "За Родината! За Сталин!", както пишат в романите. Над предната линия се чуваха хриплив вой и едри псувни на майка, докато куршумите и осколките не затъкваха крещящите гърла. До Сталин ли им беше, когато смъртта е редом. Откъде сега, в шестдесетте години, се появи отново митът, че сме победили само благодарение на Сталин, под знамето на Сталин? По отношение на това аз нямам никакви съмнения. Тези, които победиха, или паднаха на бойното поле, или се пропиха, потиснати от следвоенните тягости. Нали не само войната, но и възстановяването на страната мина за тяхна сметка. Тези от тях, които са още живи, мълчат сломени. Останаха на власт и запазиха силите си други - тези, които вкарваха хората в лагерите, тези, които ги гонеха в безсмислени кървави атаки по време на войната. Те действаха от името на Сталин, те и сега крещят за това. На предната линия нямаше: "За Сталин!". Комисарите се опитваха да набият това в главите ни, но по време на атаките комисарите ги нямаше. Всичко това е мръсна пяна...
Разбира се, атакуваха не всички, макар и повечето. Един се е скрил в малка яма, притиснал се е до земята. Тук политрукът поемаше особената своя роля: навирайки нагана в лицето им, гонеше страхливите напред... Имаше дезертьори. Тях ги ловяха и веднага ги разстрелваха пред строя, за назидание на другите... Наказателните органи работеха при нас прекрасно. И това е също според най-добрите наши традиции. От Малюта Скуратов до Берия в техните редици винаги е имало професионалисти и винаги са се намирали много желаещи да се посветят на това благородно и необходимо на всяка държава дело. В мирно време тази професия е по-лека и по-интересна от земеделската работа и труда до струга. И заплащането е по-голямо, и властта над другите е пълна. А по време на война не трябва да си поставяш главата под куршумите, само следи другите да правят това изправно.
Войските вървяха в атака, движени от ужаса. Ужасна беше срещата с немците, с техните картечници и танкове, с огнената месомелачка на бомбардировките и с артилерийския обстрел. Не по-малък ужас предизвикваше неумолимата заплаха от разстрел. За да се държи в подчинение аморфната маса от лошо обучени войници, разстрелите се извършваха преди боя. Хващаха някакви хилави слабаци или такива, които са казали нещо необмислено, или случайни дезертьори, каквито винаги имаше достатъчно. Строяваха дивизията във вид на буквата "П" и без много приказки свършваха с нещастниците. Тази профилактична политическа работа водеше до по-голям страх от НКВД и комисарите отколкото от немците. А по време на настъплението, ако се обърнеш назад, ще получиш куршум от заградителния отряд. Страхът караше войниците да отиват на смърт. На това разчиташе нашата мъдра партия, ръководител и организатор на нашите победи. Разстрелваха, разбира се, и след неуспешен бой. А се случваше заградителните отряди да косят с картечници отстъпващите без заповед полкове. Оттам идваше и боеспособността на нашите доблестни войски. Мнозина се предаваха в плен, но както е известно, немците не им поднасяха пасти... Имаше самонараняващи се с огнестрелно оръжие, които правеха това, за да избягнат боя и възможната смърт. Стреляха се през самун хляб, за да не може нагарът от близкия изстрел да изобличи членовредителството. Стреляха се през мъртвите, за да заблудят лекарите. Стреляха се един друг в ръцете и краката, наговаряйки се предварително. Особено самонараняващи се имаше сред казахите, узбеките и другите азиатци. Те изобщо не искаха да воюват. Голяма част от членовредителите биваха разобличавани и разстрелвани. Веднъж в погостинската гора срещнах цял отряд - двадесет и петима души с кървави превръзки на ръцете. Водеха ги някъде конвойни от СМЕРШ с насочени пушки. Друг път, като докарах в санитарната част поредния ранен, видях в операционната човек с откъсната китка на ръката. До него дежуреше часовой. Санитарите ми разказаха следната история. Шебес, писар в продоволствения склад, бил преместен в разузнаването. Тук той разбрал, че на предната линия стрелят и може да загине. Тогава Шебес се вмъкнал в един дзот, пъхнал през амбразурата юмрука навън със запалка за граната в него и я взривил. Войниците, без да подозират нищо, отправили Шебес, като ранен, в медсанбата. И щял да замине в тила, у дома, ако не бил старши лейтенант Толстой - нашият контраразузнавач. Той беше роден майстор в работата си, професионалист от висока класа. Само видът му предизвиква у тебе трепет. Огромни студени очи, дълги, извиващи се пръсти... Толстой отишъл на предната линия, намерил дзота, намерил откъснатите пръсти, разкъсаната ръкавица и успял да догони Шебес в медсанбата. Като го видял, Шебес изпаднал в истерия и си признал всичко. По-късно го разстреляха.
За да не се бият на фронта, хитреците се стремяха да се уредят на топли местенца: в кухнята, като тилови писари, като склададжии, като ординарци на началниците и т. н., и т. н. Мнозина успяваха да го направят. Но когато в ротите оставаха единици, тилът се прочесваше с железен гребен, впилите се в него биваха откъсвани и изпращани на бойното поле. На място оставаха най-ловките. Там също протичаше естествен подбор. Винаги например изпращаха на предната линия честния началник на продоволствен склад, като оставяха крадеца. Честният винаги ще даде на войниците всичко, без да заделя нито за себе си, нито за началството. Но началството обича да си похапне по-обилно. А крадецът, като не забравя за себе си, винаги се грижи и за висшестоящия. Как може да се лишат от такъв ценен кадър? Кого да изпратят на предната линия? Разбира се, честния! Оформяше се някаква кръгова солидарност - своят човек поддържаше своя човек, а ако някой идиот се опитваше да постигне справедливост, топяха го всичките заедно. С други думи, явно и неприкрито се вършеха неща, които в мирно време са завоалирани и по-малко забележими. На това се е крепяла, крепи се и ще се крепи руската земя.
Войната е най-голямата свинщина, която някога е изобретил човешкият род. По време на война те потиска не само съзнанието за неизбежната смърт. Потиска те дребната несправедливост, подлостта на ближния, вихрещите се пороци и господството на грубата сила... Подпухнал от глад, сърбаш голата чорбица - вода с вода, а до тебе офицерът се тъпче с блажно. На него му се полага специална дажба и за него склададжията краде продукти от войнишкия порцион. При тридесетградусов студ строиш топла землянка за началството, а сам мръзнеш на снега. Под куршумите трябва да си пръв и т. н., и т. н. Но към всичко това привикваш бързо, това изглежда страшно само след цивилната изнеженост. А специалната дажба на началството е историческа необходимост. Трябва да се поддържа офицерския корпус - скелета на армията. Около него се върти всичко по време на война. Избиват в боя предимно войници, а около офицерското ядро се формира нова част... Милият Кеша Потапов от Якутск ми разказваше, че по време на войната Стопанинът изпратил в Якутия огромен план за зърнени доставки. Местният началник, който обосновал невъзможността планът да бъде изпълнен, бил снет и арестуван като "враг на народа". От центъра дошъл друг, който успял да изземе всичките запаси до зрънце. За което получил орден. През зимата започнал масов глад и едва ли не една трета от хората измряла, останалите някак си оживели. Но планът бил необходимост... Затова мълчи и не гъквай - голяма работа, откраднали са ти половин порция месо и захар!
Що се отнася до облеклото, на фронта то, макар че беше просто, грубо, беше топло и удобно. От това не трябва да се оплакваме. Предвидливите немци нямаха нищо подобно и винаги мръзнеха силно.
Оръжието на немците и нашето не беше лошо, но немците бяха по-добре обучени и не се пъхаха напразно под куршумите. Помня как обучаваха нашия новосформиран пехотен полк: тичахме по гората, викахме "ура" и нито един път не стреляхме по мишени - пестяхме патроните. При немците всичко беше обратно: всеки войник стреляше отлично. Умееше бързо да се окопае и да прецени обстановката.
Веднъж реших да изпробвам прехвалената немска картечница МГ (машин гевер), изстрелваща, както казваха, осемстотин куршума в минута. Взех я от ръцете на един убит немец и я окачих на врата си - дванадесет килограма желязо. Плюс още три килограма патрони, запасни дула и т. н., а и гранати, храна и много други неща... Вървяхме четиридесет километра и с всяка крачка този проклет "машин гевер" ставаше все по-тежък и по-тежък. Съвсем останах без сили и се утешавах само с това, че нашият "максим" е още по-тежък, повече от двадесет и пет килограма.
Когато отпред се показа верига атакуващи немци, аз даже се зарадвах, проснах се в една яма, прицелих се, натиснах спусъка...
- Донер ветер! Таузен тойфел! Дрек мит пфефер! Дойче мутер! Проклета работа! Този "машин гевер" изобщо не работеше! В яростта си го хвърлих в една локва, хванах автомата на убития си съсед и започнах да стрелям в настъпващите... Тази ятака я отблъснахме...
Трудно е да се мерят с обичайни мерки събитията, които ставаха тогава. Ако в мирно време ви блъсне кола или ви набие хулиган, или се разболеете тежко - запомняте това за цял живот. И колко разговори ще има по този повод! По време на войната чудовищните случаи ставаха нещо обикновено. Колко струваше например преминаването на железопътното платно край Погосте през януари 1942 година! Този участък се прострелваше и получи името "долината на смъртта". (Много подобни долини имаше и на други места.) Пълзим натам десет души, а обратно - двама, и пак добре, ако не сме ранени. Притичваме по трупове, крием се зад трупове - все едно си е в реда на нещата. И на другия ден пак те изпращат там... А когато разкъсват до тебе човек на части, обливат те с кръвта му, окичват те с вътрешностите и мозъка му - това в мирно време е достатъчно, за да се побъркаш.
Всеки ден, всеки час се случва нещо ново. Внезапно немски снайперист ме притисна в една снарядна яма и не ми даваше да мръдна до мръкнало, стреляйки след всяко мое движение. Три часа на лютия студ и ноктите на измръзналите ми пръсти паднаха. Наистина, след това израснаха - криви като на дявал... Немец хвърли в укритието ми граната, но, слава Богу, вече си бях изработил точна реакция и успях мълниеносно да я изхвърля зад бруствера, където моментално гръмна... По време на обяд немски снаряд проби покрива на нашата землянка, но не се взриви и само съскаше на пода. "Е, момчета, изнесете го и хайде да обядваме" - каза лейтенантът. Заради такива дреболии вече никой по това време не пълнеше гащите. С всичко се свиква. Веднъж тежка мина улучила землянката, разхвърлила пласта от греди, но за щастие не го пробила. Аз даже не се събудих от страшния грохот, тресенето на почвата и пръстта, посипала се отгоре. Всичко това ми разказа сутринта свързочникът Полукаров, който прекарваше нощите на ръце и колене, "в позата на зенитно оръдие", защото пристъпите на стомашна язва не му даваха да заспи.
Известна е историята, когато по време на обстрел един войник усетил необяснима тъга и нужда да отиде при своите съседи. Като го направил, открил съседната землянка разрушена, а всички - погребани под развалините. Докато се връщал, собственото му укритие било постигнато от същата участ. С мене се случи същото, наистина не край Погосте, а по-късно, през 1944 година на гара Стремутка около Псков... А когато срещу тебе напира танк и стреля с оръдието си? А когато те атакуват, когато трябва да застреляш човек и да успееш да го направиш, преди да те убие той? Но за всичко това вече е писано толкова, толкова са разказвали тези, които останаха живи, че е неприятно да се повтаря. Удивително е само, че човек може да понесе толкова много неща! И въпреки това върху почти всеки оцелял войната постави своя печат. Едни се пропиха, за да затъпеят и да забравят. Така, като се напи, старшина Затанайченко тръгна изправен с цял ръст срещу немците: "Уу, гадове!"... Погребахме го до лейтенант Пахомов - тих и добър човек, който умря, след като изпи от мъка две канчета водка. На гроба му написахме: "Загинал от ръцете на немско-фашистките завоеватели", същото съобщихме и на домашните му. И това беше правилната, истинската причина за гибелта на бедния лейтенант. Гробовете им изчезнаха още през 1943 година... Мнозина озверяха и се опетниха с нечовешки безобразия в края на войната в Германия...
Мнозина се убедиха по време на войната, че човешкият живот не струва нищо и започнаха да се държат, ръководейки се от принципа "лови мига" - пипни тлъстото парче на всяка цена, мачкай ближния си, с всякакви средства откъсни от общата баница колкото се може повече. С други думи, войната лесно потискаше в човека древните принципи за добро, морал и справедливост. За мене Погосте беше преломен момент в живота ми. Там бях убит и смазан. Там придобих абсолютната увереност в неизбежността на собствената си гибел. Но там се случи моето възраждане в ново качество. Живеех като на сън, съобразявайки зле, давайки си зле сметка за ставащото. Разумът ми като че ли угасна и едва мъждукаше в моето гладно, измъчено тяло. Духовният живот се пробуждаше много рядко. Когато се случеше свободно време, затварях очи в тъмната землянка и си спомнях своя дом, слънчевото лято, цветята, Ермитажа, познатите книги, познатите мелодии и това беше като малък, едва тлеещ, но сгряващ ме огън на надеждата сред мрачния леден свят, сред жестокостта, глада и смъртта. Забравях, не разбирах къде е действителността, къде е сънят, къде са мечтите, а къде действителността. Всичко се объркваше. Вероятно тази трансформация, този преход от живота в мечтите ме спаси. В Погосте "вътрешната емиграция" беше все едно моя втора природа. След това, когато укрепнах и привикнах, този дар не изчезна напълно и ми помагаше много. Вероятно по време на войната това беше скандален факт, не случайно веднъж ме спря в окопа бдителният политрук: "Мамка ти, какво ходиш тук без оръжие, с цвете в ръката като Евгений Онегин! Марш при оръдието, мамка ти!"...
Именно след Погосте у мене се появи болезнената необходимост да си мия ръцете по десет пъти на ден, да си сменям често бельото. След Погосте придобих инстинктивната способност да се държа по-далече от подлостите, гадостите, съмнителните дела, лошите хора, а най-вече от активно участие в живота, от командни длъжности, от необходимостта да вземам жизнени решения - за себе си и особено за другите. Странно, но именно след Погосте почувствах цената на доброто, справедливостта, високия морал, за които по-рано не се и замислях. Погосте, което смаза и разложи силните, укрепи с нещо мене - слабия, жалкия, беззащитния. Оттогава винаги живеех с надеждата за нещо по-хубаво, което ще се случи. Оттогава никога не можех да "ловя мига" и никога не се набърквах в общата блъсканица за парче баница. Плувах по вълните - наистина, съдбата беше благосклонна към мене...
Атаките край Погосте все така продължаваха. Околната гора приличаше на стар гребен: неравно стърчаха острите зъби на посечените от снарядите дървета. Новият сняг успяваше за един ден да почернее от взривовете. А ние все атакувахме и със същия успех. Тиловаците облякоха нови бели полушубки, свалени от сибиряците, дошли като попълнение и паднали убити, преди още да достигнат предната линия, от обстрела. Трофейни екипи от старчета пълзяха неуморно през нощта по местата на сраженията, събираха оръжие, което някак си почистваха, поправяха и даваха на новопристигналите. Всичко вървеше като по конвейер.
Започнаха да събират убитите по-късно, когато снегът се стопи, бутаха ги в изкопи и снарядни ями, засипваха ги с пръст. Това не бяха погребения, това беше "почистване на местността от трупове". За мъртвите немци беше заповядано да се събират на купчини и да се изгарят.
Тук видях и друго нещо: замръзналите тела на убитите червеноармейци немците забождаха в преспите с краката нагоре по кръстопътищата като пътепоказатели.
Целия януари и февруари дивизиите се топяха край железопътната линия в района на Погосте-Шала. Най-малко три дивизии претендираха, че именно те са превзели Погосте и са преминали железопътното платно. Така беше, но те бяха отблъснати назад, а след това отново се хвърляха в атака. Наистина, запазиха само номерата и командирите си, а войниците бяха други, нови, от попълненията, и те вървяха в атака по телата на своите предшественици.
Щабът на армията се намираше на петнадесет километра в тила. Та си живееха весело... Лишаваха от илюзии комсомолките, дошли доброволно на фронта "за борба с фашистките изверги", пиеха коняк, хапваха вкусно... В Червената армия войниците имаха една дажба, а офицерите получаваха като добавка масло, консерви, бисквити. В армейските щабове на генералите им караха деликатеси: вина, филета, салами и т. н. При немците от войника до генерала менюто беше еднакво и много добро. Във всяка дивизия имаше рота колбасари, които приготвяха различни месни изделия. Продукти и вина им караха от всичките краища на Европа. Наистина, когато на фронта станеше лошо (например, край Погосте) и немците, и ние ядяхме умрели коне.
От щаба, по карта командваше армията генерал Федюнинский, давайки на дивизиите приблизителна посока за настъпление. Връзката често прекъсваше, разузнаването работеше лошо. Полковете губеха ориентация в гъстата гора, излизаха не където трябва. Винтовките и автоматите често не стреляха заради студа, артилерията биеше по празно място, а понякога и по своите. Снарядите не стигаха...
Немците знаеха цялото движение на нашите войски, състава и числеността им. Те имаха отлично авиационно разузнаване, радиозасичане и много други неща.
И все пак превзехме Погосте. Най-напред гарата, после селото, по-точно местата, където всичко това е било някога. Дойде една дивизия вятски мъже, ниски на ръст, кривоноги, жилести, скулести. "Ех, мамка му! Да става каквото ще!" - тръгнаха те към немските дзотове, опушиха и прогониха фрицовете, взривиха всичко и се придвижиха петстотин метра напред. Тъкмо това беше нужно. По телата в направената пробойна хвърлиха един стрелкови корпус и тръгна, и тръгна работата. В края на февруари пуснаха напред и нашия дивизион - шест големи, тромави оръдия, теглени от трактори. На повече не се решиха, защото в случай на обкръжение не беше възможно да се изтегли тежката техника.
Железопътният насип все още се обстрелваше - наистина, не с картечници, а отдалече, с артилерия. Трябваше да се преминава бързо, на бегом. И все пак едва сега оценихме напълно жътвата, която беше събрала тук смъртта. Преди виждахме всичко от "жабешка гледна точка" - когато пълзиш наблизо, не откъсваш нос от земята и виждаш само най-близкия мъртвец. Сега, когато се изправихме на крака, както подобава на царя на природата, се ужасихме от злодейството, извършено на това парче блатиста земя! Много убити бях виждал до това време и видях след това, но зрелището край Погосте през зимата на 1942 година беше единственото по рода си! Трябваше да бъде заснето за историята, да се окачат панорамни снимки в кабинетите на всички велики ръководители на този свят - за назидание. Но, разбира се, никой не направи това. Срамежливо мълчаха за всичко, все едно не е имало нищо.
С трупове беше препълнено не само мястото на атаката, те се търкаляха навсякъде. Тук имаше и купчини тела, и отделни душераздирателни сцени. Моряк от морската пехота е бил сразен в момента, когато хвърля граната, и е замръзнал, като паметник, възвисявайки се с вдигната ръка над заснеженото бойно поле. Медните копчета на черната моряшка куртка святкаха в лъчите на слънцето. Пехотинец, вече ранен, е започнал да си превързва крака и е застинал завинаги, сразен от нов куршум. Бинтът в ръцете му цяла зима е трептял на вятъра.
В горичката открихме телата на две групи разузнавачи. Очевидно, докато са изпълнявали задачите си, немците и нашите са се сблъскали неочаквано и е започнал ръкопашен бой. Няколко тела така и лежаха, вкопчени. Един е държал други за гърлото, докато в същото време противникът е забил в гърба му кинжал. Друга двойка е сплела ръце и крака. Нашият боец здраво, със зъби е захапал пръста на немеца и така е замръзнал завинаги. Някои бяха разкъсани от гранати или застреляни от упор с пистолети.
Купчините трупове край железопътната линия приличаха засега на заснежени хълмове и се виждаха само телата, които лежаха отгоре. По-късно, през пролетта, когато снегът се стопи, се показа всичко, което беше отдолу. До самата земя лежаха убити с летни мундири - с гимнастьорки и обувки. Това бяха жертвите на есенните боеве през 1941 година. Върху тях на редици се трупаха морски пехотинци с моряшки сака и широки черни панталони ("клошове"). По-отгоре - сибиряци с полушубки и валенки, които атакуваха през януари-февруари на четиридесет и втора. Още по-отгоре - политически бойци с ватенки и парцалени шапки (такива шапки даваха в блокирания Ленинград). Върху тях - тела с шинели, маскировъчни наметала, с каски на главите и без тях. Тук са се смесили труповете на войници от многото дивизии, атакували железопътното платно през първите месеци на 1942 година. Страшна диаграма на нашите "успехи"! Но всичко това се показа едва през пролетта, а сега нямаше кога да разглеждаме полето. Бързахме по-нататък. И все пак мимолетни, страшни картини се запечатаха в съзнанието ни завинаги, а в подсъзнанието ни - още по-силно: тук се сдобих с повтарящ се постоянно сън - планини от трупове край железопътен насип.
Като мина край няколко улучени танка КВ, пътят се спусна към замръзнало блато и дълго се виеше сред заснежени издатини и храсти. След това започнаха гори. Истинска гъста тайга. Аз дори не знаех, че близо до Ленинград може да има подобно нещо. Царствени елхи с огромна височина. Трепетлики, чиито стволове едва можеха да бъдат обгърнати от двама души. Неописуема красота! Под една от елхите трактор докара кухнята. Едва готвачът се приготви да раздава горещата рядка супа, отгоре се посипа сняг и от клоните тежко падна як немец със зелен шинел и пилотка, нахлупена до ушите. Нашето храбро войнство начело с готвача хукна да бяга. Но немецът беше съвсем премръзнал, не можеше да движи ръцете си и само искаше да се предаде в плен. Качили го на дървото преди два дена, като му заповядали да стреля ивановци. Но фронтът беше преминал по-нататък. Без да дочака завръщането на своите, ханс решил да се предава.
Готвачът Серьогин ме удиви силно преди началото на нощта. Бях часовой, ходех по пътя и изведнъж чух глухи удари: готвачът внимателно, дишайки тежко при всеки удар, кълцаше с брадва гумения ботуш от крака на един замръзнал мъртвец, другият ботуш вече беше свален. "Мокрите дърва не горят, а гумата сгрява котела добре" - поясни ми Серьогин. Това беше войнишка съобразителност в действие.
След това вървяхме и вървяхме по-нататък. Спирахме се само за кратки стрелби и да пренощуваме. Спяхме край огън или просто на снега. Огънят грее тази част на тялото, която е обърната към него. Плюе въгленчета, прогаря шапки, шинели, обгаря лицата, а в същото време гърбът леденее от студа. Но огънят е все пак по-добре от нищо. Като пренощуваме, вървим по-нататък. През цялото време рядък обстрел. Край нас се влачат пехотинци, натоварени като камили. Встрани от пътя, по целината, се плъзгат бързо скиори с бели маскировъчни халати. Разбутвайки всички, напират танкове, изпускайки снежен плах и бензинова миризма. Убити се срещат малко, единици. Само на една полянка лежат тридесет-четиридесет души, очевидно жертви на авиационна атака. Един старши сержант има в гърдите си огромна дупка, на края на която, върху разкъсаната гимнастьорка, свети огънят орден.
Вървят, залитайки, ранени. До пътя лежи някакъв странен войник - трескаво бълнува и лицето му е пурпурно-червено. Какво му е? Може би е болен? Температура? Всички го отминават, всички нямат време. Минаваме през опожарени села. Ето го Зенино: стърчащи комини, купища пепел и в тях - изгорели коне. След два месеца тези опечени разложени трупове ще бъдат изядени без остатък от храбрите войни - казахи, дошли да попълнят нашите оредели полкове. Приближаваме се до Кондуе, Смердиня. Разнася се слух, че разузнаването е стигнало вече до Любан и се е съединило с идващите насреща. Но работата започва да боксува. Фронтът се стабилизира. Няколко подразделения, по-специално ски батальоните, които са се откъснали напред, загиват. Освен това към края на март времето се затопля, снеговете се топят, изпод тях отново се появяват мъртъвци. На редици, по местата на зимните атаки, и единично, в преспите край пътя. Това са ранени, намерили смъртта си на път за болницата. Доста се бяха натрупали през зимата: бинтовани глави, ръце и крака с шперплатови плоскости, фиксиращи раздробените кости...
Настъпва стихийно бедствие: пътищата се разкаляха, блатата станаха непроходими, ни храна, ни оръжие може да се докара. Затъват даже тракторите. Върволици бойци шляпат по калта, потъвайки до коляно, а понякога и до кръста, като влачат ту два снаряда, ту торба със сухари, ту сандък с патрони. Обратно по кишата мъкнат ранените, покрити с кори от кръв и кал. Няма какво да се яде. Няма хляб. Рядката супа, която ни дават, е безсолна. Дали сте опитвали някога такова нещо? Армията е на границата на паралича. Като се усеща, командването взема срочни мерки за възстановяване на пътя. Хиляди войници с брадви и триони събарят гората, правят настилка. Облепили са пътя като мравки. След две седмици пътят е готов. Напречно покритие от тънки стебла, положени върху дебели трупи. Пътуването по такъв път ти разтриса душата. Ранените, като не издържат тръскането, умират, в най-добрия случай започват да кървят отново. Но все пак път - основната артерия на войната - има и фронтът оживява. Противникът го обстрелва. "Лапотниците" [9] (така наричаха немските пикиращи бомбардировачи Ю-87 заради неприбиращите се колелета) по пет-шест пъти на ден, един след друг, със страшен вой, включили специални сирени, пикират над кръстопътищата. Бомбите разбиват гредите, кал, камиони, хора, но след половин час движението се възобновява.
Вода заля землянките. Вместо тях правим постелки от клони, обиколени с двойни плетове, запълнени с пръст. Отгоре - пак клони и пръст. Не е много надеждно, но все пак запазва от осколките и може да се спи на топло. Мокри сме, покрити с кал. Дадоха ни вместо валенките обувки с обмотки - идиотски приспособления, които все се размотаваха и се мотаеха в краката ни. Но не преоблякоха всички. Веднъж, като пресичах по един ствол една горска рекичка, срещнах войник с полушубка и валенки, който се влачеше до колене във водата. "Откъде си, приятелю?" - попитах аз. "От скиорския батальон сме" - отвърна той.
Веднъж легнах да спя под един храст на сухо място, като за по-сигурно сложих под себе си една лопата - чисто символична защита от влагата. Събудих се във вода, с напълно прогизнала ватенка. След това дрехите ми изсъхнаха направо върху мене - и никаква простуда! Обичайни болести по това време нямаше. Разбира се, някой от нещо боледуваше. Язва мъчеше сержант Саричев, бледен до синьо и слаб като скелет. Льощка Юдин, храбрият разузнавач, страдаше от глисти. Готвачът Серьогин се хвалеше със стар трипер. Но всичките тези неща бяха житейски дреболии.
Настъплението заяде, опитваха се да го продължат, изпращайки нови полкове напред. Сега вече не ставаше дума за сваляне на Ленинградската блокада. Сега трябваше да се помогне на 2-ра ударна армия, попаднала в обкръжение край Любан. Идваха попълнения от Татария, от Казахстан, от Ленинград. Но немците се отбраняваха умело и фронтът не помръдваше. Когато настъпи лятото, преминахме в отбрана. Стрелбата стана по-рядка, пътищата опустяха. Войската се окопаваше в земята.
Започна безкрайна работа. Копаехме километри окопи, строяхме стотици укрития, окопавахме оръдията, камионите, кухните, складовете. Копаехме стационарни нужници, защото до това време войниците бяха замърсили всичките крайпътни гори. Станах страстен копач, научих се да правя конструкции от дървесни стволове, да осичам с брадва всеки ненужен детайл, да майсторя от ламарина печка, кюнци и т. н. Дори ковчег ми се наложи веднъж да приготвям. Обикновено погребваха войниците, като ги покриваха с шинел или с парче брезент, или просто така. Но ето че убиха старши лейтенант Силкин. Началството реши, че му се полага ковчег, а и време за подготовка на погребението имаше достатъчно. И ние направихме ковчег. Дъски нямаше, наложи се да отсечем една голяма трепетлика и да я разцепим с помощта на клинове на дебели дъски. Ковчегът се получи чудовищно тежък, крив, огънат и кос, подобен на голям сандък. Мъкнеха го двадесет души.
Между другото природата наоколо оживяваше. Изсъхваше почвата, появи се първата трева, набухваха пъпките. Аз, градският жител, за първи път усетих връзката с майката земя, вдишвах непознати ми ухания и се оживявах заедно с околния свят. Отиваше си дистрофията, от прекомерната работа се наливаха мускулите, тялото укрепваше и растеше - бях на деветнадесет. Ако не беше войната, тази пролет в гората щеше да бъде една от най-прекрасните в моя живот. Пееха птици, пъпките се разпукваха. Една сутрин нашият старшина изпълзя от землянката, пусна дълга, яка струя, въздъхна дълбоко, огледа се наоколо и резюмира: "Да. Пролет е. Всичко живо се е разгонило!".
Войските почиваха в отбрана. Убити и ранени почти нямаше. Започна учебен процес, даже даваха кино, използвайки за това големите землянки. Веднъж на едно занятие изучавахме пистолета. Като го разглобяваше, един от лейтенантите простреля неволно друг в корема. Куршумът заседна във вътрешностите. Веднага качихме ранения на един камион и тръгнахме за болницата, като държахме носилката на ръце, за да не се тресе много. Но единият час пътуване по дървената настилка изтръска останалия живот от тялото на бедния лейтенант. На гроба му, както се полага, написахме: "Загинал от ръцете на фашистките завоеватели". Фамилията му беше Олейник.
Навсякъде изградиха бани и най-сетне се справихме с въшките. Не с всички, разбира се, а с тези хиляди, които ни насмогваха през зимата. Сега останаха по две-три въшки на човек и това беше задоволително. Всяка сутрин ги ловяхме заедно, построени на полянката. В щабните документи това се наричаше "проверка на група 0". Всичко беше засекретено от врага, всичко беше военна тайна.
Нощите станаха по-къси и в полумрака по пътищата можеха да се срещнат странни шествия, напомнящи известната картина на Питер Брьогел Старши. Един войник бавно водеше след себе си върволица други. Той опипваше пътя с голяма тояга, а останалите вървяха един зад друг, държейки се здраво помежду си. Те не виждаха нищо. Бяха жертви на така наречената кокоша слепота - остра авитаминоза, при която човек се лишава от зрение на тъмно. Аз също преминах през това, но болестта не отиде по-далече от началния си стадий. Единствено ми се стесняваше зрителното поле и виждах само два малки участъка от местността право пред себе си. Около тях всичко беше обвито в мрак. Кокошата слепота можеше да се лекува с витаминизирано краве масло. Но го крадяха, както крадяха и обикновеното масло. Болестта не напускаше войнишките редици.
Изобщо военната дажба беше много добра: на ден се полагаше деветстотин грама хляб през зимата и осемстотин през лятото, сто и осемдесет грама булгур, месо, тридесет и пет грама захар, сто грама водка по време на бой. Ако тези продукти достигнеха до войника, заобикаляйки посредниците, войникът бързо ставаше загладен, доволен, утешен. Но както винаги - имаме много добри начинания, идеи, замисли, които на практика се превръщат в своята противоположност. Не винаги имаше храна. Освен това я крадяха без срам и съвест, който само можеше. А войникът трябваше да си мълчи и да търпи. Такава е неговата участ. И все пак кокошата слепота не беше ленинградската дистрофия. От нея не се умираше.
Лятото встъпи в правата си, стана слънчево, зелено, ягодово. Природата приласка нещастните войници. Фронтът застина окончателно и нас ни върнаха обратно в Погосте, където немците не един път се опитваха да срежат по фланг клина, забил се в тяхното разположение. През лятото не познахме предишните места. Землянките бяха запълнени с вода, бяха се стопили и сравнили с земята хълмчетата на гробовете, все едно не ги е имало. Като се настанихме отново, заживяхме сравнително спокойно.
Августовското настъпление на 2-ра армия, така наречената Синявинска операция, мина без нас. Чувахме само отдалечен тътен и грохот и виждахме армадите немски самолети, прелитащи тежко над нас, за да влязат в тила на нашите другари, загиващи в обкръжението, в което отново попадна многострадалната 2-ра ударна. По-късно до нас достигнаха слухове за разгрома край Синявино.
В един от слънчевите дни на август ни построиха и сред зловеща тишина обявиха знаменитата заповед № 227, предизвикана от критичното състояние на фронта, по-специално от отстъплението при Сталинград. Заповедта, подписана от Стопанина, беше както винаги лаконична, суха, точна и биеше в самия център. Смисълът ѝ се състоеше примерно в следното: Нито крачка назад! Повече няма накъде да се отстъпва! Ще се учим от врага и ще създадем заградителни отряди, които са длъжни да разстрелват отстъпващите; командирите и комисарите получават правото за убиват страхливците и паникьорите без съд и присъда.... Така се ковеше бъдещата победа! Тръпки преминаха през телата ни. Още веднъж почувствахме, че това, в което участваме, не е шега работа.
След това започна зимата, отново студове. Сега се понасяха по-леко, придобили бяхме опит, но все пак мъчения имаше предостатъчно. В края на 1942 година ни вдигнаха от досегашните ни места и ни разположиха на нови позиции, на петдесет километра северно, край гара Апраскин пост. Установихме се на брега на река Назия. Оръдията ни трябваше да стрелят по селата Синявино, Гайтолово, Воронов, по Круглая рошча и по други знаменити на Волховския фронт места. Помня ги всичките така, както и Погосте. Тук живеех моята щастлива младост. Дърветата по брега на река Назия бяха окършени, земята в снарядни ями. През тънкия слой сняг, издухван от острите ладожки ветрове, се виждат множество осколки. Край пътя - десетки гробове. Това бяха следи от августовската операция, която беше започнала и завършила именно тук. Навътре в немските позиции се губеше просека със стълбове за високо напрежение. Настъпвали бяха по просеката. Сега на нас ни предстоеше да повторим настъплението, но малко по на север, и да пробием Ленинградската блокада. А в момента течеше подготовка и разузнаване.
Много е неприятно да седиш на вятъра на височина тридесет метра над земята на върха на метална високоволтова вишка. Вятърът те пронизва целия, вишката се клати, височината е страшна - замайва ти се главата. А и немецът стреля. Знае, гадината, къде сме се покатерили. Предпазваме се с шперплат или брезент от вятъра и седим, наблюдаваме, засичаме немските батареи. Наоколо се трупа войска. Сред нея - един скиорски батальон, извършил многокилометров преход от железопътната станция. Разположиха разгорещените мъже на един гол хълм, под лютия вятър за нощуване. А студът е почти двадесет и пет градуса! За да се сгреят, скиорите запалиха малки огньове от своите ски и щеки.
Новата 1943 година посрещнах на пост, като часовой на студа при землянките. Бях щастлив. Току-що бях получил колет от Салинабад, където се беше озовало моето по чудо оживяло семейство. Сред другите вкусни неща в колета имаше една замръзнала като камък ябълка. Тя излъчваше невъобразим приказен аромат, който ме опияняваше и аз мислех малко за немците. В дванадесет часа всичко наоколо загърмя и забумтя. Беше обикновено посрещане на Новата година - със стрелба във въздуха, пускане на ракети и пиянски викове.
След това последваха жестоки боеве за разкъсване на блокадата, залятата с кръв горичка Круглая, Гайтолово, където паднаха в боя полкове и бригади. След пробива на блокадата ме пратиха за нещо в района, където се строеше новата железопътна линия за Ленинград. През нощта, от камиона, виждах как се прави това. Хиляди хора влачеха релси, траверси, копаеха земята, забиваха дебели гвоздеи. Над тях се издигаше мразовита пара, ушанките, завързани под брадичката, правеха главите безформени, скриваха лицата. Все едно работеха не одушевени същества, а някакви насекоми. Трескаво, забързано, като термити, възстановяващи своето разрушено жилище.
През февруари сме отново в погостинския чувал. Участваме в опита за пробив към Смердиня-Шапки, за да се присъединим към ленинградците, превзели Красний бор. Пак атаки, гибелта на дивизии, напредване с 200-300-500 метра и спиране. Хората свършиха. При един от боевете през 1943 година попаднах в болницата и аз, но това е друга история.
Като че ли с това разказът за битката край Погосте би могъл да завърши. Но неочаквано през деветдесетте години той беше продължен. Бившият войник от немската армия Хендрик Виерс, измъчван като мене от спомените за войната, дошъл у нас с намерение да посети бойните места. Той отседнал в Кириши, у една учителка по немски език, която му превела една моя малка вестникарска статия за Погосте. По-късно той научил моя телефон и ми позвъни от Германия. Оказа се, че е воювал в Погосте точно срещу мене, разделяло ни е пространство по-малко от петдесет метра, бихме могли да се застреляме един друг, но за щастие бяхме останали живи. Когато Виерс дойде отново в Русия, ние се запознахме. Говорихме три дена и това беше моята първа съвсем дружеска среща с бивш противник. Виерс се оказа разбиращ всичко, нормален човек. Белгиец по националност, той попаднал в немската армия, изпитал всичките ужаси на войната при Ленинград, а плюс това, връщайки се у дома в отпуск по море, преживял атака на наша подводница. Корабът потънал, а Виерс едва се спасил. По това време родният му дом и домът на жена му в град Емден били разрушени от английската авиация. След капитулацията на немската армия Виерс прекарал четири години като пленник в СССР.
Ние бързо се разбрахме, двамата жертви на проклетата война, и той ми разказа следната история за своето участие в битката при Погосте.
Бях войник от I рота, 333 полк, 225 дивизия на Вермахта, която в началото на войната с Русия се намираше във Франция. През декември 1941 година дивизията беше прехвърлена срочно при Ленинград, защото положението на немската армия там стана критично. Пътувахмеот Винякур във Франция, където температурата беше +16°, през Данциг, Либава и Рига до Нарва по море и с влакове, след това пеш към Кондуя и после заехме позиция на железопътното платно край Погосте на 400 метра от гарата откъм стрелката Жарок. На железопътния насип бяхме от 16 януари 1942 година. Нямахме зимни дрехи, само леки шинели и при температура -40, даже -50° в дървените бункери с желязна печка имаше малко топлина. Как издържахме всичко това, си остава загадка и до днес. Загубите от измръзване бяха високи. Освен това трябваше да стоим на пост по два часа, а за да се сгреем, имахме само един час. Дните бяха къси, нощите дълги, с постоянни валежи от сняг. Едва се зазоряваше и червеноармейците атакуваха на тълпи. Те повтаряха атаките до осем пъти на ден. Първата вълна биваше въоръжена, втората често без оръжие, но рядко някой достигаше насипа.
Най-сериозните атаки бяха на 27 и 29 януари. На 27-ми червеноармейците атакуваха четиринадесет пъти нашата позиция, но не я достигнаха. Към края на деня мнозина от нас бяха убити, мнозина ранени, а боеприпасите изчерпани. Чувахме в тъмнината отчаяните призиви на ранените червеноармейци, които викаха санитарите. Виковете продължаваха до сутринта, докато все още бяха живи. През нощта при нас на насипа дойдоха сътрудници от щаба на батальона и докараха на шейна картечница с патрони.Дори командирът на батальона не се срамуваше да ни помага и ходеше от пост на пост, за да поддържа нашия дух.
През този ден, на 27 януари, паднаха и бяха ранени много мои приятели. Списъците на загубите с всеки ден се увеличаваха. До 10 февруари загубихме шестима командири на роти и много други командири. Спомням си още един епизод. След като на рождения ми ден, 29 януари, руските сапьори взривиха железопътния насип, като пробиха огромна дупка, при нас дойде непознат офицер, събра няколко войници, сред които бях и аз, и ни заповяда да атакуваме дупката. На другата страна имаше две руски картечници. Трябваше да скочим в една яма. Офицерът ни говореше за необходимостта да изпълним заповедта, за военен съд... Но щом вдигна ръка и се показа на края на ямата, веднага беше ранен. Санитарите го отнесоха в тила, а ние се избавихме от атаката.
Понеже руската армия преодоля железопътния насип и се насочи от Погосте към поляната Сердце, ние трябваше да се преместим от улиците на село Погосте в гората, където беше създадено нова отбранителна линия във вид на опорни пунктове. Тук понесохме много големи загуби. На сто метра от улиците на Погосте беше първата ни отбранителна точка. Там бях ранен на 8 февруари в главата и изпратен в болницата в Тосно. Където стана ясно, че раната ми е лека... След четиринадесет дена бях отново на фронта в района на Шала. Всяка нощ карахме от Погосте с шейни нашите убити. В района на Шала сапьорите взривяваха земята и в образувалите се ями погребваха убитите.
В същото време железопътната линия беше вече в ръцете на противника, както и гората от двете страни на поляната Сердце. Ние изградихме там между пътя и насипа нова позиция, откъдето отблъсквахме атаките на руските танкове и отрядите сибиряци, много добре екипирани за зимни условия. Тъй като при нас почти нямаше противотанкови средства, бяхме принудени да отстъпим с боеве по направление на село Кондуя. От нашата рота по това време не остана почти никой. Отрязани от батальона, трябваше да се борим за живота си. Свършваха боеприпасите и продоволствията. Налагаше ни се да търсим храна в раниците на убитите червеноармейци. Намирахме там замръзнал хляб и малко риба.
Нашето положение беше крайно лошо. Но все пак имахме 88-милиметрово оръдие със снаряди и това до известна степен спираше руските танкове. Изгубихме представа за времето - от страшния студ ръчните часовници престанаха да работят. Накрая, за наша радост, ни откри немски самолет, а след това през нощта дойде помощ - танк. Танкът проби своеобразен проход и ни освободи, около 30 души, от обкръжението. В началото на март се оттеглихме към поляната Сердце и се разположихме в малка горичка на пътя за Погосте. Появи се руски танк. Той стреляше с оръдието и картечниците и гонеше отделни войници, а ние, като лежахме неподвижно на земята, наблюдавахме тази игра, докато боеприпасите в танка не свършиха и той, като обърна, не се отправи към Погосте.
Помня добре как веднъж в една малка гора на пътя за Погосте видяхме толкова много убити руснаци, че се наложи да ги заобиколим отстрани. По-късно, по пътя за поляната Сердце, на два километра от Кондуя, пак видяхме много убити войници на противника. На поляната Сердце се намираше щабът на нашия полк. Веднъж рано откъм Кондуя дойде попълнение - предвижващ се пеш батальон. По него стреляха от една малка горичка и той беше насочен да щурмува противника. Почти всички, участващи в щурма, загинаха... През май 1942 година бяхме преместени от този участък на фронта на по-спокоен, при Ораниенбаумския чувал, за да се оправим и да дойдат попълнения".
Към разказа на Виерс може да се добиви, че почти всички войници и офицери, които дошли с него от Франция, били убити, ранени или измръзнали.
Хендрик Виерс почина през юни 2006 година.
311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ
Лятото на 1943 година край Ленинград беше жарко. В блатата около Погосте се появи трева, гъстата зеленина на горите скри войнишките гробове. Можехме да похапнем ягоди и гъби, които рядко ни се случваше да съберем.
В гората близо до предната линия се привеждаше в ред 311-а стрелкова дивизия. След февруарските опити да се пробие немската отбрана на погостинския чувал в дивизията не остана почти никой. Попълваха я с когото можеха. Сред оздравелите в болниците ранени попаднах в дивизията и аз. Не успях да се върна в своя артилерийски полк и сега ми предстоеше да изпия чашата на пехотинеца - иначе казано, да бъда убит или ранен в първите боеве. Имах отлична представа за това, а 311-та вече две години беше пред очите ни, защото постоянно я подкрепяхме с огъня на своите оръдия. Сигурно и други дивизии бяха същите, но 311-та изглеждаше особено ужасна месомелачка. През мястото, където се намирахме, караха в тила хиляди ранени; напредвайки, намирахме купища трупове на войници от тази дивизия. И с командира на 311-та успях да се запозная. Веднъж, по време на тежките зимни боеве през 1942 година край Погосте, нашият майор трябваше да отиде в 311-та, за да съгласува плановете за артилерийска поддръжка на пехотата, да изслуша съображенията и пожеланията на комдива за организацията на боя. С пушка на рамо съпровождах майора. На една горска просека намерихме охранявана землянка, покрита с няколко пласта греди. Такава снарядът не може да я пробие! Когато майорът се пъхна вътре, от землянката изскочиха облаци пара (беше силен студ) и се чуха басови началнически псувни на майка. Погледнах през в цепнатината на придръпнатата замръзнала плащ-палатка, служеща за врата, и видях при светлината на газената лампа един пиян генерал, разгорещен, с разкопчана гимнастьорка. На масата имаше бутилка с водка и всякакви неща за ядене: сланина, салами, консерви, хляб. До тях бяха натрупани купчини медени питки, гевречета, буркани с мед - подаръци от Татария за "доблестните и героични съветски войни, сражаващи се на фронта", получени предната вечер. До масата седеше полугола и също пияна жена.
- Върви на майка си в... и затвори вратата!!! - крещеше генералът на нашия майор.
А 311-та по това време гинеше и гинеше край железопътното платно на гара Погосте. Кой беше този генерал, не зная. За провал на боевете тогава често сменяха генералите, но скоро ги назначаваха в друга дивизия, понякога с повишение. А дивизиите гинеха и гинеха...
Но сега беше 1943 година, топло лято, за мете течаха славни дни в гората, без особени обучения. Наистина, наложи ми се да премина през триседмична подготовка за снайперист: стрелба в цел, изучаване на оптическия мерник, на снайперската тактика. Особено силно впечатление ни направиха уроците на един изпитан инструктор, който ни тренираше с помощта на чучела, прецизирайки начините за убийство на човек с кинжал; на чучелото бяха означени уязвимите места и ние дупчехме, режехме, удряхме, пълзейки и подскачайки наоколо. Инструкторът ни заливаше с гръмки потоци от псувни, а през почивките разказваше за своите похождения с жени в град Вологда.
Но като станах снайперист, бях назначени за командир на отделение автоматчици, защото не достигаха младши командири. Тук вече ми дойде много нанагорно. В резултат от боевете отделението престана да съществува.
Службата в пехотата се редуваше с командировки в артилерията. Дадоха ни 37-милиметрово трофейно оръдие и аз, като бивш артилерист (!?), му станах мерач. Когато това оръдие беше унищожено, докараха отечествено четиридесет и пет милиметрово, с което "се видях в чудо". Такава е историята на моята славна служба в 311-та стрелкова дивизия по времето на Мгинската операция през 1943 година.
Преди боевете ни връчваха дивизионното знаме. Дотогава на някоя горска поляна се провеждаха дълго всякакви паради и строева подготовка. Вървейки пред строя, полковникът търсеше двама асистенти за съпровождане на знамето. Но в дивизията преобладаваха прегърбени великовъзрастни чичовци или току-що оправили се след раняване полуинвалиди. Нито едните, нито другите имаха стойка или юначен вид. Най-подходящ неочаквано се оказах... аз, вероятно заради моите многобройни медали и гвардейската значка. Единственото, което не хареса полковникът в моя екстериор бяха старите ми навуща. Сиви, протрити, разнищени, целите в невъзможна да се изчисти кал и засъхнала кръв още от миналите боеве. "Да се сменят!" - изкомандва полковникът. Отидох в стопанската част, откъдето ме върнаха с празни ръце. "Добри са и старите!" - ми казаха.
На другия ден полковникът ме наруга страшно и пак ми заповяда да си сменя навущата. Отидох при капитана, началника на снабдяването. От масивната землянка излезе румен човек с плътно обгръщаща закръгленото му тяло гимнастьорка. Той явно беше току-що обядвал сито и си чоплеше зъбите с клечка, аз седях в краката му, точно до сияещите му хромирани ботуши, и навивах дадените ми навуща. А той гледаше благодушно през мене отгоре и говореше бавно: "И защо ти трябват нови навуща? Нали все едно ще те убият. Добре си и със старите. Защо искаш нови?" Отвръщах смирено, че на мене, разбира се, ми е все едно, но ето че полковникът нарежда...
Прегледът премина бляскаво. Дойде един пиян като мотика генерал - началник на политическия отдел на армията или нещо от този род. Той говореше нещо с хриплив пиянски глас, свиреше оркестър, ние марширувахме, вдигайки високо крака, удряйки силно по прашната земя и дори бяхме заснети на лента от един пристигнал за малко кинооператор. Някъде в киноархива има кадри, запечатали моя милост с нови навуща до знамето. След това можехме вече и да се бием.
Боевете започнаха на 22 юли. На сутринта чухме канонада. Започнала беше артилерийската подготовка край Синявино. Настъплението целеше да среже синявинските позиции на немците, да превземе Мга и да заздрави връзката на полублокирания Ленинград със страната. Войските бяха добре оборудвани. Имаше много танкове, самолети, катюши, автоматично оръжие. Доставяха боеприпаси в огромно количество. Случваше се на ден да бъдат изстреляни към немците снарядите, докарани с два-три ешелона! Беше адски обстрел. Земята трепереше, дим забулваше небето. Но щом пехотата тръгнеше на бой, немските позиции оживяваха и дивизия след дивизия лягаше в подножието на Синявинските хълмове. Успяваха да се придвижат на сто-двеста метра, застилайки с телата си изровеното от снарядите пространство. Всичко беше разорано, нито едно храстче, нито някаква тревичка - една само обгорена земя, трупове и разкъсан метал. Това наричаха в сводките "боеве с местно значение", а в съчиненията по история на войната се характеризира като "операция за изтощаване на противника и отвличане на силите от Ленинград". Така беше, но не превзехме нито Синявино, нито Мга, жертвайки няколко корпуса в лежащите наблизо блата. Макар че бяхме свикнали с всичко в Погосте, тук се оказа още по-страшно, защото размахът на боевете и напрежението на огъня бяха небивали. Дошлите за попълнение войници от околностите на Сталинград твърдяха, че там било по-леко. Но в историята на Ленинградската обсада тези боеве са само забравен епизод.
На 22 юли край Синявино започнаха други. Нашата дивизия на първо време стоеше край Погосте и само един батальон от състава ѝ се придвижи напред. На сутринта войниците му преминаха през ручея Дубок и атакуваха изненадващо немската землена ограда в блатото. Те взривиха един участък от оградата, промъкнаха се навътре в немската отбрана, убиха няколко войници на противника, посякоха със сапьорна лопатка един офицер, който успя да простреля с пистолета си няколко наши. Като минаха сто и петдесет метра, бяха спрени от стрелба и залегнаха. След три часа батальонът беше отрязан с атаки по фланговете. До вечерта всичко свърши. Само стоновете на ранените се чуваха оттатък ручея. В същото време дивизията пред се придвижваше погледите на немците към предната линия, показвайки на противника намерението си да поднови атаката утре. Помня здрача, зловещия залез, а ние бягаме през блатото по звучно тропащата настилка от кръгли трупи. Наоколо се взривяват мини, пищят осколки и куршуми, кълби се дим... Така се опитвахме да дезориентираме на своя участък противника за мястото на настъплението: демонстрирахме или както с войнишка острота перифразира един началник на щаба - "менструирахме". Имаше предвид големите загуби, които понасяме
След това дивизията пак почиваше в гората. Прекарахме възхитителна седмица върху елхови клони под навес от плащ-палатки. Цяла седмица проспахме, ден и нощ, събуждайки се само за ядене и от избухването от паднала бомба.
След месец, на 5 август, вече в края на неуспешната Синявинска операция, полковете извършиха нощен марш на север и влязоха в бой край гара Апраксин пост между селата Тортолово и Гайтолово. Изходният окоп започваше под малък железопътен мост на река Назия. Запазил се е и до ден днешен между гарите Апраскин и Назия (стрелката на 63-ти километър). Дълго време там, на насипа до релсите, около моста имаше гробище, където бяха погребани няколко стотици убити - тези, които успяхме да измъкнем от предната линия. С времето гробовете тревясаха, стълбчетата с написаните имена изчезнаха и сега никой не знае за тази братска могила... Тогава дивизията се придвижи на двеста метра и след седмица, обезкървена, беше извадена от боя. Операцията завърши. Аз отново се озовах в болницата.
Не мога да забравя утрото преди боя. Беше пет часа сутринта. Предвижвахме се по едно открито място към предната линия. Зората едва трептеше, фронтът се събуждаше. Започнаха да стрелят оръдията, далечният хоризонт запламтя от разривите, издигнаха се кълбета дим. Огнени зигзази чертаеха реактивните снаряди на катюшите. Гръмко хълцаше немската "крава" (самоходната реактивна установка Wurfrahmen 40 - бел. прев.). Шум, грохот, скърцане, вой, боботене, гърмежи - адски концерт. А по пътя, в сивата мъгла на утрото, върви към предната линия пехотата. Редица след редица, полк след полк. Безлики, с овесени оръжия, покрити с гърбати плащ-палатки фигури. Бавно, но неотвратимо вървяха те напред, към своята гибел. Едно поколение, отиващо във вечността. В тази картина имаше такъв обобщаващ смисъл, такъв апокалиптичен ужас, че чувствахме остро крехкостта на битието, безжалостния ход на историята. Почувствахме се жалки пеперуди, на които е съдено да изгорят без следа в адския огън на войната.
За един от следващите боеве имам запазена част от записките, които писах тогава, през 1943 година, в болницата, под непосредственото впечатление от събитията. Ето го.
15 август
"...тителната дума "боец": нещо като "жребец" или "вълкодав", или "тежковоз" - животинска порода". Наближаваме предната линия. Дивизията се разтегли по окопите. Както винаги бъркотия. Ту тичаме, ту чакаме нещо. Сравнителна тишина. Един път само снаряд удари пътя. Скрихме се в една снарядна яма. На узбека му улучи приклада на автомата. Дупка по-голяма от петаче. "Жалко, че не е в крака, при жена си щях да отида!" - мърмори той. На дъното на снарядната яма - каска. Ритнах я с крак - тежка: в нея има половин череп, вероятно от миналата година. Вървим по-нататък. Окопите се събират под железопътно мостче. Оттам пътят е един - към ада. В окопа е тясно. Насреща ни пъплят ранени, окървавени и кални, с жълтосиви лица, изсъхнали устни и трескаво блестящи очи. Пъшкане, стонове, псувни на майка. Окопът е тесен и за да се разминем, трябва да се прекарват насрещните носилки между краката на вървящите напред... Дълго ли ни остава да живеем? Казват, че ще влезем в бой веднага, на предишната дивизия ѝ стигнали два часа... "Стрелят! Стрелят, мръсниците!" - отговарят ранените на въпросите... От мостчето не трябва да влачим оръдието с конете: опасно е, може да ги убият. Излизаме от окопа и се впрягаме ние. Земята е неравна - снарядна яма до снарядна яма. Тежи... Слухът е напрегнат и улавя болезнено всеки шум. Ето... Лети! Презглава се сриваме в окопа, по-надълбоко, по-ниско, в една яма, с ръце в нещо лепкаво... Грохот на разрива, пада пръст. Размина ни се. Ставаме. Ямата е клозет.
16 август
През нощта се окопахме в земята близо до немците. Седим в ямите. Никакво излизане и изправяне - ще те убият. Вятърът като че ли е направен от осколки. За да си убием с нещо времето, да се отвлечем, играем една току-що измислена игра: двама показват от ямата автомати с приклада нагоре: чийто по-скоро улучат, той печели... Автоматите са останали от предишните атаки, те се търкалят по земята изпочупени, ръждясали, вече негодни за работа. Своето оръжие пазехме като зениците на окото си: обвивахме с партенки затвора, за да го запазим от облаците прах, вдигащи се по време на артилерийския обстрел. Оръжието е гаранция за нашия живот при неизбежната среща с врага. Повредиха оръдието. Дулото е извито като кука.
По обяд тръгваме с писмо за тила. Трима. Отначало пълзим като змии, до един окоп, а след това бягаме по-нататък. Сто, двеста, триста метра. Краката ни едва се движат, дишаме с хриптене и свистене. Не трябва да спираме. Тези, които са се опитали да си починат, лежат сега от двете страни на окопа и кръвта им на тънки черни струйки се стича по глинените стени, събирайки се на дъното в лепкави локвички... Започва обстрел. Немците очевидно ни забелязаха и стрелят с леки минохвъргачки удивително точно. Разривите са все по-близо и по-близо. Грохотът пука тъпанчетата. Падам и се притискам в една ниша в стената на окоп. Разривите са съвсем наблизо, струва ми се, че са над главата ми... Мина удари бруствера и като ме обсипа с буци, се пльосна до мене. Търкулна се малко по наклонената плоскост и застина на петдесет сантиметра от носа ми. Косите ми настръхнаха, тръпки пробягаха по гърба ми. Като омагьосан гледах красивата играчка, боядисана в яркочервен и жълт цвят, проблясваща с прозрачното си пластмасово носле! Сега ще се пукне!Секунда, втора... Минута... Не се взриви! Рядко на някого му върви така! Заобикалям я колкото се може по-отдалече и догонвам другарите си.
Тичаме по-нататък. Кръстосани окопи. От ямата изплашен глас: "Тичайте, тичайте по-бързо! Тук прострелват!" Още по-нататък. Губим сили, забавяме крачките си. В един окоп труп без крака, с червени чуканчета вместо колене. Дълги коси, лицето е познато. "Ама това е снайперистката от съседната рота. Която е пяла като самодейка! Ех!" - подхвърля тичешком първият и прескача тялото. Не трябва да се бавим, прескачам и аз. Кракът ми се плъзва по глината, падам върху трупа. Със съскане се процежда през стиснатите зъби въздух, а от ноздрите се издуват кървави мехури... Връщаме се обратно (ще имаме ново оръдие). Свечерява се. Тишина. Рядко с ръмжене прелитат противотанкови снаряди, отскочили с рикошет от земята. Вероятно на предната линия действат танкове. Но до тях е все още далече и тук може да се върви в цял ръст. Ние сме трима: по средата възрастен войник, от двете му страни аз и млад, наскоро пристигнал от тила момък. Още не е свикнал и не може да скрие страха си... Изведнъж неочакван рев, някакъв плясък. Нещо топло и мокро опръска ръцете и гърдите ми. Падам инстинктивно. Всичко е тихо. Протривам очите си - ръцете и гимнастьорката са ми в кръв. На земята лежи нашето старче. Черепът му е направо съсечен от снаряд. Наоколо е опръскано с мозък и кръв. Младият стои и затъпяло гледа надолу, машинално изтръсквайки сивожълта маса от ръкава си. След това започва да хълца... Вземам документите на убития и водя момъка под ръка по-нататък. Сигурно има припадък... Предадох го на един фелдшер... Край кръстосаните окопи - десетина трупа. Седнали са да починат, без да знаят, че към тях е насочено немско оръдие. С един изстрел всички са били разхвърляни и накъсани на парчета.
18 август
От 14-ти не съм спал. Седим в същите ями. Вкопахме новото оръдие по-дълбоко от предишното и засега е цяло. Преди един ден долетя от тила наш снаряд и се взриви на пет крачки от нас. Добре, че бяхме в ямата. Отървахме се със синини: взривът подхвърли един сандък, който се разходи по няколко гърба... Снарядът изкопа от земята един покойник, още пресен. Сега се грее на слънцето и понамирисва. Тук в земята има цели пластове. На дълбочина метър и половина-два могат да се намерят патрони, оръжие, облекло, стари валенки. Всичко се е смесило... Отпред, в неутралната зона, има четиридесет танка. Едните са рижи, изгорели. Другите са още цели, но неподвижни- немците бият по тях с тежки мортири. Прескачат целта, не я достигат, пак я прескачат. Трас! Многотонният танк се пръска на парчета. Какво им е на танкистите! Нали нямат право да напускат улучения танк. По този повод в танковите части бяха съчинили песен, наречена "химн на танкиста".
Как-то вызывает меня особотдел:
— Что же ты, мерзавец, с танком не сгорел?
— А я им говорю,
В следующий раз уж обязательно сгорю...
(Викат ме веднъж в специалния отдел:
- Защо, мерзавецо, в танка не изгоря?
А аз им казвам, че
следващия път непременно ще изгоря...)
Един танк е близо до нас, с предницата към нашите окопи. Връщал се е от атака, когато е бил улучен. Около кулата му са намотани човешки вътрешности - остатъци от десантниците, качили се на него по време на атаката... Снарядите, предназначени от немците за този танк, летят в нас. Притискаме се по-дълбоко в земята... Стана тихо.
Лейтенантът пълзи встрани, а след минута се връща бледен, влачейки крак. Ранили са го. Разпарям ботуша. Под коляното - шест малки дупчици. Превързвам. Той отива в тила. Довиждане! Отърва се леко!.. Но в душата ми лежи смътно съмнение: снарядите не правят такива рани. Пълзя до снарядната яма, където беше отишъл лейтенантът. И какво? На дъното лежи пръстен от граната с телче... Членовредителство. Вземам уликите и ги хвърлям във водата на дъното на съседната снарядна яма. Нали лейтенантът е много добър човек, освен това е герой. Получил е орден за отблъскване на танкова атака през юни 1941 година, на границата. Устоял, когато всички останали се разбягали! Това все пак значи нещо. Сегашният му срив не е случаен. Предния ден се натъкна в окопа на един пиян майор, който заповяда да се стигне с пълзене до немски дот и да се унищожи с гранати. Озовалият се там неизвестен старши сержант се опита да възрази, казваше, че изпълнява друга заповед. Освирепелият майор, без да се замисли, го застреля. А лейтенантът запълзя към дота, хвърли гранатите, които не причиниха на бетонните стени никаква вреда, и по чудо допълзя обратно. Върна се при нас с треперещи очи, а гимнастьорката му беше бяла от солената пот. Безполезният риск изведе лейтенанта от равновесие и го доведе до членовредителство...
От нашата дивизия отдавна са останали само номерът, готвачите, старшините и ние, около оръдието. Скоро ще дойде и нашият ред... Кашата е пак с осколки: когато носачът на храна, пълзи, пробиват термоса на гърба му... Иска ми се да пия и ме боли корема: през нощта два пъти се промъквах за вода до една близка снарядна яма. Пиех с наслаждение гъстата, кафява като кафе, миришеща на тол и на още нещо вода. Когато реших да се напия сутринта, видях черна, изкривена ръка, стърчаща от ямата...
Гимнастьорката и клинът са ми станали като от дебел картон: хванаха кора от кръв и кал. На коленете и лактите - дупки до голо: от пълзенето. Каската я хвърлих - тук малцина носят каски, затова пък мнозина са се натъркаляли навсякъде. Този предмет от войнишкия тоалет се използва съвсем не по предназначението си. В каските обикновено ходим по нужда, след това ги хвърляме на бруствера, а взривната вълна ги запраща обратно, на главите ни... Покойникът мирише нетърпимо. Такива има много наоколо, стари и нови. Едни са изсъхнали до черно, главите са им като на мумии, с проблясващи зъби. Други са подпухнали, все едно готови да се пукнат. Лежат в различни пози. Някои неопитни войници си риеха укрития в пясъчните стени на окопите и земята, рухнала от близък взрив, ги затрупваше. Така и си лежат, свити на кравай, все едно спят, под дебел слой пясък. Картина, която прилича на гроб в разрез. В окопа тук и там стърчат части от стъпкани в глината тела; къде гръб, къде разплескано лице, къде китка на ръка, кафяви, като цвета на земята. Вървим направо по тях.
20 август
Около седмица не съм затварял очи, а и не искам. Последните дни - стрелба с оръдието без цел и по пламъците от изстрелите, пълзене от край до край по предната линия под обстрел и кръв, кръв, кръв. Хората останаха съвсем малко. Вечерта заповед: да се премести оръдието в острието на пробива за подкрепа на пехотата. Отивам на рекогносцировка. Предните отряди на пехотинците седят в ями около едно хълмче с плосък връх. На тази площадка, широка петдесет метра, трябва да завлечем оръдието. Свени луна, огромна, жълта. Върху рижия пясък - уродливите сенки на смачканите танкове. Удивителна тишина. Изкачвам се на площадката. Едва се надигнах и от три страни затракаха картечници, трасиращите куршуми запищяха като разноцветни мълнии над главата ми. Не оръдие да домъкнеш, ами човек не може да се появи тук. Връщам се, докладвам...
На сутринта заповед: каквото и да става, оръдието трябва да е на място. Ето! Настъпи нашето време! Заповедта трябва да се изпълни! Ха! Там, където даже през нощта е опасно да вървиш наведен, се стълпихме на куп и в цял ръст. Двадесет и един души - толкова много, защото оръдието трябва почти да се носи на ръце, дотолкова е разровена и обърната земята... До немците има по-малко от сто метра, мисля си, че виждат звездичките на пилотките ни. Но защо мълчат? Преди десет минути на същото място снайперист свали подал се от дупката си пехотинец, който още лежи тук, със зейнала окървавена очна кухина. Снайперистът несъмнено ни вижда. Какво чака? Нито един изстрел, все едно немците са учудени от нашата до дивотия глупава безразсъдност и гледат с интерес какво ще стане по-нататък. Бавно се мъкнем напред. Ето я смъртта! Играе си като котка с мишка! Дано да е по-скоро!... Утрото е прохладно, слънцето свети ярко, приветливо. На синьото небе няма нито едно облаче... Минаваме през някогашната неутрална зона - пробиваме напред. Тук земята е разорана - нито едно здраво място... Остана съвсем малко. Тишина. Неочаквано отзад пукот. Тласък в гърба ме вдига във въздуха! Летя и за стотна част от секундата си мисля: "Край!"... Свестих се в дълбока снарядна яма. Наоколо нито оръдието, нито хората, само във въздуха се кълбят дим и хартийки... Някаква сила ме изправя на крака, тичам до окопа и по-нататък по него. След кратко тичане падам без чувства. Свестих се от грохот и удари на буци по гърба. Все едно изригна вулкан. Десетки снаряди се пръскат там, където до неотдавна беше нашето оръдие. Пълзя по-нататък, към тила. Лявата ми ръка кърви... В окопа кръв, крак с ботуш и разкъсан клин. По-нататък безформен куп от шинел, кости и плът, от който в студения въздух се издига лека пара и се носи неописуем мирис на още топла кръв. По шинела познавам - наш войник, който влачеше оръдието... Отново губя съзнание.
22 август
Свестих се в една яма около другото оръдие на нашата батарея. Вчера ме довлякоха тук... Оказва се, че сме се натъкнали на противотанков фугас и сме се взривили. От двадесет и един души останали само двама - аз и един леко ранен. Седемнадесет души не намерили. Само случайно на четиридесет метра от взрива открили крак с парче от корем. Паднал върху землянката на командира на пехотния батальон... Чувствам се ужасно, главата ми се пръска. Контузен съм. В ямата под мене вода: вчера валя дъжд. Нямам сили да се надигна, само се въртя като тюлен, пръскайки наоколо. Тресе ме. Ранената ми ръка отича и не е за чудене, толкова мръсотия има наоколо...
...Сега какво? Да си тръгна? Да избягам? - Няма къде. Ако побегнеш от страх - смърт за дезертьорство. Ако останеш - също смърт, други пътища не съществуват. Но не се налага да мислиш за нищо... При оръдието сме двама. Аз имам температура, до припадък. В това състояние стрелям с право мерене по дзот на противника - четиридесет изстрела. Летят трески, двама немци изскачат и побягват. Засякоха ни, една успяхме да се скрием. Мините бият около оръдието...
...От окопа на предната линия идват двама ранени пехотинци. Единият куца, опирайки се на пушката си като на патерица, на другия ръката е в мръсна, кървава партенка, прекарана през врата. Двамата псуват на поразия и не обръщат внимание на обстрела. "Е, момчета, пред вас няма никого. Бяхме седем, току-що ни довърши артилерията. Сега вие сте предната войска!"... Приятна изненада! Като във вица: двама руснаци - фронт...
Близо в една снарядна яма стене допълзял отнякъде ранен в корема. "Изнесете ме, кръвта ми изтича!" Какво да правим? Самият аз едва се движа, лявата ми ръка е улучена и подута. Осведомявам се дали е превързан. Превързан е. "Пълзи някак си сам!" - викам. "Помогни му" - казвам на своя съсед. Мълчи. Не настоявам. Въпрос на съвест, ако, помагайки, се добере до тила, като мине през осколки и куршуми, могат да го сметнат за дезертьор. Нали за ранените има санитари. Но къде са? Раненият изохка и като че ли умря...
Двама сме... Пие ми се... Чакаме... Пълзи някакъв капитан с наган в ръката. Пиян, псува. Пита има ли снаряди, предупреждава, че се очаква немско разузнаване. Откъде знае? Отново псува. Заповядва в никакъв случай да не отстъпваме, заплашва с разстрел. Горкият, и на него не му е весело... Пак сме сами... Би трябвало да отида в тила: ръката ме боли, главата ми се пръска, но се страхувам, че няма да ми достигнат сили да се измъкна или ще ме убият по пътя...
Приближават се немци - оказва се, че капитанът е бил прав. Четиридесет души са. Идиоти! Вървят в цял ръст и разговарят на висок глас! А ако бяха се промъкнали, щяха да ни хванат живи. Очевидно са пияни. И техният патриотизъм е същият!.. Да бягаме? Къде? Не можеш да избягаш. Да стоим на място? Ще ни убият. Тук няма човешки чувства... Да стреляме! Насочвам оръдието през дулото, в кръста на приближаващите. Другият зарежда картеч. Стрелям. Немците са близо. Вижда се как стоманата реже и къса човешките тела... Какво чувствам? - Нищо. Мисля ли? Никакви мисли. Главата ми е празна.
Дори не се страхувам. Автомат, а не живо същество. Откатът на оръдието разкъса до кокал пръст на ранената ми преди това ръка и никаква болка! По устните ми кървава пяна, ризата ми е мокра от пот. Нечовешки усилия, ноктите на пръстите се чупят, хрип се изтръгва от гърлото... По щита на оръдието плющят куршуми от автомат. Стреляме още и още. Немците залегнаха... Съседът ми ахна и се свлече. Експлозивен куршум проби единия му хълбок и разкъса другия заедно с ризата. Съвсем спокойно си мисля: "Е, сега вече се свърши!" Нямам повече сили, падам до оръдието. Слънцето залязва... Отзад някакви викове. Чуват се родни псувни а майка. Тичат наши, със страшно облещени очи, стреляйки на всички страни с автоматите си... Контраатака...
...Такива епизоди по време на войната имаше не малко, но сега не ми се иска да си спомням за тях, още повече да пиша по тази тема. През 1943 година беше съвсем иначе. Преживяното изглеждаше важно, актуално, искаше ми се да разкажа за него на ближните си. Но самите мои ближни имаха куп подобни преживявания. Скоро разбраха всичко това и замлъкнаха. А ако някой започнеше да разказва фронтови спомени, му казваха: "Дай по-добре за жени!"
След боя край Апраскин ме измъкнаха през нощта с каруца, после ме преместиха в шперплатовата каросерия на един камион, където имаше пригодени двойни дъсчени нарове за превозване на ранени. Върху тях имаше слама и парцали, само че обикновено претоварваха камиона: ранените бяха много. Озовах се на долните нарове и като идвах на себе си от подскачането по дупките, усещах някакъв странен дъжд, който капеше върху мене отгоре. При разтоварването в болницата санитарните ахнаха: целият бях в кръв! Но се оказа, че кръвта не е моя, а на съседа ми отгоре, с откъсната ръка, която бяха калпаво превързали.
В болницата се оправих бързо и от драскотините по ръката, и от дизентерията, която очевидно хванах, когато пих вода от снарядната яма. Лежах в болничната стая на контузените, където имаш глухи, парализирани и неми. Последните възвръщаха способностите си да говорят. Първите техни думи бяха обикновено за майките им, но по-често за нечия друга майка! В средата на септември стана ясно, че наближава времето да ме изпишат. Какво да правя? Пак ще попадна в пехотата! Като се посъветвах с лекаря, мил ленинградчанин, реших да си замина "нелегално", тоест да избягам и да се опитам да намеря моя артилерийски полк. Замисълът се оказа успешен. Като поисках насаме от санитарката униформата си, се отправих към погостинската гора, за два дена се добрах пеша до своите и бях посрещнат там приветливо. Но началството реши съдбата ми иначе: дадоха ми документи и предписание да отида на гара Котово, близо до гара Бологое, където се намираше запасен артилерийски полк, чрез който се разпределяха всички попълнения. Това беше още по-добре! Да се разходя в тила по железопътната линия, да поживея в истинска къща, както живеят цивилните хора.
Но в запасния полк не ми се случи да си поживея. Краткият ми престой там започна с мероприятие от стратегически характер. Началството заповяда: "Вземи трима войници и направи нужник за офицерската столова!" Войниците се оказаха узбеки и не разбираха нито дума по руски. Да ги ръководя беше същинско наказание. Най-вече не разбираха целта на нашето строителство. Все пак след три часа чудото на архитектурата беше готово. Изровихме яма, сложихме настилка с три отверстия и оплетохме палисада от елхови клони, за изолиране на нужника. След което можах да обясня нагледно на узбеките какво са направили. Като благодарност за службата началникът на столовата ни даде голяма бака с храна, останала от офицерската закуска. Изядохмея с възторг, въпреки редките фасове, които намирахме в ечемичната каша.
На войниците в запасния полк не им даваха да скучаят Работа, нужна и ненужна, полезна и безполезна, запълваше целия ден. Едва направиш едно, поръчват ти друго. Веднъж ми се наложи да обучавам млади войници, да им обяснявам устройството на оръдието. Стараех се много, но новобранците се случиха заспали, тъпи, откъде само ги взеха такива? Но бяха добри момчета, напрягаха всички сили да ме разберат, беше им неудобно, че се вълнувам заради тях. В края на третия час изгубих търпение, повиших глас и преминах на нашия роден, универсален език: споменах майка им. Лицата на моите повереници просветнаха, очите им засияха, устите им се разтвориха в щастлива усмивка. За пет минути обясних всичко, над което толкова дълго и безуспешно се блъсках. Оказа се, че в мене се крие отличен педагог.
Моряха войниците от запасния полк с безкрайни строеви подготовки, паради, маршировки. Веднъж в един горещ ден ни държаха три часа на слънцето, построени в четири редици. Застанал в задната редица, се развличах като ловях невиждани по големина конски мухи (бяха колкото земна пчела), връзвах за крачката им дълги конци и ги пусках. Войниците следяха с интерес моето занимание. Една яка конска муха с половин метър конец на опашката, жужейки напрегнато като бомбардировач, полетя право в лицето на полковника, приемащ парада. Той не разбра каква е работата и се дръпна страхливо за всеобщо възторг на капналите войници.
По това време въведоха нова форма воински приветствия. По-рано беше просто, началникът казваше: Здрравейте, другари!!!" Всички отговаряха високо: "Здррра!!!" Сега трябваше да се отговаря дружно: "Здраве желаем, другарю гвардейски старши лейтенант!" Аз опростих тази сложна церемониална формула и заедно с всички извиках силно: "Джв! Джв! Джв! Джв! Джв! Джв!" Получи се много добре, но гвардейският старши лейтенант чу и ми лепна два непоряда. Това повлече след себе си редица събития, които прекъснаха моето кратко пребиваване в запасния полк.
Карах наряда в конюшнята, където трябваше да чистя конете. Това беше ново за мене занимание, необичайно. Дълго поливах с кофата една глупава кобила, търках я с четката. Неблагодарна, тя ме настъпи по крака! Лейтенантът не хареса моята работата, накара ме да повторя всичко отначало, след това още и още един път. Като освирепях, го пратих при една известна майка, за което веднага се озовах в карцера - на хляб и вода. Но на другия ден от запасния полк заминаваше за фронта една рота. Като непокорен бях зачислен в нея и скоро се оказах отново на Волховския фронт, почти по същите места - край село Поречие, което някога се намираше на река Назия, а сега беше изчезнало в огъня на войната. Полкът, в който трябваше да служа, съответстваше на моите желания. Тежки гаубици. Организацията като в предишния ми полк. А ще трябва да работя с преносима радиостанция. Познато нещо! Пак ми провървя!
На фронта беше тихо. Живеехме в землянки, които немците бяха издълбали във варовитите брегове на река Назия. Тук беше безопасно, но духаше от всички пролуки. Нощите бяха лунни и месецът осветяваше причудливо фантастичен пейзаж: парчета варовик, от които взривовете са издухали растителността и пръстта, снарядни ями, смачкани камиони и оръдия. Сред този хаос тихо ромолеше реката и псуваха шепнешком пехотинците. Те укрепваха отбранителните позиции и едновременно с това разриваха улучените немски землянки. Там, по труповете, можеха да се намерят часовници, ходеха на лов за тях. В края на октомври дойде заповед да се преместим. Полкът тръгна към Новгород.
ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ
Новела I
Как се става герой
През 1941 година в Н-ското подразделение на Волховския фронт нямаше по-изпаднал войник от мене. Въшлясал, подпухнал, покрит с кал дистрофик, не можех да работя нормално, нито бодрост, нито стойка. Моята жалка фигура издаваше само унило отчаяние. Събратята ми по оръжие или сумтяха мълчаливо и неодобрително и се извръщаха от мене, или изразяваха своите чувства с яка псувня: "Увисна ни това недоносче на шията!" Като връх на всичко голямото началство ме улови да върша едно прекрасно дело: бях изровил от снега един умрял кон и сечах бифтеци от замръзналия му бут. Замах с тежката брадва - уф! - с придихание, а после минута отдих. Устата отворена, очите изблещени, от устата и ноздрите - пара. Студът беше силен. А след това отново: уф! Ах! Ах! Ах! Вдигам очи, а към мене гледа с омерзение сит, румен, с белоснежна полушубка, нашият комисар. Той даже не се унижи да говори с мене, не изпсува, не ми викна, а отиде направо в щаба и по телефона насапуниса моя пряк началник за упадъка в подразделението, за ниското морално-политическо равнище и т.н., и т.н.
Моят пряк началник се намираше по това време в един дот близо до немските позиции, на два-три километра от нашето село. Той имаше свой метод за възпитаване на подчинените си. Викаше провинилите се при себе си и го правеше през нощта, за да почувстват по-силно своята вина, като тичат по студа, често под обстрел, при него на наблюдателния пункт. Събудиха ме в три часа сутринта и ми предадоха заповед да отида за получаване на "овца" (ценни указания, с други думи - щяха да ме навикват).
- А как да стигна дотам? - попитах аз, още сънен.
- Триста метра напред, там има раздвоена бреза с откършен връх, след това голяма снарядна яма, ще завиеш наляво, после направо и след половин час ще видиш един хълм. Там е нашият дот. А по-добре върви по телефонния кабел. Няма да се заблудиш. И гледай внимателно, да не налетиш на немци!
И аз тръгнах.
Брезата се оказа значително по-далече и стволът ѝ неизвестно защо се разклоняваше нагоре не на два, а на три големи клона. Снарядни ями имаше множество навсякъде, а телефонният кабел изчезна някъде. Накратко казано, заблудих се веднага и изгубих всичките ориентири. Реших все пак да вървя напред с надеждата да попадна на нашия дот. Нощта не беше много тъмна, от време на време луната надничаше иззад облаците. Рядко с бледа светлина проблясваха немски осветителни ракети. Вървях през редки храсталаци по целината, ту потъвайки в снега почти до кръста, ту по голи поляни, където духаше вятър, който люлееше стърчащите от преспите изсъхнали тревни стебла. Пътечка от следи се виеше зад мене. Отнякъде стреляше периодично немска картечница и разноцветни трасиращи куршуми летяха като малки птичи ята, един след друг. Понякога свистяха съвсем наблизо, удряха се в някоя тревичка и се пръскаха с трясък, проблясвайки като бенгалски огньове. Това щеше да е много красиво, ако сърцето ми не се свиваше от лют страх. Вървях вече повече от час, без да зная накъде. Немските ракети и изстрели останаха зад мене. Къде съм?
Точно определена фронтова линия по това време нямаше. Ние настъпвахме, немците стояха в опорните си пунктове, а пространствата между тях се контролираха от подвижни патрулиращи отряди или изобщо не се охраняваха. "Ще мина още сто метра - реших аз - и ще се върна, по-добре да ме накажат, отколкото да попадна в плен!"... На пътя ми се изпречиха гъсти храсти, да се промъквам през тях беше трудно, трябваше да сваля от рамото си пушката, за да не се закача за клоните. Като я държах с щика напред, излязох най-сетне на едно възвишение, където имаше отъпкана пътечка.
Видът ми беше чудовищен: прогорен шинел, кална ушанка, здраво завързана под брадата, разнокалибрени, кърпени и прекърпени валенки... Приличах на чучело, поръсено със сняг. И изведнъж при блясъка на една ракета видях пред себе си на пътечката друго чучело, още по-чудновато. Беше немец, с вързана на каската женска вълнена кърпа. На раменете му тегнеше термос, в ръцете си носеше мешки и няколко манерки. На шията му висеше автомат, но за да го свали, щеше да му трябва доста време. Последва няма сцена. Двамата се вцепенихме от ужас, двамата облещихме очи и отскочихме един от друг. Най-много ми се искаше да избягам, да се скрия. Инстинктивно вдигнах пред себе си пушката, даже забравил, че държа оръжие. И изведнъж моят фриц, като хвърли в снега манерките, вдигна нагоре ръцете. Устните му затрепериха, той започна да хълца и пара тръгна да излита конвулсивно от ноздрите му през замръзналите и заскрежени сополи. Нататък всичко беше като на сън. Сложих пръст на устните си и посочих на немеца моите следи в храстите: "Върви, значи, там, напред!" Немецът вдигна своите мешки и манерки и тръгна, подсмърчайки, по преспите. Объркан, аз даже не му взех автомата.
Час и половина, пухтейки и спъвайки се, ние вървяхме по моите следи, които, слава богу, не бяха покрити със сняг, и на разсъмване вече се довлякохме до селото, където нощуваше нашата част. Велико беше изумлението на моите другари по полк, които бяха получили заповед да ме търсят. Разоръжиха немеца, свалиха му термоса, а аз през това време се опитвах да обясня чистосърдечно всичко станало на старшината: "Заблудих се!.." "Без приказки!" - каза старшината, като ми хвърли проницателен, всеразбиращ поглед. "Почивайти, обядвайте!" Разляхме в канчетата вкусната немска грахова супа със сланина, гореща и ароматна, поделихме си бисквитите и започнахме да ядем. Какво блаженство! А старшината между другото докладваше на началството по телефона: "Другарю полковник! Подразделението ни се сблъска с противника. След престрелка немците отстъпиха. Нашият радист взе пленник... Тъй вярно, пленник!" Полковникът заповядал фрицът да бъде веднага доставен в щаба.
Аз все пак настоях да дадат на моя нещастен приятел, жалък и въшлив, пълно конче с гореща супа и това е най-приятното нещо, което е останало в паметта ми от целия трагикомичен епизод. А и фрицът, ако е преживял пленничеството, би трябвало да е запазил добри чувства към мене: нали за него войната свърши.
Оказа се, че като съм се заблудил, съм излязъл на пътека, по която носят боеприпаси и храна за един голям немски дот. Но защо немецът вървеше сам? Защо нямаше патрули?.. Неведоми са съдбите човешки! Оказа се също, че вече няколко дена нашето командване се опитвало безуспешно да се сдобие с пленник - "език". Вършели подвизи в тила на врага професионални разузнавачи, загивали специални отряди, изпратени за "език", а да вземат пленник така и не успявали. Самият командир на армията Иван Иванович Федюнинский псувал на майка заради това подчинените си така, че се пукали телефонните апарати. Началството не знаело какво да прави. И изведнъж, съвсем неочаквано, аз реших тези тежки проблеми...
Ето значи как се става герой! За моите провинения така и не си спомниха. Простиха ми.
Новела II
Най-значителният епизод от живота на сержант Кукушкин
Посред август 1943 година седяхме в една землянка край гара Апраскин пост. Бях мерач на 45-милиметрово оръдие тип "сбогом, Родино" (45-милиметровото противотанково оръдие се изнася на най-предни позиции и ако не удари връхлитащия танк с първия снаряд, време за втори изстрел няма, оттам и израза - бел. прев.), но след като изгубих всичките си другари и две оръдия, едно след друго, се излежавах контузен в землянката при войници от моя полк... Току-що след мощна артилерийска подготовка остатъците от пехотата, а също така готвачи, санитари, склададжии и тям подобни тилови негодници тръгнаха в безуспешна атака и останаха в неутралната зона.
Настъпи, ако мога да се изразя така, затишие. И започна непоносим артилерийски обстрел на нашите позиции. Земята трепереше. През гредите на тавана върху нас се сипеше пясък. Особено противни бяха две немски мортири с калибър 210 милиметра. Най-напред се чуваше далечен изстрел, след това една минута снарядът набираше височина с див вой и падаше върху нас. Куфар с маса повече от сто килограма! Прави най-дълбоките и най-широките дупки! Цяла къща ще влезе вътре! Земята от взрива се тресе силно. И така час след час. Вслушваме се в съдбата си: кога най-сетне ще улучи и нас?
Лютият страх беше омръзнал на всички и, за да се разсеем, решихме да разказваме по ред някакви истории, за предпочитане посветени на най-значителни епизоди от живота на разказвача. Първи взе думата сержант Халудров, храбър якут, шест пъти раняван и току-що награден за това с орден. Той разказваше да скитанията си в тила на немците, точно тук, край село Гайтолово, когато загиваше 2-ра ударна армия през август-септември 1942 година. Страшни разкази! Аз си спомних ужасната немска атака край Погосте. Дойде ред и на сержант Кукушкин, мрачен, едър мъж на тридесет години.
Той разкопча мълчаливо клина си, извади огромната си мъжка част, и попита: "Видяхте ли?" Последва пауза. След това някой отбеляза, че не в тази компания трябва да демонстрира своите достойнства... "Ама не, гледайте, гледайте!" - настояваше Кукушкин. И ние видяхме бял белег, пресичащ мъжкото великолепие на храбрия сержант. Без да бърза, Кукушкин закопча клина си и ни разказа следното.
"През зимата на 1942 година бях ранен в ръката и ключицата при атака по посока на Синявино. Краката ми бяха цели и тръгнах на собствен ход към медсанбата (медсанбат - медицинско-санитарен батальон - бел. прев.). Като се измъкнах от обстрела, почти стигнах до палатките с червен кръст, но спрях по нужда. И тогава се оказа, че най-важното място в тялото на мъжа ми е разцепено на две части от осколка на мина! Кръв засега нямаше - очевидно се беше получила някаква спазма. Но само като си помислих за това, започна обилно - цяла струя - кръвотечение. Като стиснах раната в юмрук, успях да дотичам до санитарната част, където веднага, много навреме, се озовах на операционната маса. "Умряла работа - каза хирургът, - ще трябва да го ампутираме!" "В никакъв случай! Ще умра, но с него!... Поисках да ме оперират без наркоза. (Ще ме приспят и ще ми го клъцнат!) Болеше така, че зелени кръгове ми се въртяха пред очите! След това ме закараха със самолет в тилова болница, в Ярославл, и през цялото пътуване една млада сестричка стискаше с ръка още ненапълно зашитата рана.
В Ярославл една опитна лекарка хирург, възрастна дама, полковник от медицинската служба, ми направи още една операция - и успешно. След това последва лечение, усилено хранене - трябваше да си възстановя загубата на кръв. Накрая всичко зарасна. Веднъж лекарката ме извика при себе си и каза: "Сержанте, вие сте здрав и можете да си отидете в своята част. Но вашият случай е рядък и с научна цел искаме да направим един опит. Давам ви една седмица отпуск, двойна дажба. Опитайте се да се запознаете в града с някоя жена и да се проверите" "Слушам!" - отвърнах аз.
Същата вечер по време на танци си хванах една прилична дебеланка и работата тръгна. Да живее червената артилерия! След една седмица се срещнах с лекарката. "Знаете ли, аз съм много плах човек - за запознаване се запознах, но се стеснявам... Не може ли още една седмичка отпуск?"... "Отлично, ще ти дадем". Но минаха само пет дена и дебеланката се сби с рижата, която от ревност заплаши да заколи или да залее с киселина своята съперница. Стана скандал и славата за моите похождения стигна до лекарката. След една седмица бях на Волховския фронт..."
А само след два дена сержант Кукушкин беше разкъсан на парчета, когато се натъкнахме на противотанкова мина. Кое е истина, а кое измислица в разказа на Кукушкин, не се наемам да съдя, но белега видях със собствените си очи.
Новела III
Любов в степта край Сталинград
С покойния вече Льова Сизерсков не ми се беше случвало да воювам. Той ми разказа тази история много години след военните събития. В нея има толкова невинност и простота, че е невъзможно да не бъде записана. Тя прилича по нещо на новела от Бокачо.
"През есента на 1942 година пътувахме към Сталинград. Ешелонът се влачеше бавно по степта, постоянно спираше. Накрая съвсем заседна край една разрушена гара. От нея бяха останали купчина камъни, един семафор и част от дървена ограда. Прах, зной, наоколо ни душа, само гола степ до хоризонта. И изведнъж отнякъде се появиха момичета с гимнастьорки. Бяха зенитчици, оказа се, че пазят гарата от самолети. И много скучаят. Хи-хи и ха-ха! Особено симпатична е една, мургавичка. Хванати за ръце, тичаме към останките от оградата и (военно време - не трябва даже миг да се губи!) бързичко започваме работа... Но изведнъж се чува продължителната свирка на локомотива и ешелонът тръгва. "Льовка-а-а! По-бързо!!! - викат моите другари. Ах, колко жалко! Трябва да се разделяме! Войнският дълг е над всичко! Тичам след последния вагон, като придържам брича с ръка. Момчетата ми помагат да се кача във вагона, който набира скорост. "Къде, войниче, миличък!!! - вика мургавичката... Даже не успяхме да си кажем имената..."
Новела IV
Крахът на военната ми кариера
Започнах войната като редник, след това получих триъгълник в петлицата, после три нашивки на пагоните и дори, по-късно, една широка. Пред мене се откриваха блестящи перспективи! Така можех да стигна до маршал. Но в живота ни всичко се решава от слепия случай. Особено във военния живот и на мене не ми беше съдено да стана маршал.
Веднъж в един мразовит ден на 1943 година нашият полковник ме извика и ми каза: "Ще има предислокация на войските. Трябва да се преместим четиридесет километра по на юг. Там ще има много войска, да се копае землянка в замръзналата земя, сам знаеш, е мъчителна работа. Затова вземи двама войници, продукти за една седмица и отивайте да заемете навреме някоя хубава землянка за щаба. Ако не дойдем след една седмица, връщайте се назад". Мястото на новото ни разположение ми беше показано на картата.
Изпълних точно заповедта. Сред множеството празни убежища и укрития избрах една отлична, суха землянка, укрепена с няколко реда греди. Поставихме в нея печка и зачакахме. Седмицата наближаваше своя край. Надойдоха много войски и землянките станаха златни. Опитваха се да ни изкарат с груба сила и сладки уговорки, заплашваха ни и ни изпращаха офицери с различни звания. Но ние отбранявахме твърдо своите позиции. Накрая един интендант, замръзващ под една елха, ни предложи за землянката две парчета пушен салам, литър водка и самун хляб. Съблазнително! Но дългът е над всичко и заповедта трябва да бъде изпълнена. Ние не се подадохме на изкушението. Все пак казах на интенданта: "Днес става една седмица и ако утре нашите не дойдат, землянката е ваша". Нашите не дойдоха и на следващия ден вечерта седяхме до един огън, пиехме водка и замезвахме със салам, готвейки се да си ходим обратно.
И изведнъж, вече в здрача, по пътя се показа лек автомобил с полковника и офицерите от нашия щаб.
- Къде е землянката?!!
- ...
- КаквоооООО! Пияни?!! Вашта мама!!! Не сте изпълнили заповедта!!!
Иди доказвай, че не си камила.
Полковникът беше бесен. Трябваше да мръзне през нощта в палатка. А на другия ден ми беше издадена заповед: "За неизпълнение на заповед да се разжалва в редник и да се изпрати на предната линия". Последното всъщност беше излишно, защото през цялото време се намирах на предната линия. Но с това моята военна кариера свърши. Наистина, когато на полковника му мина, той ми присвои отново званието сержант, но не беше вече същото. Много пъти, месеци след това, при среща, полковникът се смееше и ми казваше: "Е, какво, пропи ли землянката?"
Новела V
Аз и ВКП (б)
Бяхме шестдесет и седем души. Рота. Сутринта щурмувахме една височина. Беше малка, но явно имаше стратегическо значение, защото много месеци нашето и немското началство се опитваше да я завземе. Непрекъснатите обстрели и бомбардировки бяха изкоренили цялата растителност и разровили даже на метър и половина-два почвата на върха ѝ. След войната на това място дълго време не растеше нищо и няколко години се носеше упорит трупен мирис. Земята беше смесена с метални осколки, изпочупено оръжие, гилзи, парцали от разкъсани дрехи, човешки кости...
Как успяхме да го направим, не зная, но в средата на деня ние се озовахме в претъпканите с трупове ями на гребена на височината. Вечерта дойде смяна и изпратиха ротата в тила. Сега бяхме двадесет и шест души. След вечерята, като едва не заспивахме от умора, слушахме полковника, специално дошъл от политическото управление на армията. Благоухаейки на конячен аромат, той се обърна към нас: "Геррои! Превзехте най-сетне височината!! Ние за това вас в ВКП (б) [Всесъюзна комунистическа партия - болшевики] без кандидатски стаж ще ви приемем!!! Геррои! Уррра!!!" След това започнаха да ни записват във ВКП (б).
- Аз не искам - казах плахо.
- Как не искаш? Ние без кандидатски стаж те приемаме в ВКП (б).
- Няма да мога...
- Как няма да можеш? Ние без кандидатски стаж те приемаме в ВКП (б)!
- Няма да се справя...
- Как няма да се справиш? Ние без кандидатски стаж...
Върху лицето на политрука беше изписано искрено изумление, той не беше в състояние да ме разбере. Затъва пък разбра всичко вездесъщият лейтенант от СМЕРШ.
- Кой тук не иска!? Фамилия?!! Име?! Дата на раждане?!! - той извади от чантата си голям бележник и си записа в него. Лицето му беше желязно, в очите му светеше решимост.
- Утре ще се разберем! - заяви той.
Скоро всички заспаха. Аз се мятах в тревога и въпреки умората не можех да затворя очи. "Няма да изгрее утре слънцето за мене! Ще бъда или японски шпионин, или агент на гестапо! Прощавай, млад живот!"... Но човек предполага, а бог разполага: на сутринта немците пак завзеха височината, а през деня ние отново запълзяхме по нейните склонове. Но се добрахме само до средата на ската... През следващата нощ оттеглиха ротата и сега бяхме само шестима. Другите останаха да лежат на височината и с тях лейтенантът от СМЕРШ заедно с големия си бележник. И досега е там, а аз, макар и негодник, макар и мизерник, все още съм жив. И безпартиен. Бог е милостив.
Новела VI
Околностите на гара Поляна
През август 1942 година започна Синявинската операция. Сред другите в боя влезе и N-ската стрелкова дивизия. Боевете бяха жестоки и скоро почти всички войници бяха ранени или убити. С непосилен труд, всеки миг рискувайки живота си, медиците, най-често млади момичета, извличаха ранените изпод огъня, влачеха ги върху себе си под обстрела, за да стигнат до медсанбата. Медсанбатът беше разположен край гара Поляна, на няколко километра от предната линия, но там не беше подготвено нищо за приемането на ранените. Нямаше опънати даже палатки, каквито обикновено се използваха по време на войната. Ето какво разказва една медицинска сестра за това, което е видяла там: "Изнемогвайки от умора след дълго пълзене по предната линия, изнесох поредния ранен от бойното поле и с много усилия го довлякох до медсанбата. Там, на една открита поляна, на носилки или просто на земята, лежаха на редици ранените. Санитарите ги покриваха с бели чаршафи. Лекари не се виждаха и не изглеждаше някой да се занимава с операции или превръзки. Изведнъж от облаците се изсипа немски изтребител, ниско, с бръснещ полет прелетя над поляната, а пилотът, показал се от кабината, методично разстрелваше с автоматен огън проснатите на земята безпомощни хора. Виждаше се, че автоматът ръцете му е съветски - с диск! Потресена, изтичах в малката къщичка на края на поляната, където открих началника на медсанбата и комисаря мъртво пияни. Пред тях имаше кофа с портвайн, предназначен за ранените. В порив на възмущение съборих кофата и засипах командира на медсанбата с гневни думи. Но пияното животно не беше в състояние да възприеме каквото и да било. Вечерта заваля силен дъжд, на поляната се образуваха дълбоки локви, в които се давеха ранените... След един месец командирът на медсанбата беше награден с орден "за отлична работа и грижа за ранените" по предложение на комисаря".
(Записано по време на военно-историческата конференция, посветена на Синявинската операция, в МГА на 1 октомври 1982 г.)
Новела VII
Поглед отвисоко
"Нито едно поражение не може да бъде по-мрачно от тази победа".
Уелингтън за битката при Ватерлоо
От прозореца на своето жилище в един от новите райони на Ленинград, от височината на седмия етаж гледам широко разпрострялата се панорама на жилищното строителство. Върху пустото място се появява нов град! Но в локвите се търкалят потрошени тухли, изпочупени тръби и бетонни секции. В калта на неравния път е затънал камион. Гори огън от нови, невлезли в употреба дъски. Някои от работниците пушат, а някои са се запътили към бирената будка, където има огромна опашка. Лошо организирана работа... А ако е лошо организирана, какво, може би трябва да се прекрати строежът? Разбира се, на никого от нас не му хрумва тази мисъл. А тогава, край Погосте, воювайки зле и губейки девет от десет другари, нима мислехме за поражение? Впрочем, тогава не мислехме за нищо, вцепенени от страх и мечтаейки само за едно - да оживеем.Едва сега мислим и страдаме... Нима не можеше да се избегнат чудовищните жертви през 1941-1942 година? Да се мине без безсмислените, предварително обречени на провал атаки на Погосте, Синявино, Невская Дубровка и много други подобни места?
Как прекрасно е описано всичко това в книгите, във вестниците! Обвито с романтика и розова мъгла. Позната картина! Такива неща вече са се случвали. Достатъчно е да си спомним само описанията на Суворовите походи. Толкова е красиво всичко! А всъщност великият пълководец, побеждавайки, е губел няколко пъти повече хора от противниците си. А великият поход през 1912 година? И това е била чудовищна победа! Отначало разпад, поражение след поражение. Наложило се да бъдат оставени на врага половин Русия и Москва, за да се разбере най-сетне сериозността на положението, да се направи организация и да се разбие противника, но на каква цена? За това са забравили, потапяйки истината в подквасен патриотизъм. Излиза, че историята не ни учи на нищо. Всяко поколение започва отначало и повтаря грешките на предците. Националните традиции се оказват по-силни от разума, по-силни от волята и добрите пожелания на отделните светли умове.
Победата през 1945 година! Какво струваше тя на Русия? Според официалните данни - 20 милиона убити, по данни на неприятелите - 40 и даже повече. Това е невъзможно дори да си го представи човек! Ако ги положим всичките рамо до рамо един до друг, ще лежат от Москва до Владивосток! Милиони и десетки милиони - звучи доста абстрактно, а когато виждаш сто или хиляда трупа, разкъсани, стъпкани в калта - това впечатлява. Сега ние скланяме и спрягаме в печата и по радиото цифрата 20 милиона, даже като че ли кокетничим с нея и се хвалим, упреквайки западните съюзници за това, че са загубили по-малко. А когато стане дума за конкретни събития, за Погосте, за Синявино или за хиляди други места по други фронтове, замлъкваме. Конкретните факти зашеметяват, когато се разказва за тях, трябва да се посочват конкретните виновници за събитията, а те са все още живи. Така и си мълчим, а войната изглежда във вестниците и мемоарите дори много добре.
За глобалната статистика не мога да съдя. 20 ли са, или 40 милиона, а може би и повече? Зная само това, което съм видял. През моята "родна" 311-а стрелкова дивизия минаха за една година война около 200 хиляди души. (Според последния началник по строевата част Неретин.) Това означава 60 хиляди убити! А ние имахме повече от 400 такива дивизии. Аритметиката е проста... Повечето от ранените оздравяваха след лечение и отново се озоваваха на фронта. Всичко за тях започваше отначало. В края на краищата, като минеха два-три пъти през месомелачката, загиваха. Така беше окончателно зачеркнат животът на няколко поколения най-здрави, най-активни мъже, на първо място руснаци. А победените? Немците загубиха общо 7 милиона, от тях само една част, наистина - най-голямата, на Източния фронт. И така, съотношението на убитите е 1 към 10 или дори по-голямо - в полза на победените. Забележителна победа! Това съотношение ме преследва цял живот като кошмар. Планините от трупове край Погосте, край Синявино и навсякъде, където ни се наложи да воюваме, се изправят пред мене. По официални данни на един квадратен метър от някои участъци край Невская Дубровка се падат по 17 убити. Трупове, трупове...
Защо така? Не можеше ли да бъде иначе? Нали преди войната за армията се изразходваха толкова сили и средства! Сега вече не се крие, че в началото на войната силите ни са били достатъчни. Дори сме имали повече танкове от немците. Не всички, наистина, нови, но за отбрана са били повече от необходимото. И самолетите ни не са били малко, но ние смогнахме да загубим в първия ден на войната 2 хиляди машини на летищата, на земята! С една дума, както винаги, имаше разпад, нескопосаност и лоша организация. Сега, много години след войната, си мисля, че не би могло да бъде иначе, защото тази война се различаваше от всички предишни наши войни не по качество, не по начина на водене, а само по размах. Тук се прояви националната ни черта да правим всичко максимално лошо с максимална загуба на средства и сили. Понякога в мемоарите на генералите се срещат думите: "Ако бяхме направили така, а не така, ако ме бяха послушали, всичко щеше да бъде иначе..." Ако, ако!.. Понякога обвиняват Сталин или други хора. Разбира се, Сталин е главното зло. Но нали той не се е появил на празно място. Фигурата му се вписваше прекрасно в руската история, в която е пълно с велики преобразуватели: Иван IV, Пьотр I, Николай I, Александър с Аракчеев и много други. И все нещо догонваме, все нещо подобряваме, все се напъваме до изнемога, а в промеждутъците спим на печката. И все нямаме ред... Колко страшна ще бъде една следваща война, ако в тази, за да победим, трябваше да загинат едва ли не половината от руските мъже... Такива мисли предизвиква у мене видът от прозореца на новото ми жилище.
Спомням си друга картина, която ми се разкри също от седеметажната височина. Веднъж през лятото на 1943 година седяхме сред гъстите клони на една вековна ела на дървена платформа, закрепена почти на върха на дървото. По ствола бяха набити метални пластини, служещи за стълба, по която се катерехме нагоре. Това беше наблюдателният пункт на артилерийския полк, на километър и половина от предната линия, откъдето се разкриваше широка панорама на околностите. Над нас се разстилаше синьо небе. Светеше слънце. Елата се поклащаше леко, кроните ѝ скърцаха и разпространяваха смолист аромат.
До стереотръбата стоеше нашият командир - строен и красив млад полковник. Прясно избръснат, румен, ухаещ на одеколон, с изгладена гимнастьорка. Нали спеше в удобен покрит камион с печка, а не в дупка. В косите му нямаше пръст и въшките не го ядяха. И за закуска не му даваха рядка чорба, а добре изпечени картофи с американска консерва. И беше образован артилерист, завършил Академията, познаваше своята работа. През 1943 година такива имаше много малко, защото повечето бяха разстреляни през 1939-1940 година, останалите загинаха през четиридесет и първа, а на командните постове се оказаха случайно изплували на повърхността хора.
Полковникът гледаше внимателно през стереотръбата, триеше с чиста длан здравия си загорял тил и гръмогласно, без почивка и опиянено псуваше на майка. "Какво правите, гадове! Ах! Какво правите, мръсници!" Какво правят беше ясно и без стереотръбата. На два километра пред нас, оттатък един ручей, се виждаше голям хълм, където някога е имало село. Немците го бяха превърнали в съпротивителен възел. Бяха окопали къщите, бяха поставили бетонни калпаци, бяха изкопали цял лабиринт от окопи и ги бяха омотали с километри бодлива тел. Вече трети ден пехотата щурмуваше селото. Отначало тръгна една дивизия - 6 хиляди души. След два часа от тях останаха 2 хиляди. На другия ден останалите живи и една нова дивизия повториха атаката със същия успех. Днес въведоха в боя трета дивизия и пехотата пак залегна. Виждахме добре гъстите пластове от трупове по хълма. "Какво правите, п... такива!" - повтаряше полковникът, а на хълма бушуваше огън. Огромни огнени езици, кълба дим, гора от разриви покриваше немските позиции. Биеше нашата артилерия, катюшите, минохвъргачките, но немските картечници оставаха цели и косяха настъпващите полкове. "Какво правите, гадове! Трябва да се заобиколи по фланговете! Не трябва да се върви срещу картечниците, защо погубвате хората!" - продължаваше да стене полковникът. Но "гадовете" имаха строга заповед и я изпълняваха. Позната картина! Не командват ли така от кабинетите къде да се сее царевица, а къде овес? Като резултат - нито овес, нито царевица и изобщо няма какво да се яде. И никой вече не сее и не жъне, и не отглежда крави. И в заводите е разпад. А най-главното - изтормозиха добрите стопани, честните и опитни началници. Да се съсипе това, което се е създавало столетия наред, е лесно. Опитай се сега да организираш отново стопанството! А мръсниците, издигнали се до началници, ще се съпротивляват. Като почувстват опасността, ще се обединят и със страшна сила ще защитават своето парче от баницата.
По време на войната същите дела се заплащаха с живота на войниците. Стопанинът от Москва, като сочи с пръст на картата, заповядва да се настъпва. Генералите гонят полковете и дивизиите, а началниците по места нямат право да проявяват инициатива. Заповедта е "Напред!" и безгласните войници тръгват да умират. Тръгват срещу картечниците. Да се заобиколи откъм фланга ли? Няма такава заповед! Изпълнявайте каквото е наредено. И да мислят, и да разсъждават са се отучили. Грижат се повече за това да се задържат на мястото си и да угодят на началството. Загубите нямат значение. Като погубят едни, ще им докарат други. Понякога войниците загиваха, преди да успеят да се запознаят преди боя. Хора има много. А тези хора ги хващат в тила, по полетата, из заводите, обличат ги с шинели, дават им пушки и - "Напред!" Объркани, изплашени, деморализирани, те гинат като мухи. През същата 1943 година видях край Вороново един пехотинец - човек на четиридесет години, новобранец, който пълзеше, без да вдига глава, по предната линия, явно не знаейки накъде, изгубил посоката. Извиках му: "Къде, войнико!?", а той "Чичо, къде е кухнята на втори батальон?" (Това на мене, 18-годишния хлапак!) Всичко му беше безразлично. Беше гладен, объркан и изплашен. Какъв ти бой! Свикнали сме войниците да умират, а началниците да ги погубват.
В пехотните дивизии още през 1941-1942 година се образува ядро от снабдители, медици, контраразузнавачи, щабни офицери и тям подобни хора, които образуваха механизма за приемане на попълненията и за изпращането им в бой, на смърт. Своеобразна мелница на смъртта. Това ядро в основни линии се запазваше, свикваше със своите страшни функции, а и се подбираха съответни хора, които можеха да се справят с подобна работа. Началството също беше подбрано неразсъждаващо, или тъпанари, или мерзавци, способни единствено на жестокост. "Напред!" - и това е. Моят командир на пехотния полк в "родната" 311-та дивизия, както говореха, се издигнал на длъжността си от началник на перачница в баня. Той се оказа много способен да гони своя полк напред без разсъждения. Загробваше го много пъти, а в промеждутъците пиеше водка и танцуваше циганочка. А командирът на немския полк, който воюваше срещу нас край Вороново, е командвал още през 1914-1918 година батальон, беше професионалист, знаеше всичките тънкости на военното дело и, разбира се, умееше да пази своите хора и да бие нашите настъпващи орди...
Великият Сталин, необременен нито от съвест, нито от морал, нито от религиозни мотиви, създаде толкова велика партия, че тя разврати цялата страна и потисна инакомислието. Оттам и нашето отношение към хората. Веднъж подслушах случайно разговора между комисаря и командира на един стрелкови батальон, водещ бой по същото време. В този разговор се съдържаше същността на ставащото: "Още ден-два ще повоюваме, ще доизбием останалите и ще отидем в тила за преоформяне. Тогава как само ще си поживеем!"
Впрочем, войните винаги са били подлост, а армиите инструмент за убийство - оръдие на злото. Няма и не е имало справедливи войни, всички те, както и да бъдат оправдавани, са античовешки. А войниците са били винаги тор.. Особено в нашата велика държава и особено по времето на социализма.
Спомних си още един епизод от военните времена. На един генерал, командващ корпус на ленинградския фронт, му казали: "Генерале, не трябва да се атакува тази височина, само ще изгубим много хора и няма да постигнем успех". Той отговорил: "Виж ти, хора! Хората са прах, напред!" Този генерал живя дълъг живот и умря в своята постеля. Спомням си съдбата на друг офицер, полковник, който воюваше редом с нас. Полковникът командваше танкова бригада и се славеше с това, че сам влиза в атака начело на всички. Веднъж в боя край Волосово връзката с него беше изгубена. Търсиха танка му много часове и накрая го намериха - риж, обгорял. Когато отворили с усилие горния люк, в носа ударила силна миризма на печено месо.
Не е ли символична съдбата на тези двама пълководци? Не олицетворява ли тя вечната борба на доброто със злото, на съвестта с непочтеността, на човеколюбието с безчовечността? В края на краищата доброто победи, войната свърши, но на каква цена? Времето изравни двамата пълководци: в Санкт-Петербург има улица на името на генерала, а до нея - на името на полковника танкист.
"Какво правите, гадове! Ах, какво правите, мръсници!" - все повтаряше нашият полковник. Ние седяхме до него и гледахме отвисоко вършещото се пред нас злодейство. Изведнъж свързочникът извика полковника. Като изслуша това, което му говореха по телефона, полковникът се обърна към нас: "Тежък снаряд е улучил разузнавачите и радистите при подстъпите към селото. Пригответе се, отивате да ги смените!" Той ни посочи с пръст натам, към хълма, където беше същински ад от огън и дим". "Слушам!" - отговори всеки един от нас.
Новела VIII
Спомени на матроса от 4-та бригада на морската пехота Л. М. Марков или Типична операция на нашите войски по време на Втората световна война, изпълнена според замисъла и също така блестяща в това си изпълнение
Мемоари, мемоари... Кой ги пише? Какви мемоари могат да имат тези, които са воювали наистина? Летците, танкистите и преди всичко пехотинците? Раняване - смърт, раняване - смърт, раняване - смърт и това е! Друго нямаше. Мемоари пишат тези, които са били около войната. Във втория ешелон, в щаба. Или продажни драскачи, изразяващи официалната гледна точка, според която сме побеждавали бодро, а злите фашисти са падали с хиляди, сразени от нашия точен огън. Какво е видял Симонов, "честният писател"? Повозили го на подводница, един път участвал в атака с пехотата, един път с разузнавачите, погледал една артилерийска подготовка и ето че "е видял всичко" и "е изпитал всичко"! (Другите, наистина, и това не са видели.) Пише самоуверено и всичко написано е украсена лъжа. А Шолоховите "Те се сражаваха за родината" са просто агитка! За дребните палета не си струва даже да говорим.
Мемоари, мемоари... Най-добрите мемоари чух през зимата на 1944 година в болницата край Варшава. От операционната донесоха в болничната стая ранения Витка Василев, известен скандалджия, пияница, развратник, воюващ около началството и в основни линии занимаващ се с грабежи или съмнителни машинации с местното население. За своите изпълнения Витка Василев се озова най-сетне в наказателна рота, участва в истински бой и "изкупи с кръв вината си". Ето стенограма на неговите мемоари: "Подгониха ни на предната линия, подадох си главата от окопа и ми се е*а майката". Мемоарите му бяха прекъсвани от нецензурни частушки и заплетени пиянски ругатни по адрес на сестрата, която биеше на Витка инжекция срещу тетанус.
А ето още едни мемоари, които заимствах от официален сборник.
"Утрото на 14 ноември 1941 година беше безветрено, но студено... Тежък марш на скок и скоро сме на предната линия, до покритата с лед Нева.
По време на похода се сприятелих с Николай, младеж от Одеса. Бил ранен край Петерхоф и след болницата попадна веднага при нас. Нощта на 18 и 19 ноември прекарахме с Николай в някаква дупка. Лежахме притиснати един до друг и се опитвахме да заспим. Студът достигаше до самите кости и ние се въртяхме, за да не ни измръзнат хълбоците.
Рано сутринта ни вдигнаха по тревога. Още беше съвсем тъмно. Над реката, като ярки полилеи, висяха на малки парашути немски осветителни ракети. Опитните моряци се освободиха от всичко излишно: наредиха на куп канчетата, свалиха противогазите и мешките. От мешките извадиха само фуражките без козирки и кърпите. Фуражките сложиха вместо ушанките, кърпите взеха да ги използват, ако бъдат ранени. Аз и Коля също последвахме примера на опитните.
Като изчакахме момента, когато немските осветителни ракети угаснаха, ние се спуснахме на леда. Движехме се с прибежки. Но успяхме да пробягаме незабелязани едва двеста метра. От вражеския бряг излетяха червени ракети, а след тях - десетки осветителни. Стана светло като през деня. И веднага затракаха немските картечници. С Коля тичахме почти един до друг. Изведнъж той се спъна и падна по лице. Обърнах го. Очите му бяха отворени, а от челото му над носа се стичаше ручейче кръв. Умря мигновено. Като положих приятеля си между назъбените ледени парчета, аз го целунах и покрих лицето му с фуражката. А след това се спуснах напред. Тичах така, че от втори взвод се оказах в първи. Около мене падаха, поразени от оловния порой, матросите. Чуваха се стонове и викове. Куршумите рикушираха о леда. Останахме тридесет души, когато немците пуснаха в ход мините. Една от тях ме събори и ме оглуши. Както стана ясно по-късно, беше ми се пукнало тъпанчето.
Лежахме зад ледените парчета. И тогава бях улучен в десния крак. Стегнах го с кърпата под коляното, разкъсах клоша и бинтовах раната. Бяхме останали осем души от сто осемдесет и двама. А четирима от останалите живи бяха ранени. До брега имаше още много. Бяхме изминали малко повече от половината път..."
По същество това е същото като при Витка Василев, само че е малко по-подробно. А на вас кое ви харесва повече?
Когато Втората световна война свърши, останалите живи участници в нея веднага попаднаха в нови за тях условия: трябваше да възстановяват разрушената страна, да уреждат собствения си бит, да изкарват парчето хляб и да отглеждат деца. Да си спомнят за войната не им се искаше, мислите за нея бяха неприятни. Водката и каторжния труд помогнаха да се забравят тежките военни преживявания. Но ето че минаха десетилетия, децата пораснаха, ветераните станаха пенсионери, появи се свободно време. Годините смекчиха тежестта на преживяното и започнаха спомените. Служилите заедно на фронта започнаха да се търсят, появяваха се съвети на ветераните от различните подразделения. Не малко бивши фронтоваци се заеха да пишат мемоари. Това започна през шестдесетте години.
Аз не останах встрани от общия случай. Веднъж през късната есен на 1975 година прекарвах самотна отпуска в е едно прибалтийско курортно градче на брега на морето. Виеше вятър, по покрива плющеше дъжд, морето шумеше. Мокри клони чукаха по прозореца. И върху мене със страшна сила се изсипаха военните спомени, толкова непоносимо тягостни, че не издържах, взех перото и за една седмица се родиха тези спомени: спонтанно, хаотично изложение на връхлетелите ме мисли...
Новела IX
Новгород
Немците спряха да щурмуват Ленинград през септември 1941 година. През ноември, наистина, направиха още един безуспешен опит да затворят пръстена на блокадата, като се съединят с финландците. Но разпердушинените край Тихвин немски войски се отдръпнаха на изходните си позиции и оттогава само се отбраняваха. Затова пък почти непрекъснато настъпвахме ние - с надежда да освободим Ленинград. Кървавите атаки продължаваха ту тук, ту там, но не даваха резултати. Решаващият щурм беше определен за януари 1944 година. Настъплението планираха от две точки: от Ленинград и от Новгород с надеждата по-късно да се съединим, да разгромим и да унищожим немските армии. Успяхме обаче само да изтласкаме немците до Нарва и Псков, като ги разтърсихме из основи. Но разгром не се получи.
Настъпихме към Новгород от изходната си позиция край Мясной бор, където през 1942 година намери своя край 2-ра ударна армия. Нещата тръгнаха добре, макар че загубите не бяха малки. Помня голямата купчина мъртви тела с окървавени маскировъчни халати до разбитите и разрушени немски укрепления. Влязохме в пробива по отъпкан път. Оттам току-що бяха минали танкове. Те бяха смачкали няколко мъртъвци, превръщайки ги в пити. Старчетата от погребалната команда изчопляха с лостове от земята замръзнали глави, приличащи на плоски кръгли дискове с диаметър около метър. Немците не бяха успели да изтеглят тежката си артилерия, част от техните сили остана обкръжена в съпротивителните възли. Една от групировките се опита да пробие и да се съедини със своите. Това беше край село Некохово. През нощта, като се качиха в камионите, немците се юрнаха напред, като поливаха пространството пред себе си с разноцветен дъжд от трасиращи куршуми. Красиво зрелище! Но ние ги чакахме. В гората, в засада, стояха танкове. Пехотата приготви картечниците, а ние предадохме по радиостанцията заповед за откриване на артилерийски огън. Разгромът беше пълен.
Пътят се оказа задръстен от горящи камиони и влекачи, навсякъде се търкаляха трупове - този път на немци. Но не само на немци. В отряда се оказаха белгийци, холандци и прочее фашисти доброволци, дошли на Източния фронт. Няколко часа нашите войници ровеха из имуществото им. Какво само нямаше там! Удивителни вехтошари са тези немци! Някакви парцали, женско бельо, съдове, килими, даже едно фаянсово клекало. А в джобовете - снимки, писма, презервативи, порнографски картички - цели колекции. Много от войниците бяха с ордени, повечето имаха на мундирите си малък щит - значка, която даваха за участие в завземането на Крим... Сега тогавашните мои преживявания ми изглеждат странни, но помня отлично: видът на поляната, обсипана с вражески трупове, ми доставяше огромно удоволствие.
Тежки боеве се водеха за гара Подберьозе и прочее немски укрепени райони. На други места нещата вървяха по-бързо. До самия Новгород ни задържа отчаяно сражаващ се немски заслон. Нямаше никаква възможност да се придвижим напред. Само да се покажеш и веднага по тебе стреля или картечница, или оръдие. Немците пуснаха в действие дори скорострелните зенитни оръдия. Като с грах ни засипаха с дребни снаряди. Решихме да атакуваме на сутринта и легнахме да спим кой където може. А в четири часа сутринта се разнесе вопъл: "Ей, вие, славяни! Ще проспите Царството небесно Ставайте! Немецът си е отишъл!" Оказа се, че немците са седнали тихичко в камионите и са изчезнали... Пред нас лежеше Новгород. До него имаше три-четири километра.
Наскоро видях в едно историческо съчинение описан щурмът на Новгород и вълнуващи редове за това как някакъв сержант (името му е посочено) издигнал знамето на победата на стените на древния град. Нищо подобно нямаше! Боеве, и то жестоки, се водеха само на подстъпите. В града влязохме без нито един изстрел. Ние, десет човека от дивизионното разузнаване, трима артилеристи и двама радисти, бяхме първите, които направихме това от югоизток. Денят беше светъл, слънчев. Пред нас се простираше пустеещо шосе. Отстрани чернееха амбразурите на бетонни дотове и ние все чакахме картечни откоси, които да ни унищожат. Но немците си бяха заминали. Слава Богу, шосето там кой знае защо не беше минирано, макар че на други места беше пълно с мини. Наистина, сред другите боклуци, търкалящи се по пътя, се срещаха и "сюрпризи". Вниманието ми привлече една ярка тенекиена кутия като тези, в които слагат кафе. Под капака ѝ открих копчнце с връвчица. Ако бях дръпнал копченцето, капанът щеше да се взриви. Така някои войници загубиха очите си и получиха тежки рани. Аз се досетих да хвърля опасната играчка по-надалеко, а след това я прострелях с автомата.
В една от крайградските къщи разузнавачите откриха петима спящи немци. Те също бяха проспали всичко на света и не бяха усетили отстъплението на своите. Двама от тях довършиха веднага, а останалите отправиха в щаба. Новгород наближаваше. Минахме железопътната линия, на която стояха платформи с изоставени снаряди за тежки оръдия. Огромни "прасета" лежаха на купчини и по насипа. До самия град срещнахме руски войник. Той вървеше срещу нас, без оръжие и колан, пиян, весел. "В града няма немци!" - бяха неговите думи. Откъде се взе? От плен ли, или какво? Но на нас ни беше все едно, да се занимава с него СМЕРШ.
Новгород се разкри пред мене в този слънчев зимен ден с неочакван вид. Повечето постройки от ново време се оказаха разрушени. Бяха се запазили най-вече църквите, стените - с една дума, тези доминанти, които определяха лицето на средновековния град. Единствена по рода си картина. Сега всичко е отново застроено, възстановено и старият град се е разтворил в безлики официални новопостройки... Куполите на "Света София" бяха съдрани от немците, нито едно цяло стъкло нямаше по прозорците. Навсякъде разруха, запустение, кал, покрита с бял снежец. Стигнахме до един площад, където имаше черен гранитен пиедестал от паметник на Ленин. Наблизо се гушеше потрошен немски камион - фургон с продоволствия. В бързината немците бяха изоставили всичко и ние, разбира се, започнахме да тъпчем мешките си с грахов концентрат и прочее вкусни неща. А когато свършихме с това, видяхме, че на площада се появи войска, дойде танк, катюша. Отнякъде се появи един политработник. Той се изкатери на едно възвишение и започна да държи реч. Войниците започнаха да стрелят с автоматите, а катюшата изстреля без цел един ред снаряди. Така отбелязахме превземането на Новгород. Никакво издигане на знаме не видях. Градът беше пуст, тих. Нито един жител не беше останал сред студените му стени. Успяхме да се сгреем едва в северните покрайнини, в зданието на едно училище, където очевидно няколко часа преди нас е имало немци. Запалих печката - преобърнат железен варел от бензин - и започнах да пека картофи в рибената мас, която намерихме в шкафа. Но не успяхме да хапнем както трябва. Изкомандваха ни да вървим по-нататък, да догонваме немците.
В околностите на града видяхме грамадно немско военно гробище - няколко хиляди гроба. В средата - огромен черен кръст, а наоколо - в равен строй, с математическа точност - малките кръстове на гробовете. Много спретнато и културно! По-късно ми казваха, че немците задължително погребвали своите убити в ковчези, а ако ковчезите не стигали, използвали специални книжни чували, надяващи се на краката и на главата. Но няколкостотинте мъртъвци, които открихме по пътя извън града, не бяха успели да погребат. Това бяха попадналите в обкръжение остатъци от гарнизона на Новгород.
Следващите дни преминаха в движение. Хвърляха ни на най-трудните участъци, за да осигурим пробива. Помня лужкото шосе, обсадено от огромни тополи. Някои от тях бяха рухнали на пътя, за да затруднят движението ни. Останалите само бяха подготвени за това: стволовете бяха подсечени и имаше сложени двестаграмови жълти кубчета тол, приличащи на тоалетен сапун. Подготвили са ги, но не са успели да ги взривят, избягали са. Използвахме тола за огрев. Запален, той гори бавно, изпускайки вонящ, смрадлив дим.
При нощния щурм на едно село залегнах под картечния огън в мокрото блато и се простудих. До вечерта вдигнах висока температура, но нямаше място за боледуване. Нощувахме на открита горска полянка. Снежна буря, духаше вятър. За да не се простудя още повече, танцувах жига между преспите. На сутринта температурата спадна, болестта си отиде. Очевидно организмът ми беше мобилизирал всичките си сили и се беше справил с простудата.
През февруари атакувахме едно голямо село със странното име Медвед [на руски: "мечка" - бел. прев.], но немците се биеха там до смърт: осигуряваха оттеглянето на основните си сили, отстъпващи от Ленинград и Луга. И тук, край Медвед, се проля много кръв... Там за първи път свалих самолет. Не сам, разбира се, а заедно с всички. Над нас започнаха да пикират "лапотници", навряха ни в канавката. Лежейки по гръб, започнахме да стреляме с всички видове оръжия - винтовки, картечници и даже автомати. Когато един от самолетите излизаше от пикирането, му напълнихме жълтия корем с порядъчна порция метал. Появи се дим, самолетът рухна в близкото поле и се взриви. Летецът успя да изскочи и да се спусне с парашут. Като се оправихме от преживения страх, хукнахме да го ловим въпреки силния обстрел. Оказа се врял и кипял боец с ордени за атаките над Франция, Англия и Холандия. Дадохме му да запуши, но обгорелите му треперещи ръце държаха зле самокрутката. Притичаха зентчиците, искаха да им дадем сваления немец: за това ще получат ордени и звания. Но ние не им го дадохме. Пехотата го отведе в тила. Нашето началство доложи по инстанциите за сваления самолет. Вероятно същото са направили пехотинците и непременно зенитчиците. След това армейското началство е удвоило цифрата, а в генералния щаб тя е стигнала още по-голяма... Това беше обичайна практика през Великата отечествена война... След петдесет-сто години историците ще разкопаят и ще публикуват архивните документи и въз основа на тях ще напишат интересни книги за загубите на врага и за нашите победи.
В началото на февруари, на четвърти, струва ми се, ме рани в гърба осколка от мина. Това се случи в селцето Межник, до една крайна къща, гледаща към село Медвед. Между другото, именно оттам, от една купа сено, която използвахме за наблюдателен пункт, видях как гореше в танка си известният военен поет Сергей Орлов, бой почти нямаше. Едва танковете се показаха и веднага бяха запалени. Успяха да спасят тежко ранения Орлов.
Когато осколката ме рани в гърба, пийнах водка, обядвах с другарите си и пришпорван от обстрела, тръгнах за санитарната част, която се намираше в съседното село, по-точно в горичката около него. Там се скарах с лекарката, която ровеше болезнено в раната ми с пинсетата, но така и не намери осколката. Едва през петдесетте години случайно я откри един рентгенолог в меката част на лявото ми рамо, след което един хирург я изряза успешно.
В палатката, сред леко ранените, намерих много познати, които поставиха гостоприемно пред мене ведро с варени картофи. Ето това се казва живот! Топло, сухо, има какво да се дъвче! А и си отспах доволно. Месецът в болницата мина бързо. И макар раната ми още да не беше зараснала, ме изписаха: село Медвед най-сетне беше превзето, войската се движеше по-нататък, болницата също се местеше. Скучно беше направо от болницата да се влезе в боя. Нашите тъкмо щурмуваха едно село с име Иванково. Превзехме го в силен мраз, вероятно подгонвани от студа, с надеждата да се сгреем в селото. Къщи, разбира се, там отдавна нямаше, но немските землянки се оказаха много добри. Имаше даже стоманени калпаци на някои огневи точки. Праз нощта, както се бяхме отпуснали и затоплили, немците ни контраатакуваха и ни изтласкаха от селото. Помня, бягахме назад заедно с пехотата под плътен огън - едва ни спасиха краката! На сутринта в пехотния полк имаше екзекуция: разстреляха няколко души пред строя, като стовариха върху тях вината за поражението. Иванково, струва ми се, се намираше на немската отбранителна линия "Пантера" и на битката за него немците и нашите придаваха голямо значение. Не успяхме да пробием тази линия веднага. Боевете се проточиха.
В края на март участвахме в друга неуспешна операция за пробив на "Пантера" - в боя за гара Стремутка, която е на няколко километра южно от Псков. Тази Стремутка ни струваше скъпо.
Новела X
Стремутка
В дупките няма невярващи.
Генерал Айзенхауер
Понякога в моето съзнание, разкъсвайки хаоса от спомени, се появяват изведнъж отделни ярки картини, все едно паметта спира бясно въртящ се филм на един кадър, където всичко е замряло и с фотографска точност се очертава всеки детайл. Виждам мрачен пейзаж, осветен от лъчите на залязващото слънце. Плоска заснежена равнина при завоя на замръзнала река. Навсякъде снарядни ями и окопи, търкалят се неприбрани трупове. А по средата грамадно унищожено немско самоходно оръдие "Пантера" - чудовищен обгорял звяр, покрит със сажди и петниста маскировъчна окраска. То е навряло дългия си хобот - дулото - в земята и е застинало. От отворените люкове, увиснали навън и почти докосвайки земята с ръце, се показват два обгорели трупа. Единият има черно овъглено лице и светли, развяващи се на вятъра коси, другият е целият накълцан от осколки...
Беше март 1944 година. Наближавахме Псков, а немците отстъпваха, зъбейки се силно. Предната вечер те контраатакуваха нашите, бяха спрени, напред се промъкна само "Пантера"-та. Тя препълзя през рекичката и там ѝ видяха сметката: до желязната грамада имаше малко снежно хълмче. Там погребаха войника, който унищожи "Пантера"-та с връзка противотанкови гранати...
Като си спомням сега тази картина, потръпвам, но тогава, през четиридесет и четвърта, всичко изглеждаше тривиално. Ние не размишлявахме за ужасите на войната, а за това как да се настаним на по-безопасно и на по-топло място: разгребахме снега около "Пантера"-та, разчитайки поне от едната страна да се запазим със стоманената ѝ преграда от възможен обстрел. Невъзможно беше да се копае земята, поляната се оказа блатиста. Убежището излезе ниско - снежни стени и брезентова плащ палатка отгоре вместо покрив. Спасяваше ни само от вятъра. Под нас сложихме дъсчени капаци от снарядни сандъци. След това всички легнахме плътно един до друг на хълбок. Така и спяхме, обръщайки се всички заедно, по команда. В центъра пуфтеше нашата радост - печицата от кофа, нажежена до червено, която не толкова ни грееше, колкото ни поддържаше морално. Наистина, човек можеше да притисне до нея краката си с мокрите валенки - тогава под палатката започваше да мирише силно на печена мърша. Трудно е да се измисли нещо по-уютно! Отпусналите се и стоплили се войници спяха сладко. Само понякога някой побутваше едва заспалия си съсед и когато той идваше с мъка на себе си, му казваше: "Петя, иди се изпикай!" Това беше зла войнишка шега, след която човек можеше трудно да заспи и дълго се чуваха ожесточените ругатни на потърпевшия.
През тази нощ не ми беше до сън. Предната вечер бяха ранени двама наши телефонисти, трябваше да заема тяхното място до апарата. Братята разузнавачи скоро се умириха, наоколо беше тихо, стрелбата почти престана. Чувах само стъпките на часовоя, бродещ около нашия "дом". По телефона предаваха за щаба всякакви скучни сводки, а оттам идваха разпореждания. Към три часа разговорите стихнаха, началството заспа. Тогава започна дългоочаквания еженощен концерт на Моня Глейзер. Моня беше телефонист в щаба на дивизиона. Мъничък, енергичен, весел, с огромен орлов нос и с кафяви изпъкнали очи, той се отличаваше с музикални способности, пееше с гръмлив глас, беше изкусен звукоподражател: можеше да реве като магаре, да лае като куче, кудкудякаше, кукуригаше, имитираше гласовете на началството. Моня беше от Одеса, където работел в духов оркестър, специализиращ се да изпълнява погребална музика. "Всеки ден свирехме на двама-трима покойници, печелехме колкото е необходимо, винаги имаше за пиене, за мезе и да отидем при момичета" - разказваше Моня.
На живия и подвижен Моня му беше трудно да седи по четири-пет часа на апарата. За да се разтовари, за всеобща радост, той започна да пее в слушалката. Концертът се транслираше широко по всички свързочни линии. Репертоарът на Моня беше широк: от класически опери и оперети до одески блатни куплети. Понякога Моня затискаше с пръсти дългия си нос и имитираше саксофон: "Пе, пе, пе! Умореното слънце с морето нежно се прощаваше!"... Началството гледаше на Монините изпълнения снизходително: концерните му не даваха на телефонистите да заспят в най-тежките предутринни часове.
Тази нощ Моня започна с ария на Виолета от "Травиата": "Прощавайте навеки за щастие мечти! - сладостно влачеше той, а след това изведнъж оглушително, с пълен глас. - Налей ми чаша, Роза, чаша мразовита! Пе, пе, пе, пеемббб! От одеската пандела два бандита бягат! Мяу! Мяу!" "Моня, стига!" - разнесе се строгият бас на дивизионния командир. Започнаха да предават разпореждания за по-нататъшното ни настъпление. И тук за първи път чух странното име Стремутка. Беше гара на железопътната линия между Остров и Псков, близо до Псков. Ние трябваше да настъпим към нея, да прекъснем железопътната линия и да пробием немската отбранителна линия.
Подготовката за настъплението вървеше старателно, обмислено. Началството съгласуваше действията на родовете войски: танкистите се договаряха с пехотата, пехотата с авиацията. Докараха куп снаряди и прочее снаряжение. Всичко беше както трябва, по правилата, а и средства не липсваха. Отначало имаше разузнаване с бой - наказателен батальон опипваше немците северно от Стремутка, а ние седяхме в една яма на неутралната зона и засичахме цели. След това нашите тежки оръдия стреляха по дотовете, но без успех. Бетонните или стоманените покрития издържаха ударите на двупудовите снаряди. Тук трябваше артилерия с особена мощност.
На другия ден малко по на юг започна главното настъпление. На пехотата заповядаха да седне върху танковете, а тези, които не се събраха, трябваше да си свалят шинелите и полушубките, за да не изостанат, тичайки, от бронираните машини. Ние също трябваше да тичаме с предните отряди. Но аз не пожелах да сваля отличната си полушубка. Спомних си как през лятото на 1943 година в Погосте оставихме преди една атака своите вещи, а когато се върнахме, намерих вместо новия си шинел един мръсен парцал. Някакъв мръсник беше успял да направи замяната. Колко низка и подла е човешката природа! Смъртта те гледа в очите, а все пак поне мъничко, ама да откраднеш от ближния си! Но през лятото човек може да мине и без шинел, а през зимата, в студа, да загубиш топлата си полушубка е глупаво. Намерих голям къс ламарина - явно остатък от покрива на разрушена къща, - огънах единия му край, пригодих му дебело въже и го вързах за един танк. Импровизираната шейна беше готова. Настанихме се на нея с цялото си имущество, оръжието и тежките радиостанции. И с полушубките, разбира се.
Артилерийската подготовка беше мощна. Тя смаза съпротивата на предните немски отряди. Танковете и пехотата преодоляха малката река Многа, стигнаха до немците, а след това изминаха бързо няколкото километра до Стремутка и навлязоха в нея. Ние се носехме след танка на нашата шейна като на тройка, само вятърът свиреше в ушите ни. В центъра на гаровото селище се издигаше двуетажното каменно здание на училището. В него се намираше щабът на немския полк. Оказахме се там, когато вражеският полковник излизаше от вратата, слагайки ръкавиците си, и се канеше да седне в една лека кола, за да отпраши към тила. Той разчиташе, че всичко ще протече по обичайния ред: предните войски ще избият руснаците, ще ги задържат за дълго и ще се отстъпва много по-късно. Този път всичко стана иначе - ние бяхме там. Пехотата ликвидира полковника и нашето началство взе автомобила, струва ми се марка "Опел Адмирал". Победата се оказа неочаквана и бърза. Видях в Стремутка укрепления, разрушени от точния огън на нашата артилерия: развалини на дзотове, в които греди, пръст и тела на войници бяха размесени от взривовете. Всичко вървеше добре.
Откачихме се от танка и тръгнахме след настъпващите. Свечеряваше се. Пред железопътната линия се простираше поляна, обрасла с храсти. Стреляха от време на време оръдия и минохвъргачки, но на насипа не се виждаха укрепления. Във всеки случай на нашия участък. Странно. Немците можеха да се закрепят тук здраво, като в Погосте. Вървяхме по следите на танковите вериги, ясно отпечатани върху снега. Рядко се срещаха празни гилзи от танкови оръдия, изхвърлени през люковете на кулите. В една снарядна яма лежеше труп на наш войник, коремът му беше разпран и отворен като сандък с вдигнат капак. Можеше да се видят вътрешностите му като на анатомичен макет: червата, черния дроб, стомаха. Близо до насипа срещнахме обгорял един танкист, с когото се бяхме разделили съвсем наскоро. Танкът му току-що бил подпален и целият екипаж беше загинал. С трепереща ръка той взе цигарката, която му предложихме, дръпна нервно, помаха ни за сбогом и тръгна към тила.
На железопътното платно всичко беше спокойно, релсите цели. Не се виждат нито немци, нито наши. До железопътните линии имаше някакво здание, влязохме вътре с надеждата да се сгреем и да направим на тавана наблюдателен пункт. Но като видяха дима от комините, немците обстреляха със снаряди нашето убежище, подпалиха го. Наложи се да избягаме оттам на студа.
Уморени и мокри, запалихме огън. Свалих си валенките и започнах да суша партенките на пламъците. Войници от попълнението, които отиваха към предната линия, обградиха огъня. Те ни разпитваха развълнувано как е на фронта и всички ли ги убиват. Винаги можеш да отличиш новобранците от изпечените войници. Новобранците се суетяха, не намирайки си място и предвкусвайки срещата с фронта. Врелите и кипелите, щом им се отвореше свободна минута, сядаха, поставяйки автомата между коленете, и се отпускаха, почивайки с всичките си клетки на тялото. Но те можеха да се мобилизират за част от секундата, да преценят бързо обстановката, и ако е необходимо, да влязат в бой. Човек с бавна реакция рядко оживяваше по време на войната. Те можеха да не спят седмици наред, но ако им се отдадеше възможност, спяха цели денонощия, така да се каже, за запас. Тези, които имаха фронтови опит, си изработваха защитни реакции, помагащи им да оживеят. Спомням си как по време на разузнаване, в горите край Ленинград, аз, който никога не съм имал добро обоняние, като звяр, усещах мириса на немски тютюн от петдесет-седемдесет метра...
Изведнъж наблизо се взриви немски снаряд, свирнаха осколки. Една от тях, голяма и тежка, бръмчейки, ме лизна по гърба, откъсна цялата задна част на полушубката ми и, съскайки, падна в снега. Уморен и безчувствен, продължавах да си суша равнодушно партенката, като явно даже не ми се е променило лицето. След това опипах кръста си и дълго споменавах немеца и неговата майка, защото като разбрах, че сега ще ми се наложи да мръзна. Новобранците бяха смаяни, уплашени - за тях произшествието беше необичайно и ужасно...
Между другото в бойните действия настъпи нощна пауза. Немците включиха репродукторите и в мрака на нощта зазвуча гръмко знойната мелодия "Рио Рита" - моден в предвоенните години фокстрот. Дремехме кой където намери. Студът се засилваше. Влязох в една снарядна яма, но острият вятър през цялото време обръщаше полата на съдраната полушубка, оголвайки гърба ми. Беше много студено.
На другия ден настъплението продължи успешно. Отрязахме шосето Псков-Остров и продължавахме по-нататък въпреки загубите. Но беше ясно, че немците постепенно се отърсват от изненадата, прехвърлят свежи сили. Обстрелът от тяхна страна се усили... Към края на деня почувствах, че се разболявам. Продуха ме все пак вятърът пред дупката в полушубката! Тресях се в треска, зъбите ми тракаха. Като видя това, началството ми заповяда да отида в тила и да полежа в колибата до оръдията. Трябваше да вървя осем-десет километра. Пътя си го представях доста приблизително: по проправените от камионите и танковете пътеки... Скоро стана съвсем тъмно. Стрелбата се чуваше някъде отдалече. Заревото на осветителните ракети проблясваше до самия хоризонт.
Бях съвсем сам под обсипаното с едри звезди небе. Наоколо се простираше бивша немска отбранителна полоса. Като черни хълмове се възвишаваха дотовете, виждаха се оръдейни дула, улучени танкове, камиони. Стърчаха трънаци, увити с бодлива тел. На фантастични спирали тя достигаше до самия път. Тук-там върху нея се ветрееха окъсани парчета плат, висяха трупове. Тъмнината заличаваше предметите, не беше възможно да се видят отделни детайли и от това ставаше страшно. Вслушвах се със заострено внимание в тишината и, свалил предпазителя на автомата, се готвех за всякакви изненади.
Изгря луната. Тя освети заснеженото царство на смъртта. Треската, която не ме напускаше, придаваше на всичко наоколо зловеща, налудничава окраска. Цяла нощ се влачех, преодолявайки слабостта, спъвайки се в мъртъвци, проваляйки се в снарядни ями, падайки, ставайки и понякога ми се струваше, че в мрака и в тишината над изтерзаната земя летят бледи мъгли, приемащи очертанията на човешки фигури или на причудливи животни. Но това бяха халюцинации от температурата -тя се повиши вероятно до четиридесет градуса, а може би и повече. Главата ми се въртеше. Често губех контрол над себе си и не разбирах къде се намирам. Запазваше се само съзнанието за необходимост да се движа напред и да не спирам в никакъв случай. Когато се зазори зората, по пътя се появиха трактори с оръдия, движещи се срещу мене. Щастливо съвпадение! Местеше се напред нашата батарея. Ако бях се разминал с нея, вероятно нямаше да намеря никого, щях да се заблудя и бог знае с какво щеше да свърши всичко това! Качиха ме на един прицеп, покриха ме с брезент, а когато стигнахме на новото място, ме сложиха до печката в колибата. Оръдията стреляха, а аз гонех болестта си, почти легнал върху горещата печица. След един ден простудата отстъпи.
Като дойдох на себе си, веднъж сутринта излязох на слънце и, една успял да се огледам, се хвърлих на земята. Инстинктът ми подсказа - опасност: със страшен вой прелетя голям снаряд, отскочи от земята и се взриви. Двама артилеристи от батареята, непритежаващи бързината на реакциите, която се придобива на предната линия, бяха убити. Така започна 7 април 1944 година - денят, в който навърших 21 години.
На другия ден бях отново в Стремутка. Седяхме в голям немски дзот, наполовина разрушен. Изпод гредите на рухналия таван стърчаха ръка и краищата на два ботуша. Нямаше никаква възможност да извадим нещастния ханс, беше здраво затиснат. Така живеехме в приятно съседство. До дзота, в канавката, лежаха още шестима "приятели" със зелени шинели. Останките от дзота скоро рухнаха по време на един обстрел и притиснаха Мишка Беспалов, който боледува два месеца, а след това ходеше изкривен.
Настъплението продължаваше. Армията се придвижи в клин напред, достигна почти до река Велика, но немците засилиха съпротивата. Ние излязохме на върха на клина, в току-що превзетото село Оленино. Там започна адът. Немските оръдия биеха непрекъснато от три страни - от фронта и от фланговете. Непрекъснато ни връхлитаха пикиращи бомбардировачи. В каменните фундаменти на разрушените къщи се пръскаха запалени патрони и снаряди - там беше нашият склад. Със страховит вой прелитаха танкови снаряди: по нас стреляше най-новият немски танк "Тигър". Неговото седемметрово оръдие изхвърляше снарядите със страшна сила. Наоколо всичко се късаше, кипеше, рушеше, гърмеше. Взриви се някакъв камион, кой знае защо докаран в Оленино. Хората наоколо загиваха и загиваха. Снарядите, въпреки теорията на вероятностите, често падаха на едно и също място. Ние издълбахме дупки в каменистия път, минаващ като гърбица сред селото, и седяхме там. Да се покажеш беше почти невъзможно: щом вдигнахме стереотръбата, осколки счупиха и двата ѝ рога. Наоколо - сажди, прах, купчини пясък се вдигаха във въздуха. Автоматите и винтовките се замърсиха, отказаха, станаха безполезни. Налагаше ни се да отблъскваме немските контраатаки само с гранати, каквито за щастие имаше достатъчно. Биехме се със сапьорни лопатки, ножове, железни лостове, зъби. Много помагаше артилерията, която викахме по радиото, добре, че радиостанцията беше още цяла. Всички проводници на телефонната връзка бяха накъсани на парчета. От всичко, което бяхме преживели, този ад като че ли можеше да се сравни единствено с боевете край Синявино, Гайталово, Тортолово и Вороново през 1943 година, но там всичко продължи по-дълго време, а край Стремутка боевете скоро затихнаха. Явно началството разбра, че силите са се изравнили, че е безполезно да се лее повече кръв, а най-вече - започна топенето. Дойде пролетта, снегът се стопи, земята се превърна в киша, пътищата се разкаляха, доставките се нарушиха. Немците имаха до себе си железопътна линия и им караха в изобилие снаряди. А ние носехме всичко на ръце, защото камионите затъваха в калта. Двадесет километра, потъвайки до коляно, също като в Погосте през пролетта на 1942 година, вървяха колони натоварени хора. Един мъкне две мини, окачени с колан на рамото му, друг - мешка със сухари. Трети се влачи по локвите със снаряден сандък или с гранати... През нощта кукурузниците хвърляха военно имущество с парашути. Но така не можеш да воюваш дълго! Почти невъзможно беше да се измъкват ранените и те загиваха масово в калта. Да се продължи настъплението при такива условия беше безумие. И операцията край Стремутка беше прекратена.
По време на един от последните боеве тичахме през голямо разорано поле. Разкаляната земя лепнеше по обувките ни и на всеки крак висяха буци от по няколко килограма. Безполезно беше да ги отлепяме, защото земята налепваше отново в още по-големи количества. Стараехме се да се движим бързо, защото мястото беше открито, прострелвано от немците. Но вместо тичане се получаваше скорост на костенурка, което отнемаше всичките ни сили. Задъхвайки се, хриптейки, изблещили очи, се стремяхме да преодолеем опасното място. Но наоколо започнаха да избухват тежки мини. Наложи се да се потопим в студената рядка кал. Тя нахлуваше под яката, под маншетите на гимнастьорките, в ноздрите, в ушите. Прелестно състояние! Все пак препълзяхме през това поле и единствено Аглула Хикматулин, наш добър другар, остана там завинаги.
В края на полето от калта стърчаха останките от наш щурмови самолет - ИЛ, свален предишния ден от немците. До него навсякъде бяха разхвърляни късове лилава плът. Това бяха останките на "сталинския сокол", както наричаха по това време нашите храбри летци... Атаките на щурмовите самолети, които ние наблюдавахме от земята, бяха завладяващо зрелище. ИЛ-овете обикновено прелитаха на деветки. Немският преден край целият започваше да тръпне от изстрели. Картечници, зенитни оръдия от всякакъв калибър и пушки изригваха море от огън. Цветни пътеки опасваха небето. Червени, сини, зелени, бели - мъгливи. Облаците на разривите обвиваха щурмовите самолети, но те летяха упорито към целта, все едно презирайки смъртта. Хвърляха бомбите над нашите глави, те отначало се премятаха, а след това оставаха в равно положение и като набираха скорост, летяха по инерция към немците. После щурмовите самолети пускаха ракети, които отдолу приличаха на моливи. Със съскане, оставяйки огнена следа, те се носеха към целта си. Обикновено такова въздушно нападение завършваше с гибелта на една-две или дори три машини, които или се разпадаха, взривявайки се във въздуха, или падаха на земята, оставяйки димна следа. Летците често се спасяваха с парашути, макар че немците имаха подлия навик да ги убиват във въздуха, преди приземяването. Доколкото зная, нашите не проявяваха подобна низост по отношение на врага... На фронта загиваха всички, най-много пехотинци и танкисти, но тяхната гибел не настъпваше така зрелищно като гибелта на летците, която се наблюдаваше от десетки хиляди очи.
Мнозина загубих в Стремутка. На мнозина превързах раните и ги изпратих в тила да се поправят. Постепенно боевете затихнаха. Настанихме се в една землянка на брега на малка река, в която плаваха трупове. Наоколо строяха укрепления. Копаеха окопи, закопаваха в земята огромни резервоари с горяща течност - стационарни огнехвъргачки към танкоопасните посоки. Земята започна да изсъхва, зазеленя тревичка. Лейтенант Пшеничников започна да води при себе си жени, а ние можехме спокойно да си варим каша два пъти на ден и да си печем питки от ръжено брашно, взето от разрушеното Оленино. Брашното смесвахме с вода и сол, а след това го залепвахме за горещата страна на печката. Тестото изгаряше, питката бодеше езика, дращеше небцето и гърлото с лошо смляното си зърно, но ние бяхме доволни.
Обстрелите станаха по-редки и се съсредоточаваха основно върху платното на железопътната линия, която минаваше наблизо. Всяко попадение в платното улучваше цел, защото в сухия насип бяха построени плътно една до друга множество землянки и укрития. Виждахме как при взрив във въздуха летят греди, дъски, някакви парцали и може би хора. През нощта немците долетяха с малки самолети, подражавайки на нашата практика да използваме учебни У-2 за действия на тъмно. Такъв самолет изключваше мотора си и планираше тихо от високото, търсейки на земята пламъци на огньовете, горящи цигари или искри, летящи от комините на печките. Върху тези цели падаха бомби. Нашата землянка се намираше близо до пътечката, водеща към предната линия. Веднъж през нощта чух сънен как двама пехотинци спряха наблизо да пушат. Без да бързат, те изкараха искри с огнивото, дръпнаха два пъти и изведнъж в небесата се чу вой. След това наоколо затрещяха многобройни взривове. Немецът хвърли касета, пълна с дребни гранати и наричана от войниците "фур-фур". Касетата се разтвори във въздуха и десетки гранати, като грах, засипаха околностите. Отгърмяха взривовете, паднаха буците пръст, в небето се включи моторът на самолета. И тогава се чу глас:
- Васка, жив ли си?
- Жив съм, мамка ти.
- Е, да вървим тогава нататък.
Чуха се отдалечаващи се стъпки и всичко стихна.
Ние идвахме на себе си, измихме се в завзетата от немците баня землянка край езерото, получихме летните мундири. Операцията в Стремутка свърши.
След няколко дена можах да видя със собствените си очи какъв е бил мащабът на станалите тук боеве. По някаква работа заминах от предната линия за тила. На пет километра от фронта се натъкнах на голяма горска поляна, цялата покрита с повредена техника. Тук от предната линия със специални влекачи издърпваха улучени танкове, оръдия, бронетранспортьори. Сред тях имаше и немски машини. Това се правеше или за да ги ремонтират, или за да бъдат изпратени за претопяване: металът по време на войната беше особено дефицитен.
Картината беше впечатляваща. Дебелият метал на танковата броня беше пробит от бронебойни снаряди. Пластовете бяха раздрани, навити на спирала или изкорубени, като назъбени цветчета на неведоми цветя. Някои танкове бяха рижи - изгорели са, по някои се вижда кафява засъхнала човешка кръв, а понякога лежат и обезобразени останки на танкисти... Тази чудовищна изложба не се връзваше с тишината на зеленеещата гора. Светеше слънце, въздухът благоухаеше, а аз, потръпвайки, си мислех, че във всеки танк, до всяко ударено оръдие са загинали хора. И знаех, че този паметник на смъртта скоро ще изчезне, претопен на други танкове и оръдия. Ще дойдат нови хора и отново ще бъдат изпратени в страшния конвейер на войната, работещ непрекъснато и искащ все нови и нови жертви.
Новела XI
Село Погостище. Сашка Палашкин, Иван Иванович Варенников, Серьожка Орлов и други
Хубаво е през лятото в псковския край! Зеленеят полета, сред градините се крият оцелели селца, тук-таме в небето се забиват камбанариите на полуразрушени църкви. Много слънце, въздух. Широта. А небето е синьо-синьо! На душата ѝ става хубаво и като че ли няма война. Така беше край гара Шванибахово, когато пристигнахме през юли, облъскани, от Стремутка.
В тъмната нощ се изкачихме на един тревист хълм близо до предната линия, изкопахме дупка на върха му и за малкото часове до разсъмване успяхме да направим здрав блиндаж, покрит отгоре със зелени чимове. Когато слънцето изгря, хълмът изглеждаше обичайно, само по посока на немците гледаше едва забележима амбразура. Новият НП (наблюдателен пункт) започна да действа, от него наблюдавахме немците през стереотръбата. Отпред имаше редица наши окопи, малък овраг с блатиста рекичка, а по-нататък от тях, на хълмовете, в едно село бяха немските позиции. Всъщност селото го нямаше. Тук-там се бяха запазили само основи, а гредите на къщите са били употребени за изграждане на блиндажи и укрития. Това беше мощен съпротивителен възел на немската отбранителна линия "Пантера". Предстоеше ни да го превземем, като пробием позициите на врага и така да отворим път за ново настъпление. А може би се предвиждаше просто разузнаване с бой. Не зная.
Селото зад рекичката се казваше... Погостище! Късметлии сме! Още не сме забравили Погосте, сега Погостище... [руската дума "погост" означава "гробище" - бел. прев.] А няма ли да бъде това съвпадение съдбоносно? Не е ли приготвено там, отпред, гробище и за нас? Твърде вероятно! Засега всичко беше тихо. Стреляхме рядко ние, стреляха рядко немците. В стереотръбата техните фигурки изглеждаха мънички, като играчки. Нещо копаят, някъде бързат, мъкнат тежести. На друго място - търсят въшки, съблечени до кръста, и се къпят в голяма снарядна яма. Ето - дойде един мотор, ето - появи се кола. И - дум! Наблизо изригва разрив от наш снаряд. Играете си! Сега не е четиридесет и първа година! Сега е пълно със снаряди, а и се научихме да стреляме... Наслаждаваме се на пълен покой и сита храна, защото получаваме всички продукти, в сух вид, и си варим обяда сами. Всичко наше остава при нас.
Нощем се появяват нови войски. В малката гора се разположиха танкове. Край нас извлякоха напред оръдия за стрелба с право мерене. В долчинката сложиха редица сандъци с "ивановци" - грамадни голямоглави ракети, които летят направо от сандъците и поразяват големи участъци. Взривът от кръглата им глава, тежаща сто килограма, дълбае яма с десет метра диаметър.
Веднъж на стереотръбата дежуреше младият Сашка Палашкин. На вид изглеждаше четиринадесет-петнадесетгодишен, но беше успял да премине през огън и вода и се смяташе за най-опитен разузнавач. Три медала звънкаха на гимнастьорката му. Беше отличен момък, весел, находчив, съобразителен. В четири часа сутринта, когато се разсъмваше, Сашка с див глас вдигна на крака цялата наша сладко спяща компания. Решихме, че към землянката са се промъкнали немци, и хванахме автоматите. Но Сашка се смееше възторжено и ни викаше при стереотръбата. Оказа се, че вечерта в подножието на нашия хълм е дошла санитарна част. Сега, на сутринта, момичетата санитарки, без да подозират нищо, бяха отишли в храстите. Сашка ги показваше в стереотръбата с увеличение дванадесет пъти.
По всички признаци настъплението трябваше да започне всеки момент. За щурма на Погостище беше предназначен един наказателен батальон, съкратено ШБ [на руски "наказателен батальон" е "штрафной батальон", понякога и съкратено "штрафбат" - бел. прев.] или "школа на баянистите", както се изразяваха шеговито войниците. Този път в батальона нямаше професионални криминални престъпници, дезертьори и самонаранили се, а разжалвани, крадливи интенданти, стопански ръководители и всякакви тилови мръсници. Те бяха получили по десет-петнадесет години затвор, заменен сега с щрафбат. Колко безсъвестно трябва да си крал, за да те хванат! Това бяха чичовци на по тридесет-четиридесет години, а понякога и по-възрастни. С охранени, тлъсти мутри, двойни брадички и дебели кореми. Перчеха се с модни, шити по поръчка шинели и красиви фуражки. Само вместо ботуши имаха обикновени груби войнишки обувки с обмотки. Картина, която си струва да бъде видяна!
И ето заповед: на сутринта - атака; нашият лейтенант да бъде с разузнавачите и радиостанция при командира на батальона, да го съпровожда и да коригира огъня на оръдията. Още с разсъмването бяхме при "баянистите". Нахраниха ги, дадоха им водка и обявиха, че ако батальонът заеме трите немски окопа, присъдата им ще бъде отменена. След подобно обещание "баянистите" тичаха на бой като хрътки след дивеч.
Загърмя артилерийската подготовка. Отлична, с пълна сила, от много оръдия, по добре разузнати цели. Имаше много снаряди, стреляха дълго: над немските позиции се вдигнаха облаци дим, огън и прах. Такава беше артилерийската подготовка през 1941 година край Погосте! Още продължаваше стрелбата на оръдията, а "баянистите" вече изскочиха от укритията и за броени минути преодоляха двеста метра от неутралната зона. Преминаха рекичката и ето че вече са в първия окоп. Немската отбрана се оказа в основни линии потисната. Стреляха само отделни картечници. Да, очевидно немците не бяха очаквали атаката и на предната линия нямаха толкова много войски. След първите вериги на атакуващите тръгнахме и ние. Блуждаещите куршуми не улучваха никого, артилерийски огън засега нямаше. Рекичката се оказа плитка, но кална. На другия бряг лежаха зимните покойници - резултат от неуспешното настъпление през февруари. Черни трупове с разложили се полушубки - изгнила козина между ребрата, пълни с мърдащо множество червеи. Страшна смрад. По-нататък разбит на парчета наш танк, очевидно налетял на фугас и взривил се. Но няма време за бавене, тичаме по-нататък, по пътечката, маркирана от сапьорите. Тук няма мини, а направиш ли крачка встрани, заминаваш си! Ето и първия окоп. Разрушени дзотове, мъртви немци. Нашите не се виждат, те вече хвърлят гранати по втория окоп. Вървим след тях и изведнъж страшен вой, стържене, пищене. Хвърлям се в една снарядна яма и застивам. Земята потръпва, от грохота в ушите ми все едно натъпкаха памук. Нещо силно и тежко удря крака ми над коляното. Откъснаха ми го! - реших аз. Оглеждам се - кракът е цял, но огромна буца пръст лежи до него. Какво беше това? Оказва се, че като обърнаха по четвърт литра водка, "баянистите" са избързали и са пробили напред преди графика, превзеха без особени трудности двете линии окопи и тук ги застигна заключителният акорд на нашата артилерийска подготовка - залпът на реактивните минохвъргачки "Иванов". Получи се "малко недоразумение", толкова често съпътстващо нашите начинания. Отървахме се с лека уплаха, но при "баянистите" не беше така леко. Батальонът по същество беше деморализиран и така и не стигна до третия окоп. А немците по това време успяха да се оправят и започнаха контраатака. Завързаха се боеве.
Като потичахме по предната линия, си намерихме убежище - прекрасна, вкопана дълбоко в земята и покрита с пет слоя греди немска землянка. Такава и тежък снаряд няма да я пробие! Там имаше спретнати дъсчени нарове за четирима души, малка печка. Стените обшити с дъски. На масичката лежеше забравена карта с подробни и точни означения къде са разположени нашите войски. Все пак фрицовете умееха да воюват! Разположихме се комфортно, но къде ти! В землянката изведнъж нахлу едър, светлокос войник, приличащ външно на младия Никита Сергеевич. Полегати рамене, скосен тил. В ръцете му автомат. "Хайде, славяни, изчезвайте навън! - заяви решително той. - Тук ще бъде командният пункт на полковник Орлов, вашта мама!.." Но ние бяхме от стара коза яре, също хванахме автоматите и си поговорихме яко. Яви се САМИЯТ полковник Орлов, с будьоновски мустаци и ордени. Той беше пълен с решимост да ни изхвърли в окопа, но ние намерихме добър аргумент: "Другарю полковник, там ще ни се изпотроши радиостанцията!" Това го убеди, след което последва компромисно решение. Аз и моят другар по радиостанция Иван Иванович Варенников се разположихме под единия нар, на нара легнаха полковник Орлов и един негов колега, командир на друг полк, а нашият лейтенант, разузнавачите и блюдолизците на полковника - на останалите нарове.
Лежах по-тих от водата, по-нисък от тревата и разглеждах отровно миришещите ботуши на полковника, почти опиращи в носа ми. От време на време полковникът храчеше гъсто, загасяше цигарата си о подметката на ботуша и я хвърляше върху главата ми. Но всичко това беше ниска цена за безопасността и топлината... Полковниците водеха мрачен разговор. Единият от тях не беше успял да премести навреме своите оръдия в Погостище. Започнал обстрел, рукнал проливен дъжд, рекичката се разляла и макар че в нея потопили специално един трактор, за да създадат импровизиран мост, не се получило нищо. Задачата не била изпълнена, полковникът горестно очакваше разжалване, сваляне от длъжност и може би още по-сериозни наказания - нали отбраната не беше разкъсана и сега ще търсят виновни да ги накажат за назидание! Полковниците пиеха водка, хранеха се с вкусотии. Орлов утешаваше своя колега. Светлокосият момък, който се оказа момче за всичко на полковника и негов племенник, Серьога Орлов, като осъзна, че повече не му пречим, стана много доброжелателен. Ние, под нара, получихме остатъците от рибните консерви, падна ни се крайче хляб и парче сланина. Да! Вечно бих лежал под задника на полковника! Спяхме сладко въпреки силния обстрел и преките попадения на дребни мини върху нашия блиндаж. Навън щеше да бъде друго. Артилеристите на полковник Орлов, които бяха останали там, не успяваха да погребват своите другари.
На сутринта, след силен обстрел, немците тръгнаха към Погостище, съпроводени от пет танка. Необстреляната пехота от попълнението, което смени "баянистите", побягна. И докато Серьожка Орлов с псувни на майка и преклада на автомата свестяваше пехотинците, ние залегнахме зад една трофейна картечница и започнахме да плашим настъпващите хансовци. Единият танк беше улучен от тежката артилерия, която стреляше от тила. Втория запалиха топчиите на полковник Орлов. Третия го спря Сашка Палашкин, който хвърли ловко от един шурф противотанкова граната. Останалите дадоха заден ход. Подобна въртележка продължи и на другия, и на третия ден. След седмица немците разбраха, че няма да превземат Погостище, а нашите не настъпваха. Боевете стихнаха. Инцидентът, както се казва, беше изчерпан. Но загубихме Сашка Палашкин. Притичвахме един път от окоп в окоп по едно открито място. Единият изскача, прелита с огромни скокове опасната зона и пада като камък в откритието. Вторият, третият... Изскочи и Сашка. И в същото време под него гръмна снаряд. Множество осколки сразиха момчето, може да се каже по време на полет, както заряд сачми сразява птица. Погребаха го в Погостище.
Скоро ни прехвърлиха край Остров. Там започна главното настъпление. Помня току-що превзетия Остров, целият в зеленината на дърветата. Ажурната конструкция на взривения мост, наполовина потънала в реката. А по улицата водят голяма група пленници. Някои от тях, за голяма радост на нашите войници, са без гащи... Помня едно голямо, съвсем цяло, но без жители, село с висока силозна кула. Казваше се Грибули. Разузнавачът Банка Бозин, бивш криминален престъпник, нахалник и пройдоха, бързо го преименува на Грабили, защото там намерихме в мазетата и килерите значително количество храна... Помня селището Пушкинские гори с цялата му красота, без хора, без къщи, без указатели - всичко беше изгорено. Но горите, езерата и поляните поразяваха въображението много повече от днешните сладникаво пригладени музейни постройки. И ние успяхме да прогоним бързо немците, така че църквичката с гроба на Пушкин остана цяла, но беше минирана от горе до долу. Защо им е трябвало на фрицовете да я взривяват? Не се знае.
След това ни хвърлиха по посока на Печори и обявиха, че полкът, който пръв открие огън по градчето Изборск, ще бъде забелязан и награден от командването. "По-бързо, по-бързо!" - пришпорва ни началството. Сядаме в бързоходен всъдеход и се носим напред. Ето вече се виждат древните стени на града, но немци - ни вест, ни кост. Скачаме на земята, тичаме, автоматите са готови - няма немци! От вътрешната страна на стените - празно. Населението се крие в каменните кули. И изведнъж далече, в нашия тил, се чуват оръдейни изстрели. Един, втори, трети, четвърти. Стреля целият дивизион и с бърз огън ["бърз огън": начин за артилерийска стрелба, при който оръдията не стрелят по команда, а като се изстрелва снаряд след снаряд с максимална бързина на зареждане и изстрел - бел. прев.]. Снарядите се приближават с вой към нас и започват да избухват в оврага до шосето. Някакъв идиот беше решил да получи орден, но, слава богу, си върши работата през пръсти, без подготовка и точен прицел, иначе казано - както обикновено... Това спасява нас и всички намиращи се в Изборск. Трескаво и яростно псуваме по радиостанцията некадърниците. Крещим, че сме в града и там няма немци. Обстрелът престава, но започва нов, немски. Рядък и тревожещ. Това обаче не ни пречи. Можем и да се огледаме. Втурвам се в една празна къща - всички неща са си по местата. На лавицата има пакет с макарони. Аха! Това е моят трофей! Слагам плячката в мешката и продължавам нататък... Десет години след края на войната отидох в Изборск да погледна познатите места. Къщата си беше там. Негова стопанка се оказа една симпатична, интелигентна попадия, с която си поговорихме приятно, спомнихме си войната и други събития. Мъжът ѝ загинал в сибирските лагери и тя решила да доживее живота си в Изборск. Но казват, че сега тази къща я няма, няма я и нейната стопанка.
Като преминахме през града, излязохме на Труворово городище, погледнахме от хълма, от Николската църква и ахнахме! Целият свят се разстилаше пред нас. След гнилите погостински блата, след тригодишното пълзене по окопната кал, тук се откри такава шир, такива простори, че ти спираше дъхът. И досега не мога да забравя това първо запознанство с Изборск...
Като се спуснахме от хълма, минахме през село Мали. По-нататък пътят водеше към Естония, към най-красивата ѝ част. Градчетата Елва, Ансло, Виру, едното по-живописно от другото, лежаха по пътя ни. Пътища, пътища... Повредени танкове и оръдия встрани. Момичета регулировчици, махащи с флагчета. Гъста пушилка във въздуха, проникваща в ушите, ноздрите, очите. Лицата стават сиви и войниците приличат на контузени, изровени след разрив на снаряд от земята. Пътуване, пътуване, ден и нощ, прекъсвано само от случайности. Ту налитаме на мина, но като губим камиона, се отърваваме само с уплаха. Ту шофьорът заспива на волана и ни обръща в канавката. Ту в прицепа със снарядите, носещ се бързо по пътя, един разузнавач, като иска да запали цигара, заедно с кесията тютюн издърпва пръстена на гранатата, намираща се в същия му джоб. Чухме характерното щракване на запалката, хвърлихме се встрани и веднага проехтя взрив. Ранени бяха петима, сред които и виновникът за събитието - напълно му беше откъснато бедрото. Голям късмет, че не се взривиха снарядите, иначе щеше да стане грандиозен фойерверк!
Пътища, пътища... Някой отива нанякъде, напред-назад сноват в облаци от прах автомобили и каруци, бумтят трактори и танкове... Встрани ще бесят немски наместник - дребен мужик с окъсан армяк, плешив и занемарен. Той чака спокойно участта си. До него - капитан от прокуратурата, препасан с колани, с лист хартия - присъдата - в ръка, двама-трима изпълнители от СМЕРШ и двама-трима зрители. Останалите минават край тях равнодушно, смъртта е омръзнала на всички. Оказва се, че и екзекуцията е нескопосана: въжето е гнило, къса се, наместникът пада. Сега всички се готват да започнат пак. Намират ново въже, прехвърлят го през клона, слагат примката и дърпат: "Раз, два, три!"... Примитивно, прозаично и скучно... А на десет метра по-нататък всичко е къде по-интересно: войници щипят сменили се от поста момичета регулировчици. Смях, възторжени писъци, викове.
Веднъж на едно оживено кръстовище на три пътя, задръстено от камиони, коли, каруци, оръдия и пешеходци, нашето внимание беше привлечено от всеобщ радостен хохот: в центъра на кръстовището лежеше по корем трупът на един як немец. Гащите му бяха свалени, а в задника му стърчеше червено флагче, чиято материя се вееше весело от вятъра.
Боеве, бомбардировки, горящи в нощта здания - всичко това сега се слива в общ калейдоскоп на събитията. Спомням си тартуското шосе, минаващо край красиви хълмове и гори, край благоустроените села и вилите на естонците. На това шосе ме раниха за четвърти път... Спомням си сития живот, който, за първи път през цялата война, започна тук, в Естония, защото се появи "храна даром" - кокошки, прасета, краве мляко, плодове, ягоди.
Спомням си две диви сражения, които, покрай другите, водихме там. На река Емайъги, край Тарту, немците ни нападнаха неочаквано и ни принудиха да бягаме направо без гащи. Преплувахме реката, като изоставихме оръдията на другия бряг реката. Работата миришеше на трибунал и на наказателна рота. Без да се бавим, предприехме отчаяна контраатака и си взехме нашите оръдия почти цели. Помогнаха ни другарите от полка, които унищожиха от упор с тежки оръдия немския отряд, който ни прогони. Размина ни се.
Друг път началник щабът на бригадата, вероятно пиян или от глупост, откара щабния автобус направо в ръцете на немците. Наложи се да хванем автоматите и гранатите, за да го освобождаваме. Оправихме се за десет-петнадесет минути, но измъкнахме, разбира се, само труп, който погребахме с почести.
Помня красивия Тарту, който дълго време беше поделен между немците и нас и се разрушаваше безпощадно от двете страни. Доста дълго време в града имаше какво да се яде и пие, но след това запасите свършиха. Предприемчивите започнаха да търсят спирт и го добиваха от университетските спиртосани мишки, змии и солитери.
През септември осъществихме марш към Рига, където влязохме сред първите. На пазара до гарата висеше огромен надпис: "Herman Goering Werke" ("Предприятие на Херман Гьоринг"). Местното население ни посрещна доброжелателно и заедно с нас громеше магазините за вино. След Рига пътят ни водеше към Литва, където в края на краищата се доближихме до Курландската групировка на немците, отбраняваща се в района на Либава. Тя беше ядрото на групата армии "Север", стигнали до Ленинград и държащи го в обсада, сега изтласкана от града. Групировката се държа на това място до края на войната, до капитулацията, и отстоя своите позиции.
През декември 1944 година ни прехвърлиха край Варшава. Преходът беше безпорядъчен. Армията пътуваше в десетки ешелони. Танкисти, пехотинци, артилеристи. По пътя войниците разменяха с населението стари вещи за самогон и пияни ешалони с песни, крясъци, понякога и със стрелба, пътуваха по територията на Полша на запад. На една гара началството се опита да забрани продажбата на самогон. Танкистите, които току-що бяха пристигнали, обърнаха кулата на танка и издумкаха един противотанков снаряд в къщата на коменданта между етажите. Казваха, че началникът избягал така, както майка го е родила. След това всичко тръгна по старому.
Посрещахме Новата година в товарен вагон на гара Лида. Старши лейтенант Косинов чупеше мрачно с юмрук часовника си, а останалите танцуваха около зачервената печка и пееха с немузикални гласове пиянски песни.
По време на този преход срещнах още един път Серьожка Орлов. Пътуваше в санитарен вагон, където според него чичо му лекувал старите си рани. Сестрите ми разказаха под секрет, че на чичото му се активирал стар трипер, хванат още през славните времена на Гражданската война. Серьожка беше пиян, на ръцете му - кожени ръкавици. Черпеше ни радушно с водка,у сланина и салам. Откъде това богатство? Оказа се, че с движението на ешелона по площадките на вагоните се настанявали и пътници с багаж. Нали все пак трябва да се пътува! Серьожка, като си набелязал един по-богат чичко, с големи куфари, му теглил един силен ритник в задника, изхвърлил го от вагона, а вещите продал на близката гара. Бива си го Серьожка, нали?
За трети и последен път се срещнахме през петдесетте години в Москва, в препълнен вагон на метрото. Видях познатата фигура, приличаща на младия Никита Сергеевич, но сега не беше с военна униформа, а със стилно палто и със сиво мъхесто кепе.
- Серьожка?
- Да. А ти кой си?
Обясних му.
- Не зная, не помня. Много бяхте... А ти къде работиш? В търговията ли? А? Дали да не се поразтикаме нанякъде?
Не се поразтикахме и се разделихме завинаги. Жалко, не го попитах за чичо му...
През цялото време, като се започне от Стремутка и се стигне до Тарту, постоянен мой спътник беше Иван Иванович Варенников. Аз се водех началник на радиостанция, а той - мой помощник. Аз влачех единия сандък, той - другия. Иван Иванович, според тогавашните мои представи, беше стар. Над тридесет години. Висок, с тесни рамене, но със силно изпъкнали напред, като на петел, гърди, с широки бедра. Носеше 46-ти номер обувки и различни чорапи. Главата му се стесняваше нагоре и беше покрита с гъсти черни коси, закриващи малкото му полегато чело. Дъгите над веждите му изпъкваха, скулите му бяха като на питекантроп, имаше нос като патешка човка. От широките му ноздри постоянно растяха косми. Косми покриваха гърдите и гърба му.
Гражданската специалност на Иван Иванович беше помощник-бюфетчик някъде на една малка железопътна гара в Зауралието. По време на войната отначало го сложили писар в тила, но през 1943 година го преместили на предната линия. Не можеше да търпи оръжията, не искаше да се учи да работи на радиостанцията, макар че това беше по-просто и от фасулена чорба. С една дума, беше "вътрешен пацифист", не по убеждение, а просто инстинктивно, след като не търпеше нищо военно. Притежаваше обаче поразително хладнокръвие, не се боеше от куршумите, не трепереше като всички нас по време на обстрелите. Доколкото ми е известно, успял е да преживее войната, отървавайки се само с няколко драскотини.
Трябваше да спасяваме Иван Иванович от гнева на началството, като го карахме да копае укрития, да наглежда оръжието - самият той пет пари не даваше за това. По време на затишие четеше със сладък глас лекции на войниците за техниката и технологията на любовта. На мене ми се изчервяваха краищата на ушите, изхитрявах се да се изолирам и да не чувам нищо. Лекциите на Иван Иванович се съпровождаха от гръмко цвилене на аудиторията и от удивени викове: "А!", "Ти пък!", "Ех, твойта мама!" Иван Иванович имаше и други способности. Казваха, че за половин самун хляб може да угаси отдалече пламъка на газеничето, като пусне срещу него лош въздух. Това представление събирало много зрители, но лично аз не успях да присъствам на него.
Живеехме един до друг, деляхме хляб и сол, но нито симпатия, нито разбиране имаше помежду ни. Мисля, че Иван Иванович се е зарадвал, когато ме раниха, а и аз въздъхнах с облекчение, когато се избавих от неговата компания. Малко преди да се разделим, се случи нещо, което обтегна последните дни на нашето съвместно съществуване. Веднъж Иван Иванович получи седмичната дажба за двама ни: хляб, захар, консерви и така нататък. Мешката натежа и Иван Иванович я пазеше ревностно, защото обичаше да си похапва. През нощта тази мешка му служеше за възглавница. Легнахме да спим в две малки ями край пътечката, която водеше към предната линия. На сутринта мешката под главата на моя колега я нямаше. Пехотинците, минаващи през нощта край нас, бяха измъкнали нашите запаси изпод богатирски спящия Иван Иванович. Той се славеше със своя здрав сън и с хъркането си, напомнящо далечна канонада. Бедният Варенников беше потресен от това събитие, по-лесно би понесъл едно поражение на нашия полк. Не казах за загубата нищо, но почувствах, че станах още по-неприятен на Иван Иванович. Отгоре на това войниците се забавляваха дълго със случилото се...
Наш командир беше лейтенант Пшеничников, който смени лейтенант Попов, чиято глава беше откъсната край Стремутка. Пшеничников беше строен, изящен, красив като Аполон, но подъл, безпринципен и неморален до мозъка на костите. Основната му страст бяха жените. Те бяха в мислите му, в думите му и в постъпките му. Когато нямаше какво да се прави, разказваше за своите похождения в мирно време, посипвайки повествованието с пикантни подробности. Неговата длъжност - инспектор от Комитета по образованието - му давала възможност, както той казваше, да сплашва младите учителки и да постига успех... Постоянно си намираше някъде възлюбени. Край село Болшая Горушка, по време на страшен обстрел, когато до неговата землянка бяха разкъсани няколко човека, той спокойно се развличаше с любимата си. Край Стремутка пак доведе отнякъде една мила дребна сержантка. А пред вратата си постави охрана - мене и флегматичния сержант Зайцев, храбър боец и горд човек. Зайцев се обиди и започна да стреля с автомата си във въздуха, за да развали удоволствието на Пшеничников. Но нищо не се получи. Лейтенантът се появи от землянката едва на сутринта и попита: "По какъв повод беше салютът?"
Той се залепяше за всяка цивилна девица, която срещахме по пътя си. Обичаше да пее с китара и сладък блеещ глас песни от репертоара на Лешченко: "Къде е, къде е моята Татяна?.."
В Германия не служех вече под неговото командване, но войниците разказваха за подвизите на вече старши лейтенанта. Някъде на оживено място започвал да проверява документите на цивилното население. Миловидните немкини задържали за "допълнителна проверка", която се провеждала на уединено място.
За последен път се видяхме с Пшеничников в болницата. Като минавах край венерическото отделение, чух дрънкане на китара и познатото: "Къде е, къде е моята Татяна, моята любов и прекрасните мечти..."
- О, моят радист! - позна ме Пшеничников...
Осколка от немски снаряд го срази край Данциг.
Новела XII
Сън
И сънувах, че съм пеперуда и пърхам над цветята, а когато се събудих, не знаех човек ли съм, или съм пеперуда, която сънува, че е човек...
Стар японски философ
През юни 1944 година немците изоставиха своята отбранителна позиция южно от Псков и ние тръгнахме след тях. Четири дена и три нощи минаха в непрекъснато настъпление; кратките боеве се редуваха с маршове и ние не знаехме нито сън, нито отдих. Най-сетне, в края на четвъртия ден, беше обявена почивка с нощуване. След дългото напрежение, след грохота и бясното пътуване веднага настъпиха спокойствие и тишина. Като се огледахме наоколо, попаднахме във властта на удивителното усещане за новостта на околния свят, което винаги се появява у хората, прекарали много дни на предните позиции. Отново откривахме този свят за себе си, поразени от неговите цветове, от неговите аромати, от това, че той съществува.
Качих се на малък хълм, от който се разкриваше широка панорама. Там имаше всичко: къщички, дървета, зелени ливади и далечен хоризонт, но нямаше нито снарядни ями, нито огънят метал, нито бодлива тел. Да стоиш на открито място в цял ръст беше необичайно и странно. Тишината предизвикваше безпокойство, малко плашеше и потискаше. Искаше ми се да се приведа към земята, да се слея с околността - прекалено силни бяха фронтовите навици. С такива усещания започнах да се готвя за нощуване. Дългият военен живот ме беше научил при всякакви обстоятелства да търся добро укритие, надеждно място за сън - иначе (знаех го) сънят ми ще бъде неспокоен и няма да ми донесе почивка.
Обикновено изкопавахме набързо в земята малки ями, в които човек можеше да легне, като се свие на три, и спяхме в тях. Този път чудесното място за нощувка се оказа съвсем наблизо. На самия връх на хълма се виждаше изровена от някого прясна яма, дълбока метър и половина, достатъчно широка и дълга, тъкмо за моя ръст. Тя позволяваше даже да изпъна свободно краката си. Какво повече можеше да се желае? Радостен, скочих в ямата и като се ових с плащ палатката, легнах на дъното. Там беше сухо, глинестата земя миришеше хубаво и аз се почувствах у дома, в уютна привична обстановка. Заспивайки, видях до самото си лице голяма рижа мравка, която ме гледаше с металическо око.
Спах дълго, цялата вечер и през нощта и се събудих едва на другото утро с натежала глава, изпълнена със спомени за странни сънища. Тези сънища ми се струваха толкова отчетливи, толкова необичайни, че, още неотворил очи, започнах да ги възстановявам в паметта си.
Сънувах, че към ямата, където лежах, се приближиха някакви хора, сложиха до мене нещо тежко, като ме засипаха с буци пръст. След това отгоре започнаха да викат: "Ей, ти! Къде си влязъл! Ставай!" Въртях се, мърморех нещо и не исках да се събуждам. Новото настояване да изляза от ямата звучеше властно и в тона, с който беше произнесено, улових нотки, които предизвикаха у мене страх и очакване на някакво важно, трагично събитие. Сънувах по-нататък, че, напълно събудил се, излязох от ямата и направих крачка встрани.
- Къде си се наврял, говедо? - чу се глас.
- Ех, славяни, и тук са надошли! - отвърна друг.
Пред мене върху плащ палатка лежеше убит. Лицето му беше обгорено и покрито със сажди, откъснатата му ръка - допряна до рамото. Видът на мъртвеца не предизвика у мене никакви емоции, дотолкова обичайно и ежедневно беше това зрелище. В състояние на сънно затъпяване, което не ме напускаше, бях потресен от друго. Знамето, покриващо покойника, и дървеният стълб обелиск, който лежеше редом, режеха очите ми със своя пронизващ червен цвят, какъвто има само в кошмарните сънища, по време на делириум или на треска. Ярките им повърхности, осветени от залязващото слънце, хипнотизираха и плашеха. В тях имаше нещо безжалостно и безумно, все едно се радваха, въпреки всичко и неизвестно на какво, с някаква дяволска радост. Изумен, стоях няколко мига и гледах, а събралите се гледаха мене. Накрая видях на един от тях полковнишки пагони и механично го приветствах, като протегнах ръка към пилотката... Биваше си ме! С шинел без колан и каишка, целият в глина, в лявата ръка - мръсно канче и мешка със сухари. Физиономията ми небръсната, подпухнала, с червени ивици и петна от сложената под главата ми за през нощта цепеница. Полковникът изкряка и се извърна.
- Махай се оттук, ей! - викаха ми.
И аз се дръпнах встрани, легнах в храстите и като се завих през глава с шинела, заспах.
Съновиденията ми продължаваха и, както често се случва, аз се чувствах едновременно действащо лице и зрител. Сънувах, че лежа съвсем не в храстите, а на края на ямата, върху плащ палатка, и че съм убит. Над мене звучеше груб глас, наричайки ме кой знае защо Пьотр Игнатиевич Тарасов, разказваше, че съм изпълнил честно дълга си и че съм посрещнал смъртта, както подобава на руски човек. След това хора ме целуваха по черното чело, покриха лицето ми с парцал и ме спуснаха в ямата. Три пъти гръмна залп, все едно късаха голям брезент, и всичко сварши.
Лежах, без да изпитвам нито страх, нито жалост към себе си - по-скоро успокоение. И тогава разбрах, че отдавна вече съм готов за такъв край, че отдавна вече живея със сигурността в неговото идване. Разбрах, че страхът, който ме притискаше до земята, заставяше ме да я дращя с нокти и да шепна импровизирани молитви, е бил животински, а с човешката си душа, може би неосъзнато, съм бил вече от другата страна на чертата. Разбрах, че малката ми и слаба душа отдавна вече е умряла, оставайки с тези, които няма да се върнат.
Разбрах, че и да преживея войната, за мене нищо няма да се промени. Завинаги ще се запази пропастта между мене и хода на събитията, всичко ще загуби смисъл, смазано от тежкия товар на миналото. Разбрах най-сетне, че моето място е тук, в тази яма, редом със същите такива ями, в които лежат подобни на мене. Като разбрах това, потънах в спокойствие, в безметежно небитие, което беше прекъснато едва от утрешното ми пробуждане... Като възстанових по този начин своя сън, изведнъж почувствах, че лежа в храстите, а не там, където се настаних вечерта. Поразен, скочих на крака и видях наблизо хълма с един пресен гроб. Увенчаваше го яркочервен обелиск. Като се приближих, забелязах в подножието на обелиска парче ламарина. На нея с гвоздей бяха пробити букви: Гвардейски лейтенант Тарасов П. И. 1923-1944.
Новела XIII
Болницата
Шосето беше широко и благоустроено. Ту се изкачваше по хълмове, ту се спускаше в долини, преминавайки край живописни села, малки горички и езера. Но най-често вървеше през гора. Изгряващото слънце позлатяваше с косите си лъчи стволовете на боровете, нощната мъгла се разтваряше в студения сутрешен въздух. Започнаха да пеят птици. В това мирно царство на тишината и спокойствието, което не смущаваха никакви признаци на война, ние се промъквахме безшумно покрай шосето напред. Десетина разузнавачи от пехотната дивизия с петнисти комбинезони и ние, петима - един лейтенант, двама артилеристи и двама радисти. Немците отстъпиха, трябваше да ги догоним и да изясним къде е разположена новата вражеска позиция. Неприятна задача: да вървиш в неизвестното, докато по тебе не започне да стреля картечница или не гръмне танк, затаил се в засада. Имаше и друга възможност: да попаднеш на миниран участък от пътя и да отидеш по дяволите, натъквайки се на мина.
Естествено, вървяхме, като се оглеждахме, вслушвайки се във всеки шум, държейки автоматите в готовност. Разузнавачите напред - един след друг, стъпка в стъпка, а ние отзад. Вървяхме по канавката, защото беше естествено укритие, а и вероятността да попаднем на мина беше там по-малка. Но не само ние бяхме толкова умни. Оказа се, че там са вървели преди нас. Натъкнахме се на пет сгърчени войнишки трупа, а напред лежеше шести, с наган в ръката - младши лейтенант, очевидно командир, водил взвода си на разузнаване. Труповете бяха студени, от нощта. На около сто и петдесет метра на дъното на канавката се търкаляха в локва кръв изстреляни гилзи. Тук е била немската засада. Картечарят е ликвидирал в упор нашите, но самият той е бил ранен и отнесен от другарите си.
Продължихме нататък с удвоено внимание. Около шосето се появиха купища сандъци, лежаха покрити с брезент самуни хляб, купчета грахов концентрат. Някои неща бяха залети с бензин, някои съвсем непокътнати. Немците бяха захвърлили в бързането си свой склад. Какво богатство! Иска ти се да вземеш всичко, всичко би било полезно! Но и така на гърба си имаш повече от тридесет килограма товар: радиостанция, храна, автомат, патрони, гранати и много други неща. Пъхам в джоба си два пакета суха грахова супа - прекрасно нещо! Вървим по-нататък. Слънцето вече е изгряло, почиваме си в малка горичка. Разузнавачите сядат в кръг, подхвърлят си шеги. Сред тях има една девойка, много красива. Към нея се обръщат с думи, от които може да се разбере, че животът в това малко подразделение тече по обичаите на първобитния комунизъм. Всичко у тях е общо, и красавицата Катка, и останалата в тила готвачка Наташка също са общи. Те даряват на разузнавачите своята любов... Почивката е кратка, вървим по-нататък. Шосето отново се гмурва в прекрасна борова гора. Сухата земя е покрита с бял хрускащ мъх. Гъби да събираш тук, а не да воюваш!
Първата мина удари встрани, втората и трета - по-близо, а четвъртата - направо до нас. И макар че всички лежахме проснати на земята, трима бяха засегнати. Един от разузнавачите беше убит на място, друг още хъркаше, а мене все едно ме шибнаха с голям камшик по гърба: "М...амка му! Пак ме раниха!". Но чувствам, че не е много сериозно: още съм жив и не губя съзнание. Господи боже мой! Как ми върви! Костите не са счупени, главата и коремът са цели! И се случи не в немския тил, откъдето трябва да се измъквам с усилие, не по време на голям бой, откъдето не винаги можеш да изпълзиш под обстрела, не сред трупове, кална земя, воня и смрад, а почти в райска градина! Оттегляме се на петдесет метра, крием се зад купчина подредени от някого дърва. Свалям ризата. Един войник ме превързва, но мълчи. По лицето му виждам: гърбът ми е разкъсан здраво.
- Можеш ли да вървиш? - пита взводният.
- Мога.
- Е, върви в тила!
Оставям цялото имущество и оръжието. Покривам се само с плащ палатката - неизменната принадлежност на войника. Тя защитава и в дъжд, и във виелица, и от слънце ще те скрие, и за постеля, и за палатка служи. И ще те погребат в нея, когато дойде смъртният час...
Отправям се назад по шосето, а взводният, мерзавец му с мерзавец, вече повтаря по радиостанцията: "Попаднахме под минохвъргачен обстрел, радистът е ранен. Спираме. Разузнавачите от пехотата продължават нататък". Знае, гадината, че нататък ще има немски картечници и използва случая, за да не си рискува живота... А разузнавачите пехотинци, като оставят убитите, вече са тръгнали напред.
И ето аз съм сам на шосето, под ласкавите лъчи на слънцето. Всичко върви в обратен ред: гори, села, езера... А ето го и немският склад. Трябва да взема нещо за ядене - не се знае какво ме чака по-нататък. Но не се получи! До склада вече стои часовой и ме гони с винтовката си от припасите. "Ти какво, гадино - казвам, - къде беше, когато завзехме тези запаси? И не ми навирай пушката си! Да плашиш войник с винтовка е все едно да плашиш мома с онази си работа!" - спомням си една от популярните поговорки на нашия старшина. Но часовоят е неумолим. Поставили са го и си гледа службата. Няма да се бия с него я... Вървя по-нататък. Сега вече наоколо има много наши войски. Някакви кухни, работилници, камиони. На една полянка, под слънцето, двама яки младежи играят волейбол. Подават си ловко топката един на друг. Чисти, червенобузи, гладко избръснати. И гимнастьорките са им без петънце. Все едно няма война.
Поразителна разлика има между предната линия, където се лее кръв, където е страданието, където е смъртта, където не можеш да вдигнеш глава от куршумите и осколките, където са гладът и страхът, непосилната работа, лятната жега, зимният мраз, където не е възможно да се живее даже, и тила. Тук, в тила, е друг свят. Тук е началството, тук са щабовете, стоят тежките оръдия, разположени са складовете, медсанбатите. Тук рядко долитат снаряди или ще хвърли бомба самолет. Убитите и ранените са рядкост. Не е война, а курорт! Тези, които са на предната линия, не са от този свят. Те са обречени. Спасява ги само раняването. Тези, които са в тила, ще останат живи, ако не ги преместят напред, когато оредеят редиците на настъпващите. Те ще останат живи, ще се върнат у дома и с времето ще се превърнат в основа на организациите на ветераните. Ще пуснат кореми, ще оплешивеят, ще украсят гърдите си с паметни медали, с ордени и ще разказват как геройски са воювали, как са разгромили Хитлер. И сами ще повярват в това! Те ще погребат светлата памет за тези, които са загинали и които наистина са воювали! Те ще представят войната, за която знаят малко неща, в романтичен ореол. Как всичко е било добре, как всичко е било прекрасно! А какви герои бяхме! И това, че войната е ужас, смърт, глад, подлост, подлост и подлост, ще остане на заден план. Истинските фронтоваци, които ще останат човек и половина, а и те откачили, болни, ще мълчат като риби. А началството, което ще се запази живо в голямо количество, ще затъне в кавги: кой е воювал добре, кой лошо, а пък ако бяха ме послушали!
Но най-подлата роля ще изиграят вестникарите! По време на войната те трупаха капитал от труповете, хранеха се с мърша. Седяха в тила, не отговаряха за нищо и пишеха своите статии - лозунги с розови панделки. А след войната започнаха да издават книги, в които преобръщаха всичко, оправдаваха всичко, напълно забравяйки подлостта, мерзостта и некадърността, лежащи в основата на фронтовия живот. Вместо да се разровят честно в причините за недостатъците, за да се научим на нещо и да не повтаряме случилото се за в бъдеще, те замазаха и лакираха всичко. По този начин, уроците, които ни даде войната, отидоха напразно. Ако започне нова война, няма ли да тръгне всичко по старому? Разпад, смут, типичния руски безпорядък? И отново планини от трупове!
Да се отличиш в тила е по-лесно. Воюват и умират някъде на предната линия, а комюникетата се пишат тук. Откъде например нашият щабен писар Пифонов или Филонов (не помня точно фамилията му) получи орден "Отечествена война"? Та той не излизаше от землянката по време на бой... Наистина, по-късно немска бомба го ликвидира по време на един преход, така че бог да го съди... А началникът на бригадния продоволствен склад, не му зная фамилията, за какви подвизи получи два ордена "Червена звезда"? Нали през цялата война е седял между хляб, сланина и консерви. Сега навярно е главен ветеран! А Витка Василев - неуспял актьор, изгонен след войната от театъра за алкохолизъм и станал директор на магазин (трябват средства за пиене!), получи два ордена за два чифта златни немски часовника, които подари на командира на бригадата. Сега той разказва навсякъде за своите подвизи.
Уморен и отслабнал, наближавам най-сетне щаба на нашата бригада. Тук някъде трябва да има лекар.Но засега виждам само командира на бригадата. Той играе с жена си на гоненица. Тичат около една кола и се смеят. Жена му е дъщеря му са дошли на фронта в отпуск. А защо не, след като в тила на бригадата в момента е курортна благодат? И дъщерята е там. Облечена във военна униформа.
Намирам най-сетне нашите медици. Свалят ми бинтовете, докторът клати глава и изрича:
- Раната е сериозна. Трябва операция и болнично лечение. Може в нашия санаториум, но той изостана и къде е сега, не се знае. Ще ходиш в болницата!
Да му... се невиди! Все по-сложно става! Да отида в болницата, а след това отново в пехотата! Не искам да мра. Тичам при командира на бригадата:
- Оставете ме в нашата част!
Той е доволен. Какъв патриотизъм! Какви герои има в бригадата, която командва! Но лекарят настоява, качват ме на един камион и ме карат в болницата, на петнадесет километра в тила. Пътувам с тревога за бъдещата си съдба и едновременно с това мечтая как ще ме приемат: ще ме заведат почтително при лекаря, ще ми направят операция, ще ме измият, ще ме нахранят и аз ще заспя и ще спя три денонощия, а след това ще видим.
Болницата се намираше на края на една гора в няколко огромни палатки. Взеха ми документите, показаха ми операционното отделение и ми казаха:
- Чакай тук. Първо ще обработят тежките случаи, след това останалите.
Тежко ранените лежат там на носилки, кой мълчаливо, кой със стонове и псувни. Бяха много. Край тях седяха в различни пози леко ранените. До димящ малък огън пушеха трима - единият с превързано око, другият ранен в крака, третият с ръка на превръзка през шията.
- Ей, славянино! Идвай при нас! До огъня! - повикаха ме. Седнах до тях.
- Какво - каза едноокият, - да не мислиш, че сега ще дотича при тебе целият персонал и ще те лекуват - ще те галят с перце? Глупости на търкалета! На мене още вчера ми извадиха окото, а все чакам и чакам! И кльопачка не дават! Хайде, запали!
Про...клета работа! Къде съм попаднал! Но нищо не може да се направи. Седя, чакам. Гладен съм. Спомням си за кубчетата грахова супа, запазили се за щастие в джоба ми. Намираме празна консервна кутия, варим пюре и ядем с апетит.
Веднага ми олекна. И потече край огъня бавен войнишки разговор. Всеки говореше за свои неща, но постепенно улових три лайтмотива в разговора, съдържащи основните проблеми на военния живот: смърт, кльопачка и секс.
Едноокият. Аз, момчета, съм вече за втори път в тази болница. Ох, какви жени има тук! Особено една сестричка, Замокшина по фамилия! Мадама на тридесет и пет. Огън! Витамин! Запознах се с нея в ъгъла на една от палатките зад завеската. Гледам, седи, намотава бинтове, колените си разтворила, чак сливиците ѝ се виждат! Веднага върху балата с памук и завъртяхме любов. Но неуспешно. Започна моята приятелка да вие и да пищи високо. Гледам, приближава се главният лекар и вика: Пак ли "Вие, Замокшина, хулиганствате и безобразничите! Десет денонощия арест! А тебе, миличък (това на мене), те изписвам предсрочно от болницата!"
Куцият. Отмъкнахме, видиш ли, от курника три кокошки и една пуйка, сварихме ги в една кофа и ги изядохме. Представяте ли си, двама! А бульонът - като кехлибар, гъст, ароматен, ама вече не влиза! Трябваше да го излеем на земята! Цял живот няма да забравя!
Едноокият. Но не тръгнах веднага за своята част, а си намигнахме със Замокшина: да вървим, значи, в храстите! Настанихме се добре, но пак нещастие! В най-интересния момент един санитар (тук си е - тилови плъх, лентяй, мамка му, направил врат, да го завърти не смее), понеже не можа да направи още десет крачки до ямата, изсипа в храстите, почти върху главите ни, отпадъците от операционната - черва разни, кървави бинтове, тампони. Замошкина е обърнала очи, не вижда нищо, ръмжи, дращи. А на мене цялата ми способност се изпари: до самия ми нос лежи отрязан човешки крак, съвсем пресен и кръв се стича от него... Така и си заминах от болницата разстроен.
Куцият. Пристигнахме, значи, в чифлика - стопанинът го няма. Цялата къща претърсихме - нищо. Но дъбовата врата към килера е заключена. Вземаме един голям чук и трас! Трас! Но е направено много здраво. И ето че притича, дочул шума, началник щабът: "Вие, вика, главорези, какво громите тук?!" - "Разрешете да доложим, другарю полковник, искаме да проверим дали няма там шпиони!" - "А, така ли, давайте тогава!" Ударихме още няколко пъти, вратата излетя, а в килера - шунка, салами, яйца, гъбки мариновани! Еха! Наплюскахме се хубаво! Цял живот няма да забравя!
Безръкият. Край Вороново пехотата, повечето смоленски момчета, тръгна да се предава в плен. Не искат да умират - мислеха, че немците ще ги пуснат у дома. Горките, немците ги ликвидираха с картечниците, триста души - за да не се занимават с тях, що ли. Огромна яма, пълна с мъртъвци. А друг път беше при селцето Оломна на Болхов, окупирано от немците през четиридесет и първа. Излязоха от гората нашите, също триста души. Въоръжени, облечени, обути, сити. Току-що от тила - попълнение. Немците напълниха гащите - гарнизонът в селото е само тридесет войници. Но се оказва, че рус-ивановците са дошли да се предадат в плен! Тогава оберлейтенантът, комендант на гарнизона, заповяда на всички да сложат оръжието си на куп, за си свалят полушубките и валенките. След това отведоха храброто войнство на края на гората и го разстреляха. "На кого сте потрябвали такива - каза им напътствено оберлейтенантът, - своите предадохте и нас ще предадете..."
Едноокият (мечтателно). Ето, момчета, да оцелея само, как бих си живял! На село мъже останахме само аз и безкракия Кузя с хармониката! Та заедно с Кузя след войната ще се грижим за всички жени! Не живот ще бъде, а рай! Днес отиваш при една, а тя на тебе пирожки, половин литър, ясна работа, на другия ден - при друга. А приятеля си Кузя ще карам с количка, с останалото сам ще се справи. Освен краката, всичко друго му е цяло, пък е жребец от класа! Ще действа и на хармониката ще посвирва! Така че ще възстановим мъжкото стадо, ще народим на родината нови войници!
Куцият. Я чуйте какво ми пишат от къщи. Моя съсед Прошка, красив момък, два метра в раменете, го подбраха на война още в самото начало. И в първия бой го раниха, но така, че в болницата му ампутираха двете ръце до раменете и двата крака до горе. Остана си като самовар. И щяха да го набутат набързо да мре в някакъв дом за инвалиди, като други такива нещастници, ако на беше Маря - млада вдовица от нашето село. Разбра тя с женския си ум, че войната ще бъде дълга, мъже няма да останат и ще си кукува сама до края на дните си. Разбра и взе Прошка от болницата. Заведе го у дома си, заби як гвоздей в стената и окачи на него чувал с Прошка. Виси той там сит, умит, вчесан, даже избръснат. Маря го изнася на разходка, а стане ли вечер, изважда го от чувала и го поставя в леглото. И всичко им върви като по вода. Едно хлапе вече бъбри в люлката, а друго е в проект. И колхозът помага на Машка, всякакви отстъпки ѝ правят: шега работа ли е, такъв инвалид има у дома си, с орден на чувала... Маря сияе, доволна е. Мъжът ѝ винаги е до нея - при друга няма да отиде, няма да се запие. А на празник му слага бутилка за повдигане на настроението. И оживил се, казват, Прошка, виси си на гвоздея, песни пее и си подсвирква... Такива ми ти работи, братлета...
Безръкият. А често колеха пленниците с щикове, биеха ги с бодлива тел, набиваха им гвоздеи, горяха ги или голи на студа ги поливаха с вода... И мирните също, жени, деца... Не някакви есесовци, а най-обикновени войници. Всички правеха това...
Куцият. Гледаме, някаква част пристигна, мешки и сандъци товарят. Ние, значи, отмъкнахме две мешки. В едната - салам, в другата - стари обувки. А се оказа, че частта е от военното контраразузнаване! Ние, значи, напълнихме гащите от страх, обувките, разбира се, отнесохме обратно, сложихме ги на мястото им. А салама вече го бяхме омели. Какво да се прави?
Безръкият. Вървя през пролетта на четиридесет и втора по блокирания Ленинград, едва си влача крака. И ето минава край мене камион. Изрева на завоя, зави рязко, а от каросерията се посипа нещо. Гледам - замръзнали покойници. Били са в каросерията на купчина, а в ъглите двама поставени за подпори. "Стой - викам, - гадино! Вземи ги!" А той отговаря: "Нямам време, върви на майната си!"
Едноокият. Взех едно шише бяло, половин шише червено и се замъкнах при Фенка. Пристигам, а тя седи с приятелката си както майка я родила, налокахме се с вино до припадък. Е, не пропуснах...
Куцият. А край Погосте в една пряспа седеше един, разтворил ръце, в ръцете му бинт се вее от вятъра. Искал е явно да си превърже раната, а го доубили. Така и замръзнал...
Безръкият (като прекъсва другите и не слуша никого). Веднъж през януари на четиридесет и втора, крой Мясной бор, докараха от Сибир попълнение: скиорски батальон - петстотин младежи на 17-18 години. Яки, силни момчета, спортисти, розовобузи. Всички са с нови полушубки и валенки. Всички имат автомати. Комсомолци. Напират да се бият. И ето че точно по пътя на настъпващите се появява немски отбранителен възел - едно селце върху хълм, като пъп очертаващо се сред полята. В каменните основи на къщите - дотове, много дзотове, картечници, минохвъргачки. Два реда окопи. А около селцето - седемстотин метра открито, голо, заснежено поле. Невъзможно е да се преодолее открития участък: всичко е простреляно. Там настъплението забуксува.
И ето че без разузнаване, без преценка един пиян генерал изкомандва скиорите: "Напред!! Да се превземе селото!" И батальонът стремително, яростно, с вопъл "Уррррааааа!!!" изскочи на полето пред селото. Двеста метра се пързаляха скиорите напред, като по инерция, а след десет минути на снега лежаха само трупове. Батальонът загина. Ранените, които мърдаха, немците убиваха от укритията си. Притаилите се скоро замръзнаха. Никой не можа да изпълзи назад. Санитарите не се осмелиха да излязат в полето, а тези, които се опитаха, бяха убити...
Но историята не свърши с това. После вече, когато след седмица превзехме селцето, като го обходихме откъм тила, намерихме в банята огромен куп отсечени човешки крака. Никой нищо не можеше да разбере. Местна жена ни разясни, че немците, много икономичен и пестелив народ, не можели да гледат такава безстопанственост: на поляната пропадали нови валенки и полушубки! Един офицер заповядал на войниците да съберат това ценно имущество, още повече, че зимното войнишко облекло на немците не беше добро. Но било невъзможно да свалят валенките от вкочанените на студа трупове. Тогава някой от немските "специалисти" предложил да секат краката на убитите ивановци, да ги карат в банята и там да се размразят. Което било направено. С каруца, като дърва, возили този необичаен товар...
Куцият. Ех, момчета! Да имаше конско да си сварим!
Безръкият. А помните ли, през август четиридесет и първа край гара Глажево един полк отстъпи без заповед? Дойдоха някакви с камион, изправиха командира на полка, началник щаба и други началници до стената на църквата (тогава още беше цяла), разстреляха ги и си заминаха. Раз, два и готово...
Изведнъж започна да стене един тежко ранен в главата сержант. До това време само хъркаше и пускаше мехури. Лекарите го бяха оставили да умира, заемайки се с тези, които все още можеха да спасят. Безръкият, като се обърна към носилката, каза: "А аз го познавам! Наш разузнавач е - смело момче! Там, в разузнаването, всички са безумно храбри. Миналата седмица вървели по една пътека със задача, а ето че срещу тях, яхнал кон, изскочил капитан - началник на ПФС [22]. Заседял се в тила, кръвта му играе, а и ударил бил няколко гълтока: "Хайде марш от пътя ми!" И с нагайката едва не плясва сержанта по мутрата... Реакцията на разузнавачите била мълниеносна. Чуло се свирене, кратък откос и на пътя все едно не е имало никого. Момчетата, като мираж, се разтворили в храстите. Иди ги търси. Били ли са, не са ли били? А капитанът, гнидата въшкава, останал да седи на жребеца си с простреляна длан"...
В същото време към болничните палатки се приближи гъсеничен всъдеход с пълно ремарке ранени. Че те са от нашата бригада! И всъдеходът е наш. Докато сваляха носилките, изтичах при познатия водач и започнах да викам:
- Слушай, ей! Вземи ме оттук! Ще се затрия в тази болница!
А на него какво му е? Радва се:
- Сядай - казва - в кабината.
Това мълниеносно решение, както сега зная, беше единствено правилното и ме спаси. След час бяхме в нашата бригада. Лекарят дълго ругаеше и започна да се готви за операция.
- Е, какво, сам си го търсеше! Търпи. Новокаин нямам.
Седнах под една ела, дадоха ми водка и лекарят с ножица, без наркоза, ми разфасова гърба. Така вероятно са лекували още в легионите на Юлий Цезар. Можете ли да си представите какво е това? Не можете! И не дай, боже, да го изпитате... Общо казано, след няколко минути почти изгубих съзнание от болка. Но раната е разрязана, изпод лопатката ми е измъкната осколка с големина на монета от три копейки, цялата в патешки пух и парченца плат. (Под гимнастьорката носех "за сгрявка" трофейна пухена жилетка.) След това лекарят чистеше и мажеше раната ми с някаква гадост, пак болеше.
- Лопатъчната кост - казва - е засегната леко. Още половин сантиметър и гръбнакът е щял да бъде строшен. Тогава щеше да си капут! С късмет си се родил!
След това ме залепиха, дадоха ми още водка и ме пуснаха да си ходя:
- Почивай!
Готвачът ми сипа цяло канче зелева супа с месо, но аз го ометох без обичайния апетит, легнах в една яма, завих се с плащ палатката и спах петнадесет часа като убит. На другия ден самочувствието ми беше прекрасно. И мисълта ми беше само една: къде да намеря лапане? Но този проблем се реши просто: момчетата ми носеха кой хляб, кой мед, кой консерви. Донесоха пресни моркови от някакво поле. Започна да ме покровителства полковият пощальон - момче на двадесет години със старческо лице. Всичките му зъби бяха избити (по време на сбиване, що ли?) и устата му беше хлътнала като на стогодишен дядо. Той се грижеше трогателно за мене, копаеше дупка за двама, когато трябваше да нощуваме, и спяхме заедно, като се греехме един друг.
Петров (така се казваше пощальонът), който ми се стори толкова мил, в края на войната се очерта като криминален престъпник, мародер и насилник. В Германия ми разказа, като на стар приятел, колко златни часовника и гривни е успял да отмъкне, колко немкини е развратил. Именно от него чух първия от безкрайната серия разкази на тема "нашите в чужбина". Този разказ отначало ми се стори чудовищна измислица, възмути ме и затова ми се е врязал завинаги в паметта: "Пристигам в батареята, а там старчетата огневаци готвят пир. От оръдието не могат да се отделят, не се полага. И направо на станината въртят пелмени от трофейно брашно, а на другата станина поред се забавляват с една немкиня, която са довлекли отнякъде. Старшината ги разгонва с тояга:
- Престанете, стари глупаци! Вие какво, зараза ли искате да занесете на внуците си!?
Той отвежда немкинята, отива си, а след двадесет минути всичко започва отначало".
Друг разказ на Петров за себе си:
- Вървя покрай една тълпа немци, оглеждам се за някоя по-красива женичка и изведнъж виждам, че стои една фрау с дъщеря си на четиринадесет години. Хубавичка, а на гърдите ѝ нещо като табела, написано "Syphilis", което означава за нас да не я пипаме. Ах, гадове, мисля си, хващам момичето за ръка, майката с автомата по муцуната и в храстите. Да проверим какъв сифилис имаш ти! Апетитно се оказа момиченцето...
Особени неудобства от раните не изпитвах. През нощта спях, през деня бродех из околностите, плячкосвах изоставените кошери, събирах френско грозде, вадех моркови, безделничех. Живеех около кухнята... Така да можех да воювам през цялата война! Началник на кухнята беше старши сержант Дзема, слабоват момък, който крадеше яко от войнишката храна. Той си живееше в камиона с продуктите, спеше върху чувалите с булгур или върху сандъците с консерви. Една сутрин се греех на слънцето, скрил се от вятъра зад каросерията на продоволствения фургон. Изведнъж се разнесе страхотен грохот, от дърветата се посипаха клони. През разбитата от осколки врата на фургона на земята се просна мъртвият Дзема. До него се гърчеше в кръв друг войник. Голяма осколка беше счупила бедрото му, кръвта течеше като ручей и се виждаше как животът си отива от човека: лицето му стана пепелявосиво, устните му посиняха, погледът му помътня. Отнякъде притича бързо санитарен инструктор и започна ловко да поставя на крака турникет, за да спре кръвотечението. Какво се беше случило? Взривът беше някак си странен. Като се огледах наоколо, видях на сто метра от нас 76-милиметрово оръдие, около което се суетеше разчетът, готвейки се да открие огън. Всичко ми е ясно! Изстрелвам се като куршум натам, като в движение хващам един младичък спретнат лейтенант (сигурно току-що дошъл от военното училище) за яката и викам:
- Какво правиш, негоднико!!! Къде стреляш?!!
Лейтенантът недоумява, пъчи се:
- Как разговаряте с мене?! Под съд ще отидете!!!
- Виж, ку*во! - викам аз, отварям с трясък затвора на оръдието и соча с пръст през дулото. През дулото, като в телескоп, се виждат клоните на дърветата, издигащи се над нашата кухня.
- Къде са те учили, недоносче?! Преди да стреляш, трябва да изчислиш сектора на обстрела! Това е азбука!!! А ти сега, гадино, двама души уби!
Лейтенантът бледнее, войниците стоят, навели глави. Всички разбраха, че снарядът е избухнал, без да достигне целта си, след като е ударил клон на едно от дърветата.
Не зная как свърши всичко, сигурно са замазали работата, за да няма скандал. Погребахме Дзема, но след пет месеца готвачката, ужасно грозна, сипаничава и със сплескан нос мордовка, роди близнаци, които Дзема бе успял да ѝ подари преди смъртта си. Раждането стана на самия фронт, защото готвачката се беше изхитрила да крие до последния момент своето положение. Странни и неизповедими са съдбите човешки!
Живях около кухнята десет дена. Боевете се засилваха. В тила започнаха да долитат по-често снаряди, а нощем се засилиха нападенията на авиацията, която засипа всичко наоколо с малокалибрени бомби. И по време на следващата превръзка лекарят ми каза:
- Стига, драги, се въртя тук - ще те довършат. Има да се лекуваш дълго време, два месеца, а може и три. Върви в санитарната рота, вчера пристигна.
И аз отидох в санитарната рота.
Новела XIV
Гвардейският ефрейтор Кукушкин или Как за последен път се борих за Високи нравствени идеали
Хората, които по време на войната воюваха наистина, безусловно трябваше или да загинат, или да се окажат в болницата. Не вярвайте на този, който ви казва, че по време на войната не е бил раняван нито един път. Значи се е мотал в тила или е стърчал в щаба.
Мене от смъртта ме спасяваше не само късметът, но преди всичко получените рани. В критичен момент те ми помагаха да се измъкна от огъня. Раната - само ако не е тежка, не е в корема или в главата, което е равносилно на смърт - е много добро нещо! Отиваш в тила, там те мият, преобличат те, слагат те на чисти чаршафи, хранят те, поят те. Хубавички сестрички се грижат за тебе. Ти спиш, почиваш си, забравяш за ужасите и смъртта... За раняване се мечтаеше. За леко. Като за отпуска. Кристална мечта беше не много тежка рана, но такава, че направо да те демобилизират. Ако например ти откъснат китката на лявата ръка (дясната е по-необходима) или стъпалото! Но подобни неща се случваха с малцина. Моите рани за щастие не бяха тежки, но благодарение на тях десет месеца от четири години аз, според точния армейски израз, се шляех по болницата. Иначе казано - една пета от войната ме подмина. При други този период беше още по-дълъг.
Особено добре ме подпечата една осколка от немска мина. Тя ми продупчи гърба под лопатката, прелетя над гръбнака и заседна под другата лопатка, като почти не засегна костите. "Половин сантиметър до смъртта" - каза лекарят. Разрязаха изходното и входното отверстие на раната и се образува порядъчна рана - с големина на малка чинийка. А до нея друга, малко по-малка. Според предсказанието на медиците всичко това трябваше да заздравее за четири месеца. В действителност организмът ми се справи много по-бързо - два месеца и всичко ми мина "като на куче", както се изразиха моите ранени приятели. Бях здрав момък, ходех по санитарната част без ангажименти, помагах на лекарите, когато имаше наплив на ранени, попълвах картончета, превързвах по-леките рани. Медицинският персонал се радваше, защото работа имаше за всички, работеха по цели седмици без сън. Зачислиха ме към така наречената КВ - команда оздравяващи [на руски: „команда выздоравливающих“ – бел. прев.].
Това беше много своеобразно подразделение. От седемдесет до сто яки безделници със заздравяващи рани. Някои с превързани ръце, други с патерици, трети с лепенки на гърдите, гърба или задника. Тук са страдащите от тежка фурункулоза и т. н., и т. н. Имаше даже обгорели - главата черна, в струпеи, с бели очи и зъби. Този контингент се състоеше основно от любители да разпалват печките с артилерийски барут. Отделните му зрънца горят бавно, но ако по невнимание запалиш по-голямо количество - взрив, от който не можеш да избягаш.
Сред ранените имаше преди всичко млади хора - разузнавачи, свързочници, радисти, - тези, които живеят на предната линия, в самия ад. Изпитани момчета, врели и кипели. Те пропълзяваха цели километри по корем край Погосте и Синявино, знаеха добре какво е смъртта и се отнасяха с презрение към "тиловите плъхове" - по-специално към болничния персонал. Трудно беше да се разбереш с тях. Така един гвардейски сержант, като дрънна с дузина медали на гърдите си, прати на майната му един много добър човек - командира на медицинско-санитарната рота капитан Михаил Айзикович Голдфелд. И като се обърна към нас, добави: "Да му пикая на физиономията!" (Капитанът се опитваше да даде на сержанта някаква стопанствена работа - не достигаше работна ръка).
Друг път изпратиха непредпазливо за ординарец на една очарователна зъболекарка, лейтенант Лидия Николаевна, млад и храбър разузнавач, кавалер на Ордена на Славата - цели две степени. Когато Лидия Николаевна, усмихвайки се мило, го помоли да ѝ почисти ботушите, той отговори басово: "А друго да ти се иска?!!" И добави да се пръждосва при своя командир на дивизията, който бил я наградил с орден и медал "За битови услуги" [преиначено название на медала "За боевые заслуги"("За бойни заслуги") – бел. прев.]. Наистина, Лидия Николаевна, казано на цивилен език, имаше роман с командира на дивизията. А казано по армейски, беше негова ППЖ [походно-полева жена]... Това прекрати отношенията между новия ординарец и Лидия Николаевна и той, без да довърши лечението си, замина на предната линия, в своето разузнаване. А имаше множество такива случаи. И какво да се прави? Мъдрият доктор Голдфелд намери изход. Сред ранените определяха старши на командата оздравяващи и всички заповеди преминаваха през него. Слушаха го като свой човек и всичко вървеше добре. А веднъж предишният старши се оправи, замина да воюва и началството намери за освободилото се място нова кандидатура - мене, защото ми предстоеше да се лекувам дълго, а бях, според началството, като че ли порядъчен човещк, не пакостлив.
В командата бях като в свои води. С повечето се познавах още от 1941 и 1942 година. С мнозина съм свързан, така да се каже, кръвно: в предишни боеве се бяхме спасявали един друг, делили си бяхме последния сухар. Разбира се, аз застанах твърдо зад техните интереси, а те никога не ме подведоха. Стараех се нещата да вървят разумно. Началството например заповядва да се поставят шест поста, които да пазят палатките на санитарната рота през нощта. Отговарям: "Слушам!" и начертавам идеален план за охрана и отбрана на обектите с означени шест поста, сектори, подлежащи на обстрел, и други указания. Планът е подписан, утвърден. След това отивам при момчетата и казвам:
- Трябва през нощта да подремем на смени пред палатките, малко ли неща стават, току-виж фрицовете дошли...
Всички разбират, че трябва. Вечерта някой взема автомата под мишница и излиза на въздух да поседи и да попуши час и половина. След това събужда следващия и никакви шест поста не са необходими - един разузнавач струва колкото двадесет поста. Началството е доволно, хората спят.
След това идва при мене милият хилав началник на аптеката, старши лейтенант Аарон Мордухаевич, гледа през дебелите стъкла на очилата си и моли стеснително за помощ да се направят шкафове за лекарствата.
- Аарон Мордухаевичц, а гориво ще има ли?
- Ще има, ще има, ще има! - казва той.
Питам момчетата дали е бил някой през миналия си живот дърводелец. Оказва се, че са трима. Моля ги да помогнат на аптекаря, който обещава спирт. Момчетата правят художествена мебел за аптеката. Всички са доволни. Моята военно-дипломатическа дейност продължава и аз се залепвам към медицинско-санитарната рота за дълго. Нямам почти никакви задължения. Един път през деня давам рапорт за броя на хората, за изписаните и за новопристигналите, предавам заповеди за дребни поръчения и това е всичко. Вече и раната ми е зараснала, а аз все се скитосвам в тила. Но момчетата не мърморят. Веднъж подслушах как обсъждаха моята синекура. Всички решиха единодушно: "Няма нищо, той своето си го е отвоювал". Така и си живеем.
В същото време войските преминаха границата на Германия. Сега войната се обърна към мене с още една неочаквана страна. Струваше ми се, че съм изпитал всичко: смърт, глад, обстрели, непосилна работа, студ. Но не! Имаше още нещо много страшно, което почти ме смаза. В навечерието преди преминаването на територията на Райха във войската дойдоха агитатори. Някои с големи чинове.
- Смърт за смърт!!! Кръв за кръв!!! Няма да забравим!!! Няма да простим!!! Ще отмъстим!!! - и така нататък.
Преди това основно се беше постарал Еренбург, чиито високопарни, шибащи статии четяха всички: "Тате, убий немеца!" И се получи нацизъм с обратен знак. Наистина, немците безобразничеха по план: мрежа от гета, мрежа от лагери. Отчет и съставяне на списъци с награбеното. Регистър на наказанията, планирани разстрели и т.н. При нас всичко тръгна стихийно, по славянски. Бийте, момчета, палете, мачкайте! Забърсвай немските жени! А и преди настъплението снабдиха обилно войската с водка. И отиде, та се не видя! Пострадаха, както винаги, невинните. Босовете, както винаги, избягаха... Безразборно се палеха къщи, убиваха се някакви случайни бабички, разстрелваха се безцелно стада крави. Много популярна беше измислената от някого шега: "Седи Иван около една горяща къща. "Какво правиш?" - питат го. "Ами трябваше да си изсуша партенките, та си запалих огън..." Трупове, трупове, трупове. Немците, разбира се, са мръсници, но защо да приличаме на тях? Армията се унизи. Нацията се унизи. Това беше най-страшното нещо на войната. Трупове, трупове... На гарата в град Аленщайн, който доблестната конница на генерал Осликовски завзе неочаквано за противника, пристигнаха няколко ешелони с немски бежанци. Те мислеха, че отиват в тила, а попаднаха... Видях резултатите от приема, който им бяха оказали. Пероните на гарата бяха покрити с купища разровени куфари, бохчи и пътни сандъци. Навсякъде дрешки, детски вещи, разпрани възглавници. Всичко това в локви кръв...
"Всеки има право да изпрати един път в месеца колет у дома с тегло дванадесет килограма" - обявяваше официално началството. И тръгна, та се не видя! Пияният Иван нахлуваше в бомбоубежището, блъсваше с автомата по масата и облещил страшно очи, ревеше: "УРРРРР [Die Uhr - часовник (нем) – бел. авт.]! Гадове!" Треперещите немкини носеха от всички страни часовници, които отиват в мешката и биваха отнасяни. Беше се прославило едно войниче, което накарало една немкиня да държи свещ (нямаше електричество), докато ровело из сандъците ѝ. Граби! Вземай! Като епидемия, тази напаст обхвана всички... След това се опомниха, но беше късно: дяволът беше излетял от бутилката. Добрите и ласкави руски мъже се бяха превърнали в чудовища. Те бяха страшни по сами, а в стадо ставаха такива, че не е възможно да бъдат описани!
Сега е минало много време и почти всичко се е забравило, никой не припознава истината... Впрочем, всяка война води до аналогични резултати - това е нейната природа. Но това е по-страшно от опасностите и смъртта.
Когато командата влезе в "леговището на фашисткия звяр", както гласеше един надпис на границата с Германия, общите тенденции проникнаха и при нас. Започнаха походи за вещи, походи при немкините и никой нямаше сили да ги предотврати. Убеждавах, умолявах, заплашвах... Изпращаха ме на майната ми или просто не ме разбираха. Командата излезе извън контрол.
В град Аленщайн се настанихме в къща, напусната от жителите ѝ. От едната стая ни се наложи да извадим трупа на една стара жена, лежаща в локва кръв. Всичките мебели и вещи бяха на мястото си. Поразяваше чистотата, изобилието на всякакви приспособления. Кухнята блестеше с плочките си. Всяко бурканче имаше надпис, обозначаващ продукта, който се намира в него. Специални везни са служели за дозировка на храната... В здравите шкафове на кабинета имаше дебели книги със скъпи подвързии, а зад тях, в тайник, се пазеха задължителните порнографски картички. Както разбрах, имаше ги във всички порядъчни къщи. В жилището - няколко вани. За всеки отделна тоалетна: за бащата, за майката, за децата - по-малки стаи. Нощните гърнета са покрити с чисто бели колосани дантелени покривчици, на които със сложно готическо везмо са изшити нравоучителни изречения като: "С упорство и труд всичко се постига", "Да живее прилежанието, долу леността!" и т. н. Страшно е да се приближиш до такова стерилно великолепие!
До кухнята имаше малък тъмен килер, по чийто лавици бяха наредени съдове. Открих там великолепен северски порцеланов трапезен сервиз за много души и други прекрасни вещи. На купчета лежаха покривки и салфетки от холандско платно.
Като се настаниха на разкошните легла, войниците бавно, с вкус, обсъдиха както е правил стопанинът със стопанката под мекия пухен юрган и заспаха. Не можех да заспя добре, впечатленията ми през последните дни не бяха от тези, които те карат да заспиш. В три часа през нощта, като взех свещта, тръгнах да побродя из къщата и като минавах покрай килера, чух странни звуци, които идваха отвътре. Като отворих вратата, открих гвардейския ефрейтор Кукушкин, който си вършеше работата в едно северско блюдо. До него имаше изгладени салфетки...
- Какво правиш, мръснико - извиках аз.
- Че какво толкова? - каза кратко Кукушкин.
Той беше нисък, кръгъл, усмихнат и много добър. Отношенията му с всички бяха хубави. На всички беше симпатичен. Обикновено му викаха не Кукушкин, а ласкаво Кукиш. И изведнъж такова нещо! За мене това беше посегателство на Висшите ценности. За мене това беше покушение над идеята за Доброто, Прекрасното! Бях бесен, а Кукушкин недоумяваше. Той си обу брича и отиде спокойно да си доспи. А аз пред останалата част на нощта си мислех трескаво какво да предприема. И измислих - но нищо по-идиотско ни можах до измисля.
На сутринта, когато всички се събудиха, наредих на командата да се построи. Явно на лицето ми имаше нещо, което удиви всички. Обикновено никога не практикувах официален строй, проверки и т. н., които предписваше военният устав. Беше война и ние плюехме на всякакви такива дреболии. И изведнъж - "Рав-нис! Мирррно!"... Всички се подчиняват, макар че в строя има мнозина с по-голямо звание от моето. Заповядвам на Кукушкин да излезе напред и произнасям пламенна реч. Струва ми се, че никога в живота си не съм бил толкова красноречив и не съм говорил така вдъхновено. Призовавах съвестта им, говорех за Прекрасното, за Човека, за Висшите ценности. Гласът ми звънеше и преливаше в най-изразителни модулации. И какво?
Изведнъж видях, че целият строй се усмихва до ушите и ме гледа ласкаво. Завърших с едно презрително изречение, с което порицах гвардейския ефрейтор Кукушкин, и ги разпуснах. Направих всичко, което можах. След два часа целият северски сервиз и изобщо всички съдове бяха омърсени. Бяха се изхитрили да го направят даже в шкафовете с книги. Оттогава насетне аз не се боря нито за Справедливост, нито за Висши ценности.
Новела XV
Славният полски град Ченстохова
Вие, скъпи читателю, сигурно сте били в Полша, посетили сте град Ченстохова, любували сте се на красотата на неговите улици и църкви? Поклонили сте се на "Ченстоховската Божа майка", целителка и спасителка на християнския род? Аз също съм бил в Ченстохова, но не видях нищо от това и не се поклоних на знаменитата икона. В паметта ми е останало само едно мръсно мазе с ниски арки на тавана и два войнишки гроба в двора на къщата... В тази къща се беше настанила нашата санитарна рота, а аз лекувах там раната си. Бяхме трима - двама с патерици и аз, превързан от рамо до рамо с бинтове. Разбира се, ако моите събеседници бяха по-подвижни, непременно щяхме да отидем в града въпреки обстрела - да видим неговите красоти, да потърсим нещо за хапване и пийване. С патерици обаче не се стига далече! Но и в мазето ни беше весело; предишния ден приятели ни бяха изпратили от предната линия голяма манерка с шнапс "за затягане на гащите" и ние я разпивахме в компанията на доктор Шебалин - мъж на четири и пет години, голям и обемист, сто килограма тегло. Някога е бил селски лекар, а сега беше станал майор от медицинската служба.
Немецът биеше по Ченстохова с безпорядъчен огън. Всеки пет-шест минути, ту близо до нас, ту по-далече, ту съвсем редом избухваха тежки снаряди. От тавана се сипеше пясък, бяхме свикнали с това и не забелязвахме нищо, но доктор Шабалин потрепваше, свивайки глава в раменете си. Ръцете му трепереха. А ние го гощавахме с шнапс и водехме мрачен разговор:
- Докторе, какво е това имунитет?
Той обясняваше много разбираемо:
- Ако петима сте спали с една немкиня и четирима от вас са се заразили, а петият е останал здрав, това е имунитет...
Разговорът ни беше прекъснат от един санитар:
- Докторе! Бързо в превързочната! Докарали са там два "корема"!
"Кореми" медиците наричаха тогава за краткост ранените в коремната област. Обикновено в санитарната рота лекуваха само леко ранените, а тежко ранените и "коремите" отправяха по-далече, в тила, в болницата, в по-приспособени за операции условия. Но сега пътят към болницата беше блокиран от немците и командирът на медицинско-санитарната рота Голдфелд заповяда на Шабалин да оперира.
Виждаше се колко е объркан докторът. Такива операции по-рано не беше му се налагало да прави. На село помагал на майките да раждат, лекувал стомашни разстройства, простуди, счупвания и навяхвания, а тук - лапаротомия! Иначе казано - отваряне на коремната област. Ръцете му трепереха по-силно от преди... Спешно опъваха върху стените на превързочната чисти чаршафи и изваряваха инструментите, целият персонал беше развълнуван.
Приближих се до носилките. Единият от ранените беше без съзнание, дишаше тежко, с хрипове. Лицето му беше сиво, чертите изострени. Погледнах към другата носилка и краката ми се подкосиха... Пред мене лежеше един мил човек, единственият мой военен приятел, лейтенант Льоша. Запознахме се още през 1941 година. Току-що бях пристигнал на фронта - с попълнението от блокадния Ленинград, бях дистрофик и обзет от тежко униние. Трябваше да се воюва и да се работи, а едва местех краката си. Лейтенант Льоша, противоположно на всички останали, прояви към мене съчувствие, пазеше ме, доколкото можеше, даже ми носеше парчета хляб с масло от своята допълнителна дажба. По това време на офицерите се полагаше специална дажба - масло, консерви, бисквити. Обикновено офицерите излапваха всичко това някъде насаме, тайно от войниците. Не такъв беше лейтенант Льоша. Сам дистрофик, също дошъл неотдавна от блокадния Ленинград, той притежаваше забележителна сила на духа и стремеж да помогне на ближния.
Сприятелихме се въпреки разликата в званията. До войната Льоша беше успял да завърши институт в Ленинград, беше инженер, обожаваше книгите, музиката, ходил беше на лекции във филологическия факултет на Университета. Имаше за какво да си поговорим. Когато ни се отвореше минутка свободно време, седейки в тъмната землянка, си четяхме един на друг стихотворения, водехме дълги разговори и това ни помагаше да се изолираме от смъртния ужас на войната, от глада, от студа, от жестокостта...
На война човек се лишава от всичко, с което е живял дотогава - родители, жена, деца, имущество, книги, приятели, обичайно общество и обичайно обкръжение. Дадена му е обезличаваща и изравняваща го с другите униформа и оръжие, за да твори зло. Той е беззащитен пред началството, почти винаги несправедливо и пияно, което го принуждава да безчинства, без да се замисля, да насилва и да убива. С други думи, на война хората губят своя човешки облик и се превръщат в диви животни: лапат, спят, работят и убиват. А между другото дадената от бога човешка душа се съпротивлява всячески на това преображение. Но малцина успяват да устоят в този страшен двубой на малкия човек с огромната и безжалостна война! Сам едва е жив. Льоша ми помогна много да издържа през първите дни и седмици на моето фронтово битие.
След това пътищата ни се разделиха. И ето че сега, в мазето на ченстоховската къща, го срещнах отново, успях само да го целуна и да му кажа няколко ободряващи думи. Льоша само се усмихна леко и в усмивката му имаше тъга и обреченост... Няколко часа чаках развълнуван края на операцията, а след това през цялата нощ седях до носилката, но която едва дишаше Льоша, плачех и се молех. На сутринта Льоша тихо умря. Погребахме го наблизо, в двора, до другия ранен, който предаде богу дух още по време на операцията.
Или раните бяха прекалено тежки, или доктор Шабалин не беше много опитен, но всичко завърши трагично. По време на войната видях хиляди пъти смъртта. Мнозина умираха в ръцете ми, но тази загуба не мога да забравя цял живот...
След няколко дни от освободения Ленинград дойде писмо за Льоша, в което се съобщаваше, че цялото му семейство, родителите му, жена му и дъщеря му са умрели от глад... Неизповедими са пътищата господни!
И така, бил съм в град Ченстохова, но не видях неговите красоти, не се поклоних на местната светиня - на чудодейния образ на Божата майка. В паметта ми са останали само едно мръсно мазе с ниски сводове и два малки гроба в двора на къщата.
Новела XVI
Гвардейският капитан Цикал или Съветско-немската любов
Гвардейският капитан Цикал не беше млад - на четиридесет и девет години. Той имаше голям жизнен опит: през тридесетте години се занимавал с разкулачване в Украйна, дълго бил председател на колхоз и право оттам попаднал през 1942 година в касапницата край Мясной бор. Обкръжената 2-ра ударна армия беше унищожена. Хората падаха под осколките и куршумите като мухи, мряха от глад. С мъртъвците застилаха блатото, правеха от тях укрития, почиваха си, седейки върху мъртви тела.
Когато успяваха да пробият проход от обкръжението към своите, извозваха ранените с теснолинейка и понеже траверсите не достигаха, често слагаха под релсите замръзнали покойници. Лежи иван, в тила му е забит дебел клин, отгоре е релсата, а по релсата, подскачайки, бяга вагонетката, блъскана от полумъртви обкръженци... С една дума, Цикал, тогава все още лейтенант, беше изпитал горчивините на военния живот. Той беше един от малцината, които се измъкнаха от обкръжението през май или юни на четиридесет и втора.
Измиха едва ходещите обкръженци под душ в специална палатка, изгориха въшливите им дрипи, храниха ги две седмица в санитарния батальон и отново ги разпределиха по частите. Цикал попадна при нас. Видът му беше страшен. Черно, опалено от слънцето лице, сипаничаво, със следи от прекарана през детството шарка, с изпъкнали монголски скули. Огромни диви очи от двете страни на крив нос. Гнили зъби, стърчащи от широка уста - ужасно чучело, по-страшно от смъртта. Той, наистина, си остана такъв, дори и когато се угои с обилните тилови дажби: от жалост и като имаха предвид възрастта му не го изпратиха на предната линия, а го поставиха да завежда стопанската дейност на полковата санитарна част. Продуктите се оказаха под негово ръководство.
Военната съдба ме сблъскваше с Цикал всеки път, когато попадах ранен в санитарната рота. За първи път се запознахме край село Медвед. Едва бях заспал след операция в палатката за леко ранени, когато ме събуди рязък скърцащ глас. Беше Цикал, който провеждаше политическа беседа сред войниците. Отначало помислих, че сънувам страшен сън, толкова отблъскваща беше сипаничавата муцуна на гвардейския капитан. Новата бяла полушубка само подчертаваше нейната уродство. Капитанът говореше носово, обърнат към един лежащ на нара юноша:
- Защо си се затъжил? За семейството ли мислиш? Не пишат ли?
- Не ми пишат, мисля - отвърна юношата, гледайки с тъжни очи капитана.
- Ами тя от това се завъжда. От мисли! - с удовлетворение отбеляза Цикал.
- Кой се завъжда? - попитахме ние заинтересувани.
- Въшката - и капитанът изнесе дълга лекция за причините да се появят въшките и за това как не трябва да се тъгува и да се пада духом в трудни обстоятелства...
Към мене Цикал се отнесе подозрително, усетих неговата "класова омраза", резултат от която беше моето преждевременно изписване за фронта с още незараснала рана.
След следващото раняване ми си наложи дълго да служа рамо до рамо с гвардейския капитан и през цялото време между нас имаше ту сдърпвания, ту напрегнато въоръжено примирие. Веднъж през август на четиридесет и четвърта, когато бяхме сред една гора в дълбокия тил и се наслаждавахме на покоя, наблизо изведнъж започна да стреля тежка двуоръдийна немска батарея. Оказа се, че немците са останали в тила ни по време на бързото настъпление, а сега, изведнъж (о, идиоти!) са решили да воюват. Те стреляха по пътя и някъде другаде.
Двадесетина леко ранени, аз и Цикал, като взехме винтовките и автоматите, хукнахме към имението, където се бяха загнездили немците. Оръдията им стояха на двора, заобиколени от селскостопански постройки, краварник и къща с червен керемиден покрив. Като заседна в една дупка, Цикал ни заповяда да атакуваме фрицовете, но ранените не бяха новаци и не бяха глупави. Не реагираха на думите на капитана, колкото и да се горещеше. Най-напред трябваше да се огледаме как стоят нещата.
Облазихме гората около имението и намерихме в една снарядна яма 45-милиметрово оръдийце "Сбогом, Родино". Колелото му беше счупено, но стрелящата част беше в ред. Няколко сандъци със снаряди се търкаляха наоколо. Ето и решение на въпроса! Трябва да уплашим хансовците. Закрепихме оръдието както можахме, аз насочих дулото му към имението и - бам-бум! Красота! Покривът на къщата се пукна като мехур. Керемидите се надигнаха и се разлетяха ефективно на различни страни, като оголиха гредите. Още няколко изстрела и над имението се появи бяла кърпа. Немците не проявиха особен героизъм и не пожелаха да загинат в бой, както им предписваше уставът. Предадоха се дванадесет души начело с як риж и отдавна небръснат фелдфебел. Той построи своето войнство, изкомандва "Мирно!", чукна подметки и доложи бодро на капитан Цикал на немски какво подразделение се предава в плен, назова своето име и звание.
- Да, добре, добре - каза Цикал.
Нахраниха пленниците и ги отправиха в тила. Но капитанът не забрави нашето упорство и непокорност...
Друг път се сдърпахме заради сейфа в банката на един град в Източна Прусия. Цикал искаше непременно да го отвори със сила, аз казвах, че това не е наша мисия. Докато се препирахме, артилеристите разбиха с взрив стоманената врата на сейфа и взеха златото, което се намираше там. След това един път, също в Германия, Цикал търсеше при мене водка, прерови цялата стая, даже разпра дюшека, но не намери нищо. Водка наистина имаше, но аз я криех в пианото. А Цикал до такова нещо преди никога не се беше докосвал и не знаеше, че инструментът се отваря и отгоре, и отдолу. С една дума, не се разбирахме много и не изпитвахме добри чувства един към друг.
Сред подчинените на Цикал имаше двама мои стари познати - Зимин и Забиякин. За първи път се срещнах с тях край Стремутка по време на една страшна суматоха. Пристигна ново попълнение - възрастни, улегнали хора - и веднага в ада. Почти всички скоро загинаха. Зимин и Забиякин, които бяха на по петдесет години, успяха да оживеят. Жално ми беше за старите хора, стараех се да им помогна, доколкото мога. Обикновената добра дума струваше много при тези условия. След това Зимин и Забиякин бяха преместени в тила и охраняваха продоволствения склад в санитарната рота, несменяемо, по ред, всяка нощ до края на войната. А през деня бяха момчета за всичко на капитан Цикал. Появата ми в санитарната рота старчетата посрещнаха радостно, едва не се просълзиха. Хранеха ме с каквото можеха, пояха ме със син, чудовищно вонящ денатуриран спирт, от който имаха в запас цял бидон. Прибрани мъже бяха. В тила се бяха усвоили, бяха се ободрили. Веднъж, като влязох вечерта в землянката, заварих мирна сцена: Забиякин, седнал до печката, гонеше от гвардейската си значка с нажежен гвоздей заселилите се там въшки и разказваше увлекателно на притихналите войници дълга криминална история по мотиви от Шерлок Холмс и неговия руски колега, детектива Путилин. Понякога в разказите на Забиякин звучаха класически сюжети. Ето например един такъв:
- Една красива жена се омъжила, значи, за един генерал, макар да не бил млад, пък и на това отгоре негър. Но, сами разбирате, положение, заплата, слава... Поживяла с генерала, а след това дала на един лейтенант, а генералът разбрал! Намерил там някаква кърпичка... Той бил здрав и свиреп негър, взел и удушил своята млада жена, че и с нож още си послужил: милицията преброила тридесет и девет рани! А се оказало, че младата жена не е давала на лейтенанта: всичко това го измислил един капитан, който искал да направи кариера. Генералът, като чул това, все едно се лишил от ума, започнал да вика, облещил очи, пяна тръгнала от устата му. Хванал един щик и в корема си: Дай! Дай! Дай! Дай! И предал богу дух. Ето, братлета, каква история!
Още по-интересни бяха разказите на Забиякин за Гражданската война, по време на която служил в обоза на Будьони. Оттогава беше запазил дългите си мустаци и любовта си към конете. Той си спомняше колко добре се живеело тогава, какви салами, сирена и вина намирали в магазините на градовете, от които прогонвали белите. Разказа ни за своята най-голяма мечта от тези времена: да обладае графиня или княгиня. Преди тази негова мечта не се осъществила, но, както ми разказаха, Забиякин получил своето в Източна Прусия. Веднъж покрай нашите части минавала по пътя една старица беженка. И войниците на подпийналия Забиякин: "Гледай, гледай! Ето една немска графиня минава!" Забиякин приел това сериозно, догонил старицата, бил с нея край пътя, като осъществил така целта на своя живот и се утвърдил в този свят.
Той изобщо не беше равнодушен към прекрасния пол. Веднъж, като наминах през кухнята, намерих там пилият Забиякин, който чистеше картофи заедно с мобилизираната за тази цел немкиня. Тя беше дама на четиридесет и пет години, елегантно облечена, добре сресана, седяща право, като на светски прием. Забиякин, с почервеняла от денатурирания спирт физиономия, с горящи очи и стърчащи мустаци, ѝ се натискаше, правейки го по своите разбирания и възможности, иначе казано - както у дома, в обора: ти я хващаш за меките части, а тя квичи от възторг... В очите не немкинята имаше ужас, ръцете ѝ трепереха. Навиках се на Забиякин и предложих на немкинята да си върви у дома. Забиякин беше много обиден, плюс това ме смяташе и за свой приятел. След като съм си отишъл, по всяка вероятност пак е довел своята помощница в кухнята.
Зимин притежаваше други способности. Беше много прибран. Именно той ме учеше да вадя мед от кошерите. За тази цел трябваше да си сложа на лицето противогаз, да обвия шията си с партенка, а на ръцете си да надяна ръкавици. Ние даже ровехме в един кошер, когато изведнъж налетя месершмит и удари с един откос по пътя, който минаваше край нас. Забодохме носове в земята и пчелите ни нажилиха порядъчно. Друг път търсенето на мед мина по-успешно. Беше през една тъмна нощ, кошерите се намираха в една долчинка, пчелите спяха и ние бързо напълнихме по едно цяло канче ароматен гъст мед. Като си тръгвахме от долчинката, видяхме стоящи на противоположния ѝ край хора. Бяха немци. Те също отиваха за мед и чакаха вежливо кога ще си тръгнем. През нощта началството спеше и войниците, на които им беше втръснала касапницата, бяха сключили импровизирано примирие. На сутринта пак ще се хванат един друг за гърлата и ще си трошат черепите. Ето какви неща има!
Заради своята прибраност Зимин понякога попадаше в затруднени положения. На една гара нашите завзеха една къща, в чието бетонирано мазе имаше цистерна със спирт. Мързяло ги да се катерят горе до люка, дали един откос с автомат и спиртът потекъл на струйки по пода. Дойдох в мазето, когато на бетонния под имаше локва до коляно, въздухът, изпълнен със спиртни пари, опияняваше. Тук-там в течността се виждаха памучните клинове и ушанки на загубилите свяст любители на пиенето. По средата с канче в ръцете ходеше замаяният Зимин, като се натъкваше на стените и не можеше да намери изхода. Още малко да изгуби съзнание и да падне в локвата. Успях да го измъкна на въздух, самият аз омаян и задъхан. Работата беше сериозна. Стигаше една искра, за да хвръкне всичко по дяволите, а жадни с канчета идваха все повече и повече. Сякаш някакъв безжичен телеграф или телепатичен импулс беше оповестил на всички за наличието на спирт. Славяните, като мухи на месо, налитаха от всички страни. Наложи се да отбраняваме опасното място с автомати в ръце, докато началството не постави отцепление около съдбоносната къща.
Забиякин и Зимин, подчинените на Цикал, се оказаха неволни участници в една любовна история, който се случи в едно немско селце. Беше последната военна пролет, радостна и слънчева. Във въздуха летяха амури, вероятно не с лъкове, а с картечници, както се полага по време на война: хиляди техни стрели поразяваха войнишките сърца. Войниците ухажваха немкините, които се отнасяха към вниманието на завоевателите повече от благосклонно: мъжете им се губеха някъде вече много години. Сред немкините изпъкваше Елза - рижа красавица с царствен обем. Нейните прелести потрепваха и преливаха при ходене като желе. Ямичките на лицето ѝ не изчезваха от постоянна усмивка. Ние кривяхме вратове, гледайки към нея, блещехме очи, отваряхме уста. Състоянието на изумление и шок дълго не ни напускаше.
Оказа се, че нищо човешко не беше чуждо на гвардейския капитан Цикал. Стрелата на Амур срази и него. Той отслабна забележимо, побледня и започна да размишлява, което никога не го бяхме виждали да прави. Но Цикал беше делови, напорист и не плах. Като се консултира със знаещите немски език, той атакува Елза:
- Их (показва с пръст себе си), бите на тебе (пръст към Елза) давам дизер тир - крава (пръст към една кравичка от нашето стадо, което даваше мляко за ранените). Тогава либен ду цузамен.
- Хи-хи! - каза Елза, направи умопомрачителен кръг със задника си и избяга.
Цикал беше велик психолог. Беше преценил прекрасно немския характер, немския практицизъм и деловитост. Беше разбрал кое копче да натисне. Елза беше минала тридесетте, познаваше живота и взе разумно решение: физиономията на капитана е, разбира се, сипаничава, но една крава в домакинството е велико нещо! Такава сделка ще одобри даже Вили, когато се върне. Като взе решение, Елза изпълни своите задължения по немски добросъвестно. Цикал заживя щастлив семеен живот. Стаята му блестеше от чистота, сутрин Елза изваждаше на прозорците одеялата, чистеше и тупаше шинела на капитана, гладеше му брича, готвеше ядене. Цикал сияеше. Той канеше гости, настаняваше ги на масата, заслана с колосана покривка. Влизаше Елза с димящ супник. В него имаше украински борш, който капитанът научи новата си приятелка да вари. Усмихвайки се и носейки се като в танц, от което неповторими вълни преминаваха през цялото ѝ тяло от раменете до долу, ставайки все по-изразителна, Елза декламираше стихчета на капитана: "Зуп из крюп, зуп из крюп мит зибен залюп!" Очите на Цикал излъчваха щастие, той пръхтеше като жребец, така, че стъклата на шкафа трепереха. Гостите замираха, възхищавайки се на неговото остроумие. Меденият месец на гвардейския капитан продължи десет дена, след това получихме заповед да се преместим в друг град. Сядайки в камиона, Цикал, като се усмихваше, нареди на Зимин и Забиякин да изкарат кравата от двора на Елза и да я присъединят към нашето стадо... Така завърши съветско-немската любов. Но казват, че на този свят все още има справедливост: скоро гвардейският капитан Цикал се озова във венерическото отделение на нашата болница.
Новела XVII
Защо стреля майор Г.?
“Войната винаги е много мръсно нещо“.
Отец Сергей Булгаков
В тези записки се стараех да възпроизвеждам правилно фамилиите на действащите лица и да бъда по възможност точен във фактите. Но да назова пълното име на майор Г. не мога: той е още жив, процъфтява, а в случая с него далеч не всичко ми е ясно.
Беше през февруари 1944 година в Източна Прусия, в град Аленщайн. Току-що бяхме пресекли с мълниеносен марш цяла Полша от Варшава до северните граници. Прехвърляха армията с тежки американски камиони на фирмата "Студебейкър". Беше отлично организиран автоконвейер. Камионите вървяха денонощно напред и назад. Помня, че седях на бали и сандъци с имущество, духаше силен вятър със сняг. Друсаше по дупките, хващах се за сандъците и се стараех да не докосна с ръка носилката. Тя беше завързана здраво с дебело въже върху багажа и на нея лежеше трупът на самоубиец. Войникът се беше застрелял преди два дена, течеше следствие и пазеха тялото за аутопсия, която не бяха успели да направят на предишното ни месторазположение.
Полша беше разграбена, разрушена и смазана от немската окупация. Варшава представляваше планини от руини, чиито мазета бяха пълни с телата на убити поляци. Гробове се виждаха навсякъде - по улиците и в градинките. Полските села имаха жалък вид.
- Ниц нема! - твърдяха изплашелите жители.
- Ниц нема! - Масло, яйки, месо - фашистко герман взел! - повтаряха те...
- Къде е тук тоалетната? - попита един войник.
- Ниц нема, фашистко герман взел...
Източна Прусия, напротив, поразяваше с благополучие, доволство и ред, благоустроени имения със селскостопански машини, всичко електрифицирано, богати бауерски къщи, в които непременно имаше пиано и хубави мебели, а редом селскостопанска сграда с малки стаички и нарове за източните работници. В свинарниците и краварниците - пълно с охранени животни. Да, живеели са тук с песен на уста... И градовете са богати, чисти, солидно построени. В Аленщайн намерихме много вещи и продоволствия, изнесени от СССР и поставени в един склад за запас. В друг склад имаше консерви от Холандия, Белгия и Франция. Те, наистина, бяха малко обгорели от пожара, но ставаха за ядене. Войниците привикнаха да пият спирт със сгъстена сметана... Помня, че в една празна къща на перваза на прозореца лежаха петнадесетина златни монети от времето на кайзера. Дълго време никой не ги вземаше; войниците не разчитаха да доживеят до края на войната и не искаха да се обременяват с излишен товар.
В много къщи намирахме най-различни военни регалии: ордени, мундири, есесовски кинжали с надпис "кръв и чест", пагони, акселбанти и други дрънкулки. Наистина, Източна Прусия беше гнездо на милитаризма. Но военните, фашистките активисти и останалите началници бяха успели да изчезнат. Останали бяха преди всичко граждани - жени, старци и деца. На тях им предстоеше да сърбат последиците от поражението. Скоро започнаха да ги строяват и да ги отправят на железопътната гара - говореше се, че за Сибир.
В нашата къща, най-отгоре, в мансардата, живееше жена на тридесет и пет години с две деца. Мъжът ѝ изчезнал на фронта, трудно ѝ било да избяга - с кърмаче далеко няма да отидеш, и останала. Войниците научиха, че е добра шивачка, мъкнеха материал и я караха да им шие бричове. Мнозина искаха да се издокарат, а и да се запасят за зимата основателно. От сутрин до вечер немкинята тракаше на машината. За това ѝ даваха храна, хляб, понякога и захар. А през нощта много войници се качваха в мансардата, за да правят любов. Немкинята се страхуваше да откаже и това, трудеше се до сутринта, без да притвори очи... Къде ще отидеш? Пред вратата на мансардата винаги имаше опашка, която нямаше как да бъде разгонена.
По това време аз лекувах поредна рана в нашата санитарна рота. Веднъж с нова партида ранени там пристигна и майор Г. Познавах го отдавна и го смятах за един от малкото положителни герои в голямата трагедия, наречена "война". Майорът беше симпатичен, добре образован, във всеки случай в своята област - беше доста грамотен артилерист. Той се беше отличил с необикновена смелост. Разказваха ми за отчаяните му похождения в тила на немците, когато през август 1942 година 2-ра ударна армия попадна в обкръжение край Синявино. С една дума, беше образцов офицер. Служих заедно с него няколко месеца и изпитах силно уважение към своя командир. Сега отново се оказахме заедно. Немска осколка беше откъснала на майор Г. голямо парче месо от раменния мускул. Раната беше голяма, но не опасна. Тя не беше се отразила на общото здравословно състояние на майора. Той беше, както винаги, строен, червенобуз, жизнерадостен, бодър и не се търкаляше на болничната койка, а прекарваше дните си на крака, като се разхождаше из града и се интересуваш от всичко.
Този странен и нелеп случай стана веднъж късно през нощта. Седях в стаята си и изведнъж чух горе, в мансардата, изстрели от пистолет. Като заподозрях нещо лошо, хукнах нагоре по стълбите, отворих вратата и видях ужасяваща сцена. Майор Г. стоеше с димящ пистолет в ръка, пред него седеше немкинята, като държеше мъртвия си младенец с едната си ръка и затискаше раната си с другата. Постелята, възглавниците, детските пелени - всичко беше в кръв. Куршумът беше минал през главата на детето и беше заседнал в гърдите на майката. Майор Г. беше абсолютно спокоен, неподвижен, трезвен като краставица. Затова пък стоящият до него лейтенант се клатушкаше и съскаше:
- Хайде, убий я! Убий я!
Лейтенантът беше абсолютно пиян - сиво лице, сини устни, сълзящи очи, слюнка от устата. Така се напиват алкохолиците в последния стадий на алкохолизма. (Тези дни видях един такъв в метрото. Той седеше, мучеше, а под него се образуваше локва, която се разтичаше на тънка струйка през целия вагон, на петнадесет метра... А срещу него седяха гримирани момичета с джинси и обсъждаха колко ли течност може да има в един човек.) Лейтенантът беше пиян до изумление, но както разбрах, вършеше все пак своята работа: подтикваше майора. Защо? Не знаех. Може би имаше някаква цел - да провокира и да повдигне дело. Нали беше от СМЕРШ! А пътищата и методите на тази организация са неизповедими... Както и да е, майор Г. все още държеше пистолета в ръката си. Без да разбирам нищо и без да помисля, неочаквано за себе си зашлевих майора по ухото. Вероятно ми се беше сторило, че е изпаднал в умопомрачение и моят удар ще го върне в съзнание. Така ставаше на предната линия, когато младите войници губеха ума и дума от ужас при първия бой: яка плесница им връщаше разума и здравия смисъл. Веднъж залепих шамар на един млад лейтенант, който беше напълнил гащите по време на атака, и после той ми беше благодарен за това. Но тук не беше предната линия и всичко се получи иначе. Майор Г. сложи спокойно пистолета в кобура, а лейтенантът започна да вика: "А-а-а! Удари офицер!" - крещеше той тържествено и радостно, все едно беше чакал само това. Разбрах, че съм попаднал в много неприятна история. Да удариш офицер е невероятно събитие. Никой нямаше да се интересува, че съм го направил от добри подбуди.
През 1941-1942 година щяха да ме изправят без церемонии до стената. Сега в най-добрия случай можех да се надявам на наказателна рота. Трябва да кажа, че бой по време на Втората световна война в нашата армия нямаше. Във всеки случай аз не съм видял нищо подобно и не съм чувал за такова нещо. Можеха да разстрелят някой войник за страхливост, за непокорство, но да го ударят - никога! Опитай се да го удариш и при първата атака ще си спечелиш куршум в тила! Но главното беше, че необходимостта да се споделя заедно опасността, да се върви заедно на смърт създаваше уважение един към друг и никой не посягаше да удря. Още повече нямаше случаи войник да вдигне ръка срещу офицер. Друго нещо беше висшето началство: то си имаше свой етикет, който не ни засягаше. Веднъж видях как един пиян генерал, командир на танкисти, налагаше с дебела чепата тояга своите полковници и майори. По-късно сами се оправиха помежду си...
Следващият акт от драмата се разигра на стълбищната площадка един етаж по-долу. Сцената беше няма, но величествена, в духа на Шекспирова трагедия: двама санитари носеха бавно отгоре детско трупче, осветявайки пътя си с кадящи факли. През отворената врата на операционната се виждаше лекар с бяла престилка, който се готвеше да извади куршума от гърдите на майката, а от противоположната врата двама автоматчика изведоха мене - без колан и без пагони, - за да ме заведат в ареста.
Затвориха ме във влажното мазе и ме държаха там една нощ и един ден. Вечерта ме поведоха някъде. На разпит - реших аз. Само да не ме бият! Но щастието ми се усмихна отново. Началникът от СМЕРШ ме разглежда дълго, а след това каза:
- Върви, хайде, и следващия път не се прави на глупак. И мълчи, мълчи!
Дадоха ми колана, пагоните и с това всичко свърши. След това вече, като съпоставях обстоятелствата, разбрах, че началството не се е зарадвало на случилото се. Лейтенантът явно се е занимавал със самодейност и се беше престарал. Назряваше скандал. Майор Г. беше образцов офицер, аз бях ветеран в дивизията, а и току-що бях получил орден. Решиха да замажат нещата, все едно нищо не се е случило.
Но какво беше това? Защо стреля майор Г.? Ако беше лейтенантът, нямаше да се учудя. На лейтенанта подобни действия му се полагаха по длъжност и по силата на характера му, но майорът...
Тогава го осъждах, а днес, след много години, недоумявам и не мога да разбера нищо. Може би майор Г. се беше нагледал на немската жестокост? Като всички нас той беше видял огромната братска могила с избити руски пленници, която открихме във Вороново. Беше виждал трупове на наши деца, измъчвани и изгорени. Той вероятно знаеше добре, че победите на немците през 1941-1942 година се дължаха до голяма степен на жестокостта: те убиваха безцеремонно всички наред, военни и цивилни, стари и млади. Вероятно всичко това е ожесточило майора и той е решил да отмъщава. Освен това малкият син на немкинята след двадесет години ще стане войник и пак ще тръгне на война с нас... Може би майор Г. знаеше, че жестокостта е неотменен спътник на човешката история от библейски времена до наши дни и че най-често страдат не виновните, а невинните. Може би е разбрал, че великите преобразователи на човешкия род - Иван Грозни, Хитлер, Сталин и много други - са се утвърждавали върху жестокостта, унищожавайки и свои, и чужди, врагове и привърженици без разбор, за да могат по този начин да крепят своите идеи и своята власт. Но едва ли майор Г. е размишлявал по тази тема. Той просто беше стрелял. И аз досега си блъскам главата: защо? Повече не го видях, но неотдавна разбрах, че майорът, сега вече полковник, е работил дълго време в щабовете, след това е чел лекции във Военната академия, а сега е пенсионер. Не се наемам да го съдя, но си го спомням с погнуса.
Колкото и страшна да беше историята с майор Г., тя се изгуби бързо в ъгълчетата на моята памет, изместена от цял калейдоскоп нови впечатления. По време на войната понякога за един ден стават толкова събития, колкото в мирно време няма да се съберат за много години. Ето още един епизод от тези дни.
Веднъж през нощта бяхме неочаквано разбудени. Полусънни, пришпорвани от командата, хванахме автоматите и гранатите, накацахме върху един танк. И едва когато той потегли стремително напред, се събудихме окончателно. Както после ни разказаха, отряд разузнавачи открил в дълбокия немски тил, на четиридесет километра от нас, немски концентрационен лагер, където имало няколкостотин още оцелели евреи. Ако се съдело по стрелбата, идваща оттам, протичало ликвидиране на затворниците. Разузнавачите съобщили по радиото координатите на лагера и командването ни хвърли - два танка с войници върху бронята, да спасяваме загиващите.
Понеже имаше настъпление и нямаше здрава немска отбрана, танковете навлязоха стремително напред и скоро, изпръскани от мръсния сняг, летящ изпод гъсениците, се добрахме до целта. Танкистите с оръдията и картечниците унищожиха немските огневи точки на вишките, след това един от танковете изби в движение вратата и ние влязохме на територията на лагера. След кратка, извънредно ожесточена престрелка изпратихме в ада пазачите есесовци.
По-нататък помня лошо, защото бях оглушен от граната, която хвърли към мене един як фриц. Тя насече полушубката ми и ме рани леко. И все пак в паметта ми се е запазила картината на площада пред бараките, заслан с трупове на разстреляни евреи, а в бараките намерихме няколкостотин оцелели. Там седяха скелети, покрити с кожа. Те ме гледаха с огромни тъмни очи, в които имаше даже не страх, а ужас, отчаяние и смърт. Този поглед не можах да забравя през целия си живот.
Новела XIX
Ерика или Моето поражение през II-та световна война
"Цветята, които се усмихват днес, утре ще са мъртви".
Шели
През ранната пролет на 1945 година нашата армия наближи Данциг. Немците възнамеряваха да се съпротивляват там дълго и упорито. Те изградиха мощни укрепления, приближиха до града броненосци, които от морето с огъня на големите си оръдия ни нанесоха не малки щети. На бой изпращаха всички, които можеха да бъдат изпратени. Разказваха ми за атаката на немски моряци начело с красив капитан. Те вървели в стегнат строй, като на парад, с елегантна черна униформа. Капитанът - с пура в устата. Но не беше вече 1941 година, ивановците трудно можеха да бъдат уплашеуни: отрядът попаднал под залп на катюша, който превърнал доблестните моряци в кърваво рагу.
И все пак съпротивата на немците беше силна, нашите загуби, както винаги, велики и обсадата на града се задъхваше. В едно прекрасно утро над нашите глави, а също така и над Данциг се посипаха от небето листовки. В тях се казваше примерно следното: "Аз, маршал Рокосовский, призовавам гарнизона на Данциг да се предаде в срок от двадесет и четири часа. В противен случай градът ще бъде щурмуван, а цялата отговорност за жертвите сред мирното население и за разрушенията ще падне върху главите на немското командване..." Текстът на листовките беше на руски и немски език. Явно беше предназначен за двете воюващи страни. Рокосовски действаше според най-добрите суворовски традиции:
- Момчета, ето я крепостта! В нея има вино и жени! Превземете я и празнувайте три дена! А ще отговарят турците!
И я превзели. Рокосовский беше романтик. Жуков - суров, твърд делови човек, а той - романтик. И, казват, много симпатичен, спокоен в общуването си, вежлив човек, харесващ се на дамите. Вижте му снимката - много приятно лице.
Данциг беше превзет доста бързо, макар че почти цялата армия даде живота си пред неговите стени. Но това беше нещо обичайно - една орда повече, една по-малко, каква е разликата. В Русия има много хора, а и нови ще се родят бързо! И се родиха след това! Всичко беше като винаги: пиянски унес, адски обстрел и бомбардировки. С псувни на майка вървяха напред. Достигаше един от десетима. След това започна веселието. Полетя пух от дюшеците, песни, танци, ядене на корем, може да се шари по магазините, по жилищата. Горят къщи, пищят жени. Повеселиха се до пълна наслада. Но мене тази чаша ме отмина. Аз все още живеех тих живот в Командата на оздравяващите. Преминахме през горящия град и се настанихме в малко курортно градче, което сега е известно с песенните си фестивали.
По това време отношенията ми с момчетата от Командата на оздравяващите бяха най-добри и аз не се чувствах бяла врана сред другите. Научих се да се наливам с водка. Не бях пробвал това питие до зимата на 1942 година, докато не ме застави нуждата. През един мразовит ден пропаднах в една замръзнала снарядна яма и се озовах до гърдите в ледена вода. Нямах къде и какво да преоблека. Спаси ме старшината. Даде ми сухо бельо (гимнастьорката, шинела и ватенката изсушихме някак си на огъня), разтърка ме с водка и ми наля една чаша за вътрешна употреба, като говореше: "Водката не е разкош, а хигиена!" Пак ми провървя! През същата 1942-ра планинска стрелкова бригада настъпи към село Веняголово край Погосте. Атакуващите батальони трябваше да преодолеят река Мга.
- Напред! - изкомандваха ги.
И тръгнаха войничетата да минават до пояс, да шия, до гърди във водата през натрошения лед. А вечерта настъпи мраз. И нямаше огньове, нямаше сухо бельо или старшина с водка. Бригадата замръзна, а нейният командир, полковник Угрюмов, ходеше по брега на Мга пиян и объркан. Тази "победа", наистина, не му попречи да стане в края на войната генерал...
И така, от 1942 година свикнах с водката, псувните станаха неотделима част от моята лексика дотолкова, че много месеци след войната се страхувах някоя заветна дума да не изскочи неочаквано по време на разговор с прилични хора някъде в Университета или Ермитажа. Така ние от Командата на оздравяващите живеехме в пълно съгласие. Единственото, което не одобряваха моите другари по служба, беше липсата от моя страна на интерес към прекрасния пол.
- Глупак - казваха ми, - използвай случая! След това ще бъде късно! После ще се тюхкаш! Ще съжаляваш, че си изпуснал такава възможност! Избери каквато искаш - черна, бяла, рижа, с лунички, дебела, тънка!
Моето поведение беше неразбираемо и шокираше всички. Но след това плюха на мене, омръзна им да си пилеят думите напразно, все едно не слушах добрите съвети. И ние живеехме в мир и дружба.
Градчето, което се наричаше Цопот [1], беше в значителна степен цяло, наполовина пусто - по-богатото немско население беше заминало на Запад... Аз се настаних в мансардата на малка къща, където преди това явно е живяла някаква студентка. Там имаше много книги, по-специално монографии за художници, имаше пиано, ноти. Имаше грамофон и плочи. Райско кътче! Може да се промъкнеш в него, да се изолираш от света и да помечтаеш! Именно такова кътче ми липсваше отдавна! Наистина, не всичко тук беше чисто и невинно: най-навътре в чекмеджето на масата намерих снимки на стопанката, правеща любов с млад есесовец. Но подобни неща вече не ме учудваха, можеше спокойно да ги изхвърля на боклука.
Запасих се със свещи, храна и предусещах как вечерта, когато всички си легнат, ще остана сам, сам със себе си, със своите мисли. А засега седяхме с моя сърдечен приятел Мишка Смирнов и се греехме на пролетното слънце. Бяхме почти щастливи. Наоколо - тихо, спокойно. Не стрелят, не бомбардират. Въздухът е чист, ние сме още живи, сити, леко пийнали. Обзе ни сладостна дрямка. Мишка трепкаше с белезникавите си ресници на слънцето, аз се любувах на шарките на керемидените покриви на другата страна на улицата. Хубаво е! С Мишка ме свързваше стара дружба. Познавахме се, струва ми се, от 1941 година. Той беше светлокос здравеняк, висок два метра, широк в раменете, с тежка, бавна походка. Лицето му беше добро. Достоен руски момък... В една зимна вечер през 1943 година се озовахме на наблюдателен пункт, в окоп, врязал се като клин в немските позиции. Немците, явно решили да срежат клина, тръгнаха в атака. В самото начало на артилерийската подготовка заблуден куршум удари Мишка в крака под коляното, явно не засегна костта, но скъса кръвоносни съдове. Кръвта бликна като струя. Превързах раната, сложех, както се полага, турникет, за да спра кръвотечението, но да влача такава мечка върху себе си не можех. Обясних на Мишка, че ще се върна след половин час с волокушата [2], която бях видял у пехотинците, и тръгнах. Мишка не се усъмни в разумността на моите действия. Намерих бързо волокушата, отмъкнах я от зазяпалите се стопани (можеше да не ми я дадат!), но да отида при Мишка вече беше невъзможно. Немците бяха срязали клина! Мишка беше останал на тяхно разположение. Успокояваха ме, уверяваха ме, че немците сигурно са го застреляли и няма какво да се горещя напразно, да се навирам под куршумите. И все пак след два часа, когато се мръкна, аз се запромъквах през неутралната зона, като взех волокушата. Самоубийствен замисъл, безсмислен и почти безнадежден. Немците бяха нащрек - спаси ме вероятно появилата се виелица и белия маскировъчен халат. Успях да допълзя до бившата ни землянка, около която в малка вдлъбнатина лежеше Мишка. Беше жив. Немците или не го бяха видели, или го бяха сметнали за покойник, или го бяха оставили да замръзне. Мишка се отнасяше към всичко с удивително фаталистко спокойствие и само ми каза: "Дойде все пак!" Почти не беше замръзнал, защото беше сравнително топло, но беше отслабнал много от загубата на кръв. Да го натоваря на волокушата беше съвсем просто. Сега трябваше да се пълзи назад. Немци не се виждат, но от комина на землянката летят искри! - греят се, гадовете! От землянката не излезе никой, но от всички страни си извисяваха ракети. Как съм изпълзял - не зная. Случи се почти невъзможното - със сигурност трябваше да ни довършат, но неизвестно защо ни забелязаха едва в неутралната зона, вече около нашите позиции. Започнаха да стрелят точно, почти в мене, но нашата пехота ни помогна: прикри ни с огън и ние с Мишка се гмурнахме в нашия окоп. Мишка се върна от болницата след два месеца и оттогава се стараеше да бъде неотлъчно до мене. Носеше ми най-добрата храна, намираше ми пиячка, готов беше всичко, което е по силите му, да направи за мене. Аз му отвръщах със същото.
Ето с този Мишка Смирнов се бяхме отпуснали на слънцето в курортния град Цопот. И изведнъж забелязах една девойка, притичваща по улицата към аптеката, която беше срещу нас. Тя беше много красива - тънка, стройна, с късо подстригани леко виещи се коси и големи сини очи. Успях да забележа пръстите на ръцете ѝ - дълги и гъвкави. Помислих си, че с такава набиваща се на очи външност е рисковано да тича по улицата, пълна с пияни войници, а и в такова смутно време. Мишка също я изпрати с поглед и някак си непонятно изхъмка в отговор на моите думи за привлекателността на девойката. На устните му се появи странна усмивка.
Веднага забравих този епизод. Обсебиха ме служебните дела. Да се добера до стаята в мансардата - този въжделен остров на спокойствието - успях едва късно вечерта, когато се стъмни съвсем. Запалих свещ, започнах да прелиствам страниците на една книга. Изведнъж зад стената се чу тропот, вратата се отвори и се затвори отново, като пропусна през себе си някакъв чувал, който падна на пода. Не разбирах какво е всичко това, исках да изтичам от стаята, но вратата, залостена отвън, не се поддаваше. Чуваха се отдалечаващи се стъпки и войнишки хохот.
Изведнъж чувалът на пода започна да мърда. Погледнах и с удивление видях девойката - същата, която тичаше през деня по улицата. Разбрах всичко! Добрият Мишка беше изтълкувал по свой начин моите непредпазливо казани думи и беше решил да ми направи услуга. Като в приказката: каквото си пожелаеш, това ще получиш! Харесва ти малката - вземай я и не скучай!.. Думках озлобено по вратата, но всичко, което Мишка правеше, го правеше майсторски. Вратата сега можеше да се отвори само с взрив от граната. А девойката все ридаеше и ме гледаше с ужас. Какво да правя? На разваления си немски език започнах да ѝ обяснявам, че вратата е затворена, че не мога да я пусна в момента, че трябва да почака, че времената сега са страшни, че лоши хора са си направили лоша шега с нея, но че тук, при мене, не я заплашва нищо. Че няма и с пръст да я пипна... Тя вероятно разбра малко неща, но видя, че не съм агресивен, че на лицето ми се чете обърканост, а в тона ми има повече молба и извинение, и малко се успокои. Предложех ѝ да мине в другата половина на стаята, зад гардероба, и ако иска, до спи там, на леглото. Аз пък седнах в креслото така, че да не ме вижда. В това положение седяхме до сутринта, без да затворим очи, като всеки мислеше за своите неща. Рядко да мене достигаха хлипания. На разсъмване тя се успокои окончателно, изяде закуската, която ѝ предложих, и си каза името.
Казваше се Ерика и беше дъщеря на аптекаря, който живееше отсреща. На сутринта се появи Мишка, като се смееше, отлости вратата и, без да слуша ругатните ми, ме поздрави с края на така дългия ми пост. "Честит законен брак!" - каза нахално той. Пратих го по-далече от майната му и поведох Ерика вкъщи. Може да си представи човек какво беше преживял нещастният ѝ баща! Наоколо колеха, душаха, изнасилваха, а дъщеря му е изчезнала неизвестно къде! Ерика се хвърли на шията на стареца и зачурулика неизвестно какво, като ме сочеше. Аз опитвах да се извиня, обяснявах нещо, но след това махнах с ръка и си тръгнах. Историята изглежда беше свършила. Отново ме подхванаха служебните дела, след това успях да поспя четири часа и забравих всичко.
Когато следващата нощ се спусна над града, на вратата се почука:
- Влизай, не е затворено! - извиках аз...
Влезе Ерика, съпроводена от баща си... Виж ти! Това се казва изненада! Бащата, усмихвайки се смутено, обясняваше нещо дълго. В речта му имаше много модални глаголи и условни наклонения, изискана вежливост свръх моето езиково равнище. Но аз улових същнистта:
- Времето е военно, наоколо е лошо, господин офицерът (ласкателство!) е толкова добър и любезен, нека дъщеря ми остане при него още един път. Войниците могат да се промъкнат в аптеката...
И така нататък. Беше ми донесъл две бутилки вино за подарък, аз не ги приех и ние дълго си прихлъзвахме бутилките по масата - той към мене, аз към него. Стана така, че се съгласих и Ерика остана. Какво ли си е мислил аптекарят? Може би практичният немец беше решил, че една прилична връзка е по-добра от нощните зверства и беше избрал по-малкото зло? Не зная. Но Ерика остана и се държеше съвсем иначе от предния ден. Тя беше приветлива, мила, усмихваше се много, много говореше. Разказваше за себе си, за Германия, за книгите. Някои неща разбирах. За първи път тогава чух някои стихотворения, които не знаех. Тя не познаваше Пушкин, аз пък не бях чувал за Рилке! Тя ми свиреше на пианото, а след това - о, идилия! - аз ѝ акомпанирах, както можех - свирихме на четири ръце! Наистина - пир по време на чума...
На следващата нощ тя отново беше с мене, след това пак и пак. През деня никой от войниците не смееше не само да закача Ерика, но дори да ѝ каже лоша дума. Тя беше табу. Тя беше моя законна придобивка, мой военен трофей и Командата на оздравяващите пазеше свято моите права. Нашите отношения се развиваха бързо. Назряваше любовна история, но необикновена любовна история. На мене даже мисъл не ми минаваше за възможна близост. Не защото бях неопитен и преживявах първата си сериозна връзка със същество от противоположния пол. Ерика беше за мене преди всичко олицетворение на това, което се намира извън пределите на войната, на това, което е далече от нейните ужаси, от нейната мръсотия, от нейната низост, от нейната подлост. Тя се превърна за мене в център на духовните ценности, от които бяха толкова дълго лишен, за които мечтаех и за които жадувах! Оказва се, че най-страшното по време на война е да се намираш в духовен вакуум, в мерзостта и пошлостта. Човек престава да бъде Човек и се превръща в риба, изхвърлена на пясъка. Ерика ми върна атмосферата, от която толкова дълго бях лишен. И аз ѝ отвръщах с най-чистите и на-светлите чувства, на които бях способен. Съзнателно или несъзнателно свих изискан букет от тези чувства и го сложих в нозете на девойката. Преживявах часове, каквито малко се случват в живота. От четирите лапи, на които обикновено ходим, забили нос в тривиалното всекидневие, аз се вдигнах на два крака, изправих се, разгърнах рамене и видях звездите.
И накарах Ерика да ги види. Тя разбра всичко, оцени всичко. Явно имаше някакво сходство в характерите ни.
Това бяха часове и дни на висше просветление и пречистване и вероятно военната обстановка само задълбочаваше напрежението на ситуацията! Удивителна беше пълнотата на разбирането помежду ни, която се появи между нас. Нито езиковата бариера, нито краткостта на нашето запознанство (та нали не знаехме нищо един за друг) пречеше на това. През първите дни Ерика се чудеше, че не предприемам никакви любовни атаки, виждах това, после не чакаше вече нищо подобно и започна да изпитва към мене безгранично доверие. С времето можеше да се получи красива любовна история, да се разгърне силно чувство, но нямаше време.
- Утре заминаваме! - каза Мишка Смирнов.
- Утре заминаваме! - казах на Ерика, поразена от тази новина. Мълча една минута, след това се хвърли на шията ми със сълзи на очите и говореше, говореше. Разбрах примерно следното:
- Не искам да те губя! Нека да стане! Нека поне един ден да бъде наш! - и все в този дух.
Стоях като мраморен и даже не можех да я целуна. Ерика се беше превърнала за мене в олицетворение на всички немски жени, които са били обиждани, над които издевателствахме ние, руснаците. Исках, длъжен бях да се държа с нея кристално чисто, исках да реабилитирам нас, руските хора, в нейните очи... Стоях вцепенен и мълчах. Тя разбра това по свой начин:
- Ти имаш годеница, това за мене е свещено! - сведе очи и си тръгна.
На другия ден товарехме нещата си на камиона, някои ни изпращаха. Бащата на Ерика я държеше за ръката, а тя плачеше горчиво.
- Бива си те! - каза Мишка Смирнов, - нито една немска жена не е ревала, когато съм си тръгвал. А се стараех! С какво я омагьоса?
И ние си заминахме...
Минаха седмици. Напуснах Командата на оздравяващите, отново воювах, отново имаше страхове, мъчения, отново кървища до коляно и прочее прелести. Дълго се мотахме по крайбрежието на Балтийско море насам-натам, като пожарна команда, в най-напечените места, и Цопотската история започна вече да се притъпява в спомените ми. Имаше ли я Ерика, или не? Или ми се е присънила и всичко, свързано с нея, е само сладка мечта?
Но историята имаше продължение - като в старата песен. Веднъж началникът на щаба ме извика и каза:
- Ето ти една пратка, на улицата има мотоциклет. Изучи маршрута по картата и отивай при командващия.
На картата ми показа два маршрута: единият дълъг, безопасен, другият доста по-кратък, но опасен.
- Там се мотаят отделни немци и от време на време стрелят! - обясни той. Опасният път минаваше през Цопот. "На връщане непременно ще отида там!" - реших аз. Събрах набързо продукти - консерви, захар, хляб.
Получи се обемиста мешка - благодарности, помогна ми милият Мишка Смирнов. И тръгнахме. Натам - без приключения. На връщане уговорих мотоциклетиста да влезе в Цопот, обещах му за това половин литър спирт. Кой ще устои на това? Почти в началото на Цопот от храстите по нас изпрати дълъг откос картечница, но не ни улучи. Немецът или беше пиян, или неопитен, но успя да пропусне, макар че бяхме наблизо, като на длан. Изпразних в храстите целия диск на автомата и картечницата млъкна. Преминахме. Мокри от студена пот, тракайки зъби, под непрекъснатите псувни на мотоциклетиста, който проклинаше мене, всичките ми прадеди и потомци за това, че съм го въвлякъл в идиотска авантюра, ние влязохме в града.
Ето я познатата улица, ето я нашата къща, аптеката. Спомням си околните места, спомням си познати предмети... Чукам на вратата. Тя веднага се отваря. На прага стои ниско човече със сако, подплътено на раменете с памук. Противна физиономийка, като на пор, но човечето е избръснато и с вратовръзка. Повдига тиролска шапчица с перо, зъби се в усмивка, кланя се.
- Какво иска пан офицерът?
- Тук нали живееше един аптекар?..
- Плат за костюм ли желае панът?
- Тук живееше един аптекар с дъщеря си...
- Жена ли иска панът?
- Аптекарят...
- Да не му трябва на пана елеудрон [3]?
- Ти, пане, си НЕГОДНИК!!! - викам аз.
Вратата се захлопва. Какво да правя? Тук вече има нови стопани. Старите вероятно са били изгонени. Къде да ги търся? И тогава виждам на двора един стар немец, инвалид от Първата световна война. Нещастникът живееше наблизо и преди понякога му давах храна. Спускам се към него:
- Бите, бите, господине, мола ви - къде е аптекарят, къде е дъщеря му?
- Найн, найн, ниц нема, не зная - гледа ме с мътни очи - като стена, макар че изглежда ме позна. Изплашен е, ръцете му треперят, а върху лицето му - лилави сенки и отоци. Подобно нещо бях виждал в блокадния Ленинград у дистрофиците! Няма какво да яде! Новите полски власти не дават на немците дори блокадните сто грама!
Между другото мотоциклетистът свири и псува гръмко, викайки ме:
- По-бързо, че си заминавам сам!
В отчаянието си натиквам на стареца мешката с провизиите и искам да си тръгна. И тогава той оживява, изправя се, в очите му проблясва човешко достойнство. И изстрелва в лицето ми:
- Бяха шестима, ваши танкисти. След това тя счупи прозореца и се хвърли на улицата!..
Той си замина. Не помня как съм седнал в коша на мотоциклета, как съм пътувал. Свестих се в ръцете на Мишка, който ме разтърсваше:
- Какво ти е?..
Какво можех да му кажа? Нима би разбрал, че е настъпило моето крушение, моето решително безвъзвратно поражение във Втората световна война? А може би би разбрал? Нали руските мъже са чувствителни, деликатни и схватливи, особено когато са трезви...
-------------------------------------------------
1. Авторът използва немското название на града (на полски: Сопот), както в случая с Данциг (на полски: Гданск). (Бел. прев.)
2. В най-общ смисъл: приспособление за превозване на товари, което се влачи, оттам и името; военната волокуша се използва за изнасяне на ранени от бойното поле. (Бел. прев.)
3. Елеудрон - патентовано немско лекарство за венерически болести. (Бел. авт.)
Новела XX
Маршал Жуков
Великолепното шосе Франкфурт на Одер - Берлин, чудото на немското пътно строителство, водеше от Изток право на Запад, навлизаше в предградията на немската столица и като минаваше през целия град, завършваше при Райхстага, символът на немската държавност. В началото на май 1945 година по това шосе, като по гигантска артерия, се движеше мощен поток от съветски военни камиони, поместили в себе си метал, нефт, конструкторската мисъл от всичките краища на огромната Русия, а също така и мощен поток от хора във войнишка униформа - кръвта на Русия, изстискана от всичките пори на руската земя. Всичко това създаваше гигантска сила, която трябваше неотвратимо да залее и да смаже агонизиращата Германия.
Ние на нашето камионче, подобно на малко кръвно телце в артерията, се носехме по посока на Берлин. Но изведнъж със силен гръм се пукна под нас износената гума и енергичният регулировчик, като махаше с флагчетата, ни изведе от потока на камионите встрани от пътя, потвърждавайки своите указания с хрипливи псувни. Като бегач, излязъл от трасето, ние се изключихме от общото стремително движение напред, въздъхнахме спокойно и се огледахме. Майското слънце заливаше с ясна светлина уютни къщички, зеленеещи поля и горички. Синьо небе с необикновена чистота, само тук-там опетнено от разриви на зенитни снаряди, се простираше над нас. Шофьорът сменяше гумата, ние се наслаждавахме на отдиха. А на няколко метра от нас все така ревеше непрекъснатият поток от камиони, боботейки и свирейки - грандиозна движеща се по шосето сила.
Изведнъж в непрекъснатия ритъм на пътното движение се появиха разредки, шосето се разчисти, камионите застинаха встрани и ние видяхме нещо друго - кавалкада от камиони с охрана, въоръжени мотоциклетисти и джип, в който седеше маршал Жуков. Именно той със силата на своята несъкрушима воля изпращаше напред, към Берлин, всичко това, което се движеше по шосето, всичко това, което акумулираше страната, вплела се в смъртоносна схватка с Германия. За него бяха разчистили шосето и никой не трябваше да пречи на движението му към немската столица.
Но какво е това? По шосето стремително се движи камион със снаряди, изпреварва началническата кавалкада. На кормилото седи иван, заповядали са му по-бързо, по-бързо да закара боеприпаси на предната линия. Батареята е без снаряди, момчетата загиват и той изпълнява своя дълг, без да обръща внимание на регулировчиците. Джипът на маршала спира, маршалът изскача на асфалта и вика:
- ...твойта мама! Догонете го! Спрете го! Доведете го тук!
След минута треперещият иван се изправя пред страшния маршал.
- Вашата книжка!
Маршалът взима документа, къса го на парчета и излайва на охраната:
- Набийте го, препикайте го и го хвърлете в канавката!
Свитата отвежда иван встрани и му шепне тихо:
- Хайде, махай се бързо оттук и не се показвай повече!
Ние, онемели, стоим край пътя. Маршалът отдавна вече е потеглил към Берлин, а боботещият поток е подновил своето движение.
