НЕПОЗНАТИЯТ ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

1915 година

КОГАТО БЯХ В ШКОЛОТО

 

(Пародия)

 

Когато бях в школото

и в чина си седях,

далеч бях от теглото,

щастлив и весел бях!

 

Безгрижие цареше

у моето сърце,

засмяно вечно беше

и моето лице!

 

Щом пукнеше зората,

пробуждах се от сън,

напусках аз кревата

и бързах за навън.

 

Когато щях отивах

да си поседя в клас,

но повечето бивах

в Борисовата аз.

 

В зелените горички

прекарвах целий ден

в разходки с ученички,

доволен и заемен.

 

Театрите преброждах

с цигарата в уста,

а в къщи си дохождах

по късно през нощта.

 

И храних си се сладко

обличах се кат граф,

крещеше често татко

за тоз голям масраф.

 

Омразните пък двойки

посрещах ги със смях,

за милите девойки

готов на всичко бях.

 

Тъй цялата година

прекарвах като в рай,

но всичко вече мина,

на всичко доде край.

 

И днес, кога погледна

към някой ученик,

минава тръпка ледна

по снагата ми в миг.

НЕ СЕ ПЛАШИ

 

Уловен бил пред вратата

на един дюкян веднаж

с връзка ключове в ръката

стар закоравял апаш.

Ходел вече той наведен,

влачейки едвам крака,

но макар тъй слаб и бледен,

имал опитна ръка.

По разходките си нощни

той отдавна бил познат

и чрез ключовете мощни

нивга не познавал глад.

Но след дейност тъй голяма

уловен бил този път

(ех, то щастье вечно няма)

и изправен бил на съд.

Там пред масата зелена

той бил с вързани ръце,

но играела усмивка

пак по старческо лице.

Прокурорът кат го вижда

тъй спокоен, просто... скот,

рекъл нещо да го пита

по задгробния живот.

"Ти седемдесетгодишен,

старче, вече си станал,

но занята си предишен

да оставиш ти е жал!

Да си обясня не мога

как си на порока роб,

как не сещаш се за бога!

Виж теб чака скоро гроб!

Та нима не се тревожиш

де ще бъдеш след смъртта?

Че да минеш не ще можеш

там през райските врата?"

"За туй никак се не плаша,

ще пропуснат те и мен!" -

отговорил му апаша

все спокоен и заемен; - 

"В толкова дюкяни, къщи

да проникна аз успях,

с мойте ключове могъщи

ще се справя лесно с тях".


НАПРИМЕР

О, госпожице, вам верен роб

аз ще бъда до самий ми гроб

всичко аз... за вашата любов

всичко да направя съм готов.

Чуйте ме! Заклевам се на вас!

Вашите желания завчас

със покорност ще извършвам аз!

- Тъй ли? Я махнете се тогаз!



1916 година

НЕВОЛИ

На П. Д.

Обърнал на палтото си яката,

дълбоко пъхнал в джобове ръце,

с одърпани сандали на краката

той скиташе с намръщено лице.

Ту по средата, ту по тротоара,

надзърне в кръчма или в кафене, 

абавно пак закрачи... Ех, цигара

сега да имаше да свий поне...

Наоколо щастливците се блъскат

сред смехове звънливи, глъчка, шум,

безгрижни са - имат пари да пръскат

по сладко, по театри и парфюм.

А той? Той все със таз си орисия,

той вечно с дълговете си безчет,

той винаги на тежка вересия,

той все в кавга с хазаина проклет.

И само на бакала и хлебаря

шейсе са вече. И кое число?

А пък до първи как ли ще се кара?

Ех, тежка орисия, зло та зло.

Да има нейде някой стар роднина

да му остави малко той пари,

тъй колкото за някоя година...

Ще заживей тогава дни добри.

Ще хвърли той веднага тез сандали,

ще плати на хазаина проклет

и дрехи ще си купи, че парцали

са тези, не са вече за пред свет!

Госпожата тогаз ще се обърне

на агне. Няма да е веч тъй зла.

Тогава от вратата щом го зърне,

ще припне: "Милий, вътре ела!"

Но що напразно само си мечтае?

Такъв роднина няма по светът.

Той целия си род на пръсти знае,

тез сметки прави не за първи път.

На лотария може да му падне...

Там може да е неговий късмет?!

Какви печалби имало грамадни...

Но пък пари ще трябва за билет.

Но що?! Ах, пред краката му кесия!

О, щастие голямо, о, късмет!

Тоз месец няма вече вересия,

но бързо, че наокол толкоз свет.

И плахо той наоколо поглежда,

случайно друг дор не я видел

и цял треперейки, се той навежда,

но как така?! Хай, дявола я взел!

Едвам ръката си до ней доближи

едвам до нея само се допря,

и тя, о чудо, почна да се движи

и пак на няколко си крачки спря.

Веднага той след нея се затече,

решил сега да я настъпи с крак,

но "невидимата" сила я отвлече

насреща веч, на тротоара чак...

Посрамен спря се: на страната срещна

превиваха се куп деца от смех,

доволни от играта своя смешна, 

зарадвани от новий си успех.


ПОЛОЖЕНИЕТО

 

Тъмен, мрачен небосклона,

татък нейде край Вердьона

под юмрука на тевтона

гологърдата кокона

вече готви се да мре.

А синьор ди Макарона

бяга бързо от Валона,

че на Франц Жозеф бастона

и до тамо днес допре.

Петра, Пашича брадати,

депутати, дипломати

и сияйните солдати

надалеч бай Ганьо прати

със косматий си юмрук.

Дядо Ваньо сладко дреме

малко да се посъвземе,

да настане топло време,

езера да гази пак.

Тука по полята бойни

всички днес са неспокойни,

и читатели безбройни,

и сътрудничките стройни

четат броя двестобройни

с нетърпенье и мерак.


ХУДОЖНИК БРОДИ...

 

Художник броди край реката

в мечта за милата унесен

и тихо свири си с устата

той някаква игрива песен.

 

Пейзажи разни се меняват

друг път за него "все вълшебни",

но днеска те го не пленяват,

днес струват му се бледи, дребни.

 

Така е днес, че таз картина

не е за други, а за нея!

За неговата Катерина,

за таз омайна дивна фея.

 

Но се в възторг голям той спира

и готви лист, боя и четка,

пред него вече се простира

по хубостта си местност редка.

 

Горица китна и засмяна

се зеленей пред планината,

а пък над нея с млечна пяна

клокочи весело реката.

 

На срещний бряг върба навежда

клоне зелени до водата

и художника съглежда

мома седнала на тревата.

 

Далеч орел в небето ведро

се вий и поглед доле впива

 а слънцето червено, едро,

зад снежни върхове се скрива.

 

И от лъчите му прощални

скали гранитни аленеят,

водите розово-корални

все песента си шумна пеят.

 

И взима четката веднага,

удобно той се настанява,

в захлас боите бърже слага

и на ума си той решава:

 

"Картината си ще надпиша

аз тъй: "Мечтающа девица" -

"От тоз, що сал за теб въздиша,

кому едничка си звездица.

 

Тя този надпис сладкозвучен

в душа си вечно ще запази,

слухът й нежен е приучен

сал на такива громки фрази..."

 

След малко своя труд завършен

той гледа и се възхищава,

ала във този смях кършен

познат смях него поразява.

 

Тя, Катерина?! Цяла Катя!!

Но тя не е сама, до нея

младеж легнал е на тревата,

до Катя, вярната му фея!!

 

Художник из нивята крачи,

далеч шуми си пак реката,

художник тихичко си плаче

и псува ядно в тъмнината.


МАРШ НА СТОЛИЧАНИ

 

Хайде, бърже се сберете -

ще раздават захарта!

Ред по ред се наредете

всички още през нощта!

 

Напред, назад!

И стар, и млад,

напред, назад,

кат на парад!

 

Гърбовете пригответ

 и ръце, крака, ребра,

смело вий напред вървете

без "на нож" и без "ура".

 

Назад, напред,

борци безчет!

Назад, напред,

така наред!

 

Във ръцете със купони,

по чела с обилен пот,

със съдрани панталони -

все търпи, търпи кат скот!

 

Търпи кат скот

тоз зор нучут,

че сладък плод

се стига с труд!

 

Хайде, тънки и дебели,

и богат, и сиромах,

и шалвари, и капели,

все напред, напред без страх!

 

Едно, две, три!

Тъй от зори

по цели дни

стоим си ний!


ЗАЩО Е МЪЖЪТ

 

(Семейна трагедия или "Огнището угасва").

 

Кака Пена сън сънува -

в небесата че пътува

между светлите звезди

с две в ръцете си метли.

 

Над гори, села, балкани,

сред безброй аероплани,

като птичка че лети

с две в ръцете си метли!

 

Но след малко се събуди,

па се мае, па се чуди -

гледа в своя е креват

и хвана я страшен яд!

 

Бърже от кревата рипна,

чехъла в ръката пипна

и тогава в своя бес

мъж си тя наби кат пес.


ПИСМО ДО ПОНТИНИ

 

В Скече

 

Понтини драги, ти откак от скука

замина към провинцията глуха,

немного работи станаха тука,

които надали до там се чуха.

По календара само в парламента

едни викаха "не му е момента",

а други - трябвало да разбереме,

че днес за туй е най-доброто време!

Тук шоколада вече е бракуван. -

Защо ни е пък тоз боклук швейцарски,

когато всеки ден ядем нечуван

по качество хем тукашен - хлебарски!

Тук сливите са в бяла веч премена,

Борисовата цяла е зелена,

започнаха из нейните алеи

по-често да се срещат мили феи,

онази тлъстата за теб все пита;

бре, кае, този тъй ли все ще скита?

Научих се, че имало реформи в Ксанти

- сменени били двама пазаванти,

аз се така живея, "доле" слизам,

опитвам разните вина прочути

бордо, вермути и ракии люти,

па после малко мъчничко излизам

и Джон е ревизорче по чешмите!

(но ревизира повече момите).

А Язека с Гошко и Сатирика

по разните театри все се тика,

пък аз не ходя, много е горещо.

Па знаеш и по друго нещо,

но хай до виждане, ще разсърдя Lona,

поздрави хем-хем и русата кокона.


ПРЕДЛОЖЕНИЕТО НА АРОНА ЗА ГОДЕЖ ПО ТЕЛЕФОНА

 

- Ало, ало кой е там?

- Дом на доктора Аврам!

- Там пък кой на телефон?

- Тук сарафчето Арон.

Моля, искам я да знам

там ли господин Аврам?

- Той на телефона сам!

Кой защо си дири мен?

- Здрасти, здрасти, добър ден!

Слушай, драги господин,

ще говорим кат твой син...

Само с няколко слова

ще разправям я това,

що е в моята душа!

Да мълча веч нямам,.мощ,

гина аз и се руша,

не заспивам цяла нощ...

Ти си имаш дъщеря

в нея влюбен силно я,

също мене люби тя!

Искам нея за жина!

Имам къщица идна

маничко идно дукен...

Туй богатството е мен.

Много я не съм богат,

но за това по целий град,

господине, съм познат

ат разумен человек

със характер тих и мек.

Занаяти ми сараф,

както вече ти казах,

не си правил я масраф

да прахосвам ни съм див!

Малко съм си пестелив,

седим си по цяло ден

мирно в моето дукен,

зимам, давам си пари,

работите ми добри.

Имам настрана дори,

но веч ти отговори

даващ ли на мен Рашел?

Но защо е този смях,

смешно я какво казах!!?

Бре, вас дяволо ви взел!

Как? Прекъснали сте вий!

Дано господ ви убий!

Моля, как, централа, там?

Бре какъв резил и срам!


СЪР ГРЕЙ И СИНЬОР ИЗОНЦИНИ

 

(Трагикомедия)

 

- Изонцини, Изонцини!

Таз речица кат се мине,

зад тез нисички рътлини -

пълни със цветя градини,

чудно хубави долини

и поляни се простират!

 

- Изонцини, Изонцини!

Там китари, мандолини,

млади гиздави кокони,

чисти, нови панталони,

купища от макарони

топли, топли се намират!

 

- Албионски умни сине,

таз речица да се мине

тебе лесно ти се чини,

ла немци, стари, млади,

с бомби, ножове, приклади

и с псувни ни срещат само!

 

- Изонцини, Изонцини,

барем в Солун изпрати ни

твои няколко дружини!

- Да ти пратя, съре Грее,

но кажи, бай Ганьо де е -

да не би да дойде тамо?


ПАДНАЛИЯТ КАВАЛЕРИСТ

 

С адски гръм и с дим граната

пръсна се до дъба стар;

конят хукна из гората

без любимий господар.

 

Куп листа се посипаха,

с трясък падна счупен клон,

храсти шумно изпращяха

след изплашения кон.

 

Пушек гъст обви войника,

паднал под вековний дъб,

кръв гореща заизблика

от ранената му гръд.

 

Глухо, тъжно той застена,

смътни зашепна слова;

а кръв буйна и червена

багри влажната трева.

 

Той да стане се опитва,

поизправя се, но в миг

в храсталаците залитва

със мъчителен пак вик.

 

Па на клоните зелени

пооблегна се той блед,

пред очи му уморени

мяркат се виденья ред.

 

Ту девойка милолика

със усмивка на лице

сладко го по име вика

и подава му ръце.

 

Ту родителите стари

пред очи му се вестят,

ту безстрашните другари

в боя кървав как летят.

 

Ту балкана техен снежен

с родното му там село,

ту сестрица с поглед нежен,

че го милва по чело...

 

Дивна нощ. Морфей царува

над заспалата земя,

южният ветрец милува

потъмнялата гора.

 

Шипка росна клони свежда,

свива момку тя венец.

Месецът с тъга поглежда

на загиналий борец.

 

И сред тишината нощна

тихо от столетний дъб

песен славей веч запява,

пълна със дълбока скръб.


НА КРАСНОСЕЛКАТА

 

Колко мрачни небесата

бяха в този ден!

Колко мрачно и в душата

беше, девке, мен!

 

Колко грозно, скучно беше

всичко в полский шир

и дъждеца как валеше

глухо, но безспир.

 

Свойте нежни чашки свили

полските цветя,

гледаха тогаз унили

в мократа земя.

 

Пеперудки, мили птички

нямаше тоз ден

 чакаха в листата всички

с трепет Феб заемен.

 

Също аз нетърпеливо

чаках, девке, Феб.

Но видях, дете красиво,

вместо него теб!

 

И когато се усмихна

сладко мене ти,

буря, скръб... как всичко стихна

в моите гърди.

 

Откъм вази оттогава

всеки божи ден,

най, девойко, че изгрява

слънцето за мен!


НОЩЕН ДУЕТ

 

(Семейна сцена)

 

Т я

 

- Я чуй, из улиците врява,

навярно захар ще се дава!

Нахлуй по-вехти панталони,

вземи по-бърже тез купони...

 

Той

 

- Но рано, миличка, е още,

на виж: един след полунощ е!

 

Т я

 

- Това ми дрънкаш постоянно,

за тебе вечно ще е рано.

Я скачай бърже от кревата!

 

Той

 

- Но много ме боли главата,

не спах добре, па тази треска...

Иди ти вместо мене днеска!

 

Т я

 

- Как не! Сега ще го направя...

Нали под ред това ще става?!

Твой ред е този път... Ще идеш!

 

Той

 

- Но болен съм, нали ме видиш,

ужасно ме боли главата,

подсичат ми се и краката...

 

Т я

 

- Я скачай ти, докат е време,

че - инак ще се разбереме!

 

Той

 

- Но... душке, ангел... мен главата.

 

Т я

 

- Я ставай, че хванах метлата!

 

Той

 

- Метлата!? Дявола те взима!

Че всичко граница си има...

Ще млъкнеш ли, или да стана

пак за косата да те хвана!

Какво са, мислиш ти, жените?!

 

Т я

 

- Ох, драги, да ме извините,

еднаж се хваща за косата,

зер виждаш тука ти метлата?!

 

Той

 

- Търпях, търпях, но веч търпенье

не остана! Ще плашиш мене?!

Нà, нà...

 

Т я

 

- Ох, боже, боже! Ей, съседи...

По-скоро! Тоз мъж ме изеде...

 

И прочие, и прочие.


ЕПИГРАМИ

 

Вий сте дама едра, снажна,

с моден винаги костюм,

мъж ви - личност доста важна

с вас навред пък вдига шум,

т. е. - двама с един ум.

 

ЧИНОВНИК

 

Боли го честичко главата,

да стене, пъшка, той обича.

Но дойде ли ден за заплата

по-здрав от бик испански тича.

 

ДЕТЕ НА "ЛЕГЕТО"

 

Ходи в улиците горд

с изглед тъй... на някой лорд,

някой важен филантроп,

но е вечно с празен джоб.

 

БИВА ТЕ!

 

- Ах, другарю, в кафенето вчера

чух за тебе отзив твърде злобен.

Казваше един лъжец безсрамен,

че за нищо не си бил способен.

Не е. вярно, викнах, прекаляваш,

твоята лъжа е май голяма.

Знай, че глупости да върши като него

друг така способен нигде няма!


ДИВАК ГАНЬО

 

(Пее се по гласа на "Пуста служба да изкарам")

 

Свод небесен пак трепери,

тътнат снежните балкани,

силата си Ганьо мери

със французи, англичани.

 

Бре стой, Ганьо, малко мирно,

тъй модерен бой не става!

Да нападнеш тъй безспирно

днес не значи почест, слава!

 

Вижда се, че не познаваш

даже кой член що говори,

че съвсем ти не признаваш

конгреси и договори!

 

Зима ли е или лето,

ден е или нощ, не питаш,

със "урато" си проклето

като бесен сал налиташ.

 

Теб не стряскат планините,

тебе нищо не те плаши,

теб не спират и реките,

кат съюзниците наши.

 

Ще ни караш морски бани

ний да правим не по воля,

син на дивите балкани

по-полека малко, моля!

 

Да започнем, щом обичаш,

но с гранати и куршуми,

като бесен да не тичаш,

да не викаш страшни думи.

 

Туй "на нож" ти да забравиш,

туй "ура" ти да оставиш,

не разбираш от култура,

туй теб, Ганьо, е кусура.

 

Не разбираме що значи

шоколада да ни взимаш,

уй бисквити, туй консерви!

Нали чесън уж си имаш?

 

Бре стой, Ганьо, по-полека,

по-модерно, тъй не бива,

че затуй ли отдалеко

дойдохме в страна ти дива?

 

Ганьо, Ганьо, ти дивак си

и дивак ще си останеш,

от култура не разбираш,

ти човек не ще да станеш.


ЗОРАТА КРАЙ ДУНАВА

 

Малка лодка Дунав мътен

пори край високий бряг,

от ветреца тих, попътен

носи се далече в бяг.

 

Бавно махайки крилата,

с крясък чайките летят,

впили погледи в водата,

рибки палави следят.

 

Облачета бели плават

из небесни висини,

с поглед страстен се прощават

закъснелите звезди.

 

Пълний месец веч се скрива

там зад острова зелен,

песен славеят извива,

с радост среща светлий ден

 

Ето изток аленее,

Феб ще вече да изгрей,

здрача бърже ще разсее,

всичко в злато ще облей!


ВАМПИР

 

(Жетварска балада)

 

Угасна денят и звездиците ясни

затрепкаха тихо в небесния свод.

Ах, колко тез чакани нощи са красни

подир ден прекаран във труд и във пот...

 

Заспаха жетвари дълбоко и мирно,

навсякъде хъркане чува се веч,

ветреца среднощен в полето обширно

разнася тез звукове громки далеч.

 

Заспало е всичко... Но ето изскочи

от снопите сянка и тръгна напред.

Заспалите хора полека прескочи,

внимателно тя се огледа навред.

 

Разпръснал огрелия месечко мрака,

потънал в сребро е цял божия свят.

Ей с няколко скока тя стигна чардака

и още веднаж се озърна назад.

 

Сандъка, клекнала, тя мълком тършува,

ей нещо подигна към страшни уста,

па почна след малко да скача, танцува,

да пада, да става, да пее в нощта.

 

Наскачаха мигом жетварите сънни,

но плахо сгушиха се всичките пак,

очи разтворили, те гледат безмълвни

вампира как скача сред нощния мрак.

 

Как снопи събаря, как грозно се хили,

как стрелва ги често с червени очи...

А кръста му змии са страшни обвили,

гласът му ужасно, страхотно ечи...

 

Усмихна се слънцето, всички станаха,

треперейки още от нощний вампир.

И вкупом те къмто чардака тръгнаха,

де "той" в полунощ на ужасен бе пир.

 

Стигнаха, но скоро екнаха полята

от смях, та съседи учудиха чак: -

прострян бе пред тях със бутилка в ръката

"водаря", пиян като някой казак.


И ТУЙ БИЛО МЪЖ

 

Той

 

- Повтарям, че ви любя с плам

и че за вашата любов

дори на кръста чак Христов

да се покача съм готов...

Най-непостижимото в света

ще сложа аз пред вашите крака... Аз...

 

Т я

 

- Не ща неща непостижими,

а захар малко донеси ми!

 

Той

 

- Госпожице, госпожице красива,

ах, моля Ви се - само туй не бива,

че съм в гърдите малко нещо слаб...

За всичко друго - ваш съм раб!

 

Тя

 

- Какъв ми си ти мъж тогаз?!

Не искам да те зная аз!

 Махни се!..


НАВСЯКЪДЕ БОРБА

 

(Песен, написана под влиянието на празния ми стомах)

 

Сражения безспир в полята,

сражения и под водата,

борби ужасни в небесата,

борби по целий свет!

 

Борби на партийките разни

джобове да напълнят празни,

да хванат кокалчета мазни!

Борби, борби навред!

 

Борби в софийските пазари

на селянките млади, стари

със комисари и стражари!

Минута няма мир!

 

Борби и в столичните хали -

безброй мъже там застанали,

кат гладни кучета зинали,

борба, борба безспир!

 

Борби Никитови с въшлета,

геройски боеве на комитета

със гладорията проклета,

борба навсъде, Lon!

 

Борби на френските госпожи

в Париж със едри пъстрокожи,

борби във тъмничките ложи

в театър Одеон!

 

Борби с хлебари и млекари,

борби с трамваи, с обущари,

борба днес водят млади, стари,

навред борба цари!

 

А захар пък кога се дава!

- Ех, дума за туй да не става,

добре туй всеки днес познава,

борба с невиждан жар.


НА ТРАМВАЙДЖИИТЕ

ПО КНЯЖЕВСКАТА ЛИНИЯ

 

Преди нощ тъмна да покрие

света със своя чер воал,

към вас домъкваме се ние

и виж, че някой ни познал!

 

В трамвая влезем бърже всички,

ни дума даже за пари

и вий о, милички душички,

ни черпите с тютюн дори.

 

Защо от нази да се взима,

нима възможно е това!

И без това е пълно. Има!

За туй излишни тука са слова!

 

Кондукторчета славни, мили,

поклон пред вашта доброта,

макар че грабите със всички сили,

вий най-любезни сте в света!

 

Че не сте давали билети,

със злоба някои реват.

О, хора глупави, проклети,

вървете си из своя път!

 

Поклон, Иванчо драги, дето

вози ни трима за рупче,

дето дружно пяхме "фатимето",

добро и славно си момче!

 

Поклон, о милички, пред вази,

поклон, поклон, момци добри,

нек господ здрави да ви пази,

та все да ходим без пари!


СОНЕТ

 

Две звездички, сам самички

колко весело блестят!

Две звездички, две очички

дивно хубави лъщят.

 

Две звездички сладко трепнат -

две очички пълни с страст.

Нежни мен слова те шепнат,

тях с наслада слушам аз!

 

Но ей облак се понесе

и пред тях се той изпречи,

сините очи закрива -

 

тежки свилени завеси,

мен видяла пуска вече

тя - сестра ти завистлива.


КАТАСТРОФА

 

Към теб, девойко златокоса,

летя безгрижен и щастлив.

Под пълна пара аз се нося,

аз. - твоя мил локомотив.

 

Мечтая мъничката стая -

прекрасното "вагонче-ли",

ти чакаш ме сега, аз зная,

с портрета ми в ръце, нали?

 

Но в улицата, дето води,

девойко гиздава, към вас,

с тъга аз виждам трен че броди -

друг трен във този нощен час!

 

Той от сигнали не разбира

и смята всичко за шега.

Ще трябва май да дерайлира

един от двама ни сега,

 

И сблъскваме се в тъмнината

с противника товарен влак -

наляво той се изпремята,

надясно аз, с навехнат крак.

 

Таз катастрофа страшна стана

о, спирко хубава, до вас -

аз отървах се с малка рана,

но той разрушен бе завчас.


СЪВРЕМЕННА МОЛИТВА

 

Боже мили, мен, чиновник

направи ме в комитета,

джоба си да понапълня,

да си намеря късмета!

 

Или, боже, пък хлебарин

помогни ми ти да стана,

както всичките, народа

да оголвам да захвана.

 

Да го храня с хлебец черен -

смес от ръж и мамалига,

рано, рано като кьорав

бърже всеки да го дига.

 

Ако туй пък не желаеш

или някак си не може,

старшия стражар ти барем

направи ме, мили боже.

 

Форма светла да надяна,

шашка едра да окача,

по сокаците широки

гордо, гордо да закрача.

 

Да започна да "отоцвам",

дето искам там да пия,

да купувам що ми трябва

все на тежка вересия.


БОРБА

 

(Из "Мрачни дни")

 

На Георги Г - в

 

"Ще бъдеш нещастен и беден!" -

продума му громко съдбата.

Той мълком изслуша я бледен,

но гордо пак вдигна главата.

"Нещастен и беден?! Защо ли?

Не! Всичко възможно ще сторя!

Не искам аз глад и неволи,

аз млад съм - готов да се боря!"

 

Па почна с живота борбата

с ръцете си яки и млади

и с разума светъл в главата

ей щастие той си съгради.

Па с радост наокол погледна,

доволен потри си ръцете;

с усмивка изправи се ледна

съдбата и всичко помете...

 

Но никак това го не стресна,

строежа той почна наново,

но злобно съдбата му кресна

и смачка пак всичко готово.

За трети път почна строежа,

съдбата за миг го събори...

Но не забрави си стремежа,

той с нея не спря да се бори!

 

Твори той, а тя пък събаря,

над него се злъчно надсмива,

той хиляди пъти повтаря,

тя хиляди пъти го срива!

Най-после склони той главата

изхарчил последните сили,

застана могъща съдбата,

победно, доволна се хили...

 

6. VIII. 1916


КОЯ Е ПРИЧИНАТА

 

- Колко давате халвата?

- Осем лева, господине.

Четвърт сал два лева чини!

- А онези там сладкиши?

Я ми дай една насам!

- Само сто пари едната!

- Тю, защо така мирише!

Аз такива не ги ям!

Сигур правени са с мас!

Па и друго... постя аз!

Дай една вода тогаз!


НА ФРОСКА

 

Ефросина, Ефросина,

таз косица кат коприна

          не развявай!

          В мен не всявай

днес желания пак разни!

Ах, недей ми дерта дразни!

 

Ефросина, Ефросина,

росно цветенце в градина,

         али устни

         сочни, вкусни

дяволито тъй не свивай

и усмивката не скривай!

 

След теб тичам толкоз време,

но май ще се разбереме

            инак вече!

           Отдалече

о, девойчице красива,

знаеш нищо че не бива!


КАТЕРИНА B-BA

 

Катерина, Катерина!

По тез устни кат малина

и косица кат коприна

как днес страдам, вехна, гина!

 

Катерина, Катерина!

Като тебе друга нема!

Росно цвете си в градина,

дивно красна хризантема!

 

Много, Кате, си красива,

вечно весела и мила!

Горска сърничка игрива,

пеперудка лекокрила!

 

Катерина, Катерина,

само тебе аз обичам,

вече мина и година

подир тебе, като тичам!


МИРЪТ

 

Толкоз време вече в кръв светът се къпе,

толкоз време вече Марс бесней навред.

По земята падат жертвите тъй скъпи,

жертвите незнайни, жертвите безчет!

 

Всичко се превърна в страшни пепелища

градове безбройни, хубави села!

Как в очите с огън срещат се пълчища,

как гранати ровят китните поля!

 

Три години вече как гори Европа,

как навред царува ужас, смърт и плач,

как ехти страхотно песента на топ

 там, където пейше мирният орач!

 

И за мир говорят всъде всички вече...

Мир се днес желае; край на този ад!

Албион сал рече: "Мирът е далече!"

Албион коварен, Албион злорад!

 

Този, що приготви тоз пожар световен,

този днес не иска неговия край!

Подлий Албион, със завист зла отровен,

мир не иска днеска! Кръв Молох желай!

 

Албионе, дръж се, сбирай милиони!

Всичко е напразно, той не е далеч:

викай колко искаш, викай, Албионе -

мир ще донесе веч бляскавий ни меч!

ВЪЛШЕБЕН СЪН

(Пътна беля)

Чуден сън веднаж сънувах,

често спомням си го аз,

в ясна звездна нощ пътувах,

лятно време за Бургас.

В тази нощ вълшебна, дивна

бях безгрижен и щастлив,

песен пееше приспивна

буйният локомотив.

В ъгъла задрямал беше

стар окъсан селски поп,

срещу мене пък седеше

тлъст евреин с лъскав лоб.

А другарката му мила

с пъстро бръчкаво лице

бе глава към мен склонила,

стискайки вързоп в ръце.

Горе тихо в висината

трепкаха безброй звезди,

иззад облаче луната

светлобяла се яви.

И огряха й лъчите

равното поле пред нас,

с тез картини пред очите

скоро задремах и аз

Гъста борова горичка

мен тогаз се присъни

и красива ученичка

с тънки розови устни.

На скамейка бе седнала

върху синий си жакет

и с ръчичката си бяла

росен виеше букет.

Как бе мила и красива,

нежна, гиздава кат цвят!

Кат същинска самодива,

ангелче от божи свят.

Тя главицата си мила

бе украсила с венец,

от червен мак бе го свила

и от ситничък синчец.

Страстно мене тя погледна

и засмя се мило с глас,

па покани ме да седна

на скамейката и аз.

Покорих й се веднага

и до нея аз седнах,

стиснах стройната ѝ снага

и в уста я целунах.

Тя повторно пак заеме се,

о, блажен, вълшебен час...

но във тоз миг се разнесе

пълен с ярост, с злоба глас:

- Ах ти, вагабонт проклето,

фаниш моята жина!?

Що се маеш, ма Ребеко,

удари му ощ идна!!

Някой ритна ме в корема,

сънни отворих очи,

гледам: старата еврейка

в моите ръце стърчи!!


ДРУГАРСКИ ГРОБОВЕ

 

Ей там, на снежни върхове високи

другарски гробове едвам личат,

паднали славно в боеве жестоки -

герои легендарни тук лежат.

 

Над тях тамян с молитви упокойни

не е кадил свещеник белобрад:

тамян ще бъде тям през дните знойни

на здравеца вълшебний аромат.

 

Молитви пък - кога тревата трепне,

милувана от сутринен зефир,

надгробни тям слова ще тихо шепне:

"Почивайте, юнашки чада, в мир!"

 

И няма младите им красни булки

свещи да палят в съботните дни:

свещи ноще ще бъдат тям светулки

и светлите звезди в небесни висини.

 

При тях и майки няма да отиват,

в сълзи потънали от вечен плач,

ръцете окол кръста да увиват

и да ридаят в предвечерний здрач;

щом мрак покрие дивите балкани

и мощна буря страшно зареве,

вселената да плаче ще захване

над тез гробове с громки звукове...


СКИТНИК ПЕРО

 

(Пее се по гласа на "Въздушния кораб")

 

Из римските улици шумни,

щом блеснат в небето звезди,

полека крал Петър закрачи,

 ръцете скръстил на гърди.

 

Не вижда се сабя на него,

нито еполети лъщят,

нито на гърди му юнашки

безбройни медали звънтят.

 

Тях веч на сарафа евреин

отдавна е всички продал,

продал е звънливите шпори,

последния златен медал...

 

А пък униформата дивна

замязала веч на парцал

и славния някога Перо

бездомен босяк е станал...

 

Той крачи към кръчмица бедна,

де сладки го чакат вина.

Там своите мисли печални

с вино ще залей до една.

 

И ето го сяда край маса,

замислен навежда глава,

с устни треперящи той шепне

печални и мрачни слова.

 

Той шепне за Сърбия мила,

де кървав оставил е трон,

за Кольо, другаря си славен,

скитащ се кат него в Лион.

 

Той шепне за Пашич брадати

фалиралий веч дипломат,

за свойте сияйни солдати,

за Путник, за сина си млад.

 

Проклина той Франция подла

и Русия псува със яд,

че те са причина да скита

и страда тъй техния брат.


ЛЮБОВНА ПЕСЕН НА САМУИЛ

 

Я те любим, ой Ребеко,

я те любим от сирце,

ти пък бягаш на дилеко,

със усмивка на лице.

 

Жа си дойдем с мантолина,

жа си дойдем в нощно час,

га си грее месечина,

жа ти свирим във екстаз.

 

Там край вашата градина,

там под вашето прозор,

жа ти свириме двамина

тъжно, тьжно със Бохор.

 

Жа ти свирим, пеем сладко

песнички за любовта,

песнички за твоя татко,

що ни губи младостта.

 

Па га видим, моме млада,

че не злизаш ти навън,

че не чуваш сиринада,

че си спиш дълбоко сън,

 

жа се кача на фенеро,

па жа окна с буйно глас:

"Изгори ми ти джигеро,

зарад теб погинах аз!"

 

И жа скокна на земята,

жа си скокна я без страх,

жа си строшим там главата

и жа стана пепел, прах...


АХ, КАК ХУБАВО!

 

Из прекрасните алеи,

пълни с мили, нежни феи,

бърза юнкер млад, напет,

поздравлявайки навред.

 

Бърза на любовна среща

с вяра той в гърди гореща,

че го чака тамо тя

с името му на уста.

 

Сред разкошните костюми,

сред вълшебните парфюми,

сред разнообразний свет

бърза, бърза все напред.

 

Мисли бликат му в главата

как ще шепнат ѝ устата:

"Ах, как хубаво блести

кръста на гърдите ти!"

 

Как на дървената пейка

тамо в скритата алейка

с сладък глас ще му шепти:

- "Милий, любиш ли ме ти?"

 

Ето милата алея

 ето, ето я и нея,

но видя той с ярост, с яд

там и подпоручик млад!

 

Тя към него бе склонила

своята главица мила

и му шепнеше в екстаз:

"Вечно ще те любя аз!"


МАРШ НА СОФИЯНЦИ

 

Аз на цирк бях чуден, славен,

аз на цирк бях без пари.

Там играеха артисти

неизвестни, но добри!

 

Тамо музика не свири,

но пък има смесен хор:

баритон, мецо-сопрано,

бас, сопрано и тенор!

 

Изпълняват се отлично

всевъзможни номера,

всеки възхитен остава

от прекрасната игра.

 

Млади, хубави актриси

там премятат се без страх.

На ръце палячи ходят

посред облаци от прах.

 

Пирамиди построяват

с глъчка, викове и смех,

в въздуха дечица плават

с още по-голям успех.

 

Тлъст стражар е там директор

на дълга си вечен роб -

щом пред него нещо падне,

той го пъха в своя джоб.

 

Там при Княжевската спирка

този цирк в неделен ден

дава свойте представленья

без пари, с успех голем.

 

Аз на цирк бях чудбн, славен,

аз на цирк бях без пари,

де палячи често стават

и министрите дори!


ПРОЛЕТ ДОЙДЕ!

 

Пролет дойде, пролет красна!

Все туй носи се навред,

пролетта е пак при нази

с красотите си безчет!

 

По градини круши, сливи

в розови са облекла.

По горите теменуги

гордо вдигнаха чела!

 

В дървесата с песни птички

вият своите гнезда.

Из горички ученички

радват се на пролетта.

 

Пролет дойде, пролет красна!

Вее топъл веч зефир.

Сал към Франция нещастна

зимата реве безспир!


ЕПОПЕЯ НА НЕЗАБРАВИМИТЕ

 

По Ив. Вазов

 

1. Гунчо

 

(Роден преди 22 год., сега 17-годишен младеж)

 

Селото ми тясно за мойта душа е!

Човек тук не може живот да познае!

В тоз кът отдалечен от шумния свет

говеда и псета сал виждам навред.

Сърцето ми друго днес нещо говори,

желае то воля, широки простори.

Тез дрехи, които аз нося на мен,

не ми са по вкуса, друг е моя блен.

Човек тука среща сал робство и грижи.

Човек тука вижда сал сламени хижи.

В мрак, пустота ние тука седим,

живота ми вече стана нетърпим.

В София да ида аз искам. Нататък,

където живота е шумен и сладък!

Де щом излезна в вечерния здрач,

аз няма да видя пъдар или орач.

Където в зелени разкошни алеи

разхождат се девки красиви кат феи!

Рече и замина...

Десет години той

учи се в школото, скита кат копой,

за модни обуща, различни костюми

прахоса големи на татко си суми. 

Нерядко горкия във шумния град

лишения вижда, позна що е глад,

но пак да живее тук беше му сладко,

в школото говореше Гунчо накратко:

"Днес нищо не зная, нищо не съм чел".

И връщаше се в чина горд и смел!

Носител той бе на учение ново

и бе надарен с пламенно слово.

На своите другари доказа дори

веднаж Гунчо две че е равно на три!

Всички градини кракът му видяха

и всички театри познати му бяха.

Познат той беше на всеки стражар

и ходеше сявга засмян и с другар.

Говореше често, че младост не трае,

че всеки е длъжен любов да познае.

Той беше безстрашен, той беше прочут,

че може да трае на студ и лобут;

Той беше невидим, фантом или сенка,

с бавачки е днеска, а утре с студентка,

в "Модерния" дене, ноще в "Одеон",

днес е без обуща, а утре с бастон.

В Коньовица днеска със тлъста слугиня,

друг ден с ученички в някоя градина.

Веднаж Гунчо с своята яка ръка

учителя в черната тласна дъска,

защото поискал бе да го удари,

и бързо излезна пред свойте другари

засмян и спокоен кат някой герой,

когато се връща от страшния бой...

Ала за тоз подвиг награда получи -

съвет учителски него изключи.

Изключване страшно, ти колко си тежко,

ти караш да страда сърцето човешко,

ти правищ младежа от весел, заемен

да плаче, скитосва горкия цял ден!

Ти караш да гълтат кибрит ученички,

ученици да се бесят в зелени горички,

но Гунчо изсмя се над строгий съвет

и тръгна свободен в широкия свет.


ВЕТРЕ, ДУХНИ!

 

Ветре, духни, разхлади

потните чела!

Ветре, духни, пропъди

изпитни тегла!

 

Духни, ветре, към тълпата,

захар дето взема,

разхлади и тям челата

в жегата голема!

 

Разветрей ти из градини

рокличките бели,

та да блеснат пред очи ни

тез крачка дебели!

 

Ветре, духни из мазета

на търговци разни,

виж из тъмните кюшета

в складовете празни

 

има ли там захар скрита

и зехтин с варели,

па ги тихичко попитай

откъде ги взели?

 

Питай дали се продава

захар десет лева,

как човек забогатява

сал кат се прозева.

 

Ветре волни, духни ти

и към нея днес,

па й, ветре, обади

колко съм злочест.


ОДА НА ПЕНКА ЕДРАТА

 

Хубава си, драга Пенке,

няма друга като теб.

Ти си нежна, белоснежна

като столичния хлеб.

 

Ти си скромна, ти си тиха,

като в клуба си тесняк,

ходиш плавно, стъпваш леко,

също кат пиян казак.

 

Па каква си философка -

Диоген пред теб бледней!

От Сазонов си по-умна,

от Поанкаре и Грей!

 

Ти си сръчна, хващаш бърже,

всичко ти е от ръка!

Кат синьор ди Макарони

при прочутата река.

 

Ти от род си стар и знатен,

ти достойна си за трон!

Я вземете се, девойко,

с Кракра-Пернишкий барон.


ПРАКТИЧНОСТ

 

- Ах, драги! Тази скъпотия!

Решил съм веч да се убия!

- Добре! Да видим дали става

мен твойто палто - че тогава.


ВОЙНИШКИ СКЪРБИ

 

Аз мислих, мислих, девойко,

па написах писъмце,

да разправя тебе всичко,

що е в моето сърце.

 

Бой ли водим с англо-френци

или с въшките безчет -

на мечтите ми, девойко,

ти си вечния предмет!

 

Щом с другари на тревата

седна с картите в ръце -

аз във всяка карта виждам

твойто весело лице.

 

Баки шумни ли задрънкат

- гълтат всичките тогаз,

но да хапна нещо друго

искам, хубавице, аз!

 

Часовой щом ме поставят,

шията гори ми Феб,

но не сещам, а си мисля:

туй целувки са от теб.

 

Тъй горещо дето палят

мен тогава тез лъчи -

не изгарят, о девойко,

както твоите очи...

 

Ала отпуската сладка

до-ще скоро и към мен!

Как ще полетя към тебе

в тоя чакан славен ден!


АНЧЕТО, АДЮТАНТКАТА Ѝ И ЕВРЕЙКАТА

 

Софийска амазонска св. Троица

 

"Всеки ден поклонник нов,

нова всеки ден любов."

 

Из албума на една ученичка.

 

Трички сестрички,

три ученички,

мили сме птички

в тоз град заемен.

С врани кончета

ту по шосета,

ту по полета

ходим цял ден.

Впиват очички

у нази всички,

горим душички

ние навред!

Кой де минава

нас поздравява

нас възхвалява

в младия свет.

С блузката тънка,

с рокля без гънка

тръгва навънка

всяка от нас.

Как лесно знаем

ний да омаем

и омотаем

всеки завчас!

Горди, напети

всички с корсети,

безплатно взети,

крачим цял ден.

Девки шавливи,

девки красиви,

три самодиви,

девки без свен.


НА ТЪРГОВЦИТЕ СКУБАЧИ

 

По Ив. Вазов

 

О търтеи, вий тука останахте,

де няма въшки, слънце, боеве;

засмени се прегърнахте, стиснахте,

"грабете и пълнете" си казахте

"днес свойте джобове!"

 

Защо остахте, гарвани грабливи?

За хубост ли на прашния ни град?

Премного има тук жени красиви;

студентки мили, ученички живи...

Те накит са богат.

 

Пари, пари, за тях вий останахте

да скубете днес бедния народ,

живота вече вий добре разбрахте

 свойте джобове дълбоки натъпкахте

без труд, без кървав пот!

 

Какво за вас, че синове достойни

мрат за България със слава, с чест,

че в боеве борците многобройни

без страх глави си слагат в тез дни знойни?!

Грабете си вий днес!

 

Ала и вий се трудите пък неуморно,

- на, повишихте всичко десеторно,

за туй дело тъй мръсно, тъй позорно

аз плюя върху вас!

 

Крадци, венец ви свивам от коприва,

потапям го в безчестия и срам

и нек краси, сган низка, нечестива,

тълпа от демони, тълпа граблива,

челата мръсни вам.

 

 

ИЗ ЕДНО ЛЮБОВНО ПИСМО

до един господин с дървени подметки.

Заранта чух тропот аз -

необлечена, завчас,

цяла пламнала в огън,

аз изскочих, милий, вън.

Но... едва не заревах:

бивол, бивол пак видях!

Тъй се случва всеки ден -

вместо лика ти заемен

аз от нашия балкон

виждам крава или кон! ...


ДИГНИ, КРЕВАТА СИ ДИГНИ

 

По К. Христов

 

Обвива вече мрак земята,

изплава бледа и луната -

ей, захар утре ще се дава,

ще трябва рано да се става.

 

Затуй по-скоро да се лега,

но, боже мой, каква е жега!

Легни навън, лежи навън!

 

Че вънка не е тъй горещо

и има друго важно нещо:

место отрано кой не хваща

ужасно после си изпаща,

 

затуй недей ти много чака,

 место си хващай на сокака...

Дигни кревата си, дигни!

 

Така и твоите комшии,

понеже си са акъллии

креватите си веч дигнаха

и хубаво место хванаха -

 

легнаха тъкмо пред вратата!

Не чакай, дигай си кревата,

търчи по-скоро там, търчи!

 

Па утре пукне ли зората,

рипни кат всички от кревата,

докато няма много хора,

и малък е тогава зора,

 

пъхни се бърже пред вратата

и без да си трошиш ребрата,

вземи си захарта, вземи!


ЧАСОВОЙ

 

Разхожда се покрай реката

полека часовой,

към родината свята

дълг изпълнява той.

 

Реката доле страшно тътне

и мие стръмний брег,

водите свои буйни, мътни

тя носи надалек.

 

Едвам, едвам ветрец вълнува

изкласилата ръж;

далеч буботене се чува -

вали нататък дъжд.

 

Ей тъмни облаци в небето

показват се на юг;

повея вече хлад в полето -

ще има дъжд и тук.

 

Към облаците със надежда,

растяща всеки миг,

усмихнат честичко поглежда

от поста си войник.

 

Като че годеница красна

очаква той сега,

при него със усмивка ясна

да дойде на брега...


ВЪЗКЛИЦАНИЯ

на ученичките от I Соф. гимназия

при получаване на свидетелствата

 

- Пенке, Пенке, виж на мене

турил ми по френски три!

Ама, звяр, без съжаленье!

Що ли ставах от зори!

 

- Ами мене - мили боже!

Двойка писал тоз физик!

- Не е вярно. Туй не може!

Не допускам ни за миг!

 

- Маро, старата зубрачка

по аналитична - шест!

- Гледай само таз кълвачка

колко се надува днес!

 

- Мене пет по дескриптива!...

- Чакай, Анче, вярно: пет!

- Ех, да се родиш красива

имала си ти късмет!

 

- Ах, не дрънкай ми, Петрова,

ти кат имаш три по шест?!

- Браво, завистта готова!

Не ти прави, Катя, чест!

 

- Мен по алгебра пък тройка...

Диване! Звяр! Тигър див!

- Ами мене! - Мене двойка!

Колко е несправедлив!

 

Чакай, вуйчо ще го пита

как ми хваща тъй карез...

Гледаше да ме заплита.

Той ще види още днес!

 

- Виж пък нази... Всички класни

ги правихме най-добре!

- Ах, другарки ний нещастни.

Ах, да пукне! Да умре!

 

Влък кръвта и да изпие!

Болест да я изяде!

Господ дано я убие!

На, погледай: две по две!


ЗЛОБОДНЕВКА

 

"Варда, варда, офанзива!!

Ще зачудим целий свет,

нека види как ни бива

вече немецът проклет!

         Имаме войски безброй,

         скоро нас ще види той

         всички в бой! Напред на бой!

 

Зареваха англичани

със французите във хор,

завика и дядо Вани

и закъсалий синьор.

       Па закрачиха напред,

       с кръв поляха всичко вред,

       но немаха пак късмет.

 

Дъждове се пак изляха,

та затуй им не върви -

дъжд юмруци заваляха

върху празните глави!

       Спря се тежкия валяк,

       Тартарен не мръдна крак,

        а Изонцио клекна пак!

 

Па и Перо там отдоле,

нали славен е юнак,

прати своите соколи

бърже срещу общий враг,

     та изядоха даяк,

     от чепатия кривак

     и затихнаха си пак!


НА ГОСПОЖИЦАТА ОТКЪМ БУНАРДЖИКА,

ДЕТО С БЯЛАТА КЪРПИЧКА МЕ ИЗПРАТИ

 

Девойчице красива,

край дивний Бунарджик,

как още ме упива

засмения ти лик.

 

Тук виждам ежечасно

тез млечните страни,

телото ти прекрасно,

червените устни.

 

Широката алея

пред мене се върти,

там като красна фея

с другарките си ти!

 

И кърпичката бяла

с усмивка на лице

високо тъй развяла

в красивите ръце.

 

Сред нежните си дружки,

кат месец сред звезди,

сред китка теменужки

трендафил бял си ти!

 

Госпожице омайна,

от Бунарджийски рай,

красавице незнайна,

доволен съм без край!

 

Девойчице красива,

със русите коси,

засмяна самодива,

аз шепна ти мерси!


СЪВРЕМЕННА КЛЕТВА

 

- Era задето с баба си се подиграваш,

светиите ужасно тебе да накажат,

като направят сутрин все да ставаш

за хляб и за шекер - докат те нейде смажат!


ЧЕ ТОВА ЛИ?

 

Даде своята тетрадка

и прошепна ми ти сладко:

"Напиши ми, драги, нещо!"

И с желание горещо

теб заех се да възпея:

че си красна като фея,

че в света си нещо редко -

като захар, о съседко,

че коса ти руса има

цвета хубав на зехтина,

твойте зъби - два наниза,

че са бели кат ориза.

Ти в тетрадката надникна

и със смях се мен провикна:

"Че това ли е остало? -

Ний сме в къщи с огледало

и когато пожелая,

аз каква съм ще узная!"


   *

*    *

 

Мамо, викнаха децата,

чичо Петър си дошел!

Как порасла му брадата,

колко, мамо, почернел!

 

- Мамо, мамо, ами татко

ще ли да се върне пак? -

питат я децата сладко,

спрели се на къщний праг.

 

- Мамо, чичо обещава,

ножче мен ще подари!

- Мен пък пушка щял да дава

и топове най-добри.

 

Ами кат си дойде тате,

що ще донесе пък той?

- Мене конче и гранати.

- Не, не, конят ще е мой!

 

Майката пък до вратата

неутешна и в сълзи...

Ах, загина той в борбата

със коварните врази!

 

Няма вече да се върне,

няма да го види тя,

няма тях той да прегърне -

грабна й него веч смъртта.


ЕДНАКВА УЧАСТ

 

В премяна празнична тълпата

разхожда се напред-назад.

Навел глава си към земята,

печално пее слепец млад.

 

В свирнята му, що лей се волно,

дълбока скръб и плач звучат:

в таз песен на душата болна

страданията му личат.

 

И всеки песента му чува

и хвърля някоя пара,

но никого тя не вълнува:

добре я никой не разбра...

 

Опрял се тъжен о стената,

стои до него там войник,

ръце изгубил във войната,

и слуша с блед, измъчен лик.

 

Таз тъжна песен той разбира,

тя близка му е по сърце -

утеха в нея той намира:

певецът сляп - той без ръце.

 

Той слуша неговата песен

замислен, потопен в тъга,

певеца слуша той унесен

и... близък става му сега.


И ТИ ЗА ЗАХАР!

 

На К-на

 

Видях и тебе сред тълпата,

разрошила си бе косата,

променила си тъй фасона

кат влашка някоя кокона,

опитала куража свой

със криволашкия герои

и яла срашния му бой.

 

Стоеше в пресата човешка

и дишаше ти тежко, тежко,

сменила роклята си бяла,

в обилен пот обляна цяла,

кат неприготвен ученик

пред страшносуровия лик

на някой строг математик!

 

Но ти самичка си виновна,

че вместо на среща любовна

си тука. Ако би държала

ти сметка и не би раздала

през куп за грош тъй захарта

на нявга сочните уста -

не би се мъчила сега!


СОНЕТ

 

Всяка сутрин още рано

или вечер в късен час

някой свири на пиано

чудно хубаво у вас!

 

Дивни звуци в тишината

плавно носят се тогаз.

Аз, изтегнат на кревата,

слушам звуците в екстаз.

 

Но когато е примесен

там и твоят глас небесен,

нищо веч не чувам аз.

Само вслушвам се унесен

о, девойко, в тази песен,

що сърцето пей тогаз!


ЕСЕННА ПЕСЕН

 

Думба, думба, тра-лала,

още зима не дошла,

зима тежка, зима зла,

купих си по навик стар

палтенце от бит-пазар,

дългичко, но без хастар.

Думба, думба, тра-лала,

кой кат мене е сега?

Не е фрак, нито балтон,

бам-башка един фасон,

кат на Пернишкий барон

мазничкия редингот!

Ех, живот, широк живот!

Па надянах него аз

с песни още същий час,

та станах същински лорд

(май тъй... ючбунарски сорт),

па закрачих важен, горд.

Думба, думба, тра-лала,

зимо, ха сега ела!

Па реших аз ей така:

със балтона бам-башка,

с чиста, новичка яка

и бастунчето в ръка

милата да навестя,

но заминала си тя!

Думба, думба, тра-лала,

няма нищо от това!

Нали съм с балтонец нов,

с друга някоя любов

ще завържа скоро аз.

Ще поглежда тя тогаз

с завист мене отдалеч,

но свърши се всичко веч!


ПИСЪМЦ Е ОТ ПЛОВДИВ

 

Драги Лоне, дойдох тука

да прогоня тежка скука

сред кокони мили, нежни,

сред девойки белоснежни.

Животувам тука мирно -

с Звездин скитаме безспирно

по театри, из алеи

все след гиздавите феи!

Пловдивските ученички

волни, Лоне, са кат птички,

в езерото на разходка

ходят честичко със лодки.

Ний със Звездин и Венета

и с другари десетина

направихме си адета -

качихме се в лодка синя,

езерото, драги брате,

за градът им благодат е

сал водата е зелена...

(Без кусурец нищо нема!)

Из разкошната градина

аз когата и да мина

(туй го правя твърде често

за разходки чудно место!)

виждам все една алея

оживена, пълна с хора,

дами, господа по нея

кат коне все обикалят.

Мене знаеш що е зора -

двойки дето се търкалят

искам малко аз да видя.

Затова реших да ида

малко къмто Бунарджика.

Туй удобности се вика!

Места хладни и приветни

и "убежища" безчетни.

Ученици, ученички

дружно учат тука всички,

ходихме и край Марица,

де във хладната водица

чудни девки правят бани...

(Слушай, зле да не ти стане!)

Тъй че вредом ний ходихме.

Всичко, драги, посетихме.

Па в бирария богата

направихме си главата...

Поздрав приеми веч, Лоне,

от шавливите кокони,

от красивите гъркини

и от ученички фини.

Също приеми привета

от мен, Звездин и Венета.


ВОЙНИШКИ ПЕСНИ

 

(На колегите от 41 набор)

 

1

 

На ученье, мило либе,

най-напред все тичам аз.

Помниш подир тебе колко

бърже тичах аз тогаз.

 

Как градините кръстосвах,

за да зърна твоя лик.

Чудеше се как изхождах

толкоз улици за миг.

 

Днес ефрейтора ме хвали:

"Браво, тичаш кат елен!"

Аз пък шепна: "Ах, дължи се

туй на нея, не на мен!"

 

2

 

Ученички мълчешката

бавно крачат покрай нас.

Легнали ний на тревата

гледаме ги във захлас.

 

Че под тези дрехи груби

нежни крият се сърца,

че войника също люби

хубави кат тях деца.

 

Па подмятаме им нежно,

че не трае младостта.

Те поглеждат ни небрежно,

нервно кривейки уста.

 

- Ех, госпожици, така е!

Вий надувате се днес.

Недостойни, то се знае,

ний сме за такава чест!

 

Ала господ и слугини

доста дал на този свет!

Ще залюбиме с дузини

ний от тях пък занапред!



1917 година

АЛБЕРТ, ПЕТЪР И НИКИТА

 

(Новогодишна скица)

 

В пълна с пушек механа,

окол масичка една

срещу Новата година

седнали са краля трима

с генерали неколцина.

 

Своя гледат тук късмет

бившите крале подред

безприютниците стари,

по закъсалост другари,

Новата без дом що свари.

 

И разсейвайки тъга,

те събрали се сега.

Пръв късметя си опита

шкембестия крал Никита,

три погачи що помита.

 

Взе той картите в ръце

и късметя си виде:

пак ще бъде като лани

крал в парижките шантани

и ще проси галагани.

 

Взе с изтръпнало лице

после Петър тях в ръце

и видя и той тогава,

че го чака нявга слава

и на онзи свят държава.

 

Алберт пък опита трет

калпавия си късмет

и видя с душа разбита,

че със Петра и Никита

пак ло целий свят ще скита.

 

Три часът след полунощ

механата свети ощ.

Алберт си очите търка.

Петър гръмогласно хърка,

Кольо в джоба му пък бърка.


ПОКУПКИ ЗА ПРАЗНИЦИТЕ

 

(Съвременна балада)

 

- Купи ми, о татко, онези там дрешки!

Виж колко са хубави, моля те аз!

- Че как ги хареса! Те много са тежки,

не можеш ги носи. Не са те за нас.

 

- Да купим, о тате, туй малко прасенце,

я виж колко хубавко, бяло кат сняг.

- Напротив, то мръсно е, мойто момченце,

и ще се оцапа от него челяк...

 

- Виж, татенце, ябълки, колко червени!

Да купим и ние, да идем натам...

- Съвсем ги не бива... горчиви... зелени...

и четири лева един килограм.

 

- Виж, татко, насреща какви шоколади,

да вземем и ние, едно сал парче!

- Това са там кремове, пудри, помади,

жените купуват тях, мойто момче!

 

- Да купим едно от онези кончета,

що гледат тъй мило и нежно насам.

- Това са играчки за малки момчета,

а, синко, ти вече си доста голям.

 

- Виж, татенце, татенце, тез карамели!

Да влезем да вземем и ние от тех!

- Не струват те, синко! Виж семчици бели,

хем същите, дето и вчера ти взех!


ИЗ "ВОЙНИШКИ ПЕСНИ"

 

Нощта разперила ли е крилата,

         или сияе горе Феб,

все ти въртиш ми се в главата,

        все тебе мисля, вечно теб.

 

Мъгла провлачила ли се е сива,

       стоя на поста помразен

и мисля си, че галено обвива,

      дете, коса ти буйна мен.

 

В мъглата на топола ли се мерка

      покрай реката силует,

аз виждам в него стройната си Верка,

     аз виждам,, виждам те навред!

 

Мъглата дигне ли се, по тревите

    росица бисерна блести,

аз спомням си тогаз, дете, сълзите,

   които ля за мене ти.

 

А щом сияюща зората метне

пурпурозлатний си воал,

аз спомням си усмивките ти сетни

и тръпна пак от радост цял...

 

Усмихне ли се Феб зад снежен гребен,

проблеснат първите лъчи -

почувствувам аз блясъка вълшебен

на твойте палави очи...

 

На пост, почивка съм или в кипежа

на бой стихиен, бой свиреп -

все ти, дете, ми си копнежа,

все тебе мисля, вечно теб.


МОНОЛОГА НА ДЖОН БУЛ

 

Мир ли? Желаем го, ама не може

да го приемем като победени.

Не искат френци, руси, пъстрокожи,

а главното... че не изнася мене.

 

Признавам, че дойде ни веч до гуша,

че ядохме лобута ний навсъде:

из въздуха, в морето и по суша,

но мир такъв не може да го бъде.

 

Че нас и друго чувство ръководи -

да освободим малките народи.


РАЗГОВОР СЪС СВЕТИ ВАСИЛИЯ БЕЗ МАСРАФ,

Т. Е. ПО БЕЗЖИЧНИЯ ТЕЛЕГРАФ

 

- Добро утро, старче свети,

моя поздрав приемете!

И да дойдем на въпроса:

Лойд Джордж мир кат не прие,

ще ли тръгне по-добре

клекналата вече кранта

на нещастната антанта?

 

- Лойд Джордж иска като Грей

малко да се понагрей

на пожара отдалече,

но ще се опърли вече.

 

- Ами байчо Николай

ще ли може да дотрай,

или вече ще омекне

и за да му поолекне,

ще остави Цариград?

 

- То магарешкий инат,

знаеш, ти че много трае,

но дърво щом прииграе!..

 

- Ами клетия синьор

ще ли види скоро зор!

Гледам нещо че очаква

и почна да се оплаква.

 

Ех, под ред... това се знай!

И към него ще играй.

Той да чака и се сгуша

по-дълбокичко в ботуша.

 

- А мосю Поанкаре

ще ли вече разбере

занапред какво го чака

и да свие веч байрака?

 Или още иска той

да яде за Джона бой?

- Как? Мосю Поанкаре ли?

Мътните са веч го взели.

 

- Петър с Мали Напольон

ще ли мести своя трон?

Или в Корфу ще остане

да царува както лани?

 

Той сега си е добре,

има царство на море

и в дворец сред кипариси

мирно тихичко седи си!

 

Ами Мери с своя мъж

Букурещ тъй изведнъж

как напуснаха двамина

и бегаха в тая зима?

Как е той и как е тя,

как прекарват те сега

и за днеска накъде са?

- Ту кьм Киев, ту в Одеса!


ЗЛОБОДНЕВКА

 

Засрамена от свойта доброта,

изкриви нервно зимата уста,

отърси пудрата си от лицето

и на града, балкана и полето

с неизразима гордост тя надяна

набърже бяла тъничка премяна.

 

Помръзнал здравата на юг Сарай,

разтривки вече сигур не желай

и затова на север той с надежда,

очаквайки пак "топлина", поглежда.

 

А Ганьо дяволито Дойчу шъпне:

"Тъй нека в неизвестност да потръпне!"

Трепери днес от северния студ и

серенададжията прочут

и кат мишле, мяукане що слуша,

все по-дълбоко сгуша се в ботуша,

но май и той пак тесен ще му стане,

когато маслосвета се захване.


НОЩНА ИДИЛИЯ

 

- Аз съм тука, пред вратата,

моя дивна Лорелай,

мое слънце, моя радост,

бял трендафил, цъфнал в май.

 

Аз сърце си тебе нося,

моя малка Лорелай,

теб, девойко свилокоса,

любовта си нося, знай!

 

Ти немееш. Равни двори

глъхнат в странна пустота!

Я излез ти на прозори

и пръсни, пръсни скръбта.

 

- Хей, хъшлако, недей тропа,

че ще видиш Лорелай,

неодяланата сопа

по гърба щом поиграй!...

 

Но разбира ли хъшлака -

вътре виното кипи,

а бащата зад вратата

шум не може да търпи.

 

И стана тогава бърже

пак театро във нощта

и от улицата тъмна

те очистиха калта.


РАЗХОДКА НА БРАТИАНУ В КРАТЦЕ

 

(Урок за мало и.голямо)

 

Чудно време за разходки,

ей как слънцето сияе!

Ще излезна аз навънка,

в къщи вече не се трае!

 

Малко ще се поразходя

там из чуждите градини,

сал че облаче наднича

татък, както ми се чини.

 

Дявол взел го... Що тъмнее

татък толкоз небоскона?

И ветрец почна да вее...

Що си не вземах балтона!

 

Няма май да се разведри.

Потъмняха небесата...

Тюх, какви са капки едри!

Дявол взел ти и белята!

 

Леле... дъжд и град... фъртуна...

Тюх, че ветрове проклети!

Ах, отидох!... Таз кратуна

що се за разходки сети?!

 

И отнесе урагана

бързо, бързо Братиана

на разходка чак в Одеса

(туй е влашката намеса!).


СМИСЪЛТА НА ЖИВОТА

 

Двама рошави младежи

през един неделен ден

у бирарията "Тигър"

бяха седнали до мен.

 

И ядосани от нещо,

с нервно зинали уста,

те отричаха горещо

на живота смисълта.

 

"Няма смисъл и в живота,

всичко, братко, суета!

Влачим кръста за Голгота,

докат стигне ни смъртта.

 

Туй разкош, богатство, слава...

Всичко вятър, всичко прах!

Спомен даже не остава,

туй добре аз веч разбрах.

 

Раждаме се, да живеем

и живеем, за да мрем,

раждаме се, за да тлеем

под световния ярем!

 

Вярно, братко! Днес в живота

не намирам смисълта!

По-добре е даже скота

от човека на света..."

 

Халби празнейки задружно

(туй бе сигурно от яд!),

те намериха за нужно

малко да си помълчат.

 

Но след чаши десетина

пак отвориха уста

и намериха тогава

в пиенето смисълта!


В ОТПУСКА

 

Малка стаичка уютна,

вътре гиздава мома,

поглед тя ежеминутно

впива в нощната тъма.

 

На прозореца цветенца

пръскат дивна миризма,

гледа вънка и потръпва

нежна, спретната мома.

 

Гледа често и цветята,

па им шепне с нежен глас:

"Разпуснете си листата,

моя мил очаквам аз!

 

Аз от вас ще свия китка,

ще накича млад герой!

Днес той връща се от битка,

днес при мен ще бъде той!..."

 

Малка стаичка уютна,

на прозореца цветя,

някой с шум вратата бутна,

страстно сляха се уста.


ПРИРОДНИ КАРТИНКИ

 

УТРО

 

Прибра си набърже луната багажа

и скри се намръщена зад планината,

ей Феб се изправи веч гордо на стража

и хвърли той поглед засмян към земята.

 

Като че ухилен ръцете потрива,

за зрелища хвърляйки погледи жадни,

и сякаш си мисли, като се подсмива:

"От халите днеска голям смях ще падне!"


ДЕН (ИЛИ ЖЕ ОБСАДА)

 

Мравуняци гъсти, мравуняци черни

със викове громки летят,

на крепост старинна вратите високи

под удари страшни пращят.

 

Мравуняци гъсти, мравуняци черни

налитат от всички страни.

На крепост могъща разтърсват се вече

дебели зъбати стени...

 

Последният напън! Войската нахлува

с гръмовно страхотно "напред",

за плячка нахвърлят се всички тогава,

грабежи ужасни навред!...

 

Налитат тъй всеки ден орди могъщи,

налитат пълчища безчет.

Тъй халите столични падат безславно

пред напъна страшен отвред.

 

НОЩ

 

Кат суха наведена баба луната,

събрала дечица край себе си дребни,

широко отворила в унес устата,

разказва им приказки чудни, вълшебни.

 

Разправя тя за ефтинията стара,

разправя за старото хубаво време,

когато с един лев човек на пазара,

с един лев сал, можеше много да вземе.

 

Натъжени сякаш я слушат звездички,

те слушат печално как тя им разправя,

и сякаш унесени шепнат й всички:

"Ех, бабичко, хубаво било тогава!"


НАШАТА ВОЙНА

 

На зор си, пак не искаш мир -

ревеш и хвалиш се безспир!...

Ще разбереш ти най-подир,

че победителя съм аз...

но тежко, тежко ти тогаз!...

 

Напразно твоя братовчед

поднесе ноти нам безчет,

събра свидетели цял свет,

дано се ние пак сдобрим,

но всичко вятър, всичко дим.

 

Условия ти по-добри

не ще намериш, разбери,

та цял свят с теб да е дори!...

На всичко съм готов докрай

и щеш-не щеш, ще паднеш, знай!...

 

Не ще ти бъда нивга раб,

макар че съм към "нежний" слаб,

макар че като след касап

мъжете подир теб стърчат,

ще паднеш ти и този път.


ТИ И ТЕ

 

От вашите прозори

на чудно слънце взори

обливат ме с топлик,

омайващи лъчи

на твоите очи

ме милват всеки миг

и как ме топлят те,

о, палаво дете!

 

Но щом оттам назърта

пък твойта майка дърта

сърдито къмто мен,

ил твоя зъл баща

с лулата си в уста

погледне ме надмен,

тогаз, дете, нечут

усещам вече студ.


НА УЙЛСОНА

 

Фалшиви миротворче, защо се тъй озъби,

за мир след като толкова гърлото си дра?

Дали че никой твойта песен не разбра,

или СЕ до насита вече ти натръби

с тръбата на мира?

 

Или на твоя светлост поиска се да гони

Михаля из морето и да яде лобут,

т. е. начесто бани да прави в този студ?

Или си пък помислил, че може, Уйлсоне,

така да бъдеш чут?

 

Дали ти натежняха веч планините златни,

та каза да похарчиш в световния комар,

певецо екцентрични, и ти някой долар.

Или причините са и тебе непонятни

за този войнствен жар?

 

Дали за развлеченье, дали от дълга скука

намисли да изтеглиш, размаха ножа свой,

т. е. - сарафа вечен да поиграй на бой?

Каквото и да мислиш, не плаши ни юмрука,

юмрука кекав твой!


НОЩНА ИДИЛИЯ

 

Сянка мярка се из мрака

в глухия сокак,

свидно либе тамо чака

млад юнак.

 

Спре, погледне, па закрачи

той насам, натам,

нощ е ледна, той обаче

цял е в плам.

 

Дрънкат шпори на ботуши

весело в нощта.

Всичко се наокол гуши

в пустота.

 

- Дявол взел те, мари Райно! -

 момъка шепти. -

Зер ще чакам теб безкрайно,

де си ти?...

 

Дяволът дано те вземе!

Що ли не дойде?

Ax, минава толкоз време,

де си, де?...

 

Ала в къщи той решава

да я навести.

И пред техните тогава

спря врати.

 

Смело в двора той наднича,

вътре всичко спи.

Ех, юнаку не прилича

да търпи.

 

Поразгледа, понадникна

той едвам, едвам,

па се смело вътре тикна,

цял във плам.

 

Над прозорци се надвеси,

буйна кръв кипи,

и през тънките завеси

поглед впи.

 

И картинка чудновата

вътре той виде

и разбра защо момата

не дойде.

 

Боже мили, що да прави?

Вие му се свет. , .

Ех, и той с ръце е здрави,

я напред!

 

И един юмрук по джама

страшно проехтя;

пипнаха се вътре двама,

писна тя.

 

Почнаха там два юнака

люта нощна бран,

всеки удря страшно в мрака

кат пиян.

 

Ех, че бой на поразия,

ех, че шум и вик,

ей в селото олелия

екна в миг...

 

Два юнака през вратата

бягат по един,

лудо киска се луната

в свода син.


РАЗГОВОРИ

 

ИЗ УЛИЦИТЕ

 

Виж, адаш, онази дама

има двеста килограма

чистичко месо, нали?

- Ех, хептен го прекали!

Сто едвам тя има-няма.

- Разликата е голяма,

ала знаеш... що да сторя,

под диктовка аз говоря,

туй стомаха ми диктува,

неговият глас се чува.. .

Онзи господин насреща

за какво тъй те подсеща?

- Той ли? Сякаш е козел

или по-право овен!

- Все на малко! Слушай мен:

цяла свиня представлява!

Виж ти колко е дебел.

- За прасе и лаф не става,

може, може... да е крава!

Ето онова момче -

туй е хубаво свинче.

 

- Представи си ти, Иване,

колко хубаво ще стане

да поискаш от баща ми

вече моята ръка!

- Представи си ти сега,

че не мога си представя

тази глупост да направя.

 

- Лекар казваше да взема?!

Нищо не разбират те,

лъжат само. Едно време,

още като бях дете,

чух, че някой си велик

лекар казал пред смъртта си:

"Дръжте своите стомаси

леки вие всеки миг,

хладни своите глави,

и не знам какво си още,

доктори не трябват вам!"

Ала кел файда, уви?

Но, например, ето аз

цели дни и цели нощи

нищичко, речи, не ям...

(Само четвърт килограм).

На главата цял съм аз

зимата събирал мраз,

пил съм витошка вода,

и от всичко кел файда?

На, едвам се днес държа!

- Вярно, докторска лъжа.


СПОМЕНИ

 

През пролетно утро попаднах случайно

в обраснали гробища с буйна трева;

през пролетно утро, през утро омайно,

аз крачех, унило оборил глава.

 

Сравнени гробовете бяха с земята,

те тънеха в бурен и в буйна трева;

порутени кръстове всред самотата

нашепваха тъмни, прекрасни слова.

 

Разперили клони разцъфнали вишни,

земята обсипваха с снежни цветя,

порутени кръстове с думи неслишни,

отричаха всичко прекрасно в света.

 

Те шепнеха тихо: "Животът човешки

е сън сал!! Живота е празна мечта.

Сред радости светли, всред мъките тежки

помни ти, че всичко е тук суета.

 

Под нази почиват изгнили веч кости,

от хора различни тук има сал прах,

едно са тук учени, знатни и прости,

без разлика тук са богат, сиромах.

 

Дечица и старци, слуги и велможи,

войници юначни, погинали с чест,

банкери и роби, служители божи,

сал скелети, кости са днес.

 

И всичките тези, кат вази пак бяха,

и всеки от тези на нещо бе роб,

едни за любов и богатство ламтяха,

а други за слава ревяха до гроб.

 

Едни се бориха с жар за идеали

и гордо, юнашки умряха за тях,

на други,живота пък инак разбрали,

идеисе техни докарваха смях.

 

Едни си живота прекараха шумно,

а други дириха пък смисъл в скръбта!

Живяха, бориха се всички безумно

и мислеха вечно да са на света.

 

Загина, измря онова поколенье,

и ето заместихте него пък вий,

живеете също без капка стесненье,

че вечно Смъртта покрай вази се вий.

 

Но същата участ очаква и вази,

гробове очакват ви в бурен, в трева,

съдбата капризна виж днеска те пази,

а утре чете ти надгробни слова!"

 

Случайно попаднах сред гробища стари,

гробове безбройни личеха едва,

порутени кръстове рядко стърчеха,

обраснали целите в буйна трева.

 

Къде да съм днеска, какво и да правя,

все туй аз бълнувам, се виждам това:

гробове потънали в вечна забрава,

порутени кръстове в буйна трева.


ПРЕД ПРАВЕДНИЯ СЪД

 

- Защо така ме лъжеш, защо така ласкаеш

твореца свой, човече? Или пък ти не знаеш,

на пръсти че познавам живота ти нечист?

- Простете ме... по навик. . аз там бях журналист.


ХРИСТОС ВЪЗКРЕСЕ

 

Камбанен звън се в тъмнината носи,

на светла радост звън ехти

и хор от ангелчета златокоси

приглася в модри висини:

"Христос възкресе!"

 

Сред звездна нощ се носи звън камбанен,

лети той плавно надалеч,

където тътне огън барабанен,

където светка кървав меч:

"Христос възкресе!"

 

Над македонските долини, в кръв обляни,

звънът на нов живот лети,

на Добруджа сред китните поляни

на свободата звън ехти:

"Христос възкресе!"

 

В страната на снега и бича

разнесе се камбанен звън

и ясно слънце днеска там наднича

сред адский мрак, след дългий сън:

"Христос възкресе!"

 

Далеч, макар и глухо, веч се носи

звънът тържествен на мира

и скоро всички пречки кат прекоси,

той громко екне ще в света:

"Христос възкресе!"

 

Камбанен звън се в мрака волно носи,

на светла радост звън лети

и хор от ангелчета златокоси

приглася в модри висини:

"Христос възкресе!"


СТИХОПЛЕТИЕ В "БУЛЕВАРД"

 

Госпожице, мамзел... през бирената чаша

как някак си по-стройна е снагата ваша,

как мила сте, игрива... въобще

приличате на малко, палаво дете,

расавица неземна, хубавица редка!

Разбира се, че никаква не правя сметка

за пудри, кремове и за боите мазни,

защото знам добре, че много туй ви дразни!

Ей, Жорж, я виж я как сърдито ме поглежда

изпод изтеглената с въглен тънка вежда...

Госпожице, недейте, моля, се нервира,

не съм аз крив, а тя - светата бира;

за прошка аз готов съм цяла нощ да шепна,

че вие сте пленително великолепна

със таз - аероплановидната капела...

Но кой ли офицер е дал столевка цела?

Пардон... камбаната-костюм го твърде бива,

у него съблазнително сте вий красива,

но жалко сал, девойко диамантоока,

но жалко само, че във всичко сте широка.

Докачих ли ви? Извинявайте тогаз,

пак бирата, мамзел... не съм виновен аз!


БАЛАНИАДИ

 

Гърбосложен на кревата

аз жадувам твоя стан

и в унесница благата

от мечти съм пак пиян.

 

Себеспомням скъпи срещи

из Борисов дървосад,

ръкостисници горещи

отлетели безвъзврат.

 

Пеперудени одежди

себеспомням си с тъга;

ластовичокрилни вежди

пак тревожат ме сега.

 

Себеспомням лунни нощи,

 себеспомням всеки ден.

Устодопреници още

нощем мир не дават мен.

 

Сърцесладките минути

кат зърна на нижел скъп;

сетне ядовете люти,

сетне душетровна скръб...

 

Гърбосложен на кревата

аз жадувам твоя стан

и в унесница благата

стих въртя а ла Балан.


МЕЧТИ

 

 Вървим полека ние, бродягите печални:

аз - бледний Санчо Пансо, той - гладний Дон Кихот,

решавайки задружно из улиците кални

въпроси твърде важни из днешния живот.

 

Вървим полека ние, де носят ни краката,

под химна на стомаха, унесени в мечти,

и Дон Кихот разправя, разрошил си косата,

за подвизи и мъки, за своите беди.

 

За множествата шумни пред столичните хали,

за сънища чаровни (месо бил сънувал!),

за четвърт кило хлебец, а някога как яли

кокошки, тлъсти гъски и пити кашкавал.

 

Разправя той горещо, въздишаме двамина

и планове велики кроим ний и вървим.

"Ех, зимата проклета, кажи-речи го, мина,

ала стомаха, друже... Туй как ще наредим?"

 

На мир не ни оставя загадката стомашна,

каквото да започнем, все стигнем тоз въпрос.

И мислиме двамина: на тази мъка страшна

да иска, може лесно да тури край Христос.

 

Да слезне на земята... па може и отгоре,

и столичните псета, тез глутници безброй,

с една-две думи само - на агнета да стори

о, как добре ще бъде. Но сал да иска Той!

 

Вървим полека ние, бродягите печални,

аз - бледний Санчо Пансо, той - гладний Дон Кихот,

решавайки задружно из улиците кални

въпроситвърде важни из днешния живот.

 

Загледани далече, въздишаме дълбоко

при спомените тежки за миналите дни,

но мерне ли се нейде момиче светлооко

и аз, и той се сепнем... Ех, знайте, младини!


МАЙСКА ЗЛОБОДНЕВКА

 

Май усмихнат пак пристъпи,

цветни май пристъпи пак,

слънцето в лъчи ни къпе,

спрял въз нази поглед благ.

 

Шавнаха девойки красни

с блузи бели като снег,

в тях човек кат се захласне

с някой блъсне се дирек.

 

Шум в зелената горичка

и идилии весден,

ученици, ученички

срещат месеца заемен.

 

Пеперудки снежноцветни

кат онази на Сарай

с шашконосците кокетни

весело празнуват май.

 

Мая щом отпразнуваха

към Норвегия отвред

веч другарите тръгнаха

да смиряват целий свет.

 

Маркс със Марс ще там се бори,

ще играят там на мир,

облачните кръгозори

те ще чистят най-подир.

 

Джон Бул прави майски бани

и в съюз цял свят зове,

Вилсон люто пак се кани,

отдалече все реве.

 

Виктор край Изонцо дреме,

Виктор сочи с яд юмрук,

боже, мина толкоз време,

що не дойде Триест тук.

 

Жофър със... не знам кого си

ще пътува през море,

галагани ще изпроси

и надежди да сбере...

 

Слънцето в лучи ни къпе,

май прегръща ни в екстаз,

ах, госпожици прескъпи,

как далече съм от вас.


БЛАГОДАТ

 

Чак до осем мрак покрива

столичния дивен град.

Вредом двойките щастливи

почват чудни офанзиви,

офанзиви толкоз бива!

Благодат!

 

Чак до късничко покрива

столицата шумна мрак.

Ученички с ученици

 вакарелките с войници...

Ех, сърцето ти се свива

от мерак.

 

Карай, карай! - ти се чини

шепне някак този мрак.

Щеш-не щеш, сърце не трае

и сезона му сега е -

хайде в тъмните градини!

Амче как?!

 

Прелест! Що да се приказва!

Питайте вий всеки млад,

хубаво мракът предпазва,

па и тя щом не отказва...

Мрак. Дървета... Топла пазва!

Благодат!

 

Чак до осем в тъмнина е

столичния шумен град.

Сгодно време толкоз бива

за амурна офанзива,

никой тъй да те не знае!

Благодат!


НОВАТА МИ ЛЮБОВ

 

Закрача ли в обширний двор,

унесен в сладостни мечти,

все там отправям слух и взор,

отдето се вестяваш ти!

 

Аз чакам те със жар, с любов,

с молитви тихи на уста,

аз чакам твоя нежен зов,

най-сладък зов, най-мил в света.

 

На ниския креват прострян

със устав някакъв в ръце,

един едничък само блян

тревожи моето сърце.

 

От всичко скъпо отделен,

ти радост сал ми си сега!

една едничка ти от мен

разсейваш тежката тъга!

 

О, ти ми си в живота нов

кумир и радост, и любов,

о, дивна медена тръба,

зовяща сладко на чорба!


КАТИ И ЛИНА

 

Закрача ли в булвара

в устата си с цигара,

сред пъстрите костюми,

сред тънките парфюми,

аз зная, че край мене,

забързали засмени,

ще минете вий двете,

о, Линочка и Кети!

 

Реша ли както всички

в зелените горички

сред пролетна омая

и аз да помечтая,

то непременно двете,

затъкнали по цвете,

ще минете благата,

о, Линочка и Ката!

 

В театъра ли ида,

там вази пак ще видя

с страни заруменели

и рокли снежнобеди-

две пеперуди снежни,

две гълъбчета нежни,

две лилии в градина,

о, Катенка и Лина.

 

Веднаж на пет години

и моя милост мине

към черквата от скука.

О, чортове, и тука

аз вази пак ще срещна

и ей душа ми грешна,

след толкоз труд смирена,

пак дяволът я взема.


НОЩНИ

 

Назърта плахо нощ чаровна,

обвита в своя чер воал

 като вдовицичка тъжовна,

прикрила жаждата любовна

под привидната си печал.

 

Като край своята изгора

аз крача и назъртам вред.

Ужасна чувствувам умора,

но с всички сили пак се боря,

че има двадесет и пет!

 

Ах, зор е, дявол да го вземе,

като махало да вървиш,

да се разхождаш по туй време

и толкова да ти се дреме,

че прав, кажи-речи го, спиш!

 

Сънуват морните момчета,

изказва всеки дерта свой:

един любовниците смета,

до него друг пък се премета

и вика громко: "Рота, стой!"

 

Отляво някой шепне нещо,

четвърти смее се със глас,

разправя пети пък горещо,

че марширувал твърде вещо,

а друг реве: "Съвсем не аз!"

 

Отвред партенките кирливи

ухаят на шкембе-чорба,

навред се водят офанзиви

и газовете задушливи

прибавят свойта миризма.

 

Госпожице, с очите сини

и млечнобелите страни,

там твоя милост що ли чини?

Дали край вашите градин

скитосва някой друг, нощни?


ВЪВ ВЪГЛИЩНИТЕ ПАЗВИ НА АДСКА НОЩ

 

(Из ненаписана сбирка "Косонастръхвателни страници")

 

Мрачна нощ криле разпери,

ето кипна страшен ад,

цялата земя трепери,

рев надава буйна рат!

 

Ах, каква е канонада!

Ах, какъв подземен рев!

Галиба небето пада

пред ужасний божи гнев.

 

Черна, Черна, ти какво си?

Ти играчка си пред туй!

Тук ужасен гръм се носи,

тук се адски тътен чуй!

 

На пет метра сто топове

сеят тука плам и смърт,

още пресни, още нови

как безспирно те реват!

 

Данте, Данте, де трепериш,

пожълтял като лимон?

Как ли на това се дзвериш

горе, байчо Напольон?

 

О, Вердьоне, тътен мощен

надали си нявга чул!

Тук се води бой среднощен

с канонада от фасул.


ЗАГЛЕДАН В ДНЕШНИЯ ДЕН

 

Загледан във днешния ден,

не виждам аз друго освен

суетност, тъма и порок,

и никъде никакъв бог

достоен за чиста любов,

човек за когото готов

да бъде света да презре

и с гордост на кръст да умре.

 

Загледан във днешния ден,

аз виждам мнозина кат мен

с вериги на млади крила,

сломени от ранни тегла

и влачущи морни крака

без ничия свята ръка -

ръката на някой пророк

да сочи тям истински бог.


ВИТОША И СЛЪНЦЕТО

 

(Вечерна идилия)

 

Тлъста слугиня пред своя задирник

с беличко шалче безмълвна стърчи.

Млад ординарец пък, вечен немирник,

праща й светли целувки - лъчи.

 

Праща той сетни целувки въздушни,

тя червенее пък цяла от срам,

взори не вдига, но сякаш си шушне:

- Гледай, симпатио, още насам.


КУРОРТНО ЗЛОБОДНЕВИЕ

 

Таз година столичаните

на курорт не ще вървят,

зер соленички са баните

повече от всеки път.

 

Та затуй те при месарите

бани в пот ще правят пак,

в халите и на пазарите

ще вървят с голям мерак.

 

Тук безплатни са масажите,

няма нужда и от трен -

две-три крачки по паважит

 и къпи се в пот весден!

 

Ежедневно в океаните

хладни бани прави Джон,

малко хладнички са баните

и за Виктор тоз сезон.

 

Константин поради климата

в Атина не бил добре,

сигур много жега има, та

ще пътува през море.

 

Русите се къпят в кашата,

що забърка Бъкънан,

и преля се вече чашата,

но мир няма още там.

 

А на Франция водачите

мъкнат се един след друг,

още зимъска по дачите

и на север, и на юг.

 

Че ужасна там е жегата

от Германия що вей,

и по дачи всеки бега, та

по на хладно да живей!

 

Може скоро тези местности

и Сарай да промени,

че го чакат неизвестности,

чакат го масажни дни!

 

Скъпи столични госпожици,

пак вий шавате навред,

ала нежните ви кожици

ще добият по-друг цвет.

 

Ний пък крачим днес из дачите,

що ни подари царът,

но не тъй вий както крачите

из постланий с плочки път.

 

А тъй блъскаме табаните,

че излиза често плам,

поради това и баните

са ненужни днеска нам.


МОЯ ХУБАВА РАШЕЛ!

 

Електрики кат гердан

ме обливат со лучи;

я пак от любов пиян

диря твоите очи -

две очички кат кюмур,

две очички без цена,

со едничкия кусур,

дето гледат настрана.

 

Електрики кат гердан

пръскат златна светлина

(колко левчета ли зян

стават само за това?)

От любов треперящ цел

кат пред някое апаш

ходим, прелестна Рашел,

покрай магазина ваш.

 

Ходим я напред-назад

и подсвиркам со уста,

но се пръскам чак от яд,

че проклетото баща

не се мръдва ни за миг,

ни за миг, Рашел, оттам!

Ах, това е резелик...

иде ми да го изям!

 

Тюх... казах голямо лаф!

Я не съм си людояд,

но за туй не ще масраф,

па и знаеш пусто яд!..

Няма що! Ще трябва пак

някой лев за макари,

щеш-не щеш! Любов, мерак:

трябват мъки и пари.

 

- Добър вечер, ой Аврам,

дойдох на алъш-вериш.

- Молим да ме извиниш,

днес не мога да ти дам,

че и те са днес с есап,

та, мой господин Арон,

ако малко си ербап,

иди звади го купон!..

 

Електрики кат гердан

пръскат златна светлина,

я от вашето дукян

тръгвам бавно за дома,

а в сирсето ми кинжал,

а в душата ми печал,

сякаш някой е обрал

моето джамлък без жал!


ПОТВЪРЖДЕНИЕ

 

- Не ще съмнение в това

и да отричам фактите не смея:

повтарям, имаш ти глава,

но за да носиш шапката на нея.


ДОБРЕ ДОШЛИ, СКЪПИ ГОСТИ!

 

На новопристигналите ученички

 

Пристъпва мрачний листопад,

изпратил с авангард напред

на шумния престолен град

подарък прелестен букет

от свежи есенни цветя.

Привет горещ на есента!

Привет! Привет!

 

Пристъпва тъжний листопад,

изпратил дивен дар напред -

букет с неземен аромат,

от ученички свеж букет,

букет от румени лица.

Привет сърдечен, вам деца!

Привет! Привет!

 

Привет вам, птички без крила,

понесли песни, смях насам!

Привет! За нашите тегла

целебен носите балсам

по кървавите си уста.

Привет о, есенни цветя!

Привет мил вам!

 

Привет, деца на любовта,

прехвръкнали на школо тук!

Привет вам, прелестни цветя,

от изток, запад, север, юг!

Привет вам, палави очи,

лица от лунени лъчи

и жар уста!

 

Ще екне пак приятен шум

в "Борисовата", в "Одеон"

и нова струя от парфюм

под столичния небосклон

ще влее тъжний листопад.

Поклон вам, дивна благодат!

Поклон! Поклон!


НИЙ СМЕ ВЕСЕЛИ БРОДЯГИ

 

Ний сме весели бродяги,

ний сме влюбени в света

и сред смях и песни гоним

свойта хубава мечта.

 

В колесницата на Бакхус

сред стаканения звън

ний прегръщаме живота

в някакъв неземен сън.

 

Не достигат нас вълните

на житейското море,

ний сме волнокрили чайки,

ний бездомни сме царе.

 

Наште радости съдбата

не е в сила да срази,

ний се смеем и когато

трябва да текат сълзи.

 

Ний не мислиме за утре,

ни за ад и ни за рай,

нас не стряска, не тревожи

на живота тъмний край.

 

Ний живеем вечна младост,

ний живеем шумни дни,

дните ни са чисти, леки,

както джобовете ни!

 

Ний сме весели бродяги,

ний сме влюбени в света

и сред смях и звън стаканен

гоним хубава мечта.


АСКЕРСКА ВЪЗДИШКА

 

От казармения двор

аз жадувам твоя взор,

твоя взор на самодива,

кат вермута що упива.

 

От казармения двор,

през високия стобор,

скрит във чизмите си тежки,

шепна си молитви жежки.

 

И очаквам вечно аз

твоя взор и твоя глас,

дивна, модроока Флора,

моя свидена изгора.


ЗА РАЗНООБРАЗИЕ!

 

В очите ти незримо слънце свети

и сипе зной,

но слънчевия пек не любим лете,

омръзва той.

 

Ти знаеш как в горещините

желаем дъжд,

затуй, мамзел, я помрачи очите,

поне веднъж!

 

Да бликне хлад, ей тъй нà, за промяна

от тез очи!

Омръзна ми да си все тъй засмяна!

Я поплачи!


МОЛИТВАТА НА ЕДИН СТОЛИЧАНИН

 

Към твоя трон, Творецо, съграден от лъчи

(аз него не съм виждал, но чул съм за това!),

отправям най-смирено днес своите оч

 и шепнат бледи устни молитвени слова.

 

За себе си не моля аз никакви блага,

не искам аз от тебе ни злато, ни любов,

защото харно зная, че както досега

ти няма и да чуеш и тоз път моя зов.

 

Недей да мислиш нещо, че моля се на теб

на кръвнините страшни да туриш вече край,

нито да ми изпратиш чували с топъл хлеб,

нито пък да отвориш за мене своя рай!

 

За друго днес се моли на теб един аскет,

отправил морен поглед към ясни висини -

аз моля ти се кротко, аз искам занапред,

Творецо всемогъщи, ужасно топли дни.

 

Та тлъстите търговци, тез кърлежи безчет,

безмилостни смукачи на бедния народ,

да видят, Саваоте, на този жалък свет

човешка мъка що е, какво е кървав пот.

 

О, нека ги помъчи, без труд събрана мас,

о, нека пот облее престъпните чела,

аз химни ще ти пея, ще славя теб тогаз,

макар да не премахне туй нашите тегла.

 

Към твоя трон, Творецо, съграден от лъчи

(дали е тъй не зная, аз чул съм за това!),

отправям най-смирено днес своите очи

и шепнат бледи устни молитвени слова.


ПО Ц. ОСВОБОДИТЕЛ

 

- Защо от мене тъй се вардите?

Затуй ли, че из булевардите

вървя след вази като пес?

 

- Вий можете и да потичате

след мене, щом като обичате

и щом без работа сте днес.

 

- Ах, чуйте... пламък задушава ме,

да мисля, да вървя не дава ми,

нима не виждате това?

 Да, да, ужасна днес е жегата

и много на... ума наблега тя -

личи по вашите слова!

 

- Защо така се подигравате?

Нима вий не познавате

до днес какво е любовта?

 

- От бабите съм нявга чувала,

че туй чудовище върлувало

от памтивека на света!

 

Че спадало в еднокопитните

и зоолози... най-опитните

се чудят нему и до днес!

 

- Защо сте тъй без съжаление...

или пък сте със намерение

да ме направите злочест?

 

Отказах се и от госпожици

и сякаш че мильони ножици

разрязват моята снага!

 

- Нима така се вие борите?

Ами защо се не покажете

на морски... на курорт сега?

 

Ако парици пък си немате,

защо тез ножици не вземете

да продадете на ангро?

 

- Ах, моля, спрете с подигравките!

- Аз ако спра, ще почнат чавките

за туй... аз правя ви добро!


БЕЗОТПУСКНИ НАСТРОЕНИЯ

 

На Н. Т-в

 

1

 

Запад се в кърви алени къпе,

в кърви на воин смъртно ранен.

Бродя из парка, спомени скъпи

плахо пристъпят около мен.

 

Есенна вечер, вечер прохладна

стели несетно дрезгавини,

пак ме притиска скръб безпощадна,

пак ме тревожат минали дни.

 

Спомням си, спомням дни пъстроцветни,

дни преживени в песни и смях,

спомням си, спомням радости сетни

в черни неволи, дошли след тях.

 

2

 

Ах, колко радостни били алеите,

безспирно шум царувал в тях,

ах, колко прелестни били и феите,

ах, колко радост, песни, смях!...

 

Звънтели вечно там стаканите

и гълъбов се виел дим,

летял, разтваряйки вред раните,

весден Амур неуморим.

 

Ах, колко прелест, колко щастие!

Там пир бил, денонощен пир...

Ах, ще ли вземеме участие

и ние в него най-подир?

 

Или все тъй с далекогледите

от парка, в скърби потопен,

ний ще се взираме в съседите

и ще въздишаме весден?


НАПРЕД, СИНЬОРО!

 

Каква е тази страшна врява?

Какво, Викторо, с тебе става?

Че бива ли, бе господине,

спечеленото в две години

тъй да отстъпиш на вразите?

Тъй да си плюнеш на петите?

Постой, синьоро мой, постой!

 

Земята взета с ред победи

за две години - две-три педи

я пресметни ѝ колко чини!

Не бива тъй, бе господине!

Задръж се мъничко, задръж се,

нали и ти уж воин, мъж си!

Напред, синьоро мой, напред!

 

Постой, опитай ти кривака,

поизправи си тъй гръбнака,

па сетне плюй си на петите

и дето видят ти очите

сред портокали, кипариси

на зимна дача оттегли се!

Така, синьоро мой, така!

 

На, тъй и твоите ортаци -

отбор соколи и юнаци,

под ред багажите си взеха,

зарязаха те родна стреха

и здрави-живи надалеко

днес животуват тихо, леко.

Върши ти същото, върши!

 

И тъй към Лондон или Ница

в незрима качен колесница

(демек по нашенски в трамвая

на хаджи Пеша) ти накрая

при Петра, Коля, кокошара,

ведно со своята китара

иди, синьоро мой, иди!


ВЕЧЕР

 

Пристъпи вечер тъмнопола,

ей лъхна вредом хлад

и освежи челата потни

на стихналата рат.

 

Почиват си войскари морни,

 весден водили бой,

те пак са с пушките в ръцете

и дремят в безпокой.

 

Немеят тъмните чукари,

вред тишина цари,

но колко ли атаки мощни

ще има до зори?


ГОРЕЩНИЦИТЕ

 

Горещниците вече вързопят си багажите,

изпращани со здраве от огнебарабаните,

со здраве ги изпращат поляните, балканите,

където и до днеска не секват пак масажите

за русите, жабарите и франко-англичаните.

 

За път се вече готвят жестоките горещници

и дъждоносни бродят по-често в небосклоните,

изливници ще рукнат, ще свестят те евзоните,

та с Петър и Никита и други стари грешници

ведно да се озъбват на нас и на тевтоните.

 

Горещниците вече вързопят си багажите,

а ний се тилочешеме и мудрим се над сметките,

че липсват ни одеждите, че рядко са подметките.

Ще тръгнем босоходци и вий де - братовчедките -

на нас за душетровие гърбът си ще покажете.

 

Горещниците летни вързопят си багажите,

а ний си гърлотъпчиме с фасула сух стомасите

и смаяни летиме, възседнали пегасите,

и търсим окозяпнали дано да ръкохваниме

лекарство - да поправиме тъй някак си финансите.

 

Горещниците вече събират си багажите

и готвят се со август за дружно ногодвижене,

а ний сме тъй кахърни, тъй много сме загрижени,

че ще пресекнат вече да бродят по паважите

девици устокръвни со рокли свилокнижени.


КРЪПКИ

 

Нощно темнило проклето

щом над село долети,

рипвам лудешки ви плето,

рипва в гърди и сърцето,

рипа то лудо, тупти,

сетило близо че са:

твоята свила коса,

твоите мермер гърди.

 

Тръгна из дворите равни,

гледам, озъртам се вред,

ето в тъмата пак шавне

Шаро и громко пак лавне,

лавне и литне напред!

Гръм ударил ви и псето,

хайде обратно през плето,

хайде на пусти късмет.

 

Мъчно отвътре се скача,

па и не види човек.

Я беневреци закача,

я се пък малко разкрача,

оти не твърде съм лек,

та пак кракът ми затъне

в пустите дяволски тръне

или в дълбокий хендек.

 

Сутрин се майчица кара

кръпките като реди:

"Сине бре, вече съм стара,

пак ли кърпеж ми докара?

Мирен, бре сине, седи!

Дойде ми вече до гуша!"

Мене това ли се слуша?! . .

Сърцето стене в гърди!

 

"Мале, тез кръпчици скоро,

скоро се, майко, редят,

рани от свидни изгори,

рани от красна Тодора,

кървави рани във гръд,

от очи огнени, скъпи,

кой ще ги, майко, закърпи

всеки ден да не болят?"


ЕПИТАФИИ В АВАНС НА СЪГЛАШЕНСКИТЕ

ВОДАЧИ *

 

1. Лойд Джордж

 

Борец за кървавий потоп

почива в този хладен гроб.

Живя, мечта да освободи

свето от всякакви народи.

 

2. Поанкаре

 

На вечен сън лежи под тази пръст

тоз, що разпъна Франция на кръст.

 

3. Николай Романов

 

Откърмен в Царское село

да вникне в тюрмите успе

и че светът е колело

доказа ни той най-добре.

 

4. Викторо Неподвижни

 

По път сред скръбни кипариси

към Рим, човече, затечи се

и там по четири страни

от "Св. Петър" тъй викни,

че всичко да се потресе:

"Ум царува, ум робува,

ум патици пасе!"

 

5. Фердинадул Влашки

 

Почива тук босякът молдован,

що казал бил след Тутракан:

"От меча кожа ремък се не вади

и лозе на баир се мъчно сади".

 

6. Алберт Белгийски

 

Да, крал се той роди, ала сполучи

по чуждите врати да стане куче.

 

7. Венизелос

 

Тук е зарит

скорпион от Крит.

 

8. Газда Перо

 

Почива тук един велик

по глупостите си старик.

Мечтата му бе да опре

държавата му на море

и бог му сушата отне,

ала виде море поне.

 

9. Керенски

 

Безумен, празноглав водач

земята е прибрала тук.

Лежи тук този, що напук

на бившия си бог

девиз издигна :"С кръв и плач

напред от трън на глог!"

 

10. Никита Босяк

 

Ей, странниче, иди и вредом разкажи,

че тук поет, апаш и крал лежи!

 

11. Вилсон Доларинг

 

Почива тук сарафинът прочут

или же умният пожарникар,

що искаше световния пожар

да угаси чрез ноти и барут,

ала в конце концов той сам

попадна в неговия плам.

 

* Не гарантирам, че земята няма да изхвърли

труповете им.

ТОЙ И ТЯ

 

Уви, аз колко съм нещастна!

Проклет да бъде онзи час,

когато младостта си красна

със теб, глупако, свързах аз!

 

Простак, простак си бил безмерен.

Погуби моите мечти...

Какво ме гледаш начумерен?

Кажи глупак не си ли ти?

 

- Такъв съм, не отказвам, драга,

кат сляп понеже тебе взех,

не те познах, уви, веднага,

та станах всякъде за смех.


AMOR PASSATA

 

Малка, хубава градина,

дъхат цъфнали цветя,

на скамейката двамина

седнали са, той и тя.

 

Малка, хубава градина,

дирещи се с жар уста,

завистлива месечина,

смях и шепнене в нощта.

 

Мрачна, глъхнала градина,

куп увехнали цветя,

черни врани десетина

на дървета без листа.

 

Привечер във тъжна зима„

ситен, но безспирен дъжд,

мрачна, глъхнала градина

и ридающ в нея мъж.


В МИНУТИ НА ВЕСЕЛИЕ

 

Мандолини и китари,

танци, смях и бой с конфети,

шумни, весели другари

и госпожици напети.

 

Мандолини и китари,

поздрави, уста червени,

песни, пушек от цигари

и очички премрежени.

 

Мандолини и китари...

Аз мечтая си в кюшето.

Спомени далечни, стари

пак тормозят ми сърцето.

 

Спомени, в печал обвити

за обвита в мрак градина,

спомени за дни честити,

спомени за теб, Ирина...

 

Мандолини и китари,

танци, смях и бой с конфети,

шумни весели другари

и госпожици напети.

 

1. I. 1917


РАЗМИШЛЕНИЯ ПРЕД ВХОДНИТЕ

ВРАТА

 

Таз година на комар

пак играх по навик стар...

Думба, думба, трала-ла,

що ми трябваше беля.

 

Калпав имал съм късмет!

Тю, късмет така проклет!

Хем спечелих най-напред

тъкмо пет пъти подред.

 

Думба, думба, трала-ла,

пуста орисия зла!

После тръгна ми назад

да се пукнеш тъй от яд.

 

Аз съм комарджия стар,

но кога не идва зар!

Думба, думба, трала-ла,

страшно калпава игра!

 

Не дохожда, братко, зар,

а до мен един другар

цяло купче направи,

а пък мене не върви!

 

Думба, думба, трала-ла,

касо, и към мен ела!

Онзи господин дебел

бързо да не беше взел

 

касата в ръце тогаз,

сигур бих спечелил аз!

Думба, думба, трала-ла

и без дрехи съм сега.

 

Хубаво, че се сетих

и по-рано се напих,

та сега съм топъл аз,

иначе по тоя мраз.

 

Думба, думба, трала-ла,

гътнах четири кила.

А пък в къщи тя сега

чака ме с дърво в ръка.

 

И пердах ще ям така,

че да посиней снага.

Думба, думба, трала-ла,

що ми трябваше беля!


ВАКАРЕЛСКА ЛОРЕЛАЙ

 

Помниш ли кога с другари

аз раздрънквах ти китари?

Помниш ли, о Лорелай,

дните на цветущий май?

 

Ти не помниш вече, зная,

ни китарите, ни мая...

Не си спомняш ни за миг,

зер сега съм аз войник!

 

Ала туй ме не тревожи!

И без тебе, драга, може.

Аз си имам вече, знай,

вакарелска Лорелай.

 

Тя със всичко ме снабдява,

хлебец, сиренце ми дава,

захар, ябълки, салам

не нарядко днеска ям.

 

Тя е буйна, снажна, едра,

а най-важно, твърде щедра.

Тя за мен е комитет,

тя за мен е целий свет.

 

Па и доста е красива,

вечно весела и жива.

Тя е чудо! Благодат!

Слънце за войника млад!

 

Ето на, това се вика

нежност и любов велика.

И за теб не давам май

новата си Лорелай!


ЗАЩО, ДЕТЕ?

 

Когато зимата запее

плачевната си ледна песен,

когато зимен лъх повее

и потъмнее свод небесен -

 

душата ми печал обвие

и в нея зима зацари,

сърцето се тогава свие,

то сякаш чува вик: замри!

 

Но мине зима белодреха,

настъпва пролетта цветуща,

но няма пак за мен утеха,

скръбта, дете, не ме напуща!

 

Скръбта ми, девке златокоса,

ти само можеш изличи!

Ти знаеш туй! Но пак защо са

тъй ледни твоите очи?


НА ПОДПОРУЧИК К. М-В

 

- Довиждане! Родината зове ни

да се стечем под знамена развени

и в бранните поля врагу отплата

достойна да дадем за мъките на брата -

каза ти и в десница с росна китка

на сватба тръгна сякаш, не на битка.

Отиде, славно сложи си главата

ти пред олтаря на Родина свята.

С усмивка на устата там загина,

достойно, честно падна ти в борбата.

Загина на живота си в зората...

Едвам разцъфнала от роза пъпка

безмилостно смъртта зловеща стъпка.

Звезда едвам успя сал да се мерне

и в миг от облаци закри се черни.

Загина ти. Година мина вече

откак от своите лежиш далече.

Година след година ще минават,

ала теб никога не ще забравят.

За таз душа така добра, тъй скромна,

о, вечно, вечно всеки щи си спомня.


ИЗ "ВЕЧЕРИ"

 

1. СЛЕД БОЯ

 

Спряха викове гръмовни

и тътнежите топовни,

мрак се стели над поляни,

от гранати разорани,

над балкани мълчеливи

и в усои горски диви.

Ето вечер модроока

след борбата тук жестока

бавно, тихичко пристъпи

и прегърна жертви скъпи.

 

2. КРАЙ МОРЕТО

 

Изпращайки целувка сетна,

     напусна Феб небето,

ей запад кървав плащ наметна

и топла вечер, сякаш летна,

     се спуска над морето.

 

В одежди пурпурни вълните

     с зефира се прегръщат,

летят и удрят гръд в скалите

и като армии разбити

     назад се пак завръщат.

 

Ей, чайка мерна се наблизо,

    разперила крилата.

Вълна пенлива я оплиска,

жаловно тя като изписка,

     изчезна в мрачината.

 

Обгърна лунна нощ земята.

    По тичащи талази

отправи ласкав взор луната

и трепнаха из висината

     безбройните елмази.


ПОКРАЙ ХАЛИТЕ

 

(Марш на столичани № 3)

 

Покрай халите се трупа

пъстра армия безброй.

Ето група подир група

влачи се с нечуван вой...

 

- Сбирайте се, столичани,

да потушиме глада.

Толкоз време господ храни

нази с въздух и вода!

 

Богаташи, сиромаси,

всички стройте се насам!

Вместо музика, стомаси

марш за бой ще свирят нам...

 

Скоро тез врати железни

ще дадат на нази път,

нашата войска ще влезне,

ще завземе всеки кът.

 

Но пред телените мрежи

щем-не щем ний пак ще спрем.

Тез касапи, тез невежи!

Пак ще трябва да ревем.

 

Пак ще трябва да се молим:

- Отделете и за нас!

- Махай ми се, я не колим! -

ще отвръщат те тогаз.

 

Нечем молене, ни злато,

мярка няма мойта мощ,

мойто царство е богато:

имам кокали цял кош!

 

Богаташи, сиромаси,

всички тичайте насам!

Вместо музика, стомаси

марш за бой ще свирят нам!


СТОЛИЧНИ КАРТИНКИ

 

I. ЗИМА

 

Нацапана с пудра, повдига земята

към гордото слънце печални очи;

тя поглед любовен в моление мята

Тя сякаш му дума: "Недей ме мъчи!"

 

Кат Кирила Христов във облачна шуба,

разхожда се горе нехайния Феб,

едвам я поглежда и дума ѝ грубо:

"Бактисах, госпожице, вече от теб!"

 

II. АНЧЕТО

 

В снежната улица дивна госпожица

всички очички следят,

кожи лисичи преметнала гиздаво

над беломраморна гръд.

 

Чак до колене обуща е стегнала,

роклята също дотам,

шапка накривила, къдри подрязала -

цялата диша тя плам.

 

В снежната улица в светлата столица

пъстър разхожда се свет.

Дивна госпожица огнени погледи

стреля безспирно навред.

 

В снежната улица дивна госпожица

с алена сладка уста,

мигат от смях електрически лампички,

шепнейки нещо с нощта.

 

Девет часът е веч. Дивна госпожица

пак сред "Леге" там стърчи.

Злоба и скръб се четат неизказани

в нейните черни очи.

 

Лампите смеят се, падат снежинките

по бялбмраморна гръд;

сбогом, госпожице, сбогом, красавице?

Нищо не хвана тоз път!


ПИСМА ОТ ВРОНТО

ДО МАК ГРО

 

Твоето писмо приех

с громки викове, с ура.

Тъй полекичка ревех,

че Сарай ме чак разбра.

Тъкмо водех страшен бой

с окървавена ръка,

с неприятели безброй

в мазничката ми куртка.

Та ефрейтор бил си днес,

то ест си "началство" веч.

Щом е тъй, отдавам чест

аз, макар и отдалеч.

Честитявам твоя чин

с радост, друже, без карар.

Значи аз добих един

от "големите" другар.

Жалко сал, че не съм там

да му глътнем по пет-шест...

Сигур туй ще сториш сам,

сал че не ти прави чест!

Трябва да ти честитя

чина важен малко с кеф,

не с изсъхнали уста,

но прати ми някой лев.

Вместо "Батенберг", "Елит",

имаме тук механа

не с такъв тържествен вид,

но пак с хубави вина.

Питаш, как прекарвам тук.

Не грижи се ти за мен:

соча на Сарай юмрук,

ям, гърмя, лежа цял ден.

Имам страшен апетит,

тлъст съм като селски поп,

и стражарски важен вид.

Само че съм с празен джоб.

Вместо мекия дюшек

в топличкото ми легло,

имам аз чудесен снег

и юрганче от мъгла.

Хайде, свършвам вече, Гро.

Поздрави от мене ти

Звездин, Ведбал, Пиеро,

вечно веселий Вилмон,

Язека и Валентин.

Със целувки и поклон

тъй на, до земята чак.

 

Твоя Южен Северняк.


СЪВРЕМЕННИ МЪДРОСТИ

 

Месо поиска ли ти се да купиш,

гръбнака знай, че тамо ще си счупиш.

Билет за банята желаеш ли да вземеш,

ще трябва с часове там да подремеш.

Поискаш с зестра ли да се ожениш,

хлебарски дрехи трябва да наденеш.

Пакет тютюн да вземеш ли поискаш,

пет дни е нужно там да се натискаш.

Решиш ли във трамвая да се качиш,

дете ил баба ще разплачеш.

Желаеш ли добре да се нахраниш,

слуга в Синода гледай да се хванеш.


ПРИКАЗКИ

 

П е т ъ р: Някога живял си крал,

бил спокоен и честит,

до насита пил и ял,

но на слава не бил сит.

И сетил се той веднаж

да опита своя меч,

но със всичкий си багаж

той бил пратен надалеч.

Вярвам, сещате се веч,

че това е Петър ваш.

Ф е р д о: През един нещастен ден

врачка зла дойде при мен

със усмивка на уста

и предсказа мене тя,

че на гордия Балкан

аз властител съм избра

 и повярвах ѝ тогаз

и станах сега кат вас.

Н и к и т а: Сред високи планини

криел се един палат

и в дълбоки старини

там, макар и не богат,

животувал един крал.

Вино бистро кат кристал

до насита тамо пил

и доволен доста бил.

Но тоз старец белобрад

със магарешки инат

бил от бога надарен,

затова той един ден

(и за някоя пара)

с лоши хора се събра.

Той стои пред вази днес

дрипав, гладен и злочест.

А л б е р т: Няма що да казвам аз,

щом съм днеска пред вас,

значи страдам за това,

че съм с кухичка глава...


ЕДНО ПОЧНИ, ИЗКАРАЙ ДРУГО

 

(Любовни куплети при помръзнал гръб и празни стомах и джеб)

 

Нощ кюмурена усука

столицата с чер саван,

по прозорците зачука

вятърът като пиян.

 

Нощ кюмурена усука

столицата с чер саван,

аз мечтая си от скука,

аз самин съм с моя блян.

 

Ей снежинките извиха

танец шеметен навън,

странни ме мечти смутиха

и изчезна вече сън.

 

Думба-лумба, хайде хоп,

ледна стая като гроб.

 

Аз, изтегнат на кревата,

спомням си за онзи ден,

аз припомням си, когато

пръв път беше ти до мен.

 

Аз мечтая тънки устни,

аз мечтая си за теб,

аз бленувам гозби вкусни,

пак бленувам топъл хлеб.

 

Че безспирно пак стомаха

и червата водят спор,

аз, треперящ от уплаха,

слушам страшния им хор.

 

Думба-лумба, хайде хоп,

днес фасул, а утре боб.

 

Твойте хубави крачета,

твойте обли рамена,

две угоени свинчета

с чудни мелнишки вина.

 

С тези палави очички

озари ме миг поне -

и забравя-ще, душичке,

че съм с празно портмоне.

 

Ех, изпихме хонорара!

Нищо! До-ще скоро нов,

кеф и бира ще докара,

ще докара и любов!

 

Думба-лумба, хайде хоп,

но сега съм с празен джоб!


НОВА КВАРТИРАНТКА

 

На двора разцъфнало прелестно цвете,

разцъфнало снежно кокиче,

сред снежните бури, сред вихри проклети,

ей марта реши да окичи

с кокиче и нашия двор.

 

На двора разцъфнало чудно кокиче,

свенливо навело главичка,

на двора днес срещнах аз дивно момиче,

прекрасна една ученичка

пред моя изпречи се взор.


ЕЛЕГИЯ

 

Далеч изчезнаха цигаревите книжки -

гърдите ми се късат от въздишки.

По тях се топя аз в тъга!...

Къде, къде са те сега?...

 

Тъй гиздави, тъй дивно белоснежни,

кат летни рокли на девойки нежни,

кат пеперудки в слънчев ден -

защо, защо не са пред мен?...

 

И вместо тях във моята кутия

газети разни!... О, проклета орисия!

И вместо тех, и вместо тех

билети от трамвая взех!...

 

 Далеч изчезнаха цигаревите книжки -

гърдите късат ми се от въздишки

пред спомен скъп, пред спомен драг.

Ще ли ги видя нявга пак?...


СНЯГ

 

 Весден ужасен беше бой,

весден чудовища безброй

разравяха земята с рев

и оловните небеса

тресяха се от техний вой,

смъртта, размахала коса,

се носеше навсъде с гнев

и с кръв гореща пътя свой,

и с трупье отбеляза тя.

Весден не стихна страшний бой,

весден борците без покой

достойно срещаха врага,

докат настъпила нощта

на всичко вече тури край

и като тъжна майка тя

загиналите в славний бой

обсипа с прелестни цветя,

покри с кокичета безброй.


НИЙ СМЕ ЮЖЕН СЕВЕРНЯК

 

Ний сме южен северняк,

ний помразихме Сарая!

Стегнахме го толкоз чак,

че Бриян се даже смая.

 

Ний помразихме навред

пълчищата разноцветни,

ний сковахме в страшен лед

армиите му безчетни.

 

Ний сме южен северняк -

всичко пука се от нази

и задухаме ли пак,

господ вече да ги пази.

 

Ний сме южен северняк!

Ний помразихме Сарая

и задухаме ли пак,

бързо ще го пратим в рая!

 

Беласица


НА ЕДНА ВЕСЕЛА ВДОВИЦА

 

Ти си в траурните дрехи

кипарис в среднощен мрак,

ти си млада монахиня

с поглед тъжен, но и благ.

 

Твоят поглед поразява

твърде тежко всеки мъж,

поразений пожелава

да е  с теб поне веднъж.

 

Устните пък твои али,

цъфнал в майско утро мак,

гонят чуждите печали

денем и сред нощний мак.

 

Ти си нежна, благородна

като болнична сестра,

ти си весела, свободна,

вечно щедра и добра.

 

Офицери и цивилни

тиловак или герой,

ласките ти тъй умилни

сгряват като летен зной.

 

Но съзрял те сред тълпата,

аз си смятам без да ща:

твоят мъж от небесата

как ли зъби се сега?


НИЙ СМЕ ТИЛОВ УРАГАН

 

Ний сме тилов ураган,

водим ние страшна бран

без "на нож" и без "ура".

Ний пред светлия олтар

на касап или хлебар

сме готови в своя жар

да положим скромен дар

по три-четири ребра;

ний ужасна сме войска

със топове бамбашка,

бързотечна сме река

от глави, ръце, крака.

Ний сме винаги на пост,

та глада си - вечен гост

да прогоним бар за миг.

Ний сме армия безчет,

водим боеве навред

и трепери целий свет

пред могъщото "напред",

пред гръмовния ни вик.

В халите сме хала ний,

необятна мощ, що крий,

всичко що помита в миг!

Ний сме тилов ураган,

всеки ден ний водим бран

и не от един дюкян

взимали сме страшна дан

две-три биволски ребра.


ВЕЛИКДЕН

 

Милюков, Чхейдзе и Керенски

далеч Романова пратиха;

бездомниците съглашенски

прибраха си го с горест тиха.

Яйце в Русията се снесе,

Великден армаган донесе -

Христос воскресе!

 

Уйлсон след дълги, громки речи,

в долари всичко кат пресметна,

записа се в тевтеря вече

на сбирщината разноцветна,

и той се в кашата намеси,

и той яйце голямо снесе -

Христос воскресе!

 

Викторио гуши се в ботуша,

бълнува, вижда той миражи:

че е изличен от рабуша,

че Хинденбург ей на ще каже,

през Алпите кат се надвеси

 "Започвам веч! Редът ти днес е!

Христос воскресе!"

 

Яйцето земно аленее,

отвред го цапат разни четки,

а горе Саваот бледнее,

хептен обърка свойте сметки.

Мира Великден не донесе,

отникъде се не разнесе:

"Мирът воскресе!"


ПРЕДПРОЛЕТНА ЗЛОБОДНЕВКА

 

Кат някоя млада снаха пролетта

изритва веч своята стара свекърва,

а зимата злъчно отваря уста,

реве пак и сочи юмруци тепърва.

 

Намръщена ето пристъпя едвам

към нас кат пияна и бабата Марта

и кисели погледи хвърля насам,

изгубила сякаш е хлябната карта.

 

Пристъпя тя бавно и всичко расте,

треви и цветенца подават главите

и някак си бърже повдигат се те...

(като на съестни продукти цените!)

 

Предпролетно слънце куража стопи

и на сър Уйлсон - миротворчето славно,

но пак е възможно да се не стърпи

и бани да почне с Джон Буля наравно.

 

Анунцио с патос на десния бряг

на мътний Изонцо цветята възпява.

Австриеца сучи пък рунтав мустак

и шепне: "Ще светне май слънце тъдява!"

 

Джон Бул пак въздиша, скован цял във лед,

безсилно юмруци посочвайки днеска,

и яростни погледи мята навред,

треперейки цял от блокадната треска.

 

Към Битоля Ганьо си дяла кривак,

потрива ръцете и стяга се бърже,

Сарай пък се мръщи и шепне си: "Пак

тоз син мартеница ще мене завърже!"


НА 42-ИЙ НАБОР

 

Хайде, другари, да чукнем стаканите!

Ето очакваний час!

Ето, ще екнат навред барабаните,

ето, ще сбират и нас!

 

Нека последните дни да прекараме

с песни, вино и жени,

нека ний шумен живот да покараме

в тези останали дни!

 

Скоро ще гледаме ний на цивилните

с завист нескрита, с тъга.

Хвръкнат ще скоро и тези умилните

румени женски,лица!

 

С горест ще спомняме ний ученичките,

техните нежни слова,

нощните срещи, разходки в горичките,

хвъркне ще всичко това...

 

Скоро мечти ще ни бъдат слугините,

по тях кръвта ще кипи.

Що да се прави, таквиз са годините,

а пък сърце не търпи

 

Хайде, другари, дигнете стаканите,

пейте, пирувайте днес!

Може да трябва и ний из балканите

също да мреме със чест!


МАЙ

 

Ето, в кървава одежда,

но затрупан цял с цветя,

дяволито пак поглежда

месецът на любовта.

 

Той поглежда изпод вежда

и усмихнат ни нарежда:

- Нека радост зацари,

нося вест на вас добра -

бог чрез мен ви озари

с светлината на мира!

Дойде на теглата край!

Май! Май! Май!

 

Май във кървава одежда

шепне на Поанкаре:

"То, мосю, както изглежда

вий вървите на добре!

Дръжте се! Аз догодина,

вярвам, пак като намина

да намеря всичко в ред

в тез наторени поля!

Че за тези ви дела

вам се пада целий свет

и ще бъде то се знай!

Май! Май! Май!

 

На бащи и на съпрузи

май говори с ласкав глас:

няма рокли, няма блузи,

мораториум за вас!

На Викторо пък той шепне

и око му да не трепне,

ако тръгне с Николай!

На Джон Бул, че занапред

с него тръгва целий свет,

целий свет от край до край,

тръгва даже Парагвай!

Май! Май! Май!

 

Май заблъскал барабана,

със торбичка на гърба,

новобранецу покана

праща вече за чорба!

Па поглежда изпод вежда

и ни дава той надежда:

- Хайде, тичайте отвред,

топла бака чака вас,

вий родени сте с късмет,

свет видели в харен час.

Там за вас ще бъде рай!

Май! Май! Май!


СЛЪНЦЕТО НАД СОФИЯ

 

Ни облаче по небосклона!

Как Феб ухилен цял, наднича!

Ех, слава боже теб, балтона

не трябва днес да се облича!

 Речеш. Излезнеш. Изведнъж

тъмней небето, руква дъжд.

 

Какво ще правиш? В къщи тичай,

че със вода шега не става,

и тежкия балтон навличай!

Наденеш го, ала тогава,

като че ли напук на теб,

засмял се пак отгоре Феб...

 

Ту облаци, ту Феб наднича

и все измама след измама

и чини ти се, че прилича

тогава слънцето на дама,

подир която изпотен

търчиш кат кученце весден.

 

Щом молиш я - тя се надува,

говориш й - съвсем не чува.

обърнеш ли и гръб обаче,

след тебе виж че тя закрачи,

ала щом хвърлиш поглед благ,

тя същото започва пак.


ЖЕНИТЕ

 

Войнишко писмо до Мак-Гро

 

Ти често дрънкаш за жените

и често смееш се над тях.

И аз се смеех, но през дните,

когато между тях си бях.

 

Но днес е друго, в аскерлъка

жената много се цени

 аз право, друже, тази мъка

не чувствувах до тези дни.

 

Но днес жадувам, както всички,

жена макар от среден вид,

жадувам хубави очички -

очички женски с плам нескрит.

 

Че с седмици жени не срещам,

колега скъпи, аз сега

и затова разбирам, сещам

какво е по жена тъга.

 

Тук често погледът ме мами

и тръпна аз от радост цял,

аз виждам в всяко нещо дами,

но винаги съм зле видял.

 

В полето завчера се мерна

пред нази нещо кат жена -

в дрезгавината предвечерна

вик радостен отвред екна!

 

Стълпихме се бегом тогава

и жадно впихме ний очи,

ей фигурата приближава

и всеки гледа и мълчи.

 

Какво обаче? - Вместо дама

одърпан поп мина край нас.

Разбира се, за таз измама

псувахме здравата тогаз.

 

Друг път, преди седмица беше,

викнахме: "Вижте хубава мома!"

Но за беля дъждец валеше,

та туй пък мъж бе с мушама.

 

Да знаеш колко радост носи

видът на някаква жена!

Създанията дългокоси

за нас са друг чешит храна.

 

Та мойто мнение сега е:

жените нам са благодат

и никой хич да се не мае,

да люби докато е млад!

 

Със целувки и поклон

вечно веселий Вилмон.

 

P. S. Сетих се по привичка стара,

ще извиняваш! (Щеш-не щеш!)

Да не забравиш хонорара

на първи да ми предадеш

но, моля те, недей се мръщи!

 

Същий


ТЕАТРАЛНА ЛЮБОВ

 

Катерина, Катерина,

ти познаваш моя нрав,

влюбя ли се, зло не чина,

аз не ставам Лудетина

нито буен Борислав.

 

Но за Хамлет не мисли ме -

и от него съм далеч,

ни за някой дядо Климе,

за чието славно име

щеше да се тегли меч.

 

А пък ти си, както зная,

опърничава жена,

та ще видиме накрая

дали аз ще те играя,

или ти, кат досега.

 

Вярвай, прелестна Аида,

(не тъй тлъста кат оназ

Морфова де... без обида!)

пак смекчена ще те видя,

сигурен в това съм аз!

 

Ще си взема, Катерина,

някой добре скроен фрак

и наконтен цял ще мина

покрай вашата градина,

да те хване пак мерак!

 

Ти се смееш и отричаш,

мъжемразко, сал наглед!

 Смей се, дрънкай що обичаш,

аз ти казвам, ти ще тичаш,

две по две е често пет.


МАЙСКИ ЯДОВЕ

 

Нахлул широката си шапка,

в далечината поглед впил,

под мишницата с едра папка

аз крача мрачен и унил.

 

Решил съм да напиша нещо,

но не намирам нийде мир:

във стаята ми е горещо

и кряска някой вън безспир.

 

Затуй аз в в градската градина

поседнах в кът усамотен,

но тлъста някаква слугиня

се сложи цялата до мен.

 

"По дяволите, злъчно викнах,

какъв е тоз обществен строй?"

и листа в папката си тикнах,

и пак поех аз пътя свой.

 

"Сега в Борисова градина!"

подадох си команда сам.

"Спокойствие там барем има

и ще напиша нещо там!"

 

И ей в една алея тиха

седнах и молив взех в ръка...

но дечурлига куп смутиха

спокойствието ми сега

 

Тогаз отидох по-нататък,

главата си с ръка подпрях;

но пак покоят беше кратък -

смути ме кръшен женски смях.

 

Две ученички с бели блузки

вървяха право срещу мен

с очи игриви, с али бузки...

и аз усетих се смутен.

 

Закрих с ръцете взор тогава,

тръгнах да търся пак покой.

Тоз път каквото ще да става,

аз ще довърша труда свой.

 

И ето трупат се куплети

и аз така съм възхитен!

Но... о, човечета проклети,

от вази нямам мир весден!

 

- Обичаш ли ме? Чух отзади.

- Съмняваш ли се във това?

Обърнах се. Тук луди-млади

лежеха в буйната трева.

 

Мъжът едвам се поизправи

и легна пак спокоен той!

О времена! О гнили нрави!

О жални свете без покой!

 

И цял потънал в мисли тежки,

с псувни аз тръгнах за дома,

ала, о слабости човешки,

и ти, госпожице сама...

 

Ах, тоз път мътните ме взеха,

потърсих в друго аз покой;

намерих нужната утеха.

Благословен да бъде днешний строй!


ВЕЧЕР

 

(Стихотворение, написано в една бирария

от Него - истински поет, и от мене - Poeta Sinecuric)

 

Т о й:

Ей вечер спуска се полека,

тъмнеят бранните поля,

гранати падат недалеко

и дигат облаци земя.

 

А з:

Часовникът ми 6 показва.

Пристига публиката веч,

насреща офицер приказва -

държи там някаква си реч.

 

Той:

Реват чудовища безбройни -

топове хиляди реват,

макар и в мрак, полята бойни

от битка кървава ехтят.

 

А з:

Жени, военни и цивилни

говорят, смеят в късни час,

започвам пак атаки силни

със чаши бирени и аз.

 

Той:

Оръдие едно започна

ужасен огън срещу мен...

Ах, как стрелбата му е точна,

ах, ето, тежко съм ранен...

 

А з:

Госпожица една чаровна

поглежда честичко насам,

под нейната стрелба любовн

 къде съм, как съм, не се знам!

 

Той:

Струят се раните ми топли,

пред мен се кръгове въртят,

изтръгнуват се громки вопли

от наранена тежко гръд.

 

А з:

Главата ми се май замая.

Кръвта из жилите ручи:

"Мамзел, аз лудо ви желая" -

ах, тез уста, ах, тез очи!

 

Той:

Смъртта над мене се надвеси,

напущам жалък земен свят.

Смъртта ме сграбчи и понесе,

отивам си... и колко млад!

 

А з:

Госпожицата си отиде,

не чуй се вече ничий глас...

Наокол се човек не види,

отивам си... пиян и аз!


НА МАРГАРИТА К.

 

В очите твои се чете

пак пламъкът на юлски ден,

ала той, хубаво дете,

съвсем не стопля вече мен!

 

Обвит в дебел саван от скръб,

не сещам твоите очи,

тъй както гръмнати млад дъб

не сеща слънчеви лъчи.

 

В гърдите ми младежки жар

угаси ледена вода,

срутен е всеки друг олтар,

оста сал този на скръбта.

 

Погребал цветни младини,

не чакам да възкръснат те!

Към друг ти взори обърни,

към друг, о прелестно дете!


В ПОЛИТЕ НА ВИТОША

(Реквизирано заглавие)

 

На Тодор М-ки

 

1. НОЩ В КНЯЖЕВО

 

Утихнали са прашните сокаци,

замлъкна вече всяка врява,

изчезнаха софийските юнаци,

дошли на шум и пир тъдява.

 

Къщурките се гушат плахо в мрака

като войници във блиндажа,

мечтающи за пълна топла бака,

за дом, креват и друго даже.

 

Зефир полъхва леко по баира,

със разни напоен парфюми,

по борчета и храсти той се спира

 и моли им се с благи думи:

 

"Кажете ми какво видяхте днеска

 кому вий дадохте закрила

и кой любовната си треска

е церил тук със свойта мила?"

 

А те шумят, шумят - от смях премират.

Разправят нему разни сцени.

 Звездите сякаш слушат и разбират,

та все споглеждат се засмени.

 

2. КРАСНО СЕЛО

 

- Насреща ще имате хубава гледка,

ще гледате Витоша тук постоянно,

оттатък пък имате млада съседка,

ще слушате всяка нощ вие пиано.

- Наляво живее чиновник пък дребен,

но с ягоди има обширна градина.

Кажи го, речи го, във тоз кът вълшебен,

малини и ягоди всеки си има!

- Хазайке, прекрасни са тези градини,

добре било тука... разправят ми всички,

но имало още по-сладки малини -

устата на дивните ви ученички!


ЮЛИ

 

Домъкна се юли, пристъпвайки леко,

нарамил със жега чувал,

и с нея обсипва той нази полека,

и с нея ни мъчи без жал.

 

Изонцо направи пак кървави бани,

Изонцо лежи на брега,

подобно на френци и на англичани

по тила се чеше сега.

 

Джон дърпа пък дългите си бакембарди

и вика към новия брат:

"Хей, Вилсон, колега, ела ме поварди,

че гина в блокадния ад!"

 

А Вилсон Доларинг по стара привичка

навирил е потний си нос,

па шепне си глухо: "И мен гъделичка,

о, Джон Буле, този въпрос!"

 

И руския извор се пак не избистри,

пак хаос, пак каша е там!

В почуда са клетите руски министри,

в почуда е сам Бъканан.

 

Той мръщи се, кисели прави гримаси,

че изворът може да спре,

и тежко тогава без руските маси,

о, кой друг за Джона ще мре!

 

Атаките вихрени доле поспреха,

Сарай е наново в покой

и в атински кръчми днес дири утеха

след тоз, непосилен тъй, бой...

 

Домъкна се юли и рокли ефирни

навсякъде мяркат се веч

и гледаме ний - новобранци немирни

с въздишки по тях отдалеч.


НА НЕЯ

 

(Вечерна казармена елегия)

 

Усмихнат напусна веч Феб небосвода

и запад червен е кат твоите устни.

По плаца казармен полека аз ходя

с мечти пак из шумните улици бродя,

с мечти, сал че ротний не ще ме пусне.

 

И ето представям си всяка градина,

пред мене се мяркат зелени горички

и ти пред очите ми, девке, премина

с усмивка чарозна на устни-малина,

с изгарящи, палави вечно очички.

 

Ей здрачът вечерен се влачи полека,

настъпи ще нощ - кат косата ти черна;

ще бъде и тази нощ хубава, мека,

но колко ми струва? Ти щом си далеко

с какво ще услужи тъмата вечерна? ...

 

Светилото дневно се скри неотдавна

и запад кат твоите устни червен е.

По плаца казармен разхождам се бавно,

но. ето сигналът разнася се плавно -

зове на проверка кат всички и мене.


ПИСМА ОТ ВРОНТО

 

Инак, браче, се живее

тук на бойното поле,

няма женско да замине,

няма сладки гласове.

 

Няма "нея" да прегърнеш,

ни целувка да дадеш,

накъдето се обърнеш,

все войници ил пустеш.

 

Сутрин острите баири

слънцето щом позлати,

вихър страшен в миг засвири,

всичко сякаш затрещи.

 

Сбирщината на Сарая

пак баирите покри,

ала знаем й колая

и добре церим я ний...

 

Европейци, пъстрокожи,

сред тътнеж и смъртен звън,

българския нож положи

купища на вечен сън.

 

И утихне битка люта,

ний отдъхнем си за миг,

но след някоя минута

други идат с громък вик.

 

Бомби, топове и пушки

в хор наново зареват,

нови свият се вихрушки,

но безсилен е врагът.

 

Тиха вечер щом пристъпи

и полъхне лек зефир,

запад в кърви се окъпе,

както днес е целий шир.

 

Но поезиите тез

не виреят знаеш вред

 ний сме повече стратези

и певци "на нож", "напред".

 

Та утихне ли борбата,

отдадем се на Морфей,

докат громко в тъмнината

бай Сарай оттам запей...

 

Инак се живее тука -

друго, братко, е насам,

днес за днеска няма скука,

но... по-харно си е там!


ЛИСТОПАД

 

(Вместо злободневка)

 

Дявол знае откъде

над престолния ни град

неусетно долете

златодрехий листопад.

 

И донесе ранна смърт

на градинский маскарад.

Спряха песни и смехът

отпътува в безвъзврат.

 

В джоба ми прилегна мрак

и повея остър хлад,

т. е. се довлече пак

и паричен листопад.

 

На великите мъже

стихва спорът в Петроград,

чрез куршум или въже

чакат своя листопад.

 

Офанзивният синьор

пак превил е нещо врат,

че след непосилний зор

дойде тъжен листопад.

 

Джон Бул и Поанкаре

тоже пръскат се от яд,

че и къмто тях дойде

опърничав листопад.

 

Дявол знае докога

сред безумний този свят

ще върти така коса

человешкий листопад!...

 

Ти, мамзел, веч окротне,

липсва старият инат!

Вярно ли е или не,

че си в своя листопад?


СПОМЕН

 

...и във време оно людето имаха за пища

месо, яйца, сирене, мед, сардели и нерядко баници...

Из "Купонски летописи"

 

Сборник пред мене с формули разни,

вдясно мастило, вляво тетрадка,

вляво тетрадка с листове мазни

буди в душа ми тъмни съблазни,

горест по радост, щастие кратко.

 

С думи чаровни, с думи на фея

шепне ми тихо тази тетрадка,

в горест въздишам, в нега копнея,

слушам, че нявга тук, върху нея,

сложена била баница сладка.


НА ТЕБЕ

 

Устата ти усмихната весден

е изток, изток кърваво червен,

устата ти е цъфнал мак сред росна шир,

трептящ под ласките на лек зефир.

 

Очите ти са слънце в юнски ден,

възпряно морно в ясни висини,

клетник за миг от него озарен

погребва вече цветни младини.

 

Гърдите ти са кипнали води

на тътнещо през бурна нощ море;

те носят радост, носят и беди

на този, който с трепет в тях се взре.

 

А твоят гъвкав, твоят строен стан

е статуя в старинен някой храм

от млад ваятел, що по свиден блян

е вложил в нея всичкия си плам.

 

Вървежът ти — на плах елен вървеж.

И твоят смях, и твоят звучен глас

пораждат в мен копнеж подир копнеж

и гасна тихичко по тебе аз.


AAAXX!!..

 

(Сълзопролитно есенно настроение)

 

Ах, капки ситни, ситни,

ах, капки маргаритни

от оловно небе.

 

Ах, миналата есен

в такъв сокак ли тесен

и моя милост бе?!!

 

Де с шумни аркадаши

сред шум и звънки чаши

заварваше ме тя...

 

Ах, плачат небесата

и стенат по земята

поронени листа.


КАКВО Е ТУЙ, МАДАМ?

 

Не се учудвам, че Баронът подари

тамам хилядо лева чистички пари,

не бих се чудил, ако някога дори

и хаджи Кочо изтъпанчи се напред

и викне: "На, бре хора! На! От мене пет! -

Но вашето дело, повярвайте, мадам,

как да окачествя не знам! Съвсем не знам!

 

Не бих се чудил даже, ако ред се въдвори

за някой ден макар в Русията дори,

не бих се чудил, ако някой дипломат в зори

събуди се и почне работа - не ял,

ала на туй ваше дело, о хубава мадам,

все чудя се какво название да дам!

 

Не бих се чудил, ако Кракра - славният барон

си купи за през зимата без лой балтон,

или пък "Барабан" от есенния веч сезон

увеличи ни хонорара най-подир.

Не бих се чудил най-сетне и да се сключи мир,

но вашата постъпка, прелестна мадам,

подложи ми ума на бури и на плам!

 

Не съм спокоен, вярвайте, дене, ноще!

Главата ми да обясни това не ще,

о, хубава госпожо, вий що за личност сте?

Каква сте ексцентрична, тайнствена жена,

та в тези толкоз апетитни времена

купувате така със най-спокоен вид

горчица и не знам какво за апетит!?!


ПОЛИТИЧЕСКИ СОНЕТ № 1

 

Сърдита нощ воал безкраен

над сънната земя простира,

но месечко левент нехае,

с лъчи воала й раздира.

 

Уста разчекнал до ушите,

отдолу пес един го лае,

но месечко из висините

разхожда се и хич нехае,

 

че песът зъби му се злобно

и че със громкия си лай

тревожи тишината гробна.

 

Да, месечко си е далеко,

затуй полай си бай Сарай,

на сърце да ти стане леко!


В "ЛЕГЕ"

 

"Леге". Задръстен тротоар

и двойка там. Той хапльо стар,

а тя пък прелестна жена

с очи на палава сърна.

Потънал в пот, почервенел,

той, хапльото, се е навел

и връзва връзките ѝ, тя

стои с усмивка на уста,

върти на четири очи

и нещо смътно в тях личи...

"Леге" и столичен елит -

и пъшка той на две превит,

прокапва пот кат едър град,

а тя поглежда всеки млад

с усмивка блага на уста

и сякаш смята си сега

с кого би било най-добре

сред туй нестихващо море

да тури тя поне веднъж

на изпотения си мъж

ей тъй на... само за шега,

един чифт хубави рога.


ПОЛИТИЧЕСКИ СОНЕТИ № 2

На Керенски и С-ие

 

Суша от реформи, суша!

Прах навсъде, прах и пек!

Просто идва ти до гуша,

просто пръска се човек!

 

Ала нà горещините

намаляха изведнъж,

благодатно висините

ви обляха с буен дъжд.

 

И запяхте вий "Осанна",

но това, което стана,

и у вас възбужда смях: -

 

всичкият държавен прах

у републиката ваша

се обърна днес на каша.


ЛИСТОПАД

 

На Чичика

 

Трепетлики пъстростволи

свели грани замечтани

ронят листи златоткани;

рой девойки сивополи

плъпнали са между тях

с яснозвучен, кръшен смях.

 

Ние войни потни, прашни

ги поглеждаме под вежда

и смехът им ни нарежда

скъпи случки некогашни,

спомени от светли дни

през цивилни младини ..

 

Трепнат грани полуголи,

шепнат листи златоткани

за забравени романи

с ученички късополи

през печален листопад

в този същи дървосад.


РАЗГОВОРИ

 

- Умът ми, колега, витае безспирно

по чуки, долини, поля и гори,

той вечно в пространството броди всемирно

и денем, и нощем... насъне дори!...

- Не ме изненадваш с туй нещо, колега,

понеже от по-рано знаех това:

разправят навред, че отдавна избегал...

той де... квартирантът на твойта глава!

 

- Аз зная те за вечен веселяк,

тъга когото не спохожда.

- Е да, такъв съм, но и мене пак

до гуша нявга ми дохожда...

- Тъгата си изливате тогава

навярно тутакси с перото...

- Така обикновено правя,

т. е. тъй както вий в гърлото

изливате си, то се вика,

по цели бурета мастика.

 

Очите й са шоколад,

смехът и - немски мармалад,

страничните й пък каймак са,

устата - цъфнал нар... накратко

тя цялата е нещо сладко -

но има преголяма такса.


ЛЕЛ

 

При баща си в кабинета

със сияющо лице

тя, блондинката напета,

втурна се с албум в ръце:

"Тате, тате, обърни се!

Петрович, виж, бил поет!

Неочаквано написа

днес в албума ми сонет."

 

Но с уплаха очевидна

взе в ръце албума той:

"Вместо работа солидна

туй да върши зетът мой?"

И зачете той тревожно

рожбата на своя зет,

гледа мрачно, осторожно

всяка дума, всеки ред.

 

Той чете, чете полека

и от бръчкаво чело

бяга леко надалеко

грижата за бъдно зло.

Махнал всякаква тревога,

махва зетовий сонет

и провиква се към бога:

"Слава теб!... не е поет!"

 

прев. Ведбал


БЕЗОТПУСКНА ЕЛЕГИЯ

 

Самин сред своята печал,

загледах храмовете златоглави

и къщите - палати величави,

обвити в гълъбов воал,

душа ми тях за миг не пожелава.

Една мечта, една мечта тогава,

душа, сърце и ум обзима:

ах, отпуска да има!

 

Самин сред своята печал,

затънал доста в ада на земята,

аз вярвал съм във бъдеща отплата -

за рая божи съм мечтал;

но днес по чортовете пращам рая

и вместо него, вместо рая, аз желая,

о, блян, мечта неотразима,

ах, отпуска да има!

 

Самин сред своята печал,

самин загледал нощем висините

с наполеони бляскави покрити,

какво, какво не съм желал!

Но днес на тях аз кръст поставям

и в самотата своя пожелавам

със жажда, жажда негасима,

ах, отпуска да има!

 

Самин сред своята печал,

в уста с изгаряща угарка,

вървя по мъртвите листа из парка

с мечта по светъл идеал,

и ей димът на букви пропълзява

и буква подир буква цял ред става,

димът несетно форма взима:

"Ах, отпуска да има!"


КОПУШКОЗЕМЕТРЪСНА ПЕСЕН

 

На Понто

 

Ден денувам в улиците прашни,

нощ прекарвам - без сънища страшни,

нямам каси,

нямам даже хижа,

нямам страх, ни

полунощна грижа,

леле море, дивни ученички,

море тихи борови горички.

Бог богува - хич се и не чува,

трус бушува - нека си бушува.

Не ме стряскат

земетръси пусти,

няма бяг по

гащи и по фусти.

Леле мои

прелестни съседки,

море чудни

панорами редки.

 

Трус яви се - крачка през прозора,

крачка сторя - ето ме на двора,

не търкалям

се по стълби вити,

няма писък,

ни глави разбити.

Леле моя

къща без етажи,

море леки

кат перо багажи.


НА МАТУШКА РУС

 

Двама витязи се срещнаха пак,

тътен и врева се носят край Нева,

облак прах вие се, стели се мрак.

Али байраци се мощно развеват

и върху тях и надлъж, и нашир

с букви различни: "Реформи и мир".

 

Вият се облаци, носи се рев,

боеве люти и дати велики,

вихром се хвърля Керенски със гнев,

лъвски го срещат отбор болшевики;

кърви се леят, а екне безспир:

"Мир и реформи, реформи и мир".

 

Тръпне мужикът и вслушва се ням -

чий вик победно из мрака долита,

кой тържествуващ днеска е там

и обиколен от рошава свита,

провъзгласява се жрец на мира

и възвещава пак нова зора!



1918 година

ЗАДАЧИ

 

1. Дадено е:

 

Троцки с рошавите си другари,

Уйлсон с купищата си долари,

Джон със сладкозвучните си лири.

Във задачата се дири:

ако преговорите умрат,

кой е крив за тази смърт?

 

2. Дадено е:

 

Лявото око на .Хинденбург поглежда

към Париж и проче изпод вежда.

Пита се: какво сънуват в тези зимни нощи

бай Поанкаре със Клемансо и още -

като имаш плюс туй и мира пред вид

как меняват гащите им своя колорит?

 

3. Дадено е:

 

Кирчо иска автомобил да си вземе,

а Бобевски сметки прави пък след време

да наеме или да си купи нейде дача.

Дири се у таз задача:

за целта на тези хора колко рими

и ура, напред на нож им са

необходими?


ПЪТНИ АКВАРЕЛИ

1. ШОСЕТО

 

Намръщена вечер. Мъгла неприветна,

шосе вред осеяно с ями

и скачащ файтон в тъмна нощ непросветна,

и кисели, пъшкащи дами.

 

Камшик из тъмата изсвири и плесне

и глас файтонджийски отекне.

Ей хукне пак конят, добил сили пресни,

но скоро се плъзне и клекне.

 

Посипал рода му с псувни всенародни,

повдига го стар файтонджия,

той рита го, дърпа, а в мъки безплодни

изтяга животното шия.

 

Измъкнем се бавно и ний из файтона,

запретнем набърже ръкави.

Повдигам аз, вдига и важна кокона,

зер няма какво да се прави.

 

След пъшкане дълго се конят изправя,

заемем си бърже местата,

файтонът потегля наново тогава

и почва танго пак в тъмата.

 

2. ГАРАТА

 

Тълпа разноцветна се блъска в тревога,

процапвайки шумно в калта.

Боричкане, мачкане, разпри до бога -

целувки и вопли в нощта.

 

С вързопи се влачи кат чироз женица,

след нея дечица реват,

старик омърлушен, до него девица,

зад тях пък войници търчат.

 

Селяк натоварен със едри дисаги,

евреин креклив и превит,

до тях ученички с усмивчици благи

и циганин с мечешки вид.

 

Две-три фереджета над пъстри шалвари,

помръзнал безгрижен хлапак

и групичка рошави, свити другари,

и пристав, засукал мустак.

 

- "Готово!" Изсвирване остро и в мрака

заклаща се охлювът трен.

-"Да пишеш!" "До виждане!" "Дай го на кака!"

"Целувка на Ванчо от мен!"

 

3. ВАГОНА

 

Вагоните пълни с човешки консерви

без оглед на място, на такси и класи,

отвънка висят пък нечетни резерви

и плашат дечицата дребни с рева си.

 

Един не, вагонът и 9 етажи

да има, не можеш пак никъде седна,

а плюс туй ни лампа, ни лунен лъч даже -

навред се разстлала мъгла непрогледна.

 

Навсякъде носят се остри парфюми

от чесън, цървули, вино и мастика,

въздишки, целувки, несвързани думи,

наука, пазари, любов, политика!

 

Внушителен бас се разнася в вагона:

"Хей, моля, седнахте ми вий на бомбето!"

Във отзив пък писне незнайна кокона:

"Полека, бе чичо, удуши детето!"

 

В кюшето на гайда свирня се разнася -

събрали се тамо кефлии войскари,

а дрезгав ѝ хор гръмовито приглася -

пригласят и пляскат с ръце отпускари...

 

- Кондуктор ли, каеш?! Той знае ли Черна?

Не може дум-дум биле тука да влезне!

- Адаш бре, Маноле, бре, ти си наверно,

стани бре, седна ми на груди железни!

 

- Госпожице, знаете... то ужас бе тамо:

картечници, бомби, гранати... фугаси...

- Разбирам, разбирам, пуснете ме само! Недейте тъй, моля!

- Не сте май с ума си...

 

А тренът кат лоен търговец в тъмата,

натъпкан до гуша, се влачи и стене.

Кат млади невести навън сред мъглата

дърветата бели стърчат заскрежени.


ВОЕННА СТРАНИЦА

 

(Песни за Ева в строева премена)

 

1. В КОЛОНА ПО ЧЕТИРИ

 

Страхувам се, мила, страхувам, понеже

из твоите дяволски телени мрежи

простенват заплетени сума младежи -

на своите чувства водачи невежи.

 

Страхувам се много, страхувам се, мила

гърбът ми пак нещо да не поизпати,

че малко несигурен тук ми е тила,

че кой знай какво ли си смята баща ти.

 

Че тъкмо се впусна във мощна атака

и хоп той открие ми огън преграден -

в резерва пък може и брат ти да чака

и хоп моя милост у крепост обсаден!

 

2. ВЗВОД ПО 6 В ОТДЕЛЕНИЕ

 

Нощта е чаровна. В душата ми буди

тя спомени свидни за минали дни,

когато из парка на две пеперуди -

на ранната пролет две рожби тъй луди,

игривата младост ме толкоз учуди

и свежата хубост ме толкоз плени!

 

И в нощи подобни под пълни прозори

как крачех и дебнех кат вещ часовой,

дано се тъй някой прозорец отвори,

дано ме помилват пак огнени взори,

дано глас звънлив като моите шпори

прошепне: "Елате, о рицарю мой!"

 

И леко натиснал тогава вратата,

пристъпях аз тихо кат смел щурмовак

и вместо картечници, бомби, в тъмата

ме срещнат усмивки и топли обятья,

за моята смелост достойна отплата -

триумф и трофеи за младий юнак!

 

3. В КОЛОНА ПО ДВАМА

 

Ти чудно, ти чудно красива си дама!

Понесени бодро в колона по двама,

 

в колона по двама из шумни булвари

вървим ний след тебе - по служба другари.

 

По служба другари - ний смели разезди

търпиме задружно несгоди, премежди.

 

И рядко обстрелващи теб с комплименти,

очакваме вечно вее сгодни моменти,

 

та впуснати смело във силни алюри

да можем да стигнем до твойте ажури.

 

4. ГЛАВИ НАДЯСНО

 

Когато в булеварда

успея да извардя

игривите ти взори

 в гърди ми заговори

незнаен, мощен бас

и кара ме тогаз

о, цветенце небесно,

неволно да прошепна:

"Глави надесно!"

 

В "Борисова градина"

кат пеперудка фина,

щом минеш покрай мене

с очички устремени

из шумний карнавал,

то с тихичка печал

замарширувам бясно

и на ума си шепна:

"Глави надясно!"

 

Когато с куп другари,

все ветерани стари,

все негасима слава,

неволен взор отправя

към твоите крачка -

не знам защо така

усещам се на тясно

и тутакси командвам:

"Глави надясно!"

 

Ала кога баща ти

кат параход се клати

край теб с бастун в ръцете,

то, ma chère, извинете -

командата тогаз

съвсем забравям аз,

защото не е лесно

пред него да командвам:

"Глави надесно!"


МОНАХИНЯ

 

Тез очи -

жар-лъчи

на екваторското слънце -

съживиха,

ободриха

сред сърце надежда зрънце...

 

И любов

с изблик нов

от младежки сили знойни,

в миг потрепна

и зашепна

сладки думи неспокойни.

 

Възхитен,

потопен

в любовта си ведросиня,

тръгнах странен,

непоканен,

при добрата монахиня.

 

Но тогаз

звучен глас

от чардака се обади:

"Аз живея,

за да грея

само каменни огради."

 

- Ами кой

с ласки-зной

дяда поп съгрява тука?

- Имаш право,

но туй става

само в непосилна скука.


ВОЕННА СТРАНИЦА

 

(Съвременни бойни средства)

 

1. ПОДВОДНИЦА

 

Този род оръжие е мощно

средство за съвременния бой.

Действува без отдих денонощно,

не познава норми, нито строй.

Движи се из министерства разни,

дето хвърля бомби тип "съблазни".

Там обикновено настанява

на поправка слаби миноноски

(то се знае туй е без разноски!)

Плюс това тя често посещава

и училищните скучни сгради,

откъдето твърде лесно вади

в пясъка затънали гемии.

P. S. Покрай тези форми има бол

тям подобни и от мъжки пол,

действието им е чудновато.

 

2. КАРТЕЧНИЦА

 

а) "Максим"

 

Отличава се с деликатни части.

Смазва се с помада или пасти.

Винаги от фланга тя напада

и коси сърцата без пощада.

Честичко, наместо към сърцето,

тя насочва огъня към портмонето.

 

б) "Шварц-Лозе" или же махленская клюкарка

 

"Шварц--Лозе" е вторият вид. Доста

по-груба и затова по-проста.

Винаги намиса се във боя

и приглася мощно и свирепо,

тежко врагу, а блазе на тоя,

на когото тя е във подкрепа.

 

3. СУПЕР-ДРЕДНАУТ

 

"Търговец"

Таткото на всички параходи.

Най-обикновено гордо броди

из правителствените води.

Пак се занимава, както по-преди

да пренася из води дълбоки

на ангро и дребно разни стоки.

Винаги брониран е със пласт

от банкноти, злато или мас.

Често бреговата ни охрана,

"грижи за прехраната" названа,

праща му по някой нов снаряд,

ала никога не може да се случи

"на месо" един от тях да го улучи,

падат ту пред него, ту отзад.

 

4. АЕРОПЛАН

 

Има го от всякакви системи:

тип "художник, музикант, поет",

броди из горичките зелени

или движи се назад-напред

по "Леге" и "Цар Освободител",

на високото голям любител,

затова моторът му едвам се чуй,

изразходва гориво "мечти".

Главната му цел е да лети.

 

5. УНИВЕРСАЛЕН СНАРЯД

марка "Редактор на независим ежедневник"

 

Най-практичен и могъщ снаряд,

пригоден е тъй добре, че може

в всякое оръдие да се сложи,

удря вляво, дясно, даже и назад -

пълни се с жълт звънък динамит.

Има.,. . има... извинете, няма вид!

 

6. ПРИВЪРЗАН БАЛОН

 

Пуска се над важните места

и за електриките се връзва.

През деня на поста си замръзва

от горещините, а пък през нощта

в осветени местности се движи,

наблюдава и освен това се грижи

да тревожи патраула.


ПОД ЛАСКИТЕ НА МАЛАРИЯТА

 

Занесен, сломен

лежа по гърба,

а пушек над мен

се вий на кълба.

 

И в всяко от тях

ликът ти блести

и твоя мил смях

звъни и шурти.

 

Сияюща ти

сред бурний ми блян

се плавно вести,

извила свеж стан.

 

По устни-рубин

усмивка цъфти,

от погледа син

се ронят мечти.

 

Високата гръд

потрепва едвам,

по нея личат

и нега, и плам.

 

Съблазън и жар,

сълзи и мечти,

единствен нектар,

единствена ти!

 

Но сетния дим

на синя дъга

изчезна кат химн

пред знойна тъга.

 

Последни искри

трепнаха за миг,

ведно с тях се скри

и свидния лик...

 

Лежа по гърба

занесен и блед

и в шумна борба

лудува цял свет.

 

Главата бучи,

устата горчат,

по слепи очи

скали се редят.

 

Горящ, впламенен,

аз пъшкам самин,

ах, дяволски ден,

ах, пусти хинин!


БАВАРСКИЯТ КРАЛ В СТОЛИЦАТА

 

Денят, както всякога - столичен ден.

Елит разноцветен в шпалир нареден;

в средата препуска изплашен стар пес

кат конник понесъл най-радостна вест;

старажи надути, войник до войник,

цилиндри, бомбета и фракове шик,

каляски, лакеи, перуки, пера,

прочувствени речи и громко "ура".

 

- Къде го бе? Ей го!... - Настъпи ме, ма!

- Да беше седяла тогава дома!

- Това е пък Кирил... Малинов пък туй!

- Внимавай, по хорски обуща не плюй!

- Колега, днес как ли е старият кмет,

кат гледа от новия си кабинет?

- Ех, ако не беше чак толкова крал

би ял макарони с баварския крал...

 

Каляската царска в двореца е чак,

а стари гальоти провлачат се пак:

редактори важни по 7 в файтон.

А най-отподире показва се он -

он, наш Българанчо, помъкнал крачка,

и шепне ухилен с калемче в ръка:

"По стройни редици от школна младеж

светец да си даже, пак с грях ще се взреш!"


НОЩ

 

На подп. Г. х. Делев

 

Последният тътен отдавна замря,

отдава атаките вихрени спреха.

Пристъпи нощ тиха и плахо простря

над бранни чукари катранена дреха.

 

И свята десница лампади безчет

в небесната твърд неусетно запали.

Зефирът лек с майчинска нежност навред

целуна борците сън вечен заспали.

 

Каква дивна свежест! Какъв арома

 из тези заспали усои се носи!

Как тихо е всичко, де мрачен бе ад,

де черна смърт младости ред днес покоси.

 

Но в свойто мълчание всичко мълви

за светли дела на чутовни герои:

мълвят чудеса тук цветя и треви,

тук химни възнасят чукари, усои.

 

И ето сребристият месец обля

с лъчите си бледи чукарите тъмни,

където гореща кръв буйно се ля

и пак ще се лее и преди да съмне.

 

Долитат стенания тихи едва -

лежат надалече борци неприбрани

и в техните глухи, невнятни слова

прозират се техните кървави рани,

 

а татък сред тази нощ - нощ полуден

кат призраци мяркат се рой санитари

и спират се, клякат край всеки ранен,

с кръвта си напоил тез диви чукари.

 

Печалният месец със бледи лъчи

облива чукарите с кърви пропити...

Ах, колко ли майки с сълзи на очи

се молят за своите рожби избити?


ОТ ВЕЛИКОТО ДО СМЕШНОТО

 

На кайзерите от запаса, полковник Василий и т. н. т.

 

Свърши се!... Последният тътен замре

в нощта непрогледна.

Затихват вълните на буйно море

с въздишка последна -

вълните зловещи от кръв и сълзи.

 

Из черни руини, сред пламък и дим,

край трупове ледни,

промъкват се плахо един по един

рой призраци бледни.

Проклятие тежко подир тях пълзи.

 

Те бързат!... Закрили уши и очи,

не чуват, не гледат.

Далече там някъде буря бучи,

ръце се протегат,

ръце се протегат за правда и мъст.

 

Там вопли се чуват: "Темида за тях,

Темида. е нужна!

Те бягат стремглаво, те тръпнат от страх,

защото задружно

разпнаха човечество цяло на кръст!"...

 

Те бягат... далече камбани ехтят,

трошат се окови

и воини бодри се мълком редят

под светли и нови

девизи, зовящи за мирна борба...

 

Поспрете се малко, велики мъже!

За миг се поспрете!

Вземете си всинца сапун и въже

и се обесете

кат Юда на някоя суха върба!


ОТВОРЕНО ПИСМО

 

До господин полковник Василий дер Радщайн

 

СЛЕДА

 

Гут морген, либерални, където и да дремеш,

над блясъка вълшебен на златния метал,

аз вярвам с благодарност писмото да приемеш,

защото знам, че вехнеш поломен от печал,

защото знам как любиш Българийка зелена -

незрееща ни в есен, ни в зима настървена,

макар че ти навярно си доста пожълтял

от своя идеал.

 

Ти сигурно ще питаш за новини по нази

и кой и как издърпва затъналий катър.

Намножил ги е господ (пак той да ни запази!),

та никому, повярвай, не скършиха хатър.

Реши се криво-ляво и мина тази криза,

влезна 16 юни, остана си по риза

да тропа по вратите сал твоя стар ортак

и да си пее пак:

 

- Кълнеме се во бога, во бащината вера,

нà, жи ми господ силни и Ристос - негов син,

я русофил сум, бракя, таков сум не от вчера,

а ушче кога ядоф най-арни манджи в Рим.

И нема овде - в мене - ни мижи да те лажем,

ни хесапи за кокал - я правото си кажем,

я право сум кажувал - тогай и на Васил,

шчо стори ни резил!

 

И тъй като го гледа "Св. 16 юни"

усмихва се, премига и суче чер мустак,

па дума му с участье, готов да го целуне:

- Де още малко, братко, ще минеш този праг!

А Кольо клати глаа: - Не факя ми барута,

измокрил се е мало във тюрмата прочута,

ама не ми се коси, не губам аз кураж,

пак жив е господ наш!..

 

Тъй, господин полковник... А зетьовете ваши

оплескаха я малко (ех, само те да са!),

но никой май, не скърби и никой се не плаши,

зер знаеш, че те казват на плюнките роса...

Ще питаш и за друго, но няма интересно,

понеже в тюрмата е днес всичко умно, честно!

Обаче не тъжете, нали сте Марсов син,

и то с ужасен чин!

 

Когато ви омръзне, елате си обратно!

Амнистии ще има... не знам какви неща.

България прощава.на своите чада:

права на ново връща, делата пак разглежда,

та никак не губете ни вяра, ни надежда -

от каучук и днеска под наший небосклон

е всеки прав закон.

                                          Привет: Ведбал

ЕСЕН

 

- Кой из тихата алея

клони свиснали полюшна?

Кой злато-листа отвея

и полекичка зашушна

сънна погребална песен

за угаснали мечти?

- Вечноплачущата Есен

из алеите лети.

 

- Кой притиска с ледни пръсти

дъх, сърце и стон в гърди?

Кой с тъги и скръб задръсти

извора на светли дни?

Кой през облаци надвесен

пак прокобва рой тегла?

- Тъжна бледолика Есен

трепка с тъмни си крила.

 

- Кой, девойко, с горест знойна

смръзнало сърце залива?

Кой тъй тайно и спокойно

радостите ми приспива?

Кой чертае в пътя тесен

кръст със кратък чер надслов?

- Тя - пристъпващата Есен

на светата ни любов!

1. В ПРАВАТА АЛЕЯ

 

Сенки се преплитат в правата алея,

пустота и горест властно дремят в нея;

кат забравен воин, смъртно наранен,

тихичко умира есенният ден.

 

Плахо се промъква вечер тъмносиня,

вечер тъмносиня - скръбна монахиня.

Редом с нея стъпва в сънната гора

самотата глуха - нейната сестра...

 

С прясна кръв обагрен потъмнява запад,

в правата алея с плач листата капят,

плачат, че умира сетният им ден,

плачат, че умира сетният им блен.

 

2. ХРИЗАНТЕМИ

 

Долепила чело до хладното стъкло,

поглежда тя навън.

Пред тъмния ѝ взор почива равний двор

в злокобен, тежък сън.

 

В градинката цветя - деца на есента,

трептят едвам-едвам.

Тя пита ги с тъга: "Защо, защо сега

разцъфнали сте там?

 

Кого ще кича с вас през тих вечерен час,

опита от любов?

Над него кръст стърчи, на който не личи,

навярно, и надслов.

 

Тях - сладките уста целуна ги смъртта

отдавна там на юг

и нивга занапред нито с последний цвет

не ще накича друг.

 

Защо ви питам аз, защо, защо тогаз

сте толкоз свежи пак?"

- Защо ли пак цъфтим? Нима не ще красим

ний твоя саркофаг?


ЮБИЛЕЙ

 

В дни на блудство и трагизъм,

в дни на страшен егоизъм

светли знамена развели,

бодри, весели и смели,

врагове на зла тъга,

ний празнуваме сега

новия си юбилей.

Да живей, да живей

новият ни юбилей!

 

Дрънкат шумните стакани,

глъхнат пак сърдечни рани

и залюбили живота,

и забравили хомота

на злорадната съдба,

ний празнуваме сега

новия си юбилей.

Да живей, да живей

новият ни юбилей!

 

В миг пресъхват буйни чаши -

нас виното не ни плаши

нито лютата мастика,

ни гатанката велика

на безхлебни бъдни дни,

днес празнуваме си ний

весел, шумен юбилей.

Да живей, да живей

новият ни юбилей!

 

Вънка вихър злобно писка,

нужда шията притиска,

хляб, пари, тютюн, подметки...

чорт побрал ги тези сметки.

Я дигнете чаши пълни -

радост нека ни погълне

с розовите си уста,

зер празнуваме сега

новия си юбилей.

Да живей, да живей!


ОТ КОЯ ДУЗИНА?

 

На леди Елен

 

Прочетох писмото ти, о мис Елен,

и щастие светло обле ме и огре ме,

в това тъй студено и тягостно време

усетих, че бликнаха пламъци в мен.

 

Ти пишеш, че аз съм владетелят пръв

на твоята обич и чувства нетленни,

така е, това са слова несъмнени,

гаранция е благородната кръв.

 

Но с "първи владетел на мойта любов"

разправят, че ти си назвала мнозина,

та питам (защото в това не съм нов)

аз първо число от коя съм дузина? новият ни юбилей!


БАРОМЕТЪР

 

Посвещава се на всяка хубава госпожица от у л. "Пиротска"

 

Очите ти са барометър

и ясно в тях чета:

душевния си буен ветър,

повял от чудната страна

на любовта,

негаснещата топлина

на моята мечта,

дъждец от бисерни сълзи,

отронени за теб,

и черний облак, що пълзи

към моя Феб.

И всичко в тез очички знойни

е блясък и лъчи,

но между тез неща безбройни

един печален образ днес

най-хубаво личи.

И този лик един и същ

е източник могъщ

на толкоз топлите лъчи

на твоите очи...

И той зове се: п о р т м о н е.

Ала когато той угасне,

не ще се мине седмица поне

и пламъкът на тез очи прекрасни

под нулата ще спадне,

ще духнат ветрове прохладни

и ще настъпи лют

и безпощаден студ.


НА ЗЛАТНИТЕ КЪДРИ

 

Когато вечер плаха и смутена

край мене бавно минеш ти,

аз виждам своята мечта излена

във твойте чудни красоти.

 

Като ливански кедър ти тогава

люлееш стройния си стан

и аз, пиян от обич и забрава,

шепна: защо не съм бръшлян!

 

Защо не съм бръшлян, за да обвия

таз чудна мраморна снага,

тъй както нявга моята кесия

обви я и изсмука тя!


АКРОСТИХ

 

(24 реда за 25 Ленчета)

 

Кръстът на любов жестока

Рамената ми протри,

Аз залутан в тма дълбока

Сам тъма на мъртва вера,

Търся слънчеви зари,

А край мен тъгите черни

Вият страшен хоровод

И убиват и погребват

Цветни дни на млад живот,

Илайяли, Илайяли.

 

Ням тиран е моят бог,

Ад е погледът му строг.

 

Този бог така жесток

Аз прозирам го във теб.

Радостта ми с черен креп,

Креп от гордост, креп от мъка,

Ах, без милост той покри.

Ленче, тежката разлъка

Ето всичко свечери,

Ти погреба моя ден,

А отвори гроб за мен.


РАШЕЛ

 

През чистата витрина на моден магазин

ме стрелват всяка вечер две хубави очи

и тихата усмивка на поглед ясносин

над мене сплита притчи от ласки и лъчи.

 

И в този светъл поглед възторжено чета,

че властен и добър е великият Йехов,

че в образ е изваял той моята мечта

и този свиден образ загърнал е с любов.

 

А любовта ни свята той триж благословил,

обсипал с теменуги и пурпурни зари,

обаче той забравил или пък беден бил,

та нея не поръсил и с мъничко пари.


* * *

 

В градината е тихо и сенките вечерни

крадливо се промъкват и стелят се навред,

едвам, едвам далече в алеята се мерне

на двойка непозната неясен силует.

 

В забутана алейка на дървената пейка

седят двамина млади и сладко си мълвят,

над тях в благословия е спуснал гола вейка

високият див кестен и слуша що шептят.

 

И сякаш му е мило, и сякаш му е драго

щом вижда, че се готвят и хватки лежишком,

и сякаш се усмихва, и сякаш шепне благо:

така, така, деца, но... помнете Майчин дом!


АБСУРД

 

Моралът - тази улична клюкарка,

префинен лицемер, развратно старче,

моралът днес, о хубава другарко,

по тебе речника ще си похарчи.

 

Вървяла си из кривата пътека!

Край тебе кал и тягостни тъми!

И обществото вече като "лека",

уви, започнало да те клейми.

 

Какъв абсурд! Заблуда чудновата!

Че кой ще ти повярва тез лъжи!

Не може лека ти да си, когато

златото на баща ти тъй тежи.


СЪДБА

 

На полусрутената дъсчена ограда

залепиха нов некролог -

една душа престанала вече да страда,

един свой раб повикал бог.

 

Небрежно покрай него стара дама мина,

след нея весел рой деца,

и ей проточиха се подир тях мнозина

с безгрижни, ледени лица.

 

Обаче никой взор не пожела да метне,

да спре, да прочете ред... два!

И палавият пролетен ветрец най-сетне

на тротоара го отвя.

 

незнаен и невиден пак,

но ето мършав пес пристъпя без тревога,

подушва го и дига крак.


ХРИСТОС ВЪЗКРЕСЕ, РЕБЕКО!

 

Какво от туй, че си еврейка?

Христос възкресе казвам аз,

седни на дървената пейка

и виж какъв вълшебен час.

 

Край нас цветиста, свежа пролет

разголва сочната си гръд,

в душата ми в безумен полет

мечти и тайни се тълпят.

 

Нощта нашепва ласки нежни,

нощта отправя своя зов

и от просторите безбрежни

надниква светлата любов.

 

Какво от туй, че си еврейка?

Далеч от тебе всяка скръб!

Нали Христос е тоже вейка

от стария еврейски дъб?

 

А той, о русичка главичко,

е кротък син на любовта

и казал ни е преди всичко,

че всички братя сме в света.

 

И тъй възкресе Той, Ребека,

възкресе с него любовта,

затуй без много мисли нека

да слеем ний уста в уста.


MAPTEHCKИ КАРТИНКИ

 

На двора котките устроили венчавка

и песните им нямат край.

От срещния прозорец кака Славка -

госпожица отдавна във оставка,

поглежда и страдай.

 

И бледа, втренчена и мълчелива

тя тъжно клюма сал глава -

любов ѝ старото сърце опива,

но любовта във ревност се прелива

не много след това.

 

И ето я, награбила цял куп обувки,

помъква суха си снага,

а котките сред огнени милувки,

сред серенади и безцензурни целувки

не виждат пък врага.

 

И хоп: дофтаса от невидено граната

и бухна право върху тях,

след нея втора тупна булката в главата,

със плач изчезна сватбата, а пък момата

преви се чак от смях.


МАЙ

 

Дъжделив и отегчителен,

сбра си дрипите април

и със вид непомирителен

тръгна кален и унил.

 

Но остана в сладки спомени

всеки влюбен котарак,

а момите незадомени -

с нова вяра, нов мерак...

 

Между Витоша и Люлина,

без покана, без кравай,

мълчаливо и притулено

смъкна се набърже май.

 

Нескопосан в редингота си

като всеки богаташ,

дойде, зърна и омота се

във гешефти изведнаж.

 

Но все пак към ученичките

той отправи ласкав взор

и премести се в горичките

сладкозвучният му хор.

 

По полята, по ливадите -

въздух, свежест, кръшен смях:

затъркаляха се младите

в упоение по тях.

 

Нощем смига им засмената

месечина във ответ,

сякаш Чуклева от сцената

праща своя мил привет.

 

Аз фиксирам в булевардите

всяка хубава жена,

мен фиксират милиардите

от всесветската война.


ВЕРИГА

 

Сломен под тежки канари,

ридая за простор,

но демон зъл над мен цари

и шепне: "Nevermore!"

 

Очаквам стъпки на жена

из стихналия двор,

но стар ликующ сатана

мълви ми: "Nevermore!"

 

Жадувам ласкави очи,

другарски взор, усмихнат взор,

но властно призракът стърчи

и съска: "Nevermore!"


АПРИЛСКИ АМУРОСТИШИЯ

 

На Веселина

 

1. В калната улица черни тъми

стелят в безредие тежки коси.

Облак безкраен безмълвно виси,

дъжд непрестанен ръми ли, ръми,

 

но във душата ми бледа луна

стели усмивки и меки лъчи,

но във душата ми греят очи,

сини очи на любима жена.

 

2. Добър вечер, малка Лина,

посрещни ме и прости,

дето в полунощ позвъних

пак на вашите врати.

 

Виждам, късно е, обаче

извини ме, извини:

дните зарад мен са нощи

 а пък нощите са дни.

 

Миналото забрави го!

Чуй ти днешния ми зов:

днес пламтящ в жестока треска

търся твоята любов.

 

Дай ми устните си сочни,

дай ми сочната си гръд.

Нека сетните банкноти

от любов да се стопят.

 

3. "...И я тогда поцеловался стариками, женщинами,
ребятами и молодой девушксй..."

 

Госпожице, със бронзовите къдри

и теменужните очи,

я прочети, я разбери и чуй в тез думи мъдри

какъв тържествен химн звучи.

 

На светло Възкресение в Русия

целувката не значи грях,

а русите са днес на мода, за това и ние

да се целунем както тях.

 

4. Из улицата кална кредиторът съзре ме:

- Е, хайде де - ми каза, - веч толкоз време мина!

- Приятелю, прощавай, затуй аз нямам време

 да знаеш как съм влюбен във русичката Лина!

 

- Колега, извинете, задето ще ви спреме,

решихме да устроим гуляйче неколцина...

- Разбирам, но простете, за туй аз нямам време:

да знайте как съм влюбен във русичката Лина!

 

- Ех, синко, ние с тебе не ще се разбереме:

дохождаш си в 12... разправят ми мнозина...

- Я, зарежи я, майко, за туй аз нямам време:

да знаеш как съм влюбен във русичката Лина!

 

- За работа се плаща, а не за да се дреме!

Какво е туй от вази? Един чертеж година!

- О, господин началник, аз просто нямам време:

да знайте как съм влюбен във русичката Лина!


СЕЛСКИ ПРИМАДОНИ

 

1. ЕРЗАЦ КОНТЕСА ЩАСИ

 

Ний срещаме те вечер на разходка

по "Чорбаджиен щрасе"

с игривата и гиздава походка

на малката контеса Щаси.

 

При ритъма на леките ти стъпки,

при странните гримаси

по гърбовете ни полазват тръпки,

о, мъничка контесо Щаси!

 

И в сладко упоение тогава

ний крачим за дома си

и правим си дебати до забрава

за селската контеса Щаси.

 

За пришълците нас днес е незнайно

коя си и каква си,

но през завеската на тази тайна

четем: "Ерзац контеса Щаси".

 

Ний срещаме те вечер на разходка

по "Чорбаджиен щрасе"

с игривата и палава походка

на малката графиня Щаси.

 

2. ФИНАНСОВА ГРАЦИЯ

 

Изправена до стобора, усмихваш се галантно

и цялата ти фигура е красота и грация,

наместо карамелки "Му", ти гълташ елегантно

наросените цветове на бялата акация.

 

Усмихваш се галантно ти и чешеш се по тила,

пристъпвайки едвам, едвам, потропвайки с налъните,

а редом с тебе до стобора, ухилено и мило, кат верен паж -

магарето стърчи и хрупка тръните

 

Но все таки таз грация погледната от мене

през бляскавите очила на златото и зестрите -

е чудна и недосегаема и с нея без съмненье

на запад бих завършил аз сред грации семестрите.

 

Изправена до стобора, усмихваш се галантно

и цялата ти фигура е красота и грация,

наместо карамелки "Му", ти гълташ елегантно

наросените цветове на бялата акация.

 

Бяла черква, 24. V. 919


МАК ОТ ПАВЛИКЕНИ

 

- О, колко грациозно танцувахте тогава!

Наклонила глава,

вий носихте се плавно сред шемет и забрава,

а погледът ви огнен ме стрелваше едва.

И ето ний сега пак се срещаме случайно

във варненския трен.

Коя сте и каква сте - таз тъй желана тайна,

бъдете милостива, разкрийте я на мен.

- Живеем в Павликени, но аз съм ученичка

във Търново и там

обратно днес пътувам. В това се крие всичко

 което толкоз странно показвало се вам.

 Ний криво се разбрахме - аз искам да узная,

сред бурените как

спял е да поникне тоз цвят, който ме смая,

как е разцъфнал тука тоз чуден ален мак.

Таз девушка, която танцуваше тогава,

наклонила глава,

а аз, незнаен странник, долавях във забрава,

на погледа ѝ огнен безгласните слова!


КАТЯ

 

Аз - Нагел безпаричен съм,

ти - Дагни босокрака,

по кремъчния калдъръм

очаквам те сред мрака.

 

Жадувам твоите уста

със цвят червеновинен

и галещата топлота

на твоя смях невинен.

 

Опит от твоя поглед син

и малко от виното,

аз - неизвестен паладин,

тревожа ви селото.

 

Тревожа извора честит

на винени талази,

на плюшкиновци с жалък вид,

наречени думбази...

 

Аз - Нагел безпаричен съм,

ти - Дагни босокрака;

по кремъчния калдаръм

очаквам те сред мрака.

 

Но ако в тоз тревожен час

от мен те друг разлъчва -

ще скоча в дълбините аз

на пълната ви бъчва.


АПЕЛ

 

В "Търговска", "Леге" и "Мария Луиза",

в градини, булвари и вред

като че напук на световната криза

от хубав, все по-хубав свет!!

 

Онез деколтета кат розови пъпки,

крачета зовящи към грях,

тез кървави устни, тез бисерни зъбки,

тоз звучен, пронизващ чак смях!!

 

Ей, хора.. . министри, дирекции разни

и всички облечени с власт,

нормирайте, джанам, тез живи съблазни,

смилете се вече над нас!!


ЧАСТНАТА СОБСТВЕНОСТ

ИЛИ СВИНЯТА И КИРАДЖИЙСКИЯ КОН

 

Социална басня, посветена на г-н Добриянов

 

Привечер, сред тесничкия двор,

цял потънал в тор,

с глъч разпрегнаха кола.

Старий кираджийски кон -

собственик на собствени тегла,

отреден от господарския закон

да влече хомота

на живота,

старий кон - измъчено животно, вечно гладно, вечно потно,

до коритото домъкна се едвам.

 

Там

той видя свинята

с гастрономия занята.

Старий кираджийски кон

с реверанс, с дълбок поклон,

каза ѝ: "Мадам,

моля ви, дръпнете се оттам;

жаден съм и много уморен,

мъкнах камъни весден;

искам да си пийна мъничко вода.

 

Тя

вдигна зурлата нагор

 и сърдито отговори:

"Хей, хамалино, защо

пъхаш се къде не е за теб место?

Днес ти полудял си без съмненье!

Знаеш, че коритото принадлежи на мене!

 

Старий кираджийски кон

каза и със по-друг тон:

"Откъде на тебе да принадлежи?

Аз не го домъкнах ли чак от града,

за да пием всички ний вода?"

 

- "Ех, пренесъл си го ти!

Много нещо! Кой обаче го плати?

То е дар

от любезния ни господар!"

- "Да, обаче искам да ми разясните

с чий пот са спечелени парите

след това?

Вий, защо да имате прав

 повече от мен над туй корито?"

- "Ха-ха-ха... и още пита!

Първо: ти си кон

и според природния закон

длъжен си да си влечеш товаря,

за да живее господаря;

второ: над коритото имам права затова,

че покойният ми дядо пийна

пръв от него гозбата помийна,

плюс това, по своето благоутробие,

явно е, че съм на господаря подобие...

Ха, сега, без много глупави масали,

присъщи на всичките хамали,

махай се, бъди готов за утре заран,

тъй като е ден пазарен..."

- "Но пардон -

смънка кираджийский кон.-

Туй.. . туй.. . никак не е верно;

вий направихте, май, бялото на черно."

Но свинята горда, всепобедна

нито го погледна;

старий кираджийски кон обаче,

вместо по-мирен да си закрачи

къмто своя разнебитен дом,

по войнишкому обърна се кръгом,

блеснаха подкованите му копита

и при първото светкавично чифте,

чак оттатък спорното корито

философската свиня в миг отлете.

 

Сухиндол, 3. VI. 919

 

С извинение:

Лорд Джемс Шокинг


ПРОЗА И ПОЕЗИЯ

 

- Аз съм странник безприютен,

аз съм бледен пилигрим,

моят замък е порутен

и блуждая аз залутан

в облаци, мъгли и дим.

 

Вред край мене е пустиня,

вред покруса и тъга!...

Бледолика монахиньо,

прибери в свещена скиня

изнурената снага.

 

Разтвори сърдечни двери,

приюти ме, приюти;

може в тебе да намеря

своята умряла вера,

свойте пръснати мечти!...

 

- Ще отворя аз вратите,

чувам скръбний ви романс,

но познавайки певците,

искам да ми заплатите

наема си във аванс.


НА ЕДИН ПРОТЕСТАНТСКИ ПРОПОВЕДНИК

 

- Младий господине, чуй ме

чрез страданието ти

ще успееш да прекрачиш

горе райските врати.

 

О, недей ропта, за бога!

Скромен, търпелив бъди;

бог е казал: "Който страда,

моя дом ще наследи!"

 

Всички страдали са в рая

приютени със любов,

всички страдалци ликуват

сред небесний дом Христов!.

 

- Извинете, старче свети,

чуйте нещо и от мен,

може би това е глупост,

знайте... още съм зелен:

 

- Този рай на страдалците

нивга не бих пожелал,

този рай на страдалците

пълен е с животни сал.

 

Биволи, волове, псета

и магарешкия род

на земята теглят, знайте,

най-страдалчески живот.

 

Тъй че следва какво всички

са прибрани в онзи край,

щом е тъй, на вас отстъпвам

аз магарешкия рай.

 

с. Сухиндол


МИНАЛО

 

Замислена вечер над златни поля

разстилаше тиха тъга

и в свежия въздух, високо над нас,

простряна бе цветна дъга.

 

Погалена, сякаш, от свята ръка

потрепваше роената ръж

и волни талази един подир друг

летяха нашир и надлъж.

 

На огнени ленти от двете страни

на насипа бликнал бе мак;

сред него, опити от скръб и любов,

ний чакахме дългия влак.

 

От синята бездна на твойте очи

се рониха скръбни слова

и тихо, но властно прокобваха те:

"Едва ли пак нявга, едва!"

 

Зад сивия облак на утрешний ден

неведом бе нашият път;

умът не прозираше - тръне ли там

или теменуги трептят.

 

Житейските наши пътеки тога

 едва се допряха и пак

издебна ни мълком раздялата зл

 и стисна ни нейният мрак...

 

Сега е пак привечер. Запад е в кръв

и блясъци златни облен

и призракът бледен на минали дни

витае безшумно край мен.

 

Над празната чаша седя мълчалив,

обронил пламтяща глава,

а всичко наоколо тихо шепти:

"Едва ли пак нявга, едва!"


КАПРИЗИ

 

На старите ми хазаи

 

Градът със нанизи от електрики

окичил беше се в чест на нощта,

сред свита от звездички светлолики

луната бродеше с пръст на уста.

 

На дом за праведни души прилична,

на лунна нощ под сребърни крила,

градината в мълчание мистично

таеше тъмни думи и дела.

 

Амур сред засенената алейка

прехвръкналбе на розови крилца

и с мраморни крачка на ниска пейка

бе стъпил до две пламнали сърца.

 

Два стройни бора в сенките си черни

кат в гъст воал обвили бяха тях

и те безмълвни кат евнуси верни

там слушаха [елувки, шепот, смях.

 

"Капризна съм - тя казваше тогава, -

не знам защо и грях ли е... не знам!"

"За грях и дума даже да не става -

той шепнеше, прегръщайки я с плам. -

 

Капризите са нужни на жената,

със тях е много по-желана тя,

тъй както ни привличат с аромата

разцъфналите пролетни цветя.

 

Капризите ви правят романтични,

те аромата са на женский свят;

жените с тях на рози са прилични:

те имат хубост, плюс туй аромат!"

 

Така той шепнеше с възторг в очите,

накичил с роза нейните гърди,

лукаво слизаше из висините

луната сред усмихнати звезди.

 

Минаха дни. Ярема той нахлузи.

Кога и как бе? - не усети сам.

Започваха да ги зоват сърпузи

и той поотрезня тогаз едвам...

 

Но пак с покорност нейните капризи

той изпълняваше по навик стар,

купуваше обуща, рокли, ризи -

от първи до четвърти цял ден на пазар

 

Капризи след капризи, ала има край

на капризи, край и на любов:

година след година бърже мина -

капризите добиха мирис нов...

 

Нощ пак разхвърлила бе буйни къдри

(по наше: беше полунощен мрак)

и ей мъжът един каприз измъдри ?

(капризите обичаше той пак!)

 

Мъжът на кеф тогава се намери

и почна да капризничи и той,

с каприз капризите за да нзцери,

направи ѝ масажчета безброй.

 

И шепнеше той пак с възторг в очите!

"Капризите обичам много, много аз!"

Луната смигаше от висините,

звездичките се смееха без глас.


НА ВЕРОЧКА

 

Из тълпата многоцветна

на стохилядния град

мила, палава, кокетна

в русото костюмче летно

ти си малък снежен цвят,

и си красота и ласки,

цяла нежност и любов

и в лъчи и пъстри краски

две загадъчные глазки

пращат странен огнен зов.

 

А събуждат рой съблазни

пурпурните ти уста

и тълпят се мисли разни

за алеи пусти, празни

и за мрака на нощта.

 

Да, в затънтена алейка

сред беззвучна самота,

върху дървените пейки

под замислените вейки

слели бихме ний уста.

 

Но в тълпата многоцветна

на престолния ни град,

отминаваш си кокетно

в русото костюмче летно

цяла плам и аромат.


НА ДАЧА

 

Странен вятър ме отвя

към далечните курорти

и откриха те за мен

своите широки порти.

 

От възторг и от любов

аз отвърнах с жест подобен

и разтворих своя джоб

с порив зноен и незлобен.

 

Обкръжиха ме във миг

пеперудки леки дачни

и по навика си стар

почнах пристъпи удачни...

 

Дните си прекарвам аз

в дейност свята и похвална

пия, ям, лежа и спя -

дейност чисто синодална...

 

Странен вятър ме отвя,

като всичките, на дача

и, призвавам, няма май

от какво да се оплача...

 

Въздух, свежест, красота

накъдето се обърна;

възхитен съм, само че

мисля пèшком да се върна...


ДЕСЕТТЕ ЗАПОВЕДИ

 

На хазайката ми

 

В дванайсет заповеди Саваот

разделил светлата си мисъл

и върху мрамор я написал

за назиданье на еврейския народ.

 

Преброил ги и горко възразил Мойсей:

"Жесток си, триж жесток Йехова!

Народът ми във таз окова

сред ново робство пак ще заживей.

 

Махни, Творецо, две поне от тях.

нима не виждаш, че са много!

Защо ни съдиш толкоз строго

без повод всякакъв, без ничий грях?

 

Дванадесет, дванадесет са те!

А що е силата човешка?

Последната е даже грешка.

Абсурд, велик абсурд във нея се чете!"

 

Прострял се ничком пак Мойсей, а пък

Йехова, като поразмислил

дванадесетата отчислил,

а тя била: "Не влизай нивга в пазарлък!"

 Но недоволен бил Мойсей и викнал пак:

"А единадесетата, а нея?"

Погледнал Саваот Мойсея,

процедил "не" и тропнал нервно с крак

 

Разтичал се Мойсей насам-натам,

натрупал съчки и след малко

с бензиновата си запалка

запалил огън, бликнал буен плам.

 

След туй побарал се тук-там

и хоп две чисти бели гълъбици,

две целомъдрени девици

измъкнал от широкия си джоб.

 

Опекъл ги надве-натри за миг

и в жертва ги пренесъл богу,

бог не поглеждал вече строго,

просветнал малко нещо неговия лик.

 

Мойсей посочил единадесети ред,

навел се Саваот тогава

изтрил и него със ръкава,

а той гласял: "Не давайте рушвет".


БЪДЕЩАТА КАМАРА

 

Сговор, тишина, спокойствие и ред,

всеки нов закон в минутата приет.

Нито лоша дума, нито даже гневен жест.

Председателя се моли за дебати -

всеки отрицателно главата клати,

убеден във своята и чужда чест.

 

Всичко си тече по масло и по ме

 сговор, ласки и любов царят навред.

Янко и Благоев слели са уста,

Стамболийски взел Драгиева на скута,

му подава от минута на минута

карамели и подобни тям неща.

 

Често, честичко споглеждат се с любов

бай Пастухов и другаря Димитров.

В сън унесен хърка си Едхем Рухѝ,

а Генадиев пък пощи го по тила,

татък група земеделци кротко, мило

ловят по гърба на Такева мухи.


МАРГАРИТКИ ЗА ЖЕНАТА

 

Сърцето ти, Жането, е хладна катафалка,

горчиво и печално е нейното дело;

умре ли нейде обич - пристига тя след малко,

а да задигне мълком студеното тело.

 

Безбройни трупове тя отвлекла е полека

на жилището вечно под хладния покров,

а ето днес отвлича по същата пътека

бездушните останки на моята любов...

 

Сърцето ти, Жането, е малка катафалка,

не може жива, свежа любов да побере,

ала затуй навярно таз катафалка жалка

прибира тъй изкусно къде какво умре.

 

* * *

 

Празна табакера, празно портмоне,

празно се живее, хубава Жането!

Ах, да беше пълно днеска то поне -

пълно с знойна обич да беше сърцето!

 

Знам, баща ти може първите неща

лесно да напълни... туй ми е известно,

ала ти сърцето с шумна суета

днес да го напълниш никак не е лесно.

 

Пустото не пълни празното, уви,

а пък ти си пуста и зиме и лете,

но все пак, Жането, ще напълниш ти,

ако не сърцето, то поне ръцете.

 

* * *

 

Припомням си, тогаз нощта ме приюти

из сънните полета.

Над мен бяха звезди, край мене самота

и малката Анета.

 

В миг падаща звезда с рубинена бразда

проряза висините.

- Един живот замря - прошепна плахо тя,

загледана в звездите.

 

- Отронена звезда аз чувала съм, че

е знакът на кончина.

Звездица падна там, туй, друже, ще рече:

една душа замина.

 

- Не знам отлита ли душа кога звезда

отрони се в всемира,

обаче знам добре, че падне ли жена -

една любов умира.


ЕСЕННО ЗЛОБОДНЕВИЕ

 

През долини, през полета

път подема знойно лето,

мълком подир него крета

есен златна, благодатна.

 

Носи хубости тя редки,

носи ни тя дребни сметки

за балтони, за подметки

с дупки злобни безподобни.

 

За загадъчни поеми

а финансовите теми,

за кредитори серсеми -

душеядни, безпощадни.

 

За хазайки тлъстоснаги,

за молитвите им благи

и за дрянови тояги

в нощи мрачни и беззрачни.

 

Но край дертовете всички

боровите ни горички

ще са пълни с ученички

миловидни, безобидни.

 

Есента е поетична.

Есента е романтична

и тогаз е най-практично

за целувки без преструвки.

 

Ех, отнейде вардияна

с тиха, старческа закана

над глави ни ще застане,

но ще види, ще си иде.

 

Зер били са дни любовни

и за него дни греховни!

Туй са работи световни,

той ги знае и нехае.

 

Затуй, дружки романтични,

от гимназии различни,

да започнем пак тактични

битки славни и забавни.


В МЕХАНАТА

 

(Акварел)

 

Кажи, Геле, кажи, душо,

кажи, сърце благо,

що за миро днес се слуша,

кажи нещо драго!

 

Че ли скоро мир да стане,

туа на земята?

Или още че се мае

да мъчи раята?

 

Що си мислят големците?

Па че ли се бием?

Да си чукаме главите,

борч за да добием?

 

Три години си мръзнахме

сите у окопо

и току-що се върнахме -

плащай си на попо!

 

Геле саде си надига

шулета с мастика,

ту се мръщи, ту намига -

нече политика!

 

Кой що сака нека прави -

пет пари не дава.

И свето да се удави,

око му не шава.


БЕЗСМИСЛИЕТО НА ПРОГРЕСА

 

(Разговор между чиновници)

 

- Няма мъдрост по света,

всичко, брате, суета!...

Нà, световният прогрес

що е сторил и до днес!

 

- Как така? Нима това

дето виждаш е шега?

Виж днес, в двадесети век,

вдъхновеният човек

с силата на мисълта

как е стъпил над света!

Взри се, погледни добре:

въздух, суша и море,

всичко, всичко в тоя час

е под неговата власт.

 

- Пак повтарям, друже, аз,

всичко туй е суета,

няма мъдрост по света!

 

Телефона, грамофона,

телеграфите безжични,

фабриките най-различни,

цепелини фантастични,

параходи грандиозни,

автомобили шикозни,

тренове като стрели,

апарати кат орли...

 

- Ех, измислил е той разни

дивотии чудновати,

водни, земни и крилати,

ала всичко туй са празни

работи, другарю мой!

 

Нà, измислил ли е той

нещо по-непостижимо,

работа велика... свята,

тъй например да се взима

в месец два пъти заплата?!


КАБИНЕТА НА САНДО

 

Позапретна Сандо шарени ръкави,

попогледна изпод вежда:

"Хайде, юначина, кой е с мене

под байрака ми да се нарежда!"

 

Тропна шпори младото джандарче

и към Сандо бързо се затече:

"Чакай, Сандо, вземи ме и мене

път да дружим надалече!"

 

Изпод масата и доктор Даньо

скочи ловко на крака юнашки:

"Вземи ме и мене, баш войводо,

щом ти трябвали опашки".

 

Даскал Найчо пък по него викна:

"Дето всички там и ази!"

Подир Даскал Найчо мълчеливо,

като охлюв Ляпчето полази.

 

Но нареди инак четата си Сандо,

мръдна пръстите си деликатни,

та отдели два боляра верни,

двама фарисеи златни.

 

А след туй отвърна по войводски

на артисалите свои люде,

хвърли им едни таквиз чифтета,

че цял свят му се почуди.


НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ

 

(Злободневка)

 

Шум се вдига, рев се носи всред Народното събрание,

поминутно смях избухва, а след него куп псувни;

сбрани звани и незвани мукат си за занимание,

зер навън е хладна есен, зер навън са кални дни.

 

Думба-лумба, иха-ха!

Златна българска стреха!

 

Ето виж, че се предложи татък нещо за гласуване -

девет хали разфучат се, двеста звера зареват

и се вдигнат разправии несънувани, нечувани,

всички псуват, всички тропат и в истерика крещят.

 

Думба-лумба, иха-ха

дом божествен на смеха.

 

Доктор Данев из Силистра, спящ до лани из архивата,

важно стане и промълви: "Няма средства, господа!"

Да, за всичко няма средства, но щом дойдем до красивата

сметка за 100 лв. дневни, тука няма веч беда.

 

Думба-лумба, иха-ха

тук не виждаме греха.

 

А пък Сандо Радомирски, вожд прославен на суватите,

плаши в плен, че ще изпрати тез, що стачка обявят.

Ще ги пратите, бе Сандо, оти да ги не изпратите,

малко ли днес в плен изгниват!... В плен... щом искат да ядат!

 

Думба-лумба, иха-ха

пуста сопа по гърба!...

 

Шум се вдига, рев отеква сред Народното събрание,

поминутно смях избухне, а след него куп псувни -

сбрани звани и незвани мукат си за занимание,

зер навън е хладна есен, зер навън са тъжни дни.

 

Думба-лумба, иха-ха

мръсна шутовска стреха!


ДОБРЕ ДОШЛИ, СКЪПИ ГОСТИ

 

(Злободневие)

 

Добре дошли, гости скъпи,

с триж по-скъпи армагани!

Ето веч кракът ви стъпи

пак по родните балкани.

 

Кахърлии сте и бледи,

побледнял е и народът,

зер след толкова победи

днеска пак нас да... онодат.

 

Битки бяха, не играчка!

По полета, по тепета...

Труп до труп на всяка крачка,

кръв по четири кюшета.

 

Но измамихме се ние,

рекохме тогава, стига!

Спре войската да се бие -

пусти точки сал на книга...

 

Добре дошли, гости драги,

с триж по-драги армагани,

сто финансови тояги

и потури изподрани.


ЗАПОЗНАВАНЕ НА СЕЛО

 

- Приятно ми е, каза, а мене ми се стори,

че биволи се връщат и мукат си свободно,

а щом като протегна ръката си по-модно -

госпожице, прощавай, едва не ме събори.

 

Тъй мило, грациозно и леко се поклони,

вежливо кат се друсна, че дремещето куче

помисли си навярно: какво ли тук се случи?

И хукна ужасено без никой да го гони.

 

Но няма да забравя ръчичката ти мека,

която като преса ми пръстите притисна,

та трябваше с компреси до късно да ги кисна

и хала да си спомням, кажи-речи, довеки.


ЗЛОБОДНЕВКА

 

Черни облаци се влачат

по безмълвни висини

и вещаят и прокобват

неприветни скучни дни.

 Вятър, студ, дъждец, печал,

кал до гуша, кал навред;

сякаш три пъти във кал

бръкнал се е целий свет.

 

Черни облаци се влачат.

Небесата тихо плачат,

плачат жълтите листа,

плаче есенният ден,

а пък аз съм тъй блажен,

всичко весело край мен!

Да,

аз съм влюбен, господа!

 

Зима иде и потропва

по вратите остър студ,

пак ще зъзна и ще тръпна

необлечен, необут...

Дългове до гуша чак,

в джоба нито галаган,

дните ще минават пак

в цариградски рамазан.

 

Черни облаци се влачат,

псуват хората и крачат,

шумно цапайки в калта.

Свири вихърът край мен,

а пък аз съм тъй блажен,

а пък аз съм тъй съгрен!

Да,

аз съм влюбен, господа!


ЗЛОБОДНЕВКА

 

- Защо, госпожице, с тревога

ме гледат вашите очи?

Кажете, моля ви, за бога;

недейте бива толкоз строга,

тук има нещо... то личи!

 

Животът ми е като бистър

поток, родил се от снега.

Не съм бил никога минисгьр

и в генералския регистър

не съм записван досега.

 

Не съм виновен за погрома

защото фронт що е не знам,

а щом започна се кръгома

при Добро поле, аз бях дома

и всичко туй узнах едвам.

 

Под Радославова команда

не съм в гешефти затлъстял,

не съм подкрепял Фердинанда,

не съм вършил и контрабанда,

а мирно, честно съм живял.

 

Веднаж извършил съм, не крия,

кат контрабанда нещо аз:

задигнах си от вашта шия

целувки две на вересия,

но върнахте си ги тогаз.

 

И затова мен ми се струва,

че аз на съд не подлежа,

и грях на шията томува,

кой смята да ме арестува,

кат мисли всичко туй лъжа!


ПОМРАЧЕНИ НЕБОСКЛОНИТЕ

 

(Гешефтарска песен)

 

Помрачени небосклоните

ръсят девствени цветя;

постегнете си балтоните,

вий почтени господа!

 

Нека да буботят ледните

вихри яростно весден;

за това да мислят бедните

през този сезон студен.

 

С топли моди в булевардите

мръднете за час, за два,

и в "България" билярдите

блъскате вий след това.

 

Дойде обед, в рестораните

келнерите чакат вас;

хубавичко се нахраните

и си пийнете тогаз.

 

Още сядайки край масите

на "Панах" и "Алказар"

на гърба на сиромасите

метвате вий нов товар.

 

И безгрижни като чавките

върху някой мъртъв кон,

вий редите си доставките

милион след милион.

 

Да, растат си милионите

и пазарните цени,

зер са тлъсти комисионите

в тези спекулантски дни.

 

А напразно разни властници

ви се зъбят уж със гнев -

ваши доблестни участници,

те надават ялов рев.

 

Не засягат в нас законите

всички силни на деня,

а пък вие с милионите

винаги сте на цена.

 

Даже Исус II - строгия

съдия със тънък ум,

кърпи свойта демагогия

с битпазарски празен шум.

 

И тъй, без да се тревожите,

продължавайте без пот

да одирате пак кожите

на заспалия народ.. .

 

Помрачени небосклоните

ръсят девствени цветя,

постегнете милионите,

вий почтени господа!


МЪГЛОСТИШИЕ

 

Над улици, площади, над сънните поля,

разстила се безшумно студената мъгла,

уж ден е, а наокол, кажи-речи го, мрак

и влага от петите до черепа ти чак.

 

По дрехите ти цеди се ситничка роса,

а да ти бръкне някой, кажи-рачи, в носа

не можеш да го видиш, не можеш го възпре

сред таз мъгла прилична на пухено море.

 

Из локвичките цапам, обсипвайки наред

с благословии сръбски, кажи-речи, цял свет,

но все пак и приятност си има таз мъгла,

извършвайки нерядко порядъчни дела.

 

Вървиш си, да речеме, по калний тротоар

и ето забележиш кредитора си стар,

обърнеш си яката, покривнеш настрани

и пак спасен се видиш поне за 5-6 дни.

 

Ако ли пък случайно се мерне нейде "тя"

и грейне у душата пак някаква мечта,

не трябва да я видиш в градини и поля -

градини и полета е гъстата мъгла.

 

Едно е само лошо, че в късна доба що

си пийнеш малко нещо, ей богу, своя дом

ще почнеш да го дириш по чуждите врати,

докато тежка сопа те нейде връхлети...

 

Над улици, площади разстила се мъгла,

а всяка крачка грях, наслада и беля.

Уж ден е, а наокол, кажи-речи го, мрак

и влага от балтона до гащите ти чак!


ЗЛОБОДНЕВКА

 

СТУД

 

Студено, дявол да го вземе!

Студът те реже като ножици!

Човек за да се посъвземе,

са нужни барем две госпожици.

 

Поспрете, сочнобуза Катя,

за да побъбриме за зймата!

В такъво време сал сърцата

променят съвършено климата.

 

Смехът на твойте устни али

ще ме съгрее без съмнение;

той двесте печки ще запали

за мое лично отопление...

 

Студено, дявол да го вземе!

От студ обръщам се на мумия!

И при това проклето време

иди, че не върши безумия!


ЩЕ СЕ УДАВЯ АЗ

 

(Предсмъртно стихотворение)

 

Прокле ме черен дух и ето:

от теб далеч съм пак.

Каква велика скръб в сърцето

и колко, колко мрак!

 

Не мога аз да те забравя!

Нима без тебе има свет?

Без тебе нищо не остава

на клетия поет.

О, аз ще се удавя!

 

Над мен витае тежка мъка,

че бог ме триж прокле,

че с огъня на таз разлъка

отрова в мене вле.

 

Какво, какво днес ми остава?

Аз кораб съм разбит!

Ще ида аз, ще се удавя...

На тоз живот съм сит!

О, аз ще го направя.

 

Съдбата днеска ни разлъчва,

Без теб не мога нито час!

Затуй у винената бъчва

за теб ще се удавя аз.


НЕДЕЙ ДОХОЖДА

 

Недей дохожда ти! ... Виж сенките вечерни

целуват и душат умиращия ден

и не една из тях несетно ще почерн

 и твоя хубав лик, и моя светъл блен.

 

Недей, ще оскверниш ти нарцисите свежи,

тях - белите цветя на твойта чистота;

грехът ще ги смрази и с кръв ще отбележи

по техните листа смъртта на любовта.

 

О, как те чакам, как! И колко аз желая

чело си пламнало към теб да прислоня!

Но страх души ме, страх, че мога да узная

и в твоята душа душата на жена.

 

Ти мамиш ме сега чрез тъмната гатанка,

чрез тихата печал на погледа си син:

кат друмник в зноен ден ще спра при теб на сянка,

но пак из своя път ще свия аз самин.

 

Затуй не идвай ти! Над своята загадка

тъмите призови, завесите спусни

и нека аз заспя в измамата си сладка,

че ти не си, не си... кат другите жени!


ВЕЧНАТА ГРИЗЕТКА

 

От седмица афишени одежди

надяна столицата многолюдна

и бликнаха пак хиляди надежди

под погледа на хубостта й чудна.

 

А тя така прекрасна, многоцветна

усмихва се под чудните си краски

и всекиго целувайки най-кокетно,

обсипва го с любов и знойни ласки.

 

Безброй сърца съгря тя в дните зимни,

изпълни ги с очакване и жажда;

в хор заечаха изборните химни

и ето всеки сватове проважда.

 

Бай Връбчо Добриянов Византийски

целуна д-р Данев по устата,

Малинов смигна кротко по комшийски,

подавайки си тихичко ръката.

 

Акционери тлъсти по природа

скърпиха дружество акционерно,

за да закупят на ангро народа

и му намъкнат бремето си черно.

 

Разнищени бекяри либерални

днес вече мафия си основаха,

деца на повестите криминални -

те силата на сговора разбраха.

 

А столицата - вечната гризетка,

на никого за нищо не отказва;

направи хитро тънката си сметка

и разкопча тя топлата си пазва.

 

В пазвата ѝ топла, сиреч в общината,

настаниха се братски и другарски

и пръстите на пролетариата,

и меките десници гешефгарски.


АРЕСТИТЕ

 

(Закъсняло злободневостишие)

 

Сви се вихър - буря зла

по градища и села,

не е вихър нито буря,

 Сандо стегна си учкура.

 

Хопа тропа, господа,

пред народната беда

той запретнал е ръкави

и на съд ще ви изправи.

 

Впрочем, кой знай, господа,

може би е на шега...

В всеки случай той тъдява

ви наблъска с шум и врява.

 

А добре бяхте вий до днес -

без претенции за чест

наредихте си живота,

тласкайки ни към Голгота.

 

По чукари, по поля

кръв обилна се проля,

плач и писък се понесе,

мрак над всичко се надвеси!

 

Смърт на север, смърт на юг -

вие дремете си тук;

вас чепика ви не стяга,

вас войната не засяга.

 

Но минаха бранни дни,

пак погром ни засени;

в черен траур занемя

нашта кървава земя.

 

И от всинца вас мъже

никой сам не взе въже,

сам самичък да се люшне -

всички тихи, равнодушни!

 

Подлеци през цял живот,

пак зад този клет народ,

тънещ в страшна изнемога,

сгушихте се без тревога.

 

Но стана каквато стана,

Сандо блъсна ви в капана,

само в всичко туй да няма

дандания и реклама.

 

Щом веднаж със вас зае се,

трябва да ви поизбеси,

за да може орталъка

да отдъхне в свойта мъка...

 

Сви се вихър - буря зла

по градища и села,

не е вихър, не е буря,

Сандо стегна си учкура.

 

 

БАЙ АТАНАС И АГНЕТО

 

(Басня)

 

Веднаж хазаинът ни агънце си взе.

То слабо бе. На тъничките си нозе

държеше се едва, едва.

 

Бай Атанас да го отгледа бе решил,

затуй поглади го, поглади с поглед мил

и бърже му набра трева.

 

Положи той пред него прясната трева,

а агнето едвам приведе сал глава,

без да похапне стрък поне.

 

Хазаинът погледна го и цял се възмути:

"Простак си, викна му, голям простак си ти!

Ей богу, цяло диване!

 

Доброто му мислиш, а гледай го пък то,

надуло ми се даже без да знай защо!

Иди, че след това добро прави!"

 

Иванчо - синът на бай Атанас,

в туй време сричаше читанката си с глас

и щом го чу му промълви:

 

"Нима добро му правиш, татенце, сега?

Нали когато щом пораснат му рога,

ще го заколиш ти тогаз?.."

 

...На басничката смисълта е таз:

бай Атанас -

туй е дирекцията на прехраната у нас,

а агнето, разбира се, е гладния народ.

Дирекцията грижи се за нашия живот

и тръпне всеки час,

защото, хранейки ни, тя се храни с нас


ЗЛОБОДНЕВКА

 

ИЗБОРНО ХОРО

 

Громки викове се чуха,

дъжд от книги заваля,

вятър изборен задуха

над долини и поля.

 

Чули, още недочули

за зло ли е, за добро -

всички стегнаха цървули

и заловиха хоро.

 

Бре, що тъпани, що свирки!

Всеки маха и реве,

кандардисвзне, задирки,

всеки всекиго зове.

 

Златни кули стоетажни

обещават ти отвред,

чудни храмове миражни

и реки с масло и мед!

 

Разноцветни демагози

тичат, махат и реват:

"Не за онзи, не за този,

но за нас си дай гласът!"

 

А стените пременени

и чудни пъстри облекла,

сякаш перчат се засмени

над суетната тълпа.

 

Духа вятърът, престана

и хорото спря за миг.

Но какво нататък стана,

но защо е този вик?

 

- Нищо, дажанъм! Там помръзнал

Връбчо, както се разбра,

а пък блокът се подхлъзнал

върху динена кора!

 

 

КАЛНА ЗЛОБОДНЕВКА

 

Кал до гуша, кал навред!

Само кал е този свет!

"Пиротска" - същински Нил;

сякаш в нея е умил

своя тлъст и кален врат

някой Сандов депутат.

 

Кал до гуша, кал навред!

Кални езера безчет,

из които в късен час

цапат, пеейки в екстаз,

някакви си сенки зли,

тъкмо на градус дошли.

 

В политиката ни кал,

кал в народния морал.

Вгледаш ли се, виждаш че

кал в изкуството тече! ,

Кал в финансиите ни,

кал на четири страни!

 

Кал до гуша. Само кал,

зер от кал бог ни създал.

Няма управия тук

ами, дружке, я напук

посрещни ме през нощта

да загазим ний в калта.


СКИТНИКЪТ САНДО ПЪТУВ ИЗ ЕВРОПА

 

Отиде Сандо във Париж,

поклони се веднаж и триж,

па се изправи сред паважа

и промърмори тихо, тихо:

"Желая нещо да ви кажа".

 

Париж кокетно се усмихна,

погледна го, а после кихна...

................................................

не се отчая мъдрий дипломат

и не прегъна врат:

 

"Към благородната Британия

изпращам свойте почитания

и воден от добри желания,

ще мога ли да побеседвам с вас?"

 

От Лондон чу се глас:

 

"Разбираме, но тук през зимата

не ще ви понесе май климата

 мъгла и много влага има, та

почукайте на юг към Рим!"

 

Неуморим, непобедим

той стигна в Рим

и тъй великата Италия

похвали я:

 

"Родино на Хорация и Данте,

дотегна ми, та рекох да те видя,

че си високоблагородна, знам те,

и затова при теб направо ида.

 

Във Лондон бях, но нещо ме подплаши

и знаеш ли - стана ми много жалко!

дали ще могат границите наши

да се помръднат, та макар и малко?"

 

Но Рим го пресече

и рече:

"Дрънкаш ми ти за Хорация,

шепнеш ми нежни слова...

Слушай, такваз дипломация

не е за твойта глава."

 

Запъти се тогава той към Югославия

и още в пътя си прослави я:

 

"Щастлив се считам да те зърна,

могъща и обединена.

Желал бих аз да те превърна

кат истинска сестра рождена."

 

От Белград Пашич белобради

веднага се обади:

"Я карай колата си, брачо, сега,

не ставай на хората с туй за шега!"

 

И c вяра още неразклатена

помисли Сандо и за Атина:

"Кир Венизелосе,

то май видело се,

че с тебе ще се разберем."

 

Кир Венизелос се показа

на беломорските врат

 и, целият усмихнат, каза:

"Със всичкия ли ум си ти?"

 

Завършил мисията си отлично,

най-мъдро и дипломатично,

наш Сандо се изправи блед

сред министерския съвет.

 

И ето, цялата му свита,

изтръпнала, тогаз попита:

"Какво направи ти, всеблаги?"

Почеса се Исус по тило,

свали си пълните дисаги

и промърмори им унило:

"Къде ми стъпиха краката -

направих дупка на водата."

ЕЙ ТАКВОЗ... ЕЙ ТАКА!

 

Стяга си денят багажа

и поема дълъг път,

ала още по паважа

твоите крачка сноват,

прелестните ти крачка,

и възбуждат, как да кажа...

ей таквоз на... ей така!...

 

Витоша, вещица стара,

тръпне в белия си шал.

Ти си още из булвара,

твоя буен плам е сгрял,

пламък... как да нарека?!

Ти добре го знаеш, Мара?!

Ей таквоз на... ей така!

 

Бърза покрай теб пребулен

важен, важен минувач

и несетно откъм Люлин

стели се вечерен здрач.

Аз стоя на своя пост,

а в душа ми чорт притулен

шепне нещо... ей таквоз!

 

Пълната луна разлива

меки сребърни лъчи

и лукаво се подсмива -

има нещо, то личи!

Пак ли някой нощен гост?

Ех, то лесно не се скрива...

Сигур, сигур... пак таквоз!

 

Девет вече, девет става,

глъхне шумния булвар.

Някой тебе приближава,

бърже те прегръща с жар

и поема под ръка.

Брей какво ли пак ще става?

Сигур нещо... ей... така!


ВОЛНИ ПРЕВОДИ

 

1. ТАМ

 

Там, де мощна гръд вълните

удрят с тътен о брега,

де с столетия скалите

бдят и стенат под снега,

де клокочат страшни бездни,

де цари и смърт и плач,

меч е стиснал чер палач;

там, де кървави вълните

сини трупове влекат,

де се вият с страх орлите,

де стихиите реват

непрестанни и страхотни,

де клокочи тъмен ад,

де триглавите животни

дишат смъртоносен яд,

де с козел зловеща врачка

броди из тъмите там,

де на всяка нейна крачка

блика син и кървав плам;

там, де еква мигновено

сатанински злобен глас,

там, да кажа откровено,

нивга не съм ходил аз!

 

2. ДАМСКИ ЧАСОВНИЦИ

 

Моят прелестен съсед

е чудесен философ,

той на всекиго ответ

да даде е все готов.

 

Вчера питам го: - Защо

дамите на свойта гръд

под самите си сърца

тез часовници държат?

 

Той отвърна ми тогаз:

- Как? Не знаете ли вий?..

За да бият те поне,

дето нищичко не бий!


ДОЛУ ЖЕНИТЕ!

 

В кои времена и във кой край, не знам,

в светия олтар на величествен храм,

събрани на спор там от кол и въже

беседвали учени, умни мъже.

Жената и тука пак тема била,

за нея се потили стари чела,

и тя като извор на всички тегла,

на злоба, коварство, лъжи и разврат,

обсипана била с проклятия град.

Поддържали всички, че по е добре

светът от жената да се отърве.

Но как и по кой начин? Този въпрос

не бил толкоз лесен, не бил толкоз прост.

И всеки предлагал по нещичко там,

но всеки харесвал си своето сам.

Започнал се спор там, отчаян, горещ,

че всеки един мъж оратор бил вещ,

че всеки от тях бил прочут философ

и своята мисъл до смърт бил готов

все тъй да поддържа със громки слова.

И нямало свършек на всичко това!

Но в храма случайно се вмъкнал старик,

та бърже прекъснат бил спорът велик.

Затихнали крясъци буйни завчас,

а старецът бавно пристъпил тогаз

и седнал посред тях сияещ, заемен:

"Аз дойдох, започнал, да чуете мен,

защото минавайки днеска насам,

послушах словата ви, пълни със плам,

задочни присъди една по една

по адрес на злото, названо "жена".

Събрани тук, всички ревете във хор,

жените клеймите в разврат и позор.

Жените ви носят уж само злини,

но никой не може от вас без жени!

На своите думи сега още вам

ей тук доказателство просто ще дам!"

И без други думи беднякът-старик

отмахнал брадата и ето че в миг

отстъпват мъжете в възторжен захлас

с очи премрежени от огнена страст:

кат лилия снежна, кат девствений сняг

по диви чукари, де нивга челяк

не стъпва, кат пяна на буйна вълна,

застанала гордо там дивна жена.

Красива била тя кат роза през май,

кат дивна хури в Мохамедовий рай,

тело най-изящно сред всички тела,

зъби маргарит и къдрици смола.

По обли бедра и по огнена гръд,

и в тъмните взори сияел грехът;

от пламък усмивка по устни-рубин

замаян, захласнат бил всеки един.

Мълчание страшно... Но само след миг

към нея се втурнали всичките с вик

и почнал там страшен бой. Рукнала кръв,

беснеели всички! Кат риби към стръв

се хвърлили всички, че всеки там пръв

желаел да стигне до нея, а тя

с усмивка чаровна на али уста

сред боя изчезнала бърже оттам.

.........................................................

В светия олтар на величествен храм

великите люде с нечувана мощ

се душели, хапели до полунощ.


ЕПИГРАМИ

 

Математик е или сам се тъй нарича,

туй не е важно, но той точността обича

и затова часовника си гледа вечно

и изчислява, изчислява безконечно.

 О, рядко има като него хора точни!

 

Не бях видял човек, току да почне

да ви приказва и часовника да гледа,

и затова отличен той е за беседа,

той никога вам отегчителен не става,

защото... глупостите свои изчислява.

 

АРТИСТИ

 

Мъжът артист е! Съпругата обаче

и тя си има дарби: гласец и мишци здрави.

Затуй кога съпругът остане без петаче

и скърби го налегнат, съпругата тогава

да пъшка и скучае съвсем не го оставя -

по цели дни с метлата комедии му прави.

 

ВСЕЗНАЕЩА

 

Какво да заговориш, тя тутакси горещо

започне да разправя, че туй е старо нещо.

"Не знам" и "чудно нещо" в света за нея няма.

Навсякъде я бива и всичко тя разбира!

На ум ми тъй дохожда, че щом е толко веща,

отдавна тя ще знае, че днес не се намира

от нейна важна милост отрепка по-голяма.

 

НА ЕДИН ДЪЛГОКОС

 

Приятелю, разбирам, че нужни са купони

за хляб, месо, обуща, за прежди и балтони,

и че у всичко има различни сметки тънки,

но знам пък, че за господ не съществуват спънки,

комисии, съвети, купони и печати,

та чудя се тогава, защо той у глава ти

не е вложил от милост акълец една шепа,

та тъй да се не луташ като кобила слепа.

 

НА ТЪРГОВЦИТЕ

 

- Недейте граби толкоз! Народът стене, страда,

изпратил в урагана чадата свои скъпи!

Съвсем го вий обрахте! Такава ли награда

на тез неуморими за свобода сеячи,

на тез чутовни войни, о търтеи, се пада?!...

Недейте тъй! Народът в сълзи се днеска къпе.

- Ахаа! Гледай, гледай! Той можел и да плаче?

Сълзите да му вземем забравили сме значи!


СЯНКА

 

(Полунощни блянове)

 

Монотонен громък звън

полунощ възвести

и наново мирен сън

всичко пак приюти.

 

Светла нощ е като ден,

като блен на мома,

спряна пръв път от ерген

край шуртяща чешма.

 

В тихо, тайнствено хоро

вред звезди се редят.

В резки сенки и в сребро

занемял е градът.

 

Златний храм кат страж

и гори, и блести,

всичко около мълчи

в самота и мечти.

 

***

 

Храсталакът прошумя,

клони трепнаха едвам,

с плавни стъпки сам-сама

сред прозирната тъма

дева носи се насам.

 

Облак - свила, облак - снег

от безбрежен друм възви

и понесен в полет лек

със воал сребрист и мек

нейната снага обви.

 

Бледоликата луна

океан лучи разля

и с вълна подир вълна

сребросиня светлина

нейни кротък лик заля.

Посипаха се звезди

като златоогнен дъжд

и на нейните гърди

накит в миг се подреди,

накит скъп нашир и длъж.

 

И пристъпи тя към мен -

в блян унесен часовой,

аз отдадох чест смутен,

тя пък с реверанс студен

бърже мене поздрави.

 

***

 

- Сянко, коя си кажи без лъжи,

пропуска също полека кажи,

иначе взимам те май "за стрелба".

 

- Пропуск не зная, че сянка съм aз,

сянка на таз, що недавна пред вас

стихна с усмивка на али уста.

 

- Хубаво, ала на три крачки стой -

виждаш, че аз съм сега часовой,

нашия устав така май гласи.

 

Трепна усмивка по свежи уста.

"Слушам", прошепна полекичка тя,

"Виждам, че пушка със нож те краси".

 

Па се понесе в тревога тогаз,

стреснах я сигурно с ножа си аз,

та громко викнах след нея "пардон".

 

- Нищо, не плаши ме вашият нож;

с нож и барут аз дружа в ден и нощ!

Тя ми отвърна с чаровен поклон.

 

- Чакай тогава, за миг се възпри,

аз съм на пост тук, кажи, до зори,

чакай да зърна пак светлий ти лик.

 

Трепнаха плахо зелени листа -

бърже закри се от взора ми тя,

само сподавен разнесе се вик:

 

- Аз съм мечтата на всичките вас:

Отпуска, Отпуска казвам се аз...

И самота възцари се след миг.

 

***

 

Монотонен звън замре

в безпределни широти,

ето Смяната пред мен

с тихи стъпки се вести.


КНЯЖЕВО

 

(Пародийка)

 

Княжево, село Княжево,

много си джанам хубаво!

 

В твоите кръчми кокетни

гинат бумажки безчетни,

 

в твоите криви сокаци

лазят пияни голтаци,

 

в твоите къдри омайни

работи стават потайни.


СТРАННА БОЛКА

 

Той на мастиката, аз на вермута,

двама жреци Саваот е събрал;

в устрема буен на битката люта

крачим и пеем ний песен нечута -

песен на нашата странна печал.

 

И в булеварда, щом сенки вечерни

в трепет извият смолисти ръце,

всякога в всичко на себе си верни,

крачим и чакаме де ще се мерне

твоето розово, обло лице.

 

Ти - на театрите вечната стража,

тежко и властно пристъпяш пред нас,

сякаш пъхти камион по паважа,

сякаш препуска там... как да го кажа,

без да изпадна в немилост тогаз?

 

Горда усмивка по алени устни

трепка и тихичко сякаш реди:

"Колко е лесно човек тук да пусне

котва чрез няколко фрази изкусни,

колко е лесно да ги завърти!"

 

Ние жреците на вяра велика

тътрим след тебе сломени нозе,

шепнейки: "Туй нà, краченца се вика!

Виж за вермут и за огън-мастика

крехко... вълшебно... вълшебно мезе!"


ВЕЛИКОГРЕШНАМ ГЕШЕФТАРАМ!

 

(Непети памфлети от наши поети)

 

Родино, прокълни чада си блудни!

Махни ръка, махни и забрави ги,

че те, когато всички бяха будни

и ломеха ръждясали вериги,

не спяха тоже, майко, но хиени

в тъмата бродеха на лов за плячка,

а не борци от дълга озарени!!

Родино, недостойни и за храчка

са те от тоз народ-титан.

 

                                           Иван

 

Изчадия, в тез кървави години,

когато родината цяла в плам е,

когато воин подир воин гине

под сянката на родното ни знаме,

когато цял народ лети в борбата,

помъкнал смело тежкото си бреме -

великий кръст на родината свята,

о кърлежи, тогава сгодно време

намерихте за свойте апетити,

тогава случай падна се удобен

и алчний ви търбух се май насити

със кървите на тоз народ беззлобен.

Въжета, затвори, куршум за вас!

Настъпва веч очаквания час,

проблесна бог всред тежката разправа

възмъздие и вам, крадци, да дава -

темидиния взор ви е издирил!

 

                                            Кирил

 

Нимфа с розова одежда

тича в росната трева.

Ето строен стан привежда,

бяла лилия съглежда -

дар за русата глава...

 

Гаснат пурпурни воали

в синкави дрезгавини,

черни врани - зли печали,

от тъмата налетяли

късат алени страни.

 

Бяла нимфа знойни рани

мие с трепетни ръце

и проклина черни врани,

капят кървави закани

от раненото сърце.

 

Ала рицар лък обтяга,

мъдър рицар, бодър страж,

черно ято с трепет бяга

и поломено поляга

върху изумруден плащ.

 

                  Декадентски Карандаш

 

Поехме ний на брат ръка

и дигнахме го на крака,

а вие, хищници безброй,

на плячка литнахте със вой.

 

Обрахте го, обрахте,

великия и смел народ,

поихте се, хранихте се

със неговия кървав пот.

 

Но възмути се в своя трон

царят на дивния всемир

и ей пред земния закон

изправени сте най-подир.

 

                         Любомир


                         Преписал в аванс Ведбал


ПОЕТИЧНА ОБСТАНОВКА

 

На приятелката на приятеля ми

 

Над мене, пред мене, налево, надесно

и даже отзад

незрима ръка наредила чудесно

отбран и величествен свят.

 

Над мен настанена е двойка отлична,

съпругът е глух,

другарката му пък на балон е прилична

със своя владишки търбух.

 

Когато последната плавно зашепне

на своя съпруг -

отсреща тополата в ужас потрепне

и стихне вред всякакъв звук.

 

А блеснат ли плахо звездиците кротки

из модрата шир,

във унес запеят махленските котки

и целият кучешки мир.

 

И в бяла премяна (по фуста и риза)

с китара в ръце

на срещний прозорец русалка излиза

да цери ранено сърце.

 

Тез кучета, котки, луна и китара

ми спомнят тогаз

за някаква странна и тежка попара

от семки, какао и праз.

 

Напразно се кръстя кат баба тогава

и жарко редя

молитви за божа и дяволска слава!

Ах, няма и няма файда!

 

И ето закашли в добавък отдясно

безсънен съсед,

отляво съседка пак почнала бясно

борба с дървеници безчет.

 

Отзад и хазайката с някакъв даскал

танго заиграй,

аз в нервност нечута виж съм надраскал

на сръбски псаломи безкрай.


ЕСЕН

 

Приведено ниско кат майка сиротна

небето пролива сълзи,

сълзи за онези, що в гордост самотна

на святата слава смърт ранна срази,

 

сълзи за борците, за родни светини,

починали в кървава бран -

по чуки, усои и китни долини

без китка босилек, без кръст и тамян.


ВЕСТ

 

Излез, девойко златокоса:

букет от черни рози нося,

напръскан с кърви и сълзи.

 

Излез, девойко светлоока:

аз връщам се от бран жестока

смъртта мнозина де срази,

 

аз нося душетровна мъка,

цветя на вечната разлъка,

букет на бъдната ти скръб,

 

букет от кървави усои,

де между другите герои

умря един за теб най-скъп...

 

Излез, девойко свилокоса:

букет от черни рози нося,

букет - помръкнали мечти;

 

аз нося думите последни,

прошепнати от устни бледни,

аз нося сетното "прости".


ДЕМОБИЛИЗАЦИОНЕН ХИМН

 

Дай, дете, уста-рубини,

днес зора ни приласка -

сенките на три години

светла тайнствена ръка

в черни пропасти отнесе!

Целуни ме, празник днес е!

 

Погали ме с къдри меки,

с лъх парфюмен ме облей,

виж из нашите пътеки

ярко слънце кротко грей,

виж из нашите пътеки

как пристъпват нимфи леки!

 

Три години из руини

на безлюдни градове

тръпнах, сещайки в гърди ми

черна мъка да снове,

сещах тръне да насажда

вечната любовна жажда!

 

Днес усмихната съдбата

гали моите мечти

и за чакана отплата

сладкозвучен глас шепти:

"Идат дни на шумна радост,

дни на съживена младост."

 

Дай, дете, уста-рубини,

днес зора ни приласка -

сенките на три години

светла тайнствена ръка

в черни пропасти отнесе!

Прегърни ме, празник днес е!


НА КНИГА...

 

На моята царкиня

 

Отнел бих пурпурната тога

на бавно гаснещия ден,

от яркий ореол на бога

лъчи бих грабнал без тревога,

но - ти не искаш дар от мен! . .

 

Залутан в дълбините сини

бих сбирал бисери весден,

бродящ из райските градини

бих късал сочни мандарини,

но - ти не искаш дар от мен! . .

 

От светлината на звездите

изтъкал бих ти плащ свещен,

от планини с мъгли покрити

изровил бих елмази скрити,

но - ти не искаш дар от мен! . .

 

Затуй коси на нощ беззвездна

ще оплета във тежък креп -

загърнат в него аз ще слезна

на дъното на страшна бездна

и ще оплаквам громко теб;

 

или в гърлото на вулкана

ще скоча смело като слеп

и в болката на знойна рана

ще викам в твоя чест "Осанна!"

Ще викам - и горя за теб!..

 

Но що царкинята не вдига

очи от своя мал чепик?

Дали туй всичко й не стига,

или не знай, че аз на книга

съм страшно щедър и велик?


АЛБУМЧЕ ЗА ПОЛЯКИНЯТА

 

По нейните устни лалета цъфтят

и буря от пламък кипи,

по нейната шия елмази блестят

и тъмни следи от зъби.

 

Под нейния поглед - тъма и кинжал,

несетно се всичко топи:

и камък, и младост, и златен метал

на следващи нея тълпи.

В сърцето ѝ вечната младост цари

и бликат лъчи и цветя,

от своята смъртна постеля дори

в свещеника влюбва се тя.


КЪМ ПАЛЕСТИНА!

На моята царкиня от "Клементина"

 

Рашел, Рашел, във новата фланела

с цветът на пловдивски домати,

защо си толкоз плаха и несмела,

защо повдигаш рамена,

когато блянове крилати

ме носят в чудната страна?

 

Рашел, Рашел, не свивай тънки вежди -

най-фини връзки за обуща,

не гаснат лесно моите надежди,

не обявявам фалимент,

куражът ме не ме напуща

и в най-ужасния момент!!

 

Рашел, Рашел, с очички кадифяни

и стройни мраморни крачета,

да идем и сръдечните си рани

задружно да натъпчем там

с банкноти нови на тестета,

с злато, сребро и диамант!

 

Ти знаеш ли?... Не знаеш, както ми се чини,

че там по свежите поляни,

навред из безконечните градини,

из тъмните гори дори

растат и гният необрани

великолепни макари!

 

Наместо сняг там свинска мас покрива

земята в топли зимни нощи,

зехтин из улиците се разлива,

по него плавно се редят

гондоли захарни и още

гемии пълни с шоколад.

 

От мрака екстра вакса там се прави,

от слънцето - секат монети,

с канап разрязват се скалите здрави,

защото са от чиста лой,

мъглите там са маркизети,

звездите - копчета безброй!

 

Да идем, о Рашел, докат е време,

наместо гъби модни шапки

в горите двамка с тебе ще береме,

от златни есенни листа

покрити със брилянтни капки

одежди ще ти оплета.

 

И сам единствен воин в таз държава

ще стана аз военен министър

и страници от израилска слава,

борби за родното добро,

ще впиша в някой стар регистър

със полусчупено перо.


В КАФЕНЕТО

 

На Сашо

 

Навънка стотици камшици

разплискал е вихър проклет

и белите светли мушици

се гонят и стелят навред.

- Ела, о другарю, и ти,

тук печката буйно пламти,

тук няма ни вихър, ни лед,

тук има кафе с табланет!

 Ела, вледенен пилигриме,

другарски тегла да делиме!

 

Ела и снеми си хомота,

забрава за миг потърси,

макар че над нази живота

кат меч безпощаден виси,

макар със жестока съдба,

сразени в неравна борба,

да гинеме в своя разцвет...

Ела на кафе с табланет!...

Влезни, вледенен пилигриме,

приспи си тъги негасими!

 

Плюни на мечти и надежди,

на минали хубави дни,

дигни тез надвиснали вежди

и картите, друже, хвани.

Тук има и чай, и кафе,

две глазки като кадифе,

несретни бродяги безчет

и славният наш табланет.

Ела, вледенен пилигриме,

ела и кафето плати ми!


ПРЕТЪРСВАНЕТО

 

- По твойто хубаво лице лежат,

о, Мери, черни сенки днеска;

навярно пролетната треска

те срещна вече в своя път

и пламна огън в твойта гръд.

- Уви, Амур не ме мори;

ликът ми тъмен е, защото

не знам къде баща ми скри

зарад неверний слух брашното!

 

- Невясто, шчо те нашло денес теб?

Ти умрел чорбаджия Климе?

- Ох, Злато, златно твое име,

остави седем дечиня без леб!

За него - шекерот проклет,

во избата копа весден

и ветърот ми го халоса

и вака млад уш и зелен

за пусти кяр ми се кярдоса...

 

- За Йов спомни си, старче Соломон;

претърсването онесвести

и твойте внучета злочести: -

от страх припадна на Арон,

Симон, Леон и Афтальон,

а Моше, Моис и Бохор

стигнаха по-далече даже,

сториха нещичко от зор...

но туй не бива да се каже!


ДВЕ ТЪГИ ПО ДВЕ ДЕЦА

 

1. Какво огледало, о красно дете,

какво огледало са твойте очи!

Каква ли не повест във тях се чете!

Каква ли картина във тях не личи!

 

Понявга пиян от тъжовни мечти,

аз тръпна, случайно, поглеждайки в тях,

защото съзирам как ясно блести

единствен, единствен, но тежък мой грях.

 

От този мой грях днес измъчвам се аз,

той носи ми скърби и яд, и тегла

и той състои се в това, че тогаз

пощадих прашеца на твойте крила.

 

2. Кинжал е твоят поглед син,

кинжал в ръката на злодей;

без милост кърви кат рубин

от хиляди сърца той лей.

 

Кинжал е твоят поглед син

в злодейска кървава ръка

и не един, и не един

е свалил в твоите крака.

 

Но аз не жаля, не скърбя,

не давам счупена пара,

че в страшна, вихрена борба

и моите гърди раздра.

 

Сърце ми друга излечи

с целебен и могъщ балсам -

две черни, палави очи

изтриха раните от там.

 

И бих забравил вече аз

злодейството на тоз кинжал,

ако безмилостно тогаз

и джоба ми не бе разпрал.


* * *

 

Както навсякъде, в шумната столица

ценност голяма е всяка жена,

всяка жена е стохилядна полица,

но неплатена сал има цена.

 

Денем джелатин е, нощем - видение,

чудно видение с по-чуден лик,

с ледени пръсти без свен и стеснение

стиска за гушата клетий длъжник.

 

Но този призрак цветя съблазнителни,

тайни незнайни е в себе си скрил,

ласките негови вечно мъчителни

всеки платец е звал и любил.

 

В странни кълчища длъжникът премята се,

чудо чете се по бледо лице,

той в изнемога простира ръката си -

с нея за откуп предлага сърце.

 

Най-сетне пада пронизан джелатина -

откупът кървав постига целта,

страшната полица веч е изплатена,

но за платеца безценна е тя...

 

Както навсякъде, в шумната столица

ценност нетрайна е всяка жена;

полица тя е, затуй като полица

в чужди ръце щом е, има цена...


ХИМНИ

 

1. Т и

 

Ти си нимфа златокъдра, ти си песен неизпета

 песента на монахиня лудо влюбена в света;

твоят лик е бледен нарцис, светъл символ на небето,

твоят взор е меч победен, огън - твоите уста.

 

Тъмни двери щом разкрие тиха модроока вечер,

аз бленувам и жадувам твойте хубави очи,

у които се преплита блясъкът на леден глетчер

с кръшна песен на русалка, в ранно утро що звучи.

 

И пламтящ сред рой копнежи, сещам как печален спомен

ме поема и възнася в тъмни, тъмни висини,

дето в шеметна забрава от любов и скръб поломен,

зарад тебе аз разпънах свежите си младини...

 

Ти си нимфа златокъдра, ти си приказна царкиня,

аз пък - пленник свързан крепко с твойте чудни красоти,

аз съм жрец безумно влюбен, пеещ химни в тъмна скиня,

дето вместо златен идол твоят дивен лик блести.


* * *

 

Принц безпаричен, роден край Егея,

раснал сред нарове, спал под лози,

в хладната столица мене срази

русата внучка на дядо Мойсея.

 

И сред кипежа на кървава битва

втурнах се мълком след нейния лик,

с мъка задържах аз яростен вик,

с ярост прогонвах аз всяка молитва.

 

Сред редовете на бранници прашни

хиляди мечове хванах в ръце,

но несломимото нейно сърце

твърдо отблъсваше удари страшни.

 

Блед и отчаян аз днес съм излезъл

от редовете на бурната рат,

зер пред очите ми друг бранник млад

сряза сърцето й с златний си жезъл.

 

Принц безпаричен, роден край Егея

 раснал сред нарове, спал под лози,

в хладната столица мене срази

русата внучка на дядо Мойсея.


СПОМЕНИ

 

1. Разбира се, минаха много, много дни.

Ех, хубаво живяхме си тогаз!

И днес през тъй омотаните младини

добре си спомням всичко аз.

 

Припомням си как се боричкахме весден

разбира се, това бе на шега),

но, мило дете, даже не е лошо според мен

да се поборим и сега.

 

2. Тогава аз обичах да те дърпам за косата

и да те сърдя и разплаквам,

а след това, подсмърчайки покрай вратата

одобряване наново да очаквам.

 

Обаче зарад туй възмездието си получих

(жената никога май не забравя),

да, ясно виждам, че тогава те научих

да дърпаш всичко, както подобава.


* * *

 

Нощ сребриста приюти

столичния шумен град

и пред вашите врати

спря се чуден маскарад -

маскарад от шест другари

с мандолини и китари.

 

Ей от пъстрий маскарад

отдели се Пиеро,

екна глас могъщ и млад

и звънлив като сребро.

В сладки блянове унесен

той изпя ти чудна песен;

 

пя за своята любов,

пя за твоята уста,

каза ти, че като Йов

днес нещастен е в света.

А причината за всичко

ти си, ти си, ти - едничка!

 

И гласът в конце концов,

по обичая ви стар,

там за искрена любов

даде следния капар:

"Любовта ми е могъща

кат банкерската ни къща".


AMOR PASSATO

 

Вий едва ли ще посмеете

да надникнете и там.

Святи са за мен алеите

към порутения храм.

 

Зад планински снежни гребени,

зад незнайни висоти

дремят в бурени погребани

мойте девствени мечти.

 

Там изтляха незапалени

факлите на младостта,

там умряха непогалени

розите на любовта...

 

Вий едва ли ще посмеете

да надникнете и там.

Чужди са за вас алеите

към порутения храм.


ПРОЛЕТНИ ПАРОДИИ

 

По Хайневия "Бор"

 

1.

На чина печално седи ученичка,

пред нея изправен е даскал беззъб.

В задушната стая като че ли всичко

от себе си лъха и скука, и скръб.

 

На чина печално седи ученичка

и тъне в мечти и въздиша в тъга,

и вижда в зелената глуха горичка

как той се целува със друга сега.

 

По "Ангел" от Лермонтов

 

2.

В небето среднощно потрепват звезди,

край тях и край месеца Ерос лети.

Детенце засмяно държи до гърди

и с обич, и с радост над него той бди...

 

В алеята тъмна е сънен покой.

Ей страстно целуна и стисна я "той".

Звездици смигнаха на пълна луна,

на облак тя смигна от своя страна.

 

И Ерос невиден и палав тогаз

при двамата млади долетя завчас

и тихичка песен той за любовта

изпя им набързо, набързо в нощта.

 

След нощната песен на Ероса те

сдобиха се с розовко, мило дете,

но дълго тювкаха се те за това

и всуе остаха сълзи и слова.


СЯНКА

 

В градината понесе се вълна

от люлякова миризма -

и сетих песен да трепти

във моите гърди:

- Ура, днес люлякът цъфтиГ

 

Но в ритъма на тез слова

тогаз долових как едва

печален, смътен глас шепти:

- Напразно се опиваш ти,

защото той ще прецъфти.


ПУСТОТО МУ ВРЕМЕ

 

Гледаш като гимназистка

по прозрачна бяла ризка

мило слънцето назърта.

Но след миг тъмней лазура,

зареве сърдито буря

злъчно кат вещица дърта.

 

Дъжд захване, на сняг стане,

както казва байчо Цане -

земеделския министър.

След снега пък град задрънка,

след града погледнеш вънка -

синей небосклона бистър...

 

Проклетия, дивотия:

влага, студ и кал до шия!

Сякаш сме сред януари...

Проклетия, дивотия!

Остави я, зарежи я,

ами имаш ли цигари?


ВЕНЦИ ЗА СТОЛИЧНИТЕ КОЖОДЕРИ

 

"Поради спадането на маркизетите,
търговецът Алкалай се самозастреля" (Пресата)

 

Не знам как се решил така,

но знам, че с револвер в ръка

той дълго мислил за света,

за неговата суета,

за страшния хомот

на днешния живот

и плода на великата си мисъл

при св. Петра тъй записал

накратко: "Бум!"

Един лев е един куршум.

Не знам какъв съм филантроп,

но знам, че в моя скъсан джоб

царува вечен мраз,

че в дългове съм аз

до гушата зарит,

но имайте пред вид

вий - столичните кожодери,

че все таки ще се намери

за вас поне

един лев в мойто портмоне.

И в свойта бамбашка любов

повярвайте, аз съм готов

последний лев да дам

о, кожодери, вам.

Да, аз съм филантроп

и който вече гроб

поръчал е да му се издълбае,

то моля го да подчертае в своя ум:

от Шокинг лева за куршум.


ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

 

(Повест)

 

"И изпълниха се думите на писанието."

 

Hanyк на калпавото време

бай Тричко здраво се нареза

и дълго преди да излезе

черта световните проблеми,

а щом от всичко туй бактиса

и дървения праг прекрачи,

по улицата куп задачи

в калта с корема си написа...

Последен път като залитна,

на топло при жена си легна.

Жена му нито го погледна,

а само здравата го ритна;

но туй на Тричко не побърка

с добро на злото да отвърне -

опита се да я прегърне.

Но тя го блъсна и захърка...

Захърка скоро и бай Тричко

и в сън вълшебен се унесе:

сънува Тричко, че възкресе

из гробовете влажни всичко:

жени, мъже, богати, бедни

възкръсваха със звън и трясък.

Край тях бе светлина и блясък

и някакви дечица бледни.

Сред всичко туй Христос долетя

а ла браце със свети Петър.

От тях като че лъхна ветър,

понесъл мирис на мезета.

И в чест на своята победа

над злото и над сатаната,

над ада и над тъмнината

Христос на ангелите заповеда

да наредят един гуляй вълшебен.

В миг ангелите лекокрили

понесоха се бодри, мили

зад близкия планински гребен.

Оттамо белодрехите момчета

във свойте чистички престилки

донесоха безброй бутилки

и разни съблазнителни мезета.

Христос тогава преди всичко

нагоре трите пръсти вдигна,

а свети Петър пък намигна

със лявото око на бае Тричко.

Почна се угощение нечуто

покрай Христовата трапеза.

Бай Тричко в миг се пак нареза

и легна свети Петру в скута...

Тъй дълго бае Тричко сънува си,

замляскал със уста немирно

и до коремчето безспирно

с възторг притискаше жена си.

Когато най-подир той се събуди

и се видя пак във кревата,

изгледа всичко мълчешката

и до неимоверност се зачуди,

от радост стана му ей тъй на страшно,

направи бамбашка гримаса:

той бе видял на свойта маса

горещ хляб от американско брашно.


ЧЕРЕШКA

 

Пристегната гиздаво в пъстър костюм,

пристъпяше свежа и лека

и скоро възви ти по прашния друм

от малката тиха пътека.

 

На нас, чужденците, със поглед смутен

по шепа череши подаде.

И всеки въздъхна, от тебе пленен,

зер бяхме и тримата млади.

 

И в мекия прах от златисти лъчи

отмина ти с пъстрата дрешка,

а ние поглъщахме дълго с очи

теб - сочната селска черешка.


МОШЕ НА СЕРЕНАДА

 

Трагикомедия в едно действие

 

(Улица "Позитано". Топла майска нощ. Луната наднича

зад малък бял облак. Моше, с китара в ръце, се

притайва под сянката, която хвърля къщата. Ребека е

извадила русокъдрата си главичка от прозореца и

мечтае. Облачето закрива месеца.)

 

Моше (излиза. подпира се на електрическия

стълб и пее):

 

Моя мила гълъбиса,

стройна като кипариса,

и си нежна, скъпа, фина

 екстра калите коприна...

Със китара под фенеро

ша ти свирим серенада.

Изгоре ми го джигеро -

зарад теб сирсето страда.

 

Ребека:

 

И аз любим тебе, Моше,

но баща ми млогу лош е...

що да чина, що да правя -

он на тебе ме на дава...

Моше:

 

Я, виде се, ща фалирам,

стари дреи ша сабирам,

бари тебе да си можем

на сирсето я да сложим...

Три левета маркизета;

макарите грош едната -

ша се давим във клозета,

ша се стрелим във главата.

 

Арон (бащата на Ребека, подава си брадата

от прозореца и пее с ужасно фалшив бас):

 

Кой чапкънин дрънка вънка

и булисата ми плаши?

Викай, Capo, на джандаро,

че нападат ни апаши...

 

Ребека:

 

Бегай, Моше! Бегай оттук,

грозно ша падне лобут...

Бегай, Моше! Бегай оттук,

да те не ложат със лук.

 

Моше (остава китарата и бяга):

 

Ех, мале майчице, ужасно крах!

Гащите май пострадаха от страх...

Всичко провали се в един момент!

Вред фалимент! Вред фалимент!...

 

(След два часа пристига стражара

и вижда, че "всичко е спокойно",

прибира китарата и си отива.)

 

Завеса


КЬОР ХАСАН ВЪВ ВЕРСАЙЛ

 

- Колай геле, чорбаджилар! На конференция

от Стамбул чак,

по даден знак,

пристигам с бир кючук парче претенция.

 

Признавам, моя милост доста позагази я

почти навред;

немах късмет

нито в Европата, нито из Азия.

 

Затуй разбирам, хелбете, че в гюрюлтията

отиде зян

бизим юрган

и чергата на Ганьо бей - комшията.

 

Но по прославените точки четиринадесе

на Уилсон

(хаир олсун!)

желая туй, което мене пада се.

 

Желая комшулук на запад със Албания,

защото знам,

че днеска там

по този повод станали въстания.

 

На север зле сме... щем-не щеме...то видело се:

Дунав едвам,

а пък оттам

на юг ще се пазарим с Венизелоса.

 

Арменците са обеднели и за икономия

аз бих казал:

от мен еллал -

да сторим нещо като автономия.

 

И тъй сега съгласни сте вий, без съмнение,

по всичко с мен

и че освен

това, ще ми платите бир обезщетение!


PRO PATRIA

 

 Ту народник, ту демократ,

ту прогресист, ту пък широк,

бай Тричко е аристократ,

по ум, имот и дух висок.

 

Кат всеки българин и той

обича своя мил народ;

макар че не ходи на бой,

той пак е честен патриот.

 

 По картата вървя без страх

в кръвопролитни боеве

и при победи или крах

аз виждал съм го да реве.

 

Но плюс това, но плюс това

той е ужасен филантроп

и за народните дела

открит е неговият джоб.

 

Да, вчера смая всички нас -

(ако не всички - мен поне!)

за подписка една завчас

изпразни свойто портмоне.

 

С спокоен жест и ясен взор,

за знатни руси - беглеци

от болшевишкия терор,

той седем хиляди връчи.

 

Пиян от милост и любов,

като същински патриот,

той чувствуваше се готов

на подвизи за чест и род.

 

От първий подвиг възхитен,

почерпи се един коняк

и радостен и изпотен,

изтегна се спокойно пак...

 

Захъркал громко в сладък сън,

беседваше с цар Николай,

когато ненадейно вън

потропа се и екна лай.

 

- Анастатия, кой е там?

 - Един старик... един... таквоз...

обуща иска да му дам,

бил пленник в Солун, та е бос...

 

- Сега е лято, що от туй,

че бос бил ходил... не вреди!

Обаче в всеки случай... чуй:

я дай му тез налъни ти.

 

Каишки нямат, ала той

ще ги привърже със канап,

ако е истински герой,

във всичко сигур е ербап...

 

Ту народняк, ту демократ,

ту прогресист, ту пък широк,

бай Тричко е аристократ

по ум, по вид и дух висок.

 

Кат всеки българин и той

е филантроп и патриот.

Отдал би и живота свой


РОЗОВ ТРЪН В СЪРЦЕТО

 

Тя - засмяна и игрива,

тя - вежлива и добра,

от градинката си малка

бели рози ми набра.

 

И кат палава принцеса

в своя снежен маркизет

грациозно завърте се и

поднесе ми букет.

 

Но веднага прибледняла

сви рубинени уста:

- Ах, убола съм ви пръста -

тихичко продума тя.

 

- Колко, колко съм неловка!

Много те боли, нали?

- Не, госпожице, красива,

пръста никак не боли!

 

- Да, но виждам кръв по него,

малко светло колелце.

- Не, кръвта не е от пръста,

а от моето сърце. за чест, слобода и народ.


СРЕДНОЩНИ СЕНКИ

 

На Лорелай

от "Софроний"

 

В среднощ щом се пръснат тълпи многоцветн

на блудкав и пъплещ весден маскарад,

и месец замислен несетно наметне

безплътни воали на спящия град,

ний трима бродяги - царе безмонетни

из пустите улици мълком вървим.

 

Нощта е тъй свежа и в сенките нейни

пристъпват възкръснали странни мечти,

ту образ на дева жадувана грейне

и чудно блаженство разлей се в гърди,

ту плахо се мерне в одежди жалейни

на минало щастие призрак любим.

 

Че нощем градът е легенда незнайна,

животът - печална, но свидна мечта,

че всяка душа е поема безкрайна

и нейните стихове шъпне нощта,

я всеки стих обич е, мъка и тайна,

а всеки стих сън е и скръбен надслов...

 

В среднощ среброкрила тълпи многоцветни

щом стихнат, сломени от лих маскарад,

и месец замислен безшумно наметне

безплътни одежди на спящия град,

вървим ние трима царе безмонетни,

пияни от бира, тъга и любов.


ПОД РИТЪМА НА КОЛЕЛЕТАТА

 

На пъстрооката мадам Meri

 

Тренът пее; тренът трака,

така, тики, так,

ах, госпожо ненагледна,

пламнах от мерак!

 

Вие сте същинска роза,

така, тики, так,

устните ви пурпур взели

от наросен мак.

 

Ах, подайте си ръката,

така, тики, так,

но мъжът ви да не мърка

като котарак.

 

Аз съм млад и смел Ромео,

така, тики, так,

ала. никак не желая

в този миг даяк.

 

Нека бъдем търпеливи,

така, тики, так,

нека в сън да се унесе

вашият дъртак.

 

В всеки случай аз признавам,

така, тики, так,

че изкусно ме настъпва

малкият ви крак.

 

И готов съм, и готов съм,

така, тики, так,

само нека ни обвие

гъст тунелен мрак...

 

Тренът пее, тренът трака,

така, тики, так,

тежко хърка и не бърка

старият ахмак.


ПЛЕНИТЕЛНА МАМЗЕЛ!...

 

(Вместо злободневка)

 

Пленителна мамзел, дете на хубав грях,

защо си толкоз зла, защо си толкоз строга?!

В сърдечната си пещ по тебе изгорях,

в сърдечната си пещ аз гина в изнемога.

 

Пленителна мамзел, усмихнато дете,

защо си толкоз зла, защо си толкоз строга,

защо тоз розов лист - туй сочно деколте,

разлива толкоз плам без всякаква тревога?

 

Нима не стига ни днес таз горещина,

която в страшен гняв разливат небесата,

та нужно е сега, чаровнице жена,

и твоят страстен зной да ми пече душата?

 

А в погледа ти син, защо е тоз въпрос?

Защо ли се е той там тихичко спотаил?

Нима ми трябва той, нима е малък тоз

въпрос, който сега спотайва се в Версайл?

 

Пленителна мамзел и дваж чаровен грях,

защо човъркаш ти пак старите ми рани?

Защо така звъни, ах, твоят кръшен смях,

та спомня ми звъна на мамещи стакани?...

 

Пленителна мамзел, дете на вечен грях

защо си толкоз зла, защо си толкоз строга?

В сърдечната си пещ по тебе изгорях.

Смили се ти над мен, смили се ти, за бога!


* * *

 

През тиха вечер на април

обявихме мобилизация,

аз джоба бях въоръжил,

ти - чудната си грация.

 

И литнах смело в кървав бой

с модерната си тактика,

и се почувствувах герой,

герой с кураж и практика.

 

Но в вихрен пристъп в тъмен час

под бялата акация -

чрез твоя смях и мойта страст

настъпи пертурбация.

 

Ти падна в плен, но победен

съм аз пак без съмнение,

че ето Клемансо до мен

изпрати предложение.

 

Уви, баща ти, тъмен жрец

на тънка дипломация,

поканва падналий борец

да прати делегация.


БОЖИИТЕ ЗАПОВЕДИ

 

Отдавна господ Саваот

закони нареди

и между всичко друго той

написа: "Не кради".

 

Ти знаеш заповедите,

ти зубрила си тях,

обаче въпреки това

вървиш от грях към грях.

 

Но знай, че горе Саваот

не ще ти май прости,

защото хиляди сърца

без свян открадна ти.


ЗЕМНИ ПИСМА ДО НЕБЕСНИ ЖИТЕЛИ

 

1. Райскому ключарю

 

Извинявай, старче свети,

аз ще бъда доста кратък,

знам, че днес сте вий заети

с доста работа нататък.

 

Ще ти кажа как сме ние

тук в Българийка любезна,

ще ти кажа, че се вие

под крака ни тъмна бездна.

 

Изпроводихме със мъка

сватовете си високи

и на зор сме в пазарлъка

май по всичките посоки.

 

Зер в орехова черупка

надве-натри ще се свием

и откърпената дупка

има дълго да я шием.

 

Ала призракът злокобен

тъкмо на три милиарди

да смрачи не е способен

шумните ни булеварди.

 

И по стъгди и площади

скверно демагогство блика;

всички свирят серенади

сред трагедия велика.

 

Па издигнахме си банки

днес по всичките кюшета

върху смъртните останки

на Българийката клета...

 

Бих разправял, старче свети,

дълги нашенски поеми,

но ще блеснат в тез куплети

цветни цензурни калеми.


ПАНИХИДА

 

На Георги Димов

 

Прости, другарю мой, прости,

ала съвсем ме слиса,

когато за смъртта си ти до мен

самичък писа.

 

В провинцията бях тогаз,

прочетох и поплаках,

а втора вест за тебе аз,

уви, там не дочаках.

 

Умрял си ти! Каква тъга!

Умрял, без да те видя!

Свърши се, казах си, сега

ще трябва панихида.

 

Събрах другари на вермут

(ти знам, обичаше вермута!)

След него минахме без труд

и на мастика люта.

 

Напихме се, та спомен скъп

във спирта да удавим,

напихме се, та черна скръб

дано да позабравим.

 

Ала мори ни до зори

печалната ти орис,

тогаз и твоите пари

изпихме в свойта горест.

 

Но, ето, пишеш, че шега

била таз скръбна драма,

парите искаш си сега,

чрез бърза телеграма.

 

Но чакай, Жорж, назад пари

туй няма да го сторя,

не се сношавам, знаеш ти,

с веднаж умрели хора!...

 

С нажалено сърце и с извинение:

Лорд Джемс Шокинг


НА ЕДИНСТВЕНИЯ МОЙ ДЛЪЖНИК

 

Казваш, нямам силна памет

и това беда било,

а пък право да си кажа

аз не виждам тука зло.

 

Но щом толкоз се препираш,

сам ти глупостта си виж;

слушай, трябва да ми върнеш

туй, което ми дължиш!


ТРАГЕДИЯ

 

На петия етаж, сред стая номер пет,

живял един поет,

чиновник малък бил, затуй по-малко той

работел в летний зной.

 

На работа ходил кат всеки наш чиновник

по стария часовник,

а пък излизал си, след като се надреме,

по новото ни време.

 

И всичко текло си по масло и по мед

на младия поет,

но завидяла му на светлата съдба

една вещица зла.

 

Един прекрасен ден, когато той въздишал

и стихове си пишел,

съзрял чиновничка във банката насреща

и... всеки веч се сеща...

 

И взел на работа да ходи от зори,

та тайнствено дори

се поспоглеждали усмихнати, умилни

и старите разсилни.

 

В фантазията му била тя нежна, малка

и девствена русалка,

в фантазията му тя чиста и красива

била кат самодива.

 

На петия етаж, сред стая номер пет,

елегии безчет

и оди цял вагон за два дни той написал,

че сам почти се слисал.

 

Ала на третий ден картинка той видял,

че просто занемял,

видял разсилния и девствената дама

в амурна чудна драма.

 

От петия етаж, от стая номер пет

един сломен поет

в взел ръкописите и пуснал ги без ред

в широкия клозет...


СЕПТЕМВРИ

 

Дар понесъл, дар богат,

ето пак пристигаш ти

и над столичния град

ръсиш смях и красоти.

 

В погледа ти - плах копнеж,

в пазвите ти - благодат;

златна школнишка младеж -

твоя свита, твоя рат.

 

Ех, че бран ще зацари

на теглата ни напук

с Евините дъщери,

дошли на школовка тук!

 

Всяко борче, всеки храст

спомен нов ще притаи:

спомен на младежка страст

и на нов грях може би...

 

Дар понесъл, дар богат,

ето пак пристигаш ти

и над столичния град

ръсиш смях и красоти.


ПРЕЛЮДИЯТА НА ЕСЕНТА

 

(Полузлободневка)

 

От мързел и скука нечута обзето,

събира си дрипите знойното лето,

като ючбунарка кокетно,превзето

царицата Есен пристъпва напето.

 

Извила стан гъвкав, царицата Есен

танцува балети със поглед унесен -

чаровни, вълшебни (в кавички) балети

от летния фарсов театър заети.

 

Танцува тя леко, а скоро и ние

ще почнем балети, щом вихър завие,

щом мернат се ярко хроничните сметки

за въглища, дрехи, дърва и подметки.

 

А днес за днес ние, чиновници кротки,

си правим от ъгъл на ъгъл разходки,

унесени в мисъл за хлебец и наем

и за преговорите на някой заем.


УЛИЦА "ПИPOTСКА"

 

(Кинематографически филм)

 

Щом над Люлин се надвеси

неусетно вечер летна,

плъзнат шумно и кокетно

пиротските баронеси -

дами знатни, деликатни,

непознаващи греха.

Ха-ха-ха -

непознаващи греха!

 

Радки, Надки, Ценки, Ленки,

те госпожици са всички

из печатници студентки,

из шивални ученички.

Бавно крачат те и грачат:

"Ний сме дами, не шега!

Га-га-га -

ний сме дами, не шега!"

 

От Амура озарени,

хвърляйки на всяка крачка

най-префинена закачка,

се клатушкат вдъхновени,

импозантни, елегантни

пиротските господа.

Да, да, да -

пиротските господа.

 

В погледа им нежност свети,

в думите им свян цари;

вместо блудкави конфети,

мокри динени кори

полетяват, честитяват

ту главата, ту гърба.

Ба, ба, ба -

няма нищо! Веселба!

 

В полунощ щом сенки черни

разпрострат се неприветни,

ето рицарите сетни -

Бакхусови рожби верни,

в такт залитат, нозе сплитат

и се питат, мила, те:

"Де, де, де,

моят дом де отлете?"

 

Падат, стават, пеят, плачат,

крачат, влачат се напред;

плахо гледа ги пазачът

на обществения ред,

зер са кротки в тез разходки

пиротските господа.

Да, да, да -

пиротските господа!


ЕЛЕГИЯ НА ГЕОРГИ М-В

 

Бракът прилича на обсадена крепост:

които са вътре, искат да излезнат,

които са пък вънка - да влезнат.

 

Каква съдба е твоята съдба?!

Отде те стигна тази орисия,

та днеска ти, без всякаква борба,

нахлузваш си тоз чер ярем на шия?

Ах, тежко ми е, Жорж!

 

Нима не се почеса ти по тила?

Не се ли малко барем позамисли,

та тласкан от безумна сила,

към мъртъвците мълком се причисли?

Ах, жално ми е, Жорж!

 

Ще дойде ден и нейде ще те срещна.

Ще се усмихнеш ти тогаз, обаче

аз знам, че няма да ти бъде смешно,

 просто, просто... ей тъй на, ще ти се плаче.

Така ще бъде, Жорж!

 

Женитбата е глупост непростима,

най-страшната и безподобна грешка

и в нея сявга дяволът пръст има,

за да се смее след туй на слабостта човешка!

Ах, плаче ми се, Жорж!

 

Люби! Това съвсем не е престъпно.

Годявай се! Туй все пак нявга може.

Но да се жениш!? Ах, от ужас тръпна

При тази мисъл подлудявам, боже!

Ах, страшно ми е, Жорж!


РОДИЛНИ МЪКИ

 

(Злободневие)

 

Версайл замъчи се в мъки родилни -

ще ражда отроче за нас,

а Тодор и проче с усмивки умилни,

приклекнали чакат великия час.

 

Замъчи се здравата "Новото време",

замъчи се баш на Парнас

и хоппа: олекна му жълтото бреме -

роди се отрочето "Балкански глас".

 

Замъчи се кметството, тежко запъшка,

квартирен въпрос ще роди;

замърда в утробата рожбица мъжка,

а д-р Калинков със страх я следи.

 

Запъшка, замота се плахо Пастуха -

ще ражда зер иначе зло.

И вопли родилни в "Гирдап" се зачуха,

но рожбата му недоносче било.

 

Наближи веч първи, ще ражда Вердела,

ще ражда по навика стар;

в утробата кряска веч рожбица смела,

наричаща се хонорар.


ВЕЗНИТЕ НА МОРАЛА

 

Сред тълпата миогозвучн на престолния ни град

като сребърни звънчета прозвънява твоят смях

и приканва, и примамва той към шумен маскарад

многохилядните братя на безпътния ти грях.

 

Но из улиците шумни твоят смях щом прозвъни,

понесе се шепот смътен и в позор те заклейми;

заклейми те, прикове те къмто леките жени,

оградени с лукс и блясък, а пристъпващи в тъми.

 

"Лека" казват... колко странно и жестоко туй звучи!

Как неточни са везните на обществений морал!

Но неправдата е ясна и в присъдата личи,

че пред вид тук не е взето тежкия ви жълт метал.

 

И затуй в тълпата шумна гордо пак пристъпяш ти,

убедена, че не спадаш къмто леките жени,

убедена, че си тежка, щом като се нареди

бащиното ти богатство на моралните везни.


ЕСЕННИ ЛИСТА

 

1

 

Унесена в мечти, самата ти мечта,

очакваш ме сега на дървената пейка,

край тебе ронят се посърнали листа,

над тебе сякаш бди надвисналата вейка.

 

В очите ти блести лъчът на ведър ден,

по устни кат рубин потрепва звучна песен,

от погледа ти син опит и запленен,

ще спра при тебе аз в безумен блян унесен.

 

С възторжени очи и с трепетни ръце

аз ще пристъпя тихо и, бавно и свенливо,

тях - белите цветя на своето сърце,

пред твоите крака ще сложа мълчаливо.

 

2

 

Сред всички жени

едничка плени

сърцето ми ти.

 

Кат мъничък цвет,

кат блен на поет,

пред мен се вести.

 

В сърцето лъчи

от чудни очи

трептят и пламтят.

 

В душа ми цветя

посред есента

за тебе цъфтят.

 

За тебе са те,

за тебе, дете,

ела набери.

 

А после със тях

без свян и без грях

ти друг надари.


ПИСМО ДО ЖАНЕТ

 

Добър вечер, златокъдра

и замислена Жанет,

в малко пликче ти изпращам

искрения си привет.

 

В знойна мъка, в зла разлъка

минаха се много дни,

днес в сърце ми светла обич

тихичко се настани.

 

Да, Жанет, изгря в сърце ми

стара обич с пламък нов

и затуй към теб изпращам

своя листопаден зов.

 

За нищожно нещо, помниш,

се разсърдихме тогаз;

кой бил прав и кой виновен

няма да издирвам аз.

 

Да живеем тъй далече,

аз без тебе, ти без мен,

няма смисъл, няма сметка

хич през тоз сезон студен.

 

Виж как есенните вихри

гонят жълтите листа,

как е жално и печално

за душата в самота.

 

Помисли си, разсъди си:

скъпи въглища, дърва;

зачестиха шумни сватби,

изхождайки от това.

 

Та затуй, о златокъдра

и замислена Жанет,

нека дружно да се борим

ний против студа проклет.

 

Сватба няма ний да правим,

и защо ли ни е брак?

Зимата кога премине,

ще се разделиме пак.

 

Волни сме и в китна пролет

аз по друга, ти по друг;

грях и нещо неморално

няма според мене тук.

 

Съгласи се, златокъдра

и замислена Жанет,

всичко е готово... даже

и кревата е наред.


САТЪРИЗМИ

 

- Да кажем, в средата на зимата

ви станало доста горещо,

с промяна ли някоя в климата

ще си обясните туй нещо?

 

- Съвсем не, а просто ще кажа,

че грее ме там от паважа

едно пълногръдо дете

със голото си деколте.

 

- Ами, ако щом се събудите,

се видите в зимник, тогаз

ще седнете ли да се чудите

какво е станало със вас?

 

- Не, а ще попитам стражара

с файтон ли ме снощи докара,

къде съм пил и докога

и ще ли ме пуснат сега?

 

- Ами, ако влизайки в стаята,

жената ви срещне с милувки,

потребно ли е да се смаете

от нейните знойни целувки?

 

- Разбира се, не, и веднага

ще грабна аз здраво тояга

и бързо под нейний креват

ще търся пак мъж непознат.


В НОЩТА

 

На незабравимия Цвятко

 

Непрогледни, непросветни тегнат черните тъми,

монотонно, непрестанно ситният дъждец ръми.

Трепне ветрец и простене сякаш някой смътно вън

и притисне ме наново тежкият кошмарен сън.

 

Виждам бледи след колата крачат близките души,

черна горест ги задавя и притиска и души;

плавно татък се понася тежък погребален звън,

понесе се и затихне като странен утрен сън.

 

Ето: майката земя очаква да притисне в хладна гръд

твоята сразена младост, твоята смразена плът...

Бавно спуска се ковчега, бавно рони се пръстта,

а с пръстта ведно се свличат куп отронени листа...

 

Стихва всичко... но избухне в миг несдържан горък плач,

пропълзи и се изгуби в пазвите на синий здрач,

а в града на мъртъвците пада вечерна тъма,

сякаш черен креп се стели над студената земя...

 

Монотонно, непрестанно есенний дъждец ръми,

сякаш някой тихо стене в полунощните тъми,

а в ушите още тътнат плач и погребален звън,

сякаш всичко туй кошмар бе, сякаш всичко туй е сън!


ЗЪБОТРАКАНИЦА

 

(Злободневна)

 

Зима иде, господа!

Ето, вижте я зад Люлина,

как ни дебне сякаш тя,

мълчалива и притулена!

 

Вихри зли ще налетят,

сняг ще бликнат небосклоните

и месата ще треперят

непокрити от балтоните.

 

Сметки тънки да държат

днеска босите и голите,

гешефтарите пак бдят

и нареждат ни неволите.

 

Няма въглища, дърва,

и не ще бъдат докарвани,

не вреди зер хич това

на народните ни гарвани.

 

Нямало днес туй-онуй:

да му мислят сиромасите,

гешефтарите от туй

ще натъпкат здраво касите.

 

А квартирния въпрос

мина вече у тефтерите,

безимотен, гладен, бос,

сбирайте се да треперите.

 

Зима иде, господа!

 Ето, вижте я зад Люлина,

как ни дебне сякаш тя,

мълчалива и притулена.


ЕДНА САНТИМЕНТАЛНА РАЗХОДКА ИЗ ПОДУЕНЕ

 

Вам, подуенки напети,

вам, деца на любовта,

посвещавам тез куплети

вместо пасти и цветя.

 

Слушал бях отдавна още

за вълшебний ви квартал,

пълен с девки ненагледни,

с кръчми, фурни и със кал.

 

И затуй веднаж, когато

сви се скуката над мен,

качих се аз на трамвая

през един неделен ден.

 

А трамваят бе обкичен

вред със пътници безброй

и не знам защо си спомних

кораба на дядо Ной.

 

Сигурно, че той заплава

като древен платноход,

изминавайки в минута

цяла педя с този ход.

 

Стегнат вътре като в преса

все пак шепнех аз "мерси",

тъй като от ревматизма

тази преса ме спаси.

 

И не знам как бих изтраял

уй пътуване докрай,

но пак "по една случайност"

спря вълшебният трамвай.

 

Нямало ток... било нужно

да почакаш, щеш не щеш...

Благослових аз по сръбски

и поех си пътя пеш.

 

Не след малко ярко блесна

ваший Ханаан пред мен,

аз провикнах се "Осанна",

възхитен и запленен.

 

Есенната вечер тихо

спускаше се над града,

замечтан се носех плавно...

(Да, аз плавах из калта!)

 

Плавах аз като гемия,

също плавайки след мен

моят весел чичероне

носеше се възхитен.

 

Изведнаж пред моста спряхме,

занемяхме ний в екстаз,

до ушите ни достигна

мощен оперетен глас.

 

- Стой, другаря ми пошепна,

Донев - нашият певец,

в чест на свойта Дулцинея

кърши сребърен гласец.

 

Аз с наслада там послушах

неговия свеж тенор,

то се знай, след като запуших

си ушичките от зор.

 

Тръгнахме пак двама ние

аз и моя млад другар,

(млад по възраст, а по опит

от дяда Адам по-стар!).

 

- Ще те запозная, каза,

със подуенски елит,

между него да се движиш

ти ще бъдеш днес честит.

 

...Привечер е. По "Регентска"

шумният живот кипи,

крачат, смеят се, говорят

пъстри празнични тълпи.

 

Изведнаж посред тълпите

до небето възвисен

телеграфен стълб съзирам,

приближаващ се към мен.

 

- Брей, какво е това чудо?

Кула или стълб е туй?

- Тихо, Попето това е...

Тихо, само да не чуй!

 

- Ами ей оназ русалка,

онова блондинче там?

- Таз блондинка? ... "на етажи"

нея ний зовем насам.

 

Носи тя етажна рокля,

да, етажи седем чак!

- Тъй... ами сърцето нейно

на етажи ли е пак?

 

- Виж, това не е известно,

скромна ми изглежда тя,

та не знам дали нарежда

на етажи любовта...

 

Тъй разправяйки се двама,

спряхме ний пред друг фасон,

нещо кат индийски идол,

нещо като фараон.

 

Вятър нямаше наокол

нито даже земетръс,

но вървеше тоз човечец

с бърз кавалерийски тръс.

 

Наклонен полу-надясно,

често люшкаше се той

и редеше комплименти

на наречия безброй.

 

Заговори ми по немски,

по китайски след това,

на какви ли не езици

нареди ми куп слова!

 

Изумен, не вярвах просто,

впих у него смаян взор,

той простря се на земята,

назовавайки ме "чвор".

 

- Тоз "Пияната кокошка"

тук зовеме си го ний;

отличава се от всички,

че вода той хич не пий!

 

- Тъй... А "чвор" що означава?

"Чвор" какво е туй по вас?

- "Чвор" в Подуене е титла,

нещо като руски княз.

 

Мълчаливо се сгъстяват

вредом хладните тъми,

а тълпата многозвучна

не престава да шуми.

 

На "Регентска" и "Черковна"

групи рицари стоят

и с уста романси дивн

 те, подсвирквайки, редят.

 

Ето, елегантни феи

приближават се към тях,

в погледа им волност грее,

смях, безгрижие и грях.

 

Тук е важната "богиня" -

цяла свежа красота,

Лоза - дивната блондинка

с пурпурните си уста.

 

Редом с тях пристъпя Минка

сочно, розово дете,

в ясния й поглед смътно

странен се копнеж чете.

 

Елегантна и красива

Стефка примерно върви

и с възторг след ней тълпата

своите хвалби мълви.

 

Но нехае, Примадона

на Подуене е тя,

тя омайва рицарите

с дивната си красота

 

Из тълпата мълком тръгва

към тях рицарят Матей,

от уста му звучно слово

кат черковен химн се лей.

 

С реверанси, гратис взети

от парижки шик салон,

той превива се и прави

им поклон подир поклон.

 

Декламиращ "Алпухара",

плува целият в екстаз,

ала сепва се и стихва

неговий "любезен" глас.

 

Неговата реч е спряна

от разтрошени стъкла;

нищо, Заплес Тодор татък

сторил някаква беля.

 

С крясък, с врява приближава

баба Мара отдалеч, тя -

подуенска Темида,

почва прокурорска реч.

 

Нейното кресчендо мощно

над главата му ехти

и развихрено и волно

в тъмнината то лети.

 

Но не свършил прокурорът,

ето ти и земетръс,

залюлява се и клати

всичко живо околвръст.

 

Брей, Везувий ли изригва

с лава, трясъци и плам?

Нищо, Петърчо Касапа

приближава се насам.

 

В авангард се забелязва

синодалний му корем,

сам Касапа подир него

крета, пъшка изпотен.

 

И спокоен продължава

своя горд и смел вървеж;

ето стъпи, затреперва

почвата от луд копнеж.

 

Но към таз картинка пъстра

лепва се и нов фасон -

роб покорен на Меркурий,

Бакхуса и Аполон.

 

Туй е Тодор - Хан Татарски,

алкохоломразец лют,

който жив е балсамиран

със мастика и вермут.

 

Продължаваме в тъмата

ний с другаря своя път,

тук-там почнаха страхливо

електрики да блестят.

 

Откъм моста в тъмнината

иде фантастичен змей,

приближава се той бавно

и тревожни звуци лей.

 

Туй е пак трамвай препълнен,

ето, спира той и в миг

жив поток от разни хора

бликва с блъскане и вик.

 

Слизат хората и плъзват

по на четири страни,

силуетите им гинат

сред вечерните тъми.

 

Сред тълпата проличава

пъстра старческа брада,

бай Пиперко стоезични

се завръща от града.

 

Той започва да глаголи,

озарен от Дух Свети,

френски, руски, патагонски

и на цигански дори.

 

От трамвая бързи, плахи

слизат ученички рой,

треперливи, боязливи,

те поемат пътя свой.

 

По "Черковна" двенки хукват

като палави сърни,

негодувайки, че господ

дал е толкоз къси дни.

 

Те са две деца игриви,

от Черкез махла са те;

в крачките им чести, чести

пак тревога се чете.

 

Деликатната Жанета

и Иванка са това,

за тях мога аз да кажа

само хубави слова.

 

И не може другояче,

те приятелки ми са

и не смея даже укор

върху тях да нанеса

 

Ех, веднаж почаках доста

пред "Модерния" за тях,

вързаха ми тенекето,

но аз не им връзвам грях.

 

Тъй като там компаньонки

си намерих просто шик,

и че не дойдоха, аз ги

благославях в този миг...

 

Ето, те си отминават,

скривайки се в гъстий мрак,

ний с другаря по "Черковна"

тръгваме самотни пак.

 

Но ни стисна странна болка,

скуката ни приюти,

затова ний подир малко

спряхме пред едни врати.

 

В кръчмата на Тането ний

влязахме на чист винцок

и си пийнахме доволно,

както заповядва бог.

 

А виното бе прекрасно,

що ти трябва "Алказар"!

пийнахме си, дръпнахме си

с моя веселяк другар.

 

И след туй се разлюляхме

в непрогледната тъма,

и не знам как се добрахме,

призори чак у дома...

 

Но... подуенци, веч сбогом!

Аз съм доста уморен;

турям точка, но повторно

ще намина някой ден.

 

Знам, че някои обиди

ще съзрат във таз шега.

Както щете. Сал глупецът

се обижда от това.

 

Хайде сбогом, драги мои!

Сбогом, девки, и на вас,

дигам чашата пенлива

и привет ви пращам аз. мълчалива и притулена.



1921 година

ГОРЧИВО КАФЕ

 

Когато след пир полунощен самотен,

на зиг-заг се връщаш дома

и киска се вихър над жребий сиротен,

и плаче безлунна тъма,

побързай, побързай, на спиртника прашен

тури тенекийно джезве -

на винени пари под пристъпа страшен,

свари си горчиво кафе.

 

Отвориш ли тръпнейки плика и цветен

и  лъхне ли дъх мразовит,

опит от тъгата на поздрава сетен,

не гледай тъй блед и убит.

Изтрий от сърце си мечтите парфюмни

за черни очи кадифе,

под тъмната стряха на мисли безумни -

свари си горчиво кафе.

 

А в привечер зимна безлистните клони

щом стенат с фъртуната зла

и смъртният вихър се киска поклони

през тъмните влажни стъкла,

с коси заснежени младежкия спомен

отдай на аутодафе

и бавно на малкия спиртник поломен

свари си горчиво кафе.


ЗИМА

 

В полунощ по стъклата девица незрима

е докоснала с шепот уста –

по стъклата дъхът на безцветната зима

помразен е в сребристи цветя.

 

А след пир, а след звън пак самотен и бледен

приюти ме безмълвна тъма

и под черно крило угнетен и приведен,

препрочитам далечни писма.

 

И възкръсват пак празнични приказки чудни,

незабравена химна звучи

и преплитат над мене лъчи изумрудни

опечàлени морни очи.

 

Но в света любовта е усмивката сетна

на поронена златна звезда

и проблеснала, гасне над нас мимолетна

с огнелика предсмъртна следа...

 

И напразно редят се миражите тленни,

призовали назад пролетта –

в полунощ по стъклата блестят помразени

сребросини бездушни цветя.


ПРИКАЗКА

 

Тя лани беше в манастира,

дошла на тишина и хлад,

и тук завърза млада дружба

с един духовник белобрад.

 

Килийката потайна помни

на старий "татко" мъдростта,

разливаща се всяка вечер

върху рубинените ѝ уста.

 

Но таз година в манастира

не дойде тя, уви, сама:

с избраника сърдечен тайно

избягала бе от дома.

 

И в тъмна нощ пред своя "татко"

с молба яви се плахо тя.

Духовникът благослови ги

с усмивка свята на уста.

 

И щом съпругът млад попита:

"Какво се следва да платя?" -

монахът се усмихна кротко:

"В аванс плати си лани тя!"


СОНЯ

 

Не стихва звънът на сребристи стакани

и смях посред залата болно звучи;

над мене преплитата се погледи странни,

над мене празнуват две чудни очи.

 

Две чудни очи изпод черната шапка,

с студения цвят на умиращ бръшлян!

И тъмната сянка на древна сатрапка,

възторжено вдигнала светъл стакан.

 

А редом до нея под жалката броня

на своята ревност и звънък метал,

кат призрак изправен, над бледата Соня

бди нейния жрец и покорен васал...

 

И кискат се шеметно пълни стакани,

преплитат се сенки и бледи лъчи,

и с кървавий пламък на болки желани

над мене празнуват две чудни очи.


ЧИНОВНИК

 

Щом тъмите се надвесят

над разгулния ни град,

аз излизам в 6 без десет

из „Легето” на парад.

 

Сред водовъртежа дивен

на бомонда ни блестящ

нося спомена архивен

от четвъртия етаж.

 

След пудросаните деви

аз топя се от любов

и сърцето ми напева

своя огнезвучен зов.

 

Улицата ми разказва

святи приказки безкрай,

а тълпата в свойта пазва

ме притиска и ласкай.

 

Но след тази повест бурна

аз отивам си по мрак

и пред схлупената фурна

спирам тих и скромен пак.

 

И сподавил вопли глухи,

питам без тъга и гнев:

„Има ли гевреци сухи,

само че по два за лев?”


ЗАКОНА ЗА ПЕЧАТА

 

Господа народни представители!

 

Предлагаме ви този нов закон сега

за българската преса

и убедени сме, че той не на шега

от вас ще се хареса.

 

Добре разбирате навярно вий какво

чрез тоз закон ни движи:

печата, знаете, е нежно същество

и трябват нежни грижи.

 

У нас днес тези политически мъгли

не са хигиенични;

печата трябва да се облече, нали,

в одежди по-прилични.

 

Достигнаха до нашия хуманен слух

трагичните му вопли,

затуй купуваме му тоз дебел кожух,

дано да се постопли.

 

В оранжевата зима той ще е добре

с таз дреха топла, суха.

(Последните два стиха са цензурирани.)


КОПНЕЖ

 

Аз искам тихичко да отзвъни

прощалният камбанен звън

и пролетният светъл сън

да погребем в неведоми страни

под мрамора на вечната разлъка.

 

И разпилял златистия прашец

на утринните си мечти,

в среднощ край вашите врати

да мина бледен като чужденец,

усмихнал се през тъмната си мъка.

 

Над мене нивга вишните с привет

и тиха скръб да не шумят.

И месецът над моя път

да не възпре загадъчен и блед,

посрèбрил ярко спомена за тебе.

 

И там – край мраморния саркофаг

на развенчаните мечти

последен цвят да прецъфти

и нека с ужаса на вечен мрак

да ме целуне моя черен жребий.


БОХЕМ

 

Цветущата моя фантазия

ме води по приказен път,

в Европа, Америка, Азия

мечтите безплатно летят.

 

Безумно от мен са обичани –

безумно и с порив един

и тежките нимфи в Казичане,

и леките дами в Берлин.

 

С надежди макар разнебитени

кат деветгодишен балтон,

летят към Парнас младините ми

под девствено чист небосклон.

 

В среднощните зимни виелици

запалвам аз свойто сърце

и моята младост весели се,

и грее смразени ръце.

 

А сутрин светата фантазия

сразява стомашния зов –

пред някоя женска гимназия

закусвам си кифли с любов.


ЗИМНА ПЕСЕН

 

Северняка гневно вее

над общинския съвет,

лебедова песен пее

столичният морав кмет,

а отвред

спуска се оранжев лед.

 

Бай Иван ръце потрива,

кърши с грация снага,

покрай него се увиват

жълти врани из снега:

га, га, га -

здраво дръжте се сега!

 

Ех, че кокалчета тлъсти!

Братя, вуйчовци, сестри,

припкайте сега чевръсти,

припкайте вий от зори -

с по две-три

служби той ще ви дари.

 

Северняка гневно вее -

изпълнява си дълга, -

общината се люлее,

скачат врани по снега:

га, га, га -

здраво дръжте се сега!


ТОВА Е УЛИЦАТА

 

Това е улицата- улицата многолюдна,

която киска се и плаче

чрез хилядите минувачи,

която с гръм чете поемата си чудна,

де всеки стих е кървава бразда,

написана с длетото на труда

по черний мрамор на неволите човешки -

това е улицата, в чийто вик

заслушва се живота многолик

и шеметен повлича пак оковите си тежки...

 

В зори през теменужен здрач и бодра нега,

в гълъбоцветен прах на пладне

или сред сенките грамадни,

които бавно вечерта раздипля и протега,

на улицата все таз сеута трещи,

там многохилядно сърце все тъй тупти,

преплитат се далечен звън и грохот близък,

гърмежи, врява, трясък, вой и смях,

и вечна грижовност, удавена в железен писък!

 

Това е улицата! Толкоз немощна изглежда

и толкоз много търпелива!.

Но щом сред свойта скука сива

възсепне се и огнепурпурна одежда

наметне върху каменните си плещи,

щом бурята завий, затътне, заплющи -

о, в бездните на мрачни кръгозори

звездите спират своя вечен път,

и притаен, заслушва се светът:

- Това е улицата, улицата днес говори!


КАРТИНКА

 

У нас е тишина нечута,

ветрей се жълтият байрак

и само болната валута

по два-три пъти на минута

изпъшква и задрямва пак.

 

Живота си тече банално,

банално всичко е у нас

и властно скуката нахална

тегней над столицата кална

и ни тормози всеки час.

 

Омръзна парламента вече

и общинският карнавал;

едвам успя онази вечер

за час, за два да ни развлече

запаленият арсенал…

 

У нас е тишина мъртвешка,

живота ни е жива степ

и в тази орис нечовешка

се носи сал молбата жежка

за зрелища и евтин хлеб.


КОЛЕДНИ ДАРОВЕ

 

Гости стари,

коледари,

чакаме ви с тих копнеж;

на косите

ви са свити

бисерни венци от скреж.

 

Донесете,

украсете

трикольорния ни флаг

и хазната

вместо с злато

с тънки листове варак.

 

В път далечен,

безконечен

скита президента сам,

вразумете

и върнете

ни го здрав и читав нам.

 

Пълна бъчва

не заръчва

никой днес за армаган,

но решете,

поднесете

някой пълничък стакан.

 

А през дните

мразовити

с ласки женски сгрейте нас;

и най-сетне

безмонетни

да не тръпнем всеки час.

 

С тези дари,

коледари,

чакаме ви с тих копнеж,

на косите

ви са свити

бисерни венци от скреж.


ГРАТИСИ

 

Безплатен фарс е любовта -

затуй аз гратис влюбен съм.

Тя има огнени уста

и щерка е на Рубенса.

 

Ала скъперница е тя -

не кимва ни с главата си,

а ние, друже, на света

крепим се само с гратиси.

 

А ето сетните жени

в тъмата се изхлузиха,

но още нейний смях звъни

кат оперетна музика.

 

Ала скъперница е тя,

тя - щерка на изкуството,

пести си много любовта -

не пръска гратис чувствата.

 

А ние, друже непознат,

тъй свикнахме на гратиси,

че даже гратис в този свят

раздаваме душата си.


МАЙ

 

Вий тръгнете из града,

разнесете блага вест -

телеграма има днес

твърде важна, господа!

Да, да, да -

твърде важна, господа!

 

Българският славен край

няма дългове безчет -

лигата народна вред

опрощава ги от май.

Май, май, май!

Май е днеска, то се знай!

 

Само туй да е поне!

Ами идва в „Българан“

важен мъж богоизбран,

със цилиндър и пенсне.

Не, не, не -

мисля нямаше пенсне.

 

Той усмихва се, сияй

и продумва с тежък глас:

„Цензурата вдигам аз,

нека таз страна е рай!“

Май, май, май -

у Българийката рай!

 

Трогнат просто от света,

гледам вред живот кипи,

а сред шумните тълпи

иде, мярка се и тя,

тя, тя, тя - прелестна като мечта!

 

Тя пристъпя и ухай

с нежен пролетен парфюм,

аз пък мисля си наум:

„Днес оженил бих се май!“

Май, май, май -

май е днеска, то се знай!


ДЕЦАТА

 

Кат змей непобедим

извива дълъг влак

и сплита в черен флаг

искри и тежък дим.

 

Над пустото поле

надвисва самота

и врани на ята

отмерят там криле.

 

С помръзнали лица,

в разкаляния път,

към влака с вик търчат

рой дрипави деца.

 

Но тренът все лети,

далече устремен,

и в гаснещия ден

проблясва и трещи.

 

И всеки ден така

пламтящ и чужд лет

 и в сънни пустоти

те махат му с ръка.

 

Те пращат му привет

с възторжени очи

и гледат как хвърчи

живота все напред.

 

А в пустото поле

пристъпя вечерта

и врани на ята

отмерят там криле.


ДОБРЕ ДОШЛИ ОТ КУРОРТ!

 

Добре дошли! Добре дошли сте,

Бохор, Арон и Шоломон,

бай Гига, Климе, Симеон

и прочее душици чисти!

 

Ех, хладно става в Чамкория,

при Костенския водопад,

елате си сега назад -

с възторг очакваме ви ние.

 

Вълкът наесен още слиза

в селото или към града,

зъби точете, господа,

за сетнята ни жалка риза!

 

Гешефт ще падне тази зима -

гладът, студът са пак пред нас;

по сто лева да капят в час -

за Монте Карло даже има!

 

Добре дошли! Добре дошли сте,

Леон, Арон и Шоломон,

бай Гига, Унче, Симеон

и проче чисти аферисти!


ДЪРЖАВНИЯТ СЪД

 

Д-р Радославов:

 

Не ми е туй за първи път -

готов съм на държавен съд.

Кажете, моля ви, обаче

държавен съд що значи?

 

Държ. обвинител:

 

Не се преструвай толкоз де!

Държавният съд ще даде

една заслужена отплата

на теб и твоите братя.

 

Дим. Тончев:

 

Отплата ли? Нима пари

съдът решил е да брои?

Субсидия ли, или заем?

Кажете ни да знаем

 

Генерал Жеков:

 

Народът сигур е решил

да ни построи в Кюстендил

по някоя и друга вила

от благодарност мила.

 

Д-р Радославов:

 

Кълна се в своята брада,

това се следва, господа!

Ний всички имаме заслуги

почти кат никой други.

 

Д-р Данев:

 

Ако е дума за погром,

минете и към моя дом.

 

Чапрашиков:

 

Какво е пък шестнайсти юни

пред моите тютюни?

 

Българан:

 

Ех, зная, всички тез мъже

са кандидати за въже.

Така би трябвало да бъде,

но кой кого да съди?


ИДЕ!

 

Над Дунав пълновод

един комин дими;

загадъчно гърми

и свири параход.

 

От българския брег

камбаните звънят -

вестяват светъл път

на богочеловек.

 

На параходний борт

е жълтият Христос,

незнаен кат въпрос

и важен като лорд.

 

От север иде той -

пророк и дипломат,

обходил божи свят

със мисии безброй.

 

По примера велик

на първия Христос,

навсякъде бе бос

добрий му ученик.

 

Но той не беше прост

да ходи бос по лед -

той бродеше навред

в познанията бос…

 

И чакат го сега

апостоли наред

с усмивка и привет

да слезне на брега.

 

И щом се той вести,

ще гръмнат те за миг:

„Учителю велик,

какво направи ти?“

 

Премъдрий дипломат

над буйната река

ще махне със ръка

замислен и нерад.

 

И с тежкия си глас

ще каже: „Господа,

у мократа вода

направих дупка аз!“

 

Над Дунав пълновод

един комин дими;

загадъчно гърми

румънски параход.


КОНГРЕСНИ РЕШЕНИЯ

 

За столицата беше чест

в прегръдките си грешни

дванайсетхиляден конгрес

смирено да посрещне.

 

А сътворихме в тоз конгрес

най-мъдрите закони;

живота ще редим от днес

по следните шаблони:

 

от партизанство таз страна

едва се не разкапа,

ще има партия една -

оранжевата капа.

 

За спекулантите в града

въже да се запази,

но дайте пълна свобода

на селските думбази!

 

Престолният ни хубав град

не бихте го познали;

аман от кражби и разврат!

Содом да се запали!

 

Да няма вече произвол

при даване на служба! -

За ценз ще служи протокол

на всяка наша дружба.


ЗАМРЪЗНАЛА ПРОЛЕТ

 

Пролетта безпричинно притули се

сред снега на далечни гори

и в безлюдните столични улици

разбунтувал се вихър цари.

 

А с вида на египетска мумия

отминава смразен минувач

и зоват ни към грях и безумия

и студът, и вечерният здрач.

 

Но с кокичета снежни закичена,

ти си пак без другар и покров;

и по цяла нощ нявга обичана,

днес се молиш за капка любов!

 

А си толкоз красива и спретната,

съчетала смеха и скръбта!

Но умира безпомощно сетнята

безответна усмивка в нощта…

 

Пролетта безпричинно забави се

и градът е от студ вкаменен,

а забравен от лани, красавице,

грей в сърцето ти пролетен ден.


ЛЯТО

 

Горещо… ужасно горещо, като че ли

стотици комисии са се проточили

от Лондон, Париж и от Рим.

 

И сякаш спиртосани в тези горещници,

пак старчески крачим ний младите грешници

и след деколтетата бдим.

 

А вечер с душа от вино зачарована,

из кръчмите славиме Григ и Бетховена

сред синкави облаци дим.

 

И след полунощ по печална традиция

прибира ни милата честна полиция

в участъка да си доспим.


ЗРЕЛИЩА И ХЛЯБ

 

Видяхме зрелища безчет

с юмруци, чаши и шишета

и може смело да се смета,

че сред общинския съвет

спектакла просто бе вълшебен.

 

Сега пред столичния кмет,

изтегнат в гумена карета,

и пажовете му в съвета

положен е на дневен ред

въпроса втор — въпрос безхлебен.

 

А работата и на вид

престана вече да е лека

и днеска не десница мека,

а твърд юмрук, юнашки свит,

за тази напаст е потребен.

 

Че изгладнеем ли съвсем -

ще хукнем всички към съвета

и като почнеме от кмета,

безмилостно ще изядем

и сетния чиновник дребен.


МАЙСКА ЗЛОБОДНЕВКА

 

Май усмихнат пак пристъпи,

цветни май пристъпи пак,

слънцето в лъчи ни къпе,

спрял въз нази поглед благ.

 

Шавнаха девойки красни

с блузи бели като снег,

в тях човек кат се захласне,

с някой блъсне се дирек.

 

Шум в зелената горичка

и идилии весден,

ученици, ученички

срещат месеца засмен.

 

Пеперудки снежноцветн

кат онази на Сара

с шашконосците кокетни

весело празнуват май.

 

Мая щом отпразнуваха

към Норвегия отвред

веч другарите тръгнаха

да смиряват целий свет.

 

Маркс със Марс ще там се бори,

ще играят там на мир,

облачните кръгозори

те ще чистят най-подир.

 

Джон Бул прави майски бани

и в съюз цял свят зове,

Вилсон люто пак се кани,

отдалече все реве.

 

Виктор край Изонцо дреме,

Виктор сочи с яд юмрук, боже,

мина толкоз време,

що не дойде Триест тук.

 

Жофър със… не знам кого си

ще пътува през море,

галагани ще изпроси

и надежди да сбере…

 

Слънцето в лучи ни къпе,

май прегръща ни в екстаз,

ах, госпожици прескъпи,

как далече съм от вас.


КОЛЕДНА ЕЛЕГИЯ

 

(Злободневка)

 

Ще премине като сън

Коледа и таз година,

светлият камбанен звън

из простори ще застине.

 

Зер се смятат чудеса

чаша вино и прасето,

че монетната роса

омръзнала е на небето.

 

А, простете, господа,

ний, макар и сиромаси,

врагове сме на глада

и на празните стомаси.

 

Мигар да се наядеш

до насита на вечеря,

ще остане пак копнеж

и далеч от нашта сфера.

 

А нима и този път

вино кръстено ще пием

и потръпващата плът

в старо рухо ще обвием?

 

Ех, бай Коледа, прости!

По-добре ти прескочи ни

и по нази се вести

в по-разумните години.


НЕЩАСТЕН ЧОВЕК

 

На един приятел

 

Отпред, отзад - отде да те погледна -

на вид си мъж благоприличен,

но що ли вредом в столицата бедна

те срещат с поглед ироничен?

 

Защо все подигравки сатанински?

Защо те дърпат плах и жалък,

та скачаш ти като дете същинско,

макар че вече не си малък?

 

Защо си ту сърдит, пенлив, забавен,

ту пък лакейски тих и хрисим?

Ти да не би да си редактор главен

на някой вестник независим?


КОМИСИЯ ПО РЕПАРАЦИИТЕ

 

Писмо до Жанет, в алеята на въздишките

 

Залюбен във твоята грация -

достоен претекст за война,

обявих аз мобилизация

и буйно развях знамена.

 

А ти беше чудна симфония

с това деколтенце-каре,

а ти бе за мен Македония

и излаз на Бяло море.

 

Пребродих за тебе Албания,

в горичките стръвно се бих

и моите светли желания

събраха се в траурен стих.

 

Че в толкоз години мъчителни

ти властно над мен надделе -

откриха очите пленителн

 в сърцето ми „Добро поле“.

 

След кратка версайлска история,

край мене се буря изви -

не помня в каква територия

мира аз подписах, уви!

 

Днес шепне баща ти: „Вземи си я!“ -

набръчква с закана лице,

а ти - страховита комисия,

пристъпяш към мойто сърце.


ОБНОВЛЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

 

България за да се обнови,

необходим е мозък бистър,

затуй не давам я за сто глави

главата на един министър.

 

А някога е щедър Саваот

и за задача той си туря

да свърже мозъка на цял народ

на някой свой пророк в учкура.

 

И ето на конгрес безброй глави

творят обнова и култура,

а там, къде не трябвало, уви,

отзаран се разпрал учкура.


ЛОРЕЛАЙ

 

Сякаш хиляди огнени преси

ме обгарят, притискат, гнетят:

на челото ми хладни компреси,

от хинина ушите пищят.

 

А случайна, капризна, засмяна,

под прозореца спря Лорелай -

като мъдра рецепта желана,

златокъдра кат капчица чай.

 

И възкръсна пак приказка свята

с аромата на пролетна нощ,

приютила мечта непозната

под крилата на звезден разкош.

 

И през тънките бели завеси

в миг разле се усмивка-корал,

сякаш слънчево минало спре се

и отнесе и гнет, и печал.

 

Тя бе миг и шега мимолетна,

седмоцветна небесна дъга,

но умря кат мечта безответна

в непросветна и тиха тъга.

 

И за сбогом през тънки завеси

пак нашепна ми погледа син:

„На сърцето студени компреси,

а в устата таблетка хинин!“


ОБЩИНСКАТА АВТОНОМИЯ

 

Черен креп на „Алабинска“,

Батале, ах, Батале -

хубавицата общинска

в ледения гроб сме пратили,

Батале, ах, Батале.

 

Сопите на бай Ивана

са я осакатили -

писано ѝ бе горкана

от Исус ли, от съдбата ли…

Батале, ах, Батале!

 

Хвърлят погледи прощални

близки и приятели

и споглеждат се печални

клетите ѝ почитатели,

Батале, ах, Батале!


ПОСТИ

 

Християнин съм смирен и прост

и постил съм през цял живот,

но, бога ми, на тоз народ

се втръсна, братко мой, от пост.

 

Книжевната ни кухня днес

е пълна с постни варива -

и ето заради това

клиентов нет, нет интерес!

 

В Народния театър, на̀,

от толкоз време глад и пост:

готвачите по тоз въпрос

повдигат само рамена.

 

У блажний нявга парламент

речта е суха като боб,

нарядко само някой шоп

ще поизблее за момент.

 

И в пости крета ден след ден,

а всеки кряска отстрана:

„Бре, дайте по-добра храна!

Народът ни е изтощен!“

 

А иска ти се, брат, уви,

да грабнеш сопата и пръв

да пуснеш тук-там малко кръв

от тези, постните глави.


СНЯГ

 

У четири таз сутрин станах

и гледам едър сняг вали.

- Вали, помислих си, нали

не си обложен още с данък!

 

И ето девствен сняг се сипе,

над блудния престолен град,

за да покрие всяка смрад

и всички купища и дрипи.

 

Но пада той и се стопява

и бликват вред потоци кал.

- Това е вече цял скандал!

Щом е така - да спре тогава!

 

Но той спокойно пак се рони,

обилно, щедро си вали

и се топи, като че ли

валят оранжеви закони.


ПОД ЧЕРНИ РЕСНИЦИ

 

„Кажи ми, ледено сърце!“

 

Под черни ресници трепти

звездата на огнен копнеж,

а все тъй безмълвна си ти

и ръсиш усмивки от скреж.

 

И дните минават над нас

бездомни кат сини мъгл

 и стене сподавена страст

под хладни гранитни скали.

 

А празник ще бъде и ти

ще тръпнеш под сватбен венец

и там за последно прости

ще дойде смутен чужденец.

 

Аз - бледен, студен истукан,

ти - властна над шеметен зов:

ще звъннем стакан о стакан

за нашата светла любов.

 

И няма нас дух непризван

от светлия миг да лиши:

в смеха на празнуващ стакан

ще плачат две болни души.


СТАРАТА МОМА

 

Седи тя весден до прозорците ниски,

безспирно часовникът съска отзад;

на обед минават оттам гимназистки,

на обед подхвърлят ѝ поглед злорад.

 

Тя с завист поглежда ги, скръбно се дърпа

и пред огледалото дълго мълчи,

и пак с старомодна бродирана кърпа

изтрива разплакани, влажни очи.

 

А привечер, сякаш нарочно за нея

там някоя с някой възпират за миг

и в сумрака устните бърже се слеят

и плахо отрони се смях или вик…

 

Тя все тъй седи пред прозорците ниски,

злорадно часовникът съска отзад;

ах, що ли са хубави тез гимназистки,

защо ли живота е винаги млад!


СУРВАКАНЕ

 

Сред горести нечакани

в житейския ни път

съдбата суровака ни

със неодялан прът.

 

И ний нещастни граждани

под жълтия байрак -

срещнахме с недояждане

и таз година пак.

 

Сърцата наши по̀ ли са

безгрижни днес, уви?

Тежи пак нова полица

над старите глави.

 

А всеки удря, чука ни

по начини безброй

и вече са попукани

месата ни от бой.

 

Светата репарация

и тя днес на свой ред

почуква ни със грация

за здраве и късмет.


ТРУДОВАТА ПОВИННОСТ НА УЧЕНИЧКИТЕ

 

- Накъде, госпожице, така

с тази прелестна и шарена забрадка,

с влакнести цървулки на крака

и в ръка с тази тънка тенекиена лопатка?

 

- Нищо по света не става без причини, господине!

Изпълнявам длъжност гражданска и свята -

днеска, драги, си отбивам трудовата!  

 

- Браво, браво! Прелест! Ето на:

гледка редка, мъдра, мила, па и сладка!

Ами пясък колко ли зърна настрана

хвърляте вий с тази мъничка лопатка?

 

- Може точно вие да ги преброите, щом стоите

тъй без работа и в свойта леност странна

тук застанали сте още отзарана!

 

- Извинете, извинете, аз

от труда, госпожице, хич се не плаша!

Даже съм готов с любов и страст

в същий час мъжки да помогна в работата ваша.

 

- Ето ви копачката тогаз! Вземете, работете!

- А не може ли на млечната ви шия

трудовата си повинност да отбия?


ЦАНКО ЦЕРКОВСКИ

 

На Бяла черква в общия регистър

бай Цанко вписан бе и подчертан:

„Ще бъде стар сътрудник в „Българан“

и млад… кажи-речи го, млад министър.

 

И старото небе на Бяла черква

ще бъде вдъхновение на Цанка,

където той под ореха на сянка

ще си въздиша, пише и зачерква.

 

А в мътните години юбилейни

на своето чело венец ще турне

за куп творения литературни

и двойно повече творби семейни…


ЦЪРКОВНИЯТ СЪБОР

 

Действуващи лица:

1) Тези, които цял живот бездействуват

(осем митрополити)

2) Разпятието на Исус Назаретянина

3) Влъхви в свещени одежди

4) Влъхви в цивилни одеяния

5) Един Червен дух

6) Черковен хор

7) Цензурата

8) Хоругви, икони, свещи, зрители и пр.  

 

Сцената представлява черковно помещение,

непризнаваще жилищната криза. Феерично

осветление.

 

Хорът:

 

Благослови ги, отче наш небесни,

и озари ги с дух свети.

И мъдростта им нека блесне

сред непрогледни тъмноти.

Алилуйя, Алилуйя!

 

Методий Старозагорски:

 

Во имя Отца и Сина

и Светаго Духа

събраха се мнозина

за този, що духа!

 

Хорът:

 

Во имя Отца и Сина

и Светаго Духа

изстина, застина

в мъдростта му суха.

 

Методий:

 

Боголюбиви и боговъзлюблени

архиреи и богоизбрани иереи,

синодалната грамота

аз ще прочета:

приковете си ушите

в моите уста.

 

Неофит Видински:

 

Алилуйя, алилуйя,

мъдрост паството ще чуе!

 

Методий:

 

Благодат на вас, деца,

от Бога Отца

и от сина его Христа!

 

(Вади синодалната грамота и с разчувствен

вид и насълзени очи почва да чете):

 

Светият синод на православната църква

благодари богу, че българските църковни

избраници днес наново се събират, за да

видят нуждите на църквата и народа. Светият

синод като истински пълномощник на Спасителя…

 

(Спасителят от сребърното разпятие

се гърчи.)

 

Методий (продължава):

 

…бащински ще се грижи за неговите малки братя...

 

Спасителят от кръста:

 

Ако да не бях на кръста,

бих хванал шията ти тлъста…

Лицемерье туй е!

 

Черковният хор:

 

Алилуйя!…

 

Методий (довършва грамотата):

 

Възлюблени избраници, предстои ни плодотворна

и важна работа! Ще трябва да се отворят очите

на народа да тръгне по истинския път на Христа.

 

Христос от кръста:

 

И без да казвате, със таз грамота

народа пратихте вий на Голгота!

 

Неофит Видински (пъшкайки, почва речта си):

 

Да бъде волята господня!

 

Хорът:

 

…Над кухнята синодна!

 

Неофит:

 

Велик е, казвам аз, днешният де

 и за странни чудеса е отреден.

 

Един Червен дух:

 

За чудеса едва ли,

ащото сте преяли!

Едва ли е шега,

за чудо някой мъж

две баници сега

да смъкне наведнъж!

А чудесата ви са все такива

и само вас за тях ви бива!

 

Неофит (се оглежда):

 

Някой шепне отстрана!

Кой е този сатана?

 

Червеният дух:

 

При толкова дяволи черни,

събрани в тоз ден,

защо да не смей да се мерне

и някой червен?

 

Всички свещени влъхви:

 

Анатема! Анатема!

Дяволи да нема!

Изкусители народни!

 

Червеният дух:

 

Никой дявол няма да остане,

щом излязат всички тук събрани!

 

Цензурата:

 

Духове аз не признавам,

долу и духа, и мисълта!

И съвсем не позволявам

спор за черквата света!

 

(Спуска завесата.)

 

Следва второто действие — в Народното събрание.

ЦЕНЗУРАТА

 

Изпълнена с симпатия

към нашия печат,

над всяка свестна статия

тя маха жълт плакат:

"Молчать! Не рассуждать!"  

 

Газети изпокъсани

извиват мършав врат,

споглеждат се навъсени

и чуват изотзад:

"Молчать! Не рассуждать!"

 

Започнеш, с извинение,

за кражби, за разврат

и свършиш с обявление

за дини, зарзават -

"Молчать! Не рассуждать!"

 

Напишеш ли за времето,

за прашния ни град -

проблеснат пак калемите

и чуеш вик познат:

"Молчать! Не рассуждат!"


АЗ СЪМ ЖЕКОВ!

 

Аз съм Жеков Николай -

бивш командващ, бивш министър;

дейността ми всеки знай -

тя е като извор бистър

в някой девствен горски край.

 

В дни на пагубна война

в Кюстендил бях аз на дача -

в тези бурни времена

имах мирната задача:

ученички и вина.

 

Мъчно беше ми тогаз,

че войниците са голи,

че нарастват всеки час

техните безброй неволи,

и от мъка… пиех аз.

 

Знам, разстрелваха през ден

за случайна грешка дребна,

но защо вините мен?

Дисциплина бе потребна

и покорност в дълг свещен.

 

Аз съм Жеков Николай -

бивш командващ, бивш министър.

Няма днес кой да желай

в криминалния регистър

името ми да сияй.


ВАШИНГТОНСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ

 

(Комичен пролог на една трагична

драматична поема)

 

"Искаш ли мир, готви се за война".

 

Сцената - силно осветлена зала. Зелени

маси, тъмнокървави завеси и мека

виолетова мебел. На централната маса

едно сребърно разпятие, библия и ваза

с бели цветя. По стените картини

от общата война.

 

Действуващи лица:

13 влъхви

13 неми секретари

13 неми разсилни

 

Хор от влъхви:

 

От страшни полебрани

у Вашингтон събрани,

решихме най-подир

да се помолим на Христа,

да се погрижим за света

и да дарим на всички мир.

 

Главният влъхва:

 

Съгласни ли сте, господа?

 

Всички:

 

Да!

 

Сядат смирено край масите. Разсилните

отдръпват завесите и дотътрят една

грамадна граната. Влъхвите гледат наивно.

 

I влъхва:

 

Това ли пък какво е?

 

II влъхва:

 

Гондола е наверно!

 

III влъхва:

 

А мнението мое:

балонче най-модерно.

 

Главният влъхва:

 

Ах, не, туй е граната,

ужасна и грамадна.

С хилядо земни братя

тя, зверски безпощадна,

за миг би се справила.

 

I влъхва:

 

Каква проклета сила!

(На себе си.) Но все пак твърде мила.

 

Влъхвата от Албион:

 

Мен - кротичкия влъхва,

косата ми настръхва!

 

(Кръсти се и си извръща главата

да я не гледа.)

 

Бронзоликият влъхва:

 

Ах, помогни ми, Буда!

Какво страхотно чудо!

 

(Трепери.)

 

Влъхвата от Париж:

 

Ужасно, ах, и безчовечно!

Ще викам громко, ще крещя:

културата не бива вечно

да гине с ужаса на тез неща!

 

(Плюе с отвращение.)

 

Главният влъхва:

 

Господа културни братя,

време е веч на земята

да спре потока братска кръв.

Заклевам се, ще бъда пръв...

 

(Вдига библията нагоре, но неочаквано

от нея се изплъзва един нож.)

 

Всички (уплашено и учудено):

 

Тук падна нещо звънко, гладко...

Това какво ли е пък, братко?

 

Главният влъхва (смутено):

 

Туй ли?.. Нож е! Да, да, нож!..

Разрязвах библията тази нощ!

 

Влъхвата от Албион (бара задния си джоб

и тихичко на главния влъхва):

 

Преди да правиш нещо, помисли си!

Зер бровинга у задния ми джоб стои си!

 

Главният влъхва (правейки се, че не чува):

 

Но нека, братя, продължа:

решил съм, казвам, без лъжа,

да прекратиме тез войни ужасни,

надявам се, че всички сте съгласни.

 

Всички влъхви:

 

Разбира се! По принцип, да!

Но мислим, че не е беда

даже наша длъжност е човешка

да тури всеки една забележка!

 

Главният влъхва:

 

Разбирам хубавите ви слова;

самичък даже мислех за това.

Обаче за да се не губи време,

аз смятам, първо, ний да прочетеме

една готова резолюция, с която

се туря край веч на войната.

 

Влъхвата от Берлин (въздиша тежко).

 

Парижкият влъхва (на себе си):

 

Добрият брат мой влъхва

защо ли си въздъхва

и някак изпод вежда

с угроза ме поглежда?

Но всеки мой джоб е с бухалка,

та нека си помисли малко!

 

Главният влъхва (чете):

 

Подписаните ний деца Христови

сме готови

най-искрено и честно

въоръжението бесно

да прекратиме

и с боже име

да се целунем като братя,

та на земята

да зацарува най-подир

любов и мир...

Обаче никой веч за да не може

мира световен да тревожи -

решихме разоръжаването свято

да пазим с меч в ръката,

съгласни ли сте, братя?

 

Всички (изваждайки скритото си оръжие):

 

Съгласни до един!

 

Главният влъхва:

 

Амин!


* * *

 

В януарска нощ студена

трима дяволи червени

странна мисъл облада.

И засмени, непознати,

се понесоха крилати

на разходка из града.

 

И видяха нещо свети

на министрите в съвета

и възпряха там тогаз.

Там разбраха, че кове се

план на тънки интереси

в глухия среднощен час.

И с загадъчна соната

те оплакаха съдбата

на оранжевата власт.

 

А за страх и изненада

те изпяха серенада

над Малиновий креват.

Пожелаха му да стане

и кормилото да хване

на държавний апарат,

ако трудно е наяве,

може туй да го направи

в своя вечен сън благат.

 

И възпреха за утеха

над бай Янковата стреха

с тиха песен и свирни

и попитаха го кротко

за добрата му разходка

из далечните страни.

Казаха му да подреме

в блян за миналото време -

златни министерски дни.

 

И пак минаха те трима

с вихъра на люта зима,

като странен хоровод.

Буйни, луди и чевръсти,

те смутиха старци тлъсти

в кафене „Свети Синод“.

 

А завръщайки се вече,

те съзряха недалече

тлъст и грешен народняк,

с громки маршове вълшебни

и масажи най-целебни

стигнаха дома му чак.

И след кат му пожелаха

лека дейност на стомаха,

плъзнаха из черний мрак.


ВЕСТНИК "ДЕН"

 

Тъмна рожба на нощта,

в бухалски гнезда роден,

ето плесна сред калта

доблестният вестник „Ден“.

 

Жълта твар със две глави:

народняк и прогресист,

вестник „Ден“ весден мълви

мъдростта на дух нечист.

 

В жалка свита от лъжи,

с тиха есенна печал

старият лихвар тъжи

за умрелия морал.

 

Колко мила доброта

се чете на всеки ред,

колко ум и чистота

и съветчета безчет!

 

Тъмна рожба на нощта,

в бухалски гнезда роден,

ето плесна сред калта

доблестният вестник „Ден“.


ВНУЦИТЕ НА АХИЛЕСА

 

Класическата ви фантазия

в Балканите не се побра,

потрябваха и в Мала Азия

културни елински ребра.

 

Затуй Кемал паша калеса ви

с фурми и афион в ръка,

о, славни внуци Ахилесови,

с невидимите си крака!

 

Но между нас, по-тихо казано,

изглежда, че по навик стар

пак афион ви е намазано

при Афион Карахисар.

 

И припкате да се очистите

там при егейските води,

след вас пък припкат кемалистите -

дваж по-усърдни отпреди.

 

И както вихрено се движите,

уви, замисля се човек

дали не ще се вий погрижите

да спрете чак на онзи брег?

 

Но стигнете ли вече в Атина,

спокойно в древний пантеон

фантазията си разклатена

вий окачете на пирон.


КОШМАР

 

Когато в негата на утрен сън

унесен е затворник бледен,

а тихичко отекне вън

на ключовете хладни звън

и вмъкне се ключар приведен,

обронил старческа глава,

вестяващ с трепетни слова,

че вече бий часът последен -

ти знаеш ли на този миг

скръбта и ужаса велик?

 

Когато в празничния шум

на улицата многолюдна,

упит от лекия парфюм

на цветния житейски друм,

сънувам приказката чудна

на нова слънчева любов,

а мълком спомена суров

възпре пред мен с походка мудна -

и знаеш ли на този миг

скръбта и ужаса велик?


БЪЛГАРСКИЯТ РАЙ

 

(Новогодишна приказка)

 

Дан, дан, дан!

Бий дванадесет „Балкан“

и понася се в нощта

тежкият протегнат звън,

и прокудил всеки сън,

поздравлява ни с вестта,

че пристига отдалеч -

от самите небеса -

новата година веч

и с незнайни чудеса,

с дарове и благодат,

влиза в столичния град.

 

В миг откройва се пред нас

с нови краски нов живот

и учудений народ

тръпне просто от екстаз

и сред хиляди очи

изненадата личи:

тук и там, отзад, отпред,

вляво, вдясно и навред

всичко по масло и мед,

всичко в ново облекло

и за всяко земно зло

цяр и начин се нашло.

 

Гледам: голата валута,

в модни гащички обута,

подръка с министър млад,

тръгнала е на парад,

а след нея, по-отзад,

и чиновнический щат

с нова връзка и бомбе,

пуснал тлъстичко шкембе,

идва, крачи подмладен,

поздравлявайки засмен.

 

А по улици - кристал -

нито капчица от кал

и на всякое кюше

ти подават по шише

старо вино и коняк

и бадемов козунак,

молейки те при това:

„Ах, вземете, господа,

туй съвсем не е беда,

никак нас не ни е жал,

има в банките пари,

даже Гешев подари

 

за любимий си народ

целия почти имот.“

 

А министър Димитров,

от хуманност и любов,

по участъците вред

дал е строга заповед:

„Отсега, та занапред

никой пристав да не пий,

никой да не смей да бий,

няма пясъчни торби,

ни камшични веселби!“

 

Синодалният съвет

сложил бил на дневен ред

следния свещен въпрос:

 

„Може ли като Христос

всеки синодален мъж

в студ и вятър, в кал и дъжд

да върви без ропот бос?“

 

То се знае, тоз въпрос

 в синодалния съвет

единодушно бил приет

и затуй сега навред

синовете на Христа

ходят боси из калта.

 

А в кафе „Континентал“

рошав кръг се е събрал

и, простете, господа,

вместо чаши със вода

тихо келнерът напет

на писателския свет

носи пасти, шварц и чай

и безплатно, то се знай.

Редом с тях и „Българан“

на гуляй е призован

и с молебствия безкрай

слави българския рай.


НА КОНЦЕРТ

 

На една приятелка

 

- Очите спят, ушите спят, душата спи -

това е вече сън на куб!

Мадам, мадам, какво ви ослепи

сред Военния клуб?

 

Мадам, мадам, там свирят, чуйте Григ

и още светло е навън.

Отде-наде ви стисна здраво в този миг

проклет нечакан сън?

 

Очите спят, ушите спят, душата спи -

това е вече сън на куб!…

- Ах, спрете, моля ви се! Туй не се търпи!

Какъв сте зъл и груб!

 

Не виждате ли вий, че татък до оназ жена

седи и слуша моя мъж!

Какво са свирили, ще ми разправи той дома,

хем всичко наведнъж!


ДОБЪР ВЕЧЕР!

 

Добър вечер, малка Катя,

и прости ме, извини -

чух сребристо да звъни

твоят весел смях в тълпата.

 

Аз бях шеметно залутан

в празничната суета

и гнетеше ме скръбта

в своя пристъп поминутен

 

И сред цветните измами

тежко бе ми, сякаш днес

трийсетхиляден конгрес

заседава на гърба ми.

 

А пък тебе ти е леко

(ех, вий леките деца!)

и над хиляди сърца

ръсиш привет издалеко.

 

Но чаровна кат Далила,

озарена от любов,

може би съпътник нов

днес не си ти приютила?

 

О, тогаз през горест зимна

нека погребем студа

и вседневната беда -

с малка приказка интимна…

 

Добър вечер, свидна Катя,

и прости ме, извини -

чух сребристо да звъни

твоят весел смях в тълпата.


НОВОГОДИШНА СМЯНА НА КАБИНЕТА

 

Сбра си старата багажа,

взе си сбогом с нас и с вас

и безшумно по паважа

тръгна в полунощен час.

 

Сянката ѝ прегърбена

бавно мярка се в нощта,

угнетена, наскърбена,

мълком цапа тя в калта.

 

Сякаш мъж й бил полковник

снажен, важен, угоен

и по новия писмовник

в запаса е зачислен.

 

А в тъмата мразовита

Новата година веч

идва светла и честита,

срещайки ни с звънка реч.

 

По косите разпилени

греят огнени звезди

и в неведомо копнение

тръпнат сладостно гърди.

 

Подир нея пъстра свита

от надежди и мечти

като облак бял долита

и молитвички шепти.

 

А в ръцете белоснежни

старо вино в нов бинлик

и в просторите безбрежни

екне веселият вик…

 

Сбра си старата багажа,

взе си сбогом тя навред,

дъщеря ѝ по паважа

нов съставя кабинет.


ДОЛУ МАСКИТЕ!

 

В многоликите тълпи

на празнуващия град

всяка привечер кипи

пъстроцветен маскарад.

И възпламналата плът

с маската на вечен грим

призовава в странен път

всеки девствен пилигрим.

 

А е странен карнавал

уличният цветен сън;

безмонетната печал

сплита се със чужди звън.

И един ли влюбен брат,

с своя блян неотразим,

дебне дева светла кат

приказка на братя Грим?..

 

Но минават в свиден шум

вред маскирани жени

и гнети ги лек парфюм

в свойте шеметни вълни,

а в конфетен цветен дъжд

молят хиляди сърца:

„Нека маски са веднъж

истинските ви лица!“


ПРОСТИ МУ, ГОСПОДИ!

 

Наистина, това бе истина,

а не кошмарен панаир;

калта старателно почистена

и нареден почтен шпалир.

 

И цяла иронична София

стълпила се от две страни

да чуе чудна философия

на дваж по-чудните ни дни.

 

Не беше второто пришествие,

макар че идеше Христос -

това бе погребално шествие

и тържество на мозък прост.

 

Калпаци до очи нахлузени,

стражарски винен аромат,

макар и мъничко сконфузено,

все пак устрои се парад.

 

А в манастирско целомъдрие,

между децата сам дете,

Христос усмихва се с усърдие

и сто и първа реч чете.

 

Изправил се с коси разрошени

на министерския балкон,

разправя как били потрошени

за смях мильон подир мильон.

 

А бронзовият цар заглежда се,

сломен от тягостни мечти,

и полугласно той нарежда си:

„Прости му, господи, прости!“


СТАМБОЛИЙСКИ СЕ ЗАВРЪЩА

 

Действуващи лица:

 

Стамболийски

Хор на министрите

Свита от безгръбначни

Една погребална колесница

Две секретарки

Пълният състав на столичното градоначалство

Всички агенти на обществената безопасност

Петдесет и двама селски тузове

Мъже, жени, деца, часовникът на халите

и Червеният дявол

 

Картина I

 

Гарата. Влакът и Стамболийски пухтят.

Свитата си оправя фраковете.

Президентът спира пред почетната рота.

 

Стамболийски:

 

Виж, каква юначна чета!

Червендалести момчета!

И румънският народ юнак е!

Ама с тез аз бивам Таке.

Лойд Джордж много ги хареса:

„Що не взимаш, кай, Одеса?“

(Поздравлява войниците): Здравейте, юнаци!

Поздравлявам ви с празника!

 

Войниците:

 

Покорно благодарим, господин… господин м-ре!

 

Стамболийски (към безгръбначните):

 

Господа, почтени и отбрани,

бият ли черковните камбани?

 

Хор от безгръбначни:

 

Не са започнали да бият още.

 

Червеният дявол:

 

Ще забият и за погребенье време до̀-ще!

 

Хор от безгръбначни:

 

Господине президенте,

без лъжа и комплименти,

вий сте най-голям мъдрец,

но забравихме венец.

Извинете

и простете!

 

Червеният дявол:

 

Какъв венец ще му положа аз

на него и на неговата власт!

 

Един от безгръбначните (към колегите си):

 

Дявол да го вземе, господа,

сещам нещо твърдо у гърба -

леле, ако ми стои гръбнака!

Президентът реч от мене чака.

 

Втори безгръбначен:

 

Що ме карат да се смея?

Нали ги оставихме в музея!

 

Един от министрите (към президента):

 

Народът тръпне във екстаз

и чака вас.

 

Стамболийски:

 

Да почакат два-три часа тези хора!

Аз съм чакал три години у затвора!

 

Химн на безгръбначните:

 

Военни, цивилни

с погледи умилни

срещат ви днес!

Вий сте на земята,

даже на хазната

благодат и чест.

 

Петдесет и два селски туза:

 

Няма нийде други

с толкова заслуги,

воля, ум и мощ!

Той ще ни изпрати

всинца дипломати

още тази нощ.

 

Стамболийски:

 

Аз казвам стига веч,

аз ще държа вам реч:

(Оправя си връзката.) Аз!

(Обръща се надясно.) Аз!

(прави кръгом и гледа наляво) Аз!

 

Един от безгръбначните:

 

Това е реч велика!

Оратор туй се вика!

 

Втор от безгръбначните:

 

Какви слова и мъдрост странна!

Мен от наслада зле ми стана!

 

(Всички ръкопляскат.)

 

Картина II

 

„Мария Луиза“. Народен шпалир. В средата

бяга едно подплашено псе. Един конен

стражар го гони с камшик. Кучето бяга към

халите. Откъм халите се чува: „Иде! Иде!

Де го бе! Ето къде тича пред конния

стражар.“

 

Едно перо от шапката на Омарчевски

към друго перо:

 

Ще трябват буйни акламации:

турете живи декорации.  

 

Второто перо литва към джамията и

води дълга редици прогимназисти и

учащи се в основните училища.

 

Първото перо:

 

Така! Наред! От две страни!

Вниманьето им обърни,

щом мине автомобилът край тях

 да няма смях!

Да викат всичките ура!

Нали разбра?

 

Второто перо:

 

Да!

 

Една бабичка:

 

Исус кога влезнал в Йерусалим,

навсъде било цветя и килим,

а той бил яхнал на магаре!

 

Друга бабичка:

 

Защо му е магаре на нашия Христос,

когато се е яхнал върху народа прост.

 

Часовникът от халите:

 

Дан, дан, дан -

иде мъж богоизбран!

 

Един от зрителите:

 

Гледай, гледай ти! Часовникът върви

и даже нещо странно той мълви,

а никога в нормално време той не бие!

 

Друг от зрителите:

 

Да, ненормални работи ще видим ние!

(Кръсти се.)

 

І стражар:

 

А ти мастика пи или коняк?

 

II стражар:

 

Мастика пак, а за коняк,

ей богу, имах аз голям мерак!

 

I стражар:

 

Брей! Процеса! Иде!

 

II стражар:

 

Да, началото се види!

 

Откъм „Шарен мост“ се задава

процесията. Авангард от конни стражари.

След тях два кордона пеши полицаи,

подир кордоните кордон детективи.

Подир кордоните на детективите

кордон от пристави, а след него 52 туза

със зелени знамена и средата на Исус.

 

Хор на тузовете:

 

Пейте, земледелци,

ние сме на власт -

всички са под нас!

 

Стамболийски:

 

А пък аз над вас!

 

М-р Омарчевски (маха шапката):

 

Многохилядно ура!

Ураа!

 

Зрителите се смеят.

 

Омарчевски:

 

Бе викайте ура!

 

Стамболийски:

 

И таз добра!

Нима тук всичките са онемели?

 

Един безгръбначен:

 

Съвсем не, от възторг са окаменели!

 

Стамболийски (пее парчета от „Жрицата

на огъня“):

 

Аз съм Раджа,

балкански дипломат премъдър!

 

Двете секретарки:

 

Ние уж сме секретарки,

а за нас пък няма арки!

 

Шествието тръгва към двореца.

Един пристав припка и разпорежда:

„Барем стражарите да викат ура!

Цивилните стражари!“

 

Операторът на „Модерния театър“:

 

Пратили ме да правя сал масраф!

Къде от туй по-хубав кинематограф?

 

Една погребална процесия се задава

по бул. „Дондуков“ и пресича

пътя на Стамболийски.

 

Стамболийски:

 

Нима и мъртвите се сещат

за мен, та ме посрещат?

 

Червеният дявол:

 

Туй е твърде важно, Александре!

Тържествений ти път

пресича смърт!


МИШОКА

 

Дете на втората гимназия

и шеста градска част,

в Европа, Африка и Азия

говорят сал за вас.

 

Подвижна като топка гумена,

незнаеща печал,

възтъничка, обаче румена

и ярка кат корал.

 

Дете на втората гимназия,

давно я ваший раб;

в кръга на моята фантазия

висите на канап.

 

И, представете си, сънувам ви

уловена в капан

и посред крясъци нечувани

ви пращат армаган.

 

Дете на втората гимназия

и най-трагичний клас,

смутен от тези безобразия,

събуждам се тогаз.

 

И мисля аз в кревата си

почти до сутринта,

Мишока сигур пак изпати

си от свойта доброта.

 

Навярно пак загази я

по нещо някой час!

Дете на втората гимназия,

припада ми тогаз.


НА МАРИАМ

 

Писмото ми било студено,

лишено от нежни слова,

простете, госпожице скъпа -

виновен се считам в това,

 

но все пак тук има причини

и важни при туй, Мариам,

пестя аз грижливо в сърцето

за вас непритворния плам.

 

А, вярвам, ще се съгласите,

че мъчно, уви, се живей,

щом рухнат прегради сърдечни

и пламъкът в миг се разлей.

 

Аз имам рецепта свещена,

особено при любовта:

„Поемай на час по лъжичка,

за да разбереш сладостта.“

 

Това е за първия месец,

на втория - с чашата пий;

на третия вече безумно

от нея за миг се упий.

 

А щом като поизтрезнееш,

погален от лъх мразовит -

вдигни си яката сърдечна,

тръгни си унил и разбит.

 

И в къщи любовния спомен

отдай на аутодафе,

и сладостта за да забравиш,

свари си горчиво кафе.

 

Хиляди привети: Нагел Смуглый


СНЕЖНА ПЕСЕН

 

С колко нежност и разкош

зимата ни приласка -

колко странно тази нощ

тръпне твоята ръка!

 

В тайнствения полумрак

шепне огнелика страст

и гирлянди девствен сняг

свеждат вейките над нас.

 

През капризна топлота

звънко твоят смях звучи

и усмихва се мечта

в теменужните очи.

 

А снежинките летят -

в тебе влюбени и те,

и целувайки те, мрат

в мраморното деколте.

 

И далеч, далеч градът

тъне в сребърни петна;

странно сплитат се, трептят

цветни ленти светлина.

 

Там е празнично сега,

тътнат шумните тълпи;

в блян по нечия снага

златен блясък се топи.

 

Но аз двойно съм богат

в тези трепетни нощи;

аз съм още толкоз млад,

толкоз хубава си ти!

 

И напразно тук сега

някой черен дух шепти:

„Плъзгаво е по снега

в тези нощни самоти!“

 

Ах, над нашите глави

смешна истина звъни:

плъзнали сме се, уви,

още в ранни младини!


УМИРАЩИЯТ ЛЕВ

 

На трикольорна позакърпена постеля

лежи умиращият лев.

Реди се ден след ден, неделя след неделя -

ни мърдане, ни дъх, ни рев.

 

Споглеждат се финансови ветеринари

и цъкат плахо со язик:

„Каква ужасна болест лева ни удари,

та в немощ легна той за миг!“

 

Турлаков чеше се по голото си теме:

„Язък, язък за тоз аслан!

Да му дадем чрез „Утро“ и чрез „Ново време“

и мъничко валериан!“

 

И пъхат му в устата данъчна лъжица

со нова марка „Шеризѐ“,

дано проблесне пак живот поне искрица,

дано да стъпи на нозе!

 

А „Българан“ поглежда ги и се кикоти:

„Какво ще стане, братко мой?

Та тук е само кожата му от банкноти,

а сам в чужбина дреме той!“


ФЕРДИНАНД ДЬО БЕРЖЕРАК

 

Той беше храбър немски Бержерак,

а в замък български седеше;

носът му царствен накит беше

и служеше му като боен флаг.

 

От сянката на този нос велик

трепереха барони клети

и трикольорни кабинети

като врабци се пръскаха за миг.

 

Подадеше ли само знак със пръст -

гасконците търчат веднага

и води ги той с гола шпага,

за да забиват своя православен кръст.

 

И влюбен беше нашият герой

в една омъжена Роксана -

сърдечна дама тя му стана

и с нея той дели нощи безброй.

 

А той бе нещо и като поет:

написа сума манифести

и най-подире се премести

във замъка на своя стар прадед.

 

И ето го днес старец среброкос,

в цивилна натъкмен премена,

въздиша татък към Виена

и клати скръбно своя смачкан нос.


ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ПЛЮВА

 

Голтак последен бе преди,

а днес е крезовски богат;

навред в престолния ни град

успява той да се вреди.

 

И всичко му върви наред

из българския честен край:

и всеки спекулантин знай

кантората му за рушвет.

 

Забързан, важен, изпотен -

на всяка крачка все и той;

шест педи точно е на бой,

а шест пъти печели в ден.

 

Скимти и плюва, и търчи.

У всеки важен кабинет

минутно и добре приет,

той сяда и върти очи.

 

И плюва. Плюва всеки миг!

Разпален и невъзмутим,

изпуска той кълба от дим

и плюва пак с спокоен лик.

 

Загледаш го как плюва вред,

престъпник, а пък е на чест,

но мислиш, с пълно право днес

той би заплювал целий свет.

 

Той знае себе си, затуй

и плюва яростно весден:

ах, той е просто възмутен,

че няма кой да го заплюй!


ЮБИЛЕЙНО КВО ДА Е

 

Сред делничната суета,

сред мъка, скука, яд и скръб,

съзнал си длъжността света,

с усмивка вечна на уста,

стои той днес кат образ скъп.

 

А облаци и тъмнина

надвисваха над роден край;

блестящ в златиста светлина,

заменил слънце и луна,

стоя на поста си докрай.

 

И стиснал бича си в ръка,

със своя непритворен смях

сърцата млади приласка

и смаза в своите крака

лъжата на вседневний грях.

 

В звъна на празничен стакан,

разперил своя страстен вик,

от чисти радости пиян,

следеше с поглед замечтан

той на живота пъстрий лик.

 

И не в едно сърце запали той

свещений поетичен плам,

откърми не един герой,

и всеки негов весел брой

бе лъч в културния ни храм.

 

Години девет бе на пост

сред мрак, неволя и беда;

навсъде беше свиден гост,

за учен, прост, богат и бос

той беше утринна звезда.

 

И над кого ли се не смя

кат цар, макар и сиромах?

Къде по нашата земя

не пръсна скучната тъма

и мозъчния тежък прах?

 

Сред делничната суета,

сред мъка, скука, яд и скръб,

съзнал си длъжността света̀,

с усмивка вечна на уста

стои той днес кат мощен дъб.

 

 

Ѫ

 

Нещастна (цензурирано) рожба,

ти властно се шириш навред

и твоята форма пробожда

сърцето на всеки естет.

 

С наредба една правописна

саката се ти появи

(цензурирано)

(цензурирано).

 

Трикрака разкривена буква,

ни риба, ни пиле, ни рак,

(цензурирано)

(цензурирано).

 

Ти цяла си куки и котви,

ти бременна сякаш че си,

а топло место си приготви

и твоят вид всичко краси.

 

Загледан в тез куки свирепи

 аз шепна без милост и грех:

(цензурирано)

(цензурирано).



1922 година

АВГУСТ

 

Пред дюкяна пъпеши и дини,

задух, врява, облаци от прах.

Вътре две начервени слугини

пред изтъркания стар тезгях

гълтат розов сладолед.

 

Пременен в закърпена престилка,

Хюсеин с напукани ръце

бърше лимонадена бутилка

и напява: „Кажиш, о, сирце,

кой ще любиш занапред?“


АРТИСТ ЛОЙД ДЖОРДЖ

 

Мрачна сцена е земята, мрачна, стара е пиесата;

ролите са твърде много: роби, цар, жреци, смешник…

Режисьор е тук живота, интереса е завесата,

а смъртта е зъл директор, ала най-добър критик.

 

Щом завесата се вдигна, през мъглите на Британия

ти яви се е герб на рицар, а под герба стар Шейлок.

Ръкопляскаха топове, пращаха ти почитания

и потоците от кърви, и пожара до възбог.

 

Джентлмен, ти бе божествен! Всички майстор те намериха -

маниери - тънки, ловки, глас прекрасен, чуден грим!

Франция бе възхитена, занемя пред теб Америка,

Хинденбург ти се поклони, мрачен и невъзмутим.

 

И пристъпяше ти важен в блясъка на комплиментите,

а на сцената валеше от букети дъжд цветист.

Ти приемаше венците и прочиташе по лентите:

„На трагика от Версаил, на великия артист!“…

 

Ти не страдаше от глупост. Не пострада и от мания.

Но какво се случи с теб? Репликите ли ти сбърка,

или старост те налегна, та в пиесата „Мудания“

побледня и в миг подгъна акробатските крака?…

 

Ех, милорде, мрачен залез… Мрачен, кървав повали се ти.

Твоята зловеща роля не е вече за света.

Ако имаш ти лице - умий го и послушай през кулисите

публиката как се киска и подсвирква ти с уста.


БЛОКОВА ПЕСНИЧКА

 

(Пее се по гласа на новия национален

химн „Червената ти връзка“.)

 

Оранжевата дъска,

оранжевата дъска,

оранжевата дъска, мило либе,

главата ти блъска.  

 

Не искам да пътуваш

за Долни Дъбник с трена;

у София седи си, мило либе,

у София, до мене.

 

Оранжевата дъска,

оранжевата дъска,

оранжевата дъска, мило либе,

черепа ти пръска.

 

Когато бяхме малки,

не правеха митинги

с дървета и бухалки, мило либе,

с картечници и кримки.

 

Оранжевата дъска,

оранжевата дъска,

оранжевата дъска, мило либе,

постави ти превръзка.


БЮФЕТНА ЗЛОБОДНЕВКА

 

Посветена на г-на Иван Длъгнеков - градски кмет

на столични селяни

 

Чорбата ти е малко кисела

в парламентарния бюфет,

но теб съдбата е орисала

за столичен премъдър кмет.

 

И жрец на тънка гастрономия,

на старите привички раб -

общинската ни автономия

опече я кат шишкебап.

 

И ето, рой гладници, свили се

покрай общинските врати,

днес дебнат с вили вместо с вилици

и чакат да започнеш ти.

 

А ти усмихваш се божествено,

запретнал десния ръкав,

догълтваш важно и тържествено

училищния благ пилаф.

 

И мъдър в своите понятия,

за общината готвиш веч

от купища мероприятия

един голям тюрлюгивеч.


ВЕРИГИТЕ НА МИСЪЛТА

 

Когато мъртвата пустиня

на свойта черна слепота

Човекът с пот и кръв премина

под ударите на Смъртта,

и окървавен, блед излезна

на стръмний житейски път -

пред енго с рев страхотна бездна

разкри студената си гръд.

Самин сред хаоса безбрежен

на непрогледни векове,

той тръгна, бодър и метежен,

по голите ѝ брегове.

А пълна бездната бе с грохот,

с незнайни ужаси и мрак

и Демонът пред всеки проход

поставил беше кървав знак…

Но ето, трепнаха тъмите,

извърна поглед плах Нощта

и в миг проряза висините

златиста огнена черта.

В почуда спря се Человека

и зърна днес и навсегда:

лъчи по земната пътека,

а над челото си - звезда.

И грейна огнена, сияйна

над него Мисълта-звезда:

утеха в мъката безкрайна,

сестра при радост и беда…

Преплитат се пътеки смътни,

реве пустинен ураган

и в него страховито тътне

плачът на идол развенчан.

Но бодър Человекът броди

и смело тайните чете -

звездата го крепи и води,

звездата грее и расте.

А колко много черни братя

посрещнаха я с гняв и злъч,

закрили своите обятия

за нейния рубинен лъч!

Един ли тук изви десница,

замервайки я с кал и пръст,

веднъж ли чиста кат девица

биде разпъната на кръст?

Но кой от призраците нощни

лика ѝ светъл засени?

Не грей ли ярка и разкошна

през мраз и черни тъмнини?

 

Когато в шумните площади,

изправил старческа глава,

Сократ призва сърцата млади

и в огнените му слова

проблесна красота нетленна,

огряла нов път на света -

нима отровата студена

можа да стигне Мисълта?

Нима тълпа от фарисеи -

слепци с угаснали очи,

убиха светлата идея

и трепетните ѝ лъчи

не се разляха от Голгота

над всеки дом и всеки друм,

издигнали се над живота

с крилата на божествен ум?

 

И днес, когато необятна

по блясък, мощ и красота,

тя грей в сиянието златно

над трепетната ни мечта -

мечта да видим всички братя

изтръгнати от нищета,

вий пак зовете тъмнината

в жестока битва с Мисълта!…

 

Ковете тежките окови

на немощния си закон,

гответе хладните отрови

и пламъците на Нерон!…

Какво сте вие, сенки бледи,

безумни рожби на нощта?

Над пировите ви победи

стоим с усмивка на уста.

Над всяка бездна и верига

свободна мисълта лети

и грешната ви власт не стига

до чудните ѝ висоти.

Какво сте вий, безумни люде,

и що е вашият закон?

Какво са черните заблуди

и сянката на златний трон?

Днес, вижте вий: все по-разкошна

трепти звездата над света -

топят се призраците нощни

под блясъка на Мисълта.

И ето, робът, сред огньове,

пристъпва с исполински ръст

и на вековните окови

разбива и последний къс.


ЗАДАЧИ

 

Мъдреците ни са днеска май на дача:

депутати, спекуланти и министри,

ала все ще има някой да избистри

и реши поне една задача.

 

Нямам и не мисля аз за милиони,

ала в тез финансови пустини

питам: лева ще ли да надмине

храбрите австрийски крони?

 

Имаме ний нещо като съд държавен.

Доскуча и нам, и нему толкоз време.

Питам: някой няма ли да се заеме

да даде под съд тоз съд забавен?

 

Бог комисия ни даде седмочленна,

все с зелени обещания ни храни -

през октомври тез оранжеви аслани

ще ги пратим ли и ние на зелено?

 

Моля ви се, тез репарацийонни кризи

ще престанат ли така да ни тревожат,

ако славните ни властници заложат

хилядите си кирливи ризи?


ГОСПОДА ЧИТАТЕЛИ

 

Утешително е в тоя сив сезон,

че не сме съвсем забравени:

безутехата на мокрия евзон

малко нещо утешава ни.

 

Утешителни са в парламента бурите -

всеки де реве и свирка;

утешително е, че у джеба пак ще турите

отредените пари за цирка.

 

Утешително е в тия тежки дни -

тъжни и прокобни за България,

че Стамбол в неведоми страни

пак на скитане удари я.

 

Утешителни са дневните и пътните,

но за вас утехата не там е:

вам утеха е, че няма днес да глътнете

статия от „Земледелско знаме“.


ИЗБОРНА КАРТИНКА

 

По мазния кожух на бай ви Гани

пързалка има пак.

Гърбът му станал вече само рани,

но шумно всички звани и незвани

пързалят се от сутрин чак до мрак.

 

Търчи, засили се и плъзне по цървули

оранжев малчуган.

След него, сини гащички обули,

летят чифт старополитични нули -

Иванчо Гешев и Стоян.

 

Надясно нейде скърца разкована

зелената шейна,

оттатък морава дружина сбрана

пристяга кънките си замечтано

и чака сгодни времена.

 

И още много други, стари, млади

раздвижват там крака,

пързалят се с доволство и наслада,

а Ганю пъшка си и плюе със досада:

„Ех, стига джанъм все така!“


ГЛАД

 

През цялото лято напразно копняха

душите за капчица дъжд.

Небето бе сякаш запалена стряха

и в суша безмилостна вред изгоряха

полята с пшеница и ръж.

 

И ужас облъхна селяците бедни,

сърцата им скръб вледени.

Те шушнат, споглеждат се трепетни, бледни,

а бърже дояждат се вече последни

прикрити от лани храни.

 

Една подир друга прихлупени хижи

пустеят и неми стърчат.

Тълпа след тълпа из полята се ниже,

а мълком по техните стъпки се движи

зловещия хищник Гладът.

 

* * *

 

Като безчислени ята,

подгонени от есента,

далеч, далеч отлитат шеметни пълчища.

Очи извръщат се назад,

където в бронзов прах трептят

тополите на горестните им селища.

 

И ето плачеща жена,

до нея плахо отстрана,

привел в печал глава, върви мужик замислен.

Край тях притискат се деца,

с изпити, смаяни лица,

и впиват поглед из кервана многочислен.

 

В душата скръб, пред поглед тъп

блуждай и гасне образ скъп.

А огнена земята майка ги поглежда

с раззинали пукнатини

и сякаш леден смях звъни,

и помразява всяка трепетна надежда.

 

* * *

 

Сивожълти безплодни поля

се простират кат смъртен саван

и по тях безконечен керван,

поразен от съдбата си зла.„„

 

Накъде и по кой път сега?

В безконечна, задрямала степ

ни покой, ни вода, нито хлеб!

Само ужас и черна тъга.  

 

Вред безлюдни и глухи села.

А сред жълтите тез пустоти

сгорещеният въздух трепти

с милиони прозрачни крила.

 

* * *

 

А в полето, днес облето в безутешна, бурна скръб,

бодро щеше да се носи песента на звънък сръп.

И смехът на волни деви щеше буйно да звъни

над облъханите с гибел безпределни равнини.

 

Ширни ниви златогриви щяха кротко да сведат

натежали класове над родна черноземна гръд.

Вредом сини метличини, кат очите на деца,

щеха да мълвят утеха за селяшките сърца.

 

Ех, нали и таз година с толкоз грижи и тегла

разорани и засяни бяха мъртвите поля!

Черни мъки всекидневни, черни тежки капки пот,

а сред тия сиви степи нито искрица живот!

 

* * *

 

И ето, безкрайни, безхлебни кервани

се точат из прашния път,

над тях небесата оловни савани

безмълвно простират. И в скръб изтерзани

селяците бедни вървят…

 

И все тъй пустеят прихлупени хижи,

пустеят и неми стърчат.

Керван след керван из полята се ниже,

а мълком по техните стъпки се движи

всевластната хищница Смърт.


ДИПЛОМАЦИЯ В ЛОЗАНА

 

В Лозана броди вихър зимен

над оснежения паваж,

а как е топъл и интимен

лорд Кързон с президента наш.

 

Бил Стамболийски пред вратата

(каква ли длъжност имал там?),

а лорда стиснал му ръката

и поусмихнал се едвам:

 

- Здравейте, друже! - казал лорда.

- Здравейте, ба! Здравейте, ба!…

И Стамболийски гордо, гордо

потупал лорда по гърба.

 

Успехът ни дипломатичен

да беше само в туй - добре.

Но картичка със подпис личен

поднесъл сам Поанкаре.

 

Едничък само Мусолини

търговски заявява там:

- Обичам ви бе, господине,

но дайте нещо - да ви дам!…

 

- Да дам, бе. Ех, какъв добър бих

отрязал армаган за вас!

Ала на братята ни сърби

във Белград го харизах аз.

 

- За Македония, простете.

Не биде тя късмет на вас.

Но я в подарък приемете

фашиста Буров Атанас!


ЕЛИН ПЕЛИН

 

На тихото село най-тихий син,

избра си муза във литак.

И без да бъде враг

на бира, вино и коняк,

нарече се Елин Пелин.

 

Житейският му път бе прав,

обущата му - малко криви

и все пак дни щастливи

под небосклоните ни сиви

живя той с своя весел нрав.

 

Речат ли паметник да му градят,

не трябва никаква легенда.

Ще издълбаят Пендо

натряскан и опрен

до бай Пижо или някой негов брат.

 

Разбира се, там отстрана,

залюбена, възпета

ще бъде и Анета,

тя - първата несрета

и втора вдъхновителка жена.

 

А Балабанов, ако не забрави,

до паметника може

случайно да положи

учебника по закон божи,

кат знак на меценатските ни нрави.


ПРОЛЕТЕН ГРЯХ

 

Усмихнато слънце припече

и пролетен химн прозвъни;

мечтите ми връщат се вече

от топлите южни страни.

 

Небето разля милиарди

въздушни целувки-лъчи;

излезте, деца, в булеварда

с искрящи, влюбчиви очи.

 

Анета, Жанета и Мери,

и проче амурни сестри,

открийте сърдечните двери,

макар да сме пак без пари.

 

И нека всуе ви не молят

горящите наши души -

ужасен грях върши напролет

тоз, който не ще да греши!


ЕСЕН В АНАДОЛА

 

Горите в Анадола пожълтели са

под ласките на есента.

А от фугаси огнеянтарна виелица

напява химна на смъртта.

 

Извиват дим села и градища запалени,

пожарища нашир и длъж.

Каква феерия от фесовете алени

и жълтий фустанелен дъжд!

 

Търчи Кемал, лети кир Яни, а шрапнелите

поръсват оловни цветя

и в Бялото море се ронят фустанелите

кат жълти есенни листа.

 

 А на брега, прострял снага изкъпана,

Джон шепне си едвам, едвам

 „Юнашки вие двамата там бийте тъпана,

че парсата ще сбирам сам!“


ЕСЕННА ПЕЧАЛ

 

Жадувам тихата идилия

на чуждеземни самоти,

аз бих заминал за Бразилия,

но дневни кой ще ми плати?

 

Да ми платите не отърва ви,

а сам аз нищо не спестих

в мъглата на войните кървави -

ни с честен труд, ни с мъдър стих.

 

Не съм роден за демагогия

и с Телефончето съм зле,

а ето на живота строгия

и леден полъх ме обле.

 

И край трапеза с хляб и сирене,

от странни помисли обзет,

бленувам избори касирани

и нова бран за по-нов кмет.

 

И без да съм Чичиков мъдрия,

от мъртъвци събирам лов

и скъпичко и без усърдие

продавам ги на Крум Попов.


ПЪРЗАЛКА В КЮСТЕНДИЛ

 

Аз помня: сключваха в Париж мира,

след тригодишна смъртна баня,

и Тодоров гърлото си продра

към ред и мир да ни подканя.

 

Но днес е празнично към Кюстендил,

макар да има мраз и ветър,

макар под нулата да се е свил

държавния ни барометър.

 

Пързаляме се славно, господа,

на политически пързалки

и вместо с кънки, както е реда -

пързаляме се на бухалки.

 

Не знам какво е в Кюстендил сега,

едва ли знае даже блока,

но хлътнали сме здраво сред снега

и преспата е, май, дълбока.

 

Не знам как ще се справим с тоя сняг

и с новия кадрил безумен, но знам,

че лошо ще се плъзнат пак

оскубаните люде в Шумен.


ЗЛАТЕН ОРКЕСТЪР

 

На Коцето и спящата царкиня.

 

Безсребърен друмник, с измачкана раница,

седя в този сънен локал

и моята будна печал

стои като митнична стража на граница

и всяка наслада, и всяка мечта

облага с високи, жестоки мита.

 

Че днеска в сърдечната ми територия

бушува и жажда, и глад,

че може би влюбен съм, брат,

в онази красавица татък на втория,

на втория стол де седи до баща си -

баща ѝ банкера с любезните каси.

 

Ех, рано съдбата сложи си секвестъра

на моята млада душа,

но черната мъка теша

с вино и балсамния химн на оркестъра,

но в черната мъка красавица бди

с очите си - мъртви сапфирни звезди.

 

И с лунния спомен за младост изгубена

по знойни вакханни жени,

оркестъра болно звъни,

оркестъра плаче и моли се влюбено…

И ако ти кажа, че липсва оркестъра -

чуй, братко, как свири милйонната зестра!


САНДО КЕСЕДЖИЯ И МАРКО КРНАЛЕВИКИ

 

Сбили са се, майко, два юнака,

два синове велики:

Сандо Кеседжия и Турлака

Марко Кралевики.

 

Тътнат буки, дъбове вековни,

стенат глухи пущинаци,

въртят сабли тежки и отровни

двамата юнаци.

 

Сандо хвърля тежка боздугана

Драгневата златна глума,

Марко малко настрана застана

и сербез продума:

 

„Ой те тебе, Сандо мустакати,

пълна ти со чекове кесия,

Марко отговор ще ти изпрати

не из вересия.“

 

Па замахна сабята френгия

да удари Сандо преко о̀чи,

Муса сабята му отклони я

и напред подскочи.

 

Па се хванаха с ръце юначни,

кой де стигне и удари;

тътнат гори и долини мрачни,

стенат буки стари.

 

Удрят, никой се не дава първи,

блъскат кой къде умери,

а под тях течат ми като църни кърви

църните афери.


ИЗБОРНО ХОРО

 

Звънки шпори пак се чуха

по шосета и села -

вятър изборен задуха

над долини и поля.

 

Шарено хоро се люшна,

песни, речи, тържества;

Пижо гледа добродушно

и поклаща сал глава.

 

Танеца пак Сандо води,

рипа, вика: „Ха, сега!“

И по всичките му моди

кърши майсторски снага.

 

Подир него наредени,

с пъстро цвете на глава,

пъшкат блокови ергени

и поклащат се едва.

 

След тях алени витязи,

татък хилав радикал,

а на края - бог да пази,

и еснафа се хванал.

 

И люлее се хорото,

Песни, крясъци весден.

Сандо бърше си челото,

зимно време изпотен.  

 

(цензурирано)

(цензурирано)

(цензурирано)

(цензурирано)


ТРЕВОЖНИ ДНИ

 

Бой ще има, бой ще има

на книжевния мегдан,

дрянова тояга взима

Омарчевски бай Стоян.

 

А професорска дружина

готви острите пера -

крепостта ще се превзима

с пристъп, както се разбра.

 

По заключените двери

удря бай Стоян с юмрук:

- Кой със мене ще се мери?

Аз съм господаря тук!

 

- Брей! Бъдете малко скромни,

станахте за смях навред!

Ний сме хора автономни,

туй го знае целий свет!

 

Но Стоян се хич не спира:

- Аз съм силен, т.е. прав.

У закона се намира

твърде важен параграф…

 

Бой захваща, бой захваща

на книжевния мегдан,

кой ще пие, кой ще плаща -

да му мисли бай Стоян!


КРИЗА

 

Сандо бай Стояна понахокал,

отговор на Сандо дава Марко,

 

Сандо се държи и брани жарко -

бре кавга и тлъстичкия кокал

от устата им почти излиза!

Криза, криза!

 

Опозицията се огледа:

„Ха сега е вече време, братя!…“

Врява вдигна се до небесата,

всеки търси начин за победа,

всеки устните си пооблиза:

Криза, криза!

 

- Две оставки вече! Пет оставки.

- Тоз ми каза! Онзи увери ме.

- Има вече криза, братя, има!

- Вярно! Даже столичните чавки

грачат на „Панах“ там от корниза:

Криза, криза!

 

И една прекрасна светла заран -

от надежди златни изтерзани,

към двореца двама ветерани

хукват край задрямалий стражарин,

както станали - кажи, по риза.

Криза, криза!

 

Сандо пък изпоти се, попъшка,

ала треската му пак премина.

Па изправи се, че като зина:

- Криза?!… Кокала държа го мъжки!

И дорде кат вас го не огриза -

няма криза!


КЪМ ВИСИНИ

 

С оковани крила днес земята ни ражда,

оковани с неволя и делнични дни,

а гори сред душата ни вечната жажда

за простор, красота, висини.

 

Из града - тези улици шумни и сиви,

де живота безумно крещи,

на село - в тишината на буйните ниви -

нас опиват ни странни мечти.

 

Като звън на далечни, грамадни камбани,

като гръм на стихийни вълни,

свободата зове непрестанно сърца ни

към лазура на нови страни.

 

В миг крилата за полет безумен потрепнат,

в миг в очите искра заблести,

и акорди на музика странна зашепнат:

„Полети! Полети! Полети!“

 

Младостта запламти в многоцветни огньове,

младостта призовава часа -

тоя час на размах, на разбити окови,

тоя час озарен с чудеса.

 

А в пожара на тия копнежи сърдечни

свободата за пристъп звъни,

и отекват гърмовно простори далечни:

„Светлина! Красота! Висини!“


ХРОНИКА

 

Извинете, господа,

постничка е мойта хроника;

тези жеги из града

всички новини прогониха.

 

За отмора, за курорт

всеки скърпил комбинация;

ала тук седи си, чорт,

само стринка Репарация.

 

Въздържателя Стоян,

след небивали усилия,

от незнайна скръб пиян,

тръгва вече за Бразилия.

 

Крум Попов и бай Иван

трескаво места раздавали

и по плана начертан

по два метра си оставили.

 

А пък вас мухи безчет

щом ядат ви толкоз яростно,

чуйте този мой съвет:

яжте ги и вий безжалостно.


НА ГУРБЕТ

 

Сред бялата печал на девствен сняг,

сред воплите на ранна зима,

къде ли броди президента пак

и секретарката любима?

 

Лозана да се славеше с лози,

с нектара лековит за скука,

то Омарчевски, трогнат до сълзи,

отдавна липсал би оттука.

 

Но президента носи своя дял нерад -

да броди усърден в чужбина

и там - какъвто си е дипломат -

да брани скъпата родина.

 

Ах, свършек няма тежкия гурбет!

Удавихме се от печалби,

но той пък чак в Бухара и Тибет

за нас да иде пожелал би.

 

Обича родината тоя мъдър мъж,

пести той средствата ѝ скромни.

И скромността му, проявена неведнъж,

хазната дълго ще я помни…

 

И върне ли се пак - от входните врати

ще викне той с любов нечута:

- Я там, в швейцарски курс да се плати!

Пестете нашата валута!


ПИЖО, САМОХВАЛОВ

И БЪЛГАРСКАТА ТЕМИДА

 

Пижо:

 

Бре, божем бяхте мирни гости,

а нямали сте капка чест!

 

Самохвалов:

 

Не съм аз крив, че толкоз прости

и глупави сте си до днес.

 

Пижо:

 

Но възмути се от мизерния

ви подвиг всичко честно в нас!

 

Самохвалов:

 

У вас?!… У нашата губерния

кой ни се сърди, питам аз?

 

Пижо:

 

Шпиони, разни тъмни мрежи,

под съд вий - още отсега!

 

Самохвалов:

 

Недей се, моля, толкоз ежи!

Това е глупава шега!

 

Пижо:

 

Да, ний си имаме Темида,

закони има и у нас!

 

Самохвалов:

 

О, да! Бих искал да я видя,

макар без сила и без власт!

 

Пижо:

 

Не е безсилна, господине,

макар така да ти се чини!

 

Българската Темида:

 

Макар да съм момиче слепо,

все пак у своите везни

и Самохвалов, и Кутепов

бих сложила, но… извини!

 

Пижо:

 

Да извиня? Нима не можеш

ти в тез везни да ги положиш?

Забрави ли какво да правиш,

щом фактите са налице?

 

Темида:

 

Не, зная аз, но ти забравяш,

че съм със вързани ръце.


РАДИКАЛСКИ МАРШ

 

Другарю редакторе, Научих се, че

радикалите са обявили конкурс за

написването на един сладкозвучен

партиен марш, и като съзнавам, че само

един марш им липсваше, за да достигнат

властта и да поведат не само България,

но и цялото човечество към културен,

литературен и социален възход, то аз

предлагам на висшия партиен съвет

на радикално-демократическата партия

следния мой скромен проект

за радикалски марш:

 

Напред-назад!

 

Вървим ний, радикалите,

безспирно в бой неравен.

Часовника на халите

е символа ни славен.

 

Напред-назад!

Назад-напред!

Могъща рат във

строен ред!

 

Дръжте бибероните

до своите уста,

с нас са милионите

книжевници в света.

 

Байрак развят

със кремав цвят.

Назад-напред -

напред-назад!

 

Ний имаме традиция -

традиция юнашка -

на всяка коалиция

да бъдеме опашка.

 

Назад-напред!

Напред-назад!

Тълпи безчет

при нас търчат!

 

Ний в тези дни трагически

летиме с устрем смел,

летиме героически

без ум, без чест, без цел!

 

Напред! Напред!

Назад! Назад!

Народна смет,

книжевна смрад!


ТРАМВАЯ НА ДЛЪГЕНКОВ

 

„Ние ви продължихме трамвая чак до

ул. „Ибър“. А после - до Захарната

фабрика.“

Оранжеви оратори

 

- Гледай дяволска глава!

Що за мода тук изкара?

Бре, какво ли е това:

а кебапчета ли скара,

или някаква пружина

от кресло или креват?

Ах, кажете, господине,

обяснете ми бе, брат!

 

- Много прост изглеждаш май,

щом до днеска не успел си

да научиш, че трамвай

ще върви по тия релси…

Ето ви трамвай до „Ибър“ -

земледелски армаган.

Всяка къща и колиба

нека слави бай Иван.

 

- Браво, браво, грижи редки

употребихте в тоз край.

Релсите за вагонетки,

а пък ще върви трамвай.

Превъзходно и отлично!

Бай Иван е мъдър син,

но трамвая електрично

ще върви, или с бензин?

 

- То щом пътя е готов,

лесно после ще се кара -

ще измислим способ нов:

може да го пуснем с пара,

може даже за разтуха,

вместо някакъв казан,

да поставиме търбуха

на хитреца бай Иван.

 

Ще върви и ще пухти,

ще пристигне хента-пента

до чифлишките врати

на Исуса-президента.

Там ще впрегнем, то се знай,

една здрава волска сила -

гледай ти тогаз трамвай,

сестро драга, майко мила!


ЧИНОВНИШКА ПЕСЕН

 

Аз бях, аз съм, ала чиновник

едва ли ще съм занапред,

зер тръгва градския часовник,

но не и нашия късмет.

 

Турлаков хвана си шарани,

а днес тоз мъж богоизбран

чиновниците гладни храни

най-щедро с луспи от шаран.

 

А панталона мой се хили

сантиментално изотзад,

жилетката петна покрили,

кат съвест на жълт депутат.

 

Ех, господа парламентарни

от кърпеното болшинство,

и ти, из модния краварник

кравеподобно същество!

 

Доволно хранихте ни с ветър

и ни поихте със вода!

Два пръста сме у диаметър,

два пръста точно, господа!

 

Но дойде ли ден на разплата,

макар и мумия от глад,

ще има всеки добрината

да стисне някой лоен врат.


ТАЗГОДИШНИЯ ХРИСТОС

 

През тежката жилищна криза

роди се и тоз път Христос;

навлече одърпана риза

и тръгна бездомен и бос.

 

Пред много врати той застана

с мъчително тежък въпрос,

но никой не викна „Осанна“

на тазигодишния гост.

 

Навсъде усмивка злорадна,

навсъде подгонен, оплют

и в зимната нощ безотрадна

остана Исус без приют.

 

Душата му горест помъти,

отчая се той от света

и млад и зелен се запъти

да търси Голгота в нощта.

 

Далеч бе, уви, Палестиня!

Но ето че божият пръст

през черната нощна пустиня

посочи му по-страшен кръст.

 

Изгледа го той със тревога -

а кръста бе дървен и прост,

и ето: послушен на бога,

постъпи чиновник Христос.

 

 

ЮЛСКИ КИНОФИЛМ

 

Моля, туй не е играчка,

нито някаква шега!

Буржоазната ни квачка

рожба има си сега.

И сред тази лятна скука,

и сред този пек жесток

кудкудяка от боклука

 „Клок, клок, клок,

погледнете моля тука,

клок, клок, клок -

с живи мъки мъртъв блок!…

Поизлъгах два-три пъти,

поизлъгах се самата,

но то вече се измъти,

и празнува днес земята“…  

Видните аристократки

плъзнаха по навик стар

с мъдростта на млади патки

и вида на стар шопар.

Със фалшиви скръбни пози

спират тежки господа:

„Ах, вземете, моля, рози, че града

гине сред туберкулоза!

Да, да, да — помогнете, господа…“

После в градското казино

те, разблудни и охолни,

се заливат с фино вино

в чест на гинещите болни.

 

Чуклев завчера се връща

малко късничко дома

и до неговата къща

трима мили господа

се изправят пред вратата

с много дързост, с малко шум

и отеква в тъмнината:

„Бум! Бум! Бум!

- На̀ за здраве, за разплата!

- Бум! Бум! Бум!

На̀ за здраве, на̀ за ум!“…

Сутринта те всеки пита,

всеки мръщи се, очаква,

възмутена и сърдита,

и „Победа“ чак заплаква…

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

 

Пред девственицата България

пристъпи златен ангел днес:

„Аз ти донасям блага вест!

Блести, Мария, в лъчезария!

 

Господна воля тук изпраща ме,

възрадвай се и се моли!

От тебе Саваот свали

за три години всяко плащане!

 

О, любовта му няма граница,

над тебе бди днес дух свети

и правдата се въплоти

чрез теб - щастливата избраница.

 

Бъди пак скромна, тиха, хрисима,

скръсти ръцете на гърди

и ако искаш, ти бъди

насън понякога и независима.“


БЕЗИМЕННИТЕ ДУШИ

 

Над блатата на нашата делничност сива,

де Живота ни дебне злорад,

де Смъртта своя гибелен танец извива -

всекидневно там трепват, блестят и загиват

светлинките на подвига свят.

 

Милиони души непознати, нечути,

се разтапят на светла роса

и угасват безименни в черните скути

на вековните тайни и вихрите люти,

непогалени с братска сълза.

 

На челата им никога лаври победни

не потрепват с нетленни листа -

те безмълвно отдръпват завесите ледни

на забравата сънна и скръбни и бледни,

отминават навеки в нощта.

 

Като морски корали, родени сред бездни,

те се носят в студения мрак,

но смъртта щом ги смаже под лапи железни -

напластяват те остров и в нощи незвездни

Свободата запалва маяк.

 

А запиташ ли тези звезди неброими:

„Сред житейската сива вълна

вий какво сте?… Що търсите скръбни, незрими?“ -

отговарят чрез своето огнено име:

„Светлина, светлина, светлина!“


АНКЕТАТА МЕЖДУ ДРУЖБАШИ И БЛОКАРИ

 

I картина

 

В. Мир:

 

- Хазната, да, хазната

и фондовете безотчетни!

Кажете си бе, братя,

не бяхте ли бедняци сетни?

 

Земл. знаме:

 

- А Гешев и Тодорчо дезертьора?

Как наредиха си живота?

Евлогий Георгиев кой омота?

Добри сте вий и „честни“ хора.

 

Мир:

 

- От Славовица във потури

пристигна президента.

Да не му правим комплименти,

но доста настрана си тури.

Така е, господ му помози:

краварник, вила, лозе

 и два-три чека.

Добре си е човека.

 

Знамето:

 

Струва ни се, между вас

е и Буров Атанас.

Този честен народняк

колко, откъде и как

е успял да наспечели?

Сигур мелницата мели

и банкноти на тестета.

 

Мир:

 

- Не горещете се тъй жарко!

Кажете нещо и за Марко.

Той колко ока хвана

от спирта и шарана?

А Райко Даскалов?

Дали е той готов

да обясни

с какви цени

останките на Арсенала

закупи за народния ви магазин?

На тоз юначен син

каква копаня се е дала?

 

Знамето:

 

 - Споменахте вий за останки.

Ний малко нещичко сме прости.

Кажете ни: тез ваши банки

не са ли от човешки кости?

 

Пряпорец:

 

- Я оставете банките вий настрана.

Кажете ни какво стана̀

сина на президента?

Къде е той в момента,

народни средства да пилее,

на чий гръб скита и живее?

Каква е таз идилия

из кръчмите на Бразилия?

 

Победа:

 

- Охо, банкерския колега

изпод тютюнева завеса!

Май гузния негонен бега,

затуй е твоята намеса.

 

Зора:

 

- Мълчете, търтеи забавни,

вий — хранениците държавни!

 

Знамето:

 

А вас, вас с ризите ви неопрани,

кажете кой ви храни!

Грабители, убийци мръсни!

Кой де стигне от народа да откъсне!

Лентяи, кожодери тлъсти,

у кражбите сте най-чевръсти!

 

Пряпорец:

 

- Вий, пладнешки хайдути,

дойдохте голи, необути,

а всеки ваш дружбаш днес тъне

в това, що не е виждал и насъне!

 

Знамето:

 

- Хайдути ли? Хайдутина

не е ли Ляпчев Арнаутина?

Железниците кой обра?

 

Пряпорец:

 

- Обрахте вий народната пара!

 

Знамето:

 

Защо пенявите уста,

натясно щом се хванете?

Добре известно е в света,

че Ляпчев спеше по таваните!

Попитай някое дете,

и то знай как забогате!

Нали той Ляпчев се нарича,

затуй че лапане обича?

А Чапрашика?

Кръвта войнишка блика,

море от призраци го гони

сред тютюнджийските му милиони.

 

Мир:

 

- Вий дрънкате за капитали,

но те са повече у вас!

 

Знамето:

 

- Така ли?

Да проверим бе, господа, тогаз!

 

Мир:

 

- Предлагаме анкета!

 

Знамето:

 

- Приета!

 

II картина

 

Калъчев (земледелски анкетьор):

 

И тъй, господа,

както е реда,

предлагам аз:

от мое и от чуждо име

да провериме,

откакто сме на власт,

кажи-речи го, три години,

не се ли храним с хлебец и маслини.

 

Ляпчев:

 

- Въпроса не е там!

Аз и маслини пък не ям.

 

Калъчев:

 

- Да, така е, без съмнение!

Стамболийски каза ми веднъж:

Ляпчев е добър и честен мъж.

Беден, много беден си е той,

тъне в дългове безброй.

Гол е кат светците древни,

седмица да го лишим от дневни -

няма той що да яде!

Никой няма хляб да му даде.

 

Ляпчев:

 

- Аз съм бедняк последен,

но президента по̀ е беден.

 

Калъчев:

 

- По съвест като се говори,

след него Гешев пък е втори.

 

Тодор Тодоров:

 

- Турлаков пък реди държавни сметки,

обаче ходи без подметки.

А Райко, Райко! Той горкия

се храни все на вересия.

 

Ляпчев:

 

- Държавника е зле у нас,

макар да бъде и на власт.

 

Калъчев:

 

- Ах, Буров няма пет пари.

По два дни не яде дори.

 

Ляпчев:

 

- Ний всички сме голтаци.

 

Тодор Тодоров:

 

- Безпримерни бедняци.

 

Калъчев:

 

- А президента сам си жъне,

месо не вижда и насъне.

Едвам за хлебец има.

А как ще мине тази зима?

 

Ляпчев:

 

- Бедняци сме, бедняци ние!

Стоглав змей у стомаха вие

и под палтенце без хастар

треперяй си по навик стар.

 

Т. Тодоров:

 

Който гледа да живее с чест,

той от глад умира днес!

 

Редактора на „Утро“, председател на анкетната комисия:

 

- Излишна май е таз анкета,

вий всички тънете в нищета.

 

Калъчев:

 

- Защо ни е, защо!

Тя няма си место.

 

Тодор Тодоров:

 

- Та ний по бедност сме известни.

 

Ляпчев:

 

- Ах, да не бяхме толкоз честни!

 

Редактора на „Утро“:

 

- Струва ми се, господа,

всичко влезе си в реда.

Щом е така,

подайте си ръка.

 

Дружбаши и блокари подават си ръце.

 

Редактора на „Утро“:

 

Пишете в протокола:

анкетата установи,

че всичко туй, що се мълви,

остава си закачка гола!

Анкетата установява,

народа че е за въже,

затуй че в глад оставя

държавните мъже.

 

„Червен смях“:

 

- Крадци сте всички тука,

тук всеки пипа,

каквото Куко,

таквоз и Пипе.

Народа за въже ще бъде,

щом на въже ви не осъди.


ГРИЖИ ЗА БЕДНИТЕ

 

Протестират вред ролетки и стени,

будките със мъка дишат -

Крум Попов жестоко ги обремени

с мъдростите на афиша.

 

С поетични вопли столичния кмет

прозаично апелира -

образуван е за бедните ни комитет,

помощи да им събира…

 

Похабеното за лепене брашно

спада в социални грижи,

но дали едно сърце - поне едно -

тоз апел ще пораздвижи?

 

Ех, в тез вълчи и тартюфски времена

кой какво ще ти запише?

Ако бедните съвсем са без храна -

нахранете ги с афиши.

 

И защо е подписката за дърва?

Има по-практично средство:

изберете най-дебелата глава

от премъдрото ни кметство.

 

Нацепете я грижливо след това

с някоя гигантска брадва

и за Коледа със дъбови дърва

бедните ще се зарадват.


КОГАТО АТОВЕТЕ СЕ РИТАТ, МАГАРЕТАТА ПЕЧЕЛЯТ

 

(Империалистична, патриотична и трагикомична панорама)

 

Действуващи лица:

 

Барба Яни Атински - автоматична кукла

Сър Джон - собственик на куклата

Мосю Поанкаре - собственик на заложената вила

„Кемал паша“

 

Сцена 1

 

Действието става през август 1922. Сцената

представлява бреговете на Босфора. Вдясно

се виждат Чаталджанските укрепления, вляво -

минаретата на „Св. София.“

 

Сър Джон (както винаги скрит зад кулисите. Вижда се

само пушекът на лулата му).

 

Сър Джон (на себе си):

 

Много скучно време,

дявол да го вземе!

Види се, и тоз сезон

пак така ще мине Джон.

А би трябвало Кир Яни

да изпратиме на бани!

Този славен внук на Омир

май отдавна не е дал

някой по-нов цирков номер

с пехливанина Кемал.

Анадолската им драма

стана тъй безинтересна!

Не е честно

да кротуват тези двама!

Нека се раздвижат малко -

после работата лесна:

бърже ще ги разтърва

и веднага след това

сър Джон - хоп излопал

сам-самин Константинопол!

Ха, ха, ха!…

 

Влиза Барба Яни Атински, замислен и изпотен:

 

- В Анадола вече нещо

става скучно и горещо…

 

Джон:

 

Да, припича към Ангора,

не е както край Босфора.

 

Барба Яни:

 

Вие ли сте, Кирийос Джон?

Поздрав и дълбок поклон!

 

Джон:

 

Привет, привет, мистер Яни!

Още ли не се накани

тук пред Цариград, войната

с по-смел удар да решиш?

 

Барба Яни:

 

Но какво ще кажат господата

там - из Лондон и Париж?

 

Джон:

 

Цариград се пада

само на Елада.

 

Барба Яни:

 

Искрено кажете, сър!

Да не ви остане пък хатър?

 

Джон:

 

Кълна се в Бялото море

и в твоята глава -

ни аз, нито Поанкаре

ще се разсърдим от това.

 

Барба Яни:

 

Тъй ли? Добре! Готов съм аз!

Кемал да му мисли тогаз!

 

Изважда меча си и се запътва към Цариград.

 

Сцена II

 

Същата постановка. Виждат се само малки облаци

над Чаталджа. Със запретнати ръкави на сцената

дотичва запъхтян мосю Поанкаре.

 

Мосю Поанкаре:

 

Така ли, да? Така?

Джонова ръка!

 

Джон (едвам си подава главата и невъзмутимо поглежда нервирания Поанкаре).

 

Джон: (учудено):

 

Гледай, гледай! Де отива

онзи грък натам?

 

Поанкаре (възмутен):

 

Чак пък толкова не бива!

Как не те е срам!

 

Джон:

 

Мене ли, мосю? Защо?

Аз ли крив съм и сега!

 

Поанкаре:

 

Чуй, сър, няма си место

новата шега!

Казвай му веднага да се спре!

 

Джон:

 

Помислете, сър Поанкаре,

помислете по-добре.

Да се хванем даже и на бас,

че не съм го пращал аз!

 

Поанкаре (нервиран):

 

Ще го спираш или не?

Щом не искаш, то поне

позволи аз да го спра.

 

Джон:

 

Ахаа! И таз добра!

Не играем на такваз игра.

Сещам се какво се сети,

ала сбирай си ръцете!

Аз ще се разправя с него, аз!

 

Сцена III

 

Декорациите вляво изменени. Вижда се морето и

нагазващият в него Барба Яни. Сър Джон стои

зад Чаталджанските укрепления и маха с ръка.

 

Джон:

 

Ей, къде нататък ходите?

Питахте ли Обществото на народите?

 

Барба Яни (продължава да върви).

 

Джон: (по-силно):

 

Ей ти там! Я върни се ти!

 

Барба Яни:

 

Що ли кряска онзи зад кулисите?

 

Джон:

 

Къде натам? Къде натам?

Кой ти позволи?

 

Барба Яни:

 

Как кой? Че нали

ти съветваше ме сам!

 

Джон:

 

Аз ли! Как не те е срам!

 

Барба Яни:

 

Още крак не си натопил -

бягай от Константинопол!

На що мяза пък това?…

Няма да склоня глава!

 

Джон:

 

Ехее! Шега ли са или лъжа

топовете по Чаталджа?

 

Барба Яни (възмутено):

 

Жалко, сър Джон, твърде жалко!

Уж разправяше ми преди малко:

„Цариград се пада

само на Елада.“

 

Джон (спокойно):

 

Да, така е, джентлемен,

но Елада пада се на мен!


ИЗ "ТАЙНИТЕ НА ХАРЕМА"

 

Аз тук съм президента -

паша, паша,

баща на парламента -

баща, баща!

Аллах изпрати ме при вас

закони да ви пиша аз

и нивга не греша,

защото съм паша.

 

С таз мисия културна

вървя напред!

България ще турна

във ред, във ред!

В чужбина ходих аз навред,

та политическия лед

дано да разтроша,

защото съм паша!

 

Създадох член четвърти -

за вас, за вас,

зъбите ви да кърти

от час на час,

но сам той беше без зъби

и кой тъй леко го уб

 не мога да реша,

макар че съм паша.

 

Започнах съд държавен,

но не върви

и стана той забавен,

уви, уви!

И старата търгашка сган

се смее и весели там

от сърце и душа

над клетия паша!

 

Аз съм трудолюбивий

паша, паша

и хора мързеливи

не ща, не ща.

И аз въведох за това

у нас повинност трудова,

която досега

е весела шега!

 

И левът ни е болен -

не е добре,

поглежда меланхолен -

ще мре, ще мре.

Затуй с народен заем аз

му хвърлих кокалче завчас,

дано го утеша,

защото съм паша…

 

Аз тук съм президента -

паша, паша,

баща на парламента -

баща, баща!

Аллах изпрати ме при вас

закони да ви пиша аз

и честичко греша,

макар че съм пашааа…


КРАСАВИЦАТА

 

На всички хористки

по земното кълбо

 

В театъра на д-р Тихов

е хористка малка тя,

звънливи и парфюмни стихове

са пурпурните ѝ уста.

 

През пролетните светли вечери

душата ми мълчи

пред блясъка на сини глетчери,

смразени в нейните очи.

 

Отправил поглед към кулисите,

протягам аз ръце:

„Излез, красавице! Смили се

ти над гратисното ми сърце!…“

 

Красиво между толкоз хубави

едно е туй дете,

макар че всичките аз любя ви,

на сцената когато сте.

 

Но ето: носи се засмена тя

в безплътно лек балет

и в тайнствена мъгла върти се сцената,

и тя, и аз, и целий свет.

 

Но щом по-късно негримирани

си тръгвате в нощта,

ний търсим я и не разбираме

„Сред всички вас коя е тя?!“


КОНФЕРЕНЦИЯ

 

Баща ти, аз и ти

и няколко роднини

домът ви приюти ни

зад своите врати.

 

- Вземи я за жена!

- Лойд Джордж ме в миг подсети.

- Плати си дълговете! -

ревнаха отстрана.

 

Под нашето небе

Барту бе твойта леля

и нейната повеля

комична даже бе.

 

Предлагаше ми тя

проект и зъл, и черен;

аз ловък кат Чичерин

подсвирвах си с уста.

 

Баща ти се смири,

но леля ти прокле ме.

О, тя по едно време

заплаши ме дори.

 

След разговор горещ

ний нищо не решихме

и дверите открихме

без всякакъв годеж.

 

Но ти във този час

сети се, моя драга.

- Да идем, казваш, в Хага

ний двамата тогаз!

 

И ний сме най-подир

в Борисова градина,

там сигурно двамина

ще сключим вече мир.


ФЕВРУАРИ

 

Бяла зима. Леден вихър се пониса

и насипва вредом снежен прах…

Скука! Няма де човек да се залиса

в свойта черна и незвана орисия -

орисията на кротък сиромах.

 

В булеварда злобно вихърът извива

и насипва бял кристален сняг.

Лошо време - пардесюто не отива,

а балтонът одрипял до лакти чак.

 

Бяла зима. Леден вихър се пониса,

тягостен и безконечен хал!

Скука! Няма де човек да се залиса;

а пък хонорара не достига

даже за кафе в „Континентал“.


МАННА НЕБЕСНА

 

Към столичната община вали -

разлива се небесна манна

и свраки, гарвани, орли

напяват в чест на бай Ивана

с тържествен хор: „Осанна!“

 

А службите ги господ наспорил -

за всички има кокал мазен

и Крум Попов нарежда с поглед мил:

„За всекиго е лъвски дял запазен

от общата съблазън!

 

Вземи туй, Тричко! На̀ и на Стоян!

Щом правил си добри мехлеми,

за санитарен шеф си ти избран!

На Вуто по̀ляка казах навреме -

той инженерството ще вземе.

 

А ти пък, Петре, щом си стар ерген,

не трябва много да те каня,

ти за управител си отреден

на столичната женска баня -

така решихме с бай Ивана.“

 

Към столичната община вали -

разлива се небесна манна

и врани, гарвани, орли

изпод оранжева премяна

крещят във хор: „Осанна!“


ЛЮБОВНО ПИСМО

 

От боговете съм наказан

да се топя в неземна страст,

че твоя поглед е съблазън,

че твоя смях е грешна власт.

 

Ала, любимко светлоока,

е ме зови, не давай знак;

аз нямам тлъстий гръб на блока -

пред вас да се въртя по мрак!

 

В часа на приказките звездни

гори ме демонска любов,

но ако татко ти излезне

заспал, кат Райко Даскалов?

 

И като гвардията жълта

в любовния ни вагон-ли -

т.е. в кухнята нахълта

и дъжд от сопи завали?

 

Кажи, любимко, ти тогава:

в часа на живата беда

какъв трофей да му оставя,

когато нямам и брада?


ЮЛИ

 

Юли, юли, юли -

безпощаден и горещ,

кожата ми ти ожули,

разтопи ме като свещ.

 

Сякаш вулканичен кратер

в пазвата си ме пече,

сякаш знойния екватор

злобно се насам влече.

 

Станах вече африканец,

мязам на не знам кого;

и избива ме на танец -

на тропическо танго…

 

Юли, юли, юли, юли,

престани, ах, престани!

Доста Боргезе ни жули

с бамбашка горещини.


МИТИНГ ЗА ТРАКИЯ

 

Ура бе, братя българи! Вий спите ли?

Какво сте млъкнали така!

Нима сте в манастирските обители

със броеници у ръка?

 

Не бойте се от Джон Буля с монокъла,

приятел стар на нас е той.

Пред Одрин сам ще ни подхвърли кокала

без много спорове и бой.

 

Ех, пак да може, братя, да целунете

онези хубави поля!

Там, де за житото и за тютюните

кръв изобилно се проля.

 

Дедеагач и Ксанти! И Димотика!

Отдоле Бялото море!

Кои в гешефти там не се омотаха,

кои не бяха си добре?

 

Към Гюмюрджина имало малария,

оплакваше ми се един.

Та що!? За чест и слава на България

там ще търгуваме с хинин.

 

Какво поглеждате така с апатия?

Не бойте се от нов погром.

И ний сме нещо като дипломати, я!

Ще бдим над родния си дом

 

А вземат ли ни вместо туй останките -

това е друго нещо, виж!

Ще трябва родината, т.е. банките

да се прехвърлят към Париж.


ЯНУАРИ

 

В хладна тога от кристали снежни

идеш, януари, пак

и на новия ти флаг

мъдрят се девизите ти прежни.

 

В грохота на вихрите метежни

нищо ново не звъни,

сред изтъркани шейни

гушат се неволи неизбежни.

 

В часове на болки безнадеждни

щедро ни подхвърляш ти

празни призрачни мечти

и реални срокове платежни.

 

Всичко старо в твоя стар бележник,

нов е сал едничък ред:

„Нови дългове безчет

и скръбта по деколтета снежни“.


НЕДЕЙТЕ, БРАТЯ!

 

Решителен момент настъпва

и съдбоносен може би -

Синода вече смело стъпва

у партизанските борби.

 

Добре след като се наяли

(прасе, шампанско, баклава),

светите старци се събрали

и ни отправят тез слова:

 

„Ний нигде не принадлежиме

и партизанство няма в нас,

дългът ни е да си лежиме,

задачата - да вържем мас.

 

Но лоши дни настаха, братя,

не може тъй да се седи.

Как можеш да лежиш в кревата,

когато скубят се бради?

 

А всяка мъдрост е брадата,

брадат над вази господ бди;

какво ви шушне Сатаната

против свещените бради?

 

Недейте, братя, не скубете!

Това е гражданска война;

земята майка не ръсете

с бради и кървави петна.

 

Да бяхте само сиромаси,

войната свята е тогаз,

но има хора с тежки каси,

особи тлъсти между вас…

 

Недейте, братя! Не скубете!

Брадата нищо не вреди.

Ще ви привикнат тъй ръцете

и къмто нашите бради!“


ЯНУАРИ

 

Тегнат сиви небесата

над задрямалия град

и от тях се мълком рони

среброснежен вишнев цвят.

 

Улици, площади, сгради

тънат в своя зимен сън

и далеч, далеч се носи

на шейните волний звън.

 

Разлудуваният вятър

волнокрил и смел лети

и по цветните афиши

спира, съска и плющи.

 

А задрямал бай Турлаков

плува във неземен сън:

вместо сняг - банкноти пъстри

щедро сипят се навън.


ПОДАРЪЦИ ЗА ПРАЗНИЦИТЕ

 

Търгувах с мъгла на кубици,

внезапно видях се богат,

и ето: по стари традиции,

раздавам подаръци, брат…

 

Обичам и Сандо, и блока,

но в Кръстя съм влюбен почти,

и обич безумно жестока

в сърце ми по него пламти.

 

Пастухов момче е юнашко,

за подвизи той е роден -

една тенекиена шашка

за Коледа има от мен.

 

С какво да даря Александра -

такъв дипломат-философ?

Дали той държавната мандра,

дали би я глътнал с любов?

 

А дядо Василий в Берлин е,

пък има си именен ден.

Без него не може да мине,

с какво ли да бъде дарен?!

 

Не ща пак бастун да му пратя

на тоз родолюбец велик,

че взеха му веч занаята

дружбашите в Долни Дъбник.

 

Ще взема извлачена вълна

за нова, берлинска брада,

че зла го вещица прокълна

и хласна го черна беда.

 

Забравил бях блока бе, братя -

там, в Шумен, ония мъже

на тях ще им купя и пратя

по някое мазно въже.

 

Забравил бях тоже и Връбча,

о, милия, мазния шут!

За Коледа ще понатъпча

устата му щедро с… бисмут.


РАЗПЯТИЕ

 

Ах, обичай ме ти страстно, тази седмица е страстна!

Твоя поглед е Голгота, кръст е моята любов.

Мъката ми назаретска до небето чак възрасна -

взри се в погледа ми скръбен, чуй ми петъчния зов.

 

Коленичил бях смирено в Гетсиманската градина,

в Гетсиманската градина на живота неразбран -

като Юда ти пристъпи, като Юда ме отмина

и предаде ми душата на безмилостната сган.

 

Фарисеи, садукеи увенчаха ме със тръне

и тълпата обкръжи ме с крясъка на луда стръв.

И разпънат днес очаквам пак камбаната да звънне,

а сърцето ми отронва капчици корална кръв.

 

Ах, обичай ме ти страстно, тази седмица е страстна,

нека кръстна мъка днеска чак до смърт да ме терзай -

аз от теб се не оплаквам; ти си Юда, но прекрасна

и възкръсна ли в неделя - пак с целувка ме предай.


СЕСТРИТЕ

 

Едната блондинка е редка,

тя къпе ме в поглед сапфирен,

сестра ѝ - безумна брюнетка,

гори ме в смеха си немирен.

 

Едната е нежна и сладка,

а другата - властно красива!…

Коя ли? - Ужасна загадка -

челото ми пот го избива.

 

Коя ли? Умът туй не знае!

Но ум в любовта е сърцето,

сърцето съвсем се не мае -

то храбро избира и двете.


ЮНИ

 

Юни. Пладне. Не потрепва

ни листец по дървесата.

Прах по сънните площади.

Безпричинна скръб в душата.

 

Жежко. Слънцето припича,

сякаш пържи те на скара.

Бавно морен пес пресича

с клюмнали уши булвара.

 

Тежко, душно като в баня.

Скърца тягостно трамваят.

Изпарения горещи

бликат в него и ухаят.

 

Изпотен, седя аз вътре

срещу хубаво момиче.

Други двечки от страните.

Слънцето отзад припича.

 

Топло вдясно. Жежко вляво.

Две очи горят отсреща.

Слънцето гърба изгаря:

- в четири страни горещо!

 

Юни. Жежко и задушно.

Камък се от жега пука.

В пот потъвам… Ала сѐ пак

тъй приятно ми е тука.


ТЪЙ РЕЧЕ АЛЕКСАНДЪР

 

Ще смажем ние всички опити

да вземат кокала от нас,

но здраво дръжте, братя, солите,

че мърда пустата му власт.

 

Не слушайте на Марко притчите,

в съюза няма произвол!

Вий всички длъжни сте да тичате

и слепешката след Стамбол.

 

Потрябва ли да се похвалиме

пред гостите си чужденци -

Содом веднага ще запалиме

със всичките му подлеци.

 

Каквото казвам аз, е истина,

чрез мен говори Саваот

и мойта мъдрост е пречистена

чрез много мъки, труд и пот.

 

Реча ли ви: хвърчеше бивола,

виждал съм и зелен хайвер!

С единодушие небивало

вий потвърдете: „Тъй е зер!“

 

И няма що да му се дзверите,

че няма по земята чест.

Не се боете от аферите -

афера - аферим е днес!


ФЕВРУАРИ

 

Февруари се навъси,

ей тъй просто за инат,

инфлуенца той поръси

над престолния ни град.

Хората се ужасиха,

всеки кашли, всеки киха.

 

Дето идеш, срещаш болни,

сякаш чумав е града,

лекарите са доволни,

туй за тях не е беда,

че таз гостенка незвана

носи им небесна манна!

 

София днес океан е

от разляна рядка кал,

сякаш целий град залян е

със съвременен морал.

За да тръгнеш на разходка,

трябва ти подводна лодка.

 

Непрекъснатата киша

много хора умори;

мръдна и алъш-вериша

на поповете дори.

Те със смях ръце потриват

и от радост се напиват.



1923 година

ВЯРА

 

През прозореца се втурна

в мойта стая пролетта,

с полъх ведър ме обгърна

с дъх на билки и цветя.

 

Гледам Витоша насреща

горда в свойта самота,

ах, едва ли се досеща

колко свидна ми е тя,

 

колко искам да живея,

да не мисля за смъртта,

да се влюбвам, да се смея,

да се радвам на света.

 

Във редиците да крача

с мойте братя по борба

и със песен да дочакам

красноликата зора!

 

Вместо туй ще си отдъхна

там, отвъд, във вечността,

лирата ми ще заглъхне,

ще остане песента.

 

Нека тя звучи, когато

няма да ме има мен...

Но аз вярвам, вярвам свято -

ден ще дойде - светъл ден,

 

ден на радост, ден победен,

ден на бедния народ,

на борбата ден последен,

ден на новия живот!


ЕКСПЛОЗИЯ

 

В сърцето си аз нося спомен жив

и образа на мъртвата любов:

сърцето ми е пълно с експлозив,

и всеки ден, и всеки миг на взрив -

на взрив ужасен съм готов.

 

Незабравима, гибелна жена,

в усмивката си - разтопен рубин -

и днес ти криеш тайна не една:

зла кат пикринова киселина

и мощна кат пироксилин.

 

Аз знам: в часа на някой нов копнеж

ще те потърся уморен и плах

и ти над мене огнен взор ще спреш;

и в хаоса от гръм, от плам, тътнеж

сърцето ми ще стане прах.

 

Сърцето ми, разкъсано в печал,

ще полети без цел, без път;

и своя взрив, и своя грях признал -

ще викна: „Влюбен съм във цял квартал!

Ах, дайте, дайте ме под съд!“


В ТИХИ УТРИНИ

 

В тихи утрини в полето виждала си ти, нали,

като плачущи девици, сини есенни мъгли.

Те витаят, те ридаят между голите брези

и поръсват, и разпръсват ситни маргарни сълзи.

 

И над някой храст самотен, дето сетните листа

есента целува хладно с бледокървави уста,

спрат случайни и незнайни тези плачущи деца

и обкичват, и обличат храста с бисерни зрънца.

 

А листата помразени тръпнат в странната шега,

тях целуват цветовете на небесната дъга,

сякаш мина тук царкиня, угнетена от печал,

и забрави, изостави накит с бисер и корал.

 

Но докоснеш ли случайно празника на някой лист,

бърже есента прекъсва многоцветний си каприз.

Блясък, краски, нежност, ласки… всичко пръсне се завчас,

пак самотен и сиротен стене оголелий храст…

 

В тихи утрини сапфирни над самотните сърца

ръсиш ти капризно щедра многоцветните зрънца.

Мигом сетне незаметно разпиляват без тъга

свойта цветна, мимолетна и безмилостна шега.


КРУМ ПОПОВ КАЗВА

 

Никой не е предполагал

шум и нулите да вдигат,

но да бъда толкоз нагъл,

само глупостта не стига.

 

Трябват шайки детективни,

ред закони беззаконни,

и тогаз лъжи приспивни

дрънкам в кметствата районни.

 

Избори в неделя има -

златни кули обещавам.

С трима души, точно с трима,

„Пиротска“ пак разкопавам.

 

Бре трамвай без колелета,

бре училищни реформи,

и тъй, само за адета,

на месото турям норми.

 

Въглища ако ви трябват -

Перник цял да ви харижа;

ако скъп ви е пък хляба -

аз поемам тая грижа.

 

Хлябът четири бе лани,

лев - днес, щом ви е приятно!

Гълтайте бе, столичани,

гълтайте лъжи безплатно.


ОРАНЖЕВА ЛИТУРГИЯ В СТАРА ЗАГОРА

 

Евангелие от Калъчев:

 

Вониш ми, Марко, ти на спирт,

излез от храма жълт навънка

и карай с болка своя флирт

и политиката си тънка…

Махни се ти, безчестен мъж

сред толкоз люде честни,

измокрен цял от златен дъжд

и кражби всеизвестни.

Блестят по твоето чело

позорните петна -

търговец с розово масло

и собствената си жена,

която нямаше сукман,

а тъй богато се натруфа,

заловена при Драгоман

с един пломбиран куфар.

 

Евангелие от Марка:

 

Ех, жълт е още твоя клюн,

о, младо януарче,

но гълтай топлия самун

и думи недей харчи.

Че у светия ни съюз

сте влезнали от вчера

но всинца ви вреди Исус

на тайната вечеря.

Кажи си, както е реда,

да си го чуем двамка:

не виждам цялата греда,

а виждам дребна сламка.

Разправяш, че съм бил наред.

Та кой е днес последен?

Когато пада берекет,

къде ти, братко, беден?

 

Калъчев:

 

Не искам, Марко, притчи аз -

слушах ги до насита,

но я поразправи пред нас

ти нещо за кибрита.

Кажи за лозето, кажи

за търгове интимни,

и с колко грехове тежи

винарския ти зимник.

 

Марко:

 

Едва ли повече тежи

от твоите лъжи.

 

Исо от Драгиев:

 

Алилуйя, алилуйя -

за шарана да те чуя.

 

Калъчев:

 

В светото име на Исуса,

какъв бе на шарана вкуса?

 

Марко:

 

Не предизвиквай много, братко,

че ще събудиш в мен желание

да прочета и аз накратко

светото ви писание:

краварник, чекове и арсенал,

и трийсет куфари от Генуа,

на Обова металния скандал

и…

 

Един херувим с цепеница:

 

Осанна, осанна, осанна!

Мълчи там, че ако маана.

 

Марко:

 

Не ще мълча: друг лапа мед,

а подло крие се на сенка.

Кажете Кисов на кого е зет

и кой е тоз Янченко?

 

Херувимите:

 

От бай Марко чтение първо,

туй съвсем не ни отърва!

Бух! Бух! Бух!

 

Калъчев:

 

Призовавам свети дух -

кой е честен, да ни каже.

 

Драгиев:

 

Вървете си со миром, братя,

днес няма честни по земята:

и Марко наш, и ваш Стамбол

все дренки от един са дол…


ОРАНЖЕВИЯТ ВЛЪХВА

 

Атлетската му фигура не лъхва

свещена мъдрост на пророк,

но той помазан е за скитник-влъхва

и търси божия отрок.

 

Уви, подобно мъдреците древни

не е внушителен с брада,

но пътя му покриват пътни-дневни

и грей оранжева звезда.

 

А в пастирските ясли на Лозана

не беше малкия Исус;

напразно с Кързон пееше „Осанна“

светия наш оранжев Туз.

 

Но дарове: ливан, злато и смирна,

той не понесе пак назад;

със смирна моето перо немирно

дари премъдрий дипломат.

 

С ливана Кързон той добре поръси

и с пъстра кърпа го изтри;

лорд Кързон пък, макар че се навъси,

два куфара му подари.

 

Те бяха празни, но златото сложи

не в тях, а в джоба си дълбок;

и неуспял да зърне младенеца божи,

замина тлъстия пророк.

 

Къде?… Та в пътя златоносен аз ли

бих спрял мъдрец богоизбран?

Една душа, копнееща за ясли,

не спира в път предначертан…

 

Варшава, Прага, Букурещ и проче

ще зърне президента пак

и пак ще дири божето отроче

пред всеки ъгъл, всеки праг.

 

И ето някой ден светия влъхва,

навел премъдрата глава,

в мрака крачи, пъшка и въздъхва

и шепне горестни слова:

 

„Ох, идвам, братя, ама сила не остана!

Товара коледен тежи.

Шега ли е да мъкнеш от Лозана

два пълни куфара с лъжи?“


ПРОЛЕТ

 

Съдрал се сякаш на „Епоха“

редакционния чувал,

та с локви, дъждове и кал

пак мартенските дни дойдоха.

 

И пак прониза ме със тръпки

любовно-мокрия сезон,

а древният ми панталон

усмихна се през пет закръпки.

 

Но, да не беше ми неловко,

заел бих министерски пост,

макар да не съм толкоз прост

и да не мисля под диктовка.

 

И служил бих аз твърде жарко,

докато някой милион,

под формата на комисьон,

докопам като бае Марко.

 

Но по̀врага таз политика!

Ценя си още аз гърба.

Единствено сега скърбя

за поскъпнялата мастика.

 

А друго хич не ме тревожи

сред тия смутни времена:

не ща ни власт, нито жена

с дванадесет самсарски кожи.


ОРАНЖЕВА ПОБЕДА

 

Победа ли не сме удържали?

Пак меншество ли сме били?

Я погледнете къмто Кърджали,

а погледнете в Мастънли!

 

Я, как е, а? Нали хареса ви,

нали вий виждате сами

грамадата от мазни фесове

и ярки шарени чалми?

 

В Тузлука мрачен и в Родопите

народа, братчета, е с нас!

В дългогодишните си опити

избра той най-добрата власт.

 

През дните славни на Пастухова

широките бяха кале,

ала като купчинка пухова

цървула днес ги разпиле.

 

И жълтото народовластие

заби победния си флаг,

днес там народа в свойто щастие

 кога го бият, рита чак…

 

Победа ли не сме удържали,

пак меншество ли сме били?!

Я погледнете къмто Кърджали,

я погледнете в Мастънли.

ВЕЛИКДЕН

 

Христос ни с любов ослепи.

Къде е светата любов?

Море от омраза кипи

и тътне край кръста Христов.

 

Тълпите реват, все така

бездушни и зли кат преди,

и все тъй протегнал ръка,

под кръста му Юда седи.

 

Разпънат, оплют, обруган,

умира босяка смирен...

а вред фарисейската сган

празнува възкресния ден.


ЛЮБОВ ПОД ЛУНАТА

 

Не свеждай ти погледа светъл,

не сплитай печали над нас -

бакалина стар е свидетел

как свято обичам те аз.

 

Припадне ли нощ сребролунна,

открехнат се малки врата

и в привет сърдечен целуна

рубина на твойте уста.

 

В небесната шир бледосиня,

усмихнат се бели звезди,

а в дреха от лунна коприна

нощта над сърцата ни бди.

 

Но късно е. В порив прощален

ний слеем горящи уста,

а старият, мъдър бакалин

въздъхне лирично в нощта.


БЛОКОВИТЕ ВЛЪХВИ НА АУДИЕНЦИЯ

 

Ветрец откъм двореца лъхва,

развява се измачкан фрак:

о, кой ли гладен, мършав влъхва

край портите се мъкне пак?

 

Ветреца издебело духа,

но тънка песничка реди:

„Не е ни Сандо, ни Пастуха,

ни синодалните бради!

 

А трима братя - секретари -

глави на безтелесен блок -

превиват там гръбнаци стари

и правят пак поклон дълбок.

 

Тригласно тримата се молят:

- Спаси ни, царю, помогни!

Като кокичета напролет

са девствени душите ни!

 

Хем мъдър вожд си, хем си харен;

подай ти, царю, властен знак,

че веч редът парламентарен

обърна се на лански сняг.

 

Недей ни вързва ти кусура

за стари грехове безброй,

но виж как в жълта диктатура

огъва се народа твой.

 

Отечеството нас ни чака

във тия тежки времена;

с бензин изчистихме си фрака

от тъмни, кървави петна…“

 

 …Така те тримата нареждат

и се покланят ред по ред,

а царя слуша и поглежда

един особен жълт портрет.

 

В портрета Сандо се усмихва,

сърдечно мил и детски прост,

но неочаквано той кихва

и му пораства царствен нос.

 

В миг лягат всички на паркета:

„О, Фердинанде, бди над нас!“…

А Сандо шепне от портрета:

„Добре, но Фердинанд съм аз!“


КОГАТО ГИБЕЛ ЗАСТРАШАВА НИ

 

Не сме в живота изоставени,

навред като всеблаг Христос,

когато гибел застрашава ни,

полицията е на пост.

 

Човек е често невнимателен -

настине в полунощний мраз,

и виж по начин занимателен

гърбът му стоплен е завчас.

 

Виното младостта отравя ни,

а младостта е скъпа нам,

но в кръчмите не сме забравени -

полицията бди и там.

 

С гласец лирично приспивателен

за младостта държи ни тост

и с взор до дъно изпивателен

тя денонощно е на пост.

 

В опасност ли ви е слугинята,

прозорците когато мий,

уви, не ще умре мърцина тя -

бъдете си спокойни вий.

 

Знам - случаят е тъй трогателен

виж плъзнал се кракът ѝ бос,

но с поглед строго изпитателен

полицията е на пост.


ДЪРЖАВНИ ХРАНЕНИЦИ

 

Не затрупвайте ме с комплименти

зарад жълтата значка -

имам, братко, подръка

магазин от разноцветни ленти.

 

По идеи цял съм слънчев спектър,

бях ратай при всеки клуб -

чрез оранжевия кюп

днес съм храбър жилищен инспектор.

 

Чернотрудов момък съм с монокъл,

земледелец с чиста кръв,

винаги съм бивал пръв

в честната борба за честен кокал.

 

Наредете избори през два дни,

смело в книжната война -

край държавната хазна

ще стълпиме рицарите гладни.

 

Съвестта им няма да е яркожълта -

тя не лови вече цвет,

но затуй пък ред по ред

те ще бият лошо и добре ще гълтат.

 

И след избора попитай за реклама:

- Бит ли е добре врага?

- Бит е, братко, и сега -

вчера само аз набил съм двама…


МАСКАРАД

 

Думба-лумба, думба-лумба,

зная тайни милион;

без да съм брат на Колумба

или внук на Едисон -

откривател съм и ключа

знам за всеки тайнствен случай,

думба-лумба, тра-та-та -

всичко сметка е в света.

 

Долу всяка скучна маска!

Всички мъдрости - лъжи!

 Под най-пъстрата окраска

сива глупост пак лежи;

под костюми златошити

вред разхождат се крадците.

Думба-лумба, бим-бам-бум -

много хора - малко ум.

 

Дипломати, магистрати,

короновани глави,

кърви, бомби, атентати -

всичко с маска е, уви;

цялата таз пъстра гледка

е една гигантска сметка -

всички тайнствени игри

все за власт са, за пари.

 

А над всичко с нова маска

стар диктатор пак седи,

трима вече той изтласка

и за други двама бди.

А народа сред прозявки

гледа циркови оставки…

Думба-лумба, иха-ха -

сам да си бере греха!


ЕПИТАФИИ НА ПРИЯТЕЛИ И ПРИЯТЕЛКИ

 

1

 

Не бе напълно плитък:

без четвърт - идиот.

Като юва добитък

премина тоз живот.

 

2

 

За гроб не Ѝ запазвам периметър.

- Погребва ли се ветър?

 

3

 

Тънък майстор на дебела скука

е погребан тука.

Нови мисли търсеше той на тавана,

търсейки ги - там остана.

Лека му пръст! Леко в гроба ще лежи,

ако глупостта не му тежи.

 

4

 

Близко ела

и прочети

„Пъстри мечти,

сиви дела“.

 

5

 

Българьо, Българьо, спри тия

сълзи и не трови душа ни с тех.

Изкуството пожъна днес значителен успех -

почина автора на „Незначителни събития“.


* * *

 

Какво нещастие красиво

да търсиш щастие в света!

Посред пустиня смъртно сива

да вярваш в пролетни цветя.

 

Аз пих горчивата измама

на свойта детска доброта.

И всред пожара на скръбта

ми изгаря сетната мечта!


СЛЕДИЗБОРНО СЪБОЛЕЗНОВАНИЕ

 

На пропадналите в изборите народни трибуни

 

Кураж, кураж, пропаднали трибуни!

Крепнете пред всеобщата напаст,

че вместо нас дресирани маймуни

обсебват пак оранжевата власт.

 

Но туй не е за нас беда голяма

 не е то ни плесница, ни афронт,

че не за пръв път Сандо със измама

пробива ни разстроения фронт.

 

Съдбата ни навсякъде измества:

министър си - току възникне спор, -

нечестен бил си, други те замества

и тиква те в централния затвор.

 

Откъснат от живота си охолен,

бленуваш ти да бъдеш цар сега…

Напразно! Днес и той е недоволен,

и нему веч поставиха рога.

 

Не цар, а бог дори сега да беше

със ореол безсмъртен увенчан,

не би бил ти щастлив: и господ вече

от президента ни е развенчан.


РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО ПРЕЗ 1923 ЗИМА

 

Сказание има от Марка,

обвито с мистична тъма:

„Мария бе с Йосиф другарка,

роди и остана мома…“

 

А тоз път тръби не тръбиха,

нема и звезда да сияй,

но два магазина разбиха

и биде обран Мордохай.

 

Мария, макар да бе проста,

разбираше много неща,

отнесе Исуса на моста

и мигом изчезна в нощта.

 

Детето обвито бе с вестник

и с молив бе писано там:

„Родители бедни, но честни

харизват отрочето вам.“

 

Един херувим с карабина

се люшкаше татък пиян:

край моста тържествено мина

и спря се за миг замечтан.

 

Пристъпи усмихнат и весел,

затрогнат от детския вик,

но щом се на д него надвеси -

изтръпна и дръпна се в миг:

 

видя младенеца застанал

на своите детски крачка -

стои, героически хванал

солиден револвер в ръка:

 

„Приятелю, горе ръцете!...

“ Стражарят не бе толкоз прост -

повдигна ръце и усети

как в джоба му бръкна Христос…



НЕПЕЧАТАНИ ПРИЖИВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ

* * *

 

Човек играчка вечна

е на съдбата зла,

живота - безконечна

верига от тегла!


ДЕН

 

На подпор. Г. х. Делев

 

Във злато и пурпур е изток облен.

Ей слънцето праща целувки си първи

на диви чукари, които весден

ще тътнат страхотно и смучат ще кърви

 

Каква дивна свежест! Какъв аромат

из тези заспали усои се носи!

Какъв хубав ден, а какъв мрачен ад

ще кипне и младости ред ще покоси.

 

Отсреща размърда се вече врагът

и първий си сутринен привет изпраща;

отеква в усоите тъмни ревът

и дума, че люта бран вече захваща.

 

Гранатите пръскат се околовръст,

земята с дълбоки покривайки рани,

и облаци черни от дим и от пръст

издигат се вредом кат малки вулкани.

 

В тревога минава се час подир час

и всичко безспирно наоколо тътне,

но ето вразите се носят към нас

и чуват се техните викове смътни.

 

Едвам приближили и оловен град

веригите техни без жалост покоси,

сразени политат те вече назад

след тях пък ей друга вълна с бяс се носи.


КИРИЛ И МЕТОДИЙ

 

Кат някой заключеник с прекисел вид

отправям аз взори с тъга към града.

Обтегнал краката, на скоба превит,

аз правя екскурзии пак с мисълта.

 

Роят се в душата ми блен подир блен

и спомени скъпи един подир друг

кат призраци бледи въртят се пред мен

и шепнат: "За малко мръдни сал оттук!"

 

Представям си днеска в престолния град

какво е веселье, какви тържества!

Какво става сутрин на шумний парад,

как волно бих бродил кат всички сега!

 

На музики, песни приятният шум

в ушите ми сякаш и днеска звучи!

Ах, тез деколтета, тоз облак парфюм,

тез бузички пълни, тез светли очи! ...

 

По стройни редици от школна младеж,

бродящи навсякъде с песни, с цветя,

светец да си даже пак поглед ще спреш

и ще изкривиш, тъй... неволно уста!

И най-непохватният в тоз весел ден,

и той не остава със празни ръце.

Днес всяка е щедра и всеки засмен,

днес рядко се среща студено сърце!..

 

Кат някой заключеник с прекисел вид

седя аз самотен на ниский креват!

Ах, колко щастлив, ах, колко честит

е всеки, що крачи из шумния град!


НА МОЯ ПРИЯТЕЛ ТОМА

 

Тъмен е живота, чер кошмарен сън,

Облаци безкрайни над света тежат,

Мудно се разнася погребален звън,

Ангели във черно над света летят,

Горести застилат тесния ни път,

Ручеи от пошлост и разврат шуртят.

Идол е парата - властно божество,

Гибелта на брата - светло тържество.

О, честит е този, който прав върви,

Радост който дири в чистото дело.

Огъня на правда у кого пламти,

Враг нещаден който е на всяко зло.

 

София, 4 II. 1918 год.


ОБУЧЕНИЕ НА СЪРЦЕТО

 

Сърце, внимавай, не тупти!

Доволно си туптяло ти

в безумен и жесток копнеж.

Аз я забравих, разбери!

Затуй ще ти броя до три;

на три веднага ти ще спреш.

Започвам веч: - Едно, две, три!

Готово, спри! ...

..................................................

Уви, нехранимайка, виж

ти продължаваш да туптиш.


ПОЛУРЕКВИЗИРАНИ ЗАГЛАВИЯ

 

Как трябва да живеем или световните загадки

 

В годината веднъж е пролет

и младостта веднъж цъфти!

Животът е последен полет

на смъртно поразен орел!

Докат смъртта не си съзрел,

ликувай, пей, цъфти, лети,

за да не кажеш в смъртно ложе:

"Че аз какво ли съм видел?

Че аз не съм живел почти,

а ти зовеш ме горе, боже!"

 

Така едни шептят

и до самата смърт

прекарват свойте дни

с вино, смях и жени.

 

*

 

- Животът ли? - На облак сянка!

Кошмарен, неприветен сън.

Култура ли? - Не сън, но дрямка,

печален монотонен звън!

Любов, богатство и наука,

едно са те - развеян прах,

едно е радост, скръб и скука,

едно е цар и сиромах,

а господ - сън на болен ум -

безумен ужас пред смъртта...

Дигни глава, заплюй света

и в... мозъка един куршум...

 

Така пък другите серсеми

решават своите проблеми.

 

*

 

- Честит е този, който може

на братята си тежкий кръст

въз рамото си да положи

и без награда, гордост, лъст

възземе пътя към Голгота.

И там кат светъл мъченик

за тях пожертвува живота...

Честит е той и триж велик!

 

Така редят едни със скръб,

поглеждайки околовръст -

дано да зърнат някой гръб,

за да положат своя кръст.

Разправя тъй и дядо поп,

а неуморно цял живот

гои корем и пълни джоб

със чужди мъки, чужди пот.

 

*

 

- Глупак е всеки, който смета

за братя някакви да мре

и цял живот с вериги крета,

загазил в буйното море

на своите сълзи и капки

от кървав, безполезен пот!.

Глупците, казвам, клатят шапки

на бог, добро и дълг към род!

Премазвай всичко, що ти пречи,

блъсни, тъпчи, ала живей!

Човек бъди, а не човече,

гори, но никога не тлей!

Печал и милост не познавай,

гранит бъди! Сърце от мраз,

едничка власт в света познавай -

властта на мощното си "аз"!...

 

На пук на мазничката калимявка

така четвърти байчо джавка...

 

*

 

...И тъй редят се със стотици

великомудрени слова, ту бисери,

ту прах, ту трици

от человешката глава,

ала жестоките загадки

усмихнат се безмълвни пак

и кряскат хората кат патки

заблудени в мъгла и мрак.

 

...На философията смисълта е

таз: всеки бае както знае!


ПОРТРЕТИ С АТЕСТАТИ

НА БЛИЗКИ И ПОЗНАТИ

 

I. ОТДЕЛ

ПОЕТИЧНИ ПРОЗАИЧНОСТИ

 

Пан Ганюша Ичерански

 

В гърдите ми бушува духът на Прометей,

душата ми отдавна на тоз свят не живей,

доколкото е мило на Ленин в манастир,

дотолкова е драго на мене под мундир.

 

* * *

 

Приятелю, я застани във фронт.

Nous sommes enfants d’un autre monde!

 

Здесь мир для нас давно угрюм,

фекат не япълъм чуджум?

 

* * *

 

От Йоана Златоуста чух:

"Тичай подир всяка фуста!"

Аспарух.

 

ГРАФ ПОНЕ ПОНТО ПОНТИНЦТО

 

Най-дълбок

психолог

на Балканите.

Щом наканите

се да кихнете да кажем тъй... от влага,

наший психолог веднага

кърпичката си предлага.

 

БИЧЕВ КИРИЛ

 

Това е

независими между независимите Бичев Кирил.

По ръста му се вижда, че той винаги е дирил

високото в света.

Лишен от всяка суета,

във споровете има

една непоколебима

и точно установена позиция: -

вечна опозиция.

 

ПОЕТ ОТ ПЪРВИ РЕД

 или:

 

Босокрака кака

крета по сокака

и цветенце мирише.

Вдъхновен певец

вади бял листец

и стихове ѝ пише.

 

* * *

 

Не бих желал да бъда аз

ни от нищожните, ни от великите,

защото и във двата случая тогаз

на себе си не бих принадлежал;

но бих желал, но бих желал,

когато дойдат болшевиките

и вред покажат си антиките,

да ми се поднесе като на стар

и вечно ревностен и смел другар

един указ от Петроград още готов,

със който да ме назначат за комисар

за пет години на свободната любов.

Пешо Босяка

 

РИМИ ЗА ГЕОРГИ ДИМОВ

 

11 думи:

 

Млад, всепризнат, инат,

мазарат, меценат.

Библиотекар, зарар,

Ючбунар.

Прочут, вермут, лобут.

ПОСВЕЩЕНИЯ

 

ПАРДОНТЕ МАТМАЗЕЛА!

 

На... тя си знае!

 

В тълпата пъстроцветна,

когато тебе зърна

натруфена, кокетна

и взор след теб извърна,

усмивка заиграва

по устните ти али,

ти смяташ си тогава,

че в мен фитил подпали

пардонте матмазела?

Тук има малка грешка!

Да, ти си снежнобела,

дебела, важна, тежка,

ти даже си красива

и плюс това богата,

но не това извива

ми къмто теб главата.

Дете, през таз година,

тъй постна, тъй безмесна,

край теб когато мина,

у теб щом се заплесна,

неволно сметка правя,

тъй тлъста, тъй голяма,

да си същинска крава,

ти колко би тежала,

ти колко килограма

месо тогаз би дала.


* * *

 

Ha JIорелай

 

Изплетена сякаш от бронзови нишки

косата ти ярко пламти;

що горест жестока, що бурни въздишки,

що цветни и знойни мечти.

 

Щом здрач теменужен прибули полята,

аз бродя от скръб осенен

и русите къдрици в чудна позлата

ах, бляскат ли, бляскат над мен.

 

В душа ми зашепне натъжена лира

за твоите руси коси

и всяка къдрица кат тежка рапира

над мен безпощадна виси.

 

Желал бих, желал бих косите ти меки

чело ми с любов да допрат,

желал бих тогава да стихна навеки

от ранна, но сладостна смърт...

 

Изплетени сякаш от бронзови нишки

косите ти ярко пламтят;

що горест жестока, що бурни въздишки,

бушуват сред пламнала гръд.


ПО СКУЧНИЯ ДРУМ

 

Бавно растилат се сиви мъгли,

лазят безшумно огромни талази;

мълком кончето из локвите гази,

мълком разстилат се сиви мъгли.

 

Скърца колата из калния път,

клатят се скръбно дърветата голи,

дреме коларят сломен от неволи,

с тежък грак гарвани черни летят.

 

Карай ти, коньо! Пристъпя нощта...

Де ще замръкнем, какво те е грижа:

в пътя житейски ний нямаме хижа,

нашата хижа е само смъртта.

 

Ех, ний очаквахме в нашия път

обич, лъчи и цветя ароматни,

как привлекателно кулите златни

виждахме близко пред нас да блестят.

 

Вярата в щастие - празна мечта,

златните кули - безплътни миражи,

днеска те смешни за мене са даже...

Карай ти, коньо мой, карай в нощта!

 

Бавно разстилат се сиви мъгли,

пъплят безшумно студени талази,

мълком кончето из локвите гази,

мълком разстилат се сиви мъгли.


СЕНКИ

 

1

 

Не бяха цъфнали, не бяха още

те - белоснежните цветя

на любовта,

и дълги дни, и дълги нощи

очакваха да

мине тя.

 

Но дойде есен златодреха,

не мина тя, не дойде тя

и в самота

през скръбна привечер умреха

те - не цъфтелите цветя.

 

2

 

Порутен храм в забрава тежка тъне,

разбит кумир край гръмнат дъб,

стени обрасли в бурени и тръне,

наоколо пустош, пустош и сън е...

В душата скръб, пред поглед тъп

блуждай и гасне спомен скъп.

 

Уж ден, а мрак е непрогледен,

из него демон зъл цари

и съска там смехът му леден,

а аз вървя кат призрак бледен.

 Отпред гори и канари,

отпред пътеки без зари...

 

Цветя посадих, а събрах коприва,

потърсих истини - навред лъжи;

любов разпръсвам - злоба ме облива,

запаля свещ - тъма ме пак обвива...

Глава тежи, душа тъжи -

душа ми кой ще освежи?..


БЕЗ ПРЕДСТАВА

 

Тя: - Представи си ти, Иване,

колко хубаво ще стане

да поискаш от баща ми

днеска моята ръка!

 

Той: - Представи си ти сега,

че не мога си представя

тази глупост да направя.


БЯГСТВО

 

Трагикомична опера в 4 действия с проста форма,

но сложен състав. Музиката реквизирана.

Действующи лица - авторите (2).

 

Действие I-во

 

Пее се по "В нашата стая

отдясно" по Миленков

 

Минават девойки край парка,

сърцето ми къса мерак,

допушвам последна угарка -

ей бързо се стели веч мрак.

 

Намига лукаво луната

и кани ме тя към града,

тя шепне ми рипвай стената -

няма да видиш беда.

 

- Оттука ще хукнем из мрака,

виж тъмна е, тъмна нощта!

Чаровното либе те чака -

за тебе въздиша сега.

 

По гласа на "Кажи ми, девице!"

 

Кажи ми, Цветане,

отдека туй ще стане,

без никой да ни хване

в рискования бег.

 

Оттамо тя е ниска,

оттамо по ми стиска,

оттамо ми се иска,

но виж пък там човек.

 

Пред нази бяга школник,

кат нас един неволник,

кат нази недоволник

прескача я завчас.

 

Измачкан, свит и прашен,

той бяга там уплашен,

като на тигър страшен

да чул е страшний глас!

 

Край на I-во действие.

 

Действие II-ро

 

По гласа на "Прощавай, ний

сме разделени!"

 

Прощавай, ний сме разделени,

стена висока е зад нас.

Летиме ние запъхтени,

летим по късен нощен час.

 

Градът, сгушил се в тъмнината,

примамва наши смътен взор,

но шавна нещо край стената...

Позор. . позор... нечуван зор!! ...

 

По гласа на "Край Босфора"

 

Край стената шум се вдига,

лъскат сабли, щикове,

ето Гелов веч пристига -

ескадронците зове! ...

 

Скоро, скоро, соколета,

вижте ги кои са тез.

Май изглеждат "юнкерета",

бягали са сигур днес!

 

Я елате скоро тука,

казвайте кои сте вий!

Ей сега се вече спука,

закъсахме здраво ний.

 

По...

 

Обиколиха те нас

и познаха ни тогаз.

Думба, думба, тра ла, ла,

що ни трябваше беля.

 

- Ха сега пред нас напред,

даде Гелов заповед.

Думба, думба, тра ла, ла,

що ни трябваше беля.

 

Край на II-то действие.

 

Действие III-то

 

По "Съюзници-разбойници"

 

Поехме ний алеята

и смело тръгнахме напред,

и там къде се следваше,

набързо дадохме ответ.

 

Загазихме, закъсахме,

напред към карцера, напред.

Ех, що да чиниш, братко мой,

като сме нямали късмет.

 

По "Войници ний сме славни"

 

Сега вървете смело,

вървете вий напред,

в килийните си тесни

влезнете там поред.

 

Напред, напред,

ех, кучешки късмет!!..

Напред напред,

да няма 25!..

 

По "Сама се мома излъгала"

 

Подкара ни карауло

и ни вътре мушна,

леле темничка килия,

темна и задушна...

 

Отряза ни наборките

да се не обесим,

взе ни игли безопасни,

да се не заколим!

 

Постояхме, погледахме,

маана найдохме:

не е светло, хич не струва,

оти тук дойдохме!!..

 

Темно, братко, темно ете,

ка у катраница,

нито газениче свети,

нито вощеница.

 

Край на III-то действие.

 

Действие IV-то

 

По "В нашата стая отдясно"

 

В нашта килия отдясно

живее школник един

и нему доста е тясно,

макар че той е самин.

 

Цял ден той пъшка, въздиша,

легнал на дървен креват,

килия му грозно мирише,

просто се пука от яд!!..

 

По "Сижу за решеткой..."

 

Сижу за решеткой в темнице сирой,

отвънка ни варди весден часовой,

той крачи полека и гледа насам,

и сякаш ни шепне: "Що трябвало вам!"

 

Край

 

19.II.1918 год.

В. на Н. В. училище

София

 

Край на великолепната поема.

Героите останаха с 6 и 1/2 и 30 без градска

и до днес се мъчат в бастилията.

Абонамент за: Публикации (Atom)