МАРИНА ВЛАДИ / "ВЛАДИМИР, ИЛИ ПРЕКЪСНАТИЯТ ПОЛЕТ"

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Винаги ме е занимавал въпросът какво става в главите на хората, когато видят актьора или актрисата, на които са се възхищавали в киното.

Една вечер излизаме от театъра след "Хамлет". Студ, на улицата няма жива душа. От решетките на канавката се издига бяла пара и светлината на лампите разкъсва синкавата тъмнина. Някъде от входа се появяват двама души с кожени шапки и застават пред нас като заковани. Ти ме гледаш тревожно. Може би дори за един миг се изплаши. Но мекият и вежлив тон на по-високия веднага ни успокои. Леко наклонен напред и стараейки се да не гледа към мене, той се обръща към тебе със силен грузински акцент:- Скъпи, скъпи Висоцки, позволете ми да се представя. Аз съм от Тбилиси, разбрах, че днес ще бъдете двамата в театъра и цяла вечер чаках на улицата - страхувах се да не ви изпусна. Моля, позволете ми да се обърна към вашата съпруга.

В неговите уста подобно галантно встъпление не ми се стори неуместно. В него се чувстваше огромно уважение, дори почтителност, а най-вече - беше ясно, че темата на разговора е много сериозна. С движение на ръката ти го подканяш да говори. Той се извръща към мене и тогава виждам очите му. В тях е застинала страстна решителност.

- Мадам, дойдох да отмъстя за вас. С моя приятел сме готови да убием подлия негодник, у когото няма никаква жалост!

Ако не беше така развълнуван, щях да се разсмея, но чувствайки, че той трепери от главата до петите, мълча, а той продължава:

- Как можа, как не му стана жал? С камък! С камък дори куче не убиват!

Най-сетне започвам да разбирам: Магьосницата, млада дивачка и моя героиня във филма, над който рида цяла Русия, загива от ръката на безпросветен селянин. И ето че сега човекът иска да отмъсти за тази, която бях изиграла. Той беше повярвал така свято във всичко, че му се беше сторило съвсем естествено да ми предложи помощта си...

Аз съм развълнувана и объркана. Как да отговоря, за да не го обидя, как да обясня на този простодушен човек, че в случая няма за какво да се отмъщава? Просто вземам ръката му.

- Вижте ме, не са ме убивали. Аз съм жива, аз говоря с вас. Е, убедихте ли се?.. Благодаря ви за желанието да помогнете и за вашата отзивчивост.

Ледените му ръце стискат моята и като се навежда, той докосва с устни края на пръстите ми.

Край, магията е развалена. Като се изправя, той моли с достойнство за извинение, че ни е отнел толкова време.

Двамата си отиват в нощта.

Странна история, която ти прецени почти сериозно: "Жалко. Можехме да ги изпратим при най-злия ни враг".

Наистина, кой беше твоят най-зъл враг?

На сцената крещи неистово и се мята полугол човек. От кръста до раменете е омотан с вериги. Усещането е страшно. Сцената е наклонена под ъгъл към пода и веригите, които четирима души държат, не само сковават пленника, но и не му дават да падне. Годината е шестдесет и седма. Дойдох в Москва за фестивала и ме поканиха да гледам репетиция на "Пугачов", като ми обещаха, че ще видя един от най-удивителните актьори - някой си Владимир Висоцки. Както цялата зала, и аз съм потресена от силата, отчаянието и необикновения глас на актьора. Той играе така, че останалите действащи лица постепенно се разтварят в сянка. Всички в залата ръкопляскат, изправени на крака.

На изхода един от моите приятели ме кани да вечерям с актьорите, изпълняващи главните роли в спектакъла. Срещаме се в ресторанта на ВТО - шумен, но симпатичен. Там храната е добра и затварят по-късно, отколкото на други места. Показваме си пропуските и малката ни компания сяда на масата. Идването ни предизвиква оживеното любопитство на присъстващите. В СССР съм неочаквано за мене известна. Всички ми се радват, носят ми цветя, коняк, плодове, целуват ме и ме прегръщат... И ето че масата е вече отрупана с бутилки, сервитьорите носят мезетата. Започваме да се храним. Чакам забележителния актьор, иска ми се да го поздравя, но ми казват, че има странен характер и може изобщо да не дойде. Разстроена съм, но моите събеседници имат толкова въпроси! Те знаят, че се снимам много, макар че са виждали само два или три мои филма. И на руски - а аз за последен път съм говорила на руски като шестгодишно момиченце - започвам да разказвам за моята артистична кариера.

С ъгъла на зрението си забелязвам, че към нас се приближава невисок, зле облечен млад човек. Поглеждам го бегло и само светлосивите му очи привличат за миг вниманието ми. Но възгласите в залата ме карат да прекъсна разказа си и аз се извръщам към него. Той се приближава, взема мълчаливо ръката ми и дълго не я пуска, след това я целува, сяда насреща и повече не сваля очи от мене. Мълчанието му ме притеснява, гледаме се все едно сме се познавали винаги. Зная, че това си ти. Ти изобщо не приличаш на ревящия великан от спектакъла, но в погледа ти се чувства толкова сила, че аз отново преживявам всичко, което изпитах в театъра. А наоколо разговорът се възобнови. Ти не се храниш, не пиеш - ти ме гледаш.

- Най-сетне ви срещнах.

Тези първи произнесени от тебе думи ме смущават, отговарям ти с дежурен комплимент за спектакъла, но се вижда, че не ме чуваш. Казваш, че искаш да си тръгнем оттук и да пееш за мене. Решаваме да прекараме остатъка от вечерта при Макс Леон, кореспондент на "Юманите". Той живее близо до центъра. В колата продължаваме да се гледаме мълчаливо. На лицето ти - ту сянка, ту светлина. Виждам очите ти - сияещи и нежни, късо подстригания врат, двудневната четина, хлътналите от умора бузи. Не си красив, във външността ти няма нищо забележимо, но погледът ти е необикновен. С пристигането у Макс вземаш китарата. Поразява ме твоят глас, твоята сила, твоят вик. И това, че седиш в краката ми и пееш само за мене. Постепенно започвам да разбирам смисъла, горчивия хумор и дълбочината на песните ти. Обясняваш ми, че театърът е твоят занаят, а поезията - твоята страст. И тогава, без всякакъв преход казваш, че отдавна ме обичаш.

Като на всяка актриса и на мене ми се е случвало да чувам подобни неуместни признания. Но от твоите думи съм истински развълнувана. Съгласявам се да се срещна с тебе на следващия ден в бара на хотел "Москва", където живеят участниците във фестивала.

В бара е пълно с хора, заобиколена съм от всички страни, но щом се появяваш, изоставям моите познати и отиваме да танцуваме. С токове съм много по-висока от тебе, ти се изправяш на пръсти и шепнеш в ухото ми безумни слова. Аз се смея, а след това вече съвсем сериозно казвам, че си необикновен човек и с тебе е интересно да се общува, но съм дошла само за няколко дена, животът ми е сложен, три деца, работа, изискваща пълно себеотдаване, и Москва е далече от Париж... Отговаряш, че също имаш семейство и деца, работа и слава, но това няма да попречи да ти стана жена. Смаяна от такова нахалство, се съгласявам да се видя с тебе на следващия ден.

Идвам да те взема от театъра към края на репетициите. На сутринта ми позвъни Сергей Юткевич и ми предложи да изиграя ролята на Лика Мазинова - младата жена, в която е бил влюбен Чехов. Обхващат ме съмнения - все пак снимките са предвидени за почти една година. Ти буквално скачаш от възторг, ти викаш и трескаво ме молиш да се съглася. Аз твърдя, че всичко това е много сложно, но ти упорстваш: трябва да се съглася, ще имаме време да се виждаме и най-важното - ще можеш да ме уговориш да стана твоя жена. Тонът е почти шеговит, но аз чувствам колко нежност има в тези думи, чувствам, че твоето въодушевление се предава и на мене и ние си представяме как ще изглежда всичко: ще доведа моите още малки деца и мама, която петдесет години не е била в Русия, ние ще станем приятели, ще се виждаме често и ти ще ми пееш твоите песни.

И двамата нямаме тридесет години, аз съм разведена, ти се развеждаш, пред нас е целият живот. Отбелязвам предпазливо: всичко това е добре, но аз не съм влюбена в тебе! "Не е важно - казваш ти, - ще успея да ти се харесам, ще видиш". Това весело и леко общуване продължи няколко дена и ето че фестивалът свърши, аз си отивам от Москва, като подписвам договора, и ще дойда за снимките в началото на шестдесет и осма.

Минава време. Отначало получавам нежно писмо от Москва. След това, тъкмо когато размишлявам какво става с мене и защо ми е така тъжно, телефонен звън прекъсва моите невесели размисли. Това си ти. Слушам топлия тембър на гласа ти и руския език, който ми напомня за татко, когото обожавах, и от всичко това в гърлото ми се е свила топка. След разговора слагам слушалката и плача. "Ти си влюбено, момичето ми" - казва мама. Опитвам се да намеря друго обяснение - много работа, уморена съм, но дълбоко в душата си разбирам, че тя е права: аз чакам и не мога да дочакам срещата с тебе.

През май шестдесет и осма създаваме обединение на актьори и технически персонал и снимаме заедно с Бернар Пол филма "Време да се живее". Обзема ни духът на борбата, увлечени сме от мощното политическо движение. Спомням си началото на петдесетте, когато работех в Италия с режисьорите-комунисти Висконти, Пепе де Сантис, Уго Пиро, Тонино Гуера, Карло Лицани... Участвахме в антифашистки демонстрации и понякога се стигаше до бой по улиците. Този изминат заедно с тях път ме сближи тогава с Италианската комунистическа партия. А сега, през тези безумни, смутни майски дни, в Париж, аз мисля за Русия, за предстоящите снимки в Москва, за бъдещия живот - може би с тебе - и вземам решение. Преди да отпътувам от Париж, през юни шестдесет и осма, се записвам във ФКП.

Така, без сама да подозирам, правя нещо, което ще определи в много отношения целия ход на живота ти. И по-късно, когато ще се блъскам да ти издадат задграничен паспорт за пътуване, това кратковременно и символично членство в партията ще придаде на молбите ми тежест, за която все още не се досещам.

Ще дойда в Москва, но няма да се видим веднага. Казаха ми, че се снимаш далече в Сибир и ще се върнеш едва след два месеца.

Започвам да работя, животът ми се нарежда. Живея в хотел "Съветски", бившия "Яр", където е пирувал още дядо ми. Имам разкошна стая с мраморни колони, роял и живи цветя - сменят ги всеки ден. Мама се съгласи да дойде с мене. Всичко в Русия я вълнува и учудва. Според нея Ленинград изобщо не се е променил и тя продължава да го нарича Петербург. Разходките по Москва ни отнасят в миналото. А настоящето са художници, поети, писатели и актьори, които всеки ден се събират при мене като в моден салон.

В една такава вечер ти се появяваш на прага и се възцарява пълна тишина. Ти се приближаваш до мене, представяш се и изведнъж, пред всички, ме стискаш в прегръдките си. Аз също не мога да скрия вълнението си. Мама ми шепне: "Какъв мил млад човек, и името му е красиво". Когато оставаме сами, ти казваш, че не си живял през цялото това време, че тези месеци са ти се сторили безкрайно дълги...

Отиваме за моите момчета извън града, в пионерския лагер, където почиват децата на работниците от "Мосфилм". Бях решила да ги оставя в абсолютно съветска среда, освен това лагерите за децата на чужденците са далече от Москва, на брега на Черно море. А най-вече искам синовете ми да се научат да говорят руски език. И наистина, след седмица те вече разбират всичко.

Аз работя по цели дни, вземам децата в неделя и естествено забелязвам, че вече владеят добре речника, богат с всякакви на вид ругатни. Днес те са буквално на небесата. Чули са и са научили песен, в която се говори за мене. По твоите смеещи се очи разбирам веднага, че си я съчинил ти, когато още не сме се познавали:

Сегодня в нашей комплексной бригаде

Прошел слушок о бале-маскараде.

Раздали маски кроликов,

Слонов и алкоголиков,

Назначили все это в зоосаде.

- Зачем идти при полном при параде?

Скажи мне, моя радость, Христа ради!

Она мне: - Одевайся!

Мол, я тебя стесняюся,

Не то, мол, как всегда, пойдешь ты сзади.

Я платье, говорит, взяла у Нади,

Я буду нынче, как Марина Влади!

И проведу, хоть тресну я,

Часы свои воскресные,

Хоть с пьяной твоей мордой - но в наряде.

Зачем же я себя утюжил, гладил?

Меня поймали тут же в зоосаде.

Ведь массовик наш Колька

Дал мне маску алкоголика,

И на троих зазвали меня дяди.

Я снова очутился в зоосаде.

Глядь - две жены,

Ну - две Марины Влади!

Одетые животными,

С двумя же бегемотами.

Я тоже озверел и встал в засаде...

Наутро дали премию в бригаде,

Сказав мне, что на бале-маскараде

Я будто бы не только

Сыграл им алкоголика,

А был у бегемотов я в ограде!

Тази песен в изпълнение на моите синове ни разсмя много. Обясняваш ми, че веднъж си гледал, както всички останали, филма "Магьосницата" и че когато съм дошла през 1965-та на фестивала в Москва, напразно си се опитвал да се срещнеш с мене. Ходил си по няколко пъти на кино да гледаш хрониката, за да ме видиш поне на екрана. Накратко казано, ти си влюбен вече много години и никога не си можел да си представиш, че някога ще ме видиш на живо и така отблизо. От всичко това правиш неизменния извод: "Във всеки случай сега зная, че ще станеш моя жена".

Отиваме на излет край езерото. Времето е хубаво, водата е прохладна, децата играят и се плискат, ти тананикаш тихо, аз те слушам, ние сме щастливи...

Като ни изпращаш, ти изчезваш, изтръгвайки моето обещание да прекарам почивните дни с тебе. Лягам да спя, но не спя. Мама идва да поседи с мене. Тя те намира необичаен и трогателен. Разказвала съм й толкова за твоя талант, че тя предварително чувства симпатия към тебе - и това е вече завинаги.

В определения ден ти идваш много рано. И отиваме на едно тихо, уединено място на брега на реката. От Сибир си донесъл песен за хората, попаднали в лагер по времето на Сталин: един човек се връща, след като е излежал срока си, и моли своята стопанка да напали банята "по-белому", за да убие съмненията си, да пречисти душата си. Страшна песен, където за първи път споменаваш моето домашно име - Маринка. Четеш ми още и първите куплети на "Охота на волков". Разбирам, че ми подаряваш тези стихове, които още не си пял на никого. Опиянявам се от някаква детинска гордост. Самият Поет ми чете стиховете си и аз се превръщам в пазител на неговото творчество, на неговата душа.

Връщаме се обратно, ти отиваш да играеш в театъра, а аз при мама, която скоро трябва да замине за Париж. Цялото лято се виждаме почти всеки ден, кръгът на нашите приятели се стеснява. Сега останаха само най-близките: нашият любим Сьова Абдулов, майка му Елочка - красива възрастна дама, говореща на френски език от миналите времена, Вася Аксьонов - мрачен и симпатичен, същинска мечка, Бела Ахмадулина - гениална и възторжена поетеса. По цели вечери говорим, четем стихове, понякога някой от художниците или скулптурите носи да показва свои произведения. Денем се снимам, вечер се събираме заедно. Сега с тебе сме толкова близки, че това просто не може да се нарече дружба. Зная за тебе всичко - поне така ми се струва. Ти си много сдържан, но ме ухажваш все по-настойчиво.

В една от есенните вечери моля нашите приятели да ни оставят сами в къщата. Това може да изглежда безцеремонно, но в Москва, където хората не могат да отидат на хотел - там пускат само чужденци и жители на други градове - никой не се учудва на подобна молба. Стопанката на къщата изчезва при съседката. Нашите приятели ни прегръщат мълчаливо и си отиват.

Като затварям след тях вратата, аз се обръщам и те гледам. В лъча светлина, който идва от кухнята, виждам добре лицето ти. Ти трепериш, ти шепнеш думи, които не мога да разбера, протягам към тебе ръце и чувам части от изречения: "За цял живот... толкова отдавна... моя жена!"

Цяла нощ не ни стига, за да разберем докрай дълбочината на нашите чувства. Дългите месеци на закачки, на лукави погледи и нежности бяха като прелюдия към нещо неизмеримо голямо. Всеки намери в другия своята недостигаща му половинка. Потъваме в безкрайно пространство, където няма нищо, освен любов. Нашите дихания стихват за миг, за да се слеят след това заедно в дълъг стон на изтръгналата се на воля любов.

Ние сме на тридесет години, имаме голям жизнен опит - няколко жени и мъже, петима синове общо, професионални успехи и неуспехи, полети и падения, слава. А сме очаровани един от друг като деца, познали за първи път любовта. Нищо и никога няма да заличи от паметта ми тези първи минути на безкрайна близост. На третия ден сутринта си отиваме от този добър дом. Ние сме заедно отсега и за вечни времена.

Въпреки че изобщо не крием нашите отношения, за мое огромно учудване ми дадоха да разбера, че не трябва да оставаш през нощта в хотелската ми стая. Дежурната по етаж неизменно ме моли да изпращам госта си в единадесет часа през нощта. И след няколко скандала в хотела започваме да търсим място, където бихме могли да се срещаме. Като всички влюбени в Москва имаме на разположение кушетка някъде в кухнята или диван в коридора, или нощния влак Москва-Ленинград - прелестно и романтично купе от началото на века, или каютите на катерите, браздящи изкуственото езеро, които могат да се наемат за няколко часа. И всеки път оставаме с гнетящия спомен за прибързаност и пълна неудовлетвореност.

И двамата работим от сутрин до късна вечер, но в замяна на това ни принадлежи нощта. След напразните опити да наемем жилище ти ми предлагаш да живея при майка ти, Нина Максимовна. Тя има малко двустайно жилище в новия район. И, което е много ценно, в това съвременно жилище има и кухня, и вана, и тоалетна, затова не е необходимо да чакаш дълго, за да се измиеш, да си приготвиш за ядене или да използваш тоалетната. Съгласявам се с радост. Страшно ме е уморило ходенето от място на място, задължението да слушам по цели вечери разговорите на приятелите, дори и да са крайно интересни.

Необходимо ми е да бъда с тебе. А най-вече забелязвам, че в тези компании започна да пиеш. В Москва не могат да си представят вечерно събиране без водка - студеният климат предразполага към това, това е национална традиция и самата аз с удоволствие откривам за себе си топлината, развързваща езика, усещането за свобода, което водката дава. Но аз зная, че за тебе това е проблем. Каза ми го една вечер, когато на вечеря с актьорите от театъра срещнахме твоя бивша приятелка и тя се опита да ти налее незабелязано водка: отвърна й много злостно. Учудих се на такава рязкост, а ти ми обясни: "Тя знае, че не трябва да пия. Това е най-подлия начин да се опита да ме върне".

Приятелите също ме предупредиха. Едни, защото те обичаха, други, защото нашата връзка им се струваше скандална. Всички ми казваха едно и също: не му давай да пие, алкохолик е, не трябва дори да се докосва до чашата, ще видиш, той сега се въздържа, но само като започне отново, ще има да си скубеш косите. Досега те бях виждала леко пийнал, по-скоро радостен, с една дума - мил. Убедена съм, че след преместването няма да има проблеми с това.

Майка ти ни посреща на прага. Тя е архивар, излиза от къщи много рано и се връща едва вечерта. Най-сетне сме сами. Подреждам нашата стая по най- добрия начин, за да може в нея да се живее и работи. В свободните дни готвя, чистя, уча се да ходя по магазините и да стоя в студа на опашки за продукти. Ходя на пазара, където продават три пъти по-скъпо зеленчуците, плодовете и месото. Мога, разбира се, да пазарувам срещу валута в "Берьозка" (верига от валутни магазини в СССР – бел. прев.). Там се намира всичко, което липсва в магазините: американски цигари, нескафе, тоалетна хартия и дори яйца, картофи, салата, каквито понякога няма със седмици. Ти имаш много приятели сред директорите на магазините за продукти. За да те зарадват, те ни оставят дефицитни неща: прясно месо, пушена риба, пресни зеленчуци. Ти носиш тези съкровища у дома, за мене. Самият ти се храниш малко и ти е безразлично какво има в чинията.

Ти работиш ден и нощ. Сутринта отиваш в театъра на репетиции, денем се снимаш или имаш концерт, вечерта играеш на сцената, през нощта пишеш стихове. Спиш най-много четири часа, но изглежда този адски ритъм не те уморява, животът буквално кипи в тебе. От сцената ми подхвърляш знаменитите думи от спектакъла "Чуйте!" на Маяковски: "На тридесет години сме, да се обикнем двамата..." В "Животът на Галилей" от Брехт изглеждаш като великан в дългия си халат. Но ето, четиричасовото представление свършва и аз те виждам отслабнал, с трескаво блестящи очи, готов обаче да седнеш на малката маса, притисната между леглото и прозореца, за да пишеш цяла нощ и като ме събудиш на сутринта, да ми прочетеш нахвърлените редове.

Ние сме щастливи. Властите засега си затварят очите за нашата идилия. Цяла Москва говори за това, но нали работата ми е почти завършена, всички мислят, че ще се върна във Франция и ще забравя това, което те приемат за каприз на една актриса.

Една вечер те чакам. Вечерята изстива на кухненската маса. Гледах скучна програма по телевизията и съм заспала. Събуждам се посред нощ. Празният екран на телевизора мига. Тебе те няма. Телефонът звъни настойчиво, вземам слушалката и за първи път чувам непознат глас, който от време на време заглушават стонове и викове: "Той е тук, елате, трябва да го вземете, елате по-бързо!" С мъка разбирам адреса, всичко ми е ясно, страшно ми е, хващам такси, изкачвам тичешком едва осветено стълбище, където мирише на котки. На последния етаж вратата е отворена, някаква жена ме води в стаята. Виждам те. Ти лежиш на хлътналия диван и се мръщиш жалко. Подът е отрупан с бутилки и осеян с угарки. На масата - вестник вместо покривка. Там са яли солена риба. Няколко човека се търкалят по ъглите, не ги познавам. Ти се опитваш да се изправиш, ти ми протягаш ръце, аз треперя от главата до петите, сграбчвам те и те влека към къщи.

Това е първият ми сблъсък с този, другия свят, за първи път в живота си видях как засмуква хората водовъртежът на мъртвешкото пиянство. Ти се събуди болен, зъл, но изпълнен с надежда. Всичко беше продължило само няколко часа и ти беше спрял. Трудно е да го повярваш - достатъчно беше само моето присъствие. А никой досега не е успявал да спре безумието, в което потъваш. Отсега нататък аз съм гаранция за твоята издръжливост.

Майка ти е изпълнена с благодарност и ми приписва всякакви добродетели. За първи път синът й се беше съгласил да се върне вкъщи, намирайки се в пияно състояние. Аз съм единствена и неповторима, аз съм твоята спасителка. Тази лесна победа ме въодушеви, повярвах в своето могъщество и без да се замислям, приех посвещението в този съмнителен сан.

Време е да си отивам, работата ми е завършена. Напускам Москва, след като съм живяла там около една година. През това време ходих два пъти до Франция, за да изпълнявам задълженията си по договори, но сега вече нямам официален повод, за да се върна. Какво, остава да си стегна куфарите и актрисата си заминава. Макар че, разбира се, ме поканиха на юлския кинофестивал като гост. И двамата сме направо убити. Ти нямаш никаква надежда да дойдеш при мене. Ти, както казват тук, си "невыездной" (на когото не разрешават да излиза в чужбина – бел. прев.). Да молим за виза не може и дума да става. Смята се, че си "опасна личност", ни повече, ни по-малко. Освен това, ако ти откажат виза, това е завинаги. Бюрократичната машина никога не дава на заден ход.

Струва ни се невъзможно да изкараме един без друг трите месеца, които ни делят от фестивала. На аерогарата пристигаме в пълно отчаяние.

Оформянето на документите е завършено и тогава един от митничарите, твой поклонник, ти разрешава като изключение да дойдеш с мене в чакалнята, където вече седят, скучаят, ядат и пият няколко десетки пътници. Времето е отвратително - сипе се суграшица, силен вятър, ниска облачност, самолетите не летят. Ние седим на пейката. Благодарение на лошото време спечелихме още няколко минути щастие. От "Мосфилм" ме изпраща риж млад човек. Той трябва да ме заведе до трапа, за да няма никакви изненади. Познавам го, от администрацията е, не бях го срещала на снимките, но по пътя за аерогарата той започна ни в клин, ни в ръкав да откровеничи и ми каза, че жена му всеки момент трябва да роди и че това ще бъде първото им дете. И когато разбираме, че полетът се задържа, младият човек започва забележимо да нервничи.

Ние седим с тебе, притиснати един до друг, съвсем сами в тълпата сновящи хора. Ти ми казваш, че животът без мене е непоносим, аз отговарям, че също не си представям добре живота без тебе. Обявяват съдбоносния полет на "Ер Франс", ние се прегръщаме, едва не плачейки, аз се отдалечавам навътре в залата, но в този миг металическият глас прави поправка: полетът се задържа за четири часа. Спускам се тичешком към тебе - още няколко часа отсрочка!

Ресторантът е препълнен, но един от сервитьорите те разпознава и ни намира три места. Жално ти става да гледаш рижия - жена му е пред раждане. Ние с тебе сме егоисти като всички влюбени: разговаряме само двамата, без да обръщаме внимание на никого. Ти казваш, че трябва да се върна колкото се може по-скоро. Заклевам ти се, че при първа възможност ще дойда като туристка. Само трябва да уредя проблема с децата и с къщата - работата, от мене да мине, мога в края на краищата да се спра за малко, наистина съм много уморена! Няколко седмици почивка в Москва ще ми бъдат от полза. Съжалявам само за едно - че не можеш да напуснеш града. Аз обичам страстно планините. Ти си написал за тях една от най-известните си песни. Сега тя стана химн на алпинистите. Но ти си обвързан с театъра, ти играеш всяка вечер, а значи - сбогом планини!

Тези мечти ни отвлякоха някак си и когато отново приканват пътниците да се качат на самолета, се разделяме развълнувани, но вече без сълзи. Особено е доволен рижият. Отивам към изхода, когато изведнъж високоговорителят ме спира: крилете на самолета са се заледили и трябва да чакаме, докато ги почистят с компресор. Полетът се задържа за неопределено време...

Вече е тъмно, отново се надига буря. Благодарение на една поклонничка-стюардеса се настаняваме тримата в някаква малка стаичка и пушим цигара след цигара. Рижият току бяга да звъни и всеки път се връща отчаян: "Все още нищо". И отново отива. Ние сме като трескави. Ти искаш да дойда да живея в Москва, да стана твоя жена, да взема със себе си децата. Аз се съгласявам, въодушевява ме твоята решителност. Разбира се, мога да оставя всичко, да дойда да живея с децата при майка ти, разбира се, ще си намеря тук работа, разбира се, ще бъдем щастливи всичките заедно, непременно ще се наредим, нищо не ме плаши - любовта е по-силна от всичко останало.

Рижият се връща вече леко пийнал. Сега му се иска да поговори за жена си, за бъдещото дете - всичко е така прекрасно, така забележително! Ние го слушаме, той наистина се появява навреме. Току-що се бяхме изкачили невнимателно на самия връх на бъдещето, без да си помислим колко е страшно да паднеш от такава височина. Аз имам три деца и майка, голяма къща. Работя и печеля добре, обичам професията си, с която се занимавам от десетгодишна, в края на краищата не живея зле. Ти имаш две деца, бивша жена, на която помагаш, деветметрова стая в жилището на майка си, получаваш 150 рубли на месец, за които в най-добрия случай можеш да си купиш два чифта хубави обувки. Ти работиш като бесен, ти обожаваш работата си, ти не можеш да пътуваш в чужбина. Ако съединим живота си в едно, просто няма да се получи живот.

Рижият се връща полудял от радост: родила му се е дъщеря, всичко е минало добре, можем да пием за здравето на майката. Чукаме се с топло шампанско. Ние с тебе сме уморени, измъчихме се, ние сме почти чужди и когато най-сетне пътниците са поканени отново да се качат на самолета, се разделяме дори с някакво облекчение. Бурята премина и през нашите души, разхвърляйки безумни надежди, мечти, които не могат да се сбъднат.

Току-що съм се върнала у дома в Мезон Лафит и телефонът звъни. Това си ти. Стоял си няколко часа на пощата и докато чакаш да те свържат с Париж, си написал стихотворение, което ми четеш:

Мне каждый вечер зажигает свечи,

и образ твой окуривает дым.

И не хочу я знать, что время лечит,

что все проходит вместе с ним.

Теперь я не избавлюсь от покоя.

ведь все, что было на душе - на год вперед,

не ведая, она взяла с собою –

сначала в порт, а после - в самолет...

В душе моей - пустынная пустыня.

Так что стоите над пустой моей душой?

Обрывки песен там и паутина.

А остальное все она взяла с собой.

В моей душе все цели без дороги,

поройтесь в ней - и вы найдете лишь

две полуфразы, полудиалоги,

а остальное - Франция, Париж...

И пусть мне вечер зажигает свечи,

и образ твой окуривает дым...

Но не хочу я знать, что время лечит,

что все проходит вместе с ним.

Платените минути за разговора изтичат, ти само успяваш да ми извикаш вместо "довиждане": "Връщай се по-скоро, без тебе не зная какви глупости ще направя!"

Веднага започвам да търся повод за получаване на виза. Единствената уважителна причина ми се струва работата. Най-сетне успявам да уговоря един режисьор от "Мосфилм" да ме покани за проби. Но всичко това не е толкова просто, връзката с Москва е капризна, моето предполагаемо участие трябва да се контролира от Министерството на културата на СССР и за всичко е нужно разрешението на министъра.

Ние намираме по-прост изход. В рамките на туристическо пътуване за моя сметка моля да ми продължат визата, за да прочета и обсъдя сценария на бъдещия филм. Тази малка уловка ще ми помогне два пъти. Много скоро ми става ясно, че е достатъчно да си купя туристическа карта, да платя за хотела, в който не живея, и за храната, която не ям, за да имам възможност да дойда и да прекарам няколко дена с тебе. По това време вече разбирам, че към моите постоянни пътувания се отнасят благосклонно, както впрочем и към това, че живеем заедно, и че имам преимущество в сравнение с другите благодарение на членството ми във ФКП, на нашата известност и най-вече - на възхищението, което предизвикваш във всички слоеве на съветското общество.

Една моя приятелка, французойка от руски произход, нямаше такива привилегии. Тя се влюби в един грузински художник и искаше да се омъжи за него. Но въпреки че си намери работа във френското посолство, въпреки многобройните официални молби, дълго не можеха да получат разрешение за брак. И когато най-сетне получиха разрешението, тя трябваше да замине за Франция. А след това й бяха нужни неимоверни усилия да получи отново виза, за да се види с мъжа си.

ОВИР, всемогъщата организация, издаваща визите и легитимациите за жителството на чужденците, живеещи в Москва, се намира в здание, което по-нататък ще ми стане познато като собствен дом. Там се разпорежда високопоставен чиновник, среща с когото успявам да осъществя при първото си идване.

Сега положението е по-лесно. Аз съм чуждестранна туристка, имам виза за две седмици и мога да я продължа, ако пожелая, но трябва да живея само на хотел. Ако искам да живея при приятели или при тебе, нужно е да имам покана, а за нея - съответното разрешение, където трябва да бъде вписана датата на пристигането и заминаването. Но работата ми е такава, че никога не мога да посоча предварително точната дата. Понякога съм свободна само три-четири дена. И искам да идвам няколко пъти в годината. Такива случаи се срещат рядко и аз отивам да обясня в кабинета на главния. Разказвам му за живота си, за мама, за моите чувства към тебе - дори се изпотих от смущение. Разказах на този човек за един час повече, отколкото на най- близките си приятели за цял живот. Резултатът беше неочакван. "Защо не се преместите да живеете тук?" - пита той с лукав вид. Започвам отново да обяснявам, говоря за работата си, за своите задължения и колкото повече говоря, толкова повече ме обхваща чувството на безсилие. Отивам си, като получавам само вежливи доброжелателни думи и едно крайно двусмислено "довиждане". И наистина, пак ще се срещнем. Трябва да кажа, че нито веднъж не ми беше отказано категорично и никога не бях принудена да отложа пътуването си за повече от няколко дена. С годините отношенията ни с началника на ОВИР станаха почти сърдечни. През тези години попадах във всевъзможни категории: туристка, гост по покана, временно живееща, съпруга без местожителство, съпруга с непостоянно местожителство, а след това - с постоянно. Единственият статус, от който се отказах, е "съпруга с постоянна регистрация", защото в такъв случай трябваше да чакам благоволението на ОВИР, за да отида във Франция, с което нито ти, нито аз можех да се съглася.

Като съчетах поканата за фестивала, дублажа на филма по Чехов и туристическото пътуване, получих легитимация за жителство за няколко седмици. През едно юнско утро пристигам в Москва с куфари, натъпкани с дрехи, бельо, плочи, книги, най-различни продукти, дори италиански макарони, кафе, зехтин и, разбира се, лекарства. На всички приятели им трябва по нещо: антибиотици, противозачатъчни средства, лекарства за болни от рак и много други. Нося още и подаръци за роднините, приятелите, партньорите във филма. Всяка среща се превръща в празник, потресена съм как са щастливи тези хора да получат риза, плоча или бельо от Париж.

Животът ни полека се урежда. Сама ти подрязвам косите, които си беше пуснал по моя молба, ти се киприш в модните дрехи, тропаш с токовете на новите ботуши, по три пъти на ден сменяш саката, което ти доставя огромно удоволствие. На всеки, който ни дойде на гости, даваш да пипне меката им, приятно ухаеща кожа. И най-вече се опиваш от музиката: за да слушаме плочите, съм донесла грамофон. Въртим безкрайно "Порги и Бес". Армстронг и Ела Фитджералд те карат да ръмжиш от удоволствие. Ти откриваш отново за себе си произведенията на великите класици. Разбира се, в репертоарите на московските театри всичко това го има, но ти не си свикнал да ходиш на концерти, а и вечно не ти достига време.

Аз не работя, през цялото време сме заедно, ходя на твоите спектакли и концерти, организирани като срещи на актьора с публиката, където между разказите за театъра пееш новите си песни. Публиката е в безумен възторг. Твоят успех ме интригува все повече: не те пускат да си отидеш от сцената, към краката ти постоянно летят бележки, в които зрителите молят да изпееш една или друга песен. Всяка вечер донасяме у дома наръчи цветя.

Веднъж се разхождаме по една от централните улици. Денят се случи горещ, всички прозорци са широко разтворени и от всеки избива навън твоят глас. Трудно ми е да го повярвам, но не може да има никакво съмнение: разпознавам твоя хриплив тембър, твоя неповторим маниер на изпълнение. Ти вървиш до мене и се усмихваш все по-широко. Сега мога да се убедя сама колко те обичат тук. Ти си щастлив и горд... Един път именно тази болно засегната гордост ще доведе до трагедия. Фестивалът започна, всичките ми сестри са вече в Москва. Вечерта ще ходим заедно при моята приятелка Елочка. Тя, вдовицата на Осип Абдулов, има хубаво жилище в центъра. Радвам се предварително на тази среща. Моите сестри те видяха бегло веднага след идването си, но днес вечерта ще се запознаете истински.

През деня за гостите на фестивала организират голям прием. Всички делегации се събират пред хотел "Москва" и оттам ги откарват с автобуси в Двореца. Гъмжи от народ, но всичко е организирано прекрасно, атмосферата е весела, всички се познаваме отдавна и подобни срещи на работещите в областта на киното винаги предизвикват буря от емоции. Ти ме държиш за ръката и ние отиваме до хотела. Тук те запознавам с моите приятели - французи, италианци, дори с един японец, с когото преди няколко години работих в Токио, и ние се опитваме да се разберем помежду си сред многоезичния шум.

Когато идва моят ред, аз се качвам в автобуса, ти - след мене. Не успявам да седна, когато чувам високи възгласи. Някакъв тип, на когото е възложено да проверява поканите, те изблъсква грубо от автобуса. Спускам се към него, опитвам се да обясня, но ти ме спираш с изразителен поглед. Ти си бледен. Унижението, толкова често срещащо се в живота ти, сега нараства до непоносими размери. Ти не искаш да се изложиш пред възторжените чужденци. С уморено движение на ръката ми даваш да разбера, че всичко е безполезно. Вратите се затварят, автобусът тръгва. Виждам те през прозореца. Ти стоиш на тротоара - малък оскърбен човек и съвсем като Чарли Чаплин ритваш злобно с крак куп покани, търкалящи се по асфалта.

Положението ми на чуждестранна актриса ме задължава да седя до края на официалната част. Но при първата възможност изчезвам от приема. Когато идвам при Елочка, сестрите ми са вече там. Както е характерно за Москва, скандалът в автобуса вече се знае от всички. Всички ме утешават и ме съветват не придавам голямо значение на тази история. Ти все не идваш и аз започвам да си мисля за най-лошото. Около един часа през нощта вратата се отваря, ти правиш няколко несигурни крачки по коридора, водещ към трапезарията, и с блажена усмивка падаш на дивана съвсем пиян. Въпреки това празникът се възобновява. Сестрите ми са очаровани от атмосферата на московските вечери, прекарани на гости. Аз също се успокоявам. Музика, смях, току поднасят големи чинии с изискано ядене, чашите се пълнят, едва изпразнили се. Ти си до мене и дори се усмихваш, макар и малко насила. И в края на краищата аз си мисля, че си герой и че се държиш добре. Веселието продължава...

След известно време, минавайки покрай банята, чувам стонове. Ти си се навел над мивката, повръщаш. Изстивам от ужас: от гърлото ти тече кръв, пръскайки всичко наоколо. Конвулсията преминава, но ти едва се държиш на краката си и аз те занасям на дивана.

По съвет на един от гостите викаме лекар - приятел на актьорите, светски човек, и, както ще се изясни по-късно, нямащ си и понятие от медицина. Той предписва някакви капки и пълен покой. Гостите се разотидоха. Сестрите ми се вълнуват и чакат да им позвъня в хотела. Оставаме четирима - Елочка, Сьова (Веволод Абдулов, актьор, един от най-добрите приятели на Висоцки – П.Н.), ти и аз. Кръвта вече е напълнила почти до краищата легена, оставен до кревата. Само леко отворени очи, търсещи помощ. Умолявам да извикаме веднага бърза помощ, пулсът ти вече не се напипва, обзема ме панически ужас...

Като те преглеждат, двамата лекари от бърза помощ и санитарят реагират смехотворно просто: много е късно, рискът е много голям, не трябва да те карат. Не им е нужен покойник в колата - това ще навреди на плана.

По израза върху лицата на моите приятели разбирам, че присъдата не подлежи на обжалване. Тогава заставам на вратата и крещя, че ако не те откарат веднага в болницата, ще направя международен скандал. Викам на тези бедни хорица, които са слабо платени, които никой за нищо не зачита, които трябва да изпълняват план, а не да спасяват хора. Те се изплашват и най-сетне разбират, че умиращият е Висоцки, а раздърпаната и крещяща жена е съпругата му, френска актриса. След кратко съвещание, като хващат четирите краища на одеалото, върху което лежиш, те изнасят от жилището. При спускането по стълбището ти се люлееш от една страна на друга. Въпреки протестите им, аз също се качвам в линейката - отчаянието ми придава сили.

Приемането в московската бърза помощ е същото, каквото е навсякъде по света. Вратите, като в метро, се затварят зад тебе. Три часа през нощта. В коридора мирише на етер. Няколко души спят на стъпалата.

Залепям се за пролуката на вратата. Там работят усърдно лекари със стерилно формено облекло, бледозелено на цвят. Виждам малка частица от операционната - движението е непрекъснато. Значи се занимават с тебе, има още надежда. Много скоро се разочаровам. Притискам се до стената, за да пропусна количката, на която лежи женско тяло, слабо и омекнало. Разбирам, че суетата, която ми се струваше залог за твоето спасение, тук просто никога не престава. Прекарвам няколко часа, без да се отдалечавам от вратата. Приятелите ми донасят да хапна, цигари, шал. В коридора вече имам познати: родителите на едно момче, докарано с тежки изгаряния; майката на младата жена, която видяхме на количката - изхвърлил я от деветия етаж ревнивият й жених; дребна старица, чийто мъж е паднал под влака. Всички ни обединява бедата. Няма повече чуждестранна актриса, стари, млади. Не се различавам от тях по нищо - обикновена жена, трескаво очакваща вести за мъжа си. Ставам непрекъснато, приближавам се до вратата, вглеждам се в уморените лица на лекарите.

Неимоверно дългият ден най-сетне мина. Няколко пъти се опитвам напразно да поговоря с някого от лекарите. Те упорито мълчат. Трябва да се чака. Късно вечерта - изминали са шестнадесет часа, откакто чакам - един от тях, нисък човек с живи очи и стърчащи мустаци, ме кани да вляза. Попадам в малка стаичка. По ъглите - разкъсани, изцапани с кръв дрехи, тампони, празни ампули... Надясно – отвор, водещ към голяма, ослепително ярко осветена болнична стая. На количките лежат голи тела, омотани с тръбички. Разпознавам сред тях твоето, толкова безпомощно и сякаш поставено на изложба, чувствам отривистото ти дишане. Лекарят ме успокоява: "Беше много трудно. Изгубил е много кръв. Ако го бяхте докарали няколко минути по-късно, щеше да умре. Но сега всичко е наред..." Слушам го и те гледам непрекъснато. Обясняват ми, че в гърлото ти се е скъсал кръвоносен съд, че повече не трябва да пиеш и ти е необходима продължителна почивка. Останалите лекари - четирима мъже и една жена - ми казват колко са щастливи, че са те спасили, колко се радват да се запознаят с мене, макар че обстоятелствата не са от най-веселите. Веднага обикнах тези хора. Зашивайки буквално къс по къс пациентите, които на пръв поглед вече не могат да бъдат спасени, те си разказват вицове, смеят се, пушат и понякога пийват по глътка алкохол, затискайки го с късче черен хляб, както е прието в Русия.

Настаняват ме на табуретка в ъгъла на малката стаичка и аз мога да те виждам. Край мене постоянно карат новопостъпили болни. И за един миг ги събличат, шият, режат, мият, превързват - а аз гледам тебе. Ти дишаш, ти си жив.

Игорьок, Вера, Вадим, Толя и Льоня се потрудиха добре. Отсега нататък те ще ти служат вярно и предано, като в тази страшна нощ.

Болницата е великолепна постройка от ХVIII век, боядисана в небесносин и бял цвят. Идвам всеки ден тук, нося ти да хапнеш, ти трябва да укрепваш. Тъпча те с месен бульон, полусурови бифтеци, пресни зеленчуци и плодове. Бузите ти започват да порозовяват.

В общата болнична стая, където лежиш, има само болни, които са претърпели травма на гърлото - с изгаряния или след отстраняване на тумор. Някои се хранят през специални фунии, съединени направо със стомаха им. Но атмосферата въпреки това не е мрачна. Възрастните санитарки ви се карат като на момчета, когато пушите тайно, и изобщо се отнасят с вас свойски и ласкаво. Ти естествено си любимецът им.

Ти си още слаб, но вече поиска да ти донеса китарата, хартия и писалка. За всеобща радост ти пееш на половин глас, съчиняваш забавни песнички за съседите си в стаята, санитарите и лекарите, за хиляди различни дреболии из живота на старата болница. Стаята се превръща в концертна зала и на санитарките после не им е лесно да възстановят реда.

В ъгъла на стаята - мъж със мрачен вид и затворен израз на лицето. Той не участва в общото веселие. Изгорил си е гърлото с киселина, вземайки я за водка. Направили са му множество операции и присаждания. В болницата е вече дълги години и страда много. Очите му се проясняват само когато вижда малкото узбекско момиченце на шест години с дълги синкавочерни плитчици. То страда също като него - изгорило си е гърлото, поглъщайки някаква течност, и ето че вече три години лежи в болницата. Това малко същество дращи и хапе като диво котенце. Единственият му приятел е човекът с фунията. То идва и седи с часове при него. Те си шепнат нещо, смеят се тихо. То милва лошо избръснатите му бузи, той го взема на ръце и го люлее. Когато пееш, малката болна те гледа отдолу нагоре и в черните й блестящи очи чувствам любопитство и удивление. Може би ти също ще станеш неин приятел.

Веднъж при мрачния мъж идва стар приятел от мястото, където е живял по-рано. Вижда се, че е пияница. Той му пъха скрито под възглавницата бутилка силно вино - в Русия го наричат портвайн, - отвратително питие, слабо напомнящо евтино порто, радост за алкохолиците. Като използва отсъствието на санитарката, човекът допира бутилката до фунията и святкайки с очи, облизвайки се и ръмжейки от удоволствие, излива съдържанието й направо в стомаха си. Ефектът е моментален. Той започва да се смее силно, веднага му става горещо, съблича дрехите си, хвърля фунията в другия край на стаята и гол, целият набразден от шевове, започва да танцува адски танц. Скъсаните му гласови струни не издават никакъв звук. Хриптенето, което чуваме, се изтръгва някъде отвътре. Отначало ние също се смеем, но много скоро това престава да бъде забавно. Човекът се брани, когато санитарките се опитват да го спрат, викат на помощ санитари, но нищо не помага. Алкохолът е удесеторил силите му, той се превръща в буйстващ луд. Изведнъж вратата се отваря и се появява малката узбекистанка. Тя се приближава до своя приятел, хваща го за ръката, вдига от пода пижамата и му помага да се облече, шепне успокояващи думи със същия като неговия странен глас. Момиченцето застава на колене край леглото и слага главата си на възглавницата до него. След пет минути той заспива. Момиченцето му подпъхва майчински одеалото, след това ни поглежда поред с обвиняващ поглед и с огромно достойнство се отдалечава, правейки за последно ужасяваща гримаса.

Оздравяването ти продължава в Белорусия. Един от нашите приятели - режисьорът Витя Туров, в чийто партизански филм си се снимал, ни отвежда в едно село, оцеляло от войната, където се настаняваме при една мила бабка. Къщата е мъничка, но в замяна на това има хубава градина, а козата дава достатъчно мляко, за да го изпиваш всяка сутрин, още топло, в голяма чаша. Прекарваме дните в разходки наоколо. Витя ни показва места, където преди четвърт век са се водили жестоки сражения. А между другото природата е толкова прекрасна! Идеално кръглите езера са заобиколени от хълмове. Началото на есента е, полетата и гората са позлатени, още е топло. Откриваме някогашни партизански лагери, обрасли с трева - истински подземни селища. Минаваме през овъглените развалини на села - след войната не са ги възстановили, а са ги оставили като паметници. В Белорусия има стотици населени места като Орадур - селото, в което не е оцелял никой. Контрастът между толкова меката природа и зверството на престъпленията ни потриса. Вечерта сядаме на масата под топлата светлина на газената лампа. Старицата си спомня...

През четиридесет и първа в селото остават само девет жени от петнадесет до четиридесет и пет години, няколко старици, пет малолетни момичета и двама немощни старци. Всичките мъже от четиринадесет до седемдесет отиват на фронта или при партизаните. Немците отстъпват - разгром. Селото оцелява по чудо, но страшното предчувствие се потвърждава: всички мъже са убити. От фронта идват известия: "Загинал за Родината". От партизаните - страшното съобщение: "Нито един жив от село еди кое си". Когато жените виждат малка група съветски войници с един капитан на двадесет и пет години начело, решението вече е взето. Като дават да мъжете да ядат и пият, те запалват банята. Всяка донася чисто бельо, върху новите постели – шарени бродирани възглавници. Измъчените войници заспиват, намерили след дългите месеци на война това забравено щастие. В една от къщите светлината все не гасне. Най-смелата от жените говори с младия капитан:

- Това, което ще ви помоля сега, вероятно ще ви ужаси. Но се опитайте да разберете. Войната ни отне мъжете. За да продължи животът, ни трябват деца. Дарете ни с живот.

За няколко минути старицата млъква. И като преодолява смущението, завършва своя разказ:

- В съседната къща живее един тракторист. Той е азиатец, като баща си. Жената от пощата прилича на арменските си прадеди, а готвачката на колхоза е истинска сибирячка...

Аз плача тихо. Разказаната от старицата история по-добре от всяка пропаганда ме кара да усетя цялата дълбочина на трагедията, през която е преминала тази страна.

Отиваме да спим на сеновала. Ароматно сено - вместо постеля. Зад преградата грухти прасе и протестират разтревожените кокошки. Цяла нощ ти съчиняваш на глас стихотворения. Строфите се раждат една след друга. Появяват се образи... Както в самото начало, в училище, когато си нямал китара, ти отмерваш ритъма с ръка. През този дълга нощ се родиха темите на повечето твои песни от военния цикъл.

Ти не обичаш разказите за войната, но като за всеки съветски човек те са част от твоята култура. Този народ, който ти дълбоко обичаш, намира в песните ти отзвуци от трагедията, която не е пощадила нито едно семейство: двадесет милиона загинали, милиони инвалиди и сираци, хиляди разрушени градове и села, изтрити от лицето на земята.

На твоите концерти окичените с медали ветерани плачат. Младите са замислени и сериозни. Твоите песни правят за мира и паметта за загиналите повече от всички филми, документи, паметници и официални речи, взети заедно. Роден през тридесет и осма година, ти не си участвал във войната. Ти си извършил по това време свой малък подвиг, крещейки в картонен рупор с вече силния си въпреки петте години глас, предупреждавайки, че запалителна бомба е паднала върху покрива на една от къщите и трябва да се извикат пожарникарите. Другият ти детски спомен е по-забавен. Когато немците наближават Москва, изпращат ви с майка ти в тила. Живели сте в голямо село, където правели от цвекло спирт за гориво на танковете и самолетите. С цвекловото кюспе хранели добитъка. И веднъж една работничка дръпнала друга ръчка, при което спиртът се излял в храната на животните. Те хапнали, напили се и направили по улиците на селото истинска вакханалия: кравите се гонели и се бодели, конете цвилели и прескачали през оградите в градините, прасетата се търкаляли по земята, а кокошките, юрдечките и гъските се опитвали да излетят. Жените и децата тичали по цялото село, мъчейки се напразно да успокоят пияния добитък. А след това животните започнали да заспиват. И скоро цялото село се превърнало в царство на съня... Тук и там пръхтели на сън кравите и конете, кокошките кудкудякали тихо.

На увеличената снимка красиво светлокосо момче гледа въпросително в обектива. До него - голяма овчарка. Това е в Германия, в малко градче, където е разположен гарнизон на съветски окупационни войски. Ти си на седем години. Майка ти, преживяла с тебе цялата война, е решила да те повери временно на баща ти - военен с невисок чин, чийто живот придобива неочаквана значителност в този затворен малък свят. Новата му съпруга, Женя, жена с мека източна красота, веднага те е обикнала. Тя никога няма да има деца. Ти ще останеш единствен за нея. Въпреки тъгата на детето, откъснато от майка му, ти разбираш бързо преимуществото на твоето положение - облечен си като принц, мащехата те храни с разни вкусни неща... Наистина, ако всички деца в твоята Родината учат по това време според правилата на сталинската епоха, ти се възпитаваш направо сред заместителите на тези догми. В затворения си кръг десетината офицерски семейства живеят под кръстосано наблюдение. От тях лъха на лицемерие, наполовина примесено с водка. Баща ти играе в провинциалния драматичен кръжок, което ще му позволи след много години да казва, че е бил актьор, а едновременно с това да обяснява и твоята надареност като естествено продължение на своята... Всичко, което би било разрешено на руските момчета в твоята страна, на тебе ти е забранено. Не можеш да си избираш сам другари за игра - само приятели от твоята каста, равни с тебе по привилегии. Никакви самостоятелни разходки, всяка твоя стъпка се контролира, проверяват те ежеминутно, опасявайки се от покушения или от детски лудории, които "винаги свършват зле". И наистина, веднъж с децата намирате оръжеен склад и взривявате запалки за гранати. Три момчета за цял живот остават слепи и обезобразени. По чиста случайност ти единствен оставаш невредим. Ти преставаш да излизаш на улицата и всички преимущества, които майка ти е смятала, че ще имаш при престоя си в Германия, се превръщат на практика в сериозни загуби.

Ти си по-развит отколкото са другите деца от твоето поколение, чувстваш върху себе си сталинските наставления, клеветата, високомерието и произвола. Ти ще заклеймиш всичко това в своите песни. Притиснат от обкръжаващата те посредственост, белязана от историческата обстановка - "победителите на ги съдят", - ти си осакатен не физически като твоите приятели, а душевно. Твоите поетически и чисто юношески фантазии, още тогава сложни и противоречиви, са погребани под пласт "добри постъпки" и тържествени светски сбирки - "хора да видиш и себе си да покажеш". А след ситата вечеря на никого дори и не му минава през ум да поговори с обезпокоеното момче, което си ляга да спи и мечтае. За щастие, има я нежната и любеща мащеха. Тя смекчава за тебе този период с всеотдайни грижи и с това, което е останало в нея от древната култура на Армения - родната й земя.

Само заради нея те карах да се виждаш с баща ти. През цялото това време те дърпах за ръкава, определях срещите, водех те на скучни вечери. Ти нямаше за какво да говориш с него и говорех аз.

Доста по-късно разбрах: заради всичко това - баща ти, майка ти, обстановката и изгнанието още тогава - ти започваш да се напиваш от тринадесет години.

Всичко обикновено започва с разкази или с анекдоти. Ти се връщаш с удоволствие към смешните детайли - и дявол знае смешно ли е това? - но всички се смеят. Такава е изкуството ти на актьор. Всяка разказана от тебе история се превръща в комичен номер. Отначало аз също се смея, моля те да разказваш отново. Обичам, когато разказваш, поглеждайки ме под око, ти изобразяваш различни хора, с които си се запознавал къде ли не. Обичам, когато сякаш светиш от радост.

Сега настъпва следващият етап. Ти ми поръчваш пантагрюелски вечери, каниш куп приятели, иска ти се у дома да има много народ. Цяла вечер се суетиш около гостите и буквално ги напиваш. Очите ти блестят, ти гледаш как някой пие с почти болезнена съсредоточеност. На третия или четвъртия ден почти непрекъснато седене на масата, наливайки гостите с водка, ти започваш да я душиш с вид на чревоугодник. И ето че вече допираш чашата до устните си. Казваш: "Само да опитам". Но и двамата знаем, че прологът е свършил.

Започва трагедията. След един-два дена леко опиянение, когато се стараеш на всяка цена да ме убедиш, че можеш да пиеш като всички, че чаша-две няма да навредят, че не си болен, домът опустява. Няма повече нито гости, нито празници. Много скоро изчезваш и ти...

В началото на живота ни заедно често се хващам на тази въдица. И винаги възниква един и същ въпрос:

- Виждам, а и самият ти чувстваш, че започва поредният пристъп. Защо не счупиш тази проклета бутилка, докато още не е късно?

Отговорът ще бъде формулиран години по-късно:

- Защото вече съм пиян, преди да съм пил. Защото се подхлъзвам. Защото наистина съм болен. Това обикновено се случва, когато си заминаваш от Москва, Марина, когато си заминаваш за дълго.

Наистина, ние прехвърляме в паметта си моите спешни завръщания, почти винаги посред снимки и гастроли или точно в момента, когато трябва да се заема с децата.

Веднага щом изчезнеш, независимо дали съм в Москва или зад граница, започва лов, аз "тръгвам по следата". Ако не си заминал от града, те намирам за няколко часа. Зная всички пътечки, които водят към тебе. Приятелите ми помагат, защото знаят: времето е наш враг, трябва да се бърза. Ако за беда пристигам само няколко дена по-късно и си имал време да отлетиш със самолет или да отплуваш с кораб, търсенето се усложнява. А понякога се връщаш сам, както се случи през една пролетна нощ.

Седя си у дома - в жилището, което сме наели на края на града. Започнало е топенето на снега и земята около строящите се къщи се е превърнала в истинска каша. За да се стигне до автобуса или магазина, трябва да се върви по малки дъски, прехвърлени като мостове през локвите лепкава кал... Не спя и когато на вратата се звъни, отивам да отворя. Някакъв глинен човек ми протяга ръце. Гъстата кафява рядка маса се свлича бавно от него върху килима, само сивите очи остават като светло петно върху лепкавата маска. След това лицето се оживява, ти започваш да се смееш като луд, доволен, че си ме изплашил, и започваш да обясняваш, че си искал да си дойдеш у дома вчера вечерта, но си се подхлъзнал, паднал си в дълбока яма и въпреки свръхчовешките усилия не си могъл да излезеш оттам. Ако не бил един случаен минувач, щял си да умреш от студ, потъвайки в калта. Ти си толкова радостен, че си жив и си тук, а плюс това си изтрезнял от няколкото часа стоене в ямата, че аз също започвам да се смея, миейки те под душа.

Но обикновено те намирам доста по-късно, когато твоето състояние започва да безпокои другарите ти по чашка. Отначало им е толкова приятно да бъдат с тебе, да слушат как пееш, момичетата са така поласкани от твоето внимание, че всяко твое желание е за тях закон. И съвсем различни хора те черпят с водка и вървят след тебе, без самите те да знаят къде. Ти ги увличаш по своя коловоз - празничен, безумен и шумен. Но винаги настъпва време, когато най-сетне уморени, изтрезнели, те виждат, че цялото това вилнеене се обръща в кошмар. Ти ставаш неуправляем, твоята удесеторена от водката сила ги плаши, ти вече не викаш, а виеш. Звънят ми и аз идвам да те прибера.

Веднъж някаква девойка, оказала се в подобен момент до тебе, решава да те откара в болницата, където брат й работи като лекар. На петия ден те намираме в най-тежко състояние. Струва ни огромен труд да те преместим в института "Склифовски", защото твоите нови приятели не искат да те пуснат, а и административният ред не разрешава. Налага се да действаме чрез главния лекар. И още един път беше на косъм от смъртта, тогава те спаси само компетентността на Вера, Вадим, Игорьок и техният екип.

А понякога ми звънят от друг град, някъде от далечно ъгълче на Сибир или от пристанище, където е хвърлил котва корабът, на който си се озовал. Ако, въпреки че съм чужденка, мога да отида там, отивам. Ако не мога - чакам, докато твоите приятели те доведат. И ето че тогава започва най-трудното: затварям се с тебе вкъщи, за да те отделя от бутилката. Два дена викове, стонове, молби, заплахи, два дена тъпчене на място, загуба на равновесие, подеми, падения, спазми, повръщане, безумно главоболие. Изляла съм всичко за пиене, но ако за нещастие някъде у дома остане някъде на дъното малко алкохол, трябва да те гоня, за да излея и това, преди да успееш да го погълнеш. Ти постепенно се успокояваш, спиш с прекъсвания, аз те пазя и те събуждам, когато сънуваш кошмарни сънища. Най-сетне ти заспиваш спокойно и аз мога да си отдъхна за няколко часа. Необходимо ми е, защото щом се събудиш, започва следващата фаза, може би най-тежката. Ти наричаш това морален махмурлук. Ти вече не страдаш физически, но се е върнало съзнанието ти, ти правиш равносметка. Често тя е ужасна. Отменени представления, караници с Любимов, хвърлени на вятъра пари, загубени или скъсани дрехи, подутини и синини, рани от нож, приятели, пострадали в многобройни пътни аварии, моите прекъснати снимки, моята тревога и всичките обиди, които си ми наговорил, а ти ще помниш думите си, дори и никога да не ти спомена за това.

И тогава трябва да те успокоя и, потискайки в себе си гнева, да ти простя. Понеже се срамуваш, докато не те прегърна и не те приспя като дете, ти си безутешен.

Само два пъти в живота ми не ми стигнаха сили за това. Първия път - в самото начало на живота ни заедно, когато, бълнувайки, ме нарече с чуждо име. Втория път - когато ме изблъсква в коридора и се затвори в банята, за да си допиеш бутилката. Задъхвайки се от ярост, хлопнах вратата и те пратих по дяволите. И в двата случая, естествено, ти прекара половин година в адски мъки. Аз също.

Младият човек, който ни посрещна на входа, е вир вода. Ние между другото също. Както във всички московски учреждения, в Двореца за бракосъчетания е прекалено затоплено. Двамата сме с поло, ти със синьо, аз с бежово. Вече свалихме палтата си, шаловете, шапките, още малко и ще се съблечем голи. Но тържественият тон на работника от гражданското ни заставя малко да се успокоим. Опитваме се да се държим съответно на случая, но все пак всичко приема комичен обрат. Денят и часът на церемонията бяха определени преди няколко дена. Малко сме учудени от прибързаността, с която ни позволяват да се оженим. Нашите свидетели - Макс Леон и Сьова Абдулов - трябваше да зарежат през този ден всичките си задължения. Рано сутринта започвам да готвя сватбеното угощение, но всичко изгаря на електрическия котлон. Разположили сме се за няколко седмици в студиото на една приятелка певица, заминала на гастроли. Наредила съм мебелите край стените, за да бъде малко по-широко. Но така или иначе в миниатюрното пространство могат да седнат и да се движат не повече от шест човека.

Ти успяваш да уговориш пълната дама, която трябва да ни разпише, да направи това не в голямата зала с цветя, музика и снимки, а в нейния кабинет. И през ум не ни мина какво именно я накара да се съгласи! Тя го направи не заради нашата известност, не защото аз съм чужденка, не защото искахме да се оженим в тесен приятелски кръг. Не! Преобладаваше неприличието на ситуацията: и на двамата това ни е трети брак, имаме заедно пет деца! Пресвето пуританство, ти ни спасяваш от сватбения марш! А ако няма церемония, може и да не се обличаме тържествено. В края на краищата така и си оставаме всеки с облеченото сутринта поло.

Ти излезе рано, ти на всяка цена искаше да ме изненадаш с нещо. Заради това ти се наложи да убедиш Любимов да отмени няколко спектакъла в театъра. Връщаш се с доволен вид и като се тупаш по джоба, шепнеш: "Всичко е наред". Шофьорът на таксито, който ни кара до Двореца, ни пожелава всичко, което може да се пожелае. Той се обръща непрекъснато към нас, за да ни каже още един път, че е много щастлив, че това е най-хубавият ден в живота му, а също, разбира се, и в нашия. При това едва не се блъска с една насрещна кола и аз чувствам, че този ден може да стане и последен в живота ни. Надавам вик, рязко извитото кормило ни спасява, ние удряме главите си в покрива на колата и ето че вече в наполовина безумно състояние вървим по коридора след младия човек, който ни чакаше на входа. За него това е също най- щастливият ден в живота му, той заеква, трие челото си със светлолилава кърпичка, за десети път повтаря: "Вие не можете да си представите..." Той впрочем така и не каза какво не можем да си представим. След разходка по мазета, пълни с тръби и странни миризми, най-сетне стигаме до вратата на кабинета. Там ни чакат Макс и Сьова, също малко объркани. Прегръщаме се.

Всеки път, когато протоколът не се спазва буквално, всичко се обърква и достига до абсурд. Стоим пред затворената врата, отдалече като непрекъснат поток се леят приглушените звуци на сватбения марш, до нас достигат смях, аплодисменти, а след това свещеното: "Усмивка, моля!.." И ние преброяваме по този начин шест сватби.

Един от служителите, блед и колосан, отваря вратата пред нас. За него това не е най-прекрасният ден в живота му - обикновен ден, подобен на всички други. Той изобщо не е учуден, че му се налага да води по това тържествено здание, покрито с позлата и червени килими, четирима души, които се смеят силно. Той не разпознава нито тебе, нито мене, никого. Той само изпълнява определена операция на конвейера за бракосъчетания.

Най-сетне четиримата сядаме на две кресла срещу изпотената дама. На снимката, която ни е направил Макс, приличаме на старателни студенти, слушащи сериозна лекция, само че ти седиш на подлакътника на креслото и видът ни е прекалено лицемерен. След "поздравителната реч" едва не си тръгваме по живо и здраво:

- Шест брака, пет деца, при това момчета! (Очевидно според дамата с момичетата нещата щяха да бъдат по-прости). Уверени ли сте в чувството си? Давате ли си сметка за сериозността на подобна стъпка? Надявам се, че този път сте обмислили всичко добре...

И ми е смешно, и ми се иска да плача. Но виждам, че ти всеки миг ще избухнеш, и затова се сдържам. Разписваме се набързо срещу отметката и след няколко минути всичко вече е свършено. Ти държиш брачното свидетелство като току-що купен билет за театър, протегнал ръка над тълпата. Излизаме прегърнати сред булки в бял тюл под звуците на неуморимия марш. Ние сме женени. Ти най-сетне си спокоен. Празненството се отменя, няма време: заминаваме за Одеса. След няколко часа ще бъдем на борда на парахода "Грузия" - това е изненадата. Истинско сватбено пътешествие с истински кораб. Без сватбен марш.

Само от това, че се спускам по знаменитата стълба, дъхът ми спира. Пред нас се разпростира одеското пристанище. Ние вдишваме особен мирис - смесица от мазут, прясна риба и боя. Шумовете също достигат до ушите ни и дори със затворени очи знаеш, че долу има голямо пристанище. Сърцата ни бият - скоро ще се отправим на първото си пътешествие и макар че дори няма да излезем от пределите на Черно море, за тебе това е голяма глътка свобода. А освен това ти обичаш моряците и те ти отговарят със същото. Където и да си, моряците те приемат радостно, дават ти най-добрата каюта, канят те на гости на брега, организират цели празненства; така става винаги, когато се срещаме с нашите приятели - капитаните от далечното плаване Феликс Дашков и Саша Назаренко. Мнозина мислят, че ти самият си бил моряк - толкова добре си разказал за техните радости и беди. Наистина, трябва да си преживял вероятно петдесет живота, за да ти се кълнат непознати хора, че си бил с тях в морето, в един изтребител, в лагерите или в една алпинистка група... И за всички ти си близък, един от тях, "свой", както казват на руски.

Толя Гарагуля ни посреща до трапа. Грубовато лице, като изсечено от камък, обезоръжаваща усмивка. Той ръководи смесен екипаж. Мъжете му се възхищават, жените всички са малко влюбени в него. Корабът, който командва, е истинско чудо. Завзет е като трофей и е възстановен след войната. Каютите и салоните са необичайно разкошни. "Грузия" е богато украсена с килими, инкрустации и фрески. Въпреки перипетиите на бурните години, немският плавателен съд от началото на века е запазил прекрасните си дървени обшивки и вензелите от полирана мед, а най-вече - царската си каюта: истинско жилище, изцяло тапицирано с небесносиньо кадифе. Тук в огледалата се отразяват огледала и от това каютата изглежда по-просторна. Двойните порцеланови мивки в банята са украсени със старинни медни кранове. Оглеждаме възторжено нашите владения. Толя е нагласил всичко да изглежда чудесно: каютата е отрупана с цветя, на масата - плодове, пироги и бутилка грузинско вино. Не знаем с какво да започнем и, оглупели от щастие, един през друг се възхищаваме от всяка дреболия. Разбира се, случвало ми се е да бъда и в дворци, но изобщо не се преструвам - наистина ослепях от цялото това великолепие. Ти милваш кадифената повърхност на леглото и издърпваш от скрина едно след друго чекмедженцата с малки медни дръжки. Всяка минута се обръщаш към мене да видиш как ми се е харесало всичко това, и ни е весело, ние се смеем.

След това разглеждаме кораба. Особено ни поразява машинното отделение. Тъпчейки с крака като големи плахи мечки, механиците ни протягат за стискане ръце и изтриват с омаслени кърпи напуканите си длани, станали мраморни от разливащото се машинно масло. В замяна на това машините са лъснати до блясък, мощно работят буталата. На тебе тук ти харесва абсолютно всичко. Под шума на моторите ти импровизираш текст за прослава на този кораб, на който се е паднала честта да носи в себе си такъв великолепен екипаж, а най-вече - твоята любима жена, твоята законна съпруга... Мъжете ръкопляскат.

С лице към вятъра се изкачваме по вертикалната стълба на мостика. Толя ни води в личната си столова. Тук за нас организират пиршество, чиято тайна знаят само моряците: сьомга, най-пресен хайвер, който току-що са посолили направо пред очите ни, сочно месо от гигантски рак, буквално топящо се в устата... След като сме се нахранили, ние се изтягаме на мостика да подишаме морския въздух, гледаме небето и се усмихваме на нощта. Унася ни шумът на моторите. Ръката ти търси моята.

В Сухуми капитанът ни черпи на пристанището с чебуреци и турско кафе, сварено на горещ пясък. След това ни води при един свой познат, който работи в някаква снабдителска кантора. За сметка на държавата той си е построил голяма къща, възвисяваща се над града. Веднага щом разбира кои сме, на масата се появяват ядене и бутилки, съседът носи димящи шашлици. Домакинът ни казва с широка усмивка: "Аз съм грузинец". И след това с гримаса на отвращение, посочвайки съседа си: "Той е арменец. Виждате колко добре се разбираме!" И като го тупва силно по тесния гръб, добавя: "Да, разбираме се отлично. Той винаги ми пече месо". Експлоатирания съсед се усмихва объркано...

Напускам без съжаление дома на шумния домакин. Хванати под ръка, се спускаме отново към пристанището. Отдалече корабът изглежда още по-красиво. Толя спира за миг и добрите му очи помътняват. Той ни прегръща през раменете и казва със сподавен глас:

- Погледнете го хубаво. Не ви казах нищо вчера вечерта, но моят прекрасен кораб, моята красавица "Грузия" е в последното си плаване. Като се върнем в Одеса, корабът ще отиде за претопяване. От чистата му стомана ще направят милиони ножчета за бръснене.

Ние се разстроихме много заради Толя, а и заради старата "Грузия", в която се бяхме влюбили като него. Продължихме мълчаливо пътя си.

- Нищо, на следващата година ще си имаме нова "Грузия". Тя ще бъде по-красива.

И се вижда, че капитанът сам не вярва в това, което казва...

Никога не успяхме да преживеем отново щастието на това пътешествие. Бяхме по всички морета, приемаха ни царски гостоприемни и щедри капитани, но никога повече не ни беше толкова хубаво. Навярно защото това първо плаване беше нашето сватбено пътешествие...

В стария Тбилиси празнуваме нашето бракосъчетание, състояло се в Москва само за половин час. Тук ни организират истинска старинна сватба. Жени в черно се суетят в голямата зала. Всички най-изискани ястия от грузинската кухня стоят по масите в сребърни подноси. Тук има и ароматни треви, наредени като букети, и маринован чесън, и лобио, и сациви, на двора пекат шашлици - всичко благоухае. Ние седим начело на масата, двамата в бяло, и се държим за ръцете. Компанията е изключително мъжка. Жените храна на масата, носят още и застават встрани, скръстили ръце на корема си. Усмивка смекчава красивите им смугли лица. Тамадата вдига първия тост:

- Нека сковат ковчега ви от дъски, направени от дъба, който засаждаме днес, в деня на вашата сватба.

На всеки наливат вино в кравешки рог. Чашите от старинен кристал тук са само за вода. Рогът събира четвърт литра вино. Тъй като няма поставка, трябва да се пие до дъно. Аз се подчинявам, а ти поднасяш рога до устните си и с движение, което ще се повтаря в продължение на няколкото часа на трапезата, го предаваш на снажния момък, който стои зад тебе. Той изпива виното и слага рога на подноса, който му протяга възрастната жена, обхождаща гостите. След първия следва втори тост:

- Нека вашите правнуци не намерят нито един билет, дори на черния пазар, за да влязат в театъра на вашите представления!

Донасят по-големи рогове. Опитвам се да изпия всичко, но не мога и на свой ред предавам виното на младия човек, който стои зад мене. А гостите пият по традиция до дъно и никой не става от масата. Угощението е разкошно, тостовете са безкрайни. Ти виждаш колко много могат да изпият хората и при това да не изгубят достойнството си. След това пресметнахме, че всеки от тях е изпил за цялата вечер по десет литра вино. Нашите ангели-хранители стоят отзад, допиват вместо нас виното и не се хранят, предизвиквайки твоето удивление и възхищение. Когато в края на вечерта ти бутваш с неловко движение масата, от което разтегателната й част пада и се счупват скъпи съдове, ние просто не знаем къде да се денем от срам. В отговор на смутените ни извинения стопанинът на къщата събаря с широк жест на пода всичките стоящи пред него съдове. След това дава по кралски нареждане масата да бъде сложена отново. От кухнята донасят месо, дивеч, пироги. Мълчаливите ловки жени събират за един миг последните парчета от счупените съдове. Тамадата казва:

- Още по-добре, ще започнем отначало.

Пирът продължава. В залата е шумно и весело. Изведнъж един от гостите пита силно:

- Ще забравим ли да пием за нашия велик Сталин?

На масата се възцарява недобра тишина. Грузинската интелигенция е страдала жестоко при Сталин и ако някои хора се отнасят към него с носталгично възхищение, стопанинът на къщата и ние също го смятаме за истински престъпник.

Вземам ръката ти и те моля тихо да не правиш скандал. Ти си побледнял и с бели от ярост очи гледаш този човек. Стопанинът взема тържествено рога от ръцете на госта и бавно го излива. И силен мъжки глас изведнъж прорязва тишината, последван от строен хора. С пеене, с точно и рядко срещано многогласие тези хора отговарят на споменаването за проклетите години: гласовете се сливат в звучна и страстна музика, утвърждавайки презрението към тиранина, хармонията на мелодията отразява хармонията на мислите. Благодарение на вродения такт на тези хора случайният гост не успя да ни развали празника и ние все още седим на масата, когато на двора започва да пее петел.

Най-удивителния подарък получаваме, когато отваряме вратата на нашата стая. Подът е обсипан с разноцветни плодове. Бележка с две думи е забодена на разкошен старинен шал, поставен върху постелята: "Сергей Параджанов". Серьожа, когото и двамата обичаме нежно, е измислил за нас тази сюрреалистична постановка. Стараейки се да не мачкаме много плодовия килим, падаме обезсилени и аз заспивам веднага, завила се в копринената тъкан на шала.

Веднъж сутринта се разхождаме по Тбилиси и един от нашите приятели ни показва къща с високи прозорци: "Тук живее художникът Ладо Гудиашвили - приятел на Модилиани, Матис и Делоне. През двадесетте години е живял в Париж". Казвам ти, че баща ми, когото наричали Владимир Щедрия, по всяка вероятност го е познавал. Принадлежащ към същия аристократичен кръг, работейки при Бурдел, не може да не го е познавал. Ти предлагаш да позвъним на вратата, което и правим. Отваря ни много възрастна дама и пита какво искаме. Обяснявам й, а тя ни моли да почакаме, след няколко минути се връща и казва да дойдем вечерта след седем: "Маестрото ще ви приеме".

В уреченото време възрастната дама ни въвежда в зала с висок таван и картини по стените. В центъра - дълга маса с всякаква храна, вино и цветя, приготвена като за голям банкет. От другия край на залата се отваря врата и се появява човек с много красиво лице, бели коси и блестящи живи очи. Той се приближава към нас, разтворил обятия:

- Не мога да умра, без да съм прегърнал дъщерята на Владимир. Слава Богу, вие дойдохте.

Той ме притиска до гърдите си с юношеска сила. След това ни кани да седнем до него и нарежда да донесат още мокрите снимки, които току-що е копирал специално за мене. С треперещи пръсти той ми показва на преден план двама млади хора: те са се прегърнали през рамо и се усмихват в обектива. Разпознавам татко и Ладо в обкръжението на най-знаменити художници.

Ладо Гудиашвили започва да разказва. Ти го слушаш като омагьосан: балове с маски, гуляи по ателиетата, бедни приятели, Модилиани, Сутин, множество чужденци, които живеят до един близо до булевард Монпарнас и всяка вечер се заседяват до късно в знаменития ресторант "Купол"...

По грузински обичай трапезата продължава до късна нощ, старата прислужничка стои зад нас и ни пълни чашите и чиниите. В голямата зала сега е тъмно, донасят газени лампи и светлината им се отразява в очите ни. Ти говориш за своята работа над Хамлет, за превода на Пастернак. Ладо ни хваща за ръцете и ни води в малък салон. На пианото - голяма снимка на поета в масивна сребърна рамка, на масата - писма, написани от ръката му, негови книги, стихотворения, а в бюфета зад стъклото - чаша коняк, покрита с чинийка.

- Това е последната чаша, която изпи Пастернак. Пазим я и я пълним в негова памет от деня на смъртта му.

Художникът ни изпраща и отново ме прегръща дълго на прощаване. Тъжно ми е. Зная, че никога повече няма да го видя. Отивам си, притискайки до гърди снимката, на която татко и той, млади и красиви, се усмихват на живота.

Есперал. Тази дума произнасям за първи път веднъж сутринта, когато, седейки до твоето легло, се опитвам да ти обясня, че във Франция да зарежеш работата си само по тази причина, че мъжът ти пие, е невъзможно. Летя отново за снимки, ще трябва да плащам неустойка, която ще надхвърли хонорара ми за филма, и не мога повече да си позволя това. Струва ми се, че не ме разбираш. В Съветския съюз търпимостта към пияниците е всеобща. Тъй като всеки може в един прекрасен ден да падне на улицата без съзнание в замръзналата кал, всички помагат на пияния. Прислоняват го до стената в топлия вход, не забелязват отсъствието му в кантората или в завода, дават му дребни за бира - "да си поправи здравето". Понякога го донасят у дома като чувал. Това е своеобразно братство по пиене. Как да те накарам да разбереш разликата: удоволствието да пийнеш на хубава вечеря с приятели, дребните ежедневни излишества на светския алкохолик - всичко това е далече от пропастта, в която падаш, от гибелта, която сам търсиш, от тази малка смърт, след която ти си съвършено разбит и слаб. Шест бутилки водка на ден те зачеркват от живота. Тук, в Москва, знаят какво е това, в Париж - не.

Веднъж ми се случва да се снимам с един чуждестранен актьор. Като вижда колко съм разтревожена и разбира от половин дума моята тревога, той ми разказва, че сам се е сблъсквал с този ужасен проблем. Той повече не пие и вече от много години, след като му зашили специална миниатюрна капсула...

Естествено, ти трябва да решиш сам. Това е нещо като преграда. Химическа усмирителна риза, която не ти позволява да посягаш към бутилката. Страшен договор със смъртта. Ако все пак човек пие, убива го шок. В чантичката си имам стерилно шишенце с малки капсули. Всяка съдържа необходимата доза лекарство. Обяснявам ти търпеливо всичко това. На отеклото ти лице са ми познати само очите. Ти не вярваш. Според тебе нищо не е в състояние да спре разрушението, започнало още през твоите юношески години. С цялата си любов към тебе се опитвам да възразя: всичко е възможно, трябва само да го поискаш, и вместо да се умира, е по- добре да се пожелае сключването на този тежък облог. Ти си дойде веднъж от оня свят, моето отчаяние изплаши лекарите от бърза помощ, които те върнаха към живота. Ти оздравя, минаха няколко месеца и ето че си тук, в критично състояние, но още жив. Моля те да опиташ и ти се съгласяваш.

Имплантирането, направено в кухнята от един наш приятел хирург, на когото показвам как трябва да се прави, е първото от дългата серия. Есперал. В тази дума се крие измамна надежда. Забраната не е в състояние да реши елементарни основни проблеми. Това не е нещо повече от подпора. Но благодарение на нея ти успяваш да отложиш съдбоносната дата, предначертана от съдбата, със шест с години и нещо. Ти ще извоюваш тези години от надвисналото над тебе проклятие.

Понякога не издържаш и, без да се замислиш, изчопляш капсулата с нож. След това молиш да я зашият на някое по-недостъпно място, например отзад, но след няколко дена вече уговаряш познат хирург да я извади. Нищо не ти пречи просто да се откажеш от тази принуда, но след поредния провал всеки път се връщаш към взетото решение.

Периодите на затишие продължават от една година и половина - първия път - до няколко седмици след поредното имплантиране. Ти повече не вярваш в това, още по-лошо, ти започна сам да се лъжеш. Няколко дена след имплантирането опитваш да пиеш малко, реакцията е слаба, ти увеличаваш дозата и като вижда състоянието ти, лекарят решава да махне препарата. По-нататък - свободно падане до бърза хоспитализация. Реанимация, домашна процедура на отделяне от бутилката, тревога и отчаяние... Дяволският кръг се е завъртял, набирайки обороти.

Десет години си имахме ангел-хранител - Люся. Нежното гласче, чиято притежателка видях много години по-късно. Всичко започна с първото ни скарване. Стегнах си куфарите и заминах от Москва след дълъг и тежък период на твоето етилово безумие. Тогава търпението ми не беше толкова много, смъртно уморена, без да зная никакво средство, за да те накарам да прекратиш целия този кошмар, аз избягах, като оставих бележка: "Не ме търси". Това, разбира се, беше наивно. По това време бях станала вече твоя законна жена и свидетелството за брак според тебе ме задължаваше да търпя безропотно всичките твои грубости.

Потопих се в работата - това единствено познато ми отвличащо средство. Вече няколко седмици съм в Рим. Веднъж сутринта ме викат на телефона направо във фризьорския салон. Звънят от чужбина. Плаша се, мисля си за децата - очевидно се е случило нещо сериозно! "Тук е Москва. Търси ви Висоцки". Успявам само да кажа "Ало" и чувам твоя глас:

- Най-сетне, най-сетне те намерих, ние те намерихме, благодаря ви, скъпи мои телефонистки, благодарение на вас намерих жена си! Сега всичко е наред, ще ти обясня, всичко ще ти обясня! Трябва да се върнеш! Само ти можеш да ми помогнеш! Нали, скъпи мои, нали казвам истината? Кажете й, че ми е нужна, кажете й го!

И аз чувам нечии смутени тихи смехове, преплитащи се с твоя глас.

- Е, разкажете й, какво направихте, за да я намерим!

И, без да дочакаш отговора на телефонистката, сам започваш да разказваш:

- Звъняхме до всички хотели в Рим. Накрая намерихме този, в който си се настанила, но те нямаше в стаята. Казаха - на фризьор. Оставаше да разберем в кой фризьорски салон. След това беше лесно. Позвънихме в няколко фризьорски салона и ето че те намерихме!

По твоя възбуден тон чувствам, че не всичко е наред. И ти казвам направо за моите подозрения. Но преди да успееш да възразиш, се намесва все същото звънко гласче: "Не се безпокойте, той вече няколко дена ви търси, той повече не пие, просто е много-много щастлив!"

Ние сме й много задължени, защото, живеейки разделени по няколко месеца в годината, би трябвало, ако не беше тя, да разчитаме на писма, които пътуват толкова дълго, че се получава диалог на глухи. Или би ни се наложило да чакаме с часове малко вероятен телефонен разговор. Тази жена успяваше да ни свърже не само по кабела, но често и с пряка намеса. Колко пъти, чувайки как ръмжа от ярост, тя ми казваше: "Успокойте се, помислете, не е толкова сериозно. Ще ви извикам след час". Колко пъти, изпълнявайки длъжността "контрольор" на международните преговори, тя прекъсваше твоя нечленоразделен монолог, казвайки само: "Прекъсвам ви. Ще позвъним утре, когато се чувстваме по-добре..." Колко пъти, когато те търсех отчаяно на другия край на страната, най-сетне успявах да се свържа с нашата добра позната! Тя ме успокояваше и след няколко минути знаех къде се намираш, как да те открия и да те доведа вкъщи. Но най-вече - задължени сме й за това, че през целия ни живот заедно имахме възможност всеки ден да разговаряме колкото искаме и където и да се намирах. Аз знаех, че мога да се свържа с тебе и от вътрешността на Полинезия, и от Ню Йорк, и от Атина, отвсякъде. Тя беше тънката нишка, която ни свързваше с тебе и в мъка, и в радост, до последния разговор. Лицето й, подпухнало от сълзи, видях едва тогава, когато нейната намеса вече не можеше да ни помогне да се намерим.

Псента "07" е песен за Люся.

Для меня эта ночь вне закона.

Я пишу - по ночам больше тем.

Я хватаюсь за диск телефона,

Набираю вечное 07.

Девушка, здравствуйте!

Как вас звать? Тома.

Семьдесят вторая! Жду! Дыханье затая!

Быть не может, повторите, я уверен - дома!

Вот! Уже ответили! Ну, здравствуй, - это я.

Эта ночь для меня вне закона.

Я не сплю, я прошу - поскорей!

Почему мне в кредит, по талону

Предлагают любимых людей?

Девушка! Слушайте!

Семьдесят вторая!

Не могу держаться, нетерпенья не тая.

К дьяволу все линии, я завтра улетаю!

Вот! Уже ответили. Ну, здравствуй, - это я.

Телефон для меня - как икона,

Телефонная книга - триптих.

Стала телефонистка мадонной,

Расстоянье на миг сократив.

Девушка! Милая!

Я прошу, продлите!

Вы теперь как ангел - не сходите ж с алтаря!

Самое главное - впереди, поймите.

Вот, уже ответили. Ну, здравствуй, - это я.

Что, опять поврежденья на трассе?

Что, реле там с ячейкой шалят?

Ничего, буду ждать, я согласен

Начинать каждый вечер с нуля.

07, здравствуйте!

Снова я. Что вам?

Нет! Уже не нужно. Нужен город Магадан.

Я даю вам слово, что звонить не буду снова.

Просто друг один - узнать, как он, бедняга, там.

Эта ночь для меня вне закона,

Ночи все у меня не для сна.

А усну - мне приснится мадонна,

На кого-то похожа она.

Девушка, милая!

Снова я, Тома!

Не могу дождаться, и часы мои стоят.

Да, меня, конечно, - я, да, я, конечно, дома!

- Вызываю. Отвечайте. - Здравствуй! - это я.

Октомврийско утро на седемдесет и първа година. Седя със сестрите си в хола на парижка поликлиника. На мама, която ми е най-скъпа на света, й отстраниха тумор. Не искала да ни тревожи и няколко години болестта се развила сериозно в нея. Знаем, че сестра ни Одил има същата диагноза. Потиснати сме. Хирурзите засега не казват нищо. Виждам как след операцията карат мама на количка.

В таксито се опитвам да успокоя претовареното си сърце. Реша се и се пудря - отивам на среща на активистите от дружеството за дружба "Франция-СССР" с Леонид Брежнев. Актьорската дисциплина отново ме спасява. Пристигам в посолството на СССР все едно нищо не се е случило, готова за срещата, чиято важност предчувствам. Чакаме в салона, всички са малко сковани, след това ни пускат в залата, където столовете са наредени срещу едно бюро. Влиза Брежнев и ни дават знак да седнем. Ние сме петнадесет души, мъже и жени с всякакви политически възгледи: голисти, комунисти, профсъюзни дейци, дипломати, военни, писатели - все хора, дошли доброволно, на които е скъпа идеята за взаимно разбирателство между нашите страни.

Слушаме традиционната реч. Брежнев се държи свободно, шегува се, рови в табакерата си, но не вади нищо оттам, казвайки ни, че не трябва повече да пуши, и разказва за историята на дружбата между нашите народи. Ролан Леруа ми шепне: "Виж как се обръща само към тебе, щом само стане дума какви са причините за тази дружба..." Наистина, забелязвам разбиращите погледи на Брежнев. Аз зная, че му е известно за нашата женитба. Когато малко по-късно пием шампанско, той се приближава до мене и обяснява, че водката е друго нещо, че от нея трябва да се пият отначало петдесет грама, след това сто и след това, ако човекът издържа, сто и петдесет, тогава се чувства добре. Отговарям, че това ми се струва много. "Тогава трябва да се пие чай" - завършва той и аз получавам за спомен от тази среща електрически самовар, към който все пак има две бутилки старка.

Преди да си тръгнем, се снимаме: група французи около съветския ръководител. Тази снимка направи повече от всичките ни усилия, познанства и мои компромиси, взети заедно. За да разбера истинската цена на снимката, ми беше достатъчно да видя след връщането си в Москва неудържимата гордост, внезапно обхванала твоите родители, които показваха изрезката от вестника на когото имаха тази възможност. Вечерта се връщам отчаяна у дома. Мама - моята приятелка, моята единствена подкрепа в този живот - е на прага на смъртта. Разбирам колко не на място е цялата тази комедия, изиграна в името на някакво мъгливо бъдеще, в сравнение с неизбежността на предстоящата загуба.

Кончината на майка ми - огледално отражение на собствената ми смърт - свежда до почти нищо ежедневния фарс на нашето съществуване. Но трябва да се живее по-нататък. Аз зная, че съм необходима на тебе и на моите синове. От днес за вас съм последната брънка от веригата. Майка ми, която ти видя за няколко минути в хотел "Съветски" преди три години, беше олицетворение на сигурността, одобрението и топлината, които са ти толкова необходими. Разцветът на нейното юношество е по време на революцията - през 1917-та е на осемнадесет години. Възпитана в Петербург, в Смолни институт за благородни девици, тя е от тези, които, въодушевени от новите идеи, окачат в деня на въстанието червени знамена по прозорците. След това вижда как ограбват евреите-сукнари и за цял живот запомня как преливащите в различни цветове огромни парчета плат се търкалят разхвърлени по улицата. После убиват любимата й възпитателка и тя, както много други девойки, бяга от страх в чужбина. Така, преживявайки много трагични епизоди, се озовава в Париж. Тя те обичаше, тя за първи път прие в твое лице мъж в моя живот. Трябва, наистина, да кажа, че и други са посягали към нейната територия, към нашия дом. Тъй като не можеше да напуснеш страната си, ти не беше обременителен, но въпросът не е дори в това. Твоите стихове, твоят глас, твоята музика - ето какво я подкупи. Тя понякога се препъваше в съвременните изрази и жаргонните думи, но разбираше всичко, дори това, което просто не можеха да разберат жените от нейното поколение. Тя ми четеше всеки ден твоите писма, защото тогава още не можех да чета свободно на руски.

Когато ти казвам по телефона, че трябва де се решим и да изключим апарата, който поддържа изкуствено живота й, ти отговаряш така, както очаквам: "Ако животът повече е невъзможен, защо да се поддържа неговата привидност?" Ние сме съгласни - една от сестрите ми и аз. След дълги спорове двете ми други сестри също се съгласяват и ние се прощаваме с мама.

Ридаейки по телефона, ти все пак се опитваш да ме подкрепиш. През този февруари на седемдесет и втора година бяха разгледани всички възможни решения. Дори да остана в Москва с децата. Но много бързо се натъкнахме на непреодолими трудности: липсата на пари и моята работа, която искам и трябва да продължа. Освен това моите сестри и приятели изпадат в ужас само от мисълта за възможността да се преместя в Москва. А най-важното е, че моите деца, с удоволствие прекарващи там летните си ваканции, не биха все пак поискали да се заселят завинаги далече от Франция.

И едва когато напускаме голямата къща, която започва да ми тежи, настанявам децата в пансион и завършвам филма, чиито снимки продължиха през всичките тези седмици, летя за Москва.

Смъртта на майка ми промени рязко житейския ход на цялото ни голямо семейство.

Може да изглежда странно, но именно в Париж направих решителна заявка да получа виза за пътувания до Москва. Господин Абрасимов, посланикът на СССР в Париж, ме приема... Казвам му за нашите трудности направо. Туристическите пътувания струват скъпо, не мога да бъда поканена няколко пъти годишно и моята работа не ми позволява да градя дългосрочни планове. Освен това смятам за безсмислено да плащам за хотел и храна, защото на съвсем законно основание живея в Москва при мъжа си. Посланикът прекъсва речта ми с движение на ръката.

- Вас ви обичат много в СССР. Ние знаем, че сте наш приятел, плюс това правим всичко възможно, за да помогнем за свързването на семействата. Лично аз съм отдавнашен почитател на вашия талант, на вашата смела дейност в полза на мира и дружбата между нашите страни. Кажете какво мислите за филма "Признание"?

Удивена съм от толкова странния преход, не намирам веднага какво да отговоря, но накрая казвам внимателно, че книгата, по която е направен филмът, ми се струва необходима и правилна и че трябва да се разобличават престъпленията на сталинизма.

Мълчание. Явно посланикът очакваше друго. И трябва да си призная, че в този миг оставям настрани всичките си дълбоки убеждения и избирам тебе. В края на краищата моята борба за правата на човека е борба за твоите права и казвам именно това, което той очаква от мене:

- Самият филм може да предизвика екстремистки настроения само заради това, че киното предлага образи, картини и противоположно на книгата не позволява да се размисли. Вместо вас мислят други. Да, филмът може да доведе до нежелателен ефект.

Посланикът се усмихва:

- Ще направя всичко необходимо, за да нямате трудности с получаването на визата.

Изчервявам се силно, особено заради това, че моето отричане не е публично. От мене наистина се искаше само едно - да призная "разминаването си" с Монтан, Синьоре и Коста Гаврас, а те са мои приятели. Само за да доставя удоволствие на господин Абрасимов, който им е страшно ядосан за техните възгледи. И досега не зная какво преобладаваше: възхищението от актрисата, възхищението от правоверната активистка или, може би, свойското обръщение на Брежнев към мене през миналата година в Париж? Фактът е в това, че от този ден можех да използвам дадената ми привилегия и да злоупотребявам с нея. Бяха ми издадени повече от седемдесет визи. Често, когато беше необходимо, в деня на подаване на заявлението.

Що се отнася до твоята изходна виза - това съвсем не беше толкова просто. Чакахме шест години, преди да съберем смелост да подадем съдбоносната молба. Струва ми се, че бях предоставила достатъчно доказателства за лоялност: много мои съветски приятели идваха през тези години в Мезон Лафит по моя покана и никой не се възползва от това да остане на Запад или да направи скандал в пресата. Те се върнаха до един навреме, доволни от пътешествието, което почти за всички беше първо излизане в чужбина.

Нашият съвместен живот те уравновеси. Ти стана по-спокоен и твоите запивания не излизат от общоприетите за Русия рамки. Дълго време изобщо не пиеш, работиш много и твоето официално реноме на актьор от театъра се обогатява с нова страна: снимаш се в киното. Публиката обожава твоите персонажи - естествено, отрицателни. Ти нямаш право да бъдеш положителен герой. Ти играеш злодеи, но толкова добре!.. А на мене ми се иска да ти покажа Париж. Искам да разбереш как живея, да опознаеш моите приятели, искам да имаш право да напускаш страната, да видиш света, да се почувстваш свободен.

Говорехме за това по цели нощи. Представяхме си всичко, което би могъл да направиш. Ти никога не си мислил да останеш да живееш във Франция. За тебе е жизнено необходимо да запазиш корените си, езика, принадлежността към твоята страна, която обичаш страстно. Ти градиш безумни планове. Мечтаеш за свободни от цензура концерти и плочи, за пътешествия по целия свят. Както често става с тебе, невероятните мечти се превръщат в откровения: всичко това ще се сбъдне, но по-късно.

А засега ти, човекът, женен за французойка, трябва да получиш обикновена виза за Франция, за да прекараш там три месеца отпуска. Така е написано и в заявлението, което най-сетне отнасяме в ОВИР.

Седмицата след това се превръща за нас в непрекъснато мъчение. Изиграхме най-рискованата си карта. Ако загубим, за тебе това ще означава пожизнена невъзможност да въплътиш мечтите си. Играта е внимателна, ние знаем, че решението ще се приема дълго и на много високо равнище. Дните се нижат, ние пресмятаме шансовете си. Понякога ти се отчайваш, уверен, че нищо няма да стане. Понякога приемаш дългото мълчание за добър знак - ако "те" още не са решили, значи има хора, които са на твоя страна, и те ще победят. Аз държа скрито последното си средство, без да казвам нито дума, въпреки че самата мене ме обземат сериозни съмнения. Времето на твоята отпуска наближава, "те" могат да проточат нещата до момента, когато ще започнеш отново работа в театъра. Този трик се използва често от администрацията, каквато и да е тя между другото. Ти буквално кипиш, не можеш да пишеш, не спиш и ако не е еспералът, щях да се страхувам от запой. Веднъж в пет часа сутринта ни звъни поредният неизвестен полковник, работещ в ОВИР, и ние разбираме, че отказът е неминуем. С помощта на Люси успявам да се обадя веднага на Ролан Леруа. Той е човек с блестяща култура, обича твоя театър, дори няколко пъти се опитва да уреди гастроли на Таганка във Франция, но безрезултатно. Зная, че цени много твоите песни. Освен това е мой стар приятел и познава отлично всичките ни проблеми. Обяснявам с две думи положението и той обещава, че ще се опита да направи нещо.

На следващото утро специален куриер ти донася задграничен паспорт вместо този, който всеки човек в СССР трябва да притежава. Визата, чието мастило още не е засъхнало, е оформена по всичките правила, и задграничният паспорт е в ръцете ти. Като не вярваш на очите си, ти прелистваш страниците, милваш красивия картон на обложката, четеш ми на глас всичко, което е написано там. Ние се смеем и плачем от радост.

Едва много по-късно осъзнахме невероятната неправдоподобност на ситуацията. Първо, куриерът беше офицер, и второ, той донесе паспорта "на ръка", както се изрази ти, а нали всички останали се редят с часове на опашка, за да получат своите документи! Заповедта би трябвало да е дошла от върха, от най-високия връх. Ти веднага ми даваш примера с Пушкин, чийто персонален цензор е бил царят. Той така и не успява да получи исканото разрешение за пътуване в чужбина. По-късно разбрахме, че Жорж Марше се е застъпил за нас пред самия Брежнев. Необходима беше доброжелателната намеса на най-висшия сановник на СССР, за да получиш това право, в крайна сметка законно.

На тебе ти провървя повече отколкото на Пушкин.

Един-единствен път едва не попадаш в затвора. Това става в Одеса: когато вече седиш в самолета, излитащ за Москва, двама души от КГБ те молят да ги последваш. Извършено е изнасилване. Жертвата - малко момиче - е забелязана с човек, който прилича на тебе. Групата на кръвта, взета под ноктите на нещастното дете, съвпада с твоята. Обзема те ужас, ти напразно обясняваш, че през този ден си бил на гостуващи снимки в компанията на четиридесет души, на около сто километра от местопрестъплението - нищо не помага. Наредено ти е да отседнеш в хотел и да чакаш очна ставка.

Ти знаеш до каква степен местното КГБ се интересува от тебе. Ти си в началото на своята кариера и твоите хапливи песни не се харесват на тукашните власти. Всеки град си има свой главатар. На одеския не се харесва твоят хумор, той иска да се разправи с тебе. Стечение на обстоятелствата, случайност или обикновено преиначаване на фактите, но твърдят, че престъпникът прилича на тебе като роден брат. През втората половина от деня при тебе идва човек на тридесет години, който може безпогрешно да бъде определен по външността. Той е от органите, но при това е твой поклонник. Ти вече ги имаш навсякъде - хора, които ценят твоите песни. Той ти обяснява, че главното е да се избегне очната ставка. Престъпникът е бил видян от деца и да се повлияе на показанията им е много лесно. А само да бъде заведено дело, после няма спасение. Твоят поклонник те съветва отначало да изчезнеш, а след това да представиш доказателства, че в деня на престъплението си бил на снимки. Щом позвънявате на режисьора, той дава незабавно нареждане да се копират фотографии от сцените, които сте снимали през този ден. Номерата съответстват на бележките, направени от асистента и звукооператора. Наистина става дума за същия ден.

Благодарение на смелостта на тези хора - а трябва да си смел, за да спориш с КГБ - и особено благодарение на съвета на твоя поклонник ти се измъкваш, като изпитваш един от най-големите ужаси в своя живот.

Ти винаги казваш, че на Запад хората са заслепени от историите, които уводните статии на вестниците публикуват, от дейността на Сахаров, на тези, които не могат да напуснат страната, на известните дисиденти, но никой не знае за ежедневния изтощителен натиск върху хората. Ти наричаш това "борба срещу памучна стена". И най-страшното в случая е невъзможността да видиш чиновника, от когото често зависи кариерата, личният живот, свободата. Спомням си тревожните часове, които съм прекарала в Театъра на Таганка, когато Юрий Любимов и цялата му трупа показват нов спектакъл пред "представителите на културата". Тези хора могат да зачеркнат с една дума няколко месеца работа и те не се отказват от това удоволствие. Всеки път съдбата на новия спектакъл висеше на косъм. Твоите концерти понякога се отменят точно преди да излезеш на сцената, най-вече под предлог, че си болен, което те кара да побеснееш: не само ти забраняват да пееш, но и стоварват върху тебе цялата вина за проваления концерт. Твоите песни за филми, преминали през цензурата, въпреки това "не се пускат" точно преди премиерата и филмът бива осакатен. Текстовете, изпращани непрекъснато в Главлит, неизменно се връщат обратно с преувеличено вежливи съжаления. На няколко малки плочи, появили се за двадесет години работа, са записани най-безобидни песни, избрани сред повече от 700 текста. Пълно мълчание по радиото, телевизията и във вестниците, а между другото в страната едва ли има къща, където почти всяка вечер да не слушат Висоцки.

Тези непрекъснати притеснения те уморяват душевно, защото твоята всенародна популярност, колкото и да е голяма, не компенсира за тебе липсата на официално признание. Често се учудвам защо това те тревожи, но ти отвръщаш горчиво: "Те правят всичко, за да не съществувам като личност. Просто няма такъв човек и това е". До самия си край ти напразно ще опитваш да те признаят за поет.

Ние сме в Баку, на пристанището. След като си обещал на синовете ми красив скок във водата, ти замираш за няколко секунди, протегнал ръце и гледайки право пред себе си, и с къс скок се опитваш да направиш двойно предно салто. Челото ти едва не се удря в парапета на крайбрежната улица. Ние сме страшно изплашени. Ти също се изплаши и в продължение на няколко седмици ще правиш два пъти на ден гимнастика - дълго, търпеливо разгъвайки мускулите си, укрепвайки ставите си - до пълно изнемогване.

Ти си на тридесет и девет години. Твоето тяло, от което искаш толкова много, вече не те слуша както преди. Като дете си се занимавал с акробатика, като младеж си продължил спортните занимания в училище, след това - школата-студия на МХАТ, където се занимават с фехтовка, танци и изобщо с физкултура. По време на представленията се справяш с невероятни задачи. В "Живота на Галилей" казваш дълъг монолог, като стоиш на главата си. В "Десет дни, които разтърсиха света" успяваш да говориш, правейки едновременно с това все по-бързи акробатични скокове. И най-сетне в "Пугачов" крещиш стряскащия монолог на Хлопуша, опитвайки се да се изтръгнеш от веригите, които всеки път оставят върху гърдите ти алени ивици.

През лятото отиваме да се къпем на подмосковския плаж, предназначен за дипломати. И на ливадата, където подреждаме малък еднодневен лагер, ти продължаваш своите упражнения. Малкото съветски хора, за които плажът е достъпен - преводачът на Брежнев, деца на министри, кинорежисьори, поети, модни журналисти - ръкопляскат, когато правиш "крокодил на една лапа", сложна фигура, при която атлетът държи тялото си паралелно на земята, опирайки се на свитата си в лакътя ръка.

Веднъж вечерта синът ми Владимир, който е на шест години, плува до другия бряг на реката и не може да се върне. Миша Баришников отива с плуване да го върне и аз използвам удобния случай да го попитам, не смята ли, че малкият Володя би могъл да се заеме с танци. Като го огледа, Миша отговори утвърдително, но вечерта, когато отидох да целуна сина си преди да заспи, той ми казва раздразнено, че никога няма да се заеме с тази женска работа. "Жалко, той наистина е много способен - ми казваш ти, когато ти предавам този разговор. - Но нали аз също някога се отказах от спорта и предпочетох театъра".

Всеки ден виждам как правиш "станок", като се гледаш в голямото огледало на банята. Ти се гордееш много с двата изпъкнали мускула, които се спускат по целия ти корем отгоре надолу. Обясняваш, че това е много трудно за постигане. Правите коремни мускули завършват с поредица от малки "блокчета шоколад", както ги наричаш и които са толкова красиви в гръцките Аполоновци. На ръст си дребен - метър и седемдесет, но абсолютно пропорционален. Слаби дълги крака, много тесен таз, леко полегати рамене, удължаващи фигурата, която без това би била набита, защото торсът ти, както често се среща при руснаците, е много мощен, мускулите са къси и кръгли.

Между другото това ти дава възможност за знаменития боксьорски удар, който използваш с такова удоволствие. Колко пъти съм виждала как по време на бой събаряш хора, които са два пъти по-силни от тебе! Най-красивия от тези удари ти нанесе на един много едър мъж малко "под шафе" ("пийнал" - бел. прев.), както казват руснаците, който в момента, когато си обличах палтото, за да излезем от грузинския ресторант "Арагви", ме хвана за рамото и ме завъртя към себе си с думите: "Я се покажи, Марина!.." Той не успя да завърши изречението, когато ти с дълъг замах отляво го накара да излети в хоризонтално положение през входа от бял мрамор и да се приземи в храстите. Двамата биячи на заведението, и двамата със здрави бичи глави, замръзнаха за миг, гледайки ту тебе, ту оня тип. След няколко секунди, по време на които гадаем какво ще стане по-нататък - а обикновено в такива случаи веднага викат милицията, - те избухват в смях и като те тупат силно по гърба, ни изпращат до колата, поздравявайки те като хора, които разбират от тези неща.

Аз също разбирам малко, защото моят баща беше прекрасен боксьор-любител и хиляди пъти съм виждала как урежда спорове с юмруците си, за които казваше: "С десния - болница, с левия - смърт". Един-единствен път видях как ти не улучи. Това стана в един ресторант, когато много пиян човек искаше на всяка цена да те накара да изпиеш чаша водка. Накрая, като изчерпа всичките си аргументи, ти опита да му нанесеш удар отдолу, но беше седнал и ударът излезе слаб, пияният се олюля назад, ти само засегна леко брадичката му и си изкълчи палеца. Въпреки че дори застена от болка, аз не можах да сдържа смеха си. Като се разсърди, а най-вече - като се обиди много, ти се цупи до края на вечерята.

Ти разгряваш тялото си преди всеки спектакъл, като правиш специална актьорска гимнастика. Цялата трупа на Таганка се занимава задължително с нея, защото спектаклите на Любимов изискват от актьора освен талант и много високи спортни качества. Тази серия от упражнения за привеждане във форма, за регулиране на гласа и дишането и за вътрешна концентрация е създадена от Станиславски, а след това е подобрена с елементи от йога и други източни дисциплини. На тебе тази гимнастика ти е просто необходима. В "Хамлет" ти губиш за един спектакъл два-три килограма. В "Живота на Галилей" - още повече, защото четири часа не напускаш сцената. Благодарение именно на тези упражнения твоят знаменит глас, хриплив, когато пееш, става истински ясен и силен на сцената. Не помня дори един път гласът ти да се е изгубил напълно на сцената, а нали това е постоянният страх на актьорите. Дори след най- тежкия спектакъл винаги ти остават няколко ноти за забавното "пурлюрлю", което се пее отгоре надолу, за да се провери диапазона на гласа. Отчайва ме това, че тялото, над което толкова се трудиш, гласът, който така наблюдаваш, изведнъж се променят до неузнаваемост, разрушават се, развалят се. След два дена пиене тялото ти започва да прилича на парцалена кукла. Почти няма глас - само хриптене. Дрехите се превръщат в парцали. Твоето ужасно "второ аз" взема връх.

Храним се в кухнята. Слагам масата, но по неопределения израз на очите ти и равнодушната ненаситност, с която поглъщаш всичко, което има в чинията, по твоите неясни отговори на моите въпроси разбирам, че мислите ти са далече. Строфите се въртят в главата ти. И наистина, веднага след вечерята ти се спускаш към работната маса. На мене ми остава само да прибера чиниите - ти повече няма да ядеш. Приготвям много силен чай, поставям тихо пред тебе чашата и затварям вратата. Ти вече си изписал цял лист с тънкия си старателен почерк.

Няколко часа ти седиш, вторачен в бялата стена. Не понасяш нито рисунка, нито картина, нито дори сянка на стената пред тебе. Във всяко от нашите жилища работната маса се поставя до стената и ти седиш с гръб към прозореца, за предпочитане в малък ъгъл, заграден с шкаф, поставен напречно, или етажерка, която служи за параван. И винаги гладко, бяло и празно пространство пред очите ти.

От двадесетте и четири часа прекалено кратко за тебе денонощие три-четири часа ти прекарваш на работната маса. Особено през нощта. Когато разполагаме само с една стая, аз се настанявам отстрани на леглото. По-късно, в голямото ни жилище чакам на дивана в кабинета ти, за да ми прочетеш току-що написаните от тебе стихове, и понякога заспивам. И ето че в тишината на нощта ти ме милваш нежно по бузата, за да ме събудиш. Очите ти се зачервени и от изпушените цигари гласът ти малко е спаднал. Ти ми четеш стиховете си и това е една от най-пълните минути в нашия живот, съпричастност, дълбоко единение. Това е твоят най-висш дар за мене. Когато те питам откъде идва това, което предизвиква у тебе настоятелната необходимост да напишеш на хартията думите в точно определен ред, понякога без нито една поправка, ти не можеш да отговориш. И се вижда, че ти самият не го разбираш особено: "Така се получава и това е". И добавяш: "Понякога е трудно, разбираш ли..."

Часове наред ти пушиш, хвърляш раздразнено смачканите топчета хартия в кошчето, пиеш с литри изгарящия чай, подрънкваш със струните на китарата в търсене на нови акорди, а след това седиш неподвижно като омагьосан от бялото сияние на лампата. Изведнъж се чува най-ужасна ругатня и смях - готово, намерил си необходимото! Понякога си струва само да се намери една строфа и всичко се нарежда, свързва се в едно и на разсъмване, когато стаята се оцветява с цветовете на зората и аз се събуждам, треперейки от това, че не съм се наспала, ти ми четеш, тържествувайки, резултатите от нощната си работа. Понякога мелодията носи след себе си думите. Тогава ние не спим, защото ти непрекъснато свириш един и същ мотив, упорито повтаряйки думите дотогава, докато не се нагодят една към друга не се превърнат в песен. Като чувствителна магнетофонна лента ти записваш емоциите, натрупваш казаното. Ти черпиш своето вдъхновение от преживените събития, като не оставяш нищо настрани. Всяка тема предизвиква в един прекрасен ден стихотворение: войната, спорта, лагерите, болестта, любовта, смъртта... Ти се смяташ за майстор в подражанието на “блатните” песни. Крадците, хулиганите и скитниците са уверени, че ти дълго си лежал в затвора. Някои от твоите песни, написани през петдесетте-шестдесетте години, са част от лагерния фолклор и старците казват, че помнят тези песни, че са написани дълго преди революцията. Тебе това те разсмива, но в същото време те изпълва с гордост. Моряците и летците знаят наизуст много твои песни - страшната "Спасите наши души!" или потресаващия монолог на изтребителя по време на въздушен бой. Ти получаваш хиляди писма, пазиш свидетелствата на мъже и жени, на които твоите песни са помогнали в трагични минути. Чела съм ги. Пишат ти подводничари, оказали се веднъж затворени в стоманения ковчег, алпинисти, заблудили се в бурята, шофьори на камиони, загубили пътя в степта, космонавти, които са се подкрепяли в звездната пустота с твоите шеговити песни, млади престъпници, към които се е върнала след тежкото наказание възможността да живеят, жени, които са се отучили да се смеят под тежестите на мъката и грижите, старци, които ти благодарят за това, че си почел толкова добре паметта на другарите им, паднали за Родината, истински актьори, вземащи от тебе пример и кълнящи се да работят с всички сили. И още - войници от контингента, воюващ на границата с Китай, или тези, които са се върнали след "нормализаторската мисия" от Чехословакия, или призованите за три години - тяхната искреност и смутеност предизвикват сълзите ти. Тези писма оправдаваха със задна дата твоите бъдещи песни. Ти казваше, че те ще бъдат най-добрият адвокат на процеса, който непрекъснато възбуждат срещу тебе твоите цензори. Но писмата изчезнаха, защото се сториха някому прекалено скандални.

През 1970-та година ти ми написа: "Позвъних на майка ми, оказа се, че днес е спала при една моя позната от радиото. Мога да си представя разговора им!.. Идеята е все същата, да знаят хората "каква изключителна майка е" и т.н. Би могла да отиде минимум на пет места - при роднини, а е отишла при мои "приятели", но от мене да мине!.. Сега съм ядосан, защото плюс това е ровила отново в книжата ми и ги е чела".

Изчезнаха също около хиляда и петстотин мои писма, които безусловно грешеха с преувеличена влюбена възторженост, както и стотици телеграми - сините пеперуди на нашия живот, летящи към тебе от всичките краища на света, за да те подкрепят, да те успокоят, да разкажат за моята любов. За щастие останаха твоите песни. В тях ще се запазят тези съкровища.

Понякога ти се събуждаш, шепнейки несвързани думи, ставаш от леглото и аз виждам как стоиш съблечен, престъпвайки от крак на крак по хладния под, очертавайки се върху бледия отвор на прозореца като еднокрака чапла. Ти оставаш дълго в тази поза, пишеш на всичко, което ти попадне под ръка, след което студен като ледена висулка се мушваш под одеалото и на сутринта заедно разчитаме скачащите редове. А понякога изглеждаш задрямал, но по това как се въртиш от хълбок на хълбок, разбирам, че сега ще започнеш да говориш. Ти лежиш със затворени очи и едва успяваш в скоропоговорка да опишеш всичко, което ти се мярка във въображението - цветни картини и шумове, аромати и множество персонажи, характера и външността, които успяваш да предадеш с няколко думи. Ние наричаме това "сънища наяве". Обикновено те предшестват голямо стихотворение, в което почти винаги става дума за Русия. "Кони привередливые", "Купола", "Дом", "Как но Волге- матушке" бяха написани под впечатлението от подобни видения.

По времето на Сталин за такива песни сигурно щяха просто да те разстрелят, но на тебе ти е провървяло - ти не само си жив, след като си се родил през тридесет и осма година, но можеш още да използваш и магнетофон. За което не са могли да мечтаят поетите, живели преди тебе. Без това чудесно изобретение твоите произведения щяха да останат неизвестни на широката публика. Благодарение на магнетофона текстът, прочетен рано сутринта, изпят вечерта в театъра, а после - при приятели, след няколко дена бива подхванат в дълбините на Сибир, на борда на корабите, които плуват по целия свят, в руските и съветски общини, по всички краища на планетата. С еднаква жар стари и млади, малко по-късно - студентите, изучаващи руски език, слушат и коментират твоите песни. На концерти в страната и в чужбина ти откриваш с огромен интерес, че песните, предназначени за няколко близки приятели, са известни на всички, харесват се и всеки път хората искат изпълнението им на бис. Понякога забравяш някоя дума и публиката ти подсказва. В Париж, Лос Анжелис, Ню Йорк, Унгария, България и Съветския съюз пред непрекъснато растяща аудитория ти всеки път получаваш пълно потвърждение за успеха на твоята работа. А пееш сам, без никаква друга техника освен обикновения концертен микрофон! Колко зрители си имал на концертите си? Колко хора са слушали твоите записи?.. Невъзможно е да се преброят.

През последните години ти ще се готвиш да преминеш към проза, ще напишеш няколко разказа и сценария, ти мечтаеш да работиш над скъпи за тебе теми. Може би вече чувстваш, че поезията в тази форма, която използваш от самото начало - текст, който се пее в съпровод на китара, - ти е станала тясна. И ще поискаш да излезеш извън нейните предели.

Все по-често в нашите разговори ще започне да се появява въпросът за смъртта. Много наши близки вече не са живи. Ти се замисляш сериозно да прекараш няколко месеца във Франция, за да пишеш там за свое удоволствие, споменаваш за това да напуснеш театъра, чийто режим все повече ти тежи. Аз решавам отново да се преместя в голямата си къща край Париж, за да можеш спокойно да работиш там.

Началото на 1979 година. Ремонтирам вилата в Мезон Лафайет, откъдето излязох преди шест години, и с радост се връщам там. А ти продължаваш да пишеш, да подреждаш, да даваш за препечатване и да поправяш ръкописите. Винаги се учудвам на грижливостта, с която се отнасяш към това, което пишеш. И при най-тежко положение, когато у дома всичко би могло да бъде счупено, дадено на някого, изцапано, разкъсано или дори изхвърлено през прозореца, никога нито едно листче няма да изчезне от бюрото ти. Всички листи са сложени грижливо в разноцветни картонени папки и дори това, което изглежда, че е разхвърлено в безпорядък ту тук, ту там, никога не се губи. Ти, който щедро прахосваш вещи, сили и живот, нито веднъж не си изгубил и не си направил негодна нито една ръкописна страница.

Веднъж вечерта ти се връщаш късно и по това как хлопваш вратата, чувствам, че нервничиш. Виждам те от кухнята в дъното на коридора. Ти хвърляш палтото, кепето и с големи крачки идваш към мене, размахвайки някаква сива книжка: "Това е прекалено! Представяш ли си, този тип, този французин - всичко измъква от мене! Пише като мене, това е чист плагиат! Не, ти погледни: тези думи, този ритъм нищо ли не ти напомнят? Добре е изучил моите песни, а? Негодник! И преводачът е мерзавец, не го е досрамяло!"

Не успявам да прочета нито дума, много бързо прелистваш страниците. След това започваш да ходиш напред-назад по жилището и подчертавайки с удари на длан римите, ми цитираш откъсите, който те възмущават най-много. Започвам да се смея и не мога да се спра. Задъхвайки се, най-сетне ти казвам, че явно няма да умреш от скромност и че този, който те вбесява толкова, не е друг а нашият велик поет, роден почти цял век преди тебе - Артюр Рембо. Ти разгръщаш титулната страница и червенееш от тази грешка. И като загърбваш обидата, цяла нощ ми четеш с възторг стиховете на знаменития поет.

Дядо ми по бащина линия бил непоправим гуляйджия. Единствен наследник на богато московско семейство, той изчезвал за няколко дни в компанията на цигани из места за съмнителни удоволствия и по най-руски маниер затъвал в разпътство, а след това се връщал у дома, терзан от угризения на съвестта, донасян на ръце от някой кочияш. Той предавал дядо ми на лакея, който го почиствал с чесалото за коне, измивал го, обръсвал го и го обличал в чисто бельо. След това дядо ми изпращал личния си секретар да купи скъпо украшение и, разкаян, се появявал пред разгневената ми баба. А тя, разтопила се от подаръка, и особено от любов към това щуро същество, му прощавала всичко.

Нашите отношения са изградени по почти същата схема. Ти изчезваш. Аз разбирам това. Ако съм зад граница, излитам с първия самолет, ако не - провеждам разследване и после не изпращам за тебе кочияш, а сядам на кормилото и тръгвам сама. Отначало трябва да те откъсна от случайните другари, безцеремонни и прилепчиви, след това - да те накарам да седнеш в колата и да те откарам у дома. Там не те мие и преоблича в чисти дрехи лакей, а аз. В случая голямо значение има размера на жилището. Например в тясно жилище трябва да проявявам особено изкуство, за да не се блъскаш прекалено силно в стените. В голямото жилище, където живеем вече шест години, ми се налага да използвам акробатични трикове. Ти бягаш от мене по стаите и накрая съвсем обезсилени все пак приключваме процедурата с преобличането. Просто е невъзможно да си представи човек до каква степен може да се изцапа някой за няколко часа пиянстване. След това, тъй като нямаш личен секретар, за да ми купи подарък, ти ми се обясняваш с празни ръце. И вероятно не те обичам по-малко, отколкото моята баба е обичала своя безразсъден съпруг, защото яростта ми минава бързо и аз лесно прощавам. Ти чувстваш, че си виновен и обещаваш, че това никога повече няма да се повтори. И като си придавам повече сериозност, аз те мъмря за това, че не ми подаряваш най-малко по една хубава перла за всяко твое изпълнение.

Навярно би било много красиво - наниз от перли до пъпа...

Ти пътуваш с кола за Армения с Давид - приятел, който се е родил там. Нито един от вас няма шофьорска книжка и вие пътувате, разбира се, със запас коняк в багажника. Армения е сурова красота на планинските пейзажи и чистота на фреските, украсяващи древните манастири...

Излизането ви от Москва е пълна трагедия. Току-що сме се разделили за кой ли път, ти си напуснал театъра след страшен скандал с Любимов. Освен това, вземайки лошо един завой, се обръщате няколко пъти през покрива и оставате невредими само защото, както казваш, бог обича пияните. Като събирате малко сили и заменяте бутилките, които са се счупили при неволната каскада, вие отново тръгвате на път. Мишел - жената на Давид, на която между другото е колата, вече не знае на кой бог да се моли. По това време аз пътувам за Париж и научавам подробностите от епопеята едва значително по-късно.

Веднага щом ви попада първият манастир, ти се опитваш неловко да се прекръстиш. В третия манастир, вече след четвъртата бутилка коняк, Давид едва сдържа смеха си: ти стоиш на колене, в очите ти има сълзи и разговаряш гръмко с високите ликове на светиите, изобразени по сетните. Разгорещен до краен предел от величествените пейзажи, красотата на архитектурата и от огромното количество изпито вино, влизаш пълзешком на четири крака в църквата. Издаваш непонятни звуци и биеш главата си в каменните плочи на пода. Пиян те избива на религия. След това изведнъж, уморен от голямото количество различни преживявания, заспиваш като заклан, проснат на пода.

Това е единственият ми спомен, в който твоето критично отношение към театралността на православната църква ти е изменило. По-късно, като ми разказваш тази история, ти завършваш:

- Накарай глупака да се моли на бога и той ще си строши главата в пода.

От втория си брак имаш двама сина - Аркадий и Никита. Когато се запознавам с тях, те са на около шест и седем години. Удивена съм от рязкото ти нежелание да говориш за тях. Аз те моля да ни запознаеш, но ти казваш, че бившата ти жена не желае децата й да се срещат с чужденка, а и отношенията ви са обтегнати. Чувствам, че в този случай ще е необходимо доста търпение. Много би ми се искало да имам възможност да общувам със синовете ти - виждам, че самият ти се измъчваш не малко от това. И нещо повече, моите три момчета идват при нас през ваканцията, ти ги обичаш много, но вероятно съжаляваш, че твоите собствени деца не са с нас.

Най-малкият ми син, който също се казва Владимир, от първите минути на запознанството ви се запалва от пламенна дружба към тебе. Като малко зверче той постоянно се притиска до краката ти, разказва ти безкрайни истории на език, разбираем само за вас двамата, и постоянно повтаря името ти: Володя, Володя. Веднъж, малко преди да дойде в Москва, той си счупи ръката и ние го завеждаме на лекар, защото се оплаква от силни болки. Оказва се, че шините, поставени в костта от некадърния хирург, са внесли зараза. Значи трябва да го оставим в болницата. Жал ни е да го гледаме, защото след като не говори руски, напълно се губи сред децата в болничната стая. Ти се договаряш с хирурга да го сложат отделно. Така ще можем да дежурим на смени при него. В замяна изнасяш малък концерт за медицинските сестри, лекарите и всички болни деца. Владимир се гордее с тебе и престоят му в болницата става приятен до такава степен, че веднъж, оставяйки го целият в сълзи, буквално след няколко минути виждаме, че е организирал футболен мач в коридора, рита гумените играчки, предизвиквайки оперираните момчета, които направо със стъклениците излизат от стаите си да погледат, с една дума - предизвиква пълна бъркотия на етажа, където отсега нататък му е позволено всичко.

Твоите отношения с другите ми двама синове, Игор и Петя, приличат повече на съзаклятие. Най-красноречивият епизод се случва веднъж, когато, връщайки се у дома, за да се преоблека за гости, намирам моите момчета много заети с импровизиране на вечерята, която трябваше да им приготвиш ти - по това време живеем сами, майка ти е в отпуск на море.

Те ми казват, че си излязъл за малко, но ще се върнеш по-късно. Тогава вземам такси, защото колата е с тебе - "Рено 16", което докарах от Париж и което ти се научи да караш, - и отивам сама. Ти идваш много по-късно, с бледожълт пуловер, с мокри коси и прекалено безгрижен вид. Заинтригувана, питам къде си бил. Казваш ми, че ще ми обясниш после. Аз не настоявам. Вечерята минава, симпатична и топла, но ти отказваш да пееш, позовавайки се на хрипливостта си, което по-рано никога не сам виждала да правиш... Аз буквално се губя в догадки. Излизаме и когато най-сетне оставаме сами, ми разказваш, че заради някакъв нагъл автобус си изгубил управлението на колата, излетял си през предното стъкло, върнал си се у дома в кръв, моите синове са те накарали да отидеш на лекар, колата е в пресечката зад дома ни малко смачкана, но що се отнася до тебе - всичко е абсолютно наред! И за да ме успокоиш, бързо танцуваш на тротоара степ.

Едва като се връщам у дома, разбирам всичката сериозност на аварията: цялата предница е смачкана, колата вече я няма. Главата ти, на която зализаните коси закриват раните, е зашита на три места с двадесет и седем шева. Лявата ти ръка се е подула, коленете ти приличат на зрели патладжани. Двете ми момчета не спяха, чакайки да се върнем. Те са потресени от твоята издръжливост. Особено се гордеят с това, че на са издали общата ви тайна. Когато пораснат, те ще бъдат най-добрите твои адвокати пред мене и както през тази вечер на седемдесет и първа година винаги ще защитават своя приятел Володя от всички и въпреки всичко.

В началото на нашия съвместен живот ти мечтаеше за дете. Раждането на двете твои деца, натрапено от хитростите на жена ти, която ти казвала за това едва когато вече било късно да се предприеме нещо, те беше отчаяло. Аз просто бях програмирала раждането на синовете си, във Франция се борех за правото на съпружеските двойки да имат желани, а не случайни деца и никога не се съгласих да родя дете, заложник на нашия живот. Нашето положение, и без това трудно, щеше да бъде съвсем непоносимо, ако между нас имаше малко същество. То щеше да бъде не връзка, а препятствие, то щеше да въплъти в своето съществуване всичките противоречия, от които боледувахме. Колебаейки се между Изтока и Запада, то никога нямаше да намери истинските си корени. Трябва да кажа, че семейството на бившата ти жена дълги години ти беше внушавало, че нервната болест, от която по това време страдал големият ти син, е резултат от твоя алкохолизъм. Но дори когато се изясни, че това не е така, ти не успя да ме убедиш. Достатъчно бяхме двамата, за да влачим върху себе си проблемите на нашето семейство, и най-сетне краят на нашата история потвърди правилността на моя отказ. Да остана без баща на тринадесет години беше за мене раната, от която съм страдала най-много през живота си.

Детето, за което мечтаеше, можеше да бъде от единадесет до една година през юли осемдесета.

В хола на хотел "Европейски" в Ленинград се извисява обшит в злато портиер. Навсякъде - остатъци от минал разкош: червени килими, кристални полилеи, бронз, обезобразен от електрическите лампи, разпръскващи жълтеникава светлина. И за съжаление, по целия хотел неоновите светлини, ослепяващи и мрачни, режат окото на фона на останалото великолепие. Като завършек на картината ту тук, ту там се натъкваш на кухненска мебел с пластмасово покритие. В замяна на това понякога изведнъж виждаш някое много красиво трюмо, обикновено в стил ампир, което дава представа какво е представлявал хотелът някога. С удоволствие се настаняваме тук. В хотела кухнята е добра и плюс това е много удобно разположен: в самия център на града, съвсем близо до Смолни. Тук имаме много приятели - писатели, композитори, художници. Прекарваме безкрайни бели нощи в разходки по проспектите, опасващи разкошните дворци. Дълго стоим пред Адмиралтейството, където някога е заседавал прадядо ми - адмирал от Балтийския флот. Моите разкази не ти омръзват, ти се гордееш, че моите корени са така дълбоко впити в руската земя, твоите приятели също слушат с интерес. Накрая нарочно ги питам не е ли случайно партиен секретар на Ленинград другарят Романов, потомък на императорското семейство? Той е твой заклет враг, изпитва към тебе лична ненавист, която винаги е отравяла твоите изяви в Ленинград и Ленинградска област, дори когато идваш на гастроли с театъра. Чувала съм много отзиви за Романов и наистина рядко са правили някого на пух и прах така като този другар. Казват, че фамилията му попречила да заеме поста на Генерален секретар, към който упорито се стремял. Не можах да не се усмихна, когато разбрах, че са го подхлъзнали така.

С годините хотел "Европейски" е изгубил своето спокойствие заради нашествието на финландците. Те пресичат границата с цели автобуси и буквално превземат града. В петък вечерта в ресторанта е невъзможно да се намери свободно място, в бара на хотела игла не може да падне. Мъжете и жените се опират на отначало тезгяха, а след това вече се държат за него. И всичките методично се наливат с водка. Щом един падне, следващият заема мястото му. Намирайки зрелището за отвратително и не особено педагогично за тебе, аз се отправям към изхода. Тук портиерът заедно един здравеняк вече товари безчувствените тела на автобуса, чието състояние след пътуването е противно да си представиш. Два или три пъти ти се обръщаш и аз забелязвам в очите ти завистливо огънче. Ти улавяш погледа ми и не можеш да сдържиш смеха си. Хващам те под ръка и весело отиваме да се разхождаме.

Ти имаш тайна страст към един човек, от когото самата аз се възхищавам дълбоко. Веднъж, сияейки от радост, казваш, че Светослав Рихтер ни е поканил на чай. Рядко съм виждала да блестят така очите ти. Извънредно старателно избираш какво да облечеш и през цялото време ме питаш колко е часът. Наистина ни е оказана голяма чест. Малцина се срещат с Рихтер в дома му - той е затворен човек и е свикнал със самотата, освен това почти през цялото време е на гастроли. Ти си поласкан, че твоите песни и твоята работа в театъра му харесват. Тази покана е нещо като признание. Ти, уличното момче от "Мешчанка", композиторът, който не може да пише ноти, си поканен от най-великия пианист на своята страна - какво щастие! Аз се запознах с Рихтер в Париж у сестра ми Одил Версоа, негова стара и страстна поклонничка и близка приятелка. Аз също съм смутена, защото с изключение на тази кратка среща съм го виждала само като възторжена зрителка по време на концерти.

Ние се споглеждаме като деца, преди да влезем във входа на красивата сграда в центъра на Москва, където живее. Качваме се по стълбите и звъним. Ти не успяваш да свалиш ръцете си, опитващи се да пригладят непослушните коси, когато вратата се отваря. Така и си оставаш да стоиш - с ръце, вдигнати нагоре. Белокосият великан с меки сини очи ти протяга големите си ръце и е невъзможно да си представи човек, че тези огромни пръсти умеят да се плъзгат по клавишите, карайки ги така удивително да звучат! Влизаме в много голяма и светла зала. Там има два черни рояла и няколко меки скамейки край стената. По пода са разхвърляни конфети, разноцветни серпентини се заплитат в краката ни. По скамейките хартиени шапки, свирки и маски напомнят за току-що свършил празник.

- Тази нощ посрещах мои състуденти от консерваторията, всички, които са останали живи, нали минаха толкова години. Веселихме се цяла нощ, играхме на шаради... Нима сега могат да се веселят така? Да вървим, жена ми ви чака.

След голямата зала следва подредена по източен обичай стая, където на масата е сервиран чай, стаята изглежда особено уютна. Красива жена, облечена в тъмна коприна, ни поздравява с дълбок глас на оперна певица. Забелязвам, че си се изчервил леко. Свиваш и разпускаш пръстите си, гласът ти, още по хриплив от обикновеното, издава вълнение. Пием янтарния чай от старинни порцеланови чаши и ядем топящи се в устата домашни бисквити. В разговори за това и онова минава цялото ни време. И влачейки след себе си няколко книжни навити лентички, залепили се за обувките ни, слизаме по стълбата все още във властта на вълшебството.

През осемдесет и четвърта година присъствам в Париж на репетиция на Рихтер. Когато маестрото става, аз се приближавам до него и ние се вглеждаме продължително един в друг. Със силните си ръце той ме прегръща през раменете, усмихва се печално и казва:

- Човек винаги трябва да е готов за смъртта. Това е най-важното.

Единственият поет, чийто портрет стои на бюрото ти, е Пушкин. Единствените книги, които пазиш и от време на време препрочиташ, са книгите на Пушкин. Единственият човек, когото цитираш наизуст, е Пушкин. Единственият музей, в който ходиш, е музеят на Пушкин. Единственият паметник, на който носиш цветя, е паметникът на Пушкин. Единствената посмъртна маска, която държиш на бюрото си, е маската на Пушкин.

Твоята последна роля е на Дон Жуан в "Каменният гост". Ти казваш, че Пушкин сам побира в себе си цялото руско Възраждане. Той е мъченик като тебе, ти знаеш всяка подробност от живота му, ти обичаш хората, които са го обичали, ти мразиш тези, които са му причинявали зло, ти оплакваш неговата смърт, като че ли е загинал съвсем наскоро. Ако използваме думите на Булгаков, ти го носиш в себе си. Той е твоят кумир, в него са се съединили всичките духовни и поетически качества, които ти искаш да притежаваш.

... На свете счастья нет, но есть покой и воля.

Давно завидная мечтается мне доля -

Давно, усталый раб, замыслил я побег

В обитель дольную трудов и чистых нег.

Когато небето розовее, позлатените куполи на църквите се очертават върху него като китайски сенки и над реката се вдига лека мъгла, ти обичаш да ходиш по града. Топло облечени, ние се готвим да се разходим по булевардите и да се поклоним на Пушкин. Вървим по алеите, заобиколени от двете страни с малки старинни къщи в пастелни тонове и възхитителни ковани решетки. Тук растат последните големи дървета в Москва. Разхождайки се, винаги се оказваме на едни и същи места, между другото това е почти всичко, което е останало от стария град: Садовое колцо, булевардите, Арбат. Тези улици и улички са пълни с очарование. Някога се опитвахме да си намерим жилище на Арбат, но напразно.

Веднъж се разхождаме по Садовое колцо и най-сетне откривам къде е бил домът на моите роднини по бащина линия. По описанието на един стар московски приятел на баща ми успяваме да намерим мястото, където е стоял по-рано, там, където са паметникът на Маяковски, няколко нови здания и "Съвременник". Колко бяхме удивени, когато разбрахме, че театърът е построен точно на мястото на къщата, където се е родил баща ми!.. Сега събориха и театъра.

Често ходим на Централния пазар, също и по булевардите: много ни харесва тамошната атмосфера, шумовете и различните миризми. Там можеш да си купиш от червенобузи жени разноцветни гъби, прясна извара, яйца, понякога дори домашно масло, мед и различни изрисувани дървени играчки. През зимата - ябълки, набръчкани като стариците, които ги продават, но толкова вкусни, ако се запекат във фурната с парче сланина или патица. В тази част на града има и хубави ресторанти - "Армения", "Узбекистан", "Арагви", "Пекин", където сме правили цели пиршества, а след това се връщаме у дома пеш, преситени и доволни. Понякога отиваме на Червения площад, особено в разгара на зимата, когато на фона на снега изпъква катедралата "Василий Блажени", чиито куполи приличат на големи разноцветни бонбони. Тук през 1889 година са кръстили баща ми. Обичаме да ходим в зоологическата градина. Тя ми се струва най-красивата на света, защото я познавам добре - живеем близо до нея. Когато имаме малко време и е отворена площадката с малките животни, ние не можем да се откъснем от зверчетата, които си играят невинно едно с друго: там има и вълчета, и агънца, и тигърчета, и мечета. Като ги гледам, мога да си представя как би изглеждал раят, ако съществуваше. Малко по-нататък намираме нашите любимци - две пуми със сивосини очи, чието спокойно величие изведнъж се нарушава от стремителен скок. С необикновена лекота те достигат високите клони на мъртвите дървета, където спят по цели дни, провесили опашките си надолу. Никога не забравяме да надникнем при вълците, толкова нещастни в клетката, където непрекъснато обикалят в кръг, по-скоро да им хвърлим братски поглед, отколкото да им се възхищаваме.

Друг маршрут ни отвежда на Новодевическото гробище. Там са погребани много велики хора на Русия. Като всички православни гробища то е чудесна градина. Няма нищо печално или студено в това пространство, където бродим, припомняйки си имена, откъси от стихове или музика. Винаги стоим дълго пред гроба на Чехов, един от най-великите за мене. На него съм му особено благодарна за това, че ми даде най-силното щастие в театралния ми живот, когато играех в "Три сестри" със сестрите си Одил Версоа и Елен Валие. И нали когато се снимах във филм за Чехов - "Сюжет за малък разказ", - те срещнах, обикнах и станах твоя жена...

Но най-любимият, непроменим с годините наш маршрут минава през няколко къщи извън града. Отиваме да поздравим стария физик, покровителя на изкуството академик Капица. В жилището му има "вертушка" (телефон с пряко връзка до висши ръководители на страната - бел. прев.) и той може да разговаря направо със силните на деня - нещо невъзможно за обикновения смъртен. Благодарение на него много пъти се е случвало в най-крайна ситуация да се спаси някой спектакъл. Погледът му е останал в паметта ми, удивително нежен и сияещ.

Понякога отиваме до вилата на Пастернак. Тук ни приемат Бриджит Анжерер, млада френска пианистка, ученичка на Станислав Нейхауз, и стопанинът на жилището, твой събрат по самоубийство. Къщата пази в себе си съкровища от ослепителната и трагичната епоха на двадесетте-тридесетте години. Заедно отиваме на Переделкинското гробище да се поклоним на гроба на Пастернак. Той изобщо не се е предал, профилът му на барелефа изразява гордост и решителност, каквито са били характерни за него през целия му живот.

След това заобикаляме и стигаме до през оградената с всякакви хълмове, но уютна вила на Бела Ахмадулина. Атмосферата тук е съвсем друга. Чувства се, че външният вид на къщата няма никакво значение за стопаните. Мебелите вътре са съвсем случайни, чистотата съмнителна. Котки и кучета играят направо на леглата с децата на поетесата. На стената е забита с кабърчета малка сбръчкана снимка, това са двама много близки приятели: Булат Окуджава с черен костюм и жена му с тупирана коса и къса пола. Както казва Булат: "Това е когато бяхме стари, през шестдесета!" Булатик, така го наричаме помежду си, е "първият във веригата". Той най-напред се е сблъскал неприятностите на автора композитор и изпълнител, професия, която в СССР не съществува. Той беше един от малцината, които винаги те подкрепяха и защитаваха.

Когато не намираме Бела, старата бабичка, която стои при децата, импровизира обяд от малкото, което има. Храним се заедно - деца и възрастни, котки и кучета. Получава се много вкусно. Ако Бела е вкъщи, всичко затихва и само слуша. Звучи неподражаемият й глас, бледото трагично лице е вдигнато към небето, шията й е напрегната, вените й сякаш са готови да се спукат - това е и болка, и гняв, и любов. Като изпие малко вино, тя избухва във весел и свеж смях и времето, спряно за известно време от нейния талант, потича отново. Сбогуваме се и се спускаме към реката. Ти ме прегръщаш през раменете и дълго стоим с лице към залеза. В извивките на реката се отразява розовото небе, вечерните звуци се носят в чистия въздух, ти търсиш ръката ми. Това е покой.

В края на дългата равнина, до самия хоризонт, точно пред нас се мярка границата. Наблюдавам те, ти седиш съвсем изправен, без да се опираш на седалката, и гледаш с немигащи очи напред. Само по лицето се издуват буци и са побелели пръстите на скопчените ръце. Още от Москва пътуваме много бързо. Разговорът ни става все по-въодушевен и с придвижването ни на Запад преминава в монолог. А сега ти млъкна. Аз също се вълнувам силно. В главата ми се въртят различни сценарии: не те пускат, задържат те или те затварят направо на границата и аз вече си представям моите действия - връщам се в Москва, не, във Франция, не, оставам до затвора и обявявам гладна стачка, какво само не си измислям! Пушим цигара след цигара, в колата не може да се диша. Най-сетне изминаваме последните километри. Намалявам скоростта, пристигнахме. Изваждам от чантичката си паспорта, застраховката, документите на колата и ти давам всичко. Ти стискаш силно ръката ми и ето че вече се изправяме пред граничаря. Младият човек ни прави знак да почакаме и изчезва в някакво здание, в чиито прозорци се виждат сновящи фигури. Ние се гледаме един друг, опитвам се да се усмихна, но нещо в мене блокира. Младият човек ни маха от входа, приближавам се до зданието, като скърцам рязко със спирачките. И двамата сме много бледи. Не успявам да изключа двигателя, когато към нас изведнъж се спускат от всички страни митничари, бюфетчици, войници и сервитьорки от баровете. Последен идва командирът на поста. Наоколо - усмихващи се лица, ти си поруменял отново, запознаваш се с хората и ме запознаваш с тях. И веднага поставяш автографи върху военни книжки, върху ресторантски менюта, върху паспорти или направо върху дланите... След няколко минути се оказваме в зданието, връщат ни вече подпечатаните паспорти, черпят ни с чай, всички говорят един през друг. След това до един се снимат поред с нас пред колата. Това прилича на голям семеен празник. Като се развеселяваме, ние продължаваме по-нататък. И още дълго се вижда в огледалцето как цялата гранична застава, стоейки на пътя, маха след нас. Ние се прегръщаме и се смеем, пресичайки неутралната полоса. Същата тази неутрална полоса...

Поляците ни задържат за малко и едва границата се скрива зад дърветата, ние спираме. Подскачайки като козле, ти започваш да крещиш с всички сили от щастие, от това, че всички препятствия са преодолени, от възторг, от усещане за пълна свобода. Вече сме от другата страна на границата, която мислеше, че никога няма да пресечеш. Ще видим света, пред нас са толкова неоткрити богатства! Ти едва не се побъркваш от радост. След няколко километра спираме отново в малко, типично полско селце, където ни угощават с кървавица и картофи и където селяните ни гледат с любопитство - учудва ги нашата безгрижна веселост на щастливи хора.

Продължаваме по-нататък и съвсем обратно на твоята песен, в която един човек моли да не го извеждат от пролетта, ние пътуваме на Запад, пролетта ни влече след себе си, дърветата се покриват с бледозелен цвят, през миналогодишната трева вече пробива нова, напича още плахо слънце. Ти съчиняваш на глас стихове. Това ще бъде поема за първото пътешествие. Ти коментираш всичко, което виждаш, съвсем като азиатски акин. Наближаваме Варшава и тонът ти става драматичен. Отначало се нижат сюрреалистични описания на абстрактните картини, образувани върху предното стъкло от смачканите мухи, след това в твоето въображение се появяват като часови войници от Втората световна война и накрая на брега на Висла ме молиш да спра още един път. Ти гледаш дълго града мъченик и ми разказваш как нескончаемо дълги дни Червената армия чакала на същия този бряг на реката, докато в града завърши клането - такава била секретната заповед. Тогавашното съветско правителство, иначе казано - Сталин, искало начело на държавата да застанат само полските комунисти, преминали подготовка в Москва. Затова не трябвало да се спира унищожението местните комунисти.

Известният полски актьор Даниел Олбрихтски се промъкнал една вечер в Театъра на Таганка през едно прозорче, за да те гледа в "Хамлет". Той, разбира се, нямал билет, а спектакълът бил започнал и вратите били затворени. Поразило го твоето майсторство, а след това превел твоите песни и ги изпълнявал пред полски слушатели. Даниел е неуморим борец и винаги се оказва в самия център на всички държавни дела. Днес, наближавайки Варшава, трябва да му позвъним, за да ни посрещне и да ни заведе у тях. Звъним от първия попаднал ни хотел и говорим по телефона с Моника, жена му. Ние все още не я познаваме. Тя ни казва, че Данек се снима в Лодз, на няколкостотин километра от Варшава, и ще се прибере късно вечерта, а тя веднага ще излезе да ни посрещне. Чакайки я, пием кафе в бара на хотела. След известно време към нас се приближава красива рижа жена, която неизвестно защо страшно нервничи. Като пристигаме в жилището им, където всичко вече е готово за гости, разбираме, че е станало нещо ужасно. По-късно се изяснява, че хотелът, от който сме позвънили, съвсем случайно се оказва мястото, където Данек през същото време прекарва вечерта в приятна компания. Въпреки това успяваме да отпразнуваме пристигането ти. Всичките ти полски приятели дойдоха да те прегърнат - Вайда, Хофман, Зануси и толкова други, които истински те познават и обичат. Приключваме много късно. На следващия ден претичваме стремително през центъра на Варшава, ти слагаш в чашата за дарения за реконструкция на стария град шепа монети, а аз един от пръстените си, както правят поляците. След това Данек сяда в колата си и кара пред нас със скорост осемдесет километра в час по пътя за Запад. Успявам някак си да го следвам. На няколко километра от границата с Източна Германия се прегръщаме на прощаване.

След това ще отидем още няколко пъти във Варшава и всяко наше отиване ще бъде удивително, както и всичките тези хора, стремящи се да намерят отново своето достойнство.

...След безкрайни обяснения Данек успява да получи виза и да дойде през нощта срещу двадесет и осми юли на 1980 година в Москва. Отново се събираме в нашето жилище, където всичко е същото като преди, само тебе те няма. Дълго ще говорим и аз ще обещая да изпълня молбата му: кичур от твоята коса и шепа пръст от гроба ти днес са погребани в родината на хората, които те обичаха и на които ти отговаряше със същото.

Заради твоя несломим патриотизъм всичко, което поне малко можеше да засегне образа на Русия, ти причиняваше болка. Що се отнася до събитията в Полша, както по-рано в Унгария и Чехословакия, имаше и спорове, и горчива критика, и осъждане. Но ето че събитията в Афганистан предизвикаха твоето отвращение. И такава болка - сякаш най-сетне усети предела на изпитвания ужас. Трябва да се каже, че документалните кадри, които видя в чужбина по телевизията, наистина бяха ужасни: афганско момиче, изгорено от напалм като малка виетнамка, и лицата на войниците... Този път това не бяха смутените и объркани лица на танкистите, окупирали Будапеща или Прага. След това разбрахме, че в Афганистан екипажите на танковете са се сменяли на всеки двадесет и четири часа - толкова много случаи на депресии и лудост е имало.

Не, през осемдесета година мръсната война вече нямаше човешко лице. Това ще бъде твоята последна горест.

Една вечер в Париж се връщаме след репетиция на "Хамлет", чиято роля трябва да играеш след няколко дена в Шайо, и попадаме на огромно задръстване. Пиковият час е в разгара си. Задръстихме се и вече двадесет минути стоим близо до Безонския мост. Изведнъж някакъв младеж, явно не на себе си, хваща един мотоциклетист, събаря го на асфалта и сякаш в пристъп на безумие се нахвърля върху мотоциклета. Ръцете му са окървавени. Той се спуска срещу колите, удря главата си в стъклата. В яростта си отваря вратата на съседната кола, измъква оттам пътуващата в нея жена и започва да я души. Мъжете се спускат към него, прескачайки през капаците - колите са плътно една до друга. Ти се опитваш да изскочиш, а аз увисвам на тебе и викам.

- Недей, съветски човек си, не трябва да се замесваш в скандал!

Ти се опитваш да се изтръгнеш, но вече е дошла полицията, безумецът е окован и всичко свършва за няколко секунди.

Ти ме гледаш с горчивина:

- Дори тук нямам право да се държа като свободен човек!..

Седейки на пода върху големи възглавници, гледаме "Тимон Атински", майсторски изпълняван от актьорите на Питър Брук.

Ти моментално си обзет от трагичната красота на зданието, в което се играе спектакълът. Преди няколко години театърът изгоря и след пожара останаха само голи стени. Зданието не беше възстановено, само възстановиха пода и цялото пространство се превърна в огромна сцена, където актьорите като че ли се смесват с публиката и затова зрителите приличат на деца, насядали в кръг, за да чуят приказка. Подобна обстановка подхожда точно за представяне на шекспирови пиеси. А в тази, която обикновено изглежда прекалено дълга, изведнъж следват сцени на такова богатство и съвършенство, че публиката моли да бъдат изиграни на бис. И между другото ние седим така, притиснати един до друг, вече повече от три часа. Ти си във възторг, ти викаш: "Браво!" и когато залата опустява и един невисок човек със сини очи и разрошени бели коси се насочва през сцената към нас, ти се спускаш да го прегръщаш. Питър Брук е истински англичанин въпреки руския си произход и поривът ти го стряска не на шега. Той и без това е целият червен, а в случая става направо ярковиолетов. Като се съвзема от изумлението, той представя актьорите, които ти също дълго поздравяваш. След това Питър те моли да изпееш нещо. Сега идва твоят ред да се червиш от удоволствие. Ти отиваш бързешком до колата за китарата, а всичките актьори се разполагат на пейките до стената и по пода. В опустелия театър, където витае златист воал от прах, твоят глас звучи по-силно, запълвайки пространството с глухия тътен на руските думи. Вглеждам се в изнурените от умора лица, на които след спектакъла сякаш са останали само очите. Актьорите като един са застинали в напрегнати пози, наведени напред, стараейки се да не пропуснат нито една дума, нито една нота от песента. Но буквално ме разтърсва Питър: по време на целия импровизиран концерт той не откъсва от тебе пълни със сълзи очи и се усмихва възторжено. А когато един час по-късно излизаме от театъра, ти ми казваш:

- За първи път пях на Запад. Ето, виждаш ли, напълно е възможно. Приеха ме добре.

Навътре в двора, в здание, приличащо на старинна конюшня, вече няколко дена записваш първата си плоча в чужбина. Уговорката става набързо. Ти им предоставяш авторските права върху двадесет и пет песни, а фирмата "Шан дю Монд" поема цялата техническа организация на начинанието и трябва да се каже, че това беше доста смело от нейна страна, защото издава плочи на съветски певци и за подобна стъпка върху нея, разбира се, биха могли да се посипят упреци. Фирмата се заема с абсолютно всичко - от записите на песните до продажбата на плочите.

Нощно време не спим и двамата сме в състояние на крайна възбуда. Нашият приятел Костя Казански, който е превеждал твои песни и ги е пял, певец, много популярен в България, принуден по-късно да напусне страната си, се зае с любов да направи аранжировката. Поканени са най-добрите: Клод Пави - китара, и Пиер Морейон - бас. Записвате двадесет и две песни. Звукооператорът Робер Прюдон работи точно и талантливо. За първи път твоят глас не се заглушава от оркестър, а дори напротив, китарите подчертават твоя особен речитатив и акордите им удивително подхождат на думите. Музикантите, които не знаят нито една дума на руски, акомпанират така, сякаш сами са преживяли всичко, което пееш. Те разбраха всичко.

Прекарваме няколко дена, без да излизаме от студиото. Това е истинско щастие. Рядко твоето въодушевление се е предавало до такава степен на останалите. Вероника, жената на Костя, певица с вълнуващо дълбок глас, е също тук, ние се редуваме да изпълняваме обичайното задължение на поклонничките - правим кафе, тичаме за сандвичи и цигари и винаги се оказваме на място, за да аплодираме успешно записаната песен. Работата ви е тежка, но толкова приятна, че тези няколко дена преминават в галоп и дългоочакваната плоча най-сетне е готова. Снимките за вътрешната страна на обложката бяха направени по време на записа. Ти и Костя - и двамата брадясали - приличате на корабокрушенци. Очите ви са зачервени от умора, но вие се усмихвате блажено. Текстовете са в превод на Мишел Кап, тя е живяла десет години в СССР и знае всичките ти песни. Възползваме се от това, за да организираме след известно време твой солов концерт в Елизе Монмартр. За наше крайно учудване залата, която ни се струваше прекалено голяма, защото изобщо не разчитахме, че хората ще дойдат на тълпи, изведнъж се оказа тясна. Там се събра цялата съветска колония в Париж с жените и децата и доста много студенти, изучаващи руски език. Но което е най-удивително, дошли са и обикновени зрители, може би привлечени от руското име на афиша. Ние никога няма да разберем кои са те, но ако се съди по овациите, концертът им хареса.

Изкачвам се на сцената заедно с тебе и попадам в петно светлина, докато чета френския превод на твоите песни. След това моето светлинно петно изчезва и оставаш само ти. Цялата треперя. Страшно се вълнувам за тебе и чувствам, че сега сме толкова близки! За първи път сме заедно на сцената. Ти свириш, без да жалиш сили, и когато след многобройните изпълнения на бис се скриваш зад кулисите, пръстите ти са изранени до кръв.

След това пееш няколко песни на голям концерт в Сен Дени. Друг път участваш в спектакъла на голямата естрада за празника на вестник "Юманите". Тук се случва нещо невъобразимо. Двеста хиляди души са се разположили на тревата. Всички очакват някаква рок група и когато се появяваш сам с китарата, тълпата свири. Но ти започваш с "Охота на волков" и гласът ти гърми през усилвателите. По тълпата преминава кратък шепот и след няколко минути настъпва съсредоточена тишина, само панаирът шуми отдалече.

Като свършваш с изпълненията си, ти се покланяш сред гръм от аплодисменти и идваш отзад на сцената, при мене. Зад гърба ти се вълнува човешко море. Ти си доволен и гордо ми казваш: "Можех да пея, колкото си искам, беше им интересно да ме слушат".

Максим Лефорестие - наш приятел, който се запозна с тебе по време на пътуване до СССР и написа предисловието към първата ти плоча, - ни кани в дома си на обяд. Като взема с лукав вид китарата, той ни пее твои песни на френски. Превел е текстовете, за да ни изненада. Ти веднага се залавяш за работа и повтаряйки многократно думите, най-сетне произнасяш съвсем сносно френския текст. С твоя слух и чувство за ритъм бързо научаваш френския дотолкова, че да се разбираш без преводач. Направеното от Максим Лефорестие не отива напразно и твоята трета плоча, записана в Париж с помощта на моя стар приятел Жак Уревич, ще започва от всяка страна с песен на френски.

Твоите концерти в САЩ ще бъдат още по-удивителни. Ти дори произнесе няколко изречения на развален английски за велика радост на американските зрители.

В Москва често изваждаш своите плочи от уединеното място, където са скрити (защото ни ги грабват по десет наведнъж), нареждаш ги на килима, дълго ги гледаш, понякога слагаш някоя на грамофона и очите ти потрепват от тъга:

- Колко добре е направено, защо не може и тук да се записва толкова добре, за да може публиката да ме слуша с такива качества на звука? Защо не мога да избирам песните си без цензори, без да се страхувам от нищо? Защо?

Когато слушаш стотиците написани от тебе балади, маршове и лирически песни, те обзема негодувание при мисълта, че никога не си бил признат за композитор. Официалните лица не те смятат за такъв и толкова. Същото е и със стиховете. Без да си завършил консерваторията, не можеш да бъдеш композитор. Без да си завършил литературния институт, не можеш да се смяташ за поет. Без да имаш напечатани произведения, не можеш да членуваш в Съюза на писателите. И така нататък. Омагьосаният кръг се затваря с безжалостна логика. Най-известен човек в СССР, ти седиш на пода и разглеждаш тъжно трите обложки с плочите, наредени на килима в голямата стая.

На улицата, където се намира театър "Еберто", се издига малко светло здание. Там зад фасадата се крият нощен ресторант и неголям хотел. На втория етаж вече много години живее един човек, който се отнася към мене като към дъщеря - руският цигански барон в Париж Альоша Дмитриевич. Тази титла вероятно си е присвоил сам, но величавостта и царственият маниер на поведението му са съответните. И освен това той умее като никой друг да накара своята китара да ридае, гласът му като че ли се прокрадва от самата дълбина на човешкото страдание и неизменно очарова нощните красавици. След безкрайните празници, които организираме през всичките месеци, докато играем в "Три сестри", всичките приятели на семейство Полякови прекарват нощта при Жан Пион - съдържателя на ресторанта, когото с нежност наричаме наша пета сестра. Альоша, след като се влюбва в атмосферата на този дом, се заселва тук в малка стаичка на втория етаж.

Веднъж отиваме там през деня. Дълго не отварят вратата, защото това е необикновено време за постоянните нощни посетители. След няколко минути все пак ключалката щраква и вратата се отваря. Крехка фигурка се отдръпва в сянката и изчезва. От миналата нощ е останала такава силна миризма на пепел, пот и парфюми, че не може да се диша. Приятелката на Альоша - млада светлокоса и бледа французойка, която от любов към него прекарва нощите, преоблечена като циганка - казва с приглушен глас: "Сега ще слезе, почакайте тук, горе е много тясно".

Ти изгаряш от нетърпение. Отдавна слушаш неговата плоча, която съм донесла в Москва. Знаеш всички свързани с него истории и анекдоти, за нощите, които прекарват той, баща ми и Кесел в кабарето, за съветите на Альоша: "Никога не пий водка, когато смъркаш кокаин" - тогава бях на тринадесет години. Когато на Дмитриевичеви им откраднаха всичките богатства и им дадох пари, те приеха подаръка ми мълчаливо - циганите вземат парите като полагащи им се.

Альоша слиза, отривиста кашлица предхожда появата му. В тъмнината на кръчмата само един слънчев лъч се промъква от улицата и танцува в тютюневия дим. Ти стоиш с профил към мене, аз виждам прозрачните ти очи, чувам как дишаш. В момента, когато краката на Альоша попадат в лъча светлина, започва нещо като забавена снимка. След това виждаме лицето му, обтегнатата върху скулите смугла кожа, набраздена от хиляди бръчки, които се разбягват от очите - черни, блестящи и пронизващи. Като се гледате в упор един друг, вие вземате китарите - така каубоите от уестърните вадят пистолетите си - и без да се уговаряте, по чудо настроени на една вълна, започвате звуков дуел.

Потънала в голямо меко кресло, аз наблюдавам сблъсъка на две традиции. Гласовете се застъпват: единият започва куплет, другият подхваща, сменяйки ритъма. Единият пее старинен романс, познати ми от детството думи - това е "циганочка". Другият продължава, крещейки нови, от никого нечути думи:

... Я - по полю вдоль реки!

Света - тьма, нет Бога!

А в чистом поле - васильки

И дальняя дорога...

Вие стоите съвсем близо един до друг и сега виждам в ивицата светлина два упорити профила с изпъкнали на шията вени. След това внезапно - едно движение с ръка: поспри, послушай... И китарата плаче; и ние потъваме в нейния плач. Слънцето свети от другата страна, очертавайки скулптурно вашите лица, след това те преминават в сянка и се вижда само светлото дърво на китарите и вашите толкова различни ръце, пръстите, дърпащи струните. Уважението помежду ви, появило се с първите минути на вашето запознанството, се запазва за цял живот. Единствено Альоша, за разлика от останалите членове на семейство Дмитриевичеви, не взе нито един път парите, които ти пръскаш през безумните нощи наляво и надясно: на следващия ден той ти връща тези пари, старателно запечатани в плик.

Веднъж Альоша взе колода карти и ми я протегна: "Избери си две". А като видя картите, каза с глухия си глас: "Купа туз, деветка пика - любов, смърт..."

На нашата снимка, поставена в рамка, е забоден купа туз. Снимката така и си остана да виси на стената.

Баща ми, който пял седем сезона в операта в Монте Карло, едва не прахосал цялото си състояние в казиното - било му съвсем наблизо. Той казваше, че в случай на жилищен проблем можем да се преселим направо в казиното, което според него отчасти му принадлежеше, толкова пари беше пръснал там.

В едно прекрасно утро пътуваме за Генуа, където трябва да се качим на парахода. В Монте Карло искам да ти покажа това казино.

Питам плахо може ли да влезем и да погледаме. Усмихващият се портиер отговаря, че можем и да играем. Това не влизаше в програмата ми, но като улавям твоя умоляващ поглед, казвам:

- Добре, да вървим, но нали знаеш, че имаме малко налични пари, затова ще играем символично.

През деня залата изглежда малко печално. Няма никого освен няколко старци, дошли да си опитат щастието. Мисля си с нежност за моя баща, който като всеки уважаващ себе си руски човек, си остана комарджия до последния ден.

Вземаме жетони и като не знаем правилата - ти, защото в СССР няма казина, а аз, защото цял живот съм избягвала подобни заведения заради наследствената ми склонност към играта, - започваме да гледаме как играят на различните маси.

На своя неразбираем френски ти се обръщаш към крупието: "Поставете на три". И хвърляш всичките си жетони на масата. Крупието ги поставя на тридесет и три, ти искаш да го поправиш, повтаряйки: "На три". Възпирам те, той е разбрал на тридесет и три и вече е завъртял рулетката. Лицето ти е напрегнато, дори трагично - може да си помисли човек, че става въпрос за живота ти. Като те гледам, си спомням израза на лицето на един от героите на Достоевски. Ти внезапно си обхванат от страст към играта - направо тук, в тази неосветена зала, сутринта, с три играещи от скука спретнати старчета като партньори. На тебе ти е за първи път, ти се разпалваш.

Топчето подскача, пада, търкаля се още малко - тези секунди ти се струват вечност - и се спира, най-сетне, на... тридесет и три.

Ти ръмжиш от възторг за удивление на присъстващите. Крупието събира жетоните и ги придвижва към тебе. Ти протягаш ръка, за да поставиш цялата купчина на друг номер, но аз те хващам за колана и те дърпам със сила назад. Разсърден, ти се съпротивляваш, но аз съм много силна и те измъквам от залата, уговаряйки те, че е по-добре това залагане да бъде първо и последно, че всичко и така е прекалено великолепно - от първия път да спечелиш изведнъж толкова пари. Касиерът ти дава пачка разноцветни банкноти и ти излизаш от казиното, държейки печалбата в ръка като букет цветя. Портиерът те поздравява, ти си щастлив, сърцето ми се успокои.

Друг път опитът не завършва така славно. Сядаме в самолет с пилешки цвят и летим за Лас Вегас. Невъзможно е да бъдеш докоснат - бие ток. Пътешествието и така е удивително, но Лас Вегас е шоу, реклами, пустиня, игра и ти мечтаеш за него от самото идване в Съединените щати. На аерогарата срещаме хора с уморен вид, омачкани, небръснати, проиграли всичко, и само една жена с карирани шорти разказва на всички наоколо как е спечелила цяло състояние. Може би просто й плащат за реклама.

Четиридесет и пет градуса на сянка. След уморителен туристически ден стоим пред игралните автомати. Тук човек може да ги види навсякъде - дори в тоалетните. Решаваме всеки от нас да заложи по сто долара и за да не ти развалям удоволствието, отивам в другия край на залата да играя на лотария. Спечелвам и те наблюдавам отдалече. Ти стоиш до масата за блекджак: картите раздава очарователна жена, ти гледаш омагьосан как се стрелкат в ръцете й. Като се успокоявам, се отдалечавам и спирам пред един от автоматите. Загубвам много бързо и се връщам при масата за блекджак. Ти не си там, на твоето място стоят двама японци, може би баща и син, и правят големи залози. Те имат малък куфар, натъпкан с долари, и постоянно вадят оттам пачки пари. Търся те с очи в тълпата, но не те намирам. Отивам в бара да се освежа и да събера мислите си, завързвам разговор с две предприемчиви французойки, които пътешестват по Америка с кола, и говорим доста дълго, отпивайки от коктейлите си. Вече е много късно, аз бродя от маса на маса и залагам по малко. Това повече не ме забавлява, остават ми още почти шестдесет долара и отново отивам при масата за блекджак. Любопитно ми е да видя как вървят нещата с японците. Виждам те отдалече. До тебе играе старият японец със съсредоточено лице, а синът вади парете. На лицето ти няма капчица кръв; щом идвам при тебе, ти протягаш мълчаливо ръка и като слагаш в джоба си моите пари, казваш през зъби:

- Дойде навреме, тъкмо се канех да продължа играта, защото намерих на пода банкнота от петдесет долара, но току-що я загубих отново.

Аз ти вярвам - с тебе винаги се случват невероятни истории. Чувствам се малко неловко. Не ми харесва как си настроен, но не искам отново да ти развалям удоволствието и отивам в хотелската стая да спя, като ти стискам на прощаване ръката в знак на подкрепа.

Нашата хотелска стая е прекалено разкошна - мебелите са потресаващо красиви, тежки бледозелени щори, баня за кинозвезди и гигантско легло, върху което има куп възглавници. Наслаждавам се на залеза под одеалото и изключвам светлината. Но едва опъвам уморените си крака, светлината отново се включва, ти направо се нахвърляш върху мене и с безумни очи и блестящо от пот лице ми искаш пари:

- Тези, които криеш, парите за пътуването!

Пълзя към другия край на леглото. Ти го заобикаляш и крещиш с късащ се глас да ти дам пари. Хващаш ме за раменете - ти, който никога не си вдигнал ръка срещу мене, дори в момент на пиянско бълнуване, - и започваш да ме разтърсваш. Ти ме измъкваш от постелята и ме побутваш към шкафа, където крия чантичката си. На насилието реагирам подобаващо: като изваждам чантичката, хвърлям в лицето ти цялото й съдържание. Ти вдигаш пачката долари и изчезваш, като хлопваш вратата. Оставам шашардисана. Зная, че не пиеш, и все пак твоята ярост ме плаши. Кога бях виждала този твой израз на лицето?..

Обличам ризата, джинсите и тичам към асансьора - спомних си: Монте Карло, рулетката, номер тридесет и три, букета банкноти! Но вече е късно. Ти стоиш съсипан, с отпуснати ръце. До тебе невъзмутимите японци подреждат зелени пачки пари. Изгубил си всичко. Всичките пари за пътуването!

Рано сутринта на аерогарата ние седим загубили, смазани, мрачни, държейки в ръцете си единственото свое богатство: два билета за връщане в Лос Анжелис. Канят ни да се качим на самолета. Самолетът с пилешки цвят излита. Близо до нас дремят, отпуснали се, японците: през тази нощ им беше провървяло.

Пристигаме в Монреал в самия разгар на Олимпийските игри. Моята приятелка Диана Дюфрен ни настанява при себе си, храни ни и ни води при всичките си приятели - музиканти, поети-песенници, певци. Канадците са толкова весели, толкова гостоприемни хора, че при тях се чувстваш като у дома си. Жил Талбо ти предлага да запишеш плоча и ти веднага започваш да мислиш за макета на обложката, аранжировката и музикантите, които могат да ти акомпанират.

Единствената тъжна нотка за времето, прекарано в Канада, е футболният мач, в който участва националният отбор на СССР. Поканиха те футболистите. Седим на трибуната, а отзад по време на целия мач канадски украинци скандират високо антисъветски лозунги. На тебе ти е болно, ти страдаш от тази ненавист, с която се сблъсквате навсякъде по света. Ти смяташ за несправедливо, че спортистите или хората на изкуството са принудени да плащат в чужбина за политиката от позиция на силата, която провежда правителството. Като се разстройваме, ние напускаме стадиона, без да дочакаме края на мача.

За щастие на следващия ден прекарваме прекрасно времето си при Люк Пламандон - поет-песенник. Той има малка дървена къща на брега на езеро, бобрите строят бент и ние гледаме, седейки в русалките, как се суетят и сноват насам-натам. След обилната вечеря по канадски ти пееш и вечерта завършва с това, че за първи и последен път в живота си опитваме марихуана. Нашите домакини ни протягат цигара, ние изпитваме съмнения, но приятелите ни уверяват, че това съвсем не е толкова противно и че е много приятно след няколко дръпвания да се слуша музика. Пушим поред, ти въздишаш от удоволствие, слушаме музика, аз различавам всеки инструмент - впечатлението е такова, че все едно целият оркестър свири в главата ми. Но много скоро не мога да се боря повече с умората и заспивам! Последното, което виждам, е удовлетвореното ти лице. Една вечер ще почувстваме почти същото по време на един рок концерт. Седемдесет хиляди души, скупчили се около нас на трибуните и на тревата на стадиона, пушат трева. Главите ни се въртят и от усилвателите, работещи с пълна сила, всичко вътре в нас трепери. Синкав стълб дим се издига към небето, всеки държи в ръката си горяща запалка в знак на близост. Емерсън, Лейк и Палмър за кой ли път изпълняват на бис песни и ти изведнъж започваш да пееш с пълно гърло. Нашите слисани съседи се надигат да видят откъде идва този гърмящ глас, подемащ темите на рока, и заразени от твоя ентусиазъм, всички започват да реват. На стадиона почти оглушахме и още дълго след това ни боляха главите, но ни беше много хубаво.

Няколко дена по-късно отиваме при Андре Пери, съпроводени от нашия верен Жил Талбо, който кара небрежно, държейки с една ръка кормилото на музейния си "ролс". Мяркащият се зад прозореца пейзаж ни е познат: нищо не напомня така руския север, както Канада - същите брезови горички, същите езера, същото светещо небе. Приближаваме едно чудо на съвременната архитектура - къща от стъкло. Тя се вписва прекрасно на фона на брезовата горичка и гледа към малко кръгло езерце, което лиже стъпалата на верандата. В студиото цари пълна тишина. Там ще записваш своята плоча. Андре Пери е вълшебник на звука, най-доброто ухо на американския континент. Той има най-сложната апаратура, която може да се намери, и ние просто сме потресени от звукооператорския пулт: осемнадесет пътечки (годината е седемдесет и шеста!) - какво по-добро. В залата е пълно с инструменти, разпънати са широки дивани, но особено ни поразява видът през стените - струва ти се, че се намираш направо в гората. Андре Пери идва при нас, стиска ти топло ръката, след това ни представя музикантите. Те са много млади, много красиви - дълги коси обкръжават романтичните им лица. "Всички приличат на Христос" - казваш ти на руски. И наистина, лицата им до едно са озарени, когато започват да свирят. Ти работиш с огромно удоволствие, леко, а между другото в плочата влязоха тежки песни - "Спасите наши души", "Прерванный полет", "Погоня", 'Купола" и особено "Охота на волков" - вик на страх и ярост.

Рвусь из сил и из всех сухожилий,

Но сегодня - опять, как вчера, -

Обложили меня. Обложили!

Гонят весело на номера!

Из-за елей хлопочут двустволки -

Там охотники прячутся в тень.

На снегу кувыркаются волки,

Превратившись в живую мишень.

Идет охота на волков. Идет охота!

На серых хищников - матерых и щенков.

Кричат загонщики, и лают псы до рвоты.

Кровь на снегу и пятна красные флажков.

Не на равных играют с волками

Егеря, но не дрогнет рука!

Оградив нам свободу флажками,

Бьют уверенно, наверняка.

Волк не может нарушить традиций.

Видно, в детстве, слепые щенки.

Мы, волчата, сосали волчицу

И всосали - "Нельзя за флажки!"

И вот - охота на волков. Идет охота!

На серых хищников - матерых и щенков.

Кричат загонщики, и лают псы до рвоты.

Кровь на снегу и пятна красные флажков.

Наши ноги и челюсти быстры.

Почему же - вожак, дай ответ -

Мы затравленно мчимся на выстрел

И не пробуем через запрет?

Волк не может, не должен иначе.

Вот кончается время мое.

Тот, которому я предназначен,

Улыбнулся - и поднял ружье...

Идет охота на волков. Идет охота!

На серых хищников - матерых и щенков.

Кричат загонщики, и лают псы до рвоты.

Кровь на снегу и пятна красные флажков.

Я из повиновения вышел

За флажки - жажда жизни сильней!

Только сзади я радостно слышал

Удивленные крики людей.

Рвусь из сил и из всех сухожилий,

Но сегодня - не так, как вчера!

Обложили меня! Обложили!

Но остались ни с чем егеря!

Идет охота на волков. Идет охота!

На серых хищников - матерых и щенков.

Кричат загонщики, и лают псы до рвоты.

Кровь на снегу и пятна красные флажков.

Ловците остават с празни ръце. Заради този текст на Таганка ще забранят спектакъла "Пазете вашите лица".

Любовта и нежността към своя народ, който толкова е страдал и страда, се засилва у тебе от богатството, разкоша и лекотата на живота ни тук. Всеки път ти искаш да успокоиш чувството си за вина пред своите събратя, които страдат, и ми правиш подаръци. Ти смяташ, че парите, с които разполагаш, трябва все пак да се връщат при мене във вид на подарък, защото ти се струва, че свободата, която имаш тук, я дължиш на мене. Аз зная, че това съвсем не е така: има го твоят талант, любовта на публиката. Но не си струва да се опитвам да те разубедя и освен това ти така обичаш да ми правиш подаръци!..

Щом се връщаме в града, ти ме завеждаш в едно магазинче, принадлежащо на висок старец евреин с издължено слабо лице и дълги бели ръце, милващи старинните съкровища върху тъмносиньото кадифе на щанда. На руски език от миналия век, на какъвто днес вече никой не говори, той ни разказва историята на тези редки неща - на египетския гердан от синьо стъкло, на средновековните колиета, хилядолетния кехлибар, гръцкия печат, римските монети. Избирам синия гердан. Трогнат от нашето възхищение, почтеният евреин - а той е и равин, - ни благославя и ни подарява два византийски кръста от резбовано сребро, след това изважда три малки позлатени чашки и ни налива по капка вишновка, каквато пият в цяла Централна Европа. Ти само докосваш с устни своята чаша и ние си тръгваме, а старецът още дълго ни маха на прощаване и казва след тебе: "Поклони се от мене на майчицата Родина".

Калу Римпоче - това толкова красиво звучащо име веднага те заинтригува. Аз записвам плоча с група приятели музиканти. Всички те са будисти и преди няколко години ми помогнаха много, когато най-големият ми син се свърза с хипитата. Цял ден те говореха за идването във Франция на великия тибетски учител. За тях той е като римския папа за католиците. Разказвам ти по телефона колко са щастливи моите приятели само при мисълта за възможността да видят този човек. Ти ми казваш почти сериозно, че може би той ще успее да помогне и на тебе. Аз самата не вярвам особено много в това, но опитвайки се да използвам всяка възможност, дори и магия да бъде, ти обещавам, че щом дойдеш в Париж , той ще те приеме.

На първата вечеря при нашия приятел художника Миша Шемякин, също голям любител на пиенето, разговорът се върти около гуруто и други персонажи, които имат способността да помагат на нещастниците в борбата им с пиенето. Шемякин, много склонен към мистика, непременно иска да отиде колкото се може по-бързо при мъдреца. Успявам да уредя да ни приеме. И ето че вече сме в неголям павилион, украсен с изображения на светии. На малко възвишение седи древен старец. Сбръчканото му и доброжелателно лице е обърнато към нас. Както ме научиха моите приятели, ние влизаме, като се кланяме. Аз просто навеждам глава, а Шемякин пада на колене и почти пълзешком се приближава до стареца. Ти ме гледаш и като не разбираш особено какво трябва да правиш, се превиваш неловко на две и, докосвайки с едната си ръка пода, куцукаш към учителя. Аз едва сдържам смеха си. Струва ми се неуместно да се засмея в присъствието на толкова важна персона и напразно, защото той сам не крие усмивката си и ни прави знак да седнем пред него. В краката му седи млада французойка, омотана в красиво оранжево платно, каквото носят будистките монахини. С тих, но твърд глас човекът произнася приветствие. Девойката превежда и пита какво искат чужденците. Вземам думата, защото вие с Шемякин не говорите френски.

Обяснявам, че не можете да се справите със склонността си към пиене и се надявате на помощта на мъдреца. Девойката превежда. След известен размисъл Калу Римпоче разказва една притча. Ето този разказ, преведен от тибетски на френски, а след това на руски:

"Веднъж млад монах минавал край къщата на една вдовица. Тя го хванала, затворила го и казала: "Няма да те пусна, докато не прекараш с мене нощта или не пиеш вино, или не убиеш моята козичка". Младият монах не знае какво да отговори: дал е обет за безбрачие, значи не може да прекара с нея нощта. Дал е обет за трезвеност, значи не може да пие, и още повече не може да посегне на чийто и да е живот. Но трябва да избере. И след дълъг размисъл решава, че да пие вино е най-малкият от тези грехове". В този момент Калу Римпоче избухва в лукав смях, гледа ни право в очите и завършва: "Той изпил виното, след това прекарал нощта с жената и убил козата".

Аз се смея заедно с всички. Колко мъдро и просто е всичко това! По вашите развълнувани и напрегнати лица се вижда колко точно е попаднал в целта. Но най-много ме удиви това, че и двамата после не пихте почти цяла година.

Миша, Рива, Дороте - тези имена произнасяме всеки ден, когато си в Париж. Шемякини са семейство художници в изгнание. Жилището им прилича на лабиринт. То е пълно с любопитни животни. Най-любопитното от тях е несъмнено знаменитият Михаил Шемякин - стопанинът на къщата, целият облечен в черно, с винаги затворено, много бледо флорентинско лице - толкова слабо, че и ан фас прилича на профил. Рива е миниатюрна жена с яркорижи коси. Тя носи пъстри рокли, подчертаващи повече от щедрите й форми. Живите й и добри очи непрекъснато следят за реда в къщата. Дороте - отчаяно момиче, цялото в карфици, велосипедни вериги и други аксесоари на пънковете - предизвиква възхищението на родителите си.

Това трио блести от таланти. При всяко наше идване откриваме все по-нови богатства. Миша експлоатира жена си, тя прави всичките фонове на картините му, което е главната им ценност. Когато Рива завършва работата си в кухнята, чистенето и своя квадратен метър фон на картина, също може най-сетне да рисува или да моделира. И всичко това прави с удивителна тънкост и очарование. Дороте, въпреки очевидното влияние на баща й, вече има собствен почерк: тя прави много малки картинки - само няколко квадратни сантиметра, - но вкъщи изискват много от нея и скоро тя излага серия миниатюрни забавни котараци с бандитски муцуни, които предизвикват истински фурор в Ню Йорк.

Ти се запознаваш с Шемякини в Париж. Семейството е напуснало Ленинград след неописуеми перипетии, но в пълен състав. Отношенията ти с Миша са забулени в тайна. Вие се затваряте в ателието му и седите там с часове. Той обожава да те снима, да те записва, да те слуша. Този човек живее само с миналото, ти си влюбен в своята съвременност, той е вярващ, дори е мистик, а у тебе не съм забелязвала склонност към религията. Той е замислен и с часове може да разглежда своите многобройни колекции, той е фанатичен и потаен, ти си негова пълна противоположност. Единствената ви допирна точка, с изключение на таланта, е любовта ви към дивите гуляи.

Колко пъти Рива, Дороте и аз, пъшкайки под тежестта, сме ви вмъквали двамата в жилището срещу Лувъра. Кучетата, които не понасят миризмата на алкохол, яростно лаят. Папагалът ругае ужасно. Не знаем да се смеем ли, да плачем ли, защото колкото ти губиш ораторските си способности, когато си пил, толкова Миша обича в такъв случай да декламира дълги нецензурни монолози. И той, който обикновено се прави на мрачен и мълчалив принц, не може да бъде заставен да млъкне. Нещо повече, създаде си навик да ни звъни, когато е в подобно състояние. Много пъти се принуждавах да изслушвам дълги картечни откоси от ругатни - ако затвориш, ще звъни цяла нощ. Виждала съм понякога как заспиваш до телефона, но не слагаш слушалката, за да дадеш възможност на приятеля си да си каже всичко. Докато пиете вино, разположени в ъгъла, ние с Рива, понякога и с Дороте, бъбрим в кухнята и хапваме нещо вкусно. Животът е прекрасен, животът е печален. Ние не се досещаме, че това е спокойно и щастливо време.

След няколко години нищо от това няма да го има. В Париж оставам само аз. Шемякин, преследван през осемдесетте години от данъчните служби, зае от мене пари, за да откупи матрицата на една литография, която се пазеше като обменна валута от неговия издател. Той замина за Ню Йорк, отнасяйки със себе си цялото състояние на семейството. Дороте и Рива се преселиха в Гърция - там има много светлина, красиви моряци и животът не е скъп.

Повече така и няма да видя Миша, с Дороте и Рива се срещам понякога, когато отивам в Гърция. Те работят, живеят весело, макар и много бедно. Момичето с велосипедната верига се е превърнало в едра силна девойка, която понякога работи и като зидар. Ние ядем мусака, говорим за миналото и винаги ту се смеем, ту плачем...

Осемдесет и седма година. Получих американски банков чек и два много красиви албума с живопис, подписани от Шемякин.

След възхитително пътешествие до Таити отиваме в световната столица на киното. Времето е меко, отдолу под нас в красива лека мъгла се вижда Лос Анжелис. Намираме къщата на Бек Хенри - човек-оркестър, актьор, сценарист и режисьор - и прекарваме там целия ден. Седейки в басейна, виждаме как минават двама наши стари приятели - Милош Форман и току-що емигриралият в САЩ Миша Баришников, съпроводен от красива блондинка. Ти си щастлив да се видиш отново с Миша. Вие лудувате съвсем като момчета в синята вода на басейна. Присъствието на младото момиче ви подстрекава. Милош разказва за бъдещия си филм "Коса" и ни кани да гледаме първите репетиции в Ню Йорк.

Вечерта отиваме на прием в едно супер съвременно здание на булевард Сънсет. Тук хората идват да се покажат в компанията на известни личности. Трябва да водиш светски разговори и да се разхождаш с отсъстващ вид. Колкото повече заинтригуваш другите, толкова по-добре. Небесни създания се мотаят по стаите, извинявайки се небрежно, когато им се случи да обезпокоят случайно някоя уединила се двойка. Ти си объркан и много скоро изисканото общество ти омръзва. Казваш ми с досада:

- Всичките тези девици си приличат една на друга. Красиви са, но нямат душа. Да си вървим оттук.

Ти си раздразнен. За първи път се оказваш в компания, където никой не те познава. И само домакинът ни пита вежливо не се ли нуждаем от нещо, предлага ни да опитаме от гощавката, да разгледаме къщата, да поплуваме в басейна. Help yourself - типична американска фраза. Повърхностна щедрост. На тебе ти се искаше малко повече душевна топлина. Напускаме този музей на восъчни фигури страшно разочаровани и се връщаме при нашите приятели, у които живеем. Там атмосферата е съвсем друга. Дик Фин е полски емигрант, виртуоз в електрониката. Неговата сглобена от панели къща е неугледна на вид. Но вътре е шумно и смехът не престава. Посреща ни с лай беличкото кученце - мека кожена топчица, която всяка сутрин се втурва в стаята ни, махайки с всички сили опашка. Къщата е вече пълна с хора. Всички чакат кога ще дойдеш и ще пееш. Ти си доволен - отново се чувстваш като у дома си.

На следващия ден продуцентът Майк Медовой ни кани при себе си в студиото MGM. Тук миризмата е особена, характерна за всички снимачни площадки, миризма на прах и лепило. Суетят се сценични работници и осветители. На разрушена улица от уестърн ти демонстрираш дуела с пистолети, с който завършва един от любимите ти филми "Пладне". Показват ни огромен Кинг Конг, лицето му се тресе, той върти отчаяно очи, мърда ръцете си и като че ли моли за помощ. Тежко ми е да го гледам. Продуцентът Дино де Лаурентис идва при нас, за да ни стисне ръцете (преди няколко години се снимах в негов филм в Рим). След това безшумна електрическа количка ни вози по уличките на градче, построено в самото студио. Чакаме пред голяма врата, докато угасне червената светлина, след това ни пускат на снимачната площадка на филма "Ню Йорк, Ню Йорк". Лайза Минели и Роберт де Ниро репетират сцената в нощното заведение. Те са напрегнати и съсредоточени. Де Ниро свири на саксофон и ние виждаме, че той наистина е овладял този труден инструмент. Лайза Минели, с нейните огромни колкото цялото лице очи и изкуствени мигли, ти хвърля хищен поглед. Присъстваме на снимките. Работата върви с пълна сила и като не искаме да безпокоим никого, си тръгваме тихо. Майк Медовой ни казва шепнешком:

- Днес организирам вечер във ваша чест.

Приемаме с благодарност поканата. Виждам, че си поласкан - поканили са те като почетен гост. Като се връщаш вкъщи, започваш да прехвърляш поло фанелите, панталоните, саката - облекло, подходящо за случая - и избираш бледосин цвят. Ти имаш загар и си в отлична форма. Очите ти блестят от възбуда. Аз също се радвам, плюс това и не се безпокоя за нищо - току-що са ти имплантирали есперал и не рискуваш нищо при вида на бутилката. Тази невидима бариера те прави абсолютно свободен, проблемът повече не съществува. За няколко месеца ти си щастлив човек, който не пие.

Ярко осветен парк заобикаля къщата в колониален стил. На верандата, в стаите, край басейна е целият Холивуд. Поразява ни красотата на тези хора: дългокраки жени с потресаващи коси, златиста кожа и здрави тела под леките рокли. Едри, гъвкави усмихващи се мъже, подобни на хищници в търсене на плячка. Ти ме мушкаш с лакът и като момче произнасяш очаровано на глас имената на актьорите: Рок Хъдсън, Пол Нюмън, Грегъри Пек...

Домакинът те вика и моли за тишина. Всички се събират в кръг около нас и слушат какво разказва Майк. Той казва, че ти си съветски актьор, поет, певец с изключителен глас, а аз виждам как се вълнуваш. Седейки почти в краката ти, ти се усмихва Лайза Минели. Ободрен от нейния поглед, ти от място започваш без всякакви приготовления първата песен. И веднага вежливо-внимателните лица стават напрегнато-сериозни. От градината, от басейна, от терасата идват хора, сякаш ги дърпат с невидима нишка. Твоят глас ги кара да потръпнат. Жените се притискат неволно към своите спътници, мъжете пушат. Изчезва небрежността на маниерите. Те не разбират думите, но вече няма маски. Вместо светски полуусмивки - лица. Някои дори не се опитват да крият чувствата си и, затворили очи, се отдават във властта на твоя вик. Ти изпълняваш последната песен и се възцарява дълга тишина. Всички се гледат недоверчиво един друг. Всички са в плен на малкия човек в синьо. Лайза Минели и де Ниро дават тон, като викат:

- Потресаващо! Невероятно!

Всички искат да ти стиснат ръката, да те прегърнат, да ти изкажат своите чувства. Изгубих те в тълпата на тези високи мъже и жени. За един час ти спечели може би най-трудната публика, състояща се само от професионалисти в киното, разглезени от славата доста повече от тебе.

На следващия ден в университета залата е препълнена: събрали са се студенти, изучаващи руски език, руска литература и история и жадуващи да видят най-сетне поета, за когото толкова са чували. Ти няма да излъжеш очакванията им. Още неизстинал от вчерашния триумф, започваш първия си концерт в САЩ с двуминутна реч на английски език. С отворена от изумление уста, аз слушам, застанала зад кулисите. Кога си успял да научиш тези думи? Ти ми хвърляш бърз поглед и се усмихваш на залата:

- Това беше малка изненада, която ви приготвих тази нощ.

И както обикновено, без преход, започваш с "Охота на волков".

След два изнурителни концертни часа ти напускаш сцената целия мокър, пръстите ти са разкървавени, от китарата висят две скъсани струни, но лицето ти сияе:

- Те разбраха всичко. Днес залата беше добра!

В аудиторията, която ти служи за гримьорна, те чакат ректорът на университета, преподавателите по руски език и двама души от консулството на СССР в Лос Анжелос. Двамата още не знаят на кой господ се молят. Успехът е безспорен и те са просто щастливи - както впрочем и цялата останала публика - да присъстват на твой концерт. За тях това е невероятно щастие, защото в СССР, където биват рядко, да се намери билет за Театъра на Таганка или за твой концерт е почти невъзможно. И освен това ти изпя много широк репертоар - тридесет най-популярни песни плюс няколко още неизвестни в Москва. Но именно това ги кара да са нащрек.

Как да постъпят сега? Да те поздравят и да изразят своята радост? Или да те смъмрят за съдържанието на някои песни? От тези съмнения през цялото време изражението на лицата им се мени. "Ако е тук, ако пее свободно, ако има такъв уверен вид, значи някой стои зад него, вероятно има особено разпореждане. Кой знае, може би самият Брежнев му е дал зелена улица? Не сме получили никакъв сигнал от посолството - мислят те, - известно ни е само, че съпровожда жена си, нищо повече. Трябва да бъдем внимателни. Ще чакаме официална реакция". И като ти стискат набързо ръката, мигновено се изпаряват. Във всеки университет, където пееш, сценарият е същият. Възторзи от страна на публиката и предпазлива сдържаност на съветските официални лица. В САЩ това те забавлява. А като се върнеш в Москва, откровено се смееш над подобна предпазливост. Органите на сигурността, с които се сблъскваш, до един ще бъдат обезоръжени от твоето нахалство. Печатите от всички страни, украсяващи твоя паспорт, издаден с единственото разрешение да дойдеш при мене във Франция, ще се наложи да обясняваш с моите професионални и семейни задължения - трябваше да отида на Таити, за да се видя с децата си. Що се отнася до твоите концерти във всички тези страни, тук ти ще повтаряш за свое оправдание краткото, но многозначително изречение: "Отгоре знаеха". И всеки път в най-лошия случай можеха само леко да те скастрят, но винаги внимателно. "Кой знае - мислеха "те", - явно е имал разрешение, иначе нямаше да посмее". И като не рискуват да проверят мъгливото "отгоре знаят", твоите събеседници никога няма да се решат да те накажат.

"След като не може нищо - казваш ти, - тогава може всичко". Трябва само да имаш смелост. Тази смелост ти имаше цял живот. И още нещо - подкрепят те любовта и възхищението на толкова хора. Всенародното признание ти служи за щит.

Връщаме се в Ню Йорк, където ни чака Миша Баришников. Той ни предоставя на разположение своето жилище.

Тук ти си само зрител. И ние ходим на концерти и шоу програми, художествени изложби и балет. Бродуей те поразява.

Ние преяждаме с хамбургери, хотдог и пици. Денем и нощем ходим по града, никому неизвестни и донякъде изгубили се. Два дена поред се възхищаваме на изложбата на Кандински в Хугенхеймския музей. Сред шофьорите на таксита често се срещат руснаци. Някои те разпознават, не вярват на очите си, спират рязко на най-неочаквани места и веднага стават задръствания. Канят те на гости, искат да те покажат на своите приятели, да послушат как пееш. Успяваме много трудно да се освободим от техните възторзи, като им обещаваме билети за концерт.

Милош Форман ни запознава със своята група танцьори и певци. Присъстваме на репетициите на филма "Коса". Съвършенството на гласовете и грацията на телата вселяват в нас неудържимо желание да пеем и танцуваме заедно с тях. Изведнъж цялата танцова група застива на място - ти си изскочил на средата на залата и започваш да танцуваш степ...

На следващата нощ ни отвеждат по Хъдзън до стар шлеп, застанал на котва. Това е цял разкошен дом върху водата, последен вик на модата. Оттам се вижда целият сияещ в светлини Манхатън. Шлепът е украсен с персийски килими и съвременна живопис, направо на пода са разхвърляни копринени възглавници, свири силна музика. Сякаш сме се пренесли на друга планета. Танцьори с неопределен пол решават да ти покажат един квартал. Не искам да ходя там с вас, но ти не се съгласяваш да ме оставиш сама на шлепа и ние отново потегляме с лодката по тъмната и малко плашеща вода. От нощните заведения по крайбрежната улица блика музика.

Като ме виждат сред група мъже, биячите на заведението не искат да ни пуснат: "Тук жени не ни трябват!"

Големият ресторант, откъдето по странен начин се чуват звуци на акордеон, се оказва по-гостоприемен. Ние влизаме и аз те наблюдавам. По лицето ти се вижда колко се отвращаваш от представилата се пред нас картина. Противно ти е от тези танцуващи и прегръщащи се мъже. Хващаш ме за ръката и ме дърпаш към входа. Щом се озоваваме на улицата, към нас се приближават две много красиви гримирани момчета. Техните предложения не оставят съмнение и съвсем излязъл от кожата си, ти отговаряш с ругатня през зъби. Вземаме такси и се махаме от този квартал, за да не се върнем никога повече там. За щастие на следващия ден имаме определена среща с Йосиф Бродски - един от любимите ти руски поети. Срещаме се в малко кафене в Гринуич Вилидж. Седейки на чаша чай, вие разговаряте за какво ли не. Ти четеш на Бродски последните си стихове, той те слуша много сериозно. След това се разхождаме по улиците. Той обича тази част на Ню Йорк, където живее вече много години. Става прохладно и ти ми купуваш забавна шапка - да не ми измръзнат ушите. Улицата, по която вървим, изглежда безметежно спокойна, но Бродски казва, че през нощта там е просто опасно... Продължавайки разговора, пристигаме в миниатюрно жилище, затрупано до горе с книги - истинска бърлога на поет. Той ни приготвя невероятен обяд по източен маниер и ни чете написани на английски стихове. Преди да си тръгнем, ти пише посвещение на последната си книга със стихове. От вълнение не можем да кажем нищо. За първи път в твоя живот голям поет те призна за равен. Колко години беше чакал това? Ти винаги си бил смятан за автор-изпълнител - в най-добрия случай за бард, менестрел. Но за твоята причастност към поезията просто не е ставало дума. Официалните поети - Евтушенко и Вознесенски - общуват с удоволствие с тебе, но се усмихват снизходително, когато им носиш стиховете си: "Не върви да се римува "кричу-торчу"". Много пъти те вземаха твоите стихове, обещаваха да ги напечатат, но така и не направиха нищо.

Като нямаш необходимото количество напечатани стихове, никога не можеш да станеш член на Съюза на писателите. А това освен почест би ти дало и множество преимущества: можеш да получиш без ред жилище с работен кабинет, облекчения за организиране на поетически вечери, почивни карти за многочислените домове на творчеството, където срещу много умерено заплащане може да се живее месеци наред в прекрасни условия, а най-вече - би получавал визи за концертни участия в чужбина.

За щастие всичко това го имаш благодарение на твоя талант, на любовта на хората към тебе и на това, че си женен за французойка. Що се отнася до "почестта" - призна те за равен най-добрият от живите днес поети! В очите ти има щастливи сълзи. Тази книга ще показваш на всеки от гостите си, тя винаги ще стои на почетно място в твоята малка библиотека. И аз се усмихвам тихичко, като гледам как често препрочиташ посвещението, произвело те в сан на поет.

Седемдесет и четвърта година. Връщам се в СССР. Карам по шосето за Москва и разбирам, че ако сега нещо се счупи или се спука гума, сама няма да се справя: колата е претоварена така, че по-скоро прилича на катер - предницата е вдигната нагоре, а багажникът едва не опира земята. На покрива е закрепена здраво последната парижка новост – много широк, почти квадратен матрак "индивидуално съпружество" (сега ще мога да спя спокойно, колкото и да се въртиш) и продавачът ми се закле, че в пластмасовия калъф ще пристигне невредим на покрива. До мене остава точно толкова място, колкото да сложа картата, документите и кошницата със сандвичи и нескафе. Отзад има какво ли не: съдове, подправки, тоалетна хартия, плочи и касети, прекъсвачи, щепсели, проводници и всякакви други дреболии. Най-сетне ще влезем в свое жилище. Шест години чакане, но в замяна на това какво щастие! През нощта минах полската граница и едва сега започвам по малко да се успокоявам. Жени в униформа - най-лошото от всичко възможно! - ме накараха да изтръскам от колата буквално всичко, отваряха всеки пакет, разхвърляха всичкото бельо, наизвадиха плочите от обложките им.

И ето ме в Брест. Ние се спускаме един към друг. Колко отдавна не сме се виждали! Не мога да ти се нагледам. Ти ме прегърна силно и сякаш се страхуваш да ме пуснеш. През това време митничарите вече успяха да разглобят половината багажник. Поглеждайки стоящите на асфалта тенджери, чайници и абажури, ти си спомняш за жилището и ми казваш, че водата още не е пусната и прозорците засега не са остъклени, затова ще ни се наложи да поживеем малко при приятели. Нищо! Всичко е наред. Шест години чакахме - какво толкова сега! Ще почакаме още малко. И изобщо отдавна съм ти дала дума да не се разстройвам за глупости. Успокоявам се и се усмихвам енергично...

По пътя ти ми обясни при кого ще живеем. Твой приятел се оженил за дъщерята на едно високопоставено лице. Тя между другото е наистина очарователна и твоят приятел е наистина влюбен в нея. Двойката е доста любопитна: той е интелигентен късоглед евреин, тя - едра млада белоруска жена. Наистина, здраво е разглезена от родителите си, но в замяна на това е талантлива художничка. Веднага забелязах, че не е като всички. Дори не забелязваше, че след като се наобядваме или след празнична трапеза винаги събирах и миех съдовете, подреждах къщата - възприемаше го като нещо естествено. Някой винаги беше правил това вместо нея (другите мои съветски приятелки, които никога не са имали прислужнички, бяха щастливи, когато ги освобождавах от тези неприятни задължения).

Младата двойка естествено има великолепно огромно жилище в центъра и ни предоставят цяла стая с баня и всички удобства. Слагаме нашия матрак направо на пода, защото те също са се настанили току-що и в жилището почти няма мебели. Ние свикваме бързо с новия си живот. Всичко в този малък свят е толкова просто! Не трябва да ходиш по магазините и да стоиш по опашки - снажна жена с бяла престилка, която би могла да мине за английска гувернантка, ако не тежеше под сто килограма, всеки ден изпразва в кухнята огромна кошница с най-пресни продукти. Ние се наслаждаваме на този безгрижен живот в продължение на няколко седмици, защото, разбира се, строителните работи в нашето жилище не вървят. В замяна на това за кратко време на нашите приятели всичко им е готово. Съвременни мебели са докарани направо от Финландия, разстлани са великолепни килими - сватбен подарък от бащата на булката, подредени са редки книги - подарък от семейството на мъжа. Ако не са куполите на старата църква, които се виждат през прозореца, може да си помислим, че сме някъде на Запад.

Тъй като ми е много неудобно да живея за сметка на съветската власт (продуктите, които ни носят всеки ден, са не само удивителни по качество, но и се купуват за нищожна част от истинската им стойност от спецмагазин), решавам да ходя за покупки сама.

На първия ден съм стресната от избора на продукти в най-близкия магазин. Отначало дори си помислих, че това е случайна доставка или че директорът е устроил спектакъл за някой ревизор. Но и след седмица изборът остава все така богат. Всеки ден намирам в магазина пресни яйца, салам, напълно прилично месо за пържоли, пушена риба, дори раци. СССР е най-големият производител на раци, но в магазините няма да намериш дори и една консерва - всичко отива за износ. Ти ми обясняваш със смях:

- Просто магазинът е на булеварда, по който всеки ден минава Брежнев и затова трябва да е снабден подходящо, в случай че Генералният секретар изведнъж поиска да влезе, за да купи нещо.

Не вярвам на ушите си:

- Но хората би трябвало да знаят за това и сигурно опразват рафтовете за пет минути?

- Не. В този магазин ходят хора като нас, които живеят в тези жилища. Те и така имат огромни привилегии, а значи не им е необходимо да се запасяват с продукти.

Аз все пак не вярвам напълно. Но наистина, когато няколко месеца по-късно отивам отново там, за да купя нещо вкусно, продавачката, след като ме разпознава, ще извади от хладилника въжделените консерви раци и ще каже: "За вас може".

И ето че нашето жилище най-сетне е готово. Последният обяд, поднесен във възхитителен порцеланов сервиз от епохата на Екатерина II, наистина не отстъпва по нищо на царски: гълъби в сметана, хайвер и най-изтънчени мезета. На всички ни е тъжно: първо, трябва да се разделим, но най-важното е, че нашата приятелка ни каза сутринта с изкривено лице: "Баща ми е освободен от длъжност и е изваден от състава на Политбюро".

Всички знаехме, че за тях златните дни бяха свършили.

От всички несбъднати проекти ти се разстрои най-много заради нашата съвместна плоча. След дълги разговори фирмата "Мелодия" най-сетне приема текстовете и музиката на дванадесет песни, които ще влязат в албума. Темите в основни линии са лирически. Това са песни за любовта, за войната, за Волга... Ние пеем в съпровод на оркестър, всичко е много красиво и без сянка от провокация.

Записваме плочата в голяма аудитория. Противоположно на киното тук не си губят времето напразно. Всичко приключва набързо. Записването става изцяло, без монтаж. Това е много тежко и ти побесняваш, когато бъркам. Но на мене наистина ми е трудно: първо, да пея на руски, второ, без прекъсване, и освен това се вълнувам много, когато пея твои песни пред тебе.

Ние знаем, че ако плочата излезе, това ще бъде нещо като официално признание на статута ти като автор и композитор. И освен това живеем доста скромно с актьорската ти заплата, така че още малко пари няма да ни попречат. Но най-важното е, че за първи път работим заедно. И всичките ни мечти могат да се осъществят, ако плочата излезе: гастроли, концерти, спектакли, филми. Всичко, което поискаш!..

Пресипнала, изтерзана, с опънати до край нерви, все пак записвам всичките песни за необходимото време. Гордея се много с това, особено след като музикантите започнаха да ме аплодират, почуквайки с лъкове по цигулките, както е прието да се прави на концертите с класическа музика. Ти си доволен и записваш своята страна на един дъх и в отлично настроение. Нашата плоча най-сетне е готова. Звукооператорите веднага микшират звука, правят ни снимки за обложката. И все пак, въпреки предприетите мерки, лентата тайно се презаписва и моментално се разпространява от ръка на ръка. Затова дълго преди предполагаемото излизане на плочата вече знаем, че песните са се харесали страшно много на публиката.

Времето минава, ние се вълнуваме и уморени от уклончивите отговори на ръководителите на "Мелодия", издействаме да бъдем приети от министъра на културата Демичов. Той ни приема с усмивка на уста, прави ни знак да седнем и скопчил пухкавите си ръчички, пита защо сме дошли. Ние обясняваме. Той взема телефонната слушалка и като ни гледа право в очите, казва с тон, който не търпи възражение: "Свържете ме с директора на "Мелодия"". И след минута: "Виж какво, защо досега не е излязла плочата на Влади и Висоцки? Веднага да се пусне!"

Отиваме си доволни, но след месец плочата все още не излиза. Отново успяваме да издействаме среща. Наивно предполагаме, че заповедта не е достигнала до предназначението си. Между другото, заповедите никога до никого не достигнаха. Срещахме се с Демичов много пъти и той винаги ни разиграваше една и съща комедия. Повелителен тон по телефона, безпрекословни заповеди, шеговити оплаквания от трудното положение на министъра, когото никой не слуша, и все в същия дух...

Една сутрин ми казваш с притворна небрежност:

- Знаеш ли, Андрей иска да говори с тебе насаме.

Малко съм учудена, най-вече защото се видяхме с Тарковски преди няколко дена. Той е твой приятел от младежките години и един от твоите поклонници. Познавам го вече от много години. Този невисок човек, жив и подвижен, е забележителен гост на масата. Кавказец по баща, той притежава удивителен дар на разказвач и поразява всички с умението си да пие, без да се напива. Към края на вечерта обикновено става весел и неизвестно защо всеки път започва да пее една и съща песен.

По тона ти разбирам, че става дума за нещо много важно. Ти казваш:

- Андрей се готви да снима филм, иска да поговори с тебе и вероятно да те покани за проби.

И тогава ме обзема яд. Не се нуждая от проби, никога не са ми правили проби за нито една роля, като изключим първия път, когато се снимах на тринадесет години при Орсън Уелс. Но ти толкова дълго ме уговаряш да не се отказвам, че се съгласявам.

Андрей ми обяснява, че филмът "Огледало" е автобиографичен. И иска да ми направи проби за ролята на майка си. Мустаците му са разрошени повече от обикновеното и, заеквайки, той ми преразказва целия сюжет.

След няколко дена отиваме с малка снимачна група на село. Това дори не са проби. Просто снимаме няколко откъса. Андрей ми обяснява подробно сцената: на прага на една къща жена дълго чака любимия си човек. Става прохладно, тя се свива зиморничаво в шала си, поглежда за последен път отчаяно пътя и, прегърбена от мъка, влиза вътре.

Андрей ми прави комплименти, аз съм доволна от себе си. Връщам се и ти разказвам как е минал денят. Започваме да мечтаем. Ако се снимам в този филм, веднага ще се решат множество проблеми - ще имам официална работа в Съветския съюз, ще мога да живея по-дълго при тебе и плюс това да се снимаш при Тарковски е такова щастие!

Минават няколко дена. Звъним на Андрей, но през цялото време попадаме на жена му, а тя с присъщата й любезност затваря телефона. Чувствам, че е безполезно да се звъни - отговорът ще бъде отрицателен. Но ти не искаш да повярваш в това и когато след няколко дена секретарката на Тарковски ни съобщава, че ролите вече са разпределени и че ми благодарят за пробите, изпадаш с страшна ярост. Ти си толкова ядосан на себе си, че ме посъветва да направя проби, а освен това отговорът, който чакахме с такова нетърпение, ни беше предаден чрез трето лице и прекалено късно... Тогава се пада на мене да защитя Андрей. Вероятно има доста много работа, много грижи, а и изобщо на хората с тази професия често не им достига мъжество да съобщават направо лошите новини. Ти не искаш да чуеш каквото и да било. Очаквал си от него друго отношение. И за две дълги години вие преставате да се виждате. Нашите общи приятели ще се опитват да ви примирят, но напразно.

Веднъж, пристигайки със самолет в Париж, се сблъскваме на аерогарата с Андрей - той тъкмо ще лети за Москва. Тази неочаквана среща на неутрална територия ви позволява най-сетне да се помирите. Андрей толкова просто и разбираемо обясни причината за своя отказ, че започваме искрено да съжаляваме, че не е направил това веднага. Като видял пробите, той разбрал, че зрителите ще се отвличат от филма, виждайки на екрана Вещицата, и взел за ролята друга актриса.

Идваме си в Москва, Андрей отново седи при нас вечерно време на масата и, както обикновено, пее любимата си песен за Садовое колцо.

Веднъж той ме помоли да му помогна да убеди Марчело Мастрояни да се съгласи да играе във филма, чийто сценарий току-що е завършил. Но не ми се налага да убеждавам Мастрояни - той се съгласява с радост да се снима при Андрей. Цяла вечер превеждам, а те обсъждат с увлечение сценария.

Уви! Филмът така и няма да бъде заснет. Още един великолепен сценарий ще бъде хвърлен в кошчето за боклук по съображения на цензурата.

Двадесет и трети декември осемдесет и пета година: нашият телефонен секретар ни предава кратко драматично съобщение. Тарковски е тежко болен, по мнение на шведските лекари не му остава да живее повече от три седмици. Веднага се заемам да издействам разрешение да види сина си. На втори януари осемдесет и шеста година той идва във Франция. Помагат му отвсякъде - съотечественици, лекари, министърът на културата, посланикът на СССР и дори президентът на Републиката. Най-сетне разрешават на сина му да го посети. Те не са се виждали от четири години. Когато Тарковски излиза от болницата, приемам в голямата си къща цялото му семейство. Андрей се готви да завърши монтажа на филма "Жертвоприношение" и вече говори за бъдещия си филм, който иска да нарече "Светците са най-нещастните хора".

Андрей почина на двадесет и девети декември осемдесет и шеста година.

На погребението дойдоха много хора. Събраха се всички приятели. Мстислав Ростропович, седнал на стъпалата на руската катедрала на улица „Дарю”, влага в свиренето цялата си душа, изразявайки в болезнения плач на виолончелото нашата тъга.

До метроспирка "Аерогара" има улица, където живеят писатели, сценаристи и поети. Била съм там в най-различни жилища, възхищавала съм се на библиотеките, на колекциите от съвременна живопис и старинните икони. Търсейки отчаяно през цялата шестдесет и девета година ъгълче, където бихме могли да се срещаме спокойно, попадаме случайно на дребничък старец, който ходи наведен напред като печален гном, но очите му са живи, смее се постоянно и изобщо е просто очарователен, така че дори има успех сред жените. Той е много признат сценарист и работи в "Мосфилм". Плащат му добре и получава съвсем прилична пенсия. Малък чиновник в областта на културата, един от хилядите. Всички са очаровани от необикновената живост на ума му, който сега използва само в разговори с приятели.

Той ни отстъпва по-голямата стая от двустайното си жилище на четвъртия етаж в един от писателските жилищни блокове, в самото начало на знаменита улица. Това, разбира се, не е палат, но там ни харесва. Старецът се оттегля в кабинета си, на какъвто има право като "работник, занимаващ се с умствен труд".

Ние започваме постепенно да свикваме с жилището. Когато и да се събудим, старецът винаги има за нас чай с току-що препечен хляб. Иска ми се да се отблагодаря за гостоприемството му. Като изхарчвам няколкостотин франка в "Берьозка", приготвям вечеря - нито френска, нито италианска - с голямо количество съветско шампанско "брют", което се продава само срещу валута. Знаех тази негова слабост и трябва да кажа, че самата аз обичам това вино, което се произвежда в Абрау Дюрсо, Крим, от шампански лозя по най-добрите френски традиции от миналия век. Като всяка успешна вечер и нашата завършва с рецитиране на стихове. Ти си притихнал. В огромната си глава този малък човек е разположил по векове или по теми цялата световна поезия. Той ни декламира Омар Хайям и Шекспир, Бодлер и Гьоте. След това, като се прекъсвате, декламирате Пушкин, чиито произведения знаеш почти всичките наизуст, и все пак той побеждава в този дуел. Но когато изведнъж започва да декламира твои стихове, вече не знаеш какво да кажеш. Късно е, старецът се покланя и изчезва, яко светвайки с очи.

В деня на нашата сватба получаваме голям пакет, дебел и тежък. Донася го девойка с цвят на очите като морска вълна и великолепни тънки бели ръце: "Това е от Василий, той не може да дойде, ето, вземете". В картонената кутия, завита с няколко вестника, лежи най-красивата икона от жилището му. Веднага щом се връщаме от Грузия, му звъним. Никой не отговаря. Малко по-късно ни казват, че старецът - ерудит и поет - е починал. Неговата икона винаги стоеше в нашата спалня, въпреки многобройните местения, а сега виси срещу леглото ми. До нея има друга икона: свети Георги на бял кон; донесе ми я през юни осемдесет и първа един от твоите училищни приятели. Той я държеше в протегнатите си ръце и се тресеше от ридания. Не каза нито дума, само едва вдигна към мене очи и през сълзи се опита да изобрази нещо като усмивка, когато приех иконата от ръцете му.

Получих разрешение да взема тези икони със себе си в Париж с решение на експерти от Третяковската галерия и със съгласието на специална митническа комисия. Те не представляват голяма ценност, не са много древни. Но за мене тези икони са най-прекрасните на света.

Седемдесет и пета година. Пътуваме за Южна Америка. Първото кацане е в Мадрид. Франко е още на власт. Аерогарата прилича на всички останали и ако самолетът не се беше повредил, това щеше да е най-обикновено кацане. Отиваме в Мексико, придружени от Клодин, позната актриса.

Шест часа чакаме на аерогарата, докато поправят самолета, и през цялото това време Клодин ни уговаря да летим с друг рейс. Тя така нервничи, че се съгласяваме. Пътниците се качват в самолета и ние оставаме сами. Имаме запазени места за другия ден. На аерогарата не остават нито полицаи, нито митничари - вече е много късно. Карабинерът, който ни съпровожда до изхода за града, хвърля разсеян поглед на трите ни паспорта и казва: "До утре. Буенас ночес".

Измъкнахме се успешно, като се има предвид, че нямаш виза за Испания. Тук сме като контрабандни. Нещо като избягали ученици. Всичко ти харесва: стария град, където вечеряме, разхождащите се хора, излезли да подишат чист въздух след жаркия ден, ресторант "Фламенко", където седим почти до сутринта и слушаме песни. Гърлените звуци на испанските песни много приличат на цигански романс. Едва те отвеждам оттам, за да поспим поне няколко часа, преди да разгледаме на другия ден Прадо.

В музея те водя в залата на Веласкес, любуваме се на картините, можем да останем там колкото си искаме - посетители почти няма. Ти си възхитен от Йероним Босх и Гоя, особено от трагичната сила на картините му от черния период. Какво щастие, че не ти поискаха визата!..

Връщаме се на аерогарата и, малко нервничейки, отиваме с паспортите в ръце при полицейския пост. Нашата приятелка, която говори добре испански, минава първа. Очите на полицая стават необичайно големи: в нито един от паспортите няма необходимия печат. За нас, французойките, това е без особено значение, но твоят паспорт - целият червен, със сърп и чук - просто му изгаря ръцете. По обезумелия му вид веднага разбираме, че сега ще се разрази скандал и, говорейки всичките в хор, се опитваме да обясним, че самолетът се е повредил, че е било късно, че трябва срочно да заминем за Мексико. Така се стараем, че стъписаният карабинер, като се оглежда наоколо, ни набутва във зоната за излитане и съвсем логично прави шепнешком извода: "Няма виза за влизане - няма виза и за излизане".

На остров Косумел прозорците на нашата бяла стая гледат към морето и ние можем да се любуваме оттам на скалите и пламтящите залези. Ти пишеш по цели дни и аз, като се връщам от работа, те намирам наведен над масата, по която са разхвърляни листове хартия.

Вечеряме с маринована риба и пържени лангусти, пържоли от костенурка и екзотични плодове. Двама старци седят от двете страни на дългата маса. Джон Хюстън, който играе във филма ролята на мой съпруг - пронизващ поглед, пура в устата въпреки астмата и чаша водка в ръката. Той слуша как пееш, кимайки в такт с глава. Срещу него стои Нептунио - нарекохме го така, защото наистина царства в морските дълбини. Сребърна брада и винаги разрошени коси обграждат смуглото му, напълно азиатско лице. С обикновена риболовна кукичка той хваща за долната устна огромни акули и те плуват насам-натам пред камерата. Въобще свойското му отнасяне с морските чудовища са го прославили по цялото Карибско море. Но когато слуша как пееш, очите му потрепват от тъга. Нептунио е много сантиментален човек.

Веднъж в едно неделно утро го чакаме, за да опитаме за първи път да се погмуркаме заедно. Ти нямаш търпение да се спуснеш в морските дълбочини. Що се отнася до мене, аз се страхувам, но все пак след дълги уговорки се съгласявам, защото не искам да изглеждам страхливка в очите ти. Но подводният свят ме плаши и аз не съм на себе си.

Появява се Нептунио с всичкото необходимо снаряжение за гмуркане. Трябва да вървим. Той бързо ни обяснява кое как работи, окача малки тежести на коланите ни, помага ни да си сложим плавниците. Ето че сме готови. Гмуркаме се. Сърцето ми всеки миг ще изскочи: право пред мене е вертикално спускаща се надолу скала, синевата е от тюркоазна до черна като мастило, множество разноцветни рибки. Дълги, лепкави водорасли лепнат към тялото ми, аз потръпвам и като се хващам за нашия водач, се спускам, без да се съпротивлявам, към дъното. Ти се спускаш безстрашно напред, вече си на ти с подводното царство. Виждам как се усмихваш под маската, изкривяваща лицето ти. Показваш ми с ръка дъното, правиш ми знак да плувам след тебе и се отдалечаваш, изчезвайки в една цепнатина на кораловите джунгли. Отначало те виждам, но след това остава бледо размито петно отпред и накрая изчезваш от погледа. Обзема ме паника, главата ми е замаяна, не ми достига въздух, стискам ръката на Нептунио, той разбира и ме изтласква нагоре. Разчупвам с облекчение огледалото на водната повърхност, изтръгвам от устата си тръбата, която ми пречи, и вдишвам дълбоко, преди да заплувам изнемощяла към брега.

Тези няколко минути, прекарани под водата, оставят в мене кошмарен спомен. А ти разшири своето възприятие за света и вече се гмуркаш сутрин и вечер. Нептунио те гледа с гордост и нежност. Ти си неговият руски приятел, твоят глас го кара да плаче, но най-важното е, че сега си негов съобщник, ослепял завинаги от подводното великолепие.

Като се връщаме на континента, вземаме кола под наем и заминаваме за Месксико. Вълшебният пейзаж ни очарова веднага. Пътят се изкачва високо в планината. Преминаваме през гъст като памук слой облаци. На огромното плато стоят като часовои гигантски кактуси. Изтегнала се насред пътя черна пантери вдига лениво към нас зелените си очи, протяга се като голяма котка, маха недоволно с опашка и се отдалечава с царска походка. Като изскачаш от колата, ти се спускаш след нея, но тя изведнъж изчезва.

Пристигаме в малко село. Покривите са от палмови листа, подовете от пръст, хамаци, няколко кокошки, плешиви кучета и необичаен, възвишаващ се в центъра на площада и свързан с електрически кабел към боботещ генератор фризер, яркочервен на цвят и с големи бели букви: "Кока-кола". Индианците ни гледат съсредоточено, лицата им са мрачни. Щом успяваме да им обясним, че не сме американци, а французи от Париж, от другата страна на океана, те започват да се усмихват и ни предлагат так-кос - пирожки с пълнеж, сочни и дяволски лютиви, плодове и естествено ледена кока-кола. По време на цялото пътешествие ще се сблъскваме с вездесъщата американска техника, както впрочем и с враждебността към тези, които местните хора наричат "грингос". И всеки път, когато разбират, че сме французи, усмивките се връщат на лицата им. Няколко пъти се опитваме да им обясним, че си руснак, от Москва, но е съвсем очевидно, че те не могат да го разберат. Освен това нашият испански е много ограничен, както между другото и техният испански - намираме се във вътрешността на Юкатан и тук хората говорят само на езика на прадедите си.

Красиви и горди момчета стоят край пътя и държат в протегнатите си ръце някакво глинено парче. Те никога не просят милостиня, а се опитват да разменят за няколко цента малки парчета от скулптури или глинени съдове от държавата на маите. В Чичен Ица пристигаме много късно, дебела верига прегражда входа. Радушният пазач се съгласява да ни заведе до мястото на скорошните разкопки. Разхождаме се в кървавочервената светлина на залязващото слънце сред храмове, обрасли с тропическа растителност. Различихме само огромно, почти вертикално стълбище. Ти се изкатерваш на един дъх догоре и се спускаш с ловкостта на акробат, танцувайки степ върху протритите стъпала.

На следващия ден - Паленке: високи хълмове заобикалят огромно възвишение с изравнен квадратен връх и храмове в четирите ъгъла. Сред барелефите, изобразяващи умствени болести, особено ни поразява един профил. Снимам те също в профил - приликата е поразителна. Колко странно е да видиш лицето си върху камък, изваяно преди много векове... Ти започваш да говориш за своите лоши пориви, за своята склонност към самоунищожение. Никога по-рано не си осъзнавал това така ясно. Самото място предразполага към размисъл. Ние сме сами и телата в мъчителни пози, изобразени от гениален скулптор, предизвикват у нас конкретни спомени. Твоите мъчения - ето ги, пред нас, въплътени в камъка от проницателния художник.

От това мрачно съзерцание ни изтръгва някакъв глас, след това друг, след това десетки гласове, които се препокриват, отекват и се пръскат високо в небето.

- Маите говорят с нас - казваш ти. Аз се усмихвам. Над главите ни има стотици птици лира с пищни раздвоени опашки. Те кръжат във въздуха и пеят с гърлени, почти човешки гласове. Ти ги слушаш замислено и казваш:

- Какъв красив език имат маите!

В Мерид - град, който Кортес изгражда от камъните на разрушените храмове и в чийто център като каменен кораб се издига катедрала - малък гърбушко те хваща за ръкава, почти насила те настанява на една пейчица и започва да ти чисти неистово ботушите. Като му плащаш щедро, ти вървиш по-нататък, гледайки непрекъснато краката си.

- Да се побъркаш как блестят! Може да си помисли човек, че са нови.

На пазара младо момиче пече право пред нас върху нагорещен камък палачинки и завива в тях свински дреболии. Минаващ наблизо мотоциклет едва не ни блъска, ти отскачаш настрани, палачинката пада на земята и ти започваш да ругаеш - красивите ти ботуши са опръскани с мазни петна.

Щом пристигаме в покрайнините на Мексико, ни обзема безпокойство. Започваме да мислим как да намерим в този огромен град Мака. У нея трябва да се настаним. Мака е бивша балерина от руски произход, приятелка на Джон Хюстън. Набираме номера й и - о чудо! - жилището й се оказва на две крачки от нас. Мака е поканила много приятели. Един от тях - брадат приветлив човек - ни протяга ръка: "Казвам се Влади, аз съм художник. Баща ми се казваше Виктор Серж".

Синът на Мака, който работи в телевизията, е получил разрешение да направи голямо предаване за тебе. Колко добре се нарежда всичко! Готвим бързо програмата. Трябва да се подберат и да се преведат текстовете на испански, да се напише биография, дори и да не е цялата, защото тук изобщо не те познават. Необходимо е да се помисли за декори и да се подбере акомпанимент. След дълги спорове избираме солов концерт - това е, което ти предпочиташ, и последните записи, направени в САЩ за Си Би Ес, доказват, че това е най-доброто решение и за публиката.

Ето текста, който ти пишеш за конферансието:

"Владимир Висоцки - актьор, работи в Москва в Театъра на Таганка - един от най-интересните театри в СССР с ръководител Юрий Любимов.

През 1961 година Владимир Висоцки е завършил Школата студия към МХАТ в Москва.

Владимир Висоцки е изиграл в киното повече от двадесет роли, сред които е ролята на Ибрахим Ханибал в "Сказ про то, как царь Петр арапа женил" по Пушкин и на фон Корен в "Плохой хороший человек" по Чехов. В театъра е играл Галилей в "Живота на Галилей" от Брехт, Лопахин във "Вишнева градина" от Чехов и ролята на Хамлет в пиесата на Шекспир.

През 1976 година трупата получава за пиесата "Хамлет" голямата награда на фестивала в Битев, Югославия.

Висоцки пише текстове и музика за песни, които изпълнява сам, акомпанирайки си на китара. Неговите песни-балади са много разнообразни по тематика - лирични, политически, хумористични. Те са повече от шестстотин. Висоцки е записал пет плочи на четиридесет и пет оборота в СССР и две големи плочи в Париж.

Темите на баладите му са разнообразни. Войната, спорта, приказките... Има и песни на протеста, но авторът казва, че се старае да пише за общочовешките проблеми. В своите стихове той размишлява за живота и смъртта, за съдбата, за омразата, за любовта, за несправедливостта, за героизма, за страданието, за свободата и за дружбата.

Висоцки не е официален поет, което означава, че неговите текстове не се печатат. Но стиховете и баладите му се използват в киното. Той пее пред студенти и работници, в заводите, в университетите, в различни организации. Пее на сцената и на екрана. "Аз пиша за определена категория зрители - казва той, - старая се да докосна душата на хората независимо от тяхната възраст, професия и националност. Не обичам леките песни. Не обичам на моите концерти хората да си почиват. Искам моята публика да работи заедно с мене, да твори. Вероятно така се установи моят маниер. Моята песен е почти вик".

Баладите на Висоцки са монолози на различни хора. Но той винаги пее от първо лице и по такъв начин става участник в това, което пее. Той се старае да влезе в кожата на своите герои, да живее и да умира заедно с тях.

"Аз мисля - казва още той, - че поезията не познава граници, че проблемите, които ме вълнуват, вълнуват по същия начин и другите хора. Бих искал хората да опознаят още една черта на творчеството в моята страна - авторската песен. Бих искал също така да се надявам, че езиковата бариера няма да бъда прекалено голямо препятствие за разбирането ни. Най-много обичам да пея за моите приятели, пред чийто съд изправям всяка нова песен. Надявам се тук също да намеря приятели. На всеки човек на изкуството му е необходимо да работи за хората, постоянно да открива за себе си новото навсякъде по света. Моят театър ще отиде през ноември в Париж. Надявам се, че някога ще дойдем и в Мексико".

Този текст толкова не се нуждае от коментар, че предаването минава без интервю. Ти пееш, както винаги, без да щадиш силите си. И телефонната станция на телевизията буквално се взривява от обажданията на възхитените зрители. За един час ти завоюва публиката на цяло Мексико.

Кой прилича толкова много на американците, колкото приличат съветските хора? Те почиват лятно време на брега на реката, ловят риба, пият бира, говорят за бъдещето на децата си на няколко хиляди километра един от друг и жителите на Подмосковието не се различават по нищо от жителите на Нюйоркските предградия. Особено ясно видяхме това в Дисниленд. Ако европейците в САЩ са шокирани от наивността, безвкусицата и "благородната еснафщина", именно това се харесва на съветските хора, които тук навсякъде срещат същата стара добра наивност и детинско желание да учудиш приятеля си. Като ги гледаш, ти казваш: "Колко добре бихме могли да се разберем помежду си - руснаците и американците!"

Чувствам, че Дисниленд те интересува особено. Ти ми говориш за него още в Москва. Може би си гледал предаване по телевизията, чел си за него или просто си чувал? Дисниленд е немислимо струпване на бутафории - замъци, пиратски кораби, изкуствени рекички и водопади... Има висяща железопътна линия, по която се движи малък влак. Там тълпят хора, унищожавайки сладоледи, хамбургери и всякакви видове "хотдог".

Като пристигаме рано сутринта, ние успяваме да се повозим на всичките атракциони, минаваме по всички стаи на ужасите - безконечни малки светове, които те покоряват. Ти избухваш в смях при вида на седемте джуджета, ако може така да се каже, в натурална големина. Аз те наблюдавам, защото всичко тук се състои от трикове и за посветения човек, работещ в киното или в театъра, е шито с бели конци. Но не, по твоите широко отворени очи, прескачащи от предмет на предмет, по твоето радостно лице се вижда, че това зрелище те завладява.

В залата с холограмите самата аз започвам да пляскам с ръце. Тук наистина е великолепно. Празничната зала, прашна и като че ли забравена, омотана в гигантски сребърни паяжини, изведнъж започва да се движи и се изпълва с неземни същества - маркизи и маркизчета, оркестри и слуги. Музиката на Моцарт ги кани на танц. И те започват да се въртят в някакво забавено темпо. На човек му се струва, че времето тук е спряло и пред нас оживяват деликатни призраци от миналото. Внезапно всичко изчезва и ние отново сме в тълпата, където ти не без зла радост откриваш, че едрите задни части не са монопол на Русия. Трябва да кажа, че рядко ми се е случвало да виждам толкова пълни хора, облечени без всякакви комплекси с раирани или карирани "бермуди", което съвсем не ги правят стройни, и постоянно поднасящи към устата си огромни порции сладолед, увенчан с крем.

Когато ние, също преяли с най-удивителна храна и бълбукащи от дузината чаши ледена кока-кола, с отекли от дългото ходене крака, сядаме на тротоара в очакване на колата, аз се чувствам разбита, прилошава ми от умора, а ти си необикновено весел. Ти беше подкупен от тази добродушна Америка, наистина подобна на тълпата, която може да се види в горещ обяд по брега на Москва река - мъже по долно бельо и на главите с мокри носни кърпи, завързани на възелчета по ъглите, жени, изливащи се от дебелите памучни сутиени, момчета с дълги черни гащета в стила на футболистите от четиридесетте години, които като всички момчета по света играят на война... На война, от която всичките тези хора, от Дисниленд до руските плажове, се страхуват като от огън и все пак не могат да се договорят за разоръжаване.

Ние философстваме на тази тема по целия път до нашия луксозен суперхотел с климатици и звукоизолация, където след леден душ падаме на огромната постеля, за да спим цялата нощ без всякакви сънища.

Същата година в Ница през един пролетен ден се разминахме на косъм със смъртта.

От един познат собственик на гараж, който обслужва кинозвездите и е до известна степен колекционер на рядкости, купих колата на известен американски актьор. Как се казва съм забравила, но помня марката на колата - "кадилак континентал". Истинско чудо - синя на цвят, дълга, изящна, натъпкана с електроника, с кожени седалки, тъмни стъкла, удивително бързо ускоряване, със стереомагнетофон, малък бар и хладилник. Колата не е много скъпа, защото изразходва много бензин - около двадесет и осем литра на сто километра. Освен това почти няма спирачки, но това все още не ми е известно. Ти отваряш вратата, натискаш всички копчета. Отпускаш назад седалката, получава се нещо като люлка, ти веднага лягаш и дори затваряш за минута очи. Прозорците се спускат и се вдигат, музиката може да се слуша от четири колонки - отпред, отзад, отляво и отдясно.

След всяко ново откритие ти ме гледаш с кръгли очи, сякаш сам не вярваш на себе си, отново включваш нещо и всичко работи, и ти се смееш като дете.

Вече няколко часа пътуваме по крайбрежието. Спидометърът показва сто и осемдесет километра в час, впечатлението е, че колата се плъзга като лодка. Иска ми се да видиш Ница отвисоко, от голямата планинска тераса. Качваме се в планината, спираме, за да се полюбуваме на пейзажа, залеза, сивкаворозовите облаци и продължаваме по-нататък: днес ще вечеряме в Сен Пол, в "Златния гълъб". Искам да те запозная със семейство Ру, с техния добър и уютен дом, с бабата на семейството Титин - жена със заплашителен вид, но удивително гостоприемна и мека. Тя много обича най-малкия ми син Владимир.

Движим се надолу по шосето, аз ти разказвам нещо, отгоре се виждат добре старите квартали на Ница. Изведнъж разбирам, че са отказали спирачките. Пред мене е последният прав наклон, много стръмен. Натискам педала, но той като че ли пропада и колата едва забавя хода си. Убивам скоростта с мотора и същевременно с ръчната спирачка. Ти не забелязваш нищо, ти се любуваше на крайбрежието, а аз вече виждам като на кино как колата ни се разбива в скалите. За щастие или за беда актьорите винаги контролират емоциите си... Слава богу, пред нас няма никого и ние излизаме с бясна скорост на голям и съвсем пуст площад. Щом стигаме на равното място, колата започва да спира сама и застава на едно място, от нея се носи остра миризма на изгоряла гума. Цялата съм мокра от усещането, че току-що едва не съм те убила. Казвам, че съм жадна и отиваме да изпием по чаша студена вода. Това ми дава време да събера мислите си. И ето че отново потегляме. Ти се възхищаваш на зданията в стил рококо по знаменитата крайбрежна улица на англичаните. Вече започва да се мръква. Някакъв човек мирно коси тревна площ. Когато минаваме край него, колата потръпва от удар, звукът прилича на изстрел. Двамата изскачаме от нашия красив "кадилак". Между предното и задното стъкло отдясно, на равнището на главата има огромна дупка и врязал се обшивката камък, изхвърлен от косачката, който – една секунда само! – и би те ударил в главата.

Мисля си: "Бог закриля три пъти". И, изплашена от тези предзнаменования, ти разказвам историята със спирачките. Ти започваш да се смееш, отначало тихо, а след това с цяло гърло:

- Да умре човек така, в тази кола, с тебе, тук, да бъде убит от този камък - това е чудесно!

Но като виждаш, че не ми е до шега, добавяш:

- Успокой се, няма да се затрия току-така. Още не ми е дошло времето!

До дълбока нощ безпокойството гризе сърцето ми. И заспивам едва на разсъмване. Трети път нямаше.

На малка уличка до площад „Испания” в Рим се намира ресторант "Да Отело" - това е моята трапезария, както казват тук. Отивам там всяка вечер след работа, когато се снимам в Рим. Трите дъщери на стария Отело сега са стопанки на заведението. Те са мои приятелки, познаваме се повече от тридесет години. Мъжът на едната от тях - Дарио - те взе под свое покровителство по време на престоя ни в Рим. Този музикант и познавач на музикалните инструменти просто се влюби в тебе. Всичко започна от една вечеря, която стана историческа.

Снимах се в "Мнимия болен" с Алберто Сорди. Ти ме съпровождаше в Италия, която беше станала за мене нещо като втора родина - там преминаха младите ми години.

Обичам Рим и особено квартала, който ти показвам веднага след пристигането ни. Избрах малък хотел на улица „Марио дей Фиери”, на две крачки от прочутото стълбище на площад „Испания” и от нашия ресторант с вътрешно дворче, увито в лози. Там сноват ловки сервитьори като от италиански комедии. Поднасят леко вино, макароните са да си оближеш пръстите. Около семейната маса са седнали стопанките, децата им, приятели, а след тях и всички посетители на ресторанта се устремяват натам. Американски и японски туристи, възрастни жители на квартала, почиващи си в свежата вечер от почти тропическата юлска жега, местни търговци, лекари и санитари от близката болница - около двеста и петдесет души стоят повече от два часа, притиснати един до друг, и слушат как пее "руснакът". Тъй като старият Отело е комунист, повечето хора тук, с изключение на чуждестранните туристи, са доброжелателно настроени към тебе, плюс това си представен като "опозиционер", а италианските комунисти стоят най-далече от "линията на Москва". Тук има и много кинодейци, които са чували нещо за тебе, за твоя театър и за Любимов. Аз им превеждам криво-ляво думите на твоите песни. Понякога настъпва пълна тишина, след това се раздава взрив от смях. В такт с песента хората започват да пляскат с ръце, сервитьорите постоянно наливат вино в чашите. Получава се непринуден празник.

От тази знаменита вечер нататък Дарио ще ти стане верен приятел. Той те обича, записваше твои песни и през осемдесет и първа година направи едно от най-добрите телевизионни предавания, посветени на тебе. И сега, когато идвам отново в Рим, отивам на улица „Дела Кроче” и влизам в арката, която води към вътрешното дворче. Зная, че моите приятели ще ме разцелуват, а след това ще започнат да си спомнят за онази вечер през седемдесет и пета година. Зная още, че след вечерята Дарио ще ми предложи да видя или чуя някой нов запис - твой или за тебе. И късно през нощта в ресторанта, най-сетне освободил се от посетители, ще се носят гласовете на моите три приятелки - Франка, Габриела и Мария Пиа - и ще потекат спомени, смесени с равномерно броене на глас - една от сестрите пресмята печалбата за деня.

През едно прекрасно лятно утро пътуваме от Рим с кола на сватба към хълмовете, възвишаващи се над Сполето. Малкото градче, чийто главен площад се е превърнал в най-красивия на света театър под открито небе, се разстила под краката ни, светейки на слънцето. На полегатия склон на хълма пред фермата има ливада.

Нашите приятели са пристигнали предната вечер. Дарио и жена му са приготвили обяд, масите на дървени магарета се огъват от храна. Бъчвичката с италианско селско вино вече е начената. Децата бягат по тревата, плетат венци от лайка и метличина, няколко души тихо пеят. Всички наподобяваме персонажи на Ботичели, особено младоженецът и булката с пищните си къдрици, грация и изплъзващи се усмивки, с първата си любов.

Ти седиш до мене и ги гледаш. Вълнението е заразително и въздухът е толкова мек - липсва ни само Овидий. Всички са влюбени, дори възрастните седят, прегърнати през раменете.

Ти ме отмъкваш на края на полето. Разтревожените овце отново се събират тихо около нас. Твоите думи се смесват с пеенето на птиците и шепота на тревата. Някъде далече в селото звъни камбана. От земята се издига топла пара. Главите ни се въртят - от слънцето, от простора, от самите нас... Ти шепнеш: "Колко просто и прекрасно е всичко на този свят!" Оставаме да лежим, гледайки небето, наслаждавайки се на тези минути на тихо щастие.

Спуска се вечерта, ние се събираме около къщата и пеем - по сами и заедно. Спомнихме си мелодиите от нашето детство. Аз пея руски люлчини песни, ти вземаш китарата, с която не се разделяш никога и ми акомпаниращ, а след това и сам пееш старинни романси.

Още дълго седим и пеем, иска ни се да продължим това състояние на безтегловност, иска ни се да се задържим още една минута в тържествения покой на тъмнеещите върху фона на небето хълмове.

Спираме на шосето да заредим колата. До нас спира голям автобус. Изморените до последно пътници, в които не е трудно да се разпознаят твои съотечественици, се спускат незабавно към тоалетната. Някои дойдоха при автоматите за газирана вода, където стоим, и не вярват на очите си: "Това са Висоцки и Влади". Те започват плах разговор с тебе и скоро бензиностанцията се изпълва с хора, шашардисани от тази среща. На тебе ти е приятно да видиш свои съотечественици в италианското село, да говориш на руски, да даваш автографи. Работещите на бензиностанцията италианци изобщо не могат да разберат странното оживление, предизвикано от появата на този невисок човек. Те не са досещат за твоята необикновена слава. Ето, няколко седмици ти си лишен от възторзите на своите почитатели и сега си доволен. Пътниците от автобуса са се наредили, за да се сбогуват с нас. Тръгваме си с ръце, пълни с подаръци. От началото до края денят беше успешен. Пътуваме обратно за Рим в топлата нощ, а в колата ти заспиваш безметежно на рамото ми.

Август седемдесет и шеста година. Ние сме в Югославия, на малкия остров Свети Стефано. Ти се снимаш във филм. Дойдох там заедно с тебе.

От Париж звъни сестра ми. Отначало ме моли да седна, от което ме обзема ужас, и ми казва, че са ми ограбили жилището. Всичко, което съм придобила за двадесет години работа, е изчезнало. Скъпоценности, сребро, кожени палта, кинокамери, радиоапаратура... Моята реакция я шокира прекалено много - аз започвам да се смея. След това, като си поемам дъх, казвам: "Само това ли?" Страхувах се, че с някого от синовете ми се е случило нещастие. И наистина, какво означаваше загубата на вещите в сравнение със страха, който изпитах! Съобщих ти тази новина весело, като забавна история. Ти си страшно разстроен. За тебе всички тези неща са безценни съкровища. Налага ми се да те утешавам. Разбира се, всичко това е много досадно, нали сред откраднатите скъпоценности бяха и малките пръстенчета на майка ми, които тя носеше, без да ги сваля, цял живот. Не ги взех по време на пътуването - страхувах се да не ги изгубя, докато се къпя. Що се отнася до другото, то може да се купи, а в края на краищата мога да мина прекрасно и без трапезното сребро, без скъпоценностите и всичко останало. "Но кожените палта - казваш ти - ще ти трябват през зимата в Москва, освен това, не ме лъжи - те са единственото ти кокетство". Не, не са единственото. Обичам още и обувките, но обувките не са пипнали. Признавам си, че съжалявам за голямата шуба от норки, в която ми беше така топло и в която изглеждах като истинска господарка. Има обаче забележителни пухени облекла - често съм носила такива в планината. А и всичко това не е важно, децата са здрави, ние сме щастливи, ние работим, животът е прекрасен.

В края на септември се връщам в Москва. На аерогарата ти ме посрещаш, както винаги, в зоната за митническа проверка - твоите поклонници от митницата са те пуснали. Прегръщаме се, ти вземаш куфара ми, аз минавам през митницата доста бързо - нали освен лекарства за приятелите не нося нищо друго. Ти непрекъснато говориш за най-различни неща. Чувствам, че си намислил нещо.

У дома ти отваряш вратата на нашето жилище, обвита с дерматин - съседите се оплакваха от излишъка на ежедневна музика. Влизам в гостната: навсякъде свети, всичко е почистено, на ниската масичка има плодове, във вазата - цветя. Ти ме гледаш и в очите ти виждам онова ликуване, което ме обземаше, когато децата ми, едва събудили се сутринта след Рождество, се спускаха да разопаковат подаръците. Без да кажеш нито дума, ти ме отвеждаш до вратата на спалнята и я отваряш с малко театрален жест. На големия син килим, на леглото, на стола, където вечно си окачаме дрехите, на масичката, където стоят тоалетните ми принадлежности, и дори на перваза на прозореца има десетки сребристи кожи, истински кожен килим, симфония в сиво. Ти казваш:

- Ето кожи, които толкова обичаш. Всички ловци в Русия ми изпратиха най-красивите за тебе. Това е баргузински самур, най-редкия - виж, можеш да си ушиеш най-красивата шуба на света. Тази зима няма да ти бъде студено.

През живота си никога не съм виждала нещо подобно. От майка си бях чувала, че кожения палантин на баба ми е бил направен от десетки самурени кожи, обърнати с козината навътре, за да държи по-топло. Гледам и не вярвам на очите си. Само малко ми става неприятно от острата миризма на кожите. Ти казваш, че няма нищо, че не са обработени, че ловците са ти ги изпратили по частен път и не са минали през държавната дъбилня. Кожите са шестдесет - стигат за дълго манто, даже и с шлейф.

На другия ден ги прибирам на горната част на шкафа в един голям куфар, като си мисля, че след това ще ги дам за обработка и шев. А обичайният живот продължава с неговите грижи, трудности и прътове в колелата. След известно време си спомням за самурите, отварям куфара и отскачам. Хиляди червеи се извиват на повърхността. Почти всички кожи са повредени. Оцелели са само три. Те и сега са ми копринени спомени...  

Една вечер приближаваме до голям хотел в Мюнхен. Там трябва да се срещнем с твоя приятел Роман. Той е емигрирал преди няколко години и сега търгува с коли, а това е една от твоите страсти.

Цял ден съм зад кормилото, уморена съм и когато ми казваш: "Виж кой е там", не разпознавам веднага човека, който пуши в сянката. Фигурата му се очертава в контражур и когато дърпа от цигарата, изведнъж виждам за един миг изразителното му лице и очите му с тежки вежди. Това е Чарлз Бронсън, афишите на последния му филм са разлепени по цяла Европа. Той е един от любимите ти актьори и ти непременно искаш да си поговориш с него. Не успявам да те спра, ти изскачаш от колата и отиваш при него. Виждам как му обясняваш нещо, а той със спокоен жест те отстранява и се обръща. Ти се връщаш при мене. Искаш да му обясня, че си руски актьор, че искаш да му изкажеш своето възхищение - нали мене ще ме изслуша! Отвръщам ти, че това едва ли ще му бъде приятно. Напомням ти как самият ти се уморяваш, когато в ресторантите, на улицата и в магазините хората се спускат към тебе с въпроси. Но нищо не помага - ти непременно искаш да поговориш с него. Излизам на свой ред от колата, приближавам се до Бронсън, но не успявам да кажа изречението, което съм си приготвила. Лениво, с уморен глас той ме прекъсва: "Оставете ме на мира. Вървете си". Отстранява ме със същия жест и като се обръща, влиза в хотела.

Ти наблюдаваш отдалече сцената, страшно си обиден и не ми е лесно да те утеша. За няколко минути си забравил какво е известност, колко ежедневни неприятности са свързани с това. Сега си само обикновен поклонник, опитващ се напразно да се доближи до любимия си актьор.

За щастие нашите приятели вече са дошли и веднага започваме да обсъждаме твоята по-прозаична мечта - да си купиш "мерцедес". Докарвала съм от Париж в Москва много коли. Ти се научи да караш, като строши няколко от тях. Сега ти трябва "мерцедес" - надежден е и могат да се намерят резервни части от немските дипломати, плюс това е една от марките, които Брежнев е получил като подарък и от време на време кара сам. А модата, както винаги, следва вкуса или външния облик на висшето ръководство. Ти се шегуваш с внезапното разпространение на бенките по лицата на апаратчиците при Хрушчов, със сгъстилите се по чудноват начин вежди в епохата на Брежнев, с акцента, който заразява дори говорителите по телевизията, които се опитват да наподобяват маниера на Генералния секретар, но все пак сам искаш същата кола и настояваш, въпреки трудностите с прекарването й през границата (според мен това е по-трудно, отколкото внезапно да се покриеш с бенки или да си удебелиш веждите).

В края на краищата ти поработи добре за това. Благодарение на няколко концерта за митничарите получаваш разрешение да внесеш "мерцедеса" - всичките коли, които съм докарвала досега, след определен срок трябваше да се откарват от Съветския съюз. А тази ще може да остане, като се заплати наистина доста голям налог. Но това не те плаши - ти даваш по пет концерта на ден, всеки по два часа, на огромни, претъпкани стадиони, сам - с китарата и лош микрофон, който възпроизвежда вика ти като ехо, при което е почти невъзможно да се разберат думите. Но публиката знае твоите песни наизуст и затова за нея най-важен в концерта е фактът на присъствието. И така продължава десет дена наред - десет дена, откраднати от служебната ти отпуска. Към края отслабваш, изнемощяваш и достигаш до състояние на полуунес, но успяваш да изкараш необходимите пари. А организаторите на твоите концерти - например градската филхармония - слагат в джоба си стотици хиляди, изпълнявайки от един път едва ли не половината си годишен план. Наистина, често се случва концертите да бъдат отменени в последния момент, като се окача съответното съобщение за публиката. Но обикновено събралите се зрители отказват да си отидат, искат твоето излизане, а при твоята поява организират такива овации, пред които е принудена да отстъпи всяка цензура.

И така, ти успяваш да събереш необходимата сума. А за останалото разчиташ на мене. Ти нямаш право да се докосваш до валута. Дори когато много по-късно за концертите си на Запад ще получаваш валута, тя ще ти бъде привеждана в рубли като на всеки съветски човек, работещ в чужбина. По този въпрос ти си имаш свое виждане: за да отиде в чужбина, всеки съветски турист трябва да получи известна сума във валута, макар и минимална. А между другото, ако се даде свобода на пътуванията до чужбина, ако няколко милиона туристи поискат да отидат за няколко дена дори и в съседната Западна Европа, държавата ще бъде принудена да им даде милиони във валута. А валутата, естествено, е много по-полезна за закупуване на техника или пшеница, които не достигат. И така, освен всичко останало, съществуват чисто икономически препятствия за свободното излизане и влизане на хора. В Съветския съюз няма толкова много желаещи да емигрират: част от интелигенцията, хора, които се чувстват изхвърлени зад борда, евреи, мечтаещи за Израел, вярващи, хомосексуалисти, неразбрани творци, съпротивляващи се на системата, мистици и тези още, които разчитат на богатство, успех и слава на Запад. Но всички останали - с други думи - двеста и повече милиона души - искат просто да прекарат отпуската си не на Черно, а на Средиземно море, не в една от републиките на Съветския съюз, а в една от европейските страни. Просто за да погледат, да вкусят радостта от пътуването, да сменят обстановката. Но ето, покрай въпроса за свободата на мисленето съществува непреодолимият проблем с валутата и заради нея, мислиш си ти, свободното движение на хора няма да бъде разрешено скоро.

И така, ние сме в Мюнхен и е необходимо да намерим подходяща кола. Трябва да кажа, че ти се опита да си купиш "Жигули", но опашката за "Жигули" е огромна, а цената е по-голяма от налога за чужда марка. Ние с Роман тичаме по огромните паркинги с коли в комисионните магазини и ти се спираш пред тази, която ще стане Твоя първа кола: огромен "мерцедес", сивостоманен на цвят, с четири врати. В сравнение с една нова кола просто не струва нищо.

Купуваме жадувания "мерцедес". Твоята радост се придава и на нас. Ти си просто щастлив, сядаш зад кормилото и се забавляваш. Като видяха тази кола, московските служители на ГАИ отначало ти отдаваха чест, бъркайки те с някого, а след това, като те познаха, продължиха да те приветстват все така по военному, когато пътуваш през града. След тази кола ще се появи друг "мерцедес" - спортен, шоколадов на цвят. Това ще бъдат твоите любими играчки.

Пътуваме в току-що купената "шоколадка" - спортна и своенравна - от Германия за Москва. Седемдесет и девета година е към своя край. Движим се със скорост повече от двеста километра в час по немските пътища, минаваме полската граница и ти ми казваш гордо, че за Олимпийските игри се строи път Брест-Москва: "Свършено е най-сетне с ужасния път в дупки и ями. Сега и у нас ще може да се пътува с пълна скорост". И наистина, пътуваме много бързо. Безпокои ме само отсъствието на коли и пътни знаци, но ти толкова уверено казваш, че просто днес е неделя, почивен ден, че аз, без да намалявам, карам по-нататък. Отпред виждам някакъв прорез в гората. От двете страни на пътя има булдозери, екскаватори, валяци, а най-важното е, че асфалтът свършва. Натискам спирачките, пред очите ми се мярка един от моите някогашни кошмари - няма път, скок в празното пространство, небитие...

Нагълтали се с прах, кашляйки, ругаейки и смеейки се, седим в пясъка на няколко метра от пътя. Шосето на това място свърши и със скорост сто километра в час излетяхме от двуметрова височина. След няколко часа блуждаене по гората, живи и невредими, най-сетне излизаме на старото шосе по някакви разбити пътечки. Въпреки всичко ти си доволен: "Ама като го завършат, това ще бъде най-красивият път!" .

Веднъж сутринта ми звъни Елочка и, силно развълнувана, ми обяснява набързо, че мебелите и вещите на Коонен ще се разпродават на чужди хора и трябва веднага да се направи нещо. Аз също започвам да се вълнувам, но все пак не разбирам напълно какво трябва да направя. Обещавам й да поговоря с тебе и щом се връщаш вечерта, те питам кой е Коонен.

- Как, ти не знаеш ли кои са Таиров и Коонен?

Отговарям, че първото име ми говори нещо, и плахо предполагам:

- Това не е ли, струва ми се, ученик на Станиславски?

Ти започваш да се смееш:

- Почти позна, хитра си! Наистина, Алиса Коонен е била ученичка на Станиславски. Но Таиров е велик режисьор, създател на Камерния театър. Тя е една от най-великите трагически актриси. Почина неотдавна, беше на повече от осемдесет години. Трябва да отидем. И освен това, щом Елочка моли...

Когато отиваме при нашата старица, тя ни разказва със сълзи на очи, че въпреки надеждите жилището на нейните приятели - знаменитата съпружеска двойка - няма да бъде превърнато в музей и всичко, което се намира там, ще бъде разпродадено. Тя ни моли да вземем поне нещо, защото вещите, свидетели на живота на руските театрали, не трябва да попаднат в случайни ръце. Тя смята, че е по-добре да се намират у нас.

Качваме се по стълбата и влизаме в жилището. Стаите са много тъмни, по стените има светли петна, там са висели картини. Навсякъде картонени кутии, натъпкани с книги, навити килими... Всичко създава впечатление за принудително прибързано местене и от това ми се свива сърцето. Държим се за ръцете и вървим мълчаливо из стаите. Странно ми е, че вътре има такива огромни мебели. Ти казваш с горчива усмивка:

- Просто не са могли да вземат всичко, в съвременните жилища мястото е прекалено малко. Но на нас ни провървя - имаме голямо жилище с хол, нормален коридор, където ще мине всичко, дори роял! Виж и избери, каквото искаш. А аз ще поседя тук.

Ти сядаш в красиво кресло от тъмно дърво в стил ампир и просто потъваш в него. Креслото има много висока облегалка, като на плетените шезлонги, които могат да се видят по плажовете на Северна Франция. Веднага решавам, че ще го вземем. След това спирам пред голяма работна маса с многобройни малки чекмеджета и издърпващи се части. Тя прилича и на кантонерка, и на бюро. Привлича вниманието ми писалище с много дамски вид, върху което са забравени няколко писма, прашни снимки и още - един остъклен бюфет. Вътре, в светлото орехово дърво проблясват лъчи светлина и се създава контраст с червеното дърво отвън. Накрая ми показват огромен гардероб. Когато го отварят, оттам лъхва миризма на нафталин и театрален грим. В гардероба на железни закачалки висят скъпи старомодни рокли - също за продажба. Избирам с нежност две от тях, обшити с перлени и черни ахатови мъниста, и дантелена наметка - също черна. Тръгваме си малко натъжени. На стълбището не казваш:

- Цял живот любов, горести, успехи, трудности, творчество, търсене и не остава нищо, освен няколко разкъсани части от цялото, което е представлявало този живот...

Ние разговаряме още дълго за бързо минаващия живот, за суетността на успеха, за безполезността да се трупат вещи, за неблагодарността на правителството, за алчността на вездесъщите наследници...

На работната маса ти написа най-прекрасните си стихове. В креслото аз те слушах с часове, загърната във вълнения шал, как ми ги четеш. В малките чекмеджета на писалището има стотици снимки, статии, сувенири. Отнесох със себе си в Париж дантелената наметка, която ми напомня за елегантността и изяществото на Алиса Коонен.

При разделянето на имуществото, през осемдесета година, взех само личните си вещи, като оставих жилището с всичко в него на наследниците.

Не бих искала един печален ден някой да ходи по същия начин из нашето жилище, избирайки си нещо от вещите сред отломките на нашия отишъл си живот.

Навън е студено. Току-що сме се преместили в жилището, което ни отстъпиха дипломати, заминали на работа в Африка. Районът е в строеж, това е цял малък град на юг от Москва. На петнадесетте още недовършени, но заселени жилищни сгради се пада само по един магазин за продукти. Обикновено пътувах с колата до центъра и купувах продукти за валута. Но ти стана навик всяка сутрин да ми вземаш колата. Ти получи шофьорска книжка с връзки, аз те научих да караш и ти веднага започна да се движиш и в пиковия час, и по най-оживените улици. Ти не се боиш от нищо, но аз се страхувам да пътувам с тебе. И така, тази сутрин останах без кола, а навън е много студено.

Измих съдовете, останали от вечерта, свърших къщната работа, изпрах някои дреболии - няколко пуловера, ризи, покривки и сега имам намерение да приготвя хубава вечеря. Чакаме четирима много близки приятели, вечерта в театъра няма представление и зная, че ще се върнеш по-рано.

Идва ми на ум да надникна в магазина за продукти. Първо, трябва да се поразходя, второ, искам да купя някои неща - хляб, кашкавал, масло, а може да ми провърви и по щастлива случайност там да има портокали, някакви замразени кокошки или дори салам с чесън, който ти така обичаш и който внезапно слага на щанда Главното търговско управление, когато на домакините не им остане нищо, ама буквално нищо, което би могло да се сложи на масата.

С ваталиновото палто от норки, ботушите, шапката, маншона и слънчевите очила видът ми е направо марсиански! Излизам от къщи, като вземам няколко чанти. Въздухът е удивително чист и сух, в далечината се синее гора. Гледам тъжно огромната пуста площадка, където се издигат нашите жилищни сгради. Гората тук е изкоренена с гигантски булдозери. Не са пощадили нито едно дърво, нито едно храстче, така е по-бързо, така е по-евтино, и следващите петнадесет години хората ще живеят в бетонна пустиня, където няколкото рахитични храсти, постоянно очупвани от момчетата, няма да спасяват от летния жар.

Вървя към магазина, като се старая да не стъпвам в заледената кал. Прескачам от купчина на купчина, след това - вече по бетонните плочи - отивам при тълпа загърнати жени, които чакат да отворят магазина след обяд. Но разчитах да дойда по-късно - зная, че по това време винаги има блъсканица, в каквато предпочитам да не попадам. Продавачката вероятно закъснява, защото цялото малко събрание жужи недоволно. Моето идване ги отвлича за момент от разговора, но лошото настроение е по-силно от любопитството и всички отново започват да мърморят. И ето че вратата на магазина се отваря. Като разтревожен курник тълпата се устремява в отвора на вратата с ругатни и блъскане. През вратата могат да минат едновременно само двама души. Чакам и влизам последна в студената и влажна търговска зала. Веднага определям по миризмата, че днес са докарали само млечни продукти, масло и - ако още не са го разграбили - сирене. Магазинът на самообслужване е съвсем нов, но лавиците са вече в безобразно състояние, а кошниците са останали с по една дръжка. Рядко лежащите продукти са увити в противна дебела сива хартия, на която с виолетово мастило е написана цената. Това е първият ми поход до магазина в новия район.

Вземам някакви продукти и заставам на опашка пред касата. Имам пет пакета с различни размери. Плащам и вече се готвя да си тръгна, когато контрольорката на изхода ме кара да отворя чантата, изважда оттам всичките ми покупки и размахва някакъв пакет. Какъв ужас - оказва се, че имам в повече парче сирене, което касиерката не е маркирала! Става ми горещо и почти лошо, освен това ме е срам, защото всички са спрели и ме гледат. Казвам плахо, че касиерката е пропуснала да маркира, че нищо страшно не е станало, веднага ще платя...

- А така ли, касиерката е пропуснала? Знаем ги тези приказки, така се създава дефицит! Ако една открадне (употреби точно тази дума) парче сирене, друга - парче масло, какво ще стане с държавата?!

Намирам се като в кошмарен сън. Наоколо крещят, жените ругаят, изваждам от портмонето си всичките съветски пари и ги хвърлям на щанда:

- Дръжте си ги, не ми трябват вашите пари.

От това жените полудяват:

- Нашите пари така не се хвърлят! Ние ги печелим с труд, не като някои!...

Чувствам, че всеки момент ще припадна, цялата съм в пот, иска ми се да заплача. Изваждам от чантата си франкове в някакъв глупав порив и разчитайки да им покажа искрените си намерения, им предлагам да им заплатя във валута. И ето че тогава единодушно ме изблъскват навън, и аз стоя в замръзналата кал под водопад от ругатни, притискайки към гърдите си пакетите.

Вървя към нашия вход, който не се различава с нищо от другите. Ти вече си се върнал и ме посрещаш с широка усмивка. По зачервените ми очи, шапката накриво и по това как притискам до себе си малките пакети, веднага разбираш какво се е случило. Ти вземаш пакетите и, прегърнал ме през раменете, ме водиш у дома, утешавайки ме, както се утешава малко момиченце:

- Ходила си да пазаруваш? Така ли, миличка моя?.. И все пак трябва да разбереш тези жени. За тебе това е само неприятна история. Тя скоро ще бъде забравена. А те живеят така всеки ден. Прости им. Утре ще ти оставя колата.

След тежка нощ с множество приятели на масата, водка, караници и примирия рано сутринта трябва да отидеш при един писател, с когото работите над сценарий за филм. Вилата му е далече извън града.

Крайградският влак е претъпкан с хора, които пътуват за село, носещи със себе си всичко, което не могат да купят там. Всички са претоварени, плачат деца, котки и кучета се опитват да излязат от кошници и нашийници, във вагона е задушно. Чувствам се толкова зле след вчерашните събития, че на тебе ти става жал за мене и с лукав вид ме подтикваш към бюфета на гарата. Там стоят на опашка дежурните пияници. Продава се бира, най-евтина водка и нещо, отдалече приличащо на коняк. Мъжете си показват крадешком един на друг три пръста и веднага намират недостигащия един или двама, които прибавят пари до необходимата сума, за да купят половин литър, а след това цялата компания отива настрани. Разделяйки съдържанието на бутилката на трима - точно до капка, по звука, по бълбукането на леещата се течност, - те изпиват всеки своята част и се озовават в отлично разположение на духа. Мирише на бира, пот, евтини цигари и плюс това е непоносимо горещо. Става ми толкова лошо, че се спускам като обезумяла към вратата с надпис "Ж". Но едва пристъпила прага, застивам на място. На циментеното възвишение виждам няколко жени, спокойно клекнали една до друга. Всички вдигат очи към мене. Потресена съм. И тогава, забелязвайки моето смущение, от някаква вътрешна деликатност те се обръщат с гръб към единствената свободна дупка.

Със сълзи на благодарност в очите излизам, олюлявайки се, от вратата на малката бяла постройка, като запомням за цял живот тази картина...

Ти държиш две чаши и ми казваш да пия. Потръпвам, но ти настояваш:

- Трябва, трябва, това е единственото средство. Както казва Воланд в "Майсторът и Маргарита", лекувай подобното с подобно...

Ти се смееш, като гледаш как, мръщейки се, "пия да ми мине махмурлука" - глътвам петдесетте грама водка и изпивам след това чаша ледена вода. И изведнъж всичко ми минава, и аз отново ставам човек. Ти ме гледаш и в същия миг очите ти се изпълват с издевателско веселие:

- Ето така се става алкохолик! Внимавайте, мадам!

И толкова радостна и приветлива ми се струва изведнъж тази гара...

Наближава новата 1979 година. В новото ни жилище радиаторите са едва топли и изобщо не греят. Навсякъде, освен в кухнята, където през цялото време гори готварската печка, просто се вцепеняваш от студ. Термометърът навън показва минус четиридесет. Не сваляме подплатените куртки, шапки и кожени ботуши. Прозорците са заледени и са се покрили с причудливи геометрични фигури. От къщи не излизаме.

И ето че веднъж вечерта чуваме отначало някакъв шум на улицата, а като отиваме до прозореца, виждаме как, отразявайки се върху кахлената облицовка на съседната жилищна сграда, танцуват високи огнени езици. Ти излизаш на стълбището, връщаш се след няколко минути и казваш, че на двора става нещо невъобразимо. Спускаме се навън. От всички жилища излизат навлекли се до очите хора. Всички викат, особено жените - ясните им силни гласове се открояват на фона на общия шум. Успяваме да разберем части от изречения: "Така повече не може! Изверги! Позор! Всичко ще изгорим!" И наистина, огънят вече обхваща дъските, които хората с яростно изтръгват от оградата на строежа. За първи и единствен път в живота си виждам московска тълпа, демонстрираща бясно своето негодувание. Много жилища са вече без никакво отопление - счупили са се котлите. Старци и деца са на легло с възпаление на белите дробове. Положението е трагично, защото в новите жилища няма нито печки, нито спомагателна система за отопление, а електрическите нагреватели отдавана са изчезнали от магазините. Някои са успели да изпратят децата при бабите и дядовците им на село, където при всякакъв студ в къщите е топло. Но не всички имат тази възможност и гневът нараства.

Вече няма дъски, с които може да се поддържа огъня, някои заплашват да изгорят дървените врати на входовете, други се опитват да свалят гумите от машините на строежа и всичко това започва да прилича на бунт. Идва милицията. Тълпата шуми недоволно, отдръпва се, постепенно се разотива и скоро ние оставаме почти сами. Със замръзнали лица, със залепнали от студа ноздри, със заскрежени вежди се връщаме у дома, след като категорично ни е предложено да "освободим площадката".

Това продължи само няколко минути, но резултатът не се забави. През нощта бяха изпратени специални бригади да поправят повредените котли и на сутринта всички се поздравяваха. Без вчерашния случай, казваха те, никой нищо нямаше да направи.

Същата вечер отиваме на село да посрещнем Нова година. Наши приятели живеят там цяла година в къща сред брезова горичка. Мястото е направо от вълшебна приказка. Току виж се появила Снежанка и тръгнала по градината. Студът е омагьосал всичко наоколо, снегът скърца под краката, небето е с дълбоко син цвят. Всичко е замряло, нито едно клонче не помръдва. Само кучето Изюм изскача няколко пъти на двора и с всички сили тича обратно, за да се свие на кравай до камината. Това е единственото в спомените ми куче, което веднъж обърна гръб на кокал с гримаса на отвращение, почти махна пренебрежително с лапа - така беше преяло на Рождество. Ние наистина преяждаме. Ето вече трети ден ни сервират различни ястия, които просто е невъзможно да не се опитат.

Синът ми Владимир спи, прегърнал кучето, на килима до камината. На всеки половин час излизаме за дърва и да припалим колата. Ти се измъчваш от мисълта за хората, изпратени на заточение в Сибир. Представяш си как те - зле облечени, гладни - прекарват дълги месеци на страшния студ, опитвайки се да оживеят. И ни става криво в нашия топъл и уютен дом..

В най-щастливите свои минути ти винаги си спомняш за страшните времена, за войната, за тези, на които не им е добре...

През седемдесет и трета година пътуваме за Западен Берлин през Полша и Източна Германия. По време на целия път ти си мрачен и напрегнат. До хотела излизаш от колата и непременно искаш да видиш Берлин - първия западен град, в който ще спрем за няколко часа. Вървим по улицата и ми е болно да те гледам. Бавно, широко отворил очи, ти минаваш покрай изложени невиждани богатства - дрехи, обувки, коли, плочи - и шепнеш:

- И всичко това може да се купи, само да влезеш в магазина...

Отговарям:

- Така е, но трябва да имаш пари.

В края на улицата спираме пред витрината на магазин за продукти: лавиците се огъват от месо, кренвирши, салами, плодове и консерви. Ти бледнееш като платно и изведнъж се свиваш на две, прилошава ти. Когато най-сетне се връщаме в хотела, едва не плачеш:

- Как е възможно? Нали изгубиха войната, а имат всичко, а ние победихме и нямаме нищо! Няма какво да купим, в някои градове няма месо, нищо не достига навсякъде и винаги!

Тази първа, толкова дългоочаквана среща със Запада предизвиква непредвидена реакция. Не щастие, а гняв, не учудване, а разочарование, не обогатяване от откриването на новата страна, а осъзнаване на това колко по-зле живеят хората в твоята страна от хората тук, в Европа...

През тази нощ ти не затваряш очи. Ти произнасяш, все едно бълнуваш, откъслечни фрази, след това дълго мълчиш. Войната е изгубилите се деца, сирачета, събрали се на групи като вълчета - озлобени и гладни, скитащи по обезкървената страна. Войната е жените, върху които е легнала цялата тежест на мъжката работа, смазвайки ги двойно. Войната е блокадата на Ленинград, дългите месеци на ужас и отчаяно мъжество, когато животът продължава въпреки всичко, оркестрите от старци-музиканти, свирещи почти беззвучно, умиращи от глад и умора. Войната е няколкото милиона инвалиди с непоправимо осакатени тела и души. Сега ти седиш до прозореца като вкаменен и разказваш с някакъв чужд глас: мъж на тридесет и пет години изгубил двете си ръце и двата си крака. Такива се наричат "самовари". Вдигат го, преобличат го, мият го, хранят го. Слагат го на леглото, подобно на кутия, а той не спи. Сутринта го поставят на специален стол с високи крака, нещо като детско столче. Жена му, на която са донесли от войната този чувал със страдания, се грижи за него, гледа го. Казали са й, че нейният безпомощен мъж ще живее още сто години. Здрав е, сърцето, освободено от задължението да изтласква кръв към ръцете и краката, ще бие много дълго. Тя го обича, тя иска той да живее, дори на тази цена. Отначало той отказва да говори. Но една вечер започва да пита за къщата, за живота в квартала. Жената е щастлива, че се интересува от това, и разказва някакви наполовина измислени случки, ставащи у съседите и навън.

Животът върви по реда си, кварталът е застроен наново. Правят се сватби. Мъжът казва, че иска сам да види как живеят хората, но как да се направи това? От кутията и дори от стола си не вижда нищо. Жената го прибутва до прозореца. Така може да гледа слънцето и цъфтящите дървета. Пролет е. Мъжът гледа внимателно набъбналите пъпки, прозорците, измити от залепените през зимата ивици хартия. Той гледа как долу на двора играят деца. Слънцето припича и постепенно ги разсъбличат като луковици от тежките зимни дрехи... Съседите свикват да виждат зад прозореца лицето на мъжа. Става по-топло, прозорците могат да бъдат отворени. Силната жена намества грижливо безпомощния си мъж на високия стол до прозореца. Мъжът се навежда, хваща със зъби пердето на цветя, измъква се с нечовешки усилия от стола, залюлява се, прехвърля се през перваза и като отваря устата си, се освобождава завинаги от задължението да живее.

Кто сказал: "Все сгорело дотла,

больше в землю не бросите семя... "

Кто сказал, что Земля умерла?

Нет, она затаилась на время...

Материнства не взять у Земли,

не отнять, как не вычерпать моря.

Кто поверил, что Землю сожгли?

Нет, она почернела от горя.

Как разрезы, траншеи легли,

и воронки - как раны зияют.

Обнаженные нервы Земли

неземное страдание знают.

Она вынесет все, переждет,

не записывай Землю в калеки.

Кто сказал, что Земля не поет,

что она замолчала навеки?!

Нет! Звенит она, стоны глуша,

изо всех своих ран, из отдушин,

ведь Земля - это наша душа,

сапогами не вытоптать душу.

Кто сказал, что Земля умерла?

Нет, она затаилась на время...

В деня на Победата гледаме хрониките от военното време. Водят немски пленници по московските улици. Дългата колона се движи бавно, хората са с мръсни изпокъсани дрехи, мнозина са ранени, някои са много млади - почти деца, но има и старци. Те вървят с наведени глави, гледайки в краката си. На няколко метра след тях се движат машини, които мият от улиците следите им. По тротоарите - тълпи от хора. На лицата са изписани всичките чувства на народа победител, преминал през години на страдания, враждебност, ненавист и злоба. Някои плачат, спомняйки си навярно преживяното. И все пак по улиците е тихо. Нито викове, нито проклятия. Само струи водата, измиваща земята от мръсотията.

Изведнъж някаква жена се отделя от тълпата и се приближава към един немски юноша. Струва ти се, че всеки миг ще го удари. Но тя изважда изпод широкото върху нея мъжко сако комат хляб и го протяга на детето. Никога няма да забравя израза по лицата на пленниците - израз на срам и недоверие, а след това - на удивление и благодарност. Те вървят и като нямат възможност да спрат дори за секунда, обръщат назад главите си, още дълго изпращайки с очи жената, която им е простила.

Една вечер ти се връщаш леко пийнал и като се просваш на дивана, ми казваш:

- Бях при Хрушчов.

На удивения ми поглед отвръщаш, че откакто е загубил властта, Хрушчов живее близо до Москва, че просто те е поканил и че на тебе също ти е било любопитно да се срещнеш с човека, който е бил ръководител на Съветския съюз и до известна степен е помогнал за либерализацията на изкуството, а най-вече - направил е доклад за престъпната дейност на Сталин. Ти си взел китарата и си отишъл при него. На масата имало пирожки и, разбира се, ледена водка - Никита Сергеевич обича да си пийва. Той веднага ти задава куп въпроси. Интересно му е да разбере как пишеш песните за войната. Той предполага, че фронтоваците са ти разказвали много за нея. Когато му обясняваш, че всичко, което пишеш, се появява почти без съзнателно усилие, че ти е необходимо само да влезеш в кожата на героите като актьор, за да разкажеш за събития, в които естествено не си участвал, Хрушчов много се учудва.

Ти на свой ред му задаваш въпроси и пееш. В здрачината виждаш кръглото зачервено лице на бившия Първи секретар. Ти го питаш за художниците-абстракционисти, чиято изложба е заповядал да бъде унищожена с булдозери. Той се зачервява още повече и като се удря с ръце по коленете, направо избухва:

- Излъгаха ме! Не ми обясниха, аз не разбирам нищо от живопис, аз съм селянин!

И като въздъхва, добавя:

- Изобщо, казаха ми, че всичките са педераси.

Като завършваш разказа за тази среща, ти ме гледаш тъжно:

- Кой знае, ако някой тогава беше поговорил с него, както аз сега, може би шестдесетте години щяха да станат епоха в развитието на съветското изкуство.

Но отърсвайки се от тези оптимистични мисли, казваш:

- Когато са там, на върха, дори не можеш да ги видиш, камо ли да поговориш...

Това, което всички наричат "китайски цикъл", са в действителност няколко песни, написани през шестдесетте години. Тези песни са предизвикали такова неудоволствие у китайското правителство, че ти е било забранено да посещаваш Китай "за вечни времена". Трябва да кажа, че ти наистина не си се въздържал в изразите...

Връщайки се с кола от Париж в Москва, обсъждаме събитията, дума по дума си спомняме всички твои текстове... Невероятно! Като че ли това е някаква ярка хроника на събитията, разтърсващи великия Китай. И всичко е казано с почти божествено провидение - нали си писал тези песни няколко години преди събитията. Самият ти се учудваш. Като пристигаме в Москва, ти викаш приятелите си и не без гордост им казваш:

- Аз съм ясновидец.

И отново започваш да пееш песните от "китайския цикъл" за голяма радост на присъстващите...

Сред любимите ти артисти има един, нежността ти към когото е безгранична. Казва се Енгибаров. Той е млад, в него всичко е прекрасно. Той също е нещо като поет, той кара публиката да се сме и да плаче - и деца, и възрастни. Този вълшебник открадна палмата на първенството от стареещия Олег Попов и от други традиционни циркови клоуни. Той работи в минорни тонове. Никакви торти с крем по лицето, червени носове, раирани панталони, огромни обувки. Чупейки чинии, той превключва публиката от бесен смях на пълна тишина, а след това се учудваш, че в гърлото ти стои буца, и ето че хората вече вадят носните си кърпи, за да изтрият крадешком сълзите си. Този удивителен атлет твори чудеса на арената и ако ти можеш за няколко секунди да направиш "крокодил на една лапа", той без видимо усилие може да остане повече от минута в това положение. Ние често се срещаме в цирка в компанията на добряка Никулин, който така обича децата, че ги вози с десетки в колата си из Москва. Във вашите отношения се чувства взаимно възхищение.

...Веднъж ти се обаждат по телефона и аз виждам как лицето ти чернее.

Ти слагаш слушалката и започваш да ридаеш като малко момче, хлипайки. Прегръщам те, а ти крещиш:

- Енгибаров е умрял! Днес сутринта на улици "Горки" му е станало зле на сърцето и никой не му е помогнал, помислили са, че е пиян!

Ти започваш да ридаеш с нова сила.

- Умрял е като куче, направо на тротоара!

Във всеки период от своя живот ти имаше по някой сърдечен приятел. За дванадесет години бяха седем. Поразяваше ме колко ти е необходимо тяхното присъствие, общите ви тайни, седенето в кухнята по цели нощи. Сред тези приятели бяха: Иван - актьор от твоя театър, талантлив човек с несполучлива съдба, Володарски - твой другар от детството и приятел по пиене, по-късно оказал се предател. Още един приятел, специалист по електроника, дълго беше твой звукооператор и като разполагаше с оригиналите на твоите записи, търгуваше с тях. Всички тези хора бяха само лакеи, които ти днес или утре оставяше в сянката на забравата.

Но един приятел ще остане завинаги. Когато ме запознаваш с този човек, вече зная, че се е върнал оттам, откъдето не всички се връщат. Бил е осъден на безсмислен срок - сто и седемдесет години, и амнистиран след ХХ конгрес, но след като вече е прекарал шестнадесет години в лагерите. Шестнадесет години каторга в Сибир заради безобидно писмо, в което цитирал изпаднал в немилост поет. Тези години превърнали моряка, влюбен в руския език, в човек, спасил се от ада. Той оживял, този здрав мъж. Като се ръкува с мене, ми протяга без стеснение осакатената си ръка, която, както разбирам същата вечер от твоя разказ, пъхнал в огъня, където се нажежавали инструментите за мъчения, и казал на палачите: "Напразно се стараете. Безполезно е да ме разпитвате". Това предизвикало дори тяхното възхищение. Със същата ръка в друг лагер на разпит след неуспешен опит да избяга той разбил чугунената печка, нанасяйки й страшен удар. Вместо ръка останали парчета месо. От това зрелище потръпнали дори тъмничарите.

Този четвъртит човек има само една слабост: всяка сутрин търпеливо сресва от ушите си нагоре кичурите коси, за да прикрие плешивостта си и да създаде впечатление за прическа. Когато започва да духа вятър, тази кичури се отделят от главата му и се развяват като знаме. Ние се шегуваме безобидно с това негово кокетство. Сега той е геолог и оглавява бригада бивши затворници, за които животът в града е станал непоносим. Не им достигат простор, въздух, свобода. През по-голямата част от годината те живеят в огромната сибирска тайга. Вертолетът ги стоварва там с необходимата техника за търсене на полезни изкопаеми. Те строят временни жилища, организират своя тежък, почти монашески живот - без жени, без водка. Работата е изнурителна, но за нея плащат много добре. Връщането им в Москва е празник, но лицата им винаги остават сериозни. Веднъж идват у дома. Със сълзи на очи те слушат песните, написани по техни разкази, кимат с глави и, без да кажат нито дума, те стискат в обятията си. Между тях са се оформили удивителни отношения. Те се разбират от половин дума. Един от тях, като се извръща неловко, си скъсва някак копчето на сакото и моли твоя приятел да му го зашие. Преди да успея да реагирам, той взема игла и конец и зашива акуратно копчето, продължавайки разговора. Те нямат нито началници, нито подчинени. Трагичните години, прекарани заедно, сякаш са пречистили душите им. Няма вече суета, ревност, желание да изглеждат други. Те са истински обикновени и добри.

С мене не говорят за миналото, стесняват се. Но аз зная техните истории от твоите песни, например от песента за един от многобройните опити на твоя приятел да избяга. За това всеки път му давали още години дотолкова, че би трябвало да е безсмъртен, за да ги излежи до края.

Група от петдесет затворници отишла на сеч в гората доста далече от лагера, пазели ги само трима въоръжени войници с овчарки на каишки и твоят приятел решил да рискува. В безкрайната тайга, простираща се на хиляди километри, е почти невъзможно да се оживее и пазачите знаят това отлично. Явно затова и не търсят много избягалите. Трябва само да се скриеш в снега и да изчакаш необходимото време. Твоят приятел вижда как един от другарите му се опитва да избяга. Но го забелязват, охраната вика, пуска кучетата. Човекът се изправя, прави няколко скока, свисти куршум, той пада съвсем близо до мястото, където се крие твоят приятел - черепът му е раздробен. Кучетата се нахвърлят на трупа, започват да лижат мозъка и толкова са възбудени от кръвта, че не чувстват присъствието на живия човек. Пазачите влачат тялото за краката, то оставя по снега кървава следа, по която вървят кучетата, навели надолу муцуните си. Твоят приятел успява да издържи няколко дена в ледената пустиня, но след това го хващат отново, полумъртъв от студ.

Друг разказан от него случай из лагерния живот не може да се види и в кошмарен сън. Трима затворници успяват да излъжат бдителността на охраната. Те са се приготвили добре - имат ножове, храна и топли дрехи. Най-възрастният от тях се е срещнал в лагера със сина си, когото не е виждал много години. По ирония на съдбата той го е проклел, разбирайки от новопристигнали в лагера, че работи в органите. И ето че и двамата са затворници. Това се случвало често в онези страшни времена: палачът да лежи заедно с жертвата и всекидневният ужас заличавал миналото, те ставали по-близки, единият, защото започвал изведнъж да разбира какво е направил, другият, защото виждал бъдещия си мъчител на свой ред унижен и бит, доведен до животинско състояние, а тогава злобата минавала и на жертвата й ставало жал за палача. И освен това подобна връзка между тях давала на тези хора без бъдеще поне общо минало.

Помирилите се баща и син вървят един след друг, третият беглец е почти момче. Три поколения тънат в безкрайното пространство. Храната свършва, те се опитват да ловуват, но дивечът там се среща рядко, а ножовете не са най-доброто оръжие за ловуване. Дълбокият сняг им пречи да бягат и тримата, отслабнали, дори не правят опити да хванат редките зверчета, на които се натъкват внезапно в гъсталаци на тайгата. Бащата, чувствайки приближаването на края си, заставя двамата млади хора да се закълнат, че като умре, ще го разрежат на парчета и ще се хранят с месото му, "за да оживеят и да свидетелстват" - казва той. Старецът умира в ръцете на сина си, успокоен от тържествената клетва.

Те оживяват, но не успяват да свидетелстват. Нощите им са отровени от кошмари, а дните им са завинаги изпълнени с омраза към сляпата система, която ги е направила людоеди.

Был побег на рывок -

Наглый, глупый, дневной.

Вологодского – с ног

И – вперед головой.

И запрыгали двое,

В такт сопя на бегу,

На виду у конвоя

Да по пояс в снегу.

Положен строй в порядке образцовом,

И взвыла «Дружба» – старая пила,

И осенили знаменьем свинцовым

С очухавшихся вышек три ствола.

Все лежали плашмя,

В снег уткнули носы,

А за нами двумя -

Бесноватые псы.

Девять граммов горячие,

Как вам тесно в стволах!

Мы на мушках корячились.

Словно как на колах.

Нам – добежать до берега, до цели,

Но свыше – с вышек – все предрешено.

Там у стрелков мы дергались в прицеле

Умора просто, до чего смешно.

Вот бы мне посмотреть,

С кем отправился в путь,

С кем рискнул помереть,

С кем затеял рискнуть..

Где-то виделись будто.

Чуть очухался я,

Прохрипел: "Как зовут-то?

И какая статья?"

Но поздно, зачеркнули его пули

Крестом – затылок, пояс, два плеча.

А я бежал и думал: «Добегу ли?» -

И даже не заметил сгоряча.

Я к нему, чудаку, -

Почему, мол, отстал?

Ну, а он – на боку

И мозги распластал.

Пробрало – телогрейка

Аж просохла на мне.

Лихо бьет трехлинейка.

Прямо как на войне.

Как за грудки, держался я за камни,

Когда собаки близко – не беги.

Псы покропили землю языками

И разбрелись, слизав его мозги.

Приподнялся и я,

Белый свет стервеня,

И гляжу – кумовья

Поджидают меня.

Пнули труп: "Сдох, скотина,

Нету проку с него.

За поимку – полтина,

А за смерть – ничего ".

И мы прошли гуськом перед бригадой,

Потом – за вахту, отряхнувши снег.

Они – обратно в зону, за наградой,

А я – за новым сроком за побег.

Я сначала грубил,

А потом перестал.

Целый взвод меня бил -

Аж два раза устал.

Зря пугают тем светом -

Тут – с дубьем, там с кнутом.

Врежут там – я на этом.

Врежут здесь – я на том

А в промежутках – тишина и снеги,

Токуют глухари, да бродит лось

И снова вижу я себя в побеге,

Да только вижу, будто удалось.

Надо б нам вдоль реки, -

Он был тоже не слаб.

Чтоб людям не с руки,

А собакам – не с лап.

Вот и сказке конец,

Зверь бежал на ловца

Снес, как срезал,

Беглецу пол-лица.

Я гордость под исподнее упрятал,

Видал, как пятки лижут гордецы.

Пошел лизать я раны в изолятор -

Не зализал, и вот они, рубцы.

Все взято в трубы, перекрыты краны,

Ночами только воют и скулят.

Но надо, надо сыпать соль на раны.

Чтоб лучше помнить. Пусть они болят.

Ние сме в Париж, годината е седемдесет и осма. Аз гледам по телевизията предаване за лов на вълци от вертолет. Във филма, заснет в Сибир, е показано как унищожават глутница вълци. Обезумелите животни се опитват да се заровят в снега, вдигат изкривени от отчаяние муцуни към ревящите машини, откъдето като дъжд лети смъртта. Скоро снегът се покрива с дълги кървави пътечки. Почти никой не оцелява в тази касапница.

По телефона ти преразказвам филма. През нощта ти пишеш песента "Охота с вертолета" - продължение и в известен смисъл заключение на "Охота на волков".

Словно бритва, рассвет полоснул по глазам,

Отворились курки, как волшебный Сезам,

Появились стрелки, на помине легки, -

И взлетели стрекозы с протухшей реки,

И потеха пошла в две руки, в две руки.

Мы легли на живот и убрали клыки.

Даже тот, даже тот, кто нырял под флажки,

Чуял волчие ямы подушками лап,

Тот, кого даже пуля догнать не могла б, -

Тоже в страхе взопрел – и прилег, и ослаб.

Чтобы жизнь улыбалась волкам – не слыхал.

Зря мы любим ее, однолюбы.

А у смерти – красивый широкий оскал

И здоровые, крепкие зубы.

Улыбнемся же волчьей ухмылкой врагу -

Псам еще не намылены холки.

Но – на татуированном кровью снегу

Наша роспись: мы больше не волки!

Мы ползли, по-собачьи хвосты подобрав,

К небесам удивленные морды задрав:

Либо с неба возмездье на нас пролилось,

Либо света конец, и в мозгах перекос -

Только били нас в рост из железных стрекоз.

Кровью вымокли мы под свинцовым дождем -

И смирились, решив: все равно не уйдем!

Животами горячими плавили снег.

Эту бойню затеял не Бог – человек:

Улетающих – влет, убегающих – в бег.

Свора псов, ты со стаей моей не вяжись -

В равной сваре за нами удача.

Волки мы! Хороша наша волчая жизнь.

Вы – собаки, и смерть вам – собачья!

Улыбнемся же волчьей ухмылкой врагу.

Чтобы в корне пресечь кривотолки.

Но – на татуированном кровью снегу

Наша роспись: мы больше не волки!

К лесу! Там хоть немногих из вас сберегу!

К лесу, волки! Труднее убить на бегу!

Уносите же ноги, спасайте щенков!

Я мечусь на глазах полупьяных стрелков.

И скликаю заблудшие души волков.

Те, кто жив, – затаились на том берегу.

Что могу я один? Ничего не могу!

Отказали глаза, притупилось чутье…

Где вы, волки, былое лесное зверье.

Где же ты, желтоглазое племя мое?!

Я живу. Но теперь окружают меня

Звери, волчьих не знавшие кличей.

Это – псы, отдаленная наша родня,

Мы их раньше считали добычей.

Улыбаюсь я волчьей ухмылкой врагу,

Обнажаю гнилые осколки.

А на татуированном кровью снегу

Тает роспись: мы больше не волки!

След няколко дена ме канят да гледам филма на Крис Маркер "Във въздуха - червен цвят!" Последните кадри от него са на същия лов на вълци. Съвпадението е плашещо... Разказвам на Крис историята на песента. Той ми иска текста, превежда го и го пуска в началото на великолепния си документален филм.

Унгария, края на седемдесет и седма година. Времето е мрачно, тежки облаци са надвиснали над аерогарата. Чакам те вече два часа - трябва да дойдеш в Будапеща за снимки във филма, в който се снимам и аз. Самолетът закъснява и, както винаги в Източна Европа, не ни дават никакви обяснения. Изведнъж чуваме бученето на самолетните мотори. В малката чакалня, където хората са се скупчили, всички вдигат очи към тавана и най-сетне се устремяват навън. Хладният въздух щипе бузите ни. Самолетът се е заледил в студената мъгла и, натежал, едва не удря при снижаването си контролната кула. Сред тълпата преминава ропот. Казвам си на ум: "По дяволите, едва премина!" Самолетът отново набира трудно височина, пренатоварените мотори реват. Страшно ми е, ти си там и всичко е толкова ненадеждно. След три акробатически полета над аерогарата самолетът изчезва. Съобщават на унгарски, че самолетът, летял по линия № 602, няма да се приземи в Будапеща, че пътниците ще бъдат докарани с влак сутринта в пет часа и тридесет минути. Разбирам всичко това от сюрреалистичния разговор, когато на моя неразбираем за тях руски език ми отговарят на немски, който аз разбирам лошо. Унгарците не понасят да говорят на руски, затова пък с удоволствие отговарят на немска реч. Вечерта на следващия ден трябва да заснемем единствената ни сцена във филма. Режисьорът Марта Месарош ти дава малък епизод. И двамата се радваме, нали никога още не сме се снимали заедно. Но скоро това става не толкова весело, защото ти имаш само два свободни дена, а лошото време ни отнема и нощта. Не сме се виждали вече много седмици. За това време са се натрупали толкова много неща...

Отивам в хотела, за да поспя малко. Искам да бъда красива за двойната среща - в живота и на екрана.

Точно в пет и половина влакът пристига на гарата. Облечена съм в шуба, но ми е много студено, може би просто не съм се наспала. Виждам те в края на перона - бледен, с два огромни куфара, които не са ми познати. Ти ми се усмихваш и отчаяно кимваш на потресаващо красивата негърка, която слиза от вагона след тебе. Тя е от джазовата група, дошла на гастрол в Будапеща. Цяла нощ сте говорили във влака. И, разбира се, ти нямаш сили да се противиш на женското очарование! Аз все пак успявам да се усмихна и, без да те прегърна, вървя заедно с тебе в компанията на красавицата до вратата на гарата.

Нервнича заради провалилата се среща и не успявам да скрия настроението си. Никога не зная какъв ще те видя след дълга раздяла. Живеем в толкова различни страни, в толкова различни светове, че ни е необходимо време, за да свикнем отново един с друг. Трябва да отидем в студиото, да вземем текста (играем на руски език), да репетираме малко сцената. Главата ме боли силно и от твоя отсъстващ вид ми става съвсем тъжно. За всеки случай душа скришом въздуха, но ти не миришеш на водка и вече не мога да разбера нищо. Гледаш някак си през мене и в очите ти ме плаши някаква пустота.

Сцената трябва да бъде заснета на малка селска уличка. От сутринта вали сняг и наоколо е бяло и съвсем тихо. Прожекторите правят по снега големи жълти петна. Сцената е проста: аз играя омъжена жена, която е поканена в събота вечер на кино от свой колега. Излизаме от киното, бъбрим и изведнъж, без какъвто и да е повод, ти ме целуваш. Аз се смея, ти се обиждаш, аз ти казвам, че за първи път съм целунала чужд мъж и че това не е толкова неприятно. Оставям те да стоиш с удивено-разочарован израз на лицето и си тръгвам. Стоп кадър.

Снимаме няколко дубъла. Всеки път се случва чудо - твоите празни очи пламват хитро, мигрената ми изчезва, ти ме целуваш и ние живеем за камерата няколко минути, които не успяхме да изживеем в действителност.

Минаха много години. И едва сега разбирам причината за моето безпокойство. Студената паника, която видях тогава в очите ти, се появява у наркоманите, когато не получат навреме своята доза наркотик.

А между другото на екрана мъжът е страстно влюбен в жената и тя не е равнодушна към него.

И двамата сме деца на града. Улицата е била първата ни площадка за игри. Ти си израснал в центъра на Москва, аз - в Париж. Но на девет години ти попадаш в Германия, в малко градче сред гори и полета. Ти живееш там свободен и задоволен, глези те твоята мащеха леля Женя. Подаряват ти овчарка и ти се разхождаш с нея из гората... Аз се премествам едва на петнадесет години в Мезон Лафит, край Париж, и започвам наистина да обичам селото и дърветата - посадила съм много дървета в градината край къщата. Всеки път, когато се върна от някое пътуване, донасям със себе си в мокри парцали някаква фиданка.

С първото ми идване в Москва ме обзема желанието да купя къща извън града. Но тогава се сблъсквам с почти неразрешим проблем: на чужденците е забранено да излизат на повече от четиридесет километра от Москва - само със специално разрешение. Освен това една къща близо до града струва луди пари, а и просто не се продават. И аз оставям тази мисъл. Още в началото на живота ни заедно, когато се връщаме от вилите на наши приятели в Подмосковието, всеки път започваме да мечтаем и си даваме дума да си купим някога наша къща. За няколко години прегледахме множество. Веднъж ни предложиха къща с участък от десет декара, с излаз на река, където растат брези и ели. Започваме да чертаем проекти за къщичката, обсъждаме възможни варианти. На мене ми се иска се да има камина и голяма кухня с врата към гостната стая. Ти искаш да има мансарда, където ще можеш да работиш. Мечтаем за вечери без съседи - ти ще свириш на китарата, ще пеем... Мечтаем за къпане през лятото, за зимни разходки, бродим край реката, любувайки се на великолепието на този девствен ъгъл, който все пак е толкова близо до града. Уви! Много бързо ще ни се наложи да се откажем от този замисъл: оказва се, че на петстотин метра от къщата се намира станция за радиозасичане, а ние все не можехме да разберем какво представляват металните антени, оградени с решетки и храсти. Естествено, на чужденци не се разрешава да живеят на такова място.

Друг път отиваме да разгледаме малка стара къща, боядисана в синьо и бяло, с градина, за която се грижи с любов дядото на едно семейство, който и продава къщата. Идваме там няколко пъти и аз се влюбих в тези места. Пием чай с изумително домашно сладко. Тихичко гори голямата кахлена печка. Една от горните стаи ще бъде твой работен кабинет. Ние градим планове, искаме да съборим преградите и да направим на първия етаж една голяма стая. До верандата расте огромна стара бреза и си представяме колко ще е хубаво да седим под нея в самия разгар на лятото и да пием силно изстудения малинов сок, рецептата за който ми даде старецът...

Сделката е сключена. Една пролетна сутрин идваме. Парите са в чантичката ми. Но по тъжното лице на стареца разбираме, че нещо пак са забранили. Обясняват ни, че в селото живеят предимно военни и затова присъствието там на опасна личност с чужденка е невъзможно. Тръгваме си от градината със сълзи на очи. Остава ми само снимката, на която старецът, усмихвайки се, ми протяга букет току-що набрани цветя.

Отчаяна от търсенето на изход, решавам по време на пътуването в Америка да купя къщичка на колела. Видяхме тези къщички на една изложба базар и на тебе много ти се прииска да си купим такава - компактна, с душ, кухня и система за отопление в случай на студено време. Ти си представяш как пътуваме по Русия, а след това можем да поставим къщичката някъде при приятелите си край Москва, за да живеем там. Пресмятаме всички преимущества: свобода на предвижване, удобство, умерената цена на бензина в СССР. Ти се запалваш, дори намираш съветски товарен кораб, където имаш приятел капитан, за да достави фургона до Одеса. Но се изясни, че струва цяло състояние. През годините на пътуванията изхарчих последните си спестявания и понеже се снимам все по-малко и по-малко, подобна покупка просто превишаваше моите възможности. И тогава се появява идеята да си построим къщичка на участъка при някого от нашите приятели.

Единственият човек сред нашите познати, който има вила с голяма градина, е твоят приятел от детството Едик Володарски. Той веднага се съгласява да ни отстъпи част от своя участък. Чертая плана: гостна с камина и кухня, две стаи, баня, вита стълба към покрива... От южната страна ще има тераса. Всичко е дървено и малко по размери.

Годината е седемдесет и осма. Започва епопея, за която си нямаме никаква представа. В тази страна е невъзможно да получиш по законен начин елементарен гвоздей или най-обикновена дъска. Затова на тебе ти се налага да кръстосаш целия град надлъж и нашир, за да намериш строителни материали. Купуваш ги, плащайки повече, на черно. Даваш концерти във всеки завод, във всяко учреждение, в склада, от който ти ги изнасят. Ти успяваш да получиш всичко необходимо - от основата до покрива: основата беше поставена за два дена от бригада строители, която правеше гаражи за някакъв санаториум наблизо. С покрива се занимаваха сценичните работници от твоя театър. Оградата беше от някакъв строеж и ни я продадоха една ли не като златна. След концерт в Московския клуб на газопроводчиците ни прекарват газ. След още един концерт ни застилат жакардови килими. Криво-ляво подбраната по цвят санитарна техника докарваме с кола на бърза помощ, след като сме се спазарили с шофьора. С една дума - абсолютно всичко получаваме само на черно. Без което нямаше да имаме нищо.

Обикновено става дума не толкова за пари, колкото за обмен. Един концерт за десет метра килим (по обикновения начин можеш да го получиш само със записване и за това трябва да се чака дълго). Тук изобщо се разменят постъпване в института за чуждестранна кола, няколко бутилки уиски за поставяне на предно автомобилно стъкло, билети за театър за пресни зеленчуци през зимата и така нататък.

През цялото лято варя огромни тенджери борш за работниците. Те живеят направо тук, на участъка, и всяка сутрин докарвам пълна кола с продукти. Ти си идваш преди свечеряване и понякога за всеобщо удоволствие пееш. Работата лекичко се придвижва, трябва да се завърши до зимата, но се появяват толкова различни трудности, че решаваме да спрем строителството до пролетта. Засега къщичката представлява само скелет, но вече има покрив и прозорци. Забиваме дъски вместо врати, като си даваме дума през седемдесет и девета да празнуваме нанасянето си. Тръгвам си от Москва с предълъг списък на нещата, които трябва да донеса следващия път. За щастие в последната минута ти хрумва добра идея. Един от нашите приятели, Олег, се връща от Лондон в Москва и има право да донесе със себе си един контейнер с мебели. Така ще можем да докараме всичко, което ни е необходимо за вилата.

Отивам в Лондон, а там тъкмо започва сезонна разпродажба и всички са се юрнали за покупки. Три дена поред прекарвам от сутрин до вечер в магазините сред неописуема тълпа и купувам всичко, с което можем да обзаведем и украсим нашата вила. Салон в английски стил, лампи, легла, всякакво домашно бельо, огромен хладилник, който, както ти беше помолил, постоянно прави кубчета лед. Купувам още съдове, фурна, кухненски комбайн. С една дума - разорявам се напълно, но съм ужасно щастлива, представяйки си как ще се зарадваш.

Когато се връщам обратно и се заемам отново със строителството на вилата, цялото главоболие започва отново. Откриваме, че радиаторите не са прочистени навреме и през зимата са се спукали - значи ще трябва да се сменят. Големите панели от пресовани стърготини са се раздули от влагата и е необходим компресор за сушене, който доставяме от "Мосфилм". Когато го включват в мрежата, бушоните на цялото село гръмват. Плочките с неопределен цвят, предназначени за банята, са се изпочупили почти всичкия, докато ги кара пиян до козирката шофьор. Но нашата постройка постепенно започва да прилича на истинска къща. В края на седемдесет и девета година пристигат мебелите. Прекарвам по цели дни сама, намествайки всичко вътре, но ме викат във Франция за снимки и аз заминавам. Така и не успяваме да отпразнуваме преместването си.

През пролетта на осемдесета година всичко е готово, но заради твоето тежко състояние прекарваме само две денонощия във вилата, за която толкова мечтахме. Всичките усилия, всичките изхарчени пари, всичките тези вещи никога няма да ни послужат. Две кратки нощи, няколко часа уединена работа, множество планове и надежди и всичко пропадна.

В края на краищата къщата - въжделение за твоите някогашни приятели, които смятат, че им принадлежи, защото е построена на тяхна територия - ще свърши под плуга на булдозера, който ще бъде докаран там от злоба след дълги пазарлъци между твоето семейство, стопаните на участъка и моите представители. Мебелите ще бъдат продадени, а вещите ще се окажат в дома на твоите предишни приятели. Исках да дам къщата на твоите деца, но стопанинът на участъка имаше други планове. Като видяха, че не могат да си я присвоят, разрушиха това, което не можаха да завладеят. Останаха само няколко снимки, направени през септември осемдесета година. Като ги гледам, не мога да не мисля, че ако ни бяха разрешили още отначало да си купим къща на село, може би това щеше да удължи с няколко години живота ти...

Вторият ми мъж, Жан-Клод Бруйе, е собственик на авиокомпания в Африка, той е пилот и добър човек. Двамата се сдружихте много.

На пръв поглед вие изобщо не би трябвало да се харесате: първо, заради мене, второ, заради вашите сложни и силни характери. Освен това единият е антикомунист до мозъка на костите си, а ти си дошъл от Русия; единият е предприемач, а другият - човек на изкуството. Като добавка нито ти знаеш френски, нито той руски. И все пак малко хора са били свързани с такава дружба. Твоя счупена китара остана да виси завинаги на стената в жилището на Жан-Клод. Той ни канеше при себе си и нашият живот на островите в Тихия океан винаги беше нещо като меден месец. Последният път бяхме поканени на четвъртата сватба на Жан-Клод и трябваше да се срещнем на Таити. Аз летя за там от Париж, а ти ще дойдеш по-късно, след концерт в Калифорния.

Празникът е в самия си разгар. От всички острови са дошли музиканти и танцьори. Синовете ми Игор, Петя и Владимир те чакат със същото нетърпение като Жан-Клод.

Огорчава ни твоята телеграма: не си получил виза за Таити и ни чакаш в Лос Анжелос. Но сватбата на Таити е нещо толкова красиво! Ден и нощ - музика, танци. Моите деца и приятели са на седмото небе от щастие.

След две седмици заминаваме с Жан-Клод и жена му за САЩ. Ти ни посрещаш на аерогарата с ръце, пълни с подаръци - дървени съдове, шалове, последните ти плочи. Жан-Клод сваля скъпоценния си часовник и ти го дава. Ти никога по-рано не си носил часовник, но този ще ти остане до последния ден.

До връщането в Москва остават две седмици. Прекарваме ги при един приятел, Майк Миша - композитор на фолклорна музика. Той има чудесна къща на брега на океана. Красивата му лайка ни прави компания. Майк има малко студио за звукозаписи, където прекарваш цели дни. Не зная какво да мисля - не ядеш, не спиш, непрекъснато говориш. Между другото, имайки в миналото тежък опит в борбата с наркоманията на най-големия ми син, би трябвало да разбера тези явни признаци. Освен това се появява още един проблем. Не сме се виждали дълго, и след като сме се срещнали най-сетне, заспиваме, прегърнати нежно, и само това. Обзема ме още неясно безпокойство, но си казвам, че това ще мине, и се правя на безгрижна, старая се да се смея, водя те в малки китайски ресторантчета, на кино. Виждаме се с моя братовчед Игор, той е художник и многобройното му семейство ни посреща топло. Разхождаме се дълго по плажа, по брега на океана, гледаме как излитат върху вълните дъските с платна за уиндсърфинг. Понякога ти се опитваш да ми обясниш какво става с тебе, но сам се объркваш, а и аз не успявам да скрия от тебе обзелото ме безпокойство. Като ме познаваш добре, ти се страхуваш да не направя нещо със себе си: говорила съм ти за моето отвращение към наркотиците - няколко години те убиваха пред погледа ми моя син. Подсъзнателно се съпротивлявам с цялото си същество на очевидността и не виждам, не разбирам, не искам да разбера!..

А ти вероятно разчиташе на моята помощ - нали с твоето пиянство се борихме заедно. Изпробвахме всичко. Опитвах се да пия заедно с тебе, но много бързо това двойно падение ни доведе на границата на лудостта. Водката ни свързваше само в краткия миг на еуфорията, за да ни откъсне след това един от друг. Тогава решихме да не държим повече алкохол у дома.

Веднъж ми хрумва, че трябва да сме равни с тебе и също ми имплантират есперал. Повече не можем да пием - нито ти, нито аз. Но за мене това е малка жертва: аз пия само за забавление, нямам никаква необходимост от това и ти почти ми се сърдиш, че ми е толкова лесно. Когато лекарите казват, че цигарите са опасни за твоето вече болно сърце, веднага преставам да пуша: слагам на масата пакета, започнат сутринта, изваждам от чантичката си двата други, купени за вечерта, и ти казвам, че повече няма да се докосна до цигари. Тази моя постъпка ти подейства тежко - ти се вбесяваш от това, че не можеш дори да ограничиш пушенето. Ти ми се сърдиш, но аз не забелязвам нищо, не виждам как омагьосаният кръг се затваря. Обзе ме глупава гордост за силната ми воля. Нали на обикновения уравновесен човек нищо не му пречи да спре. Много е лесно да се избере живота, когато не те привлича смъртта. Много е лесно да играеш по всички правила, когато не си поет в немилост, лишен от признание.

Отнасям охлаждането ти към мене за сметка на умората, обикновена за съпружеска двойка, живяла заедно повече от десет години. Тогава не знаех, че това е заради морфина. И най-важното - ти очевидно се беше отчаял да оживееш и това беше нещо като висш отказ на същество, готвещо си да си отиде от живота. Научавам - защото всичко в края на краищата се научава - за многобройните ти изневери. Просто болна от ревност, не разбирам, че всичко това са отчаяни опити да се вкопчиш в живота, да докажеш на себе си, че още съществуваш. Аз не чувам това, което се опитваш да ми кажеш. Това е улица без изход. Ти крещиш за най-главното, аз виждам само това, което е на повърхността. Ти стенеш за своята любов, аз виждам само изневярата. Осъзнавам страшната действителност едва тогава, когато вече нищо не може да се поправи. Твоето изтощено сърце престава да бие. За първи път на двадесет и пети юли седемдесет и девета година, на концерт в Бухара. Ти падаш на сцената. Пряка инжекция в сърцето те връща към живота. Една година по-късно - в същия ден - на двадесет и пети юли осемдесета срещата със смъртта се осъществява. Помня как веднъж ми каза:

- Ти виждаш, че не й трябвам - на величествената дама в черно. Аз също не бързам много да се запозная с нея.

Между другото ти направи всичко, за да се подготвиш и да не закъснееш за срещата.

Одеса, шестдесет и осма година. Ти се снимаш в един от най-успешните си филми "Служили два товарища", играеш бял офицер, който на края на филма след жестоки боеве решава да отплава с параход и да напусне завинаги Русия. Твоят великолепен бял кон се хвърля в морето след кораба... Ти обичаше много тази роля, в нея беше показан раним човек, достигнал до отчаяние, но въпреки всичко силен и горд до края. Той се самоубива само защото разбира: рухнал е целият свят и животът е изгубил смисъла си. Но в окончателния вариант на филма тази идея изчезва. Останали са само няколко сцени - между другото прекрасни - и някаква недоизказаност. Цензурата, чувствайки успеха на ролята, е късала и рязала! Герой на филма трябва да бъде естествено войникът от Червената армия...

Тук, в Одеса, ти изигра една от големите си роли, този път за телевизията. Петсериен филм, разказващ за работата на милицията през четиридесетте години. Популярността на филма беше такава, че градът опустяваше, когато даваха поредната серия. Нещо повече, това беше един от малкото твои "положителни персонажи". Но каквото и да правеха "те", ти се харесваше на публиката дори - а може би и повече - "извън закона", защото това съответстваше по-добре на представата, която имаха за тебе хората, слушали твоите първи песни, разказващи за живота на уличните московски момчета, хулиганите, крадците, измета. Освен това, ограничавайки те в това амплоа, "те" - както винаги наричат в СССР държавните чиновници - само увеличаваха по този начин твоята популярност. С годините в твоята поезия започнаха да се появяват по-задълбочени теми. Ти игра и други роли. И - волю-неволю - "те" в края на краищата ти разрешиха да играеш в "Каменният гост". Тази последна роля постави всичките проблеми, които могат да се намерят в последните твои стихове: преодоляването на себе си, болезнения въпрос за смисъла на живота, възмущението от произвола, бунтарския хумор в отговор на липсата на свобода, предизвикателството. И в крайна сметка принасянето в жертва на собствения живот.

- Да напусна Русия? Защо? Аз не съм дисидент, аз съм човек на изкуството.

Ти казваш това в Ню Йорк по време на знаменитото предаване на Си Би Ес "Шестдесет минути". Лицето ти се е зачервило, а очите ти са побелели - ядосан си.

"Аз работя със словото, необходими ми са моите корени, аз съм поет. Без Русия съм нищо. Без народа, за който пиша, ме няма. Без публиката, която ме обожава, не мога да живея. Без тяхната любов се задъхвам. Но без свобода умирам".

Разбира се, ти не казваш това, тези изречения, свързващи се помежду си с течение на времето, аз събирам от нашите разговори. В тях се съдържат дванадесет години доверителни разговори, викове, признания, разриви. Тези мисли са почти във всичките твои песни. Когато важният чиновник от американската телевизия те пита защо не оставаш и най-вече как си попаднал тук, на тебе ти е толкова трудно да му отговориш, колкото и на важния чиновник от ОВИР, който пита: "Защо постоянно ходите там? Какво, място ли не ви стига тук?"

От това двойно противоречие няма изход. Може би отначало всичко е било по-просто. Като младеж си мечтаел, както хиляди съветски хора, за страните "зад граница" - за Франция и Съединените щати, а може би и за по-екзотични страни, за Нова Зеландия например. Дори и мисъл не би могло да има, че може да се отиде там, това не е било възможно за никого, освен за някои от децата на дипломатите. Държавите отвъд "желязната завеса" са били през петдесетте и шестдесетте години друга планета. Когато се срещнахме, ти започна да мечтаеш за пътуване и колко околосветски пътешествия направихме в нашите трескави мечти нощно време! Ето например: качваме се на голям параход във Владивосток, плаваме за Япония, спираме в пристанищата на Шанхай, Хонконг, Сингапур, Коломбо, след това - Мадагаскар, после обхождаме Африка, Южна Америка...

Всичко това си остава в нашите мечти. Подобни пътешествия ни връщат доброто настроение и на другия ден сме готови за среща с действителността. Но това, за което говорим сериозно, е възможността да дойдеш един път в Париж. Доста скромно желание, като се има предвид, че си женен за французойка, но то се осъществява едва след шест години и то просто по чудо. Шест години правя всичко възможно, за да получа виза за пътуване - не за окончателно заминаване. Макар че може би това щеше да бъде най-лекото за нас решение: две-три години чакане с обичайните трудности и "те" биха могли да се поздравят с това, че най-сетне са се избавили от тебе... Но в действителност всичко е не толкова просто. Първо, ти никога не си имал намерение да заминеш. Второ, спира ме самата мисъл за човека, загубил своите корени и свързан с мене с нещо друго освен с връзките на любовта. В този случай ти би се оказал като в плен. Отлично зная какво е изгнание - родила съм се в семейство на емигранти. Но ако да бъдеш заточен означава да бъдеш чужденец в чужда страна, аз не съм от тези хора. Не ми е нужно да бягам от себе си, добре ми е, където и да съм. И, лишена от чувството за ура патриотизъм, изобщо не тъгувам за Клиши сюр Сен, където съм се родила. Но за тебе всичко започва с тази първа трудност. Ти не си в съгласие със себе си. На тебе ти е добре само в Родината, въпреки присъщите на живота разочарования и глупости, достигащи до абсурд. В чужбина живееш по-добре, в хармония с околния свят, с жена си, със семейството си, с работата си, но ти е скучно.

С други думи - ти си в изгнание сам в себе си и това вътрешно разногласие става все по-забележимо. За да живееш с мене и да се възползваш един път от свободата, на която се надяваш, трябва да заглушиш, да стаиш в най-дълбоката бездна на същността си неутолимата жажда за свобода. Дълго време сцената, любовта и поезията ще служат за клапан на твоя бликащ до преливане темперамент. Но след първото пътуване в чужбина ти си разочарован, отчаян си от това, че и тук не си намерил решението на проблема. И вече на практика нищо не е в състояние да спре твоите разрушителни импулси. И в това се състои парадоксът, невъобразим за нормалния здрав човек: имайки като че ли всичко, ти буквално тънеш в отчаяние.

Доста бързо се изяснява, че възможността да излезеш от СССР не решава нищо, а само задълбочава падението. Пиянските гуляи, които от време на време можеш да си позволиш в Москва, на Запад са неразбираеми, във всеки случай в кръговете, в които обикновено се намираме. И за подобни необикновени постъпки наказанието там е много по-жестоко: загуба на уважение, на работа, на правото да се общува с хората. И може да изглежда странно, но на Запад ти си ограничен повече, отколкото у дома...

Човекът, живеещ в тоталитарна държава, се чувства неловко дори в собствената си кожа. Той се надява да намери на Запад окончателно разрешение на всички проблеми и да се избави от своите страхове. И изведнъж разбира, че сам по себе си Западът няма да промени нищо в живота му - само се появяват множество неизвестни до този момент задължения. Печалбата е най-важна, егоизмът е житейски закон и най-ужасното от всичко това е, че там самият той е никой и нищо. И освен всичко останало съществува езиковата бариера. За поета това е смъртоносно. Все едно стоиш с два крака на различни континенти, а те се отдалечават все повече и повече един от друг.

У дома, в СССР, те разбират. Не си признат официално, но в замяна на това публиката те обича. Във Франция и изобщо в чужбина си само чужденец, в най-добрия случай - любопитно същество, което предизвиква възторг по време на вечерно събиране, или дори просто съпруг на известна актриса. Ти можеш да правиш всичко, каквото поискаш, да ходиш, където поискаш, както всеки друг, само трябва да спазваш две задължителни правила: да имаш пари и да си интересен за околните. Но след препълнените ревящи стадиони дали е приятно да виждаш триста души в залата - основно руски дипломати и изучаващи руски език? И как да оживееш при постоянната бдителност на жена ти, на приятелите и при постоянната необходимост да контролираш своите постъпки? Щастлив си само няколко дни и ето че отново те разкъсват противоречиви желания. Дните започват да се влачат непоносимо дълго, ти най-сетне се връщаш с облекчение в Москва, но веднага щом преминава радостта от срещата с града, с театъра и с публиката, у тебе отново се появява непреодолимото желание да заминеш... И навсякъде се чувстваш изгнаник.

Ти не можеш да живееш нито наблюдавано свободен в Москва, нито условно свободен на Запад. Ти избираш вътрешното изгнание. Стъпка по стъпка напускаш самия себе си.

С годините все по-често си задаваме въпроса дали постъпих добре като ти помогнах да излезеш. Отговорът е в твоето последно стихотворение: "Я жив, двенадцать лет тобой храним". Твоите стихове от това време черпят опит от пътуванията в чужбина...

На тридесет години ти беше талантлив човек, автор на няколко красиви песни. На четиридесет и две години си Поет, оставил на човечеството своето творчество.

На вече малко избелялата снимка десет души седят и стоят до една къща, всички имат доволния и малко глупав израз на хора, позиращи пред обектива в празничен ден. Много е изядено - три дни стоях до печката, много е изпито. С момичетата изпяхме на четири гласа целия си репертоар. След това децата танцуваха рок в градината. Ти също пя - дълго, въпреки умората. На бледото ти лице, осеяно с капки пот, се четеше нещо като спокойствие, като умиротвореност.

Отворената на всички посоки къща бучи отгоре до долу. Само преялите кучета спят с коремите нагоре, без изобщо да се смущават от цялата суматоха. Този празник, който бих искала да празнувам всяка година, събира цялото наше семейство и нашите приятели. Внуците са в пълен възторг, защото са дошли в три часа след обяд, а все още играят в градината. Отдавна вече е нощ и аз съм уверена, че след много години децата, които сега са от две до дванадесет години, ще помнят тези нощи, изпълнени със свобода. Струва ни се, че баба е с нас, че всеки момент ще излезе на верандата в черен костюм и розова блуза и ще каже със своя мърморещ глас: "Деца, идете малко да си починете. Вижте - момчетата са съвсем мокри, а малките навярно искат пирог. Елате тук, милички..."

Денят е горещ, както бива често в началото на юни. Под дърветата се образуват групи. Слушаме музика, говорим за политика, встрани някой се целува. Някои, легнали на тревата, заспиват блажено в сянката на дъбовете. Всички усещат тихо блаженство. Аз и сестрите ми тичаме от къщата в градината и обратно, за да поднесем навреме чая, да извикаме децата, да приберем масата и изведнъж се сблъскваме заедно в кухнята. Няколко секунди стоим прегърнати и се усмихваме една на друга.

Като минавам край гостната, те намирам да лежиш на кушетката. Наоколо току притичват деца или минава някой от домашните с чинии в ръце... Ти ме придърпваш към себе си, за първи път от дълго време ме целуваш нежно-нежно и ние се люлеем прегърнати сякаш се приспиваме взаимно.

Към действителността ни връща една моя приятелка - чакат ни да се снимаме. Гледам сега тази снимка: двамата сме със заспали физиономии, леко подпухнали очи, обезумял вид на щастливи хора. През клоните върху лицата играят слънчеви петна. Фотоапаратът е хванал един-единствен миг, когато всички са в сянка и само двама са останали като в светъл ореол - сестра ми Одил и ти, Володя.

Защо този град мирише на смърт? Може би защото е притиснат между солените води и небето - влажен и топъл като утробата на света...

Ти се качваш нерешително по нестабилната дървена стълбичка и ме гледаш уморено и умоляващо. Малкият катер, който сега замества гондолата, трябва да ни откара до аерогарата. Гондолиерът си е останал предишния венециански гондолиер. Той се усмихва разбиращо и тананика полугласно, точно толкова силно, че да не се чуват твоите стонове. Той се досеща, че това е последната ни разходка. За останалите това е първия ден на любовта: във Венеция по традиция идват на сватбени пътешествия.

През тази нощ беше казано всичко и най-сетне между нас няма тайни.

Очевидно след поредния срив по престъпния съвет на един от твоите приятели ти си биеш за първи път морфин: физическата болка след най-страшното запиване е нищо в сравнение с психическите мъки. Чувството за провал, угризенията на съвестта, срама пред мене изчезват като по вълшебство: морфинът изтрива всичко от паметта. Във всеки случай първия път си мислел именно така. Дори ми казваш по телефона с момчешка гордост:

- Повече не пия. Виждаш ли колко съм силен?

Аз още не зная цената на твоята "сила". Няколко месеца ще ме заблуждаваш. Ти преминаваш направо на морфин, за да не се поддадеш на изкушението да пиеш. В продължение на известно време ти се струва, че си намерил магическото решение. Но дозите се увеличават и без сам да чувстваш това, попадаш в още по-чудовищно робство. Външно това почти не се забелязва: ти продължаваш повече или по-малко да живееш нормално. После става все по-тежко, защото съзнанието вече не се изключва. След това всичко се превръща в кошмар - животът си отива стъпка по стъпка, ампула след ампула, без страдание, тихо и толкова по-страшно. А най-важното е, че аз съм безсилна пред този нов враг. Аз просто не забелязвам нищо.

Сега зная всичко. Ти се осмели да произнесеш "забранените" думи.

Наслаждавам се на тези минути с болезнено ликуване, както би могъл да се наслаждава на последните минути от живота си смъртно ранен човек. Отново се върнахме към началото на нашата любов. Повече не се крием един от друг, няма какво да крием помежду си. За нас с тебе това е последната глътка въздух.

Ти винаги си мечтал за Венеция, често сме говорили за нея през нощта. От влажния въздух малко ни тресе и, целият треперейки, ти се притискаш до мене. И все пак сме щастливи, спокойни, отново върнали доверието си един към друг. Гласът на гондолиера надвишава нашия шепот, а ние си шепнем като заговорници... Ти се закашля и на челото ти се появиха едри капки пот. Изведнъж започваш да говориш за нашето бъдеще: пътешествия, работа, творчество, свобода. Мечтаеш да дойдеш да поживееш във Франция половин година, да се заемеш с проза. Казваш ми, че непременно ще се поправиш и сам чувстваш, че това е краят.

- Ще се стегна. Щом дойда в Париж, ще започнем да спазваме режим, ще правим гимнастика, целият живот е пред нас.

В края на краищата сме само на четиридесет и две години! Ти обещаваш, че за рождения ми ден през май "всичко ще бъде наред". Трепериш по-силно и аз ти намятам моето яке. Но треперенето не е от студ. На сивото ти лице са останали живи само проницателните светли очи. Ти дишаш на пресекулки, внимателно и опитвайки се нищо да не пропуснеш, разглеждаш величествения мъртъв град - удивително красивите големи къщи в бледи тонове, с пропита от влагата, падаща на парчета мазилка и пукнатини понякога през цялата фасада, гниещите дървени колове край канала... Цяла Венеция стои на колове. За да построят града, хората умъртвили хиляди прекрасни високи дървета и сега те са се превърнали в хлъзгави гниещи греди...

Ти гълташ крадешком някакво хапче и за малко ти става по-леко.

Минаваме покрай гробище, където се намират гробовете на много знаменити хора на изкуството. Ти казваш: "Не е лошо като място за вечен покой". Смеем се, защото всичко, свързано със смъртта, за нас винаги е било повод за сарказъм.

Венеция като че ли потъва тихо във водата зад нас. Лека мъгла забулва морето. Започвам да мечтая на глас за някакво място извън времето, извън света, извън нашата реалност, където бихме могли да започнем всичко отначало, да се върнем към чистотата на нашето детство... Ти казваш нито на шега, нито сериозно: "Гледай да не се изгубим съвсем там, че така може никога да не намерим цивилизацията..."

Отбелязвам горчиво: "Какво струва тя!" Катерът опира до дървото, стълбата скърца под краката ни, аз те държа в обятията си, но ти бързаш, ти се изплъзваш. Чудото не стана, остават ти деветдесет дена живот.

За десети път ме питаш:

- Кога ще отидем при Симон?

Като всички съветски хора, с изключение на няколко мърморковци от номенклатурата, ти я смяташ за най-знаменитата и най-красивата френска актриса и още - за най-смелата. В Москва познават добре Монтан и Синьоре.

Както всички, и ти си очарован от "Златната каска". Ти знаеш, че аз също се отнасям с особена нежност към тази жена, която е за мене като по-голяма сестра. Запознах се с нея, когато ми даваха наградата Сюзана Бянкети - бях на петнадесет години. Награждаваха ме в присъствието на толкова голяма кинозвезда и това ме преизпълваше с гордост и възхищение. Тя сияеше, нейните удивителни очи блестяха по-ярко от елмазите във формата на сърце, които се люлееха на шията й. Нейният дълбок, малко гърлен глас се смекчаваше от лекото бълбукане на прелестен говорен дефект. На тридесет години тя беше в разцвета на красотата си. По-късно в Сен Пол дьо Ванс дълго се срещахме с нея. До това време пораснах и аз, нашите отношения станаха по-сериозни. От възхитено момиче се превърнах във възхитена приятелка. Тя винаги ме поразяваше с точността и здравия смисъл на съжденията си.

Тази сутрин най-сетне те довеждам да се запознаеш с нея по време на снимки на филма на Рене Алио "Трудният ден на кралицата". Когато ти казах, че това е в едно предградие, в работнически квартал, ти се зарадва още повече. Колкото по-отблизо се запознаваш с Париж, толкова по-силно го харесваш. Приемат ни топло. Снимачните групи по всички ширини са еднакви, при всеки режим. Ти издържаш пристрастния разпит на Симон, на който тя подлага всички, които вижда за първи път, и дори познати, заминали някъде за дълго. Това е смесица от резки въпроси, остро любопитство и мекота. Ти си покорен. Чувства се, че в тази дама на петдесет и две години не е останало нищо от съдбоносната жена в знаменитите филми, но мъжете въпреки това се влюбват в нея и именно защото е истински човек. Освен това нейните очи са пълни с блясък и нейната усмивка е все така хищна.

След това се разделяме, като се уговаряме да се срещнем на вечеря в дома й. В колата виждам колко си напрегнат. Ти се чувстваш не на себе си и аз те засипвам с въпроси:

- Какво става? Защо това лошо настроение?

Ти не отговаряш веднага:

- Видя ли къщите? Това ли тук се нарича работнически квартал?!

И отново в тебе се надигат печал, съжаление и гняв.

- Това са къщи, в които живеят не много богати хора, "експлоатирани", както ги наричаме ние, а у нас нито един апаратчик не би могъл да се надява на по-добро! Този квартал, тези цветове, тези магазинчета, тези коли!..

Гласът ти секва. Аз мълча, а и какво да кажа?.. След дълга пауза лицето ти се смекчава:

- Каква забележителна жена! Хитра е, разбра всичко и се вижда, че обича да си пийва.

И след пауза:

- Тя също...

Не продължавам тази тема. Зная до каква степен те потиска сега твоето доброволно състояние на човек, който не пие.

Ще се срещам със Симон още няколко години. Онази вечеря не се състоя: работа, пътувания - за нашата професия това е нещо обикновено. Но винаги ще се срещаме топло и ще си бъбрим, все едно че никога не сме се разделяли. През седемдесет и седма година ти идваш на гастроли с "Хамлет" и оставаш малко повече от обикновено в Париж. В един от свободните вечери отиваме при Монтан и Симон на площад "Дофин" в "кутийката", както наричат своето жилище, чиито прозорци гледат направо към тротоара на оживената улица.

Жилището е уютно и удобно. В него има множество снимки и сувенири, донесени от гастроли, от снимачни площадки и пътувания. Там винаги живеят и други хора - някакви бежанци, без родина, странни пътешественици от всички националности. Единственото, което ги сближава, е страданието от несправедливостта, която ги убива морално и физически. Тук те намират внимателни слушатели, братска помощ, а често и средства за живот. Като сядаме на ниската маса, Симон, няколко приятели, ти и аз спорим страстно, защото има достатъчно вълнуващи теми.

Измъчих се да превеждам с бясна скорост. Уморената Симон малко се повтаря и самата аз преставам да намирам нужните думи. Ти си единствения трезвен човек в компанията, дърпаш ме към вратата, казвайки, че езикът ми вече се заплита. Обиждам се и вечерта завършва със скандал. На следващата сутрин се срамувам, защото зная, че като всички истински болни от алкохола хора, не обичаш твоите близки "да си позволяват". И освен това видях за първи път Симон да губи нишката на разсъжденията си. Предния ден дори й "запрескача плочата", както казват хората от нашата професия. Изпращам й писмо, изпълнено с нежност, в което изразявам своите опасения, казвам, че физическият й облик си е нейна лична работа, но че главата й е още необходима на останалите... За това естествено не съм ти разказвала.

1980 година. На екрана на телевизора се появява тържественото и спокойното лице на Симон. Тя говори за тебе. Тя казва какъв поет и човек си бил, разказва как московската тълпа, неинформирана официално, те е изпратила на гробището. И в нейните прозрачни почти незрящи очи се чувства огромна сила, във всяка дума се промъква дълбока тъга.

1984 година. Вечерям със Симон в Киберон. Преди два дена тя ми даде пакет изписани листи - своя роман. Каза:

- Ще нарека книгата "Сбогом, Володя!".

Побелях. Като почувства вълнението ми, тя добави:

- Не е твоят, но си приличат като братя, ще видиш...

С двете от сестрите ми прочетохме романа заедно, седнали около кръгла маса, измъквайки си една на друга листите, смеейки се, плачейки, обзети от едни и същи емоции - може би защото не можем да забравим един ден, прекаран на улица "Университе" при сестра ни Одил. Седнали около голямата маса, на която са натрупани купчина листи, четем по това време петте - четирите сестри Полякови и Симон - нашата книга "Баба". Вълнуваме се и ето че прозвучава присъдата:

- Не е лошо, но съм сигурна, че тук има нещо, от което може да се направи потресаваща книга.

Сега четем книгата на Симон и аз чувствам как ме втриса. Със сестрите ми се надпреварваме да й правим комплименти. За нас тази книга е наистина успешна. Остава да се чака присъдата на публиката. Това ще бъде пълен успех.

22 септември. Чета на Симон глава от щампованото със злато издание на книгата й "Тъгата вече не е същата", където пише за Русия. Очите й просветват като слепи звезди. И изведнъж тя ми казва:

- Ти трябва да пишеш...

Донасям няколко листчета и ги чета плахо на Симон. Тя казва:

- Продължавай.

25 септември. Разхождаме се пред дома, Симон започва отново:

- Ти трябва да пишеш.

Вечерта изпушва последната цигара:

- Скъпа моя, пиши за Володя...

30 септември осемдесет и пета година. Тялото на Симон лежи на леглото. Казвам високо в тишината на светлата стая:

- Ще го направя, обещавам ти.

Червеното пламъче мига неистово, актьорите на сцената ускоряват ритъма, в играта им има напрежение. Извръщам леко глава и различавам в дъното на залата силует в ореола на непослушни коси. Това е Юрий Петрович Любимов, "шефа". Той държи в ръката си малък фенер, който сам е измислил: лицето му се осветява в бяло, когато иска да уточни някоя мимика или да покаже лошо движение, прекалено бързо темпо, автоматична игра. Зелената светлина означава, че всичко върви добре, червената - че трябва да се смени ритъма, че е недоволен, че актьорите не играят с пълно отдаване. Невъзможно е да бъде измамен: самият той е актьор и вижда прекрасно, когато на сцената някой щади силите си. Удивителното в този човек е, че - той сам си го признава - не бил голям актьор, а изглеждал на сцената само миловиден млад човек. Той намерил истинското си призвание, когато станал театрален педагог, а след това режисьор.

За първи път се срещате през шестдесет и четвърта година - почти когато се създава Театърът на Таганка. За тебе това е истински успех - да дойдеш точно в момента, когато театърът току-що започва своя живот. Отношенията ти с Любимов се задълбочават от година на година. Той става за тебе нещо като баща, какъвто никога не си имал истински. Ти му се възхищаваш и малко се страхуваш от него. Той те обича като талантлив син, с когото наистина не можеш да се отървеш от грижи. Вие се допълвате в работата и да гледам репетициите се превръща за мене в истинско наслаждение. Двамата сте като с навита пружина и си съперничите по обаяние. Редувате се да избухвате, да се обяснявате, яростно жестикулирайки, понякога на човек започва да му се струва, че всеки момент ще се стигне до бой, и все пак никога не се ругаете истински. Няколко дена до генералната репетиция всичко си идва на мястото. Любимов изисква съвсем различна трактовка, от която ще зависи успехът. Ти играеш, без да щадиш силите си. Като че ли вече си достигнал тавана. И изведнъж надхвърляш този предел, и се разкрива такава дълбочина... И всеки път става чудо - Галилей, Пугачов, Маяковски, Хамлет и накрая Свидригайлов. Каква палитра от персонажи създадохте с Любимов! Да не говорим за всичките поетични пиеси, съвременни произведения и спектакли, които малцина успяха да видят.

Любимов ще ти бъде цял живот приятел. Той винаги прощаваше всичките твои забежки, които понякога го поставяха в много трудно положение. Публиката се разяряваше, когато не играеш. Колегите актьори завиждаха на твоя успех, на снизходителността на Любимов към тебе и особено на любовта на хората. С изключение на някои - Демидова, Золотухин, Шацки, Филатов, Диховични, твои приятели - всички се късаха от завист и по всякакъв начин ти вгорчаваха живота. Особено те мразеха момичетата. Те разпространяваха слухове, опитваха се да те скарат с Любимов, да превърнат театъра в гнездо на гъмжащи змии.

Колкото обичаш концертите и срещите с публиката, толкова работата в трупата ти тежи. Към седемдесет и осма година се замисляш сериозно да напуснеш театъра. Тогава Любимов ти дава възможност да участваш в спектакъла със стихове и музика "В търсене на жанра", а най-вече - да изиграеш Свидригайлов в "Престъпление и наказание" в началото на седемдесет и девета. Това ще бъде последната ти роля в театъра. В края на спектакъла ти пропадаш през отвор, откъдето блика червеникава светлина. Премиера. Залата е потресена, самата аз треперя и през цялата останала вечер не мога да се отърся от дълбоката си тревога. Между другото всички са весели и дори "шефът", който обикновено се скъпи на комплименти, сега казва: "Добре, Володя". И наистина, твоята актьорска работа достигна в тази роля несравнима дълбочина. Но на каква цена? На вечерята седя срещу тебе и Любимов, виждам жизнерадостта в очите на "шефа", неговата щастлива усмивка и твоето каменно лице с празни очи. А между другото ти си с двадесет години по-млад от него. Във връзка с неговата шестдесетгодишнина ти написа за капустника текст по известна музика. Капустникът е спектакъл, който се играе в тесен приятелски и колегиален кръг, където може с пълно гърло и хумор да си кажеш всичко, което ти е на сърцето. Тази разрешена импровизация радва всички. Тя е нещо като авариен клапан, който правителството, струва ми се, използва и за да разбере за настроението на хората. Твоето излизане завършва с думите: "Кажи още благодаря, че си жив!" Това беше през седемдесет и седма година.

На двадесет и седми юли осемдесета година виждам Любимов - остарял, превит под тежестта на скръбта. Той изпълнява до последно своя дълг на режисьор, организирайки всичко до най-малките детайли. И смело и непоколебимо забранява на официалните оратори достъпа до залата. Цял живот ще му бъда признателна за това. В своята книга със спомени, в заключението на главата, посветената на тебе, той написа: "Пастернак, Ахматова и Висоцки предизвикваха със стиховете си нещо повече от възхищение. Те предизвикваха любов".

Да изиграе Хамлет е уникална възможност в живота на актьора. Ти вървиш към тази роля по свой начин - преминавайки границата, яростно, със скандал. След катастрофалния запой, последвал нашата сватба, ние се разделяме. Любимов, до крайна степен изтормозен от твоите безкрайни запои, предлага твоята роля за репетиране от друг актьор, надявайки се, че непременно ще реагираш - просто от гордост.

На двадесет и пети май седемдесета година ти ми пишеш: "Любимов е поканил актьор от театър "Съвременник" да репетира ролята паралелно с мене. Разстройва ме единствено това, че е невъзможно да репетират двамата - дори за един актьор не стига време. Когато се върна в театъра, ще поговоря с "шефа" и ако не промени решението си, ще се откажа от ролята и вероятно ще напусна театъра. Това е много глупаво, вече цяла година откакто искам да получа ролята, мислех си как може да се изиграе... Естествено, разбирам Любимов - много често не оправдавам доверието му и той не иска повече да рискува, но... точно сега, когато съм сигурен, че повече няма никакъв риск, за мене тази новина е много тежка. Добре, ще се оправим..."

В тези редове се съдържа обяснението на твоя подход към трагедията на Хамлет - човекът, принуден да се прави на луд, за да го оставят жив, да се преструва, за да не го затворят, да бъде мъжествен съвсем не така, както е прието в неговата каста, да изобретява нов език, който плаши Офелия и не е разбираем за никого, особено за собствената му майка. Хамлет, който живее в тебе, прилича много на тебе. Любимов все още ти прощава и без да се колебае, ти поверява тази огромна работа. Освен това ти помага много декорацията, измислена от твоя приятел Давид Боровски - огромна грубо тъкана завеса, мръсносива на цвят, която се движи във всички направления. Тя се превърна в нещо като още един персонаж от драмата: с широки бавни движения подмита сцената и с това участва в играта. Ти можеш да се уловиш за нея, да се завиеш с нея, следят те през нея, играеш с нея. Ти викаш силно на Офелия за тези, които подслушват, и я целуваш страстно, скрита в гънките на завесата. По любопитен начин тази сценична находка нюансира всичките нюанси на твоята игра.

Ти цял живот си разигравал някаква тиха лудост, за да скриеш своето дълбоко вътрешно разногласие. Ти всеки ден маскираше отчаянието с шеги, които обезоръжаваха чиновниците и близките ти хора, понякога уморяващи се от твоите невероятни постъпки. В критичен момент ги спираше една твоя дума - изглаждаха се бръчките и хората отново придобиваха мъжество и търпение. В армейската среда, в която си израснал, учат на мъжество, но не учат да се въстава срещу назубрените идеи - такива неща там са просто немислими. Твоето мъжество е още по-силно с това, че никой не те подкрепя - твоите близки се отказаха от тебе, измъчват те и те предават. И твоите стихове, изпълнени със скрит смисъл, ги дразнят неимоверно. Хамлет няма да засвири на инструмент, на който не може да свири. Предлагат ти да говориш това, което искат да чуят от тебе. Ти отказваш и само крещиш по-високо своята истина. Картината, оставаща след спектакъла, е страшен жесток бой. Разбира се, изходът е смъртоносен, но преди всичко това е победа на истината. Хамлет, пожертвал Офелия, измъчен от съмнения, от предателството на любимата си майка и на най-скъпите си приятели, решава сам съдбата си - и развръзката е трагична. И когато, смъртно ранен, той казва последните думи, преведени прекрасно от великия Пастернак: "Останалото е мълчание", смазаните от болка зрители не помръдват още няколко минути от местата си. Самият ти, гол до кръста, потръпвайки като кон след дълго препускане, отслабнал в лицето от преминалия на сцената живот, се изправяш едва след няколко минути в пълната тъмнина, с която завършва спектакълът. Първата вечер тичам зад кулисите да те прегърна. На блестящото ти от пот лице има щастлива усмивка: ти се справи с ролята, изигра я, даде всичко от себе си.

Тази премиера ще остане завинаги в спомените ми. Пътят беше толкова дълъг... През следващите десет години ти се приближаваш до Хамлет и едновременно с това персонажът като че ли се пречистваше от човека. И това се превърна в истинско, висше театрално изкуство, и такъв беше всеки спектакъл - до съдбоносния ден през юли осемдесета, когато не се появи в дъното на сцената с китара в ръка. Тази вечер ти не игра в спектакъла - ти повече никога не игра. Не се наложи да връщат парите за нереализираните билети: всеки си запази своя като свещена реликва...

Единадесети юли осемдесета година. Куфарите са в хола, ти заминаваш за Москва. И на двамата ни е тежко и тъжно. Уморени сме. Три седмици правихме всичко, което беше по силите ни. Може би не ми достигна дух? Всичко е напразно. Ти изваждаш от джоба си малка пощенска картичка. На нея са нахвърляни няколко стиха. В големия тътнещ хол гласът ти звучи като погребална камбана. Аз плача тихо. Ти казваш:

- Не плачи, не му е дошло времето.

Ти ме гледаш внимателно с изгубили цвета си очи, сякаш питаш нещо. Искам да взема от ръцете ти картичката, но ти казваш, че написаното там е нечетливо и обещаващ да ми изпратиш стиховете с телеграма. Отиваме на аерогарата. Стиховете ти звучат в мене. Ледът, за който много пъти си говорил, ни притиска, не ни дава да мръднем от местата си. И нямам сили да ти кажа нищо друго, освен баналните фрази: "Пази се. Бъди внимателен. Не прави глупости. Обади се". Но повече нямам сили. Вече сме далече един от друг.

Последна целувка, милвам те бавно по небръснатата буза и ескалаторът те отнася нагоре. Гледаме се. Дори се навеждам, за да видя как изчезваш. Ти ми махаш за последен път с ръка. Повече не те виждам. Това е краят.

Връщам се като на сън у дома, опитвам се да събера заедно безкрайните картинки от последните дни: моето безпокойство, когато не дойде в уречения ден, безполезните телефонни повиквания, чакането, безсилието, твоето изчезване между Париж и Москва и - една нощ - обаждането на една моя приятелка. Вече си от няколко часа в Париж - в един от руските ресторанти - и нещата са зле, трябва да дойда да те прибера. Събуждам Петя - необходима ми е помощ. Намираме те на малък диван, тапициран с червен плюш, в най-тъмния ъгъл. С тебе има китара и куфар и ти приличаш на пътник, изпуснал влака си.

Нашият добър доктор Пол Онигман не може да направи нищо - трябва да бъдеш настанен в болница. В коридора доктор Дюгарен ме гледа и пита:

- Този път кой?

- Съпругът ми.

- Бедничката...

В този коридор преди няколко години се намираше най-големият ми син.

Мина време. Ти идваш в съзнание, а по-нататък - угризения на съвестта, отчаяние и най-сетне откровен разговор с мене. Отказах, въпреки съветите на лекарите, да те оставя в специална клиника. Може би трябваше да се реша на това. Но можех ли да посегна на твоята свобода, която ценеше повече от живота си?..

Ти ме помоли: "Да заминем двамата, да заминем далече, ти ще ме излекуваш, както по-рано, както винаги..." И ето че сме в Южна Франция в дома на сестра ми Одил. Тишина, прохлада, скрити в градината бутилки, успокоителни хапчета, които никого не успокояват, и наоколо - огромно пространство, което за тебе е не повече от пустота. И части от изречения: "Ще замина, повече не мога, не искам повече, прекалено е тежко, стига". И моята сила на волята се изхабява като парцал за забърсване, обзема ме умора и отчаянието ме кара да отстъпя. Заминаваме. По пътя ти дремеш, може би използвайки отсрочката, която ти е предоставена. Строфите на последното стихотворение се подреждат в главата ти:

И снизу лед и сверху – маюсь между.

Пробить ли верх иль пробуравить низ?

Конечно, всплыть и не терять надежду,

А там – за дело, в ожиданьи виз.

Лед надо мною – надломись и тресни!

Я весь в поту, как пахарь от сохи.

Вернусь к тебе, как корабли из песни,

Все помня, даже старые стихи.

Мне меньше полувека – сорок с лишним.

Я жив, двенадцать лет тобой храним.

Мне есть что спеть, представ перед Всевышным

Мне есть чем оправдаться перед Ним.

Ти ми прочете тези стихове само един път и те се запечатаха в паметта ми.

Затварям очи в нощната тишина и сякаш превъртам филм за тези проклети месеци. Нашите тежки телефонни разговори, твоите многодневни отсъствия и след това двадесет и трети юни - смъртта на Одил, моят вик за помощ, твоето желание да дойдеш да ме утешиш, престъпният отказ на виза и ти падаш в пропастта. След това месец на студена ярост, необяснима паника и вечерта на двадесет и трети юли - нашият последен разговор:

- Край. Имам билет и виза за двадесет и девети. Кажи, ще ме приемеш ли?

- Идвай. Ти знаеш, винаги те чакам.

- Благодаря, любима.

Колко често съм чувала тези думи по-рано... Колко дълго не си ми ги повтарял... Аз вярвам. Чувствам твоята искреност. Два дена се радвам, готвя цяла програма, как ще те посрещна, ще те успокоя, ще те развлека. Почиствам къщата, купувам продукти, донасям цветя, разкрасявам се.

В четири часа сутринта на двадесет и пети юли се събуждам изпотена, светвам лампата, сядам в леглото. На възглавницата има червена следа, смачкала съм огромен комар. Гледам възглавницата, без да се откъсвам от нея - яркото петно сякаш ме омагьосва. Минава доста дълго време, телефонът звъни и аз зная, че няма да чуя твоя глас. "Володя почина". Това е всичко, две кратки думи, казани от непознат глас. Ледът те смаза, ти не успя да го разчупиш.

В стаята със затворени прозорци лежи твоето тяло. Ти си облечен с черен пуловер и черни панталони. Косите ти са сресани назад, челото ти е открито, лицето ти е застинало в напрегнат, почти сърдит израз. Дългите ти бели ръце са положени вяло на гърдите. Само в тях се вижда покой. Източили са ти кръвта и са вкарали във вените ти специална течност, защото в Русия се прощават дълго с покойниците, преди да ги погребат. Аз съм сама с тебе, говоря с тебе, докосвам твоето лице, ръцете, дълго плача. "Никога повече" - тези две думи ме задушават. Гняв свива сърцето ми. Как можаха да изчезнат толкова талант, щедрост, сила? Защо това тяло, толкова послушно, отговарящо с всеки мускул на всяко твое желание, лежи неподвижно? Къде е гласът, чиято неудържимост потрисаше тълпата? Като тебе и аз не вярвам в живота на оня свят. Като тебе аз зная, че всичко свършва с последната конвулсия, че повече никога няма да се видим. Мразя тази сигурност.

Вече е нощ. Паля нашата настолна лампа. Златистата светлина смекчава лицето ти. Пускам да влезе скулптура, който ще ми помогне да направя посмъртната ти маска. Той е много вярващ възрастен човек. Размерните му движения ме успокояват. Докато разбърква гипса, аз мажа лицето ти с вазелин и ми се струва, че то се изглажда под пръстите ми. Последна ласка - като последно успокоение. След това работим мълчаливо. Занимавала съм се няколко години със скулптура, знаят как се правят отпечатъци, спомням си почти забравени движения, тази работа отново ме потапя в простотата на живота. Старият скулптор шепне последна молитва. Всичко е свършено. Маската ще бъде отлята от бронз в три екземпляра. Що се отнася до останалото - възлагам всичко на наш стар приятел. На бюрото ти винаги е стояла посмъртната маска на Пушкин. Някои намират тази традиция за мрачна, други се шокират, ако видят нещо подобно на стената. Но аз мисля, че човекът на изкуството принадлежи на всички. Той веднъж завинаги се отдава на тези, които го обичат.

Прекарвам цялата нощ, седнала до главата ти и потънала в спомени. Бъдещето за тебе свърши. Своето бъдеще не мога да си представя добре. Всичко, което правех тези няколко часа, го правех заедно с тебе. Бяхме сами. И сега идват приятелите ти, за да те сложат в ковчега. Връхлита мъка - вълна след вълна. Плач, викове, шепот, тишина и пресипнали от вълнение гласове, повтарящи твоето име. Дойдоха всички. Някои от другия край на страната, други не са си отивали от вчера. Жилището се изпълва като на големи празници, балконите, коридорът и площадката на стълбището гъмжат от хора. Само че всичко това е сред необичайна, потискаща тишина. Донасят ковчега, обвит в бяло. Вдигат те внимателно, полагат те, аз поправям възглавницата под главата ти. Твоят лекар Игорьок пита може ли да сложи в ръката ти муска с тамян. Отказвам, знаейки, че не вярваш в Бога. Като виждам неговото отчаяние, вземам муската от ръцете му и я слагам под пуловера ти. Поставят ковчега в големия хол на жилището, за да могат всички да се простят с тебе.

В пет часа сутринта започва дългата церемония по прощаването. Сред нашите съседи има много хора на изкуството и хора, свързани с театъра. Те идват да ти се поклонят. И освен това - никому неизвестни хора, дошли от улицата, които вече знаеха всичко. Москва е пуста. Олимпийските игри са в разгара си. Нито пресата, нито радиото съобщи нещо. Само четири реда във "Вечерка" отбелязаха твоето заминаване. Тръгваме от къщи с кола на бърза помощ и лекарите от реанимацията, които толкова често те измъкваха. Пристигаме в театъра, където трябва да се състои официалната церемония. Любимов е режисирал последното ти излизане: сцената е застлана с черно кадифе, прожекторите са насочени към авансцената, една от твоите последни снимки - чернобяла, където, скръстил ръце на гърдите си, гледаш сериозно обектива, виси огромна над сцената. Траурна музика изпълва залата. Всички сядат. Хващам ръката на бившата ти жена и двете сядаме до вашите синове. Сега миналото няма никакво значение. Чувствам, че в тази минута трябва да бъдем заедно.

Инструктираната по съответния начин милиция е поставила заграждения, улиците се пълнят с хора. Пред театъра се образува опашка. Чуваме заповеди, предавани по радиостанция. Около театъра е пълно с милиция. Качвам се в кабинета на Любимов. Той е бледен, но изпълнен с решителност. И няма да даде този последна церемония в ръцете на чиновниците. Той иска да говорят само приятели. В края на краищата официалните лица се предават. На тази последна среща няма да има никаква неискреност. Връщам се в залата, вратата се отваря и тълпата потича. Московчани са дошли да се простят със своя глашатай. Хиляди лица са се запечатали в паметта ми, всеки носи цветя - скоро сцената е засипана с тях и сладникавата миризма удря в главата. Хората ни виждат, навеждат очи, притискат ръка към сърцето си, мнозина плачат. Чуваме от улицата възмутени възгласи и викове, заглушаващи реквиема: казват ми, че кварталът е отцепен, че на милицията е заповядано да не пуска хората, че "те" трябва да приключат по-бързо с погребението. Безразлично ми е. Аз гледам лицето ти, леко съм те гримирала, защото днес на разсъмване ми се стори съвсем бяло. Поемам в душата си скъпите черти, запомням ги завинаги. Умората, мъката, звуците на стъпките предизвикват нещо като халюцинация. Имам чувството, че дишаш, че устните ти се движат и очите ти се отварят леко. Петя ме прегръща през раменете. Идвам на себе си. Трябва да се държа. Лекарят - един от нашите приятели - ми протяга чаша с капки амоняк. Гледам наоколо, имам впечатлението, че се снимам във филм и сцената ще завърши в същия този момент с краткото режисьорско "стоп!". Тълпата продължава да се прекланя пред ковчега в продължение на дълги часове. След това дават нареждане да се изнесе ковчега. Шестима приятели го носят към изхода. Заобикалят ме моите близки.

На улицата в очите бие ярка светлина. Човешкото море се вълнува, разпростряло се на километри. И над множеството се издига твоят глас - стотици хора са взели със себе си магнетофони и са включили своите любими песни. Качваме се в автобус, ковчегът е между седалките, всички седим като ученици, заминаващи на екскурзия. Любимов маха с голяма бяла кърпа на хората, събрали се по покривите, по каменните огради, някои са се качили по уличните лампи. Автобусът тръгва. И част от огромното множество тича след него до самото гробище. Обзема ме истеричен смях, защото от неравностите по пътя ковчегът подскача и тялото ти се опитва да изскочи навън. Налага ни се да те слагаме обратно. Пристигаме на гробището, на пясъчната площадка, където мога да те целуна за последен път. Все по-трудно ми е да си овладея нервите. От вида на изкривените от болка лица отново ми се иска да се разсмея. Може би съм плакала прекалено много?.. Навеждам се последна над тебе, докосвам челото ти, устните. Слагат капака. Ударите на чука звучат в тишината. Спускат ковчега в гроба, аз хвърлям там една бяла роза и се обръщам. Сега ще трябва да живея без тебе.

На двадесет и шести юли влизам в твоя кабинет. Единственото място, останало недокоснато, е работната ти маса. Всичко останало е преровено, преместено, преобърнато. Не са се осмелили да докоснат само ръкописите. И когато слагам машинално в куфара стотиците листчета и го предавам на един от нашите приятели, за да го прибере, още не зная, че просто спасявам твоите стихове.

В последната минута твоите родители очевидно не са се решили да подложат на цензура и да унищожат това, което е написала ръката ти. И тази моя постъпка, възприета по-късно като кражба, ми позволи да предам в ЦГАЛИ всичко, което си създал през безсънните нощи за години тежък труд.

Донесох една сутрин малкия куфар в незабележимото с нищо сиво здание, където се намира архивът. Там ме чакаше група жени, които, щом влязох, ме прегърнаха една след друга. В ръцете си имаха букети цветя, лицата им бяха почервенели от горещината и вълнението, някои плачеха. Директорката, запъвайки се на думите, ми благодари за това, което бях направила и което всички възприеха като знак за най-чиста любов към тебе и Русия. Бях единствен наследник на твоето творчество и можех да отнеса всичко това в чужбина. Но аз зная, че никой няма да пази толкова внимателно и предано твоите ръкописи като тези жени. Оставих ги без колебание в твоята Родина. Уверена съм, че ти би поискал да стане точно така.

След погребението се връщам в Париж. Търсейки на какво да запиша един телефонен номер, намирам последното ти писмо. Няма дата, но зная, че е написано преди единадесети юни осемдесета година:

"Мариночка, любима моя, тъна в неизвестност. Имам чувството, че ще мога да намеря изход, въпреки че сега се намирам в някакъв слаб и неустойчив период.

Може би ми е нужна обстановка, в която бих се чувствал необходим, полезен и здрав. Най-вече искам да ми оставиш надежда, че не си приела това за скъсване, ти - единствената, благодарение на която мога да се изправя отново на краката си. Още един път - обичам те и не искам да се чувстваш зле.

След това всичко ще си дойде на мястото, ще си поговорим и ще живеем щастливо.

Ти. Вл. Висоцки".

Подписът "Ти", който използвахме в нашата кореспонденция, се появи, когато веднъж чухме с тебе една красива индийска притча.

В деня на сватбата булката се затворила според обичая в къщата си. Спуснала се нощ, женихът чука на вратата, тя пита: "Кой е там?" Той отговаря: "Аз". Тя не отваря. И така минават много дни, а тя не иска да отвори. Най-сетне той отново идва една вечер. Тя пита: "Кой е там? Той отговаря: "Ти". Тя му отваря вратата и сърцето си.

Като във всички големи градове, така и в Москва вече не погребват на централните гробища. Само в изключителни случаи. И изобщо трябва да се ходи много далече извън града. Там властите искаха да погребат моя съпруг. Ние не сме съгласни. Моите приятели и аз смятаме, че гробът му трябва да бъде в самото сърце на града, където се е родил. Отиваме цяла делегация при директора на Ваганковското гробище. То се намира на няколко крачки от нашия дом. Истинска градина обточва красива стара църква. Пристига Йосиф Кобзон. Щом директорът го пуска в кабинета си, той му казва: "Трябва ни място за Висоцки" и му протяга пачка от банкноти по сто рубли, цяло състояние. Със късащ се от ридания глас директорът на гробището казва:

- Как можахте да си помислите, че ще взема пари? Нали го обичах!..

Той вече е приготвил най-доброто място, до входа, за да могат хората да идват там и да се покланят.

Този добър човек дори не можеше да си представи колко добре е избрал мястото. Ето вече много години непрекъснат поток от хора отива на гроба. Младите полагат там букети като на гроба на Незнайния воин, други носят според обичая малко коняк, ябълки, пироги, някои оставят там китарите си. Стотици стихове са забодени към букетите, които всеки ден образуват планини от цветя.

Директорът загуби своето място. Може би властите не му простиха организирания скандал?.. Гробът на поета Владимир Висоцки в самия център на Москва стана място за поклонение на милиони съветски хора.

Във връзка с паметника на гроба между семейството на Володя и мене избухна скандал. В едно от стихотворенията си, наречено "Паметник", Висоцки е оставил един вид завещание, където ясно е казано какво не би искал да вижда на гроба си.

Давид Боровски - той е работил около петнадесет години с Володя - направи по моя молба изложба на проекти за паметник.

Според мене нищо не напомня така блестящия и толкова кратък живот на Владимир Висоцки като откъснало се парче звезда, разтопило се във въздуха, оставило огнена диря в небето и завършило стремителния си полет върху гроба на поета. Правоъгълник земя, подаваща се от него необработена скала, а отгоре - метеорит. И малък надпис - "Владимир Висоцки". И дата.

За нещастие това не подхождаше на родителите. Те отхвърлиха моята идея, варварска и неразбираема за тях, под предлог, че тежестта ще смаже сина им. Необходим им беше монумент в цял ръст, видим отдалече. Надявах се, че конкурсът ще ни помогне да намерим компромис.

Повече от тридесет произведения са изложени във фоайето на театъра. Скулптурите са вложили в тях цялата си душа, всеки по своему въздаваше дължимото към паметта на моя съпруг. Дълго разглеждахме всяко произведение, това беше печално и прекрасно, но всеки избира според себе си и родителите се спряха на много подобаваща им скулптура в цял ръст. Фигурата е обвита в развяващо се знаме, над главата - китара, най-отгоре - двуметрови коне от позлатен бронз. По нито един от проектите не бяхме на едно мнение. Аз защитавах своя избор, позовавайки се на стиховете на моя съпруг, доказвайки, че самото разположение на гроба със старата църква отзад, дърветата и околните гробове не позволява да се постави висока скулптура. След това казах, че Висоцки беше поет, човек на изкуството, а не Герой на Съветския съюз и че войнствената и реалистичната скулптура, избрана от родителите му, ще противоречи на неговия образ. Изображение не е необходимо, защото са се запазили тогава снимки, филми, видеокасети...

Но не беше взето никакво решение. След пет години положението си оставаше същото. Трябва да кажа съвсем искрено, че състоянието на гроба ме караше да се радвам: планини от свежи цветя, сменяни всеки ден, зиме и лете, от приятелски ръце - какво по-хубаво може да има?

Ноември осемдесет и пета година. Току-що са ми съобщили, че паметникът е поставен. Над твоя гроб вече се издига нагла позлатена статуя, символ на социалистическия реализъм, с други думи - на това, от което ти призляваше, докато беше жив. И тъй като е по-малка от два метра на височина, там имаш вид на гном с озлобено лице и китара вместо гръб, а от всички страни си заобиколен с муцуни на коне. Това е уродливо, не се побира в никакви представи и е просто смешно.

На цокъла има надпис: "От родителите и синовете". За щастие не ме намесиха в този скандал. Откриването е станало само в присъствието на родителите. Не е имало никого от моите приятели. Фарсът продължава...

Я при жизни был рослым к стройным,

Не боялся ни слива, ни пули

И в привычные рамки не лез.

Но с тех пор, как считаюсь покойным, -

Охромили меня и согнули,

К пьедесталу прибив ахиллес.

Не стряхнуть мне гранитного мяса

И не вытащить из постамента

Ахиллесову эту пяту,

И железные ребра каркаса

Мертво схвачены слоем цемента -

Только судороги по хребту.

Я хвалился косою саженью:

Нате, смерьте!

Я не знал, что подвергнусь суженью

После смерти.

Но в привычные рамки я всажен -

На спор вбили,

А косую неровную сажень

Распрямили.

И с меня, когда взял я да умер,

Живо маску посмертную сняли

Расторопные члены семьи.

И не знаю, кто их надоумил,

Только с гипса вчистую стесали

Азиатские скулы мои.

Мне такое не мнилось, не снилось,

И считал я, что мне не грозило

Оказаться всех мертвых мертвей, -

Но поверхность на слепке лоснилась,

И могильною скукой сквозило

Из беззубой улыбки моей.

Я при жизни не клал тем, кто хищный,

В пасти палец.

Подойти ко мне с меркой обычной -

Опасались.

Но по снятии маски посмертной -

Тут же, в ванной, -

Гробовщик подошел ко мне с меркой

Деревянной.

А потом, по прошествии года,

Как венец моего исправленья,

Крепко сбитый, литой монумент

При огромном скопленьи народа

Открывали под бодрое пенье,

Под мое – с намагниченных лент.

Тишина надо мной раскололась -

Из динамиков хлынули звуки,

С крыш ударил направленный свет, -

Мой отчаяньем сорванный голос

Современные средства науки

Превратили в приятный фальцет.

Я немел, в покрывало упрятан, -

Все там будем!

Я орал в то же время кастратом

В уши людям!

Саван сдернули – как я обужен! -

Нате, смерьте!

Неужели такой я вам нужен

После смерти?!

Командора шаги злы и гулки

Я решил: как во времени оном

Не пройтись ли, по плитам звеня? -

И шарахнулись толпы в проулки,

Когда вырвал я ногу со стоном

И осыпались камни с меня.

Накренился я – гол, безобразен, -

Но и падая, вылез из кожи,

Дотянулся железной клюкой,

И когда уже грохнулся наземь,

Из разодранных рупоров все же

Прохрипел я: «Похоже– живой!»

И паденье меня и согнуло,

И сломало,

Но торчат мои острые скулы

Из металла!

Не сумел я, как было угодно -

Шито-крыто.

Я, напротив, ушел всенародно

Из гранита.

Пияницата, противникът на съветския режим, отстъпникът, лишеният от талант човек, мерзавецът, врагът, лудият, лошият син, отвратителният баща, унищожилият себе си човек, който се е събрал с една чужденка, е ваш син, Семьон Владимирович. Превъзнасяният от публиката актьор, признатият от всички творец, човекът, влюбен страстно в родната си земя, неуморимият труженик, родолюбецът, ясновидецът, лишеният от общуването с децата си баща, търпеливият и снизходителен син, човекът, свободен и щастлив в личния си живот, също е ваш син, Семьон Владимирович. Вашите медали, тежко заслужени по време на войната, не ви дават право днес да извращавате истината. Вие никога нищо не сте разбирали. Песните на вашия син само режеха слуха ви. Във вашия кръг неговият начин на живот се смяташе за скандален. И вие го предадохте. И дори ако не разбирате размерите на вашето деяние, тази ваша постъпка беше двойно престъпление: вие оклеветихте един човек и този човек беше вашият син.

В продължение на дванадесет години аз се опитвах да ви примиря. Но вие се вълнувахте само от собственото си спокойствие. Вие искахте неговото творчество да не излиза от общоприетите рамки. Вие никога не сте се интересували истински от произведенията на вашия син. Вие никога не сте разбирали неговата борба, защото тя не се вписваше във вашата представа за живота.

По време на нашите ужасни спорове за паметника на гроба ме порази едно нещо. Вие няколко пъти ми намеквахте, че вашето последно пристанище ще бъде до сина ви. Отговорих рязко, че все пак това е гроб, а не комунална квартира. Но от вашата неочаквана известност, от ежедневните знаци на народно обожествяване към вашия син вие се опиянихте от почестите. Като поставихте абсурдния паметник, вие се готвите да изсечете там своето име. Вие, който никога не сте подкрепяли сина си в борбата му за правда, се готвите да споделите посмъртната му слава.

Осемдесет и втора година. Седя с една приятелка вече два часа в чакалнята на Централния затвор в Москва, в отделението за сортиране, откъдето затворниците се изпращат в лагерите.

Човекът, получил разрешение за строежа на жилищната сграда, в която живеехме, оглавяваше някога група художници-графици. Разрешили му бяха да построи няколко кооперативни жилищни сгради в центъра на града и беше направил списък на вложителите, в който фигурирали известни хора на изкуството, учени и политици. На улица „Малая Грузинская”, близо до зоопарка, се издигат дванадесететажни кули от розови тухли. До тях е общежитието на студентите от консерваторията и през лятото се чува ясно шумът на зоопарка, смесен с гамите на всевъзможни инструменти.

По жребий получихме жилище на осмия етаж. Шест години чакане, безкрайни посещения при отговорни лица на всички равнища и най-сетне разрешаващият подпис е изтръгнат на болнично легло от един отговорен работник в Московския съвет, при когото ме доведе един заместник-министър, твой поклонник. Най-сетне влизаме в новото жилище, но човекът, на когото дължим това щастие, въпреки своите изключителни организаторски способности, вродена деловитост и легендарна способност да се измъква, не можа да угоди на всички. Освен това имаше непредпазливостта да си направи небивало по разкош жилище ателие, където приемаше половината Москва.

Щом престанал да бъде необходим на "приятелите" си, те изчезнали, а в замяна на това многобройните му врагове не го оставили на мира и въпреки плахите опити да се защити, бил свален от поста си и осъден строго с конфискация на имуществото. Той е на седемдесет години и има болно сърце. Не бяха разрешили на дъщеря му да се види с него преди да бъде изпратен в лагера и тя ме помоли да отида с нея в разпределителния затвор. Уверена е, че моето присъствие ще смили затворническите власти.

И наистина, като чуват моето име, ни отварят тежката врата и побързаха да ни предложат столове. Помолиха ни да почакаме и ние чакаме. През следващите часове казвам за всеки случай своето име и причината за нашето идване на всеки минаващ милиционер. Зная, че по такъв начин ако не днес, то утре бащата ще разбере, че дъщеря му се е опитала да се види с него. Двете се страхуваме, че това ще бъде последното му пътуване. Като ни изслушва, комендантът на затвора отново ни моли да почакаме. Вече е много късно, свършихме цигарите, става студено. Вратата се отваря, ние се надигаме от местата си, но комендантът ни казва с явно облекчение, че в затвора внезапно е избухнала епидемия и посещенията са забранени. Естествено, за наше благо...

Осемдесет и седма година. Отново се срещам с нашия приятел. Току-що са го освободили предсрочно. Той е съвсем остарял, не са му останали зъби, но е все така изпълнен с енергия. Разказва ми, че моето някогашно идване предизвикало съвсем неочаквани последици. За да се отърват колкото се може по-скоро от този прекалено известен затворник, веднага го преместили в друг затвор. И затова не заминал за лагера, което може би му е спасило живота... 

Метеорит, паднал в центъра на Сибир, трябваше да символизира върху гроба живота на Владимир Висоцки.

За жалост не стана така, но през осемдесет и пета научих, че астрономите от Кримската обсерватория са нарекли една новооткрита планета между орбитите на Марс и Юпитер

ВЛАДВИСОЦКИ.

Нейният номер е 2374 в Международния каталог на планетите.

Често гледам звездите и се усмихвам при мисълта, че сред множеството планети в огромната галактика блуждае малка светеща точица и това вечно живо небесно тяло е свързано с името на моя съпруг.

"Чуй, все едно ние знаем, че си тук! Излез! Говори!". Така вечерта на двадесет и пети юли осемдесет и първа година публиката общува с твоя глас. В препълнената като никога зала - това не е било дори при най-успешните забранени спектакли - хората те питат и чуват твоите отговори, ясни и точни като всичко, което си написал.

На сцената са закачени с въжета редица театрални кресла, покрити с голямо бяло платно, което в един момент се превръща изведнъж във вълни, а след това застива като жив лед. И за няколко секунди се създава нова атмосфера за следващата сцена. Тук се е събрала цялата литературна Москва, враждуващите приятели са се примирили за тази вечер. Седейки на обичайното си място, Любимов тихичко плаче. Седя вляво от него и по бузите ми също текат сълзи, за отсъствието на които по време на погребението ме упрекваха.

Порази ме оригиналното решение. За по-малко от три часа Любимов успя да изрази най-важното от твоя живот, а значи и малко от моя. Той ни показва двадесет години от живота на нашето поколение - шестдесетте-осемдесетте години, - двадесет години на кипящо творчество, двадесет години на борба. Това е спомен за всички приятели, заточени, хвърлени в затвора, изчезнали, напъхани в миши дупки, зачеркнати от списъците на живите заради невъзможността да работят, заради водката, наркотиците, от отчаяние. Това е също така спектакъл за любовта: в него е показана нашата среща и всичко, което е било до и след нея - до последното стихотворение. И още това е спектакъл за твоята тежка работа по осемнадесет часа на ден, за твоята борба с отчаянието... На моменти ми става неловко - без да използва нищо, освен твоите стихове, Любимов е показал най-тежките моменти от нашия живот. И започва сатиричната част. Публиката, както винаги, стене от смях. Колко хубаво е да чуваш мощната реакция на залата, да знаеш, че всичките изписани листчета, магнетофонните записи, отчаяните опити да се изпревари смъртта, "да се допее", не са отишли напразно - въпреки каквито е да е забрани!

Няколко престарели бюрократи са отговорни за смъртта на много съветски хора на изкуството. Те не са убивали като Сталин и затова не отговарят публично и поименно за злодеянията си. Но ние знаем, че всички те са палачи, че лишиха страната си от най-добрите й творци.

От осемдесет и първа година Любимов показваше този спектакъл на твоя рожден ден и в годишнината от смъртта ти. Пет години трупата помнеше текста и музиката, а играеше само два пъти в годината...

Пиша тези редове през осемдесет и седма година. Любимов се оттегли, Ефрос почина, театърът осиротя.

За спектакъла никакви новини.

Рано сутринта на четвърти октомври осемдесета година телефонът ми звъни. Шаря в тъмнината в търсене на телефонната слушалка. Мъжки глас, странно напомнящ флейта, ми говори нещо на неразбираем език. През всеки две думи се чува твоето име - "Владимир Висоцки", но той произнася: "Владимир Бисоцки". Накрая разбирам, че моят събеседник е японец и че се опитва да си уговори среща с мене. Едва съм жива, изобщо не мога да се разсъня - успокоителните, водката, трите пакета цигари, изпушени вечерта, от всичко това съм много отслабнала и мърморя: "Добре, елате в три часа".

През деня идва висок елегантен млад човек, много развълнуван и изплашен. Посочвам му стола. Още е топло, чаках го в градината, кучетата скачат наоколо и като че ли това не му се харесва особено. Гледам го въпросително, той поправя една гънка на панталоните си, кашля и започва своя разказ.

Тъй като съм работила много с японци, в общи линии разбирам доста сносно техния английски, който е абсолютно неразбираем за повечето хора. Но той се вълнува така, че му предлагам да пие малко водка и обяснявам, че няма закъде да бързаме, че неговата история ме интересува, че разбирам колко е важно всичко това. Като идва на себе си, той започва да говори:

- Аз съм журналист, работя за модни списания. Преди няколко седмици бях на модно ревю в Токио. От лентата, която съпровождаше излизането на манекенките, буквално се разкъсваше мъжки глас - такъв, какъвто никога не бях чувал. Бях съвършено потресен. Никога не съм изпитвал такъв шок, такова удоволствие наполовина с отчаяние.

Прекъсвам го. Само това ни оставаше - да заридаем двамата на това място под удивените погледи на моите кучета! Става ми смешно и за да не обидя моя гост имитирам пристъп на ужасна кашлица. Като изчаква вежливо, моят японец продължава:

- За да намеря името на изпълнителя, разпитах цяло множество от хора и накрая разбрах, че песента е записана на плоча, излязла в Париж, и че изпълнителят е руснак. Тогава реших да замина за Париж. Влязох в голям магазин за плочи и ми показаха целия отдел за руски песни. Прехвърлих един куп плочи и като видях лицето му, разбрах, че е той. Продавачката постави плочата на магнетофона и аз отново чух този глас. Плочата така и се въртя до последната песен. Купих всичко, което имаха. След това проведох истинско разследване, разбрах, че съпругата му живее близо до Париж и ето че ви намерих. Ще ми разрешите ли да пиша за Владимир Висоцки?

Всичко това той изстреля на един дъх с наведен поглед. Така се развълнувах, че не мога да кажа нито една дума. Ние сме толкова различни! Той е млад японец, покорен от твоя глас, а аз съм твоята вдовица, обезсилена от скръбта. Гледам го внимателно в очите. Той казва:

- На следващия ден след модното ревю започнах да уча руски език.