БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: GPT-4.1

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ

Дявол знае защо убитите по време на война жени будят по-голяма жалост от мъжете. Но е някак си така. Може би защото все ние забъркваме кашата, а когато не ни стигат сили, на помощ идват те – идейни или влюбени, или просто екзалтирани, но във всички случаи самоотвержени. Те воюват най-често неумело, не убиват както трябва враговете, а самите те загиват лесно и бързо, като пеперуди, летящи към огъня. И затова ни е непоносимо жално за тях.

Някога написах цяла повест за това – за женските батальони на смъртта, прекрасна и срамна страница от нашата военна история (прекрасна за руските жени и срамна за руските мъже). В повестта влезе малка част от материалите, които събрах по време на подготовката – само за събитията през 1917 година. Но започнал веднъж да чета за руските амазонки, вече не можех да спра. Искаше ми се да разбера какви са били съдбите им по-нататък, през още по-жестоките времена.

Съдбите им били тъжни. Повечето патриотки, които се отзовали на призива на Мария Бочкарьова, трябвало да воюват не срещу германците, а срещу своите – в Гражданската война.

Известно е, че в Червената армия имало много жени: комисарки, комсомолки, картечарки, санитарки, чекистки и обикновени бойци. При болшевиките те се смятали за равноправни другари, а щом си равноправна – никакви облекчения. Мъкни мъжкия товар и не разчитай на джентълменство. И моята баба, родена през 1899 година, също се сражавала на страната на червените. Като дете напипвах с омая осколката от бялоказашки снаряд, заседнал в лакътя ѝ – това беше допир до историята.

Но моята баба, като повечето червеноармейки, имала пролетарски произход. Сираче, израснала „сред чужди“. Такива хора свикват по-лесно с лишенията, мръсотията, въшките и грубия фронтови живот. Баба ми разказваше за простотата на войнишките нрави без никакъв укор, дори със смях.

Много по-тежко било на тургеневските госпожици, озовали се от другата страна. А и съдбата на победените във войната била по-трагична.

Девойки прапоршчици. Москва, ноември 1917 г. На първия ред (от ляво надясно): Виденек, З. Реформатская, Н. Заборская. Отзад: А. Кочергина, З. Свирчевская, З. Готгард

Тях, жените от Бялата армия (да ме прости баба ми, болшевичката), искам да ви покажа. Просто погледнете тези лица.

Помня как започнах да ги издирвам из целия Интернет, докато работех над повестта – и не можех да се спра. Ако името беше известно, опитвах се да разбера биографията. Понякога успявах.

Тогава не записвах откъде вземам снимките, а сега не мога да възстановя източниците. Моля да ме извинят първите, които са ги публикували.

През 1917 година Александровското военно училище завършват 25 девойки прапоршчици (чин, отговарящ на съвременния чин младши лейтенант – бел. П. Н.). Едната загива веднага след като е направена тази снимка – по време на уличните боеве в Москва; почти всички останали отиват при белите. Девет са убити в Гражданската война. Още две се самоубиват скоро след нейния край.

От тези, които виждате на снимката, не открих нищо за прапорщик Виденек (дори името ѝ не зная), освен че е участвала в "Ледения поход" на Корнилов.

Зинаида Реформатская е ранявана няколко пъти. Доживява до старост и умира в САЩ.

Подпоручик Надежда Заборская се самоубива в Парагвай.

Антонина Кочергина воюва при Деникин и Врангел. Емигрира.

Зинаида Свирчевская е командирована от юга в Москва със секретна задача. Заловена и разстреляна.

Подпоручик Зинаида Готгард се самоубива в Югославия.

Две от тях фигурират и на друга снимка:

Врангеловия Крим. 1920 г.

Отдясно седи Зинаида Готгард (същата, която се застреляла в Югославия). Права е Надежда Заборская (и тя се застреляла. В Асунсион, прости господи). Полулегнала е Валентина Лозовская (между другото, в бъдеще – съпруга на прочутия певец Юрий Морфеси).

А как ви се струва това лице – на долната снимка?

Мария Мерсие

Из спомените на А. Г. Невзоров, участник в „Ледения поход“:

„Тревожеше ни въпросът за картечниците и артилерията. Но с картечниците въпросът се реши просто: при нас дойдоха две жени прапоршчици с две картечници „Максим“. Те бяха участвали вече в боеве, а едната беше ранена леко в ръката. Начинът, по който се държаха двете прапоршчици, можеше само да предизвика възхищение: лежаха спокойно зад своите „максими“ и по дадена команда откриваха огън. /…/ Това бяха сестрите Мерсие. Вера и Мария Мерсие завършили през 1917 г. Александровското военно училище и произведени в чин прапоршчик. От ноември 1917 г. бяха в Доброволческата армия и участваха в 1-ия Кубански („Леден“) поход като част от картечната рота на Корниловския ударен полк. Вера загина по време на похода, а Мария продължи да служи в армията и беше убита през 1919 г. край Воронеж.“

Погледнете тази съпружеска двойка (жената е с „Георгиевски кръст“ и орден за „Ледения поход“, мъжът – без награди):

Съпрузите Бузун, 1919 година

Красавицата с кинжала е Ванда Бузун, батальонен адютант (в Алексеевския полк). До нея е мъжът ѝ, щабскапитан Пьотр Бузун, командир на въпросния батальон.

Бидейки нежно създание, София де Боде останала в паметта на мнозина, които я видели по време на Гражданската война или просто били чували за нея.

Тя произхождала от отдавна русифицирано френско семейство. Силно романтизираната биографична справка съобщава, че София де Боде била възпитаничка на института „Смолний“ за благородни девици, по време на Първата световна война отишла на фронта и служила под командването на баща си в конното разузнаване.

Не зная бащиното име на София. Барони де Боде в армията имало двама. Възможно е да става дума за Августин Клементиевич (1871–1915), бивш военен аташе във Вашингтон. На фронта командвал полк и загинал по време на бой.

Смятам обаче, че историята за разузнаването е от областта на митологията: при баща си София ходила, като казак се е обличала и на кон яздела, но едва ли е служила в разузнаването. През 1915 година това би било такава екзотика, че за младата девойка кавалерист са щели да тръбят всичките вестници.

Мъжкото облекло е все още маскарадно, a la cosaque

Отношението към жените в армият започнало да се променя едва от пролетта на 1917 година, когато Мария Бочкарьова призовала сънародничките си да вземат оръжие в ръце. Една от тези, които с ентусиазъм откликнали на този зов, била София Боде. Тя се записала в женския батальон на смъртта, а след това изкарала офицерските курсове в Александровското училище – заедно с други 24 девойки (вижте предишната част).

Кадър от кинохроника (намерих я в YouTube), заснета през лятото на седемнадесета година по време на полагането на клетва на Червения площад, улавя в строя доброволката Боде – погледнала е към камерата. Вижте как се е променила: уморено лице, вместо кокетен бекеш – обикновена войнишка униформа. Не зная как е успяла да запази косата си, защото доброволките били остригвани нула номер.

Времето на маскарадите е минало. Сега всичко ще бъде различно: кърваво и жестоко

През октомври, заедно с другите, които завършили курсовете, сложила пагоните на прапоршчик.

„Младичката красива девойка с кръгло лице, с кръгли сини очи, изглеждаше в своята военна униформа на прапоршчик като спретнато и стройно момче. Дъщеря на руски генерал, възпитана във военна среда, тя не се преструваше на офицер, а беше усвоила всичките военни маниери естествено, сякаш беше мъж..." – пише един от мемоаристите, видял София по това време.

По-малко от месец по-късно избухнала революцията. За разлика от Петроград, Москва се съпротивлявала упорито на болшевишкия преврат. Кървавите сражения продължили няколко дни. София командвала отряд от юнкери и по време на битката при Никитските порти била ранена в крака.

Веднага щом се зародило движението на Корнилов, София заминала от Москва на юг.

Участвала в отчаяния „Леден поход", от който малцина се върнали живи. София се мярка в спомените на генерал Богаевски: „След половин час долетя при мене в кариер, облечена с черкезка, баронеса Боде, която служеше като ординарец в нашата конница, отчаяно храбра млада жена, по-късно убита по време на атаката на генерал Ердели край Екатеринодар, и докладва, че генерал Корнилов ми изпраща своя последен резерв: два ескадрона конница. Далече назад след нея се движеше в тръс конна колона."

Конната бригада на Ердели понесла тежки загуби в боя на 13 март 1918 година – това е датата на смъртта на София Боде. Тя загинала в самото начало на страшната война, но я запомнили по-добре от другите девойки прапоршчици. Баронеса де Боде е единствената, която имала титла, и в кавалерията от завършилите Александровското училище попаднала само тя.

Офицерът емигрант Виктор Ларионов я представя под името княгиня Черкаска в своя роман "Последните юнкери": "И ето че в първите боеве тя се показа не само като смел, но и като умен и разпоредителен боец, способен да усеща обстановката и да командва другите. Всички я обикнаха, грижеха се за нея понякога трогателно, но за съжаление не можеха да възпрат бойните ѝ пориви. Тя сякаш търсеше смъртта... И я намери край Матвеев курган, когато две оръдия, прикривайки отстъплението на пехотата пред силния противник, се готвеха вече да стрелят с картеч, а тя, стоейки в цял ръст между оръдията, изстрелваше пълнител след пълнител от карабината си."

Прочетох, че по телевизията преди няколко години показали документален филм "Баронеса де Боде – легендата на Бялата армия". Там сигурно е разказано по-подробно за този кратък и романтичен живот.

А ето една съвсем различна история. Не толкова за героизъм, колкото за любов и вярност.

Сигурно сте чели за генерал Слашчов, отчаян храбрец и гениален тактик. Той бил позьор, скандалджия, любител на кокаина, безкрайно каращ се с всички, но неведнъж спасявал белия фронт. Слашчов обожавал екстравагантността, носел някакви умопомрачителни мундири по свой дизайн. „Нека всеки, който воюва така, да се облича както му е угодно" – казвал за него Врангел.

Времето на маскарадите е минало. Сега всичко ще бъде различно: кърваво и жестоко

Но ние няма да гледаме контето Слашчов, а девойката, която е до него.

Това е Нина Нечволодова, тя е с бастунче след раняване, получено на Чонгарския насип. В нея трудно може да се разпознае пухкавата госпожица, също преоблечена като казак, от следващата снимка.

Трябвало е да види и да пролее немалко кръв (своя и чужда), за да се промени така само за две години. Длъжен съм да кажа, че когато сравняваш което и да е женско лице преди и след фронта, потръпваш.

Девойката от горната снимка освен това прилича много на баба ми в младостта ѝ. Същата възраст, същата прическа, същата непримирима интензивност в погледа. (По време на моето детство баба, четиридесет килограма пламенен марксизъм-ленинизъм, ми пъхаше в устата лъжицата с грис и казваше: "Партията трябва да се обича, а кашата трябва да се яде".) Ако тя и Нечволодова се бяха срещнали през двадесетте, щяха да се изпозастрелят една друга.

Но за моята баба ще разкажа някой друг път.

Дядо и баба. Дивизионен началник на специалния отдел и бригадна началничка на специалния отдел (ама че гени имам)

В спомените на И. Сагацкий четем: "...Около вагона на Слашчов стоеше голяма група и Ниночка -ординарецът.

Тя беше миловидна и стройна девойка в бяла риза с пагони на подофицер и един или два Георгиевски кръста, с кавалерийски сини бричове и ботуши с шпори. Успяха да ми прошепнат, че Ниночка е от добро семейство, държи се безупречно и е заслужила напълно своите Георгиевски кръстове...“

Сагацкий видял Нечволодова през април 1920 година, когато се намирала вече при своя смелчага и била полулегендарна личност.

Една година по-рано, когато започнала любовта им, Нина била милосърдна сестра. Веднъж Слашчов, по това време командир на дивизия, бил прострелян от картечен откос. "Междувременно се наложи да отстъпим от позицията и селото, в което се намираше Слашчов, се озова в район, завзет от червените. Спаси го младичката милосърдна сестра от гвардейския отряд, която беше сестра на офицер, служещ в отряда. Тя отиде на кон в селото, където лежеше Слашчов, който бълнуваше в треска и беше в безсъзнание, натовари с помощта на селяните ранения на коня и препусна с него до гвардейския отряд. Тази милосърдна сестра остана неотлъчно при борещия се със смъртта Слашчов и го излекува. Скоро след оздравяването си Слашчов се ожени за нея. Първият му брак беше нещастен. Но втора жена му подхождаше напълно: като ординарец се намираше неотлъчно до Слашчов и го съпровождаше и в боя, и под огъня" - пише очевидец.

Оттогава до смъртта на полуумния генерал Нина била неразделна с него. Където той – там и тя. Дори ако това означавало сигурна гибел.

Така било и в боя на Чонгарския двуметров насип през Сиваш.

На 22 март 1920 година Слашчов решил да мине по него под ураганния огън на червените и да завземе отсрещния край. Всички офицери казвали, че това е невъзможно. Тогава генералът строил момчетата юнкери и под звуците на духов оркестър, с маршова стъпка, ги повел напред. Ординарецът Нечволодов вървяла до него и била ранена. В резултат насипът бил превзет, червените не издържали на "психическата атака".

Помните ли как в пиесата „Бяг", където Михаил Булгаков разделил образа на реалния Слашчов на двама генерали – Чарнота и Хлудов, последният казва на ординареца Крапилин: „Аз на Чонгарския насип ходих с музика и на насипа бях два пъти ранен!", а Крапилин крещи в ярост: „Всички губернии плюят на твоята музика!"?

Според мен губерниите постъпват правилно. Да поставиш под обстрела на картечниците любимата жена е долен героизъм.

По-нататъшната биография на Слашчов ще разкажа съвсем накратко.

На Врангел му пукнало търпението и той отстранил своеволника от командването на армията. Нина последва Слашчов.

В емиграция Слашчов беше понижен в звание и оставен без пенсия – Нина (за разлика от приятелката на генерал Чарнота) не изоставила любимия.

После на Слашчов му хрумна да се върне в Совдепия, където бил осъден задочно на смъртно наказание. Нина тръгнала с него.

Във филма „Бяг" приятелката на Чарнота е изиграна от Татяна Ткач

Бившият генерал бил амнистиран и преподавал тактика във висшите командни курсове „Изстрел". Нина ръководела там театрално студио.

Дори в киното се снимали заедно: във филма „Врангел" изиграли себе си.

Но през 1929 година Слашчов бил убит от някой си Коленберг, който отмъстил за брат си, екзекутиран от белите (Слашчов носел прякора „бесещия").

И тук следите на Нина Нечволодова се губят. Накъде е изчезнала и какво е станало с нея по-нататък, не е известно.

А тази жена почти сигурно познавате, а във времето на моето детство, когато телевизионните сериали бяха малко и всеки от тях се превръщаше в събитие, я познаваше цялата страна. Вярно е, мнозина смятаха, че ротмистър Мария Захарченко от филма "Операция Тръст" е измислен персонаж или поне сценаристите са добавили нарочно колорит на "жената с маузера".

Но не е така. Реалната Мария Лисовая-Михно-Захарченко-Шулц живяла живот още по-удивителен от героинята на Людмила Касаткина. Във филма, заснет за "петдесетгодишнината на великия Октомври", разбира се, беше невъзможно да се разкаже цялата истина за нелегарната белогвардейка, но се чувстваше, че авторите се възхищават против волята си на този уж отрицателен персонаж.

Най-ярката роля във филма

[Между другото, написах за „петдесетгодишнината на октомври" и потръпнах. Като момче гледах филма за чекистите и белите терористи все едно приказка за невъзможно далечни времена. А 1967 година е по-далече от нашите дни, отколкото тогава беше 1927-а, когато се развива действието на филма. Време е да отбележим петдесетгодишнината от петдесетгодишнината на Великия октомври. „Какво да кажа за живота? Че се оказа дълъг..." (Й. Бродский). Но няма да се отклонявам.]

Младостта на генералската дъщеря Маша Лисовая била доста обикновена за момиче от нейния кръг. Може би единствената не съвсем обичайна подробност била страстната ѝ любов към конете. От детството си Мария била отлична ездачка. Иначе какво? Завършила „Смолни“, учила една годинка в Швейцария, на двадесет години се омъжила за гвардейски офицер. Това било година преди началото на световната война.

А сега сравнете две снимки.

Мария на двадесет години

Мария малко над тридесет години

Невъзможно е да се повярва, че това е един и същи човек. Между снимките има само едно десетилетие. Но какво десетилетие...

Нека видим как мила мадмоазел с камшиче се превърнала в желязната жена с маузер.

Съпругът на Мария, капитан Михно, бил ранен смъртоносно в самото начало на войната и починал в болница, в ръцете на бременната си съпруга (тя роди три дни по-късно).

Проявявайки невероятна упоритост, вдовицата – чрез великата княгиня Олга Николаевна и императрицата – успяла да получи назначение в бойна част (по-рано вече споменах, че за 1915 година това било съвсем изключително събитие). Оставяйки своето кърмаче, тя постъпила в хусарски полк. Отначало нейното присъствие дразнело бойните ѝ другари, а и полза от пишман кавалеристката нямало много. Нейният "цивилен" начин на езда не бил подходящ за конен бой. Но волнонаемната Михно била упорита и с времето овладя цялата хусарска наука.

Първия си Георгиевски кръст получила за това, че извела през нощта един отряд в германския тил. Втория – за това, че, бидейки ранена, изнесе изпод огъня ранен другар. Медал „За храброст" – за залавяне на пленник.

Тази война била макар и сурова, но "по правилата". В следващата, Гражданската, правила липсвали, суровостта се превърна в озверяване, а пленниците, макар и сънародници, бивали разстрелвани. (Съратниците ѝ започнали да наричат бившата госпожица с камшичето "бясната Мария", защото не вземала червените в плен.)

Към Деникин Мария пътувала дълго и сложно. По това време вече имала друга фамилия, омъжила се за полковник Захарченко. Съпрузите се сдобили с документи на персийски поданици и затова попаднали в Доброволческата армия по заобиколен път, през Персия. Мария воюва в уланския полк, командван от Захарченко. Както първия ѝ съпруг и той починал в болница. Тя също била ранена тежко, получила измръзване. Евакуирала се заедно с остатъците от армията на Врангел. Накратко, изпълнила класическото белогвардейско "ходене по мъките" от точка до точка.

В емиграция другите офицери се уреждали като таксиметрови шофьори, сервитьори, портиери. Мария искала само едно: да продължи борбата срещу червените.

Тя се присъединила към организацията на генерал Кутепов, която се занимавала с нелегална и терористична дейност на територията на Съветска Русия.

През 1923 година заедно с третия си (невенчан) съпруг, лейб-егерския капитан Радкевич, пресякла естонско-съветската граница и през следващите години двамата правели това рисковано пътуване не един път.

Случило се така, че „съпрузите Шулц" се оказали играчка в ръцете на ОГПУ, което по това време провеждало многокомпонентна провокация с кодовото название „Тръст". Принципът на операцията била заимстван от царската Охранка, която използвала двойния агент Азеф за контрол над терористите.

Тази игра продължила не една година. В крайна сметка през май 1927 година чекистката интрига беила разкрита. Започнали да арестуват веднага нелегалните, но „семейство Шулц" успели да избягат във Финландия.

И веднага след това, вместо да благодари на съдбата за чудотворното спасение, Мария започнала да настоява пред ръководството на организацията за разрешение да се върне в СССР. Тя се чувстваше компрометирана, опозорена, желаела да измие вината си с кръв.

Георгий Николаевич Радкевич (1898–1927)

Не минали и две седмици, когато тя и Радкевич се озовали отново на съветска територия, но този път поотделно – всеки водел своя диверсионна група. Нямали специална задача: отивали просто да убиват чекисти.

Радкевич се отправил към Ленинград. Два дни след преминаването на границата хвърлил бомба в бюрото за пропуски на ОГПУ. Дълго бягал от преследвачите си. Бил обкръжен. Стрелял срещу противниците си. И се самоубил.

По това време Мария вече разлюбила третия си съпруг и имала нов спътник – Александър Оперпут (във филма в ролята играе Донатас Банионис), който заминал заедно с нея за Москва. Не съм сигурен, че отношенията на тридесетгодишната Мария с мъжете могат да се нарекат с романтичната дума "любов". Предполагам, че към края на живота си тя се е разучила да обича (погледнете в очите на жената от втората снимка). При хората, които живеят само с омраза, не остават душевни сили за други чувства.

Терористите се опитали да осъществят взрив в общежитието на чекистите на Лубянка, но терористичният акт се провалил.

Бягали разделени: Оперпут по един маршрут (и скоро загинал в престрелка), Мария и още един офицер – по друг.

За тях организирали гигантска хайка с блокиране на железопътни линии, претърсване на горите, мобилизиране на армейски части и дори на местните жители. Ротмистър Захарченко се смятала за най-опасния терорист на бялото нелегално движение.

Мария и 23-годишният Юрий Петерс-Вознесенский попаднали в капан близо до Полоцк. Отбранявали се до последния патрон. По-точно, до предпоследния. Ако се вярва на филма „Тръст", Мария стреляла с точността на снайперист.

Червеноармеец, който участвал в този бой, описва така последната минута от живота на бялата Немезида: „На отсрещната покрайнина на гората, в интервала между мишените [престрелката водела на армейски полигон], стоят един до друг мъж и жена, в ръцете им по револвер. Те вдигат револверите нагоре. Жената се обръща към нас, вика: – За Русия! – и стреля в слепоочието си. Мъжът също стреля, но в устата си. И двамата падат."

Ей сега ще се застреля

Известно е, че има хора, до такава степен пропити от войната, че вече не могат да се спрат. Историята на живота на Мария Захарченко свидетелства, че от тази болест страдали не само мъжете.

ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ

„Романите завършват с това, че героят и героинята се женят... Да описваш живота на хората така, че да завършиш описанието с женитба, е все едно, когато описваш пътешествието на някой човек, да прекъснеш описанието на мястото, където е нападнат от разбойници."

Лев Толстой. Дневник

Не зная дали в случая Лев Николаевич е прав, но друго, по-известно негово изречение на същата тема е стопроцентово вярно: за нещастните бракове е много по-интересно да се разказва, отколкото за щастливите.

Няма да обяснявам сега защо се задълбочих в темата за неуспешните бракове. Наложи ми се да проуча най-впечатляващите брачни неуспехи на коронованите особи. За един от тях ще ви разкажа. (Впрочем, тази поучителна история е добре известна, дъвчат я и я мачкат вече почти двеста години.)

Когато през май 1821 година от далечния остров Света Елена пристигнала вестта за смъртта на Наполеон Бонапарт, министърът на външните работи лорд Каслри се втурнал в двореца да зарадва краля: „Господарю, вашият най-зъл враг вече не съществува!"

Джордж IV възкликнал във върховен възторг: „Как? Нима е мъртва?!" Той си помислил, че става дума за съпругата му, кралица Каролина.

Този мил брак се осъществил при следните обстоятелства.

Докато бил наследник на престола, Джордж лудувал много, натрупа куп дългове (около 40 милиона британски лири днешни пари) и на всичкото отгоре се оженил тайно за католичка. Парламентът обещал на принца да изплати дълговете му и да увеличи издръжката му, ако негово височество престане да се криви и се ожени за протестантка от августейши произход, а предишния си брак сметне за недействителен.

Предложението било интересно, затова принцът на Уелс се съгласил бързо, като възложил на правителството да му избере съпруга. Навярно решил, че за толкова пари може и да не е придирчив.

Съпруга намерили, ръководейки се от държавни съображения. Англия воювала по онова време с Франция и се нуждаела от плацдарм на континента, а Каролина, дъщерята на херцога на Брауншвайг, била вече във възраст за женене.

За първи път своята годеница принцът видя едва в навечерието на сватбата. Тя му се сторила грозна и от нея се носел дъх на нечисто бельо. (Каролина не била виновна – новомодната концепция за лична хигиена не успяла да стигне все още до малките немски дворове.)

„Какво сте ми избрали за жена?" – казал кралят. После със слаб глас произнесъл: „Трябва да пийна бренди" и се оттеглил.

Принцеса Каролина също не хареса никак годеника си. "Та той е дебел! И изобщо не е такъв красавец като на портрета!" – оплакала се тя. (На портрета всъщност, както може да се види, също не е много красив.)

Брачната нощ все пак се състояла, защото едно от условията на сделката с парламента било да се роди дете. За храброст принцът се напил така, че според свидетелството на принцесата, по-голямата част от нощта прекарал търкаляйки се под леглото. Въпреки това след девет месеца се родило момиче. Веднага след раждането на детето принцът на Уелс състави завещание, според което законната му съпруга в случай на смъртта му трябвало да получи един шилинг.

Дама с характер

Под един покрив принцът и принцесата не просъществували дълго. Каролина се преместила в едно имение, където живеела на воля. Джордж също не си отказвал от нищо. А когато Наполеоновите войни приключили, нейно височество замина от скучната Англия за Италия и заживяла още по-весело от преди. Тя не придавала значение на условностите и изобщо била дама с характер.

Влюбила се например в един слуга италианец и не криела отношенията си с него. Купила му баронска титла, за да зарадва красавеца.

Относително мирният съпружески живот на безопасно разстояние един от друг приключил, когато принцът на Уелс станал внезапно крал.

Тогава и на Каролина ѝ се приискало да бъде кралица. За ужас на новоизпечения величество, тя започнала да се подготвя за път към Лондон. Предложили ѝ компенсация – отказала.

Тогава кралят предизвикал спешно бракоразводен процес, който се водел в Камарата на лордовете.

И започна шоу а ла Андрей Малахов.

За такава душица нищо не се жали

Публиката научила множество пикантни подробности за интимния живот на ищеца и ответницата. На улицата се събирали ту ликуващи, ту негодуващи тълпи. Народът не обичал краля, но отчаяната Каролина се харесвала на хората, посрещали я шумно (приблизително както принцеса Даяна през деветдесетте). Разбирайки, че нещата само ще се влошават, лордовете прекратили разследването. Разводът не се състоял.

Но Каролина останала кралица само по име. На коронацията не я пуснали, въпреки че тя блъскала ту по едни, ту по други врати на Уестминстърското абатство, крещяла, тропала с крака. Кралят със сигурност чувал тези стъпки на командора и треперел от ярост. Именно през тези скандални дни лорд Каслри въвел Негово величество в сладостна заблуда.

Адвокатът на нейно величество обвинява негово величество

Всъщност, след това Каролина не мъчила дълго любимия си съпруг. От обидата и стреса се разболяла и починала. Успяла само да остави последно нареждане: да издълбаят на гробницата ѝ надпис "Каролина, оскърбената кралица на Англия".

Всяко нещастно семейство е нещастно по свой начин.

Коронацията на Джордж IV

СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ)

В Европа, където няма нито лъвове, нито тигри, нито крокодили, нито смъртоносно отровни змии, най-страшният фолклорен звяр се оказал скромният вълк. С него плашели децата от незапомнени времена. Най-ранният ми спомен например не е оригинален: "Ще дойде сивото вълче и ще те захапе за хълбока" („Придет серенький волчок и ухватит за бочок“) – пееше моята бавачката. Истината е, че не се страхувах, защото "вълчето" се свързваше за мене с една безобидна въртяща се играчка, а песента оценявах адекватно като художествена хипербола и изобщо не се притеснявах за своя хълбок.

Но сега ще ви разкажа една наистина страшна приказка за сивия вълк. И най-ужасното в тази приказка е, че е истинска. А освен това е и детективска история със спорна развръзка.

В средата на 18-ти век, в цивилизована Франция, в разгара на Просвещението, се разиграли невероятни събития, които предизвикали значителен шум. История би била трудна за вярване, ако целият ѝ ход не бил документиран подробно.

В горите на Лангедок се появил страшен звяр човекоядец, когото нарекли Жеводанското чудовище, защото първата си жертва, 14-годишно момиче, звярът разкъсал в провинция Жеводан. Това се случило през пролетта на 1764 година.

Свидетели описвали някакво животно, по-голямо от вълк, но по-малко от мечка, с червеникава козина, огромна тъпа глава и навита опашка.

От този момент нататък нападенията на чудовището (повечето източници все пак го наричат "вълк") вече не спирали. Общо, според официалните данни, от зъбите на тайнствения звяр загинали повече от сто души (предимно жени и деца). Още тридесет били нахапани, но оцелели.

Дошло сивото вълче...

Паника обхвана не само региона, но се разпространила и по цяла Франция. Най-добрите ловци на кралството търсели звяра убиец в гъстите гори. Безрезултатно.

Жените са по-вкусни от мъжете

Тогава Луи XV изпратил със специален указ в Лангедок своя главен ловец Антоан дьо Ботерн. Много седмици Ботерн залагал капани, организирал засади и накрая, през септември 1765 година, неговите ловци застреляли необичайно голям вълк. Трупът на животното бил доставен триумфално във Версай и изложен за всеобщо обозрение. На слуховете за Жеводанското чудовище било заповядано свише да престанат.

Чучелото показано във Версай

Но убийствата не свършили. Още цели две години чудовището продължавало да разкъсва жени и деца, само че вестниците вече не пишели за това. Докладвано било, че проблемът е решен, значи проблемът вече не съществувал.

Славата на истински победител на Жеводанския вълк принадлежи на един обикновен ловец на име Жан Шател. На 16 май 1767 година звярът разкъсал до смърт едно момиче, негова родственица. Шател вървял по следите на кръвожадното създание три дена, накрая го намерил и го застрелял. Този път това несъмнено било то, Жеводанското чудовище: разпознали го свидетели. А и нападения от този ден нататък вече нямало.

Паметникът на Жан Шател в родното му село

Точните размери на звяра са известни. Той не бил толкова огромен: дължина на тялото само 99 сантиметра, а устата с ширина 19 сантиметра. Не много по-голям от немска овчарка. Страхът наистина има големи очи.

Това са фактите. След това започват въпросите.

Странна опашка за вълк

Първо, не е ясно какво всъщност било това животно: вълк или не вълк?

Второ, вълците почти никога не нападат човека поединично, само на глутница.

Трето, свидетелите на героичната победа на Шател разказвали, че когато ловецът видял най-накрая чудовището, то само тръгнало към него, почти размахвайки опашка. Защо?

Към днешна дата повечето историци се придържат към следната версия.

Жан Шател бил необщителен човек и живеел уединено с глутница "молоси" – специална порода ловни кучета, произхождаща от кръстоска между вълк и куче. Възможно е едно от кученцата да се е оказало по-голямо и по-зло от останалите. Възможно е Шател да е бил мизантроп, който специално обучил метиса да напада хора. Защо? Дявол знае. Да предположим, че бил социопат, който се е наслаждавал на зловеща слава и на тайна власт над живота и смъртта на околните. Такива екземпляри се срещат. Във всеки случай тази версия обяснява логично развръзката на драмата. Когато когато родственицата на Шател умряла в мъки, разкъсана от звяра, ловецът решил да унищожи своята опасна "играчка". Той със сигурност знаел къде да търси човекоядеца и хладнокръвно убил чудовището, когато то се хвърля върху своя стопанин.

Съществува и една още по-причудлива версия – че Шател не действал сам, а изпълнявал заповедите на своя господар, маркиз дьо Сент-Албан, който имал репутация на ексцентрик и човеконенавистник.

Вече никой не може да установи достоверно какво всъщност се е случило там.

Преди около десет години във Франция излезе игрален филм, вдъхновен от историята за Жеводанския звяр - „Le Pacte des loups", но не съм го гледал и не зная коя версия поддържат създателите.

НАИСТИНА УМНА ЖЕНА

Ще ви разкажа за една Наистина Умна Жена.

Умът, както е известно, има различни калибри и профили: практически, научен, творчески, съобразителен, "женски", поведенчески, психологически и така нататък. Но мисля, че най-важният вид ум е този, който позволява на човека да се отнася правилно към живота.

Хората често се влюбват в някого от пръв поглед. Ние, литераторите, сме способни да се влюбим от един израз. Точно така се случи и с мене. Когато работех върху книгата "Писателят и самоубийството", се влюбих в лейди Монтегю именно от един израз.

Не, не се безпокойте, тази дама не се е самоубила, за това тя била твърде умна.

Мери била дъщеря на граф Пирпонт, родена е през 1689 година. Почти цялото си детство прекарала в библиотеката на бащиния си замък – там се намирала една от най-богатите книжни сбирки в Англия. Но в книжен червей или, както казвали в по-късни времена, в "син чорап", Мери не се превърна. От книгите научила най-важното – да мисли самостоятелно.

На младини се озовала в ситуация, доста обичайна за девойка от онова време: обикнала един, а баща ѝ възнамерявал да я омъжи за друг. При това с избраника на сърцето ѝ по някаква причина било невъзможно да се съберат. Мери решила този мъчителен конфликт с недевическа мъдрост: щом няма да има щастие, нека да има поне спокойствие и свобода. Сама избрала човека, когото можела да уважава и който обещавал да не ограничава свободата ѝ, избягала с него и се омъжила без бащино разрешение.

Сър Уолтър Монтегю също бил умен човек, заемал видни държавни длъжности и съпругата му станала украшение на лондонското общество. В нея се влюбвали, предавали от уста на уста нейните остроумия и считали за чест да си кореспондират с нея.

Нещакгтият Александър Поуп, великият поет, се влюбил до уши в Мери (очевидно, както и аз, след някоя сполучлива фраза). Пламенно признал чувствата си, а красавицата, без да го доизслуша, избухна в смях – и си спечелила враг за цял живот.

Красавицата и поетът: обидна за литераторите сцена, запечатана на известното платно на Уилям Фрит

На двадесет и шест годишна възраст Мери била сполетяна от ужасно нещастие за млада жена, а особено за красавица: шарка, която европейската медицина изобщо не можела да лекува. Лейди Монтегю оцеляла, но цялото ѝ лице се покрило с белези, а прочутите ѝ мигли опадали.

Тогава тя престанала да се появява в обществото и накарала хората да ѝ се възхищават от разстояние. По нейно настояване съпругът ѝ получил длъжността пратеник в двора на султана. В Константинопол Мери научила езика и обичаите, изследвала за първи път живота в харема и издала "Турски писма", които цяла Европа четяла с възхищение. Освен това пратеничката проучила източния метод за ваксинация срещу шарка.

Сега вече можела да се върне. В Англия избухна поредната епидемия и лейди Монтегю се заела с борба срещу нея. Започна с това, че ваксинирала тригодишната си дъщеря. После предложила да се проведе експеримент върху седем престъпници, осъдени на смърт, в замяна на обещание за помилване. Те оцелели и били пуснати на свобода. След това същият опит бил приложен върху шест сирачета от приют (така или иначе там децата мрели като мухи). Сирачетата също оцелели. Тогава кралят заповядал да бъдат подложени на спасителна процедура внуците му, страната повярвала в ефективността на лечението и епидемията била победена.

На петдесет години лейди Монтегю решила, че отсега нататък навлиза във възрастта на пълната свобода и повече няма да се съобразява с условностите. Тя се разделила с мъжа си (запазвайки с него прекрасни отношения) и започнала да живее за свое удоволствие. Пътувала, общувала само с хора, които ѝ били интересни. В биографията ѝ Луис Кроненбергер пише: "Тя мразеше досадниците, от които бягаше, и ненавиждаше глупаците, с които се караше". Трябва да кажем, че за жените лейди Монтегю нямала високо мнение, предпочитала обществото на мъжете, което не е учудващо, ако се има предвид тогавашното ниво на обичайното женско образование. "Радвам се, че съм жена – казвала Мери – благодарение на това няма да ми се наложи да имам с съпруга". Нас, белетристите, тази дама също не обичала. "Съчинителите на романи – казвала тя – нанасят на читателите двойна щета: крадат от тях и пари, и време".

Лейди Монтегю предпочитала да живее в сладостната Италия, а в родината си се върнала едва когато почувствала, че е време да умира – на почтената за онази епоха 73-годишна възраст. В края на живота си Мери признала веднъж, че не се е поглеждала в огледалото през последните единадесет години. Не е ли умница?

Ето три възрасти на лейди Мери Уортли Монтегю – на три картини.

Красавица

Умница

Щастлива старица

"Човек, който не умее да бъде доволен от себе си, изобщо никога и от нищо няма да бъде доволен" (най-известната ѝ максима).

А сега фразата, с която започна моята любов към лейди Монтегю.

Намирайки се на смъртния си одър, тя казала (това били последните ѝ думи): "Всичко беше много интересно".

Ето това се нарича правилно отношение към живота.

ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА

Защо смятам една жена, която не оставила чак толкова ярка следа в литературата, за истинска, стопроцентова, дори архетипна писателка, ще обясня накрая. Първо просто ще разкажа за моята любимка на онези, които не знаят за нея нищо или са чували името ѝ само бегло.

Тя била умна, енциклопедично образована, разбирала превъзходно хората и имала – казано на съвременен език – изключителни лидерски качества. Но в една епоха, когато обществото се е отнасяло с предразсъдъци към силните жени, Мари-Жан предпочитала да действа, оставайки в сянката на своя съпруг.

Мари-Жан Ролан дьо ла Платер (1754–1793). Обикновено я наричат просто „госпожа Ролан“

Той бил двадесет години по-възрастен от нея, мъж под чехъл, безропотен обожател на своята високо надарена съпруга, която издигнала мъжа си, осигури му място в учебниците по история, а в момент на опасност го спасила от ешафода. Наистина, това последно благодеяние... Не, няма да избързвам.

Ето какво се случило.

С началото на революцията господин Ролан, който живеел в Лион, започнал да публикува блестящи статии в пресата. Под тях стоял неговият подпис, но авторка била Мари-Жан. Благодарение на журналистическата си дейност Ролан се прославил, станал депутат и се преместил в Париж. Там около него (а всъщност около жена му) възникнал политически кръжок, който с времето се превърнал в Жирондистката партия. Ролан станал министър на вътрешните работи. Той произнасял в Конвента вдъхновени речи, чийто текст подготвяла неговата съпруга.

А това е господин Ролан

Няма да ви отегчавам с разказването на революционни интриги и разпри. Достатъчно е да кажем, че умерените жирондисти загубили борбата за власт срещу кръвожадните якобинци и семейство Ролан се озовало сред ennemis du peuple (враговете на народа).

Мари-Жан помогнала на съпруга си да избяга от Париж, а самата тя останала, защото не признавала поражения и в крайна сметка се озовала в затвора.

Именно там, по време на петмесечното си задържане, написала „Обръщение към безпристрастните потомци“ – своето единствено произведение, проявявайки изключителен литературен талант. Ако не била гилотината, от госпожа Ролан щяло несъмнено да се получи изтъкната писателка. Книгата е написана леко, енергично, пъргаво – без обичайната за осемнадесети век мудност. Малък образец за стила (и характера на Мари-Жан): „Няма нищо по-лошо от това да си имаш работа с глупак; единственият начин е да го вържеш с въже, всички други методи са безполезни“.

Последният ден от живота ѝ е изтъкан изцяло от цитати, станали знаменити.

През 1793 г. на „враговете на народа“ отсичали главите на Площада на Революцията (сегашния площад „Конкорд“) пред гипсовата статуя на Свободата.

Приближавайки се до ешафода, Мари-Жан се поклонила на статуята и възкликнала: „Ах, Свободо! Колко престъпления се извършват в твое име!“

На плачещия благородник, когото трябвало да екзекутират заедно с нея, Мари-Жан казала: „Вървете първи, господине. Няма да Ви е по силите да гледате как умирам.“

Ето я Свободата – седи и гледа

Но аз обичам госпожа Ролан не заради нейната възхитителна смелост. Тя покори сърцето ми с друга постъпка, не толкова патетична и по-малко известна.

Когато я качили в позорната колесница, за да я отведат към лобното място, тя помолила за хартия и мастило, за да запише мислите и впечатленията си по пътя от затвора Консиержери до Площада на Революцията.

Ето какво значи истинска писателка! (И нека горят в ада онези, които не изпълнили последната ѝ молба.)

А господин Ролан спасила напразно от ешафода. Като научил за смъртта на жена си, той, намиращ се далече от Париж, в безопасност, се пробол с шпагата си, надживявайки Мари-Жан с два дена.

Името му било огледално: Жан-Мари.

ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА

Сега ще разкажа каква, според мене, трябва да бъде една истинска принцеса. Това е една от най-ярките перли в моята колекция от необикновени съдби.

Принцесата била индийка, но се родила в Москва (затова и първоначално се заинтересувах от нея), главните събития в краткия ѝ живот се разиграли във Франция, а загинала в Германия.

Нур Инаят хан била от рода на легендарния майсорски владетел Типу султан, който през XVIII век създал много грижи на английските колонизатори.

Бащата на принцесата бил обаче миролюбив човек. Той живеел в Европа, където основал Суфисткия западен орден, и повече от всичко на света обичал музиката. Изнасял концерти и религиозни лекции.

Прародителят: Типу султан (1750–1799). Паднал в битка

Бащата: Хазрат Инаят хан. Казват, че по нрав бил като ангел

Преди Първата световна война за известно време живял в Русия (едва ли не по покана на Распутин, който се увличал по мистичните учения на Изтока). От суфитския вероучител и музиката се заинтересували сериозно композиторът Скрябин и поетът Вячеслав Иванов. Таиров поставил по музика на Инаят хан мистерията „Шакунтала“.

Главната роля в мистерията изиграла Алиса Коонен

Дъщерята Нур се родила не къде да е, а в Кремъл. Майка ѝ била американка. Момичето израснало във Франция и Англия, поради което и френският, и английският език му били родни.

Когато германците завзели континента, семейството се преместило в Лондон. И храбрата принцеса, отказвайки се от бащиния завет за непротивене на злото с насилие, се записала в разузнавателна школа, където станала една от най-добрите ученички в класа по разиовръзка.

Умната и красива Нуруниса Инайят хан

Тя била първата жена, спусната на окупираната територия. Още през първия месец и половина всички останали предаватели били заловени и Нур останала единствената радистка на Съпротивата за целия парижки регион. Ръководителят на британското разузнаване пише в свой доклад: „Това е най-отговорната и най-опасна мисия за цялата ни мрежа“. Рискът бил твърде голям, на принцесата предлагали да се върне в Англия – тя отказала. Два пъти се измъквала по чудо от засада. Единия път – като стреляла в отговор.

През септември 1943 г. я издала предателка. Казват, че е била влюбена в един от членовете на съпротивата и го ревнувала от красивата радистка. Версията е толкова абсурдна, че прилича на истина.

Пеем тъжно: „Ах, война, какво ти подла направи“
(стих от Булат Окуджава за девойките, които отиват на фронта – бел. П. Н.)

При ареста крехката девойка оказала яростна съпротива. Разпитвали я в Гестапо, но не издала нищо . Два пъти се опитала да избяга. В края на краищата я депортирали в Германия, държали я десет месеца окована в единична килия. Разстреляли я в концентрационния лагер Дахау, но преди това, по свидетелства на очевидци, един есесовец (името му е известно: Фридрих Руперт) по неизвестна причина я бил дълго време. Истинските принцеси предизвикват у всяка една измет животинска омраза.

ДИВЕРСАНТ № 2

Отдавна ме занимават исторически фигури, които са, така да се каже, „сребърни медалисти". Това е когато цялото внимание на потомците се е насочило към друг герой, който е постигнал по-добри резултати в същата област или се е прославил повече по капризите на случая. Да речем, разбираемо е защо целият свят знае името на Юрий Гагарин, а космонавт № 2 Герман Титов е известен много по-малко. Но често се случва „вторият номер" да не отстъпва по нищо на първия, а може би дори и да го превъзхожда, но остава в паметта на следващите поколения само като бледа сянка на „златния медалист".

„Срамежлив, много спокоен. Блестящ аналитик" (Из спомените на съратник)

Да кажем, всички са чували за Ото Скорцени, когото военните историци, независимо от националната си принадлежност, признават за най-резултатния диверсант от Втората световна война. Блестящата операция по освобождаването на Мусолини и личното покровителство на фюрера донасят на дръзкия австриец огромна пожизнена слава, а неговите мемоари, преизпълнени със самореклама, издигат бившия оберщурмбанфюрер в статут на ненадминат гений на спецоперациите, въпреки че всъщност Скорцени имал не по-малко провали, отколкото триумфи.

А аз искам да ви разкажа за немския диверсант № 2. Не без съжаление разкривам изцяло историческия прототип, от когото възнамерявах да извая харизматичен злодей за „Шпионски роман-2“. Книгата вероятно няма да има продължение. Така че не ми е жал.

Запознайте се (тези, които не са чували това име преди): Адриан фон Фьолкерзам, „второстепенен актьор“ от свитата на суперзвездата Скорцени, при все че резултатността на Фьолкерзам била по-висока, а приключенията му не по-малко поразителни.

Причините, поради които не е много известен, са две: първо, бил заместник на Скорцени и всички лаври отивали при началника му; второ, не доживял до края на войната и нямал възможността да напише мемоари. Но тези, които познавали и двамата лично, пишат, че мълчаливият, незабележим заместник стоял сто летви над своя шеф самохвалко.

Това е гербът на Фьолкерзамови

Този човек е интересен за нас и с това, че бил наш сънародник. Във всеки случай е роден в Русия и говорел руски език като роден.

Бароните фон Фьолкерзам били остзейци (балтийски немци – бел. П. Н.), руски поданици още от времето на Пьотр I.

Дядото на Адриан бил руски адмирал, младши флагман (командир – бел. П. Н.) на печално известната тихоокеанска ескадра, разгромена при Цусима. Вярно е, че в навечерието на битката починал от болест, но бил погребан по завиден за един моряк начин: както бил положен в хладилник, се отправил на дъното заедно с потопения броненосец „Ослябя“.

Внукът на адмирала е роден в Петербург, но по време на Гражданската война семейството емигрира, затова Адриан е възпитаван и учи в независима Латвия, а след това в Германия.

Младшите флагмани на 2-ра Тихоокеанска ескадра: (отляво надясно) контраадмиралите Небогатов, Енквист и Фьолкерзам

През 1940 г. Адриан постъпва като доброволец в прочутия полк „Бранденбург-800“, който подготвял диверсанти за изпращане на вражеска територия. На бойните групи от полка била отредена много важна роля през първия етап от операция „Барбароса“. Те се промъквали на малки отряди в съветския тил и нанасяли удари по комуникационните възли, мостовете и щабовете, нарушавали стратегическите комуникации, сеели паника и така нататък. Баща ми разказваше, че в ужасните дни на отстъплението от западната граница в нашите войски царяла истинска психоза по повод на вездесъщите „парашутисти“ – и вредата от тази истерия била многократно по-голяма, отколкото от самите диверсанти, които баща ми така и не видял нито веднъж.

Лейтенант Фьолкерзам оглавил ударната „Балтийска рота“, състояща се от говорещи руски език фолксдойче, литовци и бели емигранти; тя направила много всякакви пакости – например, превзела щаба на цяла дивизия, оставяйки я без управление.

Няма да изброявам всичките досадни за нас военни подвизи на Фьолкерзам, а ще се спра на един, който и днес фигурира в учебниците на диверсионно-разузнавателните школи под името „Майкопски рейд“.

През лятото на 1942 година Хитлер решава, че не си струва да се хабят сили за превземането на Москва, а е по-добре да насочи удара си на юг и да завземе каспийския нефт. Германците се безпокоели най-много, че, отстъпвайки, руснаците ще подпалят нефтените находища, тръбопроводите, нефтопреработвателните съоръжения и възстановяването им ще отнеме много месеци.

Бойци като бойци. Само левият, според мене, е някак си подозрителен

Фьолкерзам получил практически невъзможна задача: да проникне в дълбокия тил на противника и да спаси от разрушаване нефтодобивната инфраструктура в Майкоп.

Според немски източници през юли един диверсионен отряд от 62 души проникнал през фронтовата линия. Всички говорели руски език и били облечени в униформи на НКВД; Фьолкерзам имал документи на името на майор Трухин.

По пътя „Трухин“ задържал безразборно отстъпващи бойци, укорил ги за малодушието им и ги построил в колона. Отвел ги при командващия отбраната на Майкоп, който се зарадвал на подкреплението. В суматохата на катастрофалния август 1942 г. формалностите не се спазвали. Генералът вземал със себе си „майора от държавна сигурност“ на обиколка по ключовите точки на отбраната и града. Фьолкерзам се постарал да огледа всичко.

Когато на 8 август немски танкове наближили Майкоп и там започнала бърза подготовка за унищожаване на петролните обекти, диверсантите се разделили на около петнадесет мобилни групи. Едната превзела централния свързочен пункт, откъдето предала на частите заповед за бързо отстъпление; няколко „петици“ имитирали артилерийски обстрел с гранати, за да предизвикат паника; останалите се разпръснали по сондажните кули и предприятията със заповед за отмяна на планираните взривове. Ако се вярва на немските съобщения, цялата тази авантюристична, но внимателно пресметната механика проработила: Майкоп бил напуснат без сериозна съпротива, а сондажните кули останали цели. Фьолкерзам получил най-високото военно отличие – Рицарски кръст.

След като освобождава Мусолини от плен, Ото Скорцени става фаворит на Хитлер и получава възможност да привлича в своето специално подразделение най-добрите специалисти по диверсионна дейност. Хауптщурмфюрер (капитан) Фьолкерзам станал началник на щаба и главен помощник на „човека с белега“, занимавайки се с подготовката на всички важни операции. Той разработва планове за отвличане на маршал Петен и за убийството на маршал Тито, но тези акции са отменени в последния момент. За сметка на това през октомври 1944 г. Фьолкерзам разработва и провежда като по ноти фантастичната операция „Панцерфауст“. (Скорцени я описва подробно в своите мемоари, но, както обикновено, там блести главно самият той.)

Ще разкажа накратко. Унгарският диктатор Хорти води чрез сина си тайни преговори със Съветския съюз за излизане от войната. Току-що е направила същото и Финландия, но Финландия е далече от Райха, а през Унгария нашата армия би имала пряк излаз към германската граница и войната би приключила с няколко месеца по-рано.

В замъка в Буда. Отляво Скорцени, отдясно моят несъстоял се прототип

Диверсантите нападнали първоначално охраната на Хорти младши, заловили го, завили го в един килим и го прехвърлили със самолет в Райха. Когато диктаторът, въпреки отвличането на сина си, обявил все пак излизането на Унгария от войната, отрядът на Скорцени – Фьолкерзам превзел с внезапен удар замъка в Буда, който служел за резиденция на Хорти, почти без бой, с минимални загуби. Хорти бил свален, начело на Унгария застанал Салаши и войната продължила толкова, колкото продължила. (През март 1945 г., два месеца преди победата, баща ми едва не загинал в месомелачката край Секешфехервар – дано да се продъни този Фьолкерзам с неговите таланти.)

Последвала мащабната диверсионна операция „Гриф“ – в Ардените, където Фьолкерзам, който говорел английски не по-зле от руски, вредял както можел на ненаплашените американци. А след това делата на Райха се влошили съвсем и на Хитлер му се наложило да забива гвоздеи с микроскоп.

През януари 1945 г. елитният „Ягдфербанд-Ост“ („Ловен отряд – Изток“) начело с Фьолкерзам бил хвърлен да запушва дупки в пробития фронт. Срещу съветските танкове и артилерия диверсионно-разузнавателното майсторство било безполезно. От осемстотин души оцелели петнадесет. Пробивайки си път към своите, войниците носели на носилка своя смъртоносно ранен командир – това говори много.

Такъв противник сме имали през онази война. Някога един късметлия, завърнал се от фронта еднорък, но жив, ми каза, на мене, юношата: „Знаеш ли, не вярвах, че ще ги победим. И сега не разбирам как успяхме.“

Тези думи ми направиха по-силно впечатление от всичките серии на киноепопеята „Освобождение“, взети заедно. Вярвали – не вярвали, но все пак победихме.

ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА

Чета история на британската криминална полиция, написана от сър Бейзил Томсън (1861–1939).

Колко трогателно изглеждат първите успехи на дедукцията, които възхищавали съвременниците!

Първият гений на криминалното разследване в Англия бил полковник Томас де Вейл (1684–1746), прочул се със своята храброст, любвеобилност (след него останали 25 законни деца, колко са незаконните – не е известно) и фантастична за онова време проницателност.

Основният триумф на дедукцията на Де Вейл бил следният.

Един ден бил ограбен магазин за съдове, като в ключалката останал върхът на ножче, което престъпникът използвал вместо шперц.

Сър Бейзил Томсън

След известно време заподозреният бил намерен. Но ето ти беда – той отричал упорито съпричастността си към кражбата. И тогава Де Вейл блеснал със своята находчивост. „Не би ли ми услужил с ножчето си, приятелю?“ – попитал той с невинен тон. Какво станало по-нататък, се досещате. На взломаджията и през ум не му минало да изхвърли хубавата вещ само защото от нея се било отчупило мъничко парченце от острието.

И целият Лондон ахнал, поразен от ума и находчивостта на полковник Де Вейл.

Друга история, случила се в по-изтънчени времена, през двадесетте години на XIX век, така и щяла да си остане неразрешена загадка, ако не била случайността.

Ограбили пощенска карета. Заподозреният бил намерен скоро по описание и заловен. Това бил някой си Том Партридж. Очевидците го посочили по време на очна ставка.

Погледът на Де Вейл е пронизващ

Но арестуваният се кълнял, че е невинен, и изобщо се държал някак си твърде уверено. Пред съда той довел цяла дузина свидетели, съвсем уважавани хора, които потвърдили, че в деня на кражбата обвиняемият се намирал на съвсем друго място. Съдът нямал друг избор освен да оправдае подсъдимия.

А няколко години по-късно прокурорът видял случайно Партридж на улицата. Решил да го проследи – за да знае за всеки случай къде живее сега този, когото смятал за престъпник, но избегнал заслуженото наказание. Том стигнал до някаква къща, извикал: „Хей, отвори вратата!“ – и от прозореца се показал… още един Том Партридж.

Очевидците били приблизително толкова, колкото са изобразени на тази снимка

Тоест не Том, всъщност, а Сам – брат му, с когото си приличали като две капки вода.

ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД

Винаги съм смятал повестта на Стивънсън „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ за плод на писателското въображение, за фантастична притча, представяща вечната тема за двойствеността на човешката душа, в която не бива да се разделя Злото от Доброто.

Оказва се, че няма такова нещо.

В къщата, където е израснал Робърт Стивънсън, имало мебели, направени някога от дърводелеца Уилям Броуди. Това име нямало как да не заинтригува малкия жител на Единбург. Деканът Броуди (1741–1788?) бил смятан и до днес се смята за местна знаменитост.

Ето го Броуди пред един пъб, носещ неговото име

Броуди бил един от стълбовете на градското общество. Той бил не само декан (нещо като профсъюзен лидер) на своята занаятчийска гилдия , но и член на градския съвет, член на привилегирован джентълменски клуб и прочее, и прочее.

Нощем обаче почтеният декан водел съвсем друг живот. Фирмата му се занимавала не само с изработване на мебели, но и на всякакви видове ключалки. През деня Броуди правел ключове, а под прикритието на тъмнината отключвал безпроблемно бравите собствено производство и задигал ценности от дома на клиента – не веднага, разбира се, а след известно време, за да не предизвика подозрения. Престъпникът действал толкова акуратно и предпазливо, че в продължение на цели осемнадесет години никой не подозирал за двойствения му живот. В крайна сметка злодеят бил издаден от един свой съучастник, който попаднал случайно в ръцете на полицията. Броуди избягал на континента и се укривал, но бил открит, върнат обратно и обесен.

Във Великобритания имало достатъчно крадци, сред които понякога са се срещали и джентълмени, но всички те били разорени и пропаднали хора. Броуди обаче бил доста заможен човек. Нито неговите съвременници, нито неговите потомци успели да разгадаят загадката: защо станал крадец? Защо било нужно да рискува толкова много години? В името на какво?

За декана Броуди е известно, че се отнасял към допълнителните си доходи така, сякаш парите парели в ръцете му: пропилявал ги на зарове и карти, а също така, изглежда, дарявал щедро за благотворителност.

Ето така и Стивънсън, очевидно, си блъскал като дете главата над тайната на мистър Броуди, а когато пораснал и станал писател, съчинил повест за човек, страдащ от раздвоение на личността.

Това е така, защото по времето на Стивънсън все още не били познати термините „адреналинов маниак“ и „латентна социопатия“. По света е пълно с мирни представители на средната класа, на които ужасно им липсват приключения. Друго разпространено явление е, когато порядъчни в ежедневното общуване хора изпитват изгаряща потребност да направят някоя пакост, но се сдържат, защото се страхуват от последствията.

Деканът Броуди вероятно бил подвластен и на двете психически аномалии. Ако по онова време имало улични гонки или поне пейнтбол, щяло да му се размине бесилото. А социопатските си пориви Броуди би могъл да избива в социалните мрежи. Би си регистрирал няколко акаунта с инфернални прозвища и щеше да троли и да грубиянства в коментарите по чуждите блогове. В нашата блогосфера такива „мистър Хайдовци“ са колкото щеш.

Но все още не съм разказал най-интересното: за екзекуцията на единбургския върколак.

Деканът Броуди бил обесен на доста солидна бесилка, която самият той изработил навремето по държавна поръчка.

По онова време вместо телевизионни новини имало популярни изображения: „Джентълменът крадец зад решетките!“

Майсторът със златни ръце не възнамерявал да умира и проявил съобразителност. Първо, сложил си стоманен нашийник. Второ, подкупил палача, за да закрепи правилно примката. Трето, предупредил приятелите си, че на опелото ще го донесат не съвсем мъртъв. И четвърто (ето това е истински перфекционизъм), вмъкнал в гърлото си сребърна дихателна тръбичка, в случай че нещо с нашийника се обърка.

И сякаш имал някакво предчувствие. Палачът се оказал негодник: осъденият бил обесен на гол врат. Когато приятелите му се опитали да съживят обесения, не се получило нищо. Дихателната тръбичка също не помогнала.

Това е според едната версия.

А според другата приятелите му все пак успели да съживят декана, той напуснал Англия и по-късно бил видян в Париж жив и здрав.

Интересно: дали са го обесили, или не?“

Жалко, че не съм гледал филма „Деканът Броуди“ и не зная кой край е предпочел сценаристът.

На негово място задължително бих съчинил ефектна сцена с оживяващ покойник, от чиято уста – ах, каква изненада! – се показва сребърна тръбичка. А след това Броди и неговата аморална, но любеща приятелка плават под корабни платна през Ламанша, срещу изгряващото слънце и финалните надписи.

Гледал ли е някой този филм? Как свършват нещата там?

БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ

Знаете ли, че една от най-уважаваните полиции в света, британската, била някога основана от двама души, на пръв поглед напълно неподходящи за подобно начинание? Удивителното не е, че са братя, а какви били тези братя.

По-големия, Хенри Филдинг (1707–1754), го познавате: той е писател, автор на „Историята на Том Джоунс, подхвърленото дете“ – според мене това е първият роман, който може и днес да се чете с удоволствие, без да се съобразяваме с годината на написването му. В свободното си от писане време Хенри Филдинг изпълнявал длъжността на съдия.

Погледът на Хенри Филдинг е лукав, съвсем не е съдийски

В Англия от средата на XVIII век тази длъжност изисквала не само да се съдят престъпниците, но и да се съдейства за залавянето им. С това в Лондон нещата били зле. Тоест, с престъпниците всичко било наред, те просто гъмжали, ограбвали гражданите посред бял ден, но със залавянето им било зле. Направо нула. В града с половинмилионно население нямало полиция. Констаблите се избирали с жребий, както днес се избират съдебните заседатели. Почтените хора се гнусели от тази повинност и наемали вместо себе си всякакви скитници. От такива „народни пазители“ хората трябвало се страхуват не по-малко, отколкото от явните разбойници.

Но на писателите понякога им хрумват странни фантазии. Така и Хенри Филдинг измислил нещо невиждано: професионална полиция.

Властите първоначално го сметнали за луд, но писателят бил настойчив човек, с добри връзки. В крайна сметка му отпуснали сума, с която можело да се издържат цели 6 (шест) детективи. Те имали толкова много работа, че тичали из града от сутрин до вечер и от вечер до сутрин, а тъй като кантората на съдията Филдинг се намирала на „Боу стрийт“, първите полицаи били наречени „бегачите от Боу стрийт“.

Джон Таунсенд, най-известният от „бегачите“, първият истински детектив

За съжаление, Хенри Филдинг остава в историята на британската полиция само като „автор на оригиналната идея“. Той не успява да я приложи на практика – умира. Делото му продължил по-малкият му брат Джон, който наследил съдийската титла и кабинета на „Боу стрийт“.

Ако един писател ви се струва неподходяща фигура за толкова сериозна задача като създаването на професионална правозащитна служба, то Джон Филдинг изобщо не ставал за ролята на борец с престъпността.

Работата е там, че той бил сляп. В младостта си, докато служил в кралския флот, получил травма на главата и загубил зрението си.

Но бил уникален човек. Използвал „бегачите“ като свои „ръце“ и „крака“, а самият той изпълнявал функцията на мозък. Никой не умеел да води разпитите по-добре от „Сляпата човка“ (както го наричали престъпниците). С феноменалния си слух Джон пазел в паметта си цяла аудиотека – различавал гласовете на три хиляди престъпници.

Джон Филдинг (1713–1780). На челото си носел черна превръзка, а в ръката – неизменен камшик

Много от методите, които се смятат за азбука на криминалистиката, са въведени и изпробвани за първи път от слепия съдия. Той пръв започва да публикува във вестниците белезите на издирваните престъпници, създава картотека и организира разпознавания и очни ставки. На съдебните заседания на Джон Филдинг публиката се събирала като на спектакъл.

За около две години „Слепият клюн“ избавил Лондон от организираната престъпност. През 1763 г. той създал първия отряд конна полиция – едва десет души, но и това се оказва достатъчно, за да спрат напълно дневните грабежи по улиците на столицата (а нощем почтените хора така или иначе няма защо да излизат от домовете си).

Съдебно заседание

Когато прочетох за първи път за слепия началник на полицията, си помислих: ето един отличен персонаж за исторически криминален роман!

Но скоро открих, че има много умници и без мене. За Джон Филдинг са заснети и филми, и телевизионни сериали.

Това е той в английския сериал „Град на греха“

А писателят Брус Александър е съчинил цяла поредица от криминални романи, „Мистериите на сър Джон Филдинг“.

В крайна сметка и славата, и интересът на потомците се паднали на по-малкия брат, а по-големият си останал автор на „Том Джоунс“. Въпреки че, може би, това само би го зарадвало.

У, ПРОТИВНАТА

За моите приключенски романи ми е нужен постоянен приток на свежи и интересни злодеи. В търсене на прототипи прерових цялата световна история. При мъжете всичко е наред; неприятни типове и злодеи от този пол се намират в богат асортимент. При жените е много по-зле. Или защото са по-малко склонни към социопатия, или вековната мъжка диктатура им пречела да се развихрят както трябва.

Но все пак успях да открия няколко и да си ги забода в съответния файл.

Имах например идея да напиша роман „Фентъзи“ за проекта „Жанрове“. Търсеше се кандидатка за вакантното място на изключително противна императрица. Някаква гадина, изцяло порочна и абсолютно безмилостна, лишена от всякакви обикновени човешки чувства. Дори собствените ѝ деца да са за нея просто разменна монета.

Намерих две прекрасни кандидатки. Първата е византийската императрица Зоя Багренородна (978–1050). Във всяко едно отношение чудесна, та дори и разкошна, жалко само, че нямала деца. Наложи се да я отхвърля (но все пак я включих в повестта „Огненият пръст“). Втората кандидатка обаче пасна просто идеално. Но тъй като вече няма да ми трябва – насладете се. Персонажът си заслужава.

(Моля за извинение китаистите, ако транскрибирам имената неправилно – източниците ми бяха предимно чуждестранни.)

И така, Китай по времето на династия Тан. Седми век. Половин Европа тича в животински кожи и се моли на гръмотевици и мълнии. Руските гори все още дори не са руски; Рюрик (който може би изобщо не е съществувал) ще се появи чак след цели два века.

А в Поднебесната империя вече от хиляда години съществуват конфуцианската етика, грамотността, благоустроените градове, строгите закони и другите плодове на просвещението, за които обаче съм осведомен повече от романите на Роберт ван Хюлик. (Който не е чел за „благородния“ съдия Ди – съчувствам му.)

И ето, в най-цивилизованата страна на тогавашния свят се ражда момиче с необичайното за нашите уши име У. Много красиво, умно, с железен характер. Не желае да се занимава с бродерия и други женски глупости, а прекарва цялото си време в четене на книги. Баща ѝ, висш чиновник, бива постоянно местен от една провинция в друга и момичето изучава любознателно как е уреден животът в различните краища. В хубавичката ѝ главица протича някаква нелека, скрита дейност.

На тринадесет години младата красавица била взета в харема на императора – едва ли не против волята на нейните родители. Майка ѝ плакала за нея като за покойница. А дъщерята изглеждала много доволна: щяла да стане наложница на владетеля на вселената.

Император Гао-дзун: могъщ, но слаб. Случва се и така.

В женските покои на двореца новата конкубина от пети ранг прекарала дванадесет години, без изобщо да попадне в спалнята на Сина на Небето. А когато император Тай-дзун починал, двадесет и пет годишната У, заедно с другите бездетни наложници, била изпратена пожизнено в манастир.

Интересно е кога точно се превърнала в чудовище? Дали се е родила такава, или се е прекършила нравствено от дългото уединение в харема и манастирското заточение? Така или иначе, новият император Гао-дзун направил голяма грешка, когато, съблазнен от красотата на монахинята, я върнал в двореца.

На първия етап от възхода си У действала така, както единствено би могла да действа една властолюбива жена от онази епоха: манипулирала могъщ мъж.

Няма да описвам подробно криволичещия път, по който бившата монахиня вървяла към властта: всичките безбройни интриги, клевети, доноси и скрити убийства. Ще се спра само на един епизод. Законната съпруга на императора не можела да има деца. Но само този неин недостатък не бил достатъчен, за да се отърве У от своята съперница. И тя осъществила следната комбинация: удушила новородената си дъщеря, а вината прехвърлила върху императрицата – тя, видите ли, извършила това ужасно злодеяние от ревност. Версията изглеждала убедително, а скалъпените улики довършили останалото. Възмутеният владетел прогонил опозорената си съпруга (която У заповядала скоро да бъде умъртвена) и се оженил за неутешимата майка на нещастното бебе.

Новата жена въртяла слабоволния император на малкия си пръст. Обикновено по време на заседанията на правителството седяла зад параван зад гърба на съпруга си и му подсказвала какво да казва. Дори недоброжелателните летописци признават, че съветите ѝ били мъдри, защото У „познавала добре литературата и историята“.

Императрица У Цзетян: а очите ѝ едни добри, добри…

След няколко години Гао-дзун получил удар и царицата започнала да управлява от негово име вече без всякакъв параван.

Появило се усложнение, когато синът ѝ, престолонаследникът, пораснал. По силата на характера си той приличал на своята майка, но, покварен от конфуцианското възпитание, не желаел да следва пътя на злото, а искал да управлява според закона и справедливостта. Методите, с които управлявала майка му (тя обичала например да дави враговете си в делва с вино или да ги разсича на четири части), не се харесвали никак на принца. Наложило се императрицата да отрови своя непослушен син. Ами какво да се прави?

Другите ѝ синове били по-сговорчиви. Известно време тя властвала, прикривайки се зад името на единия от тях, после го прогонила и сложила на трона друг. А през 690 г., на шестдесет и шест годишна възраст, решила да сложи край на тази ненужна декорация и се обявила за управляващ император (единственият случай за четири хилядолетия китайска история).

В дълбоката си старост, за каквато по онова време се смятала осмата десетица от живота, от твърде дългото пребиваване на власт императрицата-император започнала да губи своята хватка. Потънала в неприличен за възрастта си разврат, изпаднала в зависимост от началниците на тайната си служба и в крайна сметка свършила така, както свършват всички подобни диктатори. Приближените ѝ организирали заговор и свалили от власт грохналата от старост владетелка. Скоро след това тя починала в заточение. Преди смъртта си вероятно се е терзаела, че е била твърде доверчива към хората и не е проляла достатъчно кръв.

Ех, каква забележителна злодейка би се получила за „Фентъзи“: майка, която изяжда децата си.

ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ

Един от основните пороци според мене е късата памет – когато хората пренебрегват миналото, забравят дълга на благодарността и не помнят героите. „Забравен герой“ – ето словосъчетание, от което сърцето ми се свива.

И колко е хубаво, когато благодарността надживее с много онзи, който е извършил подвиг или е направил нещо много добро. Особено ако героят няма потомци и не се използва от политиците за някаква пропаганда.

Именно за такъв герой искам да ви разкажа днес.

Ще започна с детската снимка на моя герой.

На приблизително такава възраст Занджир постъпил в училището за кучета към Криминално-следственото управление на индийския град Пуна. Там кучето научило много полезни неща – по-специално да надушва експлозиви.

Занджир се оказал истински кучешки Моцарт в тази област – още от ранна възраст проявявал черти на истинска обонятелна гениалност.

Всъщност това не е той, а просто дете на лабрадор. Моят герой не е сниман като малък – не знаели, че ще стане герой. Но всички златни ретривъри си приличат

Когато бил само на годинка и бил разпределен след обучението си към полицията в Бомбай, младият служител на криминалния отдел се прочул из цялата страна.

През март 1993 година един гад, главатар на престъпен синдикат, организирал в града серия от терористични актове.

Бил съм в Бомбай. Улиците на този пренаселен град наподобяват трансферните възли на московското метро в час пик. Никога не съм виждал такова количество хора. И ето че някакъв гнус, по някакви свои гнусни съображения, организирал там един след друг терористични актове. В различни райони гърмят взривове. Огромен брой хора са убити и ранени. Започва паника. При това взривовете продължават ли, продължават – общо тринадесет на брой.

Героят в зряла възраст

А щели да бъдат шестнадесет. Ако не бил Занджир, който в онази луда обстановка успял да открие цели три взривни устройства.

Това бил неговият звезден час, но далеч не и последният му подвиг. Като цяло през кариерата си моят герой помогнал за обезвреждането (цитирам данни на агенция „Ройтерс“) на 3329 кг експлозиви, 600 детонатора, 249 гранати и 6406 бойни патрона.

За съжаление Занджир не доживял до старост и заслужена почивка. Той починал на осемгодишна възраст, в разцвета на силите си, от рак на костите.

Трябва да кажем, че индийците са големи симпатяги. При тях с благодарността всичко е наред.

Първо, организирали на Занджир погребение с пълни почести, на което присъствали множество хора, включително и висшето полицейско началство.

Занджир (1992–2000)

И второ (което ме трогна особено), за героичното куче си спомниха отново на двадесетата годишнина от главния му подвиг. Снимката на Занджир, обсипана с рози и ритуален червен прах, изплува от миналото и обиколи целия свят. Аз също си я копирах, като реших, че задължително ще напиша нещо за златния лабрадор.

За да си спомнят още веднъж.

ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА

За хората от юдео-християнската култура, която за по-просто наричат „западна“, случаите на приемане на исляма са рядкост. Имам предвид именно хората на културата, иначе казано - образованите, мислещите, сложните. Толкова по-интересно е да се разглежда всеки от тези примери.

Разказвал съм за удивителната руска девойка Изабел Еберхард, която се влюбила в арабския изток и мюсюлманската религия, но там, предполагам, е изиграло главна роля романтичното увлечение по екзотиката. А и като цяло горката загинала на възраст, в която при повечето хора мозъкът все още не се е събудил напълно – само буйни хормони и люлякови мъгли [1].

Той бил изключително сериозен и съсредоточено умен човек

Жизненият път на Леополд Вайс (1900–1992), влязъл в политическата и религиозната история под името Мухамад Асад, не може да бъде отдаден на хормони и романтични увлечения.

Той бил потомък на знаменити равини, родил се в интелигентно семейство в австрийския град Лемберг (днешния Лвов) и получил стандартното за своята среда образование. Вярно е, че обичал приключенията от малък. На 14 години изплашил за първи път своите родители, като избягал на фронта. След това се вразумил временно, изучавал във Виена фройдистките премъдрости, но любознателността и пъргавият ум не позволили на младежа да получи реномирана професия. Той заминал за едно модно сред еврейската младеж през двадесетте години място – Палестина, за да се запознае с ционисткото движение. Вайс не харесал изобщо ционистите, но пък ислямът и бедуините му допаднали от сърце.

В автобиографичната си книга „Пътят към Мека“ той обяснява подробно как и защо се е случило това, но ми се струва, че тук се е проявила една чисто еврейска черта (според мене симпатична): желанието да погледнеш сложните проблеми през очите на опонента. Ако някой се увлича лесно, този път може да го отведе по-далече, отколкото е планирал.

Няма да преразказвам криволичещата биография на този човек – можете да се запознаете с нея в „Уикипедия“ или някъде другаде. По-добре е да обясня с какво Вайс-Асад е интересен за мене.

Тук има едновременно два сюжета, които винаги са ме занимавали.

Първият се нарича „евреинът на губернатора“. В един мой стар роман, „Пелагия и белият булдог“, бях нарисувал една идеализирана картина: как, от тогавашната ми гледна точка, би трябвало да изглежда правилно устроената руска власт. Имах там духовен пастир и нравствен камертон в лицето на владиката Митрофаний, имах и непоколебим законник и педант – губернатора фон Хагенау, а той имаше хитроумен, изобретателен съветник – евреина Бердичевский. Тази формула е приложима по принцип за всяка епоха и всяко общество. Съветникът на губернатора, разбира се, не е задължително да бъде етнически евреин, но трябва да е консултант, който не претендира за ролята на публичен политик и е способен да влезе в ролята на „адвокат на дявола“, иначе казано - да разглежда трудните проблеми с непредубеден поглед, от обратната страна.

Мухаммад Асад е уникален с това, че успял да изиграе тази роля два пъти, и то в съвсем различна среда. Като съвсем млад помагал няколко години на крал Фейсал да изгради саудитската държава. След това се преместил по на изток и изпълнявал същата функция при създателите на новата мюсюлманска страна Пакистан.

Пакистан помни и днес един от своите бащи основатели (кадър от филма „Пътят към Мека: пътешествието на Мухамад Асад“)

Вторият сюжет е за мене не по-малко увлекателен – когато човек, достигнал високо обществено положение, напуска доброволно поста си в името на духовни търсения.

На прага на шестото си десетилетие (тази възраст, между другото, също ме интересува живо) Асад, който бил „дипломатическо лице“ на република Пакистан и я представлявал в ООН, напуснал държавната дейност и политиката изобщо. През целия късен етап от живота си пишел книги. Превел Корана на английски, занимавал се със задълбочено изучаване на исляма. Асад искал религията да се върне към своите чисти извори, към принципите на рационализма и толерантността. Но ислямът се развивал в противоположна посока и към края на живота си Асад стигнал до извода, че съвременните мюсюлмани не са достойни за своята религия. Не е изненадващо, че в някои арабски страни неговите съчинения били горени по площадите. Както казах: увлеченият човек не знае кога да спре.

В литературата оценките за личността и дейността на Мухамад Асад са диаметрално противоположни: идеалист или интригант, светило на религиозната мисъл или духовен диверсант.

Вероятно от всичко по малко. Но интересен човек, много интересен.

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА

1. Изабел Еберхард се удавила по време на наводнение на 27 години.

ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА

Ако трябва да напиша роман за тази жена, заглавието със сигурност ще се получи по източному цветисто и пищно. Нещо като „Загадъчният живот и невероятната смърт на Махмуд Саади, известен на гяурите под името Изабел Еберхард“.

Нека първо ви преразкажа накратко биографията на това руско момиче (то живяло само 27 години) с неруско име – точно както я прочетох за първи път. И не повярвах на нищо, защото всичко изглеждаше абсолютно неправдоподобно. Започнах да се ровя, да се задълбочавам в подробностите, да разучавам парадоксите и се оказа, че всичко е било точно така. А що се отнася до загадките – повечето се изясниха, но някои си останаха неразгадани.

Роден език на Изабел бил руският, макар че така и не стъпила в Русия. Момичето е родено в Женева на 17 февруари 1877 година. Майка ѝ, съпруга на възрастен генерал от руската армия и самата тя (по тогавашните стандарти) вече доста не млада дама, се влюбила в учителя на децата си, бивш семинарист, и останала с него в чужбина завинаги. Представете си Одинцова и Базаров 15–20 години по-късно: заживяват на семейни начала и им се ражда момиче, късно дете.

Семейството, в което децата на генерала и децата на семинариста растели заедно, живеело в голяма, запусната вила.

Момичето било запленено от арабския Изток. Първо единият, а после и другият ѝ по-голям брат постъпили в Чуждестранния легион и заминали за Магреб; писмата им разпалвали нейното въображение. „Тъжният зов на Непознатото и Различното винаги ме е привличал“, ще напише по-късно Изабел.

Тя станала писателка на осемнадесет години. Започнала да публикува в парижки списания под мъжки псевдоним пикантна, мечтателна проза с ориенталска тематика още преди да е посетила Северна Африка.

Снимка от периода на мечтите за Изтока

През 1895 г. Изабел уговорила майка си да заминат за Алжир. И от този момент тургеневският роман за мечтателната девойка свършва и започват приказките на Шехерезада. Всеки факт е чудно чудо, дивно диво.

И двете руски поданички – и майката, и дъщерята (естествено, по инициатива на втората) – приели исляма. Потомствената дворянка Наталия де Мордер, по рождение Еберхард, на 59 години, взела името Фатма Манубия. А Изабел станала Махмуд Саади; оттогава почти винаги носела мъжко арабско облекло. В последвалите години Изабел-Махмуд:

– пътешества на кон, понякога сама, из целия Магреб;

– участва в антифренско въстание;

– постъпва в суфийското братство Кадирия (нещо немислимо и за европеец, и за жена);

– няколко пъти е експулсирана от френските военни власти за антиколониална пропаганда;

– става жертва на покушение – религиозен фанатик ѝ нанася няколко удара със сабя;

– става първата жена военен кореспондент в историята;

– омъжва се за войник арабин, с когото е принудена да бъде в постоянна раздяла заради своите странствания.

А за последния епизод от живота на Изабел Еберхард ще разкажа малко по-подробно, защото ми се стори направо фантастичен.

През есента на 1904 година, след поредната осеммесечна раздяла, Изабел се срещнала с любимия си съпруг в малкото градче Айн Сефра, намиращо се в пустинята в южната част на Алжир. Два часа след като съпрузите се събрали, в пустинята започнало наводнение и Изабел се удавила.

Когато прочетох за потоп в пустинята, у мене се породи твърдото усещане, че цялата тази житейска история е глупава мистификация. Тук всичко е само загадки:

1) Две европейки по собствена прищявка изведнъж вземат, че приемат исляма? Що за странен каприз? И възможно ли било изобщо подобно нещо?

2) Може ли да се повярва, че една жена година след година се е представяла успешно за мъж? Съдейки по портретите, крехката Изабел не приличала особено на хермафродит.

Това вече не са мечти: Изабел на път. Според мене, не прилича много на мъж

3) И изобщо: може ли една европейка да се представи за арабин? Какво, арабите такива идиоти ли са? Дори не могат да разпознаят чуждия акцент?

4) От какъв зор ще приемат маскираната бяла девойка за член на мистична секта?

5) И, разбира се, най-важното: да се удавиш, извинете, в пустинята? Където понякога е проблем дори да утолиш своята жажда?

Отговорите на тези справедливи въпроси са в следващата глава.

РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ

(продължение)

Господи, на какви ли не версии, опитващи се да обяснят загадката на Изабел Еберхард, съм попадал.

Изследователите и изследователките били силно заинтригувани от интимния аспект в приключенията на храбрата пътешественичка травестит. От спомени е известно, че освен с другите си екстравагантни приумици, тя шокирала съвременниците си и с „непристойно поведение“ – започвала открито любовни връзки с мъже, като предпочитала араби (двоен скандал за лицемерното и расистко колониално общество).

Според една от версиите загадката се решава просто: цялата тайна на Изабел Еберхард се криела в нейното пристрастие към „содомията“, иначе казано - към аналния секс, който бил осъждан строго от европейския морал, но не бил забранен на Изток. Според друга теория Изабел, подобно на Жана д'Арк, страдала от аменорея (липса на менструация), което ѝ помагало както по време на дългите пътувания в мъжка компания, така и при любовните наслади.

Много мразя умниците, които се стремят да сведат тайната на някоя необикновена личност до някаква физиологична аномалия! Изобщо не ме интересува какви са били нещата при Махмуд Саади с менструалния цикъл и сексуалните предпочитания. А на изброените в първата половина на разказа (виж предната публикация – бел. П. Н.) въпроси са намерени ясни отговори.

Момичето израснало в много странен дом. Баща ѝ, Александър Николаевич Трофимовски, бил ерудит, полимат и полиглот. Той не пускал дъщеря си на училище, „за да не я развали цивилизацията“, а я учел на всичко сам. От детството си Изабел освен руски, френски и немски знаела и арабски език. Научила Корана почти наизуст, баща ѝ възпитавал в нея почит към Великата книга. Впоследствие отличното познаване на свещените текстове и езиковите способности се оказали много полезни за пътешественичката.

От ранни години Изабел, единственото момиче сред своите братя, доизносвала техните дрехи и се подстригвала по момчешки. Баща ѝ, обсебен от опасностите, които дебнели младите дами навсякъде, я пускал в града само в мъжки дрехи – така бил по-спокоен. За маскарада допринасяла и нейната фигура с тесен ханш и плоски гърди.

Младата Изабел в костюм на юнга

Влиянието на Трофимовски, един доста ексцентричен човек, върху формирането на личността на Изабел било много силно, затова ще разкажа малко по-подробно за женевския Базаров.

Александър Николаевич поставял над всичко независимостта и свободата на избора, а бурните прояви на чувства презирал. Когато любимият му син Володя се самоубил, Трофимовски изпратил телеграма: „Моят любител на кактуси почина“ (младежът обичал ботаниката). А когато на погребението на майка си Изабел се разридала и започнала да крещи, че иска да умре, баща ѝ се приближил и ѝ подал мълчаливо револвер. От такъв татко, предполагам, човек може да избяга не само в Магреб, ами и на оня свят. Въпреки това по характер Изабел се метнала несъмнено на баща си.

Не е никак за чудене, че успяла да убеди майка си да приеме исляма. В Женева Наталия дьо Мордер слушала за всичко човека, с когото съжителствала, а в Алжир се оказала по същия начин изцяло под влиянието на решителната си дъщеря. А и както е известно, да приемеш исляма не е трудно. Достатъчно е в присъствието на двама свидетели да кажеш: „Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“.

Рядка снимка на Изабел в „женски“ вид. Въпреки че тук е явно с перука. Обикновено бръснела главата си

Следващата тайна – как Изабел успявала да заблуждава арабите със своя маскарад – се обяснява много лесно. Арабите знаели отлично, че си имат работа с преоблечена девойка. Но според арабския етикет на вежливост човек се приема за такъв, за какъвто се представя. Местните жители дори били поласкани, че бяла жена е научила толкова добре диалекта им и се старае във всичко да следва обичаите, а суфийският шейх приближил до себе си фалшивия Махмуд от уважение към неподправената вяра на удивителната и храбра девойка, към нейните задълбочени познания за исляма. (Между другото, покушението срещу живота на Изабел било предизвикано от това, че фанатиците я смятали, не зная дали справедливо, или не, за любовница на вероучителя.)

И за наводнението всичко е истина. На 21 октомври 1904 година градчето Айн Сефра станало жертва на рядко природно явление. В планините се стопил снегът и по сухото корито на реката, съвсем неочаквано, в ясно време, се устремил мощен поток от кал и ледена вода. Той бил висок два или три метра, носел се с бясна скорост, помитайки всичко по пътя си. В порутената къща, където се намирали Изабел и съпругът ѝ, рухнали гредите. Него го извадили, но нея – не.

А да въвеждам в моя книга персонаж, подобен на Изабел Еберхарт, размислих, защото историята на храбрата, талантлива, абсолютно свободна жена, сякаш случайно попаднала в своето време от бъдещето, е твърде хубава, за да бъде декорирана с измислици.

Потоп в пустинята. Ужасно, но нищо мистично

А французите са заснели игрален филм за нейния живот, но не е станал много добре.

По такъв материал трябва да се снима „документална драма“ – би се получило точно каквото трябва.

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА [1]

Винаги са ми били особено любопитни хората с повишена жизненост, стопроцентова непотопяемост и феноменална приспособимост. По света се срещат направо гении в областта на тази акробатика. Техните главозамайващи кълбета и салта са особено впечатляващи по времето на сътресения и преврати. Такъв човечец ще се провре през всяка пролука, ще се увие като бръшлян около всяко дърво и ще избяга и от бабата, и от дядото. Винаги знае какви карти държи, винаги се оказва близо до светилото, което е в своя зенит – но малко встрани, за да може в случай на нужда да се скрие навреме в сянка.

При все това в тези същества няма никаква загадка. Тяхната психологическа конституция е елементарна, в което се състои и нейната здравина. Такава личност има железен нравствен закон, от който не може да бъде отклонена: всичко, което е в нейна полза, е Добро; всичко, което ѝ вреди, е Зло. С такава нагласа се живее леко и просто на този свят.

Един виртуозен еквилибрист е в процес на разработка прие мене за бъдеща книга, където може би ще се мерне периферно и няма да има достатъчно място да разкажа за него подробно. А ми се иска да разкажа, толкова тази питка е червендалеста и търкаляща се. Впрочем, някой от вас сигурно е чувал за него: другарят Люшков, Генрих Самойлович, известен още като Рюсикофу-сан.

Той бил човек предприемчив, безспорно надарен, храбър (впрочем, тогава храбрите били много) – и абсолютно безпринципен, което в съчетание с животински нюх било задължително условие за оцеляване в онези опасни времена.

Генрих Люшков се родил в лошата от гледна точка на житейските перспективи 1900 година. Израснал в турбулентния град Одеса. Още на седемнадесет години усетил накъде духа вятърът и заложил веднага на болшевиките.

Момчето било пъргаво, напористо, с авантюристична жилка. На двадесет години станал комисар на бригада и получил орден „Червено знаме“ – нали ви казвам, че не бил страхливец.

След края на бойните действия армията била почти изцяло разпусната. Много бивши началници останали без работа. (Моят дядо например след демобилизацията през 1922 г. работил като стругар в завод, а по време на войната бил не малък началник). Но младият Генрих знаел на кой кон да заложи – и се уредил на най-правилната служба, в ЧК. Отначало се потил на дребни длъжности, после полека-лека се изкачил. Бил умен, работоспособен, незаменим за своите началници.

Поработил и в чужбина (това и тогава било едновременно изгодно и престижно) – пошпионирал малко в Германия. Но най-голямо предимство за него станало покровителството на прекия му началник и съименник Генрих Ягода. Люшков се издигнал заедно с наркома до главозамайващи висини.

Отличил се в следствието по делото за убийството на Киров, фалшифицирал още няколко процеса, разпитвал лично Зиновиев и Каменев (знак за много високо доверие от страна на ръководството).

По сталинските закони за периодична профилактика на апарата на палачите, Люшков трябвало да изгори заедно със своя покровител. Тук обаче се случило чудо номер едно – Люшков оцелял. Единственият от всички началници на управления в НКВД по времето на Ягода.

Той уловил своевременно с чувствителните си локатори сиянието на новата звезда – другаря Ежов, и успял да скочи от потъващия кораб.

През 1937 г. нашият герой се търкулнал в Далечния изток – станал там голям началник, пълномощен представител на НКВД. По онова време това било най-важното от регионалните управления, защото за враг номер едно тогава се смятала Япония. А освен това в нервните времена на Голямата чистка било по-полезно за здравето да си по-далече от Москва.

В Далечния изток другарят Люшков, според собствените му признания, осъществил 200 хиляди ареста; разстрелял седем хиляди души; депортирал корейци в Средна Азия – с една дума, поработил добре.

Не зная как, намирайки се на хиляди километри от московския буркан с паяци, надушил опасността преди своя покровител Ежов, но през юни 1938 г. Люшков изиграл нечуван дотогава трик. След като получил спешна повиквателна да отиде в столицата „на отговорна работа в централния апарат“, другарят комисар от Държавна сигурност 3-ти ранг отговорил с ентусиазирано съгласие, но отлично разбирал, че е дошло време да се търкулне още по-далече. При него всичко било вече планирано.

Голям човек

Жена му заминала с болната им дъщеря за лечение в Полша. Люшков дочакал в своя Хабаровск телеграма с условния текст „Изпращам ти своите целувки“ и провел отлична операция по преминаване на границата. Явил се на заставата с всичките си регалии, казал, че има среща със секретен агент на неутралната ивица, и скоро се озовал при японците. Те просто не повярвали на своето щастие: чекист от такъв ранг, с три ромба, което ще рече по тяхному генерал-лейтенант!

На кицуне [1], японската лисичка-сестричка, този хитрец също ѝ харесал много. Той издал всичките чекистки и военни тайни (о, колко много!); разобличил пред журналисти престъпленията на болшевишкия режим; заел се с охота да разработи план за убийството на Сталин (това начинание се провалило по случайност).

След като пообщували с Люшков, японците оценили по достойнство неговия пъргав ум и работоспособност. Назначили го на славната длъжност съветник към щаба на Квантунската армия, където той си живял безгрижно – като че ли единственият чекист от кохортите на Ягода и Ежов, който излязъл сух от водата.

Разобличителят на сталинизма Рюсикофу на пресконференция в Токио

Семейството си, впрочем, не успял да спаси. Въпреки уговорената телеграма, успели да свалят жена му от влака. Дълго я мъчили в затвора, след което я разстреляли. Дъщеря му изчезнала в специалния арест за временно задържане. Унищожили и всичките останали роднини на беглеца.

Но питките не могат да тъжат дълго. Люшков си живеел преотлично в Дайрен с японската си любовница, която му пробутали от контраразузнаването. Изглежда, че всички били доволни един от друг.

Но всичко приключило много интересно.

През лятото на 1945 година нещата за японците тръгнали съвсем зле. Империята се съпротивлявала на американците с последни сили и се страхувала ужасно Съветският съюз да не наруши пакта за неутралитет. В тази ситуация да държиш при себе си личен враг на Сталин било неразумно.

Когато съветските войски преминали границата и разгромът станал неизбежен, хитрата лисана решила, че е време да изяде питката. Началникът на японската военна мисия Такеока получил заповед да се отърве от компрометиращия субект и постъпил според самурайския кодекс: извикал при себе си Рюсикофу-сан, обяснил му положението и му предложил да се застреля с чест. Питката отказала да се застреля с чест (те това не го умеят) и тогава Такеока ликвидирал неискрения човек безчестно, а трупа му заповядал да изгорят, за което рапортувал на своето началство.

И изглежда, че приказката за питката свършила.

Но някак не ми се вярва, че мошеник от такава класа, надхитрил Ягода, Ежов и самия Сталин, би позволил да го изяде един дребен японски службаш. В разказа на Такеока и подчинените му има една странност. Защо им трябвало на офицери от императорската армия да си правят труда да горят труп? Можели да го заровят или да го хвърлят в реката. Кой на 19 август 1945 година, в навечерието на краха, би започнал да задава въпроси и да провежда разследвания?

Ох, струва ми се, че японците излъгали началството си. Изпуснали питката и се побояли да си признаят.

Още повече, че има свидетел, който видял Люшков в тълпата на гара Дайрен да се качва на един влак.

Кицуне се разправя със самурай (Утагава Кунийоши, „Самурай и призракът Кицуне“)

Предполагам, че питката се е търкулнала по-нататък и може би е изскочила някъде под друго име. Лушков бил само на четиридесет и пет години. Половин живот имал пред себе си.

А вие как мислите – избягал ли е Люшков от японците, или не?

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА

1.На руски „колобок“. „Колобо́к“ е класическа руска народна приказка и име на главния герой в нея — малка, кръгла хлебна питка, която оживяла и се търкулнала от дома на бабата и дядото, като срещала по пътя си различни животни, от които успявала да избяга, но накрая я изяла лисицата. Често се сравнява с английската „The Gingerbread Man“ и с българската „Житената питка“.

2. Лисица – и обикновеното животно, и митическо същество от японския фолклор.

КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА!

Сигурно сте чели като деца или не сте чели повестта „Зеленият фургон“, а ако не сте, тогава със сигурност сте гледали някоя от нейните екранизации (има две). Тези, които са запознати с удивителната съдба на автора на повестта, Александр Козачинский, могат да пропуснат останалата част от текста – няма да им кажа нищо ново.

Аз обаче чак сега, ровейки се из материали за 20-те години и изучавайки вестникарските репортажи „От съдебната зала“, разбрах какъв човек е бил той.

Александр Козачинский

„Зеленият фургон“ е приключенска повест, която започва нахално с дълго описание на природата. Това е обикновено признак или за неопитност, или за рядка самоувереност. В дадения случай е второто, макар че не е ясно откъде се е взела тази самоувереност, защото това била първата и последна повест на автора. А той бил цветист и точен разказвач, както казва поетът, „с перла на езика“. Стилът му е такъв:

Няма нищо по-лесно от това да убедиш някого да се занимава с писане. Както някога във всеки кроманьонец живеел художник, така във всеки съвременен човек дреме писател. Когато човек започне да скучае, е достатъчен лек тласък, за да излезе писателят наяве.

През двадесетте и тридесетте години у нас имало много ярки и самобитни литератори. После, през четиридесетте-седемдесетте, повечето оцелели станали сиви, предсказуеми и морално устойчиви. Погубили ги Съюзът на писателите, Переделкино и поликлиниката на Литфонда. А докато страната била млада, писателите в нея били дръзки, интересни и почти всеки втори – с поразителна биография. Богатири, не като нас. Паднала им се тежка участ, малцина се върнали от бойното поле…

Александр Козачинский израснал, разбира се, в Одеса – този енергиен град изригнал тогава в литературата и изкуството цял гейзер от талантливи хора.

Дори за екзотичната Одеса произходът на Казачинский бил причудлив: баща му бил полицейски надзирател (по-късно този факт трябвало да се крие грижливо), а майка му – покръстена еврейка. Ето такъв коктейл.

Още в гимназията Саша станал градска знаменитост, защото бил вратар на футболния отбор „Черно море“, предшественик на бъдещия „Черноморец“. (Одеса, да знаете, е люлката на родния футбол. Първият клуб се появил там още през 1878 г.).

По време на гражданската война в Одеса се случвали толкова много интересни неща, че на буйния младеж не му било до завършване на образованието. Отначало у него се обадили бащините гени и той постъпил на шестнадесет години в милицията. Ловял успешно бандити, така че скоро (на седемнадесет години!) станал началник на районния криминален отдел. „Той беше едва на осемнадесет години, но по онова време хората можеха да бъдат изненадани от всичко, но не и от младостта“ – се казва в повестта. Няма да се въздържа, ще извадя оттам още един забележителен цитат:

…Обикновено със сигурност се знаеше само положението на трупа спрямо посоките на света: лежи например с главата на югоизток, а с краката на северозапад или по някакъв друг начин. Но талантът на новия началник се проявяваше с най-голяма сила именно там, където не беше известно нищо. Въпреки еднообразието на обстоятелствата и мотивите около престъпленията – все селяни, убити по пътя заради пуд брашно, кожух и чифт мършави коне – догадките и предположенията, които вписваше в актовете, се отличаваха с безкрайно разнообразие. В един и същи акт се съдържаха понякога по няколко версии относно виновниците и мотивите за убийство и всяка от тях биваше разработена толкова блестящо, че следствието стигаше до задънена улица, защото не можеше да се отдаде предпочитание на нито една. В очите на началството тези актове му създадоха репутацията на агент с необикновена проницателност. В уезда очакваха от него много. Успехите на новия началник в тази област бяха още по-поразителни, ако се има предвид, че преди да дойде на село, той никога не беше виждал покойници. В семейството му смятаха юношата за прекалено впечатлителен и затова се стараеха винаги да го държат далече от погребенията. Но какво бяха коректните, натруфени градски покойници в сравнение със степните трупове!

Кадър от филма „Зеленият фургон“. Вдясно е Василий Векшин в ролята на Сергей Цимбалюк (Красавеца). Това е самият Козачинский

Но младият Саша не умеел да се разбира с началството и след известно време започнали сериозни служебни неприятности. Тогава той преминал лесно „от другата страна на закона“: оказал се един от водачите на немалка банда разбойници. Те крадели основно хранителни продукти – най-голямата ценност в онези гладни времена, но при случай се занимавали и с въоръжени грабежи. За известно време разбойниците се придвижвали със зелен фургон, който впоследствие се пренесъл в знаменитата повест, която повече или по-малко била автобиографична.

Шайката вършеела из околностите на Одеса доста дълго, но в крайна сметка през 1922 г. Козачинский, издаден от свой съучастник, попаднал в засада. Сред агентите, извършили ареста, бил и друг доскорошен ученик, който учел в съседната гимназия – Евгений Катаев, бъдещият съавтор на „Дванайсетте стола“, който в повестта фигурира като милиционера Володя.

В действителност нещата съвсем не били толкова весела игра на стражари и апаши, тук авторът си поизмислил доста, но общата нишка на събитията съвпадала.

Казачинский бил съден и заедно с още петима от най-опасните бандити бил осъден на разстрел. Но времената били интересни. Съдбата на подсъдимите се решавала от социалния им произход и от наличието на „контрареволюционност“ в състава на престъплението. Трибуналът не научил за баща му, който бил полицай, но по това време вече покойник, а в грабежите не открили нищо политическо. И разстрелът бил заменен с десетгодишна присъда.

Кадър от филма „Зеленият фургон“. Вляво – Владимир Колоколцев в ролята на Володя Козаченко

В затвора Козачинский започнал да издава от скука вестник „Живот на затворника“ и на това поприще, също както във футбола, се превърнал скоро в местна знаменитост. Очевидно принадлежал към онзи рядък и интересен тип надарени хора, на които им се получавало блестящо всичко, с което се захванат. Известно е, че Едуард Багрицкий дори водел своите приятели, московските поети Михаил Светлов и Михаил Голодний, да видят одеския журналист затворник.

Козачинский лежал в затвора само две години, след което бил освободен по амнистия. Евгений Катаев (по това време вече Евгений Петров), с когото се сприятелили, изтеглил талантливото момче в Москва, във вестник „Гудок“, където по това време се събрали най-острите пера в страната. Каква била тази публика, можем да си представим от романа „Златният телец“: „Когато опашката на влака се люлееше вече на изходната стрелка, от залата на бюфета изскочиха двама братя кореспонденти – Лев Рубашкин и Ян Скамейкин. В зъбите си Скамейкин беше стиснал виенски шницел. Братята, подскачайки като млади кучета, се понесоха по перона...“

Младите кучета (Илф и Петров)

Писателят Козачинский „излязъл наяве“ едва през 1938 година под влиянието на Катаев-Петров. Приятелите почивали в гагринския санаториум и Александр написал своята забележителна повест от скука, едва ли не на бас.

С това, всъщност, приключило всичко. Нищо друго интересно в живота на Александр Козачинский не се случило. Във войната не участвал, защото се разболял от туберкулоза. Тежко болен бил евакуиран в Новосибирск, където починал на тридесет и девет годишна възраст.

Некролог за смъртта на А. Козачинский

Неговият приятел Евгений Петров, фронтови кореспондент, загинал половин година по-рано, също на тридесет и девет години.

Весели хора били и двамата. И всичко започнало весело.

ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО

Имате ли нещо против, ако започна с цитат от моя роман „Целият свят е театър“? В него японецът Маса казва на Фандорин: „Всеки мъж решава сам дали е герой, или не е. Трябва да направиш избор и след това да не го променяш. Мъж, който първо е решил да бъде герой, но после е размислил, представлява жалка гледка“.

Ярък пример за такъв колапс е бягството на генерал Жорж Буланже (1837–1891), на когото съвременниците предричали съдбата на нов Бонапарт. Но Буланже не станал Бонапарт, защото в решаващия момент „малкият свят“, иначе казано - светът на личните привързаности и чувства, се оказал за генерала по-важен от Големия свят, в който няма място за лични сантименти.

Фотопортрет, направен от знаменития Надар

Блестящият и много млад за бавната в чинопроизводството френска армия генерал оглавил в Третата република реваншисткото движение, жадуващо да отмъсти на Германия за позора при Седан. Във върха на кариерата си той заемал длъжността военен министър. Уплашен от растящото влияние на Буланже, президентът го изпратил в оставка, но с това само увеличил популярността на „железния човек“. Цялата страна, и особено столицата, копнеела генералът да вземе властта в свои ръце и да се обяви за диктатор. Париж от края на 80-те години на XIX век тъгувал за „здрава ръка“. (До известна степен на Буланже приличаше нашият генерал Лебед от 1996 г., само че французинът, казано по съвременному, имал много по-висок рейтинг.)

Министър-председателят пробожда гърлото на опозиционния лидер

Случил се обаче един странен епизод, от който може да се предположи, че Буланже не бил толкова железен, колкото си мислели околните. През 1889 година той се бил на дуел с министър-председателя Флоке (о, трогателен деветнадесети век!). Всички очаквали храбрият генерал да наниже шейсетгодишния чиновник като пиле на шиш. Но се случило обратното: кабинетният плъх едва не изпратил великия мачо на онзи свят.

Публиката била ужасно изненадана, но простила това фиаско на своя кумир.

Последвалите събития обаче сложили край както на репутацията, така и на политическата кариера на генерала.

Маргьорит дьо Бонмен

В Париж започнали безредици. Тълпата крещяла под прозорците на генерала: „Буланже, поведи ни към Елисейския дворец!“. Правителството се готвело да бяга. Властта лежала в краката му, чакала Буланже да я вземе.

Но генералът бездействал. Така и не излязъл пред тълпата.

За това си имал причина – ето я, на снимката.

Както виждате, тази жена съвсем не прилича на фам фатал, но Буланже я обичал от много години. Маргьорит боледувала от туберкулоза и в онези мартенски дни състоянието ѝ се влошило рязко.

Ах, колко се харесало това на тогавашната преса!

Разкъсван между два свята, неспособен да се отдели от леглото на болната, генералът изпуснал момента.

Неговите противници се опомнили и издали заповед за арест. Все още не било късно всичко да се обърне, но Буланже се отказал от борбата. Качил се с любимата си на влака и напусна страната. Всъщност не толкова страната, колкото Големия свят, за да се озове в малкия. Движението на буланжистите претърпяло крах.

Маргьорит гаснела още две години. Останал без Големия и без Малкия свят, Буланже се застрелял на нейния гроб.

На камъка, под който лежат сега и двамата, според желанието на генерала, са изсечени имената им без фамилии и надписът: „Как можах да живея без тебе цели два месеца и половина?“

Всичко това е, разбира се, много възвишено и трогателно, но прав бил човекът от Големия свят, великият Клемансо, бивш съратник на нежния генерал: „Умря, както живя – като младши лейтенант“.

Той, тя, захвърлено знаме и счупена шпага – символи на безчестието

Макар че, от друга страна, какво ни засягат нас, днешните хора, политическите страсти на Третата република? Раздорите между буланжистите и републиканците ни вълнуват не повече от враждата между Монтеки и Капулети. А постъпката на човек, пожертвал всичко, за да озари последните месеци от живота на любимата си жена, ни вълнува и днес, нали?

ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ

Някога колекционирах чудати биографии. Мислех си, че ще ми потрябват – това са приключенски романи, създаден от самата природа. Но после разбрах, че такъв материал е почти негоден за художествена литература. Животът, реши ли веднъж да съчинява необичайни сюжети, загърбва директно художествената истина и може да забърка такава каша, че ако се опиташ да я вкараш в роман, читателят няма да повярва.

Веднъж експериментирах с биографията на корнет Савин, но в името на правдоподобието ми се наложи да изчистя силно и да разредя истинските похождения на гениалния мошеник. Беше ми безумно мъчно. Трилърите, съчинени от историята, не стават за художествена литература, а за нон-фикшън. Да ги разкрасяваш означава само да ги развалиш.

Особено ме омагьосват съдбите на онези необикновени личности, които се намирали приживе в центъра на вниманието и били, така да се каже, щатни нюзмейкъри, но щом слезели от сцената, бивали веднага забравяни. Това били хора, които вдигали много шум, блестели ярко, набивали се в очите и ушите на всички; финалът им често бивал също шумен и ефектен като фойерверк. Но светлините угасвали, ехото заглъхвало – и не оставало нищо.

Такива са повечето прославени авантюристи от XVIII век, но в сведенията, достигнали до нас от онази предмедийна епоха, има твърде много митология и недостоверност. Не знаем на какво да вярваме и на какво не, когато четем за невероятните изпълнения на граф Сен Жермен, шьовалие д'Еон или Мориц Беньовски. Но от втората половина на XIX век нататък пресата в Европа и Америка регистрирала всичко по-забележително почти в режим онлайн, при това от различни гледни точки, затова почти всеки факт е лесен за проверка.

Предлагам на вашето внимание краткото описание на краткия живот на един човек, за когото някога мислех да напиша книга, а после разхвърлих съдбата и чертите на характера му в десетина различни персонажа.

Той бил красавец, смелчага, дързък фантазьор, майстор дуелист, сладкодумец и размирник – накратко, гърмяща смес от Толстой Американеца, Ноздрьов, Рокамбол, Долохов и Неуловимия Джо (който, както е известно, получил прякора си, защото на кого ли му е притрябвало да лови такъв глупак).

Младият хубавец

Запознайте се: Антоан-Амеде-Мари-Венсан Манка-Ама дьо Валомбро́за, маркиз дьо Морес и дьо Монтемаджоре (съвременниците му обикновено го наричали по-лапидарно – маркиз дьо Морес).

Потомък на италиански и испански аристократи, заселили се във Франция, той е роден през 1858 г., а на 20 години завършил Сен Сир (неговият випуск е наречен „Плевенски“ в чест на превземането на страховитата крепост от руснаците). Служил за кратко време в Алжир, но не направил военна кариера. Изглежда, че му попречил първият от безбройните му дуели, а може би му омръзнало да живее в пустошта със скромна офицерска заплата.

Във всеки случай на 24-годишна възраст дьо Морес решил материалните си проблеми по неоригинален начин – оженил се за богата наследница, макар че била малко по-голяма от него.

Очарователният военен

С това тривиалната част от неговата биография приключила. Следва поредица от приключения и начинания, всяко ново – по-амбициозно и по-шумно от предишното.

През 1883 година маркизът заминавал за степите на Северна Дакота и основал град, който нарекъл на името на своята съпруга – Медора. На новото място дьо Морес живеел така, както се предполага, че трябва да се живее в Дивия запад: създал скотовъдно ранчо и компания за дилижанси, победил в схватка мечка гризли, карал се със със своите съседи (единият от тях бил Теодор Рузвелт, бъдещият президент), стрелял с револвер наляво и надясно, няколко пъти бил обвинен в убийство – и всеки път излизал на свобода, оправдан от съдебните заседатели.

Медора фон Хофман, дъщеря на нюйоркски банкер

Впуснал се сам в борба с всемогъщите чикагски „барони на добитъка“, монополизирали търговията с месо, и се разорил в неравната битка.

По принцип тази американска епопея би била достатъчна, за да превърне отчаяния маркиз в герой от фолклора и холивудските уестърни. Но го помнят само в градчето Медора, щат Северна Дакота, където дървената къща на злополучния животновъд се пази и до днес и се нарича гордо „Le Château de Mores“ („Замъкът на Морес“ – бел. П. Н.), а някогашното ранчо е превърнато в „De Mores Memorial Park“. Уви, това е просто Северна Дакота, където имат проблеми със забележителностите и аристократичното минало.

Маркизът каубой

След пътешествие до Индия, Непал и Индокитай маркизът си намерил нова непосилна задача: оглавил строежа на железопътна линия от Китай до Тонкинския залив. Пропускам перипетиите и приключенията от индокитайския период в живота на дьо Морес (ако сте гледали филма „Индиана Джоунс и храмът на обречените“, лесно ще си представите детайлите). Най-ярък епизод е дуелът му в Хонконг с Мари-Шарл дьо Майрен – самопровъзгласил се за владетел на кралство Седанг, и още един френски авантюрист, който заслужава отделен разказ (може би някой ден ще напиша и за него). Дръзкият замисъл за строеж на железница през непроходимите джунгли и маларични блата първоначално получил подкрепата на френското правителство, но в крайна сметка се провалил поради очевидната си неизпълнимост.

Неаристократичният замък Le Château de Mores

Като се върнал в родината си, маркизът постигнал бързо всефренска слава. Новият му проект не бил особено оригинален, но затова пък бил обречен на успех. Младият човек решил да избави многострадалните си съотечественици от еврейско иго.

Обществен деец

Дьо Морес намразил евреите още от времето в Дакота – банкерите юдеи не подкрепили безразсъдния френски маркиз, а чикагските барони. Антоан-Амеде се смятал за жертва на еврейски заговор.

Трябва да кажем, че идеите му намерили множество горещи привърженици във Франция през периода преди аферата „Драйфус“. Героят, красавец и блестящ оратор със синя кръв, се харесал изключително много на членовете на „Френската антисемитска лига“. (Мисля, че именно заради репутацията му на злостен юдофоб Морес не е станал герой от уестърните в политически коректната Америка.)

Той създал своя организация, „Морес и приятели“, аналог на нашата „Черна сотня“. Ядрото ѝ се състояло от парижки месари, които уважавали маркиза заради познанията му в касапския занаят. Те били същински щурмови отряди, специализирани в погроми, сплашване на опоненти и улични боеве. Членовете на организацията се обличали красиво: с червени каубойски ризи и сомбрера.

Статия в „Ню Йорк Таймс“

Излишно е да казваме, че дьо Морес, превъзходен стрелец и фехтовач, участвал непрекъснато в дуели – най-вече с евреи. Той прострелял в ръката журналиста и депутат Фердинанд-Камий Драйфус (който не е роднина на знаменития Алфред), обиден от вестникарска статия, в която наглият драскач дръзнал да си послужи с ирония: как, видите ли, може да крещи „Галия за галите!“ човек с испанска титла, италиански баща и американска съпруга. Вестниците по цял свят писали подробно за друг негов дуел – с преподавателя от Политехническото училище капитан Майер, също евреин, когото дьо Морес пронизал смъртоносно. (Общо в личната сметка на дуелите му има три смъртни случая.)

Любопитно е, че на процеса убиецът бил защитаван от адвоката Едгар Дьоманж, който впоследствие се прославил със защитата на капитан Драйфус.

Съдебните заседатели, разбира се, оправдали маркиза.

Но през 1894 г. голямата политическа кариера на дьо Морес приключила по конфузен начин.

При антисемитите често се случва, докато мразят евреите, да се възползват охотно от еврейските пари. Известният журналист Жорж Клемансо разровил истината, че рицарят на борбата срещу световното еврейство получава тайно пари от банкера Корнелиус Херц – участник в Панамския скандал, евреин и изобщо, от гледна точка на френските ултрапатриоти, изчадие на ада. Тази неприятност принудила маркиза да напусне страната.

Този път той се обидил не само на евреите, но и на англичаните (Корнелиус Херц се укривал от френското правосъдие в Лондон). У нашия мегаломан се зародила една много голяма идея: да подкопае хегемонията на Британската империя, като за целта обедини всички мюсюлмани в Африка срещу британско-еврейския Молох. Дьо Морес решил да оглави номадските племена в Сахара и да поведе поход срещу англичаните и някакви зловещи „африкански евреи“.

Това свършило зле. Керванът на маркиза бил нападнат от туареги и 38-годишният герой продал скъпо живота си – повалил петима, но бил насечен със саби и надупчен от куршуми.

Няма що, рядък глупак бил господин дьо Морес. Но, по дяволите, какъв живот и каква смърт!

ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО

В големите градове, а особено в столиците, има забележителности в изобилие. Творенията на човешкия гений се блъскат с лакти, преливат в сияния и се засенчват едно друго.

На провинциалните градчета и села им се налага обикновено да се задоволяват с красотата на природата и свежия въздух. Но затова пък, ако по волята на случайността в някое забутано кътче е създадено (а и се е запазило) нещо прекрасно, то пребивава в царствено уединение, както подобава на всяко едно чудо. Класически пример е „Покров на Нерл“ – малък архитектурен шедьовър насред пустото поле.

Или планината Свети Михаил, извисяваща се над плосък нормандски бряг.

Искам да ви покажа едно чудо, което се намира само на половин час път с кола от Мон Сен Мишел, но е почти неизвестно извън околността.

Това произведение на изкуството няма чак толкова голяма художествена стойност и не е осветено от древността. Не го посещават тълпи туристи. Всеки път, когато отида там, отегченият касиер се радва, че е дошъл някой, и с готовност ми разказва историята, която съм слушал многократно.

А аз ходя там доста често. Това е поразително място.

Намира се в бившето рибарско селище Ротеньоф, което днес е част от град Сен Мало – също не кой знае какъв мегаполис.

Музеят на открито се нарича „Скалните скулптури на абат Фуре“.

През деветнадесети век живял в бретонската провинция селският кюре Адолф-Жулиен Фуре (1839–1910). Служил в своята църква: кръщавал, венчавал, опявал. Бил известен като красноречив проповедник. Така доживял до 54-годишна възраст, иначе казано - до онази възраст, на която всеки човек – зная го по себе си – обича ужасно да проповядва, а ако и професията го задължава, и има благодарна аудитория в лицето на паството, това е просто щастие.

И изведнъж с абата се случило голямо нещастие. Първо оглушал, а после онемял. Вече не можел да носи Божието слово и животът му изгубил всякакъв смисъл.

Глухонемият проповедник

Като напуснал родния си край, нещастникът се заселил в селцето Ротеньоф, разположено в сурова местност, изложена от всички страни на вятъра, над висок и скалист бряг.

Там безмълвният старец куцукал ден след ден между скалите. Трополял с нещо, изчезвал за цели дни.

Оказало се, че изсича по каменния склон статуи. Никой не бил учил абата на това изкуство, той някак си се научил сам. Дълго време странната прищявка на инвалида не предизвиквала интерес у никого. А когато тринадесет години по-късно Фуре спрял да чука с длетото, защото съвсем остарял и отпаднал, се оказало, че е създал истинско чудо: на стръмната, почти отвесна скала били изсечени над триста скулптури. Те заемат петстотин квадратни метра.

Представете си.

От едната страна – вечно сърдитите вълни и нестихващият вятър, който притиска грубите храсти към земята.

От другата страна - стръмен склон. По време на прилив водата се покачва с повече от десет метра. Стръмният скат на брега е покрит с неравна каменна броня, която на пръв поглед прилича на застинала лава.

Започнеш ли да се вглеждаш – това не са никакви хълмчета. Ту неочаквано ще се покаже нечие лице.

Ту ще видиш притаил се (не много страшен) змей.

Ту някакъв безметежен мъртвец.

От малка брошура може да научите, че абатът изобразил историята на хищно семейство разбойници и контрабандисти, живяло някога на този бряг. Но тази фолклорна информация не добавя нищо към усещанията. А те са силни.

Това е много самотно, пусто място. Представяш си проповедника, на когото шестокрил серафим е изтръгнал грешния език, вложил е вместо него в отворената му уста жилото на мъдра змия, но го е оставил безмълвен. Проповедникът обаче имал какво да каже на хората. И говорел, говорел, говорел. При това на всекиго казвал нещо различно.

На мене например ми обясни, че не бива да се страхувам от нещастията, защото всяка беда, която може да сполети човека, ще се превърне в благо, стига само да не изпада в отчаяние и да не се отдава на самосъжаление.

Ако трябва да направиш нещо важно – ще го направиш. Ако имаш какво да кажеш – ще го кажеш. Дори по-красноречиво и трайно, отколкото с думи.

Вероятно, ако се отбиете в Ротеньоф, абатът ще ви каже проповед за нещо друго, важно лично за вас.

С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА

Вече няколко пъти съм разказвал за исторически личности, които по една или друга причина не ми свършиха работа като прототипи за литературни герои.

Сега ще направя нещо съвсем противоположно: ще ви запозная с една реално съществувала личност, която, макар и силно изменена, влезе в един от моите романи („Соколът и лястовицата“). А между другото ще отговоря и на скептиците, които ме упрекваха в твърде буйна фантазия: било абсолютно невъзможно, видите ли, жена да се представи за моряк на кораб през XVIII век при цялата блъсканица и пълна липса на уединение там.

Простодушният ботаник

А всъщност било възможно! Свидетелство за това е историята на Жана Баре.

Тя участвала в околосветското пътешествие на капитан дьо Бугенвил като прислужничка на учения естествоизпитател Филибер Комерсон. Но тъй като уставът забранявал на борда на военен кораб да има жени, Жана нарекла себе си Жан и се облякла в мъжки дрехи. Живеела в една каюта с учения, прислужвала му и му асистирала при събирането на ботаническата му колекция. По това време била на 26 години.

Маскарадът останал неразкрит в продължение на много месеци – докато корабът „Етоал“ не пристигнал на остров Таити.

Това е тя в моряшки дрехи, докато събира треви

Щом Жана слязла на брега заедно с другите моряци, туземците веднага се развикали, като я сочели: „Айен! Айен!“, което означавало: „Жена! Жена!“. Диваците не разбирали от тънкостите на европейските костюми, за тях между панталон и пола нямало разлика, но разпознали представителката на нежния пол по миризмата. (Миризмите на европейците от дохигиенните времена, особено след дълго плаване, били силни.) Таитяните, както е известно, споделяли щедро жените си с гостите и очаквали същата широта на възгледите и от задокеанските си приятели. Било им интересно: бяла самка! Туземците изразявали своето антропологично любопитство толкова активно, че изплашената Жана хукнала да бяга и признала всичко на капитан Бугенвил. При това казала, че мосю Комерсон няма никаква вина – той не знаел нищо за истинския пол на своя „слуга“, когато го, тоест я наел на работа.

Тези хора разбирали по-добре от жени

Комерсон започнал да се прави на ударен: аз съм човек на науката, освен от цветчета и листенца не разбирам от нищо друго и съм ужасно потресен от откритието. С една дума – ботаник.

Капитанът не останал по-назад. Повярвал веднага и безрезервно и на двамата, за което свидетелства записът в неговия дневник от 28–29 май 1768 година. Само заповядал да настанят нарушителката на морския закон отделно от останалия екипаж и да следят моряците да не ѝ направят нещо.

Но щом „Етоал“ стигнал до първата френска колония, остров Мавриций, Бугенвил престанал да се преструва на глупак и незабавно, по най-бързия начин, свалил на брега ботаника и неговата приятелка.

Комерсон бил, разбира се, съучастник в малкия заговор. Както се оказало, Жана станала негова любовница, икономка и асистентка цели две години преди плаването.

За съжаление водевилът с преобличането не завършил особено весело. Бедният Комерсон не понесъл тропическия климат и починал.

Жана Баре завършила своето околосветско пътешествие без него, но се погрижва научната работа на нейния нещастен ботаник да не пропадне. В крайна сметка, завръщайки се в Париж, донесла със себе си тридесет сандъка с безценна колекция от растения, три хиляди от които били непознати дотогава в Европа. За което Луи XVI наградил самоотвержената пътешественичка с пожизнена рента.

След смъртта на Комерсон първата жена, обиколила света, се омъжила за кралски офицер, не пътувала повече никъде, живяла тихо и за стандартите на онова време дълго – почти 70 години.

Вероятно имала какво да разказва на внуците си.

МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ

Прочетох, че най-млад генерал в новата Русия станал Рамзан Кадиров, на 33 години. И се замислих.

Разбира се, не за генералството на Кадиров – с него всичко е ясно. Путин просто възроди обичая от XIX век, когато на властващите князе, ханове, султани или емири от Кавказ и Средна Азия дарявали генералски чин, за да поласкаят самолюбието им и да ги привържат по-здраво към империята.

На първата снимка е например Даниял-бек, султан на Елису. Генерал-майор от 1842 година, по-късно преминал на страната на Шамил.

А вторият е Сеид Асфендиар-Богадур, хивински хан. Генерал-майор от 1910 г., впоследствие убит от Джунаид хан.

И така, интерес за мене е не феноменът Кадиров, а една много по-увлекателна тема: младите генерали.

Всъщност това е оксиморон. Генералът не може, не бива да бъде млад. До това високо звание се стига след дълги години служба, през опит, изпитания, победи, обикновено – през пролята кръв, своя и чужда. Произнесеш ли думата „генерал“, веднага си представяш бръчки и белези, посивяла или плешива глава, зачервен от вятъра и водката нос.

Ако обаче някой е станал генерал в съвсем млада възраст, то това е почти винаги необикновен човек – безстрашен, дързък, късметлия и в същото време не по детски зрял, щом са му поверили командването на голям брой хора.

Младият генерал е нещо красиво, харизматично, романтично. И трагично, защото младите генерали рядко доживяват до старини. „Който живее по други закони, нему е писано да умре млад“ (от песен на Виктор Цой – бел. П. Н.). „В един невероятен галоп изживяхте своя кратък век“ . Изобщо, нещо такова.

И започнах да прехвърлям в паметта си (а също и да търся в Гугъл) най-младите генерали от различни страни и народи. Увлекателно занимание, да ви кажа.

Започнах, разбира се, с отечеството.

Рекордьор сред съветския генералитет бил, разбира се, Василий Сталин, който получил генералски пагони на 25 години. (Набор на майка ми, учил с нея в едно и също училище, в паралелен клас, предназначен за децата на висшата номенклатура. Тя разказваше, че момчето не било лошо, но било ужасен развейпрах и двойкаджия.)

Василий Сталин обаче не го броим. Тук, както и при Кадиров, историята е съвсем друга. Принцовете и великите князе във всички времена получавали чинове не за бойни заслуги, а заради августейшата си кръв и в тази категория млади генерали нашият Василий Йосифович е даже престарял.

Великият княз Константин Николаевич – контраадмирал на 21 години.

Ерцхерцог Карл – на 24 години бил вече фелдмаршал. Впоследствие станал наистина сериозен пълководец, но получил званието авансово, по привилегия на раждането си.

Не, хайде да си спомним за истинските, заслужили генерали, за царете на бойното поле (а не по време на бал).

В Съветската армия най-поразителна кариера направил храбрият летец-изтребител Григорий Кравченко (1912–1943), който за първи път се отличил в боевете с японците. Сталин обичал да издига такива самородни таланти – ясни и лъчезарни, задължени му за всичко, без минало отпреди терора.

Истински „сталински сокол“

Само за две години Кравченко израснал от старши лейтенант до генерал-лейтенант. Очевидно е прототипът на Козирев от романа „Живи и мъртви“ от Симонов. Също загинал в героичен въздушен бой с немците – постъпка самоотвержена, но неправилна за командир на авиационно съединение.

Орелът на Гьоринг

Наистина, Григорий Кравченко не е съвсем подходящ за моя списък – става генерал твърде късно, вече почти на тридесет.

Както и неговият колега, сражавал се от другата страна на фронта – Дитрих Пелц (1914–2001), най-младият генерал в германския Райх, където, както е известно, званията се давали много пестеливо.

Той – рядък случай – доживява до дълбока старост. (Пелц не е изтребител, каквито всички обожават, а бомбардировач – лоша специалност. Мисля, че всички немски бомбардировачи от Втората световна война горят в ада.)

И все пак, в редовна война от XX век за един кадрови офицер било невъзможно да стане генерал на твърде млада възраст, дори при най-блестящи способности и нечовешки късмет. За такъв възход са по-подходящи гражданските или революционните войни, когато всички традиционни йерархии се рушат и на самия връх се озовават понякога съвсем млади вундеркинди на Марсовото изкуство.

Нашите, отечествените, предполагам, ги знаете всички. Затова ще се огранича с малка портретна галерия – просто за напомняне. (Всички без изключение били герои, ярки личности и военни таланти. Няма да засягаме моралните им качества. Както се казва, „такова било времето“.)

Сергей Лазо (1894–1920)

На 24 години (само 6 години след тази гимназиална снимка) Сергей Лазо командва фронт.

Михаил Тухачевский (1893–1937). Като Лазо - бивш подпоручк. На 25 години – командир на армия.

Иона Якир (1896–1937). На 22 години оглавява значителна войскова група.

Виталий Примаков (1897–1937). На 22 години – камандир на дивизия от „червени казаци“.

Военачалниците на белите били средно по-възрастни от тези на червените, защото в армия, в която се носят пагони, не можеш да прескочиш звездичка – трябва да растеш постепенно. Затова пък генералите им били истински, както си му е редът.

Андрей Шкуро (1887–1947). Получил генералски чин на 31 години. Един от най-добрите кавалеристи през своята епоха. Жалко, че завършил службата си като групенфюрер от СС.

Атаман Григорий Семьонов (1890–1946). Водач на Бялото движение в Далечния изток. Генерал на 28 години.

Друг атаман - Борис Аненков (1889–1927). Доста зловещ тип. Станал генерал на 30 години.

Николай Скоблин (1893–1937?). Най-младият командир на дивизия в Бялата армия, генерал на 27 години. В емиграция, както е известно, бил вербуван от чекистите и им помогнал да отвлекат в Париж ръководителя на Руския общовоински съюз Евгений Милер. Некрасив финал за един боен генерал.

Текстът стана много дълъг, а темата ме увлече. Затова следва продължение:

СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ

Сега ще разкажа за четирима не просто млади, а съвсем млади генерали, с още неизсъхнало мляко по устните. Ще вървя от най-големия към най-малкия.

За първия сте чели или сте чували със сигурност. Това е граф Александр Кутайсов (1784–1812), син на скандално известния Иван Кутайсов – турчин, който попаднал на десет години в руски плен и си намерил топло място при своенравния престолонаследник Павел: започнал като бръснар, а завършил като „негово сиятелство“ и пръв фаворит. Благодарение на таткото, Александр станал полковник на 15 години, така че няма защо да се чудим на ранния му генералски чин. На 22 години бил вече „превъзходителство“.

Мустаците, изглежда, не са пораснали съвсем

Въпреки този непочтен старт в кариерата, Кутайсов се оказал отличен генерал, при това не само практик, но и теоретик: разработил концепция за бойното използване на полевата артилерия. Загинал при Бородино, в ръкопашната схватка на батареята на Раевский. Съдейки по това, че дори не открили (или не разпознали) тялото му, трябва да се е бил в най-голямото меле.

Още по-красиво загинал филипинският национален герой Грегорио дел Пилар (1875–1899), участник в освободителните войни първо с испанците, а след това с американците.

Станал генерал на 21 години

Той командвал малък отряд бунтовници в битката при прохода Тирад, прикривайки отстъплението на цялата армия от настъпващите американци. Държал позицията цял ден, от сутринта до вечерта. Наричат това сражение „Филипинските Термопили“. Дел Пилар разполагал само с 60 бойци, от които загинали 52-ма, включително командирът. Американците загубили 12 души убити и ранени и ако си мислите, че това е малко, грешите. Като се има предвид разликата във въоръжението и подготовката, това бил голям успех за филипинците. Най-важното обаче е това, че дел Пилар изпълнил поставената задача и спасил армията. Тогавашните политически некоректни янки, които се отнасяли към местните бунтовници като към „нечовеци“, били впечатлени и поставили на гроба на героя табела с надпис: „Офицер и джентълмен“.

Сребърен медалист в състезанието по „генералски спринт“ е един американец с измамливото украинско име Галуша Пенипакър (1844–1916), който заслужил генералските пагони на двадесетгодишна възраст. Иначе казано - в днешна Америка дори няма да му продадат алкохол, а ще му кажат: „Първо порасни, момче“. А по онова време генералът все още нямал право да гласува на президентски избори.

Галуша получил високия си чин, може да се каже, чрез измама. В кръвопролитното сражение при форт Фишър през януари 1865 година той повел полк северняци в атака и бил ранен смъртоносно. Командващият обещал на младия полковник генералски чин, очевидно предполагайки, че почестта ще бъде посмъртна. Но младостта е хубаво нещо. На младежа сигурно му се искало много да се поперчи с генералска униформа. Той се борил за живота си в болницата цели десет месеца – и победил. Измамил смъртта. Пременил се, снимал се. Раняването обаче се оказало все пак летално, само че със забавено действие. След повече от петдесет години раната се отворила и старият генерал от запаса починал от кръвоизлив.

Съвсем момче, но позата и изражението на лицето са несъмнено генералски

И накрая абсолютният рекордьор, деветнадесетгодишният френски генерал Еме дьо Боаги (1776–1839).

От петнадесетгодишна възраст учяствял в контрареволюционното движение на шуаните в Бретан и след четири години получил от краля генералски чин. Заради полудетската му възраст наричали дьо Боаги le Petit Général – Малкият генерал. Той се отличавал не само с храброст (храбри имало много), но и с феноменална устойчивост. Участвал в две шуански въстания и двата пъти прекратявал борбата последен, когато всички останали военачалници са сложили вече оръжие или са избягали зад граница.

Още една привлекателна черта на Малкия генерал била тази, че спазвал правилата на войната: не убивал пленници, не закачал мирните жители, не взимал заложници. Затова след двете поражения, през 1796 и 1800 г., бил оставен на свобода – рядка за революционните власти галантност. В наполеоновите времена, когато цяла Франция обожавала Великия човек, на все още много младия дьо Боаги предлагали няколко пъти да стане генерал на империята, но той отказвал, запазвайки вярността си към своя злочест, никому ненужен крал.

Малкият генерал можел много пъти да загине в бой, в зората на своя живот, но съдбата го пожалила. Той спрял да воюва рано и преживял целия си останал живот със своето семейство. Починал от солидна старческа болест – подагра.

В заключение ще кажа, че лично на мене ми харесва, когато във всички армии генералите са стари. Това означава, че всичко е повече или по-малко спокойно, не е имало отдавна война и скоро няма да има.

ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ

Веднъж, не е толкова важно защо, ми се наложи да си изясня кой се счита за главен военен герой в различните държави. Не според някаква емоционално-субективна оценка (за някого може и генерал Власов да е герой), а по чисто обективен, дори формален критерий: броя и ранга на получените награди.

Резултатът от търсенето се оказа като цяло предвидим, но в същото време криеше една приятна изненада. Защо изненада и защо приятна – за това после. Първо за предвидимото.

Руски национални топ герои са, естествено, нашите храбри пълководци. Кой да получава висши награди, ако не висшите началници?

Веднага се вижда, че е герой

В дореволюционна Русия рекордьор по отличия бил М. И. Голенишчев-Кутузов-Смоленский, светлейши княз и фелдмаршал.

В съветската история – Г. К. Жуков. Няма начин да не е той.

От приблизително същия ранг, макар и по-малко известен, е най-награждаваният в историята французин: армейският генерал Марсел Бижоар (1916–2010).

У германците това е летецът ас от Втората световна война Ханс-Улрих Рудел.

У американците е лейтенант Оди Мърфи, безразсъден gun-fighter от армията на Айзенхауер.

Генерали, летци и каубои – това е очаквано и общо взето разбираемо. Но ме удивиха и зарадваха англичаните.

За цялата им история най-много ордени и медали получил ефрейторът от Първата световна война Уилям Харолд Колтман (1891–1974), награден включително и с най-високото отличие – кръста „Виктория“, който се присъжда най-често посмъртно за изключителни прояви на героизъм.

Днес в цяла Великобритания има само седем души, носители на кръста „Виктория“.

За сравнение: у нас Героите на Русия са около петстотин.

И поразителното в случая не е това, че рекордьор сред британците е един обикновен ефрейтор, а това, че този войник никога не убил никого, нито веднъж не стрелял и изобщо отказал да вземе в ръцете си оръжие. Защото бил сектант и противник на всякакво насилие. При все това Колтман отишъл на война като доброволец, защото несъпротивата срещу злото с насилие не противоречи изобщо на патриотизма.

Трябва да отдадем дължимото на командирите на упорития пацифист. Не изправили Колтман пред военен съд, а му връчили санитарна носилка, лента с червен кръст и го пратили на бойното поле – под вражеския огън.

Герой, без да убие нито един немец!

По време на войната Колтман спасил безброй много ранени. Веднъж, по време на едно особено кръвопролитно сражение, безстрашният санитар сновял между фронтовата линия и тила в продължение на 48 часа.

Вероятно някой ангел пазел чудатия ефрейтор. Той се върнал от войната невредим и работил след това дълги години като градинар.

Обичам много историите за безусловно положителни герои и то с щастлив край!

Е, и англичаните са също са за похвала, разбира се. Германците, французите или нашите нямаше да му мислят много – щяха да разстрелят смотания пацифист и толкова.

ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК [1]

Ако си мислите, че най-поразителната фигура в историята на географските открития е Христофор Колумб или Марко Поло, значи не сте чували за Ида Пфайфер. Тази жена покори въображението ми с парадоксалността на своята съдба и със загадъчното устройство на своята душа.

Ако се ограничите само до четенето на биографични очерци, разказващи за Ида, може да се просълзите от възторг. Ако...

Но не, нека първо се просълзим от възторг.

Ида е родена през 1797 година във Виена. След като се омъжила, се преместила в Лемберг, днешния Лвов, където дълги години живеела скучен, до прозявка банален живот – като хиляди и хиляди други тогавашни германки: киндер-кюхе-кирхе (деца, кухня, църква – бел. прев.). Нелюбим съпруг, който бил много по-възрастен; вечно безпаричие; тежък и неблагодарен домашен труд – и нито минута време за себе си.

Навярно Ида Пфайфер би изсъхнала и остаряла, както се казва, „без да дойде в съзнание“. Но веднъж се случило чудо.

Тя отишла при роднини в Триест, за да полекува своето болно дете с морски въздух, и видял за първи път големите платноходи в пристанището. У Ида се зародила мечта: да се качи на такъв кораб и да отплава накъдето ѝ видят очите. Да пътешества из далечни страни, където живеят съвсем други хора и изобщо всичко е различно. Мечтата била съвсем неизпълнима, дори идиотска. Какви ти пътешествия за една домакиня от Лвов в средата на XIX век? В името на какво? И с какви пари? Смешно е дори да се говори.

Много „малки хора“ имат нелепи фантазии, които няма да се осъществят никога. Но Ида Пфайфер била замесена от особено тесто.

Най-важно за нея, както за всяка истинска германка, било чувството за дълг. Затова изпълнила преди всичко всичките си житейски задължения: изчакала съпругът ѝ да остарее и да почине; отгледала и уредила децата си. След което се почувствала абсолютно свободна и се възползвала от свободата си на хиляда процента.

През 1842 г., на четиридесет и пет годишна възраст, Ида Пфайфер променила живота си коренно. Тя се качила на един кораб, плаващ за Константинопол, и след това пътешествала почти без прекъсване. До самата си смърт.

Ида в походна екипировка

Тя била ниска на ръст, мършава и прегърбена. Отличавала се със завидно здраве и камилска издръжливост. Хранела се също като камила: можела да кара без храна много дни наред, а при случай, особено ако е на вересия, проявявала чудеса от лакомия. Сухичката фрау имала пари колкото да не е без хич и пестяла всяка монета. Навсякъде, където било възможно, гледала да се уреди безплатно. Където не можела – се пазаряла яростно и сваляла цената.

Основният принцип, по който изграждала своите невъобразими маршрути, била, както биха казали днес, „авантата“. Ако се намерел добър капитан, който да пусне скромната леличка на кораба – чудесно. Тя се качвала и заминавала натам, накъдето Бог я прати. Но с едно условие: това трябвало да бъде място, където преди нея са стъпвали малцина (европейци, разбира се – всички останали тогава не са се броели).

Като цяло Ида преплавала по моретата повече от 200 хиляди километра и изминала още 30 хиляди километра по суша, предимно пеша. Обиколила два пъти земното кълбо и посетила множество невероятни места. В някои от тях била първият бял човек. Например при ловците на глави в Борнео и канибалите в Суматра. Последните искали да я изядат и вече се готвели да осъществят кръвожадното си намерение, но Ида произнесла предварително подготвено изречение на туземния език: „Не ме яжте, аз съм стара и жилава“. Людоедите се разсмели и поканили забавната чудачка да им гостува.

Някои от нейните приключения

Ида била невероятно смела и настойчива. Сама, без никаква охрана, почти без пари, се отправяла към места, откъдето още никой не се бил връщал жив. И нищо, някак ѝ се разминавало.

Своите впечатления Ида записвала старателно, а записките издавала, за да изкара пари за следващото пътешествие. Не преследвала никакви научни цели и не направила някакви особени открития, но Френското и Пруското географско дружество приели храбрата дама за постоянен член. Британското искало, но не могло – там не допускали жени.

Всичко това изглеждало славно, любопитно и много мило. Ако (нали помните, че в началото на моя разказ имаше „ако“ с многоточие)... ако човек не се запознаел с обширните записки на госпожа Пфайфер.

Това е озадачаващо четиво.

Оказва се, че на любознателната дама не ѝ харесвало никак нищо от онова, което виждала в далечните краища, толкова малко приличащи на Виена и Лемберг. Много неща (практически всички) предизвиквали у фрау Пфайфер погнуса и отвращение. Защото е мръсно, неуредено, некултурно, а най-вече – неприлично! Особено, разбира се, не ѝ харесвали всякакви неевропейци. Лицата им безобразни, цветът на кожата срамно тъмен, а за маниерите да не говорим. Сякаш целият свят се бил наговорил да подлага на изпитание благонравието на почтената особа. Тя пътешествала по всички ширини и гледала наоколо с крайно неодобрение.

Сурова и несправедлива

Според нея мадагаскарците са „още по-уродливи от негрите и малайците, защото съчетават в себе си безобразието и на двете раси“. Таитяните са „неприлични и неморални“. Индийските танци и песни предизвикват у Ида погнуса. Американските индианци са нетърпимо вулгарни. Und so weiter (нем. „и така нататък“ – бел. П. Н.).

Същинска баба Шапокляк, която дебне кого още да нахока по-обидно.

Ето така, със стиснати устни и неприязнен поглед, в продължение на петнадесет години тя изучавала многообразието на Божия свят, докато накрая не съсипала прехваленото си здраве и не се добрала едва до родната Виена, за да умре там от последствията на тропическа треска.

Обяснете ми, по дяволите, защо тази мърмореща, вечно недоволна особа се скитала по света толкова години? Какъв неугасим пламък бушувал в нейната неприветлива душа? В какво искала да се увери? Че е прекарала правилно скучната си младост и че няма по-хубаво място на света от австрийската провинция? Или пък искала да открие някъде далече неизразимата Красота, привидяла ѝ се в силуетите на триестките платноходи, но не я намерила и затова се разсърдила на всички?

Ей-богу, не зная. Тайна.

Прав е, прав е Митя Карамазов: „Страшно много тайни! Твърде много загадки потискат човека на земята. Разгадай ги както знаеш и излез сух от водата“.

БЕЛЕЖКА

1. Баба Шапокляк (на руски: Старуха Шапокляк) е известен измислен герой от детските книги на Едуард Успенский и базираните на тях анимационни филми за Крокодила Гена и Чебурашка.

Тя е основният антагонист в поредицата, но образът ѝ е по-скоро комичен и пакостлив, отколкото истински злонамерен. (Gemini 3 Pro)

ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ)

Евгений Шварц ми е познат във всичките свои измерения от най-ранна възраст и го познавам така, както човек може да познава себе си. Със своята уверена и същевременно прекалено внимателна към събеседника осанка, взирайки се настойчиво в него след всяка дума, той издава веднага за наблюдателното око своето основно качество – слабостта.

Това е цитат, който не поставих в кавички. Така, в трето лице, пише за себе си самият Шварц.

Току-що прочетох две книги – спомените и дневниците на Шварц – и разбрах, че го обичам още повече, отколкото си мислех.

Неговите записки са поразително интересни, при все че Шварц пише за себе си и не се опитва да бъде занимателен. Напротив: старал се много да не бъде занимателен. Мисля, че ако бях прочел всичко това на младини, щеше да ми бъде скучно. А сега е точно това, което предписва лекарят.

„За да се избавя напълно дори от опитите за литературна обработка, започнах да си позволявам всичко: общи места, безвкусица. Страхът от общите места и безвкусицата води до такава сивота, че е страшно да се чете“, пише Евгений Лвович.

Винаги се усеща, когато текстът е написан без поглед към публиката, без желание да се харесаш.

Най-доброто, което остави след себе си плодовитият Юрий Нагибин, е финалната, написана за самия него книга „Тъмнина в края на тунела“. В нея един недобър и общо взето слабо симпатичен, но отлично владеещ словото човек, на предела на откровеността, си припомня своя външно благополучен, но несретен, нещастен, разяждан от срамни страхове много греховен живот. Едва след като прочетох тази книга, разбрах, че Нагибин е истински писател. Същевременно си спомних какъв беше в последните си дни. Трябваше да напише за нашето списание някакъв предговор, бавеше се, казваше, че кучето му е болно и че много се тревожи за него. После кучето умря и веднага след него умря и Нагибин.

Но аз нямах намерение да пиша за Нагибин, отплеснах се.

В някакъв момент Шварц разбрал, че ще може да си спомни и да осмисли живота си само ако представи целия му ход на хартия. „Започвайки да пиша всичко, което помня за себе си, си спомних за свое учудване много, много повече, отколкото предполагах. И назовах неща, за които не смеех и да си помисля“.

Той принуждавал себе си да пише за това, което не умеел, не искал и се боял да пише. Никакви вълшебници, смешни крале, трогателни принцеси и благородни ланцелоти. Дневниците са написани не от разказвач на приказки, а от мащабен и мъжествен човек, който мисли, че е дребен и страхлив. Колко често в живота се случва точно обратното!

Мила снимка: добрият разказвач на приказки и малчуганите

Веднъж, на една железопътна гара, Шварц гледал увлечено как около вагоните щъкат пиленца. Едно от тях, безгрижно и любопитно, но същевременно познаващо добре правилата на света, в който живее, се разхождало по релсите – и отскачало пъргаво встрани, когато се приближавал огромен черен локомотив. Локомотивът отминавал – пилето се връщало, сякаш не се е случило нищо. Пийнало от една локва – закашляло се, защото там нямало вода, а някаква нефтена гадост. Писателят не можал да разбере дълго с какво го заинтригувало толкова това пиленце. А после осъзнал внезапно, че това е самият той, Евгений Лвович Шварц. Така преживял целия си живот – разхождайки се с интерес покрай железните релси, изплъзвайки се от всякакви ужаси и утолявайки жаждата си с различни гадости.

Не, нека по-добре да не преразказвам, а да използвам преки цитати от Шварц.

През тридесет и седма година той пише за „усещане за чума, за гибел, за отравяне на въздуха, който ни обкръжава“. „В Разлив си лягахме да спим умишлено късно. Поради някаква причина ни се струваше особено позорно да стоим пред пратениците на съдбата по бельо и да си навличаме панталоните пред очите им. Преди да си легна, излизам на улицата. Нощите са все още светли. По главната улица, буксувайки и боботейки, пълзят чумните колесници. Ето, една застива на кръстовището, сякаш надушила плячка, размишлява – да не свие ли? И аз, който не зная зад гърба си никаква вина, стоя и чакам като в кланица, именно по силата на своята невинност“.

Това е написано в най-страшното време на терора. В писателското кооперативно жилище, където чистачките надничат в ръкописите, защото шпионират обитателите – за разобличен „враг на народа“ се полагала стая в освободеното жилище.

За очарованието от таланта и разочарованието при личното запознаване:

„Състезателният кон е прекрасен, докато бяга – затова го гледай от трибуните. Но ако го поканиш на обяд, ще останеш несъмнено разочарован“.

За отношението към живота:

Юноша от минало време

„Гледай, дори когато ти се иска да присвиеш очи. Гледай, дори когато е обидно. Гледай, дори когато изглежда, че нещо не е така. Помни – светът не греши никога. Това, което е, това е. Дори ако мразиш нещо в света и искаш да го унищожиш – гледай. Иначе ще унищожиш не това, което трябва. Ето. Ясно ли е?“

Особено трудно му се отдават на него, човека от пуританската епоха, спомените за периода на половото съзряване. Тези признания са трогателни и може би забавни, макар че за автора са изключително мъчителни. Възпитанието не позволява, а и думи такива няма, но те трябва да бъдат намерени, защото срамното е заседнало в паметта и е отеквало през целия последващ живот.

„Ето, и това успях да разкажа. Без да пропусна нищо, освен най-невъзможните подробности“ – завършва той своя, според днешните времена, абсолютно целомъдрен разказ за първата жена. „Тя полулегна на дивана и гледайки ме строго, започна да ме разпитва кой съм, как се казвам, в кой клас съм... После каза, че мириша на киселичко, като бебе, и започна изведнъж да ме целува. Отначало се уплаших. След това разбрах всичко. А когато всичко свърши, заплаках“. Ето това е целият, както казват сега, интим.

Господи, колко сме се променили всички.

Поразителна безжалостност към себе си:

„Разбрах много, но не научих нищо. Нито веднъж не си направих изводи от това, което разбирах, а живях както дойде“.

По-лоша от безжалостността е несправедливостта. Една от последните записки в дневника сякаш прави равносметка на живота:

„Изисквах малко от хората, но като всички подобни хора, и аз давах малко. Не съм предал никого, не съм клеветил, дори в най-тежките години съм защитавал, доколкото мога, изпадналите в беда. Но това е само значка втора степен и нищо повече. Това не е подвиг. И преглеждайки живота си, не можах да се успокоя с нищо и да се зарадвам на нищо“.

Прочитайки това, се разсърдих на Шварц. Защото при него това не е позьорство, нито кокетство. Той наистина мислел така! Този, който донесе радост на такова много хора. Този, който означаваше и означава толкова много за всички нас.

Ей-богу, занижената самооценка е дори по-лоша от завишената.

Грях ви е на душата, Евгений Лвович.

НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ

Окончателно разбрах това, след като прочетох книгата на Луис Коен „Анекдоти за Наполеон“.

Помня, че на младини се възмущавах от погнусата, с която Толстой описва Бонапарт във „Война и мир“ („Треперенето на левия ми прасец е велик признак“ и т.н.). Смятах, че Лев Николаевич е несправедлив към великия човек.

А сега мисля, че е дори много справедлив. Толстой определил безпогрешно носещата конструкция, върху която се крепяла тази личност: патологичен егоцентризъм и абсолютно презрение към хората. „За човек от моя ранг един милион живота са пълна глупост“, признал веднъж Наполеон пред Метерних.

Думата „анекдоти“ в заглавието на книгата е, разбира се, използвана в своя първоначален смисъл – кратки забележителни истории. Съставителят не се стреми да изобрази главния герой в положителна или отрицателна светлина, а просто излага в хронологичен ред факти, взети от различни мемоари и документи, без да отделя значимото от дребното. По онова време (книгата е издадена за първи път през 1925 г.) този жанр бил на мода. На нас ни е познат най-добре от чудесните колажи на В. Вересаев („Пушкин приживе“, „Гогол приживе“).

Неструктурираността на подбора и липсата на каквито и да било филтри придават на портрета правдоподобност и колорит. Героят се разкрива много по-ярко, отколкото в най-добросъвестната биография, където се усеща неминуемо позицията на автора на текста.

Какъв изглеждал обаче Наполеон приживе?

Според моя вкус – отвратителен.

Безапелационността на неговите съждения-присъди за всичко на света свидетелства не само за фантастично раздуто самомнение, но и за поразителна ограниченост.

Галантен бил само на картинките

За Шекспир този познавач на изящната словесност заявил: „Пиесите му не заслужават да бъдат четени, те са достойни за презрение и дори по-лошо“.

За Исус отсякъл: „Не е имало, разбира се, никакъв евангелски Христос. Имало някакъв еврейски фанатик, въобразил си, че е Месия. Такива ги очистват навсякъде и във всички времена. На мене самият ми се е случвало да разстрелвам такива“.

Ето какво е мнението на Корсиканеца за женския пол: „Към жените не бива да се отнасяме като към равни, защото са само машини за създаване на потомство. Най-добра жена е тази, която има най-много деца“.

За взаимоотношенията на Наполеон с прекрасната половина на човечеството са запазени множество разкази, включително доста пикантни. Като придобил върховна власт, Бонапарт се отнасял често с дамите по невероятно оскърбителен начин.

Ако някоя жена се сторела привлекателна на Наполеон, той изпращал да ѝ кажат да се яви в покоите му в еди-кой си час, да се съблече и да чака търпеливо. Почти без да се откъсва от четенето на документите, той удовлетворяваше височайшото си сладострастие, след което отпращали незабавно ощастливената избраница. Това, в края на краищата, е иди-дойди – придворните дами се съгласявали по своя воля. Много по-силно ме възмути един анекдот от времената, когато на Бонапарт му се налагало все още да ухажва и да се бори за благосклонност.

По време на Италианската кампания генерал Буонапарте ухажвал някоя си мадам Тюро и, искайки да я развлече, организирал за нея екскурзия и ѝ демонстрирал „истинска война“: наредил на войските да атакуват вражеските позиции. После със смях разказвал, че от тази атака нямало, разбира се, никаква полза „и известен брой войници трябваше да загинат, но затова пък дамата беше във възторг“.

С Ерос и Танатос у императора всичко било изобщо сложно. Известно е, че след всяка битка обикалял непременно бойното поле, оглеждайки убитите. Смятало се, че по този начин пълководецът проверявал ефективността на действията на артилерията, неговия любим род войски. Но изглежда имало и друга причина, съвсем отвратителна.

По онова време той все още не бил надебелял

Барон Ларей, лейб хирургът на Бонапарт, бил свидетел как след един такъв зловещ оглед императорът се върнал в лагера с горящи очи и поискал незабавно да му доведат жена (този обслужващ персонал във френската армия бил винаги в изобилие).

Не по-малко противна била и прочутата грубост на Наполеон. На него му харесвало да унижава публично хората. Императорът обожавал да говори на поданиците си гадости, като не щадял и жените. В книгата има множество описания на това как негово величество се подиграл злобно с някого, как зашлевил шамар на един сановник, как ударил някакъв велможа с камшик и така нататък. Приведени са само два случая, когато височайшият простак получил отпор. Преразказвам и двата с голямо удоволствие.

„Говорят, че обичате много мъжете, госпожо?“ – обърнал се гръмогласно императорът по време на бал към една дама, за която му казали, че си е хванала любовник. „Само учтивите, сир“ – най-почтително отвърнала тя. Не намирайки какво да отвърне, Наполеон се нацупил и отминал мълчаливо нататък.

По-малко ловък от аристократката, свикнала със словесната еквилибристика, се оказал доблестният адмирал Брюи, командващ ескадрата, с която французите се готвели да прехвърлят десант в Англия.

Етиен Брюи, човек на честта (1759–1805)

Императорът дошъл в Булон и поискал флота да проведе незабавно маневри. Командващият отговорил, че наближава буря и излизането в морето е невъзможно. „Тук заповядвам аз. Изпълнявайте!“ – изревал великият човек. „Простете, сир, не мога – ще загинат кораби и хора“ – казал твърдо адмиралът. Несвикналият на възражения Наполеон изпаднал в ярост и замахнал с камшика си. „Внимавайте, сир“ – казал Брюи, слагайки ръка на ефеса. Бонапарт замръзнал. И захвърлил камшика.

Маневрите все пак се състояли, а по време на бурята се удавили няколкостотин моряци. Непреклонният адмирал бил изгонен незабавно от службата си и получил заповед да напусне пределите на Франция. Но не успял да замине – починал. Според официалната версия, от пристъп на охтика.

Не без удоволствие ще приведа и един от финалните анекдоти в книгата.

Когато Бонапарт умрял, лекарят, извършващ аутопсията, извадил с благоговение от гръдния кош сърцето на покойника (аномално малко). Поставил го в буркан със спирт, за да съхрани тази свещена реликва за потомците.

Умрял убиецът на милиони

Като не смеел да се раздели с тази толкова голяма ценност, лекарят отнесъл стъкленицата в своята стая. През нощта се събудил от звън. Видял, че бурканът е счупен, спиртът се е разлял, а огромен риж плъх, мляскайки, влачи сърцето на великия завоевател към ъгъла. Лекарят едва успял да спаси онова, което останало.

ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО

Наскоро писах за „фаталните жени“. Ето ви още една история – за жена, която била фатална в най-прекия смисъл на думата, без всякакви романтични конотации. Този, който срещнел Бел Гънес, срещал самата Съдба.

Аз, може да се каже, съм професионален колекционер на всякакви злодеи, но друго подобно същество едва ли познавам. В него всичко е загадка. (Местоимението в мъжки род тук би било съвсем подходящо – много ми се иска да последвам примера на Екатерина Втора, която лишила с императорски указ серийната убийца Салтичиха от „милосърдното женско звание“ и постановила „да се счита за мъж“.)

Но ще възклицавам и ще кърша ръце накрая. А сега ще започна с представяне на фактите.

На снимката виждаме грижовна майка с очарователни дечица.

Това е Бел Гънес, родена в Норвегия през 1859 година. Право да си кажем – не е красавица. Името, с което се е появила на белия свят – Бринхилд, – ѝ прилягало повече от „Бел“ (Красавица – бел. прев.). Но въпросът не е във физическите данни. Жената, която ни гледа от снимката с тежък поглед на влечуго, убила всичките тези деца (нейни собствени). А също и поне още четиридесет души. Не наведнъж, а постепенно. В продължение на много години. Заради пари.

Биографите смятат, че станала чудовище след едно ужасно произшествие, което се случило в младостта ѝ. Някакъв селски богаташ я пребил, когато била бременна, от което младата жена пометнала. Твърди се, че оттогава не била вече същата. Не зная. Дори и да е така, това едва ли променя нещо.

Човекът, който причинил злината на младата Бринхилд, умрял скоро от болки в корема, а жената заминала за Новия свят, където приела ново име.

Там тя се омъжила за един бакалин. Родила деца. Две от тях умрели в ранна възраст от остри стомашни болки. Лекарите решили, че е от колит. За щастие, малките били застраховани, така че за утеха на нещастната майка останали добри пари.

През 1900 г. починал и съпругът – в последния ден, преди да изтече старата му застраховка, и в първия ден от влизането в сила на новата. Лекарят заподозрял отравяне със стрихнин, а и роднините на покойния настоявали за разследване, но някак си всичко се разминало. Смъртта била приписана на болно сърце. Двойната застраховка вдовицата похарчила за купуването на ферма.

По това време тя си намерила вече нов сърдечен приятел – заможен вдовец с малка дъщеря. Но на Бел не ѝ вървяло в семейното щастие. Доведената ѝ дъщеричка без никаква причина взела, че умряла седмица след сватбата. Половин година по-късно трагична злополука сполетяла и съпруга: на главата на горкия човек паднала тежка месомелачка и му разцепила черепа. Е, не му провървяло на човека, случва се. А Бел получила три хиляди долара от застраховката му.

В последвалите години тя се опитвала още много пъти да се омъжи. Публикувала обяви във вестниците: симпатична вдовица търси за спътник в живота солиден човек със средства. Кандидати не липсвали. Много мъже започнали кореспонденция с Бел, а някои отивали по-късно да ѝ гостуват с най-сериозни намерения, вземайки със себе си и своите спестявания. Всички до един изчезвали безследно. Никой не ги издирвал особено, защото Бел канела при себе си самотни хора.

Но веднъж се случило досадно недоразумение. След изчезването на поредния „жених по обява“ се оказало, че той има брат. Братът намерил в документите му покана от Бел Гънес – с адрес. Заподозрял нещо нередно. Първо пишел тревожни писма, а после съобщил, че скоро ще пристигне лично.

По това време Бел се оплакала на шерифа, че Рей Ламфър, работник във фермата, я тормози с любовните си преследвания. Той, виждате ли, се побъркал съвсем от страст, страдал от пристъпи на болезнена ревност и заплашвал да изгори къщата. Тя изгонила лошия човек, но се опасявала много за себе си и за децата си.

Бел се тревожела не напразно. На 28 април 1908 година фермата изгоряла. На пепелището намерили четири овъглени трупа: три детски и един женски. Това била Бел Гънес, която успели да разпознаят единствено по зъбната протеза, и трите ѝ дечица (тези от снимката).

На мястото на ужасната трагедия

Разкопавайки пепелището, работниците се натъкнали на още един скелет. После на още един, и още, и още. Общо били открити останките на дванадесет души.

Намерили и арестували Ламфър, който бил заподозрян в извършването на всичките убийства – предполагаемо от ревност към кандидатите за женитба с Бел. Доказателствата били недостатъчни, за да осъдят обвиняемия на смърт. Но Ламфър се държал странно, мърморел неясни неща и получил дълга присъда лишаване от свобода. Година по-късно починал от туберкулоза, а преди кончината си направил признание пред свещеника, което хвърлило Америка в ужас.

Оказало се, че във фермата били убити общо 39 (тридесет и девет!) кандидати за женитба. Труповете на повечето от тях били изядени от прасетата или разтворени в яма с негасена вар. Всичките били убити собственоръчно от Бел.

„Модус операнди“ на вечната невеста бил следният. Тя посрещала скъпия гост, уверявала се, че той носи със себе си чек или пари, след което го упоявала със сънотворно и го убивала. А по-нататък вече проявявала фантазия: някого закопавала, някого разтваряла във варта, някого разсичала на части и го подхвърляла на прасетата.

Ламфър помагал на своята стопанка, защото наистина я обожавал с цялото си сърце. Тя, изглежда, дори не деляла парите с него.

Когато работата станала напечена, Бел решила да изчезне. Наела нова прислужница, родом от други места. Още в първата нощ я убила, облякла я в своята рокля и оставила до нея зъбната си протеза. Убила децата. Подпалила къщата. Погрижила се подозрението да падне върху Ламфър. Най-поразителното е, че не се съмнявала в него – била сигурна, че той няма да я предаде.

Ламфър, невинната жертва на съблазнителката

Когато истината излязла наяве, вече било твърде късно да се търси истинската престъпница.

Ако очаквате разказ за това как законът настигнал злодейката и я наказал заслужено – напразно. Реалният живот е калпав сценарист. Той обожава пушки, които не стрелят, отворени финали и престъпления без наказание.

Бел Гънес така и не била заловена. През следващите десетилетия на няколко пъти била уж забелязана в различни градове на САЩ. За последен път през 1931 година. А може би това дори не била тя.

В тази отвратителна история всичко е една пълна загадка.

Първо, не е ясно с какво това страховито бабище (тегло – 90 кг) омагьосвало така мъжете. И въпросът не е в горкия Ламфър, който изглежда бил полуидиот. Но тази необразована имигрантка умеела да пише писма, които вдъхвали доверие и симпатия. (Чел съм ги – наистина са не много зле написани.) Не много млади, помъдрели от живота хора летели към фаталната ферма като пеперуди към огън. И виждайки с очите си колко малко симпатична е мисис Гънес, незнайно защо не потегляли обратно.

Поразява хитроумието, с което чудото невеста въртяла толкова години своя човекояден бизнес. От всяка жертва тя получавала не чак толкова много, но принципът „капка по капка вир“ работел отлично. Общо, според свидетелството на Ламфър, Бел натрупала четвърт милион долара – огромна сума за Америка от началото на XX век.

Всички убити така и не били разпознати

Има нещо отвратително и нечовешко в методичността, с която Бел инсценирала своето изчезване. Основният трик бил, разбира се, със смъртта на децата. Та на кого би му минало през ума, че са умъртвени от собствената си майка? Ако Ламфър не се бил разприказвал преди смъртта си, никой никога нямало да разбере, че истинската убийца е Бел и че е жива. При всички положения Бел измамила всички и се измъкнала суха от водата. Много вероятно е някъде на друго място, под друго име, да е намерила ново приложение на талантите си и също така безнаказано, щом не попаднала отново в историята на криминалистиката.

Но най-голямата загадка, която не ми дава покой като писател, е душевната нагласа на абсолютното чудовище. Не ми достига въображение, за да си представя вътрешния свят на Бел Гънес. Макар че по-скоро той е бил прост и скучен, като анатомията на някакъв бацил. Понякога много ни се иска адът да съществува, нали?

ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ

Считайте това за продължение на разказа за доблестната любовница на ботаника.

Когато се подготвях да пиша романа „Соколът и лястовицата“, попадах на най-разнообразни материали за женския кросдресинг през осемнадесети век. Някои истории са не по-малко удивителни от биографията на уханната Жанна Баре. Ще разкажа още една – и приключваме с преобличанията.

Ако ви попитам кой е този, макар и без мустак, но наперен офицер, вие, разбира се, ще отговорите веднага: е как, това е нашата гордост, героичната Надежда Дурова, авторката на „Записки на девицата кавалерист“. В детството си, като мнозина други, аз я обожавах – гледах „Хусарска балада“ и направо се влюбих.

По-късно, много след това, прочетох, че Дурова съвсем не била девица, а избягала съпруга и майка кукувица. И изобщо Надежда Андреевна била, изглежда, доста странно същество; сред нейните съвременници се считало за признак на добър тон да ѝ се присмиват. Но не това се превърна в главното ми разочарование. Изясни се, че нашата Дурова не е чак толкова уникална. В Европа било пълно с подобни кавалеристки.

Първата и най-известната от тях е ирландката Кристиан (може и Кит) Кавана (1667–1739), чиято биография написал някога самият Даниел Дефо (заглавната страница на книгата е по-долу).

Тя живеела в Дъблин и била най-обикновена млада жена: имала мъж гуляйджия, била собственичка на пивница, родила две деца и носела трето. И изведнъж благоверният ѝ (казвал се Ричард Уолш) изчезнал. След известно време от него пристигнало писмо, че е завербуван насилствено и изпратен да воюва в Холандия. В онези времена принудата да защитаваш родината ставала с отвличане. (Впрочем, у нас това се случва май и сега.)

Любящата Кит оставила децата на грижите на майка си и заминала през морето, за да спаси злочестия си съпруг. Било по-евтино и лесно да предприеме това пътуване за държавна сметка, затова храбрата жена отрязала косата си, преоблякла се в мъжки дрехи и постъпила също на военна служба – първоначално като пехотинец.

С това приказката за Герда и Кай свършва и започва сюжет от съвсем друг жанр.

Представете си, войнишката участ се оказала неочаквано по вкуса на младата ирландка. Тя не се бояла от опасностите, приключенията бунели кръвта ѝ, а общуването с другарите главорези я обогатявало духовно.

Кит участвала в битки, била ранена два пъти, попаднала в плен при французите, била разменена обратно – и продължила военната служба.

“Корнет, вие сте жена?!“

Уволнили я от армията по съвсем неженски повод: убила на дуел сержанта на своята рота. При това двубоят се случил заради жена. Кит подражавала много старателно на напет войн: пиела ром, мародерствала, играела на карти и не изпускала случай да поухажва някоя красавица – без да довежда флирта до граници, които застрашавали да я разобличат. Веднъж някаква проститутка дори заявила, че Кит е баща на детето ѝ и поискала пари за издръжка на своето копеле. Кит платила с охота на наглата уличница.

Особено много започнах да уважавам предпазливата кросдресърка, когато прочетох, че разработила система да уринира права, за което конструирала някаква хитра тръбичка от сребро и кожа.

Ето я красавицата

След като се уволнила, Кит не издържа дълго в цивилния живот – вероятно не ѝ достигал адреналинът. Този път постъпила при кралските драгуни, превръщайки се в истинска девица кавалерист.

При все това продължавала да издирва своя съпруг. По онова време в кралските въоръжени сили още нямало бази данни, а нисшите чинове се зачислявали не толкова по име, колкото „на бройка“, затова издирването отнело цели тринадесет години.

Кит попаднала на своя изчезнал съпруг по чиста случайност и в много неподходящ момент – коварният измамник тъкмо се забавлявал с някаква холандка.

В този миг девицата кавалерист скъсала окончателно с женското си минало, пратила мъжа си там, където му е мястото, и продължила да служи безгрижно – вече не в името на семейството, а за свое удоволствие.

Тайната на Кит се запазила цели петнадесет години и била разкрита само заради ново, тежко раняване. Докато героят лежал в безсъзнание, хирургът открил „неправилни“ полови белези.

Оттам нататък съдбата ѝ се стекла по-малко екзотично, но все пак интересно. Оставили разкритата травеститка в армията, но вече не като драгун, а като маркитантка. Блудният съпруг се завърнал и продължил да кръшка (веднъж Кит била принудена дори да отреже носа на поредната съперница – за да я направи по-малко привлекателна). А когато Ричард бил убит в сражение, неутешимата мисис Уолш преобърнала двеста трупа, преди да открие своя свиден съпруг и да го предаде на християнско погребение.

После имало други мъже и други съпрузи, последният от които (разбира се, също войник) се казвал Дейвис. Затова в историята Кит остава с името Кристиан Дейвис. Добрата кралица Анна отпуснала на ветеранката немалка пенсия: по един шилинг на ден.

А вие ми разправяте за Надежда Дурова.

ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК

През първата половина на двадесети век тази снимка висяла в много японски домове. На пръв поглед в нея няма нищо особено. Семейна сцена: генерал Ноги чете вестник, а до него е съпругата му Шизуко. Съдейки по парадната униформа и лежащата на масата шапка с плюмаж, графът се подготвя за някое официално събитие или може би се е завърнал току-що от императорския дворец. Нищо необичайно – той посещавал често резиденцията на микадо [1] , защото заемал длъжността наставник на негово височество принц Хирохито.

Същата двойка, но вече от бронз

Но за японците тази на пръв поглед битова и безинтересна снимка криела в себе си история, изпълнена с висок трагизъм. По тази фотография в часовете по патриотизъм учели момчетата и момичетата на великата империя какво означава истинска японска закалка и самурайски дух. И мнозина били научени толкова основно, че това им струвало живота.

Списание „Нива“ отдава дължимото на страшния враг

В действителност графът и графинята не прекарват свободното си семейно време, а позират преди своята смърт.

Жената е облечена в траурно кимоно, а във вестника (не виждам заглавието, но съм сигурен) е отпечатано траурното известие за погребението на император Мейджи. Действието се развива на 13 септември 1912 година.

Генерал Маресуке Ноги, най-прославеният от японските военачалници, ръководел обсадата на Порт Артур. Когато мощната крепост паднала, името на победителя гръмнало по целия свят.

Тогава обаче, през 1905 г., малцина знаели, че след подписването на мира, по време на лична аудиенция при императора, генералът помолил за разрешение да сложи край на живота си. Той споделил, че се чувства отговорен за прекомерно големите загуби, които понесла неговата армия (според японските източници – 60 000 души, според руските – 110 000).

Генералът имал още една причина да желае смъртта, лична. По време на войната загинали и двамата му синове – млади, блестящи офицери. За осиротелите родители (други две техни деца починали в ранна възраст) животът станал немил, почестите не ги радвали.

Императорът заповядал строго на генерала да избие от главата си суицидните фантазии. Като самурай и дисциплиниран човек, Ноги отговорил: „Слушам, Ваше Величество“.

Когато обаче седем години по-късно император Мейджи се преселил в отвъдното, графът се освободил от дадената дума. Според древната, по онова време вече забравена традиция, самураят можел в знак на скръб да „последва своя господар“, а съпругата на самурая, на свой ред, имала правото да придружи своя съпруг. Това не се считало за самоволно, неразрешено напускане на живота.

Знатната двойка присъствала на императорското погребение и се снимала за поука – не на своето потомство, каквото не им останало, а вероятно за потомството на престолонаследника принц Хирохито.

По-големият син бил на 25 години, а по-малкият – на 23

След това, седейки под портрета на покойния император, графът разрязал корема си на кръст, а графинята забила в гърлото си острие, „вследствие на което – гласи протоколът от аутопсията – настъпило прободно нараняване на трахеята и хранопровода с разсичане на прешлените, което довело до летален изход“.

Ей богу, гвоздеи да правиш от тези хора.

БЕЛЕЖКА

1. Микадо - традиционна титла на японския император.

НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА

Не че „аристократичната“ тема ме занимаваше особено, но по случайно съвпадение се докоснах до сюжет, който подсили моята разночинска [1] антипатия към това капризно съсловие.

Дявол знае какво (и архангел Гавриил като панделка отстрани)

Отдавна се канех да отскоча и да разгледам бретонския замък Кериоле. Бях слушал много за тази архитектурна „folie russe“ (руска лудост – бел. прев.), толкова екзотична за онези краища. Отидох – и не съжалих. Сега ще ви разкажа една приказка.

Някога отдавна, а ако трябва да сме точни – през 60-те години на XIX век, една своенравна руска аристократка издигнала чудноват замък в Финистер – суров и беден рибарски край.

На петолъчката не обръщайте внимание. Архитектът бил масон и ги набол по цялата фасада

Получил се зашеметяващ „коктейл“ от неоготика, бретонски фолклор и романтизъм, увенчан на покрива с руска мечка, която гледа с копнеж на изток, към майчицата Русия.

Сегашният вид на замъка дава слаба представа за някогашния разкош. Всички декоративни елементи били навремето в небесносиньо, а лилиите и звездите блестели в позлата. Съвременниците буквално онемявали, когато видели това варварско великолепие насред монохромния горски пейзаж.

Всичко, което останало от някогашната пъстрота

Историята на замъка Кериоле е вариация на тема от Куприновия разказ „Белият пудел“. Помните ли? „Искам кучето! Трили иска кучето!“

Живяла някога една висшестояща дама, вдовстващата княгиня Зинаида Юсупова, по баща Наришкина (1803–1893). И всичко в живота ѝ било все много хубаво, и никога за нищо не получавала отказ. Родена със златна лъжичка в устата, тя живеела от дете като сирене в масло, добрувала дълго-предълго и пилеела богатството си, но то било толкова много, че и за деветдесет години Зинаида Ивановна не успяла да го разпилее.

Това са фалшивите предци на графа маркиз в Рицарската зала на замъка

И ето че срещнала в Париж един красавец французин. Тя – княгиня едва ли не с царска кръв, той – плебей; тя вече на петдесет и седем, той – на тридесет и две. Обаче Трили закрещял разплакано: „Искам кучето!“. И всичко станало по нейното желание.

Красавецът Шарл не устоял на съблазните, които му обещавал този мезалианс. Зинаида Ивановна купила на годеника си висок пост и цели две аристократични титли – граф и маркиз – заедно с куп знатни предци за придатък.

Портретите на младите:

Характерът се вижда веднага

А ето го и „белият пудел“ (според мене не е чак такъв адонис

Нейно сиятелство заключила своя трофей в бретонската пустош, поради което било построено и това любовно гнезденце. Съдейки по старинните снимки, интериорът на замъка бил още по-пищен от екстериора, но от него останало твърде малко. Защо – ще обясня малко по-късно.

Не без труд разбрах, че над герба е изсечено „При Онази“

На парадната фасада се кипри гербът на Наришкини, макар че след два брака можело да не парадира чак толкова с моминската си фамилия.

Като разбра, че съм от Русия, екскурзоводката ме помоли да преведа девиза.

Предположих, че неразбираемата формула изразява по всяка вероятност генеалогична почит към най-известната представителка на рода – царица Наталия Кириловна. Един вид: ние всички, Наришкини, се приютяваме в сянката на Онази, която роди Великия Пьотр.

През първата половина от екскурзията, докато ни разказваха за екстравагантните харчове и изцепки на princesse russe (руската принцеса – бел. ред.), улавях неведнъж върху себе си почтителните погледи на френската група.

Вероятно, давайки съгласие за брака, храбрият момък си мислел: „Е, колко ли ѝ остава?“. Но старицата надживяла своя prince charmant (принц красавец – бел. прев.) и поплакала на погребението му. После поживяла още и накрая се представила пред Бога, като направила на изпроводяк типично аристократичен подарък на департамента: завещала Кериоле на бретонците, но с куп досадни условия и ограничения – и това не можело да се прави с имението, и онова.

Сменили се епохи, минали световни войни, започнала надпреварата в ядреното въоръжаване.

Един ден правнукът на Зинаида Ивановна – преследваният от кредиторите Феликс Юсупов (l’assassin de Raspoutine – убиецът на Распутин, вдигна пръст екскурзоводката и цялата група закима), се сети, че е имал някаква смахната прабаба, а прабабата имала някакъв смахнат, но безумно скъп замък.

„Искам кучето!“ – казал Трили. По това време руският Дориан Грей не приличал вече на знаменития портрет, рисуван от Серов, а изглеждал ето така.

Все пак е, разбира се, красавец

Но експертизата установила, че шестдесет години след смъртта на княгинята вече никой не помни никакво завещание. Нещо от колекциите било прехвърлено в местните музеи, нещо в парка било променено.

Възмутен от подобно кощунство, Юсупов завел дело и след многогодишна съдебна битка отнел замъка от департамента, като получил и солидно обезщетение.

Веднага след това, пренебрегвайки плебейските условности (ето го истинският аристократизъм!), грижливият пазител на свещената памет на своята прабаба разпродал целия интериор и изобщо всичко, което било възможно. Успял дори да пробута на съседната община старинния кладенец от двора на замъка и кладенецът бил изнесен. Цялата земя разделил на парцели и я пуснал на търг. Накрая обявил, че в архитектурно отношение Кериоле е ужасна безвкусица (честно казано, на мене също ми се стори така) и продал опосканата сграда за хотел.

А прекършеният кестен вдясно е на 400 години и все още е жив

На това място от екскурзията започнах да се смалявам – сега цялата френска група ме гледаше с русофобско-санкюлотски гняв, сякаш аз бях онзи княз Юсупов, граф Сумароков-Елстон.

И се отдалечих, преди всички да са запели: „Аристократите на фенера!“.

Все се озъртах към замъка и в своя овехтял вид той ми се стори изведнъж трогателен и прекрасен – като райска птица, долетяла по нелепа случайност в чужд сив край и разпиляла там своите лазурни пера.

БЕЛЕЖКА

1. Разночинци – термин, специфичен за руската история: хора от различни съсловия, обикновено интелектуалци с неблагороден произход.

(Следва)