ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: GPT-4.1
РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ
Дявол знае защо убитите по време на война жени будят по-голяма жалост от мъжете. Но е някак си така. Може би защото все ние забъркваме кашата, а когато не ни стигат сили, на помощ идват те – идейни или влюбени, или просто екзалтирани, но във всички случаи самоотвержени. Те воюват най-често неумело, не убиват както трябва враговете, а самите те загиват лесно и бързо, като пеперуди, летящи към огъня. И затова ни е непоносимо жално за тях.
Някога написах цяла повест за това – за женските батальони на смъртта, прекрасна и срамна страница от нашата военна история (прекрасна за руските жени и срамна за руските мъже). В повестта влезе малка част от материалите, които събрах по време на подготовката – само за събитията през 1917 година. Но започнал веднъж да чета за руските амазонки, вече не можех да спра. Искаше ми се да разбера какви са били съдбите им по-нататък, през още по-жестоките времена.
Съдбите им били тъжни. Повечето патриотки, които се отзовали на призива на Мария Бочкарьова, трябвало да воюват не срещу германците, а срещу своите – в Гражданската война.
Известно е, че в Червената армия имало много жени: комисарки, комсомолки, картечарки, санитарки, чекистки и обикновени бойци. При болшевиките те се смятали за равноправни другари, а щом си равноправна – никакви облекчения. Мъкни мъжкия товар и не разчитай на джентълменство. И моята баба, родена през 1899 година, също се сражавала на страната на червените. Като дете напипвах с омая осколката от бялоказашки снаряд, заседнал в лакътя ѝ – това беше допир до историята.
Но моята баба, като повечето червеноармейки, имала пролетарски произход. Сираче, израснала „сред чужди“. Такива хора свикват по-лесно с лишенията, мръсотията, въшките и грубия фронтови живот. Баба ми разказваше за простотата на войнишките нрави без никакъв укор, дори със смях.
Много по-тежко било на тургеневските госпожици, озовали се от другата страна. А и съдбата на победените във войната била по-трагична.
Девойки прапоршчици. Москва, ноември 1917 г. На първия ред (от ляво надясно): Виденек, З. Реформатская, Н. Заборская. Отзад: А. Кочергина, З. Свирчевская, З. Готгард
Тях, жените от Бялата армия (да ме прости баба ми, болшевичката), искам да ви покажа. Просто погледнете тези лица.
Помня как започнах да ги издирвам из целия Интернет, докато работех над повестта – и не можех да се спра. Ако името беше известно, опитвах се да разбера биографията. Понякога успявах.
Тогава не записвах откъде вземам снимките, а сега не мога да възстановя източниците. Моля да ме извинят първите, които са ги публикували.
През 1917 година Александровското военно училище завършват 25 девойки прапоршчици (чин, отговарящ на съвременния чин младши лейтенант – бел. П. Н.). Едната загива веднага след като е направена тази снимка – по време на уличните боеве в Москва; почти всички останали отиват при белите. Девет са убити в Гражданската война. Още две се самоубиват скоро след нейния край.
От тези, които виждате на снимката, не открих нищо за прапорщик Виденек (дори името ѝ не зная), освен че е участвала в "Ледения поход" на Корнилов.
Зинаида Реформатская е ранявана няколко пъти. Доживява до старост и умира в САЩ.
Подпоручик Надежда Заборская се самоубива в Парагвай.
Антонина Кочергина воюва при Деникин и Врангел. Емигрира.
Зинаида Свирчевская е командирована от юга в Москва със секретна задача. Заловена и разстреляна.
Подпоручик Зинаида Готгард се самоубива в Югославия.
Две от тях фигурират и на друга снимка:
Врангеловия Крим. 1920 г.
Отдясно седи Зинаида Готгард (същата, която се застреляла в Югославия). Права е Надежда Заборская (и тя се застреляла. В Асунсион, прости господи). Полулегнала е Валентина Лозовская (между другото, в бъдеще – съпруга на прочутия певец Юрий Морфеси).
А как ви се струва това лице – на долната снимка?
Мария Мерсие
Из спомените на А. Г. Невзоров, участник в „Ледения поход“:
„Тревожеше ни въпросът за картечниците и артилерията. Но с картечниците въпросът се реши просто: при нас дойдоха две жени прапоршчици с две картечници „Максим“. Те бяха участвали вече в боеве, а едната беше ранена леко в ръката. Начинът, по който се държаха двете прапоршчици, можеше само да предизвика възхищение: лежаха спокойно зад своите „максими“ и по дадена команда откриваха огън. /…/ Това бяха сестрите Мерсие. Вера и Мария Мерсие завършили през 1917 г. Александровското военно училище и произведени в чин прапоршчик. От ноември 1917 г. бяха в Доброволческата армия и участваха в 1-ия Кубански („Леден“) поход като част от картечната рота на Корниловския ударен полк. Вера загина по време на похода, а Мария продължи да служи в армията и беше убита през 1919 г. край Воронеж.“
Погледнете тази съпружеска двойка (жената е с „Георгиевски кръст“ и орден за „Ледения поход“, мъжът – без награди):
Съпрузите Бузун, 1919 година
Красавицата с кинжала е Ванда Бузун, батальонен адютант (в Алексеевския полк). До нея е мъжът ѝ, щабскапитан Пьотр Бузун, командир на въпросния батальон.
Бидейки нежно създание, София де Боде останала в паметта на мнозина, които я видели по време на Гражданската война или просто били чували за нея.
Тя произхождала от отдавна русифицирано френско семейство. Силно романтизираната биографична справка съобщава, че София де Боде била възпитаничка на института „Смолний“ за благородни девици, по време на Първата световна война отишла на фронта и служила под командването на баща си в конното разузнаване.
Не зная бащиното име на София. Барони де Боде в армията имало двама. Възможно е да става дума за Августин Клементиевич (1871–1915), бивш военен аташе във Вашингтон. На фронта командвал полк и загинал по време на бой.
Смятам обаче, че историята за разузнаването е от областта на митологията: при баща си София ходила, като казак се е обличала и на кон яздела, но едва ли е служила в разузнаването. През 1915 година това би било такава екзотика, че за младата девойка кавалерист са щели да тръбят всичките вестници.
Мъжкото облекло е все още маскарадно, a la cosaque
Отношението към жените в армият започнало да се променя едва от пролетта на 1917 година, когато Мария Бочкарьова призовала сънародничките си да вземат оръжие в ръце. Една от тези, които с ентусиазъм откликнали на този зов, била София Боде. Тя се записала в женския батальон на смъртта, а след това изкарала офицерските курсове в Александровското училище – заедно с други 24 девойки (вижте предишната част).
Кадър от кинохроника (намерих я в YouTube), заснета през лятото на седемнадесета година по време на полагането на клетва на Червения площад, улавя в строя доброволката Боде – погледнала е към камерата. Вижте как се е променила: уморено лице, вместо кокетен бекеш – обикновена войнишка униформа. Не зная как е успяла да запази косата си, защото доброволките били остригвани нула номер.
Времето на маскарадите е минало. Сега всичко ще бъде различно: кърваво и жестоко
През октомври, заедно с другите, които завършили курсовете, сложила пагоните на прапоршчик.
„Младичката красива девойка с кръгло лице, с кръгли сини очи, изглеждаше в своята военна униформа на прапоршчик като спретнато и стройно момче. Дъщеря на руски генерал, възпитана във военна среда, тя не се преструваше на офицер, а беше усвоила всичките военни маниери естествено, сякаш беше мъж..." – пише един от мемоаристите, видял София по това време.
По-малко от месец по-късно избухнала революцията. За разлика от Петроград, Москва се съпротивлявала упорито на болшевишкия преврат. Кървавите сражения продължили няколко дни. София командвала отряд от юнкери и по време на битката при Никитските порти била ранена в крака.
Веднага щом се зародило движението на Корнилов, София заминала от Москва на юг.
Участвала в отчаяния „Леден поход", от който малцина се върнали живи. София се мярка в спомените на генерал Богаевски: „След половин час долетя при мене в кариер, облечена с черкезка, баронеса Боде, която служеше като ординарец в нашата конница, отчаяно храбра млада жена, по-късно убита по време на атаката на генерал Ердели край Екатеринодар, и докладва, че генерал Корнилов ми изпраща своя последен резерв: два ескадрона конница. Далече назад след нея се движеше в тръс конна колона."
Конната бригада на Ердели понесла тежки загуби в боя на 13 март 1918 година – това е датата на смъртта на София Боде. Тя загинала в самото начало на страшната война, но я запомнили по-добре от другите девойки прапоршчици. Баронеса де Боде е единствената, която имала титла, и в кавалерията от завършилите Александровското училище попаднала само тя.
Офицерът емигрант Виктор Ларионов я представя под името княгиня Черкаска в своя роман "Последните юнкери": "И ето че в първите боеве тя се показа не само като смел, но и като умен и разпоредителен боец, способен да усеща обстановката и да командва другите. Всички я обикнаха, грижеха се за нея понякога трогателно, но за съжаление не можеха да възпрат бойните ѝ пориви. Тя сякаш търсеше смъртта... И я намери край Матвеев курган, когато две оръдия, прикривайки отстъплението на пехотата пред силния противник, се готвеха вече да стрелят с картеч, а тя, стоейки в цял ръст между оръдията, изстрелваше пълнител след пълнител от карабината си."
Прочетох, че по телевизията преди няколко години показали документален филм "Баронеса де Боде – легендата на Бялата армия". Там сигурно е разказано по-подробно за този кратък и романтичен живот.
А ето една съвсем различна история. Не толкова за героизъм, колкото за любов и вярност.
Сигурно сте чели за генерал Слашчов, отчаян храбрец и гениален тактик. Той бил позьор, скандалджия, любител на кокаина, безкрайно каращ се с всички, но неведнъж спасявал белия фронт. Слашчов обожавал екстравагантността, носел някакви умопомрачителни мундири по свой дизайн. „Нека всеки, който воюва така, да се облича както му е угодно" – казвал за него Врангел.
Времето на маскарадите е минало. Сега всичко ще бъде различно: кърваво и жестоко
Но ние няма да гледаме контето Слашчов, а девойката, която е до него.
Това е Нина Нечволодова, тя е с бастунче след раняване, получено на Чонгарския насип. В нея трудно може да се разпознае пухкавата госпожица, също преоблечена като казак, от следващата снимка.
Трябвало е да види и да пролее немалко кръв (своя и чужда), за да се промени така само за две години. Длъжен съм да кажа, че когато сравняваш което и да е женско лице преди и след фронта, потръпваш.
Девойката от горната снимка освен това прилича много на баба ми в младостта ѝ. Същата възраст, същата прическа, същата непримирима интензивност в погледа. (По време на моето детство баба, четиридесет килограма пламенен марксизъм-ленинизъм, ми пъхаше в устата лъжицата с грис и казваше: "Партията трябва да се обича, а кашата трябва да се яде".) Ако тя и Нечволодова се бяха срещнали през двадесетте, щяха да се изпозастрелят една друга.
Но за моята баба ще разкажа някой друг път.
Дядо и баба. Дивизионен началник на специалния отдел и бригадна началничка на специалния отдел (ама че гени имам)
В спомените на И. Сагацкий четем: "...Около вагона на Слашчов стоеше голяма група и Ниночка -ординарецът.
Тя беше миловидна и стройна девойка в бяла риза с пагони на подофицер и един или два Георгиевски кръста, с кавалерийски сини бричове и ботуши с шпори. Успяха да ми прошепнат, че Ниночка е от добро семейство, държи се безупречно и е заслужила напълно своите Георгиевски кръстове...“
Сагацкий видял Нечволодова през април 1920 година, когато се намирала вече при своя смелчага и била полулегендарна личност.
Една година по-рано, когато започнала любовта им, Нина била милосърдна сестра. Веднъж Слашчов, по това време командир на дивизия, бил прострелян от картечен откос. "Междувременно се наложи да отстъпим от позицията и селото, в което се намираше Слашчов, се озова в район, завзет от червените. Спаси го младичката милосърдна сестра от гвардейския отряд, която беше сестра на офицер, служещ в отряда. Тя отиде на кон в селото, където лежеше Слашчов, който бълнуваше в треска и беше в безсъзнание, натовари с помощта на селяните ранения на коня и препусна с него до гвардейския отряд. Тази милосърдна сестра остана неотлъчно при борещия се със смъртта Слашчов и го излекува. Скоро след оздравяването си Слашчов се ожени за нея. Първият му брак беше нещастен. Но втора жена му подхождаше напълно: като ординарец се намираше неотлъчно до Слашчов и го съпровождаше и в боя, и под огъня" - пише очевидец.
Оттогава до смъртта на полуумния генерал Нина била неразделна с него. Където той – там и тя. Дори ако това означавало сигурна гибел.
Така било и в боя на Чонгарския двуметров насип през Сиваш.
На 22 март 1920 година Слашчов решил да мине по него под ураганния огън на червените и да завземе отсрещния край. Всички офицери казвали, че това е невъзможно. Тогава генералът строил момчетата юнкери и под звуците на духов оркестър, с маршова стъпка, ги повел напред. Ординарецът Нечволодов вървяла до него и била ранена. В резултат насипът бил превзет, червените не издържали на "психическата атака".
Помните ли как в пиесата „Бяг", където Михаил Булгаков разделил образа на реалния Слашчов на двама генерали – Чарнота и Хлудов, последният казва на ординареца Крапилин: „Аз на Чонгарския насип ходих с музика и на насипа бях два пъти ранен!", а Крапилин крещи в ярост: „Всички губернии плюят на твоята музика!"?
Според мен губерниите постъпват правилно. Да поставиш под обстрела на картечниците любимата жена е долен героизъм.
По-нататъшната биография на Слашчов ще разкажа съвсем накратко.
На Врангел му пукнало търпението и той отстранил своеволника от командването на армията. Нина последва Слашчов.
В емиграция Слашчов беше понижен в звание и оставен без пенсия – Нина (за разлика от приятелката на генерал Чарнота) не изоставила любимия.
После на Слашчов му хрумна да се върне в Совдепия, където бил осъден задочно на смъртно наказание. Нина тръгнала с него.
Във филма „Бяг" приятелката на Чарнота е изиграна от Татяна Ткач
Бившият генерал бил амнистиран и преподавал тактика във висшите командни курсове „Изстрел". Нина ръководела там театрално студио.
Дори в киното се снимали заедно: във филма „Врангел" изиграли себе си.
Но през 1929 година Слашчов бил убит от някой си Коленберг, който отмъстил за брат си, екзекутиран от белите (Слашчов носел прякора „бесещия").
И тук следите на Нина Нечволодова се губят. Накъде е изчезнала и какво е станало с нея по-нататък, не е известно.
А тази жена почти сигурно познавате, а във времето на моето детство, когато телевизионните сериали бяха малко и всеки от тях се превръщаше в събитие, я познаваше цялата страна. Вярно е, мнозина смятаха, че ротмистър Мария Захарченко от филма "Операция Тръст" е измислен персонаж или поне сценаристите са добавили нарочно колорит на "жената с маузера".
Но не е така. Реалната Мария Лисовая-Михно-Захарченко-Шулц живяла живот още по-удивителен от героинята на Людмила Касаткина. Във филма, заснет за "петдесетгодишнината на великия Октомври", разбира се, беше невъзможно да се разкаже цялата истина за нелегарната белогвардейка, но се чувстваше, че авторите се възхищават против волята си на този уж отрицателен персонаж.
Най-ярката роля във филма
[Между другото, написах за „петдесетгодишнината на октомври" и потръпнах. Като момче гледах филма за чекистите и белите терористи все едно приказка за невъзможно далечни времена. А 1967 година е по-далече от нашите дни, отколкото тогава беше 1927-а, когато се развива действието на филма. Време е да отбележим петдесетгодишнината от петдесетгодишнината на Великия октомври. „Какво да кажа за живота? Че се оказа дълъг..." (Й. Бродский). Но няма да се отклонявам.]
Младостта на генералската дъщеря Маша Лисовая била доста обикновена за момиче от нейния кръг. Може би единствената не съвсем обичайна подробност била страстната ѝ любов към конете. От детството си Мария била отлична ездачка. Иначе какво? Завършила „Смолни“, учила една годинка в Швейцария, на двадесет години се омъжила за гвардейски офицер. Това било година преди началото на световната война.
А сега сравнете две снимки.
Мария на двадесет години
Мария малко над тридесет години
Невъзможно е да се повярва, че това е един и същи човек. Между снимките има само едно десетилетие. Но какво десетилетие...
Нека видим как мила мадмоазел с камшиче се превърнала в желязната жена с маузер.
Съпругът на Мария, капитан Михно, бил ранен смъртоносно в самото начало на войната и починал в болница, в ръцете на бременната си съпруга (тя роди три дни по-късно).
Проявявайки невероятна упоритост, вдовицата – чрез великата княгиня Олга Николаевна и императрицата – успяла да получи назначение в бойна част (по-рано вече споменах, че за 1915 година това било съвсем изключително събитие). Оставяйки своето кърмаче, тя постъпила в хусарски полк. Отначало нейното присъствие дразнело бойните ѝ другари, а и полза от пишман кавалеристката нямало много. Нейният "цивилен" начин на езда не бил подходящ за конен бой. Но волнонаемната Михно била упорита и с времето овладя цялата хусарска наука.
Първия си Георгиевски кръст получила за това, че извела през нощта един отряд в германския тил. Втория – за това, че, бидейки ранена, изнесе изпод огъня ранен другар. Медал „За храброст" – за залавяне на пленник.
Тази война била макар и сурова, но "по правилата". В следващата, Гражданската, правила липсвали, суровостта се превърна в озверяване, а пленниците, макар и сънародници, бивали разстрелвани. (Съратниците ѝ започнали да наричат бившата госпожица с камшичето "бясната Мария", защото не вземала червените в плен.)
Към Деникин Мария пътувала дълго и сложно. По това време вече имала друга фамилия, омъжила се за полковник Захарченко. Съпрузите се сдобили с документи на персийски поданици и затова попаднали в Доброволческата армия по заобиколен път, през Персия. Мария воюва в уланския полк, командван от Захарченко. Както първия ѝ съпруг и той починал в болница. Тя също била ранена тежко, получила измръзване. Евакуирала се заедно с остатъците от армията на Врангел. Накратко, изпълнила класическото белогвардейско "ходене по мъките" от точка до точка.
В емиграция другите офицери се уреждали като таксиметрови шофьори, сервитьори, портиери. Мария искала само едно: да продължи борбата срещу червените.
Тя се присъединила към организацията на генерал Кутепов, която се занимавала с нелегална и терористична дейност на територията на Съветска Русия.
През 1923 година заедно с третия си (невенчан) съпруг, лейб-егерския капитан Радкевич, пресякла естонско-съветската граница и през следващите години двамата правели това рисковано пътуване не един път.
Случило се така, че „съпрузите Шулц" се оказали играчка в ръцете на ОГПУ, което по това време провеждало многокомпонентна провокация с кодовото название „Тръст". Принципът на операцията била заимстван от царската Охранка, която използвала двойния агент Азеф за контрол над терористите.
Тази игра продължила не една година. В крайна сметка през май 1927 година чекистката интрига беила разкрита. Започнали да арестуват веднага нелегалните, но „семейство Шулц" успели да избягат във Финландия.
И веднага след това, вместо да благодари на съдбата за чудотворното спасение, Мария започнала да настоява пред ръководството на организацията за разрешение да се върне в СССР. Тя се чувстваше компрометирана, опозорена, желаела да измие вината си с кръв.
Георгий Николаевич Радкевич (1898–1927)
Не минали и две седмици, когато тя и Радкевич се озовали отново на съветска територия, но този път поотделно – всеки водел своя диверсионна група. Нямали специална задача: отивали просто да убиват чекисти.
Радкевич се отправил към Ленинград. Два дни след преминаването на границата хвърлил бомба в бюрото за пропуски на ОГПУ. Дълго бягал от преследвачите си. Бил обкръжен. Стрелял срещу противниците си. И се самоубил.
По това време Мария вече разлюбила третия си съпруг и имала нов спътник – Александър Оперпут (във филма в ролята играе Донатас Банионис), който заминал заедно с нея за Москва. Не съм сигурен, че отношенията на тридесетгодишната Мария с мъжете могат да се нарекат с романтичната дума "любов". Предполагам, че към края на живота си тя се е разучила да обича (погледнете в очите на жената от втората снимка). При хората, които живеят само с омраза, не остават душевни сили за други чувства.
Терористите се опитали да осъществят взрив в общежитието на чекистите на Лубянка, но терористичният акт се провалил.
Бягали разделени: Оперпут по един маршрут (и скоро загинал в престрелка), Мария и още един офицер – по друг.
За тях организирали гигантска хайка с блокиране на железопътни линии, претърсване на горите, мобилизиране на армейски части и дори на местните жители. Ротмистър Захарченко се смятала за най-опасния терорист на бялото нелегално движение.
Мария и 23-годишният Юрий Петерс-Вознесенский попаднали в капан близо до Полоцк. Отбранявали се до последния патрон. По-точно, до предпоследния. Ако се вярва на филма „Тръст", Мария стреляла с точността на снайперист.
Червеноармеец, който участвал в този бой, описва така последната минута от живота на бялата Немезида: „На отсрещната покрайнина на гората, в интервала между мишените [престрелката водела на армейски полигон], стоят един до друг мъж и жена, в ръцете им по револвер. Те вдигат револверите нагоре. Жената се обръща към нас, вика: – За Русия! – и стреля в слепоочието си. Мъжът също стреля, но в устата си. И двамата падат."
Ей сега ще се застреля
Известно е, че има хора, до такава степен пропити от войната, че вече не могат да се спрат. Историята на живота на Мария Захарченко свидетелства, че от тази болест страдали не само мъжете.
ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ
„Романите завършват с това, че героят и героинята се женят... Да описваш живота на хората така, че да завършиш описанието с женитба, е все едно, когато описваш пътешествието на някой човек, да прекъснеш описанието на мястото, където е нападнат от разбойници."
Лев Толстой. Дневник
Не зная дали в случая Лев Николаевич е прав, но друго, по-известно негово изречение на същата тема е стопроцентово вярно: за нещастните бракове е много по-интересно да се разказва, отколкото за щастливите.
Няма да обяснявам сега защо се задълбочих в темата за неуспешните бракове. Наложи ми се да проуча най-впечатляващите брачни неуспехи на коронованите особи. За един от тях ще ви разкажа. (Впрочем, тази поучителна история е добре известна, дъвчат я и я мачкат вече почти двеста години.)
Когато през май 1821 година от далечния остров Света Елена пристигнала вестта за смъртта на Наполеон Бонапарт, министърът на външните работи лорд Каслри се втурнал в двореца да зарадва краля: „Господарю, вашият най-зъл враг вече не съществува!"
Джордж IV възкликнал във върховен възторг: „Как? Нима е мъртва?!" Той си помислил, че става дума за съпругата му, кралица Каролина.
Този мил брак се осъществил при следните обстоятелства.
Докато бил наследник на престола, Джордж лудувал много, натрупа куп дългове (около 40 милиона британски лири днешни пари) и на всичкото отгоре се оженил тайно за католичка. Парламентът обещал на принца да изплати дълговете му и да увеличи издръжката му, ако негово височество престане да се криви и се ожени за протестантка от августейши произход, а предишния си брак сметне за недействителен.
Предложението било интересно, затова принцът на Уелс се съгласил бързо, като възложил на правителството да му избере съпруга. Навярно решил, че за толкова пари може и да не е придирчив.
Съпруга намерили, ръководейки се от държавни съображения. Англия воювала по онова време с Франция и се нуждаела от плацдарм на континента, а Каролина, дъщерята на херцога на Брауншвайг, била вече във възраст за женене.
За първи път своята годеница принцът видя едва в навечерието на сватбата. Тя му се сторила грозна и от нея се носел дъх на нечисто бельо. (Каролина не била виновна – новомодната концепция за лична хигиена не успяла да стигне все още до малките немски дворове.)
„Какво сте ми избрали за жена?" – казал кралят. После със слаб глас произнесъл: „Трябва да пийна бренди" и се оттеглил.
Принцеса Каролина също не хареса никак годеника си. "Та той е дебел! И изобщо не е такъв красавец като на портрета!" – оплакала се тя. (На портрета всъщност, както може да се види, също не е много красив.)
Брачната нощ все пак се състояла, защото едно от условията на сделката с парламента било да се роди дете. За храброст принцът се напил така, че според свидетелството на принцесата, по-голямата част от нощта прекарал търкаляйки се под леглото. Въпреки това след девет месеца се родило момиче. Веднага след раждането на детето принцът на Уелс състави завещание, според което законната му съпруга в случай на смъртта му трябвало да получи един шилинг.
Дама с характер
Под един покрив принцът и принцесата не просъществували дълго. Каролина се преместила в едно имение, където живеела на воля. Джордж също не си отказвал от нищо. А когато Наполеоновите войни приключили, нейно височество замина от скучната Англия за Италия и заживяла още по-весело от преди. Тя не придавала значение на условностите и изобщо била дама с характер.
Влюбила се например в един слуга италианец и не криела отношенията си с него. Купила му баронска титла, за да зарадва красавеца.
Относително мирният съпружески живот на безопасно разстояние един от друг приключил, когато принцът на Уелс станал внезапно крал.
Тогава и на Каролина ѝ се приискало да бъде кралица. За ужас на новоизпечения величество, тя започнала да се подготвя за път към Лондон. Предложили ѝ компенсация – отказала.
Тогава кралят предизвикал спешно бракоразводен процес, който се водел в Камарата на лордовете.
И започна шоу а ла Андрей Малахов.
За такава душица нищо не се жали
Публиката научила множество пикантни подробности за интимния живот на ищеца и ответницата. На улицата се събирали ту ликуващи, ту негодуващи тълпи. Народът не обичал краля, но отчаяната Каролина се харесвала на хората, посрещали я шумно (приблизително както принцеса Даяна през деветдесетте). Разбирайки, че нещата само ще се влошават, лордовете прекратили разследването. Разводът не се състоял.
Но Каролина останала кралица само по име. На коронацията не я пуснали, въпреки че тя блъскала ту по едни, ту по други врати на Уестминстърското абатство, крещяла, тропала с крака. Кралят със сигурност чувал тези стъпки на командора и треперел от ярост.
Именно през тези скандални дни лорд Каслри въвел Негово величество в сладостна заблуда.
Адвокатът на нейно величество обвинява негово величество
Всъщност, след това Каролина не мъчила дълго любимия си съпруг. От обидата и стреса се разболяла и починала. Успяла само да остави последно нареждане: да издълбаят на гробницата ѝ надпис "Каролина, оскърбената кралица на Англия".
Всяко нещастно семейство е нещастно по свой начин.
Коронацията на Джордж IV
СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ)
В Европа, където няма нито лъвове, нито тигри, нито крокодили, нито смъртоносно отровни змии, най-страшният фолклорен звяр се оказал скромният вълк. С него плашели децата от незапомнени времена. Най-ранният ми спомен например не е оригинален: "Ще дойде сивото вълче и ще те захапе за хълбока" („Придет серенький волчок и ухватит за бочок“) – пееше моята бавачката. Истината е, че не се страхувах, защото "вълчето" се свързваше за мене с една безобидна въртяща се играчка, а песента оценявах адекватно като художествена хипербола и изобщо не се притеснявах за своя хълбок.
Но сега ще ви разкажа една наистина страшна приказка за сивия вълк. И най-ужасното в тази приказка е, че е истинска. А освен това е и детективска история със спорна развръзка.
В средата на 18-ти век, в цивилизована Франция, в разгара на Просвещението, се разиграли невероятни събития, които предизвикали значителен шум. История би била трудна за вярване, ако целият ѝ ход не бил документиран подробно.
В горите на Лангедок се появил страшен звяр човекоядец, когото нарекли Жеводанското чудовище, защото първата си жертва, 14-годишно момиче, звярът разкъсал в провинция Жеводан. Това се случило през пролетта на 1764 година.
Свидетели описвали някакво животно, по-голямо от вълк, но по-малко от мечка, с червеникава козина, огромна тъпа глава и навита опашка.
От този момент нататък нападенията на чудовището (повечето източници все пак го наричат "вълк") вече не спирали. Общо, според официалните данни, от зъбите на тайнствения звяр загинали повече от сто души (предимно жени и деца). Още тридесет били нахапани, но оцелели.
Дошло сивото вълче...
Паника обхвана не само региона, но се разпространила и по цяла Франция. Най-добрите ловци на кралството търсели звяра убиец в гъстите гори. Безрезултатно.
Жените са по-вкусни от мъжете
Тогава Луи XV изпратил със специален указ в Лангедок своя главен ловец Антоан дьо Ботерн. Много седмици Ботерн залагал капани, организирал засади и накрая, през септември 1765 година, неговите ловци застреляли необичайно голям вълк. Трупът на животното бил доставен триумфално във Версай и изложен за всеобщо обозрение. На слуховете за Жеводанското чудовище било заповядано свише да престанат.
Чучелото показано във Версай
Но убийствата не свършили. Още цели две години чудовището продължавало да разкъсва жени и деца, само че вестниците вече не пишели за това. Докладвано било, че проблемът е решен, значи проблемът вече не съществувал.
Славата на истински победител на Жеводанския вълк принадлежи на един обикновен ловец на име Жан Шател. На 16 май 1767 година звярът разкъсал до смърт едно момиче, негова родственица. Шател вървял по следите на кръвожадното създание три дена, накрая го намерил и го застрелял. Този път това несъмнено било то, Жеводанското чудовище: разпознали го свидетели. А и нападения от този ден нататък вече нямало.
Паметникът на Жан Шател в родното му село
Точните размери на звяра са известни. Той не бил толкова огромен: дължина на тялото само 99 сантиметра, а устата с ширина 19 сантиметра. Не много по-голям от немска овчарка. Страхът наистина има големи очи.
Това са фактите. След това започват въпросите.
Странна опашка за вълк
Първо, не е ясно какво всъщност било това животно: вълк или не вълк?
Второ, вълците почти никога не нападат човека поединично, само на глутница.
Трето, свидетелите на героичната победа на Шател разказвали, че когато ловецът видял най-накрая чудовището, то само тръгнало към него, почти размахвайки опашка. Защо?
Към днешна дата повечето историци се придържат към следната версия.
Жан Шател бил необщителен човек и живеел уединено с глутница "молоси" – специална порода ловни кучета, произхождаща от кръстоска между вълк и куче. Възможно е едно от кученцата да се е оказало по-голямо и по-зло от останалите. Възможно е Шател да е бил мизантроп, който специално обучил метиса да напада хора. Защо? Дявол знае. Да предположим, че бил социопат, който се е наслаждавал на зловеща слава и на тайна власт над живота и смъртта на околните. Такива екземпляри се срещат. Във всеки случай тази версия обяснява логично развръзката на драмата. Когато когато родственицата на Шател умряла в мъки, разкъсана от звяра, ловецът решил да унищожи своята опасна "играчка". Той със сигурност знаел къде да търси човекоядеца и хладнокръвно убил чудовището, когато то се хвърля върху своя стопанин.
Съществува и една още по-причудлива версия – че Шател не действал сам, а изпълнявал заповедите на своя господар, маркиз дьо Сент-Албан, който имал репутация на ексцентрик и човеконенавистник.
Вече никой не може да установи достоверно какво всъщност се е случило там.
Преди около десет години във Франция излезе игрален филм, вдъхновен от историята за Жеводанския звяр - „Le Pacte des loups", но не съм го гледал и не зная коя версия поддържат създателите.
НАИСТИНА УМНА ЖЕНА
Ще ви разкажа за една Наистина Умна Жена.
Умът, както е известно, има различни калибри и профили: практически, научен, творчески, съобразителен, "женски", поведенчески, психологически и така нататък. Но мисля, че най-важният вид ум е този, който позволява на човека да се отнася правилно към живота.
Хората често се влюбват в някого от пръв поглед. Ние, литераторите, сме способни да се влюбим от един израз. Точно така се случи и с мене. Когато работех върху книгата "Писателят и самоубийството", се влюбих в лейди Монтегю именно от един израз.
Не, не се безпокойте, тази дама не се е самоубила, за това тя била твърде умна.
Мери била дъщеря на граф Пирпонт, родена е през 1689 година. Почти цялото си детство прекарала в библиотеката на бащиния си замък – там се намирала една от най-богатите книжни сбирки в Англия. Но в книжен червей или, както казвали в по-късни времена, в "син чорап", Мери не се превърна. От книгите научила най-важното – да мисли самостоятелно.
На младини се озовала в ситуация, доста обичайна за девойка от онова време: обикнала един, а баща ѝ възнамерявал да я омъжи за друг. При това с избраника на сърцето ѝ по някаква причина било невъзможно да се съберат. Мери решила този мъчителен конфликт с недевическа мъдрост: щом няма да има щастие, нека да има поне спокойствие и свобода. Сама избрала човека, когото можела да уважава и който обещавал да не ограничава свободата ѝ, избягала с него и се омъжила без бащино разрешение.
Сър Уолтър Монтегю също бил умен човек, заемал видни държавни длъжности и съпругата му станала украшение на лондонското общество. В нея се влюбвали, предавали от уста на уста нейните остроумия и считали за чест да си кореспондират с нея.
Нещакгтият Александър Поуп, великият поет, се влюбил до уши в Мери (очевидно, както и аз, след някоя сполучлива фраза). Пламенно признал чувствата си, а красавицата, без да го доизслуша, избухна в смях – и си спечелила враг за цял живот.
Красавицата и поетът: обидна за литераторите сцена, запечатана на известното платно на Уилям Фрит
На двадесет и шест годишна възраст Мери била сполетяна от ужасно нещастие за млада жена, а особено за красавица: шарка, която европейската медицина изобщо не можела да лекува. Лейди Монтегю оцеляла, но цялото ѝ лице се покрило с белези, а прочутите ѝ мигли опадали.
Тогава тя престанала да се появява в обществото и накарала хората да ѝ се възхищават от разстояние. По нейно настояване съпругът ѝ получил длъжността пратеник в двора на султана. В Константинопол Мери научила езика и обичаите, изследвала за първи път живота в харема и издала "Турски писма", които цяла Европа четяла с възхищение. Освен това пратеничката проучила източния метод за ваксинация срещу шарка.
Сега вече можела да се върне. В Англия избухна поредната епидемия и лейди Монтегю се заела с борба срещу нея. Започна с това, че ваксинирала тригодишната си дъщеря. После предложила да се проведе експеримент върху седем престъпници, осъдени на смърт, в замяна на обещание за помилване. Те оцелели и били пуснати на свобода. След това същият опит бил приложен върху шест сирачета от приют (така или иначе там децата мрели като мухи). Сирачетата също оцелели. Тогава кралят заповядал да бъдат подложени на спасителна процедура внуците му, страната повярвала в ефективността на лечението и епидемията била победена.
На петдесет години лейди Монтегю решила, че отсега нататък навлиза във възрастта на пълната свобода и повече няма да се съобразява с условностите. Тя се разделила с мъжа си (запазвайки с него прекрасни отношения) и започнала да живее за свое удоволствие. Пътувала, общувала само с хора, които ѝ били интересни. В биографията ѝ Луис Кроненбергер пише: "Тя мразеше досадниците, от които бягаше, и ненавиждаше глупаците, с които се караше". Трябва да кажем, че за жените лейди Монтегю нямала високо мнение, предпочитала обществото на мъжете, което не е учудващо, ако се има предвид тогавашното ниво на обичайното женско образование. "Радвам се, че съм жена – казвала Мери – благодарение на това няма да ми се наложи да имам с съпруга". Нас, белетристите, тази дама също не обичала. "Съчинителите на романи – казвала тя – нанасят на читателите двойна щета: крадат от тях и пари, и време".
Лейди Монтегю предпочитала да живее в сладостната Италия, а в родината си се върнала едва когато почувствала, че е време да умира – на почтената за онази епоха 73-годишна възраст. В края на живота си Мери признала веднъж, че не се е поглеждала в огледалото през последните единадесет години. Не е ли умница?
Ето три възрасти на лейди Мери Уортли Монтегю – на три картини.
Красавица
Умница
Щастлива старица
"Човек, който не умее да бъде доволен от себе си, изобщо никога и от нищо няма да бъде доволен" (най-известната ѝ максима).
А сега фразата, с която започна моята любов към лейди Монтегю.
Намирайки се на смъртния си одър, тя казала (това били последните ѝ думи): "Всичко беше много интересно".
Ето това се нарича правилно отношение към живота.
ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА
Защо смятам една жена, която не оставила чак толкова ярка следа в литературата, за истинска, стопроцентова, дори архетипна писателка, ще обясня накрая. Първо просто ще разкажа за моята любимка на онези, които не знаят за нея нищо или са чували името ѝ само бегло.
Тя била умна, енциклопедично образована, разбирала превъзходно хората и имала – казано на съвременен език – изключителни лидерски качества. Но в една епоха, когато обществото се е отнасяло с предразсъдъци към силните жени, Мари-Жан предпочитала да действа, оставайки в сянката на своя съпруг.
Мари-Жан Ролан дьо ла Платер (1754–1793). Обикновено я наричат просто „госпожа Ролан“
Той бил двадесет години по-възрастен от нея, мъж под чехъл, безропотен обожател на своята високо надарена съпруга, която издигнала мъжа си, осигури му място в учебниците по история, а в момент на опасност го спасила от ешафода. Наистина, това последно благодеяние... Не, няма да избързвам.
Ето какво се случило.
С началото на революцията господин Ролан, който живеел в Лион, започнал да публикува блестящи статии в пресата. Под тях стоял неговият подпис, но авторка била Мари-Жан. Благодарение на журналистическата си дейност Ролан се прославил, станал депутат и се преместил в Париж. Там около него (а всъщност около жена му) възникнал политически кръжок, който с времето се превърнал в Жирондистката партия. Ролан станал министър на вътрешните работи. Той произнасял в Конвента вдъхновени речи, чийто текст подготвяла неговата съпруга.
А това е господин Ролан
Няма да ви отегчавам с разказването на революционни интриги и разпри. Достатъчно е да кажем, че умерените жирондисти загубили борбата за власт срещу кръвожадните якобинци и семейство Ролан се озовало сред ennemis du peuple (враговете на народа).
Мари-Жан помогнала на съпруга си да избяга от Париж, а самата тя останала, защото не признавала поражения и в крайна сметка се озовала в затвора.
Именно там, по време на петмесечното си задържане, написала „Обръщение към безпристрастните потомци“ – своето единствено произведение, проявявайки изключителен литературен талант. Ако не била гилотината, от госпожа Ролан щяло несъмнено да се получи изтъкната писателка. Книгата е написана леко, енергично, пъргаво – без обичайната за осемнадесети век мудност. Малък образец за стила (и характера на Мари-Жан): „Няма нищо по-лошо от това да си имаш работа с глупак; единственият начин е да го вържеш с въже, всички други методи са безполезни“.
Последният ден от живота ѝ е изтъкан изцяло от цитати, станали знаменити.
През 1793 г. на „враговете на народа“ отсичали главите на Площада на Революцията (сегашния площад „Конкорд“) пред гипсовата статуя на Свободата.
Приближавайки се до ешафода, Мари-Жан се поклонила на статуята и възкликнала: „Ах, Свободо! Колко престъпления се извършват в твое име!“
На плачещия благородник, когото трябвало да екзекутират заедно с нея, Мари-Жан казала: „Вървете първи, господине. Няма да Ви е по силите да гледате как умирам.“
Ето я Свободата – седи и гледа
Но аз обичам госпожа Ролан не заради нейната възхитителна смелост. Тя покори сърцето ми с друга постъпка, не толкова патетична и по-малко известна.
Когато я качили в позорната колесница, за да я отведат към лобното място, тя помолила за хартия и мастило, за да запише мислите и впечатленията си по пътя от затвора Консиержери до Площада на Революцията.
Ето какво значи истинска писателка! (И нека горят в ада онези, които не изпълнили последната ѝ молба.)
А господин Ролан спасила напразно от ешафода. Като научил за смъртта на жена си, той, намиращ се далече от Париж, в безопасност, се пробол с шпагата си, надживявайки Мари-Жан с два дена.
Името му било огледално: Жан-Мари.
ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА
Сега ще разкажа каква, според мене, трябва да бъде една истинска принцеса. Това е една от най-ярките перли в моята колекция от необикновени съдби.
Принцесата била индийка, но се родила в Москва (затова и първоначално се заинтересувах от нея), главните събития в краткия ѝ живот се разиграли във Франция, а загинала в Германия.
Нур Инаят хан била от рода на легендарния майсорски владетел Типу султан, който през XVIII век създал много грижи на английските колонизатори.
Бащата на принцесата бил обаче миролюбив човек. Той живеел в Европа, където основал Суфисткия западен орден, и повече от всичко на света обичал музиката. Изнасял концерти и религиозни лекции.
Прародителят: Типу султан (1750–1799). Паднал в битка
Бащата: Хазрат Инаят хан. Казват, че по нрав бил като ангел
Преди Първата световна война за известно време живял в Русия (едва ли не по покана на Распутин, който се увличал по мистичните учения на Изтока). От суфитския вероучител и музиката се заинтересували сериозно композиторът Скрябин и поетът Вячеслав Иванов. Таиров поставил по музика на Инаят хан мистерията „Шакунтала“.
Главната роля в мистерията изиграла Алиса Коонен
Дъщерята Нур се родила не къде да е, а в Кремъл. Майка ѝ била американка. Момичето израснало във Франция и Англия, поради което и френският, и английският език му били родни.
Когато германците завзели континента, семейството се преместило в Лондон. И храбрата принцеса, отказвайки се от бащиния завет за непротивене на злото с насилие, се записала в разузнавателна школа, където станала една от най-добрите ученички в класа по разиовръзка.
Умната и красива Нуруниса Инайят хан
Тя била първата жена, спусната на окупираната територия. Още през първия месец и половина всички останали предаватели били заловени и Нур останала единствената радистка на Съпротивата за целия парижки регион. Ръководителят на британското разузнаване пише в свой доклад: „Това е най-отговорната и най-опасна мисия за цялата ни мрежа“. Рискът бил твърде голям, на принцесата предлагали да се върне в Англия – тя отказала. Два пъти се измъквала по чудо от засада. Единия път – като стреляла в отговор.
През септември 1943 г. я издала предателка. Казват, че е била влюбена в един от членовете на съпротивата и го ревнувала от красивата радистка. Версията е толкова абсурдна, че прилича на истина.
Пеем тъжно: „Ах, война, какво ти подла направи“
(стих от Булат Окуджава за девойките, които отиват на фронта – бел. П. Н.)
При ареста крехката девойка оказала яростна съпротива. Разпитвали я в Гестапо, но не издала нищо . Два пъти се опитала да избяга. В края на краищата я депортирали в Германия, държали я десет месеца окована в единична килия. Разстреляли я в концентрационния лагер Дахау, но преди това, по свидетелства на очевидци, един есесовец (името му е известно: Фридрих Руперт) по неизвестна причина я бил дълго време. Истинските принцеси предизвикват у всяка една измет животинска омраза.
ДИВЕРСАНТ № 2
Отдавна ме занимават исторически фигури, които са, така да се каже, „сребърни медалисти". Това е когато цялото внимание на потомците се е насочило към друг герой, който е постигнал по-добри резултати в същата област или се е прославил повече по капризите на случая. Да речем, разбираемо е защо целият свят знае името на Юрий Гагарин, а космонавт № 2 Герман Титов е известен много по-малко. Но често се случва „вторият номер" да не отстъпва по нищо на първия, а може би дори и да го превъзхожда, но остава в паметта на следващите поколения само като бледа сянка на „златния медалист".
„Срамежлив, много спокоен. Блестящ аналитик" (Из спомените на съратник)
Да кажем, всички са чували за Ото Скорцени, когото военните историци, независимо от националната си принадлежност, признават за най-резултатния диверсант от Втората световна война. Блестящата операция по освобождаването на Мусолини и личното покровителство на фюрера донасят на дръзкия австриец огромна пожизнена слава, а неговите мемоари, преизпълнени със самореклама, издигат бившия оберщурмбанфюрер в статут на ненадминат гений на спецоперациите, въпреки че всъщност Скорцени имал не по-малко провали, отколкото триумфи.
А аз искам да ви разкажа за немския диверсант № 2. Не без съжаление разкривам изцяло историческия прототип, от когото възнамерявах да извая харизматичен злодей за „Шпионски роман-2“. Книгата вероятно няма да има продължение. Така че не ми е жал.
Запознайте се (тези, които не са чували това име преди): Адриан фон Фьолкерзам, „второстепенен актьор“ от свитата на суперзвездата Скорцени, при все че резултатността на Фьолкерзам била по-висока, а приключенията му не по-малко поразителни.
Причините, поради които не е много известен, са две: първо, бил заместник на Скорцени и всички лаври отивали при началника му; второ, не доживял до края на войната и нямал възможността да напише мемоари. Но тези, които познавали и двамата лично, пишат, че мълчаливият, незабележим заместник стоял сто летви над своя шеф самохвалко.
Това е гербът на Фьолкерзамови
Този човек е интересен за нас и с това, че бил наш сънародник. Във всеки случай е роден в Русия и говорел руски език като роден.
Бароните фон Фьолкерзам били остзейци (балтийски немци – бел. П. Н.), руски поданици още от времето на Пьотр I.
Дядото на Адриан бил руски адмирал, младши флагман (командир – бел. П. Н.) на печално известната тихоокеанска ескадра, разгромена при Цусима. Вярно е, че в навечерието на битката починал от болест, но бил погребан по завиден за един моряк начин: както бил положен в хладилник, се отправил на дъното заедно с потопения броненосец „Ослябя“.
Внукът на адмирала е роден в Петербург, но по време на Гражданската война семейството емигрира, затова Адриан е възпитаван и учи в независима Латвия, а след това в Германия.
Младшите флагмани на 2-ра Тихоокеанска ескадра: (отляво надясно) контраадмиралите Небогатов, Енквист и Фьолкерзам
През 1940 г. Адриан постъпва като доброволец в прочутия полк „Бранденбург-800“, който подготвял диверсанти за изпращане на вражеска територия. На бойните групи от полка била отредена много важна роля през първия етап от операция „Барбароса“. Те се промъквали на малки отряди в съветския тил и нанасяли удари по комуникационните възли, мостовете и щабовете, нарушавали стратегическите комуникации, сеели паника и така нататък. Баща ми разказваше, че в ужасните дни на отстъплението от западната граница в нашите войски царяла истинска психоза по повод на вездесъщите „парашутисти“ – и вредата от тази истерия била многократно по-голяма, отколкото от самите диверсанти, които баща ми така и не видял нито веднъж.
Лейтенант Фьолкерзам оглавил ударната „Балтийска рота“, състояща се от говорещи руски език фолксдойче, литовци и бели емигранти; тя направила много всякакви пакости – например, превзела щаба на цяла дивизия, оставяйки я без управление.
Няма да изброявам всичките досадни за нас военни подвизи на Фьолкерзам, а ще се спра на един, който и днес фигурира в учебниците на диверсионно-разузнавателните школи под името „Майкопски рейд“.
През лятото на 1942 година Хитлер решава, че не си струва да се хабят сили за превземането на Москва, а е по-добре да насочи удара си на юг и да завземе каспийския нефт. Германците се безпокоели най-много, че, отстъпвайки, руснаците ще подпалят нефтените находища, тръбопроводите, нефтопреработвателните съоръжения и възстановяването им ще отнеме много месеци.
Бойци като бойци. Само левият, според мене, е някак си подозрителен
Фьолкерзам получил практически невъзможна задача: да проникне в дълбокия тил на противника и да спаси от разрушаване нефтодобивната инфраструктура в Майкоп.
Според немски източници през юли един диверсионен отряд от 62 души проникнал през фронтовата линия. Всички говорели руски език и били облечени в униформи на НКВД; Фьолкерзам имал документи на името на майор Трухин.
По пътя „Трухин“ задържал безразборно отстъпващи бойци, укорил ги за малодушието им и ги построил в колона. Отвел ги при командващия отбраната на Майкоп, който се зарадвал на подкреплението. В суматохата на катастрофалния август 1942 г. формалностите не се спазвали. Генералът вземал със себе си „майора от държавна сигурност“ на обиколка по ключовите точки на отбраната и града. Фьолкерзам се постарал да огледа всичко.
Когато на 8 август немски танкове наближили Майкоп и там започнала бърза подготовка за унищожаване на петролните обекти, диверсантите се разделили на около петнадесет мобилни групи. Едната превзела централния свързочен пункт, откъдето предала на частите заповед за бързо отстъпление; няколко „петици“ имитирали артилерийски обстрел с гранати, за да предизвикат паника; останалите се разпръснали по сондажните кули и предприятията със заповед за отмяна на планираните взривове. Ако се вярва на немските съобщения, цялата тази авантюристична, но внимателно пресметната механика проработила: Майкоп бил напуснат без сериозна съпротива, а сондажните кули останали цели. Фьолкерзам получил най-високото военно отличие – Рицарски кръст.
След като освобождава Мусолини от плен, Ото Скорцени става фаворит на Хитлер и получава възможност да привлича в своето специално подразделение най-добрите специалисти по диверсионна дейност. Хауптщурмфюрер (капитан) Фьолкерзам станал началник на щаба и главен помощник на „човека с белега“, занимавайки се с подготовката на всички важни операции. Той разработва планове за отвличане на маршал Петен и за убийството на маршал Тито, но тези акции са отменени в последния момент. За сметка на това през октомври 1944 г. Фьолкерзам разработва и провежда като по ноти фантастичната операция „Панцерфауст“. (Скорцени я описва подробно в своите мемоари, но, както обикновено, там блести главно самият той.)
Ще разкажа накратко. Унгарският диктатор Хорти води чрез сина си тайни преговори със Съветския съюз за излизане от войната. Току-що е направила същото и Финландия, но Финландия е далече от Райха, а през Унгария нашата армия би имала пряк излаз към германската граница и войната би приключила с няколко месеца по-рано.
В замъка в Буда. Отляво Скорцени, отдясно моят несъстоял се прототип
Диверсантите нападнали първоначално охраната на Хорти младши, заловили го, завили го в един килим и го прехвърлили със самолет в Райха. Когато диктаторът, въпреки отвличането на сина си, обявил все пак излизането на Унгария от войната, отрядът на Скорцени – Фьолкерзам превзел с внезапен удар замъка в Буда, който служел за резиденция на Хорти, почти без бой, с минимални загуби. Хорти бил свален, начело на Унгария застанал Салаши и войната продължила толкова, колкото продължила. (През март 1945 г., два месеца преди победата, баща ми едва не загинал в месомелачката край Секешфехервар – дано да се продъни този Фьолкерзам с неговите таланти.)
Последвала мащабната диверсионна операция „Гриф“ – в Ардените, където Фьолкерзам, който говорел английски не по-зле от руски, вредял както можел на ненаплашените американци. А след това делата на Райха се влошили съвсем и на Хитлер му се наложило да забива гвоздеи с микроскоп.
През януари 1945 г. елитният „Ягдфербанд-Ост“ („Ловен отряд – Изток“) начело с Фьолкерзам бил хвърлен да запушва дупки в пробития фронт. Срещу съветските танкове и артилерия диверсионно-разузнавателното майсторство било безполезно. От осемстотин души оцелели петнадесет. Пробивайки си път към своите, войниците носели на носилка своя смъртоносно ранен командир – това говори много.
Такъв противник сме имали през онази война. Някога един късметлия, завърнал се от фронта еднорък, но жив, ми каза, на мене, юношата: „Знаеш ли, не вярвах, че ще ги победим. И сега не разбирам как успяхме.“
Тези думи ми направиха по-силно впечатление от всичките серии на киноепопеята „Освобождение“, взети заедно. Вярвали – не вярвали, но все пак победихме.
Следва
